index

да подпомогнем българската духовност място за реклама

място за реклама

начало

СПИСАНИЕ "ПЛАМЪК"

двумесечно издание

за литература, изкуство и публицистика
орган на Съюза на българските писатели

основано от Гео Милев
през 1924

НОВИЯТ БРОЙ

1-2 / 2010
нова поезия и проза

   За да търсите по ключова дума от съдържанието на броя, моля използвайте Вашия браузер:
От менюто "редактиране"/"edit", изберете опцията "търсене" /find (on the page)
и въведете избраната от Вас дума/израз от съдържанието на броя.
   С клавишите "Ctrl" и "+"   или "Ctrl" и "-" можете да увеличавате и намалявате големината
на текста.
Приятно четене!

СЪДЪРЖАНИЕ

Лалка Бенгюзова МОЯТА ПРЕДСТАВА ЗА ВАПЦАРОВ
И ПРОДЪЛЖАВАЩИТЕ МУ РАЗСТРЕЛИ
Към 100-годишнината на поета
ПИСМО ДО РЕДАКЦИЯТА
Станка Пенчева СТИХОТВОРЕНИЯ
Теодора Ганчева СТИХОТВОРЕНИЯ
Елка Няголова СТИХОТВОРЕНИЯ
Никола Инджов ЛИЧНОСТ С ПРОМЕТЕЕВА ПРИРОДА (Леда Милева на 90 години)
Илеана Стоянова СТИХОТВОРЕНИЯ
Георги Константинов Из "ПРЕМЕЖДИЕТО, НАРЕЧЕНО ЖИВОТ"
Надежда Карапанчева СТИХОТВОРЕНИЯ
Екатерина Григорова ИЗ "НАЙ-БЕЗПОЩАДНИТЕ ДНИ"
Валентина Атанасова СТИХОТВОРЕНИЯ
Весела Димова СТИХОВЕ, ПОСВЕТЕНИ НА ЦВЕТАН СПАСОВ
Ирина Велева "АПОСТОЛОВ" ОТ С.ЛЕВИЧАРОВ РОМАН ИЛИ ПАТОЛОГИЯ НА ЧУВСТВАТА
Стоян Бойчев ДЪХЪТ НА ЗЕМЯТА
Димитър Дишев ХЪЛМОВЕ КРАЙ ЧАТАЛДЖА, Разказ
Христо Черняев СТИХОТВОРЕНИЯ (80 години от рождението му)
Денчо Славов ЗАКЪСНЯЛО ЗАВРЪЩАНЕ, Разказ
Рашко Стойков СТИХОТВОРЕНИЯ (75 години от рождението му)
Иво Георгиев ДВА РАЗКАЗА
Деница Йотова СТИХОТВОРЕНИЯ
Павлина Петрова СТИХОТВОРЕНИЯ
Владо Любенов, Габи Генчева ДВА РАЗКАЗА
Иван Есенски СТИХОТВОРЕНИЯ
(По повод 60-годишнината му)
Радко Дишлиев Из поетическия бележник на актьора
Виолета Бончева 3833, Разказ
Боян Ангелов СТИХОТВОРЕНИЯ
Михаил Григоров СТИХОТВОРЕНИЯ
ПОЗДРАВИТЕЛНО ПИСМО ДО ЛЕДА МИЛЕВА
Иван Атанасов СТИХОТВОРЕНИЯ
Минчо Г. Минчев СТИХОТВОРЕНИЯ
Диана Димих ПОЛЕТ НАД МИЗЕРИЯТА
Александър Гочев МИТЮ МУСТАКА
Силвия Проданова ПАМЕТТА НА ПЯСЪКА
Корнелиюс Платялис СТИХОТВОРЕНИЯ
Златка Тименова В БЯЛОТО ПОЛЕ НА ДНИТЕ...
Станко Михайлов РЕАБИЛИТИРАНЕТО НА ПЕТКО РОСЕН
Благо Прангов КОГАТО ВЯРВАХМЕ ВЪВ "ВЯРА"-ТА
Иван Сарандев ЛЮБОВТА, ПРЕТВОРЕНА В ИЗКУСТВО
Димитър Костадинов "ДОМ НА БРЕГА",
ИЛИ ПОЕТИЧНИТЕ ИЗПОВЕДИ НА ПАРУШ ПАРУШЕВ
Деньо Денев КРИТИЧЕСКИ БЕЛЕЖНИК
Димитър Танев РОМАН С ОТВОРЕНИ ШЛЮЗОВЕ
Хараламби Паницидис "ОСВОБОДЕНО" ОБЯСНЕНИЕ НА ЗАОБИКАЛЯЩИЯ НИ СВЯТ
КИПЪРСКИ БРОЙ НА СПИСАНИЕ "ПЛАМЪК"
Христос Хаджипапас В КИПЪР СЕ СЪЗДАВА ЗНАЧИМА ЛИТЕРАТУРА
Василка Петрова Хаджипапа ПРИЯТЕЛИ НА КИПЪР И НА ЛИТЕРАТУРАТА

Съобщение на редакцията:
Поради некоректност на „Артефакт“, списание „Пламък“ прекрати договора си с фирмата през есента на миналата година. По тази причина абонатите и не са получили последните две книжки. Препоръчваме желаещите за нов абонамент да се отнесат към редакцията на „Пламък“, тел. 981-42-76.

БР. 1-2/2010

МОЯТА ПРЕДСТАВА ЗА ВАПЦАРОВ
И ПРОДЪЛЖАВАЩИТЕ МУ РАЗСТРЕЛИ
Към 100-годишнината на поета

Винаги съм харесвала поезията на Вапцаров. Близки са ми темите и сюжетите на зрелите му стихотворения, близка ми е любовта му към човека и техниката. А архитектурната постройка и музиката на думите му - прости и естествени - за мен са като природни красоти, само че дело на един човек. Не знам доколко трагичната му участ е допринесла да възприемам стихотворенията му именно по този начин и никога няма да разбера. Защото успоредно с поезията съм научила и фактите от живота му. Или поне така си мислех.
Като предварително пояснения за следващите ми мисли уточнявам: не съм свързана с предишния режим, по-скоро семейството ми е негова жертва. Стихотворението "История" знам още преди да постъпя в училище - баща ми го декламираше често, макар да не споделяше комунистическата идеология (за въоръжена съпротива срещу комунистическата власт бе заплатил с три години като политически затворник в ранната си младост). Така че "гневът" ми срещу продължаващите "разстрели" на Вапцаров е чисто личен, необременен идеологически и конюнктурно, в подкрепа на един новатор по идеи и израз голям творец.
Днес вече знам много. Не всичко, но почти всичко, което са написали в спомените си за Вапцаров неговите съвременници. Знам още, че поради своята субективност спомените не са най-надеждният извор за историята. Но знам също, че и на документите не трябва да се вярва сляпо. Особено когато ги създават властнически институции като полиция, следствие и съд, използващи насилнически начин за изтръгване на "истината". Такъв е случаят и с Вапцаров, който дръзва да се опълчи срещу тоталитарната монархофашистка власт.
Излезлите в последните 20 години книги, статии и интервюта в печата за Вапцаров се отнасят по-малко до поезията му, а повече за дейността му на комунист революционер. Някои от тях за пореден път разстрелват разстреляния преди 67 години Вапцаров. Правят го без капка свян хора, които сами едва ли са показали гражданска смелост и доблест в тоталитарните условия.
Говорейки за моя Вапцаров днес, не мога да отмина с безразличие и с пренебрежение скандалните "разкрития" на наши съвременници за неговия живот и дейност. Ще се спра само на някои от "убийствените".
"Вапцаров е убит заради пари!"
В името на доброто здраве и на доброто възпитание според мен не бива да се коментират болни фантазии.
"Вапцаров не бил никакъв конспиратор."
Да, вярно е - само че участниците в съпротивата срещу фашизма не са имали възможност да завършват школи по конспирация. Някои от тях, които по природа са били по-хитри и находчиви, сигурно са се справили по-добре. Но общо взето, учели са се в движение.
"Вапцаров е предател."
Всъщност - оправдава се авторът на "третия" му разстрел Марин Георгиев - той не бил казал, че Вапцаров е "предател", а че е "признал всичко".
Прочетох пълните му признания пред следователя. И през цялото време си мислех - ако аз бях на негово място, как щях да постъпя? Бих ли направила пълни самопризнания? Или бих мълчала? Или бих лъгала? Не знам и никога няма да узная. Както и ние никога няма да узнаем какво е чувствал, какво е мислил и на какво се е надявал Вапцаров. И дали и какви изтезания е понесъл. Затова не смея да го съдя. Единствената промяна в представата ми за Вапцаров сега е, че виждам образа му още по-трагичен.
"Вапцаров е можело да бъде спасен."
Тук вариациите са няколко: АКО Централният комитет го бе съхранил за други дейности; АКО Елисавета Багряна бе дала благоприятни показания пред съда; АКО Съюзът на писателите бе организирал масова публична подкрепа; АКО Вапцаров сам бе поискал царска милост. И в този дух...
Граждански дълг на всички демократично мислещи хора в Европа по времето на Вапцаров е да участват в съпротивата срещу хитлеризма. Днес на никого във Франция не му хрумва да нарече френските партизани (маките) терористи; както и участниците в антифашистката съпротива в цяла Европа. Нашият анархист антифашист Тодор Ангелов-Божаната е национален герой на Белгия. И никой в тази страна не го нарича терорист, въпреки че е ръководил Летящия ескадрон. Лично аз не приемам окачествяването на борците и революционерите като терористи - такава философия е примиренческа и дава права на всяка власт да прави каквото си иска със своя и чуждите народи. Затова смятам Вапцаров, както и баща си, не за терорист, а за борец.
У нас някои псевдодемократи наричат вече дори Ботев терорист, а Левски - криминален престъпник. Та какво остава за Вапцаров и неговата - отречена днес - комунистическа идеология! Да се погрижиш да съхраниш живота си, когато с действията си можеше да ускориш края на тиранията, е егоистично. Творците са граждани както всички други и гражданският дълг за тях не е отменен.
За властта и за бранещия я Закон за защита на държавата не е имало никакво значение дали си поет и дали си талантлив. Затова мнението на Багряна, на Щъркелов и на Съюза на писателите е било без значение. За съда значение са имали само фактите от противодържавната дейност на подсъдимия. Колкото до масовата публична подкрепа - нека не бъдем максималисти: та колко такива примери имаме у нас? Защо да се самозалъгваме.
Под въпрос е и хипотезата за оцеляването му, ако Вапцаров бе подписал предложената му от Гешев декларация за отказ от антидържавна дейност. Като човек обикновен, но с ясна позиция по много въпроси, питам себе си и теб, читателю: ако трябва да останеш жив, но с цената да зачертаеш съзнателния си граждански избор, какво би избрал ти? И можеш ли да разбереш защо Вапцаров не е приел? И още - ако бе приел, как ти би го гледал след този избор?
"Вапцаров е аутсайдер... Нито в професията си е успял, нито в брака си, нито в литературата."
Абсолютно не споделям изцяло отрицателната оценка на Марин Георгиев. Тя издава неговата мярка за "успял" човек - човекът с успешна професионална кариера. По тази логика най-успели са министрите, депутатите, председателите на разни съюзи, признатите и познатите. Цялата история, а и нашето съвремие обаче доказват точно обратното.
Не мога да разбера кой брак за М. Георгиев е успешен. В личните отношения няма правила, браковете са най-различни, както са различни и участващите личности в тях. Казват, че любовта гледа през телескоп, а завистта - през микроскоп. За разлика от скандалния критик, аз гледам на личния живот на хората през телескоп. Кого и как е обичал, сам Вапцаров свидетелства в стихотворението си "Прощално" (посветено "на жена ми") - един шедьовър в световната лирика.
Ако съмненията на критика са по отношение чувствата на Бойка, те по-скоро се базират на чуждата неприязън и клевети, отколкото на реални данни. Всеки човек има право на личен живот. Да упрекваме Бойка, че е продължила да живее, че е имала втори брак, е нелепо. Но кой може да оспори огромния и принос за това Вапцаров и поезията му да са живи и днес!
"Трагедията на Вапцаров е, че и левите писатели не са го броели за писател."
И се мъчех да си обясня защо се е хванал с цялата тази работа. Ами той в нищо не е успял. Затова казвам, че е бил "аутсайдер", извън класацията... А нали трябва да се докаже пред себе си с нещо? И е станал конспиратор. Това може би е бил и неговият шанс, защото е придало допълнителни качества на неговата поезия."
Този дълъг цитат е за онези, които не са чели "Третият разстрел". Не някой друг, а литератор (поет) да нарече Вапцаров неуспял в литературата - това говори за ограниченост и догматичност.
Един от принципите на демагогията е да кажеш част от истината и от нея да изковеш неверни умозаключения. Да, фактът за непризнанието е верен. Но каква е причината? И дали тя е в неговата поезия?
Вапцаров наистина не получава признанието на идейните си другари поети. Майка му Елена също мълчи, а нейното мнение е било важно за него. И това го предизвиква да я попита пряко. Аз лично не харесвам отговора и (при всичката условност на спомените след редакторската намеса) - тя го съветва да пише така, че и говедарят, който минава пред прозореца им в този момент, да го разбере. Мисля, че и тя е била смутена от новата лексика и архитектоника на стиховете му. Такава е съдбата на новаторите!
Появата на всяко ново и оригинално нещо среща изненада, стъписване, неразбиране, мълчаливо неодобрение или яростна критика. В такива ситуации повечето хора заемат предпазливата поза на ослушване и изчакване. Не са сигурни в стойността на новото. Така е станало и с Вапцаров. Да, народът наистина го признава преди неговата партия. И в това няма нищо лошо. Един истински писател трябва да пише за широката читателска публика, а не за оценката и признанието на малцината познавачи.
Всъщност твърдението за непризнанието на Вапцаров приживе е само отчасти вярно. Защото той наистина я получава - от един от най-големите писатели в новата българска литература, сатирика Светослав Минков. Само че не на страниците на литературно списание, а в съдебната зала. На 5 юли 1941 г. той се явява пред Софийския областен съд да защитава поета Никола Вапцаров, който по това време е интерниран в Годеч. В протокола на съдебното заседание е записано казаното от Светослав Минков:
"Аз като писател мога да кажа, че подсъдимият е един талантлив писател, това значи, че неговото творчество е издържано от художествена страна. Мога да кажа, че с творчеството на подсъдимия има принос в българската поезия. Произведенията на подсъдимия нямат временен ефект и не са набързо писани, с цел да постигнат някакъв политически ефект, а напротив, се отличават с топло чувство, с нежност, с психологическа дълбочина и искрена патриотичност."
Няма съмнение, че и в бъдеще ще продължават да "стрелят" по Вапцаров - едва ли скоро ще изчезнат жадните за скандали в жълтата преса и интернет. Но много по-важното е, че дори днес поезията му се харесва и увлича младите хора. Със сигурност ще има и положителни публикации, нов прочит. Аз лично очаквам да бъде преведена и издадена поезията на идейния му и поетичен близнак, испанеца Мигел Ернандес. И съм сигурна, че българският читател ще бъде приятно изненадан.
Ноември 2009 г.
Благоевград

НЕОБХОДИМО УТОЧНЕНИЕ

     Къща музей "НИКОЛА ВАПЦАРОВ"
     площад "ВАПЦАРОВ" № 3
     2770 гр. БАНСКО
     Копие: списание "ПЛАМЪК"
     бул. "Васил Левски" № 60
     1000 София

ГОСПОДИН (Г-ЖА) УРЕДНИК,
Краевед съм от с. Кленовик, Общ. гр. Радомир, област Перник. При дългогодишните си исторически издирвания за родното село и Радомирския край попаднах на тази снимка, надписана на Ст. горски стражар Миле Тасков. Малкият Никола Иванов Вапцаров (името по кръщелното му свидетелство), яхнал белия кон Чила на горския. Снимката е направена от г-н Байкушев, директор на лесничейството в с. Банско - община Банско през 1914 г. В чест на лесничея една мура в Пирин планина носи неговото име. Бащата на малкия Никола, Йонко Вапцаров, е бил добър приятел на директора и често си гостували.
Горският стражар Тасков е роден в с. Богослов, гр. Кюстендил и действително през тези години е бил на редовна служба в лесничейството в Банско. Тези данни ги даде неговият внук Емил Тасков, кръстен на името на дядо си Миле, и дългогодишен служител към Пътническа инфраструктура на ЖПТ на Югозападна България. По-подробни сведения ще даде внукът, който отговаря на тел. 0899-233-372.
Списание "Пламък" в бр. 9-10/2009 г. помества в списанието същата снимка като пише с несигурност и догадки, че бащата на малкия Никола, Йонко Вапцаров, учи сина си на езда. Това не е вярно. Униформеният стражар е Миле Тасков, който учи малкия Никола на 5 г. да язди кон, доказващо се от самата снимка и от надписа върху нея: "Никола Ив. Вапцаров със Ст. гор. стр. Миле Тасков в спомен от г-н Байкушев - 10.VI.1914 г. въ с. Банско."
Очаквам тези грешки да бъдат коригирани и медиите да отразят намерената оригинална (с надписа) снимка от лесничея Байкушев, подарена на Гор. стр. М. Тасков за добра служба по опазване горите на Ирин-Пирин и добрите му приятелски отношения с Йонко Вапцаров.
Очаквам вашия по-подробен отговор.
Приложение: Оригиналната снимка на малкия Никола на 5 г., яхнал белия кон Чила в Ст. гор. ст. М. Тасков 10.VI.1914 г. в с. Банско.
Кирил Николов Христов
ул. "Отец Паисий" № 63, вх. А, ап. 9
2300 Перник

      С почитание: (подпис)
На сп. "Пламък" изпращам преснимана снимката за тяхно уверение!

Станка Пенчева
СТИХОТВОРЕНИЯ

ТЕГЛЕНЕ НА ЧЕРТАТА
Хубавото ми се даваше по малко,
навярно за да ми е сладко:
перце, отронено от невидима птица -
а аз си съчинявах криле;
капка познание -
колкото да не умра от жажда
във великата Пустиня на Тайните;
минута любов -
за да помисля, че съм безсмъртна.
Бях винаги весело гладна:
нямаха свършване новите гледки,
странни лица и странни аромати,
криви пътечки и писти до небето,
слънчев удар и вкус на сняг...
Бе ми дадено много!
Очи и уши,
въпросът "Защо?"
и накрая -
а може би в самото начало -
оня неистов вътрешен глас,
който всичко превръщаше в думи.
За да ги кажа на вас.

ДВАМАТА
Той ли нея крепи
тя ли - него?
Спънати стъпки.
Почукване на бастун.
Движи ги сякаш
стара пружина:
скърца,
засича,
скоро ще се извърти...
Остава да се гадае
кой ще е първият -
той или тя.
Затова са се вкопчили
с ръце като корени
един в друг,
в последната топлинка
на деня.
Боже, бъди милостив!
Дай им заедно да прекрачат
и във сянката на Съня!...

МАТЕРИНСТВО
Не беше птица - беше гнездото.
Не умееше да лети,
само стискаше със все сили клона,
когато връхлиташе буря и град.
Нямаше пъстри пера - бе проста направа
от сламки и глина,
и любов.
Нямаше глас, но от шепата и излетяха
ято птичета със сребърни гласове.
Зимата навя самота и сняг.
Последната виелица я отбрули на земята.
И майката тихо полегна в пръстта.
Опя я милостивият вятър.

НЕСБЪДНАТАТА
Несбъдната любов.
Най-дългата -
като полярна нощ със северни сияния.
Най-нежната, спасена
от грубостта на делника, от навика -
седи си още на градинска пейка,
с неделна рокля, нецелуната...
Безпомощна -
държи се за полата ти като дете!
И зла -
току занича във очите ти и пита:
- А защо тогава?...
Защото този свят е въпрос без отговор.
Самодостатъчност.
Защото и целият живот е често
една несбъднатост.
Защото
най-сладка за езика ще остане
онази капка мед, която
тогава е била все още
нектар в сърцевината на цветец.

БИБЛЕЙСКО 1
На трапезата на живота бях
и Марта,
и Мария:
ту седях, блажена, в нозете на Учителя,
ту изтичвах до тъмната кухня -
да налея вино във делвата,
да извадя горещите хлябове,
рибите да осоля.
Че то и от проповеди се огладняваше,
а учениците му бяха много на брой...
Учителят ме гледаше тъжно и укорно:
не можах ли по-добрия дял да избера!
Ала сетне и Той
разчупваше моя хляб на трапезата,
отпиваше вино от моите лозя.
И аз се радвах в сърцето си.
И додето миех паници и смитах трохи,
загледана подир Оня, който си отиваше,
дълбоко в мен - безсловесната -
помръдваше Словото
като неродено дете...

БИБЛЕЙСКО 2
Не се вкопчвай отчаяно във живота -
той като риба ще ти се изплъзне.
Просто си го живей:
от днес за утре,
от дъжд на вятър,
от трън, та на глог...
Радвай се еднакво
на госта - и на самотата;
на болката при събуждане -
и на сладкото потъване във съня;
радвай се безпричинно,
разплаквай се лесно, като децата,
засмивай се с още мокри очи.
Не скътвай вече нищо -
ни за утре,
ни за в празник,
ни за тия след теб.
Ако свърши виното на житейската сватба,
напълни делвите с кладенчова вода
и - сигурен в чудото - разливай по чашите
доброта.

БИБЛЕЙСКО 3
Ние сме онези, които трябва
да измрат в пустинята,
преди да сме стигнали Ханаан.
Вие, които не сте се влачили
през мъртвите пясъци на времето,
не сте треперели над шепичката вода,
не сте заравяли край пътя
майките и бащите си,
вие, късно родените -
ще се спуснете с палмови клонки
и хвалебствени песни в зелената долина.
Ще имате всичко, на нас обещано.
Ще познавате единствено Свободата -
естествена,
изобилна,
всекидневна
както в кладенците - водата.
Нищо не ще ви липсва,
щастливи деца на децата ни!
Освен -
лъвския дъх на пустинята,
мъчните ни стъпки, заличени
от вятърната длан
и оня железен тропот на годините,
когато вървяхме,
вървяхме,
вървяхме
към Ханаан!

Теодора Ганчева
СТИХОТВОРЕНИЯ

ПО ПЪТЯ МИ
И отново трябва да тръгвам.
Непрестанно и неудържимо.
Какво да си спомня пред пътя?
Не, това е невъзможно...
Захвърлих своето минало
във извора на безвремието
като шепа камъни,
които пречистват водата.
Но пътища нямам назад.
Не оставях бели камъчета на паметта,
по които да се завърна.
Роня трохички от хляба
на днешния ден -
по пътя си хранех гълъбите.
Те изкълваха моето минало
и ми остана само бъдеще...

ЕЗДАЧКАТА
И тъй -
Целувам те от коня,
От моя кон неуморим,
Със който все химери гоня
И образи от кратък дим.
Целувам те,
Но без да слизам -
Не стъпвам на земята аз.
Ако усетя, че е близо,
привлечена от странен глас,
аз ще се приземя тогава
върху зелената трева...
Ще се превърна в земна сянка
и ще повярвам на слова,
ще ме вълнува нежен вятър,
ще ме омайва птичи глас
и ще остана на земята.
Но всъщност няма да съм аз
и тръгвам докато ме има,
препускам с коня си натам,
където съм непобедима,
където силата си знам!

ПРАБЪЛГАРСКИ НАПЕВ
Навярно съм прабългарка,
отдавна
усещам неспокойната си кръв
стремителен е пътят ми
неравен,
а ножът преди мен замахва пръв.
Дали със думи
и дали със песен,
дали във бой,
или със вечен зов,
препускам в своя път
и ми е весело
като от неочаквана
любов.
Аз своя кон пришпорвам
непрестанно,
на него пея, любя и тъжа.
И няма от врага да бъда
спряна,
ръката си на ножа щом държа!

Елка Няголова
СТИХОТВОРЕНИЯ

ПРЕЗ РАМО
КЪМ АНОНИМНИКА
За злъчните писма -
куршуми от засада;
за кикота в ухото ми -
когато падам;
за кръстните ми стихове,
от ангели донесени;
за всичките ми пролети;
за щедрите ми есени;
за старата ни приказка
за Лиса и за гроздето,
която ми припомняте
в минутите най-розови;
за пълните ми зали,
опразнили душите ви;
за интернет-скандалите,
за Бога, задушихте се!
за черната ви завист;
за белите ми рани;
за белега от думи
(разбрани-неразбрани);
за гълъбите, дето
останаха си гладни
(с душата си ги хранех
и бяха те най-главното);
за всичката ви смешна,
наивна анонимност;
за мойте неспокойни
и непокорни рими,
които лък срещу
бездарните опъваха;
за гъбата с оцета,
прикрита зад гърба ви;
за злобата безсилна;
за камъка захвърлен;
за съсъка последен;
за доноса ви първи;
затуй, че днес ви има
зад лявото ми рамо...
БЛАГОДАРЯ - държите
гръбнака ми изправен!

ПРИЧАСТИЕ
В църковния двор, където във шепи
до късен следзалез търкаляхме детството,
където черниците нещо ни шепнеха
и знаехме скришните знаци къде са;
където привечер присядахме скупчени
и страшни истории шепнехме в мрака,
и почваха звездните стъпки да учат
току пред съня разтревожени мравки...
В църковния двор, на пряка от детството,
днес още ме чакат ангели някакви.
В душите им - бяло, до неуместност.
(А точно един живот пресякоха!...)
И чувам ги: шепотом страшна история
отново със дъх затаен си разказват...
Минавам по тази пътека повторно -
за тях съм невидима (или наказана?)...
А те са във дрешките си окъсели,
със сини езици - печат от черниците.
И пак са тревите с щурци пренаселени.
И пак под стрехата мълчи една птица!
Перн€т исихаст. Прекръства с мълчание
стрехите, тревите, черниците сладки...
и детството, дето се връща отчаяно
обратно назад с душа православна...
ПОДЗЕМНИТЕ ВОДИ
Подземните води навярно са самотни.
Подземните води на някого се молят.
Любовници, които на тъмно все се срещат.
Те слепи от любов са. И все пропускат нещо.
Подземните води скалите разрушават.
От шепота им срива се подземната държава.
На устните си дълго държат горещо слово.
Мълчат без въздух, нямат ни слънце, нито повей.
Подземните води понякога прегръщат се.
Все мълком. Без да спират. Но знам, че не е същото!
Те нямат си неделя, поне на чай да седнат
и просто като хора, на чай да побеседват.
Не могат длан да вдигнат, на длан да я положат.
Все бързат. Вечно тичат към някакво подножие.
Не знаят, че до края, когато всъщност стигнат,
там чака ги раздялата. Завинаги. Завинаги!
О, страх ме е, любими, в неделята, тъй тиха,
от думите и чая, пророческите стихове,
реките под земята, които чувам - дишат...
Дали тук всъщност става реч
     изобщо за водите?!

МОМЕНТНА СНИМКА
НА ЕДНА ГАРА
На перона на гарата
една циганка
мете жълтата шума
и се усмихва.
На някакъв
свой влак, преминал набързо
край нея.
На строгия
гаров часовник
с прокапващо време.
На вестникаря
с препълнена чанта
и глас охриптял.
На тази чешма,
под която ще мие от есен
ръцете си.
Усмихва се
черната циганка
и целият гаров площад
прелива от бяло.
Изтича и тръгва
по всички посоки
това изцеляващо Бяло -
бинт за света наранен...

ПРЕДЗИМНО
Любовта овехтя
като многогодишно палто.
Посивя от химическо чистене.
Поизтърка маншети.
(Навярно от ласките!)
Поразпра се хастарът
(укривал семейните тайни).
Появи се и някакво нагло петно -
следа от поделяна сладост...
Двуоко разхлабено копче
виси с натежала глава.
И прокъса се джобът -
навярно през него изпадаха
най-белите дребни минути,
спестени за черните дни.
Любовта овехтя.
Натежа закачалката
от сподавени спомени
и студени сезони...
Вън крещи вехтошарката -
изкупува износени дрехи.
Сърце не ми дава, да и викна оттук.
А тя пазари се припряно
и в чувала натъпква
същества, още живи,
със различни езици, съдби и живот.
После мята през рамо
този охкащ без глас Вавилон.
И поема по пустата улица,
побеляла от първия сняг.

СЛЪНЧОГЛЕД
Сега съм точно септемврийски слънчоглед.
Главата ми тежи на раменете
и капят мисли - вярвам, че узрели...
И само нощем продължавам да сънувам
зелената си рокля на стеблото
и златното на дните изсънувани...
Врабци кълват от капещите думи,
а после преповтарят ги на срички,
заекват срещу слънцето, разказват
за чуждия живот - със безразличие...

Никола Инджов
ЛИЧНОСТ
С ПРОМЕТЕЕВА
ПРИРОДА
(Леда Милева на 90 години)

Поп Киран от с. Главан, Старозагорско, предшественик на Леда Милева по майчино потекло, е живял над сто години. Леля и по баща, Пенка Касабова живя почти един век. Зад самата юбилярка по именития родов хребет крачат още три поколения. В такава именно генеалогична перспектива и ние, днешни читатели и почитатели, се почувствахме в един вековечен житейски път. Но ние минем - заминем, а пътят остава! За себе си знам, че произнесох тези думи на осемдесетгодишнината на Леда Милева, произнасям ги днес - на нейната деветдесетгодишнина, и сигурно ще ги припомня на стогодишнината и, като от сърце желая всекиму да присъства, защото Леда-Евгения, както е наречена от родителите си, ще бъде... и много държи на точността.
Всъщност Леда Милева олицетворява една от малкото български културни династии. Основоположници са свещеници и учители, звездният миг настава с появата на Гео Милев, а от него насам династията се възражда с нови генерации книжовници в труднодостъпния за други човеци свят на избирателните склонности. Династията е съставена от индивидуалности с предопределение да действуват в духовни общности и в универсални сфери. Аз дори я възприемам почти мистично и долавям в нея прометеева природа, но ако моето възприятие е спорно, то безспорно е, че етапните личности от династията са все хора на авангарда, на прогреса, на еманципацията.
Каквато е Леда Милева. В творчеството за деца. В преводачеството на англоезична поезия. В обществено ангажирани, в приятелски и в професионални среди.
Не правя юбилейни-елейни излияния. Ако на българския народ, след разрушението на паметниците и крушението на идеалите му, останаха забележителни фигури от миналия век със значение за интелектуалното достойнство, Леда Милева е между тези опори на духа и таланта. Тя е символен субект на нашето национално наследство от драматичния за България двадесети век. Век с непредвиден от никоя политическа доктрина поврат на обществото към изчерпани исторически възможности, например монархическата идея като изход от републиканския хаос в държавното устройство; и век на сфинксови за народеца ни дилеми на епохата от "края на историята" като съвместяването на корпоративния глобализъм с напредъка на средните социални слоеве.
И все пак, в пренаситеното на идеи и интереси психологическо пространство между два милениума, Леда Милева с недвусмислено гражданско поведение и с несекваща творческа енергия предопределя в голяма степен индивидуалния избор на съвременника. Избор на бъдеще - и може би избор на минало, що се отнася до преосмисляне на преживяното.
Разбира се, илюзорно е да се изследва въздействието на поезията за деца върху зрелите поколения, макар че литературата за повечето хора започва именно от детското стихотворение - "Питат ли ме де и зората", "Хубава си, Татковино", "Бяла, спретната къщурка", "Човекът разсеян от улица "Басейн", "Продавач на надежда", "Къщата, която построи Джек"... Към тази класика моето поколение деца прибави "Зайченцето бяло", моето поколение бащи - "Влак-юнак", моето поколение дядовци - един нов вариант в "Цветни приказки".
В края на краищата поезията за деца на Леда Милева се оказва спътник на всички днешни възрасти - от ученическите и текстове за Мирчо и Немирчо в педагогическото списание "Първи стъпки" през 1940 година до издадените току-що четири тома избрани съчинения. Тя е автор на десетки оригинални книги за деца. Искам да приведа един своеобразен аргумент за хубостта на нейните книги. Вижте кои са художниците и си направете заключението каква ще да е тогава поетесата - Вадим Лазаркевич, Борис Ангелушев, Александър Поплилов, Александър Денков, Нева Тузсузова, Христо Нейков, Борислав Стоев, Любен Зидаров, Асен Старейшински, Румен Скорчев, Маглена Константинова...Не твърдя, че около творчеството на Леда Милева се е изградила отделна илюстраторска школа, напротив - всички илюстраторски школи у нас се приобщиха към нейното художествено слово. И точно тук държа да подчертая, че по отношение на стихосложението и изразните средства поезията на Леда Милева е новаторска поезия. Критиците намират в творбите и - цитирам - "лъкатушна метрика", "еластична фраза", "внезапни ритмови синкопи", "корелация между динамиката на времето и динамиката на стихотворната експресия, която не подвежда към себеконсумиращо се експериментаторство" - край на дълбокоумните цитати. Казано на разбираем език, Леда Милева е обновителка на българската детска поезия. И не просто защото е продължение на забележителен обновител на художествената форма и естетическите критерии, а защото нейното дарование е необикновено силно и самостоятелно. Като детска поетеса тя се появи в сянката на гениален предшественик и едновременно трябваше да се утвърждава на поприще, овладяно вече от Багряна и Дора Габе. Канонизирането на Леда Милева в светата троица на българската детска литература не е проблем на време, а проблем на познания. Мястото и на иконостаса се определя преди всичко от някои основни характеристики на нейната поетика. В случая е подходящо непосредственото сравнение. И при Багряна, и при Дора Габе има значителна стилистична и езикова разлика между написаното за деца и написаното за възрастни. "Вечната и святата" (1927) и "Търкулната годинка" (1931) сякаш са книги от различни пера. Същото се отнася и за "Почакай, слънце" (1967) и "Капчици" (1961). Раздвоението на твореца между произведенията му за деца и за възрастни е общоприето и от семантична гледна точка в стила на своеобразно школско схващане за достъпност на четивото за деца. Но при Леда Милева в много творби е налице експеримента за вътрешно освобождаване от традиционната класика. В този смисъл тя създаде нова по качество лирика без възрастови предпоставки за възприемането и. Мога да посоча - пак чрез сравнение - един най-пресен пример. Списание "Понеделник" - елитно издание за теория, политика и култура, помести под наслов "Сбогом, ХХ век!" по едно стихотворение от седемнадесет български поети с внушението, че подборът и на имената, и на творбите е емблематичен. Леда Милева се представя с "Дует", помните началото му: "Знаете ли какъв музикант е вятърът? \ Той не свири в концертната зала..." На мене ми се стори, че това е именно стихотворението-чудо в този цикъл, постигнато като поема от Уитман, като опус от Прокофиев, като пейзаж от Сезан - синтез между укротената усмивка на възрастния и необузданата фантазия на детето.
При изобилието на писателски таланти у нас духовният полифорум невинаги отчита ниво на дарованието, а въобще ако в случая с Леда Милева сме склонни да видим непреодолима наследственост, то непременно трябва да съзрем и независим първоначален творчески зародиш. От друга страна гениите не поставят семейни, а поставят обществени задачи, и по тази причина в книгите на Леда Милева не може да няма отглас на порива на Гео Милев да европеизира поезията за деца в условията на патриархалната дидактика, да приближи детското четиво към модерни възпитателни системи. В скоби, спомням си един спор в оглавяваната от нея Българска национална телевизия - ставаше дума за промяна през лятото на часа на излъчването на популярното детско предаване "Сънчо". Тя в качеството си на генерален директор наложи административно становището, че през всички сезони децата трябва да си лягат в осем часа вечерта. Нейната педантична строгост ни стресна нас, тогавашните крилати телевизионери, промърморихме нещо като добре, че не сме нейни деца, но след време се убедихме в правотата и - и добре, че станахме нейни съмишленици. Както виждате, и до днес "Сънчо" е в часа на Леда Милева. Във всеки един смисъл...
Преводаческото дело на Леда Милева е свързано с американската, английската и африканската поезия. На това поприще тя не бе сама, неизменно до нея бе съпругът и Николай Попов, когото късно открихме като поет, и рано загубихме като интелектуалец. Влечението на Леда Милева към чуждоезичните култури има и друго измерение - тя стана учредител на Съюза на преводачите в България, бе начело на организацията в най-плодотворни за гилдията години. И ако под нейно ръководство се наложи като стил "разумната достатъчност на канцеларията" със секретарки, които след време получават шанс да станат министри, то дейността и като главен редактор на списание "Панорама" се помни с информационния и разпространителски простор пред чуждестранната литература у нас. Простор, гарантиран от високия обществен статут на преводаческия съюз, от личното застъпничество на Леда Милева пред силните на деня на идеята за взаимопроникването на културите. Ще ми се да напомня, че Съюзът на българските писатели в ония години издаваше специален бюлетин с образци на - предимно - западноевропейската литература за "служебно ползване", демек, за избрани хора, които не знаеха чужди езици, но трябваше да знаят как и какво се пише "там". А Леда Милева насочи списание "Панорама" към широката читателска аудитория. Тогава, ах, тогава в България хората и четяха книги, и можеха да си ги купят - нека отнесем тази констатация единствено към сантименталния спомен. Както и един симпатичен трик - издателствата не посочваха тиража на книгите, за да избегнат скъпото авторско право на чуждите писатели. Те криеха - внимавайте сега! - тиражи, по-високи от тиражите на оригиналния език! Особено при поезията и ето още една заслуга на Леда Милева - благодарение на нея американци, англичани и африканци имаха повече читатели в България, отколкото в своите родни страни. Това сподели с мене в случайна среща един от американските негърски поети, пуерториканецът по рождение Виктор Ернандес Крус.
Колчем си припомням обществената дейност на Леда Милева, улавям се за мисълта, че наред с демонстрацията на дълбок интелект и на мощен характер тя ни приучи да я възприемаме като председателка, а не председател, като посланичка - а не посланик, като народна представителка, а не народен представител. Изтъквам очарователната женска същност на Леда Милева в битността и на зоон политикон - и допускам само това определение в мъжки род по повод на длъжностите, които тя изпълняваше на ползу роду и человечества. Така я запомниха в ЮНЕСКО, Пен-клуба, парламента, на десетки световни културни прояви в Найроби и Рио де Жанейро, в Париж и Ню Йорк, в Москва и Стокхолм.
Тя и днес с осанка, одежда, прическа, поглед, говор и жест налага прекрасното женско начало на света и мъж на моята възраст може само да съжалява, че е роден след нейните поклонници, макар да има предимството да бъде сред научените от нея на порядъчност и дълг!
Живей не по малко от сто и петдесетгодишния поп Киран и свети подобно на безсмъртния Гео Милев, наша уважаема, мила, възхитителна Леда-Евгения! Позволи ми да целуна ръката ти!
(Слово, произнесено на тържественото честване на 90-годишнината на Леда Милева в Националния дворец на културата - София.)

