начало
СПИСАНИЕ   "ПЛАМЪК"
двумесечно издание
за литература, изкуство и публицистика
   орган на Съюза на българските писатели
   
 

 основано от Гео Милев 
през 1924



        НОВИЯТ БРОЙ 



 

                01-02 / 2009

 
           

             За да търсите по ключова дума от съдържанието на броя, моля използвайте Вашия браузер:
             От менюто "редактиране" /edit, изберете опцията "търсене" /find (on the page) 
          и въведете избраната от Вас дума/израз от съдържанието на броя.



           
           

          СЪДЪРЖАНИЕ
           

          АВТЕНТИЧНИЯТ БОТЕВ

            ЗА ВРЕМЕТО, 
            В КОЕТО ЖИВЕЕМ 

           Мариана Масларова СТИХОТВОРЕНИЯ
           Атанас Звездинов ЧУДНОТО ПЪТУВАНЕ 
            В ПРЕБЪДНОТО
            (новогодишен разговор 
            с Календара) 
           

           Милена Николова СТИХОТВОРЕНИЯ 
           Екатерина Григорова СТИХОТВОРЕНИЯ 
           Даниела Йорданова СТИХОТВОРЕНИЯ
           Лиляна Петрова ­ Боане ЗАБРАНЕНО ЗА МЪЖЕ,
            роман 
           

           Иван Бориславов СТИХОТВОРЕНИЯ
           Деньо Денев СТИХОТВОРЕНИЯ
           Стаменка Христозова ЖЕНАТА НА ПЕЙКАТА,
            разказ 

          Росица Зиновиева СТИХОТВОРЕНИЯ 
           Славчо Николов ЗИМНА НЕЖНОСТ 
            И ДРУГИ НАСТРОЕНИЯ 
           Карол Николов АВИОСТИХОВЕ 
           Бригита Йосифова ДАНТЕЛЕНА ИСТОРИЯ 
           

           Васил Златарев СТИХОТВОРЕНИЯ 
           Симеон Басарини СТИХОТВОРЕНИЯ 
           

           Силвия Проданова ПОЛЯНАТА 
            ПОЕТИЧЕН ПЕНТАГРАМ
           

           Петър Георгиев КРАТКИ РАЗКАЗИ 
           

           Божидар Божилов СТИХОТВОРЕНИЯ 
           Елена Лъчезар Станчева ПАРИЖ ­ НЕЖНИЯТ 
            РОМАН НА ЛЪЧЕЗАР 
            СТАНЧЕВ 
           Вътьо Раковски НЕПУБЛИКУВАНИ
            СТИХОТВОРЕНИЯ 
           Кинка Константинова ЩЕ ПОМНЯ ТЕЗИ ОЧИ,
            разказ 
           Румен Шомов СПАСИТЕЛЯТ 
            НА ОХЛЮВИТЕ, разказ 
           Йордан Калайков МИНИ РАЗКАЗИ 
            И ИМПРЕСИИ 
           Слав Делиславов СИТНЕЖИ 
           Станко Нацев ГРАПАВ ЕЗИК, разказ 
           

           Тодор Христов СТИХОТВОРЕНИЯ 
           Георги Мутафчиев ДЪЛГ 
            Годишните награди 
            на „Пламък“ за дебютни 
            творби 
           Димитър Танев РАЗЛИЧЕН И НЕЗАВИСИМ 
           

            СЪВРЕМЕННА ПОЕЗИЯ
            от Лихтенщайн 
           Густав Яноух СТРАШНИТЕ СЪНИЩА 
            НА КАФКА 
           Карел Чапек ФЕЙЛЕТОНИ 
           Христос Хаджипапас, НАЦИОНАЛИЗМЪТ 
           Председател на Съюза  И КИПЪРСКАТА 
           на кипърските писатели ЛИТЕРАТУРА 
           Христос Хаджипапас МИЛЕНА, разказ 
           
           

          01-02 / 2009

           АВТЕНТИЧНИЯТ 
          БОТЕВ
           
           

          Наскоро се появи на книжния пазар книгата ХРИСТО БОТЕВ. ПОЕЗИЯ (пълно фототипно-печатно издание), чийто съставител е поетът, преводачът и журналистът Борис Данков. Тиражът е в две разновидноссти ­ с твърди и с меки корици и е осъществен от издателство „Касиопея ­ Б.Д.“, 2008 г.
          Съставителят е вложил много любов и труд в настоящето издание, като се е водил най-вече от позицията и опита на един от най-добрите текстолози и изследователи на Ботевото творчество Илия Тодоров, спазвайки, цитираме, неговото „оригинално виждане за нормализация на автентичните текстове, за запазване на техния „аромат“, при едновременното неизбежно осъвременяване на правописа, с който те се публикуват“. За фототипния (автентичния) вариант е използвана книгата „Песни и стихотворения от Ботйова и Стамболова“ ­ единствената своя книга, която Ботев е видял и държал в ръцете си (1875 г.); за невключените в нея творби ­ публикациите в тогавашния печат; а „срещу тях“ ­ съвременният вариант, „съобразен с днешните норми и изисквания на съвременния правопис, но не върху основата на безусловната (ние ще добавим ­ насилена) адаптация“.
          Необходимо е да отбележим, че в изданието на Данков са включени и две Ботеви поетически строфи, които досега не са попадали в множеството излизали сборници от Ботеви творби. Освен това Данков за първи път онасловява Ботева стихосбирка като „Поезия“, мотивирайки се, че така се обединяват, синхронизират всички поетически „поджанрове“, които Ботев и разработвал: песни, елегии, хумористично-сатирични визии, „епитафии“ и пр.
          Книгата ХРИСТО БОТЕВ. ПОЕЗИЯ е № 1 от амбициозната програма (поредица) на „Касиопея“ да подреди, „произведе“ и предложи на читателите най-доброто и високото из областта на българското поетическо творчество.
           

          ЗА ВРЕМЕТО, 
          В КОЕТО ЖИВЕЕМ
           
           

          Едно ново, преработено и допълнено издание на книгата „Какво се случи?“ с автори Андрей Райчев и Кънчо Стойчев. Заглавието е пояснено с добавката „Разказ за прехода в България и малко след него“. Нека забележим ­ това е книга „не само умна, но и остроумна“, както я е определил Антон Дончев. Значи тук попадаме не само на един вещ социално-политически и социално-психологически, или ­ иначе казано ­ политологически анализ, но и на разказване, на повествуване. Следователно, книгата, която задава и тълкува глобални въпроси, като: „Защо елитът е толкова слаб?“, „Защо световната криза е неизбежна?“, „Защо парите са за бедните?“, която обяснява как се „откъсват собственост от власт“, как „самовъзникват привидни класи“ и т.н., и т.н., е ­ освен всичко това ­ и едно увлекателно четиво. И не е случаен фактът, че тази, нека повторим, социологическа книга, попадна в „Топ 10-те“ книги, спечелили най-голям читателски интерес (според в-к „Труд“).

          Използваме повода да съобщим, че и през настоящата година Фондация „Братя Мормареви“ с управител г-н Кънчо Стойчев ще подпомага изпращането на списание „Пламък“ до всички писателски дружества в страната.
           
           
           
           

          Мариана Масларова
          СТИХОТВОРЕНИЯ
           
           
           
           

          В няколко последователни броя през настоящата 2009 година със спомоществованието на Фондация „Образование и развитие“ списание „Пламък“ ще публикува стихове на Мариана Проданова Масларова, национален състезател по алпинизъм и скално катерене. Мариана е завършила история в СДУ „Св. Климент Охридски“, със специализация „Теория и история на културата“. Авторка е на близо 800 стихотворения, най-добрите от тях ­ събрани в книжките „Сучурум“ (бяла летяща вода, 2005 г.) и „Не унивайте, аз съществувам!“ (2008 г.), дело на поменатата Фондация. Три жени ­ журналистката Ева Костова и поетесите Мая Дългъчева и д-р Лилия Панова ­ също са съдействали за появата на стихосбирките на Мариана. 
          Непрофесионализирана (в смисъл на „непохабена“, „организационно“ свободна) поетеса, Мариана явно е предана духом не само на планините и гордите върхове, но и на поезията. Нея тя също приема сериозно, сърдечно, клетвено ­ като форма на друг, извънбитов, паралелен живот, като лек за житейските болки, като израз на владеещата я ненаситност в търсенето и изясняването на собствената личност. 
          Сред лавината днес от стихописци чистите, просветлени, трептящи от искреност и невоюващи за пҐказ и слава стихотворения на Мариана Масларова ще спечелят, надяваме се, добрите, духовно съпричастните читатели, ще я държат жива, присъстваща сред нас не само като дръзновена покорителка на поднебесните върхове, но и на високото слово.


          Аз се родих с разцъфтелите ябълки
          и под априлски капчук.
          С будни очи и юмручета малки
          на снеговете напук.

          Те ме обрекли все да ги диря
          и да гадая сред тях:
          моята истина де се намира
          в тях или в цветния прах.
          22.03.1987 г.


          Параклисът под старата върба
          е бял и сгушен сякаш под снега.
          Присъствам тиха, мъничко смутена,
          в нощта съм тук, но радостна, смирена.

          Над образа на младата светица
          трепти небето с звездна броеница.
          А в лятото пък старият Балкан
          издига се за приказен таван.

          Аз тази чудна мъничка светиня
          не мога лесно да отмина.
          Дори да съм си казала молитва,
          пак идвам тук, към светлото да литна.
          10.01.1995 г.


          Остани завинаги!
          Аз няма никога да те предам.
          Дано успея нещо да ти дам.
          Макар че си далеч от моя храм,
          в доброто ти от мен си по-голям.

          Приятелствата винаги предавам.
          Душата ми е циганин по нрав.
          До съвършенство всичко извисявам,
          а после не прощавам дребен грях.

          Издигам ги високо, недостъпно
          и пускам ги да станат пух и прах.
          Дали ще се разбият нямам страх.
          Ако не литнат, литвам аз от тях.

          Задрасквах те във стихове и сълзи.
          Дори с молитва те изтръгвах аз
          от себе си. Но пак към теб вървях
          и молих се, дано не си ми грях.

          Сърцето си отварям. Остани.
          Завинаги. И можеш ли ­ прости.
          Че хиляди, безброй дори,
          аз пъти те задрасквах. Но не би.

          Не се страхувам и не се срамувам.
          Пред Него тези чувства аз римувам.
          19.01.1994 г.
           
           

          ПРОЗРЕНИЕ

          Отдавна бях забравила за римите,
          за ритмите и сладостта
          да се промъкна в своята душа
          чрез плахата дарена светлина.

          Поезията ми е тръпка, радост. 
          Игра опасна, но сред чудеса.
          Когато в ритъма Ј се захласна,
          пречистена съм, мъдра и добра. 

          Навън-навътре в своя ден се лутам.
          Събирам си в пространствата храна.
          Обмислям радост, болка, нищета
          и не презирам ничия съдба. 

          Опитвам се да бъда в тишина,
          която е постлала бяла гостна
          и чака кротко да се прибера
          при мъдростта и при храната постна.
          15.11. 1995 г. 
          СКАЛИ

          Дали съм ви обичала напразно?
          Дали съм ви ранила или не?
          Дойдох при вас, когато бях дете.
          И тръгнах ли си вече или не?

          Обичам мириса ви на трева,
          на влажна почва или на роса,
          попаднала в невидими зърна
          от облачните чисти небеса.

          Обичам ви, препечени на слънце
          прегръщате ме с нежна топлина.
          Магия е. Превръщате ме в зрънце
          от вашата нагъната снага.

          От бездната ви винаги се плаша.
          На скална гарга стряска ме гласът.
          Страхът безкрайно скъпо се заплаща,
          щом в мисълта промъкне се грехът.

          Скали, в езичество ли ви обичах?
          Пълзях по вас, болеше и се свличах.
          Живях, скали, докато ви обичах,
          на себе си единствено приличах.

          Сега съм някак странно укротена.
          Ни плача, ни се радвам, нито стена.
          Със вас си разговарям отдалече,
          но времето за мислене изтече.

          Обичам ви. Не мога да го скрия.
          И знам, че като куче ще завия,
          ако ми кажат, че съм разделена
          от вас завинаги, скали големи.

          Обичам ви, скали,
          ще се завърна!
          17.02.1994 г.

          Из стихосбирката „Сучурум“

          НЕ УНИВАЙТЕ, АЗ СЪЩЕСТВУВАМ!

          Не унивайте, аз съществувам!
          Светла лудост във мене пламти,
          в планините красиви лудувам
          и мечтая безумства добри.

          Има нужда от лудост земята
          и магия вихрушка върти.
          На смелчака безстрашен главата разтвори
          чудеса със възторг да роди.

          Днес, когато окови е хляба
          за душите ни бледи ­ затвор,
          от глада мисълта ни избяга
          във планинския светъл простор.

          И препускам с мечтите безхлебни
          сред среброто на снежния прах,
          летен мирис на билки целебни
          ме калява да бързам без страх.
          11.12.1991 г.
           


          Във миналото си не ровя
          дори в прекрасните неща.
          Мига си ценен аз не тровя
          с илюзии или с мечта.

          Сега съм жива и самичка
          допивам кана с чай зелен,
          отсреща в златната брезичка
          три черни птици гледат мен.
          2.11.2000 г., София
           
           
           
           
           


          Къде съм си оставила мечтите?
          Във кой разхвърлян и претъпкан шкаф?
          Пребродих пак в лавини планините,
          заякнах и изчистих се от страх.

          В усмивките ми щастие се върна,
          а мислите ми дирят мъдростта.
          Животът ми пак младостта прегърна,
          аз пак съм силна, дръзка и добра.
          09.01.2002 г., София
           
           

          ЛУДО ВРЕТЕНО

          Кой ме върти като лудо вретено,
          с думи и рими и ритми преда.
          Времето мое в куплети редено
          в златна дантела оставя следа.

          Искам да бъда аз малкия паяк,
          дето със своята воля една
          мрежа оплита от мисли и чувства,
          за да ловува избрана съдба.

          Кой ме върти като лудо вретено
          в златна къделя от много слънца.
          Нещо във мене е вече смутено,
          аз ли конецът съм вдянат в игла

          дето бродира прекрасни картини
          нежни мелодии и чудеса.
          Моята воля ли иска пъртини
          аз да прокарвам в опасна земя.
          18.01.2001 г., Южен парк
           
           
           
           


          Ще бъда за тебе уханна планинска поляна
          със мащерка, риган и светли пчели.
          Качи се до мене. Почивай в игликата златна,
          а вечер от мене по Млечния път поеми.

          Тръгни за онези мечтани планети,
          които възпяват с мелодии мойте щурци
          тъй близо до тях те издигат тревите ми летни,
          но мъничко само, на пръсти, се ти повдигни.
          29.10.1985 г., София

           Из стихосбирката „Не унивайте, аз съществувам!“
           

          * * *

          Изкачване към себе си 1, 2

          „Научете ме как да обичам ­ друг, не себе си...“, пита една жена, алпинистка, която изкачва сурови планини, а пише нежна поезия. Поезия, в която изразява човешката си същност ­ не като надмощие над другите, а като изкачване към себе си. Най-трудното изкачване, което никога не свършва. Стиховете Ј са плод на една повишена бдителност и ненаситност, и страх да не пропусне нещо значимо и красиво в живота. Един съзнателно подсилван у нея копнеж да улавя неуловимото, невидимото, скритото зад символите на всички събития, срещи и обстоятелства. Търсенето на смисъла във всичко, търсенето на урока, на развитието чрез една творческа съзерцателност, е най-характерното за нейната поезия. Понякога тя съзнателно е искала да улови и съхрани в думи красиви и страшни неща, до които се е докосвала в алпийските експедиции и да ги направи достъпни за тези, които обича. „Да ги заведа там, където не могат да отидат със свои сили“, казва авторката. „Търсих уроци в болките, в житейските неприятности. Дори когато съм била наранявана и в сълзите съм откривала смисъл и промяна. Ако трябва да обобщя ­ стиховете ми са плод на ненаситност в търсенето на смисъл, осъзнаване и развитие на собствената ми личност. Защото това е отговорността на всяко едно човешко същество в каквато и съдба и обстоятелства да се намира.“ Какво повече да добавим към думите Ј...
           Ева Костова
           

          1 Предговор към стихосбирката на Мариана Масларова „Сучурум“ (2005 г.).
          2 Заглавието е на редакцията
          Атанас Звездинов
          ЧУДНОТО ПЪТУВАНЕ 
          В ПРЕБЪДНОТО
          (новогодишен разговор с Календара)
           

          Разказвам ви всичко това, уверен, че не ви се е случвало, но може и да ви се случи. И да ви кажа, че не бива да се страхувате, ако се срещнете с Чудака.
          Вярвам ще се уверите, че имам основание да го наричам така.
          Винаги гледах да извървя пътя от гарата до селото денем. Бяха четири километра изкачване в красива, но пуста местност. Някога имаше по-пряка пътека, която бе изоставена, защото районът бе изпълнен с валози, карни полета, въртопи, карстови блата, каньони, пещерите наоколо бяха повече от двеста и четиридесет, някои с подземни пропасти. Местността беше пробита и от отвесни пещери и отклонили се от пътеката минувачи бяха пропадали в тях. Затова сега се вървеше по пътя. Особено по тъмно.
          Бях излязъл вече на високото, бях се измъкнал от тъмния дол, когато, преди да чуя стъпките му, чух гласа му:
          ­ Не бива да бързаш толкова.
          ­ Аз не бързам... ­ отговорих, стреснат от внезапната му поява. ­Познаваме ли се?­ изпуснах, впечатлен, че ми говори на ти.
          ­ Разбира се ­ каза уверено той, без обаче да се представи.
          Уплахата ми нарастваше, защото долу, зад железопътната линия, имаше психиатрична болница и човекът можеше да е избягал от нея. А беше нощ.
          ­ И не се бой, ­ сякаш отгатна мислите ми той, ­ когато речеш, ще се разделим.
          ­ Как така? ­ искрено се учудих аз. ­ Не отивате ли в селото?
          ­ Аз никога никъде не отивам. По-скоро винаги се връщам и тръгвам отново.
          Вече се уплаших наистина.
          ­ Но бихте ли ми припомнили кой сте вие?
          ­ Аз съм Календара.
          Тогава изгубих и думите, и гласа си.
          Вървяхме мълчаливо един до друг и не смеех да го погледна. Явно, не беше мой познат и не можех да го разпозная. Какво можех да направя? Бяхме сами на пътя в обсипаната със звезди вечер, в която ни обграждаха само те и скалите. Нямаше как да хукна ни назад, ни напред, пък и нямаше да мога.
          Вече бяхме свили към селото, светлинките му се виждаха, оставаше още малко, когато той рече:
          ­ Знам, че като дете много обичаше да ходиш из пещерите, но не си слизал по тъмно в Проходна, нали? Ела да слезем. Ще ти покажа нещо, което не си виждал.
          Подчиних му се, без да искам, без самият да знам защо.
          Отклонихме се от пътя и слязохме в пещерата, която бе точно под него. Знаех я добре. Тя беше висок повече от четиридесет метра скален проход, пробит на свода с две огромни, леко дръпнати „очи“. Сега само от тях струеше звездна светлина и правеше всичко наоколо приказно.
          Който не го е виждал, сигурно трудно може да си го представи, но който бе влизал тук, едва ли някога може да го забрави.
          Спътникът ми вдигна глава към тях и рече:
          ­ Слез, Боже, да вечеряме!
          ­ Винаги ми се беше струвало, че това са очите на самия Бог, но сега, вечер, те бяха особено изразителни.
          Отнякъде нахлу светлина и в единия кът на пещерата видях насядали хора. Веднага ми мина през ума, че тук бяха открили следи от кроманьонските човеци отпреди милиони години и техните примитивни оръдия на труда. Тях ли виждах край огъня... Разтърках очи. 
          Но не. Когато приближихме, видях че всъщност това бяха хора като мен, беше селска стая и, облечени празнично, всички седяха на пода върху шарена черга, постлана върху слама. А трапезата им бе като на Бъдни вечер ­ боб, ошав сарми, пълнени чушки, ядки, чесън... на средата вдигаше пара обреден хляб.
          Стопанинът стана, прекади „стаята“ с тамяна върху палешника, повдигна поглед към свода и повтори: 
          ­ Слез, Боже да вечеряме!
          После вдигна хляба, разчупи го над главата си и започна да го раздава.
          Дали не сънувам? 
          Тогава за пръв път погледнах своя спътник. Беше строен, красив къдрокос младеж, облечен като римски патриций, по сандали и с преметнат през рамо пеплум. Изглеждаше странно и никак не се връзваше с обстановката. Сепнах се, когато ми посочи с брада хората:
          ­ Бъдни вечер е.
          ­ Виждам ­ отвърнах неволно, без да пристъпвам от мястото си. И кой знае защо си помислих, че светлината бе нахлула, защото навън бе пълнолуние.
          Хората се навечеряха спокойно, едно момче намери късметчето си в залъка, после всички станаха изведнъж. „За да се измътят наведнъж пилетата през идната година и да не се пръскат от двора кокошките и пчелите.“ Помислих го, защото знаех доста за нашите обреди и обичаи. 
          После бабата излезе някъде, сетих се, че днес заплашват със секирата плодните дървета, които не раждат, че ако не родят и тая година, ще ги отсекат. Върна се и прикотка около себе си децата, за да им разкаже коледна приказка. Знаех, че запомнена или измислена, но тя непременно ще е нова. После всички легнаха и оставиха трапезата невдигната, за да има за Бога...
          Някъде отдалече са чуваха песните на коледари.
          Тържеството на тези хора наистина ме зарадва. И то защото ставаше тъкмо тук, в тази пещера. Досега я свързвах с един неособено приятен спомен. Или по-скоро ­ представа. Бил съм на половин годинка, когато баба ми, задянала ме в цедилото на гърба си, бе ме скрила тук от преминаващите бомбардировачи. И после едва ме спасили, но не от бомбите, а от двойната бронхопневмония. Така че това място бе влязло в живота ми в самото му начало. И дали защото винаги, когато идвах на село, не пропусках да дойда тук и бях влизал толкова много пъти, имах странното усещане, че животът ми минава през този проход, под зоркия поглед на неговите „очи“. Не го забравях и сякаш се съобразявах с него. Но никога не бях изпитвал това, което изпитвах сега. Имах чувството, че животът ми се е върнал и е тръгнал отново по някаква друга пътека. Която обаче ми беше много позната...
          ­ Коледарите идат!­ рече Календара, ­ нека ги посрещнем, а после ще те разведа и из другите единайсет пещери, за да се върнем в първата. Сигурно не си влизал във всичките?
          ­ Не знам ­ отвърнах, ­ вече неуверен в каквото и да е, без въобще да го разбирам.
          ­ Няма нужда да ти разказвам, просто ще ти покажа какво има в тях.

          Може да се каже, че познавах поне най-известните тукашни пещери. Неведнъж бях влизал в Темна, в Окната, в Голямата вода, в Задъненка, бях бродил из каньона Задънен дол... Но явно сега се случваше нещо съвсем друго?
          ­ Нека всичко мине по реда си. Позволи ми първо аз, Бъдника, да разкажа нещо ­ се чу тих като шепот, но ясен глас.
           Погледнах натам, откъдето идваха думите и наистина видях между два камъка нещо като огнище. И в него Бъдник ­ едър крушов пън. В светлото не бях го забелязал, впечатлен от хората на трапезата. Но сега, в сумрака го виждах ясно. Той пукаше и искреше и явно това беше неговият шепот.
          Календара мълчеше, но не изглеждаше да е недоволен.
          ­ Прощавай, Календарю, че се намесвам, че искам да говоря преди тебе ­ обърна се към него Бъдника. ­ Но то е защото ти започваш винаги от Нова година, а тя, както знаеш, се предхожда от коледните празници и народът е приемал за начало на новата година още Игнажден. 
          И отново се обърна към мене: 
          ­ Него наричали нов ден, млада година, млад месец. Смятали, че от него започва Голям Сечко ­ Големин, месец Януари. 
          ­ Прав си, съвсем си прав ­ рече младият ми спътник. ­ Но първо се представи. Моят приятел може да не знае какво е Бъдник.
          Знаех, но премълчах, защото усещах че попадам във вълшебна приказка и в никакъв случай не исках тя да изчезне.
          ­ Да, а. Аз съм Бъдника ­ дървото, донесено нарочно, за да гори в огнището през цялата Коледна нощ.
          Винаги са мислели, че съм само безмълвен очевидец на радостните надежди и на благословиите за здраве и берекет. 
          Но не е така.
          Аз мога да разкажа за всичко, което съдържа българският празничен обреден календар. Защото съм виждал как става всичко, още когато имах корени и клони. Пък нали и когато угасна, стопанинът ме запазва, за да ме запали и на следващата Коледа. Имам още цяла година, за да гледам...
          Тогава се сетих за обгорелия голям пън, който дядо ми така грижливо къташе под сайванта. Това беше той.
          ­ Бях голямо крушово дърво край синорите на няколко ниви ­ продължи Бъдника. ­ На клоните ми връзваха люлки, под тях почиваха сеячи и жътвари, простираха се трапези, пееха се песни...
          Отначало мислех, че ме тачат, защото пазя сянка. Малко дървета имаше наоколо. Но после разбрах, че от много отдавна са считали крушовото дърво за пазител на нивата, на детето. Вярвали, че мястото под крушата е непристъпно за душите на умрелите деца, че там децата са защитени от злите сили. Затова на клоните ми връзваха люлки и оставяха децата си в тях.
          Разбрах и друго ­ че момите са виели венци от крушови клончета против зла среща. Че пак затова забождали крушова вейка в Гергьовския хляб...
          Оттогава започнах да се вглеждам и да помня всичко. Пък и бях нависоко...
          Слушал съм ветровете и дъждовете, шепота на снега. Корените ми са запомнили преданията на подземните потоци. Събрах много светлина и топлина, за да повярват всички, че мога да горя дълго, много дълго. И да разказвам. Добре, че ме пазят. И палят отново ­ рече и пак се посипаха искри.
          Моят спътник мълчеше замислен и може би затова Бъдника добави, явно пак обръщайки се към мене:
          ­ И не мисли, че искрите, които разпръснах и разпръсвам, на които всички се радват, са само от напоения зехтинен фитил, който са ми втъкнали и че благовонната миризма е само от тамяна...
          Цялото ухание идва от спомена, от това, което помня и разказвам на Бъдни вечер, моята единствена вечер, Първата Кадена вечер...
          ­ Чакай, чакай, ти наистина се увлече ­ живо се намеси Календара. Уж щеше да казваш нещо преди мене, а ти съвсем ми взе думата.
          ­ Нека все пак завърша. Помня докъде бях стигнал. Ще се върна на думата си ­ рече той и пак се посипаха искри. 
          Звездната светлина просветля и ми се стори, че край нас сталагмитите оживяват.
          ­ Говорех за Игнажден. Наричат го още Полязов ден, защото най-характерното за него е „полязването“, прекрачването на къщния праг от първия човек за деня или от първото същество, което наричаха Сполез.
          ­ Ето го там, онова агне, което е заспало край трапезата ­ рече Календара. ­ То е тазгодишният сполез. Затова и са го довели.
          ­ Да, сполезът може да бъде и животно ­ прошепна Бъдника. ­ Най-хубаво било, ако първо в къщи влезе петелът, кучето или агнето. На него му давали хляб.
          Но когато влизал човек... Хората вярвали, че от това какъв е той, зависи дали ще е добра или лоша цялата година. Ако бил добър, честен и работен, го канели и следващата.
          А пък той знаел, че не трябва да се влиза с празни ръце. Можело да носи само листа, трески или нещо друго, но трябвало да има какво да хвърли в огнището.
          Посипвали Сполезът с жито, орехи и сушени плодове или с други зърна, символ на имането и изобилието.
          Щом влезел в дома, той честитял: „Да е честита Младата година!“ Отивал при огнището, разравял го с дъбов лист и благославял: „Колкото искрици има в това огнище, толкова деца, теленца, агънца и пиленца да се народят!“ После вземал ситото, сеел наоколо житни зърна, орехи и фасул и пак благославял за берекет. Ето така си пожелавали късмет за новия кръговрат ­ завърши Бъдника и този път сякаш разсипа най-много искри. Явно се бе развълнувал.
          Стори ми се, че звезден прах се посипа и от свода, от „очите“, които ни гледаха.
          ­ Бъднико, ти наистина разказваш много увлекателно. Личи си, че знаеш много ­ като че да го зарадва призна Календара. ­ Но нали чу коледарите? Те тръгнаха да коледуват. Ние няма да вървим след тях. Изпуснахме ги. Но искам да покажа на човека Втората Кадена вечер, та да не изпуснем и сурвакарите. Ще го разведа, както съм намислил. А когато се върнем, пак ще си поговорим с тебе. 
          ­ Да вървим! ­ обърна се вече към мене той.
          Не бяхме изминали и двадесетина крачки, едва завихме край най-големия сталагмит в пещерата, когато попаднахме на втората, на Новогодишната трапеза. Тя вече беше на софра. 
          Пак се бе събрало цялото семейство. Вече имаше и новогодишна баница с късмети. Ястията тук бяха съвсем различни: сварен петел, половината свинска глава, пресни пържоли... не бяха онези, постните коледни гозби.
          Знаех че бащата беше заклал петела още преди изгрев слънце. Беше отсякъл главата му на прага и по това накъде е подскочил и паднал ­ навън или навътре в къщи, е разбрал дали годината ще е плодородна. Надявах се да е паднал отвъд прага, защото бе на берекет.
          Знаех още, че децата сутринта бяха отишли в гората за дрян. Бяха откършили клонките с най-едрите пъпки и бяха избрали най-хубавата за сурвачка. После, в къщи, бяха гиздили сурвачките си дълго и с любов. Бяха ги обкичили с житен клас, цвете, наниз от боб и ошав, пуканки, ситни сушени чушки, малки кравайчета. И с какво ли още не. Но непременно, ако не бяха навили на целите им дръжки, им бяха вързали червен конец и паричка.
          Като приближихме до софрата, бащата тъкмо разчупваше питата. Пак над главата си, за да покаже че не е по-голям от хляба. Първо отчупи по залък за къщата и Богородица, отдели ги настрана, и останалото начупено първо натрупа едно върху друго. Благослови го, така да раснат копните през годината ­ високи и по-високи и после раздаде коматите на всеки.
          Върху миндера, постлан с шарена черга, сияеха сурвачките ­ коя от коя по-хубави и чакаха детските ръце да ги съживят.
          На онази, Бъднивечерната трапеза, не видях ястие, което така да ме привлича, както сега ме мамеха месните вкусотии. Неволно пристъпих още по-напред и може би щях да посегна, когато Календара ме спря:
          ­ Недей! Не бива да се намесваме. Само гледай!
          ­ Но те не ни канят? Не ни обръщат внимание? А уж сме гостоприемни? ­ засегнах се аз.
          ­ Не ни виждат, затова.
          ­ Как не ни виждат? ­ искрено се учудих, вече заживял в приказката, която ми се случваше.
          ­ Те са в друго време. 
          ­ Но са истински, нали?
          ­ Истински са, но са в друго време и са другаде...
          Трудно ми беше изведнъж да осмисля всичко, затова не се и опитах. Приближих само да разгледам сурвачките, когато чух гласа на стопанина:
          ­ Хайде, сурвакарите да си лягат, за да могат да станат още по тъмно! Изгревът трябва да ви завари с много краваи в торбичките.
          Децата припнаха да си лягат, минаха покрай нас, дори ми се стори, че едното премина през мене.
          Спомних си как утре ще шетат в ранната утрин с най-пъстрата си торба през рамо и най-хубавата сурвачка в ръцете. Очаквани и желани, те щяха да благославят, пожелават, предвещават ­ все за здраве и берекет. На всекиго ­ каквото му е нужно. В първия ден на Януари, Васильовден.
          А някъде, преди още да е пукнала зората, щяха да се чуват звънците на бабугери ­ маскираните, богато окичени с хлопки и чанове, с най-различни звънци мъже-сурвакари. Щяха да люлеят какви ли не маски и да плашат с тях. Кого? Злите сили? Лошотиите?
          Преди да си легнат, възрастните приканиха свети Васил да си вземе от всичко на трапезата, която щеше да го чака цяла нощ.
          Неволно отново се обърнах към нея.
          ­ Какво пак се загледа? ­ сепна ме моят спътник. ­ Гледай напред. Ще се спънеш. Стръмно е. 
          Сетих се, че слизаме към реката. И току преди да излезем от свода на пещерата, на самия Ј край, видях нещо прекрасно.
          На полянката, на която бяхме излезли под звездите, празнично пременени моми бяха наобиколили нещо и тихо припяваха. Не се разбираше точно какво, чуваше се само припевът: „Ладо, ле... Ладо, ле...“ Пък и ми бе любопитно какво имаше в затворения кръг, затова пристъпих към тях. 
          Видях надвесено над медно менче малко момиченце. Беше достатъч¬но светло и разбрах, че то вади от менчето пръстени. Вадеше пръстен след пръстен и момите напяваха за всяка от тях за какъв момък ще се омъжи девойката, чиито е изваденият накит. Ладуваха.
          ­ Още снощи са се подготвили ­ чух гласа на Календара. ­ Донесли са менчето с мълчана вода от реката, пуснали са вътре пръстените си и са го оставили да нощува под звездите.
          ­ Във водата ли е магията? ­ кой знае защо попитах аз.
          ­ То не е магия, то е вярване... ­ отвърна и забърза надолу, та едва го настигах.
          ­ Но ние се връщаме към гарата? ­ забелязах.
          ­ Връщаме се е неточно. Ние вървим и гледаме. Нали ме питаш за водата? А без да видиш това на реката, не можеш да разбереш другото, което следва.
          Наистина се озовахме край реката.
          За мое учудване тук бе шумно и весело. И чак когато наоколо се развикаха и видях от водите да излиза младеж, вдигнал в ръката си сребърен кръст, разбрах, че това са Водици, Водокръщи, Богоявление.
          ­ Разбра ли защо те доведох тук? ­ попита ме младият ми спътник.
          ­ Да. Водата... Да се сетя за пречистващата сила на водата. Спомних си, че това е денят на Светото кръщение, когато Йоан Кръстител е кръстил Исус в реката Йордан. Затова е и Йордановден. Затова се вярва в пречистващата сила на водата. Знам, че това е Третата кадена вечер. Нали на този ден момците ръсят със светена вода хора, къщи и добитък ­ рекох на спътника си аз.
          ­ И утре ­ само рече той. Но за това трябва да влезем в пещерата.
          Докато реагирам, се видях пред нисък отвор. Наведох се и после се изправих. Огледах се. Да. Това беше Темната дупка, с ниския плосък таван, по който имаше черни, саждени кръгове. Легендата разказваше, че това са дъната на котли с жълтици и затова някога, когато баща ми още беше жив, чукахме с чук по дъната им, като се пазехме жълтиците да не се изсипят върху нас. Някога...
          А още по-някога, преди милиони години, може би и тук, защото беше непосредствено до Проходна, се бяха крили пещерни хора. Познавах добре широката зала на тая пещера, но не бях влизал навътре, където казваха, че следват пропасти и подземни реки.
          ­ Ела насам ­ чух отдалече гласа на моя водач и го мернах в дъното на пещерата.
           Приближих и се учудих, защото вместо очакваните нови зали, видях къщите на селото. 
          Месечината си беше в небето и звездите още не бяха угаснали, а по улиците сновяха мъже, тропаха по портите и влизаха в домовете. Чак тогава забелязах, че носеха менци и други съдове за вода. Гребваха и първо поливаха стопанина, а после по ред и другите от къщата. Личеше си, че ги очакват и не им се сърдят. „Ивановден“ ­ проблесна ми. ­ „Поливачите“!
          Да, така беше. Поливачите поливаха за здраве и да дойдат в дома ти, означаваше, че те зачитат, уважават. Горко му, когото отминат!
          Някъде стопанинът само потапяше пръстите си в котлето, другаде гребваше с шепа и я плисваше на лицето си, другаде го окъпваха цял. Но нали беше за здраве! Навсякъде ги черпеха за благословията и ги изпращаха с добра дума.
          ­ Ела, оттук ще влезем във втората пещера! ­ чух да ме вика Календара.
          ­ Но нали вече бяхме във втората? ­ попитах, когато го настигнах.
          ­ Още не сме били... Изначалната, Проходна, е пещерата на декември. Тя затваря кръга. А тук пред нас във втората е Трифон Зарезан. Това е февруарската ни гледка. Ела, ще поседнем под крушата. 
          Каква круша в пещерата?
          Погледнах нагоре ­ хълм и на него ­ круша. За миг там се мярна конник на бял кон, вейна грива и препусна незнайно накъде.
          ­ Свети Атанас ­ рече календарът. ­ Отива за лятото...
          И понеже наистина се оказахме в съвсем друго пространство, попитах: 
          ­ Но как преминаваме от една пещера в друга, без да излизаме от тях.
          ­ А месеците излизат ли някъде? ­ отвърна.
          ­ Всъщност ние не се движим под земята, а се местим във времето? ­ вече се досещах аз.
          ­ Има ли прегради за Времето? А ти си с мене ­ рече, без да потвърди.
           И аз вече подразбирах смисъла на нашето пътуване.
           ­ И ти си истински, нали?
           ­ Колкото е истинско всичко, което се случва.
          Седнахме нависоко, под крушата. Нагоре и надолу все бяха лозя. И по всичките пътеки към тях вървяха празнично облечени хора.
          ­ Това е първият пролетен празник ­ рече той. ­ Хората ще наобиколят лозето си, ще го „зарежат“, ще отрежат няколко пръчки. Ще ги положат до корена, до главината, ще ги полеят с вино.
          ­ После ще гърмят с пушките във въздуха, ще се канят един друг през лозята всеки да опита от чуждото вино и ще се радват на настъпващата пролет ­ допълних го аз. ­ А на връщане, по обед...
          ­ И ние ще тръгнем с тях ­ прекъсна ме той. ­ Имай търпение.
          И наистина, когато всички лозари от селото се събраха на широката поляна, ние слязохме при тях.
          Накладоха голям огън и опнаха общата трапеза. Слагаха на нея кой каквото е донесъл: прясна пита, варена кокошка, баница... И пак разменяха бъклиците и гардите, за да разквасят уста и да опитат виното на другия. После засвириха гайдите и лозарите се наловиха на голямо мъжко хоро.
          И, както му е редът, дойде най-интересното. Започна изборът на „цар“. Щеше да бъде Цар на лозята само за този ден. Но той знаеше какво му предстои. Знаехме го и ние. „Царят“ трябваше да покани всички на гости. У дома, или в кръчмата. И да ги нагости. Затова тръгнахме след тях.
          Не бях виждал такова всеобщо веселие отдавна. Може би защото през зимата бяха затворени и сдържани, сега всички се веселяха от сърце, с предчувствие за идващото хубаво време и богати дни.
          Влязохме в двора на заможния стопанин. Изтърколиха от избата буре с миналогодишно вино и всички започнаха да вдигат наздравици и да пият до насита за здравето на стопанина и семейството му.
          Пак свирнаха гайдите и кларнетите, пак се люшна, вече прошарено с жените и децата хоро, почнаха се отколешни песни... И това продължи цяла нощ, чак до първи петли. Чувах котли и котлета да звънкат като ясни камбани. 
          Това бе лозарската Нова година. И както на истинската, и на тази най-радостно участваха и децата. Гледах ги как си вият венчета от лози и наподобяват действията на бащите, които съвсем бяха забравили да им се карат. А и аз съвсем бях забравил за Календара.
          ­ Виждам, виждам, че ти хареса ­ рече той, когато отново го последвах.
          Но за разлика от развеселените деца, които допреди малко тичаха наоколо, сега минахме край цяла група насядали момичета, които съсредоточено и старателно вършеха нещо важно.
          ­ Какво правят? ­ попитах Календара.
          ­ Мартеници ­ кратко рече той.
          ­ А защо са само момичета?
          ­ Така се е случило. Ето ги там и момчетата. Съвсем скоро е техният празник.
          ­ Какъв празник?
          ­ Петльовден. На втори февруари за тяхно здраве се коли петле и с кръвта му се напръсква прага на къщата...
          ­ Не знам защо ми се иска по-скоро да излезем от февруари?
          ­ Аз знам. Колкото по-топло, толкова по-добре, нали? Но нека момичетата си довършат мартениците. Имат много работа. Защото всеки трябва да се закичи. Закичват за здраве дори и добитъка ­ необичайно се разприказва Календара, тъй като досега предимно ме оставяше само да гледам.
          ­ Това не го знаех, но пък знам много за мартеницата ­ плахо се опитах да поддържам разговора аз.
          ­ Кажи какво знаеш, може пък и аз да съм пропуснал нещо? Нали мартеницата е рядкост, има я само в тази, нашата страна?
          ­ Знам, че е най-хубавото пожелание за здраве, защото е отправено към всички. Към млади и стари. А сега, от тебе научавам, че дори и към животните?
          ­ Дори и на предмети. Мартенички се връзват и на теленцата, на агънцата, за да тичат и скачат. Но и на бялото котле, в което се вари млякото, защото и от него трябва да струи здраве. Връзват се и на дърветата ­ за приплод.
          ­ Винаги знаеш повече от мене. Но нека ти кажа какво още съм чувал. Чувал съм, че мартеницата всъщност е белия и червения конци. Всичките други фигурки са измислени след това. Именно на двете усукани нишки приписвали силата да пробуждат живота и да пропъждат болестите и бедите. Чувал съм, че и по мартениците се гадае... Но не зная как?
          ­ Така е. Като ги оставят под камък, гледат после какви животинки са се събрали под него. И в зависимост от това предричат плодовитост на пилета, овце или крави. Но защо говорим предварително. Ела да влезем в пещерата на март. Тя е от най-пространните, в която дори могат да препускат коне.
          ­ Говориш ми за Конския Великден?
           ­ Да. За Тодоровден. Но преди него има един много хубав празник, бих го нарекъл Ден на благодарността, както го има другаде. Хората по-често трябва да си припомнят, че са човеци.
          Странно нещо. За човещина ми говореше той, който сигурно не беше от плът и кръв и битуваше във видимия свят ­ хартиен. Но искаше да постави в равновесие мен, човека.
          Този младеж започна да ми харесва. Беше не само красив, но и умен. Беше не само много начетен, но и добронамерен. Защо се яви тъкмо на мен. Защо избра мене, за да ме води из тези изконни обредни пространства, из Пребъдното...
          Защо мене?
          Всъщност какъв младеж беше той. Хем млад и енергичен, хем на около четири хиляди години? Съвсем се обърках. Но усещането, че го харесвам оставаше. Чувствах, че му се доверявам. Че ми е приятно да го следвам. Че се разбирахме добре.
          И пак така неусетно преградите пред нас се разтваряха и ние влязохме в „пещерата“ на март. 
          Пак не беше никаква пещера, а приветлив селски мегдан, от който започваха като лъчи улички със спретнати къщи.
          Беше привечер и видяхме как от всички страни на „селото“ възрастни и деца влачат клони към един голям огън. Той още не беше запален, а близо до него, на поляната в сумрака, все още се въртяха шумно пролетните въртушки. Сигурно се бяха въртели цял ден, но ненаситните момци и девойки не искаха да слязат от тях. 
          Питате какво е въртушка? Едно яко, дълго дърво, право и грижливо обелено, закрепено в средата така, че да може да се върти и накланя нагоре-надолу. И, разбира се, да не пада. За единия му край се хваща девойката, за другия ­ момъкът. И хукват да се гонят в този кръг. Въртележката се върти, издига се и се снишава, те не могат да се стигнат, но се радват на хубавата си игра. Край нас се въртяха две, когато пламнаха огньовете. Отнякъде се появиха музиканти. Медните им инструменти блеснаха и рукна музиката на хоро. Младите пуснаха въртележките и се хванаха на хорото. Пламнаха и други клади в различните краища, а децата започнаха да въртят прътите с вързана на тях запалена слама, или както им викаха „уралии“, „олелии“ или „оратници“. А най-малките започнаха да хвърлят огнени стрели. 
          Да, това беше Сирница, бяха Сирнишките огньове. Те се мятаха все по-надалече, за да е по-успешна и по-плодородна годината.
           Хорото вече се виеше около най-големия огън и на него се бяха хванали всичките моми и ергени. Всичките, защото се вярваше, че щом го играят, няма да срещат самодиви, самовили, змейове и хали и няма да бъдат примамвани от тях. Когато свърши и последното хоро, хората на групи тръгнаха към къщи. А там... Там вече знаех какво ги очаква. Това, за което ми беше загатнал Календара за човещината. Прошката. 
          По-младите щяха да отидат при кръстника и при родителите си, за да искат „прошка“и да чуят: „да ти е простено“. За всичко, което се бе случило през годината. Облечени в новите си дрехи, понесли баница и варено пиле. И непременно ­ пълно шише с вино. Да си отдъхнат, ако са сторили нещо погрешно. И занапред да тръгнат на чисто.
          А на сирнишката трапеза щеше да има и варени яйца, и бяла халва, с които щяха и да „ламкат“. Тази весела игра, в която ще се опитат да захапят разлюляното на конец яйце или парче от халвата и да се смеят донасита.
          Знаех го точно, бях го виждал неведнъж и затова, когато Календара ме попита ще отидем ли на Сирнишка „прошка“, отказах:
          ­ Бил съм. Пък и това е много личен празник. Нали знаеш, че прошка се взима от познати.
          ­ Не само ­ възрази ми той. ­ Можеш да искаш прошка и от всеки, когото срещнеш по пътя. Това е едно голямо освобождаване на вътрешно пространство. Но щом не искаш, да вървим по-нататък.
          В дъното на пещерата, ето пак казвам пещера, въпреки че знам, че това е само условно пространство, зазоряваше. Наоколо се разтъпкваха, хванати за юздите от водачите си охранени, сресани, накичени със звънчета и мъниста коне. Подреждаха се на изходната линия. Мало и голямо се бе събрало да гледа. И Слънцето току-що изгряваше, сякаш и то да гледа надпреварата.
          Проеча изстрел от пушка и ездачите полетяха...
          Земята още беше мокра и скована и затова те се виждаха надалече. Всъщност препускаха, за да покажат как свети Тодор буди с копитата на коня си земята за пролетната сеитба. Препуска и отива при Бога да го моли за лято.
          Надпреварата свърши, отведоха конете да се отморяват и тогава започна истинската веселба. Отново край трапезата. Ех тези български трапези... През каквито и премеждия да преминава, колкото и да го мъчи беднотията, българинът пак ще седне на трапезата. Като достоен стопанин.

          Жените започнаха да носят обредните колаци и подскачаха по три пъти, преди да ги поднесат. Погледнах въпросително Календара.
          ­ Защо подскачат ли? ­ разбра ме той. ­ Защото още са младоженки и от този Тодоровден вече ще ги признават за булки, за истински стопанки. И отсега нататък ще трябва да подскачат на дом, на свекър и свекърва. Затова Тодоровден има още едно име „Булкина неделя“.
          Домъчня ми, че не ни поканиха и на тази софра. Затова се пресегнах и сложих под мишница един колак със скачащо конче на него.
          ­ Недей! ­ хвана ме за лакътя Календара.
          ­ Но нали не ни виждат?
          ­ Не е нужно да те виждат, за да си почтен ­ засрами ме той. ­ Нали ти самият се виждаш?
          Оставих хляба на масата и виновно тръгнах след него.
          ­ Е, не се натъжавай. Не исках да те засегна. Но мисля, че всеки винаги първо трябва да е отговорен пред себе си. И за да те развеселя, ще ти покажа нещо благо.
          ­ Благовец? ­ възкликнах аз.
          ­ Благовец ­ потвърди той. Но сега не ние ще ходим при тях, а ще ги чакаме. 
          Аз пак примигнах неразбиращо. 
          ­ Всъщност знаеш ли какво е Благовец? Каква е благата вест? ­ продължи той.
          ­ Знам, разбира се. Тогава Господ е вестил на Богородица, че ще роди Божия син. Така е останало.
          ­ Затова ми е приятно да разговарям с тебе ­ рече Календара. Това, което ти показвам, те интересува и те радва.
          ­ Знам още ­ продължих поласкан аз, ­ че всичко, което става на Благовец е благо. Каквото се начене. Каквото се посади. Дори и раните са благи. Затова тъкмо на този ден пробиват ушите на момиченцата за обички. И им дават да омесят своята първа блага погачка. 
          ­ Но ти ми каза, че чакаме някого? ­ се сетих, не разбрал какво искаше да ми каже.
          И в този момент, на същото това поле, където стана кушията, се зададе странно шествие. Различни на възраст хора ­ мъже, жени и деца, награбили всякакви тенекиени съдове, думкаха по тях с ръце или с дървени палки и надаваха странни викове.
          На пръв поглед това беше смешно, но когато разбрах смисъла му, ми стана понятно:
          Свети Тодор бе събудил с ехтящите конски копита не само земята за сеитба, не само лястовиците и кукувиците, извиквайки новия живот, той бе събудил и змиите, и самовилите, и змейовете, които трябваше да бъдат прогонени надалече. И с този невероятен шум хората вярваха, че ще ги прогонят.
          Шествието отмина, отнякъде закука кукувица и аз попитах:
          ­ Имаш ли си в джоба пара?
          ­ Парите са за смъртните ­ засмя се Календара ­ това важи за тях.
          ­ Забравих, че си безсмъртен.
          Сигурно бе му прозвучало зле, може би някак завистливо, защото каза:
          ­ Безсмъртно е духовното. Сътвореното, тленното не може да бъде безсмъртно. Затова пък то иска да има. Духовното не иска. То знае, че има.
          Дотук бяхме газили снегове, даже преспи. През януари, а и през февруари дори проправяхме пъртини. А сега беше набола първата трева, кукаше кукувица. В храстите боязливо се обаждаха птици, завърнали се от топлия юг. Минахме край пчелар, който отваряше кошерите, та пчелите да излетят на слънце. В далечината пастир изкарваше стадото си на първа паша.
          Помислих си за снеговете и изведнъж пак ми мина въпросът ­ през какви пещери минавахме, когато газехме сняг. Можеше ли в пещери да вали сняг. В кой свят вървяхме. Погледнах спътника си, който крачеше пред мен и размахваше в ръка някаква напъпила пръчка, и схванах, че не трябва да мисля и разсъждавам, а само да го следвам, докато ме води. Вярвах, че няма да ми се случи нищо лошо, а и бях любопитен какво ще е напред.
          Стана ми весело, че излизахме на зелено, че запролетява, че става по-топло и по-ведро, че виждам кукуряка и чувам птиците, първите ми реални спътници в тези... пространства. И продумах като на себе си:
          ­ Мина Благовец и ето ­ крив ли съм или съм прав, иде месец Лъжитрав.
          ­ Знам, че обичаш да говориш в рими. Пък и мисля, че вече имаш настроение да ми кажеш някое стихотворение.
          Не чаках да повтори и подхванах:

           Лъжко, Лъжко, Лъжитрав, 
           не обичам твоя нрав ­
           не лъжи дърветата,
           не лъжи полетата.
           А вземи яйца червени
           и натрий лица засмени.
           После отключи небето, 
           та да рукнат дъждовете.
           Отключи го най-високо, 
           та да стигнат най-дълбоко.
           Спрат ли люлките изкусни
           Слънцето за миг ще спусне ­ 
           за момче и за момиче ­
           да се люшка и ги кичи.
           Свий венци и таз година 
           от цветя и от къпина, 
           на ведрото ги завий...
           Ех, не са това магии: 
           през кравай или през пръстен 
           напълни ги с мляко гъсто...
           Разстели безброй престилки, 
           да ги пълнят с чудни билки.
           Първо агне кръв ти дава, 
           бяло агне ­ пак за здраве.
           Къщата кичи с коприва ­ 
           да е здрава, да е жива!
           Казват, гдето спи имане, 
           пламък буден ще остане.
           Но къде е скрито, щом 
           трепка с пламък всеки дом!

          Замълчах. Мълчахме и двамата. После той каза:
          ­ Виж ти, виж ти... това за имането е много хубаво. Пък и другото. Не съм се замислял, че в едно стихотворение може да се побере целият Април. И Цветница, и Великден и... (щеше сигурно да каже и Гергьовден...). С китките, с червените яйца, с люлките, с гергьовския дъжд, с агнето... Самият аз бъркам Април и Май. Слагам празниците ту в единия, ту в другия. Но това не ги променя. И не ги прави по-малко радостни.
          Виж, за това Лъжко, Лъжитрав си съвсем прав.
          ­ Май и ти проговори в рими? ­ пошегувах се аз.
          ­ А, не. За това ме няма. Нека всеки може своето. Светът много често се обърква, защото някой мисли, че може това, което му се иска.
          И като помълча малко, рече: ­ Като говорехме за Безсмъртното, Безсмъртното е свързано с Възкресението.
          Не знаех в каква връзка го казва, може би мислеше за Великден?
          И той продължи:
          ­ Човекът е такъв, че не иска да умира. Знае своето предопределение, но не го приема. И затова по всякакъв начин възпява Възкресението. С всичките си действия.
          ­ Но за да възкръснеш, нали първо трябва да умреш?
          ­ Смъртта е нещо условно ­ каза той. ­ Затова е и легендата за Лазар. Ето ги там лазарките. Да ти се струват тъжни?
          Наистина, срещу нас се зададоха празнично пременени момичета, които пееха.
          ­ „Момиче славей надпява“ ­ рекох аз ­ нали така се пее в народните песни. Моминското сърце, младостта и свежестта на девойката са по-сладкопойни и от този всепризнат певец-магьосник.
          ­ Лазаровден е празникът на разцъфналата моминска прелест. Нейният ден. И лазаруването е нейното тържество.
          ­ Най-много песни са написани за славея. И въпреки това... ­ не се предавах аз.
          ­ Остави сега славея, ами слушай какво пеят девойките. Вслушай се в думите им.
          Изчакахме момичетата да ни отминат и тръгнахме след тях.
          Лазарките пееха за всекиго от семейството песенни благословии. Пееха за къщата ­ да има благодат, за животните ­ да са здрави и силни. Но най-продължително и красиво пееха за кошерите, за пчелите. Благославяха да са многобройни и медоносни. Може би затова и венчетата на главите им бяха от медоносни цветя: реси от върба, клонче от диви трънки, вишневи клончета. А и те целите бяха накичени с медоносни цветя. 
          Минаха през една цветна поляна и слязоха край реката. Върбите бяха спуснали цъфналите си клони, сякаш предлагаха всеки да си отнесе от тях.
          ­ Откъсни си. Връбница е ­ рече Календара.
          ­ Предпочитам да я наричам Цветница ­ рекох аз. ­ Виж, как всичко е потънало в цветя...
          ­ Да, но изначалното е клонката. Христос е посрещнат в Йерусалим с клонки.
          Всичко беше толкова свежо и радостно, пък и двамата твърдяхме едно и също, затова замълчах. Не биваше да го оспорвам. И чак когато момичетата извадиха един обреден хляб във формата на кукла и започнаха да го чупят и да поставят по залък от него върху дъсчица, а други пък слагаха върху дъсчицата кравайчета, попитах:
          ­ Какво правят?
          ­ Ще избират „кумичка“.
          ­ Но аз знам, че на „кумичене“ ходят млади майки, които имат момиченца. И те избират „кумичката“. И пускат в реката венчета от върбови клонки...
          ­ Тук е така. Момичетата си я избират сами. И по-добре. Защото момичето знае, че щом е лазарувало, вече е голямо ­ може да работи. Виж, виж какво става с „кумичката“.
          Пуснаха дъсчиците във водата. Едната попадна в средата на течението и бързо се понесе напред, другите значително изостанаха. Момичетата радостно възкликнаха и се втурнаха да прегръщат онази, чиято дъсчица ги бе изпреварила. Сега тя щеше да ги отведе в своята къща, да ги нагости и до Великден всички те щяха да изпълняват каквото им нареди. А догодина „кумичката“ трябва да се омъжи.
          ­ Но какъв е смисълът с хляба? Защо се надпреварват с хляб?
          ­ Нима има нещо по-важно от него? ­ отговори ми с въпрос той. ­ Само ще ти припомня в колко от обредите присъства:
          Видя го на Бъдни вечер и Нова година, в кравайчетата на сурвачките, децата търкалят кравайчета, да извикат лятото: „Оттъркаляй се, зимо, дотъркаляй се, лято!“, жените месят и раздават медени питки против болести, видя обредните колаци с кончета на Тодоровден (дори ги хареса, пошегува се с опита ми да си скрия един). Ами Великденските краваи за кръстниците и колачетата с яйцето в тях? Ще видиш обредния хляб и на Гергьовден, когато се замесва кваса за цялата година. Там са цяла поредица обичаи. Ще ти ги покажа. По жетва първите ожънати класове се хвърлят към слънцето и за плодородие се нарича първият сноп.С обреден хляб започва и сеитбата. Ще го видиш на свети Симеон.
          ­ Разбирам. Стопанката меси хляб за Бога, за къщата, за лозето, за нивата, за добитъка. И, разбира се, за коледарите, за хората...
          ­ Така е, защото българинът вижда в хляба живот, здраве, размножение и плодородие. Обновяване и безсмъртие. Питаше ме за безсмъртието. Та той оприличава погачата на слънцето, а кравая ­ на венец...
          ­ Прав си, хлябът е най-важен...
          ­ И не само той. Ами вземи яйцето. Великден е неговият ден, но то присъства и в много други обреди. Ето, на лазарките раздадоха яйца... Боядисани яйца се слагат в ситото и се обръщат към слънцето. От тях ще заровят и на нивата ­ за берекет и против градушка. Още?
          Наскоро е Великден. Ето ги панерите с боядисаните на Велики четвъртък яйца, с които след два дни всички ще се чукат за здраве.
          Минавахме край някакви полици, на които високо бяха вдигнати великденските яйца. 
          Не бяхме успели още да ги разгледаме и да се начудим на шарките им, когато дойде и големият празник на Възкресението. Великден. По-точно ние „отидохме“ в него.
          Тържествено забиха празничните камбани и откъм черквата се зададе множеството със запалените свещи, чиито пламък хората пазеха в шепа, за да запалят вкъщи кандилото. А там будни чакаха децата, за да се чукат с първия си борак.
          Великден! Възкресение! Свързан религиозно с Възкресението на Христос, този ден всъщност е вечното възкресение и възхвала на живота, на светлината, на упованието в онова, което предстои и идва. Наистина не е ли тъкмо в това големият му смисъл! Такива мисли се въртяха в главата ми, когато чух Календара да казва:
          ­ Великден е вечното възкресение на Духа ­ сякаш за да допълни моя вътрешен монолог.
          ­ Оставихме хората да празнуват, а ние се спуснахме надолу по цветните ливади, из които за мое голямо учудване чудновато се търкаляха не деца, а възрастни хора.
          ­ Кои са тези? ­ погледнах Календаря.
          ­ Болните ­ рече той. ­ Днес е първи май, Еремия.
          ­ И? ­ не го разбирах.
          ­ Търкалят се в росата за здраве. Чувал ли си за „ходене на росен“? Това е.
          А момиченцата са излезли в ливадите по изгрев слънце за друго ­ да измият лицето си с роса, за да са хубавелки. Но ще ти разкажа повече като стигнем при русалиите, в Русалския месец.
          А сега гледай внимателно където минаваме, защото се е вярвало и още се вярва, че над мястото, където има заровено имане, на Гергьовден играят пламъци и го посочват. Ти го каза. В стихотворението.
          Гледах внимателно, но никъде не видях пламъци, когато се озовахме в някаква пещера, на стената на която бе изрисувана иконата на свети Георги. Толкова пъти я бях виждал, че не можех да не я позная.
          Обичах този светец. В преданията той е Победоносец. Защото, митически, беше пробол страшния змей, беше убил коварната юда, исторически, с издържливостта си бе победил гнева на императора, а практически ­ защото побеждава болестите по добитъка. 
          Че кой не обича победителите! И не се прекланя пред тях!

