място за реклама                                                                                                  място за реклама
   място за реклама              да подпомогнем българската духовност                  място за реклама
 
  начало
СПИСАНИЕ   "ПЛАМЪК"
двумесечно издание
за литература, изкуство и публицистика
             орган на Съюза на българските писатели
   
 

 основано от Гео Милев 
през 1924



        НОВИЯТ БРОЙ 



 

                 11-12 / 2010

 
           
       За да търсите по ключова дума от съдържанието на броя, моля използвайте Вашия браузер:
    От менюто "редактиране"/"edit", изберете опцията "търсене" /find (on the page) 
    и въведете избраната от Вас дума/израз от съдържанието на броя.
       С клавишите "Ctrl" и "+"   или  "Ctrl" и "-"  можете да увеличавате и намалявате големината 
    на текста. 
       
         
       СЪДЪРЖАНИЕ БР. 11-12/2010

      Тончо Трендафилов ИКОНОМИКАТА ­ 
      ИЗКУСТВО НА ЖИВОТА
      КОЛЕЖЪТ ПО ИКОНОМИКА 
      И АДМИНИСТРАЦИЯ 
      В ПЛОВДИВ ­
      ЛИДЕР В КОЛЕЖАНСКОТО 
      ОБРАЗОВАНИЕ
      Димитър Шамбуров ПРАЗНИКЪТ 
      НА ИКОНОМИЧЕСКИЯ 
      КОЛЕЖ ­ ВЪЛНУВАЩО 
      СТУДЕНТСКО СЪБИТИЕ
      СИРАЦИ УЧАТ БЕЗПЛАТНО 
      В КОЛЕЖА 
      Георги Манолов ДА СЕ ОТЪРСИМ 
      ОТ АРХАИЧНИТЕ МЕТОДИ
      Йордан Калайков ЕДНО ПЪТУВАНЕ 
      КЪМ ИСКРАТА 
      НА СЪТВОРЕНИЕТО
      Стамен Стамов АМБИЦИЯТА НА БЪЛГАРИЯ 
      Е ДА СТАНЕ МОДЕРНА 
      ТУРИСТИЧЕСКА СТРАНА
      Милена Тепавичарова ДОБЪР БИЗНЕС ОЗНАЧАВА 
      ДОБРО УПРАВЛЕНИЕ 
      НА РЕСУРСИТЕ
     

     Станислава Станоева СТИХОТВОРЕНИЯ
     Петър Краевски  РАЗКАЗИ
     Катя Стоилова  СТИХОТВОРЕНИЯ
     Ина Иванова  РАЗКАЗИ
     Филип Кабакян  СТИХОТВОРЕНИЯ
     Елеонора Пенева  РАЗКАЗИ
     Димитър Краев  СТИХОТВОРЕНИЯ
     Георги Манолов "ПАЗАРЪТ НА КОРУПЦИЯ" ­ 
     ПОРОКЪТ НА БЪЛГАРСКАТА ДЕМОКРАЦИЯ
     (Из книгата "Цената на изборите") 
     
     
     Петър Първанов СТИХОТВОРЕНИЯ 
     Пламен Киров СТИХОТВОРЕНИЯ 
     Иванка Денева ПРАГОВЕ 
     Велин Георгиев СТИХОТВОРЕНИЯ 
     Денчо Славов ГРАДИНКАТА. Разказ 
     

      ЛИРИКА И САТИРА 
      ОТ ГЕОРГИ КОНСТАНТИНОВ 
     

      ГОЛЕМИЯТ БЪЛГАРСКИ 
      ПИСАТЕЛ АНТОН ДОНЧЕВ 
      НА 80 ГОДИНИ 
      Силвия Проданова ВЪЗГЛЕДИ ЗА ЦВЕТАН 
      СТОЯНОВ. Есе 
      Генчо Витанов МИТАРСТВАТА НА ГАНЧО 
      САВОВ. 80 години от рождението му 
     

      Илия Пехливанов ОТ ПРЕСЛАВ ­ В ОХРИД.
      1100 години от кончината 
      на Св. Наум Преславско-Охридски  
     

      Продрум Димов ЩЯХМЕ ЛИ ДА ИМАМЕ 
      ВАПЦАРОВ БЕЗ БОЙКА? 
     

      ПРОЗАТА НА СИЛВИЯ 
      ШЕДЛЕЦКА 
      (в превод на Пламена 
      Баженова) 
     
     
     



     

    ИКОНОМИКАТА - ИЗКУСТВО НА ЖИВОТА
     

    Колежът по икономика и администрация 
    предлага фундаментални знания 
    и образование, съответстващо на новите условия 
    и изисквания

    Проф. д.и.н. Тончо Трендафилов -
    Председател на настоятелството 
    на Колежа по икономика и администрация - Пловдив

    Колежът по икономика и администрация - Пловдив е поредното доказателство за силата на публично-частното сътрудничество в образованието. Мисля, че времето на гарантираната от държавата грамотност мина. Ние живеем във века на нов тип комуникация. Комуникационната революция изисква друг тип образование и в това отношение Икономическият колеж се старае да бъде в крак с времето и да предложи образование, съответстващо на новите условия и изисквания. 
    Той обединява най-интересните сфери на дейност, като започнем от бизнес администрацията, която привлича най-много студенти, преминем през счетоводството и контрола, до маркетинга - регулиращ езика на бизнеса и връзката между потребителите и производителите, и стигнем до икономиката на туризма, т.е. ние обхващаме най-интересните сфери на дейност и с това осигуряваме на практика такава подготовка, която предшества подготовката за учение през целия живот. 
    Мина времето на старата максима "Повторението е майка на знанието" - няма неизменни знания, промяната е ежедневие. Вижте какво става с предлагането на новите стоки на пазара. Днес сте си купили най-съвършената електроника и утре откривате, че има по-съвършена. Надпреварата в този смисъл ни принуждава непрекъснато да усвояваме нови и нови знания, а това на свой ред има своите особености. 
    Какво предлагаме ние на новопостъпилите студенти в Икономическия колеж? Ние предлагаме преди всичко фундаментални знания в три основни направления: икономиката и всички особености на функционирането на икономическата система; управлението с всички негови специфични проблеми, което е в постоянен конфликт с икономиката, защото икономиката е пазарна. А дилемата колко пазар - колко държава непрекъснато създава трудности. Много е лесно да се каже колко е съвършена пазарната система. Вярно е, тя има хилядолетна история, но пазарът е господстваща система два века. И през тези два века пазарът е показал всичките си превъзходства, всичките си силни страни и заложените в него конфликти. Няма нищо по-смешно, когато в учебник за висше учебно заведение прочетете изречение от рода на: "Пазарът е място, където се продават и купуват стоки". Извинете, това може да бъде магазин, но не може да е определение на такъв вид институция като пазара. Пазарът е едновременно механизъм и форма на стопанска дейност. Пазарът е едновременно критика на съществуващите реалности, защото той изпреварва в много случаи административно-управленската система и създава конфликти. Пазарът изпълнява три основни функции, които са прости: комуникативна - връзката на производителите и потребителите; дистрибутивна - разпределението на произведените стоки по направление; и алокативна - в резултат на която бананите от Латинска Америка са на нашия пазар постоянно. Но тези три много елементарни на пръв поглед функции са в основата на много сложната във функционално отношение пазарна система. Именно поради това ние, като преподаватели в КИА, се стараем да съчетаем доброто познаване на пазара като механизъм, неговите функции и формите, методите и начините за съгласуване на принципите на пазарната икономика с управлението. Можем определено да твърдим, че отношението към пазара е водоразделът в икономическата наука: либерали, които фаворизират пазарното саморегулиране, и релевационисти, които си дават сметка, че никога никъде не е имало и не може да има саморегулиращ се пазар. Винаги държавата по някакъв начин е интервенирала. А днес тази интервенция, особено в условията на голямата финансова криза, получи нов тласък. В края на краищата съвършено основателно е хората, които възлагат всичките си надежди на защитата на своите интереси, да се обърнат към държавата и да поискат нейната подкрепа. 
    Какво наблюдавам обаче сега във водещата държава - САЩ? Помислете колко милиарда дава държавата от данъчната си система, за да спасява затънали в спекулативни сделки корпорации. Държавата в този смисъл също обслужва определени интереси и ние трябва да си даваме сметка за това. 
    Аз лично смятам, че Колежът по икономика и администрация е една от рожбите на всички надежди, които храним за нарастващата роля на гражданското общество. Ние сме типичен продукт на гражданското общество и не хленчим за това, че нямаме 20 милиона лева от бюджета, за да напълним аудиториите или за да си водим занятията. Очевидно е назряла потребността от нов подход към системата на образованието и в това отношение ние в КИА следваме правилно избран път. 
    В ръководство на Колежа ние непрекъснато обсъждаме начините, формите, методите как да бъдем в крак с повелите на времето. От тази гледна точка ние сме наистина представители на т.нар. "нова реалност" на модерния капитализъм и си даваме сметка, че всички усилия да се дефинира обществото, в което живеем, досега се провалиха. 
    Спомням си моите дискусии с добрия ми приятел Даниел Бел дали обществото, в което живеем, е постиндустриално. Появиха се най-различни теории и сега се обединяват все повече и повече към т.нар. "нова нормалност", или "модерен капитализъм". Никой не може да предложи идеал на обществото, към което то се стреми, а липсата на идея за бъдещето е свидетелство за криза и ние всички се развиваме под знака на тази невероятна криза. 
    Филип Котлър - най-добрият специалист по маркетинг в света - има една интересна мисъл: "Когато небето е тъмно, ярките звезди се виждат най-добре". Котлър - човекът, който даде образцови книги по маркетинг, учебни пособия и специални разработки, е автор на книгата "Хаотика. Мениджмънт и маркетинг в епохата на турбулентността". Турбулентност - това е епоха на бури и вихри, епоха на обща несигурност. За да излезем от тази епоха и за да свикнем с промяната като ежедневие, ние трябва да имаме достатъчно знания и, което е по-важно, да разберем какво означава човешкият капитал. Съществува тенденция да се слага знак за равенство между човешки ресурси и човешки капитал. Човешки ресурси - дал Бог и все повече, но ресурсите не са човешки капитал. Човешкият капитал - това е висококвалифициран специалист със знания и умения, които го правят умен и го привличат към водещите, преуспяващите фирми. С него флиртуват, човешкият капитал не принадлежи на фирмата, той е висше достойнство, което определя оценката за личността. През всички години, в които съм бил преподавател, винаги съм има един апел към студентите: използвайте пребиваването си в Колежа, за да формирате у себе си качествата на човешкия капитал. Качествата на човешкия капитал са отворили път за реализиране на амбициозни цели и задачи. Преуспели личности са тези, които умеят да формулират целите и непрекъснато да правят движение от целта към настоящето, да преценяват доколко настоящето помага за реализацията на техните цели, да мобилизират силите и да не изпускат пътеводната звезда, крайната цел. 
    Негово Величество Учителят вече също има по-научно значение. Училището е необходимо особено в началните фази, но състоянието му сега е такова, че ние трябва да поправяме грешките на лошото начално образование. Не искам да кажа, че висшето образование е безупречно и че неговите програми са в крак с изискванията на времето, но във всеки случай ние, като висше училище, се стараем наред с основните знания, които сме длъжни да предложим на студентите, да коригираме и огромните недостатъци в тяхното обучение в предшестващата фаза. Да ги научим, че изкуството на живота е в това да умееш да съчетаваш приятното, забавното с необходимото, разумното и рационалното. 
    Пазарната икономика има два могъщи инструмента. Единият е парите - с хилядолетна история, а другият е цената - с нейната ориентираща сила. Винаги казвам на моите студенти, че тези два инструмента на пазарната икономика непрекъснато ще им създават проблеми. Че ако станат роби на манията, на алчността да увеличават непрекъснато парите, ще изпаднат в положението на онези свръхбогати хора в Англия, които напоследък пишат книги една след друга и създават фондации за образование, защото си дават сметка, че в тази епоха на турбулентност образованието е спасителният клапан. Сигурен съм, че онези от студентите ни, които успеят да усвоят елементарната логика на това време, ще преуспеят.
    Колежът по икономика и администрация в Пловдив - лидер в колежанското образование
     

    Колежът по икономика и администрация (КИА) - гр. Пловдив, е едно от най-младите висши училища в България. Създаден е с Решение на 39-ото Народно събрание, обнародвано в брой 97 на "Държавен вестник" (4.IХ.2003 г.).
    Идеята за създаването на Икономическия колеж възниква в началото на 1999 г. сред група видни преподаватели и учени, които повече от десетилетие работят в сферата на частното висше образование в България. Те стават учредители на Колежа, като решението произтича от обективната потребност на Пловдив и региона от обучение на специалисти в областта на управлението, икономиката, финансите, туризма и др.
    След като българският парламент разкрива самостоятелното частно висше училище "Колеж по икономика и администрация", през 2006 г. КИА получава и институционална акредитация от Националната агенция по оценяване и акредитация. През същата година Колежът става първото висше училище в Пловдив, на което е присъден Сертификат за качество EN ISO 9001:2000.
    Високите постижения, които Икономическият колеж постига в кратката си история, изцяло са основани на модерната философия за развитие на частното висше образование в България, което се опира на високото качество, социалната насоченост и иновационните технологии. Това е безалтернативна стратегия за развитие, която ще продължи да се прилага и усъвършенства чрез нови, още по-модерни форми за стимулиране на студентското мислене и труд.
    Благодарение на всичко това на 1.VII.2010 г. Колежът по икономика и администрация - Пловдив, получи нова институционална акредитация за максимален 6-годишен период от време. Това означава, че висшето училище може да продължи да обучава кадри до 2016 г. Документът се издава от Националната агенция по оценяване и акредитация. С новата оценка се признава доброто ниво и качество на обучението в Колежа, както и съответствието на цялостната му структура и дейност със Закона за висшето образование и държавните изисквания. Оценката, която Колежът получи, е една от най-високите, давани на подобен род висши училища у нас. През 2010 г. Moody International присъди на КИА и нов сертификат за качество - EN ISO 9001:2008.
    От учебната 2010/2011 г. студентите на Колежа вече се обучават в нова, свръхмодерна и мащабна учебна база, разположена на бул. "Кукленско шосе", 13 в Пловдив. Сградата, чиято разгъната застроена площ надхвърля осем хиляди квадратни метра, разполага с модерни аудитории и семинарни зали, оборудвани с най-съвременни информационни и иновационни технологии, компютърни и лингвистични кабинети. Базата е построена за рекордно кратки срокове - 10 месеца, и се състои от 4 самостоятелни корпуса, които включват аула, 6 големи аудитории, 12 семинарни зали, 4 компютърни, 2 лингвистични кабинета и др.
    Тук функционират и единствените по рода си в България специализирани зали по хотелиерство, ресторантьорство, криминалистика и др. В сградата едновременно могат да се обучават над 2000 студенти по седем специалности - "Бизнес администрация", "Счетоводство и контрол", "Финанси", "Икономика на туризма", "Маркетинг (реклама и PR)", "Мениджмънт на обществения ред" и "Икономика на сигурността". Оборудването на Икономическия колеж е последна дума на техниката, а информационните технологии са толкова модерни, че всеки един студент от всяка точка на света може да комуникира с Колежа, да провери резултатите от изпитите си и т.н. Настоящата материална база е уникална по рода си в България, която е строена в условията на българския преход към демокрация и пазарна икономика. Тя позволява в нея да се провеждат не само занятия и научни конференции, но и бизнес форуми и всякакви други подобни събития. Аулата на КИА може да побере над 350 души. За тази своя инвестиция Колежът по икономика и администрация - Пловдив, получи приза "Инвеститор № 1" в сферата на културата и образованието на Десетия годишен конкурс "Бизнесмен на годината", който отличава водещите мениджъри и фирми в Пловдив и региона.
    КИА предлага и професионални извънколежански форми на обучение (специализации), които са разработени по специални програми от наши и чуждестранни експерти. Целта е студентите да придобият нови, съвременни знания и практически умения в избраната от тях научна област. В профилираните извънколежански форми могат да се обучават и външни лица, за което Колежът има разработени съответни планове и програми.
    В Центъра за професионално обучение към Икономическия колеж всички студенти и специализанти имат възможност допълнително да преминат обучение с цел квалификация и преквалификация по различни специалности.
    Колежът по икономика и администрация осигурява високоефективно и качествено образование на своите студенти, които след тригодишно обучение получават първата образователно-квалификационна степен "професионален бакалавър".
    На 22.VII.2010 г. след решения на Съвета на КИА и на Академичния съвет на УНСС беше подписан договор за цялостно академично сътрудничество. Партньорството е в съответствие с основните клаузи на Закона за висшето образование и на новия Закон за академичното развитие на кадрите. То е на принципа на публично-частното партньорство, което се прилага за пръв път в областта на висшето образование у нас. Сътрудничеството е във всички възможни академични направления - обучение на студенти на УНСС в Колежа, интегриране на кадровия потенциал на двете висши училища, разкриване на конкурси на Колежа в УНСС, унифициране на учебни планове и програми, задълбочаване на научноизследователската дейност и т.н. Това означава, че от учебната 2010/2011 г. студентите в Колежа се обучават под шапката на УНСС и ще получават диплома за "професионален бакалавър" от УНСС и КИА.
    За осъществяването на това отговорно съвместно обучение Колежът има огромен потенциал, тъй като освен новата учебна база във висшето училище работи и изключителен преподавателски състав, в който само хабилитираните преподаватели са над 100 души. По силата на този договор от тази учебна година в Колежа стартираха и престижни магистърски програми, насочени както към професионалните, така и към академичните бакалаври. Обучението за професионални бакалаври, завършили своето колежанско образование, е по специалностите "Бизнес администрация", "Здравен мениджмънт", "Маркетинг", "Счетоводство и контрол", "Публични финанси", "Управление на човешките ресурси" и "Аграрен бизнес". Магистърските степени за академични бакалаври пък са по специалностите "Публична администрация", "Бизнес икономика", "Корпоративна сигурност", "Икономика на търговията" и "Приложна политология".
    Икономическият колеж е известен и със своята социална програма, която е внедрена тук за първи път у нас. От следващата учебна година ще започне да функционира и Национален център за безплатно обучение. Благодарение на него до 100 деца в неравностойно положение от домове от цялата страна ще се обучават в новата сграда изцяло за сметка на Колежа.
    Висшето училище има успешно функциониращ и много ефективен Кариерен център, който позволява висока степен на реализация на кадрите. В резултат на това до 70% от бившите студенти на Колежа работят като специалисти в едни от най-големите предприятия, банки и фирми в региона.
    Основните принципи в стратегията за управление и развитие на Колежа по икономика и администрация - Пловдив, са качеството на обучението и непрекъснатият процес за достигане на европейските образователни стандарти. От една страна, това защитава интересите на студентите, като гарантира високо качество на обучението и легитимност на дипломата при завършване; а от друга, тази философия на управление гарантира модернизирането на българското висше образование, което има потенциал да бъде реален конкурент на най-добрите европейски колежи и университети.

    ПРАЗНИКЪТ НА ИКОНОМИЧЕСКИЯ КОЛЕЖ - ВЪЛНУВАЩО СТУДЕНТСКО СЪБИТИЕ
     

    Празникът на Колежа по икономика и администрация в Пловдив е вълнуващо събитие, което очаквам с огромно нетърпение всяка година. Тогава се организират т. нар. Майски тържества и колежът заживява с нов и много вълнуващ ритъм. Навън е пролет, слънцето свети, всичко се е раззеленило, а студентите са шумни и нетърпеливи. Коридорите и аудиториите са пълни с весели колеги, които очакват с вълнение да се включат в множеството събития, които колежът организира. 
    Тази година Майските празници на КИА бяха по-тържествени от обикновено, защото влязохме в нова, високотехнологична сграда и се почувствахме в пълния смисъл на думата европейци. Новата учебна база е като замък - всичко е толкова просторно и модерно. Библиотеката вече е по-пълна и цялостна, аудиториите са амфитеатрални и функционални, повечето неща за обучението ни се прожектират на плазми. Навсякъде из сградата има уайърлес и можем да ползваме необходимата ни информация в интернет. Влезеш ли в аудиториите, не можеш да не останеш възхитен от удобствата и перфектния вид на учебните зали. Ние сме най-хубавото училище в Пловдив, наистина. Новата сграда ни дава неограничени възможности да се обучаваме по най-съвременните технологии. А едно от най-големите удобства дава студентската информационна система. Чрез нея можеш да получаваш пълна информация за своите оценки, изпити и програми. 
    Началото на Майските празненства започна с футболния турнир. Състезанието е традиция за Колежа - провежда се всяка година и е в рамките на 2 дена. Тази година бяха сформирани общо 8 отбора от навити колежани, а мачовете играхме на близкия модерен спортен комплекс. Нашият отбор остана втори и купата отиде при други, но това не беше толкова важно. Важното беше, че всички се борихме мъжки и се държахме спортсменски. Въпреки че не взехме купата, за всички студенти имаше предметни и парични награди от ръководството на КИА. 
    И тъй като сме бъдещи академици, след оспорваните студентски мачове Майските тържества продължиха със серия научни инициативи и семинари. Те съвпаднаха и с Дните на отворени врати на колежа. Тогава ни идват на гости много изтъкнати личности от политиката и икономиката, водят семинари, а после се срещат с нас и обсъждаме проблемите на младите хора у нас. Тази година на гости на Колежа беше евродепутатът Станимир Илчев. Той изнесе лекция на тема "Ролята на България в Европейския парламент", но отделно студентите го затрупаха с въпроси по актуални събития от вътрешнополитическия и икономическия живот. 
    След него ни посети и генералният консул на Турция в Пловдив Джюнейт Явузджан. Разбрахме, че на официалната среща с директора на КИА е било обсъдено партньорство по европейската програма "Еразъм" и стажове на студенти в турски фирми. Всички колеги много се зарадвахме на прекрасната възможност да придобиваме практически опит както в България, така и в чужбина.
    Тази година по време на Майските празненства членовете на Студентския съвет бяха поканили на гости и представители на всички висши учебни заведения от Пловдив, за да разгледат новата ни сграда. Освен че бяха избрани участници в студентския конкурс "Мис и мистър Академика - Пловдив", в същия ден всички студенти, които посетиха Колежа по икономика и администрация, попълниха специално подготвена анкета на тема "Има ли корупция във висшето образование". Анкетата имаше за цел да състави по-пълна картина на висшето образование у нас и в частност в Пловдив.
    Кулминацията на Майските празненства в КИА е на 11 май. Този ден е официалният празник на Колежа и по традиция всички преподаватели и студенти поднесохме венци и цветя на паметника на братята Кирил и Методий в Пловдив. Беше много тържествено и красиво. На същия ден вечерта - пак по традиция - беше организирано и факелно шествие на студентите от КИА. На него с факли в ръце ние минахме по Главната улица на Пловдив, а огънят, който носихме, беше символ на будната ни гражданска съвест и на онази искра на знание и мъдрост, която е запалена от миналите поколения, а ние няма да оставим тя да изгасне.
    След факелното шествие всички бяха много развълнувани, а студентите с нетърпение чакаха и следващата изненада за вечерта - дискотеката. Тогава наистина купонът беше много пищен, всички танцуваха и се веселяха до зори. Тази година специален гост на нашата дискотека беше и втората подгласничка на Мис "България 2010", която се оказа студентка в нашия колеж.
    Радвам се, че съм част от Колежа по икономика и администрация. Тук намерих добро образование, прекрасни преподаватели и верни приятели. Ще ми е мъчно, когато някога ще трябва да го напусна. Но това няма да е скоро, защото това лято Колежът по икономика и администрация и Университетът за национално и световно стопанство подписаха договор за цялостно академично сътрудничество. По този повод в нашия колеж стартираха и много престижни магистърски програми, така че оставам.

    Димитър Шамбуров
    III курс, специалност "Счетоводство и контрол"
    Колеж по икономика и администрация - Пловдив

    СИРАЦИ УЧАТ БЕЗПЛАТНО В КОЛЕЖА 
     

    Колежът по икономика и администрация е едно от първите частни висши училища в страната, което прилага специална социална програма спрямо своите студенти. Икономическият колеж предлага преференциално обучение на по-ниски социални такси за социалнослаби студенти срещу представени документи. Около 5% от учащите се в момента студенти на КИА ползват тази социална придобивка. 
    Воден от своята мисия и разбирания за ценността на висшето образование и необходимостта от него, както и заради осигуряване на по-широк достъп до информация и знания, Икономическият колеж предлага прием и напълно безплатно обучение на студенти - кръгли сираци - от домовете за отглеждане на деца, лишени от родителска грижа. Към настоящия момент по тази част от социалната политика на Колежа се обучават общо 15 сираци от социални домове от цялата страна. 
    В изпълнение социалната програма и съобразно договора, сключен между Икономическия колеж и Министерството на вътрешните работи, от 2008 г. до момента във висшето училище безплатно са приети и се обучават и 3 деца на служители на МВР, загинали при изпълнение на служебния си дълг. Колежът осигурява и 75 % намаление на годишните такси за студенти, които са деца на служители на МВР със затруднени финансови възможности. Пълните отличници, които отговарят на посочените социални условия, се освобождават от такси за обучение.   
    В КИА има и социални облекчения за най-добрите студенти отличници. На тях се отпускат стипендии от бюджета на колежа. Всички студенти получават за голяма част от изучаваните дисциплини и безплатни учебници, написани от учредителите на Колежа, които представляват около 10% от всички учебни пособия през целия курс на обучение.
    Посочените социални предимства нямат аналог в частното висше образование в България, тъй като разходите за тях са от бюджета на КИА, без да се разчита на допълнителни спонсорски или други финансови средства.
    Социалната програма на Икономическия колеж в Пловдив ще бъде разширена през следващата учебна година. Ръководството на КИА има идея да създаде Национален център за безплатно обучение, изцяло за сметка на Колежа. Благодарение на този център и на уникалната учебна база, която висшето училище притежава, до 100 деца в неравностойно положение от домове от цялата страна ще се обучават в КИА при различни преференциални условия, повечето от които напълно безплатно, т. е. изцяло за сметка на Колежа. 

    КИА
    ДА СЕ ОТЪРСИМ 
    ОТ АРХАИЧНИТЕ 
    МЕТОДИ
     
     

    (Разговор с доц. Георги Манолов - 
    директор на КИА - Пловдив)

    Доцент Манолов, Вие сте основател и директор на Колежа по икономика и администрация в Пловдив - едно от най-младите висши учебни заведения в страната, което съществува от ноември 2003 г. Как се роди идеята? Кои бяха "подводните камъни" при създаването на Колежа?

    Идеята за създаване на Колежа се роди, след като едно "демократично" правителство реши да закрие центровете за изнесено обучение във висшите училища. Тогава решихме да подготвим проект за частен колеж по икономика и администрация, който е дело на група учредители-ентусиасти, състояща се от учени и бизнесмени. Проектът беше изготвен бързо, получи висока оценка от Агенцията по акредитация и оттам нататък цели две години "заскрибуца" по бюрократичните коридори на властта. Разбира се, не без "помощта" на "приятели" и конкуренти, които здраво стискаха в ръцете си унищожителния кинжал на посредствеността... Но въпреки всичко на 4.ХI.2003 г. българският парламент легитимира Колежа, за което съдействаха и няколко високоерудирани и милеещи за образованието депутати от всички политически сили, на които искрено искам да благодаря.

    От началото на XXI век човечеството е в преход към ново състояние, инициирано от шоковото въздействие на информационното общество, на глобализацията и интернационализацията на световната икономика, на новата философия за образованието. Какви нови знания и квалификация, креативни и практически умения според Вас са необходими при реализацията на отделните професии днес?

    Трудно е да се дават точни рецепти за знанията, квалификацията и уменията, които трябва да получават студентите в днешния непрекъснато променящ се глобализиран свят. Очевидно е обаче едно: висшето образование се нуждае от коренни промени в съдържанието на учебния процес, в обновлението на преподавателския състав, в модернизирането на учебно-материалната база и т.н. Тоест, за да има качествено висше образование и "конвертируеми дипломи" на нашите колеги в Европейския съюз, ние се нуждаем от цялостна стратегия за развитие на образованието у нас. Това трябва да бъде дългосрочна държавна стратегия, която ще даде възможност за мобилна и ефективна еволюция на образователните процеси в страната, които в обозрими перспективи ще трасират пътя за приложение на европейските образователни стандарти. Без такава стратегия никаква "икономика на знанието" и обучение през целия живот в каквито и да е професии не биха могли да се реализират, тъй като ще липсват елементарни условия за това. В противен случай в България ще продължават да се "развъждат" университетчета и колежчета в какви ли не градчета и паланки, които било в порутени сгради и складове, било в детски ясли и градини гордо ще се пъчат, че обучават студентите в духа на Лисабонската стратегия...

    Някои учени днес, като например социологът Ралф Дарендорф, смятат, че посредством обучението следва да се "поддържа и развива конкурентоспособността в джунглата на глобалната икономика". В този смисъл с какво е по-различно Вашето учебно заведение от останалите? 

    Вероятно сър Р. Дарендорф е прав, но може би защото не е виждал "пещерната конкуренция" на български висши училища, която е такава поради една проста причина: не се спазват никакви правила, защото се действа на принципа "колкото по-бързо смачкаш конкурентите, толкова по-добре за теб". Това обаче не е всичко. Има частни висши училища, които, макар да не отговарят на фундаментални изисквания (например необходим брой преподаватели), не само получават измислени високи оценки, но и чрез свои хора в ключови държавни институции (викали им "лобисти"!?!) се себеустройват на топличко и безпардонно хулят неудобните им конкуренти. И точно тук е огромната разлика между нас и тях: ако те се гъчкат в малки градински собички, ние притежаваме нова, супермодерна база за 8 милиона лева; ако те източват "на входа и изхода" един държавен университет, ние работим на равноправна договорна и пазарна основа със съответните висши училища; ако те фиктивно отчитат "голям" брой собствени преподаватели пред институциите, ние просто ги назначаваме на трудов договор в Колежа; ако те манипулират студентите за всякакви измислени такси и даване на пари "под масата" за търговия с дипломи, ние преподаваме модерни знания, за които студентите не дават унизителни рушвети, а сами си изкарват добрите оценки. Такова е нашето професионално и морално верую, от което никога няма да отстъпим. 

    Във Вашия колеж има седем специалности: Бизнес администрация, Финанси, Счетоводство и контрол, Икономика на туризма, Маркетинг (реклама и PR), Мениджмънт на обществения ред и Икономика на сигурността. Какви възможности дава модулният принцип на обучение?

    Отговор: Тези, които добре познават модулния принцип, знаят, че той дава широки възможности за качествено колежанско обучение. Това произтича от факта, че група средни и близки помежду си дисциплини се изучават в един учебен блок (или семестър) с по-голям интензитет като хорариум от часове, след което веднага следват съответните изпитни форми. Така студентите получават по-добра учебна мотивация, понеже се съобразяват с логическата последователност на предметите, което допълнително ги стимулира към трупане на повече знания. Освен това модулният принцип осигурява и повече свободно време на студентите за допълнителна подготовка на различни казуси, разработки, реферати и прочие извънаудиторни форми на обучение, което още повече разширява техния теоретичен кръгозор и подготовка.

    Вярно ли е, че се нуждаем от преход към нов тип обучение - "учене чрез изследване", изчистващо паметта от обучаваните и механично възприети знания, от консервативните знания, от излишната информация и ненужната обременяваща фактология?

    В България, според мен, отчайващо се нуждаем от нов, радикално различен модел на обучение на студентите като същностна част от образователната реформа, независимо дали ще се нарича "учение чрез изследване", или по друг начин. Защото, ако това не стане, ние ще продължим да затъваме в коловозите на миналото, вместо да модернизираме образователните магистрали на бъдещето. Това може да се случи при условие, че променим и като държава, и като народ своето отношение към младите учени и се отнасяме към тях като към творци изследователи, а не като към чираци в науката. Нещо повече - докато не създадем нормални социални условия за младите колеги - съвременни материални бази, прилични жилищни стандарти, високи трудови възнаграждения, никога няма да се отърсим от архаичните методи на преподаване, няма да разберем, че достолепните възрастни професори, колкото и добре да преподават, все пак принадлежат към други времена и епохи.

    Не се ли къса връзката с практиката, когато става дума за обучение?

    Отговор: Това е един от най-болните проблеми на нашето висше образование, защото ние в общи линии даваме добра теоретична подготовка за сметка на занижените практически занимания на студентите. Затова в новата сграда на Колежа пуснахме в експлоатация редица специализирани кабинети по ресторантьорство, хотелиерство, криминалистика и др., в които студентите (без да преповтарят материала от лекциите) практически разглеждат различни казуси по специалността. Към това са насочени и учебни планове, в които през третата учебна година се изучават само дисциплини с практическа насоченост. В процес на преустройство са и задължителните практики в края на втори курс. Най-добрите наши студенти по туризъм например вече стажуват в петзвездни хотели в Турция, други колеги-икономисти - във водещи фирми в Пловдивски регион като "Белла-България", "Винпром - Пещера", "Уникредит Булбанк - клон Пловдив" и т.н.

    Как оценявате образованието в България? Какво ни липсва според Вас? В САЩ например икономическите и финансовите науки се преподават от хора със солиден бизнес, а професорската титла за тях е само за престиж...

    Без да изпадаме в умилително-сладникаво самохвалство, можем категорично да кажем, че нашето висше образование не е българският "Титаник", както някои се опитват да ни убеждават. То не е нито толкова некачествено, нито толкова отдалечено на космически години от европейските и световните стандарти. Но българското висше образование се нуждае от спешно реформиране и модернизиране, което хем да го отвори още повече към света, хем да му даде възможност да запази своите изконни национални традиции. В този смисъл проблемите на висшето образование у нас са твърде много: тотално безпаричие за елементарни неща, да не говорим за научни изследвания; безнадеждно остаряла материална база от времето на "ранния социализъм"; унизително заплащане на преподавателския труд и непрестижност на научната продукция; нерешаване на редица "брадясали" социални проблеми (нестимулиране на младите учени, ниски студентски стипендии, липса на нови общежития и др.); пренебрежително отношение от страна на бизнеса и обществеността към човека на науката, когото често смятат само за "интелектуален дърдорко" и т.н. И още, повечето бизнесмени у нас са твърде далеч от преподавателската практика, защото, първо, никога не са разбирали ролята на науката за бизнеса; и второ, винаги са смятали, че няма по-добра пазарна икономика от далавераджийската и пладнешко-крадливата. Поради това на някои от тях изобщо не са им необходими нито учебни часове и професорски титли, нито дипломи за висше образование, а само безпардонна байганьовска парвенющина.

    Интересувате ли се какво става с Вашите възпитаници след завършване на Колежа? Не се ли създават висши кадри, които се вливат в редиците на младите безработни? Каква е перспективата за тези младежи - безработицата или емиграцията?

    В Колежа сме изградили цялостна система за наблюдение на нашите студенти - от записването в първи курс до тяхното дипломиране. Чрез нея следим как се реализират в практиката всички наши колеги, като с гордост мога да заявя, че ежегодно около 75 % от всички завършили или вече работят, или до три месеца след дипломирането си започват работа. Това е сериозно постижение за младо висше училище като нашето, което освен че ни задължава много, още един път доказва колко голяма е потребността от колежанско образование, тъй като приоритетно готви кадри за дребния и средния бизнес.

    Вие преподавате сравнително нова и модерна специалност - политология. Има ли истински професионални политици в България според Вас и с какво например политик като Атанас Буров (наистина спорна личност!) ги превъзхожда... или те го превъзхождат?

    С риск да бъда по-категоричен и донякъде краен директно ще подчертая, че в България няма истински, т.е. знаещи и можещи, професионални политици, които не само да умеят да управляват, но и същински да милеят за българската държава. Причините за това са много и от най-разнообразно естество - исторически, социални, икономически, политически, личностни и др. Например, вземете въпроса с т. нар. "потомствена аристокрация", чието участие във властта винаги е било резервирано, а в редица случаи и качествено. Днес ние обаче нямаме такава политическа аристокрация, която да генерира политически и други идеи, да участва ефективно в управлението, да излъчва новия управленски елит и т.н. Но като че ли една от тези причини е най-съществена: през последните 20 години не се намери нито един български политик реформатор, който да реализира тежкия социално-икономически преход със своя партия, кадри, съмишленици, екип и др. За сметка на това сме свидетели на изумителен пладнешки грабеж и юнашко крадене от страна на т. нар. "политически и икономически елит", вследствие на което България заприлича като на ошмулена след ядрен удар държава. Тъкмо затова Атанас Буров превъзхожда днешните политически бонвивани в страната, защото за разлика от тях освен че никога не е бил "голтак" в политиката, той винаги е притежавал солидни управленски качества, които сега толкова много и толкова често ни липсват.

    Има ли според Вас разлика между политик и държавник? Колко държавници познавате през последните 20 години в България?

    Разликата между политиците и държавниците е огромна. Първо, политиците са много, а държавниците - малко; второ, политиците случайно попадат в политиката, а държавниците дълго се готвят за нея; трето, политиците не са длъжни да имат множество качества, а държавниците в значителна степен ги притежават; четвърто, политиците невинаги взимат различни политически решения, а държавниците едновременно ги взимат и изпълняват; и най-накрая пето, политиците твърде често правят компромиси с морала, докато държавниците нямат право на това и затова при неморални постъпки често си отиват от властта... Такива са част от разликите между политиците и държавниците, които обаче в българската политическа "корида" изобщо не работят в полза на общото благо и на хората.

    Духовността, общата култура и глобалната етика в общуването с отделните субекти, с институциите и света като че ли днес остават на по-заден план, г-н Манолов. Какво е лично Вашето отношение към духовността и изкуството?

    Духовността и изкуството са деликатна, дори ако искате, строго интимна човешка сфера, в която монополното право принадлежи на Негово Величество Интелекта. Тук никой не може да се меси, да се бърка, а още по-малко да командва или да повелява. Човешкото мислене и интелект са висша проява на изтънчена и фина душевност, на която никакви закони не могат да влияят, тъй като иде реч за индивидуални качества и особености. Това е и една от причините комуникацията между хората на изкуството и институциите да е трудна. Голяма част от държавните чиновници дори не могат да се докоснат до разбиранията на твореца, защото са духовно бедни и подхождат бюрократично, буквоедски и сирахомилски. Ето защо винаги на хората на изкуството, литературата, науката и образованието трябва да се гледа като на титани на духа, а не като на електорални единици, мигом запокитени в небитието след поредните избори. Но може би едно нещо най-после ясно трябва да разберем: държава, в която интелектуалците приличат повече на опърпани клошари, отколкото на изящни творци, е държава без бъдеще, държава, обречена на забвение от света, от народа и от Господа...
     

    Блиц-анкета

    o Роден съм, за да побеждавам.
    o Философията в живота ми е: Вечно не мога да съм първи, но винаги се стремя да съм първи.
    o Мразя най-много дребните душици, подлеците, некадърниците и лицемерите, изповядващи "принципа": "С пълзене!" - извика малката гадинка и продължи да пълзи нагоре."
    o Бил съм "на гребена на вълната", когато трябваше да отстъпя.
    o Най-голямата грешка, която съм допуснал, е гласуване на безгранично доверие на човек предател.
    o Политиката е вечна, политиците си отиват.
    o Изкуството възпитава в красота, нравственост и добродетелност.
    o Обичам да чета книги с лист и химикалка.

    Разговаря: Илеана Стоянова

    Визитка

    Доцент Георги Любенов Манолов е роден на 30.XI.1958 г. в София. Доктор е на политическите науки. Завършва висше образование в ПУ "Паисий Хилендарски".
    Работи последователно като асистент в ПУ "Паисий Хилендарски" и като доцент и доктор в ЮЗУ "Неофит Рилски" (в Центъра за обучение - Пловдив). Понастоящем е директор на Колежа по икономика и администрация - Пловдив, към УНСС - София, и е един от неговите съоснователи. Чете лекции по политология и политически маркетинг като щатен преподавател в УНСС - София.
    Доц. Георги Манолов има над 150 научни и научнопопулярни публикации в страната и чужбина. Той е автор на 12 монографии и учебници. Работи в областта на теорията на политиката, елитарните теории, политическите системи, политическия маркетинг, политическия имидж, предизборните кампании, финансирането на партиите и др.
    Експерт е по политически маркетинг, политически имидж и предизборни кампании; по изготвяне на имиджови стратегии за предизборни кампании; по разработване на предизборни платформи и кампании на национално и местно равнище; по предизборни екипи при организация, подготовка и провеждане на политически кампании.
    По-важни негови монографии са: "Сталинизмът като модел на тоталитарно общество" (1995 г.); "Възникване и развитие на идеите за елита през древността и Възраждането" (2000 г.); "Предизборната кампания - теории и практика" (2001 г.); "Българският преход: политически митове и реалности" (2004 г.); "Политическият имидж - формулата на успеха" (2005 г.); "Политическият пазар", том I и II (2008 г.); "Цената на изборите, или как партиите си купуват властта" (2009 г.); "Държавата - теории, функции и структура" (под печат).
    Студии: "Изборите и кампаниите: същност, стратегии и концепции" (2003 г.); "Политическите пари" (2000 г.); "Проблеми на политическия маркетинг" (съставител и редактор - доц. дпн Георги Манолов)
    Учебници: "Политология" (2008 г.); "Политически маркетинг" (2009 г.)
     

    ЕДНО ПЪТУВАНЕ 
    КЪМ ИСКРАТА НА СЪТВОРЕНИЕТО
     

    Ако пристигнете в Пловдив на автогара "Юг" и се отправите към южната индустриална зона на града, няма да ви посрещнат емблематичните тепета, нито харизмата на Стария град. С такава нагласа тръгнах и аз към Колежа по икономика и администрация. Адресът и номерът - особени - "Кукленско шосе", 13. Дали пък фаталната цифра не е предопределила трънливия път, който е трябвало да извърви училището и ръководството му, за да го превърнат в бижу отвъд границата на видимото, където се отглежда надеждата - сплав от фантазия и академизъм.
    Вървя по шосето, което отвежда към известното с черешите си село Куклен. В двете посоки фучат автомобили, а отстрани се редуват сиви и грохнали от годините постройки. Работилници, фабрични халета, тук-там щъкат работници. Лъчите на слънцето сякаш се пречупват в потъмнелите покриви и провисналите стрехи. От гледката лъхат умора, тъга и някакво безвремие.
    Предварително знаех, че колежът е инвестирал милиони левове за строеж на нова сграда и че това е единственият случай на такова начинание от промените насам. Знаех, че е получил престижна бизнес награда в областта на културата, здравеопазването и образованието. И толкова. Не предполагах, че ще ми се наложи да разгадавам очевидното, да извървя пространство между мечтите и истината, че тук рисуват бъдещето по свой образ и подобие, че щях да изживея празник за очите и душата.
    Улисан в мислите си, някак изведнъж се озовах пред колежа. Не вярвах на очите си. Дали не е мираж това, което виждах? Бегло си помислих за контраста, с който се сблъсква пътникът пустинник, когато стигне до оазис. Сякаш някой с магическа пръчка бе изтрил сивотата и прихлупеността на отминатите сгради. Стоях онемял пред иначе неголямата фасада на колежа и се питах откъде идва това излъчване на монументалност и модерност. Мислех си и за друго. Няма начин да не се превърнеш в рационалист за разлика от емпириците, които отричат обективността на сетивата. Раздвижената хармонична архитектура от стъкло и метал наистина доминираше и задържаше погледа. Впечатлих се по-късно от тези невероятни, почти 9000 кв.м застроена площ и четири корпуса. Още не подозирах за голямото приключение, което ме очаква, за вдъхновението в делника, за онази поезия без думи, която щеше да ме покори.
    Удивлението ми продължи, когато съзрях пред входа, сред зелената, грижливо поддържана трева археологически отломъци от камък. Съзрях капители, основи на колони, фрагменти от фризове и какво ли още не. Впоследствие щях да узная причината за тази странна сбирка. Някога на мястото, където сега е колежът, имало машиностроително предприятие. Преди години градският археологически музей поради липса на място за експониране разпратил по фабрики и заводи отломъците от миналото. Хрумна ми, че може би е било почин за внедряване на културата сред работническата класа. Щях да видя каква е съдбата на тези артефакти в околността - захвърлени в треволяка и полузатрупани с пръст, на път отново да се върнат в земята, откъдето са извадени. Тук, в колежа, измили каменните отломъци, подредили ги с кран, спретнали зелена морава, за да се открояват и напомнят на пришълеца, че сме тръгнали от античността, а и да подскажат за богатата история на града. Подписали дори договор с музея за стопанисването на фрагментите.
    В сградата ме въвежда доц. Георги Манолов - директорът. Има хора, които не може да не ти направят впечатление, с които няма как да си стиснете ръцете и да ги отминеш, които остават в душата ти, без да знаеш защо. Те не говорят за себе си и дори не допускат, че са различни, нестандартни. Такъв е доц. Манолов - енергичен, отривист в жестовете си, открит. Бърза да сподели, че вижда колежа не само като образователна институция, но и като културно средище. Ще се издава студентски вестник, ще има собствено телевизионно студио, общежития, изложбени пространства, наситени с изкуство, настроение и духовност. Съграденото, казва той, си има съдба като човешката и тя не може да бъде променяна, каквото и да се прави. Директорът възприема сградата като живо същество, което се ражда, развива се, вписва се в социалната среда.
    Вървим по коридорите, които отначало ми напомнят лабиринта на минотавъра от митологията, само че тук интериорът излъчва хармония, чистота и спокойствие, и няма начин да се изгубиш, защото тук те посрещат с уважение, като скъп гост, независимо какъв си. Минаваме покрай компютърните и лингвистичните кабинети, интернет залите, през аулата с 350 места. Разбирам, че тук не си правят илюзията за пътя към просветлението и просперитета, който не е прав и еднопосочен, че стореното има продължение, че смятат съвсем сериозно да приютят слънцето в тази сграда.
    Доц. Манолов разказва за далечната 2003 г. и за онзи 4-ти ноември, когато колежът е придобил държавна легитимност, а аз си мисля, кой знае защо, за единадесетото число, което навява някаква безличност, притиснато между десетката и дванадесетицата. Месецът пък олицетворява онова безвремие между пъстрата есен и бялата зима. Няма и много празници през ноември. Сещам се, че единадесет може да се свърже с "Аполо-11", когато хора стъпиха на Луната, и с една позабравена песен на "Грейтфул Дед", чието заглавие е "Единадесет". Спътникът ми се смее от сърце на споходилите ме асоциации, като казва, че никой не може да си избере родителите и времето за раждане, така е и с колежа.
    Кабинетите и аудиториите по бизнес администрация, счетоводство и контрол, финанси, икономика на туризма, маркетинг, мениджмънт на обществения ред и икономика на сигурността са обзаведени по последна дума на презентационната техника - видеостени, мултимедии, синхронизирани автоматично. Без да искаш, оставяш всякакви предубеждения или резерви отвън. Тук няма почва за дребни съображения или съмнения. Тук чертаят новите измерения на академизма.
    Озоваваме се в просторно фоайе, където е подредена фотоизложбата "Пловдив - духовната столица на България". Тук се провеждат премиери на научни издания, четения, рецитали. Изложени са награди, получени от колежа. С изненада научавам за обявен поетичен конкурс - "КИА търси таланти", за традиционното факелно шествие по повод 11-ти май. Пространството, където сме, не само показва Пловдив като духовно средище, но и само се афишира като такова за колежанската култура и за културата на висшите училища под тепетата.
    Продължаваме обиколката в лабиринта на изненадите. Оказва се, че за студентите - сираци и деца на пострадали служители от МВР, обучението е безплатно. Учебниците и учебните помагала по някои предмети също са безплатни. Има стипендии за отличниците от евросоциалните фондове. Административното обслужване е компютризирано. Пред нас пробягва момиче с ветреещи се коси, напращяло от младост и обещания за утре. Очите и лицето на студентката са полудели от радост и одухотвореност. Минава време, докато се опомня.
    Наскоро колежът се интегрирал с Университета за национално и световно стопанство, като запазил напълно самостоятелността си, но придобил възможност да провежда обучение по магистърски програми за университетски бакалаври. Получил също нова, по-висока акредитация за следващите шест години.
    Още Волтер твърдял, че за да ръководиш, не трябва да си изключителен, но е необходимо да имаш широки познания, усет към новостите, да виждаш мисията си години напред. Такива са преподавателите, служителите и тяхното ръководство, в което фигурират такива ерудити като доайена проф. Тончо Трендафилов. Убеден съм, че бъдещето на тази образователна обител е гарантирано поради разнообразието от гледни точки, мнения и възгледи. Тук е налице онази сплав - от сближаване на академичното знание със самото правене на знанието. Девизът на Колежа по икономика и администрация не е случаен - "Качество, интелигентност, академизъм".
    Как да си тръгнеш оттук машинално, без да се замислиш, без емоция? Невъзможно е поради духовния заряд, с който си облъчен, поради енергията и позитивизма, които са те омагьосали. Получило се е онова единение, при което, иначе непознати, дотолкова се сближават, сякаш са общували от минали времена, и неусетно започват да мечтаят за следващи срещи.