Илеана Стоянова
СТИХОТВОРЕНИЯ *

КАК СЕ ПИШЕ ДОБРА ПОЕЗИЯ
писането на добра поезия
е изхвърляне на огромна
сексуална енергия
от мисълта и тялото.
то е като целуването
с език и зъби
до загуба на въздух до кръв
като пеене от мъка
като плачене от върховно щастие
и е като бясно куче което те захапва
по всяко време на денонощието
когато си сама и опиянена
сама и разгневена
сама и разнебитена
когато нямаш нищо друго
пристрастяване и замайване е то
нелечимо болестно състояние
транс в който се движиш по ръба
мъчително щастлива
то е соната за цигулка и чембало от Бах
под арката на лятното небе
когато два облака се сблъскват
и музиката свети и трещи
а в далечината - седем
погребални камбани
и не е писане на стихотворения
а живот -
нещо повече от думи рими и метафори
повече от сън любов секс и задоволяване
нежен любовник е
който никога не те изоставя
бавно полудяване от самота
от глад и жажда
стопроцентова обич към себе си
готовност да те отхвърлят
да те запратят в Ада
с непризнаване
и забрава
писането на добра поезия
е почти невъзможно
след Цветаева Рилке Кавафис Елиът
Йейтс Рембо и Буковски
но не е излишно да опиташ
да се метнеш върху листа
с цялата си страст
диво и яко
и докато хората в полунощ
вият стенат плачат между чаршафите
ти се разтапяш
без мъж
без надежда -
добра поезия се пише така
ако не можеш
да го направиш
няма да е голяма загуба

ПРЕКАРВАНЕ НА ЖИВОТА ПРЕЗ АДА
познавам добре хората
които днес са аутсайдери
в нашето болно общество
ги има много
те са предимно
художници поети артисти
музиканти, журналисти
на свободна практика
много хубави хора са
но отчаяни
нещастни
изнервени
понякога са почасови общи
работници и бояджии в строителството
понякога работят каквото дойде
понякога се свират в една стая
и живеят от наема на апартамента си
в който се разхождат наемателите им
понякога не излизат от къщи с дни
за да не харчат дребните си парички
понякога се отдават на мистични занимания
вярват в нетрадиционна медицина
и в отвъдни светове
мъжете пият евтино вино
докато си изкарат вътрешностите
жените се обличат с рокли
от 60-те на миналия век
много хубави хора са
и някои от тях са големи таланти
някои могат да пишат да рисуват
да свирят божествено
да изкарат хастара на душата си
могат да си купят дъга без пари
да докоснат звездите
да направят света по-красив
и по-истински
да оставят следа по-дълбока
отколкото тълпите
самозвани бизнесмени и политици
хубави хора са
но са крехки души
романтично наивни
хора с илюзиите от социализма
животът им минава през ада
че кой днес
в този световен културен упадък
може да се храни от изкуство?

О, БУКОВСКИ
откачен грозен развратнико
немски американецо
стоиш по долни гащи
смучеш бира
в една мръсна кръчма
в Източен Лос Анджелис
падаш мъртъв от любов
върху всички жени които познаваш
(и върху тези които още не са родени)
слушаш Брукнер Моцарт Брамс
пикаеш върху автомобилите
роялите тълпите скапания живот
докато четеш поезията си
в бляскавите зали
повръщаш
смъркаш кока
с червенокоса смугла или руса
проститутка
"яхнал живота...
яздиш до идеалния му комизъм"
никога няма да се утаи Духът ти
Чарлс Буковски
с това сипаничаво лице и козина
с този двуметров ръст
ти си много по-красив от манекен
по-истински
по-жив
от повечето копелета наоколо
които се правят на поети и артисти
обличат дрехи "Бициани"
яздят червени "Мазди"
снимат в Холивуд
боядисват косите и мустаците
бръснат телата, пилят ноктите си
стискат силиконовите си души

направи го
направи го
давай
давай
докрай -
излез от гроба

ТРИ СЛЕД ПОЛУНОЩ
кажи ми сега с кого да разговарям
за Янус - бог на ритъма и стиховете
за Езра Паунд Чарл Буковски и Плат -
не Платон а Силвия Плат -
американска поетеса
която се отрови с газ
с кого да разговарям?
покрита с черното тежко звездно наметало
до писък изтъняла в три след полунощ
с голите стени ли да разговарям?
с твоите картини ли да разговарям?
стъклените масички и стъклените етажерки
стъклената менажерия от статуетки
слончета и пеперуди
вкаменели от отсъствия
а езикът ми подут и мъртъв
от мълчания
с кого да разговарям? -
с хората с прикрити мисли
или обезсмислени от данъци и такси
от трамвай-работа-сън и обратно
изреченията на въздушните течения
и пролетните ритми
висят обесени над каменните бездни
лежа в бялата нощница
в една побеляла мартенска нощ
като мумия в египетска пирамида
липсва ми аромата и виното на устните ти
онази полудяла змиорка езикът
фосфорните пламъци - очите
и най-красиво изваяният череп
на голата ти глава
о, мой Аменхоmen...
Георги Константинов
Из "ПРЕМЕЖДИЕТО,
НАРЕЧЕНО ЖИВОТ"

МЕЖДУ ХАПЧЕТО И НОЖА
Неотдавна прочетох, че германският професор Ханс-Хилгер Роперс е изнамерил медикамент срещу тъпота и забравяне. Сензационното хапче въздействало стимулиращо на определени клетки в мозъка. Въпросният антитъпотин (може и така да го нарекат) вече е предложен за серийно производство.
Няма предел за днешната наука. Но си мисля, че мъчно ще бъде открит медикамент срещу друг човешки дефект - безразличието към околните. Равнодушието към човека до тебе, изпаднал в беда…
Дори животните проявяват естествена солидарност към себеподобните. Виждали сме по "Дискавъри" как стадо биволи защитава с яростни рога по-младото биволче от озъбения лъв. Уви, днешният човек рядко се втурва да помага на някого. Той обикновено върви в множеството и вижда само себе си. Вместо библейското "Обичай ближния", все по-често чуваме: "Не е мой бизнес, не е мой проблем".
Не говоря само за растящата нашенска темерутщина. Знае се, че безразличието към околните е болезнен проблем в целия свят.
По време на литературен П.Е.Н.-форум в Берлин ми се случи да срещна тъжно потвърждение на казаното. Заедно с други двама балкански писатели се измъкнахме за няколко часа от литературните дискусии, за да видим откриването на новата железопътна гара - огромна раковина от метал и стъкло, сияеща недалече от Райхстага, на отсрещния бряг на Шпрее. Очакваше се там да говори канцлерът Ангела Меркел, но преди нея популярни рокгрупи "подгряваха" пространството пред гарата. Към мястото бързаха хиляди берлинчани - млади майки и татковци, понесли бебета в раници, тинейджърски тайфи с бирени кутии в ръце, белокоси съпружески двойки, едва пъплещи велосипедисти, любопитни туристи, даже инвалиди в самоходни столове…
Този многолюден поток ни накара да спрем по средата на моста, водещ към гарата (успяхме само да се фотографираме там) и след няколкоминутно колебание, решихме да сменим посоката. Върнахме се на другия, по-висок бряг на Шпрее, където имаше значително по-малко хора и откъдето можехме да видим повече. Всъщност оттам площадът не се виждаше пряко, но огромна видеостена вдясно от гарата ни показваше всичко, ставащо на отсрещния бряг.
Постояхме на това място около половин час - колкото да вкусим от празничното настроение и да се убедим, че немските попгрупи наблягат (също) повече на барабаните, отколкото на мелодичността.
Официалната част нещо закъсняваше и ние, след като хвърлихме прощален поглед на блясналата нова гара, бавно се отправихме към хотела.
И чак там, от екрана на хотелския телевизор, разбрахме за ужасното премеждие, с което някак случайно сме се разминали. Точно на моста, където си бяхме направили няколко снимки, един пиян (а може би психически болен) юноша започнал да наръгва с двуостър нож бързащите за площада минувачи. Ей така, без повод и причина и най-важното - без никакъв шум. Един, двама, пет, десет, двадесет… Слабичкият на вид берлинчанин Майк вървял тихомълком сред тълпата и мушкал с ножа по най-коварен начин - с кратък мах зад гърба или с близък удар отстрани. Един се свличал тук, друг - там. Общо 31 човека паднали на земята, кажи-речи в краката на останалите минувачи, но никой в бързащата тълпа не обърнал особено внимание на падащите. Текла е кръв, сигурно са се чували охкания - поне една трета от падналите на земята хора са имали рани със сериозна опасност за живота. И още една гадна подробност - първият прободен бил серопозитивен, та всички следващи получавали в прибавка и пряка заплаха от СПИН-заразяване…
И никой, повтарям - никой в устремената напред тълпа не бил разбрал (или не поискал да разбере!) какво точно става. Отпред гърмяла рокмузика, всеки един в плътното множество бързал да види осветената гара, падащите хора така и не привлекли вниманието…
На челната страница на сутрешен "цайтунг" видях репортерска снимка как полицаите свалят 16-годишния убиец от стъпалата на официалния влак… Значи младият психар успял да стигне чак дотам, до вагона с официалните гости - неспрян от никого, необезпокояван от никого във своето пъклено дело!
Така е. И в респектиращия ни Запад, постигнал отдавна суперстандарт, смайващото безразличие към чуждата съдба владее множество хора.
А ние, като източна сянка на Запада, като че ли се стремим да повторим модела.
Как никой не видя кой уби сестрите Белнейски в Пазарджишко? Та нали, за да бъдат отведени от дискотеката и след това - претрепани с камъни, те са минали край десетки очи!
Как е възможно автомобилните катастрофи у нас, породени от примитивно пренебрежение към правила и хора, да дават над хиляда жертви годишно? Та това надвишавава броя на убитите в една съвременна регионална война!
А ромските бидонвили в предградията, пораждащи всекидневно болести и престъпления? А показваните по телевизията самотни старци и безпризорни деца, вегетиращи в мрачни дупки из пренаселените квартали на големите ни градове?
Май много неща наоколо не виждаме или не искаме да видим. И едва ли ще се появи скоро чудодейното хапче, което ще ни накара да се трогнем от думите: "Обичай ближния"…
Но нека не предизвиквам медицината. Каквото и да говорим - проблемът не е медицински, а морален. Фармацевтиката е безсилна пред крайностите на човешкото его - особено в едно общество, където егоизмът е въздигнат в глобална ценност. Общество, в което силните лакти винаги могат да избутат встрани крехкото милосърдие, в което човешкото общуване е снизено до безмилостно състезание за пари и житейски успех. Общество, в което общото равнодушие често достига до агресивни изблици на бездушие…
Само за миг ще се върна към разказаната по-горе история. И ще допълня, че часът и минутите, отбелязани на нашите снимки от берлинския мост, почти съвпадат по време с началото на кървавата вакханалия, започната от младия убиец.
Добре, че сме тръгнали в друга посока.
2007

ЛЮТИ ДРАСКОТИНИ
1. ОГРАНИЧЕНОСТ
Мой далечен познат от университета, математик по образование, ми подсказа точната диагноза на икономическото ни заболяване: "Най-лошото у нас е това, че големите пари на България се намират в ограничен брой хора, които имат ограничено мислене…" И ми обясни по-нататък, че нашите "големи пари" са егоистични, страхливи и некомбинативни, че те нямат усет към съзидателна работа, а в много случаи просто не работят или "бягат" в чужбина… Точно като своите притежатели. Има и изключения, разбира се, но това не променя общото положение.
Добре де, питам се, как много българи с неограничено мислене - политици, икономисти, журналисти, светила на науката, мъдреци от "големия парламент" на народа (според известната телевизионна рубрика) - как те допуснаха да ни пороби тази ограниченост? Със сребърници ли бяха подкупени, партийна пристрастност ли ги заслепи, смелост ли не им достигна, за да спрат това вседържавно търкаляне в неизвестна посока? Защо не спряха този икономически кошмар, в който малцина безогледно и нагло надхитрят мнозина, в който нашите заводи произвеждат предимно безработица, а един работещ храни най-малко 3-4 пенсионери и 5-6 чиновници?
Никой не иска да отговори.
Никой не иска да отговаря.
Ограничаваме и нашата воля за самозащита, нашия инстинкт за самосъхранение и щедро пилеем големи думи, камуфлажно боядисани в един или друг цвят… А дали тази властваща ограниченост не е плод на нечий безгранично пресметлив ум? Не зная… Иска ми се да вярвам в преходността на тази политическа лудост, на тази глупава пазарна романтика, която изведе ограниченото мислене на върха.
Всъщност е ограничено и историческото ни време. Отдавна е дошел часът, в който истинският разум трябва да внесе яснота в безграничния хаос.

2. СРЕДНАТА ПРОДЪЛЖИТЕЛНОСТ НА ЖИВОТА
В края на миналия век, след като вече беше стъпила на Луната, Америка достигна и следващия космически успех - стъпи и в Източна Европа. Ние, българите, така и не проумяхме как точно стана това.
Да, имахме остра нужда от обществена промяна. Но ни трябваше промяна, породена и извършена от самите нас…
Не става дума само за импортния модел на демократичния, както му казват, процес. По-важното е, че нашата балканска демокрация започна да повтаря всички лоши иноземни номера: каубойско разграбване на всичко, от което се печели, политическа чалга и смела корупция, околовръстна проституция и невръстна наркомания, космически цени… Добрите американски номера така и не научихме. Те останаха от нас на същото междузвездно разстояние, както и преди.
Разбира се, най-малко иноземците са ни виновни, че криво разбрахме и тази цивилизация. В края на краищата сами режем заводите си на скрап и колим безогледно породистите стада. Сами пуснахме безмилостния булдозер през земеделските сгради, през своята култура, през всичко, направено вчера и случайно оцеляло днес.
Някога произвеждахме около десет милиона тона зърно годишно. Сега считаме три милиона за добро постижение. Някога бяхме между първите 25 развити страни. Сега ни радва даже 70-то място.
Някога - въпреки прокрустовите идеологически рамки - имахме Панчо Владигеров, Любомир Пипков, Петко Стайнов, Златьо Бояджиев, Дечко Узунов, Димитър Димов, Веселин Ханчев, Йордан Радичков, Христо Фотев… Днес за духовното ни просветление се грижат преди всичко разни шоумени - персони със съмнителен вкус и неясна полова ориентация.
Сами "изработихме" и онзи печален факт - с почти милион е намаляло нашето героично население. Може би стотици хиляди са и забягналите "временно" в чужбина… Навярно с такъв темп са се стопявали и индианците в Дивия запад.
Има и друга, по-малко споменавана, цифра. Средната продължителност на живота в скъпата ни родина е вече около 70 години. Достатъчно е да си спомним, че имаше време, когато тази цифра се въртеше около 75. И беше приблизително такава, каквато е в статистиката на бленуваната Северна Америка. И там хората работят (или временно остават без работа), и там се боричкат за власт или се стрелят по мафиотски кюшета, ала живеят по-дълго от нас…
Като човек на художествената словесност ще се въздържа от груб политически коментар на въпросните цифри. Само ще споделя все още живата си надежда, че новият век може би ще загърби и вчерашния тоталитаризъм, и днешния див капитализъм.
И ще заживеем съвсем по човешки - като едни средностатистически европейци… Ала аз самият едва ли ще стана свидетел на това - мечтата ми е по-голяма от средната продължителност на живота.

3. ПО-МАЛКО ДЪРЖАВА В КУЛТУРАТА
Гледай го ти умника - нашата култура щяла да стане истински съвременна, ако имало по-малко държава в културата.
Какво да му кажеш на този образован слепец, който изключва от своето полезрение "несъвременните" (ала вечни!) духовни ценности на България: народните песни и прабългарските ръкописи, Плиска и Преслав, Рилската обител и Царевец, Паисий и Софроний, Ботев, Захарий и Вазов, Боянският чудотворец, Владимир Димитров-Майстора и Златю Бояджиев, Владигеров и Пипков, нашия талантлив театър, яркото ни (макар и вече в архива) кино, оригиналните ни поети, даровитите ни певци и музиканти… Сигурно с часове бихме могли да изреждаме още имена, заглавия, факти и събития от националната ни култура, които едва ли са рожба на голата лична инициатива. А различни обществени фактори в различните времена са взимали българската духовност под свое крило - монаси и светски лица, царе и републиканци, държавници, читалищни дейци, целият жаден за просвета народ.
И това не прави нашата култура, дори в днешния динамичен ден, по-малко истинска, по-малко съвременна. А тъкмо напротив - без тях духовността ни щеше да изглежда бяла страница, на която не се знае какво тепърва ще бъде написано.
Новата догма за свободна пазарна конкуренция навсякъде (включително в културата) тук е очевадно вредна. Убеден съм, че всичко вдъхновено и благородно в нашата култура не би съществувало, ако не беше многовековната - и всенародна! - грижа за духовното ни оцеляване и развитие. Отсъствието на държава в някои драматични периоди на историята ни е увеличавало необходимостта от силна държавна подкрепа в културната област след това. Пък и световните цивилизации са пълни с примери за силно (бих казал стратегическо) участие на държавата в духовните работи - Магнаурската школа и Сорбоната, книжовната дейност на Кирил и Методий и на техните ученици, Британският музей и Лувърът, щедро финансираните национални програми за издаване на френски (пр. програма "Витоша" у нас), немски (институтът "Гьоте"), английски (Британският съвет), швейцарски, словашки, кипърски и какви ли не още (разбира се - не и български) литературни произведения навсякъде по света…
А "по-малко държава в културата" означава на делничен език полумъртви читалища и съсипани музеи, пустеещи сцени и продадени зад граница древни икони и ценни ръкописи - означава туземски рай за чалгата и бедняшки пъкъл за истинското българско изкуство. Означава "Питат ли ме де зората" на туристически английски език (каквото изпълнение чухме на честването на Вазов в Народния театър), означава духовни примати, непознаващи родната си литература (а световната - още повече); този девиз води до създаването на прагматичен, лишен от духовни интереси елит, поставящ в началото на всичко цифрата, а не Словото…
Да не би по времето на Симеон Велики да е имало "златен век на българската култура", защото държавата е стояла встрани от него?
И обратно - щяха ли да са превърнати на жалки парчета (от нашенски злосторници, а не от чужди варвари!) онези двадесет и няколко колони на Патриаршеската черква в Плиска, ако не бяха оставени без държавни грижи и надзор под открито небе?
А да припомним ли нелепия сюжет с реституираната къща на музея "Яворов", откраднатите и дадени някъде за претопяване стари руски оръдия от Скобелевия парк, изчезналите, разкъртени и обезобразени паметници на редица наши духовни дейци?
Не, не си прав, драги телевизионни умнико.
"По-малко държава в културата" означава само едно - ПО-МАЛКО КУЛТУРА В ДЪРЖАВАТА.
И ти си красноречиво доказателство за това.

4. СВОБОДАТА
И ето че отново търсим реалния смисъл на свободата. Преди години малцина се оплакваха, че нямат хляб, покрив или сносни дрехи, но мнозина ясно усещаха, че свободата не достига.
Не свободата въобще - за нея вестниците пишеха, че е голяма и просторна като синьото небе, а личната свобода на всеки един от нас: свободата да говориш само истината, да приличаш винаги на себе си, да имаш право на личен избор, да пътуваш навсякъде, да се чувстваш част от широкия свят.
Сега, десетилетие след падане на всички стари табута, постигнахме ли своята лична свобода?
Милиони са българите, които ще замълчат пред този въпрос с повишена трудност. И ще прозвучат доста гласове, че сега сме по-свободни от всякога.
Да, в думите на тези люде ще има голяма троха истина, но за жалост това ще бъде тяхната, политизирана и приватизирана, даже не лична, а егоистична истина.
Защото днес може да говориш каквото си искаш, може да тръгнеш дори гол по улиците, но хлябът, собствената квартира, лекарствата, образованието на децата, подходящата работа, необходимата книга, жадуваният билет за концерт или театър са по-трудно достижими от преди.
Изричал съм го и друг път - МИЗЕРИЯТА Е СЪЩО ВИД НЕСВОБОДА. Корупцията по върховете и престъпността в кварталните улици ни правят по-малко свободни. Все по-кратката продължителност на живота ни и временното безсмъртие на нашите управляващи, разделението ни на "имащи" и "нямащи" плюс байганьовското политическо цепене на "наши" и "ваши", е също вид несвобода.
Не, ние не сме истински свободни. Единствената ни свобода е тази, че можем да си го кажем.
2000 г.

ГЕНИАЛНА ЛИ Е БЪЛГАРСКАТА ЗАВИСТ?
Често се цитират известните думи на Елин Пелин, че ако в България се роди гений, това ще бъде гений на завистта.
Ще си призная - не възприемам с възторг мисълта на големия писател. Не защото не е искрена. Не защото не е остроумна. А защото е някак едностранчива - като хвърля светлина върху една действителна черта от националния характер, тя затъмява много други.
Под българското небе са се раждали и истински гении - гении на творчеството, гении на борбения дух. Климент Охридски, Патриарх Евтимий, търновецът Киприян - митрополит Киевски и Московски, Паисий Хилендарски, Васил Левски, Христо Ботев, Захарий Стоянов, Владимир Димитров-Майстора, Гео Милев, Вапцаров… Пълният списък може да бъде дълъг и предълъг.
И все пак неповторимият автор на "Андрешко" е сложил пръст в раната. Мисля, че не съществува народ, дал толкова жертви на завистта. Убити в ранна възраст народни водачи и прекрасни поети, пренебрегвани мислители и изобретатели, прокудени по чужди земи таланти... Почти всеки българин, надникнал отвъд своята епоха, е ставал трън в окото на завистниците. Още повече, че завистта обикновено се съчетава с други наши пороци: политическата злоба, стремеж за келепир, просто балканска темерутщина.
Българската завист не блести с гениалност, тя не е дала на света нито едно прочуто име (макар и с отрицателен знак отпред). Доста се е напъвала, но не е родила българския Херострат, или нашенския Салиери. Тя самата не е достигала върхове, но упорито е пречела на способните българи да вървят към върховете…
Изобщо - българската завист не обича високото. Предпочита да се разлива нашироко в родния обществен пейзаж. Но макар и белязана с плитчини, тя е неуморна и целенасочена в действията си. Умело натопява, унизява или даже физически заличава жертвите си. Нейната сила е в груповото сплотяване на посредствени, но амбициозни люде. Неин основен похват е подмяната на действителни ценности с фалшификати. Невинаги си даваме сметка, че тя има влияние навсякъде - било в културния живот или в политическите промени.
Българската завист представлява преди всичко групов стремеж за противодействие срещу всеки появил се талант. Тя съществува, защото у нас таланти - Бог дал. Завистта паразитира върху тях, от тях се подхранва, расте и се движи. Движи се като обществена ютия, която непрекъснато иска да нивелира нацията. Жалко, че в доста случаи успява. И родена с манталитета на масовата посредственост, тя рядко пропуска шанса да се докопа до властта. Особено се натиска да държи волана на общественото мнение: в големите медии, в партийни говорилни, в журита за творчески награди, в комисии за школски учебници и къде ли не още.
Имайки даже трохи от власт, тя може да спусне бариера пред всеки кадърен човек, решил да направи нещо полезно за родината. И така е било винаги, от дълбокото минало, та чак до днес. Нейни изобретения са и отрязването на стърчащата глава, и тоталитарната уравновиловка, и днешната примитивна йерархия, обусловена от натрупаните милиони. Или от натрупаната власт...
Само в такава атмосфера убиецът на талантливи хора чака своя ред за паметник, полуобразованото селянче, стъпило на партиен връх, се обявява за "велик теоретик и тактик", а дребният адвокат по бракоразводни дела се вижда поставен над Левски.
Не се отърва от унизително пренебрежение и самият Елин Пелин. Негови събратя-литератори - къде от късна завист, къде от нов конформизъм - заличиха от днешните школски учебници класическите му творби "Андрешко" и "Земя". Не били съвременни тези творби, не били в съзвучие с днешния демократичен преход. А написаха ли тези събратя-литератори истинските творби за демократичния ни (уж) преход - такива творби, равни по внушение на "Андрешко" и "Земя"?
Вярно, талантлив народ сме. Но щяха ли българи като Джон Атанасов, Николай Гяуров, Кристо Явашев или Христо Стоичков да се прочуят по света, ако живееха и търсеха признание в България? Нека си помислим малко. И да не бързаме с отговора...
Та геният на завистта, за който говори Елин Пелин, едва ли някога ще се роди у нас. Защото българската завист не може да бъде гениална. Тя е всъщност бездарна. Единственото, на което е способна, е да унизява, да пречи и да смачква творчески съдби. Тя е една от причините за днешното ни състояние. Така стигаме до голия факт - България недолюбва своите талантливи хора, рядко се обръща към тях и с това губи ценно историческо време.
Отдавна чакаме светлина в тунела. Но самовлюбените посредственици по върховете не искат да видят истинския носител на светлина - талантливият българин. И така е от много години. Защото народният мъдрец е казал: "Който завижда, не вижда."