          Още стояхме пред иконата, когато влязоха няколко мъже, вдигнаха ръце и я „откачиха“ от стената. Толкова чудатости видях, че дори не се учудих. Мъжете излязоха навън и ние тръгнахме след тях. Не вървяхме много дълго, когато влязохме в тяхното село.
          Навсякъде жени премитаха пред портите. Те вече бяха замесили кваса за бъдещия хляб. След това бяха приготвили и питите: за църквата, за овчаря, „куклите“ за децата, колакът, през който щяха да доят млякото... Бяха боднали в обредните хлябове и клончета от круша, за да ги пазят от зли срещи и ги бяха нашарили с кокалче от миналогодишното гергьовско агне.
          После бяха сложили тазгодишното в пещта. Бяха я замазали отвсякъде, за да се изтищи за няколко часа ­ да стане от крехко по-крехко.
          Всеки щеше да има на трапезата си печено агне, за да постави началото на скотовъдната година.
          От нивите се връщаха мъже, откъснали клонки и цветя, за да ги закичат на портите. А старите връзваха в градината гергьовските люлки, на които внучетата бързаха да се люлеят. И така се затваряше великият кръговрат на живота.
          Хората с иконата дойдоха насред село. Поставиха я внимателно на лично място, край опънатите за празничната обща трапеза месали. Едва тогава празникът започна.
          Още незавършил празничният обяд и музиката покани мало и голямо на хорото. 
          Не заваля. А не завали ли този ден, от утре щяха да канят дъжда с „пеперуда“ или с „герман“. Защото всяка капка на гергьовския дъжд е жълтица. Така е зажъдняла земята за пролетна влага. „Дай, Боже дъжд!“ ще припява шествието след безмълвната „пеперуда“ или следвайки глинената кукла „герман“.
          Не заваля, но на зазоряване, защото незнайно как бяхме прескочили нощта, тревата беше мокра. Росна.
          ­ Ето ги и русалиите ­ рече Календара. ­ Сега ще преминем през юни. Спасовден, Еньовден и Петровден.
          Преди не ми казваше предварително през кое предстои да преминем, затова го погледнах въпросително.
          ­ Няма какво толкова ново да видиш, затова. 
          На Спасовден момите берат самодивско цвете, пак „ходят на росен“, защото според преданието, тогава самодивите лекуват всички болести. Единствено в тази нощ са предразположени към хората. А през русалската неделя, седмицата след Спасовден, жените не работят, за да не разгневят самодивите. Но кой е виждал самодивите? И могат ли да се видят? Какво да ти покажа? Трябва да ти го разкажа. Знае се и се вярва, че тогава русалките идват да росят хляба, който цъфти и връзва, за да има богата родитба. За да прогонят болестите, играят своя танц и мъжете ­ русалии. 
          И напяването на пръстени вече си го виждал. Така е и на Еньовден.
          ­ За Еньовден знам ­ прекъснах го аз. ­ Знам, че дойде ли Еньовден, кукувицата спира да кука, смутена от това, че най-дългият ден си отива. Че слънцето започва да слиза към тревите и може да изчезне. Знам още, че тези треви и билки, които са набрани преди изгрева на Еньовден, са събрали цялата целебна мощ на слънцето и затова венчета, изплетени от тях се окачват вкъщи и се пазят през цялата година. Та ако стане нужда, да се вземе стрък против болест или срещу магия. Знам, че след него лечебната сила на билките изчезва, и вече спират да ги берат. А Еньо намята кожуха си и отива за сняг...
          Календара ме гледаше с доволна усмивка и не се готвеше да ме прекъсва. Но аз бях казал всичко и млъкнах.
          ­ Наистина е приятно да се разговаря с тебе ­ рече след малко той. Има разговор. Тъкмо затова ми се прииска да ти се покажа. Защото бих могъл да добавя нещичко към твоите познания. Ето и тук ще добавя. Знаеш ли най-хубавото поверие за този ден?
          И понеже мълчах, продължи:
          ­ Вярва се, че след като Слънцето танцува със своите две саби, слиза да спи между тревите. И ако девойка намери цветче, където Слънцето е спало, непременно ще бъде щастлива.
          Толкова бе хубаво, че всяка моя дума би била излишна.
          Мълчахме дълго. После той каза:
          ­ Петровден е друго нещо. Него трябва да го видиш. Говорихме за хляба, а той е един от най-големите му празници.
          ­ Винаги съм свързвал Петровден с жътвата, когато земята е превърната в огнище ­ малко укорно казах аз.
          ­ Така е. Около него е усилното прибиране на хляба. Затова привършването на жътвата се празнува с най-голямото петрово пиле, приготвено със сол и пипер.
          ­ Да, но жътвата може да почне и чак през юли. Нали на четвърти юли е денят-Жетвар, Летният свети Атанас?
          ­ Не разбирам какво искаш да кажеш? ­ попита Календара.
          ­ Че жътвата не ми е от любимите стопански дейности.
          ­ Но това е венецът на селският труд?
          ­ Оставила ми е лош спомен. В детството, щом завършеше учебната година, баща ми ме изпращаше за цялото лято на село: „Да видя откъде излиза хляба.“
          И като ме вземеха по жътва на нивата, денят нямаше край. Умирах от жега и от скука.
          ­ От скука ли? Тогава нищо не знаеш за жътвата. Последвай ме и гледай внимателно.
          Пред нас златееше обширно поле с узряло жито. Огледах се да видя комбайните, с които жънеха напоследък, но не видях нито един. Затова пък от волски коли край нивите слизаха жетвари със сърпове. Бях го виждал някога, много отдавна. Те разпрягаха воловете, оставяха торбите с обяда на сянка под колата или под дървото край пътя и се готвеха да навлязат в житното поле. И тогава стана нещо, което наистина не бях виждал:
          Един от жътварите зашепи наръч класове, отряза ги и ги хвърли към слънцето.
          Погледнах въпросително Календара.
          ­ За да е спорна жътвата ­ рече той. ­ За това ще нарекат и първият вързан сноп. Но виж, гледай децата.
          Някои от тях, момиченцата, си бяха направили венчета от житни класове и ги бяха сложили като диадеми на главите. А момченцата си бяха оплели от класовете поясче за кръста.
          ­ Няма ли да им се карат?
          ­ Такъв е обичаят ­ рече спътникът ми, като също увенча челото си с житен венец.
          В това време привлече вниманието ми една майка, която хвърли сърпа си върху житната ръкойка.
          ­ Май и на нея не Ј се жъне ­ съчувствено се обърнах аз.
          ­ Напротив. Това е жестът на жътварското кръщение. Така и децата се кръщават за жътвари. А онова снопче от няколко класа, увити в червеното, което държи най-малкото момиче, е „брадата“. Ще я пази вкъщи цяла година.
          ­ Що за „брада“ е това?
          ­ Тя изобразява, означава семето. Представлява приемственост на раждането и труда. А там, откъдето са я ожънали, от уважение ще оставят в нивата паричка и коматче хляб...
          ­ Наистина не бях виждал това ­ съгласих се. ­ Ще знам, че го е имало. Но и с него жетвата не може повече да ми хареса. Предпочитам бостана.
          ­ Тогава няма да ходим на петровото пиле, няма да видиш първата питка, омесена от новото брашно, ще изпуснем и хорото ­ рече малко разочарован Календара.
          ­ Не се засягай! Ценя всичко, което ми показваш, но искам да съм откровен.
          ­ Ще идем и на бостана, но първо трябва да преминем през юли.
          ­ И какво ще видим в него, освен жътвата и вършитбата? ­ сигурно прозвучаха като упрек моите думи.
          ­ Небето ­ бе лаконичен Календарят. ­ Вместо земята, тогава гледай небето!
          ­ И какво ще видя там? ­ не се предавах.
          ­ Орлите и соколите ­ и предизвикателно замълча. 
          Пак си спомних пещерите, в които гнездяха белоглавият лешояд и други разни орли.
          ­ Знам за ползата от птиците ­ рекох някак извинително. ­  Знам и това, че българинът открай време е бил ловец и е опитомявал соколите. Помня и народните песни и предания, в които орелът закриля, пази сянка на героя. Или пък му помага, изнася го на Горната земя... Но има и вредни птици, които не обичам.
          ­ Няма ­ бе категоричен той. ­ Яд ни е на скорците, че ядат черешите. Но изяждат една череша, а посаждат цяло дърво?
          За пръв път се замислях над това. Ето, през юли всичките питомни животни бяха на паша, за да осигурят на хората прехрана, а за дивите не бях се замислял.
          ­ А всъщност и дивите животни помагат на човека? ­ отгатна мислите ми той. ­ Изобщо няма вредни животни. 
          Знаеш ли оная приказка за таралежа? И понеже мълчах, продължи: Таралежът спасил ливадите. Казал на Слънцето да не се жени, защото ще му се народят слънчица и ще изгорят всичко...
          ­ Разсмяхме се и двамата. За пръв път го видях да се смее и това бе очарователно. Вървяхме из просторно поле, наоколо птиците замлъкваха една след друга. Погледнах небето, по което бързо се събираха облаци.
          И изведнъж изтрещя първият гръм. След него последваха и други.
          ­ Колесницата на свети Илия ­ посочи небето с поглед Календара.
          ­ Да се скрием ­ предложих аз. ­ Ще вали.
          ­ Нали бързаме за бостана? ­ засмя се той.
          ­ Но Свети Илия ще ни залее, докато стигнем?
          ­ Не Свети Илия, а свети Пантелей заплашва с порои и наводнения. Празнувайки, хората искат да умилостивят него.
          ­ Пантелей пътник? Не е ли рано птиците да отлитат на юг?
          ­ Не е. Ето ги, вече се събират на ята...
          ­ Значи и юли си отива?
           Той кимна и посочи напред.
           ­ Няма да вали. 
          Стигнахме до бостана и седнахме да опитаме първата диня. Докато Ј се радвахме, над нас небето се разведри и станахме да продължим. Над главите ни на юг продължаваха да прелитат ята.
          Дойдохме до лозята. Този път, за разлика от първото ни идване на Зарезан, те бяха налели плодове. Минахме край шареното грозде и знаех, че отиваме към зрялото. По Голяма Богородица щяхме да стигнем до него.
          Август беше налял зърна не само в лозята, беше донесъл и дивите плодове в горите: трънки, глогинки, диви круши, шипки, диви ябълки, гъби... Помислих си, че трябва да наминем и там.
          Насреща ни се втурнаха деца. Разперих ръце, но Календара рече:
          ­ Пропусни ги, нали знаеш, че не ни виждат.
          Отново съжалих за това.
          ­ Летуват в лозята. Чак до септември ­ добави той. ­ Хем ги пазят, заедно с възрастните, хем си хапват, хем играят на воля.
          Така, до идването на учебната година играех някога и аз. Колко отдавна беше това. Цял един живот.
          Не знам дали защото вървях с него, сега и аз се чувствах безтелесен. Бях един незрим дух, освободен от грижите за тленното. Бях свободен и въздушен.
          Колко много се грижим през живота си за тялото. Правим всичко, за да го изхраним. Да го поддържаме здраво. А Духът? Кой и с какво го храни него?
          И когато тялото започне да не чува, да не вижда, да се бави, може би е за добро. Може би си почива, за да помислим и за духа.
          ­ Не е справедливо ­ рекох в продължение на мислите си аз. ­ Не е справедливо ние да виждаме всичко и всички, а нас да не ни виждат.
          ­ Справедливост? ­ възкликна той. ­ Няма справедливост. Защото тя предполага успокояване. Спокойствие. А животът разчита на неспокойствието. На Вечното движение.
          Явно, той искаше да събере за мен видимото и невидимото. Онова, което знаех и това, което щях да видя. Защото на видяното се вярва. Едно е да си го представяш, друго ­ да го видиш и осъзнаеш. Така се помни. Едно е да го познаваш като битие, друго ­ да го приемеш като ценно наследство. Той сякаш искаше да ме убеди в наследството, което само усещах.
          Бяхме излезли от лозята и спряхме пред голяма, стара дива круша. Пред нас се простираха ниви.

          Сеячът пристигна на нивата си още преди слънцето да изгрее. Такъв беше обичаят, да хвърли първата шепа семена, тъкмо когато види слънцето срещу себе си. Знаеше какво да прави още от дядо си, затова беше станал много рано, въпреки, че му беше празник. Беше подбрал предварително най-едрото зърно. Беше смесил семето с червени зърна от калина, с орехи, със скилидки чесън и го бе изсипал в чувала през дупката на обреден кравай. После бе закичил воловете, а после и себе си с росна китка и зачакал стопанката му да го изпрати.
          А и тя знаеше какво се прави в деня на есенната сеитба. Бе донесла шарена домотъкана торба с гозби като за празник, с погача и шише вино. После бе обиколила колата с лопатка, пълна с пепел и менче с вода, и чак тогава бе го благословила да тръгне на сеитба.
          Той разтовари. Отчупи четвърт от обредния хляб и го остави върху първата бразда. После зашепи от семето и го хвърли срещу изгряващото слънце. Земята се посипа със златен дъжд. Тя беше още топла и когато дойдеха есенните дъждове, семената щяха да са пуснали коренчета, а някои щяха да бъдат и покълнали. Но първо щяха да досънуват чудния си сън.
          ­ Нова година ­ рече Календара, като гребна от чувала и хвърли в браздата шепа зърна зад гърба на сеяча.
          ­ Каква нова година? ­ учудих се аз.
          ­ Така някъде наричат първи септември, Симеоновден ­ Нова година.
          ­ Заради семената?
          ­ Заради семената. И надеждата ­ рече той. ­ Затова и на този ден, както на Игнажден, се гледа какъв човек първи ще влезне вкъщи. И се вярва, че ако е добър, и годината ще е добра.
          ­ Излиза, че при всеки важен ден, българинът гадае? ­ Моето не бе въпрос, а по-скоро разсъждение на глас. ­ Гадаели по месечината, по окапването на дърветата, по струята кръв от агнето, по това накъде ще скочи закланият петел, по мартениците, по лястовицата на Благовец, по първите дни на август, по това какъв човек ще влезе първо вкъщи, та чак до Димитровден. Толкова ли се е страхувал човекът, толкова ли е бил зависим?
          ­ Да си зависим от надеждата е прекрасно ­ каза той и закрачи с едри крачки след сеяча.

          ­ Чакай, не мога да те настигна. Защо се разбърза толкова?
          ­ Семената вече са в земята ­ каза той.
          ­ Но нали чак на Димитровден приключва кърският труд. И тогава започват сгледите и сватбите?
          ­ Важното е, че семето е в земята ­ повтори убедено и продължи да бърза, сякаш бе свършил всичката си работа.

          Изведнъж попаднахме в нещо като огромна, изписана отвътре стомна. На дъното Ј жени белеха царевица. Край тях се лутаха деца, но не работеха, а се примъкваха и сядаха край огнището. (Не се учудих, че в нея имаше и огнище?)
          Странното беше, че шарките с приказни образи се въртяха като цветен дим, издигаха се нагоре и постоянно се променяха. Обърнах се към спътника си и исках да го попитам, но той вдигна пръст към устните си и ми даде знак да го следвам мълчаливо.
          Гледах рисунките възхитен. Това не бяха някакви градски драсканици със спрей, напръскани, за да загрозят нещо ново и чисто, каквито за съжаление срещах всеки ден, а образи от приказки, които ме отвеждаха далече назад.
          Любопитството ми се усилваше, но пак не можах да продумам, защото водачът ме заведе до огнището, наведе се към него и ми рече: „Седни тук, гледай и слушай!“
          И като някакво ехо прокънтяха думите:

           Само огънят толкова приказки знае,
           че Октомври не спира да слуша.
           Кукуруза обра и според обичая 
           и децата край него се гушат.
           Всяко бели мамул и купът им расте, 
           а на беленка още се пее...
           Нека глъчката стихне, чакат приказка те,
           планина трупат, тя е зад нея...
           Само огънят знае какво им е днес
           (той на детството трепета помни)
           Само огънят казва на жадния: „Влез 
           в пълни с приказки шарени стомни.“
           И забъбрят зърната. Уж тенджера ври, 
           или легнали в огъня пукат...
           И децата ги слушат, не дишат дори 
           и са сигурни ­ приказка чуха:
           Царевиците ­ царски са те дъщери, 
           с рокли свилени, а пък все тъжни...
           Шафери са децата ­ всяко сякаш върви 
           след принцеса, тя ще се омъжи за юнак...
           Гледат, купчина свила пред тях ­
           Кой ли тези премени остави?
           Да продумат, да мигнат дори ги е страх, 
           че не знаят дали е наяве.

          Дали е наяве? ­ повтори последните думи Календара, като ме гледаше.
          Толкова бях смаян, че не можех да продумам. Разбрах, че стиховете наистина бяха оживели в тази „стомна“.
          ­ Така ли си го представяше? ­ ме гледаше доволен.
          ­ Но кой го каза? Кой знае това? ­ попитах шепнешком.
          ­ Огънят, разбира се. ­ Нали така е в началото.

          Сякаш направо от беленката излязохме на стръмен, ветровит склон. От приказната стая изведнъж затреперахме в студения ден. Всичко бе покрито със сняг и той продължаваше да прехвърча. Вървях напред и ми беше неприятно, че от топлото край огнището отново попадахме в зимата. Искаше ми се цветните приказки да нямат край. 

          Времето беше ноемврийско. „Сега идат Вълчите празници, Зверинден, Мишинден, Мечкинден, когато на зверовете се оставя храна.“ си помислих и се огледах боязливо в снежната пустош. И тогава се подхлъзнах...
          Полетях надолу, нямаше в какво да се спра и вече се уплаших, че отвисоко ще падна чак долу в реката. Тогава видях насреща си дървото. „Господи, дано успея да се хвана за това там някакво дърво...“ Сигурно го бях казал на глас, защото дървото наведе клон, сякаш ми подаде ръка и промълви:
          ­ Аз не съм някакво, а родословно дърво. Твоето родословно дърво. И винаги, когато потрябва, ще ти подам ръка.
          Станах отръсках снега и с облекчение си помислих, че завинаги ще запомня тези думи.
          Тогава се огледах и забелязах, че се намирам на познато място. Пристъпих няколко крачки и се оказах пред входа на Проходна.
          ­ Но, Календарю? Май отново се върнахме? Ето го там и Бъдника ­ рекох, без да се обръщам, защото мислех, че Календара ме е настигнал. Вече бях свикнал винаги да е до мен.
          ­ Така е. Обиколихте дванайсетте пещери и пак сте в първата.
          Но това на беше Календара.
          ­ Няма повече да го видиш! ­ проговори насреща ми Бъдника. Привлече вниманието ми, защото повдигна сивите си вежди и този път вместо искри от него се посипа пепел. Явно отдавна беше угаснал.
          ­ Но аз исках да му благодаря...
          ­ Ще му благодариш, ако не забравиш какво ти е показал и разказал. То е било ­ рече той. Било е и някъде все още го има. Поне е останало да се повтаря най-трайното и най-жизненото от него. В Пребъдното.
          ­ Не успях да реагирам, защото иззад сталагмита се появи белобрад старец в червени одежди ­ Дядо Коледа, помислих ­ с чувала на гръб. Свали го от рамото си и видимо си отдъхна.
          ­ Не си ли подранил, Дядо Коледа? ­ искрено възкликнах пред стареца.
          ­ Някои ме наричат и така ­ рече добродушно той. ­ Но аз съм Свети Николай.
          Така казваха: Санта Клаус, Свати Микулаш, Дядо Коледа, Свети Николай... Важното бе, че има кой да раздаде подаръците. За здраве и късмет. След Никулден пак идеше Коледа. И кръгът наистина щеше да се затвори.
          ­ И понеже го гледах кой знае как, Свети Николай добави:
          ­ И не мисли, че приказките са измислици. Напротив. Мъдреците са казали, че приказките са най-истинското нещо. Защото пазят спомена за най-ценното, най-важното, най-умното, най-необходимото. Те са опитът, който ни помага да живеем по-смислено и по-добре. Но я да си подредя подаръците, че много се разприказвах...
          Светлината намаля и аз пристъпих напред, за да попитам Бъдника...
          Но него го нямаше. Нямаше и никакво огнище между камъните.
          Бях съвсем сам. 
          И само отгоре, високо на свода, светлееха двете „очи“, през които много отблизо ме гледаха звездите.
          Милена Николова
          СТИХОТВОРЕНИЯ
           

          ДЕТСТВО НА ИЗПЛАЩАНЕ

          Бях малка
          и светът ми се побираше в кибритена кутийка,
          изплезен срещу бръчките и глупостта на възрастните.
          Не знаех накъде,
          но тичах и слънцето ме кичеше със фибрите си луди.
          Пълнееше като смокиня моят ден.
          А коленете ми, намазани със кал и кръв
          от спъване неосъзнато,
          докладваха на майка ми предателски.
          Танцуващият хлорофил в очите ми издигаше дворци
          с пластмасови лопатки и вода,
          които вятърът превземаше със шепота си.
          Със хрупкави салати от цветя гощавах
          куклите си ­ бебета.
          През мокрите десени на дъжда
          ловях на светлината гъвкавите риби.
          Бях малка,
          но сега като че ли не съм...
          Вечерям друга гозба от разбирания ­
          в кибритена кутийка крия
          образа на карта кредитна,
          с която мога да си купя още детство на изплащане.
           

          НА БАБА

          Два призрака са седнали в двора ни,
          близо до черешата
          и тайно си говорят нещо.
          Баба е вкъщи,
          но вижда как някой
          рисува вятър по прозореца
          и как пръстите на черешата се движат.
          Тя става да ме завие,
          за да не изстина
          и тихо се усмихва на порцелановите си мисли.
          Паметта Ј е порцеланова
          и призраците я подхвърлят
          като волейболна топка на двора.
          Баба си спомня толкова много неща...
          Спомня си,
          когато бях малка
          и ми приготвяше супа,
          а аз изсипах чинията.
          Спомня си болонката,
          която я стряскаше,
          щом изведнъж се разлайваше
          при всеки шум.
          Спомня си рождения си ден...
          Но единият призрак внезапно се подхлъзва
          и по земята иззвъняват порцелановите късчета
          от волейболната топка.
          „Внимавай!“ ­ му извиква другият.
          Но късно ­
          паметта е вече счупена.
          Аз се разбуждам,
          но навън няма нищо ­
          нито призраци,
          нито черешата
          (отсякохме я преди десет години).
          Баба я няма тук
          и никой не ме е завил през нощта.
          Призраците са отвели духът Ј за ръце
          и тя е изстинала.
           

          ЩЕДРОСТ

          От синината на коляното ми кокалесто
          израстват силуетите на хора,
          които в търсене на изгрева потеглят.
          Ще се излюпи шумно сутринта
          и жълта муцуна ще подаде
          през хладната черупка на нечетен вестник.
          Ще пръсне в лампата челото си дъжда
          и лютите му сънища ще текнат
          по гънките на нашите души.
          Отивай си, не искам да те помня!
          И шала на целувките ти от врата си
          ще разкъсам.
          На просяци и уличници ще те подаря,
          за да нахранят кльощавите си стомаси,
          а чувствата ми нека бъдат гладни.
          Отивай си, не искам да те имам!
          Как обеднявам от студени притежания!
          Разкарай се!
          Завива ми се свят от пиперлива логика,
          зациментирана във цялата ти същност.
          Варосано сърце!
          И ето, хоп, завързван си със пандела,
          във празнична хартия,
          от моите ръце грижливо опакован,
          със сълзи, вместо с тиксо облепен.
          Без право на подател и на получател.
          Не искам да те имам!
          Подарявам те...
           
           
           
           
           
           
           
           
           

          Екатерина Григорова
          СТИХОТВОРЕНИЯ
           

          • 
          Знаех, че не искам да съм това
          и с очите си вярвах, само с очите си ­ на огъня,
          който залъгваше чашата
          и на водата, дето смущаваше 
          с постоянно движение на гърдите
          една разсеяна корона.
          После се питах дали съм единствено нещастна,
          когато изпадна от вятъра или пък щастлива ­
          щом се закрепя.
          но е вярно, че нямах вече петЈ, 
          докато се мъчех с летене.
          Бях съсечена от небе и се чудех 
          как да повдигна настилката.
          Щеше ми се да тичам през стадо бизони,
          да крещя от гърлото като щастливо магаре.
          Какво невероятно възпаление е залезът!
          Исках още да се задавя с реката, която не стигах
          и така да я изпреваря.
          Вместо това в устата ми имаше сухост. 
          Дъждовна и прилепчива.
          Да вземем последното. Можех да съм ту лист,
          излъган наляво, ту страница, подчертана от дишането.
          Приличах на глухарче, настръхнало от мисълта
          за струителен вятър.
           


          Потънахме в онази улица на юг
          и отнесохме натам много болка, както и 
          няколко стръка блестящи часове.
          Разбирахме, че само с тях сме обременени.
          Трябваше да ги погребем на хубаво място ­
          земя, която обичаме да сънуваме.
          В онази улица на юг духаха листа, 
          крачките на едно дете
          и няколко олеандрови фрази. Спускаха се надолу,
          сякаш търсеха да се опрат в невероятното.
          Може би искаха да ги прегърне посоката, която често
          ни обещаваше замайване, докато се поболявахме 
          от истината.
          Дали не беше любовта, с която се сбогувахме,
          за да я върнем някога при слънчево време?
          Бяхме готови да убием за това слънчево време.
           
           

          • 
          Ако откъсна сега една сладка дюля, светът ще посинее
           с горчилката.
          Ако се изкъпя в онзи водопад на лятото ­ 
          зимата ще ме засипе с дървета.
          Ако полегна на мокрия асфалт с лице към топлината 
          и в главата ми
          израснат тръни ­ по остри от шиповете на юли,
          ако вятърът откаже да спре тук, 
          където небето се откри за видения, докато
          вълните на океана израстваха от сърцето му 
          като клони
          ­ готови за раздялата от дълго готови ­ 
          за тази дантела ­ море,
          впръскваща огън в секундите,
          ако съм жива или в съня, бих могла нежно 
          да ти прошепна:
          „Не бъди упорит, ще трябва да ме забравиш. 
          Ще трябва да си простим
          всичкото щастие.“
           
           
           
           
           
           

          Даниела Йорданова
          СТИХОТВОРЕНИЯ
           

          ПРЕДЧУВСТВИЕ

          Изтича лятото ­ краят на август е.
          И мислите ми са летни, но

          в очите ми нагло се взират кестени
          и дръзко ухае на есен.

          Споменът за немирни кокичета
          неистово се стопява ­
          към плажа унесено крачат момичета,
          косите им ­ жива жарава.

          А в страстния шепот на раковина,
          в усмивката на глухарче
          вече гнезди намек за зима,
          полъх от мисъл,

          макар че
          още е август ­ краят на лятото...
           
           

          СЪБУЖДАНЕ

          След миражите на деня
           вървя упоена и дръзка.
          В очите ми се плакне съня,
           нещата ми се изплъзват.

          Стихът ми се вплита в трънак,
           споменът се разплита:
          не помня думите ти, но помня как
           мълком потъвам в очите ти.

          Ръцете ти ­ бързеи бистра вода ­
           мамят ме разсъбличащо,
          устните ­ дирещи пристан ята ­
           търсят да ме обичат...
           
           

          ОЧАКВАНЕ

          От чакане денят ми изтъня ­
          следобедът
          търкаля пити слънчеви,
          нощта ми ­ лунна скитница
              невчесана,
          пресяга се да зобне зрънце време,
          за да прекъсне преждата
           на утрото...

          От чакане денят ми изтъня ­
           да стане чудо,
           да похлопа някой,
           отнякъде да изтече любов,
           нанякъде да тръгна разпиляна
           и боса, за да посрещна
             очакваното чудо...

          От чакане денят ми се изгуби.
           
           

          ЕСЕН

          Размитите етюди на дъжда
           унило се прецеждат през стъклата.
          На есента кафявата боя
           се стича по стеблата на гората.

          Полягат мокро мисли и треви
            за обич и за слънце зажаднели.
          И тръпнат сред поляни и тълпи
           от време чувствата ни охладнели.

          Лиляна Петрова ­ Боане
          ЗАБРАНЕНО ЗА МЪЖЕ
          Роман

             На Ж.­Р. Ж
           
           

          Париж, 2008

               „Обичам Ви, както трябва да се
               обича ­ с чувство на безнадеждност“
                (Жюли дьо Леспинас)
           

          I
          Само преди около месец му бях изпратила писмото, на което попаднах сега, беше при завръщането му след едно от поредните му отсъствия. Била съм влюбена и примирена. Сега съм влюбена, но уморена от търпение ­ реших да си отида. Препрочитам го отново и същите чувства ме обземат...

          „Най-сетне се завърна! Най-сетне си тук! Как те очаквах, любов моя! В ръждата на ежедневието! Мълвях молитви за бързото ти завръщане, като молитви за дъжд след суша. Отчаяна, че времето си отива в твое отсъствие. В същност не времето си отива, ние си отиваме, а не желая да загубя и капка от любовта, която би ми дал. Още при първата среща, когато погледите ни се кръстосаха, ти обсеби мислите ми. В това отсъствие, станах доброволна затворница на спомена за ласките ти, с които ме покри в студените декемврийските нощи. Тялото ми се обтягаше като тетива под пръстите ти на победител, които го скулптираха. Любовта е единственото богатство, което се увеличава при делба. Само онзи, който е разбрал, че любовната прегръдка е равностойна на причастие, онзи които е открил извора на блаженството в горещите устни на другия, ще може да оцени вкуса на хляба и на виното. Събудената в плътта гореща спирала не оставя време за разговори. Има ли смисъл да се говори? Голотата на тялото ти е красноречива в любовта си към мене. Тялото е храм на човешката душа и на любовта, нищо не е по-съвършено от него в своята форма. Сякаш докосвам небесните висини, когато ръцете ми се разхождат по твоето. Обичам да свиря гами по него, да го галя с жарки длани, да го съзерцавам, да усещам в ноздрите си аромата на гладната му за мен епидерма, да чувам вълшебната му музика, композирана в трепетите на мускулната ти мъжка тъкан... При най-малкия ми допир до тебе петте ми сетива се превръщат в сетива-чудо, самата аз се превръщам в чудо, нереално, неизвестно за самата мен и като жилава лиана се увивам около теб. Дори най-смелият ти фантазъм не би ми се сторил порочен, той би бил благословия, слязла от небесата, да ми докаже чувството ти към мен. Когато езикът ти потърси моя в дълга целувка, се опивам. Когато сексът ти се изпълни с мъжественост под галещата ми ръка, съм му признателна за доверието и тръпнеща очаквам блаженството, към което ще ме отведе. Обичам те, магьоснико мой! И всеки ден благодаря на съдбата, която събра пътищата ни по странен, неочакван начин! Господи, ако можех да те задържа до последния си дъх! Ти обещаваш „бъдеще“ за нашата любов, но това понятие ме плаши. Бъдещето неумолимо води към „минало“! Ще страдам безбрежно в деня, в който любовта ми към тебе би била захвърлена, изгорена върху кладата на „миналото“. Искам да останем вечно в „сегашно време“, да не приближаваме фаталния последен етап... Някакво фантастично чудо ни събра, мечтая за ново чудо, още по-красиво, в което никога нищо да не ни разделя. Не желая „бъдеще“, изхвърли го през прозореца, настоящето е моя мечта! То е горяща факла в нощите ни, то е поезия на сетивата. Поезията се е родила, за да тревожи, роля на науката е да дава чувство на сигурност. Поезията не е невинно, безопасно изкуство ­ поезията воюва, тя галванизира емоция и сърце... Не е ли това смисълът на живота? Всяка душа има свой, избран, предпочитан пейзаж. Пейзажът на моята ­ СИ ТИ.“
          Написах му това писмо неотдавна. А ето че взех решение да си отивам! Аз! Влюбената! Разлюбих ли го? Не, Господи, Боже мой, обичам го повече от всякога! Тогава? Защо снощи изкарах недоволствата, които не почиваха на нищо съществено? Защо когато си обичана, светът пее с тебе химни, вярваш във всичко, а когато усетиш, че ти обичаш, започваш да се съмняваш във всичко ­ всъщност опасността не извира ли от ТВОЯТА любов? На моменти треперя да не го обичам прекалено, а в други ­ се страхувам, че не го обичам достатъчно или че го обичам не както трябва. Появява се страхът да не го загубя, защото дишам чрез него, чрез неговото тяло, чрез неговата страст! Ах, това прекрасно мъжко тяло, което отговаря на старогръцките норми за красота на мъжа ­ с тесен таз и със широки рамене. Има ли нещо по съвършено от едно голо тяло което сияе от любов! Докосвам го пламтяща, но го докосвам като светиня. Кадифяната му повърхност дава отзвук в сърцето ми в романтични пианисими, а властта на сластната му инерция пуска котва с могъщата си полифония в най-чувствените зони на тялото ми. Първичен нагон ли е това? Не! Няма нищо порочно да обичаш в пълна свобода на сетива и фантазми ­ нали това ни отличава от животинския свят, на който принадлежим. За животинския свят желанието не съществува извън периодите на репродукция, подчинено е на нагона за продължаване на рода, а човекът, ако успее да уреди сметките си с религията, извайва любовта в изкуство. Онзи, който не бяга от себе си, преследван от вековни лъжливи норми на целомъдрие, изживява в обичаните обятия фантастични, неземни състояния, които никога никъде другаде не би могъл да изживее. Свободата в любовта не е порочност. Тя е душата на всичко, докоснато от човешкото вдъхновение. Тя е псалм, който възпява най-съвършената степен на иначе варварската ни раса. Цял живот препускаме с очи, вперени в желанията си, търсим как да разгадаем мистерията им, която би ни отвела към насладата, към равновесието, към сполуката. Пътят към тях не е предварително очертано трасе, той зависи от индивидуалното ни съзнание за дистанция, разстоянието е гравирано в степента на култа ни към свободата и към любовта, другите идоли лъжат и ни изоставят насред път.
          Защо ще напускам този мъж, с когото съм в една и съща тоналност? Защо не понасям вече отсъствията му? Съотношението между раздяла и любов е същото като това, което съществува между вятър и огън. Кратката раздяла донася бурен дъх, който събужда умиращите въглени в нови, по-могъщи пламъци, но дългата раздяла ги загася в умората на мързеливата си струя. Как да се радваш на ново завръщане, пред ново скорошно заминаване? Очакването на завръщането става някаква вечна лабиринтна стойност, в която загубваш ориентира си ­ КОГО, всъщност, чакаш? Него или образа на любовта в него? Обичал си реална личност, тя е заприличала на някаква сянка, превръща се в символ, докато и този символ изчезне. Вчера усетих болка, като да бях изоставен на гардероб багаж, за да може собственикът му спокойно да хукне към сексуален туризъм. Тялото ми се изпепели в ревност и в неукротимо желание към отсъстващия... Днес се събуждам като изтрезняла от тежко вино ­ какво изоставяне, той ме бе обсебил, а сега ме връща на самата мене. Влизам отново в притежание на собствената си личност. Влюбени, съвземете се! Категорията „изоставена“ не съществува в любовните отношения, тя е измислена от надценил себе си любовник, който ви е откраднал, а после, във внезапен жест, ви връща на вас, истинските собственици. Да, днес се откривам, такава, каквато бях... Разстояние трябва да легне между нас. Колкото повече телата ни се сливат в екстаза на едно цяло, толкова по ми става ясно, че любовта се превръща във фаталност ­ раздялата е неминуема. При подчиняваща, заробваща любов спасението е само в бягството. Трябва да бягаш без да се обръщаш назад, не като Орфей, иначе ще си осъден на вечната загуба. Последиците от това, което не сме направили, са често по-разрушителни от тези на направеното.
          Преди да изгълтам сънотворното си снощи, извих врата и на последното колебание. Отворих най-големия куфар за ненужни илюзии, страхове и протести. Цветът му е трагичен от прослуженото време, другият, в който нагъвах грижливо, по плисетата, радости и удовлетворения, почти не е влизал в употреба, той е като нов. Захвърлях безразборно, във фаталната кутия, едно върху друго: недоволства, упреци, събрани от девет месеца насам. Когато сте под обсега на подобни страсти, нищо не оцелява: „имаше това...“, „Ах! да не забравя онова...“ В куфара става пирамида от разноцветните одежди на човешки слабости, които му приписвам ­ при бягство е необходимо да си създадеш алиби, в което да вярваш. Човек не е щедър в такива моменти към другия... Ако помъкна този куфар, който тежи поне един тон, няма да отида далече. И пак ще плащам надбагаж. Без ТОЙ да е до мен, да помага в носенето или в изплащането. Проблемът ще е само мой! Какъв по-човешки жест би било, ако напусна любовната арена без багаж, с ръце в джобовете, в които има скътани само паспорт за нов живот, за нова любов, и една чекова книжка за изплащане във валута на доверие. Визи вече не трябват почти за никъде ­ обичай където когото си обичаш: съвсем млад, средно млад, по-малко млад, мъж или жена... Чакай, чакай, не залитай толкова бързо! Защо не погледнеш личния си проблем в лицето? На този мъж добре ли му е с тебе? Добре му е. Опознал тялото ми, характера ми, самоличността ми като жена, той си е създал негова, лична картина от мен, която носи в себе си ­ нея усеща, на нея вярва. При това убеден, че сме били заедно още в миналите векове и че този път сме се преоткрили, за да не се разделяме... Ако единството ни е щампосано от векове, за какво да се страхувам от ретуша на портрета ми чрез няколкото там години на възрастовата ни разлика, която още не му е известна... И все пак се страхувам, че силата на любовта, която ни свързва, е крехка. Преди ТОЙ да се появи си слагах спирачки в идеализирването на живота, за да се спася от разочарования. Разумно си казвах: чистата любов не съществува, както не съществува чиста омраза. Още по-малко пък чиста вярност или, дори, чистото предателство. Всичко това е със смесена кръв, мелез. Живеем във век на най-противоречивите, най анахроничните смесици: на раси, на религии, на етични норми, на любов... Един ден от тези сблъсъци ще излезе вероятно нещо добро, но засега как да ги пресееш, как да откриеш в съдържанието им онова което е необходимо за душата ти? А трябва ли да си губиш времето да пресяваш? Ако се огледаш, ще си дадеш сметка, че този нов свят приляга като ръкавица, скроена по ръката, на новото поколение. Но откакто ТОЙ се появи, бих искала всичко реално, което ме обгражда, да е чисто и красиво... Да мога да му вярвам, без най-малкото мъчително подозрение.
          От куфара прелива пирамида от цветните одежди на душата ми, мъчно ще се затвори. Тръснала бях капака му с бяс и се бях друснала с цялата си тежест отгоре, всичко послушно да се смачка, за да мога да изтегля ципа от единия до другия край. Крайчета от аргументи „за“ и „против“ остават заклещени в цепката, избутвам ги с пръст и с ярост навътре, преди последното усилие с ципа, глуха съм за техните протести и стенания. И ми олеква! Гардеробът на желанията ми е вече безапелационно празен, не ми остава дори една нощница. Лягам гола-голеничка. Гола от илюзии, гола от надежди. Гола, като него, когато спи до мен. „До мен“, не е точният израз, той е впит, като пиявица в мен, като орнамент, закачен на стената с вакуумни чашки, те държат по-здраво и от винт. И заявява „Не съм спокоен в съня си ако не сме залепени един за друг.“ Обърната на хълбока, усещам мъхнатите му гърди да затоплят приятно гърба ми, единият му крак е устремно опънат, прострелян напред, между моите, ръката му като белезница стяга кръста ми, за да вдълбае, все още, жарки пръсти в гръдта ми. Като дете, което ревниво е стиснало до себе си любимото си плюшено мече, без което не може да заспи! Ах, тази вдъхновена мъжка дарба, която знае да облича чувството си за собственост в неизчерпаем детски чар! Как ще го напусна! Как бих се лишила от гъстите вежди, във форма на сложно ударение, над черния, пробивен, искрящ поглед, който, дори на снимка прониква в мен и ме следи ­ повече от очите на Джокондата! Този мъж се е влял в кожата ми, в кръвта ми ­ в тази кръв която оросява сърце и мисли. Поглъщам го с въздуха, необходим за дробовете ми, обичам го като любовник, като единствено дете, като ангел-пазител, бих го приела дори като предателско спасение, предложено от неприятел. Не бих се отказала никога за нищо от него. Той в мечтата ми и моята реалност, той е всичко, което подпалва огъня в кръвта ми и всичко, което би ме плашело. Как се напуска такава любов? И защо? Къде да отида? Да потърся нещо ново, надалече? Като излетял, под непредпазливо натиснат спусък, куршум, високо в небесата, неспособен да се задържи дълго, след което дъговидно и безцелно ще се юрне в пропадането, безцелен, излишен, без мишена... Всяко ново начинание крие някъде далече напред падането... пропадането. Дума, която толкова плаши, че дори дълбоко в себе си избягваме да я произнесем, в глупостта си смятаме, че тя ще ощърби портрета ни на действена личност. Без да помислим нито за секунда, че тя е нашето спасение, тя ни води към усилието да се вдигнем, колкото и да сме натъртени и да продължим. Неудачите ни тласкат напред, щастието ни осъжда на замразена неподвижност. Докога ще имаме повече съмнение в положителните си жестове, отколкото в греховете си? Защо тогава си въобразявам, че точният прицел на любовта търси сърцето на драмата? Ако черни гарвани кръжат над главата ни, трябва ли да им позволим да свият гнездото си върху нея? Ще отнеса някои снимки, така ще имам присъствието му, преди да свикна да живея без НЕГО. Глупачка, никакви снимки, те са лъжа! Дори, когато са увековечили щастливите моменти, ТИ си тази, която е избрала тия моменти, те са били твоите жалони на щастие ­ сигурна ли си, че са били и негови?
          Жената, която е живяла преди мене в този дом, се е самоубила ­ как и защо? ­ останалите живи след нея, или не можеха, или не желаеха да ми обяснят. Вероятно се страхуваха, че след това ще се откажа да купя къщата. Събитието бе вече чувствително намалило началната Ј цена, нямаше защо да му се прибавя. Отказах се да прониквам в чуждите драми, задоволих се да настаня мебелите си в пустите от спомени, стаи, убедена, че няма да останат задълго на същото си място ­ винаги съм обичала да танцувам с мебелите из целия дом. Първите ми дни в новото гнездо минаха някак лениво ­ дали от умора или от предчувствие. Докато открих на тавана забравен книжен плик, съдържащ тетрадка ­ дневник на старата стопанка и няколко черновки от писма, изписани с енергичен почерк. Когато човек е сам, задръжките на определените норми за дискретност изчезват, аз не съм по-различна от другите, любопитството надделя и ме тласна към четивото на откритите ръкописи. Текстът ме смути ­ всичко ми бе толкова близко, толкова понятно, толкова мое преживяване! Стана ми безпощадно ясно, че ако на тази земя съществуват милиарди различни съдби, то неспособността на всеки да се справи със своята, е еднаква.
          Разгръщам ръкописа и попадам на 5 юли 2006. Къде бях аз на тази дата? Смътна картина се мъчи да изплува от езерото Нес на спомена, като след хвърлен в него камък, събудил тревожни концентрични кръгове. 5 юли... това бе още период на щастие. Пръстите ми бяха заровени в дебрите на гъстите МУ коси, живи, усукани под пламтящите длани на ръцете ми; косите му са толкова лакоми за нежност, колкото е и тялото му. Захващах със страст дивите кичури ­ своенравни, неподатливи, скрили в себе си жизнеността на конския косъм, ровех ги с желание да не ги изпусна никога, като да бях открила и си присвоила Златното руно. Възбудата бе разтопила и удължила очите МУ във форма на бадем, изстрелващи между премрежените ресници подчиняващо сладострастие. От топлината на слелия ни екстаз се зараждаше аромат на камелия, при любовното удоволствие участват винаги всичките ми сетива. Музика, аромат, багри и осезание ме водят до едно божествено усещане на едновременност в подчинение и в свобода за обичания мъж. Тръпна под пръстите му, които разкопчават една по една дрехите ми, моите ръце, като бродещи лодки, хукват на свой ред да го освободят от неговите. Голотата облича най-добре човешкото тяло в непорочността му на страстната любов. Тази любов, която боговете ми донесоха в дар и от която ще се отказвам, жертва на страховете си. Обзема ме желание да дотътря фаталния куфар до прозореца, да го отворя и да изтърся цялото му съдържание зад парапета, направо в Сена! Спомени, упреци, очаквания и надежди смачкани ­ натъртени, стенещи от снощи в тъжната кутия, ще се обвият в студения, оздравяващ компрес на странно прозрачната, за река с „диагноза“, вода. Вълните Ј ще отнесат мъката ми бунтовница, която още не е онемяла от страданията си, о!не! на нивото на Вернон тя ще го оглуши с отчаянието си! Ще чуе ли ТОЙ? Ще разбере ли повика Ј! Ще се впусне ли към брега, за да я пресрещне? Не?! Тогава упреците ще се спуснат, опрощаващи, към Руан, за да се влеят като запечатана с писмо, бутилка в морето. Любов и желания ще обиколят чуждите брегове, в търсене на моряк с отворено сърце, който да ги хване в мрежата си, после ще го напуснат безсрамно бързо, за да хукнат обратно към Висока Нормандия с надежда да преоткрият своето Златно руно... Не, любовта няма възраст! Детето Ерос не е остаряло от векове!
          И днес ще остана. Ще си дам още два-три дни за размисъл,
          докато моят ангел-хранител се върне. Дотогава ще препрочета целия дневник, в ритъма, в който го прочетох навремето, ще си припомня моите мисли, събудени от всеки параграф, ще си припомня старата любов и внезапния пробив на новата, от която искам да избягам. Трябва добре да се проверя преди решителната крачка. Какво ще се проверявам, ако изчакам връщането му, положително ще остана. Отсега виждам как вратата ще се отвори и как той, неподозиращ тревогата ми, ще се впусне към мен с озарено лице и с най-любовните си думи. Винаги съм се учудвала, че високата му стройна фигура се запазва в равновесие над толкова фини глезени и малки, за мъж, стъпала! Докато разбрах  ­ този мъж има крила, които го държат в равновесие. От големи крака имат нужда земните същества, моята любов е неземен мъж: архангел! Загубил благоволението на Бога, изгонен от небесата, заради големия си любовен глад. Със странна красота на високото и широко чело, излъчваща някакво божествено сияние, неуспяло да скрие в гънката под брадичката чувствената му натура, нито да оневини веждите му на Мефисто! Защо се питам откъде идва огънят, който ме изгаря и защо си въобразявам, че ще мога да си отида, когато пожелая. Дори да не съм, като Фауст, подписала фаталното задължение, той го е споил в мен принадлежа му... Господи, какво щастие да нямам право на решение! Откъде щях да почна да препрочитам дневника? Ах, да! От 5 юли... Ще се опитам да си спомня всичко, което помислих навремето, при първото му четене, тогава животът ми беше друг, не като днес...

          5 юли 2006
          Един ден ще изляза доброволно от играта. По собствено желание. За предпочитане ­ не когато съм най-нещастна, а когато съм най-щастлива. Шамарите на несполуките отдавна сгряват бузите ми, свикнала съм с тях, но не бих знаела какво да правя със сполуката ­ когато се е отбивала при мене тя винаги е забравяла да ми даде да прочета начина Ј на употреба! Как се продължава в компания на сполуката, ако Ј хрумне да изпразни куфарите си и се установи за известно време в моя дом? Докъде може да се стигне с нея? По кой начин? В незнанието си, може да я ощърбя, да я лиша от красота, преди да Ј намеря място в музея на спомените. За какво ти е, ако не е останала цялостна? В случай на нужда, не ще можеш да се опреш на нея, ако си я превърнал в полусполука? В незнанието си бих предпочела да поема отговорност за едно мъничко нещастие, отколкото за едно огромно щастие, то би ме плашело. Брат ми, както винаги, би казал, че се изхвърлям. С него сме близнаци, по много неща си приличаме, но по основното се различаваме. Естествено, щом сме от различен пол, което означава, че сме полублизнаци. Полу-това или полу-онова, са категории, които никога не са могли да ми влязат в главата. „Всичко или нищо“ е моят девиз, а брат ми, като го чува възкликва: „В такъв случай мястото ти не е на тая планета, която се движи по средното платно на улицата“. Какво разбира той под определението „планета“ не ми е много ясно ­ някога това определяше разликата между Източна и Западна Европа, но днес съзвездието ни откри в недрата си толкова много нови планети или сателити, че нормите станаха повече от разтегливи ­ как да решим кое е най-приемливо за един човешки живот!
          Прочетох „Дванайсет скитнически разказа“ от Габриел Гарсия Маркес. След „Сто години самота“ го бях качила върху пиедестала на Бог ­ сега паднах от високо. Какво му трябва на Маркес да ни разказва светските мъки на загубилия мястото си който отгатва бъдещето си в утайката на... кафе еспресо в Женева, или да ни създава картина на художник-кубист чрез контраста между женско лице, станало на пихтия, над чорапи с пуснати бримки! Къде е видял Маркес еспресо с утайка, като турско кафе! Ето какво става, когато човек напусне компетентността си! Как да убедя тогава брат ми, че не бих могла да управлявам щастието в живота си, тъй като никога не съм се запознавала с него? След два несполучливи брака, четири деца, като с нито едно от тях не ми се струва да имам общи гени, и неспособността ми да не дразня общественото мнение на малката провинция, според което, една зряла жена е длъжна да се превърне в безполово същество! В „Сто години самота“ Маркес твърди, че скитническите етнически групи не свикват на заседнал живот при създаването на първото село, а при изкопаването на първия гроб за някой от техните. Гробовете ги карат да пускат корен, а не жилището. Човешката глупост не е от вчера ­ защо е необходимо да умреш, за да запишеш приноса си за социалното развитие? Вярно е, че за да се установиш в нова практика на живот трябва, преди това, да си загубил нещо значително, само така инстинкта за съхранение действува. Същото е и с любовта ­ жената узрява и разцъфтява в нея от момента, в който не извършва сексуалния контакт по задължение, или единствено от желание да има дете. След като е открила собственото си удоволствие, оттам никой не би могъл да я спре в свободата Ј. От грешница пред религията, тя се превръща в орфевър на щастие, за себе си и за онзи който би изживял с нея насладата. Нищо чудно тогава, че моята скитаща из непозволени територии памет, е заседнала в счетоводството на несполуките, а не в това на облагите? Какво съм аз всъщност? Прашинка от природата, която ме заобикаля и която не търпи празни пространства, докато моето съществувание е неадекватно пусто. Сена тече под прозореца ми ­ пълноводна, широка, искряща под слънчевата ласка, а руслото на живота ми, напомня сухото корито на Модр през август. Всъщност откога съм сама? Тоест, откога не разговарям с никого в себе си ­ кулминация на самотата! Може цял ден да общуваш с доброжелателни хора ­ отправяш ли им въпрос насаме и чакаш ли отговора им? Не. Какво значение има тогава, че си излял водопад от думи в тяхно присъствие, че се интересуваш от това, което става в Близкия или в Далечния изток, че си видял последния филм на Уди Алън или че си прочел „Дванадесет скитнически разказа“ от Маркес? Отправяш ли любовна мисъл към един мъж? Усещаш ли още неговата прегръдка? Спомняш ли си сенките и полусенките на тялото му, което ти е дало удоволствие? Усещаш ли все още във върха на пръстите си допира до топлата му мускулеста плът? Не. Ти си мъртва тогава. Една жена не идва на този свят единствено да осигурява приемствеността на живота, това е преходен момент, след него музиката на тялото Ј трябва да звучи за самата нея, до последния Ј дъх. След дадена възраст на отрочетата, майчината любов също трябва да отстъпи първенството си и това не би било светотатство. Природата ни отдалечава от тях, по вкус, за много неща, за да ни напомни този елементарен закон. Ако не се вслушаме в предупреждението Ј, може да го изплатим скъпо. Не одобрявам начина на живот на никое от децата си, но това не ме тревожи ­ то доказва, че докато съм бдяла над тяхното развитие, не съм им пожертвала самоличността си, индивидуалните си критерии, без това да ми е попречило да уважа техните. Четири различни човешки същества, мога ли да ги напъхам в калъпа на едни и същи изисквания! Такъв стремеж би ме отвел към драмите на Доктор Жекил и Мистър Хайд! Мога ли да изискам от децата си да обичат това, което аз обичам и да се пазят от онова, което ми внушава страх? Моята роля не се простира по-далеч от желанието да им отворя път към човешките стойности, да им помогна за сполучливото им интегриране в едно общество, чиито норми невинаги са очевидни ­ другото е тяхна лична задача. Колкото повече резултата от това което са станали не ме задоволява, толкова повече ще има шанс да съм дала на човечеството възможност да се обнови, а не да се повтаря в изхабени дубликати. Необходими са поне осемнайсет години за създаване на нова личност. За съществуванието на една жена тази загуба е равностойна на век! „Преувеличаваш! ­ ще изкрещи някой. ­ Аргументът ти е смешен, несъответстващ с реалната трайност на човешкия живот!“ Хайде, де! Тия дни един несретник в Съединените щати бе осъден на 585 години затвор! Дали този факт е достигнал до съзнанието му като „смешен“ аргумент? Положително не! Човекът е погребан жив! Горе-долу това е съдбата на жената, която ще пожертва за всяко от децата си осемнайсет години в ролята на щастлив инкубатор, загубил всичките си лични функции! Осемнайсет години с натрупани тлъстини от семейна скука при партньор, дремещ пред телевизора, забравил елементарния си брачен дълг. Докато и двамата ­ и той, и тя ­ проникнати от ръждата на рутината, отвикнат от всякакво желание. С малко алкохол в плюс, мъжът ще започне да има проблеми на ерекция след 45-годишната възраст, а жената, която няма да посмее да потърси заместител, ще остарее предварително. Без да е имала право на любов извън майчинството! Защо майчинството трябва да убива в жената женствеността? Погледнете на какво прилича една жена, която сте видели някога като младо момиче, и я срещате сега, след двайсет години брачен живот. Неминуемо ще си кажете: „Как е възможно един-единствен мъж да нанесе толкова поражения!“ Естествено, той не ще признае отговорността си и ще потърси евентуално навън, нещо по-естетично като създание. И тъй като хромозомът У е в процес на изчезване и жените са по-многобройни от мъжете, едно временно преустройство няма да му е трудно. Носителките на двата хромозома XX по необходимост се примиряват с логиката „Дори сърцето му да е заето, да се задоволим с останалото“. То не толкова, че сърцето му е заето, просто подписът в кметството натежава към моногамията, не за друго, а по чисто практични и технически причини... Бигамия или моногамия, в съзнанието на мъжа това често се покрива с едни и същ извод ­ той има една жена в повече от това, което му е необходимо!
          Нашата прабаба Ева, от която всички ние носим началото си, не е оставила името си в митологията като майка, а като опасна лакомница за ябълката на греха! Какво услуга щеше да направи дядо Господ на планетата, ако своевременно бе забелязал това и се бе постарал овреме да стерилизира тази дама, за да ограничи броя на отрочетата Ј в интерес на един по-красив свят! Стига да хвърлим поглед върху него, такъв какъвто е днес, воюващ за материални облаги, незачитащ елементарната логика на човешките закони, за да ни стане ясно че безотговорното размножаване не води до щастие. Увеличете броя на кравите зад електрическата им ограда, или броя на пилетата в кокошарника и ще станете свидетел как ще се изпоядат едни други. Светът на живите организми изисква равновесие в броя на съжителите, за да останат те в рамките на някаква естетика и толерантност. Половият акт не бива да води задължително към възпроизвеждане на рода, той трябва да се превърне в извор на блаженство и заслужено удоволствие. Вратите на любовното изкуство не трябва да са снабдени с ключалки, те трябва да могат да се отворят лесно пред всяка зажадняла душа, която и да е тя. Остарели табу желаят да ме лишат от това вълшебство и да ме затворят във възрастово робство. Да желаеш любов на моите години?! Че какво им е на годините ми?! Те са бременни на зрялост в усета и в желанието да дам щастие. С какво право някой си е решил, че блаженството, като банков заем, не се отпуска след определена възраст! Човешкото сърце има привилегията да не старее, да умира на същата възраст, на която се е родило. Защо тогава възрастната съседка, която си откри компаньон чрез Интернет, не е щастлива с него? Просто защото неблагоразумие тия хора събраха на едно място две самоти, а не две желания за екстаз в живота. Трябва да си наясно със себе си какво търсиш, преди да си го намерил, иначе си осъден на провал. Време е да спирам с тия размишления и да лягам да спя! Да спя... Не това е мечтата на тялото ми ­ то лелее за безсънни любовни нощи... Пак ще ми трябва силна доза сънотворно...

