начало
СПИСАНИЕ   "ПЛАМЪК"
двумесечно издание
за литература, изкуство и публицистика
      орган на Съюза на българските писатели
   
 

 основано от Гео Милев през 1924



    НОВИЯТ БРОЙ  кн.1-2 от 2008
     
 
             
      СЪДЪРЖАНИЕ БРОЙ 1-2 от 2008

     Панко Анчев КРИТИКАТА В КРИТИЧНАТА СИТУАЦИЯ

     Златозар Петров СТИХОТВОРЕНИЯ 
     Асан Хаджипехливанов СТИХОТВОРЕНИЯ 
     Добромир Георгиев СТИХОТВОРЕНИЯ 
     Силвия Проданова ВЕНЧЕ ОТ МАРГАРИТКИ И МАКОВЕ 
     Виолета Станиславова НЕ КАЗВАЙ СБОГОМ   НА ЖИВОТА. Разказ 
     проф. Филип  Панайотов ДА ПОМНИМ ИЛИ ДА ЗАБРАВИМ СЕПТЕМВРИ ,23?
     
     Гатя Симеонова КНИГАТА В КОНТЕКСТА   НА МИТА 
     

     Марин Сореску ПОЛЕМИЧНА ПОЕЗИЯ 
     Лиляна Боане ЗА БАГРЯНА, ДОРА ГАБЕ   И ДРУГИ 
     Кръстьо Станишев СТИХОТВОРЕНИЯ 
     Пламен Дойнов НОВИЯТ АВТЕНТИЗЪМ  В БЪЛГАРСКАТА ПОЕЗИЯ  ОТ КРАЯ НА XX ВЕК ­ 
     ДНЕВНИЦИ И МЕМОАРИ
     Орлин Стефанов КАРЛ ПОПЪР ЗА ОТВОРЕНОТО   ОБЩЕСТВО. Откривателство  и заблуждения 
     Бригита Йосифова ДИМИТЪР КРАЧКОВ 
    Марко Ганчев БАЛАДА ЗА ТЕСНИТЕ МЕСТА 
     Божидар Томов СТИХОТВОРЕНИЯ 
     Стоян Бойчев АНДРЕЕВ  
     Гриша Трифонов СТИХОТВОРЕНИЯ 
     Мюмюн Тахир В БУЛОНСКИЯ ЛЕС 
      НА БОРИСОВАТА ГРАДИНА 
     Мария Николова ­ Ния СТИХОТВОРЕНИЯ 
     Велин Георгиев СТИХОТВОРЕНИЯ 
     Георги Григоров „КАК ДА НЕ ТИ СЕ ЖИВЕЕ“ 
     Васил Златарев СТИХОТВОРЕНИЯ 
     Илия Богданов БЛАГОВЕЦ 
     Симеон Г. Басарини СТИХОТВОРЕНИЯ 
     Пламен Тушков ЦИРК БУШ. Разказ 
     Милена Буржева Два разказа 
     Людмила Григорова АНГЛИЧАНКА ЛИ Е  ФАНИ ХОРН? 
     

     Светозар Аврамов ДА НЯМАШ ПЛАНЕР!  Моноспектакъл 
     Павел Славянски СТИХОТВОРЕНИЯ 
     

     Екатерина Клайн Густав Хайнзе   (Йозеф Клайн) 
     Густав Хайнзе СТИХОВЕ И АФОРИЗМИ 
     

     Йордан Калайков МАГИЧЕСКОТО ЦВЕТЕ 
      НА ПОЕЗИЯТА  
     Красимира Кацарска КНИГА ЗА ЗАВРЪЩАНЕТО   КЪМ СВЕТЛИНАТА  
     С. Проданова НАПРЕД, НАУКАТА Е     СЛЪНЦЕ...
      УЧЕНИЧЕСКИ БИСЕРИ 
    Никола Инджов СВЕТЪТ В ДЕТСКО   ИЗМЕРЕНИЕ 
     

         
           
           
           
                 

из  бр.  1-2 от 2008
 
 

Панко Анчев
КРИТИКАТА 
В КРИТИЧНАТА СИТУАЦИЯ
 

Защо възприемаме ситуацията, в която сме попаднали ние, българските писатели, а и цялото общество, като „критична“? Нима сме във война, нима бомбите падат върху нас, а синовете ни гният в окопите и едва удържат пробива на фронта? Нима сме преживели природно бедствие и стотици хиляди българи са без покрив, препитание и хляб? Или болест ни е налегнала, та хората мрат като мухи и нямат надежда за изцеление? Нашата история не помни подобно усещане за катастрофа. Литературата ни не е запечатала такава историческа умора и безнадеждност, когато липсва перспектива и дори усилие за излизане от бездната. А сме преживявали и войни, и природни бедствия, и унищожителни епидемии, които не са пораждали подобна покруса у целия народ. Двете национални катастрофи от началото на ХХ век предизвикват общественото мнение и отприщват народното недоволство, но то е повече изразено у интелигенцията, видяла в тях краха на възмечтания „национален идеал“. Обществото малко или много е било равнодушно. Докато сега съзнанието за катастрофа е всеобщо. 
Настъпил е, по думите на големия руски политолог и философ Александър Панарин, крахът на просвещенския универсализъм, поради което преживяваме истинска хуманитарна катастрофа. Големите идеи на европейското Просвещение са поставени под съмнение и заплаха. Светът, а и ние българите, е принуден да се откаже от предишните си остарели и неадекватни представи за морал и нравственост. Онзи светъл дух, който движеше народите към знание и единство, се заменя с жестоката конкуренция на пазара, при която оцеляват единствено силните и изобретателните. Останалите, сред които сме и ние, са осъдени на изчезване. Никога преди не е имало идеология, която да провъзгласява егоизма, физическата сила и царството на пазарната конкуренция като единственото нравствено мерило за жизненост и бъдеще. Днес се говори за толерантност, европейски ценности, кариера, успех и те са моралните добродетели на постмодерния човек ­ не за добротата, вярата, съчувствието, състраданието или душевната чистота. Идеалите на съвременните хора не са героите, спасителите, добротворците, а манекенките, любовниците на богати бизнесмени, „цариците на красотата“, хората, които умеят да печелят много пари. Умният и способен човек днес е оня, който „прави голям бизнес“, печели пари, издига се в кариерата. Онова, което в устата на бай Ганю звучеше просташки грубо и цинично, вече е благозвучно и възприето от обществото като единствената висока нравственост. Защото не добротата, съчувствието и състраданието придобиват материално богатство и определят високото обществено положение на човека.
Промяната в отношението към нравствените добродетели и извеждането на нови идеали и ценности е знакът, че е настъпило друго време, което желае да разполага само със себе си и отхвърля претенциите на предишното за вечност и универсалност. А всяка нова епоха се устройва по свои закони; тя налага свои представи за живота и изкуството. Щом е така и животът, и изкуството се устройват според тези представи и норми и сами заживяват различно. 
Настъпването на всяка нова епоха създава критична ситуация за човешките дейности ­ особено за тези, които изразяват общественото състояние и духа на народа. Т.е. за изкуството и литературата. Въпреки че те първи сигнализират за раждането на новите явления и усещат приближаването на промяната; но когато тя настъпи, сякаш ги поразява в сърцето и ги принуждава да се откажат от досегашните си принципи и да променят начина си на функциониране. Тази промяна обаче се възприема като драматична не от самата литература като такава, т.е. разбирана като процес, като изразяване чрез текст, а от живота, в който тази литература битово съществува чрез своите автори и литературната си „инфраструктура“ ­ издания, творчески организации, форуми. Творците са тези, които понасят сътресенията; на тях им се налага да променят навиците си; те могат да бъдат ощетени, пренебрегнати; могат да бъдат оспорени и дори отречени от младите, времето, властта. Възможно е да спрат някои издания и да фалират издателства, театри, музикални агенции, които досега са осигурявали препитанието на автори и изпълнители. Новата епоха променя организацията на културния живот, а това е силно болезнено за по-възрастните и привикналите с досегашния начин на устройство. Интересно е да се изучават тези реакции, защото в тях се съдържа отзвука на обществото на обективния ход на времето. Най-често този отзвук съдържа трагични отсенки, изпълнен е с плач и вопли. Но са възможни и радостни и ведри реакции. Всичко зависи откъде идват гласовете: от онеправданите или от привилегированите. 
За историците на литературата и изкуствата тези реакции са като че ли най-важните и съществените. По тях се съди за това как литературата възприема, изразява и отразява преходните епохи и какво е нейното отношение към различните обществени системи. Литературата обаче не е литературния живот. Освен това нейното политическо мислене не е сходно с политическото мислене на политиците, държавниците и обикновените хора. Тя просто съществува в друго състояние и се нарича „процес“ (литературен, художествен). В литературно-художествения процес литературата и изкуството живеят истинския си живот и в него и чрез него реално изразяват обществените идеи и проявяват себе си. Но се проявяват като творби, тенденции, изразни средства, нови автори, теми, сюжети... Това състояние често не отговаря на тревогите или радостите, които преживяват самите творци, защото човешкото поведение има едни дразнители, а реакцията на изкуството ­ други. По реакцията на литературата и изкуството, по техните творби, най-лесно и точно ще реконструираме обществените процеси и ще уловим смисъла им. Нужно е обаче да се научим да четем тази реакция; да четем думите такива, каквито са написани, а не да ги тълкуваме чрез канонизирани вече мнения и оценки. Тогава е вероятно да открием, че епохи, които сме смятали за упадъчни, кризисни, драматични, са епохи на възход и съграждане, и обратното ­ тези, които са ни внушавали, че са изпълнени с оптимизъм и страст към съграждане, бележат разпад и отчаяние. Не бива да се съди по изказванията на участниците в съответните епохи, нито по манифестите на различните школи, творчески обединения и творчески методи,защото те имат обикновено битов характер и са моментна реакция на ставащото пред очите им. 
Но как се вписва критиката в цялата тази сложност от съчетанието между литературно-художествения процес и литературно-художествения живот. Тя е сякаш повече част от живота, отколкото от процеса, доколкото трябва да изразява оценките и мненията на обществото. Нейното поведение се обуславя повече от ежедневните премеждия на творците, от техните житейски претенции. Оценките на критиката следват вкуса на обществото, свидетелстват за него и го легитимират пред историята. Литературата, изкуството и обществото възлагат задължения на критиката, поставят Ј отговорности, които тя трябва да изпълни. Най-голямата Ј отговорност е да изкаже новото обществено отношение към литературата и изкуството, разбирането на времето за творческата дейност, за нейната необходимост и функционална зависимост от обществено-политическите изменения. 
Критиката е особена част от литературата и изкуството. Тя е тяхното съзнание, нервната им система, която предпазва организма от пренатоварване, показва му опасностите и заболяванията. Нейното слово не е толкова увлекателно, но рационалността му го прави по-достъпно и разбираемо, когато говори за същите неща, каквито чрез сюжети и образи разказва литературата. Този начин на говорене е крайно необходим, защото общественото съзнание приема различни форми и стилове, които не могат да бъдат изразени по един-единствен начин. То се превъплъщава в ипостасите на човешкия глас, а той има своите звуци, тембри, тонове. Казаното от литературата и изкуството задължително трябва да се повтори рационално, констативно, оценъчно, за да получи нова душа и чрез нея да заживее не просто във вечността, а да живее постоянно, като възкръсва или се забравя, предизвиква възхищение или безразличие. Защото критиката е и отношението на „другите“, на тези, които четат, гледат, слушат и възприемат. Тя е едновременно собственото самоосъзнаване на изкуството и осъзнаването му от страна на обществото. По тази причина тя трябва да се чете по различен начин ­ не като самото изкуство и литературата. Знаците Ј говорят същото, но понеже го казват с различен по звук, тон и тембър глас, придобиват друго, понякога по-богато (но не е изключено и по-бедно), значение и смисъл. 
Критиката живее еднакво и в литературния живот, и в литературния процес. Тя ги свързва, осмисля, анализира, тълкува, оценява и фиксира фактите в тях. Това „раздвояване“ Ј създава комплекс за малоценност, но Ј придава и определена драматичност, защото е длъжна едновременно да се стреми към вечните проблеми и да обслужва капризите на времето и властта на обществото. Затова и не престава да си задава въпроса какво е тя самата: литература или нещо друго. Въпросът, впрочем, е твърде важен, а отговорът, макар и почти невъзможен, е крайно необходим. Критиката все още не се е самопознала; тя не е определила мястото си в системата на изкуствата, поради което продължава да живее недоволна и от литературата, и от себе си. Точно по тази причина обаче поведението и състоянието Ј в критична ситуация са показателни за преживяваното от литературата. 
Критична ли е днешната ситуация за литературата и литературната критика? Еднакво ли се преживява тя от тях и еднакви ли са последиците им? 
Смяната на политико-икономическата система промени цялостната организация на обществото. Ние навлязохме в нова епоха, която налага нов морал, идеи, представи за живота. Пазарът се превърна в най-главният критерий за стойността и на материалните предмети, и на човешкото поведение. Вече всичко е стока, която се продава и купува. Писателят изгуби високото си място в обществената стълбица на престижа. Трудът му не получава вече възнаграждение, защото издателствата не могат да разчитат на него за печалби. Единици са тези, които успяват да постигнат някакъв по-висок тираж, осигуряващ възможност за по-съществени приходи. Българските автори сами намират средства за издаване на книгите си, а това вече ги прави не писатели, а агенти на собствения си талант и труд. Печатът, който е основното поле за изява на критиката, няма интерес от литературно-критически статии и рецензии с оценъчен характер. А какво е критиката без анализ и оценка, без изследвания върху състоянието на литературата и нейните проблеми и автори? По-младите се нагаждат по-лесно към създалата се ситуация, но възрастните преживяват истинска драма. Проблемът обаче не е в адаптацията, а в принудата литературният живот, а заедно с него и същността на критиката, да изоставя досегашните си форми и да потърси нови начини за съществуване; в потребността на цялата система от правила, норми, критерии, ценности, начини на взаимодействие,за да може да функционира и се саморазвива. 
Има един белег на литературния живот, наличието или отсъствието на който е верен показател дали ситуацията е нормална или критична: общността на писателите и общуването на читателите с книгите на актуалния литературен процес. Книгите на българските писатели трябва да достигат лесно до своите читатели и да се следят постоянно, за да има смисъл от тяхното публикуване. Така те се включват в литературния процес. Това е нормалната ситуация, в която писателят, неговото произведение и цялата литература е достъпна за обществото. Говоря, разбира се, за физически достъп, т.е. за това всеки да получава информация какво се издава, да намира съответните книги, да следи постоянно литературния процес или поне творчеството на предпочитаните от него писатели. Още по-важен е достъпът на критиката до издаваните книги. Днес тя е лишена от него. Но тя няма и желание да го постигне, защото е отпаднала необходимостта да следи процеса. 
Промениха се функциите на критиката. По същество тя се разпадна на две: реклама и интерпретация. 
Критиката винаги е била и реклама за книгата и писателя, доколкото с оценките и с авторитета си влияе върху вкусовете и предпочитанията на читателите. Тази роля играят обикновено „малките“ жанрове: анотацията, отзива, рецензията, биографичната бележка. Оценъчният характер на тези жанрове днес е почти винаги положителен, но те съдържат далеч по-силно въздействие и в отрицанието си, ако бъдат използвани от добър критик. Малкият критически жанр не бива да се свежда до информацията, защото той по своему може да анализира литературния факт и тълкува неговото значение. С няколко думи и без да се привеждат кой знае какви доказателства се посочват достойнствата и слабостите на книгата. Кратките критически жанрове не са враждебни на сериозната критика. Подчертавам, че в тях именно се проявява истинското майсторство на критика. Ако той не може да отдели доброто от лошото, истинското от имитацията, красивото и пошлото, какъв критик е! А днес това са комай единствените критически жанрове. Те са изобщо критиката в нейния рекламен дял. Ежедневниците нямат място, а и не са предназначени, поради чисто информационния си и търговски дух, да се занимават с пространни анализи и особено с отрицателни оценки. Проблемите на литературата са предимно проблеми, свързани с любопитните факти около живота на писатели или издатели, с живота и превратностите на творческите съюзи, но не и литературният процес в неговата дълбочина и сложност. Приема се, че това не интересува читателите на тези издания. И това може да е вярно. Ежедневникът се занимава с актуалното, с факта, а не с явлението и тенденцията в целия процес.
Когато критиката прави опити да преодолее рекламните си задължения, тя обикновено се отдава на „интерпретации“. Интерпретацията е постмодерен, много използван от новите критици, литературно-критически и литературно-исторически начин на разглеждане литературната творба, творчество на отделен писател или на определен период от историята. Същността му накратко се свежда до това да се погледне фактът или явлението не през личния поглед на анализатора, а чрез погледа на определен изследователски подход, система, школа, автор. Например, застава се зад, да кажем, Цветан Тодоров (любимият интерпретатор на нашите постмодернисти) или Лиотар, или Дерида, и се разглежда творчеството на някой български писател класик или съвременен. Търси се не онова, което съдържа това творчество, а какво би видял самият Тодоров. Интерпретаторът сякаш се претворява в любимия си „помощник“. Дори не се претворява или превъплъщава, а използва само неговия арсенал от средства и подходи, за да докаже евентуалната негова теза. И ако не я открие, е готов да упрекне автора. Но че тезата на Тодоров, Лиотар или Дерида е изведена от анализа на съвсем друг тип; че този писател е от друга епоха и друга социална и литературна конюнктура ­ това няма значение. Важен е не разглежданият писател, не предметът на литературоведското изследване, а заетата от авторитетния източник предпоставена теза. По този начин се изгражда виртуална, а това означава ­ неистинска, представа за самата литература, за нейната история и съвременното Ј състояние. 
Но защо поставям интерпретацията наравно с рекламата? Защото по същество това е опитът на съвременната критика да излезе от проблемите на съвременната литература и да се откаже от задълбоченото проучване на литературната история. Критиката започва да се занимава с несвойствени дейности, стреми се да бъде нещо друго ­ не критика, която анализира, тълкува и оценява. 
Такива се обаче изискванията на обществото, на обществената система и на пазара към литературата и литературната критика. Тези изисквания заплашват критиката да се промени рязко и радикално, да изгуби изконната си същност и да я обезличи напълно. Пазарът няма нужда от истинска критика; той не иска критици от рода на Сент-Бьов, Висарион Белински, Юрий Тинянов, Виктор Шкловски, Иван Д. Шишманов, д-р Кръстю Кръстев, Иван Мешеков, Владимир Василев, Георги Цанев, Цветан Стоянов, Минко Николов, Кръстьо Куюмджиев... Нему са потребни послушни изпълнители, обслужващ персонал и наукообразни сервитьори. 
Но българската критика е била друга; друга е нейната плодотворна традиция. Тя е била подлагана на изпитания ­ било естетически, било политико-социални. Следвала е различни идейно-естетически принципи, а и различни са били формите на организираност на литературния живот и на мястото и ролята на критиката в литературния живот. В определени времена е била повече политика, отколкото литература; в други е предпочитала да се отграничава от обществения живот и да се занимава със строго литературни проблеми ­ в това число и със своите собствени. Никога обаче не е била застрашавано нейното съществуване. Положението Ј днес би трябвало да се окачестви като критично и поради рязката промяна във вътрешната структура на литературно-критическата дейност. Критиците, също като писателите, никога не са живели от своя литературно-критически труд. Някои от тях са били университетски преподаватели или гимназиални учители (проф. Иван Д. Шишманов, д-р Кръстю Кръстев, проф. Михаил Арнаудов, проф. Георги Цанев, Малчо Николов, Минко Генов), други ­ или редактори в литературни издания, или в книгоиздателства, учители, служители (Нешо Бончев, Иван Мешеков, Георги Бакалов, Владимир Василев, Симеон Султанов). Институтът за литература дълго време приютяваше критиците, като им осигуряваше научно-изследователска кариера. Днес обаче критиците са или обикновени журналисти, чиято работа е да пишат кратки рекламни анотации (не съм виждал страница за книги във вестник да се подготвя от утвърден критик ­ или дори просто от критик), или преподаватели в Нов български университет и стипендианти на международни фондации и програми. Не се появяват нови критици. Липсват млади надеждни имена. Има млади, които се харесват на своите преподаватели-интерпретатори, които им осигуряват малки стипендии и специализации в САЩ, но критици-аналитици, естети, тълкуватели, ценители ­ не. И как да се появяват, когато литературните издания се броят на пръстите на едната ръка и се издават трудно, без хонорари, с рядка периодика. 
Литературната критика изгуби средата си. Отнето Ј бе полето, върху което съществуваше и почвата, която я подхранваше. 
Самата критика се е примирила с прочетената негласно присъда и търпеливо очаква изпълнението Ј. Никой обаче няма да Ј помогне, ако тя първа не прояви характер, воля и жажда за живот. 

 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 

Златозар Петров
СТИХОТВОРЕНИЯ
 

ПЕСЕНТА НА ВРАБЕЦА

Един врабец, тъй сив и сух, че да го драснеш
и да го запалиш, викна да чирика из тревата,
радостта си с човка да разхвалва. А край него
мрачни капитани, мутрестите мравки се събират,
пазят се от великанска стъпка, готвят се
за абордажно лято. Но издул синапеното гърло,
врабчо лъже и замазва с ехо, вятърът му влиза
във окото, късите му ножици разискря и го дави
в песента му чиста, връща го като листо от пътя.
Тази прашна и скоклива топка иска нещо
да ни каже, зная, и не е възможно вече
да сме Ј загубили езика ­ инак, докато погледнеш,
буйният певец ще се ядоса, ще припукат
десетстотин мравки и ще го заситят, ще го тръшнат.
И тогава ще застържат куки, размотаните въжета
ще се стрелнат, ловки зъби ще опитват възли,
челюсти ще ги пристягат здраво и така светкавично
ще ни обгърне киселинна мрежа от въпроси, 
че додето мислим за заслуги, нашият врабец
ще стане суха, сива плесен по стените ­
да я драснеш и да я запалиш.
 
 

ПРЕДПРОЛЕТ

Тестото на земята се търкаля, гният пъпки,
облаците бухват и дърветата се сриват с корени 
в мъглите.
Влажен повей ме събаря като пряспа, та я втасахме ­ 
от пряспа до могила не е много. (Цял живот да ръсиш 
думи, а могилата наблизо да играе на трева.)
Нощта и вятърът са в светналия мъх по пътя. Пътят
е далечен. Евтин е тютюнът, но цигарите са скъпи, 
крива ­ нивата и с пет кьошета; шестото е
чувството за хумор. Храстите са махмурлии,
локвите ­ с избухнало небе и пак гори мастиката,
гори къпината с листо от лед, но не изгаря.
 
 

ЧУЙ, СТАНИ, ИДИ И ВИЖ

Баири има ли, облени в музика? Или е вятър
с мълчалива пръст, подшита с камък, с мрак заляна?
Да се чудиш ­ за какво? Понякога ти се приисква:
кръв от хълма да изври, в реката риба и папур,
а на полето ­ нож. Че няма и една дивячка
да напсуваш като мъж ­ тъй голо е.
Фабричен дим и козе мляко се почесват,
старец-кон се щура в пепелака.
Все на сън те кара. Нещо липсва, но какво ­
не знаеш. Там в тревата блясва охлюв,
маргаритка се подава да претегли злото
и да пийне въздух. Чуй, стани, иди и виж ­
промяна някаква ли, смърт ли
или пак се е стъмнило.
 
 

БЪК

Години вече мисля за водата,
която, придошла, отнесе Бък ­
доброто псе, захвърлено от моста
връз камъните. Цялата тайфа
го милваше подред, когато някой
реши да провери дали е вярна
пословицата за смъртта, която
уж бягала от кучетата. Но за жалост,
то беше още живо и квичеше
с полуразмазен череп във реката,
пресъхнала от бурени и лято.
Мързеше ни да слизаме и ето
че някой хвърли първото паве
от моста, който тъкмо се строеше.
Пребихме го със камъни. Замижал,
аз креснах и разкъсах тишината
с парче от клон, запратено наслуки ­
това ни беше първото убийство.
Години вече питам се: дали
реката есенна, помела всичко,
простила е на кучето, задето
с квиченето си толкова човешко
събудило е нашата жестокост?
 
 

РАЗГОВОР С КАВАФИС

Ти писа: „В бъдещето аз не фигурирам.“
Но то не е възможно. Чуй защо:
Не е възможно ад изчезнеш без остатък,
тъй както би било най-справедливо ­
да се изгубиш като кученце в тревата
и вече да те няма. Край. Напълно.
Това го знам от себе си, защото
когато тялото ми тръгне да блуждае
сред топлината на запалените лампи
до църквата насред площадчето на „Графа“,
или ако нощта е топла, просто:
сред топлината на ухаещата нощ;
когато то, измито от годините,
от дъждовете, мъката и здрача,
се свива като шум във раковина ­
тогава дирята от чиста самота
е тъй звънтяща, видима и вечна,
че казвам ти, Кавафис ­ невъзможно е.
 

ЗА ТЯЛОТО

За тялото аз искам да говоря:
за неговата влюбеност и скорост,
за безпогрешния му звук;
за всичките сезони в тази плът,
за всички цветове;
за медното махало на смъртта,
полюшнато от друг, за пепелта ни.
Животът ни се ражда и умира.
Излъчваме покой, случайни сме
и плътни като плод.
 

МРАК

Не ме оставяй,
нощните треви се сплитат.
Това е краят на лъжите ни,
на нашите красиви намерения,
на превъзходните ни думи.
О, не ме напускай, мрак!
 
 
 
 
 
 

Асан Хаджипехливанов
СТИХОТВОРЕНИЯ
 


Толкова нацъфтяла игличина
върху овала на лицето ти.
Толкова ти отива.
Не устоях.
Откраднах си една и я скътах
между лиричните камъчета на душата си
и от тогава я нося във себе си
като миг,
като новолуние напъпило.
Усещам я със кожата си,
дишам я 
дишам мириса й като тайфун
на шията си,
(сякаш дишам теб)
с ириса на очите си я сричам
и пращам чувствата си във душата ти
да се разплискат.
Толкова нацъфтяла игличина
върху овала на лицето ти,
а аз облегнат на облаците от любов
мечтая.
 


Подхлъзнах се
по вселенското колело
на битието,
подхлъзнах се.
Гласа си изтървах от моста
името си хвърлих във реката,
как да го удържа
като бях ничий,
усмивката си закачих
на уличния фенер,
разрязах смеха си прозаичен
и го изпуснах в калта.
Нагледах се
на булевардни безумия
и тръгнах в необяснимо бягство
от света и от себе си.
Безпътиците ми
станаха побратими,
а имагинерният дъжд
съновидение.
Подхлъзнах се
и потулих сянката си.
Подхлъзнах се.
 
 
 
 
 

Добромир Георгиев
СТИХОТВОРЕНИЯ
 

ПСАЛМ ЗА ИЗРАЗИТЕЛНИ УСТНИ

40 тъжни дни
бележат оазиса
във камуфлажна униформа
всред пустинята.

Самотното ми тяло
следва стриктно
Мисията
на плодородната земя,
осеменявайки плажната ивица
на лятната жена.

В пясъчните кули
от дюни
заточението никак не е
зъл мираж,
а гневният дух
на Провидението,
който с притчи пустосва,
пусто да остане
славното ни синьо
лято.
 
 

МЕДЕН МЕСЕЦ

На свечерени и смълчани авенюта
две фосфоресциращи тела
обхождат тайните и срамовете си,
с кардиограмен гриф засекретени.
В контраста между себе си и мрака
успяват да страстят проникването
до проникновение...

Жената и мъжът
са българи
във Франция.
 
 
 

ОПИТ ЗА ВЪЗСТАНОВКА
НА АКАДЕМИЧНОТО ГРЕБАНЕ,
С КОЕТО СЕ СЛАВИ НЕПТУН

Коралов риф
на кея акостира.
С предтеча рид, ридаещ
по морска сирена,
той е зид предвечен.

От водолазната акватория
потънах право в лазура над Алпите,
за да посрещна покачването
на морето открито
като морски вълк,
даже като едноок корсар,
който зорко следи през монокъла
на Луната,
пронизва и лочи.

Ах, че се гмуркат вълнитеееее...
Много риба има
в морето.
И през въжени мрежи минава
русалиева видра
със вретено-свредел.
 
 

Силвия Проданова
ВЕНЧЕ ОТ МАРГАРИТКИ 
И МАКОВЕ
 

Разполовено от тясна пътека, полето повдигаше отсрещния хълм. По бавния северен склон небрежно бе разхвърляло бухлати храсти и нискостеблени дървета.
Вятърът тичаше в неизвестна посока.
Неокосената ароматна трева жадно го посрещаше, придърпваше към себе си, дори усукваше и впримчваше в порива му свежа, смарагдова зеленина, после го пускаше на свобода и се люшкаше като сърдито море. Зелените вълни ту потъваха, ту се издигаха, а между тях светеха весели макове.
Храстите пъплеха по хълма, дърветата се изкачваха по овалното било, после неочаквано ­ закачливо се спускаха на юг ­ там, където хълмът разстилаше пъстроцветна поляна, в която планината провираше своите ласки в слънчеви отблясъци.
В тази слънчева прегръдка ­ на полето и планината, стръмно бе закътана реката ­ неголяма, но бърза, пенлива и буйна, с поникнали бели, заострени и обли камъни.
В далечината висок, тъмен зид от борова гора хвърляше плътна, кҐса сянка.
Вървях бавно през пъстробагрената поляна. Реката примамливо изтегляше стъпките ми все по-близо и аз отчетливо чувах ведрата песен на малкия водопад.
Високата трева бе приютила чудна дъга. Горди маргаритки пронизваха небесния свод. Макове, носени хаотично от вятъра, нежно потрепваха като крила на пеперуди. Метличината оспорваше небесната синева, а жълтият и розов кантарион извезваха пъстра шевица по моя път.
Полето жужеше от късна пролет. Благоуханен букет посипваше стъпките на пропуканото, босо лято.
Цветята се накланяха, сякаш ме подканяха да ги вплета в косите си. И аз си представях, как сплитам венче от маргаритки, а между тях избухват грейнали макове.
Замислих се.
Не аз, други пръсти трябваше да оплетат венчето, да обкичат косите ми, да полетя волно из полето, с магическата сила на вплетените цветя.
Реката се криеше зад ширнали се храсти и дървета, провесили клони над хладината Ј.
От друга страна брегът беше висок, скалист, труднодостъпен. Жълтеникави скали окриляха южния речен бряг, а двете тъмни, диагонални цепнатини и застрашително надвесените плочи, внушаваха респект и усещане за тайнственост.
Вляво от скалите, малък водопад изсипваше щедро кристалните си води и образуваше неголям вир ­ закътан, почти невидим.
Неусетно приближих реката.
Светъл смях раздипли тишината. Красив баритон и нежен, мелодичен глас звъннаха едновременно във водните пръсти и се врязаха в надвесените клони и кичести храсти.
­ Подарявам ти... ей това облаче! ­ радостно възкликна глас на момиче и промени желанието ми да се изкъпя в прохладния вир.
Навярно палави деца играеха във водата.
Не отминах. Нещо ме накара да се спра. В тези меркантилни, бездуховни години, когато всичко бе за продан ­ обезценено, някой подаряваше на някого... облаче.
Противно на възпитанието и характера ми, реших да надзърна. Промъкнах се между храстите и скупчените дървета и погледнах към закътания вир.
Не бяха деца. Или по-точно: бяха пораснали деца. Възторжени звуци политаха и разцъфваха по надвесените клони.
Клоните образуваха свод над реката. Белите камъни изглеждаха черни ­ поели плътната сянка на хилядите листа. На места, слънчевите лъчи прорязваха сянката и разкъсваха тъмнината.
Малкият водопад теглеше младежа ­ неудържимо. Той плуваше до падащите струи, пълнеше шепите си с искряща вода и я носеше под скалите. 
Тогава видях момичето: под застрашително надвесените каменни плочи, готови всеки момент да се сгромолясат, до самата вода ­ голям, несъвсем гладък камък, бе поел по дължината си стройната фигура.
Момичето лежеше по гръб, облечено в стилен, жълт бански костюм. Краката ­ силно опънати в шпиц, се спускаха на долния камък. Бе провесило дясната си ръка във водата. На моменти загребваше прозрачни пръски, които политаха стремително към младежа.
Лицето Ј бе одухотворено и необикновено щастливо ­ озарено от вътрешна красота. Дори косите Ј се смееха ­ дълги, черни, плавно спускаха тежестта си от камъка и придърпваха водата към себе си. Краищата им полюшваха равномерно меките водни ласки.
В погледа на южното момиче припламваха огньове и възпламеняваха надвесените скали. Големите, черни очи излъчваха особен магнетизъм.
Момичето се изправи под скалите. Високата, стройна фигура с приятен загар, се открояваше ярко на скалистия фон. Протегна ръце към скалата, взе закачения професионален фотоапарат и започна да снима младежа с неподправена радост.
Тогава се взрях в не по-малко щастливото мъжко лице: волево, характерно изсечено, като скулптура. Остри скули. Смела брадичка, с трапчинка по средата. Тъмнокафяви очи ­ големи и топли. Силен поглед. Две отвесни черти разделяха веждите и придаваха на лицето концентрирана емоция. Витално излъчване. От тъмнокестенявата коса, покриваща част от високото чело, се спускаха водни струйки.
Младежът се изправи на плиткото и започна да загребва вода. Тя извираше от дългите му пръсти, като седефено ветрило и дъгообразно падаше в реката.
Какви сияещи лица!
Взаимното възхищение, като преплетена мълния, се сливаше в една точка ­ точно над реката.
Всеки се отразяваше в очите на другия, в неподозирана светлина.
Щастието бе хвърлило цветно ласо върху двамата. Те имаха своя свят. Мечтаеха за неизвестна Вселена. Сами определяха докъде се простира свободата им.
Далече от шумната градска суета, двамата бяха откъснали миг щастие от живота. Този миг те създаваха пред мен, през моя поглед.
И аз не можех да помръдна от укритието си, сред храстите. Стоях като хипнотизирана от възхита. Гледах чуждото щастие, радвах се заедно с тях и усещах съпричастност ­ като единствен свидетел, макар и безмълвен.
Момичето, приблизително на моята възраст или малко по-голямо, дяволито пръскаше момчето с вода. Смехът Ј ­ ясен, чист, откровен, искрен ­ отекваше под надвесените плочи, гъвкаво се провираше в скалните пукнатини и се вклиняваше в бъдещето. Пясъчна струйка, заедно с късче смях се отрони и политна към водата. 
Реката отнесе в бързея си парченце смях.
Младежът застана зад водопада, прилепи тялото си в хлъзгавия, зеленясал камък и протегна ръце през падащата вода.
И аз видях ­ водопад, с ръце.
Момичето бързо направи уникална снимка: водопад, от който се изсипваше обич, в протегнатите през него мъжки ръце.
Младият мъж неочаквано се покатери на брега и с уверена стъпка се отправи към полето. Беше на няколко крачки от мястото, където стоях. Почти не дишах.
С възхищение гледах впечатляващата бронзова фигура, като изваяна скулптура:
Около 30-33 годишен, висок приблизително 185-186 сантиметра. Слаб, с красиви дълги ръце и тънки, здрави пръсти. Тялото бе стегнато в корсет от мускули. Всеки мускул се открояваше поотделно, изящно. Една фигура, достойна да се изучава от студентите-медици в часовете по анатомия в раздел ­ мускули. Нямаше нищо общо с напомпаните във фитнес-залите еднотипни, мъжки фигури.
Той тичаше през полето.
От време на време се навеждаше дълбоко в тревата. И така ­ многократно. Младото тяло излъчваше сила, достойнство и сигурност. Гъвкаво като пантера, шареше из полето.
По едно време се обърна към реката. Спортната фигура блестеше и пречупваше слънчевите лъчи.
И ето: младият мъж се понесе към реката. Тичаше тържествено, уверено, равномерно, с широка крачка и гордо изправена глава. В ръката си носеше букет маргаритки и макове.
Внезапно вдигна букета високо. Цветята пореха въздуха. Бегачът приличаше на факлоносец, гордо носещ олимпийския огън.
Бях онемяла от възторг и изненада.
Вече го виждах... как се изкачва все по-високо и по-нагоре, запалва олимпийския огън... с букет от макове и маргаритки.
Точно когато пламъкът трябваше да лумне, той спря до реката, на десетина метра от мен, седна на тревата и тайно от момичето, което продължаваше да лежи под надвисналите скали, бързо, с ловки движения, започна да сплита венче от цветята.
От погледа му се откърти скален отломък и падна до полските цветя.
Красивият, силен по дух и много чаровен младеж, с притихнала нежност вплиташе цялата си обич във венчето ­ съсредоточено, с тайнствена усмивка. Като заклинание. Дългите, изящни пръсти сръчно се движеха ­ точно, безпогрешно.
Маргаритките се виеха в овално венче, а сред тях пламтяха огнени макове.
Трепетна усмивка избистри синевата. Младият мъж вплиташе надеждите за бъдещия им живот. С нескрит ентусиазъм тренираше силната воля, която бе открил в момичето. Изтръгваше от нея смелост, решителност, борбеност. Качествата, които тя притежаваше, подлагаше на рисковани изпитания. Харесваше не само физическата Ј красота, но и онази рядко срещана сплав от женственост и силен дух, сърдечност и искреност.
Във всеки цвят сплиташе мечтите им.
Венчето, грейнало от обич, засенчи Слънцето ­ в очакване на някакво тайнство.
Бронзовото тяло потрепваше с всеки мускул. После бързо се изправи. Стегнатият бански ­ на черни и вишневочервени отвесни черти, удължаваше още повече стройната фигура.
Той се промъкна през храстите и скочи във вира. Високо над водата носеше венчето.
Крадешком отиде до момичето. С несравнима нежност поливаше стройното Ј тяло с вода. После я вдигна от камъка с две ръце, завъртя я под скалите и внимателно я изправи на плиткия бряг.
­ Затвори очи и си намисли едно желание! ­ красивият, баритонов глас загадъчно постави венчето върху плисналите се смолисти коси, стигащи до средата на гърба.
Момичето трепна от изненада. С ръце опипа вплетените цветя в косите си. Тя цялата беше едно омайно цвете.
Младият мъж взе фотоапарата и възторжено направи цяла серия от снимки:
Блеснала, ослепителна усмивка ­ във водата, с цвят на маргаритки.
После ­ плуваща във водата. Сияеща! Последваха кадри до водопада, под скалите, на камъните.
Той снимаше ­ без да спира.
Във всеки кадър бе любимото момиче ­ одухотворено, с магнетична усмивка. Всеки нюанс на тази пленителна усмивка бе отправен единствено и само за него, със своята неповторимост.
Бързаше да запечати красотата за бъдещите години. Преместваше щастието с ръце, с поглед, с дихание. Тичаше с него, заедно се гмуркаха в реката.
Гласовете им плуваха, звънко се извисяваха, преплитаха, трептяха от сбъднато, неосъзнато щастие.
Венчето пулсираше в омайните коси.
Младият мъж взе момичето в протегнатите си ръце и започна да го върти във водата.
Реката притихна от световъртеж, а те продължаваха своя вихрен танц в средата на малкия вир.
По водната повърхност дългите черни коси изписваха знаци и думи, които реката отнасяше бързо и необратимо.
Тя бе обвила с ръце главата му като венче от пръсти и гледаше с възхищение изсеченото лице. В силните му ръце се чувстваше въздушна, ефирна и сигурна.
Смехът им заливаше скалите и разцепваше тишината по вертикала, на отделни сегменти.
Не бях чувала такъв щастлив смях.
Момичето отпусна главата си назад. Косите Ј плуваха в кръгове. Той я въртеше все по-бързо.
Неочаквано, венчето се изплъзна от дългите коси, реката го повлече в бързея и отнесе по течението.
Момичето опипа празното място, спря вихрения танц и бързо се изправи във водата. С тъга отгледа отдалечаващото се венче.
Миг на колебание: дали да го настигнат?
Можеха заедно да доплуват до него...
­ Ще ти направя ново, още по-красиво! Ще имаш най-вълшебното венче в целия свят! ­ надвикваше бързата вода младият мъж.
Дали двамата усещаха неповторимостта на мига?
Дали разбираха, че щастието не се повтаря? Те създаваха щастливия миг сега, в този момент. Без да съзнават, събираха букет от техни ­ единствени и неповторими мигове, различно обагрени. Пъстри.
Миговете са единични. Като отделни цветя, от които може да се оплете венче. Венче ­ от мигове.
И на двамата мисълта течеше вертикално. Чуждо им беше хоризонталното мислене и начин на живот. Търсеха различното, неповторимото, уникалното ­ и в най-обикновените неща. Така бяха устроени. Излъчваха различност и силен магнетизъм.
Лъкатушно, венчето плуваше по течението. Внезапно попадна във водовъртеж при стар, изкорубен дънер. Завъртя се хаотично около изтърбушената останка ­ жалък спомен от някогашно здраво дърво.
Дънерът спря устрема на венчето. Цветовете се блъскаха от водната стихия.
Част от маковете ­ обрулени и оголени ­ изчезнаха, стопени от водовъртежа.
Маргаритките устояха. Люшкаха се във всички посоки, сякаш се колебаеха дали да продължат по течението или да останат тук, при мига.
Венчето бе вплело щастието в цветовете си. Дългите пръсти, които с любов го оплетоха, му бяха придали здравина, жилавост, устойчивост и много нежност.
Силен воден тласък го изхвърли нависоко. Завъртя се под надвесените клони, съхрани мига на извисяването, после падна в успокоената река, изписа красиви орнаменти и заплува по течението ­ все по-надолу и по-далече, като укротено слънце в мига преди залез.
Речната вихрушка продължаваше своя лебедов танц.
Хванати за ръце, двамата плуваха към водопада.
Бавно излязох от моето дървесно укритие.
Последен поглед към надвесените скали, прохладната река и чуждото щастие.
Шипковият храст прошумоля и издраска тишината. По раменете ми останаха дълбоки драскотини.
Върнах се към полето, по своите стъпки.
Сред тревата, като факелни искрици светеха откъсната маргаритка и стръкче мак. Бяха паднали от букета.
Само те напомняха за младия атлет, който преди час гордо тичаше през полето ­ с олимпийски огън.

7 юли 2007 г.
Милано
Виолета Станиславова
НЕ КАЗВАЙ СБОГОМ НА ЖИВОТА
Разказ
 

Облечена в анцунг и тениска, Христина тичаше по плажа. Покрай брега се виждаха огромни хангари за лодки. Малко по-навътре започваха редиците на дървените бунгала. Видя няколко стъпалца и слезе на плажа. Маратонките Ј се напълниха с пясък. Спря да ги почисти. Изведнъж чу силен кучешки лай. Уплашено се извърна точно в момента, когато четири огромни, черни добермана, с оголени зъби и настръхнала козина, се хвърлиха върху Ј. От силния удар политна и падна по гръб върху пясъка. Скована от ужас се опита да извика, но нямаше глас. Усети пареща болка в бедрото и лявата китка. Видя надвесените над нея подивели очи, омазаните с кръв муцуни. Направи отчаяни усилия да стане. Не успя. Кучетата я задърпаха и я повлякоха по пясъка.

Ъъъъъъъ... Гъгнещ звук изпълни дремещата стая. Христина се стресна и седна в леглото. По челото Ј бе избила студена пот. Полуспящият Ј мозък все още не можеше да отдели съня от реалността. „Спокойно, спокойно, сън е, не е истина...“ ­ тих вътрешен глас нежно се опитваше да я успокои. Барабанните удари в гърдите Ј постепенно утихнаха, но вкусът от кошмара все още владееше душата Ј. Бавно отпусна глава върху възглавницата и с празен поглед се втренчи в тавана. Кучета. Защо кучета? 
Светещите стрелки на часовника показваха 6,30. Хвърли поглед  към двете момиченца, които блажено спяха в леглата. Кучето лежеше на фотьойла, сложило глава върху възглавничката, прилежно завито с шала Ј. „Няма да ги будя, нека спят. И днес не са на училище“. 
Христина бе около четиридесетгодишна, с дълга руса и гъста коса, зеленикави очи, високо чело и добре очертани чувствени устни. Хубава жена. Умна, интелигентна, артистична. Учителка по география. 
Отметна завивката и отиде в кухнята. Кучето я усети и тръгна сънено след нея. За този ден бе помолила съседка да гледа децата докато се върне от стачката. Снощи се бяха скарали със съпруга си много лошо и той отиде да спи при братовчед си. Като си спомни грозната сцена пред децата, сърцето Ј се сви. Чудеше се вече по какъв начин да му говори да не пие. Беше музикант. Свиреше на бас и пееше по клубове, сватби и кръщанета, по барове и ресторанти. Работното му време започваше от осем вечерта. Признаваше, че си посръбва „за блясък в очите“. Вечер, на масата на оркестъра сядаха приятели, познати, непознати доволни от изпълненията им. Сутрин, когато тя и децата ставаха, той се прибираше мъртвопиян и лягаше. Ставаше към шест вечерта, измиваше се и излизаше. Още по-лошо стана, когато собственикът на ресторанта реши да даде помещенията под наем. Уволни оркестъра и той се разпадна. Оттогава бе безработен. Вече пет години Христина сама издържаше семейството с учителската си заплата. В началото, бившите му колеги го търсеха за участия, но той отказваше ­ далече било, малко били парите, с този не можел да свири, бил бездарник, онзи му лазел по нервите, не можел да го понася, собственикът на ресторанта бил мошеник... Постепенно престанаха да го търсят. Започна да пие в близката долнопробна кръчма с кварталните алкохолици. Сутрин, щом се събудеше, под предлог, че извежда кучето, по два часа се губеше. Връщаше се смърдящ на цигари, замаян от алкохол и лягаше. Спеше докъм един, ставаше и пак извеждаше кучето до кръчмата. Вечерта ­ пак същото. Не изтрезняваше дни наред. Много приказки изприказва Христина, много нерви пропиля, много сълзи проля, но с нищо не можа да го трогне. Алкохолът бе разрушил душата му. От време на време имаше бледи проблясъци, в които ставаше такъв, какъвто бе, когато се обичаха, но тези състояния се случваха все по-рядко. Постепенно я отчужди от себе си. Напоследък забелязваше, че паметта му изневерява. Започваше една мисъл, не я довършваше, казваше нещо друго, после забравяше какво въобще е искал да каже. За нищо вече не можеше да разчита на него. 
Потърси с поглед касетофона, за да чуе новините. Не го видя. Върна се в спалнята, огледа добре. Нямаше го. Преряза я мисълта, че вече е продаден. Сигурна бе. Като нямаше пари за пиене, продаваше и малкото вещи, които имаха, и които тя бе купила с мизерната си заплата.
Отвори учителската си чанта. Сложи шише с минерална вода, два постни сандвича, знаменцето и свирката, дадени Ј от стачния комитет, списание „National Geographic“, което бе обещала на една колежка, цигари... В осем трябваше да е в училището. Задължително ги караха да се разписват. Не им разрешаваха да напускат сградата докато стачкуват. Но днес щяха да ходят на митинг пред Парламента. 
Още от входната врата училището приличаше на кошер. По коридорите бързаха напред-назад не само учители, но и непознати. Може би синдикалисти от централата. Влезе в задушната учителска стая. Около дълга маса, покрита с плюшена зелена покривка, бяха насядали всичките Ј колеги и колежки. Очакваха някого. Тя остави чантата до стола, извади списанието и го подаде на Мария, колежката по математика.
­ Благодаря, колко ти дължа? ­ каза Мария и я погледна в очите.
­ Нищо, подарявам ти го ­ усмихна Ј се Христина, но улови в погледа Ј някакво напрежениие. Гледаше я особено, сякаш искаше нещо да Ј каже.
­ Искаш ли да ми кажеш нещо? ­ попита я тя. 
Мария, фина и деликатна, около 35-годишна жена, я погледна съчувствено.
­ Хриси, много ми е неудобно, но трябва да ти кажа нещо. Преди време случайно се срещнахме с мъжа ти на улицата. Поприказвахме. Разбрах, че е безработен и сте в затруднено финансово положение. Поиска ми сто лева като обеща да ги върне до месец. Дадох му. Помоли ме да не ти казвам. Вече минаха три месеца, а не ми е върнал заема. Парите ми трябват. Нали ме разбираш?
Христина не се учуди. Не за първи път му изплащаше дълговете. За този обаче не знаеше. Преглътна унижението и каза:
­ Да, разбира се, до два-три дни ще ги имаш.
­ И ти ми се виждаш напрегната. Да нямаш неприятности?
­ Не, не, просто сънувах кошмарен сън и още не съм на себе си. Четири огромни добермана ме нападнаха. Според теб какво може да означава това?
­ Нямам представа. Не ме бива много по такива тълкувания, но ако искаш мога да ти дам телефона на една врачка. 
­ Стига, Мария, не ходя по врачки. Не им вярвам. Всички са шарлатанки. Никой не може да разгадае бъдещето. Благодаря.
Директорът на училището влезе в стаята.
­ Колеги, готови ли сте? Трябва да тръгваме. Маршрута го знаете. Хайде! ­ и припряно излезе.
Откомврийските сутрини и вечери бяха хладни, но през деня температурата се покачваше и караше хората да събличат връхните дрехи. Вече три часа шествието се точеше из централните улици, ту спираше, ту тръгваше. На площад „Света Неделя“, пред Булбанк, трамваи и коли се бяха заклещили в мъртва хватка. Клаксони, ругатни, звънци, регулировчици, кордони от полицаи... Когато наближиха Парламента, като по знак, стотици учители, с обърнати към парадния вход лица, надуха свирките и развяха знаменцата. Някои носеха по два капака от тенджери, други ­ детски играчки ­ чинели. Шумът бе толкова невъобразим, ситуацията толкова абсурдна, че Ј се прииска да избяга и да се прибере по-бързо у дома. Какво ли правят децата? Дали се е прибрал Жоро? 
Уморена, гладна и с набити ходила едва се довлече до вкъщи. Слава Богу, децата си играеха в стаята, кучето дремеше до тях, но от съпруга Ј нямаше следа. 
Бавно и полека тъмнината погълна градския пейзаж. Христина погледна през прозореца и видя луната ­ огромна, леко розова с блестящи бели кръгове около нея. Трябваше Ј още ден, за да се напълни.

Морето беше развълнувано. Вятърът се беше усилил. Върху висок, ръждясал пилон, плющеше разкъсано знаме. Някакви ламарини някъде скърцаха протяжно. Наоколо бе пусто. Христина тичаше по алеята между бунгалата и дърветата. За съжаление видя, че е пресечена от телена ограда, която разделяше единия лагер от другия. Налагаше се да слезе на пясъка. Бреговата ивица на това място ставаше по-висока. Тук-там бяха изградени стълби към плажа. Щеше да заобиколи оградата долу, да се изкачи по стъпалата от другата страна и да продължи да тича по алеята. Тъкмо стъпи на пясъка, изведнъж пред нея, като черни призраци, изкочиха четири огромни, освирепели добермана. Изпотена, с треперещи колене и бумтящо сърце, тя се опита да завие покрай мрежата. Не успя. Те се засилиха и се хвърлиха върху Ј. От удара Христина политна и падна по гръб на пясъка. Опита се да извика за помощ ­ нямаше глас. Искаше да стане ­ нямаше сили. Почувства остра болка в бедрото и лявата китка. Кучетата я захапаха за маратонките и я повлякоха по плажа.

Ъъъъъъъъ... изхриптя тя и рязко седна в леглото. Лицето Ј бе пребледняло. Студено като лед. Тялото Ј се тресеше от уплаха. Трябваше да мине доста време докато кошмарът отшуми и се съвземе. Обърна глава към празната възглавница. Зарови лице в нея и дълго плака в нощната тишина.
В кухнята беше хладно. Термометърът показваше 16о. Наметна жилетката докато направи кафе. Потърси в чантата кутията с цигари, но погледът Ј спря върху портмонето. Отвори малкото копче на една от преградките и преброи остатъка от заплатата. Носеше я в себе си. Жоро имаше животински нюх за откриване на скрити вкъщи пари. Винаги ги намираше. Сети се за стоте лева. Откъде да ги намери? Заплатата почти свършваше. 
С натежала от притеснение душа влезе в спалнята. Децата спяха. Днес нямаше кой да ги гледа. Ще останат сами. Дано се върне Георги. Облече се и изведе кучето. Стачката вече Ј дотягаше.

След безкрайно дългия и изпълнен с безсмислени и унизителни разговори, нагнетен с негативни емоции и напрежение ден, най-после  се прибра се вкъщи. Главата Ј бучеше от имена на хора, градове и села. Бяха я сложили в щаба да отмята кои и колко училища в страната стачкуват. Цифрите постоянно се меняха и в суматохата беше направила сериозна грешка при сводката за синдикатите. Директорът я наруга пред всички, тя едва се въздържа да не му отговори, но се разплака. Напоследък се улавяше, че все по-често плаче. 
Георги още го нямаше. Какво става с този човек? Много дълго се сърди. Погледна часовника. Наближаваше девет. Първият път никой не вдигна слушалката. Към девет и трийсет отново набра номера.
­ Ааааллллоооооо ­ позна гласа на съпруга си тя. ­ Кой сееее обаааажжждааааа? 
Не каза нищо. Затвори. Беше готова да говори с когото и да е, но не и с него в това му състояние.

Тялото на Христина се загърчи в конвулсии. Беше Ј много студено. През тънката нощница усещаше ледената прегръдка на паважа и гнилия дъх на кучета върху себе си. Опита да вдигне глава, но нямаше сили. Да изкрещи. Нямаше глас. Не помнеше как е попаднала тук, откога лежи върху плочите, но помнеше парещата болка в лявата китка и в бедрото, да я изгаря. После и болката утихна. Остана стичащата се топлина, която бавно изпълваше гърлото Ј, излизаше през устата, плъзгаше се покрай ушите и мокреше косата Ј. Имаше вкус на кръв. Далечен кучешки вой разсече ума Ј като с нож и я накара внезапно да отвори очи. Видя клоните на познатите дървета пред блока. Заспалите прозорци на съседите. Като огромен лампион, пълната луна светеше високо в небето и превръщаше сънищата в реалност.
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 

проф. Филип Панайотов
ДА ПОМНИМ ИЛИ ДА ЗАБРАВИМ СЕПТЕМВРИ ,23?
Размишления по повод постмодерния дискурс 
за Септемврийското въстание
 

Преди време, в престижната поредица „Нова българска критика“ на издателство „Просвета“, излезе изследване, което, по думите на автора, проследява как Септември 44 е моделирал паметта на Септември ,23. (Бойко Пенчев. Септември ,23: идеология на паметта. С., 2006). В книгата има точни наблюдения и верни преценки, както и естествен стремеж за нов, съвременен поглед върху отминалите събития. Изследванията по тая тема отпреди 1989, включително и моите, в по-малка или в по-голяма степен носят отпечатъка на господстващите тогава идеологеми и критичното отношение към тях е напълно правомерно. Бедата е, че като отхвърля предишните идеологеми, Б. Пенчев се опитва да наложи други върху паметта за 1923 година. Той пише:
„Днес Септемврийското въстание отсъствува от културната памет. То липсва в учебниците и в кандидат-студентския изпит по история. Изтласкано е по същия начин от официалната културна политика, както през 30-те години на миналия век. Днес обаче това се случва не поради заплаха за държавността, а защото на равнище научни и образователни стратегии лявата гузност и дясната гнусливост спрямо комунистическото минало щастливо са си стиснали ръцете“. (с. 174)
Можем ли и трябва ли да забравим Септември ,23?
Или паметта за тези събития е от значение за днешния и утрешния ни ден?
Да, тя е от значение, ако престанем да робуваме на старите („деветосептемврийски“) идеологеми, с които наистина е обременена, но и на новите („постмодерни“) идеологеми, които сега Ј се натрапват.
Освен с „кървавата бразда“, Септември ,23 е свързан и с други събития, за които Б. Пенчев не споменава нищо.

1.
„Интелигенция в България наричат хората, които поради излишък на знания са загубили способността си да бъдат честни и почтени.“
Тези жестоки думи принадлежат на Хемингуей. Те са от едно негово есе, написано след посещението му в София през 1922 г.
Драматичните събития през 1923 г. обаче показаха, че в България има и друга интелигенция, която притежава и гражданска доблест, и самостоятелно критическо мислене, и готовност докрай да отстоява най-важните общочовешки ценности, дори в условията на ожесточена гражданска война.
На 12 ноември 1923 г. вестник „Лъч“ отпечата един Апел на Антон Страшимиров, който гласеше:
„До Българския учителски съюз,
До Дружеството на писателите в София и до Дома на изкуствата във Варна
Не бива да останем безучастни пред странното бедствие от току-що потушената гражданска война в страната. Стоят безпомощни ­ хулени и гонени често от най-близките си ­ хиляди семейства на избити и арестувани. Нито тези, които погавриха надеждите на народните маси и забегнаха, нито тези, които клаха народа си, както и турчин не го е клал ­ нито едните, нито другите ще помислят за тълпите жени и деца, оставени на произвола пред зима.
Да се конструират комитети с двояка задача:
1. Да се установи числото на озлочестените по селища (истината се забулва и досега, очевидно, тя е ужасна, та има уплаха от чудовищността на деянията и страх от потресената обществена съвест) и
2. Да се пристъпи към събиране на средства чрез утра и вечери, кинемо-спектакли, концерти, художествени изложби, литературни сборници и книжовни лотарии. За една книжовна лотария оставям на разположение библиотеката си и своите издания ­ книги за 75 000 лева.
      С почит: А. Страшимиров

В този Апел бе изразена една нова гледна точка върху Септемврийското въстание, която не съвпадаше нито с гледната точка на Георги Бакалов (т.е. на Комунистическата партия), нито с гледната точка на Йордан Бадев (т.е. на официалната сговористка власт). Страшимиров с еднаква сила осъждаше както водителите на въстанието ­ Васил Коларов и Георги Димитров, така и неговите потушители ­ деветоюнските управници, начело с проф. Ал.Цанков.
Какво го бе накарало да заеме такава крайна позиция спрямо едните и другите?
Нямаше да има никакво въстание през септември, ако не бе извършен превратът през юни. Той пък нямаше да успее, ако Комунистическата партия се бе присъединила към юнското народно въстание, когато над 100 000 души се вдигнаха да защитят от превратаджиите законното земеделско правителство, ако тя бе хвърлила всичките си сили за смазване на заговорниците. Вместо това БКП обяви неутралитет и остана да наблюдава събитията „с пушка при нозе“. Два месеца бяха нужни на Коминтерна да я принуди да промени политическия си курс и да се заеме с подготовката на въоръжено въстание, което трябваше да поправи фаталната, вече непоправима деветоюнска грешка. Следвайки указанията на Москва, Васил Коларов и Георги Димитров го обявиха, макар че то предварително бе обречено на неуспех. Нещо повече: и след жестокото му потушаване, те, установили се във Виена, наложиха на БКП да се заеме с подготовката на ново въоръжено въстание. Това всъщност до голяма степен доведе до безумието на 16 април 1925 г. и до Вартоломеевите нощи, когато бяха умъртвени и редица именити български интелектуалци.
Всичко това обяснява защо Страшимиров подбира най-силната, най-тежката дума, за да осъди поведението на Коларов и Димитров. Те не просто са „излъгали“ или „измамили“ народните маси ­ те са „подгаврили“ техните надежди.
Двамата комунистически функционери не успяха да скрият своето раздразнение от тези негови оценки. Те нямаше как да не публикуват в „Работнически вестник“ Апела му, но го придружиха с такъв коментар:
„Трябва да се констатира със съжаление, че българският писател Антон Страшимиров, който е имал куража да подеме една тъй навременна инициатива, си е позволил, очевидно поради недостатъчна информация върху фактическото положение, да постави на една дъска водачите на народните маси през Септемврийското въстание с „ония, които клаха народа си както и турчин не го е клал“.
По-късно, след 9 септември, Димитров и Коларов си позволиха нещо друго ­ да потулят знаменития Апел на писателя. За него се споменаваше само мимоходом, но затова пък винаги се цитираше ­ и от тях самите ­ само половинката на едно негово изречение: „клаха народа си както и турчин не го е клал“.
В много редките случаи, когато все пак Апелът се цитираше изцяло, той задължително се придружаваше от ей такъв коментар:
„Идейните възгледи на писателя са съвсем аморфни, липсват му обективни, прецизни политически преценки и мерки за събитията. Страшимиров е пределно искрен в заблудата си ­ той е все още много далеч от идеите на комунистическата партия, а това ще проличи по-късно и в романа „Хоро“. (Симеон Правчанов). Неумозримият обвинител, С., 1986, с. 108-109).
Страшимировата „заблуда“ се оказа жестока истина.
Не по-малко сурова е присъдата на писателя над потушителите. За да си обясним защо, би трябвало да вземем предвид една друга негова публикация ­ „Българската трагедия“ (1931).
„През Септември 1923 г. не може да се говори за спонтанно избухване на недоволството у народните маси, ако беше настъпил такъв момент, избухвания можеше да има преди всичко в многолюдните центрове. А те пасуваха.“
Въстанието според Страшимиров е чисто политическо. То би могло да успее само при достатъчно добра военна подготовка. А такава подготовка отсъства. „Във Видински окръг, участваха (по общопризнати данни) 20 000 бойци. Но тези маси са разполагали само с 1 600 пушки. Всички други са вървели с вдигнати нагоре (изтръгнати с корените) слънчогледи, за да плашат войниците, които са били изпратени срещу тях“.
„И тъй даже в сектора Враца-Видин не може да се говори за революция в България. Софийското правителство не могло да не вижда ­ и да не преценява ­ същинското положение. Но очевидно подражателят е винаги лош майстор. Въодушевени от италианските успехи на фашизма, софийските заговорници се нахвърлиха върху беззащитните селски маси. Последвалото е известно на културния свят“. 
Страшимиров изрично подчертава чий пример са следвали деветоюнските управници и това не бива да се забравя от ония автори, които днес отричат каквито и да било фашистки импулси в действията на потушителите.
Цялото съчувствие, всички симпатии на Страшимиров са на страната на народните маси. Водени от надежда за свобода, справедливост и достоен живот, те се вдигат на борба, за да спрат бруталното настъпление на реакцията, започнало на 9 юни. Срещу тях той не изрича нито един упрек.
От в. „Лъч“ (15 ноември 1923) научаваме:
„Позивът на писателя Антон Страшимиров, публикуван в по-миналия брой на „Лъч“, намери отзвук в част от нашия печат. Пръв се обади официозът „Сговор“, който нарече този позив на човеколюбие „безсрамен“.
„Народ“ го възпроизведе цял, изказа пълно съчувствие към благородната инициатива на Страшимиров и обещава подкрепата на социалдемократическата партия. Той е уверен, че Българският учителски съюз ще вземе тая инициатива в свои ръце. „Народ“ направи упрек на „Лъч“, че е забавил две седмици обнародването на позива. Ние приготвихме този позив за печат още на другия ден след получаването му, ала по независещи от нас причини („Народ“ ги знае много добре) трябваше да отложим публикуването му. Позивът на А. Страшимиров се подкрепя също тъй от „Епоха“. От органите на Демократическия сговор се отзова съчувствено, ала и с упрек само „Радикал“. Упрекът се прави на г. Страшимиров, загдето казвал в позива си, че народът е клан, „както и турчин не го е клал“. „Мир“, „Демократически сговор“, „Пряпорец“, „Слово“, „Независимост“, „Утро“, „Дневник“, „Зора“ пазят гробно мълчание по този позив. Завинаги ли ще го премълчат?“
Само два дни след като Апелът бе публикуван, Йосиф Хербст го препечата в първата книжка на своето списание „Вик за свободни хора“ под заглавие „Documente humain“ и го придружи с не по-малко вълнуващи думи.
„Заемам позива на Антон Страшимиров от в.“Лъч“: От мен е заглавието. И мотото аз избрах (параграф 37 от конституцията: Господствуващата в българското царство вяра е православнохристиянската от източно изповедание“) Ако зависеше от мен бих променил адресите. „Човеци“ ­ така бих адресирал позива и вместо „с почит“ бих подписал: „с трепет“.
Всеки позив към благотворителност е същевременно и протест против някаква наредба, против някой обществен недъг, против нещо гнило. Всеки позив към благотворителност е обвинителен акт. Които се отзовават на такъв позив, все откупват било свои, било чужди грехове. Откупват ги. Не ги извиняват.
Антон Страшимировият дискос е пуснат в обиколка и той не може, не бива празен да се връща. Поети-публицисти не отправят позивите си, за да угодят някому. И Зола не бе написал „Аз обвинявам“, и Толстой ­ „Не мога да мълча“, за да угодят някому“.
Това сравнение, направено от Хербст, е многозначително. То разкрива не само значимостта на Страшимировия позив, но и европейските измерения на неговото послание.
Незабавен и задъхан е и откликът на Гео Милев във в. „Възход“:
„В България станаха работи, които потресоха целия свят. Писателят Антон Страшимиров отправи един позив на милосърдие посред тия времена на жестокост и безсърдечие. Писателският съюз мълчи. Дълбоко под народа тътнат може би близки трусове, над народа пищят заплахите на утрешния ден. Писателският съюз мълчи. Докога ще мълчи?“
Но не всички мълчат.
Във време, когато правителството открито се заканва, че ще изтреби с огън и меч останалите неизтребени още „антидържавни елементи“, а Комунистическата партия люто се кълне, че ще отмъсти жестоко за хилядите жертви и няма да отпусне ръце, докато не победи, група български интелектуалци, обединени в Общия помощен комитет, се обръщат към настръхналото от страх, ужас и омраза общество със следния позив:
„Граждани и гражданки,
Да се издигнем над страстите, които хвърлиха в траур страната ни.
Зовем ви към човечния дълг да изравните в сърцата си челядите на метежници и неметежници.
И да помогнете на най-безпомощните.
Бащи и майки,
Не ви зовем към благотворителност.
Пред понеслата се за момент из цялата страна кървава коса, не богати се призовават да помогнат на бедни, а човечността налага възмогнатите духом да поделят залъка си с жертвите на заслепени от страсти врагове, каквито в гражданските войни нерядко са син срещу баща и брат срещу роден брат.
Братя и сестри,
Дайте и залъка си на озлочестените. Само така ще спомогнем може би да умекчим клетвите и сълзите на стенещите сред нас хиляди майки и бащи, жени и сираци.
Обръщаме се към всички по градове, паланки и селения да ни подпомогнат в трудното дело на човешко помирение, като образуват клонове от Общия помощен комитет и влязат във връзка с него.“
Под тези думи стоят подписите на представители на Българския Червен кръст, на Женския съюз, на Общия съюз на дружествата на инвалидите, сираците и родителите на убитите във войните, на Общия синдикален съюз, на Софийския митрополит Стефан, на групата „Ново общество“, на Българското младежко дружество, на Организацията на ратниците на свободата, на Студентския помощен комитет, на Студентите от Музикалната академия.
Позивът е подписан още от Екатерина Каравелова, Ст. Страшимирова, Антон Страшимиров, Петър Габе, Р. Х. Маркъм (американски журналист, редактор на „Зорница“), Йосиф Хербст, Емануил Попдимитров, Христо Ясенов, Стефан Гендов, Владимир Димитров-Майстора, Стефан Киров, Иван Ганчев, Тодор Боров, Наум Златаров.
Посочваше се и адресът на Комитета: Екатерина Каравелова, ул. Ангел Кънчев № 10., София.
Този позив бе подкрепен и от Анна Карима, Сергей Румянцев (той посвети специално стихотворение на Антон Страшимиров), в. „Възход“, в. „Родина“, в. „Обнова“ („Страшимиров е спасител на честта на народа ни, на интелигенцията ни, на България“), в. „Народно единство“ (той препечата не само Апела от „Лъч“, но и коментара на Хербст от „Вик за свободни хора“), в. „Развигор“, начело с Александър Балабанов и Елин Пелин, в. „Звезда“, в. „Банков и търговски служещ“ (той веднага внесе 3000 лева), в. „Учителско единство“, в. „Работническо единство“, „Младежки вестник и други.
Правителственият печат не закъсня да се нахвърли по най-груб начин върху Общия помощен комитет и да отправи обичайното си обвинение, че той бил „прикритие на Комунистическата партия“. В Университета набързо бе свикано студентско събрание, което порица Страшимиров и отхвърли неговия Апел. „Варненска поща“ оплю писателя, тъй като той бил нанесъл тежка обида на всички ония, които „през комунистическите метежи изпълниха дълга си и съдействаха за тяхното потушаване“.
Властта побърза да създаде официален „помощен комитет“ само и само да намали ефекта от инициативата на Антон Страшимиров. Но нищо не бе вече в състояние да заглуши гласа на разума, призива за човешко помирение, апела да се помогне час по-скоро на пострадалите.
Тази вълнуваща проява на толкова много български интелектуалци няма аналог в нашата история, а е и сред малкото в европейската. Това беше и първият призив за национално помирение. Не бе чут нито от едната, нито от другата страна, но това съвсем не намалява неговото значение.
През зловещата 1925 г. бяха умъртвени и едни от най-известните български интелектуалци ­ участници в помощното движение ­ Гео Милев и Йосиф Хербст, Христо Ясенов и Сергей Румянцев, както и Иван Ганчев, редакторът на в. „Лъч“, дръзнал да публикува Апела на Антон Страшимиров.
И писателят отново се изправи срещу обезумялото ни общество. Той поименно посочи най-видните жертви на белия и на червения терор и с еднаква сила осъди политическото насилие какъвто и цвят да има. „Стига жертви! Шепа народ сме!“ ­ ще напише той в своя вестник „Ведрина“. И пак никой няма да го чуе. „Кървавата бразда“ ще продължи да се задълбочава и от двете страни ­ и в навечерието, и по време и след края на Втората световна война.
Българската интелигенция може да се гордее, че е имала такъв предходник като Антон Страшимиров, когото Владимир Василев нарече „везна на българската съвест“. Тя би трябвало да помни и да припомня гражданското поведение на всички ония, които се присъединиха към неговия Апел, особено в дни като нашите, когато е напълно обезличена, унизена и всекидневно употребявана за какви ли не съмнителни цели, когато придобиват все по-голяма актуалност думите на Хемингуей, казани през 1922 година.

