index

място за реклама място за реклама
място за реклама да подпомогнем българската духовност място за реклама

начало

СПИСАНИЕ "ПЛАМЪК"

двумесечно издание

за литература, изкуство и публицистика
орган на Съюза на българските писатели

основано от Гео Милев
през 1924

НОВИЯТ БРОЙ

9-10 / 2010

   За да търсите по ключова дума от съдържанието на броя, моля използвайте Вашия браузер:
От менюто "редактиране"/"edit", изберете опцията "търсене" /find (on the page)
и въведете избраната от Вас дума/израз от съдържанието на броя.
   С клавишите "Ctrl" и "+"   или "Ctrl" и "-" можете да увеличавате и намалявате големината
на текста.

СЪДЪРЖАНИЕ БР. 9-10/2010

Захарий Стоянов "КЪМ ВАС БРАТЯ..."
Георги Константинов МОИТЕ "ЛИЧНИ СРЕЩИ"
СЪС ЗАХАРИЙ СТОЯНОВ
Тодор Ташев ДЖЕНДО
Тодор Ташев ПАРГО
Тодор Ташев ЗАХАРИЙ
Захарий Стоянов ЗА ВАСИЛ ЛЕВСКИ
Захарий Стоянов ЗА ХРИСТО БОТЕВ
Петър Динеков ЗА ОБАЯНИЕТО
НА "ЗАПИСКИ..."-ТЕ
Ефрем Каранфилов ВИНАГИ ЖИЗНЕН
И ВИНАГИ НЕУКРОТИМ
Симеон Янев КЪМ ВЪРХОВЕТЕ
НА ИСТОРИЯТА
И НА КУЛТУРАТА
СБОГУВАНЕ
С ДОНЧО ЦОНЧЕВ
Дончо Цончев НОВА ПРОЗА

Никола Василев
Ракитин СТИХОТВОРЕНИЯ
Румен Шомов ГАРГАТА
Дилян Бенев ДВА РАЗКАЗА
Димитър Стефанов НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ
Здравко Златков ХОТЕЛЪТ НА ОБЪРКАНИТЕ
ДУШИ. Новела
Владимир Стоянов СТИХОТВОРЕНИЯ
Борислав Бойчев ДОАЙЕН
НА КОРЕСПОНДЕНТИТЕ НИ
В ЧУЖБИНА, ПОЛКОВНИК
ОТ РАЗУЗНАВАНЕТО
Василка Хинкова СТИХОТВОРЕНИЯ
Йордан Калайков ДВЕ ЕСЕТА

Илеана Стоянова СТИХОТВОРЕНИЯ
Димитър Васин СТИХОТВОРЕНИЯ
Добромир Георгиев СТИХОТВОРЕНИЯ
Светла Дамяновска РАЗКАЗИ
Здравка Шейретова СТИХОТВОРЕНИЯ

Ерика Лазарова АБСУРДНИЯТ СВЯТ РАЖДА
ИЗКУСТВОТО НА АБСУРДА
Йожен Йонеско ГНЯВ
Сценаристът Сценарий за филм
Григоре Виеру СТИХОВЕ 1935-2009

Александър Байтошев СТИХОТВОРЕНИЯ
Цветан Северски АФОРИЗМИ
Иван Бубалов ПЕТКО СЛАВЕЙКОВ
И НЕСТИНАРСТВОТО

Надя Попова В МАГНИТНОТО ПОЛЕ
НА ГОЛЯМАТА ПОЕЗИЯ
Георги Джагаров СТИХОТВОРЕНИЯ

Николай Искренов СТИХОТВОРЕНИЯ

Здравко Чолаков ПАМЕТ ЗА ИВАН
ПАУНОВСКИ...
СТИХОВЕТЕ
НА КОМПОЗИТОРА
(Атанас Косев на 75 години)
Владимир Янев С МАЛКО ТЪЖНА
ПРИЯТЕЛСКА УСМИВКА
Никола Инджов на 75 години
ДВА ПОГЛЕДА ВЪРХУ РОМАНА
"ПО СЛЕДИТЕ
НА НОРВЕЖЕЦА"

Георги Георгиев НЕДА АНТОНОВА
ПРЕЗ МОИТЕ ОЧИ
Георги Константинов МАЛЪК ПЪТЕПИС
Христо Ганов МЪДРА И ВЪЛНУВАЩА
ПОЕЗИЯ
Деньо Денев ЕДНА СБЪДНАТА
АМЕРИКАНСКА МЕЧТА

Людмила Григорова ТАЙНИЯТ ПЪТ
НА ПИСАНОТО СЛОВО
Румен Балабанов БУДИТЕЛСКО ПРОИЗВЕДЕНИЕ

Найден Вълчев ЕДИН МОНАХ ТЪМЕН
ПОЕТЪТ Г. КОНСТАНТИНОВ
С ВАЗОВАТА НАГРАДА

Захарий Стоянов
"КЪМ ВАС БРАТЯ..." *

Влезте, читателю, в положението на човек, който е имал съприкосновение с борците за българската свобода, който е бил свидетел на техните мъченически страдания, и вие ще да разберете, че днес е невъзможно да се заговори с благороден език, да остане човек на своята височина. Може ли съвременникът, бил той който и да е, да не се увлича и вълнува...
*
Кажете ми, може ли човек да не кълне, когато над гробовете на Левски, на Бенковски, на Волова, на Икономова, на Коча и пр. е пораснало див бурен (на последния лозе), като че народът, за който са се жертвували, се е потурчил?...
*
Не се е минало много време от оная епоха, когато можеше да се познае, да се направи разлика между родолюбеца и шпионствующата шега, но, за жалост, днес твърде мъчно е да се произнесе човек от един път. Мнозина има да се лутат из мъглата и питат: "Кой е?" "Който има белокаменна къща, който говори с консулите и диша ароматическата миризма на техния чай" отговарят мазните вестникари. Всеки разбира, че за да се разбият тия фалшиви основи и понятия, трябва се отпор с две острила, без риторика и отбрани фрази.
*
Няма съмнение, че както по другите ни работи, така и по народните ни движения най-напред ще да се заинтересуват спекулантите-чужденци. Ще да се появят те в страната ни с консулски препоръки и отечественото ни правителство, да не скърши хатъра на приятелската държава, ще им се усмихне във всяко отношение. Най-напред ще да се издаде окръжно до административните власти, че като се появи такъв и такъв фон, професор или симпатична леда, да му се окажат всякакви поддръжки за постигане на благородната му цел...
*
Най-после към вас се обръщам, братя, прости сиромаси. За вас съм се трудил да напиша настоящата книга, за да ви покажа, че най-горещите борци и защитници на нашето отечество са били не горделиви богаташи и надути учени, но прости и неучени ваши братя, които не са знаели повече от вас! Достатъчно ще да бъде да ви напомня само имената на Левски, Бенковски, Кочо Честименски, братя Жекови, бай Иван Арабаджията, Иван Ворчо и пр., всичките хора еснафлии и работници. Тия и никои други умиха лицето на България и защитиха нашата опозорена слава; тия направиха да пригърми името б ъ л г а р и н по четиритех края на света; тия стъпиха презрително на всичко свое частно, гордо и неустрашимо издигнаха глава против силния тиранин, за когото учените глави ни тълкуваха, че не трябва да го разсърдяме, с гъделичкане само да гледаме за умилостивяването на неговия поглед. Всичко това тия направиха не че бяха ходили в Париж да си изострят ума, но че бяха честни, имаха воля железна, характер несъкрушим, обичаха горещо своето отечество...
*
Прочее, напред, братя!...

Георги Константинов
МОИТЕ "ЛИЧНИ СРЕЩИ"
СЪС ЗАХАРИЙ СТОЯНОВ

Ведра пролетна утрин в Латинския квартал. Слънцето е огряло овалния площад пред Сорбоната, проблясват бързащи коли, млади хора на велосипеди (вероятно студенти) натискат припряно звънците, от вестникарските будки големи заглавия съобщават новини за аварията в Чернобил. Взривът на ядрения реактор е станал преди няколко дни и вестниците с тревожни графики следят пътя на радиоактивния облак в небето на Източна Европа преминал е над Унгария и Румъния, достигнал е река Дунав...
Ала внезапният маршрут на облака към Балканите ние с Найден Вълчев сме обсъдили още рано сутринта. Очевидно има вероятност радиоактивният дъжд да се излее и над българска земя всичко зависи от въздушните течения и от неясните божии намерения. Казали сме си така и сме насочили мислите си в друга посока... Сега сме заболи глави в джобните карти и търсим най-прекия път към малкия хотел Сюез (Суец), намиращ се през няколко улици в Латинския квартал мястото, където на 2 септември 1889 година е починал големият български писател Захарий Стоянов.
Вървешком си припомняме как се е случило това. Председателят на Петото Народно събрание Захарий Стоянов заминава на 29 август 1889 година за Париж, за да посети прочутото Парижко изложение и да закупи там нови книги за библиотеката на парламента. Отбелязваме, между другото, че тогава парламентът на младата ни държава е имал твърде богата и добре поддържана библиотека по всичко изглежда, че там книголюбието, не толкова присъщо на нашите депутати, е било поощрявано и от самия председател. Припомняме си също, че някогашното полуграмотно медвенско овчарче за по малко от десетилетие се извисява до прославен български летописец, а така също до ерудиран кореспондент на френски, английски и руски вестници...
От София Захарий Стоянов тръгва със своята съпруга и неколцина приятели. Тръгва здрав, бодър и весел, но по време на двудневното пътуване започва да усеща остри болки в корема. Някои считат, че причината за това се крие в сухата храна, взета за изпът от икономичните българи. Има и твърдения и за остра перитонитна криза заболяване, характерно с много бързо развитие и непоносими болки. На първи септември българите пристигат в Париж, бързо се настаняват в хотел и още същия ден извикват лекар. Но състоянието на болния се влошава с часове на другия ден идва най-лошото: Захарий Стоянов издъхва. Очевидно лекарската намеса е закъсняла. Или пък дългото пътуване с влак е възбудило стара, нелечима стомашна болест...
Така или иначе авторът на безсмъртните "Записки по българските въстания", смелият апостол ат Априлската епопея и Съединението, разминавал се много пъти с куршума и бесилката, умира по един съвсем небляскав, даже нелеп начин в центъра на Париж, нестигнал 40 години...
Над главите ни се извисява известната стена на Сорбоната, където с едра латиница са изписани имената на гениални творци в историята на човешкия дух от Аристотел до Виктор Юго (съглеждам за миг и името на един от солунските братя Кирил), ала ние сме се запътили към друг паметен надпис... Ето я и малката метална плочка над входа на хотел "Суец", може би единствената в големия Париж, увековечила не само името, но и мястото на смъртта на български писател.
Погалваме с поглед тази правоъгълна плочка, тъмнееща скромно сред витрините и рекламните пана на шумната улица. Няколко пъти препрочитаме краткия френски надпис, посветен на Захарий Стоянов и хлътваме в неголемия, криещ старомоден уют парижки хотел.
Посреща ни младеж в хотелска униформа, който вежливо изслушва нашите малко оплетени обяснения. Навярно знаещ предварително за нашето идване, той ни повежда веднага по стълбата към горния етаж. Преминаваме мълчаливо покрай белите врати на десетина хотелски стаи, но не спираме пред нито една от тях. Чак в края на тесноватия коридор младежът ни посочва една врата без никаква номерация: "Тук е мястото, за което питате".
Постепенно ни става ясно, че тази отдалечена от стълбите стая отдавна не приема гости на хотела, а служи само за етажен офис... Или по-точно за вещеви склад. Младежът с неохота пъха секретен ключ във вратата и пред очите ни се появява прозаичната картина на една типична складова подредба сгънати купища чаршафи, калъфки, одеала; някакви кутии с перилни препарати, нощни лампи, столове, сложени един върху друг. Единственият прозорец срещу нас е забулен наполовина с тъмно парче плат.
Младежът, очевидно притеснен от възникналата ситуация (по всичко изглежда, че влизането на външни хора в тази служебна стая не е желателно) кимва с професионална учтивост: "Моля почакайте един момент" и тръгва да търси собственика на хотела. Може би за допълнително потвърждение, че тъкмо в склада трябва да заведе уважаваните гости.
Споглеждаме се с Найден Вълчев май и двамата сме развълнувани от едни и същи мисли: всякак сме си представяли историческата стая, но не и като хотелски склад... И без да си продумаме нито дума, заставаме пред зеещата врата и скланяме почтително глави. От прозореца се промъква автомобилен шум, някъде прозвънва радио с популярен парижки шлагер... Все пак това е знаменателното, фаталното място. Значимостта на човешкото събитие определя важността на едно място, а не обратното.
След малко дотичва собственикът и съглеждайки неподвижните ни фигури, удивено замръзва на крачка от нас. Предполагам как е възприел тази доста странна сцена пред очите си. Сигурно и досега си спомня за двамата българи, застанали в почетно мълчание пред стаята-склад, където навярно влизат само чистачките.
Как да му обясним, че това е нашият малък български Пантеон, нашият ъгъл от Триумфалната арка, където редом с безсмъртния Захарий Стоянов ние виждаме да стоят още Бенковски, Волов, Каблешков, Дюстабанов, Обретенов и много други априлски герои? Как да му кажем, че такива забутани и неугледни са повечето наши светини, пазещи памет за велики наши книжовници и борци за свобода? И какво от това, мислех си, какво от това? Няма как да подмениш дори с Бонапарт! никой от чистите образи на априлските храбреци в книгата на Захарий Стоянов!
Едва сега прошепвам онези премълчани думи. Да, ние се поклонихме не пред струпаните чаршафи и прашните столове, а пред стаята, където съдбата бе решила да издъхне един велик български писател и родолюбец. Далече от своята мила България, в самото сърце на многолюдния Париж....
2.
Отиват си от нас образите на апостолите онези живи, възкръснали от плът и кръв образи, създадени от големия талант на актьорите на моето поколение. Отиде си гордият и магнетичен Бенковски на Радко Дишлиев, сбогува се с днешния български ден нежният и смел Волов на Антони Генов, няма го смелият син на баба Тонка, неповторимият Илия Караиванов. Поклон не само пред българския подвиг, но и пред българския талант!
Или още по-точно пред подвига на българския талант.
Но в паметта ми стои на челно място още един голям актьор... В Разград съм и разговарям в бюфета на театъра с един известен на мнозина българи човек. Ако ви кажа направо, че съм седнал на сладка приказка със Захарий Стоянов, трябва да ми повярвате човекът пред мен е оставил в паметта на цяло едно поколение най-живата и най-достоверна представа за Захарий... Мургаво и скулесто лице с къса брада и блеснали любознателни очи, твърда походка на планинец, отривист глас на млад българин, който не обича да лъже и да понася насилие. И който интуитивно усеща, че пищовът ще гръмне напразно, ако не е осветен от Словото, че свободата е сестра на духовната светлина...
Образ, приличащ на Захарий Стоянов или изцяло слят с него? Вече е трудно да се каже човекът пред мен е подарил най-хубавите години от своята творческа младост на този толкова обичан и необходим на всички ни образ. И дотолкова е бил актьорски всеотдаен, и дотолкова е бил щедър в талантливото си превъплъщение, че сегашните му житейски черти само бледо напомнят онзи жив и вълнуващ Захарий. Сякаш е подарил почти целия си собствен образ, цялата своя младост на апостола-писател, та сега припознаваме Захарий не толкова от автентичните му снимки, а от сценичния образ, пресътворен от всеотдайния актьор.
Та трябва, значи, да ми повярвате никога не съм бил толкова близо до живия Захарий Стоянов. Защото разговарям с актьора Стоян Стоев драматичният талант, направил своя паметен дебют в телевизионния сериал "Записки по българските въстания" (от който сериал беше композиран и филмът за широк екран "Апостолите"). Вярно, че бяха изминали десетилетия от създаването на тази филмова лента, но знаех, че времето никога няма да заличи яркостта и силата на този филм. Веднага след премиерата на "Апостолите" Стоян Стоев получи и престижната награда за дебютна роля на кинофестивала във Варна... Отвсякъде се чуваха гласове на одобрение и възхита. Даже някои зрители се удивляваха, че това зряло изпълнение е първата роля на актьора.
Стоян Стоев ще се появи по-късно и в други успешни филмови и театрални роли, но като че ли цялата му душа беше вече другаде, при първата му творческа любов. За повечето от нас той ще си остане Захарий жадното за познание овчарче, тръгнало с боси нозе по железопътната линия за Русчук; полуграмотният чирак от шивашката гилдия, протягащ ръка към книгите на читалище "Зора"; младият съзаклятник, целунал сабя, револвер и библия в клетвената нощ; неуморимият апостол, обикалящ от село на село, от град на град, за да буди юначество в българските сърца; верният другар на Бенковски и Волов, изумителният летописец на народния парламент в Оборище, на бунтовния Априлий и черните дни след тях; народният страдалец, съхранил своето достойнство между отчаянието и позора и винаги търсещ далечната светлинка на свободата...
Ех, Стояне, сигурно сам не съзнаваш каква духовна ценност си ни оставил, какъв урок по родолюбие си ни изнесъл... Случайно сме се срещнали двамата в Разград там и аз се напъвам да бъда малко актьор, рецитирайки пред публика собствени стихове, но точно от тебе се чувствам неудобно. Говорим си хаотично, пък аз все напирам да ти обясня защо хората помнят твоя образ. "Абе остави, казваш ми ти и отпиваш от чашата с бяло вино, остави ги тези минали работи. Виж какво става по България сега: половината заводи не работят, нивите край пътя повечето буренясали и запустели, вихрушка минава през изкуството ни... В театъра ме заобикалят като крив дирек, отдавна ме подговарят за съкращение... България потъва, а ние само блещим очи... Искаш ли да викнем още една бутилка вино? Има време до автобуса..."
Разделяме се чак привечер: аз на една, а Стоян Стоев в друга посока... След няколко години ще разбера, че големият актьор е отпътувал внезапно за един друг и може би по-добър свят, откъдето сега ни гледа със съчувствен поглед.
Ще помня и цитата от "Записките...", който Стоян ми изрецитира малко преди да се разделим: "...Старах се да бъда точен и верен в границите на действителността... Не се ръководех от никакви авторитети и правила: святата истина ми беше знамето".
Сбогом, Стояне. Знамето на българската духовност никога не ще забрави онзи вдъхновен образ. Образът на твоя и нашия Захарий Стоянов.

Тодор Ташев
ДЖЕНДО*

Да се опише животът на Захарий през въстанието значи да се преразкажат "Записките...", което малко или повече успешно мнозина вече са направили. Но да се потърси премълчаното от Летописеца, да се проследи изграждането му като личност през величието на въстаналия народ и изпитанията след погрома, много път трябва да се извърви!
Лесно ли се става революционер?
Според Михаил Кремен лесно:
"...с почти никакви усилия (З. Стоянов - б.а.) израства като революционер".
Авторът не ни разкрива тайната на тази леснотия, но тя се подразбира: романтиката го увлича, вълната го подема и той неусетно се понася по гребена на революцията.
Какви ли не ги е чувал бай Захария за себе си, но до такова чудо, слава богу, не е доживял!
Лесно се учи, лесно пише, лесно прави революция! Просто да му завидиш и на дарбите, и на късмета!
Лесно ли се става революционер?
Ако е само да крачиш под знамето на Чадър могила с
Не щеме ний богаства,
Не щеме ний жени...
или по улиците на Панагюрище, край триумфиращата Райна Княгиня, когато седем хиляди гърла викат "Да живей!", лесно е! Но между кривака и знамето, между Чудесата на Пресветая Богородица и димящата от пожарища Тракия, погледната през рамото на Бенковски, по челото на овчарчето са се набраздили пет години на борба. Не пехливанлък и празна пукотевица, а борба страстна и безкомпромисна, с изгаряне на мостовете за връщане, с отказване от собственото аз. Стъпка след стъпка, през духалото и огъня, съсъка на водата и ударите на чука, по главата му желязото се калява в стомана. Изгражда се оня неповторим характер, който се приоткрива чак десетилетия след смъртта му. И като призив на сърцето - един жълт дивит в пояса и прегънати листове хартия, по които между два изстрела, между две песни или викове на ужас пред смъртта се появяват непонятни "забележки": за мъжественото хлипане на Волов, за подрязване опашките на конете от Хвърковатата чета или за невероятното събитие на Бельовската станция:
"...днес, на 27- мий априлий, с нашата чета се присъединява и госпожата на Ив. Шутича, Мария Ангелова, родом наша българка..."
Възраженията са готови: това не е дело на революционера, а на летописеца, който отдавна вече не страда от липса на признание!
Е, добре! На когото му харесва, нека да класира сбърканите стъпки на бунтовника отделно от заслугите на летописеца. Аз не се наемам да деля. За мен Захарий е неразсекаем монолит. Без революционера нямаше да се роди летописецът, а без летописеца нямаше и да чуем за революционера и за още стотина от неговите "луди глави", които умиха с кръвта си лицето на България!
..........................
Защото не друг, а Бенковски изведе България до върха на Априлската епопея, а Захарий ни показа с какво можем да се гордеем, че сме българи!
Борбата ги събира в последните минути преди излизане на сцената - непознати, чепати и различни като дърветата в гората. Ролите се разпределят според кой каквото може. Репликите се търсят в действие и никой не бърка крачката, защото целта е известна и се вижда ясно от всички очи на България - СВОБОДА ИЛИ СМЪРТ!
Знаменосец на борбата става най- силният по дух, обладателят на масите, психологът на момента. Всички останали са в редиците: и Волов, и Каблешков, и Бобеков, и Захарий!...
Главният двигател на Западна Тракия се оттегля дискретно, за да даде път на по- достойния да води възбудения народ подире си; копривщенецът, син на чорбаджия и враг на всички чорбаджии, гръмва първата пушка и пише Кървавото писмо; водителят на Панагюрския комитет, въпреки съмненията си в навременността на бунта, прекланя глава пред стореното начало и хуква да се преоблече в юнашките дрехи на хилядник, защитник на столицата на бунта и ръководител на временното правителство. Само медвенският апостол няма какво да промени. Ни дрехи, ни пушка, ни положение! Остава си това, което е бил и в навечерието - дълбоко в сянката на Бенковски и винаги там, където има нужда от него. И секретар, и съветник, и другар! И ръка, която пише възвания, и ум, до който се допитват, и сърце, което е готово всекиго да разбере. Захарий е способен на всичко. Да изпълни заповед като боец, да поведе бойците подире си, да покаже кураж и твърдост на характера, когато по- силни от него са прекършени от бурята:
"- Стани, капитан! Стани да видим какво ще да се прави. С мислене работата не се свършва; недей се отчайва дотолкова..."
Бенковски е кумир на селяните. Става кумир и на Захарий, който се възхищава от ума и непреклонността на характера, от умението му да печели сърцата, да заповяда и увлича...
"Той имаше вече авторитет на цар; нямаше човек, който да не си изкриви врата да го погледне."
Но в своето открито възхищение и обич към Бенковски Захарий не е сляп за недостатъците му. Без да ги абсолютизира, без да ги натрапва, без да помрачава кумира, показва ни ги чисто по джендовски, с добродушно чувство на хумор, с критичност, която струи от уважението и обичта.
Когато Захарий описва най- голямата фигура на въстанието и е достатъчно проницателен да знае, че казаното от него ще остане в историята, той не може да си изкриви душата, за да ни покаже слънце без петна и човек, какъвто не е срещал.
На истината при обрисуването на характерите той държи особено много. И по- късно, когато критикува Вазов за някои недостатъци в публикувани творби, той е готов да му прости всичко освен непознаването или изопачаването характера на героите:
"Не, г. Вазов, Вие не познавате, братко, турците, при всичко че между тях сте порасли... Да изменявате събитията и фактовете, това да ви е просто... Но да туряте ръка на характерите, да правите от тях кукли, това е престъпление. Те са собственост, те трябва да бъдат святи за всякого, много повече, отколкото неприкосновеността на английския дом. Оставете ги в тяхната голота. Нищо не може да бъде по- целомъдрено и по- прилично, отколкото самата проста природа."
Това е не само разбирането на Захарий като творец и литературен критик, а дълбока същност на характера му. Той се стреми да бъде обективен дори когато говори за предателството - за най- ниското падение на човешката душа. В най- гнусните предатели като Ненко Балдьовеца и Въло Мечката вижда и добри черти, опитва се да ги разбере, да направи и нас съпричастни в оценката си за човека и мотивите на постъпките му.
Може ли след всичко казано да искаме от Летописеца да отмине недостатъците на Бенковски, да не го сравнява с умния, чувствителния, тактичния, отстъпчивия, но НЕПРЕОДОЛИМ, КОГАТО СЕ НАЛАГА, ВОЛОВ?
Захарий умее да гледа и познава всичките нюанси на небесната дъга. Той е роден художник, с чувство за релеф и цвят и топи безпогрешно четката си във всички потребни бои.
Рисува огромното платно на Априлската епопея, на което Бенковски е само звено от златната верига. Може би първото, може би най- важното, но едно единствено звено, след което са нанизани хиляди други съдби, внушаващи силата и размаха на движението. Стотина от тях са на преден план, кой в цял ръст, кой до пояс, кой само глава или бляснал нож в дълбочината. Но всички са до дъно като огрени от слънцето, нито едно неясно и плоско лице, нито един светец или икона. Всички са здраво стъпили на земята или просветват между шумките на Оборище.

Тодор Ташев
ПАРГО*

В Източна Румелия по онова време не се искало предварително разрешение за издаването на вестник. Достатъчно било да се направи обявление за заглавието на вестника и името на издателя. Ето защо на Захарий не му е необходимо време за подготовка. Само пари и... кураж! За парите ще отворим дума по- нататък, а колкото до куража, имал го е в излишество. На 23 май го уволняват, на 28 май брой първи "Борба" е вече в ръцете на читателите!
За първи път при започването на "Борба" Захарий съзира ясно края на пътя, за първи път вижда достижима голямата цел. Условията за съединението съзряват, трябва само някой огъня да подкладе, дървета да събере, гората да запали, сухата гора - наречена Румелия, да изгори до корен и от пепелта Ј да израсне възродена България.
Идеалистът образува Македонския комитет, практичният селянин вижда, че целта засега е недостижима и стеснява кръга на своите желания. Ще дойде време и на Македония, а сега подай ръка на Княжеството, подай ръка на княза, чието въжделено желание съвпада с това на народа. Медвен никога не се е делял от Русчук. Дипломати туриха нишан досам Равно буче. Долу дипломатите! Да живее съединена България! Да живее и който се наеме да я съедини, княз или дявол, все едно!
Ликува цялото му същество и не се сдържа да го сподели с тракийци, с братята то Княжеството и Македония, ако може - и с целия свят: НИЕ СМЕ ВЕЧЕ ВЕСТНИКАРИ! От върха на деветата вълна, с грохота на дух, изхвръкнал от шишето, свободен, ликуващ, заканителен: НИЕ СМЕ ВЕЧЕ ВЕСТНИКАРИ!
"С евангелско благоговение ся приближаваме ние да повдигнем священното знаме на публицист, това силно оръдие на народите, под което са ся извършили най- благородните борби, за право, свобода и прогрес, под което са станали на прах и пепел множество тирани и тиранчета, па и има да падат още, докато свят светува, докато тоя свят ся дели на слаби и на силни, на бедни и на богати. Страшно е свободното слово, велика е неговата задача...
...Ние няма да ся борим да бъде директор Петър, а не Павел; няма да говориме за депутатски стол и за червено канапе... ние подаваме ръка секиму, призоваваме под нашето знаме сичко честно, правдолюбиво и негешефтарско...
Ние ще ся борим за истинската свобода и независимост на тая страна, която ся нарича България и която е разделена на три части, като употребляваме подходящи оръжия, где каквото е нужно. Ние считаме за тиранин секи едного, който ограничава тая свобода или иска да я ограничи, па бил който и да е, кланял ся на полумесяц или на кръст - разлика не съществува...
... Ние ще да заговорим с такъв язик, ние ще да изкажеме такива голи фрази, които до сега - да не кажем голяма дума - не са биле чути и видяни по разкошното корито на Тунджа и Марица. И така, ние сме вече вестникари."
Това е само частичка от програмата. А четирите страници на вестника парят от дръзкото писмо до Гаврил Кръстевич и неговите директори, от нечуваното ехо на Ботевите тържества.
И след този бунтовен "Борба", излязъл във вторник на 28 май 1885 година, отива бившият съдебен следовател на другия ден в канцеларията на съда, да предаде на заместника си Лютов 410 дела и един револвер. Дари коридорите се опразнили от чиновници, или нещо по- силно от страха люшнало хората към Парговата стая, да го поздравят за дързостта и да му пожелаят сполука?
***
Заглавието на вестника не е на Захарий Стоянов. "Откраднал" го е от двама свои учители и ги наредил край него за вдъхновение: отляво - Любен Каравелов, отдясно - Христо Ботев:
"Кога умра, не копай ма   "Вдъхни всекиму о, Боже
Между мъртви люде,    Любов жива за свобода -
Гдето няма борба живот   Да се бори кой как може
Тежко ще ми бъде."    С душманите на народа."
   Помежду им едно голямо
    Б О Р Б А
А под него един още скромен, но самоуверен РЕДАКТОР: З. СТОЯНОВ.
Топло му е между двамата големи и така сполучливо е подбрал стиховете им, че няма нужда дори от програма.
Както много други творения на Захарий, и "Борба" изглежда намерена отведнъж! Каравелов, Ботев, собствени разбирания - всичко гравитира към БОРБА: "...тя е начало на прогрес, тя е школа, тя е родила и възпитала най- замечателните люде."
...........................
Захарий е председател на БТЦРК, но той е само "пръв между равни".
Отсъствието на главата не обезглавява организацията, защото всеки от другарите му е в течение на общите дела, способен да поема отговорност и да ръководи Комитета до завръщането на председателя.
На председателствуващия поручик Стефов, Иван Андонов и Тодор Гатевсе пада честта да пререшат въпроса за датата на революцията, да задвижат цялата машина и да разпоредят на частните комитети да се вдигнат в нощта на пети срещу шести септември. Към Захарий полетява пратеник с писмо веднага да тръгва за Пловдив, но вестоносецът е още дете, приспало му се от карлюшкането на файтона и по пътя за Сестримо се разминал с "арестувания" Захарий.
На 3 и 4 септември ръцете на тримата комитетски ръководители, останали в Пловдив, отмалели от писане на писма - до всеки комитет поотделно, с конкретни нареждания кога да въстанат, с кого ще действуват за блокирането на Пловдив, да вземат властта в своите селища и там да чакат нареждания, да прекъснат телеграфните жици, да развалят железницата, на колкото се може места...
Неизменни са само радостта и трепетът от онова, което иде, и призивите, отправени към всички: "Да живее Съединението! Да живее целокупна България!"
Късно през нощта срещу пети септември последно е написано възванието КЪМ ВСИЧКИ! Да не би някой в бързината да е пропуснат, да поеме всеки своя дял в борбата за съединението на България.
Захарий подава телеграма до жена си, че пристига на пети с пазарджишкия влак, тръгва през нощта с кола по шосето за Пловдив, но пресича Марица и влиза в града оттам, където никой не го очаква. Сигурно убежище му е предложил капитан Ив. Соколов, негов другар от Априлското въстание, наскоро преместен от Пазарджик за помощник на полицмейстера в Пловдив. Неговата стая (в дома на опълченеца Христо Дюкмеджиев) става нещо като щаб на въстанието. Тук идват куриери от Араби паша, вестяват се пратеници на Иван Андонов и Тодор Гатев, оттук поручик Стефов и капитан Соколов тръгват да дадат сигнал за въстанието и да посрещнат четниците от околните села. Тук Захарий Стоянов написва и прокламацията за Съединението!
Документът е запазен в оригинал. Ръкописът е безспорно на Захарий, почеркът спокоен, краят на Румелия възвестен с тържествената сдържаност на победителя.
"Братия!
Часът на нашето съединение удари!
Чуждото румелийско правителство, което ни тежи от шест години, е съборено.
На негово място е провъзгласено съединението ни с Княжество България, под скиптърът на Българский княз, Негово Височество княз Александър I.
Граждани!
Вие ся задължавате в името на отечеството ни, в славата и величието на България, да ся притечете на помощ и подпомогните святото дело, като пазите най- строго общий ред и тишината. Помнете, че строго ще бъде наказан секи един от вас, който си позволи някакво насилие и грабеж, особенно, ако това насилие е против чуждите народности, които секи трябва да защищава като свои братия.
Офицери и солдати!
Синове на България! Тайний комитет ви обажда да наведете глава под гордий българский лев и пред величието на християнството - кръстът. Против кого и за кого ще ся биете вие? Помнете, синове на България, че вие служите, за позор и унижение, под полумесеца, под байрака на нашите петстотин годишни мъчители!
Благоговейни духовни пастири!
Вие, които сте пазили и крепили България цели петстотин години, подигнете кръстът Спасителев и благословете святото ни дело - съединението.
Дордето просветена Европа припознае нашето народно и свято дело, дордето войските на Н. В. Александър I завземат Тракия избира ся временно правителство, което ще да разпорежда и управлява всичко. Нему е длъжен да ся покорява всеки.
Нека Бог и нашите мишци ни са на помощ! Напред!
Пловдив, 5 септ. 85"
Настъпва мигът на изпитание. Захарий е изключително сериозен, политичен, веротърпим. Дори за своите вечни противници - светите отци е намерил подходящи думи, за да ги привлече към делото. И за авторитета на княз Александър е помислено, и за временното правителство, и за отговорността на всеки, който иска да живее свободен!
Прокламацията е отпечатана в 5000 екземпляра и към 10 часа вечерта на 5 септември двама работници се опитват да занесат част от нея в дома на Христо Дюкмеджиев. И двамата са тикнати в затвора "Генджаа" заедно със скъпоценния товар. Може би нови бройки са отпечатани, или пък не всичко е попаднало в ръцете на полицията, но в утрото на 6 септември възванието на Комитета е в ръцете на въстаналия народ!

Тодор Ташев
ЗАХАРИЙ*

В началото на своя път към Захарий прочетох в едно писмо на Никола Обретенов до Иван Радославов, че публицистът Захарий Стоянов е бил много по- известен и ценен в чужбина, отколкото у нас. Отдадох го на старческа приумица - дядо Кольо по това време наближавал деветдесетте, - тъй като до неотдавна бяха известни само няколко публикации на Захарий в чужбина и дори човек с богата фантазия не би могъл да повярва в думите на стария комита.
Преоткривайки едно подир друго прозорчетата към чуждестранната преса от онова време, все повече се убеждавам, че тази констатация не е лишена от основание. Покрай Телеграфул, Таймс, Ла ревю дьо л'Ориан, Газет дьо Хонгри... Захарий е публикувал в гръцките Еон и Ревю (на френски език), в емигрантския журнал Общее дело, а може би и в други непреровени още европейски вестници и списания...
След Съединението и преврата на Девети август популярността му непрекъснато расте. Препечатват статиите му и го цитират немски, френски, белгийски английски, италиански и други вестници и списания. И ако от политическите мъже на България Европа познава поне десет шумни имена, известният публицист, за добро или за зло, е един - ЗАХАРИЙ СТОЯНОВ!
. . . . . . . . . . . . . . . .
Откакто е избран за председател на Народното събрание, Захарий Стоянов се върти като пумпал, шибан от безпощаден камшик. Интригите под трона на властта го изумяват и той всеки момент е готов да се удави. Овчарското му простодушие и непреодолима наивност го правят играчка в ръцете на властници и гладници за власт, които искат да го използуват за свои политически цели. През последните месеци на живота си е толкова объркан, че се чуди на кой бог да се моли. Единствено пред олтара на "Записките..." успява да намери себе си, но задълженията на държавника са толкова големи, че натикват Летописнеца в ъгъла да чака:
На първи май - първа копка на жп линията Бургас - Ямбол. Председателят на Събранието държи реч;
На 14 май - с княза в Татар Пазарджик. И пак реч;
На 15 май - полагане основния камък на новото военно училище;
На 18 май - молебен, парад, банкет и реч на Председателя на Събранието по случай именния ден на Фердинанд;
На 22 май - рожден ден на княгиня Клементина и тост на Председателя за нейно здраве...
Изпращане и посрещане, доклади и приеми, и поклони, и усмивки, и очи на четири, и уши нащрек! Това за Джендо ли е занимание? Да се захецва речи да държи и да не може страничка поне на ден да пише!
През втората половина на май той е с едно око към Париж. Тази година четвъртото по ред Парижко изложение ще бъде особено пищно както по случай 100- годишнината от Френската революция, така и поради новото чудо на техниката - Айфеловата кула, която като магнит привлича любопитни от цял свят.
Пише на Иван Шишманов (началник на отделение на Министерството на народното просвещение) да му намери адреса на градечанчето Петър Гудев, студент по право в Париж, който ще му помогне за настаняването в хотел и ще го съпровожда в световния град.
Месец юни е на кръстопът. Твърде много дела го възпират, а желанието расте заедно с наголемяването на деня.
Иска му се да вземе и Анастасия, но пусти пари, откъде?
Едно писмо до приятеля му Иван Андонов ни показва какво разрешение е намерил:
"За Париж май че няма да отида, защото ако зема жената си и отида официално - 6000 лева трябват. Не се ли съгласяваш да отидем гурбетски с по 1000 л(ева) в III клас? Ще миним през Виена и ще отидим да показваме, че сме сиромаси из Турско, ето ни и парити."
Чак до средата на август пътуването е проблематично. Подготвят се промени в кабинета и името на Захарий се преплита в различни комбинации. Зад кулисите се чуват удари с шпаги, тропот от преобръщане на министерски кресла и други подозрителни шумове, но завесата остава спусната. Спектакълът е отложен без дата и публиката се разотива. Остава Ј правото на шушукане и пръскане на причудливи слухове.
Чак сега Захарий може да тръгне за Париж. Свирчо вече е там, командирован от 10 август заедно с градския лекар и един инженер да проучват как се правят канализации, осветление и шосировка на улиците в големите европейски градове. А те оттук ще тръгнат четирима: Захарий, Анастасия, Иван Андонов и директорът на железниците инж. П. Николов.
Данните, достигнали до нас, говорят, че З. Стоянов заминава за Парижкото изложение по частен път, но му се възлага да подбере и закупи книги за новосъздадената библиотека на Народното събрание.
Когато намеренията на Захарий стават обществено достояние, "приятелите" му от Народни права му пращат прощален привет с пожелание добре да изучи тънкостите на орангутанското парламентарно изкуство.
На 23 август е приет на аудиенция от Фердинанд, а на 25 тръгва с пътнишкия трен в купе от трета класа.
Както свидетелствува Никола Обретенов, за изпът си взели кошница суджуци, пастърма и дамаджана вино.
Изпращането е, разбира се, неудобно. Колкото и високо да стоиш над предразсъдъците, трудно е съзнателно да се подложиш на подигравки за скръндзалъка на овчаря, който не давал пари за първа класа в Ориент- експрес.
И все пак заминаването се разчува. На гарата се озовава и един ученик, по- сетнешният голям български поет Кирил Христов, който ни е оставил любопитно и малко "опоетизирано" свидетелство за физическия облик на З. Стоянов:
"Аз видях една чепата фигура на мъчноподвижен селянин, едно некрасиво тъмножълто лице с широки скули на прабългарин и хубави очи с умен, весел поглед."
Белград остава неотбелязан в мемоарите и оцелелите писма, но от Виена, с дата 29 август, имаме една пощенска картичка до кумицата му в Пловдив:
"Кумице - пише пътешественикът за Париж, - бързах, та не можах да ви пиша от София и ви известя за следующето: Бях при военния министър, който ми обеща, че на първата ваканция ще премести кумецът в Пловдив или София. Затуй още не ходи в Айтос. Ние ще се върнем след 20 деня. Кумът ви З. Стоянов."
Нито личи от нещо да е болен, нито има намерение да се застоява в Париж. Ще отидем, ще разгледаме и след 20 дни сме у дома.
Въпреки неофициалното пътуване на "ориенталците", те са забелязани от всевиждащата преса, която бърза да съобщи:
"Вицепрезидентът на Българската скупщина Стоянов и директорът на железниците Николов пристигнаха тук на път за Париж."
След седемдневно пътуване черният охлюв най- сетне пристига, изпуска дъх на облекчение и се установява на последната гара - последна и в живота на Захарий Стоянов.
Първи септември, пред зазоряване.
Очаква го студентът Петър Гудев, който ще е с него до последния му миг, и след него - докато се загуби от очите му най- бавният и най- тъжният обратен трен за България. Намерил му е порядъчен хотел в Латинския квартал, близо до своята студентска квартира, евтин и удобен същевременно.
Файтонджиите изплющяват по едно непривично "Ди- и- и- ий!" и поемат, за да доразбудят булевард "Сен Мишел" и да предложат на хотел "Сюез" гост, какъвто още не е имал.
Всеки разумен човек би се наспал хубаво след такъв изнурителен път, но Захарий нито е разумен като хората, нито е дошъл да се заседява по хотели. Час по- скоро трябва да прогледне в тоя необгледен Париж. И Анастасия е с неговия ум, а и Градечанчето изглежда пъргаво момче, готово да направи всичко за своя бележит съселянин.
Плисък на вода за отмора, смяна на измачканите дрехи, и ето ги отново на път, сега вече по крака, схванати от теснотията и отвикнали да ходят.
Захарий се чувствува добре, или поне ако е имал някакво неразположение, отдал го е на неудобствата от пътуването, глътнал го е като залък на сухо и е забързал подир Гудевчето много преди слънцето да е отхвръкнало на икиндия.
Оттук нататък ще ни води д- р Жечев, един от най- достоверните и оспорвани свидетели на последните Захариеви часове:
"Бях пристигнал в Париж на 29 август, сиреч два дни преди Захария - пише той на Стефан Стамболов от Париж, - и на 1 септемврий, в петък, часът 10 заран, срещнах го случайно, придружен от госпожата си и един българин студент по правото на име Гудев. След разменяванието няколко думи помежду ни седнахме в едно кафене, пихме всинца по едно кафе с мляко, след което, пак всинца наедно, тръгнахме от булевард "Сен Мишел", в който се намираше кафенето, и ходихме да се разхождаме из Париж около два часа, след, което се завърнахме къде квартирите си, които бяха в един и същ булевард. Когато се завръщахме, часът беше вече12 преди пладне. Тъкмо в него час, когато вървяхме по пътя, покойний каза, че усеща да го наболява стомаха и седна на една пейка да си отпочине. Отпочивката му не трая повече от 10 минути, когато случайно мина покрай нас един празен пайтон, в който се качи Захарий с госпожата си и отиде на квартирата си. Едвам- що се бе изминал половин час, откакто се бяхме разделили, дохождат от Захариеви и ме повикват. Утидох, намерих го да лежи в леглото си и да се оплаква от болежки в коремът. Помислих, че тия болежки може да са следствие на някое незначително разстройство на стомаха или настинка. Направих каквото случаят изискваше и му препоръчах да стои в леглото си, след което утидох да обядвам. Подир обядванието си утидох пак при Захарий и бях предначъртал, че ако не намеря болките на корема спаднали, да пратя да повикат един д- р, тъй като и да исках да действам по- нататък, препятстваше ми законът на страната. При утиването ми при болния това мое предначертание беше вече осъществено, понеже ми се каза, че били вече повикали един доктор, който му е предписал някои средства. Аз казах, че не е зле да се проводи и се повика доктора още един път, за да се посъветваме. Доктора дойде. Той беше на име Пино, лекар с известна репутация. Пристъпихме с него повторно към екзаминирането болния и дойдохме до заключение, че имаме работа с едно субакутно възпаление на стомахът. Решихме за сега да се действа против болежките, като се предписаха клизми с топла вода и лаудизирани топли лапи по коремът и си дадохме дума с доктора, щото вечерта на 6 часът да се срещнем при болния. Вечерта заедно с д- р Пино намерихме болежките малко поспаднали и за да не предизвикаме увеличението им до окончателното прекратяване, съгласихме се до утрента да се следва с топлите лапи на коремът и тогава да му се даде очистително. На утрента 2 септемврий, часът 8 заранта, утидох при болния заедно с д- р Антонов, дето дойде и д- р Пино... Намерихме болния в същото състояние, както и вечерта. Предвид че състоянието на болния не се изяснява, съгласихме се да му се даде очистително, което да изпие в два приема и в разстояние на два часа. Това и стана, обаче първият път не подейства. Вторият беше повърнат. Освен това болките в корема почнаха изново да се увеличават, повръщанията да се повтарят и крайщата на тялото да настиват. Появяванието на тия нови симптоми накарах мене и д- р Антонова да помислиме, че болестта не може да се състои само от субакутно възпаление на стомаха, но че трябва да има и друго нещо по- сериозно, като превиване на червата. Пратихме повторно да повикат д- р Пино. Изказахме му нашето съмнение, като изказахме мнение да се извика още един доктор професор, специалист по тия болести, на което и той се съгласи. След това ходих около два часа и половина при разни авторитети да ги каня да дойдат да видят болния. Като се извиняваха, че не можат да дойдат същата минута, понеже имали консулти, най- сетне сполучих да намеря професора Гуше, който като доде, пригледа го (и) изказа мнение, че болестта трябва да е occlusion intestinale (задънване на червата). Произнесе се, че случаят е опасен и че не можело в нея минути да се прави нищо, освен да му се дава чай с коняк и туря по тялото и крайщата бутилки с топла вода, та дано тия последните да се стоплят, след което можело да се дирижира друг тратамент. Така и правихме. За съжаление обаче всичко биде без резултат и същият ден вечерта, часът 10, болният почина."
Доктор Жечев има още какво да ни каже, но нека го прекъснем и попитаме: Кой пусна слуховете за убийството на Захарий Стоянов? Французките професори ли изтърваха, че има нещо съмнително, или стреснатият Петър Гудев при сгърчващите болки на Захарий изпищя?
Лекарските телеграми до Стамболов и тези на Луи Леже до министъра на народното просвещение Георги Живков не съдържат дори намек за противоестествена смърт, а още на 3 септември парижките вестници гърмят и ехото им се подема от цялата европейска преса:
"Председателят на Българската камара е убит в Париж."
"Разнасят се слухове, че той се е самоубил."
"Някои съмнения съществуват относно причината за смъртта на Захарий Стоянов."
Българските вестници не поместват никакви сензационни съобщения за насилствена смърт. Само вик на болка и стъписване:
"Многото приятели и познайници на незабравимия горещ патриот и наш сътрудник Захарий Стоянов ни питаха за истинността на известието, което като гръм се пръсна из цялата страна и потресе секиго. Със съкрушено сърце ние отговорихме на всички за истинността на голямата тази и неочаквана загуба."
Слуховете обаче пълзят! Не! Те изпреварват дори светкавичните телеграми!
Още на 3 септември Иваница Данчев от Шумен пита телеграфически Никола Обретенов:
"Тук се е пуснал слух, че Захарий бил убит в Париж. Истина ли е това?"
Веднага след съболезнователната телеграма Никола Обретенов изпраща до Анастасия втора, с многозначителен текст:
"Немедлено искай отопсия при верни и строги свидетели, да знаеме точно причината на смъртта. Отговори немедленно!"
Отчетното писмо на д- р Жечев продължава:
"След получаванието Вашата телеграма да се балсамира тялото на покойния и да чака заповедта за пренасяне в България, вземахме всички мерки за извършване на това и завчера, на 4 того, пристъпихме към балсамирането на тялото и за откриване същинската причина за смъртта, накарах щото преди балсамирането да се направи аутопсия на тялото, което откри следующето: На мястото, називаемо пилор, сиреч на областта на стомаха, която се съединява с тънкото черво, се намери едно продупчване и на едно място по крайщата и на тънките черва един туберкюл. Булото, което покрива червата, обзето от остро възпаление и на долната част на коремната кухина се намери гной. Острото възпаление на булото (Peritonite) е следствие на продупчването на стомаха. Сега дали това продупчване е причинено от някой туберкюл, който се е стопил на него място, или от проста язва (улчер), това ще докаже химическият анализ и микроскопическото изследване. Вземахме обаче от съдържаните материали в стомахът, взима (се) от мястото, върху което е дупката, взима се тоже парче от здравото място на стомаха и ще дам да се анализират химически и изследват микроскопически. Преодоляющото мнение на докторите е, че дупката е причинена от язва на стомаха (ulcer de l'estomah)..."
Този резултат е бил съобщен и публикуван в България:
"Отопсията откри продупчвание на стомаха следствие на един остър перитонит, която повреда е била смъртелна."
Кой прочел, кой не прочел, кой съзрял през редовете и пространството... Приказвало се е навярно много за внезапната смърт на Захарий Стоянов в Париж, за да стигне мълвата и до нас, натруфена с кой както свари да я разкраси.
До убийството на Стефан Стамболов през 1895 г. нито правителственият, нито опозиционният печат се е занимавал с трагичния край на Летописеца. Дали устата хорски са били схванати от страх пред Диктатора, или като всяко чудо и това е отшумяло за броени дни? Едва през август 1895 година д- р Теодоси Витанов в списание Медицинска беседа насочва вниманието на възбудената от убийството на Стамболов общественост към още един грях" на падналото правителство:
"Да казваме ли слухът, който се носи по загадъчната смърт на Захарий Стоянов, който много навреме умря в Париж и който, вместо да се аутопсира в анатомическия институт (и от някой професор), за да се узнае причината за смъртта на този тогавашен знаменит български мъж - аутопсира се надве- натри от един участъков врач, като се взеха вътрешностите му и се пренесоха в България. Наистина, това са слухове, но побочните обстоятелства красноречиво говорят за съмнение, толкоз повече, че при тази смърт е присъствувал тогавашният директор (на народното здраве, б. а.) д- р Жечев, с когото е бил отишел Захарий Стоянов в Париж за всемирното изложение."
Епохата си има свои дертове и с изключение на този закъснял "обвинителен акт", на боричкащите се за власт не им е вече до Захарий.
След сгромолясването на своя патрон, д- р Жечев се е оттеглил в Котел и дори да е прочел какво подмятат по негов адрес някои от колегите му, не им е обърнал внимание. Та какво ли ще направи падналият, ако рече да плюе нагоре?
Следват десетки години на мълчание.
С изтръгването на Летописеца от забравата хуква подире му и съживената легенда за тайнствената смърт в Париж:
"Умира от разкъсване на червата поради отравяне."
"Смъртта му е една от тайните на задкулисните интриги на Фердинанд. На път за световното изложение в Париж (1889 г.) той починал (според една версия) поради това, че изпил чаша бира с надробени стъкла, предполага се, приготвена по поръка на някого."
"Има сериозни съмнения и за друга смърт - насилствена и злодейска. Не, разбира се, за да се създава някакъв ореол около неговата и без това мъченическа личност, но за да се изясни просто и логично, че това е било една грижливо подготвена негова политическа смърт."
Родното село на Захарий е като че ли най- чувствителният резонатор на слуховете за насилствена смърт. Тук са "сърдити" и на Фердинанд, и на Стамболов, без да правят особена разлика между тях, поне що се отнася до "заслугите" им по затриването на Захарий. Но вината на Стамболов натежава не само защото е посегнал на човека, тръгнал с него още от Старозагорското въстание, но и поради намеците за охлаждане на отношенията и съперничеството помежду им през последните месеци от живота на Захарий.
За медвенци истината за смъртта на техния син не подлежи на доказване, тя се знае от деди и прадеди. И ако някой все пак се спира на подробностите, то е, за да покаже колко изобретателни и безскрупулни са били враговете на техния Джендо.
Слухът за чашката кафе с бавно действуваща отрова намира своя завършен вид в разказа на 80- годишния тогава Господин Мурзов (бай Бучо), записан на чашка кафе на 16 септември 1980 година:
"Истината за смъртта на Захарий Стоянов знам от вуйчо си Александър Господинов - дългогодишен писар във военното окръжие в Разград. Беше през 1930 или 1931 година. Идва вуйчо в село и като се разговаряхме, ми каза, че батко Захарий е отровен. (Бай Бучо е син на баба Тона, дъщеря на чичото на З. Стоянов, Господин, б.а.) Вуйчо ми е научил това от по- големия си брат Стефан, че е отровен от Стамболов. Стефан знаел това от попа, който изповядал слугинята на Стамболов на смъртното Ј легло. Казала, че има много голям грях, че поднесла кафе с отрова на Захарий Стоянов. Било е, преди да замине за Париж. Дошел да се сбогува със Стамболов. Пили кафе тримата: д- р Жечев от Котел - много близък човек на Стамболов, Захарий и Стамболов. Отровата дал д- р Жечев. Чашката с отрова слугинята обърнала така, че да се падне на Захарий."
Вариантите на тази "истина" за отравянето са много, но това никого не смущава. Важното е, че е отровен, та дали с кафе или с бира, дали в София или някъде по пътя - все едно. И в дъното на всичко стои Стамболов. Помагал му е д- р Жечев. Той е котленец и мрази Захарий Стоянов за това, че в "Записките..." не се е церемонил много с котленските чорбаджии. Дал му е отровата и тръгнал с него, за да попречи на евентуалното му спасяване."
Нарочно се спрях повече на медвенци, за да подчертая, колко силно е още чувството на горест у тях, колко картинно и непоколебимо е преданието за насилствена смърт.
Но не само медвенци мислят и говорят така. Едва ли има културен българин, който да не си е задавал въпроса: От какво е умрял Захарий Стоянов? И понеже необикновеното привлича, то се възприема по- лесно и се превръща в убеждение дори и когато е пълно с противоречия, дори и когато е опряно на... нищото!