ОТСАМ ФРАНЦИСКО
Написах думи за нашата родна земя. Споделих своята тревога от днешната съдба на плодородните ни ниви и градини, от безмилостното вмешателство в иначе прекрасната ни природа. И ги публикувах във вестник с неголям тираж под заглавие "Тук и само тук е земята ни". Оказа се, че доста хора са ги прочели.
Далечен познат ми позвъни по телефона и ме упрекна в наивен патриотизъм. Не ни трябвали такива регионални (и сантиментални) възхвалявания на наши равнини и планини - когато целият свят е глобалната ни родина.
Друг познат, явно под влиянието на смътен национализъм, ме спря на улицата и ме обвини в мекушаво родоотстъпничество: "Не е само тук земята ни, рече строго той. Да не забравяме своите исторически граници. Някога сме владели, кажи-речи, половин Източна Европа… "
Безимен читател, доста почерпен, ме тупна по рамото на автобусната спирка: "Прав си, мой човек! Който иска - да заминава за Сан Франциско! Ние си оставаме в Отсам Франциско!"
След още няколко такива отзива трябваше да разбера, че:
България е много по-голяма от самата себе си. Толкова голяма, че не се вижда оттатък собствената дъсчена ограда на мнозина от нас. Ала по каква земя вървиш - няма значение. Важното е да имаш пълен джоб. Защото ние, българите, сме голяма работа. Всеки ще надхитрим и навсякъде ще бием с по три на нула. Едва ли ще оправим България, но себе си можем да оправим навсякъде. Дори накрай света…
Тази пъстра и противоречива картина сериозно ме замисли… Не срещнах и двама българи с едно мнение за българската земя. Защо бе, джанъм? Защо да се оправяме накрай света? Нали си имаме роден край? Нали си имаме Добруджа и Балкана, Тракия и Мизия, Родопите и Пирин? Не можем ли тук да подредим двора си, да оправим дома си, да превърнем земята си наистина в земен рай? А не да я оставяме на самотек - да я политизират гарги и да я приватизират плевели.
И ако има люде отвъд нашите граници, които се чувстват българи - нека да чуват добри вести за отечеството. И не ние да мечтаем за техния живот, а те да мечтаят да дойдат при нас.
На българска земя.
В нашето родно Отсам Франциско.
ПЪТЕПИСНО ЗА ДАКАР
Така се случи, че доста съм пътувал в своя живот. Бродел съм в човешкото море на Индия, бил съм на Божи гроб, плавал съм на няколкостотин километра отвъд Полярния кръг, вървял съм в подножието на мексиканския вулкан Попокатепетъл. Но не станах поклонник на Брахмапутра, не сложих пред малкото си име "хаджи", не съм стрелял по бяла мечка, а вулканът Попокатепетъл ме учуди най-вече с една подробност - разбрах, че името му се произнася с ударение на първото "е".
Защото почти всичко, което виждах, ми беше твърде известно - бях го виждал и чувал по телевизията, бях го чел в географски и исторически книги. Сигурно затова си водех пътеписни бележки само в началото, после постепенно спрях. Омръзна ми да си записвам познати неща.
Пътеписна ми…
Но пътуването ми до Дакар беше нещо друго. Столицата на Сенегал ме удиви най-напред с това, че се разминава с много от моите предполагаеми представи. Добре, че един писателски форум пожела да има и българско участие там.
Разбрах, че Дакар не е онзи Дакар, за който споменава Екзюпери в своята "Земя на хората". Не е същият Дакар, появяващ се като колониална екзотика в някои френски филми. Не е протяжна африканска песен, изпята с древно копие в ръка, нито е рекламен сайт - пример за смайващата модернизация на Африка - в Интернет.
Дакар е от всичко това по малко. Град, готов да стане примамлив за всеки, който колекционира в паметта си противоположности: океански бряг с безброй кокетни хотели, но и с прашни улици към центъра, без тротоари и светофари; няколко куполовидни джамии в пейзажа, подчертаващи мюсюлманския характер на града, но и респектираща католическа църква недалеч от президентския дворец; щръкнали тук-там нови билдинги (главно - банки и държавни учреждения), но и разпадащи се между тях дървено-картонени къщи, пред които пасат хърбави кози; модерен университет, по-голям от нашия НДК, а почти до него - стара казарма с димяща военно-полева кухня в двора…
По крайбрежната улица - дълга редица от жълтеникави, очукани таксита, очакващи по цял ден клиенти; разперени палми с дремещи мъже под тях и шумни кръстовища, край които пъстро облечени жени продават кажи-речи всичко: плодове, риба, женски накити, минерална вода (водата от хотелската чешма е рискова за чужденеца); ята от деца и юноши, спортуващи на дългия плаж: футбол, волейбол, най-обикновена игра край вълните (по всичко личи - водени от своите учители) и съсухрени женици на пътя, протегнали ръка за милостиня…
Още един спортен детайл - по всяко време на деня можеш да срещнеш тичащ младеж в шарен спортен екип. Тренира си момчето - дори под жежкото тропическо слънце… Неслучайно футболният отбор на Сенегал е стигал до световни финали, а някои елитни европейски тимове плащат щедро за привличане на сенегалски спортисти.
Ще си призная - само веднъж послушах навика си да се разхождам пеш из града. Улиците, водещи към центъра, са дълги и прашни, внезапните пазарни капани тук или там дебнат всеки бял пешеходец, а слънцето сипе отгоре кълба от влажна горещина. Невъзможно е придвижването и с градския транспорт - малките допотопни автобуси с разлюлени (вечно отворени) врати отзад, са претъпкани до тавана. А споменатите таксита взимат скъпо и прескъпо. Веднъж на въпроса: "Защо искаш повече от уговорената сума?" шофьорът ни отговори: "Защото храня четири съпруги и единадесет деца!"….
Дакар е двумилионен (а може би тримилионен - никой не е сигурен в цифрата) африкански град със свои наистина африкански грижи: висок процент на безработица (казват - над 50 процента), звънки облаци от комари вечер, крайбрежен лукс, примесен с тъмна опасност от СПИН. Между другото - в Дакар е получил развитие и секс-туризмът (повечето млади сенегалки се движат с малахитова изящност), но човек може да се чуди как споменатият коварен вирус не е станал пречка за такива курортни емоции.
Не липсват подобни забавления и за някои, идващи специално за тази цел, европейски или американски туристки. Независимо от доста напредналата си възраст, повечето от тях още на летището влизат в интимен разговор с млади сенегалци, очевидно играещи ролята на мечтания жиголо… Какво пък, да повярваме на поета, че на любовта всички възрасти са покорни. Пак тук чух сентенцията, че на африканския бряг "страстта трябва да е равна на смелостта".
Всъщност Дакар е град, който принадлежи колкото на сенегалците, толкова и на туристите от цял свят. Даже може да се каже, че крайбрежният Дакар - този с многобройните хотели, с пъстроцветните паркове, заградени отвсякъде, със специалните басейни, плажове и кейове - е недостъпен за обикновения сенегалец. Това особено важи за огромния хотел "Меридиен Президент", построен тук като подарък на мюсюлмански Дакар от Саудитска Арабия. Във всяка стая проблясва кехлибарен знак с обозначение къде е изток - да не би молещият се на Аллах да обърка посоката.
Хотелският комплекс има стотици стаи и десетки вътрешни кафенета, ресторанти и конферентни зали, а централното фоайе е толкова просторно и високо, че в него се издига 15-20 метров баобаб. Е, личи му че е расъл тук насила, под хладния дъх на климатичната инсталация - но е истински тропически баобаб. А вън пъстроцветният парк обгръща поне два километра от луноподобната извивка на Атлантическия бряг. Едно кафе или бутилка минерална вода в комплекса струват към 4 евро, но може да си сигурен, че в тях няма нито една от проклетите амеби.
Изобщо - представете си 6-7-етажен дълъг хотел с размерите на малък град, просторна райска градина с различни видове палми и разноцветни храсти, а насреща - мощните приливи и отливи на Атлантическия океан. Това е "Меридиен Президент".
Пак да повторим, това място е почти недостъпно за обикновен жител на Дакар. Дори дългата редица от чакащи таксита стои оттатък външната ограда - на почетно разстояние от хотела.
Спомням си разговора с двама бели инженери от Южноафриканската република, които в неделния ден ловяха риба-тон на дългия кей пред хотела: "Ние работим тук на новата аерогара и понякога пътуваме по-далеч от Дакар, казаха те. Само 20 километра по-навътре в страната ти става ясно - тукашната курортната цивилизация е на светлинни години от живота извън столицата. И не мислете, че в провинцията е останало нещо от екзотичния животински рай. Няма слонове, няма лъвове, почти е невъзможно да видиш някоя антилопа… Всичко е избито от местни и чуждестранни ловци."… Доста тъжна констатация, наистина. Друг е въпросът, че двамата инженери нямаха основание да бъдат тъжни. Най-малко заради своя улов на няколко парчета риба-тон с големина по половин метър.
Когато самолетът ме понесе обратно към родната Европа (и към още по-родната българска земя) си спомних думите на един американски писател: "Има страни, в които съм готов отново да ида. Има страни, в които не бих отишел нито веднъж. Но има и такива места, където трябва да отидеш на всяка цена. И след това да не повториш…"
Не зная дали този писател не е ходил в Дакар. А ето, че аз се връщам отново - чрез този малък пътепис - там.

Надежда Карапанчева
СТИХОТВОРЕНИЯ

ПОД КУПОЛА
Животът ми е като ризата на Арлекин -
от кръпки шарена колода:
до сълза - усмивка и до рана - грим
до вчера - утре, днес - до гроба.
А ти се вмъкна без билет
под тоя тъжен купол.
Заемаш място най-отпред -
какво ли чакаш да се случи?
Ти, зрителю единствен, си върви -
ще те разочарова циркът.
Тук не играем своите тъги
и себе си сами актьорите освиркват.
Не храним минали илюзии
и от мечтите се щадим.
Въжето още е опънато
с пране от вчерашни души.

ЛОЗОВ АКАНТ
Настръхна от предчувствие лозницата -
не закъсня сбогуването и със виното.
Опихме се от корените жилави
и натежа плодът и в жилите.
Дълго любихме се с него.
От прилива на пълнолуние в стаканите
заченахме от сладкото и бреме
и сричахме по лозови аканти.
Сред пясъчни приумици сънувахме
плода и сянката и - блудни лунатици
и бяхме жадни като глина,
която чака първо вино.
Посърна след сбогуване лозницата,
по струните и ветровете свирят мса.
Но жаждата ни пак ще я облича
и утре пак ще бъде девствена.

ВМЕСТО ЕПИТАФИЯ
С насинено око ме поглежда денят -
пак се сборихме с тебе, Животе:
В полосата оставям нова черта
и смирено влизам в синкопа ти.
Копнеж по недолюбен стих,
извивка облачна на вятъра,
на мъдростта смирения триптих -
това си ти, а аз съм хартия,
върху която оставяш знаци
от мастило и обгаряне -
триумфални вариации
на сънища, крепени с вяра.
Но знам - когато ме повика Огъня
на вечността в антракта,
в петолинието на дъжда
ще пише: неравноделен такт е...

Екатерина Григорова
ИЗ "НАЙ-БЕЗПОЩАДНИТЕ ДНИ"

Най-безпощадните дни са онези, в които слънцето ни казва, че няма място за повече слънце. А светът е разкривен, нали, от онези улички и маршрути, които всеки сам съчинява, за да заобли и събере краищата на спомените си, за да се втурне без измъкване към топлия отблясък от смеещо се дръвче, потъвал бавно в гърдите му. Но ето, минават вече няколко часа, минава пътят, селото, летищата, а после идва сламата, книгите и ръкостисканията, и този апартамент, който е невинен само сутрин. Понеже никой не казва "Спрях тук завинаги", макар че от това "завинаги" бягаме, по това "завинаги" тичаме и каква умора виждаме понякога в очите си... А после изведнъж онемяваме, защото вечер, пред смаяните ни погледи едно ниско дръвче се полюшва от смях и ни кани да скачаме и да се плезим, сякаш няма нищо по-важно от това, и да издуваме бузи от щастие, да се обичаме само тук и сега...
Дръвчето отдавна е онемяло и, притихнало до неузнаваемост, се е превърнало в човече. А някаква живинка в нас, едно потънало щастие, все още надига гърдите ни и ние не знаем плачем ли, или се смеем. Само знаем, че това дръвче боли повече от всеки смях и от всяко ридание, което ни смалява...

o
Между морето и мечката се пробуждам,
Зареяна в бутилка сън.
Навят от смеха и далечината
Към белите минарета на Пирин,
Мокрия сняг,
Към къщата,
Размазана от топлия взрив под гърдите.
Синева с вкус на бегонии -
Това е мама.
На дъното, близано от прохладни течения,
Пред бялата сол на лятото,
Объркана с плитчини сладка вода
Или просто с пейзаж,
Я срещнах и със сърцето си измолих
Повече никога да не ме целува.
После заплаках, така ми лютеше.
o
   На баба Магда
Какви са тия сънища
пресушени от вятъра
тъй мили за душите ни
събрани все на празници
във църквата където
баба първа влизаше
и всички и се радвахме
и всички се обичахме
Какви са тия сънища
с безумно сухи ветрища
потънали във къщите
загробени в сърцата ни
На Пасхата в която
всичките се вричаме
разливаше се виното
покълваше пшеницата
Децата ни се смееха
съседите надничаха
по зидовете каменни
израстваха кокичета
От мъртвите и живите
децата не разбираха
и всички се събирахме
и мъртвите и живите
Какви са тия празници
във сънища пречистени
изсъхнали от вятъра
тъй мили за душите ни
o
Крада от дните ти
Не ме наказвай
С тяло зазиждано в милувки
Не ме сочи
От гръмовете на моите очи
Излизат закони и мерки
Ще ги изпълня
Когато
Ме опознаеш
По синята релса
На душата ти
Се спуска лято
Разбирам го
По дърветата които
Заразяваш
С португалски
Смях
Не ме съди
Че
Времето
Остава
Справедливо

Валентина Атанасова
СТИХОТВОРЕНИЯ

МУЗИКАТА НА ПОКОЯ
СЪН
Зад тъмнина и сенки се провират
идеите за нашето спасение,
подобно посребрените лъчи
на слънце преди залез през клонака
на тъжните, обречени дървета.
Защото ние вътре сме в съня
и той като мираж сега ни вика,
а бреговете се отдалечават
и пак потъваме в безпаметно мълчание,
достигнали до дъното
    на мътната река,
поела към морето на скръбта,
където боговете на разруха и на гнет
на болката сърцето населяват.
А бреговете се отдалечават,
в реката на забравата забиват
тревожен вик като кинжал пронизал
обвивката на сън протяжен.
Ала, за да излезем от съня,
ще трябва преди туй да се събудим...

НЕБЕСЕН ХРАМ
Порта към далечна галактика.
Музиката на покоя на талази
през портата се лее като сън
по колосалния небесен път -
на ос невидима навъртан
огромен, захарен памук.
Разпръснати из Нищото велико,
комети с някога сияещи опашки
замръзват в празното пространство.
Музиката на покоя напоява
душите ни посред сън без сънища.
Пробудени, прескачат весели искри
в очите ни - комети
с краища от злато.
А портата към следващия сън
полека-лека се разтваря,
по своя Млечен път върви мечтата
и стига светлия небесен храм...

ВОДОПАДИ
Вселенската хармония прелива
от тъмната небесна пустош
и златни водопади заблестяват
отвъд невидимото сякаш.
Отвъд невидимото виждам
ловци на светлина и багри,
на бисери и сенки променливи.
И чувам през звъна на водопади
сърцето ми как на парченца
    се разпада...

ХАОС
Напяват във сърцето на света
мелодия загадъчна планети
и музиката на покоя сглъхва
пред къща без врати и... без прозорци.
А хаосът се движи и върти -
рибарска, гъста мрежа, натежала
от ситни морски капчици,
в която простенват нашите души,
прозирни, сякаш сняг през февруари,
под музиката на планетите
Щом утрото е под въпрос,
а неведението - връхна дреха,
пред кулата от слоновата кост
бледнее малката човешка нежност -
пеперуда, забита с карфица
   в хастара на дългата нощ...
Плевен

Весела Димова
СТИХОВЕ,
ПОСВЕТЕНИ
НА ЦВЕТАН
СПАСОВ

o
Когато идеалите
ставаха идоли
от мрамор,
от бронз
и от глина,
и "светлото бъдеще"
се стопяваше
и ставаше
"черно минало",
когато венците,
прикрили челата ни,
не бяха ни лаврови,
нито трънени,
когато замръквахме
между предатели
и не вярвахме,
че ще осъмнем,
от бесилки и кръстове,
от стрелбища и клади
се завръщаха
мъртвите -
неистово млади,
окървавени
и страшно усмихнати,
за да кажат на живите:
"Победихме!..."
И челата им ставаха
върхове и мишени,
но смъртта им ги правеше
почти съвършени -
недосегаеми,
каменолики,
с нещо трагични
и с нещо велики...

o
Ела последен път на гроба ми
и разкажи,
че моите илюзии
се сбъднаха
така разкошни...
    Цветан Спасов
Знаеш ли, приятелю,
че си роден с късмет?
В онази страшна нощ
под огнената стряха
с лице срещу куршумите
умря като поет...
И твоите илюзии
те надживяха.
А нашите илюзии
умряха преди нас...
Развратни са ни музите -
търси ги в кафенета
и барове луксозни,
край имащите власт...
И нощем ни нашепват
псувни, вместо куплети.
Събираме по пътя си
отломки свобода.
Но те са твърде ръбести -
в средата на живота
ни храм да построиш с тях,
ни къща, ни чешма...
Единствено постилат
пътя към Голгота...

Ирина Велева
"АПОСТОЛОВ" ОТ С. ЛЕВИЧАРОВ -
РОМАН ИЛИ ПАТОЛОГИЯ
НА ЧУВСТВАТА

На Лайпцигския панаир на книгата награда в категорията белетристика за 2009 г. получи романът "Апостолов" на Сибиле Левичаров, чийто баща е българин. Обект на книгата е България и българите. Всичко това би ни поласкало, ако целта на повествованието не бе гавра с паметта на рано самоубилия се баща и с всичко българско.
Фабулата на този до голяма степен автобиографичен "роман" е елементарна. От вътрешния монолог и ретроспекциите на разказвачката читателят узнава, че бащата на главната героиня, български лекар-гинеколог, заедно с още деветнадесет българи през 1945 г. емигрира в Западна Германия, жени се за немкиня, забогатява от лекарската си практика, но изпада в тежка депресия и се обесва. Самоубийството му отприщва единствено омраза към рано отишлия си баща и към неговата родина. Главната героиня хладнокръвно констатира: "...Умря не ценен баща, а просто един тъп българин. Ние не преживяхме загуба, а напротив - щастие..."
Романът, ако така изобщо може да се нарече тази книга на ненавистта, започва с пътуването на главната героиня, сестра и и шофьора Апостолов из България с цел тленните останки на бащата след години да бъдат пренесени и погребани в Софийските гробища. Пътуването е финансирано от последния останал жив от емигрантите - милионерът Табаков. Той щедро дава пари на всички роднини на починалите българи-емигранти в Германия, за да бъдат неговите събратя по съдба повторно погребани в родината си. Всичко би изглеждало може би трогателно-сантиментално, ако основният замисъл на книгата не беше прехвърлянето на ненавистта от бащата към родината и обратно, защото "омразата към бащата и родината му са преплетени помежду си", както споделя главната героиня. За нея "думата България е достатъчен дразнител, който предизвиква пристъп и на секундата изчезва разумът". "Разумът" наистина непрекъснато напуска разказвачката по отношение на всичко българско, като причинява умопомрачителни пристъпи на словесен гняв. Тя не може да овладее и обуздае този гняв, който все повече и повече ескалира. През погледа на една чужденка, изпитваща чувство на превъзходство, българите изглеждат по следния начин: "Типичният българин е силно окосмен, има перфектни бели зъби, яде чесън и достига до дълбока старост... Жените сигнализират - ние сме курви, мъжете - ние сме брутални. По време на цялото пътуване не срещнах нито една елегантна жена, нито един мъж в добре ушит костюм..." За нея "България е една ужасна страна", българите миришат на диви свине, те са генетично необлагородени, дребни и трътлести. Българското ядене е "буламач в лошо олио." "Българското изкуство през XX век - отвратително и то без изключение. Архитектурата, освен манастирите, джамиите и търговските къщи от XIX век е истинско престъпление." Българският език и се струва "най-отвратителният на света. Мек, тромав, бавно подвижен... Никаква острота на съгласните."
Почти няма ред от тази книга от 248 страници, който да не е пропит от пренебрежение, презрение и злост към България и всичко българско. Авторката иска да внуши, че няма нищо ценно нито в нашата история, нито в съвремието ни. Не е пощаден от подигравка дори подвигът на Ботев, а турското робство е "най-доброто, което се е случило на българите!"
Цялата книга представлява една своеобразна злъчно-цинична тирада и словесни изригвания с унищожителен заряд. Те са насочени към всеки и всичко, което попада в полезрението на авторката. Единствено кучетата и котките са достойни за нейната симпатия. Безименната главна героиня откровено признава, че не е изпитвала и не изпитва състрадание към никого. Чувството, което я владее, всъщност е садистично удоволствие от всепроникващата я омраза. Тя се гордее със своята мизантропия, с ненавистта си към родния баща, майка и сестра, към близките и изобщо към всеки човек.
И този "роман" - антисемеен, антибългарски и античовешки - е награден от немското жури за най-добра белетристична творба?! Дали заради идеите, вложени в него или пък заради художествените му достойнства? А може би за това, че проповядва мизантропия и краен негативизъм? Или пък заради обругаването на една източноевропейска нация? Трудно е да се определи жанрът на това произведение. То не е нито пътепис, защото няма неговите характерни особености, а за да бъде роман му липсват сюжет и развитие. Освен злъчните монолози на главната героиня, другите две "действащи" лица - сестрата и българският шофьор Апостолов, са бегли и схематични, превърнати само в слушатели на словесната помия на разказвачката. Книгата не само че е лишена от всякаква художественост, но не може да претендира за каквито и да било естетически качества или за по-високо мисловно и интелектуално ниво от това на тесногръдието, дребнавостта и еснафщината.
Разказвачката споделя към края на повествованието за "отмъстителните нагони", които причиняват у нея един вид "перверзен душевен оргазъм". А ние, читателите, трябва ли да бъдем съпричастни към тази патология на чувствата? Нима може тя да предизвиква съчувствие или съжаление? Може би книгата е един вид психотерапия на една явно дълбоко травматизирана личност? Но защо трябва да се злоупотребява с читателското търпение? За всеки нормален човек четенето на тази пошла книга е истинско мъчение и изпитание. А чувството, което оставя е отвращение и омерзение.
Всякакви книги се издават по света, но награждаването на такъв "роман" от авторитетно жури на престижния Лайпцигски панаир на книгата най-малкото буди недоумение.
"Апостолов" от Сибиле Левичаров е финансиран от Фондация "Роберт Бош", а през есента на 2009 г. така нареченият роман излезе и на български език от издателство "Атлантис - КЛ".

Стоян Бойчев
ДЪХЪТ НА ЗЕМЯТА*

Не мога да кажа какво е имало в началото на този паметен ден, останал завинаги в съзнанието ми. Не помня как майка ми ни е изпратила, какво е заръчала, изглежда, че очакваното и необикновено събитие до такава степен е било завладяло детското ми съзнание, че аз нищо не помня до оня момент, когато вуйчо се наведе, отпущайки цялата си тежест на едното стреме, хвана ме под мишници, може би мама ме е повдигнала, и ме постави пред себе си на седлото. Хванах се яко за лъка. Знам със сигурност, че баща ми не е бил там, бил е на работа, защото като излязохме на каменистата пътека по Костенка, чухме зад нас удари на чук и звън на наковалня: тежките, разтърсващи удари на двамата помощници и игривата, скоклива песен на татковия чук... До някое време се чуваше и шумът на реката - весел, ала монотонен шум, който бавно и незабелязано изостана зад нас, стопи се.
Не изпитвах тъга, че напущам за цяло лято малкия свят, който познавах. Вуйчо казваше, че не е срамно човек да си поплаче, шегуваше се, смееше се с топъл дъх във врата ми, но аз се държах храбро и смело погледнах назад: бяхме се отдалечили, долу се виждаха тъмнозелените върхове на елшите, дървеният мост над реката, ламариненият покрив на дядовата Станкова воденица, наполовина закрит от върбите, посивелите покриви на къщите, голият гръб на Биволарната, където пасяха остригани с ножица магарета, които стопаните им и нощем не прибираха...
Навлизаме в стара букова гора и над главите ни се свеждат клони; притъмнява. В краката на Алча шуми ланска шума. Някъде се обажда сврака: казва, че минават хора - мъж и момче - и кон, който пърха и клапче с натежал корем - нищо особено, бъдете спокойни... Тъй казва тази креслива птица. Успях да видя само опашката и - пусна се от клон, сякаш падна, но сетне се въззе, отиде, та се невидя.
Гледан от седлото, светът е друг.
Намалял, достъпен, близък.
Вуйчо отстраняваше с ръка клоните, пазеше ме да не ме шибат в лицето вейки, но аз успях да пресегна и да си откъсна свежи, меки като коприна, нежнозелени букови листи; знаех от по-рано - бяха кисели. Гората свърши изведнъж и пред нас долу се откри дълга лъка, ограничена от север с полегат, почти гол склон и от стръмен, сенчест бряг от юг; в дъното на долината, далеч на изток - Планиница - юнашки връх, с голи плещи, отвъд които се намира един друг свят, накъдето бяхме се запътили. Реката лъкатуши през зелени ниви и ливади. При брода Алчо спря, изтегли отпуснатите поводи и пожела да пие, подвил крак, но туй бе само глезене, защото го поиха сутринта; натопи устни в подвижната вода и тутакси запреде с уши: пред ноздрите му се стрелкаха като сенки мрени, те го плашеха - дигна недоволно глава. От устните му, обрасли с твърди косми, се стичаше вода, въздъхна, усетих как подпругата изпука под нас; и изведнъж, стреснат от подканата, бързо тръгна през каменистия бързей, чаткаше с подкови, плискаше вода, която ме измокри по лицето.
Това е Войнежанската река, която наричат и Тодоровската, а къщите насреща, повечето покрити с плочи - Войнежа.
За този благословен кът бях слушал и щях да слушам цял живот, защото точно тук, на припека, под дъбравата, върху склона, обърнат на юг, на "голия камък", бяха се заселили дедите ми преди триста години. И всичко, което пиша сега, едва ли е било точно тъй - смесили и размили са се фактите и случките във времето, но едно е сигурно и непоклатимо - чувството, което ме обзе тогава и го нося до ден днешен. Щом си спомня онази далечна утрин, щом се ширне там някъде натежалата от злак лъка, росна, току-що провидяла се под редеещата мъгла, щом пред погледа ми се възземе Планиница, окъпана от първите лъчи, които се стичат на порои по голите и плещи, щом затрепти подранила мараня по посивелите покриви от плочи, щом се обади от усойната над реката кукувица, я сладкогласен дрозд, щом звъннат горе избистрени сини небеса - ненадейна, тръпна радост, почти мъка, бавно и сигурно налива гърдите ми...
А в градините и нивите от двете страни на пътя вече са наизлезли работливи войнежани. На първо място старците, които и лете не хвърлят дебелите вълнени забуни, нито поясите, най-често червени, които опасват кръста и изнежените им вече старчески слабини; виж, калпака, с омазнени от пот ръбове, захвърлят рано-рано и налагат онези черни, потъмнели от слънце и дъжд сламеници, които те си плетат от пшеничени сламки - старците косят важно-важно, точно тъй както се полага на уморени от живота, на знаещи и все още можещи люде. За истинска коситба е рано, но те са излезли да обръскат я слог някакъв, я нива засята с люцерна, я пътека да прокарат през избуяла трева и коприва. Ала и тази малка работа изисква хубава коса - достига звън от удари на чук: някой от старците коват косите си.
Жени с бели забрадки копаят царевицата.
Тук-таме се виждат триноги със завързани люлки.
Вуйчо поздравява с "Поможи бог!" и му отвръщат "Дал ти бог добро!" Понякога изтегля поводите на Алча, но после ги отпуща, за да щипне добичето тревица, но конят я изскубва с пръст, пърха, клати недоволно глава, а вуйчо казва приказка на поруменялата и светнала жена, която за минутка се обляга с две ръце на мотиката, заровила боси и силни крака в земята. Какво говореше вуйчо не мога да си спомня, пък и едва ли съм схващал смисъла на думите му, но едно си спомням много добре: вуйчо вървеше през тази зелена, окъпана от слънце долина и сякаш разнасяше радост и я раздаваше с пълни шепи. Виждах как ни гледаха в гръб със светнали и благосклонни очи, как, ако жените биваха две, си продумваха нещо и дълго и високо се смееха, разтърсили бели пазви. Някои ругаеха, казваха "Болест да те изяде!" или "Чумата да те тръшне!", ала тези клетви едва ли бяха сериозни, защото бяха казани през смях.
Сега, като правя сметка, виждам, че по него време вуйчо е бил мъж на двадесет и осем години и при това - хубав и оперен, от Еленско, което си личи от говора му. А тези женици бяха зажаднели за мъжка приказка, за закачлив поглед, друго те много рядко си позволяваха - търпеливо чакаха цяло лято чиляците си, излезли още в ранна пролет на гурбет по далечни краища...
Така вървяхме дълго, сподирени от погледи, под овошки, натежали от зелен плод...
Пред караджейка, сгушени под върбите край пътя, стояха три-четири разпрегнати коли. Вуйчо внимателно прехвърли крак и скочи долу от стремето - пое ме под мишниците, тъй както беше ме качил горе и каза, че на Алча се полага малко почивка. Нека се поразтъпча, а той ще се види с мливарите. Искаше да попита продава ли някой по тези места малакиня или стелна биволица. Оказаха се приказливи старци от Средния Войнеж и тозчас предложиха услугите си: не знаели със сигурност, но нищо не струва човек да се отбие до дяда Денча Джамбазина, човек сериозен и милаим при това, къщата му е на пътя ти, отбий се, нищо няма да загубиш, ако нищо не спечелиш. И всички вкупом започнаха да обясняват накъде да тръгнем и как най-бързо и най-лесно да намерим този знаменит дядо Денчо, и милаим при това. А сетне, то се знае, запитаха какви хора сме и откъде идем, къде отиваме, че къде го водиш, приятел, туй малко юначе?...
Докато вуйчо разговаряше със старците, които поменуваха името на баща ми - рода сме били, - аз надникнах към влажния, прогнил и лъхащ на жабуняк улей. Долу, из тясна сопка, водата биеше в лопатите на колелото - хладни пръски достигаха чак до мене. Над улея бе прекрачила малка дъга. Щом се приближих - изчезна. Нещо хладно, ведро и забързано имаше в шума на разпенената вода, във вихреното движение на колелото, в тежкото и глухо превъртане на камъка, в потракването на кречеталото. Отвътре излезе набрашнен и по веждите старец; паспал имаше и по гърба му. Излезе, дигна глава и дълго гледа насреща към сенчестата усойна. Чакаше очите му да свикнат със светлината...
А дяда Денчо Джамбазина не се появява.
Един проскубан и ленив каракачански пес вече бе престанал да лае, когато на чардака се появи едър, червендалест, но занемарен старец, който много приличаше на кучето си. Изкашля се, подхвърли с рамене полушубката си и бавно тръгна надолу по скърцаща и видимо прогнила стълба; липсваха цели стъпала, но стопанинът, изглежда, беше свикнал и не се спотъкна. Под навеса на плевника, вързана за рогата с въже, се дърпаше биволица, пост€ла и изкаляна; добичето видимо беше гладно, с хлътнали хълбоци.
Старецът прекоси хармана, дойде до външната врата и без да отмести прогнилата леса, и без дума да каже - вторачи очи. Целият му вид казваше: "Раздигнахте ме, навлеци, но поне казвайте по-скоро какво ви носи насам!..."
Вуйчо каза и дядо Денчо твърде тържествено отмести лесата: "Моля! Влизайте..."
Вуйчо влезе, а аз останах при коня и кучето, което клекна пред мене. Клечеше каракачанският пес, изплезил език, загледан в ръцете ми, а от очите му течеше молба и тя беше долу-горе следната: хвърли комат хляб, да не ти се свиди... Кучето беше разбрало, че в дисагите има топла пита, която майка ми беше омесила и опекла тази сутрин и докато яздехме, усещах с прасеца си мека топлина. Не бяхме големи приятели с Алча - щом приближех свиваше уши, - ала кучето продължаваше да се моли и аз, обхванат от прилив на доброта, пристъпих, без да обръщам внимание на коня, който разклати глава, сви уши и май че искаше да ме клопне по рамото, но не ме клопна, само показа зъбите си, защото знаех как постъпват възрастните: отиват към добичето направо, сякаш не го забелязват. Приближих, вковал поглед в стройния, сух и потръпващ крак, в набъбналите от подвижни мускули гърди, в корема, опасан от могъщи жили, в тъмните слабини, наседнали с конски мухи - приближих, подигнах се на пръсти и напипах питата в дисагите - мека, дъхава, топла още - и отчупих комат. Кучето не се спусна към хляба, а се надигна бавно, с достойнство и първо го подуши, а сетне го захапа и се отдалечи.
Дядо Денчо беше отвързал биволицата и я развеждаше по хармана, та вуйчо да види всичките и достойнства. И докато я развеждаше, непрестанно я хвалеше: била от хубава порода, човек трябва да е сляп, за да не види туй нещо, я, я какви рога, и виж ти как ходи, как стъпва добичето!... Прав си... от два дни не е хапвала както трябва и затуй е хлопясала, но ти я пусни на зелена трева, че гледай тогаз... Вуйчо казваше, че ако човек иска да види, туй не ще рече, че непременно трябва да купи, нали тъй чорбаджи. Личеше си, че биволицата не му харесва, пък и нямаше какво да му хареса по клетото, изпосталяло и занемарено животно.
- А-а, такива да ги нямаме! - разсърди се дядо Денчо и поведе биволицата към навеса; върна се с решителни крачки, приближи и хвана едно седефено копче от ризата на вуйчо - усукваше и теглеше. - Не си мющерия, момче! Не искаш да вземеш стелна биволица, та малачето да ти остане без пари... Вземи биволицата, бе момче, не се дърпай, на сметка ще ти я дам, казвам ти: малачето ще ти излезе без пари!...
И той наистина откъсна седефеното копче, погледна го и го сложи в джоб.
- Знам ги аз еленските цигани - рече замислено старият джамбазин; в гласа му се долавяше примирение и умора. - Без пари искат да купят... И къде са видели такъв добитък? Само губят времето на добрите хора...
Вуйчо ми намигна, метна ме на седлото и докато наместваше крак в стремето, успя да ми каже с топъл дъх, който опърли врата ми.
- Да вървим, че ако постоим още малко, копче няма да остане на ризата ми...
Едва ли ще бъде пълен споменът ми за това мое първо пътуване, ако не разкажа как набрахме едни дисаги гъби. Всъщност, това е разказ за старата, проредяла, застлана с шарени сенки, светла и топла дъбрава, каквато аз не бях виждал, макар че съм се родил почти в гората - от прага на старата ни къща започваше гора.
Алчо успокои дишането си и ние дълго вървяхме по мек и прав път, отъпкан тази пролет. Коловозът слизаше надолу с лек наклон и скоро навлезе в рядка дъбова кория...
Още много пъти щях да навлизам в дъбрави през моя живот, ала това първо потапяне в зелената тишина, в тръпчивия дъх на кисела дървесина и на мрави, в миризмата на преминали гъби, в мекия мъх, който покриваше засенчените поляни, мек и податлив под стъпките ми и искаше сякаш да ме всмуче в себе си, и в оная едва доловима, но постоянна, звънка песен, която не нарушаваше тишината - песента на жетваря, - това първо потапяне в дъбовата гора щях да запомня за цял живот.
Гъби виждахме още преди да наближим дъбравата, ала вуйчо не спираше, бързаше, сигурно си имаше някаква много важна работа, каквито работи имат обикновено възрастните и не намират за нужно да разговарят с другиго, най-малкото с дете. Бях готов да се разсърдя и затворя в себе си. Но вуйчо като че ли долови мислите ми и спря коня, каза, че не е лошо да обиколим наоколо за някоя и друга манатарка, а ако намерим булки - още по-добре. И той върза коня за храст и ми поръча да се навъртам наблизо, да не се отдалечавам; сетне откачи козинявата торба, която висеше отстрани на седлото. След минута изчезна между дебелите, прогнили и разкривени дънери на старите горуни.
Гълъбът хралупар само това чакаше - веднага се обади високо в клоните и трябваше дълго да заничам докато го открия на една суха гранка. Алчо не обърна внимание на гълъба, премяташе зелена тревица в устата си, но желязото му пречеше и той, хитрецът, много настойчиво искаше да го извади, като триеше юздата в грапавата кора на дървото. И как се брани от мухите! Така шиба с опашка, че ако те достигне - боли като от дрянови ръчки, сурови и гъвкави... А пък вуйчо можеше да ме вземе. Какво ще му стане на Алча, ако постои малко сам! Много важен. И шиба ли, шиба с тази дълга опашка...
Отдалечих се малко, но това не направи никакво впечатление на коня. Ясно, можеше да мине и без мене. Като вървях през мекия пласт от мъх и краката ми потъваха в дебелата постеля, долових странен звук - земята под мене кънтеше. Това ми се стори много интересно и дълго скачах и тропах по зелено-кафявия килим. Можеш да легнеш и да се търкаляш до насита. Щом се взрях, видях, че това са много, много кафявички цветчета на зелени стебълца, едно до друго наредени, набити, плътни, - нито едно не излиза напред, нито едно не изостава - и в това може би е силата ми. Тук, докато скачах, видях авлигата. За пръв път се срещахме и не знаех името и, но я запомних: май че запомних най-добре опашката и - пъстра, та златна - и ония плавни, лениви дъги, обърнати нагоре, които тя описваше при полета си - отиде, та се невидя между клоните на дърветата...
Скоро се натъкнах на следи, оставени от вуйчо - току-що прерязани с нож дебели пънчета на гъби. На много места откривах дребнички гъбки, незабелязани или нарочно изоставени; бяха все още с влажни кафяво-златисти гуглички, твърди и гладки.
Обърнех ли гугличката - отдолу, между пънчето и бялата прокъсана мантийка, се крепяха едри и бистри капки. Вуйчо беше казал, че брането на гъби не е работа за деца, но аз не го послушах, разкопчах пазвата на ризата си и сложих там първата манатарка. Гъбките бяха хладни, а ме гъделичкаха и по гърба ми мина тръпка. Намирах и едри, тежки гъби, омекнали и дъхащи на тлен; бързах да се отстраня от тях...
Нямах представа колко време е минало, но пазвата ми беше натежала и аз се навеждах да откъсна само много хубава, блестяща със златото си гъба. По едно време усетих тишината: звънката, безначалната тишина, която звучеше в ушите ми. И само гълъбът се чува:
Гу-угу-у це, попе,
гу-угу-уце, попе,
посей конопе...
През всичкото време, преди да реша да се връщам, усещах наблизо коня, макар че не го виждах, бях спокоен, пък и следите на вуйчо често срещах... Ала когато тръгнах да се връщам, усетил тревожната тишина край себе си, разбрах, че не зная накъде да вървя. Тръгнах напосоки. И колкото повече време минаваше, толкова повече тревогата ми нарастваше. Гърлото ми пресъхна. Смътно усещах, че се отдалечавам, но когато тръгнех да се връщам при Алча по другата, по истинската пътека, разбирах, че наново се отдалечавам, така поне ми се струваше.
По някое време отново забелязах прерязани пънчета на гъби - бяха бели и чисти. Оттук беше минал вуйчо. И това ме успокои и, може би, спаси. Разбрах, че няма накъде да ходя, ако ходя - ще се отдалечавам. И се навъртах все край тези бели следи, пръснати като трошици по земята. Ослушвах се час по час. Уморен от задухата по пладне, гълъбът беше замлъкнал. Не молеше Гогуцепопе да посее конопе. Само жетварят не замлъкваше, ала неговата песен не нарушава тишината - протяжно, почти мъчително трептене, разлюляло въздуха и сините небеса, които се провиждаха през клоните на дърветата. Усещах как този звън прониква и в мене, разтърсва ме, и ето че нещо голямо, твърдо като камък, ме затъква и аз дълго се мъча да преглътна, ала не мога и от това гърдите ми се вкоравяват. И да заплача не мога...
Не чух вуйчовите стъпки; усетих твърдите му пръсти, които ме хванаха за лакътя.
А пък Алчо беше окършил и обелил храста, за който бе вързан.
Хубавият път скоро свършва.
Тръгваме по каменист коловоз, издран от пороите, опасан от оголени корени, който се възкачва към скалисто било. И колкото по-нагоре възлизаме, толкова по-тежко и по-мъчително става дишането на Алча. Минаваме край пастирчета, които пасат овце и кози - гледат ме със завист, защото вуйчо беше слязъл от коня и аз яздех сам, впил пръсти в лъка на седлото. Не поглеждам настрани, вковал очи в ушите на коня. Само от време на време мярвам потния врат на вуйча и ризата му, която бавно потъмнява между плещите.
И когато се изкачихме на билото и спряхме да починем - нещо ме заслепи и затъкна.
На запад, в недостижими далечини, се въздигаха снежни върхове - бели, кристално чисти, искрящи. В подножието им се диплеха бърда и рътлини, потопени в бяла, лека и прозрачна мъгла... И колкото повече се взирах и исках да доловя дали това, което виждам е земя, скали и сняг, зърнест сняг, покрит с ледена кора, искрящ, или са бели бухнати облаци, натрупали фантастични грамади, толкова повече главата ми се замайваше и нови, непознати звуци ме подемаха към сини небеса.
Вуйчо ми помогна да сляза от седлото, даде ми да пия вода от манерката - войнишка манерка, тежка, влажна, с шаечена калъфка, - а сетне ми поля - да наплискам със студена вода лицето си.
Сега можех да погледна света по-спокойно.
Бях видял за пръв път величествената снага на Стара планина от Юмрукчал до Чумерна: три огромни снежни кристала, подпрели със зъберите си небето там някъде на запад, а насам - верига от върхове, нанизани като пилци след квачка. Нещо неземно - вселенски студ и недостижима чистота - идеше от тези ледени върхове, израснали тъй неочаквано сред зелени бърда и рътлини, над топли лъки, натежали от злак. И колкото по-насам идеше погледът, по ясно и отчетливо се различаваха голите заоблени върхове, сините пазви на усоите, недокоснатите от брадва букови гори - по-близки и достъпни бяха планинските зъбери, познатите хребети, ливадите, пръснатите по склоновете ниви, хоризонталите на горските пътища, посивелите покриви на колибите, каменни покриви, тук-таме изпъстрени с яркия цинобър на измити от дъждовете керемиди. И съвсем наблизо - родни и близки места, където бях се родил и растях, без да мога да отделя себе си от земята, по която ходех.
Видяхме и връх Свети Никола.
Върхът се гушеше зад голия гръб на Бузлуджа и едва ли щях да го забележа, ако не беше паметникът, възправен на стража над урви и усои, над цялата земя, притихнала в краката му...

