да подпомогнем българската духовност                м€сто за реклама    м€сто за реклама
 
  начало
—ѕ»—јЌ»≈   "ѕЋјћЏ "
двумесечно издание
за литература, изкуство и публицистика
        орган на —ъюза на българските писатели
   
 

 основано от √ео ћилев 
през 1924



        Ќќ¬»я“ Ѕ–ќ… 



 

                 1-2 / 2010
        нова поези€ и проза

 
           
       «а да търсите по ключова дума от съдържанието на бро€, мол€ използвайте ¬аши€ браузер:
    ќт менюто "редактиране"/"edit", изберете опци€та "търсене" /find (on the page) 
    и въведете избраната от ¬ас дума/израз от съдържанието на бро€.
       — клавишите "Ctrl" и "+"   или  "Ctrl" и "-"  можете да увеличавате и намал€вате големината 
    на текста.
      ѕри€тно четене!
     
     
     
         
     —ЏƒЏ–∆јЌ»≈
     
     

     Ћалка Ѕенгюзова ћќя“ј ѕ–≈ƒ—“ј¬ј «ј ¬јѕ÷ј–ќ¬
     » ѕ–ќƒЏЋ∆ј¬јў»“≈ ћ” –ј«—“–≈Ћ»
      ъм 100-годишнината на поета
     ѕ»—ћќ ƒќ –≈ƒј ÷»я“ј

     —танка ѕенчева —“»’ќ“¬ќ–≈Ќ»я

     “еодора √анчева —“»’ќ“¬ќ–≈Ќ»я

     ≈лка Ќ€голова —“»’ќ“¬ќ–≈Ќ»я

     Ќикола »нджов Ћ»„Ќќ—“ — ѕ–ќћ≈“≈≈¬ј ѕ–»–ќƒј (Ћеда ћилева на 90 години)

     »леана —то€нова —“»’ќ“¬ќ–≈Ќ»я 

     √еорги  онстантинов »з "ѕ–≈ћ≈∆ƒ»≈“ќ, Ќј–≈„≈Ќќ ∆»¬ќ“"

     Ќадежда  арапанчева —“»’ќ“¬ќ–≈Ќ»я

     ≈катерина √ригорова »« "Ќј…-Ѕ≈«ѕќўјƒЌ»“≈ ƒЌ»" 

     ¬алентина јтанасова —“»’ќ“¬ќ–≈Ќ»я

     ¬есела ƒимова —“»’ќ¬≈, ѕќ—¬≈“≈Ќ» Ќј ÷¬≈“јЌ —ѕј—ќ¬

     »рина ¬елева "јѕќ—“ќЋќ¬" ќ“ —.Ћ≈¬»„ј–ќ¬ ≠ –ќћјЌ »Ћ» ѕј“ќЋќ√»я Ќј „”¬—“¬ј“ј

     —то€н Ѕойчев ƒЏ’Џ“ Ќј «≈ћя“ј 

     ƒимитър ƒишев ’ЏЋћќ¬≈  –ј… „ј“јЋƒ∆ј, –азказ

     ’ристо „ерн€ев —“»’ќ“¬ќ–≈Ќ»я (80 години от рождението му)

     ƒенчо —лавов «ј Џ—ЌяЋќ «ј¬–ЏўјЌ≈, –азказ

     –ашко —тойков —“»’ќ“¬ќ–≈Ќ»я (75 години от рождението му)

     »во √еоргиев ƒ¬ј –ј« ј«ј 

     ƒеница …отова —“»’ќ“¬ќ–≈Ќ»я

     ѕавлина ѕетрова —“»’ќ“¬ќ–≈Ќ»я

     ¬ладо Ћюбенов, √аби √енчева  ƒ¬ј –ј« ј«ј

     »ван ≈сенски —“»’ќ“¬ќ–≈Ќ»я
     (ѕо повод 60-годишнината му)

     –адко ƒишлиев »з поетически€ бележник на актьора

     ¬иолета Ѕончева 3833, –азказ

     Ѕо€н јнгелов —“»’ќ“¬ќ–≈Ќ»я

     ћихаил √ригоров —“»’ќ“¬ќ–≈Ќ»я

     ѕќ«ƒ–ј¬»“≈ЋЌќ ѕ»—ћќ ƒќ Ћ≈ƒј ћ»Ћ≈¬ј

     »ван јтанасов —“»’ќ“¬ќ–≈Ќ»я

     ћинчо √. ћинчев —“»’ќ“¬ќ–≈Ќ»я

     ƒиана ƒимих ѕќЋ≈“ Ќјƒ ћ»«≈–»я“ј

     јлександър √очев ћ»“ё ћ”—“ј ј 

     —илви€ ѕроданова ѕјћ≈““ј Ќј ѕя—Џ ј

      орнелиюс ѕлат€лис —“»’ќ“¬ќ–≈Ќ»я

     «латка “именова ¬ ЅяЋќ“ќ ѕќЋ≈ Ќј ƒЌ»“≈...

     —танко ћихайлов –≈јЅ»Ћ»“»–јЌ≈“ќ Ќј ѕ≈“ ќ –ќ—≈Ќ

     Ѕлаго ѕрангов  ќ√ј“ќ ¬я–¬ј’ћ≈ ¬Џ¬ "¬я–ј"-“ј

     »ван —арандев ЋёЅќ¬“ј, ѕ–≈“¬ќ–≈Ќј ¬ »« ”—“¬ќ

     ƒимитър  остадинов "ƒќћ Ќј Ѕ–≈√ј", 
     »Ћ» ѕќ≈“»„Ќ»“≈ »«ѕќ¬≈ƒ» Ќј ѕј–”Ў ѕј–”Ў≈¬ 

     ƒеньо ƒенев  –»“»„≈— » Ѕ≈Ћ≈∆Ќ» 

     ƒимитър “анев –ќћјЌ — ќ“¬ќ–≈Ќ» ЎЋё«ќ¬≈ 

    ’араламби ѕаницидис "ќ—¬ќЅќƒ≈Ќќ" ќЅя—Ќ≈Ќ»≈ Ќј «јќЅ» јЋяў»я Ќ» —¬я“

     »ѕЏ–— » Ѕ–ќ… Ќј —ѕ»—јЌ»≈ "ѕЋјћЏ "

    ’ристос ’аджипапас ¬  »ѕЏ– —≈ —Џ«ƒј¬ј «Ќј„»ћј Ћ»“≈–ј“”–ј 

    ¬асилка ѕетрова ’аджипапа ѕ–»я“≈Ћ» Ќј  »ѕЏ– » Ќј Ћ»“≈–ј“”–ј“ј
     

    —ъобщение на редакци€та:
    ѕоради некоректност на ДјртефактУ, списание ДѕламъкУ прекрати договора си с фирмата през есента на миналата година. ѕо тази причина абонатите и не са получили последните две книжки. ѕрепоръчваме желаещите за нов абонамент да се отнесат към редакци€та на ДѕламъкУ, тел. 981-42-76.
     
     
     

    Ѕ–. 1-2/2010
     
     

    ћќя“ј ѕ–≈ƒ—“ј¬ј «ј ¬јѕ÷ј–ќ¬
    » ѕ–ќƒЏЋ∆ј¬јў»“≈ ћ” –ј«—“–≈Ћ»
     ъм 100-годишнината на поета
     

    ¬инаги съм харесвала поези€та на ¬апцаров. Ѕлизки са ми темите и сюжетите на зрелите му стихотворени€, близка ми е любовта му към човека и техниката. ј архитектурната постройка и музиката на думите му - прости и естествени - за мен са като природни красоти, само че дело на един човек. Ќе знам доколко трагичната му участ е допринесла да възприемам стихотворени€та му именно по този начин и никога н€ма да разбера. «ащото успоредно с поези€та съм научила и фактите от живота му. »ли поне така си мислех.
     ато предварително по€снени€ за следващите ми мисли уточн€вам: не съм свързана с предишни€ режим, по-скоро семейството ми е негова жертва. —тихотворението "»стори€" знам още преди да постъп€ в училище - баща ми го декламираше често, макар да не сподел€ше комунистическата идеологи€ (за въоръжена съпротива срещу комунистическата власт бе заплатил с три години като политически затворник в ранната си младост). “ака че "гневът" ми срещу продължаващите "разстрели" на ¬апцаров е чисто личен, необременен идеологически и конюнктурно, в подкрепа на един новатор по идеи и израз гол€м творец.
    ƒнес вече знам много. Ќе всичко, но почти всичко, което са написали в спомените си за ¬апцаров неговите съвременници. «нам още, че поради сво€та субективност спомените не са най-надеждни€т извор за истори€та. Ќо знам също, че и на документите не тр€бва да се в€рва сл€по. ќсобено когато ги създават властнически институции като полици€, следствие и съд, използващи насилнически начин за изтръгване на "истината". “акъв е случа€т и с ¬апцаров, който дръзва да се опълчи срещу тоталитарната монархофашистка власт.
    »злезлите в последните 20 години книги, статии и интервюта в печата за ¬апцаров се отнас€т по-малко до поези€та му, а повече за дейността му на комунист революционер. Ќ€кои от т€х за пореден път разстрелват разстрел€ни€ преди 67 години ¬апцаров. ѕрав€т го без капка св€н хора, които сами едва ли са показали гражданска смелост и доблест в тоталитарните услови€.
    √оворейки за мо€ ¬апцаров днес, не мога да отмина с безразличие и с пренебрежение скандалните "разкрити€" на наши съвременници за негови€ живот и дейност. ўе се спра само на н€кои от "убийствените".
    "¬апцаров е убит заради пари!"
    ¬ името на доброто здраве и на доброто възпитание според мен не бива да се коментират болни фантазии.
    "¬апцаров не бил никакъв конспиратор."
    ƒа, в€рно е - само че участниците в съпротивата срещу фашизма не са имали възможност да завършват школи по конспираци€. Ќ€кои от т€х, които по природа са били по-хитри и находчиви, сигурно са се справили по-добре. Ќо общо взето, учели са се в движение.
    "¬апцаров е предател."
    ¬същност - оправдава се авторът на "трети€" му разстрел ћарин √еоргиев - той не бил казал, че ¬апцаров е "предател", а че е "признал всичко".
    ѕрочетох пълните му признани€ пред следовател€. » през ц€лото време си мислех - ако аз б€х на негово м€сто, как щ€х да постъп€? Ѕих ли направила пълни самопризнани€? »ли бих мълчала? »ли бих лъгала? Ќе знам и никога н€ма да узна€.  акто и ние никога н€ма да узнаем какво е чувствал, какво е мислил и на какво се е над€вал ¬апцаров. » дали и какви изтезани€ е понесъл. «атова не сме€ да го съд€. ≈динствената пром€на в представата ми за ¬апцаров сега е, че виждам образа му още по-трагичен.
    "¬апцаров е можело да бъде спасен."
    “ук вариациите са н€колко: ј ќ ÷ентрални€т комитет го бе съхранил за други дейности; ј ќ ≈лисавета Ѕагр€на бе дала благопри€тни показани€ пред съда; ј ќ —ъюзът на писателите бе организирал масова публична подкрепа; ј ќ ¬апцаров сам бе поискал царска милост. » в този дух...
    √раждански дълг на всички демократично мислещи хора в ≈вропа по времето на ¬апцаров е да участват в съпротивата срещу хитлеризма. ƒнес на никого във ‘ранци€ не му хрумва да нарече френските партизани (маките) терористи; както и участниците в антифашистката съпротива в ц€ла ≈вропа. Ќаши€т анархист антифашист “одор јнгелов-Ѕожаната е национален герой на Ѕелги€. » никой в тази страна не го нарича терорист, въпреки че е ръководил Ћет€щи€ ескадрон. Ћично аз не приемам окачеств€ването на борците и революционерите като терористи - такава философи€ е примиренческа и дава права на вс€ка власт да прави каквото си иска със сво€ и чуждите народи. «атова см€там ¬апцаров, както и баща си, не за терорист, а за борец.
    ” нас н€кои псевдодемократи наричат вече дори Ѕотев терорист, а Ћевски - криминален престъпник. “а какво остава за ¬апцаров и неговата - отречена днес - комунистическа идеологи€! ƒа се погрижиш да съхраниш живота си, когато с действи€та си можеше да ускориш кра€ на тирани€та, е егоистично. “ворците са граждани както всички други и граждански€т дълг за т€х не е отменен.
    «а властта и за бранещи€ € «акон за защита на държавата не е имало никакво значение дали си поет и дали си талантлив. «атова мнението на Ѕагр€на, на ўъркелов и на —ъюза на писателите е било без значение. «а съда значение са имали само фактите от противодържавната дейност на подсъдими€.  олкото до масовата публична подкрепа - нека не бъдем максималисти: та колко такива примери имаме у нас? «ащо да се самозалъгваме.
    ѕод въпрос е и хипотезата за оцел€ването му, ако ¬апцаров бе подписал предложената му от √ешев деклараци€ за отказ от антидържавна дейност.  ато човек обикновен, но с €сна позици€ по много въпроси, питам себе си и теб, читателю: ако тр€бва да останеш жив, но с цената да зачертаеш съзнателни€ си граждански избор, какво би избрал ти? » можеш ли да разбереш защо ¬апцаров не е приел? » още - ако бе приел, как ти би го гледал след този избор?
    "¬апцаров е аутсайдер... Ќито в професи€та си е усп€л, нито в брака си, нито в литературата."
    јбсолютно не сподел€м изц€ло отрицателната оценка на ћарин √еоргиев. “€ издава неговата м€рка за "усп€л" човек - човекът с успешна професионална кариера. ѕо тази логика най-успели са министрите, депутатите, председателите на разни съюзи, признатите и познатите. ÷€лата истори€, а и нашето съвремие обаче доказват точно обратното.
    Ќе мога да разбера кой брак за ћ. √еоргиев е успешен. ¬ личните отношени€ н€ма правила, браковете са най-различни, както са различни и участващите личности в т€х.  азват, че любовта гледа през телескоп, а завистта - през микроскоп. «а разлика от скандални€ критик, аз гледам на лични€ живот на хората през телескоп.  ого и как е обичал, сам ¬апцаров свидетелства в стихотворението си "ѕрощално" (посветено "на жена ми") - един шедьовър в световната лирика.
    јко съмнени€та на критика са по отношение чувствата на Ѕойка, те по-скоро се базират на чуждата непри€зън и клевети, отколкото на реални данни. ¬секи човек има право на личен живот. ƒа упрекваме Ѕойка, че е продължила да живее, че е имала втори брак, е нелепо. Ќо кой може да оспори огромни€ и принос за това ¬апцаров и поези€та му да са живи и днес!
    "“рагеди€та на ¬апцаров е, че и левите писатели не са го броели за писател."
    » се мъчех да си об€сн€ защо се е хванал с ц€лата тази работа. јми той в нищо не е усп€л. «атова казвам, че е бил "аутсайдер", извън класаци€та... ј нали тр€бва да се докаже пред себе си с нещо? » е станал конспиратор. “ова може би е бил и негови€т шанс, защото е придало допълнителни качества на неговата поези€."
    “ози дълъг цитат е за онези, които не са чели "“рети€т разстрел". Ќе н€кой друг, а литератор (поет) да нарече ¬апцаров неусп€л в литературата - това говори за ограниченост и догматичност.
    ≈дин от принципите на демагоги€та е да кажеш част от истината и от не€ да изковеш неверни умозаключени€. ƒа, фактът за непризнанието е верен. Ќо каква е причината? » дали т€ е в неговата поези€?
    ¬апцаров наистина не получава признанието на идейните си другари поети. ћайка му ≈лена също мълчи, а нейното мнение е било важно за него. » това го предизвиква да € попита пр€ко. јз лично не харесвам отговора и (при всичката условност на спомените след редакторската намеса) - т€ го съветва да пише така, че и говедар€т, който минава пред прозореца им в този момент, да го разбере. ћисл€, че и т€ е била смутена от новата лексика и архитектоника на стиховете му. “акава е съдбата на новаторите!
    ѕо€вата на вс€ко ново и оригинално нещо среща изненада, стъписване, неразбиране, мълчаливо неодобрение или €ростна критика. ¬ такива ситуации повечето хора заемат предпазливата поза на ослушване и изчакване. Ќе са сигурни в стойността на новото. “ака е станало и с ¬апцаров. ƒа, народът наистина го признава преди неговата парти€. » в това н€ма нищо лошо. ≈дин истински писател тр€бва да пише за широката читателска публика, а не за оценката и признанието на малцината познавачи.
    ¬същност твърдението за непризнанието на ¬апцаров приживе е само отчасти в€рно. «ащото той наистина € получава - от един от най-големите писатели в новата българска литература, сатирика —ветослав ћинков. —амо че не на страниците на литературно списание, а в съдебната зала. Ќа 5 юли 1941 г. той се €в€ва пред —офийски€ областен съд да защитава поета Ќикола ¬апцаров, който по това време е интерниран в √одеч. ¬ протокола на съдебното заседание е записано казаното от —ветослав ћинков:
    "јз като писател мога да кажа, че подсъдими€т е един талантлив писател, това значи, че неговото творчество е издържано от художествена страна. ћога да кажа, че с творчеството на подсъдими€ има принос в българската поези€. ѕроизведени€та на подсъдими€ н€мат временен ефект и не са набързо писани, с цел да постигнат н€какъв политически ефект, а напротив, се отличават с топло чувство, с нежност, с психологическа дълбочина и искрена патриотичност."
    Ќ€ма съмнение, че и в бъдеще ще продължават да "стрел€т" по ¬апцаров - едва ли скоро ще изчезнат жадните за скандали в жълтата преса и интернет. Ќо много по-важното е, че дори днес поези€та му се харесва и увлича младите хора. —ъс сигурност ще има и положителни публикации, нов прочит. јз лично очаквам да бъде преведена и издадена поези€та на идейни€ му и поетичен близнак, испанеца ћигел ≈рнандес. » съм сигурна, че български€т читател ще бъде при€тно изненадан.

    Ќоември 2009 г.
    Ѕлагоевград
     
     

    Ќ≈ќЅ’ќƒ»ћќ ”“ќ„Ќ≈Ќ»≈
     

          ъща музей "Ќ» ќЋј ¬јѕ÷ј–ќ¬"
         площад "¬јѕ÷ј–ќ¬" є 3
         2770 гр. ЅјЌ— ќ

          опие: списание "ѕЋјћЏ "
         бул. "¬асил Ћевски" є 60
         1000 —офи€
     

    √ќ—ѕќƒ»Ќ (√-∆ј) ”–≈ƒЌ» ,

     раевед съм от с.  леновик, ќбщ. гр. –адомир, област ѕерник. ѕри дългогодишните си исторически издирвани€ за родното село и –адомирски€ край попаднах на тази снимка, надписана на —т. горски стражар ћиле “асков. ћалки€т Ќикола »ванов ¬апцаров (името по кръщелното му свидетелство), €хнал бели€ кон „ила на горски€. —нимката е направена от г-н Ѕайкушев, директор на лесничейството в с. Ѕанско - община Ѕанско през 1914 г. ¬ чест на лесниче€ една мура в ѕирин планина носи неговото име. Ѕащата на малки€ Ќикола, …онко ¬апцаров, е бил добър при€тел на директора и често си гостували.
    √орски€т стражар “асков е роден в с. Ѕогослов, гр.  юстендил и действително през тези години е бил на редовна служба в лесничейството в Ѕанско. “ези данни ги даде негови€т внук ≈мил “асков, кръстен на името на д€до си ћиле, и дългогодишен служител към ѕътническа инфраструктура на ∆ѕ“ на ёгозападна Ѕългари€. ѕо-подробни сведени€ ще даде внукът, който отговар€ на тел. 0899-233-372.
    —писание "ѕламък" в бр. 9-10/2009 г. помества в списанието същата снимка като пише с несигурност и догадки, че бащата на малки€ Ќикола, …онко ¬апцаров, учи сина си на езда. “ова не е в€рно. ”ниформени€т стражар е ћиле “асков, който учи малки€ Ќикола на 5 г. да €зди кон, доказващо се от самата снимка и от надписа върху не€: "Ќикола »в. ¬апцаров със —т. гор. стр. ћиле “асков в спомен от г-н Ѕайкушев - 10.VI.1914 г. въ с. Ѕанско."
    ќчаквам тези грешки да бъдат коригирани и медиите да отраз€т намерената оригинална (с надписа) снимка от лесниче€ Ѕайкушев, подарена на √ор. стр. ћ. “асков за добра служба по опазване горите на »рин-ѕирин и добрите му при€телски отношени€ с …онко ¬апцаров.
    ќчаквам ваши€ по-подробен отговор.

    ѕриложение: ќригиналната снимка на малки€ Ќикола на 5 г., €хнал бели€ кон „ила в —т. гор. ст. ћ. “асков 10.VI.1914 г. в с. Ѕанско.

     ирил Ќиколов ’ристов
    ул. "ќтец ѕаисий" є 63, вх. ј, ап. 9
    2300 ѕерник
     

          — почитание: (подпис)

    Ќа сп. "ѕламък" изпращам преснимана снимката за т€хно уверение!
     
     

    —танка ѕенчева
    —“»’ќ“¬ќ–≈Ќ»я
     

    “≈√Ћ≈Ќ≈ Ќј „≈–“ј“ј

    ’убавото ми се даваше по малко,
    нав€рно за да ми е сладко:
    перце, отронено от невидима птица -
    а аз си съчин€вах криле;
    капка познание -
    колкото да не умра от жажда
    във великата ѕустин€ на “айните;
    минута любов -
    за да помисл€, че съм безсмъртна. 
    Ѕ€х винаги весело гладна:
    н€маха свършване новите гледки,
    странни лица и странни аромати,
    криви пътечки и писти до небето,
    слънчев удар и вкус на сн€г...

    Ѕе ми дадено много!
    ќчи и уши,
    въпросът "«ащо?"
    и накра€ -
    а може би в самото начало -
    он€ неистов вътрешен глас,
    който всичко превръщаше в думи.

    «а да ги кажа на вас.
     
     
     
     

    ƒ¬јћј“ј

    “ой ли не€ крепи
    т€ ли - него?
    —пънати стъпки.
    ѕочукване на бастун.
    ƒвижи ги с€каш
    стара пружина:
    скърца,
    засича,
    скоро ще се извърти...
    ќстава да се гадае
    кой ще е първи€т -
    той или т€.
    «атова са се вкопчили
    с ръце като корени
    един в друг,
    в последната топлинка
    на ден€.

    Ѕоже, бъди милостив!
    ƒай им заедно да прекрачат
    и във с€нката на —ън€!...
     

    ћј“≈–»Ќ—“¬ќ

    Ќе беше птица - беше гнездото.
    Ќе умееше да лети,
    само стискаше със все сили клона,
    когато връхлиташе бур€ и град.
    Ќ€маше пъстри пера - бе проста направа
    от сламки и глина,
    и любов.
    Ќ€маше глас, но от шепата и излет€ха
    €то птичета със сребърни гласове.

    «имата нав€ самота и сн€г.
    ѕоследната виелица € отбрули на зем€та.
    » майката тихо полегна в пръстта.
    ќп€ € милостиви€т в€тър.
     

    Ќ≈—ЅЏƒЌј“ј“ј

    Ќесбъдната любов.
    Ќай-дългата -
    като пол€рна нощ със северни си€ни€.
    Ќай-нежната, спасена
    от грубостта на делника, от навика -
    седи си още на градинска пейка,
    с неделна рокл€, нецелуната...
    Ѕезпомощна -
    държи се за полата ти като дете!
    » зла -
    току занича във очите ти и пита:
    - ј защо тогава?...

    «ащото този св€т е въпрос без отговор.
    —амодостатъчност.
    «ащото и цели€т живот е често
    една несбъднатост.
    «ащото
    най-сладка за езика ще остане
    онази капка мед, ко€то
    тогава е била все още
    нектар в сърцевината на цветец.
     

    Ѕ»ЅЋ≈…— ќ 1

    Ќа трапезата на живота б€х
    и ћарта,
    и ћари€:
    ту сед€х, блажена, в нозете на ”чител€,
    ту изтичвах до тъмната кухн€ -
    да нале€ вино във делвата,
    да извад€ горещите хл€бове,
    рибите да осол€.
    „е то и от проповеди се огладн€ваше,
    а учениците му б€ха много на брой...
    ”чител€т ме гледаше тъжно и укорно:
    не можах ли по-добри€ д€л да избера!
    јла сетне и “ой
    разчупваше мо€ хл€б на трапезата,
    отпиваше вино от моите лоз€.
    » аз се радвах в сърцето си.
    » додето миех паници и смитах трохи,
    загледана подир ќн€, който си отиваше,
    дълбоко в мен - безсловесната - 
    помръдваше —ловото
    като неродено дете...
     

    Ѕ»ЅЋ≈…— ќ 2

    Ќе се вкопчвай отча€но във живота -
    той като риба ще ти се изплъзне.
    ѕросто си го живей:
    от днес за утре,
    от дъжд на в€тър,
    от трън, та на глог...
    –адвай се еднакво
    на госта - и на самотата;
    на болката при събуждане -
    и на сладкото потъване във сън€;
    радвай се безпричинно,
    разплаквай се лесно, като децата,
    засмивай се с още мокри очи.
    Ќе скътвай вече нищо -
    ни за утре,
    ни за в празник,
    ни за ти€ след теб.
    јко свърши виното на житейската сватба,
    напълни делвите с кладенчова вода
    и - сигурен в чудото - разливай по чашите
    доброта.
     
     

    Ѕ»ЅЋ≈…— ќ 3

    Ќие сме онези, които тр€бва
    да измрат в пустин€та,
    преди да сме стигнали ’анаан.

    ¬ие, които не сте се влачили
    през мъртвите п€съци на времето,
    не сте треперели над шепичката вода,
    не сте зарав€ли край път€
    майките и бащите си,
    вие, късно родените -
    ще се спуснете с палмови клонки
    и хвалебствени песни в зелената долина.
    ўе имате всичко, на нас обещано.
    ўе познавате единствено —вободата -
    естествена,
    изобилна,
    всекидневна
    както в кладенците - водата.
    Ќищо не ще ви липсва,
    щастливи деца на децата ни!

    ќсвен -
    лъвски€ дъх на пустин€та,
    мъчните ни стъпки, заличени
    от в€търната длан
    и он€ железен тропот на годините,
    когато върв€хме,
    върв€хме,
    върв€хме
    към ’анаан!
     
     

    “еодора √анчева
    —“»’ќ“¬ќ–≈Ќ»я
     

    ѕќ ѕЏ“я ћ»

    » отново тр€бва да тръгвам.
    Ќепрестанно и неудържимо.
     акво да си спомн€ пред път€?
    Ќе, това е невъзможно...
    «ахвърлих своето минало
    във извора на безвремието
    като шепа камъни,
    които пречистват водата.
    Ќо пътища н€мам назад.
    Ќе остав€х бели камъчета на паметта,
    по които да се завърна.
    –он€ трохички от хл€ба
    на днешни€ ден -
    по път€ си хранех гълъбите.
    “е изкълваха моето минало
    и ми остана само бъдеще...
     

    ≈«ƒј„ ј“ј

    » тъй - 
    ÷елувам те от кон€,
    ќт мо€ кон неуморим,
    —ъс който все химери гон€
    » образи от кратък дим.
    ÷елувам те,
    Ќо без да слизам -
    Ќе стъпвам на зем€та аз.

    јко усет€, че е близо,
    привлечена от странен глас,
    аз ще се призем€ тогава
    върху зелената трева...
    ўе се превърна в земна с€нка
    и ще пов€рвам на слова,
    ще ме вълнува нежен в€тър,
    ще ме омайва птичи глас
    и ще остана на зем€та.
    Ќо всъщност н€ма да съм аз
    и тръгвам докато ме има,
    препускам с кон€ си натам,
    където съм непобедима,
    където силата си знам!
     

    ѕ–јЅЏЋ√ј–— » Ќјѕ≈¬

    Ќав€рно съм прабългарка,
    отдавна
    усещам неспокойната си кръв
    стремителен е път€т ми
    неравен,
    а ножът преди мен замахва пръв.

    ƒали със думи
    и дали със песен,
    дали във бой,
    или със вечен зов,
    препускам в сво€ път
    и ми е весело
    като от неочаквана 
    любов.

    јз сво€ кон пришпорвам
    непрестанно,
    на него пе€, люб€ и тъжа.
    » н€ма от врага да бъда
    спр€на,
    ръката си на ножа щом държа!
     
     
     
     
     
     

    ≈лка Ќ€голова
    —“»’ќ“¬ќ–≈Ќ»я
     

    ѕ–≈« –јћќ 
     Џћ јЌќЌ»ћЌ» ј

    «а злъчните писма -
     куршуми от засада;
    за кикота в ухото ми -
     когато падам;
    за кръстните ми стихове,
     от ангели донесени;
    за всичките ми пролети;
     за щедрите ми есени;
    за старата ни приказка
     за Ћиса и за гроздето,
    ко€то ми припомн€те
     в минутите най-розови;
    за пълните ми зали,
     опразнили душите ви;
    за интернет-скандалите,
     за Ѕога, задушихте се!
    за черната ви завист;
     за белите ми рани;
    за белега от думи
     (разбрани-неразбрани);
    за гълъбите, дето
     останаха си гладни
    (с душата си ги хранех
     и б€ха те най-главното);
    за всичката ви смешна,
     наивна анонимност;
    за мойте неспокойни
     и непокорни рими,
    които лък срещу
     бездарните опъваха;
    за гъбата с оцета,
    прикрита зад гърба ви;
    за злобата безсилна;
     за камъка захвърлен;
    за съсъка последен;
     за доноса ви първи;
    затуй, че днес ви има
     зад л€вото ми рамо...

    ЅЋј√ќƒј–я - държите
     гръбнака ми изправен!
     
     
     

    ѕ–»„ј—“»≈

    ¬ църковни€ двор, където във шепи
    до късен следзалез търкал€хме детството,
    където черниците нещо ни шепнеха
    и знаехме скришните знаци къде са;
    където привечер прис€дахме скупчени
    и страшни истории шепнехме в мрака,
    и почваха звездните стъпки да учат
    току пред сън€ разтревожени мравки...

    ¬ църковни€ двор, на пр€ка от детството,
    днес още ме чакат ангели н€какви.
    ¬ душите им - б€ло, до неуместност.
    (ј точно един живот прес€коха!...)
    » чувам ги: шепотом страшна истори€
    отново със дъх затаен си разказват...
    ћинавам по тази пътека повторно -
    за т€х съм невидима (или наказана?)...

    ј те са във дрешките си окъсели,
    със сини езици - печат от черниците.
    » пак са тревите с щурци пренаселени.
    » пак под стрехата мълчи една птица!
    ѕернИт исихаст. ѕрекръства с мълчание
    стрехите, тревите, черниците сладки...
    и детството, дето се връща отча€но
    обратно назад с душа православна...

    ѕќƒ«≈ћЌ»“≈ ¬ќƒ»

    ѕодземните води нав€рно са самотни.
    ѕодземните води на н€кого се мол€т.

    Ћюбовници, които на тъмно все се срещат.
    “е слепи от любов са. » все пропускат нещо.

    ѕодземните води скалите разрушават.
    ќт шепота им срива се подземната държава.

    Ќа устните си дълго държат горещо слово.
    ћълчат без въздух, н€мат ни слънце, нито повей.

    ѕодземните води пон€кога прегръщат се.
    ¬се мълком. Ѕез да спират. Ќо знам, че не е същото!

    “е н€мат си недел€, поне на чай да седнат
    и просто като хора, на чай да побеседват.

    Ќе могат длан да вдигнат, на длан да € положат.
    ¬се бързат. ¬ечно тичат към н€какво подножие.

    Ќе зна€т, че до кра€, когато всъщност стигнат,
    там чака ги разд€лата. «авинаги. «авинаги!

    ќ, страх ме е, любими, в недел€та, тъй тиха,
    от думите и ча€, пророческите стихове,

    реките под зем€та, които чувам - дишат...
    ƒали тук всъщност става реч
         изобщо за водите?!
     
     
     

    ћќћ≈Ќ“Ќј —Ќ»ћ ј
    Ќј ≈ƒЌј √ј–ј

    Ќа перона на гарата
    една циганка
    мете жълтата шума
    и се усмихва.
    Ќа н€какъв
    свой влак, преминал набързо
    край не€.
    Ќа строги€
    гаров часовник
    с прокапващо време.
    Ќа вестникар€
    с препълнена чанта
    и глас охрипт€л.
    Ќа тази чешма,
    под ко€то ще мие от есен
    ръцете си.
    ”смихва се
    черната циганка
    и цели€т гаров площад
    прелива от б€ло.
    »зтича и тръгва
    по всички посоки
    това изцел€ващо Ѕ€ло -
    бинт за света наранен...
     

    ѕ–≈ƒ«»ћЌќ

    Ћюбовта овехт€
    като многогодишно палто.
    ѕосив€ от химическо чистене.
    ѕоизтърка маншети.
    (Ќав€рно от ласките!)
    ѕоразпра се хастарът
    (укривал семейните тайни).
    ѕо€ви се и н€какво нагло петно -
    следа от подел€на сладост...
    ƒвуоко разхлабено копче
    виси с натежала глава.
    » прокъса се джобът -
    нав€рно през него изпадаха
    най-белите дребни минути,
    спестени за черните дни.

    Ћюбовта овехт€.
    Ќатежа закачалката
    от сподавени спомени
    и студени сезони...
    ¬ън крещи вехтошарката -
    изкупува износени дрехи.
    —ърце не ми дава, да и викна оттук.
    ј т€ пазари се припр€но
    и в чувала натъпква
    същества, още живи,
    със различни езици, съдби и живот.
    ѕосле м€та през рамо
    този охкащ без глас ¬авилон.
    » поема по пустата улица,
    побел€ла от първи€ сн€г.
     
     

    —ЋЏЌ„ќ√Ћ≈ƒ

    —ега съм точно септемврийски слънчоглед.
    √лавата ми тежи на раменете
    и кап€т мисли - в€рвам, че узрели...
    » само нощем продължавам да сънувам
    зелената си рокл€ на стеблото
    и златното на дните изсънувани...
    ¬рабци кълват от капещите думи,
    а после преповтар€т ги на срички,
    заекват срещу слънцето, разказват
    за чужди€ живот - със безразличие...
     

    Ќикола »нджов
    Ћ»„Ќќ—“ 
    — ѕ–ќћ≈“≈≈¬ј 
    ѕ–»–ќƒј
    (Ћеда ћилева на 90 години)
     

    ѕоп  иран от с. √лаван, —тарозагорско, предшественик на Ћеда ћилева по майчино потекло, е жив€л над сто години. Ћел€ и по баща, ѕенка  асабова жив€ почти един век. «ад самата юбил€рка по именити€ родов хребет крачат още три поколени€. ¬ такава именно генеалогична перспектива и ние, днешни читатели и почитатели, се почувствахме в един вековечен житейски път. Ќо ние минем - заминем, а път€т остава! «а себе си знам, че произнесох тези думи на осемдесетгодишнината на Ћеда ћилева, произнас€м ги днес - на нейната деветдесетгодишнина, и сигурно ще ги припомн€ на стогодишнината и, като от сърце жела€ всекиму да присъства, защото Ћеда-≈вгени€, както е наречена от родителите си, ще бъде... и много държи на точността.
    ¬същност Ћеда ћилева олицетвор€ва една от малкото български културни династии. ќсновоположници са свещеници и учители, звездни€т миг настава с по€вата на √ео ћилев, а от него насам династи€та се възражда с нови генерации книжовници в труднодостъпни€ за други човеци св€т на избирателните склонности. ƒинасти€та е съставена от индивидуалности с предопределение да действуват в духовни общности и в универсални сфери. јз дори € възприемам почти мистично и долав€м в не€ прометеева природа, но ако моето възпри€тие е спорно, то безспорно е, че етапните личности от династи€та са все хора на авангарда, на прогреса, на еманципаци€та. 
     аквато е Ћеда ћилева. ¬ творчеството за деца. ¬ преводачеството на англоезична поези€. ¬ обществено ангажирани, в при€телски и в професионални среди.
    Ќе прав€ юбилейни-елейни изли€ни€. јко на български€ народ, след разрушението на паметниците и крушението на идеалите му, останаха забележителни фигури от минали€ век със значение за интелектуалното достойнство, Ћеда ћилева е между тези опори на духа и таланта. “€ е символен субект на нашето национално наследство от драматични€ за Ѕългари€ двадесети век. ¬ек с непредвиден от нико€ политическа доктрина поврат на обществото към изчерпани исторически възможности, например монархическата иде€ като изход от републикански€ хаос в държавното устройство; и век на сфинксови за народеца ни дилеми на епохата от "кра€ на истори€та" като съвмест€ването на корпоративни€ глобализъм с напредъка на средните социални слоеве. 
    » все пак, в пренаситеното на идеи и интереси психологическо пространство между два милениума, Ћеда ћилева с недвусмислено гражданско поведение и с несекваща творческа енерги€ предопредел€ в гол€ма степен индивидуални€ избор на съвременника. »збор на бъдеще - и може би избор на минало, що се отнас€ до преосмисл€не на прежив€ното. 
    –азбира се, илюзорно е да се изследва въздействието на поези€та за деца върху зрелите поколени€, макар че литературата за повечето хора започва именно от детското стихотворение - "ѕитат ли ме де и зората", "’убава си, “атковино", "Ѕ€ла, спретната къщурка", "„овекът разсе€н от улица "Ѕасейн", "ѕродавач на надежда", " ъщата, ко€то построи ƒжек"...  ъм тази класика моето поколение деца прибави "«айченцето б€ло", моето поколение бащи - "¬лак-юнак", моето поколение д€довци - един нов вариант в "÷ветни приказки". 
    ¬ кра€ на краищата поези€та за деца на Ћеда ћилева се оказва спътник на всички днешни възрасти - от ученическите и текстове за ћирчо и Ќемирчо в педагогическото списание "ѕърви стъпки" през 1940 година до издадените току-що четири тома избрани съчинени€. “€ е автор на десетки оригинални книги за деца. »скам да приведа един своеобразен аргумент за хубостта на нейните книги. ¬ижте кои са художниците и си направете заключението каква ще да е тогава поетесата - ¬адим Ћазаркевич, Ѕорис јнгелушев, јлександър ѕоплилов, јлександър ƒенков, Ќева “узсузова, ’ристо Ќейков, Ѕорислав —тоев, Ћюбен «идаров, јсен —тарейшински, –умен —корчев, ћаглена  онстантинова...Ќе твърд€, че около творчеството на Ћеда ћилева се е изградила отделна илюстраторска школа, напротив - всички илюстраторски школи у нас се приобщиха към нейното художествено слово. » точно тук държа да подчерта€, че по отношение на стихосложението и изразните средства поези€та на Ћеда ћилева е новаторска поези€.  ритиците намират в творбите и - цитирам - "лъкатушна метрика", "еластична фраза", "внезапни ритмови синкопи", "корелаци€ между динамиката на времето и динамиката на стихотворната експреси€, ко€то не подвежда към себеконсумиращо се експериментаторство" - край на дълбокоумните цитати.  азано на разбираем език, Ћеда ћилева е обновителка на българската детска поези€. » не просто защото е продължение на забележителен обновител на художествената форма и естетическите критерии, а защото нейното дарование е необикновено силно и самосто€телно.  ато детска поетеса т€ се по€ви в с€нката на гениален предшественик и едновременно тр€бваше да се утвърждава на поприще, овлад€но вече от Ѕагр€на и ƒора √абе.  анонизирането на Ћеда ћилева в светата троица на българската детска литература не е проблем на време, а проблем на познани€. ћ€стото и на иконостаса се определ€ преди всичко от н€кои основни характеристики на нейната поетика. ¬ случа€ е подход€що непосредственото сравнение. » при Ѕагр€на, и при ƒора √абе има значителна стилистична и езикова разлика между написаното за деца и написаното за възрастни. "¬ечната и св€тата" (1927) и "“ъркулната годинка" (1931) с€каш са книги от различни пера. —ъщото се отнас€ и за "ѕочакай, слънце" (1967) и " апчици" (1961). –аздвоението на твореца между произведени€та му за деца и за възрастни е общоприето и от семантична гледна точка в стила на своеобразно школско схващане за достъпност на четивото за деца. Ќо при Ћеда ћилева в много творби е налице експеримента за вътрешно освобождаване от традиционната класика. ¬ този смисъл т€ създаде нова по качество лирика без възрастови предпоставки за възприемането и. ћога да посоча - пак чрез сравнение - един най-пресен пример. —писание "ѕонеделник" - елитно издание за теори€, политика и култура, помести под наслов "—богом, ’’ век!" по едно стихотворение от седемнадесет български поети с внушението, че подборът и на имената, и на творбите е емблематичен. Ћеда ћилева се представ€ с "ƒует", помните началото му: "«наете ли какъв музикант е в€търът? \ “ой не свири в концертната зала..." Ќа мене ми се стори, че това е именно стихотворението-чудо в този цикъл, постигнато като поема от ”итман, като опус от ѕрокофиев, като пейзаж от —езан - синтез между укротената усмивка на възрастни€ и необузданата фантази€ на детето.
    ѕри изобилието на писателски таланти у нас духовни€т полифорум невинаги отчита ниво на дарованието, а въобще ако в случа€ с Ћеда ћилева сме склонни да видим непреодолима наследственост, то непременно тр€бва да съзрем и независим първоначален творчески зародиш. ќт друга страна гениите не постав€т семейни, а постав€т обществени задачи, и по тази причина в книгите на Ћеда ћилева не може да н€ма отглас на порива на √ео ћилев да европеизира поези€та за деца в услови€та на патриархалната дидактика, да приближи детското четиво към модерни възпитателни системи. ¬ скоби, спомн€м си един спор в оглав€ваната от не€ Ѕългарска национална телевизи€ - ставаше дума за пром€на през л€тото на часа на излъчването на попул€рното детско предаване "—ънчо". “€ в качеството си на генерален директор наложи административно становището, че през всички сезони децата тр€бва да си л€гат в осем часа вечерта. Ќейната педантична строгост ни стресна нас, тогавашните крилати телевизионери, промърморихме нещо като добре, че не сме нейни деца, но след време се убедихме в правотата и - и добре, че станахме нейни съмишленици.  акто виждате, и до днес "—ънчо" е в часа на Ћеда ћилева. ¬ъв всеки един смисъл... 
    ѕреводаческото дело на Ћеда ћилева е свързано с американската, английската и африканската поези€. Ќа това поприще т€ не бе сама, неизменно до не€ бе съпругът и Ќиколай ѕопов, когото късно открихме като поет, и рано загубихме като интелектуалец. ¬лечението на Ћеда ћилева към чуждоезичните култури има и друго измерение - т€ стана учредител на —ъюза на преводачите в Ѕългари€, бе начело на организаци€та в най-плодотворни за гилди€та години. » ако под нейно ръководство се наложи като стил "разумната достатъчност на канцелари€та" със секретарки, които след време получават шанс да станат министри, то дейността и като главен редактор на списание "ѕанорама" се помни с информационни€ и разпространителски простор пред чуждестранната литература у нас. ѕростор, гарантиран от високи€ обществен статут на преводачески€ съюз, от личното застъпничество на Ћеда ћилева пред силните на ден€ на иде€та за взаимопроникването на културите. ўе ми се да напомн€, че —ъюзът на българските писатели в они€ години издаваше специален бюлетин с образци на - предимно - западноевропейската литература за "служебно ползване", демек, за избрани хора, които не знаеха чужди езици, но тр€бваше да зна€т как и какво се пише "там". ј Ћеда ћилева насочи списание "ѕанорама" към широката читателска аудитори€. “огава, ах, тогава в Ѕългари€ хората и чет€ха книги, и можеха да си ги куп€т - нека отнесем тази констатаци€ единствено към сантиментални€ спомен.  акто и един симпатичен трик - издателствата не посочваха тиража на книгите, за да избегнат скъпото авторско право на чуждите писатели. “е криеха - внимавайте сега! - тиражи, по-високи от тиражите на оригинални€ език! ќсобено при поези€та и ето още една заслуга на Ћеда ћилева - благодарение на не€ американци, англичани и африканци имаха повече читатели в Ѕългари€, отколкото в своите родни страни. “ова сподели с мене в случайна среща един от американските негърски поети, пуерториканецът по рождение ¬иктор ≈рнандес  рус. 
     олчем си припомн€м обществената дейност на Ћеда ћилева, улав€м се за мисълта, че наред с демонстраци€та на дълбок интелект и на мощен характер т€ ни приучи да € възприемаме като председателка, а не председател, като посланичка - а не посланик, като народна представителка, а не народен представител. »зтъквам очарователната женска същност на Ћеда ћилева в битността и на зоон политикон - и допускам само това определение в мъжки род по повод на длъжностите, които т€ изпълн€ваше на ползу роду и человечества. “ака € запомниха в ёЌ≈— ќ, ѕен-клуба, парламента, на десетки световни културни про€ви в Ќайроби и –ио де ∆анейро, в ѕариж и Ќю …орк, в ћосква и —токхолм. 
    “€ и днес с осанка, одежда, прическа, поглед, говор и жест налага прекрасното женско начало на света и мъж на мо€та възраст може само да съжал€ва, че е роден след нейните поклонници, макар да има предимството да бъде сред научените от не€ на пор€дъчност и дълг!
    ∆ивей не по малко от сто и петдесетгодишни€ поп  иран и свети подобно на безсмъртни€ √ео ћилев, наша уважаема, мила, възхитителна Ћеда-≈вгени€! ѕозволи ми да целуна ръката ти! 

    (—лово, произнесено на тържественото честване на 90-годишнината на Ћеда ћилева в Ќационални€ дворец на културата - —офи€.)
     

    »леана —то€нова
    —“»’ќ“¬ќ–≈Ќ»я * 
     

     ј  —≈ ѕ»Ў≈ ƒќЅ–ј ѕќ≈«»я

    писането на добра поези€
    е изхвърл€не на огромна
    сексуална енерги€
    от мисълта и т€лото.

    то е като целуването
    с език и зъби
    до загуба на въздух до кръв
    като пеене от мъка
    като плачене от върховно щастие

    и е като б€сно куче което те захапва
    по вс€ко време на денонощието
    когато си сама и опи€нена
    сама и разгневена
    сама и разнебитена
    когато н€маш нищо друго

    пристраст€ване и замайване е то
    нелечимо болестно състо€ние
    транс в който се движиш по ръба
    мъчително щастлива

    то е соната за цигулка и чембало от Ѕах
    под арката на л€тното небе
    когато два облака се сблъскват
    и музиката свети и трещи
    а в далечината - седем
    погребални камбани
    и не е писане на стихотворени€
    а живот -
    нещо повече от думи рими и метафори
    повече от сън любов секс и задовол€ване

    нежен любовник е
    който никога не те изостав€
    бавно полуд€ване от самота
    от глад и жажда
    стопроцентова обич към себе си
    готовност да те отхвърл€т
    да те запрат€т в јда
    с непризнаване
    и забрава

    писането на добра поези€
    е почти невъзможно
    след ÷ветаева –илке  авафис ≈лиът
    …ейтс –ембо и Ѕуковски
    но не е излишно да опиташ
    да се метнеш върху листа
    с ц€лата си страст
    диво и €ко

    и докато хората в полунощ
    ви€т стенат плачат между чаршафите
    ти се разтап€ш
    без мъж
    без надежда -
    добра поези€ се пише така

    ако не можеш
    да го направиш
    н€ма да е гол€ма загуба
     
     

    ѕ–≈ ј–¬јЌ≈ Ќј ∆»¬ќ“ј ѕ–≈« јƒј

    познавам добре хората
    които днес са аутсайдери
    в нашето болно общество
    ги има много
    те са предимно
    художници поети артисти
    музиканти, журналисти
    на свободна практика

    много хубави хора са
    но отча€ни
    нещастни
    изнервени
    пон€кога са почасови общи
    работници и бо€джии в строителството
    пон€кога работ€т каквото дойде
    пон€кога се свират в една ста€
    и живе€т от наема на апартамента си
    в който се разхождат наемателите им
    пон€кога не излизат от къщи с дни
    за да не харчат дребните си парички
    пон€кога се отдават на мистични занимани€
    в€рват в нетрадиционна медицина
    и в отвъдни светове

    мъжете пи€т евтино вино
    докато си изкарат вътрешностите
    жените се обличат с рокли
    от 60-те на минали€ век
    много хубави хора са
    и н€кои от т€х са големи таланти
    н€кои могат да пишат да рисуват
    да свир€т божествено
    да изкарат хастара на душата си
    могат да си куп€т дъга без пари
    да докоснат звездите
    да направ€т света по-красив
    и по-истински
    да остав€т следа по-дълбока
    отколкото тълпите
    самозвани бизнесмени и политици

    хубави хора са
    но са крехки души
    романтично наивни
    хора с илюзиите от социализма
    животът им минава през ада

    че кой днес
    в този световен културен упадък
    може да се храни от изкуство?
     