Захарий Стоянов
ЗА ВАСИЛ ЛЕВСКИ*

Посред възпяването на генералските еполети, посред френетическите ура и проливането горещи сълзи над чуждите гробове и величия не би било зле, ако тук- там се мяркаше и нещо за наши работи, за наши хора. Най- после и ние сме народ, боже мой, и ние имаме национален егоизъм, человеческо достойнство, което трябва да тържествува над чуждите авторитети, трябва да ни характеризира като народ, а не безсъзнателна, самоунижающа се тълпа... Доволно сме кадили тамян пред ония идоли, за които никакъв спор е немислим, че те можат да бъдат един ден наши. Каквото и да правим, техните истински почитатели знаят, че нашите сълзи са фалшиви, да не кажа нещо повече. "Признателност и братски чувства" - викаме ние и литературно, и дипломатически, и частно помежду си. А нима нашите собствени братя, нашите герои (каквито и да са те), най- после нашата гордост не заслужават горните почести? Ако мнозина доброжелатели желаят да ни докажат, че ние сме просто смъртни, без минало и без велики хора, то трябва ли българската интелигенция да потвърди тоя горчив факт, трябва ли тя да замижи и да утвърждава, че това е в наш интерес? Време е вече да погледнем наоколо си.
Ако нашите велики мъже не са можали да достигнат величието на европейците, то и в тоя случай не те са криви, а обстоятелствата и средата, които са препятствували на първите, а спомагали на вторите. Смело можем да предположим, че ако на Левски на мястото беше който и да е, то неговият кураж и надеждите му щяха да се разбият още в началото на неравната борба.
Човек, който захваща от а, б, против когото е всичко - такава смелост, такава вяра в бъдещето!
При скудните сведения, които имаме на ръка за живота и гигантската деятелност на славния наш патриот, с името на когото е озаглавена настоящата ни книга, ние решихме да дадем гласност на онова, което знаеме за положителна истина. Аз правя начало, за да дам повод на ония, които знаят може би повече за живота на безсмъртния Дякон, така щото да имаме един ден възможност за съставянето на пълното му животоописание.

* Из книгата "Васил Левски; Четете в България", Изд. На БЗНС, София, 1977 г.
Захарий Стоянов
ЗА ХРИСТО БОТЕВ*

Нашият герой, с името на когото озаглавихме настоящата си книга, Христо Ботйов, е бил човек, роден и предназначен от необяснимите стихии да бъде голям човек, да води подире си тълпите, да заповяда и да прави епохи. Нещастен той, дваж по- нещастен неговият роден град, триж по- злочест народът, на който е бил син, а четири и пет пъти била пуста и суха епохата на неговия человечески живот! Ако той беше син на Италия, щеше да бъде ако не Гарибалди и Мацини, то поне тяхната дясна ръка. Ако беше французин, съвременник на Юлската революция или на Луи Наполеона, то първата барикада на града Париж щеше да се нарича "Ботйова". А кой знае?... Може би щеше да бъде и един от нощните съветници в палата на Тюйлери, един от ония, които с пищов в ръката налягаха малодушния авантюрист срещу 2 декември да се не бои и да не отстъпя от своето злодеяние. Но това последно предположение ние не вярваме, казахме го само като подходящо и прилично обстоятелство на буйната и неспокойната натура, която само по нямане други занятия би се решила на подобни противоречащи на духа и на натурата предприятия.
Не сме виновати, ако и да допуснем това или онова предположение, защото ние нямаме работа с човек, който да е живял живота човечески, който да е бил поне един ден нормален, който да се е огризил, варил и калил вече в обществения процес, който не да е не знаял как ще да осъмне и що ще да вечеря, но да е прокобявал своето житейско съществувание за няколко години. Ние градим и създаваме основи върху морските бури, ще да се основем на фактите и делата само, които са най- вярното и истинското огледало на душата и живота на всекиго. Искаме да кажем, допущаме само и такава една фаза в живота и в характера на хората, че ако Христо Ботйов да не беше се родил, раснал и пораснал в живописния Калофер, гдето отечествената Стара планина е най- гигантна, паметник и олицетворение на воля и на свобода; гдето райските източници на Тунджа са най- близо, които със своето разкошно и девствено шумтене са приспивали и будили нашия герой; гдето ароматите от Казанлъшката долина не са се скъпили; гдето утринното слънце се е подавало в ослепителна бляскавост измежду ближните върхове на скромната, в сравнение на Марагидик, Средна гора; гдето най- после е върлувал над всички тия природни красоти необуздан господар- друговерец и негов ортак - надменен чорбаджия, то Христо Ботйов, отишел още млад и крехък в Одеса, можеше да излезе човек съвсем от други калъп.
............................
И така той се родил в поробена България, от роби родители. По своята необикновена натура какво място можеше да завземе той в обществото, в своето отечество? Да стане даскал - да учи децата на а,б и на граматически правила, па може би и да пее в неделен ден в черкова? Като прочетат читателите фактическата част от неговия живот, нека се произнесат сами: дава ли козел мляко? Неговият баща е бил учител, имал е случай и възможност впечатлителният син да види и да научи: що значеше да бъдеш по онова време учител, да те викат на общината, щом им кефне, да изпълняваш каприциите на няколко псалтирджии чорбаджии. И такъв тесен кръг - учител? - Това щеше да бъде бесилка за Христо Ботйова. Да стане търговец, да държи касова книга с две страници: "дал" и "взел" - защо да си хабим думата по тоя въпрос? Да се пусне по полето на книжовност като Л. Каравелов, да се затвори скромно между книги и ръкописи - тук се е изисквало търпение, постоянен труд, редовен живот и работа техническа, които положително са бягали от нашия герой. А да почне военно поприще, от което се е бил увлякъл, както видяхме, по едно време - това би значело да си тури двата крака в капана, защото още на първия ден щяха да го турят в гауптвахта. Да стане руски офицер, да вземе тежката отговорност на мундира, която е драконска в Русия, да се затвори в казармите, да даде клетва за вярност на царя и пр., и пр. - ами България, ами Калофер и неговите планини? Как ще те да се забравят и съединят с казармския живот, когато едното е барут, а другото - огън?
Нямало е за него живот в България, а спокойствие и занятие вън от нея. Всичко мрачно и черно за него, всичко трябва да се събори и унищожи. Неговото положение било такова, като че да е бил паднал в такава една страна, гдето хората му не разбират от езика и той от техния, гдето слънцето се считало за зараза, гдето всичко се вършело против човеческата природа. Той си избрал тоя път, към който го влачело неговото сърце и душа. Той подал ръка, съединил се и отишел да разделя радост и скръб с ония, които почти цял народ считал, че са изметът на България. Тях той намерил най- подходящ елемент, с тях той бил убеден, че може да се направи нещо за в бъдеще, че те са хората, които ще да разбират най- лесно неговите идеали. Тия хора били всички недоволни от реда и господствующите понятия в България по тая или оная причина - за него било все едно, - всеки протестующи неблагодарни, много пъти от само себе си, всички, които се били простили вече с мирния и охолния живот, които живеели днес за днес, които били наклонни да събарят и унищожават, със злоба и отмъщение. Тия хора били: хайдутите, хъшовете и гладниците, които лягали и ставали тук- там по кьошетата и мизерните от най- долно дередже механи. Той бил във възхищение от тях, легнали му на сърцето, а хайдутите, тия епически пилета от Стара планина, просто обожавал. Намислил той да стане хайдутин и бърза с една песен да обади целта си на своята майка:
Не плачи, майко, не тъжи,
че станах ази хайдутин,
хайдутин, майко, бунтовник,
та тебе клета оставих
за първо чедо да жалиш!
Но кълни, майко, проклинай
таз турска черна прокуда,
дето нас млади пропъди
по тази тежка чужбина -
да ходим да се скитаме
немили, клети, недраги!

Петър Динеков
ЗА ОБАЯНИЕТО
НА "ЗАПИСКИ..."- ТЕ*

Произведенията на Зах. Стоянов, посветени на революционната епоха, се посрещат с голям интерес, получават необикновена популярност и изиграват голяма роля за опознаване на предосвободителната епоха и приобщаване с идеите на нашите революционери. В това отношение тяхното значение не е намаляло и до ден днешен. Те оказват голямо влияние и в друга насока - послужват за подтик и дават богат материал на мнозина писатели да изобразят епохата. Така например статията на Зах. Стоянов "Имената на българските въстаници, които са посягали сами на живота си" (в- к "Работник", бр. 28, от 1881 г.), а също и други подобни негови статии дават повод на Вазов за написване на "Епопея на забравените". Твърде е вероятно и влиянието на първите два тома на "Записките" върху "Под игото". Несъмнено е влиянието на "Записките" върху "Кървава песен" на Пенчо Славейков, което се вижда не само от сравнението на двете произведения, но и от преките посочвания на Славейков, че е използувал Зах. Стоянов (вж. "Кървава песен", изд. на "Български писател", под редакцията на П. Динеков, 1948, бележките). Влиянието на "Записките" изпитват и някои чужди писатели, като словенският поет Антон Ашкерц, полския романист Зигмунд Милковски- Йеж и др.
............................
За да се обясни напълно обаянието на "Записките", трябва да се изтъкне още едно важно обстоятелство - общо взето правилното осветление на събитията. То личи навсякъде: в очертаването на бита на добруджанските овчари, където Зах. Стоянов проявява забележителна проницателност и трезвост на реалист - далеч е от всякаква романтична идеализация; в разкриването на социалните сили, които движат борбата, във вярното изображение на борещите се класи и обществени групи, в схващането на въстанието като масово народно движение - дело на революционната партия за осъществяване на демократически задачи; в характеристиката на революционните дейци, в правилното отношение към турската власт и българските чорбаджии, най- сетне в оная дълбока симпатия, с която са изобразени народните низини, които движат борбата и са основните и главни дейци в революционното движение. Зах. Стоянов подчертава многократно това. "От чорбажиите, по- първите търговци, дипломираните учени комитетът се вардеше като от турците, защото на тия хора гечинмекът (поминикът) беше добър, следователно малко ги интересуваше тях съдбата на България" ("Записки", 1948, с. 61). Авторът още в предговора отбелязва: "Ще забележат читателите, че между моите герои не фигурират твърде начесто ни учени глави, ни тежки търговци, нито пък влиятелни богаташи, а прости и обикновени хорица, все от долна ръка. Не фигурират те именно затова, защото делото, което описвам, е чуждо за тях" (с. ХХIV). И по- нататък: "Най- после към вас, братя, прости сиромаси, се обръщам. За вас се трудих да напиша настоящата книга, за да ви покажа, че най- горещите борци и защитници на нашето отечество са били не горделиви богаташи и надути учени, а прости и неучени ваши братя, които не са знаели повече от вас. Достатъчно ще бъде да ви напомня само имената на Левски, Бенковски, Кочо Честименски, братя Жекови, бай Иван Арабаджията, Ив. Ворчо и пр., все хора еснафлии и работници" (с. ХХIХ). Това не са само теоретични заявления. В действителност "Записките" рисуват Априлското въстание като масово народно двожение. Зах. Стоянов е изобразил многобройни хора от народа - с истинско проникване в психиката им, с искрена непосредна и жива симпатия. Няма друга книга в българската литература, където да са дадени толкова много народни типове, снети от натура, живи и естествени. Зах. Стоянов не само изтъква многократно, че хората от народа са неговите герои, защото те са и героите на борбата, но и че за тях - както видяхме - именно пише. Оттук и особените му грижи за езика и стила: "В езика вардих само едно правило: да ме разбират и най- простите що искам да кажа" (с. ХХIХ). Когато пише, той не може да има спокойно отношение към предателите и изменниците, към потисниците и враговете на революцията - изобличава ги страстно, с обръщения, иронични или злъчни сравнения, остри епитети, понякога в дълги пасажи, които се превръщат в отклонения от основната нишка на разказа. Тая особеност понякога придава публицистичен характер на изложението, намалява и измества белетристичното му естество.

Ефрем Каранфилов
ВИНАГИ ЖИЗНЕН
И ВИНАГИ НЕУКРОТИМ*

Целият жизнен път на Захари Стоянов е сякаш изплетен от парадокси: когато е двадесетгодишен, всяка негова дума се посреща с присмехи, наричат го циганин, баба Тонка не го ще в къщата си. На 30 години той кара вече цяла България да го слуша, а хора като Иван Вазов да тръпнат пред статиите му. На 20 години никой не му обръща внимание - на 35 дори Европа обръща внимание на това, което пише българският кореспондент на вестник "Таймс". На 20 години той срича житията на светците, а на 35 години създава едно голямо многостранно литературно дело, пред което стоим във възхита и удивление не само от неговата сила, но и от неговия обем. И най- после - този Антей, който винаги е черпил мощ от родната пръст, ще трябва да умре далеч от родината. Нещо повече - единственото му дете, дъщеря му Захаринка, родила се след неговата смърт и кръстена на неговото име, ще живее далеч от България. Но затова пък "Записките", неговата духовна рожба, ще живеят за вечни времена ведно с Балкана в същината на нашия народностен дух.
И още нещо: през последните години от живота на Захари Стоянов името му гърми навсякъде, където има борба, сблъсък на идеи, обществен живот, публицистика, литература. Но той умира и настава дълга тишина. Сякаш го забравят. Вечните му противници, "учените глави", правят всичко възможно да заобиколят творчеството му, да го пренебрегнат, да го подценят, да го отрекат, а автора да сложат в категорията на дилетантите, недоучените или в добрия случай - на публицистите. Самият жанр на "Записките" и другите творби на Загари Стоянов им се струва подозрителен - не литература. Историците също не го смятат за учен - някакъв дилетант е навлязъл в тяхната област. Но и писатели, и историци с пълни шепи са принудени да грабят от "Записките" - както факти, така и мисли, образи, жизнени ситуации. Тези, които са се плашили през живота му да се опълчат срещу него, сега воюват чрез забравата - най- силното оръжие на отрицанието. Но това не им пречи да го ограбват, щом се докоснат до великата епоха. С една дума, "луда глава" е проникнала в "свещеното царство" на специалистите, един наивен дилетант се е осмелил да вземе в грубите си овчарски ръце перото и свободно да го размахва из територията на "точността".
Но народът не го забравя. От книгите му тръгват завинаги между бъдните поколения тъкмо "лудите глави", всички онези, които се опитват със своите черешови топчета и кантарени топузи да съборят вековната империя, които с прелестна наивност и всеотдайност се възкачват по трудните балкански върхове с очертаните на хоризонта зловещи силуети на бесилките. Славата на Захари Стоянов, неговото дело ги съхранява народът, нашият български народ, прави ги плът от своята плът, същност от най- хубавото в своята душевност.
И така, последният от парадоксите, свързани със Захари Стоянов, е, че в продължение на близо 50 години той е измежду най- цитираните и измежду най- пренебрегваните, забравени автори. Но заедно с това - най- живият от живите в народното съзнание.
Такава е жизнената съдба на Захари Стоянов. И след смъртта си медвенският овчар продължаваше да се бори и да побеждава. Защото той успява да отстрани един след друг противниците си и с тромавата си селска походка за закрачи към безсмъртието по всички възможни пътища: днес не сме в състояние да си представим нашата литература без него; не е възможно да си представим и нашата история и историческата наука без него; не е възможно да се говори за българската журналистика, публицистика, сатира, хумор, без да се очертае на предната линия фигурата на "котленския овчар"; не е възможно да се изгражда характерологията на нашия народ и да се заобиколи основното в това отношение - делото на Захари Стоянов. Той е навред. И където и да се намира, веднага излиза напред, на огневата линия, оставя своя личен отпечатък, кара вече не само съвременниците си, но и потомството да го запомнят: с удивление и възхита.
Ето така нашият народ, който след дългото петвековно робство успя да създаде Априлското въстание, съумя да създаде и онези, които трябваше да разкажат за него на потомството, да изградят такива творби, които вечно ще живеят, за да превърнат събитията и героите в песен. Участникът Захари Стоянов и наблюдателят Иван Вазов се заеха с огромната историческа задача. И я изпълниха блестящо, изпълниха своя велик исторически дълг.
Никъде по света, доколкото ми е известно, няма такъв случай: участникът в най- големите исторически събития, ръководителят на събитията да стане техен летописец и историк; този историк да бъде писател, голям творец; да създаде литературно дело, равно на подвизите по сила и значение. И още нещо: този човек да е бивш овчар, неграмотен, да е израсъл ведно със събитията. Това вече е "звезден миг" не в съдбата на Захари Стоянов, а в съдбата на българския народ, на нашия народ.
В решителните напрегнати моменти на живота човешката личност е истински цялостна и единна. Тези моменти винаги са свързани с героизма и с творчеството. Целият живот на Захари Стоянов е изпълнен с героизъм и с творчество. В този човек просветват искри от българския национален гений. Това е чутовна фигура, кондензация на огромна жизнена и духовна енергия, един истински български юнак, нов Хайдут Сидер, заменил кривака с перото, жаден за битки и победи, винаги жизнен и винаги неукротим...
Симеон Янев
КЪМ ВЪРХОВЕТЕ НА ИСТОРИЯТА
И НА КУЛТУРАТА*

Ако "Записки по българските въстания" не беше написана и ние трябваше да съдим за личностите в Априлското въстание само по хилядите страници различни по стойност мемоари из архивите на съвременниците, името Захари Стоянов едва ли би привлякло нечие внимание. То се среща там съвсем рядко - най- често, когато се изреждат припомнените участници в някое от големите и малките събития на въстанието. Това име само се споменава - и той беше! - и понякога рядко се добавя - беше също апостол, вървеше най- често с Бенковски. Оттук нататък всички оцелели отново многократно повтарят - Бенковски, Бенковски, за да отбележат накрая чутото за неговата смърт при Костиня и отново да споменат името на Захари Стоянов - единствен свидетел на тази смърт. Никой не говори: Захари Стоянов каза, Захари Стоянов направи. Третият апостол като че ли няма свое лице между Бенковски и Волов. Неговата личност въпреки апостолското отличие остава личност от множеството, което винаги заобикаля двамата големи.
Но към хилядите страници документи и спомени за въстанието той добавя своите записки и името му изведнъж заема място при двамата големи, към които са отправени всички погледи. На крачка след тях, но винаги с тях през триумфа на великото опиянение, през първите победи, през първите поражения, през разгрома, налетял като лавина, и при бягството в Стара планина той върви с тях и най- често до Бенковски, през всичко, което съдбата изпречва напреде им. При това неговите записки съвсем не представят един незаслужено пренебрегнат и невидян от съвременниците човек, водач, който заедно с другите апостоли и още по- често сам зад гърба им е чертал пътищата на въстанието. Те не реабилитират един герой, както би могло да се предполага, нито пък извайват образа на един мъченик, стиснал търпеливо устни и твърд в болките си. Нищо подобно - един овчар, малко наивен и много любопитен, необразован и пълен със суеверия, навлиза в записките и тръгва по своя път. И един апостол в две въстания, посетител на повече от двадесет турски затвора, очевидец на десетки смърти, сред които и смъртта на Бенковски, излиза от последните страници.
И никакъв героизъм и рядко въодушевление не обграждат неговия образ. Напротив, той се изправя за последен път пред читателя в Пловдивския затвор в залата на съда, който трябва да реши съдбата му, със скъсана риза, отговаря разсеяно на въпросите и изведнъж бръква в пазвата си и изважда оттам гнила круша, която невинно захапва. Изпъкналите му скули, черното му лице, на което се жълтеят само подсинените му от няколкомесени безсъници очи, и дори досието му от "ченгене кауш" уверяват повече от достоверно, че пред високата комисия се е изправил един ахмак, един циганин, който не би могъл да има нищо общо с големите комитетски работи. Презрително и с отвращение го мери с погледи царската комисия и след като е влачен повече от хиляда километра - през планини, през полета, през големи градове и колиби - пеш, в каруца и на трен, - като оглеждат всичко, което е говорил, и всичко, което е правил, освобождават го, нетърпеливи да попаднат на големия човек сред хванатите комити. В коридора той се навежда да вземе угарка, заптието го подсилва с крак - така слиза от сцената в своите записки един от апостолите на Априлското въстание, дясната ръка на Бенковски, от разказите за когото дори и следствените комисии изтръпват - кое от съжаление, че е убит, кое от възхищение, припламнало ненадейно от унилите думи на пребити въстаници. И нито комисията преди малко, нито заптието, което го извежда така елегантно, не могат и насън да допуснат, че човекът, който сега тръгва към "Ченгене кауш" да си вземе сбогом с отбраната дружина там, след девет години пак в тоя град, пак през тоя площад, който ще пресече подир малко, ще сочи на голямоконарските селяни палата на последния турски паша в Румелия. Те ще го превземат и ще сложат началото на обединена България - най- голямата държава на Балканския полуостров - през септември 1885 година след болната империя на негово величество, чиято комисия преди девет години така презрително е изпратила с погледи техния водач, тръгнал да си вземе сбогом с "ченгене кауш". Записките продължават, но нататък те препредават не вече през устата на очевидец страшните свидетелства за гибелта на Батак. Перущица и другите места, на чийто разгром съдбата го е пощадила да не присъствува. И в тези страници, където човекът със скулестото лице и жълтите цигански очи сам не присъствува, се издига като компенсация гласът на един страшен говорител на въстаналите - на един българин с груб и остър език; в тях се отпечатва нервът на разярен и възторжен писател, какъвто литературата много рядко има щастието да намира.
Защото през 1883 година, когато в румелийските вестници се явяват първите съобщения, че Захари Стоянов, бивш апостол на Панагюрското въстание и бивш журналист от княжеството, е решил да печата своите спомени за българските въстания, едва ли някой е предполагал, че тия спомени ще се явят като художествена творба и че със своята автентичност и художественост те ще отворят за столетия напред рамките на българската литература за най- съкровените теми и най- пълноценните характери. Така в литературата той влиза подобно в политиката - през задната врата. Него никой не го очаква, никой не му се надява, никой не му вещае голямо бъдеще на писателското поприще. Още повече той сам нито мисли, нито предчувствува изключителната роля, която неговата книга ще има за българската култура. Като я пише, той има една съкровена мисъл: "Най- после към вас, братя прости сиромаси, се обръщам. За вас съм се трудил да напиша настоящата книга, за да ви покажа, че най- горещите борци и защитници на нашето отечество са биле не горделиви богаташи и надути учени, но прости и неучени наши братя, които не са знаели повече от вас. Достатъчно ще бъде да ви напомня само имената на Левски, Бенковски, Кочо Чистеменски, братя Жекови, бай Иван Арабаджията, Иван Ворчо и пр., всичките хора еснафлии и работници. Те и никой друг умиха лицето на България и защитиха нашата опозорена слава..."
Той има чувството, че изпълнява един дълг към отечеството и по- точно към неговата история, той съвсем не предполага, че този дълг, наречен "Записки по българските въстания", ще бъде книга, ревниво дърпана - всеки на своя страна - от историци, литератори, социолози, психолози, етнографи и какви ли не още. За него и за неговите записки безусловно би могло да се каже това, което Мишле казва за Рабле в неговата "Histoire de France": "Навсякъде, където той още не намира, той предвижда, той обещава, той насочва. В тази гора на сънищата под всяко листенце се крият плодове, които ще прибира бъдещето. Цялата тази книга е "златна клонка".
Той не знае, че това, което се кани да напише, ще се превърне и в най- важния документ на Априлското въстание, след като самото въстание се бе превърнало вече в най- важния момент в историята на борбите срещу петвековното робство. По същия начин, както и в политиката, той навлиза в науката и литературата, за да действува - да направи, каквото е решил да направи, пък както сам казва, "ще му дойде времето и да му се чуе гласа":
Така той върви към върховете на историята и на културата малко- много наивен и по народному хитър, привидно безхарактерен и мек, а всъщност невероятно принципен реставратор на най- ярките характери от великото време на Възраждането. Неговите гримаси често са карали глупците измежду съвременниците му и противниците му да го смятат за страхлив, за мекушав, едва ли не за предател. Но също така често оглушителните му плесници са отеквали като трясък от черешово топче по някоя предателска буза или много учен задтилък. Така зад многобройните му артистични превъплъщения, сам привидно като едно от тях, в 1876 г. стои непоколебим характер, ярък, силен, движен от огромна енергия -   един от редките характери в българската история и в българската литература. Че е бил такъв, най- определено говорят и неговите "Записки по българските въстания" -   у него силното в живота звучи вдъхновено и силно и в литературата и характерът на писателя - автор на историческите спомени - е и характер на човека, който ги е преживял.
За жалост по- късно, когато близостта на властта ще направи малко- много нечувствителен и неговия нос, Захари Стоянов ще приеме с енергичния си характер така енергично и историческите заблуди, както е приемал по- рано историческите откровения. Но тук става дума за личността му в българските въстания и личността на автора на записките в тях, когато историята му е внушавала повече безсмъртната роля на летописеца, отколкото по- късно спорната на политическия водач.
СБОГУВАНЕ
С ДОНЧО ЦОНЧЕВ

През месеца, в който нашият приятел, чудесният белетрист Дончо Цончев ни предложи тези страници, ни връхлетя жестоката вест за неговата кончина. Отиде си от нас един сладкодумен и артистичен човек на духа, едно мъжко момче, което умееше да живее истински, празнично, с пълно отдаване. Такъв - открит и втурнат - остана той до сетния си ден. Неговите разкази, новели, повести, романи от книгите "Мъже без вратовръзки", "Ако можехме да ги чуем", "Червени слонове", "Хубавата Мария", "Принцовете", "Роман на колелета", "На Странджа баир душата", "Ние, децата на голямата лъжа", "Панагюрката" и мн. други разкриват писател с ярък характер, с поклонно чувство за жива и мъртва природа, с почтителна памет за минало и наследие и с оголен нерв за настоящето. Един писател с карма, "откъртващ" от себе си своите повествования, препълнени с отдаденост, енергии и човечност.
По повод на разказа си "Бунар" писателят бе споделил: "Аз цял живот - мъчително, страстно, с жертви и готовност на всичко, с лишения, съмнения, лудо упорство - нося темата на тоя разказ... Той е моето послание назад към предците ми, от които ида, и напред, към следовниците ми, които идат".
Дано живата вода на този бунар не секва и след теб, Дончо!
Сбогом!
"Пламък"

Дончо Цончев
НОВА ПРОЗА

ТРИТЕ КРАЧОЛА И ДВАМАТА АКАДЕМИЦИ
Една дама от Плевен си купила чорапогащник, казаха го по телевизията. И то в новините. Тъкмо се чудех къде е тук събитието, когато добавиха, че този чорапогащник се оказал с три крачола. Сетих се за снимки на телета с три глави и агнета с пет крака, каквито съм виждал по вестниците през годините.
Показаха луксозната кутийка на чорапогащника, а после и крачолите му. Веднага си представих как дамата се приготвя да го нахлузи, но...
На другия ден печатните медии също разтръбиха тази новина. Заживях с мисли за всичко това. Отваря дамата кутийката, нежно вади чорапогащника и се съблича. Виждам я подробно в моето неостаряващо въображение. Пък и съм от този край.
Но увисва третият чорап, неразривно свързан с другите два. Ами сега? Какво да сложи в него тя?
Може би започва смях, може би разочарование и гняв - бих искал да съм бил тогава там.
Едно е сигурно - дамата размаха този чорапогащник, докато трите му крачола обсебиха медиите за няколко дни.
По същото това време бяха избрани двама академици. След неоспоримите номинации отпреди половин година. Мене ме интересуваше това и вечер гледах новините по всички канали на телевизията. Сутрин бързах да си купя десетина от вестниците, начело с най- сериозните. И само един от тях - на вътрешната страница в малко каре - спомена за академиците. Подзаглавие: "Композитор и художник са новите академици". Следват имената им и твърденията, че са забележителни, всеки в своята област. Няма снимки, като на тройния чорапогащник. Не се казва на колко години са и как са стигнали до този връх в духовността и културата.
Бива си ги, медиите. Знаят от какво се интересува днешният българин - във вид на читател, слушател и зрител. Отлично усещат разликата между съдържанието на един чорапогащник и главата на който и да е академик.

ЗА ВОСЪЧНИТЕ ФИГУРИ
Важи и за паметниците - все едно от бронз, гранит или мрамор. Стоят си някъде, неподвижни и мъртви. Първи извод: По- добре жив глупак, отколкото восъчен или каменен гений.
Восъчните фигури са хит, салоните за тях са нещо като морга, само че изискана и модерна.
Един приятел ми направи главата от бронз, действаше по снимки, освен представата му за мен. Сега си зяпам тази глава ща не ща. Не е фотос да го мушнеш в албума. Стои на библиотеката ми бронзовият "Аз" и гледа високомерно. Здрасти. Той мълчи. Ей, копеле... Не помръдва. Преместих го на шкафа така, че да си слагам шапката на главата. И той да послужи за нещо. Като му кривна бомбето, не ме дразни. Майтапчия - и той като мен.
Най- смешното е, че главата ми у дома е гипсова отливка. Бронзовата, тоест оригиналът, е у мой приятел, който плати на скулптора цялата тая. И сред богатите има читави момчета, разбира се. Глуповато е да навикваш целите съсловия. УчителиТЕ. ДепутатиТЕ. ШофьориТЕ. Да слагаш всички хора в кюпове, е работа на дебил.
Та този мой приятел, у когото е бронзовата ми глава, има малко заведение в квартала. Стилно, приятно, повече за удоволствие на собственика и приятели, отколкото за печалба. Моята главна писта в живота е подобна - предпочитам душевното удовлетворение пред цифрите. Сега си обяснявам как е станало. Баща ми беше богат човек и материалното никога не ни е вълнувало, то беше естественото състояние на нещата. Но тези пет хиляди тома в библиотеката бяха голяма загадка за мен. И от малък - там. С всяка прочетена книга примамката ставаше по- силна и така, та до ден днешен, повече от половин век.
Влизам в заведението на моя приятел. Виждам бронзовата глава на лично място, в нарочна за тази цел ниша. Първо помислих, че е Бетовен. Леонардо - не, защото го знаем с дълги коси и брада. Приближих и се познах. Метален. Мълчалив и вечен.
Не ми беше приятно. Аз съм разговорчив човек и временно съм тук, като всички останали - за какво трябва да се блещя бронзов и когато вече ме няма? Втори извод: Човек идва в своето време и после си отива. Това е нормалното.
С моя приятел се напихме, смяхме се много (можем си ги и двете), по едно време ми текна идеята жена му да целуне бронзовата ми глава, вместо мене. Тя го направи, но изпищя и лицето Ј се изкриви в нещо като погнуса.
Гади ми се от восъчните фигури. И към паметниците нямам слабост.
Трети, последен засега извод: Не е ли по- добре да запазим от човека духа му?

ЗА 11- ТИ ЯНУАРИ
Никой не знае в коя година точно ще се случи, но при нас стъпката на големите промени е такава: 9.9.44. После 10.11.89. Значи следва 11.01....?
Ако е грубо, пак ще има "безследно изчезнали" показни разстрели, Колима и Гулаг, Белене и Куциян.
Ако е по схемата "нежна революция" - главите ще падат не физически, а чрез мигновено преобръщане на съдбите.
Но ще има такава дата, щото ние самите я чакаме. Бленуваме я. Гневът при нас е главният ни, свръхмощен двигател.
И без капка намерение да пророкувам, знам със сигурност един от най- важните резултати при следващата драстична промяна: веднага ще съсипем всичко, което е постигнато преди тази фатална дата.
Нас страхотно ни възбужда думата "ликвидация". Неотдавна тя беше гордост за едно наше правителство. То официално (с кретенски блясък в очите) създаде ликвидационни... съвети ли, комитети ли, как беше, но най- важното бе че са ликвидационни.
И много успешно ликвидираха неща, постигнати с огромни усилия, много лишения и добрата воля на народа. Първо пратихме в историята селското стопанство, след това заводите, банките, изпечените вече кадри и на тяхно място поставихме... говоренето.
И като не знаехме какво е демокрацията всъщност, и не можехме да я създадем тука у нас, решихме, че тя е нещо като да вадиш нож на умряло куче и да лаеш като бясно.
Преди 1944- та България беше по- богата и по- европейска държава. После стана сателит и внушителният Ј стаж на поробвана задълго страна направи да избият по лицето Ј атавистични азиатски петна.
След 1989- та България загуби своя облик изведнъж и започна да се разлага. Бързо. Някои от нас изпитваха сатанинско задоволство от всичко това.
Страх ме е от 11.01...? Защото е ясно, че ние по принцип не обичаме държавата. Както самите ние я съставляваме. Тоест, не обичаме себе си.
Кого обичаме тогава? Ами разни други. Обикновено някой мощен съюз. Съветски ли, Европейски ли - няма значение. НАТО също става.
А човек се ражда равен с другите, това е Божият ред. Той може да се сбие с някои от тях, или да се сприятели.
Ние не правим нито едното, нито другото.
Ние раболепничим. И то - изкусно.
Нямам илюзията, че като си го кажем с ръка на сърцето, ще се променим. Но ме е срам да живея, ако "хитро" си мълча.

БИОГРАФИЯ НА СЪЧКИТЕ
     На Владо Стоянов
Преди време даде Бог да се сдобия със селски имот. Дворът - чудесен. После ще мислим за къщата. Още с покупката ми хрумна да не превръщам трите декара само в бахча за домати, лук, зеле, картофи, асми. А да си направя и горичка. Роден съм и съм отрасъл с такова мислене, непоправимо е.
Смешно и непрагматично е. Повод да бъда приет като "истински" интелектуалец, тоест малко нещо хахо- човек. Дори като ексцентрик. (Нямаме дума "центрик". Нито "дарник". Камо ли "кадърник" и "прокопсаник". Ние по принцип наблягаме на лошото. То урежда вродените ни дивашки страсти).
Почнахс една тополка от саксия - попаднало пух- семе на балкона - тя беше като тънка вощеница. (Сега е най- високата в селото). Дъб, бреза, глог, клен, калина и дрян - все "диви и прости" дървета. Суперинтелигентният ми и образован баща - зидарят - често повтаряше на стари години: "Да живее дивакът в нас". Тогава аз не знаех това, което се нарича "стари години". Сега го знам. В тази заключителна роля съм.
И събирам съчки в собствената си гора. Стотици навеждания, чупене, сечене - ще ги нося за камината на интелектуалеца в града.
- Бай Доне, тука има поне два кубика подпалки, сухи, защо не вземаш от тях? - пита ме сватът.
- Ще взема и от тях, разбира се.
Нищо не се разбира. Как да му обясня разликата между моите съчки и подпалките? Как да му кажа, че когато слагам съчките в камината, ги разпознавам от кое дърво са паднали? Защо да настоявам, че те ме топлят не само като температура и светлина, а и с този несравним огнищен шепот?
Догаря брезовата съчка. След нея - дъбовата, тя по- бавно. Кога ги садих? А, да. Какво ставаше тогава по стъгди и мегдани? Накрая не става нищо. Обществото не израства по- голямо от себе си, за разлика от кое да е дърво.
Ето и тръните по акациевата съчка. Мале, какъв взаимен кеф беше с комшията - хем да го спася от ненужния му саморасъл салкъм, хем да си го посадя в гората. Бях седнал под него, когато се обадиха, че ми се е родил син. Пиех кафе. Вчера беше - само преди четиридесет години.
Шушнат ми нещо в камината сухите съчки от моята си горичка. От всички гори. Обясняват ми как тленността не е трагедия. Направо ми го показват. Просто продължение на пътя, по който Бог, Природата и Съдбата са благоволили да ни сложат на старта. Трънливият, красивият, ужасният и щастливият път, по който вървим. Пълзим, подтичваме, а на моменти направо прелитаме, докато сме живи.
Но никой не ни казва какво следва после. Освен догарящите, сухи съчки и техният приспивен шепот в огнището.
Ако ги чуваш.
ЗА ТРЪНА И ЗА ЛУНАТА
Не става дума за бодилче, което предизвиква дребна неприятност, а за растението трън. Висок, елегантен, разперен и красив. И не в самата луна, а пред нея. Все едно я разцепва на две и подчертава себе си. Тя се движи, той - не.
Зяпам ги. Изкопал съм с ръце песъкливата почва край Тунджа, под долния ръб на палатката, между колчетата. Тя е за шест човека, тази палатка, ние вътре сме дванайсет. Без да се броят плъховете, които пъргаво пробягват през главата ти. Няма да споменавам за звуците и миризмите - не си падам по разказване на гадости.
Гледам тръна. Силуетът му пред огромната пълна луна. Страхотна графика. Тук се родил този трън, такъв се родил - можеш ли да го обвиниш в нещо?
То и аз нямам вина, но съм тук. Така ми се е случило. Всъщност имах някои предимства. Започнах да разбирам смисъла на библейската фраза: "Бог наказва любимците си". Тя самопривидно е абсурдна. Защото Той знае какво прави в последна сметка. И как да го направи.
Първо бях на двадесет и осем, а другите - по на осемнайсет, деветнайсет. Второ - поне два пъти по- як. Когато попаднах сред тях, скоро ме обявиха за "пач". Не знаех какво значи тази дума, но здравото, интелигентно турче, което играеше ролята, ми обясни: "Сега ти си башът". Попитах защо, момчето отговори с вродено достолепие, че така трябвало.
Не вярвайте, че всички в дисциплинарната рота са боклуци, тук има честни и готини момчета. Хъркат от двете ми страни по гръб и повече на ребро, аз съм по корем. По едно време трънът ми заприлича на Дон Кихот. После на жена. Ама жена... Тогава си помислих, че образите на видимия свят са всъщност вътре в нас. И ние просто им търсим потвърждения.
Як, як, но на другия ден лостът ми тежеше като да е оръдие. Два пъти падах в каменната кариера.
- Какво ти е? - попита ме командирът.
- Нищо не спах. Цяла нощ зяпах един трън.
- Знам. И пълната месечина зад него.
Уплаших се.
- Не разбра ли, че тук всичко се знае? Ела сега с мен.
Заведе ме край реката, научих го как се влачи серкмето из водата, той не знаеше. Направих го деликатно.
После ме взе до селцето, в кръчмата. Тук видях истинска жена, вместо трън. Тя ни сервираше, наливаше от кана и се смееше. Не мога да я опиша, нямам чак такава дарба.
Но тогава завинаги разбрах колко далеч е Луната.

ЧОВЕКЪТ - ЩО Е ТО?
Само той бил ходел изправен на два крака. Глупости. Виждал съм маймуни да ходят на задните си крака. Впрочем, те нямат предни, защото това са ръцете им. А пингвините?
Само той - човекът - можел да се смее. И това не е вярно - пак маймуните.
Само ние сме имали кост на носа. Това е така, но едно кокалче ми е малко за да прекарам линията между животните и човека. Имам още възражения:
1. Никога никъде не се е чуло, нито видяло, животно да изобразява. Да издълбава в камъка фигури и да рисува друго животно по стените на пещерата си.
2. Не е известно в цялостната природна история животно да разказва приказки. Че и да ги оставя за следващите, чрез писмени знаци.
3. Животните нямат тотеми и божества, тяхната обща библия се съдържа в инстинктите им.
Хемингуей беше казал, че писателят е едно поведение. Аз пък мисля, че човекът - това е едно поведение. Мъжът, жената, детето и старецът - всички сме всъщност някакво поведение. И то е по- важното от самите нас.
Поне от Исус Христос насам е сигурно, че има човеци, които побеждават собствения си инстинкт в името на измислица. Някаква идея. И тръгват против самите себе си заради тази идея. Най- често към кладата, гилотината и бесилото.
Така, професор Проданов, приятелю, не ти прилича да си убеден, че разликата между човека и животните се събира само в кости и черепи, от които се състои любимата ти антропология. Даже твоето собствено поведение на достоен мъж доказва, че без една дума всички изследвания са обречени на провал.
Кратичката дума "дух".

ЗА ДЖАЗА
1947- ма.
Епохата на Глен Милър и неговия оркестър. Бях четиринадесетгодишен и този вид музика ме обсеби. Вманиачих се. По цели нощи слушах с огромния риск да не скъсам канапчето и да не строша печата с червен восък. Защото тогава радиоапаратите бяха запечатани. Не можеш да слушаш току тъй каквото си искаш. Вражеските радиостанции бълват отровна пропаганда безспир. Развивах винтчета отзад на капака, мушвах ръка и с пръсти въртях колелцето, докато чуя заветното: "Дъ войс ъв Америка ин Тенджиър!"
От дете ме ръчкаха да свиря на акордеон, правех го от немай къде. Сега нещата се промениха. Брат ми беше студент в София и ми пращаше ноти. Репертоарът - сещате се.
Напредвах бързо, взеха ме в оркестъра на най- атрактивното заведение в родния ми град Левски - ресторанта на гарата. В "жазда" ме взеха, както тогава там се произнасяше. С "укардьона".
Джамбази. Сър пазарь, хайван пазар. Големи (като формат) банкноти - с плюнка и замах лепнати на челото ти. Цигани кардараши, които (и тогава) имаха злато да купят не само градчето, но и селата наоколо, с добитъка барабар. Родени благородници.
Бях с куртка "сталинка" и имаше вечерен час, но за мен - специално разрешение да закъснявам, като "артист".
- Доне, "то ми рай" - казваше по някое време Гецата Свата - шефът на оркестъра, отличен саксофонист и пич.
Тоест той ми казваше нещо на английски. Джамбазите - в потрес. Така Свата произнасяше "ю билонг ту май харт". Аз го разбирах, царство му небесно.
Който не се е занимавал с някакъв вид изкуство, много късно разбира, че естественият, труден, жесток живот може да изглежда и хубав.
Симфоничната музика обикновено е романтична, или драматична, но по някакъв начин все строга.
Фолклорът - като песен и текст - иде от най- хубавото в корените на всички народи и е или много тържествен, или изкривен.
Чалгата... защо ли трябва да спомена и нея?
Джазът, джазът, момчета. Ах, този джаз. Толкова мъка и радост в едно. Толкова човешка игривост и добронамереност.
В джаза няма география, националност и политически глупости. Той иде от душевност и се заселва пак там. Когато и да е. Където и да е. Защото нищо не иска от теб, а само ти предлага.
И защото е вълшебен.
2007- ма.

ТУЯ
Бедните духом имат въпиюща нужда да демонстрират богатство. Тя е по- силна от разума, когато се случи да имат такъв. От сорта на инстинктите е тази нужда, а ако питате мен, вътрешният диалог със собствените ти инстинкти е възможно най- трудният.
Като почнем от циганина - на голия тумбак чифте пищови - и стигнем до милиардерите с марковите дрешки, обувки, автомобили, чиито цени отдалеч крещят в очите на нормалния приличен човек. Та яхти, самолети, диаманти, които никога не стигат, защото пазарът бълва все по- нови и скъпи. Така се получава ужасният, че и с нещо красив абсурд: Тези типове изкарват живота си в недоимък. Никога, нищо не им е достатъчно.
Познавам хора от най- широкия социален кръг на човечеството - доволни от това, което дал Бог, за да съществуват. Хора достойни и искрено уважавани от околните, с които живеят в мир, спокойствие и разбирателство. Богати духом хора, които са надвили животното в себе си и просто се радват на слънцето и тревата, на въздуха, на дъжда, на сезоните и на дните си.
Всички кървави чудесии в историята на нашия свят са предизвиквани от безумното разпределение. И лакомията.
Не си спомням повода, по който размишлявах така, когато зърнах край шосето фиданки и декоративни растения. Отбих и спрях. "Туя" се казвало това, което ми дръпна окото. Вечнозелено. Атракцията - клоните му голи, а по върховете им топки. Зелени топки, без да са подстригани, просто така си растат. Цената - триста и петдесет лева. Метър и петдесет висока фиданка, в саксия.
Никога не се засягам като подхвърлят че съм маняк на тема растения, дървета, животни и цялата земна природа, която всъщност е общата ни майка. Такъв съм. Някога беше хамлетовска драма в мен горски ли да ставам, или геолог? Какво да запиша в университета? Геологията надделя заради познанията, които дава за скалите. Иначе самият бит и на двете професии си е в гората.
Когато даде Бог да имам къща с голям двор, веднага след надлежните лехи направих горичка. Най- обикновени диви дървета - всичко около декар. Садих ги, гласих ги, сънувах ги.
Туя. Тарикатско. А къде да я туря в моята горичка тази туя? Спонтанно ми минава кратка, стара фраза от ниските, по- бедни етажи на изказа, соленичка, но симпатична - като божествено загадъчния ни фолклор. И завършва с перфектна рима на "туя".
- Те там Ј е местото! - би отсякъл съседът ми шоп.
Ухилих се до ушите. Лъхна ветрец. От дъба над главата ми нападаха шумки. Садих го, когато се роди дъщеря ми, набори са. Четиридесет и шест лета и толкова зими. Стъблото му сега изпълва почти цялата ми прегръдка. Господи, каква скулптура е напуканата му, груба кора...
Едно листо остана на коляното ми, заразглеждах го. Несравнимо по- красиво от всякакви туи. А ние накъде сме с тебе - такива прости, най- обикновени и старомодни? - попитах дъба. - Закъде сме ние с теб, а? По- силен порив на вятъра и могъщият ствол изскърца. Разбрах какво ми каза.
Но още не съм се научил да превеждам на човешки език онова, което ми говори гората.

ЗА ПОДРЕДБАТА
Уча жена ми да пали камината, този процес върви от трийсет години насам. Тя е старателен човек. Висшистка е, състуденти сме, беше отличничка. Бих казал - родена перфекционистка.
Често се случва огънят да не гори както трябва. Дори загасва понякога.
- Дървата - въздъхва тя. - Сурови са.
- Главата - казвам.
- Коя глава?
- Твоята. Там е суровото.
Не се сърди, свикнала ми е. Или невинаги го показва. Но веднъж:
- Добре де, не съм имала честта и щастието да се родя в циганската махала на гара Левски, като тебе. Да си се оженил за някоя катунарка.
- Абе имах три- четири, казвал съм ти. Само че те бяха вретенарки.
И пак смях. Което значи разбирателство и спокойствие - девизът на нашия дом.
Амбициозна е потомката на някогашната кукушка аристокрация - внимателно ме наблюдава, когато паля камината. Помни детайлите, на другата вечер слага дървата по същия начин и всичко тогава е о'кей.
- Браво - казвам. Това е целият майсторлък.
- Кое?
- Подредбата. Кладенето. Горенето зависи от подредбата на дървата.
- В какъв смисъл?
- В най- прекия! Кладенето! Кладата е постройка от дърва. Да накладеш огън се казва. Да подредиш дървата с чалъм!
Тя вече не чува, защото викам. Обожаваше баща ми, който говореше тихо. От него запомняше всичко, завинаги. Е, не съм наследил това наистина велико умение, зная. Но пък когато викам, може и да кажа нещо много важно.
И тъй, госпожата не вижда тягата. Не мисли за нея. А тя прави огъня - тягата! Неспасяемата конвекция на въздуха поради разликите в температурата.
Моцарт го е казал гениално, още осемгодишен, на въпроса как създава своята музика.
- Много просто - отговаря. - Подреждам наблизо звуци, които се обичат.
Жена ми никога няма да ти накладе огън, както аз мога. Все едно да сготвя манджа, както го прави тя. Няма да стане. Но има и нещо хубаво в цялата тая, а то е, че тягата на живота - неизбежната - не позволява на нашето приятелство да угасне.
Поради добрата подредба на противоположностите.

СЕРУМ ОТ БОЛЕЗНЕНИЯ ВИК
Щом има танатофобия или страх от смъртта, защо да няма ТАНАТОФИЛИЯ, тоест влечение към смъртта?
Мисля че има съвсем всичко, само глупците не искат да е така. И очевидно така трябва да бъде - да има всичко. Най- голямото доказателство: Всесилният търпи Сатаната. Не го премахва. Значи той Му трябва.
И на деня му трябва нощта. На природата Ј трябват вълци, не само агънца и сърненца. Ужасни отровни змии трябват на природата - стаени в сянката на китни храсти, от чиито върхове ни омайват сладкопойни птички.
Все нося въпроса към Яворов: Защо ти беше богохулството, поете? Ами ако Ботев е прав, че Бог е всъщност "не ти що си на небето, а ти що си в мене, Боже" - тогава кого хулиш? Кой е "тъмен промислител"? Онзи на небето или този що е в тебе, Пейо?
Аз не съдя, опазил ме Бог от това, само питам. Също съм страхлив, естествено. Понякога съм малодушен и податлив на мистичното. Тръпки ме побиха когато неотдавна научих, че "Титаник" се е разцепил на две при удара с айсберга ТОЧНО НА ТОВА МСТО, където било изписано с метър- големи букви: "НЯМА БОГ, И САМИЯТ ИСУС НЕ МОЖЕ ДА НИ ПОТОПИ".
Има още.
Малко преди последния си концерт Джон Ленън произнася за в- к "Ивнинг стандарт" думите: "СЕГА НИЕ СМЕ ПО- ИЗВЕСТНИ ОТ ИСУС". И после лудият Чапмън изпразни пистолета си в него, без никой да има обяснение за това.
Не зная дали самото богохулство убива богохулстващия. Но ако нашата съдба наистина е нашият собствен характер?
Какво беше в душата ти, чирпанецо?

ОЧИ В ОЧИ
Безброй опити съм правил още като малък - с домашните котки. Гледаме се в очите. Дълго. Никакво мигане. Страхотно състезание. Най- често на котката Ј омръзваше, тя лениво обръщаше главата си на другата страна. Със змии съм го правил, макар и рядко. С една пепелянка се гледахме на ръка разстояние, докато времето спря. Накрая тя спокойно запълзя на другата страна.
С вълк в гората, само веднъж. Имах чувството, че се гледаме в очите с брат ми. Той се оттегли без паника, както пушката ми беше в ръцете, отключена. И много пъти пак с вълци, само че в зоопарка. С часове вися пред клетките им, после занасям вкъщи острата миризма на вълк.
Върхът е с тигрицата Живка, в същия зоопарк. Виж, от нея се страхувах. Зная как тя с един удар чупи вратове. Мечтал съм за лов на тигри в Индия, наизуст зная книгите на Джим Корбет. Не ми се удаде. Не може всичко. Сигурно и не трябва. Но там също бих гледал тигъра в очите, преди да дръпна спусъка. Но това е друго - както твърди мъдрият Гиньо Ганев, в редките моменти, когато сам не знае точно какво е.
И аз не знам какво е това дълго, стъклено, застинало гледане на очи в очи. Просто ме тегли по някакъв начин. С човек никога не съм го правил, освен с майка ми. Тя почти ме хипнотизираше. Както и аз нея, но в интерес на истината, тук винаги съм подвивал опашка.
А веднъж, да, и с Дора Габе. Забравил съм повода. Аз на четиридесет, тя на сто. Никой не се предава. Беше ми гот, щастливо потъвах в тези нейни очи. Имаше такива моменти и с жена ми, но много отдавна погледнато от днес. После тези моменти се позатлачиха в неизбежния бит и двамата кротко, макар и прегърнати, подвивахме опашки солидарно. В името на Нейно Величество Реалността. Нашият страхотен номер в живота е мълчаливото съгласие и рядкото сходство в характерите. Та на финала с Дора Габе започнахме да се целуваме. Посред бял ден, в ресторанта на писателската почивна станция. Ръкопляскаха ни. И голям смях падна. Същата вечер - грандиозно литературно четене с колегите, ей тъй, помежду си. Та чак до сутринта.
Защо не убих пепелянката? От двете ми страни камъни - всякакви. Тя не мърда. Ами видя ми се идиотско. Не ме е нападнала. Просто ме гледаше. Колко различно би било, ако тя мен беше убила?
Какво има в очите ни? Как да се доближим до божествената загадка, ако няма още две такива очи насреща ти?
Никола Василев
Ракитин
СТИХОТВОРЕНИЯ
(125 години от рождението
на поета)

ТИ МАЛКА СИ, РОДИНО
Ти малка си, родино, но съдбата
най- тежкия обрекъл ти е жребий -
пълчища много сила непозната
с огън и меч водила е през тебе.
Ти не еднъж си ставала пустиня,
но пак възкръсвала си в кръв и пламък -
усойче всяко диво е светиня,
и гроб юнашки е под всеки камък.
Над люлката ми още е запета
легендата на твоите баллкани -
обичам те за участта ти клета,
обичам те за твоето страдание.
Родино моя, зла е твойта орис
и тя чертае тежкия ми жребий:
закърмен с твоята велика горест
да работя и да умра за тебе.

КОВАРСТВО С ПОДЛОСТ МЕ СРАЗИХА
Коварство с подлост ме сразиха,
не съм бил за земята тук.
Ще сглъхне в тая есен тиха
на лирата ми сетен звук.
В делнични грижи бях безгрижен,
от малкото доволен бях,
у всекиго аз виждах ближен,
врага си даже не проклех.
Прости, земя ти моя родна,
прости, есенен шир златист.
О, господи, с душа свободна,
при тебе ида горд и чист.

