начало
СПИСАНИЕ   "ПЛАМЪК"
двумесечно издание
за литература, изкуство и публицистика
   орган на Съюза на българските писатели
   
 

 основано от Гео Милев 
през 1924



        НОВИЯТ БРОЙ 



 

                 11-12 / 2009

 
             

            За да търсите по ключова дума от съдържанието на броя, моля използвайте Вашия браузер:
            От менюто "редактиране" /"edit", изберете опцията "търсене" /find (on the page) 
            и въведете избраната от Вас дума/израз от съдържанието на броя.
            С клавишите "Ctrl" и "+"   или  "Ctrl" и "-"  можете да увеличавате и намалявате големината на текста. 
             

            СЪДЪРЖАНИЕ БР.11-12/2009
             

             
             Лефтерис  ПРЕГЛЕД 
             Папалеонтиу НА СЪВРЕМЕННАТА 
              КИПЪРСКА ЛИТЕРАТУРА
             Христос Хаджипапас СЪЮЗЪТ НА КИПЪРСКИТЕ 
              ПИСАТЕЛИ И „ПЛАМЪК“
             

             Тевкрос Антиас СТИХОТВОРЕНИЯ  
             Йоргос Филипу-Пиеридис ДВА РАЗКАЗА
             Павлос Лясидис СТИХОТВОРЕНИЯ
             Теодосис Пиеридис  Из „КИПЪРСКА 
              СИМФОНИЯ“
             Манос Кралис  СТИХОТВОРЕНИЯ
             Костас Монтис СТИХОТВОРЕНИЯ. 
              „ЕДНО КУЧЕ МЕЖДУ ДВЕ 
              СЕЛА“. Разказ
             Кипрос Хрисантис  СТИХОТВОРЕНИЯ
             Йоргос Константис СТИХОТВОРЕНИЯ
             Теодорос Стилиану  СТИХОТВОРЕНИЯ
             Пантелис Миханикос  СТИХОТВОРЕНИЯ
             Паникос Пеонидис „СРОДНИ ДУШИ“. Разказ
             Ахилеас Пильотис  „ТАКА ЩЕ ЖИВЕЕМ“. 
              Стихотворение
             Иви Мелеагру  „НОВОГОДИШНО 
              НАСТРОЕНИЕ“. Разказ
             Христакис Георгиу  „ЖАЖДА“. Разказ
             Теодосис Николау СТИХОТВОРЕНИЯ
             Андреас Пастелас СТИХОТВОРЕНИЯ
             Софоклис Лазару СТИХОТВОРЕНИЯ
             Мария Пильоту „КЪДЕ НОЩУВАТ 
              ГЛАРУСИТЕ“.
             Насос Флогас  СТИХОТВОРЕНИЯ
             Адриана Илиофоту СТИХОТВОРЕНИЯ
             Панос Йоанидис  „УНИФОРМИТЕ“. Разказ
             Янис Кацурис  „МОТОРЪТ НА АНДРЕАС“. 
              Разказ
             Антис Хаджиадамос  „ДЕВЕТДЕСЕТТЕ КЛЮЧА“. 
              Разказ
             Теоклис Куялис  СТИХОТВОРЕНИЯ
             Андреас Христофидис СТИХОТВОРЕНИЯ
             Андреас Емануил СТИХОТВОРЕНИЯ
             Йанти Теохариду  СТИХОТВОРЕНИЯ
             Рина Кацели  Из романа „КЕРИНИЯ: 
              ОТ УСТАТА НА СТАРЦИТЕ“
             Фивос Ставридис  СТИХОТВОРЕНИЯ 
             Мария Аврамиду  „СЪСЪД НА НАСЛАДАТА“. Разказ 
             Костас Василиу  СТИХОТВОРЕНИЯ 
             Ели Пеониду СТИХОТВОРЕНИЯ 
             Пица Галази  СТИХОТВОРЕНИЯ
             Кирякос Хараламбидис  СТИХОТВОРЕНИЯ
             Михалис Пашардис  СТИХОТВОРЕНИЯ 
             Дина Кацури  СТИХОТВОРЕНИЯ 
             Андреас Томас  СТИХОТВОРЕНИЯ 
             Лакис Димитрадис  „МЕТАМОРФОЗА“. 
              Стихотворение 
             Неархос Георгиадис  „ПОСЛЕДНОТО ЖЕЛАНИЕ 
              НА МЕМЕТ“. 
             Димитрис Гоцис  СТИХОТВОРЕНИЯ
             Антис Канакис СТИХОТВОРЕНИЯ
             Йоргос Молескис  СТИХОТВОРЕНИЯ
             Василка Петрова-
             Хаджипапа СТИХОТВОРЕНИЯ 
             Михалис Зафирис  СТИХОТВОРЕНИЯ 
             Йоргос Морарис  СТИХОТВОРЕНИЯ 
             Христос Хаджипапас  „КАТО ДИСКОХВЪРГАЧ“. 
             Лефкиос Зафириу СТИХОТВОРЕНИЯ 
             Мариос Агатоклеус  СТИХОТВОРЕНИЯ 
             Ники Марангу  СТИХОТВОРЕНИЯ 
             Луис Перендос  СТИХОТВОРЕНИЯ 
             Мариос Михаилидис  СТИХОТВОРЕНИЯ 
             Йосиф Йосифидис  СТИХОТВОРЕНИЯ 
             Андреас Петридис  СТИХОТВОРЕНИЯ 
             Томас Симеу  СТИХОТВОРЕНИЯ 
             Ники Марангу „ДОКТОР ОТ ВИЕНА“ 
              (откъс от роман)
             Александра Галану  СТИХОТВОРЕНИЯ 
             Никос Орфанидис СТИХОТВОРЕНИЯ
             Мона Савиду –  Теодулу  СТИХОТВОРЕНИЯ 
             Костас Лимбурис  „ВРЕМЕННО ЗАТВОРЕНО“. 
              Разказ 
             Aндреас Хаджитомас  СТИХОТВОРЕНИЯ 
             Георгиос Харитонидис  С ПАСПОРТ И ЕДНОДНЕВНА
              ВИЗА 
             Елени Теохарус  СТИХОТВОРЕНИЯ 
             Наса Патапиу  СТИХОТВОРЕНИЯ 
             Христос Маврис  „ЗЛОЧЕСТИ ПТИЦИ“. 
              Стихотворение 
             Фросула Колошату СТИХОТВОРЕНИЯ 
             Кирякос Евтимиу  СТИХОТВОРЕНИЯ 
             Лили Михаилиду  „МОЖЕШ ДА СИ ТРЪГНЕШ“
             Андреас Малорис  „КОГАТО МИНАВАШЕ 
              ЧЕРВЕНИЯТ ТРАКТОР“. 
              Разказ 
             Христала Кулерму  „ПТИЦИТЕ“. Разказ
             Панайотис Авраам  „УСПОРЕДНАТА ЛИНИЯ“. 
              Стихотворение
             Мирто Азина –  Хрониди  „В СЪРЦЕТО НА  
              VENUSBERG“. Разказ 
             Йоргос Франкос  СТИХОТВОРЕНИЯ 
             Надя Стилиану  СТИХОТВОРЕНИЯ 
             Пампос Кузалис  СТИХОТВОРЕНИЯ 
             Вакис Луизидис  СТИХОТВОРЕНИЯ 
             Maрия Теристи  „ШЛАГЕР“. 
              Стихотворение 
             Йоргос Христодулидис  СТИХОТВОРЕНИЯ 
             Антонис Георгиу  „ЖИВОТ КАТО ВАРЕНИ 
              МАКАРОНИ“. Разказ 
             Михалис Пападопулос  СТИХОТВОРЕНИЯ 
             Стефанос Ставридис СТИХОТВОРЕНИЯ 
             Дафни Никита  СТИХОТВОРЕНИЯ 
             Емилиос Солому  „ФАСЪТ“. Разказ 
             Елени Кефала  СТИХОТВОРЕНИЯ 
             Мария Шакали  СТИХОТВОРЕНИЯ 
             Мария Тома  СТИХОТВОРЕНИЯ 

              КАКВО НОВО В П.Е.Н. 
             
             

            На корицата: Адамантиос Диамантис –  „Майка“.

            Настоящият брой излиза с благородната подкрепа на Министерството на просветата и културата –  Кипър и съдействието на Съюза на китърските писатели.

            Преводите са дело на Василка Петрова-Хаджипапа, Борис Жогов, Стефан Гечев, Николай Бояджиев, Здравка Михайлова, Яна Букова, Христина Щерева, Стефка Паунова. В броя са използвани и някои преводи от „Антология на кипърската поезия“, 1995 г.

            Съставители:  Василка Петрова-Хаджипапа
             Георги Константинов

            Репродукциите от съвременните кипърски художници са предоставени от Дирекция „Култура“ в Министерството на просветата и културата –  Кипър.
            ПРЕГЛЕД НА СЪВРЕМЕННАТА 
            КИПЪРСКА ЛИТЕРАТУРА
             

            УВОД

            Кипър се намира на кръстопътя на три континента –  на Европа, Азия и Африка. И това свое географско положение островът го e заплащал и го заплаща много скъпо и до днес. От древността до наши дни той е познал много завоеватели, които са го експлоатирали според интересите си и са оставили тук своя отпечатък. След периодите на господството на латинците и венецианците (1191– 1570) Кипър преминава в ръцете на турците за около три века (1570– 1878). Последните никога не престават да имат претенции към Кипър. Даже и след като с тайно споразумение го отстъпват на Великобритания през 1878 година. Британското владичество приключва с въоръжената борба 1955– 1959, чиято цел е самоопределението, еносиса с Гърция, но неизгодните условия на учредяване на Кипърската република водят до нови перипетии, междуобщностни сблъсъци от 1963– 67, възобновяване на искането за еносис с Гърция, конфликта между десницата и левицата, налагането на диктатура в Гърция, преврата на хунтата срещу президента Макариос –  всичко това дава повод на Турция да нахлуе със своите войски на острова. От 1974 година насам тя продължава да контролира 40% от територията на Кипър.
            Не би било преувеличено да се каже, че значителна част от най-новата кипърска литература носи отпечатъка на многогодишните политически размирици на Кипър и следователно има политико-национален характер. От времето на Василис Михаилидис до наши дни са написани много поетически и прозаични текстове, свързани с колективния политически опит на гърците кипърци, с борбите за национално възраждане.

            Кипърската литература, разбира се, представлява част от новогръцката литература в по-широк смисъл, тъй като се пише на гръцки език или на кипърски диалект. Но тя остава до голяма степен неизвест¬на в Гърция поради обективни трудности (кипърските издания трудно достигат до гръцкото литературно пространство), но и по политически и идеологически причини. Учредяването на Кипърската република, която анулира фактически политическата визия за еносис с Гърция, но и злощастният развой на кипърския проблем, изострянето на отношенията между правителството на Архиепископ Макариос и гръцкото правителство на седемгодишната диктатура, която довежда до трагичните събития през 1974 година, изглежда са подействували отчуждаващо на равнище духовни връзки. 
             

            ПОЕЗИЯ

            Ако поискаме да хвърлим един панорамен поглед върху развитието на кипърската поезия от времето на латинското владичество до края на английското господство върху острова, т.е. от 12-ти век до 1960, ще отличим два върха. Към края на венецианското владичество лиричната поезия достига своя апогей в любовните стихове, които се пишат от група анонимни поети по примера на ренесансовата поезия в стила на Петрарка, и то в разнообразени стихотворни форми от италиански произход (сонети, балади, октави и т.н.). Забележителен е фактът, че тези поеми се пишат на кипърски диалект, но на един литературен и парадиращ диалект, обогатен и със западноевропейски думи. На един по-прост и непретенциозен език се пишат в периода на дългогодишното турско владичество вариации на народни песни, „пиитарика“1 , народни двустишия и поеми.
            Следващият апогей в развитието на поезията настъпва през 19-ти век с Василис Михаилидис (1849– 1917). Той е написал най-хубавите си стихотворения на кипърски диалект. В своите поетически композиции пресъздава историческите премеждия на Кипър и на елинизма въобще, исканията за свобода в поробените територии и великата идея2 . Значителна поезия на кипърски диалект създават и други поети като Димитрис Либертис и Павлос Лясидис, както и по-младите Костас Монтис, Костас Василиу и Михалис Пашардис, въпреки че последните са писали главно на новогръцки език. Разбира се, че най-съществената част от кипърската поезия е сътворена на новогръцки и следва европейските течения и стилове, като главен посредник в това развитие се явява новогръцката литература, писана в Гърция и други важни огнища на гръцката диаспора.
            В годините между двете световни войни се появяват двама „социални“ поети, Тевкрос Антиас и Теодосис Пиеридис, които посвещават творчеството си на идеята на социализма и социалистическото изкуство. Главно пътувалият много Теодосис Пиеридис, който е живял в Египет, в Кипър, Букурещ и в Париж, който към края на живота си дава зрели поетически композиции, отнасящи се до света и историческите перипетии на Кипър, използувайки обикновено един възвишен „неопаламасийски“ език.3 

            Във всеки случай раждането на един нов свят, което се наблюдава в новогръцката поезия в десетилетието на 1930 година (с влиянието на модернизма и сюрреализма), няма пряко отражение в Кипър и минава почти незабелязано. Само около 1940 година един нов поет –  Манос Кралис) показва, че е в състояние да прегърне идеите на модерната поема на Йоргос Сеферис „Роман“ и на „Пуста земя“ на Т. С. Елиът, въпреки че и той е се е учил от неосимволизма и чистата поезия. В десетилетието на 1950 година по-млади поети като Пантелис Миханикос, Теодосис Николау, Ахилеас Пильотис и в по-малка степен Йоргос Константис, Софоклис Лазару, Теодорос Стилиану се освобождават от традиционната поетика и вземат за образец „кипърската“ сбирка на Сеферис „Трети корабен дневник“, която послужва и като посредник за директна връзка с английската поезия на модернизма, главно в лицето на Т. С. Елиът. По-значими се оказват тук зрелите стихотворения на Теодосис Николау (след 1980 г.), който изгражда своята вселена с център човека, стъпвайки със сигурност в поетичната традиция, повлиян и от религиозните си убеждения. По друг път се движи Костас Монтис (1914– 2004), който постига свой собствен поетически глас в кратките стихотворения „Мигове“ (1958), след като преминава през школата на метасимволизма и на К. Г. Кариотакис, но и през иронично-философската поезия на К. П. Кавафис. Най-голямата част от поетичното творчество на Монтис се състои от „Мигове“, в които с помощта на обрата на приетото или на неочакваната гледна точка подхожда към малките и големи теми, които го занимават. По-обширни са трите „Писма до майка ми“, където поетически ядра от „Миговете“ биват развити чрез интензивни повторения.

            В десетилетието на 1960 година се появяват нови поети като Костас Василиу, Пица Галази, Дина Кацури, Теоклис Куялис, Костас Михаилидис, Михалис Пашардис, Андреас Пастелас, Фивос Ставридис, Насос Флогас, Кирякос Хараламбидис, Андреас Христофидис и други. Те се движат обикновено по посока на модернизма и обогатяват по-рано появилите се поетически гласове. Правилно е твърдението, изказвано неколкократно, че както тези поети, така и поетите на така нареченото поколение на 1974 година създават повече историко-политическа поезия. С приноса на историцизма на Сеферис и Кавафис и понякога с оръжията на сатирата, на пародията или на по-изтънчената ирония по-млади и съвременни поети намекват или клеймят деформациите на политическия живот в Кипър и дамгосват с реалистична храброст и яростен език манталитети и поведения. Като по-комплексен от тази група се изявява Кирякос Хараламбидис, който се посвещава на страданията на родината и епохата, като обикновено се опитва да обхване обратите на историята в една по-широка перспектива, използвайки стратегии на Кавафис и други, както и един многопластов и взискателен поетически език. Костас Василиу, Т. Куялис и Дина Кацури използват често възможностите на сатирата и по-общо един език на протеста, за да разобличат аспекти от кипърската действителност. Костас Михаилидис и Андреас Христофидис се концентрират върху екзистенциални аспекти на душевността и култивират език с философски план. По-особеният Насос Флогас в своите най-добри мигове пише традиционни, елегични стихотворения, където преобладават тематичните мотиви на разрухата и на дезилюзирането. По-малко продуктивните А. Пастелас и Ф. Ставридис култивират един непринуден език с творчески влияния и от Кавафис. Пица Галази дава обхватни поеми, където се трупат личните и колективни изживявания и безпокойства, обикновено използвайки една често неудържима асоциативна реч.
            Трагичните събития от 1974 година (преврата срещу Президента Макариос и турското нашествие на острова) разтърсват всички аспекти на живота в Кипър и несъмнено изкуството и литературата въобще. Тези исторически събития улесняват появата на една голяма група млади поети, към която се числят Панайотис Авраам, Мариос Агатоклеус, Артемис Антониу, Леонидас Галазис, Димитрис Гоцис, Тица Диамантопулу, Анрдеас Емануил, Кирякос Ефтимиу, Михалис Зафирис, Левкиос Зафириу, Елени Теохарус, Андрана Йеродиакону, Фросула Колошату, Главкос Кумидис, Костас Маркидис, Ники Марангу, Христос Маврис, Мариос Михаилидис, Йоргос Молескис, Йоргос Морарис, Поливиос Николау, Никос Орфанидис, Роис Папангелу, Наса Патапиу, Луис Перендос, Йоргос Петусис, Андреас Петридис, Антонис Пилас, Елена Ребелина, Мона Савиду-Теодулу, Антис Сисманис, Накис Скордилис, Надя Стилияну, Василка Хаджипапа и др.

            Факт е, че голяма част от кипърската поезия, която се пише след 1974 година, има политически характер. Ако се опитаме да представим тази тенденция схематично, можем да кажем, че поетите, при които се среща тематиката на 1974 година, имат много общи черти с гръцкото „поколение от 1970“ и неговия „прозаичен“, анти-риторичен и анти-конформистки език, без разбира се, да отсъстват влиянията от творчеството на по-стари значими поети, главно на Кавафис и Сеферис, но и от представители на следвоенната политическа поезия. Напротив така наречените „по-лични поети“ и по-общо онези, които оставят настрана политическия проблем на Кипър или го поставят в далечен план, показват, че се интересуват повече от формалната обработка на стихотворенията си, без това непременно да значи, че поетическият резултат е винаги удовлетворителен или по-значим от споменатите по-горе „прозаични“ стихотворения на първата група.
            По правило повечето представители на тази група понякога показват с елегичен тон отворените рани на Кипър и тяхното задълбочаване, изказват чувството си на горчивина и излъганите си надежди, а понякога критикуват с остър тон, със сатиричен, ироничен или саркастичен език и наши, и чужди, всички допринесли за катастрофата на родината (например Левкиос Зафириу, Елени Теохарус, Луис Перендос, Антис Сисманис, Елена Ребелина и др.) И все пак една част от тази продукция не препраща към кипърския политически живот. Голям брой поети, особено появилите се след 1990, се дистанцират до голяма степен от кипърския проблем и черпят своето вдъхновение от личната и общочовешка проблематика. По-дистанцирани от политическите теми са главно поетесите, с изключение на Елени Теохарус, но и поети, които живеят извън Кипър, както Йоргос Морарис. Други докосват в стиховете си кипърския политически проблем по-мимолетно като повод да говорят за по-общи философски, теологични и екзистенциални проблеми (Андреас Томас, Андриана Йеродиакону, Фросула Колошату, Антонис Пилас, Мона Савиду-Теодулу), а други го филтрират през лупата на историческкото минало и на историзма по образеца на Кавафис и Сеферис или се опитват да покажат някои скрити и главно по-човешки аспекти на трагедията, използвайки и тактиката на малкия разказ (като например Панайотис Авраам, Ники Марангу, Наса Патапиу). Има и поети, които застават за много кратко върху тематиката на 1974 година или изобщо не се занимават с нея (Мариос Агатоклеус, Димитрис Гоцис, Кирякос Евтимиу, Главкос Кумидис, Костас Макридис, Андреас Петридис, Василка Хаджипапа и др.) Представителите на последната група се съсредоточават върху по-лични проблеми (например любовта) или по-общо екзистенциални проблеми и други философски теми, за да докоснат дълбините на екзистенциалния човек, болките му, съпротивителните му сили и неговите раздвоения.

            От 1990 до последните години се появяват по-нови поети като Христиана Аврамиду, Хрисос Аргиру, Ерма Василиу, Александра Галану, Андреас Йоргалидис, Зеля Григориу, Линос Йоанидис, Йоргос Калозоис, Елени Кефала, Пампос Кузалис, Соня Кумуру, Андриана Критику, Вакис Луизидис, Дафни Никита, Панайотис Николаидис, Евтихия Панайоту, Кирос Папавасилиу, Михалис Пападопулос, Мария Шакали, Стефанос Ставридис, Нена Филуси, Йоргос Харитонидис, Йоргос Христодулидис, Пасхалис Христодулидис, Кристис Христофору и др. Тези поети (на около тридесет до четиридесетгодишна възраст), въпреки че се намират все още в началото или в малко по-напреднала фаза на творчеството си, успяват да дадат интересни образци на своята поетика и вече са показали, че са склонни да се диференцират в значителна степен от така нареченото „поколение на нашествието“. Те са неоспоримо по-диференцирани от висящите политически проблеми на Кипър и престават да са фиксирани върху „патриотични“ или „национални“ теми, когато не ги игнорират напълно. Следователно не се интересуват да култивират политическо-патриотична поезия или изтласкват в далечен план кипър¬ския проблем. Едновременно се опитват или успяват да създадат един новаторски поетичен език и в най-добрите случаи, по-значителен от стереотипите и баналностите, които се срещат често в стихове на поети от предишното „поколение“. Поетичният им език не съдържа следи от така наречената „поезия на оспорването“, както те са изявени при представителите на гръцкото „поколение от 1970 година“ и на кипърското „поколение на нашествието“. Макар че е доста рано за оценки на творчеството на тези млади поети, може да се твърди, че техният почерк клони към непомпозния и трезв подход към действителността и към по-лични моменти, но и към общочовешки теми. Не липсват и опити (например при Християна Аврамиду, Йоргос Калозоис, Елени Кефала, Вакис Луизидис, Михалис Пападопулос, Йоргос Христодулидис и др.) за по-новаторски подход към местната, новогръцка и европейска поетическа традиция, към кавафичната ирония, но и към сюрреалистичния изказ и на постмодерните експерименти. Повечето представители на тази група, игнорирайки „поколението на 1974 година“ дори клонят към това да премерят сили с по-предишни върхове на кипър¬ската поезия, главно с примера на „Миговете“ на Монтис или дори с още по-трудно достъпната поезия на Кирякос Хараламбидис. Въпреки че доста от новопоявилите се поети са дали интересни и значителни образци на своята поезия и обещават повече, никой не може да предвиди развитието им.

            Струва си обаче да се отбележи, че са малко поетите от „поколенията 1974 или 1990 и 2000“, които решават да използват кипърския диалект, който все повече чезне. Само по-стари поети (главно Костас Василиу, Михалис Пашардис, и „по-народният“ Пантелис Каколис) настояват до наши дни да пишат цели поетически сбирки на кипърски диалект. Някои по-млади се ограничават с това да включват диалектни изрази в корпуса на новогръцката поезия, докато други както Поливиос Николау, Антонис Пилас, Леонидас Галазис и Панайотис Николаидис) понякога решават и откъслечно пишат стихотворения или цели композиции на кипърски диалект.
             

            ПРОЗА

            Прозаичното творчество е представено главно от разказа като форма, докато романът е по-рядък. Само някои писатели като Никос Николаидис и Лукис Акритас, живели в Гърция или в големите градове на гръцката диаспора (Кайро, Александрия) успяват да създадат значителни романи преди 1960 година. Още към края на 19-ти век и в първите години на 20-ти век прозаиците клонят към използването на битоописателния разказ и изобразяването в идилични цветове или с критичен тон на нравите и обичаите на селския живот в Кипър. В периода между двете световни войни и под влияние на социалистическите идеи битоописателната тенденция отстъпва и бива заменена с реалистични изображения на социални дадености и даже с наблягане върху отрицателните аспекти на живота. Такива текстове пишат Лукис Акритас, Мелис Николаидис, Янис Ставринос Икономидис и др. Най-значителният представител на този период Никос Николаидис (1884– 1956) съчетава в творчеството си (разкази, стихотворения, новела, стихотворения в проза) различни тенденции. Преди всичко той е заинтересован да изследва и освети вътрешния човек и главно психическите му натрапливости, неназовими страсти, граничното поведение на странни, потиснати характери, на хора аутсайдери, чудаци, отхвърлени от обществото. Около 1940 година по-младият Никос Врахимис (1914– 1961) се опитва да обнови традиционния маниер на повествованието и да предаде с модернистични техники вътрешния разкъсан пейзаж и екзистенциалните страхове на съвременния човек.

            През първите години след учредяването на Кипърската република или малко по-късно, узряват или доизграждат творчеството си прозаици, появили се по време на последния период на английското владичество (например Г. С. Икономидис, Теодорос Марселос и др). Й. Ф. Пиеридис след 1960 година издава своето зряло прозаично творчество, в което обикновено изобразява с критичен тон страни от живота на кипърската буржоазна класа от последните години на английското владичество до годините след трагедията от 1974 година. От друга страна Костас Монтис, освен най-ранните разкази, написва новелата-хроника „Затворените врати“ (1964), в която дава свое тълкувание за освободителната борба 1955– 59, докато в зрелия си роман („Господарят Батиста и останалото“, 1980) използвайки, но и оборвайки техниките на историческия роман, се опитва да разгадае личната си същност, но и националната същност на кипърците гърци, преживели лични и национални крушения от периода на турското владичество до наши дни.

            Една доста динамична група прозаици се появява чрез значимото литературно списание „Кипърски хроники“ (Никозия, 1960– 1972) и заема господстващо място в съвременната проза на острова. Става дума за Христакис Георгиу, Янис Кацурис, Иви Мелеагру и Панос Йоанидис), които в началото се заемат с разкази и по-късно или, успоредно с това, с новелата и романа. Малкото значими романи, които са излезли до края на 20-ти век, но и най-новите са написани от тези прозаици, както от Костас Монтис и Лина Соломониду. Някои от тях като Иви Мелеагру и Лина Соломониду, и на второ място като Христакис Георгиу и Панос Йоанидис се опитват да използват новаторски повествователни техники и да изобразят историческите събития така, както се отразяват в подсъзнателното и в душевността на лицата повествователи. Всички тематизират в кратки или по-обширни повествования историческите събития на острова от последните години на английското владичество до наши дни.

            Както Иви Мелеагру, така и Христакис Георгиу са издали обширни романни композиции (както и разкази), в които обикновено се опитват да претворят историческите премеждия на Кипър в последните десетилетия, както те се отразяват в душевността на повествователя. В повествователното творчество, разкази и романи, на Янис Кацурис преобладават лесно достъпното, традиционно повествование, простото изграждане на текстовете, демитологизиращия и хумористичен език и реалистичното отразяване на различни аспекти в живота на съвременен Кипър. Панос Йоанидис е главно сатиричен разказвач, той подхожда демитологизиращо към историческите лица и темите от по-старата и нова кипърска история, за да осветли от всички страни историческото минало и настоящето и да оголи със средствата на иронията и разобличителната сатира поведението и манталитета, арогантността на съвременната буржоазия. Значими и интересни повествования с кипърска и друга тематика са издали Лина Соломониду и Рина Кацели.

            По-млади писатели, изявили се след 1974 година, дават представителни повести и повече разкази. Романът продължава да е рядко явление и при по-новите писатели. Макар че поезията и прозата като категории не подлежат на сравнение имам чувството, че обратно на това, което обикновено се твърди, прозаичното творчество на младите, появили се след 1974 година, не е с нищо по-слабо като ниво от поезията на същия период. Напротив, в много случаи може да се оцени като по-успешно.

            От новите прозаици на „поколението на 1974“ само Христос Хаджипапас и Ники Марангу се занимават по-систематично с романа или повестта и разказа и са дали представителни образци на романно повествование, успявайки да обединят лични изживявания с историческите премеждия на своята страна. Кратката и понякога по-обширна повест култивират през този период Мария Аврамиду, Неархос Георгиадис, Арис Георгиу, Антонис Илиакис, Левкиос Зафириу, Андреас Малорис, Мариос Михаилидис, Паникос Пеонидис, Савас Павлу, Мария Пильоту, Антис Родитис, Антис Хаджиадамос и др. Някои от тях прибягват в текстовете си към елементите на фантастичното или на (политическата) алегория, на изненадата и на обрата, на хумора и на иронията, на сатирата и на пародията, използвайки понякога похвати на Борхес и Г. Скаримба. Например рано отишлият си Антис Хаджиадамос (1936– 1990) издава три книги с кратка проза (или прозаични стихотворения), в които деформира със завидна находчивост своя тематичен и езиков материал, разрушавайки повествователните конвенции и създавайки невероятни думи, за да създаде едно слово игриво, обогатено и с кипърски диалектизми.

            Съвременната кипърска проза често черпи своите теми от събитията през 1974 година и въобще от кипърската историческа рамка. Въпреки това някои творци, и то жени, които се появяват след 1980 или 1990 година (Евтерпи Араузу, Мирто Азина, Христала Кулерму, Христала Тома и Дафни Лорду) изтласкват в далечен план тази рамка или я игнорират напълно. Предпочитат да се движат в света на фантастичното, на недействителното и да създават странни повествования, извън рамките на логиката, за нарушени междуличностни отношения и метафизически безпокойства или за да подходят към въпросите на всекидневието под неочакван и необичаен ъгъл.

            В последните години (2000 и по-късно) се появяват нови прозаици като Антонис Георгиу, Апостолос Макридис, Кирякос Маргаритис, Никос Николау, Мария Олимпиу, Емилиос Солому, Стефанос Ставридис, Йоргос Трилидис и Йоргос Харитонидис, които макар че правят своите първи стъпки, в най-добрите случаи са дали интересни и понякога значими прозаични творби. Тези писатели, които работят главно в жанра на разказа и по-рядко в по-обширната повест, обикновено са дистанцирани от политическите въпроси на родината си или пък се вълнуват повече от лични и общочовешки теми. Те експериментират както с традиционните повествователни техники, така и с новаторското повествование, за да покажат нещата или с непринуден и реалистичен език, или чрез използването на едно по-комплексно повествование, където прилагат уроците от прозата на Борхес и други значителни писатели на световната литература.

            В заключение може да се каже, че през последните петдесет години от учредяването на Кипърската република се пишат добра и значителна поезия и проза, която обаче не достига до необходимите приемници, не достига нито до Гърция (въпреки че много кипърски писатели, не- винаги най-добрите, издават напоследък своите книги в най-известните атински издателства) и още повече не достига до Европа (въпреки изолираните образци на преводи на чужди езици). Тази литературна продукция не се ограничава само с тематиката от 1974 година, но обхваща лични и общочовешки теми. От друга страна точно по повод на близката по време кипърска трагедия са написани значителни поетически творби и разкази, не толкова от младите поколения, а по-скоро от „поколението на 1960“ и по-старите. Разбира се, по-младите поколения творци („поколението на 1974“ и в по-значителна степен на „1990“ се намират днес в най-творческия си стадий, най-малкото при изявените писатели. Това е основната причина, поради която е трудно да се даде окончателна оценка на тяхното творчество. Въпреки това изглежда, че при новите поети от 1990 и 2000 съществуват по-добри предпоставки в сравнение с групата на 1974, но никой не може да предскаже развитието на последните.

            Съвременната кипърска литература без съмнение е в диалог с новогръцката литература в по-широкия Ј смисъл, понякога и със световната литература, но в най-добрите си мигове демонстрира „своеобразности“, понякога продуктивни особености (съгласно с правилната оценка на А. Зирас и Г. Кехайоглу), които най-вероятно обогатяват общогръцката литература. Кипър може да не е успял да допринесе значително към обновлението на новогръцката поезия (както очакваше Г. П. Савидис по повод на „Амфората със рисунките“ на Кирякос Харамбидис), може все още да има голяма пропаст между подценителните –  отрицателни и похвалните –  положителни оценки за съвременната кипърска поезия. Но както бива признато и от меродавни гръцки критици, могат да бъдат разграничени цяла редица представителни и ценни образци на съвременната кипърска поезия и проза. Необходима е, разбира се, смела критика и главно посредничеството на най-справедливия критик, времето, за да бъдат отличени най-съществените произведения от второстепенните и незначителните.

            Във всеки случай в последните години Кипър се развива като многонационално общество (с хиляди икономически емигранти и други търсещи политическо убежище хора), пише се доста литература и на други езици, не само на турски, на арменски и маронитски от малките общности на острова, но и на английски и по-малко на други европейски и азиатски езици. Време е да се запознаем и с тази продукция.

            Лефтерис Папалеонтиу, Кипърски университет
             

            Превод от гръцки: Василка Петрова-Хаджипапа
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             

            СЪЮЗЪТ НА КИПЪРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ
            И „ПЛАМЪК“
             

            Съюзът на кипърските писатели бе учреден през 1978 година, четири години след трагичните събития на преврата срещу Президента на Кипър Макариос и турското нашествие, което доведе до разделението на острова и окупацията на 40% от неговата територия. Съюзът обедини тогава около петдесет прогресивни писатели и поети, бих казал най-съществените, начело с големия кипърски прозаик Йоргос Филипу Пиеридис, който стана и първия председател на организацията. Днес Съюзът на писателите има около 80 редовни члена, чието творчество достига до широката публика и с помощта на организираните от съюза представяния и четения и чрез интернет страницата на организацията. В редовете на съюза има и няколко турци-кипърци писатели, както и представители на другите общности –  арменци, латинци и др. Цел на организацията е популяризирането на кипърската литература в Кипър, Гърция и в света въобще. От друга страна организацията се гордее с някои успехи в полза на писателите като например годишната творческа субсидия за писатели над 65-годишна възраст, отпускана щедро от кипърското Министерство на просветата и културата. Освен това нашата организация бива подкрепяна икономически от кипър¬ското Министерство на просветата и културата за мероприятия в и извън Кипър, например биват субсидирани издания и преводи на кипърски писатели на чужди езици. Със спонсор Националната банка на Гърция нашият съюз дава годишна парична награда за цялостно творчество на изтъкнати кипърски поети и писатели.

            От много години, още когато стената, разделяща страната ни бе напълно непроходима, СКП си сътрудничи с турско-кипърските творчески организации и чрез общи четения, преводи, издания, конкурси работи за нейното премахване. Един от важните моменти на тази дейност бе посещението през 1990 година в Кипър на големия турски писател Азис Несин, което тогава се превърна в културен празник и бе първият силен удар срещу стената, тъй като всеки ден хиляди хора пресичаха разделителната линия, и то против волята на окупационните власти. От 2001 СКП е член на Европейския съвет на писателите, който обединява 55 писателски организации от повече от 30 европейски страни, като участва дейно във всички негови прояви. През 2004 година в Никозия бе проведена една от най-значителните му срещи –  МАРЕ НОСТРУМ III.

            Съюзът на писателите на Кипър поздравява специалния брой на списание ПЛАМЪК, посветен на кипърската литература, за осъществяването на който също даде своя принос. Трябва да се отбележи, че идеята за броя се роди по време на Международната среща на писателите, организирана през октомври 2008 година в Балчик от българския ПЕН клуб и се оформи окончателно в дните на гостуването на поета Георги Константинов, директор на списанието, в Кипър по покана на нашата организация и кипърския ПЕН. Уверени сме, че включените в този брой произведения на кипърски автори със своето качество и емоционалния си заряд, но и благодарение на добрите преводи ще достигнат до душите на българските читатели, хора с душевност толкова близка до нашата, кипърска душевност, както тя е отразена в литературните произведения.
            Благодаря на списание ПЛАМЪК и на неговия директор, поета Георги Константинов, за това сътрудничество, както и на кипърското Министерство на образованието и културата, което подкрепи финансово тази инициатива.

            Xристос Хаджипапас, 
            Председател на Съюза на кипърските писатели
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             

            Тевкрос Антиас 
            (1903– 1968) 
             

            ОЧАКВАМ ТЕ

            Очаквам те да дойдеш непременно,
             но помни:
            от тебе нищо не желая в свойта самота
            сега, когато в тая буря на живота ни
            приличам сам на лодка
             с разпокъсани платна.

            Макар за миг единствен,
             искам да те видя пак,
            мечтата отлетяла да докосна със ръце,
            в заблудата, макар за малко, да забравя как
            в разруха клето съществува моето сърце.

            Знам колко е безцелна и суетна
             тая страст – 
            да преживееш пак на болния живот
             скръбта;
            но на душата ми олеква –  що да сторя аз,
            когато уморена скита все сред скука тя!

            1928
             
             

            ЖАЖДА ЗА ЗЛО

            Аз –  скитник затъпял –  по улиците често
            безшумно бродя сам. Понякога се смея
            и безобидно шепнат устните ми нещо;
            аз –  скитникът ненужен – 
             разхождам се разсеян.

            И ако присмеха ви в мен не впива жило,
            то е, че всеки безразлично отминава.
            О, заповядайте! Минете, хора мили!...
            И нека мойта личност никой не смущава.

            Аз кротък съм, напълно безопасен, даже
            за собственото си живуркане безгласно.
            С безброй уста туй улиците ще ви кажат,
            че спътници са те на мойта скръб ужасна.

            А как не искам добротата на живота
            така затворена в сърцето ми да чука!
            Бих искал аз във тоя мрак на Злото 
            да имам за оръжие –  юмрука.
             

            МОЛИТВАТА НА СКИТНИКА

            „Свят, свят, свят,
            Господ Саваот,
            пълно е небето
            и земята със славата ти.
            Осанна! Во вишних-богу!“

            Ръце в джобовете си пъхнал, гледам как
            тъмнее сводът, с гъсти облаци покрит.
            Навярно Господ, бог всевишни, е сърдит
            на някой ангел, малко провинен глупак.

            А севернякът лекар е добър, нали,
            че инжектира тялото със „смъртоин“.
            Рендосва ставите ми тоя господин.
            –  Пресвети боже! Със какво
             съм съгрешил?

            „Макар да имах нужда, нивга не съм крал,
            не е убила още моята ръка,
            макар да позволяват нравите сега.
            Защо тогава, драги, пращаш ми тегла?“

            „Ха-ха“ По дяволски се смея, смея аз:
            Защо не се самоубиеш, боже, ти?
            Щом виждаш толкоз зло от свойте висоти
            и, боже милостив, не падаш във екстаз?“

            Треперят други двама в ъгъла студен,
            смирено и със мъка се домъквам там.
            Огражда ни отвред и тримата студа.
            Юмрук да свия искам, но е замразен.
             

            ЕПИЛОГ

            Ти можеш, скитнико, да спиш на пейката
             спокойно днес!
            Така добра, така добра, мой скитнико,
             е тая нощ!
            Тъй много разшири живота ни
             научният прогрес,
            че присвои Земята и Вселената човекът нов.

            Ти нямаш сълзи да скърбиш,
             нито пък смелост за тъга
            и с истерични викове по улиците
             не крещиш.
            Ти си на вечна буря мълчаливата вълна,
            която неспокойно в нощ спокойна
             ще се укроти.

            Когато легнеш на скамейката,
             спасение открил,
            и видиш на живота си тайфуна
             вече укротен,
            мой скитнико, не ще говориш ти,
             че уморен си бил
            от тежката борба на своя дух,
             стихийно устремен.

            Ти можеш, скитнико, да спиш на пейката
             спокойно днес!
            Така добра, така добра, мой скитнико,
             е тая нощ!
            Тъй много разшири живота ни
             научният прогрес,
            че присвои Земята и Вселената човекът нов.
             

            Превод от гръцки: Николай Бояджиев
             

            Йоргос Филипу-Пиеридис
            (1904– 1999)
             

            ЛУДОСТ
             На Кирякос Хараламбидис

            Както всяка сутрин, така и вчера на път за работа минах през павилиона на Томас да си взема вестник и да му задам обичайния си въпрос: –  Какво ново, бай Томас? Томас си имаше собствен поглед към новините на деня. Беше типичен народен човек –  добросърдечен и в същото време изключително хитър. Бе видял много неща през шестдесетте години на живота си, последните двадесет от които –  закотвен в този квартален павилион в покрайнините на Никозия, до пътя за Фамагуста1. Ние, съседите и редовните му клиенти, го наричахме „Диспечера“, защото пред неговия павилион обикновено спираха автобусите и такситата, които ходеха до Фамагуста, за да вземат последните пътници.
            Той умееше и да коментира новините по своеобразен начин. Трезво и реалистично този почти неграмотен човек улавяше същественото, което се криеше зад гръмките и противоречиви заглавия на вестниците, и го коментираше с един унищожителен хумор.
            Напоследък обаче неизчерпаемият хумор на Томас се бе превърнал в смях през сълзи. Това беше единственият начин, по който можеше, без да се преструва, да коментира вестите, които ни връхлитаха една след друга като ураган и ни задушаваха наред с бомбардировките.
            Новините, които и днес ни потапят в бездната от болка и несигурност, в която се намираме заради турските агресори, дебнещи съвсем близо до домовете ни, стаени зад „линията“, която разделя острова ни на две.
            Та, вчера сутринта, като си взех вестника и му зададох обичайния въпрос, Томас ме погледна някак тъжно и после ми посочи с очи една жена, която стоеше пред павилиона, там, където преди чакаха пътниците за Фамагуста.
            –  Погледни я? –  каза ми той. –  Вече от два часа чака там.
            Не я бях забелязал, понеже не беше застанала на тротоара, а почти насред пътя. Стоеше като вкаменена. Откъм павилиона не можех да видя лицето Ј. Само гърба. Високата Ј, стройна фигура, начинът, по който беше подстригана сивата Ј коса, занемареният, но луксозен костюм, с който бе облечена, черната Ј кожена чанта показваха, че беше заможна жена.
            –  Чака такси за Фамагуста –  продължи Томас.
            Настръхнах.
            –  За Фамагуста ли?!
            –  Да. Отначало, след като известно време почака напразно, дойде и ме попита защо закъсняват такситата. Помислих, че се шегува, но като видях погледа Ј, разбрах, че не е с всичкия си. „Няма вече таксита за Фамагуста, госпожо“ –  казвам Ј аз. „Как така няма? –  ми отговаря.–  Толкова пъти съм хващала такси оттук. Трябва да се прибера у дома, човече. Как искаш да стигна? Пеша ли?...“ Опитах се да Ј обясня. Но тя не иска и да чуе. Застана там, както я виждаш сега, и зачака.
            В този момент се зададе една кола, която се движеше с висока скорост. Шофьорът Ј свирна, за да се отдръпне, но жената не помръдна от мястото си. Само повдигна ръка, за да му направи знак да спре. Шофьорът, дали защото не разбра, или защото нямаше желание да я качи, свърна рязко, подмина я и продължи пътя си.
            Ръката Ј остана да виси във въздуха. После я свали, показа нетърпението си с едно разтърсване на раменете и отново зае каменната си поза.
            –  Да не вземе да я удари някоя кола –  рече Томас.
            –  Добре ще е да звъннеш в полицията –  казах му аз. –  Изглежда са я подслонили тук в някоя роднинска или приятелска къща и сега сигурно я търсят хората.
            Тръгнах си, без да се обърна да погледна лицето Ј. Не знам защо, но ми се стори, че любопитството ми би я наранило.

            Ноември, 1974 г.
             