    проф. Йордан Калайков
     

    Амбицията на България 
    е да стане модерна 
    туристическа страна
     

    Разговор с проф. д.т.н. Стамен Стамов, 
    катедра "Хранене и туризъм" в КИА - Пловдив

    *
    "Изкуството е моята несподелена любов" - 
    твърди професорът.
    *
    Туризмът е понятие, което асоциира положителни емоции - море, планина, природа, релакс и т.н. Въпреки това той е изключително тежка професия, във фокуса на която стои човекът. Той е индустрия, която сбъдва мечтите на хората...
    Г-н Стамов, дават ли си сметка вашите студенти с какво се захващат, когато започват курса на обучение по туризъм в Колежа по икономика и администрация?
    Защо "тежка професия"? Аз ще кажа: "Туризмът е много интересна професия". Най-малко поради това, че сбъдваш мечтите на хората, както казвате. Работиш с хора, на които трябва да доставиш удоволствие, да ги заредиш с позитивни впечатления, които дълго да помнят с усмивка. Спомням си мотото на водещ наш туристически комплекс - нашата философия е: "Щастливи туристи, обслужени от щастлив персонал". Показателно е. За студентите, идващи в колежа - още на първата си лекция аз им говоря за професията "туризъм". - Обичам да говоря за това - та нали целия ми живот е минал "в туризма". Аудиторията е шарена, но се надявам и вярвам, че в края на беседата вече повече са тези, които са разбрали с какво се захващат. Желанието ми е по време на курса да приемат с обич тази чудесна професия и аз се старая да дам всичко от себе си, за да го постигна.

    Как е структурирана образователната система и какви знания придобиват студентите; какво умеят, когато излязат извън студентската площадка, намират ли си работа?
    Мога да взема отношение по образователната система, касаеща само професионално направление "Туризъм". Предварително искам да кажа, че познавам тази система у нас много добре - преподавам в КИА, преподавал съм в наш университет такива дисциплини цели 40 години; отлично познавам работата на други висши училища, обучаващи кадри за туризма. Казвам всичко това, не да се самоизтъквам, а за да съм убедителен, че всичко, което ще кажа, е точно.
    Ще коментирам образователната система и дейност само в Колежа. Учебният план по туризъм, претърпял във времето няколко задълбочени, аналитични и позитивни промени, сега отговаря напълно на целите и задачите на КИА за реализиране на едно модерно и на високо ниво обучение. 
    За учебния план. Съставен е на база на премерена професионална методична последователност - от общообразователни дисциплини към профилиращи; с необходимия баланс на теоретично-практическо обучение и все повече извънаудиторна ангажираност. В него е включена и системата за натрупване и трансфер на кредити. Има както задължителни, така и достатъчен избор от "избираеми" и "факултативни" дисциплини. Учебният план е съставен след запознаване и анализиране на някои чуждестранни планове и програми, както и такива на нашите университети с обучение по същото професионално направление. Съставен е след проучване мнението и претенциите на представители на туристическия бизнес. В него са включени достатъчно профилиращи дисциплини, насочени към туристическите дейности и обекти, съгласно действащия у нас "Закон за туризма" "Хотелиерство", "Ресторантьорство", "Туроператорска и агентска дейност", "Екскурзоводство и анимация", както и дисциплините по специализираните видове туризъм - "Селски", "Винен", "Екотуризъм", "Културен".
    За учебните програми. Те са модерно структурирани. Почти всички дисциплини ползват съвременни средства за предоставяне на учебния материал - интерактивни средства и мултимедийни продукти; слайдове за шрайбпроектор; CD- и DVD-материали и видеокасети за ТV; учебни филми; Internet-портали; други. Упражненията са подразделени на (а) Семинарни (провеждат се под различна форма - ситуационна игра; обсъждане и анализ на задача; дискусии по предварително зададени теми) и (б) Практически (провеждани в учебни лаборатории или реална среда). Освен традиционните форми на изпит - "писмен", някъде оценката се допълва с тестове, курсов проект, теза, презентация и други модерни форми.
    Презентации от студентите. В КИА все повече се утвърждава практиката за възлагане на теми (курсови задачи, казуси, проекти) за самостоятелна разработка, макар и с определена група от по-силни студенти, по доста дисциплини. Разработваната тема е по определен индивидуален план, представена в обем от 20-30 печатни страници и СВ-носител; защитавана е публично от студента (пред преподавателя и колегите си), чрез презентация на мултимедия.
    Студентите са осигурени с необходимата литература по всички дисциплини. Учебниците са в библиотеката или в книжарницата на Колежа; някои от учебниците са безплатни. Заслужава да се отбележи (защото това говори за качество на учебния процес), че преобладаващата част от учебниците и учебните помагала са с автори - преподавателите по съответната дисциплина. Като силен актив може да се добави и това, че някои от учебниците са утвърдени от МОН за професионалните гимназии в страната, обучаващи по направление "туризъм". По учебници, с автори преподавателите в КИА учат и други висши училища в страната. По някои дисциплини са разработени лекционни мултимедийни материали и са "качени" във виртуалната библиотека на Колежа и могат да се ползват дистанционно от студенти на КИА.
    И още - преподавателите водят по 2 дисциплини, по които са най-силни. Извеждат ги на високо ниво, при стриктно спазване на учебната дисциплина. Защото познавам пловдивски университет, в който преподаватели по същото професионално направление водят по 7-8 дисциплини, някои от които им са за първи път; като прибавим, че ходят и на други места да преподават (дори при "конфликт на интереси") - за какво качество говорим. Но това е друга тема - за качеството и лоялността в образованието.
    Мога с убеденост да обобщя: учебните занятия в КИА се извеждат в нова, супермодерна материална база от изключително професионално ерудиран преподавателски екип, далеч над нивото на някои от аналогичните университетски специалности в Пловдив, които познавам. Преобладаващата част от завършващите "туризъм" в колежа се реализират в практиката, а не малка част продължават образованието за "магистърска степен" в университетите ни по същото направление. Оценката на потребителите на кадри за качеството на обучението и подготовката на завършилите е положителна.

    Освен теорията, как е разпределена практическата им подготовка през курса на обучение, защото е всеизвестен фактът, че образователната система в България е възможно най-теоретизирана, а Ј липсва практическа насоченост, както е например в САЩ.
    Съотношението теория - практика е съгласно нормативните изисквания у нас. Да, вярно е, че навсякъде у нас сме "длъжници" на практическото обучение - всички ги пишат в плановете, но не ги реализират; остават само на книга. Допреди години бе недостатък и в Колежа. Но сега, с новата модерна база на КИА и сегашните учебни планове е значително засилено практическото обучение. Като много силна придобивка в това направление са създадените към Катедра "Туризъм" два модерни многофункционални кабинета за практическо обучение на студентите по основните профилиращи дисциплини "Ресторантьорство" и "Хотелиерство". В тях се провеждат теми от практически занятия при имитиране на реална среда; студентите се упражняват да извършват отделни операции от различни процеси на хотел-ресторантската дейност. Всяко практическо занятие започва с кратък инструктаж по темата (тя е минала на лекционни занятия); провежда се занятието при "имитиране" на реални ситуации, с непосредственото участие на курсистите; цел - усвояване на практически умения. Практическото обучение включва и провеждане (с участието на студенти) на екскурзионни турове по определени маршрути или дестинации; провеждат се беседи на туристически обекти със студенти и екскурзовод.
    Практическото обучение се допълва и от предвидената в учебния план учебна практика. Понастоящем тя се провежда по договори с големи хотел-ресторантски комплекси. Осъществява се в реалната "производствена" среда на хотела, ресторанта, бара или туристическа агенция/туроператор, като студентите се разпределят по работни места. Необходимо е тази учебно-производствена форма да се прилага повече и разшири обхвата. Да се включат повече обекти, не само в Пловдивски регион. А защо не и в чужбина? Вече мислим за такава възможност.

    Разбирам, че Вие имате нетрадиционни, интересни методи на преподаване. Бихте ли разказали за тях?
    Не мога да кажа, че са нетрадиционни. Различават се обаче от начина на преподаване напр. на мой колега от предишното ми висше училище - той диктува на студентите дословно от тетрадка с пожълтели от времето листове и остаряла информация (а сега от екрана на лаптоп), задължава ги да пишат... ужасно е и студентите го коментират с насмешка. Не бих го понесъл.
    Аз мразя да чета лекцията, мразя да диктувам. Обичам да бъда различен. Обичам да говоря, дори да провокирам въпроси и да стане дискусия. Какво като е лекция. Често разказвам впечатления, спомени от моята практика в туризма. Понякога говоря в залата, движейки се между студентите. Обичам да се шегувам - казват ми, че имам приятно чувство за хумор; студентите го харесват. Използвам различни средства за представяне на материала си - прожектирам презентации, учебни филми; показвам фотоси, табла, постери; ако темата позволява - обичам като говоря и да си чертая или рисувам с цветни флумастери на бяла дъска или картони. Особено ми е приятно да си подготвям материали за мултимедийно представяне, като се "залисвам" с шрифтове, фон, цветове, анимация... Насищам ги с цветни фотоси, много от които съм си снимал аз... Мога да заведа студентите си до атрактивна винарска изба, до знаков културно-исторически обект - Перперикон, Старосел...; до атрактивни селски региони, практикуващи селски туризъм - Момчиловци, Широка лъка... и т.н. Май се поувлякох, прекалих - много идеален се нарисувах. Ще повторя пак - искам да съм различен, многоцветен. Иначе е скучно. И още нещо - моето разбиране е, че ние, както артистите, трябва да получим аплодисментите и обичта на студентите си - те са нашата публика; за мен това е най-голямата награда, материалната изгода не ме интересува.

    Как се развива пазарът на туристическите услуги във време на тежка икономическа и финансова криза и кои са "подводните камъни" за туристическия бизнес?
    Трудно, много трудно. Намалиха се някои от услугите. Много обекти намалиха възнагражденията на персонала си; забавя се заплащане на заплати. Някои хотелски комплекси намалиха персонала си. Активният туристически сезон обаче премина по-малко драматично от прогнозите. В такава трудна ситуация не трябва да се влошава качеството, да се "хитрува" - да се обявява едно, а да се предлага друго. Появиха се много атрактивни предложения, промоции и т.н., само и само да се "хванат" потребители. Но трябва коректно да се изпълнява това, което се рекламира. Туристите са много чувствителни - те се ограничават в потреблението си, но "следят" за услугите, за които са платили. И с персонала - обектите не трябва да се лишават от специалистите си; от добрите готвачи и сервитьори. Утре пак ще ги търсят.

    През последните години България е в топдесятката на най-търсените дестинации в света. Въпреки това експерти твърдят, че презастрояването и натрупването на множество хотели по Българското Черноморие е предпоставка за свръхпредлагане, което по смисъла на всички икономически закони води до влошаване качеството на туристическия продукт... Вие как мислите, има ли спасение от тази неправилна градоустройствена политика?
    България е желана туристическа дестинация поради много причини. Страната ни е посетена през 2009 г. с цел туризъм от над 5,7 млн. чужденци; от международния туризъм приходите са 2681 млн. евро. Чудесно! Казано простичко - туристите най-вече идват за прекрасното ни море и планини. Но един от основните отблъскващи фактори, който им сътворяваме е, че "бетонираме" големите си курорти със сгради и "убиваме" морския бряг и горите. От години наблюдавам развитието на Черноморските ни курорти. Миналата година посетих някои от тях. Бях ужасен от презастрояването и претрупаното множество от сгради. Спомних си - преди много години Испания направи бум в туризма; в курортите започна лудо строителство на хотели - един до друг; след години - последва разрушаване на много от тях. Дано този сценарий не се повтори и у нас. Какъв е изходът ? Жесток контрол и недопускане на такова безогледно презастрояване. Наказания за нарушителите! И за тези, които са го позволили. От такова презастрояване нямат сметка нито туристическия бизнес, нито туристите, нито природата ни. Убеден съм в това! Това не е свръх предлагане на хотелски услуги - това е безумие; ще стоят все повече легла и хотели празни. А за да има все пак печалба, или поне по-малка загуба - ще се намаляват цени и ще се крият данъци, и разни други "далавери". Това вече се случва. Накрая - едно обобщение - това не е лицето на нашия туризъм като цяло. Разбира се, че много ангажирани в туристическия бизнес работят и живеят почтено. Познавам много от тях. И бизнесът им върви.

    Вярно ли е, че свръхпредлагането води и до намаляване на цените на туристическите услуги и така не можем да се отърсим от имиджа на страна, която е евтина дестинация, т.е. привлича по-неплатежоспособни чуждестранни туристи?
    Пазарът ни кара да предлагаме това, което се търси. Въпросът е да се прецени какво, как и колко се търси. И след това да се "поднесе" на туриста това, което е искал и във вид, който е очаквал, за цената, която плаща. А цената е въпрос и на лоялна конкуренция и редица други обстоятелства. По-горе стана въпрос за презастрояването - един от факторите, които влияят върху цената. Темата за имиджа ни като туристическа дестинация е много широка. Евтина или скъпа - тя е такава, каквато си я направим. Имаме страхотен природен ресурс; вече имаме и добре обзаведена хотел-ресторантска база; голямо разнообразие от допълнителни туристически услуги. Какво липсва? Много. Ще се спра само на въпроса за качеството на предлаганите услуги. Качеството е също широко понятие. Следя го от години. Дори в соцпериода имаше Национална партийна конференция, посветена на качеството (м. март, 1984 г.); по градове и туристически комплекси внедрявахме разработени от нас т. нар. "Системи за управление на качеството"; излезе моя книга "Качеството в общественото хранене" (С., 1987). Всичко остана "на книга"; след година-две всичко се забрави. Сега проблемите за качеството в туризма също стоят. Но предлагането на некачествен туристически продукт ще е със значим негативен социално-икономически ефект - туристите ще си тръгват огорчени, ще се афишира лошият образ на българския туризъм, ще намалява туристическият поток, ще идват туристи с все по-ниски доходи и съмнителна потребителска култура. А не е много трудно да се предлагат качествени туристически услуги, защото значителна част от тях зависят от човешкия фактор, т.е. от нас. Напр.: нека да рекламираме коректно и да изпълним това, което сме рекламирали и за което туристът е дошъл в нашия обект; да получи от нас това, което е очаквал; да си тръгне удовлетворен и да дойде пак, или да провокира други да ни посетят. Качеството на обслужването е магия, която влияе колкото и хубавия хотел, море, планина, климат... Това, че имаме прекрасни природни и други дадености (а ние ги имаме) не е достатъчно. Все още и не навсякъде сме разбрали, че гостът е най-важен, а ако сме го разбрали, то не го прилагаме достатъчно на практика. Когато фанатично прилагаме това правило, ще започнат да идват повече и по-платежоспособни туристи у нас. Чудя се, толкова е просто, а не го правим. Въпрос на народопсихология ли е, на андрешковско хитруване, на типичното ни "А бе, карай да върви"... "Да, ама не", както казваше известен наш журналист. Така няма да върви.

    В същото време страната ни е богата на ресурси и с голям потенциал за туризъм - имаме чудесни плажове, кристален въздух, прекрасна вода и лековити минерални извори, богата история; в България има 35 вида редки птици, които са сред изчезналите видове в Западна и Централна Европа... Какво още ни липсва, за да бъдем доказана туристическа дестинация на Балканите?
    Амбицията на България е да стане модерна и развита туристическа страна. Тази цел е напълно реална, като се имат предвид богатите туристически ресурси на страната, опита, който имаме и не на последно място - тенденциите на развитие на пазара, в регионален и световен аспект. Засега все още значителният туристически потенциал на страната се използва ограничено - развиват се предимно морски и планински туризъм. България е известна най-вече като дестинация за морски рекреативен туризъм (70% от българския туризъм), а планинският туризъм е концентриран главно в Пампорово, Боровец, Банско и Алеко, които се развиват основно като центрове за зимен ски-туризъм (10% от българския туризъм). Само около 20% включват други видове туризъм.
    Всичко това потвърждава извода за моноструктурно развитие на българския туризъм и то при подчертана сезонност и териториална концентрация. За развитието на туризма използваме само една малка част от огромния национален потенциал. Световните тенденции в развитие на туризма като цяло и богатият туристически потенциал на България дават основания да се очаква развитие на така наречените специализирани видове туризъм. Тези очаквания се подкрепят и от даденостите, които притежава страната ни. Само накратко:
    Природно богатство. Около 5% от територията на страната е "под защита" - 3 национални и 9 природни парка, множество резервати, природни забележителности, посетителски центрове. България е една от най-богатите страни в Европа по отношение на разнообразието на растителни и животински видове. В списъка на ЮНЕСКО (като обекти за природно наследство със световно значение) са включени Национален парк "Пирин" и биосферният резерват езеро "Сребърна". Маркирани са планински пътеки с обща дължина 37 хил. км, построени са няколко "екопътеки" (с тенденция броят им да нараства). Около 30% от територията на страната е заета от средновисоки и високи планини; разнообразният релеф и климатичните дадености са също благоприятни.
    Дивечово разнообразие. Към природните ни богатства може да се отнесе и много добрият био-ресурс за практикуване на лов и риболов.
    Културно-историческо наследство. У нас са регистрирани над 40 хил. паметници на културата от различни исторически епохи, обявени са 36 културни резервата, има над 300 музеи и галерии, 7 исторически паметници са в Списъка на ЮНЕСКО за световното културно наследство. Уникални са паметниците на древното тракийско наследство - великолепни тракийски гробници с ценни находки; сензационни открития на паметници от тази епоха продължават и понастоящем; открития на уникални находки.
    Манастири, църкви, култови паметници. По българските земи са изградени над 160 източноправославни манастири, много църкви и култови паметници на други религии, разположени в атрактивна природна среда. Честват се религиозни празници; самобитни обичаи, ритуали и други религиозни и култови прояви.
    Богат културен календар, който включва както престижни международни фестивали, така и множество местни фестивали и събори.
    Български фолклор и бит. Притежаваме селища - архитектурни резервати с атрактивна природна среда, съхранени фолклор, обичаи и занаяти, традиционна кухня и гостоприемство. Атмосферата на българското село може да се почувства в Жеравна, Бръшлян, Ковачевица, Лещен, Долен, Момчиловци, Широка лъка, Рибарица, Боженци, Арбанаси и множество други. В тях се предлагат продукти на селскостопанско производство от личното стопанство. Интересна е националната ни кухня (автентични и уникални асортименти) в редица региони; може да се посетят лозарски региони и винарски изби, и да се дегустират типични български вина; да се разгледат мандри, розоварни и др. типични производства; да се участва в местни семейни и календарни празници; да се видят местни занаяти - дърворезба, грънчарство, керамика, текстил, тъкачество, ковачество, медникарство и др.
    Балнеология. Известни са над 550 находища с 1600 минерални извора и находищата на лечебна кал. По химичен състав термоминералните ни води се отличават с голямо разнообразие. Функционират общо 56 балнеокурорта, повечето във вътрешността и значителна част - по Черноморието. Притежаваме и уникални райони за климатолечение. Налице са чудесни възможности за съчетаване на климато- и балнеолечение по крайбрежието и удължаване на туристическия сезон.
    Природни условия за спорт. Прекрасни условия има за спортен туризъм - в планините (ски-туризъм, пещерен туризъм, пешеходен, ловен и др.) и черноморското крайбрежие (отлични възможности за практикуване на яхтинг, водни ски, гмуркане, подводен риболов и други водни спортове).
    Споменатите природни ресурси са предпоставка за редица алтернативни форми на туризъм: екотуризъм, балнеотуризъм, културен туризъм, селски туризъм, религиозен, спортен, ловен, винен. Някои от тях вече се налагат доста убедително. Трябва по-интензивно да ги развиваме - имаме ресурс, има и търсене.
    На въпроса - какво още ни липсва, за да бъдем доказана туристическа дестинация, по-горе вече споделих необходимостта от намесата на "човешкия фактор" в подобряване на все още недоброто обслужване на туристите. Тук ще допълня - нека развиваме не само "море-планина" туризма, а и различните алтернативни форми - модерни са, търсени са, можем да ги развиваме. Иначе, както се убедихте, имаме страхотен туристически ресурс.

    Какви инвестиции в туризма, в т.ч. в реклама на туристическия продукт, са необходими, не е ли време да се направи стойностен маркетинг в туризма, за да се привличат туристи при тази остра конкуренция от съседните ни държави Гърция, Турция...?
    Рекламата все още е недостатъчна. Преди години беше много оскъдна, почти я нямаше. Сега средствата за комуникация се развиха, наложиха се. Спомням си откъде тръгнахме - през 1997 г. в София беше открит Център за туристическа информация, с цел да се получава информация за всички туристически обекти в страната, за услугите, предлагани в различните курорти. Сега вече имаме Online информационно-резервационни системи, чрез които всеки, във всеки момент може да получи информация за хотели и услугите в тях, дори да обиколи виртуално хотела, да разгледа и да резервира. Все повече хора ползват интернет-услугите в това направление. Но повече за рекламата - има толкова много начини да се рекламира. Толкова много са средствата - печат, радио, телевизия, кино, афиши и др. Обектите предлагат рекламни листовки, брошури - сега интернет-реклама. За реклама се ползват туристически борси, изложби, тържища... У нас туристическият бранш винаги е казвал (и с право) - нужни са повече средства за реклама. Правителствата казват - няма пари, да рекламира бизнесът. България е малко позната на туристическия пазар. Непознати са нейните прекрасни природни и други дадености за потенциалните туристи... Ще спомена нещо позитивно в тази насока- наскоро (м. август, 2010) министерството съобщи, че ще представят националната рекламна кампания на българския туризъм по четири водещи паневропейски телевизионни канали. Проектът на стойност 7,5 млн. лева се финансира по програма "Регионално развитие". В три клипа страната ни ще рекламира зимните и летните си курорти, еко и селския туризъм, културното наследство и забележителности. Клиповете ще бъдат излъчени три хил. пъти. Предвижда се да бъдат реализирани и онлайн кампании на интернет сайтовете на Eurosport, Euronews и National Geographic Channel. Надяваме се, че ще има добър ефект.
    Съседските страни са също добър пазар за нас, но и са ни стабилни конкуренти - напр. през 2009 г. сме посетени от 815 хил. гърци и 193 хил. турци. Ако направим сравнение с българите, които посещават тези страни, ще видим, че ние "изнасяме" в тях повече туристи, отколкото те "внасят" у нас. Така през същата година Гърция е посетена от близо 1,6 млн. българи, а Турция - от 1,3 млн. Тези две съседни страни са желани дестинации от български граждани. Нужно е да насочим повече вниманието си към съседните ни страни, независимо, че този пазар е много "подвижен" и се влияе от редица фактори; една стачка напр. в Гърция, както видяхме, повлия на туристопотока. Трябва да се постараем повече, за да привлечем и повече туристи, желаещи да посетят този регион, да ги "отклоним" да дойдат при нас, а не при съседите ни. Още повече, че Турция и особено Гърция са ни конкуренти на европейския туристически пазар.

    А какви цени трябва да предлагат хотелите? Смятате ли, че българските хотели предлагат достатъчно добри условия за почивка за цените си?
    Цените си определят хотелите, в зависимост от категорията си, туристическото търсене, сезонността и редица други фактори. Повечето хотели предлагат цени, отговарящи на предлагания продукт. Има и немалко, които разочароват гостите си, като не им дават това, което туристите са очаквали за цената, която плащат. Такива хотели създават лош имидж на страната ни и влияят негативно върху посещаемостта както на своя обект, така и на туризма у нас като цяло.

    Имат ли бъдеще семейните хотели у нас? Защо обаче с изключение на черноморските курорти и Пампорово, Боровец и Банско, останалите местности не представляват интерес за инвеститорите?
    Нека доуточним - в последните наредби за категоризация на туристическите обекти (2005, 2007) са представени "средства за подслон" и "местата за настаняване". Във втората група са включени 8 вида, сред които "семеен хотел" и "къща". И двата вида са с малък капацитет (10 до 20 стаи); организацията на работата е предимно на семеен принцип; обслужването се извършва от домакините на къщата. Та ако тези два вида наречем условно "семеен хотел", може да кажем, че напоследък те не са никак малко. Този вид "хотели" са основният леглови ресурс напр. на селския туризъм - много от тях са в редица селища, разположени в интересни селски региони. За пример - само в Смолянски регион могат да се посочат селата Момчиловци, Стойките, Широка лъка; добри условия има и в Солища, Гела, Стикъл, Заевите, Славейново и редица др. Така в Момчиловци има около 40 малки семейни хотели (къщи за гости), добре обзаведени и стопанисвани, предлагащи добро обслужване; в Широка лъка има над десетина къщи с над 40 легла, с тенденция да станат 80; туристите са предимно чужденци от Франция, Германия, Дания, Швейцария, Холандия, Белгия, Русия, Израел. И т.н., и т. н. Убеден съм, че тези семейни хотели имат бъдеще, защото селският туризъм е една алтернатива за селското население да оцелява, а от друга страна - чужденците търсят услугите на селския туризъм; търсят уюта, непосредствения контакт с домакините, интересуват се от селския бит, традиции, фолклор. В този "семеен бизнес" инвестират повече местните хора. Трудно им е, независимо от някои възможности да се ползват средства от различни проекти (напр. САПАРТ)... Ще обобщя - такива семейни хотели у нас имат бъдеще.

    Вашата прогноза за развитието у нас на новите нестандартни направления - голф туризъм, културен туризъм, балнеотуризъм за близките години?
    Не бих нарекъл културния и балнеотуризма нови и нестандартни направления. Елементи от тези видове (сега ги наричаме алтернативни форми на туризъм) е имало дори в древността. Но - на въпроса. За голф туризма - според мен този вид спортен туризъм се преекспонира. Понеже е атрактивен, често се появява в медиите. Това е "скъп" туризъм, екстравагантен. За практикуването му у нас няма традиции. По скоро е хоби, проява на мода, на желание за демонстриране на благосъстояние. Нужна е база - голф игрища, екипировка, специално оборудване. Към момента в България има 4 голф игрища, които отговарят на стандартите на Европейската голф-асоциация, а за да станем забележима дестинация за голф туризъм, необходими са поне 30 игрища. За националната туристическа индустрия понастоящем този туризъм едва ли има значение. За другите два вида туризъм - културен и балнео, заслужава да говорим. Ще започна с това - България има изключително богат ресурс за развитието им. През последните години те показват ръст на развитие. Тази положителна тенденция се запазва. Убеден съм, че тези два вида туризъм имат чудесна перспектива не само в близките години, но и в по-далечно бъдеще. Аргументи в подкрепа на това за културния туризъм са голямото ни културно-историческо наследство, провежданите културни прояви, безценните археологически находки и др., както и непрекъснато засилващият се интерес на туристите в тази насока. За балнеотуризма - изключително богат ресурс на минерални извори, лечебна кал, луга, др. Практикува се в големи специализирани хотелски комплекси, разположени в региони с необходимите природни фактори. Редица хотели използват за провеждане на климато-балнеолечение благоприятните за тази цел природни дадености - климат (Сандански, Костенец, Банкя), минерални извори (Хисаря, Кюстендил, Велинград), море (черноморските хотели). Много хотели обзавеждат специализирани блокове от кабинети и салони за профилактика и лечение. Често те са комбинирани в един блок, заедно със съоръжения за други подобни услуги - фитнес зали и зали за различни игри, салони за масажи; бани, сауни, солариуми; басейни. Предлагат се все повече допълнителни специализирани услуги - водолечение, фанголечение, масажи, лечебна физкултура и т.н.; ароматерапия, музикотерапия, винотерапия, козметични, спортно-оздравителни и редица други процедури; прилагат се различни комплексни програми. Вижда се огромното разнообразие от предлагани услуги. Щом се търсят - защо не? А те се търсят. Освен оформилите се специализирани "балнео хотели", напоследък се обособиха в самостоятелни групи и т. нар. "СПА хотели" и "уелнес-хотели" - специализирани хотели, в които преобладават балнео и други релаксиращи услуги. Така че балнеотуризмът у нас успява и ще преуспява.

    И понеже говорим и за културен туризъм, г-н Стамов, какво е вашето отношение към изкуството?
    Ще споделя нещо лично. То има връзка с въпроса. Когато бях ученик рисувах, свирех, пишех стихове. Исках да стана художник и само това. Учителят по рисуване настояваше пред родителите ми; те не споделяха, искаха да уча тук. Бях непреклонен, рисувах. Пловдивски художници ми помагаха; рисувах и в казармата. Исках да кандидатствам единствено и само в Художествената академия. Баща ми настоя, за всеки случай, да кандидатствам и другаде. Понеже ми беше все едно къде, отворих кандидатстудентския справочник "на слука" - падна се ВИХВП, специалност "Обществено хранене". Явих се на изпит по химия и заминах за София; за две седмици, бяха два изпита по рисуване - глава от натура и композиция по тема. След 2-3 дни обявиха резултатите - не бях приет. И досега го помня - беше надвечер; прочетох го от листовете с класиранията, поставени пред Академията. Беше ужасно. Прибрах се същата нощ. Разбрах, че съм приет във ВИХВП - Пловдив и то с отличен. Стана ми още по-тъжно. Не исках. Родителите ми настояха. Започнах "насила", без желание - цялата първа година. После - започнах да рисувам плакатите на института, да свиря в студентски естраден състав, който ние си сформирахме; дори участвах с идеи в наши сценични постановки... След това ученето ме увлече. Дори станах отличник... Съдба! Е, отговорих ли Ви? Разбрахте - изкуството е моята голяма несподелена любов.
     

    проф. Йордан Калайков

    Блиц-анкета

    o Роден съм, за да дам нещо от себе си на другите и да остане нещо и след мен.
    o Философията в живота ми е "живей достойно!"
    o Мразя пай-много.... предателството.
    o Бил съм "на гребена на вълната ", когато.... разбрах, че не обичат успяващите.
    o Най-голямата грешка, която съм допуснал е.... , че много вярвах в почтеността.
    Политиката е шарена работа.
    o Изкуството възпитава в доброта, любов към красотата; засилва сетивата, които ни правят щастливи.
    o  Обичам да чета книги с хубави стихове.

        Разговора води Илеана Стоянова
     

    Визитка

    Професор Стамен Стамов е роден в 1941 г., гр. Пловдив. Завършил е специалност "Обществено хранене" във ВИХВП - Пловдив, сега университет по хранителни технологии (УХТ). Специализирал е в Русия (1976-1977) и Германия (1980). Професор е от 1993 г., а доктор на техническите науки - от 1991 г. Работи последователно като управител на хотелски комплекс и инж.-технолог в "Балкантурист" (1966-1968), преподавател (асистент, доцент, професор) в катедра "Хранене и туризъм" към УХТ - Пловдив (1968-2009) и професор в КИА - Пловдив (от 2006 г.). Бил е член на редица професионални международни и национални асоциации, съюзи, съвети; на експертни комисии, факултетни и научни съвети; ръководител на катедра "Хранене и туризъм" към УХТ (1992-1999); бил е научен секретар (1993-1997) и Председател на Специализиран научен съвет към ВАК (1997-2004). Участвал е в разработване - рецензиране на учебни планове и програми; на Държавни образователни изисквания за образованието в областта на храненето и туризма (1988-2004). Ръководил е докторанти и специализанти. Има много награди и професионални отличия; носител е на "Почетен знак на Пловдив" за значим принос в развитието на образованието и науката (2009). Автор е на над 320 научни и научнопопулярни публикации; на авторски свидетелства, патенти, технологии, внедрявания; има участия в над 32 научно-изследователски разработки, на 17 от които е ръководител; има участия и в международни проекти; автор е на 37 учебници и книги, предназначени за обучаващи се в организираното хранене и туризма, както и за специалисти в тези области. Семейно положение - женен, съпругата му е професор в Калифорния, САЩ.
    Някои от неговите учебници и книги, написани самостоятелно или в съавторство: "Наръчник на ресторантьора и хотелиера", в 2 тома; РААБЕ, 2001-2006. "Ръководство за стартиране на собствен бизнес в туризма, хотелиерството и ресторантьорството", със СО, 2002. "Сервиране и барманство", 2003. "Технологичен дизайн в ресторантьорството и кетъринга", 2008, "Винен туризъм", 2009, "Организация и функциониране на хотела ", 2009. "Кулинарна технология ", в 2 тома, 2010.
     
     
     
     
     
     
     

    ДОБЪР БИЗНЕС ОЗНАЧАВА 
    ДОБРО УПРАВЛЕНИЕ 
    НА РЕСУРСИТЕ
     

    Разговор с Милена Тепавичарова -
    асистент по маркетинг, финанси и основи на управлението
    *
    "Човек, който усеща изкуството, е щастлив" - 
    твърди асистентката.
    *
    Известно е, че в ХХI в. да ръководиш добре бизнес, означава да управляваш неговото бъдеще. А как може да управляваш бъдещето - посредством добър маркетинг; правилно финансиране и владеене на научното и практическо управление на бизнеса.
    Г-жа Тепавичарова, вие давате на студентите основни знания, необходими за всеки бъдещ ръководител. Има ли интерес от днешното поколение към тези дисциплини?
    Интересът към всички икономически дисциплини е голям, но особено това важи за знанията по "управление", тъй като се опитваме да дадем правилната формула за добро управление и за ръководене на добър бизнес. Това означава добро управление на финансите, на човешките ресурси и на цялостната дейност в една фирма. Младите хора разбират това и го осъзнават. От своя страна ние, преподавателите им даваме първите стъпки и посоката как да постигнат тази цел.

    Разкажете малко повече за учебната програма по тези дисциплини; колко семестъра се изучават и какви дипломи се получават?
    Дисциплините, които ръководя, са базови. Управление например като фундаментална дисциплина, се изучава два семестъра; финансите - един семестър. Изключение правят студентите с основна специалност по финанси, които я изучават две години. Дипломите, които се получават, са за висше образование - степен бакалавър. Има възможност да продължат за магистърска степен или в нашия колеж, или в друго висше учебно заведение. От началото на тази година имаме договор с УНСС със специални преференции за нашите колежани, като те получават и допълнителна диплома за бакалавър и от УНСС. Така те получават още по-големи възможности за изява и за продължаване в по-висока степен на образование.
    От всеки випуск тук завършват по около 300-350 бакалаври.

    Въз основа на кои автори се преподава във вашия колеж?
    Нямаме ограничения при подготовката за учебния материал от кои учебници или автори ще се подготвят студентите. Нашата материална база е отлична - с библиотека, която съдържа не само преводна литература, но и литература в оригинал. Има и препоръчителна литература от страна на преподавателите, както и учебници, които се раздават безплатно, но липсва ограничение за строго избрани учебници и автори.

    Опирате ли се на чуждестранния опит? - Без "бащата" на маркетинга Филип Котлър, без неговите научно-практични методи за маркетиране на пазара; за рекламни стратегии и за управление, познанията не биха били достатъчно задълбочени...
    Да, Филип Котлър е икона в тази област. Не може без неговите учебници, дори студентите го познават като стратег в маркетинга. Опираме се на този известен учен не само в маркетинга, но и в управлението. Има много идеи, които могат да се взаимстват от неговите стратегии. Тази година водих специалността бранд-маркетинг и много от това, което преподавах, беше на база на неговите виждания и твърдения. Изучават се и други известни международни имена в науката и в семинарните занятия давам възможност на студентите сами да предложат автори, които им правят впечатление или публична личност, която се е справила с определен проблем, или мениджъри на успешни фирми.

    Прави впечатление, че чуждестранните учени са много разбираеми и приложни. При Котлър, всяко правило и постулат е обвързан с конкретни примери от дейността на различни големи американски фирми. Как съчетавате в колежа теоретичните знания с практическата подготовка на студентите?
    С преподавателите, които водят теория в колежа, сме в тясна връзка. Професорите и доцентите водят теоретичната част, а моята работа като асистент е да науча студентите да прилагат практически наученото. Техническите средства, с които разполагаме, ни дават много големи възможности и свобода да покажем и да проиграем на практика даден проблем. Правят се проекти, бизнес планове, които се презентират и защитават пред цялата аудитория. Това много полезно и ще върши работа в бъдещия им бизнес. През тази година изучавахме специално практическо приложение, което може да си използва в маркетинга, в управлението и при бизнес планирането.

    Осъществяват ли връзка студентите с реално действащи фирми?
    Даваме възможност на студентите да си изберат конкретни фирми, които да представят пред аудиторията. Същото важи и за конкретна личност от реалния бизнес, както и за конкретен продукт за презентация. Така студентите избират конкретна българска фирма, която е работеща. Имаме случаи, когато децата са направили бизнес планиране, а през следващата година конкретна фирма прилага именно тези бизнес планове в действие.

    Управлението е един социален феномен, който стои в основата на нашето развитие. Изучавате ли историята на управлението още от неговото зараждане, както и съвременните му теории?
    Изучаваме историята на управлението, както и прилагането на исторически добрите моменти в съвременното управление, преминава се през цялостното развитие на тази наука. Запознаваме се с историческото развитие на различните теории за управлението, възникнали през вековете и се стига до съвременните теории. Целта е всеки студент сам да достигне до истината за своето най-добро управление. Съвременната теория предлага идеи и възможности как да се осъществи добрия мениджмънт, но всеки сам трябва да достигне до тези съждения.

    Американските или японските съвременни теории за управлението са най-разпространени като най-добрите?
    Най-съвременни са американските теории. Японската теория е по-специфична и е малко по-различна от нашата психология, като усещане. Българите са по-близки до американската психология и затова оттам черпим повече източници. Въпреки това се дава поглед и върху "японското чудо" на управлението, но не се изучава в дълбочина. Мениджмънтът е свързан с психологията, защото добрият мениджър не може да бъде само теоретично подготвен, а трябва да има нужните качества и на лидер.

    А при обучението по финанси преподавате ли как трябва да управляват личните си финанси, нещо много актуално особено през дългите години на прехода и в днешната икономическа криза?
    Теорията и практиката са застъпени доста в обучението и затова не може да не засегнем и въпросите за личните финанси. Нито един добър мениджър не би бил такъв, ако не може да управлява добре личните си финанси. Първоначално обучаваме студентите какво представлява лизингът; кредитирането; как се връща конкретен заем и т.н. След това надграждаме знанията с понятия като финанси, държавен бюджет, как се създава, що е консолидиран бюджет и т.н.

    Кои са основните проблеми, които пречат за получаване на качествено образование в България, според вас?
    Аз смятам, че ценностната система на българите малко се измени и структурата на висшето образование не е на нужното ниво. Затова има проблеми за цялото висше образование. Всички висши учебни заведения се борят за изчистване на имиджа на образованието в очите на обществото. Вече се поставят по-високи критерии за завършващите и дипломиращите се студенти - влизането в учебното заведение не означава обезателното им дипломиране на всяка цена, а завършват само най-добрите.

    Лично вас, като млад асистент, какво ви радва и какво ви затруднява при общуването със студентите?
    Радва ме позитивизма на младите хора и обичам да работя с тях. Вярно е, че понякога има трудности в контакта с тях, но това са единични случаи. Не споделям мнението, че младото поколение не знае какво иска и към какво се стреми. Напротив, младежите много добре знаят защо са в колежа. Виждам как децата израстват за период от три години, как натрупват знания. Понякога ме натъжава фактът, че отделни студенти не знаят защо са попаднали в колежа. Тъжно е защото не си заслужава родителите им да правят разходи за образованието им, а също така и защото може би те заемат мястото на други по-ученолюбиви студенти.

    Широко разпространено е твърдението, че за да се направи успешна кариера днес, са необходими гениалност, вяра и постоянство. 
    Смятате ли, че днешното общество може да възпита тези ценности?
    Да, ние работим в тази насока постоянно, а гениалността е зрънцето, което е заложено във всеки поотделно. Оттам нататък е необходима силна вяра, не само от страна на обучавания, но и от страна на този, който ги обучава. А постоянството е задължително. И работата също така.

    Според стара китайска поговорка, ако не променим посоката си, вероятно ще стигнем там, накъдето сме се запътили. Закъде, според вас, са се запътили днешните млади поколения?
    Смятам, че са се запътили натам, накъдето трябва, т.е. в правилната посока. Лично аз виждам промяна в мисленето на младежите в позитивен смисъл в сравнение с моето поколение. Затова вярвам и имам чувството, че тези днешни младежи ще достигнат дотам докъдето ние мечтаехме да стигнем.

    И накрая искам да ви попитам какво е отношението ви към изкуството; имате ли любими автори, композитори, художници?
    Моето отношение е много позитивно - човекът не може без изкуство, защото то е в душата на всеки от нас. Преподавателската професия също е вид изкуство, всеки ден заставаш "на сцената". Лично аз се мъча да ги приобщя към хубавата музика. Преди започване и след края на упражненията успявам да ги запозная с музиката на великия Лучано Павароти, за да проверя какви са усещанията им. Лично за себе си трябва да кажа, че съм музикант, завършила съм Музикалното училище в Пловдив, специалност цигулка. Не мога да живея без изкуство. Музиката дава много на човек, обогатява го, а също така го научава на последователност, ритъм, строгост в изискванията към себе си.
    Имам много любими автори, но се зареждам най-много с Джордж Гершуин. Обичам много да чета поезия. Струва ми се, че днешните млади поколения повече от всякога имат нужда от изкуство, защото в един момент те се отдръпнаха от хубавата музика, от литературата и от поезията - и изобщо от всичко, свързано с чувствата. Човек, който усеща изкуството е щастлив.
     

    Блиц анкета

    o Правейки равносметка за себе си, смятам, че се развивам благодарение на моята упоритост.

    o Житейската ми и професионална философия е: "Човек никога не бива да се предава, а да достига до целта си." 

    o Мечтая за един по-позитивен свят.

    o Пътуванията винаги ме зареждат с позитивни емоции.

    o Грешила съм когато съм се предоверила докрай без да помисля и без да се съобразя с интуицията си.

    o "Ахилесовата ми пета" са двете ми момчета, моите синове.

    o Обичам да мечтая.

    o Търся нещо, което да ме зарежда духовно като музиката.

    o Книгите за мен са страст.

    Разговора води Илеана Стоянова
     

    Визитка

    Милена Тепавичарова е зодия "Рак", родена през 1972 г.
    Завършила е УНСС, специалност "Финанси"
    Специализирала е "Публични финанси"
    Асистент в колежа от началото на 2009 г.
    Работила е като финансов контрольор
    Автор на научни публикации в областта на управлението и човешкият капитал и перманентното обучение
     
     

    АВТОРИ ОТ ГРАД ПЛОВДИВ
     

    СТАНИСЛАВА СТАНОЕВА
    Родена в гр. Пловдив. Завършва специалност Българска филология в ПУ "П. Хилендарски". Автор на стихосбирките "Смъртта на палача", 1999 г. (Национална награда за първа поетична книга в конкурса на Шуменския университет, 2000 г.), "Полет в камъка", 2003 г. и "Градове и други острови", 2009 г., (издадена с конкурс по Програмата на Община Пловдив "Финансиране книги на пловдивски автори и значими за Пловдив издания"). Участие в два поетични сборника - "Друга вода" и "6 + 6". Печатала стихове в сп. "Родна реч", в. "Пловдивски университет", в. "Литературен форум", в. "Искра", в. "Марица", в. "Сега", в. "Компас", сп. "Страница", сп. "Глоси", в. "Литературен вестник" и др. Носител на награди от: Национален конкурс "Sms поезия", 2004 г., Поетичен конкурс на ПУ "П. Хилендарски", Международен конкурс "Мелнишки вечери на поезията" 2007 г., Национален конкурс "Пловдив - Младост 2007", Национален поетичен конкурс "Магията любов", Казанлък, 2008 г., Национален конкурс "В полите на Витоша", София, 2008 г.,Национален конкурс Нова Загора, 2008 г. и др. Стиховете Ј са преведени на турски и английски език. Участие в международен балкански сборник, 2007 г. и в сборник на Лондонския поетичен фестивал, 2009 г.
    Член на Пловдивска поетическа академия "Добромир Тонев" и на Дружеството на пловдивските писатели.
     
     
     

    ЮЖНО УБЕЖИЩЕ

    Морето е до мен,
    а е така далече
    избягало след лятото на сушата.
    Циклонът обещава дъждове
    над белите самотни плажове.

    Заставам на прозореца и вдъхвам мириси
    на съхнещи треви,
    на прашна буря.
    Един протяжен ориент
    в душата ми отчаяно танцува.

    В такава нощ
    животът ми се пита
    дали напред със мен да продължава.
    Светът е детска люлка,
    мъртво конче
    в ръцете на триръка заклинателка.