2.
Преди да се роди поемата „Септември“, в която въстанието е обрисувано и като трагично, и като величаво събитие, Гео Милев пише за него в своята нажежена до бяло публицистика. Тъкмо в нея, както при Ботев, се натрупва оня мощен експлозив, който по-късно с такава неистова сила ще избухне в поемата му.
Един от първите отзиви за нея се появява във в. „Наши дни“. Той е на Ангел Каралийчев, който тогава използва псевдонима „Жандарм № 2“. Едно дрипаво хлапе донася купчина жълто-черен „Пламък“. Будкаджията го поема и го стоварва върху пресните вечерни правителствени вестници. „Мир“, „Народ“,“Свободна реч“ и „Демократически сговор“ почват да негодуват. „Пламък“ се изправя и ги стрелва с кървавите си цифри 7 и 8 (в тази книжка е поемата „Септември“). „Нощта ражда из мъртва утроба, вековната злоба на роба“ ­ им съобщава той. „Народ“ се потулва зад широкия гръб на „Мир“, „Свободна реч“ почва да се кръсти. Когато „Пламък“ извиква: „Долу бог!“ главата на „Демократически сговор“ пламва в ужас и пламъците лизват голото теме на „Мир“, „Народ“ напълва гащите, а будкаджията надава истеричен вик. „Пристигна тозчас литературно-критическата полиция, констатира престъплението, арестува „Пламък“ и го откара в участъка“.
След списанието в ареста е прибран и редактора му. Хербст пише по този повод в новия си вестник „Ек вечерен“: „Гео Милев е окошарен. Арестуван е за поемата си „Септември“, която преди месец беше арестувана заедно с всичките Ј съседи от литературното общежитие „Пламък“. Ако представи гаранция, Гео Милев ще бъде освободен заедно с мислите си. Ако остане в затвора, мислите му няма да бъдат арестувани. Защо е целият масраф?“
Големият публицист все още не допуска, че за да премахнат опасните мисли, управляващите просто ще започнат да премахват носителите им, както ще сторят по-късно с Гео Милев и с него самия.
Когато се появиха първите творби, посветени на въстанието, Йордан Бадев написа, че и неговите потушители имат нещо като своя „правда и светлина“, затова и те заслужават да бъдат възпети в стихове. И наистина ­ едновременно със „Септември“ се появи и „Песен за безумието на комуната“, чиито автор се бе скрил зад псевдонима „Динамов“. Тя е публикувана изцяло в книгата на Б. Пенчев. Ето няколко куплета:
„Сега ще платиш жестоко
за туй глупо въстание,
че сгази лука дълбоко
и човешкото си призванье!
Ти днес намери батя си
със гърди едри, космати!
Той по-зъл е в инатя си
кога му се кефа разклати.
...
Тъй гине всеки предател
и всеки злодей коварен!
Тъй мре и всеки зложелател
ои враг отечествен, олтарен!“

Любопитен е коментарът на Б. Пенчев:
„Тук също имаме транспониране на публицистичния образ на въстанието в плоскостта на фикционалното, както е в поемата „Септември“, но този превод се е оказал невалиден, несполучлив“ (с. 102).
А можеше ли да бъде друг?
Защо при толкова много даровити поети по онова време, не се намери ни един, който да възпее подвига на потушителите в по-сносни стихове? Факт, останал все още неотговорен в постмодерния дискус.
Не „Песен на безумието на Комуната“, а поемата „Септември“ влезе и ще остане завинаги в българската и в световната поезия, защото тя е нещо повече от „транспониране на публицистичния образ на въстанието в плоскостта на фикционалното“.
Точно това създава много грижи на Б. Пенчев. И той се залавя да Ј търси кусур след кусур. И да Ј предявява едно от друго по-страшни обвинения.
„Онова, което смущаващо липсва в “Септември“, е съзнанието. Поемата, напълно в духа на левия авангард от този период, взривява модела на припомнянето, върху който се е крепяла символистката лирика. Авангардистите са по-верни на Маркс от Ленин и болшевишкия опортюнизъм“ (с. 58).
Не липсва и несръчно прикрит „донос“ до съответните инстанции:
„В ситуация, когато Септемврийското въстание е извадено от учебниците по история, а „Септември“ продължава да стои в училищния план, четенето на поемата става доста проблематично“ (с. 59-60).
Че колко му е да бъде „извадена“ и поемата „Септември“? Не беше ли зачеркната по едно време дори Ботевата публицистика?
Ако ми е позволено да използвам днешната вестникарска лексика, бих сравнил книгата на Б. Пенчев със самоделно взривно устройство, натъпкано с по-дребни и по-едри постмодерни „конструкти“, грижливо укрити в академична опаковка и предназначено да порази де що има произведения, зачислени в т.н. „септемврийска литература“. Попаденията са безразборни и „жертви“ стават и „виновни“, и „невинни“, и талантливи, и посредствени творби. Най-убийствените постмодерни идеологии обаче са приготвени за поемата“Септември“ и за Гео Милев. Всеизвестно е, че постмодернистите изобщо не могат да търпят модернистите, а Гео Милев бе най-изявеният сред тях.
„Нужна е обаче ­ пише Б. Пенчев ­ такава проблематизация на очевидностите, която да разкрие техните граници. Една такава фалшива самоочевидност е понятието „народ“ (с. 176).
Зашеметяващо откритие, което най-сетне разкри фаталната заблуда на толкова много поети, писатели и общественици, които не само вярваха, че народът съществува, но и му посвещаваха живота си, а някои дори загинаха за него.
Слава богу, че днешните възпитаници на родната Алма Матер ще бъдат предпазени от тази заблуда, тъй като има кой да им отвори очите за това постмодерно откровение.
(Но защо ли самият Б. Пенчев в своите вестникарски публикации и телевизионни изяви продължава да си служи с понятието „народ“ и след като го обяви за „фалшива самоочевидност“?)
Щом няма народ, какво всъщност остава от публицистиката на Гео Милев и от поемата му „Септември“?
„Но над Властта и Държавата, пише той, над всичко стои Народът, свещеният народ. Съмнението за войната епоха може да низвергне всички ценности, всичко, освен едно: Народа. Ето защо интелигенцията не може да остане безпристрастна към това, което народът преживя през септември не само от проста човечност, но преди всичко от ревност към народното дело. Пролятата от сърцето на народа кръв пада като огнена роса в нашите сърца“.
Колко се е лъгал Гео Милев! Могъл ли е да предположи, че ще настъпи такава „завойна епоха“, която ще „низвергне“ всички ценности, дори „свещения народ“!
„Фалшива самоочевидност“ ще се окаже страховитият стих „... хиляди, маса-народ!“, както и цялата поема!
Б. Пенчев, за да бъде напълно сигурен, че наистина е поразил целта си, изстрелва и втори (контролен) „конструкт“ право в главния герой на поемата ­ поп Андрей. Той, видите ли, съвсем не бил такъв, какъвто го описвал Гео Милев. „Между „последния снаряд“ и „телеграфния стълб“, които в поемата са слети, в разказа на Йордан Попов се разгръща един пикаресков сюжет, в който героят бяга, крие се, намират го, иска хляб, и в крайна сметка бива хванат“ (с. 81).
Ако на Б. Пенчев са нужни още компромати срещу поп Андрей, има и други публикации. В една от тях, например, се говори как някаква бабичка втъкнала в ръката на обесения свещеник стрък зелен лук, понеже го подозирала, че преди време Ј бил обрал зеленчуковата градина. (Нали бил вече мъртъв, нямало как да повтори думите на Ян Хус: „О, свещена простота.“)
Що се отнася до последните дни и часове на поп Андрей, много неща за тях може да се научат от публикацията „Червеният поп от Метковец“ (в. „Неделно утро“, 29 октомври 1923). И в нея има достатъчно „компромати“. И едно ново сведение: „Заловен от собствените му хора, те го докарали на гара Метковец“ (Тук сюжетът придобива библейски характер).
­ Какво треперите, бе! ­ обърнал се той към палачите си. ­ Вас не бесят!
И повдигнал с едната си ръка брадата, надянал примката на врата си и ритнал подпората под краката си, за да увисне по-бързо на въжето.
Но съдбата се разпоредила на екзекуцията да присъства и един художник.
Тихомир Коджаманов, учител по рисуване във Видинската гимназия, бил мобилизиран и се оказал в Метковец точно когато поп Андрей трябвало публично да бъде обесен.
Подполковник Захов, началник на Видинския гарнизон, разрешил на художника да направи „портрет от натура“ на поп Андрей, който, завързан за телеграфния стълб, очаквал всеки момент да бъде екзекутиран. Както разказва сам художникът, свещеникът с презрение го заплюл, защото помислил,че това е поредната гавра над него от страна на победителите. Изглежда, че дори полковник Захов е бил поразен от мъжеството на Червения поп, защото е отбелязал в служебните „Релации“: „Свещеник Андрей Игнатов умря със стоицизъм“.
Скицата, направена от Коджаманов, също е публикувана във въпросния брой на „Неделно утро“, а по-късно е препечатана в редица български и европейски издания. С много голяма степен на увереност може да се предположи, че разказът и рисунката в „Неделно утро“ не само са били добре известни на Гео Милев, но и са му послужили като фактологическа основа, за да обрисува поп Андрей в последния му миг. (Несериозно звучи упрекът на Б. Пенчев, че авторът на една експресионистична поема не бил казал „всичко“ за своя герой, както бил направил това Захарий Стоянов за поп Грую в „Записките“).
Не е отмината и крилатата фраза „Септември ще бъде май“.
Та каква вина има Гео Милев, че някакви си партийни функционери след време са обявили, че техният СЕПТЕМВРИ не бил нищо друго, освен осъществен неговия бленуван МАЙ? Разбира се, че поетът е писал и печатал за съвсем друг МАЙ, и то за целия свят.
Дали човечеството ще го доживее обаче, става все по-проблематично. Все още я има „мъртвата утроба“ и „вековната злоба на роба“. Само че сега е еднакво възможно хората да свалят на земята „небесния рай“, но и да пренесат на небето „земния ад“. (За това говори в последното си интервю починалият неотдавна Станислав Лем). Ето защо днес творби като „Септември“ помагат на Човека да съхрани поне малко от последната си Надежда.

Септември, 2007 г.
 
 
 

Гатя Симеонова
КНИГАТА В КОНТЕКСТА НА МИТА
 

Представата за книга, както и наличието на лексема, означаваща вещта-преносител на съдържание във време-пространството на дадена общност, се открива както у народи, окачествявани днес като безписмени, така и сред народи, създатели на световни цивилизации или религии. Без да си поставяме за цел да изчерпим проблема откъм пълнота на примерите, ще посочим някои от най-значимите книги в историята на човешката цивилизация, емблематични за разцвета и реализацията на определени религии, етнически или държавно-политически общности: Книга на мъртвите у древните египтяни; Сибилини книги (гадателни текстове на пророчицата Сибила) и жреческите книги, известни в римската митология като Индиштаменти; Книга на творението (Сефер йецира) и Зогар (Свещената книга на кабалистите), емблематични за иудейската митология; Книга на промените (Ицзин) у китайците, обвързана с философията на Дао; Ведите (книги-откровения на ведийската митология); Гадателната книга в митологията на тюркоезичните народи; Ритуалната книга на манджурската митология (Устав на манджурските жертвоприношения на небето и духовете); Книга за съдене душите на умрелите в митологията на народите от Малайския архипелаг; Книга на съдбите у самодийската митология, съхранявана според представите на самодийците от старица (богинята-майка), която ражда и пази всичко живо; Коран (Свещената книга на мюсюлманите), чиято поява се свързва с вярата, че сам Бог влага текста Ј в устата на Мохамед (според друга версия текстът му е предаден от Джибрил ­ един от четирите главни ангели); Библията (Свещеното писание на християните)1 . Към тази поредица от забележителни книги на човешката цивилизация напълно основателно би трябвало да се впише и Тайната книга на българите, която е част от оцелялото наше духовно наследство2 .
Поради нашата изначална културна причастност към Източното Средиземноморие, люлка на древни цивилизации с отношение към зараждането и утвърждаването на християнството, с което идейно и институционално сме обвързани от две хилядолетия, ще отделим повече внимание на онези представи за книга въобще и за конкретни, моделиращи човешкото мислене и поведение книги, които се споменават в Библията. Немаловажен аргумент в полза на този избор е българският принос във формирането на новозаветното мислене, намерило отражение в нашата Тайна книга. 
За начало на българското приобщаване към Библията съвременната наша славистика приема направения през ІХ в. от гръцки език превод от равноапостолите Кирил и Методий и техните ученици. Не се споменава нищо за Библия Бесика, свидетелстваща за ранна християнизация на траките. Не се осмисля фактът, че преводът на Улфила е правен на територията на днешна България, поради което той може да се разглежда и в контекста на ранната местна християнска традиция. Не се търси връзка и с християнизацията на прабългарите, както и със споменаваното в тази връзка „хунско“ евангелие3 . По тази причина срещата на нашите предци със Светото писание е отнесена към едно късно, спрямо първите им контакти с християнството, време. А то от самото начало е време на книжовността и на високия авторитет на Словото.
Споменатите дотук книги (свещени, гадателни, тълкувателни), които имат изключителна заслуга за духовното израстване на човечеството, не са предел на истината и не са изначалният неин изразител в космически план. Те, както ще покаже по-внимателното вглеждане в техния текст, като че ли са създадени, за да ни напомнят за една единствена книга, която пази тайните на живота във всичките му форми. Египетската книга на мъртвите многократно споменава Книгата съдбовна, а Библията (Светото писание на християните) ­ Книгата на живота. Това са различни изкази за върховна ценност с отвъдна (извънземна, небесна) локализация.

Какво представляват от гледна точка на материала-носител тези значими за дадена митологична традиция „вещи“, определени от митолозите като книги? Върху какво са написани те? Кое е доказателството за наличието им, при положение, че в много случаи предаденото чрез пророка знание е „запечатано“? Най-значимата форма за общуване между Бога и човека е заветът? Не е ли първоначалният негов видим знак само един печат? И дали, в осмисляне на същността на книгата като вещ (вещество върху което се пише), да не тръгнем именно от издирването на подробностите, отнасящи се до печата?
Според Светото писание заветите между Бога и човека и Божиите откровения (в образ, звук и действие) към него са думите, които се „запаметяват“ трайно в опредметена форма. За книга (книгата, книгата на завета, скрижалите на откровението) като пазител на Божествените слова се споменава едва на етапа Изход по повод на Синайското законодателство. Преди завета, който Господ сключва с Мойсей, в библейския разказ са споменати заветът с Ной и този с Авраам. Как и къде са били „записани“ и с какво са били подпечатани клетвените слова? Първият следпотопен завет е скючен от Бога със земята и по-конкретно с всяка плът (с Ной и неговото потомство, както и с всички земни животни, излезли от ковчега). Той съдържа обещанието на Бога, че няма вече да има изтребление чрез потоп. А знакът на завета е „изписан“ на небето: „Аз поставям Моята дъга в облака, за да бъде знак на (вечния) завет между Мене и между земята. (...) И рече Бог на Ноя: това е знакът на завета, що сключих между мене и между всяка плът, която е на земята“ (Бит. 9: 13,17, вж. 9-12). Заветът с Авраам вече свидетелства за двустранна обвързаност. Бог ще създаде от бездетния Аврам многолюдно потомство, което ще издигне в избран народ и след поредица от изпитания ще го отведе в обещаната земя. Знакът на този завет е „изписан“ върху телата на Авраамовите потомци: „Този е Моят завет, който трябва да пазите между Мене и вас и между твоите потомци след тебе (в родовете им): целият мъжки пол у вас да бъде образян; обрязвайте крайната си плът: това ще бъде знак на завета между Мене и вас“ (Бит. 17: 10-11). 
След небето човешкото тяло е предпочитаният материал, върху който се вписват „сключените договори“. Тази идея за човека, носещ печата на силата, на която е подвластен, се открива още в допотопната история чрез образа на Каин: „Тогава Господ (Бог) тури на Каина знак, за да не го убие никой, който го срещне“ (Битие, 4:15). Знакът обаче само клеймо на позора за братоубийство ли е или може да има и други тълкувания? Защо евентуалните убийци на Каин са заплашени, че ще бъдат седмократно отмъстени от самия Бог? В руслото на изказаната вече мисъл, че чрез белязването, чрез нанасянето на знаци върху тялото на човека, то като че ли се подготвя от самия Бог да бъде живата книга, с нови внушения привлича самото лично име Каин4 . Като че ли има известни основания (фотенични, функционални, етимологични с оглед на посочените 
по-горе шумеро-акадски, китайски и други думи за печат, свитък, писано слово) изходната форма на лексемата книга да се търси в библейското име. Преди да го превърне в страна на завет и да постави печата си върху него, Господ сякаш изпробва възможностите на човека (като телесност и воля) да поема и трайно да пренася през времето неговите послания, които по своята същност са закони, правила и напътствия за праведен живот. Жизнеността на образа (дамгосан човек, човек с печат, белязан човек) е проследима от Битие до Откровение на свети Иоан. Там се споменава, че поклонниците на звяра носят неговия белег на дясната ръка или на челото си (Откр.13:16), а след победата над него рабите на Бога ще носят върху челата си Божието име ­ т.е. ще бъдат белязани по същия начин и на същото място, но с друго име-печат (Откр. 22:3-4).
С коя точно своя част, с кой орган човешкото тяло, превърнато във „вещество за писане“, поема текста-послание и къде го съхранява? В Божиите напътствия към пророците се споменават сърцето, стомахът и утробата. Впрочем това са вместилищата на отвъдното знание не само при конкретния човек. Същият модел е прилаган и спрямо народите, избрани да го придобият. „Ще вложа Моя закон във вътрешността им и ще го напиша в сърцата им, и Аз ще им бъда Бог, а те ще бъдат Мой народ“ (Иер. 31:33). „Грехът на Иуда е написан с желязно длето, с диамантно острие е начертан върху скрижалите на сърцето им и върху роговете на техните жертвеници“ (Иер. 17:1).
Образът „скрижали на сърцето“ от Библията, който, преведен на езика на съвременната образност, означава, че сърцето се идентифицира с каменна плоча, върху която знаците се нанасят с длето и острие, е аналогичен с образа на душата в египетската Книга на мъртвите. В търсене на пътища да не умира повторно, душата на покойника се оприличава на плоча, готова да побере текста на божественото послание: „Твоята вярна плочка съм аз, Тот, готова на перото ти следата да приеме! Ето аз нося твоето мастило...“5 . 
Мотивът за човека-книга, (с варианти относно анатомичния носител на знанието или посланието) е проследим в митологиите на множество народи. Той се открива и в българските традиционни народни вярвания за орисниците и орисването на новороденото. От етнографски извори се знае, че те записват съдбата на новороденото върху челото или дланта му, когато идват да го посетят на третия ден след раждането. В обсега на този мотив преосмисляне заслужава татуировката. Тази практика за нанасяне на знаци върху кожата (на определени места върху лицето и тялото, по определен, специфичен за дадена култура начин) не е ли едно човешко подражание на Божията „писмена“ дейност, при която като „вещество за писане“ се използва човешкото тяло? При това дейност, усвоена според текстовете на адаманската и на митологията на айну с посредничеството на същества с божествено потекло6 . 
Без да сме сигурни, че такъв е последователният ред за включване на различните „вещества“ в писмената практика на божествата, усвоена и от човека, ще обърнем внимание, че след небето и човека като „материал“, върху който се пише, се споменават някои земни форми на творението (скалите, дърветата), както и произведените от тях предмети ­ каменни плочи, пръчки и дъсчици. 
Епизоди от странстванията на индианците от Северна Америка са „записани“ върху скали (пуебло са оставили такива следи в каньоните на юго-запада), а „книгите“ им имат вид на каменни плочи, върху които са нанесени пътищата на задължителното четирикратно мигриране на даден род из континента преди избора му на територия за живеене. Мимоходом ще отбележим, че практиката да се „пише“ върху скали чрез врязване на знаци или чрез нанасяне на рисунки е много древна и че тя е позната на много народи от различни райони на света. В тази връзка ще припомним пещерите с праисторически рисунки у нас, както и изображенията върху скали, откриващи се в Евразия, сред чиито създатели се споменават и прабългарите7 .
Съгласно текста на Светото писание самият Бог използва за писане камъка под формата на плочи, назовавани още скрижали: „Тогава Мойсей се обърна и слезе от планината; в ръцете му бяха двете (каменн) плочи на откровението, написани от двете страни; и на едната и на другата страна бе писано; плочите бяха дело Божие, и писмото, издълбано на плочите, беше Божие писмо“ (Изх. 32: 15-16). 
Освен като средство за писане (скала, плоча) на един по-късен етап, изместен от друго „вещество“, поемащо текста, камъкът продължава да се споменава по повод на съдбоносна писмена дейност, но вече като свидетел на казаното. Подробностите са извлечени от завета в Сихем: „И записа Иисус тия думи в книгата на закона Божий, и взе голям камък и го тури там под дъба, който е до светилището Господне. И каза Иисус на целия народ: ето, тоя камък ще ни бъде свидетел, понеже той чу всички думи на Господа...“ (Иис. Нав.,24:26-27). 
Показателен пример не само за „веществото“, но и за формата, върху която се записват чутите по време на видение Божествени слова, се открива у пророк Иезекиил: „И биде към мене слово Господне: а ти, сине човешки, вземи един жезъл и напиши на него...“ (Иез.37:15)8 .
Жезълът става символ на властта, именно защото върху него с подходящи знаци са изразени божествени послания, предадени в ръката на избрания човек. В този смисъл жезълът (дървен или метален) е една от ранните форми за „овеществяване“ на знания с отвъден произход. От гледна точка на глъбинната семантика се очертават смислови връзки на книгата-жезъл с дървото на познанието. Намек за тях се съдържа в Аароновия жезъл, който единствен сред родовите жезли, оставени в Скинията на откровението, „бе покарал, напъпил, цъфнал и родил миндали“ (Чис. 17: 8). Аналогична по всяка вероятност е и връзката на жезъла със златото, предметен синоним на светлината. Десемантизирането на тези връзки води до по-късната представа за жезъла като за метален или дървен предмет без внушение за сематнична натовареност на самото изходно вещество (дърво и метал). 
Нека все пак обърнем внимание върху факта, че първоначално посочените веществени носители на Божествения печат на заветите (небе, човек), както и онези носители на Божествени слова, които имат формата на предмети, получени след обработка на природни суровини (камък, глина, дърво), каквито са глинените фигурки и съдове, скрижалите и жезлите, не са определени в текста на Светото писание като книги. Дотолкова, доколкото поемат вътре в себе си или на своята повърхност Божиите слова чрез знаци, „изписани“ чрез изсичане, изчукване, врязване, прогаряне, нанасяне на удар, нанасяне на следа с багрило, те отговарят на представата за книга именно в качеството Ј на преносимо съдържание. Онова обаче, което библейският текст вписва като книга, не е еднозначно идентифицирано по форма, а още по-малко като вещество-носител на съдържанието. Споменаването на свитък някак логично води до допускането, че той е една от формите на книгата. Свитъкът като форма, сътворена от самия Бог (както беше и при скрижалите), се обвързва с времето на пророците. Пророк Захария в своето видение описват Божието проклятие като хвърчащ свитък: „И пак повдигнах очи и видях: ето, хвърчи свитък. И ми рече той: какво виждаш? Отговорих: виждам свитък да хвърчи; дължината му е двайсет лакти, а ширината му е десет лакти. Той ми рече: това е проклятието, което излиза по лицето на цялата земя, защото всеки, който краде, ще бъде изтребен, ­ както е написано на едната страна, и всеки, който се кълне лъжливо, ще бъде изтребен, както е написано на другата страна. Аз го направих, каза Господ...“(Зах.5:1-4).
Що се отнася до формата книга-кодекс, допускането за наличие на такава се основава не на текста на Светото писание, където липсват подробности, както вече беше споменато, а на църковната живопис. Като се има предвид, че тя също е резултат на боговдъхновеност9 , ще си позволим да я осмислим не като привнасяне на земни форми в картината на отвъдното, а като видение, което пренася образите на отвъдното в отсамното.
С книги (свитъци и кодекси) в ръце църковната живопис (миниатюри, икони, фрески) изобразява Светата тройца, било в обща композиция, било поотделно ­ чрез образите на Бог Отец, Бог Син и Светия дух. Според канона на православното християнско изкуство с книга в лявата ръка и издигната за благослов дясна се изобразява Бог-Вседържител. Бог-Син, изобразен с книга, е всъщност Христос ­ Премъдрост Божия. Има и изображения на Христос, чието композиционно решение включва наличието на свитък и на книга тип кодекс. Книгата присъства и в сцената на Благовещението. Лъчът на Светия Дух пада върху книга, разтворена в скута на Дева Мария или върху поставка, редом с Богородица. Свитъкът е атрибут и на представителите на небесното войнство. Някои композиционни решения на сцената „Благовещение“ представят архангел Гавраил със свитък в ръка. Архангел Михаил също е изобразяван със свитък в ръка, което показва, че послание с подобна форма е обвързано както с идеите на сътворението и живота, така и с тези на смъртта и унищожението. От старозаветните персонажи със свитък (разгърнат или навит на руло) е изобразяван пророк Давид. 
По-често срещана е книгата при изобразяването на персонажи от Новия завет. В композиция, включваща висящ от небето разгърнат свитък и книга, разтворена върху коленете, се изобразяват четиримата евангелисти. Апостолите (Петър, Павел), тримата светители (Григорий Богослов, Иоан Златоус и Василий Велики), светците от апостолски тип, каквито са Кирил и Методий и най-изявените им ученици Климент и Наум, светците пустиножители като Иван Рилски се изобразяват също със светък и/или книга. С книги в ръка християнската живопис представя такива заслужили за църквата дейци, каквито са св. Анастасий, св. Николай Мирликийски, св. Кирил Александрийски, както и причастните към нашето покръстване през ІХ в. епископ Формоза Портуенски и патриарх Фотий10 . 
От текста на Светото писание личи, че книгата, предназначена за човека и сътворена по Божия заповед, но с участието на човека, пренася не само отвъдно съдържание, но заимства и вида на преносимата му форма. Бог създава и покрива със собствените си слова-предупреждения и скрижалите, и свитъците, и Книгата на живота с нейните седем печата. Божественият образец е усвоен от човека. След счупване на оригиналните скрижали Мойсей е този, който минава през изпитанието да ги възстанови. Със създаване на скрижали е натоварен по-късно и пророк Авакум: „Отговори ми Господ и рече: запиши видението и начертай ясно скрижали, та, който чете, да може лесно да прочете, защото видението се отнася към определено време; то говори за свършека и няма да излъже; па и да се забави, чакай го, защото без друго ще се сбъдне, няма да се отмени“ (Ав.2:2-3). Върху какъв носител и в каква форма са били книгите, в които по заповед на Бога Мойсей записва пътя през пустинята или паметните случки, не е известно. Същата неопределеност витае и около книгите на пророците: „Слово, което биде към Иеремия от Господа: тъй каза Господ, Бог Израилев: напиши си на книга всички думи, що ти говорих“ (Иер. 30:1-3). Земната книга обаче пренася не само съдържанието и формата, но и начините за ползване на знание. Последното е съотнесено с определено време, до настъпването на което земната книга също е запечатана: „А ти, Данииле, скрий тия думи и запечатай тая книга до последно време; мнозина ще я прочетат, и знанието ще се умножи“ (Дан. 12:4). Много показателен е фактът на механичния пренос на Божественото послание. Пророк Даниил го е изповядал недвусмислено: „Аз чух това, ала не разбрах, и затова попитах: „господарю мой, какво ще бъде подир това?“ И той отговори: „иди си Данииле: защото тия думи са скрити и запечатани до последното време“ (Дан. 12: 8-9).
Относно начина, по който се получава съдържанието-текст, световната митологична практика познава няколко основни механизма. Към най-разпространения спадат т.н. откровения. Във ведийската митология се споменават шрути/смрити (чути слова)11 . Видението е най-често споменаваният начин за общуване на Бога с човека. За да се докосне до Божието откровение обаче, избраният от Бога човек трябва да мине през изпитания, които го правят посветен. Много показателен е примерът с Мойсей. Подготовката му включва продължително време, с подчерната белязаност на третия, седмия и четирийсетия ден ­ етапи на посвещението, свързани с изолация спрямо изходната среда от една страна и приближаване до Бога ­ от друга. При повторното написване на скрижалите Мойсей е подложен и на друго изпитание. Оставен е без храна и вода. Доказателство за успешно преминалото изпитание е не само фактът, че той донася плочите на откровението, но и видимото му озарение. В земни условия последното се оказва вредоносно за непосветените. С това би могло да се обясни въвеждането на обредното облекло, включващо и маска (покривало). 
В много от библейските примери виденията стават на сън. Появява се и посредник (Ангелът в Откровение, сияещият от светлина мъж при пророк Даниил), който придружава човека, напътства го как трябва да се държи, дава му указания как да осъществи волята Божия, а ако е упълномощен, му разкрива смисъла на чутите или видяни слова: „Но аз ще ти обадя, какво е начертано в истинското писание...“ (Дан. 10:21). „И рече ми: тия думи са верни и истински; Господ, Бог на светите пророци, изпрати Ангела Си, за да покаже на Своите раби, какво трябва да стане наскоро. Ето, ида скоро: блажен е, който пази пророчествените думи на тая книга. И аз, Йоан, гледах и чувах това. А когато чух и видях, паднах да се поклоня пред нозете на Ангела, който ми казваше това; а той ми казваше: стой, не прави това! Понеже аз съм съслужител твой и на братята ти пророци и на ония, които пазят думите на тая книга; Богу се поклони. И ми каза: не запечатвай пророчествените думи на тая книга, понеже времето е близко“ (Откр. 22:6-10).
Друг начин за получаване на божествено знание от човека е чрез уподобяването му на храна и неговото поглъщане. В Светото писание гастрономичният код е илюстриран чрез постъпката на пророк Иезекил: „И каза ми: „сине човешки! изяж, което е пред тебе, изяж тоя свитък, па иди и говори на дома Израилев“. Тогава отворих устата си и Той ми даде да изям тоя свитък; и каза ми: „сине човешки! нахрани стомаха си и напълни утробата си с тоя свитък, който Аз ти давам“, ­ и аз го изядох, и в устата ми стана сладко като мед. И Той ми каза: „сине човешки!“ стани, та иди у дома Израилев и говори им с Моите думи;“ (Иез. 3: 1-4; вж. също 2: 6-10). 
Световната митология познава храни и питиета, каквито са медът и амброзията, които имат много пряко участие в познавателния процес и в творчеството. В християнството хлябът и виното са средствата, които, погълнати след съответната подготовка (пост и молитва), правят човека причастен към Христовата съдба. В това им качество божествените средства на кулинарния код са модификация на някаква по-ранна идея, според която словото е храната, чрез поглъщането на която душата се приобщава към знанието на боговете.
По сходен начин, чрез чудодейно преминаване от пазвата в тялото на Св. Кирил, проникват изпратените от Бога, с посредничеството на гълъб, 32 пръчки. Това вместване на дара вътре в човека води до зарбава на езика и последвалото създаване на буквите12 
Идеята, че книгите на древните (част от които попадат в категорията безписмени народи) са резултат от конкретни изисквания на боговете към хората да съхранят посланията им с помощта на посредник, поел ролята на защитник, покровител или културен герой на дадена етническа общност, е много разпространена. По-редки са случаите, когато божество с просветителски функции се идетнифицира с някоя от формите на книгата13 . Не е ли същата идея за идентичност на Светата книга и Божеството застъпена и в християнското богослужение, в което Напрестолното Евангелие замества Иисус Христос? Всъщност съвременната богословска книжнина приема, че Напрестолното Евангелие символириза Христа. Задължителното му присъствие върху Светата трапеза (другото име на жертвеника или престола в олтара) е обяснено с идентифицирането на Христос като Агнец, който се жертва (като храна) за опрощаване на греховете и за вечен живот14 .
В световната мотология, ако така може да бъде представена съвкупността от митове на народите, събрани, издадени и анализирани от съответните специалисти, книгата е нещо много загадъчно. Нейната истинска родина и най-престижното място за пребиването Ј е небето. Обвързаността Ј с божественото и боговете е неоспорима, а подробностите могат да се мислят в няколко насоки ­ като вещна метафора на Бога на един по-ранен стадий на развитие или като негов атрибут при последвалата му окончателна антропоморфизация. Що се отнася до ролята на книгата в живота на човека, тази „вещ“ се появява в човешката история в резултат на избирателно общуване на боговете с определени хора. Последните са упълномощени да предадат казаното от боговете на човешки език, като при това го „запаметят“ в опредметен вид. Затова почти без изключение тези избраници освен знания получават или писменост в завършен вид, или способността сами да я създадат като необходимо средство за писане на книги в земни условия. Съвсем друг е въпросът как според митологията изглеждат писмената и какви форми приема книгата. От тази гледна точка митлогичните традиции могат да бъдат характеризирани като разнообразни, обща обаче е представата за отношението между небесната и земната книга15 , което на практика е отношение между оригинал и копие. То великолепно е илюстрирано от Дерида чрез цитат от съвременно четиво, наречено Книга на въпросите: „Съществува Божията Книга, чрез която Бог отправя въпроси към самия себе си, и книгата на човека, създадена по образ и подобие на Божията книга“16 .

Бележки

 1 Мифы народов мира. Т.1. М., 1980, с. 589,590; Т. 2, М.,1982, с. 92, 107, 183-184, 220, 380, 382, 399,536. В тази поредица би могла да попадне и книгата „Дзиан“ (книга, съдържаща знания на древните тибетци), която е предадена от хималайски отшелник на Елена Блаванска през 60-те години на ХІХ век и въз основа на която тя създава труда си „Тайната доктрина“ ­ капитален труд за последователите на основаното от нея Теософско общество. Коментар вж. у Голийски, П. Предхристиянска и предмюсюлманска релегия и митология, С., 2003, 16-41. За древни тибетски книги и за знания, съхранявани върху друг носител (златни плочи) става дума в някои книги на Мулдашев. Вж. Мулдашев, Е. Златните плочи на Харати, С., 2004, 75-92. Същият. В Обятията на Шамбала, С., 2004, 37-110. Там наред с вярвания, представи и образи (на четящия човек) са приведени и знания за мястото на книгата в културата на Тибет. Вж. пак там, с. 99 снимка на древни книги и на техния пазител, съхранявани в скален манастир в околностите на Кайлас. За вида и местата за съхраняване на богатството от древни книги вж. илюстрациите у Илиев, Ал. Българите и полуостров Хиндустан, С., 2006, където са включени снимки на кралската библиотека в Лех, Ладак; на библиотеката на Далай лама в двореца Потала, Лхаса; библиотеката на най-стария будистки манастир в Тибет ­ Джонгханк гомпа и др.
 2 Повече подробности за тази книга и опит за ново осмисляне на нейната същност вж у Николова, В. Поради тракийския орфизъм. С., 1999. Същата, Богомилството. Предобрази и идеи. Българското новозаветно мислене. С., 2005.
 3 Малко по-различна спрямо все още официалната гледна точка вж у Симеонова, Г. Покръстването. С., 1994 и посочените там извори.
 4 Според обясненията на митолозите името на библейския персонаж Каин се извежда от арамейския (и арабски) корен qjn , който означава „кова“. Еврейската форма на името е qajin, а гръцката запазва звученето -kaiu. Според текста на Светото писание той е земеделец. Има обаче и версии на този сюжет, в които Каин е представен като ковач. Известни различия има и по отношение на оръжието, с което Каин е убил брат си Авел ­ с камък, с тръстика, с тояга, с магарешка челюст. Особено любопитна за връзката между Каин и знанието е онази версия на легендата за оръжието, според която то е клон на дървото на познанието. Вж. Мифы народов мира, Т. 1, М., 1980, 607-609. 
 5 Книга на мъртвите...с. 238.
 6 За татуиране на лицата и телата на жените вж. МНМ. Т.1,...с. 54, 80.
 7 МНМ. Т. 1,...с. 514. Плочите са били дадени на старейшините от Масау‘у ­ защитник и покровител на индианците. Овчаров, Д. Български средновековни рисунки-графити. С., 1982. Стойчев, Т. Археоастрономия. Праисторически свидетелства за измерване на времето в България. С., 1998. На 4 март 2007 г. в телевизионната поредица „Българите“ бяха показани кадри от република Алтай (в състава на Руската федерация) и по-точно от планински масиви на градицата с Монголия, където върху скалите бяха изписани „руни“ и имаше видими следи от рисунки на животни (елен, кон). Това място се смята от местните за свещено и е охранявано.
 8 „...на Иуда и на синовите Израилеви, негови съюзници“, и пак вземи един жезъл и напиши на него: „на Йосифа“; това е жезълът на Ефрема, и на целия Израилев дом, негов съюзник. И съедини ги у себе си един с друг в един жезъл, та в ръката ти да бъдат едно. (...) Когато пък двата жезъла, на които ти ще напишеш, бъдат в твоята ръка пред очите им, то кажи им: тъй казва Господ Бог: ето, Аз ще взема Израилвите синове измежду народите, между които се намират, ще ги събера отвред и ще ги доведа в тяхната земя“ (Иез.37:15-17, 20-21).
 9 Тодоров, Г. България, Православието, културата. С., 2005, 209-284. Вж идеите в раздел V ­ Икона и светоглед.
 10 Вж илюстрациите към книгата на Аксиния Джурова 1000 години българска ръкописна книга. С., 1981, както и онези, използвани в четирите тома на Кирило-Методиевска енциклопедия. Вж. също илюстрациите и текста в книгата на Г. Тодоров България, Православието, културата. С., 2005.
 11 МНМ. Т. 1, с. 220.
 12 Солунска легенда или Слово от Кирил Философ как покръсти българите. ­ В: Кръстанов, Тр. Легенда булгарика, Изборник, С., 2003,с. 46: „Тогава видях гълъб, който говореше и носеше в устата си вързоп (смокинови?) пръчки, двойно превързани. И той ги хвърли в скута ми и аз ги прочетох и намерих, че са 32 (или 35). Турих ги в пазвата си и ги занесох в митрополията. Тогава те се скриха в тялото ми и аз забравих гръцкия език. (...) Чуха българите за мене. (...) И говореха: „Дайте ни човека, който Бог ни е изпратил“. И те ме дадоха. И българите ме взеха с голяма радост и ме заведоха в град Равен на река Брегалница. Аз им създадох 32 (или 35) букви. Аз ги учих малко, а те сами много постигнаха. Те, каза Господ, ще предадат на Бога православната вяра и християнството“.
 13 МНМ. Т.1, ...с. 65-66. Пример за подобна идентификация откриваме в японската митология. Според японската митологична традиция, моделираща и религиозната практика на този народ, Аматерасу ­ великата свещена богиня, сияеща на небето, се „изобразява“ във вид на офуда (лист хартия, сгънат във формата на ромб и съединен чрез пръчица, върху който е изписано с йероглифи името Ј).
 14 Чифлянов, Б. Литургика. С., 1997, 62-63.
 15 Официално изразеното убеждение на българите от ІХ-Х век за божествения произход, същността и значимостта на създадените за тях книги продължава да живее и в по-късни текстове, сред които са както Разумника, така и дамаскинарската литература. В своите размисли Йосиф Хилендарец, който приканва българите към книголюбие и пряко общуване с книжовното ни достояние, търси причината за духовната полза в самия произход на книгата и в Божествената мисия на онези хора, които я преписват и разпространяват: „Ами стани, та земи книгата, та я барем погледай, какво я написа тоз чиляк, дето ти я дади. Какво си зло видял от нея, та не рачиш ни в рука да я земеш? И тя дума башка и плачи, и кажи: „Мене ма самси господ пруводи да ти обадим какво е добро приготвил за тия, дето ма приемнат сас радо сърце и дето ма держат в ръцете си и често ма питат за тогоз, дето ма пруводил. И той, дето ма пруводил, и той сас мене върви и гледа какво мислят и тия, дето ма придержат на ръката си“. Цитатът е от Йосиф Хилендарец, „За книгите“ ­ В: Старобългарски страници, С., 1966, с. 436. Вж. още схващането за произхода на българските книги у Черноризец Храбър и Презвитер Козма. Пак там, с. 391-393,424-425.
 16 Дерида, Ж.Едмон Жабес и въпросът за книгата. ­ В: Писмеността и различието. С., 1998, с. 118.
 
 
 

Марин Сореску
ПОЛЕМИЧНА ПОЕЗИЯ
 

Марин Сореску (1936-1996) е сред най-интересните румънски поети. Лауреат на редица национални и международни награди (сред тях от Румънската академия, „Хердер“, Виена, „Струга“, Македония), превеждан почти в цял свят ­ от Чили до Япония, той бе и блестящ драматург, есеист и критик с голяма ерудиция и оригинална мисъл. Някои от критическите му книги ­ „Трактат за поезията“, „Безсъници“, „Леко, с пианото по стълбите“ - достигнаха забележителния успех на поетичните му сборници: „Единствен сред поетите“, „Смъртта на часовете“, „Облаци“, „Въглища“, „Кладенци в морето“, „Смъртта на Дон Кихот“, „В Лилиеч“.Освен това, Сореску бе и много силен драматург. Много от пиесите му: „Рибарят Йона“, „Клисарят“, „Нерви“, „Лоно или Жаждата на солената планина“, „Третият кол или Дракула“ бяха поставени на редица европейски сцени, стигнаха и до Бродуей.
Поезията на Марин Сореску е съвременна в пълния смисъл на думата ­ асоциативна, с много оригинални, неочаквани метафори. Метафоричността на богатото румънско народно поетично творчество е повлияло силно на тази на пръв поглед делнична и семпла поезия. Често той търси неподозирани гледни точки, за да ни провокира, да постигне живост, конкретност на изображението. Повечето от тези стихове са скрити под маската на сатирата и иронията, но в тях откриваме и трагичната гримаса на поета, който наблюдава и коментира съвременния свят, човешките отношения, търси измеренията на живота и смъртта, на съдбата, на саможертвата в името на другия…
     Огнян СТАМБОЛИЕВ
 
 

ТЪРЖЕСТВЕНО

Всички мои ръкописи
отнесох на полето.
Изорах го дълбоко с плуга,
а после ги посях.

Зачаках какво ще поникне
от тези мои мисли,
радости, скърби, надежди.
Мина цяла година.

Сега бродя по черното поле,
неспокоен, очакващ ­
поне една буква
да покаже стръкче.

Вярвам:
някой ден полето
ще запламти, ще грейне!
Ще закрача и аз по него ­
с венец окичен ­ като Нерон!
 

АДАМ

Макар да живеел в рая,
Адам бил доста притеснен ­ 
разбирал, че нещо му липсва,
но не знаел точно какво. 
Тогава Бог взел едно от ребрата му
и сътворил Ева. 
Чудото се харесало толкова на Адам, 
че той веднага започнал да опипва
съседното ребро
и да си представя колко нежни са гърдите,
как прелестно са закръглени бедрата.
Така пред него се явила новата Ева.
В същия миг тя започнала да черви устните си,
сякаш се намирала пред огледало.
„Какво да се прави, животът е такъв!“ ­
въздъхнал Адам
и си сътворил още една Ева,
после втора, трета, четвърта...
Само за миг да се махнела
последната Ева
(да отидела на пазар или разходка),
и той изваждал от междуребрения си харем
нова Ева.
Накрая Господ забелязал
това разюздано и нагло творчество
и призовал Адам при себе си,
наругал го здравата
и го изгонил от Рая ­
за привързаност
към сюрреализма.
ДВУКРАТНО

Аз гледам на всичко в света ­
двукратно. 
Най- напред, за да се радвам,
после, за да тъгувам.

Виждам как короните
на дърветата
се смеят,
как корените им
горчиво плачат.
В изгрева си 
слънцето 
е жизнено и младо.
В залеза си ­ 
често то тъгува.

В тези две корици
тъй безупречно
подвързан е света.
Между тях е всичко,
което обичам 
и чета
двукратно.
 
 

ЕДИН ДЕН

Един ден
ще стана от масата,
за да избягам от думите
и от вас. 
Изобщо от всичко и всички
на този свят.

Очите ми ще стигнат чак до планината,
но аз ще продължа отвъд нея,
за да остане зад мене тя.
След облаците ще тръгна,
додето и те не останат зад мен.

И на слънцето ще обърна гръб,
на звездите, дори и на Вселената...
ХИМН

Корените на дърветата
в действителност са светци. 
Те са отишли под земята
и там се молят на колене.
Над земята е останал
само ореолът им. 
Това са листата, цветята...
 

Ще дойде и нашият ред
да станем светци.
И да се молим на колене.
Земята да бъде вечно кръгла
и благословена!
 
 

ЕТО НЕЩА,
разрязани точно наполовина:
от едната страна ­ самата вещ, 
от другата ­ нейното име.
Между тях остава голям пространство ­
можеш да препускаш в него,
можеш и да живееш.
И ти се разполовяваш на две:
от едната страна ­ ти, 
от другата ­ твоето име.
Случвало ли ти се е да усетиш
поне веднъж, поне насън,
как върху твоите мисли
лягат други мисли, 
как върху твоите ръце,
лягат други ръце? 
Някой те е разбрал за миг
и е проврял твоето име
през тялото ти,
с тих звън,
с болка ­ 
като меден език на камбана
в пустота на камбана.

СУЕВЕРИЕ

Моята котка се мие с лявата лапа ­ 
значи пак ще има война.
Забелязах, че щом се мие така ­
международната обстановка се изостря.

Но петте континента
как ли ги вижда тя?
И каква е тази тайна сила,
скрита в нейните зеници,
за да предсказва хода на историята?

Иде ми да заплача
затуй, че и аз, и Небето ­ 
дето е пълно със сродни на мен души ­ 
е подвластно
на капризите на някаква котка!

Сст! Бягай оттук! Готи мишките!
Не предизвиквай нова световна война,
дявол те взел, глупава котка!
 

СТЪЛБА ДО НЕБЕТО *
Една паяжина
се спуска от тавана.
Точно над моето легло.

Всеки ден я виждам
как слиза все по- надолу.
Да, пращат ми 
стълба до Небето.

Пращат ми я от Горе.

Страшно много отслабнах ­
на призрак приличам!
Но мисля, че моето тяло
все пак ще е тежко
за тази нежна стълба.
­ Душо моя, я тръгни ти пред мене!
Хайде, потегляй!

* последното стихотворение на поета ­ бел. прев.
 
Подбор и превод от румънски: ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ

Лиляна Боане
ЗА БАГРЯНА, ДОРА ГАБЕ И ДРУГИ 1
 

... Людмила Прокопова се бе изселила в другия свят при своята Христина...., откога чакаше да я намери отново! Да я намери! В ония години познавах малко дефинитивни раздели и вземах отвисоко подобна вяра; днес ­ с възрастта, съм убедена, че оттатък съм чакана... от Морис.
Прибрах се след полунощ и веднага легнах, но не можах да заспя ­ обсебиха ме спомените: от първите вокали „ву-у-о-о-е-е-и-и!“ до екзалтираното ми запознанство на сцената. Първото ми сериозно участие бе в един Гала-концерт на Военния клуб с арията на Русалка ­ бях едва на шестнайсет години и публиката бе щедра в овации към младостта ми. Прокопова вземаше рядко за работа женски гласове, които не бяха здраво чукнати поне от осемнайсетгодишна възраст, тя имаше железни принципи. В голяма степен дължех влизането си при нея на Драган Прокопиев, който бе един от добрите приятели на Татаров, станал мой втори баща. Дълъг, като безсънна нощ, в униформата си, едновременно патетичен и суров самотник, Прокопиев нямаше личен живот, никой не го бе видял придружен от жена ­ той живееше само за музиката и за Хора на Българската армия. Аскетичното му лице трепна за първи път за мене при чуване на гласа ми като солист в хора на „Софийските славейчета“ ­ бях на девет години. Оттогава, и за години наред, той пое в ръцете си музикалната ми култура и работата по гласа ми. Вечер, след концерт, той ме отвеждаше в Овча купел, с трамвая или със служебна кола, като из целия път ми обясняваше чутите музикални пиеси, от страх, че нещо важно се е изплъзнало от незрялото ми още познание. Пак на него дължах ранното си излизане на голяма сцена с участието си в Гала-концерта на Военния клуб. Виното и овациите на първия успех бе силно, прибрах се зашеметена зад кулисите, когато се отзовах в ръцете на Прокопиев, който ме покри с луди целувки. Изтръгнах се уплашена от неочакваната прегръдка и за пръв път го изгледах с дълбоко недоверие. Той се сепна, изтрезня. В колата, през целия път до Овча купел, не си проговорихме. Слязох преди тя да бе направила маневрата за обратна посока. Навън ме чакаше блестяща луна, която обсипваше със среброто си улицата, къщите и градините, напомняйки ми сцената от „Русалка“ с арията за месеца. Тръгнах с танцуваща стъпка към вратника на дома ни, запяла арията. И изведнъж финалното ми „Ме-сеч-ко-о-о!“ и самата аз се сгромолясахме в някакъв трап, издълбан от пътните работници и оставен без предпазна ограда. Това явление бе нормално за България ­ царуваше правилото „Държавата ме лъже като ми плаща, аз пък я лъжа като работя!“ До мен достигна тревожният глас на Прокопиев: „Лили! Лили! Наранена ли си! Да нямаш нещо счупено!“ Мама, чула шума, бе излязла от къщата и тичаше към нас, със съпруга си по петите. От отсрещния дом се показаха синовете на Лазарина. Най-големият се спусна при мен, вдигна ме в силните си ръце и ме предаде в ръцете на Прокопиев. Погледът на мама беше закован в безпомощно висящия ми крак, глезенът се беше моментално надул и ме болеше. „Господи!“ ­ изстена мама ­ Чорапогащникът е скъсан!“ Не съдете строго реакцията Ј, в тия години живеехме още с купони за всичко, дори за хляб, и в цяла София не можеше да се намери нито един чорапогащник! При трезвата си логика тя знаеше, че кракът ми ще оздравее, но че чорапогащникът е вече свършен! На всичкото отгоре беше неин, донесен от близки от чужбина, който тя ми бе дала за вечерта във Военния клуб. Лично аз никога не съм очаквала, нито искала от мама да има сили да отиде по-далеч от границите на собствения си усет, в противен случай често рискувах истинска катастрофа. При подобен характеров тип трябва да знаем да прощаваме, а ако силите ни не достигат за това, за препоръчване е временно да се отдалечаваме. Колкото до Татаров, идващ веднага след нея, лицето му се бе свило в неприятна гримаса, а устата му отрони: „Госпожица Синя кръв пак намери начин да хайлазува и да не е в състояние да полива градината!“ Този сарказъм не беше никаква новост, вторият ми баща отдавна бе забравил името ми и редовно ми даряваше това на „Госпожица Синя кръв“, за да изрази презрението си към клана Вариклечков и легендата, която шествуваше от години, че съм извънбрачно отроче на Борис III ­ легенда, която бе напомнена и на аудиенциите в съда, за да ми отнеме възможността да се върна в радиото. Прокопиев ме положи с голяма деликатност върху канапето в хола, коленичи и като държеше една от ръцете ми, повтаряше в несвяс: „Моята малка Русалка я боли! Моята малка Русалка страда!“ Татаров го разстреля с поглед: „Драган, какво ти става! Опомни се! Ти нямаш никаква вина... не те товарим с отговорността... тя трябваше да си отваря очите... да гледа къде стъпва!“ Прокопиев се изправи внезапно, решен на някакъв специален жест: „Ти не можеш да ме разбереш... ти не разбираш нищо, Тодоре... Искам да ти кажа нещо важно..“ Двамата изчезнаха в съседната стая. Началното спокойствие бе бързо раздрано от гласове с повишен тон, след което избухна ураган от кавга между двамата мъже. Мама тревожно се придвижваше от канапето до вратата, без да смее да мине оттатък и от вратата до канапето. Накрая бравата се завъртя, крилото на вратата се отвори с трясък и пред очите ни се изправи Драган, блед и напрегнат. Той спря за миг пред мен, изгледа ме с дълъг, тъжен поглед и хукна към изхода и към колата. Татаров се върна на свой ред в хола вбесен: „Великият Драган Прокопиев е влюбен в госпожица Синя кръв!... В гласа на госпожица Синя кръв в една хлапачка, която няма дори шестнайсет години!“ „Пардон! ­ поправи го мама, както винаги не където и както трябва ­ тя ги навърши на първи май!“ ­ после замлъкна пред убийствения поглед на съпруга си. „Ако не познавах така добре Драган ­ продължаваше той ­ щях да го помисля за педофил! Господинът е влюбен в гласа на Лили! (За първи път го чувах да ме назове с името ми!) Иска да я изчака да завърши гимназия, да се оженят и да се грижел за кариерата Ј! Тази певческа идиотщина трябва вече да спре ­ това не може да бъде призвание за младо момиче от семейство!“ След този изблик баща ми се поуспокои и приближи до телефона: „Ще повикам лекар... няма смисъл да чакаме усложнения, глезенът е много надут“.
От тази нощ нататък се настани в дома ни една магистрална промяна. Татаров спря да мърмори след мен и спокойно поливаше сам градината си, след като се прибереше от адвокатското си бюро. Спря да ме нарича „госпожица Синя кръв“ и често хващах странния му поглед, който ме следеше до най-малкото движение, като да ме откриваше за пръв път. Естествено, на Прокопиев бяха забранени визитите у дома. Колкото до мама, тя не спираше да го благославя като инициатор на най-сетне установения мир, заместил сложните отношения в една семейна война. Преди дебюта ми във Военния клуб бях нежелан „придатък“ към женитбата им, сега получих статута на пълноправна дъщеря. Татаров започна да ме извежда на светски вечери, на театър или по концерти. Мама рядко идваше с нас, за да „не разводнява“ новоустановените отношения. Двамата с него успяхме да стигнем дори до споразумение за бъдещето ми висше образование ­ за да му направя удоволствие, обещах да се запиша след матура в Университета, ако той ми издейства разрешение от Министерството да следвам едновременно и консерватория. Започнах бързо да свиквам с положителните страни на новия ми статут, макар в началото те да ми се виждаха странни, необичайни. Случваше ми се все пак понякога да съжалявам за предишната си свобода. Преди след като привършех със задължителните задачи към дома, никой не ме търсеше и не ме питаше за нищо, сякаш не съществувах, и времето ми бе изпълнено с това, за което имах желание. При новото положение всеки факт, идващ отвън, бе филтриран от баща ми като някаква неминуема опасност, която ме дебне ­ бил той телефонен звън за мен, писмо или среща с някого. Накратко казано, животът ми стана скучен.
Когато бях на дванайсет-тринайсет години и бях нежелана, едва търпяна дори, новият ми баща, недавайки пет пари за страха на мама, ме товареше с мисии, които криеха известен риск. Самата аз често тръгвах със свито сърце, трепереща, само и само да не развалям семейния живот на мама с новия Ј съпруг. В това чиракуване под знаменателя на опасността научих, че с нея има само едно възможно поведение ­ да не Ј показваш, като пред зло куче, страха си. Официално немците бяха у нас като съюзници, но на Балкана те се страхуваха и от сянката си, детската възраст не можеше да им забрани жестокостта в случай на нужда. Трябваше да пренасям храна, паспорти или съобщения по време на блокадите през техни полицейски пунктове, където възрастен не можеше да мине. В тия моменти имах един верен приятел ­ розовия ми, крещяш в красотата си велосипед. Цяла София познаваше този велосипед, той бе изложен в продължение на седмици на витрината на Немския търговски дом на булевард „Мария Луиза“. Градът се бе извървял пред витрината да гледа с възхищение дамския велосипед, с великолепната му мрежа от деградирани към бяло розови цветове. Никой не го купуваше ­ някои не разполагаха с тези пари, други идеологически убедено не искаха да поддържат фашистката търговия. И ето, че един ден неизчерпаемата непоследователност на мама доведе велосипеда у нас ­ под някаква внезапна инерция, на каквато само тя бе способна, тя ми го беше купила. След като Татаров крещя повече от половин час възмущението си от постъпката Ј, бързо съобрази предимствата, които носеше велосипедът ­ бях хубавелка, добре облечена, сияеща с розовия велосипед, известен дори на котките и на кучетата в града и естествено, щях да премина баражите на блокадите!“ Разбираш ли, ­ пълнеше той главата ми ­ не се страхувай, върви смело... велосипедът ти е по ефикасен и от паспорт... в съзнанието на постовете той не може да бъде притежание на семейство с вражески настроения. И особено не показвай никакъв страх в деликатни моменти... изразен страх декапсулирва автоматически гранатата на фаталността!“ На времето не разбирах добре този речников състав, нито пък неговата мъдрост, но задържах тия думи наизуст, като магическа формула за цял живот! Когато чувах въпроса „Къде отиваш, малката?... Не ти ли казаха, че днес не се минава от тук?“, обръщах към полицаите или военните очарователната си спокойна и усмихната физиономийка, преди да им разкажа че „бедният ми баща се е озовал на вилата ни в Овча купел без нищо за ядене, изненадан от внезапността на блокадата“. „Момиченце, баща ти трябва да има много добър апетит, при тия огромни тенджери, завързани на багажника ти.“ ­ ми отговаряше някой с полушега или с леко съмнение. „Че татко има добър апетит, има! Верно е! ­ казвах примирително спокойно. ­ Но мама искаше да сложи колкото се може повече, защото не се знае докога ще трае тази блокада.“ Друг се намесваше: “Постовете на блокадата са нагъсто, малката, почти на триста метра един от друг. И да те пуснем, по-горе ще те спрат.“ Помолвах се: „Вие ме пуснете, пък кой знае... може и по-горе да са добри хора като Вас... Ако не, ще се върна.“ „Остави я да мине! ­ прибавяше своето мнение трети. ­ Не виждаш ли колелото Ј... Не го ли познаваш това колело?“ Минавах ­ усмихната, с големи сърдечни жестове за благодарност, от пост на пост, повтаряйки същата история. Питам се днес дали артистичната ми кариера не започна тогава, в тия моменти? Дали не затова прекарах години, щастлива на български, френски или чужди сцени като да се чувствам в собствената си стая! Пристигах в Овча купел, където се криеха най-често приятели евреи в очакване на паспорт или храна. Официално вилата беше обитавана от едно младо семейство: той ­ пишещ, тя ­ блага и дискретна, порядъчно накуцваща. Нямаха средства да си плащат подслон, Татаров ги бе приел в празната обикновено вила неслучайно ­ според него младият човек, начинаещ литературен талант, чиито разкази бе чел, щеше да остави името си в българската литература. Той не се лъже ­ този млад писател бе Павел Вежинов, който се намираше на етапа на своите „Дни и нощи“. Благодарен за предложения покрив и, явно оживен от същите идеологически принципи като тия на втория ми баща, Павел се представи пред съседите като назначен пазач на собствеността и с изключително въображение и тактика успяваше да потули идванията и отиванията на хора, които се криеха в подземния етаж на вилата. Той съжителствува с принц Лобанов-Ростовски, с членове от семействата на Канети, на Елиас, на доктор Израел. Въпреки радикалните промени на живота си по-късно, Павел остана свързан завинаги със спомените си от Овча купел ­ при честите ни срещи по време на мои връщания в България, ние неуморно ги прехвърляхме заедно ­ един по един като зърна от броеница.
Къщата в Овча купел остана символ в не едно съзнание на писател, художник, политически мъж... от онова време. Тя криеше в стените си и бурното приятелство на две големи български поетеси, които, ако се различаваха дълбоко по натюрел, си приличаха опасно във вкуса си за мъжете. Израснах до тях от ранна възраст. Това бяха Дора Габе и Елисавета Багряна. Багряна дори свърза дълбоко живота си с Овча купел чрез женитбата си с Александър Ликов, благословена пред голямата ни маса в хола, като олтар, от Патриарха Кирил, на когото посветих отделна глава в този разказ. Александър Ликов ­ още един мъж, който Багряна направо прелъсти под погледа на Дора Габе, която се готвеше за женитба с него. По това време мама не живееше още открито с Татаров, имахме малък апартамент, в близост с неговия, на улица „Кърниградска“ 14, срещу магазин за медицински материали, където Ликов работеше. Обикновено след работния ден и двамата с леля Дора се приземяваха у нас. Никога няма да забравя тия прекрасни вечери, особено зимно време до бумтящата до червено печка. Дора Габе бе от години в деликатни отношения с Багряна, отначало за Боян Пенев, след това за други мъже, мама и Татаров страдаха от този факт, защото бяха близки с Багряна, а не можехме никога да ги приемем заедно. Когато научиха от леля Дора, че датата на сватбата Ј с Ликов е вече определена, трябваше една подготовка от три-четири месеца и съгласието на дядо Кирил, моите родители започнаха сериозна дипломатическа офанзива да сдобрят двете поетеси. Самата Багряна беше вече, на няколко пъти, изявила желание да се придобри с Дора Габе. „Тодоре ­ казваше тя на втория ми баща. ­ Помогни ми да убедя Дора, че миналото е вече далеч зад гърба ни и че мечтая да ми прости. Ние сме две сестри по перо, и по сърце. Днес нещата, които ни обединяват, са много повече на брой от ония, които ни разделяха. Аз изплатих греховете си към нея със смъртта на Матвей. (Ставаше дума за Матвей Вълев, с когото Багряна бе прекарала един кратък период в къщата на Овча купел). Няма мъж на тази земя, който да може да ми го замести!“ С детската си чувствителност и наивност, леля Дора ­ която беше в транс от щастие при наближаващата женитба ­ се показа всеопрощаваща към леля Лиза. Дори надвисна над нея с грижовността на дълбокото приятелство, което ги бе свързвало в добрите стари дни, като да навакса загубеното време. Тя преливаше от щастие. В този период, извън стиховете за племенниците си от рода на „Все за нещо ще намери да се начумери“ тя бе написала няколко стихотворения и за мене „Мама все ми казва, че съм мързелива, че... и за нищо ме не бива!“ Нещата се промениха, животът ми протече в труд! Нова драма се готвеше за Дора Габе и като че ли никой от обкръжението Ј не си даде сметка за това, още по-малко пък тя самата. Острието на гилотината се спусна една вечер над новата Ј любов, когато ­ както обикновено ­ тя чакаше Ликов у дома, но той не дойде. Мама не знае с какви думи да започне да Ј обяснява, че сватбата Ј няма да се състои... Багряна отново Ј отнемаше любимия мъж! Макар и дете тогава, никога няма да забравя нито тоалета, който обгръщаше все още хубавите Ј женствени форми, нито отчаянието, което я грабва в обятията си След толкова години, като мисля за тия две големи дами на българската литература, продължавам да се възхищавам от тоничността на леля Дора, вървяща неуморно срещу ветрове и бури, успяваща бързо да се привдигне след най-тежките самтиментални удари, без гняв, без злопаметни мисли, с една нечовешка по сила щедрост... Може би затова тя остана вечната влюбена до смъртта си, никога без мъж и без любов до себе си ­ емоционалните Ј заряди бяха неизтощими! Изключителната Ј красота от младите години, елегантната Ј осанка, с царственото носене на главата, оставиха завинаги отпечатък в съзнанието ми и ми служеха вечно за модел. Багряна имаше огромен поетичен талант, какъвто Дора Габе нямаше, да бъдем справедливи в оценките, но Дора Габе остана не само като име в българската поезия, а и като неразрушим символ на женствеността, на чара, на любвеобилността и на щедростта. Леля Лиза, можеше ли тя да издържи като Дора Габе в мъчителни ситуации? Съмнявам се. Спомням си неспособността Ј дори само да се появи под чужди погледи, търсеща винаги помощ в кръглите, като на гимназистка якички, често напрегната, нащрек. У нея нямаше властното спокойствие като това на Дора Габе, което се предаваше и на околните чрез мощните с, плавни вълни на пълноводна река. Багряна бе дете на действието, Дора Габе бе дете на чувствата. Багряна беше скъперница на думите си дори към близки хора, като да не искаше да ги изхабява извън поезията си. Тя бе сложила миналото си под восъчен печат, за да попречи на когото и да било да проникне в него и да Ј го напомни. Никога не бе дошла у никого придружена от сина си, като че ли той не съществуваше. В най-ранното ми детинство ми разказваше как е писала в кухнята, тайно от мъжа си, стихове, които бързо е скривала под покривката при най-малкия шум на приближаващи стъпки. Нейното императивно „Лили“! от детинството ми, без най-малката отсянка на нежност, със сериозността на човек, който ей сега ще ми открие една от тайните на планетата, не събуждаше в мен ентусиазъм. Докато певческото и сърдечно „Ли-и-ли-и!“ на Дора Габе ме разтапяше, отваряше пред мен синевата на небеса, изтъкани от мечти и надежди. Много по-късно, бях вече във Франция, при среща с леля Лиза, дошла на сесии на Пен-клуба, за пръв път си поставих въпроса: „Ако тя бе изживяла поне един от сантименталните крахове на Дора Габе, щеше ли да е в състояние, като съперницата си, да се привдигне и да продължи красиво, със същия устрем във вярата си за право на щастие?“ Убедена съм, че НЕ! Дора Габе носеше неразбиваема слънчева натура, Багряна бе самата уязвимост, изтъкана от травми и комплекси, способна на егоцентрични жестове. У нея не би имало морална сила за издържане под сантиментална атака, въпреки поезията, която Ј помагаше да отвори спасителна клапа при високо налягане. Тя, съвсем сама, се осъди да живее без“портрети на прародители“ и без „генеалогично дърво“, тежестта на собственото Ј обременено съществувание Ј стигаше! В младите ми години Багряна ме бе насърчила да прочета „Триумфалната арка“ на Ерих Мария Ремарк. Защо? Може би за един пасаж, който прилепваше като кожа по цялото Ј същество: “ Забрава! Дума, пълна с ужас, но дума, пълна с утешение и с магия! Можеш ли да живееш, ако не се научиш да забравяш? Можеш ли да успееш да забравяш толкова, колкото е необходимо? Да се бориш с едно сърце, натежало от пепелта на спомените! Трябва! Защото само тогава човек става абсолютно свободен!“ Дори краят на леля Лиза бе в унисон с този пасаж ­ да забрави всичко и да угасне „свободна“ в един старечски дом на Горна баня.
Когато успеех да мина сполучливо всички баражи от блокадата с моите тенджери, с паспортите и съобщенията, с розовия ми велосипед, се чувствах горда, като да бях в кожата на Зоя Космодемянска! Изтощена от страха, но екзалтирана от изминатото разстояние, както по дължината на трамвай № 5 към Витоша, така и в онова, изминато в моето лично узряване за живота. Единственото неудобство бе, че често след подобна умора трябваше да се подложа и на друга ­ вечер, прекарана в присъствие на Георги Белев. Този мъж, който носеше прякора „палач на евреите“, сътрудничеше на Гестапо по еврейските проблеми в България. И като всяка продала се личност, беше му разрешено да има поле на лични маневри за ПРОДАЖБА по невъзможни цени на няколко еврейски паспорта за Израел. Тия „сделки“ ставаха често в апартамента на Татаров, който работеше за Комунистическата партия. Мама даваше отпуск на слугинята и на готвачката и осигуряваше сама обслужването и приготовлението на вечерята. Присъствах като декор, за една нормална семейна вечеря с „канен гост“, естествено без да имам право да се намесвам. Запазих един злокобен спомен от тия вечери. Масата не беше сложена, както винаги в хола, чиито прозорци гледаха към булевард „Царица Йоана“, приготвяхме я в чакалнята на клиентите за адвокатското бюро. Тази малка зала беше притисната между входното антре, бюрото на секретарката и това на Татаров, без никакъв прозорец към никъде. Обикновените мебели, които я гарнираха, бяха вдигнати, за да отстъпят място за масата и необходимите столове под анемичната, мъртвешка светлина на една единствена електрическа крушка, не се добавяха никога други. Преди пристигането на Белев идваха хората от охраната му, които инспектираха всички помещения, заключваха всички врати и ни оставяха само излаз към кухнята и към тоалетната. Въпреки кулинарните престаравания на мама, струваше ми се, че никой не усещаше вкуса на това, което поглъщаше, с изключение може би на виното. То подпомагаше диалога между двамата мъже, диалог ­ тръгнал в началото мъчително, но оживяващ се все повече, макар на нисък глас. При обгърналото ни униние ми се струваше, че нощта ще се провлача нескончаемо и, че никога вече, няма да има утрин. Вдървена от умора и от мъждукащата светлина, одимена от гъстия цигарен дим, ми се струваше че виждам сцената на вещиците от Макбет ­ Миланската скала бе дошла с представления на „Лучия“ и на „Макбет“ и мама ме беше завела. На мястото на масата виждах големия врящ казан, от който се вдигаха п€ри, заобиколен от чудовищните синкави силуети на вещиците. Белев бе винаги облечен в черно, като да е работещ в погребално бюро или като да имаше нахалството да демонстрира траур за изпратените от него към гибел хора. Слаб, тъмнокос, с бледо, изпито лице, той беше продукт на усъвършенствания цинизъм, познаващ отлично продаваемата цена на нещата, без никога да бъде промокаем за тяхната реална стойност. От него прииждаше студ на отворена гробница. Отблъснала стола си назад бях протегнала напред крака и погледът ми оставаше втренчен във върха на обувките му. Неизменният часовник-кукувица на мама ме караше да подскачам от време на време ­ мисля, че алергията ми към този тип часовници датира оттогава!
­ Не, не, господин Татаров... това е леко прекалено като молба... В семейството на доктор Израел са трима със жена му и дъщеря му... но има и родителите! Това прави голям брой паспорти!
Пазареха се за малката петгодишна кукла Вивиян Израел, която обожавах ­ живееха съвсем близо до нас. Белев продължи:
­ Разбирам, че доктор Израел иска да сложи на завет младата си красива жена... но ще трябва да почака. Ще разговарям за това друг път... Още повече, че те имат доста ценни мебели... би трябвало да се подготви къде ще се приземят... ще е жалко да бъдат глътнати от някое от немските депа за мебели... при положение, разбира се, че докторът получи желаните паспорти...
Разбирайки същината на изложената мисъл, Татаров отговори без стеснение:
­ Не смятам, че доктор Израел ще откаже да Ви ги остави, ако е сигурен, че ще замине с цялото си семейство... с родителите заедно... Ще поговоря с него.
Не бе за пръв път за Белев да държи в напрежение желаещите паспорти, за да може по-добре да ги обере. Внезапно той промени темата:
­ Господин Татаров, не знам къде изчезна госпожа Кити Елиас... Имате ли новини от нея?
Тонът му бе сладникав. Тя се намираше в мазата на Овча купел и вероятно той знаеше това, но за момента не бе необходимо да го казва. Извън храната, която Ј бях занесла в същият ден с моя велосипед, успях да я успокоя, че младият Ј приятел е успял да замине предишната нощ за Виена, минавайки през Унгария. Тя чакаше паспорт за Виена, за да го последва. Беше му поверила касетата с бижутата си, понеже се страхуваше да ги пренася сама.
­ Господин Татаров ­ продължаваше Белев, ­ изненадан съм от наивната доверчивост на госпожа Елиса, как се е решила да повери на своя млад любовник бижута от такава стойност! ­ Баща ми му хвърли изумен поглед, но той продължи: ­ Слава Богу, огромният Ј диамант е вероятно все още на ръката Ј...
­ Госпожа Елиас не се разделя никога с този пръстен ­ каза сухо Татаров. ­ Той е спомен от майка Ј... Всъщност днес трябваше да получа от Вас паспорта на Кити Елиас... ние вече Ви го заплатихме.
­ Разбира се... разбира се... По нейния проблем всичко е вече в ред. Лично аз мисля, че няма да е предпазливо от нейна страна да заминава с такъв огромен самотен диамант на ръката си...
Татаров пребледня:
­ Господин Белев, позволявам си да Ви напомня, че извън цената на паспорта, която тази дама вече Ви изплати, тя Ви остави всичките си бохемски кристали и сребърни прибори... Пуснете я да замине с пръстена си, за нея той има преди всичко сантиментална стойност.
Казанът на вещиците поглъщаше безмилостно пред очите ми скъпи мебели, бохемски кристали, сребърни прибори, пръстена на леля Кити... в същата мъглива, едва мъждуката яснота. Белев не се стесняваше да приложи практиката на германците, които разграбваха всичко от заминаващите към спасението или към газовите камери. Когато по-късно Доктор Делиус напусна панически с хората си конфискуваната от него наша къща в Овча купел, защото немската армия отстъпваше в безпорядък, не намерихме в нея нито една картина, и никаква мебел! В суматохата немците все пак не успяха да отнесат всичко. В едно от депата им намерихме по-голямата част от нашето имущество ­ готово за експедиция, с етикети, които даваха не само адресанта в Германия, а и името на собственика, от когото бе взето. На гърба на всяка мебел, върху дървото, бе отпечатан герба на Райха с двуглавия орел!
Най-накрая Белев извади от чантата си три паспорта ­ успокоен, баща ми можа да прочете на един от тях името на леля Кити ­ тя заминаваше с пръстена си! Тогава той се осмели да попита:
­ Господин Белев, каква е тази история с някакви бижута на госпожа Елиас?
Белев не го изпускаше от поглед и каза с иронична усмивка:
­ А, вярно, Вие не сте в течение... Виждате ли, госпожа Елиас е все още една много красива жена... въпреки възрастта си. В нормално време бих я задържал с удоволствие недалече от мен, за да Ј се наслаждавам... Обаче изборът на младия човек, който се радваше на чувствата на тази елитна виенчанка, не е бил сполучлив. Още по-малко за една деликатна мисия с бижута за пренасяне... Доколкото чух, този мъж е разпродал всичко в Будапеща и е изчезнал с парите...
Години след това, вече установена в Париж, срещнах леля Кити във Виена, все още блестяща от красота и великолепие, въпреки надхвърлените 90 години. Беше студена зима, но тя смело държеше голите си ръце под широките три четвърти ръкави на визоновото си палто, периферията на шапката Ј очертаваше лице без бръчка, хубавите Ј сини очи потъваха в сребрист грим на пайети... Един млад мъж я придружаваше, но тя го помоли да ни остави за малко сами, двете, в близкия чаен салон. Така научих, че някогашният Ј млад любим не я е излъгал, а е бил причакан в Будапеща и изпратен в лагер, където е умрял. А касетата с бижута? „Или немците са ги взели, или са се върнали при Белев“ ­ каза тя.
През кръглия, като в кораб, прозорец на стаята ми се вижда как нощта започва да избледнява. Най-разумно би било да изгълтам някакво хапче и поне за два-три часа да потъна в реставриращ силите сън.

Кръстьо Станишев
По случай 75-годишнината му

СТИХОТВОРЕНИЯ
 

ЧОВЕКЪТ ВЪТРЕШЕН

Човекът вътрешен във тебе бди ­
невидим ­ и се взира, наблюдава,
за миг опасен да предупреди,
когато хлъзгав път те застрашава.

Човекът вътрешен е взрян, преди
да се намеси. Именно тогава
ще чуеш глас ­ и той ще проследи
дали си онзи, който сам решава.

Когато вместо „Не“ да изречеш,
прошепваш „Да“, не би могъл да спреш,
защото ­ заслепен от външен блясък ­
нехайно крачиш над подвижен пясък.

Но слязъл сякаш над свет€ обител,
кръжи във тебе ангелът-пазител.
 

БЛАГОВОЛЕНИЕ

Към село пътят ме влеч?, говори ми
незримата спокойна самота.
Напускам този вечен град на форуми
измамни и безсрамна суета.

Опитвам ­ и се моля ­ неизвестен
да бъда, от възхвала пощаден,
и кроткото лице на жител местен
да нося като маска всеки ден.

Към село пътят е благоволение.
Докрая извърви ли този път,
ще вижда ясно своето спасение ­
успокоен и усмирен ­ духът.
 

АНГЕЛ ВОПИЯЩИ

Безчувствен и незрим кръгът на дните ­
и сякаш омагьосан ­ се върти.
А вътрешният ­ твоят ­ глас вини те,
че в този кръг себевгради се ти...
На своята затвореност стените
издигна. Но какво ще извести
самотността да виждаш висините
и ангел вопиющи как лети?...
 

ЕКЛОГА

Да виждам дървесата в моята градина
и пътят нанагорен, който ме отмина,
но без да ме покани. Беше сляп, уви,
намислил сам към планината да върви.

­ На добър час! И ­ сбогом! ­ мълком поздравявам
отминалия ме. И вече съзерцавам
със вътрешното зрение на мисълта ­
над мен ­ небето, планината, вечността.
 

ЧЕТИРИСТИШИЯ

I
Във слово да бъде вграден всеки миг означава
душата да срути стените на свойте мълчания.
Душа, говори! Само твоят глас освобождава.
Голгота е краят, началото е Гетсимания.

II
Късно е. Сляха се вече
истините и измамите.
Кой мойто име изрече?...
Късно е. Тъмно е. Няма те...

ОКТАВИ

I
Изкуството да се създава
поезия се спотаи...
От пагубната сласт за слава
духът сега не се бои.
Неизкушаван, съзерцава
надгробния фенер ръждив.
Смълчан, смирено упражнява
изкуството да бъде жив.

II
Заставам пред вратата
последна. Вече знам,
че там е тъмнината,
където ще съм сам.
Не мога да погледна
отвъд. Но Глас в нощта
вестЈ: „Не е последна
последната врата!“
 

ИЗ „ПОНТИЙСКИ ЕЛЕГИИ“

ШЕСТА ЕЛЕГИЯ
 В памет на поета Стойчо Гоцев

Изправен пред морето, ала ограден безмилостно
от светлината на вълните, ти изцяло видим бе
за сили тайни и нечисти, сам пред своята
обреченост. Защо забрави, че опасно е
да се напусне предопределената зависимост
на приковаването?... Може би не знаеше,
или вървеше след гласа на саможертвата?...
Приятелю! Поете! Виждаме ли сянката
на римския поет, когото бяхме търсили
покрай Евксинос Понтос, бряг на твоето
и моето безрадостно изгнание?
 

(послеслов)
Вече спънатобавно пристъпвам в пространството
и във времето, но пресметливо обмислено.
Разделени са вече и помежду си враждебни са
бързотечното време и луннопейзажното
неподвижно пространство. О, те са два камъка
воденични! Не са ли зърната обречени
всички мои години?... Но в този миг знам добре,
че пространство и време са само метафори.

Бавно, спънато, и към непредотвратимото
крак повличам. Но пак примирено пристъпвам „Со
страхом Божи“...
 
 
 

Пламен Дойнов
НОВИЯТ АВТЕНТИЗЪМ
В БЪЛГАРСКАТА ПОЕЗИЯ 
ОТ КРАЯ НА XX ВЕК ­ 
ДНЕВНИЦИ И МЕМОАРИ
 

В края на 90-те години на XX век в по-широк културен контекст започва да се забелязва различна, следпостмодерна, приблизително хипермодерна (в смисъла на Жил Липовецки) чувствителност, осезаемо проявена в последните години на XX и началото на XXI век, когато животът е „изправен пред прилива на несигурности“, когато „облекчението става тежест, хедонизмът отстъпва пред страховете, робствата на настоящето изглеждат по-жизнени, отколкото отварянето на възможностите, появило се като следствие от индивидуализацията на обществото“, когато „модерността от втори род приема парадоксален облик, съставен от чертите на лекомислието и тревожността, от еуфорията и ранимостта, от игровия момент и ужаса“.(1) Разбира се, за българската среда както постмодерността, така и хипермодерността притежават различни от западноеврепейските и американските основания. Идеологиите на консумарството и хедонизма, проявите на крайна индивидуализация, духът на карнавално лекомислие и т.н., характеризиращи западния постмодернизъм, в България се изживяват не толкова социално-икономически, колкото като един специфичен културен стил, като естетизирано езиково поведение, разгърнало се след 1989 г. в ситуация на словесна свобода и възможност за избор на езици. Българската постмодерност през 90-те се припознава не като икономически, а като изцяло културен проект, в който консуматорското отношение се проявява не към все по-нарастващото потребление от страна на индивидуализиращото се масово общество, а към различните видове традиции и стилове от страна на отделни интелектуални кръгове. Ето защо, когато в България след 1997 г. започва да се откроява общото пространство на една посткарнавална, тревожна чувствителност, тя се оказва плод на вече познати постмодерни културни нагласи и на нови хипермодерни социални условия. Едва с постепенната стабилизация на българската икономика в последните години на XX век става възможно проясняването на „постмодерния“ консуматорски идеал, който обаче времево съвпада с „хипермодерния“ прилив на несигурности. Българското общество изживява едновременно социално-икономическите обусловености и на постмодерната „лекота“, и на хипермодерната „тежест“. Срещат се свободата за все повече шансове за успех и ограниченията на все по-чести рискове, желанието да имаш повече и страхът от отнемане. В аспекта на литературността съвпадат еуфорията от безкрайни възможности за изразяване и кризата на достоверността, вавилонското разноезичие се смесва с минимализиращата несигурност на изричането и фрагментираното пребиваване (в словото, в света, в битието).
Въпреки различията спрямо западния контекст, това съвпадане не променя специфичната амбивалентност на новата чувствителност от края на XX и началото на XXI век, пронизваща поезията и изкуствата. Отново позовавайки се на една близка футуристична визия на Епщейн, можем да я изговорим и така: „...чувствителността на XXI век няма да бъде повторение на чувствителността на XVIII. Тя няма да разделя света на трогателно и ужасно, на мило и отвратително.
Тя ще събере в себе си множество противочувствия. Тя ще си върне всичко, което е било отнето от чувствителността и обърнато срещу нея през XIX и XX век ­ кошмарите, фантазмите, катастрофите, революциите. Всичко, което е притъпявало чувствата, ще ги изостря. Чувствителността ще намери начин да се усмихва на страшното и закономерното.“(2) В българската поезия текстовете на новия автентизъм се оказват средоточие на тази сложна и противоречиво изразена чувствителност, разпознаваема в преливащи един в друг тематични кръгове.
Първият тематичен кръг затваря интереса на лирическото предимно в границите на Аза, в топосите, където се изработват новите основания на личностното присъствие. Тази особеност на новия автентизъм е забележима през цялото последно десетилетие на XX век, но дълго време остава в сянката на крайната плурализация на лирическия субект в пренаписващата и персонажната поезия. Постмодерните нагласи в българската поезия до 1997­1998 г. се експонират в текстове, които изработват нова, текстуална колективна идентичност за сметка на занижения интерес към точките на изповедна (индивидуална) идентичност. В този план усещането за разколебана колективна идентичност в началото на 90-те предизвиква интереса към традициите и техните езици (към Възраждането, модернизма, авангардите, соцреалзима) и към стратегиите на литературните кръгове до средата на XX век. Изобщо през първата половина на десетилетието в центъра на лирическите и критическите тематизации стоят колективните представителства в българската поезия/литература.
Свръхпроизводството на действителна и виртуална реалност и все по-често споделимото усещане за битийна несигурност в края на 90-те години предизвиква голям интерес към лирическо предефиниране на опорите на личността, структурирани в следващи тематични кръгове ­ светът на детството, областта на всекидневието, усвояването на познати и нови географски пространства от пишещия субект. Все места, които работят за постигане на индивидуална идентичност и за проясняване на личностните основания на поезията. Това са познати лирически територии. Те са познати и за други лирики като руската от същото време, където, според някои критици, текстовете на авторите „от поколението на 90-те“ са занимават „предимно с отделяне на структурите на личното съзнание от общокултурното пространство, опитвайки се да напипат и усетят някакви битийни основания на своята личност като човешко същество“.(3) За България може да се каже почти същото, макар и с думите на Георги Константинов от 1999 г. за „егоцентричната страст за различност“ на „днешната нова поезия“(4), но и с думите на Митко Новков от 2002 г.: „Опитът за пост-постмодернизъм беше тъкмо такъв експеримент, при който със средствата на поезията градиш свой собствен свят, свой собствен мит; една индивидуална, личностна митология...“(5)
В края на 90-те години обаче в България е различен начинът, по който тези точки на индивидуална идентичност влизат в обръщенията на почерците ­ чрез „клипови“ обрати, чрез реабилитирана, но и разпадаща се във фигурата на чупливия Аз изповедност, чрез личностно проектирана социалност, чрез семейно и родово дефиниране на лирическия (авто)биографичен герой за сметка на родната и национална идентификация, чрез оголване на ироническите стратегии до степен на преобразяването им в „сериозни“ частни мистерии и смъртоносно тревожни лични метарелигии.
За по-добрата видимост на тенденцията помага социално проявената криза на колективните проекти, усетена след масовите улични демонстрации срещу управлението на социалистите през януари и февруари на 1997 г. Лириката обаче не е „пряко отражение“ на социалното, затова чрез новия автентизъм тя не просто загърбва колективно споделимите идеали, а ги експонира в ситуацията на криза ­ през концептите за лично себеосъществяване и критическата (не)възможност за частно освобождение. Волята за индивидуален избор и вероятната пустота на този избор ­ това е смисловият разлом, който демонстрира новият автентизъм.

* * *
На този фон се открояват общите специфики на лирическите почерци. Огромен брой стихотворения на новия автентизъм се характеризират с вече посочените елементи на дневниковост и мемоарност. Това са текстове, представени в особен режим на достоверност, в който свидетелстващият за самия себе си Аз подрежда лирическия разказ като мозайка от случки и биографеми, провеждащи игра на автентичност, вгледани в близкия хоризонт на Дневника или в по-далечния хоризонт на Мемоара.
Посочването на времето на възникване на текста чрез датирането му спира текущата реалност в трайната темпоралност на стихотворението. Поезията е едновременно продукт на конкретното време и гарант за неговата трайност, постигната чрез записаното слово. „Биографични метафори“ (1997) от Маргарит Жеков е изградена като книга с надлежно датирани стихотворения ­ под всеки текст е записана дата предимно от годините 1994-а, 1995-а, 1996-а. Нито един текст от книгата не препраща към известно, публично състояло се събитие от това време. Датираните стихове изграждат своеобразна лична хроника (от кратки разходки, малки случки, семейни гледки), проникната от внимателен, тих религиозен патос. След почти всяко стихотворение на Албена Николова в „Камъко“ (1998) са отбелязани датата, месецът, годината и дори понякога мястото на написване. Но въпреки това текстовете остават в една колеблива референциална рамка, зададена от непрозрачния „вътрешен живот“ на лирическия субект. В редица стихотворения от двете си поетически книги „Развяване на минзухара“ (1995) и „Октомври“ (1998) Елин Рахнев, макар и без посочване на точни дати, следва конкретни жестове, движения, наблюдения на азовия си лирически герой. Стремежът за заличаване на границата между „естество“ и „естетиката“ предизвиква в критиката остроумната забележка по повод „Октомври“, че „най-важното“ от „изразните средства“ в стихосбирката ­ „за добро или за лошо, е самият Елин Рахнев“.(6) Затова можем да говорим не толкова за наблюдения, колкото за самонаблюдения в плана на мечтанието ­ последователно автопроектиране върху екрана на въобразено причудливо битие, противопоставено на баналната действителност:

Усещах, че така се остарява. Пердетата тежат от 
чучулиги. Правя лошо впечатление. Отвиквам се. 
Отварям всичките прозорци и започвам да се псу¬вам.
       (стих. „Блус 5“)

Все някога ще се изпея на „Ноу Камп “. В събота срещу неделя. Ня¬-
къде в най-страничните сектори.
       (стих. „Блус 8“)

Ето как лирическият дневник записва не само това, което се е случило с пишещия субект, но и което пишещият субект би искал да се случи със самия него. С лирическия герой на Елин Рахнев се случва и още нещо ­ автопроектирането е опит за ново самосъздаване. Лирическият герой сам става обект на себе си (отвиквам се, започвам да се псувам, ще се изпея, съм се отбягвал, съм се експонирал...); макар и представен{в реален или въобразен социум, той остава действено затворен, насочен предимно към своя камерен свят, описан чрез поредица от лирически дневникови имплозии.
Подобна стратегия, но в съвсем друг почерк, прилага Николай Бойков в „Метафизики. Улисее. Книга първа. 1997­2000“ (2000). Следващите един след друг текстове, напомнящи „поток на съзнанието“ (стихотворенията не започват на отделни страници, почти нямат интервали помежду си, без откроени заглавия и пр.) и постоянните препратки към пояснителни бележки, които пък предлагат нови истории, произвеждат ефекта на скиталчеството. Почеркът скита (можем да кажем още ­ шляе се) в мрежа от улици, имена, текстове, спомени, всекидневни събития, хрумвания. Този лирически дневник е очарован от поетическите възможности на случайността, която в хипертекстовото си записване се превръща в неслучайност, в място за важни знаци, в машина за малки делнични знамения.
При дневниковите лирически текстове през 90-те години на XX век не става дума просто за техническо отбелязване на дата и/или година след стихотворението. И други поети в други епохи са датирали своите текстове. Впрочем дата може и да липсва, но въпреки това лирическият текст да повтаря следите на откъс от дневник. По-същественото е, че в края на XX век експлитната или имплицитната датировка вече започва да обуславя логиката на самия лирически дискурс. Почерците като че ли регистрират и най-незначителната гледка, и най-маловажното действие, и най-незабележимия детайл, които обаче именно в стратегията на точното си записване стават значителни, важни, забележими, придава им се специфичен личностно-исторически смисъл.
Понякога датата е само умножаващо тълкуванията заглавие, както е в „Бисквити“ (1998) от Марин Бодаков, където се срещат текстове като „септември“, „6 октомври“, „11 октомври“, „19 октомври“, „23 октомври“, „октомври, девет години по-късно“. Тук времената (без отбелязани години) очевидно се смесват в един траещ септември/октомври на личността ­ освен дневниковост, вече се долавя и специфичната мемоарност на почерка.
Мемоарността в поезията на новия автентизъм от края на XX век се проявява независимо от възрастта на пишещия човек. Дори в повечето случаи тази специфика се долавя в първите книги на млади по възраст автори, които черпят от тематичните ресурси на детството, за да стабилизират разколебаните представи за лирически Аз. Не носталгичната страна на детството, нито копнежът по нея представляват особен интерес за почерците на новия автентизъм (макар това носталгично отношение да е неизбежно). За тях обаче детството се оказва както особено травматично поле на спомена, така и незаменим смислов център на индивидуалната идентичност в новата ситуация на несигурност. Ако съществува носталгия в текстовете, тя е само в общия усет за известната от предишни книги и епохи изгубена невинност на детството, но същевременно новият автентизъм демонстрира нарастващата психологическа ранимост на човека в процеса на внезапно израстване. Дестабилизацията на краевековната личност се оглежда в крехкостта на детския свят. В редица поетически книги краят на века представлява нещо като умножено детство ­ толкова по-тревожно, колкото по-ясно се осъзнава, че тази тревожност с порастването не се превъзмогва, а само се увеличава.
Характерни с подобна подранила мемоарност са както стихосбирките на Марин Бодаков ­ „Девство“ (1994) и „Бисквити“, така и дебютите на Галина Николова „Минавам“ (2000) и на Ралица Чернева „ВОинфанти“ (2000). Смътното спомняне, инфантилистката ирония, невъзможните стратегии на порастването, езиковите гримаси от смях и ужас ­ това са техните координати. Знаците за слаб, раним, крехък, детски-възрастен, мемоарно-настоящ Аз пронизват почти всяко стихотворение. Например:

отнася тя прекрасния Септември 
какво да правя аз горкото
вече ще се сбия
   (М. Бодаков, стих. „Носна кърпа“)

но все по-малък съм и се страхувам
и винаги съм в края на градината 
в училищния двор ме бият лошо
   (М. Бодаков, „11 октомври“)

дете, не искаш ли да хапнеш
какво ти ядене
със друго съм заета
да гледам как изравят заравняват(...)
как лесно ще се прекосявам
със тая магистрала през стомаха
   (Г. Николова, стих. „На гости“)

дай та ти извадя 
този зъб е млечен 
докога ще ти стърчи вустата(...)

по-добре с парче халва от бялата да пробвам 
с упоритите млечни 
трябва полекичка
  (Г. Николова, „Неудобствата на порастването“)
 

Някой иска да ме убие
с тая игла на пода 
Звукова параноя 
Прахосмукачката ­ воя 
и едно тъжно слънце 
пак ми легна във скута 
Може би съм до 
тука
  (Р. Чернева, „Едно инфантилно“)

Преувеличени или снизени, обиграни или подиграни, фантазиите и страховете на детството се завръщат със силата на актуална тревожност. Чупливият Аз на краевековния човек изживява „възрастното“ си настояще през травматично-романтичната ретроутопия на детското си минало. В „Минавам“ Галина Николова обгражда стихотворенията с няколко кратки прози ­ малки мемоарни есета за току-що преминалото детство, в което лирическата героиня все още пребивава. Болки, стресове и страхове ­ за избитите от съседа малки таралежи, за преследването на автобиографичната героиня от две опасни и май не съвсем нормални момчета („първите двама“ мъже в живота Ј), за ранната трагедия с единия от родителите... Така светът на детството нараства, разпростира се оттатък крехката възраст и прехвърля крехкостта/несигурността и към порасналото момиче, към влюбената жена, към пространствата на узряването. Новият автентизъм преработва несигурността на детството като несигурност на зрелостта, когато героят вече се пита: „Това ли е да ти дотегне болката“ (Г. Николова).
Несигурността се увеличава в настоящето като през лупа ­ чрез посредничеството на спомени, снимки, чужди разкази, нови истории, напомнящи минали случки. Понякога детската уязвимост бива снизена и по този начин преодоляна чрез внезапен иронически обрат, както е в стихотворението „За ползата от това да си отряден председател“ на Радостина Григорова в „100-те часа на денонощието“. Текстът тръгва от спомена за стара ученическа фотография:

На една снимка на класа, когато ставаме
пионерчета, само на мен ми се виждат гащите.
Когато фотографът ги раздаде, нещо
в мен умря.(...)
Никой не ми се смя, може би защото:
 а) всички преписваха от мен
 б) всички бяха влюбени в мен
 в) знаели са, че ще стана известна писателка 
 и са искали да са положителни герои
 г) виж заглавието 
Докато се мотам между четирите отговора, 
би ли ми донесъл бикините от върха на фикуса, 
ако обичаш.

Детските гащички от вчерашната снимка се преобразяват в бикини на млада жена, очевидно захвърлени напосоки и паднали върху днешния фикус. Травматичният спомен от епохата на „пионерчетата“, когато по някаква нелепа случайност те връхлита Големият срам, се преодолява отведнъж в магическата инициация на освободената от всякакви задръжки жена. Така лирическата героиня на Р. Григорова се справя с невинния ужас от детството, усилвайки (умножавайки) знаците за неговата абсурдност ­ подрежда възможните отговори като в тест от популярно списание. Отново се появява сянката на медията. Ето как мемоарността се освобождава от високия биографичен залог, а се разполага в олекотения през иронията контекст на медийни модели и образи.
За новия автентизъм форматирането на стихотворението чрез медийни езици и модели се превръща в често съблюдавано правило. Постепенно самата поезия започва да играе ролята на медия, препредаваща на читателя образа/образите на лирическия субект. Чрез медиалността пишещият човек получава шанса да се изтегли на достатъчна дистанция от самия себе си и да обезопаси пряката изповедност с поредица от междинни ходове, пресичащи полето на пресата, телевизията, рекламата, пазара, популярната литература, уличния говор, интернет и пр. Поетът наблюдава и възприема както представата за себе си, така и многообразието на света през решетка от посредници. И собственият Аз, и останалите елементи от реалността се отстраняват в гледки, които подлежат на лирическо регистриране. Така се появяват репортажните стихотворения.
В показателно озаглавения цикъл „От натура“ в книгата си „Аритмии“ (1996) Рада Панчовска буквално проиграва този принцип:

Изрязвам с ножичка по-важни съобщения: за данъци, за 
разпродажби, за валутен курс, какво ми влиза в работа
       и прочие.(...) 
Вниманието ми привлича Г-13. Не беше ли Б-52?
       Едното е опасно.
      (стих. „Преглед на печата“)

Лирическият репортаж се състоява като колаж от вече публикувани вестникарски репортажи. Почеркът клипово свързва различни медийни отрязъци (с ножичка) и произвежда внезапни съединения. Престорената неосведоменост на лирическата героиня и объркването й около инициалите Г-13 (обединение на едри български предприемачи със съмнителен бизнес) и Б-52 (американски бомбардировач) извиква тревогата: Едното е опасно. Но кое точно? Неяснотата излъчва заплаха, която дебне в произволните асоциации („Валял е сняг в Сицилия. В Сицилия е мафията.“), в непрекъснатото приближаване и отдалечаване на световете, които в личния почерк по странен начин се сливат, но и винаги остават на разстояние. Лирическият Аз усвоява тревожността на света през медийни отрязъци, затова едновременно е въвлечен в събитията и дистанциран от тях, пребивава в една ситуативна несигурност, която обаче е същностно лишена от трагизъм, експониран вън от личността.
(Авто)биографичните лирически герои на новия автентизъм преминават през местата (на трагедиите, на ужаса, на болката) като през екран ­ те са едновременно там, развълнувани или потресени, но и изтеглени в лекотата на несъвпадането между личния живот и неговите образи. Особено през втората половина на 90-те интимното бива овъншнено в медиалното поетическо и както е в стихотворението „Забранена зона“ от „Ток“ (1997) на Стоил Рошкев, можеш да видиш как „на видео-стена са пуснали касета/ с лош пиратски запис/ на живота ти“. Личността се разтваря в социума и се самонаблюдава в един обезопасяващ трагизма самоироничен запис, направен от някой друг. Няколко години преди това Рада Москова в „Летопис от края на века“, включен в книгата „Парчета от време“ (1995), обобщава ситуацията: „Вместо гледки ­ екрани ­ Си Ен Ен и прочие.“
Именно регистрираното присъствие на лирическия герой в различни социални и географски пространства, обитавани в неразличима виртуално-реална цялост, експлицира репортажността на почерка. Текстове на множество краевековни книги описват стотици места на пребиваване на Аза: родно място, панаири, чужди страни и градове, хотелски стаи, квартири, улици, села, планини, крайни квартали, централни площади... Или описват поредица от персонажи (вече не в репортажи, а в лирически потрети): гледачки на ръце, дядо от запустяващо село, баби, любовници, аутсайдери, чужденци, приятели... Или описват кратки сюжети и мигновени ситуации: срещи, жестове на минувачи, погледи, походки, дочути думи, къси изречения, предположени чужди мисли, релефи на тела и предмети... Така се създава впечатлението за ярка социалност на новия автентизъм, имплицитно заложена в множество тематично-сюжетни ядра, които обаче през медиалното генерират отново отчуждени лирически истории. Затова социалността на новия автентизъм не е нито ангажираната социалност на традиционната политическа поезия, нито някакъв вид социален сантиментализъм, а по-скоро сдържаната, колеблива, плаха социалност на всекидневния човек, потопен в езиците на обществото и медиите. За (и от) него са лирическите репортажи и лирическите портрети.
В междужанровата си книга „Отиване връщане“ (1997) Силвия Чолева регистрира отиването и връщането си до и от Прага. В своеобразна лирическа проза или прозаизирана лирика почеркът й се движи в избора си между фрагментите, стихотворенията в проза, пътеписните записки. Това е книга-проект за прага, за Прага, за българското прекрачване през 90-те ­ навън, към един бленуван централноевропейски град. Утопичният чужд град се противопоставя на антиутопичното българско място. Гледките (записките) се сменят като кадри, прожектирани върху прозореца на пътуващия автобус или върху отдадените на пражкото очарование очи на лирическата героиня. Както и в предишната стихосбирка на С. Чолева „Вход“ (1996), и тук тялото (женското тяло) е ключов персонаж. Сега то набавя онези знаци за индивидуална идентичност, постигната удоволствено в чуждия, небългарски град. Казано изобщо, ако във „Вход“ тялото е основен играч в стратегиите на еротическата женско-мъжка игра, то в „Отиване връщане“ тялото изживява в текста еротиката на пътуването. Това не са просто текстове хванати в крачка, а траектории, описващи изяществото на женското пътуване, което сочи зареяните си в разходка из пейзажа линии. Именно в подобно изящество на градската култура, чиято българска традиция е много тънка, тялото се разпознава като друго и едновременно същото; то се отлива във формите на предмети („грапавата купа на моето тяло“), изчезва, разтваря се в копнежното чуждо пространство („Градът е такъв, че те изличава от самата теб.“), съществува в някаква междинна зона на присъствие-отсъствие („...пак ще се върна, но в друг град. РҐден, а нелюбезен. Няма ме. Толкова за кратко съм „извън“, че все едно не съм тук.“) и по този начин постига една двойнствена идентичност, толкова характерна за 90-те години на XX век: реално българско тяло с утопична европейска душа.(7)
Една кратка аналогия. Неизбежно зад „Отиване—връщане“ се забелязва силуета на една класическа книга в българската литература, в която се разразява другото пътуване до Прага. В „Бай Ганьо“ на Алеко Константинов българският влак до пражкото изложение, препълнен с хора, сред които решително преобладават мъжете, пресича държавните граници ­ шумно, с „патриотически ентусиазъм“, с буквално и преносно опиянение, с клозети, превърнати в „клоаки“, със забележимото присъствие на самия Бай Ганьо, разпознат „по миризмата на ботушите“ и „специфическия аромат на потното му тяло“.(8) Виждаме пищната картина на запотената целенасоченост на мъжкия поход през централноевропейските пространства, в който изпъква тоталното тяло на Бай Ганьо. Един век по-късно в съвсем различната и като жанр, и като културна нагласа, и като език книга на С. Чолева пътуването с автобус, въпреки някои непреходни съвпадения в битовите описания (особено на тоалетните или „кенефите“), все пак е неузнаваемо друго ­ уединено, без „патриотически ентусиазъм“ („Още първата крачка навън от България ме унижава“), безцелно удоволствено, реещо се, женствено. Лирическият репортаж се разгръща не като алчно поглъщане, превземане, отнемане на чуждото, а като разговаряне и деликатно тълкуване, разбиране на света. А това разбиране в средата на 90-те е успоредно положено до тиха покруса от социалността на българското: „България ­ врата на бедност¬та“ ­ така започва 68 фрагмент на „Отиване връщане“.
Друга характерна репортажност ни предлага Палми Ранчев в „Хотелска стая“ (1998). В тази книга вече не само Улицата (както е в стихосбирката му „Шапката на скитника“, 1996) е пространство на поетически случвания, но и максималното йерархическо тяло на Социалното. Персонажи в лирическия наратив са бивши комунистически функционери, нови бизнесмени, предполагаеми бандити и пр. Както и в предишни книги, и тук чрез третоличните местоимения Палми Ранчев избягва условностите на персоналността. Вместо имена ­ местоимения, разбягващи се и разпадащи се личности, сведени до своята полова или социална типологизация. Дори името Левчев е сведено до нарицателно за особен социален тип ­ поет властник от епохата на НРБ, попаднал в ситуацията на екзистенциална тревожност („Сега му стига преклонението ­ поет да е. И обичта. Ако има кой да го обича.“) Дори в стихотворението, което е посветил на дъщеря си, лирическият субект на Ранчев показателно се изнася в страничната позиция на „третото лице“. Персонажите (Той, Тя или Те) имплицират „обективност“, а оттам и видимо търсената референциалност на текста, която пренебрегва всякакви ходове на индивидуализация (на речта, на съществуването), за да оголи цялата същностната тривиалност на битието. Търсената от почерка социалност репродуцира повторенията в циклите на еднотипното живеене и мислене. Затова имената са сведени до местоимения ­ за да се усили рутинизираната кръговост на всекидневния живот, в който образите на отделните личности стават взаимно заменяеми и точно така се потвърждава истинността на съществуването ­ чрез неговата изхабена и вече непостижима уникалност. Така се получава и посочващата ­ социална и политическа ­ поезия на „Хотелска стая“.
В последната година на века новият автентизъм разпознава и удвоената репортажност във „Фотографии“ (2000) на Оля Стоянова. Книгата концептуално организира лирически текстове, писани върху снимки, които вероятно самият пишещ човек е правил преди това. Така се срещат споменът на окото и вечното настояще на обектива. Удвоената рефлексия обаче не е разгърната в обемни текстове, а силно минимализирана: наблюденията препращат едно към друго, една гледка тълкува следващата, фотографията дава възможност да бъдат видени неща, които се изплъзват на окото, т.е. тя се оказва по-достоверна от прекия сетивен опит. Затова няма нищо по-логично от това, че книгата тематизира предимно философията на изчезването и изличаването. Вниманието към екзистенциалната проблематика на старостта (персонажите преобладаващо са наблюдавани или заговаряни баби и дядовци) и към географските окрайнини (трудно достъпни планини, застаряващи и запустяващи села) повдига на степен очакването как поезията ще се справи с пустотата в нейните многобройни измерения. Ето го кръговратът на предопределеното битие:

Старците от селото казват, че пред тях има само
          два пътя. 
Единият е към пропастта. 
Другият към гробището.
   (стих. „Четири снимки“)

Само понякога лирическото открива осъзнато утопични изходи ­ процепи в стените на реалността, през които мистериалното се промушва, както през дупката в „дървената ограда ­ зад която надничат котките“ („Доверие“) или през кръпката на палтото на старец, която е „като врата към друг свят“ („Старец“).
Ако академичният постмодерн вижда изходите от пустотата в перспективата на доведена до хиперабсурдност литературна игра, в която от традициите и настоящето изпълзяват купища персонажи и техните културни сенки, то новият автентизъм въвежда на сцената „живия“ човек, който именно в медиалното си повторение умножава пустотата, но и отново в същата пустота отстоява своята истинност. Този лирически герой е едновременно тривиален и автентичен, ситуиран или в обречените си метарелигиозни схватки с баналността, или в постоянното повторение, което просто удостоверява пустотата, но е достатъчно, защото е истинно.
 

1. Липовецки, Жил., Шарл, Себастиен. Хипермодерните времена, С, 2005, с. 70. За България театроведката Аглика Стефанова полага сходна визия за социо-историческите основания на три от изкуствата през 90-те: „Признато за непрозрачно, времето се прояви в драматургията (а и в литературата и в изобразителното изкуство) като плашещо, хаотично, склерозирало, безавторитетно; упадъчно в сравнение с „преди“, надскачащо всяко въображение и затова затворено към бъдещето.“ (Вж. Стефанова, Аглика. Жанрови полета в българската драматургия на 90-те, С, 2004, с. 13.) А. Стефанова има сериозно право да извежда подобни характеристики за литературата, но с уговорката, че те са валидни по-скоро след средата на 90-те, когато се разгръща обсъжданата тук тенденция нов автентизъм.
2. Эпштейн, Михаил. Постмодерн в России, М, 2000, с.273.
3. Вж. Вязмитинова, Людмила. От польшьи Полыньи к снам Пелагеи Иванны (поззия поколения 90-х) -Знамя, кн. 11/1998.
4. Константинов, Георги. Младата ни поезия ­ другата реалност -Пламък, кн.1-2/1999, с.5.
5. Новков, Митко. Цикли и зацикляния или Подир сенките на българското -Литературен вестник, бр.П, 20 ­ 26.03.2002. Тезата за „личната митология“ М. Новков развива още през 1999 г. в рецензията си за стихосбирката „Октомври“ на Елин Рахнев така: „Октомври“ конструира именно такава „фантастична“ отделна, частна, лична митология, в която общностен е само неизказаният, но подсказан призив към всеки един, към всеки друг също да гради свой собствен, отделен, частен мит.“ ­ вж. Новков, Митко. Поезията „Октомври“ (Не зная как...) ­ Литературен вестник, бр. 15, 21-27.04.1999.
6. Вж. Жилиев, Юлиан. От „неоавангарда“ към „класиката“ ­ Литературен форум, бр.7, 10-16.10.2000.
7. Връзката между проблема за тялото и тематизациите на пътуването (на копнежното придвижване/присъствие другаде) е пряко явена в поезията на 90-те. В книгата си за литературата на 90-те, при това тъкмо в главата, посветена на творчеството на Силвия Чолева, Розалия Ликова обобщава тази особеност така: „Жаждата за въплътяване, за телесност е трайна нагласа в тази женска поезия и в цялата млада поезия от 90-те години ­ като стремеж към човешка реализация на далечното, за появяване на невидимото, за присъсттвие на неуловимото.“ Вж. Ликова, Розалия. Литературни търсения през 90-те години. Проблеми на постмодернизма, С., 2001, с. 301.
8. Цит. по: Константинов, Алеко. Бай Ганьо. Невероятни разкази за един съвременен българин, С., 1999, с. 30-35.
 

Орлин Стефанов
КАРЛ ПОПЪР 
ЗА ОТВОРЕНОТО ОБЩЕСТВО
Откривателство и заблуждения

 Нашата цивилизация, която има за цел хуманността и
 благоразумието, равенството и свободата, е все още
 невръстна, но продължава да набира сили въпреки факта,
 че толкова често е била предавана от интелектуалните
 лидери на човечеството.
      Сър Карл Раймунд Попър
 