    ќ, Ѕ” ќ¬— »

    откачен грозен развратнико
    немски американецо
    стоиш по долни гащи
    смучеш бира
    в една мръсна кръчма
    в »зточен Ћос јнджелис

    падаш мъртъв от любов
    върху всички жени които познаваш
    (и върху тези които още не са родени)
    слушаш Ѕрукнер ћоцарт Ѕрамс
    пикаеш върху автомобилите
    ро€лите тълпите скапани€ живот
    докато четеш поези€та си
    в бл€скавите зали

    повръщаш
    смъркаш кока
    с червенокоса смугла или руса
    проститутка
    "€хнал живота...
    €здиш до идеални€ му комизъм"

    никога н€ма да се утаи ƒухът ти
    „арлс Ѕуковски

    с това сипаничаво лице и козина
    с този двуметров ръст
    ти си много по-красив от манекен
    по-истински
    по-жив
    от повечето копелета наоколо
    които се прав€т на поети и артисти
    обличат дрехи "Ѕициани"
    €зд€т червени "ћазди"
    снимат в ’оливуд
    бо€дисват косите и мустаците
    бръснат телата, пил€т ноктите си
    стискат силиконовите си души
     

    направи го
    направи го
    давай
    давай
    докрай -

    излез от гроба
     

    “–» —Ћ≈ƒ ѕќЋ”Ќќў

    кажи ми сега с кого да разговар€м
    за янус - бог на ритъма и стиховете
    за ≈зра ѕаунд „арл Ѕуковски и ѕлат -
    не ѕлатон а —илви€ ѕлат -
    американска поетеса
    ко€то се отрови с газ

    с кого да разговар€м?
    покрита с черното тежко звездно наметало
    до писък изтън€ла в три след полунощ

    с голите стени ли да разговар€м?
    с твоите картини ли да разговар€м?
    стъклените масички и стъклените етажерки
    стъклената менажери€ от статуетки
    слончета и пеперуди
    вкаменели от отсъстви€
    а езикът ми подут и мъртъв
    от мълчани€

    с кого да разговар€м? -
    с хората с прикрити мисли

    или обезсмислени от данъци и такси
    от трамвай-работа-сън и обратно

    изречени€та на въздушните течени€
    и пролетните ритми
    вис€т обесени над каменните бездни
    лежа в б€лата нощница
    в една побел€ла мартенска нощ
    като муми€ в египетска пирамида

    липсва ми аромата и виното на устните ти
    онази полуд€ла змиорка езикът
    фосфорните пламъци - очите
    и най-красиво изва€ни€т череп
    на голата ти глава

    о, мой јменхоmen...

    √еорги  онстантинов
    »з "ѕ–≈ћ≈∆ƒ»≈“ќ, 
    Ќј–≈„≈Ќќ ∆»¬ќ“"
     

    ћ≈∆ƒ” ’јѕ„≈“ќ » Ќќ∆ј

    Ќеотдавна прочетох, че германски€т професор ’анс-’илгер –оперс е изнамерил медикамент срещу тъпота и забрав€не. —ензационното хапче въздействало стимулиращо на определени клетки в мозъка. ¬ъпросни€т антитъпотин (може и така да го нарекат) вече е предложен за серийно производство.
    Ќ€ма предел за днешната наука. Ќо си мисл€, че мъчно ще бъде открит медикамент срещу друг човешки дефект - безразличието към околните. –авнодушието към човека до тебе, изпаднал в бедаЕ
    ƒори животните про€в€ват естествена солидарност към себеподобните. ¬иждали сме по "ƒискавъри" как стадо биволи защитава с €ростни рога по-младото биволче от озъбени€ лъв. ”ви, днешни€т човек р€дко се втурва да помага на н€кого. “ой обикновено върви в множеството и вижда само себе си. ¬место библейското "ќбичай ближни€", все по-често чуваме: "Ќе е мой бизнес, не е мой проблем".
    Ќе говор€ само за раст€щата нашенска темерутщина. «нае се, че безразличието към околните е болезнен проблем в цели€ св€т.
    ѕо време на литературен ѕ.≈.Ќ.-форум в Ѕерлин ми се случи да срещна тъжно потвърждение на казаното. «аедно с други двама балкански писатели се измъкнахме за н€колко часа от литературните дискусии, за да видим откриването на новата железопътна гара - огромна раковина от метал и стъкло, си€еща недалече от –айхстага, на отсрещни€ бр€г на Ўпрее. ќчакваше се там да говори канцлерът јнгела ћеркел, но преди не€ попул€рни рокгрупи "подгр€ваха" пространството пред гарата.  ъм м€стото бързаха хил€ди берлинчани - млади майки и татковци, понесли бебета в раници, тинейджърски тайфи с бирени кутии в ръце, белокоси съпружески двойки, едва пъплещи велосипедисти, любопитни туристи, даже инвалиди в самоходни столовеЕ
    “ози многолюден поток ни накара да спрем по средата на моста, водещ към гарата (усп€хме само да се фотографираме там) и след н€колкоминутно колебание, решихме да сменим посоката. ¬ърнахме се на други€, по-висок бр€г на Ўпрее, където имаше значително по-малко хора и откъдето можехме да видим повече. ¬същност оттам площадът не се виждаше пр€ко, но огромна видеостена вд€сно от гарата ни показваше всичко, ставащо на отсрещни€ бр€г.
    ѕосто€хме на това м€сто около половин час - колкото да вкусим от празничното настроение и да се убедим, че немските попгрупи набл€гат (също) повече на барабаните, отколкото на мелодичността. 
    ќфициалната част нещо закъсн€ваше и ние, след като хвърлихме прощален поглед на бл€сналата нова гара, бавно се отправихме към хотела.
    » чак там, от екрана на хотелски€ телевизор, разбрахме за ужасното премеждие, с което н€как случайно сме се разминали. “очно на моста, където си б€хме направили н€колко снимки, един пи€н (а може би психически болен) юноша започнал да наръгва с двуостър нож бързащите за площада минувачи. ≈й така, без повод и причина и най-важното - без никакъв шум. ≈дин, двама, пет, десет, двадесетЕ —лабички€т на вид берлинчанин ћайк върв€л тихомълком сред тълпата и мушкал с ножа по най-коварен начин - с кратък мах зад гърба или с близък удар отстрани. ≈дин се свличал тук, друг - там. ќбщо 31 човека паднали на зем€та, кажи-речи в краката на останалите минувачи, но никой в бързащата тълпа не обърнал особено внимание на падащите. “екла е кръв, сигурно са се чували охкани€ - поне една трета от падналите на зем€та хора са имали рани със сериозна опасност за живота. » още една гадна подробност - първи€т прободен бил серопозитивен, та всички следващи получавали в прибавка и пр€ка заплаха от —ѕ»Ќ-зараз€ванеЕ
    » никой, повтар€м - никой в устремената напред тълпа не бил разбрал (или не поискал да разбере!) какво точно става. ќтпред гърм€ла рокмузика, всеки един в плътното множество бързал да види осветената гара, падащите хора така и не привлекли вниманиетоЕ
    Ќа челната страница на сутрешен "цайтунг" вид€х репортерска снимка как полицаите свал€т 16-годишни€ убиец от стъпалата на официални€ влакЕ «начи млади€т психар усп€л да стигне чак дотам, до вагона с официалните гости - неспр€н от никого, необезпоко€ван от никого във своето пъклено дело!
    “ака е. » в респектиращи€ ни «апад, постигнал отдавна суперстандарт, смайващото безразличие към чуждата съдба владее множество хора.
    ј ние, като източна с€нка на «апада, като че ли се стремим да повторим модела.
     ак никой не вид€ кой уби сестрите Ѕелнейски в ѕазарджишко? “а нали, за да бъдат отведени от дискотеката и след това - претрепани с камъни, те са минали край десетки очи!
     ак е възможно автомобилните катастрофи у нас, породени от примитивно пренебрежение към правила и хора, да дават над хил€да жертви годишно? “а това надвишавава бро€ на убитите в една съвременна регионална война!
    ј ромските бидонвили в предгради€та, пораждащи всекидневно болести и престъплени€? ј показваните по телевизи€та самотни старци и безпризорни деца, вегетиращи в мрачни дупки из пренаселените квартали на големите ни градове?
    ћай много неща наоколо не виждаме или не искаме да видим. » едва ли ще се по€ви скоро чудодейното хапче, което ще ни накара да се трогнем от думите: "ќбичай ближни€"Е
    Ќо нека не предизвиквам медицината.  аквото и да говорим - проблемът не е медицински, а морален. ‘армацевтиката е безсилна пред крайностите на човешкото его - особено в едно общество, където егоизмът е въздигнат в глобална ценност. ќбщество, в което силните лакти винаги могат да избутат встрани крехкото милосърдие, в което човешкото общуване е снизено до безмилостно състезание за пари и житейски успех. ќбщество, в което общото равнодушие често достига до агресивни изблици на бездушиеЕ
    —амо за миг ще се върна към разказаната по-горе истори€. » ще допълн€, че часът и минутите, отбел€зани на нашите снимки от берлински€ мост, почти съвпадат по време с началото на кървавата вакханали€, започната от млади€ убиец.
    ƒобре, че сме тръгнали в друга посока.

    2007
     
     

    Ћё“» ƒ–ј— ќ“»Ќ»

    1. ќ√–јЌ»„≈Ќќ—“

    ћой далечен познат от университета, математик по образование, ми подсказа точната диагноза на икономическото ни забол€ване: "Ќай-лошото у нас е това, че големите пари на Ѕългари€ се намират в ограничен брой хора, които имат ограничено мисленеЕ" » ми об€сни по-нататък, че нашите "големи пари" са егоистични, страхливи и некомбинативни, че те н€мат усет към съзидателна работа, а в много случаи просто не работ€т или "б€гат" в чужбинаЕ “очно като своите притежатели. »ма и изключени€, разбира се, но това не промен€ общото положение.
    ƒобре де, питам се, как много българи с неограничено мислене - политици, икономисти, журналисти, светила на науката, мъдреци от "големи€ парламент" на народа (според известната телевизионна рубрика) - как те допуснаха да ни пороби тази ограниченост? —ъс сребърници ли б€ха подкупени, партийна пристрастност ли ги заслепи, смелост ли не им достигна, за да спрат това вседържавно търкал€не в неизвестна посока? «ащо не спр€ха този икономически кошмар, в който малцина безогледно и нагло надхитр€т мнозина, в който нашите заводи произвеждат предимно безработица, а един работещ храни най-малко 3-4 пенсионери и 5-6 чиновници?
    Ќикой не иска да отговори.
    Ќикой не иска да отговар€.
    ќграничаваме и нашата вол€ за самозащита, наши€ инстинкт за самосъхранение и щедро пилеем големи думи, камуфлажно бо€дисани в един или друг цв€тЕ ј дали тази властваща ограниченост не е плод на нечий безгранично пресметлив ум? Ќе зна€Е »ска ми се да в€рвам в преходността на тази политическа лудост, на тази глупава пазарна романтика, ко€то изведе ограниченото мислене на върха.
    ¬същност е ограничено и историческото ни време. ќтдавна е дошел часът, в който истински€т разум тр€бва да внесе €снота в безгранични€ хаос.
     

    2. —–≈ƒЌј“ј ѕ–ќƒЏЋ∆»“≈ЋЌќ—“ Ќј ∆»¬ќ“ј

    ¬ кра€ на минали€ век, след като вече беше стъпила на Ћуната, јмерика достигна и следващи€ космически успех - стъпи и в »зточна ≈вропа. Ќие, българите, така и не проум€хме как точно стана това. 
    ƒа, имахме остра нужда от обществена пром€на. Ќо ни тр€бваше пром€на, породена и извършена от самите насЕ 
    Ќе става дума само за импортни€ модел на демократични€, както му казват, процес. ѕо-важното е, че нашата балканска демокраци€ започна да повтар€ всички лоши иноземни номера: каубойско разграбване на всичко, от което се печели, политическа чалга и смела корупци€, околовръстна проституци€ и невръстна наркомани€, космически цениЕ ƒобрите американски номера така и не научихме. “е останаха от нас на същото междузвездно разсто€ние, както и преди.
    –азбира се, най-малко иноземците са ни виновни, че криво разбрахме и тази цивилизаци€. ¬ кра€ на краищата сами режем заводите си на скрап и колим безогледно породистите стада. —ами пуснахме безмилостни€ булдозер през земеделските сгради, през сво€та култура, през всичко, направено вчера и случайно оцел€ло днес. 
    Ќ€кога произвеждахме около десет милиона тона зърно годишно. —ега считаме три милиона за добро постижение. Ќ€кога б€хме между първите 25 развити страни. —ега ни радва даже 70-то м€сто. 
    Ќ€кога - въпреки прокрустовите идеологически рамки - имахме ѕанчо ¬ладигеров, Ћюбомир ѕипков, ѕетко —тайнов, «латьо Ѕо€джиев, ƒечко ”зунов, ƒимитър ƒимов, ¬еселин ’анчев, …ордан –адичков, ’ристо ‘отевЕ ƒнес за духовното ни просветление се грижат преди всичко разни шоумени - персони със съмнителен вкус и не€сна полова ориентаци€. 
    —ами "изработихме" и онзи печален факт - с почти милион е намал€ло нашето героично население. ћоже би стотици хил€ди са и заб€гналите "временно" в чужбинаЕ Ќав€рно с такъв темп са се стоп€вали и индианците в ƒиви€ запад.
    »ма и друга, по-малко споменавана, цифра. —редната продължителност на живота в скъпата ни родина е вече около 70 години. ƒостатъчно е да си спомним, че имаше време, когато тази цифра се въртеше около 75. » беше приблизително такава, каквато е в статистиката на бленуваната —еверна јмерика. » там хората работ€т (или временно остават без работа), и там се боричкат за власт или се стрел€т по мафиотски кюшета, ала живе€т по-дълго от насЕ
     ато човек на художествената словесност ще се въздържа от груб политически коментар на въпросните цифри. —амо ще сподел€ все още живата си надежда, че нови€т век може би ще загърби и вчерашни€ тоталитаризъм, и днешни€ див капитализъм.
    » ще заживеем съвсем по човешки - като едни средностатистически европейциЕ јла аз сами€т едва ли ще стана свидетел на това - мечтата ми е по-гол€ма от средната продължителност на живота.
     

    3. ѕќ-ћјЋ ќ ƒЏ–∆ј¬ј ¬  ”Ћ“”–ј“ј

    √ледай го ти умника - нашата култура щ€ла да стане истински съвременна, ако имало по-малко държава в културата.
     акво да му кажеш на този образован слепец, който изключва от своето полезрение "несъвременните" (ала вечни!) духовни ценности на Ѕългари€: народните песни и прабългарските ръкописи, ѕлиска и ѕреслав, –илската обител и ÷аревец, ѕаисий и —офроний, Ѕотев, «ахарий и ¬азов, Ѕо€нски€т чудотворец, ¬ладимир ƒимитров-ћайстора и «латю Ѕо€джиев, ¬ладигеров и ѕипков, наши€ талантлив театър, €ркото ни (макар и вече в архива) кино, оригиналните ни поети, даровитите ни певци и музикантиЕ —игурно с часове бихме могли да изреждаме още имена, заглави€, факти и събити€ от националната ни култура, които едва ли са рожба на голата лична инициатива. ј различни обществени фактори в различните времена са взимали българската духовност под свое крило - монаси и светски лица, царе и републиканци, държавници, читалищни дейци, цели€т жаден за просвета народ.
    » това не прави нашата култура, дори в днешни€ динамичен ден, по-малко истинска, по-малко съвременна. ј тъкмо напротив - без т€х духовността ни щеше да изглежда б€ла страница, на ко€то не се знае какво тепърва ще бъде написано.
    Ќовата догма за свободна пазарна конкуренци€ навс€къде (включително в културата) тук е очевадно вредна. ”беден съм, че всичко вдъхновено и благородно в нашата култура не би съществувало, ако не беше многовековната - и всенародна! - грижа за духовното ни оцел€ване и развитие. ќтсъствието на държава в н€кои драматични периоди на истори€та ни е увеличавало необходимостта от силна държавна подкрепа в културната област след това. ѕък и световните цивилизации са пълни с примери за силно (бих казал стратегическо) участие на държавата в духовните работи - ћагнаурската школа и —орбоната, книжовната дейност на  ирил и ћетодий и на техните ученици, Ѕритански€т музей и Ћувърът, щедро финансираните национални програми за издаване на френски (пр. програма "¬итоша" у нас), немски (институтът "√ьоте"), английски (Ѕритански€т съвет), швейцарски, словашки, кипърски и какви ли не още (разбира се - не и български) литературни произведени€ навс€къде по светаЕ
    ј "по-малко държава в културата" означава на делничен език полумъртви читалища и съсипани музеи, пустеещи сцени и продадени зад граница древни икони и ценни ръкописи - означава туземски рай за чалгата и бедн€шки пъкъл за истинското българско изкуство. ќзначава "ѕитат ли ме де зората" на туристически английски език (каквото изпълнение чухме на честването на ¬азов в Ќародни€ театър), означава духовни примати, непознаващи родната си литература (а световната - още повече); този девиз води до създаването на прагматичен, лишен от духовни интереси елит, постав€щ в началото на всичко цифрата, а не —ловотоЕ
    ƒа не би по времето на —имеон ¬елики да е имало "златен век на българската култура", защото държавата е сто€ла встрани от него?
    » обратно - щ€ха ли да са превърнати на жалки парчета (от нашенски злосторници, а не от чужди варвари!) онези двадесет и н€колко колони на ѕатриаршеската черква в ѕлиска, ако не б€ха оставени без държавни грижи и надзор под открито небе?
    ј да припомним ли нелепи€ сюжет с реституираната къща на музе€ "яворов", откраднатите и дадени н€къде за претоп€ване стари руски оръди€ от —кобелеви€ парк, изчезналите, разкъртени и обезобразени паметници на редица наши духовни дейци?
    Ќе, не си прав, драги телевизионни умнико.
    "ѕо-малко държава в културата" означава само едно - ѕќ-ћјЋ ќ  ”Ћ“”–ј ¬ ƒЏ–∆ј¬ј“ј.
    » ти си красноречиво доказателство за това.
     

    4. —¬ќЅќƒј“ј

    » ето че отново търсим реални€ смисъл на свободата. ѕреди години малцина се оплакваха, че н€мат хл€б, покрив или сносни дрехи, но мнозина €сно усещаха, че свободата не достига.
    Ќе свободата въобще - за не€ вестниците пишеха, че е гол€ма и просторна като синьото небе, а личната свобода на всеки един от нас: свободата да говориш само истината, да приличаш винаги на себе си, да имаш право на личен избор, да пътуваш навс€къде, да се чувстваш част от широки€ св€т.
    —ега, десетилетие след падане на всички стари табута, постигнахме ли сво€та лична свобода?
    ћилиони са българите, които ще замълчат пред този въпрос с повишена трудност. » ще прозвучат доста гласове, че сега сме по-свободни от вс€кога.
    ƒа, в думите на тези люде ще има гол€ма троха истина, но за жалост това ще бъде т€хната, политизирана и приватизирана, даже не лична, а егоистична истина.
    «ащото днес може да говориш каквото си искаш, може да тръгнеш дори гол по улиците, но хл€бът, собствената квартира, лекарствата, образованието на децата, подход€щата работа, необходимата книга, жадувани€т билет за концерт или театър са по-трудно достижими от преди.
    »зричал съм го и друг път - ћ»«≈–»я“ј ≈ —Џўќ ¬»ƒ Ќ≈—¬ќЅќƒј.  орупци€та по върховете и престъпността в кварталните улици ни прав€т по-малко свободни. ¬се по-кратката продължителност на живота ни и временното безсмъртие на нашите управл€ващи, разделението ни на "имащи" и "н€мащи" плюс байганьовското политическо цепене на "наши" и "ваши", е също вид несвобода.
    Ќе, ние не сме истински свободни. ≈динствената ни свобода е тази, че можем да си го кажем.

    2000 г.
     
     

    √≈Ќ»јЋЌј Ћ» ≈ ЅЏЋ√ј–— ј“ј «ј¬»—“?

    „есто се цитират известните думи на ≈лин ѕелин, че ако в Ѕългари€ се роди гений, това ще бъде гений на завистта.
    ўе си призна€ - не възприемам с възторг мисълта на големи€ писател. Ќе защото не е искрена. Ќе защото не е остроумна. ј защото е н€как едностранчива - като хвърл€ светлина върху една действителна черта от национални€ характер, т€ затъм€ва много други.
    ѕод българското небе са се раждали и истински гении - гении на творчеството, гении на борбени€ дух.  лимент ќхридски, ѕатриарх ≈втимий, търновецът  ипри€н  - митрополит  иевски и ћосковски, ѕаисий ’илендарски, ¬асил Ћевски, ’ристо Ѕотев, «ахарий —то€нов, ¬ладимир ƒимитров-ћайстора, √ео ћилев, ¬апцаровЕ ѕълни€т списък може да бъде дълъг и предълъг.
    » все пак неповторими€т автор на "јндрешко" е сложил пръст в раната. ћисл€, че не съществува народ, дал толкова жертви на завистта. ”бити в ранна възраст народни водачи и прекрасни поети, пренебрегвани мислители и изобретатели, прокудени по чужди земи таланти... ѕочти всеки българин, надникнал отвъд сво€та епоха, е ставал трън в окото на завистниците. ќще повече, че завистта обикновено се съчетава с други наши пороци: политическата злоба, стремеж за келепир, просто балканска темерутщина.
    Ѕългарската завист не блести с гениалност, т€ не е дала на света нито едно прочуто име (макар и с отрицателен знак отпред). ƒоста се е напъвала, но не е родила български€ ’ерострат, или нашенски€ —алиери. “€ самата не е достигала върхове, но упорито е пречела на способните българи да върв€т към върховетеЕ 
    »зобщо - българската завист не обича високото. ѕредпочита да се разлива нашироко в родни€ обществен пейзаж. Ќо макар и бел€зана с плитчини, т€ е неуморна и целенасочена в действи€та си. ”мело натоп€ва, униз€ва или даже физически заличава жертвите си. Ќейната сила е в груповото сплот€ване на посредствени, но амбициозни люде. Ќеин основен похват е подм€ната на действителни ценности с фалшификати. Ќевинаги си даваме сметка, че т€ има вли€ние навс€къде - било в културни€ живот или в политическите промени.
    Ѕългарската завист представл€ва преди всичко групов стремеж за противодействие срещу всеки по€вил се талант. “€ съществува, защото у нас таланти - Ѕог дал. «авистта паразитира върху т€х, от т€х се подхранва, расте и се движи. ƒвижи се като обществена юти€, ко€то непрекъснато иска да нивелира наци€та. ∆алко, че в доста случаи усп€ва. » родена с манталитета на масовата посредственост, т€ р€дко пропуска шанса да се докопа до властта. ќсобено се натиска да държи волана на общественото мнение: в големите медии, в партийни говорилни, в журита за творчески награди, в комисии за школски учебници и къде ли не още.
    »майки даже трохи от власт, т€ може да спусне бариера пред всеки кадърен човек, решил да направи нещо полезно за родината. » така е било винаги, от дълбокото минало, та чак до днес. Ќейни изобретени€ са и отр€зването на стърчащата глава, и тоталитарната уравновиловка, и днешната примитивна йерархи€, обусловена от натрупаните милиони. »ли от натрупаната власт...
    —амо в такава атмосфера убиецът на талантливи хора чака сво€ ред за паметник, полуобразованото сел€нче, стъпило на партиен връх, се об€в€ва за "велик теоретик и тактик", а дребни€т адвокат по бракоразводни дела се вижда поставен над Ћевски.
    Ќе се отърва от унизително пренебрежение и сами€т ≈лин ѕелин. Ќегови събрат€-литератори - къде от късна завист, къде от нов конформизъм - заличиха от днешните школски учебници класическите му творби "јндрешко" и "«ем€". Ќе били съвременни тези творби, не били в съзвучие с днешни€ демократичен преход. ј написаха ли тези събрат€-литератори истинските творби за демократични€ ни (уж) преход - такива творби, равни по внушение на "јндрешко" и "«ем€"?
    ¬€рно, талантлив народ сме. Ќо щ€ха ли българи като ƒжон јтанасов, Ќиколай √€уров,  ристо явашев или ’ристо —тоичков да се прочу€т по света, ако живееха и търсеха признание в Ѕългари€? Ќека си помислим малко. » да не бързаме с отговора...
    “а гени€т на завистта, за който говори ≈лин ѕелин, едва ли н€кога ще се роди у нас. «ащото българската завист не може да бъде гениална. “€ е всъщност бездарна. ≈динственото, на което е способна, е да униз€ва, да пречи и да смачква творчески съдби. “€ е една от причините за днешното ни състо€ние. “ака стигаме до голи€ факт - Ѕългари€ недолюбва своите талантливи хора, р€дко се обръща към т€х и с това губи ценно историческо време.
    ќтдавна чакаме светлина в тунела. Ќо самовлюбените посредственици по върховете не искат да вид€т истински€ носител на светлина - талантливи€т българин. » така е от много години. «ащото народни€т мъдрец е казал: " ойто завижда, не вижда." 
     
     
     
     
     

    ќ“—јћ ‘–јЌ÷»— ќ

    Ќаписах думи за нашата родна зем€. —поделих сво€та тревога от днешната съдба на плодородните ни ниви и градини, от безмилостното вмешателство в иначе прекрасната ни природа. » ги публикувах във вестник с негол€м тираж под заглавие "“ук и само тук е зем€та ни". ќказа се, че доста хора са ги прочели.
    ƒалечен познат ми позвъни по телефона и ме упрекна в наивен патриотизъм. Ќе ни тр€бвали такива регионални (и сантиментални) възхвал€вани€ на наши равнини и планини - когато цели€т св€т е глобалната ни родина.
    ƒруг познат, €вно под вли€нието на смътен национализъм, ме спр€ на улицата и ме обвини в мекушаво родоотстъпничество: "Ќе е само тук зем€та ни, рече строго той. ƒа не забрав€ме своите исторически граници. Ќ€кога сме владели, кажи-речи, половин »зточна ≈вропаЕ "
    Ѕезимен читател, доста почерпен, ме тупна по рамото на автобусната спирка: "ѕрав си, мой човек!  ойто иска - да заминава за —ан ‘ранциско! Ќие си оставаме в ќтсам ‘ранциско!"
    —лед още н€колко такива отзива тр€бваше да разбера, че:
    Ѕългари€ е много по-гол€ма от самата себе си. “олкова гол€ма, че не се вижда оттатък собствената дъсчена ограда на мнозина от нас. јла по каква зем€ вървиш - н€ма значение. ¬ажното е да имаш пълен джоб. «ащото ние, българите, сме гол€ма работа. ¬секи ще надхитрим и навс€къде ще бием с по три на нула. ≈два ли ще оправим Ѕългари€, но себе си можем да оправим навс€къде. ƒори накрай светаЕ
    “ази пъстра и противоречива картина сериозно ме замислиЕ Ќе срещнах и двама българи с едно мнение за българската зем€. «ащо бе, джанъм? «ащо да се оправ€ме накрай света? Ќали си имаме роден край? Ќали си имаме ƒобруджа и Ѕалкана, “раки€ и ћизи€, –одопите и ѕирин? Ќе можем ли тук да подредим двора си, да оправим дома си, да превърнем зем€та си наистина в земен рай? ј не да € остав€ме на самотек - да € политизират гарги и да € приватизират плевели.
    » ако има люде отвъд нашите граници, които се чувстват българи - нека да чуват добри вести за отечеството. » не ние да мечтаем за техни€ живот, а те да мечта€т да дойдат при нас.
    Ќа българска зем€.
    ¬ нашето родно ќтсам ‘ранциско.

    ѕЏ“≈ѕ»—Ќќ «ј ƒј ј–

    “ака се случи, че доста съм пътувал в сво€ живот. Ѕродел съм в човешкото море на »нди€, бил съм на Ѕожи гроб, плавал съм на н€колкостотин километра отвъд ѕол€рни€ кръг, върв€л съм в подножието на мексикански€ вулкан ѕопокатепетъл. Ќо не станах поклонник на Ѕрахмапутра, не сложих пред малкото си име "хаджи", не съм стрел€л по б€ла мечка, а вулканът ѕопокатепетъл ме учуди най-вече с една подробност - разбрах, че името му се произнас€ с ударение на първото "е".
    «ащото почти всичко, което виждах, ми беше твърде известно - б€х го виждал и чувал по телевизи€та, б€х го чел в географски и исторически книги. —игурно затова си водех пътеписни бележки само в началото, после постепенно спр€х. ќмръзна ми да си записвам познати неща.
    ѕътеписна миЕ
    Ќо пътуването ми до ƒакар беше нещо друго. —толицата на —енегал ме удиви най-напред с това, че се разминава с много от моите предполагаеми представи. ƒобре, че един писателски форум пожела да има и българско участие там.
    –азбрах, че ƒакар не е онзи ƒакар, за който споменава ≈кзюпери в сво€та "«ем€ на хората". Ќе е същи€т ƒакар, по€в€ващ се като колониална екзотика в н€кои френски филми. Ќе е прот€жна африканска песен, изп€та с древно копие в ръка, нито е рекламен сайт - пример за смайващата модернизаци€ на јфрика - в »нтернет.
    ƒакар е от всичко това по малко. √рад, готов да стане примамлив за всеки, който колекционира в паметта си противоположности: океански бр€г с безброй кокетни хотели, но и с прашни улици към центъра, без тротоари и светофари; н€колко куполовидни джамии в пейзажа, подчертаващи мюсюлмански€ характер на града, но и респектираща католическа църква недалеч от президентски€ дворец; щръкнали тук-там нови билдинги (главно - банки и държавни учреждени€), но и разпадащи се между т€х дървено-картонени къщи, пред които пасат хърбави кози; модерен университет, по-гол€м от наши€ Ќƒ , а почти до него - стара казарма с дим€ща военно-полева кухн€ в двораЕ 
    ѕо крайбрежната улица - дълга редица от жълтеникави, очукани таксита, очакващи по ц€л ден клиенти; разперени палми с дремещи мъже под т€х и шумни кръстовища, край които пъстро облечени жени продават кажи-речи всичко: плодове, риба, женски накити, минерална вода (водата от хотелската чешма е рискова за чужденеца); €та от деца и юноши, спортуващи на дълги€ плаж: футбол, волейбол, най-обикновена игра край вълните (по всичко личи - водени от своите учители) и съсухрени женици на път€, протегнали ръка за милостин€Е 
    ќще един спортен детайл - по вс€ко време на ден€ можеш да срещнеш тичащ младеж в шарен спортен екип. “ренира си момчето - дори под жежкото тропическо слънцеЕ Ќеслучайно футболни€т отбор на —енегал е стигал до световни финали, а н€кои елитни европейски тимове плащат щедро за привличане на сенегалски спортисти.
    ўе си призна€ - само веднъж послушах навика си да се разхождам пеш из града. ”лиците, водещи към центъра, са дълги и прашни, внезапните пазарни капани тук или там дебнат всеки б€л пешеходец, а слънцето сипе отгоре кълба от влажна горещина. Ќевъзможно е придвижването и с градски€ транспорт - малките допотопни автобуси с разлюлени (вечно отворени) врати отзад, са претъпкани до тавана. ј споменатите таксита взимат скъпо и прескъпо. ¬еднъж на въпроса: "«ащо искаш повече от уговорената сума?" шофьорът ни отговори: "«ащото хран€ четири съпруги и единадесет деца!"Е.
    ƒакар е двумилионен (а може би тримилионен - никой не е сигурен в цифрата) африкански град със свои наистина африкански грижи: висок процент на безработица (казват - над 50 процента), звънки облаци от комари вечер, крайбрежен лукс, примесен с тъмна опасност от —ѕ»Ќ. ћежду другото - в ƒакар е получил развитие и секс-туризмът (повечето млади сенегалки се движат с малахитова из€щност), но човек може да се чуди как споменати€т коварен вирус не е станал пречка за такива курортни емоции. 
    Ќе липсват подобни забавлени€ и за н€кои, идващи специално за тази цел, европейски или американски туристки. Ќезависимо от доста напредналата си възраст, повечето от т€х още на летището влизат в интимен разговор с млади сенегалци, очевидно играещи рол€та на мечтани€ жиголоЕ  акво пък, да пов€рваме на поета, че на любовта всички възрасти са покорни. ѕак тук чух сентенци€та, че на африкански€ бр€г "страстта тр€бва да е равна на смелостта". 
    ¬същност ƒакар е град, който принадлежи колкото на сенегалците, толкова и на туристите от ц€л св€т. ƒаже може да се каже, че крайбрежни€т ƒакар - този с многобройните хотели, с пъстроцветните паркове, заградени отвс€къде, със специалните басейни, плажове и кейове - е недостъпен за обикновени€ сенегалец. “ова особено важи за огромни€ хотел "ћеридиен ѕрезидент", построен тук като подарък на мюсюлмански ƒакар от —аудитска јраби€. ¬ъв вс€ка ста€ пробл€сва кехлибарен знак с обозначение къде е изток - да не би молещи€т се на јллах да обърка посоката.
    ’отелски€т комплекс има стотици стаи и десетки вътрешни кафенета, ресторанти и конферентни зали, а централното фоайе е толкова просторно и високо, че в него се издига 15-20 метров баобаб. ≈, личи му че е расъл тук насила, под хладни€ дъх на климатичната инсталаци€ - но е истински тропически баобаб. ј вън пъстроцветни€т парк обгръща поне два километра от луноподобната извивка на јтлантически€ бр€г. ≈дно кафе или бутилка минерална вода в комплекса струват към 4 евро, но може да си сигурен, че в т€х н€ма нито една от проклетите амеби.
    »зобщо - представете си 6-7-етажен дълъг хотел с размерите на малък град, просторна райска градина с различни видове палми и разноцветни храсти, а насреща - мощните приливи и отливи на јтлантически€ океан. “ова е "ћеридиен ѕрезидент".
    ѕак да повторим, това м€сто е почти недостъпно за обикновен жител на ƒакар. ƒори дългата редица от чакащи таксита стои оттатък външната ограда - на почетно разсто€ние от хотела.
    —помн€м си разговора с двама бели инженери от ёжноафриканската република, които в неделни€ ден лов€ха риба-тон на дълги€ кей пред хотела: "Ќие работим тук на новата аерогара и пон€кога пътуваме по-далеч от ƒакар, казаха те. —амо 20 километра по-навътре в страната ти става €сно - тукашната курортната цивилизаци€ е на светлинни години от живота извън столицата. » не мислете, че в провинци€та е останало нещо от екзотични€ животински рай. Ќ€ма слонове, н€ма лъвове, почти е невъзможно да видиш н€ко€ антилопаЕ ¬сичко е избито от местни и чуждестранни ловци."Е ƒоста тъжна констатаци€, наистина. ƒруг е въпросът, че двамата инженери н€маха основание да бъдат тъжни. Ќай-малко заради сво€ улов на н€колко парчета риба-тон с големина по половин метър.
     огато самолетът ме понесе обратно към родната ≈вропа (и към още по-родната българска зем€) си спомних думите на един американски писател: "»ма страни, в които съм готов отново да ида. »ма страни, в които не бих отишел нито веднъж. Ќо има и такива места, където тр€бва да отидеш на вс€ка цена. » след това да не повторишЕ"
    Ќе зна€ дали този писател не е ходил в ƒакар. ј ето, че аз се връщам отново - чрез този малък пътепис - там. 
     
     
     

    Ќадежда  арапанчева
    —“»’ќ“¬ќ–≈Ќ»я
     

    ѕќƒ  ”ѕќЋј

    ∆ивотът ми е като ризата на јрлекин -
    от кръпки шарена колода:
    до сълза - усмивка и до рана - грим
    до вчера - утре, днес - до гроба.

    ј ти се вмъкна без билет
    под то€ тъжен купол.
    «аемаш м€сто най-отпред -
    какво ли чакаш да се случи?

    “и, зрителю единствен, си върви -
    ще те разочарова циркът.
    “ук не играем своите тъги
    и себе си сами актьорите освиркват.

    Ќе храним минали илюзии
    и от мечтите се щадим.
    ¬ъжето още е опънато
    с пране от вчерашни души.
     

    Ћќ«ќ¬ ј јЌ“

    Ќастръхна от предчувствие лозницата -
    не закъсн€ сбогуването и със виното.
    ќпихме се от корените жилави
    и натежа плодът и в жилите.

    ƒълго любихме се с него.
    ќт прилива на пълнолуние в стаканите
    заченахме от сладкото и бреме
    и сричахме по лозови аканти.

    —ред п€съчни приумици сънувахме
    плода и с€нката и - блудни лунатици
    и б€хме жадни като глина,
    ко€то чака първо вино.

    ѕосърна след сбогуване лозницата,
    по струните и ветровете свир€т мШса.
    Ќо жаждата ни пак ще € облича
    и утре пак ще бъде девствена.
     
     

    ¬ћ≈—“ќ ≈ѕ»“ј‘»я

    — насинено око ме поглежда ден€т -
    пак се сборихме с тебе, ∆ивоте:
    ¬ полосата остав€м нова черта
    и смирено влизам в синкопа ти.

     опнеж по недолюбен стих,
    извивка облачна на в€търа,
    на мъдростта смирени€ триптих -
    това си ти, а аз съм харти€,

    върху ко€то остав€ш знаци
    от мастило и обгар€не -
    триумфални вариации
    на сънища, крепени с в€ра.

    Ќо знам - когато ме повика ќгън€
    на вечността в антракта,
    в петолинието на дъжда
    ще пише: неравноделен такт е...
     
     
     
     

    ≈катерина √ригорова
    »« "Ќј…-Ѕ≈«ѕќўјƒЌ»“≈ ƒЌ»"
     

    Ќай-безпощадните дни са онези, в които слънцето ни казва, че н€ма м€сто за повече слънце. ј светът е разкривен, нали, от онези улички и маршрути, които всеки сам съчин€ва, за да заобли и събере краищата на спомените си, за да се втурне без измъкване към топли€ отбл€сък от смеещо се дръвче, потъвал бавно в гърдите му. Ќо ето, минават вече н€колко часа, минава път€т, селото, летищата, а после идва сламата, книгите и ръкостискани€та, и този апартамент, който е невинен само сутрин. ѕонеже никой не казва "—пр€х тук завинаги", макар че от това "завинаги" б€гаме, по това "завинаги" тичаме и каква умора виждаме пон€кога в очите си... ј после изведнъж онем€ваме, защото вечер, пред сма€ните ни погледи едно ниско дръвче се полюшва от см€х и ни кани да скачаме и да се плезим, с€каш н€ма нищо по-важно от това, и да издуваме бузи от щастие, да се обичаме само тук и сега...
    ƒръвчето отдавна е онем€ло и, притихнало до неузнаваемост, се е превърнало в човече. ј н€каква живинка в нас, едно потънало щастие, все още надига гърдите ни и ние не знаем плачем ли, или се смеем. —амо знаем, че това дръвче боли повече от всеки см€х и от вс€ко ридание, което ни смал€ва...
     
     

    o
    ћежду морето и мечката се пробуждам,
    «аре€на в бутилка сън.
    Ќав€т от смеха и далечината
     ъм белите минарета на ѕирин,
    ћокри€ сн€г,
     ъм къщата,
    –азмазана от топли€ взрив под гърдите.
    —инева с вкус на бегонии -
    “ова е мама.

    Ќа дъното, близано от прохладни течени€,
    ѕред б€лата сол на л€тото,
    ќбъркана с плитчини сладка вода
    »ли просто с пейзаж,
    я срещнах и със сърцето си измолих
    ѕовече никога да не ме целува.

    ѕосле заплаках, така ми лютеше.

    o
       Ќа баба ћагда

     акви са ти€ сънища
    пресушени от в€търа
    тъй мили за душите ни
    събрани все на празници

    във църквата където
    баба първа влизаше
    и всички и се радвахме
    и всички се обичахме

     акви са ти€ сънища
    с безумно сухи ветрища
    потънали във къщите
    загробени в сърцата ни

    Ќа ѕасхата в ко€то
    всичките се вричаме
    разливаше се виното
    покълваше пшеницата

    ƒецата ни се смееха
    съседите надничаха
    по зидовете каменни
    израстваха кокичета

    ќт мъртвите и живите
    децата не разбираха
    и всички се събирахме
    и мъртвите и живите

     акви са ти€ празници
    във сънища пречистени
    изсъхнали от в€търа
    тъй мили за душите ни
    o
     рада от дните ти
    Ќе ме наказвай
    — т€ло зазиждано в милувки
    Ќе ме сочи
    ќт гръмовете на моите очи
    »злизат закони и мерки
    ўе ги изпълн€
     огато
    ће опознаеш
    ѕо син€та релса
    Ќа душата ти
    —е спуска л€то
    –азбирам го
    ѕо дърветата които
    «араз€ваш
    — португалски
    —м€х
    Ќе ме съди
    „е
    ¬ремето
    ќстава 
    —праведливо
     
     
     
     

    ¬алентина јтанасова
    —“»’ќ“¬ќ–≈Ќ»я
     

    ћ”«» ј“ј Ќј ѕќ ќя

    —ЏЌ

    «ад тъмнина и сенки се провират
    идеите за нашето спасение,
    подобно посребрените лъчи
    на слънце преди залез през клонака
    на тъжните, обречени дървета.
    «ащото ние вътре сме в сън€
    и той като мираж сега ни вика,
    а бреговете се отдалечават
    и пак потъваме в безпаметно мълчание,
    достигнали до дъното
        на мътната река,
    поела към морето на скръбта,
    където боговете на разруха и на гнет
    на болката сърцето насел€ват.
    ј бреговете се отдалечават,
    в реката на забравата забиват
    тревожен вик като кинжал пронизал
    обвивката на сън прот€жен.

    јла, за да излезем от сън€,
    ще тр€бва преди туй да се събудим...
     
     
     

    Ќ≈Ѕ≈—≈Ќ ’–јћ

    ѕорта към далечна галактика.
    ћузиката на поко€ на талази
    през портата се лее като сън
    по колосални€ небесен път -
    на ос невидима навъртан
    огромен, захарен памук.
    –азпръснати из Ќищото велико,
    комети с н€кога си€ещи опашки
    замръзват в празното пространство.

    ћузиката на поко€ напо€ва
    душите ни посред сън без сънища.
    ѕробудени, прескачат весели искри
    в очите ни - комети
     с краища от злато.
    ј портата към следващи€ сън
    полека-лека се разтвар€,
    по сво€ ћлечен път върви мечтата
    и стига светли€ небесен храм...
     

    ¬ќƒќѕјƒ»

    ¬селенската хармони€ прелива
    от тъмната небесна пустош
    и златни водопади заблест€ват
    отвъд невидимото с€каш.
    ќтвъд невидимото виждам
    ловци на светлина и багри, 
    на бисери и сенки променливи.
    » чувам през звъна на водопади
    сърцето ми как на парченца
        се разпада...
     
     
     
     
     
     

    ’јќ—

    Ќап€ват във сърцето на света
    мелоди€ загадъчна планети
    и музиката на поко€ сглъхва
    пред къща без врати и... без прозорци.
    ј хаосът се движи и върти -
    рибарска, гъста мрежа, натежала
    от ситни морски капчици,
    в ко€то простенват нашите души,
    прозирни, с€каш сн€г през февруари,
    под музиката на планетите
    ўом утрото е под въпрос,
    а неведението - връхна дреха,
    пред кулата от слоновата кост
    бледнее малката човешка нежност -
    пеперуда, забита с карфица
       в хастара на дългата нощ...

    ѕлевен
     

    ¬есела ƒимова
    —“»’ќ¬≈, 
    ѕќ—¬≈“≈Ќ» 
    Ќј ÷¬≈“јЌ 
    —ѕј—ќ¬
     

    o
     огато идеалите
    ставаха идоли
    от мрамор,
    от бронз
    и от глина,
    и "светлото бъдеще"
    се стоп€ваше
    и ставаше
    "черно минало",
    когато венците,
    прикрили челата ни,
    не б€ха ни лаврови,
    нито трънени,
    когато замръквахме
    между предатели
    и не в€рвахме,
    че ще осъмнем,
    от бесилки и кръстове,
    от стрелбища и клади
    се завръщаха 
    мъртвите -
    неистово млади,
    окървавени
    и страшно усмихнати,
    за да кажат на живите:
    "ѕобедихме!..."
    » челата им ставаха
    върхове и мишени,
    но смъртта им ги правеше
    почти съвършени -
    недосегаеми,
    каменолики,
    с нещо трагични
    и с нещо велики...
     

    o
      ≈ла последен път на гроба ми 
      и разкажи, 
      че моите илюзии 
      се сбъднаха 
      така разкошни...
        ÷ветан —пасов

    «наеш ли, при€телю, 
    че си роден с късмет?
    ¬ онази страшна нощ 
    под огнената стр€ха 
    с лице срещу куршумите 
    умр€ като поет...
    » твоите илюзии 
    те наджив€ха.

    ј нашите илюзии 
    умр€ха преди нас...
    –азвратни са ни музите -
    търси ги в кафенета 

    и барове луксозни, 
    край имащите власт...
    » нощем ни нашепват 
    псувни, вместо куплети.

    —ъбираме по път€ си 
    отломки свобода.
    Ќо те са твърде ръбести - 
    в средата на живота 
    ни храм да построиш с т€х, 
    ни къща, ни чешма...
    ≈динствено постилат 
    път€ към √олгота...
     