          __________

          Затварям дневника. Тази жена се е самоубила, тя е станала жертва на любовния си глад. Новото общество унищожи всяко табу, но лицемерно ни затвори между още по-жестоки стени ­ стените на безчувствеността. При стриктните норми, най-малкото отклонение предизвикваше реакция ­ освободени от тях, малко са хората, които се вълнуват от каквото и да било. Някога жертвите бяха жертви на сектаризма, днес са жертви на безразличието, нов тип смъртоносна инфлуенца за обществото. Мнозина са ония, които смятат, че обществото не може да се лиши от тях, а още по-многобройни са другите, които смятат, че те могат да се лишат от обществото; прибавете едните към другите, напъхайте ги в една торба и ги захвърлете в морето, така или иначе грешката им е капитална, и те ще завършат зле и без вашата намеса ­ и едните, и другите. Така се стига до състоянието да не разговаряш в себе си вече с никого. Постепенно всичко ти става чуждо, неразбираемо. Начинът на живот на съседите, промяната на климата, преждевременното остаряване на децата, липсата па зрялост у родителите, загубване на култа към любовта... Любовта! Какво вълшебство!... Пулсът на една мъжка ръка, биеше в моята като да е наш, общ... Върхът на пръстите ми се опиваха от същата ритмична музика по тялото му... Устните, докоснали за целувка врата му, набъбнаха от същите удари... Господи! Където и както да докоснех този мъж, неговият пулс ми се предаваше ­ властен морз на любовта. Като да бях прегърнала едно огромно, трагично туптящо сърце, облечено в човешка форма, крещящо по цялата си повърхност желанието да бъде разбрано. Чужд мъж, недостижим, не можеше да бъде мой! Чуждото крие чара на мистериозното, а мистериозното е измислено и желано от сърцето. Когато сърцето даде тон за нещо, разумът, заслепен, се юрва в същата посока. В инерцията си той дори полудява! И започва да ни обещава милион безумия, докато ние се правим, че му вярваме. Всяка от двете страни мечтае да излъже другата и се втурва към отчаян риск. Риск, диктуван от сърцето? Или от разума? Какво значение дали е едното или другото, без риск животът не заслужава да бъде живян. Рискът и любовта са двата мотора на земния ни път ­ целомъдрието трябва да остане за по-късно, за небесния ­ там няма да ни липсва време да изплатим земните си грехове. Риск и любов? Всъщност не е ли това тавтология? Едното не покрива ли другото? Пулсът на мъжа, пробягнал като тръпка по цялото ми тяло, още живее в мен. От него ми остава желанието. Днес съм влюбена потенциално във всички мъже на света. Докато случаят пак ще ме сблъска с онзи, който ще бъде единствения, избрания! Непосилна задача за мъж, от когото ще изискам да се превърне в сбора на всички други, които съм пожертвала в негова полза! Качен от мен на пиедестала на превъзходството, рано или късно, като на всеки смъртен, устойчивостта му ще се пропука под напора на упорните крайбрежни ветрове, които ще го отнесат и удавят в дълбините на човешката слабост, далеч зад ориентира на шамандурите. В моя живот това вече се случи и се случи много по-рано, отколкото очаквах... Чия е отговорността? Моя, разбира се. Провалът ме измъчва дотолкова повече, доколкото паметта ми не е изтрила коледните илюминации на щастливите дни. С хилядите лампиони по Айфеловата кула, осветяващи Париж в краката ни, до дъното на хоризонта. Бях убедена, че ще успея да отблъсквам този хоризонт, все по-надалече и по-надалече, в надеждите и във внезапно подпалилата ме любов! Илюзия, на непоправимо, ненаучаващо урока си, сърце, ако има нещо на този свят, което лесно поема обратния път, това е ентусиазмът на едно мъжко създание. Какъвто и да е мъжът любовник, приятел, съпруг, политически деец, артист или писател... той не знае да изпълнява обещанията си. Още когато ги дава, той, самият, не им вярва. Той ви обещава, просто, ей така, от чист хуманизъм, за да ви достави удоволствието да поживеете, известно време, щастлива в надежди. Всичко е можело да бъде по-лесно, ако не бях забравила, че в основата на всеки мъж живее едно дете, което не умира преди него, и пред което не бива да се отваря прозорец към изкушенията. На моя възраст човек вече не се влюбва. Или, ако го парне някаква искрица, разумно се задоволява с нея, радва и се и спира дотам; защо аз си позволявам лукса да любя и да страдам ? „Всичко или нищо “ ­ и аз съм възприела девиза на жената от тетрадката? Всъщност не ­ моят девиз премина във „Всичко или... друго нещо“ Но първият е възприет от повечето земни същества, между които има хора, които са способни да воюват, в негово име, и други, които очакват да получат всичко гратис от случая. Има и трета категория: от ония, които нямат сила да го прегърнат дори като дар на случая ­ един от тях беше моят „пулс-земетръс“. Стига мечти за този „пулс-земетръс“, който усетих за пръв път когато влизахме, ръка в ръка, в градината на замъка на Версай ­ това е човек толкова несигурен, колкото е несигурно едно любовно обещание! Защо никога в живота си не съм знаела да приложа „здравия разум“? Кога ще разбера, че е по-безопасно да поверя живота си на кола без спирачки, отколкото на наследника на едно общество, асистирало хората си петдесет години, до степен да ги превърне в безпомощни деца срещу най-малкия полъх на ветровете. Петдесет години, които преди да бъдат отнесени от политическото цунами на века, пометоха индивидуалности, убиха вярата и инициативността, оставиха място единствено за отчаяние, за празни жестикулации, за имитации или импровизации на живот. Какво общо имам с мъж, на възраст позволяваща още да се правят проекти, от когото чувам ужасеното „Да променям живота си на тия години!?“, докато аз, с моите осемнайсет в повече, се втурнах към ново начало! Имаше моменти, в които ми се искаше да го прилаская, да го отнеса, насила, като невръстно, изплашено дете в обятията си, към другия свят, моя свят, който би му възвърнал вярата и съзнанието, че е мъж: Някога прелетях през граници и желязна завеса, аз жената! ­ Ориент Експреса ме изплю в една ранна дъждовна утрин на Лионската гара в Париж само с десет долара в джоба и без да знам къде ще преспя. Влизането в Европа позволи освобождаването на българските милосърдни сестри, но трудно ще отведе към нов живот хора, които не са подготвени за европейските мащаби, нито за неговия коректен цинизъм, в който царува девиза „Всеки за себе си, Господ за всички!“ Бъди разумна жена, ­ си казах навремето ­ кажи сбогом на всичко това и търси златните залежи на чувствата си в други простори... Така и направих, но мина време... Защо сега се разбързах, сега, когато новата любов е истинска?... Да се върна към дневника, мисля, че там имаше нещо подобно...

          10 юли 2006
          Нищо хубаво в момента, накъдето и да се обърнеш. Казва ни се, че животът се връща в Ливан, но реална ли е тази надежда? След шест милиона еврейски жертви от миналото, трябва ли днес да се дадат и толкова арабски, за да се насити чудовището, което дреме в бездната на човешката природа? Генерализирането на престъплението вероломно се превръща в законно право за всеки. Геофизиците твърдят, че континентите на Европа и на Африка се приближават един към друг с по три сантиметра на година, докато американският се отдалечава точно с толкова за същото време. Мъдростта и сърцето не биха ли могли да се намесят, за да ускорят и едното, и другото? Понякога олекотяваме душата и съвестта си с няколко чартъра, отправени с храни за изгладнели страни, но добрите ни действия имат често по-порочно начало от греховете ни.
          Поне в душата ми да имаше повече равновесие! Нищо не опустошава така мира, както го опустошава гладът за чувства. Духовно не живея в пустиня, около мен има добри и интересни хора, но тялото ми жадува да не е само, да има до него мъж, който да дава и да получава ласки. Ако кажа това на висок глас ще възмутя ли слушателите си? Може ли една жена да си позволи мъжката свобода да обяви сексуален глад? Без да я осъдят на позорния стълб? Без да я заставят да опаше желанието си в пояса на целомъдрието, или да стегне сърцето си в усмирителна риза? Няма възраст за любовта ­ в нея не съществува съотношението по-млад или по стар, за нея има само категорията МЪЖ и ЖЕНА. Важният елемент е да имаш интуиция и предпазливост в търсенето на партньора, който да звучи в твоята тоналност ­ само при четвърт тон разлика, любовната музика може да дерайлира. Отвори пианото, чукни акорда, който ученикът ти сбърка снощи в една аранжировка на Лунната соната: фа, ла бемол, ре. Детето удари, с юношеския си непоправим оптимизъм: фа, си бемол, ре ­ по-приятно за ухото, отварящо врата към повече светлина, но не лунна... Сгряваща светлина, като от слънчев лъч. Нищо общо с фа, ла бемол, ре на студената, леко враждебна луна, нищо общо с мистериозното затваряне в тъгата, което Бетовен е усетил в редки моменти, поради недъга си. Една-единствена погрешна нота и желаната хармония е нарушена, разминаването с усета на другия е повече от сигурно! Господи, колко е сложно всичко това! Как искам нежността ми да извърви пътя към очакваното щастие със скоростта на светлината! Очаквам...какво? От колко време? Няма значение, ще чакам, колкото е необходимо! Ако се наложи, няма да остарея и няма да умра, докато очакваното не ме е споходило! Ще отговоря на моята приятелка, която ме покани да я придружа за няколко дни в чужбина, че приемам поканата Ј. Чужди нрави, чужда кухня, чужд въздух за дишане ­ ще ме отдалечат от рутината, от придобитите навици. Два месеца остават до заминаването и до нещо ново, неизвестно. Има хора, които се страхуват от неизвестността, избягват я. За мен тя винаги е крила обещания и трепет. Предпочитам да чета бъдещето си в нейните карти, не обичам пасиансите на много премисленото, на отдавна предвиденото.
          Господи! ­ това нейно „ще чака колкото е необходимо. Ако се наложи, няма да остарея и няма да умра...“ Нали и аз го бях помислила във същата форма! И щастието дойде по съвсем неочакван начин! ТОЙ дойде под формата на истинско чудо, в момент, в който вече не чаках никого и нищо. Значи е трябвало да дойде! Това не може да бъде случайност! Спомням си тълпата около нас ­ в нея майка не можеше детето си да намери! Трябваше да си отварям път с лакти... като в живота. И изведнъж погледите ни се кръстосаха, почувствах магнитната притегателна сила на неговия... НЕГО чаках! Него съм започнала несъзнателно да очаквам веднага след раждането си! Някога, много отдавна, в друг живот, сме си дали обещание... А защо тук, на Порт Майо!? Някога това място е било ливада, в която мъжете са се биели на дуел, било е лобното място на любовта. Дори когато съдбата ни отпусне щастие, тя ни напомня контраста, в който то може да загине. Моята любов се възроди на това, пълно със съдържание място в някакво неописуемо безумие! Неясен страх ме обзема, имам толкова общи черти с тази жена от дневника ­ и тя като мен обича четивото, не е безучастна към събитията в света, занимавала се е професионално с музика... А самоубийството? Необходимо ли е било? Ще ударя на пианото двата акорда... макар в главата ми вече да отзвучава квартата в първия и терцата във втория. Първият: фа, ла бемол, ре... после: фа, си бемол, ре... Да, единият случай ми обещава излизане от мрака, другият заключване в тъмна стая. Тази жена се кани да заминава към „новото“, което я чака. И аз бях опитала това. Върнала се бях вярваща в една нова любов, която ме бе озарила, всичко бе започнало така красиво, че ми беше трудно да не вярвам. Бе нощ. Беше валяло. Звезди и лампиони се отразяваха в мокрия паваж и в диамантените капки, накацали по златисто-червените гриви на есенните дървета, за да се разпръснат след това във феерични снопове по грейналия софийски булевард. Един мъж, чието съществувание не подозирах само преди няколко часа, танцуваше на тротоара около мен ­ с китара в едната ръка и с начената бутилка в другата. Главата ми се въртеше от рояците светлинни искри, които като светулки примигваха под въодушевените жестове на полутрезвия танцьор. Като че гигантска маша разбутваше жарава, в която сме, и ни покриваше с летящи, блеснали комети, носители на обещания. Фантастична, нереална картина! Родила магията на едно реално чувство, което зачеваше. Някъде в подсъзнанието ми си пробиваше път неминуемостта на идваща ласка, която би трябвало да отблъсна, когато един клошар ни приближи ­ някакъв дядо Коледа в дрипи ни искаше пари. Танцуващият мъж застина в движението си: „Срам ме е да давам милостиня! Срам ме е, че има хора, които живеят от милостиня! Подръж това ­ това ще е извършена работа, ще ти я заплатя!“ С бърз жест той пъхна в ръцете на клошара бутилката и китарата и, освободил своите, ги сключи, около мене в повелителна прегръдка. Лицето му се надвеси над моето, все по близо и по-близо... „Реагирай! ­ крещеше някакъв глас в мен. ­ Отблъсни го, едва го познаваш!“ Далечен глас, който замря, очите му искряха, устните ми трепереха, неговите, изгладнели, захапаха сърцето ми, раната и досега не се е затворила. Колко е траел унесът в целувки ­ не зная, но чух клошара: „Ей! Мой човек, ти ме забрави! Много дълго трае това!“ И досега не знам колко е траело ­ по любовна власт, вечност; за желанието ми, секунда... По последици ураган, който глътна постройката на досегашния ми живот в могъщите си разрушителни потоци. За кой път ще трябва да започна отново? Ще погледна неизвестното през очите на жената от тетрадката ­ с надежда, макар да се питам има ли по-голям риск от този да повериш съдбата си на надеждата? Надеждата е от семейството на най-опасните рискове, преоблечена в девствена невинност, за да ни излъже по-лесно. Но защо, Господи, тази жена се е самоубила? От любов? От самота? Не бих искала да прескачам страници от тетрадката, ще чета всичко подред, ще разбера накрая. Да умреш от любов или за любов ­ каква красота! Тайно бях прочела, на девет години, страници от Декамерон, и останах белязана до живот от спомена за младия човек, който в прегръдката на опитна любовница, изживява такова блаженство, че волево задържа дишането си, за да умре в него и в обятията Ј! Какво сюблимно самоубийство! Какъв химн на любовта! Няколко вечери под ред, в леглото, задържах дъха си, да проверя докъде ще стигна, бих ли имала волята на този юноша ­ напразно. „Ако ме излъжеш, ще те унищожа!“ ­ ми каза един ден моят „пулс-земетръс“ и без да иска ми достави върховно щастие: да стана жертва на разочарованата му любов ми разкриваше блаженството, че съм го повлякла в моя нестинарски танц над искрящата жарава! Тогава се реших да избера този мъж да ме отнесе във фиакъра на любовта, както Леон бе отнесъл Ема Бовари, със нескончаеми заповеди  към кочияша да обръща в хиляди посоки, но да не спира колесницата на любовното удоволствие ...

          13 юли 2006
          Потвърдих на моята приятелка, че ще я придружа в чуждия край. Днес е тринайсети! Значи ли това, че съм суеверна? Или точно защото не съм, затова избрах да потвърдя днес, а не вчера или онзи ден. Човекът отиде на луната, но още се пази от фаталното число ­ във Франция, то никога не фигурира на вратата на хотелска стая! От 12 се скача на 14, няма смисъл да се отклонявате и да търсите по другия коридор. На тринайсето число Росини не е излизал от къщи, а ако на всичкото отгоре, е било петък, оставал в леглото си... Което не му е попречило да умре на 13 септември, в петък. Или като Гауди в Барселона, без да може да довърши плановете на своята „Саграда фамилия“ ­ блъснат от тогавашен трамвай със скоростта на пешеходец на... 13! От векове това е езотерична цифра ­ Одисей с неговите тринайсет спътника, първичната музикална гама от тринайсет тона, тринайсетте съгласни в първите писмени знаци още преди финикийските... Как да не се превърнеш в Жак-Фаталиста, след такива факти!? Подозирам, че и архитектът на Парижкото метро е бил суеверен, почти няма стара стълба в подземните коридори, чиито брой на стъпалата да не е нечетен, като на рози в букет с посвещение.
          Преди малко чух по радиото чудно виолончело в концерта на Елгар. Глас на виолончело, неминуемо събудило в мен носталгия за една мъжка ръка, пълзяща по кожата ми ­ някакъв далечен апел, лъка сякаш минава по цялото ми тяло. Дълбок, гръден, като гласа на мъжа който си отиде. Всъщност той не си е отишъл, той е все още тук, но любовта му си отиде ­ от обидено честолюбие! Съберете цялата земна любов накуп, любовта на милиардите човешки същества, от една страна на везната, а на другата сложете гордостта на един-единствен мъж, претърпяла само драскотина, коя страна ще натежи, мислите вие? Земната любов или гордостта на самеца? Естествено второто! След което вече не можете да го докоснете, мъжко месо по-боли! Вашето е било покрито с широко отворени рани, които не заздравяват, но фантазиите ви упорито живеят в солидна кожа. Палитрата от цветове в женското страдание е толкова богата, колкото и тази на издържливостта Ј. Особено ако тя, като мене, не е в ролята на законна съпруга, а в тази на любовница. Изтичат дни с отменени, в последната минута, срещи, по силата на някакви семейни императиви, забранени сте от телефонни разговори след работно време и в празнични дни, за интимен обед в заведение трябва да се избяга поне на 150 километра извън града, за да не се срещнат познати. За сметка на това ТОЙ има право да ви спре, като такси, на пътната ви врата, при излизане след дълго напразно чакане, за да го отведете послушно в посока на желанието му. Ако вашето тяло се събуди втори път за нежност преди часа за прибиране на мъжа, и посегнете, може да чуете „Мила, мила, опомни се! Погледни колко е часа! Не е моментът!“ При жененият любовник зависите изцяло от неговия график и от неговия час за дозите любов, които ще ви се отпуснат ­ сложете кръст върху поезията от първите дни на връзката ви, върху неочакваните инерции на тялото или духа ви, върху надеждата да ви е запазил един малък парцел в сърцето си, когато не сте до него. В желанието си за безопасност, на завет от семейни сцени, обектът на вашата любов става ваш тиранин, който ви превръща в пушечно месо за капризите на една съпруга, с която му е трудно да живее, но от която го е страх. Почти всички мъже, които имат извънбрачни връзки, се страхуват от жените си, като провинени деца, които са скрили от родителите си счупената от тях порцеланова ваза. Жената-любовница, която храбро устоява на всичко това, с надеждата да спечели един ден скъпото същество завинаги до себе си, заслужава пиедестал! Дори повече ­ вие можете спокойно да Ј поверите всички световни проблеми, колкото и нечовешки да са те, нейното търпение да ги изживее и надживее ще е вечно! Защо в същност Анна Каренина се е самоубила? Някъде четох ­ ах! да! ­ в „Пердето“ на Кундера, че самоубийството на Анна остава загадка, въпреки факта че е била дълбоко нещастна, че е била хваната в истински капан. Животът е заклещил в капана си толкова хора, значи ли това, че те са потенциални сюжети за самоубийство? Повечето от тях така добре свикват да живеят в капан! Анна се е самоубила в името на естетичната симетрия за края на любовта Ј с Вронски ­ прегазен човек при запознанството Ј с него, прегазена тя при разрива им. На същата гара! На същото място, където любовта им се е родила, там е трябвало да умре, при една и съща постановка! Хипнотизиращ факт! Откъде всъщност започна нашата обич с моя мъчител. Каква е симетрията, която аз би трябвало да спазя? Една хотелска стая. Дори при тази първа среща, той дойде с близо час закъснение! Пламтях в очакване! Мразех го на моменти от любовно терзание. Бях оставила вратата полуотворена, вслушвах се във всяка стъпка, отекнала в коридора, после се обвиних в глупост ­ как ще позная стъпки, които никога не съм чувала, познавах го едва от седемнайсет часа! Миг след това, лицето му се наведе с нежност над моето ­ какви ти седемнайсет часа! ­ познавам го от винаги и ще го познавам вечно, като остра болка от отворена, незарастваща рана....

          Не! Мъжът, който обитаваше моите бдения и моите сънища,
          не е вече за мен отворена рана, не! ­ постепенно сърцето и съзнанието ми го олицетвориха със „Съзерцанието на Таис“ ­ далечен вопъл за изплъзващото се, за непостижимото, за непостигнатото. Тъжна нежност! Без това да ми пречи да усещам по улицата възбуда от пълзящи по хълбоците ми, мъжки погледи. Хиляди километри ме делят от моята любов ­ орисия ли е това за една жена, узряла в разчитането на йероглифите на своята и на мъжката физика. Скрит инстинкт ме отвежда към обект, който би възкресил в мене екзалтацията и би ми позволил да хлъзна пияни устни по челото му, по очите му... до глезените. Никакво чувство за вина, никакво съзнание за изневяра, при тази пауза, отбелязана ... с друг. На мокет, в легло, на земя, във вода, без угризения на съвестта изчерпвам инвентара на Кама Сутра... с друг! Какво значение има това, когато на негово място, виждам и усещам само моята далечна любов, приела съм от този друг онова, което любимият не ми е дал или ми е отказал като е унищожил възможността за наша среща. Меа Сulра! за фантазията на една дълбоко влюбена, но изгладняла жена, която талантливо облича чуждо тяло в образа на желаното, за да получи ласките като негови!? Фантазмите нямат робска душа, те властно подчиняват. В дни, в които имам нужда от докосване до мъжка плът, епидермично, в усета ми остава отпечатан образът само на все същия, единствения пироман на душата и на тялото ми. Послушна на вътрешен глас, който ми диктува: „Щом НЕГО виждаш до теб, с теб, в теб... изживей бълнуването си!“ При затворени очи, ръцете ми галят, изучават новото, неизвестното, в жар, тяло ­ търсят успокояваща прилика с другото: желаното, далечното, мечтаното, което задържах дотолкова, доколкото можеше да се задържи жива риба в ръцете! Ориентирите се замъгляват, изчезват един по един в пожара на желанието, под картечния огън на сетивата. Сетивата са думи гладни, жадни, ако не ги нахраниш и не ги напоиш, те тебе ще изгризат, тебе ще изпият. Сетивата са музика, ноти, които отекват във викове или във въздишки ­ отпрати ги далече, преди да са те задушили от нетърпение. Сетивата са цветове от палитрата на художник ­ от теб зависи дали ще избереш зеленото, символ на надеждата, за да оцветиш гората си от фантазми, или ще ги отстъпиш на есенния колорит, от който листата им бързо ще окапят. Сетивата са език на материята ­ човек е материя! Благородна при това ­ едно основание в повече да я обработваш със знание и със съзнание, ако не желаеш тя да си отмъсти с по-голяма жестокост от тази на обикновените материи. Сетивата са пластика, музика, гласове, пътища които водят до висини, те са вода, слънце, въздух, които изпълва дробовете и ни държи в един уравновесен живот. Няма звук, полъх, храна, среща с красивото, с умното, с безумното, с човешкото до висш недостатък, което да не нахълтва в душата ми чрез порите ­ допир чисто физически, като чувствена нега, преди тя да се е превърнала в положителна духовна, творческа сила, в мъдрост, в равновесие или в безпаметна, за всичко останало, любов. Отдавна не се опитвам да търся обяснение за това ­ израз на първична натура ли е то, или на усъвършенстване? Какво значение има, щом най-мъчителните моменти от живота ми не са в състояние да ми издълбаят бръчка, да пресушат смеха или удоволствието ми от живота, още по-малко пък да ме удавят в депресия? Жената от тетрадката се е самоубила, дали от депресия? Тя говори за самоубийство, още от първия ред на дневника си, после се връща към същата тема чрез загадката за Анна Каренина. Всъщност, самоубийството не е обезателно израз на отчаяние. От години вече съм решила, че ще стигна до естествения си край само ако запазя сърцето, духа и автономността си непокътнати. В деня, в който открия, че съм заплашена да загубя този капитал, ще изчезна по собствена воля. Искам да умра действена, хубава и влюбена. В творческа работа или в обятията на мъж, дори това да повлече някакво неудобство за него! Искам да завърша като младия герой на Бокачо ­ при неизбежност ще съумея да стигна до силата на неговата воля! Единствената слабост, която бих си позволила преди това, ще е да потърся „къде съм сложила сърцето си“. Така ще трябва да обърна света, за да разпитам мъжете от моето минало дали случайно някой от тях не го е видял, с тайната надежда, че поне един ще ми признае, да го е скътал като ценен любовен спомен... Българският мъж би ли бил способен да се отзове в тази роля? Съмнявам се. При неговия ориенталски характер и при балканското му незнание на любовното изкуство. При, най-често, естествения му порив да превзема жената по хусарски ­ като похитител в завоювана земя, за собствено удоволствие, незачитащо нейното? Такъв мъж прави бърза обиколка на хоризонта, в няколко бойни минути, без да подозира, че би могъл да се забрави в омагьосващи пейзажи от просторите на любовта. От глупава гордост на фалократ, да бъде той водещия, както във всичко останало, той ­ самеца! Мъжественият. А мъжествеността му е така лесно уязвима без участието на една знаеща жена! Мъжът от Запад, бил той млад или зрял, мечтае да стане „играчка“ за желанията на една жена, балканският ­ и досега не знае, че ако е узурпирал всички права, две територии съществуват, в които той има интерес да покровителства матриархата ­ майчинството и любовното изкуство. Къде отиде тетрадката-дневник? Къде сложих тази тетрадка дневник? Ако прочета написаното на следващата дата, може да намеря отговор на всичко това... Какъв е този странен шум? Защо вратата ми се отваря? Коя е тази бледа, непозната жена, която влиза в стаята ми?... Коя сте Вие? Как проникнахте в дома ми?

          ­ За мене вратата не е препятствие, особено пък не, в полунощ. Не търсете дневника ми, аз самата съм тук... Какъв нов въпрос Ви терзае? За ненаситната любов? Или за ненахранената? Елате, седнете на леглото до мене. Аз съм ги изживявала и двете ­ както ненаситната, така и ненахранената...

          ­ Извинете, трябва ми малко време, за да свикна със обстановката... Признайте, че не е съвсем банална... Не се обиждайте, ако не седна в непосредствена близост с Вас, а така, малко по настрани, към възглавницата... Ненаситна или ненахранена любов... Това не е ли едно и също?

          ­ Съвсем не! Едната предполага консумация, която не задоволява, докато другата не е получила нищо. Да кажем, че щастливата любов умира от преяждане, а нещастната ­ от глад.

          ­ Коя от двете е по-мъчителна?

          ­ Зависи... Но защо се плашите от мъчението? Докато участвах в живота, си дадох сметка, че нямаше по-нещастен човек на земята от онзи, който никога не е страдал... Особено пък не от любовни терзания. Любовното страдание, по отношение на щастието, е равностойно на ударението върху една гласна ­ то определя звучението Ј... Сега ще Ви оставя... Търсехте дневника ми, паднал е между леглото и стената...

          ­ Останете още малко, думите ви ме успокояват. Свиквам и с присъствието ви ... Ето, ще се приближа до вас. Думите ви са прозрачни като косите и лицето ви... Благодаря ви, че дойдохте.

          ­ Пак ще Ви посетя някоя нощ... Ние имаме сродни души, сродни съдби... Което не ви задължава да поемете към същия изход, който аз избрах, не претендирам да е най-добрия... Хайде сега опитайте се да заспите! Мъжът, който е на три хиляди километра от вас... може би и той да не спи в тази нощ... Но надали ще ви го признае... Забранено е на мъжете да разголват чувствата си ­ значи ли това, че ги нямат? Забранено им е да плачат, значи ли това, че когато са сами, не могат? Лека нощ! 

          _____________

          От сън ли излизам или от реалност? Посети ли ме наистина жената от дневника? С прозрачните си коси, с прозрачното си лице и с въздушна, като скроена в спираловиден цигарен дим, рокля. Нематериална човешка фигура, плът не се отгатваше под широката Ј туника. Слънцето упорно нахлуваше в стаята ми през пердето, останало отворено. За пръв път при събуждане ме занимаваше нова мисъл ­ досега имаше все една и съща ­ натрапчива и невъзможна ­ за обичания мъж, чиято топлина бих искала да усетя, щом отворя очи, до себе си, в леглото. Понякога дори протягах ръка, подбудена от невероятната надежда да проверя, дали не ще го докосна, дали не е вече при мен... А тази сутрин в болната ми глава се промъкна „предателски“ въпрос: „Ако ТОЙ наистина беше до мене... от дни, от седмици... щеше ли да бъде първата ти мисъл при събуждане? Ще трае ли желанието ми да го имам до себе си?... Докога?...“ Коварен въпрос. Търся отговор, като извиквам в паметта си образа му, точен, ясен, като той самия да е пред мен! Изтеглените клепачи прецеждат погледа на искрящите очи, като му дават острота, която тревожи; младежкият тембър на гласа му е неадекватен с рано побелелите мъхнати гърди и коси ­ тембър, който ме опива като музика, но ме безпокои, че цветът на мъдростта, настанил се като ореол около главата, е маскировка на детската му егоистична жестокост, която вече неведнъж е проявил към мен. Бих ли продължила стоически да бъда нейна мишена, като първата ми мисъл, при събуждане, ще отиде към него? Ще търпя ли дълго да отгатвам чувствата му само от стихове, които е написал, без никога да ги чуя изразени в „живи“ думи“? Според нощната ми посетителка, няма по-нещастен човек на земята от онзи, които не е страдал от любов. Но аз не я желая тази любов, ако тя, като разсеяна жрица, е забравила да бди над поверения Ј огън. Любовта ме измъчва, когато е картина от художник „ташист“ със стотици многоцветни петна, които обещават съдържание, но не ви носят увереността да сте го разгадали правилно. Аз търся една реална, ясна любов, която да мога да докосна, да я усетя, да я изпия, да се забравя в нея. Уви! ­ моята любов е все още отворена книга, върху страници с разказ за безнадеждността. Всичките проблеми на обичания мъж ­ семейни, професионални, характерови, са изразени не само в контури, а в гъстотата на рисунка с туш; и слепецът би видял в нея контраста между бялото и черното, границата между възможното и невъзможното. Няма следа от неясност, но няма следа и от надежда! Като всяко щастие, любовта носи кончината в себе си, още от самото си начало, а няма нищо по-тъжно от една увяхнала, отмряла емоция. Глупава гражданко, вземай си шапката и отминавай. Този човек никога няма да се включи в твоята траектория. Делят ви светлинни години във всичко. Тогава? Защо толкова държа именно на него, а не на друг?... Къде пак изчезна този дневник?... Може да прочета нещо, което да ми помогне...

          15 юли 2006
          Напразно го чаках за уикенда на 14 юли! При това имахме общ проект, бях направила резервация в един хотел на океана... Корней пише в „Сид“, че когато един от двамата отстъпи, дори само с крачка назад, желанието на другия да го приближи става още по-силно. При подобна игра, къде е мястото на любовта? Има ли нужда тя от стратегия? Любовта военно изкуство ли е? Защо пък не! Сексът е страст, а страстта е война с другия ­ да го завоюваш на собствената му територия, да го въвлечеш със себе си в посоката, която си избрал. Няма подчинение в любовния акт, има екзалтация, борба за стремглаво извисяване до апогея на оргазъма, в който имаш нужда да повлечеш партньора си. В момента на висшето задоволство, виковете на мъжа са викове на триумф, в които е забравил съществуванието на всичко останало! В него момент той не е баща, не е съпруг, не е любовник, споменът за всичко това е изтрит от съзнанието му, той е сам, в ролята на победител, стигнал с чест и сътресаващо удоволствие до финиша на нещо нереално, могъщо и тайнствено, чиито механизъм не зависи винаги само от неговата собствена власт, но го води към една божествена кулминация! Несвързаните думи, които се изтръгват от гърдите на обичан мъж в тия моменти, са най-хубавата музика за ушите ми и тя, на свой ред, захранва моят оргазъм. Ако съм довела до подобен пароксизъм мъж, който ми е поверил интимността си, напускам го влюбена, чувствам го МОЙ, той ми е безкрайно мил. Защото това са единствените мигове в които мъжът е искрен, в които може да му се вярва, в които заслужава да бъде обичан ­ доказал е, че е земен и влюбен, че е грешен и жаден за силни усещания, че те е оценил, като те е избрал да ги сподели с теб. Любовният акт за един мъж, е първото му любовно признание. Виковете на един задоволен мъж са вълшебни хроматични гами, в които всеки полутон дава начало на нова симфония, преди всички те да се слеят в изумителните Вердиеви победоносни тромпети за Радамес! Единствената беда е, че след това мъжът е уморен, до заспиване, или запалва цигара, докато аз, от благодарност за шумното му любовно признание, бих искала да го изям във всички възможни сосове на моята нежност. Неразбрал жеста ми, уплашен от нов пристъп на желание, мъжът, според натурата си, или рязко ще ме отблъсне, или ще ме притисне здраво към себе си, за да не мога да шавна, с едно тревожно: „Почакай малко! При нас, мъжете, е по-сложно!“