    Блести градът с неонови разпятия,
    с генезиса,
    шума
    и булевардите.

    Една изсъхнала от вятъра маслина
    ме приютява в нежните си шепи.
     
     

    ГРАДЪТ ПРЕЗ ЗИМАТА

    тук всеки сняг е предвещание за студ

    в графита на небето 
    изписват пушеци невидими послания -
    честита коледа 
    честит ти дядо мраз
    честити ти неща които мразиш 

    и хората се блъскат във невидими прегради
    разплискват се по грапави паважи 
    на заледените ти улици които вечно сочат север 
     
    жените вкоченяват своите чувства
    мъжете са пияни по обяд 
    прегръщат грозните безоки снежни хора
    до предозирани контейнери и в този студ
    от който всичко вън е счупено 
    и нереално...

    вечерята си преобръщат зад стомаха на деня 
    редят молитви 
    сури 
    сквернословят

    подпират калните пазари старците 
    със кривите си колене 
    а в чантите им се търкаля жълтият лимон 
    на тяхната безлична младост

    денят е пълна шапка с тъга 
    палто и шал
    ръкавица без пръсти

    градът през зимата е отеснял от сняг 
    най-черният в бялото
     
     

    ТРЪГВАНЕ

    Мъжът оразмерява хоризонта.
    Оформя го със длани - 
              да му стигне чак до утре.
    Очите му са бледи и студени.
    Осмисля всяка стъпка преди тръгване.

    Да бъде истински,
       преди смъртта да го завари.
    Отхвърля работа, греховно словоблудства.
    Тревата гали с пръсти пожълтели.
    Тютюн посява,
                 хляб пониква.

    Викът му нежен иска да отекне 
    до планините плоски, 
         да не отплува тъй напразно.
    Не е говорил с никой от години
    и думите го дебнат -
                    гладни старци.

    По острите му бузи слиза вятър,
        от който ще политнат хвърчилата. 
    Обува дървени обувки и завързва
    в моряшки възли дните си
                      оттук нататък.

    Прекръства се преди да полети.
    Очите му са стигнали до прошката.
    Загръща стария си гръден кош 
                          със облаци
    и тръгва да измисля Господ.

    НАУКА

    стоя и наблюдавам как звездите 
    изпращат своето далечно минало

    живея сред физичните закони 
    които още никой не е виждал

    гадая по отсечените дънери
    кога и как ще се роди месията

    дърветата поникват тъй невинни
    а после стават кръстове за смелите

    гръбнакът на деня е счупен от умори
    под патериците му строя гнездо за ангели

    смъртта е обиталище за живите
    последната ни форма на мълчание
     
     

    ВЪЗРАСТ

    Обувките по праговете на сбогуването се ожулват.
    Подпирам се върху годините за равновесие.
    Един объркан влак си тръгва и не спира.
    Ръждясват релсите, гравирани с възмездия.

    Не ме тревожи тишината пясъчна.
    Шумът от миналото е достатъчен за страховете -
    войни, които водя рядко и далеч от егото,
    накрая все печеля, а пирувам с враговете си.

    Повтарям всяка грешка, за да я забравя.
    Да отлети мигът, преди да се разкая.
    Студеното не означава север,
    но е студено от години във сърцето ми.

    Кайсията на двора е заспала непробудно.
    Сънувам я зелена, с кисел вкус и аромат на лято.
    Ще чакам всичко на сбогуване да се завърне,
    преди годините да връхлетят - самотни влакове. 
     
     

    ПЕТЪР КРАЕВСКИ 
    Роден в Пловдив. Автор е на книги с хумор, сатира, поезия и проза - "Стриптийз по всяко време", 1990 г., "Вятър от консерва", сатирични стихове и епиграми, 1992 г., "Ало, как сте?", сатирични стихове и епиграми, 2001 г., "Сомнамбул", стихове, 2006 г., "4at, или Сбогуване с Аркадия", роман, 2009 г.
    Редовен сътрудник на БНР, редакция "Хумор, сатира и забава" и нощните блокове на БНР. Бил е главен сценарист на телевизионното предаване "Звездно вариете" по VTV, главен сценарист на следобедния блок "В неделя със..." по БНТ-1, сценарист и водещ на радио и телевизионното предаване "ПЕТКРАСКИ" и др. Режисьор е на документалния филм "Живата енергия", който е с номинация на конкурса "Осма муза" в НДК.
    Доктор хонорис кауза на в. "Пловдивски университет". Лауреат на множество конкурси за поезия, сатира и проза. Член на Дружеството на Пловдивските писатели.
    В момента подготвя за печат новата си книга със заглавие "Операция "Райски газ".
     

    Голям кураж - висок тираж

    Още с първия брой на вестник "Новинарски зов" ударихме конкуренцията в земята. Появихме се на пазара като медийно торнадо, разбихме статуквото, вдигнахме мизата и обрахме парсата! Всички четяха нас, дори бабите с перде на очите. В края на първия месец удвоихме тиража, на втория го утроихме, а след това пуснахме десетина притурки. Няма да крия, че голяма заслуга за това имах аз, главният редактор, бащицата на колектива. Бях заложил всичко на максимата: "Голям кураж - висок тираж!" и строго следях подчинените ми да я спазват безпрекословно. Настина, с времето успехът ни се превърна в рутина, но въпреки това държах да провеждам лично ежедневните оперативки. 
    Помня, беше сряда - един от онези невзрачни дни, когато всичко върви към поредния успешен удар. Седях си в кабинета на червено вино и чаках да стане време за летучката. Бях се настроил критично, за всеки случай, защото подчинените трябва да са гузни и да ги мъчи чувство за вина. Това е най-важният принцип в управлението. 
    Точно в единайсет часа довърших бутилката и се пренесох в конферентната зала. Цялата редакция ме чакаше на крак с трепетно вълнение. 
    - Седнете, колеги - казах с най-авторитетния тембър на гласа си. - Има ли отсъстващи?
    - Не, шефе - отвърна дежурната редакторка Иванова.
    - Добре. Да пристъпим към работа. Какво е водещото заглавие на броя?
    Настъпиха любимите ми десет секунди. Когато задам въпроса за водещото заглавие, всички притихват. Въздухът се изпълва с вибрации. Всеки иска да се изяви, но няма как да предположи каква ще бъде справедливата ми присъда и предпочита да си наляга парцалите.
    Изчаках напрежението да се нагнети докрай и взех нещата в свои ръце:
    - Иванова, докладвайте, какво слагаме на първа страница?
    - "Куче ухапа пенсионер" - неуверено произнесе тя.
    Скочих на мига:
    - Моля? Какво куче, какъв пенсионер?! Що за баналности, боже мой! Докога ще ви уча?! Какво искат читателите? 
    - Скандали, интриги, кръв! - издекламираха в хор.
    - Не забравяйте секса! - не мирясвах. - Та така значи: "Куче ухапа пенсионер". Поне бясно да беше кучето или да беше ухапало депутат. Няма ли друго? 
    - Не, шефе.
    - Хубава работа. Тогава ще врътнем класическия номер: "Пенсионер ухапа куче".
    - Много е вълнуващо, шефе! - подмаза се Иванова.
    - Не съм убеден - рекох. - Дали да не засилим социалното внушение с нещо по-заостренко, да кажем: "Изгладнял пенсионер заръфа псе!"
    В залата премина тръпка на възторг. Знаех, че всички разчитат на моята креативност, но чак пък толкова... Продължих да им вземам акъла:
    - Всъщност, не. В заглавието освен елемент на изненада, трябва да има и драматургия. Например: "Гладен пенсионер изяде доберман, налита на хора"! 
    - Ето това е! - обади се някой в тълпата.
    Аз обаче бях неумолим:
    - Може и по-трагично: "Канибал в града! Разкъсва хора и домашни любимци!"
    - Супер, шефе! - натегна се Иванова и аха да занесе заглавието за печат.
    Вдигнах ръка, за да я спра. Дотук заигравах с фактите. Време беше да им покажа висш пилотаж. 
    - Иванова, откъде е пенсионерът?
    - От Козлодуй, шефе.
    - Браво на него! Да видим... АЕЦ "Козлодуй", радиация, цианиди... Значи, махаме кучето и заглавието става: "Мутирал людоед-суровоядец дебне свежа мръвка край Козлодуй"!
    Залата избухна в аплодисменти. Обикновено летучките завършваха по този начин и аз едва се удържах да не се поклоня на публиката. Вдигнах пръст и дадох последните си наставления:
    - Колеги, народът иска скандали и ние ще му ги дадем. Така се вдигат тиражи. Пускайте заглавието на три реда със снимка на Квазимодо от Интернет. А до следващия брой искам Азис да роди. Близнаци. Едното - китайче, а другото - негърче. Иванова, заемете се с въпроса, вие сте мъжко момиче, ще се справите. Има ли въпроси? Няма. Толкова за днес. Да живее свободата на словото, а и ние да преживяваме покрай нея! Хайде на работа.
    Подчинените ми хукнаха по задачи. Докато гледах одухотворените им лица, душата ми пееше: "Червено вино снощи п-и-и-и-х и капка не оста-а-а-на-а-а...". Оттеглих се зад табелата "Кабинет на главния редактор" и отворих нова бутилка. Заслужавах да се почерпя след днешното показно. Ммм, бива си го шардонето, какъв цвят, какъв аромат... "Ой ти, бялооо виииинооо, що не си червееенооо...".
    На вратата се почука. Беше малко странно да ме безпокоят след оперативка. 
    - Да, моля! - извиках с лека досада.
    Влезе дребен човечец с каскет и брезентов калъф за китара. На гърба си носеше туристическа раница, която очевидно му тежеше.  
    - Аз съм редовен читател... - смънка той. - Следя вашия вестник от самото начало.
    Посрещнах го на крака.
    - За мен е чест, заповядайте, моля, седнете! Свалете раницата да не ви пречи. И оставете тая китара, стига да не искате да попеем, хе-хе. Да ви налея ли вино?  
    - Няма нужда. Исках само да попитам - вие ли публикувахте статията за новия сорт домати "Ауригасиус"?
    - Да, бяхме писали нещо по въпроса - отвърнах делово. -Плодовити са. Не привличат вредители. Издържат на студ до минус трийсет градуса... Върхова научна разработка!
    Човечецът се почеса зад ухото, каскетът му се килна.
    - Знаете ли, купих семена от доматите "Ауригасиус". Посадих ги на сто декара, но пораснаха кратунки. Вярно, те имат доматен вкус, но трудно се дъвчат.
    Малко се изненадах от посоката на разговора. 
    - Е, какво толкова, домати като домати - насилих се да бъда усмихнат. - Яжте си ги със здраве! 
    - Не познахте - отвърна кротко доматеният крал и извади от калъфа ловна пушка двуцевка. - Вие ще ги изядете. Нося ви пълна раница от първата реколта.
    Оръжието беше опряно в стомаха ми с дулото напред. Нямах път за отстъпление. Оня беше завардил вратата, а в прозореца не виждах смислена опция - редакцията на вестника беше на шестия етаж.
    - Яжте, яжте - подкани ме обесникът и тръсна раницата на бюрото.
    Отне ми цял час да изхрупам доматените кратунки. Имаха вкус на презряло авокадо с остатъчен аромат на кетчуп. Външната им ципа бе мутирала в хитинова обвивка, но отвътре бяха меки и сочни като мушама, накисната в зехтин. Когато приключих и с последния "Ауригасиус", мъжът с каскета прибра двуцевката, благодари възпитано и излезе. 
    Останах вцепенен. Опитвах се да схвана абсурдния сюрреализъм на сполетялото ме нещастие. Току-що бях участвал във филм на ужасите и режисьорът бе решил да ме пожертва. Нямах сили да викам за помощ, а и защо да ставам за резил? Изчаках обедната почивка, за да се изнижа от кабинета, без да бия на очи. Срещу редакцията имаше ресторант, където бързо намерих утеха. Спешно трябваше да прокарам кратунките с две-три чаши уиски. Сврях се в най-отдалеченото сепаре и зачаках сервитьорката. 
    Вместо нея се появи русокоса красавица с кръшна походка и внушителна гръдна обиколка. 
    - Добър ден - каза тя. - Вие ли сте главният редактор на "Новинарски зов"? 
    - Аз съм - отвърнах.
    Няма да си кривя душата, бях впечатлен. Ето я поредната манекенка с мераци за кариера, Пепеляшката от провинцията, която търси път към върха. Пътят е околовръстен, влива се в магистрала, а на КПП-то съм аз. Прибирам дежурния данък "сексапил" от името на обществото, сиреч - вдигам бариерата. Мисълта да осмисля тоя скапан следобед с малко секс в кабинета прогони спомена за доматените кратунки. Вече започвах да се настройвам романтично. 
    Без да чака покана, чаровницата седна до мен и каза:
    - Четох вашата статия за чудодейното лекарство "Простатол". Лекуване на простата с хормони.
    - Да? - сряза ме грозно предчувствие.
    - Резултатът е пред вас! - изкрещя блондинката и ме хвана за гушата. - Аз съм Тотю Берберов. Подложих се на хормонална терапия с "Простатол" и ето - окапа ми мустака, поникнаха ми гърди, а ханшът ми се заобли като тиква-цигулка! Дори според гинеколозите мога да раждам деца!
    Понечих да се изнеса край стената, но ме пресрещна удар отляво.
    - Пропуснах да ви кажа, че съм боксьор тежка категория - изсъска тя.
    Следващите минути са най-черните в моя живот. Сепарето се превърна в ринг, а рингът - в лобното ми място. Срам не срам, изпитах на гърба си какво е да те пребие блондинка.
    Свестих се в Първа хирургия. Отворих очи. Над мен се беше надвесил цял лекарски консилиум. Санитар с рунтави вежди ме държеше за краката, а ръцете ми връзваше Баба Яга с касинка.
    - Той е - изръмжа някакъв доктор. - Събуди се гадът!
    - Да не ме бъркате с някого? - попитах без капка надежда.
    - Вие ли пуснахте статията за Доктор Албан и Доктор Дре?
    Нямаше как да отрека. Материалът беше мой. В него ставаше дума за Доктор Албан, който лекувал куцо и сакато с хитове в стил евроденс и Доктор Дре - майсторът на профилактичния хип-хоп. Бях обречен.
    Консилиумът се разбуни.
    - Сега ще ви подложим на същата терапия, която рекламирахте във вестника. Сестра, подайте слушалките!
    Излишно е да ви казвам, че ме насилиха да изслушам всичките албуми на Доктор Албан и Доктор Дре, с максимална сила на звука и отзад напред. Така бях писал в "Новинарски зов" - ако си пуснете песните наобратно, край на всякакви болежки! Бях убеден, че постъпвам правилно. Все пак, мислех за тиража... 
    Кога и как съм дошъл на себе си, не знам. Озовах се вкъщи в ембрионална поза с глава под възглавницата. Веднага звъннах в редакцията. Подадох оставка. Свалих се от поста главен редактор на вестник "Новинарски зов". Решението ми не подлежеше на дискусия. Бях чел за рисковете на журналистическата професия, но за жалост, не си останах само с четенето. Разкарах проклетия вестник от живота си и заспах отново за едно денонощие.
    Събудих се в петък. Ама какъв петък! Утрото беше свежо и приятно, слънцето грееше, без да напича, отвсякъде струеше надежда и възторг. Навярно в ден като този Фауст е произнесъл знаменитата фраза: "О, миг, поспри, ти си толкова прекрасен!", а Боно от U2 е изпял "Beautiful day" за сефте. Чувствах се някак пречистен и нов. Измуших се от леглото, погрижих се за личния си тоалет и слязох в кварталното кафене.
    Нямаше хора. Ухаеше на еспресо и понички. Настаних се удобно с предчувствие за празник, запалих цигара "Marlboro", отпих от божествената "Lavazza" и го видях. Вестник "Новинарски зов". Гледаше ме от будката отсреща с крещящото си заглавие на първа страница: "Пребит главен редактор! Лекуват го Д-р Албан и Д-р Дре!". Изстинах. Бях влязъл в уводната статия. Там пространно се описваше как съм получил хранително отравяне с генномодифицирани домати, след което са ме пребили пет озверели сервитьорки, две от които с черен колан по карате, а останалите - щангистки. Бил съм откаран с хеликоптер в "Пирогов", където за лечението ми са пристигнали световно известните медици д-р Албан и д-р Дре. В момента те прилагали върху мен авангардния си опит в областта на спешната травматология. Имало надежда за мен. Щял съм да оживея. Имаше и адрес, на който всеки читател можеше да получи съвет от д-р Албан и д-р Дре само срещу двайсет лева в плик. За достоверността на лечението гарантирах аз - с целия си авторитет.
    Огледах се безпомощно като Тодор Живков на Ноемврийския пленум на Партията. Иванова беше взела властта в редакцията. Изплюх цигарата. Хвърлих вестника в коша. Наблизо имаше оръжеен магазин. Купих си газов пистолет и хукнах към кабинета на главната редакторка, за да търся правата си...  
    Това е краят на историята. За по-нататък няма да се впускам в подробности. Само ще ви кажа, че западното крило на Пловдивския затвор е за предпочитане, а пазачът бай Ставри е готов на всичко за кутия цигари. 
    Ще си позволя и едно последно изречение, преди да загасят осветлението. Ако трябваше да започна разказа си отначало, щях да му сложа друго заглавие - като предупреждение към колегите в гилдията - заглавие с намигване на последната дума, където, не знам защо, ми се привижда ятовата гласна, а именно: ВИСОК ТИРАЖ - ГОЛЯМ КУРАЖ.
     

    За пет пари късмет

    Имахме си тръпка със съседката от улица "Петко Д. Петков". Всеки ден се гледахме като влюбени петокласници. Деляха ни точно петдесет и пет метра в права линия. Петият етаж, балкон срещу балкон, а между тях - флуиди. 
    Помня деня, когато се появи. Беше най-щастливият пети май в живота ми. Русата Ј глава изгря на прозореца, напук на западното изложение, и озари помръкналата ми душица. Пет месеца се къпех в благодатта на любовните протуберанси. Пет месеца, в които и двамата все си намирахме работа на балкона. Аз ежедневно поправях дограмата, суетях се по юнашка фланелка с тесла в ръка и пирони между зъбите, претаках остатъците от зелето сутрин, обед и вечер... Тя пък тупаше килими, тръскаше черджета, простираше по пет перални бельо на ден или поливаше саксиите през петнайсет минути - ще рече човек, че отглеждаше водорасли. И всичко това, само за да разменяме погледи през рамо. Уж случайно. Уж без да щем. 
    Пет месеца надежди и копнения. Пет месеца, в които сърцето ми туптеше в римната схема на Петрарка: abba, abba, cde, cde... abba, abba, cde, cde... Туптеше за своята Лаура. До оня петък, когато съседката ми се обади по телефона. 
    - Здравейте! - каза тя. - Вече пет луни си разменяме погледи издалеч. Да ви призная, нямам нищо против да ме видите и така по-отблизо.
    - Още следобед очаквайте резултата! - отвърнах загадъчно и затворих, преди да се размажа като петмез върху препечена филийка. Усетих приятни бодежи в лявата част на торакса. Любовната ми хипертония прерастваше в добре изявени шекспировидни екстрасистоли: abba, cdcd, efef, gg... abba, cdcd, efef, gg... Тя искаше да я видя по-отблизо... 
    Купих си бинокъл. Взех го от руския пазар. За пет и петдесет. Хубав беше бинокълът. Независимо от кичозните петолъчки и надписа "Сделано в СССР". Ако се вярваше на упътването, той щеше да скъси разстоянието помежду ни пет пъти. Пет скока към жадуваната интимност... 
    Същия следобед, към пет, температурите паднаха до пет градуса под нулата. Излязох на балкона по къси гащета. Отсреща беше моята Лаура. Простираше съвсем преднамерено еротични бикини по комбинезон. Вдигнах бинокъла и го насочих в упор. Тя застина с щипка в ръка. През окулярите съзрях очите на синеглаза кошута. Уголемени пет пъти, тези малки вселени се разширяваха във всички възможни измерения. Пет секунди стояхме като каменни скулптури от Петко Москов, курдисани на балкон... След това тя се завъртя на пети, влезе в стаята и спусна щорите най-безцеремонно. 
    Пет тона цимент се изсипаха върху сърцето ми. От любовта ме деляха 55 метра въздух, а нямаше как да ги преодолея на пет скока и с тегло на циментовоз. Метафорично казано. Или, казано по човешки, мракът отново се спусна в крехкия ми времево-пространствен континуум.
    - Май сглупих с тоя бинокъл - промълвих втренчено, допивайки петата бира. 
    Вече пет часа киснех в кварталното капанче "При Петкан". Бях излял душата си пред Петър Петров - Казановата, най-печения домоуправител в блок № 5 на улица "Петобоец", който тъкмо ми сочеше бинокъла с петолъчките:
    - Руснаците неслучайно загубиха Студената война. С такава оптика са за никъде. Но ти зарежи суеверията. Сега ще ти кажа пет хитрини за жените. 
    Наострих уши. Щях да почерпя знание от извора. 
    - Първо е запознанството - делово започна Бай Петър. - Няма да чакаш пет месеца. Тръгваш в атака. В най-добрия случай жената приема. В най-лошия се опитва да се измъкне с дежурната приказка: "Трябва да има нещо между нас". Тогава я заковаваш с думите: "Ще има. Презерватив."
    Заведението притихна. Очевидно не бях единствения слушател.
    - Бай Петре, не е ли малко грубичко? - казах от кумова срама.
    - Да. И винаги действа. Жената не ще молитва. Плуг иска тя, дълбока оран! Ти сам видя докъде я докара с въздишки и бинокъл.
    Притихнах засрамен. По тия места авторитетът ми се бе сринал до статута на евнух.
    - Второ правило - продължи Казановата. - "Всяка жена иска да си мъж на място. Затова по-често Ј показвай мястото!".
    Изчервих се като генно модифицирана петуния. Не посмях да гъкна, за да не стана за смях пред кварталните пияндета. 
    - Слушай трето правило! - извиси глас домоуправителят. - Никога не говори на жената за възраст. На тая тема няма по-твърдоглаво същество на света. Една жена реши ли, че е на трийсет години, ще твърди това до дълбока старост! Нали, Петранке?
    Сервитьорката се ухили. Така изглеждаше с няколко петилетки по-млада. 
    - И накрая. Бъди остроумен. И винаги се съгласявай с жената. Ще - не ще, тя ще се принуждава да променя мнението си, само за да те яде. Защото жената мнението си мени, но нрава никога. Ето как ще я финтираш, без да се усети и винаги ще става на твоето. Това е от мен. Отивай да си гониш късмета!
    Благодарих, платих пиячката и хукнах след късмета си. Петте правила на Казановата подействаха безотказно. Свалих съседката от петия етаж. На петия опит. Казваше се Петя Петкова Петанчева. Ходихме пет дни. Разписахме се в петък, в пет часа. След което Петя си махна грима и призна, че всъщност е на петдесет и пет. Имала пет деца. Бил съм Ј петия. Дължала пари на пет банки - по пет и петстотин на калпак с по петнайсет процента лихва, а била без пукнат петак... Пред очите ми заиграха петна с формата на петици... Развеждахме се шест месеца. 
    Така, някак пет за шест, приключи тази история. Приключи, разбира се, на разпети петък. Вече съм убеден, че "5" не е щастливото ми число. Затова взех категорично решение - ще поискам да забранят петицата със закон! А за целта ще напиша петиция.
     
     

    Шарено хвърчило

    Чух я случайно. Пътувах с автобус № 44 към центъра на града, за да изпия една бира в "Дупката" - барчето на университета. Събирахме се там поети, критици и обикновени литературни навлеци - все хора, изкушени от тънкостите на художественото слово. Една спирка преди Тунела, малко след колелото на Панаирни палати, тя се измуши от кабината на шофьора и задълба в главата ми като видия. Мелодиката Ј бе в духа на италианското белканто, ритъмът - не повече от три четвърти, темпото - нещо средно между Allegro moderato и Allegro ma non troppo, а тоналността - дискретен минор, който рефренно преливаше във възторжен и жизнеутвърждаващ мажор:
     Шарено хвърчило тича по небето 
     в този светъл час.
     Някой е написал на това хвърчило: 
     "Теб обичам аз!"
    Припевът беше ефирен и обсебващ. Върволицата от думи се завъртя по гънките на мозъка ми като влакче в Дисниленд и започна да набира скорост - първи лупинг, втори лупинг, трети... Докато стигна до "Дупката", вече танцувах в ритъма на "Шарено хвърчило", все едно бях на четири бири.
    - Охо, Петре, кога успя да направиш главата? - посрещна ме академичната тайфа и ми връчи първата халба. 
    - Не е от пиене. Чух една песен - рекох. - Странна композиция. Вие как го разбирате този рефрен:
     Шарено хвърчило тича по небето 
     в този светъл час.
     Някой е написал на това хвърчило: 
     "Теб обичам аз!"
    Доц. Валдимир Янев от катедрата по "Българска литература" авторитетно се облакъти на масата.
    - Това е добър пример за очарователния нонсенс на българските естрадно-поетични мотиви - подхвана той, намествайки си очилата. - Предполагам няма да възразите, че поантата на текста е в надписа: "Теб обичам аз!". И точно тук се генерира проблемния дискурс на творбата. 
    - Проблемът на творбата е, че такава просто липсва - внесе полемичност проф. Огнян Сапаринов, гуруто в специалността "Литературознание". - Като чуя някой да римува "час" и "аз", безапелационно си правя пас. 
    - Другаде е заровено кучето - продължи доцентът. - Проблемът е, че за да прочете посланието "Теб обичам аз!", любимата на лирическия герой трябва да страда от мощно далекогледство т. е. hypermetropia от порядъка на двайсет диоптъра. Не е ли това логически нонсенс? Е. Жена с такава зрителна мощ би могла да следи успешно метеорологичните балони на БАН, та дори и разположението на руските военни спътници. Тайните служби не биха пропуснали да я засекретят като важен елемент от националната сигурност. Ето защо строфите преднамерено са лишени от здрав разум за заблуда на противника. Независимо от тази дезинформация, е допуснато известно изтичане на класифицирани данни. Става ясно, че секретната сътрудничка работи по високите етажи на ДАНС, защото нейният сърдечен протагонист Ј праща любовен хабер с хвърчило.
    - Вижте, значи - обади се Дейвид Дженкинс, който водеше лекциите по "Американска литература". - Аз мислим, че ако доц. Янев имало право, то ние, американци, не пропуснало било да инвестира в такъв жена-феномен. А вие пита се кой този "някой" е? Кой написало е на хвърчило "Теб обичам аз!"? 
    - Любопитна подсказка, да - отново взе думата Валдо Янев. - Хвърчилото - оригинален опит за вербовка от ЦРУ. С малко повече въображение, можем да приемем песенния мотив като мигриращ в традицията на американския кънтри уестърн. Удивително е как само в четири строфи проследяваме зараждането на връзка тип "Бони и Клайд", но осмислена в контекста на международното сътрудничество по сигурността.
    - Стигате твърде далече - махна с ръка проф. Сапаринов. - Тази hypermetropia, в смисъл на далекогледство, се задълбочава с напредването на годинките и прераства в presbyopia. Двайсетте диоптъра са ясен знак, че женицата е на преклонна възраст. Тогава защо някой ще Ј отправя любовната позивна: "Теб обичам аз!"? Очевидно става дума за богата реститутка, преследвана от геронтофил - сребролюбец.
      Смехът се смеси с глухия звън на халбите. 
    - Съществува алтернативна вероятност - реших да се разпиша и аз. - По-логично е да предположим, че жената има дамски превръзки с крилца и гони хвърчилата в простора, за да прочете някъде: "Теб обичам аз!". 
    Смехът секна и настана неловко мълчание. Чуваше се дори пукането на балончетата в бирената пяна. Очевидно моите събеседници не бяха узрели за такъв искрен и по дилетантски безразсъден прочит на цитираната творба. За да спася положението, побързах да запълня тишината как да е: 
    - Неведоми са пътищата на любовта. И рекламата. Наздрависимо!
    Всички надигнаха бокалите и отпиха. Бях единственият нехабилитиран в именитата компания, ако не броим онова симпатично "доктор хонорис кауза", с което ме бе удостоил университетският вестник. Бях си заслужил титлата, то се знае, но тя си оставаше в сферата на приятелското намигване и взаимните симпатии. Може би затова се изживявах в ролята на дежурния виночерпец - избивах латентното си чувство за малоценност с чести наздравици. Те ми даваха утехата, че и аз дирижирам нещо на тази маса.
    - В текста можем да открием и по-неочаквани послания - спаси ме от изолацията политологът проф. д-р Сербезов, който пописваше на злободневни теми в местната преса. - Смисловото ядро е "шарено хвърчило". Да се съсредоточим върху прилагателното "шарено" в смисъл на "разноцветно" т.е. "състоящо се от части в различни цветове". Защо да не допуснем, че то е направено от разноцветни предизборни бюлетини? 
    - Ако наистина е така, това очевидно е на баба ви хвърчилото - не пропусна да се заяде доц. Янев. - А в крилатия лозунг "Теб обичам аз!" вече се долавя очевидна логическа непълнота. 
    - Пояснете? - наежи се Сербезов.
    - Поради политическото си късогледство, лирическият герой не може да прочете надписа в неговата пълнота и цялост, а той е: "Не ме гледай така, българино! Теб обичам аз!". Което доказва, че в направата на тази хвърчаща конструкция е било употребено дърво от натурален балкански кютук. С което анализът не свършва дотук. Ако продължим нататък, ще установим, че за да полети, шареното хвърчило има нужда от вятър. Това е вятърът на промяната. А той духа от Брюксел т. е. от запад - северозапад. Следователно шареното хвърчило уверено се носи в югоизточна посока и съществува опасност да се закачи на някое от истанбулските минарета. Турците, като знаят положението на бойната ни авиация, сигурно ще си кажат: "Вай, Аллах! Българите ни атакуват по въздуха с хвърчила!" и като едното нищо ще свалят нашето шарено хвърчило с някой "Ф-16", който им се намира под ръка. Това придава на хита "Шарено хвърчило" ярък антивоенен характер, превръща го в зов срещу войната, в призив за подобряване на международното положение.
    - Браво бе, колега! - удари по масата проф. Младен Влашкин, виден литератор и критик, редактор на мастито списание за култура, единственият, който навремето не пожела да ми разпише студентската книжка с аргумента: "Колега, аз вас не ви познавам". - Ако ще се гъбаркаме, може да открием в текста къде-къде по-абсурдни конотации - поглади брадата си той. - Още много може да се каже за въпросния рефрен, стига да направим семантичен разрез по отношение на глаголната температура. Тя се определя от "тича", "написал" и "обичам". Да започнем с първия глагол "тича". Кой тича? Хвърчилото тича. Къде тича? По небето тича. Не се ли питате как и защо тича едно хвърчило по небесната шир? Що за конструктивни особености трябва да има то, за да извършва действието "тичане" и то по въздуха в "този светъл час"? Няма рационално обяснение. А необяснимото се приема с вяра. Повярвайте и ще доловите вдъхновяващо сходство с онова "ходене" на Христос по водата, когато Той възвестява, че наближава "този светъл час" на Второто пришествие и Страшния съд. Неслучайно един енигматичен "Някой" е "написал" в светите книги извечното послание - "човеко, теб обичам" аз, в смисъл "Аз", Господ, "обичам" тебе, грешника, и те въвеждам в тази благодат с помощта на едно шарено хвърчило, което "тича" по небето като малко дете. Нужно ли е да напомням библейското: "Оставете децата и не им пречете да дойдат при Мене". (Матей. 19:14). Само детската чистота и любовта към ближния ще спасят този греховен свят... 
    И прочее, и така нататък, и все в този дух... 
    Диспутът продължи до обяд. Дойде време за следобедните лекции. Тайфата се разтури от само себе си. Тръгнах от "Дупката" като зомби в делириум тременс. Рефренът все така се въртеше в Дисниленда на мозъчните ми гънки и нямаше никакво намерение да дерайлира. Ако си останех само с академичните задявки, сутринта ми щеше да е минала напразно. Хрумна ми, че мога да напиша разгромяваща статия за текстовете в българската поп музика. Те упорито се напъваха да минават за висока култура и донякъде успяваха на фона на откровената чалга. Всъщност - все тая боза. Не толкова резлива, но затова пък гъста и блудкава, с онзи типичен радомирски привкус от времето на социализма. Леле, как само щях да ги подредя... 
    Потънал в мисли, тръгнах по "Иван Вазов", свих по "Руски", стигнах до Дома на младоженците и оттам - право в Енергото. Няма как, дори и една светла глава, като моята, трябва да си плаща тока понякога. Застанах на опашката и се отдадох на критически съждения. От мисъл на мисъл неусетно си затананиках:
     Шарено хвърчило тича по небето 
     в този светъл час.
     Някой е написал на това хвърчило: 
     "Теб обичам аз!"
    Точно на поантата "Теб обичам аз!" тя се обърна. Точно тя. Жената с главно "Ж". Зеленооката красавица пред мен, която не смеех да заговоря от година насам. Живеехме в един блок, в един вход и си плащахме тока на една каса.
    - Мен обичаш ти? - изтананика тя в слънчево белканто и ме хвана за ръката. 
    Излязохме навън. Седнахме на току-що боядисана пейка в градинката срещу "Четвъртък" пазара. И се целунахме. О, неочакван обрат! О, светъл час! Сърцето ми се затича по небето като шарено хвърчило, върху което грееше надпис: "Теб обичам аз!". Едва сега схванах дълбокия, същностен смисъл на пъстрия рефрен. Литературните му качества нямаха абсолютно никакво значение. За мен цената му се равняваше на една целувка. Рефренът - целувка. "Хубав се оказа тоя текст, дявол да го вземе!", казах си. Хубав и то именно в качеството му на рефрен. Защото устните ни се сливаха отново, и отново, и отново... Като в онези антични строфи на Катул за безброя на целувките, ако изобщо се сещате какво имам предвид.
     

    Разкази на ужасите

    "Пушката засече за втори път, а мечката приближаваше неумолимо - космата грамада от мускули, нокти и зъби, която заплашително набираше ускорение. Цеко беше стар ловджия, но за първи път усети, че се подмокря."
    - Ало, автора, недей така! - извика Главният герой на разказа.
    - Защо? - учуди се Човекът пред компютъра.
    - Недостойно е за ловец от моя калибър да се изпуска в гащите. Още повече глаголът "подмокрям се" приляга повече на дамите в състояние на сексуална възбуда. Бъди човек, не ме оставяй напикан в лапите на звяра! Що не ми измислиш мистериозно спасение? Нещо в героичните традиции на Холивуд, да речем. Ако може, с участието на Анджелина Джоли, Джесика Алба и Катрин Зита Джоунс. 
    - Дай ми мотив, за да го направя - каза Авторът и свали курсора на нов ред. - Ама по-бързичко, че тая жега ще ни съсипе!
    - Добре, добре, мир да има. Ти нали минаваш за весел писател? Един кървав финал изобщо няма да ти е в стила. Все едно Краси Радков да играе Бостънския удушвач. На екран вървят зверски убийства, а зрителите се кикотят като разпрани. Не е уместно някак, нещата се бият естетически... 
    Авторът видимо се изнерви. Запали цигара, смукна два пъти и я загаси в чиния с генералски фасове.
    - Точно затова ще те похарча, приятелю! - каза Той и волево стисна зъби. - Всички ме възприемат като прост хуморист. Джебрю някакъв. Смехурко. Мислят си, че по цял ден пускам лафове и се хиля на показан пръст. Като напушен с ганджа или райски газ. Това и очакват от мен - хаху-хихи. Всяка мисъл - афоризъм. Всяка вметка - виц. Всеки жест - гег от комична сценка. Вече и при покупка на домати подхождам като към телевизионен скеч. Кафа! 
    - Купуваш ги, па си тананикаш: "Тез червени домати кой ги, мама, разклати, опсааа!" - иронично запя Протагонистът.
    - Онемей! - сопна се Повелителят на думите. - Как не разбрахте, че не съм само писач на шаради и каламбури! А пък точно днес съм настроен драматично.
    - Това прозвуча като заплаха - предпазливо отбеляза Героят.
    В отговор клавиатурата на лаптопа затрака някак безпощадно.
    - "Гърлен рев разтърси гората. Мечката се изправи на задните си крака. Очите Ј се наляха с кръв. От устата Ј потече разпенена слюнка. Замахна с лапи. Нокти, дълги като чирпански чекии, минаха на сантиметър от гърлото на Цеко. Въздухът засвистя."
    - Чакай, чакай! - подскочи ловецът. - Преди да напишеш непоправимото, помисли! Не виждаш ли какво се заформя? Касапница! Я си ме представи мене, главният герой, изкормен от мечка стръвница. Черва и дреболийки - навсякъде. Там, зад храста - недояден крайник. Иззад бориките се прокрадва лисица и отнася нещо, от което получавам изтръпване в слабините. Ужас! После - полиция, линейки, припадащи патолози, смут и потрес в съдебна медицина и ей такива заглавия във вестниците... 
    - Супер! Това ще е хит - примлясна Авторът като че предвкусваше успеха на разказа в медиите. - Накрая се намесва Президентът на Републиката и застрелва мечката с бренеке. Ще бъдеш отмъстен.
    - Браво бе, ха така! - жегна го с интонация Лирическият герой. - Подмазваш се на властта. От това по-лош финал няма.
    - Ти ще кажеш - набра злост Творецът и написа: "Ловецът се втренчи в звяра. Измери го с поглед. Не беше мечка. Мечок беше. И то в любовния си период. Очевидно изстрелите бяха прекъснали сезонното му чифтосване, а това не вещаеше нищо добро за собственика на пушкалото!"
    - Ръчичките да ти изсъхнат дано! Словоблудец! - изпищя авджията и се вкопчи в удивителния знак.
    Писателят смени удивителната с точка и така докара персонажа до отчаяние.
    - Това да ти е за урок - назидателно каза Той. - Не се занасяй с автора, че като нищо мечокът ще се окаже гей. Виж какво става нататък: "Рунтавият самец пристъпи напред и се облиза. Беше му любопитно да наблюдава как ловецът, тресейки се от ужас, се мъчи да зареди пушката. Фишеците падаха наоколо като жълъди, изтървани от несръчна катерица."
    - Леле-леле-леле! - затюхка се Протагонистът с чифтето. - Прощавай, но имам някои съображения. Крайно демоде е да използваш деепричастни форми. Какво е това "тресейки се"? Изобщо в целия израз "тресейки се от ужас, се мъчи да зареди пушката, фишеците... и т.н." имаш натрупване на съскащи съгласни. Кой говори така: "Съ-съ-жъ-съ-чъ-зъ-шъ-фъ-шъ?". Това не може да се произнесе. И, да ти кажа, умът ми не го побира как посмя да сравниш фишеците с "жълъди, изтървани от несръчна катерица"? Тя, сръчната катерица, да не плете дантели на една кука? Според мен целият пасаж трябва да падне. 
    Авторът беше отегчен, но последните забележки допълнително го вкиснаха. Претенциите на Героя активираха в мозъка му опасни центрове, които забълваха убийствен сарказъм. 
    - Добре де, помогни малко и ти - каза Той. - Какъв край предпочиташ? Звярът да те разкъса с нокти и да те яде на почивки? Или да те заръфа откъм краката? При втория случай месото ще се запази свежо поне за две-три хранения.
    - Садист - изсъска оня и за втори път се подмокри. - Ако напишеш това, истината за теб ще лъсне като... като...
    - Като какво?
    - Като немски задник в градинка на Слънчев Бряг!
    Това последното прозвуча толкова неуместно, че нямаше накъде. Главният герой губеше разсъдъка си, но не спираше да пустосва:
    - Видя се що за човек си ти! Лицемер! С разни хуморески прикриваш душа на сериен убиец!
    - Това е идея! - усмихна се Създателят на сюжети и написа: "Внезапно излезе силен вятър. От дърветата започнаха да падат и останалите от ловната дружинка. Обезумели от страх, те се скупчиха зад Цеко и го побутнаха към мечока."
    Ловджията окончателно напълни гащите. Лицето му се изкриви в гримаса на човек, загубил и сетните остатъци от човешко достойнство.
    - Хуморът е последното убежище на психопата - заяде се той като за последно.
    Авторът се засмя.
    - Спокойно бе, пъзльо! Майтапя се. Махам дружинката. Мечокът все още е изправен пред дилемата - ядене или секс.
    Цеко коленичи между думите "ядене" и "секс", па се примоли:
    - За бога, не посягай към клавиатурата! Изслушай ме! Мисля, че е крайно време да поговорим за правата на персонажа в текста. Отмина времето на авторовия волунтаризъм! Живеем в демократични времена. Постмодернизмът цъфти, та се къса. Разпадат се утвърдените наративни форми. Крайно време е да се чуе гласът на лирическия герой - какво иска той, какво го вълнува, какви са неговите виждания за фабулата и сюжетните линии...
    Писателят го слушаше разсеяно, но явно нямаше желание да продължи нататък. От жегата вдъхновението му се бе изпарило като спирт, лиснат връз гореща ламарина.
    - Добре бе, синдикалиста! - махна с ръка Той. - Оставям нещата в твоите ръце. Действай.
    Лирическият герой се оживи. Увереността му се върна. Зае позата на ранния доктор Тренчев. 
    - Предлагам ти звярът внезапно да получи инфаркт и аз да го довърша с приклада. После вадя нож и му разпорвам търбуха. 
    - Бре, бре, бре...
    - Докато го дера, към мен се втурва девойка, изгубила се в пущинака. Това е Анджелина Джоли, изрусена. Била е на състезание по ориентиране, но Ј се е развалил компасът. Успокоявам я с добра дума, поправям Ј уреда, а тя плахо подритва мечока и се възхищава на моето мъжество. Междувременно дотичват още нейни съотборнички - Джесика Алба и Катрин Зита Джоунс. И двете - изрусени. 
    - Тя Джесика Алба не е ли руса по природа?
    - Нищо, за всеки случай. Та суетят се тези трите край мен като самодиви в бяла премяна. Аз, разбира се, постилам кожата на мечока върху тревата и полягам, уморен от битката с чудовището. Ти ще опишеш нещата в подробности, но общо взето я подкарваме като в поемата "Хаджи Димитър": "Една му с билки раната върже, / друга го пръсне с вода студена, / третя го в уста целуне бърже - / и той я гледа, - мила, засмена!". Това е линията. Неусетно се отдаваме на любовни игри. Следва тройна кулминация и точка.
    Екранът на монитора безизразно потрепваше в маранята. В стаята бе жежко като в сауна. Климатикът беше развален и от това жегата ставаше психологически неприемлива. Все едно да стоиш жаден пред чешма, която не работи. Топлите вълни идваха отвсякъде и смазваха всякакъв живец още в зародиш. А и прозорците бяха със западно изложение - пропускаха лъчите на сърдитото следобедно слънце като през лупи и правеха положението нетърпимо.  
    - Знаеш ли какво си мисля? - изпъшка Авторът. - Тая ловджийска история е вехта работа. Махам мечока. Махам гората. Махам и пушката. Ти вече си на чужда планета. Газиш в блато с отровни изпарения. Скафандърът ти е пробит. Имаш хипертоничен пристъп. Кръвната ти захар скача до космически стойности. Срязва те далакът... Но я поспри, поспри! Ослушай се... Какво е това бълбукане? Какви са тези гъргорещи звуци... Пази се! От тинята изкача саблезъб горгонозавър и се устремява към теб, ето: "Гигантското земноводно нямаше очи, но за сметка на това размяташе страховити обонятелни органи като хоботи. Приличаше на люспест октопод, когото еволюцията бе дарила, ей така напук, с крака на щраус, уста на хипопотам и зъби на тиранозавър рекс. Звездният рейнджър Це Ко се прицели в косматото подобие на глава. Натисна спусъка. Бластерът му засече.".
    - И защо реши бластера да запецне? От проклетия ли? - проплака Героят на разказа. Работата отиваше към научнофантастичен хорър с трагичен край.
    Писателят безсърдечно зачатка по клавиатурата:
    "- Ама че скапана планета! - изпъшка Це Ко, докато се задушаваше в пипалата на горгонозавъра. С усилие пое въздух. Дробовете му се изпълниха с токсичните йони на блатния цианид. - Защо ме пратиха в тоя шибан сектор на Галактиката? - помисли си той. - Навярно от проклетия. Оживея ли, ще си го върна тъпкано на Вселенския Кондукатор, да му се бъгнат порно сайтовете дано!".
    Це Ко определено береше душа. 
    - Хррр... Шефе, ако не ми пуснеш малко кислород, хррр... разказът ще завърши безславно в тая скапана локва... хррр... на гъза на космографията... хррр...
    - Кофти работа, да - съгласи се Вездесъщият и задраска членуваната форма на "гъз". - Къде се наврях в тия научнофантастични глупости. Ама като не върви, не върви. Отказвам се. Стига! Няма да те мъча повече.
    - Оххх... Благодаря ти, шефе - пое си въздух Протагонистът. - На косъм бях. Аман от тия измишльотини вече!
    - Ето, че най-после сме на едно мнение - заключи Авторът. - Дотук с разказа на ужасите. 
    - Ура!
    - За сметка на това ще напиша един най-обикновен фейлетон. 
    - Правилно. Каква ще бъде фабулата?
    - Ти си пенсионерът Цеко Цеков. Вървиш по улица "Иван Вазов" и си броиш пенсията. Спираш пред лавка на Централна гара, купуваш си баничка без боза, а в главата ти звучи песента на Недялко Йорданов: 
     Хайде-здравей и довиждане, Ванечка,
     бързам, защото летя за Париж.
     Дръж хилядарка и дай една баничка,
     ресто не искам, задръж го в бакшиш. 
    Главният персонаж Цеко Цеков, наскоро пенсиониран по болест, безпомощно се огледа. 
    Авторът продължи:
    - После ти, бай Цеко, отиваш при личния си лекар, за да ти измери кръвното, защото откакто си пенсионер, нещо в теб те кара да правиш това всекидневно. За целта чакаш на опашка три часа и половина. Преваля пладне. Обядваш на крак още една баничка ала Недялко Йорданов. Извинявай за киселините, неизбежни са. Следобед минаваш през аптеката, купуваш си една торба лекарства и поемаш към Енергото. Нареждаш се на нова опашка. Още три часа и половина. Плащаш си тока. След това се прехвърляш на другото гише, където има още една опашка. Плащаш си парното. Нищо, че е 40 градуса на сянка. Мислиш си: "Тия идиоти дотук ни докараха - плащането на сметки ни стана втора природа!". Разтваряш жълт вестник, за да убиеш времето и дълго търсиш еротични снимки на Анджелина Джоли, Джесика Алба и Катрин Зита Джоунс. Такива няма. За сметка на това Азис е навсякъде. С цяла фотосесия. Изрусен. Дибидюс. 
    Цеко Цеков се смали, направо потъна в себе си. Авторът го гледаше отгоре и не спираше да нарежда:
    - От снимка на снимка, от гише на гише и след двете ракийки в кварталното капанче, пенсията ти, бай Цеко, свършва. Прибираш се вкъщи, а там те чака твоята бабка - Цецка Цекова, по баща Парапунова. Корава жена от партизански род. Още от вратата започва да те яде: "Цеко, защо не си изхвърлил боклука бе, миксин? И кога ще оправиш казанчето в тоалетната, мундар с мундара ти неден? Защо мълчиш като пукал? Погледни ме в очичките, в очичките ме погледни! Нещо гузен ми изглеждаш. Ти да не си пропил пенсията, а? Я ми дъхни!"... С нещо такова смятам да започна фейлетона. Обичайното встъпление преди завръзката. Какво ще кажеш?
    Лирическият герой Цеко Цеков беше блед като платно. В очите му светна отчаяна решимост. Той застана под една буква "Г" и се обеси. 
      