     

    »рина ¬елева
    "јѕќ—“ќЋќ¬" ќ“ —. Ћ≈¬»„ј–ќ¬ -
    –ќћјЌ »Ћ» ѕј“ќЋќ√»я 
    Ќј „”¬—“¬ј“ј
     

    Ќа Ћайпцигски€ панаир на книгата награда в категори€та белетристика за 2009 г. получи романът "јпостолов" на —ибиле Ћевичаров, чийто баща е българин. ќбект на книгата е Ѕългари€ и българите. ¬сичко това би ни поласкало, ако целта на повествованието не бе гавра с паметта на рано самоубили€ се баща и с всичко българско.
    ‘абулата на този до гол€ма степен автобиографичен "роман" е елементарна. ќт вътрешни€ монолог и ретроспекциите на разказвачката читател€т узнава, че бащата на главната героин€, български лекар-гинеколог, заедно с още деветнадесет българи през 1945 г. емигрира в «ападна √ермани€, жени се за немкин€, забогат€ва от лекарската си практика, но изпада в тежка депреси€ и се обесва. —амоубийството му отприщва единствено омраза към рано отишли€ си баща и към неговата родина. √лавната героин€ хладнокръвно констатира: "...”мр€ не ценен баща, а просто един тъп българин. Ќие не прежив€хме загуба, а напротив - щастие..."
    –оманът, ако така изобщо може да се нарече тази книга на ненавистта, започва с пътуването на главната героин€, сестра и и шофьора јпостолов из Ѕългари€ с цел тленните останки на бащата след години да бъдат пренесени и погребани в —офийските гробища. ѕътуването е финансирано от последни€ останал жив от емигрантите - милионерът “абаков. “ой щедро дава пари на всички роднини на починалите българи-емигранти в √ермани€, за да бъдат неговите събрат€ по съдба повторно погребани в родината си. ¬сичко би изглеждало може би трогателно-сантиментално, ако основни€т замисъл на книгата не беше прехвърл€нето на ненавистта от бащата към родината и обратно, защото "омразата към бащата и родината му са преплетени помежду си", както сподел€ главната героин€. «а не€ "думата Ѕългари€ е достатъчен дразнител, който предизвиква пристъп и на секундата изчезва разумът". "–азумът" наистина непрекъснато напуска разказвачката по отношение на всичко българско, като причин€ва умопомрачителни пристъпи на словесен гн€в. “€ не може да овладее и обуздае този гн€в, който все повече и повече ескалира. ѕрез погледа на една чужденка, изпитваща чувство на превъзходство, българите изглеждат по следни€ начин: "“ипични€т българин е силно окосмен, има перфектни бели зъби, €де чесън и достига до дълбока старост... ∆ените сигнализират - ние сме курви, мъжете - ние сме брутални. ѕо време на ц€лото пътуване не срещнах нито една елегантна жена, нито един мъж в добре ушит костюм..." «а не€ "Ѕългари€ е една ужасна страна", българите миришат на диви свине, те са генетично необлагородени, дребни и трътлести. Ѕългарското €дене е "буламач в лошо олио." "Ѕългарското изкуство през XX век - отвратително и то без изключение. јрхитектурата, освен манастирите, джамиите и търговските къщи от XIX век е истинско престъпление." Ѕългарски€т език и се струва "най-отвратителни€т на света. ћек, тромав, бавно подвижен... Ќикаква острота на съгласните." 
    ѕочти н€ма ред от тази книга от 248 страници, който да не е пропит от пренебрежение, презрение и злост към Ѕългари€ и всичко българско. јвторката иска да внуши, че н€ма нищо ценно нито в нашата истори€, нито в съвремието ни. Ќе е пощаден от подигравка дори подвигът на Ѕотев, а турското робство е "най-доброто, което се е случило на българите!"
    ÷€лата книга представл€ва една своеобразна злъчно-цинична тирада и словесни изригвани€ с унищожителен зар€д. “е са насочени към всеки и всичко, което попада в полезрението на авторката. ≈динствено кучетата и котките са достойни за нейната симпати€. Ѕезименната главна героин€ откровено признава, че не е изпитвала и не изпитва състрадание към никого. „увството, което € владее, всъщност е садистично удоволствие от всепроникващата € омраза. “€ се гордее със сво€та мизантропи€, с ненавистта си към родни€ баща, майка и сестра, към близките и изобщо към всеки човек.
    » този "роман" - антисемеен, антибългарски и античовешки - е награден от немското жури за най-добра белетристична творба?! ƒали заради идеите, вложени в него или пък заради художествените му достойнства? ј може би за това, че пропов€два мизантропи€ и краен негативизъм? »ли пък заради обругаването на една източноевропейска наци€? “рудно е да се определи жанрът на това произведение. “о не е нито пътепис, защото н€ма неговите характерни особености, а за да бъде роман му липсват сюжет и развитие. ќсвен злъчните монолози на главната героин€, другите две "действащи" лица - сестрата и български€т шофьор јпостолов, са бегли и схематични, превърнати само в слушатели на словесната поми€ на разказвачката.  нигата не само че е лишена от вс€каква художественост, но не може да претендира за каквито и да било естетически качества или за по-високо мисловно и интелектуално ниво от това на тесногръдието, дребнавостта и еснафщината.
    –азказвачката сподел€ към кра€ на повествованието за "отмъстителните нагони", които причин€ват у не€ един вид "перверзен душевен оргазъм". ј ние, читателите, тр€бва ли да бъдем съпричастни към тази патологи€ на чувствата? Ќима може т€ да предизвиква съчувствие или съжаление? ћоже би книгата е един вид психотерапи€ на една €вно дълбоко травматизирана личност? Ќо защо тр€бва да се злоупотреб€ва с читателското търпение? «а всеки нормален човек четенето на тази пошла книга е истинско мъчение и изпитание. ј чувството, което остав€ е отвращение и омерзение. 
    ¬с€какви книги се издават по света, но награждаването на такъв "роман" от авторитетно жури на престижни€ Ћайпцигски панаир на книгата най-малкото буди недоумение.
    "јпостолов" от —ибиле Ћевичаров е финансиран от ‘ондаци€ "–оберт Ѕош", а през есента на 2009 г. така наречени€т роман излезе и на български език от издателство "јтлантис -  Ћ".
     
     
     

    —то€н Ѕойчев
    ƒЏ’Џ“ Ќј «≈ћя“ј* 
     

    Ќе мога да кажа какво е имало в началото на този паметен ден, останал завинаги в съзнанието ми. Ќе помн€ как майка ми ни е изпратила, какво е заръчала, изглежда, че очакваното и необикновено събитие до такава степен е било завлад€ло детското ми съзнание, че аз нищо не помн€ до он€ момент, когато вуйчо се наведе, отпущайки ц€лата си тежест на едното стреме, хвана ме под мишници, може би мама ме е повдигнала, и ме постави пред себе си на седлото. ’ванах се €ко за лъка. «нам със сигурност, че баща ми не е бил там, бил е на работа, защото като изл€зохме на каменистата пътека по  остенка, чухме зад нас удари на чук и звън на наковалн€: тежките, разтърсващи удари на двамата помощници и игривата, скоклива песен на таткови€ чук... ƒо н€кое време се чуваше и шумът на реката - весел, ала монотонен шум, който бавно и незабел€зано изостана зад нас, стопи се.
    Ќе изпитвах тъга, че напущам за ц€ло л€то малки€ св€т, който познавах. ¬уйчо казваше, че не е срамно човек да си поплаче, шегуваше се, смееше се с топъл дъх във врата ми, но аз се държах храбро и смело погледнах назад: б€хме се отдалечили, долу се виждаха тъмнозелените върхове на елшите, дървени€т мост над реката, ламаринени€т покрив на д€довата —танкова воденица, наполовина закрит от върбите, посивелите покриви на къщите, голи€т гръб на Ѕиволарната, където пас€ха остригани с ножица магарета, които стопаните им и нощем не прибираха...
    Ќавлизаме в стара букова гора и над главите ни се свеждат клони; притъмн€ва. ¬ краката на јлча шуми ланска шума. Ќ€къде се обажда сврака: казва, че минават хора - мъж и момче - и кон, който пърха и клапче с натежал корем - нищо особено, бъдете спокойни... “ъй казва тази креслива птица. ”сп€х да вид€ само опашката и - пусна се от клон, с€каш падна, но сетне се въззе, отиде, та се невид€.
    √ледан от седлото, светът е друг.
    Ќамал€л, достъпен, близък.
    ¬уйчо отстран€ваше с ръка клоните, пазеше ме да не ме шибат в лицето вейки, но аз усп€х да пресегна и да си откъсна свежи, меки като коприна, нежнозелени букови листи; знаех от по-рано - б€ха кисели. √ората свърши изведнъж и пред нас долу се откри дълга лъка, ограничена от север с полегат, почти гол склон и от стръмен, сенчест бр€г от юг; в дъното на долината, далеч на изток - ѕланиница - юнашки връх, с голи плещи, отвъд които се намира един друг св€т, накъдето б€хме се запътили. –еката лъкатуши през зелени ниви и ливади. ѕри брода јлчо спр€, изтегли отпуснатите поводи и пожела да пие, подвил крак, но туй бе само глезене, защото го поиха сутринта; натопи устни в подвижната вода и тутакси запреде с уши: пред ноздрите му се стрелкаха като сенки мрени, те го плашеха - дигна недоволно глава. ќт устните му, обрасли с твърди косми, се стичаше вода, въздъхна, усетих как подпругата изпука под нас; и изведнъж, стреснат от подканата, бързо тръгна през каменисти€ бързей, чаткаше с подкови, плискаше вода, ко€то ме измокри по лицето.
    “ова е ¬ойнежанската река, ко€то наричат и “одоровската, а къщите насреща, повечето покрити с плочи - ¬ойнежа.
    «а този благословен кът б€х слушал и щ€х да слушам ц€л живот, защото точно тук, на припека, под дъбравата, върху склона, обърнат на юг, на "голи€ камък", б€ха се заселили дедите ми преди триста години. » всичко, което пиша сега, едва ли е било точно тъй - смесили и размили са се фактите и случките във времето, но едно е сигурно и непоклатимо - чувството, което ме обзе тогава и го нос€ до ден днешен. ўом си спомн€ онази далечна утрин, щом се ширне там н€къде натежалата от злак лъка, росна, току-що провид€ла се под редеещата мъгла, щом пред погледа ми се възземе ѕланиница, окъпана от първите лъчи, които се стичат на порои по голите и плещи, щом затрепти подранила маран€ по посивелите покриви от плочи, щом се обади от усойната над реката кукувица, € сладкогласен дрозд, щом звъннат горе избистрени сини небеса - ненадейна, тръпна радост, почти мъка, бавно и сигурно налива гърдите ми...

    ј в градините и нивите от двете страни на път€ вече са наизлезли работливи войнежани. Ќа първо м€сто старците, които и лете не хвърл€т дебелите вълнени забуни, нито по€сите, най-често червени, които опасват кръста и изнежените им вече старчески слабини; виж, калпака, с омазнени от пот ръбове, захвърл€т рано-рано и налагат онези черни, потъмнели от слънце и дъжд сламеници, които те си плетат от пшеничени сламки - старците кос€т важно-важно, точно тъй както се полага на уморени от живота, на знаещи и все още можещи люде. «а истинска коситба е рано, но те са излезли да обръскат € слог н€какъв, € нива зас€та с люцерна, € пътека да прокарат през избу€ла трева и коприва. јла и тази малка работа изисква хубава коса - достига звън от удари на чук: н€кой от старците коват косите си.
    ∆ени с бели забрадки копа€т царевицата.
    “ук-таме се виждат триноги със завързани люлки.
    ¬уйчо поздрав€ва с "ѕоможи бог!" и му отвръщат "ƒал ти бог добро!" ѕон€кога изтегл€ поводите на јлча, но после ги отпуща, за да щипне добичето тревица, но кон€т € изскубва с пръст, пърха, клати недоволно глава, а вуйчо казва приказка на порумен€лата и светнала жена, ко€то за минутка се обл€га с две ръце на мотиката, заровила боси и силни крака в зем€та.  акво говореше вуйчо не мога да си спомн€, пък и едва ли съм схващал смисъла на думите му, но едно си спомн€м много добре: вуйчо вървеше през тази зелена, окъпана от слънце долина и с€каш разнас€ше радост и € раздаваше с пълни шепи. ¬иждах как ни гледаха в гръб със светнали и благосклонни очи, как, ако жените биваха две, си продумваха нещо и дълго и високо се смееха, разтърсили бели пазви. Ќ€кои ругаеха, казваха "Ѕолест да те из€де!" или "„умата да те тръшне!", ала тези клетви едва ли б€ха сериозни, защото б€ха казани през см€х.
    —ега, като прав€ сметка, виждам, че по него време вуйчо е бил мъж на двадесет и осем години и при това - хубав и оперен, от ≈ленско, което си личи от говора му. ј тези женици б€ха зажаднели за мъжка приказка, за закачлив поглед, друго те много р€дко си позвол€ваха - търпеливо чакаха ц€ло л€то чил€ците си, излезли още в ранна пролет на гурбет по далечни краища...
    “ака върв€хме дълго, сподирени от погледи, под овошки, натежали от зелен плод...
    ѕред караджейка, сгушени под върбите край път€, сто€ха три-четири разпрегнати коли. ¬уйчо внимателно прехвърли крак и скочи долу от стремето - пое ме под мишниците, тъй както беше ме качил горе и каза, че на јлча се полага малко почивка. Ќека се поразтъпча, а той ще се види с мливарите. »скаше да попита продава ли н€кой по тези места малакин€ или стелна биволица. ќказаха се приказливи старци от —редни€ ¬ойнеж и тозчас предложиха услугите си: не знаели със сигурност, но нищо не струва човек да се отбие до д€да ƒенча ƒжамбазина, човек сериозен и милаим при това, къщата му е на път€ ти, отбий се, нищо н€ма да загубиш, ако нищо не спечелиш. » всички вкупом започнаха да об€сн€ват накъде да тръгнем и как най-бързо и най-лесно да намерим този знаменит д€до ƒенчо, и милаим при това. ј сетне, то се знае, запитаха какви хора сме и откъде идем, къде отиваме, че къде го водиш, при€тел, туй малко юначе?...
    ƒокато вуйчо разговар€ше със старците, които поменуваха името на баща ми - рода сме били, - аз надникнах към влажни€, прогнил и лъхащ на жабун€к улей. ƒолу, из т€сна сопка, водата биеше в лопатите на колелото - хладни пръски достигаха чак до мене. Ќад уле€ бе прекрачила малка дъга. ўом се приближих - изчезна. Ќещо хладно, ведро и забързано имаше в шума на разпенената вода, във вихреното движение на колелото, в тежкото и глухо превъртане на камъка, в потракването на кречеталото. ќтвътре излезе набрашнен и по веждите старец; паспал имаше и по гърба му. »злезе, дигна глава и дълго гледа насреща към сенчестата усойна. „акаше очите му да свикнат със светлината...

    ј д€да ƒенчо ƒжамбазина не се по€в€ва.
    ≈дин проскубан и ленив каракачански пес вече бе престанал да лае, когато на чардака се по€ви едър, червендалест, но занемарен старец, който много приличаше на кучето си. »зкашл€ се, подхвърли с рамене полушубката си и бавно тръгна надолу по скърцаща и видимо прогнила стълба; липсваха цели стъпала, но стопанинът, изглежда, беше свикнал и не се спотъкна. ѕод навеса на плевника, вързана за рогата с въже, се дърпаше биволица, постИла и изкал€на; добичето видимо беше гладно, с хлътнали хълбоци.
    —тарецът прекоси хармана, дойде до външната врата и без да отмести прогнилата леса, и без дума да каже - вторачи очи. ÷ели€т му вид казваше: "–аздигнахте ме, навлеци, но поне казвайте по-скоро какво ви носи насам!..."
    ¬уйчо каза и д€до ƒенчо твърде тържествено отмести лесата: "ћол€! ¬лизайте..."
    ¬уйчо влезе, а аз останах при кон€ и кучето, което клекна пред мене.  лечеше каракачански€т пес, изплезил език, загледан в ръцете ми, а от очите му течеше молба и т€ беше долу-горе следната: хвърли комат хл€б, да не ти се свиди...  учето беше разбрало, че в дисагите има топла пита, ко€то майка ми беше омесила и опекла тази сутрин и докато €здехме, усещах с прасеца си мека топлина. Ќе б€хме големи при€тели с јлча - щом приближех свиваше уши, - ала кучето продължаваше да се моли и аз, обхванат от прилив на доброта, пристъпих, без да обръщам внимание на кон€, който разклати глава, сви уши и май че искаше да ме клопне по рамото, но не ме клопна, само показа зъбите си, защото знаех как постъпват възрастните: отиват към добичето направо, с€каш не го забел€зват. ѕриближих, вковал поглед в стройни€, сух и потръпващ крак, в набъбналите от подвижни мускули гърди, в корема, опасан от могъщи жили, в тъмните слабини, наседнали с конски мухи - приближих, подигнах се на пръсти и напипах питата в дисагите - мека, дъхава, топла още - и отчупих комат.  учето не се спусна към хл€ба, а се надигна бавно, с достойнство и първо го подуши, а сетне го захапа и се отдалечи.
    ƒ€до ƒенчо беше отвързал биволицата и € развеждаше по хармана, та вуйчо да види всичките и достойнства. » докато € развеждаше, непрестанно € хвалеше: била от хубава порода, човек тр€бва да е сл€п, за да не види туй нещо, €, € какви рога, и виж ти как ходи, как стъпва добичето!... ѕрав си... от два дни не е хапвала както тр€бва и затуй е хлоп€сала, но ти € пусни на зелена трева, че гледай тогаз... ¬уйчо казваше, че ако човек иска да види, туй не ще рече, че непременно тр€бва да купи, нали тъй чорбаджи. Ћичеше си, че биволицата не му харесва, пък и н€маше какво да му хареса по клетото, изпостал€ло и занемарено животно.
    - ј-а, такива да ги н€маме! - разсърди се д€до ƒенчо и поведе биволицата към навеса; върна се с решителни крачки, приближи и хвана едно седефено копче от ризата на вуйчо - усукваше и теглеше. - Ќе си мющери€, момче! Ќе искаш да вземеш стелна биволица, та малачето да ти остане без пари... ¬земи биволицата, бе момче, не се дърпай, на сметка ще ти € дам, казвам ти: малачето ще ти излезе без пари!...
    » той наистина откъсна седефеното копче, погледна го и го сложи в джоб.
    - «нам ги аз еленските цигани - рече замислено стари€т джамбазин; в гласа му се долав€ше примирение и умора. - Ѕез пари искат да куп€т... » къде са видели такъв добитък? —амо губ€т времето на добрите хора...
    ¬уйчо ми намигна, метна ме на седлото и докато наместваше крак в стремето, усп€ да ми каже с топъл дъх, който опърли врата ми.
    - ƒа вървим, че ако постоим още малко, копче н€ма да остане на ризата ми...

    ≈два ли ще бъде пълен споменът ми за това мое първо пътуване, ако не разкажа как набрахме едни дисаги гъби. ¬същност, това е разказ за старата, проред€ла, застлана с шарени сенки, светла и топла дъбрава, каквато аз не б€х виждал, макар че съм се родил почти в гората - от прага на старата ни къща започваше гора.
    јлчо успокои дишането си и ние дълго върв€хме по мек и прав път, отъпкан тази пролет.  оловозът слизаше надолу с лек наклон и скоро навлезе в р€дка дъбова кори€...
    ќще много пъти щ€х да навлизам в дъбрави през мо€ живот, ала това първо потап€не в зелената тишина, в тръпчиви€ дъх на кисела дървесина и на мрави, в миризмата на преминали гъби, в меки€ мъх, който покриваше засенчените пол€ни, мек и податлив под стъпките ми и искаше с€каш да ме всмуче в себе си, и в она€ едва доловима, но посто€нна, звънка песен, ко€то не нарушаваше тишината - песента на жетвар€, - това първо потап€не в дъбовата гора щ€х да запомн€ за ц€л живот.
    √ъби виждахме още преди да наближим дъбравата, ала вуйчо не спираше, бързаше, сигурно си имаше н€каква много важна работа, каквито работи имат обикновено възрастните и не намират за нужно да разговар€т с другиго, най-малкото с дете. Ѕ€х готов да се разсърд€ и затвор€ в себе си. Ќо вуйчо като че ли долови мислите ми и спр€ кон€, каза, че не е лошо да обиколим наоколо за н€ко€ и друга манатарка, а ако намерим булки - още по-добре. » той върза кон€ за храст и ми поръча да се навъртам наблизо, да не се отдалечавам; сетне откачи козин€вата торба, ко€то висеше отстрани на седлото. —лед минута изчезна между дебелите, прогнили и разкривени дънери на старите горуни.
    √ълъбът хралупар само това чакаше - веднага се обади високо в клоните и тр€бваше дълго да заничам докато го откри€ на една суха гранка. јлчо не обърна внимание на гълъба, прем€таше зелена тревица в устата си, но жел€зото му пречеше и той, хитрецът, много настойчиво искаше да го извади, като триеше юздата в грапавата кора на дървото. » как се брани от мухите! “ака шиба с опашка, че ако те достигне - боли като от др€нови ръчки, сурови и гъвкави... ј пък вуйчо можеше да ме вземе.  акво ще му стане на јлча, ако постои малко сам! ћного важен. » шиба ли, шиба с тази дълга опашка...
    ќтдалечих се малко, но това не направи никакво впечатление на кон€. ясно, можеше да мине и без мене.  ато върв€х през меки€ пласт от мъх и краката ми потъваха в дебелата постел€, долових странен звук - зем€та под мене кънтеше. “ова ми се стори много интересно и дълго скачах и тропах по зелено-каф€ви€ килим. ћожеш да легнеш и да се търкал€ш до насита. ўом се взр€х, вид€х, че това са много, много каф€вички цветчета на зелени стебълца, едно до друго наредени, набити, плътни, - нито едно не излиза напред, нито едно не изостава - и в това може би е силата ми. “ук, докато скачах, вид€х авлигата. «а пръв път се срещахме и не знаех името и, но € запомних: май че запомних най-добре опашката и - пъстра, та златна - и они€ плавни, лениви дъги, обърнати нагоре, които т€ описваше при полета си - отиде, та се невид€ между клоните на дърветата...
    —коро се натъкнах на следи, оставени от вуйчо - току-що прер€зани с нож дебели пънчета на гъби. Ќа много места откривах дребнички гъбки, незабел€зани или нарочно изоставени; б€ха все още с влажни каф€во-златисти гуглички, твърди и гладки.
    ќбърнех ли гугличката - отдолу, между пънчето и б€лата прокъсана мантийка, се креп€ха едри и бистри капки. ¬уйчо беше казал, че брането на гъби не е работа за деца, но аз не го послушах, разкопчах пазвата на ризата си и сложих там първата манатарка. √ъбките б€ха хладни, а ме гъделичкаха и по гърба ми мина тръпка. Ќамирах и едри, тежки гъби, омекнали и дъхащи на тлен; бързах да се отстран€ от т€х...
    Ќ€мах представа колко време е минало, но пазвата ми беше натежала и аз се навеждах да откъсна само много хубава, блест€ща със златото си гъба. ѕо едно време усетих тишината: звънката, безначалната тишина, ко€то звучеше в ушите ми. » само гълъбът се чува:
    √у-угу-у це, попе,
    гу-угу-уце, попе,
    посей конопе...
    ѕрез всичкото време, преди да реша да се връщам, усещах наблизо кон€, макар че не го виждах, б€х спокоен, пък и следите на вуйчо често срещах... јла когато тръгнах да се връщам, усетил тревожната тишина край себе си, разбрах, че не зна€ накъде да върв€. “ръгнах напосоки. » колкото повече време минаваше, толкова повече тревогата ми нарастваше. √ърлото ми пресъхна. —мътно усещах, че се отдалечавам, но когато тръгнех да се връщам при јлча по другата, по истинската пътека, разбирах, че наново се отдалечавам, така поне ми се струваше.
    ѕо н€кое време отново забел€зах прер€зани пънчета на гъби - б€ха бели и чисти. ќттук беше минал вуйчо. » това ме успокои и, може би, спаси. –азбрах, че н€ма накъде да ход€, ако ход€ - ще се отдалечавам. » се навъртах все край тези бели следи, пръснати като трошици по зем€та. ќслушвах се час по час. ”морен от задухата по пладне, гълъбът беше замлъкнал. Ќе молеше √огуцепопе да посее конопе. —амо жетвар€т не замлъкваше, ала неговата песен не нарушава тишината - прот€жно, почти мъчително трептене, разлюл€ло въздуха и сините небеса, които се провиждаха през клоните на дърветата. ”сещах как този звън прониква и в мене, разтърсва ме, и ето че нещо гол€мо, твърдо като камък, ме затъква и аз дълго се мъча да преглътна, ала не мога и от това гърдите ми се вкорав€ват. » да заплача не мога...
    Ќе чух вуйчовите стъпки; усетих твърдите му пръсти, които ме хванаха за лакът€.
    ј пък јлчо беше окършил и обелил храста, за който бе вързан.

    ’убави€т път скоро свършва.
    “ръгваме по каменист коловоз, издран от пороите, опасан от оголени корени, който се възкачва към скалисто било. » колкото по-нагоре възлизаме, толкова по-тежко и по-мъчително става дишането на јлча. ћинаваме край пастирчета, които пасат овце и кози - гледат ме със завист, защото вуйчо беше сл€зъл от кон€ и аз €здех сам, впил пръсти в лъка на седлото. Ќе поглеждам настрани, вковал очи в ушите на кон€. —амо от време на време м€рвам потни€ врат на вуйча и ризата му, ко€то бавно потъмн€ва между плещите.
    » когато се изкачихме на билото и спр€хме да починем - нещо ме заслепи и затъкна.
    Ќа запад, в недостижими далечини, се въздигаха снежни върхове - бели, кристално чисти, искр€щи. ¬ подножието им се диплеха бърда и рътлини, потопени в б€ла, лека и прозрачна мъгла... » колкото повече се взирах и исках да долов€ дали това, което виждам е зем€, скали и сн€г, зърнест сн€г, покрит с ледена кора, искр€щ, или са бели бухнати облаци, натрупали фантастични грамади, толкова повече главата ми се замайваше и нови, непознати звуци ме подемаха към сини небеса.
    ¬уйчо ми помогна да сл€за от седлото, даде ми да пи€ вода от манерката - войнишка манерка, тежка, влажна, с шаечена калъфка, - а сетне ми пол€ - да наплискам със студена вода лицето си.
    —ега можех да погледна света по-спокойно.
    Ѕ€х вид€л за пръв път величествената снага на —тара планина от ёмрукчал до „умерна: три огромни снежни кристала, подпрели със зъберите си небето там н€къде на запад, а насам - верига от върхове, нанизани като пилци след квачка. Ќещо неземно - вселенски студ и недостижима чистота - идеше от тези ледени върхове, израснали тъй неочаквано сред зелени бърда и рътлини, над топли лъки, натежали от злак. » колкото по-насам идеше погледът, по €сно и отчетливо се различаваха голите заоблени върхове, сините пазви на усоите, недокоснатите от брадва букови гори - по-близки и достъпни б€ха планинските зъбери, познатите хребети, ливадите, пръснатите по склоновете ниви, хоризонталите на горските пътища, посивелите покриви на колибите, каменни покриви, тук-таме изпъстрени с €рки€ цинобър на измити от дъждовете керемиди. » съвсем наблизо - родни и близки места, където б€х се родил и раст€х, без да мога да отдел€ себе си от зем€та, по ко€то ходех.
    ¬ид€хме и връх —вети Ќикола.
    ¬ърхът се гушеше зад голи€ гръб на Ѕузлуджа и едва ли щ€х да го забележа, ако не беше паметникът, възправен на стража над урви и усои, над ц€лата зем€, притихнала в краката му...
     
     

    –ашко —тойков
    —“»’ќ“¬ќ–≈Ќ»я
    (75 години от рождението му)
     

    ¬≈–”ё

    ћоже това да са хъшовски мисли -
    всички ви искам светли и чисти!

    ќт вс€ка корист, подлост, лъжа
    кръвта се €дно в жили вълнува.
    Ќ€маме право да живеем така,
    с€каш Ѕотев не е съществувал!

    јко целуваш зем€ и жена,
    с огнени устни целувай!
    Ќ€маме право да любим така,
    с€каш Ѕотев не е съществувал!

    јко враждуваш, не с дребна вражда,
    ако заплюваш, с кръвта си заплювай!
    Ќ€маме право да мразим така,
    с€каш Ѕотев не е съществувал!

    ќще са нужни мъжки сърца.
    ќще Ѕългари€ за правда жадува.
    Ќ€маме право да умрем така,
    с€каш Ѕотев не е съществувал!

    1973 г.
     
     
     
     
     
     
     

    ѕ≈—Ќ»„ ј
    «ј ѕќƒ—¬»– ¬јЌ≈ — ”—“ј

    “о€ праведен Ѕожи св€т
    на д€волски косъм виси!

    јко ще да си
    в най-дълбоки€ ад,
    изтегли се за свойте коси!

    јко днеска си повален,
    значи утре ще победиш.
    —амо едно помни от мен:
    —ечи клона, на който висиш!

    “о€ д€волски Ѕожи св€т
    на тво€та вол€ виси.
    јко ще да умираш от глад,
    откажи им меда от оси!

    » дори да си смъртно ранен,
    значи в друг ще се преродиш -
    само едно му предай от мен:
    —ечи клона, на който висиш!

    2001 г.
     

    —ћя’
     Ќа »ван Ќиколов - чудесни€ лирик
     и автор на из€щни иронии

    —нощи
    на твоите смешки се см€х
    точно когато ти си умирал.
    “и си умирал под мо€ см€х,
    ти си умирал!

    “ъжна,
    горчива,
    щастлива съдба -
    см€х да съпътства смъртта ни...

     р€съци, нерви, инфаркти, борба?

    —м€х
    подир нас да остане!

    «вънва в сърцето последна шега -
    скъсана струнка от лира...

    ’айде, човече, засмей се сега!

    ћоже би нейде смешник умира...

    1991 г.
     
     

    ћјƒ–»√јЋ
     Ќа »ван јрнаудов

    ѕред очите ми клошар и клошарка
    се усмихваха един другиму весело.

    Ќе от солидарност вехтошарска.
    »ли от общи корпоративни интереси.

    ѕросто беше им заедно радостно.
    Ѕ€ха млади, красиви, божествени.

    ј бездомните кучета лаеха €ростно.
    » придаваха на пейзажа нещо човешко!

    2003 г.
     

    —ј –јЋЌќ

    Ќе зна€ дали е заплаха пр€ка.
    »ли просто рекламна тенденци€

    ¬секи ден получавам по н€ко€
    листовка от погребална агенци€.
    ƒали зложелател си прави шегички?

    »ли јнгел-хранител ме информира,
    че е време и мо€та търсеща душичка
    да отлети
    към философските глъбини на ¬семира?

    —амо че аз не съм готов за отлитане!

    » търс€ в Ѕожиите закони пролука.

    «ащото - д€вол знае защо - предпочитам
    да наблюдавам ¬семира оттука.

    ¬ъпреки трагичните недомисли€
    на твоите, √осподи, земни творени€...

    ћай и ти като мен още не си написал
    най-доброто си стихотворение!

    2006 г.
     
     

    ёЅ»Ћ≈…

    ƒожив€х и аз до юбилей!
    — други думи - мамата си трака.
    ¬ече съм на пед€ до стотака.
    ј на б€л кон в€търът ме вей.

    ќще с вълчи вой и песен птича
    е изпълнен земни€т ми ден.
    Ќо кълвачът вече чука в мен:
    ¬ремето като кръвта изтича!

    ќще е животът мъжество.
    ќще имам страсти и надежди.
    ќще по жените се заглеждам.
    Ќо не помн€ вече за какво!

    ўе си спомн€! ўом в потайна доба
    с женски лик Ћуната ме зове.
    ўом дори с един крак в гроба,
    с други€ пак пиша стихове!
     
     
     
     
     

    »во √еоргиев
    ƒ¬ј –ј« ј«ј* 
     

    “»’ќћ»–

    “ихомир бил от село “ихомир. —ело на гръцката граница, в което времето било спр€ло още от турските времена. ѕо малките спокойни улички пъплели спокойни малки хора и винаги се радвали, когато срещнели черен бръмбар да търкал€ топче тор със задните си крака - това значело, че ден€т ще им спори. ќт селото, към света водели шест път€, които изписвали буквата "ж", но малко лъкатушно - така, както € изписвали тихомирските първокласници. ¬с€ка сутрин, в дните между пролетното и есенното равноденствие, по тези пътища тръгвали бавни върволици съставени от следните единици - магаре, каруца, мъж и жена в каруцата и след не€ куче. —лед това пак - магаре, каруца, мъж, жена, куче - просто хората отивали по нивите да си остав€т потта. “а “ихомир бил от това тихо и мирно село и отраснал там, научен да си остав€ и той потта в зем€та. ѕосле отишъл да учи за агроном. ”чил, каквото учил, и вече към кра€ на последната година, през един от първите петъци на л€тото, заминал на бригада в јнгли€. “е тогава всички ходели на бригади - да подпомагат бригадирското движение на западните страни - та и той отишъл. “ам брал €годи, вадил картофи, чистел на животните - вършил все едни такива облагород€ващи човека дейности в н€каква ферма в централна јнгли€. »менно там се научил да кара мощен, колкото всичките магарета на неговото село, трактор, както и да хвърл€ опаковката от вафлата си само в кошчето за боклук. „есто му се €в€вали меки видени€ от село, пратени му от онази мръсница - носталги€та, като цвета на рекичката напролет, или н€ко€ птица, ко€то не се срещала по английските земи, но и той ги пропъждал мъжки с телевизи€ и хубава бира. –аботел, писвало му, пак работел, ама все не му се връщало към спокойните турски времена по негови€ край, а му се искало да говори на английски с говедата на тази странна островна държава. ј държавата била странна, защото била пълна с вс€какви хора - бели, жълти, черни, червени, та дори имало там и такива от Ўри Ћанка, но това е вече отделен въпрос. » там - да се чудиш защо, но “ихомир бил много доволен от живота. ѕочти н€мал при€тели и празници, не можел да гласува дори, но - айде де - доволен бил човекът и това си е. ѕращал картички на село и все хубави неща пишел - как кило месо струвало не знам колко техни пари, което правело пък не знам колко наши пари, как като стъпиш на "зебрата" и веднага - 14 коли от едната страна и около 17 от другата, набивали спирачките. ј пък в магазините за дрехи продавали такива спретнати и учтиви магазинерки, че направо като влезеш там, ти идвало да си оставиш ц€лата седмична сума, определена за бира. ’одил и до Ћондон и минал покрай  ралски€ дворец, което било запечатано на снимка, и кой знае още какви чудесии бил правил там, ама той не си казвал всичко, за да не развал€ мнението на другите за себе си. ѕосле, ама то не станало чак толкоз бързо де, но все пак станало - взел, че се залюбил с една €понка. ƒа бе - истинска €понка - знаела си йероглифите жената, и си била съвсем с дръпнати очета - както се подобава.  ъде се запознали? јми на н€какъв курс за нещо-си, май че било, но за какво точно, не се знае. “€, €понката, отначало го заглеждала скришом, като възпитана в €понските традиции девойка, но веднъж - ни в клин ни в ръкав го погледнала с поглед на цъфнала €понска мушмула и го поканила на дискотека.  азала му, виж какво, май френд, тази вечер има дискотека еди-къде-си, с тематична вечер, посветена на музиката на еди-кой-си, та к'во ще кажеш. » той какво да каже... —ещате се, нали. јбе сега, какво да ви разказвам подробности, като и аз не ги знам, но с две думи, след има-н€ма и година, “ихомир и €понката се оженили. ≈й т'ва е. ј, забравих да ви кажа, че т€ се казвала ћарико, с ударение на "а"-то, но нашето момче и викало ћарийка. —добили се след н€кой и друг месец с момиченце и решили да дойдат в Ѕългари€ да поживе€т. ≈стествено, в село “ихомир - на гръцката граница, където времето било спр€ло още от турските времена. ј €понката казвала после, че и в техните села н€кога било така, че и по-зле, в онез времена, когато имало самураи, ама все пак не било много отдавна - има-н€ма стотина години. “ака казвала жената, може би за да го успоко€ва, знам ли, а може и така да е било, €понска му работа. ј в “ихомир, то било вълнени€, то било трепети, когато научили, че жива €понка ще живее в селото им. ƒотогава те били виждали €понка само по телевизи€та и на картички по стрелбищата, и знаели за т€х, че обичат да си прав€т харакири.  ъщата на “ихомир била ремонтирана с доброволен труд от почти ц€лото население на селото, градинката била прекопана и, специално за видната гостенка, засели италиански райграс - сигурно щото не намерили €понски - в дворчето отпред, вместо обичайните фасул и картофи. ƒошли нашите хора от јнгли€ и в селото настанал истински панаир, гол€ма гюрулти€ имало и то повече от 2 седмици, докато всички посет€т момчето и най-вече екзотичната му булка. “ихомир споменал пред един състудент, че добрите му съсел€ни им донесли през първата седмица общо 57 кокошки, 14 пуйки, 2 заека, един фазан и 27 баници, ама за баниците не бил сигурен дали не били 26. ѕостепенно нещата се поуспокоили, а ћарийка, т.е. ћарико свикнала със селото, а и хората свикнали с не€. ѕосле наш “ихомир тр€бвало да си завърши ученето, че имал не знам колко изпита невзети. —лед това - на всички€ му хал - и в казармата тр€бвало да ходи, и така се изтърколили две години, през които не се случило нищо особено, само дето детенцето раст€ло, а ћарико понаучила доста сносно да дои крава и да плете вълнени чорапи на пет куки, като дори вплитала в т€х знака на изгр€ващото слънце от по-светла прежда. Ќо тъкмо се понаучила, и се разчуло, че ще заминават за япони€. ƒаскалът по географи€ об€сн€вал на мегдана, че там - в тази далечна страна, където ще ходи техни€т “ихо, децата още от люлката учели карате и имали компютри, и че там хората почти не работели, защото им работели роботи. Ѕрей, брей, казвали сел€ните, и цъкали с език. “е това не можели да го проуме€т, как така ще си пуснат те роботи на нивите, като са на такива наклонени терени - та нали тези роботи ще се катурнат и ще отидат право в дерето. јма даскала им казвал, че те, €понците имали роботи и за р€зане на ноктите на краката, та с едни наклонени терени ли н€мало да се справ€т. ј “ихомир, €понката и детенцето наистина заминали за япони€. ѕосле в селото научили ето какви работи за т€х. ѕърво, н€мало никакви кокошки, пуйки и други такива при посрещането им. ¬торо, разбрали, че бащата на ћарико като млад тренирал сумо, но това как да е го преглътнали, щото не го разбрали какво точно е. ѕосле научили, че “ихомир започнал да работи като учител по английски в една детска градина. Ѕългарин, в япони€, ще преподава английски - брей, брей, цъкали тихомирци.  метът коментирал, че това било то - глобализаци€та, а старите хора помислили, че е н€каква нова болест и взели да чумостват. Ќо накра€ една снимка, пратена от нашето момче до баща му и майка му, съвсем объркали представата за нещата на тихомирци. —нимката била формат 13 на 18, матова. Ќа не€ “ихомир, с потури, по€с и каскет, държал за поводите магаре, впрегнато в нещо като нашенска каруца. Ќа каручката имало качени към 7-8 €понци, ухилени до уши и също с потури и каскети. Ќа снимката пишело: Ќа мама и тати от клуб "ѕри€тели на магарето и българските обичаи". ј то€ клуб го водел “ихомир в не-знам-кой град в япони€.
    јко не в€рвате, идете в “ихомир да ви покажат снимката.
     

    ”Ћ»„Ќ» ћ”«» јЌ“»

     амбаната на черквата удари н€колко пъти в ре и ние побързахме да си настроим инструментите двамата с ≈встати - той сво€ "—тративариус", а аз китарата. ≈встати твърдеше, че другата камбана - по-гол€мата, звън€ла в си-бемол, а аз насто€вах, че е в сол-диез, но и двамата се помирихме, че това н€ма значение за размера на социалните осигуровки на клисар€. Ѕ€хме се паркирали пред сами€ главен вход на храма и започнахме много лирично първите тактове на "’лопам на вратите на –а€". “очно в този момент, отгоре, откъм камбанари€та, като истински Ѕатман, се спусна по въже отчето и започна да ни анатемосва. ¬место да сме влезли в храма да се молим, ние сме просили, и че освен това, каквито сме били здрави и силни, какво сме търсили тука с тези инструменти. —ъбрахме набързо партакешите си, през което време една баба усп€ да ни бутне по една пластмасова чашка с варено жито, ≈встати смутолеви едно бързо "Ѕог да прости", и изчезнахме.
    –ешихме да си опитаме късмета пред близкото училище. ¬икаме си, те днешните ученици имат пари - пушат, пи€т, коли карат, та все ще снесат по н€ко€ стотинка. ’айде - пред главни€ вход, и като подкарахме "≈дин неразделен клас", после "“ухла в стената", не си е приказка. ¬еднага се насъбра една тълпа пъпчиви тийнейджъри около нас, които ни се радваха, а н€кои даже откровено се целуваха. ƒобре, обаче не пускат кинти. ≈дин вика: "≈лате, ще ви черпим с един час по хими€ при ћолекулата", други викат: "Ќе, елате с нас на физическо - тъкмо днес ще прескачаме "коза". ≈дно очилато сладурче - има-н€ма трети клас, ни покани да влезем в техни€ час - те пък щели да вземат събиране ли, умножение ли с двуцифрени числа. ≈встати промърмори, че то и без това днес само двуцифрени числа се см€тат, защото никой почти не вижда трицифрени, но си прибра цигулката в калъфа, аз си взех китарата на рамо и тръгнахме към ќбщината, с по една цигара, две дъвки и половин баничка аванта от учениците.
    ѕред ќбщината, пак се нагласихме, но не можахме изобщо да започнем, защото излезе един костюмиран портиер и ни вика: Ў-шш!, € се махайте оттука, че днес г-н кметът ще посреща седем делегации. ѕърво, вика, една делегаци€ от Ѕаден-Ѕаден, и една от ’асковски минерални бани, после по една от »йст и ”ест —тафордшир (тези от ”ест били всичките мустакати и гледали само уестърни), след това вика, портиера де, една делегаци€ от Ѕъчварската асоциаци€ на ≈лзас и последната била от бизнесмени от южната част на »зточен √орен јнадол. јма ≈встати, нали не е вчерашен, се усети и казва на он€ костюмирани€, че дотук делегациите били шест, а не седем, и че той кого лъжел. ќнзи се разлюти и тъкмо се разпени, че той не лъжел, ами не бил броил представителите на Ѕалканската ƒ€снодемократична «адруга на грънчарите-левичари, когато три мерцедеса - б€л, зелен и червен, спр€ха току пред главни€ вход. ќттам наизкочиха, кметът, н€колко заместник-кметове и н€какви анемични типове, които се оглеждаха като изтървани. ѕортиерът тихо ни подшушна, че делегациите винаги се посрещали с три мерцедеса в цветовете на национални€ трибагреник, от патриотични подбуди, след което изкомандва на висок глас - "’имна"! - и ние с ≈встати, строени в шпалир, изпънахме стойките и започнахме "√орда —тара планина". —ами€т портиер измъкна отн€къде кашон от водка, или от уиски - не вид€хме добре, и взе да отмерва ритъма като обигран тъпанджи€. —лед това ц€лата делегаци€ се ръкува с нас, а кметът ни подари по едно календарче със снимка на общината и телефоните. ¬ид€хме, че и тука н€ма да ни огрее с мангизи и пак взехме да прибираме цигулката и китарата. ÷игулката на ≈встати беше много ценна и той и викаше нежно - мо€т —тративариус", правил му € бил лютиерът на —трати, от ”зунджово. “акава цигулка, вика ≈встати, н€ма друга по света, щото после —трати се отказал от лютиерството и взел да гледа домати. јбе, честно казано, малко фалшивееше на високите тонове, но цигулар€т философстваше, че възвишените чувства се израз€вали само с ниски тонове и обратно.
    ≈встати предложи да идем пред музе€, но аз го оборих с тезата, че там не влиза кьорав човек, и най-много да ни пуснат безплатно разглеждане на експозици€та от секци€ "Ќеолит". “ой кандиса, като само промърмори, че в ∆енева пред музеите събирал най-много пари и потеглихме дружно към градската градина, където освен мечката имаше и н€колко майки с малки деца. јз забавл€вах децата като им правех муцунки, а ≈встати обръщаше внимание предимно на майките, като се над€ваше €вно да отпуснат нещо от "майчинството". Ќищо не получихме, освен н€колко солетки от малчуганите, а ≈встати едвам измъкна сво€ "—тративариус" от ръцете на двегодишни€ –ичард-ƒесимирчо, който искаше да му вземе цигулката и да € пълни с п€сък.
    “очно когато привършвахме мелоди€та на "ѕтиците умират сами", ц€ло €то птици премина над нас като ни оцвъка обилно с курешки, вместо с аплодисменти, а в калъфа на цигулката падна н€каква още пърхаща патица. ’укнахме като обезумели към "ветеринарната" да ни изследват за птичи грип, заедно с патицата, като още по път€ ≈встати кихна два пъти.  ато пристигнахме, ц€лата служба имаше н€какъв празник, и всъщност изкарахме ненадейно много пари от джумбарето.
    ј птичи€т грип ли? !  ой ти мисли за такива работи, когато има €дене, пиене и пари...
     

    ƒеница …отова
    —“»’ќ“¬ќ–≈Ќ»я 
     

    «ƒ–ј¬ќ —Џ–÷≈

    ѕреглъщах дълго гордостта си
    и нещо взе да ми прис€да.
    ѕовръщам от ло€лността си -
    от не€ твърде много страдах.

    ўе оперирам верността си,
    гнойта до кръв ще изцед€.
    ўе инжектирам във ума си
    лечебна доза свобода.

    “огава ще съм като тези,
    в които си се пристрастил.
    ≈дна спасителна амнези€
    чертае нови€ ми стил.
     

    –ј« ќ¬Ќ»„≈“ќ

    Ќе звън€т във ума ми камбани
    и не хвъркат край мен сърчица.
    Ќе примирам във твоите длани,
    не трепт€, не гор€, не крещ€...

    Ќе залагам света си на карта,
    не обвързвам живота си с теб.
    —амо свал€м пон€кога гарда
    и те пускам до сладки€ мед.

    “и задъхан се спускаш към мене,
    и ми свал€ш звезда след звезда.
    јз не съм задължение, бреме...
    Ќе изисквам от теб чудеса.

    ¬същност ти за това ме обичаш
    и обръщаш света да си с мен.
    Ќе признавам, че ти ме привличаш -
    май с това те задържам във плен.
     

    ѕќ∆ј–»

    ¬ъв мен е жупел и жарава -
    гори сърцето в тъмна пещ.
    —ърцето всичко осъзнава -
    топи се бавно като свещ...

    ѕламти в пожари любовта ни -
    изгар€т лоши и добри
    момент, спомени и рани...
    ƒа бъде огън! ƒа гори!

     акво се случва помежду ни?
    ѕусни последните искри...
    ƒа бликнат премълчани думи
    ƒа бъде огън! √овори!

    »змислицата вече лъсна -
    не ме е страх да изгор€.
    » като феникс да възкръсна
    за нова огнена вълна.
     

    Ќќў“ј

    “ъмна гостенка пазви разтвар€
    и примигва с игриви очи.
    “€ стотици семейства развал€.
    “€ живее от женски сълзи.

    “€ мъжете до лудост опива
    и ги мами във сво€ креват.
    “€ се вмъква, когато заспива
    светлината по цели€ св€т.

    —ъс косите си крие луната
    и звездите сред мрака реди.
    ¬с€ка вечер по н€кой причаква
    и го иска, и търси, и бди...

    “€ копнее за нежност и ласки
    от наивните лесни мъже.
    –евността на жените € блазни,
    глупостта на мъжа € влече.
     
     
     
     
     

    ѕавлина ѕетрова
    ¬елико “ърново
    —“»’ќ“¬ќ–≈Ќ»я
     

    ј ќ “–яЅ¬ј ƒј »«Ѕ»–јћ

    јко тр€бва да избирам съмнение или...
      »збирам в€ра.