Рашко Стойков
СТИХОТВОРЕНИЯ
(75 години от рождението му)

ВЕРУЮ
Може това да са хъшовски мисли -
всички ви искам светли и чисти!
От всяка корист, подлост, лъжа
кръвта се ядно в жили вълнува.
Нямаме право да живеем така,
сякаш Ботев не е съществувал!
Ако целуваш земя и жена,
с огнени устни целувай!
Нямаме право да любим така,
сякаш Ботев не е съществувал!
Ако враждуваш, не с дребна вражда,
ако заплюваш, с кръвта си заплювай!
Нямаме право да мразим така,
сякаш Ботев не е съществувал!
Още са нужни мъжки сърца.
Още България за правда жадува.
Нямаме право да умрем така,
сякаш Ботев не е съществувал!
1973 г.

ПЕСНИЧКА
ЗА ПОДСВИРКВАНЕ С УСТА
Тоя праведен Божи свят
на дяволски косъм виси!
Ако ще да си
в най-дълбокия ад,
изтегли се за свойте коси!
Ако днеска си повален,
значи утре ще победиш.
Само едно помни от мен:
Сечи клона, на който висиш!
Тоя дяволски Божи свят
на твоята воля виси.
Ако ще да умираш от глад,
откажи им меда от оси!
И дори да си смъртно ранен,
значи в друг ще се преродиш -
само едно му предай от мен:
Сечи клона, на който висиш!
2001 г.

СМЯХ
На Иван Николов - чудесния лирик
и автор на изящни иронии
Снощи
на твоите смешки се смях
точно когато ти си умирал.
Ти си умирал под моя смях,
ти си умирал!
Тъжна,
горчива,
щастлива съдба -
смях да съпътства смъртта ни...
Крясъци, нерви, инфаркти, борба?
Смях
подир нас да остане!
Звънва в сърцето последна шега -
скъсана струнка от лира...
Хайде, човече, засмей се сега!
Може би нейде смешник умира...
1991 г.

МАДРИГАЛ
На Иван Арнаудов
Пред очите ми клошар и клошарка
се усмихваха един другиму весело.
Не от солидарност вехтошарска.
Или от общи корпоративни интереси.
Просто беше им заедно радостно.
Бяха млади, красиви, божествени.
А бездомните кучета лаеха яростно.
И придаваха на пейзажа нещо човешко!
2003 г.

САКРАЛНО
Не зная дали е заплаха пряка.
Или просто рекламна тенденция
Всеки ден получавам по някоя
листовка от погребална агенция.
Дали зложелател си прави шегички?
Или Ангел-хранител ме информира,
че е време и моята търсеща душичка
да отлети
към философските глъбини на Всемира?
Само че аз не съм готов за отлитане!
И търся в Божиите закони пролука.
Защото - дявол знае защо - предпочитам
да наблюдавам Всемира оттука.
Въпреки трагичните недомислия
на твоите, Господи, земни творения...
Май и ти като мен още не си написал
най-доброто си стихотворение!
2006 г.

ЮБИЛЕЙ
Доживях и аз до юбилей!
С други думи - мамата си трака.
Вече съм на педя до стотака.
А на бял кон вятърът ме вей.
Още с вълчи вой и песен птича
е изпълнен земният ми ден.
Но кълвачът вече чука в мен:
Времето като кръвта изтича!
Още е животът мъжество.
Още имам страсти и надежди.
Още по жените се заглеждам.
Но не помня вече за какво!
Ще си спомня! Щом в потайна доба
с женски лик Луната ме зове.
Щом дори с един крак в гроба,
с другия пак пиша стихове!

Иво Георгиев
ДВА РАЗКАЗА*

ТИХОМИР
Тихомир бил от село Тихомир. Село на гръцката граница, в което времето било спряло още от турските времена. По малките спокойни улички пъплели спокойни малки хора и винаги се радвали, когато срещнели черен бръмбар да търкаля топче тор със задните си крака - това значело, че денят ще им спори. От селото, към света водели шест пътя, които изписвали буквата "ж", но малко лъкатушно - така, както я изписвали тихомирските първокласници. Всяка сутрин, в дните между пролетното и есенното равноденствие, по тези пътища тръгвали бавни върволици съставени от следните единици - магаре, каруца, мъж и жена в каруцата и след нея куче. След това пак - магаре, каруца, мъж, жена, куче - просто хората отивали по нивите да си оставят потта. Та Тихомир бил от това тихо и мирно село и отраснал там, научен да си оставя и той потта в земята. После отишъл да учи за агроном. Учил, каквото учил, и вече към края на последната година, през един от първите петъци на лятото, заминал на бригада в Англия. Те тогава всички ходели на бригади - да подпомагат бригадирското движение на западните страни - та и той отишъл. Там брал ягоди, вадил картофи, чистел на животните - вършил все едни такива облагородяващи човека дейности в някаква ферма в централна Англия. Именно там се научил да кара мощен, колкото всичките магарета на неговото село, трактор, както и да хвърля опаковката от вафлата си само в кошчето за боклук. Често му се явявали меки видения от село, пратени му от онази мръсница - носталгията, като цвета на рекичката напролет, или някоя птица, която не се срещала по английските земи, но и той ги пропъждал мъжки с телевизия и хубава бира. Работел, писвало му, пак работел, ама все не му се връщало към спокойните турски времена по неговия край, а му се искало да говори на английски с говедата на тази странна островна държава. А държавата била странна, защото била пълна с всякакви хора - бели, жълти, черни, червени, та дори имало там и такива от Шри Ланка, но това е вече отделен въпрос. И там - да се чудиш защо, но Тихомир бил много доволен от живота. Почти нямал приятели и празници, не можел да гласува дори, но - айде де - доволен бил човекът и това си е. Пращал картички на село и все хубави неща пишел - как кило месо струвало не знам колко техни пари, което правело пък не знам колко наши пари, как като стъпиш на "зебрата" и веднага - 14 коли от едната страна и около 17 от другата, набивали спирачките. А пък в магазините за дрехи продавали такива спретнати и учтиви магазинерки, че направо като влезеш там, ти идвало да си оставиш цялата седмична сума, определена за бира. Ходил и до Лондон и минал покрай Кралския дворец, което било запечатано на снимка, и кой знае още какви чудесии бил правил там, ама той не си казвал всичко, за да не разваля мнението на другите за себе си. После, ама то не станало чак толкоз бързо де, но все пак станало - взел, че се залюбил с една японка. Да бе - истинска японка - знаела си йероглифите жената, и си била съвсем с дръпнати очета - както се подобава. Къде се запознали? Ами на някакъв курс за нещо-си, май че било, но за какво точно, не се знае. Тя, японката, отначало го заглеждала скришом, като възпитана в японските традиции девойка, но веднъж - ни в клин ни в ръкав го погледнала с поглед на цъфнала японска мушмула и го поканила на дискотека. Казала му, виж какво, май френд, тази вечер има дискотека еди-къде-си, с тематична вечер, посветена на музиката на еди-кой-си, та к'во ще кажеш. И той какво да каже... Сещате се, нали. Абе сега, какво да ви разказвам подробности, като и аз не ги знам, но с две думи, след има-няма и година, Тихомир и японката се оженили. Ей т'ва е. А, забравих да ви кажа, че тя се казвала Марико, с ударение на "а"-то, но нашето момче и викало Марийка. Сдобили се след някой и друг месец с момиченце и решили да дойдат в България да поживеят. Естествено, в село Тихомир - на гръцката граница, където времето било спряло още от турските времена. А японката казвала после, че и в техните села някога било така, че и по-зле, в онез времена, когато имало самураи, ама все пак не било много отдавна - има-няма стотина години. Така казвала жената, може би за да го успокоява, знам ли, а може и така да е било, японска му работа. А в Тихомир, то било вълнения, то било трепети, когато научили, че жива японка ще живее в селото им. Дотогава те били виждали японка само по телевизията и на картички по стрелбищата, и знаели за тях, че обичат да си правят харакири. Къщата на Тихомир била ремонтирана с доброволен труд от почти цялото население на селото, градинката била прекопана и, специално за видната гостенка, засели италиански райграс - сигурно щото не намерили японски - в дворчето отпред, вместо обичайните фасул и картофи. Дошли нашите хора от Англия и в селото настанал истински панаир, голяма гюрултия имало и то повече от 2 седмици, докато всички посетят момчето и най-вече екзотичната му булка. Тихомир споменал пред един състудент, че добрите му съселяни им донесли през първата седмица общо 57 кокошки, 14 пуйки, 2 заека, един фазан и 27 баници, ама за баниците не бил сигурен дали не били 26. Постепенно нещата се поуспокоили, а Марийка, т.е. Марико свикнала със селото, а и хората свикнали с нея. После наш Тихомир трябвало да си завърши ученето, че имал не знам колко изпита невзети. След това - на всичкия му хал - и в казармата трябвало да ходи, и така се изтърколили две години, през които не се случило нищо особено, само дето детенцето растяло, а Марико понаучила доста сносно да дои крава и да плете вълнени чорапи на пет куки, като дори вплитала в тях знака на изгряващото слънце от по-светла прежда. Но тъкмо се понаучила, и се разчуло, че ще заминават за Япония. Даскалът по география обяснявал на мегдана, че там - в тази далечна страна, където ще ходи техният Тихо, децата още от люлката учели карате и имали компютри, и че там хората почти не работели, защото им работели роботи. Брей, брей, казвали селяните, и цъкали с език. Те това не можели да го проумеят, как така ще си пуснат те роботи на нивите, като са на такива наклонени терени - та нали тези роботи ще се катурнат и ще отидат право в дерето. Ама даскала им казвал, че те, японците имали роботи и за рязане на ноктите на краката, та с едни наклонени терени ли нямало да се справят. А Тихомир, японката и детенцето наистина заминали за Япония. После в селото научили ето какви работи за тях. Първо, нямало никакви кокошки, пуйки и други такива при посрещането им. Второ, разбрали, че бащата на Марико като млад тренирал сумо, но това как да е го преглътнали, щото не го разбрали какво точно е. После научили, че Тихомир започнал да работи като учител по английски в една детска градина. Българин, в Япония, ще преподава английски - брей, брей, цъкали тихомирци. Кметът коментирал, че това било то - глобализацията, а старите хора помислили, че е някаква нова болест и взели да чумостват. Но накрая една снимка, пратена от нашето момче до баща му и майка му, съвсем объркали представата за нещата на тихомирци. Снимката била формат 13 на 18, матова. На нея Тихомир, с потури, пояс и каскет, държал за поводите магаре, впрегнато в нещо като нашенска каруца. На каручката имало качени към 7-8 японци, ухилени до уши и също с потури и каскети. На снимката пишело: На мама и тати от клуб "Приятели на магарето и българските обичаи". А тоя клуб го водел Тихомир в не-знам-кой град в Япония.
Ако не вярвате, идете в Тихомир да ви покажат снимката.

УЛИЧНИ МУЗИКАНТИ
Камбаната на черквата удари няколко пъти в ре и ние побързахме да си настроим инструментите двамата с Евстати - той своя "Стративариус", а аз китарата. Евстати твърдеше, че другата камбана - по-голямата, звъняла в си-бемол, а аз настоявах, че е в сол-диез, но и двамата се помирихме, че това няма значение за размера на социалните осигуровки на клисаря. Бяхме се паркирали пред самия главен вход на храма и започнахме много лирично първите тактове на "Хлопам на вратите на Рая". Точно в този момент, отгоре, откъм камбанарията, като истински Батман, се спусна по въже отчето и започна да ни анатемосва. Вместо да сме влезли в храма да се молим, ние сме просили, и че освен това, каквито сме били здрави и силни, какво сме търсили тука с тези инструменти. Събрахме набързо партакешите си, през което време една баба успя да ни бутне по една пластмасова чашка с варено жито, Евстати смутолеви едно бързо "Бог да прости", и изчезнахме.
Решихме да си опитаме късмета пред близкото училище. Викаме си, те днешните ученици имат пари - пушат, пият, коли карат, та все ще снесат по някоя стотинка. Хайде - пред главния вход, и като подкарахме "Един неразделен клас", после "Тухла в стената", не си е приказка. Веднага се насъбра една тълпа пъпчиви тийнейджъри около нас, които ни се радваха, а някои даже откровено се целуваха. Добре, обаче не пускат кинти. Един вика: "Елате, ще ви черпим с един час по химия при Молекулата", други викат: "Не, елате с нас на физическо - тъкмо днес ще прескачаме "коза". Едно очилато сладурче - има-няма трети клас, ни покани да влезем в техния час - те пък щели да вземат събиране ли, умножение ли с двуцифрени числа. Евстати промърмори, че то и без това днес само двуцифрени числа се смятат, защото никой почти не вижда трицифрени, но си прибра цигулката в калъфа, аз си взех китарата на рамо и тръгнахме към Общината, с по една цигара, две дъвки и половин баничка аванта от учениците.
Пред Общината, пак се нагласихме, но не можахме изобщо да започнем, защото излезе един костюмиран портиер и ни вика: Ш-шш!, я се махайте оттука, че днес г-н кметът ще посреща седем делегации. Първо, вика, една делегация от Баден-Баден, и една от Хасковски минерални бани, после по една от Ийст и Уест Стафордшир (тези от Уест били всичките мустакати и гледали само уестърни), след това вика, портиера де, една делегация от Бъчварската асоциация на Елзас и последната била от бизнесмени от южната част на Източен Горен Анадол. Ама Евстати, нали не е вчерашен, се усети и казва на оня костюмирания, че дотук делегациите били шест, а не седем, и че той кого лъжел. Онзи се разлюти и тъкмо се разпени, че той не лъжел, ами не бил броил представителите на Балканската Дяснодемократична Задруга на грънчарите-левичари, когато три мерцедеса - бял, зелен и червен, спряха току пред главния вход. Оттам наизкочиха, кметът, няколко заместник-кметове и някакви анемични типове, които се оглеждаха като изтървани. Портиерът тихо ни подшушна, че делегациите винаги се посрещали с три мерцедеса в цветовете на националния трибагреник, от патриотични подбуди, след което изкомандва на висок глас - "Химна"! - и ние с Евстати, строени в шпалир, изпънахме стойките и започнахме "Горда Стара планина". Самият портиер измъкна отнякъде кашон от водка, или от уиски - не видяхме добре, и взе да отмерва ритъма като обигран тъпанджия. След това цялата делегация се ръкува с нас, а кметът ни подари по едно календарче със снимка на общината и телефоните. Видяхме, че и тука няма да ни огрее с мангизи и пак взехме да прибираме цигулката и китарата. Цигулката на Евстати беше много ценна и той и викаше нежно - моят Стративариус", правил му я бил лютиерът на Страти, от Узунджово. Такава цигулка, вика Евстати, няма друга по света, щото после Страти се отказал от лютиерството и взел да гледа домати. Абе, честно казано, малко фалшивееше на високите тонове, но цигуларят философстваше, че възвишените чувства се изразявали само с ниски тонове и обратно.
Евстати предложи да идем пред музея, но аз го оборих с тезата, че там не влиза кьорав човек, и най-много да ни пуснат безплатно разглеждане на експозицията от секция "Неолит". Той кандиса, като само промърмори, че в Женева пред музеите събирал най-много пари и потеглихме дружно към градската градина, където освен мечката имаше и няколко майки с малки деца. Аз забавлявах децата като им правех муцунки, а Евстати обръщаше внимание предимно на майките, като се надяваше явно да отпуснат нещо от "майчинството". Нищо не получихме, освен няколко солетки от малчуганите, а Евстати едвам измъкна своя "Стративариус" от ръцете на двегодишния Ричард-Десимирчо, който искаше да му вземе цигулката и да я пълни с пясък.
Точно когато привършвахме мелодията на "Птиците умират сами", цяло ято птици премина над нас като ни оцвъка обилно с курешки, вместо с аплодисменти, а в калъфа на цигулката падна някаква още пърхаща патица. Хукнахме като обезумели към "ветеринарната" да ни изследват за птичи грип, заедно с патицата, като още по пътя Евстати кихна два пъти. Като пристигнахме, цялата служба имаше някакъв празник, и всъщност изкарахме ненадейно много пари от джумбарето.
А птичият грип ли? ! Кой ти мисли за такива работи, когато има ядене, пиене и пари...

Деница Йотова
СТИХОТВОРЕНИЯ

ЗДРАВО СЪРЦЕ
Преглъщах дълго гордостта си
и нещо взе да ми присяда.
Повръщам от лоялността си -
от нея твърде много страдах.
Ще оперирам верността си,
гнойта до кръв ще изцедя.
Ще инжектирам във ума си
лечебна доза свобода.
Тогава ще съм като тези,
в които си се пристрастил.
Една спасителна амнезия
чертае новия ми стил.

РАЗКОВНИЧЕТО
Не звънят във ума ми камбани
и не хвъркат край мен сърчица.
Не примирам във твоите длани,
не трептя, не горя, не крещя...
Не залагам света си на карта,
не обвързвам живота си с теб.
Само свалям понякога гарда
и те пускам до сладкия мед.
Ти задъхан се спускаш към мене,
и ми сваляш звезда след звезда.
Аз не съм задължение, бреме...
Не изисквам от теб чудеса.
Всъщност ти за това ме обичаш
и обръщаш света да си с мен.
Не признавам, че ти ме привличаш -
май с това те задържам във плен.

ПОЖАРИ
Във мен е жупел и жарава -
гори сърцето в тъмна пещ.
Сърцето всичко осъзнава -
топи се бавно като свещ...
Пламти в пожари любовта ни -
изгарят лоши и добри
момент, спомени и рани...
Да бъде огън! Да гори!
Какво се случва помежду ни?
Пусни последните искри...
Да бликнат премълчани думи
Да бъде огън! Говори!
Измислицата вече лъсна -
не ме е страх да изгоря.
И като феникс да възкръсна
за нова огнена вълна.

НОЩТА
Тъмна гостенка пазви разтваря
и примигва с игриви очи.
Тя стотици семейства разваля.
Тя живее от женски сълзи.
Тя мъжете до лудост опива
и ги мами във своя креват.
Тя се вмъква, когато заспива
светлината по целия свят.
Със косите си крие луната
и звездите сред мрака реди.
Всяка вечер по някой причаква
и го иска, и търси, и бди...
Тя копнее за нежност и ласки
от наивните лесни мъже.
Ревността на жените я блазни,
глупостта на мъжа я влече.

Павлина Петрова
Велико Търново
СТИХОТВОРЕНИЯ

АКО ТРЯБВА ДА ИЗБИРАМ
Ако трябва да избирам съмнение или...
Избирам вяра.
Ако трябва да избирам спокойствие или...
Избирам действие.
Ако трябва да избирам зима или...
Избирам лято.
Ако трябва да избирам чадър или...
Избирам дъжда.
Ако трябва да избирам сълза или...
Избирам усмивка.
Ако трябва да избирам теб или...
Няма или... избирам теб.

ЗАВРЪЩАНЕ
Тревясват в двора старите парчета
от бабината стомна за вода.
Белосаната къща под небето
привела е като че ли глава.
На прага няма кой да ме посрещне.
И да ми каже мила дума...
А птиците донасят отдалече ехо,
че баба моя стон е чула...
Мълчат затворени кепенците
и вятърът забързва покрай тях.
До кладенеца се търкалят менците,
в които мляко е доила тя.
И пак се връщам в спомени...
Застанала усмихната насреща,
запретнала над лакътя ръкавите,
тя мята хляб в пещта гореща.
А после в кърпа от кенар завива.
И слага във чинийка масълце...
И лучена глава, във дланите претрила...
Поканва ме да хапна - от сърце!
От пъстрата градинка тя откъсва
латинка, маргаритка и лале.
Прегръща ме и ме целува,
със опакото на ръката една сълза ще спре...