    КАТЯ СТОИЛОВА 
    Живее в Пловдив. Завършила е ПУ "П. Хилендарски" специалност "Български език и история" и "Приложна психология". Автор на три стихосбирки: "Живот на екс", 1995 г., "Врели-прекипели",1999 г., "Страстната седмица" 2003 г. Печелила е призове от конкурсите "Златния ланец", "Магията любов", "Мелнишки вечери на поезията", "България - болка и надежда", "Ненаписаната книга за българските будители" и др. Член на Дружеството на пловдивските писатели. 
     

    НА БАЩА МИ

    Не събрах кураж да ти кажа,
    че се страхувам да заспя
    без да съм сигурна, че принцът знае пътя.
    Страхувам се да погрознея
    преди да ме намразят всички вещици.
    Страхувам се да остарея
    преди да обяват награда за главата ми.
    Да стана прах в прахта,
    преди да съм затворила вратата.

    Не знаех как ще разбереш - 
    мълчах 
    и ти реши, че нямам оправдание.
     
     

    НА ТРИДЕСЕТ

    Тишината на подредените мисли.
    Ревността към старите болки.
    Рутината във възмездията.
    Мярата в достойнството.
    Отбити удари.
    Приличният секс.
    Оргазмът сънуван по поръчка.
    Поезията изчистена от сантименталност.
    Приказките, които вече не ме приспиват.
    Криле, които не ми трябват.
     

    А още ми отива любовта.
    Отива ми...  
     
     

    ЖЕНА

    Мога да ти бъда майка
    и да държа ръката ти, докато те боли.
    Мога да ти бъда дъщеря,
    да стоя мирно до стената,
    да те гледам с широко отворени очи.
    Мога да бъда левият ти крак,
    с който се оправдаваш;
    дясната ти ръка,
    с която посягаш.
    Да съм постеля - 
    да съм змията в нея;
    да съм сламката, която ще те спаси,
    въжето, с което да се обесиш,
    когато разбереш, че не си пожелал най-важното - 
    да съм реброто,
    което Бог взел, Бог дал.
     
     
     
     
     

    ТЪЛКОВАНИЕ

    Защото вече няма време 
    за кафе със вестник сутрин,
    за първо, второ, трето на обяд;
    защото вече няма време
    да ти говоря с притчи,
    да грешиш, да те поправям,
    да чакам пролетта, за да се влюбя,
    да тръгваме към секса от обувките.
    Защото вече няма време
    да чакам капката 
    да прокопае в болката тунел;
    да ме достигне светлината
    на някога избухнала галактика.
    Да скъсам десет чифта,
    докато стигна до дома си, 
    да израня нозете си
    преди да ме разпънат

    е крайно време да те срещна,
    циганко.
     

    ВСЕЛЕНА

    Мъжете, които съм обичала,
    никога не напускат орбитата ми.
    Топли и вулканични;
    студени, с изстинали кратери;
    невидими и близки
    определят приливите 
    и отливите на желанията.

    Някой друг ще изследва световете им, 
    ще открива скритите форми на живот,
    ще ги населява.
    Ще дълбае със сонди недрата им;
    и ще прокарва пътища.

    Моите мъже - 
    тези които съм обичала - 
    обикалят на светлинни години от истината.
    ИНА ИВАНОВА 
    Родена в гр. Чирпан. Завършила специалност Българска филология в ПУ "Паисий Хилендарски". Автор на сборника с разкази "Право на избор и други проклетии" (изд. "Арс", 2009).
    Публикувала е в сп. "Родна реч", сп. "Глоси" и "Литературен вестник", в електронните издания "Литернет", триезичното "Пъблик рипъблик", "Литклуб" и "Кръстопът", както и в сборниците "Друга вода" и "6+6". 
    Има награди от конкурсите "Веселин Ханчев", "Вестник "Пловдивски университет", "Яна Язова", "Яворови дни" - Поморие и др. 
    Член на Дружеството на пловдивските писатели.
     

    Малка нощна канонада

    Анди довършваше вечерята в благословена тишина, ненарушаваното от нищо мълчание в стаята позволи на мислите му да блуждаят върху разни незначителности като предстояща смяна на маслото в кварталната бензиностанция. Той разсеяно извади костилката от маслина от устата си и се вгледа в бледата конична ръка на съпругата си. Ровеше с блестяща вилица из ризотото. И изглеждаше, сякаш няма намерение да яде, с внезапно отвращение си помисли той, когато вдигна очи към затвореното Ј лице.
    Нищо в апатичната вечер не предвещаваше последвалата криза, ескалацията, заредена с хистерична енергичност и насечена от прехапани устни.
    - Влудява ме скоростта, с която ядете - изстреля Лили към съпруга и сина си.
    Айвън, което на български звучеше като Иван, се изхлузи от стола и без повече обяснения хлътна в стаята си. Тънкият му гръб се провря през процепа на вратата - неуязвим и крехък като цигулка. След секунда от тонколоните на компютъра му се изля канонада от автоматична стрелба. Любимата му игра, очевидно.
    - Какво ти става? - попита с престорено равнодушие Анди, минавайки от разюздания български на жена си към общия и за двама им английски.
    След шестнайсетгодишен брак той разбираше и дори говореше прилично два славянски езика, но двамата с Лили се влюбиха, говорейки си на родния му английски и той автоматично го предпочете за тази вечер. Тя ядно отсервира чиниите и изфуча:
    - Омръзна ми все да мълчим. Не разговаряме изобщо. Изобщо и никога, мамка му!
    Пак на български. 
    Скоростта, с която зареждаше миялната машина в прилежащия към всекидневната бокс, нарастваше в геометрична прогресия. Анди се приготви да я изслуша. Но тя методично тъпчеше чаши в търбуха на чекмеджето и мълчеше.
    - Говори ти, щом ти се говори - бавно и отчетливо произнесе той на български и скръсти ръце пред изпразнената маса. 
    Дистанционното изкусително се въргаляше на две педи от него, но той не се поддаде. Имаха си правило - определен час за вечеря, важащ за цялото семейство и никаква телевизия по това време. След измиването на чиниите, което преди години бе извършвано на ръка, Лили церемониално наливаше по пръст коняк в тумбестите чаши, а Айвън засипваше пода с камиончетата си. После едната чаша се пукна, а и Анди трябваше да внимава с кръвното, така че ритуалът отпадна. Жена му се развяваше по цяла вечер с чаша бяло вино, но той никога не е броил колко пъти си долива.
    Сега си даваше сметка, че край коша на терасата винаги се търкалят празни бутилка-две от "Траминер". Погледна я изпитателно, може би се превръща в алкохоличка?
    - Да, погледни ме! Точно така - хубаво ме виж! Остарях, докато ви отглеждам, остарях и всеки ден остарявам все повече край тъпата печка, почиствайки шибаните фуги в банята, гладейки безкрайните ви дрехи...
    Лили изхълца и металните стружки в гласа Ј се запиляха нанякъде. Вероятно сега трябваше да стане и да я гушне успокояващо, но не му се занимаваше. Гледаше провисналата над бузите Ј коса, червените гневни петна по шията Ј и изкривената пред плач долна устна. Не разбираше пристъпа Ј и изобщо не му се задълбочаваше. След двайсет минути започваха новините, после щеше да превключи на CNN. 
    - За какво искаш да говорим? За това, че гладиш, а аз простирам ли? За това, че дори не знаеш как се държи прахосмукачка? Коя друга секретарка в посолството има жена да Ј помага веднъж седмично в домакинството? - той усещаше как българският започва да му се изплъзва, което означаваше, че също се ядосва. - За какво да говорим? Работим на едно и също място, ние сме просто двама нормални съпрузи, които вечер се прибират вкъщи и аз по дяволите не искам да дъвча същите клюки!
    - Откога не си ме водил на театър? - контраатакува Лили.
    Анди извади чаша и също си наля "Траминер".
    - През изминалия месец имаше твърде много служебни партита, на които ти нямаше нищо против да присъстваш. При това предпочиташе да си в нова рокля. Какъв театър?
    - А откога не съм получавала цветя? - гласът Ј звучеше като пукнато стъкло. - Нито дори за Свети Валентин!
    Носът нетърпимо го засърбя. Толкова отчаяно му се прииска да излезе от стаята, че забрави да Ј напомни как за сметка на това Ј купи огромно, кичозно сърце от магазина за ръчно приготвен шоколад. Лили гаврътна чашата си и я разби в пода с рязко и невъзмутимо движение. Той не повярва на очите си.
    - Колко драматично! - иронизира и се приготви да хвърли своята.
    - Мразя тишината! Мразя идеята, че с Иван не ме забелязвате! Мразя, че няма какво да споделите с мен и помежду си!
    Тя отвори шкафа вляво от себе си и с трясък приземи оранжева чиния върху отломките от двете винени чаши. С крива усмивка Анди приближи разчекнатата вратичка, докопа някаква купа и изхриптя:
    - Мразя истерии - на английски.
    После със замах разби купата. Май му хареса. Лили запрати пантофа си сред стъкларията и порцелана. Почти безшумно Ј се получи, въпреки дивата амплитуда на замаха Ј. Той беше твърде разумен, за да остане без чехли, затова се наведе над шкафа. Още една оранжева чиния.
    "За Бога, като лош филм е", помисли си, докато наблюдаваше жена си само по един пантоф да разбива десертна чинийка с елегантен бяс.
    Вратата на Айвън се отвори и момчето прогърмя с неовладения си, прясно мутирал глас:
    - Ненормалници! - на английски.
    И след малко:
    - К'во ви става? - на български.
    Лили методично довърши десертния сервиз, гледайки съпруга си в очите. В пълно мълчание. Устата Ј успяваше да е почти секси изкривена, купчината растеше. Анди се чувстваше безтелесен.
    - Ясо! - прогърмя Айвън и трясна вратата на стаята си. Отвътре стрелбата се поднови, но майка му и баща му сякаш не забелязаха.
    Дишаха един срещу друг, побледнели и разтреперани. Мълчаха на своя българо-английски, даже на руски мълчаха, а телевизорът на стената приемаше новини от цял свят зад тъмния си LCD екран и не можеше да излъчи нищо, докато не бъде включен.
    Анди прекрати канонадата за кратко, колкото да попита с остатъците от британската си разумност:
    - Какво за Бога искаш?
    - Да ме забележиш.
    - Точно сега не си много за гледане - не се въздържа.
    Лили захвърли втория си пантоф. "Най-после", помисли си той с някакво безумно тържество, "така е по-добре". В името на симетрията тя изчакваше неговия ход. Имаше чувството, че когато той даде своя принос към купчината строшени съдове, ще може да му изкрещи, че се чувства сама, че животът Ј се изплъзва с бясна скорост и всичко, което иска, е отново да отидат някъде само двамата и каквото и да си кажат, да е безумно интересно, като пътешествие в друг свят. Жал Ј беше за онази споделеност следобед в леглото, когато той Ј разказваше детството си в Бирмингам, а тя се опитваше да му обясни какво е пионерска организация.
    - Помниш ли колко забавно беше всичко? - усети, че плаче. - Как моят свят беше като роман, който ти с удоволствие разлистваше и препрочиташе... Помниш ли как не можеше да разбереш, че съм получила първите си дънки чак на шестнайсет години и че това ме е направило ненормално щастлива?
    - Да, твоите първи jeans... - промърмори той, - но това нищо не променя. Тези истории вече ги знам, както ти знаеш всичко за първия път, когато съм бил с жена и за въдиците на татко. Разбираш ли, Лили, вече сме други?
    - Страхувам се от това - подсмръкна тя и Ј се прииска да се наведе и да смете купчинката разбити съдове, а после да бъде изведена някъде навън, някъде, където светът изглежда както винаги. Може би пиано бар или дори лунапарк... Посегна към бутилката и отпи направо от нея.
    Той не посмя да я изтръгне от ръцете Ј, защото не беше сигурен, че ще се овладее. Не искаше да докосва тази пияна и истерична Лили изобщо. Иначе рискуваше да Ј удари първия в съвместния им живот шамар, а е връх на нецивилизоваността да шамаросаш жена си. Бесен беше, о да!, колко беше бесен, по дяволите!
    Тя изцеди бутилката вино в устата си, а после замислено облиза гърлото Ј.
    - Реакциите ти не са нормални и аз настоявам да престанеш - фалцетно изкрещя Анди и това я влуди.
    Усети, че иска да стъпи върху разтрошеното стъкло, да го превърне на прах и да го натъпче в устата си.
    - Не аз, ти ми дължиш извинение, по дяволите! Ти ми мълчиш по цяла вечер и пълниш стаята с новини, Новини, НОВИНИ!
    Гласът Ј се извиси отново и тя посегна към съседния шкаф, в който чинно стояха подредени чашите. Усети неистова нужда да им помогне да се присъединят към трошляка на пода. Анди я изгледа съсредоточено и със замах отвори шкафа над главата си. "Дори в лудостта има хореография", помисли си Лили и видя, че той посегна към зелената фруктиера. Мамка му!
    - Анди, недей - прошепна на английския отпреди години, - помниш ли, тази е първото, което си купихме заедно?
     Спомни си как онзи млад, все още хърбав мъж, който щеше да се превърне в неин съпруг, каза, че фруктиерата има цвета на очите Ј сутрин. Беше лудо, абсентово зелено стъкло, но тя му повярва, нали никой не е виждал очите Ј сутрин такива. 
    Той чу как се оттича истерията от гласа Ј и лицето Ј става меко, без да е умолително.
    Купчинката разтрошени съдове насмешливо блестеше между тях и Анди Шепърд осъзна, че все някога ще престанат да се държат като кучи синове и ще се наложи да почистят. После тържествено изхлузи чехлите си и с изчистено от гнева движение ги запрати върху стъклата. 
    Идеше му да зацвили от смях, което... би прозвучало доста истерично.
     

    И нито намек

    Ходеше на фитнес ден след ден, с мълчаливото упорство на петнадесетте си години. Беше решил за една лятна ваканция да промени тялото си, да извае обемите му така, както тренираше ръката и окото си в Художествената гимназия. От привидния хаос на момчешките си пропорции пожела да изведе гъвкав, жилав порядък, анатомически точно копие на мъжки торс. Беше въпрос на чест. 
    И всяка сутрин той нахлузваше чиста бяла тениска, пиеше сок от грейпфрут - майка му неизменно приготвяше по един фреш за себе си и един за него, топял мазнините и давал нужните микроелементи - и на гладно тръгваше към фитнес залата. Вървеше по едни и същи улици - утро след утро, вдишваше пресния още мирис на квартала, подушваше мокротата на градския прахоляк, милостиво размесен с малко вода от машините, които уж миеха големите булеварди. Минаваше край едни и същи стари дървета, край футуристично изкривени след нечий пиянски подвиг кошчета за отпадъци, под излишни на ярката дневна светлина улични лампи. Точно осем минути го деляха от входа на блока до фитнес залата.
    В края на втората седмица тротоарите сякаш се скъсиха, наситени от наслагващите се една върху друга негови стъпки. Вземаше същото разстояние вече за седем минути, но никога не го забеляза. Очите му бяха заети с няколко любими места, които той винаги наблюдаваше - фасадата на онази бледоморава къща, наскоро обновена, която под определен ракурс странно се скосяваше точно над короната на липата пред нея. Беше решил, че някой ден ще дойде и ще я скицира, освен ако не я запомни достатъчно точно, за да пресъздаде играта на линиите Ј. Металната ограда, кована метална ограда след кръстовището, наскоро излъскана, така че човек неизбежно подозира някъде зад нея охранителни камери. После очакваното повдигане на тротоарните плочки около дънера на онова старо дърво, така и не можа да разбере какво е, навярно някакъв парков широколистен вид, отсеченият му клон напомня око. Онзи автосалон, на чийто паркинг от началото на лятото стояха едни и същи автомобили с едни и същи табелки. Някой трябваше да каже на шефа от време на време да ги размества, за да не заприличат съвсем на недвижима собственост. Следваше дълъг блок с различни магазини под него, повечето затворени рано сутрин. И почти никакви пешеходци, градът понякога изглежда странно безлюден в осем и половина сутринта.
    В залата той търпеливо разгряваше под разсеяния поглед на инструктора, който по това време стоеше пред бара с така наречените хранителни добавки и неизменно пиеше от висока чаша нещо бяло, протеиново и навярно - безвкусно. После работеше над отделните групи мускули по дни - ръце, гръб, гърди, корем, крака (особено бедра). Фитнес маниаците имаха съвършено различен поглед към човешкото тяло. Поглед, който навярно би ужасил класната му в Художествената. Съвършено фина, много внимателна и видимо красива, всички я наричаха "Лейди Ар". Госпожица Роменски. Странно име, обаче някак Ј отиваше. 
    Тя ги учеше на уважение и търпение към малките несъвършенства, караше ги да наблюдават внимателно, как пречупват светлината меките кореми на възрастните модели, прецизно да скицират прешлените и лопатките на гърба, да внимават с вдлъбнатините под лактите. Изискваше безброй повторения, за да свикнат ръцете им с мекия молив и кредата и да следват безапелационно контурите, видени от окото.
    - Да станеш художник е въпрос на дълга подготовка - повтаряше им, докато ги насърчаваше, наведена над всеки статив поотделно.
    Често обясняваше, някак извинително, че един ден ще бъдат единствени и самобитни. Но преди това... да, преди това!
    Той се забавляваше да рисува наум хиперболизираното мъжко тяло отсреща, докато пухтеше ритмично върху бягащата пътечка. Никога не гледаше телевизора на стената вдясно, по който вървяха клиповете на MTV. Търпеливо вдишваше климатизиран въздух, внимаваше да издишва през носа и под око наблюдаваше, как пада светлината върху прекалено кръглите рамене на инструктора, върху жилестите предмишници с изпъкнали вени... чак до квадратните длани, стиснали протеинова напитка.
    Постепенно установи, че по корема му се образуват т. нар. "плочки", че гърдите и ръцете му се стягат. Тренировките бяха изморителни, но очевидно ефикасни. Имаше смисъл. След това през целият ден усещаше приятно опъване в мускулите. Вечер неизменно излизаше с компанията си, а след това се сгромолясваше в леглото почти с облекчение. Нощ след нощ.
    Беше забелязал, че единствено след пълнолуние не може да заспи. Не по време на. След. Сновеше из стаята си, по-бодър отвсякога и обикновено рисуваше. Изкуствената светлина не е особено благосклонна към цветовете, но човек може да скицира и на нощна лампа. Работеше бързо и за удоволствие с мек молив, обикновено оставяйки ръката си да следва въображението, сякаш за да си почине от задължителните упражнения от натура.
    Снощи до късно експериментираше с идеята си за пейка накрая на света. Една от онези, с извитите метални орнаменти... имаше ги в детството му. Нарисува няколко варианта на диагонално разположена алея със силует на дърво в дъното и самотна, празна седалка, скосена от перспективата. Фактът, че само смътно помнеше формата на старите паркови пейки, го провокираше да я измисли. Мекият му молив флиртуваше с идеята за извит метал и дървени плоскости. Той не рисуваше, той създаваше, играейки с възможностите на паметта и въображението си. Когато усети умора в очите и схващане в гърба, беше четири часа. Сутринта, както се казва.
    Затова остави бележка на майка си: "Не ме буди", което му напомни хотелското "Don't disturb", станало популярно благодарение на неизбежните американски филми. Само дето си лягаше сам, без никаква жена или изгледи за такава, освен онези в ума му, които подозрително мултиплицираха един недосегаем силует. Класната. Лейди Ар. Формата на ръцете Ј, неизброимото количество красиви ръчно изработени пръстени, дефилиращи по фините пръсти без маникюр. Ароматът Ј. Тънкият звук от токчетата Ј по паркета на ателието в Художествената. И сега можеше да чуе онзи звук, от който костите му се наливаха с тежест и непоносимо желание да рисува. Don't disturb. 
    "Ще ми мине. Навярно още това лято, в което ще си направя ново тяло и ще се влюбя, или поне ще опитам", вяло си мисли той, докато се пъха сред леко хладните чаршафи. "Утре ще отида по-късно на фитнес" е последната му мисъл, преди да заспи - гол и изморен от желания. И да забрави всички видения и самотни пейки в измислен парк.
    На сутринта нахлузва обичайната бяла тишъртка, късите шорти и кецовете. Схрупа някаква праскова, защото не намери прясно изцеден сок от грейпфрут и тръгна към фитнес залата. Още докато слизаше по стълбите, тялото му се наля с енергия, сякаш предчувствайки тренировката. Навикът си казваше думата, за пореден път регистрира той. Беше като да щрихираш светлосенки - ставаше от само себе си. После отново: фасадата, липата пред нея, червено на светофара, но ако забавиш ход, почти навреме идва ред на зеленото човече, красиво изрязаната ограда, автокъщата с разноцветни таратайки на все същите цени, още малко и ще пристигне в залата, където днес ще започне с крос-тренажора. Да, поне половин час. Я чакай! За пръв път виждаше магазините в този блок отворени. Плод-зеленчук, дамски чанти и до тях... Боже, няма такава витрина! На нея голо и някак безпомощно се опират бастуни, някакви стойки за прохождащи старци, колани и ремъци. Той почти отминава, когато от ъгъла на магазина проблясва хромираното колело на инвалидна количка и нещо го кара да спре и разгледа. Черна изкуствена кожа, метални части. Изглежда като уред за изтезания. Като уред във фитнес зала. Не, лежанките там са като инвалиден стол, с внезапно отвращение мисли той и решава днес просто да потича в парка. Картата му за фитнес изтича в края на тази седмица и точно сега му се ще изобщо да не я подновява. Дали не може да се сдобие с мъжко тяло и с добрите стари коремни преси, плюс лицеви опори, плюс един Господ знае още какво? Ще попита "Гугъл".
    Подминава входа на залата и свива надясно към парка с езерцето. Би могъл да потича, все още не е горещо, едва десет часа е и кецовете му са удобни. А следобед и без това ще плува с компанията на малкия плаж до новия хотел. Барманката била страхотна.
    Той дисциплинирано подгъва ръце и стартира, като внимава да диша правилно. Вдишване, три крачки, издишване, три, задължително през носа. Минава покрай някакви паркови теменужки, чинно строени в ромбове - жълто, лилаво, отсечка с бръшлян. Красиво е и мирише на ново. Следващият път ще си вземе някаква музика. Край детската площадка вляво млада жена подтичва след детско колело на две гуми, приведена и стиснала с тънка ръка задния багажник.
    - Така никога няма да се научи - изпухтява до нея червендалест тип, навярно таткото. - Пусни го!
    - Държа те, не се страхувай - вика тя на детето, усетила колебанието му и продължава да тича след колелото.
    Той намалява темпото, защото не иска да ги изпревари. Интересни са. Майката е млада, но някак по момчешки резки са движенията Ј, би я нарисувал само с тънък, твърд молив. На гърба Ј нелепо подскача детска раничка, косата Ј е с цвета на... Не!, не може да вижда класната си във всяка слаба трийсетинагодишна жена. Но цветът е същият. Той е художник, не греши за такива неща. Кестеново кафяво, топло, с червеникав отенък. Само дето изглежда така, сякаш никога не би се покатерила на изящно тънко токче. Не и с червендалестия мъж до себе си.
    - Остави го - вече по-тихо казва бащата. - все някога трябва да го пуснеш.
    Тя издърпва ръката си, но продължава да следва колелото. Хлапето е само на педалите, макар да не го знае. Навярно заблудата поддържа равновесието му. 
    Отзад родителите прилежно подтичват.

    Той се усмихва и ги задминава. Нужно му е по-бързо темпо. Оттук до края на алеята, до края на парка, до края на лятото. Кецовете му ритмично тупкат по асфалта. Толкова леко, като че знаят - един ден ще чува само техния звук и нито намек за тънко токче върху паркет. И нито намек за токче, крехко като игла, забита в центъра на тялото му.
     

    Прости правила за препрочитане на писмо

    Тя получи писмо. Забутано в дебрите на пощенската Ј кутия, между рекламни листовки, сметки за електричество, вече платени, фактури за мобилен телефон и безплатни гайдове за кината, заведенията и фитнес салоните. Проверява електронната си поща няколко пъти дневно. Изпразва пощенската кутия веднъж на седмица-две, колкото да не изглежда незаинтересована. Освен това от един трилър наскоро разбра, че препълнената кутия е сигурен начин да обявиш апартамента си за необитаем. Е, нейният не е. Особено нощем, защото през деня е или на работа, или на разходка. Няколко вечера месечно е домакиня. През останалите се гледат с екрана на телевизора - той заплашителен, тя - отегчена. 
    Тя получи писмо. В най-обикновен четвъртък, след като беше изяла две краставици с късче сирене за вечеря, след като си взе душ и се опита да забрави за онзи доклад, който трябваше да е готов до утре. Краката Ј бяха леко отмалели и тя ги вдигна на масичката. После апатично разрови купчината, образувана от съдържанието на пощенската Ј кутия. И да - там имаше писмо. Истинско. 
    "Кой, по дяволите, още пише такива?" 
    Пликът е обикновен, не много дебел. Сряза го небрежно с ножицата и не изпита и капчица от онова нетърпение, с което отваряше писмата преди години. Сякаш е нереално. Нещо като хартиен спам. Само един лист, при това ръкописно изписан. Непознат почерк. 
    "Всъщност - имам ли вече познати почерци?"
    Странно е - няма подател. Печатът върху марките е замазан. На предната страна на плика грижливо е изписано името Ј, с коректния адрес, с пощенски код. Съсредоточи се върху малките детайли, за да пренебрегне съдържанието на писмото. Толкова красиво и необратимо, че откакто го прочете, си поема въздух само на малки глътчици. 
    "Сега разбирам. Не е възможно този текст да прозвучи искрено в електронна поща. Защото има изречения за и-мейл и изречения за хартия. А аз се оставих да бъда сразена от няколко прости реда, неподписани и пъхнати в лицемерно обикновен плик. И целият ми ден е взривен и искам, искам... И аз не знам какво!"
    Но за всеки случай спря звука на телевизора и се плъзна във фотьойла отсреща. Купчина думи са в състояние да я направят безтегловна и красива. Защо изобщо другите се изтезават с диети?! Както и да е. Опита да мисли логично. 
    "Кой, по дяволите, по дяволите кой би могъл да е подателят? Хм?"
    Та нали си смени жилището преди година (малко преди сватбата) и не си спомня да е обявявала навсякъде новия си адрес. Е, освен в съответните общински служби. Но не и сред всичките си познати. Просто защото се среща с тях в интернет, по заведенията или в предълги телефонни разговори, обикновено нощем. Колко мъже всъщност знаят къде живее? Особено - мили и чувствителни мъже, защото такова писмо не може да бъде написано от случаен екземпляр на този противоречив пол. 
    "Нека помисля..."
    Първо: Никой от бившите, защото са бивши. Или някой от тях я следи, но не, това е параноя.
    Второ: Никой от колегите, защото щеше да усети. Освен ако някой от тях не я следи, но не, това е параноя. 
    Трето: Може би някой от приятелите. Но те не пишат писма. Освен ако някой от тях не е прописал, но не. Това би било катастрофа.
    Четвърто: Все пак някой от бившите? До един чувствителни. И можеха да пишат на ръка. "За Бога!, това е глупаво, времената бяха такива." Не, не! От тях получава дори ЧРД-картичките по и-мейл.
    Пето: Мъж, когото не е забелязала. Някой от всички онези, останалите. Е, не! Чак пък такова самолюбие няма. Пък и - за да Ј знае адреса - трябва да я следи. А това е...
    Шесто: Писмото изобщо не е за нея. Може да е за предишната обитателка на жилището. Но не. На плика е изписано цялото Ј име. При това с фамилията на съпруга Ј. Макар че него все го няма, тя носи името му като заклинание, като последен опит да са заедно. Как ненавижда вечните му пътувания в чужбина! Кой знае какви ги върши там... Ох, не-е-е, това е гадна параноя!
    Седмо: Поне е сигурно, че почеркът не е на любимия. На благоверния. И стилът не е негов, за съжаление.
    Щеше Ј се той да притежава поне частица от артистичната лекота на тези няколко реда, от неуловимата им предвзетост, от увереността, че ще бъдат прочетени и препрочитани. Ето затова не обичаше да остава сама - вечер, когато е уморена, вижда повече дефекти, отколкото е здравословно. 
    Писмото лежи върху бедрата Ј - крехко и сякаш недокоснато. Бедрата лежат върху фотьойла и тесният им профил внезапно Ј напомня молив, с който можеш да напишеш всичко. Фотьойлът е само основание да е тук - в тази стая, в тази къща, в този град. Фотьойлът я приема, защото не може да Ј откаже. Да четеш, свита на кълбо върху удобната му седалка, е толкова успокояващо, толкова ретро. Затова се сгуши и взе отново писмото.
    "Не желая да правя ревизия на всичките си познанства, толкова е досадно и излишно. Може да е от всеки. И най-странното е, че този "всеки" би могъл да взриви живота ми с няколко думи, все още е възможно..."
    Някой трябва да му каже: Не е редно да се пишат такива писма! 
    Те ще обърнат деня Ј с хастара навън и никаква ирония няма да успее да я спаси от оголените Ј нерви, и да я върне в безопасното ежедневие. И ще я превърне в самата беззащитност. И всяка вечер, в която е сама, ще я връща отново и отново към този крехък лист хартия, към равномерния, леко наклонен наляво почерк. И ще е на път да повярва на всяка проклета написана думичка, а светът наоколо е пълен със спам. 
    "Някой трябва да забрани писмата и да ме спаси."

    Миналото пълзи навсякъде около нея и изпълва стаята със звуците и лицата си. Миналото не помни почерци, макар че написаното трябва да е по-трайно от паметта. Тя стана, сипа солидна доза от любимия бърбън на мъжа си и послушно отпи. После сгъна твърдия лист и го прибра обратно в плика. Измамната му обикновеност вече не може да я излъже - в утробата му зрееше очакване. Две изречения... повече няма да ги чете, знае ги наизуст: "Толкова дълго се опитвам да те изтръгна от себе си, че накрая успях. И чак сега ми липсваш наистина"
    "Красиво го е написал!"
    Затваря очи в очакване на вечерта, в която ще прекоси хола с най-леката си походка и изобщо няма да помни, къде е скрила писмото. 
    А бедрата Ј върху фотьойла отново се сгушват в любимата поза за четене.
     

    ФИЛИП КАБАКЯН 
    Роден в град Сливен. Завършил е ПУ "Паисий Хилендарски", специалност "Българска филология". Публикувал е стихове в сп. "Пламък" , сп. "Глоси" и други централни и регионални печатни издания. Негови творби са награждавани на национални конкурси за поезия - "Биньо Иванов" - Кюстендил, 2010; "Вишнев цвят - дъх на пробуждане" - Казанлък, 2010; "Поколенията за Ботев"; "Кулски поетичен панаир". Автор е на стихосбирката "Юфка и нафора", 2008, изд. "АРС", Благоевград. Живее и работи в град Стамболийски.
     

    ГРАД

    Пак е развързан последният възел на вятъра.
    Хоризонтът наточи във слънцето тънкия нож.
    И пропадна небето, натежало довчера от влагата,
    а градът ще прозира по-висок и добър тази нощ.

    Затрептява над сградите въздуха 
    в светло предчувствие.
    С тънки нишки обвива косите зеленият здрач,
    а земята е жива, но затрупана долу под партера
    и не иска да слуша за нашия смях или плач.

    И надмогнал природата, любопитният клон на дървото
    ще надникне в прозореца, 
    който вечно странно блести.
    И ще тупат по пътя узрелите кестени топло
    като ритъм в любим, но забравен с годините стих.
     
     

    ВРАТА В СТАРИЯ ГРАД

    Тази врата е залостена там от незнайни години,
    подпира я времето с крак от ръждиво желязо.
    А белият камък отпред стопанина чака да мине, 
    отвисоко да яхне коня в челото белязан.

    Колко пъти е стъпвал на него в хладната утрин -
    издълбан е от стъпката като белег в душата.
    И поставям крака си отгоре му, и расна отвътре,
    и се вдигам със педя над средния ръст на нещата...
     
     

    ПРЕДЗИМНО

    Нощта се срути вчера на полето -
    килим от гарвани кълве земята.
    Вещаят студове. Продрани ноти 
    от есенните петолиния закапаха.

    А бъдещият сняг издува бузите
    и реже като амоняк дъхът на хвойна.
    Смола от бор със вкус на меки устни -
    замръзнала сълза в света икона.

    Врата отваря фризерът на зимата.
    Но ходят боси учениците на юли.
    Ще ги нахрани, без да ги разпитва,
    с две риби, заледени. 
                       И със думи.
     
     

    ПРЕЧИСТВАНЕ

    Преди да се върна потта ми е още ръждива.
    Събирал съм скрап - орлови пера от желязо,
    И те ме пренасят въздушен по пътя на живите 
    неверни приятели, които забравих да мразя.    

    Пресоваха времето в дъжд от оранжеви делници,
    и още тупти като рана, сълзи виолетова вечер.
    Искрици от лято - светулките светят последно,
    в квартала хлапетата остреха дървени мечове.

    По челото с фосфор, 
    страстта ни очакваше стремето.
    Къде ми отиде стрелата горяща на Сирница?
    Там някъде - вън в мрачината 
    на пространството-време,
    а днес тетивата е струна на пияни орисници.

    Разбирах предателя - по-умен от мене е, милият.
    Той има палец чуплив, и ябълка крие във пазвата.
    Дъщеря му все рее поглед 
    от инвалидната си количка,
    вълшебна е, знаете ли - самоходна е, казвам ви...

    Защо да говоря със пепел в устата си, писна ми!
    Преди да се върнем, перата не са за човеците.
    И скърца във зъбите вкусът на блудкава глина,
    а само съм близнал от мръсната длан на твореца.
     
     

    ПОСОКИ

    Когато сенките от къщите побегнат 
    и бързат да се скрият във очите ни,
    и изтърваните коне на ветровете
    се впуснат от балкана в равнината,
    настъпва час за по-голяма близост
    на нашите непримирими мнения.
    За погледи, които по-интимно
    в стъклата на прозорците изплуват.
    И страстите в сърцата ни си лягат.
    (а дребните ни битки са излишни).
    Завръщаш се, изкачваш стъпалата
    към себе си - почти е неизбежно.
    По-близо чувстваш острите тополи
    и мириса на влажните им клони.
    Избираш вече вярната посока
    и се усмихваш тихо, без причина.
     
     
     

    ЕЛЕОНОРА ПЕНЕВА 
    Родена в Пловдив. Лауреат на национални конкурси в поетичния и есеистичния жанр. Пише стихове, разкази, есета, детски приказки. Автор е на стихосбирката "Вълче хорище", 1999 г. В момента подготвя за печат книга с кратки разкази. Член е на Дружеството на пловдивските писатели и на Поетична академия "Добромир Тонев".
     

    Лява предна обувка

    Вълнуващо е да летиш. Яхнал метлата на мислите, кръжиш над покривите, финтираш между антените и краката ти леко докосват върха на тополите. В такива моменти къщите, блоковете и целият пейзаж са просто детска рисунка, а дъждът, който вали от четирийсет дни може само да ти поклати шапката.
    Да кажем, че седях на креслото, или лежах на леглото, пък може и да съм висяла с привързан крак за лампата в таванската стаичка на хазаите. Малка и скосена като хралупа с напукан таван и дървен под, стайчето си имаше всичко, и врата, и мишки, и две прозорчета с пердета, а аз разполагах с цели две небета и можех спокойно да се развявам, кеф ти на първото, кеф ти на второто небе.
    Поне така си мислех до момента, в който телефонът се събуди. Този невзрачен истукан понякога оживяваше, и можех с часове да говоря, да се смея, да му се моля и да му се кланям. Смених си позата, хвърлих метлата, сресах се и тъкмо се чудех дали да се преоблека, телефонът пак се обади. Трябваше спешно да му обърна внимание преди да си е помислил, че ме няма в стаята.
    - Ало, да моля - заставам в лигава поза и наблюдавам черното паяче, което се спуска над главата ми. Телефонът мълчи! Тоя номер ми беше ясен, но се престорих на тъпа и попитах: Ало, кой се обажда?... 
    Телефонът продължава да мълчи, а паячето се спусна върху носа ми и забърза нагоре по челото. Стоях като коронясана жаба в средата на стаята и се чудех къде да си навра слушалката.
    Предусетил интимните ми намерения, телефонът изсъска: Да пукнеш, дано, и ритна вилката!
    Тук вече трябваше да кажа мармалад, но аз предпочетох да тъпея в средата на стаята и да стискам слушалката. "Да пукнеш, дано" - това приказка за телефон ли е, един възпитан човек, ама какъв възпитан човек, дори аз не бих си позволила подобно нещо, и изобщо на кое място в Менделеевата таблица кръжат подобни елементи? Да пукнеш, дано - Опитах!
    Облегнах се на стената, която в този момент залитна да падне или просто беше решила да избяга от стаята, таванът се пропука още повече, а дъждът, който валеше от четирийсет дни сега вече проби стъклата.
    И на целия този конфуз, нямах пушка да се застрелям.
    Продължавах да подпирам стената, макар че точно сега ми беше все едно дали ще остане в стаята. Ослушвах се за онзи хлъзгав глас с раздвоеното езиче и се чудех, дали е човешки.
    Същество от подземния свят е успяло да избута някоя шахта и да се обади по телефона, зла сила се е оплела в жиците, полтъргейст, извънземни, вещици, кикимори, гигивези "Дракула"?!...
    Окараконджих се от мисли и предположения.
    Стената омаля от притеснения и леко-леко взе да пука, сякаш някой Ј беше скочил на гърба, и тя се чудеше, къде да го занесе и на кого да го остави.
    - Ако падаш - падай, ако се махаш - махай се, само спри да пъшкаш и да ме изнервяш допълнително - ритнах я в хълбока и се преместих на креслото. Не мога да понасям някой да пъшка вместо мен. Както не можех да се помиря със мисълта, че това не беше гласът на "Дракула". Той да падне толкова ниско, та лично да ми се обади?... Изключено беше някоя пляса, да се побърка дотолкова, че да се набута с цял жетон за развлечение.
    Трябва да е онзи кюнлия - съседът, изпeркал от мания за величие. Той естествено не беше диагностициран, и обвиняваше цялата държава в заговор. Но фактът, че всички около него се държаха като професионални доктори, говореше в полза на държавата.
    Ето, започва да ми играе окото, да ми трепери брадата и даже вдигам температура от внушения и съображения за сигурност. По този начин, така - за себе си - преоткрих закона за инерцията, а именно; че психическите натрупвания, водят  до органически изменения.
    Трябваше да спра да мисля и да го подозирам, защото иначе нямаше да се спра да сляза два етажа по-надолу, да го хвана за косата и да го влача по цялото поречие на Марица. Навярно щях да се успокоя чак на турската граница и да го предам на местните власти.
    В този ред на мисли доста добре ми дойде едно предложение за кръчма, което бях отхвърлила преди четвърт час, с извинението, че съм много уморена, дрън, дрън.
    Удави мъката в алкохол, рекох си аз и скочих от прозореца.
    - Пъъ-ърр, стой - вънка вали, а аз нямам чадър. Върнах се обратно, за да установя, че и в къщи няма чадър, но поне ще си обуя обувките и ще изляза през вратата, което е за предпочитане пред реалната угроза да изкарам акъла на комшиите. Речено - сторено, влязох в обувките и излязох през вратата.
    ... Сутринта - обаче! Тази сутрин не бях я предвидила, главата ми камбанария - данъ-даанъъ - и едни високочестотни шумове - фиуу-фиу - все едно, че съм спала на летището, а косата ми нащерена, все едно, че съм драла котките на летището. Вървя по пода, обаче пистата хлъзгава и аз с един троен аксел се намирам зад вратата, под метлата, където ми е мястото. Боклук с боклука ти...
    Трябва да си бия дузпата, преди да съм пукнала - размишлявам с пилешкия си мозък. Ама и аз съм една, що не пукнах още вчера, когато ме помолиха, ами отидох на летището и се напих като свиня. Глупости, какви ги дрънкам, нямаше никакво летище, пихме в един гараж на две преки от къщи. Слагам дясна обувка на ляв крак, но с другата виждам зор и решавам да си потърся чадъра.
    Знам, че го няма, но искам, така малко, да ми поутихне главата. Оглеждам стаята, която точно сега ми заприлича на кучешка колиба, а една кучка зад вратата, се мъчеше да обуе лява предна обувка на заден крак... и нямаше, нямаше кой да я гръмне.
     

    Бел епок

    Зимата като хремава бабичка обикаля в нощта навън. Поспре се, духне в шепи и кашляйки трескаво, ходи от праг на праг. Наведе се, почисти калните стъпки по тротоара, поръси отгоре малко рехав сняг или в краен случай скреж, и продължи пътя си. Всичко трябва да бъде бяло и чисто, размишлява си тя, като всяка бабичка. И докато я видиш, покачила се на покрива и сложила бели кръпки там, където снегът съвсем е изтънял, след това с леден вятър заглажда мястото, така че изобщо не личи. Добра е тя, добра е и все гледа да ни завие, да ни е топло, и все бърза, бърза... че я виж балкана - шапка сложил, а шал си няма.
    И аз нямам шал, и шапка нямам, и тоя вятър... Добре поне, че сложих якето, за всичко трябва да мисля, една патка от много мислене умряла, навярно ще съм втората.
    ...Ей, Вятърко, поспри се малко, че повече разпиляваш, отколкото помагаш - тихичко смъмря зимата своето внуче, докато покрива нивките с бяла черга. А Вятърко хич и не чува - тича, лудува, мята се в дерето, оттам скача в реката и духа, свири, докато я заскрежи.
    - Па-па-па - вървя като патка. - Ами не е лошо. 
    Какво друго им остана на патките - вървят замечтани и пасат трева.
    ...Ядосва се баба зима - нова черга, пък вече съдрана от единия край, чакай да я закърпим, че житцето ще измръзне до май.
    Оф-ф-ф-ъ. Напуших се с трева и май че обърках кляканията. Имам чувството, че всички ме гледат в жълтите крака и започвам да се спъвам. Никой не ме гледа, но аз така си мисля и започвам да бъркам краката.
    ...Денят преваля, зимата приседна в междата да си почине, а Вятърко хукна през поля и долини, подгони сърнето, после врабчето, даже Шаро ощипа веднъж по нослето... 
    Чакай малко. Спирам пред неонова витрина, уж че разглеждам. Хем да се съсредоточа, хем да оправя стъпката. В мига, в който се съсредоточавам и идвам за малко на себе си (получава се нещо като наслагване на образи - фотографска техника, рядко я ползвам), та идвам на мене си и съглеждам на витрината патешки фенери. Глей к'ъв късмет, ще взема един да ми свети. Аз цялата съм светнала, ама и фенер ще взема - да се пукат душманите и техните поддръжници. 
    ...Кротувай, немирник, ще простудиш децата - шепти зимата с беззъбата си уста и нали е баба, започва да ръси сняг - лек, бял и пухкав, също като чергата, която по обед изтъка. Чуди се Вятърко и се качва на балкана, та отвисоко да види - откъде идва този сняг, който толкова много прилича на бабините зимни къдели?... Откъде иде той, откъде ли?...
    Обаче на душманите въобще не им дреме, а на мен тоя фул ми дойде в повече. Кашлям. Кашлицата ми се усилва. От тревата е, изплющях бая здрав масур, беше яка ганджа и малко люта, та сега ми дразни на гърлото. Голям кик, но тая кашлица ще ме разцепи.
    Всички се спират да ме гледат.
    - Кашлям, майка ви дейба! Не сте ли виждали патка да кашля? Не можеш да се изкашляш спокойно. К'во става и аз не знам.
    ...Вятърко хукна да си играе, цял ден лудува с децата, накрая заглади до блясък един снежен човек с оранжев нос и черни копчета. Дотолкова се беше увлякъл в играта, че не забеляза как децата се прибраха, снежният човек си заряза метлата и, кашляйки пътьом, също си тръгна.
    Продължавам. С периферното зрение засичам няк'ъв гугльо да ме бройка, защото съм готина, защото сополът ми виси до коленете или за да затвърди мнението ми, че мъжете са едни зяпнали путки, които по-далеч от носа си не виждат. Майната му. Да го духа вятърът. Трябваше лично да му го кажа, но на тоя етап хич ме няма в дипломацията.
    - Почакай - настига ме запъхтян Вятърко. Спрях. - Хайде да си играем - предложи той, като се спусна от покрива заедно с малка пряспа сняг. 
    Уморих се...
    Иначе ми е гот, само да не заспя до вкъщи - последните двеста метра трябва да съм много осторожна. Завивам, остава ми още една пряка. Случайните минувачи изобщо не важат, кҐсите им погледи само разчистват снега пред краката ми и той сякаш нарочно продължава да вали под лампите. Бая съм се наджасала. Вървя като пайтак.
    Аз съм "kapo di tuti kapi" - шеф на шефовете, "само един Бог е подобен на папата"...
    Па-па-па, папата, тая, оная - нещо май взех да избивам комплекси. Хич не ги обичам тия работи.
    Уморена съм... Вятърко и той духна нанякъде...
    Заспивам. Вървя и спя. Густо, майна, цял живот така си карам, но сега ми е много кефско. Чувстваш се лека като патешки пух, сетивата ти работят на шест, имаш едно по-друго самоусещане за себе си, ама как да го обясниш - аз в техния филм мога да вляза, но те не могат да влязат в моя.
    Рискувам да пропусна входа. Като знам колко неща съм пропуснала, един вход всякак го минавам, но не е там въпросът.
    Защо трябва да се събуждам, когато ми е най-хубаво и всеки път да установявам, че живея на планетата на маймуните. Всеки път едно и също! Кой господ ме изтърва в ниските слоеве на атмосферата и после, за да се доближа поне малко до него, ми се налага да извършвам едва ли не - престъпление.
    Може да звучи налудничаво, но тук, за да си в нормите, трябва да си с психически отклонения.
    Аз съм друга. Аз съм друго тесто. Аз си имам всичко.
    Мисля, че зимата е добродушна бабичка и също като мен мръзне по спирките. Когато има пари, си купува баничка и се качва в автобуса, когато няма - ходи пеш. Но никога не оставя кални стъпки по тротоара, не подминава зиморничавите дръвчета без да им избърше нослетата и да им сложи по една дебела шапка. Тя сега е малко хремава и отива да поспи - да си почине до следващия сняг, до следващата зима.
     