Румен Шомов
ГАРГАТА
Най- ужасното в моята съдба е фактическото унищожаване на целия ми житейски опит. Ако обществото не се нуждае от плодовете на моя живот, то нека да си остане без тях; може да се спори кой повече е наказан - аз или обществото...
Павел Флоренски

"Огромна гарга се въздигна двайсетина метра над обкования с дебела ламарина плосък покрив на отсрещния трафопост, разтвори човката си и пусна отвисоко стискания в нея миналогодишен орех, запазил се кой знае как и къде. Костеливият плод тресна върху ламарината. Черната птица сниши полета си, грабна го, издигна се и отново го пусна... Повтори това поне двайсет пъти с една и съща неуморна упоритост. В края на краищата най- уязвимото място в костилката беше нацелено и парчетата се разхвърчаха като кегли след точно попадение на топката. Птицата се спусна и лакомо закълва... ядката ли, червейчето в ядката ли?... Не можеше да се види добре. Ударите заотекваха по тенекията в ритъма на някаква своеобразна редутска боса- нова.
Трябва и аз като нея, напомни си Горчев, присядайки отново зад компютъра. Да хвърлям ореха, докато най- накрая тази негова омагьосана... ...Не знаеше как точно да я нарече... ципа, мехур или броня... се разпука и от слузестата Ј утроба вземе, че проплаче някаква работа.
От месеци ровичкаше обявите в Интернет. Цифрата им надхвърляше хиляда и петстотин. В самото начало само оглеждаше - беше сигурен, че... а не е кандидатствал, ... а не са го поканили с бъклица и духова музика. Опари се, когато безпаричието допря кокала му толкова здраво, че за офлянкване не можеше да става и дума. Трябваше му работа. След като нямаше как това да бъде неговата работа, щеше му се поне да е с прилично заплащане... Все едно къде и каква...
Дванайсет- тринайсет години не беше опитвал да се заеме с нещо по- постоянно от - на парче срещу хонорар. И то ако някой му предложеше. Най- вече от чужбина... Не си мърдаше пръста сам да поиска. Но стоенето у дома бешe станало непродуктивно - от доста време. С понатрупаните килограми се нуждаеше от известно физическо натоварване и тонус. От напълно различни хора, които да му дадат ново кръвообращение.
Беше жестоко лято. Температурите гонеха четирийсетте, но ужасяваха не рекордите, а наслагването на жега върху жега, върху жега... без нито миг прохлада. Горещият въздух изсушаваше дробовете.
Краката сами го отведоха към големия мол; често пазаруваше в него, тъй като се намираше близко до жилището му. В магазина за хранителни стоки можеха да се намерят прилични продукти на приемливи цени. В обширната, модерна сграда работеше климатик. Ето нещо, което ще ме спечели да започна тук, помисли си Горчев. И наистина - на входа до рафтовете за закупени от друг магазин стоки, висеше обява, че търсят персонал. Пристъпя няколко минути като спънат кон, за да преодолее вътрешната си съпротива, после приближи жената зад рафта. Тя беше може би малко над четирийсетте, във вишневочервена работна престилка и червило в същия тон. Не му изглеждаше толкова озлобена, че да му се изсмее в лицето, като чуе за какво е дошъл. Овладя треперенето на горната си устна и я погледна в очите:
- Интересувам се... във връзка с обявата - опита да не пелтечи той. - Към кого да се обърна?
- Към мене - изгледа го озадачено вишневочервената. - Донасяте - ей там е написано какво... аз го предавам в "Човешки ресурси" и до седмица те ви се обаждат.
Значи не било страшно! По дяволите!
През цялата от десетилетие задръствана същност на Горчев премина ток на облекчение. Като кажеш, че търсиш работа, не те връзвали гол върху конска каруца, не те развеждали на показ по... де що има градски площад, нито пък те обесвали на публично място за назидание.
- До час ги донасям - усмихна се той. Искаха трудова биография и мотивационно писмо. - Ами заплатата?
- Петстотин и петдесет като начало. След месец - шестстотин.
Едва не подскочи. Щеше да побере живота си в четиристотин. Да спестява минимум по сто, след месец и по двеста, което ще рече, че за година ще е събрал за цели две книги - турлаците най- сетне щяха да видят бял свят. Нищо ново да не напишеше - до две години всичко дотук щеше да замирише на хартия и печатарско мастило - единствения парфюм, пред който Горчев благоговееше.
За някакви петнайсетина минути вкъщи огледа си- ви- то си...
Година на раждане ...Така... Нямаше намерение да се подмладява... 1951.
- Ама вие сте с висше образование - прозвуча някак разочаровано гласа на вишневочервената, когато Ј го връчи с леко потрепваща от вълнение ръка.
- Забравете! - изстреля без колебание Горчев, вперил очите си в нейните. - Никакви претенции! Готов съм на всичко... Зареждач на рафтове, в склада, общ работник...
Вишневочервената го премери недоверчиво. Прибра молбата му и вдигна рамене:
- От мен не зависи. Ще я предам където трябва.
- Друго иска ли се? Кога да проверя?
- Дал сте телефон. До седмица ще ви поканят на събеседване...
По обратния път към къщи в устата му скърцаше горчив пясък. Патка! Ами ако знаеше, че има и научна степен!? Да не е очаквала, че ще е с пето отделение? Или от интелигентския му образ беше останало... "едно голямо сосно нищо" - любим израз от детството?!
Цяла седмица върху тенекиения покрив на трафопоста не кацна никаква гарга. Телефонът буренясваше в мълчание като паметник на водач на неуспяло селско въстание. Идеално време за спомени...
Още когато работеше над статиите му за конкурса, преводачът - печен кадър, който Института ползваше за всичките си международни изяви, изненадващо въздъхна насреща му: "Стискам палци да не спечелиш този конкурс." "Защо?" "Ами, който е печелил международни конкурси... По света хората започват като миячи на чинии, но получат ли признание... Е, у нас е обратното - първо получаваш международно признание, после миеш чинии... Специфика... Особености на националния нрав..." Горчев се беше усмихнал иронично.
...Наградата на изследването му върху обичаите на турлаците, отличено сред повече от 500 научни студии от цял свят, естествено, изтри като с гума мрачните предсказания на преводача и двамата я поляха подобаващо.
Това обаче не попречи те да се сбъднат. Щом първоначалната еуфория и шумотевицата както в Академията, така и по медиите (тогава все още подобни признания не можеха да бъдат подминавани от тях) позатихнаха, патетично казано, пред гордия носител на високото международно отличие започнаха един по един да изникват подводните камъни на горепосочения нрав... Уж случайно, уж обективно... Доброжелатели упорито разпространяваха версията, че наградата не е заради научните качества на материала, които били средни, а - жест, предизвикан от засиления интерес на Запада към Балканския регион - войните в бивша Югославия, близостта на турлаците до този регион и други али- бали... Тази версия прониза Горчев, защото за несведущия изглеждаше напълно достоверна. Какво че самият гуру на народопсихолозите в света - академик Джеферсън - председателят на журито, не беше спестил точно обратната истина - че комисията е направила всичко възможно, за да не награди българина, но "достойнствата на изследването му така категорично превишавали останалите трудове, че това се оказало невъзможно".
След подобна рана той вече не можеше да прецени, доколко делът на другите и доколко неговият личен дял бяха допринесли повече за окончателния му разрив с Института, Академията и много от неговите колеги.
Второто торпедо в кораба му, беше изстреляно от Издателя. Той първоначално покани Горчев да редактира някакви преводни издания от областта на народопсихологията. Това продължи две години в отношения на коректност и доверие. Издателят предложи да отпечата студиите на Горчев в солиден том с дебели корици в несънувания тираж от 700 екземпляра - изключително предложение като се знае нулевия интерес на четящата публика към сънародници- съвременници. Горчев направо се нахвърли да подготвя ръкописа - приличаше на току- що спасен корабокрушенец пред пищна трапеза. Няколко пъти ходи до сърцето на Турлакия - с. Чупрене, за да доокомплектова илюстративната част. Издателят бързаше и вкарваше в компютъра всяка готова страница, снимка, факсимиле. Скоро печатницата се задвижи. Извади книжното тяло. Оставаше отделните бройки да се зашият. Да се отпечата корицата. Да се съединят. Работа за не повече от седмица. Горчев запази зала. Насрочи премиера. И Издателя изчезна... Слуховете, че бил заминал за Канада се потвърдиха от появата на синдик. Имуществото до последния кламер и лист беше запорирано. Издателя не отговаряше на никакви известни на Горчев телефони. Писмата с обратна разписка не стигаха предназначението си... Явно след изпирането на парите, които е трябвало да бъдат изпрани, Издателя беше загубил интерес към купчините, бълвани през глава книги, и елементарната човешка добросъвестност...
Четири години по- късно обаче, някакво оторизирано лице му се обади с предложение (тъй като трябвало да освободят склада) сам да изкупи отпечатаните екземпляри от книгата си на цена двойно по- голяма от тази, която би платил, ако се заемеше с издаването Ј отначало до край. Към останалите екстри се прибави и факта, че без знанието на автора, Издателя е отпечатал тройно по- голям тираж от договорения и това се изясняваше едва след фалита...
Турлаците отново си оставаха на резервната скамейка, а какво му оставаше на Горчев? Да се учудва не толкова на онези свои бивши колеги- приятели, които след като напусна Института се извъртяха на сто и осемдесет градуса, колкото на другите - хората, които лишаваха вече второ десетилетие себе си от допълнителни средства, само и само да му уредят работа на хонорар. Хора като светулки, агонизиращи в мрака на последната юлска нощ. Тe съществуваха напук на всичкото зло на света. Само че с времето, огънчетата им постепенно бяха загубвали както силата си, така и броя си.
Лимитът постепенно се изчерпваше, чувството за зависимост набъбваше и Горчев реши, че единственото, от което се нуждае наистина, е да не бъде в тежест на никого - т.е. да бъде свободен и упорит като гаргата с ореха. Зае се да си докаже, че може да надскочи обидата...
...Осем дни след подаването на молбата и автобиографията в хранителния магазин на мола си помисли, че е крайно време да си получи отрицателния отговор. Пътят до там плуваше в разтопен асфалт и мараня. За късмет на смяна беше пак вишневочервената. Правеше ли се, че не го помни, или не Ј беше направил впечатление, за да си даде труд да го запомни?
- Сезонът е отпускарски - отвърна спокойно жената, когато я подсети защо е пред нея. - До седмица ще ви потърсят. Няма причина да се вълнувате! На работа са от днеска.
- А не може ли сега да се видя с някого?
В момента имали ангажименти, които не им позволявали... "Ясно?"
Нещо в нея му подсказваше, че гаргата трябва да спре да хвърля ореха си върху този трафопост.
Прибра се вкъщи и отново се зарови в интернет. Възможностите бяха както се изразяваха поетите - необятни. Няколко фирми предлагаха услугите си за контакти с различни работодатели. Предложенията надхвърляха не хиляда и петстотин, а десетки хиляди! До световната криза оставаше почти година и още никой не я подозираше. Икономиките вървяха неотстъпно напред и нагоре, ледовете на Антарктика се топяха с неподозирана до днес скорост - какъв ти е проблемът да си намериш място под слънцето като се включиш в доразтопяването им? Никакъв! Ти си образован, възпитан, лоялен... Назнайваш един все по- малко назнайван език. Оправяш се криво- ляво с втори. С компютъра и интернет си горе- долу. Дисциплиниран си. С чувство за отговорност. Здрав, с прилични физически възможности и ритмичен пулс - 52 удара в минута. Можеш да бъдеш дори комуникативен и с ясна и полезна за пожелалата те фирма мисъл, стига да чувстваш подкрепата Ј. Колко му е!? Няма начин да не пробиеш черупката! Още повече след като си почти без претенции и не ламтиш за луди пари.
Търсеха келнери, зареждачи на сергии в големите вериги магазини и пазарите, склададжии, пикола за хотели, разносвачи на пици, консултант- продавачи за облекла, обувки и бяла техника, охранители, нощни пазачи, гледачки на деца и болни, озеленители, помощник- готвачи, чистачи и миячи на съдове (нацията просперираше интелектуално)... Търсеха счетоводители "с опит" ...да прикриват далаверите.
Той подготви няколко различни варианти на си- ви- то си: цялостно - с награди; без награди; с научни степени; без научни степени; с висше образование; без висше образование...
... "Добре де, ами като е без висше, как така е работил там и там, на длъжност изискваща висше? "
Явно длъжностите и научните титли отпадаха, оставаха местоработите. Абстрактно... Мъгла, пушек и дим... Нека се взират! Нека гадаят! Нека се глумят! Изпухтя като парен локомотив - хората изтъкват несъществуващи постижения, той - реже реални... Но... Щом искаш свобода...
Изпринтира по десет бройки от всичките варианти и се понесе по нанадолнището към булевард "Мадрид".
На почти всяка врата в очите му се набиваше табелка: "Набираме персонал"... "Търсим"...такива и такива работници... На половината без всякаква свян бяха изписали възрастови ограничения - "до 35 години", "...до 27"...
Горчев подмина първите и избра голям магазин за електроника. В предиобедния час той беше почти празен, ако не се смяташе присъствието на безчет лица по екраните на телевизорите, които с достолепна осанка осветляваха важни за Родината и партията си истини. Щом отвори вратата, към него мигом се насочи рояк млади сексапили - придошли тук от различни кътчета на България, където никой не си беше правил труда да им създаде друг поминък, освен търговия с дрога, проституиране в чужбина, или - още по- зле - на близката магистрала; да не говорим за възможности за развитие...
В мига, когато разбраха, че влезлият може и да е получил ерекция от вида им, но не е потенциален клиент, а кандидат за техен колега, ентусиазмът им спадна, усмивките залязоха, а приповдигнатите речи, произнасяни в пълната гама говорни диалекти, придобиха осезателно хладна любезност.
Изискванията бяха като в хранителния магазин на мола, отговорите - същите или почти същите и след десетия магазин, в който се самопредложи, Горчев просто стисна зъби и се прибра в къщи.
В имейла си за пореден път не откри никакъв отклик. Нито от посредническите фирми, нито от работодателите... Въпреки стотиците изпратени електронни послания...
За да запълни времето до настъпването на нощта, той влезе в Google и изписа името на своята колежка, получила втората награда на въпросния, "така категорично" спечелен от него в чужбина конкурс. На нейна сметка вече се водеха цял библиотечен рафт издадени книги, професура, щатно място на преподавател в Оксфорд и лекции в няколко европейски колежи и университети. Както се казваше в Библията: едни семена ...върху камък, а други...
Гаргата посети Горчев в малките часове на следващия ден. Тя го пое в своята човка и с неочаквана лекота го издигна във въздуха. Горчев се стегна в очакване да бъде хвърлен върху трафопоста, но птицата размаха крила, полетя над смълчания град и го пусна ча- а- ак върху позлатените кубета на храм- паметника "Александър Невски" - сърцето на София. Усилията му да се хване за някой гръмоотвод върху покрива на Молитвения дом претърпяваха пълен неуспех. Стресна се само на метър от паважа, мокър като масловка след порой - миг преди окончателно да се разбие върху паветата. Опипа се. Нямаше счупено.
След душа и сутрешното кафе в спомените му нахлу случай от преди четири- пет години, когато водещо белгийско издателство публикува на фламандски негово есе за Хаджийски - първата публикация от български автор на този език, може би от времето на дядо Вазовото "Под игото". На единствената журналистка, която си направи труда да отрази събитието обаче, Ј беше направило впечатление нещо съвсем друго: "Пускат на фламандски есе на 55 годишен народопсихолог" - така гласеше заглавието във вестника.
Дали пък не трябваше да разкара тази ..."Година на раждане..."!? Или да позвъни на въпросната журналистка и да Ј предложи да изпробва "55 годишния ...грохнал... народопсихолог" в леглото си... Преди това подробно щеше да Ј обясни как в центъра на Брюксел има бирария, където се предлагат две хиляди и петстотин вида бира от цял свят и нито една българска, как Белгия като малка и ...комплексирана държавица, макар и столица на Европа, е готова да приеме български проститутки и гастарбайтери, но не и какъвто и да било вид култура с тукашна марка... Как неговото изследване леко е открехнало една жестоко залостена врата с ръждясали панти и...
Изпринтира нов куп молби и автобиографии и пое по ред на номерата. Без да му пука, без да му мигне окото, без да го е грижа за реакциите на сексапилите - магазин след магазин, склад след склад, заведение след заведение... Единственото условие беше на входа да виси табелка, че набират персонал. С дъжд от молби и автобиографии заля целия булевард "Мадрид" и "Дондуков"... Едва тогава - останал без дъх и пуснал в действие цялата си изпринтирана продукция, Горчев си даде сметка, че на тази жега може от ...грохнал "народопсихолог" да се превърне в ...народопсихолог- мъртвец.
Най- близкото място с безплатна прохлада се оказа онзи същия храм- паметник "Александър Невски".
...От пустинята попадна в оазис. Безкрайните одимени от свещите ниши със светци обгърнаха изтощеното му тяло в нимбата на прохладното си спокойствие. Утаяваната от почти столетие енергия запрониква бавно във всяка негова клетка, дарявайки я с неземно спокойствие.
Тук също търсеха персонал. Имаха свободна бройка за клисар- чистач.
Седмица по- късно, когато мобилният заразлива електронната си мелодия, Горчев вече беше забравил, че е подавал молба за храма. Най- сетне някой го взимаше на работа! Вярно, заплатата беше на повече от половина по- малка, отколкото при вишневочервената... Да не говорим за работното време - почиваше се само един ден в седмицата, без съботи, недели, коледи, великдени, нови години и прочие човешки празници. Въпреки това ...някой имаше нужда от него!
- Косил ли си някога с коса? - попита го на следващата сутрин главният клисар, след като двамата изкачиха повече от двестата стъпала по виещата се желязна стълба до купола на храма.
- Навремето бяхме купили в Джаовци стара селска къща. Счупих няколко коси, преди тя да изгори при един пожар - отвърна Горчев.
- Значи си наясно. Бий, все едно косиш трева - бутна в ръцете му въжето на втората по тежест камбана възрастният мъж и добави. - Точно трийсет и три удара, колкото е живял Христос.
Горчев вдигна глава и за минута огледа комплекса от малки и големи камбани. После разкрачи нозе и бавно задвижи огромния метален език. Той се отмести лениво, с нежелание, като потънал в хладните води на своето блато бивол, когото искат да измъкнат оттам насила. След първия удар небето се разлюля. След втория някой дръпна невидима преграда и небесните силози се разтвориха; всичкото божие жито зазвъня в ушите му и се заизсипва вътре в него.
- Усещаш ли - извика с все сила главният клисар, - как белтъците ти се обръщат наопаки?
Миг преди да приседне в пълно омаломощение, след трийсет и третия удар Горчев видя панически да се разлетяват покосени като стръкове трева милиарди дяволи.
Един- единствен от тях, един- единствен дори не се отмести от края на трафопоста, слял се по необясними причини с камбанарията на храма - гаргата!
Присмехулният Ј поглед сякаш казваше: "Е, аз бях до счупването на черупката; оттам нататък ...оправяй се сам!"
Декември 2009 г.
Дилян Бенев
ДВА РАЗКАЗА

ПРИНИЗЯВАНЕТО
Минавайки покрай театъра, Емил случайно видя един рекламен афиш за изложба на Пикасо. И това много го заинтригува. Не беше виждал картините му. Макар че имаше календар с негови рисунки. Което естествено възбуди любопитството му още същия следобед да отиде в упоменатата галерия.
А там изобилстваше от хора. И преди всичко испанци. Сякаш изложбата не беше у нас, а у тях. А не дай си боже да беше у тях!... Явно хората си ценяха творците. За разлика от нас, които ако ги тачехме, тъй както ги погребвахме, днес щяхме да стигнем много по- горе - пък било то и от испанците!
Но това, което най- много впечатли Емил, бе че Пикасо се оказа най- голямото изключение на правилото, че преждевременно развилия се гений умира и рано. Щото почвайки да рисува едва на осем години, бе починал прекалено стар. А имайки няколко жени, се бе оженил за последната на осемдесет години! Нещо, което го правеше достоен за завист. Въпреки че като житейски път - гениите едва ли бяха за завиждане.
И тъй, разглеждайки картините, в един момент Емил се разсея от шумното влизане на известен артист с изгората си. Чиито дрехи бяха толкова екстравагантни, също колкото е бил ексцентричен Пикасо. При все че нямаха нищо общо с неговия дух. Което се потвърди най- вече от факта, че необичайно бързо разгледаха изложбата, излизайки веднага. Значи бяха дошли повече от снобизъм - да ги забележат и после да се отрази в медиите. Както правеше целият артистичен елит. Пък и не само той.
Видя се, че Емил продължи да гледа с възхита експонатите и, оглеждайки на спокойствие всичко, си тръгна доволен. И с онази естетическа наслада, за която отдавна нямаше случай да изпита същата. Явно изкуството му действаше положително, бидейки един вид комплимент за него - макар да знаеше, че на доста хора никак не им въздействаше, а бяха къде по- щастливи!...
После Емил се запъти към книжарницата на една своя позната, от която често купуваше.
- Добър вечер, Жени.
- Добра и на теб.
- Гледам, винаги си на линия.
- Ами щом съм здрава...
- А върви ли оборотът?
- Средна работа, но все пак е добре.
- Браво на теб! А и щом си на главна улица...
- Че това е много важно! Иначе щях ли да се хвана?
- Правилно! Знаеш къде да работиш.
- Че ти съмняваш ли се?
- О, не, разбира се!... А сега би ли ми казала дали имаш книга за Пикасо?
- Ето че ме хвана натясно. Точно за него нямам.
- Жалко! Преди малко бях на негова изложба.
- Така ли? Аз никога не съм ходила.
- Аз също не бях... Но е просто неповторим. И какви мисли има!... Най- много ми хареса една: "Аз не рисувам това, което виждам. Рисувам това, което мисля".
- Изумително!
- Залага изцяло на въображението.
- Че те испанците са колоси в това отношение. Ами Салвадор Дали...
- О, той е страшен! И не по- малко уникален. И дори си мисля, че е върхът на ексцентричността. Въпреки че в една своя книга критикува Пикасо, че е въвел грозотата в изкуството.
- Ами такива са гениите. Едни други си злословят. И си правят още по- голяма реклама. А дали не е нарочно?
- Не знам. Но сигурно е така. Щото вземи случая с Волтер и Русо. Техните обиди са били далеч по- големи. Но са погребани един до друг. И днес славата им е непреходна. Значи са се учили от други сродни на тях. Така че нищо ново на хоризонта. И затуй си мисля, че докато има такива личности, тъй ще бъде. Разбираш ли, Жени!
- Да, Емиле.
- А що се отнася до нашите творци... - то и при тях е същото. Но с тази разлика - че дори готови и като прасета да се изколят - те най- много ще стигат до национална, а не световна слава. Заради което не си струва и варварството...
- Ами какво да се прави?... Карма!
- Е, така си е... Но стига толкова... Иначе ти как си?
- Ами по цял ден на работа...
- Това е хубаво. Но животът не е само работа.
- Е, разбира се...
- И да ти кажа честно - ти все повече младееш.
- Ама сериозно?!...
- Няма шега.
- Стига ме гъбарка.
- Гледай каква си?...
- Че такава съм.
- Изобщо вие жените знаете как да се поддържате.
- Че вие мъжете не знаете ли? И дори станахте по- суетни.
- Истина е. Но все си мисля, че това, което ви е дадено по природа, то винаги ще бъде ваше. И нито Бог, нито който и да е може да ви го отнеме - пък и колкото да се деформират половете.
- Ах ти, знаеш как да гъделичкаш!...
- Че това си е самата истина.
- Тъй да бъде.
- А сега, Жени, понеже винаги си ми била симпатична, а тази вечер съм в особено настроение, те каня най- любезно на вечеря.
- О, не, моля те!...
- Но защо така? Тъй хубаво си говорим... - ще продължим и там.
- Благодаря ти, но това е много ангажиращо.
- Защо да е? Аз просто от най- чисти подбуди...
- Разбирам те, но си намери друга.
- Но аз теб искам.
- Е, не става.
- Но аз най- сериозно!...
- Е, не мога ти казвам!...
И в същия миг влезе собственикът на книжарницата:
- Абе, Жени, що за чудо?... Отвънка ви гледах - този човек нищо не купува и сигурно ти досажда. Да го изхвърля ли?
- Не, недей... Той сам ще си тръгне.
- Защо бе, Жени? Че нека ме изрита. Нали след време, като ти се насити и те изгони, намирайки си по- млада, ще се сетиш за мен като сродна душа и ще можем да се вземем.
- Абе, глупак с глупак!... С тази твойта духовност за какъв съвместен живот ми говориш? Ти да не си Пикасо или Салвадор Дали?
- Но, Жени, защо принизяваш толкова тези хора? Нали ако действително бях като тях, подобни на тебе и за онази работа нямаше да ги търся.
- Марш оттук! Отрепка такава! - каза собственикът. И повече не го видяха.

СЪЖАЛЕНИЕТО
Недалеч от дома на Сашо имаше диетичен магазин, където често ходеше. И нали си беше елегантен, поддържаше формата си с качествени храни, важни за неговото здраве и самочувствие. Който и без това си имаше самочувствие. И затова купуваше не от къде да е, а най- вече от този магазин. А там жената зад щанда беше много мъдра и неизменно любезна. Което на фона на поголовното изпростяване на нацията си беше находка. И това го стимулираше още повече. Но особено му стана близка на сърцето, когато един път, имайки болки в Ахилесовото сухожилие, го беше посъветвала няколко пъти на ден да се повдига на пръсти, запазвайки равновесие поне една минута. А после в същия интервал да стои само на пети. Което от самото разтягане щяло след време да разсее болката. Както и стана. И затова Сашо Ј беше много благодарен. А тези му болки бяха още от студентско време. Но тогава кой да му каже? Пък и да бе станало, само дето щеше да отиде на вятъра. Щом невежеството все по хората ходи. Откъдето и до ден днешен никой да не си признае, колко е обсебен от него. Но стига толкова...
Ето че в края на една седмица Сашо отново посети магазина.
- Здрасти, много ми е приятно - рече той.
- И на мене също - отвърна жената.
- Иначе как си?
- Ами старая се да съм добре. Пък и да не съм, трябва да си мисля, че съм. Много е важно позитивната нагласа. Щото мислиш ли негативно, още на по- зле отиваш.
- Дяволски си права.
- А сега какво ще искаш?
- Имаш ли кълнове от люцерна?
- Че иска ли питане?
- Щото ако са разбрали от квартала колко са полезни...
- Но дори и да бяха, за редовен клиент като тебе винаги ще има.
- Под щанда казваш...
- Че разбира се! Ти къде живееш?
- Ей, страхотна си...
- Че нали трябва да си помагаме.
- Правилно. А сега да те питам: Нали тези зародиши съдържат всички възможни витамини.
- Точно така. И много калции - дори повече, отколкото млечните храни.
- Значи е идеално за костите.
- Естествено.
- А хората не знаят какво да ядат. И купуват ли, купуват всевъзможни глупости...
- Бе като почнат да боледуват, знаеш ли как ще идват тук и на опашка ще се редят, окайвайки се като безподобни грешници, че не са го сторили по- рано. Ама къде е това време?
- Че тъй както е тръгнало не е далеч.
- Абе то не е далеч, ама като гледам каква е политиката - такива като нашия магазин все по- маргинални да бъдат...
- Ами нали затова е политика. Иначе щеше да има друго име. Но все ще се оправиш.
- Тъй да бъде.
- А сега да ми дадеш едни овесени ядки и пшеничен зародиш.
- Добре, заповядай.
- Да знаеш, чудни са и каква енергия дават... Особено при този стрес, който ни отнема енергията.
- Не ще и дума. Но ти по- добре си вземи и трици, които, омесени с тях, отлично почистват червата.
- Това не го знаех.
- Още колко работи не знаеш...
- Добре, ще ги взема.
И казвайки това, ненадейно влезе една русокоса дама, която, работейки отсреща във фризьорския салон за хора от хайлайфа, демонстративно извади от джоба си десет евро.
- Да ми дадете едни бисквити - изрече тя с особен тон.
- Ето, заповядайте - отговори продавачката. Но нямате ли по- дребни.
- Не, нямам.
- Че аз не мога да ви върна.
- И какво съм виновна? Направете нещо...
- Остави - аз ще Ј дам - намеси се Сашо. Пък после ще се оправим. И заглади положението.
- Ето че има изход - каза русокосата.
- А вие няма ли да си купите и нещо друго? - попита шеговито Сашо. Вижте само колко полезни работи има...
- Това си е моя работа и аз решавам...
- Е, не се обиждайте - аз просто тъй, по човешки...
- Нямам нужда.
- Но все пак ви познавам от салона и затова подходих по- директно...
- Но аз не ви познавам като наш клиент.
- Ами аз не съм от тези, които обслужвате.
- Е, тогава за какво говорим?
- Значи трябва да съм от тях, за да говорим, тъй ли?
- Но, господине, какво искате?
- Нищо не искам. Но нещо много тежко го раздавате.
- Ами такава съм си. И никой не може да ме оспори да бъда.
- И на какво основание?
- Но, господине, не чувствате ли, че вече навлизате в забранени води и може да се удавите.
- Ни най- малко! Аз съм трениран плувец.
- Само че тези, които се фукат, че могат да плуват, те най- много се давят.
- Да, но много е важно в какви води плуват? И ако такива като вас са мерило за дълбочината им, то тези хора и пияни да са...
- Но, господине!...
- Не, недейте ми говори повече.
И в същия момент влезе колежката Ј:
- Абе, Мери, защо се бавиш толкова. Нали ще ходим с колата в оня бутик и хората ни чакат.
- Ами как няма да се забавя бе, Нели - щом тези хора са опрели до мен оборот да им правя и как да не ги съжаля и да се замисля, че освен бисквити да им купя и други работи.
- Че по- голямо съжаление от вас самата има ли? - възкликна Сашо. Щом не сте осъзнали значението на този магазин, идвайки и без това толкова рядко в него.
- Тъй ли?... Ще видиш ти на кого изречение ще правиш? Ще видиш... - гневно изрече русокосата.
И двете моментално излязоха.

Димитър Стефанов
НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ

МЪЛЧАНИЕТО
Отминахте го с мълчание.
Очаквано бе това.
Сега му се чува по- ясно
топлият глас.
И след смъртта му
без думи
сведете глава.
Ако кажете нещо добро
за него,
то ще е срещу вас.

МОКРИ ДУМИ
Ах, мило ручейче в дъжда,
обичам те, от мен не бягай!
Недей размива кални думи,
ще потъмнее твоят поглед.
Стой по- далече от пороя,
ще трябва с него да беснееш.
Не влизай в мътната вода,
там няма риба да ловиш.
Ах, кротко ручейче в часа
на златния гергьовски дъжд,
ела, очакват те ония
тъй жадни коренчета - мои
и на цветята.

ПРОЛЕТЕН ФРАГМЕНТ I
   На малката Кати
Лале!
Леле
мале!

УЛИЦИ
На улица "Голгота"
занесох си на поправка
стария оптимизъм.
На улица "Рай"
разхапах гръцка ябълка.
(Аз съм българче...)
На улица "Мюзик айдъл"
си сложих наколенки
за нанагорно пълзене.
Живея на улица "Дабъл ю",
вход "Двойно ве".

ПОЕТИТЕ
Макар и живи,
живеем все по- малко живи
на тоя свят.
Дори и старите поети,
макар и мъртви,
са оредели между нас.

БЕЗДУХОВНО
Вървя по ръба
между нещото и нищото.
А по- точно:
по преходния ръб
между нещата и нищетата.
И още по- кратко:
ръбът минава по мен
остър и хладен.

ПРОЛЕТЕН ФРАГМЕНТ II
И все пак
всичко хубаво на тоя свят
си е тук на земята.
И небето дори,
гледано от земята.
Букетът за тебе
е равен на цяло съзвездие.

СНИМКА
Изправени до розите,
те са по- ниско от нас.
Изправени до слънчогледите,
те са по- високи от нас.
Изправени до себе си,
стоим наравно с деня,
подай ми топло ръка.

ДЕЛНИК
И днес отново
ще си повторя:
Все тъй любяща,
все тъй обичана,
моя любов!

ОКТОМВРИЙСКИ ФРАГМЕНТ
Утринен час
между сухите листа
и пеперудите.
Обеден час
между пеперудите
и снежинките.
Здрачен час
между снежинките
и посоките.

ГОРСКО ЦВЕТЕ
То е същото онова,
което искаш да бъдеш.
На своето място
да растеш свободно.
Да си малко встрани от другите,
до вековния дъб,
но самотата
да не те задушава.
Който има ясен поглед,
да те намери.
В саксиите вехнат
стайни цветя.
Благородните рози на двора
имат бодли.
Искаш да бъдеш сам
билка за болка.
Или заедно с другите -
росна китка.

Здравко Златков
ХОТЕЛЪТ НА ОБЪРКАНИТЕ ДУШИ
Новела

1.
Грозна сграда. Квадратен тип. С дизайн на клетка за птици. Това представляваше. Бивша администрация. Но се намираше в близост до околовръстното и канцелариите по дългите коридори бяха преустроени в стаи с баня и тоалетна. Привечер коридорите, с излинелите и протрити пътеки, придобиваха призрачен вид, а вратите с месинговите номера напомняха на затворнически килии. Не помагаха и болнаво- жълтите прашни лампиони, пръскащи ивици светлина върху цялата тази онаследена "идилия".
"Ако има чистилище - помисли си Стефан още първия път, - сигурно и там е такова. Сумрачно и никакво. След върволицата грешни и заблудени души."
Но през следващите седмици, ще не ще, започна да свиква. Работа като работа. Не му тежеше особено, ако изключим безсънието, пък и нямаше избор в момента. Инженер, съкращения, трудова борса - как го намирате, а? Лошото бе, че повечето охранителни фирми, през които бе преминал за интервю, сякаш си имаха уговорка. Да не плащат отгоре над следната минимална заплата. Те получаваха в пъти, разбира се, на човек, а на такива като него (изпадналите зад борда): "Еми, толкова засега. Ако се отвори възможност, не зависи от нас" и прочие дивотии.
- Колега! - подвикна му нощната администраторка. - Я погледни кой се мотае отвън. Да не би да не вижда вратата.
Той си погледна часовника, но реши, че още е рано за местните бабаити, незаконни двойки, случайни загубеняци, навлеци или проститутки. "Ама знае ли човек" - надигна се от фотьойла пред телевизора и заслиза по стълбите.
- Кажете - отвори широко. - Да ви помогна с нещо?
Отвън подухваше неприятно, с остър, влажен привкус и си личеше, че и тази вечер нямаше да се размине без дъжд. Човекът беше по риза с къс ръкав, на сини и бели квадратчета, с очила и поожулена чанта в ръката. Сепна се и го изгледа безпомощно.
- Това ли е хотелът? С рекламата ей там, на шосето.
- Отгоре - посочи му с палец към поизносената табела.
- А отдолу?
- Отдолу са няколко фирми. И работят до пет.
- Аха - кимна мъжът. - Че направете нещо, бе! Така, по- ясно, да си личи. От половин час обикалям и търся. Да не сте се скрили нарочно?
- Не зависи от мене - отвърна му. - Охрана съм. Но заповядайте! Щом сте ни открили вече.
- А имате ли свободни стаи, легла?
- Колкото щеш. Тази вечер не ни е от най- печелившите.
- Добре - мъжът го последва с енергична походка и замислено изражение.
На рецепцията се заговори с нощната администраторка и Стефан подочу от разговора им, че били цял рейс с бежанци. От Босна и Херцеговина. Пътували транзитно за Турция, но замръкнали по магистралата и ги хванало страх. Мъже, жени, малки деца. "Аз ги водя - поясни човекът. - И нося отговорност за тях."
Емилия пресметна бройката и му съобщи цената.
- А може ли в марки и долари?
- Може. Но цената за чужденци е по- висока, да знаете.
- Хайде сега! Хората са в шок. Не разбират на кой свят се намират. А пък вие... Все едно ги обирате. Та там е война!
- Има си директор - осведоми го безпристрастно Емилия. - И управителен съвет. Те определят цените, а не аз. Така че - решавайте.
Емилия бе интересна жена. Или по- скоро запазена. От селата наблизо. Поддържаше ниво с модели и кройки, които сама си плетеше и шиеше, ефектна козметика и крещящ маникюр. Пък и фигурата Ј все още я биваше. Вталена и стройна, леко с коремче (от раждане може би), но и то Ј стоеше прилично. Освен друго, притежаваше и чаровна усмивка, с която се справяше с какви ли не ситуации и натрапници.
Човекът разбра, че не се очертаваха намаления по желание, отброи сумата и се изниза набързо.
След малко средноголям автобус изръмжа долу пред входа и отвътре се заизсипваха мустакато- брадати мъже с поомачкани такета, жени с шалвари и черни забрадки и уплашено гледащи, разчорлени дечурлига. Оня, с ризата на квадратчета, ги напътстваше по тяхному, разпределяше ги на групи по стаите и когато всичко заглъхна, отново се появи с чантата пред рецепцията.
- Утре ги поемам. Рано- рано. Няма да има проблеми, нали?
Тя се усмихна чаровно и кимна:
- За една нощ ли? Не вярвам. Какво очаквате чак толкова да се случи.
Човекът махна с ръка и си тръгна. По стъклата вече пляскаха струи вода, а дърветата извиваха гърбове под напорите на вятъра. Стълбовете, с двете лампи отпред, поскърцваха периодично и се поклащаха застрашително.
- Стефане - изправи се тя, когато останаха сами. - Ела да пием по кафе. Искаш ли?
Изпъна се доволно, прибра фактурите в чекмеджето, а валутата - в касата и се запъти към стаичката на персонала. Опустелите коридори отново придобиваха призрачен вид. На безкрайни и неугледни пещери. А внезапната тишина ги караше да изглеждат потискащи. Само телевизорът в ъгъла до фотьойла тихо жужеше на някакъв филм.
Той я последва по посока на офиса, а фигурата Ј, с тъмното поло и опънатата по ханша пола, му се стори странно предизвикателна. С попревзетата си походка, голямата цепка отзад и това полюшване насам- натам... Досега не я бе поглеждал с такива очи. Или поне му идваше неочаквано.
- От кое предпочиташ? - посочи му с вишневия си нокът кафемашината и джезвето на печката. - Експресо или турско? А май че имаше и сметана, ако не се лъжа. Обичаш ли?
Наведе се към шкафа и заотваря едно по едно чекмеджетата. Полата Ј се надигна конфузно над цепката и под чорапогащника Ј се очертаха бикини. В класическо бяло (вероятно памук) и леко набрани от едната страна. Стефан извърна глава колегиално.
- Без сметана - каза Ј. - Иначе - все едно. Но да е дълго и слабо. Че ми се насъбраха достатъчно.
Бурята се усили отвън и нещо твърдо и тежко изтрополя по стъклата. Може би клон или дявол знае какво. Някъде отдалеч прогърмя гръмотевица.
- Господи! - изписка неволно и подскочи към него. - Виж в каква нощ сме на работа само. Същински кошмар!
- Няма страшно, спокойно - потупа я по рамото и изведнъж му се прииска да я прегърне (не толкова братски обаче). - Не свикна ли вече? Цяла седмица е така.
И тогава изплува образът на жена му. С вдигнат пръст и обидено изражение. Тя сигурно спеше отдавна - уханна и топла, а той... Може би дори го сънуваше. Напоследък често му споделяше за съновиденията си. Как летят над гори и селца, обикалят над странни места и им се случват невероятни неща. Само двамата. Нима бе забравил това?...
Той се настани на продънения диван, а Емилия пренесе с табличка чашките и лъжички.
- Знаеш ли какво казва мъжът ми? Ей така, някой път, безпричинно.
- За кое? - отпи от кафето, но му се стори още горещо.
- За онова, което ни се случва, когато пораснем. На някои де. За изневерите.
- И какво?
- Ако го направиш, вика, с когото и да било, то поне да е по- хубаво от мене. И го направЈ така, че никога да не се разбере. За да няма последици.
Тя се изкиска малко безцеремонно, но се усети и засрамено извърна глава. Заприлича на невинно и скромно момиче, каквото със сигурност отдавна не беше.
- Ами той? - загледа я с интерес. - Какво представлява?
- Нищо особено. Остарява. Но и преди, да речем, не е приличал точно на тебе.
- Това пък сега... Комплимент ли е, що ли?
- Няма значение. Да не си помислиш нещо обаче. Внимавай!
"Защо ли все ни предлагат неща - замисли се Стефан, - за които не винаги имаме настроение и нагласа. Но въпреки това ги приемаме и ги вършим. Вечните джентълмени в кавички..."
Допиха си чашите и тя му предложи:
- Заключвай вече. Дванайсет минава. И да дойде някой, ще звънне отдолу. Поне да поспим до разсъмване.
Разпределиха се - кой къде. Той на дивана в служебния офис, а тя отсреща - в стаята на камериерките. Дъждът продължаваше да плющи по стъклата и влагата се просмукваше сякаш чак през тапетите. Отвън бе заприличало на гадна сбирка от развилнели се вещици, решили на всяка цена да демонстрират възможности и характер. За кратко остри проблясъци разкъсваха мрака, а после дълго отекваха далечни и близки подобия на артилерийски гърмежи.
Ослуша се за ония, избягалите от войната. Дали някой спеше в това време изобщо. Или бяха толкова уморени и преживели, че... Тъй като не се чуваше нищо от съответните стаи, той изключи още жужащия телевизор и се запъти към дивана в офиса.
Но ето че вратата на камериерките се открехна и нейна милост се появи. По бял хавлиен халат и разпилени коси. Привика го с пръст и му зашепна, сякаш бе най- обичайното поведение на света.
- Ела, ако обичаш, моля те! Да погледнеш кранчето в банята. Заяжда нещо и не мога да се изкъпя.
Той се вмъкна след нея и нататък се случи онова, което и се очакваше да се случи. Нещата, за които невинаги имаме настроение и нагласа, но така или иначе ги приемаме и ги вършим.
Когато и той, на свой ред, влезе за един душ в банята, се оказа, че и двете кранчета си работеха абсолютно нормално...
2.
На сутринта - липсваха фойерверки. В замяна на случайно изтървани погледи и фалшиви усмивки. След магията на нощта, денят предлагаше (за разнообразие) познатата си суетня и прозаична действителност.
Будилникът ги събуди навреме и двамата подскочиха трескаво. Заобличаха се в гръб, в едва процеждащата се светлина, като на няколко пъти се сблъскваха неволно в претъпканото с кофи, метли и консумативи пространство. Никой не посегна към ключа за лампата.
Измъкнаха се с повишено внимание, един по един, но брадатите босненци вече сновяха на групички по пътеките, премятаха броеници и пушеха. Приличаха на голямо, но сплотено от орисията си семейство. Жените им излизаха периодично, заговаряха ги за нещо и се връщаха обратно да успокояват с тихи гласове децата по стаите.
Среднощният хаос бе попреминал, но през тънката мъгла отвън, по разпилените листа и боклуци, все още си личаха пораженията и щетите. Навсякъде бе почерняло, унило и мокро.
Вчерашният автобус избръмча пред входа, изсъска с вратите и бежанците мълчаливо и организирано заслизаха по стълбите. Водещият ги, с чантата, мина набързо да им каже "Благодаря! И довиждане!" Какво ли ги очакваше и там? В непознатата и безразлична Турция. След като бяха изоставили къщи, земя и смърт. Беше го виждал по телевизията - отблъскваща и жестока. В една война, едва ли имаше победители. (Откъде ли му беше останало?) С изключение на Оня, с рогата, подхилващ се самодоволно и потропващ с копита над невинно пролятата кръв, прекъснатите възможности и човешката склонност към самоизтребване. В името на Аллах, Буда, Христос или от каквато и да била друга позиция. Имаше ли значение?...
Стефан се дръпна в единия ъгъл и си запали цигара.
- Колега? - изгледа го изпод вежди Емилия зад рецепцията, след като данданията попремина. - За снощи няма да бием камбани, нали?
Колко бързо си бе сменила емоциите! Делово и с обиграна стерилност. Вместо сърце сигурно разполагаше с калкулатор отляво.
- Не го правя - осведоми я. - И не виждам причини.
- Ами мъжът ми ще идва, та затова. Да ме взима с колата. И си мислех... да не ме издадеш. Че ако го знаеш какъв е!
- Какъв?
- Ревнив като турчин. Такъв! Вечно ме подозира за нещо.
Беше му трудно да я приеме. Изобщо. Госпожа Утеха за някой си. Мадам Бовари. От село Горно Не знам си кое. Скучаеща и прикрита. Или обикновена жена, в средна възраст, изплашена като всички от изплъзващото се време.
- Има ли за какво? - подхвърли Ј. - Предполагам, че не си му давала повод.
- И не съм! - тросна се някак си заядливо. - Да не мислиш, че редовно ги върша такива. Не, че не ми беше приятно де... - допълни след малко, колкото да посмекчи остротата на интонацията.
- Не и пред мене - каза Ј. - Помисли. Лично аз не те обвинявам в нищо.
Тя попремига засрамено (дали не се изчерви?) и запрелиства усърдно купчината документация върху бюрото. Откъм стълбите се подаде позната шапка с периферия, а след нея и колежката Ј от дневната смяна. Добродушна дебелана с ботуши от изкуствен лак, жилетка с коланче и пуловер отдолу. Явно Ј беше студено. И сънливо - ако се съдеше по подпухналото Ј изражение.
- Как оцеляхте, бе? - кимна им и се тръшна върху единия от столовете. - То не бяха гърмежи, не беше чудо! Цели реки се изсипаха, водопади!
Празното обсъждане на времето не бе задължително и тъкмо затова го практикуваха постоянно. То изразяваше добро чувство, търпимост и някакъв вид съпричастие и колегиалност. Чуха се "Да, бе!", "Ужас!", "Каква нощ!", "Не сме по- големи от Господа" и прочие "мъдрости". През това време се качи и неговата смяна. Пенсиониран военен, с коремче и веселяшко излъчване. "Оттук малко сухо, оттам малко пенсийка и готово. Не ми трябват палати, басейни и коли. Че накрая къде ще ги отнеса?"
Стефан се разписа в книгата за издаване, махна им с ръка и си тръгна. На изхода се размина с висок, симпатичен мъж, който се извърна и го изгледа изпитателно. Все едно подозираше, или не - все едно беше сигурен какво се бе случило снощи.
Не му пукаше от него (да си стяга мадам Бовари), но въпреки това се почувства гадно. Ами после? Пред очите на най- близките вкъщи. Върховният съд! На сина и жена му. Мимолетна издънка! И след нея - какво? Прегорели емоции и избледняващи спомени. Не обичаше да се усеща неискрен или гузен. Не му беше точно отвътре. Толкова неща спояваха, за добро или лошо, онази думичка "семейство".
"Дух и материя - отбеляза си, по пътя към спирката. - Ето от какво сме устроени всички. Според някои по- мъдри книги. Но последното често взимаше връх, без да го разпознаем, че и без да го осъзнаваме всъщност..."
3.
Докато се дотътри с неудобния градски транспорт, жена му бе излязла на работа, а синът му на лекции в Университета. На масата го очакваше списък с продукти, които трябваше да се купят за ядене. Добре, ама "пара - йок", както казваха ония с по- различното самосъзнание. От фирмата вече втори месец не им бяха изплащали заплатите. С обещанието, че накрая - накуп, няма страшно, нали и прочие... (Не че бяха големи, но все пак.)
Той си легна и реши да поспи. Докъдето откара. Денят все някак щеше да се изниже. Един отцеждаш се, никакъв ден, с още мокро небе зад прозорците.
Към единайсет му позвъня телефонът. Комшията Иван от долния етаж, с когото минаваха за приятели. Или поне се държаха като такива. Просто нямаше на кого да се доверят за това отговорно понятие.
- Как е бе, Робокоп? Понаспа ли се вече?
- Долу- горе - отвърна му сънено. - Ти какво... не си ли на работа?
- Болнични, братко. Набих им го тая седмица. И без това нищо не плащат.
Комшията беше музеен работник или нещо подобно. На бюджетна издръжка. Но и там им излизаха с изпълнението "не го решаваме ние, а началниците отгоре".
- И сега? Как се чувстваш свободен?
- Абе, знам ли и аз. Ами я мини долу, да Ј хвърлим по едно око на домашната. Да не би да е изветряла.
- От сега ли? - учуди се. Още няма обяд.
- И без това ще ни пискат довечера. Така че - какво? Да не би да има значение?
Стефан си изплакна очите, колкото да прогледне, облече си китайския анцунг- менте с надпис "Адидас" и се запъти към асансьора, с напълно празна откъм идеи глава.
Наместиха се около познатата, поожулена масичка и Иван наля от дамаджаната. Ракията направи двоен синджир покрай стените на чашите. Като повечето "софиянци" и той си имаше мило родно селце, стара къща и земя в наследство. И по същия начин нивите му пустееха. Или ги използваха без да го питат и без да получи и стотинка от тях. Но поне си вареше "скоросмъртницата" на двора. От асмата и от овошките. "Защо да им пълним гушките на ония? Ако се наложи да си я купувам, братле, сигурно ще получа инфаркт. Откъде?"
Разприказваха се за безпаричието си, за проблеми и грижи, и докато си мислеше дали да му каже, Стефан се усети, че му разказваше вече. Случката се въртеше още гореща и прясна в съзнанието му, но му прозвуча някак самодоволно и грозно На места дори твърде различно.
- Дон Жуан значи? Свалячев! - ухили се съседът- приятел. Гив ми файв, мой човек! - изправи ръката си срещу него. - Та викаш с оня сте се разминали на вратата. Егати слепока!
Удариха си ръцете и Стефан допълни:
- Не ми приличаше на такъв. А по- скоро, че се досеща.
- Да не вземеш да се панираш сега, ало? Кой знае на колко се е навеждала още. За сметана, нали така беше?
"Скапаняци! - помисли си Стефан. - Безсърдечни и дърти клюкари! Ето в какво се превръщаме постепенно. Поради липса на друго. А уж се залъгваме, че живеем различно. Разкрепостено и мъдро. Уви! Но по нищо не се различаваме от говорещите маймуни. Неуспял експеримент, с първоначално добри намерения..."
- Е, как беше? - дойде и времето за просташки въпроси. Показа ли ти нещо така, по- специално, възможности...
(Дамаджаната на няколко пъти бе свеждала гърло към осиротелите чаши и това обясняваше донякъде липсата на задръжки.)
Той се почувства нелепо като в махленска пиеска, в която тъжно се наблюдаваше отстрани. Напълно съжаляваше, че си бе отворил устата. Спомни си колко сериозно я бе уверявал, че не бие камбани. И си вярваше на всичко отгоре. Тогава. Кой ли ги биеше вместо него сега? Другото му аз, някой луд, непознат или кой?...
- Жените често ни се връзват, приятел. След като минат веднъж през леглото. И гледат да ни задържат с разни подаръчета и глезотии. Ако останат доволни, разбира се.
- Чакай сега. Малко звучи... Да не би да е някакво ново движение?
- И аз си имах една, ама трайко! Пълен шемет! Бачкаше в "Хранителни стоки". Та колко сирене и салам съм отнесъл...
- Е, аз от тоя хотел, освен прах за пране и тоалетна хартия, не виждам какво друго може да ме огрее.
- Стига бе! - изхилиха се едновременно и отпиха. Чашите им за пореден път пооголиха дъно.
- Нашенките така се устроени, братче - обобщи крайно задълбочено Иван. - Знаят, че си нямаме нищо и се раздават. Гони ги майчинският инстинкт. Сладурани!
Приказки, приказки... На кило. Не им беше добре, нито зле, но поне си убиваха времето. И не бяха сами. Което си е чист късмет в наше време. И придава усещането за лукс. (Да не забравяме и преварката от овошки. От плодородния двор на комшията.)
На както всяко нещо си имаше край и "матинето" по някое време се очерта към финала си. С тежките мигове на раздялата. Отвън притъмня, езиците им набъбнаха предостатъчно, а и "ония" (според думите и на двамата), вече всеки момент щяха да се изтърсят "по предназначение". (Я се опитайте да го произнесете и вие, но при равни условия и то на същия хал.)
- До скоро, приятел! И умната! Пред жените - светът на мълчанието! И отричане - до откат!
- На мене ли, бе? - засегна се на подразбиране той и превключи: - Кой ги знае какви ги вършат и те. Ама при липса на доказателства...
- Ей- ей! - задържа го с длан съседът Иван. - Дай да не навлизаме в световната конспирация! Там си е пълна мътилка, братле. И води директно при психиатъра.
- Точно така! - отдаде чест лицето Стефан (тук ще запазим фамилията и ЕГН- то му от сарказъм и нездрав интерес) и пое към лихвоточковия си апартамент, панелен тип, с който се гордееха и който изплащаха от близо двайсет години.
Асансьорът, според законите за всемирната гадост, бе заседнал между етажите и стълбите му се видяха с особено остър, на места почти вертикален наклон. Но с героични усилия и придържайки се към парапета, той успя да се добере до познатата му метална врата с четирикратно заключване и изпита истинско уважение към собственото си аз.
Оставаше му още едно изпитание. Да намери ключовете из китайския анцунг- менте, да улучи кой- откъде е и да отвори.
4.
"Оная" се бе прибрала от работа и потропваше нещо из кухнята. "Кога ли е станала?" - помисли си с изненада, но после се сети, че не е сутрин, а привечер и че животът, без съмнение, ставаше все по- объркан и сложен. "Сигурно скоро щеше да изгрее и слънцето - осени го ново прозрение. - Ами не, как така? Та то би трябвало да е залязло вече. Егати и слънцето! Но- ме- ра!"
Лидия го посрещна с нож в ръка, но не толкова кръвнишки, а по- скоро проучващо - къде е бил и защо. "Вечните философски въпроси! - отбеляза си поучително. - След онова несигурно "да", на млади години, в ритуалния дом на съвета..."
- Има ли смисъл да питам? - наруши мълчанието тя и направи кръгче с острието към него. - Или да се направя, че си невидим. А?
- Можеш ли? - зарадва се искрено. - Откога си мечтая! Да изчезна напълно. Каква красота!
- Я не ми се превземай, а къде са нещата? Бях ти оставила, ако си забелязал и списък.
- Забелязах - седна с прикляквания до масата. - Четох го даже. Добър е. Но обществото ни още не е узряло за него.
- Как... Какво? - устните Ј оформиха изразително "о". - Ти да не си превъртял, бе?
- В магазините има разни места, над които пише "каса" отгоре. И всеки път искат пари. Адски досадно е. Недемократично и подло. И доста напомня на заговор.
- Аха - ножът изписа нов полукръг и полегна върху дъската за рязане. (Странно защо Стефан го следеше с повишено внимание). - Значи аз се съсипвам от работа, ти си лежиш по цял ден, и накрая ми заявяваш, в напълно нетрезв вид, че ще я караме тая вечер на фотосинтеза. Така ли?
- На крачка си - съобщи Ј. - Още малко и ще напипаш тайната нишка на смисъла.
Тя му обърна гръб и ножът заигра като картечница върху дъската за рязане. Вероятно зарастрелва мислено първата им среща, неудачния си избор и пропилените си мигове, които представляваха две- трети (че и повече) от съзнателно организирания им съвместен живот. Та- та- та- ра! Давай, момиче! Всичко подред! Та- та- та- ра! Откъсни им главите! Прекърши ги! Гадните спомени! Нека нито един не остане! Та- та- та- ра!...
Стефан си представи какво ли би направила с някои части от тялото му, ако Ј се удадеше възможност и неволно се сви.
- Да си сънувала нови сънища напоследък? - реши да я отклони от невротизираните Ј действия, с напълно логичния, според него, въпрос.
- Не, не съм! И не ми се говори! - Лидия не бе настроена към словесни маньоври и резки обрати по темата. Не и сега. Когато Ј липсваха някои основни продукти за една прилична вечеря. Или просто бе уморена. Или отчаяна. Или изнервена. Или - дявол знае какво...
Тя се премести при печката и включи единия от котлоните. Гърба Ј, с всички извивки по него, му се стори до болка познат. Но и чужд, в подобни моменти, когато се бе изолирала в себе си.
Хрумна му, че като нищо можеха де се самоубият. (Чудесна идея!) Както я бяха подкарали. Или отдавна го бяха направили вече, но не го осъзнаваха. Бяха живи със сигурност, спомни си, когато се роди синът им. И преди това, когато го нямаше. Е, хайде, да речем, и малко по- късно. Кога ли бе настъпил фаталният миг? Трудно е да се каже. Никой не знаеше. Но е факт, че отдавна се движеха в полусенки и сивота. На навика, рутината и постепенното затъпяване. Нима не беше така и с отхвърлените души в преддверието на отвъдното? Нито праведни, нито грешни достатъчно. За където се твърдеше, че времето спирало. А дали е ден или нощ, си зависеше само от степента на виновност и представата на околните.
Поредица от мъртви души. Това е идеята. Очевидно е.
И съседът Иван - и той беше мъртвец. И оня отгоре, и оня встрани. И "мадам Бовари", барабар с мъжа Ј. И колегата с биреното коремче. И ония, които отиваха сутрин на работа. Или вечер се връщаха, с празни лица. Всички се въртяха из един мъртъв град, с мъртви управници, мъртви проблеми и мъртви решения. В една мъртвешка държава, където времето (поне за ония, които го помнеха), отдавна бе заковало стрелките на полунощ...
Дали и новото поколение (в това число и синът му) щеше да открие къде е повредата. Честно казано - кой би заложил? Ако се съдеше по превъртелите абитуриенти (нашмъркани и пияни), които всяка пролет предлагаха сеирджилъци от американски кич и еснафщина. Те вече се бяха поддали. На подражанието и рекламата. Тя бавно проникваше през сетивата им и даваше разсейки навсякъде. (Да пием "Кока- кола" или бира "Хайникен", уиски № 1, да си мием зъбите с "Колгейд" да се къпем с шампоаните "Джонсън енд Джонсън", "Нескафе" - 3 в 1 и шоколадите "Милка"). Нали това желаеха новите господари - многонационалните корпорации (държави в държавата). Обезличаване и пазарна зависимост. Та те успешно покръстваха, вече години наред, източноевропейските "индианци". (Разбирай - ония левундери от бившия комунистически блок)...
Откъм печката замириса на пържени чушки и лук. После Лидия чукна две- три яйца и ги разбърка в тигана. Нищо специално. Нищо изтънчено. Миш- маш по селски. С бучка натрошено сирене и малко червен пипер накрая. Но поне имаха хляб, колкото да вечерят. Ден за ден. Така я караха в "сивата зона на здрача" и не вярваха в "светлинката в тунела".
Вдъхновен от последното, Стефан си представи красив рекламен слоугън върху огромен билборд: "Платете си парното, данъците и телефона (и въобще сметките, които ви ужасяват), а пък ние ще ви осигурим като бонус луксозно пътуване до светлинката в тунела." И всичко това върху красив фон от нереални пясъци, палми, мадами по бански и цветове с невъзможни оттенъци.
Беше се унесъл в хаотичните си представи, с провесена глава над масата, когато Лидия му тресна една чиния отпред.
- И да оставиш нещо, разбра ли? Че и детето ще се върне по някое време.
- То не предпочиташе ли "Мак Доналдс"? Или там, другото, как се казваше?
- Предпочита ги, ако може. Когато няма - и тука яде.
След вечеря, като всеки семеен с достатъчно стаж, Стефан се изпъна в хола да позяпа телевизия. Знаеше, че се затъпява от нея, но същото важеше сигурно и за генномодифицираните и "подобрени" храни, които редовно си купуваха от супермаркета на завишени цени. (Когато имаха възможност, разбира се). Та въобще - светът вървеше към регресия и нямаше защо да му се връзва толкова...
Лидия изми чиниите и се зае да подрежда. Докато му преместваше служебните панталони и якето, с които ходеше на работа, от тях изпаднаха шепа смачкани и непознати банкноти. Тя се наведе и ги разгледа. Марки и долари.
"Ами!" - зяпна невярващо, прихвана ги с два пръста ги понесе към хола.
- Какво е това, бе? - размаха ги войнствено. - Имаш ли обяснение?
Той откъсна очи от екрана и също бе изненадан, не по- малко от нея. "Госпожа Плетки и кройки! - светна му сигналната лампичка. - Не е отчела цялата сума и ми е мушнала част и на мене. Но защо?"
Теорията на музейният работник Иван като нищо можеше да се окаже и вярна. "Ако останат доволни" - припомни си думите.
Докривя му. Тъкмо бе позабравил за нея. И усещането за дискомфорт, което го съпровождаше през следобеда, се бе притъпило. Но ето, че Радост за Някой- си отново се бе появила в живота му. В трето действие, с изстрел от сцената.
- Откъде дойдоха? - изтърси глупаво, колкото да поспечели време и тъй като нищо по- умно не се появи в главата му.
- От панталоните ти, откъде. И не ми се прави на ударен. Нещо да кажеш?
- Имахме цял автобус снощи. С босненци. От войната. Та може някой от тях да ги е пуснал случайно.
- Случайно, значи? И за какво? Да им осигуриш проститутки или да ги прехвърлиш през граница. Нали си имате тарифа там или ценоразпис. Ти като какъв се явяваш?
- Откъде да знам, майка му стара! - Стефан се ядоса, че бе принуден да лъже. - Представи си, че са ме взели за друг. За някакъв вид началство например. Не мислиш ли?
Тя не повярва и той го разбра. Но тъй като нямаше логика във внезапната им поява, дори и нелогичното Ј заизглежда възможно.
- И сега? Вече твои ли са или...
- Наши са - каза Ј. - Би трябвало. Ония сигурно са пристигнали в Истанбул. Поне занатам пътуваха.
- Аха. Един вид компенсация. Вместо аванс и заплата.
- Както искаш го наречи - той осъзна, че канонадата бе намалила мощта си и отново се завъртя към по- безопасната страна на екрана.
Картина и звук преминаваха през главата му, без да му задържат и най- малко вниманието. Но едно странно съчувствие го обхвана към онези бездомници с децата. Можеха да им спестят част от заделените долари. Не, че на него не му трябваха. Но на тях им трябваха повече. Беше я виждал отдалече войната. В цензурирани кадри и репортажи по телевизора. Но дори и такава тя не изглеждаше по- малко обидна. Всичко бе поправимо, знае се, с изключение на бездиханните и навеки застинали маски от човешки лица. Масовите гробове, разстрелите в упор, пищящите и кълнящи жени, горящите сгради, взривените улици. И това от човек към човека. Всички хищници би следвало да подвият опашки и да заемат чинно "За пооо- чест!"...
След два дни го очакваше поредната нощ в хотела. С дизайн на клетка за птици. Коридорите- пещери и вратите с вид на затворнически килии. А така също и скучаещите администраторки на средна възраст от околните шопски села. (Добре де, поне една). Дали не трябваше да задоволява отново случайни капризи от рода на "затегнати кранчета", за които невинаги имаше подходящото настроение, си оставаше малка загадка.
А от фирмата - пак мазни и витиевати отбивки: "Колеги, няма място за притеснение. Нищо не се губи. Все едно, че сте си внесли заплатите в банка."
Изобщо - легендата за свободния избор, си оставаше пълна легенда. Особено в тая заспала, посткомунистическа и разпадаща се държава. В тая "латино" страна, разядена от корупция от долу до горе. В която всеки политик мислеше само в първо лице единствено число и какво да докопа. И от която младите бягаха все по- надалеч, като от заразно огнище. А основната Ј част я караше "ден за ден" или "както дойде" в размитите сенки на "здрача". Страна от алкохолизирани, гладни, безпарични, самотни, блъскащи, затъпели и вечно мрънкащи граждани.
"Има ли изход? - замисли се Стефан. - Или всички да тръгнем към Истанбул в мирно време? Към Исламабад, Лондон, Париж, Ню Йорк. Или към страната Аркадия, където реките от мед и масло щяха да ни очакват, за да се къпем блажено в тях."
"Още Платон е знаел - добави след малко доброто старо образование в него, - че Идеалната държава я има и ще пребъде. Но единствено и само на книга. Това е."
Останалото бе куражът да издържиш. Щом си дошъл в материалния свят. Да не падаш духом и да не задаваш въпроси. За неизвестните планове на Всевиждащия отгоре, за които, така или иначе, не ти е писано да узнаеш изобщо...
Откъм екрана се разнесоха изстрели, изсвириха гуми на кола и започна бясно преследване. Той се усети, че се е втренчил в някакъв набързо скроен и безумно тъп американски екшън. Част от кадрите на който бяха заснети и на площад "Батенберг" в София. Хем им евтино на западняците, хем им напомняше по нещо и на Съветска Русия. Добрите и лошите. Новите добри и новите лоши. "Доброто" винаги трябваше да побеждава, нали? Това им го набиваха в "канчетата" на хората още отпреди две хиляди години. Добро, добро и пак добро. А в името на "доброто" и колко зло се е случвало... Върви ги разбери. Нещастници!...
Той натисна дистанционното и се приготви да ляга. С жена си отдавна не си пожелаваха "лека нощ". И защо? След като нито нощта им щеше да е спокойна, нито утрото, нито денят.
Оставаха им познатите залъгалки и утешения. За някакъв следващ, по- възможен и по- приличен живот. Красивите сънища също. Бяха рядкост наистина, но какво. Само насън се летеше свободно.
Над прекрасни, зелени поля, над чудесни и подредени селца, градове, езера и реки. Над усмихнато махащи и видимо доволни от съдбата си хора. Над жени, приведени над детски колички с по няколко бебета вътре. Над младоци в учреждения, лаборатории и институти, умуващи над все по- качествени и все по- дръзки улеснения за всички останали. Над казарми, превърнати в музеи и реликви от спомени. И над толкова още великолепни места.
Беше невероятно и почти мистично усещане...
Но за кратко обаче. На различни канали (за всеки един поотделно). И без обичайните повторения.
Повторенията ги излъчваше постоянно отмилялата им и заобикаляща ги действителност. И едно противно гласче, което му натякваше настървено: "Не им се давай, приятел. Без значение как. Но опитвай"...