Владо Любенов, Габи Генчева
ДВА РАЗКАЗА

ВАЛЯ
Валя беше с големи гърди и голяма душа. Ей точно от тези гърди и от тази душа идваха всичките и неприятности. Мъжете, с които се събираше, си мислеха, че могат да мачкат душата и така, както и мачкаха гърдите. Не, че на Валя и беше лошо от това. В началото дори и беше хубаво. Но след някоя и друга седмица мъжът, с когото Валя живееше, изпитваше все по-голямо удоволствие да мачка най-вече душата и. А нейната душа беше мека, топла и бяла, някак си раздвоена - едната половина да я мачкаш, когато ти е хубаво, а другата половина - да я мачкаш, когато си ядосан.
Валя беше много търпелива. Дали защото искаше да има деца, а все нямаше, и вече отдавна минаваше трийсетте, тя приемаше грубостите на хората като светица. Тя не беше в никакъв случай светица, но прощаваше всичко. Повечето жени пълнеха мъжете си с неясното чувство за вина пред тях и така ги задържаха; Валя умееше да изсмуче всичкото чувство за вина на всеки мъж (даже и това пред майка му), с който живееше. В това беше огромната сила на бездънната и душа, скрита зад огромните и гърди, която привличаше безотказно мъжете към нея. Този неин необикновен талант правеше и най-големите животни, с които Валя съжителстваше за известно време, в добри и кротки човеци...
Валя беше бивша актриса, кризата през деветдесетте я съкрати, унижи, огорчи и отстрани от театъра, с изключение на театъра, който се въртеше по улиците и митингите. Гласът на Валя призоваваше чрез мегафона тълпите за лоялност към партията-хранителка, към търпение и надежди за по-добро бъдеще, в което тя едва ли вярваше вече. Валя вярваше само в собственото си по-добро "утре" на майка и съпруга - тихо, скромно, без слава и аплодисменти, на които се беше наситила, дори без дом и пари и без приятели. Но парадоксът на времето сякаш още повече я отдалечаваше от простите и мечти, събирайки я все с хора, които искаха от живота само онова, което тя вече не ценеше.
Напоследък Валя живееше с Камен, който беше малко по-млад от нея, почти оплешивял и поет по занятие. Камен искаше само слава и признание. Парите не го интересуваха, поне не на този етап, защото беше израсъл в един от крайните квартали на София, бедно и самодостатьчно, а и приходите на Валя, заедно с помощта от родителите и, които на времето бяха влиятелни хора, засега им стигаха.
Валя се пренесе да живее при Камен в малкия панелен апартамент в Люлин 4, навремето придобит с печалба от тотото. Камен толкова се гордееше с този апартамент, за който не беше дал нито стотинка, че когато станеше дума за имоти, пари и други богатства, които се трупаха главоломно по това време на крайно обедняване, апартаментът се разрастваше дотолкова, че компенсираше всички останали материални и душевни терзания, които неговата наранена психика трябваше да изтърпи в процеса на сравняването с околните - успели или неуспели хорица. Нямаше човек в обкръжението му, който да не знаеше и да не бе изпитал мига на "улучване" на печалбата, да не беше преживял "акта" на получаването на този дар на обществото, по-висш дори от даровете, които даваше природата. Затова и Камен изпитваше дълбоко потисната ненавист към хората, които "взимаха", а не "даваха". Загубил отрано баща си, който беше починал от нелечима болест, Камен бе загубил и възможността да се пребори с мъжката воля в семейството, да и се подчини или противопостави и така да се изгради като самостоятелна личност. Той получаваше наготово безусловната любов от майка си, от роднините, от тотото, дори и от Бога, доколкото беше надарен с дарбата на поет. Но вместо да я съхрани и развие, тази любов го правеше неспособен да издържи на агресията на времето, което се беше променило точно, когато той не очакваше.
Апартаментът бълваше огромни сметки за ток и парно, пенсията на майка му не стигаше дори за нейната прехрана, а стиховете, които той пишеше, в повечето случаи не се заплащаха нито с пари, нито със слава. Единствено жените, които той намираше, бяха по-слаби и по-безпомощни от него и му даваха, напълно безплатно, цялата си любов и вярност, надявайки се да намерят при него закрилата и спокойствието, което търсеха интуитивно. Камен усещаше веднага това и бързо се настаняваше в душите им, свиваше гнездото си там, преди те да са го изпреварили. Лека-полека той съзираше в тях призрака на бащата и мъжът, когото можеше да побеждава и мачка безкрайно, без да си подава носа навън в света, който презираше. И наистина, дори най-миловидните и светли жени, поживели с него, след няколко месеца помръкваха и погрозняваха, добивайки едно особено грубовато и сурово изражение.
Валя обаче беше яка жена, както по кокал, така и по дух. Тя чувстваше, че трябва да направи мъж от това неузряло и лошо момче, което се беше свило между гърдите и душата и и не само бозаеше, но се и правеше на мъжкар. "Мъжкар" беше любимата дума на Валя, тя беше всичко, което носеше в себе си - любов, сила, честност, дух, дете и бог.
Изглежда съдбата реши да и помогне. Една вечер, след като тя беше взела хонорара си, двамата с Камен се завряха без много да му мислят в някакъв нафукан ресторант, приспособен кичозно в подземието на една централна обществена сграда. Музиката гърмеше и от тютюневия дим, който се развяваше като мръсно перде из помещението, а и от особената вкиснала миризма, заведението, странно защо, напомняше на някаква огромна пералня, в която сякаш се перяха мръсните дрехи и бельо на целия този многохиляден и изпълнен с омерзение град.
Валя и Камен седнаха на една от хубавите маси, на които светеше металната плочка "Rezervе". Камен скръсти ръцете си и се наведе над масата, сякаш да подпре още по-стабилно едрото си тяло. Нямаше намерение да става оттук. Валя се беше нагледала на подобни дребни битки за надмощие - в трамвая с контрольорите, пред апартамента с инкасаторите, по опашките в магазините. Обикновено Камен излизаше победител, защото хората не знаеха още как да се защитят срещу внезапната агресия и предпочитаха да отстъпят. Но този път сервитьорът не отстъпи. Настояваше двамата незабавно да се махнат от масата, защото е запазена. Валя не искаше да си разваля ведрото настроение и стана. "Тука ще седиш!" - изръмжа Камен и посегна да я хване за ръката, но закъсня. Сервитьорът се навря между тях, избутвайки леко Валя към изхода. Взе им връхните дрехи от стола и ги пренесе на крайната маса до тоалетната. В момента, в който се върна да прибере столовете, Камен го удари. Не много силно, с права длан, но очилцата му изхвръкнаха и се пръснаха на пода. После всичко се завъртя, както и се очакваше. Отнякъде се появиха някакви типове, започна се и приключи за няколко секунди. Камен лежеше на дансинга, свит като мишка, а от веждата му, разцепена с метален бокс, течеше кръв. Беше изгубил за миг съзнание. Валя беше клекнала и му попиваше кръвта. Дамската и чанта беше изцапана. Камен видя, че плачеше и затвори очи. Нямаше сили дори да я гледа. Не искаше нищо повече. Вкусът на кръвта и миризмата на парфюма и му пречеше да се отпусне и заспи. След малко някой му помогна да стане. Чистият въздух навън свърши останалото...
След като го зашиха, Камен лежа у тях още около седмица, както бяха наредили докторите. Валя отказа всички ангажименти, за да се грижи за него. Любовта се изливаше от нея от двете и ведра, първична и чиста като състрадание, надежда и мечта.
Тя поднасяше закуската му в леглото, после сядаше до него и му рецитираше стихове. Валя знаеше наизуст десетки монолози от пиеси, стихове на български и световни поети. Гласът и беше плътен, с ниски честоти и много ясна дикция. В малката кухничка, където Камен лежеше, се връщаха театърът и поезията, които бяха изчезнали от живота и, от тях струеше разтърсваща любов и нежност, а Валя играеше, както никога досега. Публиката и беше само от един човек, но неговото присъствие изпълваше всичко. Камен ръкопляскаше с широки длани, гръмко и бавно, разсъбличайки я мислено. Но Валя още не му позволяваше. Камен мърмореше, сърдеше се наужким, правеше се, че спи. Тогава Валя продължаваше с неговите стихове, които вече знаеше наизуст, и от нейната уста и сърце те наистина звучаха невероятно. Тя обичаше да гледа лицето му, което губеше острите си монголоидни черти и се превръщаше в лице на бебе, с големи тъмнокафяви очи, вперени в нея. Дори белегът от удара с бокса избледняваше...
Валя хвърли много усилия, за да може Камен да забрави за боя, който получи в подземието. Когато, предимно вечер, яростта и омразата му избликваха и той почваше да говори за реванш, Валя сменяше темата с един-единствен жест. Тя събличаше дрехите си и коленичеше до леглото. Дългите и черни коси падаха върху лицето му като пролетен дъжд...
В една такава пролетна нощ Камен повярва, че е голям поет, а Валя повярва, че е обичана. Животът и на двамата се промени.
Камен беше открил в себе си две нови неща - невероятното спокойствие на духа и неизчерпаемите си физически сили. Той наистина спря да излиза. Цялата му енергия отиваше в това - да пише, да чете и да прави дете на Валя. От една страна постъпваше честно към Валя и и даваше това, което можеше - много време, много удоволствия, много надежди. Беше готов дори да приеме детето, от което подсъзнателно се страхуваше. Понякога дори се опитваше да мечтае заедно с нея. Знаеше, че Валя ще се справи с всичко, което поиска. А тя искаше и него, и детето си, затова Камен беше спокоен. И той се обърна без страх към себе си - пишеше за това, което бе на душата му, без поза и перушина, без да се срамува от искреността си. Цялата култура, която Валя неусетно му предаде с нейните етюди, разговори и оценки, го доближи до високата поезия. Камен написа най-хубавите си стихотворения, дори без да разбере това.
Валя виждаше неговото израстване, благодарение на нея, и беше щастлива. Тя правеше всичко, за да може Камен да се чувства обичан не само в апартамента си, но и навън. Тя бе тази, която уреждаше на Камен четения на престижни места, тя декламираше превъзходно стиховете му пред публика, тя го представяше на известни хора. Най-после Камен получаваше това, към което се стремеше - слава и признание. Книгата му със стихове, която Валя плати със собствени средства, постигна значителен успех, парите се възвърнаха двойно под формата на литературни награди, а името му се появи на страниците на вестниците с най-голям тираж. Камен наистина живееше добре.
Но всеки човек, дори и живеещият добре, натрупва в себе си повече агресия, отколкото съзнателно и добронамерено изразходва. Първоначално, щом почувстваше нужда, Камен изливаше цялата своя негативна енергия и вина в нейното тяло и душа, така, както тя го бе научила, с такова настървение и ярост, сякаш Валя му бе изпратена от бога само за това. Валя поемаше и търпеше, защото чувстваше, че мъжът обладава не само създавайки, но и разрушавайки, изпразва цялата своя светла, но и тъмна страна, за да се съедини след това невинно с бога. Камен обаче все не се съединяваше, не знаеше мярка и колкото повече мачкаше Валя, толкова повече това му харесваше. Детето обаче не идваше, зависимостта на Валя растеше и Камен почувства, че може да прави с нея каквото си иска, докато тя забременее. Той все по-често сравняваше Валя с другите жени, които го ухажваха, величаеха и съблазняваха и изпитваше известно съжаление към себе си за своето моногамство. Без да осъзнава, че това е причината, той и го връщаше. Неща, които преди това само бе помислял, но бързо бе прогонвал от ума си, сега Валя чуваше все по-често от неговите уста - за дебелите си глезени, за гънките по корема си, за двойната си брадичка. Тя търпеше и все повече се вкопчваше в тялото му, за да получи онова, което все не идваше. Тя знаеше, че вече не е красива, и се стремеше да прояви изкуството си на майка, любовница и духовна приятелка, за да не загуби любовта му. Но колкото ставаше тя по-съвършена, толкова Камен повече се дразнеше и почваше да я руши преднамерено. Първоначално, с малки невинни забележки, той и даваше да разбере, че Валя не чисти, не готви и не глади така, както това е правила, например, майка му, но Валя мълчеше. Камен я навикваше като слугиня, караше я да му мие краката и му глади чорапите, връщаше демонстративно поднесената му закуска или я пращаше да пазарува по късните часове някоя подправка, при все че най-близкият денонощен магазин беше на поне километър от тях. Все по-често тялото на Валя го изпълваше с погнуса, която той едва сдържаше, за да я излее после в стиховете си. Съвършенството на чуждата поезия, която Валя рецитираше, така го дразнеше, че Валя, за да му угоди, постепенно замлъкна. Все по-голяма тишина се настаняваше между двама им и вечер, когато Камен заспиваше, Валя излизаше на малкото балконче да погледа звездите. Струваше и се, че е минала цяла вечност от мига, когато Камен лежеше ранен и раним на дансинга, поверявайки душата си на нея. Молеше се на скрития в тъмното Бог да и дари дете и любов, или само дете или само любов, или и тя не знаеше вече самата какво иска. Обвиняваше себе си за всичко, което и се случваше, за търпеливата си душа и големите си гърди, единственото нещо, на което никой мъж не се насищаше. После, чула проплакването на някое съседско бебе, се изпълваше с надежда и лягаше отново до мъжа, който беше приела такъв, какъвто е...
За да запълва празнините в душата си, Валя се отдаде на своята професия. Знаеше, че Камен стои пред телевизора и я гледа, (беше отминало времето, когато идваше винаги с нея) и работеше така отдадено, че скоро нейните предавания се превърнаха в любими за хиляди хора. Непознати минувачи я спираха по улиците и я поздравяваха, прегръщаха, благодаряха, а Камен, когато беше с нея, стоеше настрана, безкрайно велик и безкрайно неизвестен. Той беше Творецът, символът на вечното изкуство, а тя беше халтурата, временното, преходното, и това, че хората я харесваха, го подлудяваше. Той я вкарваше в парка и там, на мократа шума и острите камъни я изнасилваше и унижаваше, принизяваше и овъргаляше с яростта на рис, впръсквайки безценното си семе на поет в безплодната утроба на посредствеността.
Камен забрани на Валя да се снима по телевизията и да работи изобщо. Така и последната надежда на Валя да роди нещо, ако не с тялото си, то поне с таланта си, потъна напълно. В началото Валя се съпротивляваше, но Камен не отстъпи. "Творцата", както той я наричаше подигравателно, трябваше да осигури спокойствието на "гения", и то непременно сега, когато той е в апогея си. В замяна Камен беше великодушен - и се даваше възможността спокойно да забременее и роди. Но Камен знаеше малко повече от Валя - резултатите от последните изследвания бяха такива, че Валя нямаше да има никога деца, но лекарят, който беше и спестил това категорично мнение и все пак и бе оставил вратичка надежда, бе прошепнал на Камен цялата истина. Камен три пъти се връща, за да се увери, че това е така.
А времето минаваше. Валя се принуди да отдаде под наем малката си боксониера (останала в наследство от баба и) за жълти стотинки, които пак не стигаха и само след два месеца Камен почувства разликата. Кошмарът на огромните сметки се появяваше застрашително и Камен трябваше да избира как да живее занапред.
Една сутрин, след изтощителна и досадна за Камен нощ, той и каза всичко. Камен не се посвени да бъде категоричен и бездетното бъдеще на Валя се срина върху леглото му. Валя дълго и безнадеждно плака.
Същата вечер Валя се затвори в банята и изпи една 700-грамова бутилка водка, а Камен дори не забеляза това. Той мачкаше и въртеше по леглото отпуснатото и голо тяло, опъваше дългата и коса, докато тя завиеше от болка, яздеше плътта и душата и като Пегас, докато не го заболяваха мускулите на ръцете и краката...
Когато най-сетне стана и отиде в банята, Камен подивя:
- Гадна кучка такава - крещеше Камен, - какво си направила! - но Валя не чуваше.
На Камен не му беше за пръв път да се справя с пияни до смърт жени и след като Валя повърна и се стабилизира, той влезе в банята и си наплиска лицето. Белегът от бокса не беше изчезнал и гледайки го, за пръв път Камен се почувства излъган от жена. Сякаш Валя му бе изневерила не с един, а с много мъже и сега лежеше там, на неговото легло, изтощена, но горда.
Камен застана над нея. Лицето на Валя му се видя отчаяно и безнадеждно, Камен отвори хладилника и си сипа една чаша твърд алкохол.
В следващите дни сякаш нищо не се беше случило. Валя гледаше виновно, прегръщаше Камен и му даваше отново всичката си отчаяна любов. Той също се държеше, сякаш нямаше нищо. След няколко вечери Валя отново изпи 700 грама водка в банята и след няколко дни повтори и потрети.
Камен разбра, че е загубил контрол над Валя. И една вечер, когато, изхвърляйки боклука, видя и вдъхна миризмата на големите гърди на съседката, без да се замисли я натисна в асансьора, а после влезе в апартамента и. Валя случайно ги видя от балкончето в кухнята, бяха забравили да спуснат пердето.
Този път Валя изпи само една чаша, останалото изля в мивката.
На сутринта Камен видя бутилката и наби Валя за закуска. Валя изтърпя боя, но не си тръгна. Камен не я и гонеше. Нещо го привличаше и възбуждаше във Валя и тя прекрасно усещаше това. Само да протегнеше ръце, Валя винаги лягаше с него. Но този път винаги с удоволствието в очите и, блестеше и една малка светлинка на страх, молба и разкаяние.
Често Камен не се връщаше вечер. По купоните, на които го канеха, имаше достатъчно за ядене и пиене. Жени също. Валя подушваше чуждата женска миризма, но не казваше нищо. Тя разтваряше душата и гърдите си, за да може Камен да ги мачка и мачка, и мачка, както и когато пожелае.
- Ти си робиня - казваше в такива вечери Камен. - Всички жени сте робини и това ви доставя удоволствие. Но аз те обичам.
Валя не казваше нищо. Само понякога, когато чуеше детски плач отнякъде, отиваше в банята.
Валя и Камен започнаха да излизат заедно по тържества и премиери, а Валя да поработва, защото парите не стигаха. Камен вече нямаше нищо против. Беше спрял да пише. Изпитваше огромно удоволствие да съблазнява жените пред погледа на Валя, да им говори за дом, деца и семейство. Повечето му се връзваха и лягаха веднага с него. Валя чакаше на опашката.
Но една нощ, дали прекалил с любовта, яденето и пиенето, или обхванат от някаква безкрайна досада и безразличие, Камен отказа да легне с Валя. Това се повтори и в следващите няколко нощи. И когато една вечер Валя се върна след едно късно представление, вратата на апартамента беше заключена. На бележката пишеше, че целият и багаж е при комшийката. Валя тропа, моли се и плака до късно, но Камен го нямаше. Накрая съседите се намесиха и Валя бе принудена да си тръгне.
Валя преследва Камен още няколко месеца, но той се правеше, че не я познава. После Валя се загуби някъде, изчезна и от телевизията. Един приятел беше казал на Камен, че Валя е преживяла тежка операция, нещо там с женските болести. Много е отслабнала, а гърдите и са съвсем изчезнали. Сякаш никога не е имала гърди и душа. Камен скоро забрави за това. Жени с големи цици колкото щеш...

ЯНКО
Майката на Янко избяга с един зидар още преди синът и да навърши две години. Баща си той никога не бе виждал, нито пък бе чувал нещо за него. Отрасна при баба Оли - самотна стара жена, озлобена от всички неудачи, които и се бяха струпали в живота. Всъщност тя не беше лош човек, особено когато си пийнеше от евтиното вино, купено в близката кръчма. В такъв момент Янко можеше да измъкне от нея някоя дребна пара, срещу обещанието да поседи и да послуша несвързаните и приказки. В началото той наистина сядаше и слушаше, но по-късно му ставаше противно, особено когато баба Оли стигнеше до момента, в който тя започваше да проклина бившия си мъж и Евдокия, дъщеря си. Тогава Янко се измъкваше полека навън и се затичваше до същата кръчма за кутия цигари, с които искаше да оправи горчивия вкус в устата си. Обикновено не успяваше - в устата му ставаше още по-горчиво, но той никога не си го признаваше, особено пред момчетата. И без това беше по-малък и по-дребен от тях. Трябваше много да внимава да не го изхвърлят от тайфата, защото тя бе всичко, което имаше. С тайфата беше по цял ден - скитаха край морето с прашки в ръка, прехвърляха се през оградите, за да оберат още зелените зарзали и бадеми, мятаха по някой и друг камък към прозорците на големите и красиви къщи от горната махала. Понякога улучваха. Понякога ги гонеха и преди още да са метнали камъка и тогава те се спускаха с всичка сила по улицата надолу, като отронени камъчета под стъпките на някой тежък човек.
Обичаше да го гонят. Беше много добър в бягането - най-добър от всички, по-добър дори от Бъчвата, който им беше нещо като главатар и който много се гордееше с прякора си. Обикновено пръв пристигаше в Свърталището - една малка порутена къща. която не се обитаваше вече от години. После един по един пристигаха и другите, а той си даваше вид, че се е отегчил да ги чака. Може би затова му излезе и прякорът - "Заека". В началото го харесваше, но после, когато започваха да му намекват и за другото качество на това животно, той се смръщваше и започваше да гледа с див поглед. В такъв момент беше готов да направи всичко, за да докаже, че не е страхливец. Другите сигурно това и чакаха - подмамваха го да върши неща, за които със сигурност можеше да загази. И той ги вършеше. Понякога му се разминаваше. Друг пьт отнасяше по някой ритник. А когато открадна 1000 лв. от къщата на бай Стефан го повикаха в полицията и най-сетне и той се сдоби с досие. Сега вече по нищо не отстъпваше на приятелите си.
Когато тръгна на училище, баба Оли си отдъхна - мислеше си, че там най-после ще могат да го контролират и да го научат на нещо. Скоро обаче разбра, че се е лъгала. Момчето се отнасяше враждебно към всички и те му отвръщаха със същото. Той не можеше да понася зализаните физиономии на съучениците си, чистите им дрехи и вечното им натягане пред учителите. Обикновено гледаше през прозореца - ако се надигнеше малко, можеше да види и морето. Тогава му ставаше по-леко, представяше си, че часовете са свършили и е вече там, долу, в Свърталището. Скоро започна да бяга от час и откри, че по този начин лесно може да се спасява. От учителите не се страхуваше. Към тях изпитваше безразличие и леко презрение. Никога не се заинтересува от това, което говореха в час, а скоро разбра, че и те не се интересуват от него. Понякога това го ядосваше и той правеше нещо, само за да ги предизвика. Когато ги чуеше да му крещят, той се ухилваше злобно и си излизаше навън, доволен, че е успял да ги извади от равновесието им.
Баба Оли вдигна ръце от него и престана да се интересува от съдбата му. Тя не забелязваше неколкодневните му отсъствия от къщата. Беше изпаднала в странно вцепенение, като прекарваше по-голяма част от времето си край кухненската маса, с неизменната чашка прокиснало вино. Често пъти Янко не намираше нищо за ядене в шкафа, но това не го учудваше. Просто така си вървяха нещата в тази къща и двамата обитатели ги приемаха такива, каквито са.
Баба Оли издържа още няколко години. Янко беше вече пораснал и се оправяше сам, когато тя най-после напусна света, който и беше опротивял.
Опитаха се да изпратят Янко в интернат, но той избяга на няколко пъти. Вече беше станал тринайсетгодишен. Определиха му настойник, отпуснаха му социална помощ и той продължи да живее по същия начин.
Постепенно обаче тайфата се разпадна. Някои от по-големите момчета напуснаха града. Бъчвата влезе за една година в затвора. Тези, които останаха, бяха решили да правят поведение и започнаха все по-често да се измъкват, докато накрая на Янко му писна и престана да ги търси.
Не чувстваше самота - поне до момента, в който се появи новата учителка по литература.
Беше в началото на осми клас. Янко беше повтарял вече две години и се чувстваше най-зрелия в класа. Тя дойде направо от института - красива, скромна, с непохабено желание за работа.
Още първия ден разбра, че ще има проблеми с класа. Бяха диви и непокорни. Мълчанието, с което я посрещнаха, тя изтълкува правилно - проучваха я мълчаливо, за да открият слабото и място. После щяха да атакуват, а щом спечелят първата битка, нямаше какво да ги спре.
Тя направи отчаян опит да ги заинтригува с нещо. Започна часа си с някаква предварително приготвена книга за морета, за пътешествия и приключения. Зачете се, увлече се от четенето и не чу първите подхилвания. После сама не разбра как стана така, че всички заговориха, после се развикаха, започнаха да се замерят с учебници, сякаш тя въобще не съществуваше. Опита се да ги укроти, но те въобще не я чуваха.
Беше готова да се разплаче, гледаше безпомощно около себе си и когато вече беше решила, че се е провалила, изведнъж се чу някакъв силен глас:
- Спрете веднага!
Беше Янко. Стоеше изправен върху чина, и гледаше заплашително около себе си.
Шумът веднага спря.
- Аз искам да слушам - тихо каза той, като отчетливо изричаше всяка дума.
Никой повече не се обади. Янко слезе от чина, погледна към учителката и спокойно каза:
- Моля Ви, продължете.
Тя продължи да чете и така мина часът. След като звънецът удари, той бързо излезе от стаята и се вмъкна в тоалетната. Затвори се, запали цигара, затвори очи и се помъчи да си спомни как звучеше гласът и.
Рени излезе замислена от класната стая.
- Колежке Александрова - чу тя зад гърба си гласа на директора и
веднага се извърна. - Как мина първият час?
- Добре, струва ми се - отговори тя някак неуверено и без да иска
ускори крачка, за да не изостава от него.
- Как се държа моето приятелче Янко? - продължаваше да разпитва директорът, докато влизаха в учителската стая.
- Кой беше Янко? - опита се да си спомни тя.
- Един дълъг, слаб, с жълта коса и лице, надупчено от младежки
пъпки.
- О, той ли? - усмихна се Рени. - Струва ми се, че той ми спаси часа. И тя разказа накратко какво се беше случило.
- Странно - зачуди се директорът. - Това въобще не е в неговия стил. Обикновено той е инициаторът на всички неразбории.
След часовете Янко се помота из училищния двор с надеждата да я види.
Най-после тя излезе от сградата и тръгна надолу по улицата. Беше толкова дребничка, с черна, късо подстригана на черта коса, облечена в бяла блуза и червена пола, стигаща до коленете. Приличаше повече на ученичка от горните класове.
Той вървя около пет минути след нея, после свърна в една уличка и слезе към морето. Изтегна се на топлия пясък и се загледа в хоризонта.
От този ден нататък той не изпусна нито един от часовете и. Тя вече не четеше от своите книги, но това, което говореше, беше винаги увлекателно.
Един ден Янко се престраши и след края на часа се приближи до катедрата.
- Онази книга - започна той и пристъпи притеснено от крак на крак. - За пиратите....
- Искаш да ти я дам? - отгатна тя.
- Да - изчерви се той целият, като се проклинаше наум. На следващия ден тя я донесе.
Янко лежа цял следобед на плажа и я прочете цялата. После се разходи по брега, обхванат за първи път от една мечта. Чувството, което изпитваше, му беше непознато - някакво смесено чувство на възторг, спокойствие, свобода и любов. Той изведнъж бе видял себе си като моряк на един от онези големи кораби, които толкова често беше наблюдавал на пристанището. Тази идея изведнъж го завладя и изпълни съществото му с един нов копнеж, съвсем непознат досега.
На следващия ден върна книгата и взе нова, също толкова увлекателна. Прочете я и поиска нова.
- Можеш и сам да си ги избираш от библиотеката - предложи му Рени.
- Предпочитам Вие да ми ги избирате - промърмори той, загледан през прозореца.
Тя се усмихна и се съгласи.
А той вече знаеше, че щом завърши осми клас, ще пътува по моретата.
Годината измина неочаквано бързо. През юни Янко навърши 18 г., качи се на един рибарски кораб и отплува.
В града се върна чак след три години. Беше се променил толкова, че в училище трудно го познаха. Лицето му беше гладко, косата - късо подстригана. Походката му беше спокойна и уверена, като на мъж, който знае какво иска от живота.
Старите му учители не можеха да повярват на очите си. От онова момче, което ги ядосваше в час със своята грубост и злоба, нищо не беше останало. Сякаш морето бе измило от душата му всичката мътилка, наслоена през детството.
Рени се беше омъжила и бе излязла в отпуск по майчинство.
Янко се усмихна и си тръгна. Влезе в първата кръчма, която се изпречи пред него, напи се и късно през нощта се повлече към къщата, която му бе останала в наследство от баба Оли.
На другия ден я продаде, взе парите и изчезна от града.
Върна се отново след десет години. Беше обиколил целия свят, но кой знае защо си беше останал самотник. Спечелените пари проиграваше и пропиваше с колегите си из пристанищата. Не пожела да си изгради свой собствен дом. На брега никой не го чакаше, нито пък имаше къде да отиде.
Първо обиколи града и установи, че хората го бяха забравили. Всичко се беше променило. Къщата на баба Оли я нямаше. На мястото и се издигаше луксозна бяла сграда на два етажа, оградена отвсякъде с метална ограда. На мястото на Свърталището също имаше нова къща. Съвсем нов изглеждаше целият град.
Сградата на училището му се стори смалена и овехтяла. Само тук като че ли всичко си беше същото. Учителската стая си беше на същото място, някои от учителите си бяха същите. Някои го познаха. Разпитваха го какво прави.
- Къде е госпожа Александрова? - попита най-после и той. Погледнаха го втренчено, после му обясниха, че си е в къщи, но е много бална.
- Болна? - учуди се той. - От какво?
- Получи преди една година инсулт - отговори му учителката по математика.
- Не може да бъде! - подскочи той. - Та тя е толкова млада.
Нещо започнаха да му обясняват, но той не ги чуваше. Излезе набързо от училището и се запъти към дома и.
Откри я неочаквано лесно. Стоеше на двора, отпусната в плетен шезлонг.
Беше напълняла, косата и бе леко омазнена и съвсем безцветна и безформена. Пръстите на ръцете и бяха изкривени, а очите и гледаха безцелно напред, като че ли не го виждаха.
- Госпожо Александрова ... - едва проговори той, задавен от болка и изненада.
Тя се размърда, очите и се отправиха по посока на звука и го загледаха с блуждаещ поглед.
Той пристъпи към нея разплакан - така, както никога в живата си не бе плакал, докосна сгърчената и ръка и замря неподвижно пред нея, задавен от непосилна болка.
Тя се опита да каже нещо, но устните и само мърдаха, неспособни да издадат някакъв звук.
- Аз съм Янко - проговори най-после той. Вашият ученик, моряка. Тя най-после го позна. Надигна и двете си ръце, после безсилно ги отпусна.
Той започна да и разказва за себе си, за корабите, за далечните морета и непознатите страни, които беше обиколил.
Сълзите и капеха по лицето, което сякаш се проясни и отново доби предишните си нежни очертания. Тя изглеждаше толкова самотна и изоставена тук, на този стол, в тази малка градина, далеч от учениците си, съвсем забравена от всички, които някога може би са я обичали.
Янко стоя край нея дълго, като не спираше да и говори. Разказваше и за всичките си самотни години, за детството си, за това, как тя се появи внезапно в живота му и как без да съзнава, преобърна всичко в него.
После той си тръгна съвсем изтощен, като след дълга, мъчителна болест.
Дълго обикаля града, без да съзнава какво точно върши. Разминаваше се с хората, без да вижда лицата им, следвайки само сивия път пред себе си. По едно време чу, че някой го вика, но не се обърна. После някакви стъпки го настигнаха и една ръка го задърпа.
- Ти ли си бе, Заек? - попита нечий глас и той трепна от този прякор, който не бе чувал от детинство.
Пред него стоеше огромен мъж. Янко го гледа две-три секунди, после изведнъж го позна.
- Я гледай ти, Бъчвата! - възкликна той с неочаквана радост. - Какво правиш бе, приятел ?
- Какво правя, мотая се наоколо - отговори Бъчвата ухилен.
Янко изведнъж бе обхванат от страшна веселост. Той заговори оживено и припряно задърпа своя някогашен приятел към кръчмата. Затрупа го с хиляди въпроси, като не спираше да говори за себе си.
Шегуваше се, смееше се с цяло гърло и се наливаше с ракия по случай добрата среща.
Някъде късно вечерта двамата бяха съвсем пияни.
- Глупости - мърмореше Бъчвата. - Само се хвалиш.
- Виж кво брат, - тежко изрече Янко, като се мъчеше да изговаря думите правилно. - Аз никога не лъжа. Никога! - натърти той.
- Не лъжеш - захили се Бъчвата. - Да, ама цяло шише ...
- Не вярваш - със съжаление изрече Янко. - И ще съжаляваш за глупостта си.
И двамата бяха съвсем пияни и провличаха думите си.
- Келнер! - извика важно Янко.- Една бутилка от най-хубавото ти уиски!
И той извади от джоба си две банкноти от по 50 лв.
- По-добре се откажи - изхили се Бъчвата.
- Ти глей сега кво става - закани се Янко, взе шишето с двете си ръце и го надигна към устата си.
Отпи глътка, две, три и продължи да пие все по-бързо и по-бързо от прозрачната течност. Чувстваше, че всичките му вътрешности изгарят и че не може повече, но пак продължаваше да се налива, обхванат от някакъв бяс, още и още, докато престана да усеща вкуса на течността. Нищо друго в този живот вече нямаше значение, важното беше само това - да изпразни бутилката до капка, сякаш от това зависеше животът му, сякаш от това зависеше животът в целия свят. С всяка глътка го обземаше все по-голямо озлобление към оня Бог, който така си нареждаше нещата в този свят, без да се замисля, без да търси някаква справедливост, сякаш нарочно обзет от желанието да се забавлява. Но този път не беше познал. Този път той, Янко, е по-силният, защото нямаше да чака определеният му час, а още сега, в тази минута ще се качи там, горе, за да му потърси сметка за всичко.
Бъчвата гледаше изумен и не можеше да помръдне от мястото си. Всичко ставаше толкова бързо, че той не можеше да реагира - съвсем като хипнотизиран.
Янко допиваше последните глътки от бутилката, изправен на крака, настръхнал, с изцъклени очи, съвсем подивял, неприличащ на себе си, неприличащ на човек.
После изведнъж се срути на масата, изпусна шишето и само леко изхърка, когато сърцето му се пръсна.

Иван Есенски
СТИХОТВОРЕНИЯ
(По повод 60-годишнината му)

КОПРИВЩИЦА
Конче-вихрогонче между март и август...
Нейде по средата
както пъпли, пътят хуква и се врязва
косо в планината.
В звънналия въздух птичи уплах литва,
с дълго ехо впримчен.
За сърцето не е време за молитва,
но прошепва: "Димчо..."
Конче-вихрогонче, грива разпиляло
в белоцветни вишни -
толкова си нежно, толкова си бяло,
че едва те виждам.
Моля се за теб, а думите ми тръпнат -
както си говоря,
още ми се счува някой с плахи стъпки
да събужда двора.
Ала там е пусто - грохналите двери
все не се отварят...
Никой вече няма тук да го намери -
край Демирхисар е.
Препусни нататък, близнало с копита
вишневото клонче...
В този град-въздишка, този град-молитва,
конче-вихрогонче!

ПРИТЧА
На Венко Евтимов
Ще приседна, ще ми стане жал,
ще погаля сухата тревица,
ще река:
- Аз също съм от кал,
но това ни е съдба, сестрице!
С теб сме само две добри души,
просто сме наполовина мъртви:
тоя свят съвсем ни изсуши -
теб отвънка, а пък мен отвътре.
Тайно - да не видят зли очи -
хайде да се слеем в общо тяло:
с празната ми кожа облечи
своята душа осиротяла!
Скрих сълзи за сто години дъжд -
още цял живот ще ни подхранва.
Първия живяхме по веднъж -
тоя ще го поделим поравно...
И тревата се засели в мен.
Никой нищо не разбра, обаче
оттогава съхна млад-зелен.
А тревата оттогава плаче.

БАЛАДА ЗА МРАКА
На Михаил Малеев
Така е черно, че и сенки няма -
една трева боде околовръст
и женската пониква като камък,
а мъжката прораства като кръст.
Над кръста съмва, а мълчат петлите.
И що за няма нощ лежи край мен
в земята на поетите, избити
все в гръб и нощем - за да бъдел ден?
И що за ден - креслив, нечистоплътен -
в прокисналия български живот?
Народ да вземе някой да измъти,
че тук това е вече ненарод!
Все край властта клечи и се увърта,
все се кълне по лобните места,
но както кичи камъка безсмъртен,
примигва малодушно пред смъртта.
На всеки помен вдига шум за трима,
а свърши ли софрата, натежал
изнизва се, хитрецът анонимен,
изпил що може, а що не - изял.
А ние с меки гъдели го пощим.
А мъртвият все още му е враг...
В България убиват в гръб и нощем
и затова не свършва тоя мрак.

9 ЧАСА, ПЛОЩАД "ГАРИБАЛДИ"
Присвятка. Някой
   горе се ядоса -
навя мъглица.
   После прероси.
През пустия площад
   премина боса
една жена с разплискани коси.
Избухваше под стъпките и п€ра
и ваеше изящните нозе.
Денят бе просто
   ден от календара,
ала жената откъде се взе?
Часът бе девет.
   Бяха чудесата
приключили отдавна с тоя град.
Но чудото вървеше
   по средата
на лятото по мокрия асфалт.
Копнежът ми на пръсти я следеше
и после плахо в паметта заспа,
когато налетя
   тълпата грешна.
А по-нататък всичко бе тълпа.
Но вече знам кой ангел ще изпратят,
щом дойде ден
   да стана светлина.
Ще бъде девет
   и ще бъде лято.
По Гарибалди" ще върви жена.

ЛЮБОВНА ПЕСЕН, ФЕВРУАРИ
Думата, дето убива, е вече изречена.
Вдишвам покорно последния атом живот.
Няколко стъпкани рози чернеят обречено
върху снега на безкръвния, пуст ешафод.
Въздух - издишват те бронхите -
вече си минало.
Господ да слезеше, нямаше пак да те спре.
Горе прозорците мигат по морза усилено -
свежата клюка предават: "Точка - тире - ..."
Точка.
Поемам към друга вечерна емисия -
знаят си пътя нозете.
   Не мисля за тях,
а за ръката, повлякла букета увиснала -
като наказана заради жалкия грях.
Мрак е в главата ми, сякаш е мътила гарвани.
Вее дантели нехайният пръхкав снежец.
Стигам етажа.
Спокойно допушвам цигарата.
Смачквам фасона на оня възторжен звънец.
Там на вратата:
- Да вярвам ли?
- Как си с ракията?
- Рози?!
- Сама ли си?
- С твоите мъжки писма.
- Само без гадости -
влизам с лице тенекиено,
а зад гърба ми антрето прошепва:
- Сама...
Чак след години, случайно надникнало, утрото
ще ни открие, но краят ще бъде щастлив -
тоест, без всякакви там покъртителни трупове.
Жива. До нея и аз се преструвам на жив.

Радко Дишлиев
Из поетическия бележник
на актьора

ЗАВЕЩАНИЕ
И като бяла пелена във детството ми, свила
на девствения дъх огромната нега,
Копривщице вълшебна и тягостна, и мила
отдай своя светлик на моята тъга.
Сред вечните тегоби на Димчовата пролет,
сред стогодишни казни на святата любов
обичай и запазвай ти девствен полет
на всичко преживяно в живота стар и нов!
Копривщице вълшебна, обичам те безкрайно,
обичам те, момиче, възторжено, без стих!
Обичам те, повярвай - ще идвам в тебе тайно
и ще възкръсвам в тебе, и ще умирам тих!
И пак ще се възраждам от твоята омая
хайдушките си песни ще посветя на бук!
На рожбата си свята, създадена в безкрая
ще завещая само, че гробът ми е тук!
5 март 1982 г.

АЗ ИСКАМ
Аз искам само Господ да ме съди
измислени присъди не бих признал
наистина, не бих признал,
да, просто бих до болка се изсмял!
Аз искам само Господ да ме съди
и после със усмивка бих умрял.
Защото той за всичко е виновен,
че просто ме създаде и такъв!
Животът ми бе ярък и съдбовен,
изпълнен с нежност, ярост и със кръв.
Искам само Господ да ме съди
със своята божествена ръка
и нека справедливо да отсъди
и да отнеме моята глава!
6 юли 2002 г.

БОЛКАТА БЕЗ ИМЕ
И дяволът, и богът в мен бушуват
в красота неземна...
Защо са в мен, и дяволът, и богът,
които в свойта разпра за всемира
обличат винаги една и съща тога,
която чрез душата ми пулсира.
Те неведнъж в мен са се познали
и са се врекли, душата ми омайна
да пази като рицар свойта тайна.
Те никога не са били приятели,
а просто ме изстискваха жестоко.
Дали не са били и подстрекатели
да падна толкова отчаяно, дълбоко...
Дали останаха в предишното ми вчера
сълзите дето бяха за отплата!
С останките от Тайната вечеря
ще храня бог, и мен, и сатаната!
25 ноември 2002 г.

ХРУМВАНИЯ
- Приятелят може да бъде и враг.
- Имаш ли усещане за мъст, ти можеш да се превърнеш и в герой, но невинаги мъстта е героизъм.
- Открийте в себе си малкото, може то да е всичкото.
- Гледай повече - там се крие разковничето.
- Лошият трябва да се изследва, добрият е опасен.
- Господи, помогни на богатите, бедните сами ще се спасят!
- Ако лавата на Содом и Гомор не ти е достатъчна, то просто я продължи, може би тогава ще откриеш себе си!
- Откривайки себе си, не означава че откриваш всичко. Всичкото е душата. Тя е неоткриваема.
- Търсиш ли, означава, че искаш.
- Открих те - значи намерих.
- Ако наистина си изгубил всичко, не мисли, че това е загуба! Загубата настъпва след това. Тогава идва непосилността!
- Дай ми любов, другото го махни!
Така ми трябва човекът, без да бъде Диоген.
- Прозирайки всичко, откриваш себе си.
- Вярата не се изгубва. Изгубиш ли вярата, губиш себе си.
- Отречи нещо, за да спечелиш всичко.
- Губиш ли - не оправдавай себе си.
Печелиш ли - отдай го на Бога!
30 декември 2001 г.