I
Власт и философстване

Един от най-прославените учени на изминалото столетие е сър Карл Попър. Името му по право получи широко признание заради безспорните приноси във философията, в теорията на познанието, във физиката. Символично е названието на автобиографията „Безкрайното дирене“. Но негов най-представителен труд си остава двутомното изследване „Отвореното общество и неговите врагове“, чрез което ­ според собствените му думи ­ философът е откликнал на трагичните събития от Втората световна война. Тъкмо тази книга му спечелва както най-възторжени почитатели, така и непримирими критици. Популярността се обяснява с категоричните преценки за философски системи и за личности, които обикновено се представят обективистично, без да се посочва някаква връзка със социалните последствия при въплътяване на теоретичните модели. Попър не пожелава да бъде „академично“ безпристрастен и отхвърля апологетиката преди всичко към посочените в заглавията: Платон ­ за I том и Хегел и Маркс ­ за II том.
Същевременно, той проявява интелектуална сдържаност, от която си струва да се поучим, тъй като не изтъква може би ефектната мрачна „екзотика“ от присъщите за тази епоха изстъпления на жестокост и насилие. Неговата научна доблест му позволява да запази необходимата строгост, да съсредоточи своето внимание върху философската проблематика.
В този избор Попър може да бъде сравнен с Томас Ман, който в романа си „Доктор Фаустус“ разкрива трагизма на всеобщите ­ а сред тях и на политическите ­ илюзии чрез сферата на прекрасното, на музиката. В своя обширен труд и философът Попър избягва спекулациите с политическата конюнктура, странЈ от науковидния жаргон и се стреми да посочи корена на нещата. Така той сякаш си е осигурявал правото и в далеч предстоящата 1992-ра, когато ще е на патриаршеската възраст от 90 години, да посъветва в специално обръщение своите нови читатели в Русия:
„Имай смелостта да презреш модата и всеки ден бъди малко по-отговорен. Това е най-доброто, което можеш да направиш в името на свободата.“1
За своето напътствие Попър прави аналогия с призива на Кант: „Имай смелостта да си мъдър“ и тук можем да съжаляваме, че в предговора за българското издание на този емблематичен за целия XX век труд, вместо да се спре на такива качества, Попър си е спомнил за подлото убийство на Георги Марков. Наистина, и в думите си към българските читатели той подчертава мисията на интелекта да се намалява ролята на насилието и страха в човешкия живот и ако се замислим, неговите резерви към модните увлечения са напълно съзвучни с тази потребност. Та модата е вид диктат, тя с неизбежност жертва истината и по този начин възпира безкрайното дирене.
Затова и в трудове на Попър се срещат сентенции срещу модата, сочи се заблуждаващата роля на групите за натиск, на възхвалителните хорове. Ето негово недвусмислено изказване по повод идеализма във физиката:
„Историята на Мах и Болцман е една от най-странните в цялата история на науката. Тя показва историческата сила на модата. Но модата е глупава и сляпа, особено философската мода...“2
Когато нещо е глупаво и сляпо, а същевременно е и силно, значи може да се говори за насилие. А щом като на свой ред насилие се упражнява чрез власт, то се оформя интересен кръг от въпроси, които Карл Попър обсъжда, подчертава и се стреми да разтълкува.
Всъщност, тази проблематика се съдържа още в самото противопоставяне между, от една страна, отворения модел на обществото, към който трябва да се стреми социалното преустройство и от друга ­ затворените структури, които препятстват свободната изява на личностното начало, налагат стаден колективизъм и манипулират човешката природа. Този „водораздел“ е решаващ за ценностната система на мислителя, в която имат особено място такива качества като човешко достойнство, интелектуална честност, лична доблест. Тъкмо заради това най-общо противопоставяне Попър е готов да предяви взискателност към онези доктрини, с които биват мотивирани и чрез които се обслужват властнически въжделения от най-различно естество. Съзнателно, още в самото начало на знаменитото си изследване той заявява готовност да казва:
„Сурови думи за някои от най-великите интелектуални лидери на човечеството“3
За Попър цивилизацията е под заплаха от заблуждението, че великите предшественици във философията не бива да бъдат критикувани. Няма как техните възгледи да са безпогрешни и, за жалост, заблудите им са съизмерими с мащаба на техните личности:
„Великите хора вършат и големи грешки. В тази книга се стремя да покажа, че някои от най-великите лидери в древността са поддържали неотслабваща с годините атака против свободата и разума.“4
От тази позиция той отправя преки упреци към философи и школи в преднамерено изопачаване на истината, в угодливо обслужване на реакцията и на консервативните тенденции.
Понякога Попър предлага толкова резки квалификации, че традиционно внушеният ни школски пиетет бива направо скандализиран. Така за него Хегел е:
„Несмилаем като писател“, „в творбите му няма нищо, което да не е казано по-добре преди него“, „макар и без капка талант, той целенасочено посвещава тези заимствани мисли и методи на една-единствена кауза: борбата против отвореното общество и вярното служене на своя работодател Фридрих Вилхелм III Пруски.“5
От същата серия е одобрението, с което Попър определя за подходяща находка Шекспировите думи, предложени от Шопенхауер като мото към философията на Хегел: „Език на луд и липса на мозък“ и намира, че е „чудесен“ следният му словесен портрет:
„Хегел, назначен от силните на деня за дипломиран Велик Философ, беше плиткоумен, скучен, досаден, неграмотен шарлатанин, който достигна върха на безочливостта в драскачеството и съчиняването на най-налудничави мистични безсмислици. Тези безсмислици бяха шумно обявени за безсмъртна мъдрост от платени последователи и охотно приети от всички глупаци, които образуваха по такъв начин внушителен хор от поклонници, какъвто не е съществувал никога по-рано. Огромното поле на духовно влияние, предоставено на Хегел от властимащите, му позволи да докара цяло едно поколение до интелектуална деградация.“6
Цитатът е донякъде обширен, но пък е доста показателен и на асоциативно равнище ни звучи познато. Тъй че си заслужава рискът да понатежи. Нали характеристиката е допаднала и на Попър, при все че той изрично отбелязва консерватизма и дори реакционността на Шопенхауер. Изкуших се да го приведа и аз, понеже за наша беда и ние можем да посочим не един и не два примера от нашето съвремие как се назначават официални философи, историци, социолози, етнолози, естетици и прочие интелектуалци да налагат своето влияние в полето на духовността. И не че подобни хора не биват и начетени, и информирани, не че те не владеят лостовете за финансиране на своите „проекти“ ­ тази все по-ключова дума. Но пък и да се хипнотизираме пред подобна кипяща изобилност едва ли би си заслужавало. За да получим имунитет срещу своеобразната хипноза, е добре да помним, че като претекст за бурна активност се използва прокламираната свобода на мненията, отказът от наслоили се теоретични догми и всичко това е наглед отлично.
Буди тревога тенденцията за налагане на етическия релативизъм, срещу която и Попър се обявява най-енергично, напомняйки споменатата по-горе позиция на Айнщайн, за която стана дума в началната студия. Неговото дистанциране от представите за всеобщия хаос и сриването на абсолютното личи в обобщаващите пасажи на „Отвореното общество и неговите врагове“ и в автобиографията на мислителя.
При толкова недвусмислено отстоявано кредо, човек просто недоумява как е възможно да се декларира пиетет към основния труд на Попър, да се използва материалната мощ, която е съсредоточена в едноименната фондация на ученика му Джордж Сорос, а при това да е пренебрегнат патосът, който самият Попър определя с яснотата на формула в следните думи:
„Един от главните аргументи на „Отвореното общество“ е насочен срещу етическия релативизъм. Фактът, че моралните ценности или принципи могат да си противоречат, не ги обезсилва. Етическите ценности и принципи могат да бъдат откривани и дори изобретявани. Те могат да се отнасят до определена ситуация и да нямат смисъл в друга ситуация. Могат да са достъпни за едни хора и недостъпни за други. Но всичко това се различава недвусмислено от релативизма, т.е. от учението, че всяка система от ценности може да бъде защитима“.7
Уви, в послеслова си към българското издание на първия том на „Отвореното общество и неговите врагове“ професор Богдан Богданов се решава на драстично погазване на тази Попърова максима. Тъкмо заради чисто релативисткото прехласване на преводача-ерудит по Платон и Аристотел е потрябвало критиката на Попър да бъде опровергана.
...Наистина, колкото и да признаваме значимостта на Попъровите трудове, от това още не следва, че при обсъждане на неговите приноси ще трябва да стоим с ръце по кантовете, да сме потопени в някакъв свещен трепет. По-нататък специално ще се спра на негови уязвими преценки и квалификации и ще проследим, че понякога Попър следва най-общи или „есенциалистки“, според собствения му термин, представи.
Но въпреки възможните и даже необходими несъгласия с отделни характеристики и оценки на Попър, не следва да отминем без проблемен коментар обстоятелството, че своите претенции Б. Богданов отправя от недвусмислено консервативни позиции. Оказва се, че несъгласието с факта, как в „Отвореното общество...“ изследователят е идеализирал демократична Атина, а пък родова Спарта е заклеймена до крайност, няма за цел да се уточнят реалните обстоятелства и тенденции. Вглеждането в тях наистина би ни разкрило някои илюзии у самия Попър.
Обаче стремежът на Богданов е, като посочи какви неегалитарни структури са съществували в уж демократична Атина, да се постигне реабилитиране за подобни практики по принцип. И се получава, че Попъровото идеализиране на Периклова Атина се съхранява, но доколкото вече са уточнени и са посочени като препоръчителни за всички времена някои „полезни“ реалности. Нагърбилият се в пределите на българското издание с недвусмислени резерви към Попър Б. Богданов сякаш съжалява, че доскорошните тоталитарни режими са се оказали недълговечни заради прекалената им втвърденост, поради това, че не са били предоставяни: „Временни или постоянни егалитарни общности за намаляване на натрупаното напрежение от затвореността“.
И макар че номинално авторът на тези горестни вопли има репутация на демократ и застъпник на откритостта, той се прехласва от:
„Мъдростта на класическото традиционно общество, което непременно създава клапани на отваряне.“8
Сега вероятно ще бъда упрекнат, че се отклонявам, но все пак си струва да видим един показателен пример за „клапанна“, а всъщност релативистка „отвореност“:
„Колко различни са обектите, достойни за еротичен набег. Това разнообразие е един от белезите за човешко отношение. Младото женско тяло привлича мъжа поради своята другост в еднаквото... В определени случаи възрастното тяло изразява по-добре предизвикващата еротични емоции другост. Еротичен агент в посоката на изразяването на другостта може да стане мъртвото тяло, тялото на животното, собственото тяло (тук пък откъде ли ще дойде „другостта“? ­ О. С), тялото на другия от същия пол и дори нетялото на вещта...“9
Горчивата ирония е, че цитираният опус на Богданов с многозначителното заглавие „Един опит за еротизиране на морала“ бе поместен на уводно място в посветен на 250 годишнината от рождението на маркиз дьо Сад сборник, който пък е издаден от... Дом на литературата и изкуствата за деца и юноши „Ангел Каралийчев“! Лесно е да се досетим, че при това издателско начинание не се е минало без помощта и на фондация „Отворено общество“. Иначе казано, налице е крайна и просто пакостна проява на същия онзи релативизъм, срещу който Карл Попър се обявява категорично. Вместо това се оказва, че всичко е възможно и че дори патологиите могат да се амнистират като възможни „практики“. Ясно е, че заклинанията за тяхното узаконяване са истинско предателство на идеята за отвореното общество.
Ясно е също така, че водеща за тези еквилибристики е идеократичната нагласа. Че всичко се свежда до обслужване и съхраняване на властта с всичките облаги, които я съпътстват, но нека се върнем към Попър и да видим как той преценява мотивите за враждебност към отвореното общество на вече наистина неслучайни мислители.
В неговото тълкуване Платон изповядва необходимостта от „власт на учеността ­ софокрация“ и следователно, управникът трябва да е „напълно квалифициран философ“.
„Зад суверенитета на философа цар стои всъщност жажда за власт. Красивият портрет на суверена е автопортрет.“10
Всичко това е резултат от аристократическата нагласа на Платон. Чрез херметизма следва да се гарантира непререкаемост за посветените и за тази цел бива предписана не само религиозната догматика, но и сферата на прекрасното. Още тогава са препоръчани нощните изтезания, които ще трябва да превъзпитават дори честните граждани, щом като са атеисти или се отклоняват от декретираните представи. Разбира се, това става запазена марка за всички тоталитарни режими на XX век, но защо тогава най-сетне не пресекнат умиленията от философията на Платон...
И така, според анализа на Попър, Хегел дължи славата си на обстоятелството, че през 1818 г. е бил поканен в Берлин, за да бъде в услуга на реакционната реставрация. Иначе казано, неговите връзки с пруската бюрокрация са били напълно поръчкови. Своеобразното възцаряване на Хегел върху философския трон е трябвало да осигурява предписаното от пруския монарх „удържане на абстрактните науки в разумни граници.“11 Ясно е, че подобна „разумност“ няма нищо общо с безкрайното дирене и затова единственият правдоподобен мотив е властническият прагматизъм. Ето характеристиката на Попър за тези зависимости:
„Славата на Хегел създават и раздухват онези, които предпочитат бързото посвещаване в дълбоките тайни на този свят пред трудното овладяване и на най-дребните детайли в науката, която в крайна сметка може да ги разочарова с неспособността си да разкрие всички тайни... Наистина, какво друго освен диалектика би могло да осигури ефектна наукообразност.“12
Речта на Хегел е наречена „надута и неясна“ и тук си припомняме Гьоте, който говори пред Екерман за „ощавяне“ на мозъка от Хегеловите словесни построения.
Много показателна е проявената от Попър зоркост за една наистина неслучайна прилика между коренно враждебни политически лагери, които обаче са еднакво свързани с Хегеловите доктрини:
„Както марксисткото крайно ляво крило и консервативният център, така и фашистката крайна десница основават всички свои политически философии върху Хегел.“13
Обяснението на Попър е в „лицемерието“ на Хегел, в претенциите за всезнайство, които са добре дошли за предразсъдъка да се смята, че философията е: „Религията и теологията на интелектуалците, учените и мъдреците“.14
Но освен това донякъде формално съответствие, Попър сочи и вероломството на Хегел да: „Възроди идеите на първите отявлени врагове на отвореното общество ­ Хераклит, Платон и Аристотел.“15
По отношение на Аристотел Попър изрично отбелязва немаловажния факт, че както той самият, така и баща му са били на служба при македонския владетел. И в този момент неочаквано и почти необяснимо критикът на придворния философ заявява безусловните симпатии към фигурата на Перикъл. Но нали това е дългогодишният едноличен ­ макар и под прикритието на демократични претексти ­ властелин на Атина.
За жалост, Карл Попър е попаднал в клопката на есенциалистката представа, че щом едно управление е демократично, то може да бъде само нещо прекрасно и въжделено. Трябва ли да приемем тази благодушна представа или е по-добре да я отхвърлим въпреки Попъровия авторитет? Според мен, все пак си струва да останем верни на неговите собствени завети за критическа проверяемост на всяка теория. Значи ще трябва да опровергаем онова противопоставяне на „светли“ и „тъмни“ явления, което следва непосредствено горния цитат:
„Така както Френската революция преоткрива вечните идеи на Великото поколение и на християнството ­ свобода, равенство и братство между всички хора, ­ така и Хегел преоткрива Платоновите идеи, които лежат в основата на вечния бунт против свободата и разума. Хегелианството е ренесанс на племенния дух...“
Ето как в желанието си непременно да предложи контратеза, с която да се опровергават зложелателите на толкова милата за Попър свобода и откритост, той е сформирал отряд от поборници, който е нарекъл чрез обобщаващ термин с главна буква. Но всъщност сред Великото поколение той е „привлякъл“ и имена от петата колона на враждебния лагер. За странното обединяване на Протагор и Перикъл със Сократ и противопоставянето им на „консерваторите“ Софокъл и Тукидид вече изказвах несъгласие пред Попъровия семинар и на него ще се спра по-нататък. Но доста заплетен е възелът от проблеми и покрай споменаването в толкова приповдигнат тон на девиза на Френската революция и на неговия автор Жан-Жак Русо.
Като следваме епистемологичните предписания на самия Попър, е редно да разколебаем неговия патос поне с онзи несъмнен факт, че не само Хегел, но и Жан-Жак Русо е общ кумир както за фашистките, така и за комунистическите идеолози! Като повод за дискусионност можем да ползваме дори аналогията, с която Попър е обогатил наблюдението на Хайне, че: „Максимилиян Робеспиер бе просто ръката на Жан-Жак Русо“ ­ а при това е вметнал в скоби. ­ Нещо от този род вероятно може да се каже за отношението между Ленин и Маркс“.16
Обезглавеният на гилотината ученик на Русо, който е една от жертвите на отприщения от него самия терор, едва ли украсява теоретичния си кръстник и затуй у Попър могат да се открият доста поводи за размисъл. А инак той последователно се въздържа да издига непосредствени претенции. От една страна, авторът на девиза за свобода и равенство (при Русо няма каквото и да било братство, то е присъединено едва „зад гърба“ на „просветителя“) е посочен, и то неведнъж, сред предшествениците на всячески заклеймявания Хегел. Тогава не би ли могло да се открие някаква враждебност към отвореното общество и у Жан-Жак?
От тази серия са инвективите на „канонизирания“ като либерален мислител Русо срещу театъра, срещу книгопечатането, наказателните мерки срещу всеки, който би останал равнодушен към „гражданската религия“ и особено ако се е превърнал в атеист. За подобна дързост Русо предписва умъртвяване или ­ ако си послужим с бюрократичния евфемизъм на съветското законодателство ­ висша мярка на наказание.17
По начало Попър е изключително подробен в цитирането и препращането към първоизточници, бележките с тези цитати заемат солидно място в книгите му и това е белег за научна добросъвестност, която наистина впечатлява. Затуй няма нищо странно, че в „Отвореното общество“ откриваме и позовавания на Обществения договор. Ясно е, че Попър обстойно е проконспектирал най-емблематичния за Русо труд, но е истинска загадка как така не го е разтревожила заканата на този, покрай бащинството на Френската революция, уж радетел на свободата, да посочи даваните от него гаранции за... нашето поробване. Ще речете, че не е за вярване, но е факт, че Глава първа от Книга първа на „За обществения договор, или Принципи на политическото право“, наречена със съвсем програмното название: Предмет на тази първа книга започва ето с какъв абзац:
„Човекът се ражда свободен, а навсякъде е в окови. Някой може да се смята господар на другите, а сам е роб повече от тях. Как е станала тази промяна? Не зная. Какво може да я узакони? Мисля, че мога да реша този въпрос.“18
Вярвам всеки да се съгласи, че първите две изречения бихме издекламирали дори току-що да са ни дигнали от сън. Но онези две непосредствено следващи ги двойки от въпрос и отговор са скривани от нас с такава настойчивост, че не можем ги откри дори в двутомната история на западната философия на Ръсел. Това е един от малкото автори, чийто авторитет Попър признава и преглътнатата закана на Русо не е накърнила неговия пиетет към колегата. Самият Попър обаче се е въздържал да процитира бунтарски звучащата начална констатация отделно от цялостното и всъщност зловещо намерение на идеолога Русо. Може би той се е опасявал да не бъде уличен в замълчаване и в противоречивост, особено на фона на инак толкова подробните му препратки? Във всеки случай, в „Отвореното общество и неговите врагове“ няма и следа от програмното намерение на Жан-Жак и значи Попър си е спестил потребната критическа трезвост. И се получава, че в книгата, която има за основна задача да разобличи враговете на отвореното общество, всъщност е пощаден един несъмнен зложелател на откритостта и свободата. Затова е избегнат и най-малкият намек за христоматийното раждане и оковаване и вниманието ни се насочва единствено към някакви парадокси на управлението, които преди Хегел били забелязани у Русо с позоваване на съответната глава и абзац в „Обществения договор“.
... Ако Попър не робуваше на всъщност историцистките си симпатии към Френската революция, той би следвало да признае, че идеологът Русо ратува за свобода, но на политическото тяло, а изравнените по минимално имущество и с посредствен интелект поданици са просто единствената предпоставка за безконтролно потискащата ни и свободна в произвола си държавност. И тогава Попър можеше да посочи още един и то дълбоко „законспириран“ враг на отвореното общество, толкова повече, че и Русо се е прехласвал по така ненавистния му Платон.
Друг несъмнен, но също пощаден от Попър враг на отвореното общество, е Фридрих Ницше, екзалтираният възхвалител на безпощадната сила, опоетизирал свободния от каквито и да било морални норми свръхчовек. Вместо в негово лице да заклейми кумира на нацистката идеология, който е и неофициалният вдъхновител за естетиката на соцреализма, Попър го споменава в съвсем неутрален план. Той например бил един от авторите в библиотеката на баща му, точно било изказването му за възхвалителните клики около Вагнер и т.н.
Но все пак си струва ние да предявим своята взискателност, докато следваме тъкмо завета на Попър безкрайното дирене никога да не пресеква. Следва да разберем, че, подобно на известния Молиеров герой от „Тартюф“, и той се е поддал на своеобразен „оргонов“ комплекс, търсейки противовес на омерзението си от такива алчни за власт и влиятелност фигури като Шелинг, Фихте, Фройд. Уви, в желанието си да открие поне някакво въплъщение на своя идеал, той е станал жертва на тартюфовска стратегия и е приел за чиста монета представите, които се застъпват от хора като Протагор, Русо, Ницше. Може би го е подкупвало нещо в трагизма на личните им съдби, но когато се анализират идеологически доктрини, такъв род симпатии не бива да са меродавни. Нито за Ницше, нито за нашенския му апологет Пенчо Славейков...
Според мен по-значима е взискателността на Томас Ман, който също съчувства на своя композитор Леверкюн, но без да изключва неговия провал в сделката с дявола, с която е искал да пришпори творческите си импулси. Така писателят е прозрял вината и на прототипа за този художествен образ Фридрих Ницше, като ролята му на вдъхновител в мрачната динамика на XX век пряко е посочена и в публицистиката на този Попъров съвременник. Силно е също така обобщението на Надежда Манделщам за зловещия опит в съветската империя на злото:
„Интелигенцията сама се унищожи, жигосвайки в себе си всичко, което не съвпадаше с култа към силата.“ 19
Както виждаме, за да се вникне в корените на нещата не е достатъчно да се ужасяваме от крайните проявления и просто да съчувстваме на жертвите. Подобни чувства може и да ни възвисяват в собствените ни очи, но те закриват истините за действителната вина и затова си струва да се опазваме от онова заслепление, чрез което подобно идеализиране и умиляване ни отклонява от същинските проблеми на живота...Тогава? Тогава нека бъдем достатъчно мъдри и смело да предпочетем истината!

II
„Демократично“ и „консервативно“ ­
едно илюзорно противопоставяне

Дори най-проблемно мислещият изследовател се стреми да открие свои предшественици, да потвърди колко правомерна е неговата радикална концепция с изказвани и преди него догадки. Така в първия том на „Отвореното общество и неговите врагове“ Попър изрежда мненията на Кросман, Грот, Гомперц, Фийлд срещу Платон. Обаче му се е наложило да направи любопитната уговорка, че и те не са избегнали „идеализацията на великия идеалист“. Да прочетем едно обобщение на Попър:
„Враговете на свободата винаги обвиняват нейните защитници, че я погубват. И почти винаги успяват да убедят простодушните и добронамерените.“20
Тази сентенция заслужава повечко внимание, защото според нея при всяко застъпничество за свободата се допуска то да е декларирано от неин прикрит враг. Трябва да се внимава и ние самите да не се окажем в положението на добронамерено простодушните, на емоционално податливите наивници. Тъй като е добре винаги да си запазваме простор за съмнение в окончателните истини, едно подобно предизвикателство към тезите на самия Попър не следва да се отхвърля като екстравагантна приумица.
За да подкрепя своята готовност да не възприемам безкритично гръмкото име, е добре отново да погледнем в послеслова на Б. Богданов, който по онова време бе начело на фондация „Отворено общество“ ­ инициатор за издаването на фундаменталния труд, по чието заглавие е назована и тази организация. Но както видяхме по-горе, въпреки несъмнения и просто „длъжностен“ пиетет, в текста на предговора се срещат недвусмислено резервирани характеристики. Следва застраховащото напомняне, че още живият тогава деветдесетгодишен автор:
„Сам държи тезите му да бъдат зависими от собствената и чужда критика.“
Следователно, според Попър трябвало да скъсваме с навика да приемаме безрезервно идеите на великите големци. Свободата на всеки човек да поеме по един или друг път го правела отговорен за стореното и сътвореното. Сега вече Богданов приканва преразказаното кредо да бъде приложено към самия Попър: 
„Тази позиция увлича. Щом като може да бъде винен Платон, защо да не може и Попър, бил той и на преклонна възраст.“21
С помощта на този риторичен въпрос Б. Богданов си осигурява простор за доста сериозни упреци към мислителя в ненаучност, но за тях ще стане дума по-нататък. Дотук желанието ми е да се мотивирам за собствените си несъгласия с това, че Попър характеризира като „големи консерватори“ такива прославени автори от класическа Елада като Тукидид и Софокъл. Изцяло положителна пък била фигурата на Перикъл:
„Великия водач на демокрацията, формулирал принципа за равенство пред закона и принципа на политическия индивидуализъм“.22
Според Попър, към тези три имена от великото поколение в историята на Атина и емблематичните им фигури се нареждат и два лагера от следовници и сподвижници със сходни, макар и не така категорично заявени позиции. Съответно Попър заявява критицизъм към „консерваторите“, сред които са Еврипид ­ като „колебаещ се“ и „скептично настроеният“ Аристофан. Истински великите хора трябвало да търсим в лагера на Перикъл, твърди застъпникът на демократичните ценности, но според мен е доста смущаващо обстоятелството, че той е зачислил и Сократ в компанията на софистите. Нали до последния си дъх „демократично“ осъденият философ самоотвержено е търсил обективните стойности на човешкото съществуване. А пък авторът на девиза за човека като мярка на нещата Протагор и останалите „учители по красноречие“ са нарицателни с крайния релативизъм на своите словесни еквилибристики. И ако бе последователен в порицаването си на релативизма, Попър трябваше да е резервиран към тях, а не към тримата знаменити драматурзи и към прокудения в изгнание историк.
Уви, достатъчно е, че пришълецът-историк Херодот е бил сред приближените на Перикъл, и това вече се приема за основание той да е пощаден от всякаква критика. А той си е спечелил правото да се подвизава в Атина като пропагандатор на официалната идеология, според думите на самия Попър: „Херодот, приет и възторжено приветстван в града на Перикъл като автор на творба, която прославя тези (на стратега ­ б. м., О.Ст.) принципи.“23
И се получава, че за Перикъл е използван епитетът „велик“ без каквито и да било уговорки, докато за Тукидид четем, че е: „Може би най-великият историк, който някога е живял. Но... неговите коментари и морални съждения излагат личната му интерпретация и гледна точка, с която не сме длъжни да се съгласяваме“...
Издигнати ли са някакви аргументи? Попър не би си позволил съвсем голословно твърдение, но пък основанията му се оказват доста съмнителни. Историкът: „...Не бил приятел нито на атинския народ, демоса, който го осъжда на изгнание, нито на неговата империалистическа политика.“24
Ясно е, че тук възниква цяла серия въпроси. Кога, в коя епоха империалистическата политика е довеждала до нещо добро? Та тя може да се провежда само с насилие, като се милитаризират не само материалните, но и човешките ресурси. Щом целите са агресивни, с неизбежност идва ред на демагогията, а истината и справедливостта стават крайно нежелани. Преднина получава разпалването на войнствени страсти, непримиримостта към врага, който може да бъде само заклеймяван и т.н.
Позволим ли си веднъж „лукса“ на такова несъгласие с Попър, се получава, че Тукидид може да буди само възхищение за своето взискателно отношение към атиняните. Изборът му да се откаже от привилегиите на официален историограф, но да е в съгласие със собствената си съвест, фактът, че е приел несгодите на прокуденик ­ всичко това е израз на похвална доблест. Пък и самият Попър отбелязва, че Тукидид не е бил ренегат и не е заговорничил в полза на външните врагове на Атинския полис. А такива прояви е имало в някои олигархически кръгове...
Защо тогава да смятаме, че осъждането на Тукидид на изгнание е достатъчна причина той да бъде етикиран като консерватор. Подобни оценки издават някакви нагласи и презумпции, заради които фактите се пренареждат и емоционално обагрят. Трябва ли тогава да приемем, че е виновен и умъртвеният по присъда Сократ?
...Знаменитата пророчица Касандра предвижда гибелта, която заплашва Троя и предупреждава своите съграждани да не вкарват в крепостта дървения кон, колкото и съблазнителен да е бил този трофей. Но е ясно, че това не я превръща във враг на своя народ. Значи ще е неправилно да смятаме, че заради абсолютното мнозинство, с което са отхвърлени пророческите предупреждения, са били прави онези, които все пак падат посечени или заедно със самата Касандра биват откарани в робство?
Да видим, обаче, какво пише за Тукидид Попър, на който няма как да не е известно какъв разгром претърпява в Пелопонеската война тъкмо Периклова Атина. „Великият стратег“ всъщност предизвиква твърде бедствено „историческо събитие“. Заради наложилата се обсада пламва тифусната епидемия, която отначало покосява законородените му синове, а след това и него самия. Уви, Попър е несмутим, а нападките му към Тукидид ­ неотстъпни: „...Тукидид е антидемократ. Това се разбира от неговото описание на Атинската империя и на омразата, която изпитват към нея различните гръцки държави. Господството на Атина над тази империя, съобщава Тукидид, се смята за не по-добро от тиранията и всички гръцки племена се страхуват от нея. Отразявайки общественото мнение при избухването на Пелопонеската война, той е умерено критичен към Спарта, но остро критикува атинския империализъм.“24
Вместо да размисли за онези реални резерви, които е будел хегемонизмът на Атина, Попър се „сърди на огледалото“. Разбира се, той съзнава, че емоциите няма как да изчерпят въпроса, наясно е, че и в наше време за някои историци Атина е „безжалостна демокрация, управление на необразованите“, според собственото му резюмиране. А в желанието си да разшири своята аргументация Попър се сеща и за културата. Нали тя няма как да се създава от необразовани люде? Следователно упреците за бездуховност са безпочвени:
„Митът за нетърпимостта към културата в демократична Атина противоречи изцяло на известните факти и преди всичко на нейната изключителна продуктивност в областта на духовната култура през този специфичен период.“25
Дума няма, периодът е наистина специфичен и тук ще включим грандиозното храмово строителство. Само че солидните средства за него са извлечени от по-малките полиси, които участват в Атинския морски съюз. Значи е налице едно „витринно“, показно процъфтяване, което няма особени допири точки с развитието на драматургичните жанрове. При тях е решаваща личната отговорност и уникалната нравствена прозорливост.
Дотук можахме да разграничим как художествената неповторимост не се е поставяла в услуга на властта. Особено категорично е пренебрегваното повече от две хилядолетия настояване на Софокъл, че владетелят на Тива Едип е всъщност тиранин. И се получава, че според употребата на това осъдително прозвище поетът е съзвучен с определението на историка за съвременната му тирания, точно както и „огненосният страхотен мор“ от който е поразена Тива съответства на клиничната картина, при която протичат заболяванията зад крепостните стени в обсадена Атина.
Затова можем да кажем, че върховите постижения в областта на театъра са постигнати не заради насърчаване от властите и са истински тъкмо когато са израз на изстрадано несъгласие с официозната патетичност. Точно по тази логика фаворитът на Попър Перикъл остава недвусмислено резервиран към литераторите. Той не желае никакви услуги от тяхна страна и е съвсем наясно, че тук не може да разчита на каквато и да било лоялност. В това се уверяваме от собствените му думи:
„...Ние не се нуждаем ни най-малко от хвалебствията на един Омир или на когото и да било друг, който чрез своите творби би ни доставил минутна наслада, но чиито измислици впоследствие биха били обезсилени от силата на фактите.
Възможно ли е Попър да не знае колко отрицателно е отношението към същия този Омир и към талантливите му събратя от страна на Платон, когото той самият определя като враг номер едно на отвореното общество? Ще трябва да приемем, че липсата на проблемен коментар за резервите на Перикъл към слепия певец се обяснява с нежеланието на Попър да се хвърля сянка върху иконописния образ на стратега. Инак на други места, изолирано от връзката с Перикловата позиция и докато се атакуват Платоновите възгледи, те са определени като „открито враждебни към съществуващото тогава атинско литературно образование“ в подкрепа и на следващите му аргументи срещу Платон:
„Трудно е да се разбере как онези, които обичат гръцкото изкуство и литература могат да се вдъхновяват от Платон, който специално в десета книга на „Държавата“ отправя най-яростни нападки против всички поети и трагици и най вече против Омир (и дори Хезиод).“27
Попър е прав да недоумява за невзискателната възторженост, която е безобидна само на пръв поглед. Ала и в неговата избирателност проличава недопустима тенденциозност. Предвиждам възражение, че Перикловите нападки към поетите може да са просто очернящи го измислици на „консервативния“ Тукидид. Само че и според преценката на самия Попър, приведените в „История на Пелопонеската война“ речи са напълно достоверни и поради това той се позовава на тях съвсем охотно...
И тъй, уточнихме колко мнителен към словесното изкуство е предводителят на Атинската демокрация. Тревожи го тъкмо онази специфична част на културата, която борави с най-много сетива и е най-подвижна, с разнообразни изразни средства за интерпретиране на противоречивите интереси и на драматичните колизии в обществото. Както при отделните личности, така и в съсловните или имперските домогвания. Защото „измислиците“ са всъщност начин да бъдат почувствани и защитени непреходни зависимости и ценности. А за управника, обратното ­ уместно е хората да са безпаметни и да не ги „смущава“ нравствената рефлексия. Той не желае те да съзнават колко е пагубно невежеството и да се усетят отговорни за него!
Ще си позволя да цитирам един по-обстоен фрагмент-обобщение на Тукидид, в което виждаме колко ценно е историческото знание в онези случаи, когато то не е поставено в услуга на спусната „отгоре“ поръчка:
„Повечето хора по-лесно приемали да бъдат наричани ловки мошеници, отколкото добродушни наивници; от последното прозвище се срамували, а с първото се гордеели. Причината за всичко това е властта, която се проявява поради алчност и амбиции. Оттук се поражда и склонността у хората да враждуват помежду си. И действително, тези, които заставали начело на държавата, снабдени във всеки един от двата лагера със слова на едро, които ги подтиквали да възхваляват повече равенството пред закона на мнозинството от народа (при демокрацията) или пък мъдростта на аристокрацията, се отнасяли към интересите на държавата, на която те служели на думи, като към награда за състезания, които те трябвало да спечелят. И при тази надпревара, в която всички средства били позволени, за да могат едните да възтържествуват над другите, те се решавали на най-страшни злодеяния.“28
Изключителна е тази прозорливост на Тукидид, тъй като домогването до блага чрез власт е разобличено без разлика в това как се отнасят помежду си отделните претексти. Тяхната противоположност се оказва видима, щом като преследват една и съща цел. Ала вместо да се възхити на тази зоркост, Попър гледа да я омаловажи покрай претенцията, че уж думите на Тукидид:
„Много силно (но в смисъл на прекалено, а не на убедително ­ б.м. ­ О.Ст.) предават чувството за разпадане на обществото“.29
Защо обаче ще трябва да лишаваме Тукидид от правото му да обобщи наблюденията си за политическото вероломство: „Що се отнася пък до гражданите, които имали умерени политически схващания, те загивали под ударите и на двете политически фракции.“
Та така бихме открили заради какво той е избрал нерадостната си съдба и във всички случаи ще отпадне безапелационното отсичане, че неподкупният историк бил консерватор.
А сега да проверим в какво се корени несъгласието с Попър при Б. Богданов, тъй като не би ми се искало някой да ми вмени, че съм в общо русло с неговите резерви. Ето какво е отсякъл той в придружителния си текст:
„Почеркът в „Отворено общество“ остава извън пределите на определена наука. Защото науката се конституира не само от утвърден в традицията подход към фактите и чуждите тези, но и от спазването на една некоментирана етика за отнасяне към самото научно поле като такова. Става дума за кръга от аксиоматични положения, включващ и несъзнатата теза, че науката е затворен и неподлежащ на промяна обект. Именно неспазването Ј е основният грях на Попър в очите на неговите опоненти, специалисти по Платон, Хегел, Маркс. Защото от научна гледна точка е недопустимо творчеството на великите люде да се анализира необективистично, не като предмет с генерална стойност, а в отворен и незавършен план, ангажиращ практически всеки човек.“30
Нали е ясно, че ако се плашеше да не бъде „греховен“ според горните изисквания, Попър никога не би написал фундаменталния си труд. Но пък докато е критичен към оценките на Тукидид за политическите боричкания в Древна Елада не излиза ли, че застъпникът на отвореното общество някак се е придържал към нормативите, които изразява Б. Богданов?
Все пак, не! Попър е учен, който ни спечелва най-вече с това, че не се спира пред конституиращи традиции, некоментирани етики и неосъзното аксиоматични кръгове. Въпреки неговите залитания, сред които видяхме че са и амнистиращите преценки за Русо и Ницше, той не следва предписанията, с които завършват току-що възпроизведените съждения на Б. Богданов: „Нищо по-тревожно за учения, привикнал на удобството (?!?) да се занимава със спрени и затворени предмети, от това, някой да ги открие и раздвижи за диалог, да ги включи в параметрите на живота тук и сега. Според зрителния ъгъл на „Отворено общество“ е точно така ­ делата на Платон, Аристотел и Хегел влизат в неприключила, продължаваща да ни засяга традиция.“
Но нима тъкмо този „зрителен ъгъл“ не е най-ценното в Попъровата методология. Та делото на един учен е значимо доколкото той не е търсил някакво си „удобство“, а тъкмо напротив ­ рушил е херметизма около предмета на своите изследвания. Доколкото се нагърбва да търси връзка с онова, което протича тук и сега! Ако при Попър се е прокраднало неуместно митологизиране на едни имена и незаслужено осъдително етикиране на други, това иде от неговия стремеж непременно да се препоръчат някакви свръхценности. Тук може да се говори за непоследователност, за рецидив на инак заклеймявания от самия Попър есенциализъм.
Копнежът към идеалното го прави уязвим за особената естетика на моделите и го прави неспособен за трезво отсяване на претекстите. Жалко е, но в такива случаи заема солиден периметър клетвената риторика, която не трябва да банализираме и приравняваме към някаква си глупост. Нали една постановка на Молиеровия „Тартюф“ ще е добра, когато заблудите на Оргон не се свеждат до грубия фарс. Така и в преклонението към Перикъл не бива да откриваме повод да назидаваме изследователя, който се е одързостил да не зачита достолепните лампази при „генералните стойности“...
Далеч по-важно е да проумеем драматичната колизия, че щом се търсят светли примери за подражание, независимите оценки могат да бъдат дискредитирани чрез външни ефекти и несъдържателни етикети. И както пролича, че Тукидид, а след него и Софокъл, Еврипид, Аристофан са просто взискателни, а не „консерватори“ и „скептици“, така и другият полюс на антиномията следва да бъде опроверган. „Демократизмът“ на властниците и на техните възхвалители се оказва чисто декларативен и е привлечен единствено като удобен идеен претекст за властта!

Бележки:
1. К. Поппер. Открытое общество и его враги. Том II, М., 1992, с. 490.
2. К. Попър. Безкрайното търсене. С, 1998, с. 159.
3. К. Попър. Отвореното общество и неговите врагове. Том I, С, 1993, с. 9. При следващи позовавания на това издание ще се посочва само томът и страницата.
4. Пак там.
5. Том II, с. 40
6. Том II, с. 41.
7. К. Попър. Безкрайното търсене, с. 115.
8. Том I, с. 407.
9. Б. Богданов. Един опит за еротизиране на морала. // Ars erotica. 1992. С., 16.
10. Том I, c. 169,181.
11. Том II, с. 43.
12. Том II, с. 35-36.
13. Том II, с. 38.
14. Пак там.
15. Том II, с. 39.
16. Том II, с. 122.
17. По-подробно виж: „Уравнителната естетика на Русо и свободата на политическото тяло“ // О.Стефанов. „Екология на духа или Изкуство и идеокрация“. С, 1997, с. 86 -104. 
18. Ж.-Ж. Русо. Избрани съчинения. Том I, С, 1988, с. 79.
19. Н. Манделщам. Спомени. С, 1999, с. 120.
20. TОМ I, С. 108.
21. TOM I, С. 400.
22. TOM I, с. 212.
23. Пак там.
24. Том I, с. 205.
25. Том I, с. 208.
26. Тукидид. История на Пелопонеската война. II, 41,4.
27. Том. I, с. 260.
28. Тукидид. Пак там, III, 82, 7-8.
29. Том I, с. 206.
30. Там I, с. 401.

Бригита Йосифова
ДИМИТЪР КРАЧКОВ
 

Не зная как и защо, но внезапно си спомних едно мое далечно пътуване до средна Англия. Наричам го „далечно“ не като дистанция, не като пропътувани отегчителни километри. А като спомен от отминало време. Бях тръгнала на дълъг път, та дано видя човек, когото бях срещнала само веднъж. Той не знаеше, че непоканена ще потропам на вратата му. Не бях и сигурна дали ще го заваря вкъщи.
По кои неведоми пътища на мисълта именно сега връщам спомена? И защо, питам се, помня всичко, всичко? Десетилетия стои скътано в паметта ми, забулено зад други изживени години, събития и след безбройни други пътувания. И защо се събуди в мен? Ще се опитам сама да си отговоря: може би, защото не забравих този необикновен човек. И ми се иска да разкажа за него, за незабравения. Иска ми се да възкреся, да върна нашите три срещи.
И името му помня, и как изглеждаше, и каква стара кафява шапка носеше, и оклюманата Ј периферия. Бе старец. Поне на мен ми се струваше тогава (от върха на моята лекомислена младост), че бе на най-почтена възраст. Тогава си мислех, че такива старци са пред прага на отвъдното. Крачка ­ и там са, в неизвестността. В онова незасягащо ме място ­ наричано Рай или Ад, към което крачат други хора. Това място със сигурност, обаче, аз няма да узная. Няма да ми се случи да прекрача прага му, защото съм млада, весела, силна и енергична. Аз съм вечна! Направо безсмъртна.
С други думи си спомних човек, който тогава бе на 70 години.
Разбира се, видях го и го определих, че е дядо. Бе красив, белокос и величествен. Импозантен като Хималаите. Срещнах го при доста странни обстоятелства: на хранителна изложба. Ето какво се случи.
В гигантската изложбена зала „Олимпия“ в Лондон имаше изложба на храни. Бе фантастично сборище от стоки, реклами, пищност и печалби. Гърмеше музика. Звучеше разнородна реч.
Нашата легация ме покани да работя три седмици като преводачка на изложбата. България имаше свой щанд. За първи път участвахме в хранителна изложба в Англия, много искахме да търгуваме и продаваме на англичаните. Помня, нашите „търговци“ от Министерството на търговията и Търговската камара до късно през нощта дотъкмяваха и украсяваха кошниците с праскови; все редяха и редяха жълти като жълтици кайсии. Пристигаха нови неизброими щайги с бяло и черно грозде. Опиташ ли зрънце, потече ли гроздов сок в устата ти, все едно че пиеш българска слънчева енергия. Хапнеш ли от червените месести пловдивски чушки, без да искаш ще рипнеш да затропаш хоро! Имахме луканки и подкови на суджучета с омаен дъх на чубрица. Ох, че сладко!
Въртях се на всички страни, превеждах, бях радостна до немай къде. България бе дошла във вид на огромна кухня в Лондон. Имаше компоти, сладко от бели череши, та и сладко от рози! Какви ли не храни показвахме, устата ти постоянно се пълни със слюнка. Нямаше край зеленината на пресните китки копър и още по-грамадните букети магданоз. Нашият български щанд ухаеше непознато, привлекателно, та чак омагьосващо. Боже, как да не се захласнеш пред тази наша вкуснотия?
Художникът Никола Мирчев бе висок и мършав. (Бях решила, че е злояд.) Все подвикваше „Не така! А така! Бе главният художник на щанда ни, по негови ескизи редяхме гастрономическата вакханалия. По едно време доброволно, без капка страх се бях покачила на висока стълба и окачвах на асмата жълто кехлибарено грозде. Гроздовете бяха тежки, имаха скрити зелени куки, едни хитри метални ченгелчета. Някой англичанин ще си помисли, че гроздето е от красив порцелан, от знаменития немски порцелан майсен. Ще си рече: „Не може да бъде истинско, нарисувано е.“
Имахме си наш селски двор, наш кът, чешма, която тече в сърцето на Лондон. Чорбаджи Марко от „Под игото“ ей сега ще каже: „Заповядайте, та да вечеряме.“ И англичаните ще заповядат.
На другата сутрин се откри изложбата. И ние, рано-рано, пуснахме да работи фонтанът с розова вода. Замириса на Казанлъшката долина... Към щанда ни се устремиха хиляди и хиляди хора. Фонтанът неудържимо ухаеше на рози. Хората вървяха към нас, тълпяха се, вадеха носни кърпички. Мокреха ги във фонтана, после ги миришеха с блажена усмивка на лице.
Заредиха се напрегнати дни. Шумни, с много разговори, с отговори на въпроси, с посрещане и изпращане на гости. Идваха господа-търговци, идваха любители на безплатни мостри. Хора питаха и разпитваха. Деца събираха лъскавите ни реклами и шарени картинки. Един младеж ме попита много сериозно, защо нямаме и филателия? Къде са българските марки? Нужен му е блок марки с опълченец и самарското знаме. Изумих се, но любезно обещах: „Друг път.“
Нито за момент на щанда не можеше да има увяхнала стока, оклюмана чушка или, недай Боже, да спре фонтанът. Нови щайги пристигаха, все редяхме и все подменяхме. Малката ни групичка българи бяхме чистачи, преводачи, пропагандатори и търговци.
Към мен се приближи висок белокос човек, в странна кафява мантия. (Приличаше ми на пелерина или на ямурлук, но бе от лек и хубав вълнен плат. Имаше разрези за ръцете.) Човекът носеше и странна шапка, която веднага свали. И заговори на български. Аз радостно възкликнах:
­ Добри дошли, почти в България!
Боже, как се зарадва! Гостоприемно го поканих да мине преградата, да стъпи на „българска“ земя. Уморено седна на трикрако столче под асмата. Почиваше си и с усмивка ме слушаше. Имаше много светли сини очи, понякога ги отместваше и разглеждаше нашия, едва ли не, театрален декор. От време на време ставах, отивах при посетители. Те най-вече се интересуваха къде, в кой магазин в Лондон могат да купят български стоки? Отговарях, че все още не могат. Но се надяваме, че скоро ще имат тази възможност. И веднага се връщах при гостенина. Привличаше ме, намирах го интересен и дори необикновен. Говореше на чист, хубав български език и много „якаше“. Пошегувах се, попитах го не е ли от Лясковец?
Познах! От Лясковец бил. От 1918 г. скита по чужбините. Пропътувал е света. Дълго време е бил в Италия и в Скандинавските страни. От години живее в Англия. Каза ми, че се е настанил далече, чак в областта Норфолк, около град Норич. Живее в селска къща, английски котедж. До стара воденица. До вода.
Слушах. Беше ми неудобно да го разпитвам с какво се занимава, предполагах че е пенсионер. Защо ли е напуснал България? Какво е правил из северните фиорди? Какви ветрове са го отвели под слънцето на Италия? Научена от англичаните, не проявявах досадно любопитство. Не го разпитвах, не задавах лични въпроси. Обратното, разказвах му за себе си. Съобщих, че имам малък син и се казва Ричард. По едно време двамата замълчахме. Той ме попита някак стеснително:
­ Простете ме, но ще попитам нещо. Имам малка молба. Ще позволите ли да си взема една червена чушка за спомен?
Бе извърнал очи към червените чушки, които Никола Мирчев уж небрежно, но извънредно артистично бе подредил в кошовете. Погледнах към чушките и казах:
­ Разбира се! Вземете си колкото искате.
От много дни бяхме свикнали да ни искат чушки, домати, дини. И с риск да разсърдим Мирчев и развалим наредбата, давахме от всичко. Гостът си взе една чушка, първата попаднала. Тя се оказа и крива! Стори ми се съвсем неподходяща за подарък. Скочих, взех няколко едри чушки (според мен, най-красивите) и ги предложих на българина.
­ Моля ви се, вземете тези.
Но той здраво държеше своята крива избраница и с усмивка ми каза:
­ Благодаря ви, но ще задържа тази. Искам да я нарисувам.
Незабавно загорях от любопитство. И вече съвсем по български го отрупах с въпроси. Исках всичко да ми разкаже: какво рисува, къде рисува? Той ме гледаше и се усмихваше. Виждах, че му харесва моята възторженост, интереса ми към картините му. Отново седнахме под асмата. Той все стискаше в ръка кривата чушка.
Разказа ми, че живее от продажбата на картини. Бях поразена. (В Англия, за да живееш от изкуство или си голям художник, или хитрец и шарлатан.) Но той говореше не за себе си. Дори не разказа какво рисува, а все си спомняше Лясковец. Почтително слушах, но за мен Лясковец бе голяма гара, нищо повече. А той тъгуваше по родния си дом. И каза:
­ Тази сутрин дойдох с влака от Норич специално да видя изложбата. Прочетох във вестника, че и България има щанд.
На този човек всички мисли бяха към България! Изведнъж ми стана страшно съвестно, исках да му кажа нещо безкрайно топло и мило. Но какво можех да кажа, когато наоколо все нови и нови посетители обсаждаха щанда ни? Всички искаха обяснения, имаха въпроси, искаха нещо да им дам „за спомен“. На всичко отгоре, точно тогава нашият търговски представител в Лондон изскочи от задната стаичка. Тя бе определена и натъкмена за важните гости. (За тия, които ще поръчат вагони и вагони наша стока и ще потече валута в държавното ковчежничество.) Той видя, че говоря с посетител и се приближи. Наведе се и ми зашепна на ухото. Някакъв италиански търговец от един час седи „на гости“ в стаичката. И все яде, та яде. Опитва един след друг саламите ни! Не говори на никакъв език. (Търговският представител предположи, че не знае и италиански.) В отговор се пошегувах и аз, че сигурно не е и италианец, а самозванец. Чух, че имал необикновен апетит, апетит на триглава ламя. Нашите момчета от София се чудели по какъв любезен начин да се отърват от него. И как, най-вече, да отърват саламите ­ чакат ме, искат помощ. ­ Трябвало весело и неусетно да го „извадя“ от стаичката.
­ За съжаление, трябва да се разделим ­ обърнах се към художника и протегнах ръка. ­ Напишете ми адреса си в Норич. Един ден ще ви дойда на гости.
И той написа адреса си, написа го на английски. Прочетох латинските букви на името му: Dimiter Krachkov. Помолих го да ми остави телефона си. Каза, че няма телефон. Набързо се сбогувахме.
Цели шест години все се заричах да посетя този човек!
Къде ли не ми се случи да пътувам из Англия, само в неговия Норич не отидох. Когато се запознах с Димитър Крачков, моят син Ричард бе малък фърфалак. Сега не само бе пораснал, но ходеше и на училище. И имаше сестричка Джейн.
Помня, един ден наближи време да стягаме куфарите за почивка в България. И необяснимо (след шест години!) закопнях да изпълня обещанието си: да посетя художника. Влечеше ме не красотата на Норич или околностите му, а странния българин. Пресметнах: 46 години са изминали откакто е напуснал България.
Остана между нас нещо недоговорено и неказано. Чудех се защо не го разпитах за изкуството му? Има ли семейство в Англия? Има ли близки в Лясковец? Укорявах се, че бях разсеяна, прекъсваха ни. Все рипах на крака, като някаква пружинка. Реших да му напиша писмо. Исках да му кажа, че го помня, че не съм го забравила. А най-вече да го предупредя, че ще му дойдем всички вкупом на гости: съпругът ми Питър, двете ми дечица Ричард и Джейн. И моя милост, разбира се.
Зачаках отговор. Мина седмица-две. От Норич нищо, нито знак, нито звук. Написах второ писмо, този път настоятелно. Обяснявах, че скоро ще пътувам за България, че много искам преди пътуването да го видя. Не отговори и на второто писмо.
Жив ли е този човек? Шест дълги години минаха от нашата среща. Безпокоях се, не си намирах място. Ами ако е починал? Ако на гроба са написали с латински букви Димитър Крачков? Няма си, горкият, една наша българска буквица... Няма кой да му сложи цвете. Питър, като англичанин, виждаше в мълчанието не повод за тревога, а знак, че не е удобно да го посетим. Според Питър, човекът си има лични причини и не иска гости. Не желае непознати хора (та и двете им шумни деца!) да нахлуят в ателието му. Отговарях: „Иска! Иска!“
Много исках да докажа, че е вярна упоритата ми убеденост (г-н Крачков „Иска! Иска!“ гости) и една неделя цялото семейство тръгнахме на път за Норич. Няма да описвам природата на областта Нордфолк. Англия е особено хубава, когато грее слънце и вали дъжд. Майка ми казваше за такова време: „Дяволът си бие жената; тя плаче, той се смее.“ Дъждовете са бързи, мимолетни. Те и слънцето превръщат английските поляни в меко зелено кадифе. Упоително мирише на треви, цветя, на влажна земя и слънце. През лятото английското небе е ведро и синьо като очите на моя син Ричард. Няма по-хубав цвят от това наситено синьо-синьо.
Четири часа пътувахме с кола. Измислях игри за Ричард (да брои само червените коли, които види. После да брои само колите марка форд.) За Джейн залъгалките бяха от друго естество: играчки, които шумяха, гърмяха и се въртяха. Тя си имаше и книжки с картинки, но бяха книжки от плат. Тези памучни книжки Джейн с удоволствие смучеше или гризеше.
След лутане из неозначени на никаква карта фермерски пътища попаднахме пред варосана, ослепително бяла воденица. Както се полага, до воденицата шумеше луда, лъкатушеща река. Тя режеше с извивки зелените поляни. Горе, в синевата на небето, над тази благословена земя, кръжеха нашенските чучулиги. Точно до воденицата видяхме и стар английски котедж. Един фермер го посочи и отговори на въпроса ни:
­ Да, тук живее художникът.
И ние почукахме.
Вратата се отвори. ­ Белокосият висок мъж слисано гледаше групата ни.
Как се посрещат неканени гости? Какво им се казва, след като сте се видели само веднъж? И то случайно? Срещата е била преди шест години, сред говор, шум, музика и мирис на рози. Какъв спомен остава от такава среща?
­ Извинявайте, г-н Крачков, ­ викнах аз ­ идваме неканени. Но не мога да замина за България без да чуя: не искате ли да изпратите поздрав или армаган някому? Писах ви два пъти. ­ Говорех, а бях станала червена от смущение и неудобство. (Дали сега му напомнях червената някогашна крива чушка?)
Г-н Крачков бе наистина смаян. Засмя се и сърдечно ми протегна ръка. Запознах го и с Питър. Децата ми, бързи като стрели, най-безцеремонно се напъхаха вътре, в дома. Г-н Крачков се окопити, пое си дъх и каза, че сме добре дошли.
­ Не ви очаквах ­ призна той. ­ Не вярвах, че заради мен ще тръгнете на далечен път. Писмата получих. Помислих, че ако ви го кажа, ако отговоря, значи ще се считате задължени да тръгнете на път. Как мога да ви се натрапвам? Ще си помислите, че настоявам да ме посетите. Исках да ви спестя усилието.
Стояхме на прага, все оглеждах и се любувах на природата наоколо. Ето какво всеки ден вижда г-н Крачков! Вижда една панорамна картина, нарисувана с маслени бои. Истинска картина от Констабъл! Виждах воденица, вода, зелени поляни. Далече бе силуетът на тъмната гора. Горе се рееха чучулиги. На този прекрасен свят единствено липсваше златна рамка.
От какво се поражда близост? От думи? Поглед? Или, че още от вратата на къщата попаднах в ателието на художник!? Ах, как ми замириса на бои, терпентин и труд. Свежи, все още мокри бяха боите по палитрата: синя, бяла, розова. Хвърлям поглед към картината на статива. Очите ми се въртят на всички страни. Станах попивателна. Всичко „попивах“ и запомних! И сега мога да опиша стаята. В един ъгъл зърнах картина, нарисувана в стила на италианските майстори: мъничко голо дете спи с отворена уста. (Приличаше ми на ангелче от Рафаело.) До прозореца бе пианото, капакът бе повдигнат. Клавишите, от стара слонова кост, имаха матов жълт цвят. Нотната книга бе разтворена на соната на Бетховен. И си представих, как всяка вечер до варосаната бяла воденица щурци, светулки и звезди... слушат музиката на Бетховен.
И книги, книги... Но не с меки и шарени корици. Не книгите, които четем или помним от витрините на книжарниците. А старинни книги. Кожени фолианти. И листа с гравюри. Буквално купища и купища листа, разпилени по масата. (Как ми се искаше да се поровя из гравюрите и книгите му!). Зърнах с едно око и познах гравюрата на Хогарт „Възхвала на английския ростбиф“. Крачков притежаваше безценен лист от 18 век!
Отдавна си мисля (и го правя), че по книгите на човека, по картините на стените в дома му, мога да отгатна характера, че и духовния ръст на обитателя. Тази стая започна да ме привлича наравно с обитателя Ј. Говорехме за стари приятелства, за познати на художника. Попита какво прави Боян Дановски? Познавам ли проф. Михов? Питаше има ли я още софийската млекарница „Париж“? Там сервирали най-хубавото кисело мляко. Как да го разочаровам, че когато е ял от „най-хубавото кисело мляко“ мен ме е нямало още на земята?
Казах, че познавам стръмната софийска улица „Париж“, но не и млекарница с това име. Много добре зная и Боян Дановски. Споделих, че според мен има едно мургаво, красиво аристократично лице. Занимава се с театър, работи в Народния театър, поставя пиеси. Скоро Димитър Крачков започна да реди спомени, отколешни случки.
Какъв живот има бродникът? Човек без корен, избрал да няма, по думите на Димчо Дебелянов, „последна своя пристан и заслона“? Той е по своему богат, има други свои измерения и нови приоритети. Пресича граници, опознава една след друга страни и светове. Среща хора, завързва познанства. Пораждат се неочаквани човешки привързаности. Такъв пътешественик владее чужди езици, изразява се на тях свободно и изискано. Във всяка страна е добре дошъл, защото във всяка страна обществото отдава почит на талантливия, на образования, на човека с безупречно поведение. Нашият художник Димитър Крачков бе именно такъв човек.
Слушах го с интерес. Разказваше за френския писател, за приятеля си Ромен Ролан. Видях на полиците романите „Жан Кристоф“, „Очарованата душа“. Научих, че са с автографи и с посвещения. Неволно си помислих: приятелите му ­ далече. Ако е болен, ако е на легло, кой ще му подаде чаша вода? Къде е родната душа? Някой близък, на когото да прошепне на български: „Тежко ми е.“ Или: „Братко, тъжен съм.“ Скитникът е самотник.
Не ме напускаха две чувства: възхищение и съжаление. Възхищавах се на много неща, които чувах. Но ме глождеше червейче. Една игла ме бодеше. Каква бе тази тревога в мен, която ме караше и да го жаля? Човекът бе абсолютно, тотално сам.
По това време сред обществото в Англия бе нашумял един нов диктатор на последната мода в живописта: италианският художник Пиетро Анигони. Неговият официален портрет на английската кралица Елизабет Втора бе увенчан с шумна слава и лаврови венци. Този захаросан ласкателен портрет превърна обикновеното, чак банално лице на кралицата, в лице на богиня. Като по магия, кралицата осъмна на платното, под четката на Анигони, красавица! За такава хубавица някога благородните рицари са кръстосвали шпаги. Невероятна пурпурна багреница обвиваше стройната Ј изящна снага. Кралицата-хубавица гледаше напред, взряна в далечните бъднини на кралството си. Погледът Ј стигаше, едва ли не, дълбочините на всички земни мъдрости. Репродукции на този портрет от Анигони се кипреха навсякъде: по вестници, списания, плакати, календари, картички, пощенски марки, та дори на капака на кутии с шоколад и бонбони. Един ден го видях отпечатан и върху кухненските тенджери! Тих ужас.
В дома на г-н Крачков стана дума за Анигони. Обявих го за захарен художник! Нарекох изкуството му ласкателно. (О, неразумна откровеност на младостта!) Казах, че благодарение на този свой захарен сироп е станал милионер.
Какво бе изумлението ми, когато Димитър Крачков ми съобщи, че с Анигони са приятели! Онемях. Той се засмя на моето объркване. Отхвърли извиненията ми, не ги прие. Каза, че не ги приема, защото... мислел същото за този портрет. Приятели са от студентство. В Рим заедно изучавали живопис.
­ Аз съм този, който насочи Пиетро да дойде в Англия и тук да потърси късмета си ­ каза Крачков. ­ Той самият го съобщи на журналистите, спомена ме. Дълги години бе непризнат и сиромах. Показваше ми натрупани и непродадени свои картини. Измъчваше го тежка бедност. В Италия никой не се интересуваше от него. Знаех, бях уверен, че стилът му ще се хареса на англичаните. Посъветвах го да покори Рим чрез Англия. Така и стана.
С подкупваща добрина, чак с нежност, Крачков разказваше как някога делели общ живот. Имали и общ кръг приятели-художници. Но след като станал богат и прочут, веднъж случайно се срещнали на изложба в Лондон. Анигони никога вече не му се обадил! Между тях легнали забрава и мълчание. Успехът, оказва се, разделя. Дълго обсъждахме, защо ли е така? Защо успехът копае ров между успелия и останалите? Защо славата слага кръст на старите добри приятелства? Димитър Крачков помълча и добави: „Славата и парите са ерозия с челюсти, изяждат приятелството“. Прозвуча ми като мъдрост. Пословица.
Попитах го не иска ли да посети България? Сега е лесно, станахме туристическа страна. Крачков не се съгласи, че е лесно. Беше уверен, че никога няма да му дадат българска виза. Според него, попаднал в „лошите“ списъци на легацията ни в Лондон. Преди 9 години им написал любезно писмо, попитал: може ли да се върне в България? От консулския отдел грубо отсекли: „Не!“ Писмо ­ отказ. Без обяснение.
Заболяло го. Крачков написал второ писмо до българския консул. И в неговото писмо имало отказ! Съобщил, че повече не желае да получава българския информационен бюлетин, който издават на английски език. Върнал им и всички български списания. Слушах го с чувство на неудобство и срам. Сякаш аз съм бюрократът, гдето изпраща канцеларско жестоко „не“ (без да обясни и най-вече помогне) на тъгуващите българи по света.
­ Така скъсах с всичко ­ каза Димитър Крачков.
Горещо го уверявах, че не може да има „скъсване“. Светът е често крив и несправедлив, но трябва да сме силни, за да не ни побеждават бюрократите. Главно ругаех нашите бездушни дипломатически чиновници. Казах му, може да му прозвучи като шега (или като ирония на съдбата), но гостенинът му Питър Пемпест редактира английския бюлетин на легацията ни! Бюлетинът е добър. Ние ще му го изпращаме. А списанията, които е върнал, нищо не струват.
Засмяхме се. Обещах да помогна. Ще поговоря с „добрите хора“ в легацията. Има и такива. Познавам трима-четирима чудесни наши дипломати, които имат сърца. Един от тях е Любен Попов, първи секретар. Ще изтрием онова „не“, ще го заменим с „да“. Ето кога Димитър Крачков ми каза думи, които завинаги запомних: „Бригита, цял живот живеят в мен и навсякъде ме следват народните ни песни. И в сънищата си ги чувам...“
Разказа ми спомени и много свои истории. Чух за последната му прощална вечер в Лясковец. Младият Крачков заминавал да учи живопис в Италия. Никой близък не дошъл да го изпрати! Брат му, свещеник, обявил, че е зает с олтарни или къщни дела. И не отишъл да прегърне брат си, да му помаха с ръка... Десетилетия все още го боли, че брат му не дошъл на гарата. Крачков въздъхна. Каза, че брат му, уж Божи служител, но не отишъл и на погребението на майка им.
И продължи: на перона на гара Лясковец все пак дошли да го изпратят четирима ученици. Стискали в ръце китки със здравец и цветя от махленските дворове. Дошли да се простят с учителя си. Крачков преподавал рисуване в местното училище.
Четиридесет и шест години из чужди страни е дълъг срок. Не знаех дали Димитър Крачков е натрупал богатства, но бе натрупал култура и жизнен опит. По едно време сподели, че ако българските дипломатически чиновници бяха по-доброжелателни, ако поне малко му бяха открехнали врата, отдавна щеше да се върне в България. Каза, че предпочита нашата провинция, Лясковец може би? Иска да живее далеч от големите градове, обича тишината. Иска да е сред природата. Изреждаше свои надежди, споделяше съмнения. Тревогите му бяха около най-житейски неща: какво ще стане с картините му? Какво да прави с безценните си старинни книги? Има сбирка от древни латински ръкописи. Антикварните му мебели са италиански, бюрото му е 600 години старо. (Веднага вперих възторжен поглед в загадъчните инкрустации на бюрото. Видях по него релефи на войници с шлемове, видях гербове с кръстосани мечове.) Крачков продължаваше да изрежда: има цигулка, правена е от великия Страдивариус...
Разделихме се чак привечер.­ Дано не му дотегнахме! Оставих му, за всеки случай, адреса си в София. От все сърце му пожелах: „Сбогом, г-н Крачков! Дано се върнете у нас. Запретвам ръкави да помогна“.
Стоеше на пътя и дълго ни махаше с ръка. И ние, четиримата, махахме.

*
И трети път се видяхме с художника. За трети и последен път. Срещнахме се в София!
Минаха две години от срещата ни в Норич. Бях в София и за мое най-голямо удивление, нашият консул в Лондон ми се обади по телефона. Съобщи ми, че Димитър Крачков е в България! Питал и разпитвал за мен. Обаждал се от Лясковец, звънял къде ли не. (Как ще ме намери? От две години бях на работа в Москва.)
Димитър Крачков дойде у дома ми на улица „Аксаков“ направо от Лясковец! Не беше сам. От двете му страни плътно го пазеха две жени-роднини. Особено бъбрива и доминираща бе едната от тях. Доколкото помня се представи като племенница, или внучка на племенницата му. Двете пазачки ме зяпаха в устата. Бяха настръхнали и подозрителни, ловеха всяка моя дума, всеки мой въпрос. Наблюдаваха и наблюдаваха. Бдяха! Димитър Крачков се опитваше по човешки да поговори с мен, но те безцеремонно го прекъсваха. Не му даваха дума да каже. Бе невъзможно да върнем старите ни приказки, очарованието и доверителните изповеди от срещата ни в Нордфолк... Чудех се, как да останем насаме? Попитах го, може ли още веднъж да ме посети? За съжаление, същия ден и тримата се връщали в Лясковец, дошъл само да се видим на българска земя. След няколко дни и аз заминавах обратно за Москва.
Не узнах нищо. Не чух какво е станало с личните му неща, с предметите които толкова много обичаше и ценеше. Попитах само за цигулката „Страдивариус“. Крачков не успя да отвори уста. Двете роднини в хор обявиха, че цигулката не била истинска! Не била правена от великия майстор, имала лъжлив подпис. Обявиха цигулката за стара, няколко пъти повториха „вехта работа“ (като негативност) и че е... „от Италия!?“ Поучиха ме, че най-често старото не струвало. Най-важното, не била от майстор Страдивариус. Българският експерт не повярвал, усъмнил се в подписа му. Говореха бързо и в хор. Стори ми се, че и със злоба и неприязън към мен. Не им хареса интереса ми към цигулката. И ме сложиха на място!
Гледах с голяма тъга едрия смутен и объркан българин. Беше почервенял в лицето, беше силно смутен. Усетих, че се стеснява от това, че навярно не е могъл да дойде сам, а с пазачките. Виждах, изпитва голямо неудобство и страда от думите им. За миг пред очите ми се явиха зелените английски поляни край Норич, бялата воденица. Видях книгите му и гравюрите, разпилени на масата му... Чух ромона на реката, само на няколко крачки от вратата на селския му английски дом. И бюрото му (600 години старо) с профилите на римските войни с шлемове... За миг зърнах онзи отминал и изоставен идиличен свят, пропит с тишина и самота. Ах, да можехме да поговорим!
Боже, имах ли вина пред този човек?
На раздяла се прегърнахме с Димитър Крачков. За последен път. Завинаги.
 

Марко Ганчев
БАЛАДА ЗА ТЕСНИТЕ МЕСТА 1
 

 СЪДБАТА НЕСЛУЧАЙНО ТУРИ
тотално наште манастири
из теснините на клисури,
вместо в полета да ги шири.
Защо постъпва тъй, е ясно:
намеква ни, че сме натясно.
Дори за манастира в Рила,
макар голям, това е в сила.

 КЪДЕТО ИМА СВЕТИ МОЩИ,
в олтар на манастирски храм,
върхът на тайнството е там ­
поклонниците се покланят
и за обратен път се канят.
Обаче в Рила има още,
освен в ковчега с мощи в храма,
поклоннически реквизит,
в олтара на скалите скрит.
­ Ох, стигане до него няма! ­
народът уморен въздиша,
отслабнал с десет килограма.
Това е жилищната ниша
на праведника под върха,
където Богу дух предало
изнемощялото му тяло,
и без това принадлежало
на Бога заедно с духа.
И ето, каменното ложе,
отгоре с каменна полЈца,
към размисъл ще разположи
напиращата върволица,
че пустата ни мебел мека
и всеки белег на богатство
върху стените и паркета
са глупост, че и светотатство
пред ценностите на аскета,
които служат на човека
ей вече единайсет века.
Така душата на туриста,
въздигната към висините
на постника и на скалите,
надолу ще се върне чиста.

 НО ВЪРВОЛИЦАТА БЕЗКРАЙНА
с безкрайно безразличен вид
поглежда бегло към дизайна
на ранния палеолит
и на мистическата тайна.
Панаирджийска дандания
зове я с мощния си повик
чрез каменната си фуния
от дупка в скалния варовик,
полирана от терциери
и тя към нея се катери
Какво път в дупка ще намери?
Ох, Боже, казват бил безгрешен,
през нея който се провре.
Не е атракционът смешен
и хич не чувства се добре
човек при опит неуспешен,
когато вклещи го бедата
помежду двата там отвора,
еднакво надалеч от двата,
без философската опора,
че истината е в средата.
Проклетата му цепнатина
по-тясна е и от комина
на изоставената мина
в миньорския ни център Перник.
И който се промуши, вярва,
че тая митница го вкарва
през бариерата на рая.
Е, не сега де, а след края.
Не виждам в групата неверник.

В подножието дебелани,
потайно стегнати с колани
(дори на грях да се решат,
с кого ли пък ще съгрешат?),
реват, топейки слой от грим.
Варовикът ­ гасена вар ­
под тях дими като олтар
с надеждите им яко дим.
Додето стадо полуголо
от явно грешни тънки мацки
на кози токчета търчи
подир проверката надолу,
избавено от огън адски,
но не и в мъжките очи.

Накрая всекиму обръгва
и грешен заедно с безгрешен,
кой утешен, кой ­ безутешен,
обратно множеството тръгва.
Като с магнитни наколенки
пристъпвайки от крак на крак,
за шипки хваща се и дренки
поклонникът, че няма как.
От страх от козята пътека
да се не хлъзне към хендека
и тъкмо е спасен от ада,
да го погълне водопада,
нагоре не повдига нос.
А всъщност, ако е въпрос
да се измери нечий грях,
тя теснината е над тях ­
нагоре между двата върха.

 ОХ, ДВАТА ВЪРХА ГОРЕ, ДВАТА!
Орел над двата върха пърха.
Между им, там е теснината,
в която като се провре
човекът, ще се разбере
кому е праведна душата.
Те двата върха ту са близко,
ту малко се раздалечават,
особено когато ниско
между им облаци минават.
Изглежда по-широк портала
на тоя грехопроверител,
обаче то се подразбира,
понеже не отделен жител
през теснината му, а цяла
България ще се провира.
Цар Петър тука (век десети ­
без справка кой ще се досети?)
пристигнал лично в пущинака
на всепречестния светия
за мъдрост и благословия.
Светецът казал да почака.
Светецът царя не приел.
И всеки там на своя връх,
сред камъни, трева и мъх,
светецът тук, оттатък царят,
се мъчили да разговарят,
но не намерили контакт
от двата върха. Тъжен факт,
за който и до днес вината
все още търсят времената.
Не стигат още вековете
светът добре да разбере,
че са изгнаници царете,
дори когато са царе.
И че светецът също може,
надраснал грешните души,
от грешните човеци Божи
по-съдбоносно да сгреши.
На крак пристигнал цар при попа!
Че кой в тогавашна Европа
владетел слизал е от трона
към горски някакъв заслон
на еретик, и там, в заслона,
да му даде пък и амвон,
вместо на кладата амвона?
И прав е бил за тоя жест
да чака жест пък в своя чест.

 ЕСТЕСТВЕНО Е ЗА АСКЕТА
да пренебрегва етикета.
Освен това, неинформиран
за сложностите на палата,
където царят с труд неспирен
измъква бесен и нервиран
на мафии от пипалата
короната си и страната,
светецът царя не приел.
Че кой ли да го информира
освен въпросният орел,
кръжащ над главната квартира?
Кълвачите и щиглеците?
Врабците, свраките, скорците?
За друго твърде многогласни,
тез работи не са им ясни. 
Но ние, дето всичко знаем,
с какво ли ще се оправдаем,
че тоя цар не сме приели
след единайсет века цели?

 ЧЕТИРЕСЕТ ВЪРШИТБИ В МИР
при Петър, туй не е шега!
Вършал народът най-подир
след битки кървави безспир
с конете си в харман блага.
Владетелите дотогава
го гонели да овършава
съседни крепости без жал.
И той вършал ги, докогато
врагът през следващото лято
пък нашите без жал вършал.
И как ли царят край е сложил
на тая вечна въртележка?
Било е сигур дейност тежка
да стане той обратен стожер,
та зърно да се овършава
от историческата плява.
Безсилен за научен прочит,
дължа му аз синовна почит:
предтечата ми говедар
щастлив е возил само снопи,
вместо да вози във обози
храна към бойните окопи,
а пък насам тела да вози
като гробар, а не колар.