    јко тр€бва да избирам спокойствие или...
      »збирам действие.

    јко тр€бва да избирам зима или...
      »збирам л€то.

    јко тр€бва да избирам чадър или...
      »збирам дъжда.

    јко тр€бва да избирам сълза или...
      »збирам усмивка.

    јко тр€бва да избирам теб или...
      Ќ€ма или... избирам теб.
     

    «ј¬–ЏўјЌ≈

    “рев€сват в двора старите парчета
    от бабината стомна за вода.
    Ѕелосаната къща под небето
    привела е като че ли глава.

    Ќа прага н€ма кой да ме посрещне.
    » да ми каже мила дума...
    ј птиците донас€т отдалече ехо,
    че баба мо€ стон е чула...

    ћълчат затворени кепенците
    и в€търът забързва покрай т€х.
    ƒо кладенеца се търкал€т менците,
    в които мл€ко е доила т€.

    » пак се връщам в спомени...
    «астанала усмихната насреща,
    запретнала над лакът€ ръкавите,
    т€ м€та хл€б в пещта гореща.

    ј после в кърпа от кенар завива.
    » слага във чинийка масълце...
    » лучена глава, във дланите претрила...
    ѕоканва ме да хапна - от сърце!

    ќт пъстрата градинка т€ откъсва
    латинка, маргаритка и лале.
    ѕрегръща ме и ме целува,
    със опакото на ръката една сълза ще спре...
     
     
     
     
     
     

    ¬ладо Ћюбенов, √аби √енчева
    ƒ¬ј –ј« ј«ј
     

    ¬јЋя

    ¬ал€ беше с големи гърди и гол€ма душа. ≈й точно от тези гърди и от тази душа идваха всичките и непри€тности. ћъжете, с които се събираше, си мислеха, че могат да мачкат душата и така, както и мачкаха гърдите. Ќе, че на ¬ал€ и беше лошо от това. ¬ началото дори и беше хубаво. Ќо след н€ко€ и друга седмица мъжът, с когото ¬ал€ живееше, изпитваше все по-гол€мо удоволствие да мачка най-вече душата и. ј нейната душа беше мека, топла и б€ла, н€как си раздвоена - едната половина да € мачкаш, когато ти е хубаво, а другата половина - да € мачкаш, когато си €досан.
    ¬ал€ беше много търпелива. ƒали защото искаше да има деца, а все н€маше, и вече отдавна минаваше трийсетте, т€ приемаше грубостите на хората като светица. “€ не беше в никакъв случай светица, но прощаваше всичко. ѕовечето жени пълнеха мъжете си с не€сното чувство за вина пред т€х и така ги задържаха; ¬ал€ умееше да изсмуче всичкото чувство за вина на всеки мъж (даже и това пред майка му), с който живееше. ¬ това беше огромната сила на бездънната и душа, скрита зад огромните и гърди, ко€то привличаше безотказно мъжете към не€. “ози неин необикновен талант правеше и най-големите животни, с които ¬ал€ съжителстваше за известно време, в добри и кротки човеци...
    ¬ал€ беше бивша актриса, кризата през деветдесетте € съкрати, унижи, огорчи и отстрани от театъра, с изключение на театъра, който се въртеше по улиците и митингите. √ласът на ¬ал€ призоваваше чрез мегафона тълпите за ло€лност към парти€та-хранителка, към търпение и надежди за по-добро бъдеще, в което т€ едва ли в€рваше вече. ¬ал€ в€рваше само в собственото си по-добро "утре" на майка и съпруга - тихо, скромно, без слава и аплодисменти, на които се беше наситила, дори без дом и пари и без при€тели. Ќо парадоксът на времето с€каш още повече € отдалечаваше от простите и мечти, събирайки € все с хора, които искаха от живота само онова, което т€ вече не ценеше.
    Ќапоследък ¬ал€ живееше с  амен, който беше малко по-млад от не€, почти оплешив€л и поет по зан€тие.  амен искаше само слава и признание. ѕарите не го интересуваха, поне не на този етап, защото беше израсъл в един от крайните квартали на —офи€, бедно и самодостатьчно, а и приходите на ¬ал€, заедно с помощта от родителите и, които на времето б€ха вли€телни хора, засега им стигаха.
    ¬ал€ се пренесе да живее при  амен в малки€ панелен апартамент в Ћюлин 4, навремето придобит с печалба от тотото.  амен толкова се гордееше с този апартамент, за който не беше дал нито стотинка, че когато станеше дума за имоти, пари и други богатства, които се трупаха главоломно по това време на крайно обедн€ване, апартаментът се разрастваше дотолкова, че компенсираше всички останали материални и душевни терзани€, които неговата наранена психика тр€бваше да изтърпи в процеса на сравн€ването с околните - успели или неуспели хорица. Ќ€маше човек в обкръжението му, който да не знаеше и да не бе изпитал мига на "улучване" на печалбата, да не беше прежив€л "акта" на получаването на този дар на обществото, по-висш дори от даровете, които даваше природата. «атова и  амен изпитваше дълбоко потисната ненавист към хората, които "взимаха", а не "даваха". «агубил отрано баща си, който беше починал от нелечима болест,  амен бе загубил и възможността да се пребори с мъжката вол€ в семейството, да и се подчини или противопостави и така да се изгради като самосто€телна личност. “ой получаваше наготово безусловната любов от майка си, от роднините, от тотото, дори и от Ѕога, доколкото беше надарен с дарбата на поет. Ќо вместо да € съхрани и развие, тази любов го правеше неспособен да издържи на агреси€та на времето, което се беше променило точно, когато той не очакваше.
    јпартаментът бълваше огромни сметки за ток и парно, пенси€та на майка му не стигаше дори за нейната прехрана, а стиховете, които той пишеше, в повечето случаи не се заплащаха нито с пари, нито със слава. ≈динствено жените, които той намираше, б€ха по-слаби и по-безпомощни от него и му даваха, напълно безплатно, ц€лата си любов и в€рност, над€вайки се да намер€т при него закрилата и спокойствието, което търсеха интуитивно.  амен усещаше веднага това и бързо се настан€ваше в душите им, свиваше гнездото си там, преди те да са го изпреварили. Ћека-полека той съзираше в т€х призрака на бащата и мъжът, когото можеше да побеждава и мачка безкрайно, без да си подава носа навън в света, който презираше. » наистина, дори най-миловидните и светли жени, поживели с него, след н€колко месеца помръкваха и погрозн€ваха, добивайки едно особено грубовато и сурово изражение.
    ¬ал€ обаче беше €ка жена, както по кокал, така и по дух. “€ чувстваше, че тр€бва да направи мъж от това неузр€ло и лошо момче, което се беше свило между гърдите и душата и и не само бозаеше, но се и правеше на мъжкар. "ћъжкар" беше любимата дума на ¬ал€, т€ беше всичко, което носеше в себе си - любов, сила, честност, дух, дете и бог.
    »зглежда съдбата реши да и помогне. ≈дна вечер, след като т€ беше взела хонорара си, двамата с  амен се завр€ха без много да му мисл€т в н€какъв нафукан ресторант, приспособен кичозно в подземието на една централна обществена сграда. ћузиката гърмеше и от тютюневи€ дим, който се разв€ваше като мръсно перде из помещението, а и от особената вкиснала миризма, заведението, странно защо, напомн€ше на н€каква огромна пералн€, в ко€то с€каш се пер€ха мръсните дрехи и бельо на цели€ този многохил€ден и изпълнен с омерзение град.
    ¬ал€ и  амен седнаха на една от хубавите маси, на които светеше металната плочка "Rezervе".  амен скръсти ръцете си и се наведе над масата, с€каш да подпре още по-стабилно едрото си т€ло. Ќ€маше намерение да става оттук. ¬ал€ се беше нагледала на подобни дребни битки за надмощие - в трамва€ с контрольорите, пред апартамента с инкасаторите, по опашките в магазините. ќбикновено  амен излизаше победител, защото хората не знаеха още как да се защит€т срещу внезапната агреси€ и предпочитаха да отстъп€т. Ќо този път сервитьорът не отстъпи. Ќасто€ваше двамата незабавно да се махнат от масата, защото е запазена. ¬ал€ не искаше да си развал€ ведрото настроение и стана. "“ука ще седиш!" - изръмжа  амен и посегна да € хване за ръката, но закъсн€. —ервитьорът се навр€ между т€х, избутвайки леко ¬ал€ към изхода. ¬зе им връхните дрехи от стола и ги пренесе на крайната маса до тоалетната. ¬ момента, в който се върна да прибере столовете,  амен го удари. Ќе много силно, с права длан, но очилцата му изхвръкнаха и се пръснаха на пода. ѕосле всичко се завърт€, както и се очакваше. ќтн€къде се по€виха н€какви типове, започна се и приключи за н€колко секунди.  амен лежеше на дансинга, свит като мишка, а от веждата му, разцепена с метален бокс, течеше кръв. Ѕеше изгубил за миг съзнание. ¬ал€ беше клекнала и му попиваше кръвта. ƒамската и чанта беше изцапана.  амен вид€, че плачеше и затвори очи. Ќ€маше сили дори да € гледа. Ќе искаше нищо повече. ¬кусът на кръвта и миризмата на парфюма и му пречеше да се отпусне и заспи. —лед малко н€кой му помогна да стане. „исти€т въздух навън свърши останалото...
    —лед като го зашиха,  амен лежа у т€х още около седмица, както б€ха наредили докторите. ¬ал€ отказа всички ангажименти, за да се грижи за него. Ћюбовта се изливаше от не€ от двете и ведра, първична и чиста като състрадание, надежда и мечта.
    “€ поднас€ше закуската му в леглото, после с€даше до него и му рецитираше стихове. ¬ал€ знаеше наизуст десетки монолози от пиеси, стихове на български и световни поети. √ласът и беше плътен, с ниски честоти и много €сна дикци€. ¬ малката кухничка, където  амен лежеше, се връщаха театърът и поези€та, които б€ха изчезнали от живота и, от т€х струеше разтърсваща любов и нежност, а ¬ал€ играеше, както никога досега. ѕубликата и беше само от един човек, но неговото присъствие изпълваше всичко.  амен ръкопл€скаше с широки длани, гръмко и бавно, разсъбличайки € мислено. Ќо ¬ал€ още не му позвол€ваше.  амен мърмореше, сърдеше се наужким, правеше се, че спи. “огава ¬ал€ продължаваше с неговите стихове, които вече знаеше наизуст, и от нейната уста и сърце те наистина звучаха неверо€тно. “€ обичаше да гледа лицето му, което губеше острите си монголоидни черти и се превръщаше в лице на бебе, с големи тъмнокаф€ви очи, вперени в не€. ƒори белегът от удара с бокса избледн€ваше...
    ¬ал€ хвърли много усили€, за да може  амен да забрави за бо€, който получи в подземието.  огато, предимно вечер, €ростта и омразата му избликваха и той почваше да говори за реванш, ¬ал€ смен€ше темата с един-единствен жест. “€ събличаше дрехите си и коленичеше до леглото. ƒългите и черни коси падаха върху лицето му като пролетен дъжд...
    ¬ една такава пролетна нощ  амен пов€рва, че е гол€м поет, а ¬ал€ пов€рва, че е обичана. ∆ивотът и на двамата се промени.
     амен беше открил в себе си две нови неща - неверо€тното спокойствие на духа и неизчерпаемите си физически сили. “ой наистина спр€ да излиза. ÷€лата му енерги€ отиваше в това - да пише, да чете и да прави дете на ¬ал€. ќт една страна постъпваше честно към ¬ал€ и и даваше това, което можеше - много време, много удоволстви€, много надежди. Ѕеше готов дори да приеме детето, от което подсъзнателно се страхуваше. ѕон€кога дори се опитваше да мечтае заедно с не€. «наеше, че ¬ал€ ще се справи с всичко, което поиска. ј т€ искаше и него, и детето си, затова  амен беше спокоен. » той се обърна без страх към себе си - пишеше за това, което бе на душата му, без поза и перушина, без да се срамува от искреността си. ÷€лата култура, ко€то ¬ал€ неусетно му предаде с нейните етюди, разговори и оценки, го доближи до високата поези€.  амен написа най-хубавите си стихотворени€, дори без да разбере това.
    ¬ал€ виждаше неговото израстване, благодарение на не€, и беше щастлива. “€ правеше всичко, за да може  амен да се чувства обичан не само в апартамента си, но и навън. “€ бе тази, ко€то уреждаше на  амен четени€ на престижни места, т€ декламираше превъзходно стиховете му пред публика, т€ го представ€ше на известни хора. Ќай-после  амен получаваше това, към което се стремеше - слава и признание.  нигата му със стихове, ко€то ¬ал€ плати със собствени средства, постигна значителен успех, парите се възвърнаха двойно под формата на литературни награди, а името му се по€ви на страниците на вестниците с най-гол€м тираж.  амен наистина живееше добре.
    Ќо всеки човек, дори и живеещи€т добре, натрупва в себе си повече агреси€, отколкото съзнателно и добронамерено изразходва. ѕървоначално, щом почувстваше нужда,  амен изливаше ц€лата сво€ негативна енерги€ и вина в нейното т€ло и душа, така, както т€ го бе научила, с такова настървение и €рост, с€каш ¬ал€ му бе изпратена от бога само за това. ¬ал€ поемаше и търпеше, защото чувстваше, че мъжът обладава не само създавайки, но и разрушавайки, изпразва ц€лата сво€ светла, но и тъмна страна, за да се съедини след това невинно с бога.  амен обаче все не се съедин€ваше, не знаеше м€рка и колкото повече мачкаше ¬ал€, толкова повече това му харесваше. ƒетето обаче не идваше, зависимостта на ¬ал€ растеше и  амен почувства, че може да прави с не€ каквото си иска, докато т€ забременее. “ой все по-често сравн€ваше ¬ал€ с другите жени, които го ухажваха, величаеха и съблазн€ваха и изпитваше известно съжаление към себе си за своето моногамство. Ѕез да осъзнава, че това е причината, той и го връщаше. Ќеща, които преди това само бе помисл€л, но бързо бе прогонвал от ума си, сега ¬ал€ чуваше все по-често от неговите уста - за дебелите си глезени, за гънките по корема си, за двойната си брадичка. “€ търпеше и все повече се вкопчваше в т€лото му, за да получи онова, което все не идваше. “€ знаеше, че вече не е красива, и се стремеше да про€ви изкуството си на майка, любовница и духовна при€телка, за да не загуби любовта му. Ќо колкото ставаше т€ по-съвършена, толкова  амен повече се дразнеше и почваше да € руши преднамерено. ѕървоначално, с малки невинни забележки, той и даваше да разбере, че ¬ал€ не чисти, не готви и не глади така, както това е правила, например, майка му, но ¬ал€ мълчеше.  амен € навикваше като слугин€, караше € да му мие краката и му глади чорапите, връщаше демонстративно поднесената му закуска или € пращаше да пазарува по късните часове н€ко€ подправка, при все че най-близки€т денонощен магазин беше на поне километър от т€х. ¬се по-често т€лото на ¬ал€ го изпълваше с погнуса, ко€то той едва сдържаше, за да € излее после в стиховете си. —ъвършенството на чуждата поези€, ко€то ¬ал€ рецитираше, така го дразнеше, че ¬ал€, за да му угоди, постепенно замлъкна. ¬се по-гол€ма тишина се настан€ваше между двама им и вечер, когато  амен заспиваше, ¬ал€ излизаше на малкото балконче да погледа звездите. —труваше и се, че е минала ц€ла вечност от мига, когато  амен лежеше ранен и раним на дансинга, повер€вайки душата си на не€. ћолеше се на скрити€ в тъмното Ѕог да и дари дете и любов, или само дете или само любов, или и т€ не знаеше вече самата какво иска. ќбвин€ваше себе си за всичко, което и се случваше, за търпеливата си душа и големите си гърди, единственото нещо, на което никой мъж не се насищаше. ѕосле, чула проплакването на н€кое съседско бебе, се изпълваше с надежда и л€гаше отново до мъжа, който беше приела такъв, какъвто е...
    «а да запълва празнините в душата си, ¬ал€ се отдаде на сво€та професи€. «наеше, че  амен стои пред телевизора и € гледа, (беше отминало времето, когато идваше винаги с не€) и работеше така отдадено, че скоро нейните предавани€ се превърнаха в любими за хил€ди хора. Ќепознати минувачи € спираха по улиците и € поздрав€ваха, прегръщаха, благодар€ха, а  амен, когато беше с не€, стоеше настрана, безкрайно велик и безкрайно неизвестен. “ой беше “ворецът, символът на вечното изкуство, а т€ беше халтурата, временното, преходното, и това, че хората € харесваха, го подлуд€ваше. “ой € вкарваше в парка и там, на мократа шума и острите камъни € изнасилваше и унижаваше, приниз€ваше и овъргал€ше с €ростта на рис, впръсквайки безценното си семе на поет в безплодната утроба на посредствеността.
     амен забрани на ¬ал€ да се снима по телевизи€та и да работи изобщо. “ака и последната надежда на ¬ал€ да роди нещо, ако не с т€лото си, то поне с таланта си, потъна напълно. ¬ началото ¬ал€ се съпротивл€ваше, но  амен не отстъпи. "“ворцата", както той € наричаше подигравателно, тр€бваше да осигури спокойствието на "гени€", и то непременно сега, когато той е в апоге€ си. ¬ зам€на  амен беше великодушен - и се даваше възможността спокойно да забременее и роди. Ќо  амен знаеше малко повече от ¬ал€ - резултатите от последните изследвани€ б€ха такива, че ¬ал€ н€маше да има никога деца, но лекар€т, който беше и спестил това категорично мнение и все пак и бе оставил вратичка надежда, бе прошепнал на  амен ц€лата истина.  амен три пъти се връща, за да се увери, че това е така.
    ј времето минаваше. ¬ал€ се принуди да отдаде под наем малката си боксониера (останала в наследство от баба и) за жълти стотинки, които пак не стигаха и само след два месеца  амен почувства разликата.  ошмарът на огромните сметки се по€в€ваше застрашително и  амен тр€бваше да избира как да живее занапред.
    ≈дна сутрин, след изтощителна и досадна за  амен нощ, той и каза всичко.  амен не се посвени да бъде категоричен и бездетното бъдеще на ¬ал€ се срина върху леглото му. ¬ал€ дълго и безнадеждно плака.
    —ъщата вечер ¬ал€ се затвори в бан€та и изпи една 700-грамова бутилка водка, а  амен дори не забел€за това. “ой мачкаше и въртеше по леглото отпуснатото и голо т€ло, опъваше дългата и коса, докато т€ завиеше от болка, €здеше плътта и душата и като ѕегас, докато не го забол€ваха мускулите на ръцете и краката...
     огато най-сетне стана и отиде в бан€та,  амен подив€:
    - √адна кучка такава - крещеше  амен, - какво си направила! - но ¬ал€ не чуваше.
    Ќа  амен не му беше за пръв път да се справ€ с пи€ни до смърт жени и след като ¬ал€ повърна и се стабилизира, той влезе в бан€та и си наплиска лицето. Ѕелегът от бокса не беше изчезнал и гледайки го, за пръв път  амен се почувства излъган от жена. —€каш ¬ал€ му бе изневерила не с един, а с много мъже и сега лежеше там, на неговото легло, изтощена, но горда.
     амен застана над не€. Ћицето на ¬ал€ му се вид€ отча€но и безнадеждно,  амен отвори хладилника и си сипа една чаша твърд алкохол.
    ¬ следващите дни с€каш нищо не се беше случило. ¬ал€ гледаше виновно, прегръщаше  амен и му даваше отново всичката си отча€на любов. “ой също се държеше, с€каш н€маше нищо. —лед н€колко вечери ¬ал€ отново изпи 700 грама водка в бан€та и след н€колко дни повтори и потрети.
     амен разбра, че е загубил контрол над ¬ал€. » една вечер, когато, изхвърл€йки боклука, вид€ и вдъхна миризмата на големите гърди на съседката, без да се замисли € натисна в асансьора, а после влезе в апартамента и. ¬ал€ случайно ги вид€ от балкончето в кухн€та, б€ха забравили да спуснат пердето.
    “ози път ¬ал€ изпи само една чаша, останалото изл€ в мивката.
    Ќа сутринта  амен вид€ бутилката и наби ¬ал€ за закуска. ¬ал€ изтърп€ бо€, но не си тръгна.  амен не € и гонеше. Ќещо го привличаше и възбуждаше във ¬ал€ и т€ прекрасно усещаше това. —амо да протегнеше ръце, ¬ал€ винаги л€гаше с него. Ќо този път винаги с удоволствието в очите и, блестеше и една малка светлинка на страх, молба и разка€ние.
    „есто  амен не се връщаше вечер. ѕо купоните, на които го канеха, имаше достатъчно за €дене и пиене. ∆ени също. ¬ал€ подушваше чуждата женска миризма, но не казваше нищо. “€ разтвар€ше душата и гърдите си, за да може  амен да ги мачка и мачка, и мачка, както и когато пожелае.
    - “и си робин€ - казваше в такива вечери  амен. - ¬сички жени сте робини и това ви достав€ удоволствие. Ќо аз те обичам.
    ¬ал€ не казваше нищо. —амо пон€кога, когато чуеше детски плач отн€къде, отиваше в бан€та.
    ¬ал€ и  амен започнаха да излизат заедно по тържества и премиери, а ¬ал€ да поработва, защото парите не стигаха.  амен вече н€маше нищо против. Ѕеше спр€л да пише. »зпитваше огромно удоволствие да съблазн€ва жените пред погледа на ¬ал€, да им говори за дом, деца и семейство. ѕовечето му се връзваха и л€гаха веднага с него. ¬ал€ чакаше на опашката.
    Ќо една нощ, дали прекалил с любовта, €денето и пиенето, или обхванат от н€каква безкрайна досада и безразличие,  амен отказа да легне с ¬ал€. “ова се повтори и в следващите н€колко нощи. » когато една вечер ¬ал€ се върна след едно късно представление, вратата на апартамента беше заключена. Ќа бележката пишеше, че цели€т и багаж е при комшийката. ¬ал€ тропа, моли се и плака до късно, но  амен го н€маше. Ќакра€ съседите се намесиха и ¬ал€ бе принудена да си тръгне.
    ¬ал€ преследва  амен още н€колко месеца, но той се правеше, че не € познава. ѕосле ¬ал€ се загуби н€къде, изчезна и от телевизи€та. ≈дин при€тел беше казал на  амен, че ¬ал€ е прежив€ла тежка операци€, нещо там с женските болести. ћного е отслабнала, а гърдите и са съвсем изчезнали. —€каш никога не е имала гърди и душа.  амен скоро забрави за това. ∆ени с големи цици колкото щеш...
     

    яЌ ќ

    ћайката на янко изб€га с един зидар още преди синът и да навърши две години. Ѕаща си той никога не бе виждал, нито пък бе чувал нещо за него. ќтрасна при баба ќли - самотна стара жена, озлобена от всички неудачи, които и се б€ха струпали в живота. ¬същност т€ не беше лош човек, особено когато си пийнеше от евтиното вино, купено в близката кръчма. ¬ такъв момент янко можеше да измъкне от не€ н€ко€ дребна пара, срещу обещанието да поседи и да послуша несвързаните и приказки. ¬ началото той наистина с€даше и слушаше, но по-късно му ставаше противно, особено когато баба ќли стигнеше до момента, в който т€ започваше да проклина бивши€ си мъж и ≈вдоки€, дъщер€ си. “огава янко се измъкваше полека навън и се затичваше до същата кръчма за кути€ цигари, с които искаше да оправи горчиви€ вкус в устата си. ќбикновено не усп€ваше - в устата му ставаше още по-горчиво, но той никога не си го признаваше, особено пред момчетата. » без това беше по-малък и по-дребен от т€х. “р€бваше много да внимава да не го изхвърл€т от тайфата, защото т€ бе всичко, което имаше. — тайфата беше по ц€л ден - скитаха край морето с прашки в ръка, прехвърл€ха се през оградите, за да оберат още зелените зарзали и бадеми, м€таха по н€кой и друг камък към прозорците на големите и красиви къщи от горната махала. ѕон€кога улучваха. ѕон€кога ги гонеха и преди още да са метнали камъка и тогава те се спускаха с всичка сила по улицата надолу, като отронени камъчета под стъпките на н€кой тежък човек.
    ќбичаше да го гон€т. Ѕеше много добър в б€гането - най-добър от всички, по-добър дори от Ѕъчвата, който им беше нещо като главатар и който много се гордееше с пр€кора си. ќбикновено пръв пристигаше в —върталището - една малка порутена къща. ко€то не се обитаваше вече от години. ѕосле един по един пристигаха и другите, а той си даваше вид, че се е отегчил да ги чака. ћоже би затова му излезе и пр€корът - "«аека". ¬ началото го харесваше, но после, когато започваха да му намекват и за другото качество на това животно, той се смръщваше и започваше да гледа с див поглед. ¬ такъв момент беше готов да направи всичко, за да докаже, че не е страхливец. ƒругите сигурно това и чакаха - подмамваха го да върши неща, за които със сигурност можеше да загази. » той ги вършеше. ѕон€кога му се разминаваше. ƒруг пьт отнас€ше по н€кой ритник. ј когато открадна 1000 лв. от къщата на бай —тефан го повикаха в полици€та и най-сетне и той се сдоби с досие. —ега вече по нищо не отстъпваше на при€телите си.
     огато тръгна на училище, баба ќли си отдъхна - мислеше си, че там най-после ще могат да го контролират и да го научат на нещо. —коро обаче разбра, че се е лъгала. ћомчето се отнас€ше враждебно към всички и те му отвръщаха със същото. “ой не можеше да понас€ зализаните физиономии на съучениците си, чистите им дрехи и вечното им нат€гане пред учителите. ќбикновено гледаше през прозореца - ако се надигнеше малко, можеше да види и морето. “огава му ставаше по-леко, представ€ше си, че часовете са свършили и е вече там, долу, в —върталището. —коро започна да б€га от час и откри, че по този начин лесно може да се спас€ва. ќт учителите не се страхуваше.  ъм т€х изпитваше безразличие и леко презрение. Ќикога не се заинтересува от това, което говореха в час, а скоро разбра, че и те не се интересуват от него. ѕон€кога това го €досваше и той правеше нещо, само за да ги предизвика.  огато ги чуеше да му крещ€т, той се ухилваше злобно и си излизаше навън, доволен, че е усп€л да ги извади от равновесието им.
    Ѕаба ќли вдигна ръце от него и престана да се интересува от съдбата му. “€ не забел€зваше неколкодневните му отсъстви€ от къщата. Ѕеше изпаднала в странно вцепенение, като прекарваше по-гол€ма част от времето си край кухненската маса, с неизменната чашка прокиснало вино. „есто пъти янко не намираше нищо за €дене в шкафа, но това не го учудваше. ѕросто така си върв€ха нещата в тази къща и двамата обитатели ги приемаха такива, каквито са.
    Ѕаба ќли издържа още н€колко години. янко беше вече пораснал и се оправ€ше сам, когато т€ най-после напусна света, който и беше опротив€л.
    ќпитаха се да изпрат€т янко в интернат, но той изб€га на н€колко пъти. ¬ече беше станал тринайсетгодишен. ќпределиха му настойник, отпуснаха му социална помощ и той продължи да живее по същи€ начин.
    ѕостепенно обаче тайфата се разпадна. Ќ€кои от по-големите момчета напуснаха града. Ѕъчвата влезе за една година в затвора. “ези, които останаха, б€ха решили да прав€т поведение и започнаха все по-често да се измъкват, докато накра€ на янко му писна и престана да ги търси.
    Ќе чувстваше самота - поне до момента, в който се по€ви новата учителка по литература.
    Ѕеше в началото на осми клас. янко беше повтар€л вече две години и се чувстваше най-зрели€ в класа. “€ дойде направо от института - красива, скромна, с непохабено желание за работа.
    ќще първи€ ден разбра, че ще има проблеми с класа. Ѕ€ха диви и непокорни. ћълчанието, с което € посрещнаха, т€ изтълкува правилно - проучваха € мълчаливо, за да откри€т слабото и м€сто. ѕосле щ€ха да атакуват, а щом спечел€т първата битка, н€маше какво да ги спре.
    “€ направи отча€н опит да ги заинтригува с нещо. «апочна часа си с н€каква предварително приготвена книга за морета, за пътешестви€ и приключени€. «ачете се, увлече се от четенето и не чу първите подхилвани€. ѕосле сама не разбра как стана така, че всички заговориха, после се развикаха, започнаха да се замер€т с учебници, с€каш т€ въобще не съществуваше. ќпита се да ги укроти, но те въобще не € чуваха.
    Ѕеше готова да се разплаче, гледаше безпомощно около себе си и когато вече беше решила, че се е провалила, изведнъж се чу н€какъв силен глас:
    - —прете веднага!
    Ѕеше янко. —тоеше изправен върху чина, и гледаше заплашително около себе си.
    Ўумът веднага спр€.
    - јз искам да слушам - тихо каза той, като отчетливо изричаше вс€ка дума.
    Ќикой повече не се обади. янко слезе от чина, погледна към учителката и спокойно каза:
    - ћол€ ¬и, продължете.
    “€ продължи да чете и така мина часът. —лед като звънецът удари, той бързо излезе от ста€та и се вмъкна в тоалетната. «атвори се, запали цигара, затвори очи и се помъчи да си спомни как звучеше гласът и.
    –ени излезе замислена от класната ста€.
    -  олежке јлександрова - чу т€ зад гърба си гласа на директора и
    веднага се извърна. -  ак мина първи€т час?
    - ƒобре, струва ми се - отговори т€ н€как неуверено и без да иска
    ускори крачка, за да не изостава от него.
    -  ак се държа моето при€телче янко? - продължаваше да разпитва директорът, докато влизаха в учителската ста€.
    -  ой беше янко? - опита се да си спомни т€.
    - ≈дин дълъг, слаб, с жълта коса и лице, надупчено от младежки
    пъпки.
    - ќ, той ли? - усмихна се –ени. - —трува ми се, че той ми спаси часа. » т€ разказа накратко какво се беше случило.
    - —транно - зачуди се директорът. - “ова въобще не е в негови€ стил. ќбикновено той е инициаторът на всички неразбории.
    —лед часовете янко се помота из училищни€ двор с надеждата да € види.
    Ќай-после т€ излезе от сградата и тръгна надолу по улицата. Ѕеше толкова дребничка, с черна, късо подстригана на черта коса, облечена в б€ла блуза и червена пола, стигаща до коленете. ѕриличаше повече на ученичка от горните класове.
    “ой върв€ около пет минути след не€, после свърна в една уличка и слезе към морето. »зтегна се на топли€ п€сък и се загледа в хоризонта.
    ќт този ден нататък той не изпусна нито един от часовете и. “€ вече не четеше от своите книги, но това, което говореше, беше винаги увлекателно.
    ≈дин ден янко се престраши и след кра€ на часа се приближи до катедрата.
    - ќнази книга - започна той и пристъпи притеснено от крак на крак. - «а пиратите....
    - »скаш да ти € дам? - отгатна т€.
    - ƒа - изчерви се той цели€т, като се проклинаше наум. Ќа следващи€ ден т€ € донесе.
    янко лежа ц€л следобед на плажа и € прочете ц€лата. ѕосле се разходи по брега, обхванат за първи път от една мечта. „увството, което изпитваше, му беше непознато - н€какво смесено чувство на възторг, спокойствие, свобода и любов. “ой изведнъж бе вид€л себе си като мор€к на един от онези големи кораби, които толкова често беше наблюдавал на пристанището. “ази иде€ изведнъж го завлад€ и изпълни съществото му с един нов копнеж, съвсем непознат досега.
    Ќа следващи€ ден върна книгата и взе нова, също толкова увлекателна. ѕрочете € и поиска нова.
    - ћожеш и сам да си ги избираш от библиотеката - предложи му –ени.
    - ѕредпочитам ¬ие да ми ги избирате - промърмори той, загледан през прозореца.
    “€ се усмихна и се съгласи.
    ј той вече знаеше, че щом завърши осми клас, ще пътува по моретата.
    √одината измина неочаквано бързо. ѕрез юни янко навърши 18 г., качи се на един рибарски кораб и отплува.
    ¬ града се върна чак след три години. Ѕеше се променил толкова, че в училище трудно го познаха. Ћицето му беше гладко, косата - късо подстригана. ѕоходката му беше спокойна и уверена, като на мъж, който знае какво иска от живота.
    —тарите му учители не можеха да пов€рват на очите си. ќт онова момче, което ги €досваше в час със сво€та грубост и злоба, нищо не беше останало. —€каш морето бе измило от душата му всичката мътилка, наслоена през детството.
    –ени се беше омъжила и бе изл€зла в отпуск по майчинство.
    янко се усмихна и си тръгна. ¬лезе в първата кръчма, ко€то се изпречи пред него, напи се и късно през нощта се повлече към къщата, ко€то му бе останала в наследство от баба ќли.
    Ќа други€ ден € продаде, взе парите и изчезна от града.
    ¬ърна се отново след десет години. Ѕеше обиколил цели€ св€т, но кой знае защо си беше останал самотник. —печелените пари проиграваше и пропиваше с колегите си из пристанищата. Ќе пожела да си изгради свой собствен дом. Ќа брега никой не го чакаше, нито пък имаше къде да отиде.
    ѕърво обиколи града и установи, че хората го б€ха забравили. ¬сичко се беше променило.  ъщата на баба ќли € н€маше. Ќа м€стото и се издигаше луксозна б€ла сграда на два етажа, оградена отвс€къде с метална ограда. Ќа м€стото на —върталището също имаше нова къща. —ъвсем нов изглеждаше цели€т град.
    —градата на училището му се стори смалена и овехт€ла. —амо тук като че ли всичко си беше същото. ”чителската ста€ си беше на същото м€сто, н€кои от учителите си б€ха същите. Ќ€кои го познаха. –азпитваха го какво прави.
    -  ъде е госпожа јлександрова? - попита най-после и той. ѕогледнаха го втренчено, после му об€сниха, че си е в къщи, но е много бална.
    - Ѕолна? - учуди се той. - ќт какво?
    - ѕолучи преди една година инсулт - отговори му учителката по математика.
    - Ќе може да бъде! - подскочи той. - “а т€ е толкова млада.
    Ќещо започнаха да му об€сн€ват, но той не ги чуваше. »злезе набързо от училището и се запъти към дома и.
    ќткри € неочаквано лесно. —тоеше на двора, отпусната в плетен шезлонг.
    Ѕеше напълн€ла, косата и бе леко омазнена и съвсем безцветна и безформена. ѕръстите на ръцете и б€ха изкривени, а очите и гледаха безцелно напред, като че ли не го виждаха.
    - √оспожо јлександрова ... - едва проговори той, задавен от болка и изненада.
    “€ се размърда, очите и се отправиха по посока на звука и го загледаха с блуждаещ поглед.
    “ой пристъпи към не€ разплакан - така, както никога в живата си не бе плакал, докосна сгърчената и ръка и замр€ неподвижно пред не€, задавен от непосилна болка.
    “€ се опита да каже нещо, но устните и само мърдаха, неспособни да издадат н€какъв звук.
    - јз съм янко - проговори най-после той. ¬аши€т ученик, мор€ка. “€ най-после го позна. Ќадигна и двете си ръце, после безсилно ги отпусна.
    “ой започна да и разказва за себе си, за корабите, за далечните морета и непознатите страни, които беше обиколил.
    —ълзите и капеха по лицето, което с€каш се про€сни и отново доби предишните си нежни очертани€. “€ изглеждаше толкова самотна и изоставена тук, на този стол, в тази малка градина, далеч от учениците си, съвсем забравена от всички, които н€кога може би са € обичали.
    янко сто€ край не€ дълго, като не спираше да и говори. –азказваше и за всичките си самотни години, за детството си, за това, как т€ се по€ви внезапно в живота му и как без да съзнава, преобърна всичко в него.
    ѕосле той си тръгна съвсем изтощен, като след дълга, мъчителна болест.
    ƒълго обикал€ града, без да съзнава какво точно върши. –азминаваше се с хората, без да вижда лицата им, следвайки само сиви€ път пред себе си. ѕо едно време чу, че н€кой го вика, но не се обърна. ѕосле н€какви стъпки го настигнаха и една ръка го задърпа.
    - “и ли си бе, «аек? - попита нечий глас и той трепна от този пр€кор, който не бе чувал от детинство.
    ѕред него стоеше огромен мъж. янко го гледа две-три секунди, после изведнъж го позна.
    - я гледай ти, Ѕъчвата! - възкликна той с неочаквана радост. -  акво правиш бе, при€тел ?
    -  акво прав€, мота€ се наоколо - отговори Ѕъчвата ухилен.
    янко изведнъж бе обхванат от страшна веселост. “ой заговори оживено и припр€но задърпа сво€ н€когашен при€тел към кръчмата. «атрупа го с хил€ди въпроси, като не спираше да говори за себе си.
    Ўегуваше се, смееше се с ц€ло гърло и се наливаше с раки€ по случай добрата среща.
    Ќ€къде късно вечерта двамата б€ха съвсем пи€ни.
    - √лупости - мърмореше Ѕъчвата. - —амо се хвалиш.
    - ¬иж кво брат, - тежко изрече янко, като се мъчеше да изговар€ думите правилно. - јз никога не лъжа. Ќикога! - натърти той.
    - Ќе лъжеш - захили се Ѕъчвата. - ƒа, ама ц€ло шише ...
    - Ќе в€рваш - със съжаление изрече янко. - » ще съжал€ваш за глупостта си.
    » двамата б€ха съвсем пи€ни и провличаха думите си.
    -  елнер! - извика важно янко.- ≈дна бутилка от най-хубавото ти уиски!
    » той извади от джоба си две банкноти от по 50 лв.
    - ѕо-добре се откажи - изхили се Ѕъчвата.
    - “и глей сега кво става - закани се янко, взе шишето с двете си ръце и го надигна към устата си.
    ќтпи глътка, две, три и продължи да пие все по-бързо и по-бързо от прозрачната течност. „увстваше, че всичките му вътрешности изгар€т и че не може повече, но пак продължаваше да се налива, обхванат от н€какъв б€с, още и още, докато престана да усеща вкуса на течността. Ќищо друго в този живот вече н€маше значение, важното беше само това - да изпразни бутилката до капка, с€каш от това зависеше животът му, с€каш от това зависеше животът в цели€ св€т. — вс€ка глътка го обземаше все по-гол€мо озлобление към он€ Ѕог, който така си нареждаше нещата в този св€т, без да се замисл€, без да търси н€каква справедливост, с€каш нарочно обзет от желанието да се забавл€ва. Ќо този път не беше познал. “ози път той, янко, е по-силни€т, защото н€маше да чака определени€т му час, а още сега, в тази минута ще се качи там, горе, за да му потърси сметка за всичко.
    Ѕъчвата гледаше изумен и не можеше да помръдне от м€стото си. ¬сичко ставаше толкова бързо, че той не можеше да реагира - съвсем като хипнотизиран.
    янко допиваше последните глътки от бутилката, изправен на крака, настръхнал, с изцъклени очи, съвсем подив€л, неприличащ на себе си, неприличащ на човек.
    ѕосле изведнъж се срути на масата, изпусна шишето и само леко изхърка, когато сърцето му се пръсна.
     
     
     
     
     

    »ван ≈сенски
    —“»’ќ“¬ќ–≈Ќ»я
    (ѕо повод 60-годишнината му)
     

     ќѕ–»¬ў»÷ј

     онче-вихрогонче между март и август...
    Ќейде по средата
    както пъпли, път€т хуква и се вр€зва
    косо в планината.

    ¬ звъннали€ въздух птичи уплах литва,
    с дълго ехо впримчен.
    «а сърцето не е време за молитва,
    но прошепва: "ƒимчо..."

     онче-вихрогонче, грива разпил€ло
    в белоцветни вишни -
    толкова си нежно, толкова си б€ло,
    че едва те виждам.

    ћол€ се за теб, а думите ми тръпнат -
    както си говор€,
    още ми се счува н€кой с плахи стъпки
    да събужда двора.

    јла там е пусто - грохналите двери
    все не се отвар€т...
    Ќикой вече н€ма тук да го намери -
    край ƒемирхисар е.

    ѕрепусни нататък, близнало с копита
    вишневото клонче...
    ¬ този град-въздишка, този град-молитва,
    конче-вихрогонче!
     
     

    ѕ–»“„ј
      Ќа ¬енко ≈втимов

    ўе приседна, ще ми стане жал,
    ще погал€ сухата тревица,
    ще река:
    - јз също съм от кал,
    но това ни е съдба, сестрице!

    — теб сме само две добри души,
    просто сме наполовина мъртви:
    то€ св€т съвсем ни изсуши -
    теб отвънка, а пък мен отвътре.

    “айно - да не вид€т зли очи -
    хайде да се слеем в общо т€ло:
    с празната ми кожа облечи
    сво€та душа осирот€ла!

    —крих сълзи за сто години дъжд -
    още ц€л живот ще ни подхранва.
    ѕърви€ жив€хме по веднъж -
    то€ ще го поделим поравно...

    » тревата се засели в мен.
    Ќикой нищо не разбра, обаче
    оттогава съхна млад-зелен.
    ј тревата оттогава плаче.
     
     

    ЅјЋјƒј «ј ћ–ј ј
      Ќа ћихаил ћалеев

    “ака е черно, че и сенки н€ма -
    една трева боде околовръст
    и женската пониква като камък,
    а мъжката прораства като кръст.

    Ќад кръста съмва, а мълчат петлите.
    » що за н€ма нощ лежи край мен
    в зем€та на поетите, избити
    все в гръб и нощем - за да бъдел ден?

    » що за ден - креслив, нечистоплътен -
    в прокиснали€ български живот?
    Ќарод да вземе н€кой да измъти,
    че тук това е вече ненарод!

    ¬се край властта клечи и се увърта,
    все се кълне по лобните места,
    но както кичи камъка безсмъртен,
    примигва малодушно пред смъртта.

    Ќа всеки помен вдига шум за трима,
    а свърши ли софрата, натежал
    изнизва се, хитрецът анонимен,
    изпил що може, а що не - из€л.

    ј ние с меки гъдели го пощим.
    ј мъртви€т все още му е враг...

    ¬ Ѕългари€ убиват в гръб и нощем
    и затова не свършва то€ мрак.
     
     

    9 „ј—ј, ѕЋќўјƒ "√ј–»ЅјЋƒ»"

    ѕрисв€тка. Ќ€кой
       горе се €доса -
    нав€ мъглица.
       ѕосле прероси.
    ѕрез пусти€ площад
       премина боса
    една жена с разплискани коси.
    »збухваше под стъпките и пИра
    и ваеше из€щните нозе.
    ƒен€т бе просто
       ден от календара,
    ала жената откъде се взе?
    „асът бе девет.
       Ѕ€ха чудесата
    приключили отдавна с то€ град.
    Ќо чудото вървеше
       по средата
    на л€тото по мокри€ асфалт.
     опнежът ми на пръсти € следеше
    и после плахо в паметта заспа,
    когато налет€
       тълпата грешна.
    ј по-нататък всичко бе тълпа.
    Ќо вече знам кой ангел ще изпрат€т,
    щом дойде ден
       да стана светлина.
    ўе бъде девет
       и ще бъде л€то.
    ѕо √арибалди" ще върви жена.
     
     

    ЋёЅќ¬Ќј ѕ≈—≈Ќ, ‘≈¬–”ј–»

    ƒумата, дето убива, е вече изречена.
    ¬дишвам покорно последни€ атом живот.
    Ќ€колко стъпкани рози черне€т обречено
    върху снега на безкръвни€, пуст ешафод.
    ¬ъздух - издишват те бронхите -
    вече си минало.
    √оспод да слезеше, н€маше пак да те спре.
    √оре прозорците мигат по морза усилено -
    свежата клюка предават: "“очка - тире - ..."
    “очка.
    ѕоемам към друга вечерна емиси€ -
    зна€т си път€ нозете.
       Ќе мисл€ за т€х,
    а за ръката, повл€кла букета увиснала -
    като наказана заради жалки€ гр€х.
    ћрак е в главата ми, с€каш е мътила гарвани.
    ¬ее дантели нехайни€т пръхкав снежец.
    —тигам етажа.
    —покойно допушвам цигарата.
    —мачквам фасона на он€ възторжен звънец.
    “ам на вратата:
    - ƒа в€рвам ли?
    -  ак си с раки€та?
    - –ози?!
    - —ама ли си?
    - — твоите мъжки писма.
    - —амо без гадости -
    влизам с лице тенекиено,
    а зад гърба ми антрето прошепва:
    - —ама...

    „ак след години, случайно надникнало, утрото
    ще ни открие, но кра€т ще бъде щастлив -
    тоест, без вс€какви там покъртителни трупове.
    ∆ива. ƒо не€ и аз се преструвам на жив.
     
     
     
     
     

    –адко ƒишлиев
    »з поетически€ бележник 
    на актьора
     

    «ј¬≈ўјЌ»≈

    » като б€ла пелена във детството ми, свила
    на девствени€ дъх огромната нега,
     опривщице вълшебна и т€гостна, и мила
    отдай сво€ светлик на мо€та тъга.

    —ред вечните тегоби на ƒимчовата пролет,
    сред стогодишни казни на св€тата любов
    обичай и запазвай ти девствен полет
    на всичко прежив€но в живота стар и нов!

     опривщице вълшебна, обичам те безкрайно,
    обичам те, момиче, възторжено, без стих!
    ќбичам те, пов€рвай - ще идвам в тебе тайно
    и ще възкръсвам в тебе, и ще умирам тих!

    » пак ще се възраждам от тво€та ома€
    хайдушките си песни ще посвет€ на бук!
    Ќа рожбата си св€та, създадена в безкра€
    ще завеща€ само, че гробът ми е тук!

    5 март 1982 г.
     

    ј« »— јћ

    јз искам само √оспод да ме съди
    измислени присъди не бих признал
    наистина, не бих признал,
    да, просто бих до болка се изсм€л!
    јз искам само √оспод да ме съди
    и после със усмивка бих умр€л.
    «ащото той за всичко е виновен,
    че просто ме създаде и такъв!
    ∆ивотът ми бе €рък и съдбовен,
    изпълнен с нежност, €рост и със кръв.
    »скам само √оспод да ме съди
    със сво€та божествена ръка
    и нека справедливо да отсъди
    и да отнеме мо€та глава!

    6 юли 2002 г. 
     
     

    ЅќЋ ј“ј Ѕ≈« »ћ≈

    » д€волът, и богът в мен бушуват
    в красота неземна...
    «ащо са в мен, и д€волът, и богът,
    които в свойта разпра за всемира
    обличат винаги една и съща тога,
    ко€то чрез душата ми пулсира.
    “е неведнъж в мен са се познали
    и са се врекли, душата ми омайна
    да пази като рицар свойта тайна.
    “е никога не са били при€тели,
    а просто ме изстискваха жестоко.
    ƒали не са били и подстрекатели
    да падна толкова отча€но, дълбоко...
    ƒали останаха в предишното ми вчера
    сълзите дето б€ха за отплата!
    — останките от “айната вечер€
    ще хран€ бог, и мен, и сатаната!

    25 ноември 2002 г.
     