          Благодаря ти, нощна посетителко! Ето защо не можах да се откъсна лесно от него, далечния, на хиляди километри, макар да го бях желала! В началото бях готова да дам пет години от живота си, за да ме заобича, а в терзанията и двайсет години нямаше да ми стигнат, за да ги забравя. Каква неразумна щедрост! Дали един мъж би ни пожертвал и един ден в желанието си да го заобичаме. Трябваше да дочакам Порт Майо и фантастичното му чудо, за да проумея, че любовта не се измисля, тя е предопределена, трябва да знаеш да я изчакаш. Останалото е фантазия на нетърпеливите ни сърце и тяло, нещо като сексуален романтичен глад, който търси да ни убеди, че сме загубили вечност и че трябва да му отстъпим. Каква ти загуба ­ при истинската любов, ако си я дочакал, наваксваш векове от щастие, всеки миг до любимият се превръща във вечност. Извиквам в спомена си образа на „грешката“, той беше безспорно хубав мъж, но сега знам, че не той ми е бил предопределен. Виждам ясно трапчинката на брадичката, често стиснатите в недоволство устни, от които измолвах милост, за да ги усетя да докоснат моите; спомних си как дебнех, през прозореца на партерния ми апартамент, приближаването на гъвкавата походка на леко пригърбената му, като на всеки висок мъж, фигура, преди да се впусна стремително да отворя входната врата... Извиквам на помощ всички възможни спомени от присъствието му ­ в Париж и в София, питам се кои от тях успя да подправи клеймото на сърцето ми, с което съм била белязана от веки веков. Странно, едни от тия спомени са свежи до най-малка подробност, други ­ жестоко изстрадани, доброволно изпъдени към частична забрава. Но гласът му, несвързаната му реч в момент на върховното изживяване на опиянението, звучи повелително в душата ми, със същата сила в непрекъснатия си лайтмотив ­ богат на триумфалната си хармония, чувам го и сега, в момента, страстен, носещ тръпки ­ о! Това не е! ­ това не може да бъде само спомен. Това е реалност, която не ме напуска! Първичен инстинкт, гордо ми напомня, че този божествен химн на задоволена мъжка страст е бил вдъхновен от мен, авторският ми подпис е неоспорим, но той ме е отвел парадоксално до наказание. В секундата, в която моите ласки са изтръгнали от гърдите на мъжа музиката на блаженството, съм получила като дар от него златния ключ, който води към абсолютната голота на душата му. Тази негова моментна уязвимост, това негово безпомощно доверие ми е вдъхнало безграничната нежност и желанието да му я изразя ­ на него, любящия, МОЙ! Вече съм забравила другия, жестокия, който не ме щади; в една доверчива инерция му връщам, поверения ключ без да забележа, че докато е бил с мен, той фатално се е превърнал в ключ от килията ми в омагьосания кръг на лъжата. Ако те излъжат в любов и страдание, но ако ти сам се излъжеш, може да стигнеш до гибел. Месеци живях в ръждясали окови, като си въобразявах, че са златни. Как не получих тогава поличба, че щастието ще ме чака на Порт Майо. Неуморно и наивно пълнех бурета без дъно с нектар. Дрехите и ръцете ми станаха лепкави, като лъжата, която ми се плезеше, а аз се правех, че не я виждам. Увещавах се мъдро, че никой не притежава никого, веднъж завинаги, губим го или го печелим във всяка минута... И упорствах. Отново купих билет за София, убедена, че този път щастието ще ми определи среща. Преди да тръгна за летището телефонът звъня много, но напразно. Защо да бързам да отговоря, зная ли какво ми носи този звън? Откакто си въобразих, че любовта може да се върне в съществуванието ми, бях станала предпазлива да не я излагам на външно посегателство. Вярваш в нещо, правиш проекти, после идва телефонен звън! Някакъв глас ти обявява катаклизъм, който безапелационно обръща целия ти живот с главата надолу! Може да е известие от далечния мъж, да не чакаш следващата среща, „императиви“ отново анулират всичко и, толкова по-зле, ако имаш вече самолетен билет да прехвърчиш до него, или ако си осигурила някъде щастливо гнездо, което да ви приюти при идването му. Може да е от адвоката на съпруга, с когото си в развод, нови материални претенции, които търсят да те изхвърлят на улицата без сантим, въпреки десетките години, в които трудът ти е циментирал удобството на дома. Онзи, който е влязъл в брачния хомот с надежда за щастие и леснотия, е извършил капиталната грешка на живота си, при най-жестокия лихвар той би получил заем с по-почтена лихва: най-гротескната, най-неверната легенда за някаква си човешка моралност е тази на брачния живот. Подписите в религиозните, или в кметските регистри, за поетия дълг към доверчивата душа, която се е свързала с вас, са най-невероятната, най-перфидната измама, която човешкото същество е измислило, за да прикрие истинската си природа. Верността към този обет може да съществува само докато интересите на двамата са били общи оттам нататък, войната е по-жестока от тази, която би се отворила с най-големия враг. Единството съществува проформа, докато чувствата на единия или на другия не са излинели под разяждащото влияние на домакинските препарати, а при най-малкото колебание на жената, тя е безмилостно изхвърлена, като стар модел на микровълнова печка, която затопля, но не пече. Забранено е за семейните драми да се разхождат извън домашния храм ­ където и да било, пред когото и да било, и да свидетелстват за пукнатините, появили се в гипсовите стени на брачната спалня. Нахално, двуличната семейна витрина, отворена към улицата, показва САМО единството на съучастниците, дори те да са се озовали след няколко месеца, или след няколко години съвместен живот, на диаметрално противоположни позиции за желания и вкус. Животът протича в лъжа ­ монументална, но непризната, от страх да не се загуби един имот или един социален статут. Без да се мисли за загубата на най-ценното: човешката душа. Която започва да гримасничи, да се деформира, да губи всичките си ориентири и да загрубява. За едно загрубяло човешко лице съществува все още надеждата да привлича, когато е озарено от усмивка, но нищо не спасява една обезобразена душа!
          Седми телефонен звън отекваше, пак не отговарях, в съзнанието си аз бях вече на път ­ самолетният билет е в джоба ми, куфарът е заключен. Отново отлитах за София без никаква идея за това, което ме очаква там. Запалих мотора на колата, радиото, останало незагасено, ми обяви „Любовни мечти“ на Лист в изпълнение на Дюшабл още от началните арпежи усетих, че пак съм на погрешен път: какви любовни мечти, всичко между нас е от ясно по-ясно. Самата аз се плашех вече да продължа тази връзка. Разривът би бил спасение ­ да остане от нея нещо хубаво, едно вечно носталигично желание за събудените някога трепети ­ защо да я убивам в неестествени продължения, които ще я изхабят дотолкова, че паметта ще Ј откаже после място в хербария на спомените от досада и умора към другия. Нова мисъл се опитва да се наложи над първата: „Каква умора, каква досада от другия! Този мъж, аз го обичам!“ „Глупости! ­ се намесва пак първият глас. ­ На какво отгоре ще го обичаш! Опитай се да си спомниш една единствена конкретна радост, която ти е донесъл! Ако искаш, отвори счетоводството на всички радости, изживени благодарение на него или с него... Много ли са на брой? Мълчиш... Тогава... Ти реши, че го обичаш, защото той влезе в живота ти в момент, в който сърцето ти жадуваше да обича. На всичкото отгоре, нахълта с нахална претенция за поетичен замах, без да се посвени след това да захвърли чувствата ти като стръв на тривиалността. Вярвай ми, най-добре ще е да се върнеш назад, да скъсаш самолетния билет и да изпразниш съдържанието на куфара в гардероба“.
          ­ Невъзможно! ­ се противи вторият глас ­ Чакана съм там от приятели...
          ­ Не хитрувай! Имаш телефон, предупреди ги, че нещо ти се е случило.
          С решителен замах завъртях волана в обратна посока и спрях. Накъде? В къщи или към София? И на двете места ме очакваше по една клопка, която отново ще се затвори над мен. Възкръсна въпросът, които зададох на нощната си посетителка: „Кое от двете е по-малко мъчително?“ ­ трудно ми е да възприема нейната теория за извора на щастието, който се крие в страданието. Всъщност, защо пък не! В страданието човек осъзнава докъде се простират собствените му граници ­ може би така започва да опитомява желанията си и да ги свежда до размери, които ги правят достижими. Ще се прибера ­ една топла баня, едно сънотворно, ще размишлявам по-късно ­ и утре е ден! Според Ницше, оптимистите били генетично програмирани като почитатели на емоцията. Лично аз имам таланта да се навирам в емоциите, но не винаги като последовател на оптимизма. И на големите умове им се случва да оставят в наследство абсурдни мисли. Знаех обаче едно: аз, която бях в състояние да дам пет години от живота си, за да спечеля любовта на моя „пулс-земетръс“, се запитах дали не съм способна да дам всичко, което ми остава като съществувание, само и само да мога да забравя онова, което ме е свързвало с него.
          Пред вратата на дома ми бе зле паркирана едно зелено рено, което ми пречеше да вкарам колата в гаража. Един мъж, седнал пред волана, слушаше радио, вероятно чакаше някого. Приближих го, за да го помоля да ми освободи портала за влизане. Излязъл от купето, той беше вече пред мен ­ висок, атлетичен, някаква тъмна, но фрапантно сияеща красота, която възрастта се опитваше да коригира чрез леко побелялото слепоочие.
          ­ Вероятно не си спомняте за мен? ­ прозвуча звучният му мъжки регистър със странен, детски акцент, подчертаващ някои срички. Видяхме се за малко при нотариуса... При подписване на покупко-продажбата... Аз съм братът на бившата собственица...
          Усмихнах се:
          ­ Ако сте дошъл специално за мене, щяхте без малко да слушате музика в колата с часове и с дни. Изпуснах самолет за чужбина, случайно се връщам.
          „Изпуснах самолет“! ­ лъжа, в която явно искам да повярвам, щом я създадох, нищо не ме задължаваше да давам обяснения на този непознат .
          ­ Щях да дойда друг път ­ каза спокойно той. ­ В момента разполагам с времето си, имам няколко дни отпуска. Сменили сте телефонната линия и вероятно сте в червения списък... Не ви намерих чрез телефонни услуги. Ще изместя колата, за да можете да приберете вашата ­ обещавам да не ви задържам дълго. Имам една молба към вас, ако ме поканите да вляза, ще ви обясня...
          Непредвидената визита на брата-близнак не ме дразнеше, и до сега не знам защо. Всъщност знам ­ намерих сили да обърна колата в обратна посока, но какво изпитание щеше да ми бъда да прекрача прага на празния дом, преди още да съм си обяснила внезапната си инерция за връщане. Извадих куфара от багажника, мъжът притича и любезно го пое: „Оставете... оставете го тук на тротоара... Аз ще го внеса като вляза...“
          ­ Благодаря!... Вратата ще е отворена, влизайте направо... Познавате дома.
          Лагуната-рено ми освободи пътя. Първата ми работа в хола беше да отворя щорите към градината, тя като че ли ми се усмихваше с цялата си потъмняла, от падащата нощ, зеленина. Всичко около мен ставаше по-приветливо, по-сърдечно, сякаш домът е щастлив да открие в новодошлият откъс от миналото си. „ТЯ ще дойде ли да види брат си?“ ­ се стрелна една мисъл през ума ми. Той влезе. Стъпките му бяха гъвкави, звучни с леко почукване на токовете при особена походка, като на танцьор на фламенко. Стройната, дълга фигура се държеше грациозно в елегантно равновесие върху фини, юношески глезени и стъпала. Ръцете имаха същата деликатност, но събуждаха неясни желания със силната си окосменост. Вълновидната му гъста коса, явно растеше на воля и очертаваше изключително високо и широко чело над изгарящ като жарава поглед. Интелектуалната красота на горната част на лицето бе в разрез с някаква смущаваща чувственост на тънките устни и тъканта около тях в една сластна, мека заобленост. Той влезе не като в чужд дом, а все още като в свой ­ свободно, естествено и налагащ реално присъствие... Застана в средата на хола, с молитвено скръстени ръце, докато погледът му минаваше съсредоточено по всички стени и ъгли. После се обърна към мен с израз на озадачено дете:
          ­ Когато посетихте къщата, преди да я купите, тя вече беше изпразнена от всички мебели. Как сте успели да възпроизведете с Вашите същата обстановка? Пианото на Лоранс бе на същото място, където е Вашето, а и всичко останало... почти така...
          За пръв път чувах името Ј! Всъщност не, при нотариуса това име бе споменато, но не бях обърнала внимание, бях го забравила, тогава се интересувах само да вляза в собственост на имота, другото не ме засягаше. Опитах се да му помогна да се пребори с вълнението си:
          ­ В този хол няма голям избор за място на едно пиано. Още повече, че не бива да бъде пред външна стена. Сестра Ви, като мене, е била професионална пианистка и е знаела това.
          Нямах чувството, че ме слуша. Беше отворил пианото, пръстите му несръчно, като на начинаещ ученик, се хлъзнаха по клавиатурата. Застинаха над contre Ut, преди да го чукне, лицето му се сви в мъчителна гримаса:
          ­ Виж­ ти! ­ промълви той. ­ Поправено! Нова струна!
          Гледах го изумена, неразбираща.
          Погледът му срещна моят, трепна и се успокои. С внезапен жест той затвори пианото:
          ­ Извинете, в пианото на Лоранс, тази струна се беше скъсала... Лоранс обожаваше да свири Моцарт! Моцарт без contre Ut! Представяте ли си! При навалицата от contre Ut в творбите му! Една скъсана струна на пиано... после ­ скъсана струна на душата, на живота. А тази на пианото е поправена! Останалото не може да се поправи... Може би всичко щеше да отиде в друга насока, ако това „до“ не се бе прекъснало.
          ­ Това е моето пиано и струната на неговия contre Ut никога не се е скъсвала ­ казах нарочно със сух тон, тъгата му се бе проявила с такава сила, че единственият щедър начин да му се помогне, бе да му се напомни, че този дом не е вече някогашния. Инструментът на сестра Ви е отдавна у вас, или у децата Ј. Ако не е продаден. Елате, седнете и се успокойте!
          След дълъг, благодарен поглед той се настани в едно от креслата, гледах го с изненадалото ме чувство, да съм го виждала винаги да седи на това място. Изумлението не ме напускаше ­ от четивото на дневника бях останала с впечатление, че братът на моята среднощна гостенка е позитивна личност, със здрав картезиански дух и стъпил солидно на земята. Докато срещу мене, в креслото, седеше едно същество в състоянието на оголен, страдащ от най-малкия полъх, нерв! Думите му ми бяха непонятни ­ защо скъсаната струна на пианото ще повлече скъсване на струната на душата, на живота?
          През отворената към градината врата навлизаше дъхът на сиромашкото лято, по-щедро от нормалното, което ни бе дарило само студ и дъжд. Мъжът се възвръщаше прогресивно към предишната си уравновесеност ­ реших да му оставя време за това, преди да ми разкрие основанието си за идване.
          ­ Кафе? Чай? Или аперитив?
          Той погледна часовника си преди да отговори.
          „Предпочитам някакъв алкохол ­ после добави: ­ Обикновено не пия друго освен сидр и плодови сокове, но...“. Станах да взема чаши и бутилката с българска ракия, преполовена вече, без надежда да бъде скоро заменена с нова, моят „пулс-земетръс“ ми я беше донесъл на последната Коледа. Началото на есента не бе далече, навън нощта разгъваше черните си чаршафи, запалих едната настолна лампа. За пръв път, откакто бях в новата си обстановка, тя ми се стори уютна.
          ­ Предполагам, че все още няма осветление на тавана? ­ ме запита той внезапно.
          Засмях се, преди да му отговоря на въпроса с въпрос:
          ­ Защо се сетихте за тавана? Не, там още няма осветление... И това ще стане, имам по-спешни грижи в момента.
          ­ Дойдох за тавана... Исках да Ви помоля да ми позволите да се кача да потърся из ъглите му нещо, което вероятно е останало... от Лоранс... Нощта вече падна, нищо няма да се види без осветление, дори не под малкия капандур... Освен ако нямате една лампа с батерия. Или пък ако ми кажете, кога бих могъл пак да дойда, без много да Ви обърквам плановете.
          Трепнах като пред неочаквана опасност.
          ­ Естествено, че ще ви позволя да се качите... Но там няма нищо, таванът е празен.
          ­ Не търся обемиста вещ... Може би Ви се е изплъзнала от погледа. Търся дневника на Лоранс, не го намерих в картонените кутии с нейни книжа и книги...
          Тревогата ми порасна ­ нямах желание да се разделям с написаното от нощната ми посетителка, чувствах го вече мое минало, мое настояще и, кой знае, може би мое бъдеще... Вдигналият се в градината нощен вятър нахлуваше устремно през отворената към терасата врата и превръщаше мислите ми в безпорядъчна спирала, като тази на вдигнатите във въздуха сухи листа. Липсваше ми желание да бъда откровена и да му кажа, че не е необходимо да се качва на тавана, дневникът е в моята стая. Усмирих страха си и с равен тон запитах:
          ­ Какво Ви кара да мислите, че сестра Ви е писала дневник?
          ­ Не мисля, а зная. Тя никога не е крила това от мен. Понякога дори ми прочиташе някои от неговите страници.
          Лицето му бе тъжно, съсредоточено; ръцете, изящни и издължени, в пълно противоречие с атлетичната му фигура, играеха несъзнателно с чашата ракия, която държаха ­ изоставил се бе явно на болка, досега волево отпъждана... Досрамя ме от изкушението да замълча за дневника, но все още нямах желание да му се доверя ­ печелех време с нов въпрос:
          ­ Щом вече познавате съдържанието на този дневник, защо толкова искате да го намерите? Не е ли по-добре да не чоплите раната?
          ­ Раната ще остане завинаги...и да я чопля, и да не я чопля. Не забравяйте, че сме близнаци... Духовната, пък дори и физическата нишка между близнаци не се скъсва никога. Понякога единият може да повлече другия...
          Навън вятърът се превръщаше в буря, която затвори с трясък едното крило на вратата. Той не трепна. За сметка на това вдигна към мен заинтригуван поглед, когато ме чу да казвам:
          ­ Вие не сте близнаци, били сте полу-близнаци!
          Очите му светнаха като острие на кинжал:
          Тази формула полу-близнаци... ви дойде наум, откъде?
          ­ Как откъде?! ­ казах невинно, но ми се поиска да се ощипя за това, че глупаво съм се издала. ­ Близнаци от различен пол... ясно е!
          Черният му поглед започна да ме дебне, да ме изучава ­ от горе на долу... от долу на горе... Дали не се съмнява в нещо. Гласът му ме прободе в упор:
          ­ Защо живеете сама?
          ­ Защото съм в процес на развод.
          ­ Лоранс се бе развела два пъти... Това я съсипа.
          ­ Всеки носи кръста си според собствените си сили ­ лично аз смятам, че за мен ще е по-добре...
          Без да даде вид, да ме е чул, той изпи чашата си на един дъх, и се върна на своята тема:
          ­ Родил съм се повече от час след Лоранс. В нейното съзнание, този час е бил винаги асимилиран като да сме от различни поколения.
          Седнала на креслото до неговото пресегнах с бутилката, за да му сипя наново, погледът ми придружаваше с внимание движението, за да не прелея. Когато вдигнах очи от чашата, срещнах неговите ­ пълни с неми въпроси. Смутена, станах да потърся помощ от Радио Класик, сложих лек музикален фон, преди отново да заема мястото си. Болезнената, романтична екзалтация на втория концерт за пиано от Рахманинов не дойде в моя подкрепа, а ме напои със смътното желание да бъда искрена с този човек, да разкрия всичко, до най-малката съкровеност ­ не само на него, а на хората от цялата земя. Приятно, тъжно чувство ме обладаваше, често съм негов сюжет, без него, като че ли, за мен не можеше да има щастие. Винаги ми е било необходимо нещата да не са абсолютно верни, да не са абсолютно красиви, да не са завършени в тяхната цялост ­ да съдържат нещо, което би трябвало да се довършва, за да мога да участвам, с моя намеса, в тяхното усъвършенстване. Без липсата на тази начална недостатъчност, нищо не ме привличаше, нищо не задържаше вниманието ми, сърцето или душата ми. Без тонизираща, мечтателна, но физическа болка във всяко начало, не съм в състояние да стигна до щастлив край.
          ­ Всеки носи в себе си по едно зрънце на безнадеждност, на отчаяние казваше той, като да е отгатнал моментното ми чувство. Кое го бе довело до това заключение, не знаех, потънала в усещането си, бях пропуснала предишните реплики, но той продължи: Извън въображаемите болни, има на тази земя хора, които са въображаеми здрави, не разбрали още, че това също е форма на депресия. Съзнанието им не я е още открило. При Лоранс нещата бяха по-ясно изявени.
          В обрисуваната от него картина откривах себе си. Мечтите ми за „замъци в Испания“, за ориенталска приказка, в която ще се вмъкна с взлом, с единствен багаж ­ сърцето; упоритият стремеж да се реализирам в недостатъците си, да се науча да приемам неприемливото, да обичам необичливото ­ каква ирационалност, каква илюзия, която не съдържа троха истина. Като че ли илюзиите могат да бъдат друго нещо, освен да са ирационални! На каква раса принадлежа с моята духовност, търсеща да изчерпва страдания и удоволствия в стремежа си да се създаде по свой собствен път, духовност, която иска да съществува без зависимост от ежедневието, която се стреми към неразумна поезия, забравила, че никой смъртен няма достъп до нея безнаказано ­ такава духовност или е останала енигма за самия човек, който я носи, или е болна. В момент на доверие, вярвайки че е успяла да реализира порива си, изграденото от нея ще рухне пред очите Ј в „нищото“.
          Бурята тропаше по врати и прозорци, ядосана, че сме я изоставили сама навън, после даде размах на истерията си, като пречупи клони на близкото дърво. Те се сринаха с трясък на отломени скали ­ най-малкият шум в природата кръстосва простора Ј с преувеличено ехо, както става при човешките чувства... Светлината на лампата примигна няколко пъти преди да загасне. Двамата скочихме в посока на електромера. Телата ни се сблъскаха в чернотата на хола, политнах, но ръцете му сграбчиха раменете ми и ме задържаха. Силата, топлината на тия ръце съживи в мен някакво далечно усещане за сигурност. Нощта, проникнала в обичайния за него и за мен дом, съучастнически обви болните ни мисли в тъмните си марли, страховете ни заличиха задръжките си... Душата не се черви от допира на стремително появилата се страст ­ доброжелателният мрак ни я прави желана. Всичко, извън двете горещи ръце, почиващи на раменете ми, престана да съществува ­ всичко, освен струята топлина извираща от дългите пръсти, които ме обхващаха. Нирвана в черния извор на сънищата! Сън и мечта не са едно и също ­ сънят се изживява като реално съществуващ! Ръцете му ме притеглиха силно, притиснаха ме до едно тяло, което не криеше събудилото се в него желание. Дълга целувка ме спусна в глъбини преди да ме извиси наново в неизследвани, дотогава, небеса. В този летеж: ­ отново един мъж без име, отново мъж, когото не познавам! Може би в това се крие тайната на една целувка ­ гладна и нежна, далечна като хоризонт, жарка като слънце в зенит, което те изгаря. Няма име зад нея, няма личност обещала предателство, няма нищо, което да разруши вълшебството. Целувката от непознат мъж е анонимно сътресение и спасение, слязло от небесата специално за тебе, единствено за тебе, без да те задължава да Ј вярваш! Магията се освобождава само в присъствие на неизвестното...
          ­ Разрешаваш ли ми да остана тази нощ при тебе? ­ промълви той в ухото ми.
          ­ Остани!
          Една нощ е толкова кратко време, за да чуеш онова, което искаш ВЕЧЕ да узнаеш от него...
          След истеричното си избухване, бурята се бе успокоила и бе отминала надалече да простира прането си от облаци. Две звезди, страхливо се открояваха в кадъра на прозореца. Обърнах се леко, за да ги видя по-добре. Ръката му се прехвърли през раменете ми в нежна прегръдка.
          ­ Не спиш ли? ­ тихо запита той.
          ­ Не.
          ­ И аз не спя. Съжаляваш ли, че изпусна самолета?
          ­ Всъщност, не аз ­ той ме изпусна... 3ащо ще съжалявам? Всичко бе толкова хубаво. И в момента дори... Рядко е мъж да има така галеща ръка СЛЕД това...
          Пръстите му се впиха в плътта ми като да ме спрат да говоря.
          ­ Не зная как стана... Някак от само себе си.
          Разбираш ли, в този дом аз не мога да имам порочни инерции. Цялото ми същество те поиска в едно внезапно, неосъзнато, необоримо желание. Ти беше прекрасна, нахрани тялото и душата ми... Благодаря ти!
          Обърнах се към него, в изблик на нежност от думите му, устните ми изрисуваха колиета от въздушни целувки по леко побелялата му гръд, погалих я, запаметих всяко косъмче, бяло или черно, което я покриваше без те, всички, да прикриват дъговидната красота на стегнатата мъжка плът. Лицето му се наведе над моето, пропито от някакво мечтателно сияние, върховете на пръстите му вписаха овала на лицето ми, на носа, на очите, на ухото... Колкото по-надолу слизаха те, очертавайки контурите на тялото ми, толкова повече религиозният унес в погледа му отстъпваше пред нахлуващата, отново събудена жарава. Всичко наоколо пак потъна в забрава, всичко, освен могъщия порой на страстта. В патетичния финален акорд на телата усетих, че един мъж и една жена са двете половини от едно и също човешко същество, открило цялостта си в неописуем екстаз. След което и двамата дълго мълчахме, легнали по гръб един до друг. Споменът за дневника ме споходи, станах да го намеря. Подадох му го с примирение:
          ­ Вземи, нямам право да ти го отнемам! Ще те помоля само да ми прочетеш следващите две дати. Аз четях по една на вечер.
          Той ме погледна изпитателно, стори ми се, дори леко раздразнен. После протегна ръка:
          ­ Ела при мене... Докъде си стигнала?
          ­ Завършвам месец юли. Тя още не е заминала...
          Тъга пропиваше лицето му, устата му отрони: „По-добре щеше да бъде ако не бе заминала... Поне не в това състояние на духа. Въобразила си беше, че спасението Ј ще дойде отвън... Тя винаги е търсила спасение вън от себе си.“
          ­ Това не се ли нарича оптимизъм?
          Той ме поглежда строго:
          ­ Оптимизъм! Да търсиш спасението вън от себе си, ти наричаш това оптимизъм! Не! Това не е оптимизъм, това е израз на слаб характер, на бездейственост.
          ­ На мен ми се струва, че това е вяра в човека и вяра в своята собствена щастлива звезда.
          Той обгърна с ръка раменете ми и ме притисна до себе си:
          ­ Добре, нека ти се струва, но... внимавай! Всъщност, защо държиш толкова на дневника на Лоранс? Защо се опита да ми го скриеш?
          ­ Чувствам я близка, от прочетеното... В разсъжденията... дори в изживени факти... има толкова сродни неща между мене и нея...
          Ръката му затегна обръча си:
          ­ Така и помислих... Случайността те установи в този дом... С твоето пиано, на мястото на нейното... при нейния дневник... Може би ще бъде по-разумно да промениш още веднъж жилището си.
          Господи, боже мой, какъв е този мъж, който от благодарност за една-единствена любовна нощ се тревожи за мен! Човек, който след няколко часа ще влезе в зелената си Лагуна и вече надали ще го видя! Дали ще си спомня как изглежда, как е бил облечен? Как е бил облечен! ­ Положително не, но силното, здраво, голо тяло ще го позная между хиляди. Утрото не е далече, навън дърветата, като гигантски цигулки плачат под лъка на вятъра, а на три хиляди километра, другият, който получи всички възможни доказателства за обичта ми, ме изтерза до смърт:
          ­ За къде трябваше да заминеш с изпуснатия самолет? ­ внезапно запита той.
          ­ За България.
          ­ При някого... който те чака?
          ­ При някого... да! Но надали ме чака... 
          ­ Той ме сграбчи диво в ръце, обърна ме към себе си ­ лицето му почти допираше моето, а устните му, преди отново да потънат в моите, прошепнаха: „Спри да четеш този дневник! Спри!“ Кръвта му бушуваше, пулсът Ј преля в моите вени, усетих властта Ј в бурно, диво желание. Задъхани се покривахме един друг с целувки , замирахме в дълги прегръдки; телата ни, изпросили от желанието гъвкавостта на лиани, се увиваха едно в друго и забравяха да се отделят...жадни за още и още... Най-малката ласка събуждаше хиляди други, неземни, или коя от коя по-земна... Нощта гасеше лампионите си звезди над чувствената ни стихия. Тялото му криеше тайна азбука за разчитане на най-съкровените ми фантазми, единството в блаженството ни отзвучаваше като звън на камбани по кристална повърхност...
          Самолетът ме отнасяше към София, а ми се искаше вече да съм се върнала ­ ще мога ли един ден да се установя в нещо трайно, желано? Какво ме накара да стана в тъмни зори, докато той още спеше, да нахвърлям в куфара каквото ми падне под ръка, и да напусна моят дом с котешката стъпка на крадец. В моментно колебание поисках да му оставя няколко думи ­ с какво обръщение? Нито знаех името му, нито имах някакво задължение към него. Случайно срещнат мъж! В главата ми се завъртяха като непрекъсната фарандола скандирани думи от арията на Менелай: „Е-дна бо-гиня се съ-бли-ча пред слу-чай-но сре-е-ещнат мъж... е-дна бо-ги-ня се съ-бли-ча пред слу-чай-но сре-е-ещнат...“. Затварям очи и вътрешният поглед ме връща към пластичното, изваяно тяло, останало след мен в леглото ми, в позата на спокойно спящо дете. Мъжете винаги заспиват като в абсолютен детски мир, след като изразходват мъжествеността си! А аз още горях от спомена за ръцете, пълни с любов, които ме покриваха с милувка, гладна като завличаща морска вълна, която ме покрива от раменете до петите, преди да ме отнесе, тръпнеща, към безкрайната шир на морето-страст. Изживяната нощ ме обсеби, прииска ми се да спра самолета, като обикновен автобус на факултативна спирка и да се върна там, откъдето бях тръгнала. Защо тръгнах?! Защо по този начин? Единственият жест, който направих, беше да оставя на вратата втория ключ... От какво се уплаших? Всъщност знам от какво се уплаших ­ от необходимостта да видя отдалечаването, под силната дневна светлина, на зелената Лагуна... Потърсих спасение, заличавайки разстоянието между мен и далечния мъж, като сложих бариерата на хилядите километри между мен и другия, живеещ в съседния департамент! Защо? Защото ми стана ясно, че е по-трудно да издържиш на отсъствието на някой, който живее в съседната улица, отколкото на другия, който не се събужда под същите слънчеви лъчи като тебе. Всъщност аз дори не зная адреса му. Ще мога вероятно да го получа от нотариуса, но какъв предтекст бих намерила, за да го поискам? И защо ще го търся? Тази вихрушка от желание на плътта би ли могла да се изживее повторно в същия стремителен порив и красота както стана при непредвидената среща? Не е ли именно случайността, без бъдеще в утробата, която изостри моята чувственост като струна, намерила най-вярната си вибрация под ключа на акордьора? Не установих ли новия си живот в къща с фантоми ­ жената от дневника ме споходи и може би пак ще идва, но той... дали ще се върне? Надали ­ живите фантоми са по-жестоки от ония, които се връщат след полунощ, те живеят пълноценно и мястото ти при тях е бързо заето от друг.
          Светлините на София започнаха да мъждукат под крилото на самолета, както винаги тук нощта падаше по-рано отколкото на брега на Сена. Желязната птица се стресна в два последователни удара за спускане на колелата, после напусна висините, за да заподскача по тармака, под аплодисментите на неспокойните, за кацването, пътници. Усещам, че ми е все едно дали сме се приземили или не, сърцето ми се давеше в тревога, предчувстваше нова болка, с която ще ме разстреля моят „пулс-земетръс“... Трябваше да пристигна вчера... Вчера или днес ­ не съм сигурна, че изобщо е трябвало да пристигна. Нито пък съм сигурна, че е трябвало да остана в моя свят. Ако бях останала може би... Има ли нужда да анализирам какво е трябвало и какво не? И какво е можело и какво не? Каквото и да изберях, другото ще остане в съзнанието ми, със жестокостта на пропусната възможност... Всъщност, пропусната възможност, за какво? Да постигнеш мечтаното? Но ако реализираш мечтаното, ще се лишиш занапред от МЕЧТАТА. Реализация на мечта ­ компания, несъвместима за тези две понятия, едното обезобразява другото. Без мечта, човек губи надеждата, а няма спасение в живот, опразнен от надежда... Пък нека тя да представлява един от най-опасните рискове...
          Прекрасната някога улица „Раковски“ е разядена от проказата на стотици дупки в паважа, и е обградена от мълчаливото съчувствие на здания, получили старчески петна по кожата. Мондиализъмът довежда фатално към изравняване в мизерията. Тя събужда носталгия по консерватизма на отминалия режим, който като съвременен Фауст, суеверно поддържаше нещата в неизменната им форма, с надеждата да спре летежа на времето и часа на срутването. Насядали по земята бабички прекарват деня в отчаяна конкуренция с искрящите, около тях, витрини на цветарски магазини, предлагайки на случайни минувачи плода на опустошените си градини и души. Боговете не са съвсем изоставили града, който противно на девиза си, остаря преди да порасне, и му отпращат ярки слънчеви лъчи, като да искат да сгреят сърцето му. Мърляви вагонетки, лишени от колела, събират по ъглите на улиците домакинските отпадъци, които разнасят зловонна миризма, и се превръщат в златни залежи за новата социална категория ­ просяците. На няколко метра от „Раковски“, платнените покриви на сергиите на букинистите не крият вече библиографски съкровища, а предимно жълта литература. Спускането по опасното нанадолнище за тази страна, в която на времето хората се редяха на опашки за поезия или произведения на класици, е вече не само очевидно, а очевадно! Витрините са пълни с долнокачествена стока, дошла от Третия свят, която се продава на безбожни, за тукашните доходи, цени. Изкачих бързо стълбата до апартамента на приятелката ми, едно време зданието криеше буржоазни апартаменти, но днес е в по-плачевно състояние от социалните жилища на „чувствителните“ парижки квартали. Навремето първите западни туристи, бяха нарекли София „малката Виена“!
          Влязох в мрачния хол ­ нищо не е мръднало и не се е променило не само от последното ми идване, ами от памтивека. Изведнъж осъзнавам, че не съм срещала във Франция хора, които, като тукашните, да довършат живота си там, където са го започнали. Софийската буржоазия, някогашна и сегашна, не живее и не е живяла под знаменателя на жилищното perpetum mobile, в което всеки западняк е създал способност да се приспособява безстрашно към нов статут. Няма французин, който да не е сменил своя дом поне пет пъти в съществуванието си. Преди една седмица минах в моя квартал, по улица в която преди година и половина имах ученици в шест последователни, една до друга, къщи. Днес остава само една, която има все още бившите си собственици. Французинът тръгва в началото с малък едностаен апартамент, достатъчен за семейна двойка и, при всяко раждане на дете, заменя с по-голямо жилище, необходимо за новата челяд. Собствеността е разтегателна на млади години и започва разумно да свива площта си при последователните отлитания на децата. Кадърът се променя, съседите не са никога същите, защото или вие сте прясно преселени, или, ако сте останали на същото място, другите до вас са си отишли. Раздялата с досегашния живот не води до драми ­ новото, необходимостта от адаптация, са постоянно на дневен ред. Това захранва с жизненост, създава нови инерции на душата, и не излага на сърцераздирателна раздяла със спомените, всеки от тях става нещо като влог за опознаване на бъдещето щастие. Неизвестното, което би ни дебнало зад близкия ъгъл, не тревожи, то е просто на просто нов бас, с който животът ни предизвиква.
          Мечтата на българина е да купи имот, къща или апартамент, който да стане бастилия срещу външния свят, само като собственик българинът намира равновесието си. Там той ще отгледа поне две-три поколения, всред същите, вечни мебели; почти никога те няма да бъдат сменени, днес може би по липса на средства, но някога, просто защото промените не са обичани, те смущават, те довеждат до губене на ориентири. Три последователни поколения, а може би и повече, израстват на същата улица, ходят в същото училище, вземат същия номер трамвай или автобус, занасят обувките си на поправка в същата обущарница, изучават от А до Я речниковия жизнен състав на едни и същи съседи или на техните наследници. Дори човешките бройки да се подменят от техните наследници, имате чувството, че виждате едни и същи хора, които непредпазливо пречат на времето да се изяви в нови формулировки. Животът застива в дребни повтарящи се всеки ден изживявания и жестове. Вкоренен в традицията на вечния си модел, създаден веднъж завинаги, всяко ново явление нарушава равновесието на българина, прави го нервен и нетолерантен към всичко: климатичните отклонения го тревожат, снегът не пада вече в определения сезон, вятърът мете по друг начин нападалите листа, слънчевите лъчи не са винаги приятелски, а предателски и изгарят всичко. Съседът е намусен, понеже трепери да не загуби работното си място. Парното се плаща, даже радиаторите да са пломбирани, Съзнанието не е подготвено не само за най-малката промяна, но и за най-малкото неудобство. Когато то се строполи върху една българска глава, човекът е като парализиран и не знае от коя страна да подхване проблема. А всъщност, всеки проблем би имал някакво, поне релативно, разрешение или улеснение при една свикнала на вариации, в ежедневието си, душа. Комунистическият режим довърши вкореняването на хората в зависимостта им, като им отвори достъпност към елементарните стойности на удобния живот, без това да бъде лична борба на всеки един от тях. При такава различна натура, как ще се постигне изравняване на уровена на различните страни на континента? Ако Европа успее да нивелира в определен брой години различния РТВ на отделните си членки, колко време ще Ј е необходимо да изсече нов път в джунглата на вековните навици на Балканите?
          Настаних се удобно на старото кресло, докато приятелката ми се ядосваше от неспособността на дъщеря си да изсвири коректно гамата в“ си“ бемол мажор. Дошла съм именно да се уговоря с тях в кой период на деня ще мога, докато съм тук, да ползвам пианото им.
          ­ Защо лявата ръка завършва с трети пръст върху „си“ бемол, колко пъти ще ти казвам, че трябва да завършваш с втори! ­ се ядосва Катя. ­ Хайде, минавай на пиесата, но утре сериозно ще проучиш пръстите на гамата.
          Естествено, ако пиесата не е Fur Elise, ще бъде пак някаква аранжировка на Лунната соната, в която детето отбелязва арпежите като удари с чук. Гледам овехтелите мебели, които са погълнали цялото ни детство и навремето бяха озвучени от нашите, бити като барабан, арпежи, каква промяна би имало в тази вечна неподвижност! Надали ще се чуе тук Берио! Отпращам Катя към кухнята:
          ­ Иди да ни приготвиш кафето... Аз ще поработя с нея върху арпежите.
          Детето ме гледаше с набъбнали, в очите сълзи.
          Как да му обясня, че музиката е есперанто на душата, че за нея ни трябва вдъхновение, а вдъхновението не се ражда в замръзналите повторения на ежедневните жестове или в страх от хокания и от неудачи. Ако не можем да се отървем от баналните факти, когато сядаме пред едно пиано, единственото ни спасение е да ги отпъдим в абсолютно безредие. Отпратете станалото надвечер да заеме мястото на онова, което е станало сутринта, после си въобразете, че следобедната неприятност не се е случвала изобщо, обърнете я във фикция. Опитайте и ще видите как степента и значението на всяко явление, съпоставено в обратна позиция, на тази която е заемало преди, ще се превърнат в относителна. Всичко ще мине като хлъзнали се по черни и бели клавиши пръсти, в тонове и в полутонове, с определена днес стойност, която ни е донесла една тъжна мелодия. Но ако утре, по наше желание, половинките се превърнат в четвъртинки или осминките ­ в цели, ще създадем нова партитура, може би по лесна за изпълнение. Спасението от един проблем идва само ако бързо го напуснем, пък ако ще това да е, за да потънем в друг. Важното е мисълта да не хвърля котва в една и съща тревога и да не забравя, че и утре е ден. Природата е по-разумна от нас, нито един от нейните дни не прилича на следващия или на предишният, затова е жизнена. Успокоеното лице на детето ми напомня, че в момента задачата ни е арпежите на Лунната соната. Слагам длан пред лицето на детето:
          ­ Затвори очите! ­ казвам повелително. ­ Затвори очите и се опитай да си представиш една чудна лунна нощ!
          Малката се засмива с глас, но не се опитва да освободи лицето си от покрилата го, моя длан.
          ­ Затвори очите и гледай луната! Виждаш ли я? ­ настоявам аз докато, най-накрая, детето кима с глава. ­ От нея протича сребриста светлина към голите клони на дърветата, виждаш ли? Тази светлина стопля ли те?
          ­ Не... ­ колебливо отговаря детето в страха си, че ще му се скарам, защото не усеща светлината да го топли.
          ­ Виждаш ли! Разкошна, сребриста светлина, която не топли. И понеже не топли, тя ни остава някак чужда, като да не е приятелски настроена към нас. Слънчевите лъчи стоплят, те са приятелски, търсят с кого да играят. А луната ни носи студенина, колкото и да е красива, понякога носи тъга... чувство за самота. Като да си изоставено дете от родителите. Представи си ­ как ще живееш ако останеш без мама Катя? Мама Катя е твоето слънце, което те сгрява.
          ­ Не искам да мисля такива страшни неща!
          ­ Естествено, че са страшни! Но виждаш ли, само като го помислиш и вече не си безгрижен щурец, разбираш, че човек може да бъде тъжен или весел. ...Спомни си сега нещо, което скоро си изживяла и което да ти е много неприятно, от което си плакала. Още по-неприятно от караниците на мама преди малко. Спомняш ли си?
          Отчаяние се изписва по лицето на малкото създание:
          ­ Да! Миналата седмица кола блъсна Мике, котарака ми. Още не е оздравял съвсем.
          Свалям длан от очите Ј, които напускат създадените картини и се връщат към обикновената Ј позната обстановка. Но детското лице изразява вече нещо ново. Работя често по този начин с децата, които нямат нито време, нито знание за съсредоточаване, за да изпратят съобщение до лявата или дясната хемисфера за това, което ръцете трябва да извършат. Накарайте ги да повторят три пъти, при затворени очи, цифрите на пръстите, които участват в акорда или в арпежа, да ги видят вътрешно, на тъмно, мозъкът е информиран и никога вече няма да изпрати погрешна команда.
          ­ Слушай сега... Лявата ръка, която свири арпежите е лунната светлина, леко сърдита, въпреки красотата си. Тя ни е почти вражеска. Не я оставяй да се перчи, да ти се налага. Кажи Ј да намали тона! Искаме да я отпратим надалеко защото има по-важно ­ Мике да оздравее! Лявата ръка ще е колкото се може по-тиха, ще галиш с нея клавиатурата, не Ј позволявай да крещи. Но дясната ти ръка ще е плачът ти, тих в началото на дългите ноти, после все по-силен в надеждата, че Мике скоро ще се оправи... Свири сега, няма да успееш от първи път навсякъде, но мисли винаги тия неща в идните дни и всяко нещо ще си влезе по реда!
          Детето гледа смутено клавишите пред себе си и не смее да се впусне по тях, за пръв път разбира, че в музиката се влиза като в джамия, като се събуеш отвън. После съсредоточено поема в едни, в голяма степен, опитомени арпежи...
          Катя бе застанала мълчалива в рамката на отворената врата.
          ­ Ти имаш талант да обясняваш на деца!... Никога не ми е минало през ума да направя това. Сядай сега да пием кафе! Лени, върви
          да играеш, после ще опиташ пак!
          Останахме двете сами. Един въпрос изгаряше устните ми, не смеех да го задам. Катя ме разбира и сама тръгна в посоката, която ме интересува.
          ­ Вчера той замина... няма да го видиш.
          ­ По задължение? По служба?
          ­ Не, мила, по личен почин.
          ­ Но той знаеше, че идвам. М знаеше, че идвам специално за него... Да се разберем веднъж завинаги, да няма недоразумения за в бъдеще.
          Катя ме гледа неодобрително:
          ­ Кога ще разбереш, че този човек няма храбростта да бъде искрен! Знае, че пристигаш и то, че пристигаш за него, той изчезва у женената си дъщеря! Ей така, без никакво обяснение... По този начин остава някаква възможност да намери алиби, да не е дефинитивно скъсване... Ако беше дефинитивно, щеше да ти го каже.
          Какво значение има ­ дефинитивно или временно ­ болката остава в разминаването. Във фигуративния и в точния смисъл. В безмилостното разминаването на душите. Осъзнах в този момент, че това беше финалът на една толкова красива история, че следващата Ј степен неминуемо трябваше да сложи начало на слизането... И до днес паметта ми понякога целува този мъж с подземния си някогашен жар. Всяко обичано същество остава за нас, даже след раздяла, един малък парцел от синьо небе...

          Иван Бориславов
          СТИХОТВОРЕНИЯ
           
           

          ВКАМЕНЕНА СЪЛЗА

          Толкова много неща ми се струпаха на главата,
          че се чудя кое ли от тях
          да отхвърля от себе си,
          за да мога да се изправя.
          И да продължа.

          Точно както догонският жрец се възправя
          пред спираловидните звездни системи,
          които отвеждат към Сириус.

          Да продължа.

          Накъде
          всред мъгливото утро
          на невръстното хилядолетие?

          Някой наскоро подхвърли,
          че всички пътеки,
          отвеждащи в рая,
          били буренясали.
          А пътят към ада
          от доста отдавна
          е павиран с добри намерения.

          Чувам пак тъмния тътен.
          Не Лета бучи,
          а мътната кална река
          приижда насреща ми.
          Неудържимият черен порой
          влачи камъни, доноси, дънери и клевети,
          коренища и хули,
          лъжи и проклятия.
          Ето ­
          потопът залива краката ми и слабините,
          достига до кръста,
          а миг след това
          вече стяга гръдта ми.

          Не рухвам.
          И не побягвам.
          Оставам.
          Решен да се боря докрай
          със сторъката пъклена сила.

          Представям си как Ј се иска да ме повлече
          и да ме запокити на другия бряг,
          откъдето
          няма как да се върна,
          освен като сън,
          като стих,
          като полъх от тиха усмивка.

          Но Божията математика ­
          казват ­
          е друга.
          Неизповедима.

          Днес не сънувам.

          Помня добре
          как излязох от бялата реанимация.
          С гибелен белег в сърцето си ­
          луда награда от тази обречена битка.

          Разбира се,
          спомням си и как прекрачих
          от милосърдния
          право
          в реалния,
          хищния,
          нашия
          свят.
          Сякаш бях неумело детенце,
          което прохожда.

          Плахо.
          Несигурно.
          Крачка по крачка.
          Крачка по крачка.

          Вгледан в земята,
          не и в звездите.

          После слисано щях да се взирам в небето.
          И да търся
          онази неназована все още звезда,
          която да стане
          опорната точка за мене.
          И която ще ми разкрие
          своята горестна тайна
          как се разминах на косъм
          с неумолимата смърт.

          И за миг пред очите ми
          мина 
          моят живот.
          Пролетя тъй светкавично,
          че душата ми не съумя
          да изплаче
          и да остарее.

          С тази млада душа
          бих могъл да отсъдя
          спокойно и самонадеяно,
          че най-дълбоката рана
          се лекува
          с поредната новоспечелена рана.

          Дори и сега,
          в епохата на Водолея,
          когато всеки
          старателно наизустява
          наивната басня,
          че човек за човека
          щял да е 
          не вълк,
          а брат.
           

          Но сълзата ми
          нека
          все тъй да остане ­
          неотмъстена!

          Тогава наистина аз бих повярвал,
          че овладявам
          божественото свръхизкуство,
          без да съм се превърнал в Бог,
          да прощавам.

          И в това е навярно едничкият смисъл,
          че се изправям.

          И продължавам.
           
           

          КУБЧЕТО НА РУБИК

          Играя си захласнат
          с кубчето на Рубик

          Сякаш че държа в ръце
          собствения си живот
           

          И внимавам да не го изпусна
          докато прегазвам своя Рубикон

          И се залъгвам
          че от мен зависи всичко
          И най-вече
          световъртежа на завихрените атоми живот
          червен
          оранжев
          жълт
          жълтозелен
          зелен
          син
          виолетов
          черен 
          бял

          Разместват се магичните квадратчета
          Объркват се
          Но аз оставам техен повелител

          И в този толкова възбуждащ миг
          ми хрумва нещо слънчево и дръзко

          Какво би станало
          ако забравя изведнъж това
          което винаги би трябвало да помня:
          как трите мрачни старомодни мойри
          плетат
          наричат
          и накрая срязват
          опънатите разноцветни нишки на съдбите ни
          И затова ли нашите души са многозвучни лири
          в техните божествени ръце
          И трите неуморни мойри
          изтръгват безпощадно от изопнатите струни
          мелодии каквито пожелаят
          вещаят утрешни стихии и порои
          догдето вятърът отвява вярата
          че всичко тук тече
          без да изтича

          И вече съм готов да ви призная:
          Увличал съм се от детинските играчки
          но не бих понесъл мисълта
          да съм безпомощна играчка
          в ръцете на хазартната съдба

          Благодаря на небесата
          че не съм осъден
          да премина през живота слепешком

          И ме облива смайващ водопад от цветове
          и пъстри ноти
          и ме повличат ручеи от бързотечно слънце
          зашеметява ме възторжен хаос
          от неподозирани значения
          езотерични знаци
          и алитерации от подранили рими
           

          Багрите ме упояват
          с ухаещите си съзвучия
          а комбинациите им не се повтарят

          И колкото са по-разнообразни
          и колкото са по-невероятни
          толкова по-силно си въобразявам
          че битието ми е музика
          а аз самият съм превърнат
          в заложник на вселенската хармония

          Безпаметна самозабрава ме обсебва

          Ако е съдено да надживея и поредния потоп
          ще взема непременно кубчето на Рубик
          в Ноевия си ковчег
          И там ще слушам тайнствената музика 
          на сферите
          Защото и до днес
          не съм се уморил от твоята безсъница
          животе мой

          И затова
          догдето си играя с кубчето на Рубик
          аз всъщност смесвам в литографията на нощта
          любов и гибел
          дим
          звезда
          и пепел

          И знам
          че ще лиша смъртта
          от правото Ј на последна дума
           
           
           
           
           

          Деньо Денев
          СТИХОТВОРЕНИЯ
           

          ПОЧЕРКЪТ НА ВЯТЪРА

          Обожавам почерка на вятъра!
          Облачни къдели като него
          искам да разкъсвам... Да се смея
          в глухите уши на обществото!
          Да съм весел.
          Анонимен.
          Вездесъщ ­ кога избухвам
          в ураган ликуващ! От вода и огън
          коктейли да разбърквам. И дълго да вилнея,
          да се радвам ­ яхнал свободата...

          И най-подир издухал яростта ­ притихнал,
          в някоя квартална църква да се вмъкна.
          Свещ да си запаля. Да поискам прошка
          за моя лош характер.
          Най-случайно
          аз да кихна ­ и откъсна
          трепкащите минзухари
          от восъчните им стебла.
           

          ЗАТВОРЕН КРЪГ

          И стотици барабани да гърмят ­
          пак ще спят на мъртвите душите!
          И за земните дела звездите
          нехаят в бликащия необят.

          Те си имат свои звездни грижи
          и вселенски ребуси решават.
          Човекът в нощната жарава
          зорко взира се и търси ближни.

          Той долавя тайнствени сигнали
          от пулсирането на Всемира.
          И щастие в това намира.
          Някога дали ще спре? Едва ли.

          Жажда за любов, пари и слава,
          и звезден глад... се сливат във съдба.
          Над всичко клонче цъфнала върба
          като послепис се полюлява...
           

          SMS ДО МАМА

          Къщата и двора; ябълковите дръвчета
          и пламтящото мушкато; липата и лозите ­
          всичко е попивало гласа ти.
          И само вятър да полъхне ­
              във въздуха отново
          бликват бисерните твои думи.

          Но ръцете ти ми липсват ­
             топлината им целебна.
          И очите ти ми липсват ­ извори на обич.

          Повече не мога. Болката рисувам
          и тъгата си до нея ­
              с пръст върху водата.
          И някой ден когато
          в облак тя се прероди ­
          в небесната градина при теб ще долети.

          На капките тогава ти се довери!
          Те ще бъдат нотите
              за теб изсвирени
          от барабана весел на дъжда.
          Повярвай на дъжда! Той всичко ще ти каже.
           
           
           
           
           
           

          ЛЮБОВ

          Ако беше златна рибка във водата
          на времето безкрайно... Ако беше
          бликаща светулка
          в индигото на мрака.
          Или поне мушица ­
          трепкаща на Слънцето в окото.
          Да беше ти метафора красива ­
          близначка на пчелата медоносна,
          можеше тогава
          да сключим с теб съюз венчален.
          А ти си само дума
          от пет горещи букви.
          Една магична дума,
          дето всеки
          цял живот по своему я срича.
           

          ЛЮБОВНО ОБЯСНЕНИЕ

          Благодаря на Слънцето, че свети ­
          и мога да те виждам.
          И на звездите се покланям,
          че мога с тях да те сравнявам.
          (Може да е глупаво това
          и да е известно,
          но за първи път на теб го казвам!)

          В морза на дъжда долавям
          ритъма на твойте стъпки.
          И в напевите на палавия вятър ­
          трепета любовен на гласа ти.

          Знам че всичките природни знаци ­
          капките и звуците, лъчите
          в думи да превърна
          пак не ще успея
          за тебе да разкажа.

          Ти си клонка омагьосана природа ­
          и не във думи,
          чрез дихания живееш.
          През сезоните минаваш
          обитаваш нощите и дните
          и ги озаряваш със любов.
          Стаменка Христозова
          ЖЕНАТА НА ПЕЙКАТА
          Разказ
           

          Пейката се намираше в края на алеята, близо до тренировъчната пътека, по която от ранна сутрин до залез слънце тичаха момчета и момичета в ярки спортни екипи, тичаха като пуснати на воля необяздени кончета, будейки заспали спомени и благородна завист у трудноподвижните пенсионери наоколо. Другите обитатели на това уютно кътче от парка бяха собствениците на домашни любимци. С тях често се срещахме, познавахме се и се поздравявахме като стари приятели. Покрай любимата ми пейка, една от малкото оцелели с извити метални крака и удобна облегалка, всеки ден минаваха високомерни добермани, любопитни болонки, недоверчиви кокершпаньоли и едно ситно пинчерче, което с неистов лай се нахвърляше към едрите и достолепни представители на кучешкия елит. Тъй и не разбрах дали избива комплекси или само иска да предизвика внимание към маломерната си особа. Стигах до пейката, след като извървях обичайния си маршрут и вече усещах лека умора. Намирах я винаги свободна, защото четириногите палавници не позволяваха на стопаните си да се глезят с почивки, а спортистите бяха все още много далеч от пенсионерския навик да търсят удобни пейки за отмора.
          Дълга време възприемах пейката едва ли не като лично мое притежание, докато един ден не заварих на нея белокоса жена. Тя беше така вглъбена в мислите си, че ми стана неудобно да наруша уединението Ј. Забавих крачки, поколебах се дали да седна и все пак умората си каза думата.
          ­ Свободно ли е?
          ­ Да, моля. Седнете! ­ сепна се от въпроса ми жената.
          Останах с впечатлението, че някой ме кани в собствения ми дом.
          Известно време мълчахме. Не исках да я откъсвам от мислите Ј. Предположих, че не обича да общува с непознати, когато тя каза, сякаш говореше на себе си:
          ­ какво богатство е паркът! Не мога да му се нарадвам. ­ После се обърна към мен: ­ А аз се опъвах, не исках и да чуя за този квартал, когато синът ми предложи да се преместя тук. Свикнала бях да живея в центъра, всичко да ми е близо ­ театърът, кината, концертните зали... В началото се почувствах като заточена, но всяко зло за добро. Сега мога да бъда всеки ден сред природата.
          Разменихме няколко банални приказки за ползата от движението, за благотворното влияние на разходките върху здравето и пак замълчахме.
          ­ Ставаме големи егоисти във възрастта ­ каза в отговор на някаква своя мисъл жената. ­ Живеех сама в огромен апартамент, трудно ми беше да чистя, да го отоплявам, но и през ум не ми минаваше да го напусна. Ако не беше синът ми... Почти насила ме накара да го освободя.
          Думите Ј прозвучаха не като упрек, а като признателност.
          Наблюдавах лицето Ј, докато говореше. Жената до мен беше от тези, които остаряват красиво. Нито бръчките, нито повяхналата кожа заличават следите на някогашната хубост. Можех без особено затруднение да си я представя като млада ­ дълбоки изразителни очи, под деликатния нос ­ правилни, добре очертани устни, но най-важното ­ беше съхранила своята женствена миловидност, която времето заличава най-бързо.
          Увлечени в разговора неусетно стигнахме до болезнената за възрастните хора тема за безпаричието.
          ­ Добре, че обедняхме ­ изненада ме жената. ­ Като си припомня как пилеех пари едно време, колко ненужни неща купувах и после се чудех какво да ги правя... Не можех да остана равнодушна пред нито една красива вещ. Задръстих си къщата... Сега съм спокойна, живея в гарсониера, в която не мога да се обърна... Наложи се да изхвърля всичко излишно. В магазините не поглеждам. Не се тъпча с излишна храна... Изобщо... спокоен живот.
          Сериозно ли говореше! Можеше ли да е доволна, че живее в дом, в който не може „да се обърне“, че едва ли е добре храната да не Ј достига! Мъдрост ли беше това или наивен оптимизъм. В изблик на откровеност Ј признах, че понякога се бунтувам, че бих искала да живея нормално, да имам пари за книги, за театър... и дори... за красиви вещи.
          Едва сега забелязах, че е болезнено слаба, че кожата Ј е прозрачна... Може би от недохранване! Бях готова да продължа разговора и дори нетактично да я посъветвам да пази здравето си, но жената отново потъна в мислите, от които неволно я бях събудила.
          И по-късно, когато срещите ни станаха ежедневни и, струва ми се, еднакво необходими и за двете, тя често предпочиташе мълчанието пред думите, но това мълчание не ни отдалечаваше, а като упорито паяче изпридаше нишките на доверие и привързаност помежду ни. Понякога ненадейно се изтръгваше от мъчителния плен на мислите си и разкриваше някоя своя тайна или задаваше въпрос, на който трудно можеше да си отговори.
          Веднъж седна безмълвно до мен и когато се обърнах, за да отвърна на мълчаливия Ј поздрав, се стъписах от изкривилата лицето Ј болка.
          ­ Не е ли странно... ­ промълви на себе си жената. ­ Един човек, който до вчера се е смял и плакал, който е долавял най-приглушените звуци на душата ти... изведнъж изчезва от този свят... Подарената от него ваза стои на масата и, ако я пазя добре, може да просъществува десетки години, а него го няма... Колко телефони замлъкнаха... ­ добави все така потънала в себе си жената.
          В този момент тя ми заприлича на малко дете, което с почуда се вглежда около себе си и пита кой е създал дърветата, цветята и небето, как е възможно от едно малко семенце да поникне цяло дърво и да ражда всяка есен вкусни плодове. Откъде идват хората на земята и къде отиват след смъртта си. Въпроси, въпроси, с които, спомням си добре, подлагах на изпитание любимата си баба. „Бог е създал всичко, чедо“ ­ отговаряше ми тя, а аз продължавах да питам: „А кой е създал Бог?“
          Друг път жената наруши мълчанието си, когато край нас минаха двама влюбени. Държаха се за ръце и се гледаха в очите.
          ­ Тези двамата се обичат. Гледайте, те сякаш не вървят, а се носят над земята. Със сърцето си разбирам, че се обичат истински. Колко красива е любовта!
          Наивното Ј възклицание прозвуча като закъсняло откритие. След малко чух нейния непринуден и малко срамежлив смях.
          ­ Ще ми повярвате ли... Бях влюбчива на младини ­ долови, че откровението Ј ме изненада и продължи: ­ Влюбвах се често, но не мислете, че съм имала много връзки. Обикновено криех любовта си, както някои крият богатството си. Не търсех близост. Беше ми достатъчно, че обичам.
          В продължение на няколко дни тя не дойде на нашите неуговорени срещи и тогава разбрах колко ми липсват нейното присъствие, кратките, възникващи спонтанно разговори и дори мълчанието, това спокойно, ненатрапено мълчание, което споява душите повече от думите. Когато един ден най-сетне се появи, вече не беше сама. Около нея тичаше малко бяло кученце, навлизаше от време на време в гората и тя тревожно викаше след него: „Жори-и-и, Жори-и-и, ела тук, моето момче!“ Поспря, но не седна на пейката.
          ­ Ще го поразходя малко ­ каза извинително. ­ Той има нужда от движение.
          След малко се завърна и седна на пейката до мен. Беше разсеяна, защото следеше всяко движение на щъкащото наоколо кученце.
          ­ Бяха го изхвърлили, представяте ли си! Видях го да скимти, нападнат от няколко бездомни кучета. Нали знаете, че те не търпят да се появи нов на тяхна територия.
          Жори като че ли разбра, че говорят за него, приближи и отправи благодарствен поглед към жената.
          ­ Прибрах го, нахраних го, заведох го на лекар да му дезинфекцират раните ­ беше нахапан на две места. Виждате ли, още личат белезите на гърба му.
          Казах няколко ласкави думи за Жори. Той беше очарователен и ги заслужаваше.
          ­ Синът ми ме нахока ­ продължи жената. ­ С какъв акъл съм взела куче на тия години. Само куче ми липсвало в моята теснотия. Кой щял да го разхожда, ако стане нещо с мен...
          Упреците на сина Ј явно я бяха обидили, жената замълча, преодоля вълнението си и след дълбока въздишка каза:
          ­ Но аз имам нужда да обичам някого, да се грижа за някого. Сега вече не съм сама. Не е ли така? ­ потърси потвърждение на думите си.
          ­ Така е ­ съгласих се с нея. ­ Може ли да живее човек, ако не обича някого.
          ­ Колко бързо се привърза към мен... А аз се страхувах да го изведа, за да не избяга.
          Уморен от радостното тичане, Жори беше легнал в краката Ј, опрял предано муцунка върху обувките Ј. В скоро време той стана третият член на компанията ни, свикнал с името си, с командите на стопанката си и в израз на любов и признателност ни носеше пръчки и ближеше ръцете ни.
          Лятото се задържа сухо, топло и ласкаво. Съвместните ни разходки с Жори запълниха всички празноти, които годините неизбежно издълбават в отношенията между хората. За разлика от нас ­ две жени в залезна възраст ­ Жори беше пълен с енергия, изразяваше чувствата си с неистово тичане и радостен лай и ни заразяваше със своята жизненост.
          В ранната есен жената и кученцето изчезнаха. Задържах се дълго на пейката, без да имам нужда от почивка, и не откъсвах поглед от края на алеята, където обикновено се появяваха. Отначало само се изненадах, нали би могло да се случи всичко ­ да отиде на почивка или на гости при свои близки за по-дълго време. Но когато мина повече от месец, тревогата ми нарасна.
          Веднъж ­ бях престанала вече да се надявам, че ще видя скоро двамата си приятели ­ радостен лай ме откъсна от книгата. Жори! Не можех да повярвам на очите си. Той скачаше неудържимо около мен и в чест на нашата среща ми поднесе обичайния си подарък ­ дълга пръчка, която едва крепеше между зъбите си. Потърсих с поглед жената. Не се виждаше. По алеята вървеше висок мъж със строго лице, носеше в ръка плосък пакет и подвикваше на Жори. Спря без колебание пред пейката.
          ­ Предполагам, че сте... ­ спомена името ми. ­ Майка ми ме помоли да ви предам ­ подаде ми пакета и поясни: ­ Нейна картина, подарък за вас. Отдавна Ј предлагах да разкара всички картини, с които е задръстила жилището си, но тя... Възнамеряваш6е да прави изложба на тия години. ­ Мъжът ме изгледа изпитателно. ­ Сигурно сте забелязали, че е голяма фантазьорка.
          Не потвърдих предположението му и попитах:
          ­ Как е тя? Тревожех се за нея. Така внезапно изчезна.
          ­ Не ви ли е казала! Сериозно е болна. Не знам с какъв акъл взе това куче. Втълпявах Ј, че е безумие да предприема подобна авантюра, ама тя си знае своето.
          От думите на този човек лъхаше досада и студенина. Взрях се в лицето му, потърсих да открия поне нещичко от нея ­ мекотата на погледа, приглушения глас или нежността на усмивката Ј. Не открих нищо. Попитах дали мога да я посетя, но той категорично отряза желанието ми.
          ­ Не е в състояние да приема никого. Зле е.
          Помолих плахо да Ј предаде поздравите ми. Пожеланието ми за бързо оздравяване прие със скептично свиване на устните. Тръгна си ядосан, че Жори не иска да го последва. Сложи каишката на врата му и насила го затегли след себе си.
          Разопаковах картината и открих познатия пейзаж ­ зелената тъмнина в дъното на изпъстрената със слънчеви петна алея, величествените осанки на старите дървета, мяркащите се фигури на тичащите спортисти и... едно малко бяло кученце като светло сияние на тъмния фон. Как не се сетих, че е художничка! Тя толкова често се прехласваше по играта на светлината, която игриво променяше нюансите на зеления цвят. Толкова често говореше за душата на багрите, за неуловимата музика, която излъчват...

          В един неприветлив зимен ден вървях към дома, стъпвайки внимателно по почернелия от пясък и сажди сняг, когато кучешка свада в близката пресечка привлече вниманието ми. Няколко помияра бяха заобиколили мръсно изпосталяло кученце и като ръмжаха заплашително, стягаха примката около него. Нима можеше да бъде той!
          ­ Жори-и-и!
          Очаквах да се затича радостно към мен, но, неспособен да разкъса враждебния обръч около себе си, той само повдигна глава. Трудно ми беше да издържа на немия въпрос в очите му, направих обречен опит да разгоня разбеснелите се помияри и в един момент, когато успях да привлека вниманието им, той побягна накуцвайки и вече на безопасно разстояние спря и отново ме прониза с тежкия въпрос в очите си. Беше изпънал тялото си, готов за самоотбрана. Стъписан от овълчените псета около себе си, той самият се беше заразил от тяхната яростна злоба. Той, който беше в състояние така предано да обича...

          И сега, след толкова време, усетя ли умора и изпитам ли необходимост да докосна нечие отзивчиво сърце, сядам на пейката и продължавам задушевния разговор с моята приятелка. По необяснимите закони на живота тя е невидима за сетивата, но душата ми безпогрешно открива благородното Ј присъствие.

          Василка Хинкова
          СТИХОТВОРЕНИЯ
           

          РАЙСКИ ЛОЗАР

          Ако има лозя и там горе във рая
          сигурна съм, че за тях се грижи баща ми.
          Вързал бяла кърпа на главата си ги копае,
          пръска, връзва и мЈра през лятото няма.
          Измори ли се поприседне за малко на слога,
          както някога до съседа ни на междата,
          като при съсед горе баща ми присяда до бога
          и разговаря с него през цялото лято...
          Ходи наесен за грозде с кошница във ръцете,
          а подире му бели ангелчета подтичват
          и го молят със детските си гласчета:
          „Дай по чепчица грозде, бе чичо!“
          Под канелката и там държи мъничка кана
          и надига я покрай бъчвата като мине,
          неоглеждайки се за мама като по-рано
          да му викне: „Имаш кръвно, не пий, Марине!“...
           

          КЪЩА С ЛАМАРИНЕН ПОКРИВ

          Имаше някога някъде една къща,
          която отдавна вече не съществува,
          ала насъне все още в нея се връщам
          и се вълнувам, вълнувам...
          С бяла ламарина тя беше покрита,
          слънцето кръстато на покрива Ј седеше,
          мятайки отблясъците си ослепителни,
          сякаш на покрива бял огън гореше...
          Град завалеше ли на ксилофон свиреше
          като че д?мон на покрива ламаринен,
          мълнии и гръмове му акомпанираха
          и небето заплашваше да се срине...
          ДҐземи се превиваха дърветата мокри,
          къщата стенеше и тресеше се до основи,
          сякаш на ламаринения бял покрив
          дяволски оркестър изпълняваше Бетовен...
           

          НОСТАЛГИЯ

          Накрай света когато бях далече
          насъне през пространствата се връщах,
          при летните светулкови вечери
          и при варосаните бели къщи,
          със щърково гнездо навръх комина
          и цъфнало мушкато на перваза,
          където е небето от коприна
          на детството в реката да нагазя;
          да глътна въздух с дъх на бор и бЈле,
          със утринна роса да се умия
          и никъде каквато не съм пила
          вода студена от шепа да пия,
          молитвено до извора Ј коленичила,
          че чуждата вода ми е безвкусна;
          мълвеж да чуя на поля пшеничени
          и да докосна роден праг със устни...
           

          ЗВЕЗДА НАД МОЯ БАЛКОН

          Над четвъртия етаж, при ясно време, вечер,
          точно над моя балкон изгрява звездата
          и макар че е нависоко и много далече
          разговарям със нея като с добър приятел.
          На небето близките ми до един отпътуваха,
          та я питам дали там горе във висин?то
          нещичко за тях дали не е подочувала,
          а тя, светеща като новоизсечена монета,
          на светлинни години далече, трепкаща пеперудено,
          нещо ми отговаря, друго не достигне до мене,
          но добре е, че може с някого непринудено
          по човешки да разговарям в огромната Вселена,
          че от думи неиздумани сърцето ми ще се пръсне
          на милиони и милиарди частици във небосвода
          и едва ли като библейския Христос ще възкръсне,
          затова със звездата вечерен разговор водя...
          Днешните хора станаха много заети и живота
          живеят го на бегом, всеки със грижи и ядове,
          затова защото, защото, защото, защото,
          животът е низ от вечни възходи и спадове
          и няма пред кого душата си да изплача,
          затова със звездата, ако не ми се додреме,
          до зори разговарям и пропусна ли нещо обаче
          утре вече ще Ј го кажа по същото време...
           

          СПОМЕН ЗА БЕЗСТРАШИЕ

          В къщи бях само с детето тогава.
          В късна вечер някъде нещо изтропа
          и уплашено в същия миг стремглаво
          то се сгуши във скута ми топъл.
          ...Тъй през детството в мамина скут се сгушвах
          да се крия във мигове страшни.
          „Вятър блъска вратите, не бой се!“ пошушваше
          на ушето ми мама да се не плаша.
          Тя бе най-безстрашната и най-силната!
          А дали се страхуваше и тя, самата,
          мама, моята най-голяма закрилница
          и заслон най-сигурен на земята!?
          ...Ред ми беше безстрашие пред детето
          да покажа и да му бъда опора.
          От уплаха обаче ми съхнеше небцето,
          но „Не бой се!“ като мама говорех...
           

          Росица Зиновиева
          СТИХОТВОРЕНИЯ
           


          ЛЮБОВТА НЕ УМИРА,
          умираме ние
          уморени да следваме светлия лъч,
          който води сърцата ни в мрака.

          Любовта не умира ­
          ние нямаме сили
          да прощаваме
          и да чакаме.

          Любовта не умира ­
          виж звездата Ј свети,
          във очите на влюбени
          тя е огромна
          и децата ни носят
          във сърцата си цвете ­
          Любовта не умира
          и пҐмни!

          16.08.08
           
           

          В ЕДНА КОЛА СРЕД ДЪЖДА

          А вън валеше дъжд
          навярно от сълзите,
          които са проливани
          от обич.

          Валеше упорито
          и никой не попита
          защо затвориха се
          в този воден обръч.

          И бяха по-сами,
          по-тъжни и себични,
          отколкото когато се видяха.

          Не можеха дори да изрекат:
          „обичам те!“
          сред ромола на капки
          в душите си.

          18.08.2008
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           

          Славчо Николов
          ЗИМНА НЕЖНОСТ 
          И ДРУГИ НАСТРОЕНИЯ
           

          СНЕГОВАЛЕЖ

            ... Сякаш плача ви дочули са,
            сякаш са ехо в снега...
              Христо Смирненски

          Ехти във тишината ­
          тревожна или нежна,
          и трепва на земята
          смутен снеговалежа.

          И той ли търси нещо
          във миговете къси,
          от красота по-грешен,
          по-свят и от смъртта си.

          Снеговалежът знае,
          че пътят му е кратък,
          че вятърът си бае
          и хуква през реката.

          Снеговалежът иде,
          покрива битието
          на старите обиди
          и раните в сърцето.

          Нечакан осветява
          нещата като факел
          и никога не става
          той знаме на предател.
           

          ПЕСЕН ЗА СНЕЖИНКИТЕ

          Пълни със искрици,
          винаги безброй,
          те са бели птици,
          литнали на бой.

          После уморени
          тук и там се спрат
          и във теб, и в мене
          цял живот цъфтят.
           

          СНЕЖНА ПРИКАЗКА

          Разсипа чудесата по цялата земя.
          Под ласката му кратка животът онемя.
          Ей на, и снеговеят не ще се появи,
          защото чува: пеят тук бъдните треви.

          Какво не се стаява във него от зори!
          Снегът ни примирява със себе си дори!
           

          ЗИМА
           На Фани и Вътьо Раковски

          И ту свирепи или нежни
          снежинките забулват днес света,
          а глутницата им след себе си
          разстила бялата постеля,
          че идва от безкрая
          за жениха си щастлива красота
          и в нейна чест от храстите
          очи на птици в синевата стрелят.

          А там, напред, в далечината,
          се изправя горд и тежък кръста,
          на който самодивите
          разпъват тишината...
          ...Край всичко туй разхожда
          неуморно тъжните си пръсти
          по белите клавиши
          на живота самотата...
          ВСЕ ОЩЕ Е ТАКА

          Със рокличка от времена, по-стари от мене,
          вървиш, родена от деня, от чудото родена.

          Със вятър под ръка, в захлас, свободна и щастлива,
          надпяваш улицата с глас на птица полудива.

          Но, ако можеш научи, да не раняват вече
          захвърлените ти очи и нас, и тая вечер.

          Пожарчетата смешни в тях ти скрий, 
          за миг щади ни,
          че танцът им и твоят смях се помнят като вино.
           
           

          ВРЕМЕ

          Сляпа рана.

          Божа хапка
          и око на дявол.

          Семе на съдба
          в дъждовна дума.

          И душа, спасена
          под перо на птица.

          Кацнала калинка
          върху нокътя
          на детско пръстче,

          завещанието на водата,
          тръгнало да ни намери...

          И сърцето на дете,
          в което се спасяват
          премълчаните ни думи.
           
           

          Карол Николов
          АВИОСТИХОВЕ
           

          1.
          Всяко „Довиждане!“ може да бъде „Сбогом!“
          Апаратът за повикване взривява съня.
          Може би това все още не е тревога
          и аз не би трябвало да се безпокоя.

          Приготовленията са машинални и кратки.
          Сянката ми пада върху цялата 
          срещуположна стена.
          Детето примлясва в просъница сладко.
          Жена ми е станала. Лесно ли е да си жена?

          И тогава идва онова внезапно „Довиждане!“,
          което прозвучава като „Сбогом!“ и край
          и в дълбините на сърцето зазижда
          спомена за един мъжки образ в детайл.

          2.
          А призори небето просветлява,
          кълбЈ се облак бял и розовее.
          Бездънна синя вис... Не съжалявам.
          Приемам риска пак, за да живея

          по мъжки мъжкото си кратко време.
          Трепти машината под мен, трепти
          и нова мощ сърцето ми обзема
          над върхове и бездни да лети.

          Изгрява слънцето и се разкриват,
          преди духът опит да ги съзре,
          Пирин и Рила в свойта прелест дива,
          контура бял на Бялото море.

          Живей, Земя! Вълнувай ме, Отечество!
          Лети докрай в най-вярната посока.
          Аз мога да те гледам отдалече,
          но никога, за нищо ­ отвисоко.

          3.
          И ето ме във въздуха отново
          над тези драматични планини.
          Внезапно, величаво, дешифровано
          пейзажът се изгражда и звъни.

          Летим и хеликоптерът опипва
          пространството, издига се, кръжи.
          Изгубва се сред облаците дрипави,
          над бездните високо се държи.

          Небето често крие изненади
          и въздухът понякога е гнил.
          По улеите тесни ­ из засада
          връхлита злобно вятърът завил.

          Но като водно конче апаратът
          облита пак скали и долов?.
          То сякаш сме не тука на земята,
          а в истински космични светове,

          дошли, за да открием на небето
          легендата за живи същества
          и своята единствена планета
          по-нежно да обикнем след това.

          4.
          Всяко „Довиждане!“ може да бъде „Сбогом!“
          Земята често напомня за себе си с гняв.
          Като вакуум тя гълта машината в огън
          и я превръща в куп неузнаваема сплав.