    Присъствието на Бога

    Бог има много имена, когато го чух за първи път, говореше с гласа на майка ми... Влезе в стаята и стаята стана светла, усмихваше се и ми говореше, аз не разбирах какво ми говори, но знаех, че е нещо добро и хубаво като нея... После баща ми, после се влюбих, после дойдоха приятелите...
    - Катя те търси - каза той и ми подаде слушалката. Знам, че ме търси - през деня, говорихме по мобилния, но сега се правя на много изненадана и малко нещо шокирана.
    - Кажи, Кате, да добре, разбира се, без мъжете, точно така, по женски. Затварям слушалката и радостта ми избива с червен цвят по лицето, прибавям малко зъби и бързам да лапна цигара, преди да съм извъртяла едно циганско колело в хола.
    - Какво стана? Какво стана, тръгваме - отговарям уж разсеяно, той и без това не е доволен, пък ако види как ми треперят ръцете от щастие, направо ще се депресира. Той обаче забелязва и ми подава огънче. От нерви - отговарям без да ме е питал.
    - Кой и Кой? Аз и Катя. Ами другите? Ами другите, не знам... Ваня щяла да работи, Даниела спи. Спи, защото е много уморена, защото няма кой да я събуди и защото не Ј се идва - това е, просто Ј се спи. Илиана си е загубила вълшебната пръчица, а тя без нея никъде не ходи.
    Отговорът нищо не му говори, но поне съм с Катя и това му е достатъчно, за да е спокоен. За него Катя е много стойностен човек, сигурно си мисли, че ако погледна чужд мъж, тя веднага ще скочи и ще му разбие муцуната. Не знам какво си мисли, но знам, че тя никога няма да го направи.
    Настаняваме се удобно на път за Баня, оттам баща Ј ни чака с колата и - джът в Мраченик. Господи - викам си, даже не знаех, че е в България, но като гледам колко е красиво, няма къде другаде. Слънцето е като фурна, на тоя задух това е капака, а в гората е хладно, но трябва да дойдеш дотук, за да усетиш присъствието на Бога.
    - Аз го обичам - какво? Някаква жена е седнала до мен в автобуса, който пердаши бясно по обратния път за Пловдив. Даже не съм я усетила, рейсът е препълнен с хора, кофи чанти, багажи, а аз съм още сред онази весела компания в ловната хижа, на калето край римската стена и се изкачвам по каменния тракийски път.
    - Той ме обича - кой? Той - обяснява жената, но те знаят всичко, защото се занимават с магии. Кои? Ами те, двете. Ох-х, остави ме бе, жена, защо ме приземяваш толкова бързо. Остави ме при онези хубави хора, остави ме сама да сляза в ниското, но преди това още веднъж да видя долмените отсреща при езерцето и пак да се върна по древния тракийски път.
    - Те ме следят, знаят къде ходя, какво правя, какво мисля - всичко. Понякога той вика, Чонке, Чонке, аз чувам - чакай, чакай. Понякога нищо не чувам - такава ми е магията. Ами добре, хубаво, ние с Криси - на Катя щерката, играхме на "Хари Потър" и събрах сто точки - награда от училището за магии, даже успях да взема вълшебния камък. Играхме още на федербал, но там се представих слабо.
    - Той стои на мивката в коридора и гледа към спирката, те го черпят със салата и го прегръщат, а мен ме пращат на работа. Такава ми е магията, искат да ни разделят. А ти искаш да ме побъркаш, искаш да скоча от римската стена и да си разбия нервите в дерето, а може и главата да си счупя, после "той" да обвинява Катя, че не си е изпълнила задълженията.
    - Той ме обича - кой? - прекъсвам я аз за първи път. Може би това, че сме в Пловдив ми дава кураж. Кой? - питам ек-ек и я поглеждам ребром, пак за първи път откакто е седнала. Той ли - примижава тя и пуска тънка сладостна усмивка. Ясно! Обръщам се към стъклото и гледам навън, на Бунарджика стърчи "Альоша". Тоя пич откакто го познавам, не е мръднал. Няма дъжд, няма вятър, няма сбръчкване. Но какво да се прави - такава му е магията. И на града - също.
    - Те сега знаят, че съм в рейса - Чонке-е - тя се сепва и чак сега ме забелязва. Искам само да ти кажа, че отдушника работи и можеш да се обърнеш към него... Извинявай, но такава ми е магията, не мога дълго да слушам празни приказки. Аз сама си ги обсъждам тези работи, понякога се хващам, че самичка си говоря и на себе си се усмихвам... Понякога светя, от само себе си... Ония "двете" така и не разбрах, как се казват, но знам, че Бог има много имена... Майка, татко, Трътито, Машката-Пашката, Катя, "Той", Чонка...
     
     
     
     
     
     
     
     
     

    ДИМИТЪР КРАЕВ 
    Роден в Пловдив. Завършва ПУ "П. Хилендарски", специалност Българска филология. Носител е на първа награда в националните поетични конкурси "Магията Любов"- Казанлък (2007), "Дамян Дамянов" - Сливен (2006) за дебютна стихосбирка, "Нова Загора" (2005) и "Яворови дни" - Поморие (2005). Носител е на наградата "Добромир Тонев" на Дружеството на писателите - Пловдив за дебютна стихосбирка. Отличен е и в конкурсите "Димчо Дебелянов" - Копривщица, в поетичния конкурс на радио "Веселина". Публикувал е стихове в "Литературен вестник", сп. "Пламък" , в. "Марица" и други, както и в поетичните сборници "Глоси", "Поетичен Седмостен", "6+6". Член е на Поетическа академия "Добромир Тонев", на Дружеството на пловдивските писатели и на Съюза на българските писатели. Автор е на поетичната книга "Въже" (2005).
     

    ПОЕТ

    Той може да се сепне през нощта
    от грохот на прашинка. Неуместно
    да тръгне в есента незащитен
    под обстрела на дивите кестени.
    Да пусне в чая резенче луна,
    да бели лук докато плаче.
    Така уютно настанен
    в инвалидния стол на душата си.
    Дали напук на спрелите часовници,
    в обезлюденото си Аз потулен,
    понечил е да скочи от балкона
    на своята въздушна кула.
    Но някой ден ще стъпи на крака
    и примката си хоризонтът 
    привечер ще стяга.
    Когато види как смъртта
    часовника по неговата сянка
    си сверява.

    o
    Помаха за сбогом, даже не каза,
    че животът е околовръстен.
    Пробягах горещия покрив на лятото,
    три пъти мама
                след мен се прекръсти.
    Търкалях залези,
    картографирах времето по памет.
    На педя тишина зарових
    счупения ветропоказател.

    Сиропиталище за мисли
    са скърцащите монолози.
    Колко близо изглежда небето
    от бездната на собствените стъпки.

    o
    Мъжът със тъжните очи
    отдавна ли порасна?
    Отгризва по библейски 
                       ябълка
    в отсрещната тераса.
    Подозирал, че самотата 
    има дъх на жена.
                    И на есен.
    Че животът през перилата
    единия крак е провесил.
    Че звезда наместо кестен
    на паважа ще се пръсне,
    че преждевременно дъждът
    е спуснал стръмната си 
                       стълба.
    Понечи ли да се качи
    в населените с корени 
                 пространства,
    придържайте го със очи.
    Но леко! Да не падне.

                           
    ТОПКАТА

    Топката,
    която подскачаше
    по белите плочи на дните,
    издъхна сред тръните.

    Топката,
    която прехвърли
    стената на детските мисли,
     

    като сълза се търкулна
    по острите скули на времето.

    И се сбръчка телцето Ј,
    пълно с небе.

    o
    Очаквам те.
    И странен ще е ритуалът.
    Дали луната е окото на циклоп
    или пък обредна погача...
    Научих се да пророкувам дъжд
    след десет сушави години.
    И в дъждовното предчувствие
    дочувам дишане на птица.
    Предвидимо 
    небето в транс се сгърчи,
    когато изхрущя гръбнак на мълния.
    И стъпвайки 
                на пръсти 
                         по звездите,
    до мене те постави Бог.

    И си отиде.
     
     
     
     
     
     

    БИСТРА ДОЙЧИНОВА 
    Завършва "Компютърни системи" в Технически университет и "Психология" във ВТУ "Св. св. Кирил и Методий". Нейни стихове са публикувани във в. "Уикенд", поетичните сборници "SMS поезия" (2006, 2007), "Глоси" (2007), "Поетичен Седмостен" (2007, 2008) и антологията на сдружение "шТъркел" (2006). Автор е на стихосбирката "Форма на движение" (2007), издателство "Словото". Член е на Дружеството на пловдивските писатели.
     

    СБОГУВАНЕ

    Оставих тревата
    да дълбае
    корените на къщата.
    Пропукаха се 
    основите на детството.
    В хербария на времето
    поникна здравец.
     

    ЖЕНАТА, КОЯТО...

    Жената, 
    която продава цветни балони,
    е тъмна жена. 
    С дрехи, 
    впити в Земята. 

    Когато е тихо, 
    дори конете 
    от календара на лятото
    не смеят да слязат, 
    да загладят с копита
    белега от пръстта. 

    Когато е тихо 
    сънувам деца. 
    И тополи. 
            Нещо 
     високо, 
    високо...
            Нещо 
     много 
    нагоре.

    Когато е тихо 
    съм в ниското. 
    При жената с отсечени корени.
     
     

    ГЪЛЪБИ

    Стариците са различни като прозорците
    на това общежитие за гълъби.
    Ревниви към чуждите птици,
    хранят сивите кардинали на дните си.
    Всяка сутрин
    изтупват съня от постелите,
    топлината от вените
    и простират в бяло и черно,
         бяло и черно.
    Всяка сутрин
    потръпвам от развените им фамилни флагове,
    на които надписът е неизменен:
    очила, самота и костеливи пръсти.

    А отражението се напластява 
    върху тишината на моя прозорец.
     
     

    КЪЩАТА
        На баща ми

    Стискам очи.
    И не смея да се извърна - 
    тежки са 
    разхвърляните камъни 
    на родната ми къща,
    мънистата на мама, 
    татковите бели коси.
    Като амнезия 
    на първите 40 години.

    Страхувам се - 
    ще ме затрупа ли
    изравненото със земята детство,
    градината с божурите, 
    тази пролет.

    Ще успея ли 
    да издигна от живота 
    поне частица 
    от светостта
    на съборената дядова къща.

    Страхувам се.
    Макар да знам - 
    все някога 
    родните къщи поемат към земята.
     

    Георги Манолов
    "ПАЗАРЪТ НА КОРУПЦИЯ" - ПОРОКЪТ НА БЪЛГАРСКАТА
     ДЕМОКРАЦИЯ 1
    (Из книгата "Цената на изборите")
     

    Темата за политическата корупция и нейната връзка с партийното финансиране в България нито ще престане да е безинтересна, нито пък ще спре да интригува общественото мнение у нас. По нея винаги са се говорили и писали изключително много неща, особено като имаме предвид печалната слава на страната като най-корумпираната в целия Европейски съюз. В духа на критичност обаче ще подчертаем, че преобладаващата част от различните публикации чисто и просто констатират и информират, без изобщо да анализират феномена "политическа корупция". Защото в наличната специализирана литература - освен че е твърде малобройна и некачествена - въобще не е разглеждан например "пазарът на политическата корупция", който е обсебил абсолютно всички "тъкани и клетки" на българската политическа система. Получава се така, че повечето специалисти или подценяват този феномен, или изобщо не го проучват, докато гражданите не само са убедени в съществуването му, но и ежедневно се сблъскват с него. Това неблагоприятно теоретично обстоятелство ни подтиква да се вторачим по-задълбочено в политическата корупция, както и в "пазара" на тази корупция, и респективно в техния исторически генезис, дефиниции и форми на проявление.
    Понятието "политическа корупция" няма еднозначна и общоприета определеност в науката за политиката. Тук според Иван Кръстев се конкурират три основни подхода. "Първият дефинира като злоупотреба с държавна служба за лична полза. Вторият дефинира като корупция по отношение на обществения интерес и общественото мнение. Третият подход предлага дефиниция, в която корупцията се определя като пазарен тип поведение извън територията на пазара"2 Тези подходи в значителна степен изразяват същността на политическата корупция, независимо че я тълкуват от различни теоретични аспекти.
    В този контекст ние смятаме, че едно от най-прецизните определения за политическата корупция ни дава известния западен учен Клаус Офе, чиято дефиниция е следната: "Корупцията в чист вид (...) е двустранна незаконна сделка или взаимоотношение между (най-малко) двама актьори. Тя е политическа, когато единият от двамата принадлежи към публичната сфера, разбирана в най-широкия смисъл на това понятие".3 Или с други думи човек трябва да заема някакъв държавен пост, да е придобил пълномощия чрез избори, да изпълнява някаква функция или да работи в областта на изпълнителната власт - заключава К. Офе. Ценното в тази дефиниция е това, че при нея като във фокус се отразяват и трите посочени подхода за определеността на корупцията, които много точно и вярно са схванати от немския изследовател, и която дефиниция приемаме като отправна точка в нашия анализ (по този проблем).
    В многобройните интерпретации на политическата корупция, стоят различни елементи от веригата на корупционния процес, които изчерпателно са разработени в специализираната литература. Те са: служителят (подкупваният) - е представител на публичната власт или представител на частна фирма, който в известен смисъл също изпълнява "публични функции", клиентът (подкупващият) - лицето, което дава подкупа, а той (подкупът) е "душата" на корупционния акт, като за широката публика това са пари (обикновено в брой); облагата за клиента, срещу която се дава подкупът и когато облагата е лична, нещата изглеждат съвсем ясни, докато, когато няма лично облагодетелстване обикновено подкупът се присвоява за нуждите на партии, институции и пр.; неизпълнението на задълженията от подкупвания - постига се както чрез действия, превишаващи или нарушаващи правата му, така и чрез бездействие, при което естествения ход на нещата е оставен сам да "работи" за клиента; щетите върху публичния интерес - размерите на вредите, които се нанасят спрямо едни или други институции, органи или личности в държавната сфера; и тайната, или т.нар; "закон на мълчанието" като един от най-силно консолидираните елементи във всички структури възникнали на корупционен елемент.4 
    Практическата реализация на посочените корупционни елементи може да се типологизира според два основни критерия: според мащабите на корупцията в политиката, което условно се разграничава на три проявяващи се равнища (дребна, рутинна и остра форма на корупция); и според видовете обществено възприятие (бяла, сива, черна)5, което вече разглеждахме в предишните глави. Тези равнища на политическа корупция се проявяват поразному, в зависимост от редица исторически, икономически и културни традиции и особености при еволюцията на съответните държави.
    В съвременните условия корупционните явления се развиват изключително гъвкаво, защото използват всички "стари" и добре познати техники за крадене (подкупи, изнудване, контрол над публичната собственост и т.н.), както и множество "нови" и мимикриращи техники (осъществяване на операциите чрез посредници; използване на фиктивни сдружения; прегрупиране и запазване в тайна на крайния участник; използване на фалшиви фактури и др.)6 , с които хитро се преодоляват законовите прегради и се използват привидно регламентирани облаги за сметка на държавата и обществото.
    От такава гледна точка генезисът на политическата корупция в България не може да се определя еднозначно, тъй като за това огромна роля са изиграли и няколко съществени фактори до и особено в хода на извършвания преход. Тези глобални фактори са: исторически - преимуществена доминация на цял набор мащабни корупционни прояви в българската политика, в приложение на цялата ни следосвобожденска действителност; политически - тотален срив на старите държавни контролни институции (от времето на "социализма"), без да са изградени окончателно новите демократични органи (в преходния период); икономически - радикална смяна на собствеността (от държавна в частна) в условията на бандитско-криминална приватизация и политизирана реституция в държавата; и юридически - неприемането на голяма част от необходимите закони, с които можеше отрано да се води ефективна борба против корупцията и организираната престъпност (например нов закон за политическите партии, закон за конфликта на интереси, закон за лобизма и др.). Всичко това рязко отслаби ролята на демократичните държавни институции, стабилността на политическите партии, както и същественото място на структурите на гражданското общество при трансформацията на старата към новата социална система.
    Като резултат от действието на посочените социални фактори нито формалните правила за изборите, нито законите за финансирането на партии работиха перфектно и качествено, а още по-малко върховенството на закона стана ръководна норма в посттоталитарното общество. Така бавно, последователно, но сигурно, политическата корупция (като силноотровна змия) пропълзява до всички възможни социални структури на държавата, превръщайки се в бързодействаща отрова за българския преход. Достатъчно е само да посочим, че през 2007 г. за пръв път българските граждани определят корупцията като основен проблем, пред който е изправена държавата. И още - според доклад на Центъра за изследване на демокрацията България губи от корупция повече благосъстояние отколкото в средногодишния размер на европейските фондове предвидени за страната. Например само през 2006 г. страната ни е била ощетена с 1 млрд. лева от корупционни практики при обществени поръчки, с 800 млн. лв. - при замяната на земи и управлението на държавна собственост, с 300-400 млн. лева от контрабанда през безмитните магазини и пр.7  Сиреч само за една година България е загубила над 2,200 млрд. лева от различни видове корупция (вкл. и особено политическа), което не представлява нищо друго, освен пладнешки обир посред бял ден, пред очите на държавата. Или, както би казал великият Бай Ганьо: "Имал си бол пари, платил си!"
    И така, вече почти двадесет години политическата корупция шества необезпокоявана по всички възможни етажи на властта, първо, защото днешният икономически пазар у нас е изключително неразвит, примитивен и незрял, т.е. пазар, тотално подчинен на "дивашкото" първоначално натрупване на капитала, на полукриминалните икономически субекти и на варварската експлоатация на човешкия труд. Второ, защото корупцията в политиката обикновено се "симулира" от недъгавата функционална същност на българските държавни институции, от тяхната силна зависимост, от клиентелистко-политическите канали, както и от абсолютното беззаконие и хаос в страната, при което съмнителни икономически групировки властват навсякъде и във всичко. И трето, защото поради отсъствието на ефективно гражданско общество и силна местна власт, които да защитават интересите на гражданите, в много региони на страната (общини, кметства) са се създали условия за всякакъв вид корупционни действия, щото се е стигнало дотам, да се образуват "неофеодални общински имения", "частни мутренски градове", "недостъпни бизнес владения" и пр., и пр., в които изцяло господстват местните олигархични велможи (в съдружие и под опеката на централните олигархии).
    При тази неразвитост на ключови социални институции, каквито са част от пазарните, държавните и гражданските, е съвършено логично да се развият техни неестествени заместители, като функциониращият например "пазар на корупцията" (в т.ч. и политическата) в страната, който все още твърде малко се анализира, изследва и обяснява. Това - едно. Друго - този корупционен пазар обхваща абсолютно всички социални сектори и сфери, без никакво изключение. И трето - неговото развитие най-отчетливо се проявява в областта на политиката, където вследствие на проточилия се преход се създадоха благоприятни социалнополитически (и икономически) предпоставки за покълване на различни корупционни практики в живота в българското общество.
    На свой ред "пазарът на политическа корупция" представлява прикрита незаконна система за размяна на конкретни облаги и услуги чрез "покупка" на политически решения от различни държавни служители, срещу съответно парично възнаграждение (подкуп, рушвет, "дарение" и др.) от страна на едни или други субекти с цел постигане на някаква лична или партийна изгода.
    Такава дефиниция на "пазара на корупция" в политиката преди всичко се отнася до държавните чиновници, които са податливи на подобни непочтени действия. "Защото, когато става дума за държавни служители - пише Кл. Офе, - говорим за политическа корупция независимо дали възнаграждението за покупка на решението ще отиде в личния джоб на чиновника, или за избирателната кампания на даден кандидат или политическа партия"8 . Или, тези корупционни действия се различават от т.нар. "частна корупция", при която имаме подкупване на конкурентни служители в икономическата сфера (от фирми, холдинги, концерни, и т.н.), без участие на държавнополитически лица.
    Погледнато от този ъгъл, закономерно възниква въпросът какво представлява корупционната политическа размяна и как тя би могла да се характеризира.
    В съвременната си форма - пише в новоизлязлата си книга Ал Гор - корупцията почти винаги включва "кръвосмесително съешаване на богатството и властта и представлява размяна на пари за "правото" на злоупотреби с държавната власт (.....) Същността на корупцията е в самата размяна (подчертаното е мое - Г. М.). Няма значение дали личната облага се измерва в пари или в техните еквиваленти - влияние, престиж, статут или власт; проблемът е, че богатството най-безочливо заменя разума в ролята му да преценява как да бъде упражнявана властта"9  - заключава бившият американски вицепрезидент.
    Според нас корупционната размяна в политиката представлява специфичен вид размяна, която има поне три съдържателни измерения: тя винаги е нерегламентирана, нелегитимна и незаконна по своята същност, защото става дума за скрито плащане на много и много пари; тя винаги е двустранна, доколкото има винаги две страни, макар че отделните размени се наслагват в един и същ процес - политическия; и трето, тя винаги се проявява в някаква мрежа и мрежеста структура, без значение дали тази политическа размяна (корупционната) е персонална, партийна, групова, корпоративна и т.н.
    Следвайки съвременната концепция за корупцията, се налага да направим две важни разграничения: едното е, че тя се концентрира по-скоро върху управлението (т.е. политиката), отколкото върху обществото, като основна е злоупотребата с публичните длъжности, без да се игнорират социално-икономическите сили, влияещи на подобна употреба; а другото е, че характерното за модерната идея (за корупцията) е присъствието на отделни размени или типове размени, които най-често имат три елемента на връзка - облага на служебното лице, услуга към даден гражданин и връзка между облага и услуга10. Всъщност това е и основата (трите елемента), на която може да се отличи откровено политическата или институционалната от строго индивидуалната корупция.
    Съществува и още едно значително разграничение, което се отнася до т. нар. "политическа облага", а именно: в положителния смисъл на думата, този вид облага не означава нищо друго, освен една добре изградена система от политически предимства (обществена подкрепа, организационно съдействие, лидерски позиции, законодателни победи, предизборни дарения и др.); докато в отрицателния смисъл, политическата облага подкопава горните цели, стремежи и предимства и тяхната основополагаща роля като задължение към длъжността и следователно, тези, които "подхождат неправомерно към тях, "дерайлират" от задълженията си11. Сиреч пристъпват към съответните корупционни действия в политиката, които могат да се причислят към някои от модерните техники в това отношение.
    В зависимост от мащабите на корупционната политическа размяна може да се определи и "цената на корупцията". Под формата на облагата "подкуп" тази цена както и всички останали зависи от търсенето и предлагането, върху което влияят множество фактори, измежду които най-решаващи са икономическите, а според авторите на цитирания сборник за корупцията те биват: по-висока "корупционна цена" на една и съща услуга, когато броят на частните бизнесмени нуждаещи се от нея е по-голям, което принуждава държавният служител непрекъснато да я повишава; уникалността на предлаганата "услуга" се отразява право пропорционално на нейната цена; преднамерено повишаване на стойността на предлаганото благо (водеща до повишаване на цената на подкупа); нарастване на първоначалните разходи в цената на подкупа, т.е. размерът на подкупа, който е платен за заемането на дадена длъжност; величината на поемания риск, върху който рефлектира цялата социална среда, дейността на различните институции, действеността на правните норми и т.н.; равнището на заплащане в публичния сектор на собствения държавен служител (ниско или недостатъчно); "консуматорската нагласа" на едни или други служители на държавата (като "голям апетит", т.е. алчност към корупционно деяние")12 и др. Разбира се, тези фактори, много трудно се прилагат в "чист вид", защото "корупционната цена" в политиката е "гъвкава" величина, която постоянно се променя поради простата причина, че както във всеки бизнес, така и в "политическия" продуктите на "политическия пазар" непрекъснато поскъпват.
    Ако се опитаме да вникнем по-задълбочено в същината на политическата корупция у нас, неизбежно би възникнал фундаменталният въпрос каква е структурата на "пазара на политическата корупция" в България.
    На този въпрос досега не е даден някакъв аргументиран и изчерпателен отговор по най-различни причини - професионална незаинтересованост, липса на данни, "изследователски" страх и т.н. Това обаче не бива и не може да бъде каквото и да е оправдание за "бягане" от така поставения въпрос най-малкото защото той е от голямо социално значение за милиони и милиони български граждани, които ежедневно изпитват варварщината на нашенската политическа корупция.
    Нашето мнение по този въпрос не е еднозначно, тъй като поради неговата сложност той би трябвало да се интерпретира от минимум две гледни точки - политологична и маркетингова, в зависимост от които ще изведем и структурата на този толкова специфичен тип пазар.
    I. Структура на "пазара на политическа корупция" от политологична гледна точка
    При разглеждането на тази структура биха могли да се изведат четири основни елемента:
     1)"Пазар на гласове" ("покупка на гласове") - масовите опити за "изкупуване" и "покупка" на избирателни гласове в хода на предизборните кампании от страна на политическите партии.
     2) "Пазар на влияние" - инвестиране на доверие в лидери, ръководства и партии от страна на солидни бизнес фирми, за да се "откупи" авансово доверието им към тях (обикновено по време на кампании).
     3) "Пазар на държавни длъжности" - тайна търговия на важни общински и държавни длъжности, при която "цените" предварително са договорени от съответните политически сили (по всяко време, но особено около избори).
     4) "Пазар на политически партии" - специфичен и на пръв поглед абсурден "пазар", но той реално съществува в две ключови форми: като "дубльор" на някоя водеща партия, за да отнема гласове (както беше на изборите през 2001 г. с НДСВ - 2), и като предварително купена по-малка партия (от големи "акули" с пари), за да направи коалиция след изборите в парламента (с тези, които са платили).
    Тази структура притежава няколко важни особености: първата е, че различните видове "пазар" никога не излагат на публичен показ каквито и да е било цени, понеже това е подсъдно; втората визира "пазара на вляние", доколкото той е "най-потаен" и трудно разпознаваем от гледище на количеството инвестирани пари в него; третата засяга т. нар. "пазар на политическите партии", който у нас се развива само по необходимост за бързо "сразяване" на новопоявил се политически опонент (макар, че не е никакъв проблем да се "купи" и "напазарува" някоя партия от мащабна бизнес групировка); и четвъртата особеност е тази, че всички изредени елементи на "корупционния политически пазар" действат в пълен синхрон и единствено, и то най-вече при провеждането на предизборни кампании.
    II. Структура на "пазара на политическа корупция" от маркетингова гледна точка.
    В зависимост от приложението на маркетинговия подход, можем да разграничим два вида "корупционни политически пазари":
    1) Според "купувача" (партията) "пазара на политическа корупция" бива шест основни вида:
    а) "Търговия с гласове"
    б) "Пазар на държавни длъжности в местната власт" - нелигитимна потайна търговия с общински длъжности на местно равнище.
    в) "Пазар на държавни длъжности" - незаконно плащане на високопоставени чиновници за назначаване на работа на хора от средните етажи на централната власт (експерти в дирекции, агенции и пр.).
    г) "Пазар на висши държавни постове" - откупуване на баснословни цени на високойерархични постове в държавната администрация (директори на агенции, дирекции, служби и т.н.).
    д) "Пазар на депутатски места" - предварително обявени негласно тарифи от политическите партии за цената на едно депутатско място.

    ТАРИФА
    За цената на едно депутатско място
    на "пазара на политическата корупция" в България13

    № Година "Цена"

    1. 1991 (36-о ОНС) 5 000 - 10 000 лв.
    2. 1994 (37-о ОНС) 20 000 - 35 000 лв.
    3. 1997 (38-о ОНС) 30 000 - 40 000 лв.
    4. 2001 (39-о ОНС) 40 000 - 50 000 лв.
    5. 2005 (40-о ОНС) 80 000 - 100 000 лв.
    6. 2009 (41-о ОНС) (прогноза) над 100 000 лв. (прогнозна)
     

     1 В настоящата точка ще анализираме по-конкретно "пазара на политическата корупция", която според нас е основна част от "пазара на корупция" в България. И дотолкова, доколкото тя (политическата корупция) е най-силно разпространена у нас, ние ще използваме двата термина като синоними в нашето изложение.
    Последните данни за корупцията в България са смразяващи: само през 2008 г. броят на корупционните трансакции е нараснал до около 17 500 средно месечно, или около 2 100 000 млн. годишно. (Вж. сп. "Тема", бр. 4, 2009, с. 29).
     2 Кръстев Иван. Въведение. Анатомия на корупцията. Цит. съч., с.7-8.
     3 Пак там, с. 274.
     4 Вж. Корупцията в съвременна България... Цит. съч., с. 4-5.
     5 Вж. пак там. с. 6.
     6 Пак там.
     7 Вж. Карасимеонов, Г. Предизвикателствата на социалната демокрация и българският политически модел. - Политически изследвания, бр. 3, 2007, с. 85.
     8 Офе, Клаус. Цит. съч., с. 277
     9 Гор, Ал. Атака срещу разума. С., 2009, с. 89.
     10 Вж. Корупцията в парламентарната практика... Цит. съч., с. 148.
     11 Вж. пак там, с. 149-150.
     12 Вж. Корупцията в съвременна България... Цит. съч., съч. с. 9.
     13 Тези "цени" са били валидни само за такива кандидат-депутати, които са имали подобни финансови възможности (лични или с подкрепа на бизнеса). А що се отнася до достоверността на "цените", те се опират на лични разговори на автора с хора, платили неофициално тези суми, които пожелаха да останат анонимни (както и обнародваната информация в медиите, която вече цитирахме).
     

    Петър Първанов
    СТИХОТВОРЕНИЯ
     
     

    и друг е бил там

    чистач на прах по книги последното призвание

    високо езеро и по-високо езеро оформени
    от влага по обложката заглавие пустинните номади

    бадемови очи и още по-горчиви по някакъв си начин

    преливане на чай водата като всичко друго носена
    не кацат пойни птици извънземните не смеят
    планините песъчинкови въздухът изцяло слънце

    водорасла вечер ме обгръща затворена отвътре книга
     
     

    в колелото на покоя

    на пейката пред каменния зид седи изопнато
    облакътен на раздвоен бастун местния ни бог

    още съм дете сутрин го заварвам там застинал
    вече съм младеж и вечер го оставям вгледан

    съзерцава дълбокото си бавно вдишване
    и своето издишване с тази лекота съзнава
    ни усърден нито прозорлив ни бдителен съзерцава
    тяло в тялото чувства в чувствата съзнава
    преодолял този свят страстния стремеж 
    към него и скръбта

    той живее пред многокаменния зид единен
    съзерцавайки обекти на ума в обектите на разума
    огромен тумор по-голям от тялото му 
    го прикотвя там

    и аз греховен за всички живи същества
    на този път за всички светове също се намирам

    и сега го виждам в страданието вечно съсредоточен
    на пейката пред зид от камъни които бяха
     
     

    очаквани резултати

    само три десети и кръгът е друг гората друга
    друга е телесната температура друг ракурса
    времето е друго друга е оста небесна аз самия

    светлината друга е фасетата на диаманта дълбината
    друга е историята и мястото на континента 
    и надеждата
    други са ръцете същностите на нещата и мистерията

    и нищото е друго океанът друг е и тревата
    целувката е друга вярата е друга и промяната
    три десети от живота чувствата са други на езика

      

    понятно като

    ту облачен стълб ту огнен но щом отворим
    пустинята щом прелетим крилете си
    и разпъвачи възпяват разпнатия възкръснал

    от пътя без пътища до столентови магистрали
    от впрягове хорски до летала извънземни
    какво ли не сме случвали по живота
    в пространството родно на времето

    снежни глухарчета падат понякога по-трайни
    от творбите ни светците си дори разсъбличаме
    за по-състрадателно съжаление прераждания
    не помним само на бъдещето се уповаваме

    във всичко привиждаме себе си и в себе си
    всичко а ни се иска да бъдем неповторими

    по малко всеки ден бавно тъгувай
    умираме на планина която вече сме изкачили
     
     

    обяздване в реката беше

    без избора си да разсъдим но следвайки свободно опита
    естествено предразположени и склонни към 
    воля за добро
    в трепетно вълнение отвеждахме конете към реката
    потапяхме се в мрака дневен и чудото 
    предчувствано се случваше
    с порив овладян възлизахме облени 
    в светлина непреходна
    миналото на света отърсвахме 
    поели към брега отсрещен
    с копита изворни на ветровете плодници 
    вира не набраздяваме
    яхнали кентаври обнебесени с водопадните криле
    от детството през пяната 
    на сто години път 
    пред нас прозираме

    макар невидима за човешката история тази случка
    и сега ще потвърди на светеца думите изглежда
    че душите на животните са съществуващи
    и изглежда че душата е човекът

    в бавните води на речен вир конете

    тъй отдавна бе че днес изпитвам вина дълбока
    за дълго след това отреденото на мене време
     
     
     

    към прилива

    в океана вслушан вгледан в мене
    представа губя за брега от време

    буревестника прибира се от вятъра
    на капки истински просветва бездната

    в пясъчните дюни всяко стръкче лодка
     

    невинен летящ хезиод

    българският параклис в антарктида е четири на шест
    на двеста метра от него в родната полярна база
    проучват как животът тържествува над оцеляването

    навремето лика янко ми подари една богородица
    напълно бяла мадона с младенеца предизвестен
    леденоснежен ефирен релеф рисуван само с игла
    впита във вкочанени пръсти на тази икона се моля

    за всички експедиции дълбоко убеден от мене зависи
    решението на божия промисъл наивно се моля
    за леда за пустошта за невидимата стигма талант

    ще се стопи един ден и последния изящен кристал
    а аз още се моля за бляскавите провали
     

                                                 
    нерисувана керамика

    в лилавата и рехава от люляците светлина на царевец
    както търсехме монети златни а от бронз намирахме
    замря без удари сърцето ми и заблъска после лудо
    с треперещи ръце измъкнах от ниша в крепостния зид
    широкоуста каничка и още с дръжка и капак

    скупчени в очакване незнайно три главици над съда
    на по осем-девет бяхме а находката на толкова по век
    и забушуваха у всекиго от нас призваните представи
    за величие и крах за гордост и смирение неясни
    за укритите съкровища за надеждите нетленни

    само стария пропукан мрак крепеше глината
    и приключи детската фантазия в музея на историята
    до правоъгълно картонче с правдоподобни означения

    сега когато някой се надвесва над осветената витрина
    над лица тела и образи над ръце които нас са ваяли
    над животи от които произхождаме навярно пита се
    с какво ли изпълван е съдът и от какво избавени
    и следвани са тез които са го изоставили набързо

    всякоя победа е преувеличена с цената на провала
    и не е последно ничие господство знаели са те
    от епохата разпръснати сигурни че ще ги съберем
     
     
     

    Пламен Киров
    СТИХОТВОРЕНИЯ
     

    НЕЩО МЕ НЯМА В ТАЗИ ЛЮБОВ

    Пред очите ми
    сиво огънче свети -
    в тънка пепел пламъчето се крие
    и цигарите са с глави на комети
    и с опашки,
    увити в хартия.

    Танцуваме блуса
    на кръвта си гореща.
    Пепелта да се рони -
    минало - свършено.
    Какво,
    че огънчето е сърце на нещото,
    което ще ни прекърши.

    Още
    има време
    да сме си в ада -
    сред пепел и дим, сред искана болка,
    в насладата тъмна -
    да бъдем придатък
    на някой подобен.
    И - не толкова.

    Насладата яростна
    свети и гасне
    с отблясъка властен в очите
    на този, който в нас ще прорасне -
    обичан, обичащ.
    Или мъчител.
     

    А любовта е отсъствие. И драматично.
    Диалог на самотник.
    Сбъркано племе.
    Тръгвам си. Време е. Нищо лично.
    Просто трябва. Не зная защо.
    Но е време.
     

    o
    Аз мръквам в твоя поглед.
     И мръква в мен кръвта ми.
    Изкачвам хоризонта
     и ставам едноцветен.
    Под мен в земята тегнат
     забравените камъни.
    А в мен -
     тежи сърцето.

    Дали вървя по пътя
     към своето съзвездие -
    без име, без звезди,
     без космос, без начало.
    Или - оттатък твоя поглед -
     във пустото ще слезна,
    за да не помниш дълго,
     че ме е заболяло.

    Вървя към свойта сянка.
     И просто ставам ъгъл.
    Тежат под мен в земята
     и се съсирват камъни.
    Ти кратко ще го помниш.....
     Аз ще забравям дълго.
    Поне додето в мен
     тежи кръвта ми.
     
     
     
     
     
     
     

    МОЛИТВА

    Обичам те.

    Но се боя от себе си.
    От своята надменна изненада,
    че толкоз бързо свърши тишината ми
    и музиката на лицето ти
    е изгрева,
    след който цветовете
    проговориха.

    Не ги разбирам -
    дълго изповядвах мрака
    на своята самовглъбена есенност,
    а вече съм новороден.
    И без понятия.

    Движения и мириси, и звуци
    са моята родина..... Но съм в нея
    като дихание,
    което не е мое.
    И нека като него съм безпомощен
    във твоята вселенска неизбежност.

    Обичай ме.

    Бъди ми майка.
    Сътвори ме
    с едно дихание, с една въздишка -
    онази - на внезапната тревога -
    когато нищо не е обяснимо.

    Бъди ми майка.
    Пресъздай ме
    със поглед, със едно движение -
    и нека да съм смешен и достатъчен -
    животът е по-мъдър от мечтите.

    И нека с тях да свърши тишината ми
    и моят страх да проговори
    с болката,
    която е любов.

    Обичам те.
     
     

    САНТИМЕНТАЛНО ПРЕДЧУВСТВИЕ

    Ще се срещнем оттатък мислимия свод.
    Аз - озонов остатък, ти - следа кислород.

    Ще си кажем, че има по-реални нива.
    Ала нашето име днес е точно това.

    Ще сме звънкащи срички във небесния глас.
    Този път е за всички. Затова - и за нас.

    И ще тръгнем по-лесно край звездните камъни.
    Райската местност - тя не беше за двама ни...

    Ще се сгърчи родилно - на светлинни откоси -
    библейската люпилня за отговори и въпроси.

    И ще се сцепи небето на мъжко и женско.
    И ще стане светло. И ще стане вселенско.

    А пък ний ще сме кратък и невъзможен род -
    един озонов остатък от следа кислород.
     
     
     

    РИЦАРЯТ, СЪЛЗАТА И ЗЕМЯТА

    Аз лягам в себе си - във свойте кости,
    като в пружинено легло,
    а сякаш съм в доспехите на паднал рицар -
    безпомощен и смешен.
    И трагичен.
    Проскърцвам като катафалка,
    потеглила към гробища ръждиви.

    И в мен -
    сълзите в мен се вкаменяват.
    Прораснали са като сталактити
    и пещерните им епохи -
    саблезъбо -
    са зинали във мен.

    Да можех -
    отхапал бих живеца на душата си -
    да рукнат
    гнилите оттоци
    на скръбта ми
    и на сълзите призрачните пръсти
    лицето ми да скрият като шепи.

    Но вкаменен от неподвижни мисли,
    аз лягам в себе си като в земя
    и моето небе ръждясва
    от неизплакани дъги.
     
     

    ПРИЕМАНЕ НА НЕИЗБЕЖНОТО

    Черната кутия в мене записука.
    Трябва да съм се разбил... Не зная.
    Идват от сърцето непознати звукове
    и се умножават като в празна стая.
    Трябва да е страшно. А е безразлично.
    Може би е късно и за чувства вече.
    Рови в мен отдавна някакво къртиче.
    Или плач... Не зная. Вече съм далече.
    Вече съм оттатък. Може би - високо.
    Трябва да съм се разбил... Не зная.
    В черната кутия - хаотични токове.
    И едно мълчание. Докрая.
     
     
     
     

    Иванка Денева
    ПРАГОВЕ
    Откъс от романа "Кръстопъти и ветрове"
     

    Черните мисли не напускаха и за миг Славяна, сломена от капана, в който бяха хлътнали децата Ј след смъртта на Синяк Мутаф. Надеждата, покълнала и буяла зелена на слънце, нощем се спаружваше и на заранта я изхвърляха като прекършено цвете. Сякаш зъл маг простираше ръка да скрие и последния грош в процепа на калдъръма: тя повдигаше камъка, разравяше корените на треволяка, но в него щъкаха мокрици и плоски червеи... Предстоящото бе тягостно - да изгубят хана, за който мъжът Ј беше пестил всяка пара с упоение, че наближава денят за темела. Сега бе започнала люта борба на нерви с кредиторите.
    Стефан Станимашки бе по-милостив и не препираше толкова, но Драгоя Писанколев от Черковната каса я гледаше с немигащи очи, които предварително внушаваха нещо и не търпяха възражение. Този, последния, тя от моминство не харесваше: из селото тръгна мълва тогава, че се има нещо "горен". Родът му бе дошъл от Влашко и когато не ставаше на неговата, започваше бързо да сипе думи, които си разбираше сам, но акраните му се подсмиваха, че са псувни. Баща му, наследил едри земи и чифлици в Добруджа, беше пращал сина си в Атина, в университета, но недоучил, Драгоя се върна и захвана на широка нога имота. Като ерген задиряше Славяна, но девойката усещаше, че една черна сила пъпли в този човек - уж скрита, а клокочеща тихо, и когато види пролука да избие, нито той или другите ще могат да я удържат... 
    Членовете на Касата я викаха няколко пъти, стояха с каменни лица, даже Станимашки гледаше в краката си и тя без вътрешното си око прозря, че са непреклонни. Славяна искаше само отсрочка и си тръгна без да каже излишна дума. Писанколев мълчеше намусен, само смръкна един-два пъти енфие от инкрустираната кутийка и я щракна шумно нарочно, а на излизане, настигайки я, прошепна мрачно: 
    - Има просека, Славяно, - и ти я ... знаеш!
     Тя се досещаше: меракът, който го обсебваше и душеше от години - да я има! Писанколевите, натрупали неусетно и по неведоми пътища хергелета, чифлици и мебели от Виена, си бяха наумили и искаха нея - безпомощната... Вената на шията му, изпълнена с гъста кръв, застина сякаш, после стана морава и затуптя заплашително - да рукне:
     - Ти си сама жена, ей и аз - един! Не съм се женил - знай'ш ...защо! Ще платя всичко на Касата: и ханът ще е твой, и децата - сити! Помисли! 
    Чифликчията не мирясваше, бленувал години бялото тяло в сънищата си. Упорството Ј още повече го настървяваше, търпението му бе на свършек и се смесваше със злост, след която идваше... пустота. Ръцете му на четиридесетгодишен мъж затрепераха: не ги криеше, лицето му потъмня, изостри се и доби профила на керкенез. А Славяна, куражлия по природа, малко я достраша, разбрала отдавна, че трудно ще се бори - без Синяк Мутаф, с едно желание за мъжко себедоказване. Бе уморена и заотстъпва тъжна назад, а той приближаваше с тънкото бастунче в ръка, каквото носеше от времето на франт в Атинския университет, и заби последния си коз:
    - И никой няма да разбере! Най-сетне: аз и... ти!
    Това не биваше да казва - никога! Вля в нея упорство да се бори с този самодоволник: умората Ј се стопи пред гнева и я върна да грабне сръчно лакираната вещ - с филигранна резба и седеф, от рамото му, където я бе провесил нехайно, ненужна и ехидна като усмивката му. Писанколев бе стъписан и неочаквал това, я гледаше без да мига, когато пречупи като захарна пръчка бастунчето на две, перна го с едната половина по лицето и хвърли останалите части в краката му... Удивлението го парализира за миг, сетне - за кратко - изпепели. Накрая тъмен порив го разтрои: да я срита, повече му се искаше да я държи в ръцете си, повалил я още там, на площада, пред хората и... да я има - пред всички... Или... да коленичи пред нея и да... плаче в нозете Ј! Това, последното, се мярка като далечно и бледо желание в главата му, а угасна първо: другите две го разкъсваха, натрапчиви, и идвали много пъти нощем в мечтите му... Сега виждаше как блянът му се отдалечава, развял белите поли на дрехата Ј с решимост, и можа само да промълви: "Кучка!" Славяна очевидно чу, защото забави ход и се обърна със саркастичен поглед и гняв - обещание на двамата да се срещат драматично и занапред...
    Не знаеше защо се бе сетила и за Вензелос в този миг, люлеейки рожбата си и щастлива с игрите на децата? Заради тревогата по тях, която пулсираше неукротима денем и нощем, а безхлебието търсеше приют нетърпеливо  под стряхата Ј... Тогава седяха под дървото с малката Пройда, момиченцето Ј... Дечурлигата оставиха топката, поиграха без ищах на "Кралю-порталю", правиха за кратко пляскала и се пръскаха с вода, после пак подеха с въодушевление вълшебното кълбо. Играчката преминаваше от ръцете на Стамен в големите лапи на Митко, после пак у средното Ј момче: другите недоволстваха и пищяха, чуваха се обиди на прякори. Това, че в един момент облото чудо се закачи за бряста и после тръгна надолу, по течението, всички приеха драматично: развикаха се, залутани я сочеха с пръст, а то, безценното им съкровище, ту се скриваше или показваше изрядко, но очевидно натежаваше, защото мишинът го затегли към дъното... Децата спряха да пищят, гледаха я онемели с увиснали долни устни, приели постепенно и безизходно липсата... Гърбата, в готовност да я догони с плуване, бе възпрян от категоричната забрана на Славяна, която взе голям чаталест клон, заметна полите си и нагази в дълбокото. Бе решена на всичко, за да върне радостта в очите на малките: не гледаше бучащата вода, забрави и притеснението, че е повдигнала над коленете фустана си пред тях. Тя почти успя да възпре играчката с пръта и да я задържи върху бентчето, когато я стресна викът на дъщеря Ј: "Мамо, мамо, - гъркът!"
    Оказа се действително той - странният чужденец, който се задаваше с файтона по пътеката. Вторачени в топката, не бяха забелязали почти безшумното возило с гумени колелета, които се плъзгаха с мек съсък по ръждивите листа. Славяна вече бе изкарала злополучното кълбо отгоре и посягаше да го грабне, когато за миг я пресрещнаха очите му, вторачени в... краката Ј! Нежни и стройни, примамили като магнит погледа и на по-големите момчета, раздвоени между тях и игралото си, за Теодорос Вензелос бяха царствен дар, за какъвто човек мечтае цял живот, а съдбата му го поднася неочаквано и отведнъж... Той ги гледаше вторачен и с невиждащи зеници, сетне затърси лорнета: белотата го заслепяваше, но жадуваше тая... омая да няма край - мраморна и съвършена...
    Младата жена се обърна, когато конят се изправи на крака, пръхтейки: тогава се и сети да спусне полите си, а гъркът остави возилото в ръцете на стария Ставрос. Не усещаше, че конят влачи файтона, поискал неудържимо да докосне тази хладина, непритеснен от желанието си и децата, които после наобиколиха майка си с облекчение щом излезе от реката... По-малките я прегръщаха, а Пройда, полуплачейки, изцеждаше водата от подгизналата Ј дреха. Уморена и засрамена, Славяна едва сега погледна госта. А Вензелос се дивеше в ума си каква е тази жена, която Бог бе надарил с толкова кипрост и кураж! Оная изнемога - при запознанството им, сега се върна и го обезсилваше докрай...
    Но ханджийката усети сърцето си бодливо, постепенно - и сгърчено като... варен пашкул: той дойде все пак! Откъде ли? В чии земи го бяха отвели търговските му работи и заради тях или... нея се връщаше сега в Българско? Ядосваше се, че съдбата му позволи да види нозете Ј, с които се гордееше, а това право бе отредено само на Синяк Мутаф! Но ето - днес Господ допусна друго и прати Вензелос на съдбовното място и в същия час: от всичко беше объркана... Лежеше до запаления мангал тръпнеща: "Защо стана тъй?", питаше душата Ј, прелиташе до прага на неговата одая в хана - съседната, и не смееше да прекрачи по-нататък.... Мозъкът Ј пламтеше, студената вода бе просмукала костите, в които усещаше остриетата на шишове; в гърлото се сливаха огньовете на десетки клади - все като тази, в душата, и тя не знаеше как да ги потуши... Това, че чуждият мъж видя краката Ј, я отчайваше и радваше: да знае, че не са по-лоши от бедрата на изнежените гъркини, които ги завиват с копринажи и мажат с благовонни масла и мускус... Искаше да затули някъде надалеч гнева на Синяк Мутаф, но друго викаше в сърцето Ј опасение и жал: нали очите на мъжа, щом видят женската плът, губят ищах да... зърнат пак, а това... не биваше да става!
    Накрая, изтерзана от този кръст, заспа с мисълта, че за всичко, което се случва с хората, Бог си знае работата.
     