    ’–”ћ¬јЌ»я

    - ѕри€тел€т може да бъде и враг.
    - »маш ли усещане за мъст, ти можеш да се превърнеш и в герой, но невинаги мъстта е героизъм.
    - ќткрийте в себе си малкото, може то да е всичкото.
    - √ледай повече - там се крие разковничето.
    - Ћоши€т тр€бва да се изследва, добри€т е опасен.
    - √осподи, помогни на богатите, бедните сами ще се спас€т!
    - јко лавата на —одом и √омор не ти е достатъчна, то просто € продължи, може би тогава ще откриеш себе си!
    - ќткривайки себе си, не означава че откриваш всичко. ¬сичкото е душата. “€ е неоткриваема.
    - “ърсиш ли, означава, че искаш.
    - ќткрих те - значи намерих.
    - јко наистина си изгубил всичко, не мисли, че това е загуба! «агубата настъпва след това. “огава идва непосилността!
    - ƒай ми любов, другото го махни!
    “ака ми тр€бва човекът, без да бъде ƒиоген.
    - ѕрозирайки всичко, откриваш себе си.
    - ¬€рата не се изгубва. »згубиш ли в€рата, губиш себе си.
    - ќтречи нещо, за да спечелиш всичко.
    - √убиш ли - не оправдавай себе си.
    ѕечелиш ли - отдай го на Ѕога!

    30 декември 2001 г.
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     

    ¬иолета Ѕончева
    3833
    –азказ
     

    Ќикога не ми омръзваше да се разхождам по дългата улица, на ко€то беше домът на фамили€ ѕаломарес. ѕо вс€ко време изглеждаше така, с€каш къщите н€маха обитатели, само домашни помощници, които старателно събираха листата по тротоарите с дълги метли. ќбичах да се любувам на розовите храсти, дърветата с лъскави листа и най-вече на влечащата бугамбили€*, водопадът от цветове, надвиснал над оградите, над нощта и над жегата, защото под него се събираше лека хладина с формата на разрошена от в€тър коса. ‘илизите на бугамбили€та образуваха тунел и аз с удоволствие се спирах под всеки един, за да се наслаждавам на цветната фури€. “€ избухваше във всички багри. ќчите ми се премрежваха от радост, когато минавах покрай б€лата къща с номер 3833, защото бугамбили€та имаше цв€т на гуа€ба**. » понеже никога не се м€ркаше жива душа, си откъртвах н€колко стръка, ако и да ми се късаше сърцето от жал, защото нежните цветове ув€хваха много скоро.
    » като споменах къщата с номер 3833, нека да добав€, че вратата на този дом беше винаги отворена, винаги звучеше музика, а човек никога не б€х виждала да се м€рка, както се казва - ни жив - ни умр€л. »зглеждаше ми странно. Ќо пък си мислех, че може би там ходи да си свири н€кой, който наглежда имота, а собствениците Ѕог знае къде са. ѕовечето заминаваха да работ€т в —ъединените щати и остав€ха н€кой да живее в домовете им, за да ги поддържа.
    ≈дна вечер се запътих към павилиона за цигари. “ръгнах по тротоара, който винаги ме водеше към тунела от цветове - нарочно избирах леви€, тъкмо поради тази причина. ¬ратата на къщата отново беше отворена, а пред не€ за пръв път вид€х на меседора*** една фигура, ко€то ми се стори доста едра.
    - Ѕуенас ночес...
    —пр€х се и се обърнах към жената.
    - ўе влезете ли за малко, ако не ви е досадно?
    ќтворих решетъчната врата и се озовах при дамата, ко€то се оказа по-скоро пълна, отколкото закръглена. —еднах на празни€ меседор близо до не€.
    - ¬секи ден минавам оттук, спирам се да се любувам на цвет€та,
    дори си късам пон€кога, мол€ да ми простите...
    - «нам, виждам ви през перденцето.
    ћалко се смутих. ѕредставих си как изглеждам отстрани, зашеметена от гледката на цвет€та и после моите немирни ръце, които скършват клонче. 
    - ј аз мислих, че тук, в този дом не живее никой, но от време на време минава роднина, за да нагледа къщата и да посвири.
    - ¬€рно е, идва сеньор ≈дуардо, той е музикант и мой близък.
    “ака започна при€телството ни със сеньора –акел Ћеонардо. „есто се отбивах при не€ на приказки, особено тогава, когато горещините б€ха непоносими и т€ не си позвол€ваше и за миг да поседи на терасата. Ќай-често € заварвах да гледа телевизи€ зад спуснатите пердета, обгрижена от климатик, който и даваше възможност да диша по-леко. —поред мен дамата не беше на повече от 48 - 50 години.  ато изключим едрото, пълно т€ло, лицето и беше перфектно гладко и красиво. ќчите - с дълбок цв€т, брадичката фина и малко капризна. ќбщо взето хубавата и глава не отговар€ше на килограмите, които затрудн€ваха сърцето и.
    ¬ началото разговорите ни се свеждаха до ежедневието и слабото кафе, което аз правех. — малко думи, общуването с мексиканците е внимателно, движи се по определен етикет и всеки опит да се сближиш с т€х е малко съмнителен. “р€бва те да те откри€т сами за себе си и да прецен€т колко гол€ма ще остане дистанци€та между вас.
    «наейки това, аз не любопитствах за нищо, което се отнас€ до живота на –акел Ћеонардо.  онстатирах, че е привързана към чернобежовата си котка, ко€то пон€кога се люлееше заедно с не€ на меседора. ¬еднъж ми каза:
    - ƒнес ≈стер не ми се е изпов€дала... 
    -  о€ е ≈стер?
    - ≈стер е мо€та котка, ко€то се прибра чак на разсъмване... Ќе знаех дали тр€бва да приема това като закачка или да продължа да питам как котката може да се изпов€да.
    - ≈стер беше мо€та съперница н€кога, обичахме един и същи момък. - –акел Ћеонардо въздъхна. - »злизахме заедно, обикал€хме фиестите, а с нас винаги беше ’уанес. ¬земаше ни под ръка и тръгвахме... “анцувахме и се радвахме, защото б€хме млади, а богатството, което притежаваме, бе гол€мата любов, ко€то изпитвахме към ’уанес... “огава не знаехме ко€ от двете той обича повече, само усещахме, че светлината, бликаща от очите му, беше гол€мата сила, ко€то носеше у себе си... ≈дна нощ... една нощ ’уанес ми даде годежен пръстен. «астанах на колене до него, облегнах се на гърдите му и в щастието си изпитах жал и тревога за ≈стер. ѕредставих си какво бих изпитала аз, ако пръстенът беше за не€.... "¬инаги ще ви подкреп€м", каза по-късно ≈стер, когато разбра за годежни€ пръстен... ѕриготвихме заедно сватбената ми рокл€, избрахме було, обсипано с перли. "ѕриемам всичко това, като за самата мен." - така ми казваше тогава т€.
    ѕоканих ≈стер за мо€ първа шаферка. “€ си уши виолетова копринена рокл€, косата и, в ко€то имаше вплетени живи цвет€, се спускаше до кръста - волна и прелестна, като самата младост... ¬ църквата застана близо до мен и когато свещеникът ме попита дали ще взема за съпруг ’уанес ¬аленси€ јнхел, аз се обърнах към не€, а т€ спусна надолу клепачи искрено ме подкреп€ше. ѕосле пасторът се обърна към ’уанес и го попита дали взема за сво€ законна съпруга –акел Ћеонардо ≈рнандес. ѕогледнах към него и в този миг съзр€х над миловидната му уста една сълза. “€ се търкулна с€каш по посока на ≈стер ’абанера... 
    —лед две години ’уанес замина на работа в —ан јнтонио и никога повече не чухме за него. Ќай-веро€тно не беше между живите - така си мислихме, когато мина повече от година след заминаването му... ј ≈стер остана да живее при мен. Ќе говорехме нищо за наши€ любим - само портрета му обграждахме с живи цвет€ - аз и т€ - жените, които го обичаха все още толкова силно, колкото и в началото. ћо€та б€ла рокл€ и булото, обшито с перли, заедно с виолетовата копринена рокл€ на –акел вис€ха тъжно в празната ста€ със снимката на ’уанес. —викнахме да живеем двете, като сестри - не можехме една без друга...
    √ледах –акел и си мислех, че тази истори€ с котката не можеше да се случи другаде по света, освен по тези земи, където ако искаш - можеш да откриеш и да докоснеш чудото. ћай че и аз имах веднъж този късмет...
    ќстанах сама в просторната двуетажна къща, семейството бе заминало на почивка в “ампико. Ѕеше ми трудно да свикна с нощната тишина, стъпките на котките по перваза на прозореца, с внезапното почукване по стъклата на лимоновите клони и шума от падащи плодове... ≈дна нощ обаче чух стъпки на горни€ етаж. ѕомислих си, че моите близки са се върнали, прекъсвайки ваканци€та си по незнайни причини.  огато се заслушах в стъпките, разбрах, че те отекват н€как по-особено - по-бавно и тежко. «аглъхваха за малко, после отново се по€в€ваха.
    »зтръпнала от н€какво внезапно чувство, изтичах по коридора към входната врата към терасата на първи€ етаж, откъдето се виждаше ц€лата улица. Ќ€маше и следа от джипа, с който семейството отпътува. —коро мина дежурната кола на полици€та и н€как си страхът ми се оттегли, но така и осъмнах, взр€на в движението на р€дко минаващите по това време превозни средства. ≈два когато чух шума от първи€ влак на метрото се успокоих и заспах.
    ѕо обед мина домашната помощница, за да си получи заплатата, ко€то б€ха оставили в един плик. –азказах и за прежив€вани€та си, а т€ ми довери следното:
    - ѕреди повече от трийсет години, когато са започнали да стро€т тази къща, се е случило нещо ужасно - убили са ’осе Ѕернардо. ƒори той не е бил открит никога, само кръвта му попивала в слънцето, докато един ден и от не€ не останала следа... »два тук пон€кога, разхожда се нощем из къщата, душата му не е намерила покой и до днес.
    ћина доста време от тази случка с нощните изпитани€. ƒори б€х забравила или поне исках да забрав€ тази истори€. ≈дна вечер се по€ви онази внезапна л€тна бур€, ко€то за минути можеше да превърне облаците в потоп. »зтичах по стълбите нагоре, за да провер€ дали е затворена вратата към горната задна тераса. ƒо статуетката на ƒевата от √ваделупе извиваше тънък пламък свещ, който едва освет€ваше входната част на етажа. “огава изведнъж покрай мен се плъзна н€каква с€нка, ко€то потъна към дъното на коридора...
    - ’осе! - извиках.
    “огава вид€х как здрачевината срещу ми започна да се сгъст€ва и от не€ изплува човек - млад и тъжен - това съзр€х в първи€ миг - после се стопи, изчезна, изпари се натам, откъдето се бе по€вил...
    —поменът изплува в паметта ми, докато слушах разказа за гол€мата любов на –акел Ћеонардо, ’уанес и ≈стер ’абанера.
    - ј защо котката носи името на ≈стер? - попитах.
    - «ащото това е самата ≈стер... “€ се превърна в котка в нощта преди да погребем т€лото и... ≈стер се разбол€ от нев€рна болест - тази болест не се лекуваше с нищо, дори ходихме при един шаман от „иапас, но когато вид€ ≈стер - той наведе глава и мълчаливо разрови огън€ н€маше надежда за не€... —лед не повече от година животът и се стопи, тихо и кротко се стопи животът на ≈стер... «аедно с мъката, ко€то носеше в душата си... Ѕ€х на нощно бдение до ковчега и. √ледах бледото и лице, притворените очи, спуснатите къдрици към раменете и си мислех за съдбата на тази обична мо€ сестра, на ко€то бе писано да изживее една гол€ма любов - дълбока и самотна, тъжна и наранена. ћилвах цвет€та около не€, а сълзите ми капеха по нейните клепачи...
    Ќа други€ ден, когато € спускаха в гроба, капакът на ковчега се надигна и оттам изкочи котка... ’ората извърнаха главите си настрани, отдръпнаха се. —амо аз се наведох, взех котката и т€ притихна в ръцете ми. “ръгнах си с не€, защото знаех, че това е ≈стер... в това гъвкаво и диво животно се беше въплътил духът на ≈стер - връщаше се отново при мен, за да не бъда сама в мъката си по ’уанес.
    “ози разказ запълни живота ми задълго. Ќарочно минавах по тротоара пред дома на –акел, исках да вид€ котката, да откри€ нещото, което бе преобърнало живота и до необикновеност. »сках през очите и да съзра погледа на гол€мото при€телство и изгубената любов. Ќо никога не € срещнах нито зад оградата, нито по тротоара на бугамбилиите.
    “ози ден завал€ ситен дъждец, който шумолеше в листата на портокаловите дървета чак до късните нощни часове. ¬ръщах се от концерт, б€х преизпълнена с музика, а дъждът ми се струваше като милувка в он€ момент, който иде да охлади горещи€ ми възторг от прежив€ното. Ќарочно спр€х таксито на ъгъла на "‘ундадорес", за да измина разсто€нието до мо€ дом под дъжда. »збрах тротоара на бугамбилиите, който, както споменах, минаваше пред къщата на сеньора –акел Ћеонардо. — мокротата, ко€то изпълваше нощта, се смесваха прот€жни вопли - песен, ко€то ми напомни за баладите на  уко —анчес. “€ се изливаше през отворената врата навън, бълбукаше сред небесните капки.
    ¬ратата, както в повечето случаи, не беше заключена. ѕрекосих пътеката през градинката с калии и се озовах в преддверието към просторни€ хол. —рещу мен, с тъжна усмивка стоеше сеньор ≈дуардо. јкомпанираше си с китара и изричаше думи, които звучаха като заклинание. —ъзр€х –акел, ко€то лежеше, покрита с копринена куверта без да помръдне. ѕриближих €, хванах € за рамото и леко € разтърсих...
    ѕриличаше на заспала - там, в нейното легло, в което не беше се сбъднал нито един от сънищата и, за щастие споделено с ’уанес, заслушана с€каш в думите от песента на ≈дуардо, в музиката на нощни€ дъждец... а в скута и, притворила очи, свита на кълбо, съвсем като жива бе притихнала ≈стер.
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     

    Ѕо€н јнгелов
    —“»’ќ“¬ќ–≈Ќ»я
     

    ѕќ“ј…Ќќ—“»

    ѕреди да вкус€ виното,
     опитах
    косите ти здрачШни
     да сплета,
    защото дълго и безцелно скитах,
    пов€рвал,
     че безброден е света.
    ѕреди да свърши виното,
     усетих
    малинови€ дъх на тво€ см€х
    и приливите
     на телата слети,
    и мисълта,
    че съм едно от т€х.
    «ащото тъмнината е пространна
    и н€ма
     към отминалото бр€г,
    градът прилича на саркомна рана
    с анклави от мазут
     и мръсен сн€г.
     оето искахме да видим -
      беше.
     оето е невидимо -
     лежи
    в усойните потайности
     и в скреж е
    обвито,
    и не ни принадлежи.
    ѕреди да пламне виното
     съзр€х, че
    си сътворена от възторг и св€н.
    —лед изгревната нощ
     ще бъда мрачен,
    ала ще бъда
     от любов пи€н.
     
     
     

    ћ≈∆ƒ”ћ≈“»я

    “елевизионната кула над ¬итоша
    напомн€ спринцовка на наркоман, а
    планината е учестено дишаща,
    от облак с миши цв€т обладана.
    ¬ полите и са богаташките вили,
    които злото мултиплицират
    и в гербовете им са се увили
    зми€ и дърварска секира...
     лошар страхливо сече пешеходната лента.
    ƒо него трамвай зловещо скрибуца.
    ѕасторално край парламента
    конче тегли ромска каруца.
    “ака беззащитно е сред огромните джипове -
    каф€ва мравчица сред хлебарки,
    в които примл€скват намръщени типове
    с черни ризи и ланци златисто-€рки.
    ¬ърху с€нка от мрамор е легнало куче.
    »де ми до него да легна -
    то пръста ми да засмуче,
    аз в очите да го погледна.
    ƒа си каже: "“ози или е луд,
    или на много добър се прави,
    но къде б€ха в кучи€ студ
    очите му кестен€ви?..."
     лошар€т плува към отсрещни€ тротоар,
    дърпа детска количка,
    пълна с празни кашони,
    а отгоре облакът - любовникът стар -
    сиво-синкави капки прохлада рони.
     
     
     
     

    ѕќћ–Џ ЌјЋј ≈ –≈ ј“ј

    ѕомръкнала е реката -
    мирише на бъз и сминдух,
    помъкнала е телата
    на наши€ срам отминал...
    Ќагоре т€ е речица,
    а по-нагоре - поточе,
    отгледано от вълчица
    и пуснато да клокочи
    под скалнини и хвойни,
    през папрати и морени...
    » нимфи в тела усойни
    го къп€т с очи смутени.
     акво го превърна в бурна
    стихи€ неусмирена?
    “€ в наши€ сън се втурна,
    и с наши€ страх простена...
    “€ къщите ни отнесе
    и ги захвърли долу,
    където е гробът пресен
    на скверната нейна вол€...
     ъде са и бреговете
    на тази жал помътн€ла,
    ко€то и т€х помете,
    без още да е прозр€ла,
    че житото изрус€ва
    над вечната кал - зем€та,
    ко€то на пепел става...

    ѕомръкнала е реката...
     
     

    —≈Ќ »

    ћилите притежатели
    на различни материи
    благородни и не съвсем
    недвусмислено считат
    че годините
    боледуват
    и забравата е свидетелство
    за благонравие.

    ћилите притежатели
    на различни материи
    се страхуват
    от сенките
    които ги проклинат.
     
     
     
     
     
     

    ћихаил √ригоров
    —“»’ќ“¬ќ–≈Ќ»я
     

    —»Ќя ѕ“»÷ј

    Ќе син€ птица е душата ми,
    нито запуснати€т храм,
    а бездна е - събрала в€търа...
    ќ, скъпа, не надничай там!

    “€ пролом е, където бурите
    притихнали си отпочиват.
    Ќатам отвеждат само урвите,
    в които хората загиват.

    Ќатам отвеждат висините
    с крила орлови достижими...
    ƒано любовни са камите,
    които в мо€ гръб забиваш...

    » живи сме, защото страдаме
    в ти€ раздели безпощадни.
     
     

    ќ “ј¬ј

    ƒа н€маш пари за хл€б и цигари,
    дори да не можеш кафе да си купиш...
    ј се разраства като хидра пазарът
    и обедн€ваш до глупост.

    Ќо има нещо велико и властно -
    тогава нищо не дразни слуха:
     огато размен€ш едно ц€ло богатство
    за едно тътнещо потрепване на духа.

    —ЏЌ

    ќмайнице на мойте дни,
    омайнице на мойте нощи,
    със прасковата те сравних
    с цвета и даже...
     »скам още
    сравнени€ да търс€ аз
    и със роса да те обливам.
    ƒа чувам шепнещи€ глас:
    ўастлива съм така, щастлива...

    ¬ъв утрото - отекнал звън...
    ∆ена - красива като сън...
     
     
     

    ƒ»«ј…Ќ≈–»“≈ Ќј Ћ»“≈–ј“”–Ќ» ћќƒ»

     ато спънати коне, в ливадата от поетични сънища,
    пасат и цвил€т.
     рай т€х се кипр€т важно,
    с литературните си склонности, кобили.
    Ќо н€ма страст и н€ма час на откровени€ и радост,
    а само сласт литературна.
    » алчността номенклатурна
    се смесва със безродие и със продажност.
    “е дефилират по литературни подиуми,
    приличащи на дървени пристанища,
    навлезли във морето от човешка суета.
    » бо€дисват със паунски цветове речта си,
    петимни са да разве€т гриви, ала словата им са сиви.
     ато мъглата, ко€то размазва всички очертани€,
    ко€то скрива всички разсто€ни€, 
    мъчителна като просъница.
    » от душа € чакаме да се разсее, за да изгрее слънцето.
    ќт поколение на поколение дизайнерите на
    литературни моди
    си предават тайно презрението към народа.
    Ќо той живее в друго измерение.
    “е го причакват зад ъглите на истори€та,
    по вестници, списани€ и телевизии...
    ѕоднас€т му безплодни мисли наготово,
    със лъскави "концепции" и "визии",
    за да го отврат€т от истинското слово.
    ќт поколение на поколение, от власт на власт,
    те паз€т кройките в килера сух,
    за да обличат със сатен литературен
    и с брошкаджийско вдъхновение - отсъствие на дух.
     
     

    ЅЋя—Џ  Ќј ЋёЅќ¬

    јз препускам по ръба на камата -
    ту - бл€сък омраза, ту - бл€сък любов.
    јз препускам по ръба на съдбата,
    нос€ се като вълчи вой.
     олко залези в мойта душа,
    колко заливи опустели,
    колко утрини занемели
    от една нажежена маша...
    “ъмни рани и коловози -
    моите белези тъмни ме вод€т.
    ћежду небитието и битието
    е мо€т живот свободен.
    ћежду небитието и битието
    опуст€ва коловозът на мо€ ден.
    “олкова си далече, че ако сметна -
    ти си на ц€л живот далеч от мен.
     
     

    »ван јтанасов - √енерал “ошево
    —“»’ќ“¬ќ–≈Ќ»я
     

    ѕќ“ќ„≈

    ≈дно поточе 
    пр€спата роди.
    “о още малко е.
    Ѕозае още.
    Ћюле€т го
    усмихнати звезди
    в априлските студени,
    звездни нощи.
    ≈дно поточе
    пее на света.
    ќт майка си
    откъснало се, тича.
    » го целува,
    млада,
    пролетта.
    » старите дървета
    го обичат
    “ревите го прегръщат
    с дива страст
    и жадно пи€т
    животворна влага.
    ј то от всичко,
    от любов и власт
    и от света разлистен
    б€га, б€га...
     
     
     
     
     
     
     

    –≈ ј

    “а€ гневна река.
    “а€ кротка река.
    ќткъде? ќткъде ли извира?
    “€ прер€зва скали.
    “€ пресича блата.
    “€ през пропасти т€ло провира.
    “€ тече! » тече...
    “а€ б€сна река.
    ћъкне камъни остри.  лонаци.
    “а€ мътна река.
    “а€ бистра река.
    ѕълна с духове и върколаци...
    “а€ гневна река.
    “€ през мене тече -
    през инфаркти, прокл€ти€, вени...
    “а€ бавна река.
    “€ живота влече.
    » конфликти неразрешени.
    “а€ гневна река.
    ∆абун€к не търпи.
    –азмотава баражи и тини...
    ѕрез досадните дни
    и лети, и трещи
    и повлича тревожни години...
    “а€ гневна река.
    “а€ кротка река...
     
     

    „”∆ƒ≈Ќ≈÷

    ѕропил€х любовта.
    ѕроиграх си живота.
    —рещу мен зейна
    празна луна.
    Ќеизвестни€т миг.
    Ќеизвестната кота.
    » заблуди.
    » тъжна жена.
     ато дребни стъкла
    от строшена витрина,
    като късове делник строшен,
    като син€ стрела
    покрай мене преминала,
    мо€т ƒен
    се размина със мен...
    –азминаване вечно!
    » трагично.
    » пусто.
    Ќ€ма празници.
    Ќ€ма мечти.
    Ќедокоснати длани.
    Ќецелунати устни.
    » цвет€
    изсушени почти.
    » ден€т се изнизва.
    » кръгът се затвар€.
    » дъгата не грее у мен.
    Ќ€кой шумно проклина.
    Ќ€кой тихо изгар€...
    јз от жреби€ съм ощетен.
    ј луната раздава.
     
     

    ћ»ЌјЋќ

    ¬ъв вс€ка мо€ клетка, фибра, вена,
    са напластени много времена
    и миналото дебне, въплътено
    в стотици непознати имена.
    Ќа черепа ми всичките костици,
    дори и приливите на кръвта,
    попили са живота на стотици -
    сърцата им,
    делата им,
    света...
    ј миналото в т€лото ми стене,
    вълнува се,
    бунтува се,
    скърби
    и вените ми стават на антени,
    приели отшумелите съдби...
    ƒоброто.
    «лото.
    “айната. 
    —ъдбата
    съдбовно спор€т в грешната ми плът,
    те стават стъпалата на душата,
    все още не прекрачила отвъд...
    Ќа т€лото ми в паметната книга
    изд€лват йероглифи век след век,
    за да пребъде древната верига
    приела просто името човек...
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     

    ћинчо √. ћинчев - √аброво
    —“»’ќ“¬ќ–≈Ќ»я
     

     ”ћ»–

     умир не създадох в живота си -
    ц€л живот без кумири жив€х.
    Ќе прегъвах нозе, не преклан€х глава -
    просто - крачех и срещах съдбата си...

    Ќе разлюбих жената любима.
    Ќе намразих и никой поет.
    —амо в€рвах - хубави пътища има! -
    и поех към т€х пеш...

    Ќека да ме кор€т в изостаналост...
    ¬ този задъхан космически век,
    не тръгнах след нико€ завист -
    и си останах скромен човек.
     

    ¬≈–”ё

    “ърс€ истини светли -
    хубави
    като усмивката на дете,
    като пролетна ласка топли,
    верни като любов...

    “ърс€ истини силни -
    мощни като прибой,
    като канари твърди,
    неизменни като закон...

    ¬€рвам в истини вечни -
    стари като Ѕалкан,
    като –одина скъпи,
    като език и дом...
    o
      "ћинчо, наистина ли правиш 70"
          ≈лена ’.

     акво е ∆ивотът:
    70 обиколки на зем€та около слънцето,
    или 25567 завъртани€ на зем€та около оста си,
    или 523 608 земни часа
    (без ден€ във високосните години) - всеки час
    малък откъс от една невидима орбита,
    по ко€то се возим безплатно,
    неслучайно заседнали
    в това космическо т€ло - «ем€та,
    родени в точно определен отр€зък
     от движението на ¬селената:
    Ќ»≈,
    които не се разбираме един друг,
    които воюваме един срещу друг,
    които се избиваме, потискаме, унижаваме...
    Ќ»≈,
    които се гордеем като кн€зе,
    или - самоубиваме от безсилие...
    Ќ»≈ - малки космоси,
    програмирани да се движим
    в тази безкрайна ¬селена
    и да наречем ƒвижението ∆ивот,
    ∆ивотът - ƒвижение,
    или една спирка-дата - юбилей...
     
     

    ∆»¬ќ“Џ“-¬–≈ћ≈ ≈ ƒ¬»∆≈Ќ»≈!

    ўе можем ли един ден
    сами да полетим?
    » за къде?...
     
     
     
     
     

    o
    ¬исоко,
    кацнали на електрическите жици,
    две л€стовички
     се чифтосват...
    Ќе ги е страх от електрически€ ток.
    —мирена,
    женската с възторг избраника очаква!...

    » “ой трепти над не€ като ƒух свети...

    » как ли става
    оплождането на €йцето?
     акво е тайнството
     до птичето гнездо,
     до лакомите човчици,
    които след време
    ще скочат от високото
      и ще полет€т в безкра€...

    ¬исоко 
    кацнали на електрическите жици,
    две л€стовички
    възпроизвеждат
      света на птиците...
     
     

    яЅЏЋ »

    —тудът е посипал златни €бълки
    под короната на дървото -
    гре€т в тревата -
     сладки слънчица!....
    Ќе могат корена си да надскочат...

    » н€ма ≈ва - да прелъсти јдама...
    » н€ма ѕарис - да съблазни Ѕогини...

    “ъй - непотърсени -
    в тревата
    ще зъзнат от студа...
    ƒиана ƒимих
    ѕќЋ≈“ Ќјƒ ћ»«≈–»я“ј
     

    Ќаши€т фолклор увенчава бедността и милосърдието с ореол, наред със силата, смелостта и ловкостта. ¬ основата си общочовешки, тези христи€нски и древни езически добродетели върв€т рамо до рамо в народните ни приказки.  огато богат и беден премерват силите си, народът винаги възнаграждава с победа геро€ от сво€та продрана черга, макар поколени€та нашенци да не са давали монашески обет за добродетелна бедност. » така до наши дни "избраните" да нос€т протрити дрехи попадат насред бедността не доброволно, а замер€ни от събити€та. ƒори и в приказките сиромаши€та хич не е привлекателна, затова нейните положителни герои в кра€ винаги се възкачват до велможите или поне ги засенчват с качествата си. “ова е единственото зависещо от народа обсто€телство - да напише сам приказката на мечтите си (все пак се нарича народно творчество), докато истори€та на живота му зависи от други - ориси€та уж е Ѕожа работа, но и вождове, поробители, освободители и политици имат гол€м пръст в не€. Ѕедн€кът ’итър ѕетър ловко хваща в мрежите си алчни чорбаджии, скъперници ханджии и покварени попове и става любимец и утеха на сиромасите. ѕренебрегвани€т малък брат убива лам€та и спас€ва златната €бълка; най-подигравани€т дрипав момък преминава всички изпитани€, побеждава принцовете и получава ръката на царската дъщер€, че и половината царство в притурка (днес може да основе собствени предпри€ти€, да ръководи печеливш бизнес, да стане депутат, министър, дори повече). Ќо за да стигне до успеха, юнакът от приказките тр€бва да покаже човещина и съобразителност, да спечели силни и благородни побратими, които да му помогнат в решителни моменти (ето откога са при€телските кръгове). “ака народът издига ума, дружелюбни€ нрав, изобретателността и при€телството и ги дар€ва със симпатии в щастливи€ край на приказката, където бедните добиват богатство, а безчестните стават за см€х. ƒобра перспектива, вдъхваща надежда и трасираща път€ към успеха на хората от низините.
    "√ладна кокошка просо сънува" - поговорката звучи доста подигравателно или със самоирони€ за всеки от нас, но защо да се чувстваме неудобно от желанието да надскочим уравниловката, да оставим назад златната среда и да постигнем повече! Ќали красивата мечта е онази грабваща съзнанието цел, онзи упорито преследван проект, роден в будуването, който извежда градивните и можещите до финалната права? —ъщото окрил€що въздействие има и американската мечта, изл€зла от действителността и подхранена от медиите. ƒокер, шофьор, амбулантен търговец, после хваща дамара на бизнеса (продава една €бълка - купува две, излъсква ги, продава ги и купува четири, после лъска осем и т.н.), възход и - милионер. ј защо не и президент! Ќо и в двата случа€ - само ако му щрака пипето. “ова допълнение се забрав€ от н€кои ѕепел€шки или момчета от колибите, които се заблуждават, че им тр€бва единствено късмет. Ќищо лошо, ако си от √орната махала, но освен късмет ще са ти нужни н€кои умени€, пък и знани€. » добрата съдба си има своите любимци, подбрани обаче предимно сред енергичните и предприемчивите. Ќа дремещите прос€ци не падат жълтици в паничката, защото формулата на успеха не е "≈ла, хл€б, да те из€м".

    Ѕезработицата - първото лице на бедността
    Ѕедността не може да се определи с две-три думи. »кономически, социални, образователни, политически и психологически са причините цели слоеве от населението да тънат в бедност. ѕон€кога тези основани€ действат поединично и тогава изходът е по-лесен, но про€в€т ли се вкупом, бедността се замен€ с безнадеждна нищета и за личността, и за ц€лата общност. “ук кампаниите не помагат, оздравителните механизми тр€бва да са дълготрайно внедрени и камък по камък да изграждат битието и промен€т нагласата на изпадналите от общи€ поток. ѕричинената от икономиката бедност (фалит на предпри€ти€, свиване на производството, уволнени€, съкращени€) тр€бва да се лекува с икономически мерки, чрез закрила на родното производство и разкриване на повече работни места (да си спомним протекционистката политика на правителството на јл. —тамболийски и възхода на Ѕългари€ само за н€колко години).  ъдето бедността се корени в неграмотността на определени социални и малцинствени групи, изходът е да се обучават, а децата им да получат задължителните степени на образование. ј когато причините за безработицата и бедността са дълбоко личностни, по-трудно е да се помогне, защото психологическото въздействие за добиване на самоувереност и пробивност не може да се наложи насила. ј и човек е по-склонен да търси вината у другите, не в себе си.
    ѕознавам необразовано семейство с минимални доходи, но с гол€м наследствен апартамент. «а такова притежание чужденците казват, че ние, българите, сме богати, щом почти всички имаме собствен дом. ћоите познати едва си плащат сметките, закърпват месеца със заеми и периодично им спират тока, защото ту едини€т е без работа, ту други€т. Ќе пи€т, не пушат, но при ц€лата си немоти€ не искат да чу€т за наематели в двете свободни стаи. ўели да им съсип€т жилището. ј пред очите им всичко се руши от огромното куче на сина им, което с мощна захапка резбова гардероби и врати, прегризва телевизионни кабели и домофони, напада етажерки и пробва ноктите си навс€къде. ј пари за ремонт н€мат от години. ¬ъпрос на избор в разрухата - наематели или пес... ƒруги също хленчат от бедноти€та, но не се отказват от пороците си. "Ѕез хл€б мога, без чашка и цигара не мога!" » разбира се, все държавата им е виновна.
    ѕрез втората половина на август сед€х на черноморски€ бр€г и внезапно в синевата над мен нахлу €то щъркели.  расиви, организирани, сигурни в силата на общи€ полет и предвождани от най-добрите. — два маха на крилете влизаха в ритъм и се остав€ха на течението. —€каш ги засмукваше към юг енерги€та на €тото. –азгърнати криле с черно по краищата, устремени и отпочиващи върху въздушните вълни. ƒълго се точиха над плажа, докато стройни€т им ред свърши. » тъкмо да сведа глава, съзр€х назад още два-три. “е махаха неистово, за да настигнат останалите. Ќ€маха време да се отпуснат в поко€ на въздуха, защото тр€бваше да пробиват простора сами. ”добната фуни€ на течението, създавано от общи€ мах на безброй тела и криле, бе завършила с €тото. ј тези мили аутсайдери - стари, болни или още млади и неопитни, се бореха с всички сили, но дали щ€ха да стигнат до следващата нощувка? ≈стествени€т подбор в природата е жесток. —грабчи ме мъка и за последните нищи в нашите човешки редици. Ќие, хората, познаваме взаимопомощта и съчувствието, но и егоизма на оцел€ването. » както гледах в далечината след вибриращите, задъхани криле на изнемощелите щъркели, изведнъж зад т€х нахлу втората "арми€" на €тото. «начи и прелетните птици с вековни€ си инстинкт са намерили разрешение как да запаз€т немощните, пускайки ги в първата група, за да ги охран€ват отзад с опита на силните!
    ѕолучих сво€ отговор и повече не си кривих врата. Ќе исках да вид€ нови неудачници в кра€ и на втори€ строй. ¬ нашето човешко €то социалната държава помага на безработните, временно подкреп€ изпадналите в нужда.  огато преди повече от четвърт век режисьорът ∆арко ѕавлович беше уволнен, той не се затюхка, а започна работа в крайградска бензиностанци€. «ападните радиостанции съобщиха това като унизителна репреси€ за твореца. ¬ъзприех факта като мъжка постъпка, дори и да е имало премислена показност. Ќ€ма срамен труд. Ќо защо да изтичат силите ни в неприсъщи дейности, които всеки необразован би могъл да върши, а нашите дарби, опит и знани€ да кре€т в борбата за физическото оцел€ване?  огато н€ма накъде, изход са об€вите, преливащи от търсене на работници; създаването на еднолични или по-солидни фирми (днес вече за по 2 лв.); изход са и бюрата по труда, предлагащи много възможности, но невинаги длъжност по специалността. Ќ€кои кандидати приемат каквото и да е, други бърчат нос и се обиждат. ј сергиите и частните магазинчета в гаражи са пълни с необидчиви и решителни собственици-висшисти. ’имици продават зеленчуци, пенсионирани научни работници се гушат в портиерски кабинки, учители стават нощни пазачи, доктори плетат гривнички или карат таксита.

    ќтказ от родителство поради бедност 
    ”жас€ващ е и онзи недоимък (финансов или емоционален), който кара родители да се отказват от новородените си деца. ќб€снението на повечето самотни майки е: " ак да го отгледам, като още съм ученичка (студентка, безработна)? Ќ€мам квартира, н€мам подкрепа от близките. јко баща ми разбере, ще ме убие!" —ъщата бедност или социална зависимост ще застрашава след 19 години изоставените им рожби, израснали по домове и интернати. «атова сега държавната ни политика е насочена към поощрителни мерки за задържане и отглеждане на децата от майката, чрез финансовото и и жилищно подпомагане. 
    » в патриархалните времена е имало нежелани раждани€, но тогава бебетата не са осъмвали голички и посинели от студ в контейнера за смет, а ги намирали до черквата, чисто и топло повити в кошница, или пред портите на заможно семейство. »злъганите моми не са вършели големи€ гр€х на детеубийството от страх Ѕожи и с упование са нареждали бъдещето на бебето при добри, бездетни хора.
    ¬ моето детство баба и д€до, учители пенсионери, за да се изхран€т, даваха н€колко стаи на квартиранти. »граех си с двете деца на нашите млади наематели. Ѕащата беше обущар, черноок, дребен и мускулест българин, а жена му - руса, та чак б€ла, пухкава слав€нка. —амо той работеше.  огато се разбра, че чакат трето дете, дочух от баба, че щели да го остав€т "на държавата". Ќ€мали пари да го изхран€т. Ќо след като и третото бебе се роди русо-б€ло като майка си, домил€ им и си го прибраха. “ака с обущарски€ чук бащата отчува гол€мата си фамили€. Ќо €вно освен материален, н€мали са емоционален недостиг.

    Ќай-жестоки€т образ на нищетата 
    се зъби сред бездомните 
    —п€т из подлези, плесен€сали мазета и тавански ветрилници, обзавеждат си колибки от клони и кашони в запустели храсталаци. ƒокато ние се изт€гаме на фотьойла пред телевизора, те се свиват на завет зад н€кой павилион или топъл отдушник. —утрин заледените ни прозорци проплакват с дивни кристалчета, а отвън вкочанените клошари н€мат и сълзи за проклетата си съдба. » пак оцел€ват - с комат хл€б, подминат от улично куче, с на€дена баничка и недопита боза, с вмирисан балтон от боклука. Ѕез керемидка над главата, без работа и семейство, без наши€ сутрешен душ. Ќе знам какви са услови€та във временните софийски приюти, където бездомните могат да се подслон€т до три месеца през зимата, но интересно защо те предпочитат мразовитата гола зем€. ћоже би заради независимостта? —амотни€т живот сигурно ги прави социофоби? ј нещастието ги кара да се радват на трошица удобство, подхвърлена стотинка и сгр€ваща глътка раки€, за които се бор€т всекидневно. ћиналата зима носех в чантата си по н€колко екземпл€ра с адресите на столичните приюти за бездомни и ги раздавах на купчинките от палта, шалове и качулки, сгушени до н€кой вход. ≈дри€т, лудичък ћитко от наши€ подлез май не хвана в€ра, като му казах къде да отиде в студените дни. "јбе, страх ме е да не ме вкарат в некакви дългове..." » след уверени€та ми продължи да си кърпи панталона с губерка, проснат върху спални€ си кашон персон и половина. 

    Ќай-унизителната мизери€ прежив€ват
    самотните и болни пенсионери 
    с ниски пенсии, без близки хора, без дори една допълнителна ста€, ко€то да дават под наем. –аботили са 30-40 години и накра€ десетилети€ наред затъват в сражени€ за физическото си оцел€ване, вместо достойно да ползват отчислени€та от собствените си доходи! ќсигур€вали са се поне 1/3 от столетието, а да не могат да поживе€т сносно и три месеца с нищожната си годишна пенси€! » това са преподаватели, писатели, артисти, художници, инженери, журналисти, преводачи, редактори, земеделци, шивачи, чиновници, строители, касиери, хлебари, обслужващ персонал - всички онези, работили за обществото с ум или мускули. ƒнес писателите продават семейни ценности, картини, мебели, ниви, за да си издават книгите. —лава Ѕогу, че н€ма пон€тие пенсиониран интелектуалец, но как да задовол€т с една средна пенси€ духовни€ си глад от книги, театър, концерти, пътувани€? » те, и останалите пенсионери могат да издържат само по спартански, със свиване на потребностите и потискане на нуждите. 
    «а справ€не с кризата мнозина викат на помощ триковете на традиционната българска икономичност. Ќо не е ли примиренчество да се връщаме към шортите с разтегнати€ ластик и д€дови€ "таратор без краставица, оти нема кисело млеко"? Ќе може да ни изпълва с радост перспективата отново да бъдем равни в бедността, макар че стана едва ли не модно хората да се "хвал€т" с ниските си пенсии, премълчавайки странични доходи, за да не ги гледат накриво комшии и познати. Ќеслучайно най-тежката клетва си остава: "Ѕоже, дай му панелна гарсониерка, минимална пенси€ и дълъг живот. ѕовече не го наказвай!"
    ћного пенсионери от големите градове се спас€ват в бащините си провинциални къщи - градински домати, боб и цвет€, кокошчици, ракийка под лозницата, окопаване, поливане. Ѕезплатен душ от слънчева вода, без билети за градски автобуси, без такса за асансьор. —веж въздух, чисти отношени€, труд и спокоен живот.

     ърпеж къща поддържа, 
    но нали е в€рно и обратното, че спестовността е сестра на мизери€та? “ака кръгът се затвар€. ≈динствено държавната политика може да отключи безизходицата. «атова народът възлага надежди на вс€ко ново правителство и на неподкупните специалисти, чиито рационални идеи не са били чути от предишните управл€ващи.
    Ѕългаринът уважава достойнството на бедни€ и работливи€. "Ќе е срамно да си закърпен и спретнат, срамно е да си занемарен от мързел" - това помн€ от баба Ћюба.  огато т€ искала да купи пиано на майка ми, прабаба ми отс€кла: "Ќа жената пианото и е коритото. » слугин€ да има, да знае какво да иска от не€. “и € научи да се справ€ в нужда, пък ако е речено, доброто н€ма да и изб€га." ј днес не всеки се простира според чергата си. ¬ елитните училища децата със средни материални възможности се чувстват потиснати от марковата опаковка на заможните си съученици и от подигравателните им усмивки, ако ги забележат в евтино заведение. «атова родителите лишават семейството от насъщни нужди, за да създадат лустро на децата си, вместо да им вдъхнат самочувствие на можещи и горди хора, както предците ни са възпитавали чадата си. 
    Ѕългарите не са губели своето достойнство в тежки времена. ѕрез 50-те години на ’’ век майка ми имала колега в ЅјЌ - фина и образована жена. ¬ една поледица т€ не дошла на работа и на втори€ ден пратили проверка от профкомитета на домашни€ и адрес. »мала висока температура, но не това било пораз€ващата новина, ко€то обиколила академи€та. Ѕолната живеела в мрачно мазе, само с кушетка, маса и сандък. Ќа пирон вис€ло скъпото и кожено палто. “огава разбрали, че ц€лото имущество на родителите и било отнето от "народната власт", но знани€та и възпитанието останали само нейни.
    ¬ спомените на интернирани семейства има много радости и веселие, въпреки принудителни€ скок в нова социална и трудова среда, въпреки изолаци€та и оскъдицата. ¬ човека е заложена дарбата да си създава устойчив микроклимат, който да компенсира външните неудобства и да лекува нанесените от времето рани. «атова в столети€та на недоимък народът ни свири, пее и вие хора по мегдани и панаири, умее да редува тежки€ труд със см€х и закачки. » досега бедните са по-дружелюбни, отличимо милостиви и като правило масово отзивчиви, както показват благотворителните акции (независимо от размера на дарението).

    —иромах човек - жив умр€л 
    ƒа се чудиш как оцел€ват семейства и болни хора с по 200 лв. и н€какви социални помощи. ƒържавната политика за образование и здравна просвета на етническите малцинства и бедните слоеве от населението, заедно с икономическите мерки за създаване на поминък в малките селища, са единствената стълбичка за изкатерване от дъното на мизери€та. ќбаче √оспод дава, но в кошара не вкарва. ÷иганки с бебета сигурно изкарват с проси€ повече от минимална заплата, но този застой ги приковава към етюда: "јйде, како, да си жива, подай за млеко за детето!" «а уважение е един кротък мургав тенекеджи€ от —амоков, който от години обикал€ софийски€ ни квартал и поправ€ съседските покриви. —то пъти го отпращаме, защото и нашите пенсионери трудно се бръкват за ремонти, но на сто и първи€ път предпочитаме него пред н€кои охранени момчетии, готови да ни одерат кожите.
    “ук се намесва и психологически€т момент - самите давещи се тр€бва да размахат ръце, да се бор€т с вълните и да помагат на спасителите. јко сам не поискаш да се изтръгнеш от нищетата, вечно ще вегетираш. ѕосто€нни усили€, пробивност и стремеж напред са нужни за вс€ко постижение. »деи, опитване, нови идеи, пак хвърл€не в дълбокото. јко не те пускат през вратата, мини през прозореца. — упоритост и целенасоченост превземай желаното, дори на първо време да е само насъщни€т. Ќ€мането е гол€м стимул за работа, за изобрет€ване на пътечки към трапезата на живота. —иромах човек - жив д€вол, когато е зареден с енерги€, гъвкавост и инициативност. ј щом ги н€ма - никой не може да го спаси. “акъв сиромах, ленив и инертен, си е направо жив умр€л! ѕобит пън гние, засто€ла вода блат€сва. ¬еро€тността формулата "ѕущи, Ѕоже!" да проработи сама, е като при лотари€та. Ќе раздрусаш ли зара, не го ли търкулнеш с хъс, не залегнеш ли над късмета си с пот или замисл€не, не чакай въжени стълби да се спуснат изневиделица и да те изтегл€т нагоре. 
    »ма н€какво примиренчество в поговорката "ѕътник, който не може да има кон, тр€бва да се радва и на магаре". Ќо все пак се започва от малкото зрънце, нали? «а да постигнем повече, тр€бва да дълбаем, да дълбаем в една посока, после да натрупваме, да натрупваме... ј който не почита гроша, не е достоен за жълтицата. «апътилите се към жълтицата първо тр€бва да си зададат въпроса кой преусп€ва във всички времена. » да се опитат да бъдат като този, който си постав€ високи задачи и воюва за постигането им.  ойто не се отказва от мечтата си, а ц€лата си енерги€ вгражда в нейното осъществ€ване.  ойто не хвърчи само със затворени очи, а чертае проекти на летателни тела, изчисл€ва, експериментира и... полита на€ве.
    Ѕез да изпов€двам сиромахомилството, за мен е €сно, че уважаващите себе си общества намират много начини да подпомагат нуждаещите се - стари, болни и безработни, хора с ниски доходи и изоставени деца. ƒори евфемизмът "социално слаби" е въведен, за да защити достойството им. » все пак си спомн€м мисълта на √орки:

    ѕомагай на силни€, не на слаби€ 
    “ук отново стигаме до качествата и заложбите, до зар€да на личността. ≈дно пръстче да подадеш на кадърни€ човек, ще му стигне да се изкатери от пропастта. ј он€, с двете леви ръце, и с кран да го теглиш, като камък ще ти увисне на врата, че и тебе ще повлече надолу.
     огато посредствени€т е беден - об€снимо е. Ќо когато и способни€т, образован човек едва свързва двата кра€ - тогава или в обществото, или в характера му нещо куца. ј обикновено - и в двете. «ащото съществува и придобита пасивност, отказ от действие вследствие на поредица неуспехи, когато обществото безброй пъти е р€зало крилете ти и тво€та в€ра многократно е била попарвана. ќбезверени€т човек н€ма ищах да пробва нови пътища, възпира го страхът от поредни€ крах на надеждите. “ази капсулирана в бедността си личност е жертва на незаинтересованото, прагматично общество. Ќареждайки се в стро€ от бедни и оклюмали или бедни и настървени, отделни€т човек черпи сили от еднаквостта на редиците, за да подвикне срещу държавата иззад чуждо рамо.
    «атова си мисл€, че освен социални помощи, образование и работа, на бедните им тр€бва разбиране и психологическа подкрепа. ƒа им се вдъхне самоувереност и борбеност, да откри€т опората вътре в себе си. «ащо за трайно безработните и социално слабите да не се организират курсове от психолози, които да жалонират напредъка в обществото? Ќикой не знае от ко€ трънка заек ще изскочи. ћоже пък тези курсове да станат
    люпилн€ за бизнесмени 
    нахъсани да успе€т, на които е липсвал само първи€т тласък. ѕсихологическата помощ може да е полезна във всички житейски ситуации.  огато виенското колело отново тръгва нагоре, тр€бва с бърз скок да му се метнем. ј ако сме вътре и то главоломно ни смъква надолу, да не пропуснем момента да си изстискаме лимонада, когато животът ни предложи най-киселото си лице. ¬сичко е въпрос на гледна точка. » най-разкошното вино на мига добива друг аромат, само щом си помислим, че е тъпкано с боси крака... Ќо защо сами да си вгорчаваме дните? ƒа се опитаме да извлечем максимума свежест от наполовина пълната чаша, за да не допуснем да ни удави безнадеждността в наполовина празната... 
    ƒа осъзнаем всичко това могат да помогнат психолозите. Ќо дори участниците в бъдещите психологически курсове към социалните служби (ако се възприеме иде€та ми) да не получат бързи резултати в професионално отношение, поне в самопознанието и междуличностните връзки ще имат неоценима помощ. ќще от началото на минали€ век до наши дни има безброй изписани книги от американски и световни автори, които с живи примери дават съвети за най-кратки€ и сигурен път към благосъсто€нието. ќт времето на ƒейл  арнеги авторите са изнас€ли лекции и са помогнали за преусп€ването на множество неуверени, фалирали, уволнени, поболели се от отча€ние хора. ”мни€т човек се хваща за добрата иде€ и преодол€ва кризата, а глупакът се опъва: "Ќе ми давай акъл, пари ми дай!", без да подозира, че градивната настройка на съзнанието може да бъде безкраен извор на богатство. ѕон€кога една точна дума отключва неподозирани възможности, една ценна подсказка отвар€ нови пътища, каквито и пачка пари не може да ни даде. Ѕездействието не ражда нищо, а съзидателни€т дух строи стълбата нагоре. ƒобивайки увереност, сами€т човек се задвижва, неговото съзнание се активира и тогава н€ма да остане и следа от недоимъка и нищетата.
    —амо с€нка от крило ще прелети над мизери€та и ще € отмине завинаги.
     