          И я забулва в кошмарна жестока тайна.
          Доказателства няма и причините пак,
          както винаги, остават за дълго незнайни.
          Няма белези. Няма никакъв знак.

          И никога, никога повече няма да има
          друг знак освен оня в сърцето ­ там,
          откъдето излитаме остро и нетърпимо,
          и където се връщаме като спомен едвам.
          Бригита Йосифова
          ДАНТЕЛЕНА ИСТОРИЯ
           

          Антикварният магазин на улица „Ярцевская“, за разлика от другите московски магазини, които продаваха антикварни предмети, беше една малка зала. Но там имаше нещо, което не бях срещала из моя любим московски свят на старинни вещи. Залата имаше свой неповторим характер. Стените Ј бяха хитро начупени, завиваха, образуваха сводове. Имаше арки и удобни ниши за рафтовете. Магазинът беше в далечен квартал, скътан и сякаш забравен от новите строители. Не беше попаднал под погледа им, живееше си настрана. В него усещах нещо от стария московския дух, този, който познавах от книги и старинни гравюри. 
          По това време пишех книга за декабристите, изучавах Русия от 19-ти век. Ето защо, с истинско удоволствие крачех от станцията на метрото до далечната улица „Ярцевская“. И вирех нагоре глава, разглеждах: къщите имаха вградени гипсови императорски орли по фасадите си. Откривах и други декоративни елементи. Виждах, например, красиви медальони със сърп и чук, девойки със сноп в ръце. Бяха идеи на художници от ранните години на Октомврийската революция, времето на Маяковски и футуристите. Балконите имаха красиво вито желязо, приличаха ми на грамадни железни кошници за цветя. Но нямаха цветя! Бяха затрупани с грозен домашен бит, според мен с ненужни вехтории. Дали от бедност все пазим купища ненужни неща? Вееха се изпрани бели чаршафи, като знамена на местно квартално миролюбие. Мокрото пране капеше, ръсеше дъжд по хората. Всичко напомняше, че живеем в съветско тясно квартирно време. Наоколо бе занемарено и унило. Къщите, боядисани със сива боя или с един мъртъв бежов цвят, бяха и олющени. И, въпреки всичко, имаха от някогашната си красота. А и добре знаех: всяка година дългата зима и най-свиреп студ гризеха московските къщи с безмилостни метереологични челюсти.
          А аз обичах този град! Познавах го като пръстите на ръката си. И го обичах за много, много неща. Най-вече за руските му хора. Беше ми скъп с всички свои грапавини, с всички кусури и с прекрасните си исторически черти. Живеех в Москва от дълго време. Бранех града от някои придирчиви българи, най-вече пред мои познати западни чужденци, които идваха у дома на „Староконюшенный переулок“ и го критикуваха. Спорех! Казвах им, че гледат с надменни и равнодушни очи. Да, има райони, които напомнят дореволюционните руски села, има и стари дървени къщи. Но нима не усещат, че из този град витае велика, изумителна руска история? Ако тези улици и площади, древни стени и кули, тези многовековни манастири и храмове нищо не им говорят, значи сърцата им не бият. Ако Москва не ги впечатлява, ако дори единственият факт, че по тези улици се е разхождал самият Пушкин и приятелите му ­ декабристите, ако това ги оставя равнодушни, значи са мъртви! Сърцата им са спрели, не бият. Моите аргументи, навярно, не убеждаваха, но виждах, че поне ги веселяха. Но аз бях твърдо уверена, че съм права. И бях.
          От антикварния магазин на „Ярцевская“ се интересуваха главно московчанките, рядко мъжете. Идваха тези, които бяха чули, че е единственият магазин в Москва, който приема от населението и препродава ръчни плетива, руски шевици. Тук можеше да се купи арабски брокат, френски крепдешин, швейцарска батиста за дамски блузи. Особено много се трупаха пред щанда с готови дрехи. Привличаха необикновените сватбени рокли, че и дългите бални. Красиви дрехи от далечен свят. При това си имаха надменни етикети: Кристиан Диор, Остин Рийд. И то в Москва, в съветско време! 
          Този свят оставаше напълно непознат за чужденците. Оставаше и чужд за много московчанки, защото бе скъп и за повечето ­ недостъпен. А аз се интересувах не от платове или рокли, а от съвсем друго...
           Шест продавачки, добри и любезни, сновяха, показваха, обясняваха. Никой не повишаваше глас, никой не се блъскаше. Лошите маниери, постоянната руска припряност, виковете и нервността ­ бяха оставени навън, навярно ­ зад ъгъла, долу в метрото. Или в автобусите. Виждаше се, че и на продавачките им е приятно да показват платовете и да обясняват чуждестранните етикети на роклите. Думички и изявления като „модно“, „прелест“, „страшно ви отива“ и, най-вече ­ „много ви отваря“, летяха и танцуваха из въздуха като палави пеперуди. Тук всички бяха равни, добри и дружелюбни помежду си. Продавачките си бяха извоювали позиции на познавачки, абсолютни специалистки по въпросите на модата. С непогрешим усет определяха, че жената в скъпото визоново палто (и черния вълнен шал с най-ярките възможни червени рози обвил косата Ј), е от Дагестан. Имаха рентгенови очи. Слушах ги как убеждават дагестанката, че трябва да си купи друг цвят шал. Не спореха, а доказваха. Носеха Ј шалове, приближаваха ги до бежовия кожен ръкав на зимното Ј палто. Примерите им, думите и прекрасното съчетание на цветовете, бяха убедителни. Наоколо, всички клиентки енергично кимаха на дагестанката и в хор настояваха: „Купете кремавия!“ „И белият много ви отива!“ А тя, усмихната и зачервена от радост, купи и двата шала.
          Моят интерес бяха дантелите, ръчното плетиво и руските шевици. За мен това магазинче на „Ярцевская“ бе пещерата на Аладин. Идвах често, поздравявах вече запомнилата ме продавачка. В началото си разменяхме само отделни фрази. Питах: „Имате ли нещо интересно?“ Тя шеговито отговаряше: „При нас всичко е интересно“. Това бяха нашите малки пароли, нищо не значещи думи, казвахме си ги с усмивка. Скоро научих, че се казва Валя. След половин година си позволявах: „Как вървят курсовете, Валя? Издържахте ли изпитите?“ И Валя ми разказваше за своите тригодишни вечерни курсове по шев и кройка. Много искаше да се научи да шие, клиентките в магазина искали и платове, но и кой да им шие. Шивачките се ценели, шивачеството било златна професия. Разказа ми, колко дълго е пестила пари за своя шевна машина. И купила немска електрическа, марка „Веритас“ от магазина на ГДР „Лайпциг“. 
          Един ден казах на Валя, че видях в старото списание „Мир колекцонеров“ селски пешкири с избродирани пословици. Пословиците весели, някои ­ назидателни. (Например: „Скъпо струват и трохите на хляба.“) Валя повдигна в недоумение рамене, но отиде да потърси.
          До мен се приближи жена с голям месест нос и дебели рогови очила. На главата си носеше забавна шапка, едно черно филцово гърне. Веднага забелязах смешната Ј шапка и, че шапкарското ателие не бе забравило и дръжката на гърнето! И тя украсяваше шапката, бе точно над лявото ухо на жената. За мен шапкарско недоразумение.
          ­ От пешкири ли се интересувате? ­ Жената бе впила поглед в мен и през очилата виждах увеличените Ј черни зеници. Бяха кръгли, едри като детски стъклени топчета.
          ­ Хм... не съвсем. Просто обичам бродерия, харесвам дантели. 
          ­ Имам голяма колекция и от бродерия, и от дантели.
           Непознатата говореше с горделиви нотки. Слушах я, не знаех какво да кажа. Да я похваля ли? Разглеждах рафтовете. Спрях очи на дървени хурки, на вретена. А жената не си отиваше. От няколкото разменени думи, сякаш получи права на разговор. Едва ли не, станахме познати. Продължи да ме разучава с черните си стъклени топчета. Очите Ј не мигнаха нито веднъж. От любезност Ј се усмихвах.
          ­ Много красиви неща имам ­ каза жената.
          ­ Радвам се. ­ Прозвуча глупаво. Казах го от неловкост.
          ­ С някои неща от колекцията може и да се разделя.
          Изненадана, веднага се обърнах към жената. Чух ли добре? Дали иска да ми продаде, зад гърба на магазина, от своите си пешкирчета и бродерии?
          Чудех се как да постъпя. Мълчах.
          ­ Знаете ли какво ­ реши вместо мен жената. ­ Дайте ми телефона си, ще ви се обадя. И ако искате, ще ми дойдете на гости. Ще разгледате колекцията ми.
          ­ Не е ли по-добре аз да получа вашия телефон? Ще ви се обадя. Може и да ви посетя. ­ Исках да съм предпазлива.
          ­ Нямам телефон ­ каза непознатата. Носът Ј бе явно сърдит, имаше особено свойство да показва емоционалност в унисон с настроенията Ј по време на разговора. Ноздрите му работеха като малки надуващи се мехове. 
          ­ А как тогава ще ми се обадите? ­ Бях в недоумение. Тази жена нямаше телефон!
          ­ От улицата. От уличен телефон.
          Неочакваното просто обяснение ме засрами. Разбира се! Ето как хора без телефон намират изход. Изпитах симпатия и някакво съжаление към жената. И сама не повярвах, когато се чух да казвам:
          ­ Телефонът ми е: 241-07-18
          ­ А кого да потърся? ­ Жената се ядосваше на моята недосетливост. Вече бе успяла да напише номера ми на листче.
          Казах името си.
          ­ Но това е малкото ви име! ­ Жената бе явно недоволна от мен. Носът Ј се разшири, наду. Заприлича ми на странна голяма гъба, не откъсвах очи от него. А жената говореше и поучаваше: ­ При нас, руските хора, не е прието да се обръщаме един към друг по име. Подобна фамилиарност ни е чужда. При нея липсва уважение, няма я руската почтителност. Кажете ми, как се казва баща ви?
          Смутих се. И послушно казах името на баща ми.
          Жената го повтори на глас и каза: 
          ­ Предполагам, драга моя, че сте литовка или естонка? Моето име е Ирина Петровна.
          Любезно кимнах, нещо като знак за сбогуване и тръгнах да търся Валя. Тя отдавна се бе отдалечила от нас, според мен отегчена от разговора. Показваше грамаден плетен шал на млада жена. Валя прочете на глас текста, изписан на етикета. Чухме, че шалът е от Оренбург, а тези оренбургски шалове се славели с нещо уникално: можели да се промушат през венчална халка. Слушах с интерес. Валя свали един от пръстените си и с усмивка започна да провира шала през малкия златен кръг. Видяхме, как шалът се превърна в гъвкаво вълнено змийче. И пред очите на всички: змийчето се промуши през пръстена! Цялото. Жената и аз, смаяни и омаяни, незабавно си купихме по един шал от Оренбург.
          Но моята нова позната Ирина Петровна стоеше до мен и все искаше да говорим. Похвали покупката ми. Попита колекционерка ли съм? Какво събирам? Защо се интересувам от ръчно плетиво? Попита ме дали съм от балтийските страни, все така уверена, че имам литовски или естонски акцент. 
          Беше невъзможно да я игнорирам, но реших да се спася от любопитството Ј. Все пак не исках и да я обидя, не исках да изгубя шанса да видя бродериите Ј. По едно време решително казах: 
          ­ Ирина Петровна, бързам. Довиждане! Ще чакам да ми се обадите. 
          И точно след два дни отново чух гласа Ј по телефона. Бяха изминали 48 часа от запознаването ни. След първите ни любезни думи, си уговорихме среща. Но жената решително отказа да ми даде адреса си. Предложи да се срещнем пред входа на метрото, направо на станция „Преображенская“. Опитах се да я убедя, че няма нужда да ме посреща, направо ще Ј отида на гости. Похвалих се, че много добре познавам Москва, дори по-добре от много кореняци-московчани. Но Ирина Петровна остана непреклонна: отказа да ми даде адреса си. Нищо не разбирах, защо ли упорства? Нали ще ме заведе в дома си и веднага ще науча адреса Ј? А Ирина Петровна не можеше да спре да обяснява: кооперацията Ј се намирала в двор, била с гръб към една улица, с лице ­ към друга, но носела името на трета улица! Твърдеше, че и номерът на кооперацията бил погрешен и обърквал хората. Крилото, в което живеела, било продължение на друга кооперация от четвърта улица!
          Предадох се. Махнах с ръка: голяма работа! Добре, ще се срещнем пред входа на станция „Преображенская“.
          Но, когато разказах на две мои приятелки къде ще ходя, реакцията бе неочаквана. Лорина направо каза: 
          ­ Ти си луда. Москва е многомилионен град, има всякакви престъпници. Как така ще хукнеш неизвестно къде, без адрес, без телефон? Хващам се на бас, че тази жена е от престъпния свят. Има и прякор: „Ирина Петровна“.
          ­ Не съм луда ­ оправдавах се аз. ­ Луда съм по дантели. 
          ­ Луда си за бой ­ определи Кира, другата моя приятелка. ­ Няма да се удивя, ако те сложат в чувал, завържат и хвърлят в Москва-река.
          ­ Добре. Ще отида на опасната среща с някоя от вас. ­ Предложих аз.
          ­ Никога! ­ извика Кира. ­ На мен ми е мил животът.
          ­ Имаш много здраве ­ присмя ми се Лорина. ­ Това, за здравето, не е пожелание за здраве, а мой отказ. Сарказъм.
          Но привлекателността на този град, очарованието му, както казах, идваха от руските хора. Имах безброй чудесни приятели. Не бяха единствените ми близки поетесата Лорина Димова и архитектката Кира Сошинская. Този ден ми се обади и художникът Юрий Косминин. Веднага му разказах за предстоящата среща с Ирина Петровна, за присмехулничките-приятелки и отказа им да ме придружат до станцията на метрото. Казах и за чувала; уж можело да ме хвърлят на дъното на Москва-река.
          Юрий слушаше и шеговито шепнеше: „Господи, Господи!“ А след това каза нещо като укор:
          ­ Не мога да ви разбера вас, жените. Познавам едни, които за чифт обувки пътуват до друг град. Ти, за дантели, си готова да се отзовеш на дъното на река.
          ­ А ти си несериозен ­ извиках аз. ­ Изкуство има не само в Третяковската галерия. Има го и на улица „Ярцевская“! ­ Казах и ми олекна. Все едно, че му се изплезих. 
          ­ Права си, изкуството иска жертви ­ смееше се той. ­ Но чак такива? Пролет е, в Москва-река плуват буци лед.
          Говорехме си шеги. С Юрий винаги ми беше весело. Какво може да ми се случи, като ще сме двамата? Висок е два метра, под синята му куртка се криеха внушителни мускули.
          Още същия ден с Юрий седяхме в уютното жилище на Ирина Петровна. Пиехме чай. Опасности ­ никакви. Гризахме бисквити. С огромно, едва скрито нетърпение, чаках да свърши ритуалът на задължителното руско гостоприемство. Исках час по-скоро да видя колекцията Ј. Най-сетне Ирина Петровна се изправи и със старомодна тържественост предложи на Юрий да се премести, да седне до прозореца. А аз трябвало да седна на канапето. Размести ни на нови места, сякаш ще присъстваме на представление. Бяхме настанени, според нея, на най-добрите места и ще виждаме като от първия ред на Болшой театър. Хвърлих поглед към прозореца. Бяхме много високо, на 12 етаж на нова кооперация. Седяхме в един московски небостъргач на сбъркана улица, под погрешния номер. Виждахме покривите на Москва, къщи, къщи... Винаги ми е било интересно да гледам град от птичи поглед. Ако не бях дошла за колекцията, щях да се залепя на този интересен прозорец. Щях да питам Ирина Петровна, оттук виждат ли се златните звезди по сините кубетата на московските храмове? Вижда ли се нагиздената църква „Василий Блаженний“, станала красива като измислена детска картинка? Неочаквано Юрий ме попита като сочеше с пръст към прозореца:
          ­ Какво е това? Река ли е?
          Улових коварството на въпроса му. Оставаше да спомене и чувалите! Надалече се виеше тънка лъскава серпентина. Блестеше като сребър¬на. Ирина Петровна не се стърпя:
          ­ Нали казахте, Юрий Иванович, че сте московчанин? И децата знаят, че това е Москва-река! ­ Тя гледаше недоволно смутения си гост. Ноздрите Ј заплашително заработиха, тласкаха въздух и гняв. Изплаших се, че сме я обидили. Дано не ни покаже вратата преди да видя дантелите. Веднага се обадих, исках да загладя нещата:
          ­ Какво става с теб, Юрий? Шегуваш се, нали? Проверяваш дали зная, че Москва има река?
          Юрий обяви, че е шега. Ирина Петровна тръгна към грамадния старомоден шкаф, който стигаше до тавана. Отвори вратите му и издърпа навън шест чекмеджета. Така би постъпила някоя горделивка, собственица на богат гардероб с дрехи. Ние мълчахме и гледахме. Ирина Петровна, с опитни привични движения, започна да вади калейдоскоп от всякакви покривки. По тях имаше нежни, леки копринени паяжини от избродирани шевици. Неуморните Ј ръце показаха цял куп селски пешкири. На двата им края кукуригаха червени петли, виреха човки бродирани птичета. Появиха се покривала със сини метличини, други ­ с едри маргарити. На масата се редяха салфетки с апликации. Бях онемяла. Гледах, поглъщах гледката с щастливи очи. А Ирина Петровна все вадеше и вадеше... Появиха се блузи с избродирани снежинки, трупаха се ленени кърпи с трогателни анонимни надписи: „На теб от мен“. Не бях виждала подобни неща. Магазинът на „Ярцевская“ незабавно помръкна в мислите ми, чак обедня. Стана нещо като жалък клон на този вълшебен шкаф. Едва успявах да кажа „изумително“ или да кажа „прекрасно“. После, след време, обявих: „Не вярвам на очите си!“ Хвърлях погледи и към Юрий. Виждах, че всичко му харесва.
          Ирина Петровна буквално разцъфтя от думите ми. В черните Ј зеници заигра нов млад блясък. И за първи път ми се усмихна... Носът Ј се ширна, заля голяма част от лицето Ј. Тя ми се усмихна. 
          ­ Това е нищо, едни скромни пешкирчета-салфетки, покривки ­ каза тя. ­ Бъдете търпелива, ще стигна и до вашите любими дантели, до вологодските.
          И незабавно изпълни обещанието си. На масата, на столовете, на пианото, че дори на пода, Ирина Петровна редеше дълги, красиви дантели... Едни плетени на една кука, други ­ на многобройни дървени вологодски совалки, едно много древно руско изкуство. Избрах и взех в ръце някои от тези народни шедьоври. Наведох се и започнах да ги разглеждам. За мен бяха дълги многометрови приказки...
          По едно време забелязах, че два часа разглеждаме богатствата от шкафа! Не е ли време да попитам собственицата, от какво може да се откаже? Какво би ми продала? Започнах отдалече, с намеци. Но Ирина Петровна ги игнорираше. По едно време попитах: „Определете, моля, кой предмет ви се повтаря? Ще го купя. Всичко харесвам.“
          А собственицата бе в упоение. Сякаш броеше жълтици, все ги докосваше и все галеше. Редеше ги на купчини, трупаше ги и отново пренареждаше. Грижливо поправяше гънчица или някой ъгъл. Уморих се да гледам, реагирам и възкликвам. Станах и попитах:
          ­ Ирина Петровна, решавайте. Какво мога да купя?
          Тя внимателно прибра няколко покривки, направи си място на канапето и седна да почине. Черните топчета на зениците Ј ме стрелнаха недоволно. Не се усмихваше. Видях, че носът Ј настръхна, стана надут.
          ­ Не зная. Не съм мислила.
          Юрий спря да разглежда нещата и започна да ни наблюдава с интерес.
          Аз заекнах едно неопределено „но...“ Не знаех какво да кажа. Да Ј напомня ли, че дойдох да купя нещо? Настъпи кратка тишина. Да не съм дошла на чашка чай и курабии? Или на инспекция на шкафа Ј? Затруднението разреши самата домакиня:
          ­ Хайде да се уговорим. Днес видяхте една малка част от колекцията. Друг път пак елате! Заповядайте и вие, Юрий Иванович. Ще дойде ден, ще поговорим и делово. 
          Какво ми оставаше, освен да се съглася?

          * * *
          И започна моето ходене по дантелените мъки. 
          Приятелките ми се чудеха на упорството, с което посещавах Ирина Петровна. А аз, чуех ли поканата Ј по телефона, моментално се съгласявах да я посетя. Пиехме чай, дъвчехме бисквити; разглеждах дантели и бродерии. От шкафа извираха плетива, салфетки за сервиране на чай, бродирани покривки за тържествени маси. Шкафът Ј бе руски етнографски музей! Но да ми продаде или, както между нас бяхме приели да казваме ­ „да се откаже от нещо“, Ирина Петровна не се решаваше. Ирониите на моите приятелки не спираха. Питаха какво ми е продала баба Яга? А аз твърдях, че Ј ходя на гости, защото сме близки. Какво странно има, че дружим?
          ­ Користна ти е дружбата! ­ злорадстваше Лорина. ­ Чакаш жената да се разчувства и да ти продаде дантелка.
          И Кира бе неумолима:
          ­ Помни ми думата: Баба Яга няма да ти продаде нищо. Но от теб ще спечели.
          ­ Колко си подозрителна ­ обиждах се аз.
          ­ Не спори с мен ­ отсичаше Кира. ­ Зная, търпеливо пиеш чай и гризеш бисквити, но Ј носиш скъпи подаръци. Всичко знам! Юрий ми разказа: и за френския парфюм „Герлен“, и за портрет с автограф от самия Инокентий Смоктуновски! Да не говорим за куп други неща. Възмутена съм.
          ­ Не е честно, Кира ­ страшно се обиждах аз. ­ Как можеш да изреждаш някакви дреболии, когато жената се държи чудесно с мен? С празни ръце ли да Ј гостувам?
          И с Юрий не можех да говоря за Ирина Петровна и дантелите Ј. Споменавах ли я, той многозначително ме поглеждаше, опираше пръст на челото и го въртеше, сякаш е отвертка. Мълчаливо ми показваше какво мисли за мен. Безмълвно ми даваше знак, че съм луда. Беше под достойнството ми да споря с хулиган.
          А Ирина Петровна най-топло и дружески ме уверяваше, че един ден ще ми продаде нещо. На всеки мой въпрос казваше:
          ­ Защо да бързаме? Един ден с нещо ще се разделя. Идвайте, навестявайте ме!
          Не разбирах или не исках да разбера упоритостта Ј. Дали се тревожи, че няма да приема високите Ј цени? Тогава започвах разточително да хваля колекциите Ј. Казвах Ј, че разбирам, те струват скъпо. Ирина Петровна ликуваше. Омекваше от думите ми, носът Ј замираше тих и широк, сплескан като гъба печурка. Ноздрите Ј работеха като две спокойни мехчета. А аз, за месеците с ритуалните посещения, изучих всички тънкости на плетачното изкуство. Запознах се с всички тайни на вологодските майсторки. За първи път видях, че имало мъжки украински ризи „гуцулки“, оцених молдавската шевица с черни кръстчета. Но да ми продаде поне едно пешкирче, Ирина Петровна отлагаше и отлагаше.
          И дойде този ден: наситих се и на чай, и на курабии, и на разговори! Дори ми дотегнаха покривките, плетките и дантелите! Стана ми скучно, а главно ­ обидно. Твърде дълго разтягах търпението си. А Ирина Петровна се правеше, че не забелязва киселото ми настроение. Разказваше, че е пенсионерка, вече е на 68 години. Не била омъжена, нямала семейство или близки. Цял живот преподавала музика в музикалното училище „Сергей Прокофиев“. Зад гърба Ј повече от 40 години педагогическа музикална дейност. Но почнала да оглушава. Вече нямала и частни уроци. А колекцията е събирала, купувала, трупала дълго ­ от половин век.
          Слушах и се заричах да не стъпя повече в дома Ј. Приятелките ми се оказаха прави. За разлика от мен, те имат трезви глави. Разумни са и затова щастливо си живеят. Преди всичко са щастливи, защото нямат колекционни страсти. Утешавах се, че винаги мога да отида до магазина на улица „Ярцевская“. Валя ще ми намери и пешкири с кукуригащи петли, и с избродирани пословици! 
          Няколко пъти отказах да гостувам на Ирина Петровна. Тя ме убеждаваше, повтаряше, че имала непоказани сандъци с дантелени богатства. Но аз бях станала твърда, чак недосегаема. От любезност казвах: „Някой път ще ви дойда на гости“.
          Но този „някой път“ не се случи. Ирина Петровна изчезна от моя московски живот. Рядко, много рядко въздъхвах при спомена за шкафа Ј. Понякога мислех за носа Ј, гротесков и абсурден, като буца материал за много носове. Дали той е бил причината да си остане самотна стара мома? Или, може би, манията Ј да събира и трупа? Какво ли е могъл да помисли, преди много десетилетия, някой невинен гост или уплашен колега, когато е виждал лудата Ј събирателска страст? Присъствал е на буря от покривки, бродерии и дантели! Но ако неудържимото увлечение е лишило Ирина Петровна от семейство, какви други радости Ј е донесло? Красотата на колекцията Ј, дали е била достатъчно голяма, за да Ј замени всичко друго изгубено и пропуснато? Ирина Петровна притежаваше десетки празнични покривки, че и купища булчински премени. Но нито веднъж не Ј се бе случило да седне край празнична маса, покрита с една от нейните покривки. Никога не дочака и своя сватба! Нито веднъж не се е погледнала в огледалото, за да се види пременена в руска дантелена древна руба. А видях няколко ослепително красиви в колекцията Ј... 

          * * *
          Но дантелената история не свърши. Тя получи неочаквано продължение.
          Един ден, в познатото магазинче на „Ярцевская“, разглеждах калъфи за възглавници. Бяха необичайни, обсипани с куп плетени бели рози. Беше странно и красиво. Тези рози стърчаха на малки букетчета и се отделяха от белия лен. Бях възхитена, но как се спи на такова нещо? Това не е калъф за възглавница, а експонат за изложба на ръчно плетиво. В този момент усетих, че някой ме докосна, допря се до рамото ми. Не се обърнах, предположих, че е случайно допиране. Тук, в магазина, непознати жени можеха свойски да те хванат за ръка, да поискат съвет или да изкажат мнение за твоя покупка. Но този път чух името си!
          Обърнах се. До мен стоеше Ирина Петровна.
          Не бяхме се виждали две години. Стори ми се, че виждам призрак. Същите рогови очила, същата смешна шапка ­ някогашното старо гърне със закачливата дръжка. И носът Ј, разбира се, същият. Но не съвсем, носът Ј изглеждаше повехнал, стар и сякаш не дишаше. Мехчетата не работят ли?
          Бях любезна. Заговорих, показах калъфките. Но призракът не се усмихна, стоеше вкаменен. Черните зеници ме гледаха без живот.
          ­ Как сте, Ирина Петровна? Приятно ми е да се видим.
          Жената се олюля. Помислих, че ще падне и бързо я хванах с две ръце.
          ­ Не сте ли добре? Лошо ли ви е?
          Ирина Петровна се освободи от ръцете ми и каза:
          ­ Убита съм. Мен ме няма.
          Реших, че е полудяла. В магазина почти нямаше посетители. Валя тактично извърна глава. Редеше нова стока.
          ­ Да ви изпратя ли? Да поседя ли някъде с вас?
          Питах най-искрено, с участие. Но жената ме гледаше със своя странен поглед. И повтори:
          ­ Убита съм. Мен ме няма.
          После двете вървяхме по „Ярцевская“. Хванах я под ръка, подкрепях я. Тъжната Ј изповед имаше паузи, говореше ми през плач. Не задавах въпроси, не прекъсвах. Сърцето ми бе свито от съчувствие. Тя бършеше очите си с кърпа. Изпитвах огромна жал към тази жена.
          ­ Ограбиха ме. Всичко ми взеха. Сърцето ми взеха.
          Повтаряше все едно и също. Постепенно, от отделни фрази, от откъслечни думи, най-после разбрах: някой разбил вратата на апартамента Ј. Отворил шкафа и цялата Ј колекция изчезнала! А месечната Ј пенсия била на масата в стаята, но останала цяла. Парите я чакали. Крадецът ограбил само колекцията Ј.
          Как да я утеша? Да попитам ли кого подозира? Да я посъветвам ли да махне с ръка и всичко да забрави? Най-сетне казах:
          ­ Може би милицията ще намери крадеца. Всичко става. Московската милиция често разкрива и най-трудни престъпления.
          Жената вървеше до мен смазана от нещастието си. Чуваше ли ме? Стигнахме градина, дълга като коридор, която беше шумна и с много деца. Ирина Петровна нищо не виждаше и не чуваше. С очи потърсих свободна пейка. Жената заговори. Каза, че иска да ми признае големи свои грехове, които е извършила към мен. Поиска да Ј ги простя. Горещо я замолих да не говори ненужни работи, да се успокои. Нали някога се разделихме най-приятелски, с най-добри чувства?
          Седнахме на пейка. Жената повтаряше, че имала много вини, сега Ј тежат като камъни. Бедната стара, уморена жена! Неочаквано я почувствах близка, дожаля ми. Ето я сама, изоставена и ограбена. Прегърнах я. Тя доверчиво сложи глава на рамото ми. Много добре я разбирах, защото и аз колекционирах. Как ли бих се почувствала, ако изведнъж ми откраднат ценни исторически книги? Ако изгубя редките издания на историка Шилдер? Или спомените на декабриста барон Розен, издадени на руски език в Лайпциг? Много се гордеех, че Московската историческа библиотека нямаше нито един екземпляр, а аз ­ имах! След това си помислих, че може да ме сполети един такъв ужас: неочаквано земетресение от 8 бала, например. И моите 40 старинни газови лампи ще станат на парчета... Тръснах глава, за да пропъдя всички зловещи мисли. Погледнах жената и веднага помислих засрамена: „Боже мой, как можах някога да се смея над шапката Ј и да сипя иронии за носа Ј?“ Осъдителното ми поведение не заслужаваше прошка.
          Ирина Петровна усети съчувствието ми и доверително заговори. Каза, че от години ходела в антикварния магазин на „Ярцевская“. Но ходела не да купува, учителската Ј пенсия била скромна. Отивала да разглежда нещата, които се продавали. И постоянно ги сравнявала със своите богатства. И щастлива се връщала в къщи, защото сбирката Ј оставала ненадмината! Шкафът продължавал да е царствената Ј съкровищница. Можела да дипли и раздипля царствени ризи за кумове, бродирани сватбени дрехи за младоженки. За нея те не били шевици или дантели, а били нейни близки. Винаги помнела кое нещо, къде и кога го е купила или го е получила от добри щедри хорица из руските села. Постепенно, с годините, започнала да мисли за тях и като за свои скъпи дечица. Послушни дечица, които живеят в шкафа Ј. Не искат да ядат, да пият, не шумят и не цапат. Идеални рожбици! Когато Ј дотягало да е сама, отново отивала в антикварния магазин. Оглеждала хората, спирала се с точно и вярно око на колекционерките, на такива събирачки като нея самата. На влюбените в ръкоделията. Така се запознала с интересни хора, с тънки познавачи на руското ръчно везмо. Сред новите Ј познати имало и автори на книги. Канела ги в къщи, но винаги била крайно предпазлива. Не давала адреса си току-така. О, не! Внимавала кого кани.
          Слушах. В миг помислих, че един единствен път това нейно вярно око, все пак, не е догледало... Дали самата Ирина Петровна не е довела крадеца в дома си? И отново се вслушах в разказа Ј. Чух признанието Ј, че дълго ме е лъгала. Обещавала, намеквала, че ще се откаже от нещичко. Но същото обещавала и на всички други хора. Гостите идвали още при първата Ј дума, едва изричала поканата. Те, гостите, прогонвали самотата Ј. А ето, че и тя, поради своята дълга самота, прибягвала до тази малка хитрост: канела си гости. Дори първият съветски космонавт, този с най-очарователната усмивка на земята, дошъл в дома Ј! В магазина на „Ярцевская“ се запознала с милата му жена Валентина Александровна. А тя дошла не сама, а със цялото си семейство! И двете им дечица Лена и Катюша, и славният летец-космонавт се възхищавали на нейните плетива и бродерии. Той Ј подарил книга­албум с описание на космическия си полет и своя снимка с надпис и хубави думи. Някак неусетно насъбрала 16 фотографии с автографи на заслужили хора, на големи знаменитости. Припомни ми, че от мен получила снимка с автограф от големия руски актьор Смоктуновски.
          Слушах я. Неволно започнах да се притеснявам. Скришом погледнах часовника си. Докога ще седим на пейката? Скоро децата ми ще се върнат от училище, трябва да ги посрещна. След два часа ще ме потърсят от редакцията на моя вестник, чакат работата ми. В живота ми имаше ред, труд и много задължения. Но да я прекъсна бе невъзможно! 
          Ирина Петровна ми говореше доверително и не плачеше. По едно време притихна на рамото ми. Казах:
          ­ Дано скоро хванат крадеца! От все сърце искам колекцията ви да се върне.
          Щеше да е прекрасно да се случи чудото. Един ден Ирина Петровна да ми позвъни и да каже: „Намериха колекцията ми! Шкафът ми е отново пълен, както преди...“ Аз радостно ще извикам „ура“ или „браво“... 
          Но щях ли да приема покана да Ј гостувам? Щях ли отново да се затичам към дома Ј?
          Слава Богу, изкушението вече не съществуваше.
           
           

          Васил Златарев
          СТИХОТВОРЕНИЯ
           
           

          СОЗОПОЛСКИ ЕТЮДИ


          Море. Кристален пясък. Плаж.
          Рисува с въглен жарко слънце
          един созополски пейзаж.


          Облаци смугли се гмуркат в морето.
          Всичко е бисерносиво и... дъжд.
          Райският залив се къпе в дерето.


          А сивите ми клетчици заспиват...
          Да ги събудя после не е лесно.
          Въртя се покрай себе си сънливо.


          Тази вечер морето на гора прилича.
          Там, далече, в гъстата дъбрава
          русалката-луна се разсъблича.


          Дюна ­ дюла есенна жълтее.
          Дюна ­ женска гръд на пясъка.
          Дюна ­ пее на вълната с плясъка.

          ЗЛО КУЧЕ
            На баща ми

          Каквото е било, било е.
          Лудите плачат за миналото.
          Но отвързахме „бъдното“... Зло е!
           

          ДЕТСКИ СПОМЕН

          Танцуваха край уличната лампа
          снежинките ­ безброй любовни двойки.
          Внезапен сняг връхлита днес по рампата.
           

          ЗИМА В ПАРКА

          Свели бели клони ниско
          дългостволите ели ­
          ден студен, до мен си... Близко?
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           

          Симеон Басарини
          СТИХОТВОРЕНИЯ
           

          MEMENTO MORY!

          Помни, че си смъртен
          и не си пожелавай слава!
          Тя е за суетните. Ден
          за ден. Гордо с глава
          изправена върви.
          Ако можеш ти, живей
          и без да кърви
          сърцето ти. Пей
          с отворени гърди
          за изгреви и залези.
          Простичко живей,
          като птиците! Нали,
          летенето го можеш ти,
          но не можеш без рани?

          Нека да не те заболи,
          ако си останеш пак ти
          незабелязан, и така сам,
          като глас в пустиня.
          Както си бил и досега.
          И да нямаш гроб, дори
          е по-добре. А там,
          където ти отиваш,
          с безкрайността
          завинаги се сливаш.
           
           
           
           
           
           

          ЖИВОТА

          След светлия ден
          идва черна нощ.
          Леденостуден
          и като остър нож
          и лепкавият мрак.
          Догаря свещта
          е непрогледен зрак
          обгръща света.
          Това е живота
          и после внезапно
          идва смъртта.
           

          НАД СУЕТАТА

          Виждам тялото си мъртво
          и моята душа се извисява
          над всяко дребно естество,
          над всичко тленно и нетленно.
          Господи, как ти си милостив!
          Напускам тихо ада на Земята.
          Тук никак аз не бях щастлив!
          Цареше глупостта и суетата.
           
           

          ШЕПОТ

          Знай, че шепотът
          е много по-силен
          от крясъкът
          висок и безсмислен.
          Шепнейки
          ми казваш ти,
          най-съкровени
          неща. Те са
          като въздуха
          обикновени.
          И като хляба,
          и като виното
          благословени.
          ЛУДОСТ

          Да се живее
          е лудост.
          Вятърът вее
          на мечтите
          лихото знаме.
          Надеждата
          казват умира
          последна.
          Истинска
          може би е
          болката само.
          И чрез нея
          човек прямо
          отговор търси,
          как от себе си
          да се спаси.
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           

          Силвия Проданова
          ПОЛЯНАТА
           

          Хоризонтално, мъглата отсече хълма. 
          В долната част, където белезникаво се стелеше, изникваха мигновени, причудливи фигури на динозаври, на коне и конници, размахали саби. Безмълвни лавини ­ внезапно избухнали, след миг се превръщаха в реални дървета и храсти. 
          Високо над мъглата, като в куклен театър, закачени с невидими нишки, висяха белите сенки на десетина разпръснати къщи ­ огромни гъби с керемидени шапки. 
          Къщите с лекота издигаха горната част на хълма, обвит в разцъфнали дървесни къдрици и бликнали от пролет поляни.
          Някой издърпа мъглата нагоре. 
          Тя се издигаше бавно, тържествено, като театрална завеса, с неприкрито достолепие. Тебеширено задраска къщите с надвиснали дворове към долината, тайнствено ги обгърна в слепите си, хладни обятия и за миг спря дъха си. 
          Усетила своята кратка властност, мъглата безпомощно увисна в средата на хълма, приличащ на качулеста пирамида, с яркозелена долна и горна част, разсечена по средата от белезникавия, мъглив правоъгълник, променящ формата си в движение.
          Долу, в ниското, полето се повдигна на пръсти и издигна хълма. 
          В пищната майска зеленина дърветата ограждаха предхълмието като барикада и скриваха малка, плитка река, която през лятото онемяваше от сухота.
          Зад хълма се издигаха още няколко: заоблени, гористи, приютили сочни пасбища и разлюляна пролет.
          Над тях извисяваше снага Старопланинското било.
          Изкачвах се с нелека раница и нормално туристическо темпо. Към билото. Сама. Групата бе заминала предишния ден. Бързах да я настигна в хижата.
          Мъглата се оттегляше.
          Постепенно се раздипли, разнищи, оредя, разгъна безформието си и се стопи ­ уморена, извървяла своя път.
          Поляните просветнаха.
          Няколко кози притичаха.
          Свеж планински полъх насищаше сетивата. Кристален въздух и тишина, неподвластни на урбанизацията, изтегляха стъпките ми към висините, на около 12 километра от Искърското дефиле.
          В ниското остана всичко: шум, безумни скорости, суета, яростни хора, лицемерие. Истинските усмивки стисках в шепа, като диаманти.
          Избрах пътечка, с която стръмно скъсявах разстоянието и преоткривах познатия свят на мълчанието, на лумналите от цвят поляни, овчарски колиби, планински потоци.
          Над мен се ронеше синева. Синева ­ прободена от тишината.
          Зеленината дишаше спокойствие.
          Пряката пътека ме изведе на коларски път, в близост до река Пробойница.
          Между пътя и реката, под огромни стари буки, бе опъната жълта палатка. До нея ­ жълта кола.
          Пресякох полянката. Без да свалям раницата, наплисках лицето си с ледена вода от реката. Освежена, огледах малката полянка.
          Нямаше никой. Палатката бе затворена. Само следи от черни главни и сивкава пепел, оградени стабилно от едри камъни, подсказваха за топлината в огнището ­ от вечерта. Върху един от камъните стърчаха няколко метални шиша ­ за шишчета. 
          Продължих.
          В далечината, покривът на хижата ламаринено блестеше. След десетина минути щях да се присъединя към туристическата група.
          С всяка стъпка съживявах моето детство и юношество.
          Преди да стигна хижата, храстите вляво се разтвориха и ме поведоха по криволичеща пътека до изворчето, под поляната.
          Глътка изворна вода... Погалих водата.
          Бързо се покатерих към поляната, която помнеше моите стъпки: детските боси крачета, първото ужилване от пчела, хербариите от полски и горски цветя, от бръмбари и пеперуди.
          Под дърветата ­ притаено ­ поединично или скупчени, все така надничаха гъби.
          Пропълзях в тунел от шипкови храсти. Раницата изскърца, докосната от острите шипове.
          Ето я моята полянка!
          В долния край, под сянката на отрупано с цвят ябълково дърво, свалих раницата.
          Приседнах.
          В този динамичен свят, променящ се мълниеносно, все още имаше места, непокътнати от времето.
          Съзерцавах поляната отдолу-нагоре: широка, с овална форма, в ревнива, здрава прегръдка от дървета и храсти.
          Закътана. Невидима от път и пътеки.
          Погледната от ниското, стръмно се катери към горния си край, като скиорска писта.
          Уютна, притаена.
          Естествен декор за сантиментален, лирично-романтичен филм, в който думите са излишни.
          В тези последни майски дни тревата бе пищна: буйна, висока и мека, обкичена с цветно многобагрие. Благоуханни билки примамваха майските бръмбари и пъстроцветни пеперуди. Развихрени от пролетта, от сладостния цветен прашец ­ летяха хаотично.
          Поляната жужеше от пролет.
          Тишината впримчваше в обятията си нежното жужене.
          Багрите преливаха като родопски китеник: сред белия равнец, жълт и розов кантарион, преплитаха нишки жълтурчета, маргаритки, незабравки, омайничета. Високостеблени камбанки ­ бели, сини, лилави ­ полюшваха звънчета. Примамени от аромата, пчелите кацаха от цвят на цвят.
          Мирис на мента, маточина, лайка и напъпила мащерка.
          Опияняващо ухание!
          Попивах синевата, мекотата на отсрещните хълмове, очарованието на късната пролет под Старопланинското било. Тишината погълна всички изпити, тежка сесия, отговорна професия. Замаяна от цветовете, седях сред нежни благоухания и багрена хубост.
          Въздухът трепти от сладникав, упойващ аромат. Слънцето гали тревата, листата, цветята. С лъчи изтегля капчици роса. Бисерно, те се катерят по лъчите и изчезват...
          Поляната е жива, задъхана от натежала пролет.
          Естествен, многозвучен оркестър от бръмбари, пчели... Щурци накъсват тишината в неравноделни тактове. Птици пригласят с любовни напеви. Едно многогласово звучене, което унася, опиянява...
          Не бях слушала по-звучен оркестър.
          Великият диригент ­ природата!
          Не исках и не можех да помръдна. Поляната потъна в очите ми. Косите дъхтят на ябълков цвят.
          Опиянена от божествен аромат, съзерцавах багреното великолепие. Ако има рай на земята, то тази поляна е късче от рая, захвърлено в Стара планина.
          През шепота на времето докосвах моето детство: трънче, забодено в петата ­ тук, на полянката. Боли. Не плача. Сядам под стария орех и сама изваждам трънчето...
          Орехът!
          И сега слънцето заобикаля плътната, широка сянка ­ хвърлена от мощна, дървесна корона. 
          Изтичах до стария орех. Обгърнах частица от дънера. Прясно отрязани гъби стърчаха в найлонова торбичка. До гъбите ­ ножче, със синя странична инкрустация. 
          Огледах наоколо: само пчели, птици, бръмбари и пеперуди. Защо ли си спомних думите на Куинджи? ­ „Всичко може да се обясни, но ти върви и победи“. 
          Тръгнах през тревата. 
          Лек ветрец разклати синчеца. Горски теменужки виолетово надничаха в дълбоката сянка. Стръкче камбанки грейна в ръцете ми, когато... светъл смях прониза синевата. 
          Камбанките звъннаха, разлюлени от смях на момиче ­ в горния край на поляната.
          Тишината се разтвори като бисерна мида и пое звънливия, мелодичен глас.
          Смехът тичаше пред момичето ­ облечено в оранжева блуза и светлосин панталон. Тревата скриваше краката, до коленете. 
          Тя летеше над тревата, като огнено пламъче, огряло върха на поляната. С разперени ръце прегръщаше майския вятър. Той извайваше стройната фигура, усукваше я в нежен порив и я пускаше, като скулптура. 
          Смехът огласяше поляната: звънко, закачливо, мамещо, непринудено. Един чист, искрен смях на щастлив човек.
          Гласът достигаше висините, обгръщаше ги, пригласяше на птиците. Глас на момиче, в хармонично съзвучие с птичата песен, с волния полет към небесната вис. Една необикновена смесица от чист детски смях, от бълбукаща момичешка игривост и неосъзната, неподозирана магнетична женственост.
          Камбанките синхронно потрепваха ­ с големия гласов диапазон на жизнерадостната младост.
          Внезапно момичето спря в горния ляв край на поляната. Ръцете, с които пореше въздуха, се извисиха нагоре ­ неподвижно. Прозвуча мелодично-загадъчното: „Калинке-малинке...“, изпълнено с неясни надежди.
          Поляната притихна.
          Момент на очакваното, желаното, изпълнено с трепети бъдеще, кодирано в крилцата на калинката.
          Момичето рязко се обърна в посоката, от която идваше. Калинката бе политнала по нейните стъпки.
          И ето: момичето скочи във въздуха ­ многократно! ­ с висок отскок и пляскане на ръце. Радостни звуци се вплетоха в клоните. Полянката затрептя. Явно, калинката бе отлетяла към жълтата тениска и тъмнокестенява коса ­ собственост на младежа, който тичаше след момичето.
          Камбанките звъннаха едновременно, тържествено.
          Седнала под ябълковото дърво, в долния край на поляната, вече чувах сватбения марш на Менделсон.
          Те се гонеха из високата трева ­ щастливи, весели, закачливи. Над поляната се виеха високите им, стройни фигури. Бяха далече от мен. Не виждах лицата.
          Жълта тениска и светлосини дънки очертаваха спортната фигура на висок, строен младеж. От момичето виждах две летящи черни опашки ­ пищни и дълги, вързани от двете страни на главата, с небесносини тесни панделки. Точно те Ј придаваха фриволна детска игривост.
          Не разбрах, дали младежът бе видял калинката, но видях ръцете, привлечени от магнетичното момиче.
          Луда прегръдка разтърси клоните.
          Той я подхвърли във въздуха и дълго време въртя гъвкавото, спортно тяло ­ с изправени ръце. Двете черни опашки летяха като криле на птица. Сините панделки се сливаха с цвета на небето. В ръцете му тя бе като перце от лебед, като птица ­ в полет, кръжаща над своето гнездо.
          Пружинирайки, момичето ловко отскочи и полетя по наклонената поляна. Тичаше леко, ефирно, диагонално, сякаш се спускаше със ски. Младежът следваше полета Ј, но тя бе по-бърза, по-гъвкава и се изплъзваше от ръцете му.
          Поляната пулсираше от смях и радостни възгласи.
          Неочаквано, двете сини панделки смениха посоката и се понесоха нагоре, към върха на поляната.
          Най-после младежът я стигна. Притисна я в здрава прегръдка и се снишиха в тревата. Сред тишината, омаяна в билки, двете млади тела се преплетоха и полетяха по стръмнината.
          С голяма скорост, двамата се търкаляха все по-надолу ­ прегърнати ­ по силно наклонената поляна. Смело и рисково, жълтооранжеви тениски и сини панталони рисуваха вихрен танц, като факел, който летеше.
          Прегръдка ­ в полет!
          Високата, мека трева поемаше и изхвърляше стройните фигури. Синевата попиваше радостта.
          Бях спряла дихание от възхита, изненада и неясна тревога. Имах чувството, че с това каскадьорско, шеметно летене надолу ­ ще се наранят. Невидими бабуни, под високата трева, бяха подводни камъни, мъртво вълнение на поляната.
          Полетът в тревата се сливаше с този на птиците ­ свободен ­ към висините. Сред цветята покълна радостен, жизнеутвърждаващ смях.
          Около тях летяха ­ шеметно ­ майски бръмбари и пчели. Безгрижни пеперуди, обагрени в бяло, червено и синьо, хаотично описваха вихрени знаци.
          Поляната пееше, жужеше, пулсираше в пролетна тръпка. Въздухът трептеше в сладостна нега, в благоухания.
          Полетът в прегръдка спря долу, до стария орех. Двамата скочиха едновременно ­ възторжено и с радостни звуци, като деца, започнаха да се гонят ­ вдъхновени, щастливи. Сияещи!
          Очите им крещяха от обич! Погледите сплитаха мълнии, взривени от сърцето.
          Неподправена, истинска обич бликаше от поляната.
          Една от панделките се отвърза и падна в тревата. Младежът бързо я взе, развърза и другата, и тичешком ги сложи в джоба на дънките.
          Момичето разтърси глава. Тежки, черни коси посипаха раменете и се плиснаха до средата на гърба. 
          Едва тогава ме видяха ­ седнала под ябълковото дърво, натежало от пролет. Весело ме поздравиха.
          Трепнах. Бях ги разпознала: момичето и младежът, които бях видяла на вира, няколко месеца по-рано.
          Изпитах странно чувство: сякаш срещнах стари приятели.
          Същата стройна мъжка фигура, като скулптура. Дълги, изваяни ръце. Изящни пръсти. Изсечено, смело лице. Две отвесни черти между веждите. Поглед, който запалва мечтите и ги взривява. 
          Момичето ­ още по-красиво, загадъчно като излъчване, чувствително, емоционално, сантиментално, лирично, изпълнено с далечна романтика.
          По косите им стърчаха тревички, листа от цветята. Тениските носеха част от зеленината на тревата.
          А лицата? ­ смайващо щастливи, сияещи, погълнати от нещо красиво, неизказано с думи, озарени от мощна, вътрешна светлина.
          Радостта им се сливаше с шепота на тревата, с песента на славеите, с накъсания припев на щурците.
          Младежът погледна короната на стария орех. Загадъчна усмивка пробяга по изсеченото лице. Бавно отиде под разперените, надвесени клони и с лекота се покатери на дървото: ловко, технично, прецизно. Мълниеносно стигна върха, задържа се не повече от минута и запя:
          „Как бих желал, да бъда млад орел...“
          Красив, баритонов глас люлееше две тесни, сини панделки, вързани на върха на стария орех.
          Момичето гледаше своя любим ­ безмълвно. Възхитено! От разстояние вдъхваше сили, желания, копнеж. Удвояваше неговата издръжливост, смелост, решителност.
          Младежът се спусна по нейния поглед и скочи от ореха. Прегърнати, двамата гледаха полета на панделките, развени от вятъра ­ трептящи ленти на моряшка барета. Ветропоказател ­ в танц с вятър ­ показващ точната посока.
          Сила, неустоимост, магическо въздействие излъчваха очите на момичето: топли, черни, дълбоки, мечтателни, с поглед, който събужда зората. Косите Ј падаха като водопад.
          Младежът погали водопада, с най-силната и нежна обич, която носеше в кръвта си. Имаше излъчване на човек с крайни страсти, с огромна вътрешна амплитуда на чувствата.
          Тъкмо щяха да си тръгнат ­ тайнствена усмивка озари лицето, излъчващо силна воля и непреклонност. Младежът отвори ножчето, приклекна до стария орех и старателно започна да дялка.
          Като магически ритуал.
          Дълбаеше знаци и фигури. Моделираше ги. Издялкваше, остъргваше ненужното. Вдъхваше нов живот. С пръсти извайваше бъдещето.
          Бе застанал като пред олтар. Орехът бе неговият иконостас. Като истински майстор-резбар, изтръгваше от дървото, сякаш от дълбините на сърцето си ­ най-съкровените мечти. Дългите пръсти струяха от обич ­ молитвено.
          Момичето стоеше зад него, впило поглед в изящните, дълги пръсти. Гадаеше фигурите. Преливаше обич, мечти, вдъхновения. Нежно докосваше буйната, мека коса.
          Наоколо бе тихо.
          Слънцето напичаше.
          В стария орех вятърът замря.
          Младежът се изправи. Гледаше решително, с поглед, който би запалил и мокри съчки. Отърси полепналите стърготини. Спортната фигура стърчеше в тревата.
          Двамата погалиха дървото, кодирано с най-святата обич.
          Миг ­ отправен в бъдещето!
          После взеха гъбите и тръгнаха към върха на поляната. 
          Огнено омайниче пламна в дългите, черни коси. Няколко пъти двамата погледнаха ореха, прострял здрава, жизнена, мощна корона, закриляща поляната.
          Спряха. Сърдечно помахаха с ръце и продължиха да се изкачват. Останаха горе, с поглед към висините.
          Помахах и аз.
          Младежът погледна часовника си.
          Напразно! Времето бе спряло: за тях и за мен.
          Бяха изтръгнали моя възторг, като хора, дошли от друг свят, от неизвестна планета, в която единственото измерение за вечност, бе любовта.
          Задуха вятър.
          Далечен тътен разлюля синевата.
          Над Старопланинското било се скупчиха облаци ­ тъмни и гъсти.
          Листата трепнаха. Зашумяха. Уплашени, птиците литнаха с тревожен писък.
          Тежки облаци пълзяха към Искърското дефиле ­ неудържимо ­ и бързо разполовиха небето.
          Синевата се стопи.
          Небето се сгърчи.
          Във всички посоки полетяха бръмбари и пеперуди. Хаотично.
          Сиви, кълбести облаци прегазиха небето, като танкове с насочени дула.
          Вятърът се усили. Дърветата огъваха клони. Ябълковото дърво сипеше нежен цвят.
          Тътенът приближаваше.
          Тревата се люшкаше като развилняно море ­ бурно, неукротимо. Под силния напор на вятъра, цвят и билки огъваха стебла.
          Кратка светкавица блесна, като насмешка. Като предупреждение. Последваха заканителни, мълниеносни огнени стрели.
          От върха на поляната проехтя:
          ­ Бягайте! Идва буря! Не стойте под дървото! ­ извикаха едновременно момичето и младежът, с рефлексията на истински планинари.
          Думите бяха отправени към мен.
          Можех да тръгна с тях, но предпочетох сама да стигна хижата.
          Хванати за ръце, двамата изтичаха по горната, скрита пътека, водеща до коларския път.
          Загребано от облаците, слънцето хвърли последен лъч и потъна.
          Блесна светкавица.
          Небето се разцепи.
          Трясък!
          Тревата потъмня. Под напора на вятъра, превити ­ цветя и билки загубиха цвят. Камбанките звъняха тревожно, без прекъсване.
          Храстите плътно се скупчиха. Дърветата, преплели клони ­ стабилна защита пред бурята ­ обгърнаха здраво поляната.
          Мощен тласък огъна клоните. Дънерите скърцаха, дърветата протяжно стенеха, превиваха клони.
          С раница на гръб, покрита с наметало, с вдигната качулка на якето, съзерцавах бурята. Ако можех, бих останала тук, на полянката, под стария орех. Исках всичко да видя, да изживея.
          Адски вихър премаза тревата и я изравни със земята. С лекота я усука и преви в друга посока. Безпомощно, тя се огъваше, извиваше, трепереше.
          Птиците преглътнаха песните си и полетяха в неизвестна посока. От пчелите, бръмбарите и пеперудите ­ не остана следа.
          Всичко бе мрачно, тревожно, потънало в зловеща тъмнина.
          Изцвили кон. Далечен тропот на копита.
          Звънци и хлопатари жално виеха.
          Облаците се снишиха и паднаха на поляната. Тежестта им притисна дървета и храсти. Всичко се сви. Помръкна.
          Яростни светкавици разсякоха полумрака. Едри капки дъжд полетяха, поединично.
          Изтичах до стария орех. Клоните трещяха. На кората блестяха две големи букви ­ светли и ясни, обвити с цветя, и пирамида, с връх към небето. До дънера ­ малка купчинка ­ издялана от дървото. Взех парче от кората, откъртена от ръцете на младежа.
          Време за губене нямаше.
          Проврях се под шипковия храст, под леската и затичах към хижата.
          Дъждът сипеше майска щедрост.
          Гръмотевичен екот разцепи небето.
          Под блясък на мълния, влетях в хижата, като река. Ведри планинарски песни косо отсичаха дъжда. Бързо се присъединих към моята туристическа група.
          Дъждът падаше отвесно, като струни на китара.
          Канонада от трясък и мълнии. Пороен дъжд.
          Серия последователни светкавици напомняха огнените погледи на момичето и младежа.
          Непрекъснато мислех за тях. Не бях срещала по-щастливи хора. Необикновени ­ в своята чиста, истинска, почти мистична любов. Като поема. Като легенда. Като планински цветя ­ ярки и горди, силни, устойчиви. Откъсват ги за късмет, за щастие, въпреки надписите: „Не късайте цветята!“
          Бяха рядкост ­ от изчезващите видове в Червената книга на Земята.
          Бурята отстъпваше, с неохота. 
          Няколко далечни, глъхнещи тътени.
          Тишина, в която бурята се сви, огъна и замря.
          Бодра планинарска песен огласяше околността, когато страшен, единичен гръм продъни планината, в близост до хижата ­ последен акорд от героична симфония.
          Изтръпнах!
          Къде ли са двамата? Бях напълно сигурна, че те са обитателите на жълтата палатка.
          Ами ако гръмотевицата...? ­ не смеех дори да помисля.
          Нямах търпение да изтичам до палатката, при реката. Само да я зърна! Да ги видя...
          Дъждът спря внезапно, като отсечен. Водата се стичаше по пътя, по пътеките. От дърветата се отцеждаше дъждовна вода.
          Облаците влачеха вериги, смазани от тежестта им.
          Небето се изчисти.
          Ярка синева избистри Старопланинското било. Слънцето погали тревата, полегналите смазани цветя, изправи клюмнали камбанки, отърси сгърчени листа.
          Синевата мамеше.
          В хижата настроението бе ведро ­ песенно. Печката бумтеше и пригласяше. Чаят кипеше в билков аромат.
          Изтичах навън.
          Небето ­ преметено от всички облаци ­ блестеше. Измита синева.
          С всички сили тичах надолу, към палатката. Прескачах клони, локви, пречупени храсти. Минах косо, през тревата. Не мислех за мокрия клин, за одрасканата длан от бодил.
          Внезапно спрях.
          Като разтопено злато, отразено в бързите речни води, палатката жадно поглъщаше слънчевите лъчи.
          Невредима!
          Около огнището, младежът подреждаше камъните, уплътняваше ги, усилваше здравината за бъдещия огън. Момичето укрепваше палатката. Притягаше въжета, подсилваше забитите колчета.
          Усетих лекота! Желание за полет!
          Без да подозират, вече ги чувствах близки, почти приятели. Те не знаеха, че за втори път ми бяха показали цвета на щастието. Истинското.
          Дали в живота си ще имам частица от тяхното щастие? Не зная. Може би ­ друго? Различно? Но се чувствах богата, че го срещнах и видях.
          Истина е! Не е литературна или филмова измислица! Щастието съществува! Има го! ­ макар и рядко ­ сред тревите и билките, сред песните на славеите, сред жуженето на пчели и бръмбари. Сред падналия прашец от крилцата на пеперудите.
          Поляната!
          Исках още веднъж да я видя.
          Водата се оттичаше. Слънцето напичаше. В озонирания въздух всичко блестеше: синева и светлина!
          Нагоре, към поляната, тичах. Радостна! Дори си тананиках.
          С лекота се проврях под мокрия, бодлив тунел от шипкови храсти ­ без да издраскам якето.
          Ето ме на полянката!
          Тревата се отърсваше от пороя и се изправяше. Постепенно. Слънцето я теглеше с лъчи, вдъхваше Ј свежест, сили.
          Цветята оглеждаха синевата и се разтваряха в нея.
          Зеленината ­ още по-ярка ­ се вряза в очите ми.
          Първоначално боязливо, птиците отново запяха: звучно, омайно, пленително.
          Бръмбари кръжаха над поляната ­ внимателно-флегматично, после подхванаха кръшния си танц. Пеперуди отърсваха паднал прашец от крилцата и полетяха.
          Част от листата, обрулени от клоните, безжизнено лежаха по земята. Останалите ­ бисерно блестяха.
          В тревата бе угаснал ябълков цвят.
          Слънцето вдъхна нов живот на поляната и тя запя! Зажужа!
          Птиците ведро пореха въздуха.
          На тридесетина метра от мен, черен гарван кръжеше самотно, в кръг.
          Снижих поглед.
          Тревата, по-точно ­ мястото на тревата, бе черно.
          Бавно вдигнах очи към стария орех.
          Останах поразена.
          Огромното дърво бе разцепено на две ­ обгоряло, почерняло, овъглено.
          Ето къде бе паднал единичният, страшен гръм...
          Короната бе приземена, като отсечена ­ черна, зловеща. Дънерът ­ черен, ням.
          С болка гледах останките.
          Там, в обгорените, напълно изпепелени клони, бяха останали ловките стъпки на младежа.
          Там изгоря радостта, с която завързваше панделките.
          Изпитах болка. Остра. Вляво.
          Силна, човешка болка.
          Тук, някъде, в овъгления дънер, бяха буквите и пирамида, с връх към небето.
          Дървото бе погълнало радостта и щастието на двамата ­ нищо неподозиращи обитатели на палатката.
          Там, в изпепелената трева, останаха детските ми стъпки, с трънче, забодено в петата.
          Каква вселенска тъга!...
          Овъглен клон се сгромоляса, в последен гърч. Като отворена, зееща рана.
          Обзе ме ярост и безпомощност пред природните стихии. Имах чувството, че се превръщам в ледено ваяние. Първоначалното шоково състояние премина в изострена сетивност, в почуда и... в примирение.
          Силата на природата. И съдбата.
          Бавно, с натежали стъпки влачех краката си. Механично.
          Поляната ­ уж, същата ­ бе съвършено различна.
          Нещо си бе отишло.
          Завинаги.
          Безвъзвратно.
          Разцепено.
          Овъглено.
          Изпепелено.
          С усилие отлепвах крака. Земята ги привличаше, като магнит. Влачех сетива към хижата.
          Отдалеч долетя бодрото, планинарско: „Е-хо!“ ­ в пълен контраст с бурята, която ме връхлетя ­ мен ­ безмълвния свидетел на чуждата радост.
          Долу, на един шипков храст, се развяваше небесносиня панделка, отнесена от бурята, по чудо ­ оцеляла. Взех я в ръце. Внимателно я сложих до късчето прясно одялкана кора, от ореховото дърво. Само те бяха същите, както преди час.
          В хижата грабнах раницата и бързо настигнах групата. Очакваше ни дълъг път.
          От Старопланинското било се понесе бодрото: „Ойларипи!“
          Взех бинокъл и погледнах надолу.
          Покривът на хижата все така ламаринено пречупваше слънчевите лъчи. В близост до нея, ярко светеше жълта палатка. До нея ­ жълта кола. Около разпаления огън се суетяха момичето и младежът.
          В този миг те не знаеха, че тяхното дърво бе разсечено на две. Изпепелено.
          Пред палатката огънят весело бумтеше.
          Жарта се разгаряше.
          В далечината синееше връх Ком. Предстоеше дълъг преход.