Владимир Стоянов
СТИХОТВОРЕНИЯ

СТРЕЛЦИТЕ НА
ОГЛЕДАЛНАТА ПЛАНИНА
Ожаднял вестоносец е всяка уста -
като спомен накрая до извора стига:
там, навръх огледалната планина,
свила сянка в очите ни живи.
Под езика задавени думите спят.
Да повярваш дори е високо изкуство.
А снегът, който снощи до пояс валя,
посивя и над него е глухо и пусто.
Вълче време - езичник от Бог ослепен
зад баира разпрегна на залеза впряга
и остана да вие на мрака във плен
пред желязната стихнала райска ограда.
.
Прокопитихме старата сура земя.
Пред стрелците на мислите спря суховея.
И сред бързея леден животът замря,
свободен завинаги да го преживея.

ПОДВИЖНИ ПЯСЪЦИ
Този ден е дете
на първичните тъмни нагони,
потопено на думите
във подвижните пясъци.
Като бели трохи
паметта му се рони
и умира забравена
под крилото на лятото.
И пътува във мрежите
на духа и съдбата ни,
разплатил се докрай
със стотици илюзии -
най- безименият
от всички истински тълкуватели,
разчел Апокалипсиса
в Библията на лудите.
Свети разумът и ни разпознава
като пилци в полога на земята.
Но всичко, до което се приближава,
отдавна е ясно на сетивата.

КОГАТО САМ НА СЕБЕ СИ ПРОСТИХ
Като огромни керосинни лампи
звездите ме държат във плен.
Годините са все по- малки,
но по- убийствен следващият ден.
И се надвесва сребърният залез
над всяка победена светлина,
по- смешна от опашката на заек,
превърнал в страх живота досега.
Не бягам и не искам да остана
в сервилна дума или в куцащ стих,
побратимен с поредната измама,
когато сам на себе си простих.

НА ОБЛАЦИТЕ В СИВАТА ЛАГУНА
Далечен връх, случайна слепота,
задъхан сипей дебне зад превала,
а гълъбът, гнездящ над пропастта
прилича на коричката на рана.
Дори не помня колко съм живял
на облаците в сивата лагуна
и колко мисли в песни съм изпял
от Варна до Егея и до Дунав.
В ушите ми звъни седефен смях,
затъвам в песъчлива анонимност.
Но пак съм влюбен в скитащия свят
и в неговата хищна самоличност.
Кои са пришълците в моя сън,
щом слънчевите спици на сърцето
прегазват преспите със звън
наоколо и става много светло?
Разгулно млад и оцелял
върлуващият вятър във платната
разбужда в мене оня Дунав бял,
целунал със водите си полята.

БЕЗ ИЗХОД И БЕЗ ВХОД ЗА ГЛУПОСТТА
Облекли шарените дрехи на смеха,
стоим на думите сред минните полета.
Зад нас наднича мъдростта,
а залезът тежи като монета
на времето във празната ръка?
Но пак за другите, за други е успеха.
Защо не си повярвахме, момчета -
нашепва в нас пробудена кръвта!
България живя на три морета -
без изход и без вход за глупостта.
ЦИВИЛИЗАЦИЯТА НА СКАКАЛЦИТЕ
Така цивилизовано разбираме,
че този свят е разрушена крипта,
целуната от есенна агония,
венчана за парадната циничност.
И варварите също не дойдоха,
но не защото четоха Кавафис.
Лежаха всички граници отворени -
пияни европейски оплаквачки.
A ние по- разпътни от съмнение
гризяхме овъглените си корени:
"Нима сме ято скакалци без спомени,
оплетени в пустинята на времето?..."

ФЛАНДЪРСКАТА КУЛА НА ТРЕВИТЕ
Познавам същността, не зная пътя.
По него само чувството ме води,
а мракът се надига като мъка
във гърлото на звездните амвони.
Сред полога на мислите луната
закръглена над времето живее.
Тя цял живот пришпорва самотата,
но не бленува с нея и не угасва с нея,
и сенките потайно я обгръщат.
Кой дирижира хора на щурците,
разчели партитурите си смъртни,
от Фландърската кула на тревите?

Борислав Бойчев
ДОАЙЕН НА КОРЕСПОНДЕНТИТЕ НИ В ЧУЖБИНА,
ПОЛКОВНИК ОТ РАЗУЗНАВАНЕТО

Не минава ден да не си звъннем. Най- често се обажда привечер. Както обикновено и този път започна разговора без предисловие.
- Вземи си утре вестник "Земя". Прочети материала, озаглавен "Атентат срещу България". Автор - Горан Готев, офицер от резерва, полковник от разузнаването.
Полковник.
- В много висок чин си се самопроизвел - казвам.
- Аз не пиша фейлетон. Наистина съм полковник.
Замълчавам. Говори сериозно. Объркан съм.
Живеем във време, в което всеки Божи ден поднася изненади. Не знаеш кой, кой е. Понякога поднасят изненади и най- близките ти, за които си бил сигурен, че знаеш всичко.
- Подозирал ли си някога, че съм разузнавач?
- Ей, богу, от моя страна си бил винаги вън от всяко подозрение. Ако беше казал, че си извънземно, по- лесно бих повярвал...
- Видя ли, вика, какъв съм конспиратор?
На другата сутрин рано- рано осъмнах на вестникарската будка. Дългогодишният кореспондент от няколко държави, специалният пратеник в горещи точки на света, журналистът, когото колегите му признават за доайен от гилдията на международниците, покрай непосредствената си работа, с умни и точни прогнози и анализи бил изключително полезен сътрудник на външното разузнаване. Оповестява го сам, но не за да се покайва и да посипва главата си с пепел, както очакват онези, които вдъхновяват разкриването на разузнавателните служби, което той нарича атентат срещу България, и в което, уви, участват и свои. Не, той заявява, че се гордее с доблестната си служба на отечеството, гордеят се децата и внуците му. И нека добавя - и приятелите му.
На кого, на кого, първом позвъних на един от най- близките му приятели още от ученическите години, на Боян Михайлов, наш състудент. Завършихме журналистика, но както се случва с нашего брата вестникарина, Боян стана дипломат, завърши кариерата си като посланик.
- Горан постъпи умно - казва Боян, - Изпревари ония от комисията, дето правели лустрация, дето от години разиграват "шоу- спектакла" с досиетата. Той се оказа и храбър...
- Храбър. А нали преди време ми каза, че без Катя Горан е за никъде, че не можел хляб да си отреже.
- Той е непохватен в ръцете, но е сръчен и силен в акъла - възразява Боян. - Орисан е за умствена работа.
През есента на далечната 1952 година нас ни събра под своя покрив най- старото висше училище - Софийският университет. Бяхме първия редовен випуск от новооткритата, гъделичкаща суетата специалност журналистика: момчета и момичета от цялата страна, млади, красиви и безсмъртни. Горан беше един от нас.
Още след първата изпитна сесия през януари, очертаха се неколцината кандидати за пълни отличници. Той беше един от тях. Общителен, любознателен, забавен събеседник, все по- често биваше център на шумните ни спорове по разни поводи. Винаги широко усмихнат, показваше два реда добре подредени зъби. И приятелството си има своята мистика. Сближавахме се все повече, беше ни приятно да сме заедно, търсехме се, разбирахме се с половин дума.
Горан стана любимец на един от преподавателите ни - на проф. Георги Боршуков. Професорът не изпускаше и най- малката възможност да подчертае значимостта на своя фаворит. Бащинската му загриженост отиваше все по- далече. Един ден предупредил любимеца си, че трябва да подбира приятелите си. Не ти е прилика, рекъл, оня, там дето все се навърта край тебе. А този, който се навърта, беше моя милост. Професорът започна да го варди от мене. Ако се случваше да съм близо до Горан, заставаше пред мен, загърбваше ме, а колчем опитвах да се намеся в разговорите, прекъсваше ме безцеремонно: хайде, сега, имаме кого да слушаме, не сме допрели до тебе.
Очевидно на такъв голям випуск се полагаше да има своя глупак. Тази отговорна длъжност в часовете при проф. Боршуков се изпълняваше от моя скромност. Не ми струваше никакви усилия. Получаваше се от самосебе си, съвсем естествено.
Когато се явих на изпит, не ми даде да продумам. Беше сигурен, че отворя ли си устата и ще кажа някоя глупост. Говори вместо мене, разви и двата въпроса, но с простички думи, за да го разбера, с надеждата, че това е последният ми шанс да науча нещо от неговия предмет. Писа ми тройка, като даде да разбера, че прави това за хатъра на Горан.
Завършихме, след някоя и друга година, при поредната среща на випуска поднесох своята първа книжка на проф. Боршуков, със съответния автограф: на моя учител, с благодарност и т.н. Бях сигурен, че това приятно ще го изненада, че ще погледне на мене с други очи. Уви. Изразът на лицето му не показваше подобни чувства, дори ми се стори, че тъжно поклати глава, което трябваше да означава: случаят е тежък, той започнал да пише книги.
Работех в "Литературен фронт", когато проф. Боршуков почина. От името на благодарните негови ученици, в памет на своя учител, написах бележка под рубриката ин мемориам. Писах, че пазим светъл спомен за него, че ни учеше не само на занаят, но и на граждански морал, на журналистическа етика. Беше родолюбец, но неговото родолюбие носеше възрожденска възвишеност и чистота, които искаше да предаде и на нас.
Учители във висши, полувисши, средни и всякакви други училища! Не отделяйте своите калпави ученици от другите, одарените, обсебените от синдрома на отличника, защото един ден точно някои от тях ще изрекат най- сърдечните и искрени думи на благодарност към вас.
След някое време във фоайето на редакцията се появи необичайна посетителка: достолепна дама в траур, с астраганено палто. По това време остатъците от бившата софийска буржоазия доизносваше излинелите си лисичи и астраганени палта, останали още от времето преди Втората световна война, кожени палта с проядени яки, с опасани от молците ръкави, точно както сега мнозина доизносват костюми и балтони от италианско флаконе от времето на Тодор Живков.
Но астраганеното палто на дамата беше ново- новеничко и със съвременна социалистическа кройка. Подосетих се коя ще да е. След малко секретарката ме покани при главния редактор Ефрем Каранфилов. Наистина, беше съпругата на проф. Боршуков. Дошла да благодари за паметната бележка. Повторих с други думи написаното във вестника и замълчах, но жената чакаше да кажа още нещо за съпруга Ј. Продължих. Сигурно, рекох, ще ви се стори нескромно от моя страна, но през онези години, студентските, се ползвах с особеното благоразположение на проф. Боршуков. Той имаше слабост към мене. Колегите ми ме смятаха за негов любимец. Отделяше ми време да беседваме, напътстваше ме, даваше ми съвети, за които съм му благодарен и ще помня цял живот. Бащинското му чувство към мене го караше да ме пази от случайни и нежелани познанства и приятелства. А по това време имах един колега, с когото ни беше хубаво да сме заедно. Беше добър другар, с чувство за хумор, весел, но от провинцията и малко беше поизостанал. "Не ти е той прилика!" - викаше ми професорът.
На тръгване г- жа Боршукова спря и ме попита какво било станало с онова момче, от провинцията. Нали ви казах, беше поизостанал, но като се навърташе покрай мене - дръпна, навакса. - Сега е кореспондент от чужбина. Обикаля света надлъж и шир. Но ще минат години, за скиталчествата си един ден той ще напише дебела книга и в нея ще разкаже за видяно и преживяно.
Както предсказах тогава, така и стана. В един зимен ден се събрахме негови читатели, колеги и приятели, за да благословим за дълъг живот неговата книга "Живях при диктаторите на ХХ век". Професор Чавдар Добрев произнесе блестящо слово, аз пък от своя страна прочетох глумливия, но писан с обич малък щрих от портрета на своя приятел.
* * *
След първия ни студентски журналистически стаж - издавахме многотиражки през лятото в селските райони, "прибирахме хляба на народа", ни дадоха по някоя парица. Позволих си истински разкош - да намина към Пловдивския есенен панаир. Пътьом се отбих при Горан в Стара Загора. В спомените ми от ония години тези дни са останали като весели, безгрижни, като щастливи дни.
Майка му на Горан през цялото време не се обръщаше към него с името му, а му викаше Оте. Оте, тъй, Оте, иначе. Баба му по бащина линия искала да го кръстят Готи. Тя самата не признавала кръщелното му име и си му викала Оте. Хем кратко, хем галено. Тъй се обръщали към момченцето и баща му, и майка му, близки, познати, комшии, връстниците му, с които растял. Никой не споменавал истинското му име. Чак когато тръгнал на училище, с голяма изненада разбрал, че се казва Горан. А майка му до последния си ден си му викаше Оте.
Ако беше приел името, предлагано от баба му, сега щяхме да говорим за готиния Готи Готев.
А ето и някои любопитни подробности от родословието Гораново. На брат му Борис дължим една история, която звучи фантастично. Тяхната прабаба била хекимин, сиреч, доктор в Стара Загора, твърде рядка професия за жена по онова време. Когато войските на Сюлейман паша влезли в града, пашата незабавно я мобилизирал и лично я зачислил в своя щаб. Някои сигурно знаят, че този прословут Сюлейман, който опълченците и войските на белия генерал Скобелев разбиват при Шипка, всъщност се казвал Соломон.
Отстъпвайки от Шипка, заставил хекимина да го последва. Тя успяла да вземе от вече опожарената Стара Загора само дъщеричката си. Когато войските на пашата се разположили край Нова Загора, някой разбрал, че лекарката на щаба има завързан кемер с жълтици около кръста си. Била убита и кемера с жълтиците прибран. Момиченцето, бъдещата баба Анка, била продадена на търг за роби в Цариград.
И тук в нашия разказ трябва да намесим брата на Горан, Борис. Инженер Борис Готев е и страстен любител на историята. Лично на него старозагорци дължат разкриването на античния римски театър. Един ден директорът на старозагорския музей се оплакал на Борис, главен инженер на един от обектите на комплекса "Марица- Изток", че строителите на нов жилищен блок, предназначен за градските първенци, се натъкнали на останки от амфитеатрален строеж, но побързали да ги затрупат, за да не бъде спряно строителството на блока. Борис изпраща незабавно булдозери от "Марица- Изток", които разкрили изкопа и за да не избухне скандал, строежът бил спрян. Започнали разкопки, които довели до разкриването на античния театър, който днес е гордост на някогашната Августа Траяна.
Борис от най- ранно детство растял покрай баба си и бил в течение на цялото Ј житие- битие. Тя му разказала, че на търга в Цариград била купена вероятно от много богат чужденец, който я взел, за да гледа двете му още невръстни деца. Малката Анка вече знаела турски, но чужденецът говорел с жена си на език, който тя не разбирала. При това много често отсъствал, а дворът му бил пълен с "древни камъни".
Когато било обявено освобождението на Българя, чужденецът незабавно написал писмо до общината в Стара Загора с молба да издирят рода на Анка, но не получил отговор. А тя произхождала от знатния старозагорски род Баеви. Тогава нейният господар изпратил в България свой доверен човек, за да издири родителите Ј. Което той наистина успял да направи.
На раздяла чужденецът Ј дал кесия с жълтици и две необичайни обеци. За тях той изрично я предупредил:
- Да ги носиш, когато се омъжиш! Да не ги продаваш никому, защото те цена нямат. Ще ги даваш на бъдещите си наследнички!...
Историята щеше да остане обикновен семеен спомен, ако Борис, както вече стана дума, не бе страстен любител на историята и така да се каже, меценат на старозагорския музей. Веднъж, като разглеждал албума за съкровищата на Троя, видял снимка на бабините му обеци. И както сам твърдял, направо подскочил до тавана. Та това означавало, че баба му Анка е била наета да гледа Андромаха и Агамемнон, децата на откривателя на Троя Хайнрих Шлиман. Пък ако той не е бил човек с такава висока култура като неговата, щеше ли да се погрижи детето да се завърне при близките си в Стара Загора. Та той е платил твърде скъпо за него на пазара за роби.
Баба Анка предала обеците на Борис малко преди смъртта си и със същите думи, които Ј казал Шлиман.
Верен на своя пиетет към историята, Борис предал скъпоценните обеци на Старозагорския музей, където те са от редките експонати на музейната сбирка.
* * *
Ако трябва да бъдем документално точни, повествуванието ми би трябвало да продължи с думите: "В ранната утрин на 30 юни 1956 година, от бързия влак от София, на Благоевградската гара слязоха двама младежи. Градът им беше непознат, дълго се суетиха, оглеждаха планините наоколо, не бързаха..."
Не бързахме ние в тази ранна утрин с Горан. Чак на следващата утрин трябваше да сме в близката Гара Пирин, където ние, студенти четвъртокурсници предстоеше да отбием двумесечната си военна служба. От София тръгнахме един ден по- рано, тук в града имахме да свършим работа къде по- важна от самата военна служба.
За Горан този ден беше, нека го наречем със силната дума съдбовен, а на мене предстоеше роля, която трябваше да изпълнявам за първи път.
Щом се настанихме в хотел "Ален мак", тутакси залепнахме на прозореца, който гледаше към главната улица. Очаквахме Катя, както ни беше уговорката. Разпознахме я в уличния калабалък още щом се появи. Разпознахме я по роклята.
Бащата на нейна състудентка бил дипломат в Париж. Отишла с него и дъщеря му. Тя изпратила на Катя, на приятелката си, плат за рокля. Плат от Париж! Не в Благоевград, рокля с такъв десен няма да срещнеш и в самата София. Хубава Катя, хубава, пък и с тая рокля с парижки десен, сякаш цветна лехичка се движеше по улицата.
Нямахме време за губене. Ние, тримата, сме съзаклятие, отдавна кроим план как да превземем семейната Ј крепост. А крепостите се превземат най- лесно, когато някой отвътре ги предаде. С парижката рокля, сияеща, с леко сърце, в името на любовта, Катя бе дошла да връчи ключовете на крепостта. Олицетворяваше се крепостта най- вече от нейния баща, учител, строг и мрачен, както ние си го представяхме.
Не само ключове, тя издаваше и най- тайните подстъпи към крепостта.
Когато искала позволение за нещо, винаги се обръщала към майка си. Тя Ј се сопвала, казвала, че трябва да питат баща Ј.
- Даньо - обръщала се тя към баща Ј. - Катя цял ден чете, очите Ј са се вчетворили. Какво ще кажеш да поизлезе на движението. Пък и на забава да отиде с другите момичета от махалата...
- Че да отиде - промърморвал баща Ј разсеяно.
- Но най- късно до десет да се прибере, нали?
- В десет - додавал.
Тогава майка Ј се обръщала към Катя.
- Чу ли баща ти какво поръча? Пуска те и на движението, и на забава, но най- късно в десет да си у дома.
Както е в добрите семейства, всички въпроси се решавали от майка Ј, но от името на баща Ј. А колкото до самия него - лесно можел да бъде спечелен. Той пък обичал да пуши, ама пушел, палел ги една от друга. Лесно се сближавал и изпитвал истинска симпатия към всеки, който му правел компания в пушенето.
Съзаклятието довърши пъкления си план, като съчини следната легенда: ние сме нейни колеги от университета, на път за военния лагер сме се отбили да разгледаме града, срещнали сме се най- случайно, и тя ни поканила да Ј погостуваме. Това беше за пред баща Ј. Майка Ј поназнайваше нещо повече.
Катя отърча към къщи да помага в приготовленията, а ние се заехме да се постегнем за съдбовната среща. Поизчеткахме си дрешките, лъснахме си обувките, Горан дълго се бръсна и парфюмира. А когато дойде и моя ред, и вече се бях насапунисал, той промърмори.
- Кого водим на сгледа, пък кой се конти. Не можеш един ден да останеш небръснат. Тебе ли ще гледат хората там където отиваме или другиго? Тъй, де, че поспри се малко и се поразмисли...
Тъй както си бях насапунисан, измих пяната.
Улицата "Скаптопара" намерихме лесно. Бяхме подранили и седнахме в кварталната градинка да дочакаме уречения час.
Пътьом Горан взе една кариочка - така се наричаха по онова време цигари в малки кутийки от по осем къса. Бяха най- евтините, с тях пропушваха учениците, но най- редовни пушачи на кариочки бяха студентите.
Колкото наближаваше часът на срещата, налягаше ни униние. Горан често поглеждаше часовника си. Минутите се влачеха едва- едва. По едно време той наруши мълчанието.
- Ще ме оглеждат от всички страни, ще ме преценяват кой съм, какъв съм. Ще ме избират. Ами че нали трябва и аз тях да избирам, да попретегля с кого имам работа...
И като помълча, добави:
- Да знаеш, че хората най- добре се познават какви са по отношението им към парите. Какво ще кажеш да поискам на баща Ј сто лева назаем?
- Сто лева назаем?
- Само сто лева.
- Горане, ставай да тръгваме.
- Рано е още, има половин час.
- Не е рано. Ти взе да слънчасваш.
Посрещнаха ни както се полага: радват се, много се радват, че като сме се разхождали и случайно сме срещнали Катя в града, и тя се сетила да ни покани. Много, много хубаво, че сме приели поканата...
Сега чак разбрах, че аз днес не играя някаква си роля, аз днес изпълнявах мисия. За каквото и да стане дума, насочвам приказката все към Горан. Каквото и да рече, шумно се възхищавам на всяка негова дума, и все в очите го гледам. Чухте ли как го каза? Ако казаното е нещо шеговито, другите, смеят ли се, или не, аз се заливам от смях: пустият му Горан, той ли няма да измисли какво да каже. Него гледайте, него, оставете ме мен. И реч по реч, той като силен по успех, той като отличник, ама пълен отличник...
Но те отличниците най- често падат малко хилави, носят очила, по физическо им пишат отлични за хатър, и по настояване на директора да не се разваляло пълното отличничество на ученика. При нас нещата не стоят така, мъже сме си отвсякъде.
- Ние това лято отбиваме военната си служба - рекох. - Но когато лятото ни е свободно, през ваканцията се хващаме на работа. Наемаме се по плажовете на Черноморието за спасители. Препечелваме по някой друг лев за през годината...
Ето какви сме ние.
Откъде ми дойде на езика това, че сме били спасители на плажа? Как от къде? То ми е фикс идея. От онез, младите години и до ден- днешен ми е голям дерт, че не мога да плувам. Имам страх от водата. Ама той и Горан не може да плува.
Това, че сме спасители, не направи никакво впечатление. Не се повайкаха, че отиваме на такава опасна работа, не ни се възхитиха. Сякаш ние, спасителите, само търмъчим пясъка. Че хората си поверяват живота на нас. Какво искат те от Горан? Може би очакват да подстригва лъвовете в Зоологическата градина! Хрумна ми тази заядлива мисъл, и току изведнъж си рекох: а защо пък не! Ще поизчакам малко, и ще продължа разговора за нашето трудолюбие. Ние, значи, и през семестъра поработваме. Понякога ни кани лично директорът на Зоологическата градина. Там работата е по- специална. Бам- башка е работата: подстригваме лъвовете. Някои хора, като кажат лъвове, сякаш кой знае какво. Не са чак толкоз. Трудното е докато лъвът го свалиш. Щом като го свалиш, с лявата ръка го притискаш и с дясната подстригваш. Така се оправяме с лъвовете. И особено Горан.
Тъкмо да подхвана приказката за лъвовете, кухненската врата се отвори и оттам нахлу ухание, което никак не приличаше на онова от студентския стол. Най- напред дойде тараторът. Ама таратор. Отгоре жълтее зехтина, а по средата счуканите орехи. След таратора - сармите, после едно печиво, на което нито името му знаехме, нито сме го яли. След ранните праскови, дойде ред на обедното кафе. А какво е кафето без цигара? Щом Катиния баща запали, и Горан измъкна кариочката. Но нали никога не беше пушил, още при първото потегляне и се задави. Сълзи му потекоха, ала не се отказа, не отстъпи. Колчем баща Ј запалваше, и Горан след него.
Двама пушачи на чаша кафе! Картина достойна за четката на голям художник. Старите майстори обичали такива сюжети. Ала на единия лицето му обляно в сълзи. Пуши и плаче. Плаче той, но една лукава усмивка играе на лицето му: пада, крепостта пада. Нанасяме Ј последния удар.
Катините родители, като останали сами, майка Ј разкрила истината за нашето гостуване. Не зная, казала на баща Ј, ти какво ще кажеш, но на мене момчето ми харесва. Възпитано момче, уважително, от добро семейство, от учителско семейство, като нас...
- Че то и на мене ми хареса - казал бащата. - Само че те, момчетата, бяха две. Кое от двете е нашето?...
Съдбовният ден е едва преполовен, и крепостта вече е превзета, а моята мисия, първа в живота ми, изпълнена блестящо.
Нашето сега не е разходка из града. Ние дефилираме.
За вас лъжа, за мене истина: от нашия смях и весела глъчка, по улиците, където минем, настъпва празник.
Ние, тримата. Горан от едната страна, аз от другата, и помежду ни Катя, с рокля от Париж.
* * *
По време на продължителното, близо четвъртвековно пребиваване в различни страни по света, с Горан се виждахме през летните отпуски или по време на неговите служебни командировки. Срещите ни не минаваха без отдалечаващите се весели студентски спомени. Но най- често той разказваше случки за хора и събития от кореспондентското му всекидневие. Имаше какво да сподели, още повече, че е сладкодумен разказвач, словото му е живо, образно, съдържанието поднесено умело, и винаги умно и забавно.
Голяма част от фрагментите на мемоарната му книга "Живях при диктаторите на ХХ век" съм слушал при тогавашните ни срещи, и сега, като ги чета черно на бяло, сякаш отново чувам гласа му, как се сменя интонацията, смеха му чувам, по детски шумен и заразителен.
Мемоарните записки на Горан ни връщат към събития, на които все по- малко от днешните читатели са били съвременници. Записките обхващат повече от половин век: от откриването на Асуанския язовир - което нищо не говори на днешния по- млад съвременник - до колосалните промени, последвали падането на Берлинската стена. Събитията, на които авторът е бил свидетел, и то най- непосредствен, са вече история, а мнозина от героите на неговото повествувание, маститите фигури, са вече персонаж от учебниците за миналото. И книгата се чете с интерес, тя завладява не само поради вещината, с която е написана, за което ще стане дума по- нататък, но и защото на известните, отдавна отминали събития, и на хората, техни двигатели и вдъхновители, авторът дава живот, изпод неговото перо те придобиват плът и кръв, не са абстрактни понятия, читателят усеща и човешките страсти, движили събитията. Така миналото придобива телесна температура и емоционални измерения. Авторът се добира до най- интимни мотиви за човешкото поведение.
Географията на неговите очерци, репортажи, пътеписни бележки не се изчерпва със столиците на ония страни, където е пребивавал по няколко години в качеството на постоянен кореспондент: Кайро, Алжир, Белград, Букурещ, Москва. Журналистическият сърбеж на родения журналист да споделя впечатления, да разказва за видено и чуто не го напуска и когато инцидентно, краткотрайно пребивава в страни като Северна Корея, Виетнам, Китай, Япония и другаде, в която и да е от 60- те държави, в които е бил.
Книгата на Горан прави изключение от съчинения от този характер - в много случаи се разкриват козните на политиката, надниква надолу, под видимата част на айсберга, тази видима част, която ни показват медиите, ала която служи най- често да прикрива невидимата, сиреч, същинската. Че в преценките за епохата, която документира, не е едностранчив и безапелационен съдник. "Изглежда, че през определени периоди - пише той - народите са обречени да попадат под властта на диктатори и диктатури. Историята вече е произнесла тежката си дума за тях. Да, но от ясно по- ясно е, че и тогава геният на народа е продължавал да твори, да създава, да облагородява. И едва ли има диктатура, която да се е превърнала в празна страница в летописа на своя народ."
Това не е нещо като опит за оневиняване, а трезв поглед върху явлението. Колкото диктаторите да се отличават един от друг, толкова в същото време си приличат. При внимателното и настойчиво вглеждане във всеки от тях поотделно, в прийомите при упражняване на властта, в мотивите, движещи поведението, най- често необяснимо от гледна точка на нормалното, логичното, на общоприетото в човешкото поведение, възниква въпросът: що за човек е диктаторът? Отговор на това питане само донякъде намираме в онова, което личният лекар на Хитлер е казал за своя пациент. На въпроса, анормален ли беше Хитлер, той отговаря: "Неговият психически статус се движеше в плоскостта между лудостта и гения."
Не, не е тъй просто явление диктаторът, сложен природен феномен е той.
Многообразието от събития, случки, житейски обстоятелства, на образи, характери, човешки съдби, предполага разнообразие при превъплътяването им в слово. За всеки отделен случай авторът е намирал подходящия жанр, редува вестникарският репортаж, литературният очерк, белетристичният разказ с всичките тънкости на жанра, интервюто, пътеписа, публицистичния текст. А като прибавиш и отличното владеене на родния език, чувството за детайл, и особено усетът за ирония, за смешното, което ни съпътства на всяка крачка в живота, всички тези достойнства, вплетени в едно, правят повествуванието живо, четивно, интересно. Книгата на Горан е от ония, за които казваме, че се чете на един дъх. Чете се с лекота, без запъване, без догадки кое какво е. Умението да се пише така, че читателят да приема мислите, образите, метафорите без всякакви усилия, да те следва покорно и да ти вярва - това е то умението да разказваш. Наричам го умение, но истинската дума е дарба. Дарба е то, дарба.
Събраното в дебелия и в голям формат том е трупано, кажи го, речи го половин век. Време, през което Горан получи сред широката читателска публика изключителна популярност, а колегите му говорят за него като за доайен на гилдията на международниците.
Едновременно с кореспондентските си задължения, както вече беше споменато, сътрудничел на разузнаването. На външното. Сиреч - служил е на външната политика на държавата. С какво е бил полезен? С познаването на проблемите, а оттам - и с умните и точни анализи и прогнози. Вършил е същото, което и с публикуваните текстове. Само че тази дейност бе инкриминирана от средите, които кой знае защо се идентифицираха напълно с онова, което олицетворява демокрацията. Присвоиха си правото да говорят от нейно име, на демокрацията. За кого е работил Горан? За интересите на държавата. Не, казват демократите, с извинение, служил е на режима. Но режимите, сиреч, партии, коалиции, правителства, президенти идват и си отиват, техният мандат, слава Богу, е краткотраен, а държавата остава, нейният мандат е вековечен. И ако всеки следващ режим не продължава онова, което е дълготраен и жизнен интерес на държавата през нейния мандат, ако не я опазва и от нейните съперници и зложелатели; ако не укрива интимните Ј тайни и намерения, тя става лесна плячка на ония, които я очакват да бъде слаба и безпомощна. Държавата има своите вечни и неизменни дългосрочни цели и интимни въжделения, те се придават от поколение на поколение, те не се влияят от краткотрайните режими, стоят над дребните лични амбиции и ефимерни партизански страсти, те сплотяват хората и ги правят народ. Такова е предназначението на държавата.
Уви, побеснелите за власт не си служат с подобни категории.
Една хлевоуста адвокатка разпростря хлевоустието си далече зад границите на професионалната си компетентност и подвергна на поругание и външно разузнаване, и вътрешно разузнаване, и военното такова, че чак и контраразузнаването. Нареди ги в един кюп с доносниците, с агентите подслушвачи по опашките, с мерзавците, до чиито услуги прибягват специалните служби в цял свят, защото има мръсна работа, която не всеки ще приеме да я върши. И тази мръсна работа няма нищо общо с разузнаването, тя не служи на интересите на държавата, тя служи на режимите.
Но най- мъчителното за милия ми приятел трябва да е било мълчанието. Пазенето на някакви тайни. Да знаеш нещо и да не можеш да го споделиш! А той, какъвто е бъбрив! Пустите му тайни, как само са го мъчили. Напирали са отвътре, а той е стискал зъби. Ето кое го прави велик в моите очи. Това наричам подвиг. За себе си със сигурност зная, че няма да издържа на такова изпитание. Ще проговоря!
Разказват го като анекдот. Дългогодишен работник от спецслужбите се оплаквал, че натрупаните тайни започнали да го измъчват нетърпимо. Идва ми, викал горкият, да спра някой случаен човек на улицата, да го поканя в скъпо заведение, да се разпищолим, да поръчвам и да разказвам, пак поръчвам и разказвам, докато му изприкажа всичко, което знам. И да ми олекне.
И после да го застрелям.
Животът е вече след нас, съзерцаваме го през рамо, гърбом, премисляме спомени от попътни срещи и разлъки, оглеждаме света от всички страни, обръщаме го с хастара навън, правим обобщения и си ги дефинираме стегнато и лаконично. За човека, и по- специално за възрастния човек, си имаме железни максими. Той не е това, което ние мислим за него, когато сме млади. Оказва се, че той знаел за живота много повече отколкото сме предполагали, но трябва дълго да чакаш да си го спомни. Има готови отговори на всички въпроси, но лесно плаче и трудно уринира. Разговаря с готови сентенции и бързо му растат ноктите. Докога мъжът е мъж? И на това имаме точен отговор. Не е онова баналното обяснение, че щом вече не можел не знам какво си... Мъжът се е предал окончателно, когато у него е закърняло чувството за кавалерство. Видиш ли някой да спори с жена за място в трамвая, няма никакво съмнение, това вече не е мъж.
Съдбата ни отреди горчив жребий: изгубихме жените си твърде рано и нелепо. Същото се случи и на Боян. Понякога, като видим на улицата възрастна семейна двойка, спираме, и ги съпровождаме с дълъг завистлив поглед, и ни се иска да им кажем: вие сте щастливи, но не знаете това. Когато жените ни си отидат от нас, зейналото празно пространство донякъде запълват приятелите. И тогава разбираме, че те, приятелите, са дар от боговете. Те са като част от нас. Към него можеш да се обърнеш по всяко време на денонощието.
- Горянчо, хей, шпионин, спиш ли?
- И аз не зная, вика. Завил съм се с юргана презглава, нито съм буден, нито спя, не се усещам, безплътен съм, сякаш ме няма...
- А пък аз съм навън, на открито, над мен е звездното небе, разговарям с Вселената и рекох пътьом да се обадя и на тебе... Дъщеря ми ни кани. Помниш ли като гостувахме веднъж как си похапнахме. Тя хубаво готви...
- Да донеса ли от онова, как се казваше, шареното, ред розово месце, ред сланинка.
- Дето ти е забранено. Нарича се бекон. Донес. Покани и Боян.
- Боян много яде.
- Ще поръчам на дъщеря ми да сипе в тенджерата два черпака вода повече...
Горанчо, доайен на гилдията на международниците и полковник от разузнаването, служил на държавата, на вечните Ј интереси.
Добрият стар приятел! Дай Бог такъв всекиму.

Василка Хинкова
СТИХОТВОРЕНИЯ

ПАРЛИВ СПОМЕН
Мама заръчваше да я изпратим с "пайдушкото",
че на плачове бе се наслушала,
че в живота си малко веселби бе видяла,
но не беше се на хоро наиграла...
И се молеше:
да е топъл денят, когато от света си замине,
та изпращачите Ј да не настинат...
...А се случи денят зимен и кишав,
сняг валеше едър като цвят вишнев,
и го тъпчеха, и го газеха изпращачите,
и снежинките плачеха, плачеха...
Музикантите от духане ощърбели,
зиморничаво глави във яките си сврели,
бавно- бавно крачеха най- отдире
и "пайдушкото" свиреха...
9 март 1984 г.

РЕКВИЕМ ЗА ПЛЕТАЧКАТА
В дървена рамчица, с подписи и печати,
майсторското свидетелство на мама
продължава да си виси на стената
и когато плетачката вече я няма.
През живота си камари прежда изплела,
в делници, в празници, капнала от умора,
тя обличаше мало и голямо във село
и даряваше топлина на много хора...
За сватби плетеше и за кръщенета,
за дървари, пастири, орачи, войници,
плетеше, докато я слушаха ръцете,
докато Ј изтекоха зениците...
Докато извървя земната си пътека...
И виси свидетелството, на стената забито,
къс хартия, трайна повече от човека.
И мълчи машината, покойница с платно завита...

ПУЛОВЕР ЗА БОГА
...Мама на леглото ми присяда насъне
и се оплаква, както когато бе жива,
че до гуша е във работа затънала,
и говҐри ми, говҐри, говҐри до късно,
и гласът Ј като опъната струна трепери,
още малко, още думица и ще се скъса,
че минута почивка не можела да намери,
че със скръстени ръце не стои и Оттатък,
прежда си изпридала от облачните къдели
и плетяла на бледата светлина на луната
ръкавички и шалчета за ангелчетата бели,
да не мръзнат по пързалките тамошни зиме,
и пуловер плетяла за бога на дългите куки,
топла дреха през зимата на гърба си да има,
камък и дърво когато от студ се пукат...

БАЩА МИ
В далечното коледно утро татко ставаше рано
да проправи пъртина в навалелия сняг до коляно,
а снегът все валеше и в дядо Коледа го превръщаше,
но вместо с чувал подаръци,
наръч цепеници внасяше в къщи,
и със него нахлуваше мирис на сняг,
на дрян и на зима,
и на нещо хубаво, дето в приказките го имаше...
С бучка захар препичаше гроздова ракия
в 9джезвето
и наливаше чашките - колкото чашката на лалето -
и ракията в тях сладко- сладко димеше,
а снегът като бял благослов от небето валеше...
...Тази сутрин татко пак рано е станал горе
да проправи пъртини в оснежените райски дворове,
после е седнал до божия трон на столче триного
да си пие греяната ракия със бога...
КЪРПЯ ДРИПАВИТЕ СИ СПОМЕНИ
Кърпя дрипавите си спомени, и защо ли,
с яка нишка съшивам препатено, преживяно:
радости, несполуки, очаквания, неволи,
пҐлети, падания, заръбени вече рани...
Често нишката се разнищва и къса.
Възел до възел завързвам. Наставям.
До слънчеви мигове зашивам ден свъсен,
до трънлива туфа - теменужка лилава...
И се мерне сред съшитите парчетии
тук- таме и някоя кръпчица пъстра,
сякаш случайно зашита сред тия
дни изтекли като пясък през пръсти...

Йордан Калайков
ДВЕ ЕСЕТА

ПРИЯТЕЛСТВО С ВРАНА
Сновем всекидневно в една безжична мрежа и споделяме с непознати хора или с близки какво ли не. Чатим си и сглобяваме един живот, който няма как да сме изживели заедно. Търсим случки и посоки - там, където никога не сме били.
Обикновено човек е препълнен с надежди, които рядко изкарва на белия свят. Страхът, че можеш да се разголиш, страхът, че може да не бъдеш разбран, че ще ти се присмеят, че ще се почувстваш наранен, те кара да се скриваш зад диплите на мрежата. Там всяка грешка е поправима, можеш да пренебрегнеш нечие мнение, без някой да се вглежда в лицето ти. Можеш да изтриеш каквото си искаш, да си неуморим да създаваш връзки, които обявяваш за приятелства.
В реалността е друго. Нещата са някак сурови и безцеремонни - край на любов, край на приятелство, край на самия живот. Разбира се, важно е как свършва всичко това. Например, дали ненавиждаш тези, които са отмъквали емоции от теб, или напротив, признателен си им? Дали картината, която сам рисуваш, е цветна или сива, и дали си готов отново и отново да се забъркваш в безсмислици? Казват, че всяка болка напомня, че си още жив, но мрежата е безчувствена и няма как да те заболи. Дори любовта, която понякога виртуално сътворяваш, се съизмерва с онези бягащи игриво, една през друга, цифри, които показват, че към компютъра ти тече информация от другия компютър и че си в играта, в случая - любовната. При това компютрите са безполови и не се разграничават на мъжки и женски.
Преди да стане "Враната" във виртуалния свят, Тя бе като всички млади жени - плачеща често в самотата, настанила се трайно в малкия си свят, така обнадеждван понякога от усещането за почти щастие. Късните вечери и ранните утрини поставяха болезнени капани, в които попадаше безпомощна. Тогава си поплакваше. Сълзите, мислеше си, са като приливна вълна - помитат мъката. Потушават безутешността и празните обятия, отприщват вълнуващи желания, заливащи тялото, но после се превръщат в поредния спомен за слабост. Но оздравителният свят на сънищата и мечтите, наелектризирани от чувствени изживявания, понякога убягваше с месеци. Просторите на задаващите се след безсънните нощи дни не обещаваха щедри приключения. Тъй до следващия стихийно- опустошителен порой. Така, докато забеляза, че бесовете се уталожваха донякъде, когато сред синия уют на монитора започваха да я навестяват анонимни пришълци с причудливи имена и подобни терзания и съдби. Неусетно си ставаха близки, без да са се виждали никога. Тъй в живота Ј се появи Той. Заобичаха се. Беше вълнуващо.
Накрая Той и Тя се срещнаха една вечер под един внезапно излял се дъжд. Той надвесен над нея, тя вдигнала глава с притворени клепачи, нагоре към него. Ромонът на дъжда, примесен с гъделичкащото вибриране на гласа му, добрите очи, едва доловимото докосване, влудяваха... Упорито изгражданото от нея дотогава поведение на леко пренебрежение, бърза оценка и отминаване, демонстрация на надменност и показна затвореност се срутиха мигновено. Почувства лекия трепет на нестабилност под нозете си, вперила поглед в пространството отвъд присъствието му, заслушана в ромона на промълвените думи, чийто смисъл тъй и не запомни. Далечното изглеждаше тъй близко. Мечтата за протегнати невидими ръце към още по- невидими обятия ставаше реалност, която я изпълваше с успокоителни обещания за топлота, със съпричастност към несподеленото желание. Обземаха я очаквания за пролазваща нега, за томителна наслада, за пареща нежност, за бушуващи тръпки, за криволици от страсти, за безкрай ускорени вдишвания, за насита на незадоволения дух, за събиране на отломъците, за подреждане на разбърканите възприятия. Усещаше как доскоро изпразнените от съдържание и вълнение мисли се превръщат в пареща истина.
След тази дъждовна нощ продължиха да се срещат, по- близки от всякога. Той продължаваше да вълнува душата Ј. Тя дори си повтаряше като рефрен една фраза: "скъп спомен мой, дай ми покой, не идвай в съня ми", защото чувствата се настаниха трайно не само в дните, но и в сънищата Ј. Те отваряха различни врати, а след прекрачването на праговете им препращаха в мамещи, приказни посоки.
Той призна, че не може да си представи дните без нея. Когато не смогваха да се срещнат с буен поток от мейли, я уверяваше, че е тъй болезнено да прегръщаш самотата вечер. Приласкавам те, казваше, през мрежата, дори в обятията на съня, но се пробуждам от милувката на утрото, а теб те няма. Така живея до зазоряването и пак тичам към компютъра, напълно полудял. Обречен да бъда в плен на искрящата мисъл за теб, пак потъвам в мрака на нощта, едва дочакал срещите ни в синия уют на монитора.
След време Тя беше приета и попадна в една виртуална общност от съмишленици, които се зовяха приятели. Бяха я удостоили с честта да бъде избрана. Отказа се от собственото си име и прие прозвището "Враната", защото всички се подвизавали с псевдоними. Там, в сдружението, било страхотно - като в голямо семейство, където си окачват фотографии, разменят си информация, участват в онлайн събития, дават и получават съвети за сложни ситуации. Фейсбук бил като комуна, като огромно общежитие без стени и врати, без досадна покъщнина, нещо като райските градини - изпълнени с щастие и безкрайно благоденствие. После срещите им съвсем оредяха. Не хареса подаръка, който Той Ј бе приготвил за рождения ден, не се зарадва. Беше Ј поднесъл кристална чаша. Беше убеден, че тя олицетворява, по стар римски обичай, близост. Линията на формата излъчваше финес, красота и хармония. Представяше си, че когато отпива от нея, ще поглъща магията на докосването и спомена за неговите ласки. И това ще бъде всеки път, нещо различно от всекидневното потапяне в безкрайната повторяемост на нещата... Тя прие опакованата чаша хладно, припряно я напъха в чантата си и в настъпилата неловкост мълчаха дълго. Ще ти се обадя - каза, бегло го целуна и отмина с бързи крачки. Тръгна си и Той, като се упрекваше, че не се научи, по- скоро не се отучи да избира подаръците по свой вкус.
На сутринта, преглеждайки разсеяно пощата в уютната синева на монитора, съзря мейл от Враната и сърцето му се превъртя. Сигурно съжалява за снощи - помисли си. Размислила е, поставила е чашата пред себе си и се е възхитила на красотата Ј...
Съобщението бе кратко, сухо и сякаш го шибна с все сила през лицето: Враната те е избрала за приятел - пишеше - и ако искаш да Ј станеш такъв, кликни... Следваше покана за незабавно потвърждение до безличен бутон. Порази го глаголът "избрала", който бе изписан с големи букви и подчертан с болд.
Дълго стоя като онемял - може би час, може би повече. Спомни си утрото след онази дъждовна нощ, когато един балкон им беше осигурил сушина. Крачеха по още влажната улица без определена посока, прегърнати, сякаш винаги е било така. Струваше им се, че подранилите продавачи, вестникарите, редките минувачи се усмихваха и кимаха съучастнически. Дори една цветарка поднесе цвете. Навред се носеше мирис на мокрота и липи. Денят с неговата глъч, мотори и всякаква шумотевица още не беше нахлул из улиците на града. Когато поспряха, все тъй прегърнати, край басейна с водоскока, закръглените червени рибки не бяха се разбудили и стояха неподвижно в бистрата вода...
"Враната те е избрала за приятел" - понечи да изтрие мейла. Отказа се. Помисли си, че ако "делне" фразата, ще унищожи приятелството въобще на земята. Онова приятелство, което побеждава всички трагедии, неуспехи и лошотии. Не можа да събере кураж.
Нататък в безкрайната поредица от сиви дни синевата на монитора се оказа не тъй уютна. Враната системно напомняше, че очаква потвърждение, иначе приятелство няма и не може да има. Такива били железните правила на виртуалната общност. Представи си самотната птица в сиво и черно, уж сред ятото, но встрани от другите, кацнала на гол върхар, люлее се от вятъра - танцува тъжна. Същият вятър, който замита стъпките ни на тази земя и от тях не остава помен. Първо затрупва под дебел слой прах страстите, а после времето поглъща безвъзвратно и неумолимо самите хора.
Напоследък, когато отваряше с неприязън "вратата" на "Инбокс", защото неизбежно налиташе на напомнянията за приятелство, започна да му се върти в главата нелепа мисъл. Дали - питаше се - няма някой някога да изсече нейде надпис: "Създаде се компютърът, както камъкът от Господа за съграждане на чешми, защото те са по- трайни от нас човеците, а мрежата - вечна като водата, която струи от чучурите". И друго се питаше - взаимността и единението избират ли се?
Когато най- после сподели терзанията си с близки, всички се смяха с глас. Виртуалните общности и техните обитатели, казваха те, са велико достижение. Какво си се хванал за тази думичка "избирам"- упрекваха го. Лошо преведен смисъл от английски - уверяваха го за стотен път. А той със стаен смях си спомни за онзи психясал чичо, дето все се вземал за пшеничено зрънце. Когато го изписвали след изцелението, тържествено заявил, че вече не е онова, за което се е смятал, но не е сигурен дали кокошката знае това. После спокойно "дялна" посланието на Враната сред синия уют на монитора.