            НАДЕЖДА

            Подпрял гега под лявата си мишница, старият овчар Зениос стоеше и наблюдаваше детето, което изкачваше хълма тичешком. Кучето до него поглеждаше ту към детето, ту към овчаря, сякаш търсеше обяснение за тази неочаквана поява. Още от по-рано животното се бе подплашило –  толкова необичайни неща ставаха днес: гърмежите, нечувани досега посред лято, и то при такова безоблачно небе, необяснимото бучене, което извираше отново и отново от недрата на Пентадактилос1, шумните птици, разсичащи безмилостно небето, глъчката, която се долавяше откъм селото, а сега и тичащото дете –  то по пладне, когато всичко трябваше да е спокойно и унесено в дрямка. И като не можеше да издържа повече, то надигна глава, протегна шия и започна да вие.
            „Шшшт!“ –  изкомандва овчарят и то се отдръпна, легна по корем, свря муцуна между предните си лапи и взе да хвърля коси погледи към стопанина си.
            –  Дядо?... Дядо! –  извика детето още преди да стигне.
            Кучето поклати опашка, замитайки пръстта, сякаш в познатия глас усети добър знак.
            –  Какво има, чедо? –  попита старецът.
            Детето вече стоеше пред него.
            –  Заминават, дядо... заминават... цялото село. Чичо Петрос дойде с колата да вземе и нас... мама заръча да дойдеш... чакаме те... преди да пристигнат, казва, турците... –  рече детето запъхтяно и се заигра с кучето, което се бе изправило.
            Старецът остана загледан към селото. Мъчеше се да сложи в ред мислите си, да открие някакъв смисъл във всичко това, но не можеше. Обърна се и погледна стадото. Четиридесет овце, с отпуснати глави под обедния зной, с муцуни, почти докосващи земята, и един виторог овен.
            –  Аз ще остана тук –  каза той, без да отмества поглед от стадото.
            –  Ще дойдат турците, дядо –  рече детето.
            –  Е, и?... –  отвърна старецът, но не съвсем убедително. В главата му думата „турчин“ сега означаваше нещо различно от съселяните турци. Нещо, което идваше от много далече, изпълнено с тъмни и необясними страхове.
            –  Да не би да сме им направили нещо на турците? –  добави той, за да успокои сам себе си.
            Обърна се и сложи ръка на главата на детето.
            –  Хайде, върви сега –  рече. –  Ще те чакат. Кажи им, че аз няма да дойда. На кого да ги оставя тия живинки. Пък и защо да ми сторят зло турците?... Вие вървете и Бог да ви пази!
            Детето хукна надолу към селото. Кучето потича известно време след него, а после се върна и застана на предишното си място. Но след малко се изправи рязко, козината му настръхна и то започна да лае, загледано в отсрещния хълм, където някакви пълзящи зверове се спускаха към селото, вдигайки ужасен шум и облаци прах.
            Старият овчар се провикна, за да даде знак на овцете, развъртя гегата си и пое по-рано от обикновено към кошарата, повеждайки с помощта на кучето стадото, което тръгна с неохота.
            Преведе го отвъд поляната, свали го до безводния дол и го остави там на скрито да пасе, докато мръкне и дойде време да го прибере. Кошарата му се намираше на отсрещния баир. Малко по-нататък беше тази на Халил.
            Седна на земята. Мислите му се опитваха да изплуват сред огромното море от въпроси. Усещаше, че в същото това море заедно с него и вътре в него се бореше цялата тиха природа наоколо, че сякаш самото място и той се бяха слели в едно.
            Слънцето клонеше към заник, когато звънците на приближаващото стадо на Халил го изтръгнаха от мислите му. 
            Стана. Сега наоколо изглеждаше спокойно и мирно. Нищо не отличаваше тази мека привечер от хилядите други. Зениос се успокои. Сякаш всичко бе един лош сън, който сега бе отминал.
            След малко звънците на неговото стадо отвърнаха на тези на Халиловото, за да сътворят прастарата и вечно млада музика на кипърската привечер.
            Лете, когато се качваха по кошарите, тук горе, в подножието на планината, Зениос и Халил си знаеха, че всеки път щом единият отиваше да прекара нощта в селото, другият оставаше сам да пази и двете кошари.
            Тази вечер Халил бе решил да слезе до селото.
            –  Ти по-добре да останеш тук горе –  каза той на Заниос, –  докато ида да видя какво става. Ще ти пратя сина ми, Наим, да ти обади вестите и да ти донесе хляб.
            –  Имам хляб.
            –  За всеки случай ще ти изпратя –  каза Халил. Изглеждаше неспокоен.
            Наим дойде късно през нощта. Не донесе хляб.
            –  Тате ми заръча да ти кажа да не излизаш на паша преди той да се върне –  рече набързо и си тръгна.
            Заниос забеляза, че и на идване, и сега, като си тръгваше, стъпките му едва се чуваха. Вървеше много предпазливо.
            Призори Халил се върна унил. Носеше хляб и вести: турската армия влязла в селото, селяните успели да избягат, останал само дядо Христофорос заради болната си, прикована на легло жена.
            Двамата седнаха на каменната скамейка. Халил остана известно време с наведена глава, без да продума. Пушеше и шумно издишаше дима от цигарата си. После протегна ръка и я сложи на коляното на Зениос.
            –  Ти стой тук горе –  каза му той. –  Вашите заминаха... А на паша ще ходим заедно.
            Отново наведе глава за малко и добави:
            –  Ограбват къщите ви, безбожниците!
            Три дни те пасяха стадата си заедно, обзети от някакво чувство на несигурност. Зениос –  изплашен след всичко, което бе чул да се случва в неговото и в околните села, Халил –  неспокоен. През нощта на третия ден, докато си говореха на скамейката, Халил рече:
            –  Зениос, трябва да се решиш да минеш от другата страна, докато нещата се успокоят. Тук отиват към по-лошо. Вчера се чу, че хванали Агапиос и му взели стадото.
            Зениос вече се бе решил.
            На следващата нощ той увърза с парцали езиците на звънците, за да не се чуват, и потегли.
            –  Хайде, Халил. До нови срещи! –  каза той на приятеля си и се прекръсти.
            –  На добър път! –  отвърна Халил.
             

            * * *
            В спокойната августовска нощ, под бледата светлина на звездите, блещукащи в небето, стадото се белееше и се движеше необикновено тихо, подобно на призрачна свита.
            Само от време на време, като се случеше водачът да свърне от пътя, Зениос му подвикваше тихичко и удряше гегата си в земята, колкото да посочи правилната посока.
            Изплашено, кучето вървеше мълчаливо, с опашка подвита между задните му крака, и отвръщаше с едно сподавено, едва доловимо скимтене на другите кучета, чийто лай се чуваше в далечината.
            Зениос беше научил от Наим къде точно имаше турска войска и спрямо това бе определил маршрута, който щеше да следва на юг, така че през повечето време да върви прикрит в ниското, първо по пресъхналото корито на Филерку, докато наближи Китрея1, а после, като минеше Тимбу2, по коритото на Ялия до Дали3, където турците не бяха стигнали. Само в един участък, докато заобиколи Китрея и хване по Ялия, се налагаше да мине през откритото поле, където бе изложен на по-голяма опасност. Беше пресметнал, че ще мине оттам преди луната да изгрее. А на разсъмване вече трябваше да е стигнал в Дали.
            Вървеше с обичайната си широка походка, с която хиляди пъти бе кръстосвал тази земя, и сякаш с всяка своя крачка откриваше отново следите от безбройните му предишни стъпки, които го свързваха с корените му.
            Без да се отдава на конкретни мисли, без особена мъка или страх той кротко тъгуваше, но в същото време бе нащрек. Очите и ушите му будно опипваха мрака, който дебнеше наоколо.
            Хилядолетната му душа разговаряше със земята, по която стъпваше, със самотните дървета, които срещаше тук-там по склона, издигнали чепатите си ръце като вик към небето, с уханието на дивата чубрица, с тайнствения шепот на нощта –  и чувстваше как всички те тъгуваха също като него, но оставаха несломими.
            Щом обаче се озова в полето без прикритие, където трябваше да е още по-внимателен, той престана да се вглежда в себе си и да се отдава на тъгата си. Мисълта му се насочи към един-единствен въпрос –  как да опази добитъка, как да определи пътя си в съответствие с всеки камък, зад който подозираше, че дебне опасност.
            Както беше пресметнал, лунната светлина го завари в дерето на Ялия. Бе оставил зад гърба си местата, до които бяха стигнали турците. Напрежението в ума му стихна. Но той не потъна отново в горчиви размисли. Сега беше спокоен. Зае се да изучава местата отвъд Дали, за които знаеше, че са добри за паша, да преценява предимствата и недостатъците на всяко от тях. Пристигна в селото на зазоряване.
            Остави стадото да си почива под моста, за да е на сянка, когато изгрее слънцето, полегна на земята и подложи торбата си вместо възглавница.
            И той, и животните се нуждаха от почивка.
             

            Превод от гръцки: Христина Щерева
             

            1,2 Наименования на села. (Б.пр.)
            3 Родното село на автора. (Б.пр.)
            Павлос Лясидис 1
            (1901– 1984)
             

            НЕ МЕ Е ГРИЖА

            За теб не съм роден аз, свят лъжлив,
            напусто ти се трепеш, как да те последвам,
            че по земята не този тук е моят път,
            а в рая моята съдба ме води.

            Ще пресека реки, морета, равнини,
            страхове, болки, гняв и мъка
            докато магнита на този свят прескоча
            и срещна своите безсмъртни братя!

            Не ме е грижа. Своята орис знам – 
            коя ще е смъртта, дошла за мене,
            тя на кайма ще смели моите меса,
            на моя бог да ги даде като свидетелство и дан. 
             

            ОМРАЗА

            Мразя те, свят лъжлив,
            че в теб е господар лъжата
            в морето ще те блъсна, та да изчезнеш ти,
            да паднеш, да потънеш в черните води.

            Да се роди свят нов на светлината – 
            силен като на розата цвета.
            Безчестие повече да няма на земята, 
            живота ни да се опаше с пояс на честта.

            Всеки божи ден дъжд нека пада
            и всеки човек да е белязан с доброта 
            и като през рая стар реката Тигър да минава,
            реката наша на справедливостта.

            Превод от гръцки: Василка Петрова-Хаджипапа

            * Павлос Лясидис принадлежи към категорията на така наречените „народни поети“, пишещи на кипърски диалект, с поетическа нагласа, близка до народните песни.
            Теодосис Пиеридис 
            (1908– 1968)
             

            ИЗ „КИПЪРСКА СИМФОНИЯ“


            Говорим ние с четвъртити думи – 
            те като сечен камък малко тежки са и груби,
             но са здрави.
            Говорим, както лЅбим, както мразим.
            За устните ни чужди са дантелите,
            които знаят нашите момичета в Левкара.
            Дантелите са паяжини. Пръстите,
             които ги плетат,
            излъчват сръчност и магия
            и пълнят ги с магия и изящна хубост.

            Говорим с голи думи ние.
            Познават нашите тъкачки във Фитя
             и Перистерона
            рисунките и плетките, меандрите
             и шарките – 
            познават ги, за да втъкат в чеизите мечти
            да бъдат масата, леглото, празничната
             риза, люлката на тяхното дете
            като пауни пъстри и блестящи – 
            да бъде къщата им многоцветна радост
            и пъстра веселба за техните очи.

            Говорим просто, с думи откровени
            И вие, що обичате да имате
            на устните си шарки и пауни – 
             не вярвате на нас.
            Елате с мен тогава да идем
             в родното ми село.

            Земята му е бедна, а водата –  малко,
            направени са къщите от пръст и тор.
            И улиците нямат даже калдъръм!
            През лятото
            забулва слънцето и улиците прах,
            а зимата нахвърля върху тях,
            с лопати локви кал
            да ги удави и лиши от стъпките на хора.
            Зад зидовете ти ще чуеш свини,
             кучета, кокошки – 
            неща най-прости, груби,
             ала сигурни и здрави.
            Ще видиш свини, кучета, кокошки,
             по улиците ти,
            ще видиш и деца –  момченца
             със съдрани панталони,
            момичета с закърпени полички,
            ще видиш ти жени, набърчени от труд
             като стафиди,
            мъже, които влачат тежките обуща,
            ще видиш и магаре под дисагите да крета,
            кола, която с целия си дървен скелет
             скърца,
            ще видиш беднота, умора, глад
            и всичко –  просто, векидневно, грубо.

            Но нека да отидем в другия му край!
            Не, не е кошара тоя нисък плет
             полуразрушен.
            Тук гробовете са на наште прадеди
              и по-добре е да ви кажем отсега:
            живее още ехото от траура голям,
            от вас донесен в братската ни Парга – 
            „копайте по-широко, по-дълбоко
             всички гробове
            и костите на прадедите храбри изровете“,1
            след туй ги изгорете, та да ги не тъпчат
             чужденците.
            И по-добре е да ви кажем още отсега:
            ний няма да изровим, ни да изгорим
             на прадедите костите
            и няма да оставим да ги тъпчат чужденци!

            Но нека идем там, при хълма каменист,
            Да минем най-напред край бедните лози,
            които с мъка се задържат във полите му,
            да минем между тези храсти,
            да стигнем на площадката.
            Когато бяхме малки,
             хвърчилата пускахме оттук,
            тук вятърът бе всякога добър.
            Тук ний се учихме да свирим с пръсти,
            като овчари камъни да хвърляме
            с въртене на ръката – 
             тук е винаги самотно.
            Тук се подхлъзвахме и падахме –  личи
             върху коляното ми белег.
            Тук ризата си скъсахме
             и с обща помощ я закърпихме,
            зашихме я със трън и със канап,
            дано не види мама, а спахме все пак
             гладни нея вечер.
            Израснахме тук с камъните
             и със храстите.
            Тук някога, когато камъни копаел,
             дядото на дядо
            изровил, скрит от трийсет века Аполон – 
            и по-добре е да ви кажем отсега,
            че тука хора са живеели, творци на богове,
            във времето, когато острова ви...
             но замри, език!
            Възпламналата гордост те насочва
            по път несправедлив –  недей греши, език!

            Сега да минем край оная къщица,
            край малкия прозорец, гдето
            под мурата за първи път обикнах аз,
            когато люлки на дърветата завързвахме.
            Една любов като мъгла, като игра,
            като приятна тръпка и съмнение,
             като лъч в люлка,
            като предчувствие за музика, 
             поела отдалеч, до нас да стигне,
            а бави се и може би не ще пристигне
             пътя ще изгуби.
             

            А ако тука спрем сега –  но не!
             да продължим!
            За вас са чужди наште люлки,
             нашата любов!
            Какво ви е на вас, дойде ли, или не,
             оная музика дълбока?

            Нима ви трябват нашите сърца?
            Та вашето сърце... но спри, език!
            Хвани юздите на гнева по-здраво,
            не тръгвай в пътя крив, недей греши, език!

            Сега да минем през реката.
            Това са тук харманите, където в летни
             лунни нощи
            сме спали във престилката на мама,
            заслушани във разказа Ј мил,
            че „най-добрата госпожа,
            приспиваща децата,
            ни води чак в невр€т
            да пием на съня водата златна,
            която като мед е сладка,
            и пак назад ни връща
            да ни не търси мама
            и не намери в своята престилка,
            че майчицата своето детенце иска!“
            Вий виждате харман –  неравно място,
            покрито с дребни речни камъчета.
            Но ний, обърнем ли лице назад,
            опрем ли длан на чело
             и се взрем нататък – 
            в дълбочината на душата и на времето
            ний виждаме харманът как излиза
             от мъглите,
            как свети, как блести подобно мрамор.
            Дочуваме и ехото, което се издигна,
            когато се сразиха двата звяра – 
            юнака наш и оня, дотогава ненадвит.
            „И биха се три нощи и три дена,
            където хванеше Смъртта, кръв пръскаше,
            където пипнеше Дигенис, кости се топяха.
            След три дни и три нощи я надви Дигенис!“
            И по-добре е да ви кажем отсега,
            че ако ние –  в дълбината на душата
             и на времето – 
            дори Смъртта сме победили, вие,
             по-жестоки
            и от Смъртта, не ще ни победите!
             

            Превод от гръцки: Николай Бояджиев
             
             
             
             
             
             
             
             

            Манос Кралис 
            (1914– 1989)
             
             

            ЕПИТАФИЯ НА ЕКИПАЖА

            През черния им сън минават
             снежнобели гълъби,
            криле на чайки и платна,
             полуизгнили кораби,
            рапсодии на вятъра и виковете на нощта,
             на буревестника
            като среднощна музика
             във сребърни градини.
            В съня им греят мълчаливо
             свещите на звездите.
            Подгънатите им крака наведеният месец
             ще целуне.

            ТелҐто им ще връзва възел след възел – 
             низ корали,
            душата им ще връзва ред по ред
             огърлица от бисер
            във дълбините на морето
             със мъртвите другари, 
            без пролетта да дойде – 
             и без магьосаната флейта
            на есента сред лесовете златни да отекне.
            Без утро. А все пак ще ги събуди
             последната тръба.
             

            ДЪЛГИ ЕСЕННИ ДНИ

            Нямам дори шепа жито,
            нямам дори шепа море
            да дам на тези прегракнали морски птици,

            които простират
            над пламтящия кръг на хоризонта
            пречупени криле.

            Дълги, безкрайни есенни дни
            край едно море бяло,
            със книга стихове пред мене...

            Без родина и без небе,
            приковани вечно към една скала,
            с роза в ръцете, си спомняме
            аромата на пролетни, непознати морета.

            Дълги, безкрайни есенни дни
            с капки дъжд по челото –  и вятърът,
            който вие над лицето на морето...

            Напразно праговете чакат
            часа на дългите сбогувания.
            (Да угасим лампата
            и да затворим завинаги зад себе си
             вратата.)
            Напразно се събуждат във душата ни
            всичките птици на Африка.

            Дълги, безкрайни есенни дни...
             
             

            САМОТА

            Отиде си лятото с пъстрите
             цигански шатри,
            със жените от север, които една нощ,
             минавайки, пееха песен
            за дъждовните капки –  голи танцьорки
             пред стареца месец,
            за ехтящи гори, подобно хармониум
             в църкови пусти.

            О, лятото с острите щъркели – 
             трептящо камъче на нашата победа
            сега си отиде.
            (Самотни, жените седят на прага вечерен,
            жените, които гадаят съдбата
             в кафените чашки.)

            А там, на завоя, чака Яго...
             

            Превод от гръцки: Стефан Гечев
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             

            Костас Монтис
            (1914– 2004)
             

            ИЗ „ВТОРО ПИСМО ДО МАЙКА МИ“

            V.
            Майко, знаем всички, че деца избиват
            и значение голямо няма вече темата,
            привикнахме.
            Но това дете държеше своето хвърчило,
            а куршумът го улучи – 
            разликата ти разбра ли?
            Право във гърдите го улучи,
            в клетката, където бляновете пееха,
            куршумът го улучи,
            на балкона, там където чакаше сърцето,
            на балкона, там където слушаше сърцето,
            пръстите тогава се разтвориха
            и хвърчилото изчезна,
            то изчезна бързо към морето,
            с окървавените краища на свойта връв
            да ни докосва.

            Много хора, майчице, хвърчилото видяха,
            да, опасно много хора го видяха,
            беше твърде нависоко, не можаха
            да затворят те устата му набързо.
            Ти недей се изненадва, ако е видял хвърчилото
             художник
            и покълне една картина,
            ти недей се изненадва, ако е  видял хвърчилото поет
            и покълне една песен.
            Докато несресано над къщите летеше,
            майки криеха децата си в прегръдки;
            докато летеше над полетата несресано
            птици падаха в житата неподвижни,
            както при появата на ястреб;

            докато над планините то летеше,
            от кошарите завиха кучета на смърт
            и отложиха платаните зеленината си.
            Сянката, която се обръщаше
            веднъж към небето,
            веднъж към земята,
            бе обърната, объркана, обезумяла,
            яснотата опетняваше,
            опетняваше и пролетта,
            и селата опетняваше,
            и училищата опетняваше,
            опетняваше и църквите,
            и още търсеше...
            Сянката, която бързаше насам-натам,
            всичко цапаше,
            опитваше се да задраска всичко,
            както ни задраскваха на кръст
            упражненията непосилни във училище.
             

            VI.
            Нещо става, майко,
            нещо сериозно става, майко.
            Казаха ни: „Ето, вий сега пътувате“,
            а пък не пътуваме.
            Казаха ни: „Ето, вий сега сте това или онова...“,
            а не бяхме ни това, ни онова.
            И се породиха подозрения,
            календара ний прегледахме – 
            и не беше Януари,
            и не беше Февруари;
            датите прегледахме –  не бяха дати;
            и Историята –  не, не бе История.

            IХ.
            Майко, ти не ще познаеш острова,
            майко, там, на прага ни, не е приседнало 
                   като преди
            едно утро от бостана,
            не, на прага ни не е приседнала като преди
            сламената и продупчена колиба
            от брега крайморски,
            нито първото раздвижване на малката река 
                     през август
            с поздрава на камъчетата,
            с банята на камъчетата
            и с онези знамена на камъчетата,
            с тяхното „ний идваме“!
            Майко, казахме: „Онези склонове откъм морето“,
            майко, казахме: „Онези откъм слънцето“,
            и ни отговориха: „Вий нямате откъм морето
                    склонове,
            нямате и откъм слънцето,
            и морето не ви обкръжава,
            слънцето бадеми няма,
            слънцето се е изпълнило,
            слънцето преситено е вече...“

            Превод от гръцки: Стефан Гечев
             
             

            ОТНОСНО СТИХОВЕТЕ

            *
            Понякога не слизат от заглавието до текста,
            понякога не се изкачват до заглавието.

            *
            Не си чака реда любовта,
            бута се.

            *
            Ако знаехме само колко хора се подсмихват
            на притежателните ни местоимения,
            на твърденията на личните.

            *
            Вече не си отиваме, когато си отиваме,
            вече не оставаме, когато оставаме. 
             

            РАЗЛИКАТА

            Нека не казваме „това е просто една разлика 
            във възрастта“,
            нека не казваме „просто това“,
            нека не казваме „просто онова“,
            защото точно в тази „разлика“ е разликата,
            защото точно в това „това“ е разликата,
            точно в това „онова“,
            защото точно тези „незначителни неща“
            ни очертават,
            в тях се вместваме,
            тях сме подписали.


            КЪМ СЪРЦЕТО

            Не ми почуквай. Знам.


            ПАМЕТ I

            А тя наведена над ръкописите си,
            а тя наведена над фалшификациите си.
            Хич и не слуша какво Ј говориш.


            НОСТАЛГИИТЕ

            Трябваше да си водим бележки тогава, когато 
            нещата се случваха,
            трябваше да си водим бележки тогава, когато
            ги преживявахме,
            за да не разиграват сега 
            както си искат носталгиите,
            за да имаме с какво да ги оборим.

            *

            Когато другите не ще разбират,
            ти ще разбираш,
            когато другите се питат,
            ти няма да се питаш.

            СЪРЦЕТО 

            Защо го затворихме в най-дълбоката вътрешност, 
            да удря по стените, 
            усещайки, 
            че там навън нещо се извършва, 
            усещайки, 
            че там навън нещо се провежда в негово отсъствие.


            ПЕТЛИ 
             На поета Тасос Стефанидис с много обич 

            Ние общоизвестните „хора“ 
            кога сме се събудили сутрин като тях 
            да посрещнем слънцето, 
            ние общоизвестните „хора“ 
            кога сме се събудили сутрин като тях 
            да крещим с цяло гърло за слънцето, 
            да прегракнем за слънцето, 
            да ни чуе цялата махала. 


            ТЕЗИ ЕСЕННИ ЛИСТА

            Тези есенни листа, които покриха земята, 
            ако можеха да не падат тъй безразборно, 
            да не падат с такава апатия, 
            да не бъдат толкова обърнат гръб, 
            толкова вдигнати рамене, 
            толкова край.


            ВЪПРОСЪТ Е... 

            Не възразявам, може би да имаш право, 
            че „по-добре е да не дойде влакът“, 
            че „по-добре е да останем“. 
            Въпросът е обаче, 
            че на мястото, където се намираме, 
            се чакат влакове, 
            въпросът е, че точно това място 
            е мястото за чакане на влакове. 


            СПОМЕНИ 

            Колко по-хубави ставате, когато се отдалечавате, 
            колко се отдалечавате, когато ставате по-хубави.


            Как постоянно се отдалечавам от света,
            как си отивам преди да съм тръгнал.


            Когато се усмихва,
            зората забравя сандала си.
             

            Превод от гръцки: Яна Букова 
             
             
             
             

            ЕДНО КУЧЕ МЕЖДУ ДВЕ СЕЛА

            Той е едно голямо куче, кокалесто и мръсно. Очите му, зачервени до кръв, гледат наоколо с недоверие. Може един-два пъти да се излъгало, че съществуват приятели, но вече не се лъже.
            –  Никакви, никакви.
            Езикът му, увиснал навън, пропуска слюнката да тече на конци по земята. Диша на пресекулки и шумно. Без съмнение е много гладно и жадно.
            И се намира на пътя между Н. и Т., път без едно дърво. Как се е оказало там, не зная, кучето. Жегата на августовското пладне разбърква и нажежава белия прах.
            Той върви с наведена глава без да гледа минувачите и се опитва да си прибере малко езика, за да повярват –  и да се спаси така от тоягите им, че не е нито гладно, нито жадно, че си има някаква своя работа и в никой случай не е едно бездомно помиярче.
            –  Господа, минава едно куче, порядъчно, със стопанина си и с името си, всичко му е наред и минава, защото има работа в долното село. 
            –  Работа? Откъде се е взела тази работа? –  (Имам). Къде намери стопанин? –  (Имам си стопанин.). Единствената истина е, че има може би някакво име. Няма значение, че никой не го знае вече, че го е изличил пътят. Твърде възможно е да срещне и сега някого, който да го повика например с името Фокс.
            –  Фокс, Фокс.
            Ще се поколебае, разбира се, несигурен дали него викат, но накрая ще приеме, че него са викали.
            Както е да е, май няма голямо доверие в своята преструвка, защото наблюдава минувачите с крайчеца на окото си и щом долови някакво съмнително движение –  вдигането на ръка –  си плюе на петите. Без съмнение така се разкрива, но пък камъните не могат да го достигнат.
            Въпреки това не става така при всички минувачи. Има някои, които отдалеч помирисват, че е едно помиярче. Но и кучето ги помирисва, че са го разкрили. И започва една игра, те да се правят, че не го подозират и да гледат на другата страна, оставяйки го да се доближи, и той, щом се налага да ги задмине, да се прави на ни лук ял, ни на лук мирисал. Така се лъжат един друг, докато дойде подходящият момент да бъде вдигната ръката и хвърлен камъка, който е държан в готовност, и кучето да хукне.
            Тича само толкова, колкото е необходимо, за да се отдалечи. Няма излишни сили за губене. И намалява крачката, и пак върви с наведена глава без да вдига очи към минувачите.
            –  Господа, минава едно порядъчно куче...
            По някое време спира. Една, две, три крачки само (рефлексите, крачките, които прави от само себе си, представляват желанието, а не непременно решението) и спира. Спира, защото се виждат къщите на долното село, на Т. Наистина, каква работа има в долното село.
            –  Нещо бе казал за работа?
            –  Лъжи.
            –  Бе казал нещо за стопанин
            –  Лъжи. Само лъжи, както това с името.
            Не, никаква работа няма в долното село. Ни-що. И не може да отива в долното село. Възпаленият му поглед търси нещо. Значи трябва да се върне обратно? Колкото и да не е лесно да вземе решение за връщане, все някога ще се наложи. И се връща. Връща се и мисли, как ще трябва да се справя с пътниците, които задминаваше при идването си. Те вече знаят, че е едно мръсно куче, улично. А и той ги познава. Всички ще играят с открити карти. И най-доброто, което може да направи кучето, е да си прибере честно и почтено опашката между краката и да гледа с бяг да се спасява от камъните.
            –  Да, аз съм едно бездомно, мръсно куче. Правете, каквото можете, да правя и аз каквото мога.
            Така и стана. Само че докато тичаше, един камък го улучи по гърба. Заболя го и изквича. Чу зад себе си гласовете на хората, които се смееха, но очите му не станаха по-червени, не можеха да станат по-червени. Всичко си има граница.
            Както е да е, въпреки че се е отдалечил достатъчно, не намалява ход. Тича не за да прелъже минувачите вече, а самия себе си.
            Да ги прелъже? Пътят след малко и без това свършва. Свърши ли? Ето ги къщите на другото село, на Н., показват се.
            Спира. Къщите не са за него, не го искат къщите. Трябва отново да се върне. Назад? Не, от „назад“ идва, няма друго „назад“, но няма и „напред“. (Как може изведнъж да няма нито „назад“ нито „напред“?) Поглежда отново към къщите. Слънцето го жегва жарко.
            И така? И така, нищо. Ни-що. Опипва това „нищо“. Опипва го една, две, три минути. След това го приема.
            Минувачите след малко ще бъдат тук, но кучето не мисли вече как да се отърве. Даже не ги брои за нищо. Стои черен като едно мазно петно на белия път. Точно като едно мазно петно.

            Превод от гръцки: Василка Петрова-Хаджипапа
             
             
             
             
             

            Кипрос Хрисантис 
            (1915– 1998)
             

            МЪРТЪВ БОЕЦ

            Бе младостта му необикновена
            и той я подчини на чудото.
            Пред женските гърди не коленичи – 
            несъвместимо бе това
            с задачата на нашата епоха,
            тъй както не подхожда роза да цъфти
             във сняг.
            А търговията измъчваше душата му
            с неприемливи мисли.
            Дълбоко го тревожеше изкуството
            като червени облаци на залез.
            Воловете и прадедите му оряха още
            земята с рало и въпросът бе
            дали ще победи вековната рутина.

            Бе младостта му необикновена,
            защото чудо търсеше навред.
            Но долетя задъханият миг
            като заселник нов във диво място.
            Идеята проби окото му
            със алена игла.
            Той вдъхна смелостта на утрото
            (сънят не се нуждае от решителност)
            и тази нова смелост му помогна
            да усмири прадревните инстинкти.
            „Повдигам камък, чувам
            как шепне приказки родината.
            Пия вода и виждам
            пламтящия Ј лик“,
            а стъпката чертаеше следа
            като совалката на стан,
            защото неговата мисъл
            предчувстваше пътя на духа.

            Какво поднесе той
            на чудото велико на живота,
            не ще научи никой.
            Защото любопитството 
            невинаги открива простото величие.
            Звънът на златото, не определя
            делата на младежа.
            А грешките? Кой има време
            да търси камъчета на брега?
            Сама зеницата на нашето око
            копнее за широки гледки.

            Един ден, във зори, го зърнаха заспал
            върху червено ложе на тревата.
            Мъглата го ласкаеше грижовно
            със длан от кадифе,
               със цвят на мека пепел.
            А на гърдите му лежеше розата
            на многократна смърт.

            Бе младостта му необикновена
            и той я даде цялата на чудото.
             

            Превод от гръцки: Стефан Гечев
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             

            Йоргос Константис
            (1923– 1999)
             

            МОЯТА ВОЙНА

            На осемнадесет съм бил,
            през огъня преминах.
            Във лагери сънувах сънища –  разсейващи се пушеци, 
            видях реки от сълзи
            как се превръщат в пари водни
            на крематориума в страшната жарава.
            Майки сломени и деца 
            на копията на смъртта увиснали.
            Къщи, които не могат да те видят, 
            отвсякъде залостени
            и празни кафенета 
            със закована в тях надеждата.

            Измъчват ме с руините си спомените, 
            а безучастно хората ме гледат щом им заговоря.
            Как да поеме толкоз много смърт чуждата памет,
            в безразличие затънали са хората,
            не питат кой съм.
            Не знаят, че съм планина от пръст,
            изпечена в пещите на войната,
            не виждат как посаждам
            върху ръждивите оръдия
            от мойта кръв обагрени стотици макове.

            Мойта война днес тук завършва.
             
             
             
             
             
             

            БЕЗ ЗАГЛАВИЕ
             
            Прах от звезди притихнали – 
            на моя глас минутите безмълвни.

            Със нови планове за пътища и хора
            ръцете ми на слънцето в ръцете
            редят ранени стихове.

            Готов през вечерни сияния
            да тръгна от последния пристан,
            където безпомощно живях.
            Изтупвам се от облаци набръчкани
            да не увехне моят час
            да лепне по ръцете ми остава
            прахта на остарялата любов.
            Готов за новите морета
            и пътник аз на нови кораби 
            без тежестите непосилни на годините.
             

            СКАФАНДЪРЪТ

            Извън пещерите –  мрак и мъгли.
            Непроницаеми за копията на лъчите.
            Там аз родих се, дните си живях.

            С ранените си пръсти докосвам тъмнината
            И търся изход. 
            Да зърна искам раковините блестящи.
            Вълните бели.
            Да се спася от чудовищата с глави хидроцефални,
            които с бяс жесток в ръцете ми са впити. 
            Опитам ли на въздух да изплувам
            петите ми кървят, очите ми изгарят.

            Години много на борба из пещерите – 
            не ме напусна никоя мечта.
            Още малко си казвам –  отново и отново – 
            със скафандъра на стиховете
            на повърхността ще изплувам.
            Ще отхвърля траура на моята душа.

            БЕЗ ЗАГЛАВИЕ

            Тук завършват пътищата,
            опасните завои,
            начертаното от живота
            върху планината висока, която изкачвам,
            променям миг след миг гласа си
            из ъглите на своя ден,
            да не научат другите
            за пътеките тайни,
            по тях аз до върха ще стигна
            на човешкото съществувание. 
             

            ЪГЛИТЕ НА ПЛАЧА

            Поглеждам себе си във огледалото,
            А то ми казва, че ден след ден аз намалявям.
            Оставям редки отпечатъци
            по стъклото студено 
            когато се отвори, за да мине следващия ден.

            Сянката ми –  вертикал в пръстта – 
            от ден на ден по-малка става.
            Растат и нощите, и дните.
            Лекуват раните ми стари спомени.
            Обличам униформите,
            отдавна някъде заключени,
            из ракли недокоснати от времето.
            Дори когато много силно болката притисне ме
            из ъглите студени на плача.
            Единствено свидетелство –  
            написаните думи
            върху огледалото на моята душа.
            Да казват, че живота съм обичал 
            и лесно няма да си тръгна.
            Докато мои другари си оставят стиховете.
             

            Превод от гръцки: Василка Петрова-Хаджипапа
             

            Теодорос Стилиану 
            (1927– 1998)
             

            ЧОВЕШКО ПРИСЪСТВИЕ

            Тука го помнят, знаят го,
            защото не живя забравен
            като бодил в полето.
            Със него заедно ние прекосихме
             нашата епоха,
            от есента получихме свидетелство
             за зрелост – 
            щит против северните ветрове.
            Като говореше, по рамената си
             усещахме сърбеж
            от новите криле,
            които знаехме, че ни растат.

            Припомняме си патоса на думите – 
            врабчета, кацнали върху
             маслинови дървета.
             

            ЕДНО И МНОГО ДЪРВЕТА

            Ти не търсеше едно, а много дървета,
            за да оставим под сянката им
            горчилката на самотата.
            Как ги видя, как ги облече
            в собствените им бои,
            с тайнствените им тръпки,
            във една нова светлина!

            ОставЈ маслиновото дърво там,
            в корените си да дреме,
            и стадото рунтаво –  облак златист
            в зноя на юнския ден.
            СПОМНЯМ СИ

            Спомням си. Беше началото на пролетта.
            На полето със майка
            и със други жени, забрадени във черно.
            Събираха сено.
            Природата и слънцето бяха великолепни
            и майка почна да си тананика.
            Песента Ј бе като паяжина – 
            натежала от праха на душата:
            това са плодовете, събрани през моето детство.
             

            ПРОТИВОРЕЧИЯ

            Търсех мълчанието, надеждата,
            безветрената линия на логиката,
            за да разкажа на света
            песента на душата си,
            а намерих само противоречия.
            Дори песента на ручея
            е само сбор от сблъсквания на водата
            със камъчетата.
             

            Превод от гръцки: Стефан Гечев
             
             
             
             
             

            Пантелис Миханикос 
            (1926– 1979)
             

            Из „МЕЖДУВРЕМИЕ“

            Сега, когато плод не връзват,
            когато не цъфтят,
            не пускат вече листица дърветата,
            едно небце без влага
            едничко знае, че е жадно.

            И семето
            не ражда вече чудо,
            и птичето
            не знае вече как се пее.

            В ръката си те вземам
            и се превръщаш в пръст.
            Но има пак една душа,
            която търси чудо.
            Не мога, казвам ти,
            не мога вече да вървя
            по пръст, която днес е само пръст.

            Жестоки ангеле,
            ти, който знаеш
            сърцето да разкървавяваш,
            ти, който стъпваш
            в кръвта пролята,
            за да достигнеш до брилянта
            и алилуя,
            проклети, неразкаян ангеле,
            разкървави ми пак,
            разкървави ми пак сърцето.

            Пак млъкна птичката,
            пак не цъфти дървото,
            пак семето не ражда чудо.

            Жестоки ангеле,
            разкървави,
            разкървави сърцето ми
            и ме води,
            води ме пак
            по пътя труден
            към жертвата,
            към устрема,
            към чудото.
            Ако ли не,
            духът ми ще умре.

            Жестоки ангеле,
            вдъхни ми смелост
            да пробода утробата си,
            дари ми смелостта да страдам,
            вдъхни ми смелостта да тръгна гол
            по гвоздеи.
            Жестоки ангеле,
            убий ме във жестокия ми път
            –  не ме оставяй
            в лесно задоволство.
            Шибай ме с камшик,
            бичувай ме,
            нека заплаче моята душа – 
            но нека видя
            как ще запее птичката,
            дървото как ще цъфне,
            как семето ще прави чудеса.
            Вземи, и от кръвта ми чудото
            ти изтръгни!


            Нощем
            черни кипариси
            се скитат тук, по нашите места.
            Понякога
            във мрака стенат кипарисите
            сред черните криле на птици,
            плющящи в гъстата тъга на ветровете.
            (Дръвченце, кипарисче мое,
            кога ще се успокои душата ти?)

            Но казвам ви:
            аз пръв ще коленича
            около цъфналия храст,
            аз пръв ще ръкопляскам
            на вашето хоро.
            Ще ви възпея с триумфални химни.
            Танцувайте, момчета, пейте,
            да цъфнат нашите дървета.
            Танцувайте, момчета, пейте,
            че нейде славят светъл празник.
            Че краят ще е празник.
            Да, краят ще е празник,
            на който трябва да покажем
            това, което сме направили.
            И Кипър трябва да възпява
            как храбро изгоря в пожара
            Махерас.

            Григорис1 ще запали кипариса си,
             където и да си.
            Където и да си, Григорис ще запали
             кипариса си.
            Където и да си,
            черният пръст на кипариса
            ще тръпне цял във блясъци – 
            огън и пламъци.
             
             

            ПТИЦИТЕ, КОИТО ЧАКАШЕ

            Не долетяха, не долетяха,
            не долетяха птиците, които чакаше.

            В празното пространство
            на мястото на тяхното отсъствие,
            кажи, що виждаш,
            открий ни скритото, магьоснице.

            Птиците не долетяха.
            Силни ветрове
            пътищата им прекроиха
            и сатана един цвили
            и се търкаля пъстроцветен,
            хванал в мрежа всички птици,
            които ти очакваше.

            Превод от гръцки: Стефан Гечев
             
             

            ОДА ЗА ЕДНО УБИТО ТУРЧЕ
            Stetson!
            You who were with me in the ships at Mylae!
            That corps you planted last year in your garden,
            Has it begun to sprout? Will it bloom this year?
            T.S. Eliot, „The Waste Land“

            Това поле пред мене проснато, така зелено,
            изписано със жълтото на маргаритите,
            с червеното на маковете,
            с усмивката на виолетките,
            това поле под топлите лъчи на слънцето искрящо,
            това поле,
            което с милувка една
            сочи на душите пътеките на пролетта
             

            В това поле, 
            което слави бога и човешката душа,
            в това поле, 
            което славослови тялото
            и свирка си човешка песен,
            за празника на пролетта
            в това поле 

            лежи убито
            малкото турче.

            Лицето сгърчено, 
            от болки набраздено,
            маска без възраст,
            е врязана във вечността да пита
            дали земята наша беше малка,
            да пита
            има ли нации
            при народите на маргаритата.
            Да пита
            от коя ли нация е зелената трева.

            Затопля слънцето и корените, и пръстта.
            прелива любовта като роса
            от листи, от цветята на човешката душа
            в естествената откровеност на полето.
            Една релефна зловеща детска маска
            в преливащата светлина
            размърдва устни, заговаря: „Благодаря.
            До този път докарахте ме.
            И до тази кончина. Благодаря на вас.
            На наши и на чужди.“

            Земя ти моя, сладко го приспи.
            С приспивна песен нежна. За тебе днес 

            гласът на поета отново пита,
            пита търговците на петрол,
            на трупове колонизаторите пита, 
            пита Стетсън:
            „Трупът, който ти преди година 
            в градината си посади,
            покълна ли и скоро ли ще разцъфти?“
             

            Превод от гръцки: Василка Петрова-Хаджипапа
             
             
             
             
             

            Паникос Пеонидис
            (1925)
             

            СРОДНИ ДУШИ

            Утрините Петрос ги беше уредил. На неговата улица по права линия от хотела имаше четири-пет кафетерии. Всяка сутрин избираше една от тях. Седеше там с часове. Удобни столове, плюшени завеси, учтиви сервитьори, културна обстановка. И празнична атмосфера, украсени масички, до витрините пред всеки магазин коледни песни. Познати мелодии, пълни с носталгия.

            Петрос бе по ранното ставане. Отпреди години, още когато бе млад, имаше навика да става от леглото с изгрева на слънцето. И на работа отиваше винаги пръв. Дори когато си лягаше късно, навикът си е навик. Затова сега, и в напреднала възраст, не бе променил стария си навик. Ставаше, правеше на място упражненията, влизаше в банята, душ с хладка вода, бръснене и разходка. Напоследък, малко преди да вземе решение за пътуването, бе отменил и бръсненето. Един ден видя свой приятел с брада.
            –  Какво, калугер ли ще ставаш?
            –  Защо не?
            И му обясни с прости думи, че на тяхната възраст бръсненето е голям лукс, всекидневното бръснене.

            –  Не ми говори, брадата е хубаво нещо. Трябва да признаеш!
            И го призна. Беше хубава, напълно бяла, но хубава брада.
            Поиска да пробва и той и наистина пробва. Хареса му и се сдоби с нов външен вид, на интелектуалец. Така му казваха на утринните разходки и това го ласкаеше. Петрос бе човек скромен, дори и не си помисляше, че може да принадлежи към категорията на интелектуалците. Въпреки че ако се преценява строго, къде другаде можеше да се постави един счетоводител, потънал цял ден във сметководните книги.

            В деня преди пътуването той все пак отиде в бръснарницата и поиска да се погрижат за новия му външен вид.
            И ето го днес сега в Париж! Като млад, студент в Лондон, бе посетил няколко пъти Париж. Не беше скъпо. Качваше се на един автобус, оттам се прехвърляше на ферибота и после пак. Беше млад тогава, мечтаеше за приключения, без обаче да ги изживява и като далечен сън му останаха несбъднатите желания...
            Минаха години оттогава, стана дипломиран счетоводител, събра добра клиентела, живееше охолно, купи си и апартамент, личният му живот обаче не потръгна. Няколко сватосвания не дадоха желания резултат. Накрая остана сам. Сега на шестдесетгодишна възраст чувстваше силно тежестта на годините. Друга работа са петдесетте. Обществото гледа на тебе като на млад, зрял мъж, готов за хорото на Исая.1 ... На осемдесет работата обаче е друга. В друга зодия си.

            Така в момент на голямо отчаяние Петрос реши да пътува до Париж. И да отиде сам. Не с туристическа група. Нищо конкретно нямаше предвид, абсолютно нищо. Париж бе за него някакъв сън, същевременно таеше в себе си и част от онези митове, митовете за красивите му смели жени. Както и да е, без да каже каквото и да било на някого от малката си компания, запази билет за самолета и хотел за една седмица и ето го сега в Монпарнас. Хотелът му точно срещу небостъргача с многото магазини и в квартала около него много ресторанти и кафетерии, кафетерии с история, защото купи от павилиона илюстрована брошура, където се описваха различни подробност за всяка от тях.

            Не бяха толкова богати знанията на Петрос за великите исполини на изкуството, историите, обаче историите, които четеше, му харесваха. Тук бяха живели хора, оставили зад себе си дълбока следа. Без да разбере потъваше в размисъл, който го отнасяше надалеч. Какво бе направил той самия в своя живот? Какво щеше да остави, когато си отиде? Кой щеше да го помни, след като напуснеше земния мир?

            Всичко това заемаше място на масата, където се разполагаше с часове сутринта. Даже едно семейство не успя да направи. След смъртта му името му щеше да бъде отнесено от вятъра. Как я докара до тука в края на живота си. Един мизерник, нерешителен човек без всякакъв компас.

            Пиеше еспресото си, ядеше кроасан, следеше с поглед другите наоколо, все двойки или в компании и се питаше, кой беше виновен за неговия хал. По някакъв начин центърът на тежестта се беше преместил на решението за пътуването. И в самолета към Париж мечтаеше за срещи с красиви, самотни жени, вечери в ресторанти, прегръдки в танцувални зали под звуците на аржентинско танго. Всичко това бе минало на втори и трети план и на преден излезе нищожността на неговото съществувание. И това го потопи в още по-дълбока меланхолия.