    Велин Георгиев
    СТИХОТВОРЕНИЯ
     

    ЧИСТА РИЗА

    ИДЕ МОЯТА МУЗА ВЕНЕРА.
    ПОДМИНАВА ЛУНАТА, БЕЗ
    ДА СЕ СПРЕ.

    ПРИПОВДИГА ФЕНЕРА
    СИ ДИОГЕН -
    ЧЕ СИ НЯМАМ АДРЕС -
    ДА Я ОРИЕНТИРА
    КЪМ МЕН.

    ТЯ СЕ СПУСКА ОТВЕСНО.
    НЕЩО МИ НОСИ.
    НИЩО ЧУДНО - НАЙ-ПОСЛЕ -
    ШЕДЬОВЪР,
    ИЛИ НЕЩО ТАКОВА.
    ЩЕ ПОЧАКАМ.
    ТЯ ИДЕ.
    ЩЕ ВИДЯ.

    НЯМАМ ПРЕДСТАВА
    КАКВО ЩЕ ОСТАВИ
    НА ЛИСТА.
    МОЖЕ ЗЛАТНА МОНЕТА
    ПО ВРЕМЕ НА КРИЗА.

    НО ГЛАСЪТ Ј МЕ СЛИСА:
    ОБЛЕЧИ СИ, ПОЕТЕ,
    ЧИСТА РИЗА.
     
     
     
     

    АКТ

    НЯКОЙ ПЕЕ ВИСОКО, ПРОТЯЖНО.
    ТОЗИ ГЛАС ИДЕ ОТ ДРУГИЯ КРАЙ НА СВЕТА.
    ПЕСЕНТА ПРЕМИНАВА ПРЕЗ ВСИЧКИ ЕТАЖИ.
    СТРАННА ПТИЦА Е ПЕСЕНТА.

    ПЕСЕНТА Е НАИСТИНА ПТИЦА В НОЩТА.
    НО СИ МИСЛЯ ВСЕ ПАК ЗА ЧОВЕКА,
    КОЙТО ПЕЕ ПРОТЯЖНО, ВИСОКО, ДАЛЕКО.
    И СИ МИСЛЯ ЗА ДРУГИ НЕЩА, НО НЕ ЩА
    ДА ГИ СЛАГАМ НА БЯЛАТА СТРАНИЦА.
    ЗА ЧОВЕКА И ПТИЦАТА МИСЛЯ ВСЕ ПАК.
    КАК СЕ СЛИВАТ В ЕДНО, ЩО ЗА АКТ.
    ТЕ НЕ СА ЛИ КОСМИЧЕСКА СТАНЦИЯ.
     

    КУЧЕШКИ ПЛЕНЕР

    РИСУВАТ КУЧЕТА
    НА ПЛЕНЕР...
    КАКВА АТРАКЦИЯ...
    РИСУВАТ С ВДЪХНОВЕНИЕ
    АБСТРАКЦИИ
    ЗА ЛУВЪРА...
    ГРАЖДАНИТЕ - В ПЛЕН,
    КУПУВАТ
    НА СЕБЕ СИ И ВНУЧЕТА.
    КАКВА ИПОТЕКА...

    КУЧЕТО ЗАСТИГА ЧОВЕКА...
    ЧОВЕКЪТ СЕ ВРЪЩА КЪМ КУЧЕТО...
     

    СРЕЩА
     НА ВЛАДО АРДЕНСКИ

    НАКЪДЕ СИ ПОЕЛО,
    НЕПОЗНАТО ЧОВЕЧЕ.
    ПЛАНИНАТА Е ЗИМНА
    И МАКАР ЗВЕЗДОЧЕЛА,
    ПЛАНИНАТА Е МЕЧА
    И СЪВСЕМ НЕ ИНТИМНА.

    КЪМТО МОЕТО СЕЛО.
    ТО Е ДОСТА ДАЛЕЧЕ
    И Е СЕЛО БЕЗИМЕННО,
    ТО Е ЧАК, ЧЕДО, В ЧЕЧ.
    ЧЕЧ Е ДРУГА ПЛАНЕТА.
    И ОТКАКТО СЕ ПОМНЯ,
    СИ ЖИВЕЯ ВСЕ ТАМ.
    С КОНЧЕ СЪМ ВИХРОГОНЧЕ.
    В ЧЕЧ СИ ИМАМЕ ДОМ,
    С БАБА ЕВА СМЕ ДВАМА.
    ОКЪСНЯВАМЕ, КОНЧЕ.
    АЗ СЪМ ДЯДО АДАМ.
    КОНЧЕ, ДИЙ.

    И СЕ СЛЯ СЪС ЗВЕЗДИТЕ.
     
     

    СВИДЕТЕЛ

    САМО БЕЛИЯТ ЛИСТ,
    КОЙТО ВЕЧЕ НЕ Е НИТО БЯЛ,
    НИТО ЧИСТ,
    ЩОМ ПО НЕГО СЪМ ДУМИ ПОСЯЛ,
    САМО ТОЙ НЯКОЙ ДЕН
    ЩЕ Е ЧЕСТЕН СВИДЕТЕЛ
    ПРЕД ПОТОМЦИТЕ МОИ ЗА МЕН.
    ТОЙ ЩЕ БЪДЕ КОНКРЕТЕН.
    ЧЕ КОЕТО СЪМ АЗ ПОСЯЛ,
    БЕЗ ДА СЪМ НИТО ПИЛ,
    НИТО ЯЛ,
    ЩЕ СЕ ЖЪНЕ СЛЕД МЕН...
    А КАКВО ЛИ ЩЕ БЪДЕ НА ВКУС.
    ТО Е БЪДЕЩА НЮЗ...

    ЗАТОВА:
    ЦЪФТИ, ДРЕН, ЦЪФТИ, ДРЕН...
    МАЛКА ПИТА -
    ГОЛЯМ ДЕН...

    ДА Е ТАМ,
    КОЙТО ПИТА.
     

    БАЛАДИЧЕН СОНЕТ
    ЗА ПРИСТАНАЛАТА
    НА СЛЪНЦЕТО

    БЕ ПРИСТАНАЛА НА СЛЪНЦЕТО ПОЕТЕСАТА,
    ТА ГО ПОМОЛИ ДА Я ПОЧАКА. НЕ СЪМ ГОТОВА...
    МАЙ ТОВА БЕ НЕЙНОТО ЕДНОВЕКОВНО SOS,
    ИЛИ НЕЩО ТАКОВА.

    ТЯ ОСТАВИ ДОМА СИ ОТВОРЕН
    ЗА ВЛЮБЕНИТЕ, КОИТО ЩЕ ДОЙДАТ СЛЕД НЕЯ.
    И НА НЯКАКВА ВЕСТАЛКА СЕ ПРЕСТОРИ,
    ИЛИ НА ФЕЯ.

    И СЕ ВТУРНА ПОДИРЕ МУ ВЛЮБЕНА.
    ТИ НЕ ЧУ ЛИ, ПОЧАКАЙ... - ПОВТОРИ.
    ТЯ ОТ СВОЯ ДОМ СЕ БЕШЕ ОТСКУБНАЛА
    И НА ЗАЛЯЗВАЩОТО СЛЪНЦЕ МЪЛВЕШЕ ПОКОРНО:
    АЗ СЪМ ОЩЕ ЖЕНА.
    И ТИ СТАВАМ ЛУНА.
     

    Денчо Славов
    ГРАДИНКАТА
    Разказ
     

    В София има големи паркове, които въпреки хищническото настъпление на строителните предприемачи са все още хубави и поддържат жива връзката между града и природата. В сърцето ми обаче завинаги ще остане една малка градинка в централните градски части, в която отраснах, в която усетих първите чувства, която свързвам с мои близки, душите на някои от които вече са отлетели на небето.
    От това място е един от първите ми спомени. Бил съм може би двегодишен, когато след някакъв скандал между родителите ми, майка ми ме заведе в нея. Седяхме на пейка близо до шадравана, в средата на който имаше малък мраморен фонтан с форма на разтворен цвят от водна лилия. От фонтана излизаха бисерни струи, които се превръщаха в безбройни миниатюрни капчици и пръскаха дрехите и лицата ни. Мама плачеше и ме прегръщаше силно. Усетих някаква студена течност, която се изливаше в сърцето ми и предизвикваше странна болка в него. Това чувство ме обзема и сега, когато съм наранен от човешко поведение.
    От тази градинка са първите аромати, запечатани в съзнанието ми - на прясно окосена трева, на мента, и на някакво растение с много силен и упоителен мирис. По-късно, когато бях на десет години, открих това растение скрито под тинята сред останалата растителност в малкия воден поток, който ромонеше наблизо. То имаше продълговат ствол, който лежеше изцяло под водата и от който излизаха множество коренчета, впити в дъното на потока. Ароматът идваше от листата, които бяха тъмнозелени, малки и месести. Откъснах едно листенце и го разтрих между пръстите ми - вдишах силно аромата, който се усили. Наподобяваше озон - свеж, вдъхновяващ и издигащ духа. От едно кошче за отпадъци взех пластмасова чаша, напълних я с вода, внимателно откъснах малка част от растението и го навих спираловидно в чашата. Когато се прибрах вкъщи го поставих в стъклена ваза с вода, където се запази живо няколко месеца. Ароматът от това растение изчезна след един голям ремонт в градинката, когато с багер я разкъсаха цялата. И сега понякога го усещам в спомените ми през тези хладни и самотни нощи, които напоследък все по-често ме спохождат.
    Понеделник е и слънцето, което от седмица се беше изгубило, се появи тихо на хоризонта, като стар добър приятел, който е заминал за дълго и надалеч, и един ден неочаквано и безшумно се е завърнал с кротка усмивка на лицето. На отиване към офиса се отбивам в "Арменското кафене", което е в южния край на градинката. Наричаме го така, защото преди години го държеше един възрастен арменец. По онова време в него имаше няколко дървени маси без покривки, на които посетителите играеха шах и табла, а бай Рупен, така се казваше съдържателят, минаваше между посетителите с поднос в ръка и раздаваше турско кафе, приготвено в джезве върху горещ пясък. Кафето беше гъсто, сладко, с вкус на какао и ориенталски билки. Сега заведението е преустроено в сладкарница във виенски стил. В естетичен план е много добре издържано, но е изгубило безвъзвратно онзи специфичен чар на миналото, който е съхранен само вътре в нас, хората от онези времена.
    В едно от сепаретата виждам Виктор - Брента и Силвестър - Попа. Виктор е мой връстник и професионален хоров солист. Защо го наричаме Брента, никой не си спомня. Има вроден певчески талант, след казармата записа оперно пеене в консерваторията, но в годините на демокрацията реши, че и без образование ще изкарва добри пари с гласа си в чужбина. Прекъсна следването, няколко години се пиля по Германия. Върна се в първия ден на новото хилядолетие, като месия, който ни носи добри послания. Изглежда беше поспестил пари, защото си купи малък апартамент в "Младост". Сега отново ходи в Германия и Швейцария, но само за няколко месеца, а останалата част от годината прекарва в родината. Идва от време на време в стария квартал, за да види родителите си и да изпие по чашка с приятелите от детството. Силвестър е стилист в театъра. Завърши училище за сценични кадри в Пловдив. Понякога изпълнява епизодични роли в чуждестранни филми, които частично се произвеждат в България. Участието му се свежда до показване на полуразголеното му тяло и до произнасяне на две-три реплики, но е достатъчно понякога да се обръщаме към него с "актьоре". Доскоро беше рокер, но след като катастрофира с мотоциклета, се отказа от това хоби. Прякорът му дойде, когато като ученик си остави брада, на което по това време не се гледаше с добро око от учителите. Сега обаче ходи гладко избръснат, винаги елегантно облечен и ухаещ на маркови парфюми. Неговата слабост са хубавите жени. Благодарение на сладкодумието му сме се наситили на еротични разкази. Някои може би са измислени, но вероятно има и доста истински, като се има предвид, че природата му е дала изключителна красота, която даже на тази средна възраст кара жените да подкосяват крака.
    - Казвам ти, пич, тази сутрин, когато започна да свършва, крещеше така, че пердето падна заедно с корниза на пода - шепне Попа с приглушен глас, силно приведен напред към събеседника си, а на лицето му стои неизменната тънка йезуитска усмивка.
    - Попе, не ме ли будалкаш? - провокира го Брента, който, за разлика от събеседника си, говори силно с пискливия си лиричен тенор, навик. придобит от професията му.
    - Помириши щом не вярваш - Силвестър с изящно артистично движение поднася ръката си към носа на Брента. - Не усещаш ли версачето, бе брато? От докторката е. Малко мирише и на оная Ј работа, на котето Ј, нали разбираш, но от това се е получил готин букет. Тя толкова бързаше за работа, че не успяхме даже да си вземем душ.
    Докторката е последното завоевание на Попа. Знаем само, че е джипи в градска поликлиника. Забил я, както той се изразява, в "Оскара", приятен столичен клуб, където могат да се видят звезди на модерното българското кино.
    Той ни е говорил за много жени, чиито имена вече не си спомням, но аз лично, като изключим ученическите му гаджета, съм го виждал само с две от тях. Едната беше фризьорка в луксозен салон близо до "Кръста", висока и слаба, с дълга червена коса. С другата ги срещнах веднъж на "Графа". Бях си купил палачинка с ягодово сладко, което се стичаше по дланта ми, затова когато Ј подадох ръка, сладкото полепна по нея. Беше симпатична, средна на ръст блондинка, с чипо носле, яки бедра и сексапилно изпъкнало дупе на циркова артистка. Разбрах, че преди тя наистина се е занимавала активно с акробатика. Работеше като счетоводителка в една френска козметична фирма. По критерия престижност на професията, последното му завоевание води класацията.
    - Ооо, Мустак, сядай - пръв ме забелязва Брента.
    Моят прякор идва от родовата ми фамилия, а в действителност никога не съм си пускал мустаци.
    - Казвам ти, това момиче е върхът - продължава Попа. Преди си мислех, че от Лиза, която стенеше и скърцаше със зъби като ранена пантера, няма по-добра в леглото, но сега ти казвам, че не е така.
    Любима тема в историите на Попа е начинът, по който жената преживява своята кулминация. Една плачела, друга го захапвала за рамото, кръстосвала краката си зад гърба му и с тях го стискала до задушаване, трета искала да Ј говори мръсни думи точно в този момент, една била със силно затворени очи, друга със силно отворени. Сега си спомням, че аз също проявявах любопитство към това състояние при жената, когато бях с първата ми интимна приятелка. Бях първи курс в университета, когато се запознах с нея на един рожден ден в Студентския град. Купонът първоначално започна в една стая в студентско общежитие, след това се завихри по целия етаж. С Леа пушехме на една тераса и си говорехме, когато няколко студенти се сбиха. Големият шум, който се вдигна, предизвика идването на милиция и според правилото, че покрай сухото гори и суровото и нас ни качиха в една раздрънкана камионетка и ни закараха в районното управление. Преди да се качим един милиционер започна грубо да блъска Леа и аз го помолих да се държи по-възпитано. Тогава той изви силно китката на ръката ми, което предизвика гневната ми реакция, след което усетих силен удар в областта на бъбреците. Едва се въздържах да не го ударя. Докато пътувахме Леа неусетно хвана ръката ми и продължи да я стиска нежно чак докато слязохме. На следващия ден се срещнахме в симпатично кафене на един от високите етажи в НДК, с изглед към Витоша, която блестеше покрита в сребро през този първи студен ден на есента. Спомням си аромата на прясно смляното бразилско кафе и на нейните цигари - тютюн с дъх на канела.
    Приятелката ми беше десетина години по-възрастна от мен. Свиреше на виола в камерен симфоничен оркестър. Беше разведена и имаше дъщеря, която живееше при майка Ј в провинцията. Посещавах концертите Ј, където не откъсвах очи от нея. Тя имаше мек поглед, цветът на косата Ј наподобяваше този на гарвановите пера, а кожата Ј бе с цвят на мляко. Обичах я защото се държеше мило с мен. В училище не бях придобил опит с жени, затова веднъж, докато лежахме прегърнати, я попитах какво е усещала докато сме се любили.
    - Същото каквото и ти - отговори тя със смях, развеселена от въпроса ми, който навярно Ј се беше сторил глупав.
    - Но ти присвиваше очи, както правиш това по време на концерт.
    - Ти също правиш гримаси, но не се виждаш, а що се отнася до реакциите ми при концертиране, те се дължат на дълбокото преживяване на някои музикални фрагменти.
    Тя замълча, след което добави:
    - Не съм физиолог, възможно е в основата на двете усещания да има нещо близко, тези издигания към висините и тези захвърляния в бездната, не зная, може би?
    Силвестър добавя още няколко пикантни детайла в своя разказ. Споделя с нас някаква своя теория, че мъжът, който имал нова любовница, карал жените да се лепят по него като мухи на мед, същото се отнасяло и за жената, която влизала в нова любовна връзка.
    Замислял съм се дали мъжете, които обичат да споделят любовните си похождения правят това, защото изпитват някакво вторично удоволствие, нещо като особена форма на сексуална перверзия. Силвестър говори не само с еротизъм, но и с вдъхновение за жените, както за тези, с които е понастоящем, така и за тези, с които вече се е разделил. Питал съм го дали не се чувства ограбен от многото любови и дали не с изгубил способността да обича истински. Той ми отговори, че животът на мъжа, който е милвал и прегръщал различни жени, ако и те са били щастливи, макар и за кратко, е украсен в чудни цветове. Да бъдеш с нова жена е като да попаднеш в напълно непознато място в един голям град или в изцяло непознат град. Забелязах обаче че докато говореше в очите му се появи тъга. Като че ли осъзнаваше безсмислието на битието си, или чувстваше неудовлетвореност от честата смяна на партньорките си. А може би страдаше за това, че не е срещнал жената, с която заедно да споделят радостите и несгодите на живота, с която да прекарат много безсънни нощи, страхувайки се за живота на децата си, които горят в треска или пък са излезли да празнуват с приятели; която да остареят и да се радват на внуците си; жената, която ще го погребе и ще си поплаква на гроба му, а може би той на нейния.
    - Знаете ли, че Хитко е много зле ? - сменя темата Виктор.
    - Какво му е ? - лицето на Силвестър придобива загрижен вид.
    - Цироза, нелечимо.
    - Затова ли не го виждам от няколко дни в градинката? Но и приятелите му нищо не ми казаха - включвам се в разговора.
    Хитко, Мони и Ленъна са трима приятели, които могат да се видят всеки следобед в градинката. Наричат ги вечните несретници, защото нямат пари даже за да изпият по едно в "арменското". Понякога, когато ме види, Хитко се обръща с молба към мен да му дам в заем един лев, никога не е искал повече. Винаги му давам, защото ми е мъчно за него. Незнайно как тримата винаги успяват да се сдобият с евтина водка или домашна ракия, която купуват от Женския пазар. Подават си бутилката като баскетболна топка, единият я хвърля нависоко, другият я улавя във въздуха. Когато съм спирал за малко при тях, съм ги чувал да разговарят на различни теми - от философия и политика до класическа и съвременна музика и спорт. Край тях се върти Добряк, едро възрастно куче с дълга черна козина, което те хранят с изсъхнали кори от хляб, натопени в останки от супи и яхнии, които вземат от близкия ресторант.
    Христо или Хитко, както го наричаме, е с няколко години по-голям от мен. Когато бях малък винаги ме защитаваше в уличните битки. За това и до днес изпитвам обич към него, независимо от окаяното състояние, до което се е докарал. Въпреки напредналата фаза на алкохолизма му, той все още е запазил спортната си фигура. В началото животът му се развиваше нормално. Беше състезател по волейбол в престижен столичен клуб, участваше също в юношеския национален отбор. Завърши философия в Софийския университет и започна работа като учител, но когато настъпиха демократичните промени, реши, че няма да работи по специалността си, а ще се занимава с изкуство. От деца дружаха с Нели, с която живееха в един и същ жилищен блок. Тя беше слабо момиче, с малко, кръгло лице и пепеляворуса подстригана по момчешки коса. В продължение на няколко години бяха неразделни и всички очакваме, че ще се съберат в семейство. Тя стана медицинска сестра и изненадващо за всички сключи брак с доста по-възрастен от нея хирург, което беше голям удар за Хитко и една от причините да тръгне по хлъзгавото нанадолнище. Аз не ги одобрявах като двойка, защото бяха твърде различни. Нели беше напориста до степен на нахалство, обичаше да търси недостатъците в хората и да ги споделя, докато Хитко критикуваше принципно, но никога не го чух да каже лоша дума за някого лично. "Всички сме грешни" - обичаше да казва той, както и "Не съдете, за да не бъдете съдени". След като се омъжи, Нели завърши право и сега е успешен столичен адвокат. Кантората Ј обслужва босове от подземния свят. Успехът Ј се дължи най-вече на многобройните Ј познанства с магистрати. Това е доста важен фактор в адвокатската професия. "Ти си старомоден адвокат" - ми каза веднъж мой състудент, който сега е доцент в университета. "Адвокатът на двадесет и първия век трябва да е като лице от американски кандидат-президентски клип. Не е необходимо да познаваш кой знае колко добре закона, важното е да внушаваш на клиента си, че правото е на страната на този, който има повече пари, че ти си най-великият, а защитникът на отсрещната страна най-голямото нищожество, да твърдиш, че си приятел с висши магистрати и политици и да демонстриращ връзките си. Създавай впечатление, че ти самият си заможен. Така край теб ще се въртят клиенти от същия сой. От многобройни клиенти, които броят стотинките си в джобовете, нямаш никаква полза". "Благодаря ти за съветите, но ми позволи все пак да бъда Аз, а не някой друг - му отговорих тогава, макар да осъзнавах, че беше обективен.
    Хитко се отдаде на рисуването, подтикван от Мони, който беше завършил художествена гимназия и по времето на социализма работеше като художник на заплата в един голям държавен завод, но след промените длъжността му беше закрита и той остана без препитание. Започнаха да рисуват вътрешните стени на барове, ресторанти и механи, които никнеха като гъби по това време. В детската си възраст, те почти не се познаваха, тъй като Мони, макар че живееше в нашия квартал, не се показваше на улицата. Сприятелиха се по време на митингите в зората на българската демокрация. На тези първи прояви на гражданското общество в България ходехме цялата тайфа - аз, Силво, Виктор, Нели, Мони, Хитко и Иво - Дългия, който сега е заместник-министър. Имахме си традиции. В деня на митинга първо се събирахме в градинката, където обръщахме по една-две бири за вдъхновение, след това запявахме песента "Стани, стани, юнак балкански" и с бодри маршови стъпки се отправяхме към площада. Понякога се заяждахме с органите на реда, които след годините на ограничена свобода възприемахме като символ на тирания и мракобесие. Така измина една година, но се видя, че заедно с демократичните свободи у българите се отприщиха всички лоши страсти, които бяха потискани няколко десетилетия.
    За щастие по време на така наречената "нежна революция" нямаше човешки жертви вследствие граждански сблъсъци, както често се е случвало в историята на третата българска държава. През последните години бяха убити много граждани, но убийствата бяха криминални, продукт на голямата престъпност, развила се след падането на тоталитаризма, при което държавата беше лишена от своя разформирован силов апарат. Населението поизгуби интелектуалния си дух вследствие на това, че страната беше напусната от голяма част от създадената през последните две десетилетия на социализма интелигенция. Криминалният контингент, който преди това беше държан изкъсо за юздите от репресивните органи, се ориентира бързо в създалото се безвластие и се включи в придобиването на материални и финансови активи, създадени преди това от държавната икономика. Загиналите в най-новата ни история бяха жертви на гангстерски, а не на граждански войни, които имаха преки икономически причини.
    Масовите политически убийства в България в периода между 1918 и 1954 г. също имат икономическа основа, свързана с притежанието, с правото на собственост, но тя е скрита зад преките политическите причини, зад отношенията, възникнали по повод упражняването на държавната власт. Тези убийства са обусловени и от социално-психологически фактори. В населението се натрупват отрицателни социални чувства, породени от материалните несгоди вследствие на двете световни войни. Тези отрицателни чувства пораждат агресивно масово поведение. У нас се оформят две големи човешки групи, на които липсва компромисно мислене. В едната попадат хора с крайно десни политически убеждения, в другата такива с крайно леви идеи. Физическите разправи са извършвани както между хора от групите, така и вътре в групите, между техните членове. Някои от убийствата са извършвани чрез престъпване на закона или чрез неправилно прилагане на процесуалните норми, други чрез точното прилагане както на класическите, така и на извънредни наказателни закони, които са нехуманни поради това, че криминализират деяния, нямащи за пряк резултат причиняване на смърт, както и с обратното си действие. Пример в това отношение са санкционираните от държавата екзекуции - присъдите на военнополевите съдилища по време на Втората световна война, на Народния съд през 1945 г. Най-голямата беда за обществото е, че в гражданските сблъсъци, предизвикани от посочените групи, загиват и доста демократично мислещи интелектуалци.
    От митингите в началото на деветдесетте години на миналия век спечели единствено Дългия, който се запозна с партийни активисти. Имаше усет към политиката, сменяше партия след партия и винаги преди избори се включваше в тази формация, която след това получавате най-голям брой представители в парламента.
    Третият от групата - Ленъна - на когото не зная истинското име, е пришълец от друг квартал. Появи се тук преди две години. Зиме и лете е с дълго, някога черно, сега избеляло кожено манто, с ботуши до коленете и с каубойска шапка, покриваща дългата му прошарена коса. От тримата само Хитко се поддържа безупречно чист, неизменно е облечен в стари, но винаги прясно изпрани дънкови костюми. Ленъна винаги носи със себе си стар Панасоник, от който звучат песни на Юрая Хийп, Дийп Пърпъл, Лед Цепелин. Танцува около касетофона, като прикляква атрактивно. Понякога идва с китара и изпълнява евъргрийни. Хитко се обажда по мобилния си телефон на някой приятел, поднася го към китарата и Ленъна поздравява човека отсреща с песен.
    - Какъв е шансът за лечение? - обръщам се към Брента.
    - Само чрез присаждане на чужд орган. Преди да дойда в Арменското, срещнах майка му. Тази нощ се е получил трансплантивен материал, който трябвало да бъде за Хитко, защото отговарял точно на изискванията, но му правели сечено, искали да го присадят на друг пациент, който е след него по ред. Не зная как да му помогнем.
    Сещаме се за Дългия.
    - Помните ли през осемдесет и трета, след мача с ЦСКА? Ако не беше Хитко, сега Иво можеше да не е сред живите - припомня ни една отдавнашна случка Попа.
    Връщахме се след футболна среща между двата столични гранда на стадион "Народна армия" в Борисовата градина, която тогава се наричаше "Парк на свободата". Иво вървеше пред нас, беше усукал около врата си шал с цветовете на нашия фаворит "ЦСКА" и скандираше "Победа, победа", когато към него внезапно се приближиха двама футболни хулигани с фланелки в синьо и бяло, яки на външен вид и с враждебни погледи. Единият, на чиято ръка блесна метален бокс, викна на Иво "Ей дългуч, ела да те поздравя за победата!", след което с прав удар го събори на земята, другият започна да го рита. Аз и Брента му се притекохме на помощ, но бяхме изненадани в гръб от други двама левскари. Нападателите продължаваха да ритат Иво по главата, който беше изгубил съзнание. Тогава се появи Хитко, който устремно връхлетя върху тях. С внушителното си телосложение респектира хулиганите и с няколко резки удара ги разкара. Вдигна Дългия, което беше облян в кръв и го носи на гърба си чак до "Орлов мост", откъдето взехме такси за Пирогов.
    - Иво е приятел на бизнес основа с един от шефовете в здравеопазването, двамата са акционери в една производствена компания - продължава Попа.
    - Мустак, ти си имаш приказката с Дългия, можеш да го помолиш за помощ - обръща се към мен Брента.
    Набирам номера на мобилния телефон на Дългия, но той не се обажда. Аз обаче не се отказвам. Излизам и затичвам към министерството. Все още задъхан след бягането, вземам бележка с номер за едно от гишетата, което обслужва граждани, влизам за проверка през рентгена, но вместо да отида в определената ми стая, се шмугвам в един страничен коридор, изкачвам тясното стълбище до третия етаж и се озовавам точно пред кабинета на Дългия. Почуквам и влизам.
    - Аз се познавам с г-н Иванов и искам да го видя за няколко минути - казвам на секретарката му.
    Секретарката с хитър поглед ме оглежда от глава до пети и виждайки в мен обикновен гражданин, първо се опитва да ме отпрати.
    - Господин Иванов е много зает, защото му предстои важна среща, можете да запишете час за приемния му ден при пиарите - погледът Ј е леден.
    - Вижте, въпросът, за който търся заместник-министъра е изключително важен, няма да си тръгна оттук, докато не му се обадите - продължавам да настоявам за среща.
    Моята неотстъпчивост я разколебава и тя посяга към телефонната слушалка.
    - При мен е г-н Антон Мусташки, казва че ви познава и държи да ви види за малко по някакъв много важен проблем.
    Човекът отсреща мълчи известно време, изглежда се двоуми дали да ме отпрати или да ме приеме. Лицето на секретарката е каменно и от него нищо не мога да отгатна. Тя затваря телефона, но не казва нищо. След няколко минути телефонът Ј звъни, след което тя ми казва да изчакам.
    Дългият отваря вратата и влиза в стаята на секретарката. Не ме поканва в кабинета си, нито ми предлага да седна на широкия диван в приемната. Високият ръст му позволява да не ме гледа в очите, а погледът му се рее някъде над мен.
    - Здравей - подавам му ръка, която той не поема. - Изключително ни е нужна помощта ти. Отнася се за живота на Хитко. Нуждае се от трансплантация на черен дроб. Тази сутрин е получен орган от донор. Хитко отговаря на изискванията за първи реципиент, но изглежда гласят органа за друг. Става въпрос за спазване на закона, а не за нарушаването му.
    - Това не е от компетентността на моето министерство.
    - Известно ми е това, но мисля, че можеш да се обадиш на колегата си в здравеопазването, все пак сте с еднакъв ранг. Въпросът е не да се направи нарушение, а тъкмо обратното - да се спази точно алгоритъмът за подбор на реципиент.
    Дългият е усвоил до съвършенство тънкостите на държавното управление, затова не ми отказва категорично, а заявява:
    - Добре, ще видя какво мога да направя, но не разчитайте на това, а по-добре близките му да поискат личен прием от директора на агенцията.
    Тръгвам си с тъжното чувство, че старият ни приятел на никого няма да се обади. На връщане минавам през "Орлов мост" и си купувам пуканки. За мен продавачът на пуканки на моста е символ на приемствеността между епохите. Той продава на това място откакто се помня, с него сме коментирали най-славните футболни срещи на ЦСКА в шампионската лига, той пръв ми съобщи новината, че е свален от власт Тодор Живков, той и сега е неизменно на своя пост, от който раздава житейска радост на хората.
    - Най-после пролетта дойде - подава ми пакетчето, от което се носи приятен мирис.
    - Сезоните винаги идват и си отиват без да ни питат, те не се интересуват твърде много от нашите желания - отговарям, докато ръся пакетчето със сол.
    - И правят добре, представяш ли си какво би било, ако се съобразяваха с нашите капризи?
    Отправям се с потиснато настроение към болницата. Влизам в стаята, в която Хитко лежи неподвижен. Отправил е безчувствен поглед към прозореца. Когато ме вижда, очите му се озаряват и в тях се появява слаба светлина. Не му казвам за разговора с Дългия.
    - Здравей, Хитко, как си?
    - По-добре не мога и да бъда, Антоне. Боря се все още със смъртта, но тя надделява пущината.
    - Защо говориш така, медицината е доста напреднала и ще ти помогне. Имай вяра!
    - Добре, добре, ще се надявам, аз сам съм си виновен за това състояние. Но искам да знаеш, че ще си отида от този свят без за нищо да съжалявам. Имах истински приятели, не се учудвай, става въпрос за Мони и Ленъна. Бях щастлив с тях, защото дружахме без никакъв материален интерес.
    - Не те разбирам за материалния интерес?
    - Вгледай се по-внимателно в човешките взаимоотношения днес. Вече няма истински приятели, които се виждат просто така, за да си кажат по някоя добра дума. Канят те на гости или на парти само ако имат интерес от теб. Помниш ли на какво ни учеха още в началното училище "Бъдете честни, съвестни, помагайте на възрастните хора. на другарчетата си". Хората, които сега просперират у нас, ще се изсмеят на такива ценности. Ако те ги споделяха, нямаше да спечелят и пукнат лев. Колегите от една и съща професия сега не са сътрудници, а конкуренти на един пазар. Вземи даже хора, чиято обществена функция е да поддържат критериите за морал в обществото, например артисти, журналисти, посочи ми един от тях, който е отстъпил платено участие на свой колега, на когото не достигат поръчки, за да си подсигури нормални доходи, да не говорим за представителите на твоята професия. За да приемат услугите ти, за да те назначат на държавна длъжност трябва да имаш не толкова професионални качества, колкото умения да подкупваш по един или друг начин този, от когото зависи това, да му угаждаш, да го четкаш.
    - За хората от моята професия си прав, макар че има и изключения, за другите нищо не мога да кажа, но ти спомена думата "пазар". Да, сега всички сме продавачи и купувачи на стоки и услуги, но нали на митингите през деветдесетте ходихме именно, за да се наложи пазарната икономика, като по-добра от държавно-плановата. При плановото стопанство за всеки имаше работа, разликата във възнагражденията беше минимална и всички бяхме почти равни, което не създаваше стимули за развитие и затова изостанахме значително в конкуренцията с чуждите икономики.
    - Даже и любовта сме включили в пазарния обмен - без да отговаря на репликата ми, продължава Хитко, увлечен в своите размисли - скоро четох, че някакъв холивудски актьор се развел с поредната си жена и се задължил да Ј заплаща тридесет хиляди долара месечно. Това означава, че докато са били женени, тя е получавала също толкова от него. Ако приемем, че докато са били съпрузи са правили секс веднъж дневно, това означава, че еднократен секс със съпругата му е струвал хиляда долара. Следователно любовта на съпругата му е била платена. Кажи ми по какво тази холивудска звезда се различава от търговеца Мехмед, който има шест жени, които са три пъти повече от жените на грънчаря Омар, не за друго, а защото грънчарят Омар получава три пъти по-малко доходи от тези на Мехмед. Не се различават. И тримата разполагат с жените си според икономическото си състояние. Всъщност различават се по това, че жените на Мехмед и Омар освен да задоволяват суетността като показват богатството им, имат и социално-икономическа функция - увеличават вероятността за подсигуряване на здраво поколение, което е от полза за народа им, докато няколкото жени на американеца са служели само за да задоволят суетността му.
    - Хитко, ти както винаги много усложняваш нещата.
    - Не зная, може и да греша, но аз определено не съм за сегашното време, затова наистина трябва да си тръгвам вече. Ако обаче случайно оцелея, съм решил да тръгна по нов път и да свърша нещо полезно. Антоне, не си губи повече времето с мен, а върви при семейството си, което има нужда от теб.
    - Успокой се, Хитко, ще те оставя да си почиваш, но имай вяра че ще оздравееш.
    Той махва примирително с ръка.
    На излизане се сблъсквам на вратата с Мони, който носи голям букет от люляков цвят. След него пристъпва Ленъна с вечния си касетофон в ръка.
    Отивам в градинката. Сядам на една пейка, блестяща от новия лак, с който са я покрили наскоро. Въздухът горчи, което се дължи на тополите и върбите.
    Случвало ли ви се е да нямате никакъв изход от дадена ситуация, да сте с ясното съзнание, че нищо не можете да направите? Така съм аз сега. Имам чувството, че ме е затиснал онзи голям камък от морените на Витоша, който като дете, когато бях болен, с много висока температура си представях, че е легнал върху мен. Проследявам с поглед един синигер, който се опитва да се скрие по-дълбоко в един гъст храст, за да избегне слънчевите лъчи, позасилили се в този следобеден час, сякаш за да компенсират продължителното си отсъствие. Отнякъде се носи дим. Един старец е събрал и запалил сноп сухи съчки. Мирисът на запалени дърва създава много асоциации в човешкото съзнание. За предците ни, които се научили да палят огън преди стотици хиляди години, той предизвиквал различни чувства - за празник, за любов, за мъка, за война, за общуване с духовете на мъртвите, с боговете. Тези асоциативни чувства преминали през хиляди поколения, за да достигнат до днешните хора. Ето и сега, този мирис събужда у мен надежда и ме подтиква към действие. Тъкмо се каня да тръгвам към агенцията за трансплантации, когато ме сепва звуковият сигнал на мобилния ми телефон. Не мога да повярвам на очите си - обажда се Дългия.
    - Здравей, извинявай, че се държах хладно с теб днес - гласът му звучи човешки.
    - "Не обича надменните гръмовержецът Зевс"1  - не пропускам да го жегна.
    - Мустак, знаеш, че винаги съм ценял познанията ти в областта на античната литература. Моля те, не се сърди. Какво да правя, професионална деформация. Откакто съм на ръководна работа, постоянно ме преследват, за да искат от мен какви ли не услуги. Всъщност обаждам ти се, за да ти кажа, че днес ще извършат трансплантацията на Хитко, обади се на близките му, за да ги успокоиш.
    - Знаеш, че ако не беше въпрос за спасяване па човешки живот, никога нямаше да ти досаждам.
    - Зная това, познавам те добре.
    - Радвам се, че съвестта е проговорила в теб. Ти ми даваш надежда, че нещата у нас ще се оправят?
    - Хайде, хайде, не генерализирай, просто помогнах на приятел, приятелството е по-важно от всичко друго на този свят. Обади се някоя вечер да изпием по чаша бира.
    Долавям аромата на моето растение, който идва от потока. След доста години то отново се е завърнало на това място, за да възвърне у мен радостта от живота. Чудният юнски ден е сътворил вълшебни багри, ангелски звуци, които карат сетивата ми да се разтворят широко, за да уловят всички нюанси на този божествен ансамбъл. Хората и природата отново са постигнали съгласие. Дали тази хармония ще продължи утре или през следващите дни, никой не може да каже. Сега обаче я има и тя ни дава представа за красивото и вечното.
     
     
     

     1 Софокъл, "Антигона"
     
     

    ЛИРИКА И САТИРА 
    ОТ ГЕОРГИ 
    КОНСТАНТИНОВ
     
     
     
     
     
     
     

    Излязоха от печат том първи "Лирика" и том втори "Сатирична поезия" от четиритомното издание "Избрани творби" на Георги Константинов (издателство "Захарий Стоянов"). Тук поместваме някои от новите стихове на поета, повечето от които ще бъдат публикувани в четвърти том на изданието.
     
     

    ИЗКОРЕНЯВАНЕ НА ЛОЗЕ

    Сбогом, мъничко лозе! Злобно ръмжат булдозери...
    Сбогом, погубени корени! Сбогом, бъдещи гроздове!

    Сбогом, звънки наздравици по сватби и по кръщения!
    Сбогом, ти, вино, прелято на тъжни погребения...

    Днес теб погребваме, лозенце! Като гроб разорано си.
    Скоро ще стъпи отгоре ти нова бензиностанция -

    с бляскави дълги прозорци, с тъмна утроба бензинова...
    Сбогом, мъничко лозе! 
                         Твоето време отмина.

    Вместо каруци, напълнени с багри и сладко ухание,
    тук ще пърпорят моторите, мирис отровен оставили.

    Хиляди колела ще изтрият 
                          бледия спомен за корени...
    Сбогом, мъничко лозе! Сбогом, лози непокорни!

    За колко гроша те продадоха, лозенце винно и невинно?
    И как да вдигна наздравица 
                           с последното твое вино?..

    Казват, че след потопа, 
               дядо Ной почнал да отглежда грозде...
    Е, наздраве за нов потоп!
    Сбогом, мъничко лозе!
     
     

    АЗ, ЕДИН ОТ МНОГОТО

    Израснал съм
    в абсурдно време -
    с купонен хляб. И мир военен...
    Вървях 
    под образа на Ленин,
    а слушах 
    песните на Ленън.
    Бях буен, горд и центробежен.
    Но вярвах в идеали чисти.
    Затуй ме гледаха 
    под вежди
    платените идеалисти...

    Днес хлябът е поне сто вида.
    Берлинската стена я няма.
    Но виждам -
    времето пак зида
    стени от лед и от измама.
    Разделя тия от ония, 
    нещастници от супермени...
    И пак съм в общата килия 
    на някакво 
    абсурдно време.
    Живея тих и безучастен.
    И мътно дните ми текат
    край ново 
    недостъпно щастие 
    и толкова
    достъпна Смърт.

    66-ТИ РОЖДЕН ДЕН
                на Здравко Чолаков

    Шейсет и шест години днес ще отброя...
    Шейсет и шест - 
    подобно съсък на змия, 

    която да ме клъвне вече е готова...
    Но аз си нося свойта
    противоотрова...

    Да кажем - снежна билка от достигнат връх.
    Или пък топъл спомен
    за момински дъх.

    Една целебна дума на добър приятел.
    Девиз от мъдра книга.
    Скъп мотив сонатен...

    Та вече не ме плаши това - шейсет и шест.
    Змията ще се скрие 
    под идващия скреж -

    побягнала далече от мойте ходила,
    изписваща
    безкрайни
    някакви 
    числа...

    2009

         
        

    МОЛБА ЗА БЪРЗ ОТГОВОР

    Там, на спирката автобусна
    гледах нямо твоята хубост.
    Ти събуди във мене
    куп чувства.
    Даже тъжното чувство за хумор.
     
     

    Дай ми бърз отговор на въпроса:
    в този свят на жестока апатия
    дали да скоча
    от моста
    или във твойте обятия?
     
     

    ТРИЪГЪЛНИК

    Твойта самота 
    дойде 
    при мойта самота.
    И станах 
    двойно по-самотен...

    Знам, 
    че някъде съществува 
    и трети самотник, 
    с когото 
    в момента чертаем 
    банален 
    любовен триъгълник.

    Ако това е вярно - 
    нека онзи 
    не ме мрази.
    Нека не ми завижда.
    Нека знае, че във всеки 
    любовен триъгълник
    аз съм 
    тъпия ъгъл...

    Боже, колко е тъпо 
    да делиш с някого 
    любов!

    2008
     
     
     
     
     

    РОМАНТИЧНА РАЗХОДКА

    Дин-дон!
    Дин-дон!
    В снега звъни шейна...
    И после - дим.
    И после - дом
    в елхова тишина.
    Без мобифон,
    Без джипиес
    открихме този рай...
    А в двора
    вързаният пес 
    ни среща с древен лай.
    Излиза 
    горският пазач - 
    с брада на горски дух...
    Ще сгреем сняг,
    ще пийнем чай
    край маса с дъх на лук.
    А може в чая,
    за разкош,
    да сипем малко ром...
    Ще свърши с песен 
    тази нощ.
    И пак в зори:
    Дин-дон! Дин-дон!
    Назад - 
    по склона снежнобял...
    Но долу,
    в мократа суграшица,
    снегът 
    ще се превърне в кал,
    а песента ни - 
    в кашлица.

    2009
     
     
     
     
     
     

    БЕЗСЪННА НОЩ

    Не мога да си представя,
    че някога Еверест 
    е бил дъно на море.
    Не мога да си представя,
    че птиците 
    са деградирали динозаври.
    Не мога да си представя, 
    че великият Айнщайн 
    е бил ревливо бебе.
    Не мога да си представя, 
    че нежният Бодлер 
    отглеждал в саксия 
    цветята на злото.
    Не мога да си представя, 
    че безсмъртният Шекспир 
    (също като мен) 
    е страдал от безсъние...

    Не мога да си представя, 
    че в някоя друга нощ
    изведнъж 
    ще заспя завинаги...

    Но защо трябва 
    да си представям неща, 
    които не са моя работа?

    Онзи горе 
    също будува - 
    той има представа за всичко.

    2010
     
     
     
     
     
     
     
     
     

    ПОГЛЕДНАТО РЕАЛНО...

    Живеем някак...
    Но не си харесваме живота.
    Намръщено се лутаме 
    между добро и зло.
    Дори мечтите ни 
    са плахи и самотни.
    Мечтаем - сякаш ближем 
    захар през стъкло...

    Но там, 
    на хоризонта, 
    слънчев лъч потрепва.
    Отвъд баирите ни вика 
    новият простор...
    И пак вървим.
                Защото 
    животът е присъда лека...
    Погледнато реално - 
    смъртта 
    е вечният затвор.