     
     

    јлександър √очев -  ълъмбъс, ќхайо, —јў
    ћ»“ё ћ”—“ј ј
     

     огато започнах работа, ми назначиха за треньор един индиец, от брамините, т.е. от военната каста. “ой си беше много мързелив човек и, както впоследствие разбрах, абсолютен мародер по отношение на качеството на работата. »наче е единствени€ индиец със замах, когото съм срещал и поради тази причина все още сме нещо като при€тели.
    —лед около година, т.е. през 1990, започнах да помагам на един колега македонец, друг един мародер, да си прави генерален ремонт на ¬ћW-то. “ой е мародер в малко по-друг смисъл - родШн използвач, 150% чиста генетика. “очно беше изхарчил около $2000 за поправка на купето и му гръмна мотора. ѕри това положение можеше да продаде колата най-много за $ 100, така че се очертаваше гол€ма загуба. јз, напълно по пионерски, му казах, че н€ма нищо страшно, колко му е да сменим буталата, и той напълно рефлекторно прие. ÷€л месец ходех регул€рно у т€х вечер, след работа, да разглоб€ваме и сглоб€ваме - б€хме заприличали на омазани маймуни. “ой е ужасно разпил€н човек, нетърпелив, каквото вземе, не го остав€ на м€стото му. “а 30% от времето ми беше ангажирано само да подреждам гаечни ключове - те не б€ха никак малко, защото за повече от 20 години пребиваване в —јў беше усп€л да накупи какво ли не. ѕосле ми стана €сна механиката - н€мало е кой да му подрежда инструментите и, след като не можел да намери каквото му тр€бва, отивал и си купувал липсващото. ¬ резултат на тази сериозна авторемонтна тренировка реших и аз да си куп€ подобно ¬ћW 733, на старо, за около $3000, което направих веднага. “о ми служи достойно 3-4 години, после мина в ръцете на сина ми, после в ръцете на негов при€тел, помощник-готвач, който пък го прехвърли на готвача, негов шеф, за около $700. ќписаната щафета взе около година - нормално за кола, ко€то повече стои за фасон отколкото върви.

    —ега отново се връщаме към индиеца. —лед като останахме с впечатлението, че ни бива да поправ€ме стари коли, на македонеца му дойде на ум идиотската иде€ да печелим пари по този начин и аз, нали съм си хайванче, научено първо да действа и после да мисли, се съгласих. Ќо сега, както казва жена ми, има шанс да се пооправ€ и да мина в следващата, по-горна категори€, в ко€то първо се действа, а после изобщо не се мисли.

    ѕърви€т клиент се оказа мо€т треньор, който, въпреки че е червив с пари, си умира да спести един долар. ћисли, мисли и реши, че е най-добре да ни плаща на час - да поправ€ме колата на сина му, доста стар и препатил Ford Fairmont.  олата се оказа абсолютна гробница, където бутнеш - проблем. “а той на трети€ ден започна да става ужасно нервен, защото се навърт€ха 15 работни часа, а колата беше минала само начална инспекци€. «а да предотврат€ негов неминуем сърдечен удар най-великодушно му предложих да се спрем на една фиксирана цена за цели€ ремонт, без да броим часовете. ÷ената определихмe, като намалихме двойно сумата, ко€то би платил за същи€ ремонт на професионален механик. “ой се усмихна неверо€тно щастлив, а аз въздъхнах облекчен, че съм спасил един човешки живот и, че вече съм си осигурил м€сто в ра€. ѕо вс€ка веро€тност в гаража на ангелите.

    –емонтът се проточи. ћакедонецът ставаше все по-мрачен и по-мрачен и започна видимо да губи желание за работа. “огава предприех следващи€ си гениален ход. ѕрочетох една лекци€ на индиеца, че най-важното е при€телството и, че по принцип, не е добре да имаш за клиенти свои колеги.  азах, че ц€лата вина е мо€, защото съм пристъпил такъв един фундаментален принцип (този за колегите), но че не мога да гарантирам за степента на колегиалност на македонеца. ≈то защо, му казах, поемам сам цели€ останал ремонт срещу 100% морално заплащане, от които 50% са залог за нашето при€телство, а другите 50% - божие наказание за интелектуална недостатъчност. —тиснахме си ръцете, македонецът получи ц€лата уговорена сума, а при мене се проточи една върволица от индийци за безплатни консултации относно ремонти на коли, ко€то не е спр€ла и до днес, малко поразредена от руски евреи, с които поне пием водка заедно. ≈, не тр€бва да си крив€ душата, индиецът им беше казал, че не прав€ ремонтни услуги на колеги срещу заплащане, а че само консултирам. ќб€снил им също, че той е изключение. «ащото ми бил при€тел. «а компенсаци€ винаги мога да вземам от него пари назаем срещу 10% лихва и даже без разписка. ѕоследната ситуаци€ ще ми се зачете евентуално на он€ св€т, а тук на зем€та е нещо като диплома за малоумност.
    ѕо това време имах да му давам $4000, което си беше доста рисковано от негова страна, тъй като имах три деца и безработна жена.

    ѕрез л€тото на 1994 ми дойде на гости един мои при€тел, не прототипът, а сами€т ћитю ћустака от пиесите ми "ƒоларама" и "ƒалечни светлини", които все чакат н€кой балък режисьор да ги постави. ѕристигна пи€н-зал€н, доставен като багаж през Ќю …орк до аеропорт Columbus, Ohio - не знаеше бъкел английски. ѕристигна с 20 кила по-тежък от нормата си на състезател по колоездене, вдигане на тежести и борба, със зачервено лице, мъкнейки два големи сака, в които имаше 2 ризи, 2 смени бельо и поне 50 бутилки концентрат (при митничарска норма 1 литър). —ледващите б месеца (толкова беше разрешени€т му престой), по негови из€влени€, са били може би най-трудните в живота му и време, когато водката му се е услаждала неимоверно (само 100 грама след работа!).

    ѕосрещаше ме още на улицата и веднага ме водеше в мазето (там беше най-хладно). ѕред телевизора на малка масичка б€ха сложени грижливо подредени купа със салата, две чинийки, две вилици и две чаши с водка, напълнени малко над сами€ ръб, колкото позвол€ваше повърхностното напрежение на течността, ефект открит от него в јмерика (невол€та учи човека даже на физикохими€!). ѕредстав€м си треперещите му ръце докато е наливал чашите около 4 часа след обед - нетърпима гледка, от ко€то е б€гал на улицата да ме чака. «а награда след вечер€та (практически само салата и водка) - каубойски филм, който му превеждах. Ќ€ма как, духовни€т живот се оказа важна алтернатива при наличие само на 100 грама релаксиращо.

    Ѕ€х му уредил да работи нелегално като ми€ч в един френски ресторант, вечер, а през ден€ да помага на собственика, јлекс, мой добър познат, по ремонта на къщата му.  огато јлекс беше зает през ден€, ћитю опъваше другаде, за което аз имах грижата. ¬ резултат на тази програма, след само 6 месеца, като си тръгваше, беше с нормално тегло, ръцете му не трепереха като държеше чашата със стоте грама, беше почерн€л с€каш е бил във ‘лорида с месеци и беше в такава форма, че даже започна да ми пос€га, както тогава, през 1960, когато и двамата б€хме новобранци в поделение 65040 в Ўумен и когато станахме при€тели след едва избегнато сбиване по нищо и никакъв повод. ѕрибирах му всички пари на влог в банката и му давах само за цигари. ќще на първи€ месец ме нарече изрод и ми каза, че не знаел за съществуването на концлагери в јмерика. » още, само след първи€ месец каза, че иска да си ходи обратно във ¬арна. јз обаче му б€х прибрал и паспорта. Ќа прощаване, вечерта преди тръгване, наредил 40 стотачки във ветрило на кухненската маса, чистата му печалба за половин година, ми за€ви, че такава красива картина не е виждал през живота си. ѕов€рвах му, не защото пари не са идвали в ръцете му, а защото знам, че са заминавали във всевъзможни посоки със същата, че и с по-гол€ма скорост - при€тели, жени, пиене, приключени€... Ќе съм чувал, а мисл€, че и той не е, за идиотско дълги шестмесечни спест€вани€.

    «а около месец едно от подразделени€та на концлагера беше дворното м€сто на индиеца, около 4 декара. ∆ена му, тъмничка и тантуреста индийка, си беше наумила да шашне съседите си и другите мързеливи йоги с градината си. » ћитю започна да се поти на слънцето като кон от сутрин до вечер. “€ носеше н€какви дълги и широки индийски панталони от тънък памучен плат, доста стеснени в глезените, които б€ха веднага об€вени от ћитю за шалвари. «а да ви стане €сна ц€лата картинка само ще добав€, че, израсъл в чисто българско село, той едва търпеше турците (да не говорим за циганите!) и то сИмо ако съвсем прецизно спазваха негови€ собствен, сложен и ненаписан код на поведение, който при всички случаи напълно изключваше говоренето на чужди езици. ќстаналите н€маха никакъв шанс - или надалеч, или с бърза помощ. “ази, ми каза, си е направо јйше, и по гримасите му разбрах, че става дума за специфичен вид сериозни душевни страдани€ на чужда зем€.

    —лед трети€ или четвърти€ ден наши€т се прибира градоносно тъмен и надига направо от бутилката. ќтмених съчувствено нормата (и аз съм човек!) и след второто сто ми за€ви, че не иска да ходи повече на работа при дебеланата (негов израз). —умти, прИви само из€влени€, но не дава никакви об€снени€. —лед още двеста (б€х отменил и втората норма поради €вни психологически проблеми), каза следното: "«ащото ме вика с мръсни€ си пръст!" ѕоказва ми картинно (имам предвид зверската му физиономи€ в този момент) - прот€га д€сна ръка напред, свивайки и разгъвайки показалец. "“акова нещо не се е случвало в живота ми - н€кой да ме вика с пръст!"
    јбе, казвам му, не знаеш дума английски, как да ти об€сни дебеланата какво да правиш? Ќе приема лингвистичен резон, само маха с глава като кон през юли. "јко още веднъж го направи, ще € удар€ с кирката!" - и свирепо гаврътва поредната доза лекарство.

    —лед големи пазарлъци си призна, че всъщност, като го е викала с мръсни€ си пръст винаги е била усмихната и, че ако увелича дажбата му с още 50 грама (от чисто хуманитарни съображени€ за дебеланата), ще се върне на работа да копае. ѕри едно условие: вс€ка сутрин да разговар€м с не€ и да му казвам съвсем подробно какво има да се прави през ден€, точно и без промени, за да намали бро€ на повиквани€та с пръст до абсолютни€ минимум. ќб€снението за пред "јйшето" беше, че незнанието на английски го правело нервен в "разговорите" и после почвал да копае много дълбоко.

    ќще го виждам - гол до кръста, потен, с пръст по косматите гърди, диша тежко, със свирепо настръхнали мустаци. ≈дна жила пулсира на челото му, а големи€т вертикален белег от нож над л€вото му око е побел€л и си личи още повече.  ато ме види да идвам да го прибирам, белите му зъби без нито една пломба светват, захвърл€ кирката, полива се обилно с маркуча, запалва цигара и, още мокър, полупрегърнал €, великодушно потупва дебеланата по рамото, гледайки ме победоносно - с една дума, н€ма нищо страшно, все още си е жива и здрава. ѕосле се м€таме на ¬ћW-то и отпрашваме към нас, където първата му работа е да почне да реже салатата.

    ¬ечер го прибирах от ресторанта около десет и половина, единадесет. ѕочти без изключени€ го намирах седнал на бара, заобиколен от разведени и овдовели поклоннички от най-богати€ квартал, преминали петдесетте, на които само се усмихваше с разбиране, повдигайки скъпернически чашата с безплатна водка, ко€то по н€какви причини му беше сервирана редовно от бармана след като приключи с чиниите. ”спехът му беше по-гол€м от този на холивудска звезда, най-веро€тно защото винаги беше на разположение след 9.30-10.00 вечерта, но пък странно недостижим (косвени наблюдение на јлекс по нараснал оборот от бара). — още една малка корекци€ - много холивудски звезди биха му завидели на белега и погледа, да не говорим за блест€щата му усмивка и за многозначителното и твърдо като скала мълчание.

    ≈дна вечер јлекс ме вика в офиса си и ме пита дали знам какво се е случило в негово отсъствие (н€маше го два дни). «а какво става дума, питам. јми, казва, всички келнери ход€т като балерини, отвар€т вратите пред него и само го черп€т. ќбещах му да провер€ и да докладвам. —лед като се прибрахме, му отпуснах сто грама повече и започнах да го разпитвам за келнерите, като му казах, че јлекс се безпокои малко. ѕовдига доволно допълнителното и ми казва, че јлекс е окей, и че н€ма за какво да се безпокои, всичко си било вече тип-топ.  акто той го е искал. Ќа въпроса ми какво точно е тип-топ ми отговори: "“авите с чиниите и приборите." јлекс му бил казал, че келнерите са длъжни да отдел€т мръсните чинии от приборите и да ги слагат в отделна тава. “е обаче винаги изсипвали накуп всичко заедно, защото, имитира ги, "–ъш ауър, но таим!" ћитю не го правел на въпрос, но преди три дни имали наистина гол€ма навалица, много "–ъш ауър, но тайм!" и не усп€вал с миенето главно защото губел много време да раздел€ чинии и прибори. јлекс, известен че не си поплюва в такива моменти, му се разкрещ€л да не се мотае. ƒобав€ свирепо; "ќбвини ме, че не си върша работата! ћене! јз дето за него... » защо? «аради тези копелдии!" ѕосле било добре дошло, че јлекс изчезнал за два дни. »здебнал кога келнерите са в кухн€та, показал им на една пълна и една празна тава как да отдел€т чиниите, получил стереотипни€ отговор "–ъш ауър, но тайм!", на което изревал "јааа!", вдигнал пълната тава над главата си, стоварил € с все сила в краката на келнерите и разритал отделно чинии и отделно прибори. ѕроговорил и английски, зверски: "ќ кей?". “ишина. "ќ кей?". “ишина. "ќ кей?". ѕолучил накра€ н€колко хорови отговора "ќ кей!", "ќ кей!", след което всички с балетни стъпки напуснали кухн€та. Ќа въпроса ми дали това е всичко ми отговори, че да, и да се благодарели, че не говорел английски. Ќа въпроса ми дали е забел€зал, че имат малко променено поведение ми каза, че отдел€ли много внимателно чинии от прибори, били малко необичайно вежливи с всички клиенти и се придвижвали по-тихо, без да ритат кухненската врата, ко€то се отвар€ като на бар от ƒиви€ «апад, дизайнирана да се хласва с крак. Ќа въпроса дали го черп€т ми каза, че се случвало да му нос€т в кухн€та, въобще били учтиви момчетата, не били иначе лоши.

    Ќа следната вечер докладвах на јлекс какво е станало в кухн€та. “ой остана много доволен, че ћитю е смръзнал пикн€та на "тези капризни нахалници" и със злорада усмивка се юрна да го черпи. —лед като се върна му казах, че ако ћитю говореше английски, ресторантът му щеше да работи като часовник "ќмега" и, че не бих изключил възможността да види н€кой от келнерите да помага на ћитю да мие чиниите. » да счита това за привилеги€, за ко€то, разбира се, тр€бва да почерпи.

    ѕрез дните, в които н€маше работа, ћитю се мотаеше из напълно отворени€ ми гараж и все си намираше какво да майстори. Ќе можеше да стои без работа - механик с най-висок разр€д в различни специалности, работил дълги години като шеф на ремонтна бригада към един от девненските заводи. ѕред гаража през цели€ ден минаваха като на ревю много съседи, деца, поздрав€ваха го, махаха му сърдечно като на стар познат и от минаващите коли. —лед известно време неочаквано ме попита: "ўо за изроди са това бе? Ќикой не се спира да ти каже една дума!" ќб€сних му, че хората са чувствителни, не искат да прекъсват занимани€та му, че веро€тно бързат за работа, че, например, може да усещат, че не знае английски и т.н. "»зроди!", повтар€, дълбоко замислен за нещо свое.

     огато си тръгваше, преди да се качим на колата за летището, дойде да си вземе довиждане „анг, малък китайски затворник, който всеки ден, прекъсвайки периодично уроците си или свиренето на пиано, се провикваше през зарешетените прозорци "ћитьо!" и му махаше радостно. Ќаши€т му отговар€ше "„анг!", пл€скайки с вдигнати ръце. “ака станаха много близки. ќт разсто€ние. ≈динствено с него от всички съседи. “олкова близки, че аз за първи път вид€х да се стичат сълзи по мустаците на ћитю, когато, прегърнал „анг, му казваше на български, че н€ма да го забрави, че ще му изпрати картичка от Ѕългари€. Ќа английски!
     
     

    —илви€ ѕроданова - ћилано
    ѕјћ≈““ј Ќј ѕя—Џ ј
     

    ќктомври се катереше по хребета на —транджа с най-топлите оттенъци на есента. «еленината, изжив€ла пищната си пролет и бурно л€то, отстъпваше пред многобагрието - неохотно, с носталгична полус€нка. ƒоскоро буйна и недостижима, горда и побеждаваща, сега отправ€ше прощален поглед към морето, поемаше солени€ му дъх и с пролетна надежда се оттегл€ше към билото - все по-високо и по-далече. ѕриличаше на горд елен, усетил аромата на снега.
    «еленината се предаваше на интервали - като накъсаната песен на щурче. ќтстъпваше достойно, катедрално под ласките на топлата палитра. ўе липсва само два сезона - до изгрева на пролетта. ƒо птичите €та и облаци от насекоми, когато зеленикав дим ще вие китки в небесата.

    «а н€колко дни, полегналите склонове заискр€ха от багри. ќхрата весело надничаше сред предизвикателно-червеникави€ клен, а меланхоличното каф€во бе помъдр€ло от есен. —амо жълтите листа трепт€ха като пендари на моминска гръд, разлюлени от кръшно хоро на мегдана.
    ќстана споменът от л€то и бъдещи зелени дни.

    —амо там, в югоизточните склонове на —транджа, с подпори от морски€ бр€г, извиваха плетеници нискостеблени храсти. ¬ечнозелени. Ќедостъпни€т лабиринт извираше от брега и покриваше ниски€ хребет - жива барикада пред морските бури и мощни€ напор на в€търа. —€каш невидима ръка бе погалила южни€ бр€г: полегнали храсти - жизнени, жилави, устойчиви, здраво преплетени. Ќепроходими.
    ’растите докосваха негол€ма дъбова горичка - единственото сенчесто м€сто в северната част, над залива.
    ѕривързан за синевата със скални въжета - като огромна детска люлка - блестеше заливът: гол€м, елипсовиден, широк и дълъг, двустранно закътан от скали.
    ¬ южни€ край, в близост до изворчето, вълните се разбиваха с грохот. “руднодостъпни откъм морето, скалите разсичаха високи€ бр€г и приют€ваха малки заливи.
    — писък чайките разкъсваха тишината и € подхвърл€ха на крилете си. ќкрилена, тишината волно оглас€ше вс€ко кътче от залива.
    —амотен гларус кацна на брега, грабна късче тишина и € понесе в човка над вълните. ќстана само п€сък, камъни, мидени гирл€нди. » стъпки.
    ѕразен, пуст плаж. ƒив и красив.
    Ќеобитаем.
    “ъмносиньо море с пенести вълни.
    ”пойващ аромат на зрели смокини и нещо южно, сладостно-неуловимо.
    ѕодреждам пъзела от п€съчните стъпки.
    «алепвам късчета небе.
    ¬ трапчинката на п€съка пониква цвете.
    » ето:
    ƒочувам шепота на п€съка...

    «алез.
    —лънцето скача от билото и бавно потъва в —транджа. — последен лъч докосва скалите, златисто обагрени, погалва п€съчните стъпки, открива изворчето.
    »гриви чайки кръжат над вълните. «а миг се гмурват и отново политат. ќт крилете им капе тишина.
    ќранжев шнорхел, порещ вълните, поема тишината и € смесва с друга - тази на подводни€ св€т.
    Ћъчът пол€га, насочва светлина към шнорхела и плавно го изтегл€ на брега, заедно с плувеца. ќт морето се изправ€ мъжка фигура с черен неопренов костюм. ѕреди да угасне, лъчът се насочва на н€колко метра в южна посока. ¬ъв фокуса попада стройна фигура с бронзов тен и една усмивка - усмивката на тичащо момиче по диви€, самотен бр€г.

    ѕовече от четири часа плувецът не беше излизал на брега. Ѕе забравил за времето, за просмукващи€ студ на дълбочината под десет метра. ѕодводни€т св€т го омайваше. Ќасищаше сетивата му с нещо ново, непознато. «авлад€ващо.
    ≈динствено не бе забравил момичето - неговата в€рна и силна опора. √ол€мата му любов. ¬ часовете под водата, сред многоцветието и стрелкащите се риби, внезапно бл€сваше ослепителната и усмивка и озар€ваше път€ му.  акто винаги - безпогрешно - в най-точната посока. ќт разсто€ние усещаше силата на мисълта и, мощното енергийно биополе, неповторимата обич и магнетичност. ќт време на време издигаше харпуна над водата, изваждаше шнорхела и с вик, познат само на дългокосото момиче - техни€т морски сигнал - разцепваше синевата, оронвайки дребни камъчета от скалите. » отново се гмурваше.
    Ѕе открил света на мълчанието чрез книгите на ∆ак »в  усто, а сега прецизно го изучаваше, в детайли. ѕървоначалното хоби се превърна в страст.
    “ози нов св€т - багрен, загадъчен, тайнствен, неудържимо го привличаше. ¬ безмълвното сливане с морето преоткриваше и себе си. »зненадан, изтръгваше от собствените си душевни дълбини непознати черти, за които не подозираше, че притежава. » той разбра: морето го промен€ в дълбочина. ƒейства респектиращо. ѕрави го търпелив, спокоен, балансиран. ”крот€ва внезапните изблици на безпричинен гн€в - реакции, неконтролируеми, които силно безпоко€ха момичето. 
    “€ търсеше причините за този гн€в в далечното, безхлебно, драматично детство. ƒон€къде тушираше постъпките му - непредсказуеми. » му прощаваше. —ъзнаваше, че гейзерът от гн€в без повод, е резултат от посттравматичен стрес, с дълбоки корени и коренища. «а жалост, т€ виждаше реакциите с късна дата. ѕроникваше в причините, гадаеше за техни€ произход. »зтръпваше от бъдещи проекции и му помагаше във всичко - всеотдайно. Ѕезрезервно.
     огато гмуркачът отказа при€телска помощ - френски акваланг, от най-добрите, единствено момичето разбра категорични€ му отказ. “ой бе различен от останалите: в екстремни ситуации разчиташе единствено на себе си, на мощни€ потенциал, предимно вътрешен, просмукал всички клетки. 
    √муркането без акваланг не беше случайно. Ќито поза. “ой пробваше себе си - със собствен тест за издръжливост, без помощта на кислород. ÷еленасочено тренираше. ѕодлагаше на максимално изпитание белите си дробове. ѕри вс€ко дълбочинно гмурване увеличаваше вместимостта на кислород.
    ћомичето знаеше целта на гмуркането без акваланг - една прелюди€ към нещо гол€мо, което предстоеше след три години.
    “€ стоеше на брега и засичаше времето под вода: неизменно - всеки ден. —утрин от 10 - 13 часа и следобед от 15 - 18 часа. ¬ ден€, когато гмуркачът остана под водата 3 минути и 45 секунди, на неизвестна дълбочина, момичето попи цвета на п€съка. “€ - силната, тренирана, с непоклатима психика - изпита страх. » радост! Ѕе надминат човешки€т рекорд на гмурване без кислород!
    “€ виждаше мехурчетата въздух, кръжащи в кръг до м€стото, където за последен път вид€ любими€. Ѕълбукащи, мехурчетата чезнеха, а шнорхелът не се показваше...
    Ѕрегът притихна, заедно с момичето.  раката и останаха безчувствени, а мислите - оперативни, точни, бързи. Ќалагаше си вол€та да мисли позитивно. ќптимистично. ≈то, сега ще блесне шнорхелът! ўе събере в букет лъчите слънчеви. “ърпение ... “ърпение ...
    —иневата потъмн€. —топи се. Ќебето падна ниско. Ќа хоризонта лумнаха петна от злато. ћорето се загърчи пред очите и. —ърцето и препускаше в ритъм на корида.
    ќстана изправена. Ќ€ма. Ѕездиханна. —тотина метра € отдел€ха от м€стото, където зърна за последен път мечтата си. “€ плуваше добре, но само над водата. Ќе се научи да се гмурка. ¬ мига, преди да се свлече на п€съка, вид€ харпуна! - как израства от водата! ѕрободе шнорхелът изчезналата синева, повдигна падналите облаци, преплете слънчеви лъчи и ... грейна!
    “€ махаше с ръце. ќтскачаше високо. √ласът и беше секнал, онем€л. –адостта, че беше жив и ужасът от неизвестното се смесиха ведно. Ћицето и рисуваше сълза - сълза на радостта и обичта, примесена с не€сна болка.
    —лед две-три минути, плувецът отново потъна в безмълвието. Ѕе стигнал... 14 метра дълбочина - отчетена с дълбокомера.
    »змина месец, но момичето стоеше на брега при вс€ко ново гмурване в дълбочина, до по€в€ването над вълните. “€ тичаше по дълги€, самотен бр€г с поглед, вперен в шнорхела или в предполагаемото м€сто, където тр€бваше да блесне. Ќе го изпускаше дори за миг.
    —амата т€ - организирана, амбициозна, волева, с вътрешна самодисциплина и силно развито чувство за отговорност, бе двойно отговорна и съпричастна към всичко, случващо се под водата с нейни€ любим. Ѕе единствен свидетел на човешката жажда за извис€ване, за собствено утвърждаване, на себедоказване без афиширане и гръмки слова. Ќа риска, който плувецът поемаше в различни насоки.
    –азбираха се често само с поглед - отблизо и далече. √овореха еднакво. ћълчанието им бе различно. ѕриличаха си по характер: силни по дух. Ѕорбени. —мели. Ќа моменти - рисково, и двамата. »нициативни. јмбициозни. “ой - повече от свръхамбициозен. –омантици. ћечтатели. —антиментални. Ќа цигулкови концерти, по неговото мъжко, волево лице, потичаше сълза.
    ≈моционални. ƒълбоко лирични. ўедри - по дух и всичко останало, като матери€.
    ¬сеотдайни - един към друг, особено към хората. јлтруисти. ѕомагаха и без да искат помощта им. 
    ∆адуваха за пътешестви€: не само в книгите и на зем€та. » сред звездите! »маха усета на откриватели и първопроходци. –ешителни. —ъобразителни, с точни реакции и бърза мисъл, двамата б€ха едно ц€ло, взаимно допълващо се. ƒва огнени темперамента, но изгар€ха различно.
    “€ - весела, сърдечна, всеотдайна. Ќежна. —лънчева и лъчезарна. Ћюбознателна в различни насоки.  онцентрирана. ѕредана.
    “ой - сериозен, сдържан, любвеобилен. √овореше малко. »зтръгваше дълбоки звуци от китарата, до огън€, с приглушена светлина. — красиви€ си баритонов глас, създаваше уют, възкръсваха мечти. 
    “е търсеха онази красота, невидима пон€кога за другите. ѕриличаха на две пораснали деца, в€рващи в маги€та на любовта. ¬ необ€снимата и сила.
    — мечти за т€хното море, скъс€ваха нощта през зимата. ѕод звуците на ћоцарт и Ѕетовен, на ¬ерди и ¬ивалди, покълваха и п€съчните стъпки. “е бликваха с птича песен, с бухнали от пролетта дървета. » л€тото минаваше като пресъхнала река - до техни€ сезон - най-багрени€т.
     огато брегът опуст€ваше и п€съкът спусне весла, те тръгваха на юг - към есента.
    „увстваха се еднакво добре и в лукса на многозвездни хотели, и на палатка. Ѕезмълвно предпочитаха палатката. —ами под звездите!
    —лучайно откриха самотни€ залив - див и красив - между река ¬елека и –езово в годините, когато на юг бе диво, романтично, недостъпно. ¬ недосегаемото ёжно „ерноморие, с открити листове - за двама. «а месец или повече. ќт стъпките им никнеха цвет€ н€колко години: от средата на септември, до кра€ на октомври.
    Ќеколцина къщи, шепа възрастни хорица, една бакали€. “ова беше всичко.
    √ранична застава.
    ћорето - наситеносиньо. ѕленително. ћамещо. 
    ѕустота.
    “ишина.
    Ќеоб€тност.
    “есен коларски път змиевидно пълзи под наклон, от високи€ бр€г се извива в южна посока, подминава «аставата и завършва на самотни€ бр€г, зад верига от дюни, под стари дървета от бр€ст и букак.  ъпинаж.
    ƒивна пустота и красота!
    Ќа места, къпиновите храсти достигат шеметна височина - от три метра, осе€на с едри и сочни къпини. —тари дъбове и шипкови храсти - грейнали в плод, допълват пейзажа.
    “ишина - надиплена в ритмичен танц от пл€съка на морските вълни и кр€сък на далечни чайки.
    ќбширен плаж с десетки дюни. «ад дюните, под старите дървета - закътани пол€ни - еднакво мам€т за бивак.
    Ќад залива - гранична вишка, с малък сателит.
    Ќеземна красота, ко€то двамата откриха с компас от вътрешен инстинкт. ѕейзажът се допълни от палатка - гол€ма, жълта - с навес - с цв€т на кестен. —ин€ спалн€ с бели прозорци, малка кухн€ и една кола.
    ѕод стр€хата на разклонени буки, двамата опънаха палатката. ¬ прозорците надничаха високи дюни, през храстите - вълшебна синева. ¬ гората имаше достатъчно дърва за огън. ќт едри камъни и стара ламарина направиха огнище.
    —вободни, волни и щастливи - трепт€ха на една вълна. ∆ивот - неразбираем за повечето хора. ƒалеч от светска суета, умишлено откъснати от вс€каква цивилизаци€ - по собствено желание: без радио и телевизи€, изб€гали от вестници, писма и телефони, от многобройни срещи и колеги, от отговорна работа и конференции, но с много книги, плавници, харпуни. » една китара.
    ≈динствената връзка със света бе граничната застава. ќхран€ваха ги тайно, без да се показват на открито. —амо вечер, н€ко€ патрулна двойка, загасваше фенерчето до огън€, заслушана в тихите им песни, под звуци на китарен звън.

    ”тро.
    ѕрез папури и сухи треви, слънцето обагри кръгозора. —лънчев лъч протегна длани, хлъзна се по морската повърхност, нежна ласка мина по брега, спр€ до п€съчните дюни и погали жълтата палатка.
    «ефирено море - като сребристо езеро. ¬ълните леки - лениво докосваха п€съка.
    «вучеше музиката на Ўопен.
    "„овек се подчин€ва доброволно на Ўопен" - бе казал ¬айсенберг.
    » те се подчиниха: с поглед към неназованото.
    ћузиката превръщаше една нота във вечност.
    —ветът трептеше върху п€съка.
    — този трепет, двамата подреждаха палатката: матраци, спалните чували, топли дрехи. ¬ гол€ма раница нареждаха екипировка, дрехи, храна до вечерта и се отправ€ха на юг, на километри от бивака, в търсене на интересни скални рифове, под морската повърхност.
    Ѕрегът изтегл€ше високите им стъпки през дюните, през п€съчната ивица, пресичаха реката и се изкачваха на билото, зашеметени от сребриста синева. — кецове и къси панталони, проправ€ха пътека през сухата, висока, режеща трева.
    ѕон€кога се спираха над малки, остри заливи. —калите - жълти, до червено. Ќа запад - полегнали€т гръб на —транджа. Ќа изток - необ€тна синева - прозираше след хоризонта.
     раката пружинираха при вс€ка стъпка. “елата - леки, гъвкави, подвижни. ¬ърв€ха с бодра крачка, в посока север - юг.
    Ќе минаха 40 минути. —ъзр€ха див, самотен залив, вис€щ от синевата на въжета от скали. Ќарекоха го "Ћунен залив".
    ƒъбова горичка ги изведе на брега.
    ќще първи€т час, при скалите, в близост до единственото изворче, харпунистът, със скоростта на светлината, наниза на петзъбни€ харпун... зми€ - гол€ма, водна. ћомичето усп€ да запечати този миг на черноб€ла лента.
    ƒо извора и южните скали, върху забити в п€съка дебели клони, опънаха платно в небесносиньо, от коприна. «акътано убежище за робинзоновци и романтици, където слънцето разплиташе последни€ си лъч, докосваше скалите, момичето и п€съчните стъпки.

    »зтегл€м следващата нишка от паметта на п€съка. ƒочувам п€съчна въздишка ...

    ѕървата година от подводни€ риболов бе романтична, но и драматична.
    —иневата бе зашемет€ваща. ƒвамата - сами, по цели€ южен бр€г. Ѕ€ха си самодостатъчни: с многостранни интереси и с нестихващ интерес един към друг.
    √муркачът бе щастлив: в ръцете му трептеше мечтани€т костюм, от неопрен, с морски цв€т и жълти кантове, но по-гол€м с н€колко размера. Ќе бе го пробвал във вода.
    — какво търпение задържаше страстта си!
    «астана пред морето, като пред олтар: безмълвен, сериозен и спокоен. —калите гледаше с любов - в кодиран диалог - неразбираем за чаровното момиче. 
    ћигът настъпи.
    ¬нимателно облече неопрена, чорапите, над€на шлема. ќблече неопреновата горна част. » шнорхел, с очила. » плавници. ’арпунът - в д€сната ръка.
    ÷елувка за момичето. » с гръб навлезе в морето. ¬нимателно заплува.
    ўастливо, момичето прибра косите си в шапка, заплува недалеч от него. Ѕе запечатало на лента всичко. “€ плуваше добре, но осторожно. Ѕрегът бе непознат. ƒълбоки €ми зееха отдолу, под водата.
    ј после дълго тича по брега. Ќаправи седем обиколки, гимнастика и легна до вълните.
    √муркачът плуваше отгоре. —търчеше шнорхелът, напомн€щ перископа на подводница.
    ¬нимателно оглеждаше света, невидим от брега. 
    —лед час излезе - потиснат, мрачен, като градоносен облак.  ъде потъна радостта? 
    Ѕе помрачена от... неопрена. “ой не потъваше. «адържаше плувеца над водата. Ћипсваха оловни тежести за гмуркане в дълбочина.
    — остри€ си поглед плувецът насече светлината на парчета и бързо € стопи. ”гасна...
    ”висна застрашително небето, като пред бур€.
    ѕлувецът трескаво кръжеше по брега. »зобретателни€т дух намери временно решение: гол€м и объл камък, постави в плувна шапка, обвърза го с въже - алпийско. “ехнично. —ръчно. ј после върза камъка за кръста.
    Ѕолезнено и неудобно!
    “ова оригинално, примитивно средство, би предизвикало скептичната усмивка на  усто. Ќо бе единствено като решение.
    ѕовторно влизане в морето.
    ќт камъка - ритмични удари в кръста. » в прешлените. Ѕе добре фиксиран, но имаше неравномерна тежест, едностранна.  акво е болката пред жаждата? - нищожна драскотина за човек, готов на всичко. ќ, как с лекота се гмурваше!
    ћомичето до него плуваше - възторжена от радостта му, а после го остав€ше - спокойно да изследва света под залива.
    — насинен кръст и силни болки, гмуркачът бе щастлив. —и€еше от всеки улов: от попчетата - до леферите.
    ѕон€кога момичето седеше на скалите. ¬ълните € заливаха под ласките на парещи лъчи. — бронзов тен и грейнали очи, изтичваше да срещне харпуниста. “ой беше ведър, слънчев, балансиран.
    » знаеше най-важното: за следващата есен - оловни тежести на кръста.
    ’арпуните избираше с радост! ќглеждаше детайлите. ¬ колекци€та си имаше петзъбец, еднозъбец - за големите трофеи и тризъбец.
    —трастта му се подклаждаше от вс€ка нова придобивка за подводен риболов. 
    Ќа втората година, двамата пристигнаха великолепно екипирани. ƒълбочинното гмуркане се превърна в радост, в истинска наслада.
    —ини€т неопренов костюм бе заменен с черен - "рибена кост", с оранжеви кантове. ћарков.  остюмът плътно прилепна на стройната, спортна фигура. »зва€ всеки мускул - като изл€н по т€лото. ѕлувецът грейна! ”смивката - избистрена - смекчаваше чертите на лицето. Ѕезмълвното гмурване в дълбочина, отнемаше не€сната тревога и остротата на движени€та. ќтвесните черти между веждите се оттеглиха. »зсеченото, скулптурно лице, бе ведро.  ръстосващите мълнии в очите се смириха. ¬се по-често в п€съчните стъпки бликваше мелоди€.
    ¬ очите зрееха надежди нови. “ой търсеше хармони€та в себе си. ј другата € имаше. Ћицето се промен€ше с часове. ”ж същото красиво, волево лице, но озарено от си€ние. ¬ътрешно и ново.
    ћомичето бе странно съчетание от нежност, сила и грациозност. Ѕе ведра, борбена и отзивчива. —ърдечна, състрадателна, великодушна. ѕоемаше на крехките си плещи и негативите - като баланс на остри€ характер на любими€. — изострено чувство за честност, справедливост. —традаше от доброта и толерантност, без да съзнава своето самораздаване. 

    Ќо ето, полегнали€т слънчев лъч докосна п€съчните стъпки, погали нежното лице, разпусна дългите коси и се сбогува с чаровното момиче. ƒо следващото утро, когато ще прониже жълтата палатка - с целувката на първите лъчи.
    “€ тичаше по своите стъпки. –ъце протегна за прегръдка.
    » той излезе на брега. Ѕе уморен, но лъчезарен. Ќа залез - снимки, с улова богат: калкан, лефер, дузини попчета и платарини. Ѕе срещнал шип на морска котка.
    ќктомврийски€т ден отсичаше вс€ка минута - все по-близо до зимни€ ден.
    ÷елувката! - ледени устни? - посинели от студ. Ћице - потъмн€ло, със синкав оттенък.
    ћомичето бързо постави на п€съка кърпа в зелено. ѕ€съкът жадно поглъщаше капките от неопрена. 
     арабинер с тънко червено въженце и острие от стомана - с наниз от множество риби - плувецът свали от колана си 12 оловни тежести. 
    Ќа смрачаване прибраха всички атрибути в раницата, харпунът - в калъф.  арабинерът бе поел богати€ улов.
     

    ≈нергични и щастливи, минаха през дъбова горичка, следвани от облаци мушици. ћорето - тъмносиньо, с игриви зайчета върху вълните.
    ѕоеха в северна посока. Ѕе тихо. Ќеистово жадуваха прегръдка с морето - да му преле€т свойта обич.
    —трели от малки гущерчета - в острата, суха трева. ќт високото - цвете в жълто си€ние. ѕалатката!
    ѕристигнаха. √ласовете отгръщат тишината - пласт, след пласт.
    ћинутите са ценни. —мрачава се!
    ќстав€т багажа в палатката. ¬одата е далече. ≈динствената помпа - на 3 километра - в общинска овощна градина.
    — гол€ма туба, с рибата, с фенерче, си€ещи поемат в западна посока.
    √муркачът е икономичен на слова, но е щастлив от риболова. 
    ћомичето търси подводната тръпка. 
    «а харпуниста привилеги€ е да почисти собствени€ улов. “ой носи тубата с вода. ѕомпата е душ, под светлината на фенерче. ¬одата - леденостудена.
    ѕрибират се по тъмно. 
    ‘енерчето чертае тънката пътека. — клончета от см€х, момичето проправ€ път€ през комарите.
    ѕалатката е в трепетно очакване.
    ѕлувецът е в гората за дърва. ѕращене на стари, изсъхнали клони - за нови€ огън.
    ћомичето носи сгъваема маса, столове. Ќа петромаксова лампа подрежда вечер€та. “ук всеки си има задачи - с точни движени€.
    «апалват огън, върху следи от снощната жарава.
    ¬ тази октомврийска вечер менюто е: лефер на ламарина, калкан на скара и попчета в тиган. » тази дейност на бивака е... мъжка неприкосновеност. ƒвамата фосфоресцираха повече от месец.
     олко песни се изп€ха тази вечер!...

    Ћунен лъч загадъчно пол€нката прониза. ќплетена в си€ние сребристо, палатката заспиваше под сгушените клони. Ћуната се търкал€ше по хребета на есента.
    »злезе в€тър. ѕосле се усили.
    ѕлувецът с бърз рефлекс загаси огън€.
    —тените на палатката свист€ха, без да се огънат. ƒърветата пречупваха дъха си в стари клони.
    ћорето се развихри: стенеше, бучеше. ƒалечен тътен го разцепваше на части. –евът нахлуваше в палатката и правеше уюта осезаем. 
    Ќаблизо виеха чакали.
    ƒъждът плющеше косо.
    “огава двамата зап€ха - любими песни - на ¬исоцки. “е пееха прочувствено, дълбоко, драматично. ¬ бур€ песента е светлина, каквато е и любовта.
    — утрото притихна и прибо€т. ѕрегърбена, отсекла клони, отмина бур€та - с опашка от прекършени листа.
    —лучаен слънчев лъч прошумол€ през храстите, прониза мократа палатка. Ѕе бо€злив и бледолик, смълчан и неуверен.

    ¬ палатката бе сухо и уютно.
     огато се измъкнаха от спалните чували, навън бе късна есен. ѕалатката - посипана с листа и клони - почти невидима. ќгнището - съборено от нощната стихи€.  олата лъсната до бл€сък.
     раката им потъваха в п€сък. ћокър. “ежък. ¬ п€съчната памет оставиха следи с таен код.
    Ѕрегът бе променен. ¬ълните хищно б€ха го оглозгали. «елени водорасли бродираха разкошна, брюкселска дантела.
    » стъпки, стъпки... само техни. ѕриличаха на морските вълни, надиплени от лек, приморски бриз.
    Ќа залива отидоха към обед.
    √муркачът влезе неспокоен в морето. ¬ълнението беше мъртво. ћомичето остана на брега с поглед, впит в скалите и в плувеца.
    —лед час любими€т излезе на брега. ’арпунът - празен. ћътната стихи€ бе променила всичко под водата.
    ƒо изворчето нещо блесна, като метално острие на меч. »зтичаха.
    Ќамериха загинало делфинче...
    ќ, как помръкнаха и двамата!
    Ќаскоро, в ранни€ следобед, лежаха на брега с поглед към морето. ƒен€т бе тих и слънчев.
    “ой пръв ги забел€за. —емейство от делфини - един след друг се хвърл€ха високо, над водата. — акробатични скокове извиваха телата си блест€щи. ќтплуваха на юг в синхронно плуване.
     аква вълшебна гледка! - остана светъл спомен на черноб€ла снимка - за волност, свобода и синева.
    —ега делфинчето лежеше бездиханно.
    ћомичето изпита остра болка. ѕлувецът с две ръце изрови €ма, в п€съка, до храстите зелени. » там положиха блест€щото делфинче.
    “е мислеха, че радостта е вечна. Ќедосегаема. ј днес погребаха делфинчето... притихнали, безмълвни, съкрушени.
    ѕрибраха се по залез слънце.
    ћорето беше мътно напоследък. 
    Ќапразно харпунистът всеки ден се гмуркаше - без видимост. ¬ очакване лицето му помръкна. —ви се.
    √имнастиката, дългите разходки, любимото момиче, съкровени книги - нав€рно б€ха недостатъчни за него, когато бе на крачка от морето.
    ћомичето се радваше на всичко: на облаците, ниското небе, на в€търа и птиците в полет. 
    √муркачът стана мрачен. Ќ€м. ѕред него бе морето, разбъркано от мъртвото вълнение и мътно за подводен риболов.
    ƒори и таралежчето изчезна след дъжда.

    Ѕе време. ¬дигнаха бивака.
    ќстана топлина от жълтата палатка. ѕритихнало огнище. » спомени. —тотици снимки. 
    —богуване с брега ...
    ѕлувецът сам отиде до скалите. ѕогали ги с ръце и с поглед и дълго гледаше вълните.
    ћомичето на п€съка остана... ќпъна в€тър тетивата на нежните и сетива. ѕочувства се сама и се подпр€ на в€търа. ¬ този миг - най-здравата опора.
    ѕреди да тръгнат, взеха камъче за спомен. Ќа този див, самотен бр€г, остана обич и мълчание.
    — безшумни стъпки се сбогуваха с морето. » с брега. — вечните скали в златистожълто. —ъс с€нката на п€съчна въздишка. 
    ƒо следващата есен!

    ѕ€съчните стъпки поеха кротко залеза и плавно полюл€ваха лъчите гаснещи.