          27 юли 2008 г. 
          Милано
           

          ПОЕТИЧЕН ПЕНТАГРАМ
           

          Носталгично завръщане към едно споделено минало като опит за противопоставяне на все по-отчуждаващо ни съвремие, среща на пет различни поетични душевности и опровержение на твърдението, че истинско приятелство между жени не може да има ­ всичко това и вероятно много други вътрешни импулси са повод да се роди идеята за „Поетичен пентаграм“. Анжела Димчева-Томова, Аксиния Михайлова, Виолета Станиславова, Димитрина Кюркчиева и Надежда Искрова се срещнаха отново след 20 години и не само че се „разпознаха“, но решиха да овеществят радостта от тази среща в нещо друго. „Поетичен пентаграм“ не е литературен клуб, не размахва поетични манифести, не се противопоставя на никакви други подобни формации. 
          Той е нова споделеност.
           

          Аксиния Михайлова

          МАСЛЕНИ БОИ

          В картините, които рисуваше преди
          да ме срещнеш,
          и в другите, които окачвахме
          заедно 
          по стените на единствената ни стая,
          жълти слънца над глухарчетата,
          солена роса по плажа в меките есени,
          неподсказващи с нищо
          за току-що излюпените птици
          на твоето мъжко униние.

          До онази декемврийска нощ,
          когато къщата отесня
          за трима ни
          и трябваше 
          да преподредим мебелите в хола,
          да избършем прахта от стелажите,
          преди да загнездим вътре
          книгите на живи и мъртви
          и нескончаемите си разговори с тях;
          после бебето се разплака
          и дълго го люлях в скута си,
          а когато ме повика,
          я видях в ръката ти ­
          картината с черната жена
          върху черния плаж
          и над нея
          първото черно слънце.
           

          Анжела Димчева

          * * *
          Колко белези да пожелая,
          колко примки
          от разцъфнали треви
          по тялото ми да просветнат...
          Само ако дойдеш,
          колко езера
          с дъха си ще изпишеш,
          само ако дойдеш...
          Ти ­ езически самотен,
          аз ­ първично безсловесна...
          Само ако дойдеш,
          само ако връхлетиш сега!

          Ти тръгваш
          и нощта се изчервява,
          знам, идваш ти ­ могъщ до непонятност.
          Просто мъж.
          А аз жена.
           

          Виолета Станиславова

          * * *
          Не мога да престана да мисля за теб!
          Дори да искам ­ не мога да спра да те виждам!
          Сякаш си вградил в мен огромен екран,
          на който прехвърляш по телепатия мисли.
          Ти ме привличаш като магнитен поток.
          Като мощен пулсар ми изпращаш сигнали,
          а аз улавям с моя свръхчувствителен телескоп
          твоя код, и го връщам обработен ­ към тебе!
          Ти около мен като гигантска планета кръжиш!
          Аз се въртя около теб, както Луната около Земята.
          Ако забързаш ­ равновесието на дните ще нарушиш.
          Ако забавя ­ ще разруша атмосферата на душата.
          Какво ще направи времето с нас?
          Дали ще успеем да се измъкнем 
          от „черната дупка“?
          След като нашта космична любов
          могъщо един в друг ни всмуква?
           
           

          Димитрина Кюркчиева

          * * *
          Когато може би не сме тъй праведни,
          за колкото се мислим,
          светът остава
          някъде
          зад нас, зад нас...
          Мое второ его си
          и мое друго измерение,
          което понякога разбирам.
          Но
          нищо повече не искам ­
          духът опечален се взира
          във тъмната отекваща
          прегръдка на телата ни...
           
           

          Надежда Искрова

          КРЪГ ОТ ДВАМА

          Две крачки
          ме делят от теб...
          Какво са две хилядолетия!
          Жена ли съм ­
          аз бях поет.
          Но твоят глас и поглед
          слети
          застигнаха ме като дъжд ­
          Спокоен дъжд
          на буря тъмна...
          Внезапен дъжд.
          Тържествен дъжд
          гори
          челото ми безсънно...
          Две крачки
          ме делят от теб.
          И ужасът и суетата,
          че ме роди от тишината
          нехаещият смях
          на мъж.
           
           
           
           
           
           

          Петър Георгиев
          КРАТКИ РАЗКАЗИ
           

          УЛИЦА „АСЕНОВГРАД“

          Възрастният господин П. Николов седеше клюмнал до клавиатурата на компютъра си и дремеше дъ сейм олд баналния сън за диви лъвове, които се гонят в саваната. Пискюлите на халата ­ нежно отпуснати на паркета и престарелите длани ­ нежно отпуснати в скута. Чертите му леко се усмихваха, но вдишвайки по-късно П. започна да кашля, сънливите му очи се отвориха и погледнаха за миг през прозореца бледото слънце, за да побързат отново да се затворят, копнеейки за гледката на волни лъвове в саваната. Но уви! сънят беше изчезнал и колкото и да стискаше клепачи П., сънят безвъзвратно изчезваше. Но пък галещото бледо слънце през прашните стъкла на кабинета и уютният аромат на топлото какао в чашата на бюрото му! Какво щастие, мисли си П., какъв покой ми дарява моята старост! Но да можеше да сънувам тези лъвове вечно... След малко ще влезе помощницата му, ще се усмихне и ще го попита защо отново стои бос. Престорено сърдита ще му помогне да сложи сухите си стъпала в топлите пантофи, ще открехне прозореца и ще затвори зад себе си тапицираната врата, отдалечавайки се по коридора с някоя лека мелодия на устни. П. отваря скрепера на бюрото си и вади гербови листа, пише известие до госпожа М. Колебае се дали да бъде настойчив, или, напротив коленопреклонен. Клеймото вече е засъхнало, а П. все още нерешително претегля своите дълбоки интимни за и своите дълбоко интимни против изпращането му. И когато файтонът с момчето на градинаря се връща, за да му донесе отговора на госпожа М., П. с трепет отваря ухаещия на парфюм конверт и о! Но той е празен! Нима... и дали... и как е възможно... Възрастният господин набързо облича костюма си и прави недопустимо посещение при госпожа М., а когато с предпазливата походка на остарял мъж напуска дома Ј, тя все още тръпне от щастливата топлина в слабините си и от онзи младежки, отдавна забравен ритъм на своето сърце ­ туп! туп! туп! Отпуска се върху розовите завивки на леглото и дълбоко вдишва слънчевия следобед, цъфналите липи и неспокойните лястовици. Напразно ще търси довечера спомена за ухание в притъмняващия въздух, докато завръщащите Ј се стъпки отекват обратно към стаята. Ще отвори вратата ­ самотно и безнадеждна, ще си спомни посещението на П., което се случи сякаш преди векове. Онези мигове неспокойна радост, щастие и тръпнещи усмивки. Не ще ги има пак, не ще ги има, мила, шепне Ј най-добрата Ј приятелка Л., докато простира прането си. Налей си още кафе, вземи си топла кифличка и забрави какво си преживяла вчера. Опитай се да се радваш на скапаните утринни лъчи, на отвратителната красота, която блести от лайнените мокри дървета. И започвай да си припомняш как се живее самотата. Как се живее, проклинайки и обезценявайки единствените мигове щастие, които сме имали. Как се живее със сълзи по калъфката на възглавницата всяка сутрин. Защото той няма да дойде пак при теб. И всеки миг, в който нямаш съобщение от него, ще ти носи непоносима болка и когато дълго време не си си поглеждала телефона да провериш дали... случайно... абсолютно невъзможно е, но... ще изпитваш сумираната болка от всички онези мигове. Пръстите Ј се впиваха яростно в простора, докато говореше, а тялото Ј нервно изпънато. А когато следващия път М. идва на гости при нея, тя Ј говори колко добре изглежда, обаждал ли Ј се е онзи... говори Ј за бащата на детето си. То лази, и се усмихва. Майка му се усмихва и пуши дима на цигарата си, докато детето Ј вече играе с децата от двора на колички и народна топка. И когато то е станало той ­ женен и преуспял, а майка му е починала преди няколко месеца, невярващите му ръце ще докосват болезнените симптоми на коремния тиф... на смъртоносния коремен тиф. Съпругата му стене, а децата Ј бързо забравят спомена за мургавия мъж, който ги подхвърляше във въздуха, но следобеда на онзи ден момичето ще си го припомни. Ще си го припомни, докато плаче името на своя любим, който замина преди две години на абсурдната екскурзия, спечелена от лотарията, ожени се за къдрава американка и е непоносимо щастлив. Непоносимо щастлив в ранната сутрин ­ излизайки за работа, запалвайки автомобила си... когато обядва... когато прави любов. Това е невъзможно ­ мисли си той, това е невъзможно, невъзможно. Най-накрая да не мисля за нея, да съм забравил коя е, че я има, че съм вечно влюбен в нея... да не съм вечно влюбен в нея... хаха ­ няма те вече, няма те... аз съм щастлив, напълно щастлив, това е невъзможно. И една вечер, когато с усмивка отваря вратата на кухнята и поглежда жена си, разбира, че тя вече не го обича. Когато се разделиха, той звънна на момичето, което остави, и тя ще го приеме отново ­ след месеци и месеци звънене по телефона, мълчане и затворени слушалки. Защото ти си мислеше, че го обичаш копелето, а той продължаваше да копнее някакви спомени... не плачи и го презирай. Не, мамо, не мога да го презирам ­ той е най-нещастният човек на земята... А пък ти си най-голямата глупачка ­ да живееш с мъж, който не те е сънувал никога през живота си! О, не... мисля, че след месец-два ще се разделим ­ срещнах друг... прекрасен, влюбена съм... Да, влюбена беше в него и в теснолинейката към морето той си изхапа устните до кръв. Как да напусне децата си, жена си, да я накара да напусне мъжа си и накрая да заживеят още влюбени и накрая... най-накрая да се събужда в ухаещите Ј коси всяка сутрин. Как би могъл да напусне децата си! Купето се поклащаше сред тъмни полета и червена луна, младежът до него спеше, а понякога се събуждаше да изпуши цигара в коридора... всички в купето спят. Призори влизат работници, казват извинете, извинявайте, сядат и започват да разговарят. Единият казва, че „ако можех, сигурно бих му помогнал, доколкото се познавам, но не мога и предпочитам да съм безчувствен... освен това той ми е противен“. Другият го обвинява, че е коравосърдечен не, не бил коравосърдечен ­ аз съм вцепенен.
          На гарата го чака жена му, прегръща го, целува го. Пак го прегръща. По пътя към вкъщи са хванали по една дръжка на бежовия му сак и тя разказва как съседката им изневерява на мъжа си, който е отишъл до София. Продължавам да се чудя защо избра къщата ни до неговата. О, все още го обичах тогава ­ той беше първата ми любов... Беше! След малко пак го прегръща. Ти... толкова ми липсваше, скъпи мой... толкова, толкова, толкова... Ще Ј каже след състезанието по ски... да, ще Ј каже и ще се оженят и няма да имат деца, защото тя не може да има деца. Ще лежи по гръб и ще крещи болката, която причини на бившата си съпруга... да можеше да върне времето назад. Въпреки това нарцисите бяха така... прелестни на сутринта, приказно е това утро. И въпреки това пак ще крещи по гръб довечера и ще внимава да не го чуе тя, като се връща от смяната си. Крие дланите си в завивките, защото го е срам от следите от кирката, защото не иска пак да натъжава крехките Ј устни, които ги целуват и милват. Спиш ли, не спеше, пак имахме смъртен случай в болницата, как ти мина на теб денят, нормално ­ катастрофа ли, катастрофа, ужасно беше... ей, ей, не плачи, ела... цялата бях в кръв, млад мъж... ей... умря, той умря... не плачи, не плачи... при вас ще има ли стачка, ами... всички от синдиката са се наежили, искат по-големи заплати и да не работим по 9 часа ­ аз ще остана на работа, недей, няма да има какво да ядем, ще има... ще видя, може да затворят мината. Обявиха стачка и блокираха мината. Всеки ден при тях идваше някакъв старец от селото, сядаше близо до него. Миришеше на влага и тютюн и му разказваше за работата си в Либия и за пустинята, където след години самият той се озова. Привечер се изправяше, казваше довиждане и се подпираше на бастуна до стаичката им, където го очакваше престарялата му жена с клепачи широко отворени над завивките на смъртната си болест. Лежеше и му се усмихваше до масичката с китка във вазата. По пътя насам изчислявах, че вече 56 години те обичам... въпреки... Как, как ще живея без теб в тази празна стая с варосани стени и две войнишки легла?
           

          РЪЦЕТЕ МИ

          Той всеки ден поглеждаше през прашните си прозорци слънцето. Той броеше стотинките, налепени вместо тапет на стената. Той наблюдаваше вдлъбнатия под на столовата. Тя заспиваше с тъга и мокри чорапи на ходилата. Тя увиваше около кръста си триъгълници за чертане. Тя не отричаше съществуването на озонови падини. Той не се беше бръснал от месеци, защото нямаше заради кого да бъде хендсъм. Тя мечтаеше. Той излизаше все по-рядко от дома си. Тя се отчайваше. Той беше най-самотният човек ­ така си мислеше понякога. Тя мечтаеше да тича сред гори. Тя всеки ден очакваше някого. Той се грижеше за едно какаду, което през по-голямата част от годината скиташе бездомно по улиците, но се връщаше при него, за да бъде приласкано и да махне от крилата му осилите и безопасните игли, който бодяха в него хипитата. Той строеше камина, която да публикува в интернет после. Понякога се паникьосваше, че времето тече прекалено бързо. Не можеше да разбере защо човек прави чувства с хора, с които трябва да се раздели след това завинаги. Нима чувствата не са като смазаната ос на зъбчатите колела? Въртят се, омазнени и се дочува прелестно тиктакане, докато не бъдат захвърлени през прозореца в градината, разглобени, но все още плъзгави. Във въздуха от механизма до захвърлената ос винаги остава диря миризма между тях, която не се разнася. Понякога точно около тази диря се роят мушици ­ и така с поколения мушици. Виждат се как в линия висят от прозореца към градината. Техните крила са деформирани в краищата. Те са глухи. А понякога синкави.

          Той и тя, разбира се, се събират ­ във всички истории той и тя се събират. В някои истории той и тя се изваждат, в някои се умножават, в някои се делят, но никога не се логаритмуват, но в повечето добри истории се събират
          Защото това всъщност почти никога не се е случило, докато ги четем. А когато се случи, преставаме да четем ­ шибано четене, кому е притрябвало, когато тя се буди до моето лице, когато тя строи от моето лего сърце и ръце. Когато ме целува. Когато тя кърти с длани паркета ми, за да намери любовната картичка, която е загубила. Когато тя къса оранжеви хартийки и ги пуска в оцета. Когато тя се смее и танцува. Когато тя не се смее и не танцува. Когато или тя, или той започват да не достигат нещо. Когато или тя, или той започват панически да милеят всяка любов към тях пратена от него, или нея. Да я сравнят с „преди“, панически да се успокояват, че всичко е наред, когато получат любов. По дяволите, разбира се, че той и тя се разделят. Чувствам се ужасяващо.
           

          ЧАКАМ

          Събудих се сутринта, направих си всекидневното тъпо изражение и излязох, за да се спра на ъгъла на път за строежа, където бях заместник отговорник по работните каски, чиито огледални козирки трябваше да проверявам със силомер ­ работниците се нуждаеха от огледалните си козирки, както всяко същество се нуждае от своята огледална козирка и моята нелека задача беше да ги измервам със силомера си, който в последно време се беше поизносил, но ­ майната му казвах си всеки ден, отлагайки посещението при отговорника за силомерите, който всяка обедна почивка ми се оплакваше как пинсетата му, с която първо преглеждаше, а после поправяше развалените силомери, дава някакъв неприятен дефект при сервиза на силомерите, без които ние, отговорниците по работните каски, не можем да си вършим работата в съответствие със задължителните предписания на изискванията, налепени на всички бюра и стени от висшестоящите на нас отговорници по облеклото на горната част на тялото на работниците и от независимите експерти по облеклото „в което се влиза“, т.к. работата ни е свързана именно с тях ­ със силомерите ­ и е недопустимо нечия огледална козирка да остане неизмерена или пък да бъде продуциран някакъв дефицит на измерването, а такава вероятност може да възникне при повреден или износен силомер, какъвто се опасявах, че в последно време беше моят, но дори и да не отлагах да го занеса при отговорника по силомерите ­ както настойчиво се случваше да правя ден след ден ­ и му го занесях, съществуваше опасност той да не го поправи валидно и надеждно поради вероятната неизправност на пинсетата, която всеки отговорник по силомерите при предполагаема повреда е длъжен да представи пред „съвета за контрол на работната база на специалистите непряко отговорни за термалната динамика на черепната кутия на работниците на строеж“, а вероятното наличие на такава повреда на пинсетата на отговорника по силомерите съвсем не му пречеше обедни почивки наред да отлага посещението си при съвета и докато бавно сдъвква пълнени чушки на четни дати и зеле с ориз и грах на нечетни, безметежно да обяснява на всеки, ядящ с него на една маса, за неизвестния генезис на бледи, ъгловати петна по краката на албатросите при нерегулярното им хранене с определени аминокиселини, смесени с нишесте от поленов прах, машинно масло и бактериални полепи, образуващи се под мишниците на някои железобетонни работници, едновременно с пощипването им по очите. Спрян на ъгъла, към мен се приближи старица с устни, шепнещи ми: ­ Защо зяпаш устните ми, геронтофил скапан!
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           

          Божидар Божилов
          СТИХОТВОРЕНИЯ
          (3 години от смъртта му)
           
           

          ЧУХ СТИХОВЕТЕ СИ

          Чух стиховете си така,
          както ще прозвучат тогава,
          когато няма да съм вече
          на тази весела земя.
          Те няма да трептят с тъга,
          те няма да ми носят слава,
          защото аз ще съм далече,
          тъгата ми ще е сама.

          Нима това са мои думи,
          нима това са мои чувства,
          нима това са мои мъки
          и моя радост и печал?
          Разбили ме като куршуми,
          а не като лъжа-изкуство,
          не са те срещи и разлъки,
          с които дълго съм живял.

          Разбрах ви, мои стихове,
          за първи път добре и ясно,
          и музиката ваша чух
          от дишането си далек.

          О, колко много страхове!
          О, колко рискове опасни!
          Но аз съм мъртъв, аз съм глух,
          лишен от светлина и ек.

          А те звучат, летят свободни,
          от робството освободени
          на моята човешка плът,
          осъдена на краткостта.
          О, мои скъпи думи, родни,
          какво ще правите без мене,
          неплашени от тлен и смърт
          и силата на любовта?
           
           

          Из анкетата на Александър Пиндиков 
          с Божидар Божилов
          („Български писател“, 1986 г.) 
           

          На тръгване Божидар ми предаде отговорите по известната анкета на професор Иван Шишманов, които Иван Сарандев ме помоли да поискам. Божидар ги бе написал, докато разглеждах снимките му с Пастернак и Светлов.
          ­ Коя краска предпочитате?
          ­ Бежовата.
          ­ Коя е любимата ви миризма?
          ­ Липа.
          ­ Кое цвете според вас е най-красивото?
          ­ Дивото.
          ­ Кое животно ви е най-симпатично?
          ­ Кучето, конят.
          ­ Коя краска на очи и коси предпочитате?
          ­ Зелените, на жена ми. ­ Сините, на майка ми. ­ Кафявите, на дъщерите ми.
          ­ Коя е според вас най-ценната добродетел?
          ­ Честността.
          ­ Кой порок мразите най-много?
          ­ Пушенето, пиянството.
          ­ Кое е вашето любимо занятие?
          ­ Да пиша.
          ­ Кое развлечение ви е най-приятно?
          ­ Да разговарям с приятел.
          ­ Кой е според вас идеалът на земното щастие?
          ­ Спокойствието.
          ­ Коя съдба ви се вижда най-вече за оплакване?
          ­ На гузния.
          ­ Може ли да попита човек на колко сте години?
          ­ Уви, на 60.
          ­ Кое кръстно име бихте си взели, ако бихте си го избрали сам?
          ­ Божидар.
          ­ Кой е бил най-хубавият момент от живота ви?
          ­ Раждането на Ирина и Еми.
          ­ Кой е бил най-печалният?
          ­ Смъртта на баща ми.
          ­ Коя е вашата най-голяма надежда?
          ­ Децата ми.
          ­ Вярвате ли в приятелството?
          ­ Да.
          ­ Кой е за вас най-приятният момент през деня?
          ­ Вечерта.
          ­ Коя историческа личност ви е най-симпатична?
          ­ Ботев, Благоев.
          ­ Коя личност от роман или театър?
          ­ Хамлет.
          ­ В коя страна бихте предпочитали да живеете?
          ­ България, и да посещавам Москва, Париж и Айова.
          ­ Кой писател предпочитате?
          ­ Яворов.
          ­ Кой живописец?
          ­ Гойя.
          ­ Кой компонист?
          ­ Вагнер.
          ­ Каква девиза бихте си избрали, ако би трябвало да имате такава?
          ­ Nilla dies sine linea.
          ­ Кое е според вас майсторското творение на природата?
          ­ Човекът.
          ­ От кое място ви е останал най-приятният спомен?
          ­ Варна.
          ­ Кое е любимото ви ястие?
          ­ Хляб и сирене с чесън.
          ­ Предпочитате ли меко или твърдо легло?
          ­ Твърдо.
          ­ Кой чужд народ ви е най-симпатичен?
          ­ Гоненият, като арменците.
          ­ Напишете някоя ваша мисъл или цитат, смисъла на който вие одобрявате?
          Аз не зная как се пишат стихове,
          аз ги живея.

          23.II.1983 г.
           

          Елена Лъчезар Станчева
          ПАРИЖ ­ 
          НЕЖНИЯТ РОМАН* 
          НА ЛЪЧЕЗАР СТАНЧЕВ
          (По случай 100 г. от рождението 
          на писателя)
           

          За Лъчезар светлините на Париж блеснаха в 1937 година. Беше спечелил с конкурс стипендия за специализация от Френския институт в София с директор професор Жорж Ато. Тогава се появи стихотворението „Вечер“:
          Срещни ме с блясък разжарен, 
          Париж! Разкрий ми свойте тайни,
          и всеки светъл дом край мен,
          и улиците си безкрайни.
          ...
          О, тая пъстра светлина
          като поток вали в кръвта ми,
          и всека хубава жена
          със поглед и усмивка мами.

          И ето спрях на Етуал
          като в среда на паяжина. 
          Париж, стоцветно заблестял, 
          Париж, където щеш води ме!

          Той целият беше една сияйна усмивка. По времето, когато не се бях запознала още с него, си мислех: „Доста самонадеяно се усмихва!“. Съвсем не ми беше допаднал, защото беше с кръгли късогледи очилца с дебеличка рамка и шапка с голяма периферия, каквито бяха на мода, а аз си бях намислила, че такива не харесвам. Добри приятелки ме информираха, че този наш колега е известен и дори награден поет, издал две стихосбирки. Бях чела и харесала „Капка“ и „Любовни трепети“ от книгата „Безшумни дни“, но не изпитах от пръв поглед симпатия към автора.
          Един прекрасен ден в 1935 година, с приятелки състудентки бяхме във Френския институт, откъдето си взимахме книги за изпитите и решихме да се поразходим по Царя. При градинката пред Военния клуб срещнахме Лъчезар с Атанас Драгиев, Петър Динеков и приятели. Помислих си, че младежите пак ще ми надуят главата с цитати срещу „социалната“ Багряна от „Новата българска лирика“ на Милко Ралчев. Но в този ден Лъчезар беше много добре облечен, без очила, направо привлекателен и усмихнато се насочи към мен в компанията: „Госпожицата, която не познавам още, колежка от нашата романска филология ли е?“ Тогава френската филология се изучаваше заедно с другите роман¬ски езици. Компанията с „новозапознатите“ се поразходихме към Борисовата градина. И, кой знае защо, с Лъчезар се позагубихме от другите в компанията. Минаха няколко дни и при следващата ни „съвсем случайна“ среща във Френския институт, той ме покани в кино „Роял“ (сега Военния театър), за да видим новия френски филм „Граф Монте Кристо“. Когато филмът започна, забелязах, че Лъчезар не гледаше екрана, а непрекъснато гледаше мен и после дълго ме изпраща до вкъщи. 
          Преди заминаването за Париж, Лъчезар отправи реторичен въпрос към Атанас Далчев, в стихотворение, представено по-късно в „Земя под слънце“:
          ТИ СЕ ВРЪЩАШ, малко слаб и блед,
          от страната дето аз отивам, 
          от далечния жадуван свят. 
          Твоето лице във полумрака 
          със набрана светлина блести. 
          А гласът ти ­ равномерен, същия ­
          и вървежът ти ­ като преди. 
          Със какви ли мисли тук се връщаш?

          Не намери ли и там в човека 
          поне лека искрица достойна
          за любов и малка земна вяра, 
          или сбрани в теб тежат безмерно
          разочарования безбройни? 
          Спряхме се на тротоара. 

          Ти се връщаш, аз отивам там.
          Никога не сме били другари,
          а защо стори ми се тъй близък
          и сред толкоз хора сам? 

          В едно от първите си писма от Париж Лъчезар ме стресна с прозрения, свързани със Световното изложение в Париж от 1937 година. Във времето, когато не беше в употреба думата „екран“, той мечтае за любов през мобилно „телевизионно огледало“:
          „Париж, 6. ХII. 1937 г.
          Сладки Елиане,
          [...] Знаеш ли кое е неудобството на писмата. Пишеш, пишеш, а не знаеш г. събеседника ти как възприема казаното. Друго е, когато гледаш събеседника в лицето. Той реагира с мимика, жестове, думи. Ако нещо си изтървал не на място, можеш да се коригираш. Но нейсе! Ще трябва да се примирим със закъснялото несъвършенство на 20-ия век и да продължа да пиша! А представи си, че се направи онова усъвършенстване, за което мислих веднъж като те чаках, обикаляйки три часа край къщата ви, за което после ти говорих. Безкрайно малка радиопредавателна и приемателна станция за джоба или масата, заедно с телевизионно огледало. Седнеш си на масата в определен час, натиснеш едно копче и ето ти пред тебе се яви цялата стая на този, с когото искаш да разговаряш. Например, ти Заю-Баю, цял ден ще държиш отворен апарата (какво думам ­ цял ден, по интересно е и цяла нощ!), ще те виждам какво правиш, ще се разговаряме, когато искаме, ще си лягаме вечер да спим едновременно и заедно. Денем ще носим апаратите в джоб и ще знаем всеки миг къде сме и какво правим. Ти ще слушаш когато искаш, същите курсове с мен. От време на време ще се изправям пред апаратчето и ще кажа: 
          ­ Хей, Заю-Баю, я ме прегърни и дай сладките уста да ги целуна!
          Тогава би настанал рай за ревнивците. Ще остави жена си, но ще Ј заповяда да държи апарата отворен, за да я вижда. Но пък и жената би могла хубаво да го поразиграе, като загасва от време на време светлината. Горкичкият ревнивец има да се изпокъса от тичане до в къщи, за да хване незнайния прелъстител, обаче може и никога нищо да не намери, защото жените са станали напоследък много верни, нали?
          Собствено, знаеш ли, че такова едно изобретение би било доста тежко за понасяне? Да виждаш и чувстваш близко до себе си любимото същество, а то да не може истински да ти принадлежи! [...]“
          Сред моите познати много добре беше посрещната кореспонденцията на Лъчезар за вестник „Заря“, посветена на представянето на българския ПЕН-клуб в Париж в 1939 г.:
          Париж, март. — Голямо е културното значение на скромния празник на българските изкуства и литература, организиран на 28 февруари от френския ПЕН-клуб. Сред многобройните гости ­ французи, личаха видни личности, като: Жюл Ромен, Андре Терив, Бенжамен Кремийо, Люк Дюртен, проф. Леон Болийо, Пол Бастид, Анри Коне, Мамбре и известните художници: Пол Фарен, Пол Колен, Льофоконие. [...] Жюл Ромен, председателят на съюза на ПЕН-клубовете (и известен поет и много голям романист и драматург, от когото нашата публика познава пиесата Кнок, която се играе в Народния театър, и който миналата година беше наш гост и е един от инициаторите на тая вечер) отправи няколко сърдечни думи към гостите — пратеници на българския ПЕН-клуб, като изказа мнението, че нашата Багряна е една от две-трите най-големи световни поетеси. 
          Проф. Леон Болийо говори върху съвременната българска поезия. Той направи кратък преглед на развитието на поезията ни от народната песен до днес, като се спря по-подробно върху поезията на Дебелянов, Лилиев и Багряна, на чието творчество направи забележително верен и изразителен анализ от гледна точка на теми, идеи и музикалност. Говори и за Траянов, Люд. Стоянов и др. Спомена и Хр. Смирненски, Ясенов и най-младите Фурнаджиев, Разцветников, Далчев и др. Младият артист Хусей прочете с много чувство по френските преводи на Дзивгов и Астров стихотворенията Към Солун от Дебелянов, Луна от Лилиев, Потомка и Моята песен от Багряна и откъс от разказ на К. Константинов. Г-жа Нина Стойчева повтори на български стихотворението Към Солун, Ел. Багряна прочете също на български стихотворенията си Потомка и Моята песен, с много простота и чист лиричен тон, което наложи абсолютно мълчание и французите следяха с видимо удоволствие музикалността на българския стих. [...]
          Тържеството продължи до 2 часа след полунощ, при свободни разговори, закуски и шампанско. Това, което най-много трябва да ни радва, то е, че една международна организация на поетите, есеистите и романистите, каквато е ПЕН-клуба, с дружества в почти всички държави на света, се заангажира да чествува българското изкуство, толкова малко познато в чужбина. С организирането на тая вечер известният на цял свят писател Жюл Ромен, един от най-ярките представители на съвременната френска литература, се нарежда в числото на големите приятели на България. [...]
          За разлика от мнозина Лъчезар успешно се вписа сред културната среда на световния град и дори беше избран за асистент от проф. Леон Болийо. В своя спомен „С българи в Париж“ изкуствоведът Кирил Кръстев така прекрасно се е вживял, че дори не се е усетил, че преразказаната легенда за хазайката е художествено преувеличена от Лъчезар в полза на обучението (Из „Спомени за културния живот между двете световни войни“, София, БП, 1988) :
          [...] През есента на 1938 г. в Париж се събрахме доста хора от българската интелигенция: писателите Лъчезар Станчев и Асен Разцветников, художниците Илия Бешков, Ненко Балкански, Преслав Кършовски и Цветана Мицева, Янко Анастасов, скулптурката Васка Емануилова, [...] 
          Отначало френският литератор и поет Лъчезар Станчев ни държа един свободен курс за пооправяне и актуализиране на „нашия“ френски език, като говорехме по делнични събития и ни препоръчваше да четем вестници. Но и той беше изостанал в някои стари учебни етапи в своя френски език, защото незнаейки още степенната еволюция на глагола „целувам“ (baiser), казал невинно на хазяйката си: „Мадам, днес видях двама млади да се целуват на улицата“, на което тя, силно изчервена, отвърнала: „Абсолютно невъзможно“, въпреки неговите настоявания. Що му е трябвало да засяга този „футуро-логичен“ въпрос (целуването), който наскоро доби гражданственост и у нас. [...]
          Интересно беше посещението среща, което направихме на живелия у нас и заслужил българист Леон Болио, професор в Школата за живи източни езици — трима души: Лъчезар Станчев, Г. Грозданов и аз. Старецът ни прие любезно, попрехвърлихме въпросите на българската литература от негово и по-ново време. Стана дума за новите книги на Йордан Йовков. Болно попреглътна и ни каза:
          ­ „Извинете, господа, вие там на Балканите може да смятате такъв писател за романтик и класик, но прощавайте още веднъж, ние, французите, които сме свикнали с нашите изискани автори и с тяхната измерена, изтънчена стилистика, да не говорим за „двутактовия“ афоризмично-парадоксален френски слог — не можем да приемем и да се възхищаваме от писател с такива простонародни, фолклорни, жаргонни „брътвежи“, които за вас може да са интересни, но са непонятни и несвойствени за нашето ухо и литературно образование.“
          Ставаше дума за такива изрази, като: „Нямам, кай, нужда от пазач, бай Серафиме, слободен си и ми отряза квитанцията“ или: „Беше единствен син, той за син, той за дъщеря“ и други подобни. 
          Ние се спогледахме, бяхме изненадани, наскърбени, опитахме се да го убедим не само в локалния, а изобщо в човешкия „парфюм“ и „колорит“ на тази народна непосредственост, но не успяхме. [...]
          Не знаех дали да се радвам, че често Лъчезар се отплесваше да си кореспондира с колеги, като постоянно търсещия испанска поезия поет Александър Муратов:
          „6 март 1939, София
             Драги Лъчезаре,
          [...] Четох едва тия дни твоите стихове „Париж“ в списание „Завети“. Нашите другари и приятели бяха нещо недоволни, че именно там си ги печатил, още повече, че „Завети“ за нас е едно несериозно списание и не заслужава един честен писател да му дава подкрепата си. Но всички остават с вярата, че това е една грешка, сторена случайно, по една или друга причина, стига да не се повтори. Всеки случай това няма какво да те тревожи. При днешните нечовешки условия на работа, стана мъчно избирането и на мястото за печатане. Стоян Ц. Даскалов е вече в „Златорог“. Някои поскачаха, поскачаха, па омекнаха. Може би знаеш вече, че и „Светлоструй“ не излиза. Доколкото зная причина за спирането му станаха пак Бакаловците, а „Литературен глас“ едва крета [...].
          Остават ни значи „Изкуство и критика“ (където в бр. 1 на тая годишнина имаш едно хубаво стихотворение), „Златорог“ и разните кооперативни издания и провинциални вестничета като „Бургаски фар“ и др. Ако е живот и здраве идущата есен би трябвало да почнем един сериозен л-рен седмичник с линията на някогашния „Лик“, въпреки упорството на литературния папа.
          Най-новото в литературния живот това е, че освиркаха Хр. Радевски за едно стихотворение „Пет“, в което нападна отвъдната група и, заради което Л. Стоянов най-безцеремонно го напсува. Незаслужено, разбира се. Стихотворението бе криво разбрано от „устойчивите“ среди, а това чакаха хулиганите от рода на Челкаша. Другото е, че г. Тодор Павлов откри един нов Ботев в лицето на В. Марковски, който пише стиховете си на македонски и трето, че цензурата върху печата от ден на ден става по-свирепа.[...]“
          Дългата наша раздяла донесе стихове за френски приключения:
          Коя си, аз не ща да знам,
          и двама нека сме без спомен.
          Нали сме в този град огромен,
          нали сме тук при Нотр-Дам? (Из „Среща“)
          И после дойде „студеното“ писмо:
          „7 май 1939 г., Париж
              Ели,
          Много отдавна не съм ти писал и започвам вече да привиквам с това състояние на студено безразличие, което не може да бъде смутено от никакви спомени. И така е, като не ми подари един човешки твой портрет, за да го виждам всеки път, когато вляза в стаята си. Сега на стената ми стои закачен с чудесната си усмивка и сините си очи портрета (т.е.: снимка изрязана от едно филмово списание) на киноартистката Женевиев Каликс. Тя ми е съвършено чужда и нейната красота не ме досяга. Затова съм спокоен и свободен в съседство с нея. А ти познаваш моя идеал за свободата, който за съжаление в живота е неприложим. Та може би и затова съм си създал тоя идеал, защото аз съм твърде малко свободен. Та може ли да бъде свободен човекът на чувствата? Той може днес да робува на една идея, утре на една жена, друг път на една конкретна задача, която си поставя да разреши, но той винаги е роб на едно чувство, на една ненаситна жажда. Мигът, в който съм оставал без мечта, без конкретно чувство или занимание, което да ме погълне цял, животът ми е ставал непоносим. Та и днес, когато, както ти пиша по-горе, предпочитам студеното безразличие, това не значи свобода, а пак робство, още по-лошо робство на дребните неща.“
          И още „за вината на политиците, кабаретата и покера...“
          „Вина за това мое състояние разбира се имат и политиците, и водачите на народите, които, като изпълниха целия свят със страхотното чувство на международна несигурност, ме карат да се пригодя към него, да си създам един нов идеал на неопределено безцелно живеене, което кой знае къде ще ме заведе. Сега за сега вреда от това за мен няма, защото съм още в положението на зрител само. Ходя по театри, мюзик-холове и кабарета, скитам без цел по улиците до 2-3, а често и до 6 часа сутринта или пиянстваме в квартирата на някой приятел, изиграваме на покер последните си пари. Сега мисля ти става ясно защо не ти се обадих толкова време. Та това аз ли бях и можех ли аз, когото ти познаваш и който (може би временно само) не съществувам вече, да пиша писма, да пиша на тая, която обичах толкова, че не можех ни да ям, ни да спя, по времето, когато като стажант, бях получих от нея няколко студени, безразлични и в същото време мъжествено-твърди редове, и към която днес чувството ми е някак си твърде далечно, та нямам увереността, че то ще ми се върне със същата сила, когато стъпя пак на българска земя...“
          И още малки стихотворни „обяснения“:
          Зная, зная: всичкият ми плам,
          мислите ми са били нетрайни,
          чужденките, що обичах там,
          бяха дъх на вечери омайни. (Из „У дома“)
          Стихотворенията, свързани с нашата нежна парижка кореспонденция с Лъчезар, бяха събрани в „Земя под слънце“, за която Лъчезар получи Голямата годишна награда за поезия в 1939 година, коментирана от Йордан Бадев във в. „Зора“. Книгата с корица от Преслав Кършовски беше издадена луксозно от елитното издателство на Иван Коюм¬джиев, с огромния за времето си тираж от 1700 броя и после, след наградата, с още допълнителни тиражи. От тази награда ми остана за спомен годежен швейцарски часовник.
          Моето любимо стихотворение завършва така:
          Вярвам: в слънце ще блести светът,
          вярвам в твоята любов, момиче,
          вяра има само в роден кът,
          и света чрез него аз обичам.. (Из „У дома“)

          Вътьо Раковски
          НЕПУБЛИКУВАНИ
          СТИХОТВОРЕНИЯ
           
           

          На 3.Х.2008 г. Министерството на външните работи в Чешката република удостои посмъртно поета и преводача Вътьо Раковски с престижната награда Gratias Agit ­ 2008. Тя се присъжда на популяризаторите по целия свят на чешката култура.
          Наградата беше връчена лично от министъра на външните работи господин Карел Шварценберг в Прага на съпругата на писателя.
           

          ВЛИЗАМ АЗ В СВЕТА

                       Светът е мой
          не повече, отколкото на другите.
          Дори светец да съм, ако е грешен той,
          и аз от него грешен ще изляза.
          Прости ми, Господи! ­ ще кажа 
                        и коленичил 
          пред осветения олтар на залеза, 
          аз свойте грехове ще изповядвам, 
          преди да вляза в храма на нощта.
          А там ме чакат часовете на молитва 
                       и на разкаяние,
                 часове на изкупление.
          Получил или не получил опрощение, 
                ще стана утре сутринта, 
            ще се прекръстя и ще тръгна сутринта, 
           към преизподнята на моя ден.
                              О, ден!
                              Мой ден!
                             Не повече,
                     отколкото на  всички.

          ПОД ШАПКА НЕВИДИМКА

             Не бях като приятелите мои.
          И по-добре. Щях да се слея с тях.
              Едни от тях се пишеха герои, 
                        таланти други, 
                   ясновидци и пророци, 
                            корифеи…
             Приятел техен периферен, 
          в театъра на този земен свят 
             бях зрителят правостоящ 
                            и гледах 
          аз цялата човешка менажерия 
             под шапката невидимка, 
          наметнат с непромокаем плащ.
           

          ПОДОБНО ЗЛАТНИ РИБКИ В ЕЗЕРО

                   Неустойчиви са душите ни.
                          Понякога напускат 
                заливите на семейното спокойствие 
          и шеметно лудуват в забранените води.
              А връщат се посърнали и гузни
                  след малките геройства
               и се затварят в свойте заливи
                              като преди.

                             Гризе ги съвестта, 
            но и блаженството не им е чуждо.
              Нали и нашите изстрадали души 
          си имат приумици и от безумства нужда,
                      когато ограничението ги души.

                            Затуй и прегрешават.
              Но дори и греховете им незнайни
          ги правят често малки земни божества.
                         Подир такива грехове
               в душите ни остават малки тайни,
               които като златни рибки в езеро
                       се крият в подмолите,
               за да излязат и играят до насита
                   само в мигове на тържества.
           

          ЛАБИРИНТЪТ

          Все търсим изхода от лабиринта, 
                в който цял живот живеем, 
                   и все не го намираме.
          Все вярваме, че много близко е, 
            че още малко, още малко само, 
                           ако издържим, 
            ще стигнем светлия му изход.

                    Над нас е светлото.
          Остава само да открием изхода.
             Остава още малко, още малко
          (ах, това малко, колко много е!)
                   и ще намерим изхода.

          Но няма изход този лабиринт.
              О, няма изход. А ако има,
                 това е може би небето, 
          единствено небето на боговете, 
                  които са ни вкарали 
                    във този лабиринт 
          още при сътворението на света, 
          още при сътворението на света, 
                  когато хвърлиха вината 
                      върху Адам и Ева.
           

          ДОСАДНО И ТЪПО

                     Днес още залязва 
            като огромно златно кълбо 
                  слънцето над Олимп.
              Още дими във душата ми 
                    лавата на Везувий.
                          Още се любят 
          вкамененените двойки в Помпей.
                Още лежи върху дъното 
                 потъналата Атлантида.
          Още се върти около своята ос 
                       досадно и тъпо 
                             Земята.
               Още вечният град е Рим.
              Още закономерно и скучно 
          историята на света се повтаря.
              Като ръчна пералня дрънчи 
                   и в океана на космоса 
          всекидневието на човечеството.

                            Всичко е същото 
                       вече толкова века 
          върху уморената наша планета 
                             Земята.
          Само дето потопът ми липсва, 
                            потопът, 
                        мои приятели,
                       и ковчегът на Ной.
          Кинка Константинова
          ЩЕ ПОМНЯ ТЕЗИ ОЧИ
          Разказ
           

          Аз съм обикновен човек. Скромен. И защо да крия ­ работен. Строител. В предприятието ме ценят, а понякога и хвалят. Имам си семейство. Добра жена и момченце. Късно дойде на бял свят, но е умник и ни радва. Не съм лишен и от съсед. Врата до врата сме. От малки в игри, боеве, че и в училище, все заедно. Прехвърляме вече четиридесетте. И изведнъж...
          Привечер пред моя вратник спря автомобил. Ама не какъв да е. Лъскав като огледало, дълъг. В нашия забутен квартал. Отвътре изскочиха трима цивилни, но познах че са ченгета. Отвориха една от вратите чинно и навън излезе, представете си, негър. Негър, ама изтупан до елегантност. Водеше за красива каишка, не друго, а куче. Такова не бях виждал. Аз от време на време ходя по авдждилък и познавам разните видове породи, но таквоз тънко, с изострени уши, пък и с пепелява козина, не бе ми се мяркало. Както и да е, отворих вратника, изпуснах вилицата, дето тъкмо бодях доматчето, с което замезвах ракията си и застанах мирно като в казарма. А негърът се засмя и показа бели като сапун зъби. После проговори съвсем по български.
          ­ Нали вие сте Иван Белов?
          ­ Ние сме ­ отвърнах.
          ­ Желаете ли да поговорим?
          ­ Желаем ­ отвърнах доста поуплашен.
          Той влезе с кучето в двора, а ченгетата го следваха неотлъчно. Моят съсед проточи врат през съседската ограда и залепи очи в необикновения ми гост. Да не разправям, че отвън през прозорци, балкончета и пред близкото кафене на бай Матьо се събра тълпа, която накара ченгетата да затворят вратника, без да забравят да оставят един от тях пред него. Това съвсем ме уплаши ­ при мен е влязла важна особа. Но защо? Дали не съм объркал нещо? Не, в такъв случай щяха да пратят обикновено ченге. А в това време моята половинка, нали си е съобразителна, беше успяла да сложи бяла колосана покривка на масата и да я зареди като за важни гости. Негърът седна на неособено здравия стол и се присегна, но едно от ченгетата моментално му пошепна нещо. Нещо, което аз, естествено, разбрах. Затова пръв хапнах и вдигнах чашката с ракия. Негърът се усмихна и викна по нашенски:
          ­ Наздраве!
          Той прикани и ченгетата. На тях изглежда всичко им се услади и ометоха мезетата. Сърцето ми се отпусна ­ не са дошли за лошо. А негърът най-после ме осведоми:
          ­ Дойдох да изпълня едно отдавнашно обещание пред покойната си майка. Вие някога сте ми спасили живота. Тогава тя е била бедна, сама, имала само един син, мене. И не могла да ви се отплати. Но се заклела, според нашия обичай, да го стори. Тя беше млада, красива и вождът на племето ни, което е доста голямо, а сега е вече млада африканска държава, я взел за своя жена. Отнасяше се с мен като със свой наследник, какъвто и станах. Изучих се в европейските страни. Но когато се завърнах, намерих майка си пред прага на смъртта. Не зная кой Ј беше казал, че скоро ще посетя вашата страна. Накара ме да обещая, че ще ви намеря и ще ви се отплатя.
          ­ Но за какво? ­ недоумяващо попитах.
          ­ Както вече казах, спасили сте ми живота, а тя никога преди и след това не е имала други деца.
          Ех, най-после ленивата ми памет се събуди. Бях 6-7 годишен. Баща ми, ценен от всички строител, бе избран да замине за Африка на някакъв модерен строеж. Въпреки протестите на мама, взе и мене. (Нека свят да види и отрано да се учи на занаят.) Беше ми интересно. Но и там деца като нашите, само че черни. И без срам ходят голи, някои и без гащи. Мъглата се махна. Изведнъж стана ясно. Не знаех имена, но помнех. Черните деца, дето се бореха върху насипа, където блестяха две железопътни релси. Едно от тях, най-малкото, падна. Другите побягнаха, защото с рев идеше влак. Какво ме накара да скоча и до днес не зная. Но скочих. Грабнах детето и двамата се търколихме по насипа, докато черното чудовище на педя прелетя край нас. Изправих се разтреперан и разбрах, че някаква жена целува мръсните ми крака (защо пък краката?). И всичко отново потъна в мъгла, освен двата яки плесника, които баща ми опърли върху бузите ми.
          ­ Да не си посмял да се хвалиш, че си герой! ­ заповяда ми по неизвестни причини. И аз лека-полека забравих. Сега си мисля, че ако майка ми бе научила за „подвига“ ми, щеше да припадне.
          Значи този краси,в строен негър е бил малкото дете, което спасих.
          ­ Моята майка ви завеща това куче. Казва се Нико.
          Бях разочарован. С риск на живота си съм спасил детето Ј, а тя ми подарява куче.
          Негърът изглежда разбра и извади луксозно портмоне.
          ­ Край Нико ще има разноски. Ето за тях.
          Дланта ми се изпълни с пачка банкноти. Бяха от по сто евро.
          ­ Но това... Това е твърде много... ­ заекнах.
          ­ Не ­ каза той ­ малко е. Но да не спорим. Нико не е обикновено куче. Вижте.
          Той се наведе и взе от земята тънка клечка, която захвърли надалеч, произнасяйки нещо на своя език. Беше развързал кучето. То се впусна, откри клечицата и я донесе на господаря си.
          ­ Това ли било? ­ каза важно моят хлапак. ­ И нашите кучета могат да правят същото.
          ­ Да ­ отвърна негърът ­ но ако му извикаш, каквото и да хвърлиш, къде да го отнесе и на кого, веднага ще изпълни заповедта ти. А ако сред пътя му наредиш да спре, ще се закове на място.
          И демонстрира думите си. После извади картичка.
          ­ Ето, тука съм написал на български думите, с които да го командвате. ­ Нико, опознай новите си господари! ­ повтори той заповедта си на своя език.
          Кучето с не особено желание дойде и ни подуши. Най-много се спря до моя малък син, който се престраши и го погали. Това изглежда хареса на кучето, което отърка глава в голия детски крак.
          ­ Ще станат приятели ­ заключи негърът. ­ На картичката, която ви дадох, е написано къде можете да ме намерите.
          Кучето тръгна след него. Но той му каза нещо строго на своя език и Нико с неохота се върна.
          ­ Всички ще ми завиждат! ­ възкликна моето момче, наведе се и почеса Нико между ушите...
          Никога моят джоб не е приютявал толкова и такива банкноти. Евро.
          ­ Ще ги внеса в банка, за да лихвясат и като заженим нашия Мартин...
          ­ Охо! ­ възпротиви се жена ми. ­ Трай коньо за зелена трева. До тогава я съм на този свят, я не. Сега искам да поживея. Заведи ме на море. Не съм виждала. Само се хвалиш, че си служил във флота и си бил първи между плувците.
          ­ И аз искам да се гмурна в морето, тате! ­ присъедини се моят Мартин.
          Кандисах. С толкоз пари не на море, а на океан можехме да отидем.
          ­ А кучето?
          ­ Ще го вземем с нас. Кучетата могат да плуват.
          И така, отидохме. То беше радост. То беше възхита. Пък се случи и хубаво време. Семейството ми скачаше предпазливо по брега, а аз с Нико плувахме за тяхна гордост навътре. Спомних си младостта.
          Но... Не мога да отърся главата си от оня ужасен ден... Времето се развали. Но ние, нали сме си щури, излязохме на плажа. Спасителят бе сложил червен флаг ­ къпането забранено. Преди, в такъв случай, се слагаше черен. Но сега всичко се променя. Зададе се група. И, да не повярваш, нашият негър. Разбира се, с охраната си. Сигурно си пада по опасностите. Че и майка му ­ дала му, от картичката прочетох, името на най-отровната африканска змия, разбира се, малко променено. Вместо мамба, Мамбо. Така влечугото щяло да го пази, както ми обясни самият той, смеейки се по телефона, когато се осмелих да му се обадя. Сега, щом ме видя, протегна ръка, ръкува се и ме потупа по рамото. Мартин и жена ми го заобиколиха, въпреки неудоволствието на охраната. Но най-щастлив бе Нико. Той се въртеше и ближеше ръцете на бившия си господар, докато охраната го прогони. И тогава... Преди ченгетата да разберат и реагират, повереният им Мамбо скочи в огромните вълни. Ех, виждал съм майсторско плуване, ама такова... Той сякаш летеше над високите гребени. Охраната се спусна след него, но двама след малко излязоха, повръщайки солена вода. Третият се отпусна върху пясъка. Трябваше спасителят да го свестява. Пък Мамбо летеше над високите пенливи гребени. Чувствах, че Нико се готви да го последва. Нещо, което ми се искаше и на мен. Не видях как край мене прелетя някаква цветна дълга пръчка с топка накрая. По посока на Мамбо и силен вик:
          ­ Занеси му я! Занеси му я!
          Нико вече знаеше българските команди. Скочи в морето, грабна пръчката и се втурна по посока на Мамбо. Страшно предчувствие ме сви.Без да мисля, спуснах се след кучето.
          ­ Спри! Спри!
          Но морските високи вълни заглушаваха вика ми. Не знаех, че някогашното ми изкуство на ненадминат във флота плувец може да изскочи и ме обхване. Понесох се като японско торпедо към крайцер. Настигнах Нико и с неподозирана сила издърпах пръчката от зъбите му, макар че те здраво ме обагриха с кръв. Но аз с дива сила захвърлих въпросната пръчка колкото мога далече настрани. В същия миг тя избухна ­ огън и облак. Двамата с Мамбо заплувахме, заедно с Нико към брега. Там ни чакаше двойна охрана. Жена ми, разбира се, плачеше. А Мамбо отстрани ченгетата, прегърна ме и извика доколкото можа:
          ­ Той за втори път спаси живота ми...
          След което и двамата се строполихме изтощени на плажа.
          Събудих се и помислих, че още спя. Стаята, стая ли бе това ­ огромен прозорец, разкошни пердета, гипсов таван. Леглото меко като бузите на девица. Изплаших се, че съм го изцапал. Но когато се погледнах, разбрах, че съм изкъпан и облечен, не в друго, а в пижама. Никога не бях обличал такова нещо. Префърцунена работа. Докато се разглеждах, в стаята влезе едно моме с къдрички по бялата престилчица и нещо подобно на главата.
          ­ Ето дрехите ви ­ каза и постави върху леглото изгладен бял костюм. ­ Облечете се зад паравана, докато приготвя масата.
          Облякох се. А тя няколко пъти излиза и се връща натоварена с какви ли не вкусотии. Накрая влезе, за моя радост, и Мамбо. Разбира се, с охраната си.
          ­ Ще закусим с моя приятел ­ каза им. ­ Чакайте отвън.
          Те се подчиниха, но оставиха вратата полуотворена. Бяхме здраво изгладнели, затова отначало устните ни мълчаха.
          ­ Добре готви новият готвач ­ заключи Мамбо. ­ Старият го тресе от няколко дена, та го сменихме.
          ­ Не го ли проверихте?
          ­ Храната предварително се опитва.
          Не се стърпях:
          ­ Това вчера...
          ­ За малко да ме ликвидират. Ако не беше ти...
          ­ Охраната не е ли забелязала... Всъщност те не бяха във форма...
          ­ Жена ти е викала и не отделяла поглед от теб. Само твоят син заяви, че злосторникът му се сторил познат, дори хукнал след него. Но какво може да стори едно дете?
          ­ Прав си, моето момче обича да си фантазира... Но ще ми кажеш ли, ако разбира се, ти е позволено, защо искаха да те...
          На светло до прозореца черните му очи сякаш бяха напръскани със златни прашинки. Такива очи не бях виждал.
          ­ Дълга история. Вторият ми баща, впрочем аз и досега не зная кой е първият, бе вожд, а сега, както вие казвате, президент на младата ни държава. А аз ще го наследя. Мечтата ми е да превърна хората, които ще управлявам, в добри, способни, достойни хора. Това неведнъж съм оповестил. Имам съмишленици, приятели. Но и доста противници. Та знаеш ли, робството и досега, макар и тайно, там съществува. А и нещо още по-лошо. Човекоядството.
          ­ Какво?! ­ бях зашеметен.
          ­ Когато баща ми предаде на мен властта, ще направя всичко, за да премахна тези струпеи от тялото на моето родно племе. Но тайните робовладелци и човекоядци знаят това и правят вече няколко опита да ме премахнат. А аз така искам моите съплеменници да бъдат щастливи, свободни... Имам син. Дано той изпълни това, за което мечтая, ако с мен се случи нещо.
          Замислих се.
          ­ Защо не ги зарежеш? Нека се самоизяждат. Вземи сина си и се пресели. Свят голям.
          ­ Минавало е това през главата ми. Ти би ли оставил родината си?
          Наистина. Бих се бил за нея без да се замислям.
          ­ Но да забравим сега това. Казаха ми, че си голям шахматист. Дори имаш награди. Да премерим сили? Веднага ще донеса кутията с шаха. Стаята ми е в другото крило на станцията. Не искам да пращам някой от охраната, тъй като съм я сложил на специално място. Фигурите са, ако повярваш, облепени с дребни диаманти.
          Чевръстото моме бе разтребило вече масата. С нетърпение чаках да „сваля“ този африкански шахматист. Беше ми се похвалил, че в европейските колежи, където учил, никой не успявал да му излезе насреща. Дано... Ушите ми изпукаха. Скочих. Навън охраната тичаше. Затичах и аз. Изведнъж се сблъсках... Не, не беше възможно! Моят съсед, готвачът. С белезници на ръце. Заобиколен от яки ченгета. 
          ­ Как?... Какво?
          ­ Хванахме го тъкмо задействаше бомбата от разстояние.
          ­ Как посмя? Защо? ­ погледнах го яростно.
          ­ За пари всичко се прави ­ отвърна нахално.
          Изведнъж нещо сякаш преряза гърдите ми:
          ­ А Мамбо? Мамбо?!!!
          От недалечната стая излизаше дим. Грабнах покривката от близката маса и я намокрих на чешмата до нея.
          ­ Стойте! ­ викнаха ми. Ето момчето с пожарогасителя. А и пожарната иде.
          Аз не слушах. Загърнах се и нахлух в стаята. Дим. Близнаха ме и пламъци. Но аз го търсех... Най-после. До прозореца го открих, макар че едва дишах.. впрочем, открих част от него. Но главата му бе цяла. И очите... Очите прилични на нощно небе, напръскано тук-там с едва забележими точици-звезди. Очите, които копнееха да видят щастливо своето далечно племе... Те винаги ще бъдат в мисълта ми.
          Румен Шомов
          СПАСИТЕЛЯТ НА ОХЛЮВИТЕ
          Разказ
           

          Полицаят вече беше достатъчно пиян. Ще го помъкне към тоалетната и преди да стигнат там, където той ще облекчи препълнения си мехур, както го влачи, а онзи се олюлява и губи равновесие, неусетно ще му измъкне пищова, пък после да става каквото ще. ...Един от тези трябва да си плати сметката ­ най-малкото да напълни гащите, за да разбере, че работата е дебела. Само така може да ги спре. А полицаят да си троши утре главата и да се чеши там, където не го сърби, блъскайки махмурлука си от стена в стена с един-единствен въпрос: „Къде ли го попилях, мамка му и лично оръжие?“  Не го беше грижа за някакъв впиянчен полицай, пък бил той и негов съсед, беше го грижа за охлювите.