            Следобед, след обичайната сиеста, Петрос си убиваше времето в някой киносалон или в разходки по търговските улици. За да позяпа. С метрото отиде до Триумфалната арка и оттам по широкия булевард се упъти към площад Конкорд и Лувъра. И точно тук, до пирамидата се срещна с Елена. Която не бе само сънародничка, но и от същия град. Елена седеше на пейката, където буквално се стовари Петрос, останал без дъх и когато Елена каза, че го познава отнякъде, не реагира веднага. Дишаше тежко и тя се обезпокои.
            –  Да не би да Ви е зле?
            –  Просто се уморих! 
            И веднага след това:
            –  Познаваме ли се?
            Спомена му някаква братовчедка, която е и негова братовчедка. Срещнали се били напоследък на сватбата на дъщеря Ј.
            –  Но сигурно не ме помните. Не се представихме.

            –  Не се оправям много с хората, каза Петрос.
            –  Нито аз, каза Елена.
            Тук те си подадоха ръка и се представиха.

            –  И аз днес си строших краката, каза Елена. Дойдох дотук пеша по целия път от операта.
             Петрос я изгледа внимателно. Не би Ј дал повече от петдесет. Лицето Ј бе свежо. Кокът обаче увеличаваше годините Ј, също и очилата. Както и начинът, по който се обличаше. Сив костюм, без фантазия под един тъмен шлифер.
            –  Познавате ли добре Париж?
            –  Да, любимият град ми е! Тук следвах френска филология!
            Искаше да я попита „и как така сама“, но не го направи.

            Влязоха заедно в музея, разгледаха спокойно доста от залите. Никой не бързаше. Имаха на разположение цялото свое време.

            Елена бе поела донякъде и ролята на екскурзовод, защото не за пръв път го посещаваше, както бе за Петрос. Освен това той знаеше малко неща. Имената на художниците, които му изреждаше, не му говореха много. И както се очакваше, по някое време му доскуча, измори се, но го беше срам да си признае. Така я следваше и се правеше на човек, обожаващ изкуството.

            Когато най-накрая отидоха на обяд в един ресторант, Петрос не издържа и си призна: 
            –  За първи път стъпвам в музей. Нищо не разбирам от изкуство.
            –  Разбрах, не се безпокой. Ти сигурно имаш други интереси!
            –  Не се интересувам от нищо. Аз съм една нула!
            Думата нула му се изплъзна, чувстваше вътрешен подтик да се изповяда. Погледът на жената срещу него бе изпълнен с толкова доброта, толкова доброта и мекост.

            Разказа Ј за работата си, която го прави петата дупка на кавала. Никой не го зачита, така както е затънал в книги с цифри. Сухи неща, така и ти лека-полека се превръщаш в цифра.
            Говори Ј за нерешителността на характера си, никога не е изявил претенции за нищо, никога не бил в центъра на вниманието, другите да го мачкат, да го газят, а той да не реагира!
            Тя го наблюдаваше с нежност и дълбоко съчувствие.
             –  Много страдаш. Разбирам те!
            И добави след малко.
            –  И аз страдах.
            Така започна историята на Елена. И тя бе живяла сама, до голяма степен извън обществото, без приятели и приятелки. Родителите Ј живеели на село, отивала при тях от време на време, но това не Ј давало пълнота в живота. Нейният живот бил долу, в града. Като млада учителка имала приключение. Един колега флиртувал с нея, всички го знаели, защото харесвал и на нея. Повдигнало се самочувствието Ј, но така рязко както почнала атаката, засвирила и тръбата за отбой. На бойното поле излязла друга една колежка и Елена станала за присмех. Разболяла се, легнала на легло.
            Опита се да я утеши.
            –  Не вземай всичко толкова присърце. Не си остаряла.
            –  Какво ми говорите, вече съм старица!
            –  Смехории!
            Петрос настоя да плати сметката. Тръгнаха по посока на операта. Там седнаха в голямата кафетерия на площада. Много хора. Повечето англичани, хора на средна възраст. До тях една шумна компания само жени. Бяха в чудесно настроение и все се смееха.
            –  Откъде вземат това настроение? –  запита се Елена.
            –  Да ги попитаме ли? Аз съм живял в Лондон и там се възхищавах на настроението на жените на средна възраст!
            –  Може би за цялата меланхолия да са виновни нашите гени? 

            Без много обяснения, сякаш се разбираше от само себе си, се разбраха да се срещнат на другия ден в Мон Парнас. Петрос бе поискал да покаже на Елена любимите си кафетерии.
            –  За съжаление утре се качвам на самолета и се връщам, сети се Елена.
            –  Понякога се питам, ще намеря ли сили да кажа „Дотук бяхме и нищо повече“.
            –  И аз често мисля да се кача на някой кораб и накъдето ме отведе.
            Отново се погледнаха.
            –  И аз мечтая за едно дълго пътешествие с кораб.
            През онази вечер дълго се разхождаха до хотела на Елена, след това Петрос взе такси и се върна в своя. За сбогом казаха само „Да не си губим следите.“ 

            В хотелската стая Петрос гледаше дълго в тавана, лежейки в леглото си. Елена също. Не ги хващаше сън. Нямаше никакво съмнение, че нещо ново бе влязло в живота и на двамата. Завръщането на острова и към малките им луксове вече не значеше приземяване в кухия живот на всекидневието, тук имаше и един зародиш на очакване на нещо ново.
             

             Превод от гръцки: Василка Петрова-Хаджипапа
             Ахилеас Пильотис 
            (1928– 1998)
             

            ТАКА ЩЕ ЖИВЕЕМ

            Така ще живеем оттука нататък 
            в земята ни опустошена.
            Без сън, без дъх 
            двойно и тройно предадени от свои и чужди,
            ще бродим недоспали из гъста тъмнина,
            ще бродим из руините обезумели,
            отчаяно децата си ще търсим
            сред трупове обезобразени,
            сред имена объркани по списъците страшни.

            Така ще живеем оттука нататък 
            в нашата земя разкъсана
            с лица от толкоз болка разкривени,
            от толкоз рани подивели,
            ще търсим из руините
            за гробовете скрити,
            ще ровим с нокти 
            да открием своите
            от тях знак някакъв –  дреха някаква,
            обувка или лист с тяхното име
            и после тихичко –  сила да плачем ний нямаме,
            просто и скришно
            отново с пръст да ги покрием.
            (Много по-късно ще дойдат
            церемониите, речите и помените).

            Сега, така ще живеем върху този „черен гръб“1
            бездомни, будуващи
            съня на децата си да пазим – 
            на тези дето са останали,
            тревожно ще се ослушваме за всеки звук
            стражи на позиции последни
            стражи –  огорчени, неми, изоставени.

            КървЈ и стене нашата душа защото знае:
            тази разруха не дойде сама.
            Години планове крояха
            онези, приятели наши дето се зовяха
            и тези, дето наши братя се наричаха.
            Със собствени ръце злините ние докарахме,
            от нас роди се този смерч.

            Стене душата ни. Съглежда 
            сред руините,
            сред тази смрад от непогребани трупове
            и нашата мечта.

            Така ще живеем от тука нататък.
            Стражи огорчени,
            но верни на дълга,
            капка по капка ще готвим очистителния дъжд,
            капка по капка ще готвим очистителния огън,
            които нас и нашата земя ще възродят.

            Защото в нас, отвътре
            на спасението вятърът ще се роди.
             

            Превод от гръцки: Василка Петрова-Хаджипапа
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             

            Иви Мелеагру 
            (1928)
             

            НОВОГОДИШНО НАСТРОЕНИЕ

            Обхвана с ръце бузите си и тайно си запуши ушите. Бученето на света пробиваше черепа Ј. Заля я гореща кръв. Уплаши се да не падне. Какъв срам!

            Големи ли сме или деца, хукнали със стръв да вършат бели. От опушената зала се въздигаше музика на джаз. Наведе се и видя, че роклята Ј е смачкана. Изведнъж се почувства незначителна и непривлекателна. Когато вечерта бе излязла, внимаваше много да не я смачка. Дали и другите я виждаха по същия начин. Тазвечерният свят я плашеше. Толкова рядко бе сред него.

            –  Какво ще кажеш, мамо, Да изляза и аз днес, канена съм ?
            –  Отивай, Ј отговори. Но внимавай, дъще. Честта ти...

            При тази мисъл се усмихна горчиво. Още малко и нямаше да има нужда да я пази. Честта! Колко анахронично нещо... Колко са я пазели приятелките Ј, които сега бяха щастливи ? Горчивина и завист се вързаха на възел в гърдите Ј. Ах, да се бори с това злощастие! Но как, как? Ако трябваше да се бори с юмруци, да се бори. За по-човешки живот. И да паднеше... Щеше да е изпробвала поне възможността. Но тази невидима нишка, която определяше живота Ј, как да я намери, да я откъсне. Да се бунтува от друга страна бе ужасно. Бе опитала. Носеше толкова нещастие, без резултат.

            Сега съм се примирила, казваше, смеейки се. Вече зная. Аз съм родена стара мома.

            Но не го вярваше. Все нещо чакаше. Не може другояче, съдбата щеше да Ј предложи все нещо. Как може другите хора да имат толкова много, а тя нищо. Време бе да Ј се случи нещо изключително. Колкото минаваше времето, все по-малко вярваше в това. Понякога мразеше силно тази измамна надежда. Тогава се доближаваше до смъртта.

            –  Елате да потанцуваме, каза някой.
            –  Обърна се и го погледна. Току-що Ј го бяха представили.
            –  Искате ли? Попита той отново.
            –  Защо не.

            След малко пак: 
            –  Ще можем ли да се срещнем, я попита и Ј стисна леко ръката.

            Голям идиот.
            Наближаваше очакваният час. Приличаше на рожден ден. Един скок във времето. И двата горчиви. Само че рожденият ден е по-горчив. Болката да си сам пред края, който се премества с една крачка по-близо. Но сега при толкова много шум, о, каква бъркотия, всичко се замътва в съзнанието, затъмнява се.

            Пръстите Ј от доста време увиват и развиват конфети и серпентини. Устните Ј се усмихват. 

            –  Тръгваме си оттук, каза един от тайфата. Много официално и нагласено е всичко. Да отидем другаде.

            –  Защо не!

            Споразумяха се и тръгнаха отново. Странната тазвечерна компания. Познати на познати..

            Влязоха в колите. Край, свърши се с роклята ми, помисли тя. Другите се смееха от блъсканицата в колите. Престорено. Доповръща Ј се. Ако можеше поне веднъж да имаше тяхното настроение, тяхното снизхождение.. Но тогава може би нямаше да бъде тази вечер с тях.

            Тръгвайки от къщи имаше очаквания. Възбудата на промяната. И другото: да се намира там, където са всички хора. Удовлетворение е. Но се страхуваше от объркването на живота си. Беше свикнала донякъде с малките, всекидневни случки. Какви щяха да бъдят утре спомените? Радостни? Умерени? Може би щеше да е по-добре, ако си бе легнала в леглото и заспала. И тази вечер е една като останалите. Но се разсърди, съжали. Много страх ме гони напоследък, помисли.
            Така се бе намерила тук от презрение и инат.

            Една ръка обхвана кръста Ј. Подскочи.
            –  Извинете, но сме толкова много, не се хващаме..
            Същият пак. Тазвечерният познат.
            –  О, няма нищо.

            Приказки, смях. Колата си вървеше. Ръката приближи пак и стана много гореща.
            –  Добре си прекарваме.
            –  Да.
            –  Но Вие изглеждате тъжна. Защо?
            В тъмнината на колата говореха тихо. Сякаш, че се изповядваха.
            –  Случва ми се. Всяка Нова година. Очаквам да се случи нещо различно и изненадващо.
            Засмя се и продължи: Смешна съм. Дядо Коледа ще да е виновен. Така ме е научил от малка. Толкова очаквах подаръците му! Едно чувство, което не забравяш. Само че... сега очакванията са други.
            Мълчание. След това: Разбирам, отговори. И какво е това, което очаквате?
            –  А, да, нещо ... неопределено!
            –  Така ли?
            Не беше странно, че му говореше. Атмосферата наоколо бе странна и всичко ставаше по-лесно.
            Сега пристигнаха някъде. Компанията губеше самоконтрола си. Много топли момичетата, умни изведнъж момчетата. Влязоха в едно подземие.
            –  Кръчма ли е? –  попита.
            –  Нощно заведение. Много са на мода.
            Нисък таван. Без въздух от цигарите, шум.
            –  Колко много хора!
            –  Днес никой не си стои вкъщи.

            Повечето танцуваха, други пиеха. Много малко столове по ъглите. И те се смесиха с двойките на дансинга. Неин кавалер неотклонно –  новото Ј познанство. Отвсякъде ги блъскаха. С трудност следваха музиката.
            –  Много странно ми изглежда всичко, му каза.
            –  От атмосферата на вечерта е.
            Той Ј ставаше все по-симпатичен.
            –  Непрекъснато мисля, че играя в някаква пантомима, в ням филм. Толкова безразсъдни ми се виждат днес хората.
            Той се засмя високо. Бузата му се опря в косите Ј. Почти като неин човек. Каква радост.
            –  Момиче, днес на хората е позволено всичко. Всички искат да забравят нещо. Остави ги да се радват, не търси обяснения. Представи си само как би било, ако животът не ни предлагаше от време на време една пауза. 
            –  Но забравят ли? Наистина ли се радват? Страхувам се, че повечето се преструват.
            –  Ти какво ще кажеш –  я попита. –  Забравяш ли се?
            –  Да, да –  и бръчиците по лицето Ј се усмихнаха.
            Тогава угаснаха светлините. Полунощ. Времето направи своя скок.
            Изведнъж настана пълен хаос. Свирки, пищялки, балони, които се пукаха, викове. Сърцето Ј заби силно. Помисли само за старата си майка. Сама и огорчена заради нея. Господи, господи, подкрепи ме! Стоеше объркана, въртеше глава, гледаше хората, които бяха сякаш обезумели. И се опитваше да се усмихне.
            Вдигна ръце, хвана я за раменете.
            –  Щастлива Нова година –  Ј прошепна.
            За малко да я целуне. Тя се отдръпна. Възелчета заседнаха в гърлото Ј. Идваше Ј да заплаче.
            –  Подобно... –  каза и не можа да каже нищо друго.
            Захвана се някаква песен. Някакви англичани се събраха наоколо и запяха шотландската си мелодия. Сърцето Ј се късаше.
            –  Извини ме за момент..
            –  Къде отиваш?
            Изгуби се. Изтича в тоалетната и затвори вратата след себе си. Нямаше никой. Застана в средата и закри очи с ръце. Тялото Ј се тресеше от ридания, но ги потуши. Само сълзите потекоха и заляха лицето Ј.
            Толкова отдавна не бе плакала...
            Отсреща огледалото, осветлено, я отразяваше. Доближи се. Плисна си на лицето и се гримира отново. Плачът си личеше само по очите.
            Нахлузи си усмивката и слезе по стълбите. Приближи се до компанията си. Чувстваше се напълно скапана. Ако Ј поискаше да спи с нея, нямаше да е трудно.
            Потърси го навсякъде. Не го видя никъде.
            –  Къде е моят кавалер? –  попита
            –  Извикаха го при болен.
            –  Защо?
            –  Той е лекар. Не знаеш ли?
            –  Не, ще се върне ли?
            –  Болният е умрял. Тръгна си спешно.
            –  О, какъв ужас. А ние тук се веселим
            –  Такъв е животът, скъпа. Едни умират, други се веселят. И нашият ред ще дойде.
            –  Да, разбира се. Имаш право.
            Бавно се отпусна на един стол. Цялата потъваше, потъваше надълбоко. Със смърт започва годината Ј. Да, действителността, приятелю, действителността. И тази нощ хората не можаха да се отърват от нея. А тя, тя беше започнала плахо да си мисли, че ще бъде най-хубавата Ј Нова година. Каква утопия, винаги да очаква нещо.
            Погледът Ј се замъгли. Имаше и много пушек.
            –  Сега вече искам да си ходя в къщи –  каза силно.
            Не получи отговор. Всички бяха станали и подскачаха. Настроението наподобяваше повсеместно безумие. Хората май бяха много доволни от своята вечер.
            Новогодишният празник бе много успешен.
             

            Превод от гръцки: Василка Петрова-Хаджипапа
             

            Христакис Георгиу 
            (1929)
             

            ЖАЖДА

            Един човек бе застанал на моста. Прегърбен от годините, подпрял се на бастуна си, той изглеждаше някак си странно на фона на зазоряването. Очите галеха света около него. Старецът въздъхна дълбоко: Докъдето му стигаше погледът, не се виждаше нито едно облаче, ей тъй, да „изцапа“ небето. Изпъстрена от множество светещи знаци и табели, с идването на утрото си отиваше една бледа светлина, която сякаш покриваше с нежна мараня всичко наоколо. Далеч долу, в градините, дърветата бяха скупчени в странни форми, които наподобяваха тъмни скали, разпръснати из планината. Коритото на реката се проточваше напълно пресъхнало и ставаше все по-трудно видимо, лъкатушейки към планината. 
            Подухваше свеж, утринен ветрец. Играеше си нежно с храстите из речното корито, а после отлиташе и звучно целуваше черните форми, в които бях скупчени дърветата...
            Прегърбеният човек се изправи за миг, като че нещо твърдо го удари, но след това отново се върна в предишното си положение. Нещо измърмори, неясни думи, които бяха заглушени от гласовете на ятото весели птички... Съмваше се... Беше януари... Сърцето на зимата... Слънцето се подаде от изток. Блестящо, яркочервено, току-що се бе окъпало в утринното море. За няколко минути се задържа така на хоризонта: голямо и червено. След малко придоби своя нажеженожълт цвят и постепенно започна да се смалява в прегръдката на небето. Множество очи се бяха втренчили в него и във всички тях се четеше завист заради блясъка му... Копачът спря за миг. Белът остана забит дълбоко в твърдата пръст, а ръката на работника не преставаше да гали дръжката. Очите му задълбочено проучваха небето. Стори му се, че да слуха му достига изгарящият смях на слънцето. Това беше толкова саркастично, че го караше да настръхне. Не можа да го понесе. Изкара си го на земята. Забиваше със все сила бела и копаеше, разпилявайки с твърда ръка нейните вътрешности. 
            Обливаше го гореща пот –  същия саркастичен смях в сърцето на зимата. След малко се умори. Забиваше и вадеше бела бързо, като машина. 
            Все още сънената девойка отвори прозореца и усети как силната светлина пари очите Ј. Тя неволно си сложи очилата, за да се предпази. В началото замъглено, а после по-ясно очите Ј започнаха да възприемат синята игра на небето: „И днес също няма да вали“, тази мисъл се бе запечатала в съзнанието Ј. 
            С небето се забавляваше и малчуганът. Нарамил чанта, която висеше почти да краката, и с един голям къшей хляб в ръка, той се влачеше към училище. Малко необичайно, момчето вдигаше главата си към небето и всеки път небесната синева изпълваше очите му, а то правеше гримаса и отхапваше голям залък от хляба... След малко отново вдигаше глава към небето и върху лицето му се появяваше комично недоволство... И животните също не намираха покой. Душеха някак си странно въздуха и от време на време наостряха уши, вдигаха глава и сякаш очакваха всеки миг от небето да завалят капки свежест. А жегата безмилостно изгаряше всичко. 
            И земята чакаше дъжда. Опърлена от слънцето, тя бе отворила всяка пора на своето тяло, за да поеме дори и най-малката дъждовна капчица. Толкова много бе ожадняла. Дрехата на земята бе загубила своята яркост и жизненост. Това беше един болнавозелен плащ, излъчващ изнемога и мъка.
            Прегърбеният мъж правеше гримаси. Беше се обърнал с гръб към реката и силно удряше с бастуна си по моста. В един миг сякаш му се привидя, че в краката му се плиска вода... Много вода... Но като че ли мътна... Чуваше я ясно как се плиска...
             Странна усмивка разцъфтя върху лицето му. Сърцето му се зарадва. Толкова много вода! Селяните сновяха насам-натам с търнокопите и прокопаваха канали към нивите си, за да ги напояват. А след това взимаха пари, много пари! Металният звук, с който монетите падаха в неговата каса, галеше ушите му... Но слънцето дойде с изгарящия си смях и сложи край на това видение. Изведнъж гърбавият мъж рязко се изправи и злобно погледна към слънцето. Устните му се размърдаха и той изрече една ругатня по адрес на палещата светлина. 
            Човекът си тръгна със своята странна походка и се изгуби из тесните улици на селото. Почукваше ритмично с бастуна си по плочите, с които бяха настлани уличките, и това почукване ехтеше в нагорещения въздух. Не след дълго обаче, този звук изчезна в прегръдката на шумния ден.
            Отпреди няколко месеца трябваше да завали. Слънцето прежури всичко с една невероятна и неотменна настойчивост. Синьото небе се смееше всеки ден –  това беше един светъл, но и саркастичен смях, за това, че бе решило да унищожи хората. А и хората бяха играчки в ръцете му: и когато бе гневно, и когато бе радостно.
            И двете общности в селото –  християните и друговерците –  се бяха вкопчили неистово в свръхестествените сили. 
            Посред горещата нощ камбаната биеше като полудяла.
            Тази вечер възелът се бе затегнал докрай. Всички бяха прежаднели: и хората, и животните, и земята. Всички се бяха обединили в своите горещи молитви към синия безкрай, който се смееше през деня, огрян от изпепеляващите лъчи на слънцето, а пък вечер се изпълваше с радостна тишина, изпъстрена от хилядите светещи знаци и табели. 
            Християните се бяха забързали към църквата. Камбаната продължаваше да звъни –  ярък израз на отчаянието на жителите. Пламъците на свещите играеха и сенките на хората изглеждаха огромни и разкривени върху стените на църквата. На слабата светлина иконите изглеждаха някак си нереално. Сякаш и те бяха неспокойни като хората... Миряните стояха дълги часове будни и неподвижни... Върху лицата им беше изписана една тревожна настойчивост да продължават да будуват. Умората от изминалия ден се бореше отчаяно с желанието да останат будни и да измолят капчица дъжд. Понякога умората побеждаваше и главата клюмваше в дрямка, но в следващия миг жаждата надделяваше, хората отваряха широко очи и изправяха глава и очакваха една свръхестествена сила да им прати избавление... Всичко това бе една странна битка, свирепа в напразните си опити и трагически величава в незнанието на агонизиращия човек, която се водеше сляпо и отчаяно в най-различни посоки в търсене на избавлението. 
            А свещеникът от часове пееше едни бавни и провлечени псалми. Разпилените върху раменете му коси и червеникавата му брада представляваха чудновата картина на слабата светлина от свещите в църквата. Отблясъците светлина падаха пряко върху лицето му, като от време на време се появяваха необичайни сенки... И свещеникът пееше... Устните му движеха механично, а думите успяваха да излязат от брадата му и се изгубваха в малкия свод на църквата... Зад него стенописите будуваха и сякаш следваха хората.
            Минаваше среднощ. Отчаяната битка бе достигнала своя зенит... Свещеникът каза нещо от Великата Порта. Настана суматоха. Онова неспокойно спокойствие, властващо между четирите стени на църквата, бе нарушено от едни глух ропот, породен от неистовото желание на човека да разбие мъчителните окови на примирението и да усети как от чучурите на небесния свод започва обилно да се излива вода. И тогава масата от хора, които бяха в църквата, като река потече навън. Всички вдишваха дълбоко чистия въздух. А въздухът беше горещ и атмосферата беше тежка и задушна. Някаква странна радост изпълваше сърцата. Една неясна тръпка от страх побягна по телата... Хората наобиколиха църквата. Опасаха я с бял конец от единия край до другия и тя заприлича на пленник в ръцете на една невидима сила. След това паството влезе вътре и продължи среднощната молитва....
            Друговерците се прибраха рано по къщите си. Седяха и гледаха иззад капаците на прозорците как християните един по един излизат от домовете си и бързат мълчаливи. Друговерците и те се бяха разбрали още от сутринта да направят нещо. Търпението им вече беше напълно изчерпано: ножът бе стигнал да кокала. 
            Беше среднощ! Тъмнината властваше в селото в прегръдките на мълчанието. Само там в края, от църквата успяваха да се изплъзнат слаби отблясъци, които потъваха в безкрайната прегръдка на тъмнината. Една тягостна жега притискаше покривите на къщите, а пък мъгла като омагьосан плащ от паяжинени нишки, покриваше земята. 
            Къщите на друговерците се отваряха една по една. Две сенки –  едната мъжка, другата женска –  се отделяха от вратата и се изгубиха бързо из улиците на селото, които не след дълго с изпълниха със сенки. Те бяха прегърнати две по две и бързаха в посока на реката. Вървяха безмълвни и всяка една оставяше впечатлението, че живееше изцяло в един свой си свят... Сенките се насочиха към коритото на реката. Минаваха през храстите, които се чупеха с пукот под техните стъпки, а пък речните камъчета издаваха неясни, приглушени викове, когато сенките мълчаливо ги настъпваха.... Пътуването продължи един час. След малко въздухът някак си се освежи и в тишината се прокрадна монотонното мърморене на водата. Бяха стигнали до морето, което се простираше тъмно, безкрайно и бучащо пред тях. Вълните както винаги бягаха неспокойни.
            И всички сенки с едно почти автоматично движение коленичиха. Лицата им гледаха на изток. Вдигнаха ръцете си към небето –  треперещи, безсилни, пречупени... Устните им се движеха... Един шепот се влачеше по земята като черна змия... Постепенно шепотът премина в тих звук, който се засилваше все повече и повече. За кратко време се получи едно силно кресчендо и влачещата се по земята змия се превърна в един стълб от звук, който с невероятна бързина се издигна до небето. Вик от болка и агония разкъса душната нощ. Най-висшият зов към свръхестествената сила. Звукът започна да затихва, стана бързо декресчендо и съвсем скоро се превърна отново в онзи шепот-змия, който се влачеше из храстите в речното корито... Това продължи за кратко. Морето гледаше изумено: толкова хора да шепнат неразбираеми думи... Не след дълго всичко се успокои. Две по две сенките –  мъжка и женска –  започнаха лакомо да ядат и да пият. Двете тела се прегръщаха в нощта. Очите, пламнали от безсънието, хвърляха искри. Устните притреперваха сладостно. Шум от чупене на клони ведно със сладостни въздишки изпълваха атмосферата. Телата зажаднели и изнурени стояха неподвижни, потънали в сладко опиянение. След малко от храстите се понесе една тиха песен, пропита от страст. Човекът, точно в този миг от своето сътворение, издигаше глас в един напразен опит за постигане на избавление... Сенките безшумно поеха в тъмнината обратния път към своите домове. 
            Камбаната продължаваше отчаяно да бие в нощта. Дните минаваха. Редуваха се един след друг все толкова горещи и смеещи се. Синята игра на небето продължаваше...
            Съмваше се. Небето бе покрито с тежки облаци: сигурен белег за дъжд. Селото все още бе потънало в прегръдката на съня. 
            Същият човек отново бе застанал на моста. В душата му се отразяваше буреносното небе. Гледаше черните облаци и очите му, без да иска им се усмихваха. Рядко се случваше усмивка да минава по намръщеното му лице. Крачеше неспокойно по моста и нервно потропваше с бастуна си... Внезапно слабата утринна светлина започна да чезне в черния мрак. Откъм планината се носеше глухо бучене. Човекът се спря и застана мълчаливо. Устните му се свиха в странна гримаса и цялото му същество беше потънало в очакване... Бученето все повече се засилваше. Той го чуваше вече съвсем ясно. Нещо черно и бурно се носеше към морето по коритото на реката: „Вода“ си помисли той. „Вода“, изкрещя той диво и в очите му заигра реката, която подивяла слизаше от планината. Мътната вода завличаше всичко което намереше по пътя си. Тя обгръщаше храстите и се опитваше да ги изскубне.
            С невиждана сила реката отнесе моста. Човекът, прегърбен от годините, плуваше в море от щастие. Беше здраво стъпил върху мечтите си и вече не се интересуваше от земните дела.... Реката го носеше с ярост. Беше го стиснала здраво в своята желязна хватка и с непобедима мощ го влачеше към морето. Главата на човека се появи над водата два-три пъти. Един див, но радостен вик раздираше атмосферата: Во-да, во-да. 
            Миг по-късно всичко потъна в полуделия вой на бурята...

            Превод от гръцки: Борис Жогов 
             

            Теодосис Николау
            (1930– 2004)
             

            ОБЕТ

            В пукнатината на скалата вятърът стене.
            В корените стене, в дървесните клони.
            Вият зверове диви.
            Безмълвни са рудите.

            Гол сред студ и тъма
            опипвам аз мрака.
            Опипвам мрака по тялото любимо
            и със звезди изпълва се нощта.

            Тогава станахме от прага.
            И казах:
            Ето ме, господи. Аз, първото чудо.
             

            ИЗЛОЖБА

            Посетителите обикалят из залата
            Гледат картините по стените
            Разговарят, обсъждат.

            „Творецът на своите идеи плът и кръв трябва да дава
            Съвсем отсъства от творбите ужасът на смъртта
            Уместни ли са тук дърветата, птиците, 
            този идиличен пейзаж
            Когато насилие навсякъде цари 
            и жестоко ни тъпче?“

            Но когато вечер пазачът светлините изгаси
            и здраво вратите залости,
            тогава птичките своите човки отварят.
            И се изпълва празната зала с горестен плач.
            Като че ли заедно всички за Одрин скърбят.
            А нощем, когато ветрецът излезе,
            вратите отваря. Той духа.
            И на дърветата от картините клоните клати.
            Тогава ридания разтърсват залата тъмна.
            Сякаш на Хекуба плача,
            която с други троянки 
            в разграбената Троя търси своите деца.

            Изглежда няма значение какво..., но как...
             

            ОХЛЮВЪТ

            От къщата си аз изхвърлих всичко,
            което моето пътуване би затруднило.
            От тялото запазих само голотата.

            На приказки на другите за нас не хващай вяра.
            Когато ни изгаряли, били сме пеели.
            Не вярвай на лъжите злостни.
            Постигнах висотата си с борби и ден и нощ.
            Постигнах висотата си като пътя си мерех
            със своите собствени размери. 

            Защото, както знаеш, мой свят е тъмата
            И много внимание се изисква
            дори за най-малкото движение.
            А моето приключение –  безспирно натрупване 
            на светлина.

            Но колкото съвестно и внимателно да действам,
            на хиляди опасности съм аз изложен.
            И нищо друго аз на показ не излагам.
            Освен мълчанието си спирално. И спотаен 
            в огромната ръката на Бога чакам.
            Петата ти, разбира се, добре познава
            на моето царство чупливо пукота празен. 
             

            Превод от гръцки: Василка Петрова-Хаджипапа
             
             
             

            Андреас Пастелас
            (1932)
             

            СИГНАЛ

            Зад прага ми Пролетта знаме развява.
            Латерните на небето изострят сигналите на живота.
            Разкъсаха пъпките с нетърпението си свойте черупки.
            Две лястовички опънаха поканата на небето:
            „Елате с нас към широката ми река!“,
            снишиха се
            и оставиха бадемово клонче на моя прозорец.

            Сивчо процвилва по плочките в двора.
            Разтварят се небесата,
            ангели слизат и пак се изкачват на Яков по стълбата.
            С едно зрънце в шепата
            осветявам началото на живота.
            В гърдите ми ветровете свирят Деветата на Бетховен.
            И аз съм само тон от световната музика.
            Живот! Живот!
             

            ЕДНА ПРОСТА БОЛКА

            Вечер. И едно момиче плаче на прозореца ми мътен.
            Шията ми то пристяга със кордела тънка,
            а сърцето ми докосва непристигнала любов.
            Звезда тя е на утринта, Богородица на Греко
            с болка в ръце –  като пеленаче,
            вън, в саксията, гъсеница се дави,
            кръговете на очите ми се разширяват.

            След дъжда –  слънца изгряват,
            маковете чакат пролетта,
            болката, дълбоко в мене се смалява...
            Вечер. И едно момиче плаче на прозореца ми мътен,
            два потока мътни моето сърце удавят.
            ТАЗИ СТРАНА 
            МИРИШЕШЕ НЯКОГА НА ЖАСМИН

            Тази страна миришеше някога на жасмин,
            изящни мисли растяха в саксии с джоджен и босилек.
            Красива беше тогава нашата страна.
            По-хубава от планините и морския си бряг.
            Чак до ядрото на земята слизаха корените 
            на стария платан,
            извираше оттам чиста водата на живота.
            От село на село се спускахме ний с нашите колела,
            затъвайки из пътища черни,
            из девствени континенти ние бродехме,
            пресичайки тунели на радост
            и с прашни обувки вървяхме
            из мащерки и кукуряци.
            Наистина красива беше нашата страна.
            Над всяка кирпичена колиба
            ангела ние виждахме на светлината
            готов да разтвори бели крила.
            Всеки Георги със засукан мустак
            Свети Георги бе, който убиваше ламята.
            После дойде времето, отново ги видяхме – 
            те връщаха се с мустаци дълги и с бради порасли
            от дългото пътуване из страната на Херувимите.
            Следите от крила по силните им плещи личаха
            и белезите по лицата – 
            бразди от упражнения на лъвовете в пещерата.

            Такива неща ставаха в родината ми в далечните 
            онези времена,
            когато малката анемония по-тежка беше
            от хиляди кантари със злато.
             

            Превод от гръцки: Василка Петрова-Хаджипапа
             

            Софоклис Лазару
            (1932)
             

            ЛИЦЕТО НА БАЩА МИ

            Небето с цялата му тежест
            с простора си полето
            планините с мълчаливата си гордост
            и времето със свойте мълнии
            преминаха върху лицето на баща ми.

            Сега лицето му е старческо и уморено
            и чака безпрепятствено смъртта.
             

            ЗАВРЪЩАНЕ

            Чакай ме на високия бряг
            до бълбукането на извора,
            под сянката на дървото.
            Знам, че сега сте сами
            ти и дървото без листа и сянка,
            без хоризонт и простори
            там до голия камък край извора.

            Ако ме няма, ако закъснявам,
            повярвай пътят ми ще е заварден
            от нежелание да се завърна.

            Ако не дойда днес,
            ако не дойда утре,
            докрая на годината
            или догодина,
            до сто години чакай
            в сърцето на дървото,
            в мълчанието на водата.
            Едно и също днес сте
            ти и голото дърво до извора
            и линията синя на водата
            и аз едно и също нещо
            днес съм с вас.

            Чакай, ще се върна
            шепот от докосване,
            когато изтънее в светлина сънят
            и заискри желание да се завърна.

            Чакай
            под дърво с листа и сянка,
            под разлюлените му клони
            с плясък на птичи крила
            и гласове на малки деца.

            Ще дойда
            дочул далечния човешки вик!
             
             
             

            19741 

            Толкова черно не се побира по нашите пътища
            не се побира в домовете ни
            не се побира 
            не се побира вече във душите ни.
             
             

            Превод от гръцки: Василка Петрова Хаджипапа
             
             

            Мария Пильоту
            (1935)
             

            КЪДЕ НОЩУВАТ ГЛАРУСИТЕ
                  На Ахилеас

            „Значи, добре, ще те събудя в седем! В осем тръгваме!“
            В осем без пет тя за втори път звънеше на вратата Ј.
            „Готова съм!“ каза и двете се затичаха през глава надолу по стълбите.
            Наоколо всичко беше спокойно. 
            В колата не обелиха нито дума. Всяка си беше потънала в своя собствен свят, а двете заедно се носеха по широкия булевард, който водеше към крайбрежието на Перволя. 
            Беше вече края на лятото.

            ***
            „Толкова е хубаво тук! А и морето днес е прекрасно!“
            Не седнаха дори и за едно кафе. Предпочетоха първо да се поразходят и по-късно да се върнат направо за обяда. 
            Имаше малко автомобили. Движението по „Еналия“ и то беше слабо. 
            Фотула сновеше напред-назад с подноса в ръце. Очите Ј бяха уморени, на някак усмихнати. Видя я и остави подноса на първата маса. Беше облечена в черна рокля. Прегърна я и очите Ј се напълниха със сълзи. 
             „Не можахме да дойдем! Петнайсти юли е, виждаш... Затънали сме в работа...“
            „Не се притеснявай! Зная колко го обичахте... Това стига!“
            Фотула се усмихна някак си машинално и се затича да вземе поредната поръчка. 

            ***
            Тръгнаха към „Селото“. Къщичките се появяваха небрежно измежду хелиотропите, засмените теменужки и ярките лъчи на утринното слънце. Христакис поливаше цветята, кастреше, плевеше и ловеше мишките. Видя я, поздрави я приятелски и продължи да си работи. 
            Въздухът беше толкова свеж! В далечината се появи една птичка. Тръгна да каца край тях, но после се издигна и пак отлетя към морето. После се изгуби....
            „Не е гларус, нито гълъб...“, каза дъщеря Ј и посочи с пръст към „Фарос“. 
            Тя поклати глава. Изобщо не я интересуваше тая птица. Мислеше си за морето и как сега ще го гледа без него! Колкото повече се приближаваха, толкова повече душата Ј се свиваше. Изпоти се. А и слънцето все още беше доста силно за края на лятото...
            Тук, тук се разхождаха двамата... Наведе се... Опита се да намери следите от обувките му... Миналото лято... За този клон се хвана, когато за първи път му стана лошо и главата му се замая.
             „Няма нищо“ му каза. „Не закуси добре сутринта, затова! Не се безпокой! Виж колко е красиво морето днес!“
            „Морето винаги е красиво! Не само днес!“ Ј отговори и дълбоко вдиша морски въздух. 
            Той обичаше морето повече от всичко на света. Дори повече от колкото обичаше нея самата. Но това не я интересуваше! Има си хас да ревнуваше от морето...
            Следваше го по петите... когато разтваряше ръцете си като крила и прегръщаше водата... Душата Ј се радваше и ликуваше.
            Един ден миналото лято, докато слизаха към брега, той избърза и влезе в близката нива, за да види и погали едно храстче, което му напомняше за селото му. Очите му заблестяха от носталгията. Но не... неговото село вече не е същото... И дори и не искаше да го види в положението, до което го бяха докарали. Чужденци го превзеха и обезобразиха. Бараки, кафене, дискотеки и други подобни...

            ***
            Отиде на нивата. Вгледа се в пръстта. И тук трябваше да има следи от него. Докосна храстчето и започна да плаче. 
            „Обеща ми, че ще се справиш!, каза дъщеря Ј с глас, изпълнен с жал и застана до нея.
            Тази мъка тя трябваше сама да си я изживее. Сама да мисли за него, без всякакви ограничения. Сама... с него.
            Тук сядаха и той започваше да чете. Все още го вижда да държи в ръцете си „Среща с морето“ на Вретакос, да препрочита с радост посвещението, което поетът му бе написал и да се взира в червения му като дантела подпис. А в действителност не знаеше кое море беше по-магично: това, което се простираше пред него или онова –  което беше върху колената му? 
            Миналото лято Ј беше прочел този стих., а очите му, помнеше, се бяха налели със сълзи:
            „А когато аз тяло няма вече да имам,
            за да идвам отново дотук,
            ти, моля те, все пак продължи
            да се вслушваш още в морето
            още и още. Но може пък
            и мене доста да слушат все още. Може 
            и други неща да намерят
            непознати, които им бяха убягнали в моите думи“.
             

            ***
            Седеше на пясъка. До нея беше книгата на поета с прекрасните картини на Варлам. Не смееше да я докосне. Ако докоснеше тези страници, би съживила сякаш миговете, в които неговите пръсти докосваха тези страници. Не искаше да смущава ръцете му... да стряска стиховете. Гледаше наоколо. Всичко бе покрито в мъглата, родена от очите Ј. На „Фарос“ все още имаше движение и морски забавления. Една двойка на ски; и един друг с парашут се плъзгаше върху вълните. Но тя не ги виждаше...
            Изведнъж светът около нея започна да се променя! Разтвори широко очи. Не, това не беше морето, което познаваше! Хоризонтът беше променил определените си „знаци“. Северът Ј се струваше юг, а западът –  изток. Това Ј се случваше в моменти на отчаяние и силно притеснение. Да загуби ориентацията си, да не знае къде се намира. Да не познае залива! Не си го спомняше такъв! И корабът! Такъв огромен кораб не беше виждала на това място. Тук никога не се приближаваха кораби. Само засмени лодчици, платноходки и рибарски лодки. 
            А къде ли отидоха гларусите?
            Веднъж миналото лято –  може в ден като този –  седяха заедно на скалата и се мъчеха да преброят гларусите.
            „Къде нощуват?“ го попита тя, а той се засмя. „Детска гатанка“, би си помислил. Истината е, че тя никога не порасна. А толкова много искаше да остареят заедно. Да избягат заедно в едно тъжно утро.
            Държаха се за ръце. От първия ден си бяха казали, че никога няма да се разделят. „Никога няма да се разделим“, Ј беше написал в едно писмо и това обещание тя пазеше добре скрито в сърцето си. Но ето, той първи отскубна ръката си –  и не беше морето виновно за това, а един черен демон, който го откъсна от нея, взе го със себе си и го отнесе. И тя остана като неподвижен олеандър да я изгаря ледената слана и пепелянки да я хапят, а този който винаги я пазеше, го нямаше вече...
            Заплака. Дъщеря Ј беше все още във водата. „По-добре“, каза си, да не Ј прекъсва мислите и се изправи.
            Изведнъж замръзна. Както тогава, през онази високосна 68-ма, когато една сутрин го погледна и той Ј се стори променен, и някак си чужд. И в душата Ј се разхвърчаха хиляди уплашени птици. Но облаците бързо отминаха и сърцето Ј се успокои. А птиците започнаха радостно да летят вътре в нея.
            Когато Фанос му писа от Пафос, в очите му сякаш оживя Вароша. И градът се възроди край златния си пясъчен бряг. И изведнъж дойдоха при него Пантелис, Антонис, Поливиос, Пол Георгиу, Йоргос, който му пращаше книги и бяла хартия в затвора му, за да пише стиховете си. И Христофор дойде с карикатурата, която му беше направил и изпратил с писмата си от Париж. Сега?
             Сега, малкото му приятели щяха да се съберат вечерта край будката и щяха да си говорят. Щяха да бъдат Ставрос, Яков, Владимир и Панайотис, войникът, който беше до него. И Теодор щеше да дойде с Константис и Христофор, нищо че бяха далече. И щяха да си говорят приятелите и да си разказват смешни истории и Панайотис щеше да слуша и да се смее. След това щяха да подхванат по-сериозни теми и да обсъждат политиката, войната, земетресенията, които не предотвратиха... Скандалите, безредиците, злоупотребите и, за щастие, да кажат, успяхме да избягаме рано от това нещастно и мизерно място! А ние щяхме да съжаляваме, че сме останали тук да дишаме мухъла и мръсотията. Щяха и за други неща да си говорят... и времето щеше да мине!
            А когато лампите почнеха да гаснат и зората озаряваше на хоризонта, те щяха да си тръгнат и така до следващата вечер.