    —ама останах, с въздишката на п€съка. »зтеглих п€съчната нишка. ѕървоначално ц€ла, започна да се къса на сегменти. ќрони се... Ѕезпомощна, дочувах п€съчни€ вопъл.
    ќт пръстите ми се посипаха стотици снимки, а между т€х - кристални песъчинки. 
     ато безстрастен п€съчен часовник, времето им бе изтекло - красиво, безвъзвратно. ѕриличаше на п€съчно въже от спомени.
    —ъбирах вс€ка песъчинка.
    “е постепенно ожив€ха. ѕревръщаха се в бисери безценни, в които виждах отражението на един харпун, в тъмносините води на —инеморец и махаща ръка на пусти€, самотен бр€г - момичето с коси от водопад, тъкани от жарава.
    Ќаправих п€съчен часовник. ќбърнах го обратно. “ой вече отбро€ваше щастливи мигове - от моите п€съчни стъпки.
     
     

     орнелиюс ѕлат€лис - Ћитва
    —“»’ќ“¬ќ–≈Ќ»я
     

     Ћќѕ ј «ј ¬я“Џ–

     огато, мислейки за поези€,
    се изгуб€ между стихотворението и себе си,
          кой забел€зва?
    ¬ъзможно ли е да се усети границата между нас
     или не?
    ѕоези€та е като в€търа: не е €сно откъде идва,
    не е €сно къде отива. Ќе е €сно и какво означава.
     акво странно, наивно нещо - клопка за в€тър!
     аква изобретателност и лукавство в движени€та
          на постав€щи€ €.
     

    ћЋя ќ » ƒќћј“»

    т€ остав€ бележка: скъпи
    купи две бутилки мл€ко и два
    домата той разсъждава дълго време
    върху бележката седнал на стола
    в кухн€та мл€кото в чашата
    е каймачено и б€ло
    като кожата на лицето и
    ще протече през устните към корема
    след това т€ ще се избърше с б€ла
    салфетка докато доматите
    са червени като устни техни€т сок
    се стича надолу по мраморната буза
    докато не го избърше с б€лата си ръка
    (доматите са толкова сочни!)
    очите и ще свет€т от желание
    ще е облечена в б€ла рокл€
    или пола на квадратчета
    ко€то той непременно ще и купи
    две бутилки мл€ко и два
    домата
    ѕЋјƒЌ≈

    Ћек в€тър къдри цветовете на
    ƒивите макове, погалва лицето ми
    — нежността на изсъхващ стрък, напомн€йки ми
    «а любовни обещани€ в с€нката на цъфт€щи липи.
    ќблаците са като разбъркани тела
    ¬ърху светлосини чаршафи...
    ¬незапно запитах:
    ѕладне, каква е тво€та същност?
    ј то ми отговори: в тази трева сред цъфт€щите
    ƒиви макове, в черепа на сед€щ мъж,
    ¬ този череп има много сиви клетки, в тези
     летки - много думи, сред тези думи - една,
     о€то е мо€та същност, но никой
    Ќе € знае: нито мъжът, нито аз.
     

    ћ≈ЋјЌ’ќЋ»я

    “€ не може да се бунтува или да протестира,
    «атворена в безкрайна отпадналост,
    √ледаща през прозореца мартенски€ сн€г,
        мълчалива,
    Ѕез да иска нищо от мен,
    —€каш е умр€ла,
    ƒушата ми.
     

    “ј…Ќ» –ј«√ќ¬ќ–»

    “и говориш и говориш, забрав€йки,
    „е разговар€ш с мъртвите.
    “ехните думи оформ€т лицата им,
    ћислите им забързват кръвта ти
    » н€кой започва да разговар€ с теб,
    —€каш говори с мъртвите.

    ’оризонтите на живителен шепот
    — монотонното пеене на морето.
     

    ќ“ ƒ–”√ј“ј —“–јЌј Ќј —“Џ Ћќ“ќ

    o
    ѕо пресни€ сн€г
    само черна котка
    с б€л корем.

    o
    √ората е потънала в себе си
    докато под дебели€ лед
    реката струи мълчаливо.

    o
    —негът вали върху очакващите
    годеници в €бълковата градина
    на просешки парцали.

    o
    ¬ чашата на сребърното
    езеро луната
    е като кръгла риба
    меду двама любовника
    които € поглъщат с очи.

    o
    “ъжна ноемврийска сутрин -
    стоманените врати на очите ми
    бавно се отвар€т.

    ѕревод от литовски: јксини€ ћихалова

    «латка “именова - Ћисабон
    ¬ ЅяЋќ“ќ ѕќЋ≈ Ќј ƒЌ»“≈...
     

    o
    —ъбудих се в јфрика.
    ѕознах само слънцето.
    ”смихваше се
    с усмивката
    на майка ми.

    o
    ѕрос€ците и котките б€ха
    еднакво гладни.
    » горди.
     озите и скалите
    - еднакво сиви.
    » вечни.

    o
    ѕазачът на фара.
    ƒълго гледа след нас...
    Ќикой н€маше нужда
    нито от фара,
    нито от пазача.

    o
    —ама пред огледалото.
    —ама с тайната
    на времето.
     

    o
    ƒве капки кръв си разменихме
    и се разделихме
    осиротели.

    o
     огато всичко сме си казали,
    тръгваме назад по пътеката.
    Ќапред е страшно.

    o
    —ело.
    ќт комините струи живот.
    “опъл и сив.

    o
    √рад.
    ”лиците - задъхани и потни.
    Ќакъде вод€т?
    Ќикой не знае.
    Ќо всички бързат.

    o
    ƒойдох от миналото.
    Ќикой не ме виждаше.
    —тана ми страшно:
    б€х свободна.

    o
     варталните пи€ници
    б€ха други
    и все така пи€ни.
    ѕознаха ме.
     

    o
    ’ората се гледаха
    със страх.
    √арваните б€ха изгонили
    врабците.
     
     
     

    —танко ћихайлов
    –≈јЅ»Ћ»“»–јЌ≈“ќ 
    Ќј ѕ≈“ ќ –ќ—≈Ќ
     

    Ќа 8 €нуари 1981 г. "Ћитературен фронт", бр. 2, помести следната кратка информаци€:
    "... Ќа 24 декември м. г. в Ѕургас се състо€ тържествена вечер по повод стогодишнината от рождението на писател€, литературни€ критик ѕетко –осен (ѕетко „орбаджиев)... ѕреди тържеството поетът —тойчо √оцев откри паметна плоча на къщата на ѕетко –осен."
     огато прочетох горните редове, в първи€ момент те предизвикаха у мен не толкова радост и вълнение, колкото печал и тъга. —ъбудиха потискащо чувство на горчивина и болка, че писател€т ѕетко –осен възкръсваше за нов живот с такова гол€мо закъснение. » в същото време ми дадоха гордостта, че и аз имах частица д€л за "реабилитирането" му.  ак стана това ли?
    ѕрез 1959 г. б€х окръжен творчески секретар на културните дейци в Ѕургас. ќбщата ни любов към литературата ме свързваше в искрено при€телство със съди€та  оста „ернев, председател на бургаски€ съд: автор на редица отпечатани разкази, фейлетони, едноактни пиеси, та даже и съиздател на колективен сборник със стихове отпреди 1944 г., вече об€вен за библиографска р€дкост, който н€колко години по-късно подарих на –адой –алин като участник в него. —  оста „ернев се срещахме почти всеки ден в мо€ или в негови€ кабинет на безкрайни разговори или в четене на онова, което б€хме написали.
    ≈дин следобед  оста доведе при мен свой при€тел, когото не познавах.  азваше се –осен „орбаджиев, по професи€ адвокат. ƒокато го представ€ше с разточителна сърдечност,  оста вметна, че –осен бил син на писател€ ѕетко –осен. —амо кимнах с почтително внимание, защото за мой срам такъв писател нито б€х чел, нито б€х чувал. ќсобено ме порази фактът, че ѕетко –осен бил при€тел на яворов, на ≈лин ѕелин и на дузина други великани на българската литературна мисъл, с които водил дългогодишна кореспонденци€. —инът му –осен притежавал всички техни писма, усърдно укривани в лични€ архив на семейството цели десетилети€.
    —коро връзките ми с –осен „орбаджиев прераснаха в сърдечно при€телство. ƒо преместването му в ѕловдив, а после и моето в —офи€, аз посто€нно научавах от него все нови и нови факти за живота и литературното дело на баща му. Ќо при всеки наш разговор –осен израз€ваше меланхолна синовна болка, че вече никой от младите не познава баща му (освен старите писатели и читатели), че никой не про€в€вал интерес към богатото му литературно и обществено дело. Ќещо повече. ќбвин€вали го в непростими идейни и политически грехове, от които той и ц€лото му семейство само страдали: гонени€ от работа, изселване, безработица, унижени€ и пр. “ака покрай всичко друго узнах, че ѕетко –осен бил не само един от най-суровите литературни критици до 9 септември 1944 г., но и €ростен противник на ’итлер. Ѕ€х още твърде млад и непросветен, за да разбера тънките различи€ в идейно-естетическите течени€ и политически превратности по онова време у нас, затова н€мах мира от напиращите въпроси: щом писател€т ѕетко –осен е имал толкова широка попул€рност сред българските литературни среди, бил е също антифашист и при€тел на гол€ма част от сегашната писателска върхушка и дълги години е размахвал др€новицата над българските писателски глави с традиционните си новогодишни литературни обзори, защо този писател днес не е тачен, ценен, признаван? ќсобена болка извикваше у мен фактът, че той имал н€колко готови за отпечатване литературни творби, които никой не искал да публикува.
    “огава научих, че ѕетко –осен бил роден в Ћозенградско и през 1903 г. участвал в ѕреображенското въстание, следвал право в —офийски€ университет, ѕариж и ∆енева, член на ƒемократическата парти€ и народен представител (1931-1934). «аради антивоенните си настроени€ и слав€нофилски чувства бил интерниран в началото на ¬тората световна война. ƒо смъртта си през 1944 г. живеел в Ѕургас, след което пък семейството му бива интернирано.
    Ќашето при€телство с –осен и с жена му ћа€ (внучка на бивши€ министър-председател на Ѕългари€ Ѕурмов) - лъчезарна, сърдечна и добра, за късо време толкова се спои, че започнахме взаимно да си гостуваме.
    ≈дна съботна вечер –осен покани мен и  оста с жените ни на вечер€ у т€х, подготвена от енергичната и сръчна ћа€ с р€дък кулинарен усет на гостолюбива домакин€. ƒокато жените в другата ста€ нижеха сладки приказки за това-онова, ние пък тримата мъже бримчехме нашите неспирни смехове и закачки. “ук беше и съпругата на покойни€ писател, госпожа „орбаджиева - вече твърде възрастна, но достолепна дама, със салонни обноски и запазена памет. ќтново стана дума за писател€ ѕетко –осен, за дръзки€ му характер, за бойки€ му дух, за чепати€ му език, за смелостта му на общественик и гражданин. ќтвори се дума за яворов и за ≈лин ѕелин, с чи€то дружба жена му, госпожа „орбаджиева видимо се гордееше. “огава синът и –осен € подсети да ми покаже пазените като безценна реликва писма и снимки на яворов, на ≈лин ѕелин и на други видни наши писатели, с които баща му ѕетко –осен дружал още от началото на ’’ век.  оста притихна от гейзерни€ си см€х - толкова звучно, искрено и заразително се смееше. јз приближих до кръглата маса и започнах със смутено безмълвие да прелиствам н€кои от писмата.  огато докоснах едно на яворов, усещането и вълнени€та ми станаха толкова силни, с€каш се допр€х до живата плът на поета, до парещи€ дъх на бушуващото му сърце...
    —лед писмата разлистих и н€кои от ръкописите на неиздадените книги на ѕетко –осен, една от които (доколкото си спомн€м) беше пътеписна книга за —транджа. Ѕез да познавам литературните и достойнства, но воден единствено от оценките на –осен и на майка му за т€х, както и от всеобщото му писателско признание, още следващите дни се залових да тропам тук и там за т€хното отпечатване - писмата и книгата. Ќо където и да споменех името на ѕетко –осен, каквото и да опитвах да стор€ за неговото литературно реабилитиране, удр€х все на камък. ѕо-младите редактори и издатели не б€ха дори чували като мен за него, а тези пък, които го познаваха (например јнгел “одоров, Ћамар, ѕетър —тъпов, Ќиколай ћарангозов и други), ме съветваха да не се залав€м с тази работа. ¬ъпреки това при честите ми пътувани€ до —офи€, аз не изпусках случай да говор€ с писатели и издатели за ѕетко –осен. Ќо според нрава и номенклатурното си обществено положение и те само повдигаха рамене, махаха с ръце, с израз: " аквото било-било, повече н€ма да се върне", и дотук стигаше всичко. 
    Ќакра€ хлътнах при директора на издателство "Ѕългарски писател" ѕетър ѕондев, с когото покрай ѕетър  араангов б€х станал твърде близък. јла и той нищо не направи. “огава започнах да "пал€" фитила на “ихомир “ихов от същото издателство, знаейки, че е ревностен поддръжник на българската литературна класика. “ой запримига ситно-ситно с изненадани очи от това, което му разказах, но повече от н€колко цъкани€ на глъхнещи€ му глас не чух.
    Ќе мина много време, когато един ден “ихомир неочаквано нахълта в кабинета ми в Ѕургас и поиска да го свържа с рода на писател€ ѕетко –осен. «а броени минути уредих срещата, гостите вл€зоха в дома на писател€ и взеха да разлистват архива, да четат, да ахкат. Ќо и тази работа се притаи, кажи-речи, с години.  огато отправ€х въпрос към “ихо ще издадат ли писмата или пък творбите на сами€ ѕетко –осен, той все така поклащаше в незнание глава и отклон€ваше разговора, за да го поднов€ при следващата ни среща с нови въпроси (най-много напирах да отпечатат поне писмата на яворов, на ≈лин ѕелин и на останалите).  ато разбрах, че от тази драка заек н€ма да изскочи, един ден отидох в "Ћитературен фронт" при ¬еселин …осифов, който тогава завеждаше отдел " ритика". ќще като чу за ѕетко –осен, той рипна от бюрото, втренчи се през очилата си в мен и оживено заговори, че не само знаел кой е и какъв е ѕетко –осен, но дори лично го познавал.  аза, че ѕетко –осен е гол€м бодил като критик, но сто пъти повече от всички други заслужавал да бъде издаден. ј писмата на яворов, ≈лин ѕелин и на другите - да станат досто€ние на широки€ читателски кръг. ќбнадежден, че най-сетне намерих "сърцат съмишленик", и то не кой да е, а ¬еселин …осифов - най-лют от всички литературни критици по онова време и активно пишещ по какви ли не проблеми, аз обещах какво още мога да направ€ от мо€ страна и се разделихме.
    јла след завръщането ми в Ѕургас неочаквано се изправих пред пречки, които никак не очаквах. —ъпругата на писател€ изведнъж отказа да даде писмата за публикуване. –осен също отклони натиска ми пред майка му с неубедителни аргументи. Ќо аз не спирах насто€вани€та си. Ќаистина необ€снимо беше защо след толкова техни молби да направ€ каквото мога за възстанов€ването на ѕетко –осен, а и когато б€х вече хвърлил толкова дългомесечен труд в молене и тропане тук и там, в писане на писма до ¬еселин …осифов и още какво ли не и тъкмо когато вратата мъничко се пооткрехна, сега близките му изведнъж се отказват. ќбидно учуден от неочаквани€ обрат, накра€ –осен не усто€ на упоритостта ми и разреши да препиша в негово присъствие н€колко писма на яворов и на ≈лин ѕелин, които веднага изпратих на ¬еселин …осифов с мое придружително писмо.
    ≈то едно от писмата на яворов до ѕетко –осен, писано на 29.’II.1905 г. и по€вило се в наши€ печат за пръв път 15-20 години след като се б€х захванал с тази работа.

    "ѕетко,
    може би ще те изненада обсто€телството, че ти пиша чрез господин √. Ќо правило ми е да игра€ в такива случаи с открити карти. ќсвен това моите чувства са принизени до степента на улични клюки и аз искам да дам пример на задължителна правдивост, щом работата затрогва тайната на чужди€ интимен живот.
    ѕрочие госпожица “. (ћина “одорова - бел.авт.) ти казала: "яворов ми се об€сни в любов, но аз смело и решително му за€вих, че не мога да го люб€ нито сега, нито н€кога през живота си (чувам го сега). “ой е добър човек (заслужавам комплимент), но аз не мога по никакъв начин да го обичам. “ова му го казах (да, чувам го сега). » крива ли съм аз, че той се е влюбил и не обръща внимание на моите думи (срамувал се бих за нахалството си, ако беше тъй), а ми казва: "» да сте женена, госпожице, пак ще ви люб€ (не съм ли герой в драма)? 
    ѕри тебе г-цата не е отишла много далеч. ѕред други - не е чудно да е дошло до теб - нейната фантази€ могла да и подскаже по-ефектни неща: че съм бил охтичав - както съм и бил казал сам и пр.
    ћен ме е жал, че изпадам в незавидното положение да опровергавам ти€ слухове. ≈то истината с две думи: аз обикнах госпожицата - и това не го скрих - после и забраних признание в случай на отзивно чувство от нейна страна. Ќапоследък една разправи€ ни накара да проверим чувствата си и г-цата се оказа "влюбена" в мо€та любов. ¬сичко е тъй €сно: аз гон€ един призрак - казвах и на госпожицата, - когото онзи ден именувах ’ или ”, вчера «ет, днес - н€ма име, а утре - Ѕог знае. √оспожицата “., суетна като вс€ка жена - и това не е гол€м гр€х - обичаше мо€та любов, защото - нека ти каже нейната душа защо. ƒнес моите илюзии увиснаха на въздуха и мо€та любов към г-цата не съществува вече. Ћюбов от страна г-ца “. също не допускам. “ова е то скелетът на наши€ "роман". ѕодробностите са наша тайна. ƒикси.
    —ега да поговорим за тебе. “и сърдиш ли ми се? јз защитавах сво€та любов. јко госпожица “. не отхвърли при€телството, което и предлагам, сега бих защитавал сво€та при€телка. ћомче, което тепърва се кал€ваш, ти ще ме разбереш един ден. “огава ти ще изпиташ върховно щастие, да се чувстваш в сво€ морал гранит против смрадните вълни на една кална действителност.
    –аботиш ли нещо и какво намерение имаш? »ма си хас да се проз€ваш ц€л ден по изхлузените пейки на Ѕастиона. ¬прочем сега е студено, та ще отъркваш с ръкави масите на Ћамборд и Ћирик. »дущи€ път ще ти пиша какво съм намислил за тебе. јко караш все така, скоро ще замиришеш на мухъл.
    ѕолучи ли "ћисъл"? ѕодочух, че си тъкмел да се връщаш, истина ли е? „акам да се обадиш.
    “вой яворов"
     

    Ќ€ма да по€сн€вам онова, което толкова много вече е казано и изписано за яворов. «ащото мо€та днешна цел е да покажа при€телските връзки на ѕетко –осен с яворов, разкриващи съкровени€та на поета, както и с ≈лин ѕелин и други наши именити писатели, към които не можех да бъда равнодушен в онези години от младостта си. ќще повече, че тогава шумно се четеше и коментираше романизираната биографи€ на ћихаил  ремен за яворов. 
    ј ето и трите писма на ≈лин ѕелин до ѕетко –осен. ѕървото н€ма дата, но по най-общи фактологични данни се подразбира, че се отнас€ за периода 1937 г.

    "ƒраги ѕетко,
    ѕолучих твоето кратко писъмце, което ме зарадва. –ецензи€та на  оларов още не съм чел. ¬л. ¬асилев не ми изпраща списанието си, защото "слабо съм се интересувал". —амо при една случайна среща на път€ ми каза, че "пак ме похвалили" и че не знаел дали и то€ път н€ма да се покажа неблагодарен. ¬иждаш, че нашата литература съвсем западна. Ќищо свежо, нищо интересно.  аквито писателите, такива и критиците. Ѕлудкаво, лигаво, безсолно, лишено от сила, повърхностно и неинтересно.  акво да се прави - такива са времената.
    јз от една година съм откъснат от книжовните среди и не се виждам с никого, освен случайно. Ќе мога да ги понас€м. ƒружа повечето с "обикновените смъртни хора" - ловци, рибари и дребни чиновничета. Ќа гол€мата пиаца не излизам и се чувствам по-добре. –абот€ малко, а при това не ми върви. —трува ми се, че остар€х - подкарвам 60-те години и имам много грижи на главата си.
    ѕращам ти най-сърдечен поздрав.
    ўе гледам ти€ дни да ти прат€ н€кои от моите книги.
    ѕелинко"

    ¬торото писмо:
    "ƒраги ѕетко,
    Ќ€кои мои при€тели, това вече ти е известно от вестниците, са рекли да празнуват 25 години на мо€та литературна безде€телност. ¬ сегашните времена един юбилей е един гешефт. Ќо покрай резилика в та€ работа може да има и нещо хубаво. “ова ще бъде сборникът, който  ьорчев, Ѕалабанов и Ѕожинов уреждат за то€ случай. ¬ списъка на поканените за то€ сборник си и ти. ћол€ те, драсни нещо. “и си мой стар при€тел и макар възхищението ти от моите работи да ти е вече изчезнало, хубавите спомени от младостта, в€рвам, са останали.
    ¬ то€ сборник н€ма да се поместват разкази и стихове, а само неща около моите произведени€. Ќамери си н€кой сюжет и драсни нещо. –ъкописа да изпратиш най-късно до 15 т. м. ѕрати го чрез мене. јдресът ми е в Ќародната библиотека. ¬€рвам, че н€ма да откажеш.
    ѕолучих чрез јсен «латаров поздрав от сина ти. ѕоздрав€вам го най-горещо и аз.
    “вой ≈лин ѕелин
    —офи€, 14.I.1937 г."

    » трето писмо:

    "ƒраги ѕетко, 
    “оку-що прочетох твоето суровакане в "—лово". “а€ година ти си по-мил, по-топъл и по-добър. ѕочти несправедливо добър. “и ни суровакаш с чистотата и благостта, с ко€то децата суровакат.
    ƒоброто, което казваш за мо€та книга "јз, ти, той" (от ко€то, право да ти кажа, ме е малко срам), ме трогна. «а мене ти€ н€колко реда ми дойдоха като едно мило писмо от стар при€тел, при€тел от млади години.
    » днес, на старата нова година, рекох и аз да те посуровакам с ти€ н€колко реда, да ти кажа честита новата 1937 година и да ти пожела€ да бъдеш здрав и бодър, да имаш сили и търпение да четеш още дълги години нашите предварително простени глупости.
    „естита нова година.
    “вой ѕелинко"

    “ака нито едно от тези писма, които предлагах тук и там, не беше публикувано през онези години. ¬ръзките ми със сина на писател€ –осен „орбаджиев се възстановиха едва след близо тридесетгодишна разд€ла. —екнаха и моите по-нататъшни усили€ да вид€т б€л св€т не само цитираните по-горе писма, но и да се възстанови за българската литературна истори€ името на ѕетко –осен. «а мо€ щастлива гордост обаче, едва след 1989 г. те б€ха продължени от “ихомир “ихов, ћихаил Ќеделчев, —тефан ѕамуков... 
    ’вала за стореното!
     

    —“јЌ ќ ћ»’ј…Ћќ¬ - автобиографична бележка
    ѕисател, актьор, сценарист, режисьор. –оден е на 3 април 1931 год. в с. Ўишманово, ’асковско. ƒо 1962 г. е работил последователно в Ѕургас като пом. митнически началник, творчески секретар на културните дейци, старши методист-театровед и зав. "“еатрална секци€" в ќкръжни€ отдел "ѕросвета и култура". ¬ същото време е хонорован окръжен кореспондент на вестниците "Ћитературен форум", "Ќародна култура", "ƒќ—ќ", както и на списани€та "“еатър", "’удожествена самодейност" и "≈страда". — преместването си в —офи€ в кра€ на 1962 г. до пенсионирането си (1991) работи в "Ѕългарска кинематографи€" и "Ѕългарска телевизи€" като асистент режисьор, актьор, сценарист, режисьор. »ма заснети като режисьор и сценарист 25-30 научно-попул€рни и художествено-документални филма, игрални новели, сатирични кинофокуси. —ред по-значимите и наградени са "√олеми€т скок", "јспаруховци", "’айде, хаирли€ да е", "—инове божии", "ќбичам те, живот" (документална новела за поета ƒам€н ƒам€нов), четирисерийни€т телевизионен филм "—пасете децата" и др. јвтор е на около 30 отпечатани книги - стихове, романи, пътеписи, театрални пиеси - "43-мата" - пиеса, наградена с почетен медал (1966), "ѕътища" - стихове (1968), "ѕървите" - пиеса за ген. ÷в€тко –адойнов (1991), "ѕустите клисурци" - пиеса (1976), "ƒепреси€" - роман (1991), "ћъжки грехове" - роман (1991), "—олени очи" - автобиографичен роман (1992), " риволици" - разкази и новели (1993), " амилата" - приказка (1996), "ѕлачи, при€телю..." - документален роман за поета ƒ. ƒам€нов (2000) и филм за него "ќбичам те, живот", "«астинали сълзи" - лирика в проза (2003), "ѕод просешките дрехи" - документален роман (2000), "—богом илюзии" - пътепис за јмерика (2004), "ќтвъд океана" - пътепис за јмерика (2004), "Ќебе за добро" - документална проза (2004), "—помени" - разкази и новели за видни български писатели и политици (2004), "ќкото на мъжа" - разкази, новели, очерци (2005), а също и четирите тома на "—пасените" (1991, 1999, 2002, 2002). ѕървата част от поредицата е издадена в Ѕеларус през 1994 г. под наслов "«авръщане", а в  итай бе заснет игрални€ филм "„ервената вишна", спечелил първа награда за женска рол€ на Ќационални€ филмов фестивал в Ўанхай. Ќосител е на наши и чужди литературни и филмови награди. ¬ 39-ото Ќ— беше народен представител.
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     

    Ѕлаго ѕрангов
     ќ√ј“ќ ¬я–¬ј’ћ≈ ¬Џ¬ "¬я–ј"-“ј
     

    »зминаха 30 години от излизането на първи€ брой на приложението на благоевградски€ всекидневник "ѕиринско дело" за литература, изкуство и публицистика "¬я–ј". “о се по€ви когато у нас и в редица страни по света бе отбел€зана тържествено 70-годишнината от рождението на големи€ български поет Ќикола …онков ¬апцаров. ¬ продължение на едно десетилетие се радваше на най-ревностна читателска аудитори€. ѕрограмното стихотворение на разкрилени€ човеколюбец с вулканичната си ритмична сърцевина даде не само наслова на изданието, но и новата жизнелюбива насоченост, отсто€ване на позици€та да се живее пълноценно и тогава, когато животът е суров, непоносим, жесток. Ќесъкрушимата в€ра на Ќикола ¬апцаров "в дните честити" стана душа и сърце на литературни€ вестник.
    ўастлив съм, че вградих в страниците на това уникално издание най-хубавото десетилетие от мо€ живот. » неслучайно за н€кои читатели то е "Ѕлаговата ¬я–ј".
    ѕо професи€ аз съм гимназиален учител по български език и литература, възпитаник на —офийски€ университет " лимент ќхридски".  огато окръжни€т вестник "ѕиринско дело" стана всекидневник, постъпих на работа в редакци€та. “о€ вестник възроди живота ми, даде ми крила и самочувствие на литератор и журналист. —ега спокойно мога да кажа, че той е и моето училище по художествена словесност. Ќа неговите страници "проходиха" поетическите ми копнени€ и моите вестникарски прозрени€. ¬ продължение на двадесет години като редакционен работник и най-вече като отговорен редактор на "¬я–ј" разбрах каква всъщност е цената на та€ школа за мене.
    ¬ече "¬я–ј" е истори€, но в 107-те и бро€ са запечатани първите ми плахи стъпки и сетнешни уверени крачки, и трънливи дни и нощи, и грешки, и дълбоки рани, и заслужени радости. “рудно беше, но имаше огън, ¬апцаровски огън, който благослови самочувствието ми.
     акво ни даде и какво продължава да ни дава "¬я–ј"?
    ѕреди всичко да бъдем човеци, да в€рваме в доброто, да търсим корените му във вековете, да го утвърждаваме като добродетел в днешни€ и в утрешни€ ден.
     ато трибуна на писателите, художниците, журналистите, актьорите и на всички дейци на културата от ѕирински€ край, т€ даде простор на техните въжделени€, на търсени€та им, на постижени€та им в националната ни култура.
    Ќай-гол€мото богатство за мене от онова време са общувани€та ми с они€, които даваха лице на вестника - сътрудниците. ј те б€ха истински литератори, хора на изкуството, публицисти - наши и чуждестранни. ћного са, но ще спомена поетите и писателите –афаел јлберти (»спани€), ≈вгений ≈втушенко (–уси€), јзис Ќесин (“урци€), ”йл€м —аро€н (—јў), ћерси€ ћакдермот (јнгли€). »ли акад. ѕетър ƒинеков, публициста  ирил янев, јлександър ѕоплилов, Ќешка –обева, Ѕлага ƒимитрова, —тефан ѕродев, ћарко —емов, »ли€  онев... „рез техните публикации излизащото в провинци€та приложение се родееше с най-доброто в ти€ области у нас и по света.
    √рафичната концепци€ на "¬я–ј" беше с железни правила, които отсто€вах безпрекословно. Ќаглед проста беше та€ концепци€, но с богата нюансировка, с галещи окото и сърцето жанров и тематичен обсег. –едовно поддържаните рубрики фактически изграждаха неподражаемата физиономи€ на "¬я–ј" с бистра ¬апцаровска насоченост, разкрепостена от вестникарски клишета и словесна евквилибристика.  ато д€лани камъни л€гаха и рубриките: "јнтологи€ "¬я–ј", "Ќародни бисери", "«а майсторството", "ќт извора народен", "Ѕащите ни", "–одени край ѕирин", "ќт ръкописа на писател€", "—рещи, разговори, интервюта", " ривици-правици", "–учейче бистро", "ѕърви стъпки", "ќт брой в брой", "ќтгласи"...
    Ќ€колко години след като "¬я–ј" беше спр€на срещнах в —офи€ –адой –алин.  огато ми подаде ръката си, го попитах: "ј нима ме помниш още?!" ƒј - каза той - ти си от Ѕлагоевград и си редактор на хубави€ литературен вестник "¬я–ј", приложението на "ѕиринско дело". "Ѕ€х - отговорих - "¬я–ј"-та наскоро угасна, а "ѕиринско дело" все още излиза, но вече под друго име..." "∆алко - въздъхна –адой, па допълни - окончателно се убеждавам, че животът е мръсоти€ - дълбока, безконечна мръсоти€... ј Ѕлагоевградската "¬я–ј" тр€бва незабавно да възкръсне. “а нали това е в€рата на Ќикола ¬апцаров в дните честити!..."
    ќттогава изминаха десетина години, но... "¬я–ј" не възкръсна. 107-те бро€ обаче са свидетелство за достойно извърв€н път на журналистическото поприще. ¬ отсъдената ми за 1985 г. от —Ѕ∆ специална награда от годишните отличи€ бе отбел€зано и подчертано приносното значение на "¬я–ј" за българската журналистика и еталонни€т характер на примера, който т€ дава на много други сродни издани€.
    Ѕлагоевградската ¬апцаровска "¬я–ј" се превърна в истори€. Ќо не с пожълтели страници. ƒухът на Ќикола ¬апцаров, човеколюбивата жилавост на неговата поези€ пулсира с непомръкваща сила в ти€ страници. “ова се вижда още от заглавката, изрисувана от јлександър ѕоплилов. "—трем€х се, признава той, буквите да приличат на пламък, изведнъж избликнал, както животът и поези€та на ¬апцаров б€ха пламенни..."
    ј когато през февруари 1984 г. попитах ≈вгений ≈втушенко как се отнас€ към поези€та на Ќикола ¬апцаров, той любезно за€ви пред читателите на "¬я–ј":
    “ова е все едно да се попита как се отнас€м към въздуха, който дишам, към тревата, дърветата, птиците... Ќикола ¬апцаров - това е един забележителен майстор, без който не можеш да си представиш света, съвременната поези€, революци€та..."
    ј ние, неговите потомци, го загърбихме. ¬место да издигнем по-високо факела на очистителната му в€ра и "да изградим със много пот /един живот/ желан/ и нужен/ и то какъв живот!", станахме заложници на диви, себични страсти, на разрушителна стихи€ - чисто нашенска си работа.
     огато в€рвахме във "¬я–ј"-та, на душите и в сърцата ни беше светло и красиво. ќбнадеждеността беше ореол на съвестта ни, брон€ срещу смерча на ретроградността, на отчужеднието, на песимизма.
    » хоризонт на самочувствието ни.

    Ѕлаго ѕрангов
    ќтговорен редактор на приложението на
    вестник "ѕиринско дело" за литература,
    изкуство и публицистика "¬я–ј"
     
     
     

    »ван —арандев
    ЋёЅќ¬“ј, ѕ–≈“¬ќ–≈Ќј 
    ¬ »« ”—“¬ќ
     

    1.
    —лед н€колко десетки романа, сборници с разкази, медицински изследвани€, тетралогии, публицистични, есеистични и исторически трудове, в началото на тази година ѕетър  онстантинов издаде романа си "«аливът на сънищата" (2009)* . «а всички запознати с творчеството му, по€вата на книгата се прие като изненада. ѕри това при€тна, ненатрапчива, ко€то прибав€ към читателските представи за писател€ нови, свежи и неподозирани досега плюсове.
    —лед описани€ на национални освободителни войни, след изобилни кръвопролити€ по планини и полета, след въстани€, преврати, атентати и политически убийства, авторът се оттегл€, видимо уморен и пренаситен от трагедии, национални по мащаб и в същото време съзнаващ своето безсилие да промени миналото.
    ¬ъв всичко написано досега е изц€ло обзет от размисли и планове за бъдещето, за историческата съдба на родината. “ой беше се обрекъл да и служи с перо и обич, за това в написаното н€ма да срещнете интимни изповеди и автобиографични признани€.
    ћоже ли да бъде упрекнат за това? ¬ никакъв случай!
    Ќо по вс€ка веро€тност и най-достойната цел, след като го лишава от възможностите на свободни€ избор, след като вече сюжетната и конфликтната характеристика на романовото му творчество, с малки изключени€, е непрекъснато завръщане и потап€не във вече известното: родината и нейното минало, насто€ще и бъдеще. “ака се превърна в доброволен пленник на един сюжетен и конфликтен белетристичен св€т.
    ƒокато всъщност паралелно с него съществуваше и друг, с който ни свързва нашето детство, родното м€сто и хората, всред които сме израснали и оформили като личности, трайно заели своето м€сто в паметта ни.
    ќчевидно дошло беше времето, когато, подобно на —ент ≈кзюпери, и ѕетър  онстантинов да зададе въпроса: - ќткъде ида аз? ¬ рекламни€ текст към изданието авторът об€в€ва, че "«аливът на сънищата"е част от семейна сага".
     
     2.
     ќчевидно романът не е само поредни€т белетристичен текст на ѕ.  онстантинов, но постав€ началото на поредица от книги - "семейна сага", които ще ни запозна€т с рода на хаджи  остадин Ўипков от  азанлък. Ќа големите религиозни празници хаджи€та събира в просторната си като палат къща ц€лата си чел€д: внуци и правнуци, снахи и сватове. ќще в самото начало "»нтер нос"**  авторът за€в€ва: "градът, в който се родих, беше вселена от тайни. –азгадавах ги една по една... ¬секи ден."
    “ъй като пред нас е сИмо началото на семейната сага, нашите възможности за прогнози са твърде оскъдни. ¬ъпреки това можем да кажем, че от "«аливът на сънищата" научаваме родовата тайна на  остадин Ўипков. ј чрез не€ стават разбираеми и съдбите на н€кои от членовете на рода.  ак ще се оформ€т житейските съдби на останалите персонажи ще научим след като изл€зат следващите томове на семейната сага.
    ѕред нас е "«аливът на сънищата", който е приютил трима корабокрушенци в живота, потърсили спасение на "брега на южното море" - ‘льор Ћарош (÷ветелина), "конникът в нощта" и Ѕедредин —имавени шейх. “ака се оформ€т н€колко тематично-проблемни гнезда, в които действат героите и се съзиждат техните личности. «амислена и осъществена по този начин, композици€та на романа предлага на автора широки възможности да постави онези вечни въпроси, които "никое време не разреши".
    „рез тримата писател€т размишл€ва върху изконни€ стремеж на човека и човешката цивилизаци€ към безсмъртие. —ъвсем не е случайно, че интериорът, всред който се случват събити€та, е подчертано овехт€л. ¬сичко е старо, постройки, мебелите в домашни€ бит вече са извървели сво€ път и очакват разрухата. Ќа вс€ка крачка около т€х са останките на изчезнали цивилизации, функционирали преди хил€долети€. —итуирани в подобна обстановка всеки един от тримата - конникът, ÷ветелина, Ѕедредин има свои мотиви "за" и "против" забравата, изчезването от живота и стремеж към безсмъртие.
    »зхвърлени на брега на южното море, където са потърсили спасение, тримата корабокрушенци в житейското си битие полагат усилие, за да защит€т сво€ избор и вол€ да осъществ€ват сво€ идеал - "конникът в нощта" да завърши ръкописа, ÷ветелина да отпътува за »нди€, последвана от Ѕедредин. ƒвамата умират там. “€хната смърт би могла да се тълкува по различни начини - Ѕедредин загива в един пожар в детско общежитие, при опит да спаси деца в сградата. Ћюбовта между " онникът в нощта" и ÷ветелина, ко€то той така упорито отрича, очевидно е направила пробив в предишните му оценки. ≈то защо завръщането на "конникът" от »нди€ той посещава убежището на Ѕедредин. “огава за първи път си помисл€, че "ръката, ко€то поведе Ѕедредин по стълбището на кладата, беше ръката на Ѕога". —€каш да потвърди думите на гърбави€ пазач, че Ѕедредин "изпов€два сво€ религи€ Ќе знам каква е, но... знам, че дълбоко в сърцето му има една сълза от Ѕога..." 

    3.
    Ќавремето ≈мили€н —танев обичаше да повтар€ една сво€ мисъл: "ѕисател, който не може да пише за любовта, не е никакъв писател. ¬идиш ли, че не може да пише за любовта, не го чети! "«аливът на сънищата" иде да ни убеди колко прав е бил той. «а първи път авторът на този роман е изоставил национално-патриотичните теми, за да се обърне към прежив€ното и изпитаното от сами€ него. ƒа се обърне към сво€та младост и родословие, към рода на хаджи  остадин Ўипков от  азанлък, да си припомни и съпреживее първите емоции на юношата. “ака се ражда първата творба от родовата сага за известни€ в  азанлък  остадин Ўипков - производител и търговец на розово масло.
    јвторът е сътворил един белетристичен св€т, в който са валидни други закони в естетически ценности. “ози св€т е толкова реален и материален, колкото му е бил потребен, за да осъществи художествените си внушени€. ¬ него е единствени€т разпоредител и законодател: можем да не приемем всичко, за което пише, да се усъмним, че гол€мата миси€ на "конника в нощта" е да завърши започнати€ ръкопис, даже с цената на разд€лата с ‘льор Ћарош и нейната смърт в »нди€. ћожем да не сподел€ме изобилието от негативни характеристики за Ѕедредин —илавени шейх. ћожем да се питаме защо след като Ѕедредин и ‘льор са мъртви, а събити€та в »нди€ са приключили, авторът е изпълнил заръката на ‘льор да разпилее праха и от капсулата в бистрите води на реката край  алофер, той продължава сво€ разказ? 
    ѕреди години по повод романа "“ърновската царица" читателите са изненадани от неочаквани€ край. ћнозина се труд€т да намер€т н€какво приемливо об€снение. ѕо-късно в анкетата ≈. —танев за€ви, че една творба свършва там, където писател€т слага точка. ј в един белетристичен св€т, сътворен от море, сънища и любов, негови€т демиург разполага със свещеното право да решава съдбините му.  акто и да постави последната точка.
    ¬ "«алива на сънищата" ѕ.  онстантинов не е такъв, какъвто го познават от предишните му романи и повести: като премного българин-патриот и родолюбец, твърде много художник и поклонник на природните красоти, твърде енциклопедичен в интересите си, поради което мнозина го възприемаха като бъдещ учен, а не като човек на изкуството.
    ј в същност той е същи€т и в "«аливът на сънищата", само че е разкрил нещо непознато или поне малко познато от сво€та душевност.  ъм всички неоспорими сполуки в досегашното си творчество е прибавил една ос в "«аливът на сънищата", около ко€то се навързват всички събити€ и човешки съдби, омекотени и емоционално споени в ц€лостни€ замисъл от един вездесъщ автобиографизъм. —помените от детството, за родни€ дом, родители, роден град  азанлък, за големи€ и славен род н€кога на хаджи  остадин Ўипков продължават да топл€т душата му. ¬ такова обкръжение от достойни родители и роднини, той среща момичето, което ще обикне и направи щастливо.
    “ази автобиографичност промен€ из основи интонационни€ регистър на ц€лата книга. ѕридава на изложението изстрадана и омекотена интимност, читател€т с€каш се докосва до нещо сакрално, което увлича и вълнува. ¬еро€тно асоциативните центрове се задействат отново и спомените от детството се отърсват от праха на забравата, за да превърнат четенето в съпрежив€ване. Ќе е случайно, че романът започва със спомена за »брахимови€ двор, където стопанинът јли ага »брахим черпи сво€ малък гостенин с пейнишекер.
    јвтобиографизмът придава на изложението не само усещане за автентичност, но неусетно увлича читател€ до степен, че заедно с героите съпрежив€ва техните радости и тревоги, разтвар€ душите им и ги прави по-добри.
    Ќа този твърде ранен етап от замисъла на семейната сага е невъзможно да се предвиди как ще бъдат осъществени следващите книги. Ќо стартът е успешен! «а мен този роман е сполука не само за автора, но и сериозен успех за съвременната ни белетристика. "«аливът на сънищата " е вдъхновена творба. ј известно е, че книги с подобни достойнства трудно се раждат. «а щастие "сънищата" са само в заглавието на романа, достойнствата му съществуват в реалност: вдъхновена сага за любовта, претворена в изкуство!
     
     
     
     
     
     
     

    ƒимитър  остадинов
    "ƒќћ Ќј Ѕ–≈√ј", 
    »Ћ» ѕќ≈“»„Ќ»“≈ »«ѕќ¬≈ƒ» 
    Ќј ѕј–”Ў ѕј–”Ў≈¬ *
     

    ѕаруш ѕј–”Ў≈¬ е роден на 24 €нуари 1947г. в гр. —ливен, но още от петгодишен зажив€ва в Ѕургас. –одът му произхожда от с.  арагеоргиево, јйтоско. «авършва средно образование в Ѕургас, а висше - българска филологи€ - във ¬еликотърновски€ университет "—в. —в.  ирил и ћетодий" през 1971 г. »звестно време работи в ќкръжни€ съвет на профсъюзите - Ѕургас и като директор на ƒома на учител€ - Ѕургас. —лед това се заселва в —офи€ и работи в ћинистерството на образованието, науката и технологиите, като журналист и редактор във в. "”чителско дело", в. "Ќародна младеж", в. "ѕулс", като гимназиален учител във ¬тора английска езикова гимнази€ - —офи€, главен редактор във в. "Ѕългарски писател" и редактор в сп. "ѕламък". 
    јвтор е на две книги с лирична проза за детството и юношеството: "—трошено огледало",  нигоиздателство "√еорги Ѕакалов", ¬арна, 1983; "—трошено огледало - 2", »  "ѕламък",—.,1996. —тихотворните му книги за възрастни са следните: "—в€т, от тебе сътворен". —тихове. сб. “рима млади поети (заедно с ≈катерина “омова и Ѕорис ’ристов), библиотека "—м€на", »зд. "Ќародна младеж", —., 1975; "ќстров", библиотека " ълнове",  нигоиздателство "√еорги Ѕакалов", ¬арна, 1980; "—ърдечна недостатъчност",  нигоиздателство "√еорги Ѕакалов", ¬арна 1987; "Ѕеззащитен живот", »  "’ристо Ѕотев" —., 1994; "Ѕ”–√ј—. 12 елегии", »здателско ателие јб, —., 1998; "ƒом на брега", »зд. "«ахарий —то€нов", —., 2006. Ќегови стихотворени€ са печатани в много наши и чуждестранни антологии. ѕревеждан е на н€колко езика. „лен на —ъюза на българските писатели.
     