Виолета Бончева
3833
Разказ

Никога не ми омръзваше да се разхождам по дългата улица, на която беше домът на фамилия Паломарес. По всяко време изглеждаше така, сякаш къщите нямаха обитатели, само домашни помощници, които старателно събираха листата по тротоарите с дълги метли. Обичах да се любувам на розовите храсти, дърветата с лъскави листа и най-вече на влечащата бугамбилия*, водопадът от цветове, надвиснал над оградите, над нощта и над жегата, защото под него се събираше лека хладина с формата на разрошена от вятър коса. Филизите на бугамбилията образуваха тунел и аз с удоволствие се спирах под всеки един, за да се наслаждавам на цветната фурия. Тя избухваше във всички багри. Очите ми се премрежваха от радост, когато минавах покрай бялата къща с номер 3833, защото бугамбилията имаше цвят на гуаяба**. И понеже никога не се мяркаше жива душа, си откъртвах няколко стръка, ако и да ми се късаше сърцето от жал, защото нежните цветове увяхваха много скоро.
И като споменах къщата с номер 3833, нека да добавя, че вратата на този дом беше винаги отворена, винаги звучеше музика, а човек никога не бях виждала да се мярка, както се казва - ни жив - ни умрял. Изглеждаше ми странно. Но пък си мислех, че може би там ходи да си свири някой, който наглежда имота, а собствениците Бог знае къде са. Повечето заминаваха да работят в Съединените щати и оставяха някой да живее в домовете им, за да ги поддържа.
Една вечер се запътих към павилиона за цигари. Тръгнах по тротоара, който винаги ме водеше към тунела от цветове - нарочно избирах левия, тъкмо поради тази причина. Вратата на къщата отново беше отворена, а пред нея за пръв път видях на меседора*** една фигура, която ми се стори доста едра.
- Буенас ночес...
Спрях се и се обърнах към жената.
- Ще влезете ли за малко, ако не ви е досадно?
Отворих решетъчната врата и се озовах при дамата, която се оказа по-скоро пълна, отколкото закръглена. Седнах на празния меседор близо до нея.
- Всеки ден минавам оттук, спирам се да се любувам на цветята,
дори си късам понякога, моля да ми простите...
- Знам, виждам ви през перденцето.
Малко се смутих. Представих си как изглеждам отстрани, зашеметена от гледката на цветята и после моите немирни ръце, които скършват клонче.
- А аз мислих, че тук, в този дом не живее никой, но от време на време минава роднина, за да нагледа къщата и да посвири.
- Вярно е, идва сеньор Едуардо, той е музикант и мой близък.
Така започна приятелството ни със сеньора Ракел Леонардо. Често се отбивах при нея на приказки, особено тогава, когато горещините бяха непоносими и тя не си позволяваше и за миг да поседи на терасата. Най-често я заварвах да гледа телевизия зад спуснатите пердета, обгрижена от климатик, който и даваше възможност да диша по-леко. Според мен дамата не беше на повече от 48 - 50 години. Като изключим едрото, пълно тяло, лицето и беше перфектно гладко и красиво. Очите - с дълбок цвят, брадичката фина и малко капризна. Общо взето хубавата и глава не отговаряше на килограмите, които затрудняваха сърцето и.
В началото разговорите ни се свеждаха до ежедневието и слабото кафе, което аз правех. С малко думи, общуването с мексиканците е внимателно, движи се по определен етикет и всеки опит да се сближиш с тях е малко съмнителен. Трябва те да те открият сами за себе си и да преценят колко голяма ще остане дистанцията между вас.
Знаейки това, аз не любопитствах за нищо, което се отнася до живота на Ракел Леонардо. Констатирах, че е привързана към чернобежовата си котка, която понякога се люлееше заедно с нея на меседора. Веднъж ми каза:
- Днес Естер не ми се е изповядала...
- Коя е Естер?
- Естер е моята котка, която се прибра чак на разсъмване... Не знаех дали трябва да приема това като закачка или да продължа да питам как котката може да се изповяда.
- Естер беше моята съперница някога, обичахме един и същи момък. - Ракел Леонардо въздъхна. - Излизахме заедно, обикаляхме фиестите, а с нас винаги беше Хуанес. Вземаше ни под ръка и тръгвахме... Танцувахме и се радвахме, защото бяхме млади, а богатството, което притежаваме, бе голямата любов, която изпитвахме към Хуанес... Тогава не знаехме коя от двете той обича повече, само усещахме, че светлината, бликаща от очите му, беше голямата сила, която носеше у себе си... Една нощ... една нощ Хуанес ми даде годежен пръстен. Застанах на колене до него, облегнах се на гърдите му и в щастието си изпитах жал и тревога за Естер. Представих си какво бих изпитала аз, ако пръстенът беше за нея.... "Винаги ще ви подкрепям", каза по-късно Естер, когато разбра за годежния пръстен... Приготвихме заедно сватбената ми рокля, избрахме було, обсипано с перли. "Приемам всичко това, като за самата мен." - така ми казваше тогава тя.
Поканих Естер за моя първа шаферка. Тя си уши виолетова копринена рокля, косата и, в която имаше вплетени живи цветя, се спускаше до кръста - волна и прелестна, като самата младост... В църквата застана близо до мен и когато свещеникът ме попита дали ще взема за съпруг Хуанес Валенсия Анхел, аз се обърнах към нея, а тя спусна надолу клепачи искрено ме подкрепяше. После пасторът се обърна към Хуанес и го попита дали взема за своя законна съпруга Ракел Леонардо Ернандес. Погледнах към него и в този миг съзрях над миловидната му уста една сълза. Тя се търкулна сякаш по посока на Естер Хабанера...
След две години Хуанес замина на работа в Сан Антонио и никога повече не чухме за него. Най-вероятно не беше между живите - така си мислихме, когато мина повече от година след заминаването му... А Естер остана да живее при мен. Не говорехме нищо за нашия любим - само портрета му обграждахме с живи цветя - аз и тя - жените, които го обичаха все още толкова силно, колкото и в началото. Моята бяла рокля и булото, обшито с перли, заедно с виолетовата копринена рокля на Ракел висяха тъжно в празната стая със снимката на Хуанес. Свикнахме да живеем двете, като сестри - не можехме една без друга...
Гледах Ракел и си мислех, че тази история с котката не можеше да се случи другаде по света, освен по тези земи, където ако искаш - можеш да откриеш и да докоснеш чудото. Май че и аз имах веднъж този късмет...
Останах сама в просторната двуетажна къща, семейството бе заминало на почивка в Тампико. Беше ми трудно да свикна с нощната тишина, стъпките на котките по перваза на прозореца, с внезапното почукване по стъклата на лимоновите клони и шума от падащи плодове... Една нощ обаче чух стъпки на горния етаж. Помислих си, че моите близки са се върнали, прекъсвайки ваканцията си по незнайни причини. Когато се заслушах в стъпките, разбрах, че те отекват някак по-особено - по-бавно и тежко. Заглъхваха за малко, после отново се появяваха.
Изтръпнала от някакво внезапно чувство, изтичах по коридора към входната врата към терасата на първия етаж, откъдето се виждаше цялата улица. Нямаше и следа от джипа, с който семейството отпътува. Скоро мина дежурната кола на полицията и някак си страхът ми се оттегли, но така и осъмнах, взряна в движението на рядко минаващите по това време превозни средства. Едва когато чух шума от първия влак на метрото се успокоих и заспах.
По обед мина домашната помощница, за да си получи заплатата, която бяха оставили в един плик. Разказах и за преживяванията си, а тя ми довери следното:
- Преди повече от трийсет години, когато са започнали да строят тази къща, се е случило нещо ужасно - убили са Хосе Бернардо. Дори той не е бил открит никога, само кръвта му попивала в слънцето, докато един ден и от нея не останала следа... Идва тук понякога, разхожда се нощем из къщата, душата му не е намерила покой и до днес.
Мина доста време от тази случка с нощните изпитания. Дори бях забравила или поне исках да забравя тази история. Една вечер се появи онази внезапна лятна буря, която за минути можеше да превърне облаците в потоп. Изтичах по стълбите нагоре, за да проверя дали е затворена вратата към горната задна тераса. До статуетката на Девата от Гваделупе извиваше тънък пламък свещ, който едва осветяваше входната част на етажа. Тогава изведнъж покрай мен се плъзна някаква сянка, която потъна към дъното на коридора...
- Хосе! - извиках.
Тогава видях как здрачевината срещу ми започна да се сгъстява и от нея изплува човек - млад и тъжен - това съзрях в първия миг - после се стопи, изчезна, изпари се натам, откъдето се бе появил...
Споменът изплува в паметта ми, докато слушах разказа за голямата любов на Ракел Леонардо, Хуанес и Естер Хабанера.
- А защо котката носи името на Естер? - попитах.
- Защото това е самата Естер... Тя се превърна в котка в нощта преди да погребем тялото и... Естер се разболя от невярна болест - тази болест не се лекуваше с нищо, дори ходихме при един шаман от Чиапас, но когато видя Естер - той наведе глава и мълчаливо разрови огъня нямаше надежда за нея... След не повече от година животът и се стопи, тихо и кротко се стопи животът на Естер... Заедно с мъката, която носеше в душата си... Бях на нощно бдение до ковчега и. Гледах бледото и лице, притворените очи, спуснатите къдрици към раменете и си мислех за съдбата на тази обична моя сестра, на която бе писано да изживее една голяма любов - дълбока и самотна, тъжна и наранена. Милвах цветята около нея, а сълзите ми капеха по нейните клепачи...
На другия ден, когато я спускаха в гроба, капакът на ковчега се надигна и оттам изкочи котка... Хората извърнаха главите си настрани, отдръпнаха се. Само аз се наведох, взех котката и тя притихна в ръцете ми. Тръгнах си с нея, защото знаех, че това е Естер... в това гъвкаво и диво животно се беше въплътил духът на Естер - връщаше се отново при мен, за да не бъда сама в мъката си по Хуанес.
Този разказ запълни живота ми задълго. Нарочно минавах по тротоара пред дома на Ракел, исках да видя котката, да открия нещото, което бе преобърнало живота и до необикновеност. Исках през очите и да съзра погледа на голямото приятелство и изгубената любов. Но никога не я срещнах нито зад оградата, нито по тротоара на бугамбилиите.
Този ден заваля ситен дъждец, който шумолеше в листата на портокаловите дървета чак до късните нощни часове. Връщах се от концерт, бях преизпълнена с музика, а дъждът ми се струваше като милувка в оня момент, който иде да охлади горещия ми възторг от преживяното. Нарочно спрях таксито на ъгъла на "Фундадорес", за да измина разстоянието до моя дом под дъжда. Избрах тротоара на бугамбилиите, който, както споменах, минаваше пред къщата на сеньора Ракел Леонардо. С мокротата, която изпълваше нощта, се смесваха протяжни вопли - песен, която ми напомни за баладите на Куко Санчес. Тя се изливаше през отворената врата навън, бълбукаше сред небесните капки.
Вратата, както в повечето случаи, не беше заключена. Прекосих пътеката през градинката с калии и се озовах в преддверието към просторния хол. Срещу мен, с тъжна усмивка стоеше сеньор Едуардо. Акомпанираше си с китара и изричаше думи, които звучаха като заклинание. Съзрях Ракел, която лежеше, покрита с копринена куверта без да помръдне. Приближих я, хванах я за рамото и леко я разтърсих...
Приличаше на заспала - там, в нейното легло, в което не беше се сбъднал нито един от сънищата и, за щастие споделено с Хуанес, заслушана сякаш в думите от песента на Едуардо, в музиката на нощния дъждец... а в скута и, притворила очи, свита на кълбо, съвсем като жива бе притихнала Естер.

Боян Ангелов
СТИХОТВОРЕНИЯ

ПОТАЙНОСТИ
Преди да вкуся виното,
опитах
косите ти здрачни
да сплета,
защото дълго и безцелно скитах,
повярвал,
че безброден е света.
Преди да свърши виното,
усетих
малиновия дъх на твоя смях
и приливите
на телата слети,
и мисълта,
че съм едно от тях.
Защото тъмнината е пространна
и няма
към отминалото бряг,
градът прилича на саркомна рана
с анклави от мазут
и мръсен сняг.
Което искахме да видим -
беше.
Което е невидимо -
лежи
в усойните потайности
и в скреж е
обвито,
и не ни принадлежи.
Преди да пламне виното
съзрях, че
си сътворена от възторг и свян.
След изгревната нощ
ще бъда мрачен,
ала ще бъда
от любов пиян.

МЕЖДУМЕТИЯ
Телевизионната кула над Витоша
напомня спринцовка на наркоман, а
планината е учестено дишаща,
от облак с миши цвят обладана.
В полите и са богаташките вили,
които злото мултиплицират
и в гербовете им са се увили
змия и дърварска секира...
Клошар страхливо сече пешеходната лента.
До него трамвай зловещо скрибуца.
Пасторално край парламента
конче тегли ромска каруца.
Така беззащитно е сред огромните джипове -
кафява мравчица сред хлебарки,
в които примляскват намръщени типове
с черни ризи и ланци златисто-ярки.
Върху сянка от мрамор е легнало куче.
Иде ми до него да легна -
то пръста ми да засмуче,
аз в очите да го погледна.
Да си каже: "Този или е луд,
или на много добър се прави,
но къде бяха в кучия студ
очите му кестеняви?..."
Клошарят плува към отсрещния тротоар,
дърпа детска количка,
пълна с празни кашони,
а отгоре облакът - любовникът стар -
сиво-синкави капки прохлада рони.

ПОМРЪКНАЛА Е РЕКАТА
Помръкнала е реката -
мирише на бъз и сминдух,
помъкнала е телата
на нашия срам отминал...
Нагоре тя е речица,
а по-нагоре - поточе,
отгледано от вълчица
и пуснато да клокочи
под скалнини и хвойни,
през папрати и морени...
И нимфи в тела усойни
го къпят с очи смутени.
Какво го превърна в бурна
стихия неусмирена?
Тя в нашия сън се втурна,
и с нашия страх простена...
Тя къщите ни отнесе
и ги захвърли долу,
където е гробът пресен
на скверната нейна воля...
Къде са и бреговете
на тази жал помътняла,
която и тях помете,
без още да е прозряла,
че житото изрусява
над вечната кал - земята,
която на пепел става...
Помръкнала е реката...

СЕНКИ
Милите притежатели
на различни материи
благородни и не съвсем
недвусмислено считат
че годините
боледуват
и забравата е свидетелство
за благонравие.
Милите притежатели
на различни материи
се страхуват
от сенките
които ги проклинат.

Михаил Григоров
СТИХОТВОРЕНИЯ

СИНЯ ПТИЦА
Не синя птица е душата ми,
нито запуснатият храм,
а бездна е - събрала вятъра...
О, скъпа, не надничай там!
Тя пролом е, където бурите
притихнали си отпочиват.
Натам отвеждат само урвите,
в които хората загиват.
Натам отвеждат висините
с крила орлови достижими...
Дано любовни са камите,
които в моя гръб забиваш...
И живи сме, защото страдаме
в тия раздели безпощадни.

ОКТАВА
Да нямаш пари за хляб и цигари,
дори да не можеш кафе да си купиш...
А се разраства като хидра пазарът
и обедняваш до глупост.
Но има нещо велико и властно -
тогава нищо не дразни слуха:
Когато разменяш едно цяло богатство
за едно тътнещо потрепване на духа.
СЪН
Омайнице на мойте дни,
омайнице на мойте нощи,
със прасковата те сравних
с цвета и даже...
Искам още
сравнения да търся аз
и със роса да те обливам.
Да чувам шепнещия глас:
Щастлива съм така, щастлива...
Във утрото - отекнал звън...
Жена - красива като сън...

ДИЗАЙНЕРИТЕ НА ЛИТЕРАТУРНИ МОДИ
Като спънати коне, в ливадата от поетични сънища,
пасат и цвилят.
Край тях се кипрят важно,
с литературните си склонности, кобили.
Но няма страст и няма час на откровения и радост,
а само сласт литературна.
И алчността номенклатурна
се смесва със безродие и със продажност.
Те дефилират по литературни подиуми,
приличащи на дървени пристанища,
навлезли във морето от човешка суета.
И боядисват със паунски цветове речта си,
петимни са да развеят гриви, ала словата им са сиви.
Като мъглата, която размазва всички очертания,
която скрива всички разстояния,
мъчителна като просъница.
И от душа я чакаме да се разсее, за да изгрее слънцето.
От поколение на поколение дизайнерите на
литературни моди
си предават тайно презрението към народа.
Но той живее в друго измерение.
Те го причакват зад ъглите на историята,
по вестници, списания и телевизии...
Поднасят му безплодни мисли наготово,
със лъскави "концепции" и "визии",
за да го отвратят от истинското слово.
От поколение на поколение, от власт на власт,
те пазят кройките в килера сух,
за да обличат със сатен литературен
и с брошкаджийско вдъхновение - отсъствие на дух.

БЛЯСЪК НА ЛЮБОВ
Аз препускам по ръба на камата -
ту - блясък омраза, ту - блясък любов.
Аз препускам по ръба на съдбата,
нося се като вълчи вой.
Колко залези в мойта душа,
колко заливи опустели,
колко утрини занемели
от една нажежена маша...
Тъмни рани и коловози -
моите белези тъмни ме водят.
Между небитието и битието
е моят живот свободен.
Между небитието и битието
опустява коловозът на моя ден.
Толкова си далече, че ако сметна -
ти си на цял живот далеч от мен.

Иван Атанасов - Генерал Тошево
СТИХОТВОРЕНИЯ

ПОТОЧЕ
Едно поточе
пряспата роди.
То още малко е.
Бозае още.
Люлеят го
усмихнати звезди
в априлските студени,
звездни нощи.
Едно поточе
пее на света.
От майка си
откъснало се, тича.
И го целува,
млада,
пролетта.
И старите дървета
го обичат
Тревите го прегръщат
с дива страст
и жадно пият
животворна влага.
А то от всичко,
от любов и власт
и от света разлистен
бяга, бяга...

РЕКА
Тая гневна река.
Тая кротка река.
Откъде? Откъде ли извира?
Тя прерязва скали.
Тя пресича блата.
Тя през пропасти тяло провира.
Тя тече! И тече...
Тая бясна река.
Мъкне камъни остри. Клонаци.
Тая мътна река.
Тая бистра река.
Пълна с духове и върколаци...
Тая гневна река.
Тя през мене тече -
през инфаркти, проклятия, вени...
Тая бавна река.
Тя живота влече.
И конфликти неразрешени.
Тая гневна река.
Жабуняк не търпи.
Размотава баражи и тини...
През досадните дни
и лети, и трещи
и повлича тревожни години...
Тая гневна река.
Тая кротка река...

ЧУЖДЕНЕЦ
Пропилях любовта.
Проиграх си живота.
Срещу мен зейна
празна луна.
Неизвестният миг.
Неизвестната кота.
И заблуди.
И тъжна жена.
Като дребни стъкла
от строшена витрина,
като късове делник строшен,
като синя стрела
покрай мене преминала,
моят Ден
се размина със мен...
Разминаване вечно!
И трагично.
И пусто.
Няма празници.
Няма мечти.
Недокоснати длани.
Нецелунати устни.
И цветя
изсушени почти.
И денят се изнизва.
И кръгът се затваря.
И дъгата не грее у мен.
Някой шумно проклина.
Някой тихо изгаря...
Аз от жребия съм ощетен.
А луната раздава.

МИНАЛО
Във всяка моя клетка, фибра, вена,
са напластени много времена
и миналото дебне, въплътено
в стотици непознати имена.
На черепа ми всичките костици,
дори и приливите на кръвта,
попили са живота на стотици -
сърцата им,
делата им,
света...
А миналото в тялото ми стене,
вълнува се,
бунтува се,
скърби
и вените ми стават на антени,
приели отшумелите съдби...
Доброто.
Злото.
Тайната.
Съдбата
съдбовно спорят в грешната ми плът,
те стават стъпалата на душата,
все още не прекрачила отвъд...
На тялото ми в паметната книга
издялват йероглифи век след век,
за да пребъде древната верига
приела просто името човек...

Минчо Г. Минчев - Габрово
СТИХОТВОРЕНИЯ

КУМИР
Кумир не създадох в живота си -
цял живот без кумири живях.
Не прегъвах нозе, не прекланях глава -
просто - крачех и срещах съдбата си...
Не разлюбих жената любима.
Не намразих и никой поет.
Само вярвах - хубави пътища има! -
и поех към тях пеш...
Нека да ме корят в изостаналост...
В този задъхан космически век,
не тръгнах след никоя завист -
и си останах скромен човек.

ВЕРУЮ
Търся истини светли -
хубави
като усмивката на дете,
като пролетна ласка топли,
верни като любов...
Търся истини силни -
мощни като прибой,
като канари твърди,
неизменни като закон...
Вярвам в истини вечни -
стари като Балкан,
като Родина скъпи,
като език и дом...
o
"Минчо, наистина ли правиш 70"
      Елена Х.
Какво е Животът:
70 обиколки на земята около слънцето,
или 25567 завъртания на земята около оста си,
или 523 608 земни часа
(без деня във високосните години) - всеки час
малък откъс от една невидима орбита,
по която се возим безплатно,
неслучайно заседнали
в това космическо тяло - Земята,
родени в точно определен отрязък
от движението на Вселената:
НИЕ,
които не се разбираме един друг,
които воюваме един срещу друг,
които се избиваме, потискаме, унижаваме...
НИЕ,
които се гордеем като князе,
или - самоубиваме от безсилие...
НИЕ - малки космоси,
програмирани да се движим
в тази безкрайна Вселена
и да наречем Движението Живот,
Животът - Движение,
или една спирка-дата - юбилей...

ЖИВОТЪТ-ВРЕМЕ Е ДВИЖЕНИЕ!
Ще можем ли един ден
сами да полетим?
И за къде?...

o
Високо,
кацнали на електрическите жици,
две лястовички
се чифтосват...
Не ги е страх от електрическия ток.
Смирена,
женската с възторг избраника очаква!...
И Той трепти над нея като Дух свети...
И как ли става
оплождането на яйцето?
Какво е тайнството
до птичето гнездо,
до лакомите човчици,
които след време
ще скочат от високото
и ще полетят в безкрая...
Високо
кацнали на електрическите жици,
две лястовички
възпроизвеждат
света на птиците...

ЯБЪЛКИ
Студът е посипал златни ябълки
под короната на дървото -
греят в тревата -
сладки слънчица!....
Не могат корена си да надскочат...
И няма Ева - да прелъсти Адама...
И няма Парис - да съблазни Богини...
Тъй - непотърсени -
в тревата
ще зъзнат от студа...
Диана Димих
ПОЛЕТ НАД МИЗЕРИЯТА

Нашият фолклор увенчава бедността и милосърдието с ореол, наред със силата, смелостта и ловкостта. В основата си общочовешки, тези християнски и древни езически добродетели вървят рамо до рамо в народните ни приказки. Когато богат и беден премерват силите си, народът винаги възнаграждава с победа героя от своята продрана черга, макар поколенията нашенци да не са давали монашески обет за добродетелна бедност. И така до наши дни "избраните" да носят протрити дрехи попадат насред бедността не доброволно, а замеряни от събитията. Дори и в приказките сиромашията хич не е привлекателна, затова нейните положителни герои в края винаги се възкачват до велможите или поне ги засенчват с качествата си. Това е единственото зависещо от народа обстоятелство - да напише сам приказката на мечтите си (все пак се нарича народно творчество), докато историята на живота му зависи от други - орисията уж е Божа работа, но и вождове, поробители, освободители и политици имат голям пръст в нея. Беднякът Хитър Петър ловко хваща в мрежите си алчни чорбаджии, скъперници ханджии и покварени попове и става любимец и утеха на сиромасите. Пренебрегваният малък брат убива ламята и спасява златната ябълка; най-подиграваният дрипав момък преминава всички изпитания, побеждава принцовете и получава ръката на царската дъщеря, че и половината царство в притурка (днес може да основе собствени предприятия, да ръководи печеливш бизнес, да стане депутат, министър, дори повече). Но за да стигне до успеха, юнакът от приказките трябва да покаже човещина и съобразителност, да спечели силни и благородни побратими, които да му помогнат в решителни моменти (ето откога са приятелските кръгове). Така народът издига ума, дружелюбния нрав, изобретателността и приятелството и ги дарява със симпатии в щастливия край на приказката, където бедните добиват богатство, а безчестните стават за смях. Добра перспектива, вдъхваща надежда и трасираща пътя към успеха на хората от низините.
"Гладна кокошка просо сънува" - поговорката звучи доста подигравателно или със самоирония за всеки от нас, но защо да се чувстваме неудобно от желанието да надскочим уравниловката, да оставим назад златната среда и да постигнем повече! Нали красивата мечта е онази грабваща съзнанието цел, онзи упорито преследван проект, роден в будуването, който извежда градивните и можещите до финалната права? Същото окрилящо въздействие има и американската мечта, излязла от действителността и подхранена от медиите. Докер, шофьор, амбулантен търговец, после хваща дамара на бизнеса (продава една ябълка - купува две, излъсква ги, продава ги и купува четири, после лъска осем и т.н.), възход и - милионер. А защо не и президент! Но и в двата случая - само ако му щрака пипето. Това допълнение се забравя от някои Пепеляшки или момчета от колибите, които се заблуждават, че им трябва единствено късмет. Нищо лошо, ако си от Горната махала, но освен късмет ще са ти нужни някои умения, пък и знания. И добрата съдба си има своите любимци, подбрани обаче предимно сред енергичните и предприемчивите. На дремещите просяци не падат жълтици в паничката, защото формулата на успеха не е "Ела, хляб, да те изям".
Безработицата - първото лице на бедността
Бедността не може да се определи с две-три думи. Икономически, социални, образователни, политически и психологически са причините цели слоеве от населението да тънат в бедност. Понякога тези основания действат поединично и тогава изходът е по-лесен, но проявят ли се вкупом, бедността се заменя с безнадеждна нищета и за личността, и за цялата общност. Тук кампаниите не помагат, оздравителните механизми трябва да са дълготрайно внедрени и камък по камък да изграждат битието и променят нагласата на изпадналите от общия поток. Причинената от икономиката бедност (фалит на предприятия, свиване на производството, уволнения, съкращения) трябва да се лекува с икономически мерки, чрез закрила на родното производство и разкриване на повече работни места (да си спомним протекционистката политика на правителството на Ал. Стамболийски и възхода на България само за няколко години). Където бедността се корени в неграмотността на определени социални и малцинствени групи, изходът е да се обучават, а децата им да получат задължителните степени на образование. А когато причините за безработицата и бедността са дълбоко личностни, по-трудно е да се помогне, защото психологическото въздействие за добиване на самоувереност и пробивност не може да се наложи насила. А и човек е по-склонен да търси вината у другите, не в себе си.
Познавам необразовано семейство с минимални доходи, но с голям наследствен апартамент. За такова притежание чужденците казват, че ние, българите, сме богати, щом почти всички имаме собствен дом. Моите познати едва си плащат сметките, закърпват месеца със заеми и периодично им спират тока, защото ту единият е без работа, ту другият. Не пият, не пушат, но при цялата си немотия не искат да чуят за наематели в двете свободни стаи. Щели да им съсипят жилището. А пред очите им всичко се руши от огромното куче на сина им, което с мощна захапка резбова гардероби и врати, прегризва телевизионни кабели и домофони, напада етажерки и пробва ноктите си навсякъде. А пари за ремонт нямат от години. Въпрос на избор в разрухата - наематели или пес... Други също хленчат от беднотията, но не се отказват от пороците си. "Без хляб мога, без чашка и цигара не мога!" И разбира се, все държавата им е виновна.
През втората половина на август седях на черноморския бряг и внезапно в синевата над мен нахлу ято щъркели. Красиви, организирани, сигурни в силата на общия полет и предвождани от най-добрите. С два маха на крилете влизаха в ритъм и се оставяха на течението. Сякаш ги засмукваше към юг енергията на ятото. Разгърнати криле с черно по краищата, устремени и отпочиващи върху въздушните вълни. Дълго се точиха над плажа, докато стройният им ред свърши. И тъкмо да сведа глава, съзрях назад още два-три. Те махаха неистово, за да настигнат останалите. Нямаха време да се отпуснат в покоя на въздуха, защото трябваше да пробиват простора сами. Удобната фуния на течението, създавано от общия мах на безброй тела и криле, бе завършила с ятото. А тези мили аутсайдери - стари, болни или още млади и неопитни, се бореха с всички сили, но дали щяха да стигнат до следващата нощувка? Естественият подбор в природата е жесток. Сграбчи ме мъка и за последните нищи в нашите човешки редици. Ние, хората, познаваме взаимопомощта и съчувствието, но и егоизма на оцеляването. И както гледах в далечината след вибриращите, задъхани криле на изнемощелите щъркели, изведнъж зад тях нахлу втората "армия" на ятото. Значи и прелетните птици с вековния си инстинкт са намерили разрешение как да запазят немощните, пускайки ги в първата група, за да ги охраняват отзад с опита на силните!
Получих своя отговор и повече не си кривих врата. Не исках да видя нови неудачници в края и на втория строй. В нашето човешко ято социалната държава помага на безработните, временно подкрепя изпадналите в нужда. Когато преди повече от четвърт век режисьорът Жарко Павлович беше уволнен, той не се затюхка, а започна работа в крайградска бензиностанция. Западните радиостанции съобщиха това като унизителна репресия за твореца. Възприех факта като мъжка постъпка, дори и да е имало премислена показност. Няма срамен труд. Но защо да изтичат силите ни в неприсъщи дейности, които всеки необразован би могъл да върши, а нашите дарби, опит и знания да креят в борбата за физическото оцеляване? Когато няма накъде, изход са обявите, преливащи от търсене на работници; създаването на еднолични или по-солидни фирми (днес вече за по 2 лв.); изход са и бюрата по труда, предлагащи много възможности, но невинаги длъжност по специалността. Някои кандидати приемат каквото и да е, други бърчат нос и се обиждат. А сергиите и частните магазинчета в гаражи са пълни с необидчиви и решителни собственици-висшисти. Химици продават зеленчуци, пенсионирани научни работници се гушат в портиерски кабинки, учители стават нощни пазачи, доктори плетат гривнички или карат таксита.
Отказ от родителство поради бедност
Ужасяващ е и онзи недоимък (финансов или емоционален), който кара родители да се отказват от новородените си деца. Обяснението на повечето самотни майки е: "Как да го отгледам, като още съм ученичка (студентка, безработна)? Нямам квартира, нямам подкрепа от близките. Ако баща ми разбере, ще ме убие!" Същата бедност или социална зависимост ще застрашава след 19 години изоставените им рожби, израснали по домове и интернати. Затова сега държавната ни политика е насочена към поощрителни мерки за задържане и отглеждане на децата от майката, чрез финансовото и и жилищно подпомагане.
И в патриархалните времена е имало нежелани раждания, но тогава бебетата не са осъмвали голички и посинели от студ в контейнера за смет, а ги намирали до черквата, чисто и топло повити в кошница, или пред портите на заможно семейство. Излъганите моми не са вършели големия грях на детеубийството от страх Божи и с упование са нареждали бъдещето на бебето при добри, бездетни хора.
В моето детство баба и дядо, учители пенсионери, за да се изхранят, даваха няколко стаи на квартиранти. Играех си с двете деца на нашите млади наематели. Бащата беше обущар, черноок, дребен и мускулест българин, а жена му - руса, та чак бяла, пухкава славянка. Само той работеше. Когато се разбра, че чакат трето дете, дочух от баба, че щели да го оставят "на държавата". Нямали пари да го изхранят. Но след като и третото бебе се роди русо-бяло като майка си, домиля им и си го прибраха. Така с обущарския чук бащата отчува голямата си фамилия. Но явно освен материален, нямали са емоционален недостиг.
Най-жестокият образ на нищетата
се зъби сред бездомните
Спят из подлези, плесенясали мазета и тавански ветрилници, обзавеждат си колибки от клони и кашони в запустели храсталаци. Докато ние се изтягаме на фотьойла пред телевизора, те се свиват на завет зад някой павилион или топъл отдушник. Сутрин заледените ни прозорци проплакват с дивни кристалчета, а отвън вкочанените клошари нямат и сълзи за проклетата си съдба. И пак оцеляват - с комат хляб, подминат от улично куче, с наядена баничка и недопита боза, с вмирисан балтон от боклука. Без керемидка над главата, без работа и семейство, без нашия сутрешен душ. Не знам какви са условията във временните софийски приюти, където бездомните могат да се подслонят до три месеца през зимата, но интересно защо те предпочитат мразовитата гола земя. Може би заради независимостта? Самотният живот сигурно ги прави социофоби? А нещастието ги кара да се радват на трошица удобство, подхвърлена стотинка и сгряваща глътка ракия, за които се борят всекидневно. Миналата зима носех в чантата си по няколко екземпляра с адресите на столичните приюти за бездомни и ги раздавах на купчинките от палта, шалове и качулки, сгушени до някой вход. Едрият, лудичък Митко от нашия подлез май не хвана вяра, като му казах къде да отиде в студените дни. "Абе, страх ме е да не ме вкарат в некакви дългове..." И след уверенията ми продължи да си кърпи панталона с губерка, проснат върху спалния си кашон персон и половина.
Най-унизителната мизерия преживяват
самотните и болни пенсионери
с ниски пенсии, без близки хора, без дори една допълнителна стая, която да дават под наем. Работили са 30-40 години и накрая десетилетия наред затъват в сражения за физическото си оцеляване, вместо достойно да ползват отчисленията от собствените си доходи! Осигурявали са се поне 1/3 от столетието, а да не могат да поживеят сносно и три месеца с нищожната си годишна пенсия! И това са преподаватели, писатели, артисти, художници, инженери, журналисти, преводачи, редактори, земеделци, шивачи, чиновници, строители, касиери, хлебари, обслужващ персонал - всички онези, работили за обществото с ум или мускули. Днес писателите продават семейни ценности, картини, мебели, ниви, за да си издават книгите. Слава Богу, че няма понятие пенсиониран интелектуалец, но как да задоволят с една средна пенсия духовния си глад от книги, театър, концерти, пътувания? И те, и останалите пенсионери могат да издържат само по спартански, със свиване на потребностите и потискане на нуждите.
За справяне с кризата мнозина викат на помощ триковете на традиционната българска икономичност. Но не е ли примиренчество да се връщаме към шортите с разтегнатия ластик и дядовия "таратор без краставица, оти нема кисело млеко"? Не може да ни изпълва с радост перспективата отново да бъдем равни в бедността, макар че стана едва ли не модно хората да се "хвалят" с ниските си пенсии, премълчавайки странични доходи, за да не ги гледат накриво комшии и познати. Неслучайно най-тежката клетва си остава: "Боже, дай му панелна гарсониерка, минимална пенсия и дълъг живот. Повече не го наказвай!"
Много пенсионери от големите градове се спасяват в бащините си провинциални къщи - градински домати, боб и цветя, кокошчици, ракийка под лозницата, окопаване, поливане. Безплатен душ от слънчева вода, без билети за градски автобуси, без такса за асансьор. Свеж въздух, чисти отношения, труд и спокоен живот.
Кърпеж къща поддържа,
но нали е вярно и обратното, че спестовността е сестра на мизерията? Така кръгът се затваря. Единствено държавната политика може да отключи безизходицата. Затова народът възлага надежди на всяко ново правителство и на неподкупните специалисти, чиито рационални идеи не са били чути от предишните управляващи.
Българинът уважава достойнството на бедния и работливия. "Не е срамно да си закърпен и спретнат, срамно е да си занемарен от мързел" - това помня от баба Люба. Когато тя искала да купи пиано на майка ми, прабаба ми отсякла: "На жената пианото и е коритото. И слугиня да има, да знае какво да иска от нея. Ти я научи да се справя в нужда, пък ако е речено, доброто няма да и избяга." А днес не всеки се простира според чергата си. В елитните училища децата със средни материални възможности се чувстват потиснати от марковата опаковка на заможните си съученици и от подигравателните им усмивки, ако ги забележат в евтино заведение. Затова родителите лишават семейството от насъщни нужди, за да създадат лустро на децата си, вместо да им вдъхнат самочувствие на можещи и горди хора, както предците ни са възпитавали чадата си.
Българите не са губели своето достойнство в тежки времена. През 50-те години на ХХ век майка ми имала колега в БАН - фина и образована жена. В една поледица тя не дошла на работа и на втория ден пратили проверка от профкомитета на домашния и адрес. Имала висока температура, но не това било поразяващата новина, която обиколила академията. Болната живеела в мрачно мазе, само с кушетка, маса и сандък. На пирон висяло скъпото и кожено палто. Тогава разбрали, че цялото имущество на родителите и било отнето от "народната власт", но знанията и възпитанието останали само нейни.
В спомените на интернирани семейства има много радости и веселие, въпреки принудителния скок в нова социална и трудова среда, въпреки изолацията и оскъдицата. В човека е заложена дарбата да си създава устойчив микроклимат, който да компенсира външните неудобства и да лекува нанесените от времето рани. Затова в столетията на недоимък народът ни свири, пее и вие хора по мегдани и панаири, умее да редува тежкия труд със смях и закачки. И досега бедните са по-дружелюбни, отличимо милостиви и като правило масово отзивчиви, както показват благотворителните акции (независимо от размера на дарението).
Сиромах човек - жив умрял
Да се чудиш как оцеляват семейства и болни хора с по 200 лв. и някакви социални помощи. Държавната политика за образование и здравна просвета на етническите малцинства и бедните слоеве от населението, заедно с икономическите мерки за създаване на поминък в малките селища, са единствената стълбичка за изкатерване от дъното на мизерията. Обаче Господ дава, но в кошара не вкарва. Циганки с бебета сигурно изкарват с просия повече от минимална заплата, но този застой ги приковава към етюда: "Айде, како, да си жива, подай за млеко за детето!" За уважение е един кротък мургав тенекеджия от Самоков, който от години обикаля софийския ни квартал и поправя съседските покриви. Сто пъти го отпращаме, защото и нашите пенсионери трудно се бръкват за ремонти, но на сто и първия път предпочитаме него пред някои охранени момчетии, готови да ни одерат кожите.
Тук се намесва и психологическият момент - самите давещи се трябва да размахат ръце, да се борят с вълните и да помагат на спасителите. Ако сам не поискаш да се изтръгнеш от нищетата, вечно ще вегетираш. Постоянни усилия, пробивност и стремеж напред са нужни за всяко постижение. Идеи, опитване, нови идеи, пак хвърляне в дълбокото. Ако не те пускат през вратата, мини през прозореца. С упоритост и целенасоченост превземай желаното, дори на първо време да е само насъщният. Нямането е голям стимул за работа, за изобретяване на пътечки към трапезата на живота. Сиромах човек - жив дявол, когато е зареден с енергия, гъвкавост и инициативност. А щом ги няма - никой не може да го спаси. Такъв сиромах, ленив и инертен, си е направо жив умрял! Побит пън гние, застояла вода блатясва. Вероятността формулата "Пущи, Боже!" да проработи сама, е като при лотарията. Не раздрусаш ли зара, не го ли търкулнеш с хъс, не залегнеш ли над късмета си с пот или замисляне, не чакай въжени стълби да се спуснат изневиделица и да те изтеглят нагоре.
Има някакво примиренчество в поговорката "Пътник, който не може да има кон, трябва да се радва и на магаре". Но все пак се започва от малкото зрънце, нали? За да постигнем повече, трябва да дълбаем, да дълбаем в една посока, после да натрупваме, да натрупваме... А който не почита гроша, не е достоен за жълтицата. Запътилите се към жълтицата първо трябва да си зададат въпроса кой преуспява във всички времена. И да се опитат да бъдат като този, който си поставя високи задачи и воюва за постигането им. Който не се отказва от мечтата си, а цялата си енергия вгражда в нейното осъществяване. Който не хвърчи само със затворени очи, а чертае проекти на летателни тела, изчислява, експериментира и... полита наяве.
Без да изповядвам сиромахомилството, за мен е ясно, че уважаващите себе си общества намират много начини да подпомагат нуждаещите се - стари, болни и безработни, хора с ниски доходи и изоставени деца. Дори евфемизмът "социално слаби" е въведен, за да защити достойството им. И все пак си спомням мисълта на Горки:
Помагай на силния, не на слабия
Тук отново стигаме до качествата и заложбите, до заряда на личността. Едно пръстче да подадеш на кадърния човек, ще му стигне да се изкатери от пропастта. А оня, с двете леви ръце, и с кран да го теглиш, като камък ще ти увисне на врата, че и тебе ще повлече надолу.
Когато посредственият е беден - обяснимо е. Но когато и способният, образован човек едва свързва двата края - тогава или в обществото, или в характера му нещо куца. А обикновено - и в двете. Защото съществува и придобита пасивност, отказ от действие вследствие на поредица неуспехи, когато обществото безброй пъти е рязало крилете ти и твоята вяра многократно е била попарвана. Обезвереният човек няма ищах да пробва нови пътища, възпира го страхът от поредния крах на надеждите. Тази капсулирана в бедността си личност е жертва на незаинтересованото, прагматично общество. Нареждайки се в строя от бедни и оклюмали или бедни и настървени, отделният човек черпи сили от еднаквостта на редиците, за да подвикне срещу държавата иззад чуждо рамо.
Затова си мисля, че освен социални помощи, образование и работа, на бедните им трябва разбиране и психологическа подкрепа. Да им се вдъхне самоувереност и борбеност, да открият опората вътре в себе си. Защо за трайно безработните и социално слабите да не се организират курсове от психолози, които да жалонират напредъка в обществото? Никой не знае от коя трънка заек ще изскочи. Може пък тези курсове да станат
люпилня за бизнесмени
нахъсани да успеят, на които е липсвал само първият тласък. Психологическата помощ може да е полезна във всички житейски ситуации. Когато виенското колело отново тръгва нагоре, трябва с бърз скок да му се метнем. А ако сме вътре и то главоломно ни смъква надолу, да не пропуснем момента да си изстискаме лимонада, когато животът ни предложи най-киселото си лице. Всичко е въпрос на гледна точка. И най-разкошното вино на мига добива друг аромат, само щом си помислим, че е тъпкано с боси крака... Но защо сами да си вгорчаваме дните? Да се опитаме да извлечем максимума свежест от наполовина пълната чаша, за да не допуснем да ни удави безнадеждността в наполовина празната...
Да осъзнаем всичко това могат да помогнат психолозите. Но дори участниците в бъдещите психологически курсове към социалните служби (ако се възприеме идеята ми) да не получат бързи резултати в професионално отношение, поне в самопознанието и междуличностните връзки ще имат неоценима помощ. Още от началото на миналия век до наши дни има безброй изписани книги от американски и световни автори, които с живи примери дават съвети за най-краткия и сигурен път към благосъстоянието. От времето на Дейл Карнеги авторите са изнасяли лекции и са помогнали за преуспяването на множество неуверени, фалирали, уволнени, поболели се от отчаяние хора. Умният човек се хваща за добрата идея и преодолява кризата, а глупакът се опъва: "Не ми давай акъл, пари ми дай!", без да подозира, че градивната настройка на съзнанието може да бъде безкраен извор на богатство. Понякога една точна дума отключва неподозирани възможности, една ценна подсказка отваря нови пътища, каквито и пачка пари не може да ни даде. Бездействието не ражда нищо, а съзидателният дух строи стълбата нагоре. Добивайки увереност, самият човек се задвижва, неговото съзнание се активира и тогава няма да остане и следа от недоимъка и нищетата.
Само сянка от крило ще прелети над мизерията и ще я отмине завинаги.