            ***
            Вълните галеха краката Ј. Сълзите Ј се смесваха с водата и изчезваха в морето. Навеждаше се към пясъка и подпираше главата си в книгата.
            „А когато аз тяло няма вече да имам,
            за да идвам отново дотук,
            ти, моля те, все пак продължи
            да се вслушваш още в морето
            още и още.
            Седеше.
            „Къде нощуваха гларусите?“ На скалите? По мачтите на корабите? Върху вълните? Срамуваше се, че все още не знаеше! Винаги се срамуваше от това, което не знаеше! Той знаеше всичко! Или почти всичко! Един ден върху лист хартия Ј беше написал имената на всички ветрове –  мистрал, левант (източният вятър), батис (хладният морски вятър), гарбис (югозападният вятър), сироко, пунентес (западният вятър), острия (южния вятър). А тя искаше само един, за да го използва в своя приказка. 
            Няколко малки облачета се появиха в единия край на небето. Едното от тях приличаше на застлано с плочки дворче. Подухваше. Беше онзи ветрец, който я караше да настръхва или може би настръхваше от всичко онова, което идваше в ума Ј, отиваше си и пак се връщаше. Разтвори очи, за да види, че дъщеря Ј излиза от водата. 
            „Защо и ти не влезнеш за мъничко?“ я попита с тъга в гласа.
            „Обеща ми да не ме притискаш!“ Ј отговори и извърна глава.
            Всичко отново се изчисти. Някак си влезна във водата от онзи край и започна да върви. Качиха се по двойната стълба; стъпалата го затрудниха. Тя стоеше отстрани и го гледаше как потопи ръката си в запенената вода и тя се разля в безброй луди вълнички...
            Наведе си и взе една шепа пяна. Изми лицето си и се успокои. Умът Ј не се откъсваше от миналото. Мислите Ј отиваха, връщаха се, отново отиваха в миналото и отново се връщаха в настоящето. 
            Сега, Тома, наведен над компютъра, пишеше без дори да изпусне един дъх. Утре щяха да печатат. Димитрис бързаше, подготвяше изданието и искаше да е съвършено. Аргиро отново репетираше песента си на пианото. Неди пък с прекрасния глас изпълняваше своята песен. Птиците взимаха нотите, взимаха прекрасния глас на Неди и изпълваха гнездата си с радост... Михалис седеше в един ъгъл на зала „Орфей“ и мислеше за своя любим приятел...
            „Какво ще кажеш? Не е ли време да си тръгваме“, я попита дъщеря Ј докато прибираше разпилените си коси. 
            „Да тръгваме.“
            Ако тя беше го беше попитала „Какво ще кажеш, да тръгваме ли?“, щеше да го чуе да казва: „Нека до поостанем още малко! Не ти ли харесва прелъстителното море? Само с него се унасяш и забравяш всичко друго!“
            „Да тръгваме!“ каза твърдо и пое нагоре. Не искаше нито да се унася, нито да забравя!
            Тръгнаха.

            ***
            Седяха на същата маса. За щастие беше празна. На този стол седеше и той. И гледаше надалеч към селото и към прелъстителното море. Не знаеше, не беше сигурна какво би гледал сега в своето мълчание...
            Изведнъж чу познати гласове. Вдигна глава и погледна. Една двойка минаваше покрай нея. Гледаше ги и те я гледаха. Тя се сконфузи. Те –  също. Почувства смущение в душата си. Толкова много спомени изникваха в ума Ј. Двама приятели, стари приятели, минаваха покрай нея. Прегърнаха я. Кириякос и Пола от добрите стари времена. От прекрасните им младежки години.
            „Кога дойдохте? Как сте?“
            За Конгреса на емигрантите били дошли. Конгресът се провел вчера и както винаги минал успешно. И изведнъж млъкнаха. Нищо друго не казаха, за нищо друго не говориха. Нито попитаха. Но тя бе сигурна, че те знаят какво ги постигна. За нейната загуба. Показаха, че знаят. Появи се и едно безпокойство в безгрижните им очи, когато я прегърнаха. Но ето, не казаха и дума. Тя чакаше. Сърцето Ј биеше лудо в очакване те да я заговорят за него! Можеха, ако искаха, да я попитат, макар и с намек някакъв. Дори и просто да кажат: „Как  си с е г а ?“ (С е г а, когато той си отиде?) Нищо!
            Всичко изглеждаше някак си по детински невинно. Но приятелите, старите и добри приятели, приятелите от младежките години, явно възприемаха нещата по друг начин. Наистина! Не искаха да говорят за тъжни неща. Тя го разбра и си седна на мястото. 
            Оставиха я и се настаниха на една маса зад нея. Имаха среща с Андреас, техен приятел, който ги чакаше. И започнаха да си говорят –  за Конгреса и за още много други неща. Чуваше ясно.
            Изведнъж във въздуха отекна техният смях. Смях, който стигаше чак до прелъстителното море.

            Превод от гръцки: Борис Жогов 
             

            Насос Флогас 
            (1936– 1996)
             

            ПРОСКУБАНА НАДЕЖДА

            Агонизира в сърцето ми
            на последната звезда погледа сетен.
            Не бе тук място да покълнеш,
            ти лилия, върху кървяща рана.

            Тук блясъците на мечтите скубе
            прегръдката на мрака.
            Място не бе това за тебе, птицо,
            гнездо да правиш в моите гърди.

            ВИК
             На Йоргос Молескис

            Думи на радост,
            много думи 
            отново птиците ще донесат,
            докато пъпките се будят
            във вцепенената земя.
            Много ще бъдат лодките
            в безбурното море.
            За нас ще бъде всеки блян
            нова кървяща рана.

            В тъмника на света
            ще влачим свойте крачки,
            ще търсим ключа на покоя ние,
            несъществуващия ключ.
            Гласът ни буден ще да е
            докато изровят гроба,
            там осветени ще се спуснем ние,
            на мъката рапсоди. 

            Превод от гръцки: Василка Петрова-Хаджипапа
            Адриана Илиофоту
            (1935)
             

            МЕТАМОРФОЗА

            Напролет непоканен Ерос
            се шмугваше в сърцето ми
            с песента на птиците
            с невидими крила пияни
            от цветове лимонени, благоуханни
            с ликуването на цветята,
            на мака аленото
            от кръв и светлина.

            Напразно аз го уверявах, 
            че няма в чии ръце да го положа
            прегръдка отворена, гнездо от огън
            напразно огън облива миражните крила
            за безсмъртна вода прежаднелите устни.

            –  Забрави за големите блянове,
            ми каза последната пролет.
            Не виждаш ли, станах игра на химери
            в ръцете на деца.
            Никой не ме поставя вече
            наравно със сестра ми –  смъртта,
            Каза и не се яви отново. 
             

            НАПРАЗНО СТРАДАНИЕ

            Най-вече поезията напусто страда
            Тя знае, напипала е 
            на мястото на сърцето
            твърд камък.

            Превод от гръцки: Василка Петрова-Хаджипапа
            Панос Йоанидис 
            (1935)
             

            УНИФОРМИТЕ

            За трети път се удряше силно по портата. Бащата и дъщеря му се спогледаха. Тя отиде до прозореца. Тропотът по пътя и гласовете все повече се засилваха. Засилваше се и блъскането по вратата. Мъжът навън се мъчеше да я разбие; изгуби надежда; замъкна се към прозореца, както и тримата, които го следваха. Видя пръстите му, които се вкопчиха в избелелите капаци; опитваше се да ги откърти –  яростно, но напразно. Без да престава с опитите си да отвори капаците, опря челото си в прозореца. Само една педя разстояние делеше лицата им; беше облян в пот, гърдите му пулсираха от бягането; в погледа му прочете молба.
            „Ще ме убият.... Помощ!“
            Момичето се дръпна от прозореца. Старецът застана на нейното място. 
            „А, сега псето търси помощ?... Така ли?... Ама сега е ваш ред да плащате...“
            Тропотът престана. И гласовете също. Всичко утихна. Бащата се върна при дъщеря си, като че ли в очакване на нещо. Навън непознатият се молеше:
            „Ама, не... аз не съм въоръжен...“
            И ето, изстрелът, който очакваше; момичето се скри в прегръдката на баща си; една младежка фигура се залепи за прозореца; последва я и друга –  на турски сержант, същия, който бяха видели три пъти днес следобед. 
            „Идва и четвъртият“, каза бащата с хладен, професионален глас. „Остава последният. Някъде тук се крие“.
            Щом се отдалечиха, старецът доста категорично отмахна ръцете Ј от себе си. Лявата падна като отсечена и се спря върху корема Ј, а с дясната се хвана за бузите си. 
            „Гладен съм“, каза Ј. „Вечерята ми. Не ми ли каза, че си я приготвила? Двайсет години спазваме тази традиция! Днес ли, когато ни се яви Аллах, те налегна мъката? Този войник там навън не е войник; от мене да знаеш: това е самият Аллах!... Този, който тича и тропа по вратите и отмъщава е Пророкът!... Носеше униформа и дойде да спаси вярващите, да очисти Кериния от мръсотията...“
            Погледна снимката на стената, опасана с червеното знаме.
            „Да отмъсти за убийството на сина ми“, добави и влезе в стаята си разстроен.
            Тя отново чу някакъв звук, който я накара да подскочи. Не беше силен... Дали не Ј се причуваше?... Не, не... Някой чукаше на вратата. За пореден път... Шести?... Ето, отново... По-настоятелно... Забави се малко, защото вървеше на пръсти. Подпря се с гръб на вратата. „Изобщо не се занимавай“, Ј беше казал баща Ј втория път като се чукаше. „Ако го хванат, ще загазиш и ти...“. Когато Ј го каза, много се уплаши. Но сега не я беше страх. 
            „Кой е“, попита тихо, за да не я чуе старецът отвътре.
            „Моля те...“, започна човекът отвън, но изведнъж спря. Гласът му премина в ридание:
            „Андреас!“
            Чу го да тича към убития, наричаше го „братко мой“....
            Отключи вратата и я отвори леко, за да види мъжът, че може да влезе и бързо се върна в стаята... Тишината бе нарушена от един изстрел някъде в далечината. Като да беше от долната махала, може би от пристанището. Видя мъжът отвън да става и да се връща при прозореца... Или при портата... Сега.... Едно побутване и вратата се отвори. Непознатият влезе вътре. Мургав, необръснат, висок, строен, с военен камуфлажен панталон, с обувки подобни на чехли, вечерни и с риза от най-фина коприна. Левият му ръкав беше разпран от мишницата надолу и парчето беше увито и стегнато около ръката му, върху която се виждаше съвсем прясна рана. 
            След като той затвори вратата с крак, тя с облекчение видя, че не беше въоръжен. Непознатият тръгна към терасата, направи две несигурни крачки, като все още дишаше тежко. Очите му, в които тя се взираше внимателно, бяха тъмнозелени и косите му падаха до раменете. Погледът му, изпълнен в онзи миг с признателност, изведнъж замръзна върху стената –  червеното знаме и в средата снимка на мъж, облечен във военна униформа, с автомат в ръка.
            „Значи?... Попаднал съм в турска къща?“, заекна той, като я гледаше.
            „Тръгвай си“, му отговори тя, разгневена от това, което видя в очите му.
            „Ще си тръгна... Тръгвам си...“, запелтечи гъркът и застана срещу вратата: „Ако изляза, ще ме убият“.
            Тропотът откъм улицата отново се засили. 
            „Ако не те убие Мехметджик, аз ще го сторя...“
            Беше гласът на стареца. Беше се промъкнал безшумно на верандата с една доста стара двуцевка в ръце. 
            „Веднага ще си тръгна... Да изляза ли навън?“
            „Не!“, прекъсна го с лошия си гръцки бащата. И се обърна към дъщеря си: „Отвори вратата.“
            „Не... Моля ви... Защо?“, с треперещ глас се молеше войникът.
            Пръстът на стареца натисна леко спусъка.
            Но дъщеря му подскочи:
            „Не тук вътре“, изкрещя, „Не в къщата ми...“
            „Тук, за да види и синът ми, отговори бащата, да се зарадва, че съм отмъстил за убийството му...“.
            Обърна се към непознатия:
            „Защо твоите не проявиха състрадание към моя Карим? Нито към майка му, която умря от мъка? Първо ни изгонихте от къщата ни, направихте ни бегълци в собствената ни страна, да си носим само снимка и знаме!... Какво ти е виновна ханъмата? Защо уби моя Карим? Аллах те изпрати днес, за да си платиш за това, което направи на моя Карим в Мансура....“
            „Аз ли? Ама аз в неделя се върнах... Мобилизираха ме. Дойдох си от Атина, повикаха моя набор. През шестдесет и седма година съм бил в трети гимназиален клас..“
            „Гъркът е готов да убие турчина още от люлката си. Подла, продажна змия... Вън!“
            И подгони войника към вратата. Но той скочи и се върна обратно на терасата. Старецът заприлича на буреносен облак. С коляно го удари по раната на ръката. Мъжът изкрещя от болка и се сви. Старецът продължаваше да го налага къде с ръка, къде с крак, къде с пушка. Пълзейки, войникът се отдалечи от портата, където се изля върху него гневът на стареца, и се скри зад дивана. 
            Отново се почука на вратата. Беше турски сержант. Нареди им да отворят. Старецът се изправи задъхан. Погледна дъщеря си и Ј нареди да отвори. Но тя съвсем не прояви желание за това. Той самият тръгна към вратата. 
            Сержантът, когото четири пъти бяха видели през прозореца, се спусна вътре с автомат в ръка. 
            „Видяхте ли гяура?“ обърна се той към бащата.
            Но преди да получи отговор, размътеният му поглед попадна върху младата жена. 
            „Аллах те праща Мехмеджик...“, каза старецът и се поклони с лице към разядения мрамор, а после коленичи. 
            „Татко, недей...“ проплака момичето и се преви в краката му, за да го накара да спре.
            Сержантът не я изпускаше от поглед. Всяко движение, всяка извивка на тялото Ј разкриваха и подчертаваха нейния чар. Такава красота на това място, където го принудиха да дойде, да убива и да убива, без добре да знае защо, не беше срещал. Друго нищо не виждаше, не искаше и да вижда друго освен това женско тяло, което се извиваше пред него; не чуваше нищо, отдаден на страстта, която се пробуждаше, нищо друго освен нейния напевен глас. Изобщо не слушаше думите на бащата, които някак си безформено се издигаха измежду чатала му. „Навреме дойде, моето момче... Пророк мой... Наричам те нашия Пророк!... Ти дойде да спасиш народа си, който гяурът тъпче вече двайсет години. Старецът ли говореше или тя? Какво му казваше? Защо не млъкнеше за малко?
            Дъщерята се отдръпна; от погледа на войника колената Ј омекнаха. Седна на дивана, като прикри глезените си. 
            „Откъде сте?“ попита младата жена, за да прекъсне баща си и за да извади твърде замаяния сержант от съзерцанието му. Насили се да се усмихне.
            Но той изобщо не изглеждаше да слуша нито нея, нито бръщолевенето на стареца. Очите му бяха заковани върху врата и гърдите Ј. 
            „Да донеса ли лимонада или плодове?“
            Дори и сега сержантът не отговори. Като подмина бащата, приближи се до нея и я грабна. Тя се опита да се отскубне, но пръстите му я стиснаха като клещи. 
            „Остави ме... Татко!...“
             Помъчи се да стане, но мъжът не Ј позволи; беше се увил около нея, прилепил се беше плътно до тялото Ј. Брадата му бодеше бузите Ј, устните му започнаха да се спускат по врата Ј и се насочиха към гърдите Ј, които той сега се опитваше да оголи с груби движения. 
            С втренчен поглед, невярващ на очите си, както беше коленичил, старецът се затътри към тях. Уважението, страхопочитанието, които го изпълваха допреди малко, се превърнаха в гняв. Неочаквано за възрастта му, беше към седемдесетте, той се изправи, хвърли се към мъжа и го удари с всички сили. Но сержантът, възбуден, само с едно движение на ръката си запокити стареца надалеч и пак се усука около дъщеря му, като дори разкъса блузата Ј. Гърдите на жената и коремът Ј заблестяха пред него. Направо го болеше от страст и възбуда; хвана я през кръста, придърпа я към себе си, впи устни в гърдите Ј... Със свободната си ръка отпусна колана си, когато старецът, като се засили, го удари силно с двуцевката по гърба. Сержантът изкрещя, изправи се полугол, сграбчи стареца за шията и започна да го души. В последния момент се отказа от това, вдигна го високо, още по-високо, като бебе, и го хвърли с всичка сила на земята. Старецът се сгърчи и се сви надве. Но сержантът не престана, а започна яростно да го рита и продължи така до момента, в който навън, на тясната улица, се чуха гласове и заповеди. Беше капитанът, който дойде с джип и го извика: „Сержант!...“.
            Когато го остави, старецът беше станал една безформена, кървава маса плът. 
            „Сега си отивам“, каза сержантът на момичето. „Довечера ще се върна. А тоя тука –  и посочи баща Ј –  да го няма тука, че ще го заколя“.
            Излезе. Бащата вдигна окървавената си глава и се изплю към вратата: 
            „Мръсно псе!“
            След известно време, превит на две, се завлече до стаичката си. Дъщеря му се опита да му помогне, да го вдигне, но не успя. Отпусна се на дивана и започна да плаче. Обърна се, чувствайки, че някой стои зад нея. Стресна се. Беше непознатият. Гледаше виновно, пораженчески и с думи и жестове се мъчеше да обясни: 
            „Не помогнах, не можах...“, каза, „Нямам оръжие, а и съм ранен. Навън е... брат ми, убит...“.
            „Бягай“, му каза момичето. „Отивай си.“
            „Не бих искал да смяташ, че... Никога не съм се чувствал така унижен, както преди малко, когато не можах да помогна...“.

            Дъщерята чу, че в стаята на баща Ј се отварят и затварят долапи и шкафове. Куфари, чанти, бохчи, дрехи, документи, кутии бяха извадени и хвърлени на земята. След малко си отвори вратичката. Старецът направи две крачки на терасата, носейки една униформа и една носия. Униформата беше военна, с колан, пистолет и фуражка, а носията беше изцяло черна, носена, както изглеждаше, от стара туркиня и се състоеше от чорапи, фередже, кърпа и грубовати обувки. Рязко, без изобщо да погледне войника в очите, му подаде униформата.
            „Защо донесе униформата му?“, попита дъщеря му.
            На нея Ј хвърли носията.
            „Щом се стъмни, отивай при леля ти, но мини през градините. Сложи дрехите на майка ти. Аз ще се оправя с онова псе! 
            След това влезе и се заключи.
            Младите, стояха като вкаменени, с дрехите в ръце и се споглеждаха. Сега без никаква омраза. Тя дори не се опитваше да прикрие голите си гърди от погледа му, а пък той не я гледаше похотливо. Те просто се гледаха в очите и мълчаха. 

            Отвътре, от стаичката се чуваше тежкото дишане на бащата и скърцането на леглото под тежестта на раненото му тяло.
            „Каква е тая униформа? На брат ти ли е?“
            „Само така ще се спасиш.“
            „Аз, преди малко....“
            „Взимай я, хайде. Твоята хвърли в обора.“
            „Не зная как ще... Бих искал да попитам... Името ти е... Моето е...“
            „Не“ прекъсна го тя. „Няма нужда... Надали ще се срещнем втори път... Ако успееш да се измъкнеш, с тази униформа на Карим, която ще те спаси, с нея започва и завършва всичко...“

            „Севим“, прошепна плахо момичето, на празната фуражка. След малко отново попита: „Севим?“
            Бавно се съблече и върху гъвкавото си, нелюбено тяло облече дрехите на блажената си майка, нещастната, лишена от син майка, която умря преди 10 години в Мансура от задух, от астма, от мъка по едничкия си син, който го донесоха мъртъв, увит в червено знаме –  същото, което беше закачено на стената...
            Тя обу плетените, дълги, траурни чорапи на майка си върху своите излети глезени, които бяха чули толкова подвиквания, подсвирквания и възклицания, и след това сложи и грубоватите Ј обувки; подметката на едната –  лявата, беше изтрита; възрастната жена толкова години беше влачила тоя крак, осакатен от артрита...
            Вдигна намачкания тюл на фереджето, сложи го пред влажните си кафяви очи и го закрепи отзад върху косата... 

            На смрачаване тя тръгна към леля си и се стресна и уплаши, като усети, че влачи левия си крак, при това, без да го иска, че ставите я боляха и не я слушаха, че задух мъчеше гърдите Ј...
            Раненият войник, също чакаше да падне нощта, скрит в обора, с температура и треска, облечен в униформата, която му бяха дали. Като излезе и тръгна по пътя, водещ към Вуфавенто, срещна момичето и някак си машинално, дори без да знае какво означава и защо го казва, я нарече „Аннем“...
            Тя се изправи, погледна го мълчаливо и дъхът Ј спря, накуцвайки, тръгна към него. „Карим, момчето ми...“, две думички, които го изпълниха с много смелост, обич и надежда. Без да разбира какво му казва...
             

            Превод от гръцки: Борис Жогов 
            Янис Кацурис 
            (1935)
             

            МОТОРЪТ НА АНДРЕАС

            Когато се чуваше бученето на мотора, ние, всички деца, зарязвахме футбола и се затичвахме по калдаръма. Гледахме в далечината надолу по пътя, към изхода на селото. Андреас, яхнал своя мотор, който в нашите очи бе една много сложна машина, се мяркаше в далечината, но само за няколко секунди се приближаваше и минаваше пред нас напет, с разкопчана риза, с големи тъмни очила за защита от слънцето и вятъра и с военни кожени ръкавици, които стигаха до лактите му. 
            Ние стояхме на калдаръма така, сякаш ни бе ударил електрически ток, докато той се изгубеше в другия край на пътя. 
            Ех, колко хубаво би било и ние да сме като Андреас... да имахме неговия мотор! 
            Знаехме обаче, че това е невъзможно и затова само разкопчавахме ризите си, навеждахме глави, подритвахме камъчетата по пътя, докато накрая някой казваше:
            –  Пет коня е.
            –  Не –  три е.
            –  Пет! Чух го, когато един ден самият той го каза! 
            –  Ако беше пет коня, щеше да има и два ауспуха!
            –  Има!
            –  Няма!
            –  Има, ама ти не виждаш отвсякъде мотора. Има и три скорости!
            Истината беше, че ние не разбирахме нито от конски сили, нито от ауспуси, нито от скорости, но това не ни пречеше да сме напълно уверени в това, което говорехме, и твърдо да държим на него.
            Нашият разговор се превръщаше в екстаз, когато започвахме да говорим за никелираните части на мотора, които блестяха и за това никога не се спореше. 
            –  Видя ли как блестяха на слънцето?
            –  Да...
            –  Като огледала. Можеш да се огледаш в тях...
            –  Знаеш ли, че ги лъска с пясък и лимон? 
            –  Не, не е така. Лъска ги с оцет.
            –  Глупости! Със шкурка ги лъска, видях го...
            Винаги в нашите разговори имаше и един очевидец, който ни затапваше.
            Накрая, след като приключехме с ауспусите, никела, скоростите, гумите, седалката, самия Андреас и неговите мустаци, млъквахме... и отново започвахме да подритваме камъчетата, да плюем надалеч, както той правеше понякога. 
            Наистина, колко хубаво щеше да бъде да сме като Андреас... Да настъпваш газта, да вдигаш облаци от прах, да караш жените по тесните улички да пищят, да прибират полудели децата си от пътя и да крещят:
            „Гамен... Пройдоха!...“
            Наистина, колко хубаво би било да ни наричат „пройдохи“ и „гамени“, докато пищяха...
            Аз лично леко се бях побъркал с тази история. Особено, след като понякога Андреас ме качваше на мотора зад себе си и ме возеше из селото. Всичките ми приятели ме виждаха и аз бях сигурен, че позеленяваха от яд и завист. Винаги, когато свършваше този прекрасен сън, всички ме заобикаляха и започваха да ме разпитват... Аз се държах безразлично, правех се, че не ми пука и отговарях така, някак си случайно:
            –  Как беше?
            –  Добре...
            –  Силно ли бучеше? Чуваше ли се много?
            –  Какво говориш? Ревеше като звяр и направо хвърчеше на пътя... 
            –  А, ако беше пък и пет коня....
            –  Пет коня е, бе, човек! Не можеш да си представиш как дърпа... Има и два ауспуха. На тях си държах краката. 
            –  А ауспусите какви бяха?
            –  Какви? Никелирани. Никелът не ръждясва!
            И всички ми завиждаха... И имаха право, наистина!

            Помня, че всяка неделя отивах на църква. Така ни беше наредил учителят. Стоях там сам, до дядо ми, защото учителят беше решил, че пея фалшиво и не трябва да бъда в църковния хор, където пееха всички мои приятели. Но от момента, в който яхнах мотора на Андреас, нещата се промениха.
            Вече не виждах мъничкия и симпатичен Христос, който седеше в скута на Богородица, нито Свети Йоан, който беше гол и криеше с брадата си своите гащи, нито тримата йерарси, които благославяха света... Не зная защо гледах само Свети Георги, който винаги яздеше своя кон и правеше на сол онзи страшен дракон. Докато една неделя, както тайно се взирах в окървавените крака на коня му, в мига, в който свещеникът връщаше в олтара Светите Дарове, ей така изведнъж белият и дебеличък кон на Свети Георги изчезна и на негово място се появи един мотор, чийто никел, ауспуси и гуми блестяха...
            Стана ми адски смешно. Беше доста забавно един светец да кара мотор. Но още преди да успея да се позабавлявам, Свети Георги изчезна и на неговото място застана Андреас –  със своите мустаци и разкопчаната риза... Гледах поразен, изплашен, с широко отворени, невярващи очи. Боже мой, какво чудо! Какво чудо! Дотогава знаех само за водата, която станала на вино, но никога не мислех, че един кон може да се превърне в мотор... Боже мой! Вдигнах очи към Христос; исках да му кажа за чудото... но, уви... там на иконата не бе Той... Бях аз самият, късо подстриган... първи номер... и скутът на Богородица беше мотор, същият като този на Андреас. Христос бе там –  до мен или по-скоро зад мен, седеше зад мен на моя мотор и двамата препускахме с бясна скорост... Вече бях изгубил представа за времето... Докато не почувствах една ръка на рамото си... Да... Да... Беше на Христос и един глас ми каза:
            –  Да вървим.
            –  Къде?
            –  Навън. Ти ще караш първи.
            –  А шумът?
            –  Не се страхувай! 
            И излязохме!
            Не зная колко часа съм държал затворени очите си! Когато ги отворих, видях че върху всички икони и стенописи има мотори. Свети Димитър, Свети Мамас, Свети Йоан, чиято брада винаги криеше гащите му и имаше опасност да се заплете в гумите на мотора му. Също и Света Текла, която държеше едно малко моторче и беше готова да го подкара...
            Дойдох на себе си едва, когато свещеникът изпя „чрез молитвите на всичките светии“, защото трябваше да тичам с приятелите си за коливо!... Но все пак успях да хвърля тайно едно око на Христосчо. Усмихваше ми се...
            Оттогава, всяка неделя, отивах рано-рано в църквата. И щом като псалтите запяваха херувимската, усещах една ръка на рамото и чувах глас:
            –  Ще тръгваме ли?
            –  Тръгваме! 
            –  Ти ще караш първи!
            –  Къде? 
            –  По ливадите, по планините, по слънцето... И яхвахме мотора... Карахме до морето. Чувах как ауспухът ревеше, чувствах вятъра, който ме пронизваше...
            –  Дръж се добре! Хващаме нанадолнището....
            –  Не се страхувай. Ти измори машината!
            –  Добра е! 
            –  Да! Да попеем ли?
            –  Да...
            И запявахме...
            Понякога спирахме песента... Говорехме си за училището ми. 
            –  Няма как да знам всичко –  и аритметиката, и зоологията, и физиката, без да чета, нали? А ти, каквото и да поискаш, то става...
            Не ми отговаряше... Явно не ставаше... А и аз не го притисках... Бяхме толкова добри приятели...
            Понякога пак му задавах въпрос:
            –  Лошо ли е, че страстно желая някакви неща?
            Той се смееше и казваше:
            –  И аз страстно желая.
            –  Какво?
            –  Какво ли? Моята истина!
            И млъкваше.

            Пораснах... Купих си мотор за работата ми. Но, когато привечер се прибирах в селото с него, хлапетата не спираха играта си на футбол, за да ме гледат... нито пък жените пищяха, ако случайно минавах твърде близо до тях. Нито Христос се возеше с мен при ежедневните ми пътувания. И не знаех защо!? Със сигурност, моторът беше нещо доста често срещано... Също и колата, която си купих по-късно... Виж, ако имах един Ягуар... Един Ягуар, 26 коня, черен, с два карбуратора, който едвам го побираха селските пътища... Тогава може би и Христос би дошъл да седне до мене...
            Ама... Какво ще прави, все пак, Христос в моя Ягуар?...
            Виж... Мариана, дъщерята на Якуми.... Това е друго нещо...
             

            Превод от гръцки: Борис Жогов
             
             
             
             
             
             
             
             
             

            Антис Хаджиадамос 
            (1936– 1990)
             

            ДЕВЕТДЕСЕТТЕ КЛЮЧА

            „За всеки ключ, който правите тук, Ви даваме и два като подарък“ пишеше на табелата със големи сребърни букви.
            Направих изчисленията си и се усмихнах хитро. Опитах се да скрия своята радост, но не можах, защото срещу мене имаше едно кръгло огледало и там видях как се хиля под мустак със задоволството на спекулант.
            Плащайки за тридесет –  каквито и да били ключове, получавах общо деветдесет. Шестдесетте безплатно! Изцяло мои шестдесет съвсем нови ключа, блестящи, хромирани и тежки! Шестдесет и тридесет правят деветдесет ключа!...
            Взех ключа на входната врата и влязох хладнокръвно в модерния магазин за ключове. С престорено равнодушен вид –  докато сърцето ми биеше силно, защото се страхувах този глупак ключаря да не промени в последния момент решението си –  показах ключа на входната врата и казах невъзмутим: „Прихвани си деветдесет ключа общо, приятелю, плащам за тридесет, естествено. Ето парите в предплата. Деветдесет общо, нали така? На всеки един два безплатно, така пише на табелката вън. Три пъти по тридесет прави деветдесет. Е да, ходили сме на училище. Ха, ха, ха... заповядайте парите. Да ви кажа..., нямам много време.“
            Запалих цигара. Да не губя самообладание, си казвам. Сложих клечката за кибрит в устата си и изхвърлих цигарата в една саксия с изкуствен зюмбюл. Сдъвках клечката, „преглътнах“ я, след това захапах долната си устна. Ръцете ми трепереха. Студена пот потече от челото ми, затворих леко лявото око. Потта пареше. Направих един отчаян опит да се концентрирам. Хвърлих парите върху тезгяха и си тръгнах на бегом.
             

            Превод от гръцки: Василка Петрова-Хаджипапа
             
             
             

            Теоклис Куялис 
            (1936)
             

            АКО ДУМИТЕ ТИ

            Ако думите ти ме настигаха в часа на молитва.
            Щях да пробвам силите си.

            Ако можеше поне веднъж да отхвърлиш
             жертвоприношението.
            Щях да те последвам.
            Думите ти стигат до мен в часа, 
            когато на дървото се изкачвам.
            И ми пречат.

            „Когато се изкачваш на дървото към върха“, каза, 
            „Когато ръцете здраво във клоните се вкопчват,
            да помниш корените,
            на тях човекът трябва да се доверява,
            там е и разумът и там сърцето.
            И както соковете пълзят нагоре до последното листо,
            така и човекът да се издига трябва от под-земното.
            Тръгнал –  нагоре. Това е неговото, 
            човешкото предназначение“, каза. 

            Днес думите ти ме настигат, 
            качен на най-отдалеченото ми клонче.
            Близо до най-крайната мечта.
            И тъжен чувствам се аз.

            Чувствам, че не постигнах аз целта,
            че взех частта от бащиното си имане,
            че разпилях я в намерения,
            че върнал се, другарите намерих
            без чувство за дървото.
            Аз трябва да остана горе, в него.
            Или да тръгна накъдето ми очите видят. 
            Като си знам, че
            щом пристигна,
            всичко във мене вече ще бъде друго.

            Брате мой,
            ако думите ти ме настигаха
            в часа на молитва,
            бих опитал силите си.
            Но в този час у мен замръзнали са
            красивото, избраното.
            Те, които от подземието се изкачват
            със устрем и със 
            обич.
            И мисля си за теб, когато пиша.
             
             

            НЕ, ГОСПОДИ

            Не господи, не ни жали,
            Не ни дарявай с милост.
            Остави ни да гладуваме и да жадуваме,
            И да страдаме.
            Остави бежанеца в палатката му,
            богатия в неговия грях,
            поета в неговото вцепенение.
            Не, Господи, 
            не ни жали,
            не ни дарявай с милост.

            Остави ни тук, дето сме стигнали.
            докато се научим да познаваме раните
            в сърцето на човека,
            да разчитаме болката
            в очите на ближния.

            Господи, за миг си представи,
            че ние не сме Твои деца.
            Поне за миг
            да видим истината със собствени си очи,
            а не както ни я повеляваш Ти.

            Господи!
            КОНСТАТАЦИЯ

            Цели седем години трябваше да живее в пустинята
            и още три в недостъпния град
            на своето мълчание,
            за да види незримото, да докосне невещественото
            да разчете непонятното и скритото 
            на своята душа,
            за да установи, че няма никакво значение
            как живота свой живееш,
            а как го описваш и как го разказваш.
             
             

            ВСИЧКИ МОИ ПРИТЕЖАНИЯ

            Мога да разделя с вас всичките си притежания – 
            на моя живот материалните и нематериални блага,
            чувствата, размишленията и мечтите,
            всичко на мене драго и красиво.

            Движимата ми и недвижима гордост обаче
            аз крия както скъперник своето сребро,
            тя си остава моя собственост само.

            С никого другиго не ще я разделя.
             

            Превод от гръцки: Василка Петрова-Хаджипапа 
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             

            Андреас Христофидис
            (1937– 1998)
             

            СЪНИЩАТА

            През нощта сънищата на пръсти пристъпват. 
            Завръщат се по старите места.
            През отворените прозорци спящите гледат.
            Избират внимателно къде да прекарат нощта.
            Опипват телата беззащитни и миглите движат
            (както зад тях очите в полет безкраен
            ъглите оглеждат, завоите на безкрайността)
            после докосват леко слепоочията, доверчивите чела.

            А развиделее ли се, те връщат се на детството в гроба.
             
             

            ГРЕШНА СМЕТКА

            Не ми говори за уречения утринен час
            в който да се свързваме мислено определихме
            напрягайки мускули
            дойде часът да ти пиша аз
            да запълня празнините
            родени на телепатията от техническото
             несъвършенство
            в работно време седнах да ти пиша.
            Преброих последните тирета, скобите
            въпроситeлните
            и внимателно
            та нищичко да не забравя
            изсипах мозъка, възлите на кръвта
            и всички вътрешности
            не бях спал цяла нощ 
            за да съм готов
            изчистих тялото от мазнините, изпражненията
            извадих скелета и костите
            оголих тъканите 
            за да имаме пълна картина.
            Когато вече бях готов
            внимателно загънах ги
            в своята кожа
            и после всичко ти изпратих със специална пратка.
            На другия ден в уречения час
            напрегнах мускули
            за да получа връзка
            и чух те как непринудено се смееш.
             

            Превод от гръцки: Василка Петрова-Хаджипапа
             
             
             
             
             
             
             

             Андреас Емануил
            (1937)
             

            ДЪРВОТО НА ЗАБРАВАТА

            Кой има думата,
            когато брадвата падне
            върху тила на утрото,
            когато с трясък глух
            върху земята пада брезата?
            Идват нощите и си отиват
            в един и същи час. 
            Ти знаеш го.
            Знаеш за ножа
            изваждан
            от черен ръкав.
            Знаеш как
            трионът реже ствола.
            Значението 
            на кръговете на растежа
            в дворовете на твоите братя.
            И все пак настояваш ти
            дърво на забравата
            да бъдеш.
             
             

            СБОГУВАНЕ

            I.
            Дойде часът за сбогом.
            Не зная
            дали ще има друг
            за нова среща.
            Ти ще пребъдеш
            в порива на вятъра
            докато има глина,
            която да се буди,
            лицето да гради,
            чертаейки небе
            на свойта длан.
            Синьото в зеленото.
            И между тях
            седемте цвята
            на слънцето.

            IV.
            Дете бях.
            Отражението си видях
            в огледалото на вселената.
            Боязън ме изпълни.
            Бърлога потърсих 
            да се скрия
            и срещнах майка си.

            Отвъд реките
            и земните, и звездните,
            потърсих извор дето
            от векове 
            стъпка и вода се докосват
            непроменени.

            Страхът ме завладя.
            Поисках аз крака да имам,
            за да застана прав
            баща си срещнах.

            Два камъка аз метнах
            в кладенеца тъмен.
            един за праведния
            и един за грешния.
            И два пъти едно и също ехо чух
            от дълбината тъмна.
            Кой си ти,
            попитах,
            но отговор не чух.
             

            Превод от гръцки: Василка Петрова-Хаджипапа
             

            Йанти Теохариду 
            (1938)
             

            ПИТАМ СЕ

            Питам се
            дали ще пишем още
            щом войната
            свърши.


            Като сме малки страх ни е
            през тъмното да минем
            Като пораснем страх ни е
            огъня да срещнем.


            Справедливост
            с мъдростта на камъка
            здрави основи положи
            в къщата на сираците.


            Спря времето
            в мига когато
            падна първият войник.
             
             
             
             
             
             

            ПОЕТЪТ

            Дете бе още
            и започна
            с писанията да говори,
            растеше с боси стъпала нагазил 
            из надписи навред.
            Като младеж избра да се загърне
            на Свети Франциско с благостта.
            Върху лицето и над устните
            вместо мустаци
            наивността на ангел носи.

            Като самоубиец закова се
            из дървения бяг.
            По пътищата той вървеше 
            на смирени оди.
            И проповядваше. 
            Приемаше със снизхождение
            ироничните усмивки 
            на благопристойната тълпа.

            Смъртта го закова в портрет
            за тихо преклонение.
             

            Превод от гръцки: Василка Петрова-Хаджипапа
             
             
             

            Рина Кацели 
            (1938)
            Из романа „КЕРИНИЯ: 
            ОТ УСТАТА НА СТАРЦИТЕ“
             

            ГЛАВА 6. „ОСЪДЕНИЯТ С ТЕЖКА ПРИСЪДА“

            При всяка стъпка, с мъка провлачваше единия си крак с половин педя пред другия. Изгорялото поле изглеждаше безкрайно и камшикът съскаше в ръцете на кавалериста, помагаше му да върви напред и само напред... Радостта от неочакваното пътуване се превръщаше в черна пепел от ужасното августовско слънце. Нямаше да е по-различно, ако бяха решили да го извадят от тъмницата на Никозия и да го преместят жив в някой затвор в Истанбул или някъде другаде? Това преместване обаче и разрешението, което успя да си осигури да вземе най-любимите неща, окриляваха душата му. Но в хладната утрин не предполагаше, че краката му от години са забравили какво означават големите разстояния, че главата му бе напълно забравила какво представлява многочасовата ласка на слънцето и, че очите му нямаше да понесат отражението от проблясващото ожънато поле.
            Също така щастливи бяха, защото не знаеха, и останалите тридесет осъдени с тежки присъди, сега обаче, с огромни усилия вървяха напред в този пламтящ от жегата ден. Всички те бяха чужденци, странно облечени, а стражите ги караха да се страхуват, за да не избягат!... И къде ще отидат? Не виждаха ли, че единственото избавление от хватката на жегата бе смъртта, далечна, колкото и синеещите се планини пред тях, които трябваше да преминат, за да стигнат до кораба, дето щеше да ги прекара до планината Тавър?... До кораба! Там поне нямаше да го принуждават да ходи и, доколкото си спомняше, в морето бе прохладно. Дали обаче, щеше да стигне жив дотам? Събра в устата си цялата възможна слюнка и я глътна. Още малко и цялата вода от тялото му щеше да се изпари, защото се бе превърнала в пот по тесния прашен път. Неговият другар падна изведнъж омаломощен и започна да хапе земята, като избухна в неудържим плач.
            „Вай Алах!... Вай, вай!...“
            Кавалеристът с камшика се приближи и гневно нареди на двама пешаци да го вдигнат от земята. Те се подчиниха, хванаха го под мишниците и го сложиха върху гърба на едно магаре, където имаше още двама изнемощели осъдени. Загледа животното, като минаваше близо до него, и му се стори, че и то скоро ще рухне от тежестта и жегата. 
            Оставайки сам на свой ред, той се уплаши, но едно куче, което се галеше в краката му, му даде кураж. Въздъхна тежко и затвори очите си, за да не ги горят слънчевите лъчи, но постоянно стичащата от челото му се солена пот, му пречеше да си държи очите затворени. Светлината преминаваше през затворените му клепачи и се превръщаше във ярки светкавички, които силно го пареха. В този болезнен светъл мрак той ясно осъзнаваше ужасното смущение, което цареше вътре дълбоко в него.

            На сутринта видя в двора на затвора роднините на един-двама от осъдените, чиито семейства бяха на острова, събрани за последно сбогуване. Хлипанията на ханъмите му припомниха, че имаше хора със семейства. Своето той беше избил с една остра кама. Първо закла жена си, а после и майка Ј. По-малкото дете, за което разбра, че не е негово, го наряза на парчета. Но това не му стигна и затова изпозакла и по-големите деца, които бяха от неговото семе. Колко народ заколи през онази нощ? Бяха около десет, но когато съселяните му успяха да го заловят и обезоръжат, той си спомняше за пет-шест, които умираха...
            За годините в затвора, които последваха, изпадна в пълна апатия, след като обичта му към две малки беззащитни кученца постепенно си угасна. Две кученца, които едва-едва бяха прогледнали. Молеше се, плачеше, унижаваше се в затвора, за да му позволят да ги остави при себе си в килията. Работеше допълнително, като плетеше кошове, които продаваше всеки петък на пазара. С изкараните пари купуваше храна за животинките. Грижите, които полагаше, бързо дадоха изобилни плодове и кученцата го даряваха със своята силна обич и привързаност. Така, при все, че беше сам в килията си, с помощта на тези живи същества живееше в пълно щастие, обичаше и биваше обичан, без да бъде предаден. Беше отговорен и грижовен спрямо тях и те му имаха абсолютно доверие. А що си отнасяше до другите хора... Всъщност, какво представляваха другите хора? Беше започнал да забравя за тяхното съществуване. 

            Още един осъден се строполи на земята пред него. Магаретата бяха всичко на всичко четири и не можеха да носят повече обезсилени тела. Човекът с камшика изглежда се намираше в трудно положение. Накрая нареди на двама от другите осъдени, които му се сториха по-издръжливи, да го крепят от двете му страни. 
            Тогава той отвори очи и видя, че до него е само едното куче. Погледна назад през рамо и видя, че другото седеше малко по-назад и беше изплезило език. Той побягна натам. Войникът, който яздеше до него, вдигна ръка да го удари, но не го направи като видя, че носеше кучето. Гушна го и го остави при себе си. Трябваше да предвиди, че животните, които бяха прекарали целия си досегашен живот с него в килията, нямаше да се справят лесно с тежкото и дълго пътуване. Започна да се страхува за тях. Май нямаше да успеят да стигнат заедно до Кериния? Пое дълбоко въздух и взе едно твърдо решение: ако нещо се случеше с кучетата, той щеше да остане с тях тук –  по средата на пътя, и нямаше да има сила, която да го накара да продължи! 
            Една крачка и още една... Дълбоко вдишване и още една... И още една... Страхът го накара да се стегне и да се мобилизира, но второто куче, което го следваше непрестанно, като че ли вече беше много изтощено. Опита се да го вземе и него на ръце, но се олюля и за малко не падна на земята заедно с безценния си товар. Кавалеристът с камшика се нахвърли върху него. Но осъденият с тежка присъда стисна зъби и намрази заради него целия човешки род. Само да беше ударил кучетата. Само да се беше осмелил да му заповяда да ги изостави там, щеше да го накара да прокълне деня, в който се беше родил. В крайно отчаяние събираше сили да се бие. Беше отнел толкова животи. Нямаше да се замисли да затрие още някой, независимо че нямаше кама. Но кавалеристът не го удари както очакваше. Усмихна му се, каза нещо на своя си език на един от подчинените си. Той се приближи да него, вдигна второто куче и го даде на кавалериста, който внимателно го постави на седлото пред себе си. Осъденият гледаше развълнуван и по бузите му потекоха сълзи... Не беше плакал незнайно откога...
            Отново тръгна. Беше прегърнал едното куче. Една сълза се търколи по бузата му и влезе в устата му и той усети невероятен прилив на енергия. 

            Жена му го молеше да се смили над нея и тъщата му –  също. Децата му избягаха уплашени в малката стая... Първата сълза, която се роди от неочакваната обич към животните на кавалериста с камшика, беше последвана от втора. Сълзи, които много години не бяха текли от очите му –  откакто изкла семейството си. Вървейки по нажежената земя, плака много, разкайвайки се за онова, което беше направил. За първи път! А пък синеещите се планини изведнъж се оказаха много близо...
             

            Превод от гръцки: Борис Жогов
             
             
             
             
             
             

            Фивос Ставридис 
            (1938)
             

            ПОСЛЕДНО

            Все повече намаляват стиховете

            като желанията
            като мечтите

            и като нашите дни
            с всеки удар на сърцето.
             

            STRIP TEASE

            Този, който се надява, се крие да не го видят
            гол и гладен. Този, който се крие,
            дебне скришом в тъмнината, дал ухо 
            за трепета на птичите криле, за стъпки котешки

            застинал в полет над същите пътища, 
            същото раздаване
            резбар на стихове, залагащ самотата си. 