Защо съм зубрил като малък,
че той бил много слаб и жалък
сред нашите велики хора,
шумели нявга край Босфора?
Историята го заряза
миролюбивия цар Петър.
Такива ги минават метър.
За разлика от всяка дама,
ламтяща за любов голяма,
което по природа бива,
дори и да не е шавлива,
Историята се оказа,
че тъй ламти пък за омраза,
обаче още по-щръклива.
Че и след единайсет века,
ги гледам, медийните клики
не дават място на човека,
дарил народа с участ лека,
сред десет българи велики
на него кътче да се падне.
Което може да докаже,
че, значи, медии и преса,
еднакво, значи, кръвожадни,
като Историята те са
и повече от нея даже.

Ех, туй е шарж между другари.
Нали сме си добри познати
с горките медийни аргати
и знаем, че са кротки твари.
Съвместна ни е нам бедата,
че тоя цар ни изпревари
в проблемите ни с днешна дата.
Освен в безплодността на меча,
в по-важно нещо е предтеча.
Пристигнал лично вдън гори
владетелят да примири
свещен отшелнически дим
с дима, все пак необходим,
на ритуала към държава,
в кадилница с една жарава,
та хлябът от онез хармани,
освен народен хляб, да стане,
помилуй, Боже, хляб Христов.

 ­ АМА НЕ Е УСПЯЛ! ­ ХИХИКА
злорадо в ада Сатаната.
Злорадството му на скептика
ечи през карстовите цепки 
от коридорите на ада,
о святий Боже, святий крепки,
че нам така ни се и пада ­
да си останем в теснината
помежду тия чуки двете,
заклещени през вековете.
А може и на Сатаната
там долу да му става тясно,
щом почва да се зъби бясно?
Делата царски не са срочни
и царско дело е успешно,
не само ако свърши спешно,
успешно е, ако започне.

 ОХ, ДВАТА ВЪРХА ГОРЕ, ДВАТА!
Между им, там е теснината,
в която, ако се провре,
България ще разбере
кому е праведна душата.
И за да имаме надежда,
отворът там е по-широк,
но с право често бива строг
и с право го стеснява Бог.
Затуй при вглеждане изглежда,
че двата върха ту са близко,
ту малко се раздалечават,
особено когато ниско
между им облаци минават.

 КЪМ ВИСИНА НАД ТЕСНИНАТА
зоват ни горе двата върха.
Орел над двата върха пърха.
Ох, двата камъка! И двата
са остри и брашно не мелят,
но облаци под тях се стелят
и времето те определят.
Което явно ще рече,
че хорският поток тече
под тях, а пък самото време
от тях тече към нашто племе...

Божидар Томов
СТИХОТВОРЕНИЯ
 

Предлагам ви част от личната си кореспонденция. От малък обичам да пиша писма до тоя-оня. Понякога писмата не ги изпращам, защото пощите не винаги доставят точното нещо на точния адрес. Бил съм свидетел и потърпевш. Но можете да си представите какво се е търкаляло, а и до ден днешен се търкаля из пощенската ми кутия. Също в електронната ми поща. Направо ти се иска да забравиш азбуката. Получавал съм и страшно интересни и привлекателни съобщения. Обаче в почти всички случаи се е оказвало,че не са адресирани до мен. Получавам също така разни сметки за това и онова и тези сметки са особено вълнуващи, защото излиза,че харча повече пари, отколкото получавам.
Но аз ви представям наистина само част от своята кореспонденция ­ излиза, че съм писал писма на известни жени, познати на всички ви от киноекрана. Големият, малкият и всякакъв друг. В никакъв случай не мога да предложа на вниманието ви техните отговори, тъй като или не съм ги получавал, или не съм изрично упълномощен.
         Б.Т.

БЪЛГАРИН ПИШЕ ПИСМО 
ДО ФРЕНСКА АКТРИСА:
   (До г-жа Бриджит Бардо, Франция)

Скоро май ще опъна копита,
моля, имайте това предвид
и се нуждая от вашта защита,
уважаема госпожо Бриджит.

Нещо става с мен, но какво е
аз не зная, понеже съм прост.
Отговорете, мадам Бардо, на тоя
от сърцето ми бликнал въпрос:

тук, под нашата родна стряха
по един жесток маниер
на мен лично
кожата ми одраха ­
значи ли това, че съм дзвер?
 

И ДО ШАРЪН СТОУН СЪЩО

Боже, Боже, докъде съм докаран!
Май ни дотука, май нито дотам.
Та затова Ви пиша, скъпа ми Шарън,
макар че адреса Ви точно не знам.

Гледах Ви скоро и ми вижте възторга
в този толкова чуден за мене момент:
приличам на мъж, който излиза от морга,
където временно е бил пациент.

Духът Ви е здрав.
И как не ­ в това тяло!
А моят постепенно изчезва съвсем.
Вие блестите на екрана изцяло,
а мен хич ме няма.
И никакъв хем.

Този въпрос май не е никак важен
и всекиго нейде разпъват на кръст.
Ех, Шарън!... Шарън има какво да покаже,
пък аз нищо друго, освен
среден пръст.
 
 

 ДО ЖАНА МОРО, ПАРИЖ
 (Копие: до Латинка Петрова, актриса от София)

Уж вървим от добро към все по-добро,
уж захвърлихме сърпа и чука...
Но Ви пиша сега, мадам Жана Моро,
пиша Ви.
И хич не ми пука,

че не мога на френски.
Но то не е грях:
все няколко реда ще драсна.
Почвам с „ех!“, после ­ „ох!!“, после три пъти „ах!!!“
Мисълта ми е кратка и ясна.

Друго няма какво. Всичко казах с това.
И се вглеждам във листите бели. Я!
Чак се чудя как с толкова малко слова
Ви описах живота си. Целия.

Вие как сте?
Надявам се, че сте добре.
Щото имам една страшна идея.
И в Париж или край Вашето топло море,
моля ви, помислете над нея.

Познавам сърцето ви ­ отзивчиво, добро.
И че на хуманни дела сте готова.
Осиновете ме, мадам Жана Моро.
Мен. И Латинка Петрова.
 

ПИСМО ДО ЧИЧОЛИНА

Хич не зная какво ви привлича у нас ­
може климатът. Или мъжете?
Или може би лично привличам ви аз.
Ако е тъй, направо кажете.

Ще ви срещна веднага със хлебец и сол.
И със цвете ­ една гладиола.
Непременно ще бъда изискано гол,
от самолета, ако слезете гола.

Очевидно знаете много добре,
че положението е у нас нанагорно.
Възклицавате по италиански:
Бре-бре-бре-бре!
Къде другаде е толкова порно?...

А подобно на вас възклицавам и аз.
И споменавам нечии роднини.
После викам ­ това си е голям праз,
щом има на света Чичолини.

Хич не зная какво ви привлича у нас.
Може климатът, може мъжете.
Но аз лично привличам ви аз...
Чичолина! У дома се върнете!
ВЕРОНИКА!...

Обичам Вашия силует, мадам.
Само че някакси не ви помня.
Седях си в сладкарница. И бяхте там.
Аз леко пийнал, а вие тъй скромна.

И си виках: Обратното би било по-добре,
Вий да сте пийнала, а аз много скромен.
Да кажа: Вероника! Светът е море!
И аз в него остров. За вас ­ просто спомен...

Животът ме люшка насам и натам.
Къде съм последно не се знае.
За Вас може би съм прекалено голям ­
сто и двайс килограма, това е.

Ям по много и повечко пия. Но тук
днес не виждам никакви пречки.
Бе, ще го изгризкам аз твоя съпруг
с онези тъйнички китайски клечки.

Обичам Вашия силует, мадам.
Само че някакси смътно Ви помня.
50 долара даже съм готов да ви дам.
То си е бая сума.
Огромна.
 
 
 

Стоян Бойчев
По повод 80-годишнината на писателя
АНДРЕЕВ 
 

Времето, през което бях в този град, е сякаш пресовано и многократно наслагвано ­ пресован и наслагван е бил и животът ми. Не бих казал, че това е повторение на годините, на месеците и дните, макар че и повторение е имало. Това наслагвано време, нещо като хербарий, наред с еднообразието на дните си, е препълнено от образи, от потреси от болка и радост, но ако човек търси събития ­ външни, зрими ­ едва ли могат да се доловят и видят. Няма такова нещо. И все пак, когато напуснах този град, а нека добавя, не с особена охота, отнесох със себе си нещо голямо, обемисто, което не можех да определя, но като си мисля сега, и като се мъча да си спомня някои подробности, виждам, че това което съм отнесъл със себе си, съм бил самият аз ­ облъскан, уморен, остарял, боя се да напиша помъдрял. Няма го онова младо момче ­ какавидата, от която е пръкнала проскубаната пеперуда.
През това мъжко време от моя живот се срещнах с много хора.
Едни запомних, други ­ не.
Тук ще напиша редове за Андреев.

*
От североизточната част на Граовската котловина, по-точно от склоновете на Вискяр, се открива великолепен изглед към все още снежните върхове на Рила ­ там някъде на юг, далечна и недостижима, блестяща, обляна от почти непоносима светлина... А край нас е пролет, бяла, все още ранна, ненабрала напълно сили пролет...
Мълчим. Разговорът ни е прекъснат ­ и тримата гледаме снежните върхове. Борката, шофьорът, наострил големи и прозрачни уши, казва, че и отдалеч да гледаш планината ­ не става по-ниска, напротив. Ние с Андреев, седнали зад гърба му, мълчаливо се съгласяваме: така е. И една обща, почти страдалческа въздишка, сънна, която хич не ни приляга, тихичко ни залюлява. Най-добре е всеки да остане със своите мисли... Напоследък често излизаме с Андреев. Взема ме със себе си из окръга, нещо, което не оставаше незабелязано ­ благоволението на началството е силен дразнител. Разбира се, никой не подозираше за същността на нашите разговори, а и от Борката, доколкото долавяше ­ нищо не можеш да откопчеш.
Трудно преодолях натягането пред Първия, близостта му ми бе дълго време неприятна, да не кажа противна. Отблъскваха ме избръснатите му страни до синьо, острият мирис на некачествен одеколон, допирът понякога на заобленото, твърдо и силно коляно, блясъкът на черните, почти цигански очи, невъзможността му да произнесе правилно името на Хрушчов (той казваше Хруштов), макар че беше търсил помощта на логопед... Първо харесах несъкрушимата му воля. Беше победил своята охтика с „подръчни средства“, както той казваше, беше пил на поразия топена огранена свинска мас; беше отървал кожата в безславния и трагичен поход на Втора бригада до Рила през пролетта на 1944 година ­ ранен, лекуван от добронамерени каракачани; беше вървял по неизвестни пътища с верни, и не съвсем верни другари и приятели; беше възхождал и пропадал; към първия човек в държавата в тесен кръг се отнасяше без никакво уважение, наричаше го с малкото име и казваше, че „знае и зъбите му“ (бяха работили известно време заедно); непрестанно се залавяше за тежки, непосилни задачи, които сам изравяше ­ мишкуваше за тях като гладна лисица; беше човек с университетско образование, не беше положил държавен изпит и сам себе си наричаше“половин даскал“. Произхождаше от заможно семейство. Нещо много твърдо имаше в този мъж, закръглил наскоро петдесеттях, но с нито един бял косъм по главата; и с тези черни, почти тъмносини мустаци, захванал сякаш кос в брачна премяна...
Мълчахме, поразени от ненадейната, неподозираната, изплувала сякаш изпод земята снежна планина... А Андреев допреди минути беше се радвал на цъфналите крайпътни дръвчета, и ругал, разбира се, като гледаше осакатените им коронки от хора и добитък. Заканваше се, че ще отсече тази пакостна ръка... Дълъг разговор за овощарството в окръга, започван на няколко пъти, тук, казваше той, главната роля е на човека, на неговата воля, но и на процесите, на които волю или неволю той се подчинява. И допълваше, че тук е необходимо постоянното присъствие ей на тази човешка воля ­ да промени, но и коренно да измени средата, ала не в познатите осезателни, видими форми, а в онова, което е дълбоко и незабележимо на пръв поглед, нещо, което е станало същност... Андреев обичаше тези разсъждения. Не изпущаше възможността да въведе в спора и „Вис виталис“, казваше, че тя е неоспорима реалност, вярно, разкрита само от човешкия ум (по-точно определена!), но това едва ли променя нещата. Какво искаме? Искаме да направим тази земя райска градина. И ще я направим ­ не на шега ми се скара Андреев, ­ ей тази овошка, келявата, със съсипана от козите коронка, ще ни спаси! Помни ми думата. Ако човек е жив и настоява, ако има лост в ръката си, а ние имаме, след четвърт век... 
Казвах му, като избягвах близкия огън на очите му, че всичко е така, вярно е, но четвърт век е твърде малък период за осъществяване на един или друг процес. Ето, тези тракийски могили са насипани преди две хиляди и петстотин години ­ какво се е изменило на тази земя оттогава до днес?... Отвъд могилата, по голия склон на нисък хълм, ръждив от ланска трева, се белеят като пръснати бели камъни стадо овце, точно тъй както са пасли по тези места овцете на тракийски племена, заварени тук, в тази Интер тера, от първите римски легиони; така са пасли тук и стадата на по-сетнешните заселници или просто завоеватели ­ може би голти, може би готи, може би славяни, може би българи. Много прах е наседнал тук ­ прах, изпод копитата на ордите, от който денят помръквал... И колко дребни и незначителни са били промените през вековете, за да не оставят видима следа. Първо се е появила юртата, подвижната къща на номадите, донесена тук от необятните азиатски пространство, от смътни предели. Била цялата от вълна ­ изпридана, изтъкавана и ушивана от жените. За една година следата, където е била юртата, се заличавала от избуялата там трева; каменните зидове, неспоявани с хоросан, които обграждали кошари и обори без покрив, точно такива, каквито са и днес в Монголия, изоставени, за десет години и те напълно рухвали, а понякога ­ наново въздигани от други племена и родове.
В околните планински възвишения, в пазвите им, възниквали относително трайни живелища: една сграда рухвала, тихо и мирно разядена от червея, или изгнивала за сто години под трудно поддържан покрив от аспидни плочи, друга ­ опожарена от нашественици ­ изчезвали, за да възникнат на тяхно място нови домове, с нови жители. Никой не бяга от старо селище с хубав студен извор, и то не какъв да е извор, а укрепен, с набита дълбоко в земята стублица. Ала и в тези села няма и помен от далечното минало, сякаш са възникнали тук преди сто, сто и петдесет години. Нека са двеста...
А пък другарят Андреев иска да промени трайно тази земя за четвърт век, за някакви си двадесет и пет години. За тогавашните си мъки той щеше да разкаже в прилична книжка точно след двайсет години, малко преди да напусне този свят. И ако аз знаех това, тогава, когато гледахме с него събудената земя ­ зелена и натежала от очакване, ­ а насреща ­ чудното, почти неземно видение ­ острите, чисти, звънки кристали на рилските върхове, ­ ако знаех, нямаше да се надсмивам дълбоко в себе си и да се съмнявам в искреността на Андреев. А като си мисля днес, виждам, че и тогава не съм имал кой знае колко основание за тези мои тогавашни мисли, защото... защото Андреев сам разказваше как мирише цъфналата поветица.
Казваше, че се отбили с Айшето в царевична нива на мързелив стопанин, цялата опасана от цъфнала поветица. Никога, до оня далечен ден, Андреев, тогава студент, дошъл си в лятна ваканция ­ никога дотогава не обръщал внимание на тази пълзяща трева, увила се в чуждо стебло. Под сенките на избуялата царевица било хладно и се носел непознат, мъчително сладък дъх, горещ; горещо било и тялото на Айшето, чиято близост го изгаряла. Не, тогава той още не знаел, не подозирал, че този сладък, опиваш аромат иде от белите, изпъстрени с розово фунийки, които надничат отвред, наредени понякога като звънчета. Трябвало е само човек да се наведе към земята и да помирише, или да откъсне една от тези мънички камбанки и да я закрепи в пъпа на Айшето... Ала Андреев лежал лек като перушина, над него синеело небето и той май литнал, отнесъл се към ангелските селения. Тогава чул Айшето, която казала, а докато казвала голият Ј корем потръпвал: „Чуваш ли ­ рекла, ­ как мирише поветицата?...“
(И точно тези думи пак ми рече след цели петнайсет години!)
Задачите и тогава вървели една от друга по-важни и неотменими ­ скачали като бълхи по кучешки гръб. Било след дълго заседание на бюрото. От пропуски се обадил милиционерът: търси ви някаква циганка... Било все още в ония ранни години, когато чувствителността към людските тревоги не била притъпена. Казал да я пуснат. И се навлякла в кабинета му тази стара циганка; не дочакала покана и седнала, била доста оперена жена. Гледала го и се усмихвала само с очи ­ познати били тези очи, а искрите, които трепнали в тъмни като къклици зеници, го опарили. Андреев казваше: изгориха сърцето ми... И рекла циганката, като се усмихвала вече с глас, закрила с ръка щърбата си уста: „Не ти ли мириша вече на поветица?...“ Мамка Ј, казваше Андреев, сякаш ме зашлеви с мокър парцал и при това не съвсем чист, ти, вика, може и да си ме забравил, но аз не съм, ние, циганите, не забравяме, а ти, вика, беше хубаво момче, и не мина онази работа без нищо, не тръгнах да те диря, знаех, че нищо няма да излезе: циганка... (Тук гласът на Андреев потреперва). А то какво? Отгледах си го. Заради него съм дошла...

Как са се развивали по-нататък нещата не зная, но един ден, спомням си, Андреев ме повика в кабинета си, искал нещо да ме помоли и с видимо стеснение, така неприлягащо на неговата решителност, с усукване, успя да ми каже, че проблемът е дребен, личен, ставало дума за момче на близки хора, добро момче, свястно, и т.н. А пък в техникумите има незаети места, особено в по-тежките професии, а пък нашият калпазанин иска топла обработка на металите, ковач иска да става, магарето. Виж там, ти познаваш учителите... А пък ако тръгне, защо да не кандидатства след години и в Политехниката?...

Андреев имаше странен, рядко срещан дар ­ умението да подкупва с дума, с постъпка, с един жест, ако щете, с един поглед.
Рядко съм присъствал на неговите „срещи“ с хората. Това обикновено бяха общоселски или общозаводски събрания, които Андреев ревниво пазеше само за себе си. Винаги ни казваше: „Вие вижте някоя друга работа, ето Борката е с вас, отскочете тук-там, вижте... Няма какво да ме слушате, слушали сте ме и друг път...“ Събранията започваха обикновено с международното положение и свършваха с клетви по адрес на Глигор Хунтата, полевъдния бригадир, да посегне, дерибеят му с дерибей, с камшик от коня, а жените само туй чакали, с буци, насред блока, главата му пукнали. 
Да се знае и помни!

В 1964 година зимата беше тежка.
И тогава, както днес, се говореше и пишеше, че настъпват дълбоки изменения в климата на земята: тежка, почти арктическа зима през 1929 година, сетне през 1941 и 1954, и ето сега, през 1964 година...
Земята и небето се сляха в непрогледна, бяла, подвижна маса от сняг и пронизващ мраз ­ непрестанни виелици навяваха преспи по два човешки ръста. Беше затруднено всякакво движение.
ТЕЦ „Република“ притихна.
Подвозът и подаването на въглищата беше затруднен, нещо повече, беше спрян. Котлите тлеят. Всеки момент може да се случи голяма беда. Разчистен, железният път отново е засипан с преспи; вагоните засядат; докараните с много труд въглища замръзват във „вълчите ями“, където биваха сипвани, за да тръгнат към централата...
Андреев не можеше да не се появи.
И нищо особено не направи, а ето че централата се събуди, набра обороти, по металните артерии потече топлина и сила. Отдалеч се развика: „Къде е Фрица?... Фрица ми доведете!...“ И стояха двамата сред виелицата, и едва се долавяха жестовете им, натежали от снежния хаос, и се разделиха някак набързо и непохватно. Фрица тръгва към замръзналата композиция: дребен, прегърбен, прифунял от студ, увит в някакъв скрежасал шал, изпод който гледат две малки, сини, свински очи ­ будни и остри. А Андреев ръгва с лакът началника на централата и кимва към Фрица: „Направи го завеждащ на смяната. Ще се справи. Само му дай малко власт. Вагоните пак ще излизат от релсите, но тоз човек бързо ще ги качва на линията. Не го гледай, в руска зима с наша композиция е стигал до Източния фронт...“
При „вълчите ями“ Андреев ритна замръзнала буца въглища и сняг и се намръщи. Сграби с хищна ръка мишницата на началника на централата, добрия другар Делчо, който поиска да се изтръгне с половин усмивка, но не успя; Андреев пошушна в ухото му без да се стеснява, защото беше „заставал“ зад кандидатурата му: „Само локомотив под пара. Сега, на часа... И да не се отделя от ямите... с гореща пара да ги размразява... Нямали?! Ти, драги се шегуваш, та това са двеста мегавата, никой не може да ти прости... А?“
Сгърбен, висок и дългокрак, леко олюлян, Делчо се отдалечава, за да се скрие зад снежна раздвижена завеса. Няма време, завалията, за приказки... А зад завесата ­ сцена от театър на сенките. Загънати и овързани кой с каквото може, обрасли със скреж и ледени висулки, затънали до пояс в нови преспи, навявани от свирепия вятър, хората сноват край пристигналата композиция, с шум и викове отварят „гондолите“, потънали целите в бяла и пухкава пара ­ наблизо съска и шуми набързо довтасал локомотив, с горещ дъх топли хора и машини... И друг път съм мислил, особено днес, когато всичко е подчинено на парите, мислил съм си ­ каква е тази сила, която кара хората да преодоляват трудности, без преди това да са си направили сметка какво ще получат?...

Бил написал като юноша пътепис ­ впечатления от посещение в Италия по време на войната. Бил включен в група, гостувала на италианската фашистка младеж. Тези почти детски и наивни писания станали голямата мъка на трудолюбивия, наблюдателен и твърде продуктивен автор... Виждали го по ония шумни м е р о п р и я т и я ­ митинги, срещи, разни провъзгласявания на първи ударници и стахановци, с каквито мината вече гъмжала; виждали как този чистичък и пригладен млад мъж, приплещил бризентова сумка, положил на коляно голям бележник със спирала, пише дълга кореспонденция за вестник “Рудничар“. В своите по-зрели години той написа няколко книги, които разкриваха ей тази трудно обяснима сила, Бог знае откъде появила се, но реална, каквато генерираше с действията и поведението си човек като Андреев. Толкова силно бе впечатлението от тези почти художествени разкрития на нашия автор, че те бяха забелязани от много високо място. И оценени. И раздразнили местните функционери и чистофайници, които започнаха наново да ровят и разнасят детските писания на автора. Верен на своя усет за хубаво и добро, Андреев дигна ръка: „Стига!...“ ­ в гласа му потрепера гняв, а това значеше много. Така той каза и в Бюрото, в своя болярски съвет, и допълни,че „слага точка над и-то“, както обичаше да казва.
Това беше едната страна на нашето малко отклонение.
Другата страна, от която Бог спаси Андреев, защото той не я дочака, беше отвратителна. Чистичкият и прилежен автор, написал грамада от хубави думи, започна да плюе след п р о м е н и т е. И плю до насита, почти до припадък. 

... Снежната буря престана изведнъж ­ оцъклено синьо небе и бял, скриптящ студ, който прониква с болка в гърдите. Връщахме се цялото ято ­ шумни, засрамени помощници, защото Андреев прати по дяволите и политическата агитация, и пропагандата, и специалният брой на заводската многотиражка ­ всичките ония неща, които трябваше да мобилизират трудовия колектив. Това той стори само с присъствието си и няколко разпореждания. Беше нощ. На гара Разпределителна излязохме на перона. Беше нощ, застъпваше трета смяна. ТЕЦ „Република“ грееше като огромен кристал, а над нея ­ тъмен, раздран пряпорец от дим и зимна, удивително ясна нощ...

Не може да се каже, че отивахме с бат Евстати Бурнаски в Банкя с особено желание, макар че бяхме поканени любезно. Трябваше да изпълним едно доста неприятно професионално задължение към близък човек. Във влакчето мълчахме.
Беше пролетен ден ­ тих, приглушен, но бистър, точно такъв, какъвто трябваше да бъде в Банкя. И дълго скитахме по чисти павирани улички, натежали от разлистени брези. Търсехме последния пристан на Андреев. И спряхме най-сетне, почти със съжаление, че не можем да продължим разходката си, ­ спряхме пред къщица на кат и половина, и бяхме готови да посъдим Андреев, този наш феодал, и май че наистина тъй може да се каже, окръгът беше голям колкото едно феодално владение, та тоз наш феодал никога не беше ходил на почивка, когато и последният българин отиваше, все му се струваше на клетия, че без него нещо ще куца, и когато „излезе от играта“ с едно средно статистическо жилище, трябваше да го продаде, за да струпа къщица на кат и половина, на някакви си петдестина квадратни метра, при вода и въздух, та да лекува гърдите, отслабнали от дългогодишната охтика, че и сърцето, което накрая напълно се разхлопа. И щеше да го предаде това неспокойно сърце в една потънала в клисав мрак вечер ­ на пътека, застлана със слетяли листи. Този груб и суров човек, сторил и добри дела, повече добри, бил прекършен изневиделица, на път. Пристъпът дошел ненадейно, толкова ненадейно, че Андреев не успял да разтвори флакончето с нитроглицерин ­ останало стиснато в ръцете му. Тъй го намерили чак на сутринта ­ в ясно, бодро, росно утро, преляло от здрав дъх на борова смола...

В деня, за който започнах да разказвам по-горе, Андреев ни посрещна по риза, много слаб и някак си прозрачен, пресилено оживен, личеше, че се вълнува и това хич не му приляга.
„Казвайте сега...“
Той беше ясен, категоричен, открит човек ­ и с него тъй трябваше да се разговаря, да му кажем, че не е успял. Бяхме се разбрали да започне пръв Евстати. И той започна с онзи сладък, подкупващ глас, какъвто имаше само нашият батко Евстатко: Книгата ви, другарю Андреев, има много хубави страни и аз първо на тях ще се спра...“
А пък аз си спомних един отдавнашен случай.
Беше дошел в комитета Руслан Райчев, тогавашният диригент на Градския симфоничен оркестър. Обсъждахме какво трябва да се прави: имаше решение да се закрие оркестъра ­ тази наша голяма социалистическа придобивка. И ето че надникна Андреев, от вратата се осведоми с какво се занимаваме. И ни закова. Остави ни с отворени уста: „Питаха ме, и се съгласих, не можем да държим петдесет човека за десет баби!... Напълнете залата ­ ще открием наново симфоничният оркестър. Ясно?...“
А за един от сътрудниците, току-що завършил големите науки в Москва, казваше в негово присъствие: „Иска да става първи секретар, да, но таз длъжност съм я заел аз. Нека почака. Като си тръгна ­ него ще изберем. Нали тъй, драги...“
След Евстати се намесих и аз, но Андреев ме прекъсна:
­ Бойке! ­ кимна към жена си. ­ Дай да почерпим момчетата. Не ме зарадваха. Нищо не съм направил... Но си личи, старателно прочели писанията ми... Дайте сега нещо друго. Нали тъй?... Наздраве...
И пихме тогава с Евстати Бурнаски за здравето на охуления от нас автор.
Андреев не пи.
 
 
 

Гриша Трифонов
СТИХОТВОРЕНИЯ
 

БУРГАС

На края на света тече река.

Накрая бавната Ј кожа бавно
и безвъзвратно се измъква
от твоите ръце, готови
да галят.
Да изгалят.
Да догалят.

Измъква се: тя трябва да се грижи за листата ­
хиляда плуващи по гръб жени,
които нямат време:
чуват едновременно
и тропота
на ескадрона водни кончета,
и грохота на мъртвото вълнение.

Остава само миг ­ за всичко.
Какво са твоите ръце?
Сега,
когато устието се осъществява.
 

ПЛОВДИВ

Тя тъй разказва този град,
че просто няма как да си отида ­
ни днес, ни утре.
Ни в четвъртък,
когато всичко си отива.

А после ми разказва лятото.
С такива устни, че разбирам ­
оттук нататък всичко е септември
и малко, много малко ­ юни.

А после ставам и си тръгвам
(единствено от масата, разбира се),
понеже тя ще заговори за смъртта.
Която, според нея, е игра.

И просто ще ми я разкаже.
 
 

ПЕТРИЧ
  На Воймир Асенов

Не ме живяха правилно жените ми.

Не ме живяха правилно.

Не ме живяха.

А ми ушиха риза с триста тридесет 
и девет копчета ­
червена риза с бяло по крилете:
без джобче, без маншети, без якичка.

Но как да се укрия в нея, питам ги,
от зимата, която се примъква
между бездомните обществени дървета
и души трепетно изгниващата шума?

А те се смеят: не била
за тялото ми тази риза;
те за тялото
били се грижили достатъчно!

До зъби влюбен
и до кости тъжен,
сега премръзналата си душа обличам
в червена риза
с бяло по крилете.

И закопчавам.
 Закопчавам.
  Закопчавам.

КАЗАНЛЪК

По пладне.
В август.
И насред България.

След битките на смърт
и смърт,
след кървавите снежни рози,
след еднооките триумфи,
в това поле за стотен път
умира
мойта съблезъба нежност.

Сега ­ от глад.
И ­
За последен
път.

Това променя перспективата.

Дотолкова,
че виждам във безкрая
как нечия безкрайно малка съблезъба нежност
умира под сърцето на България.

От неизбежна,
много гладна
смърт.
 

КРУМОВГРАД

След дивото надбягване с баирите,
спечелено с едни гърди,
след всичките
първични нощни взривове,
най-сетне
съмването идва.

И остава.
Какво разсъмване среднощ,
какви петли и върколаци:

и тя, и тялото Ј светят
като хляб.
И като няма
толкова затворена врата,
че да остана;
и като няма
толкова отворена врата,
че да си тръгна,
разбирам:
просто
няма да се мре
от старост.
 
 


Додето се сънувах многорък ­
да мога толкова да я прегърна,
че да остане с мен
до утре,
тя си отиде.

С нея ­ и ръката ми.

Сега не знам кого убива,
кого милува,
пред чие чело
възправя стръмен кръстен знак
ръката ми, която си отиде.

Ръката, за която мисля все по-рядко.

Понеже много трябва да внимавам
с ръката, дето ми остана ­
кого убива тя,
кого милува,
и пред чии чела
възправя стръмни кръстни знаци,

додето се сънувам многорък.

Мюмюн Тахир
В БУЛОНСКИЯ ЛЕС НА БОРИСОВАТА ГРАДИНА
 

 На Ценко Минкин

Всяка сутрин, когато съненото слънце още разплисква светлината от менците си, на връщане от работа, Ася минава през Борисовата градина. Точно тая част от пътя харесва най-много, макар именно на това място да усеща как краката Ј започват да натежават. Върви и кълбото на мислите си търкаля вяло насам-натам, росата капе на хладни сълзи от листата по косите и раменете Ј, но още преди завоя вече дреме с отворени очи ­ откъм вътрешната им страна е тъмното, шумно и задимено заведение, в което работи и откъдето излиза изтощена и изстискана; от външната страна, където е равнодушният, пробуждащ се с настръхване свят, е изгревът ­ точно тук слънцето изскача иззад дървета като пламтяща бакърена тава и я заслепява, Ася примигва, вдига инстинктивно длан на челото и свива надясно. 
Днес, когато под шумнатите корони на дърветата сумракът полекичка изтича и отстъпва място на здрачевината, където на завоя се срещат последният въздух на нощта и първият утринен въздух, който се диша леко, Ася навлезе в градината. По асфалта пробягват първите светлинни петна и той заприличва на маскировъчна кожа. Алеите са още пусти и тихи. В дъното им се отдалечават гърбовете на врещящите метачки, които по това време са свършили работа и нарамили метли и лопати общуват по техния си начин като кряскат една на друга в ухото; няма минувачи, няма ги и ролерите и скейбордовете; още не са наизлезли младите майки с количките и гордите си физиономии; пенсионерите не прехвърчат със срасналите за ръцете им торби и чанти по неуморните си маршрути; никой още не отива на работа...
Тревата с някакъв лек, светъл и радостен аромат, ухае на младо лято, на живот и чистота, но тя го отмята механично в съзнанието си, по същия начин забелязва мимоходом и пъстрата дъга, която раждат пръскачките над райграса. Не беше далеч времето, когато с детинска закачливост се провираше под дъгата, когато още търсеше червените цветя и им се радваше ­ червеното е символ на силната любов, а ако откриеш лилави цветя, то си е направо вълшебство... И това забавление Ј беше втръснало, сега старанията и фантазиите на озеленителите изобщо не я вълнуваха. 
Не вярваше да има по-самотен човек от нея. Никой не я заглеждаше, никой дори не опитваше да флиртува. Само работа и работа в това задимено заведение. Парна я игличка завист към момичетата от музикалното, които през лятото си докарваха по някой лев като сервитьорки в бара и изведнъж Ј стана ужасно мъчно за самата нея, спазъмът я стисна за гърлото и очите Ј се замъглиха. Не мога да понасям неделите, страх ме е от тях, каза го повече по инерция и вече полугласно прошепна: „Чувствам се сама дори след работа, когато с колежките сядаме на питие; сама и в неделя, когато всички мъже са при жените си, при жена си е и поредния, който беше с мен в събота. Мразя неделите...“ Спря, започна да бърка за кърпичка в чантата. Надигналото се отчаяние започна да затихва, любопитството отвори оченце и се вторачи в края на алеята и през солената пелена забеляза старата жена. Позна я въпреки далечината. Беше на същото място ­ неподвижна, сякаш сраснала с пейката. От известно време я виждаше там.
На Ася баба Ј умря без да може да поговори истински с нея и сега я обхвана нежно желание да приближи жената, нежно да я прегърне и я погали. Озърна се, тишината я успокои и мислите Ј отново я споходиха. Страшно е, когато няма кому да разкажеш себе си. Като във влак, когато говориш с непознати за живота си. Утре ще се престраши да седне до нея и ей-така, без всякакви задръжки ще я заговори, ще Ј се изплаче, всичко ще си издума като на майчица ­ за да Ј олекне най-после. Ще излезе по-рано от работа, ще облече рокля ­ панталоните сигурно ще я шокират; ще седне на пейката до нея. И ще Ј разкаже без да я пита нищо, направо, щом седне ще започне; ще Ј каже за миналата есен; за болката в душата си; за ръцете на онзи мъж, когото дори не попита за името; за гласа, който вече не чува; за тъмните му парещи очи ще разкаже...
Но веднага я връхлетяха съмненията: няма ли да е неудобно, жената сигурно си има свои проблеми., иначе защо ще идва тук толкова рано? Сигурно чака някой, който нарочно не идва? Или дъщеря си, която отива на работа? Или пък не Ј дават да види внучката и тя седи и чака да я зърне скришом отдалече? А може пък да е някоя стара любов... 
 Утринното слънце проникваше през зелените клони, лъчите му косо падаха върху алеите. Тишината се бе настанила в гората, която ухаеше на зеленина. Нито един лист не се разклащаше, сякаш дърветата бяха мъртви, попарени от слана. Горе в шумата една червеношийка се обади съчувствено ­ и толкова. Старицата седеше както винаги с изправен гръб без да допира облегалката на пейката в дъното на дългия сенчест тунел, образуван от клоните на огромните чинари. Носеше лъскаво резедаво елече от брокатен плат, бяла копринена блуза с класически буфан ръкави и права светлосива пола. Излъчваше някаква непонятна хладина и гордост. Беше с безупречна коса, леко синкава и подредена. Устните Ј бяха очертани с бледо червило, имаше и малко руж, колкото да намали впечатлението от опънатата по скулите кожа. Сухото, похабено от времето лице носеше далечен намек за отминала красота, светлите прозорливи очи бяха запазили цвета си.
Краката бяха прибрани, на седалката редом ­ дебела книга с твърди корици. Изглеждаше пред зеленината на дърветата естествена и някак си свойски, без типичната старческа отнесеност и вцепененост. Съзерцаваше утринта с жив поглед, сякаш виждаше какво става оттатък храстите и дърветата, зад огромните здания с олющени мазилки и реклами по покривите, зад обърканата стъклено-алуминиева днешна архитектура и още по-обърканата човешка маса, изпълнила до спукване тоя невероятен и неуютен град... Игличката вече не я пареше, любопитството на Ася надделя и против волята си тя се закова пред старицата.
Възрастната жена отмести книгата и посочи мястото до себе си.
­ Седни, мило дете. Значи най-накрая се реши? ­ тихо каза тя. 
Момичето смутено отвори уста, огледа се безпомощно и приседна. 
В този миг над главите им гръмна оглушителна врабча разпра, изневиделица налетя ято гълъби ­ охранените градски разбойници разгониха сиводрешковците и се струпаха на асфалта, като гукаха гърлено и пляскаха с крила. Талази светлина изпълниха тунела на алеята. Напрежението изчезна и двете се погледаха усмихнати.
­ Дълго събирах смелост, преди да ви заговоря ­рече Ася. ­ Колко сте прелестна в тоя тоалет, госпожо! ­ не скри възхищението си. ­ Вижте, аз... разбирате ли...
 ­ После, има време. ­ В спокойния глас на старата жена прозвучаха ласкави нотки. ­ Тя се обърна към младата жена и майчински я погали по косите. ­ Доколкото мога да преценя, единственото от което имате нужда сега, е един здрав и дълбок сън, познах ли? 
­ Познахте... Работя в Ротондата. Така му викат сега, иначе си е един обикновен нощен бар.
 ­ Ротондата? Виж ти! ­ тихо и някак радостно се засмя жената. После взе книгата, прелисти я бавно и посочи някаква неособено угледна сграда с надпис на входа и рехави дръвчета на тротоара.
­ Знаете ли какво е това?
­ Нямам представа. Какво е?
­ Това е Ротондата, само че истинската, в Париж, отпреди войната.
­ Била сте в Париж? ­ Ася се оживи, понечи да извади цигара, но се отказа, ­ а аз изобщо не съм излизала от България.
­ Там премина младостта ми. Всъщност, по-правилно е животът, защото това извън младостта трудно бих нарекла живот...Как се справяте с вашия?
­ Моят живот?! Приятели ми са само самотата и раздялата. ­ Ася измъкна цигарата, запали и едва не се задави. ­ Искам да открия своята половинка; да създам дом и семейство, да си имам дете с живи очички; да съм до него, когато направи първата крачка, когато изрече първата дума. Животът, който сега водя, направо го ненавиждам.
­ Не бързайте с ненавистта, мило дете ­ старата жена стана сериозна ­ изобщо научете се да пестите чувствата, те първи увяхват и ни напускат. Не се притеснявайте! Въпреки всичко, животът си тече сред радости и скърби, в очакване да се случи най-доброто. Човек трябва да се радва на младостта си.
Ася внезапно изпита чувството, че са близки от много отдавна. Въздъхна, загаси цигарата и усети как отново я обзема неудържимото желание да говори неспирно, да изрече с думи всичко, което Ј беше накипяло....
Сложила ръцете си върху колената, навела леко глава настрани, старата жена слушаше внимателно и от време на време кимаше.
Отначало бавно, а после все по-задъхано, Ася разказваше. Няколко пъти спираше за секунда, колкото да издуха носа си и избърше бликналите сълзи с хартиена кърпичка и пак продължаваше: за надменността и ироничните погледи на съученичките Ј; за снизходителното отношение на учителите; за уморителното зубрене; за майка си, която почина рано и тя отгледа малката си сестричка Ети; за строителството на вилата, на която работеше наравно с баща си и майсторите; за сестра си, която се омъжи в Германия и след като се върна за погребението на баща им, тайно от нея продаде апартамента; после за трескавото бягство в столицата, където се хвърли на врата на първия, който я заговори човешки, после омерзението и затварянето в себе си, люшкането по квартири и цялата тая кошмарна неопределеност; и случайната и винаги тежка работа, и мъжете без имена и лица, и самотата... Много прощавайте, няма повече да ви занимавам със себе си...
Появиха се първите минувачи, алеята се изпълни със стъпки и гласове, момичето се задъхваше, езикът Ј не успяваше да догонва бликащите думи:
­ ...добре че една приятелка ме уреди в Ротондата. Не е кой знае какво, но поне се вадят прилични пари, падат почерпки и хората оставят бакшиш и нямаше да е толкова зле, ако не бяха тия омразни самотни недели...
Ася внезапно спря и погледна съседката си.
­ Ротонда... любов, самота... ­ повтори като ехо старата жена. В очите Ј бледо припламна мечтателна светлина, едва забележима усмивка озари изтънелите Ј устни. ­ Моята младост беше бурна, но никой не знае кога настъпва най-щастливият миг в живота. 
­ Не искам да ви товаря с моите проблеми, разкажете ми за Париж, добре ли беше? ­ попита момичето.
­ Добре е слабо казано!
­ И сте пила кафе в Ротондата, нали?
­ По-точно коняк. Есен утрините в Париж са с цвета на отлежал коняк, точно срещу Ротондата има алея диви кестени, през октомври капят, всичко е ръждиво и златно, таралежчетата на кестените тичат по тротоара, хладно е и под всяка маса слагат запалени мангали и е много приятно. Идваха известни писатели и художници...
­ Простете, но учехте ли там нещо или работехте, само питам!
­ Работеше баща ми, той беше търговски представител на етеричните ни масла в Грас, а аз започнах да уча...
­ В елитно училище?
­ Да, но аз просто бях Прекрасната Емили. Така бях известна в Париж. Бях ослепителна и заможна. Разхождах се утрините с удоволствие по широките и обсипани с разноцветен чакъл алеи на Булонския лес и се наслаждавах на свежата му зеленина...
...Приятният равен глас на старицата излезе от входа на една такава утрин с прозрачния златист оттенък на стар коняк ­ от другата страна на чашата стояха мъже и жени, имената на част от които светът знаеше, а другите щеше тепърва да научи; преминаваше през улици, местности и случки; изричаше събития, които пълнеха първите страници на вестниците в ония невероятни междувоенни години. Ася стоеше омагьосана, а старата жена показваше пред смаяните Ј очи картините на своето минало, но съхранено непокътнато в паметта Ј време, бликащо от младост, цветове и аромати. Не попита повече нищо, само дишаше учестено и кимаше утвърдително... 
­ Поканих една вечер моя приятел-художник в просторния си дом и го настаних в слънчевата стая с прекрасен изглед към Булонския лес. Отворих бургундско вино и отпихме на малки глътки. Той ме рисува дълго... Накрая го помолих да погледна каква ме е нарисувал, а той скри блокнота. Каза ми, че това било само ескизи и обеща, че после ще ме сътвори в бронз за вечни времена. Прекрасен и безотговорен като всички тогавашни гении, усмихнат напусна дома ми... Прощавай, мила, увлякох се..., на вас ви се доспа!
Ася тръсна глава, парижкото видение се срути за миг и на негово място се върнаха петнистите чинари, асфалтовата алея се оживи от гласове и стотици делнични стъпки, рукналите потоци автомобили заприщиха булеварда, който минаваше покрай градината.
­ Изпълни ли обещанието? Това за бронза имам предвид!
Старческата ръка се протегна към книгата:
­ Ето ­ и посочи черно-бялата снимка.
­ Но това сте вие... сега?! Такава, каквато ви виждам!
­ Така е и озаглавена: „Тази, която някога беше Прекрасната Емили“. Изумително, нали?
 Вече под силния горещ душ не можа да познае гласа си, който отекваше в обвитото в пара помещение:
­ Искам да спя! Да спя, да спя, да спя! По заповед на щуката и по моя молба искам да се събудя като „Тази, която е Прекрасната Ася“! Искам да спя и после да се събудя...
И заспа, и засънува как върви през един следобед с цвят на отлежал коняк, как влиза в тъмния вход и изкачва скърцащите дървени стъпала, как едни силни и ласкави длани ваят прекрасното Ј бронзово тяло, а на стената е рисуваният от Модилияни портрет...
През клоните на чинарите заваляха ята възхитени гълъби, старицата на пейката ръкопляскаше и се усмихваше с умиление, а отнякъде изникна Амброз Волар с лицето на любимия, нарами я ­ както си беше топла, бронзова и заспала ­ и я отнесе на горния етаж в леглото Ј.
А на другия ден беше неделя.
 
 
 
 

Мария Николова ­ Ния
СТИХОТВОРЕНИЯ
 

КАРТИНА

  На Евгений Босяцки

Художникът рисува красота,
в очите Ј зелени се оглежда ­
тя се разхожда по брега,
реката я докосва нежно.

Очаква го да дойде отдалече ­
такъв, какъвто го сънува ­
висок, в мечтите Ј облечен,
жадуващ и жадуван.

Дъждовни капки в косите Ј блестят,
вятърът едва повява,
в очакване притихнал е светът ­
художникът душа Ј дава.

Върху устните Ј обещания узряват ­
той идва, под стъпките му пясъкът
     скимти,
благосклонно птиците запяват,
реката гальовно шумоли.

Усмихва се художникът ­
рисува двама щрих след щрих ­
като река гръдта Ј се вълнува,
а той ­ в горещо пладне полъх тих.
 
 
 


Погледът ти се счупи в мойто бедро,
но не те съжалих.
Не съм изваяна от твойто ребро,
а от стих.

Неволно разбрах, че е скука
до теб да седя.
По-добре се махай от тука,
нямам време да те чета.

И без да чета те разбирам,
обладан си от страх.
Какво ще изгуби всемира,
ако ти се превърнеш във прах?

Няма нищичко да изгуби ­
ще тръгнеш по общия път ­
край него пчели и цветя се любят
и мълнии, и змии пълзят...
 
 


Върху тънкия клон на народното търпение
седят овластени маймуни.
Една си примъква и трона
и всичко се подрежда без думи.

Не били само маймуни, а и птици грабливи ­
на този хибрид светът сериозно се възхищава.
Да му мислят плебеите как ще останат живи,
щом крадците се увенчават със слава.

До ушите си нахлузват корони,
искат в пет замъка едновременно да живеят.
Но... се чупи на търпението ни клона ­
не искаме по него маймуни да зреят.
 
 


Глухата провинция дочу,
че някой идва и се зарадва.
Дали е дошъл при всинца ни? ­
попита старата брадва.
Костюмът ми съвсем посивя ­
смути се черният път.
Цъфтят само прах и тъга,
не цъфти цвете до моята гръд.
Високият гост закъснява,
няма я черната лимузина,
но глухата провинция се надява
да му каже: Добре дошъл, сине!
И разцъфтяват празнични рокли
като пъстри лалета,
милват се погледи топли,
повдигат се нежни кубета...
Но... на кметството от комина
врана пресни новини добави:
Хора, лимузината отдавна отмина
и височайшата прах ме задави.
 
 


Слепоочията ти са вече посребрени
от благородното сребро на мъдростта
и пиеш концентрат от ферментирали
          проблеми,
целта те съблазнява като истинска жена.

Ти можеш да презреш пари и вещи
и лесните победи да отложиш,
да биеш шут на шутовете смешни,
но мен да задържиш не можеш.

Че аз съм изпитание от кръв и плът,
камъче, което трудно се преглъща....
Не си последен, нито пръв,
по-добре колата си назад обръщай.

Мед отпи от тънките ми устни,
аз като кафе те огорчих ­
даже сянката на чувство
във сърцето си не подслоних.
 

МИЛОСТ

Реката с поглед развълнува
и съживи той моста въжен.
Замина, без да се сбогува,
напусна той и горд, и тъжен.

Но ято спомени си взе
сам в нощ безсънна да прелиства.
Аз знам ­ ще излинеят те...
От мен да чакам ­ не поиска.

С прощални думи не посмя
небето между нас да схлупи,
дори лъжовно обеща
със мен да се сбогува утре.

Замина, без да ме рани,
печални думи аз не чух
и питам се от милост той дали
не иска да си вярвам, че е тук.


Животът всичко ни дава
и всичко отнема.
Като собственик с нас разполага
през цялото време.

Кой ще му каже: Не бива!
или: Нищо не знаеш!
Животът във всеки се влива
и не пита: С какво ще ме смаеш?

Той добре ни познава
нас ­ дребните буболечки,
жадни за тлен и за слава,
за пари и за вечност.
Велин Георгиев
СТИХОТВОРЕНИЯ
 

БОГ

И със Бог, и без Бог все това.
И в Библията думите са думи
за носене на кръст. Какъв товар.

Ни вижда Господ, нито чува.
Май дреме този стар евнух.
Ух, ни възнаграждава, ни линчува.

В душата си просто
всеки е едно дете уплашено.
Страшно е, забравил си ни, Господи.

От всяко място може
да се иде на небето.
Ето, тръгвам, Боже.

Кой ще каже кой е Господ.
Праща ли каляска или просто
безтранспортно си привиква гостите.

Господи, в твоите творения
колко много бездарие, колко брак.
Като в моите пометнати стихотворения.

МАМА
7 Х 3
Заръката на майка ми: момчето ми,
родила съм те с две очи, но ти
ги отваряй, чедо, на четири.

Гледа мама и се чуди:
сред овошките разцъфнали
моята глава най-бяла.

Недей ме дърпа, майчице, назад.
Не виждаш ли ­ след мене иде хайка.
Майко, простреля ме със своята сълза.

Всеки е роден от двама,
а умира сам.
Мама.

Дори и сънищата са измама.
Цял ден я мисля, а в съня ми
не идва само мама.

Няма
по-голяма дума
от мама.
 

НЕЩО
7 Х 3
В душата ми Нещо все броди.
Душата ми будна повтаря
импулсите твои, Природо.

Нещото не се побира в думи,
нито в звуци, нито в цветове.
В Нещото са всичките неща.

Пак това необяснимо Нещо,
дето е сравнимо със Душата,
или е действително Душа.

Нещо важно се срути.
Нещо вече го няма.
И вървя по барут ­ пламвам.

Нищо хубаво не ме споходи.
И в това има нещо добро.
До брод съм застанал. Ходом.

Към свойто нещо още нещо
в мига последен прибавЈ.
И като нищо си върви.

Георги Григоров
„КАК ДА НЕ ТИ СЕ ЖИВЕЕ“ 1 
 

ЗРЕНИЕТО НА ПОЕЗИЯТА

В края на деня отидох в пощата да изпратя телеграма кога пристигам. Фани и децата бяха в Сливен. В чакалнята имаше само един мъж, но той стоеше встрани от гишето. Пощенската служителка ме покани да побързам, защото затваряла.
Посегнах към вътрешния си джоб. Химикалката я нямаше. Бях облякъл другото сако. Служителката ми подаде химикалка. Написах съобщението. Платих стотинките и взех разписката. Тя заключи гишето,  пусна ключа в чантата и си тръгна.
Направих крачка и аз да си тръгна, когато до мен се приближи мъжът. Немигащият му угаснал поглед беше втренчен над главата ми. Обърнах се. На стената нямаше нищо. Вгледах се в човека. Не беше млад. Той ме докосна с ръка по рамото.
­ Другарю, помогнете ми! Току-що в главата ми се роди стихотворение, но съм сляп и не мога да го запиша. Бъдете добър, аз ще ви го кажа, а вие ми го запишете.
­ Добре, ще ви помогна!
Взех бланка за телеграма и я обърнах откъм гърба. Погледнах за химикалката. Служителката я беше прибрала. През една врата се появи чистачката. Попитах я дали има химикалка или молив. Тя рече, че си изкарва хляба с метене, а не с писане.
Поетът слушаше напрегнато и нещо шепнеше.
Помолих чистачката да погледне зад гишето ­ може там да има химикалка. Жената поклати глава. Ключ от там имала само служителката.
Разтревожих се. Нима няма да помогна на слепия поет?
Навън се бе стъмнило. Казах му да почака малко и излязох на улицата. Наоколо нямаше жив човек. 
Върнах се обратно. Слепецът също се разтревожи. Ръцете му потрепваха, напрягаше челото си и шепнеше стиховете.
­ Нима няма да запишете стихотворението ми? То отлита.
В по-нелепо положение не бях изпадал. Почнах да ровя по джобовете. Нямаше нищо. Изведнъж напипах нещо твърдо под хастара. Молив. Докато го извадя, счупих графитчето. Гледах моливчето като побъркан. Да хукна по етажите да търся химикалка. Та човекът щеше да забрави стихотворението си.
И тогава си спомних Маяковски. В малката си книжка „Как се пишат стихове“ той беше отбелязал, че преди да пише, поетът трябва да има листче и огризка от моливче.
Имах листче, имах моливче. Тогава имах и зъби. Загризах внимателно моливчето и плюех огризките. Оголи се графитът. Спасена беше душата на поета.
Той ми издиктува стихотворението, записах го с нескопосани букви, но все пак четливо, и му го дадох. Докоснах ръката му. Беше се успокоил. Мярна ми се искрица в очите му.
Слепият ми благодари и си тръгна с тояжката. Предложих да го изпратя. Той каза, че знае пътя и ще се справи. Аз поех в обратната посока.
Не успях да запомня стихотворението му.
Разказах случая на приятеля ми, поета Павел Славянски. След време той ми донесе списанието на Съюза на слепите, в което беше напечатано стихотворение на Павел. Удивително стихотворение. Изпитах чувството, че чета две стихотворения, вплетени едно в друго ­ за поезията на слепия и за зрението на поезията.

10. VII. 2004 г.
В а р н а
 
 

УТРИННО ВИДЕНИЕ

Тази сутрин се събудих много рано.
Отидох в кухнята да пия вода. Погледнах през прозореца. Стъклото беше изпотено. Нищо не се виждаше.
Върнах се в леглото. До главата ми беше вчерашният вестник.
В него за първи път бях прочел подробности от нашето българско присъствие в далечния Космос. Знаехме, че в една космическа станция „Вояджър“ има запис на песента на Валя Балканска „Излел е Делю хайдутин“.
Не съм знаел, че двама американски фолклористи са я записали по време на празника „Прослава на хайдутството“ на Агликина поляна край Сливен през 1968 година.
Комитет от астрономи, етнолози, фолклористи и други специалисти с международно признание подбрал 1500 мелодии. Именитият астроном Карл Сейгън, вдъхновител на пращането на земното послание, чул тази песен и възкликнал пред секретарката на комитета Ан Драян: „Чуваш ли, скъпа? Ето, това е Европа...“
Върху златна плоча били нанесени единиците за мярка, няколко универсални, както сме си мислели, формули, два-три, според нас, фундаментални физически закона, макет на Слънчевата система и силуетите на мъж и жена. Между тях плува релефно облаче на дете, за да се разбере за какво става дума.
На плочата били записани различни звуци от Земята. Дългият запис бил наречен от автора Ан Драян „есе от звуци“. То започвало с поздрав от кит и завършвало със звук от целувка, плач на бебе и подрънкване на медицински инструмент ­ това значело, че животът продължава...
Космическите апарати щели да достигнат звездата АС+793888 в съзвездието Малка мечка шестстотин хиляди години след изстрелването им през 1977 година от Кейп Канаверал.
Сънят отново ме обори. В главата ми затихваше родопската мелодия за Делю хайдутина. Мелодия, обречена да бъде безсмъртна. Дали някой ще срещне тези послания и дали ще ги разбере, за да разгадае човешката тайна и да ни потърси...
Затихна мелодията. И се събудих пак. И пак отидох до кухнята. Хванах с палеца и малкия пръст ръкава на пижамата и изтрих с нея кръгло прозорче на изпотеното стъкло.
През този окуляр съзрях жена, закачулена в студеното. Тя теглеше за ръцете две деца. Момиче и момче. Мъкнеше ги към детската градина. А те се дърпаха. Освен че ги бяха събудили посред най-сладкия сън, трябваше и да ходят в омразния детски дом...
Позната картина.
Върнах се да си доспя.
Видял бях липсващата част от нашето послание.

24.12. 2002 г.
Борово
 
 
 
 
 
 
 
 

Васил Златарев
СТИХОТВОРЕНИЯ
 

ПРЕД АМВОНА

Отлъчихте ли ме от църквата?
О, нищо, братовчеди, забравете!
Вселенската камбана пак я чувам.
Не чувам само гласовете ви.

Отдавна съм се налудувал...
И късно е ­ във лоното Господне
да търсите у мен душица сродна,
която да ви мери с ваши думи
пред вашия измислен Бог-Отец.

О, как бих викнал „Хляб или свинец!“

Не бяхте и в моето минало...
     н и щ о!
Минават бледи сенки покрай мене.
И още тържествува вашта пищност ­
Не беше миг,
  не беше ден...
    ни време.

Дали не беше просто цяла вечност?
Къде е прословутата човечност?!!

... Измряха много близки и приятели.
Но аз не съм сирачето сиротно,
к о е т о... ей така...
    ще прибере земята,
като разкаял се далечен родственик.

Да минат празниците ви без мене ­
да съм напъден, и да съм забравен...
Не виждате ли, че дошло е време ­
пъртина към амвона аз проправям.
4 декември 2007 г.

НАМЕЦИ


Нека си говорят по екрани,
    по ефири,
     джиесеми.
Нека да се бият
   и крещят...
Но се чудя, 
  какво ли им стана ­
в речника си имат
  само пет-шест думи.

а   с е   н а е м а т,
   ама че безумие,
д а   ш а ш н а т   с в е т а.

Христос да би слязъл сега,
с пет думи какво ще направи?
Прощавай, Вапцаров, но си е така ­
глупаците вечно са прави...
 


Свиркай си, мой човек, свиркай си ­
такава ни е, музикална, нацията.
Само няма кой да ни купи свирки...
Съвсем се освиркахме.
Съвсем я овапцахме...

2007 г.
 
 
 
 
 
 
 
 
 

ЧАДЪРИ

 „Две неща ме учудват на този свят ­
 звездното небе над нас и нравствения закон в нас...“
        Кант

  Дъжд вали.
  БарабанЈ по чадъра.
  Голям персонален чадър.
  И тротинетка.
  Барманът не бърза със сметката ­
  още съм на първата водка.

Явно не е време за равносметки,
нито за необясними разходки.
Кръчмата е достатъчно голяма,
ще види на всичките сметката.
А аз, засега, с единия крак само
съм стъпил на тротинетката.

  Дъжд вали...
  Пусто е.
  И някакси ­ мръсно е.
  Съседните маси са голи.
  Неясни сенки ме дебнат подмолно.
  А бяха толкова много чадъри!
  Масите!... Защо ли са голи?
  За всекиго има простор под чадърите.
  Чадъри!... Чадъри!... Чадъри!...
  Но защо няма кой да поръча
  филе миньон или пилешко с къри?
  Само аз си пия бавно водката,
  в очакване на оная разходка.
  Къде се изгубихте всички?
  Та аз ви обичах.
  Защо ме оставихте сам?
  И толкова стар...
  Знам.
  Знам, че ме готвят за старт ­
  ще катапултирам и аз към Всемира,
  без чадър, без водка, дори и без бира.
  Тягостни мисли, нали?
  Ако знаехте колко боли!

   Дъждът трополЈ,
   скимти, ромолЈ
   по моя
   все още достоен чадър.
   Преди да го е подпалила жегата,
   нека да...
   го помоля ­
   по негова воля ­
   да бъда добър.
   С добро да напусна света,
   забравил за всичко,
   забравил дори любовта. 

... Ей, аз не бързам.
все още съм на първата водка.
И съвсем не съм вързан
за този чудатен чадър.

Но няма да тръгна с тротинетката.
Много е модерна тротинетката...
Друго си е колелото с карачка ­
от ранното детство обаче.
... Понесло хашлашката ластична прашка,
момчето хвърчи по хлапашки
в махалата си: смее се, пее и плаче.
Та как другояче?

 Може би някой накрая
 ще спре, да ме види в очите,
 където ­ единствен ли зная ­
 е моята детска обител.
 Тогава спокойно и аз ще дочакам
 светлинната сянка, закътана в мрака,
 ще зная, че тука ненужен съм вече...
 И преча. Кога не съм пречил.
 Откакто се помня се пречкам
 дори на народните маси... Така си е.
 Затова бях на другите маси ­
 с добри и различни приятели.
 Те поне не редяха софрата
 на идейните братя.
 

Комай се получи сонет.
Разнежих се. Нищо. Това ще остане.
На всичко, на всекиго му иде ред...
А кой знае, може и чудо да стане.
Макар че не вярвам ­ аз малко послъгвам ­
въртя ме животът достатъчно дълго.

 ...На слука!
 Кой каза на слука?
 Ще тръгва ли с мен или няма?
 Дерзайте, момчета... мен може би вече...
 Пред нас ­ цяла вечност.
 Безкрайна Вселена ­ загадка голяма.

... Освен, ако някакси, пак не ни мамят.
 

От светлинни години се връщаме ­
все тука ­ по звездните пътища.
 