          Правели го първо щото нямало какво да ядат ­ „от глад...“ и второ ­ понеже някой-някога си бил казал, че всичко било за човека и в името на човека. ...Това те не го знаеха. Нито твърдяха, че лично те са човека, за когото онзи го е казал. То просто не спираше да витае из въздуха ­ непрочетен и никога нечут от даскал, но затова пък отлично усвоен урок.
          Когато ­ впрочем, само преди някаква си година и половина ­ Савича беше разменил стария си апартамент в центъра на София, за този на връх Редута, близката околност с полудивата си ...не непипната ...но изплъзнала се от поддръжката на човешка ръка зеленина, все още гъмжеше от охлюви. Завалеше ли, те плъзваха из локвите, тревите и шубраците и с почти незабележимия си ход му напомняха малките керамични пръстенчета, през които бе прокарвал реотаните в капаците на електрическите тенджери, до неотдавна поправяни от него... с чувство на допринесената полза за ...претърпялото повреда на домашен електроуред гражданство.
          ...А може би наистина беше така. Не бяха ли охлювите едни, предпазващи ни от незнайни опасности черупчести, през които по невидими реотани между небето и земята протича токът, дето опича истинския нормален живот? Без тях този ток нямаше ли да убива сляпо и безугледно, де когото срещне по пътя си?
          В други моменти пък, когато беше настроен на вълна горчиви спомени, Савича си представяше охлювите като някакви... ноти, изписани върху криви петолиния... По тях... нищо чудно скъпата му жена, откакто се беше преселила на небесата, а нищо чудно и самият Създател да дърпаха лъковете на светкавиците върху струните на облачните цигулки... Техният звук сигурно беше недоловим за обикновения човешки слух, но сто процента проникваше в ...чувствителното ухо на душата на живота и я изпълваше с особена хармония. Недостижимо перпетум мобиле ­ само за този, който е опазил сетивата си и ги е настроил да виждат и чуват неназовимото...
          Е, и?! Къде се бяха дянали за нищо и никаквата му там годинка и половина всичките тези ...керамични пръстенчета на божествени реотани ли, ...безчетни Девети симфонии в ноти ли, а?! Вече завалеше ли, трудно можеха, казано образно, да се намерят охлюви и за една приспивна песенчица... И за „...на-ни-на...“ не можеха да се намерят! ...А защо бяха изчезнали?
          ...Събираха ги без жал и мисъл, че трябва да пощадят поне малките охлювчета, та за догодина да се размножат, да се запази биологичният вид и да има какво отново да събират и с какво отново да засищат... лакомията си ли, глада си ли? Не! За тях утре не съществуваше! Всичко ­ за човека и в името на човека ­ сега и моментално!
          „Е, добре, злорадстваше Савича, докато се опитваше да изпревари събирачите на охлюви и да скрие плъзналите под дъжда пълзящи в най-непристъпните храсталаци, ще поживеете още месец от охлювите, после годинка ­ от жабите, гъсениците, червеите, мухите, комарите... Ами като изплюскате и последната жива твар, като изсечете и драснете клечката на где що има дърво (за огрев) ­ тогава какво? Пак същото ­ умирачката ви е в кърпа вързана! А след вас с „же-ената и де-ецата“ ­ потоп, така ли?“
          В продължение само на неговия петдесет и осем годишен живот от лицето на тази нищожна земноводна частица, която беше обитавал, вече бяха дали Богу дух присно и во веки веков... ­ като започнеш от орлите и гугутките, та свършиш до мидите край Созопол, за които преди десетина годинки с доктор Московитски се гмуркаха от келешлък на цели пет-шест метра дълбочина, уж там те били по¬-чисти и с по-пълна ядка, макар че същите се вадеха на скалата само на педя дълбочина. Вече нямаше такива сладки работи ­ по цялото Черноморие не остана кьорава мида. Кормораните унищожиха рибата, рапаните ­ мидите, а напоследък ­ беше го прочел някъде: мобилните телефони ликвидирали пчелите ­ най-полезните насекоми губели ориентация от магнитните вълни и умирали...
          Е, той не можеше да спаси пчелите, нито мидите, нито орлите! Нямаше сили за толкова. Единственото, което можеше да се опита, бе да помогне да оцелеят поне част от охлювите на връх-Редута... Проблемът беше, че събирачите им също започнаха да се нагаждат към номерата му. Обличаха се по-добре и измъкваха плячката си и от най-гъстото.
          Като ги гледаше така с гумени ботуши и качулки на главите в локвите и тревата, идеше му да отиде и пак да им кресне: „Говеда, убивайте с мярка! Озаптете я тази ваша дивна ненаситност!“
          ...Колко пъти се беше опитвал да им говори, да им обяснява... те оглеждаха невисокото му, прегърбено, кокалесто тяло, острите черти на лицето, волевата брадичка и леко изпъкналите очи, изломотваха по едно „Добре“, но като на дете или на луд... Колкото да им се разкара от главата... Или пък го удавяха в потоци хленч и обяснения, продължавайки своето. Ако случайно обаче те подминеха някое съвсем малко охлювче, след тях идеше бодрата смяна... невръстната квартална гордост да си пие там бирата, понеже има свободен час в училище и го размазваше, целейки го с опразнените от бирата бутилки... Защото охлювът бил „гадост!“, някакво си тъпо безгръбначно, не бил като тях, а ерго ­ на всичко, което е различно, мястото му е къде? ... „...под ножа, естествено!“  И ако не бъде улучено с бутилка, то трябва да бъде... стьпкано, сгазено, разпльокано и разкикерчено под подметката на готината кубинка... Яко-о\

          ­ Съседе, ще пийнеш ли едно малко като за капак? ­ предложи колкото се може по-небрежно Савича, за да прикрие тайните си намерения. ­ Аз черпя. Пияният полицай с мъка вдигна глава и заинтригувано го погледна с потънал в дълбок алкохолен транс поглед:
          ­ Зависи... колко ти е малкото, дето го предлагаш ­ едва успя да изрече с набъбнал език той. ­ Под двеста грама, не се брои...
          Барманът на мига им донесе поръчката без скрупули и увъртания. Чукнаха се. Полицаят първо отпи, после облиза разлялото се питие по пръстите и дланта си и с невероятно усилие се фокусира на Савича.
          ­ Така като те гледам... много си луд, да знаеш, нищо, че черпиш! ­ лицето му доби странна витиеватост, която би трябвало да изразява ирония и в същото време ...подкупи приемаме всякакви, обаче истината казваме ­ право куме в очи!
          Двамата се знаеха преди да станат съседи. След смъртта на жена си, без още да е наясно към каква точно служба да се обърне, Савича беше налетял на него в полицейското управление, където ходи да моли за разследване. Съвпадение...
          ­ Тръгнал да спасява охлювите... ­ махна с ръка полицаят. ­ Що като си такъв спасител, не спаси жена си, докато можеше, а? ...Ше ми каже на мен доктора: „Шари сухо, щото операцията на жена ти може и да не се получи успешна...“ Операцията ше се получи неуспешна и той като първи ...шаран... не — охлюв..., ше му повярва, че оня нямал пръст в тая работа; още повече ­ посочи го назидателно той, ­ след като добре знаеш, че нищо не си му шарил, освен дискове с нейни записи... Хи-хи-хи-хи!
          Някой беше стъпил с крак право върху черупката, която Савича никога не беше виждал, нито подозирал в себе си; разтрошените парчета се врязаха в най-непристъпните му дълбочини. Болката ­ остра и изневиделица ­ накара сърцето му да се свие и да спре да изтласква кръвта. Савича се опита да я овладее ­ поднесе чашата към устните си и изля питието в гърлото си ­ приличаше на дете, получило незаслужена и неочаквана плесница, от човек, от когото най-малко я е очаквало.
          Барманът тутакси донесе още ракия. Савича глътна и нея.
          ­ Експертизата... ­ сухо заекна той, ­ експертизата доказа, че е невинен, а и той се кълнеше...
          Изобщо не можеше да разбере защо и какво го кара да продължава тази тема с... мъртвопиян полицай в барче без клиенти; на мига откликващ, противно-любопитен барман и окачена леко накриво на едната стена огромна карта, на която кичозно са обозначени всички селища-притежатели на индустриален казан за варене на ракия.
          ...Изобщо не можеше да разбере и друго ­ за какъв дявол му е било да си излива душата пред този оглупял алкохолик!? Съвет ли е очаквал да получи? ...На връзки в полицията, за да се разследва отново „липсата на медицинска грешка или недобросъвестност“ ли се е надявал?
          ­ Заклел се... Експертиза... По-глупаво нещо не бях чувал! ­ с гъгнещ глас изломоти отново полицаят, разливайки думите и питието си с все същата битова лекота. ­ В днешно време с всяка експертиза, направена от ...гарван гарвану око не вади... можеш само да си избършеш задника.
          ­ Исках законно... ­ смотолеви Савича.
          ­ В такъв случай, изобщо не си искал! ­ отряза го онзи, убивайки
          несъществуваща муха в напрегнатия въздух.
          ­ Да спрем дотук, а?! ­ пое дълбоко дъх Савича с чувството, че самият той по невнимание е настъпил охлюв.
          Предложението му допълнително амбицира мъжа насреща му.
          ­ Аз ти го казвам това на тебе... ­ започна да се бие в гърдите той, ­ аз, дето си вадя хляба, ...знаеш къде!
          После отпи нова глътка, обърса разлялото се по брадичката му и продължи.
          ­ На твое място, знаеш ли какво щях да направя? ­ той трудно разкопча кобура, извади оръжието си и го тропна на масата. ­ Това щях да направя! ...Да си свърша работата сам. ...Ама не знаеш как да го сториш!? Ама трепери ти ръката!? Ало-оу! ...Съседите и приятелите за какво са? ­ той се надвеси над масата и прошепна дискретно... ­ Савич, ако се беше обадил, аз щях да те свържа с ...хора... И не си въобразявай, че заради някакъв си шибан доктор щяха да ти вземат и мило,
          и драго... Не-е... Ако мислиш така... грешиш! Тука грешиш... И си глупак...
          Савича се чудеше какво да прави с черупките в тялото си. Онзи си прибра пистолета обратно в кобура, криво-ляво го закопча и уморен от усилието обори глава на масата. Съприкосновението с изкуствената повърхност възвърна силите му и се надигна като Феникс от пепелта. Изражението му подсказваше, че е осенен от нова идея, водеща към пълен обрат в ситуацията:
          ­ Ще излезе обаче, че шаранът може да не си бил ти, ами всички останали, нали така?
          ­ За какво намекваш?
          ­ Апартаментът в центъра, дето го замени и купи този, уж, да не ти напомнял за покойната, ...беше наследство от нейните родители, нали?
          Савича премигна недоумяващо.
          ­ ...Май така беше ­ сам си отговори пияният, сочейки го с пръст. ­ И ателието за електрическите уреди ­ също! Нали не бъркам, спасителю на охлюви? Айде, апартаментът ти напомняше за нея, та го продаде, ами ателието за какво ти напомняше, че му би дузпата, а?
          Някакъв непроводников реотан запращя в мозъка на Савича.
          „Ние ­ работим, вие се забавлявате!“ ­ от доста време това им беше девиза на големите фирми, дето произвеждат уреди и изобщо не питат искаш ли да се забавляваш, или предпочиташ да си вадиш хляба, работейки. ...Изпука ли нещо, не подлежи на ремонт, хвърляш го на боклука и броиш за нов. ...Ако не беше така, Савича като ...полезен и горд човек щеше да поправя тостери, котлони и печки, както го беше вършил почти цял живот, нямаше да спасява охлюви на връх Редута.
          С героично усилие полицаят довърши останалото в чашата си, притисна обемният си корем, изхълца и продължи:
          ­ Да не си луд да се трепеш, щом можеш да си гледаш живота от високото балконче, нали така? ...Жена ти цигуларка. Ха-ха-ха! ...Ама цигуларка, както е известно, къща не храни, но пък има наследствени имоти, нали така? И ако тя... фър-р-р! ­ отхвръкне с крилца при ангелчетата-бангелчетата на небето, ти оставаш, какво? Сам и богат, хо-хо-хо... Що да не шариш нещо на доктора, да кривне със скалпела както си оперира? ...Ако ме питаш мене, Савич, аз изобщо не се съмнявам, че след припечеленото, в джобчето на докторчето начаса са задрънчали... ­ той отново изхълца ­ ...не, не семки и бонбонки, ...едно-две самолетни билетчета до някое злачно местенце, нали, съседе, спасителю... Нищо, че билетите не дрънчат... А, ти, какво чакаш!? ...Първо искаш да спасиш охлювите, после, за наградка да поразвееш задника на някоя пищна фуста из топлите страни, така си го намислил, нали? Знаем ги ние тия номера... Но да не мислиш, че те съдя!? Не-е-е! Изобщо не те съдя! ...Защото, ако не бяха ...имотите... да ги продадеш, щеше да събираш не охлюви; от боклукджийските кофи щеше да... Нали така!? Нищо, че някога си завършил и инженерство?!
          Барманът гледаше невъзмутимо, готов да изпълни за секунда следващата поръчка. В разрез с всякаква логика, след тези думи пияният полицай се просна на масата и заспа с чувство на изпълнен дълг.
          Реотанът вече вибрираше скъсан в главата на Савича ­ безпощадно шибаше мозъка му. ...Нищо не беше преживявал толкова трагично, колкото внезапната смърт на жена си. Нито безсмислието на инженерството си, нито ателието, нито... Дори когато синът им емигрира в Канада, не се потресе толкова. И изведнъж някакъв огромен, дебел, пиян и арогантен мъж... Току-що го беше обвинил в престъпление. Беше му направил дисекция жив ­ също като на жаба някъде назад във времето ­ в часовете по биология. Мислите му изтръпнаха, заглушени от неудържим вътрешен крясък, неясен, но отчаян и отмъстителен. После настъпи странна тишина. Ненакърнимо спокойствие.
          Савича протегна ръка към келнера и той услужливо пъхна в нея нова чаша с ракия. Изпи я без да трепне и плати сметката. След това бавно мина откъм гърба на полицая, старателно запретна нагоре плохите на смачканото му сако, но непослушната материя се хлъзна и отново покри кобура. Почти беше загубил самообладание, когато келнерът раболепно се приближи, сръчно повдигна и задържа краищата на сакото. Савича разкопча кобура и бавно измъкна оръжието. Пистолетът някак свойски, направо уютно полегна в дланта му, сякаш именно тя беше онова място, за което нечия друга сръчна ръка го беше предназначила. Все така бавно, дори може да се каже ...замислено, другата ръка на Савича освободи предпазителя и набра патрон в цевта. Без никакво бързане Савича го насочи в главата на стресналия се със закъснение, кокорещ се полицай. В този момент чу глас. Гласът шепнеше.
          ­ Застреляй това копеле!
          Беше ...на жена му. Той затвори очи, обра мекия спусък и изстрелът оглуши малкото помещение. Отеква дълго, сякаш рикошираше до безкрайност в стените на камбана без да може да намери изход. Истинско перпетум-мобиле ­ като онова, което се беше мъчил да изобрети още като студент, а след като не стана ­ по-добре котлони и тостери...

          На следващата сутрин Савича рязко отвори очи. Цял клас пъпчиви тийнейджъри се бяха изреждали през нощта да разбиват опразнените си бутилки от бира в черепа му. Нещо хрущеше и болката безмилостно го пронизваше. ... „Сън! Все пак ­ сън!“, въздъхна с облекчение той. Главата му се разпадаше на неутрини. Сивото му вещество пулсираше и риташе с умопомрачителна сила, като че искаше да изхвръкне от черепа, но в сравнение с още живия кошмар, всичко това му се струваше ...истинска награда... Какво беше правил вчера, колко беше пил? Нямаше спомен. Паметта му безсилна се опитваше да реанимира както някаква съвсем незначителна подробност или детайл, така и общите очертания на случилото се. Пълен бланк!
          С мъка се добра до чешмата, отвори крана и остави струята дълго да облива изтръпналата му глава. Внезапно го обзе страх. Колкото и да е ­ това съвсем не беше първото му напиване до дупка. Опит не му липсваше... Но що за странна амнезия!? Не се появяваше никакъв, абсолютно никакъв спомен. В главата му бяха взривили бидон чист спирт. Потърси дрехите си. Нямаше ги. Не погледна в коша за мръсното бельо. Извади нови и набързо се облече. Отвори терасата към балкона. Пред барчето гъмжеше от хора. Савича се втурна по стълбите. Излезе от входа и се затича, разблъсквайки любопитните.
          Гледката беше ужасяваща. Барчето бе подгизнало от кръв. Столовете и масите се търкаляха изпотрошени. По стените и върху картата с алкохолната гордост на нацията, се виждаха натрапчиво ясно нови забележителности ­ реки от кръв и възвишения от попилян мозък. Трупове нямаше, но гъста кървава диря, сочеше недвусмислено, че са влачени през цялата бетонна тераса.
          Проследи ръждиво-слузестата следа ­ тя го отведе право към онова затревено, потънало в храсталак, почти непристъпно възвишение, което само до преди година и половина бе недокоснато обиталище на охлювите. Надупчени от куршуми, ­ барманът и полицаят сякаш бяха полегнали с длани под теметата си ­ като хора, отдали се на заслужен отдих сред ласките на природата. ...Като нещо, дошло да замести нещо отсъстващо... Слънцето стоеше неподвижно над тях ­ скрит в черупката си охлюв, очакващ следващият дъжд, за да се измъкне и да продължи своя живот.
          Някъде много далече по оголения реотан между земята и небето изтрещя гръмотевица и нейният писък се сля със сирените на пристигащите безнадеждно късно линейки.
          Йордан Калайков
          МИНИ РАЗКАЗИ И ИМПРЕСИИ


          Свечерява се. Студено е за септември. По ларгото бързат зъзнещи минувачи. Над желязно кошче за боклук се извива дим. Клошар го е захлупил с длани ­ грее се. Отнякъде прелита шумен рояк момичета. „Приятна вечер, красиви дами“ ­ пожелава им опушеният и почернял мъж. Очите му святкат.


          Крача по излъскания плочник на стария Пловдив. Здрачава се. Извил е вятър. Улиците пустеят. На фона на светлеещия къс гаснещо небе, току под устрела на вятъра, се откроява наведена тъмна фигура. Чичо гали коте.


          Разносвач на афиши. Лепи ги. Кара велотриколка, досущ като индийска рикша. Със скорости и тромба. Човекът върти педалите с достойнство, сякаш върши най-важната работа на света. На гърба му жълтее светлоотразителна жилетка. Да се вижда отдалеч кой идва.


          Възстар уличен свирач. Дрънка на раздрънкана китара. Пее стари градски песни. Малко фалшиво, но от душа. Баритоновият му глас извива в странни височини. Пускам левче. Свирачът изведнъж се изправя и тържествено обявява пред отсъстващата аудитория, че следващата песен е за мен. Как да не изръкопляскаш?


          Боже, Боже! Аз имам ли крака? Жената е рано остаряла. Върви трудно. Нарамила е дисаги, пълни с луковици от зюмбюл. Продава ги по 20 ст. Явно си говори с Господ, за да му се оплаче от орисията си. Зюмбюлите щели да цъфнат през март, ако се турят в земята през февруари.

          Камбаната на черквата удря за вечерня. Кой знае защо си мисля, че това е гласът на самия Господ, но преправен, за да не стряска. Дуварите на храма, изветрели от времето до бяло-нетленни и вечни като звънтенето на камбана.


          Гледам въздушни фотографии на нашенски природни хубости. Какво ли няма ­ обилни пасища, черноморски солници, градини, планинска пустош, кротнали лагуни. Всичко сред експлозии от цветове, причудливи форми, линии. Поразително. Питам се дали Всевишния не е най-великият експресионист-художник?


          Старецът продава графики. Смален до неузнаваемост. Под нахлупения каскет само очила-лупи. В сгъваемия брезентов стол няма нищо. Замислен. Не го интересува дали някой ще спре пред жалката му сергия. Графиките ­ професионални.


          Гробището се е спотаило под разкошните сенки на орехите. Потънало в развихрен треволяк, селището на мъртвите живее, скрило се от жегата.


          Да плаваш в слезналия ниско над планинските серпентини облак, прогизнал от влага, да те омагьосва, да те омаломощава, да те поглъща.


          Под стар, почти грохнал мост със зеленясала зидария от ронлив камънак, пъпли рекичка ­ тъмна и тайнствена като неволна въздишка.


          Почти смазана от вековни дъбове, бялнала се съборетина наднича изпод тях. Отстрани блещука жълта светлина от електрическа крушка ­ нелепо и загадъчно.


          Разпарцалосани вълма от мъглица се ветреят в седловините между хълмовете. Яздят планината върху седлата, забили пети в топлия Ј корем.


          Лумналата от свежест и влага зеленина се е проснала в тавата на планинското пасище. На единия край разпилени брави, на другия залутани шарени говеда. По средата с накривени капи, подпрени на гегите си, приказват овчарят и говедарят ­ едва забележими сред експлозията на зеленото.


          На бЈлото накацали три пухести облачета ­ бели, леки като ангели слезли замалко на земята. Кое поражда въздишка на копнеж, когато ги съгледаш на необичайното им място?


          Капките на внезапния дъжд оставят пъргави и весели бразди по страничното стъкло на автобуса и предизвикват, кой знае защо, възторг в душата ми.


          Необозримо зелено и апотеоз на чувствата сред космическата мелодия на вселената. Край пътя, в бързия промеждутък между две изгърбени дървета, двама се целуват. Изправени гледат в себе си.


          Мрачно и прихлупено сякаш идва апокалипсиса.


          Покриви жълтеят ­ керемиди от жълта глина, отдавна забравили за огъня, ронят ли се ронят ­ не покриват покривите.


          В ъгъла на разградения двор грубо скован нужник ­ наклонен като кулата в Пиза.

          Слав Делиславов
          СИТНЕЖИ


          „Каква култура, като ме командват тъпанари!“ ­ рекъл тъпанът.

          За безпътните винаги има много пътища.

          Усети порив за летене, пое въздух, изплеска с криле и... изкукурига.

          Хамлетовци е имало и преди Шекспир.

          „Причината ражда следствието“. А у нас проточените следствия раждат причините.

          Най-голямото нещастие е да нямаш с кого да споделиш щастието си.

          В края на  българския преход се оказа, че най-изгодно са се продали онези, които не струват пукната пара.

          Малцина ядат космонавтска храна. Милиони ядат храна на космически цени.

          Добрите ласкатели са и добри клеветници.

          Понякога човек мръзне и слушайки някоя пламенна реч.

          Събудиха го, за да го наградят за бдителност.


          Тази нощ отново ме споходи музата.
          Посрещнах я със стръв.
          Понечих аз да бръкна под блузата на музата.
          Но музата хладилника отвори, 
          видя, че е празен
          и без да проговори,
          се изниза като мокра връв.

          Станко Нацев
          ГРАПАВ ЕЗИК
          Разказ
           

          Един мъж с кротък поглед каза на алпинистите Младенови, че върху балкона на 13-ия етаж на блок № 47 е написано с черна боя: „Езикът на Пепа е грапав“. Помоли ги да се спуснат от покрива със своите специални въжета и да го замажат с бяла боя. Бил купил цяла кофа от нея. Имал и вносна четка.
          ­ Защо допуснахте така да ви надраскат балкона? ­ попитаха го Жана и Христо Младенови.
          ­ Аз не живея в този блок ­ отвърна мъжът с кроткия поглед. ­ Аз живея на улица „Пет войводи“ в единствената оцеляла къща. Всички останали ги сринаха и вдигнаха панелни блокове. Тази Пепа ... с грапавия език ми е племенница. За мен тя е един светъл ангел, на когото са отвинтили крилете, за да живее постоянно тук, на земята. Майка Ј е модел в Художествената академия. Всеки ден студентите я рисуват с увиснали гърди и отпуснат корем. Понеже се съблича час по час, тя свикна да ходи чисто гола. Само с един пеньоар, който поради небрежност от нейна страна често се разтваря. Тази разпусната жена непрекъснато повтаряше на Пепа, че по наследство ще стане „провиснала“ като нея и я подтикваше да печели колкото се може повече сега от младото си тяло. И я насочваше да отиде в стриптийз бара в партера на блок № 47. Или да се снима за списание „Плейбой“. Пепа обаче не искаше да прекрачи в бара, нито да застане гола пред фотографите.
          Единственото нещо, което вършеше, е да реши перуките на оплешивяващите баби реститутки във фризьорския салон на блок № 52. Глупава и скучна професия ­ като упорит пърхот, ­ но благородното момиче предпочете с това да се занимава, вместо да развратничи. За съжаление поради малкото пари, които изкарваше, Пепа беше принудена да яде евтини храни и венците в устата Ј започнаха да се смаляват и да оголват зъбите. Езикът Ј загуби вкусовите си способности и стана грапав и блед. Стигна се до там, че племенницата ми вече не можеше да изговаря правилно буквите „с“ и „ш“ и захвана да свисти.
          Историята, която ви разказвам, се ожесточи на 23 април 2005 година, когато хирургът Павлов захвърли скалпела, напусна Първа градска болница и се записа на курсове за бармани. Сигурно е натрупал доста пари и опит, защото след две години превърна партера на блок № 47 в стриптийз бар. За мен той е един гладко обръснат, отвратителен човек, който си позволява да пърди от радост в компания. Този гадняр подмамил красивата ми племенница да работи при него с думите: „Ела да правиш интимните прически на моите стриптийзьорки и да им решиш оранжевите и лилавите перуки ­ ще ти давам по петстотин лева месечно.“ Пепа опипала засъханалата кръв, която била избила от венците върху устните Ј, навела глава и се съгласила.
          Бившият хирург обаче бил замислил да я използва като „Мис Фърст така той неправилно, поради лошо познаване на английския език, наричал момичето, което наелектризирало в началото на програмата публиката чрез прозрачното си облекло. Той дори възнамерявал да подложи Пепа на оня тест, който прилагал към кандидатките за стриптийзьорки. Тестът се състоял в това ­ да накара момичетата да се съблекат голи и да легнат в кревата. Онази, която се изпружи в леглото с отворени крака, ставала за целта. Тя по природа била безсрамна. Останалите Павлов вписвал в графата комплексарки и ги пращал да чистят тоалетната. Пепа не пожелала да се подложи на този тест и продължила да работи като коафьорка.
          За да я сломи чрез компромат Павлов платил на наркоманите Дидо Зурлата и Янко Рапъра да изпишат онзи надпис.
          ­ Но какво обидно има в думите „грапав език“? ­ попитаха алпинистите.
          ­ В стриптийз бара се шири мнението, че жените с твърди и грапави езици остъргват мъжете до сладострастна болка при любовната игра. И поради това контактите с тях се заплащат двойно. Докато за разсъбличащите се момичета в партера на блок № 47 това е вид реклама, която повдига цената им, то за Пепа е обида и подигравка. От притеснение на моята племенница започна да Ј окапва косата и тя взе да ходи с перука. Превърна се в дефектно момиче, за което не пожела да се ожени дори Камен Водоноската ­ оня шофьор от деветия етаж, който мие с цистерна улиците. За да не се съсипва повече момичето, ви моля да изличите надписа от балкона на 13-ия етаж. Никак няма да ви е трудно, защото сте алпинисти.
          ­ Откъде знаете, че сме алпинисти? ­ попитаха Жана и Христо.
          ­ Видях ви снимката във вестника и прочетох, че се готвите да изкачите Монт Еверест. Избелването на надписа ще бъде шега работа за вас ­ няма да представлява никаква трудност. А за съгласието ви ще ви платя. Парите няма да са излишни за предстоящата ви експедиция.
          Жана и Христо се спогледаха.
          ­ Ще го направим утре ­ отвърна Жана. ­ Не само заради парите, но и заради бъдещето на момичето.
          На следващия ден двамата се изкачиха на покрива на блок № 47 и прикачиха скобите, на които завързаха въжетата. Жана и Христо се спуснаха и замазаха с бяла боя надписа от балкона на 13-ия етаж. В момента, когато махнаха с ръка на чакащия ги долу мъж с кротък поглед, че всичко е о,кей, въжетата се разклатиха. Те усетиха, че нещо не е наред и започнаха бързо да се спускат надолу. По едно време кордите се откачиха и двамата се опитаха да се заловят за някои от балконите. Така, прехвърляйки се от балкон на балкон, двамата обезсилени лупнаха в цветната леха пред блока и се сгърчиха от болка.
          Две линейки ги откараха в „Пирогов“, а полицията привика мъжа с кроткия поглед на разпит. Той каза, че цялото покушение вероятно е дело на бившия хирург Павлов, който несъмнено отново е платил на наркоманите, за да извършат злодеянието.
          След близо година време чичото на ангела с отвинтените крила ­ Пепа ­ видя Жана и Христо Младенови да се разхождат в инвалидни колички.
          ­ Съжалявам, че съсипах мечтата ви да покорите най-високия връх на Земята ­ каза той и кой знае защо се поклони дълбоко.
          ­ Сега мисълта ни не е свързана с Хималаите ­ отвърна Жана примирено, ­ а с въпроса как ще прибираме у дома си след игра в квартала нашия малък син. Ще се запилее някъде и може да се изгуби в тъмнината. Твърде вероятно е от страх да започне да заеква. Но ние пък не искаме да го държим вързан до нас, защото ще убием желанието му да обикаля из света и да покорява върхове. С мъжа ми имаме голям мерак да го направим алпинист и когато се качи на Монт Еверест, да остави там нашите снимки.
          ­ Не се притеснявайте за това ­ каза мъжът с кроткия поглед. ­ Аз знам решение на този проблем. Дълги години бях дресьор в цирка и още гледам вкъщи различни опитомени животни. Ще ви подаря кучето Буцефал и папагала Аро. Аро ще стъпи върху гърба на Буцефал и двамата вечер ще обикалят комплекса и папагалът ще повтаря: „Жорко, връщай се! Жорко връщай се!“
          След седмица двете животни започнаха да обикалят между блоковете и да търсят къде се е заиграл малкият син на алпинистите Младенови. В един момент ги видя бившият хирург Павлов и каза на пенсионирания дресьор да му ги отстъпва вечер срещу два лева. Буцефал и Аро щели да обикалят между масите в бара и да подвикват на мъжете: „Уиски си пийни и от пилона не сваляй очи!“
          ­ Толкова много думи нито един папагал в света не може да научи ­ каза мъжът с кроткия поглед.
          ­ Ако не научиш твоя шарен парцал да подвиква така, ще го гръмна! ­ закани се Павлов.
          Вместо папагала обаче някой гръмна него. На гроба му се събраха доста хора, но никой не пожела да каже добро слово за него. Накрая свещеникът все пак кандърдиса бръснаря от блок № 52 да каже нещо хубаво за покойника. Бръснарят се изкашля и рече:
          ­ Господин Павлов имаше много гладка кожа, която лесно се бръснеше.
          След това бързо спуснаха ковчега в гроба.
           
           
           
           
           
           
           

          Тодор Христов
          СТИХОТВОРЕНИЯ * 
           
           

          ВРАБЧЕНЦЕ МОЕ

          Опитай вкуса на снега
          и ще запалиш огън в окото си.
          Пламък на тигър ще бъде животът ти,
          като дете ще скърбиш в есента.

          Любовта ти да бъде по-чиста от сняг.
          Жена да почива на рамото ти,
          да целува, да милва сърцето.
          Дете да играе с лъвчета.

          И огънят ще тупти в хляба ти.

          Украси тетива с песента,
          когато отиваш в нощта.
          Спомни си червените макове
          и горите зелени през лятото.

          Тъй жално те милваше майка ти...
          В очите Ј сини е вятърът,
          тъй тъмносини заплакаха,
          когато онези ме разпнаха.

          Ти си огън и хляб за сирачето...
          Като смърт за душите на гарвани
          жънеш червени жита.
          Сине мой, сине мой,
          ти си сълзата на стареца.
          Врабчето е тъжно завинаги.
          Писука на тъмно в студа.
          Сърчице самичко в нощта.
          То е птиче безстрашно
          в бялата хала на зимата.
          Сине мой, сине мой,
          ти си сълзата на стареца.
          Като врабче е сирачето...

          Безкраен, безкраен е вятърът...

          Пустиня ще бъде земята без тебе.
          Снегът ще запали нощта.
          Ще ловувате волни с тигъра
          и ще заплачат за теб моите ветрове.
           


          Звездите светят отгоре.

          Ти ходиш отдолу.

          Това е всичко.
           


          Морето не е до колене.
          Морето в мен е.

          Удавници се люшкат заслепени.
          В морето, в мене.

          Морето е солено до колене.
          Морето стене, стене.

          ... Слънцето,
          ах, слънцето изгрява
          в мене.
           
           
           
           

          ЗИМА

          Зимата, кална и мършава,
          протегна ръка за милостиня.
          Ала стъпкват я грубо, препъват се
          и бързат, защото е зима.

          Зимата плаче и кашля,
          зимата после се смее,
          щом някой глупак се захласне
          и тя му главата отвее.

          Зимата ­ страшна старица,
          търговка безмилостна ­ бяла лисица,
          която нехае, след нея
          вихрушка играе и всичко се мъртво белее.

          Зимата с нож те пронизва,
          глътва сърцето и се облизва,
          отблизо вглежда се в тебе ­
          духът Ј от мраз е по-леден,
          не знаят милост очите Ј бели.

          Тя повежда ветровете,
          вият се виелиците бесни,
          пред тях пък вихър луд със снеговете ­
          цяла армия на ледовете ­
          бие крак в студа със песни.

          Стопява ги сърцето на момчето,
          което сърба топлата попара,
          после пали си цигара
          и чака Веселия Май със цветовете!
           
           

          ВЕСЕЛИЯТ МАЙ

          Но аз летях и ще летя до края,
          до пролетния ден, когато ще умра,
          когато светлинка ­ усмивка в рая ­
          със сълзи на очи ще подаря.

          А гълъбът ще полети от радост
          със белите крила над черната земя.
          Тогава преизпълнен с младост,
          от вечен огън ще се съживя!

          Ще се усмихне Май... А вятърът ще пее
          в зелените листа, след пролетния дъжд.
          И лъчезарно слънце с цветове ще грее
          над моята душа на шир и длъж!
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           

          Георги Мутафчиев
          ДЪЛГ *
           

           В памет на дядо Ангел Кадийски
           

          Веднъж след лов, отмалели, едва по здрач стигнахме до полянката и кладенчето, за които ни разказваше нашият водач дядо Стоян.
          ­ Те тук ще нощуваме, момчета ­ обяви той и се зае да изстуди в потока бутилката.
          Припадаше тиха топла вечер с упойващия дъх на гора, на треви и билки. Скоро с игриви езици лумна огънят и ни събра за вечеря, за отдих и сладка раздумка. И така дума след дума, след ловджийските истории, майтапи, лакърдии, стигнахме до злободневното. Горчиво и грозно. До хорската алчност и корист...
          ­ Чекайте да ви кажа една история ­ рече дядо Стоян и смукна дълбоко от цигарата. ­ Това беше през осемнайста година. Държахме фронта на река Черна. В началото на септември получих награда трийсет дена отпуска. Застегах се... Другарите ме затрупаха със заръки и писма до близките. Бяхме на почивка в едно бедно македонско село ­ Радово. Хазаите ­ работни добри хорица ­ имаха болно момиче. Полковият доктор го прегледал и предписал церове некакви. Но къде ще найдат церове в тая изгорена от войната земя. Рекъл им ­ в София. Разгеле, войник отива в отпуск, ще мине през София. Идва хазаинът при мен, бай Ристо се казваше, и ме моли:
          ­ Стоене, синко, моля те, ето ти пари, потърси тия церове в София. Видиш, Ружа се топи...
          ­ Добре, бай Ристо ­ думам му. ­ Ще потърся, защо да не потърся.
          Взех парите, скътах ги. А бай Ристо и стопанката му ме изпроводиха до края на селото с надежда. Пък може Ружа късмет да има... Дай боже!
          И тръгнах... Пътувах неделя ­ и пеши, и с железница, и с коли. Седех две недели на село. Не седех, не беше за седене... Мъжки ръце чекаше изоставената земя. Две недели помогнах на старите това-онова... А отпускарски дни, броени дни, летят. Дойде време да се връщам. Отбих се в София церове да диря. Тук аптека, там аптека... най-после обещаха ­ ще намерят. Но... не било!
          Един ден се чу: „Пробив на Добро поле“. Дойде краят на войната. Така и не можах да се върна в полка. Бре, ами сега! Не можах да купа церове, не можах да върна парите на бай Ристо. Мисля си: сиромах бай Ристо, събирал парите левче по левче, надевал се, какво ще помисли. Горкото момиче, съхне и вехне и чека церове от София. И легна ми черна мъка като тежък камик на сърцето. Каквото и да зафана ­ гложде, човърка, яде... мира ми не дава. Тръгна на оране, на сеитба, на жътва ­ главата ми там, в Радово. Тръгна с добитъка ­ бай Ристо сещам. Събера се с хора, я в кръчмата, я по сватби ­ Ружа ми пред очите.
          Не щеш ли, взех да ги сънувам. Сънувам широко, широко поле с чиница зелена и много, много червени ружи из нея... Наведох се към една, но на нейно място, не щеш ли, Ружа се изправи. Гледа ме и ми дума: „Умирам, бачо Стояне!“ Стреснах се и па мисли ме налегнаха. Стана, запуша...
          Друг път сънувам ­ пътувам из пусто поле и ето некакво село. Гледам, Радово било. Накрай село бай Ристо със стопанката си стоят, гледат по пътя, чекат, мене чекат! Сещам се ­ немам ни церове, ни пари... Побегнах... Бегам, ама не спори. Падам, ставам... Събудих се целия вир вода ­ изпотил съм се от зор.
          Невремени зе да ме пробожда страшна мисъл: ами, ако недай боже, момичето е умряло? Ти, Стояне, само ти си виновен да се затрие Ружа!!! Защо като знаеше болечката неверна, не подири церовете я в Кюстендил, я в София. Защо не ги прати по някой отпускар, ами чека триесе дена. Най-важното остави накрая. Грях, голям грях, Стояне, язък за момичето. А бедните хорица ти верваха, надеваха се.
          С що да проп€да тия тежки мисли, тая черна мъка? С вино и ракия! Зех да пия, кога ми е тежко. Пия яко, но не би. Главата ми се върти, фучи, люшка се, сичко забравям.
          ­ Само това, от което бегам, не мога. Ясно и преясно виждам
          Радово, бай Ристовата къщурка и Ружа лежи на постелята жълта-
          прежълтяла. А отвътре един глас ме пита:
          ­ Оти пиеш, Стояне? От радост? За кеф? Оти не си весел?
          И додава: Колкото и да пиеш ­ се това ще е. Нема да върнеш момичето!
          Така в мъка, в тежки мисли минаха месеците и нема, нема, па я бай Ристо, я Ружа сещам, я Радово виждам. Изнизаха се цели дваесе и три години.
          Един ден дочух, дошел си в отпуск Дойчин — момчето на Катина вдовицата. Дошел си от Македония. Нещо ми рече отвътре: иди, Стоене, виж, разпитай... Отидох...
          ­ Здраво, живо, Дойчине! Добре си дошел! Бре, какъв юнак си
          станал! Как си, що си, къде служиш? Докога си в село?
          ­ Добро съм заварил, дядо Стояне! Служба служа татък
          къде... ­ и заразправя ...
          Не щеш ли сгода, жива сгода! Дойчин служи близо до Радово! Нещо ми светна. Разказах му всичко дума по дума. Заръчах му да иде у Радово, да дири я бай Ристо, я Ружа, я друг некой от родата. Заръчах му да се отбие дома на тръгване. Отби се Дойчин. Дадох му парите, колкото ми беше дал бай Ристо. Приготвих и армаган да занесе. Изпроводих го докрай село с триста заръки. И зачеках писмо... Неделя, две, три, месец... Чеках с надежда ­ дано ги намери, ще ги намери! А друг глас ми казваше: колко време е минало, колко вода е изтекла ­ нема да ги намери! Така ще си мреш, Стояне, с дълг към бедните хорица, които чекаха помощ от тебе.
          ... И дочеках! Един ден, помня харно ­ Спасовден беше, получих писмо от Дойчин и от Ружа. Като че тежък камик свалиха от гърдите ми, от сърцето ми. Олекна ми. Светна ми. Сега, веке, Стояне, може да се мре. Немам веке дълг. А през нощта за пръв път заспах спокойно като младенец...
          ... В огнището огънят отдавна беше догорял. Само жаравата хвърляше медни отблясъци по бронзовото лице на дядо Стоян. Ние мълчахме, заети всеки със своите мисли. Струваше ми се, че виждам как под грубата селска риза блести голямото златно сърце на дядо Стоян.
           
           
           
           

          Годишните награди на „Пламък“ 
          за дебютни творби
           

          1. Една главна награда на младия белетрист Димитър Ганев за публикация на разказите „Тя, моят живот“, „Мъжките времена на съвремието“ и „Убийството, което извърших след закуска“ под рубриката „За пръв път“ в брой 7-8, 2008.
          2. Две съпровождащи награди за: 
          ­ дебютната рецензия „Слънчевият профил на поета“ от Петко Недялков в брой 7-8, 2008; 
          ­ за художественото есе „Венче от маргаритки и макове“ от Силвия Проданова в брой 1-2, 2008.
          Наградите, спонсорирани от Института за репродуктивна медицина ­ Плевен, бяха обявени пред многобройна публика в плевенския Дом на художника през декември 2008 година.
           

          Димитър Танев
          РАЗЛИЧЕН 
          И НЕЗАВИСИМ * 
           
           
           
           
           
           
           
           

          „Животът ми не е поезия, но поезията е мой живот“. Тази игрива на пръв поглед фраза, която Георги Константинов изрича като завършек на автопредговора към новата си книга със стихове, е всъщност израз на едно натрупвано и узряло съзнание за посветеност и призваност. Можем да прихванем тук още и намек за предопределеността на истинския поет да превъзмогва трудното общо битие, да се себеустоява, да твори и търси висот€ в ситуацията на нераждащи духовност реалности и взаимоотношения. Сам се бе охарактеризирал в предишна стихосбирка като завладян от тръпното състояние на „будна кома“, като живущ в едно „издъхващо настояще“ всред увеличаващото се число на „безлюдните човеци“. Тия усЈлени, хипертрофирани изрази, пълни с пҐтрес и съпротива, са явно предизвикани тъкмо от парадоксите на живота ни, минал и сегашен, и в двете си тези протежения нелесен, нерядко с прекатурени стойности и оспорими йерархии, похабяващ идеали, мечти и слова. Като оглежда околното, като се взира в себе си, като преброжда неюбилейно преживяното, като се себенамира и себеизяснява десетилетия вече, човекът, гражданинът, съвременникът, българинът Георги Константинов, макар обгорял и помъдрял, все е склонен да се самоукорява загдето постоянно се пали, вълнува, действа, втурва се, своеобразно възкръсва и расте, рушейки забрани и подхранвайки нови и нови илюзии ­ усилия и реакции, впрочем, закономерни за духовния човек, обречен на донкихотство, на красива борба, на изскубнатото освобождаване чрез крепителните сокове и летежите на поезията.
          Невероятно активен и популярен, но не на ниво естрадност, Георги Константинов стръвно, методично градеше името си на тревожен, търсещ поет, различен и независим, както сам се бе определил (ние ще допълним ­ и реално отделил!) от пишещото днес поезия многолюдие, от безотговорни експериментатори и манипулатори, от изкуствено раздути слави, каквито има и на това високо пл€то, поетическото.
          Понякога на пръв поглед изглеждаща чисто лирична, мека, ефирна, тънко оплетена в сантимент и въздишка (каквото е например чудесното тук стихотворение „Безкрайност“), по принцип, в целостта си, поезията на Георги Константинов, и специално тази от книгата му „Нови стихове“, все по-категорично върви от усмивката, оптимизма, любовта ­ към философичното обобщение на преживяно и пропуснато, на очаквано и видяно, на измечтано и проанализирано, на срещи и разминавания, на очарования и разочарования, на малки драгоценни радости и чести гъсти горчивини. Стиховете му все повече таят саркастично жило, превръщат се в саморазпити и изповеди, в трудни монолози и болни въпроси: към себе си, към човека до нас, към земетръсния и душегубителен ден, към деди и потомци. Отворените днес други пътища, други контакти и мотивации, други манталитети и енергии, просто другото ни зрение за нещата в разд?лното сегашно, пълнят стиховете му тук с напрежение и репликативност. Ще повторим ­ такъв е поетът дори и тогава, когато е пределно обхванат от унеса на поетическото прерисуване, от желанието ­ по детски очарован ­ да поеме, примерно, картината на първия сняг, на околната белота, чистота и приказност, пронизани от сребърен звънтеж. Илюзията, миражът, отпускането отминават бързо, студът отвън пробива и вътре, в мисълта, в съзнанието, по даденост натегнати, разпнати, кодирани да провиденствуват.
          Формално можем да разделим стихотворенията на Константинов от книгата му „Нови стихове“ на два дяла (така сам ги е припознал): на лирика и сатира. По този начин поетът е обявил две съществени страни от облика си ­ на пръв поглед полюсни, но при него неочаквано хармонично преливащи една в друга като наистина съставки на една пулсираща цялост. Пак сам е налучкал и формулирал това с неологизма „лиричен сатирик“.
          Всъщност мотивът за сложното раздвоение е основен и многовариантен тук. Още в началните стихотворения от книгата гледецът и мисълта на поета отскачат между предишен живот и бъдеще. Чайката, чийто полет следи, топлокръвно дели брегът и морето, пясъка и небето. Човешкото земно пребиваване, както и личното свое ­ като на един от многото ­ изтича между „недостъпно“-то щастие и „достъпна“-та смърт. Позиционира себе си като дърво „със сянка раздвоена“, като живо и ранЈмо средоточие, помирило Севера и Юга. И дните си дели на равни и луди, и чака ту добра, ту лоша вест, и в любовта, пак уж проигравайки усмивка, сеща и тълкува леснотата на раздялата и трудността на забравата.
          Отдавна известен като леяр на стихове за любовта, поетът никога, дори в младостта си, не я е изпявал или изплаквал по баналния маниер на вопъла, на мелодрамата, на балдахиненото томление. Нито пък с глуповатата показност на мъжкарското пъчене и свеждането Ј до голата физиология ­ упражнения, заливащи ни днес с претенцията за освободеност и модерност. Георги Константинов има едно някогашно великолепно стихотворение, озаглавено „Вечер“, което е образец на действително мъжко любовно стихотворение, където е просто изкристализирало отношението му към жената, към съвършенството и красотата, към непреходността на взаимното привличане. В новата си стихосбирка Константинов продължава тази линия на измерена екстазност, примесена сега, съобразно оттеклите се години, с омъдреност и трезвост, с ценене на утихналите чувства и равноправността в обвързването, с лека нега по илюзиите, чувствата, трепетите и жестовете, избликвали щедро в младостта, останали сега в паметта и сърцето като съкровения.
          Онези пък стихотвореня, чрез които поетът откликва на спомени и впечатления от пътувания по света (като „Музей на диамантите“, „Сенегалски сувенир“, „Остров Лесбос“, „Дъждосняг“) са обикновено повод и начин да сравни света с родината, да почувства пак с обич и болка обвързаността и оковаността със своето, с близкото и родното, дори отново да се обърне навътре към себе си ­ пленника на всичко това ­ та и към нас, с въпроси, със свои си несигурни отговори и заключения.
          Що се отнася до сатиричните визии в стихосбирката, ще кажа, че винаги съм имал догадката, че някак € ла Смирненски ­ с някаква привидна лекота и игривост ­ Константинов успява да натисне болни места в съвести и поведения, да свежда глобални, съдбовни житейски, обществени, социални проблеми до конкретизации и персонификации, изглеждащи злободневни, карикатурни дори, а всъщност таящи силен граждански заряд и критичност, криещи болка и изтерзаност, съдещи остро от морална гледна точка, изискващи лекуване на лични и общи съзнания, мобилизиране на затлачените сега добронамереност и градивност у людете, у съвременниците. Целият наш текущ брулещ живот, нашето катадневие, жупелът му, кипежите му, калейдоскопичността му са отразени тук в стихосатирични бодвания, във фейлетонно-стихотворно посочване на нашите избуяли кривици, както е казал Левски, но ­ да подчертаем отново ­ не с малката цел да се разсмеем, а за да се опомним божем, да се отрезвим, да си отворим очите, та да съзнаем най-сетне ­ перифразирам го ­ че в обществото ни и вътре в нас безвъзвратно... „загиват върхове и корени“. А то значи памет и високи цели, национални скрижали, завети и чисти идеали, човечност и градивност, духовност и българщин€.
          Нека, впрочем, поздравим сърдечно Георги Константинов със 65-те лета и зими и се изпълним от тук нататък с дългото очакване на знаменателния ден на неговата стогодишнина, когато, надявам се, ще чуем най-новото му ­ нека бъде любовно! ­ стихотворение.
           