            Аз ви давам душата си, вие какво давате?
             

            ХРОНИКА

            Тази нощ градът не заспива
            от стоновете на ранените.

            Всяка сутрин слънцето
            се качваше на покривите на дърветата,
            от които още капеше свежест и дъжд,
            възлизаше слънце уморено, безсънно
            с изтръпнали ръце.

            Цял ден се мъчеше
            да изсуши кръвта от стари рани,
            а вечерта щом паднеше,
            под новата луна безцветна, безучастна
            отново стенания, подземен грохот.

            Говоря за страдания неоправдани, непростими. 
            Остават скрити те под всекидневни вещи.
             

            СТАРА ПЕСЕН

            Да имах лист, промълви вятърът.
            Да имах крила, каза поетът.

            Вървяха през градината на Бога.
            В едно ласкаво утро на Негова Святост.
            Отгоре жаркото слънце ги гледаше
            и бе светът плод топъл под ярка светлина.
            Вятърът се наклони над езерото и се обърка,
            бури хиляди лицето му раздраха,
            непосилна беше болката на нещата,
            изми той лицето си със студена вода,
            обет си даде вече да не мъчи хората.

            Поетът, разговаряйки със сенките и хората,
            се умори и седна да почине. 
             

            Превод от гръцки: Василка Петрова-Хаджипапа
             
             
             
             
             

            Мария Аврамиду 
            (1939)
             

            СЪСЪД НА НАСЛАДАТА

            Облегнала се бе на вратата, накланяйки леко тялото си настрани, сякаш напразно очакваше някого, или пък сякаш искаше да предложи последното нещо, знаейки че не го желаят, бе обхванала косите си в дланите и отново, и отново ги събираше отзад, заставайки ту на единия, ту на другия крак.
            –  Никой повече не може да ме излъже, мълвеше тихо.
            –  Никой мъж, никога вече и впиваше очи в него, а той все се изплъзваше, изплъзваше.
            Навън слънцето залязваше, жълтият му зрак изпълваше цялата стая и придаваше на лицето на мъжа вид на мъртвец, та той отдавна е мъртъв, дойде Ј изведнъж на ум, затова и е силен, а аз, аз?
            В тишината, която настъпи, чу женските стъпки да приближават, сигурно е другата, върнала се е, отначало звукът идваше отдалеч и приглушен, но после, колкото повече се доближаваха крачките, толкова повече се сгъстяваше шумът, изпълваше всичко, ставаше част от това нейно непоносимо изтощение, стигаше до дълбините на съществуванието Ј и се вмъкваше там.
            –  Ах, никога вече, моля, моля, каза сега по-високо и собственият Ј глас я уплаши, но не знаеше на кого говори.
            Нещо мътно се люлееше пред очите Ј, краката Ј натежаха, чувстваше, че се покосяват лека-полека, докато се отпусна на пода и остана там, безформена маса, която нещо чака в сянката, но сега крачките се отдалечиха в дълбочината на коридора.
            Няма сили да ме погледне отново, страхува се, помисли, и си спомни как се срещнаха на вратата. Бе нежна и блестяща, идваше от далечните дни на нейната младост, с нейната коса, с нейните очи, които все се напрягаха да видят по-ясно, които днес затваряше и отваряше неспокойно, като че отнякъде върху тях бе паднала силна светлина и я ослепяваше. Останаха за малко мълчаливи да се гледат една друга и тя почувства животът Ј да се смачква върху другото лице, толкова близко и познато с безпогрешните следи по него от една тайна страст, чиито подробности тя познаваше много добре.

            Къде беше краят и къде началото? Може би нищо да не се е случило междувременно, може би никога да не е тръгвала от Кериния, може би продължаваше да живее там в зимния мрак, зад изоставената църквичка на Света Богородица, Златопещерната? Отгоре, от един стенопис, Света Богородица бе втренчила в нея полуизличеното си око, смокините клатеха клоните си, шибайки въздуха и гаргите грачеха тежко и настоятелно. Една се спусна ниско и докосна с крило отвърнатото Ј лице. Извика силно, но Костакис падна с цялото си тяло върху нея, опипваше я с ръцете си, те трепереха и все шепнеше, че е трябвало, трябва, Урания, защото са го издали, че е в Организацията и през нощта щял да отиде при партизаните и не се знаело, дали щял да се върне. Трябваше, трябваше и тя затвори здраво очи, и когато ги отвори, видя звездите да греят и надалеч в дълбините един голям облак, надвиснал над града.
            –  Вали над Пентадактилос, но тази вечер ще тръгна, защото са ме предали, повтори Костакис и изтупа прахта от дрехите си. Но ще се върна, промърмори, навеждайки се над нея и тя почувства отново неговия солен език върху устните си. И остана така да го гледа, как се отдалечава между сенките и в този момент, някакъв смъртно леден дъх повя от морето и я накара да настръхне.
            Когато два месеца по-късно отново го видя, беше пролет и камбаните на Архангел Михаил биеха. По улиците на Кериния се блъскаше голямо множество, а той висеше от вратата на една военна кола и махаше със зелена барета, но като я видя на тротоара, не я поздрави, дори и не показа, че я позна. След немного време се чу, че е станал депутат, и че се женел за дъщерята на кмета. Когато в деня на сватбата му се свечери, тя слезе пак до Света Богородица, Златопещерната. От ронещата се стена Света Богородица бе впила поглед в тъмнината. И тя почувствува отново как от всички страни я обгръща една тъмна и безмилостна сила, която стовари върху нея огромна тежест и с невидима ръка Ј чертаеше пътя.
            –  Ах, не, моля те, не, викаше...
            Но се чу само бученето на морето, което все повече се усилваше.
            Три месеца по-късно той дойде и я завари вкъщи. Майка Ј току-що бе починала и тя бе в черно. Под широките дрехи коремът се бе надул. От двора достигаха от време на време, на пресекулки, гласовете на птиците, сгушили се в палмата. Във вътрешния двор ухаеше на босилек.
            Отдалече, откъм турската махала, едно куче виеше без прекъсване.

            „Искам го“, каза той и отстрани едно клонче закум от лицето си. „Мое е и го искам“, повтори по-високо. След това сниши тона си, сякаш Ј доверяваше нещо, което щеше да Ј хареса и облегна гръб на рамката на вратата.
            Винаги го е искал.
            И жена му също, особено след злополуката. Той Ј бил говорил за „това“ и тя нямала възражения.
            Възражения?
            Не, не, Теони била повече от съгласна.
            Тя показвала разбиране за всичко.
            И самата Урания я познавала от училище.
            Щял да Ј даде пари (колкото пари искала) и щял да я прати в Карми във вилата им докато дойде времето. След това щял да каже на хората, че са си осиновили дете.
            Така било по-добре и за нея.
            Защото как ли нямало да я наричат.
            Сама и сиротна с едно копеле на ръце.
            Да, обичаме града си, но хората му, хората?
            Гледаше го без да шавне и чувстваше как в нея се надигаше и я изпълваше цялата нещо ужасяващо и искаше да викне, че никого не обича, само мрази дълбоко и безкрайно, но не можеше нищо да промени от плана, нещата бяха тръгнали вече по пътя си.
            Къщата Ј бе в края на селото, там където започваше гората. През нощите гласове на бухали я стряскаха в съня Ј, вятърът се промъкваше през листата и шепотът му се сливаше с шума на водата, която течеше в близкото поточе. Понякога сутрин се качваше до там и стоеше и гледаше водата, която се хлъзгаше между камъните и клончетата и както я гледаше Ј се струваше, че чуваше да отеква отдалеч, от морето или от боровете, или по-близо до нея сред сакъзите и дафиновите дръвчета, или пък само от самата нея, отвътре един разбунен, страшен смях.
            Когато започнаха болките, не повика акушерката, както се бяха разбрали. Стискайки зъби се завлече до дерето и легна в него. Остана така и чакаше, стенейки и търкаляйки се върху сухите треви. Стори Ј се че минаха много часове, може би дни, струваше Ј се, че пропада в дълбока тъмнина, друг път чувствуваше слънцето да я залива с целия си жупел.
            От дафиновите храсти я следяха хиляди очи. Там бяха всички Керинийци, нейните съседи, чуваше ясно шепота им, скритите им подигравки, чувстваше ненаситността им (Тц, тц, тц, гледай ти, и Урания). Само майка Ј стоеше настрани и болката от восъчното Ј лице се сливаше с нейните крясъци, ах, майко, вземи ме, но майка Ј не беше вече там и след малко настана тишина. Между краката Ј шаваше нещо меко и влажно.
            Непознатият глас потрепери за малко във въздуха и след това млъкна. Взе го леко в ръце, разголи гърдите си и започна да го люшка сякаш, че искаше да го приспи.
            Но то изведнъж проплака силно, ревна и заклати крака като че го давеха. Загледа го за малко замислена и след това влезе във водата, залитайки из гъстата кал. С едната ръка се хвана за един клон, но водата течеше буйно и я носеше надалеч. Зави Ј се свят. От брега очите отново загледаха в нея и виещият им смях се разнесе по-силен от нейния вик, по-мощен, непресекващ, всесилен.
            Когато дойде на себе си, бездиханното му телце бе впито в гърдите Ј и от малката глава на едри възли се стичаше кал. Изми го внимателно, уви го в престилката си и тръгна към къщи. Свечеряваше се, птиците се гонеха във въздуха долу ниско в полето, плочата на морето, –  червена от слънцето, полегнало в него, къщите на Кериния гаснеха в сумрака. Застана с бездиханното тяло в ръце и погледна сама към целия свят, към това, което е било, и което ще дойде, отвъд думите и делата, над всичко и почувствува как тъгата и пустотата я пронизаха като горещ огън, който се спуска от небето и я дамгосва завинаги.
            На другата сутрин взе автобуса за столицата. Бе оставила умрялото дете вкъщи. По един съгражданин му бе пратила вест.
            –  Никакъв мъж повече, никога, повтори.
            Мракът се бе разнесъл из цялата стая, всичко се беше разбъркало в гъстата му тревожност, но някъде срещу нея, безмълвен и неотстъпчив мъжът размишляваше и чакаше.
            Стана лека-полека и запали светлината. Очите му се заковаха за миг в нея, след това голи, без да вземат нищо със себе си, освен неприкосновената сила на мъртвите, се отдалечиха.
            Наведе се над него.
            –  Какво бях през всички тези години ? (И сякаш се отдаваше мълчаливо, без всякаква съпротива).
            –  Само един съсъд на удоволствието?
            –  Нито това, каза мъжът, дори и това не.
             

            Превод от гръцки: Василка Петрова-Хаджипапа
             

            Костас Василиу 
            (1939)
             

            ВАРИАЦИИ

            1.
            На нашата земя
            Която Бог единствен напоява
            Със дъждове
             И само ако я забрави Бог
            С потта си ние я поим

            На нашата земя
            Която слънцето обработва
            Със своите пръсти
              И ако я забрави
            Я обработваме с голи ръце.

            На нашата земя
            Изпеченият хляб е само
            За твоята вечеря 
            Господи.

            2.
            На нашата земя
            Която толкоз пъти сме отваряли
            За да заровим мъртъвци

            На нашата земя
            Която толкоз пъти сме отваряли
            За да изровим статуи

            На нашата земя
            Която толкоз пъти е поливал с кръв
            Разбунения роб
            По ивиците на крайбрежието има борове
            Които от морето лицето си отвръщат.
            ЛЮБОВЕН СЪН

            Прекрасен беше моят сън
            Когато бях кърмаче
            И виждах в сънища
            Поточе мляко
            И идваха внезапно гълъби
            И ми го пиеха
            И малка Богородица
            С ръчички пляскаше
            Да ги прогони

            Прекрасен беше моят сън
            Когато бях младеж
            И виждах в сънища
            Кръвта на революцията
            като червена роза
            Забодена в косите ми
              но няма нищо на света което
            Е по-прекрасно от съня
            След всеотдаване любовно
            Кръвта заспива
            Душата –  отменена
             И тялото –  постигнато
            лежи прохладно като клон
            Измит от дъжд.
             
             
             

            СТРАЖИ 
            (откъс)

            Ще дойде ден. Градът ни ще изчезне. И царя наш.
            Както и храбрия народ на царя.
            Това го знаем.
            И затова ние портите не ще отворим.
            Ако всесилните съдбата ни решили са
            То ние за начина на нашата смърт решаваме.
            Едно е сам да слезеш в гроб за теб отворен,
            И друго прав да паднеш, на кипарис подобен
            И падайки да се отвори гроба,
            Който след миг ще прегърне.
            Гроба дълбок, той тялото ти тленно
            Във статуя нетленна да превърне

            Тук на тези порти будни ще стоим,
            Ний живите и мъртвите и неродените.
            Най-вече мъртвите и неродените,
            Защото тях не можеш с нищо да изплашиш.
            И ще се борим, докато кокалите ни държат.
            Защото докато се борим, съществуваме
            И няма нещо на света по-свято
            От живота.
            Живота наш не ни е даден в дар
            На свой ред да го подарим и ние.
            Откупихме го с първородните деца
            И ще се държим със зъби впити
            В гърдите негови до най-последна капка.
             

            Превод от гръцки: Василка Петрова-Хаджипапа
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             

            Ели Пеониду
            (1940)
             

            КИПЪРСКА МАСЛИНА

            Не роди тази година маслината.
            Сред полето задрямала,
            съвсем сама,
            тя чака зимата.
            Със своите корени старчески
            на земята шепне дълбоко
            и се опитва да скрие горчивината си.

            Но времето
            капка по капка
            я раздели
            на милиони плодове.

            И не родиха тази година маслините.
            Толкова скръб
            как можеше да побере
            земята наша?
             

            МАЙКАТА НА БЕЗСЛЕДНО ИЗЧЕЗНАЛИЯ

            Три години със сърце-олово тя го търси,
            на четвъртата тя на съдбата,
            както много други майки, се предаде,
            но на масата все още мястото му пази:
            „То си е за онзи във чужбина“,
            казва тя, ала главата си извръща...
             

            УТРИННО

            Събуждане, бродирано със нишка златна.
            Забива слънцето в косите ти лястовиче крило.
            Прозрачен резен е крадливата луна
            и розовия облак е ловец.

            По миглите ти теменужки,
            зелени водорасли
            по възглавницата съучастница.

            На стомна овлажняла потни устни
            за свежест и за треска обещание
            полуотворената твоя длан.
             

            РОДЕН В САМОТА

            Роди се в самота. Боли от светлината,
            печата пръв на самотата.
            Проходи сам и сам докосна
            студеното сребро на тишината.

            Ти вярваше, че любовта
            общение изисква,
            но рано или късно
            със нея сам остана,
            по времето когато тя ти беше много нужна.

            Ще те отвеждат пръстите 
            на слепите към тротоара
            и сам надолу ще потеглиш
            в последната ти ледена бърлога.
             

            СЛЕД ДЪЖДА

            Лятото се възнесе с дим и пара.

            На пясъка сандала прашен, гребен,
            Угарки хиляди, измити думи,
            Миди и охлюви, сол и сълзи,
            и гниещи дървета.

            Всяко начало със спермата в утробата си носи
            Един жесток и малък Ангел на смъртта.
             

            Превод от гръцки: Василка Петрова-Хаджипапа
            Пица Галази 
            (1940)
             

            АКО ЛЮБОВТА

            I
            Ако любовта възпяваме
            то е защото още има деца
            и трябва да повярват за да живеят
            и трябва да обичат много
            за да умрат.

            II
            Стена да изградиш можеш
            когато пишеш стих
            на мечтата си крило можеш
            да направиш
            Стена да разрушиш можеш
            когато пишеш стих
            душата си разпъвайки
            посред света.
             

            III

            (а)
            Когато мъката Ј се издигна
            две песни седна и написа тя
            Когато ги прочете после
            бяха късове от тялото Ј те
            и знаци бяха сякаш
            изпратени от друга някоя ръка
            И само ги четеше
            докато не стана истински
            оня диалог на самотата Ј
            със стиховете.

            (б)
            Взе глина – 
            беше толкова самотен
            едно лице му беше нужно да се взре в лицето му – 
            за работа се хвана
            След седем нощи бдение
            се появи оная фигура
            с черти на собственото му лице
            и с мъката на устните му
            Такава прилика, че се изплаши сам.
             
             

            АВКСЕНТИУ1  II

            Стихотворението иска димна завеса
            За да изскочи.
            Световъртежа иска
            Несдъвкани листа дафинови
            Цялата сладост, цялата жлъч,
            От които с години гласът бозае.

            От дните иска своя пай
            От нощите тяхната мъка.
            Да опуши с тамян днес гласа
            Да се прокуди злото.

            Тогава гласът ще влезе открито
            Във този стих,
            Във огъня ще изгори
            С кураж и добродетел.
            Очилата си оставил
            На Махерас2 пред олтара.
             

            Превод от гръцки: Василка Петрова-Хаджипапа
             
             
             
             

            1 Герой от съпротивата на кипърците срещу английското владичество.
            2 Авксентиу бива изгорен жив от англичаните в скривалището си в планината Махерас. (Бел. пр.)
            Кирякос Хараламбидис 
            (1940)
             

            ГЪЛЪБ СЛЕД ПОТОПА

            Криле разтвори, вдигна се натам
            и без да губи време, устреми се
            след гукането радостно със вик.
            Видя смълчано езерото, нищо
            не казваха му новите води.
            И цяла сутрин странстваше, докато
            съзря внезапно: клони на дървета потопени.

            Дали по-рано ангелите бяха
            по-малко, щом събираха се всички
            по мраморните къдри на Вестителя.
            А те завиждаха на гълъбчето само,
            че с погледа си можеше да властва
            над голотата няма на земята,
            че можеше назад да се завърне
            или пък, щом поиска, да не бърза.

            Сега обаче то
            клоните поздравява
            и вятъра, че ако той не духа
            тогава как ще съгледа среброто
            върху обратната страна на клоните маслинени?
            Значи е нужно:
            скакалец да клъвне и с лодката 
            на тялото му крехко
            на Ной към плаващата къща бързо да поеме.
             
             
             
             
             

            БЕЗСЛЕДНО ИЗЧЕЗНАЛИЯТ

            Старикът върза своя крак за стола
            и мислеше да спи направо в Ада,
            когато своя син видя да казва:
            „Почакай, татко, идвам, не умирай.“

            Зад планината нейде бе синът му,
            с железни пръти беше обграден,
            с гръб изкривен, с ръце напред отпуснати.

            „О, татко, жив съм, казвам ти, добре съм.
            Те силата ми изцедиха, жив съм.
            Гладувам и треперя, ала нищо.
            Умра ли –  знай, от болест ще е само.
            В ръката на убиеца море от кръв намерих.
            Мухата на смъртта прогонвам, плача, ала тайно,
            и свойто тяло ти изпращам, за да го покриеш,
            но ти недей да плачеш. Моля те, без сълзи, татко.“

            Раздра старикът черните си дрехи
            и плач, див плач му гърлото задави.
            Ала молбата на сина си спомни
            и сълзите му в миг се вкамениха.
            Дъга се беше в утрото извила
            и той ръце протегна към прозореца – 
            на своя син нозете да достигне.
             
             

            СВЕТИ ГЕОРГИ

            При Свети Георги крадец един отива.
            и заоплаква се: „Масло ти нося и свещи паля ти, 
            Обети давам ти, а ти държиш овцете запретени.“

            Свети Георги с миглите потрепна:
            „Кради с благословията ми всичко позволено.
            Към кражбата законна други не прибавяй.“
            Със бога съм говорил за вашите проблеми.
            „Тия на други ги разправяй“, крадецът му отвърна.
            „Правата си ний не отстъпваме.
            Крадци сме ние –  регистрирани.“

            „Със бога съм говорил“, повтаря му светецът.
            „Ако си неподкупен, казвам му, помогни,
            и повали оградата, дай агнета на хората, 
            на благородните крадци, 
            които на малко са доволни.“
            „Той каза търпение да имате, 
            вий вси крадци на този свят измамен.“
             

            ДЕТЕ СЪС СНИМКА1 

            Дете със снимка във ръка,
            със снимка във очите.
            Обратно я държеше и ме гледаше.

            Около него хора много. А то
            В очите снимка имаше,
            на раменете голяма и обратно.
            В очите му голяма, на раменете малка,
            в ръцете, още една, дори по-малка.

            Насред тълпата бе. Наоколо все лозунги.
            Обратно я държеше, чак ми се зловиди.

            Приближавам. Покрай табелки 
                с образи обични вървя,
            край сводове и гласове
            замръзнали и неподвижни.

            Изглежда на баща му беше снимката.
            Обратно я обърнах и съзрях,
            Безследно изчезналия пак с глава надолу.

            Като поп, като вале и дама.
            Наопаки като ги гледаш, прави виждаш ги.
            Така и този мъж направо гледан,
            наопаки обръща се, във тебе гледа.
             
             
             

            1 Описано е дете, държащо снимката на безследно изчезналия по време на турската инвазия свой баща.
            ИСТОРИЯ С КОН

            Понякога ме виждат коня си да яздя
            високо в небето на Никозия.
            Ела да видиш, казват. Аз не виждам.

            Веднъж, все пак в ден като този, видях
            това, което те разказваха. И не мисли
            че приказвам ти за Пегаси и други чудеса подобни.
            Бе кон стабилен, здрав, без никакви крила,
            С юзда дебела като ледени парчета.
            И аз, дето конете отдалеч избягвам
            да яздя в тръс из синевата.

            Понечвам да го поздравя отдолу
            Това изпратено от небесата мое Аз,
            Глупак подобен в цялата вселена няма.
            Защото с коня горд той точно
            над моята глава бе, яздеше и диво риташе,
            тъй озверено гледаше, та се изплаших.

            Докато аз да се надигна, да се възгордея
            да вдигна боя си и душата си да извися
            заобикаля ме отново и сянката си хвърля, 
            разтърсвайки дисаги като бич
            където той луната носеше и слънце избуяло.

            А аз забравям пак за другите, 
            които с кърпички го славословят.
            грабвам от блатото тръстика, 
            като копие бодливо я подострям,
            и както той ме приближава отстрани
            меха пробивам, коня свой събарям.

            Ако ти беше майка и го гледаше
            от болка щеше да ридаеш
            как слънцето отдуваше се с плач и мъка.
            и как юнакът наш без кон останал, 
            побегнал бе, хукнал надалеч.

            Настигам го пред царя, 
            с два удара го аз довършвам – 
            та да не казват, че ме виждали на коня ми
            високо във небето на Никозия.

            Превод от гръцки: Василка Петрова-Хаджипапа
            Михалис Пашардис 
            (1941)
             

            НЕ КАЗВАШ НИЩО ТИ

            Не казваш нищо ти,
            но аз ще ти разкажа за този остров,
            който до вчера беше сън и мащерка, и азбест,
            а днес река е от страдание,

            река, която не ще да замълчи,
            влачейки от вековете не води,
            а камъните ни, древни камъни, вградени в храмове;
            крепости издигали и градове,
            имената си във времето изсекли
            дълбоко и завинаги.

            Тук, на този остров, се пазят
            делви за зехтин със сцени на труда,
            делви за вино със сцени на любовта
            медта на човека за делата,
            златото, картината, шевицата,
            дървото, от човешката ръка благословено,
            гробове на предци, далечни и вчерашни бащи.

            Не казваш нищо ти,
            но аз ще ти разкажа за деца,
            разкъсани внезапно, обгорени,
            край склоновете на Пентадактилос да викат
            майка си, преди в обятията 
            на смъртта да паднат.

            Не казваш нищо ти,
            но аз ще ти разкажа за горчивите лимони
            от долината ни, за къщите и за дърветата,
            които други ги заграбиха
            и ги отмъкнаха далеч.

            Не казваш нищо ти,
            но аз ще ти разкажа за мъките,
            на които обричат земята ни
            за колелото на въздишките,
            за родината ни, рана в тялото Христово.

            Не казваш нищо ти,
            но раната в тялото Христово
            не зараства.

            Оставаме с открити рани,
            на разпятието в хоризонта.
            Владее кръв. И Кипър кани. По пътищата
            на света звучи гласа ни.
            Нека не погиват хората.
             

            МЕЖДУ ТИШИНИТЕ

            Между тишините
            заговори –  обичам те, каза.
            погледна нагоре, звездите не бяха изгрели.
            денят бе толкова сърдечен,
            после се изгуби 
            на гърба на бързата риба,
            която те бе довела.

            Вечерта падаше над зелената линия1.
             
             

            БЕЗОБЛАЧНОСТ

            Безоблачност. Бельото проснато.
            като тогава, когато всичко бе безбурно
            и слънцето прескачаше оградите
            и влизаше с подсвиркване
            като приятел стар.
            Ти не го забелязваше. Докато роклята ти повдигна
            усмихна се –  ред бели зъби, като дните, 
            които идваха.
            За облачност никой не говореше.
            Сега изгаря черната ти рокля, от мъка, 
            не от слънцето.
            Чакаш. Безоблачие. Но дните наши 
            не носят вече светлина.

            Чакаш...
             
             

            ЧЕРВЕНИТЕ ПОКРИВИ

            Червените покриви съществуват
            за да донасят по-близо небето. 
            за да връзват на панделка
            в косите ти белия облак.
             

            АНГЕЛЪТ СЪС СИНИЯ ВЪРЗОП

            Слезе от лодка рибарска, зелена
            ангел един със син вързоп 
            сякаш амфора красива на дясното му рамо.

            Покрай завързаните лодки мина,
            прегази бос пясъка златен 
            и седна благ и мълчалив 
            пред кафенето крайбрежно.
            Бе утро, загнездила се бе роса в косите му. 
            Той дълго гледа в пъстрото море.
            Към гларусите, литнали в небето.
            А после взе вързопа си
            и тръгна.
            Бе късно вече, надвечер
            и някои заспoриха
            какъв е бил цветът на неговите дрехи.
            Бял, жълт или лилав.
            Много от тях до сутринта будуваха.
            Но ангелът със синия вързоп
            не се яви отново.
             

            Превод от гръцки: Василка Петрова-Хаджипапа
            Дина Кацури 
            (1941)
             

            ЧУВАШ ЛИ МЕ

            И Афродита изведнъж осъзна
            че вулканите никога не загасват
            че трусовете земни запазват
            неукротимата си сила
            че в караваните пустинни
            които из вените пътуват
            препускат хиляди любовни копита
            че със пирогите на индианците
            се плъзгат най-еротичните ти сънища
            и в срутванията из Алпите
            е емигрирало твоето и моето тяло
            в плача на самотния кит
            една любов дава плод ненадейно
            и във виковете по футболните игрища
            се крие избухнала наслада
            във вибрациите на танкови вериги
            водопади на любовен екстаз
            във рева на самолетите
            неповторимостта на любовта ти
            в писъка на спирачки по асфалта
            на сърцето ти ударите – 
            моите удари.
            Чуваш ли ?
             
             
             
             
             
             
             
             

            СТИХОТВОРЕНИЕТО 
            БЕ НАПИСАНО НАЙ-ПОСЛЕ

            Афродита
            все се канеше да напише
            стихотворение и все го отлагаше.
            Първо трябваше
            да сложи ред при океаните, моретата
            равнините и долините
            овулацията на цветята, на животните
            естетиката на пейзажа
            писмения и устен език.

            Да сложи ред
            в действията поне на някои
            от множеството божества. 
            Зевс да укроти любовния си плам.
            Атина за себе си да запази малко от мъдростта си.
            Посейдон океаните да смири и тяхната възбуда.
            Арис да отмори колесницата си, своите стрели.
            Хермес да промени посоката си пътна.

            След това дойде Адонис.
            На другия ден стихотворението бе написано.
             

            Превод от гръцки: Василка Петрова-Хаджипапа
             
             
             
             
             
             
             
             

            Андреас Томас 
            (1942– 2002)
             

            ДЕН ПЪРВИ

            Намеря ли се някога
            в несбъднатия миг
            със силата си младежка облечен
            със хубост
            ще извикам
            по посока на времето
            Къде са моите надежди
            Къде са моите копнежи
            Къде са верите ми разпилени?
            Ще се завърти тогава
            небесния свитък
            ще простене на слънцето речта
            и ще угасне първият ден 
            като огън бенгалски
            с една единствена въздишка. 
             

            МОЕТО СЛЪНЦЕ

            Със люспи в косите
            по тялото 
            и по ръцете
            днес моето слънце
            изгрява в морето, 
            залязва в морето.
            Работно време то няма
            из морското синьо лъкатушно си плува
            в ръцете му –  два морски таралежа.
             

            Превод от гръцки: Василка Петрова-Хаджипапа

            Лакис Димитрадис 
            (1944)
             

            МЕТАМОРФОЗА
              На Йоргос Константис

            В градовете на измамната носталгия
            нощта все още хвърля тежки сенки
            а аз те следвам
            като птиче
            което да лети не знае
            смъртта живота упорито дебне
            и всичко виждаме
            ние със очите на душата
            не виждаме 
            със нашите очи
            светлика, който
            пред нас нощта загасва.

            Набръчкани лица на къщи
            и первази ронещи се
            небесните огледала 
            следите си оставят
            по тъжната пътека
            недостига днес е по-малко видим
            срещу богатството той сяда
            умира сам
            без да умири душата.

            Не сме ние нищо повече
            от усилие неспирно 
            за запазване на равновесие.
            А любовта отлитнала е
            някъде далеч
            без нито веднъж 
            назад да се обърне.

            Превод от гръцки: Василка Петрова-Хаджипапа
            Неархос Георгиадис 
            (1944)
             

            ПОСЛЕДНОТО ЖЕЛАНИЕ НА МЕМЕТ

            В нашата махала живееше семейството на турчина Музафер Изет –  юрганджията. Добър юрганджия беше, най-добрият в околността, всички юргани все той ги правеше, ама какво да кажеш –  турчин! Какво означаваше за мен тази ужасна дума, ще обясня по-долу. 
            Петгодишният му син –  Мемет –  беше връстник на брат ми и често играеха заедно. Нареждаха в ъгъла два-три стари легнали стола, някой и друг чувал, стари автомобилни гуми и едно кормило и готово –  вече си имаха почти истинска кола. Двамата влизаха в този въображаем автомобил и се отправяха с него на невероятни пътешествия. 
            По принцип, аз не гледах с добро око на техните игри. Собственият ми брат да е приятел с един турчин?! Това не можех да го приема! Турците бяха отколешни врагове с нас –  гърците. Не ни ли учеха така в училище? Така и беше! Те завладяха Константинопол, убиха легендарния император Константин Палеолог и превърнаха в джамия с минарета прочутия храм „Света София“. Те обесиха нашите владици ведно с архиепископ Киприан на една черница в Никозия. Те изгориха жив Атанасиос Диакос, защото не прие да смени вярата си и да стане мохамеданин. 
            Вървете по дяволите вие и вашата вяра
            Негодници
            Аз грък съм роден
            И грък ще умра!
            им казал той, докато го пекли върху нажежените въглени.
            Мръсни турци, турски кучета, мръсни псета –  така ги наричаме. Но и те говорят по същия начин за нас, че даже и по-лошо. Така ги наричаше и дядо ми, който се е борил с тях като доброволец в Мала Азия. И него самия така са го учили учителите му, когато е бил малък. Да, всички турци били лоши. Някогашни и днешни, въоръжени и невъоръжени, мъже и жени, старци и деца. Всички турци били наши врагове! А Музафер Изет беше турчин! И малкият Мемет и той беше турчин, т.е. мръсно псе.
            Идваха да играят с нас и другите деца от квартала, но ние ги гонехме. 
            –  Бягай! Няма да играеш с нас.
            –  Защо? Какво съм ви направил?
             
            –  Турчин си! Да бягаш от тука!
            В най-добрия случай можехме да го оставим да се приближи малко, но не и да бъде до нас. Да остане някак си настрани, малко по-нататък. И макар че ние му обръщахме гръб, детето ни гледаше с внимание и ни следваше като привързано, но пребито и краставо кученце. Ако понякога се включваше в разговора ни, за да каже нещо, ние не му давахме тази възможност или си отнасяхме с него пренебрежително. В противен случай, щяхме да бъдем длъжни малко по малко да го приемем в компанията ни като равноправен член. Ама кой му беше виновен, че се е родил турчин? 
            Веднъж играехме в един двор. Едно от децата се подпря да си отпочине върху ствола на един лимон, но се изцапа със сополи, които някой беше размазал върху дървото. 
            –  Бре, кой е размазал тия сополи тука?
            –  Мемет! Мемет! –  закрещяхме всички в един глас. 
            –  Не съм аз –  каза турчето
            –  Ти си, бе! Ти си, бе, турско псе!
            И го блъснахме в дървото.

            Един ден Мемет се ядоса.
            –  Ще кажа на баща ми! Той има пистолет и ще ви избие!
            –  И откъде има пистолет баща ти?
            –  Дадоха му от ВОЛКАН. Ще му кажа, че ме биете, да ви застреля.
            ВОЛКАН беше незаконна организация на етническите турци. Ние естествено не разбрахме дали Мемет казва истината или лъже, че баща му бил имал пистолет, който му бил даден от ВОЛКАН. Просто отново отнесе пердаха.
            Единственото изключение беше брат ми –  Фивос. Колкото повече ние гонехме Мемет, толкова повече той се сближаваше с него. И колкото по-враждебно се отнасяхме ние с Мемет, толкова по приятелски се държеше той с него. А пък аз, видех ли ги да играят заедно, моментално ги разделях. 
            –  Не ги притеснявай, сине. Остави децата да играят –  викаше майка ми.
            –  Не искам брат ми да играе с турчин!
            –  Дори и да е турчин, какво от това? С нищо не ни пречи. И той е едно невинно дете. Грях е! С майка му, госпожа Мукатес, сме приятелки. Добра жена е. И винаги като си говорим, се притеснява, че кварталните деца бият сина Ј. Не е хубаво така.
            Думите на майка ми ме накараха да се замисля. И реших, че в омразата си към всички турци, ще направя едно изключение за Мемет, който наистина не ни притесняваше с нищо. 
            След известно време дойдоха много трудни времена и за двете общности в Кипър –  и за гърците, и за турците. Кръв започна да се лее между нас. Турците убиваха гърци, а гърците –  турци. В къщите, по нивите, по пътищата, в кафенетата. Най-често жертвите бяха невинни хора, които не бяха хващали оръжие в ръцете си. Много често жени, деца и старци. Това ставаше на други места. Не вярвахме, че може да стигне и до нас. 
            Веднъж госпожа Мукатес попита притеснено майка ми:
            –  Госпожа Лидия, кой мина снощи посред нощ през вашия двор?
            –  Никой, госпожа Мукатес, никой не е минавал през двора ни.
            –  Ама чухме стъпки.
            –  Може да е била някоя котка.
            Фивос и Мемет пораснаха и тръгнаха на училище. Но продължиха да бъдат близки приятели. Един млад грък и един млад турчин приятели! Кой ги беше научил на това? Във всеки случай не учителите, и не училището. Може би човешката природа? 

            Имах един приятел, Яков се казваше и се славеше с голямата си смелост и безстрашие. Дойде едни ден и ми каза:
            –  Трябва да отида тайно и да закача гръцкото знаме на училището ни. Ще дойдеш ли с мен?
            Не посмях да му откажа. За да не би да ме помисли за страхливец и да загубя приятелството му. 
            –  Трябва обаче да внимаваме да не ни видят англичаните.
            Това беше последната година на колониализма. 
            Минахме от страната на реката, където растяха само каперси и влезнахме в двора на училището. По това време в двора се разхождаше един учител. Казваше се Янис Микроматис и синът му беше в лудницата. Доста години по-късно и самият той умря в лудницата на Аталаса. Беше един от хората, които ни разказаха за Атанасиос Диакос. Но ние за зло или добро се скрихме зад някакви дървета. Кой знае, можеше да ни издаде на англичаните, ако ни видеше. Англичаните можеха да го заплашат и да го принудят да им каже кой е окачил знамето. Почакахме малко и г-на Янис си тръгна. Намерихме една дървена стълба и, докато аз охранявах като часовой да не дойде някой, Яков се качи на покрива на училището и издигна едно ръчно направено гръцко знаме. 
            Смятах, че задачата ни е изпълнена, но той ме изненада.
             –  Отиваме сега в турското училище, ми казва
            Последвах го без да споря.
            Турското училище се намираше до джамията. И двете сгради бяха опасани от ниска стена с по няколко акации пръснати тук-там. Прескочихме я, взехме камъни и изпочупихме всичките стъкла и на училището, и на джамията. Цак-цак, чуваше се как камъните удрят стъклата и ги правят на сол. Едно след друго, едно след друго... И щяхме да направим и други, още по големи поразии, ако не бяхме видели в далечината, че приближава една групичка от турски младежи. Като ни видяха да прескачаме стената, те се спуснаха към нас. Ние си плюхме на петите и успяхме да им избягаме. 
            В този ден доказах на себе си, а и на тези, които по-късно научиха, че не се страхувам. Но нещо на сърцето ми тежеше, имах усещането, че съм направил нещо много лошо. 

            След няколко дни един камион спря пред къщата на Музафер Изет, юрганджията. За съвсем кратко време натовариха мебелите, дюшеците, леглата, кухненските прибори и съдове, куфарите и кашоните с дребните вещи и цялото семейство се качиха в камиона –  господин Музафер, госпожа Мукатес и малкият Мемет.
            –  Госпожа Мукатес, къде отивате?
            –  Заминаваме, госпожа Лидия.
            –  Ама защо така изведнъж?
            –  Мъжът ми реши да заминем. Ще отидем в Левка, където живеят нашите роднини. 
            –  И заминавате...
            Сега, след толкова години, като се замислям дълбоко, сравнявам това, което направихме, т. е. това, че изпотрошихме прозорците на джамията и на училището, със заминаването на семейството на Музафер. В онези дни и други турци си заминаха от нашето градче. Счупените прозорци те бяха приели като едно заплашително предупреждение. И наистина, когато по-късно срещнах Яков и го попитах кой ни беше накарал да направим това, което направихме, той ми отговори, че това е било заповед от ЕОКА –  незаконната въоръжена организация на етническите гърци. Неговият брат беше един от водачите на ЕОКА в района и той беше издал заповедта. 

            Малко турци бяха останали в Морфу1. Имаше и един старец, който се казваше Ахмет. Децата му казваха:
            –  Ела с нас в Левка, татко. Какво ще правиш сам тука?
            –  Аз си живея много добре с гърците, им отговаряше. Много пъти съм работил с тях, те ме познават и аз ги познавам. Имам много приятели тук. Защо да ми създават проблеми? Ще остана да се грижа за градините ни.
            Една вечер Ахмет си изпържи яйца и седна да вечеря. В момента, в който набоде с вилицата си първата хапка, още преди да я сложи в устата си, пристигнаха някакви въоръжени мъже, хванаха го и го изведоха навън. Натикаха го с мъка в една кола, отведоха го на брега и го убиха. 
            На другия ден на съседите им направи впечатление, че вратата на къщата му беше отворена, а лампите светеха. Притесниха се. Влезнаха вътре и видяха стола, на който седеше Ахмет, съборен на земята. На масата имаше чиния с пържени яйца –  почти нехапнати. Години по-късно стана известна и следната подробност: чекмеджето, в което Ахмет пазеше парите си, беше разбито, а парите липсваха.

            По времето, когато клането между двете общности беше в разгара си, едно такси спря пред нашата порта и от него слезе госпожа Мукатес. Баща Ј беше таксиджия и тя бе тръгнала с него от Левка за Никозия, за да свършат нещо там. Минавайки през Морфу, решила да спре да види старата си съседка.
            –  Добре направи, каза Ј майка ми и я покани да влезе вътре, за да поседне. 
            По това време бях на училище. Върнах се по-късно и, като разбрах, че госпожа Мукатес е била у нас, попитах се защо е идвала в къщи. Какво е правила една туркиня между нас –  гърците?
            Госпожа Мукатес казала на майка ми, че не се чувстват добре в Левка и, че искат да се върнат в махалата ни. Казала Ј също, че Мемет има проблеми със сърцето, че брат ми му липсвал и му пращал много поздрави. 
            –  Лесно ли се лекуват болестите на сърцето –  попитах майка ми.
            –  Не, не се лекуват, каза ми.
            –  А какво може да стане?
            –  Момчето може да умре...
            Не казах нищо, но в себе си се помолих да не умира Мемет, защото бе приятел на брат ми, макар и да беше турчин.
            Един ден същото такси пак спряло пред къщата ни. Но мен отново ме нямаше. От него слезли госпожа Мукатес и Мемет. 
            –  Госпожа Лидия, обърнала се към майка ми като я дръпнала настрани. Лекарите казаха, че Мемет няма да живее още много. Той иска да види своя приятел Фивос. От много време ме моли да го доведа у вас да се видят. Не можах да му откажа и накрая го доведох. 
            Брат ми бил на училище. Отишли с таксито и го взели. Седнали с Мемет и си поговорили известно време. След това госпожа Мукатес взела сина си, качили се в таксито и си заминали. По-късно научихме, че Мемет починал в Левка. 
            Много години се опитвах да си представя какво са си казали двамата приятел тогава. Но не се престраших да попитам брат ми. Струваше ми се, че е непростимо нагло и безочливо да го притеснявам и да го поставям в затруднено положение. Но все пак, успях да преодолея притеснението си, и един ден го попитах. Той обаче не ми отговори. 

            Бяха минали повече от двадесет и пет години... Понякога си мисля за малкото турче с болното сърце, чието последно желание преди смъртта беше да се срещне с друго дете, приятелчето му, единственото гърче, което не го презираше. И, когато в своята фантазия го виждам в таксито да пътува и да преминава през места, изпълнени с омраза и кръв, за да се върне в старата си махала, там, където беше познал приятелството, но и несправедливата враждебност, образите на Константин Палеолог и на Атанасиос Диакос, на владиците и на Света София, на ЕОКА и ВОЛКАН избледняват и изчезват. Напълно изчезват!
            И, ако наистина съществува рай за невинните и унижените, не зная кои от всички, за които разказах, биха отишли там и кои –  не. Но съм напълно сигурен, че Мемет би отишъл... и там би намерил много деца, с които да играе. И никой не би го преследвал. Никой... А, ако все още би могъл да чуе гласа ми, бих го помоли да ни прости, че не го искахме в нашата компания, за това, че го биехме, за училището, което изпочупихме... И може би едва тогава, сърцето ми ще се успокои и това тягостно чувство, което нося в гърдите се вече толкова години, ще изчезне напълно. 
            Превод: Борис Жогов
            Димитрис Гоцис 
            (1945)
             

            ГРАДИНАТА НОЩЕМ

            Намираш радост в градината
            Дори когато нощем диша.

            Дърветата на твои грешки могат да се правят,
            на тежки сенки,
            които пращат хоризонта спешно във нощта.

            И листите на длан невидима приличат
            на ветровете или на звездите
            които толкова те изтерзаха.

            Но диханието, затворено 
            те носи пак из шепоти недоловими
            и ропот глух
            той иде отдалеч 
            от хоризонтите на ветрове, епохи.

            Нали винаги за тебе радост беше
            звезда една да видиш да блуждае
            из твойта нощ.
             
             

            ПЪРВОМАЙСКО

            Нерядко посещават те 
            на детството ти дните първомайски
            и те будят.

            На реката близкия ромон
            и дишането на баща ти
            когато заедно из маковете крачехте.

            „Ти синко, нали виждаш птиците,
            те пеят златни във на слънцето в следата.
            Наричаме ги златогушки.
            Онази там, дето върху пръстта е кацнала,
            наричаме я черна птица. Не я плаши.“
            А ти му казваш: „До днес аз татко се старая
            от нея да не се боя,
            и от крилото нейно гарваново черно, 
            което полета си свърши
            и от онова най-страшното,
            което искам да ти кажа:
            Да си седя аз тъй под слънцето,
            и да си мисля за съдбата на пръста

            през Пролетта ми пълна с черни птици.“
             

            Превод от гръцки: Василка Петрова-Хаджипапа
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             

            Антис Канакис
            (1946)
             

            ЕДНА СВЕЩ

            Едно писмо 
            или
            едно съобщение.
            Един стих
            или 
            една дума.
            Цвете едно,
            едно ръкостискане.
            Поглед един
            или усмивка. 
            Една целувка,
            ласка една
            на душата могат 
            да запалят свещта
            в тъмнината.
             