ЛЮБОВНАТА ТЕРИТОРИЯ НА ВСЕЛЕНСКИЯ РАЗУМ
Любовта, която преживяхме, е най- красивото и значимо събитие в живота ми. Няма нищо, за което да съжалявам. Заклевам се, че всичко беше върхът - блаженства, удоволствия, наслаждения, преоткрити ценности... Нима се беше случило - сюрреалистични светове, безкрайни заблуди, илюзии, духовни пиянства и изтрезнявания. Казвах го на себе си, искаше ми се да го кажа на всички, но как да убедиш другите, че наистина си го преживял? Бях ли тръгнал нанякъде, а после съм се върнал, не защото не ми се е пътувало, а защото пътят е изгубил очертанията си? Може би съм се отказал, защото целите са невъзможни за постигане и защото, едва ли в края на пътя нещото, към което сме се запътили, е такова, каквото е изглеждало в началото.
Като млад изследовател в института за "Нестандартни форми на живот", бях склонен да търся причините за странните и необясними неща, но за случилото се не намерих никакво логично обяснение. За мен, а и за колегите ми (ако го бяха преживели), това щеше да си остане необясним прецедент. По скоро лъжа, отколкото истина. Но всъщност кой може да определи къде свършва реалността и откъде започва царството на илюзията? Преживяванията, душевните състояния, мъчителните размисли, изповедите, макар и пред себе си, това какво е - реалност или не?
Всичко започна в един майски ден, когато слънцето се изкачваше все по- високо. Странните леки мъгли, които се бяха появили неочаквано отнякъде, се разсеяха бързо. Дневната светлина не обхвана земята, както би било естествено, а се устреми нагоре и изчезна в разпокъсаните облачета като в небесен океан. Точно тогава, във възцарилия се внезапен полумрак, дочух нещо като лек и кристален звук, който преди да бъде осъзнат, се ронеше на дребни парченца, невидими за окото. После внезапно излезе вятър.
Най- напред си помислих, че всичко това е плод на въображението ми, отзвук от състоялата се наскоро в института дискусия, посветена на феномените в света. Спорихме разгорещено за неживата материя, която се държи като жива - възниква отнякъде, дели се, движи се и общува с външната среда. Обсъждаха се идеите за информационното и менталното полета, които си взаимодействат по непознати закони и влияят по някакъв начин на човека и природата, предизвиквайки феноменални реакции. Увлечени в полемиката, бяхме стигнали и до онзи разум, който сигурно съществува като субстанция, не непременно на основата на аминокиселини, а на метан и амоняк. Някой даже спомена за напълно непознатия период на еволюцията преди появата на видовете, за които Дарвин създава теорията си. В тази метасубстанция се обменяли гени и ДНК не по вертикалата, което е присъщо на видовете, а по хоризонталата. Така на практика функционирал глобален жив организъм.
Вятърът се засилваше и с непрестанното си свистене напълно ме изнерви и обърка. Помислих си за мистрала, който понякога докарва хората до умопомрачение и неизбежно размива очертанията на истината или ги оголва, за да се обърка човек още повече и да престане да вярва в истините. Мозъкът ми напразно се мъчеше да свърже в логически порядък фрагменти от дискусията за торсионните полета, които не пренасят сили и енергия, а универсална информация за всички структури на вселенската реалност, но не предопределя хода на събитията във физическата реалност. Изведнъж си помислих, че това което става с мен, има връзка с теорията за гигантското съзнание различно от човешкото, а между тях съществува странен обмен. Професионалният навик да се съмнявам във всичко недоказано ме караше да се съпротивлявам на случващото се.
Навън лятото прииждаше неудържимо. След падналия дъжд през нощта, земята мигом бе изпила локвите. Косовете се обаждаха любовно, миришеше на преснота, както е след дъжд.
Прииска ми се да задам въпрос. Дотук нищо необичайно. Но защо да задавам въпрос, на кого, защо да го задавам, какво да съдържа този въпрос? Стори ми се, че въпросът, който напираше отвътре, е същият, какъвто се задава при първа среща с някого. Нещо като: "кой си?", "откъде си?" или: "защо си тук?". Въпросите си бяха мои. Изумлението ми беше неописуемо, когато получих отговор - уклончив, но добронамерен. В съзнанието ми се мерна подозрението за нещо подмолно, изменчиво, недосегаемо. "Отговорите", ако усещането за общуване можеше да се нарече така, идваха сякаш с раздвижването на въздуха, фино и въздействащо. Замълчах, защото имах усещането, че ако отново попитам нещо или реша да отговоря - ще се строши крехкостта на другото присъствие. Досетих се за Хайзенберговото "съотношение на неопределеността". Но в случая такава нямаше.
Обхвана ме еуфория. Тази дума от гръцки произход означава да си понесен от вятъра и това напълно съответстваше на чувствата ми в момента. А и вятърът наистина си вееше и все по осезателно ме отнасяше от реалното ми присъствие. Ощипах се по бузата с все сила и разтърсих глава. Ефектът бе нулев - нищо не се промени. По радиото рекламираха студените салати от пресни зеленчуци, които в комбинация с витаминозни продукти пречиствали организма. Пиперът пък "подгрявал" храната и това било писано дори в Аюрведа.
Съвсем ясно чух как пространството около мен звънко се изсмя. Последва и въпрос: "Май днес не си очаквал посещение?" "Извинявай за хаоса" - понечих да отговоря, хвърляйки поглед към разхвърлЈята наоколо. С крайчеца на окото си съзрях белееща се плът под леко разтворен халат. Стори ми се, че реакцията с придърпването на халата позакъсня. Някой тук, съвсем наблизо - хареса погледа ми.
Какво беше това, по дяволите? Весел полтъргайст, НЛО, бродещ дух, преродена душа, чупакабра, караконджул, или жената на самия Снежен човек? Усетих приятна тръпка в слабините. Наоколо пак се разнесе звънък смях. Помислих си, че някаква опитна мадама, чиято професия е да съблазнява мъжете, си е наумила да ме сваля. За да се отърся от присъствието Ј, си представих, че има конско лице и русолява коса, стегната с финтифлюшка като конска опашка, а задникът, то се знае, е кокалест. Съгледах даже щръкналите Ј напред гърди. "Какво ме интересува това?" - запитах се. Отговорът, за най- голямо изумление, гласеше, че ме интересува. Отговорът не беше мой.
По радиото треньор по конна езда наставляваше бъдещите ездачи да се качват на коня винаги от лявата му страна. "Не се стягайте и не се притеснявайте, той усеща това. Погалете го нежно по шията. Най- важното нещо е връзката между вас". "Удоволствието идва, когато изчезне страхът". Последната фраза не дойде от радиоприемника, а отстрани. По- скоро усетих, отколкото чух: "Трябва ти малко лудост и желание за любов. Първата среща с коня е като любовната. Трябва взаимно да се харесате". Другият глас продължи; "Това невинаги става от първия път. Сприятеляването е винаги трудно. Нужно е търпение". Но последната фраза направо ме гръмна: "Любовта е страхлива. ГоворЈ си с нея тихо и спокойно. Не прави нищо рязко, за да не я подплашиш."
Пред мен пак се появи поразтворилият се халат и пак ме прониза тръпка като с електрически ток. Възбуден съм - помислих си стреснато. Бузите ми пламнаха. Попитах с променен глас нещо, но не запомних какво. Представях си как ще заобиколя преградата, която ни разделя, как ще протегна ръката си, която и сега леко трепери. Сърцето ми сякаш беше изскочило от мястото си и се беше устремило неудържимо напред. Даже усетих отпуснатостта след и дрямката после. Откъде щях да се измъкна? Как ще се облека? Ще ме пуснат ли? В ноздрите ми нахлу мирис на чистота и едва доловима сласт. После настъпи облекчение...
Обичахме се още много пъти в безбрежната си, особена любовна територия. Създадохме си някакво универсално съзнание за взаимна принадлежност към един друг свят. Онзи, който черпи знания, опит и страст от вселенската бездна. Разбрах, че там няма граници и условия. Чувствах се неделима част от света и вселенската любов.
После присъствието или субстанцията на разума, в която плувахме тъй щастливи и тъй дълго, изчезнаха внезапно, както се бяха появили. Отначало страдах. После свикнах. Остана само горещият спомен - свеж и недокоснат от преходността.
След време получих в мейла си нещо като послание от любим човек: "Обичам ярките цветове, защото обединяват дух и плът. Слагам широкополи шапки, защото ми отиват. Харесвам тай- масажът. Предпочитам мохито, защото подклажда темперамента ми. Не се отказвам да похапна Чоу мейн - зеленчуци по китайски"... Докато препрочитах за кой ли път мейла и си блъсках главата да отгатна от кого е изпратен - защото подател нямаше - погледът ми попадна върху края на писмото. Там едно към едно се четеше: "Любенето беше прекрасно, страстно, страхотно!"
"Господи, колко е часът? Ужас!". Навън съвсем се беше разсъмнало. Плувнал в пот, едвам възпирах сърцето си да не изскочи от мястото си. С разтреперани слабини се опитах да стана. Не се получи. Чувствах се като дърво, което предстои да бъде отсечено от секача, който се задава. Мина време, докато се окопитя. После ежедневието бавно тръгна по пътя си. Натиснах копчето на дистанционното. Имаше рекламна пауза. До слуха ми долетя фразата: "Мнозина си мислят, че това са различни видове пипер, защото е черен, бял или зелен. Един и същ е, но в различна степен на зреене и правене". Думата "пипер" ми прозвуча като "любов". Набързо влязох в банята. Там не се забавих много.
През деня бях щастлив. В института продължаваше дебатът относно нестандартните форми на живот. Колегите ми твърдяха, че по време на обсъждането са доловили в поведението ми неудържима ирония и присмех. Никой не знаеше защо...

Илеана Стоянова
СТИХОТВОРЕНИЯ

РЕЦЕПТА ЗА ЩАСТИЕ
вземи една любов
чукни Ј едно яйце
прибави Ј бяло брашно и черни ядове
стрий крилцата на 20 изсушени пеперуди
и листенцата на чаена роза
няколко стръкчета здравец
щипка сол, лъжичка мед,
много фантазия
няколко пухкави облака
парче от театрална завеса
клоунски нос
обувка на Пиерета
омеси с цял порой от сълзи
лют пипер кимион кориандър
духай Ј с майския вятър
накълцай водорасли, морски звезди
и потънали гемии
прибави вехтата си шапка
една- две детски усмивки
балончета пухчета сапунени мехури
залей обилно с тежко червено вино
захарни петлета рибки   целувки
две чаши мляко от лунната крава
замесвай тестото с много страст
остави го да почине и да втаса
обади се на стария си татко
накъсай после на три топки
разточи тънки кори
навий ги на усмивки въпросителни
и възклицателни
печи на силен огън докато се зачерви
пареща завий я в пергаментови прегръдки
напиши отгоре "обичам те!"
и я остави пред вратата.

ИЗУЧАВАНЕ НА ПЕЙЗАЖА
тази жена е много смешна -
седнала в банята
вътре в душкабината
направо върху плочките
с глава между коленете
притиска слепоочията си
страхува се да не изпусне
крехкия си череп:
лек като малка възглавничка,
мек като есенна круша
седефенобял като раковина
и мокър от сълзи.
тя го хваща с длани
и го придърпва във въздуха
нагоре нагоре полека,
разглежда го заинтригувана,
прокарва пръсти
в гънките покрай веждите,
очите, челото, шията,
внимателно изучава буквите
на брайловото писмо
върху кожата.
този череп е толкова овехтял,
си мисли, че ако не са
двете зелени езера
и ръждиво- лешниковата гора
пейзажът би бил много скучен.
жената вдига крехкия череп
и го отнася в тъмната спалня,
скрива го в гардероба
сред дантели, шапки и хербарии,
а после ляга в голямото студено легло
с надежда за сън,
за стогодишен сън.
ИЗЧЕЗВАЩ ВИД
Поетите се хранят със живот,
те мислят със сърцето си,
а то е сляпо
(животното се храни в буквената ясла,
живее да обича и да страда,
и е самотно като пещерен човек).

Поетите си спомнят всеки звук на поглед,
дъхът хриптящ при първата ви среща,
мълчанието на увяхналите думи
и всичко видимо си спомня за невидимото.

Поетите са толкова различни от хората наоколо,
строят от пясък къща върху облак,
добре е да са защитени от закона.

Поетите пътуват във мига, пътуват в себе си,
те могат да избягат от страха -
една идея ги спасява,
живота си обличат в думи.

Ръката пише
и поетът диша...

ЖЕРТВОПРИНОШЕНИЕ
Някога, много отдавна, в империята на Луи Бонапарт
Шарл Бодлер написва прокълнатата книга стихове
"Цветя на злото" - откровено за пороците и
човешкото нещастие. Малко по- късно, в началото на XX век
Василий Кандински с   гамата на ярките цветове
рисува космически катастрофи. И двамата гении тогава
са били забранени.
..................................
Москва гори,
капят звезди,
отровен е въздухът,
дишаме Менделеев,
наоколо - мъгла и дим,
и хора като изсушени пеперуди,
болниците са хербарии,
умиращите нямат думата.
горят торфените блата,
пороците, идеалите:
"на крак, о парии презрени!"
и се събуждат сенките,
повръщат кръв и лозунги.
на "Никитский бульвар" дом 7
под звуците на псалми
издъхва Гогол,
на "Борисоглебский переулок" 6
Цветаева ридае
над мъничкия труп
на тригодишната Ирина...
камбаните на Кремъл
пеят погребално.
аз коленича,
аз се моля,
заклинам - никога вече
няма да изоставям децата си
в този въздух, натежал от метали.
между смог и разплакана луна
посивели дървеса в Лефордовия парк,
а аз с ужасния художник Кандински
съзерцавам агонията на природата,
пустинята, човешките пороци,
цветя на злото,
смъртта на илюзии велики.
каква отрова! -
заблудата, че човекът
е недосегаем,
че оня колос със сърпа и чука
може да изнасили природата
и да я захвърли мъртва в канавката.
"искам да дишам!" - крещи човекът,
а не може,
искам да дишам
да дишам
дишам...
ние сме жертвения агнец
под купола,
ние в пещта на август -
"август, астри..." - сънища на поети...
Москва гори
и сънищата ни червени
като кървава рисунка,
като космически пейзаж
едва ли ще оставят диря.
7 август 2010 г. Москва

ПОЛЕТ № НЕИЗВЕСТНОСТ
самолетът се издига на височина
десет хиляди мига.
затегнала съм колана на страховете
и съмненията
и мисля че оттук животът се вижда
по- ясно.
както и смъртта.
само преди минути младият стюард,
чувствителен като мумия,
обяснява на два езика и демонстрира
единствения изход към надеждата
за оцеляване на илюзиите.
винаги става така -
дори когато е ясен краят
има надежда за обречените.
в такава яснота на съзнанието
прочитам мислено Стария завет:
"...блаженни са вярвящите
и тяхно е царството небесно..."
и макар да не вярвам,
Господ ми намига
и ми праща пухкаво- облачни мисли.
ето, мъжът отдясно е много секси
с тези снежнобели кичури и избелели дънки.
ако беше по- млад...
ако бях по- млада...
не, възрастта тук не е важна
а височината, климата и продължителността.
както в случая с полетите към неизвестност,
към една екологична неизвестност,
когато не знаеш
дали ще се вдигне димът и мъглата,
дали ще кацнеш.
мъжът ме поглежда с интерес.
"ела, наведи се да те целуна,
може да ни е за последно!" - си мисля.
искам да му призная:
мразя тази безтегловна пустош -
означава че не съм птица,
че не мога да летя продължително,
че трябва да кацна бързо
за да усетя твърдостта на камъка.
височината е покъртителна -
издигаме се над своето минало,
всички електронни приспособления,
телефони и лаптопи са изключени,
връзката със земята се къса,
както и с плачовете и стенанията на болните,
със раните ни от приятелски куршуми,
с предателите, със палачите и жертвите.
трябва нещо да се променя -
в този свят на двойнствености
винаги има Каин и Авел.
трябва да се коленичи пред природата,
да се целуват петите на тревата и камъка.
в самолета ситуацията е далеч по- сигурна,
дори да се гледаме изпитателно
всички сме еднакво невинни
на това дърво без корен.
пилотът предупреждава
че предстои тежко кацане.
аз съм закопчана със същите съмнения,
може би трябва да рецитирам молитва,
да помоля мъжа да държи ръката ми.
самолетът се гмурка
в гъстата мъгла и огнената пяна.
и няма никаква видимост -
нито Тук
нито Отвъд...
така че, приятелю,
десет хиляди мига
са равни на Вечност.
7 август 2010 , Москва
Димитър Васин
СТИХОТВОРЕНИЯ

ЩЕ ПОЗНАЯ
СРЕД ПОСРЕЩАЧИТЕ
Рано е да се завръщам във подножието.
Късно е тепърва да се изкачвам.
Живите ме отрекоха заради себе си.
Мъртвите ме очакват, за да ги оправдая.
      Петко Братинов
Рано е да се завръщам във подножието.
Толкова рано, че и посрещачите ги няма.
А щом никой още не ме е бисирал,
по- добре е да си стоя на върха.
Върховете не са само за мъртви момчета:
върховете са свободни и за живите.
Различието е най- вече при изкачването
и то е дали летиш или пълзиш.
При летенето падаш и... край.
При пълзенето - продължаваш нататък.
Непознатият се усмихва на недоверието.
Недоверието отдалечава и най- близките.
Всичко е в изправянето на гръбнака
или в свикването му да се прегъва.
Вятърът се провира през драките,
но единствено, за да си остане вятър.
През приятели или неприятели вървя?
Сляп ме гледа - сляп и недовижда,
че изподраскан изправил съм се на върха.
Ласката, която съм получил, е от вятъра.
Другото е от опитите да ме приземят
и да ме залъжат долу със бисирането.
Но аз съм още на върха и съм с мъртвия -
той единствено не поиска да ме измести.
И е късно да го предизвиквам -
късно е да не се завърна във подножието.
Ножът, който държа в ръката си,
е да отрежа от хляба си за другите.
Глухият нищо никога няма да чуе.
Никога нищо няма да види слепият.
Страх ме е, че когато стигна подножието
ще позная сред посрещачите и предателя.

ДАНО
И ДВАТА МЕТРА
Аз крача не съвсем безцелно
Във късния и истеричен зной
И вярвам, даже прекалено смело,
Че този град наистина е мой.
     Ива Николова
Аз крача не съвсем безцелно.
Една сълза дори да извървя -
и себе си със болката населвам,
и зная кой е кум и кой е сват.
Аз крача, а дъждът не спира
да мокри нажеженото градче.
Небето знае и не знае милост
и няма скоро да се изтече.
И болката вали немилостиво -
и болката е в мене - да боли.
Усещам - нейде и око изстива,
изстива нейде и сърце дори.
Защо ли Бог все още не мирясва
в човека да живее и по- друг?
Небето ли му се оказа тясно
или и в него Дявола нахлу?
Събувам се и ще покрача босо.
Дано градчето да ме разбере.
Аз в себе си детето още нося
и още с него ми е най- добре.
Градчето под чадърите се гърби.
Аз бързам да му подаря дъжда -
ако потрябва, ще мълча и мъртъв,
ако потрябва, с него ще крещя.
Не съм пристигнал, за да си отида
без крачка боса и съвсем без цел.
Дъждът измива поглед и обида.
Дъждът и болката ще отнесе.
Омокри ме сълза и дъжд до кости.
Градчето знае, че съм си дете.
И туй ми даде, дето не се проси.
Дано и двата метра пръст даде...

ЧЕ ИМА И ДОБРО
И аз разпалвам огъня на лятото -
дела и думи сам да проверя.
Защото в пламък се познава златото -
горено в мене, то не прегоря.
      Кръстьо Кръстев
И аз разпалвам огъня на лятото -
какво че мога и да изгоря!
Бащите ни за всичко са си плащали,
дори че поминуват и без грях.
Нали кръвта ни на вода не ставала,
живея с бащиния си урок:
сърце и къща не умират от жаравата,
а от което в тях не е било.
Зазрява лятото - сладнеят сокове.
Но от въпросите денят горчи:
защо най- нисичките ме надскочиха
с излъгали и огъня очи;
защо, защо най- ситите ме погнаха
преди да съм усетил и глада;
най- верните защо ми ринат огъня
преди на себе си да изневеря?
Назрява лятото - със клас от житото
под градоносни облаци вървя.
Със Бога хората не са ме виждали -
не съм изричал божии слова.
Каквото помечтаех - закъсняваше,
но идваше. Дойде и зрелостта.
Синът ми вече заопъва... прашката -
не зная аз какво да му простя.
Във огъня го хвърлям и прехласнато
ръката му във огъня държа.
И двамата опърлено... порастваме,
потърсили във себе си мъжа.
Платили си за всичко, не забравяме,
че има лошо - има и добро.
Сърце и къща не умират от жаравата,
а от което в тях не е било.

Добромир Георгиев
СТИХОТВОРЕНИЯ

АРИТМЕТИЧНА ПОАНТА
ЗА БЪЛГАРИЯ
Не се срамувай
да отдаваш
Чест
на Едничката
твоя
Родина -
зачислен си
в дроб
със знаменател
от Райна
Княгиня!!!
01- 04.11.2009 г.

ЕДНООБРАЗНО БЯГСТВО
Когато лежа болен вкъщи
и отказвам обичайните свиждания,
нищо не ми липсва,
защото се вслушвам в живота
по стария домофон,
прикован в коридора,
за да ме разкара навън.
04.04.2009 г.

ЛУБРИКАЦИЯ
НА СИЗИФОВИЯ КАМЪК
Под к€лника
на самосвал,
обиколил света,
върти се
земното кълбо,
а Слънцето
залязва...
08.11.2009 г.

СЛАБИНИ
отпускам колана
до твоята снимка
в чиято ток€
ще се мушне
пиратската ми карта
за кредит
на доверие
21.03.2009 г. ВСУ "Черноризец Храбър"

Светла Дамяновска
РАЗКАЗИ

ИСТОРИЯ С КАМБАНА
В едно отмиращо селце в Северозападна България (да го наречем У.), в един хубав ден след Коледните празници пристигнал нов свещеник. Предишният се бил поминал в ранната есен и вече няколко месеца църквата стояла заключена. Дали от християнско смирение приел това назначение новият или бил за нещо наказан с изпращането си в този беден, запустяващ край - не станало ясно. Но хората се радвали, че вече ще има кой "да чукне камбаната на умряло" и да опява покойниците. Всичко, което искали старците, било едно човешко изпращане до оня свят.
Свещеникът бил около 50- годишен мъж, с брада и мърляво расо. Говорел "на меко", като човек от източната част на страната. Представил се на кметския наместник, обяснил че е вдовец, че няма нужда от жилище, защото ще живее в близкия град, тъй като трябвало да обслужва три села, които щял да обикаля с отпуснатата му стара лада Нива. Като получил ключовете, отишъл да види църквата. Разчистил снега от портата до входната врата, обрал по- големите паяжини и забърсал праха от иконите. После, преди да си тръгне, изписал с блажна боя върху желязната порта номера на мобилния си телефон - за да го търсят при нужда.
Заработил отец Петко Икономов къде по график (отслужвал литургии на големите църковни празници), къде на повикване. Пеел добре, даже прочувствено, стараел се, не претупвал службите. Но бил мълчалив, неконтактен - гледал си книгите, а като свършел - гасял свещите, слагал двата тежки катанеца (единия на църковните двери, другия на портата) и си заминавал.
Та на голямата порта от ковано желязо (до половината плътна, нагоре - от ажурни плетеници) винаги висял масивен катинар на синджир, който склапял двете Ј крила. На Светла сряда сутринта, роднина на починалия през нощта дядо Митко отишъл да види от портата телефонния номер на отчето, за да му се обади за погребението. И му направило впечатление, че катинара виси от вътрешната страна, заключен откъм двора. Попът бил отслужил празнична литургия в неделя - на Възкресение и след това си заминал. Оттогава не бил идвал в селото. Човекът набрал номера на отец Икономов, но никой не вдигнал. След третия опит набрал полицията.
Пристигналите от града полицаи срязали синджира и влезли. След няколко крачки по завиващата пътека, видели че вратите на църквата зеят широко отворени. Вътре било сумрачно, но от пръв поглед станало ясно, че почти всички стари икони липсват, както и сребърния дискос за причастие, потира, кадилницата и двата високи свещника. Разбиването и грабежите на селски храмове било често явление в района. Само дето тук нямало следи от взлом. На едната халка на вратата висял отключения катинар, с ключа в ключалката.
След огледа на църквата, групичката отишла и до камбанарията зад нея - да видят дали не липсва и камбаната - била бронзова, а бронзът в днешно време се изкупува скъпо. Докато газели през избуялата коприва и отмахвали от пътя си клоните на нацъфтелите храсти (люляк и Булчински венец) полицаите съзрели метален блясък между листата - колата на свещеника била паркирана под големия кестен, а откъм пътя я криел високия два метра каменен дувар.
Камбаната не липсвала - там си била, на връх камбанарията. А на въжето Ј висял обесен поп Петко. Затисната с камък бележка била оставена на първото стъпало. В нея пишело:
"Продадох иконите и църковната утвар от трите храма. Бях ги спазарил предварително, човекът ме чакаше с парите тази нощ. Изнасях ги и ги откарвах в града след всяка от литургиите (както си бяха по график) - на Разпети петък от църквата в с. Долни Очин, на Велика събота - от тази в с.Краище, тази нощ - от тукашната.
Трябваха ми пари за лечението на единствената ми дъщеря. Знам, че Господ помага и лекува, но на нея Ј е нужна операция, а за операцията - 10 000 евро. Господ помага и по тоя начин.
Видях чедото си за последно, дадох му парите и го качих на нощния влак за Варна.
Слагам доброволно край на живота си, с тоя голям грях не мога да живея. Заключих портата, да не ми попречи някой на намерението. Ще увия езика на камбаната с парцали - да не звънне като се залюлея. Сбогом и простете, ако можете. И Той да прощава.
                                                             Поп Петко Икономов
Велики понеделник - 4 ч. сутринта"
Тази история ми разказа кметският наместник на с. У., който се беше заел с трудната задача да организира свалянето и докарването до града на камбаната, на която се бил обесил попа. Хората от селото искали да се претопи и отлее отново, за да се пречисти... Защото тя, дори след като отмотали навитите около езика Ј парцали, не звъннала. Теглили въжето, блъскали, но звук не излизал... Нямало Ј нищо, не била пукната, нито изкривена, но мълчала... Тая селска глашатайка, която викала с ясния си глас и за празник, и за скръб била онемяла завинаги.
април 2008 г.
"НЕГОВИТЕ 2 % СВОБОДА"
Нямам много време, бързам, защото ще излизам - ще ходя на кафе с... любовницата на мъжа ми. Обади се милата, помоли ме да се срещнем - вероятно вече съвсем, ама съвсем няма търпение. За какво няма търпение аз мога само да предполагам, но тя е толкова предвидима, че не се затруднявам особено. Ще преговаряме по продажбата на мъжа ми. Не, че съм имала намерение да го продавам, но така и така държа едни символични два процента от него... Какво мога да направя с тях... Та, двата процента се изразяват във факта, че все още сме женени (по документи). А тя напира да го разведе, естествено, за да го ожени светкавично за себе си. И неговото колебание я изнервя. Не, че се колебае по морални причини - просто го мързи да взема решения, да се потруди да се разведе, да се главоболи с имуществени пазарлъци и т.н. А тя, като заинтересована страна ще уреди всички формалности, ще плати съдебните такси, че и съдействието ми - да се съглася на развод по взаимно съгласие. Не са ми кой- знае колко нужни парите Ј, но тук важен е принципът...
Така- а- а- а, добре. Тая компактна пудра излезе много хубава - така добре ляга на кожата. Марко руж (да не е натрупано, все пак посред бял ден е, не върви да се явя с драматични сенки и врязани бръчки)... Врязаните ми бръчки са още съвсем леки, скулите - високи, контура на лицето ми не е отпуснат, а новата форма на веждите и прическата - съвсем актуални. Цветът на боята ми за коса вече е карамелен - много сполучлив (да взема да почерпя Лилето фризьорката - добре ме е освежила). А откакто свалих още 4 килограма, костюмите с панталон ми стоят направо чудесно... А тя (любовницата де) нещо май има комплекси на тема външност? За това - на война като на война - стягам бронята, лъскам щита, меча и шлема... Перчемът да се ветрее, ризата да се белее... Тая, вталената ризка с дискретното райе много пасва на костюма, да.
Та, ще се видим в едно приятно заведение с приглушено осветление. Там обикновено не е много пълно по това време, а и обстановката ми е позната - ще се чувствам съвсем спокойна и ще мога да се съсредоточа в разговора. И да се насладя на ситуацията. Защото (може и да е грехота), но ситуацията ми доставя искрено удоволствие (разбира се, потърпевшите не го знаят, но така е по- добре). А, да - ще си обуя малките остри ботушки със средно токче - не са ми много удобни, но нали само ще сляза от таксито и ще мина десетина крачки до масата. Точно за такава кройка панталон са, добре, че ги купих. А, сега и спиралата за мигли - хубава спирала, качествена, не се разтича (не, че имам намерение да плача за него, но знае ли човек как ще се извърти положението?)...
Готово. Две пръсвания с парфюм. Виж, парфюмът трябва да е марков и скъп, задължително скъп - носи престиж по един премерено елегантен начин. Подробностите имат значение. Аз може да съм обикновена счетоводителка, но някои неща ги разбирам. Не разбирам как се стигна дотук, но това вече не е важно. Важно е не как е започнал проблемът, а как ще завърши. Предполагам, че и трите страни ще са доволни (ако мъжът ми изобщо е страна по сделката, струва ми се, че той е само стока)... Мъжът ми беше нормален, свестен, лоялен съпруг и мъж, но в един момент го връхлетя кризата на средната възраст и реши да се изявява като любовник и независим човек... Няма да коментирам колко успешно е всичко това - не е моя работа (моя е, но вече не ме интересува просто). Та нормалният ми мъж се превърна в едно сладко мече- буболече, с брънка на носа (същинска панаирджийска мечка - "Легни, Бабо Мецо, покажи как се въргаля комшията пиян, стани, Бабо Мецо - играй ръченица...) Госпожицата го разиграва както си иска, лигави го, а той се разтапя, опулил се като олигофрен, а лигите му текат ли, текат... Чак да ти се погади.
Обаче тя си знае защо го прави - щото Ј е последния влак. Тя, прекрасната "жена на живота му" не стига че е със седем години по стара от мен, ами е и по- грозна, че на всичкото отгоре и по- дебела... На пръв поглед е странен избора му, но престанах да се чудя (и да се ядосвам), когато прочетох за синдромът на принц Чарлз - оказа се, че е много модерно любовницата ти да е по- дърта и по- грозна от жена ти (сравнете Камила с Лейди Даяна и ще ви стане ясно)... Та този синдром явно не го е отминал и моя...
Затова смятам, че цената от 2000 лева е съвсем прилична. Как я изчислих ли? Ами, така: 1. Откровено искам да го унижа с преднамерено ниска цена. Юда е продал Христос за 30 сребърника, които по курса за деня правят... Няма значение, мъжът ми не е Месията все пак. Да, 2000 лв. е добре - колкото една скапана кола втора ръка (той също е доста употребяван); 2. Два процента добре кореспондира с числото 2 000 лв. А и левът девалвира, така, както ще девалвира и той; 3. Тя, като толкова го иска, ще си плати. Обаче той ще разбере, че е продаден и купен - аз ще се погрижа (нищо, че тя ще плати и за дискретността ми), а това не е приятно (въобще не подпомага самоуважението), което е и една от целите на заниманието.
А парите ще ги даря на дом за деца с умствена изостаналост - от олигофрен придобити на олигофрени дарени... Благородно и чисто. Защото имам чувството, че от парите Ј ще ме е гнус, а и каквато и вещ да си купя с тях ще ме е яд на покупката... Да, така е най- добре.
Хайде, че таксито ми дойде.

* * *
Пристигам. Ето я, седи в дъното на помещението, на маса за двама, под голямо екзотично растение. Закъсняла съм с 5- 7 минути, не е неприлично, но не съм се и забързала прекалено. Тя, вече изнервена, пуши и потропва с нокът по чинийката на чашата за кафе. Между другото - ноктопластиката Ј е отвратителна - зелен лак със златни орнаменти - ужас! И то на тоя лилав костюм? Лилавото е модерно, но по един коварен начин подчертава болнавия тен, торбичките под очите и смъкнатите клепачи... И с тая размъкната пола - може би си въобразява, че асиметричната фуста я прави по- женствена. Всъщност, с тия криви крачета (че и къси) няма избор, горката. Но, това са само първи впечатления, може би под тази външност се крие човек с голяма душа и горещо сърце... Абе знам аз какво се крие, ама - нейсе.
- Здрасти! Няма нужда, няма нужда да се запознаваме - и двете отлично знаем кои сме - казвам и сядам.
Сервитьорката хвърчи към нас...
- Едно късо еспресо, чисто. И чаша минерална вода - скромна и аскетична поръчка, каквато съм си аз - студена жена, без въображение. Или поне искам да мина за такава.
- Благодаря, че се отзовахте. Мислех, че ще е трудно, че няма да се съгласите... - личи си колко Ј е неловко, прави се на смутена, на човек с морални скрупули, които го тормозят ...
- Искам да приключим. Тази трагикомедия писна и на трима ни. Е, мисля, че е време да обявя цената и да си стиснем ръцете, защото бързам - имам не повече от 15 минути, чакат ме.
- Ама, аз... Всъщност, така наистина е най- добре. Да не се измъчваме взаимно с упреци, със сцени... - миглите Ј пърхат, пърхат...
- Аз не съм по сцените (не съм чак толкова емоционална, а и да съм - владея се). Така че да бъдем практични и експедитивни. Две хиляди лева. Преведени на този Дом за деца с умствена изостаналост (подавам Ј листчето с банковата сметка и другите данни). Те всяка неделя обявяват имената на дарителите си в предаването "Човещина" по БТВ. Като видя името ти на екрана, в понеделник - отиваме в съда и приключваме документално. Не ми благодари. За мен е облекчение да се отърва от нещо, което отдавна не ми носи... радост.
Кафето ми пристига, отпивам - добро е (както винаги). И изобщо всичко се развива точно както обичам. Тая среща накрая ще се окаже неочаквано... приятна. Е, би могла да е и по- интересна, но какво да се прави...
- Ами, това е - казвам и почти се надигам от мястото си. Сядам, за да извадя монети - да си платя кафето.
- Моля Ви! Аз ще платя, нали аз поисках срещата, така де - поканих Ви... А и аз съм тази, която е облагодетелствана от сделката. Две хиляди лева... нищожна цена за този прекрасен мъж, невероятен човек, мил и нежен (преглъща в последния момент думата "любовник")... Извинете! И толкова благородно от Ваша страна...
- Не е от благородство. Тези пари няма да ме направят по- богата или щастлива - по какъвто и да е начин. Така, че те просто не ме интересуват. Докато ти наистина си купуваш с тях нещо което отчаяно искаш. Защо да не бъдем добри - идва Коледа - да бъдем милосърдни и снизходителни към ближните...
Забелязвам, че продължава да ми говори на "Вие", въпреки затоплените ни, а от няколко минути направо сълзливо- патетични отношения. Не може да преодолее бариерата. Аз пък не мога да Ј проговоря в множествено число - просто не изпитвам никакво уважение. Изпитвам обаче други неща!
- Довиждане. Беше ми приятно. Ще се видим в Съда, а после може пак да пием кафе - вече тримата.
Ставам и грациозно се отдалечавам. Две- три уверени, спокойни крачки. После, внезапно спомнила си нещо - се връщам. Тя допива кафето си с доволно, дори леко замечтано изражение... Поглежда ме изненадано.
- Боже, как щях да забравя! Не ти казах за коледната отстъпка - 5,2%, което на 2 000 лв. прави, прави... Сто и четири лева. Ти, разбира се ще приведеш цялата сума (трябва да е кръгла, иначе няма да изглежда естетично), а аз ще те почерпя за 104 лв. Четири лева струва чашка сярна киселина. Сто лева ще бъдат платени на наркоманчето, което ще я плисне в лицето ти. След такава изгодна сделка имам право да те почерпя поне една чашка, нали? Разбира се, това може да стане утре или... след десет години - но срока няма значение, защото през цялото време ти ще агонизираш от страх и ще се оглеждаш на всяка крачка... Което, разбира се, няма да те спаси.
Е, скъпа, помисли - толкова много ли го искаш този мой невероятно великолепен съпруг? Ако отговорът ти е "Да!", то аз искрено се възхищавам от теб! Непоколебимо придобивайки мъжа ми за "докато смъртта ви раздели" ти, ще можеш да го радваш през целия ви брачен живот с остатъците от лице и гърди, които ще имаш след... Затова и цената на продажбата е толкова ниска - ще са ти нужни много, много пари за пластични операции, процедури и т.н. Но той толкова те обича, че за него няма значение как изглеждаш - любовта е сляпа, той и сега не те вижда реално, защото ако те виждаше, отдавна да е избягал от теб с писъци. А, като казах "сляпа", забравих да спомена и тази екстра - ти, вероятно ще ослепееш, така че няма да виждаш отвращението му.
А ако се питаш защо съм толкова добра и щедра - ще ти кажа... Просто не обичам други момиченца да си играят с моите играчки.
Тя е бледа, устните Ј, под гланца леко посиняват - явно е на крачка от припадъка. Но няма нужда да се стига чак до там. Ние сме уравновесени и зрели жени (надявам се). А и не трябва да привличаме излишно внимание.
- Е, има и друг вариант... Отказваш се от мъжа ми, привеждаш 2000 лв. на Дома да олигофрени и забравяме за днешната среща. А ако се чудиш за какво плащаш двата бона все пак - наем, скъпа, наем - за двете години, през които си ползвала мъжа ми. Знаеш, че безплатен обяд няма, нито безплатен секс. Макар че от тази гледна точка сумата е направо символична. Но, нищо. Хайде, от мен да мине...
Хайде, мила, хайде, пийни си вода, нали за това я поръчах. Ето, ще ти намокря и челото, да видиш колко съм грижовна. Та ние с теб станахме почти приятелки. Да не говорим колко благодарна ще си ми занапред. Ето, така е по- добре. Мисля, че вече можеш да мислиш спокойно. Ти си разумна жена, знам че ще постъпиш правилно.
Тя седи облегната в креслото си, затворила очи. Устните Ј треперят, имам чувството, че всеки момент ще ревне.
- Е, да чуя отговора... Нали разбра, че бързам, а аз никак не обичам да закъснявам.
Тя явно не може да говори, но измучава нещо нечленоразделно...
- Не разбрах, съжалявам. Е, приемам, че искаш да си го задържиш - мъжа ми, плюс всички бонуси, които вървят с него. Честито! Със здраве да си го ползваш.
- Не- е- е- е! - изскимтява тя и неистово клати глава.
- Не? Какво не?
- Не го искам! - шепне тя, а сълзите Ј текат и размиват всичко по пътя си.
- Не плачи, миличка, не плачи... А може би това са сълзи от радост? От радост ще са, какво друго... Ти пак спечели! Спечели си предишния живот, колкото и скучен и безлюбовен да е той. И аз спечелих предишния си живот, и дечицата спечелиха... Толкова е хубаво! Няма нищо по- хубаво от добър, щастлив финал. Хайде да си стиснем ръцете, че одеве забравихме! Чудесно! Хвани се за мен, така, леко, бавно... Ти си още слаба скъпа, лошичко ти е, но ще ти мине. Ще викна такси и ще те закарам до вас. Тъкмо на връщане ще прибера мъжа си - той няма какво да прави повече там, нали. Всъщност, не! - само ще те изпратя. Не ми се ходи на гости у вас, пък и нямам време, нали си спомняш, че бързам. Ти ще го убедиш да си тръгне - обяснете се там, разделете се както намерите за добре, но до три дни трябва да се е прибрал - иначе сещаш се...
Минаваме край бара, обяснявам, че на приятелката ми Ј е прилошало и си тръгваме, плащам пътьом двете кафета и минералната вода и излизаме. Две кафета и минерална вода - 6.80 лева. Прилична цена, за да откупиш мъжа си обратно. Съвсем прилична.


Здравка Шейретова
СТИХОТВОРЕНИЯ

o
Ще се раздам! Ще ме откъснеш -
като Ябълка от Рая.
И ще бъда грешна! И не цяла -
но цената ще си зная:
с душа - преоценена,
за сърцето - ще се спазарим,
а мислите си наранени
ще ти подаря дори!
Ще ме откъснеш! Но вече знаеш,
че... няма да съм цяла!
Но... няма и да ме оставиш!
Та кой отказва ябълка узряла!?

o
Ще се поддам на твоя зов
ще се разтворя в теб.
Тъй както вятърът с любов
притихва в неизбродна степ.
Смирена ще съм в твоя ирис
и там задълго ще остана!
Ще съм свещения ти Ибис!
Почитана, неразгадана!
Ще се превърна в древна жрица,
Ще служа в твоя светъл храм.
Все аз, но винаги различна...
божествен огън ще ти дам!
o
Чертаеш с поглед върху мойто тяло
графита на любовното си чувство.
По- често - с туш от черно- бяло,
По- рядко - с цветове изкусни.
Разчиташ ме... но не съвсем!
Натрапена любов не ми е нужна!
Не искам в мрежата ти да съм в плен!
Твойте чувства са ми чужди!
Чертаеш смело знаци върху мен
и с думи обладаваш ми душата...
За да си тръгнеш с твоя ден,
сега затварям ти вратата!
А съм Феникса - вечната птица,
неподвластна на чужда любов!

Ерика Лазарова
АБСУРДНИЯТ СВЯТ
РАЖДА ИЗКУСТВОТО
НА АБСУРДА

Една от книгите, които през 2009 г. наистина предлагат нещо ново на културната публика, е представителният том с пиеси на румънския автор Матей Вишниек "("Мансарда в Париж с изглед към смъртта" (463 стр.) на издателство "Факел експрес". Тя неслучайно получава финансовата подкрепа на Румънския културен институт, тъй като представя един малко или изобщо непознат на българските читатели автор, нареждан от европейската критика сред достойните следовници на Йонеско и Чоран. От първия той взема модела на театрален изказ, а от втория - плодотворния скептицизъм, който дори когато достига до черногледство и отчаяние, не губи евристичността си на оръдие за постигане истината зад видимостта и за благородна провокация на човешката съвест пред лицето на абсурдността на съществуването.
Абсурдът е част от живота на обществото, впримчено в бюрокрация и насилие, парвенющина и ксенофобия, социална и религиозна и културна нетолерантност, често проявяваща се и като човешка нетърпимост към Другостта на равнището на масовото съзнание и личното негативно отношение към инакомислещите или просто различните. Особено ярко изразена е абсурдността на битието при екстремални исторически ситуации. А тоталитаризмът е негова естествена питателна почва, позволяваща да избуят прещедро недъзите на общественото битие и удобния конформизъм на отказа от гражданското общество, водещ до раздвоеност на личността в социален и интимен план и до разкъсване връзките с обкръжаващите, дори когато не са мислени в екзистенциален план като врагове или поне пречка на собствената индивидуалност.
Абсурдисткото изкуство е реакция на изкуството (и на човешкото мислене изобщо) там, където са нарушени механизмите на социалния диалог. Съответно, комуникативността като непременно условие за съществуването на човека като субект, а не обект на културата, става жертва на цензурата и нерядко - на автоцензурата. Тогава единственото условие на твореца да оцелее е да избере езоповия език ... или да се ориентира към претенциозните естетически конструкции, превръщащи социалния абсурд в мирогледно отношение.
Такъв е и подходът на румънския писател Матей Вишниек, емигрант от 1987 г. във Франция, получил световна известност като френскоезичен автор. Още от началото на творческия си път, младият поет и драматург се сблъсква фронтално с режима на Чаушеску, който не позволява на нито една от близо 40- те написани и останали в чекмеджето пиеси, един сценарий и роман да видят бял свят. Единствено поезията му се преборва със свирепата културна подозрителност. Дебютира като автор през 1982 г. с поетичен сборник, който е добре приет от публиката и критиката, а през 1984 г. дори получава наградата на Съюза на румънските писатели за книгата със стихове "Мъдрецът по време на чай".
Но философът Вишниек не е готов да се откаже от възможността да говори публично за вълнуващите го проблеми. Както признава, чувства се "ужасно изморен от тази битка... Бях изцяло обзет от проблемите на взаимоотношенията между индивида и властта, на манипулацията, на социалната машина, която унищожава, премазва... Това бяха сюжетите, които единствено ме интересуваха, тъй като исках на всяка цена чрез литературата да разруша тоталитарната машина." И избира емиграцията, където работи като журналист в румънските секции на Би Би Си и Франс Интернационал, паралелно подготвяйки се към една смела крачка - да започне да пише на френски, правейки "по- конвертируеми" творбите си. Първият, при това успешен опит, е пиесата "Търговецът на време", създадена през 1992 г. и издържана в стилистиката на Йонеско и Бекет. Понеже голямата тема за абсурдите в историята на ХХ век намира най- адекватното въплъщение в литературата на абсурда.
Още повече, че използвайки един чужд език, отказвайки се от родния като сетиво и най- добър материал за пишещия човек, той приема предизвикателството на фрагментарността, лапидарността и пряката въздействена сила, типични за кинематографичния език. Вместо изразителността на определенията, метафоричността, пространствените обяснения и описания, характерни за реалистичното представяне света на действителността и чувствата, той се учи да говори най- пестеливо, борейки се едновременно с грешките в недобре усвоената - според признанията му даже слабо усвоена чужда лексика, но и с навика да черпи от богатството на родната реч. Именно отказа от творчество на румънски език, който го е карал да се чувства като богаташ, му внушава максимална самокритичност и удвоява усилията му да не се откаже от литературната стойност, заради цената на граждански споделеното. Тъй като, за него, тя е основното в писателския труд.
На помощ му идва стремежът към превръщане езиковата пестеливост в естетически принцип. "Нямах право на грешка, бях длъжен незабавно да постигна желаното въздействие" - изповядва М. Вишниек. И сякаш се учи отново да пише. Радостното е, че критиката припознава и оценява високо направеното от него. Както остроумно пише Жил Лосроа, става дума за уникално явление на "езиков вампиризъм" като инструмент за постигане чрез есенциалността на думите и простите, не, съзнателно опростените езикови конструкти образа на една реалност, пораждаща вампиризма на антихумаността в реалния свят: "Новосиромах" на приемния си език, Вишниек създава проза от премерени думи, обединени в къси фрази с изчистен синтаксис, без специално търсени ефекти. Стилистичните фигури са малобройни, сравненията редки... метафорите - почти отсъстващи. Може би защото творбите му сами по себе си са метафорични?"
Абсурдисткият белетристичен стил е сякаш създаден за предпочитания от Матей Вишниек драматургичен текст, определян от самия автор като текстови архитектурни елементи за модулен театър, понеже отделните театрални сцени или фрагменти отричат органичната хармоничност в структурата на класическия театър, залагайки на ефекта на шока върху зрителя. И това е неговата реакция на несъгласие с убиване способността за критическо мислене в "пералнята на мозъци" като универсална метафора ("Разчленен театър, или Човекът- кошче за боклук") или с властта на бюрокрацията, независимо дали става дума за тоталитарни структури или за европейски практики, представени гротесково във фигурата на "НАЧАЛНИКА на отдел "безотечественици", визиращ френската ксенофобия ("Мансарда в Париж с изглед към смъртта").
В съвременния свят често прогресът се оказва лъже- прогрес ("Думата прогрес в устата на майка ми звучи ужасно фалшиво"), клоуните са трагично- тъжни и придобиват лице едва на прага на раздялата със земния живот ("Търси се клоун"), а слепецът с телескоп иска да наблюдава небето ("Мансарда в Париж с изглед към смъртта"). Дори изгревът може да бъде абортиран, щом слънцето отказва за огрее земята ("Папараци, или Хроника на един абортиран изгрев"), без това да направи хората и нравите по- добри. Те живеят, сякаш са се примирили със своята абсурдна реалност, както личи от пиеси като "Какво да правим с Виолончелото" или "Последният Годо".
Абсурдистките обрати на театралните схеми на М. Вишниек, чиито пиеси са преведени и представени на десетки езици в повече от тридесет страни, позволяват на зрителя, респективно читателя на драматургичните му творби да почерпи мъдрост от привидно обхванатия в плен на деменциото крупен румънски мислител Чоран или да преживее приемствеността с Бекет, да се замисли над конфликта на поколенията или съдбата на емигрантите, да тъгува с тъгата на "малкия човек", усещащ се обречен в един свят, чиято абсурдност го потиска да такава степен, че блокира практическата му енергия и дори умението да мисли.
Но сам той започва да разбира интуитивно, че конструктът сам по себе си се изчерпва. И започва да пълни творбите си - макар и все още откъслечно, с напълно реалистични елементи. А това е безспорен знак за мен, че театърът на абсурда изживява последните си часове или години, а след постмодернизмът необходимо следва триумфалното завръщане на реалистичния театър и реалистичното изкуство изобщо. Защото човечеството винаги е имало и ще има нужда не само от притчи и естетически провокации, а от откровен диалог автор- реципиент. А точно към такъв предизвикват разсъжденията на Новия съсед от пиесата, написана по повод ужасите на войната и омразата между довчерашни съседи на Балканите, макар да са повече от ясни и алюзиите, и дори прякото заклеймяване на фашистката лудост. Всъщност във века на разгарящите се локални конфликти и всевъзможни фундаментализми, напълно резонно прозвучава гласът на майката, която обявява: "В тази страна най- щастливата майка е тази, която знае къде точно са погребани децата Ј. Най- щастливата майка е МАЙКАТА, която се грижи колкото си иска за гроба на своя син и е сигурно, че този гроб е именно неговият, а не някакъв гроб, взет назаем." (Думата прогрес в устата на майка ми звучи ужасно фалшиво). Или гроб, бих, добавила, който е предмет на поредното търгашество с човешките чест, съвест и нормалност.
Всеки "изъм" е условна рамка, която, когато се абсолютизира като метод, става прекалена. Тогава истинският талант сам търси алтернативи. И постига своята същност и физиономия, същевременно усвоявайки богатството на добрите плуралистични европейски културни традиции. Необикновено силни например са словата, посветени на изобличително- негативните характеристики на Румъния - а и на всяка балканска страна, а страниците, посветени на тази изпълнена с гняв и болка проза имат характер на висока философска проза:
"...страна "без пророци и историческа воля", "периферия на духа", страна, захранвана до преяждане със "суеверия и скептицизъм"... "подземие на цивилизацията"... "примирена страна", "страна на посредствеността"... "без първичен динамизъм"...Що се отнася до румънците, тях ги наричате "народ, пристигнал със закъснение на историческата сцена", народ "компрометиран от предпазливостта си", народ "в състояние на постоянен траур", народ, "който не вярва в ефективността на индивидуалното действие и сила", народ, "който носи веригите си по правилен начин"..." ("Мансарда в Париж с изглед към смъртта").
В стила на добрата Брехтова традиция пък са издържани епизодите от същата пиеса, посветени на онзи Е. Чоран, който Вишниек с право може да нарече "моя Чоран" и разкриващи неговото лично изстрадано отношение към именития му сънародник, но и към Франция, демократичната френска култура или етно- културните търсения на Мирча Елиаде, преосмислени в контекста на живота на безотечественика- космополит, останал си обаче свързан с румънската земя и с особения, източноевропейски поглед към съдбата на Европа.
Затова не мога да не поздравя отличните преводачи Огнян Стамболиев и Иван Радев, които са осъществили един елегантен и прецизен превод на сложната, концептуална драматургия на Матей Вишниек, трасирайки пътя към реципиентите. Доказвайки, че преводът е онзи нерушим мост на идеите, който свърза хора и култури.