 
 
 

Илия Богданов
БЛАГОВЕЦ
 

Изведнъж, сред голямата сладост на съня, Учения чу подвиквания, хлопки от преминаващ добитък по улицата и рязко отхвърли топлия тежък юрган. Цялото тяло го болеше от усилните два дни, през които се бореше със запустението в двора, градината и къщата, никак не му помогнаха и ободрителните хапчета. Някакъв скрит дълбоко в него червей го гризеше през дните откак си дойде в Росново, изпълваше го с неспокойство и сутрин той скачаше направо в чехлите, бързо излизаше на балкона. Тук се успокояваше, радваше го не само ширинето пред очите му, но и красивите ковани форми в железните перила, теменужките и минзухарите в двете саксии, оцелели още от майка му, наместени в специалните обкови в двата ъгъла. Сега седна в леглото, отърси умората и нахлузи старите пантофи на баща си. В здрача на стаята всичко му изглеждаше непроменено и близко, сякаш никога не бе напускал тази къща; дори миризмата на старо дърво, на вехто, приятно го изпълваше с носталгична нега по нещо отминало, ала запазило се дълбоко в него непокътнато от времето.
Изпукаха раменете и ставите му, той наметна халата, излезе на балкона. Стадата кози и чердата крави бяха отминали, обезлюдена беше улицата. Ни лай на куче, нито пък вик на петел се чуваше. Гласът божи ­ това е тишината ­ помисли си и пое дълбоко студения въздух. Утрото беше хладно, небето ясно, опънато като ламарина. На изток се очертаваше блестящият ръб на Чуките, приличен на отчупено стъкло, слънцето още не беше се вдигнало. Ятата врабци, които издуваха клоните на уличните черници, предвещаваха настъпването на хубав пролетен ден.
Влезе и както си му беше навика по рецептата на лечителя Димков, наплиска последователно по осем пъти очите си със студена вода от умивалника; съвсем се събуди, изпълнен с желание за работа. Кипна кафето на газовия котлон, пална цигарата и отново излезе на балкона. Докато пушеше и сърбаше ароматното кафе, пред погледа му бавно, подобно трендафила до входната порта, се разтваряше вратата на утрото, цъфнаха дребни червенобузи облачета, сякаш току-що разтворили се цветни пъпки; и птиците стояха сега по клоните на черниците кротки, замаяни от светлината, все още неотърсили крилата си от студената роса на осланената утрин.
Хладни тръпки го полазиха, понечи да се прибере, та да се подготви за работния ден, ала сякаш от земята изникна човек, който идеше по улицата. Когато приближи, Учения видя, че тегли количка, натъпкана с шишета от минерална вода, сега пълни с мляко. Човекът приближаваше, вперил поглед в него, явно показваше, че желае тази среща.
­ Добре си дошъл ­ провикна се отдалеч човекът и успокоен от срещата, забави ход. Вече под балкона добави: ­ Гледам аз, живнал дворът тия дни. И си викам: Добрин ще да е, няма кой друг.
­ Добре заварил, бай Петре ­ отвърна Учения. В спечения образ на мъжа с дълги като фурнаджийски лопати ръце той позна дядо Петър Активния. Един чепат и праволинеен човек, управлявал дълги години Росново.
­ Радвам се да те видя ­ запъхтян каза Активния и явно решен за по-дълъг разговор, извади и запали цигара. ­ Чета аз твоите работи. На някои се радвам, за други ше те гълча ­ усмихна се старецът.
­ Бива ­ отвърна Учения.
­ Видиш, ние тука теглим селския каиш. За селския човек спасение няма. Ей за това мляко ще взема пари за две кутии цигари. ­ Активния бе вперил поглед в короната на огромното церово дърво, което растеше току до балкона, извисяваше се високо над къщата. ­ Бря, мамка му! Що е това...
Учения вдигна поглед към дървото ­ цялата корона, мощна, разлата и още обезлистена, сега бе обвита от някакво стоманено-сребриста технологична лента. Дошла кой знае откъде, на прага на работния ден тя страховито стягаше мощта на вековното дърво. Изглеждаше, че набъбналите от пролетната мъзга клони, обвити от тази стоманена решетка, няма да се разлистят, в тях няма да вилнее вятърът, птици няма да пеят.
­ ... и това гълъбче ше загине ­ прекъсна мислите на Учения дядо Петър. ­ Ти ше поостанеш ли тъдява?
­ Сигурно ­ отвърна Учения, вгледан високо в короната на дървото.
Там наистина пърхаше бял гълъб, вързан от лентата, напрягаше се да излети. Но след всяко негово усилие проклетата индустриална твар стягаше примката около крачето му, а както изглеждаше, заплашваше да обвие крехкото божествено тяло на птицата. Първата мисъл на Учения бе ­ трябва да се разкъса проклетата решетка!
­ Бай Петре, имаш ли някакъв дълъг прът? Да скъсаме лентата. ­ В Учения се бе обадила отговорността и изпълзване от нея нямаше да има.
­ А, ич и не си го помисляй. Само човешка ръка може да отърве горкото гълъбче. ­ Активния също бе вперил взор в птицата, забравил за цигарата, която догаряше на устните му. ­ Па, то виж какво е бяло и убаво! Мамка Ј и лента, ше го умори. Е ­ изплю угарката старецът, ­ щом си тъдява, белким остане време да се видим, да си побъбрим. ­ И той повлече количката си нагоре по улицата.
В Учения вече подло бе проникнала жалостивата тревога, трескави мисли го караха да търси начин за освобождаването на птицата и короната на вековното дърво, белязало възхода и упадъка на Даскалвасиловия род. В тон с тревогата му бе и природата. Само за минути слънцето изскочи над Чуките като разярен лъв, огря цялата равнина пред очите му; открои проклетата високотехнологична лента, кой знае откъде долетяла, дето стягаше в своята мъртвешка хватка небесната птица. В короната на дървото тя пърхаше със своята белота, от балкона му изглеждаше като гигантска, невиждана досега пеперуда.
Влезе в стаята, набързо облече работните си дрехи, излезе на двора. Трескаво премисляше с какво би могъл да разкъса лентата. Досети се, че някъде може би стои дългият осенов прът, с който в миналото отпушваха канала на дворната чешма. После реши, че това могат да бъдат къси цепеници, които да хвърля от балкона и така да разкъса решетката около дървото. От сайванта избра няколко рязани за огнище, изнесе ги на балкона. Беше се разпалил, добил бе силата и сериозността на човек, твърдо решен да постигне целта си. Хвърли първата цепеница, ала перилата на балкона ограничаваха размаха, тя не достигна дори до най-долните клони от короната на дървото. Повтори ­ същият резултат.
­ Добрине ­ чу да вика някой от улицата, ­ учен чиляк си, тая работа няма така да стане. ­ Долу стоеше мъж с посивяла глава, но все още строен и мускулест; гледаше го усмихнат, доволен от срещата им. ­ Позна ли ме, жено?
Учения се вгледа в лицето му, под щръкналите раздалечени вежди блестяха големите маслинени очи на някогашния му съученик Ралчо. Топла тръпка го облъхна, за миг забрави тревогата за птицата.
­ Кой не знае Ралчо, кой не е пял песен за него! ­ усмихна се и той. И продължи патетично: ­ От Дунавъ, та до Балканя. Нали така беше?
­ Така е, мамка му! Само дето поостаряхме. А за тая работа, дето си захванал ­ сгода ще трябва.
Дойдоха още двама старци, спаружени и беззъби, впиха пепеляви погледи във върха на дървото.
­ Бих ти помогнал ­ рече Ралчо. ­ Амъ виж какъв ден, полето чака.
­ То, ше трябва някой млад. Да се качи горе, амъ де ги веке млади ­ изрече едно от старчетата и пое със спътника си по улицата.
­ Ей, трябва да се видим! Айде...
­ Непременно ­ отвърна Учения, вече изцяло погълнат от мисълта за спасението на птицата. Хвърли още една цепеница, макар и убеден от безсмислието на това усилие.
След осланената утрин вече се бе разляла пролетна ласкавост, усещаха се топлите стрели на вдигналото се над насрещните чукари слънце. Разгорещен, Учения се върна в двора. Тогава съобрази, качи се на тавана и на гредите намери дългия осенов прът. Обнадежден, втурна се към балкона.
Когато излезе, долу на улицата няколко мъже и жени бяха забелязали лентата, пленената от нея птица, оживено разговаряха. Видяха го и една от жените, вече отдавна преминала последната сочна възраст, го поздрави. После се обърна към мъжете до нея:
­ Който си е разумен, разумен си е. Па вие си дрънкате, а ръцете ви само за ръкопляскане. Дали ше можеш да стигнеш до тая пуста лента? ­ Жената отново вдигна поглед към Учения.
Той хвана дебелия край на излъскания като кост осенов прът, отстъпи крачка до страничното перило и замахна с все сила. Звънна долният ред на лентата, хвърли къси метални отблясъци, ала остана здрава. На няколко пъти той я удряше под любопитните погледи на зяпачите, но тя оставаше непокътната. Тогава обърна пръта, удари с дебелия му край ­ същия резултат.
­ Бате Добрине ­ чу плътен нежен женски глас и погледна насъбралите се на улицата, ­ излишно се трепеш. Някой трябва да ти помогне, че язък за гълъбчето.
Учения се вгледа в жената долу. Изглеждаше му вдовица, ала от ония, дето от пръв поглед разбираш, че се задушават от мерак. И докато подло си мислеше и сещаше горещината по лицето си, дочу някой със сух, дрезгав глас на стар тютюнджия да казва:
­ Само пожарната може..
Това беше вече идея! Повярвал в спасението, той отстъпи назад и така замахна, че едва не се прехвърли през перилата. Звънна лентата, прътът се хлъзна по клоните, закачи си в два чатала и остана там. Ядосан от разиграното от него театро пред любопитните погледи на селяните, Учения влезе в стаята, нервно грабна телефона.
­ Дежурният пожарна слуша!
­ Господине, моля ви да пратите екип в Росново ­ задъхано изрече. ­ Един гълъб се е вплел в някаква лента...
­ Ти луд ли си? ­ беше отговорът. ­ Ние немаме бензин да идем до пожарите... Гълъб да... Още един луд днес ­ дежурният явно се обърна към свои колеги, като затваряше телефона.
Ядосан, Учения отново набра телефона на пожарната служба. Щом вдигнаха слушалката, бързо и достатъчно важно изрече:
­ Не съм луд! Доцент Василев...
­ Луд ­ спокойно му отвърнаха и прекъснаха разговора.
Полежа отпуснат в прохладното легло, после, гонен от упоритото желание за спасението на птицата, излезе на балкона. Селяните се бяха разотишли, денят беше се въззел, пролетна ласкавост се бе разляла над цялата равнина от Дунав, та до Балкана. Земята, дремела през дългата зима, сега се беше разбудила, готова да цъфти и ражда. Хвърли печален поглед към върха на дървото, където пленената небесна птица навремени потрепваше с крила в стремежа си да се отърве от злия плен, искаше да литне в блесналия дълбок небосклон. Безпомощността му го тласкаше към двора, вече го мамеше желанието да почувства единението си със земята, да види как с неговите усилия дворът се променя, благодарен на неговия всеотдаен труд. И когато бе готов да отвори вратата към стаята, та да се прибере, от горната страна на улицата видя да иде Христо Чешита.
Учения още отдалеч позна своя някогашен съученик. Христо беше един от първенците в началния клас. Пъргав и изключително паметлив, той прекара детски паралич и кой знае какви още болести. С годините се превърна в онзи тип сакати безхаберници, които го правеха чешит не само на Росново, но и на околните селища. Беше висок, сух като старо спечено дърво. Кестенявите му оредели прави коси падаха на винаги мазното му чело, придаваха на лицето му калугерско изражение. В непонятна ритмика той хапеше дланта на дясната си ръка, кривеше лигавата си уста като че прехвърляше нещо в нея. Движенията му ­ резки, неспокойни и трескави ­ криеха душевна болезненост. Лявата му ръка беше недъгава, несръчното Ј движение издаваше необяснимо съмнение към нещо, което го заплашва.
­ Ей, хеп-а-а ­ изфъфли той като приближи и видя Учения на балкона. Беше облечен в износена войнишка куртка и шаечен ловджийски клин. ­ Доде си... тука... де.
­ Дойдох си. Ти как преживяваш, отдавна не сме се виждали.
­ Офицер съм ­ по войнишки изпъчи гърди Чешита, странно извил дългия си врат, вторачил поглед в рядката си хилава брада. ­ Ти така... слънцето ше те... п-парне ­ приветливо се усмихна.
­ Гледам. ­ Учения посочи върха на дървото.
Чешита проследи погледа му, разкрачи се, за да запази равновесие, лицето му така се опъна, сякаш бе видял чудо, което иде не от дървото, а от самото небе. Стоеше в няма почуда, забравил за Учения, за напиращия божи ден, за целия свят. После, събуден от болезнена тръпка, се обърна към балкона, размаха ръце, сякаш се канеше да отдели и извиси тревожен глас:
­ Г-гълъб! Ше... загине! ­ плесна се с длан по челото и пак зяпна върха на дървото.
­ Няма с какво да му помогнем ­ рече вяло Учения.
Чешита кимна загрижено и необичайно съсредоточен в нещо свое си, бързо закриви надолу по улицата, ръкомахаше и ядно пустосваше.
Улисан в приготвянето на фитериите за лука и чесъна, Учения бе отблъснал натрапчивите мисли за гълъба и пленилата го технологична сила. Беше го обсебил спорният ден, мирис на влажна земя и гнилоч го връщаха към детските и юношески години, когато с дядо си отиваха да нагледат нивите и градините. Както тогава, така и сега този дискретен дъх го изпълваше със сила и спокойствие, правеше го щастлив. Работата го увличаше, тялото му забрави умората, болките в ставите и мускулите от предния ден. Работеше упоен от радостта, че е тук, в родния дом, далеч от институтските и семейни грижи; вече бе повярвал ­ влязъл е наистина в сладостта и мекотата на онази възраст, която те примирява със загубата на някогашни и доскорошни битки и омрази, с врагове и амбиции. А може би ­ мислеше си ­ това е онази част от живота, когато мъдростта и спокойствието са така видими?!
Откъм улицата го стресна нечий неспокоен глас, добавиха се нервни подвиквания; нарастващата глъчка идеше все по-силна, неспокойното любопитство накара Учения да остави приятната работа, отиде на балкона. На дървото бе подпряна стълба, която стигаше първите клони, до нея Чешита събуваше гумените си цървули, приготвяше се да се качи на дървото. Събралите се на улицата с еднакво упорство го насърчаваха, други го възпираха, чуваха се и подигравателни подвиквания. Ала той не ги чуваше. Изпаднал бе в трескава напрегнатост, характерна за припряното желание на човек непременно да достигне цел, изглеждаща за всички непосилна; да докаже превъзходството си не само пред хората, а и да превъзмогне непосилните препятствия към целта.
Докато Чешита изкачваше стълбата и избираше клон на който да се качи, Учения се вгледа в събралите се на улицата хора. Всички имаха увехнали, сбръчкани лица, голи, олисели чела, беззъби усмивки. И в този миг се ужаси, нещо с вкус на босилек заседна на мъжеца му: може би и той така изглежда, а сигурно и целият ни народ се е превърнал в беззъба маса, дето чака някой да Ј подхвърли кокала, тя да го възхвали до небесата, да му се поклони доземи, а после да засуче сладостния сочец. Сигурно и неговото лице е жълто и сбръчкано като пресъхнала ябълка, белязано е също със старост, с разложение, с тлен. Боже, каква мелница е животът български днес, какво отчаяние ражда мизерията! И сред отвращаващата го тълпа той с упование потърси жената, за която бе решил, че е вдовица. Откри я. Тя от време на време хвърляше лъскави погледи през рамо и той не разбираше към него ли са или са за Христо, който катереше стълбата.
Учения се вгледа в нея. Лицето Ј изглеждаше уморено, но все още с младежки черти, тъмни очи, пълни със слабо прикрита топлота и свян; имаше тънки бръчки около очите и слепоочията, подпухнали чувствени устни, цялата излъчваше в този миг умиление и подкрепа към усилията на Чешита. С всяко негово движение помръдваше устни, сякаш му изпращаше окуражителни думи. Тя беше жена не в разцвета на годините. Тъжна жена ­ помисли си Учения, ­ чийто главен враг е скуката. Но цялата Ј напрегнатост, съсредоточението и подкрепата на мъжествените усилия към върха на дървото, показваха в нея нещо необуздано и диво.
Погледна към Чешита ­ беше още под балкона, кротката му лудост приличаше на святост. Движенията му бяха резки, неспокойни и трескави; недъгавата му лява ръка, несръчните Ј движения сочеха необяснимо съмнение. Тълпата постепенно утихваше, подигравателните подвиквания секнаха. Хората изглеждаха обнадеждени ­ чудото ще стане, божествената бяла птица ще бъде отървана от оковите, ще плувне в синия небесен вир.
­ Магде ма ­ звънна в настъпилата тишина нечий женски глас, ­ та днес викаш е Благовец?
Жената, чийто поглед Учения следеше, се обърна в посоката откъдето дойде въпросът, не отговори, а само поклати глава за потвърждение. После упорито си проби път през навалицата и като приближи стълбата, вдигна поглед към балкона. Той потърси погледа Ј, стори му се, че се срещнаха; нежни тръпки го полазиха, сякаш бе погален от пухкавата женска ръка. И тази несещана от години тръпка предизвика от полуотворената му в захлас уста да се разлее безкрайна, дълбока усмивка, в която изчезна цялото му лице. Трепна сърцето му, обади се младежката му срамежливост, нещо, което вече не помнеше откога не бе се случвало. И срамът е изкушение ­ помисли си, ­ трябва да го победя.
Все повече хора се събираха около дървото, зяпаха пленената птица. Чешита, разпален, с огнен поглед на безумец, се провеси на първия клон и размаха кривите си тънколяви крака преди да обхване ствола на дървото. Все още прииждаха любопитни и добре, че беше този смахнатия, та да забравят немотията, тежките приказки за голямата война, дето а-ха ще почне срещу света диктаторът Саддам. А ето сега им падна сгоден момент да погледат сеир, а защо и да не се посмеят. Защото на кой овце бяха задигнати, на кой крави заклани; на други окрали хамбара, на трети зимнината от мазето. За тези кахъри спасяването на божествената птица им идеше за разтуха.
Чешита се беше изкачил на нивото на балкона, лигавата му уста се разтегли от кисела, уморена усмивка. В погледа му Учения долови нещо унизено и отчаяно, ала и упорито, злобно, жестоко. В лицето го облъхна горещият му дъх, изпълнен с миризма на лук и гнилоч. Прииска му се да го помоли да спре, ала непреодолимото му любопитство го остави да продължи. Чешита вплете здраво крака в чатала между два клона, захапа припряно длан, тревожно затърси с поглед път към върха, където все още едва доловимо пърхаше гълъбът. Вдигнал глава нагоре, зад восъчните му уши се очерта нежен тил на болнаво дете, хилавия тил на страдалец. Той си беше гърбушко, кривокрак, спаружен; дългите му кокалести тънки пръсти бяха обрасли с къдрави черни косми, издаващи упоритата жилавост на странника. Ала като възседна клона срещу лицето на Учения, гърбицата му изведнъж се изправи, пламна тържествено лицето му, а шията му се изду от внезапно изпълнилата го сила.
Седнал в ъгъла на балкона, Учения вече изпитваше особено чувство на уважение като наблюдаваше Чешита да се катери бавно, с несигурни движения по съковития ствол и грубите клони на церовото дърво. Струваше му се, че днес присъства на нещо велико, смайващо. Високо над огромната дървесна корона цялото небе тържествуваше, сега покрито с дребни облачета, рибени люспи, които блестяха и трептяха в дълбоката мразовита небесна бездна. В тази пролетна студена светлина покривите на къщите му изглеждаха посребрени. 
­ Христо, ще се пребиеш! ­ извика сред навалицата Магда и застана до стълбата. ­ Стоим и гледаме как се пребива...
­ Магдалена ­ обърна се към нея млад мъж, ­ чер гологан се не губи ­ усмихна се той. Към тълпата саркастично добави: ­ Па, не само той е мъж в това село.
Жената сбърчи ядно чело, но не отговори на закачката, продължи съсредоточено да следи бавното катерене на Чешита. Колкото напредваше към върха, клоните ставаха по-тънки, но се сгъстяваха, а това му позволяваше да ускори катеренето. В подножието на върха той спря, тежка въздишка се откърти от болнавите му гърди; тишината бе толкова плътна, та Учения имаше усещането, че чува ударите на сърцето му. В този кратък миг на отдих ­ на катерача и на тълпата ­ от една странична улица се явиха двама едри млади мъже, които мъкнеха дългата стълба на електротехниците от Веца. Народът се отдръпна, стори им път и те наместиха стълбата връз ствола на дървото.
И ето ­ протегна се Христо Чешита, достигна крачето на бялата птица, хвана го. Цялата му сила се събра в тази ръка, всичката му обич и милост към плененият гълъб се превърна в мощ; тя вдигна недъгавото му тяло към най-близкия до него клон. Впи поглед в немигащите очи на божествената птица, тя го гледаше с копнеж и упование. Вече сещаше как душата му, силата му изтичат от краищата на пръстите, разкъсват индустриалният блясък на лентата. Вече разбираше ­ неговата сила преля в гълъба, той изправи глава, размаха криле; те зашумяха като листата на топола при лек повей.
­ Фърчи ­ уморено изфъфли Чешита.
Лентата се разкъса, нагърчи се сякаш прищипан червей, започна да се свлича от дървото на дълги кафяви спирали. Птицата проби през клоните, полетя около върхарите на дървото. Въздишка на облекчение от тълпата сподири бялата въздушна диря на полета. Милозлива сладостна бучка заседна в гърлото на Учения, просълзиха се очите му. И очите на хората, забравили сеира, заблестяха, те чувстваха: Нещо велико и мощно може би бе дошло в Росново, в цялата уморена от нещастия България. Може за миг само да е било, но е било! Сега един нов свят се рееше над главите им, опияняваше мозъците им, сърцата им; свят на надежда и търпение, на вечно добруване и блаженство. Защото само миг е достатъчен, та човек да спаси душата си. Дали това бе този български миг...
Един старец, сух, кривокрак и костелив, с окапали клепки, със зачервени очи като разлютени рани, с тежка, обрасла с рядка брада челюст, си проправи път през скупчения народ.
­ Що зяпате, бря? Момчето ше се притрепе биля!
Всички оставиха гълъба, впериха очи в Чешита; в този миг той се изхлузи от върха, свлече се по ствола на дървото. Коженият му елек се закачи за дебел пречупен клон и увисна разпнат сред клонака.
­ Айде, кво дремете бря ­ викна отново старецът. ­ Глупав български народе, що зяпаш, а? Да го свали някой!
Докато висеше на здравия чеп, Чешита гледаше като разярен бик развълнуваните недодялани селски мутри, радост го изпълваше от превъзходството над тях. В този миг не изпитваше страх, не сещаше болката от впитото в гърба му дърво. Ухилен, олигавен от неистовото усилие и радостта от свършеното, с безразличие чакаше двамата мъже, които напредваха към него.
Народът, стълпен около стълбата, очакваше своя герой. Той, почти носен от двамата едри мъже, стъпи на земята ухилен и потен. Погледът му ­ загадъчен и унизен ­ ровеше в тълпата, търсеше някого. Това беше плахият и отчаян поглед на диво животно, обградено от озверели ловци; в лицето му се четеше красивата и чудна доброта, красотата и тъгата на озаптеното диво животно. Това е тъжното животинско безумие ­ мислеше си Учения, приведен над железните перила на балкона, вперил очи в Чешита и тълпата около него, ­ тяхното страшно животинско милосърдие.
През тълпата си проправи път Магдалена, хвърли се, разцелува тържествуващия мъж. В очите на Чешита грейна спокойна, неземна светлина.
Хората вдигнаха глави към небето, потърсиха гълъба. Той се беше вече издигнал навръх синьото небе и бавно се превръщаше в светлина.

с. Ракита
2005 г.
 
 

Симеон Г. Басарини
СТИХОТВОРЕНИЯ
 

РЪЦЕТЕ НА МАМА
(от книгата „Отдавна ти дължа тези думи“)

Несъразмерни,
напукани,
черни,
добри и тежки ­
те не познават покой.
Те могат да жънат,
да месят хляба,
да шият дрехи.
Те могат всичко.

Несъразмерни,
напукани
и черни
са ръцете на мама.

Прекланям се
пред тяхното
 несъвършенство!
 
 

ЗЕЛЕНО ДЪРВО
(от книгата „Събуждането на тревата“)

Присядам в подножието на изгрева...
Чакам събуждането на тревата
и броя миговете на най-съкровеното,
което от мене отлита, както птицата
от клона сух на зелено дърво.
 

ЗАВЕЩАНИЕ
(от книгата „Жадни ветрове“)

За миг сърцето ми ще спре и ще изстине
всичко нажежено в мен до бяло...
Не ме заравяйте в пръстта,
на огъня предайте мойто тяло!
После съберете милостиво пепелта
и предайте я на ветровете жадни!
 

МОЯТА ЛЮБИМА
(от книгата „Единакът“)

Вятър да не я докосва,
поглед чужд да не я стига.
В песен да не е възпята,
че гласът Ј ще е болка.
Вятър да не я докосва,
че е лесно наранима...
Знам, на мъки се обричам,
но кажи ми ти, любима,
как така да те обичам,
като с думи те рисувам
и си пак непостижима.
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 

Пламен Тушков
ЦИРК БУШ
Разказ
 

Дребничкият Радичков твърди, че цирк Буш е гостувал в България четири пъти!
Не ходех още на училище, когато успях на два пъти да се мушна под дебелото платнище на тая пътуваща трупа от ГДР.
Баща ми ме води първия път.
В Михайловград беше това.
През лятото.
Значи, мъжът захапа една гума, бяла като вафла. Здраво стисна и от нея остана да стърчи, из устата му така, и една жена в лъскаво захапа това, дето остана от гумата: и висят из въздуха и двамата, без да се държи тя за нищо, освен за гумата със зъби!
После бавно, леко, жената отдолу взе да се върти ­ като перка. А през перката се вижда всичко, като през пара.
Позинал гледаш, а не ти стига въздух от напрягането и унеса сладък... После разправяш на всеки ­ преразказваш със свои думи... от което нищо не излиза: ­ И, да видиш мамо тогава... как ония чак гоооре някъде си...
Не ти омръзва, на един дъх сякаш... с лицето си ококорено... да разказваш и повтаряш на всеки по няколко пъти... да им дотягаш с дни. Когото не си видял, само на него не си го разправил, макар че хората са вдигнали ръце вече от теб, ти не забелязваш и сказваш ли сказваш...
Отрано можех да чета, благодарение на Илия Тушков, големият ми приятел от детинство ­ брат на баща ми.
И когато на другата година в село, на един стълб до общината, в жегата, следобед някъде, на един афиш прочетох, че във Враца ще дават цирк Буш, ­ пак! ­ развих такава скорост до вкъщи, че и бясно куче не би ме стигнало!
­ Майко! Майко! Дават цирк Буш! Ще ме водиш в неделя, нали! Кажи ­ нали, нали!
­ Нали, нали! ­ отвръща тя, ­ но ако слушаш.
­ Ще слушам! Ще слушам! Ще слушам!
­ А да видиме ­ рече тя.
До неделя бях мушица. Каква ти мушица ­ от тревата бях по-тих! Баща ми по обектите някъде... Живеехме с майка в едно стайче под сушината, до коша с кукуруз; под сламника, със сеното горе на тавана. В старата ни къща на големия двор спяха баба ми и дядо ми, а до нея, къщата-близнак, на братовчед ми, в която си държаха сеното и люцерната.
И, ставам аз в неделя!
Сам се обличам: гуменките, морското костюмче, с яка отзад, с три бели канта ми е моряшката, четвъртита яка върху гърба чак, и слагам в джоба трите лева: зелена банкнота от баба Кета, любимата ми бабичка от Власатица, пара която си пазя, ей тъй, кога тръгна на път.
А навън ­ слънце!
Лято.
Тихо, топло.
Мен ми леко, леко, че ще ходим на цирк Буш, ама толкова ми е добре, колкото на едно врабче, и си викам, така, както си подрипам силно на десния крак: ­ Отиваме! Отиваме!
Баба ми Ангелица ме среща: ­ О-о! П€не! Закъде така си се издокарал? Леле, леле как се е пременил само?
­ Как къде ма, мамо? Ти не знаеш ли? Отиваме на цирк!
­ Ще ти дам два циркове! ­ отсича майка ми, понела пълна тепсия с брашно, което синее като сняг на слънцето.
­ Ама нали обеща... нали ако слушам рече...
­ Мен ми се е гл€ва запалила от работа ­ само ми е до театри и циркове! ­ и отмина нагоре по ск€лите (стълбите).
­ О-о! Така ли? ­ рекох си безмълвно, щото някой в мен рече властно: Тихо!...
Леко, леко „подбр?го“ (така наричаме пътя над реката, тесният ­ дето върви от Лазар Щръко до Ванко Лисицата горе...), леко и тихо като п€ра се изнесох от село...
И досега не си спомням: сам ли спря автобусът на осем часа, където минаваше сутрин, или му кимнах, горе, в баира под Жълтите плочи... Но помня вратата със стъклото отгоре, дълго, тясно, извито горе като свод; помня как кондукторът със железце на фуражката я отвори, преметнал отстрани късичката и дребна кожена чанта на рамото ­ и с никелираната шина (с топка накрая) тури контра на вратата да не се отваря ­ и потеглихме моменталически!
Залепих се веднага на задното стъкло ­ бях „диверсантин“ все пак...
Беше рано.
Жената от цирка край линията ми рече: ­ О, момченце, следобед започват представленията ни. Сега е още рано, миличко.
Седнах наблизо, до платнището, като закован, та до 16 часа!
Почна да приижда народ.
Пак отидох за билет, пак не ми дадоха:
­ Майка ти да дойде, ти си още малък, леля...
И в това време гледам до платнището дето влизат хората, един човек с две момиченца, хванали се за ръчичка... а, и за ръката на баща си.
Дръж! ­ рекох си малко след като стиснах за поличката крайното момиченце ­ само докато преминахме край оня човек, дето къса билетите. Щом се намерих вътре в кошера от хора, се мушнах под пейките дървени с железните тръби.
Там, вътре, под платнището ­ но къде точно? ­ изобщо не си спомням: къде бях седнал, или легнал, или свит на кравай? ­ но изгледах и двете представления! С познатите ми вече хора по железата и въжените стълби горе. Особено ми харесваше, че големи чичковци, възрастни, стари хора, си стоеха на един крак, само стъпили на въжето и пречките по него за катеренето и изобщо не се надуваха като пуяци, или да се държат строго, сериозно, като тия в село все намусени и важни, които ти викат само: Тихо! Тихо! Стига си шавал! Шшшшшшштт!
Тези тук, напротив, такива опасни работи правеха ­ а все се усмихваха и усмихваха! През цялото време! А и музиката вълшебническа... как само заостряше вниманието ти: от едно балконче, кръгло и бяло, и музикантите в бяло! ­ горе във въздуха над нас с тромпетките си, саксофоните, барабаните! Чудно нещо: на музикантите в село инструментите все жълти... а тия бели... и оня със сакса, леко, леко, като овце как се подкарват, подмамват да влезат в кошарата първо, така и той те увива бавно с мелодията си отвсякъде, и после, онзи, на барабаните, като те притисне към земята: вадеше ти душата ­ ситно, ситно и напрегнато в тишината той биеше, все едно отвисоко някой сипваше ечемик или ръж по дзиловете и барабаните ­ а теб ти спираше дъхът!
Мъжът и жената с гумата между зъбите пак, като перка на молотовка се въртяха и аз тръпнех, зъзнех от радост и уплах. И най-страшното, нямаше никаква предпазна мрежа под тях...
Когато взехме да излизаме навън: тъмница! А аз едва се мърдам, едва се влача към изхода от тежка, оловна радост, от лекота и пълна неописуемост на сладостта по мен и дрехите ми чак!
Знаех, че по паважа като вървя все долу, под Бистрец ­ шосето от едър и четвъртит камък се сменя с асфалт и по него, по него като вървя, та в село ­ какво от това, че са 20 километра? Все ще стигна ­ утре, вдругиден ­ аз нали си бях на цииирк! На цирк! На цирк! Леле колко хубаво, леле колко леко и като орел нависоко, нависоко някъде се чувствах!
Точно под града, точно срещу Бистрец гледам два фара в тъмното идват към мен, откъм Враца.
Замахах.
Взеха ме и насред площада у село ме стовариха. Преметнах ги че живея, ето отсреща дето светеше в Милчови и те се успокоиха. Даже не помня какво ги гъбосвах, гъбарках там, за самотата ми на паважа посред нощ...
Запрашиха. Изръмжа камионът им за Михайловград в тъмното, а аз бавно, като вълк и агне; тихо, тихо се качих на братовчеда Павлин в старата им къща сред сеното и легнах като пет пари в кесия. Сега, да ме пита човек, ония три лева нацяло, дето ми беше зелената банкнота от баба Кета, похарчих ли я или си я носех още, в панталона на моряшкото си костюмче ­ изобщо не помня. Помня обаче много добре, че сутринта, като ме напече слънцето в очите точно, през прозореца, който нямаше стъкла, а стоеше само касата и две летви ковнати на Х ­ първо си рекох, леле как ми бие право в очите това слънце, ама си бях вчера на цирк, и това си е, а? В следващата минута обаче дочух рев и плач на майка ми от двора ­ тънко, високо и пискливо: ­ Нема гоооо... нема го никакво това детенцееее...
Бързо, пак някой като да ми р?че ­ сега е моментът да не ядеш бой, рипай!... ­ и колкото и да беше високо, скочих през прозореца, тоя, откъм Денини и се провикнах: ­ Как да ме нема ма, тука съм си! ­ и се вкопчих в мократа Ј престилка.
Гледай колко съм бил загубен! Изобщо не ме биха! Само радости, радости и прегръщания бяха, както никога дотогава.
И пак заразправях на всеки какво нещо е само! Когато ония, двамата с гумата, се завъртят горе като перка...
Така и не можах приживе да питам Радичков: гледал ли е и той ония двамата с гумата, не е ли? И най-важното, ходил ли е и той: на две представления ­ едно след друго, без да излиза изпод платнището на цирк Буш, който четири пъти...
Радичков не можах, но оня ден, преди да почна тоя опит, докато баща ми готвеше на печката в старата ни къща на село, майка ми отдавна я няма... та го питам ­ помни ли случайно на колко години бях, някога, когато ходих сам да гледам цирк Буш?
И тоя човек така се ядоса, така се развика, така се разфуча, че за малко да бутне врящата тенджера с боба връз краката си ­ така се разкрещя срещу мен, все едно си бях онова, малкото момченце, тръгнало скришом от родителите за града, да гледа, пак, цирк Буш.
 
 
 
 
 

Милена Буржева
Два разказа
 

ЦЕЛУВКА НА ПРЕСТЪПНИК
    на А. Д.

„Не ме е страх от тъмнината вече, защото аз съм тъмнина.“

И най-добрият човек някога извършва престъпление и се връща на местопрестъплението, за да... целуне жертвата си.
Когато бях съвсем малка още щом набележех някой за враг, бързах да го целуна преди дори да съм го превърнала в жертва. Явно съм предчувствала, че по-късно жертвите ми ще са повече от враговете, а целувките, добре заучени едни и същи, ще стават само по-силни и по-страстни. И всичко това даже ще бъде обгърнато от някаква скука, защото дори любовта към това, което ненавиждаш, може да бъде занаят. 
Всичко започна в детската градина. Колкото по-зла учителка се появяваше, толкова повече я молех да ме вдигне да я целуна. Запомнях непотребните Ј жестове и в къщи дълго ги имитирах. Когато станах в първи клас отново се появи строга учителка с дрезгав глас и красиви бели зъби. Страхувах се неистово от нея, а когато идваше на домашно посещение, изпадах в луда радост ­ подскачах, пеех и ръкоплясках. Когато си тръгнеше, имах чувството, че е останала отвън пред вратата и ме наблюдава през ключалката. Мислех непрекъснато за нея, издигах я в култ и все още подсъзнателно усещах как омразата ми израства до любов.
Медицинската сестра... В това училище имахме медицинска сестра, която щом ми сложеше инжекция, припадах. Бях влюбена и в нея и неизвестно защо в ботушите Ј ­ стигащи до коляното, с високи токчета. 
Колко много безсмислена победа!
Тази любов, която израства единствено на почвата на омразата и на ужаса, е самотната любов. За мен тя е много по-истинска от онази другата, която може да достигне единствено до самолюбието.
Много години исках да стана медицинска сестра. Вуйчо ми, който беше лекар, веднъж ми каза: „Един червей не можеш да настъпиш, каква медицинска сестра ще ставаш!“ Не можех да тъпча червеи. Не ми беше интересно ­ не ме плашеха и не ме караха да ги обичам. Исках да тъпча по лъвове. Затова поисках да стана актриса. Човек влиза с цялото си смешно самоуважение и в театъра, а тези от сцената се правят, че не го виждат. Дори го държат на тъмно за по-сигурно. После си тръгва необезпокояван, незадържан, непопитан. Майка ми ­ актриса, ми беше казала: „Когато си на сцената всички, които са в залата, не са хора, а тикви.“ Влюбвах се в артистите и ги целувах с желанието си да бъда като тях именно, защото те бяха способни на това унижение даже и в живота.
Безмерен ужас преживях по-късно, когато получих спонтанен аборт. През упойката запомних само свенливата усмивка на доктора, който го извърши. Месец след това се върнах в същата болница на същото място, за да го превърна в свой любовник. Познах го по усмивката. Бях на възраст, на която вече можех да изживея целия този акт ­ да направя от врага си жертва и да я целуна с онази самотна любов, колкото по-силна, толкова по-самотна. Разбира се, той не беше виновен, беше ми спасил живота, но нали беше държал мъртвото ми дете с ръцете си. Ръцете, които не можех да не обичам и да не целувам.
Когато целувах тези мои жертви, те отваряха широко очите си точно като мъртъвци и аз надниквах в зениците им, в които се виждах и запечатвах като всеки убиец. Тогава знаех, че им дължа нещо.
Не ме е страх от тъмнината вече, защото аз съм тъмнина. Оставях в зениците на всеки онова прекомерно порастване в тъмнината. Тъмнината като изкуство с неговите пророчества и тайнства, която ме владее.
Изгревът идва с един стремеж да се превърне в следобедно слънце, а не в нощ. Аз бях пропуснала следобедното слънце.
Запечатвайки се в зениците им аз, разбира се, си взимах по нещо. От доктора взех истината за него и видях, че и той беше прекомерно пораснал като мен. От момченцето, което мечтае да види гола жена, той не се беше превърнал просто в мъж, а в доктор, който прави аборти, изражда. Който не само познава жените, а познава и болката на жената и нейната тъмнина. А жената е болка и тъмнина и само понякога, и то привидно, прилича на следобедно слънце.
Прекомерното порастване не е просто ръст, то е вещерска старост и смърт като вечност, но все пак ­ смърт.
 

МОИТЕ ЦИГАНКИ

В една късна нощ, когато ме чакаха всички, които не ме обичат, бързах да се прибера при тях. Защото някой ме чакаше. Носех тежката си чанта, която ми ставаше все по-тежка с напредването на нощта, може би поради пълното си излишество и днес. Откакто бях станала майка ­ три години, непрекъснато си купувах най-подходящите, най-големите тетрадки и химикалки с идеи за романи, които с различните лица на дните се сменяха и в разкази, и в стихове, и в неидентифицирани текстове, а не бях написала и дума. Всички те се заплитаха в различни броеници от съсиреци в съзнанието ми, мятаха се и си оставаха пак в своето друго пространство. Уж много близо до мен, а все неистински. Споделях с тези, които не ме обичаха: „Не мога да пиша вече“. А те отговаряха усмихнати: „Като не ти се пише, не пиши. Това не е задължително.“ „Пише ми се“ ­ отговарях. „Ама ти не знаеш какво искаш“ ­ казваха вече намръщени. Понеже не ме обичаха, не знаеха, че това неписане не е просто не писане, а задушаване. На всичкото отгоре придружено от носене на тежка чанта, пълна с празни тетрадки и листи. Днес даже от това носене обувките ми бяха направили рани. Видях денонощна аптека и се спрях да си купя цитопласт. Така добре бях научила за тези три години за каква болка каква билка, че как ще пиша после. Зачаках на опашката, а аптекарката като дъщеря на клонирала се България се бавеше като че ли тези, които не ме обичат, не ме чакаха. 
Инстинктивно в подобни късни часове се оглеждам дали няма наоколо цигани. Верни на правилото, че когато човек търси нещо го намира, две циганки се намериха точно на една крачка от мен. От най-страшните. Вгледах се в кривите им лица и си помислих, като че ли досега не го бях измислила, че такива същества не стават нито за наука, нито за работа, и изпитах страшна погнуса. Мина време ­ аптекарката явно беше решила, че онези, които не ме обичат, трябва да ме намразят още повече, заради вечните ми закъснения. Отново загледах циганките: ниски и слаби като пръчки. Стана ми жал. След като не ги бива за нищо, никой не ги иска, никой не им плаща и единствената им работа е да се разхождат по късните нощи да ме плашат. Едната, възрастна, седнала на земята, нарамила десетина вързопа, другата млада, права, стои пред нея, а аз точно в този момент вадя голямото си празно портмоне, но вътре с картата ми от съюза на писателите. Да я дам на тях?! Насилствено тази вечер две циганки да станат членове на съюза на писателите?! Ще се боря, няма да го позволя! Така си мислех аз докато ги наблюдавах с отвратената си физиономия. Изведнъж в ръцете на младата се появи едно мъничко бяло вързопче. Бързо го идентифицирах като бебе. Изоставих чакането на опашката и се залепих за тях. Някаква неимоверна обич ме обсеби. Заразпитвах ги колко е голямо, къде и как се е родило. Навирах се все повече в малкото вързопче. Искаше ми се да го прегърна, но не смеех да не го заразя с нещо. Заговорихме си като с хора, които ме обичат. Било на три месеца, родило се във втора градска болница, а в тези вързопи носели дрешките му. Гледах ги с възхищение ­ майки. Сега и те ми заприличаха на бебета ­ с тези тънки раменца, малки главички и нежни ръчички. Старата често прекъсваше разговора като смъмряше младата: „Завий детето!“ А то беше толкова завито, че от него се виждаше само една черна точица.
Помислих си, че няма никакво значение каква професия имаш, дали си талантлив, дали работиш и колко пари получаваш, дори дали си красив и морален. Те бяха създатели. Творци! Заслужаваха с пълно право картата ми от съюза на писателите. Те бяха моите циганки и аз тяхната циганка.
­ Къде го водите сега това бебе? ­ ги попитах малко преди да си тръгна при моята великолепна Бистра Ивайлова Узунова, вече сигурно заспала в специалното си легълце, отрупано със стотици играчки, всеки ден почиствани със спирт.
­ В Захарна фабрика ­ отговориха в един глас.
­ И аз живея в Захарна фабрика. Къде по-точно?
Казаха моя адрес. Откъде ми знаеха адреса?
­ Ние живеем там ­ каза младата, а старата потвърди. Да, да, да, да, да.
Ужасих се. Да не би да са ми разбили апартамента? Какво се случва сега с моето дете... Цигани са се настанили там? С тези кални лица?!
Прибрах се с невероятна скорост. При всичко онова, което ме правеше способна да обичам. Тя спеше спокойно, точно както си я бях представяла: обърната надясно, изкъпана, красива, с прозрачна кожа и дълги мигли.
Успокоих се. Легнах си. Не можех да заспя. Циганките още ги нямаше. Моите циганки ­ с моето бебе. Къде го бяха отнесли? В Захарна фабрика. У нас. Много закъсняват. Кое време стана? Но те ще си дойдат, пак ще си дойдат.
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 

Людмила Григорова
АНГЛИЧАНКА ЛИ Е ФАНИ ХОРН?
 

В смисъл на:  т и п и ч н а  англичанка ли е Фани Хорн? Този въпрос  е  п р о в о к а т и в е н   и  дори   п о д в е ж д а щ, защото независимо от индивидуалните си особености, поведението на една личност се мотивира и от особеностите на националния характер, които са географски етнически и исторически обосновани. Но  т а к о в а  поведение се мотивира в една или друга степен и от това към каква класа, каста или въобще ­ към каква обществена прослойка принадлежи тя. Съвсем съзнателно поставям този Д. Димов конструкт като  б ъ л г а р с к а   в и з и я  за англичанката на фона на английския къснопросвещенски и викториан¬ски (пред и пост   в и к т о р и а н с к и  живот и роман) ­  в и к т о р и а н- с к а т а  епоха дори и сега се смята за  е м б л е м а т и ч н а  в много отношения ­ с оглед националните ценности и приоритети. Така по релефно се открояват  о с о б е н о с т и т е  в националния характер, обобщени като национален литературен модел.
Давам си сметка, че една английска аристократка от 30-те години на 20-ти век, когато отношенията в обществото и главно отношенията между половете са вече много разкрепостени (този процес започва бурно след Първата световна война!), е твърде различна от своите предшественички викторианки, възпитани в духа на рационализма и прагматизма на Просвещението (това чудесно е доловено и пресъздадено в психологическите романи на Джейн Остин!), както е в пуританските традиции на викторианската епоха и литература1 . Затова и с тези д в а  модела съпоставям Фани Хорн ­ английската аристократка, родена от творческото въображение на българина Димитър Димов.

* * *
И така: да се върнем към въпроса от заглавието:  а н г л и ч а н к а  ли е Фани Хорн. Като вземем предвид главно  с ю ж е т н о т о  време на романа „Осъдени души“, Фани Хорн  н е  е  типична англичанка, защото: Първо е наркоманка. Въпреки че живее от рентите си, въпреки че „изстисква потта от арендаторите си“, както сама се изразява ­ тя е много богата земевладелка ­ все пак такава зависимост от морфина у една млада английска аристократка, възпитавана в строгите норми на викторианския морал, е нетрадиционна.
На второ място Фани е силно  с е к с у а л н о  мотивирана. Цялото Ј поведение, преди да срещне Ередиа, е поведение на разпусната млада жена, участвала в десетки любовни авантюри само и единствено за развлечение. В преследването на Ередиа, в което, поне в началото, има сякаш повече амбиция, отколкото истински дълбоко чувство, тя няма никакви задръжки, никакви морални скрупули, може би защото не е в родината си, а е в една  ч у ж д а  страна. В Испания тя е Никоя, там е   н е п о з н а- т а.  И затова се държи така предизвикателно ­ няма го общественият  к о р е к т и в  на средата, към която принадлежи по рождение.
Трето. Такава  н е п о м е р н а  страст у англичанка от първата половина на двадесети век  ­  и   т а к а   д е м о н с т р а т и в н о  изразена, най-малкото е  н е ­ т и п и ч н а. И нетрадиционна. Англичаните са хора, умерени, трезви. Те са възпитани да потулват чувствата си. (Става въпрос за времето и особено за прослойката, към която се числи Фани). След Втората световна война и особено след сексуалната революция на 60-те години, да не говорим за днешното време на глобализация тези особености на „класическия“ английски национален характер отдавна са се превърнали в митове.2  
Четвърто. Едва 24-годишна, Фани вече е отхвърлила брачната институция ­ тя е разведена. Но за  в р е м е т о  и особено за  к л а с а т а, към която принадлежи, жените се изявяват главно в брака, който обаче няма нищо общо с любовта. Той е  в и н а г и  по сметка. И в това англичанинът, а и англичанката не виждат нищо осъдително. Почти всички конфликти във викторианските романи, а и не само в тях, имат  ф и н а н с о в  характер. Не че парите и материаното състояние не играят важна роля във френския живот и литература например. Да си спомним романите на Балзак: и „Дядо Горио“, и „Братовчедката Бет“, и „Йожени Гранде“, и цялата тази „Човешка комедия“ е в действитеност  ж е с т о к  п р и с м е х  на великия французин относно ролята на презрения метал в живота на хората, за клопките и капаните, които непрекъснато им устройва. За чудовищната власт, която има над тях. И все пак с изключение на този веик „финансист“ на френското общество по време на реставрацията на бурбоните и юлската монархия, французите и френските писатели сякаш не обичат да пишат за ролята на парите в живота на човека. Едва ли има друга литература по света (с изключение на американската, в много отношения  п р я к  наследник на английската), която да отделя толкова внимание на ролята им в живота на обществото и в живота на отдената личност. Човек има чувството, че това е едва ли не основен неин проблем. И нищо чудно, че след като англичаните ги издигат в култ, те се превръщат за тях в синоним на честност, почтеност и джентълменство. Затова идеалът на мисис Гибсън за зет (Елизабет Гаскел, романът „Съпруги и дъщери“) е не толкова мъж с титла, колкото с имущество, независимо дали то ще бъде поземлена собственост, пари ­ в наличност или в ценни книжа. И разбира се, с висока рента! У всеки човек е заложен стремежът за добре уреден, заможен живот, но мисис Гибсън го издига на особен пиедестал, поради суетността и тщестлавието си.
Като „здравомислеща“ жена, тя открито нарича брака „пазарлък“ (bargoin)3. И такъв е бил той в заможните класи кажи-речи винаги. Дори за средния англичанин, пък и не само за него, няма нищо по-страшно и по-срамно от безпаричието.Защото то е  и   о с ъ д и т е л н о. Такъв човек не може да се нарече „почтен“.
Мисис Гибсън признава, че дъщеря Ј би я съкрушила, ако с поведението си отблъсква добрите си кандидати като богатия, красив и модно облечен лондонски адвокат с „private fortune“ Нежелан отзвук от поведението Ј може да я превърне в стара мома, а от това едва ли има по-голям удар за една майка. И за една жена. И то във време, когато жените са се реализирали само и единствено в брака4.  От психологическа гледна точка е интересно да се анализира това явление, което буди толкова негативни чувства и у двата пола. Може би главно поради  д в е  причини:  п ъ р в о  ­ защото е противоприродно и   в т о р о  ­  защото е противообществено, т.е. възприема се както като  л и ч н а,  така и като  о б щ е с т -в е н а   несполука. С всички произтичащи от този факт последици. Ако се опитаме да направим някои съпоставки с българската литература, ще открием нещо на пръв поглед много странно: в нея такъв проблем не съществува. С много малко изключения, както е в класическото стихотворение на Далчев „Старите моми“. Със засилената урбанизация и у нас, особено в средите на интелектуалците и по-скоро ­ на интелектуалките, той стои много остро. Един бегъл поглед ще ни представи красноречива картина: броят на неомъжените жени, особено в хуманитарните общности и културни институции, надвишава чувствително броя на омъжените: т.е. хората, обрекли се на самота и от двата пола, поради определено стечение на обстоятелствата или доброволно, са преобладаващо мнозинство. А това ­ в социален и особено в социално-психологически аспект ­ внася дискомфорт, идващ от същуствуващия дисбаланс, биологичен и психологически. Но това явление, отново повтарям, не съществува сякаш за българските писатели. Дали причината не се крие в особеностите на българския национален характер, на неговата „полова свитост“ (Стефан Гидиков), скритост, свенливост. Или може би той смята тази сфера за толкова интимна и своя, лична, че не би разрешил да бъде дискутирана публично с когото и да било. И пред когото и да било.

* * *
Англия, която след Италия  п ъ р в а  се превръща в  к л а с и ч е с к а  капиталистическа държава, бързо се урбанизира и нейното градско население приема не само положителните страни на тази урбанизация, но и нейните негативи: значителна част от него живее в големите градове ­ преди два века Лондон вече е милионен град, бляскава имперска столица, в която хората започват да се отчуждават един от друг. А онези, които живеят в своите имения като дребни или средни земевладелци, имат други проблеми. По това време Англия е и завършена  с ъ с л о в н а  държава5  и много трудно е бил осъществим един  и д е а л е н,  напълно  р а в н о- с т о е н  брак; и по съсловна принадлежност, и по имуществено състояние. За жените се е изисквала и определена зестра. Бракът по  л ю б о в  винаги е  с м е ш е н  в очите на „трезвите“ ­ ексцентричност на романтици, които плащат цял живот с най-високата възможна лихва. Първи се отхвърлени от семействата си, често обезнаследени (това се отнася особено до първородните синове, когато престъпят неписания кодекс на своята среда.) Принудени да живеят в мизерия, те нерядко завършват живота си в колониите, където стават жертва на горещия климат, на жестоките тропически болести, така че не доживяват обикновено времето, в което да се порадват на парите си. Така например завършва живота си Родън Кроли ­ баронет, наказан от богатата си леля, чийто наследник вероятно е щял да бъде, ако не беше този така  н е р а -з у м е н  брак с бедната гувернантка ­ полуфранцузойка6  (siс!), полуан¬гличанка Беки Шарп (Уилям Текери ­ „Панаир на суетата“). Тези толкова трудно изпълними условия за сключването на  д о с т о е н   брачен съюз в заможните класи особено стеснява кръга на избора. При жените това е една от  г л а в н и т е   причини за невъзможността да създадат собствено семейство. А когато се намесят и чисто финансови причини, въпросът става почти нерешим. С подобен проблем се сблъскваме и в „Йожени Гранде“, в „Братовчедката Бет“ у Балзак, във „Война и мир“ у Толстой. (Отношенията между княжна Маря и бащата-скъперник ­ достолепния генерал чудак Николай Болконски).

* * *
Да припомня някои христоматийни факти.  С л а в н а т а   революция от 1688 г., която по своята същност е   к о м п р о м и с н а, отваря широк хоризонт за развитието на капиталистическите отношения в Англия. През  18-ти век тя е вече   о б р а з ц о в а   к а п и т а л и с т и -ч е с к а  държава, която издига   п р а г м а т и з м а   като висш и единствено разумен принцип на поведение ­ залог за благоденствие. Затова често  л и п с а т а  на  з н а т н о с т  може да се компенсира поне донякъде с наличието на капитал, изразен в земя, акции в някое предприятие, в годишна рента или пък в наследство от богат роднина. Ето защо фалитът се е смятал за най-голямото нещастие. Нещо повече. Той е бил  с р а м н о  петно, лепнато върху семейството. Неслучайно, когато бащата на Амелия Седли фалира (У. Текери ­ „Панаир на суетата“), това се оказва фатално за бъдещия Ј брак с мистър Озбърн. Тя дори смята за редно  с а м а  да върне годежа, тъй като  в е ч е   е   н е -д о с т о й н а  за подобен брак. По времето на Текери, както стана вече дума по повод романа на мисис Гаскел „Съпруги и дъщери“ жената в Англия се реализира главно в брака.7  Аристократките, дори от по-средна ръка, са били възпитавани като всички аристократки по света: с  м а л к о  музика,  м а л к о  рисуване,  м а л к о  бродерия,  м а л к о  танци ­ ето цялото   ж е н с к о  образование. От всичко (без точните науки) по малко. Жената много добре е познавала  т а й н а т а  на своя женски чар: „Изящество и добри обноски“, както ще каже лейди Сюзан от едноименния роман на Джейн Остин. Тя, както повечето светски дами, е наясно, че сръчностите и уменията в различните видове изкуства, както и владеенето на езици са хубаво нещо, но те с нищо не увеличават кандидатите за женитба поне с един.8  И в другия роман на Джейн Остин „Ема“ младите момичета не се стремят към професионализъм ­ те са  д и л е т а н т к и  дори тогава, когато са музикални ­ имат природно поставени гласове с приятен тембър. Но за да бъдат професионалистки, освен наличието на талант, е нужен и  т р у д, а именно към труда, какъвто и да е той, те имат  о т р и ц а т е л н о   отношение. Така са възпитавани, че трябва да бъдат забавлявани, а не да забавляват. Те не желаят да създават изкуство. Те са малко по-образовани негови консуматори. Нека си припомним ироничното отношение на околните към Мери Бенит (Джейн Остин ­ „Гордост и предразсъдъци“). Всички я иронизират: родителите Ј, сестрите Ј, и дори самата авторка в прав текст за това, че тя се занимава с „наука“ ­ повечето от свободното си време прекарва в библиотеката на баща си, сред книгите, за разлика от по-малките Ј сестри, които мечтаят за балове и флиртове с офицерите от местиня гарнизон. Ала трябва да поясня, че тук става по-скоро въпрос за псевдозаниманията на една педантична млада дама ­ грозновата и безинтересна, в чийто характер са заложени всички качества на blue stocking. Такъв тип жена е и Маря Болконска от „Война и мир“, само че отношението на Толстой към нея е съвсем различно. Той се отнася към своята героиня сериозно и съчувствено. Невзрачната, но душевно богата Мари е „жертва“ не само на деспотичния нрав на бащата, но и на просветителските му възгледи за ролята на образоването  д о р и  на жените. Доста различно е отношението на мистър Бенит към неговата любимка ­ дъщеря му  Елизабет ­ бъдещата мисис Дарси. Той се гордее с нейния ум и такт и от сърце Ј желае успешен брак, тъй като „е много по-умна от сестрите си“9  „глупави и невежи като всички девойки“10. 
Мистър Бенит, както и старият княз Болконски, е рожба на своя просветителски век (романите сюжетно отразяват тъкмо него и както вече стана дума, ценят ума и образоваността и у жените. Макар че в тяхното време, да повторя, жената се реализира единствено в брака и брачната институция е издигната в култ. Затова и изискванията към нея са така високи, затова и нравственият кодекс за жената е така различен от мъжкия. Тук е в сила  д в о й н и я т  аршин. Затова и жените се възпитават преди всичко в изкуството да ловят мъже с висок годишен капитал.
Ж е н с к и я т  престиж се определя от:  з н а т н и я  произход и голямата   з е с т р а. Често тези най-важни изисквания си разменят местата ­ добрата зестра идва на първо място, преди знатността, младостта и красотата. Когато семейството на мистър Бенит узнава, че той, въпреки първоначалната си съпротива, все пак е решил да направи посещение на учтивост на бъдещия си съсед ­ мистър Бингли, веднага започват да се правят догадки с коя от сестрите той ще предпочете да танцува на предстоящия бал. Ето някои от репликите между майката и една от дъщерите Ј:
­ Лидия, любов моя, ти си най-малката, но надявам се мистър Бингли да танцува и с тебе на идущия бал.
­ А! ­ решително викна Лидия. ­ Не се боя; може да съм най-малката, но пък съм най-високата.11
Красивата англичанка, както и красивият англичанин трябва да бъдат  н е п р е м е н н о  високи ­ такава е националната представа за красота. А ето и изискванията, които определят мъжкия престиж:
1.Годишен капитал в облигации, акции или поземлена собственост с доход над 10 000 ­ елитна партия за женитба.
2. 4-5 000 годишен доход ­ също много привлекателна партия.
3. Приятна външност. Тук си казват думата и някои национални особености в представите за красота. Според разбиранията на нежния пол за младия англичанин аристократ е, че трябва да е обезателно висок и слаб. Целокупната представа обаче за „идеалния мъж“ е формулирана в най-обобщен вид от мисис Гибсън (романът „Съпруги и дъщери“): „Млад, красив, богат, модно облечен (в умерена степен) ­ лондончанин“.12

* * *
Онова, което на пръв поглед изглежда като национална особеност, в действителност е резултат от развитието на  о б щ е с т в е н и т е  отношения. П р а г м а т и з м ъ т   като  с ъ щ н о с т  на английския национален характер, е последица от високото развитие на обществените отношения в сравнение с други (особено със съседните) капиталистически страни ­ там обществените отношения са били по-малко завоалирани, били са по-оголени. След 1688 г. английската аристокрация много гъвкаво и много по-рано от други страни (в сравнение с Франция ­ цял век по-рано!) се свързва с буржоазната класа ­ приема много нейни черти и ценности, обуржоазява се до голяма степен. В резултат на този компромис английската аристокрация се превръща в една много прагматична прослойка, за която парите започват да играят най-важната роля. И да повторя: те са в състояние да компенсират  в с и ч к о  ­ дори липсата на благороден произход. Всичко останало  м о ж е   д а   се   п р о с т и  ­  т я х н а т а   л и п с а  ­ никога.
Така и романите о т   и   з а  ж е н и, особено онези, които третират отношенията  м ъ ж е  ­  ж е н и (любовни или семейни) от времето на Джейн Остин, а и след нея, виждат попрището на жената най-вече като mater familias  в един  б л е с т я щ  (по възможност) или поне  п р и л и ч е н  брак. А неомъжените жени без знатен произход, без положение в обществото и без пари, но с образование и много пъти дори с талант ­ най-често дъщери на провинциални свещеници, както в романите на Шарлот и Ан Бронте, обикновено са ставали  г у в е р н а н т к и  ­ т. е.  нещо  с р е д н о  между  г о с п о д а р и т е   и   п р и с л у г а т а. Много често за средностатистическия англичанин и англичанка, както казах, бракът няма нищо общо с любовта. И особено за английския аристократ. Не че няма изключения. Английският крал Едуард VIII се отказва от престола, заради мисис Симпсън. Годината е 1936. А и в наше време поведението на английския престолонаследник принц Чарлс във връзка с отношенията му с Камила Паркър, с която впоследствие встъпва в брак, е също скандално, като имаме предвид британската династична традиция. Но като всички изключения и това само потвърждава правилото.
Пето. Англичаните обаче не обичат да демострират разочарованията си ­ и в сравнение със скандинавците например, където всеки втори брак завършва с развод, се развеждат сравнително по-рядко, когато бракът е напълно изчерпан. Отношението на Фани, както стана вече дума, към тази толкова важна за британското общество институция, е определено негативно ­ тя иска да бъде свободна, необвързана ­ не бихме могли да си я представим като майка на семейство, заобиколена от деца.
Шесто. Фани Хорн е изключение и със своята необикновена привлекателност и красота. Всеки, който е живял в Англия, знае, че красивите англичанки са голяма рядкост. (Същото се отнася и до англичаните). Тази нация, макар и доста конгломератна, не се слави с красотата на своите гражданки, нито с тяхната елегантност. Просто те нямат сетива за естетично комбиниране на цветове, модели, аксесоари към тоалета ­ бижута, грим.13  А Фани и в това отношение е рядък екземпляр ­ тя е много елегантна в своите сребристосиви  а н г л и й с к и  костюми.
Седмо. Една чистокръвна английска аристократка не рискува обикновено състоянието си за един мъж. А Фани рискува и живота си. Нека припомня, че тя закрива със собственото си тяло тялото на Ередиа от куршумите на анархистите и успява да го спаси в оная критична за него нощ.
Осмо. Убийството на Ередиа също не е типично за една английска патрицианка. Но тъкмо Димов е писателят, който винаги е търсил изключителното,  е к с т р е м н о т о.
Дотук изреждах  а р г у м е н т и, които са категорично  п р о т и в  принадлежността на Фани към английската нация, въпреки че навсякъде авторът я назовава именно като англичанка. Дотук, такава, каквато е според анализите ми, тя е една космополитна аристократка. Не само с поведението си, но и с осанката си, тя би могла да принадлежи към някоя от скандинавските националности с не по-малък успех.
Ала Фани Хорн е и  т и п и ч н а  англичанка, защото:
Първо. Като  и с т и н с к а  англичанка умее да се посвещава на определена кауза, т.е. тя е не само леконравна млада жена, която мисли за поредната любовна авантюра, но, от друга страна, веднъж влюбила се в един мъж, тя му се обрича докрай, до живот. Най-очевидният пример за това е епизодът от романа, когато Фани прикрива с тялото си Ередия от куршумите на анархистите и го спасява от отвличане и неминуема смърт. Тя може да обича не само дълбоко и всеотдайно, но и   ж е р т -в о г о т о в н о. А как отговаря на тази всеотдайност и жертвоготовност Ередиа? ­ Ето как. Неговият чудовищен фанатизъм на йезуит не му позволява да изпита такова чисто  ч о в е ш к о  чувство, каквото е   л ю б о в т а. Най-човешкото. Ако чуем неговите аргументи  п р о т и в   любовта, защото била  е г о и з ъ м, най-висш тип егоизъм (това са в действителност „аргументите“ на „Дружината на Исус“), ще бъдем изумени от кухата фразеология и голата софистика: „... да обичаш само един човек ­ философства Ередиа пред Фани ­ „и да забравиш заради него другите, за нас това е егоизъм! Любовта... е нещо съвсем лично, съвсем противоречащо на монашеската етика... Тя е удоволствие, порив към земния живот, страст... и в тоя смисъл егоизъм!... Онази вечер вие ме прикрихте с тялото си от анархистите, но не искахте ли да ме спасите само за себе си? Бихте ли направили същото за някого другиго? Ето, затова аз наричам за себе си любовта егоизъм“.14
Но всеотдайността е  е д н а т а   страна на любовта Ј към монаха. Когато мисли обаче, че  ч у в с т в о т о  Ј към Ередиа е несподелено, че той, въпреки отчаяните Ј усилия, остава студен като камък, в един момент, като достойна дъщеря на своята прагматична нация, тя решава, че би могла да го купи! Наистина цената е  т в ъ р д е  висока, защото Фани рискува живота си в буквалния смисъл на думата, когато за да бъде по-близо до него, оборудва болница със свои средства в Пеня Ронда ­ пъкленото огнище на петнистия тиф.
Второ. Като истинска англичанка, Фани не е сантиментална. Тя си дава сметка, че: „Всичко, което бе изпитвала досега към Ередиа ­ тая сложност от противоречиви чувства на гняв и възхищение, на метафизически страх и обожание, на способност да се пожертва за него и да разкъса лицето му с нокти, ­ всичко това Ј се стори някаква самоизмама, която най-сетне бе разбрала и която се свеждаше към простото физическо притежание на тялото му. ... Връзките Ј с почти всички мъже, които бе мислила, че обича, се свеждаха именно към това притежание...
................
Някога я привличаше Мюрие със своя цинизъм, със своята духовитост, с изкуството си да прелъстява жени. Сега я привличаше Ередиа с абсурдната вяра в своя бог, с фанатичното си целомъдрие, а може би с това..., че в личността му трептяха страстните багри на екзотичното. От Ередиа тя искаше да вземе само това, което бе взела вече от Мюрие ­ само няколко седмици, няколко дни или дори само няколко часа от най-дивото опиянение на духа, от най-острите спазми на плътта.“15 
И тъкмо защото не е нито романтична, нито сантиментална, Фани се чувства  о г о р ч е н а  и жалка и я спохожда мисълта да се раздели с Ередиа, но тази мисъл още повече я разстройва, защото се вижда  у н и -з е н а  и изплашена в собствените си очи, тъкмо тогава, „когато трябваше да действа смело. Ето че се отказваше от плячката тъкмо в последния миг, когато трябва само да протегне ръката си и да я улови. Та защо бе прахосала толкова средства, положила толкова усилия, понесла толкова рискове? Не!...  Т р я б в а ш е   д а  б ъ д е  и с т и н с к а   а н г л и- ч а н к а,  да  д е й с т в а  д о к р а й,  д о к р а й...“16  (Разредката моя ­ Л.Г.) Та нали тази нейна последователност и решителност възхищава приятелят Ј от детинство Лесли, именно „защото в личността Ј гореше британският бяс, авантюризмът и пламенната смелост на една леди Стенкоуп“17  (Авантюризмът никога не е бил чужд на представителките на нежния пол, които принадлежат към британската нация. Ала да не забравяме най-важното: че самият Димов винаги е имал подчертан вкус към необикновеното и че като писател го привличат тъкмо такива личности). В повдедението Ј в съда, когато казва истината за побоя над испанския работник и се явява в защита на показанията на Ередиа, приятелят Ј Лесли, без да подозира истинските подтици за такова поведение, вижда в него „нещо великолепно и безскрупулно, нещо чисто британско, нещо, нещо, което можеше да бъде оценено само от британец“18 . Така я възприемат и присъстващите на процеса испанци и в нейно лице аплодират  ч е с т н о с т т а  на англичаните като национална черта!
Трето. Независимо, че в действителност е  к о с м о п о л и т н а, Фани има съзнанието какво значи да си британски поданик (да не забравяме, че през 30-те години на миналия век, когато се развива сюжетиката на „Осъдени души“, Англия ­ като световна империя ­ е все още в своя зенит ­ около 1920 г. обхваща 1/4 от земното население) и това не може да не дава отражение на самочувствието на нейните поданици. Този респект на чужденците изпитва върху себе си и Фани, когато анархистите подготвят отвличането на Ередиа и я призовават да се отстрани, а тя дръзко отговаоря:
­ Няма да се отстраня. ... Аз съм англичанка, а господинът е французин. Никой няма право да ни пипне“.19
Британската значка върху ревера Ј внася почит и уважение и сред фанатизираните роялисти, които с настървение очакват екзекуциите на републиканци в Пеня Ронда. Същата тази Фани, с риск на живота си се застъпва пред висши военни за отменянето на смъртната присъда на монаха Доминго, минал на страната на червените, и с това свое действие тя си навлича гнева на Ередиа, който я е поискал.
Ужасена от жестокостта му, тя го застрелва със собствената си ръка. На пръв поглед ­ парадоксален жест, но ако размислим ­ психологически е оправдан, тъй като колкото по-силна е любовта към някого, толкова по-голямо е и разочарованието, ако той не оправдае очакванията ни. В поведението на Фани към Ередиа, по-точно ­ в акта на убийството можем да видим и спонтанното възмездие за фанатичната жестокост на монаха. Ала един такъв жест може да бъде обяснен и с причини, които не носят благороден заряд, а са по-скоро израз на едно чисто човешко и по-скоро ­  ж е н с к о  отмъщение за накърнено честолюбие. Защото, както става ясно от думите на маркиза на Торе Бермеха ­ родственик на дон Луис Ромеро и на монаха Ередиа, Фани ­ след случилото се в Пеня Ронда ­ съвсем не става републиканка, както би било логично да се очаква след смъртта на Ередиа. Идвайки в обсадения Мадрид, „най-благородната“ от всички сеньори разнасяла лично масло, шоколад и витамини, получавани от английското посолство за благородниците, скрити по изби и тавани, за да не бъдат зачислени в републиканската армия... Само това било достатъчно да издигне сеньората като светица... пред очите на всички благородни семейства в Испания...“20
В своята социална ориентация Фани си остава това, което е: аристократка по кръв и по убеждение. Личната, чисто човешка драма, която преживява на  ф о н а  на Гражданската война в Испания, не променя същностно мирогледа Ј ­ подобно клише би било  и д е о л о г и ч е с к и  много удобно. Но Димитър Димов не е този   т и п  автор ­ той е писател, който твърде високо цени таланта си, за да може  толкова лесно да спекулира с идеологията. Ако беше друг, нищо чудно да зачисли Фани в редовете на републиканската армия, за да се сражава срещу фалангистите и дори да загине в нея. Един по-посредствен талант и по-конформистки настроен, сигурно лесно би се поддал на подобно изкушение ­ годината, в която излиза романът, е 1945!