            ОСВОБОЖДЕНИЕ

            Налага се 
            да се освободим
            от обичта 
            и омразата,
            от синдрома 
            на любовта 
            преди да потеглим,
            за да можем да полетим.
            Да станем
            облак.
            Да станем
            дъжд.
            Да не останем 
            във вечна тежест 
            на земята.
            СВАТБА

            Две жени 
            сами
            от бежанския лагер
            в църквата женят своите деца.
            И както попът чете
            виждат
            как двама мъже отдалеч
            приближават. 
            Единият сянка бяла, 
            Другият –  жълта.
            Една река на пътя
            им застава.
            Жените гледат 
            със тревога.
            Три пъти 
            двете сенки скочиха.
            Да я преминат.
            Три пъти
            във водата паднаха.
            Завърши сватбата. 
            Реката ги отнесе.
            Двете майки 
            венците сватбени целуват.
            Целувки горчиви,
            целувки солени
            по челата на своите деца.
             

            Превод от гръцки: Василка Петрова-Хаджипапа
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             

            Йоргос Молескис 
            (1946)
             

            В ОЧАКВАНЕ НА ДЪЖДА

            Очакваме дъжда. Години чакаме,
            загледани във празното небе.
            Прах е покрил света,
            листата вече нямат цвят.
            С изгладняла утроба земята бленува екстаза.
            Дори слънцето очаква своя дъжд.

            Такава суша е заседнала в душите ни,
            покрила ги е както прахът –  древните камъни,
            горящи под палещите лъчи на слънцето.
            Душите ни са се превърнали в древни мозайки,
            потънали във прах.

            Очакваме дъжда да ни пречисти,
            да открием своя цвят,
            блясъка, заключен вътре в нас,
            светлината,
            която се ражда от камъните и пръстта ни.
             

            РАЗХОДКАТА НА ГОЛАТА ДУША

            Когато напусне своето тяло,
            душата побягва –  като измамена жена,
            която повече не иска
            да бъде свързана със дом, със вещи
            и с трите измерения на света.

            Прелита гола като пеперуда
            от цвят на цвят,
            броди из улиците,
            пътува по реки и морета,
            влюбва се в света отново и отново,
            пее, бунтува се...

            Оставя тялото в прегръдката на светлината,
            оставя го върху водата и пръстта
            и продължава мълчалива под дъжда,
            за да се слее
            с вековната мелодия на Вселената,
            откъдето вече няма връщане.

            Би искала, все пак, да се завърне
            там, дето е познала светлина и радост
            при изживяното,
            с което да се слее
            в един безкраен миг,
            в единна същност.
            И да продължи да бъде тук
            смълчана,
            невидима,
            загадъчна,
            без право на глас или намеса,
            но винаги,
            във всичко,
            едно място,
            една сълза,
            една усмивка.
             
             

            ЕДИН СЛЯП ОРАТОР В СРЕЩА ЗА МИР

            Сляп оратор се качи на трибуната,
            разтвори ръкопис
            и заговори, опипвайки думите с пръсти.
            Бе турчин, но говореше гръцки
            и смесваше думите,
            които политаха като птици отвъд границите,
            където не съществува националност.

            И с всяка докосната, а сетне изречена дума,
            полетяла свободно във въздуха,
            напомняше все повече на грънчар,
            който извайва птичка, животно, човек;
            ваеше кръгла земя, единна родина,
            без зони на смъртта,
            ваеше гълъб на мира...
            Вдъхваше живот на думите и ги оставяше
            да се реят из залата,
            да потърсят отворени врати и прозорци
            и да полетят към света.
             

            Превод от гръцки: Стефка Паунова
             
             
             

            ОТ НАЙ-ДРЕБНОТО

            Поезията, както и доброто настроение
            от най-дребното ти можеш да получиш,
            от нищожното почти. Тогава 
            нищото приема своя образ
            с плът се сдобива,
            така както чудото на Кана.

            Не се нуждае от много поезията,
            за да се роди.
            събитията често Ј тежат
            или я задушават,
            тъй както всяка пресметливост любовта.

            Но щом се тя роди,
            ще стане стълба,
            която до масата с хляба те издига.
            До каната със вино.
            До ложето любовно.

            Дарява малко на безсмъртието от вкуса 
            като любовното общение с жена обичана.
            което полага ембриона в матката.
             

            Превод от гръцки: Василка Петрова-Хаджипапа
             
             

            Василка Петрова-Хаджипапа
            (1946)
             

            ЕДИНСТВЕНА ДУМА

            Не съм обичала тъй както мога.
            Не съм обичана тъй като исках. 
            Не съм намерила
            единствената дума.
            Едното благозвучие,
            опитомяващо и хората, и чувствата. 
            Едната мисъл,
            отключваща ядрото на живота.
            Не съм открила
            на вечността прозрачната кристална сфера,
            която всичко мое, топлото и разпиляното, 
            като в сълза вселенска събира. 
             
             
             

            ПРИРОДНО

            Мравчице и ти
            водна попова лъжичка.
            И вие храбри гласовити щурчета.
            ще сляза в малкия ви свят
            като Алиса.

            Да ме научите 
            как доверчиво да живея
            само със слънце, въздух и вода.

            Да ми дадете
            малко зрънце 
            от непресторната ви свобода. 

            Да не броя
            трохите на минутите,
            огризките на дните.
            Да не ме жегват
            ни нежна ласка, 
            ни корава мъка. 
            Да не заменям 
            глътка бистра радост
            за шепа каменни сълзи.

            Да търся сутрин 
            погледа на слънцето,
            да се заслушвам
            на вятъра зелен в гласа.

            Да ме научите 
            ви моля 
            да дишам леко
            като със устните 
            на кротките цветя.
             
             

            ОРЕХОВИ ДУМИ

            Събирах цял ден 
            думите си ненаписани,
            и в здрави черупки ги скрих,
            дойде следобеда,
            помислих,
            на ореха зелен ги закачих.
            Изглежда през нощта
            дошли са свраките крадливи.
            На сутринта ни думи, 
            ни орехови люспи не открих.
            Сега ще ги подреждат вече
            бурята и вятъра
            и ще изпишат по небето
            с черупки моя ласкав стих.
             
             
             
             

            ЕКОЛОГИЯ

            Суша. Суша. Суша.
            Умират дърветата наистина прави.
            Отлитат птиците. Гори небето.
            Пръстта на пепел се разпраши.

            От облак ни следа.
            Пресъхва ореолът на луната,
            на птицата последната сълза. 
            Година или повече дъждът се бави.
            Врабчето в суха шума се удави.

            Суша. Суша. Суша.
            И прах.

            Кипър 2007-2008
             
             

            ЗАРОВЯТ ЛИ МЕ В ЧЕРНАТА ЗЕМЯ

            Заровят ли ме в черната земя
            и натежи над миглите пръстта,
            ще си измисля ангелски крила,
            ще я разбутам,
            ще политна.
            Жалоните по пътя си обърнала,
            ще прелетя на времето над бялата скала 
            до утробата майчина. 
            И кротичко притихнала,
            ще зачакам
            отново да се родя.
             
             
             
             
             
             
             
             
             

            Михалис Зафирис 
            (1947)
             

            ТРИПТИХ

            Едно мислещо копче
            роди чудесната идея
            нов свят да създаде.
            Дъжд силен заваля, намокри го.
            Един илик осиротя.
             

            Малки вихрени трептения
            поражда моето сърце.
            Заобиколено е от къщи – 
            там обитават хора
            себе си забравили,
            играейки партия шах 
            или ако предпочитате белот.

            И клетки със клетки борят се.
            Самоизтребват се и хората.
            Реакцията антиген –  антитела
            на практика прилага се.
            А резултатът –  хаос.
            Единствената ни надежда – 
            имунопотискащите вещества.
             

            И ВСЕ ПАК

            Пеша и днес в къщи се завръщам 
            –  сам както все божи ден.
            Аз друга топлина не съм познал
            освен оскъдната на мойта бедна стая.
            И тя понякога
            отблъскващо негостоприемна става.
            Бях скитал аз по пътищата тъмни, пусти.
             Напразно.
            И ето върнах се.
            Във ъгъла ниско
            паяк –  единствена компания от много дни
            неспирно 
            плете своята мрежа.
            Понякога изглежда ми по дяволски 
            огромен. Тогава понечвам
            със скок в мрежата му да се хвърля,
            завинаги в небитието страшно да потъна.

            Но все пак още обич има...
             

            Превод от гръцки: Василка Петрова-Хаджипапа
             
             
             
             
             
             
             

            Йоргос Морарис 
            (1946)
             

            ИЗСТИНАЛ ОБЯД

            Колко се мразят
            го знаят от ледените си 
            обятия
            и от отврата им пред студения обяд.
            Когато порива си за убийство задушават
            оставят истината да проблесне само – 
            в убиването на страстта.
            Държат те изгасена на сетивата светлината
            под печалните прозявки на нощта.
            Кои вълни небесните пространства нарушават.
            Страхливост е да не потърсиш себе си
            във този тъй велик несвяст.
            Безкрайното не беше ли и твоята играчка?
            Завинаги пропускаш играта с вечността.
             
             
             
             

            ПИСМО ОТ ЗАБРАВЕНАТА БИТКА

            Ти, който от своето съществувание 
            като сълза отпадаш
            на колене стоиш при всички просби.
            Никоя надежда от силата си по-висока 
            не пораства.
            А там в полето на посечения дъх,
            който в последната тръба диханието си изгубва,
            пресичат границата на съня си мимолетен те
            и завещание оставят ни –  прахта си.
             

            ОТ ХЪЛМА

            От хълма корените на брезата слизат
            на мъртвите в земята.
            Мъглата с було я покри
            за зловеща подземна венчавка.
            А бях аз сякаш нероден,
            в корема неин разоран, бях нейна жетва.
             

            Превод от гръцки: Василка Петрова-Хаджипапа
             
             
             
             
             
             
             
             

            Христос Хаджипапас 
            (1947)
             

            КАТО ДИСКОХВЪРГАЧ

            Никога не съм посегнал на жива твар, творение на бога, на природата. Нито на човек или друг вид бозайник, на мравка или на хлебарка. Що се отнася обаче до последната, да, пожелавал съм си пълното Ј изтребление. Обаче с един от съвсем съвременните препарати, които унищожават без да усетиш, почти без човешка намеса. Признавам го. Спрейовете, покосяващи внезапно, са ми доста отвратителни. Няма да забравя как веднъж жена ми използва такъв един спрей, също като Садам Хюсеин, едно средство за масово унищожение, срещу щурчетата. Говорим за случка отпреди повече от тридесет години, когато тя страдаше от някакви нерви и безсъние, вероятно и по моя вина. Събуждали я били много рано с песента си. Кацнали и се разпели на една кайсия точно до прозореца на спалнята.
            Никога не им го простих. Защото от дете имах слабост към тези хвърковати. Тогава ги събирахме в шепа от кората на дърветатa, слагахме им по една сламка в дупето и ги пускахме. Един от учителите ме хвана на местопрестъплението и ме повика на разговор.
            „Знаеш ли“, каза, „че това щурче може да е Титон1, любовникът на Еос2. Не го прави повече.“
            Не допълни нищо друго. А аз дванадесетгодишен и чул за първи път думата любовник, след този ден се побърках, обикалях сякаш на мен бяха сложили сламка в дупето. Докато открих в митологията и други апокрифни и свещени текстове, цялата негова красива и трагична история. След години намерих обяснение и за неговата чувствителност. На моя учител. Ние по-големите и по-проницателни ученици по едно време се бяхме усъмнили, че между него и младата учителка има нещо. През междучасията винаги заедно. Бузите им често бяха сякаш виновно зачервени. А и главно, когато той минаваше между чиновете, миришеше сякаш на презервативи, като онези, които бяхме намерили и събрали преди дни на двора. Може да е видял себе си със сламка в дупето, и при зачитане на съответните пропорции тя би трябвало да е бастун. Забити на кол любовници, помислих, осъзнавайки какво може да изживява моя учител.
            Тварите обаче, които с удоволствие бих унищожил, са птиците от семейство Вранови. Черните гарвани, за които няма нищо свято. С отвратителния им грак и нахалството им. Огромните им черни курешки. Най-високите орехи в дървото ни са техни. Халал да са им хиляди пъти. Но да не грачат така рано-рано. Плачат, ликуват, обичат се, крадейки. Не разбирам отвратителния им език. Понякога ме събуждат и в полунощ, без да мога да досънувам някои от лъжовните ми сънища. Посъветваха ме и аз отрязах високите части на моя орех. Там, на високото се кефели... Но те скоро слязоха на по-долните. Тогава, объркан и смутен, повиках човек с електрически трион и той отряза до корен любимия ми орех. Оголи се къщата, верандата остана без сянка, блесна заслепяващо под лъчите на слънцето, отражението му изгаряше душите ни. Но се спасихме от зловещото крякане на гарваните. Чудесно. Приключихме. Ще намерим начин да се спасим и от другия звяр и ултравиолетовите му лъчи, които също са камък на шията ни. След няколко дни обаче отново са зачу грачене от небето. От едни високи каузарини, които бяха израсли като стража на тротоара, извън живия ни плет. Освен от слънцето, те ни пазеха и от пощурелите младежи нощем, които поднасяха често вечер жертви на Молоха на асфалта... Няколко пъти в среднощ точно тези каузарини попречиха на пощурелите коли да влязат в дома ни. Въпреки това мисълта ми пак в триона. Да ги махнем веднага. Сигурно съм бил пропаднал дълбоко в дупката: високи дървета, черни гарвани, нахалство, арогантност, крясъци, отчаяние. Имаше и случаи, когато се събуждах да пикая и после по никакъв начин не ме хващаше сън, поради отвратителното им грачене. Мисля, че сега вече се бяхме спасили.. След малко обаче те се преместиха на високия фикус, от вътрешната страна на оградата. Това по никакъв начин не можех да понеса.
            През онези дни се говореше много за бащата, довършил сина си с един бел, защото не издържал всекидневните му тертипи. Помня, че отидох тогава в съда да проследя делото. Всичко говореше в полза на детеубиеца... Роднините. Майката на жертвата, сестрата. Всички го защищаваха по отношение на „чудовището“, саморасляк в природата. То трябвало да се изкорени и да се върне в бърлогата си: там, където вероятно няма никакви хора. Да го има оттук нататък, лишено от баща, където щетите му няма да могат да навредят на човешко същество. Да руши в един свят, недопускащ катастрофите, в свят на забравата, способен да изтърпи даже самоизгарянето си... В един свят, където ангелите, дори и пишката да им отсече със сабя, биха се усмихвали с разбиране на този съдник без съждения. И представете си, това саморасло момче даже не употребяваше дроги. Не помня добре, но имаше такива асоциации в оправдателната присъда за бащата. Но това не ме интересува. Аз преследвам гарваните на моята нощ.
            Обадих се на хората от кметството, които набързо изравниха със земята фикусите. За нула време осиротяхме от зеленина и сянка. Само жена ми беше някак скептична. Единственото дърво, което ни бе останало, беше араукарията до входа. Казват, че на нея не кацат хвърковати. Поради тяхно си някакво суеверие. Освен в изключителни случаи. Тоест, когато няма други растения. Когато птиците отново се появиха, разбрах, че съм стигнал до крайната точка. Един проблясък в мислите ми. Не, не можех да жертвам и последното си дърво.
            Обърнах се за помощ към един приятел ловец. „Не можеш да им надмогнеш“, каза. „Както с хлебарките.“ Разбрах, че не иска да ми заеме оръжието си. Оказах натиск върху него. Готов бях да отхвърля дългогодишното ни приятелство. Отстъпи.
            Рано сутринта изстрелях два пълнителя. Душата ми се изпълни с ликуване. Върнах се в леглото да си доспя. Никакво грачене повече. Но някак странно звучаха тези изстрели. Като че ли бяха ударили на месо, а това възбуждаше съзнанието ми. Дори и най-дребното, неоснователно подозрение. То не ме оставяше да заспя отново.
            Излязох навън. Светлината на Еос все още беше мътна. Под араукарията и облегнат на ствола един огромен, човекоподобен бих казал, черен гарван. Стенеше и дишаше тежко. Позата му напомняше дискохвъргач, наклонен към земята под голяма тежест. Никаква кръв. Но под очите му, по скулите бяха очертани с черно мастило кръгове на терапията. Меланомите на смъртта, както се видя скоро. Събуди ме чувството за самосъхранение.
            Излязох навън. Сякаш че отново. Без обаче да очаквам, че ще намеря там баща си, прострелян и берейки душа. И главно не разбирах защо да сънувам такъв сън. Колкото и диагнозата да беше същата. Преди тридесет и две години точно. Животът му бе преминал в слънчевия пек, без никога да се предпазва от слънцето.
            Въпреки че нещичко се досещам, когато се докосна до темата... Беше дошъл у нас от село и аз го водех през ден в болницата. Току-що ме бяха назначили на държавна работа и да се чупя в работно време не беше най-лесното. Имахме и едно дете, което направихме още като студенти, не знаеше още езика и главно много се страхуваше от черните кръгове...
            Разбра, че ни е в тежест и си тръгна преди да приключи лечението. След по-малко от две години почина от рак.

             Март /Април 2008
             
             

            Превела от гръцки: Василка Петрова-Хаджипапа
             
             
             
             

            Лефкиос Зафириу
            (1948)
             

            15 ЮЛИ 19741

            Мъртвите миришеха от миля,
            беше безпощадно лято – 
            сенките на дървесата то пробождаше
            и на къщите притихналите покриви.
            Бе ужасно лятото за хората,
            мъртвите от задната врата
            на „Свети Янис“ вкарваха;
            казват, че не ги побирали ковчезите
            и били от жаждата за свобода подути.
            И момчето –  със кръв съсирена по дрехите – 
            гробове копаеше, а слънцето го биеше,
            биеше по слепите очи на паметта
            толкова дълбоко –  чак до бъдещите дни. 

            Различно ти знаеше
            кипърското слънце,
            лельо Марино,
            утрините, с гълъби на рамо.
             
             

            ПРОЛЕТНА НОЩ

            I.
            Свири дяволски вятър навън
            покривите иска да повдигне
            сред нощта
            и не те оставя да заспиш.
            Както мъртвите не спят.

            II.
            Вятърът да пей започна
            и да свири
            и да слага марки
            и съня ни да погубва.
            Кресльо вятър
            той измита улиците на Никозия
            смъква всичките табели
            но една оставя само.

            III.
            Не, Никозия не може
            тази вечер да заспи.
            Вятърът я разсъблече
            и изложена в нощта
            той под глобусите я остави
            оглушителен напев да пее
            тъй както бомбите избухват.
             

            ПОЧТИ НИЩО

            Вик на Дорос1
            на родината вик
            опаковани задължения
            опакован гняв
            да израждаме започнахме
            значението твое.
            И покварени отстъпваме...
            И превърнати почти във нула
            и виновни
            край една електрическа печка се топлим.
             

            СПОМЕН

            Детето си
            в прегръдките държеше;
            детето не говореше – 
            навярно спеше.
            А майка му –  нито насам,
            нито натам.
            Опитваше се да го скрие
            от някого
            или пък от студа.
            Тъгата Ј – 
            като сълза релефна
            във ъгъла на нейното око,
            на пътя по средата.
             

            ТЪГАТА НА СЛЕДОБЕДА
               На Лефтерис Папалеонтиу

            Там –  опустялото училище 
            на Агия Триада1.
            и рухналите класни стаи.

            Празни са черните дъски
            и без вода 
            са каменните шадравани в двора.

            И само малкият велосипедист
            по улиците пусти се издига.
            Педалите на времето натиска
            в тъгата на следобеда.

            До дървените крави,
            които крият мозаичния под
            с геометричните си построения
            и цветовете на жасмин.

            Невидим той остава,
            покачва се и слиза
            по пътищата пусти.
            Едно дете с руса коса,
            от печалния вятър развяна.

            Превод от гръцки: Василка Петрова-Хаджипапа
             
             

            1 Селище в окупираната част, населено от гърци-кипърци, живеещи там под окупация.
            Мариос Агатоклеус 
            (1948)
             

            ЖЕНАТА В ЧЕРНО

            И така всичко е възможно.

            Ето че придружавам жената,
            която тъй много съм желал
            в тъмната стая.

            Черен воал покрива лицето Ј,
            черна рокля нейното тяло.

            Тя е вдовицата на отсъстващите.

            Какъв щях да бъда и аз,
            ако не я познавах
            освен изгубен за своите чувства,
            неподозиращ своето отсъствие.

            Сега подробностите на нейното тяло
            овлажняват моите нощи,
            а копнежът ми изпразва главата.

            Към самодостатъчното единствено клоня.
            Нито Фамагуста, нито Кериния.
             

            ТРОЯНСКИ КОН

            Докато съня полека те обвива,
            будувам аз.

            Водолазният си апарат проверявам,
            напълно съм готов.

            Когато на екрана на скафандъра
            се появи китът на твоя кошмар
            да обикаля неспокойно по дъното,
            поколебавам се за миг
            и решавам. 

            Изоставям оръжията си 
            и гол 
            предприемам гмуркане.

            Бивам погълнат 
            безвъзвратно 
            от онзи страшен кит.

            Но усмивките ми 
            се издигат
            с мехурчетата на повърхността,

            защото пак аз съм победител.

            Превръщам се във сънищна плът 
            и като Троянски кон
            във обсадения ти сън навлизам,
            за да остана завинаги там.
             

            ТЕЗЕЙ И АРИАДНА

            Изненадите крепят моя живот.
            Не затварям,
            оставам на линията.

            Накрая ти се появяваш
            на ръба на асансьора
            чаровна като изненада
            покачваш се със моето кръвно.

            Но някакъв бодил
            пробива свода небесен
            и оставам без покрив
            в тъмна непозната вселена.

            Нека ме поведат към теб
            магическите редове на думите.
             

            Превод от гръцки: Василка Петрова-Хаджипапа
            Ники Марангу 
            (1948)
             


            Миналото не забравяй
            все повече го приближавай
            додето отдалеч се видят огньовете
            а после отново ги отдалечи
            отдаден на съня дълбок
            до езерото неподвижно
            по обяд
            сред разредения живот филтриран
            свилия се страх
            и хомо луденс
            и неродилата смокиня
            за първи път където в следобедния час
            чу шумоленето на змията
            и събра всички прегрешения върху си
            едното косите ти да гали
            другото дрехите ти да приготвя
            а третото в краката ти застанало
            тихо да ти пее
            не плачи малка Хермиона
            близо до древния Ерипион
            виж какви крила блестящи
            чуй прелестните песни
            забрави разстоянията на смъртта
            боровете по възвишението
            преди турските линии
            тъмните дупки на небето
            при тебе майка ти ще дойде
            ще видиш отново майка ти ще дойде.
             
             


            Март наближава
            и ти не ще да разбереш
            нито разпукания нар
            нито съня спокоен на водите
            ангелите край масата
            не ще ги срещнеш
            морето висящо на златна нишка
            разлетия зехтин
            нито разпънатата тишина.
             

            БЕЗТЕЛЕСЕН ЖИВОТ

            Понякога болката идва сутрин, рано
            като дълбоко вълнение
            четвъртито, некръстено
            загнездва се дълбоко в гръбнака
            в гърдите, ръцете, краката
            моята всекидневна любов
            масата на двора още ми дава знак
            за безкрайност
            там където започва или пък свършва
            присъствието
            сега когато дните ми вече са спрели
            да чакат
            събират се около мене нехайни
            пият кафе, похапват си сладко,
            а Михалис казва: Не го понасям повече тоя живот.
             

            Превод от гръцки: Василка Петрова-Хаджипапа
             
             
             
             
             
             
             
             

            Луис Перендос 
            (1948)

            БЕЗ ЗАГЛАВИЕ

            Тъгата не е жена
            Да я обикнеш
            Да срешиш косите Ј
            Да я погалиш по лицето
            Да я издигнеш в други светове.

            Не носи в къщата ти радост
            Да влизаш ти, с „Добре дошъл“ да те посреща 
            Да ти държи ръката
            И да пристъпваш в рая.

            Тъгата, тя е непосилен камък
            Тя иска дух и мишци здрави
            Работници, стратези
            За да се качи на влака на заминаването
                   безвъзвратно
            Онзи с мълниеносната скорост 
            Влак без следваща спирка.
             
             


            Останаха три бели карти
            В очакване на пустотата безпределна
            Когато огромният въртоп
            Ще погълне равнодушно

            Въздишки, угризения и блянове.

            И когато дойде онзи час
            И когато окото му дълбоко
            започне бавно да се затваря

            В нов ред
            ще изплува ясно
            Всичко, което в твоята душата гореше.

            Саламина, Давлос, Дикомо.1
             
             

            Превод от гръцки: Василка Петрова-Хаджипапа
             

            1 Места в окупираната част на Кипър. (Бел. пр.)

            Мариос Михаилидис 
            (1948)
             


            Като алиби са думите
            Поетът изправя се 
            В пламъци
            Но нито звук мощен
            А само дихание като дъх на овце
            Преди заколение
            И като облак над тялото
            На войник в агония предсмъртна
            Той сетни детски сънища стене
            Безглави звуци
            писъци
            Викове подути...
            Алиби са думите
            И правдата търсят.
             


            Да ти говоря искам
            С изтупването на нощните завивки
            От звездните балкони
            Със стоновете на затворници
            Когато писъкът на чучулига
            От сънната прегръдка ги изтръгва
            Да ти говоря искам
            С росата сетна
            От недосънуван сън
            Когато влажните очи се мъчат
            Среднощните ни призраци да гонят
            Да ти говоря искам
            За обичта с целувки като вдигнати платна
            Облегнат на кърмата
            Когато вечер в пристанището рибарите влизат
            Сам в морето
            С пулса из вените ми да трепти
            Кръвта в стените да се удря
            Издържа морето ласкавото
            Така и аз
            Звезда със хиляди избухвания
            На твоя звезден прах
            Горгона във прегръдките на океана
            Вълната удря се със плисък
            В скулите на любовта ти
            Да ти говоря искам.
             


            Обичам те
            Звучи страхливо 
            Със стъпки леки в мойте вени
            Този пулс.
            Обичам те 
            И литнаха листата
            Разпръсна се прашецът из цялата вселена.
            Обичам те изгубен
            В разклоненията на дъха ти
            В трептенето на твоето тяло.

            Превод от гръцки: Василка Петрова-Хаджипапа
             
             
             
             
             
             
             
             

            Йосиф Йосифидис 
            (1948)
             

            РАЗМИСЪЛ В ОЛИМПИЯ
               „Уви! Животът ми напразно е преминал“
               Роден възкликна, застинал в страхопочитание,
               когато Аполон в Олимпия видя
             

            И трескаво, със двете си ръце
            прерови той торбата си до дъно
            опитвайки да разбере
            дали бе грешката във инструментите
            които беше заделил
            но за които бе положил твърде малко грижи.

            Със сетни сили, после той се втурна
            към каменната работилница на Фидий.

            Навсякъде прерови –  като мислеше
            дори за най-несъществуващото нещо
            което можеше да му помогне
            докато впиваше ръцете си в земята.

            С надеждата, че може да намери
            поне един от инструментите на Хефест
            за които и дори не подозираше

            с надеждата,че може да намери
            инструмент на Боговете скрити във Олимпия

            който ще разбърка и ще възвиси душата му
            преди да я освободи.

             
             Превод от гръцки: Христо Караславов

            ПРОЗОРЕЦЪТ

            Протегни ръка и отвори прозореца
            Може да се промъкне лъч един,
            пречупен, просто отражение,
            звезда промяна да ни обещава.

            Отвори прозореца,
            може забързан минувач
            да хвърли поглед вътре,
            красавица наквасена от дъжд
            и лястовица дето си рожбата търси.

            Отвори прозореца,
            може да надзърне топка детска,
            гласчета да се изкатерят
            по клона, под котето огънат.

            Отвори прозореца
            и нека прах и град нахлуят,
            сянка или пък нейната сянка
            двете слети в една, 
            или поне сянката, която друга засенчва.

            Отвори прозореца,
            дори да е заспал града,
            да е заминал някъде,
            или дори да е неясно
            кое от двете става.

            Протегни ръка,
            отвори прозореца за нас,
            на мястото му рисунка нека има,
            да виси, безмълвно да ни гледа.
            Поне ще запълни голата наша стена.

            Карлови Вари –  Прага, август 2002
             
             
             

            Превод от гръцки: Василка Петрова-Хаджипапа
             

            Андреас Петридис 
            (1948)
             

            НА КОНЕЦ ЕДИН

            А може би на конец един
            висят и радостта и мъката, 
            чувства като дърветата около нас
            привидно тъй зелени.
            Защото бди над нас
            окото на тифона, 
            над построенията наши
            и над съня спокоен
            вълни на вятър то люлее
            крилото минало край нас,
            безгрижната ни вежда смръщва.

            Не, не е никак трудно
            да паднеш ти на колене
            на щастието лицето –  в разруха
            на тялото ти крепко аромата
            и на душите пристан.
            Не трепери и не унивай,
            защото само малко ти е нужно
            и от парченца глина,
            които сълзата паднала в прахта заражда,
            за да заблестят из свода пак звездите,
            на риданията иззад стъпките,
            цветята, които ти наричаш 
            сълзи богородични.

            И ако наистина на косъм 
            формата на устните виси,
            цветът на утрешния ден
            надеждата погледа бездушен спасява
            прашецът на цветята, на пчелите роенето
            над всяка пепел.
            ТЪЛКУВАНИЕ

            I.
            Преструваш се на глух
            за гласа на съдбата
            колкото издържиш
            и лека полека.

            Но идва денят, 
            когато не знаеш кой път да поемеш,
            и лесно забравяш
            носът на кораба къде е и къде кърмата.

            На острова с многото носове
            стрелки, които към дълбокото сочат.
            II.
            И ако някак повече говорим 
            за Пентадактилос1
            то е защото 
            на птица простреляна той ни прилича.
            със двете крила,
            забити в земята.

            Той можеше да бъде орел
            с произход благороден
            от скалата със кървава памет в Кавказ
            орелът свидетел бе станал
            на окачването на кръста.

            Летял тъй ниско, гнездо построил
            на остров един
            клонче сурово
            на неблагосклонната съдба.
             
             
             
             
             
             
             
             

            1 Пентадактилос –  планина в окупираната част на Кипър. (Бел. пр.)

            ТРИ НАМЕКА ЗА ЖИВОТ

            ПЪРВИ НАМЕК

            Раждане на малко дете
            в легло със нежен балдахин
            с маслинови листа опушват
            лъчите утринни високите прозорци...

            Открит и светъл
            е храмът на живота
            големите свещи пали клисарят
            да могат ударите на сърцето
            по стълбите да поемат.
            Сега излизат мойрите
            от приказката стара
            със клонки във ръце
            дърветата и слънцето отзад
            те неговия пай разделят.

            А малко настрани през прозореца отворен
            заглъхват удари от
            конски копита.
            Едва с окото си долавяш тъмна сянка
            тя тръгнала е
            губи се в безкрайното, 
            но вярва, че тук тя
            отново ще се върне.
             

            Превод от гръцки: Василка Петрова-Хаджипапа
             
             

            Томас Симеу 
            (1948)
             

            ПИСМО ДО БЪЛГАРСКИЯ ПОЕТ
            НИКОЛА ВАПЦАРОВ (ПОСМЪРТНО)

              Ти помниш ли морето и машините
              и трюмовете, пълни с лепкав мрак?
              И онзи див копнеж по Филипините,
              по едрите звезди над Фамагуста?
                 Н. Вапцаров, „Писмо“

            Недей да ми говориш за звездите там –  
            над Фамагуста
            Послушай ме и просто забрави ти този стих,
            Че взе го моливът ми пламнал от замъците 
            древни пусти 
            И в паметта ми разпиля го... Там някъде го скрих.

            Какво от туй, че с Яго аз не бях приятел
            Какво от туй, че свидетел на убийството не бях
            Не успяха да наточат ножа на един предател
            Макар че толкоз дни го точиха, видях

            За звездите там –  над Фамагуста 
            недей да ми говориш
            Звездите, на които другите епохи се радваха, уви...
            В моето мълчание позорно нима ще ме затвориш
            Дали ще ми простиш за покорството безумно ти? 

            Може би ще кажеш поезията всичко оправдава 
            Но мен виновния да оправдае не ще успее тя
            Съвестта ми стих по стих на пепел черна става 
            И с вятъра се разпилява над планини и над поля

            А и аз какво ли ще спечеля, ако своя стих забравиш 
            Толкоз много твои стихове в сърцето си аз знам
            Ще можеш ли зовът на нашата земя да изоставиш
            Земята, която потопихме във кърви и във срам? 

            Но защо ли всичко туй, Никола, ти говоря?
            Забравата не е спасение, това го знаем добре 
            Каквото и да казвам не би забравил да се бориш 
            Не би изтрил ти бойните си песни от своето сърце. 

            Затуй те моля пей за Фамагуста, за звездите
            Не страдай, че в раната посипваш сол и тя гори
            Преряза ножът спокойствието срамно във гърдите
            Защото точно то злините по света роди.
             

            Превод от гръцки: Борис Жогов 

             
            Ники Марангу
            (1948)
             

            ДОКТОР ОТ ВИЕНА
            откъс

            ФАМАГУСТА

            Йоргос Марангос бе десетгодишен, когато в бръснарницата на Андонис Хатдзипиерис чу, че някакъв доктор от Виена оперирал крал Константин1, и му извадил едно ребро. В бръснарницата новините се четяха на висок глас от Венизелос от единствения вестник, който излизаше всяка събота –  „Гласът на Кипър“, и пристигаше късно с влака от Никозия. Венизелос, критянин, нотариус, със заострена брадичка, четеше вестите, анализираше ги и често пъти рисуваше скици върху парчета хартия, за да направи думите си по-понятни. Приликата му с известния политик2 бе изумителна и така му бе останал прякорът. От време на време сгъваше вестника и трепеше мухите, които му досаждаха. Дори натъртено казваше, че нямало случай да му се е изплъзнала и една муха.
            На следващата сутрин Йоргос Марангос се опита да извади реброто на една кокошка от кокошарника у дома им, но кудкудякането Ј го издаде и така го спипа майка му Христалени, чийто крясъци бяха чути от цялата махала. Подрастващият Йоргос бе наказан и вечерта не яде нито печена кокошка, нито супа застроена с яйце и лимон.
            Но оттогава в ума му се загнезди идеята и той да стане доктор и да следва във Виена. Баща му Николаос Марангос имаше добре уредено предприятие за дърводобив и възнамеряваше двамата му синове да го наследят.
            Но Йоргос не искаше да става търговец на дървен материал. В училище бе прилежен, но буен. Харесваше му историята, но изпитваше отвращение към математиката и химията.
            Тогава във Фамагуста като далечен отглас долитаха новините от Първата световна война. През първите дни на войната по покана на английския губернатор целият град се събра пред губернаторската резиденция. Губернаторът излезе на балкона с шапка с бели пера на главата и учениците бяха въодушевени, че няма да имат часове. Губернаторът прочете прокламация, а след това прозвуча английският национален химн. Когато децата се завърнаха в училище, директорът им обясни, че със започването на войната вече са престанали да бъдат в сила споразуменията между Турция и Англия за Кипър, Кипър ставал английска колония, а учениците –  британски поданици. Директорът зарази учениците с ентусиазма си от факта, че Кипър се отърваваше от османско робство и изрази надеждата, че Англия скоро ще предаде острова на Гърция, както бе станало със Седемте Йонийски острова1. Церемонията приключи с това, че учениците изпяха английския национален химн.
            „Боже, пази кралицата“. Йоргос Марангос не разбираше какво точно означава да бъде „британски поданик“, но си помисли да използва това при следващата кавга в училищния двор. Във всеки случай думите: „А бе, ти знаеш ли, че аз съм британски поданик“ не предизвикаха очаквания ефект.
            Във всеобщата приповдигнатост мнозина кипърци се записаха доброволци в британските военни сили в Близкия Изток, а заедно с тях и един негов братовчед. Често пъти Йоргос си мислеше, че може би и на него му се щеше да се запише в армията. Английски военни кораби акостираха в пристанището и обликът на града изведнъж се промени. Отворени бяха първите барове и една вечер Йоргос чу баща си да разказва, че в нивата срещу предприятието за търговия с дървен материал всяка сутрин намирали пияни англичани. Скоро в пристанището започнаха да пристигат и първите турски пленници от Палестина. Така възникна нужда да се построи пленнически лагер. Тогава съдбата облагодетелства бащата на Йоргос Николис, който току-що бе направил най-голямата търговска сделка в живота си, закупувайки товар с дървен материал от Румъния. Така му бе възложено предприемачеството за доставка на дървен материал за лагера наред с другите работи, тъй като майстор Николис бе и самоукият архитект в околността. Който искаше да строи къща, идваше при него. Майстор Николис взимаше голям къс хартия и проектираше къщата, която обикновено бе продълговата постройка с южно изложение. Върху същата хартия изчисляваше дървения материал, керемидите, желязото, тухлите и клиентите си тръгваха като знаеха точно какво щеше да им струва градежа, а държаха и архитектурния план на дома си в ръка.
            През 1918 във Фамагуста пристигнаха първите чужденци. Неколкостотин руснаци, прокудени от Октомврийската революция. Всички бяха образовани и разпродаваха на обидно ниски цени бижутата си, за да преживяват криво-ляво.
            Всеки следобед от балкона на дома им Йоргос виждаше руския генерал, окичен с целия набор медали, да придружава двете си прекрасни руси дъщери до заведението „Акропол“, където работеха като сервитьорки. Целият град се тълпеше там, за да му сервират красивите рускини. Руснаците внесоха много промени в начина на живот на жителите на Фамагуста. Въведоха морските бани. Мъже и жени заедно обличаха бански костюми и прекарваха часове наред излегнати на слънце, докато мъжкото население на града наблюдаваше скрито в тръстиките това невероятно зрелище. Лека-полека някои от жителите на Фамагуста започнаха плахо да се появяват по плажовете и бяха построени първите съблекални. Разбира се, какви ли не слухове се носеха за рускините, които бяха красиви и приучени към по-свободни нрави. Чичото на Йоргос Луис Луизос започна връзка с една балерина, която се казваше Боночиева. Когато тя даде балетен спектакъл в кинотеатър „Иреон“, той бе гледан от целокупната фамилия Марангос. След спектакъла малката сестра на Йоргос заяви, че ще стане балерина и прекарваше дни наред, танцувайки пред огромното огледало във вестибюла.
            Тъй като във Фамагуста нямаше гимназия, през септември 1919 майстор Николис се качи заедно със сина си Йоргос на трена за столицата, оглушаван от врявата на амбулантни търговци, кафеджии и кудкудякането на птици.
            Йоргос остана обезсърчен от гледката, която представляваше Никозия. Тесни сокаци, схлупени дюкянчета, непавирани улици, същинска турска паланка. Настаниха се в пансиона на госпожа Катина Самолада близо до Търговския клуб. Първата работа на майстор Николас бе да целунат ръка на Архиепископа и да получат благословията му за новоизлюпения ученик. Вече достигналият дълбоки старини архиепископ ги почерпи с кафе и сладко. Но изглежда благословията му не помогна Йоргос да изкара изпитите по математика и директорът на гимназията не го прие в нея. Майстор Николис не се предаваше. Върна се във Фамагуста, натовари всички даскали от училището на трена и ги докара в Никозия като свидетели, за да бъде приет синът му в гимназията. В крайна сметка директорът се съгласи при условие ученикът да бъде отстранен в края на първото тримесечие, ако успехът му не бъде задоволителен. През първите години Йоргос учеше в Общокипърската гимназия, а през последните две в новооснованата гимназия във Фамагуста. Новата гимназия имаше много малко ученици и недостиг на преподавателски персонал. Така, когато времето бе хубаво, всичко на всичко шестимата ученици в гимназията на Фамагуста изнасяха столове навън и прекарваха времето си в градините или край морето.
            Безметежието бе нарушавано единствено от новините от Гърция, които разделяха жителите на Фамагуста на два лагера. Монархистите не разговаряха с привържениците на Венизелос, дори отвориха отделни клубове и кафенета. Обикновените хорица бяха за краля, по-образованите –  на страната на Венизелос. Във всеки случай майстор Николис бе фанатичен монархист. В трапезарията неизменно висеше снимката на кралското семейство. Събитията в Мала Азия1 го потопиха в отчаяние и Йоргос също му бе крив, задето в някакъв момент сред общото военно-патриотично бълнуване се замисли върху възможността да стане военен лекар. Един следобед видя баща си да крачи забързано към дома като държеше извънредното издание на вестника за разстрела на Шестимата2. Размахваше го в лицето му, като казваше: „Редом с тези убийци ли си тръгнал да ставаш военен? Никога!“
            Наближаваше времето, когато Йоргос трябваше да завърши и той очакваше с нетърпение да получи годишната награда, съпроводена от сумата от десет лири. Преподавателят по вероучение отец Юверналиос му бе казал, че по всяка вероятност щели да дадат наградата на него, понеже бил най-добрият ученик. Но имаше едно висящо обвинение от училищния възпитател, че го бил хванал да яха кон, нещо, което бе забранено на учениците.
            В деня на церемонията по завършването на първите шест ученици от гимназията на Фамагуста директорът каза, че по принцип наградата би трябвало да бъде дадена на Йоргос Марангос, но тъй като поведението му невинаги било примерно, с нея щял да бъде удостоен ученикът Андреас Димитриу. Сякаш се бяха наговорили, а петимата ученици се втурнаха, грабнаха свидетелствата си и напуснаха церемонията, тъй като сметнаха решението на директора за несправедливо. Отидоха до морския бряг и не смееха да се върнат по домовете си.
            –  Направи ни за резил –  обърна се баща му към Йоргос докато обядваха. Докато не се нахраниха никой не проговори.
            След това Николис го повика в стаята си.
            –  Преди месец се погрижих да ти извадя паспорт, ето вземи и сто лири. Довечера параходът „Алкмена“ отплава за Пирея. Върви по живо по здраво и гледай да не посрамиш името и семейството си.
            Йоргос бе изгубил ума и дума. Знаеше, че баща му предвиждаше той да продължи учението си, но никога не му бе минавало през ум, че това щеше да стане толкова скоро. На следващата сутрин, когато параходът акостира на кея в Ларнака, той слезе и потърси бръснарница. Първият революционен акт бе да обръсне мустака си, нещо, което бе забранено в училище. Наведен през парапета гледаше как Кипър изчезва в дъното на хоризонта. Вече бе свободен да прави каквото пожелае, но бе гладен и почувства леко гадене.
            В Пирея пристигнаха призори. Параходът се изпълни с хамали и лодкари, всички крещяха. Той се озова с багажа си в една лодка и не след дълго отседна в хотел на улица „Еолу“. Два дни обикаля из атинските улици като пиян, вдишвайки за пръв път въздуха на големия град. За негов късмет още първият ден срещна двама приятели от Кипър. Най-напред го заведоха в един магазин и той си купи костюм по модата, бели обувки с високи токове и сламена капела. След това го взеха при тях в хотел „Сесил“ в Кифисия, само за дните, през които трябваше да уреди билетите си и да отпътува за Виена. Странното бе, че всичко това му се струваше естествено, примираше от нетърпение да види Виена, града със забележителните учени, които щяха да го научат да оперира човешки ребра. Във влака негов спътник бе едно момче от Патра. Името му бе Мулопулос. Единствен син на богата фамилия и той за пръв път се отделяше от дома си, за да следва. Влаковете се движеха с въглища и дрехите им започнаха да променят цвета си. По цял ден безкрайните равнини на Югославия, а вечерта, когато Йоргос се събуди, влакът бе спрял на някаква гара, цигани пееха и танцуваха около накладен огън. Една много красива циганка го видя, както се бе загледал през прозореца, и му смигна. Йоргос изпита силно смущение, тъй като не бе привикнал на такива неща. Накрая Мулопулос изчезна с циганката зад една барака.
            Колкото повече наближаваха Виена, толкова повече нетърпението му растеше.
            –  Уайн? –  питаше той началника на гарата. –  Пристигаме ли в Уайн?
            Никой не го разбираше.

            Превод от гръцки: Здравка Михайлова
             
             
             
             

            Александра Галану 
            (1949)
             

            БЕЗ ЗАГЛАВИЕ

            Няма значение,
            че къщата бе продадена
            без нотариален акт – 
            и това бе част
            от някакво споразумение.
            Важното е, че
            успя от документите да изличиш
            отломките памет,
            забити в стената
            смехът,
            отекващ в двора,
            сънищата
            изкатерели се по прозорците
            и онзи нощен шепот,
            който в прегръдките си
            ни приспиваше.
             