Александър Гочев - Кълъмбъс, Охайо, САЩ
МИТЮ МУСТАКА

Когато започнах работа, ми назначиха за треньор един индиец, от брамините, т.е. от военната каста. Той си беше много мързелив човек и, както впоследствие разбрах, абсолютен мародер по отношение на качеството на работата. Иначе е единствения индиец със замах, когото съм срещал и поради тази причина все още сме нещо като приятели.
След около година, т.е. през 1990, започнах да помагам на един колега македонец, друг един мародер, да си прави генерален ремонт на ВМW-то. Той е мародер в малко по-друг смисъл - родн използвач, 150% чиста генетика. Точно беше изхарчил около $2000 за поправка на купето и му гръмна мотора. При това положение можеше да продаде колата най-много за $ 100, така че се очертаваше голяма загуба. Аз, напълно по пионерски, му казах, че няма нищо страшно, колко му е да сменим буталата, и той напълно рефлекторно прие. Цял месец ходех регулярно у тях вечер, след работа, да разглобяваме и сглобяваме - бяхме заприличали на омазани маймуни. Той е ужасно разпилян човек, нетърпелив, каквото вземе, не го оставя на мястото му. Та 30% от времето ми беше ангажирано само да подреждам гаечни ключове - те не бяха никак малко, защото за повече от 20 години пребиваване в САЩ беше успял да накупи какво ли не. После ми стана ясна механиката - нямало е кой да му подрежда инструментите и, след като не можел да намери каквото му трябва, отивал и си купувал липсващото. В резултат на тази сериозна авторемонтна тренировка реших и аз да си купя подобно ВМW 733, на старо, за около $3000, което направих веднага. То ми служи достойно 3-4 години, после мина в ръцете на сина ми, после в ръцете на негов приятел, помощник-готвач, който пък го прехвърли на готвача, негов шеф, за около $700. Описаната щафета взе около година - нормално за кола, която повече стои за фасон отколкото върви.
Сега отново се връщаме към индиеца. След като останахме с впечатлението, че ни бива да поправяме стари коли, на македонеца му дойде на ум идиотската идея да печелим пари по този начин и аз, нали съм си хайванче, научено първо да действа и после да мисли, се съгласих. Но сега, както казва жена ми, има шанс да се пооправя и да мина в следващата, по-горна категория, в която първо се действа, а после изобщо не се мисли.
Първият клиент се оказа моят треньор, който, въпреки че е червив с пари, си умира да спести един долар. Мисли, мисли и реши, че е най-добре да ни плаща на час - да поправяме колата на сина му, доста стар и препатил Ford Fairmont. Колата се оказа абсолютна гробница, където бутнеш - проблем. Та той на третия ден започна да става ужасно нервен, защото се навъртяха 15 работни часа, а колата беше минала само начална инспекция. За да предотвратя негов неминуем сърдечен удар най-великодушно му предложих да се спрем на една фиксирана цена за целия ремонт, без да броим часовете. Цената определихмe, като намалихме двойно сумата, която би платил за същия ремонт на професионален механик. Той се усмихна невероятно щастлив, а аз въздъхнах облекчен, че съм спасил един човешки живот и, че вече съм си осигурил място в рая. По всяка вероятност в гаража на ангелите.
Ремонтът се проточи. Македонецът ставаше все по-мрачен и по-мрачен и започна видимо да губи желание за работа. Тогава предприех следващия си гениален ход. Прочетох една лекция на индиеца, че най-важното е приятелството и, че по принцип, не е добре да имаш за клиенти свои колеги. Казах, че цялата вина е моя, защото съм пристъпил такъв един фундаментален принцип (този за колегите), но че не мога да гарантирам за степента на колегиалност на македонеца. Ето защо, му казах, поемам сам целия останал ремонт срещу 100% морално заплащане, от които 50% са залог за нашето приятелство, а другите 50% - божие наказание за интелектуална недостатъчност. Стиснахме си ръцете, македонецът получи цялата уговорена сума, а при мене се проточи една върволица от индийци за безплатни консултации относно ремонти на коли, която не е спряла и до днес, малко поразредена от руски евреи, с които поне пием водка заедно. Е, не трябва да си кривя душата, индиецът им беше казал, че не правя ремонтни услуги на колеги срещу заплащане, а че само консултирам. Обяснил им също, че той е изключение. Защото ми бил приятел. За компенсация винаги мога да вземам от него пари назаем срещу 10% лихва и даже без разписка. Последната ситуация ще ми се зачете евентуално на оня свят, а тук на земята е нещо като диплома за малоумност.
По това време имах да му давам $4000, което си беше доста рисковано от негова страна, тъй като имах три деца и безработна жена.
През лятото на 1994 ми дойде на гости един мои приятел, не прототипът, а самият Митю Мустака от пиесите ми "Доларама" и "Далечни светлини", които все чакат някой балък режисьор да ги постави. Пристигна пиян-залян, доставен като багаж през Ню Йорк до аеропорт Columbus, Ohio - не знаеше бъкел английски. Пристигна с 20 кила по-тежък от нормата си на състезател по колоездене, вдигане на тежести и борба, със зачервено лице, мъкнейки два големи сака, в които имаше 2 ризи, 2 смени бельо и поне 50 бутилки концентрат (при митничарска норма 1 литър). Следващите б месеца (толкова беше разрешеният му престой), по негови изявления, са били може би най-трудните в живота му и време, когато водката му се е услаждала неимоверно (само 100 грама след работа!).
Посрещаше ме още на улицата и веднага ме водеше в мазето (там беше най-хладно). Пред телевизора на малка масичка бяха сложени грижливо подредени купа със салата, две чинийки, две вилици и две чаши с водка, напълнени малко над самия ръб, колкото позволяваше повърхностното напрежение на течността, ефект открит от него в Америка (неволята учи човека даже на физикохимия!). Представям си треперещите му ръце докато е наливал чашите около 4 часа след обед - нетърпима гледка, от която е бягал на улицата да ме чака. За награда след вечерята (практически само салата и водка) - каубойски филм, който му превеждах. Няма как, духовният живот се оказа важна алтернатива при наличие само на 100 грама релаксиращо.
Бях му уредил да работи нелегално като мияч в един френски ресторант, вечер, а през деня да помага на собственика, Алекс, мой добър познат, по ремонта на къщата му. Когато Алекс беше зает през деня, Митю опъваше другаде, за което аз имах грижата. В резултат на тази програма, след само 6 месеца, като си тръгваше, беше с нормално тегло, ръцете му не трепереха като държеше чашата със стоте грама, беше почернял сякаш е бил във Флорида с месеци и беше в такава форма, че даже започна да ми посяга, както тогава, през 1960, когато и двамата бяхме новобранци в поделение 65040 в Шумен и когато станахме приятели след едва избегнато сбиване по нищо и никакъв повод. Прибирах му всички пари на влог в банката и му давах само за цигари. Още на първия месец ме нарече изрод и ми каза, че не знаел за съществуването на концлагери в Америка. И още, само след първия месец каза, че иска да си ходи обратно във Варна. Аз обаче му бях прибрал и паспорта. На прощаване, вечерта преди тръгване, наредил 40 стотачки във ветрило на кухненската маса, чистата му печалба за половин година, ми заяви, че такава красива картина не е виждал през живота си. Повярвах му, не защото пари не са идвали в ръцете му, а защото знам, че са заминавали във всевъзможни посоки със същата, че и с по-голяма скорост - приятели, жени, пиене, приключения... Не съм чувал, а мисля, че и той не е, за идиотско дълги шестмесечни спестявания.
За около месец едно от подразделенията на концлагера беше дворното място на индиеца, около 4 декара. Жена му, тъмничка и тантуреста индийка, си беше наумила да шашне съседите си и другите мързеливи йоги с градината си. И Митю започна да се поти на слънцето като кон от сутрин до вечер. Тя носеше някакви дълги и широки индийски панталони от тънък памучен плат, доста стеснени в глезените, които бяха веднага обявени от Митю за шалвари. За да ви стане ясна цялата картинка само ще добавя, че, израсъл в чисто българско село, той едва търпеше турците (да не говорим за циганите!) и то с€мо ако съвсем прецизно спазваха неговия собствен, сложен и ненаписан код на поведение, който при всички случаи напълно изключваше говоренето на чужди езици. Останалите нямаха никакъв шанс - или надалеч, или с бърза помощ. Тази, ми каза, си е направо Айше, и по гримасите му разбрах, че става дума за специфичен вид сериозни душевни страдания на чужда земя.
След третия или четвъртия ден нашият се прибира градоносно тъмен и надига направо от бутилката. Отмених съчувствено нормата (и аз съм човек!) и след второто сто ми заяви, че не иска да ходи повече на работа при дебеланата (негов израз). Сумти, пр€ви само изявления, но не дава никакви обяснения. След още двеста (бях отменил и втората норма поради явни психологически проблеми), каза следното: "Защото ме вика с мръсния си пръст!" Показва ми картинно (имам предвид зверската му физиономия в този момент) - протяга дясна ръка напред, свивайки и разгъвайки показалец. "Такова нещо не се е случвало в живота ми - някой да ме вика с пръст!"
Абе, казвам му, не знаеш дума английски, как да ти обясни дебеланата какво да правиш? Не приема лингвистичен резон, само маха с глава като кон през юли. "Ако още веднъж го направи, ще я ударя с кирката!" - и свирепо гаврътва поредната доза лекарство.
След големи пазарлъци си призна, че всъщност, като го е викала с мръсния си пръст винаги е била усмихната и, че ако увелича дажбата му с още 50 грама (от чисто хуманитарни съображения за дебеланата), ще се върне на работа да копае. При едно условие: всяка сутрин да разговарям с нея и да му казвам съвсем подробно какво има да се прави през деня, точно и без промени, за да намали броя на повикванията с пръст до абсолютния минимум. Обяснението за пред "Айшето" беше, че незнанието на английски го правело нервен в "разговорите" и после почвал да копае много дълбоко.
Още го виждам - гол до кръста, потен, с пръст по косматите гърди, диша тежко, със свирепо настръхнали мустаци. Една жила пулсира на челото му, а големият вертикален белег от нож над лявото му око е побелял и си личи още повече. Като ме види да идвам да го прибирам, белите му зъби без нито една пломба светват, захвърля кирката, полива се обилно с маркуча, запалва цигара и, още мокър, полупрегърнал я, великодушно потупва дебеланата по рамото, гледайки ме победоносно - с една дума, няма нищо страшно, все още си е жива и здрава. После се мятаме на ВМW-то и отпрашваме към нас, където първата му работа е да почне да реже салатата.
Вечер го прибирах от ресторанта около десет и половина, единадесет. Почти без изключения го намирах седнал на бара, заобиколен от разведени и овдовели поклоннички от най-богатия квартал, преминали петдесетте, на които само се усмихваше с разбиране, повдигайки скъпернически чашата с безплатна водка, която по някакви причини му беше сервирана редовно от бармана след като приключи с чиниите. Успехът му беше по-голям от този на холивудска звезда, най-вероятно защото винаги беше на разположение след 9.30-10.00 вечерта, но пък странно недостижим (косвени наблюдение на Алекс по нараснал оборот от бара). С още една малка корекция - много холивудски звезди биха му завидели на белега и погледа, да не говорим за блестящата му усмивка и за многозначителното и твърдо като скала мълчание.
Една вечер Алекс ме вика в офиса си и ме пита дали знам какво се е случило в негово отсъствие (нямаше го два дни). За какво става дума, питам. Ами, казва, всички келнери ходят като балерини, отварят вратите пред него и само го черпят. Обещах му да проверя и да докладвам. След като се прибрахме, му отпуснах сто грама повече и започнах да го разпитвам за келнерите, като му казах, че Алекс се безпокои малко. Повдига доволно допълнителното и ми казва, че Алекс е окей, и че няма за какво да се безпокои, всичко си било вече тип-топ. Както той го е искал. На въпроса ми какво точно е тип-топ ми отговори: "Тавите с чиниите и приборите." Алекс му бил казал, че келнерите са длъжни да отделят мръсните чинии от приборите и да ги слагат в отделна тава. Те обаче винаги изсипвали накуп всичко заедно, защото, имитира ги, "Ръш ауър, но таим!" Митю не го правел на въпрос, но преди три дни имали наистина голяма навалица, много "Ръш ауър, но тайм!" и не успявал с миенето главно защото губел много време да разделя чинии и прибори. Алекс, известен че не си поплюва в такива моменти, му се разкрещял да не се мотае. Добавя свирепо; "Обвини ме, че не си върша работата! Мене! Аз дето за него... И защо? Заради тези копелдии!" После било добре дошло, че Алекс изчезнал за два дни. Издебнал кога келнерите са в кухнята, показал им на една пълна и една празна тава как да отделят чиниите, получил стереотипния отговор "Ръш ауър, но тайм!", на което изревал "Аааа!", вдигнал пълната тава над главата си, стоварил я с все сила в краката на келнерите и разритал отделно чинии и отделно прибори. Проговорил и английски, зверски: "О кей?". Тишина. "О кей?". Тишина. "О кей?". Получил накрая няколко хорови отговора "О кей!", "О кей!", след което всички с балетни стъпки напуснали кухнята. На въпроса ми дали това е всичко ми отговори, че да, и да се благодарели, че не говорел английски. На въпроса ми дали е забелязал, че имат малко променено поведение ми каза, че отделяли много внимателно чинии от прибори, били малко необичайно вежливи с всички клиенти и се придвижвали по-тихо, без да ритат кухненската врата, която се отваря като на бар от Дивия Запад, дизайнирана да се хласва с крак. На въпроса дали го черпят ми каза, че се случвало да му носят в кухнята, въобще били учтиви момчетата, не били иначе лоши.
На следната вечер докладвах на Алекс какво е станало в кухнята. Той остана много доволен, че Митю е смръзнал пикнята на "тези капризни нахалници" и със злорада усмивка се юрна да го черпи. След като се върна му казах, че ако Митю говореше английски, ресторантът му щеше да работи като часовник "Омега" и, че не бих изключил възможността да види някой от келнерите да помага на Митю да мие чиниите. И да счита това за привилегия, за която, разбира се, трябва да почерпи.
През дните, в които нямаше работа, Митю се мотаеше из напълно отворения ми гараж и все си намираше какво да майстори. Не можеше да стои без работа - механик с най-висок разряд в различни специалности, работил дълги години като шеф на ремонтна бригада към един от девненските заводи. Пред гаража през целия ден минаваха като на ревю много съседи, деца, поздравяваха го, махаха му сърдечно като на стар познат и от минаващите коли. След известно време неочаквано ме попита: "Що за изроди са това бе? Никой не се спира да ти каже една дума!" Обясних му, че хората са чувствителни, не искат да прекъсват заниманията му, че вероятно бързат за работа, че, например, може да усещат, че не знае английски и т.н. "Изроди!", повтаря, дълбоко замислен за нещо свое.
Когато си тръгваше, преди да се качим на колата за летището, дойде да си вземе довиждане Чанг, малък китайски затворник, който всеки ден, прекъсвайки периодично уроците си или свиренето на пиано, се провикваше през зарешетените прозорци "Митьо!" и му махаше радостно. Нашият му отговаряше "Чанг!", пляскайки с вдигнати ръце. Така станаха много близки. От разстояние. Единствено с него от всички съседи. Толкова близки, че аз за първи път видях да се стичат сълзи по мустаците на Митю, когато, прегърнал Чанг, му казваше на български, че няма да го забрави, че ще му изпрати картичка от България. На английски!