           
           
           
           

          СЪВРЕМЕННА ПОЕЗИЯ
          от Лихтенщайн
           

          Ане-Мари Иеле
          (1937-2000)
           

          РЕЖА ХЛЯБ

          режа хляб
          светлина синя пада
          студена светлина

          режа хляб
          хлябът е стар
          корав е хлябът

          нов пресен хляб в сутринта
          светлината бледнее
          далечна е тя

          хлябът кървЈ
          луната е кървава
          нов пресен хляб в сутринта
           

          ВАЛЕШЕ ДЪЖД

          валеше дъжд
          дълготрайно валеше

          валеше дъжд
          умори се да вали
          валеше в съня
          внезапно
          и сънуваше

          сънуваше
          просторно езеро
          гладко и тъмно под бели чайки
          които бдящо кръжаха над брега
          нависоко и нашироко
          нашироко и нависоко

          кръжаха чайки
          падаха капки
          и всяка капка
          бе звучна
          като от арфа
          и нежна като звънтене на чаша

          чайките млъкнаха
          езерото бе гладко и тъмно
          капките падаха
          със тайнствен звук
          и нищо не се намокри

          кръжаха чайките
          нашироко и нависоко
          нависоко и нашироко
          езерото бе гладко и тъмно
          дъждът спеше и сънуваше
           
           
           

          Хайнс Йорг Райнбергер
          (1946)

          ОСТАВЯМ СРИЧКИТЕ

          оставям сричките
          от прозореца да полетят
          повечето тихо се пръсват
          само понякога
          стават думи
          които витаят
          и се изгубват
          в далечината
           

          ПРЕЗ ДЪЛГИТЕ ДНИ

          През дългите дни излизам
          с камъни за да говоря
          с риби в потока

          Каквото вкъщи донасям
          на ранените изречения
          се изгубва в джоба на твоето палто.

          Премалко, за да се запази.
          Премного, за да се забрави.
           
           
           
           

          Еви Климанд
          (1946)


          Неспокойствието
          над планината.
          Посред дървото
          три врани.

          Пия
          за един нов
          оракул.
          Куче подплашва
          враните.

          Те сменят
          клона.
          Преди повторно
          да вдигна
          моята чаша.

          От очи
          ги изгубвам.


          порои
           бели
          напречно през бедата

          напречно през бедата
          на всички крайбрежия
          напречно през бедата
          думата изминава
          свободен път
          свободен сред утринта

          напречно през бедата
          посред сферата на сянката
          значенията светлеят
          мостове
          напречно през бедата
           
           
           

          Клодин Кранц
          (1955)

          НОЩИ

          През нощи неизброими
          глухи и тъмни
          неизброими
          нощи неделнопонеделни
          новолуннодъждовни нощи
          отлитнаха
          всички сенки
          понякога сън
          нашето вслушване
          дланногорещо
          интимен разговор
          премного чернобял
          насън
          постоянно треперене
          пред случайността
           

          ВЕЧЕРНА РАЗХОДКА

          Езерото люлее водата си
          във вечерта
          между елхи и букове
          въвличани в разговор
          виж
          отнема златото
          сякаш се жертвува
          от някого живот в ход

          досадни любовни истории
          винаги съвсем късно
          любовта идва
          като късно родено
          дете
          виж
          татък дълбоко
          в езерото залязва слънцето
          бавно се люлее
          водата
           
           

          Ханс Йорг Куадерер
          (1958)


          Под словото
          излъскан
          спи камъкът
          и не надалече

          плодът
          се пробужда
          езеро
          наблизо
          размисляше

          зима на словото
          рискувай разумно водата си

          КРАТЕР НА СЛОВОТО

          птици
          ниско
          горят
          на фитила
          на дървото

          звезда
          уста
          устие
          във бяло
           

          Матиас Оспелт 
          (1963)

          ИСТИНСКИЯТ ЧОВЕК

          Кога човекът е човек?
          Когато очаква ли?
          Или ако спокоен
          и стихнал
          стои в асансьор?
          Или с хора
          човек е до риза и ръка
          до дъх и бедро?

          Или седнал в киносалон?
          Преди започването
          на филма
          или посред хора
          спокоен
          и стихнал
          преди началото
          на рекламите
          седнал и чакащ

          Кога човекът е човек?
          В чакалнята на лекаря?
          Когато спокоен
          и стихнал
          прелиства
          списания?
          КЪЩА ДО ГОРА

          Най-често пътем
          по улици и коловози
          както и на Јзлети
          през ливади и полета
          виждат се
          къщите до гората

          само нощем обитавани
          те светят
          а денем
          стоят далечни и празни
          ни човек ни куче
          в къщите до гората

          Но щом са обитавани
          дървените контури
          се губят 
          ъгловите греди
          покривът и клонакът
          прозорците излъчват
          светлини
           

          Подбрал и претворил от немски: 
          Кръстьо Станишев
           
           
           
           
           
           
           
           
           

          Густав Яноух
          СТРАШНИТЕ СЪНИЩА 
          НА КАФКА
          125 години от рождението на писателя
           

          Страшни били сънищата на Франц Кафка. Но той едва ли е сънувал, че някой ден всеки ще може да прочете не само неговите разкази и романи, но и писмата и дневниците му. Последното му желание било: „всичко, без изключение, освен петте, публикувани вече книги, да бъде изгорено след смъртта ми!“ Това поискал от своя приятел Макс Брод. Сега е безпредметно да съдим дали Брод е постъпил правилно, като не изпълнил желанието на писателя и издал цялото му ръкописно наследство. Работата е отдавна приключена: четвърт век след смъртта на Кафка, всичко, в т.ч. писмата и дневниците, е вече отпечатано. В наше време изследователите на писателя ползват книгата на Густав Яноух, музикант и литератор от Прага, приятел на Кафка, от която сега ви предлагаме тези откъси.
                   О. Ст.
           

          Във вашите стихове (на Г. Яноух) има премного шум. Това е типично за младостта, когато човек има излишък от сили.Този шум, макар и прекрасен, все пак е далече от истинското изкуство. Защото шумът по принцип намалява изразителността. Но аз не се считам за критик. Не мога да се превъплътя в някой друг, а след това отново да се върна към себе си и да определя с точност разстоянието между двамата. Да, аз не съм критик! Аз съм само зрител...

          Светлината разсейва. Тя отвлича от мрака, от вътрешния мир. Добре е, когато светлината вземе връх над човека. Ако не съществуваха тези страшни безсънни нощи, едва ли щях да напиша и ред. Непрестанно мисля и осъзнавам своето мрачно, самотно заточение...

          Всъщност поетът е доста по-малък и слаб от обикновените хора. Може би затова той по-остро и осезаемо от тях усеща тежестта на земното си битие. За артиста творчеството е страдание. Той съвсем не е някакъв исполин, по-скоро е нещо като пъстра птица, затворена в клетката на екзистенцията. А аз съм една съвсем некрасива птица, просто... гарга! 
           

          Сънищата свалят булото от действителността, с която не може да се сравни нито едно видение. Мисля, че в това е ужасът на живота, а също и силата и могъществото на Изкуството...

          Повечето от съвременните книги са еднодневки. Те са само слабо отражение на живота, на днешния ден. Те твърде бързо изгасват. По-добре е да се четат старите книги ­ класиците, Гьоте. Старото веднага разкрива своята искрена, съкровена същност ­ Дълговечността. Новото е преходно. Днес може да ни се стори прекрасно, а утре ­ да го видим като нещо нелепо, ненужно. Всъщност такъв е пътят на литературата...

          Добрият актьор трябва да бъде подчертано театрален. Неговите чувства и техният израз трябва да бъдат непременно силни, доста по-силни от чувствата и от начина, по който би ги изразил зрителят, за да могат да постигнат необходимото въздействие от сцената. И за да може театърът да въздейства върху живота ­ да бъде по-силен, по-интензивен от обикновения живот. Такъв е законът на привличането. Защото когато стреляш нали се целиш малко по-високо от целта? 

          Всичко на този свят е борба. Заслужава да живее и да обича само този, който всеки ден отива да се бори за живота и за любовта, казваше великият Гьоте. А Гьоте е казал почти всичко, което се отнася до нас, хората. Затова нека да го четем и препрочитаме...

          Вие искате да ви дам съвет, но аз мисля, че съм по-скоро лош съветник. Да дам съвет, за мен винаги означава да предам. Защото съветът е страхливо отстъпление пред бъдещето, което е пробен камък на нашето настояще. Мисля, че само човек с неособено чиста съвест може да се страхува от тази проверка ­ човек, който не изпълнява задачите на своето време. Но кой може да знае точно каква е неговата задача? Никой! Ето защо: всеки от нас има нечиста съвест, от която, разбира се, му се иска да избяга, като заспи колкото може по-бързо.

          Индийската религия ме привлича силно, но в същото време ме и отблъсква. В нея има нещо привличащо, подобно на опиума, но е и страшна. Всички тези йоги и маги са покорявали естествения живот, но са правели това не с пламенна любов към свободата, а с една мълчалива, ледена ненавист към живота. Мисля, че изворът на индийските религиозни учения е по-скоро песимистичен.

          Шопенхауер е преди всичко майстор на езика. Това определя неговото мислене. Той трябва да бъде четен, но не заради философията му, а единствено заради езика...

          Няма приказки без кръв. Всяка приказка извира от глъбините на човешкия страх, от кръвта. Това сродява всички приказки по света. Само външната обвивка ги различава. В северните приказки фантазията не е толкова богата като в приказките на африканските племена, но мисля, че зърното, дълбочината на тъгата навсякъде е еднаква. 

          Убеден съм, че повечето хора съвсем не са зли. Те постъпват зле и си навличат разни вини, защото говорят и действат често пъти, без да се замислят за последствията. Тъй наречените лоши хора са по-скоро лунатици, отколкото истински злодеи.
           

          За здравия човек животът е едно неосъзнато бягство, което той не иска да признае дори пред себе си. Бягството от мисълта, един ден ­ рано или късно ­ той ще умре. Болестта е винаги напомняне за смъртта и заедно с това ­ проверка на силите. Ето защо: болката, болестта, страданието са най-важните извори на религиозността...

          Обикновено пресата не служи на истината. Истината е едно от малкото ценни неща, от истинските неща в човешкия живот, които могат да бъдат купени с пари. Хората я получават като подарък, както се получава красотата или любовта. А вестниците са стока, с която се търгува...

          Историята се създава от грешките и героизма на всеки от нас, дори и в най-незначителния момент. Ако хвърлим камък в реката, ще се появят кръгове. Но за съжаление, повечето от нас живеят без мисълта и съзнанието за свръх индивидуална отговорност и това е причината за всички наши нещастия.

          Поетите само се мъчат с поезията си да подменят очите на хората и да променят по някакъв начин действителността. За всяка държава поетите са враждебни, ненужни елементи и, когато може, тя ги потиска и унищожава. Те искат промяна, докато държавата и всичките Ј предани слуги, министри, чиновници, депутати и други подобни в никакъв случай не искат тя да се променя...

          Формата не е израз, а само стръв, вход, врата, път към съдържанието. Ако формата все пак ни въздейства,ще успеем непременно да открием и скрития заден план.

          Колкото по-остарява човек, толкова повече се открива неговия кръгозор. Но затова пък жизнените му възможности намаляват с всеки изминат ден. Докато накрая от него остане само един поглед, само едно издишване. В този момент, ние оглеждаме целия си живот. За първи и за последен път...

          Не се срамувайте да четете криминални книги. Всъщност и „Престъпление и наказание“ на Достоевски, и „Хамлет“ на Шекспир са криминални съчинения. Действието в тях се основава върху тайна, която постепенно се разкрива. Но има ли на този свят по-голяма тайна от Истината? 
          Изкуството е само път за търсене на Истината.

          Истината е това, което е нужно на всеки от нас, за да съществува. Тя не може да се получи даром или да се заплати. Всеки трябва непрекъснато да я ражда сам, в противен случай ­ ще загине. Защото живот без истина няма. Може би истината е самият живот.

          Лъжата често пъти е израз на страх от това, което може да ни каже Нейно Величество Истината. Това е проекция на нашето собствено нищожество, на нашия грях, на всичко онова, от което се страхуваме.

          Всеки осъден иска да получи отсрочка за своята присъда.

          Истинската реалност почти винаги е нереална. Обърнете внимание на прелестната яснота, на чистотата и правдивостта на китайската гравюра върху дърво. Ех, ако можеше да се говори така...

          Изкуството е като огледало и понякога избързва като часовник. Вземете например Пикасо. Той първи отбеляза уродствата, които още не са измислени от нашето съзнание.

          Този, който не е успял да познае цялата пълнота на живота, той не изпитва страх от смъртта. Защото страхът от смъртта е само резултат от несъществуващия живот.

          Подбор и превод от английски: 
          Огнян Стамболиев
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           

          Карел Чапек
          ФЕЙЛЕТОНИ
          70 години от смъртта му
           

          На 29 септември 1938 г. правителствата на Англия, Франция, Германия и Италия сключват Мюнхенското споразумение, с което Чехословакия се задължава да предаде на Германия Судетската област. Чапек преживява много тежко този акт на върховна несправедливост и с цялото си същество се обявява против него. Призовава цялата общественост, целия народ към единство и противопоставяне на това насилие. Среща обаче съпротивата и нападките на чешката реакция, среща принципа за ненамеса на западните съюзници, мнозина приятели и колеги се дистанцират от него. Вярата му в демокрацията е силно подкопана. Слаб физически, той не издържа на тези разочарования и на първите пристъпи на болестта. След тримесечно боледуване умира в първия ден на Коледа, 25 декември 1938. В смъртния акт е написано: „Възпаление на бронхите и пневмония.“ Но професорът, който го наглежда по време на болестта, предлага по-достоверна причина за кончината му ­ болест, която няма латинско название: „Душата му не издържа.“
          Подбрал съм от различни периоди на новинарското му творчество няколко фейлетона, които са актуални и за нашата днешна действителност.
             Т. Х.
           

          ТАЙНАТА

          Един от древните и характерни анекдоти в различни варианти внушава, че жените не могат да пазят тайни: повери им нещо под клетва за мълчание и утре ще го научи цялата улица. Не знам колко истина има в тази извечна клевета; може би са я измислили предисторическите мъже, за да не разказват на жените си с какво чисто по мъжки са се забавлявали в амфиктиониите или в други достолепни съвети и форуми. Както и да е; ала ако някой приеме тия прастари анекдоти за израз на изначален житейски опит, може би ще заключи, че на този свят ние, мъжете, сме пълни с потайности, за които мълчим като риби, докато жените, поради някаква причудлива страст към публичност избълват всичко, което иначе би останало тайна; с една дума, жената и тайната са понятия, които взаимно се изключват. И все пак мислител, който би отсъдил така, би сторил такава голяма грешка, каквато умеят да правят само сериозните мислители; всъщност нещата стоят съвсем другояче. Жените не само че имат особена склонност към тайната; те я фабрикуват в промишлени количества. Според мен, ако нямаше жени, на света би имало съвсем малко тайни. Жената и дискретността са неотделими една от друга.
          Да се тръби нещо публично на трибуната или на площада, е мъжко занимание; половината свят, който шепне, са жените.
          Вярно е, че мъжете ­ имам предвид почтените и нормалните мъже ­ поначало не разкриват тайните си, но то е, защото обикновено нямат такива. Мъжете помежду си сътворяват общо взето малко тайни; не се скупчват по ъглите на коридора, за да си пошепнат нещо. Природата ги е дарила с глас, който се продира от тях донякъде гръмовито; те са, тъй да се каже, по природа публични. От години се движа и работя предимно между мъже; през цялото това време нито една врата не е била добре затворена ­ всичко се е обсъждало гръмко, като при караница. Сред чисто мъжките общества, каквито са казармите и кръчмите, единственото изразно средство е оглушителна виканица, която се чува през седем стени. Същество, което така гръмогласно се изявява, не би могло да бъде пазител на тайната.
          Обратно, където се съберат жени, там има шепот и шушукане; не зная за какво си шепнат, но сигурно е някаква тайна. Обърнете внимание как боравят с чантичките си: сякаш в тях нещо скриват, макар да е само пликче бонбони; бързешката го скътват като нещо тайнствено и строго секретно. Искат ли нещо да ви кажат, ще ви го изтърсят, най-често на четири очи, дори ако става дума да им препоръчате евтин стъклар. Въобще позицията „на четири очи“ е без съмнение женско изобретение; мъжете се сближават по-скоро по трима или четирима, жените ­ по две. Трима мъже са общество, две жени ­ някаква тайна. Мъжките тайни са колективни: на съзаклятници, или на масони, или на министерски съвети. Тайните на жените са интимни: те са тайната за господин Хикс, или тайната за госпожа Игрек. Тайната на мъжете е това, за което мълчат, докато не го разтръбят в кръчмата. Тайната на жените е онова, за което си шепнат, плътно доближили глави. Жените са способни да направят тайна от всяко нещо, например от копринени чорапи. Способни са да си шепнат поверително за прислужнички или за нови рокли. В състояние са свойски да ви запитат „на четири очи“ какво мислите за последната творба на един или друг автор. Ще затворят дискретно вратата, за да разговарят с някого за нещо, което никого на света не интересува. Не е ясно дали е по-скоро ужас от разгласяването или вродено влечение към потайността, но е съвсем сигурно, че без тайни не биха могли и да дишат.
          Затова очерня жените старият виц, според който те не могат да пазят тайни. Напротив, тъкмо те имат усет за тайната: не я разгласяват като нас, а я споделят шепнешком, сериозно и дискретно. Никога не разнасят тайните открито, а само поверително. Не е истина, че ги нарушават; истината е, че ги предават по-нататък запазени, като им оставят патината и очарованието на дискретността. И ако някога тайната дипломация и тайните заговори отмрат, то жените ще са тези, които няма да позволят тайната да изчезне; защото тя е тяхно съкровено послание.

          (1926) 
          ИЗВЪН ГРАДА

          Казвам го от собствен опит ­ градът е лошо място за живеене, нездравословно и въобще вредно за човека. При това нямам предвид прахта, пушека, мръсния въздух и други пагубни опасности за здравето и морала, които дебнат пешеходците. Имам предвид вредоносното и направо гибелно обстоятелство, че пешеходците не виждат луната и звездите. Истинският кореняк от центъра заради многото лампи не вижда нито Голямата мечка, нито Полярната звезда; а от многото постройки дори не знае дали е пълнолуние или новолуние; а и да знаеше, то му е, както сам казва, все едно, или не му пука.
          Що се отнася до звездите, тяхното астрално и планетарно влияние върху съдбата на човека се подлага на силно съмнение; а колкото до влиянието на луната, учените хора го признават само по отношение на приливите и отливите, на морския червей мблалоло, на растежа на някои цветя и бактерии и май още относно лунатиците, поетите, влюбените и котките. Но аз не говоря за тези влияния; говоря за факта, че вдигне ли пешеходецът очи от земята, не вижда в небето искрящите звезди и не съзира лицето на луната. Излезе ли на прага на дома си, не среща като най-близък съсед Венера или Юпитер. Не му е съдено да реди стъпките си според луната. Дори не знае черна или бяла е нощта. Крее в беззвездна пещера като пещерен саламандър, но не го съзнава. Пещерният саламандър навярно също не го съзнава.
          Пешеходецът живее в град, понякога дори в много голям град; но не живее във вселената, защото не живее под звездите. Пребивава между милиони хора, но не между милиони звезди. Неговият свят свършва на Височани или на Бубенеч, вместо да се разпростира отвъд Арктур или отвъд Млечния път; и всъщност е съвсем малък, тъй като не прелива в безкрая. Въпросът не е в това да изследва пътищата на звездите или да различава Алтаир от Албиреа; по-важно е да може по всяко време да се убеждава, че над нас има звезди и че съществува космос. Човекът от улицата би трябвало да пътува поне до Збраслав, за да съзре всемира; докато този от периферията е направо във всемира, застане ли на прага на дома си и насочи ли нос към небето. Мисля, че ако вечер хората се срещаха под звездите вместо под лампите, не биха имали желание да говорят за политика или за проклетите проблеми; под звездите е по-уместно да се говори за любов, за утрешния ден и за други тихи и сериозни неща.
          Под звездите човек може да полудее или да се влюби, но не може да се ядосва. Наистина съществуват тайнствени астрални влияния. Звездите оказват силно въздействие върху този, който ги наблюдава, но съвсем не влияят върху човек, който се е втренчил в светеща реклама на лионски завод или чете театрални рецензии в кафенето. Под звездите човек се чувства участник в тържествена прослава на света, чувства се коронован от тях.
          Още по-дълбоко е въздействието на луната. Нямам предвид само свръхестествената красота на лунните нощи, нито османския полумесец, нито сребристите лунни замъци; говоря за лунните фази и кръговрати. Човекът, който щъка по улиците, се ръководи от календара; знае, че днес сме първи, или петнайсети, или двайсет и седми и с това се изчерпва всичко, което му напомня кръговрата на времето. Неговото време не е разписано незаличимо и ясно в лунните фази. Животът му не протича според небесните кръговрати и не се състои от светли и тъмни периоди. Когато на първо число получава заплатата си, това не е вечното завръщане на времето, както е при ново пълнолуние. Периодът между две пълнолуния е по-дълбок и по-значим от периода между първото и последното число на месеца. Времето на градския човек е просто дата; то е само число, но съвсем не небесно явление; не произтича от вечността, която е времето на всемира. Човекът, който вижда лицето на луната, вече не живее само според тиктакащия на стената часовник, а според мълчаливия планетарен часовник и вследствие на това измерва живота, тъй да се каже, с по-дълъг аршин.
          При последното си преселване си мислех, че се пренасям в най-дивия и запустял край на града; забелязах обаче, че съм се преместил много по-далеч ­ близо до луната и в съседство със звездите.

          (1926)
           

          НАШИЯТ СРЕЩУ ДРУГИЯ

          Аз не бях там; само завъртях копчето на радиото, без да подозирам какво ме чака. И чух гласовете на двама мъже, които настървено известяваха: „Сега Франта напада, но Рот се изплъзва и с бърз ляв засяга Франта, Неколни замахва и улучва, Рот отстъпва, влизат в клинч, съдията прекъсва; сега са в средата на ринга, Франта опитва кроше, но не успява, Рот отвръща с директен в корема, но Франта все едно нищо, бодро продължава боя...“
          И тъй нататък. За свой срам трябва да кажа, че досега съм гледал да се боксира само Чаплин на екрана; не че имам нещо против бокса, но човек просто не може да се интересува от всичко. И макар личното ми отношение към този спорт да е твърде отдалечено и почтително, признавам си, че тези двама мъже, които крещяха в мегафона, ме възбудиха, та почнах да ритам въздуха, да стискам юмруци и да удрям наляво и надясно, мърморейки: „Дръж се, Франто!“ Дори си помислих, че бих могъл да бъда съвсем приличен, че и доста гласовит масов запалянко; може би това качество ми дава право да отбележа нещо, което не видях, но го чух.
          Онази вечер освен двамата диктори, освен тупането с крака и ръкавици и от време на време съдийското „Брейк!“, се чуваше още нещо: три хиляди души. Три хиляди души се надвикваха и си трошаха ръцете от радост, когато техният фаворит Неколни засягаше брадата или ухото на белгиеца ­ което общо взето разбирам; обаче тези три хиляди души смразяващо мълчаха, когато белгиецът нападаше и удряше, очевидно тъй добре, както умееше. Наставаше тишина, в която дори прозвуча пронизително свиркане. След това тези три хиляди души ревнаха в страстен протест, когато техният Франта не беше провъзгласен за победител. Ама разбира се, това е грабеж и несправедливост, нашият Франта трябваше да спечели, белгиецът се биеше слабо, съдията отсъждаше пристрастно, как не го е срам! Това е! И тези три хиляди души се разотидоха с горчивото усещане за несправедливост, а други десетки хиляди се въсеха, защото ни се вреди и защото това е пладнешки обир.
          Говори се, че спортът възпитава хората във феърплей, че ги учи да се прекланят пред безупречното изпълнение. Извинете, но след тези крясъци останах с друго впечатление: че за нас не е важно изпълнението, а само успехът. Че с удоволствие бихме видели белгиецът да се остави да го млатят като коте о дирек, след което тържествено да се обяви, че нашият Франта е шампион на Европа и че ние сме мъжаги. Когато побеждаваме ние, то е в реда на нещата; когато побеждават другите, е грабеж и предателство. Най-лошото в тази работа е, че склонността така примитивно да си обясняваме фактите не е черта само на нашите запалянковци; изглежда, че е част от много по-обемната тема: „какви всъщност сме“. Дори не сме в състояние да осъзнаем, че колкото е по-добър противникът, толкова по-голяма чест е за нашия Франта; че нашият Франта може да се изяви като мъжага само ако насреща си има класен и достоен съперник. Подценяваме своите собствени Франти и самите себе си, когато си втълпяваме, че на другата страна има само измет, предателство и интрига. Губим способност да преценим изпълнението, да сравняваме и отсъждаме. Ако политически пристрастният човек вижда в другите само некадърници и продажници, отказва се от възможността да оцени и собствените си Франти, съобразно техните постижения. Поради постоянните подозрения и обвинения преставаме да виждаме както нашите, тъй и чуждите достижения. Но тук вече е краят на феърплея. Изпадаме в състояние на хронично раздразнение: не става ли по нашему, викаме: „Срам и предателство!“ и ни обхваща чувството, че сме ощетени. Това е много лош спорт; а лошият спорт поражда уродливо възпитание.

          (1931)
           

          ЗА ХОРАТА ОБЩЕСТВЕНИЦИ

          Да си представим, че е станало така: в община Чешка Лхота под Бланик в нечия глава се родила идеята край пътя към селото да се посади брезичка, която „да приветства уморения пътник и да му предложи сянка“. И било свикано учредително събрание на Сдружение за засаждане на брезичка при входа на Чешка Лхота, и предложено било брезичката да бъде тържествено посадена и предадена на обществеността. На събранието присъствали доказали се ветерани в сферата на обществения и особено на дружествения живот, благодарение на активното им участие събранието се провело на високо равнище и, както заявил накрая председателят, било увенчано с пълен успех.
          „Уважаемо събрание ­ взема думата един от тези изтъкнати деятели ­ възторжено приветствам чудесното предложение тържествено да бъде посадена брезичка в нашето свидно селище и отсега обещавам, че ще направя всичко, което е по силите ми, за успешното реализиране на тази великолепна идея. Без съмнение всички сме единодушни, че с готовност ще съдействаме за въздигане на нашето родно огнище. Нека всички заедно се постараем нашата осъзната община да се обвие в свежата зеленина на младата брезичка. Убеден съм, че никой от нас няма да откаже помощта си в осъществяването на този акт на благороден идеализъм. И като дългогодишен политик, господа, дебело подчертавам, че с този почин ще увеличим туристическия поток, а с това и благосъстоянието на целия наш край. Мисля, че ще изразя и вашите чувства, като изкажа благодарност на организаторите на днешното събрание за тяхната блестяща инициатива и ги уверя: разчитайте на нас!“
          Тази реч била изпратена с бурни ръкопляскания в знак на пълно съгласие.
          „Дами и господа ­ започва изказването си друг мастит деятел ­ присъединявам се напълно към думите на преждеговорившия. Трябва да направим всичко, повтарям: всичко за разкрасяването на нашия свиден кът. Но като поразмисля, господа, си задавам въпроса: трябва ли това да бъде именно брезичка? Защо да не бъде нашата обична славянска липа или сенчест орех? Трябва да вземем предвид обаче че фиданката ще струва десетина или петнайсет крони; към тях трябва да прибавим превоза и изкопаването на ямка. Господата подсказаха, че би могла да се изкопае тържествено с доброволния труд на всички нас. Аз питам обаче: може ли дилетантски изкопаната ямка да бъде съоръжена компетентно, според изискванията на съвременното лесовъдство? За съжаление господата не ни казаха как възнамеряват да набавят средства за покриване на тези прекомерни разходи. Опасяваме се, че няма да е никак лесно. В днешно време, господа, трябва да пресмятаме всяка крона; не може непрекъснато да товарим нашите съграждани с все нови и нови тегоби. Пак повтарям, определено съм съгласен нещо да се прави за облагородяване на нашето селище; но като прагматик най-напред трябва да обмисля как да се направи то най-добре и откъде да се вземат средства. Трябва да работим планомерно и то не от едно дръвче, а с оглед на цели алеи; обаче, господа, без общински и държавни субсидии за такава задача въобще не може и да се мисли. Казвате: да посадим сами поне една брезичка. Добре, но аз питам: кой ще я полива, кой ще я пази, за да не я повреди някой злосторник? И всъщност защо да засаждаме брезичка ние, когато в общината има служба Озеленяване, която е длъжна да се грижи за такива неща? И така, господа, нека не си пречим в компетенциите си; по-добре е да се сплотим и подготвим, както вече беше казано, за планомерна работа.“
          Тази реч била изпратена с бурни ръкопляскания в знак на пълно съгласие.
          Брезичка тъй и не била посадена.

          (1934)
          КОГАТО ЧОВЕК ЗА ПЪРВИ ПЪТ...

          Когато човек за първи път посади нещо в градината, час по час ходи да го гледа ­ какво става, почнало ли е да расте? Притаил дъх, клечи над растението, притиска почвата над коренчетата, пооправя листенцата и изобщо го безпокои с действия, които му се струват грижовни. А когато въпреки това растението се прихване и почне неудържимо да расте, човекът се диви над това природно явление, има усещането, че присъства на чудо и го смята за един от най-големите си житейски успехи.
          След време... да, след време отношението му се променя: засажда лехата с експертна небрежност ­ ето, готово, а сега покажи на какво си способно. Ако някое растение повехне, свива рамене: то си е виновно. Ама че другите растат ­ ще растат я, на тая хубава почва какво им остава? ­ би била черна неблагодарност, ако не растяха.

          Когато човек за първи път в живота си излиза в чужбина, преди всичко изпитва страх от неизвестността, в която се хвърля, но гледа да не го показва. От друга страна преживява смелостта на приключенеца, дързостта на завоевателя и безстрашието на първооткривателя; душицата му трепери, но е премного наежена и е наперена до болезненост. Ей, хора, знайте, че отивам в широкия и чужд свят; аз не съм случаен човек, аз съм голям авантюрист.
          А когато човек пътува за десети или двайсети път, захлупва очи с пътническата си шапка, скръства ръце и се предава на нещо като самосъжаление. Господи, каква скука, каква мъка! Пак да се разкарвам по разните им там служби, да се разправям с митничари, да обменям пари и да търся хотел за нощувка. Кой дявол ме домъкна по тия краища?! И тъй нататък, и тъй нататък...

          Когато човек за първи път в битността си на мъж е избран за член на комисия или за секретар на дружество, преди всичко е безмерно поласкан в най-съкровената си скромност и усеща целебен балсам да се разлива върху развредения му комплекс за малоценност; в същото време се надува до пръсване от гордост и си казва: ето, светът се нуждае от мен. Сега ще ви покажа какво мога; настава нова историческа епоха; от този момент всичко ще тръгне по новому, всичко ще се реорганизира, ще се работи върху нови задачи; божичко, стига на човек да му се работи, могат да се правят чудеса. Ето най-сетне възможност из основи да променя хода на нещата.
          А когато човек за десети път е облечен в някаква отговорна длъжност, усещанията му са много по-различни. Преди всичко има съзнанието, че това е нещо разбираемо: аз съм врял и кипял в тия работи, имам богат опит... Разбира се, не мога да се пренапрягам... само да не тръгне някой буквоедец да иска от мене това-онова... Благодаря, господа, за доверието, което ми оказвате; само че, вижте, за мене е тежко бреме... Е, щом толкова държите на моя избор, то обещавам ви, че ще изпълнявам функциите си както досега, и не само това ­ ще продължавам и занапред в същата посока. (Боже мой, какво губене на време! Защо аз, глупакът, се бъхтя за другите?!)

          Когато човек за първи път в живота си види отпечатана своя статия във вестник или списание, усеща сякаш по-силно биене на сърцето, нещо като момински трепет и заедно с това триумфална възвисеност на духа. Ето, сега хиляди хора държат в ръце моята статия; божичко, какво ли си казват? Например, ей този господин, който тъй съсредоточено чете вестника, дали е прочел вече статията ми? Ами ако му кажа: господине, я прочетете статията на страница еди-коя си?... Ама то си е голяма работа да въздействаш на общественото мнение, да подхвърляш на света нови идеи... А пък аз имам толкова нови идеи, че бих могъл да пиша на всякакви теми и никога няма да смогна да излея всичко онова, което е в мен! Само ми дайте повече място, и ще видите...
          След години върви той по улицата и изведнъж прибягва и се шмугва в безистена. По дяволите, тъкмо мене ли трябва да срещне тоя тип... пак ще ме навива да пиша статия за списанието му... Ще ти дам аз статия! От какъв ли зор човек трябва все да пише за нещо?! Да не съм ви енциклопедия, съставен само от статии? Ако не трябваше да се пишат статии, колко добре щяхме да си живеем...

          И така е с всичко, като изключим раждането и смъртта, които за човека, слава богу, са решени от първи път веднъж завинаги.
          Оттук произтича равновесието и устойчивостта на живота: същото, което една част от хората прави за първи път, с откривателски плам и порив, друга част го прави за стотен път мълком, с досада и по силата на навика. Свят, в който всичко би се правило за пръв път, би бил очарователен и налудничав; свят, съставен от неща, правени за стотен път, би бил еднообразен, скучен и почти разумен. Само поезията има привилегията, че каквото и да види, вижда го за пръв път и каквото и да каже, казва го за пръв път и така е от памтивека.

          (1935) 
           

          ЗА ДВАТА ФАКТОРА

          Има една порода хора (към нея принадлежим почти всички), които преливат от особена и несекваща инициативност. Повечето от нас много обичат да обсъждат какво би трябвало да се прави. Държавата би трябвало да извърши еди-какво си, и край на проблемите. Би трябвало да се осигурят средства. Общината би трябвало това и това. В училищата би трябвало еди-що си. Писателите би трябвало. Парламентът би трябвало. Би трябвало да се въздейства на обществото в еди-каква си посока. Би трябвало да се обединят всички, които искат подобрение. Би трябвало строго да се наказва. Би трябвало да се уреди със закон. Вестниците би трябвало да обръщат повече внимание. Театърът би трябвало. Би трябвало да се построи еди-какво си. За целта би трябвало да се отпуснат пари, и тъй нататък.
          Характерно за предприемчивостта в стил „би трябвало“ е:
          1) че се предлагат единствено добри, много полезни, много належащи и в интерес на обществото неща, които биха могли да се осъществят лесно и бързо, ако упълномощените за съответната дейност органи бяха достатъчно инициативни, енергични и добронамерени;
          2) че това са предимно неща, които може, надлежно трябва или би трябвало да осъществи някой друг, но не предлагащия, и които са извън неговото влияние и старание. Никой не казва какво би трябвало да направи самият той, за да се постигне подобрение; никой не казва, че неговото ведомство, неговата гилдия или съсловие би трябвало да направят едно или друго в полза на обществото. Винаги „би трябвало“ само онова, което зависи от други и е в компетенцията на други. Нашата реформаторска фантазия работи най-буйно, когато реформите и проектите можем да възложим на някой друг. Работата би загубила много от обаянието си, ако се окаже, че с нея би трябвало да се заемем ние.
          Друга порода хора (към която принадлежим почти всички), е противоположна на първата. Повечето от нас много обичат да възразяват. Еди-какво си всъщност съвсем не е толкова просто. Нямате представа с какви технически трудности е свързано. Не е възможно поради тези и тези причини. Биха възникнали сериозни проблеми. При днешното състояние на нещата е изключено. Би било чудесно, но практически е неосъществимо. Не би се изплатило. Обстоятелствата и хората не могат да се променят като с магическа пръчка. Ще се появят административни и разни други пречки. Както вървят нещата, не можем да изпълним дори и днешните задачи, и т.н.
          Характерно за този вид възражения е:
          1) че почти всички са конкретни и обосновани, резултат на дългогодишен опит и се съобразяват с тъй наречените обективни реалности;
          2) че се използват само тогава, иска ли се нещо от нас или от нашето учреждение или общност. Никой не казва, че работата не е толкова проста, става ли дума за нещо, което се отнася за друга специалност; но за своята поначало сме убедени, че нищо не може да се направи за някакво подобрение или за изпълнение на нова задача. При нас просто няма как да стане; но би могло в някоя друга област...

          И тъй, тия два вида хора съвършено и хармонично се допълват. Срещу всяко „би трябвало“ стои, тъй да се каже, в лоното на възможностите, предварително заложено възражение „то не е толкова просто“. Съзвучието и равновесието между тези два фактора гарантират стабилността на света; наистина би трябвало да се направи нещо ново, но тъй като то не е толкова просто, ще се промишлява още. Приятно е да се предлага какво би трябвало да стане в полза на всички; но не по-малко приятно е то да не засегне нас и нашето обкръжение.
          Трябва ли все пак тук-таме да се направи нещо ново или да се оправи нещо занемарено... би трябвало да се намерят повече инициативни хора, които биха казали: „аз би трябвало“ или „ние би трябвало“; и повече мъже, които доброжелателно биха казали: „да бе, не е съвсем просто, но може да се опита; ние, нашата общност, няма да се уплашим от това“.
          Да, тъкмо така би трябвало; но аз знам, че то не е толкова просто.

          (1937)

             Превел от чешки: Тодор Хаджиев
          Христос Хаджипапас
          Председател на Съюза 
          на кипърските писатели

          НАЦИОНАЛИЗМЪТ 
          И КИПЪРСКАТА 
          ЛИТЕРАТУРА *
           
           

          Драги колеги, 

          Днес ще ви говоря накратко за кипърската литература или литератури. Т.е за словото, създавано на средиземноморския остров Кипър, известен на Вас главно с големите му политически проблеми. Уточнявам: Когато говорим за кипърската литература в последните десетилетия имаме предвид съществуването на две: на гръцко-кипърската и турско-кипърската литературна продукция, създавани от творци от двете големи общности на Кипър. Гърците и турци кипърци.
          Кипърската литература, създавана на гръцки език, има своите корени още в древногръцката традиция. Кипърският поет и прорицател от древността Евклос в едно свое поетично произведение предрича появата на Омир, който ще се роди в Саламина на остров Кипър, ще възпее патилата на гърците и ще спечели безсмъртието... Значима е и кипърската средновековна литература (Леонтиос Махерас, Вустрониос), както и ренесансовата (любовни стихове, рими на любовта). По-новата литература е свързана с основаването на първата печатница, което съвпада с прехода в управлението на Кипър от дългогодишното османско владичество към британско управление през 1878 година.

          От друга страна турско-кипърската литература има по-краткотрайна история. За нейно начало се приема четвъртото десетилетие на 20-ти век, а действителното им развитие почва около 1960, годината на учредяване на независимата кипърска република. Турско-кипърската поетеса Неше Яшин пише например, че кипърците турци определят своята литература като турско-кипърска едва след 1980 година.
          Що се отнася по-общо до нашата тема, понятието национализъм се тълкува от една страна като филопатрия, любов към родината, както се появява за първи път при Аристофан или патриотизъм, в какъвто смисъл го използува големият борец за свобода, поет и интернационалист Ригас Фереос (1757­98). В произведението си «Бойна песен» той приканва всички поробени балкански народи: гърци, българи, арменци и дори турците да се вдигнат на борба срещу потисника. Подобен призив, както е известно, намираме и в творчеството на големия български поет и революционер Христо Ботев. Споменавам тези двама значителни поети-герои от балканската литература, не само защото са известни на всички, но и защото тяхното дело е пример за борба за национално самосъзнание, национализъм без национална омраза, творчество патриотично и същевременно дълбоко хуманно. Подобни примери има при всички балкански народи, които са имали подобна съдба в моменти на въстания за национално освобождение.

          В Кипър подобен исторически момент възниква по време на британското владичество, когато кипърските гърци, по-късно от много други европейски народностни групи, започват борба за национално определение, за свобода и независимост от британската корона. Тогава те обръщат поглед към «майката родина», Гърция, с която свързват упованията си за освобождение. В същия период Великобритания прилага политиката си на «Разделяй и владей» между гръцките и турски кипърци с цел да стабилизира разклатеното си господство. При тези условия възниква националистическата или патриотична поезия, за която ще стане дума по-долу. Факт е, че в Кипър е много трудно да се говори за шовинистична литература освен в някои изолирани случаи, които засягат главно турците кипърци и то в един кратък исторически период. Чувството, което е характерно обаче за гръцко-кипърската литература от този период, е онова на един неосвободен народ, чувството за осуетяване на националните тежнения, исторически оправдано, според мен, в онзи исторически момент. 

          Нашият национален поет Василис Михаилидис (1851­1917) пише на кипърски диалект вдъхновената епична поема „Девети Юли 1821 в Никозия, Кипър“ за архиепископ Киприанос, обесен от турците заедно с други духовни лица и първенци. Поемата е написана почти един век след историческото събитие и има символични проекции. В нея е поставен въпросът за свободата и вярата в правото на националното самоопределение на кипърците. В посочената поема на Василис Михаилидис, поема с висока естетическа стойност, поетът говори с думите на архиепископа и заявява, че „гръцкото племе е родено заедно със света, че никой досега не успял да го затрие, тъй като Бог го пази от небето. Ще изчезне, само ако светът се свърши...“. От този стих става ясно пълното идентифициране на кипърците-гърци с гръцката нация. В същата поема обаче, в която се говори за жестокостите на турския поробител срещу кипърското население, кипърците турци са представени различно, на тях се гледа с други очи. Това намира израз в образа на турския първенец Кьороглу, който се опитва да спаси архиепископа на Кипър, предлагайки му убежище с опасност за собствения си живот. Михаилидис говори например за това, че Кьороглу „е бозал от добра майка“.
          По същото време друг кипърски диалектен поет, Д. Либертис (1866­1937) възпява също майката родина Гърция и я призовава «да отвори прегръдки и приюти в тях децата си, кипърците, та заедно да празнуват Великден». Този главно лирически и любовен поет отъждествява кипърските гърци с Гърция във всичко: външен вид, произход, светоглед. Подобни стихове се пишат по време на стихийния бунт на кипърците срещу английското владичество (1931) и последвалото жестоко потисничество, известно като управление на Палмер.

          Малко по-късно големите поети от редиците на левицата Т. Антиас и Т. Пиеридис създават главно социална, но и патротична поезия срещу чуждия владетел. Тук обаче не се среща елементът на „елинистичността“ (гърцизма), за който стана дума по-горе. Този елемент взема все по-подчертани размери със изострянето на антиколониалната освободителна борба. 

          Борбата, водена от гръцките кипърци срещу английското владичество (1955­59) с декларирана цел за еносис с Гърция, ражда противоположни тенденции сред турците кипърци, особено като резултат на английската политика и на новите аспирации на Турция в региона. Така се зараждат и корените на турско-кипърския национализъм, намерил израз по онова време, както и малко по-късно в турско кипърската литература. 

          Интересен феномен по отношение на националното и икуменичното, предствлява поезията на кипърския диалектен поет Павлос Лясидис (1901­1985). Сам той е бежанец в резултат на турската инвазия. Въпреки това в поезията си поддържа живи спомените за мирното съжителство на гърци и турци кипърци. В стиховете си търси корените на национализма в интересите на силните на деня, съветвайки народите да отвърнат лице от «отделните родини», създадени според него от господстващите в ущръб на народите.

           По същото време обаче Костас Монтис (1914­2004), един от най значителните поети на Кипър, и изразител на тенденцията на „елинистичността“, пише за „майката родина“ Гърция и гръцките поети, към които причислява и кипърците поети. 

          „Малко хора ни четат,
          малко знаят езика ни.
          Оставаме си неоправдани, без овации
          в този далечен ъгъл на света.
          И все пак наша награда е това,
          че пишем на гръцки.“

          Същевременно най-значителният от нашите съвременни прозаици, Йоргос Филипу-Пиеридис (1904­1999) в своите следвоенни разкази изследва причините и последиците на голямата злина, връхлетяла страната, без дори и следа от национална омраза, посочвайки обаче подозрителността, възникнала дори сред приятели от двете общности, при приятелства от старото добро и мирно време.

          Считам този кратък преглед на кипърската литературна традиция за една проста скица. И все пак поради вярност към историята тук трябва да добавим, че при турско-кипърската общност съществува един малък период на шовинистична поезия, най-вече в годините на независим Кипър и по време на междуобщностните конфликти 1963­65. Турско-кипърската поетеса Неше Яшин подчертава, че тази тенденция може да се разглежда в две категории. Едната, която с трудност може да се причисли към поезията, поради нейното голо сквернословие и другата, в която като жертви на конфликтите се представят винаги турците кипърци, докато се демонизира „Другият“, гърците, които никога не са представени в редиците на страдащите. Кратък пример от първата категория:
          „Единствена моя цел ­ отмъщението.
          Жадувам за часа, когато ще застана на бойното поле. 
          И дори само за ден, ако отрежа хиляди гяурски глави
          Повярвайте ­ пак не ще ми мине омразата
          Хиляда гяурски глави е много малко.“

          „Учители“ в този шовинистичен делирий са началните учители, много от тях внесени от Турция по поръчка на английската администрация. Планината Таурос в Турция е символ за националистите, тя е „майката Турция“.

          „Аз съм езикът на вълните
          Шепна в ухото на Кипър
          “Турция приближава...“

          По същото онова време значимият гръцко-кипърски поет Пантелис Миханикос (1926­1975) написва „Одата за едно убито турче“, с която спасява честта на всички кипърци и главно на политиците от онзи период.
          „... Едно сгърчено лице
          набраздено от болката,
          маска без възраст
          врязана във вечността за да пита
          дали тази земя бе много малка
          за празника на пролетта.
          За да пита дали има нации 
          при народите на маргаритата
          Да пита
          от коя нация е зелената трева.“

          Един от турците кипърци, писали шовинистични стихове е Озгер Яшин, баща на прогресивните турско-кипърски поети Неше и Мехмед Яшин. По късно той обръща гръб на тази тенденция. Дъщеря му Неше Яшин на 17 години написва стихотворението „Моята родина бе разделена на две“, където поетесата се пита коя от двете части трябва да обича... По стихотворението е написана песен от гръцки кипърски композитор, която се пее в цял Кипър, но бива забранена по онова време в окупираната част. Мехмед Яшин, с ранната си поезия и политическия си манифест допринася за преодоляване на нездравата ситуация на шовинизъм и национална омраза, която се изявява преди инвазията дори чрез една антология с такова тематично съдържание.

          Големият обрат идва няколко години след инвазията на Турция в Кипър през 1974 година. Турците кипърци осъзнават, и го изразяват в стиховете си, че майката родина, за която тъгуваха, е станала чужда, станала „Другият“, докато „Ние“ е Кипър, турците и гърци кипърци заедно.

           При един по-задълбочен анализ на съвременната литература на гърците кипърци ще установим, че примери на национална омраза както и шовинистични тези почти не се срещат.
          Решаващо събитие от съвременната кипърска история е турската инвазия от 1974 година. Тези събития дълбоко засягат кипърските творци, независимо дали говорим за гърци или турци: Спомените за изгубените родни места, изчезнали близки, безвъзвратно отминалите години на мир и всекидневни радости, на наивността и на лудостта на хората («а и на боговете», както би добавил Йоргос Сеферис). Всичко това примесено с тъга, но и новото самоосъзнаване присъства в стиховете и прозата на кипърските творци. „Ако нашият народ не успее да почерпи нищо от сполетялите го злини, тогава напразно му е била дадена тази трагедия“, казва кипърският поет К. Хараламбидис. В най-общи линии в творбите както на гърците, така и турците кипърци се отразяват съществувалите добри отношения между обикновените хора преди събитията, отношения дори на солидарност, изявена от двете страни по време на трудните дни на конфликта. В много литературни реминисценции от двете страни се откриват често аспекти от нещастието и болката на „другия“ през онези трудни години. 
           Този процес на катарзис и самоосъзнаване е характерен за литературата на гръцките кипърци. Още през 1980 бива издадена обща антология на кипърската поезия със заглавие „Под едно и също небе“, поезия за общата родина Кипър. 
          С последвалите многобройни преводи творците от острова отварят пролука в стената, която ги разделя. Характерен пример е стихотворението на турско-кипърския поет Тамер Ончюл. Той се обръща към стената, наричайки я „вампир“. Пита после, кой го „храни, на знамената на колко страни служи, и колко хора още има да погълне“. Подобни стихове се срещат и в гръцко-кипърската поезия. В моята стихосбирка „Увод към трагедията“, 1979 година, съществува стихотворение със същото заглавие ­ „Стената“. Според поета нея ще събори авангардът на гърците и турци кипърци заедно.
          Известният турско-кипърски поет Фикрет Демираг със стихотворението „Трагедията на корените и на пръстта“, намеквайки за единството на гърците и турци кипърци, казва: „отворената рана, която оставя коренът в земята, е раната, която оставя в майката синът, когато заминава. Отделяйки се, коренът изсъхва, пръстта продължава да кърви“.

          Както се вижда, литературната памет и нейните носители ще измият срама от лицата на политиците, като по този начин бъде спасено достойнството на целия кипърски народ.
          Христос Хаджипапас
          МИЛЕНА
          Разказ

          В бюрото ми я доведе един разсилен. 
          „Прочула си се. Няма отърваване.“, каза със съчувствие. Младежът сигурно беше забелязал, даже и той!, че напоследък не съм в най- добрата си форма.
          „Много съм слушала  за Вас. Моля Ви да ми помогнете.“ Заговори ми на български. На моя език. Представи се. „Добринка“.
          Работела в едно село до Ларнака. Селскостопанска работа. Но и други неща. Обикаляли по панаирите, по селските  и църковни празници и продавали дрехи, играчки, обувки и всичко, което можеш да си представиш. Имало и „казанди“*, както отгатнах от описанията. С едно топче и малки дупчици върху многоцветно табло можело да спечелиш уиски, плюшени мечоци и пури, та чак до живи канарчета и папагали, както и простреляни яребици и зайци.
          Започна да плаче. Не спираше. Доближи се. Опита се да ме прегърне.
          „Слушай“, казвам някак рязко. „Сънародничка си и ще разбереш. Ще ти помогна с каквото мога, стига само да спреш да плачеш. Имам високо кръвно. И аз си имам проблеми. Моля те, спри да плачеш.“
          Спря веднага. Сякаш бях натиснала невидимо копче. Започна да разказва.
          „Доволна съм от шефа си. Но откакто доведох дъщеря си, преди една година, започнаха проблемите. И то дотам, че вечер не мога да затворя очи. Доведох и нея, защото, знаеш, с втория си мъж се разведох преди около три години.“
          Разбира се, че аз не знаех семейните Ј истории.За първи път я виждах. Стройна жена. Трябва да е била доста хубава преди десет години, очевидно  по-млада от мене и очевидно доста измъчена. Настояваше да ми разправя и доста излишни неща, но нищо. Всички така правим. Откакто изповедниците свещеници вече не могат да играят ролята си и са заменени от приятелите. В случай на липса на такива от психоаналитиците. Психиатрите се намесват после, когато е вече късно..., мисля си.
          „На колко години е момичето?“ Не знам защо в този момент ме интересуваше тази подробност.
          „На петнадесет. Той отивал на село при майка ми да я види. Донасял подаръци. Дрехи, обувки. Много дрехи.“
          „Кой?“
          „Вторият Ј баща. Нямах му доверие обаче. Мъкнел и гащички и сутиени и настоявал да ги пробва пред него. Истинският Ј баща, знаеш, беше шофьор на автобус. Почина, когато Милена беше на две годинки. Може би помниш, че „един подлудял автобус..“ Писаха и вестниците. „Ударил се в  ....“

          Всички те отнякъде научаваха, че една българка работи  на държавна служба в това бюро. Където се правят и преводи...И ги пращала понякога и на самия президент на Републиката. Така се говорело. Докато истината беше съвсем друга. От президентството и други държавни служби изпращаха различни писма на чужди граждани и текстове за превод.
          Проблемът Ј беше, че работодателите Ј имали син, някак неадекватен. Умствено недоразвит, било трудно да го нарекат. Даже и Добринка не използва тази дума. Отивал и лягал всяка вечер в леглото на Милена.
          „Гоним го, а той се смее. Момичето се страхува, не спи по цяла нощ. Както и ние.“
          „Кои вие?“
          „В стаята сме трите. Голяма стая, удобна. Аз, Милена и Пепа. С мивка и тоалетна.“
          „А той?“
          „Костакис всяка вечер отива и се изтяга в леглото Ј преди още Милена да си легне.“
          „А какво казват майка му, баща му?“
          „Оплакахме им се доста пъти. Какво да правят, казват. Не слуша. Обещава уж, а на другия ден същото.“
          После разбрах, че и Милена си изкарвала надницата. Особено по време на празника на виното и на Светия дух, т.е. на потопа както и на други панаири. Давали Ј двойна надница. С хубостта си (показа ми нейна снимка, наистина приличаше на малка русалка) привличала посетителите. Младежите, мисля си. Била отговорна за играта „казанди“. Добре било.
          „Стига Костакис да не се мушкаше всяка вечер в леглото Ј. Наивник е. Когато го дърпаме, се смее непрекъснато. Не е шашав, да знаеш. Понякога Ј чете приказки. Тя обаче не иска. Една вечер заспа. Беше си легнал рано на леглото Ј и Милена се сгуши до мен. След известно време дойде и той и искаше да легне помежду ни. Не се търпи повече това положение. Не е лош. Но това не може да продължава повече. Веднъж и мене ме сграбчи за задника. Тая история трябва да приключи веднага.“
          Написахме оплакване и го пратихме в Отдела за Чужди Граждани.

          Добринка, чието име значи доброта, „добричката“, не се вестна повече. След два-три месеца се обади в къщи. Не зная откъде беше намерила номера. Обезпокоително беше от две гледни точки: Да не се научат всички да се обаждат и  в къщи. Или пък... се бе случило нещо лошо.
          „Не се безпокой. Нещата вървят на добре. Дадоха ни и отделна стая. На мене и на Милена. Благодарим ти. Ще минем един ден да се реваншираме....“
          Изразът „да се реванширам“ не звучеше добре в ушите ми. Съдържаше нещо отблъскващо. От времето на социализма у нас. И винаги значеше нещо като отплащане за една услуга към гражданина, разбираща се от само себе си и задължение на правещия я.  От страната на лекари, администратори, държавни служители.  Дори на зарзаватчийката от квартала. Която ми запазваше под тезгяха мрежа с картофи или връзка лук, толкова търсена посред зимата. И онези къдрави марули, толкова меки, както никъде другаде. Салата с пресен чесън през февруари....Такива асоциации имах. 
          „Глупости! Забрави тези неща, нали вече казахме.“
          „Добре, тогава ще те запозная с Милена.“
          „Това, да. Ще се радвам да се запозная с нея.. Толкова ли е хубава както на снимката..?“
          „По-хубава! Колкото расте, по-хубава става. Научи и гръцки. По-добре от мене.“
          „Миналия път говорихме да помислиш и за някакво училище..“
          „Да, да, казахме..“

          Сутрин с кафето обикновено четях вестниците. Това беше и част от задълженията ми. Немският печат, българският, кипърският. Четях ги обаче в обратен ред. Започвайки от днешната преса. 
          „Младо момиче, изнасилено жестоко от младеж със забавено умствено развитие.“
          Господи!. Напразно затърсих по-надолу името. Претърсих и другите вестници. Уточняваха само, че се касае за чужденка.
          Разстроих се и уплахът ми продължи до следобеда, когато се потвърдиха и най- страшните ми опасения. На телефона бе психиатърът Веридис от Ларнака.
          „Тук при мен има една жена от България, която иска да говори с Вас.“
          Добринка плачеше, с трудност произнасяше думите.
          „Ела, само ти можеш да ни помогнеш...“
          Даде ми обратно лекаря, който ми посочи адреса и ми каза как да стигна.
          Обясниха ми, че е я довела в клиниката една служителка от Отдела за Социални Грижи  с помощта на полицията. Момичето може и да е заспало... Дали Ј били успокоителни.
          Исках да Ј кажа нещо утешително. Не зная защо, но си мислех, че това което щях да кажа, можеше да я върне в стария Ј свят. Грешка. Щом ни видя да влизаме с майка Ј, момичето се дръпна и сгуши в ъгъла на леглото, увита цялата в одеялото. Приличаше на ранено животно в клетка. За секунда само успях да видя ангелското Ј лице, конвулсиите по него и една синина от бузата до врата. Тя се скри в страха си. И аз забравих думите на утеха. Погалих я само мислено по главата над качулката на срама. 
          Едва когато затворихме вратата, се разнесе сърцераздирателният Ј плач. Сега чак се бе отприщил.

          Декември 2008

          Превела от гръцки: Василка Петрова Хаджипапа
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           

                 

1


        ©ИКСписание "Пламък" - всички права запазени!

1
1
1