            СКУКА

            На уседналата неделя
            скуката
            понякога с безделни мисли
            към мене се търкулва,
            излети на паметта,
            иманярство любовно.

            Докато денят
            те отминава
            преобръщаш 
            чекмеджетата
            и се опитваш
            да излъскаш
            потъмнелите спомени...
            Кога получи първата целувка?
            Едно лято в дюните
            или един следобед в силен дъжд?
            Какви бяха очите му?
            А ризата, която носеше 
            наистина ли беше светлосиня?
             
             

            ПРИКЛЮЧЕНИЕТО 
            НА ЕДНО СТИХОТВОРЕНИЕ

            От месеци вече 
            в утробата си нося
            едно стихотворение.
            Разхождам го
            по магазините.
            Притоплям го
            до огъня във кухнята.

            И като стар килим
            аз на балкона го простирам,
            изтупвам на мълчанията праха,
            на глухи стъпки 
            отпечатъците изличавам.

            А в дни на радост
            му обличам дрехи празнични.

            Понякога в компанията негова
            събирам думи на брега,
            напредне ли нощта
            резен от пълнолуние
            във тях съзирам.
             

            Превод от гръцки: Василка Петрова-Хаджипапа
             
             
             

            Никос Орфанидис
            (1949)

            НИКОЗИЯ –  ПРОЛЕТТА НА 1980

            Отново аз те чувствам да се спускаш
            слънце огненосно
            във вълнението на нощта
            седим на прага 
            в махалата пуста 
            карамфил на ухото
            ела да пием по едно кафе
            градът лениво се протяга
            а къщите от линията ни зелена
            забравените си стопани чакат.
            те пратили са вест, че тръгват,
            но никога не идват.
             
             

            ОКУПАЦИОННО В КИПЪР 1981

            И тази вечер ти ми се изплъзваш
            изгаря тялото ти в рани
            и обикалят те пчелите.
            забравения Онисил1
            Аматусия,
            град Лимасол
            площад Трикала.
            реката се нарича Лета
            и кой ни помни вече
            потегляш ти
            ята от птици ще те съпроводят
            а светлината нощем
            със ангелски одежди те облича
            изгаряш днес ти моята душа
            и голите пръсти по твоето тяло
            потегляш.
            планини бетон миглите твои покриват
            непримиримата ти памет
            дълбае в нас разкопки
            преливат улиците от афиши, знамена,
            и голото море ни задушава.
            потегляш
            портите градски
            от векове са рухнали.
            а ти се качваш.
            светликът на деня те поздравява
            и шестокрили ангели разнасят нашия живот.
            едно ридание среднощно
            откъсва нашите погребани глави.
             

            СЪС КОРАБ КАМЕНЕН

            Със кораб каменен баща ми днес пътува.

            По пътищата на небето тръгва,
            по пътищата на морето.
            стига до нашата врата, на къщата в средата
            на покрива се разполага лодката.

            Невидима е нашата къща, невидим е и двора
            невидими дърветата лимонови и топлите звезди.

            Навежда се прозореца да стигне
            докосва черна пръст.
            Навежда се към цветовете пролетни
            в змия пречерна се допира.
            „Това бе някога Китреа1,
            тук някъде бе и домът ни,
            това бе нашето гнездо щастливо.“
            мълви той.
            Днес само облаци и гущери
            и вкаменени птици
            един замръзнал кипарис
            като забравения извор
            като косите ти от вятъра понесени
            а днес се скриват в мрака
            като тази приказка,
            която в устата ти се вкаменява. 

            Ето така пътува
            със кораб каменен
            баща ми по небето.

            Заоблачена пролет, ден примрачен.
            потъмняла е и неделята на нашата къща.
            която тръгва каменна
            на небето из гората омагьосана.

            Ето така пътува нашата къща
            със кораб каменен
            потегля тя из пътища небесни, 
            губи се заедно с татко и със птиците,
            със вкаменените врабчета,
            със дворовете, нашите дръвчета
            заедно с татко и със птиците.

            Със кораб каменен баща ми
            завинаги пътува.
             
             
             
             
             

            Мона Савиду –  Теодулу 
            (1949)
             

            ЖАДНИЯТ

            Дълбок кладенец
            е любовта.
            Навеждам се да се огледам.

            Хвърлям там кърпа.
            Сълзата му потича.
            Хвърлям му роза.
            Ухание съня му кичи.

            Навеждам се да се огледам.

            Ти кладенецо сух
            ти кладенецо бликнал
            водата кой ще ти извади
            и кой докрай ще те изпие.
            Че който вкуси те
            Той пак остава жаден.

            А жадната пустиня?
             
             

            ПРИСЪСТВИЕТО ТИ

            Присъствието ти
            ветрец вечерен
            гълъб
            клонче маслина
            цвят лавандулов
            лаврово клонче
            лилаво.

            Отсъствието ти
            бездна
            без отражения
            без ехо.
            Отсъствието ти
            Мое отсъствие.

            Присъствието ти
            присъствието ми
            Стих.
             

            Превод от гръцки: Василка Петрова-Хаджипапа
             
             
             
             

            Костас Лимбурис 
            (1950)
             

             „ВРЕМЕННО ЗАТВОРЕНО“
             

            В началото го написа по различен начин: „времено“. Но някак си му стори, че не е правилно, и попита филолога, който често идваше в ресторанта. Имаше проблеми с правописа. Колкото и да се стараеше, не успя да се научи да пише без правописни грешки. Граматиката никак не му вървеше. 
            И тъй, направи една малка табелка с надпис: „ВРЕМЕННО ЗАТВОРЕНО“. Опита се и да я поукраси някак си. Искаше да Ј сложи рамка, да я покрие и с едно парче пластмаса... Напразно, г-жа Евантия подчерта, че трябва да бързат:
            –  Хайде, Йорго, чакат ни в болницата. Лекарите казаха, че е спешно. Човек с толкова силни болки... Защо искаш да я украсяваш толкова?
            Тогава си спомни за пещерата. Нещата и тогава бяха спешни. Трябваше да се приготвят и да затворят един час по-рано. Имаше информация, че англичаните наближаваха. А той мислеше в последния момент да украсява пещерата. Монахът, който ги снабдяваше с храна, го погледна доста изненадано като поиска да му даде и червено мушкато.
            –  Цветя... За какво са ти потрябвали в пещерата... Само те ни липсват сега?
            Той обаче, настояваше:
            –  Дай ми го, моля те, там си имате толкова много, тука то ще е единствената украса. 

            Закъснението доста изнерви неговите другари. Когато го видяха, че пристига в пещерата, бързайки, натоварен и държейки в прегръдката си саксия с мушкато, не можаха да го възприемат и се развикаха:
            –  Какви са тия преструвки, Йоргос, ние тук сме изложени на такива опасности, а ти в последната минута ни влачиш цветя... 
            Някой искаше да се занимае по-подробно с тоя въпрос и да го разнищи. Странностите го притеснявали...
            Йоргос се опита да каже, че мушкатото ще им прави компания, ще внесе цвят в пещерата. Другите го притиснаха, искаха да приеме, че това са нелогични неща. Това бе мигът на Йоргос: 
            –  Защо го коментираме? Нима не воюваме всички за красотата?
            По време на бягството много се измъчи. Командирът даде заповед всички да бягат. Негов дълг, каза, било да се пожертва. Другите трябвало да живеят. 
            Бягайки, мислено се връщаше назад. Страдаше за Григорис1. Но в ума му се вкорени и мисълта за мушкатото. Щеше ли да бъде една последна компания за Григорис? И една още по-странна идея: какъв ли цвят щеше да стане то докато изгаряше?
            След края на войната Йоргос се ожени. Една кратка емоция с Евантия доведе до „щастливия факт“. Но истинското и пълно щастие дойде с раждането на Мария. Не беше в това, че остана едно дете. Не беше също и в безкрайната Ј доброта. Беше в изключителната Ј красота. Един истински ангел. Скоро родителите се озоваха в трудно положение по отношение реакциите на хората. Когато ги виждаха и тримата заедно, поглеждаха първо Мария, а след това първо единия родител, а после –  другия. Не, че бяха лоши, напротив, бяха чудесни хора, но спонтанно показваха своята изненада на кого прилича този ангел?

            Казват, че големите беди идват, когато красотата е в своя апогей. И Мария започна да линее, след като навърши осемнадесет години. Неизличима болест, казаха. Майката в своята мъка, започна постоянно да се оплаква. Защо на тях се случило това, едно дете имали, добри хора били, вярващи християни, а и на родината били служили, защо се случило на тях, защо на това дете. Но мъжът не бил съгласен с жена си:
            –  Недей да вършиш грях, Евантия. За да ни я вземе Бог, Той знае нещо повече от нас. 
            Но и него го изяждаше мъката. Нека да я вземе Бог по друг начин, с бърза смърт. Беше ли необходимо да гасне така, бавно-бавно, като свещ?
            Мисълта за свещта, която се топи, много го измъчваше на панихидата. Около него имаше безброй свещи, които се стопяваха ей така, прави...
            По време на опелото, влезе бързо, постави едно червено мушкато в кръстосаните Ј ръце и бързо излезе от църквата. 

            Никога не говореше за това, с какво го е белязал животът. В ресторанта си имаше една-единствена украса: снимката на Мария в ученическа униформа. От клиентите ми, бяха единици тези, които знаеха историята. Какво да им обяснява? Хората идваха тук, за да хапнат, а не да се депресират от неговата мъка. За Григорис никога не говореше. Беше му изключително досадно, всеки път, когато висшият държавен служител –  така му се беше представил –  започваше разговор на тази тема. Смяташе, очевидно, че щеше да впечатли компанията си, като им казваше някак си изненадващо:
            –  Знаете ли, че господин Йоргос е бил с Григорис? Той е един от нашите герои. 
            Тогава започваха досадните въпроси:
            –  Защо стоиш в сянка, господин Йоргос? Защо не излезеш по телевизията? Държавата не те е почела? И ти ще можеш да вземеш държавна служба. 
            Тогава, със скромността на онези, които бяха свикнали да дават, той казваше само едно-единствено нещо, по-скоро по навик:
            –  Добре сме, слава, тебе, Господи.
            И веднага след това добавяше:
            –  Какво да ви донеса за ядене, моля?
            Неговата грижа беше как клиентите да останат доволни. Особено се дразнеше, когато някой негов приятел започваше разговор за цените:
            –  Йоргос, смятам, че работиш на грешен принцип. Цените ти са невероятно ниски. Колко човека храниш всеки ден –  осемдесет, сто? С половин лира да качиш цената за всеки, пак ще си най-евтин, но ще изкарваш и за себе си. Толкова години работите ти и госпожа Евантия, че е направо жалко...
            Не го оставяше да довърши:
            –  Добре сме, нека хората да остават благодарни, за да се чувстваме и ние благодарни. 

            Госпожа Евантия заключи добре ресторанта и му помогна да влезе в колата. И предишните пъти, когато състоянието му се влошаваше, е имал болки, но този път нещата бяха много по-сериозни. И самата тя го разбираше и го виждаше в лицето му. Между другото, това подчертаха и лекарите. И той го разбираше отлично. Затова и той търсеше, каквото търсеше. За него, разбира се, не беше нещо важно, но за лекарите и за ръководството на болницата беше доста странно. Точно срещу него на стената бяха закачени икони на светците и той поиска там да постави и снимките на Григори и Мария. 
            Обясниха му, че това не може да стане. Не можеше всеки болен да окача снимка на родните и близките си. Хората щяха да го сметнат за грях....
            Той обаче настояваше. За първи път в живота си. Покани журналисти, поиска да види Министъра, каза че е бил с Григорис и че това го дължи на него.

            На следващия ден, на зазоряване издъхна като държеше ръката на жена си и гледаше портретите на Григорис и на Мария пред него.

            Новият собственик на ресторанта се погрижи преди всичко да махне малката табелка с надпис „ВРЕМЕННО ЗАТВОРЕНО“ и да постави своя табела: „ПАК Е ОТВОРЕНО ПОД НОВО УПРАВЛЕНИЕ“. 

            Превод от гръцки: Борис Жогов 
             
             
             
             

            Aндреас Хаджитомас 
            (1950)
             

            АЗ, КАМЪКЪТ

            Аз, камъкът необрасъл
            Из вековете се търкалям
            Като една човешка съвест
            Онемяла под водата
            До там където стига светлината.
            След това научих езика на човеците
            Езика на птиците
            И на тревите
            Във вечните думи на прадеди 
            Станах вопъл на гълъб
            Поех сред далечни съзвездия
            Преминах през Симплегади1.


            Аз, камъкът неразрушим
            откакто ме има
            аз съм точката на удивителната
            в любовен стих
            в копнежа на любовник
            око на паметта
            нерв животински
            път на водата
            глас потаен
            обвит в мантията
            на матката
            във влагалища тъмни
            галванизиращи нашите сетива
            бродирайки тъканта
            на моя род
            който като клетва се разлиства

            Превод от гръцки: Василка Петрова-Хаджипапа
            Георгиос Харитонидис 
            (1952)
             

            С ПАСПОРТ И ЕДНОДНЕВНА ВИЗА 

            На пустия залив Василятис1  се заглеждам в синьозелените води. Вълните гаснат върху пясъка като щастливите мисли на писателите. Морето ми подхвърля спомените ми. Виждам ги да идват и да чертаят все по-малки кръгове. Те приличат на онези, които помня оттогава, когато като малки седяхме на скалата и хвърляхме камъни в морето.

            I.
            Като малки дялахме парчета дърво и правехме от тях лодки. С тях пълнехме брега в залива на Кериния2 . Гледахме ги и се радвахме на влизането и излизането им от морето. Докато един ден една силна вълна ги издърпа към отсрещния бряг и те се изгубиха от очите ни завинаги.

            Бяхме забравили за тях, докато една сутрин ги видяхме да приближават нашия бряг като десантни лодки.

            II. Спряхме до Спортния Клуб Праксандрос3 . Там бяхме изградили втората отбранителна линия през юли 1974 година. Приближавам до маслиновата горичка. Погледът ми се рее неспокойно наоколо. Една стара маслина ми напомня нещо. Заобикаляйки я, пръстите ми докосват пукнатина в ствола Ј. Между кората и стъблото едва съзирам вклинен един ръждясал куршум от 1974 година.
            Погалвам ствола с благодарност. 
             

            НОЖЧЕТО

            С труд обърна глава и го погледна.

            Току-що бяха внесли на съседното легло един опериран кипърец –  турчин. Лицето на болния му напомняше нещо, но болката от току-що оперираното място накара Вагорис да се обърне на другата страна. Повика сестрата да му донесе болкоуспокояващо.

            Когато отново бе по-добре, се обърна към турчина кипърец. Той все още се намираше под въздействието на упойката. Погледът му падна случайно върху найлоновия плик на нощното му шкафче. Съзря вътре разни лични вещи: венчален пръстен, часовник със сребърен браслет, златна верижка. Изведнъж вниманието му бе приковано върху едно малко ножче с рогова дръжка. На нея бяха гравирани инициалите В.Х. и годината 1972. Развълнува се толкова, че се обърна на другата страна без да помисли за раната от операцията.
            „Не е възможно! Не е възможно!“, помисли.
            Дори не искаше и да помисли, че съседът му е онзи турчин кипърец, обрал го, когато го бяха пленили турските войски през 1974 година в Китреа1. Беше му взел кръста със златната верижка, часовника, парите, които имаше и ножчето с роговата дръжка. От тези мисли го заболя главата, изнерви се. Отново повика сестрата.

            Инжекцията успокои постепенно болката и размъти спомените, които го мъчеха. Сега стенанията на неговия съсед, който идваше бавно в съзнание, и новините от телевизора в съседната стая идваха сякаш отдалече:
            „Правителството взе решение да бъдат лекувани без пари турците кипърци, ако го желаят, в болниците в свободен Кипър.“
            „Стълкновенията между запалянковци в стадиона Циреос провалиха вчерашната среща.“

            Изтощен, той се отдаде на съня.

            Когато Вагорис отиде да вземе документа за изписване, видя, че дължи на болницата 150 лири. Плати безропотно, събра нещата си и се отправи към вратата. Излизайки от болничната стая, поспря и се обърна назад. Доближи колебливо до леглото на турчина кипърец.

            „Скорошно оздравяване, Шефкет, хайде оздравявай, дано да се намери и решението2, да се отървем от това зло“, каза.

            „Иншала3!“, отговори Шефкет.
             
             

            Превод от гръцки: Василка Петрова-Хаджипапа
             
             
             

            Елени Теохарус 
            (1953)
             

            ЕПИТАФИЯ

            Всички държим в ръка по една нокторезачка
            и те режем
            парченце по парченце,
            Родино.
            Мъже твърди като помада
            жени тук, но отсъстващи, бегълки.

            А майката на Зинон1 казва:

            „Халал да е на Родината.“
             
             

            ВЕЛИКИТЕ ТРЕТИ

            Влизат те тайно и тихо, на пейките 
            в църквата сядат
            със кърпи черни като нощен мрак 
            с плача на жени –  корифеи
            вечерта погребаха Елена.
            Не празни ризи и миражи
            намерили са тялото в полето,
            агонията на тялото от раждането чак до днес
            заровили са я сама 
            и камък Ј поставили
            трета, неподчинена, бездомна, велика и храбра
            трета я погребаха по ред
            до майките на падналите
            до безсловесните старци.

            Жалко, жалко за нашите момчета, 
            жалко за синовете ни.

            Зелена девойка с миналогодишните белези
            по ръцете красиви
            да беше си отишла в Александрия
            с красивия грък,

            руса вест,
            застанала пред портите на Небесния мир...
            Велики Вторник
            и Майката царица
            гръцка, багрянородена
            закована в полето 
            на кипърските вестници: 
            Великите трети
            светлина и вода...
             
             

            БЕЛЯЗАНИ СТИХОВЕ

            СРЕДНОВЕКОВНА ИГРА НА КАРТИ

            Чакаше зад мръсни прозорци
            докосваше със замръзнали пръсти
            книгите ми по лавиците
            прашни, с години непипнати
            и те настръхваха...
            Непрани дрехи и боклуци 
            отвсякъде го заобикаляха
            стари вестници
            пролуки в неотдавнашната памет
            дишаха тежко...
            Пристъпваше блед и остарял
            в задушната тъга
            Освен всичко
            едно горчиво предъвкване
            идея фикс
            в полупразната или полупълната му реторика
            му се надсмиваше.
            Погледна в огледалото
            и преброи дните си.

            МЪРТВЕШКО МЪЛЧАНИЕ

            Чакаше ме,
            може да беше наистина с нетърпение. 
            Винаги беше нетърпелив в делбата.
            Крачеше нервно, мълчеше.
            Приготвил бе баланса си
            даденото и взетото
            неподготвен дълга да признае
            да плати и се освободи
            остави надеждата да гори на бавен огън
            и запали цигара...
             
             

            СВАЛЯНЕ ОТ КРЪСТА

            След като изтекоха часове цели
            и бавно гаснеха със изгрева на града светлините 
            разбра колко се бе променил
            колко бяха остарели събитията
            и случайно забеляза крайната дата 
            на нашата любов 
            гравирана по калъфа на тестето карти
            да блести на утринната светлина.
            И отново съвсем случайно забеляза 
            нощното бягство на лакея
            когото тъй дълго бе градил у мен.
            с търпение и постоянство.
             

            Превод от гръцки: Василка Петрова-Хаджипапа
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             

            Наса Патапиу 
            (1952)
             

            ПРОИЗХОД

            Извирам от планините
            На полуостров Карпасия1
            И се вливам в тялото си
            Вътре в мен водоскоците
            И застоялите води
            Водни отражения
            Сенки върху алената кръв
            Отсенки сутрин
            И други вечер
            Да дойде ангелът
            С огнения меч
            И да бележи
            Дясната ми страна
            Кръвта да се оттегли
            Водите да придойдат
            Разпенени вълни
            Да ме обгърнат
            Светлина да се яви
            Формата ти
            Границите ти да се вдълбаят
            Както и преди
            И от всичко което притежавам
            Да остане единствено гласът
            Аз съм мислещо растение
            По стръмните урви
            На остров Кипър.
             
             
             

            1 Полуостров в североизточната, окупирана от турците, част на Кипър, откъдето е родом поетесата. (Б.пр.)

            ВЛЮБЕНИЯТ

            Влюбеният
            Висящи градини
            Обикаля
            Язди върху лъскави конски гърбове
            Стада сърни
            Следва по залез
            Слънцето изпреварва
            Една чешма
            Завежда коня си на водопой
            А след това умира.
             
             

            КАТО СЪРНА

            Така побягнах
            От този свят
            С половината си сънища
            Недосънувани
            Дим един проблясък
            И се изгубих
            Но тялото
            Остава тук
            Сякаш от небето паднало
            Тайнствено се движи
            Из улиците
            И се влюбва
            Има мигове
            Когато уморено вече
            Се мята
            Като конска грива
            Като сърна
            Която не признава
            Жаждата си
            Спи преливаща от самолюбие
            Гордееща се
            Само с раните си.
             
             
             

            ПИСМЕНА

            Смътна светлина
            Недовършен мрак
            Писмената още по-смътни
            Въртя се като вихър
            В стаята
            Край мен димът
            Танцувам в своя кръг
            Излизам от орбита
            Блъскам се в стъклата
            Елиптично
            Напоена с кръв
            Писането

            Превод от гръцки: Здравка Михайлова
             
             

            ЖЕНАТА И КОНЯТ

            Чистокръвен кон съм аз
            В нощта препуска 
            Очите му блестят
            Деня той гони 
            И пак препуска 
            Да пресече нощта.
            Пораснах много
            И зажаднях за майка 
            За милувка.
            А още повече пораснала е тя
            Седи и съзерцава залеза.
            Как в нейната прегръдка
            Да се скрия
            И приказките как
            Отново да започнат.
            Така на кон се аз превърнах
            При теб се връщам
            Аз, родино. Завръщам се при теб
            При теб, родино
            Със задна дата и завинаги.
            Ти вслушай се в мойто цвилене
            И моята покруса чуй
            Знай, аз и на прадедите 
            нося тегобите
            При теб завръщам се, родино
            Като вихрен кон
            Аз, вятъропрепъвач
            Черноколенен и каменоядец
            Аз коня съм, а ти жената.
            Ела родино на гърба ми ти ездач
            Та заедно да тръгнем
            И да оцелеем.
            Из пещерите на легендите ти
            Като дива котка да издъхна аз.
             

            Превод от гръцки: Василка Петрова-Хаджипапа
             
             
             
             

            Христос Маврис 
            (1954)
             


            Злочести птици
            в разплаканите Ј очи
            пробягват, упражняват се
            моминските моря разбунени.
            В гърдите 
            безспирно пламват, после гаснат 
            светкавиците летни.
            В кръвта Ј бродят
            конете диви на Аркадия.
            Отляво,
            на мястото на сърцето Ј сразено
            долитат и се сгушват
            злочести малки птици.
             

            Превод от гръцки: Василка Петрова-Хаджипапа
             
             
             

            Фросула Колошату
            (1954)
             

            ПРЕМЕСТВАНЕ

            Пътник
            Разтрошил
            Скалата на пепел.
            Бавната смърт
            На боровете
            Изгризва спомените
            Без прорицания.
             
             

            В ДВЕ ОГЛЕДАЛА

            Изтощени нощи
            Дойде мама с празничната си рокля
            Донесена от Лондон

            Сякаш в две измерения
            Раздипляше римувани луни
            Тъмни води
            Размирни вълни
            Смехове
            Метафори на пролетта
            Посяти полски цветя
            И борове.

            Неподозираща злото
            Затанцува тя из осиротелите села
            Затънали така дълбоко в господството чуждо
            И с променени имена
            Сега събира думите беззвучни
            Възпятото от нея с простота
            Смирена, упорита
            Красавица
            Светкавица в небето
            Беззащитна
            Гасне.

            Променя се времето
            Хлад пада, зазорява се
            Казва малкото момиче
            На другото в съня.
             

            Превод от гръцки: Василка Петрова-Хаджипапа 
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             

            Кирякос Евтимиу 
            (1954)
             


            Мястото, което опустоших, за да заселя скръбта си,
            призраците роди, които ми се полага да убия.

            Дълбока е тъмнината по пътя на солта.
            Стъпки, които следите свои раняват.

            Неспирно гласът за извора жадува 
            с поглед втренчен във раната безсмъртна.


            Мой глас, ела, аз моля те
            оттук говорейки да си отидем

            Когато ти на гарите се спреш
            сама когато във влака остане душата
            билета ми иска с тон леден мойта вина
            и бледен потъвам в глухонемия страх.

            Мой глас, ела ти
            с говорене оттук да си идем.


            Връщам се във себе си
            в пристанището на горчивата си разновидност

            Нито капитан, нито корабокрушенец
            Просто един мътен морски свитък.

            Превод от гръцки: Василка Петрова-Хаджипапа
            Лили Михаилиду 
            (1955)
             

            МОЖЕШ ДА СИ ТРЪГНЕШ

            Да излезеш навън
            на пътя, който води
            към планинския връх
            в убежището от примигването непрестанно
            на жестокия град.

            Все още нощ е
            издайнически горещите ти бузи
            за свяна ти говорят
            свян рефлективен,
            той очите ласкае.

            Може да значи, че ти ме обичаш
            че тези дървета по склона
            от ласките и нежностите ти растат.

            Но можеш да си тръгнеш

            сутринта във пет

            когато клоните на съня
            пречупват се
            от клаксона на автобуса
            който чака
            на спирката на осъдените на смърт.

            Безветрие
            Във високата стая
            с две единични легла
            старият скрин под белезите оставила полицата
            часовникът със стрелки от очи
            и стъклената нощна лампа с цвят на нефрит
            унесът ни късно подир полунощ
            и сънищата край брега на утрото
            със чашите на нашата история вечерна
            да чакат в ъгъла

            в блъсканицата на прилива
            който очите ни криеха –  
            когато лягахме си снощи
            ти плуваше към мойте устни
            сред лъкатушните води

            да доловиш

            дали светът все още диша
            дали е още жив. 
             

            Превод от гръцки: Василка Петрова-Хаджипапа
             
             
             

            Андреас Малорис 
            (1955)
             

            КОГАТО МИНАВАШЕ ЧЕРВЕНИЯТ ТРАКТОР

            Тракторът беше Массей Фергюсън, дизел, четиридесет и пет коня, тъмночервен на цвят като заклан в неделя петел. Минаваше сега по пътя от долната страна на кантората и ме оплиска с кръв. Предните колела се въртяха неуморно като изправени груби воденични камъни, но само мен ме опръска с кръвта, която изхвърляше, докато се движеше, само моите прозорци бяха изцапани обилно с кръв. 
            Бучейки, тракторът вече наближаваше ъгъла. Движеше се тежко и бавно, по-бавно дори и от костенурка. Гледах го отвисоко, докато се друсах, и всичко около мен сякаш оживяваше. Тракторът се влачеше зад едно непокрито ремарке на две колела, поизгнило от дъждовете, чиито дървени части бяха с цвят на земя. Аз вече не седях на малката пейка на каруцата, нито до мен беше майка ми, както преди. Тя ме беше хванала за врата, за да не попадна между гумите, докато си стигнем у нас.
            Наистина като че да беше същият трактор, който ни „издържаше“, както беше свикнал да казва баща ми, когато си спомняше за него. Беше го продал заедно с ремаркето, но от време на време се сещаше за тази машина. Баща ми работеше на две места: през деня беше на държавна служба, парите от която не стигаха дори за обувки и фанели, а вечер ореше и сееше с трактора каменистите ниви, които другите отказваха да обработват, без да се замислят даже. Това си беше тежко, почти смъртоносно, изпитание по стръмните склонове в тъмнината на нощта, да се издържаме. Така и стана онази вечер...

            Онази вечер времето беше хубаво и спокойно, но малко след като излезе баща ми, всичко се обърна надолу с главата. От север задуха бурен, дори свиреп, вятър, и започна да вие като звяр. Дребните дъждовни капки се превърнаха в ужасен проливен дъжд, който блъскаше по северната ни врата като с чукове. Природата се беше разгневила. Кой бе виновен? Не зная! Но същото нима не бе ставало и друг път? Нищо не се случи, но аз не затворих очи. Умът ми разиграваше една и съща сцена отново и отново.
            Картини на неописуемо зло! Баща ми беше много опитен в сферата на земеделската техника, но такава буря се извиваше вън, толкова гърмеше и святкаше, че... Мина осем, десет, дванайсет, един след полунощ, но познатият далечен шум на трактора не идваше да разбие оковите на напрегнатото чакане. И, когато най-накрая чух бученето на машината, то нямаше нищо общо с познатия ми топъл звук на мотора. Тракторът се давеше, задъхваше се, трудно се чуваше гласът му. Сякаш това бяха предсмъртните хрипове на някой умиращ. Сериозно се притесних за баща ми.
            Няколко минути по-късно моторът на трактора угасна и баща ми стенейки отвори вратата, с опипване се приближи до леглото, без да запали лампата, и събуди майка ми. Нещо Ј прошепна и тя веднага, без да пророни и дума, го последва в двора. Там, навън, зад вратата, започна да Ј разказва може би някаква ужасна история, защото веднага след това чух, нейния задавен крясък от ужас, който бе последван от един задавен и като че ли малко странен плач –  нещо средно между страх и облекчение. 
            Нямаше нужда да подслушвам цялата история. Бях я виждал във фантазията си много пъти, преди да се случи този кошмар. А после, след години, когато пораснах, го изживявах всеки път, когато виждах по асфалта да се влачи червен трактор. И всеки път се случваше едно и също: когато машината наближаваше ъгъла и се подготвяше да завие, в моето съзнание отново и отново се разиграваше онзи кошмар. 

            Баща ми, държейки волана с лявата си ръка, си е вършел работата на нивата, както обикновено, когато дъждът се заизливал като из ведро и синеещите се светкавици започнали злобно да раздират гръдта на нощта. Той винаги е взимал майсторски завоя почти над пропастта, като е внимавал и за ралото. Затова и постоянно е гледал къде какво става, за да са равни браздите, поне доколкото е могъл на слабата светлина на задния фар. 
            Но поради умората, рефлексите му се забавили за части от секундата, не преценил добре отстоянието си от пропастта и тракторът рязко се наклонил надясно и застрашително надвиснал над бездната, сякаш нямало никаква надежда за спасение. В последния момент баща ми осъзнал ясно опасността и извил остро волана наляво, за да върне трактора в правилната посока. 
             При този рязък завой обаче, не могъл да запази равновесие и паднал на гръб от седалката на откритата машина върху прясно преораната пръст. Тъкмо се поизправил и задното дясно колело го захванало и сдъвкало цялата му дясна страна –  от врата до крака. Все пак той успял да стане, но приличал на онези окървавени петли, които колеха всяка неделя пред очите ми –  всичко било в кръв и гъста кал, една смъртоносна смес.
            Фактът грижливо се премълчаваше и от баща ни, и от майка ни, защото не искаха да ни тревожат напразно. Но окървавената и разкъсана риза, хвърлена в коша с дрехите за пране, доказваше всичко. Макар и да ни казваха, че едно сбиване е причината баща ни да лежи десет дни в болница и че десният му крак ще се оправи, той никога не се оправи. След няколко години майка ми си отиде завинаги от този свят и, тъй като нямаше кой да ме държи, никога повече не седнах на седалката нито на ремаркето, нито на трактора. 

            Тракторът се приближаваше към ъгъла и както си зяпах от прозореца, изведнъж видях как задната му дясна гума почервеня. Кръвта, която се лееше след нея, оцапваше пешеходците и покриваше колите... Толкова кръв, а никой не я забелязваше. И нищо не се случваше...
            Затворих прозореца и спуснах завесите. Напразно. Кръвта покри стъклата, започна да се процежда през пердетата, да ме залива да прониква в мозъка ми. Дясната ми страна от врата до крака е окървавена, сякаш бях петел, заклан в неделя.
             

            Превод от гръцки: Борис Жогов
             
             
             
             
             

             
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             

            Христала Кулерму 
            (1957)
             

            ПТИЦИТЕ
             
            Пронизителният звън на будилника прекъсна приятния сън на Нестор, извади го от илюзорния екстаз и го запокити в действителността на студеното утро, на прегорелия сухар и на горчивото кафе. Сутрин винаги се чувстваше зле, особено ако бе сънувал приятен сън, както снощи. 
            –  Надявам се да се запали от раз, промърмори, мислейки за стария си камион, който му създаваше трудности сутрин. Тая таратайка...
            –  За камиона ли говориш? –  промърмори жена му. – Всичко в тази къща е за изхвърляне. И не само вещите...
            Несторас не отговори. Скришом Ј хвърли един поглед, когато тя излизаше от стаята. Обхвана с поглед стройния Ј силует през пеньоара на цветя. „И въпреки всичко е хубава...“, помисли.
            –  Какво ядене искаш за обяд? –  попита тя след малко, влизайки отново в кухнята.
            Утринната светлина я показваше в последната Ј младост, тънките бръчки около устата, „бръчките на лошотията Ј“, както ги наричаше мислено.
            –  Каквото и да е, не ме е грижа.
            –  Поне веднъж можеше да ме улесниш –  му каза нервно. –  Трябва да си блъскам пак главата, да решавам какво ядене да сготвя. Поне веднъж кажи, какво искаш...

            Несторас гледаше устните Ј, които трепереха от гняв. „И все пак би могло...“ мислеше, но не довърши мисълта си. Почти я съжали.
            Закусиха мълчаливо. Тя му хвърляше враждебни погледи. Несторас мислеше за деня, който го очакваше, чиито подробности можеше да изброи от сега. Стана с въздишка.
            –  Тръгвам –  каза, без да очаква отговор.
            Не получи отговор.
            Пет минути по-късно седеше в камиона и загряваше мотора, когато забеляза, че дворът на къщата им се бе напълнил с птици.
            Птиците се бяха появили в града преди три дни.
            Бяха хубави птици, средни по големина, жълтеникави, които грачеха силно. Бяха се появили една сутрин, когато небето бе чисто, след един нощен дъждец, в чудесни, безгрешни, геометрични по форма ята. Направиха три кръга над града, сякаш в разузнавателен полет и накрая се приземиха в западните покрайнини, където къщите бяха ниски, стари, с керемидени покриви и опушени комини. Накацаха по електропроводите, в клоните на дърветата, по балконите, на покривите на къщите и затърсиха храна.
            Сякаш, че са гладни, проговори си сам Несторас, като ги гледаше да чоплят пръстта из двора му.
            Помисли да ги нахрани с малко трохи, като се върне на обяд. Винаги съжаляваше животните и птиците, които страдат.
            На другата сутрин забеляза, че жълтите птици все още се намираха в двора му. Напротив, сега дори му се виждаха повече. Потърси жена си. Намери я в кухнята, пред прозореца, да гледа навън. 
            –  Как се наричат? –  го попита.
            Гледаше я озадачен. За първи път от много години му говореше без да мърмори, без да вика, без да иронизира. Отговори Ј, че не знае.
            –  Вчера ги нахраних –  обърна се тя повторно към него
            –  Може би затова днес са се събрали повече –  каза.
            –  Не –  отговори тя. –  Погледни и по другите дворове, виж покривите.
            Приближи се до прозореца. Наистина, едно безкрайно гъмжило от птици се бяха пръснали навсякъде, накъдето и да обърнеше поглед. Всичко се жълтееше от перата им и се чуваха силни крясъци.
            –  Странно –  каза пак Несторас. –  Откъде се взеха толкова много?
            Мълчанието приглуши неговото недоумение.
            Минаха няколко дни без птиците да потеглят за южните страни. Тогава, онази утрин, когато небето пак бе чисто и гаснеха последните звезди, Несторас, който излизаше от къщи, за да влезе в камиона си, съсредоточи погледа си в едно петънце, което се появи на хоризонта и ставаше все по-голямо. След малко картината се изясни.
            Бяха ята птици, които приближаваха в геометрични формации. Скоро те станаха толкова много, че небето почерня, щом долетяха над града. Те прелетяха три пъти като огромен облак и след това се приземиха.
            Несторас ги видя да се приближават към него. Влезе в камиона. Жълтите птици кацнаха върху него, грачеха и запълниха целия двор, така че не остана и сантиметър непокрита площ. Грачеха толкова силно и всички заедно, че в ушите му се забиваха хиляди пронизителни звуци сякаш че в някакъв кошмар. Като че целия град грачеше.
            Когато бе готов да включи колата, видя лицето на жена си зад стъклото.Тя му се видя много по-млада, отколкото преди десет минути. „Глупости“, си помисли и потегли. Птиците се разхвърчаха надалеч уплашени. Излезе на пътя. Гледката за момент го удари като гръм. Нямаше път. Пред него се разстилаше килим от птици, жълти птици, които грачеха, навсякъде, докъдето му стигаше погледът. Опита се да потегли. Птиците се разлитаха надалеч, гонени от шума на мотора. Други ставаха на каша под големите колела на камиона. Чувстваше, как нежните им тела се размачкваха.
            Тръгна към центъра на града, навсякъде същата гледка. Всичко пожълтяло открай докрай, шофьорите, които се опитваха да минат, плашейки или избивайки птиците, навсякъде уплашени човешки лица. Запали радиото. То предаваше обичайните си програми.
            На обяд, като се върна, намери жена си облечена в най-хубавата си рокля, косите Ј по-хубави от всеки друг път, разпуснати по раменете Ј, със сладка усмивка и с най-щастливия си външен вид да седи на прага, с куп птици по ръцете Ј, в престилката Ј, по раменете Ј, на главата Ј. От лицето Ј бяха изчезнали почти всички бръчки.
            При тази гледка Несторас почувства дълбок ужас. Необясним ужас наистина, защото нямаше нищо лошо в това, което виждаше. Тръгна към нея, ритайки или газейки птиците, отплете от косите Ј две, три и почти я заблъска към къщи.
            –  Не се доближавай до тях, викаше с пълен глас.
            Тя му хвърли един заплашителен поглед, в който искрееше някакво пламъче. Пламъче, което приличаше на малка, жълта птица.
            На другия ден лъчите на слънцето не можаха да проникнат през облака от птици, които летяха над града, образувайки монолитен покрив. Нови ята бяха дошли с изгрева, милиони жълти птици, които покриха всичко, небето и земята. Светлините останаха включени цял ден и стана нужда да пуснат отоплението.
            Три дни по-късно започна птичият глад. Първите мърши се вмирисаха тук и там и смрадта нарастваше ден след ден. И тогава стана нещо неочаквано.
            Едно ято прелетя няколко пъти над централната хлебопекарница на града и след това те всички саможертвено се блъснаха с всичка сила в стъклото на вратата, то се счупи на малки парченца. Първите птици, които водеха другите, паднаха с телца, раздробени от стъклата. Останалите влязоха във хлебопекарницата и погълнаха хлябовете, удряйки с човки фурнаджията, който се опитваше да се защити. Най-накрая го принудиха да се скрие в съседната стая.
            Последваха и други подобни нападения. Жертви бяха млекарите, при тях птиците се увисваха на колелата на колите и пиеха разлятото мляко. Влизаха през прозорците на кухните, останали отворени и нанасяха рани на онези, които се съпротивляваха. Удряха главно по лицето и се вкопчваха в косите.
            Сега хората не можеха да се движат и пеш, тъй като птиците бяха опасни, нито с коли, защото те се удряха в стъклото, ограничавайки видимостта. Кметството на града обяви извънредно положение и посъветва хората да не излизат от къщи, докато се реши какво да се предприеме.
            Несторас се погрижи да затвори добре всички кепенци. Чувстваше опасността да приближава. Жена му се движеше от стая в стая, все по-млада, все по-хубава. Влезе в спалнята и си облече бялата рокля. Продължи да се движи от стая в стая и безпокойството върху лицето на Несторас я караше да се чувства все по-спокойна.
            –  Стой далеч от прозореца –  Ј каза. –  И да не си смяла да отваряш вратата.
            Не му отговори, нито му обърна внимание. Само когато Несторас за всеки случай заковаваше прозорците на кухнята, чу как се завъртя ключалката на външната врата. Спусна се като луд, с викове на ужас, страхът го давеше, засядаше в гърлото, но успя да я грабне в момента, когато излизаше от къщи. Тя се защити. Издърпа я за косите в къщи и заключи вратата.
            –  Опасно е –  каза, принуждавайки я да го погледне. –  Веднъж поне ми повярвай. Опасно е!
            Погледна го с очи неузнаваеми, една красива, прекрасна чужда жена, толкова хубава не е бивала никога преди, жена чийто свят имаше граници, които той не познаваше.

            –  Трябва да ми обещаеш –  Ј каза, задъхвайки се. –  Обещай ми и ще ти повярвам. Обещай ми, че няма да се опитваш отново да излезеш навън.
            Тя му се усмихна почти човешки.
            –  Обещавам –  каза и се отпусна в един фотьойл.
            Несторас се върна в кухнята и продължи да кове прозорците. Бе погълнат напълно от това занимание, затова не бе усетил жена си, която бе минала безшумно зад него, бе затворила бързо вратата и го бе заключила в кухнята.
            Само няколко минути му бяха необходими да разбие вратата и да се освободи. Рев се носеше от устата му, без той да го забелязва. Намери външната врата отворена и изскочи навън.
            Летежът на птиците ограничаваше видимостта. Накрая я съгледа. Стоеше в средата на двора и бе разтворила ръце, като че искаше да напълни прегръдката си с нещо. Рояци птици се бяха събрали около нея, оплели се бяха в косите Ј. След това хванаха с човките си крайчеца на плата, който покриваше откритите Ј мишци. Задърпаха със сила, размахвайки криле. Жената се вдигна във въздуха. Изглеждаше лека като аура. Птиците продължаваха да размахват крила, издигайки я все по-високо.
            Несторас се втурна. Успя да я улови за крака, малко над глезена. И задърпа с всички сили. Гледайки нагоре, виждаше лицето Ј да сияе, красиво както не би могла да го роди никоя човешка фантазия. Задърпа отново, докато сълзи на безсилие не потекоха от очите му. Белият Ј глезен му се изплъзваше.
            Една птица впи нокти в косите му, раздра кожата му. Една друга се заби във врата му. След това видя птиците да се спускат към очите му. Закри ги с ръце да се предпази.
            Тогава жената, освободена, се издигна още по-високо. Ставаше все по-малка, все по-синя и след малко не остана нищо друго освен последния проблясък на щастливото Ј лице.
            Същата вечер птиците напуснаха града. 
             

            Превод от гръцки: Василка Петрова-Хаджипапа
             

            Панайотис Авраам 
            (1958)
             

            УСПОРЕДНАТА ЛИНИЯ

            Тази успоредна линия
              се закачва като кука в нашите недра.
             из мъглата броди
            и после
            цикламите ражда
            от сините си вени.
            А в здрача

              осветената Китрея
             –  препятствие на нашето приспособяване...
             

            Тази успоредна линия
            минава 
            през листенцата 
             на дивата лютика.
            Увива се в меланхоличната усмивка 
             на скромната 
              лавандула.
            Удря в гърдите 
             влюбчивата валериана.
            Превръща се тогава 
             във великденска 
              дива лавандула
              повик за възкресение
            и се забива в сърцето ни.
            Тази паралелна линия –  Пентадактилос
             

            Превод от гръцки: Василка Петрова-Хаджипапа

            Мирто Азина –  Хрониди 
            (1962)
             

            В СЪРЦЕТО НА VENUSBERG

            Онази сутрин излязох с наведена глава от института по патология.

            Беше студено утро и по насрещните дървета ледените кристали висяха като полилеи, нещо което не можеше да не забележа, въпреки разсеяността си.

            Изведнъж един прегракнал глас на гръцки ме накара да спра.
            –  Кипърка ли сте? –  попита мъжът, който бе застанал до мене.

            Поклатих нямо глава и без всякакъв ентусиазъм, защото единственото ми желание бе да почувствам в дълбоката тръба на ларинкса едно топло, ухайно кафе с много сметана.

            –  Госпожа Г. също е кипърка –  продължи господинът –  и иска от Вас една услуга.

            При въпроса на госпожа Г. само можех да настръхна. Тя беше една ниска, слаба жена, чиято кожа с мъка сякаш обвиваше костите Ј, без да им даде никаква възможност за движение. Очите Ј приличаха на стъклени, така дълбоко потънали в пещерите си, сякаш че и най-малкото повдигане на главата назад би могло да ги размърда от мястото им.

            Като очите на пластмасова кукла, които едно дете с дървена пръчка е избутало в празната глава.