Йожен Йонеско - Сценаристът
ГНЯВ
Сценарий за филм

В първия кадър - пролетно небе. Чува се звън на камбаните на малка църквичка, която израства пред очите на зрителите, часовникът Ј показва дванайсет на обяд. После се появява малък площад пред църквата в малък провинциален град.
Камбаните бият на достатъчно големи интервали. Цялото действие се развива в твърде бавно темпо. От църквата излизат хора - спокойни и усмихнати, те дружелюбно си кимат, разменят си най- любезни поздрави. Излизат и няколко възрастни дами. Едната от тях подава милостиня на класически тип просяк. "Това е за вас по случай неделята, гълъбче!" "Бог да ви възнагради за добрината, мадам!", отвръща Ј просякът с лъчезарната си усмивка. Дамата си отива, а просякът продължава да говори след нея: "Колко е приятно да просиш милостиня, като знаеш, че на този свят има милосърдни души!" Просякът се усмихва блажено. Втора дама казва на трета: "Миличка, как е здравето на вашия съпруг?" Тя Ј отвръща: "Благодаря, чувства се много добре. Вече свикна със своята парализа." Хората непрекъснато се движат, поздравяват се, свалят шапки, слагат ръка на сърцето си. В кадъра - дървета, покриви на жилищни сгради, осветени от слънцето - на светлината му проблясват стъклата на прозорците. На един от тях стои празнично облечена жена. Тя се обръща към момче, току- що излязло от сградата и му казва: "Не забравяй да купиш цветя за леля!" Момчето Ј отвръща: "Не се притеснявай, мамичко. Ще я целуна от тебе."
(По желание на режисьора могат да се добавят още две- три поучителни сценки от този род към филма.)
*
Малко кафе на същия площад. На една от масичките седи господин, с почтен провинциален вид, заедно с жена си, а на съседната масичка е друга двойка на същата възраст. Първият господин се обръща към втория: "В неделя пия само минерална вода. Концентратите са за през седмицата". Вторият господин: "А при мене е тъкмо обратното." Минава момченце с баба си. Едната от дамите го погалва и му подава бонбонче. Момчето: "Благодаря ви, мадам." Бабата се обръща към дамата, почерпила детето: "Той заслужи бонбона, мадам, много е послушен и отскоро вече престана да си бърка в носа." Момчето: "Да, мадам, аз вече слушам и не си бъркам в носа! Дори получих награда за добро държание." И посочва на присъстващите кръстчето на врата си, а те се смеят. "Моето внуче е толкова умно. Вече иска да ходи на училище." Единият от господата в кафето: "В кое училище?" Бабата: "Ами... във Висшето Ненормално училище!"
*
Едната от съпружеските двойки може да има коте, а другата - кученце. Кученцето се изправя на задните си крачета - служи, а котето извива гръбчето си и мърка - това е сценка на взаимна любов между двете животинки. Стопаните им изпадат в умиление: "Ах, колко са милички!" Стопанката на кученцето: "Вашето котенце е дори по- миличко от моето кученце!" Стопанката на котето: "Тя още никого не е издраскала!" Стопанинът на кученцето: "А нашето още никого не е ухапало!" Стопанинът на котето: "Колко красиви зверчета!" Стопанката на котето: "Вие сте напълно прав!" Стопанинът на кучето: "Да, те всичко разбират".
*
Редуват се нови разноцветни като дъгата кадри. От църквата излиза кюрето. Някакъв господин възкликва: "Здравейте, господин кюре!" Кюрето: "Здравейте, драги господин учителю!" Просякът от първите кадри приветства сърдечно полицая, който не по- малко дружелюбно отвръща на приветствието: "Как я караш, старче? Намери ли си подслон? Просякът: "Благодаря, живея си добре. Намери се една добра душа да ме приюти." Полицаят: "На този свят има и добри хора." Просякът: "За щастие." Полицаят: "Да, така е, за щастие! Мини после през участъка да си побъбрим."
*
В сладкарницата. Млад мъж държи в едната си ръка картонена кутия с пасти, които току- що е купил, а в другата - цветя. Младият мъж се обръща към собственичката: "Жена ми обожава пастите, особено с ягодово сладко." Собственичката: "Какъв внимателен мъж! Веднага се вижда колко се обичате". Мъжът: "Ще побързам, тя ме чака, не искам да се тревожи." Излиза от сладкарницата. Стои на площада, прави знаци на някаква млада жена, която се показва от прозореца отсреща. Двамата си изпращат въздушни целувки. Мъжът весело се отправя към къщи. В другите сгради влизат други мъже със същите картонени кутии в ръце.
Младият мъж влиза в своя апартамент. Младата жена му отваря вратата. "Здравей, скъпа!" Жената: "Здравей, мили!" "Ах, пак изненада!" Той Ј поднася цветята... Тя го целува. Мъжът Ј поднася пастите. Тя го целува отново. Жената оставя пастите на масата, наредена за обяда, натопява цветята във ваза. Мъжът сваля шапката и ръкавиците си, подава ги на жена си. Двамата се целуват. Кадър с интериора на дома. Всичко е много скромно и мило, всичко сияе: светли мебели и тапети, телевизор, който предава последните новини. Мъжът пита: "Какви са новините?" Жената: "Добри са, разбира се, както винаги!" Дикторката от телевизора: "След приключването на съвещанието присъстващите държавни глави дадоха банкет в чест на общото примирие. Бяха произнесени речи, след което държавниците се разцелуваха." На екрана се мяркат глави на премиери и генерали. Те се целуват сърдечно и се уверяват взаимно: "Ние сме съгласни с всички ваши предложения!" Мъжът: "Колко е приятно! През последните три години те се срещат и съвещават почти всеки ден!"
*
Мимолетна любовна сцена между съпрузите. Двамата се целуват и се наричат с най- нежни имена: "гълъбче", "котенце", "мишленце", "душичко", "зайче", "цветенце", "съкровище"...
*
Преди това в няколко кратки епизода може да се покаже как скоро след завръщането на младия мъж в дома, в друг апартамент от същата сграда се завръща възрастен господин с букет цветя. След като младият мъж съблича сакото си, друг господин също съблича своето сако и го подава на жена си. И още една двойка: брадат свещеник целува своята дебела жена. Накрая, в друг апартамент, мъж пита жена си: "Какви са новините?" Разбира се, този въпрос трябва да бъде зададен веднага след аналогичния въпрос на младия мъж.
*
Любовната сцена между младите съпрузи трябва да се прекъсва от кадри с аналогични любовни сцени по всички етажи на сградата. Така след думите на младия мъж: "Гълъбице моя" - ще видим и чуем как един дребничък старец казва на своята едра и много дебела жена: "пеперудчице моя" и т.н....
*
Младата жена: "Ще се целуваме после, а сега трябва да обядваме..." Младият мъж: "Да, да, аз наистина съм гладен." Тя сваля красивата си престилка и се готви да я окачи на стената. Мъжът я следва. Целувки. Той сяда на масата, но става няколко пъти, за да целуне жена си.
Младата жена: "Бъди разумен, седни сега и яж, не искам да умреш от глад!" Този кадър и тази реплика се повтарят и в другите апартаменти с другите двойки. Младата жена: "Ах, да! И аз съм ти подготвил подарък!" Тя му поднася вратовръзка. Младият мъж: "Ах, колко е красива!" Той си връзва новата вратовръзка. Младата жена: "И колко подхожда на сакото ти!" Мъжът си облича сакото. Двамата се целуват и си разменят нежни думи. Той си слага шапката, отива до огледалото и се оглежда. "Наистина, много ми отива!" Целува жена си. Младата жена: "Да седнем на масата, мили!" Отиват до масата и сядат. Жената: "Нима ще седиш с тази шапка?..." Мъжът: "Ах, извинявай!" Сваля шапката, подава я на жена си, тя я поставя на закачалката. Той съблича сакото, подава го на жена си, тя го оставя на мястото му. Прави движение, готов да свали вратовръзката, но размисля: "Не, ще я оставя, много е хубава!" Последната реплика могат да повторят още няколко мъже в другите апартаменти.
*
Младите хора са седнали на масата, този път окончателно. Близък план с ръката на младата жена, поставяща на масата супник. Лека гримаса на мъжа: "Пак ли супа?" Многократна експозиция - цяла серия от ръце и супници, принадлежащи - както може да се предположи - на стопанките от апартаментите в сградата.
*
Младата жена: "През цялата седмица не ядеш топла храна, затова в неделя ти варя супи. Тази супа е от пресни зеленчуци." Младият мъж: "Много мило от твоя страна!" Загребва с лъжица и изведнъж вижда някаква огромна муха да плава из чинията. Мъжът се намръщва. Жената е разтревожена: "Каква става? Защо пак си недеволен?" Мъжът, все още с примирителен тон: "Нищо. Нищо особено, вече съм свикнал... Муха в супата... Както всяка неделя." Жената: "Муха в супата?! Ах, ти лъжец такъв!" Мъжът: "А според теб това не е ли муха? Погледни!" Жената: "Не, ти сам си я сложил, за да ме ядосаш!" - "Опомни се, скъпа, какво за Бога говориш? Що за глупости?! Младата жена жена: "Моля те, не ме обиждай!" Мъжът: "Но аз не те обиждам."
*
Следващите епизоди показват други мъже - всеки от тях забелязва муха в своята чиния. И всеки казва: "Муха!" (Например, брадатият свещеник, после друга жена отговаря на своя мъж: "Откъде накъде муха?!" Свещеникът: "Погледни!") В друг апартамент съдията казва: "Това се случва всяка неделя вече цели трийсет години, в моята чиния..." Кюрето говори на икономката си: "Кога най- после ще престанете да..."
Стопанинът на кучето: "Вече двайсет и пет години всяка неделя..." В апартамента на дебелата жена: "Ах, колко си станал придирчив!"
*
Отново в апартамента на младата двойка. Жената: "Толкова разправии заради някаква си муха! Станал си много придирчив! Човек ще помисли, че си израснал в царски дворец! Но аз знам какви бяха твоите родители!" Мъжът: "Какви?!" Жената: "Вехтошари!" Мъжът: "Е, и какво от това?! Първо: те вече бяха пенсионери, и второ: няма срамна работа! Остави моите родители на мира!" Жената: "А какво толкова съм им направила?" Мъжът: "По- добре да си вехтошар, отколкото сводник". Жената: "А кой според теб е сводник?" Мъжът: "Твоят баща. Всички го знаят. Искаше да стане вехтошар, но не успя. Този занаят не е лек, но затова пък е честен" . Жената: "Не те ли е срам да клеветиш така моите родители? Ти трябва да им бъдеш благодарен! Какво щеше да стане с теб, нищожество такова, ако не беше моята зестра?" Мъжът: "Те ме измамиха. Наложи се да продам полиците на половин цена!" Жената: "И все пак, получи една хубава сума." Мъжът: "Но това не е причина всяка неделя да ми подхвърляш по някоя гадна муха в супата!" Жената: "А хората ме предупреждаваха! Казваха ми: не се омъжвай за него, той не е наред! Ах, защо не послушах чичо! Той те разбра от пръв поглед!" Мъжът: "Твоят чичо е един стар глупак! Винаги съм знаел, че не е с ума си!" Жената: "Моят чичо е по- умен от твоята братовчедка - тази тъпа глупачка!"
*
Други кадри в други апартаменти. Жената на свещеника: "Ами твоята леля!" Съдията на жена си: "Твоят прадядо е истински кретен!" Неговата жена: "Твоите роднини плачат за въже!" Кюрето на икономката: "Цялото ти семейство са нечестивци!" В друг апартамент - просяк на почтената дама: "Никаква аристократка, не сте вие, госпожо! Цялото ви семейство е самозванци и измамници!" Жената на стопанина на кучето се обръща към животното с вик: "Дръж!" В апартамента на стопаните на котката, котката се нахвърля върху жената.
*
Отново в апартамента на младата двойка. Мъжът излива супата от чинията си върху главата на жената. Бързо сменящи се епизоди показват аналогични сцени в други апартаменти. След което през праговете на всички апартаменти се излива супа, която потича като поток по стълбището на сградата. Случва се и неизбежното: мъжете дават воля на юмруците си. Дузина мъжки ръце посягат върху дузина женски лица.
*
В апартамента на младата двойка - жената към мъжа: "Убиец!" Във всички жилища хвърчат чинии. Чиния, хвърлена от някого, пода в краката на кварталния полицай. Той не успява да се обърне и да види откъде е долетяла, и в същия миг в нозете му се строшават втора, трета, четвърта, една без малко не го уцелва в главата. Полицаят надува свирка и зове колегите си. В следващия кадър - прашен парцал, попаднал върху запален котлон, се запалва и предизвиква пожар в жилището.
*
От този миг кадрите се менят с необикновена бързина. Няколко сцени в апартаменти със свади между съпрузите, счупени съдове и т.н. Някой тича по стълбите, друг го гонят, някой бие някого, а по стъпалата текат потоци от супа.
От фургоните долу излиза полиция. Съпружеските двойки я наблюдават през прозорците. "Полиция!", крещи един от мъжете в паузата между две плесници. "Полиция!", малко след него крещи някаква жена.
Изскочилите от фургоните полицаи се втурват към сградата и бързо излизат на улицата, влачейки обезумелите съпрузи, които се дърпат и крещят "Помощ! Полиция!" Сградата гори. Пристигат пожарните коли. Жителите на градчето се опитват да освободят арестуваните.
*
Сбиването между полицаите и населението се разраства в целия квартал. За това трябва да се вземе документален материал от филмотеката - кадри от някое въстание, например, сблъсък между бели и черни в Южна Африка или другаде.
*
В близък план е тлеещият парцал, станал причина за пожара. Кадрите показват пожарникари, които се мъчат да угасят гигантски пламък. Също може да се вземе от филмотеката. И изведнъж война - Поанкаре и Клемансо обикалят строени войници, Хитлер и Бенито Мусолини се обръщат с призиви към тълпите. Бомбардировки над Лондон и Хамбург. Стихийни бедствия - наводнения, бури, земетресения и т.н. Накрая всичко приключва с взрива на атомната бомба над Хирошима.
*
През целия този кратък филм, във всички кулминационни мигове, на екрана се появяват два персонажа: Самотният господин и Дикторката от телевизията. Те се появяват не заедно, а един след друг при точни интервали в най- отговорните моменти.
Самотният господин седи до масичка в кафене. Отначало видът му е съвсем добродушен - той постепенно, без видими причини, се разгневява. С нарастването на скандала се променя и изражението на неговото лице. Преди да се взриви бомбата и да се разруши планетата, лицето му става червено и се пръсва на малки парчета.
*
Вторият персонаж, Дикторката, спокойна и усмихната, се появява от време на време на екрана на телевизора, после е в близък план и чете съобщения, които нямат нищо общо със случващото се във филма. Тя говори за пролетта, за цветята, плодните дървета, полянките и ручейчетата. След като лицето на Самотния господин се пръсва на малки парчета и планетата се взривява, тя се усмихва с възможно най- красивата и пленителна усмивка и съобщава: "Уважаеми дами и господа! След няколко минути ще настъпи краят на света."
*
Последен кадър: планетата се взривява.
   Край на филма
Превод от френски: Огнян Стамболиев
Декември 1961

Григоре Виеру
СТИХОВЕ
1935- 2009

ЗАЩОТО ОБИЧАМ...
Прелестни в своята ясност и простота, стиховете на Григоре Виеру (1935- 2009), неизменно събуждат чувството за красота и хармония у всеки, докоснал се поне веднъж до тях. "Поредица от вълшебни" мигове ги нарече един румънски критик и може би това е най- краткото и точното им определение. Виеру е сякаш поет от друго време, от друг свят, далече от прозата на забързания ни ден, дори от технизирания ни век. Чужда на новите школи, постмодернистичните подражания и експериментите е тази лирика. Корените Ј са дълбоки - идват от богатия румънски фолклор, от тъжните народни песни - дойни, от невероятната балада "Миорица", от поезията на неговия кумир, последния европейски романтик Михай Еминеску.
Първите теми и мотиви и образи: земята, родния край, гората, жената, майката, дървото, розата, зеления лист, камъка, облака, сълзата - остават завинаги в поезията на този автор. И може би образът на майката е доминиращият, най- устойчивия сред тях. Наистина, до Григоре Виеру не бях срещал друг поет, съчинил толкова много стихове за своята майка. Майката като символ на живота, на всичко истинско, чисто и свято. Затова и неговият изтъкнат критик и изследовател, академик Михай Чимпой, определи творчеството му като "майчина вселена":
"На разсъмване
косите на майката
стават бели
като сняг -
и на майката на страхливия,
и на майката на смелия.
А може би
на майката на страхливия
да са по- бели
дори от белия
сняг."
Най- общо казано: Григоре Виеру е типично "селски поет". Фолклорното начало у него е твърде силно. Обкръжаващият го природен свят - Бесарабия с нейните хълмисти полета, реката Прут, пасищата, вековните гори, нивите, лозята и градините - всичко това до голяма степен влияние върху психологическото и емоционалното състояние на неговия лирически герой. И той непрекъснато търси опора в този скъп за него свят. (Градът му е далечен, чужд, определено непривлекателен е за него.) Докато природата съпровожда неизменно неговите мисли и чувства.
Да, синовното чувство на поета към нея се простира не само до родния дом и край, но и към цялата страна и към цялата Земя. Земята, която "два пъти на ден сменя ризата си - едната на работник, пропита с пот, а другата - чиста, прозрачна, пропита със сълзите човешки..."
Дълбоко интуитивен автор, Виеру създаде не философска поезия, а поезия за философията на живота. Стихове, в които откриваме и онази прекрасна и непреводима на български, а и на останалите езици по света, румънска дума: dor, която може да се преведе условно като мъка, жал, желание, копнеж, любов. Дълбоко поетична дума, която е била любима и на великия Еминеску. Поетичен свят, с удивителна сила на вътрешното сцепление между теми, мотиви, образи, чувства и изразни средства:
"Ти си щастлив, картофе мой -
цялата земя те прегръща!
Ти си щастлива, ябълко моя -
целият въздух те прегръща!"
А на човек му стига
и късче земя,
но късче небе
му е малко.
Ако имаме небето -
цяло, без остатък,
тъй ще сме щастливи.
Като теб, картофе мой,
като тебе, ябълко моя..."
Виеру се вълнуваше премного и от смъртта. Той опоетизира смъртта от позицията на едно, бих подчертал, мистично опиянение пред нейното вечно и неразгадаемо тайнство. Усещаше тази неизбежна и неизтощима диалектическа зависимост между Смъртта и Живота. В литературата на Бесарабия той остави може би най- силните стихове за смъртта, за преходното и трайното в човешкия живот:
"Велика си, Смърт,
но самотна.
Аз имам дом и любов,
ти нямаш, нямаш..."
Но в поезията си до голяма степен остана в плен на любовта. Всъщност, като червена нишка тя пронизва цялото му творчество. Не случайно антологичният му сборник е озаглавен "Защото обичам". Любовният мотив при него обаче е твърде близък до пантеизма на великия му предшественик, считан за "бащата на румънската поезия на ХХ век" - Лучиан Блага (1895- 1961). Мисловните и философските измерения на лириката на Блага импонират твърде много на Виеру, за да сътвори прекрасни стихове като:
"Скоро
ще изгрее Слънцето -
ще заприлича на тялото ти:
голо и нежно, покрито с роса.
Житни класове ще го целуват,
ще го милват клони на липи.
Скоро
ще залезе Слънцето -
ще заприлича на лицето ми,
тъжното:
Земята ще го покрие,
водите ще го изпият."
У Григоре имаше нещо детско. И в по- късна възраст приличаше на дете. Чист, безхитростен човек, с аурата на дете. (Такъв беше и прекрасният поет Никита Станеску (1933- 1983), когото имах щастието да познавам и да превеждам.) Неслучайно Виеру пишеше много стихове за деца и дори композираше песни за тях. Създаде и великолепен Буквар - Абечедар, с който да се обучават на родния, румънски език децата от насилствено съветизираната и русифицирана Молдова - Бесарабия.
"Детскост" на изразяването, където реалното е едновременно и приказно. Но това "детско", разбира се, не е израз на някаква инфантилност. То е плод на светлия дух на един поет, познал и красивото, и грозното в живота. Решил да преодолее второто със силата на красотата и хармонията, в които е потърсил своята опора. И ако се обърнем към биографията му: роден в бедно селско семейство, останал отрано сирак (баща му загива на фронта през войната), изпълнени с труд и лишения юношество и младост, ще си обясним и неистовата му жажда за красота, която търси в поезията, музиката и фолклора.
В литературата на Молдова -   Бесарабия, тази на два пъти поробвана от руснаците многострадална румънска провинция (чиято нещастна историческа съдба напомня за нашата Македония!), Виеру влезе в началото на шейсетте години категорично, не като плах дебютант, без уговорките на младостта. Първите му стихове направиха силно впечатление с характерното му, романтично възприемане на света, което постепенно се промени, но не претърпя силни катаклизми.
В късните му строфи, бих казал, преобладава трагическата изповедност под напора на тревожните въпроси защо животът е именно такъв и често срещаната тема за Смъртта. За Григоре Виеру поезията беше не само любов и радост, но и опитомена болка. Особено в периода на освобождаването на родината му от властта на Кремъл. В тази бурна политическа борба се включи активно и той, "народният поет на Молдова". Като всеки истински народен поет, не можеше да стои далече от своя народ.
      Огнян Стамболиев

ЖИВЕЯ
Живея
в края на любовта.
В следата Ј
е моята вяра.
Живея
в края на песента.
В средата Ј
е моята надежда.
Живея
в края на хляба.
В средата му
е моята любов
към вас.

РУМЪНСКИЯТ ЕЗИК
Страданията
на езика роден -
възпявам до Небето,
Господи.
Затуй
пред Силата Ти
се прекланям
всеки Божи ден.
На светлината утринна
изгрява
звездата
на моето страдание.
И само мама,
потънала в сълзи,
съзира всичко
и ме приласкава.

ВЕНЧАЛЕН ПРЪСТЕН
От времето и от труда
пръстите на мама
изтъняха
като свещи.
И когато миналата есен
в полето събираше картофи,
от пръстите Ј падна
пръстенът -
Венчалният Ј пръстен.
Всеки ден
оттогава
тя се потапя в земята
(като в черна вода)
и търси пръстена.
Ах, ето тук,
точно тук, под краката ми
се надигат вълните на земята.
Скачам встрани,
встрани,
още встрани,
Да не Ј преча
с тежестта си.
Поне аз.

КАМЪК
Ето го камъка,
дето никого не е ударил.
Стои си той,
не помръдва
от мястото си -
от твоя гроб,
мамо.
Смирено го прегръщам
като нещо свято.
Ще си отида скоро
и аз от този свят,
мамо.
Ще ме изпратят
насълзените букви
на твоето име,
върху камъка издялано,
мамо.
Камък,
дето никого
не е ударил.

АРФА
Помислих си,
че и змиите ще запеят.
Обтегнах върху арфата си
струните - змии.
Сред лозовите пръчки
и белите коси на мама
те затрептяха.
Застанах прав
под зреещите ябълки,
а струните запяха сладко.
Нощта
настъпи скоро
и в леса закрачих сам.
След миг усетих да пълзят,
да се увиват,
телата на влечугите студени,
по тялото ми и нозете.
Със съсък яростен
забиха зъби във лицето ми -
поискаха да ме затрият
от света.
Но аз докоснах мамините струни,
успях да викна своите другари.
Когато в мен
живота се завърна -
видях,
че арфата ми побеля.

СВЕТЛИ И ЧИСТИ ДУМИ
Просветлявам, изчиствам
своите думи.
Тяхната чистота
ми е свидна.
Почистете и вие
вашите думи.
Всичко, което можете изчистете:
вятъра,
бурята, водата,
в която се оглежда
Луната.
Аз почистих своите думи,
ръждясали от мълчанието.
Казах вече всичко.
Сега ме зове звезда от Небето,
а може би и мама от гроба...
А вие, чистете, просветлявайте:
вятъра,
бурята, водата,
в която се оглежда Луната.

МЕЖДУ ОРФЕЙ И ХРИСТОС
Окото ми прогледна
и издъхна.
Сълзата стана
надгробен паметник
за него.
Друго небе
ще се яви.
Друг свят
ще се отвори
за моето око.
А камъкът
ще се отмести.

ОБИЧ
Който се цели в мен,
цели се в моето дете.
А нима то е виновно?
Който се цели в мен,
цели се в моята майка.
А нима тя е виновна?
Който се цели в мен,
цели се в гроба на татко.
А нима той е виновен?
А моята вина каква е?
Аз нищичко си нямам,
никого не владея.
Само с любовта си живея
и всички обичам...

ЗА СВЕТЛИНАТА...
През тази нощ,
събуден от трелите
на славея,
ще излезеш на прага -
да погледаш
безкрайното звездно небе.
Пътьом ще свалиш
от масата хляба
и когато се върнеш
да го потърсиш -
няма да запалиш лампата.
(Да не разбудиш любимата!)
Ще седнеш в мрака
и ще съчиниш
най- хубавото стихотворение
за Светлината....

Превод: Огнян Стамболиев

Александър Байтошев
СТИХОТВОРЕНИЯ

НАПЪТСТВИЯ
ОТ СТАРИЯ (ПОЕТ) КЪМ МЛАДИЯ (ПОЕТ)
ПомнЈ:
на пътя (на Поезията)
ще бъдеш сам с думите, чиято (твоята) подредба
ще прояснява и обяснява...
Поезията изразява времето на Душата и Душата на
Времето...
Бъдещето на Поезията (българска) е в нейното минало...
Повтаряй си благодатната мисъл:
"Вярвам, следователно
съществувам..."
Вярвай!
Бъди поздравен от Кръстьо Станишев.

МАЛКО НОЩ
в края на деня
нощта препуска
пълзят нанякъде светлините
всичко се скрива
остава мяукането на котките
старите павета
вече не крещят от болка
минават последните звуци
под релсите на трамваите
за всичко е късно
казват си прилепите
дори и за сън.

ТАМ КЪДЕТО НЯМАМ ИМЕ
бил ли си някога
затворник на тревата
поглед без дом
скитник яхнал първия камък
там под поляната
чувам че всичко е живо
там подпирам дървета
с темето си
питам се защо не растат
"в бавен танц
всички отлитаме нагоре
към синьото"
отговарят
сред тревата
всичко е различно
когато се разхождам
никой не пита
накъде съм тръгнал

ПОТЪНАЛ ДО ГЛЕЗЕНИТЕ
заслушан в ритъма
на стъпките си
прескачам локви
измислям мелодии
краката ми са мокри
от асфалтовата музика
сградите се умълчаха
слушат баладата
на моето съществуване.

ДВАМАТА С НАДЕЖДА В АВТОБУСА
докато приказваме
думите обикалят автобуса
излитат през прозорците
луната се провира през стъклата
думите изминават
разстоянието между нас
стопаджии пътуващи
по дестинацията от мен до теб
спокойно препуска автобусът в нощта
носи ни като лодка
по течението на разговора
всички звезди ни слушат
разказват на вселената
за едно пътуване с автобус
малко по- дълго
от Млечния път

МЪРТВА ПРИРОДА
ръбът на зеления чайник
ме накара да го обиколя
до него
дръжката на нож
разядена и бяла
контрастира
пейзажът изсветля
от зелените квадрати
на покривката
масата стои закотвена
за нея времето е без значение
чайникът и ножът
продължиха да се втренчват
нещо искаха да ме попитат

ПРИ ОГЪНЯ
камъкът до огнището
топлеше лицето си грапаво
на студените висулки
през прозореца подсвиркваше
снегът отвън
заспива под дърветата
в малкото огнище
догарят въглищата
еднакво черни
като близнаци
тихо шепнат приказки
за земите
където всичко е от жар
"безлюдно е"
казват керемидите
всички се топлят
при своите огньове
Цветан Северски
АФОРИЗМИ

БОДЛИ ПО ПЪТЯ
o
Животът ти започва от деня,
                                                в който осъзнаеш това.
И завършва
                 преди да си се възползвал
                                                      от това, че го знаеш.
o
Онзи, който се стреми да превърне някого
в част от своя живот,
                            не мисли какво ще чувства,
когато тази част реши да поеме самостоятелен
живот.
o
У всеки човек има нещо божествено,
у твореца то е в действие.
o
Реалността е като добрата съпруга -
колкото и хубаво да ни е било
край полите на измислицата,
винаги се връщаме при нея,
(колкото и грозна да е тя).

o
Не се хвали, че си запалил лампа,
ако тя ще свети само в твоя двор.
o
Ако дадеш на ближния едната от двете си ризи,
печелиш уважението на обществото,
ако му дадеш единствената си риза,
губиш и ризата, и уважението.
o
Езикът е стил на творческия устрем, но и рамка,
извън която няма рисунка.
Мисълта знае това и се чувства затворник.
o
Що е литературна творба?
Писмо до всички будни.
o
Фрагментът като литературно- философски жанр
оприличавам на орех,
който се консумира без да се чупи черупката.
Остава пълен и когато е изяден...
o
Добрите автори са като добрите педагози -
научават думите да идват навреме и намясто.
o
Творчески процес:
Докато туряш необходимото, махаш излишното...
Накрая разбираш, че онова,
което е останало на листа,
пак те е надхитрило.
o
Каквото и да си въобразява думата,
шансът Ј е в изречението.
o
Всяка дума е вярна съпруга на смисъла си.
Синонимите около нея са семейните Ј приятели.
Всичките от верни по- верни!
o
ЧОВЕКЪТ?
Ако един благодетел ти даде 20 лева, а друг само 5,
                            ще запомниш онзи с двадесетте,
дори и ако знаеш, че другият ти е дал
последните си левчета.
o
Както и да залостваш портата,
             пътят на Времето минава и през твоя двор.
o
Не тръгвай срещу парите,
ако нямаш много, много пари!
o
До определена възраст живеех живота,
сетне взех да го наблюдавам.
И... да го критикувам, естествено.
o
Мисленето е болест, от която
животните и политиците не страдат.

o
Само някои писатели успяват да станат
събирачи на човешки съдби.
Повечето си оставаме
събирачи на преживелици.
o
Ако между стотина глупаци има двамина умници,
малко вероятно е да се срещнат.
Ала ако между стотина умници
има двамина глупаци,
веднага ще се намерят.
o
Победите на самоуверения глупак
винаги са за сметка
на колебаещия се мъдрец.
Дори и когато тези двамата не се познават.
o
Ако стиснеш достатъчно здраво лъжата,
като виж стекли се няколко капки истина.
o
Страшно е, истински страшно е,
когато нищото хвърля сянка.

Иван Бубалов
ПЕТКО СЛАВЕЙКОВ
И НЕСТИНАРСТВОТО

Доста писмени източници от краеведската история говорят за пребиваването и повишения интерес на Петко Рачов Славейков към бита, обичаите и специално към нестинарството в Странджа, Черноморието и Източна Тракия. Заради тези му стремления той посещава Малко Търново, Лозенград, селата в Царевско - Кости, Бродилово, Маджура, Кондолово (Мързево), Българи (Ургари), Дерекюю (сега в съседна Турция), Синеморец (Каланджа), Пенека и др.
Тези обиколки на големия възрожденец и народен будител през 60- 70- те години на XIX век не са случайни. Те са следствие от активното му участие в политическите борби и повишения интерес към българския фолклор: песни, пословици и поговорки, народни обичаи, исторически предания и легенди. Воден е от подбудите да допринесе на българите полза в борбата им за национално просвещение, църковна и политическа независимост, и то в най- интензивния период от нашето Възраждане.
Още с поставяне началото на сатиричния в- к "Гайда" (1863- 1866) в Цариград Славейков обръща поглед към Странджанския край, където открива компактно българско население с богата духовна култура, обичаи и традиции. Впечатлен е от играта с огъня - нестинарството - в Кости, Бродилово, Българи, като се опитва да прозре корените на древния езически обичай и неговото наименование. Той пише: "Но може пак и да се помисли, че това е остатък от един подобен обичай на огнекладенье у старовременните тракийци,защото го имало доскоро и в много още други села български и гръцки по тези страни, каквато в българското село Вулгари (Българи), Дерекюю и дори в гръцкото Кимер- Бургас близо към Цариград."
Изглежда, че Славейков повече от два- три пъти е посещавал селата в Странджа, понеже Георги Попаянов в книгата си "Малко Търново", като разглежда учебното дело в града и проследява учителстванията в малкотърновското девическо училище след Освобождението отбелязва, че на мястото на Венета Бъчварова от Лозенград "е била назначена Ирина Попандонова от Малко Търново, завършила трети клас в Сливенското училище, издіржана от Петко Рачов Славейков, който е идвал няколко пъти в нашия град за борба с пропагандата и в околните села като Дерекьово и други за събиране на народни песни и фолклорни материали."
На друго място Аянов сочи, че "твърде известни по нашия край били П.Р.Славейков като борец против католическата пропаганда и Яни Димов Рододарович от Лозенград като продавач на черковни книги и одежди. Макар и да не били от крайните съзаклятници, но не били чужди на революционната идея. Самият факт, че били често затваряни в Лозенград и Одрин, а Рододарович увиснал в името на същата идея на одринската бесилка, показва, че и те са били апостоли на свободата."
Но, за да бъдем изчерпателни, ще приведем още няколко съобщения... Когато Ради Боев търси аргументи за родното място на Индже войвода, отбелязва, че през 1878 г. П. Р. Славейков е открил някаква преписка от стара черковна книга на село Ковчас, Лозенградско, където се сочело за родно място на Индже село Доганжа, Бабаескийско. А писателят Петко Росен в книгата си "В поле широко" обяснява, че жителите на родното му село Ковчас, Лозенградско, след Берлинския договор са протестирали с демонстрации и искания с дядо Славейков, за да си останат и техните земи в освободена България, но уви! Това не станало"...
От биографията на свещеник Пею Киприлов - учител в родното си село Пирок, Лозенградско; научаваме, че по време на Освобождението 1878 г. посрещнал през пролетта в Пирок Славейков и войводата Панайот Хитов. Славейков събрал селяните в черквата и им говорил за Освобождението, като ги подканил да се пазят от гърците, които по онова време плъзнали по селата и градовете, за да събират подписи и да доказват, че в Лозенградско няма българи.
В подкрепа на изложението ще цитираме пословици и поговорки от М. Търново, събрани от Славейков, поместени в книгата му "Български притчи или пословици и характерни думи" (с. БП, 1972 г., стр. 364): "От тевница огънь", "Покриеното мляко не се шушти", "Помага бог - маа бог" "Помага ви бог", "Помен да стане да опустяе, да ощуряе", "Светът ги вигюва", "Тепърва сура ще се праси", "Тихата вода носи кладите", "Ходи като сваке без дар", в смисъл на смутена и обидена. И последните: "Ще ми хлопне лъжицата", "Ще му свия лобът", "Щу е рак - да е чорба."
Както бе споменато, Славейков е отделил и голямо внимание на нестинарския обичай в причерноморските селища на Странджа. Той отбелязва, че е "твърде любопитен и странен обичаят и обредът на огнепалението, който се е овардил в някои български села край Черно море в Созополската област. Тези села са: Блаца, Маджура, чисто български и българопогърчените Бродилово, Агио Стефано (Св.Стефан) и Кости"...
И важно е да отбележим тук, че според констатацията на Славейков в горните три села живеят погърчени българи. И че жителите им говорят "един език твърде особен, щото мъчно ги разбират другите гърци. Те употребяват много думи български, но много таквизи думи имат, които нито в българския, нито в гръцкия, нито в турския ги има... на хляба викат "пазана". И като прави това интересно съобщение за погърчените българи, ни поднася и своите конкретни наблюдения на нестинарския обичай в с. Маджура, Кости и Българи. Той пише: "Тези, които ги прихваща Св. Костадин, та играят боси в огънят, казват ги ищинари... Тая дума трябва да е вещинари от вещ, вещер, вещица, тоест знающий... Бивали са случаи този обряд чрез съдействието на владиката да е бил запретен от местните власти, но тогаз те са клали огневе скритом в къщята си и пак са играли... Този обичай го поддържат повече жените"...
"Храмът на черквата в Кости е Св. Константин (21 майя). На него ден те имат събор, на който идват и мнозина от околните села... И срещу Константиновден вечерта при заходание на слънцето те накладват огън до 4- 5 кола дърва отведнъж. При разгоряванието на огъня селяните започват да се събират около му и доде прегори кажи, че повечето мъжйе, жени и деца се набират около огъня, дето има и тъпани да думкат. Когато огънят захваща да прегаря, има нарочно настанени хора, които с дълги прътове разкриват и разстилат жаравата, що са е нагоряла. В това време ще видим, че измежду тези, що са насядали наоколо, някой като стои така, захваща да подвиква ху- ху- ху и то е белег, че го прихваща Св. Константин... Като вземе иконата, прихванатият става като луд. Захваща да се клати насам- натам и да се полюлява надясно, наляво, подскача и играе без такт. Подир едно таквоз кратко предисловие, при думкането на тъпаните нагазя в разтланата жарава, кръстосва насам- натам, тропащен и подскачещен, после излязва от жаравата и ходи тук- таме, та обикаля повън, като се клати, полюлява и играе пак в жарта... Дорде премине на тогова гледаш прихванало другиго... Въобще казват уж, че на тези, които газят в жарта, нещинарите, като ги прихващало, та не им парело; но то не ще да е вярно, защото мнозина, които не могат да траят, баилдиусват в един ближен тамо батак, що има, та го прегазват за прохлаждение на изгорелите си крака.
Храма в селото Кости го наричат Голям Св. Константин, храма във Вулгари (Българи) го наричат "малий и млад Свети Константин. Когато ще имат сбор в Кости и във Вулгари, предния ден, т.е. на 20 майя, няколко души в едното село и няколко души в другото село по едно уречено време, като вземат от черквите си опашатата икона, тръгват да отиват онези, които от Кости към Вулгари, и които от Вулгари за Кости. И кат се срещнат в пътя от двете страни, първо ще почукат двете икони на кръст, което е и един вид поздравление на двете икони, после ще кажат първо костичани: "Много от Млад Константина до Дяда Константина тая година той да му дойде на гостйе. Подир се споразумяват посрещниците помежду си кои на кои ще идат на гостйе."
Позволихме си да процитираме частични откъси от описанията на Славейков за нестинарските игри в Странджа, тъй като те носят някогашните интересни подробности около самия обичай в селата Кости и Българи. Това ни дава възможност да установим до каква степен се е съхранил автентичният характер на този обичай днес, и то само в село Българи, където всяка година на 2 юни (по стар стил 21 май), в памет на Св. Константин и Св. Елена, се изпълнява целият нестинарски ритуал. Той се е запазил до известна степен автентичен, защото в това село езическият елемент се е вплел в християнската традиция и календар, свързан с двамата светии, а черквата и параклисите около селото носят имената на Константин и Елена.
Славейков продължава да нарича и в последните си описания от 1875 г. в сп. "День" нестинарите - "ищинари" и "вещинари", но с известно колебание е по- склонен да приеме за по- достоверно второто име - "вещинари", в смисъл на хора вещи (познаващи) това светотатство на огъня, което, разбира се, е погрешно. Защото бихме добавили, че този обичай, запазен и до днес, в самата негова същност си е чисто езически, останал от древните траки, населявали с хилядолетия доста масирано Странджа планина. И това е било тяхното преклонение пред обожествяването на огъня, когото те са боготворили. Затова древните гърци са нарекли пазителката на огъня Хестия, което име при адаптация в български език е преминало в Нестия - нестинар - нестинари. Но независимо от това, Дядо Славейков е едно голямо и неспокойно сърце, изпълнено с безпределна любов към съдбата на поробена България, отдал целия си живот на нейното духовно пробуждане - един истински народен будител и учител по краезнание за младите.
Надя Попова
В МАГНИТНОТО
ПОЛЕ
НА ГОЛЯМАТА
ПОЕЗИЯ

(Слово на поетесата при получаването
на литературната награда
"Георги Джагаров")

Случи се така, че за мен, родената четвърт век след Георги Джагаров, той си остана завинаги и единствено в рамките на литературата, в магнитното поле на голямата поезия, която твореше. През 70- те - времето, когато стоеше начело на Писателския съюз, живеех и учех в Москва. След връщането си оттам го гледах отдалеч. Никога не ни е събирала маса - нито в кафенето на "Ангел Кънчев" 5, нито другаде. По- късно ми се е случвало да слушам многобройни спомени на колеги поети за неповторимите преживелици с човека, чиито остри ръбове дори високото му обществено положение не можа да оглади. Нито да го впише в канона. Защото Георги Джагаров е по рождение и призвание бунтар, личност, изсечена от монолитен кремъчен къс, в който се разбиваха вълните на житейската дребнавост.
Запомнила съм самотната му фигура в Тихия кът на писателското кафене, вече след промените, без обичайната тълпа от почитатели наоколо. Всъщност, големият поет винаги е сам. И приживе, и когато го излеят в бронз или изсекат от гранит. Тъжно е да виждаш съвременниците си превърнати в паметници. Такава тъга събуждат в мен и Булат Окуджава, застинал в една от пресечките на Стария Арбат, и бюстът на Иван Динков с вечната цигара в алеята на Градската градина в Пазарджик. Утешението е в това, че както бе казал знаменитият герой на Михаил Булгаков - "Ръкописите не изгарят". Написаното слово остава. И никой не може да го изчегърта от скрижалите на Времето.
Георги Джагаров, независимо дали ще го включат или не в учебните христоматии поредните литературни селекционери, е сред звездните поети на България. Звезда от голяма величина в селенията на ненакърнимото българско поетическо слово. Той е уникален с вулканичния си темперамент и безпогрешно разпознаваем със своята образност, въпреки привидната пестеливост на изразните средства. Стихотворенията му за Отечеството, чийто ненадминат образец е антологичното "Земя, като една човешка длан..." винаги ще предизвикват спазъм в гърлото. Те могат да бъдат рецитирани от сцена, да кънтят от тонколони, но най- добре е да се четат шепнешком. Както и любовната му лирика, в която живее същата неспотаявана, но овладяна от един силен характер и едно ярко дарование страст.
За мен е чест да бъда удостоена с наградата "Георги Джагаров". До този момент и приятели, и недоброжелатели свързваха имената ни по силата на нашия общ лицей, завършен в различни години - московския Литературен институт "Максим Горки". Отсега нататък ще усещам върху себе си погледа му изпод гъстите вежди - внимателен и взискателен. И макар в реалния живот да не сме разменили и две думи, понякога ще си разговарям с него мълчаливо и доверително.
14 юли 2010

Георги Джагаров
СТИХОТВОРЕНИЯ
85 години от рождението му

ЗАЩО ЧОВЕК СЕ РАЖДА
Ако е мъртъв камъкът; ако пръстта е няма;
ако небето синьо е измама;
ако звездите светят само в тъмнината;
ако изгасва огънят; ако листата
растат напролет и изгниват есента;
ако до време духа всеки вятър;
ако заглъхва над земята песента;
ако надолу всичките реки текат;
ако с вода се утолява всяка жажда;
ако до гроба свършва всеки път,
кажи ми ти - защо човек се ражда?

РАЗКАЯНИЕ
Може би животът ми е лош,
може би самият аз съм лош -
нещо все ме мъчи, все ме трови,
все ме стягат някакви окови.
Пак се връщам късно,
посред нощ.
Лампата на масичката свети:
чела си,
доскоро си седяла.
Колко си спокойна,
чиста,
бяла,
като приказка от снеговете.
Знаеш ли ти откъде си ида?
И с какво -
с любов или обида?
Питам.
Няма кой да разбере.
И пращи главата,
ще се пръсне
в тези часове жестоко късни.
Но ти спи!
Така е по- добре.
Може би животът ми е лош,
може би самият аз съм лош...
Да те целуна по косите,
по страните бледи, по очите.
Мила, малка моя!
Лека нощ!

Николай Искренов
СТИХОТВОРЕНИЯ

РИЖКО
Откъде ли дойде във квартала
котаракът със козина рижа?
С бели лапи, със гъвкаво тяло...
Всеки ден от балкона го виждах.
За храна от ръцете човешки
ни веднъж не дойде да се милва.
В храсталака врабците ловеше -
полудив, изпохапан и жилав.
С котараците - зъл и безстрашен -
често водеше битки жестоки.
За победите с рани заплащаше,
но от него зачеваха котките...
Как изчезна - и днеска не зная.
Крие клопки големият град.
Но в зелените храсти играят
малки котенца, рижи на цвят.

ИГРАЧКИТЕ
На двете братчета, убити от собствения си баща
Колко тъжни са нощем играчките плюшени!
Тъмнината уплашено ляга сред тях и мълчи.
До големия тигър мечето и зайчето сгушват се,
ококорили в мрака безсънни очи.
Те, играчките, всичко разбират и знаят:
към небето децата литнаха с бели крилца.
Ах, децата, децата... Навярно във рая играят...
Невъзможен е раят, когато умират деца.
ЕДИН ПОЕТ
Шофьор, редактор или келнер -
подмята те житейското море...
Мечтаеш празник, идва делник.
За теб не става по- добре.
Бохем, пияница отчаян,
понякога алкохолик.
Самотен в не една компания
и непригоден за мръсник.
Забравил всички неудачи,
далеч от блясък и разкош
над листа бял щастливо плачеш
във някоя нещастна нощ...
За тебе няма шумно честване
и орденче на вехтото сако.
Прощално твоят стих ще блесне -
една сълза във нечие око...

Здравко Чолаков
ПАМЕТ
ЗА ИВАН
ПАУНОВСКИ...
75 години
от рождението му

Разбира се, годишнина от рождението, от смъртта, е задължителен повод да си спомним за значим литератор.
По- важно е обаче да го носим в съзнанието си винаги - особено когато името му е свързано с реални приноси.
Иван Пауновски, като литературен критик, есеист, публицист, романист, е писателят, чийто талант наистина продължава да излъчва непреходни стойности...
...На 10- ти октомври щеше да навърши 75... Преди двайсет години си отиде на 55...
Между тези цифри пулсира живот, наистина отдаден на литературата, на художествеността - в един невероятно интересен оригинален смисъл.
Пауновски е от призваните да живеят с литературата!
Не бях от кръга на неговите близки приятели. За мен уважението към литератора се поражда преди всичко от текста, от умението му да интригува трайно със слово.
В текстовете на Пауновски тая интрига ме владее - в повечето случаи властно.
Този критик ме възхищава - казано без ни най- малко преувеличение - с умението си да извлича от словото оная естетическа енергия, която те привлича естествено, спонтанно. Пауновски ненавиждаше кокетирането с термини, с купешки думи - детската болест на редица (уж) ценители на прекрасното. Пишеше така увличащо човешки, сякаш че искаше в съвсем непретенциозен разговор да сподели впечатления.
Прочее, съвсем не е случайно, че именно "Впечатления" е озаглавена една негова книга от 1984 г. Под тая "шапка" всъщност са най- силните, най- органичните откровения на критЈка. Съвсем непретенциозно, но - точно! - Пауновски ви "прави"... равностоен участник в разговор за "Стихотворението "Ней" на Ботев, за "Дяволската спирала на безсмъртието" (мотив за смъртта в поезията на Александър Геров), за "Свадливата графиня" (за София Толстая), за "Животът и гибелта на положително прекрасния човек (след "Геният и неговият наставник" на Цветан Стоянов, тая статия на Пауновски е най- оригиналното в българската русистика за Достоевски)...
С това (само негово си!) доверяване на изначално- чаровната сила на необремененото слово, Пауновски се реализира с категорични приноси в две полета: като критик на българска литература, и като русист. Впрочем, като редактор в интересния вестник "Литературни новини" от началото и средата на 60- години на отминалия век, той изискваше от сътрудниците си тъкмо отстояване на тази безизкуствена, тъй трудно постижима "обикновеност" на думите...
Малко са критиците, които откриват истинските измерения на големи писатели, като преодоляват решително наслоенията на клишето, на кухата митология. Така, Пауновски откри - в точния смисъл - какво е Александър Геров за българската поезия и литература изобщо. Излишно е да казвам колко много (и някъде точно) е писано за автора на "Ние хората", на непреходни стихотворения като "Самота", "Път", "Материя", "Обич", "Еделвайс". Особено за Геровите посвещения на най- съкровената екзистенциална тема - смъртта. Пауновски каза най- верните думи за невероятно оригиналния талант на поета. И в посочената статия от книгата "Впечатления", и в статия като "Геров и Ахматова" (поместена в книгата "Точка разни").
Но истинското вникване в Ал. Геров отключи най- добрата книга на русиста Иван Пауновски - "...И пак да си спомниш" (1967). Тук наистина е защитено преклонението - човешко и естетическо - на критЈка пред поета: "На Ал. Геров с чувство на обич и приятелство". Тази книга е... най- чаровно... дяволитата! В смисъл: посветените страници на Геров са дали стимул за най- значимите наблюдения именно на русиста Пауновски върху писатели като Зощенко, Гогол, Пушкин, Достоевски. Успехът на книгата е гарантиран още със заглавието - част от финалния стих на най- оригиналното Герово "посвещение" на смъртта от сбирката "Свободен стих" (1967) - "Еделвайс" ("и пак да си спомниш, че си ти, че си ти..."). Много силно средоточие на оригиналните интерпретации на руската литература е книгата "Малки неща" (1978). Дай боже всекиму, заел се да каже... "малки неща" с непреходно значение за голямото в руската литература: "Лермонтов и Печорин", "Загадки в повестта "Шинел", "Пришвин", "Социален роман из някогашния Петербург" (за първия роман на Достоевски "Бедни хора")...
Иван Пауновски е автор и на блестяща документалистика: "Възмездието", с точно подзаглавие - "политически роман". Книгата претърпя три издания (1971, ,82, ,88). Нароилите се напоследък безотговорни, неоконюнктурни хулители на сложни събития от средата на 40- те години на миналия век, и специално - Народният съд, би следвало, малко- от малко, да познават това наистина вещо изследване, за да озаптят поне отчасти, незнанието си, пораждащо клевети и примитивни ругатни...
Пауновски не можа да дочака книгата си за Ботев: "Но защо? Детективна проза. Ново за Хр. Ботев. Факти и фалшификации" - изд. "Български писател" - 1993. Тази книга, която е резултат на продължителни наблюдения върху живота и творчеството на Калофереца, откроява автора сред най- добрите, писали за най- голямото в българския живот и култура. Тук е възможно най- оптималното съчетание на критЈка и литературния историк Пауновски, което, по думите на Минко Бенчев (редактор на книгата и автор на много вярно "Непредвидено въведение") е "талантлив подстъп към една нова биография на Ботев".
В едно време, когато немалко литературни критици предпочитат да се изживяват като конферансиета по премиери на книги (за щяло и нещяло), текстовете на Иван Пауновски придобиват стойност на непреходно актуален коректив на повърхностно отношение към литературата...

СТИХОВЕТЕ НА КОМПОЗИТОРА
(Атанас Косев на 75 години)

ТРИПТИХ
Миг, откъснат от времето,
простреляна Птица -
застинала в пространството.
Почти като натюрморт.
Облаците скупени,
се задават заканително.
Слънцето липсва.
Една гарга
прегракнала грачи в отчаяние,
кацнала на оголен клон.
Никой не я чува...
Ваканцията е приключила
и детският глъч - отшумял.
А едно пожълтяло листо -
валсува във вихъра на вятъра -
раз, два, три -
раз, два, три
и си търси другарче
   за зимата.
Навъсени мъже -
с вдигнати яки,
нахлупили каскети
и с ръце в джобовете,
пушейки - бързат
   за топлия домашен уют.
А жените -
ооооу -
те винаги ще намерят
да приготвят нещо
   за вечеря!

o
За Сашо Бешков
Напазарува
за събота
и неделя...
и се прибра
в понеделник!

o
В Ню Йорк мирише
на черен пипер и пот.
В Париж -
на къри и лекомислие.
В Неапол -
на риба и аспержи.
В Москва -
на водка и сельодка.
А в родната ми столица -
   в България,
ни лук яли,
ни лук мирисали.
Балканска хитрина!
o
Отивам си,
земен живот!
Какво
да отнеса
със себе си?
Музика от Бах.
Стих от Алигиери.
Картина от Рембранд.
Или законите
на Айнщайн.
- Ооооу,
те горе ги знаят.
Едно ще отнеса
със сигурност.
Глътка горчилка,
превърнала се
във сълза -
понесена
из Космоса!
o
Животът си тече...
Едно застаряло дърво,
полегнало
върху годините си,
оставило следи
и прогнили корени.
А над тях -
една усмивка на дете,
което си окачва якето
на съседната фиданка,
   за да играе
с другите деца -
   на "дама"!...