* * *
Нито един от Димовските  ж е н с к и  персонажи не е обикновен ­ в житейския смисъл на понятието. В тях няма нищо  т р и в и а л н о. И все пак, защо е избрал именно  а н г л и ч а н к а, като  ц е н т р а л е н  персонаж в романа си „Осъдени души“? ­ Ами ето защо:
Първо. Защото от възрожденската преса се е вселила у нас представата за англичаните като за  о с о б н я ц и  ­ не като  д р у г и т е  хора (разбирай: континенталаните европейци21  А и те самите са направили немалко, за да ги възприемат така. Тези отлики ­ чисто физически, а и като манталитет: поведение, начин на обличане, на общуване, религиозните различия (протестантска Англия22 ) е много различна в сравнение с католическа Европа), са обект на коментар и в първия роман на Шарлот Бронте  ­ „Учителят“, където мисис Кримсуърт ­ наполовина швейцарка, наполовина англичанка, която прекарва младостта си в Белгия, обича да дразни своя съпруг ­ чистокръвен англичанин, заради неговите  „bizarreries anglaises“ и „caprices insulaires“23
Второ. На Димов му е трябвала жена от  с е в е р н а  раса, която да противопостави на южняка Ередиа. Не само като физически  т и п  ­ на принципа на контраста, но и като начин на живот. Фани е светска жена, „венчана“ сякаш от рождение за удоволствията и сладостите на живота ­ такъв стил на поведение е  предопределен и от произхода Ј ­ много богата „полублагородница“, както я нарича писателят. Една атеистка, която само формално принадлежи към към лоното на англиканската църква. Докато Ередиа е испанец, йезуит ­ фанатик, който се числи към висшата йерархия на Ордена.
Ние сме удивени от пълната Ј отдаденост на едно всепоглъщащо чувство, на една страст, каквато е страстта Ј към Ередиа, ала я виждаме в   и с т и н с к а т а  Ј светлина, като  т и п и ч н а   а н г л и ч а н к а  едва във  в т о р а т а   и   о с о б е н о   в  т р е т а т а  част на романа. Но като типична  а н г л и й с к а  а р и с т о к р а т к а  се срещаме с нея в   н а ч а- л н и т е  страници, които ни въвеждат в събитията след Пеня Ронда, след смъртта на Ередиа. В тях Фани полека-лека се завръща в истинското си лоно. Но... И тук има едно голямо „НО“. Тя успява да се възстанови след петнистия тиф и нея не я постига участта на приятеля Ј Мюрие, който оставя костите си в Пеня Ронда, нито участта на Юлия Врев¬ская. Ала Фани плаща висока цена за това изцеление. Нервите Ј са дотам разстроени, че е принудена да взема все по-високи дози морфин. Зависимостта Ј от наркотика би трябвало да сломи волята Ј, да пречупи  г о р- д о с т т а  Ј. Поведението Ј към международния наркодилър (както бихме казали днес) ­ дон Луис Ромеро  е  д о с т о й н о   ­ лицето Ј изразява „гордост и сурова меланхолия“. Наред с пастелната красота, това е първото впечатление, което го поразява, когато я вижда в хотела. И въпреки че рефлексите Ј са вече поразени от „хроничните разрушения на отровата“, „тя изглежда даже необикновено красива в гордостта, в студенината и меланхолията си, в тая затвореност, присъща на англичаните, чиято упоритост оставаше дори всред разложението и дрипите на порока“24 . В зелените Ј очи се чете надменност и презрение, възпитавани в поколения подред, затова че е патрицианка, че е  а н г л и ч а н к а, т.е. че принадлежи към най-голямата морска империя по това време.  Тя не може да не презира един наркотрафикант, пред когото е принудена да се унижава за няколко сантима дрога, ала и дон Ромеро се дразни от нейното високомерие, защото е Ередиа ­ брат на монаха ­ потомък на маркизите Роканегра и графовете Пухол и на оная „Espana tradiciona ­ надута, горда, благородна, но вежлива и чудновато смешна в своята лицемерна демократичност и със спомена за славно минало...“25  След дългото си отсъствие от страната дон Луис Ромеро е изпълнен с насмешливост към всички тези емблеми на традиционна Испания и въпреки че ги отрича, сам не може да осъзнае, че и той е техен представител. В мадридския хотел, при първата им „опознавателна среща“, Фани и дон Луис са настръхнали един срещу друг. Това е всъщност сблъсък на два аристократически манталитета, на два типа  г о р д о с т  ­ различни в проявите си, като се има предвид, че са представители на  р а з л и ч е н  т и п  аристокрации. Английската рано се обуржоазява, испанската запазва много феодални символи и до днес и най-вече „живописните дрипи на традицията“26 . Онова, което сближава Фани и дон Луис е, че и двамата са  и з п а д н а л и  от своята социална среда. Фани ­ защото се е превърнала в наркоманка, а дон Луис е наркотрафикант ­ престъпник по смисъла на закона във всяка цивилизована страна. А когато започва пазарлъкът за цената на пакетчето морфин (дон Луис иска в началото една чудовищно висока цена!), той започва това изнудване именно заради „тъмното необяснимо желание да стъпче тази жена, заради тия устни, чиято презрителна усмивка го оскърбяваше“27  и заради „зеления неуязвим блясък“, който пламти в очите Ј.
Интересно е да се отбележи, че на всичките 17-18 страници, на които се разиграва унизителният за Фани пазарлък, в който дон Луис няма сякаш друга цел, освен да пречупи, да смачка  г о р д о с т т а  Ј28  ­ думата  г о р д о с т, производните и синонимите Ј като „презрение“, „високомерие“, „надменност“ са употребени от автора 23 пъти! (Подобен прецедент можем да намерим в романа на Джейн Остин „Гордост и предразсъдъци“, в който ключовата дума „гордост“ само на осемнадесета страница (имам предвид българското издание на произведението от 1980 г.) е употребена 8 пъти!

* * *
Димов има  а м б и в а л е н т н о  отношение към Фани Хорн. В първата част на романа „Осъдени души“ ­ „Краят на едно приключение“ между страница 21 до 65 той представя своята героиня като  т и п и ч- н а  поданица на Британската империя със своята  н е п о м е р н а  гордост, а в следващите 230 страници (става въпрос за изданието от 1970 г.) я представя като богата и разглезена светска жена, която заради любовта си към монаха йезуит успява да потисне най-трудното за една английска аристократка ­ г о р д о с т т а. Качество, което се смята за най-голямата добродетел у всеки жител на Британските острови. Нея я притежават всички порядъчни мъже и жени, които обитават страниците на викторианските романи например. А е така, защото гордостта е синоним на достойнство, себеуважение, честност и почтеност ­ качества, с които се отъждествяват всеки английски джентълмен и всяка английска лейди! Те сякаш са пришити и на ревера на всяка добродетелна британска ученичка, която следва в някой колеж в Белгия, Франция или Швейцария и именно тези качества най-вече я отличават от съученичките Ј от Континента. Това поне се мъчи да ни внуши Шарлот Бронте в романите си „Вийет“ и особено в „Учителят“! Чувството за превъзходство и вярност към монархията у британците съзнателно е било възпитавано в продължение на векове. Когато в белетризираните спомени на Хемингуей за Париж, събрани в романа „Безкраен празник“ четем част от диалога между него и британския писател Форд Мадъкс Форд в кафене „Клозери де Лила“, устните ни се свиват в иронична усмивка, но за времето, от което са тези спомени (1921-1926), той звучи съвсем убедително. Ето част от него:
­ Един джентълмен ­ обясни Форд ­ винаги поставя на мястото му едно нищожество...
­ А ще постави ли на мястото му един простак? ­ запитах аз.
­ Джентълменът не познава простаци...
­ Езра29  джентълмен ли е? ­ запитах аз.
­ Не, разбира се, той е американец.
....................
­ А вие джентълмен ли сте?
­ Естествено. Бил съм на служба на Негово величество30 .

* * *
Освен  г о р д о с т т а  ­ като типична черта на всяка английска аристократка, трябва да добавим честността и достойнството, които допълват нравствения облик на всяка жена или мъж, принадлежащи към тази социална прослойка. Когато Фани казва истината в съда, това предизвиква необуздан възторг и френетични викове у присъстващите испанци на процеса и спонтанната им реакция: „Ето Англия! Ето англичаните, най-честните хора в света! „Viva Englaterra!...“31 . Макар че освен самата Фани, едва ли някой друг (може би само проницателният Ередиа) се досещат за истинските причини, които я карат да вземе  т о ч н о  това решение! А тя го взема след дълги колебания, защото „Лоялността към Джек я задържаше, страстта я караше да действа. В едното блюдо на везните стояха Джек, Клара, Мюрие, другарската солидарност във веселието... Сега в това блюдо се намираха подлостта и лъжата.В другото блюдо бе монахът Ередиа и почтената истина... Фани съзна изведнъж, че това бе само борба между две подлости. За миг тя се поколеба. Желанието да каже истината не бе нищо друго, освен сметката на страстта Ј, която искаше да предразположи монаха към себе си“32  И най-същественото, което я характеризира като  и с т и н с к а  англичанка и като истинска  б л а г о р о д н и ц а: „... Фани не обичаше да блести пред хората с фалшиви качества, както не можеше да търпи и фалшиви скъпоценности“33 . Ала „тя съзна изведнъж, че сега монахът вярваше твърдо в тая несъществуваща добродетел, че в тоя момент не би го отвратило нищо повече от личността Ј, нищо не би попречило повече на бъдещите Ј планове, ако потвърдеше лъжата на Джек, на Клара, на Мюрие“34 .
Гордостта и достойнството на Фани като жена свършват дотук. До залата в съда. Оттам насетне тя сякаш забравя за тях и се превръща в нимфоманка, в „хищно животно, което се наслаждаваше от неминуемата сигурност на плячката си.“35  И започват нейните необуздани набези към Ередиа! Тя се отдава „на дивото и сладостно фантазиране, към което я подбуждаше непрекъснатата мисъл за него. Тя го желаеше с всички фибри на тялото си, с оня пристъп, в който изпадат чувствата, когато човек знае, че би могъл да откъсне любимото същество като разкошен, недокоснат от други узрял плод.“36 . Прав е Стоян Каролев, който, струва ми се, за пръв път от критиците отбелязва, че „Никой в българската литература не е проникнал така дълбоко в противоречията, в „диалектиката“ на любовната страст, в изненадите Ј, абсурдите Ј, в логиката Ј въпреки тези абсурди.“37  А че това е наистина така, го доказват и следните констатации на Димов за поведението на Фани по отношение на монаха, когато „от сладострастното желание, с което бе почнала да преследва Ередиа, се раждаше постепенно един още по-сложен, по-опасен и изпълнен с повече пристъпи процес!... Тя почваше да го обича!... Това бе самата любов, не платонична, не възвишена..., а точно такава любов, каквато би се появила у една млада жена, преди наслажденията да уморят сетивата Ј...“38  И на какъв човек Фани хвърля сърцето си: душевно деформиран, вътрешно отчужден от самия себе си, от човешкото в себе си. Именно така, според Франц Фанон се създават „индивиди без котва, без хоризонт, ... без корени ­ раса от ангели“.39
Ала тази наистина необикновена жена сякаш съзнателно е търсила мъж като Ередиа, за да се влюби: привлича я неговата мъжествена, почти кошмарна красота, красота на южняк, от която „лъха безстрастна замечтаност и спокойствието на езически бог“40 . Въображението Ј рисува вкусването на изпепеляващи страсти с него, още повече, че нейните сънародници ­ според свидетелството на Джеръм Паксман „предпочитат хазарта и пиенето пред дамската компания“41 и затова след вечеря имат навика да „пропъждат“ жените, като самите те се оттеглят на чашка кафе и разговор в т.н. пушалня. А Фани е едно екзотично цвете особено сред испанките ­ „като стоманен кинжал всред куп от пъстри, безобидни ветрила“42 . Най-малко от нея може да се очаква да бъде умерена и разумна (качества толкова характерни за англичаните), въпреки тревожните предупреждения на приятеля Ј Лесли: да прекрати „приключението навреме ­ веднага след най-хубавия момент: „Защото никой не се е забавлявал безнаказано в Испания“43 . Колко пророчески звучат тези слова! Но най-малко Фани е човекът, който ще се вслуша в такива трезви думи!

* * *
Когато започвах да пиша този текст, бях убедена, че Димовата Фани Хорн, въпреки заявката на автора за националната Ј принадлежност в прав текст е преди всичко гражданка на  с в е т а44  . Затова в началото направих толкова обстоен литературен портрет на английската аристократка като  и с т о р и ч е с к и  обусловена даденост, за да се увери читателят колко далеч е Фани от този  п ъ р в о о б р а з. От друга страна обаче, анализите на първата част на романа ­ „Краят на едно приключение“ потвърждават противоположната теза: че Фани Хорн е и  т и п и ч н а   а н г л и ч а н к а   г л а в н о  с едно доминиращо качество: г о р д о с т т а. Това са две взаимоизключващи се тези, които обаче само на  п р ъ в   поглед са такива. В  п ъ р в а т а   версия се убеждаваме, ако я поставим на фона на целия огромен корпус от литературни персонажи ­ представителки на просвещенския (особено в неговия психологически вариант ­ у Джейн Остин напр., както и на викторианския роман ­ т.е. ако я положим сред онези жени, които съзнанието ни е свикнало да възприема като  т и п и ч н и  британски поданици с тяхната скромност в облеклото и умереност в поведението. Един национален облик, методично изграждан с векове от училище, църква и всички държавни институции; от националната история, литература и изкуство. Цялата тази кохорта, впрегната да създаде фасадата на официалния тип на британската жена, е успяла в усилията си. Друг въпрос е, че това е  н а и с т и н а  с а м о  фасада. Защото шокът, който читателят изживява, когато отвори книгата „Erotic Love through the Ages“45 , е невероятен. Чувството на потрес не ни оставя дълго, особено след като прочетем главите: „Викторианската свенливост и наказанията за прелюбодеяние“, „Английски блудства и произволни суксфални прояви“, „Средновековни, ренесансови и викториански оргии“. Фактите, които коментира „Sardi“ (така е изписано върху корицата името на автора или може би това са група автори под някакво  к о д о в о   наименование, тъй като името е поставено в кавички46 , шокират с грубата си феноменология. Но именно защото представят поведението на  у т а й к а т а  на обществото, те не могат да бъдат критерии за спецификата на националния характер, макар че за тях трябва също да се държи сметка.
И така да обобщим: провокативният въпрос, зададен в заглавието, си остава наистина  п р о в о к а т и в е н  и отворен, тъй като ако искаме да останем   в е р н и  на  а в т о р а, трябва да признаем тази   а м б и в а л е н т н о с т  на образа и с това ­ неговото богатство. Затова на  т о з и  въпрос едва ли може да се даде  к а т е г о р и ч е н  отговор. А фактът, че Фани се различава така много от своите сънароднички, не бива да ни учудва. Защото произходът Ј, положението Ј в обществото (главно богатството Ј) ­ красотата, финесът, елегантност¬та и най-вече чувството Ј за  л и ч н о  и  н а ц и о н а л н о  достойнство, Ј дават високо самочувствие, което не е маниакално, а напълно реално и обяснимо. От него произтича   н е п о м е р н а т а   Ј  г о р д о с т  ­ национална и  л и ч н а.  Ако тя беше централен персонаж на роман с подобен сюжет в наши дни, чийто автор е българин, вероятно и образът Ј щеше да бъде съвсем друг. Най-малкото нямаше да се възприема като толкова  е к з о т и ч е н екземпляр на своята нация, тъй като съвременната глобализация все повече унифицира човешките индивиди, от една страна. А от друга ­ и съсловните различия  в ъ т р е  в самата нация, особено що се отнася до поведенческите нагласи, до голяма степен вече са изравнени.
И все пак, ако се помъчим да отговорим на въпроса в заглавието, най-приемлив, според мен, е следният отговор: Да,  а н г л и ч а н к а  е, но не -типична. Твърде своеобразна е, но затова пък е  т и п и ч е н  к о н с т р у к т   на Димовото въображение, което не търпи клишетата, което винаги се е оттласквало от всекидневното и банално нормалното.
 
 

Бележки:

 1 Възпитавани в чувтвителност и жертвоготовност, в благочестие и нравствен ригоризъм, те сякаш са предопределени да живеят за другите ­ до такава степен егоизмът им е чужд. В литературата типични викторианки ­ христоматийни образци са: Амелия Седли („Панаир на суетата“ от У. Текери), Моли Гибсън („Съпруги и дъщери“ от Е. Гаскел) и много други.
2 Вж. по-подробно по този въпрос у Джеръми Паксман. Англичаните. Портрет на един народ. С., 2000, с. 9  (Главата „Страната на загубеното доволство).
3 Wives and Daughters. An Everyday Story. Elizabeth Gaskell. Wordswath Classiec, 1999, p. 485.
4 Макар че половин век преди Елибет Гаскел, Джейн Остин (чрез своята героиня Ема от едноименния роман) „защищава идеята, че бракът е ненужен за жена, която има уютен дом, власт, способности ,професия и някого, когото да обича“. (Цит. по: aue Reader, married him (A. Study of the women Characters of J. Anstin, Ch. Bronte, Elizabeth Gaskell and  George Eliot). Patricia Beer, The Macmillan Press LTD. 1975, p. 61 
5 И за да се запази „чистотата“ на съсловието, се е държало изключително много на съсловната обвързаност в брака. В романа на Е. Гаскел „Съпруги и дъщери“ дребните фермери-аристократи (иначе добри хора) ­ мистър и мисис Хамли се ужасяват да не би някой от синовете им и особено първородният ­ наследникът на имението ­ Озбърн, да се влюби в толкова миловидната и симпатична иначе Моли, ала за съжаление дъщеря на лекар-хирург, а не на аристократ. По ирония на съдбата тъкмо онзи, за когото не се страхуват ­ по-малкият син на Роджър, но вече с благословията на бащата, се сгодява за Моли, след като се е разочаровал от предишната си годеница.
6 Както пише и Джеръми Паксман в книгата си „Портрет на един народ“ (в цит.издание) всичко, което англичанинът свързва в съзнанието си с некоректност, суета, нечестност, морална разпуснатост (особено що се отнася до поведението на жените), илюстрира с принадлежност към Франция. И то е обяснимо, тъй като тя е вековен враг, при това съсед. Това е един  т въ р д  с т е р е о т и п, създаден не толкова от французойката въобще, колкото от   п а р и ж а н к а т а,  от парижката гризетка.
7 При цялата „слободия“ в отношенията между половете в днешно време буди удивление твърдението на изследователката Даяна Сухами, че във Великобритания брачната институция и днес се радва на всеобщо одобрение и че 93 % от жените се омъжват на някаква възраст ­ много повече в сравнение с който и да е друг исторически период. И тя сравнява тези данни с данни от средата на Викторианската епоха, когато всяка трета жена в брачна възраст (nubile) остава целомъдрена и неомъжена, преди всичко поради недостиг на мъже. А тези, които са се омъжвали, са оставали в брак... „докато смъртта ги раздели“. До 1857 г. никакъв друг изход не е съществувал ­ нито юридически, нито икономически. Официалният възглед по тези въпроси е същият като през 17-ти век, защитаван от Джъдж Хайд: „Ако омъжена жена, която не притежава лични средства, би искала да напусне мъжа си против волята му, нека да живее от благотворителност или да гладува в името на Бога.“ И още: „Чрез женитбата самото съществуване или законово присъствие на жената е преустановено или най-малкото е втъкано или консолидирано в личността на съпруга, под чието крило, защита и протекция тя върши всичко...“ (Цит. по: Diana Sonhami. a Woman‘s Place: The Chaning Picture of Women in Britain. Penguin Books. England, New York..., 1986, p. 71).
8 Изследователката на романа „Съпруги и дъщери“ от Е. Гаскел-П. Стоунмън цитира по една типична книга по етикеция от 1824 г. мисъл, която е и епиграф към главата, посветена на „Съпруги и дъщери“: „Само чрез изкуството да се харесват   ж е н и т е   могат да постигнат някакъв успех или власт.“ (Нов дамски наръчник: или Ръководство за млади жени към семейното щастие...), ... първите шест глави (на тази книга ­ бел. моя ­ Л.Г.) са относно: „Облекло и мода“, „Поведение и маниери“, „Компаньонство“, „Водене на разговор“, „Посещения и забавления“ и „Прекарване на времето“. Кокетството е също желано качество, както Патмор пише одобрително: „Към симпатичното безразсъдство на гълъба, / Тя прибавя коварството на змията“. „Домашният ангел“, VII, Прелюд I (1862). (Patsy Stoneman Elizabeth Gaskell, Harvester, Brighton 1987, pp. 170 and 174. Цит. по: Dinny Thorold.­ In: Introduction to: Wives and Daughters. An Everyday Story. (Elizabeth Gaskell. Wordsworth Classics, p. XV.
9 Джейн Остин. Гордост и предразсъдъци. НК, С., 1980, с. 6.
10 Пак там.
11 Пак там, с. 9.
12 ves and Daughters. Mrs Gaskell. With an Introduction by Rosamond Lehmann. John Lehmann. MCMXLVIII, p. 616.
13 Някои от тези наблюдения принадлежат на българаския дипломат и политолог д-р Петър Шопов, в споделени с мен в разговор на 28.ХII. 2003 г. Не случайно английската кралица често води листата за най-безвкусно облечена жена.
14 „Осъдени души“, С., 1970, с. 198.
15 Димитър Димов, Осъдени души, С., 1970, с. 209-210.
16 От с. 14
17 Пак там, с. 210-211.
18 Пак там, с. 144. ­  Stanhope, Lady Lester Lucy (1776-1839). British travel erthr eldest daughter of Charles, 3 earl of Stanhope. She left England in 1810 and settled on the Mt Lebanon whwre she became a figurehead of the mountain community. (The Cambridge Biographical Dictionary ed. by David Crystal. Cambridge Univ. Press. 1996, 428).
19 Пак там, с. 180
20 Пак там, с. 55-56.
21 По тези проблеими вж. по-подробно в книгата на Владимир Трендафилов „Неизлечимият образ в огледалото. Актуалната българска рецепция на Англия, англичаните през ХIХ и началото на ХХ век. С., 1996.
22 Всъщност анагликанската църква е компромис между католицизма и протестанството ­ със силен уклон към протестанството.
23 „английски чудатости“ и „островитянски капризи“. (Цит. произведение), С., 1992, с. 251.
24 Цит. издание на „Осъдени души“, с. 27.
25 Пак там, с. 7.
26 Пак там, с. 11.
27 Пак там, с. 30.
28 Луис е поразен! За първи път вижда „как един по-силен афект ­ бясната гордост у тази жена ­ побеждава страстта към морфина. (ОД ­ с. 35) А и няколко часа по-късно, когато я вижда в бара на хотела, мъртвопияна, след като се е скитала из вертепите и не е могла да намери морфин, той е отново смаян! Сред тази трагична безпомощност дон Луис е изумен от израза на лицето Ј: „студен, насмешлив, равнодушен“, отново го поразява „Дяволската надменност, неуязвимоата от нищо гордост“. (Пак там, с. 42).
29 Става въпрос за писателя Езра Паунд.
30 Ърнест Хемингуей. Безкраен празник. ХГД. Пловдив, 1967, с. 83
31 Цит. издание на „Осъдени души“, с. 114.
32 Пак там. с. 113.
33 Пак там.
34 Пак там.
35 Пак там, с. 118.
36 Пак там, с. 126.
37 Стоян Каролев, Близки и непостижими. С., 1996, с. 201.
38 Цит. издание на „Осъдени души“, с. 126.
39  Frantz Fanon. „On National Culture“, in The Wretched of the Earth, London, 1963, p.176. Цит по: Stuart. Cultural Identity and Diaspora. In. IDENTITY. Communiy, Culture, Difference. Lawrence & Wishart. London, 1990, C. 206.
40 Цит. издание на „Осъдени души“, с. 82.
41 В същност Паксман ­ на с. 225 цитира Сезар дьо Сосюр. „A foreign View on „England in the Reigns of George I“ and George II“, с. 206.
42 ЖД, с. 36.
43 Пак там, 129.
44 С този образ Димов сякаш е предусетил бъдещата глобализация в новото столетие, когато „национализмът... провежда политика на егоистичен национален интерес, при която богатите и силни нации процъфтяват за сметка на слабите и бедните, където никой не се интересува от тежкото положение на света като цяло. Тъй като светът става все по-независим, нацията-държава е не само исторически, но и морален анахронизъм.“ („Nation and Identity.) Ross Poole. London and New York. Routledge, 1999, p. 154)
45 Erotic Love through the Ages by „Sardi“. Dorest Press, New York, 1992.“
46 След направената справка в Интернет, се оказа, че там съществува само името Джан Сарди (Jan Sardi) и то принадлежи на австралийски кино и телевизионен драматург от италиански произход. Не съм убедена обаче, че тъкмо той е авторът на тази книга.
Светозар Аврамов
ДА НЯМАШ ПЛАНЕР!
Моноспектакъл
 
 

ДЕЙСТВАЩО ЛИЦЕ:

АКТЬОРЪТ ­ безработен, с побеляла и пооредяла коса, около петдесетгодишен, висок, слаб, симпатичен.

 По средата на сцената ­ малка разтегателна маса с две табуретки. Вдясно ­ легло. До възглавницата ­ върху табуретката ­ телефон. До телефона ­ будилник. Вляво на сцената ­ кухненски бокс. Мивка. Над нея ­ огледало. На авансцената ­ фотьойл. До него, на земята ­ разхвърляни папки. На сцената висят две театрални маски от времето на античния театър.
Актьорът спи. Силен звън сепва съня му. Той скача и вдига слушалката.
АКТЬОРЪТ. Ало, Джони!... Джони!... По дяволите... Още не мога да се събудя... Проклетият будилник! (Протяга се и натиска бутона. Будилникът спира да звъни.) А-а-а-а-а! (Прозява се.) Станало е почти време за обяд, а Джони още не се обажда. Сигурно още не е уточнил с режисьора в колко трябва да бъдем на запис в Телевизията. (Протяга се и отново се завива с одеялото презглава).
След малко се чува отново силен звън. Актьорът отново се стряска и вдига нервно слушалката на телефона.
АКТЬОРЪТ. Ало! (Гласът му звучи сънливо) Аз съм... Джони, ти ли си?... Какво!... Глупости... Ама какво говорите?... НЕ! Глупости... Джони само преди няколко часа беше у дома... Невъзможно! Ние допреди малко пихме с него... Ало, по-високо говорете!... В болница?... Инфаркт ли?... Ама Вие не сте в ред... Та ние до преди малко пихме уиски с него... (Надига се още повече в леглото.) Как така е умрял, бе? (Сяда в леглото)... Ало, не се чува, по-високо говорете!... Ама кой сте Вие, бе? Кой се обажда? Ало, ало... Ало! (Тряска слушалката.) Майната им на тия просташки телефони! Прекъсна връзката! (Почесва се по побелялата коса. Разтърква очите си, за да се разсъни)... Какъв беше този идиот?... Дано позвъни отново... Ама какво да ми звъни! Тоя каза, че Джони май е починал. Сутринта е получил инфаркт и са го закарали в болница. И е умрял... Глупости! Та ние почти до сутринта се наливахме...
Актьорът се надига още повече в леглото. Щипе се по бузите, удря си няколко шамара.
АКТЬОРЪТ. Да. Аз съм. Наистина съм аз и съм жив... Невъзможно е Джони да е хвърлил топа... Ние пихме почти по равно. Само по една бутилка уиски. И то ­ за цялата нощ...
Актьорът става. Отива до мивката. Мие си лицето.
АКТЬОРЪТ. Заклевам се, че от утре няма да лизна нито глътка! (Започва да кашля.) По дяволите тия скапани цигари! От утре спирам и пушенето. (Загасва току-що запалена цигара. Прави си фрикции.) Ама аз не сънувам ли?... Наистина ли ми се обади някой и ми съобщи, че Джони е починал? Глупости!... Как така ще умре! Та ние днес ще записваме в Телевизията новия сериал!... Не! Аз трябва да го потърся веднага у дома...
Актьорът отива до телефона и вдига слушалката. Миг след това, преди да е набрал докрай номера, затваря слушалката.
АКТЬОРЪТ. Ами ако някой се будалка?... Нали една сутрин ­ преди няколко месеца ­ някакъв тъпанар се беше обадил у Джони и беше казал на жена му да му съобщи датата и часа на моето погребение... Добре, че тя не се върза, защото ние с Джони седяхме на два метра от телефона и кротко изтрезнявахме с бира... Тегли им горката една майна и просто затвори... Добре де, ами ако това, че Джони е умрял, е истина?... Той често се оплакваше от сърце...
Актьорът се приближава до леглото и започва да го оправя.
АКТЬОРЪТ. Какво ли се правя на чистофайник да оправям чак толкова леглото! То целият живот е така неоправен, че... По дяволите!... А! Останало е кафе от снощи... (Приближава се до масата и си налива кафе. Запалва си цигара и отпива от кафето.) ... Все пак трябва да проверя дали това е истина... Трябва! Но как?... Ако се обадя у тях... и не е вярно, че е умрял, жена му този път може наистина да колабира... Значи... Ще трябва друго да измисля. (Подпира с ръка слепоочието си и заема поза на неизтрезнял философ.) Хм!... Да...
Взима телефона и го поставя на коленете си. Набира.
АКТЬОРЪТ. Дано го заваря в къщи!... Ало! О-о-о-о, как си бе, приятел!... Има си хас да не си добре!... Върви... Е, сега като съм безработен, няма да умирам, я! Бачкам на парче. С театъра ­ по-нататък... В момента подготвям страхотен рецитал... Да, стихове... А освен рецитала, сега дублираме нов сериал в Телевизията... С Джони... А... Всъщност не мога да го открия от вчера... Да си го виждал случайно?... Не? От няколко дни ли?... Добре, звънни една жица да пием по едно... Когато имаш време, разбира се... Хайде ­ жив и здрав! Чао...
Става и се разхожда из стаята.
АКТЬОРЪТ. Нищо не стана. Не го е виждал... Щом той нищо не знае, а му е страхотен приятел, значи не са му съобщили... Значи може да не е вярно и някой да се будалка с мен... Може жена му от яд, че цяла нощ сме пиянствали, да ми е скроила този номер, да е накарала някой да ми позвъни... за да ме побърка... Ама и това е глупаво! Ако искаше да ми отмъсти, щеше първо да ми тегли една майна, а после да позвъни на жена ми и да Ј каже: „Слушай, моят и твоят пияндури снощи цяла нощ са се наливали в наследствената ви боксониера! И изобщо, скъпа, откакто чичо ти  хвърли топа и наследихте боксониерата, твоят и моят алкохолици твърде често се запиват там... Уж репетират някаква пиеса, в която и двамата щели да играят... А може едновременно с алкохолното опойване, да се упойват и... например... с някакви курви...“
Актьорът сяда на фотьойла. Кръстосва крака.
АКТЬОРЪТ. Е, това Ј стига!... Жена ми, естествено, ще каже, че едва ли е имало курви, защото наследствената боксониера е само на петдесет метра от вкъщи, че тя има ключ и би могла по всяко време да ни гепи на местопрестъплението... После естествено ще Ј каже, че и тя е много ядосана от моето често запиване... Че двамата с Джони вече навлизаме във възраст, че не бива да прекаляваме с тези идиотски запои, защото иначе скоро ще хвърлим топа... Да... (Още по-замислено.) Значи, щом не се е обадила... А, я да видя дали пък наистина не се е обаждала на жена ми...
Става. Отново си прави фрикции. Налива си чаша минерална вода и отпива, за да си пооправи дрезгавия от цигари и алкохол глас. Набира номера у дома.
АКТЬОРЪТ. Ало! Ало! Ти ли си бе, фъстък! Целувам те... Тръгваш за университета? На лекции? Добре... Няма да те бавя. Дай ми да чуя майка ти! Какво? О, да... тя е отишла значи на работа... Да... А някой да ме е търсил? Не? Чичо ти Джони? А жена му? Добре... Аз ще му позвъня тогава... Чао! Чао...
Затваря телефона. Отива до мивката. Застава пред огледалото и започва да се бръсне.
АКТЬОРЪТ. Я да се обръсна поне. Сега ще звънна и на асистентката. Тя сигурно ще знае нещо.. Нали Джони щеше да я търси и нея, за да уточни в колко трябва да бъдем в Студиото... Ако се е обадил вече, значи е... жив...
Измива си лицето. Слага си одеколон. Намазва се с крем. Сяда на леглото. Взима телефона и набира.
АКТЬОРЪТ. Хайде вдигай го, ма!... Ало!... Здравей, хубавице! (Разтрива крема по лицето си.) Какво правя ли?... Ами разтривам по лицето си... крем... Ха-ха.ха.ха... Не, малка красавице, кремът е бял, но е крем за... след бръснене... Знам, знам какъв крем ползваш ти, ама по жицата не мога да ти го предложа... Друг път? (Усмихва се доволен)... Имаш го, само кажи кога?... Днес, като дойда в Студиото, ще се уговорим... Какво? Записът се отлага за утре? Излизаш ли? Добре де, ами ако Джони ти позвъни за записа?... Аз да му кажа, че записът се отлага, така ли?... Добре, добре... Целувам те навсякъде... И ти? Мерси!... До утре!
Затваря. Усмивката му полека-лека се свива. Става сериозен.
АКТЬОРЪТ. Значи Джони не се е обаждал и на нея... Значи може и да е... умрял. Това вече е кофти!...
Разхожда се. Тръгва към кухненския бокс.
АКТЬОРЪТ. (Разсеяно.) Чакай да забъркам едно кремче за внучето... О-о-о-о-о! Аз май не съм в ред! Какво кремче ще правя, когато внучето не е тук, а у дома! О-о-о! Загубих вече ориентация не само за времето, но и ­ за пространството... Да, само ми е до кремчета! И то тук, и то ­ сега!... За внучето! Хм! Никакви кремчета повече няма да правя! Детето си има майка! Има си и баба! Аз в крайна сметка съм мъж! И освен това ­ творец!... Актьор!... И жена ми, и дъщеря ми като че ли не са наясно с това! Да си гледат работата! Повече няма да бъда слугинята в къщи... Чели били Ибсен! Трици да ядат, ако Ибсен е разбирал еманципацията, както те я разбират! (Изпъчва гордо и маниерно гърди.) Аз съм ак-тьор! И то ­ истински, талантлив и готин актьор!... Бил съм безработен! Мърли!  Ще ми натяква скъпата съпруга, че не печеля достатъчно, че уж съм бил мъж, а пък, виждаш ли, тя печелела повече от мен, че била на твърда заплата!... Ще взема да Ј го втвърдя, че език чак ще изплези!... Глупости! Все едно кучка със салам да плаша! Бабината Ј трънкина!
Сяда отново на фотьойла. Опъва тялото си в полулегнало състояние. След малко нервно се изправя, тръгва напред и скръства ръце.
АКТЬОРЪТ. Ами, ако Джони все пак е починал?... Умрял!... Не! Това е невъзможно... Всъщност... защо да е невъзможно! Ние сме... само временни пътници в този сложен и объркан живот. Ние сме... просто.. изгнаници... И сякаш нищо не може да ни спаси... Освен страданието, което ще ни даде възможността да разберем Исус, тръгнал към Голгота... Е, май започнах да се въртя изцяло в орбитата на Поета... Но ще направя върховен рецитал!
Актьорът се навежда и взима една от папките на пода. Разгръща я и чете наум. После се взира в публиката.
АКТЬОРЪТ. Да! Освен страданието има още нещо, което ще ни помогне да се спасим и ще ни върне живота... Поетът го е казал, ето... (Започва да рецитира) „Изгнаници“:

Рухват внезапно небесните язове, падат върху ни,
силна вода ни залива и мръква объркан животът.
Дълго се гмуркаме в страшната бездна Нептунова,
без да открием на слънцето светлия лъч след потопа.

Гонят ни бесни акули и пият жестоко кръвта ни,
срязват телата потънали някога-някога кораби...
Грях ли предишен изкупваме, братя изгнаници?
Днешен ли грях ни отвежда към черния яростен мор?

Как да избавим душите, жадуващи огнена истина?
Как да опазим човешкия свят, заболял от омраза,
щом да изплуваме може би няма да можем, а писъкът
наш ще заглъхне навярно завинаги, в дъното врязан...

... Може би само безсмъртна любов ще ни върне живота,
грешни и праведни, стенещи братя и изгнаници!
Може би Господ е искал и ние да стигнем Голгота ­
вечно да помним цената на своето здрачно страдание...

Актьорът става. Чупи нервно пръсти.
АКТЬОРЪТ. Ами, ако Джони все пак е починал!... Умрял? Не! Това е невъзможно...
Сяда на фотьойла. Взима телефона. Набира поредния номер.
АКТЬОРЪТ. Ало! (Говори бързо и нервно) Болницата? Има ли в Интензивното... Какво Министерство, ма! Ей, я не ме ругай, че ако дойда, ще ти... Простачка. Министерство, вика! Аман от тия телефонни грешки... А може пък и за да съм въртял припряно и оттук да идва грешката... Е, кой не греши в днешно време?... Чувствам се някак си... виновен... за снощи... Защо все пак с Джони така се напихме? Почти безпаметно. А и двамата не сме добре със сърцето, с бъбреците... А какво друго, освен да се напие човек, може да направи в този убийствен живот? ­ Безпаричие. Безработица. Мафиоти. Спекуланти. Убийци. Всякакви престъпници ­ и по улицата, и в Полицията, и в Прокуратурата, и в Здравеопазването... И в Парламента, и в Просветата, и в Културата, и в... на майка си в... чантата...
Отива в кухненския бокс. Изважда от хладилника бутилка бира. Поставя я на разтегателната маса.
АКТЬОРЪТ. Време е да се пооправя, да изтрезнея (Налива си в чашата бира. Отпива.) А! А къде е седалгинът? (Става. Намира опаковката и слага таблета в устата си. Преглъща я с няколко глътки бира.) Е, сега ако половинката ми ме види отнякъде, пак ще изреве: „Идиот с идиот такъв! Видял ли си нормален човек да преглъща седалгин нео с бира?“ Не, скъпа, ще Ј отвърна, но за сметка на това на теб често ти се случва. Дори и в настоящия момент! Ха-ха-ха-ха! Значи с две думи ще Ј обясня, че съм напълно нормален!
В това време звъни телефонът. Актьорът скача и грабва слушалката.
АКТЬОРЪТ. (Развълнуван) Ало!... А, мамо, здравей... Добре съм... Е, сега, ти пък! Защо съм бил с пресипнал глас! Не се ли сещаш? Простуда сигурно... Гърлото ме боли... Освен това подготвям страхотен рецитал и от репетиране гласът ми пресипна... Да, поетичен рецитал... Знам... Знам... Знам, че се радваш и че си луда по поезията... Да, ти ще си първата, която ще го чуеш... Какво? Искаш да ти прочета стихотворение сега? По телефона?... Ама нямам никакво време, бързам, точно сега... трябва да се... Добре, добре. Чакай малко.
Актьорът оставя слушалката и става. Взима от пода папката, отваря я. Слага си очилата.
АКТЬОРЪТ. Ало, мамо, слушаш ли?... Сега ще ти изпълня, защото много те обичам, едно стихотворение, посветено на майката... Да, поетът го е посветил на майка си. Слушай. (Започва да чете) „Безутешно“. На майка ми.

Как искам да ти кажа, че си звездна Богородица,
но Божа майка, майко свята, ти не си, а ­ моя!
Животът ти до днес премина като огън неспокоен ­
пред гонещите ме беди изправена подобно броня.

В просъница дочула стона, който ме пробожда нощем,
ти не заспиваш и съживителни сигнали ми изпращаш, -
че ще изгрее моята звезда и извисен над бездни страшни,
ще прелетя дори в пределите на невъзможното...

А аз, кажи ми, Богородице, с какво ли да те утешавам ­
да чакаш трепетно видение, потънало в мъглата на забравата:
завръщането в младостта, когато времето бе сякаш спряло?

А времето летеше като вихър бял... И днес си вече в черно.
И взираш се да срещнеш татковия дух в небето свечерено...
Не мога да те утеша, но те обичам, Богородице осиротяла...

Актьорът си сваля очилата. Оставя папката до телефона.
АКТЬОРЪТ. Знам, знам, че си възхитена, но моля те, мамо, не плачи, не се вълнувай толкова... Да, всяка майка заслужава подобна обич... Да, мамо, обещавам ти, че никога няма да спра да работя... макар че на практика съм безработен... Обещавам ти. Ето в момента подготвям рецитала и с него ще направя страхотен бум... Изобщо не ми пука! Аз съм силен човек и ще се справя с всичко в този живот!... Да! И в дублажа... А тия, дребните актьорчета, нека се бутат в разните там шоу-изяви... Те не стават за сериозни превъплъщения, за поетични интерпретации... А дублажа... Това си е истинско майсторство. Поне аз така го правя... Актьорът, мамо, не е занаятчия... И най-дребната роля се прави от душа и сърце...
Актьорът става, взима телефона в ръка и се разхожда. От погледа му се излъчва светлина и усещане за нещо романтично.
АКТЬОРЪТ. (Гласът му звучи жизнено, в интонацията се долавя замечтаност.) Дали мечтая за нещо друго освен за творчество ли?... Да, мамо! Мечтая да летя... С планер! Да се извися над този абсурден живот, защото всъщност не самият живот е абсурден, а ние ­ дребните човечета, които безсмислено се самоизяждаме... И да знаеш, мамо, че един ден аз наистина ще летя, ще се извися, във висините ще се врежа с любов...
Актьорът отново се връща и сяда на стола. На лицето му се изписва загриженост и тревога. Става напрегнат и раздразнителен.
АКТЬОРЪТ. Да мина към теб... Имаш ли нужда от нещо? Не се чува! (Крещи) Чуваш ли? Не се чу-ва, дръж слушалката по-близо до устата, ало! Ало! (Тряска слушалката)
Отново звъни телефона.
АКТЬОРЪТ. (Вдига слушалката) Ало, мамо, моля те да говориш по-високо!... Всъщност някой да ме е търсил при теб тази сутрин?... Защо ли? Ами защото снощи работихме тук, в боксониерата, с Джгони, после стана късно и спах тук... Жена ми беше отишла на работа тази сутрин, когато позвънях у дома... Затова те питам дали някой не ме е търсил при теб... Джони трябваше да ми звънне, за да ми каже от колко сме на запис... Да, Джони.. Ало, ало. По дяволите! Пак прекъсна...
Разхожда се напред-назад. В момента, когато запалва цигара, телефонът звъни като на пожар, без прекъсване... Актьорът мигом гаси цигарата в пепелника и вдига слушалката.
АКТЬОРЪТ. Ало! Мамо, не мести постоянно телефона насам-натам! Затова прекъсва... А! ... Извинявай... Току-що говорех с майка ми и нещо прекъсна... Извинявай! Таман щях да ви звъня аз. Джони трябваше да ми каже от колко часа ще бъдем на запис в Телевизията...
Актьорът се изправя. Стои като вкаменен. После нервно сяда. Гледа като обезумял.
АКТЬОРЪТ. Какво? В болница?... Слушай, ти си стабилна жена, не губи кураж! Ще те пратя при професор... Какво? Не може... Невъзможно е... Починал? Инфаркт? Значи... е вярно?... Бог да го... Слушай, нали не ме будалкаш? Слушай, дали не си правиш шегички, както наскоро на теб ти се обаждаха да ти кажат че аз... съм умрял... Да... извинявай... Вярвам ти... Моля те да ми... Всъщност вече е все едно дали ще ми простиш... Не е от алкохола? Да... Имаш ли нужда от някаква помощ?
С телефона в ръка отива до масичката, взима кутията с цигари. Придържа с рамо слушалката и пали нова цигара. Връща се отново и сяда на фотьойла.
АКТЬОРЪТ. (Покрусен) Утре ли? В колко? В ритуалната зала? Добре... Ще съобщя... Жалко... Ще ти звънна да ти кажа на кого съм съобщил... Добре...
Затваря телефона. Отпуска се на фотьойла. Изважда от джоба си салфетка. Забърсва сълзите си. Видимо е разстроен. Разплаква се на глас.
АКТЬОРЪТ. Значи... е... вярно... Никога няма да си го простя!... Защо трябваше да му пълня чашата толкова пъти?... След като знам, че е с болно сърце... Господи, а жена му е така разстроена... А същевременно не е изненадана! Нали от сто години все това му говори, че всекидневно се самоубива... Не ти стига болезнената чувствителност, казваше му, ами и този проклет, отвратителен алкохол!... Всъщност ­ по дяволите всичко!... Джони вече го няма... Спаси се от този скапан живот... Кога ли и мен ще ме сполети същото?... Ако, разбира се, някой ден сам не си реша проблема, като скоча от дванайстия етаж... (Става от фотьойла и тръгва към кухненския бокс.)

ЗАТЪМНЕНИЕ
Звучи тъжно симфонично произведение.

ОТТЪМНЕНИЕ
Звучи мажорна клавирна творба. Актьорът се надига от леглото и спира радиото до главата си.

АКТЬОРЪТ. А!...Цял ден ли е свирило това чудо? Уж за успокоение го включих... (Поглежда часовника си) Досега ли съм спал? Минали са пет часа откакто се върнах. Тук. В боксониерата... Ех, Джони, Джони!... Изпратихме те и тебе... Кога ли ще дойде и моя ред?... А и жена ми излезе човек! Казах Ј ­ след погребението на Джони, ­ че искам да се върна за малко тук, а не у дома. В боксониерата... Да се усамотя и да си мисля... за... Джони... Да се простя с него завинаги... Да свикна с мисълта, че раздялата ни е... безвъзвратна... (Поглежда си часовника)... А скъпата ми съпруга каза, че след работа ще дойде да ме вземе... Да си постоим двамата с нея, а после да се приберем у дома... Да изпием по глътка в памет на Джони... да си поговорим за него, за нашето дългогодишно и сърдечно приятелство... (Отново си гледа часовника.) Има още време ­ докато се появи.
Разхожда се напред-назад. Спира до масата. Взима някакво лекарство. Изпива го. Сяда на фотьойла. Отпуска се.
АКТЬОРЪТ. Дано това да ме успокои ­ поне малко!... Ле-ле!... Щях да пукна. За първи път ми се случва подобно чудо. Вярно: погребение, сълзи, душевно разстройство... Ама такова лицемерие не бях виждал в живота си! Това човекът голямо животно бил!... Гледаш ги ­ леят сълзи, пред ковчега ти реват, изливат елейни слова, паметник са готови да ти направят, когато иначе цял живот са ти правели гадости... О-ох! (Учудено) Ама какво всъщност ми се случи?... Нямам никакво обяснение! Може да е траяло само минута, а на мен ми се стори ­ цяла вечност!... Ако Джони беше жив, щеше пиеса да напише от моя случай на неговото погребение... Глупости! Какви ги говоря!... Та, значи, както съм застанал пред ковчега в ритуалната зала, изведнъж ми прилошава. Някой ­ жена ми ли, дъщерята ли ­ не знам, ме хваща под ръка... Настава суматоха... Като че ли някой изкрещя: „Викайте доктор!“... И аз ­ май че загубих съзнание... Помня само, че седнах на пейката, където сядат старците в такива моменти... После стана невероятно чудо — а какво точно ­ не мога да си обясня. Полудявах ли, микроинфаркт ли беше, инсулт ли, летаргичен сън ли ­ не знам... Разбирах всичко, което става около мен, а не можех по никакъв начин да реагирам. Плискаха лицето ми с вода, удряха ми шамари да ме свестят... А аз... Изведнъж сякаш полетях ­ с някакъв планер... Джони вече го нямаше в ковчега, а аз летейки, постепенно се приземих ­ и то къде?... В самия ковчег. И то ­ в неговия...
Актьорът става от фотьойла. Бърше потта от челото си. Сипва си минерална вода. Отива и ляга в леглото. Заема поза на мъртвец. Кръстосва ръце. Изпъва тяло.
АКТЬОРЪТ. И... Около главата ми, значи, много цветя... Всички плачат. Вайкат се... Гледат в мен... Обаче си мислят, че съм умрял... А аз съм жив!... Само дето не мога да реагирам. Гледат ме, значи. Само дето не са наясно, че и аз ги виждам. Гледам си ги, значи, най-откровено и им гледам сеира... Опитвам се да видя жена ми и децата, ама ­ няма ги никакви! Сигурно, викам си, са завели Джони обратно в болницата, за да видят ония доктори, че са свалили жив човек в моргата, а още малко ­ и в гроба щяха да го спуснат...
Актьорът вече се е понадигнал в леглото. Поизправя се още и сяда в леглото с кръстосани крака и ръце.
АКТЬОРЪТ. Ще спуснат... Ама ­ кого?... Уж него, а аз съм в ковчега. И като се почна една ­ Боже опази! ... Ле-ле, викам си, ако стане тя такава и като пукна!... Значи, като се почнаха едни речи ­ да ти падне шапката!... Излиза отпред, пред микрофона, директорът на Театъра... И държи траурно слово, ама не за Джони, а за... мен... „Той беше... човек от друга материя... Великан! А какъв актьор ­ световен!“ ­ вика.
Актьорът скача от леглото.
АКТЬОРЪТ. Ах, лицемера му с лицемер! Световен актьор съм бил, а? А кой бе, мародер с мародер, ме уволнява три пъти от Театъра! Заради някакви си твои лични съображения! ... Три пъти те осъждам за това, че ме уволняваш неправомерно, без основание! Незаконно!... И три пъти печеля делата! А ти, нищожество, отново ме назначаваш... и... отново ме уволняваш... Последното уволнение, разбира се ­ с основание! Публично ­ в Театъра, ти теглих една дълга и гнусна майна, защото не издържах циничното ти поведение с мен и с колегите... А какво добро и чистосърдечно момче беше някога... Когато бяхме студенти... Какво те озлоби толкова? Завистта? Или това, че съзнаваш собственото си бездарие?
Актьорът се разхожда и ръкомаха.
АКТЬОРЪТ. Просто недоумявам с каква съвест сега си се натопорчил до ковчега ми и се сълзлявиш колко голям човек и актьор съм бил!... Ама аз все още съм! Чуваш ли, бе!...
Актьорът ляга отново на леглото. Отново заема позата на мъртвец.
АКТЬОРЪТ. И после... След тоя безличник ­ второ слово... Е, с големите личности винаги е така... Излиза, значи, режисьорчето на Театъра... „Загубихме един театрален титан! ­ казва. ­ С него нашата театрална трупа се прощава със своя истински диамант“...
Актьорът се надига. Сяда в леглото.
АКТЬОРЪТ. Диамант викаш, а?... Какво хлипаш и мрънкаш бе, малкия! Помниш ли колко пъти ми подливаше вода?... И в последния момент, след като вече си ми предложил главната роля, потъркваше потните си ръчички и се оправдаваше: „Нали ме разбираш, бате, отгоре ми се обадиха... да дам ролята... на...“ ...Обадиха ти се, защото са пластелин! Като тоя боклук... Ето го и него... Нали винаги сте били като сиамски близнаци. Сега и той ли ще държи траурно слово?
Става от леглото. Отива в кухненския бокс. Изважда от хладилника бутилка бира. Налива си. Сяда на креслото.
АКТЬОРЪТ. (Отпива няколко глътки) И той. Драматургът на видния столичен Театър!... „Уважаеми роднини и близки колеги и приятели на покойника!... Вчера ни напусна...“ (Имитира наглата му интонация) Как вчера бе, боклук главозамаян, гаден подлец! Как вчера, бе! Аз съм ви напуснал преди още да сте се пръкнали на този свят!... А Театъра напуснах ­ не, а бях уволнен още преди пет години! От пет години съм безработен, бе!... Ама на теб какво ти пукаше? Нали винаги си бил доволно сит! А че аз имам семейство ­ жена, две деца, внуче... Дреме ти! И никога на теб не ти е дремело за никого! През всичките години (Ръкомаха и нервничи) на теб за никого не ти е пукало! Защото осъзнаваше собствената си безпомощност! Защото винаги беше със силните на деня!...
Актьорът става. Отива в кухненския бокс. Оставя бутилката и чашата. Връща се. Сяда на фотьойла... Гласът му вече звучи по-спокойно, уравновесено.
АКТЬОРЪТ. През всичките години, в които сме работили заедно в Театъра, ти не допусна нито един твой колега-драматург ­ да постави своя пиеса в нашия театър ­ особено ако е по-млад и, естествено, по-талантлив... Разбира се, ти беше гений, а всичките ти събратя ­ дилетанти, бездарници, нещастници, както ги наричаше на чашка... но не с тях... А иначе ­ сядаше с тях в Клуба и не се смущаваше от нас, когато те виждахме как ги потупваш по рамото и им казваш колко благородно завиждаш на дарбата им... И ти наистина им завиждаше, но съвсем не като благородник!...
В това време звъни телефонът. Актьорът вдига слушалката.
АКТЬОРЪТ. Ало! Ало... ало! (Затваря слушалката.) Никой не се обажда... А чух как някой дишаше в слушалката. Дали не беше жена ми?... Възможно е... да проверява дали съм жив, дали нещо не ми се е случило... примерно ­ да съм се напил от мъка... Да...
Актьорът сяда на фотьойла.
АКТЬОРЪТ. Да... Сигурно беше жена ми... А тоя тип, драматургът, как ли не се опитваше да я сваля!... Е, как няма да се опитва, тя е истинска фея... Съблазняваше я тоя комплексар по разни наши разпивки, като се докосваше ­ уж случайно ­ до широката Ј копринена рокля и я увещаваше, че ще напише пиеса специално за мен... и... за нея... за великата любов между Адам и Ева... Боклук!... А до него обикновено сядаше оня догматик жалък ­ театроведът... Ама и той му дръпна една реч!... Значи, лежа си аз спокойно в ковчега и... след драматурга излиза въпросният господин ­ поръчковият театрален панегирист или ­ в зависимост от поръчката ­ поръчковият театрален убиец!...“ Той е явления в родния ни театър. Неговата неповторима интерпретация на ярки образи в драматургията ще остави незаличима диря в съзнанието на зрителите“... Какво интерпретираш в надгробното си слово, бе? Интерпретираш цитат от рецензия, която преди десет години си писал за моя роля! А когато ме уволниха, мълчеше като пукел!... Ай, сиктир!... Ебати лицемерието... Ами и твоят ученик в занаята ­ младото театроведче, се оказа пълен боклук! Е, не същият, той разбираше от диалектика! Ти си остана догматик ­ плачеше по доброто старо време! Е, как няма да плачеш! Допреди няколко години пазаруваше само от показния магазин, а сега трябва да се върнеш на село и да ореш нивицата си, за да преживееш... А в редакцията ти беше гот ­ ден дойдеш, три те няма. Мернеш се в списанието за час-два ­ колкото да те видят ­ и се приютяваше в Клуба, за да не се простудиш от течението между етажите... Как няма да плачеш ­ няма вече държавата да раздава заплатки на тридесет души, които правят едно специализирано културно издание, когато такова издание, както виждаш, може да се прави спокойно само от трима човека!... И ­ как ще приемеш новото в живота, било то добро или лошо!... Както и да е ­ не е ястие за всяка паница, особено за твоята интерпретаторска полуинтелектуална паница!... Докато твоят възпитаник ­ младото театроведче ­ бързо-бързо се ориентира във вятъра на промяната... Той явно знаеше що е това еволюция и има ли тя почва у нас... Очевидно познаваше писанията на Дарвин и се вписа шеметно бързо в новото време...
Актьорът изведнъж се сепва и се замисля.
АКТЬОРЪТ. „Време“ ли казах?... Да... В рецитала има стихотворение с такова заглавие. Покъртително стихотворение... А бе, я вместо да се занимавам с глупости, да порепетирам малко!... (Разгръща папката.) Да, точно така е озаглавено стихотворението ­ „Време“.
Актьорът става от фотьойла. Слага си очилата. Приближава се към авансцената. Самовглъбява се. Звучи симфонична музика.
АКТЬОРЪТ. (рецитира) „Време“

Звездните свлачища падат в душите премръзнали,
някой е стрелял в небето ­ от болка помръкнало.
Млъква животът ни, скръбни сърцата ни млъкват.

Неми, объркани, бродим към своя си приказен рай,
който във детските сънища с трепет сме зидали...
Зее обаче срещу ни една преизподня отчайваща.
Тръгваме в звездната нощ, а не знаем къде да отидем.

Плъзва страхът ни безжизнено сякаш сме в болнична стая,
земният свят боледува от някакъв призрачен рак.
Ние сме знакът на времето ­ лудо, свирепо и крайно,
ние сме моргата, впримчила космоса в мрака си.

Ние сме жалки оракули, знаещи свършека ­
стръвно прииждащ и носещ задъхан развръзката.
Няма да можем дори да изстенем предсмъртно ­
идва нощта и поглъща живота си... Късно е...

Звездните свлачища падат в ушите премръзнали,
огън сънуват сърцата ни скръбни и влюбени...
Трябва ли Господ отново да бъде разпънат... и
пак да възкръсне, да върне доброто, което загубихме!

Актьорът си поема дъх. После оправя косата си.
АКТЬОРЪТ. (Към публиката) Страхотно, нали!... А аз съм седнал да ви занимавам с някакво си театроведче на нашето време! С момченце, което пишеше панегирици за ролите ми, а след като ме уволниха ­ публикува нови статии за старите ми участия в театъра. Толкова „нови“ (в гласа му се долавя известен сарказъм), че почти беше преписал рецензиите си за мен от едно време. Само дето в новите си опуси всяко „да“ бе заменил с „не“ и всяко „не“ ­ с „да“... Е, казвам ви откровено, че ако и той се беше появил в ритуалната зала да държи надгробно слово за мен, наистина щях да му пръсна черепа!... Ама, я стига с тия глупости! Какво ви занимавам с тези еднодневки!
Актьорът се приближава още повече към публиката. Прикляква.
АКТЬОРЪТ. Защото сме хубави хора ­ все едно живи или мъртви! И защото обичаме живота... И защото ще прогоним от света тъмните демони, за да се превърнем в истински ангели, които обичат живота! Които носят в душата си истинска любов и милост!... Слушайте сега!... За да преодолеете жестокото отчуждение... За да избягате от самотата си, за да надмогнете себе си... Слушайте!...
Актьорът разтваря папката. Започва да чете.
АКТЬОРЪТ. „Безсъние“

Демони тъмни обграждат студено нощта ни безсънна,
слизат и дебнат надежда, просветнала в мрака.
Влажни очите прилепват и тръгват към дъното,
дълго потъваме, гоним отдавна отминали влакове.