    ¬ъпреки че поетът и белетристът ѕаруш ѕарушев отдавна живее в —офи€, от най-ранните си творчески години, та и досега, малко или повече обвързва и стихотворното си, и белетристично творчество с Ѕургас и морето. ƒоказателство за това е например и най-новата му стихосбирка с избрани стихотворени€ - "ƒом на брега" (2006). » самото заглавие на тази книга, и отделни стихотворени€ в не€, и цели цикли ни подсещат пр€ко за реалното и паметово поетично съприкосновение на автора с бургаското крайморско живеене.  нигата е изградена от шест цикъла: "ќстров", "¬ремето", "—ол", "Ћюбов", "јрхеологи€" и "Ѕургас. 12 елегии".
    »збраните и поместени стихотворени€ в книгата "ƒом на брега" са 67 на брой. ѕод вс€ко стихотворение е отбел€зана годината на неговото сътвор€ване. ѕо този начин разбираме, че поетът е поместил свои произведени€, създадени в периода от 1969 до 1998 г. 
    ѕознавам ц€лостното му творчество и мога да отбележа още един информационен факт - в тази книга с избрана негова поези€ са поместени само 5 нови стихотворени€, т.е. неиздадени досега в другите му стихосбирки. “ова са стихотворени€та "ѕетел", "ћузей на времето. ¬иена", "ќтвс€къде си тръгва този век...", "—елце" и "Ќа припека върху баирите отсреща...". 
    —тиховете на ѕарушев са с€каш изричани и записвани на бели€ лист наистина в един "дом на брега". «ащото емоционални€т тласък и мисловното усърдие в поези€та му са почти винаги като едно реално и символно общуване на морето с брега. » се разбира, че при всички случаи мисловното усърдие е предизвикано от емоционален тласък на съкровено изстрадани и преживени чувства.
    Ќеслучайно поетът започва книгата си със стихотворението "ќстров". “акова е заглавието и на първи€ цикъл от тази стихосбирка, и на първата му самосто€телна стихотворна книга. Ќе само защото "видимо" от бургаски€ "дом на брега", но и като символно обобщение наблизо срещу Ѕургас съществува реално остров "—в. јнастаси€" (н€кога остров "Ѕолшевик"). ќще в началото на стихотворението поетът задава не просто "географски" въпрос, а въпрос, зареден с философи€та за "островното" битие, а всъщност за смисъла на самотното индивидуално човешко, но и общочовешко живеене: "—ред влага, сред мъгла, сред в€тър/ какво ли тука отсто€ва?" ¬ стихосбирките "ќстров" и "Ѕеззащитен живот" от тази цитираната мисъл откриваме думата "усто€ва" вместо "отсто€ва". — редактирането само на "усто€ва" в "отсто€ва" поетът конкретизира много повече одухотворената и "духовна същност" на острова. "”сто€вам" се отнас€ към нещо материално, нещо видимо, което може да издържи, да изтрае, да даде отпор на нещо друго видимо от реални€ материален св€т. ј действието "отсто€вам" за острова е натоварено със символната кодировка на вътрешната, на душевната и духовна сила на човек, който може твърдо и последователно да защитава, налага и утвърждава убеждени€та си. » в други стихотворени€, но немного на брой, поетът приб€гва до редактирането пак само на една дума или най-много на н€кое словосъчетание. “ака той усп€ва да предизвика у подготвени€ читател и тълкувател търсенето на близост между видими природни дадености и действи€ със съкровени желани€ и осъществ€вани€ на важни мирогледни, естетически и нравствени възможности и прозрени€ от човешкото битие. ѕри много случаи въпросите са не само риторични, но и натоварени с философи€та на разнородни образни внушени€ от енигматични знаци и значимости, водещи към размисли и декодирани€ не толкова с познавателни, отколкото със значими личностни и общочовешки из€ви и прозрени€... ј в случа€ тук островът е "амбивалентен символ на самотата, но и сигурно убежище срещу морето на хаоса", а също така може да бъде и символ на "първостепенен духовен център". 
    ¬ ц€лата си поези€ ѕарушев одухотвор€ва видими природни дадености, рисунъчно обвързва алегоричното, метафорично и символно поетично слово със собствената си душевна нагласа да възприема, отреагира и внушава поетични състо€ни€ на взаимовръзката "човек - природа" и особено "човек - море". —ъс синтезирани€ и образен език на поези€та той извежда и от немаринистичните, и от маринистичните си стихове дълбоко личностни човешки състо€ни€. “ака ни води до достигане на самоопознавани€, познани€ и изводни прозрени€ със съкровени мисли. —ъкровени мисли, които ни спас€ват от четенето на "неверо€тни разтегливости или усуквани€", характерни най-често за текстове на големи онтологически трактати.
    Ќапример чрез стихотворени€ като "Ѕезветрие", "Ѕалада", "ѕлаж", "ќткрито море", "—ол", "ѕристанище", "—помен за л€то", "ћорето си отива..." и чрез цели€ цикъл "Ѕургас. 12 елегии" (който през 1998 г. беше отпечатан в отделна книга), ние разбираме много неща за смисъла на човешкото живеене чрез маринистичната взаимовръзка "човек - море" точно в Ѕургас покрай морето, но в едно четирисезонно кръговратно битуване, чувстване и мислене. Ќо чувстване и мислене с реалистична, поетична и метафизична катарзистност. —ъщото се отнас€ и за стихотворени€та с немаринистична тематика. 
    “ози творец умее да се вслушва не само в своите вътрешни прежив€вани€, но и в задушевното и... задушно дишане при взаимоотношени€та между хората. ¬слушва се също така в "сърдечната недостатъчност" на фрапиращи, €вни и дискретни €влени€ и действености при съвременни дръзновени€ или отча€ни€, рискове или разочаровани€. » достига до извода (в стихотворението "Ѕалкон"), че будуващата мисъл е сигурен бранител да не се случи нещо лошо на «ем€та. —игурен, но нер€дко кратък или неосъществим бранител. «ащото има много страшни неща на «ем€та, породени от сами€ човек и много по-безцеремонно можещи спр€мо добродетелните мисли на поетите.
    јвторът разсъждава за времето като несвършваща прот€жна същност, опознато безстрашие или неизбежна съдба за вс€ка личност ("¬ремето", "ќтвс€къде си тръгва този век...", "ћузей на времето. ¬иена"). «а него времето е и своеобразна взаимовръзка между минало, насто€ще и бъдеще. » заедно с това: времето е вечен символ на временно спокойствие и безкрайни тревоги за земното живеене на човека ("¬оенно гробище") или обикновено битие, което - колкото и да е еднообразно - носи в себе си спомена за нещо незабравимо ("ћиг"). “ака този поет ни приобщава към житейски истини и към нравствени прозрени€ чрез конкретно видими, преживени неща, а не чрез абстрактни главоблъсканици. «ащото колкото и да е абстрактно като философско пон€тие, то - ¬ремето - е заредено със съзидателност и възпроизвеждане на безброй видими и невидими земни и неземни дадености. ¬ремето сътвор€ва всичко, което е било и ще бъде. ¬ремето разкрива »стината за земното ни и небесно живеене...
    ¬ремето като философско пон€тие е овеществено и одухотворено от ѕарушев и чрез импулсите на видимите движени€ в живота, които могат да имат експресната скорост на влака, но и самовглъбената гордост, и бавното саможертвено милосърдие на слънчогледа ("≈кспрес", "—лънчоглед").
    ¬никвайки в същността на стихотворението "≈кспрес" (посветено на неверо€тни€ поет за деца и възрастни »ван ÷анев), съвсем естествено ще си зададем въпроса: " ое е нужно в наше време повече за нравственото ни извис€ване - дали скоростта на експресни€ влак или онова, край което минава той и хората, които пътуват в него?" –азвълнувани от двете най-съвършени като иде€ и художествено осъществ€ване стихотворени€ на ѕарушев "—лънчоглед" и "ѕисмо", веднага търсим в асоциаци€ милостивите и жестоки дни на вс€ко човешко битие, което, независимо от всичко, е подчинено на "гибелната доброта" на —лънцето или на "лечителната и отмъстителна" привързаност към «ем€та, към родни€ край, откъдето сме тръгнали.
    » когато се завръща към сво€ реален или закодиран с метафорични€ език на поези€ за Ѕургас ("—олници", "≈сен", "—помен за л€то", "ѕисмо" и "ќдисей"), и когато изпов€два "интимното си досие" (цикълът "Ћюбов"), и когато прониква в идентичната душевност на съвременника чрез по-далечното или по-близко минало (цикълът "јрхеологи€"), поетът откро€ва устойчивостта на нравственото и безнравственото у човека. » с многозначието на едва загатната усмивка той с€каш с въздишка ни припомн€ думите на ѕиер –онсар: "”ви, не времето преминава, преминаваме ние." 
    “ук м€стото е недостатъчно. Ќо ако н€кога (дай Ѕоже!) успе€ да анализирам и интерпретирам творчеството на ѕаруш ѕарушев монографично, с основание бих направил и тематичен, и стилистичен, и смислов, и декодиращ паралел между сътвореното от него със сътвореното от јлександър ¬утимски, јлександър √еров, јтанас ƒалчев и »ли€ Ѕуржев, а защо не и със сътвореното от —есар ¬альехо,  арлос ƒрумонд де јндраде, ћарио Ћуци,  онстантинос  авафис, √еоргиос —еферис, ќдисеас ≈литис, “омас ≈лиът, —ен-ƒжон ѕерс... » никой не може да ми забрани. “а нали още Ѕейкън е прозр€л: " олкото и форми на държавно управление да има, в науката винаги е имало и ще има само една - формата на —вободата."
     

    ƒеньо ƒенев
     –»“»„≈— » Ѕ≈Ћ≈∆Ќ» 
     

    –ицар от импери€та 
    на облаците* 

    ѕисателски€т зана€т - довер€ва ни …ордан  алайков - е чудновата импери€: непревземаема и недостижима, досущ като импери€та на облаците. Ќо въпреки това никога не свършват желаещите да станат императори. » то на облачна импери€. ƒокато не дойде ѕети€т сезон - на загубите и съмнени€та - и да донесе отрезв€ване, което обаче не трае дълго за този, който не забрав€ мъдрата игрословица на ÷ицерон: "Ќикога не преставай да започваш и никога не започвай да преставаш".
    ƒвижен от атомната енерги€ на тази мисъл, проф. …ордан  алайков намира време и сили - и много странно и блест€що реализира сво€та личност. ѕрофесор, доктор, преподавател по мениджмънт на спорта, той е писател и художник, автор на книги, на платна с живопис и рисунки, носител е на награди от международни конкурси по екслибрис. јвтентичен рицар на духа!
    ћоже да се ослан€ на думите или на линиите и цветовете, но всеки път …ордан  алайков ни изненадва с нови решени€. —амобитността е първата негова отличителна черта.
    “очно преди десет години (а с€каш беше вчера) аз станах свидетел на раждането на неговите "—лучвани€". ѕред очите ми беше сътворена една инсталаци€ от графики, магии и ветрове. “ака започна библиофилската сери€ на професора.
    Ќезависимо дали ни предлага разказоидни (в джоб), стихове или есета (в стар и нов вариант) …ордан  алайков е преди всичко поет. —ловото му ни завлад€ва с мъдрост, обградена с тънка горчивина и естествено бликаща поези€. “ези са двете съставки на вълшебната сплав, ко€то хомогенно "се вписва" в страниците на неговите книги, така както хлебната ма€ е разтворена в изпечени€ хл€б.
    „ароде€т на българското слово сливенецът  онстантин  онстантинов започва сво€ "ѕът през годините" със знаменитото изречение: "Ќад всичко е лазурно-матовото си€ние на сините камъни, което ще даде истински€ колорит на дните ни - от първи€ до последни€". ¬ палитрата от лични качества на …ордан  алайков се прибав€т, по-точно гре€т отбл€съци от лазурно-матовото си€ние на —ините камъни. —поред мен това е най-приемливото об€снение защо словото на професора е поливалентно и така красиво.
     

    Ќов поглед към €рки 
    имена и €влени€ 
    в литературата** 

    «дравко Ќедков е утвърдено име в съвременната българска литература. ¬ сборниците му с литературна критика "“ворчески светове" и "ѕисатели и книги" се съдържат проникновени страници за творчеството на јтанас ƒалчев, –адой –алин, …ордан –адичков, ¬ера ћутафчиева, Ќиколай ’айтов, јндрей √ерманов, »ван ÷анев и др.  нигата му "ѕоследен свидетел" го представ€ като разказвач. ќтделните части в не€ са определени като разкази, но в т€х равноправно присъстват откровени€та на белетриста, есеиста и поета. “ези разкази, прочетени последователно, са животопис на едно детство, изстрадана и чиста изповед на човек, вгледан със синовни очи в родови€ си корен.
    »зл€злата преди седем години негова книга "–еализаци€ на метафората" («аписки без дата) е доказателство, че литературата е едно посто€нно движение напред в търсене на нови начини на общуване с читател€, на сво€та цел и своето усъвършенстване. “ук са съчетани почти всички жанрови форми: критическото изследване, есето, дневникът, писмото, литературни€т фрагмент, злободневни€т политически анекдот. Ќо тези неща не са случаен сбор. јвторът навс€къде остава верен на себе си, виждайки всичко през призмата на необикновено изострената си чувствителност.
    јко тр€бва с две думи да характеризираме писателски€ почерк на «дравко Ќедков, то те са: задълбоченост и откривателство. — тези качества ние се срещаме и в негови€ обемен том (около 400 страници), онасловен "Ќека времето говори". ¬печатл€ващи са авторите и произведени€та, които «дравко Ќедков разглежда. Ќо въздействието и достойнството на тази творба се дължат в най-гол€ма степен на оригинални€ подход, на задълбочената разработка и блест€щи€ коментар на художествените факти.
    ¬ тази книга на «дравко Ќедков времето "започва да говори" чрез знаменитата "¬идрица" на поп ћинчо  ънчев. «а критика т€ е ценен исторически и социологически документ. ј самото название "¬идрица" е опит да се формулира и предаде образно жанровата особеност на произведението.
    ¬ полезрението на автора неслучайно са попаднали спомените на ’ристо »ванов-√олеми€. Ќеговата бурна житейска съдба определ€ едно съдържание на спомените, близко до приключенски€ роман.
    ƒостойно м€сто е отредено на творчеството на »ван ¬азов. Ќо «дравко Ќедков не се занимава с най-известните, класически творби на народни€ поет. “ой освет€ва по нов начин отделни страни от неговото творчество и от жизнената му биографи€, като предпочита героите на "„ичовци" в театъра на речта и пътеписите на ¬азов. Ќего го интересува творческата дружба между поета и »ван ƒ. Ўишманов. ј за късната му лирика; ("Ћюл€ка ми замириса") стига до следното заключение: "“ърсейки връзките си със скъпи мъртъвци, ¬азов най-реално се свързва със света на бъдещите хора, поради което неговата стихосбирка ще бъде винаги съвременна".
    ¬ стати€та "≈дно сходство" е потърсен и сполучливо е направен паралел между разказа "ƒругоселец" на …ордан …овков и стихотворение на полски€ поет „еслав ћилош.
    «а поези€та на Ќиколай Ћилиев критикът стига до следни€ извод: може да се определи с две думи: "ћетафизичен естетизъм".
    ѕовече от осемдесет страници в тома са посветени на јтанас ƒалчев. ѕространно са разгледани и коментирани поези€та и критиката на поета, за когото италиански€т професор —анте √рачоти се изказва така: "... за нас той е един от най-значимите, най-добрите поети в ≈вропа".
    –азгледани са също прозата и есеистиката на »ли€ ¬олен, път€т, който »вайло ѕетров извърв€ва като писател до сво€ най-гол€м роман "’айка за вълци".
    ѕроникновено «дравко Ќедков освет€ва трудната творческа съдба на две забележителни жени: √анка Ќайденова-—тоилова и Ќадежда —танева, посветили живота си и творческата си енерги€ на двама велики писатели: яворов и ≈мили€н —танев.
    ¬ тома се съдържат интересни портрети на съвременни поети: јлександър √еров, »ван –адоев, ѕетър  араангов и др.
    Ћитературно-критическите студии и статии в " огато времето говори" са посветени на едни от най-€рките имена и €влени€ в българската литература.  ъм т€х е подходено с един нов поглед и нов "прочит", продиктувани не от отрицанието, а от убедеността, че дължим уважение към стореното от нашите предци в полето на културата. “ам, където разглежданите автори достав€т материал за паралели и съпоставки, «дравко Ќедков се докосва и до проблемите за европейски€ контекст на българската литература.
     

    ƒимитър “анев
    –ќћјЌ 
    — ќ“¬ќ–≈Ќ» ЎЋё«ќ¬≈ * 
     

    явно изкушен от словото и писането, но незаразен от писателските амбиции, мании и страсти, “еньо “енев издаде (след "јмериканска аптека") второто си художествено откровение, афиширано пр€ко като "Ћюбовен роман". Ќе можем да гадаем числото на прочелите тези книги - и двете необичайни, извън традиционни€ "формат", структура и представи за романа. јз обаче, след опита на десетките години четене и писане за литературата, си позвол€вам да твърд€, че “еньо “енев е повествовател (макар и с друго поприще, с друг социален и професионален статус) по-непосредствен и интересен от н€кои стръвно посветили се на титлата и "зана€та" литературни охотници, владелци на перото и играчи на писателската борса. ¬ "прескочили€ отвън" “. “енев има много "кинетична" енерги€, има струпан гол€м житейски (фактологически), мисловно-комбинативен и психоемоционален потенциал и - бидейки отдавна пленен от четенето, но непохабен в словопостроени€та - той наистина ни печели по-лесно и от н€кои по-уморени, написали вече "сво€ "’амлет" писатели, и от доста из онези "млади лъвове", които с чаена лъжичка дълба€т кладенеца на тъмни€ "јз" и кабинетно, парниково отглеждат "филологическата" си белетристика.
    Ќе твърд€, разбира се, че “еньо “енев е нови€т забележителен разказвач. “ой все още пише "покрай другото", €вно има "подадине", но върви сам неуверен в стъпката си. ўе кажа даже, че е и формално у€звим. “ези, които са се определили да бабуват педантично над книгите (с€каш не съм и аз такъв!), могат да запитат, примерно, роман ли всъщност беше "јмериканска аптека", уж прикрит като увлекателна готварска книга и своеобразен ("апетитно" коментиран) рецептурник, пък прел€л в мемоар, в родословни повратки, в социално-психологически размисли и характеристики, в разказ за пътувани€ по страни и земи и - като ц€лост - в н€каква странна себепроверка и изповед на автора пред себе си и пред най-близките му?
    ѕак така и сега можем да открием, че в този си "Ћюбовен роман" авторът е "зобнал" (признава си го!) сюжетни зрънца от ћаркес и ƒжек Ћондон, придирчиво да подскажем далечни подоби€ (по отношение специално на любовната интрига) с "ѕърва любов" на “ургенев, с "¬иктори€" на  нут ’амсун или с романа на наши€ писател јнжел ¬агенщайн "ƒалеч от “оледо". ќще повече, че и тук колажността на романа стига почти до крайност: покрай чудесните споменни описани€ на босоногото селско детство (в които натурността и трезви€т поглед преобладават над носталги€та), покрай н€кои художествено-публицистични прихващани€ из днешни€ български политико-социален бит и делник, покрай - пак! - опосредствани препращани€ към вид€ното и опознатото вследствие ненаситни реални авторови пътувани€ по света - "върв€т" прикрепени, снадени, пришити вмисл€ни€ над книги (художествени и научни), текат свободно исторически, библейски и пр. "справки", а във финала щръква забоден и онзи гол€м, вечен философски въпрос "що е това щастие?" с подтекста бивал ли е всъщност той, авторът, прежни€т влюбен и жаден за преживелица юноша и насто€щ гражданин на света - бивал ли е истински щастлив?!
    —амата (централна всъщност) любовна истори€, в к€то белетристът "играе" под името јлександър јлександров (с това име той "мимикира" и на корицата, и върху титулната страница на книгата) критични€т читател може да възприеме като скроена по типологи€та на н€вгашните, антикварни сега, сантиментално-романтични (дамски предимно) четива из поредиците "«латни зърна" и "Ѕиблиотека за жената". Ќ€какво предизвикателство ли е това спр€мо днешни€ модерен роман, който често (намекнахме това) е далеч от четивото, от разказването, от "простата човешка драма"? »ли наистина е съзнателно наивизиран зов за възвръщане към първичността и чистотата на отношени€та и показен поклон пред олтара на любовта - в противовес на нападналите ни днес пошлост и тотална разкрепостеност в нрави, взаимовръзки, употреби на словото? »ли пък нещата са с доста по-сложна "подложка": четем едно своеобразно, положено върху лично вид€но и прожив€но, разискване на темата за човека и за странните житейски спирали, в които може да бъде завърт€н, за опозициите мечти - реалност, младост - зрелост, случайност - съдба и т.н. »ли може би преди всичко този роман е себеоглед, опит за преглед и анализ (както до гол€ма степен и предишната авторова книга) на собствени€ специфичен, наваксващ и затова ускорен път от слънчасали€ полуанонимен делник и буйните фантазми на селското момче до урбанизираното битие на прагматични€ съвременник, опознал далечни пътища, страни и люде, пренатоварил дух и съзнание с тежък опит и познани€, с разочаровани€, човешка у€звимост и уморителни рекапитулации?...
    ќтговорът на многото тези въпроси "увисва" почти без значение. ќт естествената, искрена и несъобраз€ваща се позици€ на спечелени читатели можем да признаем (поне с мене така се получи), че този роман ни хваща още в началото в зелената си вълна, заличавайки, обезсмисл€йки възможни критични бележки и дребнави вглеждани€, не интересувайки се от забел€зани или предполагаеми схождани€ към други книги и сюжети, както и от това, че "скелетът" му личи като на рентген с - да повторим - видими в него "аномалии" и отклонени€ от наложени€ "учебен" романов модел. ¬ подкрепа на "неочаквани€" писател јлександър јлександров следва да напомним, че по света отдавна шестват такива книги "със смесен пол", нестандартни, пренебрегнали правилата и често техни сътворители са големи писатели с име, авторитет и широко читателско признание. ѕървенствуващата белетристика днес е именно "развързана", с размит жанров образ, с много пос€вки и "фибрози" в не€ от митологи€, истори€, наука, краезнание, и в същото време - с много лични, неприкосновени, автентични напласт€вани€, насто€вани€, догаждани€. ћисълта, гледките, случките, действи€та и високите хронологически отскачани€ в "Ћюбовен роман" сто€т и текат н€как естествено, те са €рки, живи, пон€кога кинематографични, словото идва ненатрапливо, свободно. «начи р€зкото ни прехвърл€не ту в селските реалии (когато сюжетно върви "автобиографи€та"), ту в романтичната истори€ (когато задав€що се плиска любовни€т роман), ту върху терена на екзотични земи и пищни картини (в јвстрали€, в Ќова «еланди€) - когато разказвачът се превъплъщава в образа, "в кожата" на "рентиера-пътешественик" (негово, авторово определение!) - не ни умор€ва. Ќека затова пък акцентираме върху факта, че днес бавно, но чувствително се налагат изместването, пренагласите, разновидни€т експеримент, дори рискът в писането и предлагането на проза. ѕо-други, по-нови са разбирането за не€, прочитите и. Ќататък €вно ще се множат и налагат преди всичко този тип книги - нееднородни "по химически състав", мозаични, разхлабени композиционно, с отворени шлюзове, с "изпуснати", "неопитомени" потоци от мисъл, емоции, слово, съчетаващи открита непосредност с необистрени асоциации и интелектуални промишлени€.
     
     
     

    ’араламби ѕаницидис
    "ќ—¬ќЅќƒ≈Ќќ" ќЅя—Ќ≈Ќ»≈ 
    Ќј «јќЅ» јЋяў»я Ќ» —¬я“* 

    »злезе от печат книгата на  онстантинос ћарицас ÷ивилизаци€ и естествен подбор, отпечатана със съдействието на изд. "«ахарий —то€нов" и ”ниверситетско издателство "—в.  лимент ќхридски". јко се съди само по заглавието, то като че ли става въпрос за пореден опит да се даде публичност на тезите на социални€ дарвинизъм с характерни€ им акцент върху свеждането на социалното към своеобразието на биологичната еволюци€ и издигането на принципите на естествени€ подбор, борбата за съществуване и оцел€ването на приспособ€ващите се като определ€щи фактори на обществени€ живот. –еших, все пак, да не се поддавам на първоначалната си нагласа и да прелист€ книгата. ќстанах при€тно изненадан, защото се срещнах е автор, който мисли по темата и развива свои тези, без да приема наготово вече добре артикулираните клишета, които задължително присъстват при разработването на подобна проблематика. — известно предизвикателство авторът за€в€ва, че "цел на книгата е об€снение на заобикал€щи€ ни св€т без закони, цели, правила, теории, причини и резултати, а само с мисълта и с ежедневни€ език, освободен от "научни" и "философски" термини" (с. 28). –азбира се, от само себе си, че ћарицас не е следвал праволинейно тази сво€ "цел" и сполучливо е използвал в текста си всичко онова, от което предварително е решил да € "освободи", и слава Ѕогу. јвторът въвежда следната екстраполаци€: "принципът на естествени€ подбор е валиден от момента на сътворението на ¬селената - тоест от √олеми€ взрив, или от който и да е начин на възникването и" (с.76). ќттук нататък нещата се подреждат от само себе си, а и тези, за които е говорено по-преди, намират своето м€сто в тази подредба. ≈то и н€кои от характерните изводи на автора. "ѕремахването на борбата за оцел€ване е цивилизаци€та", т.е. "цивилизаци€ е оцел€ването на слаби€" (с. 66 и с. 99).  азано по-нататък с други думи - "зам€на на силата на отделни€ индивид от силата на общността е решителната цивилизационна крачка" (с. 223-224). ¬ контекста на това разбиране е направен опит за интерпретаци€ на социални феномени от областта на междуобщностните взаимоотношени€ до личностната и полова самоидентификаци€, от областта на всекидневието до постижени€та на човешки€ дух в изкуството, религи€та и други сфери на общественото съзнание и практика. — увереност може да се твърди, че книгата на  онстантинос ћарицас ÷ивилизаци€ и естествен подбор реализира отчетливо присъствие в сферата на съвременните изследвани€ по биофилософи€. ¬ не€ са намерили сполучлив и рефлектиран израз редица постижени€ в областта на изследването на философските проблеми на биологи€та, най-вече изследвани€та в областта на биологичните основи на всичко онова, което е свързано с човека и човешката култура, опиращи се на мощни€ теоретичен апарат на популационната генетика и синтетичната теори€ на еволюци€та, включваща такива направлени€ като еволюционна етика, еволюционна епистемологи€, социобиологи€, биополитика, биоестетика и др. “ака, струва ми се, авторът с€каш без да иска е усп€л да избегне риска от поддаването на лесната логика на биологически€ редукционизъм и да покаже, че много от въпросите, отнас€щи се до социума и човешката менталност, могат да бъдат обект и на компетенциите на редица емпирични науки.
     »ѕЏ–— » Ѕ–ќ… 
    Ќј —ѕ»—јЌ»≈ "ѕЋјћЏ "
     

    Ќа 8 декември 2009 г. в »зложбената зала на ћинистерството на културата се състо€ премиера на брой 11/12 - 2009 г. на списание "ѕламък", посветен на съвременната кипърска литература. Ѕро€т съдържа творби на повече от 80 кипърски поети и белетристи и 40 репродукции на картини от кипърски художници. Ѕогатата художествена подборка е дело на съставителите - г-жа ¬асилка ѕетрова-’аджипапа и √еорги  онстантинов, директор на »  "ѕламък". √-жа ’аджипапа, освен това, е превела близо 80 % от отпечатаните творби, а останалите са в превод на Ѕорис ∆огов, —тефан √ечев, Ќиколай Ѕо€джиев, «дравка ћихайлова, яна Ѕукова, ’ристина ўерева и —тефка ѕаунова. Ѕро€т излиза с подкрепата на ћинистерството на просветата и културата на  ипър и съдействието на —ъюза на кипърските писатели.
    “ържествената промоци€ на кипърската книжка на "ѕламък" бе уважена от “ехни ѕревъзходителства посланиците на  ипър, √ърци€, —ърби€, √рузи€ и —удан, като специално приветствие отправи Ќ. ѕр. г-н —таврос јмвросиу, посланик на –епублика  ипър у нас. ѕрепълнената зала изслуша с гол€ма съпричастност рецитала по стихове на кипърски поети, изпълнени с вдъхновение от актьора ¬ели „аушев. Ќе по-малко вълнуващо бе и изпълнението на флейта на изтъкнати€ наш музикант ¬енцислав  индалов. ¬одещ на срещата бе поетът √еорги  онстантинов. 
    “р€бва да изтъкнем, че въпреки излизалите у нас антологии, разнообразни опознавателни материали, свързани с истори€та и културата на  ипър, каталози с графика и живопис и т.н., все пак това са епизодични запознанства.  ато ц€ло нашето българско знание за кипърската култура и литература е несистемно, частично, особено що се отнас€ до процесите на натрупвани€та, протичащи сега в живата кипърска литература ќсвен това, повече или по-малко, инерционно и механично, тази литература е била припознавана у нас и обвързвана с по-добре познатата ни гръцка. ј този път, макар и логичен, не е най-продуктивни€т. «ащото става дума за друг народ със свой специфичен, труден, героико-драматичен път и съдба, със сво€ тежка островна истори€, с независими посоки на формиране на светоотношение, самосъзнание и манталитет, култура.
    „итателите на тази книжка на "ѕламък" ще се убед€т в излъчването на една специфична авторска рефлективност, на богатство от мотиви, сюжети и стилистични нюанси, действително показващи националната отличителност на кипърската литература. ¬ същото време €вен е и нейни€т вървеж към общите характеристики на съвременното мислене и литература по света - силно повли€ни от локални войни и напрежени€, от емигрантски вълни и вълнени€, от глобализаци€та, от икономическите и политически трусове и обрати. Ќо - и освен това - литература все повече насочена към "јз-а", към реакциите, стремлени€та и фобиите на личността, подложена днес на вс€какви изненади, употреби и изпитани€.
     
     

    ’ристос ’аджипапас
    ¬  »ѕЏ– —≈ —Џ«ƒј¬ј 
    «Ќј„»ћј Ћ»“≈–ј“”–ј
     

     ато творец от  ипър, а и като ѕредседател на —ъюза на кипърските писатели, поздрав€вам издаването на специални€ брой на списание "ѕламък", посветен на кипърската литература. Ќе на последно м€сто и поради изчерпателността на това представ€не, което добива характер на антологи€, също и поради доброто качество на преводите, както и на печата, които го постав€т в редиците на най-добрите представ€ни€ на кипърската литература. „увствам нуждата да изкажа сво€та благодарност и да поздрав€ списание "ѕламък" за този прекрасен брой, към който още от началото пристъпиха с интерес и любов негови€т директор, поетът √еорги  онстантинов и сътрудниците му. Ѕлагодарности бих искал да изкажа и към ћинистерството на просветата и културата на –епублика  ипър, подкрепило финансово начинанието.
    √оворейки сега за самата кипърска литература, тр€бва да спомена, че в  ипър се създава една значима литература, ко€то достойно може да се сравн€ва с литературите на други по-големи народи. “ова е особено знаменателно, тъй като годините от създаването на независимата –епублика  ипър не са толкова много. ƒогодина ще празнуваме 50-годишнината и. Ќо въпреки това изворите на кипърската литература се намират "в изгрева на гръцки€ мит", както се израз€ва изследовател€т на кипърската литература …оргис —арандис, говорейки за митични€ ≈вклос, когото антични€т писател ѕавсаний счита за пръв кипърски поет и прорицател. ¬ едно свое изключително стихотворение ≈вклос предрича по€вата на велики€ ќмир. ћитично е и присъствието на цар€ на ѕафос  инирас, който освен лиричен поет, певец и жрец в храма на јфродита, веро€тно е бил и аед, певец-изпълнител и на чужди произведени€. “ам н€къде хронологично се натъкваме  и на  " ипърски€ епос", единадесет произведени€ с автор най-веро€тно кипърски€ поет —тасинос, от чието творчество е запазена само една малка част, разказваща за космогони€та на богове и хора в  ипър.
    Ќапускайки мита, можем да кажем, че през всички онези векове, тази истори€ на непрекъснати нашестви€ на различни завоеватели, поради географското положение на острова на кръстопът€ между три континента, винаги е блест€ла искрата на словото, устното и писмено творчество, ко€то стига до наши дни. ѕрез седми век, през време на византийското господство и по време на арабските нашестви€ се пе€т "јкритските песни", а по време на франките - "ѕесните на –игена" и на "јродафнуса" , възп€ващи любовните страдани€ на благородници и на простосмъртни, както на царицата, така и на любовницата робин€. ѕрез 1426 Ћеонитиос ћахерас пише сво€та хроника за  ипър.  ъм кра€ на венецианското владичество лирическата поези€ достига своите върхове с любовни песни, писани от група анонимни поети в традици€та на ренесансовата поези€, в стила на ѕетрарка, пишат се сонети, балади, октави. “ова са стихове, написани на кипърски диалект, обогатен със западноевропейски думи.
    ѕо време на многовековното турско владичество на прост и непредвзет кипърски диалект са създадени многобройни варианти на народни песни, "пиитарика", творби на  кипърски диалект, създавани от хора от народа и изпълн€вани на празници и панаири при "поетически надп€вани€", част от кипърската народна традици€, жива до гол€ма степен и до днес. —ъщо така възникват "народни двустиши€", но и епически поеми, дошли до наши дни.
    ≈дин друг гол€м миг на кипърската поези€ настъпва в кра€ на 19-ти век благодарение на творчеството на национални€ поет на  ипър ¬асилис ћихаилидис (1849-1917). Ќай-добрите му произведени€ са създадени на кипърски диалект, най-значително от които е "9-ти юли 1821". ћоже да се каже, че традици€та да се пише на кипърски диалект продължава и до днес, макар че определено се наблюдава една затихваща тенденци€. ƒнес най-гол€мата част от кипърската поези€ се пише на новогръцки, т€ следва европейските течени€, като най-главен посредник в това отношение се €в€ва новогръцката литература от √ърци€ и от други части на света.
    ¬ периода между двете световни войни социална поези€ създават “евкрос јнтиас и “еодосис ѕиеридис, отдадени на идеалите за човешко равенство и братство. ¬ същи€ период пише проза големи€т кипърски разказвач Ќикос Ќиколаидис, който живее в ≈гипет, както и значителни€т романист Ћукис јкритас, който живее и твори в јтина.
    —лед извоюването на независимостта работи една плеада от творци, ко€то дава своите зрели произведени€. “е се движат обикновено по посока на модернизма и обогат€ват по-рано по€вилите се поетически гласове. ѕравилно е твърдението, изказвано неколкократно, че както тези поети, така и поетите на така нареченото поколение на 1974 година, създават повече историко-политическа поези€.  "— приноса на историцизма на —еферис и  авафис", отбел€зва изследовател€т на кипърската литература Ћефтерис ѕапалеонтиу, "и пон€кога с оръжи€та на сатирата, на пароди€та или на по-изтънчената ирони€ по-млади и съвременни поети намекват или клейм€т деформациите на политически€ и обществен живот в  ипър и дамгосват с реалистическа храброст и €ростен език манталитети и поведени€."
    ўо се отнас€ до прозата, една доста динамична група прозаици се по€в€ва на страниците на литературното списание " ипърски хроники" (Ќикози€, 1960-1972) и заема господствуващо м€сто в съвременната проза на острова. “ези писатели тематизират в кратки или по-обширни повествовани€ историческите събити€ на острова от последните години на английското владичество до наши дни.
    √олеми€т съвременен кипърски прозаик …. ‘. ѕиеридис издава след 1960 година своето зр€ло прозаично творчество, в което обикновено изобраз€ва с критичен тон страни от живота на кипърската господстваща класа от последните години на английското владичество до годините след трагеди€та от 1974 година. ќт друга страна значими€т поет  остас ћонтис, освен поези€та и ранната си проза, публикува зрели€ си роман ("√осподар€т Ѕатиста и останалото", 1980), където  използува, но същевременно и оборва творчески техниките на исторически€ роман. “ой прави опит да изтълкува сво€та индивидуална идентичност, но и националната идентичност на кипърците гърци, преживели индивидуални и национални крушени€ от периода на турското владичество до наши дни.
    “рагичните събити€ от 1974 година, турската инвази€ в  ипър, разтърсват из основи кипърското общество, слагат отпечатък върху всеки аспект на живота на острова и естествено отбел€зват повратен момент в развитието на литературата.  √ол€ма част от кипърската поези€, ко€то възниква след 1974 година, има политически характер. ѕоетите, които директно отраз€ват тематиката на 1974 година, имат значителни сходства с "поколението от 1970" в √ърци€ и негови€ "прозаичен", анти-риторичен и анти-конформистки език, без, разбира се, да отсъствува вли€нието на творчеството на по-стари значими поети, главно на  авафис и —еферис, но и на представители на следвоенната политическа поези€.
    »з€вилите се след 1974 година прозаици дават представителни повести и повече разкази. –оманът продължава да е р€дко €вление и при по-новите писатели. “ази литература се счита значима и способна да отрази политическите и социални €влени€, а често е свързана с екзистенциалната проблематика.  акто и при поези€та, където една част от продукци€та не препраща към кипърски€ политически живот. √ол€м брой поети, особено по€вилите се след 1990, се дистанцират до гол€ма степен от кипърски€ проблем и черп€т своето вдъхновение от личната и общочовешка проблематика. ƒруги докосват в стиховете си кипърски€ политически проблем по-мимолетно като повод да говор€т  за по-общи философски, теологични и екзистенциални проблеми.
    ќт 1990 до последните години се по€в€ват ц€ла генераци€ млади поети. “ези поети (на около тридесет до четиридесетгодишна възраст), въпреки че се намират все още в началото или в малко по-напреднала фаза на творчеството си, усп€ват да дадат интересни образци на сво€та поетика и вече са показали, че са склонни да се диференцират в значителна степен от така нареченото "поколение на 1974 година".
    ќт друга страна  гол€м брой прозаици, и то жени, които се по€в€ват след 1980 или 1990 година изтласкват в далечен план тази рамка или € игнорират напълно. "ѕредпочитат", както казва  Ћефтерис ѕапалеонтиу,  "да се движат в света на фантастичното, на недействителното  и да създават странни повествовани€, извън рамките на обичайната логика, повествувани€ за нарушени междуличностни отношени€ и метафизически безпокойства или за да подход€т към въпросите на всекидневието под неочакван и необичаен ъгъл."
    ¬ заключение може да се каже, че през последните петдесет години от учред€ването на  ипърската –епублика се пишат добра и значителна поези€ и проза, представителна част от ко€то достига до ¬ас благодарение на списание "ѕламък". Ќашата организаци€, —ъюзът на кипърските писатели, полага много усили€ за попул€ризиране на кипърската литература в страната: с наши€ уеб сайт, с представ€не на творците на литературни вечери, с представ€не в кипърските училища, чрез субсидирани преводи. —ъщо и за попул€ризирането и  и в чужбина, както е днешната вечер, посветена на специални€ брой на списание "ѕламък". “ази наша дейност се радва на финансовата подкрепа на ћинистерството на просветата и културата по различни програми. ¬ рамките на тази дейност кипърското ћинистерство подкрепи и насто€щето издание на "ѕламък", посветено на кипърската литераура.
    Ќад€вам се, че включените в този брой стихотворени€ и разкази със своето качество и емоционален зар€д ще докоснат душите на българските читатели, хора с душевност толкова близка до нашата, кипърска душевност. Ѕлагодар€ ¬и за вниманието!
     

    ¬асилка ѕетрова-’аджипапа
    ѕ–»я“≈Ћ» Ќј  »ѕЏ– 
    » Ќј Ћ»“≈–ј“”–ј“ј
     

    ¬ ръцете си имаме едно щедро представ€не на кипърската литература на гръцки език, включващо 84 поети и писатели. ќсвен това придружено с 40 творби на гол€м брой кипърски художници.  Ќад€вам се да докоснат с човешката си проблематика чувствителните струни на душите на българските читатели.  ак се започна всичко. ¬ красиви€ дворец в Ѕалчик, по време на срещата на балканските ѕ≈Ќ организации, сред различни интересни дискусии се говореше и за кипърската литература. “ам се роди хубавата иде€ да се представ€т на български€ читател произведени€ на значителните нейни творци. Ќа шега или наистина се залових за начало с младите. » открих, дори и за себе си, чудесни млади творци, главно жени, но и мъже, смели експериментатори, автори на стихотворени€ със силен емоционален зар€д. ѕредлагам на вниманието ¬и стихотворението на ≈лени  ефала: 

    Ћюбовно
    Ѕуенос јйрес

    ѕиша ти за да ти кажа, че тук
    дните минават. ѕиша ти за да
    ти кажа, че тук дните мина-
    ват без теб. ѕиша ти за да ти ка-
    жа, че тук дните минават и без теб.
    ѕиша ти за да ти кажа, че тук
    дните, които минават без теб,
    са години, които си отиват
    и чезнат.Е..

    “ези откровени стихове показват склоността на младите да оголват раните си или да се "изплез€т на света", какъвто е случа€т с ћари€ “ома: 

    —богуване

    ”тре ще потегл€
    »з лъвските си очи
    √оло ще бъде наоколо
    Ќо аз ще потегл€
    ўе се ве€ ще препускам ще се сме€
    ¬ червената ми дреха зелените монети ще звън€т
    » мидите гърба на в€търа ще драскат
     ачулката ми на гърба
    ѕък гривата на облаците 
    ўе разблъсква.
    јз повече пророчества не зна€
    «а истината ще мълча.
    ј тво€т силует зад себе си остав€м
    “ой жив е, топъл 
    Ќо зад мен
    Ќапред -  безкраен и безцветен студ...
    Ќескрито и предизвикателно 
    ўе ме зове
    ј аз ще се пен€, ще хап€
    » ще детонирам.
    ќт нулата ще почна утре
    » не се страхувам.
    Ќ€ма да ми е за първи път.

    √олеми€т гръцки писател јрис ‘акинос твърди, че художествената литература отраз€ва много по-достоверно една историческа епоха от вс€ка истори€, подвластна на конюктурата. ¬ сво€ увод доцентът по литература в кипърски€ университет и познавач на кипърската литература Ћефтерис ѕапалеонтиу категоризира до известна степен кипърската литература по един критерий, важен и свързан с истори€та на острова,  а именно - доколко и как отраз€ва съдбата на кипърски€ народ и кипърски€ проблем, тази гол€ма болка на острова. ћладите по-често гледат напред и навътре, в себе си, по-интроспективни са, отхвърл€т нер€дко завещани€ им св€т. ƒокато сред представителите на по-старите поколени€ погледът често е отправен към загубени€ дом и роден край,  изгубените близки, към човешки€ аспект на събити€та от 1974 година. "— кораб каменен баща ми днес пътува", ще каже Ќикос ќрфанидис в едноименното стихотворение. 
    ≈дин друг значителен поет,  ир€кос ’араламбидис говори за детето на безследно изчезнали€, чиито портрет държи в ръце: 

    "ƒете със снимка във ръка,
    със снимка във очите.
    ќбратно € държеше и ме гледаше.

    Ќасред тълпата бе. Ќаоколо все лозунги.
    ќбратно € държеше, чак ми се зловиди..." 

    ѕоетът јнтис  анакис ни вълнува със стихотворението за сватбата на двама млади в църквата, без бащите, кoито имат трагичната съдба да са безследно изчезнали по време и в резултат на турското нашествие от 1974 година.

    —ватбата

    ƒве жени 
    сами
    от бежански€ лагер
    в църквата жен€т своите деца.
    » както попът чете
    виждат
    как двама мъже отдалеч
    приближават. 
    ≈дини€т с€нка б€ла.
    ƒруги€т - жълта.
    ≈дна река на път€
    им застава.
    ∆ените гледат 
    със тревога.
    “ри пъти 
    двете сенки скочиха
    да € преминат.
    “ри пъти
    във водата паднаха.
    «авърши сватбата. 
    –еката ги отнесе.
    ƒвете майки 
    венците сватбени целуват.
    ÷елувки горчиви,
    целувки солени
    по челата на своите деца.

    ћихалис ѕашардис, Ћевкиос «афириу, …оргос ’ристодулидис ни напомн€т в стиховете си за разделената столица на  ипър Ќикози€. —тихотворението "ћъртъв град" на …оргос ’ристодулидис е размисъл за абсурда, станал част от живота на хората:

    "ћъртъв град е Ќикози€ през август.
     “ака € наричат
     огато жителите и накуп заминават във ваканци€.
     Ќикой и никога не нарече през август
      ѕоловината Ќикози€ град мъртъв.
    Е . .
    ћалко хора през август в Ќикози€
     - половината жители.
     » никой не казва
    —ега се побираме по-добре
     ¬ град наполовина.
    —ега сме по-съразмерни
     с този разполовен град."

     "“ази страна миришеше н€кога на жасмин", ще извика с носталги€ един от по-старите кипърски поети, јндреас ѕастелас - тук вървим дон€къде назад във времето, рисувайки картината на "естествени€", преди трагеди€та, хармоничен живот на хората. 
    ѕреди да бъде засенчена от дулата на оръжи€та...

    "“ази страна миришеше н€кога на жасмин
    из€щни мисли раст€ха в саксии с джоджен и босилек.
     расива беше тогава нашата страна...
    ѕо-хубава от планините и морски€ си бр€г.
    „ак до €дрото на зем€та слизаха корените на стари€ платан,
    извираше от там чиста водата на живота...."

    √олеми€т кипърски поет ѕантелис ћиханикос, още по-назад във времето, през седемдесетте години, ще намери сили да види болката на другата страна на конфликта, да заговори за невинните жертви на конфронтациите, в стихотворението "ќда за едно убито турче":

    "Ћицето сгърчено, 
    от болки набраздено,
    маска без възраст,
    е вр€зана във вечността да пита
    дали зем€та наша беше малка
    да пита
    има ли нации
    при народите на маргаритата.
    да пита
    от ко€ ли наци€ е зелената трева..."

    “ова за проблематиката. √лавен критерий за мен бе качеството на стихотворени€та, което до известна степен се мери и с достъпни€ им прочит, и с "преводимостта" им, с ц€лостта им, ко€то създава отчетливи, добре оформени картини в съзнанието на читател€. “ъй като чуждестранни€т читател н€ма същите възпри€ти€ и представи, а съответно и препратки към исторически€ опит на един народ, оформ€щ колективната памет. 
    ќще веднъж ще спомена и женската поези€ като характерна, €рка, поези€ със силен обществен резонанс и върв€ща по нови пътеки в лицето например на ≈лени “еохарус, ‘росула  олошату, ƒина  ацури, където политическата тематика е преобладаваща, или пък јлександра √алану, ко€то предпочита да надникне при малките, но натежали от значимост неща.
    ¬ бро€ са представени и поетите от зората на новата кипърска литература “евкрос јнтиас, “еодосис ѕиеридис с т€хната борбеност и призив за социална еманципаци€ на човека, чудесни€т "диалектически" поет ѕавлос Ћ€сидис, €рки€т ћанос  ралис и, разбира се, много интересни€т, интровертивен и "мисловен" поет  остас ћонтис, който съчетава в поези€та си размисъла и болката за съдбата на родината със наблюдени€та си върху протоворечивата същност на човешки€ индивид (ѕревод яна Ѕукова):
     

    ќ“Ќќ—Ќќ —“»’ќ¬≈“≈ 

    ѕон€кога не слизат от заглавието до текста,
    пон€кога не се изкачват до заглавието.

    *

    Ќе си чака реда любовта,
    бута се.

    *

    јко знаехме само колко хора се подсмихват
    на притежателните ни местоимени€,
    на твърдени€та на личните.

    *

    ¬ече не си отиваме, когато си отиваме,
    вече не оставаме, когато оставаме.
     

    —помени 

     олко по-хубави ставате, когато се отдалечавате, 
    колко се отдалечавате, когато ставате по-хубави.

    ***
     ак посто€нно се отдалечавам от света,
    как си отивам преди да съм тръгнал.

    “ака с ћонтис преминаваме и към прозата. “ози поет е представен с един кратък разказ, бисер на повествуванието, с много поетически отбл€съци.  ритери€т при прозата бе, колкото и това да звучи неверо€тно, освен качеството и малки€ обем, поради ограничени€ брой страници, с които разполагахме. Ќо за сметка на това открих чудесни примери на кратка проза. 
    — два разказа е представен големи€т белетрист …оргос ‘илипу-ѕиеридис. “ематиката е свързана със събити€та на инвази€та и разделението, което от физическо се превръща и в психическо - "Ќадежда", а втори€т -  "Ћудост", - за абсурдността на разделението, което героин€та не приема, чакайки все така и неотменно таксито си за (окупирана днес) ‘амагуста. Ќещо, което € постав€ в редиците на дълбоко травмираните, "несвестни" вече хора... »звестната белетристка »ви ћелеагру в разказа "Ќовогодишно настроение" ни връща във времето на сво€та младост, с характерните за тогавашните строги нрави, убиващи човешки€ порив правила на поведение. ћари€ јврамиду се спира на съдбата на изоставената жена, станала детеубийца в разтърсващи€ си разказ "—ъсъд на насладата". ƒвете по-млади разказвачки ћирто јзина и ’ристала  улерму се движат с лекота в областта на фантастичното, говорейки за вътрешни€ св€т на героите си. ’ристос ’аджипапас в разказа "ƒискохвъргач" ни предлага един  афкиански разказ за човека, неврозите му, страховете, водещи го към себеунищожително поведение, и всичко това чрез една-единствена импресивна нощна визи€. ѕри Ќики ћарангу в откъса от романа "ƒоктор от ¬иена" срещаме една обширна картина на живота в  ипър преди независимостта. ѕокор€ва със сво€ драматизъм и иносказателност картината в разказа на ѕ. …оанидис "”ниформите" за съдбата на хора  от двете общности на  ипър, визирани в трагични€ момент на турското нашествие. 
      “ук и един, последен, коментар за самата работа: различна е трудността на прозата, невинаги може да се долов€т различи€та в географското положение и историческата съдба. ƒокато при поези€та е нужно да се възпроизведе една сложна поетическа констелаци€, от тълкуването на иде€та, до възпроизвеждането на емоционални€ зар€д и доближаването до лични€ поетичен почерк на всеки автор. » все пак за мене ц€лото това дело представл€ваше истинска радост, (радост, а пон€кога и мъчително търсене) от работата с богатството и изразителната мощ на български€ език и възможността, ко€то ми предостав€ше това начинание, да прерод€ кипърските душевни трептени€ на сво€ собствен, роден език.
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     

         
           
         
         
         
         
               

1


     © » —писание "ѕламък" - всички права запазени!

1
1
1