    2010
     
     

    ГОЛЕМИЯТ 
    БЪЛГАРСКИ ПИСАТЕЛ 
    АНТОН ДОНЧЕВ 
    НА 80 ГОДИНИ
     
     
     
     
     

    В романа "Време разделно" ясно личи едно надарено въображение, което има свойството да прави характери и да сблъсква человечески страсти и съдби.
    Николай Хайтов

    Ако се намери талант от ръста на Антон Дончев, който да ни отведе към онези времена върху друга "историческа основа", ние няма да го упрекваме. Но позволете ни съмнението от появата на такъв автор…
    Андрей Пантев

    Антон Дончев е писател с мисия. Той се появява в живота на нацията при върховни изпитания на духа и честта - и когато без него вече не може. Той не е силует от всекидневието, той по-скоро изглежда приобщен към култовата панорама на Отечеството.
    Никола Инджов

    Романът-хроника "Сказание за времето на Самуила" на Антон Дончев поставя много палещи проблеми, които са живи под историческата прах. Той не прави това с псевдопатриотичния взрив. Той предлага един минал живот на медитацията на съвременника.
    Владимир Свинтила

    За да открием дори част от истината за друг човек, трябва да му дадем част от себе си, част от своето време - или с други думи - от своя живот.
    Антон Дончев
     

    Силвия Проданова
    ВЪЗГЛЕДИ ЗА ЦВЕТАН СТОЯНОВ
    Есе
     

    Около мен е светло, светло. Светлина, която е оставил след себе си Цветан Стоянов.
    Опитвам  се да я докосна.
    Светлината е топла. Излъчва доброта, честност, почтеност. В нея е концентрирана висока интелектуална енергия, духовна сила, мъдрост, творческа мощ, естетика, силно развито чувство за морал, за ценностна система, за съдбата на твореца и отговорността му към хората. И за обратната връзка: от ценителите на изкуствата - към автора. За невъзможността да съществува творецът без своята аудитория - сам за себе си. Както и за опасностите, пред които е изправен всеки талант: съблазни от различен характер, изкушения. Любовта! Одета или Одилия? Премеждието. Съдбата на певеца.
    Доколко е кръгла Кръглата маса? Кой и кога окастря заоблеността Ј и я превръща в многоъгълник с остри ъгли, нерядко нанасящи рани, предимно в духовен аспект?
    Дали вечно ще звучи един от най-искрените, най-силни дуети в световното оперно изкуство? - този за величието на мъжкото приятелство между Дон Карлос и Родриго, още в първо действие на безсмъртната опера от Джузепе Верди "Дон Карлос".
    Истини. Мъдрости. Поуки.
    Многозначни метафори. Многопластови.
    Промъквам се през този загадъчен лабиринт...

    Ето го детството. Човешкото детство. Най-истинската, приказната част от живота на всеки човек.
    Времето на детството. На колектива. На доверието. На абсолютното, безрезервно доверие. Но абсолютни неща няма. Всичко  е относително! - единствената истина за Айнщайн.
    Абсолютното доверие, пълната вяра в доброто, в приятелството, в човека, съществува само в едно измерение - детството. Вярвам в другите така, както вярвам в себе си. Ще минат години, когато напълно ще споделяме теорията на Айнщайн. Дори ще съизмерваме крачките си с древната максима на Сократ за съмнението, превърнала се в основно мото на Маркс: "Подхвърляй всичко на съмнение!"
    Но дотогава има още време.
    Детската фаза на човечеството: Свобода, Равенство, Братство! Девизът на Великата френска буржоазна революция от 1789 година!
    Братството! Онова силно чувство, като обединител около Кръглата маса. Пълна равнопоставеност на хората, независимо дали са царе или селски старейшини. Бликаща обич. Искрен смях и неприкрита възторженост. Равнопоставяне в духовен план. Да умреш за приятеля! Да си готов да пожертваш живота си в името на голямото приятелство.
    И аз дочувам разтърсващия дует на Дон Карлос и Родриго. Бих искала винаги да го чувам...
    Целта на Кръглата маса - символ на равнопоставеността - е да се избегнат конфликтите. Всеки е равен на всеки. Но дали тази равнопоставеност ще трае вечно?
    Допрените мъжки лакти излъчват сила, решителност, вяра, спокойствие, доверие, съпричастност. Братската обич прелива в ръцете, в сърцата на рицарите. Погледнати отгоре, лактите, опрени върху Кръглата маса, образуват жизнена, здраво споена плетеница, извезана от най-здравия метал - титан.
    Титанично приятелство! - Единство. Равенство. Братство. И сплотеност.
    "Златното братство, идеалният символ на човешкото общение - най-късата свързваща линия - рицарите на Кръглата маса!".
    А между тях е Мерлин - техният поет, маг и жрец.
    Някои смятат, че точно Мерлин е създател на Кръглата маса - масата, около която заедно с рицарите, дискутират важни въпроси в замъка на крал Артур.
    Мерлин общува с рицарите и Артур вербално, пее по пировете на своите приятели, зарежда ги с психоемоционални сили на победители. И те били побеждаващи. Винаги! При най-тежки обстоятелства. 
    Но Мерлин притежава и способността на невербалното общуване. С мисъл. Така, както общуват малките деца и отлично се разбират на своя невербален език.
    Ето я детската фаза на обществото. Ранната.
    Мерлин има друг живот, други вибрации. За него времето, пространството и езика не са препятствия. Времето е космическо. То не тече. Това е времето, в което живеят боговете. Мерлин с лекота общува в извънземни форми, освобождава се от измеренията си, минава през повърхността на предметите.
    Поетът на Кръглата маса е посветен във висшите сили. Притежава енергията на жреците.
    Поетите са посветени, а поезията - божествена. Тя е символичният език на боговете и дар от Бога за единици избраници от човечеството. Говорът на боговете достига до хората чрез стиховете на поетите. Така поетите се явяват като посредници между хората и Бог. Поезията е Бог.
    Погледната отгоре, Кръглата маса наподобява цвете с красиви, здрави орнаменти, разположени по окръжността Ј - от съединените лакти на смелите рицари с детски чисти души и сияещи лица. Връзката е все още титанично силна, споена от най-здравия метал, с който алпинистите пробиват гранитните скали.
    Чува се пукот. Първоначално - като скърцащо триене на метални повърхности. Впоследствие застрашително се усилва. Трясък! Пречупва се най-здравият метал?!... Никой не го е очаквал...
    Здравата плетеница от лакти, образуваща красиво цвете, се разкъсва. Цветето увяхва. Оттеглените лакти отчупват парчета от Кръглата маса с остри, ъгловати форми.
    Братството се разпада.
    Край с единството.
    Край с равенството.
    Край с братството.
    Настъпва отчуждението.
    Разделят се хора, които първоначално вярвали, че завинаги са свързани. Разединението е обратно пропорционално на силата.
    Какво става със свещения девиз: "Съединението прави силата"?
    Значимостта на ежедневните връзки, между определени хора, често е привидна, измамна.
    Най-близки приятели тръгват в различни посоки, гръб в гръб - взаимно оттласнати от мощна центробежна сила. Някъде там, на други географски ширини и дължини ще срещнат нови хора, ще създадат нови приятелства. Създава се различна духовна близост на мястото на силното старо приятелство.
    Разединението...
    Царството отслабва. Крал Артур е убит.
    "Умира душата на Кръглата маса, човечността и братството, умират светлите разговори, ръкостисканията, съзвучието на сърца и думи - умират, за да ги покори омразата".
    Ето я! Извива отровни пипала, провира се в тънка цепнатина на здрава скала. Вклинява се все по-дълбоко, разцепва скалата и тя се сгромолясва.
    Замаскирана, омразата се превръща в актиния. В ярки, багрени цветове, мамещи с прелестта си, хищно се впива в приятелството, братството, обвива ги алчно в измамна окраска, сграбчва ги и ги поглъща.
    Настава пустош.

    Промъквам се през пустинния лабиринт. Става все по-заплетен.
    Зелени лиани се спускат и препречват моя път. Спирам и се оглеждам.
    През пролуките на гъсто преплетените лиани виждам огромна, непроходима гора. Гъста и страшна.
    Нима това е Броселиандовата гора?
    Някои я наричат Гората на чудесата.
    Седя на разстояние. Опитвам се да проникна в тайните Ј. Вглеждам се в яркозелено дърво с широко разклонена корона. На тъмния ствол са изписани едри букви с неравен почерк: л ю б о в!
    Буквите са издълбани набързо. Всяка буква има различен наклон. Този, който с ножче е дялкал кората, е дишал бързо, учестено, на пресекулки, но е оставил ярко доказателство, че влиза в Броселиандовата гора.
    На съседно дърво с красиви букви и равен почерк е изписано:

    "Когато губите - не губете и урока".
         Далай Лама

    Броселиандовата гора - метафората, която Цветан Стоянов използва, е мелодичното име на място, потопено в зеленина, където всяко дръвче, всяко изворче, камък, разказват за различни любови и чудеса.
    В центъра на гората е изворът на младостта. Има ли човек, който не би искал да поеме глътка изворна вода? Да се почувства млад, жизнен, влюбен!
    Влюбен до самозабрава, до себеотрицание, поетът, магът, жрецът Мерлин, който свободно говори с могъщи духове, е запленен от зелените очи на горската фея.
    Неслучайно очите са зелени. Зелени са изворът и гласът на феята. Това е цветът на пролетта. На живота. Любовта е висша форма на живот.
    Езикът на любовта е безмълвен. Любов от пръв поглед. Магнетично привличане. Говорят очите, жестовете на тялото. Безмълвно сливане. Безмълвна любов. Думите са излишни.
    Цената?
    Великата цена на любовта, в която заглъхва песента на Мерлин. Той е посветен и няма право на земна любов. Зеленият магнит, който изтръгва поета и мага от света на мъдростта, от срещите с могъщи духове, от силата и борбеността му, го повлича към дъното.
    Мерлин потъва, опиянен от коварна любов. Престава да вижда, чува и съобразява. Изпаднал под хипнотично любовно опиянение, великият маг се предава на земното, което за него е равнозначно на смърт. Изчезва мъдростта му и всички начини да се бори със злото. Като дух Мерлин е мъртъв и няма власт над духовете. Ако бе преодолял влюбването си, до самозабрава, би запазил поетичната и магьосническа сила.
    Земното поглъща духовното.
    Гората е мястото, където потъват и заглъхват песните. В Броселиандовата гора заглъхва песента на Мерлин.
    Но това е съдбата на всеки творец, поддал се на коварството на измамната любов, на мощната сила на съблазните, които погубват твореца като талант, като личност, като име.
    Броселиандовата гора води до забрава на достойнство, дух, морал, воля, сила, мъдрост, талант. Води до духовно обезличаване, до духовна гибел.
    Феята на Броселиандовата гора измамно, егоистично, с добре прикрито женско коварство, под красива външност, омайва Мерлин и го умъртвява като поет. Потъвайки в очите Ј, той се превръща в най-обикновен влюбен мъж, жертва на любовта. Сам се принася в жертва и загубва своята божественост.
    Феята е представителка на земното. Тя е тип жената - ловджийка: да сграбчи мъжа като плячка, възможно е и като съпруг, единствено и само за себе си. Притежава силата на женската алчност: да присвои всичко. Нейната любов е обсебваща, егоистична, пагубна. В егоизма си тя поглъща Мерлин и го задушава.
    Ужасна клопка!
    Човек се ражда свободен. Това е валидно особено за поетите, писателите, художниците, композиторите, за творческите личности, които имат необходимост от свобода, от собствено пространство, от въображение, вдъхновение и полет на мисълта, за да се извисят в божествения свят на творческия процес. В противен случай се погубват като творци. Талантът им потъва, задушен и умъртвен от присвоената свобода. Творецът трябва да остане свободен, за да не се превърне в обикновен човек.
    Броселиандовата гора е гората на опасните чудеса, на многобройните съблазни за твореца. Изсечена ли е Броселиандовата гора? Категорично - не! А може ли да бъде изсечена? - Спорен въпрос. По-скоро - не. Но макар и рядко, има изключения. Единични.
    Любовта и съблазните са вечни. Не само творците, всеки човек ежедневно се среща с тях. Клопките са изненадващи. Непредсказуеми.
    Тогава?
    Зависи от силата на човешкия дух, от волята за преодоляване на изкушенията. От висотата на духа, под която остават съблазните.
    Гората е в нас. 
    В Броселиандовата гора се крие равнината без връщане назад, която води към безкрая. "Има ли друго, което да дава представа за безкрая, освен очите?"
    В тези очи потъва Мерлин, заедно с песента си. В Броселиандовата гора потъва песента на Мерлин, мъдростта и магическата сила.
    Тук си задаваме въпроса: Може ли да се живее без любов? Не! Та нали любовта е светлината, въздухът, кислородът! Или както гласи една сентенция:
    "Животът се измерва не по броя на вдишванията, а по това, колко пъти е спирал дъхът ти".
    Тогава? Коя е истинската любов? Как да отличим Одета от Одилия, за да не попаднем в Броселиандовата гора?
    Може би чрез малки или големи изпитания.
    Голямата любов, истинската, неповторимата е: да не искаш да променяш човека, когото обичаш, по свой модел. Да го приемеш такъв, какъвто е. Да даваш всичко от себе си, без да искаш нищо в замяна. Да не премерваш на аптекарска везничка онова, което даваш, като равностойност на онова, което получаваш. В себе си откриваш добродетели, неподозирани, че притежаваш. Ставаш щедър, добър - повече от всякога.
    Има ли идеална любов?
    Макар и рядко, но идеална любов съществува. Такава е била любовта на Нотр Дам. При идеалната любов се обича само една жена, за цял живот, или съответно - само един мъж. Много хора мечтаят за такава любов, но само единици я срещат, а още по-малко са способни да я изживеят.
    Възвишената любов облагородява мъжа, променя го, прави го неузнаваем и непознаваем за самия себе си.
    Често пъти любовта към жена разкъсва верността на мъжкото приятелство.
    Любовта в брака се отлюспва. Отпадат парченца, различни по сила и големина. Всяко парченце е кодирано разочарование, несбъднато очакване. Потъпкана надежда. В повечето случаи в брака любовта умира. Остава някакъв вид обич, привързаност. Или навик? Идеалът за жената, или за мъжа, който се разминава с действителността, постепенно погубва любовта.
    Дали Ромео и Жулиета щяха да запазят любовта си, ако бяха живели десетилетия заедно? Или в брака огнената любов щеше да уталожи пламъка си?
    Любовта - като път към безсмъртието.
    Любовта - като спасение.
    Неслучайно Тенеси Уилямс казва: "Единственото спасение, което познавам, е когато човек изпитва дълбоки чувства към друг човек."
    Кога разбираш, че си срещнал голямата, единствената, неповторимата любов? Обикновено, когато човекът до теб вече го няма. Тогава осъзнаваш, че си имал лъч светлина. 
    Според големия диригент и пианист на нашето време - Даниел Баренбоим "Една творба е като планина. Трябва да отстъпиш, за да я видиш цялата."
    Ако се перифразират неговите думи, това е валидно и за любовта. А в буквален смисъл - всяка творба, независимо в каква област е, се оценява от разстояние, като се обемне цялата. Тогава се разбира, дали творбата е едносезонна или за десетилетия. Само Времето ще Ј вдъхне продължителност на живот, в зависимост от нейната стойност в духовно и естетическо измерение.
    Поетът е възходяща спирала на страданието. Най-силната, най-въздействащата поезия извира от страданието.
    Когато поетът попадне в Броселиандовата гора, е обречен да загуби таланта си, името си и посоката на спиралата да стане низходяща.
    Зелените очи могат да поведат твореца и към други дебнещи съблазни: власт, слава, пари.
    Всичко е преходно: и властта, и славата, и парите. Всеки пост е временен. На топлото кресло бързо сяда следващият. Важното е човек да запази достойнството си и при двете движения - при сядането в креслото и при ставането от него. Както и често да си спомня думите на Тютчев, които се отнасят не само за поезията:
    "Такава простота е преодоляна сложност".
    Ако си на върха на славата, опитай се да останеш на тази висота, без да губиш връзка с хората. Изсечи в себе си чувството на превъзходство, високомерието. Славата не е константна величина. Най-трудно е да се задържиш на върха. Слизането е рисково - крие много повече непредсказуеми опасности от изкачването.
    Изкушението - пари. Необходимото средство за живот с преходно значение. За твореца е важно да разполага с тази преходност, за да не се чувства унизен. Но... да не губи достойнството и името си, заради парите! Да не се "продава" заради тях, или за материални облаги, които се крият в изобилие в Броселиандовата гора - гъста, обширна, труднопроходима.
    Как да бъде изсечено творческото съперничество в Броселиандовата гора?
    Ако съперничеството е градивно, не е необходимо да се изсича. Творецът трябва да се стреми към съвършенство на произведенията си, без да се страхува от конкуренцията. Напротив! 
    Но ако съперничеството е разрушително, ако се подлага на унижение или злорадство достойният съперник, то е пагубно и за двете страни.
    Що се касае до творческата завист - темата е дълга. И все пак: големият творец е в състояние да изсече в себе си това унищожително, разяждащо чувство. Успее ли, ще полети високо над Броселиандовата гора, заедно с великолепната си, вълнуваща поезия или проза и с лека, саркастична усмивка ще се учудва на дребните страсти, които усукват в унищожителна примка събратята по перо.
    Но той е успял! Неговото силно произведение го е извисило над Гората. Сам е успял да изсече в себе си уродливите клони, заедно с коренищата. Ето, на такъв творец - достоен, издигнал се над дребното, трябва да се поклоним.
    Както и на онзи творец, успял да изсече в себе си чувството на професионално озлобление.
    Трудно е. Човешката злоба е като октопод. Колкото повече пипала отсичаш - толкова повече се възпроизвеждат. Тогава?
    Единственото спасение е в извисяването. Ако творецът притежава духовна сила да разсече въжето на воденичния камък, който го влачи към дъното и се освободи от тежестта му - ще полети нагоре. Неминуемо ще се извиси. Ще се превърне в истински достоен творец и човек.
    В Броселиандовата гора на всяка крачка творците се препъват в омразата. Препъват се вътрешно и външно. Ето го блатото, в което потъват много таланти! Омразата има пагубното действие на бумеранг. Мощните Ј метастази плъзват до всички клетки, уплътняват ги, разрастват и разяждат твореца.
    Омразата принизява човек. Съсипва го. Тя е властелин на ума, волята, унищожава добродетелите. Генерира най-тъмни човешки страсти. Тя е като смерч - помита всичко.
    Тогава настъпва Самотата.
    В първоначалния си стадий самотата е блажено състояние, извор на творческо вдъхновение. Сам със себе си! В самотата творецът непрекъснато се преоткрива. Намира себе си. 
    Но и самотата има свое пределно време. Идва момент, когато се превръща  в новия демон за твореца. Той започва да изпитва чувство за непотребност. Тогава спешно трябва да търси хората - тези, които копнеят за творбите му. Само те ще разсекат самотата и отново ще го направят значим.
    В редки случаи самотата предизвиква депресивни състояния. Ако депресираният не е в състояние сам да  се оттласне и да излезе на повърхността - загива. Най-добрата помощ е навременната окуражителна дума, разбирането, вярата в собствените сили. Поднесени от верен приятел, от лекар, те биха могли да помогнат.
    Самотата е път към познанието. Творецът умишлено търси спасение в познанието, което е пасивната страна. Но е изход. Спасение. Път.
    Истинският поет, въоръжен с мощно познание, трябва да е в синхрон със своето време, с днешния ден. "Да осъществи двуединството:  познание - общение".
    "Поетите търсят дълбочини, те са измервачи на пластове, недостигнати от никого - да твориш поезия, значи да достигнеш истини!"
    Истината е в дълбините. За да бъде открита, намерена, човекът "се е гмурнал, протегнал, изровил тъмния пясък с пръстите си, заради другите подобни, и само дотолкова и заради себе си."
    Връзката творец - читател е особено важна. Съдбовна. Поетът трябва да раздаде "торбичката с бисерите". В противен случай ще я изгуби. Той получава любовта на своите читатели, защото се е раздал за тях.
    Мисията на твореца е трудна и отговорна: безрезервно, щедро да отдава таланта си на другите. Да раздаде "своя златен мозък на хората".
       "Ако не би се раздал, не би получил - това важи може би за всичко голямо в човешките постъпки и може би най-много за изкуството, за поезията."
    Поетът търси своя слушател, независимо че изглежда самотен. Ако не харесат стиховете му, дълбоко преживява. Страда. Изпитва болка: и физическа, и душевна. Това не бива да се смята за суета или каприз. Когато творецът поднася сърцето си на хората, поставено върху протегнатите му ръце, той търси съпричастност, жажда за общуване. 
    Читателят става съавтор на прочетения стих, разказ. Той сам "ще създава произведение върху произведението".
    Творецът има изключителна роля върху изграждането на естетическия вкус на хората и затова отговорността, която носи, е огромна: Да се бори срещу безвкусицата, срещу чалгата във всичките Ј производни в живота, срещу посредствеността.
    Размислите за творците, за мисията им, за изкушенията, пред които са изправени, ме довеждат до края на лабиринта.
    Без да навлизам, съзерцавам Броселиандовата гора от близко разстояние.
    До слуха ми достигна шум от бързи, точни, отчетливи стъпки. Съдейки по честотата им - човекът е висок. Стъпва леко, като пантера. Значи е слаб. Виждам силуета на човек с раница на гърба. Но това е ... Мечтателят!
    Вече е близо до мен.
    Виждам лицето - строго, изсечено като скулптура. Волева брадичка с трапчинка. Две отвесни  черти отсичат веждите, придават мощен, витален дух, непреклонна воля, целеустременост, вътрешна самодисциплина и чувство за отговорност. Погледът - дълбок, със загребване. В очите греят звезди.
    Мечтателят навлиза в Броселиандовата гора.
    Гората извива клони, докосва го. Вместо листа, посипва златни монети. С равнодушен поглед, Мечтателят отминава.
    Играта на лъчите рисуват кресло с красива инкрустация -напомняне за висок държавен пост. То блести на пътя му, но е отминато с пренебрежение. 
    Мечтателят остава глух за великолепния хор от операта "Борис Годунов" на Модест Мусоргски: "Слава! Слава!"
    С всяка своя стъпка изсича дърветата, окастря клоните, оголва ги. С лекота! Защото отдавна е изсякъл Броселиандовата гора в себе си. Вместо освежителен, зелен дъжд - синева! А сега изсича Гората единствено с поглед. 
    Мечтателят напуска Гората и се изкачва все по-високо. Броселиандовата гора става далечна, почти се стопява.
    Стъпка. Пикел.
    С всяка стъпка към синевата Мечтата пулсира в слепоочията. Тя е кодирана дълбоко, още в детството.
    И ето - той изтегля нишка от детството: топли стъпки по шарена черга, вплела в багрите гордия балканджийски дух, острите скални зъбери, мекотата на Средногорието, бистрите старопланински потоци, весело облаче в пиринско езеро.
    Стъпка. Пикел.
    С камъче от Чудните мостове ще направи мост от древната Родопа до Покрива на Земята. Ето, по този мост ще се изкачва: сред многогласовия звън на медни хлопатари, сред ширнали се пъстри поляни, където светят белите терлици на Елица. Сред песента на Орфей, все така чувствено-тъжна.
    Стъпка. Пикелът отскача от фирнования лед.
    Синевата изтегля стъпките. Ледени потоци оплитат силния дух на човека, дръзнал да стопли с дъха си челото на Земята. 
    Още крачка! Още миг!
    Дочува великата Девета симфония на Бетовен - победа на духа!
    Последна крачка ...
    Мечтата! Триумф на човешкия дух! "Ода на радостта" от победата!
    Думите се преплитат. Песента се лее в друга тоналност.
    Недоизказана обич. Премълчани думи. Думите трябва да се казват навреме. Понякога се занасят в шепи, до синевата. Като загадка за разгадаване.
    Бурята... Неочаквана. Ураганен вятър!...
    Ще те отнесе! Но ти достигна Мечтата си!
    А сега? Оставаш с една мечта по-малко.
    Въздухът... Кислородът... Меките детски косици, топлите черни очи ...Снимката! "Ако загубя - губя само себе си".
    А топлите лакти? Къде са точно сега? Ти си високо и много далече. Само едно фенерче, като спомен от топлите лакти...
    Мечтата.
    Вечно обледенена бисерна огърлица от мечти, нанизани високо над Броселиандовата гора!
    Изтичвам нагоре.
    Гадая думите на Мечтателя, кодирани в стъпки по леда:
    Аз говоря чрез моите стъпки.
    Животът остана долу. Тук все още е моят пулс. Отнасям завинаги меките детски косици и звездния поглед на топлите черни очи.
    Дълбочината, която търся, е в извисяването.
    Моите стъпки са моята поезия. Пиша по фирнования лед. Търсете думи  под острите зъбери и в ледения вихър. Там са!
    Дързостта ми е стих. Рискът - неримуван. Първопроходниците са обречени на двете крайни чувства: любов и омраза.
    Дадох всичко от себе си. И себе си.
    Пиша по фирнования лед... Дано ме разберат!...
    Над мен остава само небето и "великата човешка или по-точно нечовешка, противочовешка Самота!"

    (със съкращения)

    Генчо Витанов
    МИТАРСТВАТА 
    НА ГАНЧО САВОВ
    80 години 
    от рождението му
     
     
     
     

    Сред българските писатели и културни деятели Ганчо Савов заема особено място на своеобразен медиум - свързващо звено както между поколения, така и между култури и идеологически нагласи и принципи. Този особен статус на личността му се засилва и от жанровата и професионална релативност и многостранните му таланти - публицист с ярко очертан белетристичен оттенък, културолог и историограф с големи познания за южнославянските народи, култури и литератури (Босна и Херцеговина, Хърватин, Словения, Сърбия, Черна гора, Македония и др.), изтъкнат преводач от южнославянските езици, университетски преподавател, литературен критик и филолог, автор на десетки студии, книги и на стотици статии по проблемите на Балканите.
    Съдбата на този наш писател и публицист още от ранна младост го насочва към тези митарства из балканските страни и предопределя мисията му да бъде мост между културите на тези народи, отдавайки им любов и сърце още от ученическите и студентските си години (учил гимназия в Белград, а висши филологически науки в Загреб, Сараево и Любляна). По-късно в сложните политически процеси при разпадането на бивша Югославия Ганчо Савов се явява един от главните специалисти, които запознаваха българската културна общественост със справедливата кауза на демокрацията и борбата за независимост на босненци, словенци и хървати. Той написа редица книги с ярка разобличителна публицистика срещу изстъпленията и погромите над мирното население в тези страни ("С мастило от сълзи и кръв"- 1999, "Босна и Херцеговина - истини и хипотези" - 1994 и др.).
    Но връх на политическите митарства на писателя и негов страдалчески кръст, с който той изкупва благородната си мисия и любов към тези балкански славянски страни, стават репресивните действия и скалъпените обвинения в ревизионизъм и шпионаж по времето на Живковия тоталитарен режим, в резултат на което Ганчо Савов е осъден несправедливо на 18 г. затвор, от които изтърпява около 1 година в предварителния затвор в София и около 10 години - в Старозагорския затвор (1974-1985 г.). Така нашият писател става един от най-изявените дисиденти - жертви на вътрешните и външни органи на Държавна сигурност. За тези свои премеждия той разказва в книгата си "Капан за контри" (1998 г.).
    Написана в годините на "лудата" демокрация (1990-1991), когато чрез митинги и шумни публични изяви се отричаше близкото тоталитарно минало, книгата "Капан за контри" естествено носи като замисъл това основно послание - да разобличи и отрече античовешките прояви на репресивния апарат на Живковия политически режим. Още в предговора "Преди да започна " авторът посочва ясно тази цел - да разкрие механизмите на този репресивен апарат, които предопределят живота на цялото общество. Затова в книгата преобладават картините на социалната психология, анализите, съпоставките, примерите, изводите и обобщенията. Книгата разкрива как по съчинени обвинения се арестуват хора с различна политическа ориентация - от комунисти идеалисти до безкомпромисни антикомунисти - дейност, която се превръща в един огромен "капан" срещу населението. Оттам произлиза и заглавието "Капан за контри", т.е. капан за противници на системата. 
    Трябва да отбележим една от най-важните особености на книгата - тя не е само лични спомени и преживелици - ако беше такава, Ганчо Савов с талантливото си перо би написал четиво със скандална слава - напротив, той е избегнал или е свел до минимум описанието на собствената си личност, а е отделил повече място на различни случаи от съдбите на своите колеги съзатворници. Съжалява дори, че не може да представи всички репресирани равностойно, защото всички според него заслужават. Но всъщност авторът е успял умело да пресъздаде съдбите на доста оригинални и творчески личности, с които е общувал по-отблизо и чийто случаи илюстрират различни характерни страни на системата на политически репресии у нас преди 10 ноември 1989 г. Така е показана една вътрешна солидарност и взаимно уважение между жертвите на политическите процеси, някои от които са видни интелектуалци, изразено е човешкото съчувствие и разбирателство между политическите затворници.
    Не белетристичната занимателност и интригата на сюжета е водеща в структурата и стила на творбата, а научната аргументация и публицистичната прямота на изложението, дори хуморът и иронията - като, разбира се, с типичната си лекота и незлобливост авторът е спестил тежките чувства и не насажда омраза и не дири отмъщение и реванш над своите бивши обвинители, съдии и изпълнители на репресиите. Нещо повече - великодушието му достига дотам, че не напада персонално лицата, а ги представя като едва ли не също жертви на системата.
    "Капан за контри" заема централно място в творчеството на Ганчо Савов не само защото разкрива особеностите на цяла една епоха от близкото минало, но и защото представя многогодишния изтерзан опит на автора за затвора и последиците от пребиваването там. Всъщност не са много българските книги на тази тема и дори може авторът да се окаже единствен, който излиза от името на цяло едно съсловие, прекарало в тези "властоугодни" по неговия израз - заведения. 
    Не бих нарекъл книгата "Записки от мъртвия дом", макар че и в нея има дълбоко човешко страдание и съпротива срещу злото - неслучайно авторът провежда Вечер на Достоевски в затвора; по-скоро бих нарекъл книгата "Записки по българските стенания и търпения", защото в нея виждам съдбите на много българи с дълготрайно търпение, носещи и запазили докрай своята непримиримост към потисничеството и задушаването на човешката свобода. Внушенията на книгата са толкова силни, защото в нея няма нищо измислено, не е плод на поетическо или белетристично въображение, сюжетни или жанрови щампи, а е жива реалност и фактология. След прочитането Ј читателят остава с впечатление, че цялото общество е било един капан, един затвор за човека и гражданина - постоянно следен, постоянно обработван идеологически, ръководен и проверяван.
    Има и още един нюанс на наблюденията - авторът в някои страници е направил сравнение между политическите затворници преди 9. 09. 1944 г. и политическите затворници при комунистическия режим. Налага се впечатлението, че като че ли нищо не се е променило. Дори килиите и коридорите в Софийския затвор са същите, каквито са описани в повестта "Танго" на Георги Караславов през 20-те години на миналия век. Така се промъква още една аналогия - че книгата на Ганчо Савов в някои отношения прави паралел между фашизма и комунизма, нещо подобно на книгата на д-р Жельо Желев "Фашизмът", само че в обратен поглед - "Комунизмът".
    И въпреки сериозния и задълбочен анализ на тоталитарната система, бих посочил за основна особеност на книгата и на стила на Ганчо Савов "лекото перо" или с други думи публицистичната четивност и простота на изказа, яснотата и образността, което я прави увлекателна и разбираема за всеки читател с различни интереси и емоционални нагласи, различна възраст и социален опит. За тази цел авторът използва популярни изрази, а не сложни научни термини и формулировки. Така още в заглавието използва вместо "затвор", "репресия" или "терор" нагледната народна дума "капан", която напомня за селския прост затвор в мазата на кметството, където пъдарите затваряха някой заловен крадец или добиче, влязло в чужда нива - казваше се "вкаран в капана". Така и с другите подобни понятия с метафоричен смисъл "Митология на дресурата", "Бумерангът на психозите" , "Скалъпените обвинения", "Коварните забавления", "Самонатопяването", "Омаскаряването", "Оздравителна зараза" и други подобни, в които има метафора, оксиморон или някакво съзвучие, което прави заглавието интересно и запомнящо се.
    Анализите на общественото съзнание са ясни и разбираеми, защото са подчинени на законите на логиката и на живота, чрез които се обясняват и някои съвременни, присъщи на тълпата, масови психози и наклонности. Така например в главата "Митология на дресурата" Ганчо Савов пише:
    "В резултат на многогодишната дресировка, част от населението ни се лумпенизира, стана податливо на масови психози и манипулации. Затова то наивно вярваше на всякакви неистини, както и на популистки "въдици", на които се ловеше лесно... Такива хора, превърнати в доверчива тълпа, съвсем отвикнаха да реагират критично на насилията върху свободната им воля и дух... Сега резултатът от всичко това е налице: волята на хората да се ангажират в активни действия за либерално преустройство на обществото е много притъпена. Преобладава насажданият с десетилетия навик да се чака всичко да дойде отнякъде наготово; освен това те се подвеждат от всевъзможни, често доста примитивни психози." (стр. 11).
    Най-често внушаваната психоза според Ганчо Савов е била тази за т.н. "идеологическа диверсия", т.е. целенасочената критика на Запада срещу социализма и разколебаване на вярата в неговата справедливост, хуманност и прогрес. А най-зловещото продължение на мита за идеологическата диверсия е била шпиономанията, по която осъждат много невинни хора, в това число и автора на книгата. Това е обвинение към хора, имали или имащи контакти с чужденци, че им предават поверителна информация за България, която представлява държавна тайна. Всъщност от разказите на затворниците се разбира, че всичко, в което ги обвиняват за предадено като информация на чужди държави, е било публикувано в медиите и не е било никаква тайна.
    В книгата са описани потресаващи случаи на скалъпени обвинения и преследване дори за политически вицове на хора, с които авторът се запознава отблизо и разказва за тях с голямо уважение и обич, защото доста от тези случаи щяха да бъдат смешни, ако не бяха тъжни и трагични... Тук няма да се спирам на тези десетки личности, към които всеки читател би проявил съчувствие и симпатия, но ще обърна внимание на една особена характеристика на автора - способността му да устоява на трудностите с търпение и дори да се шегува. Плод на тази особеност на характера му са онези "Тежки смешки", с които завършват някои части на книгата. Изкушавам се да цитирам някои от тях, защото те са част от затворническия фолклор, макар повечето от тях да са съчинени от автора.

    СТАРАТЕЛНО ПОЧИСТВАНЕ
    Всяка събота в Софийския затвор надзирателите ни изкарваха да си почистваме килиите. Един ден ядосаният надзирател бай Боре Свекървата доведе пред килията ми някакъв съзатворник и му показваше моята килия.
    - Гледай как тоя си е измил прозореца, бе! Все едно че няма
    стъкло. А ти не си го пипнал, мърльо с мърльо!
    А прозорчето в моята килия наистина нямаше стъкло.

    БИВШ ЧОВЕК
    Веднъж един офицер, който отскоро ни беше отряден началник, а минаваше за шегобиец, ме попита:
    - Ти ли си Ганчо Савов?
    - Бях, ама вече не съм - отговорих с усмивка.
    - Как така?
    - Сега съм затворник номер 7560.

    Авторът показва и светлите прояви между затворниците, тяхната солидарност в борбата за оцеляване, взаимното уважение и толерантност, които крепят духа им.
    "Политическият затвор бе и кошмар, и една школа, в която рухваха всички лъжеидеали и се разкри целият камуфлаж на неосталинския криминализъм. Това бе и голяма проверка на солидарността, чрез която много хора се промениха и възвисиха... Човешкото доброжелателство бе много по-силно от политическите разногласия. Дори верските празници уважавахме еднакво и взаимно... Етнически конфликти между затворниците не съществуваха! ...В затвора като че ли преминахме далеч преди днешното време през всички възможни перипетии на политическите конфронтации и изживяхме всякакви болести на общественото противопоставяне. А това беше нашата имунизация срещу екстремизма." (стр. 158).
    Свобода на духа затворниците проявяват в художествената самодейност, задължителна за социалистическия затвор. Тъй като повечето от политическите осъдени са талантливи и интелигентни, те наистина проявяват и поддържат своите възможности, ползвайки и затворническата библиотека, на която Ганчо Савов е бил библиотекар и като такъв се явява и главен организатор на културния живот и будител на духовността. Ето какво разказва по този повод:
    "Животът се раздвижваше особено много, когато се ангажирахме с големи начинания - културни вечери, концерти, викторини. Изнасяхме ги в киносалона и то не само пред всички отряди от затвора. Ние бяхме неизменно най-добрите в това отношение, а по оценките на висшите началници от София - сред всички затвори. Не можеше да бъде и другояче, след като имахме най-добрия интелектуален състав.
    Тук имаше множество ерудирани хора: литератори и филолози (Лаз. Цветков, Г. Вълев, Ил. Люцканов, Ил. Маринов, Мюмюн Чакъров, Сейфи Рамаданов, и др.), музиканти (Лазар Карналски, Михаил Мянков, Димитър Иванов), естети, актьори, художници, фолклорни изпълнители, и дори илюзионисти. А и такива всестранни ерудити като Петър Стефанов. Затова доста често представители на обществеността от града бяха канени от ръководството на затвора на нашите културни вечери и концерти. За подготовката за прегледите на художествената самодейност също ни помагаха творци от Стара Загора - литератори, актьори, режисьори, музиканти... В резултат на това се създадоха доста приятелски контакти и с творците, и с лекторите, които идваха да ни преподават в затворническите курсове".
    Тези факти от затворническия живот показват интелектуалната и творческа сила, своеобразната закалка на политическите затворници и тяхната неразривна връзка с процесите, които протичат в страната и света. Такава равносметка прави и самият автор на книгата "Капан за контри" години след излизането от кошмара при едно посещение на стария затвор по време на демокрацията.
    "Човекът, преминал през политическия затвор, сблъскал се и си блъскал главата пред хиляди въпроси от общественото и личното поведение на хората, преодолял времето в най-екстремални условия, добил изтънчената чувствителност към стойностите на истинската свобода и демократичност, си създава критерии, които по-нататък в живота му служат добре и вярно да оценява събитията и нравствеността около себе си, пък и своята...
    Някои хора остават доста учудени, когато разберат, че не само аз, но и доста други бивши политически затворници нямат склонност към активен политически живот, не членуват в партии, макар и да симпатизират на отделни сили. Те не се бият в гърдите, че са съдбоносно пострадали, не демонстрират задъхана омраза към инквизиторите си, не копнеят за мъст, а спокойно и уравновесено, но категорично ги разобличават."
    Ето - в този пасаж от последните страници се потвърждават от самия автор основните мои констатации за ценността и значението на книгата като обществен документ и като духовен портрет на самия автор - дряновеца Ганчо Савов, непримирим разобличител на злото, но с одухотворена доброжелателна усмивка, скромен труженик на словото с ерудиция и широта на мисленето, отворена към Балканите и света. Тези характеристики звучат и в заключителното интервю, с което завършва книгата. В него има и нотки на критичност към изопачаването днес на някои демократични принципи, в името на които са понесли своите митарства дисидентите на миналото.
    Като послеслов и сърдечно свидетелство за събитията и премеждията е статията на поетесата Теодора Ганчева - сестра на автора, в която тя разказва твърде емоционално за борбите си за спасяване на своя брат от железните клещи на ДС, многобройните протести, молби и търсене на справедливост на най-високо равнище в политическата йерархия, включително и четири срещи с Тодор Живков. Но всичко се е оказало напразно. В тази статия най-интересното е обаче отношението на хората и към брат Ј, и към самата нея. Пренебрежението, премълчаването, отдръпването на приятелите, изолацията това е най-зловещият резултат от политическата дресировка и масовата психоза. Но истинските приятели си остават - те не се влияят от политическите конюнктури. Във връзка с това би било интересно да се изследва отношението на дряновци към проблема. Мисля, че в Дряново и Ганчо Савов, и Теодора Ганчева винаги са имали приятели и са се радвали на топъл прием.
    Демократичните си възгледи и пристрастия Ганчо Савов появява и в отношението си към страните, в които минават студентските му години. През 1994 г. издава книгите "Словения", "Хърватско" и "Босна и Херцеговина - истини и хипотези". Най-свидно и болно му е за Сараево, подложено на продължителна обсада от частите на Югославската армия, оръдеен обстрел, разрушения и жестоки репресии през събитията от 1992-1995 г. Книгата с ярка и вдъхновена публицистика "С мастило от сълзи и кръв" (1999) разкрива потресаващи картини на тези събития и гневния тревожен глас на хуманиста за съдбата на хиляди невинни хора и унищожените културни ценности.
    Книгите за новите държави, получили независимост след разпадането на бившата Югославия, са много актуални и необходими за българския читател поради слабото познаване на западните съседи, макар и сродни по бит и култура, но умишлено премълчавани по политически причини в миналото. Ганчо Савов изпълва с чест и достойнство благородната мисия да представи тяхната култура, история, език и икономика.
    В живота и творческия път на Ганчо се забелязва една симетрия, чиято разделителна ос е затворът и книгата "Капан за контри", а двата противоположни края, бележещи двата върха на творческите му успехи - това са Сараево (с книгите за него) и Велико Търново. Затова ще завърша този бегъл преглед на книгите с отбелязване на трите университетски учебника "Южнославянските страни. Земя и народи, историческо и духовно развитие - кратък преглед" (2004 г.), "Южнославянските литератури през ХХ столетие. Литературно-исторически преглед" (2002) и "Южнославянските литератури до началото на ХХ век" (2007 г., с участието на Хр. Бонджолов) - и трите книги са дело на Университетското издателство "Св. св. Кирил и Методий", Велико Търново. Като преподавател във Великотърновския университет от 1996 година Ганчо Савов просвещава студентите по тази нова и така необходима тематика, по която той е най-подготвеният и изстрадал чрез своите митарства тези исторически и съвременни истини.
    Чрез тези книги се закръгля един цикъл от научни литературни трудове. Въпреки принудителния творчески хиатус от близо 15 години и то в разцвета на жизнените му сили, Ганчо Савов успява да изпълни избраната си мисия на медиатор между южнославянските култури и продължава с неуморно подвижничество тази благородна функция. Това той постига не само поради голямата си любов към културата, литературата и творците на художествени ценности и демократичната си душевна нагласа, а и поради изключителната си подготовка и талант на филолог, познавач на южнославянските езици и превъзходен преводач. Неслучайно той е избран за председател на Съюза на преводачите в България през периода 1994-1996 г. Превел е няколко десетки книги, огромен брой отделни произведения, статии, съставител и редактор е на антологии (за мене с незабравимо въздействие "В този страшен час" - антология на съвременната хърватска военна лирика - 1995), специални броеве на вестници и списания. Участвал е в десетки международни делегации, конгреси, симпозиуми и конференции.
    Нашият писател е културен проводник и в обратна посока - като преводач и популяризатор на българската литература в западните балкански страни. В Ниш излиза цикъл негови стихове "Песме затвореника", които авторът е писал на сръбски език. В Сърбия, Хърватия, Босна и Словения публикува няколко цикъла българска поезия, преведени от него. В Словения се подготвят за печат две негови книги "Капан за контри" и "Моята словенска биография". От тези факти се вижда, че Ганчо Савов се проявява и като поет (преводачът на поезия не може да няма и такъв талант!), и даже като художник той илюстрира книгата на Йордан Чуховски "Островът на краставичарите", илюстрира и книгата "Лека нощ, Любляна", издадена от Люблянския университет.
    И тук искам да споделя едно свое впечатление, което говори за неговата популярност зад западната ни граница. При едно свое пътуване в Сърбия бях в малкото градче Пожега и в Ниш. Когато пред тамошни писатели споменах, че се познавам с Ганчо Савов, това предизвика неочаквана бурна реакция. За тях той беше като бог и висш благодетел. И отношението им към мене се промени - те започнаха да ми разказват за срещите си с Ганчо и за чудесните преводи на български, за тях изглежда е много престижно да бъдат издадени техни книги в София или във Велико Търново. За тази си широка творческа дейност Ганчо Савов получава и заслужени награди, които, макар че идват сравнително късно и не могат да заличат пропуснатите години, говорят за едно обществено (национално и международно) признание. Това са Златен почетен знак на Съюза на преводачите в България (1992), Почетна награда на Министерството на културата за принос в културата (1997), Наградата "Балканмедиа" (2000), Награда на сръбския ПЕН за преводите му на български език на сръбска литература (2000), Националната награда за литература "Рачо Стоянов" (2003), Националната словенска награда за популяризация на словенската литература и почетното звание "Посланик на словенската литература и култура" (2006), Награда на Съюза на преводачите в България за 2006 година и др.
    За дряновци Ганчо Савов винаги е бил желан гост, плодотворен съгражданин, активен участник в културния живот на града и приятел на местните творци и читалищни дейци. Тук са представени негови книги и преводни антологии и сборници, той дарява на градската библиотека всичките си книги, поддържа постоянни връзки с културните институции. Тази негова съпричастност е увенчана с наградата "Рачо Стоянов" за цялостно творчество и за принос към развитието на културата.
     
     
     
     
     
     
     

    Илия Пехливанов
    ОТ ПРЕСЛАВ - 
    В ОХРИД
    1100 години 
    от кончината 
    на Св. Наум 
    Преславско-Охридски1 
     
     
     

    Календарът затова и съществува открай време - да ни предпазва от прекъсване на паметта за основни стълбове на духовността. Сега той властно ни заставя да отдадем по-забележимо почит към едного от Светите Седмочисленици, а именно Св. Наум Охридски, считан и за Чудотворец. Живото олицетворение на единството между Преславската и Охридската книжовна школа. Един отскоро открит за нас бележит старобългарски книжовник.
    Предлагаме извлечение от единствената по рода си Кирило-Методиевска енциклопедия - основополагащо издание на Българската академия на науките, пригодено за разпространяване чрез Глобалната мрежа Интернет.