Вятърът вее безжалостно, къса последните ризи,
удря свирепо в гърдите настръхнали черният вятър.
Няма край нас нито враг, нито някакъв близък,
идва последната спирка в живота ни крехък и кратък.

Падаме в пустата бездна ­ жестоко предадени,
с верни приятели пътят неверен разделя ни...
Демони тъмни лукаво след себе си водят ни в ада ­
в най-безнадеждните, болни, самотни предели...

Диви чакали се спускат и яростно чакат смъртта ни,
вият се сляпо в нощта нестървените прилепи...
Тъжно мъждука, но грее последното наше желание:
идвайте, звездни архангели, дайте ни Божия милост!

Милост за живи и мъртви, които без корист обичаме!
Милост за вярата, светеща в дните отчайващо тъмни!
Милост дори и за злото, с омраза размахало бича си!
Милост за Святия Дух и душите ни, чакащи слънце!

Актьорът сяда отново.
АКТЬОРЪТ. Съгласни сте, нали! „Милост дори и за злото“ е казал поетът.... Явно много милост трябва да акумулираме, защото злото е толкова, че... Е, все пак ще проявим милост не само към него, към злото, а и към себе си, към „душите ни, чакащи слънце“... И ще го дочакаме това слънце, повярвайте!... Защото светът ­ въпреки всичко ­ е безкрайно красив!... А аз ще дочакам и своя планер!... Знаете ли как ми се лети!
Внезапно Актьорът става от фотьойла. Хваща се с двете ръце за челюстите.
АКТЬОРЪТ. По дяволите! Ще се пръсна от болка! Проклетите зъби! А бе, остарееш ли ­ хиляди болки ­ от главата до петите!... Умирам от зъбобол...
Тръгва към кухненския бокс.
АКТЬОРЪТ. Ох! Тук обаче имам само от течния аналгин... Защо не си взех в чантата и веридона?
Актьорът си сипва в чаша течен аналгин. Изпива го.
АКТЬОРЪТ. Не! Това само няма да ме оправи. Ще трябва и гаргара с малко водка.
Отново отваря шкафчето.
АКТЬОРЪТ. Жалко! Никакъв концентрат не е останал... И какво сега?... А бе, все някак си ще се справя! Какво пък толкова! Утре ще отида на... Ама как така ще отида на зъболекар? Откъде ще намеря толкова пари?... Освен да отида при моя приятел ­ ветеринар, при когото водя кучето си... Той сигурно ще ми помогне... Ще ми извади зъба като на приятел ­ една водка и една стотачка ще ме оправят... Нали е приятел!
Актьорът изведнъж се хваща и за бъбреците.
АКТЬОРЪТ. А, бе! То в ковчега май си беше по-добре! А сега... Какво да правя?... Откъде да намеря мангизи, за да отида отново при моя уролог?... Ебати мошеника! Мародер! Петстотин евро! Кожата ми съдра!... Приема ме в държавна болница! Не плаща ни парно, ни тук, ни телефон, ни данък...“ Ама вика, малки са ни заплатите... Пък теста, който ти правя и медикаментите струват пари... Аз, казва, не ти взимам много за труда... Простак! (С възмущение) Не ми взима!... Ами нали тоя тест и тези медикаменти ги е купила от Запада обрулената ни държава, както я бяха нарекли... И вместо тая обрулена държава да си върне някаква част от парите, които аз давам, цялата сума влиза в джоба на тоя мошеник ­ с обрулена глава! Няма разписки, няма фактури!... Ебати хитреците!... Ако Хипократ ги видеше отнякъде тия, днешните, щеше да им... Като са им малко парите, а се пишат кадърни, да си отворят частни кабинети, а не да ползват всичко държавно ­ и помещения, и лекарства, и апаратура, и инструменти, и... А те ти лапват на тебе, малкия човек, всичко... А ти бачкай на държавата... държавата ли?... И аз съм един абсолютен наивник! Каква ти държава, бе? То няма такава! Държавни са ни само държавните граници.... От срам ти идва да потънеш в земята.. Каква ти земя, бе? Та те и нея продадоха!... Както продадоха и задниците си ­  само и само да се издигнат в обществото, да просперират, да изперат нечии пари ­ все едно партийни или внесени заради черните ни очи от странство... Политици! Улиците са пълни с гладни, с просяци, моргите ­ с мъртъвци! Трябва вече и гробища да внесат от чужбина, че тия не ни достигат. Свърши се вече и гробищната земя... А те си играят на политика! Групират се в разни приятелски кръгове и съзвездия! Ръгат се с някакви тъпоъгълни кинжали между ребрата!... Ама и на тях ще им се намери майстора, ще има за всички Видовден! (Въздиша)... Е,х Джони, Джони! Добре, че се спаси!... О-о-о-х! Тия пусти бъбреци! (Отново се хваща с ръце за бъбреците) А бе, я да пусна една вода! Може случайно да изхвърля някой и друг камък и да ми олекне...
Актьорът излиза. Сцената остава пуста. Зловеща тишина... В това време телефонът звъни продължително. След малко Актьорът влиза, тичайки, като закопчава ципа на панталона си.
АКТЬОРЪТ. Ало!... Е-е! Майка му стара!... Не можа ли да ме изчакаш малко! И аз, все пак съм човек, човешки нужди ме гонят... (Затваря слушалката.) Не знам дали изпиках пустия му бъбречен камък, ама като че ли ми поолекна малко... Може би, ако опитам йога-упражненията, ще ми олекне още повече... Е-ех! Изоставих аз йогата покрай пустите му цигари и алкохол! Я да си я поприпомня!... Да, йогата!... Някога, толкова отдавна, след като се бях разделил с голямата си любов, с най-голямата надежда на родния театър ­ с великата млада актриса, отидох на психоаналитик. И той, явно беше новатор или някакъв модернист в психотерапията, ме посъветва да се захвана с йога... С медитация...
Актьорът излиза на авансцената. Застава пред фотьойла. Съсредоточава се. Медитира. Започва да прави йога-упражненията. (Продължителността на йога-упражненията е толкова, колкото публиката може да изтърпи абсолютната тишина на сцената)
АКТЬОРЪТ. О-оо-х! О-оо-оо-ох!... Това е спасението... Спасението от всички на този иначе тъп и почти абсурден свят! Свят за вълци... И за... любов!
Изправя се. Започва да си оправя пооредялата и разчорлена прическа. Бърше изпотеното си от напрежението чело.
АКТЬОРЪТ. И за... любов! (Повтаря последната реплика със същата интонация)... За голямата и единствена любов... Която сякаш трудно разпознаваме сред сивотата, сред животинското чукане с тая или оная ­ едва когато святото, лудото влюбване губи своя смисъл... Защото Голямата любов е останала незабелязана... Или забелязана ­ едва когато вече си е отишла... Ех, малката ми красавица... Ех, Голямата ми любов! Никога не те забравих... И ето, след толкова години, едва сега, когато косата ми е бяла и вече не е чак толкова гъста, ти се появяваш отново... Защо сега? И защо ­ на самото погребение! На Джони! Не... не... всъщност на моето!... Защо? За да ми се подиграваш... За да ми кажеш, че всъщност аз за теб не сега, а отдавна съм умрял... Не! Не!... Прости ми!... Когато ти се доближи до мен, до ковчега ми, аз исках да скоча от него, да излезна и да те прегърна, да ти кажа, че цял живот съм те обичал, че съм виновен пред теб, защото те изоставих!... Че сега те обичам още по-силно, че ти си истински архангел!...
Актьорът отново се приближава към публиката.
АКТЬОРЪТ. И досещате ли се какво става?... Тя ми подава папката, в която са стиховете от рецитала и ми казва: „Любими, моля те, прочети ми ето това стихотворение!“... И ми посочва не друго, а именно стихотворението „Архангел“, както току-що бях нарекъл самата нея... И аз, естествено, без да се съобразявам с хората, дошли да ми кажат последно „сбогом“, започвам да рецитирам, станал прав... В ковчега... и гласът ми сякаш приижда като ек от отвъдното:

„Архангел“

... И летях без посока, и исках да видя
просветление в този объркан живот.
Но кървяха крилата, прострелвани мигом.
И аз падах, и ставах, и тръгвах отново.

И се питах защо ли съм вечният прицел,
и защо съм попаднал в такъв лабиринт,
откъдето излизане няма ­ дори да си птица,
устремена към нежния свят от невинност.

Превъзбуден от болката, дебнеща в мрака,
озарен от надеждата чудо да стане ­
аз възземах се дълго и дълго очаквах
да открия небесното свое пристанище...

И не зная остава ли още и колко остава
от дъха на живота ми сякаш отдавна преминал.
Но приижда внезапно въздишката твоя със вятъра
и връхлиташ в живота ми днес... и завинаги!

И навярно не вярваш на моето късно любовно обричане,
и учудено гледаш към мене ­ с очи на архангел.
И изгарям в зората на залеза: нежен и ничий,
обладан от утехата с теб до смъртта да остана...

Актьорът се разхожда. Пие вода. Замисля се.
АКТЬОРЪТ. Да! Колко точно си го казал, Поете! „С теб до смъртта да остана!“ Като че ли си го написал за мене! Аз наистина останах с нея ­ до смъртта! С голямата си любов!... И... и... и тъкмо в този момент, когато ти, моя любов, се приближи съвсем до ковчега и аз исках да те прегърна, защото не бях умрял, а си бях съвсем жив, само дето не можех да реагирам... тъкмо в този момент видях, че до теб е застанала... жена ми... вдървих се, значи... Като истински мъртвец! И какво? Свих се още повече в ковчега, цветята съвсем ме затрупаха... Ох!
Актьорът сяда на фотьойла. Става. Отива до масата. Пие вода. Отново се връща и сяда.
АКТЬОРЪТ. Какъв ли ужас ще настане, викам си. Сега, тук, на погребението на Джони, пардон ­ на моето... Жена ми нещо ще изсъска зад гърба ти, ще те нагруби, ще ти каже заядливо: „И тук ли цъфна, кучко мръсна? И в ковчега ли няма да го оставиш на мира?...“ А ти ще се усмихнеш и ще Ј кажеш: „Аз и в ковчег мога да правя любов ­ стига да е с него! Пък дори и мъртъв да е!“... Ех, страшна си! Ама работата е в това, че не съм мъртъв!... И... В един момент не жена ми ти каза нещо заядливо... А ти се обърна към нея и заговори с глас на истинска светица: „Защо допуснахте това да се случи? Знаете, че имаше болно сърце... Трябваше неизменно да бъдете до него... А не да го оставяте в разни съмнителни компании на пияни артисти, писатели, художници... Той е много раним, много чувствителен... Защо цял живот отнемахте мъжкото му самочувствие и го карахте да бъде домакинята у дома ­ да пере, да готви, да мие чинии, да пазарува, да прави кремчета за внучето... Не смятате ли, че именно това го подтикна към алкохола?... Когато беше с мен, той почти не пиеше... Той беше романтично момче, обичаше музиката и поезията, театъра, цветята... Той бе истински актьор, творец от класа, а вие го тикнахте в кухнята, където той прекарваше повече време от своя кратък живот, отколкото на театралната сцена... Как цял живот не забелязахте, че той приличаше на принц, на истински приказен принц, а вие ­ на...“ ...Е, тук вече не издържах... Скочих от ковчега и те прегърнах... И започнах да рецитирам стихотворението „Фиорди“... Цялата ритуална зала настръхна и всички онемяха... А ти ме гледаше с топлите си очи и с трепет слушаше развълнувания ми глас:

„Фиорди“

Изведи ме от здрача съсипващ на болното, грачещо време,
доближи ме до огъня, който проплаква в косите ти златни!
Как запали любовната свещ и прегърна безбрежно съдбата ми?
Не разбрах и до днеска как се вряза в живота ми стенещ,

как след бавните сривове ­ в най-безнадеждните сънища ­
аз осъмнах сред твойте фиорди примамливи, котвата хвърлил.
И усетих как пулсът ни бие с възторг и любов, и с безсмъртие.
И възседнахме влюбено морския вятър, извел ни от дъното.

Пред очите ни грейна дъгата и слънце внезапно обжари ни,
и летяхме над пустош трагична, над сивите земни кошмари,
превъзмогнали мирова скръб и тъга, и самотност отчаяна...

Изведи ме от здрача на болното, диво и мъртво безвремие,
съживи любовта и завинаги светлия свят ще превземем!
... И навярно ще стигнем все някога двамата в Рая!...

Актьорът се опитва да успокои вълнението си. Въздъхва.
АКТЬОРЪТ. (Към публиката) Е, сега разбирате ли за какво става дума? А? Ясно ли ви е какво се случи с мен?
Актьорът прави няколко крачки на заден ход, като продължава започнатия диалог с публиката.
АКТЬОРЪТ. Защото на мен не ми стана съвсем ясно какво точно ми се случи... А!... Точно в мига, в който казвам на Голямата си любов, че този път завинаги... ще остана при нея, че ще си имаме дете, че ще я направя най-щастливата жена... Точно в този момент, когато я прегръщам и посягам да я целуна... Точно в този момент... усещам, че някой ми бие шамари... А не мога да отворя очи... Обаче чувам: „Докторе, сигурен ли сте, че не е инфаркт?... Инсулт? Полудяване? Летаргичен сън?“... И още не дошъл на себе си, познавам, че това е разтревоженият глас на жена ми, усещам, че нежните шамарчета, които толкова дълго не успяха да ме върнат в нормално състояние, са... от... нежните ръчички на дъщеря ми... По едно време чувам дрезгавия глас, разбирам, че е докторът ­ „Госпожо, на вашия мъж му няма абсолютно нищо! Иначе веднага щяхме да го закараме в болница... Спокойно, няма инфаркт, инсулт, полудяване! Всичко е от прекомерна чувствителност, неудовлетвореност, социални проблеми, неосъществена любов и прочее... Може би летаргичният сън ще му помогне да се справя по-добре с живота, вместо да го проспива...
Актьорът скача от фотьойла, на който току-що е седнал.
АКТЬОРЪТ. И! (Пляска с ръце) В този миг отворих очи...Пред мен ­ жена ми, дъщеря ми и някакъв доктор... Голямата любов, която бе последното ми видение... я няма... „Къде е Джони?“ ­ питам. Е, жена ми започва да плаче, да ме целува, да ми дава разни обещания ­ само и само да съм здрав... и жив... Седна до мен на пейката до ритуалната зала, стисна ме за ръката ­ както, когато бяхме гаджета. А аз ­ не напълно адекватен ­ седя и се взирам... в тълпата пред ритуалната зала... Пълно с народ, с други лица ­ няма ги ни директорът на Театъра, нито драматурга, нито режисьорчето, нито театроведа, нито моята Голяма любов, нито мене, нито Джони! Отиде си... Тази тълпа тук чака да се прости не с теб, Джони, не и с ­ мен! С някой друг мъртвец!... Ех, Джони! Само преди няколко дни ти се възхищаваше  от моето изпълнение на „Светлинен брод“... „Каква философия има в тази творба!“ ­ казваше... А тя сякаш бе адресирана от мен... към теб... Но теб вече те няма! — А аз, приятелю светъл и тъжен, няма да се откажа! Ще продължа да търся! И дано все някога да открия светлинния брод!...
Актьорът отново сяда ­ натъжен от спомена, който го връхлита.
АКТЬОРЪТ. Да, Джони! Това стихотворение от моя рецитал сякаш Поетът бе адресирал към ­ теб! Искаш ли да го чуеш отново ­ дори и оттам ­ от отвъдното!... Добре, слушай тогава:

„Светлинен брод“

Как успя да направиш спектрален анализ на мрака
и да видиш сред него дъгата на нашия черен живот?
Аз се взирам отдавна в зората и чакам
да ми каже къде да открия светлинния брод.

А зората ме гледа лукаво с очи на прокажена,
на лъжлива, самотна и огнена блудница.
И горещо ме мами, не иска дори да ми каже
ще спаси ли света от човешката лудост.

Като в гробница черна потъваме сякаш ­
из засада в гърба ни жестоко са стреляли.
И изпускаме всички спасителни влакове,
и възсядаме черен овен, а загърбваме белия.

Как, кажи ми, приятелю светъл и тъжен,
как, кажи, да се врежем отново в пейзажа!
Ще открием ли двамата стълба въжена
за към белия свят и за свойто прераждане?

И дали, щом отново завърнем се горе,
ще открием промяна в света полудял?
... И душата ми плавно потъва в умората
и в надеждата черният цвят... да е бял...

В това време звъни телефонът. Актьорът отива до масичката и вдига слушалката.
АКТЬОРЪТ. Да... (Гласът му звучи някак унесено, уморено.) Кажи, мила моя съпруго?... Никога не съм бил толкова мил?... Грешиш... Просто вие... винаги ­ всички у дома ­ ме приемахте като пийналия глупак с весел и артистичен характер... А аз бях... актьор, и то ­ истински, талантлив и готин актьор! Единствено на сцената, обаче! Но не и в живота! В живота аз не играех. В живота аз просто си бях аз ­ един болезнено чувствителен и раним човек... Добре, мила! Скоро ще дойдеш?... И ще бъдеш влюбена в мен, както някога, като млади, когато с трепет ме чакаше пред театъра?... Благодаря ти, мила! Днес ти си възхитителна! Добре... чакам те и аз с трепет...
Актьорът затваря слушалката. Отива към кухненски бокс. Изважда от хладилника бутилка бира. Сипва си в чаша. Отпива. Разхожда се. Сяда отново на фотьойла.
АКТЬОРЪТ. Ех, Джони! Джони! Защо живя?... Защо живяхме?... Защо ни беше този идеализъм! И това достойнство? И тази честност? И тази любов към театъра? Към живота?... Когато в един миг той, животът, спира за теб, за мен... Е, да, за други продължава... Но за нас?... Изобщо ­ струва ли си... да се живее?... По-добре да хвърли човек топа и да се успокои завинаги...
Актьорът става. Тръгва разстроен към прозореца. Спира.
АКТЬОРЪТ. Всъщност на кой етаж живея? Да, на дванадесетия! Достатъчно е високо, за да се избавя от този живот само с ... един скок...
Тръгва отново към прозореца, готов да се хвърли от него. Спира. Лицето му добива съвършено друго изражение. Връща се на авансцената. Усмихва се, сякаш е направил велико откритие.
АКТЬОРЪТ. Да!... Всъщност самоубийството ли е най-доброто решение да се спасиш?... Да, ама ­ не! Животът все пак продължава! И е готин ­ на всичкото отгоре! Освен това... (Проглежда към маските, които висят на стената. Протяга артистично ръка към тях.) Освен това ­ това да не е Античен театър! Смърт след смърт! Трагедия след трагедия! Глупости! Животът е най-гениалното предизвикателство и трябва да се живее!... А пък и в днешно време не е време за умиране ­ кой да ти плати погребението! Откъде толкова пари?...
Актьорът се доближава още повече до публиката. Протяга ръка към нея.
АКТЬОРЪТ. Ама, вие какво? Да не мислите, че ме е страх?... Аз съвсем сериозно ви говоря!... Аз наистина... бих скочил от дванадесетия етаж... Ей така, хоп! ... И готово! ... Да, ама нямам планер!... Чувате ли? Нямам планер, но... за смъртта... А планер за живота непременно ще открия!... Планер ­ за живота!...
В това време продължително се звъни на вратата.
АКТЬОРЪТ. А! Това със сигурност е жена ми!
Актьорът тръгва да отвори.
АКТЬОРЪТ. (Провиква се отдалече) Скъпа, разбра ли сега какво е това в такъв момент ­ да нямаш планер!...

ЗАТЪМНЕНИЕ.
Чува се продължителен смях.

К Р А Й
Павел Славянски
70 години от рождението му
СТИХОТВОРЕНИЯ
 


Как идват думите? От нощно признание
до огнения сън ­ врата и дар от срещи...
Така от тъканта, издигната в желание,
сам хлътваш в житие на страст гореща.
Сподирят те мълви, одежди, ритми,
внезапен заметръс, примамки луди,
кове те ревността, мечта те кити,
отломка в мисълта сама се труди.
И блика нова сласт от всяка жива рана,
прехранваш се с прашец, отронен от светулка,
намираш после ключ, чрез който оживява
началото на свят с живеца на капчука.
Прераждаш гласове, съблазънта те грабва,
керваните руда пречистваш, зрее вяра ­ 
усетил същността, превърнала се в дарба,
докосваш песента от хаос на жарава.

2001
 

СТАРАТА НИ КЪЩА

Над главата ми без отдих твори дървоядът
и тънеят гредите. Пак на свредела тънкият екот
пълни с въздух дървото ­ една канонада,
дето зъбки невидими опипват ни с похот.

На стара връв съм провесил да съхне босилек ­ 
самораслек, поникнал в запуснатата ни градина.
Кошер, загнезден в камината, нещо жужука ­
непознали стопанин, пчелите вихрят се лудо.

През прозореца счупен дъхти на лято и билки,
сляпо слънце мъждука, в прахоляка залутано.
И аз, приседнал смирено в паметта на дедите,
с кого се сбогувам? ... Дървоядът продължава да хрупа.

Покривът с каменни плочи припряно пропуква ­ 
настървен, дървоядът и себе си май ще затрупа ...

Априлци, 2003
 

АЗ, ЗОГРАФЪТ

В отвъдното надничам, галя сенките,
разгъвам дипли на наследства и утроби,
пробуждам времето ­ изтекло зрение,
от въглените колебливи вадя огън.

В росата се потапям, за убежище 
в цветчетата разлиствам свои багри,
дордето взора не открие срещи
с олтари изоставени ­ и там да страдам, ­

тогава се разкриват нови двери
и аз се втурвам ­ с моя поглед
да сътворя под четката движение,

трапезите да пълня с тежък обед,
с любов ­ света, а щедростта ­ с доверие,
с небесна плът ­ светците, но и робите.

2003
 
 

ЯВОРОВ И ТЪЛПАТА

Куршум... след чашата отрова ­ това е тя, 
присъдата сурова.
Денят преваля към нощта нелека със дуло във устата
 на поета.
Денят от глъчка улична ветрее, с оголен зъб 
от наглости живее.
Съдебен пристав следва всяко слово 
и лее във душата му олово.
Това е, казват, мъст, но и наслада, 
тълпата търси своята награда ­ 
тълпата тича с ярост след файтона 
    и пълни вестникарските колони,
катери планини с хайдушко рамо, 
    но там се кити с клюки злобни само,
уж мята чук над яка наковалня, но вместо въздух 
мехът сее рани,
целува пушка, уж светиня свята, 
    но с щик боде гърба на свободата.
Тъче тълпата в чуждата квартира 
    горчив покров за своята секира ­ 
погребва после с почеси мъртвеца 
     и паметник въздига на светеца.
Това е всичко. Българска балада, която в кръв се къпе 
и наслада.
Това е тя, съдбата на твореца ­ пак дуло 
и олово за поета!

2001
 
 
 

Густав Хайнзе 
(Йозеф Клайн)
   
 
 
 

25 септември 19...

„Не искам да мисля как коварната и зла съдба ме е довела в този град и с ирония ме е поставила точно на това място, но зная, че има хора, чиято душевна логика няма никаква връзка с логиката на онова, което е станало с тях. Те са корабокрушенците в живота, изкоренените, немите по принуда, с бледите лица и зачервените очи.
Накратко: случайно съм тук.
Ето улицата, която води към вилите, а това е градската градина с боядисаните в бяло пейки. Те са празни, защото е неделя и е есен, и е още рано сутринта, но слънцето ги е огряло ярко. А ето и къщата, която ми харесва. Често стоя пред нея, без да зная кой живее в този двуетажен изискан дом в стар стил със зелени капаци на прозорците. Останали са малко къщи от този вид. Те се срещат рядко като всички тихи неща и напомнят за упадък. От полуотворените прозорци се чуват ясни, светли тонове: някой свири на пиано.
Признавам: тези тонове ме привличат тук. Можеш дълго да стоиш несмущаван и незабелязван от никого, да поглъщаш кристалните звуци и да мислиш.
Кой ли свири?­ се питам, ­ когато музиката прекъсне. Тушето е много нежно, неприсъщо за мъж. Свиренето е живо, свежо като слънчевата светлина навън, като шумоленето на утринния въздух тук в липите.
Само млад човек може да разтваря душата си така в музиката и да се подчинява на порива на неопитното си сърце. Нито помен от умора, само копнеж, фонтани от чувства.
Представям си някакво младо, русокосо същество с небесносини очи, въпреки че тук почти няма руси хора. Но това не е съществено, то не ме засяга. Без да искат, и това е главното, ми подхвърлят през прозореца няколко тона, които събирам, както гладните врабчета трохи, точно както удря в ушите ми шумът от камионите и леките коли ­ без да иска. ........
Тези тонове блестят като перли. Те почти се виждат и рисуват картина: стар кладенец, веранда, колонада, по която се вият рози и изграждат фон със син отблясък: морето.
 (Из новелата „Записки на един инвалид“ от Густав Хайнзе)

*
Темата на тази творба е съдбата на младото поколение след края на Първата световна война, жестоко определена от външни обстоятелства. Главният герой е пианист, който ранен на фронта, е станал инвалид и е бил изхвърлен в сянката на живота.

*
Както героят в новелата, така и нейният автор е изживял на фронта ужасите на войната, бил е духовно съсипан, споделил съдбата на хиляди млади хора, останали без препитание и морална опора.
След края на Първата световна война Густав Хайнзе (с гражданско име Йозеф Клайн) намира убежище в България, изживява тук своята голяма любов, която го пречиства духовно, дава му упование да намери нов път в живота, сродява го с българската литература и го свързва с България като с втора родина.
Хайнзе идва в България през 1924 г. като оформен поет в традицията на германската и австрийска художествена литература. Сам австриец, произхождащ от многонационална държава, където съжителстват множество етноси, поетът е носил в себе си винаги чувството, че Европа е общият дом на всички чада на стария континент, а в България, където винаги е имало етническа търпимост, той бива радушно приет в средата на българските интелектуалци, за което Ј се отблагодарява с многобройните си преводи на творбите на българските поети и писатели, като става един от първите популяризатори на българската художествена литература в немскоезичните страни.

*
Густав Хайнзе е роден през 1896 г. в Кастел нуово (сега Херцег нови) Далмация. Баща му е австрийски офицер, судетски немец, а майка му ­ италианка. В духа на семейната традиция първородният син трябва да се посвети на офицерска кариера. Момчето посещава австрийските военни училища в Санкт Пьолтен, Щрас, Мериш Вайскирхен (Австрия) и завършва Терезианската военна академия във Винер Нойщат. Междувременно е избухнала Първата световна война и новопроизведеният офицер (на 20 години) бива изпратен направо на италианския фронт, където участва в едни от най-жестоките сражения на позиционната война. В спомените си поетът споделя: „По онова време като млад офицер служех в австроунгарския пехотински полк № 43 на фронта на р. Изонцо, и то в различни участъци на първата бойна линия, главно при Добердо, Сан Мартино дел Карсо на Монте сан Микеле ... Не беше нужно да преживея и четири битки на фронта, за да стигна още на млади години до един пацифистичен мироглед, отхвърлящ войната във всяка нейна форма, че в истинския смисъл на думата ние още не сме преодолели неолита. Самият аз по природа бях склонен към филантропия, така че за мене войната беше най-големият упадък на цивилизацията. Поради това не е чудно, че в моите литературни интереси се чувствах особено привлечен от кръга на творците Херман Хесе, Р. Тагор и Р. Ролан. Светогледът и жизненото поведение на тези забележителни поети, към които по-късно се присъединява и Р. М. Рилке, и чиито творби четях с въодушевление в кратките спокойни часове в окопа, станаха естествено и мои. Реших да запиша страшните преживявания, които се повтаряха ежедневно и ежечасно в поетична форма и така да съставя постепенно дневник в стихове ­ свободни ритми “. Някои от тези стихотворения, изпратени от фронта, излизат заедно с различни дописки в проза през 1916 и 17 г. във вестници в Банат. През 1922 г. стихотворения от тази сбирка са отпечатани във Виенското литературно списание „Das Tagebuch“. Години по-късно (1937) Хайнзе издава тази стихосбирка под надслов „Горящата планина“ („Der brennende Berg“) в София.
През 1924 г. Хайнзе бива изпратен като фабричен инженер от фирмата „Сименс & Халске“ Виена на работа в София. Тук той създава семейство и продължава литературните си занимания, като се отдава преди всичко на преводаческа дейност и става един от първите популяризатори на българската художествена литература ­ лирика и проза в немскоезичните страни. 
През 1938 г. бива отпечатана антологията му „Bulgarische Gesддge“ („Български песни“), съдържаща стихотворения от Хр. Ботев, Пенчо Славейков, Яворов, Т. Траянов, Н. Лилиев, Д. Дебелянов, Е. Багряна, Фурнаджиев. До края на живота си (1971) поетът превежда българска лирика с амбицията да разшири антологията. Тези преводни творби заедно с преводите на българска художествена проза (разкази от Йовков, Каралийчев) биват отпечатани в списания в Германия (Westermanns Monatshefte“, „Die Literatur“, „Der Tьrmer“), както и в излизащи на немски език списания в България като „Der Bulgarienwart“, „Bulgarische Wochenschau“, „Sofioter Nachrichten“.
Една от забележителните заслуги на Г. Хайнзе за популяризирането на българската художествена литература на Запад е неговият превод на романа „Тютюн“ от Д.Димов (издаден от издателство „Volk und Welt“ Берлин (1957) и подписан с гражданското име на преводача Йозеф Клайн. За кратко време преводът претърпява няколко издания.
45 години след смъртта на Густав Хайнзе издателство PIC Велико Търново осъществи лелеяната му мечта, като издаде неговата разширена антология „Български песни“ („Bulgarische Gesддge„) под цялостната редакция на Николина Бурнева, доцент във Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий“, спонсорирана от Литературното сдружение „Гьоте“ във Ваймар, Литературното сдружение „Гьоте в България“ и Посолството на Република Австрия в София.
Но цялостна представа за поета и преводача Густав Хайнзе може да се получи, ако се вземе предвид и личното му творчество, преди всичко лириката. Особено продуктивен за поета е периодът през 30-те-40-те години на 20-и век, когато печати свои оригинални поетични творби: „Der brennende Berg“ („Горящата планина“ ­ 1937), „Der Garten“ („Градината“ ­ 1932 г). Поемата „Горящата планина“ е дневник в стихотворна форма. Тя отразява чувствата на автора от преживяното на фронтовата линия през Първата световна война в позиционните сражения на италианския фронт, предимно при Добердо, Монте сан Микеле.

*
 „Градината“ е стихосбирка, съдържаща изящни стилизирани любовни стихотворения и отделни стихотворения, които разкриват пантеистичния светоглед на поета. Тази стихосбирка свидетелства за освобождаването му от тематиката на войната и отваряне на душата му към светли преживявания. Една критика, публикувана през м. януари 1927 г. в списанието „Der Bulgarienwart“ обръща внимание на съвършенството на формата и финеса на изразните средства в тази стихосбирка, които според нейния автор напомнят за майсторството на Райнер Мария Рилке. В действителност в своите мемоари Г. Хайнзе говори с възторг за този австрийски поет, когото нарича „свой учител“. Интересно за отбелязване е, че двамата поети са се познавали. Хайнзе съобщава за две свои срещи с големия поет през 1922 и 1923 година във Виена (в кафене „Вимер“ и кафене „Захер“). Обстоятелството, че и двамата са посещавали едни и същи австрийски военни училища при едни и същи преподаватели е способствало за създаването на контакт помежду им.
През време на нацисткия и комунистическия режими Хайнзе не печата собствени стихове. Неговата лирика с интимен и философски характер е неподходяща за целите на пропагандата и авторът изчезва постепенно от вниманието на обществеността за продължителен период от време.
Творчеството на Густав Хайнзе бива извикано отново за живот през 1993 г. чрез публикации за поета във вестниците „Демокрация“ и „Литературен форум“. На 5.IV.1994 г. в Австрийската библиотека към Университета „Св. Климент Охридски“ литературният критик Атанас Свиленов представя стихосбирката „Щурецът“ („Die Grille“), издадена от издателство PIC Велико Търново с подкрепата на Министерството за просвета и изкуство на Република Австрия и съюза Културконтакт. Тя съдържа откъси от цялостното лирично творчество на поета ­ откъси от поеми, поетични цикли, отделни стихотворения, и намира широк отзвук в пресата.
С отпечатването на преводното и оригинално поетично наследство на Густав Хайнзе се поправя, макар и посмъртно, една несправедливост на съдбата към поета, който с литературното си творчество през целия период на своя живот в България в продължение на повече от 40 години (1924-1971) изгражда мост между българската и немскоезичната култура.

Екатерина Клайн
           

Густав Хайнзе
СТИХОВЕ И АФОРИЗМИ
 

ИЗ СТИХОСБИРКАТА „ГОРЯЩАТА ПЛАНИНА“ (1937)

   Монте сан Микеле, 23 декември 1915 г.

Нощен хлад  мирис на гнило  мирис на леш.
Зловещо пълзят мъгли от окоп на окоп, 
блясват светлини,
проечават изстрели, после гигантски светкавици
прорязват тъмнината, 
а тя като с платно затулва небето и звездите,
измества земята и оставя само малкото важни неща:
ръчната граната, пушката, ножа ....
Малко по малко волята отслабва,
дрямка ни отнася. 
Заспиваме върху твърдите камъни. И ето ­
откъснати от време и пространство ­
в кратък сън сме у дома.
Удари в лицето на нощта, която се събужда,
брани се, крещи,
защото иска тишина, уморена, търси тъмнината,
меката светлина на луната, блещукането на звездите.
Удар, остър, пронизителен, в ушите, в мозъка ­
Внезапно сгромолясване като от небето, 
от забравата на небитието или от упойката на съня
в хаоса на космоса преди раждането на светлината ...
 
 

  Монте сан Микеле, Хълмът на мъртвите
  7 август 1916 г.

Самотни страннико горе в висините,
ти, дето будиш мечтите в лудите момчешки глави
и си най-верният довереник във любовта,
светлик в детството, сребърни месецо,
с твоя стар и познат лик, 
върви спокойно по твоя път!
Виж, кръвта му изтича.
Нищо не спира потока на отлитащия живот.
Все по-бледи стават лицата на близките.
В далечината като в мъгла
изчезват другарите, милите, добрите,
и махат за сбогом с ръка.
„Татко, майко,... постойте, постойте!
Шепнете забравени думи на детето, на момчето!
Но ето, че от затулената с мъгла земя
излизат горящи и пламтящи
очите на Любимата, изместващи всичко,
примамливо зовящи: „ела, ела!“
 

КЪМ СТИХОСБИРКАТА „ГОРЯЩАТА ПЛАНИНА“

Ad me ipsum
Аз съм от поколението на „оцелелите“,
чийто мозък,
обременен с ужас,
изтласкан насила встрани,
капсулиран в специална обвивка,
която сънят ­ 
о, нов ужас! ­
понякога разчупва.
Тогава избликва навън,
Разстила се , връхлита ме ...
Ужас, ужас, ужас ...
Бъди благосволена, светлина,
защото рушиш съня!
 

ИЗ СТИХОСБИРКАТА „ГРАДИНАТА“ (1932)

Сега си тук
навън, на светлина, спокойна и без страст,
само форма, движение, одежда, звън.
Как ценен става този малък откъс време
със дара и насладата от твоето присъствие,
а то за теб е дреболия,
по-дребно от дарено цвете.

Чуваш ли как тихо пристъпва вечерта,
като че ли ще грабне нещо
и после ще избяга?
може би увехналия там цветец
или това, което пречи ни да се освободим
от твоя срам и пламналия ми копнеж,
за да се разгърнем и дълбоко потопим,
както тези пеещи фонтани, във нощта

Казват, че не било вече пролет
и не било лято
и всичко било празно и похабено
и паднало на земята.
Но твоята градина пламти във цветове,
цъфти с най-богатите багри на пролетта.
За нас е все едно дали е люляк
или пък са хризантеми.
Около нас са щедрите ръце на Бога ­
безкраен, невъобразим цъфтеж. 
 

ИЗ ЦИКЪЛА „БЪЛГАРСКИ ИМПРЕСИИ“ (1957 ­1968)

 ГОСТИЛНИЦА ПРИ РИЛСКИЯ МАНАСТИР
(кръчма)

Сребро и злато облаците пиха
от огромната слънчева бъчва.
Накланя се вечерта, сънливо пияна.
Клокочи изворът,
клокочи и потокът.
Само той отблясва още
светлината от деня
Но от огромната слънчева бъчва
е пила и лозата.
Край пътя кръчмата ми смигва.
Ще ми се там да се отбия.
 
 
 
 
 

БОРОВЕЦ

Копнея за гигантските стени на Рила,
където огънати от бури кедри
като селяни клечат
и все пак смело
гледат към небето.

Копнея за огромни преспи, 
където ветрове развяват
огнени фанфари
и дързостта от порите извира.

За слънцето копнея, 
което гордо и безмълвно
стъпква свадливото „защо“
и търся висини и светлина, и въздух.
 

СОЗОПОЛ

Наоколо море.
На чайки крясък.
 Вълни със екот се разбиват
 о черни камъняци.
Издига се и пада пяна.
Наоколо море
 
 

СОЗОПОЛ
(нощем)

Уморени лодките спят
в окъпания от луната пристан.
Тихо шептят вълните
и си пригласят песента
за дълбоката наслада
от вчерашния ден.
 
 

МУСАЛА

В бял хермелин нещата са обвити,
еднакви са, като че ли са тук
отпреди вечността.

Кафяви каменни чела са се опълчили на вятъра,
размахващ върху им
бича на яростта.

Пътеки стръмни трепкат
като старчески уста
и спускат се надолу в долината.

А там отпред дървари от селото,
потънало във светлина и синева,
вървят едва-едва.

Из въздуха кръжат орли,
плувци опиянени,
във вечно младия въздушен океан.
 
 

ЗАТИШИЕ НА МОРСКИЯ БРЯГ

Прекрасно е морето и голямо, 
когато стихне шумналият вятър
и лаещият рев на бурните вълни,
и само тук и там на чайка крясък
пронизва сънния покой.

Лежа на пясъка в мечти унесен
с очи обърнати към светлия лазур 
и струва ми се, че блажено
летя в безкрайния простор.
 
 
 
 
 
 

СТИХОТВОРЕНИЯ (1955 ­1965)

ЕЛЕГИЯ

Вечерта се спуска бавно от планината,
уморена, като че ли идва отдалече,
отнякъде, където Ј е било трудно да бъде.
Сега е тук и гаси ярките и твърди светлини.
почуква с нежни пръсти на вратата
и хвърля пред нея, пред прозореца
и във градината сенки,
хладните кротки и добри сенки,
които докосват тъй сладко
клепачите, челото и устата,
както прави това понякога любимата
или майката във свойта нежност,
и иска всичко да заспи.
 

ЩУРЕЦЪТ

Със сребърни пръчици
почуква щурецът.
Не го ли чуваш?
И колко голяма става нощта и тишината!

Небето разгръща лика си.
Не го ли виждаш?
В бездънните висини
светлинни мостове вървят
от звезда до звезда.
Там горе нито една звезда не е сама,
те са преплетени една със друга.

Златни нишки трепкат от клон до клон.
Това е вечерната песен на коса.
В сърцето ми неведом чук
кове самотната печал.
 
 
 

МОРА`

Често усещам, че буден
ме дави мора,
че друго няма,
а само огромен часовников кръг
като язва, като кървава рана,
болезнена като несвършващ час,
проточен като мрачната година.
Този час постоянно се връща
и поглъща другото време,
което, едва дошло,
веднага си отива.
Той почва все отново
и не дава да стане по-късно,
по-късно със един час,
когато волни и свободни
като птици и като деца
ще славим Бога
без надзор, без порицание
по-дълго от деня
и окрилени от духа.
 
 

АФОРИЗМИ

Обвих се в най-изисканата добродетел на рибаря ­ търпението.

Нощната тишина я обичат философите, поетите и котараците.

Трябва да мълчиш, за да те чуе Бог.

Хартията е търпелива, а критическите възможности на читателите са общо взето малки.

Голямо умение е да можеш да следиш чуждата реч. Достойно и мъжествено е да потискаш собственото си желание да се изкажеш, но спрямо женската логорея това не е уместно.


НА ЛОШИЯ ДЕЛАТА

На лошия делата са чужди за добрия,
обратно злият не схваща делата на добрия.
Дори да се стараят много,
eдин във друг не могат се превърна.

Два свята те са
и няма мост да води помежду им.
Нагонът към доброто или злото
се крие в метафизиката на нещата.
 

 РИТЪМ

Светът е изграден ритмично.
Ритъмът е слънчева светлина,
Той е музиката, песента
В ритъм съществуват нещата
Ритмично сетивата
хвърлят мостове помежду си
Думи, изречени в ритъм,
палят
запленяват
магично опияняват.

Всичко звучи, трепти, пее.
В ритъм божественото
дава знак, че го има. 
 

НАЙ ХУБАВОТО

Най-хубавото за взора на човека
е да се рее в ясното небе,
да гледа как плават сребристите облаци
или да вижда същество,
което невинно и с любов
изпълнява задължения на битието.

Превод от немски Екатерина Клайн
Йордан Калайков
МАГИЧЕСКОТО ЦВЕТЕ 
НА ПОЕЗИЯТА1 
 

Последният лиричен проект на Маргарита Василева е необикновен не само като замисъл, но и като реализация. Заглавието „Кръстовден“ генерира в себе си освен християнската концепция за Светия кръст и българската представа на почитането му, но и делничния празник на обикновения човек, който на този ден се покланя пред саможертвата на Спасителя и сам търси спасение.
Това е лирика, инспирирана от именни дни, билки, цветя, поверия, легенди. И още нещо, стиховете са своеобразна реплика на живописни работи от художничката Дора Куршумова, които на свой ред представят един друг свят ­ дълбок и вълнуващ, но по своему родеещ се със стиховете на Маргарита. Без съмнение, предизвикателствата пред поетесата са разнопосочни, защото опазването на мярата, в този случай, е трудно постижимо. Рискът да се изпадне в дребнотемие или плъзгане по красивата повърх¬ност на фактологията е реален. Маргарита Василева е успяла да се докосне до значими общочовешки теми покрай конкретния повод като: любовта, приятелството, самотата, верността, щастието. Това е една богата на метафори и образи поезия, която внушава по един дискретен начин различни преживявания, вълнения, настроения. Това са измерения на стойностната поезия, но според мен най-същественото постижение е довеждането на читателя до размисъл извън конкретиката на стиховете. Това означава специфичен прочит в междуредията на асоциативни кодове, които иначе не са отбелязани.
Кой знае защо си спомням един стих на Данте от „Чистилище“, който гласи: „Сетне отвътре заваля навръх моето въображение“. Всъщност в тези думи е закодирана философията за силата на въображението, което ни изтръгва от външните селения, за да ни запрати във вътрешните ­ тези на душата: „На спомена във сламената шапка/ сложи ония дни/ и другите, които идват/ спомни си как ухае/ най-безгрижният ти ден/“ .. или „/Да облека дреха зелена,/ да намокри лицето ми/ слънцето/“... Поетесата съумява да ни изтръгне от делничното и да ни засели в невидимото, защото иначе как да възприемем това: „Сърцето ми ­ без покрив хамбар/ над него безкрая/“... „/И заселвам в очите си/ уютни гнезда/ Черни лястовици,/ зелена трева.../“
М. Василева е поетеса, от чиито стихове струи особена носталгия. Това е първична, първобитна, утробна носталгия, на която усещаме симптомите и приближаването Ј: „/Като слънца в ръцете на жените/ самуни кръгли до сърцата светят/ Благослови! /Нощвите в център на хорото.../“ Няма как да не съзрем от онова благословено минало току-що извадените от фурната хлябове, увити във влажни месали да изпускат пара със здравия и свеж мирис на печено тесто. И още: „/ когато коледарите цар си изберат/ и огнена магия се запалва/ и хлебен кръст над портите е страж ­/ дошло е Новото.../“ В тези сакрални стихове витае образът на стопанката, прикадила с тамян цялата къща по Бъдни вечер и също тананикайки си, е натопила китка босилек в светена вода и е поръсила всички ъгли. После тайно и скришом се кръсти в полумрака пред дървеното разпятие и му доверява мъката си, която мълчаливо носи в душата си цял живот. Когато възприемаш лириката на Маргарита, няма как да не се запиташ за предметите и думите, които ги олицетворяват. Има реална опасност да не можем да различим дали имаме работа с предмета или с неговото име. Стигаме до библейската притча, според която: „някой си човек вместо да премести камъка, местел думата „камък“ и се ядосвал, че някой го лъже“: „/Камъни всякакви, а пътят е дълъг.../ с плащ от тъга са загърнати дните ни/ Нощите, звездните/ виждаме само ако има луна/ Светлината забулена, /но все пак я помним/ кога е била...?/ може би вятърът/ е заметнал на плаща студа/ за миг. Но завинаги спомен/“. Тази неуловима игра с реалността и символиката е показател за дълбочина на поетичното чувство и увереност в силата на изказа. Ще добавя и друго ­ това, което смущава човека и му причинява тревога, не са самите неща, а неговите представи и сънища за тях.
М. Василева има особено отношение и пиетет към ритуала, легендата, мита. Старинното и приказното се преплитат с настоящето и от тази сплав се раждат неподозирани състояния и внушения: „Хляб и чесън/ като на тайна вечеря/ желязо и вино/ като в пламтяща ковачница/ бяла риза/ подадена три пъти над огън/ наричам за добро...//...посрещам мъката,/ изпращам шепот на трева/ и хвърлям камък/ зад гърба на самотата/. /...И цялата земя е тишина./ Най-близка ти е дрехата, с кято си наметнат/ и божията светлина./ Повикай совата./ Не може да не знае/ за дървото със силната кора...//... Хралупата на спомена е с тясно гърло.../ Душата откъм цветното обърнал/ пчела повикай./“ Твърдя,че тези стихове са като недовършен мост, който може да бъде достроен само в съзнанието на читателя. Някои от тези „скрити мостове“ са трудно откриваеми дори за подготвения читател, но затова пък удоволствието от откритията е несравнимо.
Човешката любов, Божията и всеобщата любов е изстрадана тема на поетесата. В светото писание се твърди, че Бог обича да гледа в бездната, наречена Негово творение. Като виждал какво има на дъното, вдигал глава и мълчал замислено. После пак гледал надолу и не се уморявал от обичта си. Обичта не знае умора. Поетичният еквивалент на тази тема в творчеството на М. Василева придобива прости и силни измерения, каквито са присъщи на всяка истина: „/Когато,/ очите ми станат много зелени/ все нещо се случва: /Срещам „стара любов“/ /защо ли пък стара?/ Поръчваме вино и... дъжд./ Говорим за птици среднощни,/ как в момента сътворяваме спомен/.../После слушаме тишината./ Оглушала поглеждам кафяво.../“или: „/Най-нещастна съм, когато/ не съм нещастно влюбена./ Сърцето ми празен хамбар,/ малко слама и мишки./ По старите греди със дървояд/ на лястовиците старите гнезда/ Кога ли беше пролет?/.../Припомни си забравена радост/ Разтвори си ръцете като криле./ Леко е./ Три лозови пръчки посади, наречи,/ за щастие, обич и лудост/ .../...Какво по-щастливо сбъдване от това ­/обичта ненадейно връхлита/ кое е по-нормално от лудостта?.../“
М. Василева търси постоянно метафорите и вероятно Ј струва усилие да не ги натрупва в иначе ограниченото словесно пространство на лириката, защото това би отнело дълбочината, за сметка на външно украсяване посредством естестически орнаменти. На места обаче е нарушен балансът метафоричен ­ не метафоричен изказ и това създава впечатление за известна неравностойност на поетиката. От друга страна, тя не използва образи, съчинени изкуствено по интелектуален път. Съобразява се с реалността и символиката, която избира, е синхронна с нея.
В заключение мисля, че М. Василева е намерила магическото цвете на поезията ­ Вопош родот. Така, според поверието, са го наричали в античността. То било толкова рядко срещано, по-рядко дори от четирилистна детелина, че който го е намирал и се сдобивал с него, ставал поет.
 

Красимира Кацарска
КНИГА 
ЗА ЗАВРЪЩАНЕТО 
КЪМ СВЕТЛИНАТА 1
 

По-голямата част от читателите на последната (засега) прозаична книга на Димитър Гонов няма (и не могат) да приемат еднозначно посланията в нея. Защото „Рилска молитва“ не просто разгръща двупластовото повествование в повече пространствено-времеви граници, но и понеже се търси диалог, различен от обичайния (колкото и делничен да изглежда той на пръв поглед). В действителност и в тази новела (като в „Махалото“) заговарят повече човешки гласове, търсещи съпричастие и взаимност в света на убиваните всекидневно радости от съприкосновението с другия човек. И накрая се оказва, че миналото е жалонирано не от любов, а от омраза; от болка, а не от ликуване на духа.
Мозаичната билатерална композиция надгражда стъпаловидно голямата тема за отказаното общуване като отродяване. Тя е преплетена с тази за ограбвания талант, белязан по-често от неразбиране, отколкото от добронамерено потупване по рамото. Дори обратната перспектива ­ бунтът на бащата („Стария“) срещу сина разкодира стъписващо и напълно неприемливо сложната схема на живота, лишен от сигурност в най-драматичните моменти на самота и ярост.
Димитър Гонов обича закачките с имената, играта на думи, тавтологичните назовавания (жената и планината са Рила). Неговият Божидар (Дарко ­ „подарен от Бога“) затова не се сблъсква с тъщата Славена („да прослави своя род“), защото носи в себе си усещането за общност с космичното, а не със земния ред. Неслучайно като мото в отделните глави са използвани библейски послания, а изработената от героя икона се връща към Адам и Ева (а не към канонизираните светци от едно по-късно време). Но всяко нарушение търси и предлага свой зрителен ъгъл към човека и времето като средоточие на многобройните конфликти.
Новелата на Димитър Гонов е рамкирана от гнева, търсещ корените си далече назад ­ без да стигне до истината на душата. От писмото като речев акт до унищожаването на неканоничната икона с разпознатия образ на Дявола баща като ритуален жест тече мисълта. И тя преодолява върхове и тресавища, поляни и ридове, нощ без звезди и буреносно-дъждовен ден. На границата между будуването и бълнуването се раждат видения и се провокират неподозирани вини с драматично пречистващи последствия. Но катарзис в буквалния смисъл на думата така и не се получава. Защото отсъства прошката. Защото героят остава при потресението от предателството на „конския доктор“ ­ бащата доносник ­ без възможност да се освободи напълно от родовата си кръв.
Разположена в първоначалното пространство на „родния юг“, драмата в повестта се рамкира от София, Самоков (с „махалата стара, коренна“, с разговорите около „вечния огън“ и „под старата круша“) и Рила, за да потърси чрез играта на думи корените на името ­ като корона за душата на Рилка: „Божидаре, проклет да си! Обичам те... Ти не си божи дар, ти си божие наказание...“ И понеже речникът не само на героите, но и на повествователя е твърде фриволен ­ не е излишно да се помисли за причините, поради които дарбата и клеветата, художественото слово и доносът се срещат кръстопътно и се разминават във времето на „нашата прословута демокрация“. И ако днешният ден се съизмерва със случилото се преди 5 години (символ на съюза между Небето и Земята, между Духа и Материята, между мъжа и жената), то е, защото никой не може да избяга от мрака в себе си, ако не изкачи планината (и в прекия, и в преносния смисъл на думата). Може би заради това и молитвата на поп Ангел провокира безбожните мисли на разказвача и отново го повежда към Черната скала ­ не само за да покаже красотата на планината, а и за да се замисли за жестокостта на палачите в едно физически отминало ­ но психологически неотминаващо време: „Как така са ги хвърляли ония хора, без съд и присъда? И за какви грехове? И кой е рершавал? И кои са били палачите! И дали първо са убивали жертвите си, или направо са ги хвърляли живи ­ долу, в бездната, всеки да издъхва в страшни мъки и както му се случи? И колко дълго са умирали ония нещастници“. Защото „новото време“ отключва и една „гадна сива папка, прищипала част от предишния му живот.“
За вечното страдание и за разединението е риторичната книга на Димитър Гонов „Рилска молитва“: „Господи, докато човеците по нашата страдална земя ще се избиват едни други и сърцата им няма да туптят в едно, и езиците им ще говорят еднакво, а думите ще бъдат различни?... Какво време! Всеки е могъл да посочи всекиго, стига да му има зъб ­ съсед, враг, съперник... Само защото е бил по-богат или по-различен, или по-интелигентен...“ Новелата е за пътеките и хората, за жената и любовта, за приятелството и предателството. Чрез непрекъснатата смяна на ракурса (преди 5 години и сега), на основата на ретроспекцията и ретардацията се навиват концентричните обръчи около човека, създаден като че ли само да бъде в равнината „номенклатура на стария режим“, а всъщност носещ в очите и сърцето си полета на орела („орлето“), но срещащ таралеж и смок по пътя към себепознанието.
Като соларна птица орелът (царят на птиците) въплъщава представата за небесния огън ­ слънцето. Той е израз на висшите духовни състояния и символ на прякото възприемане на светлината чрез разума. Носи знамение за поличби (летящият наляво орел е лош знак). Той е въплъщение и на властолюбието, което неумолимо и необратимо поглъща човека, за да го превърне в Антихрист. Ето защо неслучайно Димитър Гонов избира орела като архетипен образ на Бащата, съчетан с образа на Просветителя и на психопомпоса (посредника между божествената и човешката воля) ­ в момента, когато човек е измъчван от зли духове, лишен от път ­ за да го намери при спомените за любимата жена.
Змията (в случая ­ убитият смок) е символ на съюза между разума и природните сили. Той олицетворява греха и гадателството, дарбата и въображението, хармонията и свободата на човека ­ но е и основният архетип на изворите на живота и мисълта. Таралежът като културен герой е съветник, носител на огнената и слънчева символика.
В гората (като символ на изпитанията) няма верен път за онзи, който иска да се намери веднага ­ ако не преживее поне една буря, ако не попадне поне в едно тресавище, ако не замръкне под чужда (но гостоприемна) стряха. Точно в това високо пространство се срещат четирите стихии: земя, вода, огън и въздух ­ и то под дърветата ­ за да се начертае кръстът на себепознанието, което боли и тревожи мисълта години наред. И за да започне истинското слизане към преизподнята на душевните погроми, на родовото разочарование, на спомените за спасението в любовта („на красивото не трябва да се посяга веднага“). И така Илинден завинаги ще остане „онзи“ ­ отпреди 5 години, граничният, истинският ­ а не на курбана, защото всеки е направил своите жертви (Бащата е обърнал познатата от Павлик Морозов история и е жертвал настоящето и бъдещето на сина си, синът е пропуснал младостта, родът се е изтръгнал от корените си, а новият дом е само в сърцето ­ далече от „родния юг“).
„Рилска молитва“ на Димитър Гонов в много голяма степен е изповедно-автобиографична. Може би точно в бурята могат да се видят истинските параметри на високата самопреценка, белязана от прозрението за общността между човека и природата: „при буря не трябва да се криеш под високи дървета, тъй като те привличат мълниите“. В този „собствен ад“ човек трябва да намери своята посока, за да се спаси и съхрани, разполовен от болка и гняв. Защото е много трудно да се преглътне истината за бащата доносник, въплътен в образа на Дявола в“ иконата“ на Адам и Ева ­ създали и Каин, и Авел; и убиеца, и повод за убийството; и греха ­ и пътя към изкуплението. Въплътен в черната птица, „конският доктор“ винаги ще носи знака на самоунищожението, за да ражда съпротивата срещу ненужните жертви, срещу жестокостта и психическото насилие в този нехармоничен свят. И всяка мъжка сълза е бягство от лабиринта на съмненията, от проклятията и огорченията по посока на светлината, дарена от Бога (неслучайно с библейски текстове е белязан всеки нов момент от живота на разказвача в тази двупластова книга). И като химн на любовта, а не на омразата, зазвучава диалогът с Рилка във финала, в който романтичното завръщане към света на живите вече е започнало.
 
 
 
 
 

НАПРЕД, НАУКАТА Е СЛЪНЦЕ...
УЧЕНИЧЕСКИ БИСЕРИ
 

Вероятно лирическият герой е гей, тъй като при толкова самодиви пита: „... кажи ми, сестро, де е Караджата“. (Из съчинение на тема „Посланието на поета в „Хаджи Димитър“).

Алеко чул приближаващия се водопад. (Из ученическо съчинение)

Смирненски с юмрук в ръка. (Из ученическо съчинение)

Дон Кихот бил 50-годишен младеж с плешив кон. (Из класна работа по литература)

Вълците вият в полето, но това за тях си е нормално. (Ученически анализ на „Хаджи Димитър“)

Реката извира от дупка и тече до билото на Черно море. (Из кандидат-студентски текст)

Славяните ловили риба и други горски животни. (Също)

Бай Марко бил генерален спонсор на Априлското въстание. (Из ученическа тема)

И Райна Кабаиванска развяла знамето... (От кандидат-студентски изпит по история)

Ахил е с големи и силни ръце, космати гърди и атлетично тяло. Хектор е обратен... (Из съчинение)

Донки Ход... (Дон Кихот)

С възторг Вазов рисува боя на Шипка. А когато идва помощта с кораба „Радецки“, се сбъдва заветната мечта на Вазов. (Из класна работа)

Вазов е опъната струна между Пирин и Рила. (Из класна работа)

Дебелянов е фин поет въпреки името си. (Из ученическо съчинение)

     Подбрала: С. Проданова
Никола Инджов
СВЕТЪТ В ДЕТСКО ИЗМЕРЕНИЕ
 

В този брой на сп. „Пламък“ са представени рисунки на деца, възпитаници на български сиропиталища. Сюжетите са предимно морски, защото своеобразният пленер на младите художници се провежда в къмпинг „Каваците“ край Созопол всяка есен от осем години насам. Организаторите вече са натрупали фонд от около 500 подобни творби ­ свидетелство за вродените способности на децата да виждат и да изобразяват света в прелестно детско измерение.
Според теорията на знаменития арменски изкуствовед Генрих Игитян, основател и директор на първия в света Музей на детското изкуство в Ереван, децата не могат да създават шедьоври, защото им липсват възприятия за трагичните или епичните пластове на живота. Дори не всички талантливи рисувачи стават професионални художници. Детската живопис е отделен жанр в пластическите изкуства, тя е просто детска живопис. Но е свидетелство, че поставено в благоприятна среда, почти всяко дете посяга към боите, за да изрази себе си в околния пейзаж. 
На тази тема разговарях преди много години в Ереван, когато Игитян ми показваше поставени редом платна на класика Мартирос Сарян и рисунки на деца от едно село във високите арменски планини. Той бил занесъл там един кашон с цветни моливи и рисувателни блокчета, раздал ги на децата и им казал: „Рисувайте!“ Всички нарисували по нещо. В резултат тази колекция, която гледах тогава, става основоположна за музея на Игитян, превърнат днес в световноизвестен Център за естетическо възпитание. 
За подобен експеримент ми разказваше никарагуанският поет Ернесто Карденал, с когото някога заедно посетихме архипелага Солентинаме, разположен в езерото Никарагуа. Поетът е бил пастор и учител на едно средищно островче. На черковна служба и на училище богомолците и учениците, индианци без изключение, са идвали с лодки пироги от целия архипелаг. На децата Ернесто Карденал раздал не само бои и кадастрон, но и длета. Така били създадени скулптури от дърво, една от които изобразява мита за Леда и лебеда. Ясно е, че детето, автор на тази творба, не е познавало красивата антична легенда, то стига до нея по художествена интуиция. Видях тази скулптура в музея на град Леон, недалече от Манагуа. 
Художествената интуиция на децата е феноменална. В мексиканския град Мискик по непозната за нас традиция отбелязват Денят на мъртвите. Вярно е, че особеният тържествен празник съдържа и неизбежни елементи на туристическа атракция, но аз говоря за друго. На този ден в местното гробище близките на погребаните там очертават с цветя и захаросани плодове човешки силуети върху гробовете. Главните орнаменти са изкусно нашарени тикви, които наподобяват черепи. Рисуват ги най-малките членове на семейството. Те правят и Дървото на живота ­ нещо като керамична коледна елха, по клоните на която са окачени всякакви животни, риби и птици, изваяни така, както детето ги вижда. Например хоботът на слона е като змиорка, а на белия гълъб вместо човка е сложена драконова паст. 
Възможността деца от българските сиропиталища да получават недостъпни иначе прекрасни ваканционни условия се осигурява от Сдружение „Демократична мрежа“, създадено по замисъла на Дочка Банева. Незабравима поетеса и общественичка, която живя само четиридесет години и напусна преждевременно благородното поприще в същия ден, в който се бе родила ­ 31 август. От нея именно остана идеята за Балканския фестивал на даровити деца и юноши, лишени от родителски грижи, под надслов „Ние сме едно семейство“. Всяка есен за десетина дни на брега на Черно море се събират около двеста деца-сираци не само от България, но и от Румъния, Турция, Гърция, Черна Гора, Сърбия, Македония. Между тях има със склонности към литературата, театъра, пеенето, но почти всички рисуват. Предоставят им се отлични условия за морска ваканция и личен контакт с изявени творци в областта на изкуствата. Осигурява им се психологическо пространство да разкрият и преживеят себе си като част от универсалния културен процес. Гости на „Демократична мрежа“, която сега се ръководи от известния меценат и спонсор на културата Николай Банев, са бивали писателите Леда Милева, Антон Дончев, Георги Константинов, Панчо Панчев (Дядо Пънч), Евтим Евтимов, Романьола Мирославова, Лиляна Стефанова, Иван Гранитски, Веселин Ракчевич и Весна Мартинович от Черна гора, композиторите Хайгашод Агасян, Красимир Гюлмезов, Тончо Русев, Костадин Костадиновски от Македония, художниците Даря Янкова, Светлин Русев, Ставри Калинов, скулптурът Вежди Рашидов, артистът Николай Априлов, магът Николай Николаев, телевизионният водещ Драгомир Драганов, певците Христина Ангелакова, Бисер Киров, Панайот Панайотов, Силвия Кацарова, Вили Гюлмезова, Веселин Маринов, всеизвестният балет „Тангра“ от Хасково с ръководител Дорина Инджова и много други още радетели на принципа за равнопоставеност в културата на всички деца, независимо от тяхната житейска съдба и социално положение. 
Веднъж във Филаделфия наблюдавах група млади американски художници, които се бяха заели с разрисуването на овехтяла жилищна сграда недалече от атрактивното пристанище на града. Пред очите на стотици любопитни те правеха високохудожествени живописни пана по олющените стени. Разбрах, че този дом е обитаван от нископлатени работнически семейства, а общинските власти решили да го съборят, без да осигуряват приют на оставащите без покрив. Именно заради това художниците със своите пана безкористно превръщаха съборетината в паметник на културата, който по закон не може да бъде разрушен. 
Изводът е: „Рисувайте света, в който живеем, за да не го срутят! Превръщайте живота в култура, за да продължи и след нас!“
Децата-сираци участват в това световно дело. 
    Никола Инджов,
член на Управителния съвет
на Сдружение „Демократична мрежа“
 
 
 



 
 
 
 

 


1


         ©ИК Списание "Пламък" - всички права запазени!

1
1
1