Владимир Янев
С МАЛКО ТЪЖНА
ПРИЯТЕЛСКА
УСМИВКА
Никола Инджов на 75 години

Шепнеш стиховете му, препрочиташ неговите книги, които, отдавна станали част от собствения ти дух, винаги са ти под ръка. За да му изпратиш своята тъжна приятелска усмивка. И неумението си да напишеш това, което чувстваш за възреченото от него... Неумение още по- отчайващо, когато го прилагаш към създанията на майстор, доказал през десетилетията дарбата си в поезията, прозата, публицистиката, превода. Това е дарба на светъл и дълбок човек, който и във всекидневието си е необичаен и земен, с елегантно изобретателно и остро слово - опиващо, драматично. Слово - отличимо "инджовско", но чрез него проговарят прокудените тракийци, изтерзаните хора по света, безименните и именитите творци. Техният дух отеква в създаденото от българския автор, чието виждане на настоящето винаги е свързано с провижданията в миналото. То не отминава - белязва талантливия със скръбния знак на дълга: да се знае, да се помни, да се възражда човешкото въпреки протеистичаната диктатура на безчовечността. "Аз оглушах от барабани, одрипавях от знамена", писа някога поетът, но и до ден- днешен не е загубил слуха си за воплите на унижените и оскърбените, не е изчезнала борческата му енергия при отстояването на хуманистичните ценности. За него литературата не е истеричен естетски акт, а съпричастие, в което личната болка, личната страст и мисъл изразяват надличностните основания на живеенето. Това осмисля и дава същност на разножанровите проявления на Никола Инджов - целенасочен резултат на творческото съществуването като дълженствуване.
Паметна е неговата поезия, чиито най- високи върхове са в поемите "Тихол с петела" и "Дългосвет", в стихосбирките "Вечерна ръкавица" и "Лунна родина". Тук носталгията по битовото и нравствено устойчивото, поривите към първичната свежест на родното са в синтез с усещанията за пълноценността на битието и в условията на урбанизацията, на странстваниято по света, станали съдба за Никола Инджов. Певец на "почвата" и гражданин на света, той е поет по милост божия, проявяващ се като такъв и в строгата документалистика, и в изящната есеистика, и в прозаичните си творби. Романтичен автор, озарен от познанието, което, ако и да е тъжно, винаги извежда до хората. Така се ражда и художествената патетика на романа "Възречени от Манастър", направил силно впечатление на онези критици и читатели, за които творчеството е страстен акт на свързаността с народностната съдба. Това е творба - едновременно реквием и ода за българщината, нейната полифония изразява най- трагически и възвишени състояния на духа. Мислех, че след този роман Никола Инджов е изразходвал своята белетристична енергия, но експерименталният в редица отношения и напълно модерен роман "По следите на норвежеца" щастливо ме опроверга. Това създание на интелектуалния дух не само добавя нови черти към образа на автора, то е и образец на съвременна атрактивна и дълбока проза.
А какво поетическо богатство дарява на читателите преводачът Никола Инджов?! Неговата антология на латиноамериканската поезия "Време и вик под кондора", откриваща се със създанията на маите и ацтеките, предлага срещи с изумителни поети на Южна Америка, претворени от равностоен им събрат. Пестеливите преводи от руски и черногорски поети затвърждават убеждението за творческия акт на превеждането, събитие е и представянето на Лопе де Вега чрез забележителната му драма "Фуенте Овехуна".
Талантът и литературната всеотдайност на Никола Инджов отдавна са го превърнали в културна величина на България. Неговата честна и борческа позиция е обществена необходимост с голяма нравствена стойност. Радостно е, че имаме такъв творец и гражданин дори и в тези времена на морален релативизъм и убого лицемерие. И все пак в моята приятелска усмивка към него има и доста тъга. Може би защото помня стихотворението му:
Меланхоличен е поета
на вашето градче.
По калдъръмите полека
живота му тече.
Във клюките за него вий сте
със челюсти на кон:
поезия- самоубийство
с ръждясал камертон!
Разголва се и се разува
за срам на този град...
Ала поетът съществува,
не ще умре от глад!
Той пише златната си книга
и тя с върховна власт
като апостолска верига
придържа го към вас.
Да си ни жив и здрав, апостоле! Очакваме новата ти златна книга - знаем, че я пишеш... Защото съществуваш. Съществено.
ДВА ПОГЛЕДА ВЪРХУ РОМАНА
"ПО СЛЕДИТЕ НА НОРВЕЖЕЦА"

НЕСТИНАРСКА КРЪВ НЕ СТИНЕ*
При вкопан в земята немски танк се срещат трима. Първият е от Триречието. Водосливът на Арда, Тунджа и Марица е средоточие на не по- малко трагедии и слави, отколкото Двуречието - Вавилон и Месопотамия - вечно клокочеща лава между Тигър и Ефрат. Вторият е норвежец, орнитолог, изследовател на птичите прелети на север и на юг по древния път на небесните пътници покрай Черно море. Третият е превърнал металната хралупа на танк от Втората световна война в параклис, в който се пази икона на светите Константин и Елена, покръстители на цяла империя. Танкът е вкопан, за да бъде ДОТ (дълговременна огнева точка), гранична крепост, но всъщност е най- горен, повърхностен слой на незнайно колко цивилизации под тракийския чернозем. Велики преселения на народи, завоеватели и прокудени, мигриращи и емигриращи - вълни след вълни от незапомнени времена до днес. По своя воля обитателят на вкопания танк е бил наемен рейнджър, участвал във въоръжената охрана на Панамския канал.
Двама от срещналите се при танка- параклис са братя по баща. Незнаен от синовете си ариец, офицер от СС в Беломорието, действа за приложението на плана "Lebensborn" (Източник на живот). Норвежец и българин имат поредни лагерни номера в нацистки образцов стан за мундщровка на бъдещи управители на завладени от третия райх страни и народи.
Целево произведените тевтонци (от бащи расови арийци и майки, подбрани от експерти сред завоюваните) се оказват различни от заплануваните. У южняка расте поривът към широтите и дълбочините на Триречието, у северняка - фиордно се задълбочават правикингът и... птичият нагон да се обитава северът и югът, всички посоки, в песен и непрекъснат полет.
В танка- параклис до иконата на светите Константин и Елена се намира куртка със следа от куршум. Дядото на охранявалия Панамския канал рейнджър е едновремешен български граничен страж. Той не издържа напрежението между заповедта да не се преминава границата и непоносимата гледка - башибозуци да колят бежанци от Беломорска Тракия. Прокудени от бащините огнища, достигнали спасителния бряг, гинат пред разбойническите ятагани мъже, жени, деца и старци. Стражът на Царство България се самоубива.
Какво ли мисли "танкистът" след скиталчеството си по света, в неподвижност сред земя, изпръхнала за оран и плод, сред запустение, безлюдие и археологически разкрития на прастари светилища? Как у потомствения войник проговаря в кръвта нестинарството?
Никола Инджов, поет и белетрист, дипломат, изминал много пътища, знае, че не може да обгърне необятното... "По следите на норвежеца" (2009, изд. "Сиела") е роман на тягата, привличането и търсенето. По оскъдни ориентири и сензационни археологически находки просветват нови възможности. Запазени названия очертават изгнаническия път на Патриарх Евтимий на юг и на бежански кервани на север от топлото море и родното огнище. С известното и новооткритото писателят активира и неизвестното, интуицията за предстоящото. Онова, което се нарича "глас на кръвта", се освобождава от престъпния расистки прагматизъм, пречистено се връща на поезията. Романтикът от вкопания танк долавя, че срещналите се при него са събратя, че срещата има големи дълбини.
Север и юг, уседналост и номадство, "арийска" и "робска" кръв, граница и кръстопът - всичко се събира. И не за поредна "изява" на Каин, убил брата си от завист. Романът на Никола Инджов е притча в съвременния смисъл - общоестетически, общохуманен - и в първоначалното прастаро значение на думата. Рейнджър от епохата на глобализма в своето странно отшелничество се вслушва във всеки звук, закопнява за човешки гласове. Със странен за войник мистичен трепет "танкистът" чувства, че срещата на търсещите се от Норвегия и Беломорска Тракия е и неговата среща с живота.
Да знаеше бившият охранител на Панамския канал два стиха от Людмил Стоянов - "гдето двама в полето говорят/ техен брат съм и аз отдалеч" - щеше да ги повтаря в молитвите си. Намерилите се братя по баща са въвлечени в по- висше братство. Нестинарско братство во огне. Въвеждащият в тази мистерия безброй пъти по тренировки и маневри, в акции и операции, е слушал и изпълнявал командата "Огън!". В Триречието огънят има друго значение и то заслужава да се популяризира на север и юг, изток и запад.
Некръвният брат прави кръвните братя нестинари. Тримата в жаравата са под едно небе, под едни звезди и с едно слънце на небесния свод и на земята в свещена планина между топли морета.
Сюжетът на "По следите на норвежеца" - среща на трима, преминала през нестинарския огнен кръг, засиява с чисто поетична метафорична светлина. Експерименти с човешката кръв, с природата на човека, могат да имат непредвидими резултати. Приказката за тримата братя продължава и никога няма да бъде еднозначна. Както у елиноезичния Йоан Кукузел в "Полиелет на българката" прозвучава на майчин български език само "Мое дете мило, Йоане, где ми си", така "майчиният субстрат" на полутевтонец от Беломорска Тракия се проявява с двойна сила при срещата с брата полутевтонец- полувикинг.
Що се отнася до третия брат "покръстител" во огне, братята по баща, тръгнали по съвсем други пътища от целево заплануваните, той отново е най- дейният, най- бързо променящият се. В народното творчество, свещените книги, изкуствата третият брат събира най- много възможности за добро и зло, за победи над пагубните сили или за израждане, себеразруха, съсипваща всичко наоколо - близки и далечни, общество и природа, живо и мъртво.
В новата българска литература третият брат е демон, рушител на нравствени устои, семейство, род, народ. Всеразрушаващата стихия потресаващо, ненадминато е показана в класическата повест "Гераците" от Елин Пелин. Във време на разгулна морална деградация, пандемична, все по- масова, рентабилна по всички пазари, един български роман се осмелява да говори за положителен трети брат, за следващ прилив на братство при битовизиране на братоубийството, което изглежда непроходимо. В очистителния нестинарски огън се събират разделени кръвни братя, братя по дух, месторождение, търсачество, порив към дълбини и ширини. С икона на светите Константин и Елена в ръце, под ударите на един барабан (свято пазен в стоманената хралупа на вкопания танк) отеква единобратско пулсиране, започва танц предревен и бъдещ. Вкараните в огъня на войни, горещи и студени, за жизнено пространство и обсебване на времето, срещу кръв - имат само един изход от унищожението - самоунищожение: братство во огне. Тази мечта - утопична и/или реализуема - е единствено спасителна.
Археолозите разкриват материални културни пластове. Не се вижда краят на дълбочината - надиплените цивилизационни слоеве в Триречието са бездънни. Но все пак може да си стигне донякъде. Невъзможно е да си въобразим колко са милионогодишните проливания и приливания на човешката кръв. Историята е записвала много късно, откъслечно, винаги пристрастно - Оставеното нарочно неизвестно - надяват се теоретиците и практиците на изборната памет потъва в тъмната праистория, в завинаги неизвестното. Но Двуречието и Триречието врат и кипят - и не само на повърхността, но и в целите си дълбини, известни и неизвестни, вземани под внимание или отхвърляни като несъществени при нови условия, различни цели и пр. Дълбочината, пренебрегнатата от повърхността и повърхността, не престава да съществува. Тя работи навсякъде, където я има по природни закони и с цивилизационни приноси, които са по- силни от разрухите и напъните да се овладяват, подчиняват съвестта, съзнанието, паметта, подсъзнанието.
Варварските опити голяма част от човечеството да се "преработи", включително и с индустриално "окончателно решение" на проблема, с научна генетика и евгеника, съвсем не са прекъснати в миналото. Призивите за "расова чистота" отново събират привърженици в Европа и откровени славословия на Хитлер заменят модата на дегероизацията със стар култ поради липсата на нов. Наследниците на Химлер не искат да се примирят с природата. Кръвта вода не става, нито у "избраните", нито у "другите". Проектите да се разширява нордическата расовост се сблъскват с тайните на човешката кръв, с нейните съпротиви, отговори, "тълкувания" на безумието осем милиона човешки същества да станат тор, обслужващ контингент на един "златен милиард".
"По следите на норвежеца" присъединява глас на български език, глас от Триречието, към надигаща се по цял свят вълна срещу мракобесието, много по- опасно от средновековното.
"По следите на норвежеца" е книга, написана на език, съпоставим по разпространение с норвежкия. Език с напор на огнена енергия от незнайно колко дълбоки извори. Тайнственото им сливане се долавя и в тка на Арда, Тунджа и Марица като компас за ориентиране и на трудно ориентиращи си. Огънят на нестинарството, запазен в дълбокия културен пласт и в още по- дълбокия и тайнствен глас на кръвта, не изстива, защото непрекъснато се подновява от самото слънце, обновява се от хилядолетие на хилядолетие за побратимяване, не за братоубийство. Един ден, още е много рано, нестинарите ще бъдат разбрани, нежелани и нерентабилни, те са достигнали до нашия жесток век и - няма съмнение - ще го преживеят, за да работи и по- нататък братството во огне като спасение от всеизпепеляващите пожарища на варварството.
"По следите на норвежеца" е поезия, създадена при постмодернистично, глобалистично, плътно обкръжение, което налага своето небивало късогледство. Харчат се луди пари на вятъра. И на всичко отгоре, наливащите масло (петрол) в огъня и свежи, истински пари в продъдени спекулантски чували се наричат "прагматици". Колко трилиона вече са потрошени в Двуречието/Вавилон, Ирак? Колко трилиона вече са вложени в Триречието с все същата месопотамска, месомелачна стратегия? Нестинарството има голямо бъдеще и за нечувалите досега за него. Има и друго влизане и излизане от огъня. Прави се много то да бъде забравено, да остане само рейнджърският огън - приятелски и неприятелски. Кауза пердута.
Петко Тотев

КОДОВЕ НА ПАМЕТТА
Книгата на Никола Инджов "По следите на Норвежеца" е свидетелство за многообразието и поливалентността на творчеството на писателя. В сравнение със социалната и гражданска насоченост на поезията му, "По следите на Норвежеца" е многопластово повествование, което може да бъде четено по различен начин: и като роман, и като народопсихологическо откровение, и не на последно място - като публицистика. Това е книга, наситена с мисловни асоциации. В нея отсъства един тематичен определител, който да обема всичко.
Няма съмнение, че "По следите на Норвежеца" е антифашистка проза, и то от добра "проба", но такъв поглед едва ли би ни казал много. По- скоро "По следите на Норвежеца" е аналитична психологическа белетристика, преодоляла емпиричното разбиране на тематиката, отпращаща ни към актуални морални, нравствени и философски проблеми. В този смисъл това е книга за изначалната битка между доброто и злото в нас и извън нас, за кленовите листа, които ни правят уязвими, и същевременно силни. Ето защо Никола Инджов търси не констативното описание на едни или други събития, а прониква дълбоко в света на идеите и, разбира се, в устоите на българската памет: "Вековечните стълбове на оброчището напомняха на бежанците светилище, което не бяха виждали, но което съществуваше в интуитивните им познания за род и роднина. Пришълците се чувстваха беломорци откакто свят светува и нямаха предишна памет за живот в първобитните пещери. Знаеха твърдо, че човекът се ражда от човек, рибата - от риба, птицата - от птица. Вярваха, че само огънят може да се роди не от огън. И във всяко поколение сред тях имаше някой огневидец. Той посочваше на кое място на осмия ден преди Великден ще припламне Благодатния огън, коя птица ще го донесе..."
"По следите на Норвежеца" продължава и разгръща тенденцията към деепизация, присъстваща в предишните прозаични книги на Никола Инджов и най- вече в романа откровение "Възречени от Манастър". В последната книга на автора доминира асоциативно- монтажният принцип на повествованието, където липсва сюжет в класическите му форми. Никола Инджов тук не търси непременно епическа нарация, обективизиране на изобразяваното, а свободно борави с различните времеви и пространствени плоскости. Това пък дава възможност проблемите да бъдат осветявани от разнообразни гледни точки.
"По следите на Норвежеца" е творба, обърната колкото към миналото, толкова и към настоящето. Тук една от големите дилеми е възможността за изкуствено създаване и мултиплициране във времето на "нов европейски народ", побрал в себе си кръвта на Нибелунгите. И нещо по- важно: останала ли е идеята за нова раса в краха на нацистката идеология или се е съхранила в зачатието на цяло едно поколение. Рожба на Лебенсборн (програма за създаване на чиста арийска раса), пред Абрашевеца и Фин Финесен стои въпросът за забравата и кодовете на паметта, за неизчезващите следи на нацизма. "Вижте, казва на едно място Абрашевеца, аз се безпокоя да не би в душите ни да е останала неизчезващата сатанинска същност на Лебенсборн. Да не би, както внедряваха в съзнанието ни чуждо детство, да са ни внушили и някаква нацистка религия? Например религията, която изповядва "Ангелът на смъртта" в циганския концлагер в Аушвиц доктор Йозеф Менгеле. Когато избира близнаци и джуджета като най- подходящи за сравнителен анализ в медицински и антропологически изследвания. Когато осъществява плана "Цвят на очите", в съответствие с който хиляди хора са убити за по- нататъшни изследвания в берлинските лаборатории?"
Не напомнят ли тези ужасяващи въпросителни за опитите на настоящите "световни лидери" за ново геополитическо статукво на Европа и света. Преструктуриране, целящо да унищожи славянското етнокултурно пространство чрез маскирана политическа и културна експанзия. Принципите на тази стратегия са обяснени в книгите на Збигнев Бжежински, един от главните теоретици на глобализма. Според него: "Световното господство на САЩ трябва да бъде постигнато чрез изглаждането на степенувана структура на васални и зависими държави колонии и протекторати." На върха на тази пирамида стоят естествено САЩ, следвани от натовските държави от Западна Европа, а след това се нареждат "протекторатите" от Централна Европа: Полша, Чехия, Унгария, а останалият свят - Русия и Китай и по- голямата част от азиатските държави - попадат в категорията "варварски".
Именно това са етапите от скриваната, но методично водена "война с намалена интензивност", част от Евроатлантическия поход на Изток. Посоката Ј, както е известно, е част от придвижването на НАТО и респективно на САЩ към суровинните богатства на Изтока, процес, който ще определи същността на "новия световен ред". Стратегията на тази война, използваните подмолни ходове в разединението, разрушаването и дестабилизирането на дадена страна са описани подробно в книгите на Питър Суайцър "Победа" и на В. Андриянов и А. Черняк "Самотният цар на Кремъл". В тях е казано ясно и просто, че традиционната война е вече минало - до нея ще се прибягва все по- рядко, и то при изключителни случаи. Бъдещите войни ще бъдат "безкръвни", т.е. с "намалена интензивност", включващи различни икономически, политически и културни средства, легални и подривни разложителни действия, скрити под маската на ефектни, но нищо незначещи формули като "защита на човешките права", "борба за разоръжаване", "дарителство", (т.е. подкупи), "зони за сигурност" и пр.
Освен за наследството на нацизма, "По следите на Норвежеца" е и вик срещу уеднаквяването на света - една порочна и манипулативна практика, особено в сферата на духовността. По две причини: първо - защото течащата в момента техническа революция, довела до перфектно усъвършенстване на комуникациите и създаване на уедрени структури в материалната сфера, ще престане да съществува с евентуалното изчезване на индустриалната цивилизация (крепяща се, както е известно, на петрола), и второ: защото еднородността противоречи на природните закони, основаващи се на разнообразието в живота.
Ивайло Христов

Георги Георгиев
НЕДА АНТОНОВА
ПРЕЗ МОИТЕ ОЧИ

Преди време имах едно хоби - прочетях ли нова стихосбирка и тя ме развълнува, вземах лист и пишех на автора. Този интерес към младата ни поезия се появи в ранните ми офицерски години. Един ден прочетох "Повторими неща" от Неда Антонова. От кратката бележка разбрах, че е от село Николаево, Плевенско, съседно на моето село Катунец. Съседно, но пряк път между двете нямаше. Впечатли ме стихотворението "Стъпала", посветено на Иван Андонов.
Стъпалата не се оплакват
никога.
Стъпалата не се унижават...
Те са най- мъдрите камъни
и знаят, че щом някой отива нагоре, той непременно
трябва да стъпи на нещо.
И жертвено просват в нозете му
добрите си гърбове...
Мина и замина тази стихосбирка.
Чак след десет години бях силно изненадан от зрелостта и оригиналността на романа "Войната свърши в четвъртък". Широко белетристично платно на Плевенската епопея от 1877 г., дело на Неда Антонова. Събитията ми бяха добре познати от четирите ми ученически години в града. Новаторски бяха подходът и психологизмът при обрисовката на героите, включително и т. нар. отрицателни персонажи. И любовта, и женските образи, и най- вече Осман паша, превърнал града в непревземаема крепост. Главното руско командване трябваше да изпрати генерал инженер Тотлебен, който ще каже: "Търпение и време - повече атаки няма да има." Сломена бе турската съпротива и плененият паша предаде личната си сабя на победителя.
Романът излезе през 1979 г. Отдавна не бях чел толкова силен български роман. Неволно започнах да го сравнявам с най- добрите образци. Трета година оглавявах Държавно военно издателство и пожелах да привлечем авторката в редакцията за художествена литература. Но щатът беше запълнен, освен това Неда работеше в сп. "Отечество", където Серафим Северняк като квачка беше завъртял силни пера и едва ли лесно щеше да се раздели с едно от тях.
През април 2009 г. си уговорих среща с Никола Радев, преди да излетим като щъркели - той за Трявна, а аз за Шипка. В кафенето пред тях в "Малинова долина" си спомнихме какво ли не, главно от войската и флота. От дума на дума стигнахме до редактирания от него роман на Неда Антонова "Войната свърши в четвъртък". "Какъв Осман, каква любов е пресъздала Неда", възкликна Радев. Ето че след 30 години и двамата споделяме сродни чувства по повод на една творба. В навечерието на Великден се състоя тази среща. Позвъних на Неда Антонова и подадох телефона на Никола Радев. От двайсет години тя живее в Търговище. Поздравихме се и си пожелахме здраве и успешна работа. Преди три месеца е загубила съпруга си Иван, на когото беше посветила стихотворението от първата си и единствена стихосбирка и два от романите си. Мъдрото стъпало беше вече в отвъдното.
В забележителен ден се сбъдна надеждата да привлека не едно, а две талантливи пера от сп. "Отечество". На 9 май 1979 г. подписах заповед за назначаване на Неда Антонова. Затова се шегувахме, че празнуваме Деня на победата над хитлеристка Германия и отвоюване на Неда Антонова от Серафим Северняк. По- късно при нас започна работа Емил Елмазов, също як стълб на сп. "Отечество".
Знаех, че даровитата белетристка работи над втори роман на военно- патриотична тема. Този път обект на художествено изследване е Сръбско- българската война от 1885 г. Романът "Не умирай вместо мен" излезе след две години в голям тираж. Рецензенти на творбата бяха Георги Вълков, защитил докторат по темата, и белетристът Димитър Делян. Редактор стана Рашко Сугарев. Този роман е своеобразно продължение на "Войната свърши в четвъртък". Авторката извайва незабравими образи на офицери, принудени да воюват на внезапно открития фронт на западната ни граница. Тя разстила сякаш белетристична черга на българската душевност. Уловени са преживяванията на току- що освободения народ. Действието не е в някакъв град, а в плевенско село, после се пренася в София, и то направо в княжеския двор, в кралския двор в Белград, в Санкт Петербург, в Хайд парк в Лондон и ни оставя да преживяваме вълненията на младите български офицери и изпитанията им по редутите на Сливница.
"Не умирай вместо мен" получи първа награда за белетристика от военното министерство. Това бе заслужено признание по предложение на авторитетно жури.
През онази година Неда Антонова ни дари с още един празник - в Театъра на армията бе поставена пиесата "И слезе Господ на земята". Режисьорът проф. Енчо Халачев бе поверил ролите на ярки изпълнители като Наум Шопов, Васил Михайлов, Любомир Димитров, Елена Райнова, Пламена Гетова, Иван Налбантов, Стоян Стоев... И днес си спомням с какъв възторг бе посрещната премиерата и това бе достойно за победата българска в тази кратка война.
Тук му е мястото да добавя, че с интерес се приеха две телевизионни пиеси на Неда Антонова. Това бяха "Гълъб за сърдечни послания" и "Звезда от последна величина", поставени от Телевизионния театър.
Мога да твърдя, че през годините, когато белетристката беше във Военно издателство, разгъна своя талант. Нов успех бе романът "Приют за щастливи". Той пресъздава крушението и падението на една жена в жестокия свят на войни и насилие. Крепи я илюзорна и действителна любов. Авторката ни води отвъд България, в швейцарската психиатрична клиника "Сан Себастиан", събрала жертви на насилието в Европа. Неслучайно постъпиха предложения от чужбина за превод на романа.
Макар и рядко Неда Антонова публикуваше и разкази. Имам в личния си архив една снимка от тържеството, когато сп. "Български воин" връчи престижната награда за разказ "Златният меч". През 1988 г. я получи Антон Дончев. Фотографът ни е запечатал заедно с Неда. Тя гледа някак заканително. Щом хвърля поглед на тази снимка, отгатвам, че си казва: "Догодина "Златният меч" ще бъде мой!" Наистина тя стана единствената жена носител на високото отличие.
Докато беше щатен редактор при нас, писателката не стесни кръгозора и творческите си амбиции, вълнуваха я и други сюжети извън военната тематика. Веднъж синът ми Юрий, който завърши Художествената академия, ми показа своя рисунка на тревожна птица с пречупено крило. Каза ми, че е за корицата на романа "Надали" в "Профиздат" от Неда Антонова и е на съвременна тема. Книгата излезе през 1987 г. с редактор Георги Борисов.
Ще отбележа, че писателите от нашето издателство получаваха освен редовен - и тримесечен творчески отпуск. Тези дни понякога се увеличаваха, ако творецът имаше нужда. Либералният режим подпомагаше творческия процес. От 1 юни 1984 г. Неда Антонова беше назначена в групата на писателите към военното министерство. Цялото Ј време вече отиваше за лично творчество. Нейният книгопис се обогатяваше с нови заглавия, които затвърждаваха все повече художественото Ј майсторство.
Характерно е, че белетристката не се ограничава в рамките на определени събития. Тя излиза на широк простор и предпочита многопластовите житейски платна. Не е случайно, че романите се изливат в трилогии и тетралогии. Вълните на творческата Ј фантазия не следват руслото на речното корито, а преливат като пролетно наводнение извън него, без да разводняват самото повествование.
Когато си мисля за всички романи на писателката, включително "А`нгела", "Лобният път на сърцето" и най- новия, около мен сякаш се завъртат нейните герои, изваяни детайлно, и толкова различни. И все пак има нещо общо, характеризиращо ги. Макар и индивидуализирани, те са многоцветни, но монолитни в любовта и предаността към своята мисия, виждам ги като отряд, кръжат около твореца си, пазят себе си и създателя си от зли очи и вражди, пазят душата си от смачкване и пречупване при пресичане на тресавищата на живота.
Специален интерес Неда Антонова има към децата и юношите. Показва го в трилогията "Обичам те, вълк", "Вълк на покрива" и "Разбивачки на касички". Те излязоха в масов тираж и се приеха от малките читатели с радост. Даже и възрастните се вълнуваха, когато се докосваха до героите.
След промените през 1989 г. загубих връзките си с писателката. Това липсваше на семейството ни. Между нас имаше духовно родство. Неда отиде да живее в Търговище. Там си купиха с Иван апартамент. Това заселване е свързано най- вече с работата на съпруга Ј. Макар и филолог по образование, той вървеше със знатния строител Раденко Раленков, заел се със строителството на жилища в разрушената от земетресение Стражица. При търсене на пътища за оцеляване, а и поради познаване на детската душа, Антонова заедно със сина си основа детска школа за изучаване на английски език. После в Търговище дойде на стаж и завършилата Ј право дъщеря. От време на време прочитах разказ от белетристката в печата, прочетох с внимание и романа "Полугол и полугола" със сюжет от т. нар. възродителен процес.
В края на 2007 г. издателката на Неда Антонова в Плевен ми донесе романа "Вино и молитви". Подготвяше се премиера в Двореца на културата в рамките на националната изложба на книгата. Прочетох обемния роман с вълнение, дадох го и на двама приятели. На 8 декември 2007 г. заехме места в залата за премиери. Когато пред щанда на плевенското издателство се прегърнахме с Неда след 15 години раздяла, тя беше като прашинка, слаба, изтощена физически, уморена. Само очите Ј светеха печално. Явно коварната болест на Иван беше сломила силите Ј.
Новият роман е първа книга от замислена трилогия, но всеки, който прочете произведението, ще се убеди, че то е проявление на магическата дарба на тази дребна на ръст, но голяма по дух и творчески заряд жена. "Вино и молитви" прекрачва географски и исторически пространствени граници и населява земята с прабългари. Те са участници в грандиозни дела из цяла Евразия, че и оттатък. Не е за учудване, че срещу техните набези е построена Великата китайска стена, нещо повече, няма големи световни проекти, в които да не участват прабългари, и то от плевенското село Николаево. Тези иронии, парадокси и гротески са втъкани в повествованието така, че хем да ни вразумяват, когато възприемаме себе си като пъпа на вселената, хем са фантазнохудожествен фон, върху който се експонират живи образи на герои от нашето време. Трагични герои. Писателката е вярна на мисълта, че във всички времена е имало хора, които са искали да повярват във всичко, стига да е било достатъчно невероятно.
Докато четох романа "Вино и молитви", долавях неукротимия порив на Неда, показан в досегашните Ј творби, но тук словесната стихия, художествената тъкан, образоописанието и фантазията ме държаха постоянно нащрек. Ето думите се редят и леят плавно като дим от огнище, разстилат се над комина и изведнъж блясват словесни искри, светкавици. И се замислям над думите Ј в едно интервю, че "да се говори за сериозните неща напълно сериозно, е признак на инфантилизъм". Самоизреченият хумор е и единствената подправка към всеки вид духовна храна. Ще си позволя тук да цитирам разсъждение на Неда Антонова, изразено пред Ваня Дочева от Плевен. "Колкото и да твърдим, че дребните диви теменужки или други горски цветя са по ароматни от опитомените едри, колкото да тръбим, че най- старото злато в света е Варненското и че оттук е тръгнала една от древните цивилизации, американците все още мислят, че България е някъде край (Найджерия) Нигерия, изхождайки единствено от фонетичната близост. Защото сме малоброен народ, а това кара другите да смятат, че езикът и историята ни са също толкова маломерни."
На премиерата на "Вино и молитви" заведох и приятеля си Траян Музийски, инженер- химик, проектирал големи химически заводи. Той обича художествената литература и общува с писатели. Купи си две книги - една за себе си и една за брат си инженер- строител. След известно време, като се срещнахме, той веднага започна да хвали романа и да разказва колко силно са го впечатлили отделни образи, особено езикът на авторката. Запитах го какво е мнението на брат му, а Траян махна с ръка и рече, че той го определил като фантасмагория. Дали това е проява на вечната тема за физиците и лириците? Дали измишльотини е отрицателна оценка? Нали великата Астрид Линдгрен казва дословно следното: "Всичко, постигнато от мен на този свят, е обилие от измишльотини..."
Според мен не може да се вникне и възприеме този роман без пиетет към литературата и известни познания върху художествения процес. Затова и отправих към авторката въпрос "Защо двама братя реагират по различен начин на романа?" Ето краткия отговор: "Единственото, което мога да кажа, е, че тази книга не е масово четиво, не е за всички, а само за тези, които имат нужда от подобен род тънка ирония към неистовите опити на българина да бъде забелязан, изтъквайки миналото като единствена заслуга пред Европа и света. Да, тъжно е да принадлежиш на малък народ, да говориш на един малък език и когато отидеш в чужбина да нямаш зад гърба си мощната гаранция на силна държава. Изпитала съм го и знам колко е горчиво това усещане."
Аз винаги се интересувам доколко дадена книга се чете. Защото тя е написана не само за литературната история, а най- вече за хората. "Вино и молитви" открива трилогията, която продължава с "Вино и оръжия" и "Вино и чудеса". Читателят трябва да бъде готов. Не деля мегдан с критиците, но като пристрастен познавач на обемното творчество на Неда Антонова - а и съм свидетел как се раждаха и издаваха значими нейни творби, - си позволявам да споделя мои лични виждания на читател. Творчеството на белетристката е оригинално като подход, мисъл и фантазна реализация, то е сложно като палитра, тънки са отсенките на описанията и те ни убеждават, че тя умее да рисува с молив като график и като майстор живописец. Отбелязал съм в книгата си "Дарования" (ВИ, 2007), че един даровит маринист споделяше с мен, че прочете ли роман на Неда, известно време не може да продължи да пише започнато свое произведение.
Специално за "Вино и молитви" ще кажа, че многото пластове в него ми приличат като надживописването в църквите и манастирите. Рисувал е своя стенопис старият зограф, но е дошел по- млад и върху сътвореното е пресъздавал своите изображения. Реставраторът търси оригинала, иска да стигне до първомайстора, отстранява надживописваното. Така постъпва и Неда Антонова. Докосне ли се до художествената история, тя дълбае, съзнавайки, че сравнен с научната история, художественият метод води до по- богато пресътворяване на действителността.
Според мен от романа "Вино и молитви" извира светлина, въпреки твърде болната тема за наркоманите. Оптимизмът идва от връзката индивид, човек, човечество. Мостове се хвърлят, понякога се запалват, изгарят и отново се възстановяват. Може да не знаем какво правят съседите в техния апартамент зад стената, но знаем какво става в света, и то на часа. Връзките ни човешки са разкъсвани от конфронтация за минало и настояще, от тревоги за бъдещето. България може да се прекръсти на Нова Вавилония. Ето върху този фон белетристката търси художествено решение - взаимното лечение на наркомани (Веста) и смазан от съкрушена любов и автомобилна катастрофа мъж (Ян). Лечението се извършва в скрепено в скалите жилище край изчезнало село. Виждал съм подобно в скалистия бряг на селската ни река, там, където се влива в спокойната Вит.
Лекуването използва една терапия - думи, разговор. Върши терапията влюбеният Делян (Ян), защото магията любов придава сила, мощно е въздействието на думите човешки. Те прогонват отчаянието и бездействието, което убива самочувствието на Веста. Ян лекува и собствената си душа с думи. Любовта побеждава. Разтърсващо е въздействието само на една нощ на любов, вино и молитви. Веста си отива, може би спасена душевно, а Ян очаква да бъде убит... Съдбата се показва милостива. Случва се така, както внушават източните лечители, а и Йоан Златоуст - думите са лекари, те са и лекарството.
Ще направя едно отклонение. Много години Военно издателство имаше шефство с Община Шумен. То беше скрепено с договор, който обхващаше посещения на писатели, срещи в училища и в читалища, литературни вечери, премиери на книги, съвместни издания и пр. Това бяха приятни дни на културно общуване.
Спомням си, че получих от Шумен като личен подарък великолепна ваза - дело на местни майстори. Към нея гледаха с приятелска завист не само Христо Минчев, а и други. Имало е защо. Тази творба и днес се намира в дома ми. Тогава хрумна на Неда игра и тя написа правилата. Всеки от присъстващите трябваше с вързани с кърпа очи да ме нарисува с най- характерното според него и да напише текст. Този своеобразен албум още пазя. Той ме връща към нарисуваното и написаното от Елка Няголова, Евстати Бурнаски, Марин Калев, професор Ивайло Петров, професор Димов, Антон Горчев... Ето стиха, който отразява времето и го е написала Неда: "С три звезди... /Как бързо наедряха./ Как натежаха, мамо, тези три звезди.../ Че под пагон вървим като под стряха, / но под пагон като под дуло спим..."
Няма да бъде пълен този портрет, ако не кажа как Неда Антонова умее да приобщава детската аудитория, да превърне малките слушатели в захласната публика. Тя беше изобретателна, навярно и сега е такава. Можеше да възнесе всеки труд и да повиши самочувствието на децата, чиито родители са обикновени труженици. А тогава на мода бяха космонавтите, летците, разузнавачите. Ето тя се изправи пред децата и рецитира свои стихове за продавача на зарзават и хляб. Пред тях са длъжни да се строят в колона всички - директори, учители, офицери, за да си купят хляб или домати. Неволно едно момченце ще каже: "Това е за татко!" И очичките му блестят. Неда може да изкачи детето по невидима сплетена стълба чак до звездите. Не един читател е страдал за нейните животни- герои като за хора.
Така виждам писателката Неда Антонова през моите очи. А очи, които обичат творчеството на даден белетрист, поет или художник, виждат само хубавото. Затова ще завърша с мнението на младата литературна критичка Мария Узунова, която признава, че преди да прочете "Вино и молитви" не е познавала писателката и творбите Ј. Тя пише: "Вино и молитви" е изключителна книга, която бе за мен като коледен дар. Изключителен авторски похват е използването на диалога като огледало, пред което човек разкрива или показва своите черти и характер. Вникването в говора, който не е само средство за комуникация, но и носител на всичките ни мечти, скрити разочарования и копнежи, е крайно интригуващо. Според мен това е основната и най- силна страна на Н. Антонова - анализът на речта на героите, изтъкването на огромния потенциал, носен от езика и докосващ се до дълбините на душата у всеки човек". (Електронно списание Liternet, 2 януари 2008)

Георги Константинов
МАЛЪК ПЪТЕПИС

    На Неда Антонова
Той си е там от векове -
град с минаре и църква,
с тих площад, разделен на две
от рекичка мътна,
с дремеща зеленина,
с поща, с два малки хотела...
Той си е град през деня,
а през нощта си е село.
Сутрин камбаната звъни,
надава глас минарето...
Вятър подухва от две страни:
ту откъм запад,
                   ту от Ориента.
А там, над парка, в пролетен миг -
странна птица се мярка:
пее ми песен на моя език,
а пък на друг - ми се кара...
Срещнах там и позната жена -
с млада усмивка още.
Детска учителка през деня,
свети над стихове нощем.
Учи децата на рядък предмет -
как със своя век да общуват.
Денем те плуват по интернет,
нощем легенди сънуват...
Виждам и себе си в тоз пътепис:
макар за кратко поканен,
денем се чувствам провинциалист,
нощем - столичанин...
Слово Христово денем шептя,
вгледан в църковната плоча.
Нощем съм жител на света...
Който оттук започва.
2008
Христо Ганов
МЪДРА И ВЪЛНУВАЩА ПОЕЗИЯ

    ... Недоказаното съществува,
    за да замени мечтите с нови!
       "Обожание"
I.
Поетът Боян Ангелов зае полагащото му се място в предната фаланга на съвременната българска поезия с присъщата си скромност, всеотдайност и обреченост на изящната словесност. И за мен той стори това убедително, категорично и напълно заслужено. Признавам, че вече съм уморен от все по- натрапващата се мегаломания на много от пишещите ни събратя, които отдавна банализираха и обезцениха понятия като "голям", "велик", "гениален", при това имайки предвид преди всичко собствените си опуси. Боян Ангелов, завършилият философия и литература в СУ "Св. Климент Охридски" и антропософска педагогика в Швейцария, докторът на философските науки, авторът на шестнадесет поетически сборници, на поредица от монографии и сборници с историко- философско, научно- публицистично и есеистично съдържание, е от друга категория творци - в тишината и катарзията на творческия акт задълбочено изучава и преоткрива противоречивите проблясъци на знанието, на битието и на човека, без преждевременно да се интересува от своя принос и популяризацията му. И това най- много ми харесва и искрено ме респектира у човека, философа и поета Боян Ангелов: отговорността му пред мисията на изкуството, в случая - на поетическото изкуство.
В антологичната му книга "Пристанище в средата на душата" ще ни впечатлят творби, които са симптоматични в първите му осем книги - силни поетически произведения, където, според мен, се открояват "Камбана", чудесно изграденото и чудесно изведеното "Марс", "Гледка", което искрЈ от поезия, разтърсващите "Слепите", "Зад люляците тъмни", "Надеждата е чувство" или прекрасното любовно стихотворение "Вселена". Впрочем, любовната тема - не в баналния, а във философския и поетичен смисъл - е една от важните и изключително прецизно и емоционално защитени линии в творчеството на Боян Ангелов. Тук има прозрения, размисли и поетически находки, които защитават жанра по най- добрия начин. Един изследователски опит да се усети, изучи, усвои и преоткрие дишащия, животрептящия организъм на любовта с богатите изразни средства на поезията; емоционални късове, където мисълта и чувството са организирани, опитомени и впрегнати в стремежа към познание на дух и тяло. "Глория" например трябва непременно да се прочете внимателно и задълбочено, за да усетим как от ужасяващия факт могат да се извлекат златните зърна на поезията. И това, което не бива да пропуснем: тъкмо в любовната тема поетът деликатно ни поднася философски размисли за "материята" на чувството и в по- друг мащаб - смисъла на живота пред неизбежността на смъртта. И тук искам да припомня способността на Боян Ангелов да може да "преведе" и най- сложните философски абстракции на онзи завладяващ и разбираем поетичен език, което е редкият знак на поетическата дарба.
От древността до безкрая (или все още далечния край) на живота, от миналото до бъдещето, от вчера до утре - от всичко това е здравият строителен материал, от който Боян Ангелов гради своя дом на поезията. А там ще видим сенките на забравените прадеди и магнетизма на жената, облагородяващите ни детски очи и гласове, спомени и мечти - целият ни противоречив, единен, ужасен, неоценен и жадуван живот на човека, който е тленен, но и безсмъртен в своя порив, в своето страдание, самотност и надежда. Поетът умее да придаде толкова много значения на думите и образите, които могат да се открият в едно единствено стихотворение като "Другата възможност": зад любовния "сюжет" - цялото ни битие, целият ни живот. Или прекрасната алюзия във "Вилхелм Тел"...
А в натоварената с философски мисли и сентенции стихосбирка "Протагонистика" изпъкват "Все още" "Сезон", "Разговор с мълчанието", "Пространство за удавници", "Пропелер", "Оседлаване на яснотата", взаимоосветени от красиви любовни стихотворения като "Плащ" и "Голота"; силното внушение на стихотворението "Протагонистика" или филигранната архитектоника на "Бродерия", или "Косите на нощта" и "Тежест", където авторът ни доказва как дори и кратките стихотворения могат да звучат с мощта на философски трактати.
II.
Когато я разединят на части,
евангелската яснота застава
до тялото и неговите страсти,
но гибелта не я успокоява.
    "Лабиринт"
За мене главният предмет на изкуството са човекът и природата, техните взаимоотношения и способността на твореца да ги осмисли по свой, неповторим начин. Впрочем имаме ли избор: всичко вече е написано - единствената ни възможност е да подскажем какво ние мислим, какво ние изживяваме и каква е нашата промисъл за човека и природата (Вселената). Това отговорно прави Боян Ангелов и в най- новата си поетична книга "Отрицание на отрицанието".
След впечатляващия стихотворен сборник "Византийска мозайка" Боян Ангелов се представя на вече задължителното високо равнище с най- новата си стихосбирка. Много сериозна книга - като философско и поетическо мислене, като поетическа версификация, като богатство от теми, идеи и стилистични похвати; сериозното философско осмисляне на човешкото битие, на движението на природата, през загадката на процеси, явления и феномени до трептенето, до вибрациите на човешкия дух, на човешкото чувство. Една завършена книга, създадена по всички закони на поезията, събрала протуберансите на времето и нравите, на тъмни страсти и високи въжделения, на тъжната обич и на светлата тъга... Трябва да изброя десетки заглавия, за да аргументирам тези си съждения - прочетете стиховете! Но непременно обърнете внимание на "Помръкнала е реката", "Къщата на Метерлинк", на прекрасното "Пътят за Керкира"; забележете колко значения откриваме в "премръзналите небеса на лятото" и едновременно с това каква смразяваща злободневност ни облъхва от творбата. Или какъв анатомичен разрез прави поетът на времето и човешкия манталитет в "Глина", какъв болезнен анализ на днешния ден (десетилетия), какъв достоен опит да се опиташ да бъдеш докрай откровен със себе си и с Отечеството...
...Нека някои от сегашните новопоявили се стихоплетци прочетат "Метафора", "Тогава" и "Межда", за да видят как трябва да се построи едно истинско стихотворение. А панагюрци да се гордеят с автора на "Панагюрската "Света Богородица" и да се възхитят на "Междуметия" и "Мостът", на "Дебелянов" и "Шипка" и да оценят (едните и другите) светостта на патриотизма в неговия най- благороден смисъл в следващите "Родина" и "Марш 1878". И да се насладят на способността на Боян Ангелов да улавя и пресътворява образа, духа и изконната същност на знакови български градове като Сопот, Копривщица, Смолян и Панагюрище.
Не крия, харесвам този ерудиран, интелигентен, самовзискателен, скромен и талантлив поет. "Отрицание на отрицанието" е истинско завоевание не само за автора, но и за съвременната ни поезия.

Деньо Денев
ЕДНА СБЪДНАТА
АМЕРИКАНСКА МЕЧТА
Животът на поетесата
Катерина Стойкова от Бургас

Бургас е магнетичен град! Свойството му да привлича и омагьосва в най- голяма степен се дължи на Морето. Соленият привкус на въздуха и сърдитият крясък на гларусите и вечната (понякога в нощите страховита) мелодия на вълните, които изминават хиляди мили, за да проснат накрая душите си върху вълнолома... Това са само осезаемите щрихи от образа на Морето, което в най- пълна степен се отъждествява с Природата (в морската вода се съдържат всички елементи от Менделеевата таблица) и олицетворява Вечността.
Морето придава пҐ различното измерение на живота и духовната атмосфера в този град. Ах, морето... бризът донася до слуха ни дрезгавия глас на Тони Димитрова. Но преди певицата да спечели многобройните си почитатели и когато тя изрича първите думи от буквара в родния Сливен, Бургас вече е обвеян с легендата да бъде град на поетите. И аз благодаря на съдбата, че ми подари няколко години, през които пих от виното на тази легенда.
Пред очите ми гениалният бохем Христо Фотев извайваше изящните си аристократични жестове, а на страниците на вестник "Черноморски фронт", в чиято редакция имах честта да работя, разцъфтяваха дивните цветове на неговите стихове. За нас... за Паруш Парушев и Янаки Петров, за Стоянка Трудова и Керана Ангелова, и за още много други ловци на образи, чиито имена няма да спомена, но те са обгорили паметта ми като въглени, Фотев беше (и остава!) един от най- достойните рицари в империята на Словото.
Години по- късно в съзвездието на моите бургаски приятелства изгря звездата на пролетно- младата Катерина Стойкова. Тогава тя беше само ученичка във втори курс на техникума по строителство и архитектура "Кольо Фичето", но сетивата Ј безпогрешно разпознаваха омайното биле на поезията сред декоративните треви на имитацията.
Говоря за "тогава" - за точно преди двадесет години! С Катя си пишехме писма, разменяхме си стихове. Не беше необходимо тя да се повдига на пръсти, за да бъде "на ниво", защото беше целуната от Бога. Още първите стихове, които ми изпрати, ми подействаха като разсъмване. Ето началната строфа на "ученическото" стихотворение "Чертеж":
Небето бе туширано със облаци,
но ги изплака.
Сега е чисто
като бебешка душа."
Изплаканите облаци и бебешката душа ме приковаха към себе си със златни гвоздеи. Но да продължа... В писмо до мен, с дата 03.10.1989 г., Катя пише: "... Не ми се иска да съм прочела всички хубави книги. Ще стане скучно, защото обичам сладостното нетърпение, с което отгръщам първата страница. Още не съм прочела "Пълнолуние" (книга, която Ј изпратих), а усещането ми за нея ме прави щастлива".
Какво по- прекрасно от това? Усещането ти за книга да те прави щастлив?
Друго писмо, от 03.12.1989 г., започва със следните редове: "Пиша ти от час по ХТС и ВЕЦ (хидро- технически съоръжения и водноелектрически централи). Днес избягах от час по стоманобетон, свих се в един ъгъл в коридора и написах един разказ. В следващото писмо ще ти го изпратя, ако все още го харесвам."
Думите на Катя я представят в нейния автентичен образ. Тя е избягала от студената и смазваща власт на стоманобетона, за да потъне в омаята на Вдъхновението. Наистина - благословено бягство!
Набива се на очи и откровението: "ако все още го харесвам". Това е подличкият глас на съмнението, на вечната неудовлетвореност на талантливия човек. А талантът на Катя беше забелязан навреме и тя получи признание. Цикъл нейни стихотворения беше публикуван през 1991 г. в престижното издание "Море". Стиховете са придружени от следните напътствени думи на Стоянка Трудова: "...искам да кажа на Катерина само едно: характерът Ј да се развива заедно с дарбата Ј - въпреки копринените примки на ухажванията и гъдела на самочувствието, както и въпреки сезонната нетрайност на женския образ в огледалото. И ако може, да запомни: щастливо свети звездата на оня, който има очи за светлината Ј."
Неслучайно Стоянка Трудова поставя ударението на характера. Известна е бележката на Атанас Далчев, че в българската литература има много таланти, но рядко те се съчетават със силен характер, който да е последователен, всеотдайно предан на изкуството. При Катерина Стойкова дарбата и характера са хармонично съчетани. Още на шестнадесет години тя прави следното признание:
"Отричам птиците,
защото им завиждам.
За малко ще открадна
нечии криле.
Още съм млада
и вярваща,
и се нуждая от пҐлети -
дори и да следва
падение"
С откраднати "за малко" криле Катя прелетя над океана и се премести да живее в САЩ - преди 14 години. Там тя "си вади хляба" като инженер (дипломирала се е по специалността "Електроника и електротехника" в Бургаския свободен университет) в IBM и Lexmark. От тази година Катерина Стойкова е магистър по изящни изкуства, специалност поезия в Сполдинг Юнивърсити в Луизвил, Кентъки. Тя е основател и ръководител на кръжоци по поезия и проза в Лексингтън, Кентъки, където сега живее. Заместник- главен редактор е на англоезичното издание на електронното списание "Public Republic" водеща е на радиошоуто за литература, изкуство и култура "Акценти".
През есента на 2009 г. на българския пазар за книги като издание на "Факел експрес" се появи красиво оформената двуезична (на английски и български) книга на Катя. Ето и краткия следговор, отпечатан на корицата, от проф.Светлозар Игов: "Въздухът около пеперудата" на Катерина Стойкова е поезия лапидарна, дори аскетична, без всякакви словесни излишества и стилизации, поезия, сама създала своята форма като автентична изповед и вглеждане в себе си и в света... Американската поезия на Катерина Стойкова е и българска, не само защото е преведена от авторката Ј на български, а и защото ни представя художественото самосъзнание на една нова порода българи."
За какво ни говори лапидарната и аскетична поезия на Катя? Това ще разберем като разтворим книгата и се доверим на нейните думи.
Първият цикъл, а те са три, е озаглавен "Майка ми отива на война". Този цикъл е ярко доказателство, че майката е била добрият дух в живота на поетесата. Майката вече я няма, тя е "влязла" в земята, но продължава "да се грижи" за децата си (стихотворението "Таласъм"). Нейният образ е изграден предимно чрез спомени от детството и от един сън - стихотворението, дало името на цикъла. От детството - най- светлият и чист свят - са взети сюжетите, чрез които е показано следсмъртното "присъствие" на майката. То озарява и стопля атмосферата на цялата книга.
Катерина Стойкова не коментира външния видим свят, който я заобикаля, и не опоетизира неговите елементи - всеки сам за себе си. Тя предпочита "да изважда на показ" богатствата на своя вътрешен невидим свят. А има ли по- голямо богатство от любовта на майката и от любовта към майката?
В този цикъл емблематична творба е и "Камъни". Стихотворението отново ни напомня мисълта на Фернанду Песоа, че "животът е война". Ние участваме в различни сражения, понякога не по своя воля, но чувството за вина ни съпровожда. И у нас трепти надежда, че "този път" сме избягнали греха.
И във втория цикъл, онасловен "И.С. и аз се обаждаме вкъщи", е пренесена темата за майката. Но тук водеща е темата за живота на имигранта. Тя е претворена най- отчетливо в стихотворенията "Студено", "До имигранта, печащ ябълков пай" и в кратката поема "Сус- тос". За индианците от племето Хопи "сус- тос" е болестта, от която страдат хората, които напускат родния край и се заселват на нова земя.
"Когато боледуваш от сус- тос се страхуваш да бъдеш щастлив.
Когато боледуваш от сус- тос се страхуваш."
Този "страх от щастие" е "ядката в болестта" на имигранта. Впечатляваща е тази творба. Тя е обобщена диагноза за живота на новозаселника и в същото време е дълбоко лична: сус- тос те кара "да се чувстваш като загубил майка си".
Третият цикъл "Ябълката, която искаше да стане шишарка" може да се определи като лирико- философски, където непосредственото изразяване е заменено с афористичен изказ. Потвърждават го лапидарните двустишия: "Моят характер", "Оптимизъм", "Целият свят гладуваше", "Разтворима", "Как се пише стихотворение" (хвани въздуха / около пеперудата), тристишието "Малка" и особено чудесното финално стихотворение "Ябълката, която искаше да стане шишарка", с подзаглавие "Интервю", чийто последен ред "И ще падна далече, далече от корена" - всъщност е "щипка сол в раната на имигранта".
Поезията на Катерина Стойкова е интелектуална в хубавия смисъл на тази дума. В същото време тя е всецяло лична и съкровена. Градивните елементи, които служат за "арматура" на изразените духовни състояния, са взети от живата действителност, от природата. Това са червеното мушкато, камъните, магарето, берлинската стена, летящите чинии, мравката и пеперудата, дървото, ябълката и шишарката, птиците...
Отделните стихотворения всъщност са късчета преживян живот - разтворими като бучки сол във вода. А водата не е ли душата на природата?
Ето и мнението на двамата най- велики поети на Америка по въпроса за природата.
Уолт Уитман: "И тъй като общият смисъл на обективната Природа е несъмнено скътан, скрит някъде тук - както някъде тук е скрит смисълът на тази земя и нейното многообразие, на светлината на деня и мрака на нощта, смисълът на самия живот и всички негови преживявания, оттук голямата литература и особено поезията трябва да почерпи своето вдъхновение, за да стане пулсиращо пълнокръвна." (Откъс от есето "Простори на демокрацията")
И ето едно четиристишие от Емили Дикинсън:
"Това е писмото ми до света,
който не ми е писал -
простите новини от Природата -
с техния нежен смисъл."
Специално цитирах двамата класици, за да поставя в американски контекст поезията на Катерина Стойкова. Тя е прозряла най- драгоценната истина: най- голямото богатство на човека е собственият му свят. И когато този свят е съзвучен със света на другите, и претворен в изкуството, той може да вълнува. А вълнението е толкова по- силно, когато - доверява ни Пиер Реверди - "не се касае да сътвориш един образ, той трябва да пристигне на собствените си крила". Такова усещане добиваме, когато четем и съпреживяваме стиховете на Катерина Стойкова. Те идват при нас на собствените си крила. Навярно това са онези "нечии криле", които тя открадна в ранните си творчески години. Когато беше млада и вярваща, и се нуждаеше от полети. Въпреки последвалите падения.
Съхрани вярата си в полетите, Катя! И не подскачай (стихотворението "На патиците"), а лети... на крилете на своето вдъхновение!
Небето на поезията е необятно. То ни очаква!