    Един от най-приближените ученици и съратници на първоучителите Константин-Кирил и Методий от периода на създаването на славянската писменост и на Моравската мисия, виден представител на старата българска литература от Златния век. Оскъдни сведения за живота му се съдържат в посветените му жития и служби и в пространните жития на Методий и Климент Охридски. Прието е да се смята, че е роден около 830 г., а датата на неговата кончина е точно документирана - 23 декември 910 г., сиреч преди кръгли 11 столетия. Изворите позволяват да се твърди, че Наум Охридски произхожда от солунските славяни. Вероятно той е един от тримата ученици на Кирил и Методий, ръкоположен от папа Адриан II за свещеници в Рим (в края на 867 или началото на 868). След смъртта на Кирил (февруари 869) той продължава делото на славянската просвета и богослужение в Панония и Велика Моравия като близък съратник на Методий. Преживява трагичните перипетии и разгрома на славянското богослужение и преследванията, на които са подложени Кирило-Методиевите ученици след смъртта на Методий (април 885). С Климент и Ангеларий той пристига в България. В столицата Плиска тримата са посрещнати радушно от княз Борис I (859-889).
    През 893 г., когато Климент Охридски е провъзгласен за "пръв епископ на славянския език", Наум напуска Преслав, за да продължи неговата дейност в Югозападна България, в областта Кутмичевица с главен град Девол. Около 900 г. се оттегля край Охрид, където продължава просветителското си дело. Около 905 г. със съдействието на княз Борис I и на цар Симеон (893-927) построява манастир край Охридското езеро, посветен на Архангел Михаил, където и умира. Канонизиран е за светец. До 1720 г. паметта му се чества на 23 декември, след това - на 20 юни, а заедно с Кирил и Методий и учениците им, образуващи групата на Светите Седмочисленици - на 27 юли. 
    Историческите сведения не съдържат конкретни данни за книжовна дейност на Наум Охридски, поради което в литературно-историческите трудове той обикновено се оценява единствено като организатор на книжовния живот, като се допуска и участието му в превода на съчинения от гръцки език, които обикновено не съобщават името на преводача. Известно е, че Наум е подбуждал и насърчавал епископ Константин Преславски при работата му над Учителното евангелие, за което последният изрично упоменава в неговото предисловие.
    Оказа се напоследък, че самият Наум Охридски е и голям старобългарски книжовник.
    През 1978 г. бе открита химнографска творба, чийто акростих съдържа името на Наум Охридски и документира творческа изява на книжовника в областта на църковно-песенната поезия. Това е Канонът за Ап. Андрей, чийто акростих в превод на новобългарски език гласи:
    "ПЪРВИЯТ ХРИСТОВ АПОСТОЛ
    ВЪЗХВАЛЯВА
    НИЩИЯТ НАУМ."
    Канонът е намерен в препис от ХIII в. в сръбски ръкопис № 88 (от каталога на Г. А. Илински) - Служебен миней за м. септември, октомври и ноември, съхраняван в библиотеката на българския Зографски манастир "Св. Георги Победоносец" на Атон (Света гора). Откритието принадлежи на големия изследовател на старобългарската химнография Стефан Кожухаров.
    Фразата на акростих, вграждана в каноните, е относително най-устойчивата, най-трудно променяща се част от текста на произведението, в което е вградена, поради това, че отделните букви на акростиха се свързват в думи, едва когато бъдат събрани заедно с началата на тропарите. Благодарение на този ключ към старата ни книжнина през последните десетилетия бяха открити неизвестни творби на Климент Охридски и Константин Преславски, което според оценката на вещи специалисти е събитие, ставащо веднъж на столетие.
    Езикът на творбата издава белези на дълбока старинност - в акростиха е запазен единствен по рода си пример за преглас и връзка с езика на класическите старобългарски паметници. (Мариинско евангелие, Супралсълски сборник, Синайски псалтир). Изборът на темата и нейното тълкуване насочват към епохата на Кирил и Методий, като отразява патоса на тяхната покръстителско-просветителска мисия.
    Авторът изгражда образа на Ап. Андрей с характерни за типа светец метафори. Изобразява го като препълнена с животворни води река, която напоява Вселената; над цялата земя се носи неговият глас и пробужда спящите в неверие; апостолът блясва като мълния от изток на запад, прелита като орел над цялата Вселена и поразява заблудите. Анализът на творбата, както и на евентуалната ситуация, при която тя би могла да възникне, насочват към Рим и 868 г. - след като папа Адриан II благославя славянските книги, е извършено богослужение в църквите на Ап. Петър, Св. Петронила и Ап. Андрей. 
    След откриването и обнародването на Зографския препис са установени още два частично запазени преписа на творбата. Единият от тях се намира в т. нар. Братков миней (№ 647 от Белградската народна библиотека), а другият - в миней 163 от Народната библиотека "Св. Св. Кирил и Методий" в София. По-късно Георги Попов откри и обнародва четвърти по ред препис на Наумовия канон в Хлудовия празничен миней 166 от първата половина на ХIV век, който се съхранява в Централната библиотека на БАН в София. За него първи съобщават руските учени Людмила Мошкова и Анатолий Турилов през 1999 г.
    Наумовият акростих изследва също словашкият славист и старобългарист Лубомир Матейко от Академията на науките в Братислава.
    Дали това е единственото произведение на Наум Охридски? Засега е ясно само, че това е единственото сигурно произведение, което е съхранило авторския подпис на Наум. С името на Наум Охридски се свързва и един Канон за пренасяне мощите на Йоан Златуст, също изграден в акростих:
    "ПРЕНАСЯНЕТО
    НА ЗЛАТОУСТОВИТЕ МОЩИ
    ВЪЗПЯВАМ."
    Акростихът не съобщава името на автора, но за вероятността това да е именно Наум говори споменатото фонетично явление, което се среща единствено в двете произведения. Вероятно тази творба е създадена в Плиска или Преслав по повод завършването на преводи от Йоан-Златоустови произведения и съвпада със съответния нему църковен празник.
    Наум Охридски е неуморен борец и труженик за тържеството на Кирило-Методиевото дело в пределите на българската държава - в Плиска - Преслав - Охрид, строител на Българската църква в процеса на нейната славянизация, един от първите български поети химнописци.
    Наистина е забележително, че през хребета на цяло хилядолетие зазвучава гласът на още един творец на словото от Златния век на старобългарската култура.
    Нека се знае и помни това от всички!

    Продрум Димов
    ЩЯХМЕ ЛИ 
    ДА ИМАМЕ ВАПЦАРОВ 
    БЕЗ БОЙКА? 1 
     

    При този въпрос обикновено се натъкваме на разнопосочни отговори - от емоционално обагрени негативни, до по-балансирани, понякога колебливи, войнствени, но и немалко положителни оценки. Но ми се струва, че най-равновесен, обективен и правдив отговор дава известният наш литературен критик Атанас Лазовски в своята книга "Съпруга на безсмъртен". Изданието носи подзаглавия "Семейният живот на Никола Вапцаров" и "Психографски портрет на Бойка Вапцарова". Неговата поява дойде в момент, когато отбелязахме 100 годишнината от рождението на забележителния българин и по всичко личи, че се старае да постави нещата на тяхното естествено място.
    За отбелязване е, че Атанас Лазовски е подходил изключително добронамерено и отговорно към въпросната тема, която го е вълнувала десетилетия наред, за да се посвети на дългогодишна сериозна и задълбочена проучвателска и изследователска работа. Така може да постъпи само човек, който високо цени нашите изконни национални духовни стойности. Авторът не може да остане безразличен, когато се посяга върху националните ни светини, след непреставащите недостойни спекулации с прибързаната и недостатъчно обмислена статия от генерал Крум Радонов на 14 януари 1962 година във в. "Народна армия" и особено пък след излизането от печат през 1993 г. на злополучния и тенденциозен опус "Третият разстрел" на Марин Георгиев и на разни угоднически писания на някои новоизлюпили се, самонабедили се "Вапцароведи". У този автор всичко е продиктувано от силната болка и тревога, породени от недооценяването и пренебрежителното отношение към човешкия и семейния свят на Никола и Бойка Вапцарови, от постоянно раздухваното в определени среди недоверие и съмнения към съпругата на големия поет. За това красноречиво говори и писмото, което изпраща авторът още през 1984 година до писателите и председателя на СБП и ЦК на БКП. Не по-малко горест и загриженост усещаме и от писмата, които изпраща Бойка Вапцарова в началото на 90-те години до Асен Агов и Нери Терзиева, под чието ръководство тогавашните ни два телевизионна канала се превръщат в трибуна за оскверняване на голямото творческо и човешко дело на Вапцаров.
    В композиционно отношение това интересно документално-публицистично четиво на Атанас Лазовски се състои от две основни части: Материали за биография на Бойка Вапцарова и Психоанализи, оценки и изводи. Още в началните страници на първата част авторът ни отвежда към родовите корени на Бойка, родната къща в Кочани, Македония, потеклото на майката Параскева Г. Димитрова. Значително място е отделено също така и на сирашката участ на баща Ј Григор Димитров Трапечинков, бежанските неволи и радости на семейството му, което се заселва окончателно след Първата световна война в Горна Джумая (дн. Благоевград). С много трудности и изпитания там заживяват и четирите му деца - три момичета и едно момче. И съвсем естествено в повествованието си критикът поставя във фокуса на своето внимание най-малката от дъщерите - Бойка.
    Писателят съзнателно и целенасочено ни връща към най-ранните Ј детски години, за да ни поведе сетне по нейния самостоятелен път през ученическите Ј години и проследим оформянето на характера Ј. Така се стига до онзи съдбоносен 28 август 1932 година, когато случаят я среща с довчерашния моряк от Варна, което определя окончателно и истинското съдържание на целия Ј сетнешен житейски път. От този момент нататък документално-публицистичната творба на Атанас Лазовски ни въвежда в своята сърцевина. Застъпвайки умело анкетния принцип, авторът ни потапя в атмосферата на младото им семейство отначало в Кочериново, където Моряка работи като машинен техник, и в София, която предлага на младия поет работа в Държавния ексарисаж и участта на огняр. Разговорите, които провежда писателят с "главната героиня" и цяла внушителна поредица от интересни събеседници ни позволяват да се запознаем с душевността, напрегнатия живот на бедното младо семейство, а също така и задушаващия дъх и мирис на епохата.
    Пренебрегнала категоричното несъгласие на майка си, младата студентка напуска университета и поема пътя на голямата любов в живота си. Скоро се превръща в грижовна домакиня, любяща съпруга и дава всичко от сърцето си, стараейки се да стопля с много обич и внимание дома, да дава криле на творческите пориви на поета. От своя страна и Моряка не остава длъжен, обгръщайки я с много топлина и нежност. За този необикновен, ведър, благодатен и креативен дух и климат в семейството им говорят с възхищение мнозина от най-близките им приятели. "Вапцаров - споделя Митка Лалова - беше зрял, силен, завършен духом, прекрачил всякакви граници на себичността и влияеше благотворно на добрата си избраница".
    "А Бойка - спомня си Цвета Имкина - беше за него всекидневна опора, най-близкият до сърцето му човек, постоянен, безотказен крепител на равновесието му." А що се отнася до непрестанните му творчески интереси, както свидетелства и самият автор, тя е усещала невероятното му дарование, постоянно го е насърчавала, предоставя му пишеща машина и се старае да му създава уют и атмосфера за работа върху белия лист. Винаги първа се докосва до написаното като любопитен "домашен" читател. Даже му е препоръчвала в перспектива да помисли за всецяло отдаване на литературен труд.
    Тези намерения на грижовната съпруга откриваме и в изказванията на мнозина от анкетираните. Неслучайно, както посочва и Атанас Лазовски, ласкави впечатления от техния уютен домашен свят споделят многократно и Георги Караславов, Малия Колева (съпруга на Младен Исаев), д-р Димитър Димитров, Иван Комитски и мн.др. А в същото време техният дом, колкото и малък и тесен да е, винаги е бил любим кът за отмора и приятна раздумка за десетки приятели и гости. А по време на въоръжената борба против фашизма се превръща и в място за укриване и подкрепа на десетки нелегални и заподозрени, преследвани от полицията лица. В тези опасни дела се включва и Бойка, за да бъде полезна, рамо до рамо със своя любим Кольо. В това ни убеждават, както изтъква и писателят, и думите на Стоян Захариев: "Бойка участваше в революционната борба редом с Вапцаров. Освен че у тях укриваха много неща, идваше, придружена от Атанас Романов, и донасяха нелегални материали за общата конспиративна работа по тайни квартири.
    В подкрепа на активното съпричастие на съпругата на големия поет в антифашистката борба авторът е поместил в книгата си спомени и на други техни близки и познати. За жалост в повествованието битуват и немалко изказвания на недобросъвестни и злонамерени люде, които целят да омаловажат нейната дейност или направо да я дискредитират като човек, личност и съучастник в тогавашните опасни дела. В техните очи тя била една бездушна машина, сух и хладен човек. Те я виждат, както твърди и авторът, подозрително недоверчива и отчуждена от всички, даже и от Вапцаров. За разлика обаче от злите езици, онези, които са я познавали отблизо, я сочат като много мил и отзивчив, сърдечно щедър човек, готов всекиму да помага с каквото може.
    Злите езици обаче нямат намерение да слагат оръжие - пускат се слухове, че настоявала за развод, а когато мъжът Ј попада в затвора, започнала да се "фръцка" по столичните улици с екстравагантни тоалети и т.н.
    Злостните атаки против нея придобиват особено ожесточение след разстрела на съпруга Ј и другарите му на 23 юли 1942 година, а с известни приливи и отливи продължават даже и до днес.
    Сигурно малцина са били онези, които са могли искрено да Ј съчувстват, потопявайки се в ада на тежките Ј преживявания. В съзнанието Ј не престават да отекват зловещите изстрели от Гарнизонното стрелбище в столицата и където и да отиде, пред очите Ј е все непомръкващият образ на автора на "Прощално". А през същото време не престават да се сипят безпощадно върху главата Ј клевети, клюки и долнопробни измислици. Изпаднала в нищета и мизерия, Бойка е принудена да продава и мебели от къщи. Изведнъж близки познати я изоставят, сякаш целият свят се отдръпва от нея и остава сама, без съпруг и деца. Върви по улиците като замаяна, отчаяна. "Срещнах я, разказва Цвета Имкина, един път, наскоро след разстрела, под моста "Чавдар", върви по една линия. Беше неузнаваема, слаба, никаква, плачеше. Брадичката Ј трепереше, искаше нещо да ми каже, ама не можа. Пък и аз бързах... Стана ми жал за нещастната женица."
    Където и да отиде, отвсякъде я връхлитат пренебрежение, самота, недоверие, навсякъде я дебнат по петите като хрътки полицейски агенти. По съвета на една от сестрите си търси избавление и спасение при близките си в Горна Джумая, в Кочани, за да стигне до Охрид и чак до Беломорието. За съжаление духът Ј нийде не намира спокойствие и утеха. Към този нелицеприятен престой на Бойка Вапцарова в Беломорието ни върна през 1962 година поменатата публикация на Крум Радонов, целяща да дискредитира не само нея, но и Георги Караславов и Христо Радевски. В тази скандална статия тогава ген. Радонов подведе общественото мнение, че съпругата на загиналия поет се е отказала от името му и че е имала близки контакти с "фашисткия кмет" на остров Тасос Спас Висулчев. В случая един активен антифашист беше удостоен с незаслужено обвинение. Отделен е въпросът дали именно в този момент една млада жена, ненавършила още 27 години има право на интимен живот. Грехове от този род на Бойка Вапцарова се приписват и по-късно, след Девети, когато търси разтуха и живителен духовен въздух в компанията на Вапцаровите приятели Богомил Райнов и Павел Вежинов, с когото (П.В.) също установява временно по-близки контакти. Истинско недоумение обаче буди обстоятелството, че не един и двама са дръзнали да търсят съвършена нравственост у вдовицата на загиналия поет и революционер и вероятно никой от суровите обвинители не си дава сметка доколко самите те са носители на такава нравственост и поведение. Едва ли са си задавали този въпрос и ген. Радонов, и Росица Манолова, а още повече пък прословутата "Г-жа Х", както анонимно я представя авторът Лазовски.
    Прави му чест, че успява да дообогати в значителна степен биографичния свят както на Бойка, така и на големия български поет с нови, интересни, малко познати или изобщо неизвестни детайли и факти чрез информацията, която ни поднасят неговите многобройни събеседници. На базата на множество, често взаимно изключващи се впечатления, той изгражда своите разсъждения и изводи.
    Във втората част на книгата си Лазовски "оставя" събеседниците си и ни прави съпричастни на спокойните си и задълбочени психоанализи и оценки, на собствените си изводи и заключения. Десетилетия наред той е вървял по стъпките на своята "главна героиня", за да проникне в самите глъбини на сложните Ј, напрегнати и драматични преживявания с човека, с когото двамата взаимно са се докосвали многократно до щастливи, духовно извисени върхове през своя кратък, но съдържателен семеен живот.
    Авторът многократно прехвърля десетките спомени и изказвания на анкетираните и се опитва да си обясни обстоятелствата и причините, които са довели до тези неподозирани сътресения у Бойка Вапцарова, която дълги години търси себе си. Десетилетия през своя дълъг и мъчен път тя не успява да открие човек, съизмерим с него, със загиналия Ј съпруг, и това никак не е случайно - двамата щедро взаимно се дариха с много нравствени и духовни висини.
    Безспорни са документално-публицистичните достойнства на книгата на Атанас Лазовски. С цената на търпелив и дългогодишен труд, с много творчески усилия, с добронамереност, авторът е успял да очертае и предложи на читателите реалния и правдив образ на Бойка Вапцарова, без участието на която едва ли щяхме да имаме пълната нравствена и интимна представа за човека и поета.
     
     

    ЕДНО ПЪТУВАНЕ 
    КЪМ ИСКРАТА НА СЪТВОРЕНИЕТО
     

    Ако пристигнете в Пловдив на автогара "Юг" и се отправите към южната индустриална зона на града, няма да ви посрещнат емблематичните тепета, нито харизмата на Стария град. С такава нагласа тръгнах и аз към Колежа по икономика и администрация. Адресът и номерът - особени - "Кукленско шосе", 13. Дали пък фаталната цифра не е предопределила трънливия път, който е трябвало да извърви училището и ръководството му, за да го превърнат в бижу отвъд границата на видимото, където се отглежда надеждата - сплав от фантазия и академизъм.
    Вървя по шосето, което отвежда към известното с черешите си село Куклен. В двете посоки фучат автомобили, а отстрани се редуват сиви и грохнали от годините постройки. Работилници, фабрични халета, тук-там щъкат работници. Лъчите на слънцето сякаш се пречупват в потъмнелите покриви и провисналите стрехи. От гледката лъхат умора, тъга и някакво безвремие.
    Предварително знаех, че колежът е инвестирал милиони левове за строеж на нова сграда и че това е единственият случай на такова начинание от промените насам. Знаех, че е получил престижна бизнес награда в областта на културата, здравеопазването и образованието. И толкова. Не предполагах, че ще ми се наложи да разгадавам очевидното, да извървя пространство между мечтите и истината, че тук рисуват бъдещето по свой образ и подобие, че щях да изживея празник за очите и душата.
    Улисан в мислите си, някак изведнъж се озовах пред колежа. Не вярвах на очите си. Дали не е мираж това, което виждах? Бегло си помислих за контраста, с който се сблъсква пътникът пустинник, когато стигне до оазис. Сякаш някой с магическа пръчка бе изтрил сивотата и прихлупеността на отминатите сгради. Стоях онемял пред иначе неголямата фасада на колежа и се питах откъде идва това излъчване на монументалност и модерност. Мислех си и за друго. Няма начин да не се превърнеш в рационалист за разлика от емпириците, които отричат обективността на сетивата. Раздвижената хармонична архитектура от стъкло и метал наистина доминираше и задържаше погледа. Впечатлих се по-късно от тези невероятни, почти 9000 кв.м застроена площ и четири корпуса. Още не подозирах за голямото приключение, което ме очаква, за вдъхновението в делника, за онази поезия без думи, която щеше да ме покори.
    Удивлението ми продължи, когато съзрях пред входа, сред зелената, грижливо поддържана трева археологически отломъци от камък. Съзрях капители, основи на колони, фрагменти от фризове и какво ли още не. Впоследствие щях да узная причината за тази странна сбирка. Някога на мястото, където сега е колежът, имало машиностроително предприятие. Преди години градският археологически музей поради липса на място за експониране разпратил по фабрики и заводи отломъците от миналото. Хрумна ми, че може би е било почин за внедряване на културата сред работническата класа. Щях да видя каква е съдбата на тези артефакти в околността - захвърлени в треволяка и полузатрупани с пръст, на път отново да се върнат в земята, откъдето са извадени. Тук, в колежа, измили каменните отломъци, подредили ги с кран, спретнали зелена морава, за да се открояват и напомнят на пришълеца, че сме тръгнали от античността, а и да подскажат за богатата история на града. Подписали дори договор с музея за стопанисването на фрагментите.
    В сградата ме въвежда доц. Георги Манолов - директорът. Има хора, които не може да не ти направят впечатление, с които няма как да си стиснете ръцете и да ги отминеш, които остават в душата ти, без да знаеш защо. Те не говорят за себе си и дори не допускат, че са различни, нестандартни. Такъв е доц. Манолов - енергичен, отривист в жестовете си, открит. Бърза да сподели, че вижда колежа не само като образователна институция, но и като културно средище. Ще се издава студентски вестник, ще има собствено телевизионно студио, общежития, изложбени пространства, наситени с изкуство, настроение и духовност. Съграденото, казва той, си има съдба като човешката и тя не може да бъде променяна, каквото и да се прави. Директорът възприема сградата като живо същество, което се ражда, развива се, вписва се в социалната среда.
    Вървим по коридорите, които отначало ми напомнят лабиринта на минотавъра от митологията, само че тук интериорът излъчва хармония, чистота и спокойствие, и няма начин да се изгубиш, защото тук те посрещат с уважение, като скъп гост, независимо какъв си. Минаваме покрай компютърните и лингвистичните кабинети, интернет залите, през аулата с 350 места. Разбирам, че тук не си правят илюзията за пътя към просветлението и просперитета, който не е прав и еднопосочен, че стореното има продължение, че смятат съвсем сериозно да приютят слънцето в тази сграда.
    Доц. Манолов разказва за далечната 2003 г. и за онзи 4-ти ноември, когато колежът е придобил държавна легитимност, а аз си мисля, кой знае защо, за единадесетото число, което навява някаква безличност, притиснато между десетката и дванадесетицата. Месецът пък олицетворява онова безвремие между пъстрата есен и бялата зима. Няма и много празници през ноември. Сещам се, че единадесет може да се свърже с "Аполо-11", когато хора стъпиха на Луната, и с една позабравена песен на "Грейтфул Дед", чието заглавие е "Единадесет". Спътникът ми се смее от сърце на споходилите ме асоциации, като казва, че никой не може да си избере родителите и времето за раждане, така е и с колежа.
    Кабинетите и аудиториите по бизнес администрация, счетоводство и контрол, финанси, икономика на туризма, маркетинг, мениджмънт на обществения ред и икономика на сигурността са обзаведени по последна дума на презентационната техника - видеостени, мултимедии, синхронизирани автоматично. Без да искаш, оставяш всякакви предубеждения или резерви отвън. Тук няма почва за дребни съображения или съмнения. Тук чертаят новите измерения на академизма.
    Озоваваме се в просторно фоайе, където е подредена фотоизложбата "Пловдив - духовната столица на България". Тук се провеждат премиери на научни издания, четения, рецитали. Изложени са награди, получени от колежа. С изненада научавам за обявен поетичен конкурс - "КИА търси таланти", за традиционното факелно шествие по повод 11-ти май. Пространството, където сме, не само показва Пловдив като духовно средище, но и само се афишира като такова за колежанската култура и за културата на висшите училища под тепетата.
    Продължаваме обиколката в лабиринта на изненадите. Оказва се, че за студентите - сираци и деца на пострадали служители от МВР, обучението е безплатно. Учебниците и учебните помагала по някои предмети също са безплатни. Има стипендии за отличниците от евросоциалните фондове. Административното обслужване е компютризирано. Пред нас пробягва момиче с ветреещи се коси, напращяло от младост и обещания за утре. Очите и лицето на студентката са полудели от радост и одухотвореност. Минава време, докато се опомня.
    Наскоро колежът се интегрирал с Университета за национално и световно стопанство, като запазил напълно самостоятелността си, но придобил възможност да провежда обучение по магистърски програми за университетски бакалаври. Получил също нова, по-висока акредитация за следващите шест години.
    Още Волтер твърдял, че за да ръководиш, не трябва да си изключителен, но е необходимо да имаш широки познания, усет към новостите, да виждаш мисията си години напред. Такива са преподавателите, служителите и тяхното ръководство, в което фигурират такива ерудити като доайена проф. Тончо Трендафилов. Убеден съм, че бъдещето на тази образователна обител е гарантирано поради разнообразието от гледни точки, мнения и възгледи. Тук е налице онази сплав - от сближаване на академичното знание със самото правене на знанието. Девизът на Колежа по икономика и администрация не е случаен - "Качество, интелигентност, академизъм".
    Как да си тръгнеш оттук машинално, без да се замислиш, без емоция? Невъзможно е поради духовния заряд, с който си облъчен, поради енергията и позитивизма, които са те омагьосали. Получило се е онова единение, при което, иначе непознати, дотолкова се сближават, сякаш са общували от минали времена, и неусетно започват да мечтаят за следващи срещи.
     
     
     
     
     

    ПРОЗАТА НА СИЛВИЯ ШЕДЛЕЦКА 
    (в превод на Пламена Баженова)
     

    Изключително радостно е, когато в огромния калейдоскоп на многоликата европейска литература се открояват все още крехки, но ярки млади пера. Едно от тях е младата славистка Силвия Шедлецка, с която съдабата ме срещна по интернет преди няколко години, когато тя ми се обади с намерение да преведе цикъл стихотворения от втората ми книга "Часът на кучето" (2003), а впоследствие се срещнахме в София и часове наред говорехме за новата българска и полска поезия. Тогава още не знаех за разказваческия талант на Шедлецка - научих за него, благодарение на известната българска преводачка от полски, поетесата Силвия Борисова, която услужливо ме насочи към няколко интересни къси разказа на младата полска авторка, удостоверяващи нейното неочаквано бързо развитие от поезия към проза. 
    Интересно е, че Шедлецка публикува късите си, реалистично-абсурдни истории в полския печат едва от 3 години, но веднага е забелязана от сериозната литературна критика и дори вече е подготвила за печат първия си сборник с разкази, който ще излезе под измамно фриволното заглавие "Кученца". В последните 3-4 години тя се занимава активно с creative writing и довършва докторантура върху творчеството на Блага Димитрова. За първи път до нас стигат няколкото от най-първите Ј разкази, благодарение на преводите на Пламена Баженова. Всъщност става дума за двоен дебют - на славистката Силвия Шедлецка и на музикантката Пламена Баженова, чиито успешни художествени опити в преводаческото изкуство сега ви представяме за първи път. Пламена Баженова (родена през 1980 г.) е музикант и перкусионист, завършила е ДМА "Панчо Владигеров" в София, след което е специализирала в Музикалната академия на Варшава, където живее и работи. Сред концертните Ј изяви е тази с оркестъра на Васко Василев в "Албърт хол", Лондон. 
    Понастоящем Силвия Шедлецка живее и работи в полската столица. След завършване на Варшавския университет тя усилено превежда на полски съвременна словашка и българска поезия (през 2003 г. печели награда за превод в конкурса, обявен от посолството на Република България в Полша). 
    Искрено пожелаваме и на двете млади пера да продължат професионалните си занимания с художественото слово със същото усърдие и ентусиазъм. 

    Патриция Николова
    Чичо Едуард

    Когато с единия крак съм в гроба, а внучетата ми се увиват около колената като бели ларви, които се опитват да се доберат до ковчега, все по-често се връщам към спомените от детството ми. Колко игрива бива паметта, изтрива това, което се е случило едва вчера, а далечните и наполовина забравени образи изплуват с подробности, като намерена след години снимка. Бръсна се в банята пред огледалото, изпотено е, избърсвам го с ръка, виждам очертанията на лицето си, отражението на белите плочки на стената, избърсвам втори път, и вече виждам онзи свят, себе си без бръчки, хлапе с къси панталонки, майка ми в кухнята, обърната с гръб, и тежките зелени завеси, плътно спуснати, пазят стаята от августовското слънце. В горния край на прозореца бръмчи голяма муха. Този свят е все още жив  благодарение на мен, но след миг ще престане да съществува.
    Обувки вече имам, поръчал съм на шивача костюм от хубав плат. Не мога (да си позволя) да отслабна или да надебелея, до края трябва да остана какъвто съм (сега). Ако се погрижат (добре) за подробностите, ще бъда наистина елегантен. Бих искал също да бъда с измити зъби, винаги съм се грижил за тях, благодарение на което се разминах с протезата. Ще видим, от живите наистина не може да се изисква много. Подходящи чорапи, копчета за ръкавели, винаги съм държал на подробностите, но да не издребняваме. Пътувал съм много през живота си, успях да разгледам половината свят. Харесвах се на жените. До ден днешен се държа, по принцип. Не се отпускам, въпреки чувството,че ставам все по-невидим за света. 
    Младите хора ми отстъпват място в автобуса, а когато учтиво отказвам, ме гледат учудено. Почтена старост, с беззъба усмивка, такава я очаквах. Мил старец, пушещ лула, спокойно очакващ края, заобиколен от палави внучета. Декорите са подходящи, има и лула, и внучета, само дето главният актьор си е забравил ролята. 
    Седя си във фотьойла и поглеждам през прозореца. Не винаги намирам повод да отида някъде, търся подходящ случай: покупки, изложба, среща с шепа приятели, тези, които останаха. Обаче все по-често предпочитам тишината на моя дом. И точно в тези моменти, когато така си седя, сам, чувайки само тиктакането на часовника на съседите зад стената, все по-често се връщат някогашните картини. И хора. А сред тях чичо Едуард. Не баща ми или майка ми, а точно той, високият, прегърбен чичо Едуард, когото навестявахме в малкото му, пълно с вехтории, жилище в Третия квартал. Когато идвахме, той веднага  изваждаше от бюфета твърда като камък буца виолетки, а ние се борехме с всички сили да я разтрошим и да си вземем по един. Смучехме сладките бонбони и се катерехме на колената му. Изобщо не ни пречеше това, че работи в моргата. Носеше доста стари, но винаги чисти дрехи и въпреки многото часове, които прекарваше в болницата, изобщо не миришеше на труп. Родителите ми казваха за Едуард, че е чудак, жертва на съдбата, голямо дете и други странни неща. Понякога го канеха на обяд, но винаги притеснени, защото не им беше особено ясно за какво могат да си говорят. И той разговаряше с нас, питахме го за различни неща, които родителите ни не успяваха да ни обяснят: например защо чавките живеят чак четиридесет години, а комарите само няколко дни. Чичо навеждаше глава, с голямата си длан потриваше врата си и след кратко замисляне отговаряше сериозно, ала винаги толкова смешни неща, че ние се смеехме, докато ни заболяваха коремите.
    Живееше сам, нямаше жена и деца, кой знае, може такива да са били изискванията на работата му, която извършваше, посредничейки между света на живите и мъртвите? Чичо ми скрояваше труповете като шивач дреха и изглежда е бил добър, така или иначе никакви трупове не са се появявали в сънищата му, да протестират, че зле ги е зашил или пък забравил на някого да върне обратно сърцето под ребрата. Чичо ми имаше чиста съвест и спокоен сън, а ние знаехме, защото силно хъркаше и често се усмихваше в съня си.
    Чичо не говореше много, нито в присъствието на умрелите, нито на живите. Знам, че в моргата  имаше грамофон и няколко плочи, които  слушаше, докато работи. И това не бяха погребални маршове, а аржентинският певец Карлос Гардел, виртуоз на тангото. Гардел пееше, черната плоча пращеше, понякога иглата прескачаше до средата на следващата песен, а чичо ми наведен над масата си вършеше работата, потропвайки с крак в такт с музиката. Всичко това го знам, защото въпреки че не ни пускаше в моргата, ние го шпионирахме през прозореца или скрити в някоя миша дупка. Най-ужасно беше първия път, когато трябваше да си закрием очите, за да не изкрещим от ужас, когато чичо бавно разряза кожата със скалпела, а след това, сякаш внимавайки да не събуди лежащия на масата покойник, деликатно пъхаше ръка в студеното му тяло. Обаче след няколко посещения започнахме да претръпваме. Стигна се дотам, че моргата ни се струваше като театрална сцена, а наведеният над желязното легло чичо Едуард - принцът, който се навежда над Спящата красавица, за да я върне с целувка към живота. Затаявахме дъха си и въпреки че никога никой труп не се надигна  да благодари на чичо, че е бил с него толкова мил и деликатен, че хубаво го е зашил или че майсторски е завързал вратовръзката му, знаехме, че това, което наблюдаваме, е изключително, а чичо Едуард е майстор в професията си. Той вършеше работата си, без да очаква награда, без зрители и аплодисменти.
    Излизаше от моргата късно вечерта, а неговият издължен силует ту изникваше от тъмнината, ту се сливаше с нея, когато подминаваше поредния фенер. Дрехите му висяха, защото не ядеше много. Вървеше бързо, въпреки че в къщи никой не го чакаше, а на крачка след него се тътреше сянката му, още по-изпита от самия него, изчезваше и се появяваше, осветена от жълтите светлини на газовите фенери.
    А ние ставахме все по-големи, усещахме под кожата си костите, твърди и здрави като железни прътове. Вместо лепкавите карамели от бюфета на чичо все по-често предпочитахме евтини цигари, които измъквахме от  баща ни и подръпвахме от тях крадешком на тавана или зад училище. Откривахме света на момичетата и нови, съвършено различни вкусове и мириси. Светът на чичо Едуард, който всеки ден с вкочанени пръсти изминаваше пътя до моргата и обратно, започваше все повече да се отдалечава от нас. Един ден, когато вече бяхме напуснали родния дом и бяхме станали студенти, получихме писмо от родителите ни, че преди две седмици чичо ни е починал. Отначало бяхме ядосани, че никой не ни е съобщил по-рано, за да можем да отидем на погребението, а само няколко часа по-късно се разхождахме с група приятели край морето, пиейки бяло вино направо от бутилката и пеейки с цяло гърло някакви модерни песни, чути по радиото. Чак когато след няколко часа си легнах, ми проблесна един кратък кадър от детството, в който се появи и чичо ми. Но само след миг вече спях непробудно като бебе. И чак сега, след толкова години, чичо Едуард се връща, мирисът, идващ от бюфета, и гледката на мишата дупка, пред която той оставяше трохички хляб за мишките. Не нарани никога даже и муха и когато гледам живота си, виждам колко много и колко малко ме свързва с Едуард. Дали човек като него, сблъсквайки се всеки ден с крехката човешка плът, е успял да свикне със смъртта? Какво ли не бих дал, за да разбера как е умрял и какво си е мислил точно преди края. Всичко бих дал, за да ме заведе чичо Едуард на оня свят, да ме хване за ръката и да каже: Днес вече можеш да влезеш там, вече си голямо момче, срамота е толкова години само да надничаш през прозореца.
    Напоследък толкова много мисля за него, че ми се присъни миналата нощ, след всичките тези години, как върви към небето, а аз крачка след него. Небето го приветства, осветено с милиони луминесцентни крушки, а във въздуха се усеща миризма на формалин. На перестите облаци седят ангели, обърнати с вътрешностите си навън, целите в дупки и шевове. Един от ангелите хвана под мишница мен, а другият чичо ми и ни занесоха още по-нагоре, до Бога. Бог излезе от големия хладилник и каза: 
    - Истина, истина ти казвам, Едуард, студени са ти ръцете. Истина, истина ти казвам, вкочанен ти е палецът. Ела, Едуард, ще ти направя чай.
    И влязохме в хладилника, Бог, аз и чичо. Тогава се събудих.
    Ала ще почакам още, все още съм тук. Чаят пари устните и стопля студеното ми тяло. Гледам през прозореца белия квадрат на небето, днес отново ще е жега.
     

    Ескапада

    Сташек отново седеше в автобуса. Броеше растящите край улицата дървета и понякога прехвърляше погледа си към тежките капки дъжд, които се стичаха по стъклото. Това не беше неговото първо пътуване. Винаги изглеждаше по един и същ начин. От детската градина, вместо гледачка, идваше да го взима баща му, с този потаен израз на лицето, в който се отразяваше картата на идните дни. Обличаше на Сташек яке, слагаше му сини ръкавички с един пръст, свързани с шнурче, което трябваше да се преметне през главата. На ръкавичките винаги имаше възли, така че шнурчето ставаше все по-късо и стискаше Сташек за шията. Баща му все още припряно връзваше връзките на Сташек, защото момчето някак  не можеше да се научи. Хващаше момчето за ръката, а после бързо изтичваха от детската градина, сякаш ги гонеше зъл дух.
    Преди да се качат на автобуса, бащата винаги отиваше със Сташек до фотографа, при когото си правеха снимка. Винаги при един и същ възрастен човек, на чиито ретуширани черно-бели снимки хората изглеждаха като звезди от трийсетте години. Господин фотографът познаваше Сташек и баща му, това не беше техният първи сеанс. Винаги им даваше време да се приведат в ред, предоставяше им гребен, с който се решеха всички клиенти (такива гребени има само на две места: във фотографските ателиета и в моргата). Бащата правеше пътя в косата на Сташек на много странно място, над веждата, оправяше му якичката, а после правеше същото със себе си. Фотографът ги настаняваше на високи столове, винаги в една и съща поза, пред сива и прашна завеса. И винаги ги караше да казват една и съща дума: "зеле", за да може на снимката да има нещо като усмивка. 
    В дома на Сташек вече имаше няколко такива снимки, но на никоя от тях нито Сташек, нито баща му се усмихват, въпреки че винаги са казвали "зеле".
    "Снимките ще са готови след седмица", казваше възрастният човек, но бащата вече не го чуваше, теглеше го пътуването. Отиваха на гарата, там, където са големите автобуси. На един от тях трябваше да се качат и Сташек никога не знаеше, дали баща му предварително е планирал на кой точно, или изборът е бил случаен и от значение е бил например цветът или броят на свободните места. Купуваха билет и се настаняваха вътре, винаги по един и същ начин - Сташек до прозореца, баща му до него. Момчето стискаше червена количка, която носеше в джоба си, единствената тънка нишка, свързваща го все още със света на дома и майка му. Количката се загряваше от напрегнатото стискане и това даваше на момчето мъничко сигурност. Но когато автобусът потегляше, с всяко отминато дърво очертанията на този свят се размиваха, щяха да ги заменят други, нови и непознати гледки.
    Бащата почти не разговаряше със Сташек по време на тези пътувания. Понякога му идваше настроение за приказки, тогава му разказваше странни истории от работата си. Работеше много, беше миньор, под ноктите си винаги имаше черни полумесеци, следи от живота под земята и скитането из черните коридори с въглища. Бащата още от малък подготвяше Сташек да бъде мъж и му говореше за неща, за които другите  деца разбират няколко години по-късно, а някои може би  никога. Сташек отдавна вече знаеше, че работата на миньора не спада към лесните и безопасните. По време на това пътуване баща му разказа поредната история, как някога - когато е бил младо момче -  видял трагедия. Машина откъснала главата на един от миньорите, кръвта почнала да шурти като фонтан в парка, разляла се на черния под. Бащата на Сташек преживял това много тежко, но - както бе казал - трябва да се изправиш и да продължиш нататък. Всички ще умрем и това е само въпрос на време. Сташек слушаше тези истории със смесица от страх и възхищение. Не искаше да бъде миньор, не му харесваше, че под земята е тъмно и че въглищата цапат. Ръцете загрубяват и не изглеждат добре. Беше крехко и бледо дете. В автобуса винаги му прилошаваше. Баща му знаеше за това и винаги имаше под ръка хартиени пликчета, които подаваше на момчето, когато му се гадеше. Но Сташек се стараеше да не мисли за това, съсредоточаваше се върху броенето на дърветата, а вечерите се заглеждаше в светещите прозорци на къщите, които подминаваха по пътя си. Представяше си какво би било да заживеят в една от тях: вместо в големия град живее в малка къщичка на село, имат няколко кучета, по-големите живеят в кучешки колиби и пазят дома от непознати, а малките спят в къщата, някое от тях дори спи в краката на Сташек. Ала тези стотици други възможни животи бяха  мигновени, наченати кадри, натрупани начала на сапунени сериали, в които майката винаги си е вкъщи, а братята и сестрите са много, може и да се карат и бият помежду си, но после се сдобряват и прегръщат.
    Пътуват. Отново. Накъде? Сташек не знае, никога не мисли за това, не очаква нищо конкретно. Знае, че по време на тези пътувания няма начин да се предвиди нищо, и Сташек не мисли. Яде сандвич, който са купили от будката на гарата. Баща му не яде. Баща му чете. Баща му е миньор, обаче чете. Книги и списания, чете всичко възможно. Бащата е чудак.
    Става тъмно, пътуват вече няколко часа, което означава, че скоро вече ще слязат някъде. Пък и бащата се държи като пътник на предпоследната спирка. Протяга се, върти се, покашлюва, проверява багажа, въпреки че точно това не е необходимо - не носят почти нищо със себе си. През тези няколко дни Сташек трябва да ходи с едни и същи гащи и чорапи. Това малко му пречи, но само в началото. После свиква. 
    Слизат. Малка гара, стените Ј се лющят като екзема. В магазинчето седи дебела жена и се прозява. Бащата хваща детето за ръката и тръгват. Всичко е ново и чуждо. Сташек гледа тъмното градче, малките и неподдържани къщи, тесните улици, извити и усукани като шнурчето на ръкавичките, на тротоара има някакъв изгнил плод, при вратата бездомно куче. Малко хора. Навлизат във все по-тесни улици, после в един двор. Бащата отваря вратата на висока и стара каменна къща, пети етаж. Звъни. Отваря жена, на възраст колкото майката на Сташек, усмихва се, зъби като на глиган, блясъкът в очите показва, че е пияна.
    - О! Добре, че пристигнахте, влизайте, влизайте. Ето чехли. Малки за Сташек също ще се намерят. Сигурно сте гладни.
    Влизат в кухнята, а там трима мъже и още една жена, бяла, шишкава блондинка. Сташек получава супа, студена и мазна, кусва няколко лъжици. Жената на годините на майка му казва:
    - Сташек, там са децата, иди си поиграй с тях. Тц- тц, колко си пораснал.
    Въобще не е пораснал, най-ниският е в детската градина. Но отива при децата. Децата са облечени в черно и косите им не са мити. Момченце и момиченце. Гледат Сташек с недоверие. Играят на топка. Момчето се приближава към Сташек и го рита в прасеца. На момичето му става жал за Сташек и му подава топката. Сташек държи топката, цялата в струпеи мръсотия и не знае какво да прави. Момиченцето го пита:
    - Как се казваш?
    - Сташек. На пет години съм.
    - Аз съм Лоли.
    - А аз Золи - каза черното момче и се усмихна странно.
    Сташек стоеше с топката по средата на детската стая, в която почти нямаше мебели, а отвратителната топка беше единствената играчка. Чувстваше се неловко. Момиченцето отново проговори:
    - Познаваме баща ти, беше тук преди две седмици.
    Сташек се учуди: за какво пък баща му е трябвало да идва на такова място два пъти в месеца? От кухнята се долавяха тихи гласове, прекъсвани от време на време от силен пиянски смях.
    - Аз защо съм тук? - внезапно попита Сташек.
    Черното момче отново се усмихна странно. Изглеждаше като отровна гъба.
    - Тук си, защото така е решил баща ти.
    - Ама аз не искам.
    - Това няма значение - каза момчето, чиито усмивка и очи бяха като на възрастен човек. А момиченцето добави:
    - Би трябвало да се радваш, че имаш баща, ние нямаме. Този с мустаците в кухнята е Алекс, нашият опекун, той е лош.
    - Но майката си е ваша? - попита Сташек.
    Черното момченце и черното момиченце се погледнаха заговорнически..
    - Наша е - отговори Лоли.
    - Не ми харесва тук - каза Сташек и погледна натам, където му се струваше, че трябва да се намира кухнята, а в нея баща му и другите възрастни. Независимо че тези в кухнята бяха пияни, на момчето му се струваха по-малко обезпокоителни отколкото тези деца в стаята.
    - Какво се притесняваш, не бъди сираче - каза момчето и отново ритна Сташек в крака.
    - Ще отида да видя какво прави татко - каза Сташек и тутакси хукна към кухнята. 
    Много искаше сега да види баща си. Да го попита защо са тук и да му каже, че не иска да прекара тук нито минута повече. Да седне на коленете на баща си, дори той да смърди на водка.
    След миг вече беше в кухнята, топла и светла в сравнение с мрачната детска стая. Ала светлото помещение беше празно. На масата още стоеше чинията с недоядената супа, празна бутилка и няколко чаши, а във въздуха се носеше тежка миризма на алкохол, цигари и евтин парфюм. Сташек бързо претича през останалите тъмни стаи. Всичките празни. Провери банята, там също нямаше никой. Върна се в стаята, в която се намираха Лоли и Золи. Децата стояха едно до друго, някак тържествено изправени. На леглото вече го чакаше черна дрешка. 
     
     
     
     

    ЕДИНСТВЕНОТО БЪЛГАРСКО СПИСАНИЕ
    ЗА ЛИТЕРАТУРА,
    НАДЖИВЯЛО ДЕСЕТИЛЕТИЯТА!
    86 ГОДИНИ - 
       ТВОРЧЕСКИ ПЛАМЪК!
    АБОНИРАЙТЕ СЕ! СЕГА Е МОМЕНТЪТ!

    ПЛАМЪК ЩЕ ИЗЛИЗА В 4 ГОЛЕМИ КНИЖКИ ГОДИШНО.
    ЦЕНА НА ОТДЕЛНА КНИЖКА - 6 лева
    ГОДИШЕН АБОНАМЕНТ - 24 лева
    ПОЛУГОДИШЕН АБОНАМЕНТ - 12 лева
    АБОНИРАНЕТО се извършва в пощенските станции.
    Каталожен № 1590.
    Можете да се абонирате и в редакцията.
    София-1000, бул. "Васил Левски" № 60, II етаж, 
    тел. 981-42-76, 
    както и в софийските разпространителски фирми 
    "БЛИЗНАЦИ" (тел. 975 24 61) 
    и "ДОБИ" (тел. 963-20-47)
    Годишен абонамент за чужбина 50 щатски долара.
     

    Издателска къща "Списание Пламък"
    Директор Георги Константинов
    Главен редактор Димитър Танев
    Редакционна колегия Христо Сл. Караславов, 
    Паруш Парушев, Светослав Нахум, 
    Румен Шомов, Ирина Велева.
    Коректор Ганка Петкова
    Предпечатна подготовка Мариана Христова

    Редакция и администрация - бул. "Васил Левски" 60
    II етаж, тел. 981-42-76

    Формат 16/70/100. Печатни коли 10,5
    Печат "П. & П. Братя Апостолови" ООД
    тел.: 920-00-10; 920-04-53

    Интернет страница на "Пламък":
    www.spisanieplamak.com
    E-mail: haini@bgcell.net
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     

         
           
         
         
         
         
               

1


     © ИКСписание "Пламък" - всички права запазени!

1
1
1