            Усмихнах се ледено и поклатих глава: „Йоргос почина вчера вечерта...“
            „Йоргос от много години беше болен.., промърмори жената. Беше толкова болен...“
            Очите Ј се заковаха в моите.

            –  Лекарите, знаеш, никога нищо не знаят.

            Йоргос гаснеше ден след ден,...а лекарите не откриваха нищо.
            –  Ти ще ми кажеш истината, ти си кипърка, ще влезеш на аутопсията. Моля те –  добави безсилно...
            Тази жена ме изнервяше дори само с присъствието си. Във външния Ј вид имаше нещо толкова странно. И как ми говореше, считаше за най-естественото нещо, аз, обикновената студентка, да се осмеля да поискам от професора по патоанатомия да присъствувам при аутопсията на мъртвото тяло на господин Г.

            –  Само от полза ще ти е –  промърмори.
            Гъркът ми се усмихна многозначително. И без много да му мисля, но и наистина без голямо желание и съчувствие, просто по задължение, се отправих към бюрото на професор Т.

            В крайна сметка господин Г. е бил един висок господин с много големи ръце. Премерихме го внимателно с желязната линия, регистрирахме видимите „петна на смъртта“ по различните части на тялото, отворихме устата му и извадихме течностите, с които бе пълна и след това го предадохме в ръцете на господин Професора, който започна по най-класически начин да прави основните разрези.

            Един по един биваха изваждани органите му и бяха поставяни в малки легенчета с формалин, за да се изследват по-късно и микроскопски.

            Асистентът работеше сега методично, за да освободи през една доста малка дупка мозъка и вниманието на всички беше съсредоточено върху това, докато едновременно с него професорът се бе заел с отварянето на гръдния кош, така че измежду преградите на ребрата да се покажат дробовете и сърцето.

            Съдейки по външния вид, никакъв проблем, отлично състояние. Нито тумор, нито натрупани тлъстини, нито запушени артерии.
            Искайки да хвърли един поглед във вътрешността на органите, професорът раздели на две мозъка, бъбреците, черния дроб, белия.
            И там нищо.

            Поклати глава с разочарование.

            –  Здрав е бил. Напълно здрав. Не мога да разбера, прошепна.

            Трясъкът, който се бе чул, ни накара да обърнем глави със същото напрежение, с което един елен се обръща, чувайки човешки стъпки в гората.

            Беше асистента, паднал по гръб на земята. След подходящите мерки за свестяване лека-полека дойде на себе си. Ръката му сочеше нещо настоятелно. Нещо на хирургическата маса. Професорът се приближи. Бе сърцето на Г. С една невероятно гладка повърхност и с главните артерии да лежат удобно върху нея. Асистентът мучеше като ням, думи не излизаха от устата му.

            Професорът разтвори сърцето на две: И о, господи! Стаята се завъртя пред очите ми със скоростта на вятърна мелница. Очите ми се заковаха в гледката. Кръвта замръзна в жилите ми, ръцете ми се свиха толкова силно, че ставите пропукаха.

            Вътре в полуотвореното сърце под силната светлина на залата се виждаше един град. Бе направен от плът, израден от тъкани като макет на архитектурен план. Бе един съвършен град: със своите улици, църкви, вятърни мелници, градини и бе направен вместо от тухли, асфалт и дърво, от плътта на неговото сърце. Моят вопъл екна в залата. Професорът редеше на латински „Боже мой, който си..“, асистентът бе паднал по очи върху масата.

            Приближих се като хипнотизирана. Виждах все повече подробности. Видях пристанището, тръстиките върху пясъка, шадраваните в градската градина, горичката срещу болницата, гимназията, църквата „Св. Никола“, портата и градските стени.
            И след това до ноздрите ми вместо мирис на съсирена кръв долетя аромата на цъфнали лимони и портокали.

            –  Фамагуста! Фамагуста! Прошепнах. И с несигурни крачки излязох навън, препъвайки се от време на време в шишарките! Там на Venusberg, в далечния лес на град Бон.
             

            Превод от гръцки: Василка Петрова-Хаджипапа
             
             
             
             

            Йоргос Франкос 
            (1962)
             

            САМОТИ

            Милиони самоти
            се тълпят из булеварди, гари, подземни железници.

            Хиляди самоти крачат успоредно 
            на походи, концерти, демонстрации.

            Стотици самоти присъстват
            на приеми, срещи, церемонии.

            Десетки самоти
            присъствуват на обеди, вечери, празници.

            Но най-лошите,
            най-страшните, най-непоносимите
            са двете самоти.
            Двете самоти
            на кухненската маса,
            пред телевизора във хола,
            в спалнята.
             

            ПЪРВИ ВИК

            На една цигара разстояние е слънцето от земята
            На една педя от изгрева –  залезът

            Застанали на пътя по средата 
            Страхливи и ожесточени
            А дългото ни копие ни реже, нито расте.

            На една цигара разстояние е слънцето от земята
            На една педя от изгрева –  залезът.

            Застанали на пътя по средата
            Дребни и бецветни
            Главицата ни хубава не вика, не мълви.

            Превод от гръцки: Василка Петрова-Хаджипапа
            Надя Стилиану 
            (1963)
             

            БЕЗ ЗАГЛАВИЕ

            Често през ивиците светлина
            долавям странни звуци,
            сякаш пчела жужи,
            сляпа опипвам 
            сковаващите крайниците думи
            по женски закръглени
            с ухание на кипарис.
            в просъница погалвам и-то, а-то, у-то.
            Отвътре тишина и тишина отвън.
            Един звук ослепителен 
            в душата ни броди
            рее се сред дъжда на конци 
            и бавно ни изпепелява.
             


            Облечена във тъмносиньо като нощ
            с очи трептящи със скоростта на огъня
            тя сложи си деколте с мириса на роза
            за да докосне бебешката кожа на съня
            облегна се да си почине
            докосвания избледнели и трепети забравени
            наведе се –  вода
            лицето си съгледа
            пораснала бе тя 
            пушеше цигара
            побърза да си иде
            Облечена във тъмносиньо като нощ.
             
             

            ИЗПОВЕДИ

            А аз самозаточилата се от света
            Днес пак стихове веза
            с конци теменужни
            за всичко онова, от мене неживяното
            и после, после пак разшивам.
             

            Превод от гръцки: Василка Петрова-Хаджипапа
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             

            Пампос Кузалис 
            (1964)
             

            ТЯСНО ТЯЛО

            Стяга ме това тяло, тясно е.
            Знам,
            че замяна не става
            след като са минали седемте дни

            A аз,
            някъде преди четиридесетте
            бързо от касата 
            се отдалечавам.
            Загубил съм отдавна всички бележки.
            Как плача на новороденото
            да различа.
            Обграден е от хиляди крясъци?
            Стяга ме това тяло, тясно е.
            И все по-дълги пътищата стават,
            по-многобройни
            белите камъчета на завръщането.
            А джобовете 
            все по-тесни стават.
             
             

            ОБЕЩАНИЯ

            Не ший с двоен конец твоите обещания.
            Ще се свърши
            и после как ще поръбиш твоето извинение.
             
             

            Превод от гръцки: Василка Петрова-Хаджипапа
             

            Вакис Луизидис 
            (1965)
             

            СРАМЕЖЛИВОТО ЦВЕТЕ ОТ СТЕНАТА

            Искам да ви говоря за територията
            на едно цвете.
            Наричат го срамежливо,
            но то намери смелост,
            разтвори листите в стената,
            вклещено в пукнатината 
            на историята ти, Никозия.
            Подава своето обжалване
            в безветрието на епохата,
            която свойте стойности изравя
            от кофа за боклук.
             

            ДВУЛИЧИЕ

            Опитай се да убедиш децата,
            че луната
            не е нощното лице на слънцето,
            когато те ти обясняват,
            че не се е скрила
            тази нощ луната,
            а просто легнала си е
            да спи
            във другия си образ.
             

            ВЪВ ПИКОВИЯ ЧАС

            Какъв сой расисти сме
            малки господари на източното Средиземноморие
            дето толкова лесно забравихме
            че нашите бащи пристигаха 
            във Великата тогава Британия 
            или във Новата Австралия
            като работници черни
            също като този азиатец
            който с колелото си
            всеки ден прекосява града
            в трудния пиков час.
             

            Превод от гръцки: Василка Петрова-Хаджипапа
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             

            Maрия Теристи 
            (1968)
             
             

            ШЛАГЕР

            Дължах ти 
            два опасни мига
            Без друго пролетта ме умори
            с благоприятните си перспективи.
            Ревнувах малките и незначителни неща,
            и от моята смърт
            ти можеш да направиш шлагер голям.

            И така в присъствие на полицаи бе доказано:
            Аз пия кафе с някакви доносници
            А платата –  нищожна.
            Ще трябва да дойдеш
            през идващото лято на запой
            без никакво предупреждение,
            както на приятелите подобава.
            За да пробием свойте черепи
            в околоплодната вода
            на крайбрежните родини, 
            която толкова години ни държи 
            здраво завързани.

            Следващите двустишия
            които на пазара
            ще изложим
            ще купи нашето дете
            родено като всички други:
            без много-много подготовка.
             

             Превод от гръцки: Василка Петрова-Хаджипапа
             

            Йоргос Христодулидис 
            (1968)
             

            КАЛЪФ НА ЦИГУЛКА

            Инструментите са
            някаква наша потреба
            да слушаме нещо друго
            освен гласа си смахнат.

            Заслушан в гласа на цигулката
            разбираш смисъла на тишината
            и на смъртта.

            Цигуларите трябва да са джуджета
            и когато умрат да ги заравят
            в калъфи за цигулка.
             
             

            ГОРА В ДВОРА

            Упорства и сади едни и същи растения.
            Полива ги. Тори ги.
            И ги милва.
            Не ги подрязва. Никога.
            Сякаш би им отсякъл ръцете, казва.
            Ще станем гора, закачат го те.
            А той се смее.
            Имам една приказка
            ще я положа сред вас
            и никога не ще пораснете,
            им отговаря.
             
             
             

            МЕЛНИЦА ЗА СЪНИЩА
                На Теодорос

            Ти все ме викаше при теб
            аз все се бавех.
            Или въобще не идвах.
            Когато ти ме питаше къде съм бил
            ти казвах аз: бях на работа.
            Какво ли друго можех да ти кажа.
            Че бях във мелница една за сънища
            под страшните Ј камъни премазан?
            Че правех се аз на отломък от пустотата тъмна
            скрит зад усмивките на живи мъртъвци?
            Или на джокер, изневиделица изскочил
            на пух и прах разбил партидата?
            Или пък на ездача на химери,
            На този, който изгоря,
            кутията кибритена когато пламна?
             

            МЪРТЪВ ГРАД

            Мъртъв град е Никозия през август.
            Така я наричат
            Когато жителите Ј накуп заминават 
                  във ваканция.
            Никой и никога не нарече през август
            Половината Никозия град мъртъв.
            Излишни са точните думи
            Дотегнаха ни прецизните хора
            Педантичните романтици на семантиката.
            Малко хора през август в Никозия – 
            половината жители.
            И никой не казва
            Сега се побираме по-добре
            В град наполовина.
            Сега сме по-съразмерни
            с този разполовен град.
            Мъртъв град е Никозия през август.
            Кльощава, ленива,
            отпусната и тиха.
            Юли е месецът на преситената памет.

            МЕТАМОРФОЗА

            Внимателно надяна на ръката Ј пръстена
            деликатност, която
            за пръв път в своите движения съзираше.

            След това взе по малко
            от снизходителността на луната
            цялата фантазия, която моментът допускаше
            и сътвори големите думи.
            И тя се разплака.

            Прекараха после заедно часове много
            докато вятърът свещите духна,
            тогава влязоха вътре.

            И още много добре си спомня 
            как тогава внезапно ръцете му закоравяха
            и как той цяла нощ не я докосна
            да не би да почувства тя господаря,
            който у него се раждаше.
             

            Превод от гръцки: Василка Петрова-Хаджипапа
             
             
             
             
             
             
             
             
             

            Антонис Георгиу 
            (1969)
             

            ЖИВОТ КАТО ВАРЕНИ МАКАРОНИ

            Срещна го един вторник вечерта, разбира се, и преди го беше виждала да обикаля в блока, но на нейния етаж и легнал точно пред вратата Ј, за първи път. Спеше, отвори очи, щом се отвори вратата на асансьо¬ра, и ги затвори веднага, отегчен. Тя не обърна внимание, влезе в празния апартамент. Един апартамент не е празен само, когато е наистина празен. Един апартамент е празен, когато допреди малко е бил пълен, празен е, когато не очаква никого да дойде. И тя се чувстваше така оттогава, когато си отиде Михалис. „Да бих имала възможността да остана за малко сама“, си бе мислила преди, „щеше да видиш какво щях да направя“, бе му казала веднъж направо в лицето, той си бе тръгнал, бе останала сама, е и какво бе направила..., нищо.
            Пусна телевизора и седна на канапето. Това правеше напоследък, траурът продължава, така Ј казваше и Андреас, когато отиваше на психоанализа, минало било времето на „излизането“, сега било започнало онова на затварянето вкъщи. Всичко знаят тези психолози, бих искала да знам, дали те самите са щастливи, щастливи, това са големи думи. Когато бяха малки, играеха на една игра. Питаха някого от възрастните, така както си седяха и разговаряха, „Ти щастлив ли си?“ О, как се объркваха всички, лицата им изведнъж ставаха сериозни, никой не Ј беше отговорил „Да“, просто с едно „Да“. „Не можеше иначе, трябваше да си тръгна“, беше Ј се обадил по телефона, тогава, когато връщайки се от работа, не бе го намерила в къщи. „Какво значи, „не можеше иначе“, му бе казала след това на една от многото срещи, които бяха последвали „за да се срещнат, да разговарят“ и всеки път раздялата ставаше все по-дълбока и по-непоносима, какво значи „трябваше“, „исках“ трябваше да казваш, това имаше предвид, „искаше“ да си отидеш. Още помни, че бе отговорила от телефона в спалнята им, не му беше казала нищо, беше затворила слушалката, бе започнала да подрежда, бе събрала непраните му дрехи, тях Ј ги беше оставил, после бе седнала на ръба на леглото и бе останала там до следната вечер, неподвижна, няма, без да мисли за каквото и да е. Като електрически апарат, който някой е извадил от контакта, една мътна празнина в главата Ј, „изглежда бях постигнала пълната нирвана“, обичаше да казва после със сарказъм, би останала така неизвестно още колко време, ако не бяха разбили вратата някакви нейни колеги, обезпокоени от отсъствието Ј.
            „За бога, защо ли си припомням всичко това.“ Може би защото го бе видяла завчера с онази идиотка, с която се движи напоследък, „ще се сгодяват, бе казала една нейна, лъже-приятелка, „искат да имат много деца“, бе продължила с истинска злоба, да, от тях двамата тя бе тази, която не искаше деца, имаше кариерата си, не ме засяга, бе Ј отговорила, в крайна сметка обаче я засягаше. „В тебе има ярост и болка“, бе казал психологът, „да я извадиш на повърхността“, само така ще се освободиш и ще можеш да вървиш напред“. Как просто си го представят всички, как се освобождаваш от толкова години брачен живот, как се освобождаваш от любовта, как се справяш с факта, че си отхвърлен, изоставен, и тази самота, лесно ли ти се струва да започнеш отново да се учиш на азбуката на самотния живот?
            Пак не сложи нищо в уста. Следващите четири часа ги прекара на канапето, пред телевизора, докато различни сериали, един след друг, се въртяха около нея, преплитаха се с мислите Ј. Като в мъгла видя и своя живот, заснет на филм, тя самата приличаше на нещо като Темис Базака1  или Мерил Стрийп в Дома на призраците, всичко бе толкова истинско, че започна да се безпокои за зрителския интерес, за нещастие преди да види края, тръгна да си легне, един часа беше. Преди това обаче, не знаеше защо, отиде до входната врата, отвори я, и хвърли един поглед навън, той беше още там, не беше мръднал, точно както го бе намерила, когато беше дошла, затвори вратата усмихвайки се, пак без да знае защо.
            Вечер се връщаше в къщи късно, работеше колкото може повече, трудова терапия, друг един тъп номер да се самозалъгваш, „работиш, работиш, накрая хвърляш топа и се отърваваш един път завинаги“ казваше Ј един неин приятел, разбира се, за директора на фирмата бе добре дошло, непрекъснато я хвалеше, увеличение обаче –  никакво. До външната врата той. Все там... След една седмица реши го поздрави с „добър вечер“, не можеше да минава просто така, възпитание имаше в края на крайщата, след дълго мислене започна да му пожелава и „лека нощ“, когато отиваше да си легне, той си спеше, не очакваше, разбира се, отговор, но тя се радваше като момиченце, което прави пакости.

            Онзи петък се върна отрупана с покупки, чанти, пликове, бе изкупила целия магазин. С труд отключи, остави вратата широко отворена, отправи се към кухнята, влачейки крака от умора, седна за малко на един стол. Очакваше да чуе шум, стъпки –  нищо. Стана някак раздразнена, тръгна към вратата, „ако мислиш, че ще те моля, грешиш“, му каза и го погледна настоятелно. Той отвори очи и я погледна с онези „невинни“ очи, невинни бе първата дума, дошла Ј на ум, погледна я с онези големи, черни очи. „Бих искала да дойдеш. Ще сготвя, виж, отдавна нищо не съм готвила, мързи ме да ям сама, предпочитам, е, ако искаш да влезеш, това имам предвид...“
            Не каза нищо друго, леко объркана отиде в кухнята, почна да изпразва найлоните, след малко го чу в хола. Сърцето Ј се разби, вълнението Ј растеше „остава само да се изчервя“, „за бога, какво става с мене...“ Подреди набързо покупките в кухнята, нетърпеливо се отправи към хола, видя го да лежи без да мърда на килима. „Такааа..., ще приготвя нещо набързо, времето напредна, искаш ли нещо за пиене?“ „Какво говоря?“, попита се на глас, накрая му донесе малко вода, а тя отвори бутилка червено вино. Френско беше. „Виното е благородна напитка“, му каза, не разбираше много от вина, искаше обаче винаги най-доброто, много пъти отиваше във винарските изби на големите магазини, разглеждаше бутилките, пипаше ги, купуваше странни сортове, скъпи вина, специални, „за специални случаи, както тази вечер. За твое здраве!“. Изпи го бавно, както подхождаше на виното, но и на случая, бавно, но цялото. „Съвсем съм се побъркала“ и си представи физиономията на Андреас на срещата им, когато ще му разказва за тази вечер, „може и нищо да не му кажа, помисли и влезе в кухнята, за да излезе след няколко секунди, „не ти пречи да пусна малко музика...“ Пусна Вивалди, малко банално, но... щом звуците на цигулките заляха стаята, настроението Ј се подобри.
            Приготви набързо сьомгата, която бе купила. Замразена беше, би предпочела прясна, но... следващия път. Добрата храна беше един от дребните луксове, които си позволяваше, обожаваше я и може би затова сама готвеше, искаше да се наслаждава на всяка хапка, все откриваше нови рецепти по време на техните пътувания, с Михалис, разбира се, когато пътуванията бяха „техни“, купуваше с ентусиазъм готварски книги, събираше рецепти, бе опитала всички кухни по света. Сервира веднага сьомгата да се замезят с нещо, докато сготви, „радвам се, че ти харесва“, му каза, като го видя да се облизва. „Аз я предпочитам с много лимон, а ти?“
            Почувства, че виното я бе хванало. Чувстваше се олекнала. Облегна главата си на канапето, погледна го в очите: „Знаеш ли, вярвам, че животът ни е хубав...“ Спря да си поеме дъх от големите думи, които бе казала. „Тоест, трябва да е добър, нали?“ Някои подробности го правят още по-добър, дават му пикантен вкус. Тези малки подробности... подробностите, сьомгата, виното, музиката, „ти“ искаше да добави, но не каза нищо. Разсмя се, отдавна не се бе смяла толкова импулсивно, посмя се още, какво значи посмя се, пукна се от смях, за малко да падне от стола, „боже, съвсем съм се побъркала...“ и изтича в кухнята си.
            Свари макарони. С нейния сос. Не точно неин, и тя го бе задигнала отнякъде, но изваждайки едно, добавяйки друго, всъщност това е готварското изкуство, да създаваш нещо собствено, божествено, от баналните рецепти. Както и живота, помисли, два пъти големи думи и то за една вечер беше много, но бе набрала скорост. Може би защото готвеше отново. Наистина, отдавна не беше готвила. „Отдавна не съм живяла“, заключи в същия миг. „Ще започна отново“, проговори високо и с апломб. Имаше предвид да готви. И да живее. Да полудува малко, теориите и сериозността са хубаво нещо, „аз съм за най-хубавото, само за най-доброто“, и „качеството има значение, не количеството“, бе казвала често и не мислеше само за яденето, и сега поддържаше същото без никакво колебание, внимание –  да не се превърне обаче в алиби за бездействие, убежище, където да се скрие. В крайна сметка всичко е просто, особено ако не му мислиш много, си каза и сложи край на заключенията си с чаша вино, беше се напила и го знаеше, погледна скришно към салона, видя го да дреме, върна се към макароните си. „Макарони, за бога, какво правя, започна да се смее отново.“ „Макарони, господи боже, изключено е да яде макарони... къде се чуло и видяло... господи, какво ми става, готвя макарони за един котарак...“

            Превод от гръцки: Василка Петрова-Хаджипапа
            Михалис Пападопулос 
            (1972)
             


            Колко дарове още дължиш
            за да приближиш до недосегаемото
            нищожното и малкото да станат много.

            а ти, нещастнико, повярва, 
            че с мълчание ще можеш да си върнеш
            това което си загубил с думи

            сега когато спешно трябва да изтрием
            отминало и предстоящо
            с гъба, натопена в сълзи,
            докато небето непрестанно ражда нови луни
            за да представи като вездесъщо
            непотребното. 

            и все пак някога ще трябва 
            забравяйки за праведните и за грешните
            да поговорим за всички онези неща

            лежащи върху масата
            всички нужни неща
            доклади, документи и бележки
            стават приемливи
            когато се добави болката


            „Половината самота, обичната
            другата половина, непосилната“

            така започна да говориш и ти
            мечтател из мъглите на душата
            като всички и ти си просто нищо
            и малко смешен като оня
            повярвал, че е някой
            за да се отървеш от смърт
            в дима на непримиримата жега
            Какво си толкова загубил
            Ще ти кажа
            Аз изгубих всичко
            изгубих утрините и следобедите тихи
            след утешителната песен на щуреца
            ти имаш още онова пиянство
            падението, унижението доброволно
            блестящ в тъма от меланхолия
            необезщетена, жива.

            Така и аз се доверявах
            на безполезното търпение
            останал сам
            из влажните странноприемници на Епинг
            без мисъл една
            способна да заплаши
            сивата мъгла.
            сега се готвя за забравата
            радвам се
            на временното излющване
            на цъфтежа
            в мухлясали подземия
            Да, няма по голяма самоизмама
            от това, че път чертаеш 
            дошло е времето на неспокойните
            време на отхвърляне тревожно
            когато мечтателите ще се уморят
            и ще поискаш да си безразсъдно смел
            на шута във играта
            защото нощите на отминалото снизхождение
            се връщат днес с куршуми.
             

            Превод от гръцки: Василка Петрова-Хаджипапа 
             
             
             
             

            Стефанос Ставридис
            (1972)
             

            АСФИКСИЯ

            В часа, когато се пишат стихове
            много са онези, които ги четат.
            Древните, умрелите
            големите поети и малките работници.
            Те са около нас, живите
            съседите и минувачите.

            Безшумни читатели,
            неволни писатели.

            Те всички
            вече стиховете са написали 
            много преди празната ръка
            по листа да се хлъзне.

            Никой не успя никога
            стих един поне да напише.
             
             

            СОМНАНБУЛСТВО

            На четири крака нощта 
            сред пусти булеварди влачи се

            по гръб на асфалта лежи
            ръцете разтворени

            чува от пряката някъде
            куче да лае

            чака смъртта си
            но слънцето Ј отказва.
            СНЕЖИНКИ

            Думите ни
            бяха малки бели снежинки.
            Те полегнаха тихо
            върху камъните горещи на болката
            в сухата пръст на времето.
             
             

            ПОСЛЕДНА ДУМА

            Възхищавам се на времето.
            то без да се поти и неуморно 
            затрупва с пръст 
            все по-дълбоко спомените.

            Възхищавам се на спомените.
            Те без да се потят
            между луковиците се спускат
            и все някои някога на светло излизат.

            Гледам времето
            как трезво се усмихва.
            Припомня ни, че то 
            последната си дума
            още не е казало.
             

            Превела от гръцки: Василка Петрова-Хаджипапа
             
             
             
             

            Дафни Никита 
            (1973)
             

            Водата 
            е студена
            затова
            понечих да вляза
            в обърната
            орехова черупка.
            Озовах се накрая на приказката стара,
            потеглила на дълъг път.

            Оттогава
            със нея
            обикалям във кръг
            в една чаша
            от леден дъжд.
             

            ЧЕРВЕНИ ВРАТИ

            В черен плик
            намерих имена
            написани с евтино мастило.
            Лицата не помня,
            които с мен живяха
            зад червената врата.
            Помня само жълти коси
            и боядисани лица.

            Тогава всяка вечер
            гласове от тавана
            шумно тропаха, крещяха
            като ангели черни
            извършили тежък грях.
            Течеше от устните им
            сочна наслада.

            В тъмните стаи
            те чакам
            завинаги.
             
             

            ПОВТОРЕНИЕ

            Със сълзи на щурец
            напръсках своята стая
            и стана тя самотен път.
            На края му
            глас млечнобял
            един
            ми каза,
            че трябвало 
            да започна пак отначало.

             
            Превод от гръцки: Василка Петрова-Хаджипапа
             
             
             
             
             
             
             

            Емилиос Солому 
            (1973)
             

            ФАСЪТ

            Видя му се странно. Вдигна пепелника от дървената маса. Разгледа фаса влуден. Не бе изпушен докрай, до филтъра и бе смачкан. Като че ли по някакви причини не са успели да го допушат. Приближи го до очите си. „Imperial Royals“, пишеше на цигарената хартия.
            Изхвърли пепелника в кошчето за боклук. И после си спомни господина, който бе почукал на вратата. Бе влязъл в къщата, настоявайки той да хвърли един поглед –  не бива да го пропусне –  в здравната енциклопедия. Бе седнал на фотьойла, бе се разположил там точно до дървената масичка. Не беше лесно да го отпрати и да тръгне бързо за работа. Не обърна повече внимание на фаса. Каза си, онзи, нахалният ще да е запалил цигара и после я е угасил.
            Остана под душа гол в продължение на двадесет минути. Слушаше само как тече врялата вода. Почувства как тя го удря върху гърба, как се спуска надолу и изтича през сифона на ваната. Отпусна се. Излезе по халат от банята и си поръча готова храна. Включи телевизора. Позяпа малко и след това разтвори една книга. Задряма за няколко минути. На вратата настоятелно се звънеше. Събуди се и и се довлече до вратата още сънен. Плати на човека, донесъл яденето, и завъртя един два пъти ключа в бравата. Хапна малко. Останалото сложи в хладилника. Умората се оказа по-силна от глада му. Заспа като пън.
            На следващата вечер като отвори вратата, в ноздрите го удари силна миризма на цигари. Миришеше целият хол.Този път бе още по-странно. Бе сигурен, че някой е влизал в къщата му, може и да бе все още вътре. Настръхна. Запали лампата. Потърси с поглед нещо, с което да се отбранява. Единственото нещо бе дървената закачалка до входа. Обърна я наопаки, с тежкия Ј постамент нагоре.
            Влезе в апартамента на пръсти. Дишането му тежко, както миризмата на цигара. Запали една след друга лампите в банята, в кухнята, в спалните. Огледа всичко внимателно. И със страх. Никъде жива душа. Върна се до входа на апартамента, разгледа внимателно ключалката, да не би да е разбита. Провери после и всички прозорци. Бяха затворени здраво и също неразбивани. Както винаги. Скъпоценните предмети бяха също на мястото си. И старите сребърни съдове на майка му. Златният часовник на баща му, наследен от някакъв прадядо. И някакви пари, които пазеше в шкафа за извънредни случаи.
            Единственото странно нещо бе онзи фас „Imperial Royals“ в пепелника. Също като онзи фас, който бе намерил вчера. Смачкан по същия начин. Но сега бе и пушекът, давещият дим, зловонието.
            Отвори прозорците, за да се проветри къщата. Рядко отваряше прозорците през зимата. Не понасяше силната миризма на тютюна, отвращаваше го, изгаряше дробовете му. От малък не понасяше тази миризма, офейкваше. Баща му пушеше без прекъсване, цигара след цигара. Къщата им постоянно миришеше на цигари. Димът проникваше навсякъде, пропиваше се в мебелите, завесите, дори в дървените им части. Цели години имаше усещането, че се вмъкваше и през порите на кожата или като течност попиваше в душата му. Никога не се осмели да каже и дума за това на баща си. Като него и той, след смъртта на майка си, рядко отваряше прозорците да проветри къщата. Не му обясни никога защо, но предполагаше, че искаше да запази спомена за нея заключен вътре, далече от чуждия свят, негов. Докато си отиде и той.
            Въздухът нахлу със сила, пердетата се заудряха в стената. Навън колите ревяха, техният вой връхлиташе в апартамента. Остави прозорците отворени повече от половин час. Измръзна, шумът на града го раздразни още повече. Затвори се отново в своя свят. И все пак имаше чувството, че апартаментът му смърди.
            Взе горещ душ, за да се отпусне. Притопли вчерашното ядене, хапна. Седна в хола неподвижен, опита се да си обясни необяснимото. Не му идваше нищо на ум. В леглото се затрудни да заспи, обръщаше се насам-натам, сънят не идваше.
            Сутринта, тръгвайки за работа, позвъня на вратата на съседния апартамент. Поиска от домоуправителя да хвърля по един поглед от време на време. Имал чувството, му каза, че някой влизал в апартамента в негово отсъствие. На връщане срещна домоуправителя на входа. Той го увери, че никой не се е качвал целия ден на четвъртия етаж. Благодари му.
            Но щом отвори вратата, в гърдите го блъсна същата тежка миризма на цигари. Почувства как дробовете се надуваха като балони, готови да се пукнат. Дишането му се затрудни. Всичко си бе на мястото. И онзи проклет, смачкан фас. Помисли да се обади в полицията. Но какво можеше да им каже? Че всяка вечер намира по един фас в пепелника? Попита се безброй пъти дали не се е побъркал. За нищо не бе вече сигурен.
            Добре, че идваха съботата и неделята, тогава не ходеше на работа. И си каза, че сега или никога ще разгадае тайната. Събота се заседя с часове върху канапето, срещу фотьойла с дървената масичка. Остана буден с книга в ръка. И кафе. Не чу и не видя нищо странно. Не миришеше и на цигари. И фасът не се появи в стъкления пепелник.
            На разсъмване затвори книгата. Усмихна се с облекчение, поклати глава. Запита се дали фасът и димът не са били плод на неговата фантазия. Дали всички странни неща, случили се през изминалите дни, не са били само халюцинации, илюзии. Помисли, че може би му е нужна отпуска, за няколко дни, да си почине, да си вземе малко въздух. И си каза, че в понеделник сигурно ще поиска отпуска. Отиде в спалнята си спокоен. Отспа си.

            Събуди се късно в неделя. Подскочи уплашен от леглото. Тежката миризма на цигари отново го давеше. Изтича в хола. Фасът беше там, изгасен и смачкан, в стъкления пепелник. Седна на канапето да гледа отдалеч, не посмя да се приближи. От време на време хвърляше тайни погледи към пепелника. Фасът сякаш оживяваше, огънят му се разискряше, почна да изпуска пушек. Хвана се за главата с двете ръце. Почувства някакъв невидим враг да нахлува в къщата му, в неговия свят, в мозъка му, в душата му, в дробовете му. Видя себе си като дете, задушено в дима от цигарите на баща си. Тогава когато...
            Стана изведнъж, отиде до шкафа, извади един стар албум със снимки. Изтупа го от прахта. От две десетилетия не бе го пипвал. Зараз¬глежда го с нетърпение, търсеше настоятелно нещо. Намери снимката на баща си, която търсеше.
            Седеше на фотьойла, облечен изискано, както винаги. Бе поставил ръка на облегалката на фотьойла. В ръцете си държеше цигара. Около него дим на облаци, голяма пушилка. И той там, замръзнал с часове на едно място, с безизразно лице, да седи и да мисли. Върху дървената масичка до него пакет цигари „Imperial Royals“. И в стъкления пепелник един фас, недоизпушен, изгасен, смачкан.
            Загледа се втренчено в снимката. Настръхна, тръпки полазиха по гръбначния му стълб. С поглед обхвана цялата стая. Видя му се, че някаква сянка отнесе стената и се изгуби. Отново се огледа. Спомни си баща си в болницата, малко преди края. Стаята миришеше на дезинфектанти, химиотерапия, смърт. Извика го по едно време да се наведе да му каже нещо, но бе късно. Гласът му се скъса насред думата като онзи смачкан фас в пепелника.
             

            Превод от гръцки: Василка Петрова-Хаджипапа
             
             
             
             
             
             
             
             

            Елени Кефала 
            (1975)
             

            ЛЮБОВНО
              Буенос Айрес

            Пиша ти за да ти кажа, че тук
            дните минават. Пиша ти за да
            ти кажа, че тук дните мина-
            ват без теб. Пиша ти за да ти ка-
            жа, че тук дните минават и без теб.
            Пиша ти за да ти кажа, че тук
            дните, които минават без теб,
            са години, които си отиват
            и чезнат.
             

            СОЛО

            Заради теб света измислих
            морета сътворих, звезди, върхове.
            От тъмнината светлина родих,
            а паметта си на огледало аз превърнах
            за да те виждам в него отразен.

            На седмия ден изтрих света
            от паметта на Бога,
            Сама останах,
            в безпаметността на вековете
            да те помня.
             

            ЛЕГЕНДИ

            Сърце мое, не тъжи
            аз дето те обичам
            за теб на път дълъг ще тръгна
            думи на радост ще намеря
            ще ти ги донеса.

            Сърце мое, не тъжи
            аз дето те обичам
            от години много съм на път.
            Думи на радост търся да открадна
            да ти ги донеса.
             

            СТРАХ

            Умножават се всеки ден
            хората, които не сме срещнали.
            Думите, които не сме казали.

            Умножават се всеки ден
            Книгите, които не сме прочели,
            Местата, които не сме видели.

            Умножават се всеки ден
            Стиховете, които не сме написали.
            Животите, които не сме живели.
             

            КАТАРЗИС

            Не,
            не
            е
            решение
            лекарството
            на
            Поезията,
            Константине,
            думите
            са станали
            необяснимо
            тежки
            и
            поезията,
            убежище,
            което останалите
            презират.
             

            Лека нощ, Шехеразада.
            Л
            Е
            К
            А
            Н
            О
            Щ.

            Превод от гръцки: Василка Петрова-Хаджипапа

            Мария Шакали 
            (1980)
             


            Есента съм аз, която не ще да си иде.
            Това е сезонът, който кара флейтата ми да страда,
            да праща гласа си на жълти вълни.
            Не събирай листата
            да не настина.
            Плод няма да родя
            да не се сгорещя.
            Есента съм аз, която не ще да си иде.
             


            Ридаеш песни,
            морето ми ги носи,
            както си лежа в леглото със спомените.
            И ако още ме обичаш,
            хвани първата вълна, която дойде.
             


            Капки от меда на луната,
            Нали така наричахме мечтите,
            Когато статуите бяха с непокрити слабини.
            Тогава, когато жените раждаха без болка
            и мъжете не носеха лист от смокиня.
            Когато душите живееха в огледалата
            и чакаха сън някой да им отвори вратата.
            Когато на ангелите не бяха порасли криле,
            когато демоните не бяха лишени от право 
            да любят.
            Във времена, когато любовта още не беше 
            заповед в свещена книга.
            Сега, просто рисуваме върху пясъка едно око 
            и щом го изтрие вълната,
            рисуваме едно друго.
             


            Аз чедо съм на вековно съвкупление.
            Дъщеря на земята и на небето син.
            Светликът на слънцето, лудостта на луната.
            Викът съм на вълните и тишината на гората. 
            Сега разбра ли, че ние сме едно.

            Носталгия някаква ме свързва 
            със всяка душа, която съм вкусила,
            със всяко тяло, докоснато от мен,
            със всяка пръст, обикната от мен.

            Ту аз, ту другите ме пращат в заточение.
            Във всяко гнездо оставям аз от себе си част.
            За да имам така винаги причина една да се върна
            и причина да си отида.
             

            Превод от гръцки: Василка Петрова-Хаджипапа
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             

            Мария Тома 
            (1980)
             

            СВОБОДЕН ПОЛЕТ

            Аз 
            Удавила се във вино
            отвивам да спя.

            Затварям се, заключвам се
            да не узнаят
            откъде съм дошла.

            Аз направената от стъкло
            падам и падам.
            Стягам се, връзвам се
            за да не чуя
            последния тътен.
             

            СБОГУВАНЕ

            Утре ще потегля
            Из лъвските си очи
            Голо ще бъде наоколо
            Но аз ще потегля
            Ще се вея ще препускам ще се смея
            В червената ми дреха зелените монети ще звънят
            И мидите гърба на вятъра ще драскат
            Качулката ми на гърба
            Пък гривата на облаците 
            Ще разблъсква.
            Аз повече пророчества не зная
            За истината ще мълча.
            А твоят силует зад себе си оставям
            Той жив е, топъл 
            Но зад мен
            Напред безкраен и безцветен студ...
            Нескрито и предизвикателно 
            Ще ме зове
            А аз ще се пеня, ще хапя
            И ще детонирам.
            От нулата ще почна утре
            И не се страхувам.
            За първи път не ще да е.
             
             

            МОЖЕ ДА НЕ Е БИЛО ЛЮБОВ

            Пак разкопчават чайките вълните
            И в своя бяг се губи хоризонта
            макар че обеща да не се бави
            Сега морето влива се в небето.
            И плашат ме 
            вклещените в небето морски таралежи
            И докато гледам ги напред поела
            усмивката ми из завоите се шмугва.
             

            Превод от гръцки: Василка Петрова-Хаджипапа
             
             
             
             

            ЗАВЪРШИ 75-ЯТ КОНГРЕС НА МЕЖДУНАРОДНИЯ П.Е.Н.

            В края на месец октомври в град Линц, Австрия се проведе 75-ят конгрес на Международния П.Е.Н. (поети, есеисти, новелисти). Провеждането на този най-висок писателски форум съвпадна с времето, когато град Линц е обявен за поредната културна столица на Европа. В конгреса взеха участие писатели от близо 75 страни: Австрия, Австралия, Бангладеш, Белгия, Великобритания, Германия, Дания, Италия, Канада, Китай, Нигерия, Гвинея, Португалия, Русия, Румъния, САЩ, Франция, Япония и много други. В гласуванията за президент и на различните декларации взеха участие 72 страни (делегатите от новооснованите центрове бяха само наблюдатели –  тяхната легитимност беше одобрена в самия край на конгреса).
            Въпреки недостатъчното присъствие на големи писателски имена, все пак в конгреса личаха имената на такива известни писатели като Андрей Битов, Иржи Груша (досегашен президент на Международния П.Е.Н.) Ерик Лакс, Александър Блох, Джон Соул и др. Наши делегати на конгреса бяха Георги Константинов, председател на Българския П.Е.Н.-център, и Георги Гроздев, белетрист и издател.
            В поредицата от конгресни дискусии, станали в просторния „Дизайн център“ на град Линц, бяха разгледани такива проблеми като творческото сътрудничество между П.Е.Н.-центровете, авторските права на писателите в интернет (един проблем, поставен от Германския П.Е.Н.), защитата на хората на перото, намиращи се неоснователно в затвора (бяха гласувани десетина декларации относно такива тревожни случаи в Турция, Иран, Гвинея и другаде), утвърждаването на нови П.Е.Н.-центрове в Европа, Азия, Африка и Южна Америка, въпросите на литературния превод и възможностите за свободен писателски труд. 
            Бяха изброени по-важните изяви на П.Е.Н.- общностите по света: конференции, литературни фестивали, творчески дискусии и др. В самото начало на това изброяване беше посочена Балканската П.Е.Н.- конференция в Балчик през октомври 2008 г., на тема „Национализмът в глобализиращия се свят и балканските писатели“. С няколко думи беше подчертана и важността на темата на конференцията ни. А в списъка от писателски имена „Ин мемориум“, обявен в голямата конферентна зала, бе произнесено и името на българския поет Вътьо Раковски, отишъл си от нас през 2008 г.
            Конгресът избра и нов председател на Международния П.Е.Н. –  канадския писател Джон Соул, публицист и белетрист, носител на международни награди. Той произнесе интересна встъпителна реч, редувайки пасажи на английски и френски език.
            Като част от конгреса на П.Е.Н. в голямата сграда на „Шлосмузеум“ бе открит –  в присъствието на президента на Австрия д-р Хайнц Фишер и други официални лица –  и литературният фестивал: „Думи, думи, нищо повече от думи“ (по „Хамлет“ от Шекспир). Фестивалът сложи началото на поредица от дискусии и авторски представяния. В първото заседание, наименовано „Литературата и силата на географията“, водено от Емил Брикс, главен федерален директор на департамента за европейска култура в австрийското външно министерство, отново бе спомената ролята на Българския П.Е.Н-център, организирал важна Балканска П.Е.Н.-конференция и създаващ творчески контакти с писатели от различни страни от двете страни на река Дунав. Професорът от Масачузетския университет Уйлям Джонстон разгледа най-обстойно книгата с интервюта с балкански писатели, направени от нашия писател Георги Гроздев, подчертавайки нейната актуалност и сериозен творчески поглед върху балканските проблеми. Всъщност тази книга на издателство „Балкани“, озаглавена „Откриването на Балканите“, стана основа на цялата дискусия, водена от г-н Емил Брикс. В книгата са поместени обширни и задълбочени интервюта с такива балкански писатели като Ана Бландиана, Исмаил Кадаре, Драгослав Михайлович, Вера Мутафчиева, Генчо Стоев, Йордан Радичков, Ивайло Петров и др. Разглеждането на тази книга даде възможност да бъде повишен интересът и към дейността на Българския П.Е.Н.-център. Водещият г-н Брикс беше информиран и за специалните броеве на „Пламък“, посветени на австрийската поезия и проза.
            След изказвания на писатели от Австрия, Хърватия, Белгия, беше дадена думата и на Георги Константинов, председател на Българския П.Е.Н., който благодари за проявеното внимание към българската писателска общност и подчерта основния въпрос на писателската среща в Балчик –  „Можем ли да сме истински родолюбци и същевременно да бъдем реални граждани на този глобализиращ се свят?“ Той посочи, че изказалите се в Балчик близо 25 балкански писатели –  от България, Гърция, Румъния, Турция, Хърватия, остров Кипър –  са отправяли поглед не само към поуките на историята, но и към новите пътища за творческо сътрудничество и мир на Балканите.
            Делегатите на конгреса обсъдиха и програмата на своите бъдещи форуми до 2012 година. 
             
             
             
             

            ПЛАМЪК
            ЕДИНСТВЕНОТО БЪЛГАРСКО СПИСАНИЕ
            ЗА ЛИТЕРАТУРА,
            НАДЖИВЯЛО ДЕСЕТИЛЕТИЯТА!
            85 ГОДИНИ –  ТВОРЧЕСКИ ПЛАМЪК!

                АБОНИРАЙТЕ СЕ! СЕГА Е МОМЕНТЪТ!

            ЦЕНА НА ОТДЕЛНА КНИЖКА –  5 лева
            ГОДИШЕН АБОНАМЕНТ –  30 лева
            ПОЛУГОДИШЕН АБОНАМЕНТ –  15 лева
            АБОНИРАНЕТО се извършва в пощенските станции. 
            Каталожен № 1590.
            Можете да се абонирате и в редакцията: 
            София-1000, бул. „Васил Левски“ № 60, II етаж, 
            тел. 981-42-76, 
            както и в софийските разпространителски фирми 
            „БЛИЗНАЦИ“ (тел. 975 24 61) 
            и „ДОБИ“ (тел. 963-20-47)
            Годишен абонамент за чужбина 50 щатски долара.
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             
             

           
           
           
           
                 

1


        ©ИКСписание "Пламък" - всички права запазени!

1
1
1