Людмила Григорова
ТАЙНИЯТ ПЪТ НА ПИСАНОТО СЛОВО*

Не се наемам да гадая какво точно се крие зад енигматичното заглавие на сборника с разкази от Кристин Димитрова "Тайният път на мастилото", защото е полвивалентно. Но и с това заглавие авторката подсказва своето любопитство към загадъчното, мистериозното, ирационалното. (Нали и книгата Ј "Таро: вратите навътре", посветена на "странния свят на картите", експонира трайния Ј интерес към окултното). Тук метафората на мастилото и на тайния му път не са случайно избрани. За мастило става дума в новелата "Промени по сценарий", където сюжетът е писателско- режисьорски. Споменават се "мастилен хълм", "мастилено небе", а и изобилстват литературни асоциации с "Плешивата певица" на Йожен Йонеско - говори се за плешива глава на жена ("Той погали голата Ј глава") и за "плешиви клепачи". При това тези образи се повтарят неколкократно, за да заседнат трайно в съзнанието на читателя като постоянни епитети едва ли не. А всъщност героинята е болна от рак и терапията - химическа и лъчева, води до такива промени във външността. Но пряката причина за това състояние не отменя значението на асоциацията с произведението на Йонеско, тъй като в тези разкази реално и фикционално са така "омесени", че е невъзможно да се отделят. Както става обикновено в прозата на автори с пост- модерно мислене и стилистика.
На всички, които следят съвременната българска литература, името Ј е добре известно - отначало като поетеса, авторка на шест поетически сборника, на "Избрано" (2002), публикувано на три езика - български, гръцки и английски. Носител на много наши и чужди литературни награди, между които Втора награда за отборно участие в Олимпиадата за поетичен пърфоманс, Стокхолм, организирана от IOPP (1998). Възприемана главно като поетеса и преводачка ("Анаграмата" от Джон Дън- 1999), тя публикува и разкази в периодичния печат, за които също получава награди. Така през 2004 г. се появява сборник с разкази "Любов и смърт под кривите круши". През 2007 излиза от печат романът Ј "Сабазий", а през тази година отново сборник с разкази, някои от които биха могли да бъдат жанрово дефинирани и като новели: "Промени по сценарий", "Смъртта на поета", "Звездата Васко", "Псевдонимът", "Ще се срещнем вчера". И в тях, както и в останалите "същински" разкази, реално и мистериозно, банално- делнично и фантазно- абсурдно съжителстват в едно вечно въртящо се и преходно ежедневие. В романа "Сабазий" митологичното е външната обвивка, изразяващо се в кратките встъпления към отделните глави, набрани с курсив, и главно в личните имена на съвременни хора със съвременни проблеми.
Разказите държат в напрежение, в очакване на внезапната и непредвидима развръзка. Авторката умее да запали любопитството на читателя, както това става обикновено в крим- литературата, в литературата на окултното, на научната фантастика с "разходките" в тайнствения свят на отвъдното: магичният черен камък на един пръстен напр., който е в състояние да размести представите ни за "вчера" и "утре" - така, както е у много древни племена и до днес. (Това се отнася особено до разказите: "Поговори с мен", "Снимката", "Отсрещният прозорец"). В този сборник, както в добрата приключенска литература, личи познаване на редица проблеми и постижения на съвременната физика и астронавтика, направени са опити за художествено осмисляне на Айнщайновата теория за относителността. В това повествование компютърът, интернет програмите моделират до голяма степен поведението, мисленето и психиката на литературните персонажи. В този смисъл особено интересна е новелата "Botev com" "- митът Ботев, прочетен през пародията на високопарния стил на интернет програмите. Героят на новелата Людмил Писков с помощта на свръхмодерна техника успява да се превъплъти във времето на заветната 1876 г. - годината и на величавата смърт на Христо Ботев. Людмил обаче "присъства" на последните разговори на войводата с неговите четници, "присъства" на разприте между тях - след като са разбити. Той решава да "изчисти" Ботевото име от съмнението за предателство към делото. Пришълецът от бъдещето го "предупреждава", че ако емигрира с част от четниците, ще загуби ореола си. Людмил стреля в гърдите на Ботев, за да го запази като идол за идните поколения. След което се "завръща" в нашето съвремие: "...надвесен в снежнобялата си престилка над току- що написания текст" на екрана "на неправомерно включения компютър" (с. 55), където отново се появява текстът за Ботев - същият от началото на новелата, той изтрива последните изречения - най- високопарните и завършва с апела: "Българино, знай своето минало!" Такова авторско решение е напълно в съзвучие с мисленето и възприятията на съвременната младеж, която не може да приеме кухия патос на подобни излияния, тъй като тя е продукт на реалиите в постмодерното общество.
В този сборник правят впечатление много неща, характерни и за по- ранната проза на Кристин Димитрова: богатство на въображението, свободата и смелостта, с които размества обичайните представи за вещи, за душевни състояния и така създава у читателя усещане за новост и оригиналност. И още нещо, което вече засяга композиционната матрица на разказите: често развръзката във финалните редове, където е концентрирано смисловото ядро, е най- неочаквана. В нея именно е "закодирано" удоволствието от изненадата. ("Поговори с мен", "Моите срещи с Елин Пелин", "Лебедово езеро", "Снимката", "Отсрещният прозорец"). И още една особеност в почерка на белетристката, която се набива в очи дори от пръв поглед: умението Ј да вкара в наратива говоримия жаргонен език на младежта, който все повече демонстрира мястото си в ежедневието, но не всякога намира свой терен в произведенията на разказвачите ни, а когато го намира - главно в прозата и т.н. постмодерни, нерядко е използван грубо, дори вулгарно, без задължителния филтър на художествеността. Тук обаче съвременният жаргонен език е използван с мярка - без него не бихме могли да си представим автентичността на литературните персонажи. Той дава достоверна представа за облика на част от нашите съвременници и на съвременността, в която протича животът ни.

Румен Балабанов
БУДИТЕЛСКО
ПРОИЗВЕДЕНИЕ

И поради професионалните си задължения като главен редактор на седмичника на СБП, и поради личните си литературни пристрастия познавам белетристичните произведения, публикувани в периода между миналогодишния (2009 г.) конкурс "Христо Г. Данов" и тазгодишния, или поне най- впечатляващите от тях. Не бях се замислял над въпроса дали някой от техните автори заслужава да бъде отличен с тази наистина авторитетна литературна награда. По- скоро не откроявах някого значително над останалите. Но след срещата си с романа "Медальонът"* не мога да не заявя съвсем категорично, че ако някой наистина заслужава да получи тази година тази награда, то това е авторката на "Медальонът" - Галина Златарева.
"Медальонът" е епична творба не само защото основна линия в сюжетите му е животът на Георги Бенковски и Априлското въстание. Епична е и поради широката панорамна картина на тогавашна Европа, представена с всичките чисти и нечисти намерения и дипломатически похвати на империите, наречени Велики сили с пъстротата на населяващите я народности (владетели и завладени), с безкрайно интересните подробности от личния живот на големите държавници и политици или на обикновените хора. И всичко това е показано като калейдоскоп от поредица разнопосочни събития. Клейдоскоп, който се върти и постоянно сменя картините си, а в него се завъртат и случващите се на Балканите събития. Само през широкия поглед към цялата тази пъстрота могат да бъдат истински разбрани и правилно оценени събитията, свързани с борбите за нашето освобождение. Има много написани книги на тема "българска история", но никоя досега не е предлагала тъкмо този авторов поглед. Той е от една страна като от птичи полет над всичко случващо се едновременно, а от друга страна - безкрайно точен и близък до детайла, до малките житейски подробности. Няма друга такава книга в нашата историческа романистика. Динамичен стил, увлекателен разказ, драматично прехвърляне от историческата сюжетна линия към едно актуално криминално разследване в съвременността, водещо към политическите върхове на днешна България.
Изведнъж революционните борби в миналото влизат в удивителен резонанс с това, което се случва с живота ни днес, и започва да буди у мен, а надявам се и у всеки друг читател на романа, въпроси за нашата отговорност пред обществото, за човешката справедливост и жертвоготовност... Започва да буди съвестите ни! Струва ми се, че това е най- голямата заслуга на Галина Златарева като автор. Тъкмо будителските произведения са били най- високо ценени в нашата литература и тъкмо като такова произведение трябва да бъде отличен романът "Медальонът", защото той изтръгва днешния човек от неговата пасивност и променя душата му към добро.

Найден Вълчев
ЕДИН МОНАХ ТЪМЕН

Така дядо Вазов пише в 1882 година за монаха от Атон, за Отец Паисий, 120 години след като той е написал своя "Царственик", за да припомни, че "българският род история има и става народ".
Тук ще стане дума за друг един черноризец, живял три века преди него и той посветил живота си на вярата во Христе и на буквите. Григорий Цамблак.
За да събера думите си за него и в едно популярно четиво да разкажа за неговия живот и за неговото дело, ще трябва да започнем отдалече, както и да отидем далече. Да видим, че Тракия е вече покорена от турския ятаган, паднал е Царевград Търнов и стражите отвеждат на заточение последния български патриарх на средновековието Евтимий, след като ръката на палача се е вдървила и не е могла да отсече главата му. А тази глава е била определена за отсичане, защото стои като непокорн символ над покорения град, защото е създала Търновската книжовна школа, която реформаторски е обновила църковната книжнина, образовала е и е възпитала просветители и духовници, чиито дела и имена ще останат в историята на славянството. Тя пък е могла да се роди благодарение на началото - на подетото, наученото и развитото в Килифаревския манастир, където при Теодосий Търновски са се замонашили две отдадени на вярата и книгите търновски момчета от богатия болярски род Цамблаковци. Като фамилия Цамблак не звучи много на славянски, на български, някои изследователи го посочват като Цамвлах, Цимивлах, Семивлак и допускат, че това е много отдавна побългарил се молдовлахийски род, но ХIII, ХVI век го намират като коренни българи тук, при Янтра и ние тръгваме оттук.
Когато в 1363 година Теодосий Търновски тръгва към Патриаршията в Цариград, взема със себе си и двете търновски момчета, двамата прилежни и будни млади монаси. Там те ще бъдат около Патриаршията, както и в Атонската монашеска република, ще останат там и след 1369 година, когато в Цариград свършват земните дни на учителя им Теодосий. Как са се казвали преди Килифаревския манастир не знаем, но вече е време да кажем, че това са бъдещите Евтимий и Киприан. Там те се запознават с исихаското учение, което проповядва единение с Бога чрез отдалечаване от живота, мълчание, бягство от земното, молитва, безмълвен покой и такива ще останат завинаги. Техните имена ще се съхранят във времената и затова нека проследим с по няколко думи житейските им пътища поотделно.
Бъдещият патриарх Евтимий, роден около 1330 година, след смъртта на Теодосий Търновски остава една година в Цариград и Студийския манастир и седем години в Света гора в Зографския манастир. В тези осем години Евтимий вече бил известен сред духовенството като твърде образован монах, от Патриаршията държали да остане в Цариград, но в 1371 година, несъблазнил се от предложенията, той се завърнал в родното Търново "със сонм последователи". Истински исихаст - настанил се в близка пещера, основал и съградил манастира "Света Троица", създал книжовна школа, в 1375 година бил вече патриарх, срещнал в 1393 година нашествието на агаряните, в 139? година бил заточен в Бачковския монастир, където е доживял дните си, казват до 1406 година. А какво е сторил в живота си ще ни разкаже друго перо и аз ще го преразкажа в последващите редове.
Няколко години по- млад от Евтимий, Киприан останал в Цариград и след него. През 1373 година Патриаршията го изпраща втори път в западноруските епархии да ги помири с Володомирските митрополити. До помирение не се стига. Само да кажа тук, че тези западноруски епархии на Бяла Русия, на Мала Русия, тогава заедно с Литва, са във Великото литовско княжество, което е "от океана до Илирик", което ще рече от Балтика до Черно море, а Илирик се наричат "сръбските земи". В това Велико литовско княжество след езичеството княз Миндовг вече е въвел християнството. Колкото на изток княжествата се делят и враждуват, толкова литовският престол крепне в битките с рицари- меченосци, с отряди на Ливонския, на Тевтонския орден, от 1246 година град Навагрудак е столица, държавният език е старобеларуският. След Миндовг на престола е Гедиминас, след него Алгеридис и точно при него идва Киприан. И Киприан, и Алгеридис поддържат идеята Великото литовско княжество да си има свой митрополит и Алгеридис предлага на този пост да остане Киприан, но при условие - след смъртта на московския Алексей да присъедини и московските епархии.
През 1375 година Киприан е ръкоположен за митрополит Киевско- литовски. През 1378 година патриарх Алексей умира, но за неговия стол Патриаршията в Цариград има друг кандидат, ще има дълго лавиране, в което ще се намеси и Димитрий Донски, и Киприан ще стане митрополит Московски и на цяла Русия едва в 1390 година.
През 1380 година Димитрий Донски е сразил татарите на Куликовското поле, Москва почва да се възмогва сред монашески борби, дипломатически тъмни козни и компромиси, в 1242 година на Чудското езеро Александър Невски е разгромил Ливонския орден, но татаро- монголските нашествия от изток не секват - идва, превземат, опустошават. Откъм Босфора тътнат барабани и пищят иноверски зурни, ногайската орда отправя поглед и към Киев. Още е далече могъща Рус, още не е проехтял гърмът на Грюнвалдската битка, където в 1410 година литовци, руси, поляци и чешкият отряд на Жишка събарят от конете и от върха на славата рицарите на Тевтонския орден. Сега сме в началото на ХV век, в 1406 година, когато племенникът на Киприан е извикан при него в Москва и той по път за там, на река Ньоман научава, че чичо му е починал. Този племенник на патриарх Киприан - Григорий Цамблак - е монахът тъмен, който е обект на моя разказ и от него ще научим много и за него, и за родината ни в следващите редове.
Да проследим телеграмно и него като биография. Роден в 1364 година в Търново, патриарх Евтимий му е роднина, патриарх Киприан му е чичо, покрай тях той се е замонашил в някой от търновските манастири и като предците си се отправя към Цариград, към Атон. От писанията му ще разберем, че познава Студийската обител, Пантократорския манастир и ще го видим след време игумен на Дечанския манастир в Сърбия. Вече забелязан - към 1401 година този килиен инок на патриарха в Цариград бива изпратен в Молдовлахия - да проучи за какво спорят митрополит Йосиф Мушат и Александър Воевода. Така ще го виждаме и през следващите години: той е във Византия, в Сърбия, в Румъния, в Литва и вече никога в Родината си, в България. И за този метежен дух ще си спомним думите на Петър Динеков: "О, животът на Григорий Цамблак - това е такава легенда, това е такава поема".
След мисията си в Молдовлахия, след година игуменство в Плинаирския манастир край Цариград - ето го с нова мисия на Патриаршията: ако може да се урегулират конфликтите между руския митрополит Алексей и литовските князе. И тъкмо ще види за какво го вика с писмо чичо му Киприан. Но, както казахме, на път за Литва на река Ньоман той научава за неговата смърт. Чичо му го викаше може би нещо да му помогне, нещо да му предложи, защото вече беше разбрал, че е мъж предан и верен, образован и делови. Такъв щеше да го види след време и княз Витолд и шега на историята: както Алгеридис беше предложил на Киприан да остане за митрополит в Литва, така Витолд ще предложи същото на Григорий Цамблак. Какво и как ще стане - това ще видим след два абзаца. Нека сега временно да загърнем тази страница и през Кареличи, през Ваукавичи, през Сялец да идем в днешния малък град Навагрудак. Ето ни и в онова време, и там. Както казах, Навагрудак е столица на Великото Литовско княжество, любима резиденция е на князете Миндовг, Алгеридис, Йогайло, те всички го обичат, а повече от всички Витолд, който взел че го завещал на жена си Уляна. На височината му е замъкът, строен в ХII век, зидът му е със стени дебели по два метра, ето ровът, който, пълен с вода, го огражда, ето непристъпните стени, ето... само че ето... сега е 1962 година, сега това са руини, руини от кулите, от зидовете, височината тъне в зеленина, ще погълне оцелелите останки, Васил Биков и Нил Гилевич ми показват старите църкви, разказват ми за князете и за онова време, когато митрополит тук бил българинът Григорий Цамблак.
Тогава това изречение е звъннал и отминал малък сигнал, който след пет десетилетия ще ме върне пак в Навагрудак, аз ще бъда пак при все така червенеещите се руини, ще бродя из малкото сегашно градче, ще спирам дъх в Борисоглебската църква, където е държал красноречивите си свещенически проповеди Григорий Цамблак, ще стоя пред портрета му и пред вещите, до които се е докосвала митрополитската му ръка. Сега пак обръщам страницата на историята и сме в стария Навагрудак при Витолд и Григорий Цамблак.
Когато преди трийсет- четирийсет години с Андрей Германов превеждахме поемата на белоруския писател Никола Гусовски "Песен за зубъра", аз се вглеждах и в латинския оригинал - "Carmen de bisontis".
Там князът беше Витолдус, оттам аз го взех за Витолд, както католическите летописци и изследователи го наричат Витолди, Витолд, князът е Йогайло, а не Ягело, наричам и реката не Немани не Ньомаунас, а Ньоман, градът не Новогрудок и не Новогрудек, а Навагрудак, казвам Вилня а не Вилнюс - както го наричат белорусите. Виждам, че изследователите пишат Витолд, но нека ми бъде позволено да бъда последователен да го наричам Витолд и тук, пък и това не е от особено значение. Та, именно от "Песен за зубъра" аз зная къде и как властва Витолд, какъв честен, жесток, но справедлив, неотстъпчив владетел е бил той.
Отправя молба до Патриаршията в Цариград да утвърдят Григорий Цамблак за митрополит на Великото литовско княжество. Но патриаршията не е съгласна да се създава нова митрополия, да се обособява автономна западно- руска църква. Киприановият стол в Москва е зает от гърка Фоти. На практика се оформят вече две сили: разгромът на татарите сплотява Владимиромосковското княжество с център Москва, династичната уния между Полското кралство и Литовското княжество сплотява другия център, където са Вилня и Киев. Витолд е католик, но голяма част от населението е православно, Киевската митрополия е нужна на това паство или него ще го отвлекат към католицизма...
Витолд изпраща делегация в Патриаршията в Цариград. В делегацията е и самият Григорий Цамблак, но оттам не само отказват да го ръкоположат, но го и анатемосват и отлъчват от църквата. Патриаршията благословия не дава, но не се дава и Витолд. Свиква втори, трети, четвърти епископски събор в Навагрудак и на 15 ноември в 1415 година Григорий Цамблак е тържествено хиротонисан за Киевски митрополит. Цариград научава това и пак го анатемосва и отлъчва от църквата. Само че проповедите му се слушат и пълнят църквите, за всички става ясно, че това не е обикновен сладкодумен пастир, а високонадарен просветител и химнописец и ще видим какво вече е написал в своите метежни житейски години. По това време хан Адигей опустошава Киев, Григорий Цамблак пренася митрополитската катедра във Вилня и установява своя резиденция в Навагрудак.
Още едно събитие съпъства неговия живот. От 1414 до 1418 година в германския град Констанц се свиква голям католически събор. Казвам голям, защото летописците ще отбележат, че в четирите години през десетхилядния град ще преминат сто хиляди делегати, между които и патриарси, и папи, 33 кардинали, 47 архиепископи, 145 епископи, 150 игумени, 2000 представители на 37 университета, 5000 монаха. Там е избран папа Мартин V, там е осъден, за да отиде на кладата Ян Хус, там се явява митрополит Григорий Цамблак начело на делегация (цифрата е точна!) от 300 души полски, литовски, руски князе, боляри, велможи, духовници... За да го посрещне излиза на края на града самият император Сигизмунд. След срещата си с папата Григорий Цамблак говори на събора за нуждата от единение на двете църкви, един е Христос, казвал, докога единната християнска църква на две ще се дели, докога източната ще укорява западната, западната източната - е питал и всичко това е съотнасял към обстановката, когато Балканите, когато неговата Родина се погазват от иноверци с ятаган и кръв. Съборът е католически, но Григорий Цамблак и неговите духовници провеждат литургиите си в либерална обстановка по православному, за уния с католичеството не се говори, макар че и тази вина ще му вмени Цариград и след констанския събор за трети път ще го анатемосат и отлъчат от православната църква.
Дали номадският му живот, дали вечното му творческо безсъние, обвиненията в кариеризъм, постоянните интриги срещу него, изгнаничеството вън от Родината, несекващото скиталчество, болката, че патриаршията в Търново е превърната в джамия, дали всичко това не се съюзява с върлуващата по това време чума и през зимата на 1419- 1420 година този три пъти отлъчван и нека
бъде триста пъти прославян син на България умира далече от нея, ненавършил и 60 години и къде му е гробът "днес никой не знай".
Дотук с "биографиите" на тримата духовници. Ногодините на тези биографии са пълни с книжовно творчество, съсредоточено за Евтимий най- вече в неговата школа, в неговата амбиция да преведе и обнови старите преводи на божествените книги, защото много от тях са преведени "не хитре и некако грубо". Понякога непълното знание на гръцкия език, понякога недотам просветените преписи се подлагат на веща редакция, на сверяване с оригинала, на правописна изисканост, на въвеждане на нов литературен стил и тази смела Евтимиева реформа днес ще снабди църквите и манастирите с точни и грамотни четива, и ще ги предаде такива "на вси славяни". Сам Евтимий, който от 1375 година е търновски патриарх, ще напише в това време с кирилски букви жития и похвални слова за Иван Рилски, за Константин и Елена, за Иларион Мъгленски, за Филотея Темнишка, по поръчка на Иван Шишман за света Петка, ще попълва църковния календар със слова и беседи за наши празници и светци. Образовал се в библиотеките на богатите манастири, той пише емоционално, патетично, исихастът агиограф ще свързва високото слово и с реалната действителност, така че "да се опознае човека както се познава орелът по перата, по ноктите лъвът". Известен на мнозина в Цариград, когато се завръща в България този църковник, обществен деец, проповедник и пастир, гонител на еретиците и блудниците, "крепител и красител" може го това "плетение слов", прави всичко "по лепоте". Сравняват го с Мойсей, но Мойсей водел людето към земята, а Евтимий към небето. Наричат го "велик художник на славянската писменост" и затова когато го отвеждат от покорено Търново, Йоасаф Бдински от Страцимировото царство ще рече: "По- добре беше слънцето да изгаснеше, отколкото да замлъкне Евтимиевият език". А какви думи ще каже Григорий Цамблак ще видим в първото "Похвално слово".
Както Евтимий, така и Киприан следва своята монашеска и просветителска мисия, но него животът го отвежда далече от Родината. "От България отгледан, но е даруван на Русия". След десетгодишния си престой в Атон той е вече митрополит Киевски, във Великото литовско княжество като църковен деятел се бори да заздрави църковния живот в новото си отечество, да уеднакви църковната практика с тази на България и Византия, по примера на Евтимий поправя богословските текстове, гони еретиците, стреми се да внедрява единство между южнославяните и московците, да се превърне Москва и в църковен център на цяла Русия.
През 1379 година на път за Цариград се отбива в родното Търново да види своя град, брат си и другите си роднини да види, да побеседва с духовния си събрат Евтимий, да се срещне със своите сънародници. Приет е изключително тържествено, сред множеството погалва по главичката своя племенник, момче тогава (това е бъдещият Григорий Цамблак, това е първата и последната им среща), трогнат е от поклоните и прегръдките, от възгласите и благословиите, от дъха на Родината.
Като творец Киприан създава "Похвално слово за Петър" и житие за него, той е първият московски митрополит, прави преписи на Лествицата на Йоан Синайски - стълбицата, по която монахът да се изкачи до висшата любов, прави съставителства, отправя "Поучение до Новгородското духовенство", "Поучение до Псковското духовенство", прави преписи на наричаните в годините Киприанов Служебник и Киприанов Требник. Посланията му са многобройни, често имат делничен делови характер, те не са от особено значение, но пренасянето и продължаването на търновските книжовни традиции извън пределите на България - това е друго нещо и то винаги ще се свързва и с името на Киприан. Благодарение на него руската църква започва да чества и някои български светци, а след смъртта му и самият той е канонизиран за светец.
Една добавка: заупокойната литургия по случай тригодишнината от смъртта на Киприан е трябвало да бъде отслужена от Фотий, неговият наследник. На нея, във великолепния Успенски събор, присъствал Великият княз Василий Дмитриевич, Великата княгиня София Витолдовна, Великите боляри и болярки, най- добрите църковни певци, но Фотий не отишъл, а изпратил своя подчинен Цамблак. Упреквали Фотий, че не е редно, но той отговарял: - Цамблак има сан, пък му е и роднина.
Възхитен от младини от Евтимий и Киприан, Цамблак ги смята за свои учители и своята възхита влага във възторжени думи за тях. След литургията произнесъл своето надгробно слово. То събудило изненада: не приличало на други надгробни слова. Взел висок тон още в самото начало, проповедникът докрай не изпускал панегирична гама, очертавал образа - какво е бил Киприан и какво сме изгубили с неговата смърт, наричал го "съсъд на добрия дух", "незалязваща заря", "проповедник на истината", "на благочестието гусла", "чаша трезвеност", "словесна сол". С думите на Христос сякаш му казвал: "Благий и верний робе, в малкото беше верен - над мнозина ще те поставя". Защото Киприан бил "твърд зид на славния град Москва", "просвещение на руската земя".
Григорий Цамблак в духа на религиозната фантастика разказвал в словото как при гроба на покойника се случват чудеса, как хром прохожда, как сляп проглежда, защото искал да го възслави и извиси. Задавайки въпроси и цветно влизайки в отговори, Цамблак водел непосредствен диалог, с възклицания и повторения постигал градация, в риториката му имало и мъка, и гордост, и поука, и носталгия, която висяла в душите и на двамата при произнесената и непроизнесената дума Отечество и защото тук Търново било наречено "великият град, царицата на градовете". Говорейки за покойника, писателят намесвал в разказа и себе си и това вече чукало на вратите на предренесанса. И той ще се гордее, че реките български извират само от България, не идват от другаде, но отиват навсякъде.
Препълнената църква, песнопенията, високото слово на търновчанина от амвона предизвикали отзвук пълен с възхита и похвали. Великият княз поканил Цамблак на тържествен обед в двореца. Всичко стигнало до ушите на Фотий, който пропуснал такъв шанс. И обвинил Цамблак, че не всичко било по канона, че защо е произнасял слово, че в словото си бил говорил и за себе си - и го лишил от възможност да води църковни служби, като го заточил в Киевско- печорската лавра. Там той престоял над своите книги, над подостреното перо, чернилото и белите листи три години. Оттам го извикал самият княз Витолд и го изпратил с мисия в Москва при Фотий.
- Защо тъкмо тебе? Защо не някой от епископите? Как така си се добрал до княжеския двор - гневял се гъркът, а Цамблак отговарял:
- За да не прави впечатление, твое Високопреосвещенство. Пък и мнозина ме смятат за твой враг. А князът те моли да поживееш поне година в Киев.
Фотий отказал. Щял да посети Киев евентуално през лятото на следващата година на път за Константинопол.
Княз Витолд фучал:
- Събира данъците, праща ги към Босфора, а да посети диоцеза - не иска. Не приема моята покана? Киев е имал митрополит и пак ще има!
Цамблак се върнал в лаврата. Това е в 1413 година. В 1414 Витолд пак го вика да се яви в Навагрудак, където свиква църковен събор. Иска да се напишете писмо до Патриаршията, протест срещу поведението на Фотий. Епископите плахо отказват:
- Как така! Единствено Негово светейшество патриархът има право да му държи сметка...
- Добре, казва той, писмо до патриарха ще напиша аз, но вие ще напише писмо до Фотий за тези неща, които говорихте на събора.
Писмото било написано, подписано от осемте епископи и заминало към Москва. А към Цариград заминал Федосий Полоцки с писмо- молба да бъде ръкоположен за митрополит на Киев. Молбата на Витолд не била приета. Партирашията съгласие пак не дава, но и Витолд пак не се дава. Изпраща ново пратеничество, преговорите ще води Григорий Цамблак. И той се връща с решителен отказ. Витолд свиква наново епископите в Навагрудак и третата делегация среща отпор. На четвъртия Събор и без съгласието на Патриаршията Цамблак е избран за митрополит на Киев. По канона гласовете на трима епископи са достатъчни, за да изберат митрополит, а тези са осем. Избрали го, а Цариград надава вик, че с обособяването на Киевско- литовска митрополия се разцепва православието, че симпатиите на Цамблак към Рим и папата можели да доведат до уния, до униатство, обявява Събора в Навагрудак за незаконно сборище и Цамблак пак го анатемосали.
В това време татарските конници на Едигей превзели Киев, разрушили митрополитския дворец, срутили олтарите - Григорий Цамблак бил принуден да премести седалището на Митрополията от Киев във Вилня с резиденция в Навагрудак. И да научи, че в Цариград Йоан VIII Палеолог се е оженил за дъщерята на княз Василий Анна - Москва се сродява с Византия! - че е починал старият патриарх Евтимий II и че новият патриарх е българин! - най- малкият син на царското семейство, братът на Иван Шишман и Срацимир - Йосиф Втори.
По православието във Великото литовско княжество си има вече покровител, а нали след третия си брак и езичникът, после католикът Витолд е преминал към източното православие...
Какви зашеметяващи събития, какви главоломни времена, когато над Балканите кръстът Божий е строшен, жените прилепват на гърди ръце и плачат, Янтра се вие и тече през края на ХIV век, няма го вече българският цар и перото на Григорий Цамблак ще запечата всичко това - с войните, вярата, разрухата, козните, страданията, интригите, изповедите, със всичко, което е ставало пред очите му и в душата му.
Казах, че надгробното слово не е първа негова литературна творба. Десет години в Атонската монашеска република, около Патриаршията в Цариград, килиен инок на патриарха, синкел, бил е и в Зографския манастир и затова изследователите допускат, че той е авторът на разказа за зографските мъченици, дето на път за Цариград латински бойни отряди искат да влязат в Зографския монастир, българските монаси не им разрешават и те убили двадесет и един от тях.
Той е авторът и на разказа за пренасянето на мощите на света Петка от покореното Търново, пренесени тук от Епиват още по времето на Иван Асен II. Вдовиците на княз Лазар от Сърбия и на серския деспот Углеш измолили да ги вземат оттам да не ги покварят завоевателите. Пренесли ги във Видинското царство на Срацимир, след неговото падане още веднъж в Сърбия и Цамблак ще нарече тези две жени монахини "великопохвални мъже". Календарът не може да каже дали преди или след това, но се срещаме с него в Сърбия, където той е игумен на Дечанския манастир. Манастирът е построен с ктиторството на Стефан Урош III, оттам кралят ще остане в историята с името Стефан Дечански. Връщаме се малко назад, за да видим, че Сърбия все още не е под турски ятаган, но от първата битка с исмаилтяните при село Чирмен през 1371 година не бликат много надежди. Скоро ще дойде и разгромът на Косово поле през 1389 година. Григорий Цамблак знае всичко това и може би, за да вдъхне кураж, ще възвеличи династията, ще се опита да вдигне челата нагоре. Пък и каква тема се открива пред писателското му перо! И се ражда житието за Стефан Дечански:
Втората жена на крал Милтутин му внушава, че първородният му син Стефан иска да го свали от престола и го подбужда да го ослепи. Суровият и жесток владетел се поддава на козните на мащехата и сторва това. Ослепеният е отстранен в Константиновия град. Прекарва години на примирение и постничество, всички забелязват колко е скромен, смирен и търпелив, Палеолог дори го посещава, беседва с него, обядва с него и става чудо: нали Николай Мирликийски както и по- рано беше му се явил насън, пак се явява и му връща зрението. Без никой да разбере това, с превръзка на очите си, връща се той у дома, разкаяният баща го моли за прошка, след смъртта му Стефан сяда на трона. Брат му Константин, синът на мащехата, завижда:
- Как може, казва, сляп човек да бъде владетелят!
Стефан му предлага второто място в управлението, Константин не се вслушва в братския съвет, пламва война, падат жертви, пада убит и Константин. После срещу Стефан се опълчва и българският цар Михаил Шишман. Стефан му казва:
- Защо се мъчиш да погубваш българските и сръбските родове? Ако ли пък си толкова войнолюбив - насочи оръжието против варварите (турците), а не срещу христовите люде.
Но знаем какво става при Велбъжд. При това в битката са 5 срещу 1000. Макар и повече - българите са победени, пада убит и Михаил Шишман.
Щяха да галопират годините, да галопират, за да стигнат до Димчо Дебелянов, който във войнишка куртка ще пита за другия във войнишка куртка:
Кой го тук доведе
в ден на вихрени победи
да умре непобедил,
така както крал Стефан чрез перото на Григорий Цамблак беше питал преди 6 века. Беше питал, за да ни каже тази галопираща история, че нейните победи и погроми се повтарят.
В чест на победата крал Стефан ще построи нов манастир и в мир ще чака следващите дни, защото, макар и обрисуван от автора като хиперболизирано добър човек, той е такъв. Не е такъв обаче следващият Стефан - синът му Стефан Душан, който, жаден да седне на престола, заточава баща си в град Звечан и заповядва да го удушат. Многострадалното тяло е погребано в Дечанския монастир, край него ще започнат да се случват чудеса, при него след 7- 8 десетилетия ще дойде монахът презвитер Григорий Цамблак и ще ни разкаже тези тъжни и поучителни страници от историята. Ще ни каже, че "не имената прославят делата, а делата прославят имената". Едно от тези имена е Стефан Дечански, канонизиран за светец само десетина години след печалната му смърт.
За изследователите номадския живот на Григорий Цамблак освен на български и византийски се дели и на сръбски, румънски и руски период. Тук свършва сръбският, защото Патриаршията го изпраща с мисия в Молдовлахия със своята дипломатичност да урегулира отношенията между Цариград и Александър Воевода. И между мисията и литургията - за писателя нова тема.
В Белиград, сетнешният град Акерман, е пристигнал кораб от другия бряг на Черно море. С него от Трапезунд в Белиград е дошел богатият гръцки търговец Йоан. Григорий Цамблак следва легендата и строи драмата така: Йоан е християнин, епархът на града е перс, слънцепоклонник. Капитанът на кораба, еретик някакъв, излъгва епарха, че Йоан бил искал да си смени вярата с неговата. На многолюдното тържествено зрелище обаче се оказва, че няма нищо подобно. Тече диалог като в античен спектакъл. Гневният епарх заповяда мъчения, следват тояги, побоища, вериги, хвърляне в тъмницата. На другия ден колкото мъчителят се вбесява от гняв, толкова смиреният Йоан се моли на християнския бог да му праща сили да издържи изпитанията. Връзват нозете на Йоан, буен кон го повлича за присмех през града, екзалтиран евреин от тълпата му отсича главата. През нощта обаче над поруганото тяло се спускат отвесни лампади, трима светозарни мъже като че кадят покойника, някакъв съсед вдига лък към тях да ги простреля, ръцете му се вцепеняват... Случват се и други божествени неща, разчува се навсякъде, владетелят на Молдовлахия заповядва да пренесат мощите на мъченика в столицата Сучава. Вместо да се върне в своя Трапезунд, казва Григорий Цамблак, Йоан се възнесе към горния Йерусалим.
Мъчението на Йоан Нови Сучански, написано, разбира се, на български език, е първото значително агиографско съчинение в старата румънска литература. Традициите на Търновската книжовна школа стигат и тук, възпетият стоицизъм увенчава Йоан със славата на верен воин на Христовата вяра.
Григорий Цамблак е верен служител на черквата. На нея той служи като монах, като игумен, като презвитер, като посланик дипломат, като проповедник, на нея е посветено и талантливото му писателско перо. Около 50 са неговите жития, слова, разкази, послания. Надгробното слово за Киприан е написано в Плинаирския монастир, с него Григорий Цамблак се отправя на север. Нека да повторим, че това е времето, когато христяните от тези земи не се делят на беларуси, украинци, руснаци, всички се зоват с общо име руси и затова историците наричат този дял от живота му неговият руски период. Неуспял да се срещне с патриарх Киприан, който беше го извикал, той остава във Великото литовско княжество, където написва своята най- ярка творба - Похвално слово за патриарх Евтимий Търновски".
Започва с "Благослови, Отче", пита се "Ще дръзнем ли да го възхвалим", отговаря си "Ще дръзнем всячески" и се оставя във властта на чувството и на перото. Да, и на чувството, защото ще пише за учителя, от когото се възхищава и за когото ще търси и намери най- топли думи. Той ще го види като божи служител, несъблазнен от примамната перспектива да остане в Цариград около Патриаршията, а като родолюбец, който ще се върне в Родината си, при своя народ. Високообразован, той има и идея как ще предаде това, което знае, как ще бъде полезен на другите. За да се предаде вярно и добре писаното в божиите книги на български език, е нужно да се направят нови преводи: някои са неточни по смисъл, някои са изопачени при препис от препис, някои са далече от моженето да се прави "плетение слов", не са направени "по лепоте". В това му помагат негови ученици и последователи и ако знаем за Златния век на българската книжнина по Симеоново време и за Охридската школа, ето го възкресно това начало в Патриархевтимиевската Търновска книжовна школа. Тя ще остави и предаде на бъдещото жития, послания, слова, проповеди точни и изящни. Както навремето са отивали на север от Плиска и Преслав, сега тръгват натам от Търново.
Патриарх Евтимий е обрисуван като народен просветител и пастир, воин на духовната бран, "неподвластен на монетата и на корема", богоносен мъж с остър ум, у него дори диханието е песен. Нали още в Килифаревския монастир Теодосий Търновски бе предвидил изпитанията и бе му казал: "Но ти, чадо, бъди мъжествен, защото ще се удостоиш със вериги и с апостолско гонение".
Църковните послания най- често имат общ характер и библейски герои, но Григорий Цамблак приземява нещата, въвежда Евтимий след бляскавия Цариград направо в пещерата край Търново, вижда го като трудолюбив, скромен човек, който води "птичи живот", рисува го като участник в борба "по- силна и по- люта, защото не е борба на плътта, а е борба на мисълта". А той е "оръдие на духа". Той е праведен и върви и ще върви след своята правда неотстъпно през този свят, където "душата на царя е повече златолюбива, отколкото христолюбива". Цамблаков литературен прийом е да диалогизира със себе си - като разказва за седемдневния празник, където някои се отдавали и на греха, се пита:
- Какво стори премъдрият?
- Отмени празника, казва. Или:
- И какво стана после? - И разправя как справедливостта победила. Или:
- Какво направи небесният човек?
- Закла ги с ножа на словото, отвръщал.
И зад случки и срещи се възправят метафори с непреходно значение. Когато го заточават на остров Лемнос по- малко хора знаели за него, когато го освобождава императорът и моли за прошка - целият Цариград говори за това. И Цамблак изгражда притчата: Хвърляш ли върху въглена слама, пламъкът по- висок ще се издигне. Като иска да говори за неговото просветителство, ще рече:
- Слезе от върха на планината на разума, ще изгради образ: свещта не трябва да стои под връшник, а да се постави на свещника.
Патриарх Евтимий е народният човек, който чува молбите на хората от полето, че сушата ще ги остави без зърно и хляб, успокоява ги, моли се през нощта, събира на другия ден и мъже, и жени, и децата - Господ чува всеобщата им молитва от полето и над равнината руква дъжд.
Казах - над полето рукнал дъжд. Стига да не е дъжд от стрели и ятагани, какъвто надвисвал над Балканите, над България. Надвиснал и над Търново. Три месеца траяла обсадата на нашия Царевград, накрая исмаилтяните пробили стените, разкъсали обръча, нахлули по стъгди и улици, доброненавистният искал с огън да гори града, жителите му на късове да сече. Страдал йереят като гледал как трудовете му се потъпкват, как светините се хвърлят на псетата. Прокуден от църквата си, отишъл в друга, поучавал, утешавал, подкрепял уплашените и слабите. Новият господар на града свикал просветените люде, търговците, първенците на столицата да проведат "държавен разговор". Били 110 души. Видял ги в ръцете си - кръвожадникът хлопнал вратата и насред църквата заклали всички до един. "Във забава за ножа превърнали гърлата им, пише цамблаковото перо, телата им хвърлили за храна на птиците небесни". Накрая войниците грабнали и йерея. Съблекли одеждите му и го отвели до градинската стена, всички да видят позорната му смърт. Ни трепнал, ни преклонил глава, укорно той казал:
- О, несправедливецо, защо така безшумно и долно унизи величието на моето достойнство! Трябваше първо свещеникът да погине, а след това жертвите. Трябваше пастирът да върви пред стадото, както и бащата пред децата.
Така рекъл белокосият пастир, призовал палача, навел бяла глава и протегнал шия. Но когато оня дигнал десница - ръката му се вдървила. Това хвърлило в ужас цялото исмаилтянско сборище, вай завикали и всички се разбягали кой накъдето види. Върнали одеждите на божия човек, той тръгнал спокоен назад. Подир чудото решили да го изпратят на заточение, както и много търновчани. Тръгнал той пред хората като втори Йеремия. Гледката предизвиквала сълзи дори у камъните. Разделяли се деца от бащи, братя от братя. "Ония дни бяха дни на плач", казва Цамблак. Защото има ли нещо по- горчиво от изселването? Прегръщали се един друг, прощавали се, ридания огласяли местността. Сред всички, подпирайки се на жезъла си, вървял пеша великият Евтимий, обливан в сълзи и с душа наранена от хиляди стрели. Жени и мъже падали в нозете му, целували му ръка, наричали го баща и учител, докосвали дрехите му, скубели тревата, по която стъпвал, питали:
- Кому ни оставяш, добри пастирю?
- На Света Троица ви оставям, сега и во веки, отвръщал той.
И това ние го знаем, българи, ние я имаме тази трагична картина, защото го е имало тогава този монах тъмен и пресветъл, този Григорий Цамблак, който да го види, чуе, преживее, запише и да ни го даде. На нас и на вековете.
Как ми се ще тук да вместя строфата на Ивайло Балабанов
със кремъклия пушка, с проста сопа,
със камък и стрела от бучениш
дедите ни завардиха Европа
и турците не стигнаха Париж
и колко ми се иска тя да е вярна, но историята не е записала нито една голяма насрещна битка на братята българи като битките на сърбите: чакали сме в отбрана своето заколение, чакали сме като обречени и в Търново, и в Никопол, и във Видин. Да, ще потръпваме винаги от ехото на
Откак се е, мила моя майно льо, зора зазорила,
оттогаз се е, мила моя майно льо, войска провървяла...
...на чело им, мила моя майно льо, сам цар Иван Шишман,
но Стефан Цанев в своите "Български хроники" ми казва, че цар Иван Шишман никакъв го е нямало, не е бил дори при защитниците в Търново, бил се укрил някъде в Искърското дефиле при манастира, в крепостта Урвич, после в обсадения Никопол, после някъде в безславна смърт...
Гениални безименни певецо на безсмъртната песен, боли ме да ти кажа тези думи, но нека да знаем истината и пак през сълзи да останем в плен на красивата илюзия.
Упованието на Търново е бил Патриарх Евтимий.
Него го заточили в Бачковски манастир.
- Ето покоището, дето ще прекарам останалите си малко дни, докато Бог ме освободи от телесните окови.
- А що правел там светият старец?
- Ходел на лов, отговаря летописецът. Не за риба, а за човеци.
На поклонение при него идвали хиляди. Над земята на българите падала тъмна нощ.
Не зная дали успях добре да препредам Цамблаковите думи, дали се усещат в преразказа стона, мъката и вярата, ритмиката на неговата фраза, ораторския му патос, възхитата му от светите неща и омерзението му към скверното и ниското. Той е най- бележитият ученик и последовател на Евтимий Търновски, един от най- талантливите старобългарски писатели, голям родолюбец, човек с големи идеали и много енергия, истинска ренесансова личност, както казват познавачите и това го знаят всички славянски (и не само славянски!) изследователи на многобройните преписи на неговите творби. Той пише просто, смело, сочно, вдъхновено, сменя тона и фразата, умело играе с градацията: - Нима се опечали Евтимий, нима изпадна... нима се предаде... нима побегна... Когато чете надгробното си слово за Киприан, пита: - Къде е окото, което съзерцаваше небесното?... Къде е езикът, който беше страшен за еретиците... къде е десницата, която... къде е ухото, което, къде е... - сипе възгласи, въпроси, постига и конкретност, и пищност, и винаги е развълнуван. През него традиционните форми на житията вече могат да бъдат обновени, в тях можем да видим природата около Дечанския манастир, който "е заграден от високи планини откъм запад, стръмнините го пазят, от източната му страна тече река, въздухът е хубав, той е изграден много чудно от излъскан мрамор"... А "при Търново се простира една местност отделена от него само с една река, местността е пълна със злак, водите на реката наслаждават първи очите, преди вкуса". При битката край Велдбъжд се е проляла толкова кръв, че "полската трева и водите на Струма почервеняват", разбитото и раздробено от побоищата тяло на Йоан Нови Сучански е нарисувано така зримо, като че ли това е разбитата и раздробена Цамблакова Родина.
Традиция е в разказите на художника да се случват чудеса, да се спускат над гроба лампади от небето, хром да припне, сляп да прогледне, тримата светлозарни мъже да се възнесат като видение, да има мистика, но има в Цамблаковите страници такъв многоговорещ приземен реализъм: императорът Сигизмунд излиза накрай града, за да го посрещне, султан Баязид става на крака, когато довеждат при него патриарх Евтимий. Риторика и предметност, исторически факти и биографични данни правят страниците му ярки и трайни.
Какво казва Витолд на епископите? Него го познавам от по- рано, от "Песен за зубъра". Там той беше често споменаван и обрисуван. Виждах го като голям властник и голям справедливец. Награждаваше със златна чаша победителя и със строга присъда виновника. Такъв беше подалият се на подкуп съдия. Взел пари, за да реши делото както му иска даващият парите. Съди сам Витолд. Довеждат на площада виновния съдия, връзват единия му крак за един кон, другия за друг кон, плесват им по бич и присъдата е изпълнена. Смел, решителен, човек на действието - те са си допаднали по характер със Цамблак и ние го виждаме как веднъж, два пъти, три пъти събира в църквата епископите, князете, болярите, велможите, архимандрити, игумени, попове - иска поддръжка за обособяване на Западно- руско- литовско- киевска митрополия. И на въпроса си "ако не го изберете" отговаря "лошо ще умрете". Ами закриването на Търновската патриаршия и превръщането Ј в епископия, при това с епископ грък, не е ли съглашение между султана и гръцкия патриарх? И довеждам тук Цамблаковата фраза, която ми звучи като скрижал: "Това зная аз и иначе то не е е".
Не ще да е новост мисълта за свободата на църквата от държавата. Понякога това е толкова илюзорно, обаче. Видяхме го в току- що казаното. И патриарх Евтимий го е изпитал - още като монах в Атон бил пуснат слух, че той е богат. Императорът му поискал да внесе пари в хазната. Къде пари у монах! И той го заточил - държавникът монаха - на остров Лемнос. Разбрало се след време, че това е интрига и завист - императорът му искал прошка.
Когато татаро- монголите нахлули в Москва - патриарх Киприан избягал в Твер, скрил се. Така ли? И князът го наказал - държавникът патриарха.
Когато митрополитът Фотий иска да отиде в Киев, след като по- рано е отказал, стражите на Витолд го спират, вземат му парите и обръщат каляската му за обратен път.
Сложно е времето, когато Григорий Цамблак е във Великото литовско княжество. Християнизирането е дълъг и мъчителен процес. Католици са феодалите, а крепостните селяни са източноправославни. Православните църкви във Вилня са повече от католическите катедрали. Посланик на Витолд и Йогайло, Григорий Цамблак отива на католически събор в Констанц, воден от утопичната идея да помири западната и източната църкви и от ясното виждане колко е нужно едно общо християнско единство, една антиосманска коалиция за отпор на настъпващият тъмен облак на мюсюлманството. И в това време, без да се напуска "пространството на чистата съвест", в най- зрелите си и плодовити години писателското перо непрекъснато да твори. Един от най- талантливите писатели на славянското средновековие, както казва Пеньо Русев, създава жития, разкази, попълва църковния календар със слова за Димитър Солунски, за пророк Илия, за Йоан Кръстител, за Връбница, за Събота Сиропустна, за Светите 40 мъченици, за Велики Петък, за Успение Богородично, за още други поводи и празници, които ще съставят бъдещата "Книга на Григорий Цамблак" и словата му ще бъдат въведени в Чети- минеите. Прецизираните преводи, новите преписи, реформите които патриарх Евтимий прави у нас, се продължават от Киприан в Русия, след него от Цамблак и той като цялост е фигура важна не само за България и за Балканите, но и за цяла Югоизточна и Източна Европа. Затова Д. С. Лихачов ще каже: "България през ХIV век е този център, през който преминава византийското влияние в Сърбия, в Русия, получило славянска окраска". Но за износа извън границите на България най- голям дял имат Киприан и Цамблак.
В сравнително краткия си живот Цамблак е църковен деятел, общественик и дипломат, проповедник, може да бъде отшелник и аскет, ще бъде наричан неуравновесена натура, авантюрист, метежник и той наистина ще бъде метежен независим дух, неординерна личност, ярък писател. Той въвежда при високата литература" исторически събития и конкретни личности, създава литература с документална историческа стойност, "събира абсолютното и вечното с конкретното и съвременното" (Лихачов), дава ни ярки свидетелства на времето, въвежда в църковната служба "болгарский роспев". Възпитан в школата на исихастите, следващ заповедите на лествицата с правилата за поведението на монаха - ще симпатизира на страдащия, ще каже "враждата е нередна и вредна", ще тъжи, че "колко кръв ще се пролее, колко майки ще се обезчедят, колко трупове от двете страни ще бъдат поднесени за храна на зверовете". Като смел художник прави и личен портрет, и експресивна масова сцена, ползва контрастите, в панегиричен дух със жар повишава тона, нагнетява с императиви, динамизира с глаголи - призовЈ, приютЈ, утешЈ, защитЈ - събира златни думи, за да изплете венец.
Венецът може да бъде дъхав и цветен, когато е за "нищия", "досточудния", "неимовития", "съсъда на добрия дух", и бодлив и жигосващ когато е за "зверовидния оня", "идола на безчестието", "доброненавистника, "светоуправника на тъмнината", "изначалния противник", "израилтянина".
Нещастието трудно да живееш като че ли е щастие за творческите преживявания - дарява ги с истини и нюанси. И се отронват изрази като "тежката вест ме срещна и вкамени", "трапезата е напоена със сълзи", "I I О бяха те, чиято кръв обагри църквата", "ще бъдеш удостоен с вериги и гонения", "налегнат от облаци беди", "себе си той записа за гражданин на горния Йерусалим, на който Бог е художникът и създателят", "и запях аз тази моя жална песен", "орелът по перата, по ноктите лъвът", "гърлата им превърна във играчка на ножа" и само отделни думи като "детелюбно", "многовъзпети царю", "о, мои сълзи", "зверовидният оня", "ще се обезчедят", "благородна душо", ще ни го покажат като много нов за тогава глас на художник по призвание, преодоляващ житийния схематизъм с ренесансов поглед към личността и ще ни обяснят защо писанията му се четат "от Атонския полуостров и Охрид до Балтийско море и Урал". Неговите писания излъчват художествена мощ, всеобщо признание е, че като лирик, като художник ученикът на Евтимий и Киприан надминава учителите си, присъствието му в старобългарската литература е най- голямо както по обем, така и по художествено майсторство.
Всякак са срещали тази неординерна личност съвременниците му, но умеещите да преценят още тогава са казали:
- Нашият манастир, пък и нашата Сърбия са малки за него.
Литературното му наследство е изследвано у нас от редица историци, като се почне от А. Т. Балан, С. С. Бобчев, Иван Снегаров, В. Киселков, Йордан Иванов, Иван Дуйчев, Петър Динеков, Пеньо Русев, Константин Мечев, Н. Д. Панайотова, Б. Ангелов, В. Велчев, Кл. Иванова, Г. Данчев, Н. Драгова, А. Давидов, Н. Гълъбов, Д. Петканова, Г. Първев, Д. Кенанов, от славистите от други страни, като Йован Раич, К. Иречек, Д. С. Лихачов, А. И. Яцимирски, Д. Раиданк, Ч. Трифунович, С. Шевирьов, Р. Константинеску, Ю. В. Елешенко, А. Каткуте, Р. Маринкович, Т. Казакова, Е. Томсън и техните проучвания и анализи хвърлят обилна светлина към това средновековие на сблъсък на племена, княжества, вери, системи, възгледи, школи, йерархии, личности. Моите преразкази са само възхита от светлите дела на тези "богоносни мъже", които са бутали на спиците на времето да върви то с книга в ръка напред.
Като завършва похвалното си слово за патриарх Евтимий, Григорий Цамблак казва:
- Нека прочее, тук да бъде краят на моето слово.
Нека тука бъде и краят на моите думи.
2009 г.

ПОЕТЪТ Г. КОНСТАНТИНОВ
С ВАЗОВАТА НАГРАДА

На 9 юли т.г. в град Сопот, в рамките на тържествата, посветени на 160- годишнината на големия български писател Иван Вазов, беше обявена Националната Вазова литературна награда за 2010 година. Председателят на Народното събрание г- жа Цецка Цачева връчи тази най- висока национална награда за литература у нас на Георги Константинов като подчерта, че тя му се дава "за цялостния му принос в българската поезия, проза, публицистика и яркото му присъствие в културния живот на България". Развълнуван от високото признание, Георги Константинов отвърна с благодарствено слово:
Уважаема госпожо председател на Народното събрание,
Скъпи почитатели на Вазовата поезия,
Ако не беше Вазов, българската литература нямаше да бъде същата.
Ако не беше Сопот, едва ли щяхме да имаме Иван Вазов.
И тук, в родния град на поета, 160 години след рождението му, нека кажем - трудно е да бъдеш българин, ако не носиш в паметта и сърцето словото на Вазов.
А самият Вазов рядко е бил наричан приживе "голям" или "гениален" от своите събратя по перо. Българският народ му е дал друга титла: "народен". Народен поет - звание високо и несравнимо. То се родее само с Ботевите стихове: "Но стига ми тая награда/ да каже нявга народа..."
Ето защо Вазов е висока мярка - не само за литература, но и за родолюбие, за истинска човечност.
Какво може да каже един човек на перото като мен, получавайки награда, носеща името на Иван Вазов?
Вероятно пак думи в същия дух. Мисля, че няма значение дали те назовават "голям" или не толкова голям поет. Важно е да се усещаш необходим поет на хората, на своя народ. Да живееш с техните грижи, болки и надежди, да твориш с чувството, че твоите думи са нужни на хората в трудното ни време. И да помниш, че ако хората виждат в тебе някаква дарба, тази дарба ти е дадена не само от небето, но и от земята, която те е родила.
Неслучайно българинът има две думи за своята родна земя: Родина и Отечество. И майка, и баща. Бих искал това синовно чувство да не ни напуска и в нашия глобален, компютърен и невинаги справедлив свят.
Носейки в гърдите това синовно чувство, ще бъдем по- силни и повече вътрешно уверени по своя европейски път.
Да живее България! Да живее българската литература! Да пребъде народният поет Иван Вазов!