Силвия Проданова - Милано
ПАМЕТТА НА ПЯСЪКА

Октомври се катереше по хребета на Странджа с най-топлите оттенъци на есента. Зеленината, изживяла пищната си пролет и бурно лято, отстъпваше пред многобагрието - неохотно, с носталгична полусянка. Доскоро буйна и недостижима, горда и побеждаваща, сега отправяше прощален поглед към морето, поемаше соления му дъх и с пролетна надежда се оттегляше към билото - все по-високо и по-далече. Приличаше на горд елен, усетил аромата на снега.
Зеленината се предаваше на интервали - като накъсаната песен на щурче. Отстъпваше достойно, катедрално под ласките на топлата палитра. Ще липсва само два сезона - до изгрева на пролетта. До птичите ята и облаци от насекоми, когато зеленикав дим ще вие китки в небесата.
За няколко дни, полегналите склонове заискряха от багри. Охрата весело надничаше сред предизвикателно-червеникавия клен, а меланхоличното кафяво бе помъдряло от есен. Само жълтите листа трептяха като пендари на моминска гръд, разлюлени от кръшно хоро на мегдана.
Остана споменът от лято и бъдещи зелени дни.
Само там, в югоизточните склонове на Странджа, с подпори от морския бряг, извиваха плетеници нискостеблени храсти. Вечнозелени. Недостъпният лабиринт извираше от брега и покриваше ниския хребет - жива барикада пред морските бури и мощния напор на вятъра. Сякаш невидима ръка бе погалила южния бряг: полегнали храсти - жизнени, жилави, устойчиви, здраво преплетени. Непроходими.
Храстите докосваха неголяма дъбова горичка - единственото сенчесто място в северната част, над залива.
Привързан за синевата със скални въжета - като огромна детска люлка - блестеше заливът: голям, елипсовиден, широк и дълъг, двустранно закътан от скали.
В южния край, в близост до изворчето, вълните се разбиваха с грохот. Труднодостъпни откъм морето, скалите разсичаха високия бряг и приютяваха малки заливи.
С писък чайките разкъсваха тишината и я подхвърляха на крилете си. Окрилена, тишината волно огласяше всяко кътче от залива.
Самотен гларус кацна на брега, грабна късче тишина и я понесе в човка над вълните. Остана само пясък, камъни, мидени гирлянди. И стъпки.
Празен, пуст плаж. Див и красив.
Необитаем.
Тъмносиньо море с пенести вълни.
Упойващ аромат на зрели смокини и нещо южно, сладостно-неуловимо.
Подреждам пъзела от пясъчните стъпки.
Залепвам късчета небе.
В трапчинката на пясъка пониква цвете.
И ето:
Дочувам шепота на пясъка...
Залез.
Слънцето скача от билото и бавно потъва в Странджа. С последен лъч докосва скалите, златисто обагрени, погалва пясъчните стъпки, открива изворчето.
Игриви чайки кръжат над вълните. За миг се гмурват и отново политат. От крилете им капе тишина.
Оранжев шнорхел, порещ вълните, поема тишината и я смесва с друга - тази на подводния свят.
Лъчът поляга, насочва светлина към шнорхела и плавно го изтегля на брега, заедно с плувеца. От морето се изправя мъжка фигура с черен неопренов костюм. Преди да угасне, лъчът се насочва на няколко метра в южна посока. Във фокуса попада стройна фигура с бронзов тен и една усмивка - усмивката на тичащо момиче по дивия, самотен бряг.
Повече от четири часа плувецът не беше излизал на брега. Бе забравил за времето, за просмукващия студ на дълбочината под десет метра. Подводният свят го омайваше. Насищаше сетивата му с нещо ново, непознато. Завладяващо.
Единствено не бе забравил момичето - неговата вярна и силна опора. Голямата му любов. В часовете под водата, сред многоцветието и стрелкащите се риби, внезапно блясваше ослепителната и усмивка и озаряваше пътя му. Както винаги - безпогрешно - в най-точната посока. От разстояние усещаше силата на мисълта и, мощното енергийно биополе, неповторимата обич и магнетичност. От време на време издигаше харпуна над водата, изваждаше шнорхела и с вик, познат само на дългокосото момиче - техният морски сигнал - разцепваше синевата, оронвайки дребни камъчета от скалите. И отново се гмурваше.
Бе открил света на мълчанието чрез книгите на Жак Ив Кусто, а сега прецизно го изучаваше, в детайли. Първоначалното хоби се превърна в страст.
Този нов свят - багрен, загадъчен, тайнствен, неудържимо го привличаше. В безмълвното сливане с морето преоткриваше и себе си. Изненадан, изтръгваше от собствените си душевни дълбини непознати черти, за които не подозираше, че притежава. И той разбра: морето го променя в дълбочина. Действа респектиращо. Прави го търпелив, спокоен, балансиран. Укротява внезапните изблици на безпричинен гняв - реакции, неконтролируеми, които силно безпокояха момичето.
Тя търсеше причините за този гняв в далечното, безхлебно, драматично детство. Донякъде тушираше постъпките му - непредсказуеми. И му прощаваше. Съзнаваше, че гейзерът от гняв без повод, е резултат от посттравматичен стрес, с дълбоки корени и коренища. За жалост, тя виждаше реакциите с късна дата. Проникваше в причините, гадаеше за техния произход. Изтръпваше от бъдещи проекции и му помагаше във всичко - всеотдайно. Безрезервно.
Когато гмуркачът отказа приятелска помощ - френски акваланг, от най-добрите, единствено момичето разбра категоричния му отказ. Той бе различен от останалите: в екстремни ситуации разчиташе единствено на себе си, на мощния потенциал, предимно вътрешен, просмукал всички клетки.
Гмуркането без акваланг не беше случайно. Нито поза. Той пробваше себе си - със собствен тест за издръжливост, без помощта на кислород. Целенасочено тренираше. Подлагаше на максимално изпитание белите си дробове. При всяко дълбочинно гмурване увеличаваше вместимостта на кислород.
Момичето знаеше целта на гмуркането без акваланг - една прелюдия към нещо голямо, което предстоеше след три години.
Тя стоеше на брега и засичаше времето под вода: неизменно - всеки ден. Сутрин от 10 - 13 часа и следобед от 15 - 18 часа. В деня, когато гмуркачът остана под водата 3 минути и 45 секунди, на неизвестна дълбочина, момичето попи цвета на пясъка. Тя - силната, тренирана, с непоклатима психика - изпита страх. И радост! Бе надминат човешкият рекорд на гмурване без кислород!
Тя виждаше мехурчетата въздух, кръжащи в кръг до мястото, където за последен път видя любимия. Бълбукащи, мехурчетата чезнеха, а шнорхелът не се показваше...
Брегът притихна, заедно с момичето. Краката и останаха безчувствени, а мислите - оперативни, точни, бързи. Налагаше си волята да мисли позитивно. Оптимистично. Ето, сега ще блесне шнорхелът! Ще събере в букет лъчите слънчеви. Търпение ... Търпение ...
Синевата потъмня. Стопи се. Небето падна ниско. На хоризонта лумнаха петна от злато. Морето се загърчи пред очите и. Сърцето и препускаше в ритъм на корида.
Остана изправена. Няма. Бездиханна. Стотина метра я отделяха от мястото, където зърна за последен път мечтата си. Тя плуваше добре, но само над водата. Не се научи да се гмурка. В мига, преди да се свлече на пясъка, видя харпуна! - как израства от водата! Прободе шнорхелът изчезналата синева, повдигна падналите облаци, преплете слънчеви лъчи и ... грейна!
Тя махаше с ръце. Отскачаше високо. Гласът и беше секнал, онемял. Радостта, че беше жив и ужасът от неизвестното се смесиха ведно. Лицето и рисуваше сълза - сълза на радостта и обичта, примесена с неясна болка.
След две-три минути, плувецът отново потъна в безмълвието. Бе стигнал... 14 метра дълбочина - отчетена с дълбокомера.
Измина месец, но момичето стоеше на брега при всяко ново гмурване в дълбочина, до появяването над вълните. Тя тичаше по дългия, самотен бряг с поглед, вперен в шнорхела или в предполагаемото място, където трябваше да блесне. Не го изпускаше дори за миг.
Самата тя - организирана, амбициозна, волева, с вътрешна самодисциплина и силно развито чувство за отговорност, бе двойно отговорна и съпричастна към всичко, случващо се под водата с нейния любим. Бе единствен свидетел на човешката жажда за извисяване, за собствено утвърждаване, на себедоказване без афиширане и гръмки слова. На риска, който плувецът поемаше в различни насоки.
Разбираха се често само с поглед - отблизо и далече. Говореха еднакво. Мълчанието им бе различно. Приличаха си по характер: силни по дух. Борбени. Смели. На моменти - рисково, и двамата. Инициативни. Амбициозни. Той - повече от свръхамбициозен. Романтици. Мечтатели. Сантиментални. На цигулкови концерти, по неговото мъжко, волево лице, потичаше сълза.
Емоционални. Дълбоко лирични. Щедри - по дух и всичко останало, като материя.
Всеотдайни - един към друг, особено към хората. Алтруисти. Помагаха и без да искат помощта им.
Жадуваха за пътешествия: не само в книгите и на земята. И сред звездите! Имаха усета на откриватели и първопроходци. Решителни. Съобразителни, с точни реакции и бърза мисъл, двамата бяха едно цяло, взаимно допълващо се. Два огнени темперамента, но изгаряха различно.
Тя - весела, сърдечна, всеотдайна. Нежна. Слънчева и лъчезарна. Любознателна в различни насоки. Концентрирана. Предана.
Той - сериозен, сдържан, любвеобилен. Говореше малко. Изтръгваше дълбоки звуци от китарата, до огъня, с приглушена светлина. С красивия си баритонов глас, създаваше уют, възкръсваха мечти.
Те търсеха онази красота, невидима понякога за другите. Приличаха на две пораснали деца, вярващи в магията на любовта. В необяснимата и сила.
С мечти за тяхното море, скъсяваха нощта през зимата. Под звуците на Моцарт и Бетовен, на Верди и Вивалди, покълваха и пясъчните стъпки. Те бликваха с птича песен, с бухнали от пролетта дървета. И лятото минаваше като пресъхнала река - до техния сезон - най-багреният.
Когато брегът опустяваше и пясъкът спусне весла, те тръгваха на юг - към есента.
Чувстваха се еднакво добре и в лукса на многозвездни хотели, и на палатка. Безмълвно предпочитаха палатката. Сами под звездите!
Случайно откриха самотния залив - див и красив - между река Велека и Резово в годините, когато на юг бе диво, романтично, недостъпно. В недосегаемото Южно Черноморие, с открити листове - за двама. За месец или повече. От стъпките им никнеха цветя няколко години: от средата на септември, до края на октомври.
Неколцина къщи, шепа възрастни хорица, една бакалия. Това беше всичко.
Гранична застава.
Морето - наситеносиньо. Пленително. Мамещо.
Пустота.
Тишина.
Необятност.
Тесен коларски път змиевидно пълзи под наклон, от високия бряг се извива в южна посока, подминава Заставата и завършва на самотния бряг, зад верига от дюни, под стари дървета от бряст и букак. Къпинаж.
Дивна пустота и красота!
На места, къпиновите храсти достигат шеметна височина - от три метра, осеяна с едри и сочни къпини. Стари дъбове и шипкови храсти - грейнали в плод, допълват пейзажа.
Тишина - надиплена в ритмичен танц от плясъка на морските вълни и крясък на далечни чайки.
Обширен плаж с десетки дюни. Зад дюните, под старите дървета - закътани поляни - еднакво мамят за бивак.
Над залива - гранична вишка, с малък сателит.
Неземна красота, която двамата откриха с компас от вътрешен инстинкт. Пейзажът се допълни от палатка - голяма, жълта - с навес - с цвят на кестен. Синя спалня с бели прозорци, малка кухня и една кола.
Под стряхата на разклонени буки, двамата опънаха палатката. В прозорците надничаха високи дюни, през храстите - вълшебна синева. В гората имаше достатъчно дърва за огън. От едри камъни и стара ламарина направиха огнище.
Свободни, волни и щастливи - трептяха на една вълна. Живот - неразбираем за повечето хора. Далеч от светска суета, умишлено откъснати от всякаква цивилизация - по собствено желание: без радио и телевизия, избягали от вестници, писма и телефони, от многобройни срещи и колеги, от отговорна работа и конференции, но с много книги, плавници, харпуни. И една китара.
Единствената връзка със света бе граничната застава. Охраняваха ги тайно, без да се показват на открито. Само вечер, някоя патрулна двойка, загасваше фенерчето до огъня, заслушана в тихите им песни, под звуци на китарен звън.
Утро.
През папури и сухи треви, слънцето обагри кръгозора. Слънчев лъч протегна длани, хлъзна се по морската повърхност, нежна ласка мина по брега, спря до пясъчните дюни и погали жълтата палатка.
Зефирено море - като сребристо езеро. Вълните леки - лениво докосваха пясъка.
Звучеше музиката на Шопен.
"Човек се подчинява доброволно на Шопен" - бе казал Вайсенберг.
И те се подчиниха: с поглед към неназованото.
Музиката превръщаше една нота във вечност.
Светът трептеше върху пясъка.
С този трепет, двамата подреждаха палатката: матраци, спалните чували, топли дрехи. В голяма раница нареждаха екипировка, дрехи, храна до вечерта и се отправяха на юг, на километри от бивака, в търсене на интересни скални рифове, под морската повърхност.
Брегът изтегляше високите им стъпки през дюните, през пясъчната ивица, пресичаха реката и се изкачваха на билото, зашеметени от сребриста синева. С кецове и къси панталони, проправяха пътека през сухата, висока, режеща трева.
Понякога се спираха над малки, остри заливи. Скалите - жълти, до червено. На запад - полегналият гръб на Странджа. На изток - необятна синева - прозираше след хоризонта.
Краката пружинираха при всяка стъпка. Телата - леки, гъвкави, подвижни. Вървяха с бодра крачка, в посока север - юг.
Не минаха 40 минути. Съзряха див, самотен залив, висящ от синевата на въжета от скали. Нарекоха го "Лунен залив".
Дъбова горичка ги изведе на брега.
Още първият час, при скалите, в близост до единственото изворче, харпунистът, със скоростта на светлината, наниза на петзъбния харпун... змия - голяма, водна. Момичето успя да запечати този миг на чернобяла лента.
До извора и южните скали, върху забити в пясъка дебели клони, опънаха платно в небесносиньо, от коприна. Закътано убежище за робинзоновци и романтици, където слънцето разплиташе последния си лъч, докосваше скалите, момичето и пясъчните стъпки.
Изтеглям следващата нишка от паметта на пясъка. Дочувам пясъчна въздишка ...
Първата година от подводния риболов бе романтична, но и драматична.
Синевата бе зашеметяваща. Двамата - сами, по целия южен бряг. Бяха си самодостатъчни: с многостранни интереси и с нестихващ интерес един към друг.
Гмуркачът бе щастлив: в ръцете му трептеше мечтаният костюм, от неопрен, с морски цвят и жълти кантове, но по-голям с няколко размера. Не бе го пробвал във вода.
С какво търпение задържаше страстта си!
Застана пред морето, като пред олтар: безмълвен, сериозен и спокоен. Скалите гледаше с любов - в кодиран диалог - неразбираем за чаровното момиче.
Мигът настъпи.
Внимателно облече неопрена, чорапите, надяна шлема. Облече неопреновата горна част. И шнорхел, с очила. И плавници. Харпунът - в дясната ръка.
Целувка за момичето. И с гръб навлезе в морето. Внимателно заплува.
Щастливо, момичето прибра косите си в шапка, заплува недалеч от него. Бе запечатало на лента всичко. Тя плуваше добре, но осторожно. Брегът бе непознат. Дълбоки ями зееха отдолу, под водата.
А после дълго тича по брега. Направи седем обиколки, гимнастика и легна до вълните.
Гмуркачът плуваше отгоре. Стърчеше шнорхелът, напомнящ перископа на подводница.
Внимателно оглеждаше света, невидим от брега.
След час излезе - потиснат, мрачен, като градоносен облак. Къде потъна радостта?
Бе помрачена от... неопрена. Той не потъваше. Задържаше плувеца над водата. Липсваха оловни тежести за гмуркане в дълбочина.
С острия си поглед плувецът насече светлината на парчета и бързо я стопи. Угасна...
Увисна застрашително небето, като пред буря.
Плувецът трескаво кръжеше по брега. Изобретателният дух намери временно решение: голям и объл камък, постави в плувна шапка, обвърза го с въже - алпийско. Технично. Сръчно. А после върза камъка за кръста.
Болезнено и неудобно!
Това оригинално, примитивно средство, би предизвикало скептичната усмивка на Кусто. Но бе единствено като решение.
Повторно влизане в морето.
От камъка - ритмични удари в кръста. И в прешлените. Бе добре фиксиран, но имаше неравномерна тежест, едностранна. Какво е болката пред жаждата? - нищожна драскотина за човек, готов на всичко. О, как с лекота се гмурваше!
Момичето до него плуваше - възторжена от радостта му, а после го оставяше - спокойно да изследва света под залива.
С насинен кръст и силни болки, гмуркачът бе щастлив. Сияеше от всеки улов: от попчетата - до леферите.
Понякога момичето седеше на скалите. Вълните я заливаха под ласките на парещи лъчи. С бронзов тен и грейнали очи, изтичваше да срещне харпуниста. Той беше ведър, слънчев, балансиран.
И знаеше най-важното: за следващата есен - оловни тежести на кръста.
Харпуните избираше с радост! Оглеждаше детайлите. В колекцията си имаше петзъбец, еднозъбец - за големите трофеи и тризъбец.
Страстта му се подклаждаше от всяка нова придобивка за подводен риболов.
На втората година, двамата пристигнаха великолепно екипирани. Дълбочинното гмуркане се превърна в радост, в истинска наслада.
Синият неопренов костюм бе заменен с черен - "рибена кост", с оранжеви кантове. Марков. Костюмът плътно прилепна на стройната, спортна фигура. Извая всеки мускул - като излян по тялото. Плувецът грейна! Усмивката - избистрена - смекчаваше чертите на лицето. Безмълвното гмурване в дълбочина, отнемаше неясната тревога и остротата на движенията. Отвесните черти между веждите се оттеглиха. Изсеченото, скулптурно лице, бе ведро. Кръстосващите мълнии в очите се смириха. Все по-често в пясъчните стъпки бликваше мелодия.
В очите зрееха надежди нови. Той търсеше хармонията в себе си. А другата я имаше. Лицето се променяше с часове. Уж същото красиво, волево лице, но озарено от сияние. Вътрешно и ново.
Момичето бе странно съчетание от нежност, сила и грациозност. Бе ведра, борбена и отзивчива. Сърдечна, състрадателна, великодушна. Поемаше на крехките си плещи и негативите - като баланс на острия характер на любимия. С изострено чувство за честност, справедливост. Страдаше от доброта и толерантност, без да съзнава своето самораздаване.
Но ето, полегналият слънчев лъч докосна пясъчните стъпки, погали нежното лице, разпусна дългите коси и се сбогува с чаровното момиче. До следващото утро, когато ще прониже жълтата палатка - с целувката на първите лъчи.
Тя тичаше по своите стъпки. Ръце протегна за прегръдка.
И той излезе на брега. Бе уморен, но лъчезарен. На залез - снимки, с улова богат: калкан, лефер, дузини попчета и платарини. Бе срещнал шип на морска котка.
Октомврийският ден отсичаше всяка минута - все по-близо до зимния ден.
Целувката! - ледени устни? - посинели от студ. Лице - потъмняло, със синкав оттенък.
Момичето бързо постави на пясъка кърпа в зелено. Пясъкът жадно поглъщаше капките от неопрена.
Карабинер с тънко червено въженце и острие от стомана - с наниз от множество риби - плувецът свали от колана си 12 оловни тежести.
На смрачаване прибраха всички атрибути в раницата, харпунът - в калъф. Карабинерът бе поел богатия улов.

Енергични и щастливи, минаха през дъбова горичка, следвани от облаци мушици. Морето - тъмносиньо, с игриви зайчета върху вълните.
Поеха в северна посока. Бе тихо. Неистово жадуваха прегръдка с морето - да му прелеят свойта обич.
Стрели от малки гущерчета - в острата, суха трева. От високото - цвете в жълто сияние. Палатката!
Пристигнаха. Гласовете отгръщат тишината - пласт, след пласт.
Минутите са ценни. Смрачава се!
Оставят багажа в палатката. Водата е далече. Единствената помпа - на 3 километра - в общинска овощна градина.
С голяма туба, с рибата, с фенерче, сияещи поемат в западна посока.
Гмуркачът е икономичен на слова, но е щастлив от риболова.
Момичето търси подводната тръпка.
За харпуниста привилегия е да почисти собствения улов. Той носи тубата с вода. Помпата е душ, под светлината на фенерче. Водата - леденостудена.
Прибират се по тъмно.
Фенерчето чертае тънката пътека. С клончета от смях, момичето проправя пътя през комарите.
Палатката е в трепетно очакване.
Плувецът е в гората за дърва. Пращене на стари, изсъхнали клони - за новия огън.
Момичето носи сгъваема маса, столове. На петромаксова лампа подрежда вечерята. Тук всеки си има задачи - с точни движения.
Запалват огън, върху следи от снощната жарава.
В тази октомврийска вечер менюто е: лефер на ламарина, калкан на скара и попчета в тиган. И тази дейност на бивака е... мъжка неприкосновеност. Двамата фосфоресцираха повече от месец.
Колко песни се изпяха тази вечер!...
Лунен лъч загадъчно полянката прониза. Оплетена в сияние сребристо, палатката заспиваше под сгушените клони. Луната се търкаляше по хребета на есента.
Излезе вятър. После се усили.
Плувецът с бърз рефлекс загаси огъня.
Стените на палатката свистяха, без да се огънат. Дърветата пречупваха дъха си в стари клони.
Морето се развихри: стенеше, бучеше. Далечен тътен го разцепваше на части. Ревът нахлуваше в палатката и правеше уюта осезаем.
Наблизо виеха чакали.
Дъждът плющеше косо.
Тогава двамата запяха - любими песни - на Висоцки. Те пееха прочувствено, дълбоко, драматично. В буря песента е светлина, каквато е и любовта.
С утрото притихна и прибоят. Прегърбена, отсекла клони, отмина бурята - с опашка от прекършени листа.
Случаен слънчев лъч прошумоля през храстите, прониза мократа палатка. Бе боязлив и бледолик, смълчан и неуверен.
В палатката бе сухо и уютно.
Когато се измъкнаха от спалните чували, навън бе късна есен. Палатката - посипана с листа и клони - почти невидима. Огнището - съборено от нощната стихия. Колата лъсната до блясък.
Краката им потъваха в пясък. Мокър. Тежък. В пясъчната памет оставиха следи с таен код.
Брегът бе променен. Вълните хищно бяха го оглозгали. Зелени водорасли бродираха разкошна, брюкселска дантела.
И стъпки, стъпки... само техни. Приличаха на морските вълни, надиплени от лек, приморски бриз.
На залива отидоха към обед.
Гмуркачът влезе неспокоен в морето. Вълнението беше мъртво. Момичето остана на брега с поглед, впит в скалите и в плувеца.
След час любимият излезе на брега. Харпунът - празен. Мътната стихия бе променила всичко под водата.
До изворчето нещо блесна, като метално острие на меч. Изтичаха.
Намериха загинало делфинче...
О, как помръкнаха и двамата!
Наскоро, в ранния следобед, лежаха на брега с поглед към морето. Денят бе тих и слънчев.
Той пръв ги забеляза. Семейство от делфини - един след друг се хвърляха високо, над водата. С акробатични скокове извиваха телата си блестящи. Отплуваха на юг в синхронно плуване.
Каква вълшебна гледка! - остана светъл спомен на чернобяла снимка - за волност, свобода и синева.
Сега делфинчето лежеше бездиханно.
Момичето изпита остра болка. Плувецът с две ръце изрови яма, в пясъка, до храстите зелени. И там положиха блестящото делфинче.
Те мислеха, че радостта е вечна. Недосегаема. А днес погребаха делфинчето... притихнали, безмълвни, съкрушени.
Прибраха се по залез слънце.
Морето беше мътно напоследък.
Напразно харпунистът всеки ден се гмуркаше - без видимост. В очакване лицето му помръкна. Сви се.
Гимнастиката, дългите разходки, любимото момиче, съкровени книги - навярно бяха недостатъчни за него, когато бе на крачка от морето.
Момичето се радваше на всичко: на облаците, ниското небе, на вятъра и птиците в полет.
Гмуркачът стана мрачен. Ням. Пред него бе морето, разбъркано от мъртвото вълнение и мътно за подводен риболов.
Дори и таралежчето изчезна след дъжда.
Бе време. Вдигнаха бивака.
Остана топлина от жълтата палатка. Притихнало огнище. И спомени. Стотици снимки.
Сбогуване с брега ...
Плувецът сам отиде до скалите. Погали ги с ръце и с поглед и дълго гледаше вълните.
Момичето на пясъка остана... Опъна вятър тетивата на нежните и сетива. Почувства се сама и се подпря на вятъра. В този миг - най-здравата опора.
Преди да тръгнат, взеха камъче за спомен. На този див, самотен бряг, остана обич и мълчание.
С безшумни стъпки се сбогуваха с морето. И с брега. С вечните скали в златистожълто. Със сянката на пясъчна въздишка.
До следващата есен!
Пясъчните стъпки поеха кротко залеза и плавно полюляваха лъчите гаснещи.
Сама останах, с въздишката на пясъка. Изтеглих пясъчната нишка. Първоначално цяла, започна да се къса на сегменти. Орони се... Безпомощна, дочувах пясъчния вопъл.
От пръстите ми се посипаха стотици снимки, а между тях - кристални песъчинки.
Като безстрастен пясъчен часовник, времето им бе изтекло - красиво, безвъзвратно. Приличаше на пясъчно въже от спомени.
Събирах всяка песъчинка.
Те постепенно оживяха. Превръщаха се в бисери безценни, в които виждах отражението на един харпун, в тъмносините води на Синеморец и махаща ръка на пустия, самотен бряг - момичето с коси от водопад, тъкани от жарава.
Направих пясъчен часовник. Обърнах го обратно. Той вече отброяваше щастливи мигове - от моите пясъчни стъпки.

Корнелиюс Платялис - Литва
СТИХОТВОРЕНИЯ

КЛОПКА ЗА ВЯТЪР
Когато, мислейки за поезия,
се изгубя между стихотворението и себе си,
      кой забелязва?
Възможно ли е да се усети границата между нас
или не?
Поезията е като вятъра: не е ясно откъде идва,
не е ясно къде отива. Не е ясно и какво означава.
Какво странно, наивно нещо - клопка за вятър!
Каква изобретателност и лукавство в движенията
      на поставящия я.

МЛЯКО И ДОМАТИ
тя оставя бележка: скъпи
купи две бутилки мляко и два
домата той разсъждава дълго време
върху бележката седнал на стола
в кухнята млякото в чашата
е каймачено и бяло
като кожата на лицето и
ще протече през устните към корема
след това тя ще се избърше с бяла
салфетка докато доматите
са червени като устни техният сок
се стича надолу по мраморната буза
докато не го избърше с бялата си ръка
(доматите са толкова сочни!)
очите и ще светят от желание
ще е облечена в бяла рокля
или пола на квадратчета
която той непременно ще и купи
две бутилки мляко и два
домата
ПЛАДНЕ
Лек вятър къдри цветовете на
Дивите макове, погалва лицето ми
С нежността на изсъхващ стрък, напомняйки ми
За любовни обещания в сянката на цъфтящи липи.
Облаците са като разбъркани тела
Върху светлосини чаршафи...
Внезапно запитах:
Пладне, каква е твоята същност?
А то ми отговори: в тази трева сред цъфтящите
Диви макове, в черепа на седящ мъж,
В този череп има много сиви клетки, в тези
Клетки - много думи, сред тези думи - една,
Която е моята същност, но никой
Не я знае: нито мъжът, нито аз.

МЕЛАНХОЛИЯ
Тя не може да се бунтува или да протестира,
Затворена в безкрайна отпадналост,
Гледаща през прозореца мартенския сняг,
    мълчалива,
Без да иска нищо от мен,
Сякаш е умряла,
Душата ми.

ТАЙНИ РАЗГОВОРИ
Ти говориш и говориш, забравяйки,
Че разговаряш с мъртвите.
Техните думи оформят лицата им,
Мислите им забързват кръвта ти
И някой започва да разговаря с теб,
Сякаш говори с мъртвите.
Хоризонтите на живителен шепот
С монотонното пеене на морето.

ОТ ДРУГАТА СТРАНА НА СТЪКЛОТО
o
По пресния сняг
само черна котка
с бял корем.
o
Гората е потънала в себе си
докато под дебелия лед
реката струи мълчаливо.
o
Снегът вали върху очакващите
годеници в ябълковата градина
на просешки парцали.
o
В чашата на сребърното
езеро луната
е като кръгла риба
меду двама любовника
които я поглъщат с очи.
o
Тъжна ноемврийска сутрин -
стоманените врати на очите ми
бавно се отварят.
Превод от литовски: Аксиния Михалова
Златка Тименова - Лисабон
В БЯЛОТО ПОЛЕ НА ДНИТЕ...

o
Събудих се в Африка.
Познах само слънцето.
Усмихваше се
с усмивката
на майка ми.
o
Просяците и котките бяха
еднакво гладни.
И горди.
Козите и скалите
- еднакво сиви.
И вечни.
o
Пазачът на фара.
Дълго гледа след нас...
Никой нямаше нужда
нито от фара,
нито от пазача.
o
Сама пред огледалото.
Сама с тайната
на времето.

o
Две капки кръв си разменихме
и се разделихме
осиротели.
o
Когато всичко сме си казали,
тръгваме назад по пътеката.
Напред е страшно.
o
Село.
От комините струи живот.
Топъл и сив.
o
Град.
Улиците - задъхани и потни.
Накъде водят?
Никой не знае.
Но всички бързат.
o
Дойдох от миналото.
Никой не ме виждаше.
Стана ми страшно:
бях свободна.
o
Кварталните пияници
бяха други
и все така пияни.
Познаха ме.

o
Хората се гледаха
със страх.
Гарваните бяха изгонили
врабците.

Станко Михайлов
РЕАБИЛИТИРАНЕТО
НА ПЕТКО РОСЕН

На 8 януари 1981 г. "Литературен фронт", бр. 2, помести следната кратка информация:
"... На 24 декември м. г. в Бургас се състоя тържествена вечер по повод стогодишнината от рождението на писателя, литературния критик Петко Росен (Петко Чорбаджиев)... Преди тържеството поетът Стойчо Гоцев откри паметна плоча на къщата на Петко Росен."
Когато прочетох горните редове, в първия момент те предизвикаха у мен не толкова радост и вълнение, колкото печал и тъга. Събудиха потискащо чувство на горчивина и болка, че писателят Петко Росен възкръсваше за нов живот с такова голямо закъснение. И в същото време ми дадоха гордостта, че и аз имах частица дял за "реабилитирането" му. Как стана това ли?
През 1959 г. бях окръжен творчески секретар на културните дейци в Бургас. Общата ни любов към литературата ме свързваше в искрено приятелство със съдията Коста Чернев, председател на бургаския съд: автор на редица отпечатани разкази, фейлетони, едноактни пиеси, та даже и съиздател на колективен сборник със стихове отпреди 1944 г., вече обявен за библиографска рядкост, който няколко години по-късно подарих на Радой Ралин като участник в него. С Коста Чернев се срещахме почти всеки ден в моя или в неговия кабинет на безкрайни разговори или в четене на онова, което бяхме написали.
Един следобед Коста доведе при мен свой приятел, когото не познавах. Казваше се Росен Чорбаджиев, по професия адвокат. Докато го представяше с разточителна сърдечност, Коста вметна, че Росен бил син на писателя Петко Росен. Само кимнах с почтително внимание, защото за мой срам такъв писател нито бях чел, нито бях чувал. Особено ме порази фактът, че Петко Росен бил приятел на Яворов, на Елин Пелин и на дузина други великани на българската литературна мисъл, с които водил дългогодишна кореспонденция. Синът му Росен притежавал всички техни писма, усърдно укривани в личния архив на семейството цели десетилетия.
Скоро връзките ми с Росен Чорбаджиев прераснаха в сърдечно приятелство. До преместването му в Пловдив, а после и моето в София, аз постоянно научавах от него все нови и нови факти за живота и литературното дело на баща му. Но при всеки наш разговор Росен изразяваше меланхолна синовна болка, че вече никой от младите не познава баща му (освен старите писатели и читатели), че никой не проявявал интерес към богатото му литературно и обществено дело. Нещо повече. Обвинявали го в непростими идейни и политически грехове, от които той и цялото му семейство само страдали: гонения от работа, изселване, безработица, унижения и пр. Така покрай всичко друго узнах, че Петко Росен бил не само един от най-суровите литературни критици до 9 септември 1944 г., но и яростен противник на Хитлер. Бях още твърде млад и непросветен, за да разбера тънките различия в идейно-естетическите течения и политически превратности по онова време у нас, затова нямах мира от напиращите въпроси: щом писателят Петко Росен е имал толкова широка популярност сред българските литературни среди, бил е също антифашист и приятел на голяма част от сегашната писателска върхушка и дълги години е размахвал дряновицата над българските писателски глави с традиционните си новогодишни литературни обзори, защо този писател днес не е тачен, ценен, признаван? Особена болка извикваше у мен фактът, че той имал няколко готови за отпечатване литературни творби, които никой не искал да публикува.
Тогава научих, че Петко Росен бил роден в Лозенградско и през 1903 г. участвал в Преображенското въстание, следвал право в Софийския университет, Париж и Женева, член на Демократическата партия и народен представител (1931-1934). Заради антивоенните си настроения и славянофилски чувства бил интерниран в началото на Втората световна война. До смъртта си през 1944 г. живеел в Бургас, след което пък семейството му бива интернирано.
Нашето приятелство с Росен и с жена му Мая (внучка на бившия министър-председател на България Бурмов) - лъчезарна, сърдечна и добра, за късо време толкова се спои, че започнахме взаимно да си гостуваме.
Една съботна вечер Росен покани мен и Коста с жените ни на вечеря у тях, подготвена от енергичната и сръчна Мая с рядък кулинарен усет на гостолюбива домакиня. Докато жените в другата стая нижеха сладки приказки за това-онова, ние пък тримата мъже бримчехме нашите неспирни смехове и закачки. Тук беше и съпругата на покойния писател, госпожа Чорбаджиева - вече твърде възрастна, но достолепна дама, със салонни обноски и запазена памет. Отново стана дума за писателя Петко Росен, за дръзкия му характер, за бойкия му дух, за чепатия му език, за смелостта му на общественик и гражданин. Отвори се дума за Яворов и за Елин Пелин, с чиято дружба жена му, госпожа Чорбаджиева видимо се гордееше. Тогава синът и Росен я подсети да ми покаже пазените като безценна реликва писма и снимки на Яворов, на Елин Пелин и на други видни наши писатели, с които баща му Петко Росен дружал още от началото на ХХ век. Коста притихна от гейзерния си смях - толкова звучно, искрено и заразително се смееше. Аз приближих до кръглата маса и започнах със смутено безмълвие да прелиствам някои от писмата. Когато докоснах едно на Яворов, усещането и вълненията ми станаха толкова силни, сякаш се допрях до живата плът на поета, до парещия дъх на бушуващото му сърце...
След писмата разлистих и някои от ръкописите на неиздадените книги на Петко Росен, една от които (доколкото си спомням) беше пътеписна книга за Странджа. Без да познавам литературните и достойнства, но воден единствено от оценките на Росен и на майка му за тях, както и от всеобщото му писателско признание, още следващите дни се залових да тропам тук и там за тяхното отпечатване - писмата и книгата. Но където и да споменех името на Петко Росен, каквото и да опитвах да сторя за неговото литературно реабилитиране, удрях все на камък. По-младите редактори и издатели не бяха дори чували като мен за него, а тези пък, които го познаваха (например Ангел Тодоров, Ламар, Петър Стъпов, Николай Марангозов и други), ме съветваха да не се залавям с тази работа. Въпреки това при честите ми пътувания до София, аз не изпусках случай да говоря с писатели и издатели за Петко Росен. Но според нрава и номенклатурното си обществено положение и те само повдигаха рамене, махаха с ръце, с израз: "Каквото било-било, повече няма да се върне", и дотук стигаше всичко.
Накрая хлътнах при директора на издателство "Български писател" Петър Пондев, с когото покрай Петър Караангов бях станал твърде близък. Ала и той нищо не направи. Тогава започнах да "паля" фитила на Тихомир Тихов от същото издателство, знаейки, че е ревностен поддръжник на българската литературна класика. Той запримига ситно-ситно с изненадани очи от това, което му разказах, но повече от няколко цъкания на глъхнещия му глас не чух.
Не мина много време, когато един ден Тихомир неочаквано нахълта в кабинета ми в Бургас и поиска да го свържа с рода на писателя Петко Росен. За броени минути уредих срещата, гостите влязоха в дома на писателя и взеха да разлистват архива, да четат, да ахкат. Но и тази работа се притаи, кажи-речи, с години. Когато отправях въпрос към Тихо ще издадат ли писмата или пък творбите на самия Петко Росен, той все така поклащаше в незнание глава и отклоняваше разговора, за да го подновя при следващата ни среща с нови въпроси (най-много напирах да отпечатат поне писмата на Яворов, на Елин Пелин и на останалите). Като разбрах, че от тази драка заек няма да изскочи, един ден отидох в "Литературен фронт" при Веселин Йосифов, който тогава завеждаше отдел "Критика". Още като чу за Петко Росен, той рипна от бюрото, втренчи се през очилата си в мен и оживено заговори, че не само знаел кой е и какъв е Петко Росен, но дори лично го познавал. Каза, че Петко Росен е голям бодил като критик, но сто пъти повече от всички други заслужавал да бъде издаден. А писмата на Яворов, Елин Пелин и на другите - да станат достояние на широкия читателски кръг. Обнадежден, че най-сетне намерих "сърцат съмишленик", и то не кой да е, а Веселин Йосифов - най-лют от всички литературни критици по онова време и активно пишещ по какви ли не проблеми, аз обещах какво още мога да направя от моя страна и се разделихме.
Ала след завръщането ми в Бургас неочаквано се изправих пред пречки, които никак не очаквах. Съпругата на писателя изведнъж отказа да даде писмата за публикуване. Росен също отклони натиска ми пред майка му с неубедителни аргументи. Но аз не спирах настояванията си. Наистина необяснимо беше защо след толкова техни молби да направя каквото мога за възстановяването на Петко Росен, а и когато бях вече хвърлил толкова дългомесечен труд в молене и тропане тук и там, в писане на писма до Веселин Йосифов и още какво ли не и тъкмо когато вратата мъничко се пооткрехна, сега близките му изведнъж се отказват. Обидно учуден от неочаквания обрат, накрая Росен не устоя на упоритостта ми и разреши да препиша в негово присъствие няколко писма на Яворов и на Елин Пелин, които веднага изпратих на Веселин Йосифов с мое придружително писмо.
Ето едно от писмата на Яворов до Петко Росен, писано на 29.ХII.1905 г. и появило се в нашия печат за пръв път 15-20 години след като се бях захванал с тази работа.
"Петко,
може би ще те изненада обстоятелството, че ти пиша чрез господин Г. Но правило ми е да играя в такива случаи с открити карти. Освен това моите чувства са принизени до степента на улични клюки и аз искам да дам пример на задължителна правдивост, щом работата затрогва тайната на чуждия интимен живот.
Прочие госпожица Т. (Мина Тодорова - бел.авт.) ти казала: "Яворов ми се обясни в любов, но аз смело и решително му заявих, че не мога да го любя нито сега, нито някога през живота си (чувам го сега). Той е добър човек (заслужавам комплимент), но аз не мога по никакъв начин да го обичам. Това му го казах (да, чувам го сега). И крива ли съм аз, че той се е влюбил и не обръща внимание на моите думи (срамувал се бих за нахалството си, ако беше тъй), а ми казва: "И да сте женена, госпожице, пак ще ви любя (не съм ли герой в драма)?
При тебе г-цата не е отишла много далеч. Пред други - не е чудно да е дошло до теб - нейната фантазия могла да и подскаже по-ефектни неща: че съм бил охтичав - както съм и бил казал сам и пр.
Мен ме е жал, че изпадам в незавидното положение да опровергавам тия слухове. Ето истината с две думи: аз обикнах госпожицата - и това не го скрих - после и забраних признание в случай на отзивно чувство от нейна страна. Напоследък една разправия ни накара да проверим чувствата си и г-цата се оказа "влюбена" в моята любов. Всичко е тъй ясно: аз гоня един призрак - казвах и на госпожицата, - когото онзи ден именувах Х или У, вчера Зет, днес - няма име, а утре - Бог знае. Госпожицата Т., суетна като всяка жена - и това не е голям грях - обичаше моята любов, защото - нека ти каже нейната душа защо. Днес моите илюзии увиснаха на въздуха и моята любов към г-цата не съществува вече. Любов от страна г-ца Т. също не допускам. Това е то скелетът на нашия "роман". Подробностите са наша тайна. Дикси.
Сега да поговорим за тебе. Ти сърдиш ли ми се? Аз защитавах своята любов. Ако госпожица Т. не отхвърли приятелството, което и предлагам, сега бих защитавал своята приятелка. Момче, което тепърва се каляваш, ти ще ме разбереш един ден. Тогава ти ще изпиташ върховно щастие, да се чувстваш в своя морал гранит против смрадните вълни на една кална действителност.
Работиш ли нещо и какво намерение имаш? Има си хас да се прозяваш цял ден по изхлузените пейки на Бастиона. Впрочем сега е студено, та ще отъркваш с ръкави масите на Ламборд и Лирик. Идущия път ще ти пиша какво съм намислил за тебе. Ако караш все така, скоро ще замиришеш на мухъл.
Получи ли "Мисъл"? Подочух, че си тъкмел да се връщаш, истина ли е? Чакам да се обадиш.
Твой Яворов"

Няма да пояснявам онова, което толкова много вече е казано и изписано за Яворов. Защото моята днешна цел е да покажа приятелските връзки на Петко Росен с Яворов, разкриващи съкровенията на поета, както и с Елин Пелин и други наши именити писатели, към които не можех да бъда равнодушен в онези години от младостта си. Още повече, че тогава шумно се четеше и коментираше романизираната биография на Михаил Кремен за Яворов.
А ето и трите писма на Елин Пелин до Петко Росен. Първото няма дата, но по най-общи фактологични данни се подразбира, че се отнася за периода 1937 г.
"Драги Петко,
Получих твоето кратко писъмце, което ме зарадва. Рецензията на Коларов още не съм чел. Вл. Василев не ми изпраща списанието си, защото "слабо съм се интересувал". Само при една случайна среща на пътя ми каза, че "пак ме похвалили" и че не знаел дали и тоя път няма да се покажа неблагодарен. Виждаш, че нашата литература съвсем западна. Нищо свежо, нищо интересно. Каквито писателите, такива и критиците. Блудкаво, лигаво, безсолно, лишено от сила, повърхностно и неинтересно. Какво да се прави - такива са времената.
Аз от една година съм откъснат от книжовните среди и не се виждам с никого, освен случайно. Не мога да ги понасям. Дружа повечето с "обикновените смъртни хора" - ловци, рибари и дребни чиновничета. На голямата пиаца не излизам и се чувствам по-добре. Работя малко, а при това не ми върви. Струва ми се, че остарях - подкарвам 60-те години и имам много грижи на главата си.
Пращам ти най-сърдечен поздрав.
Ще гледам тия дни да ти пратя някои от моите книги.
Пелинко"
Второто писмо:
"Драги Петко,
Някои мои приятели, това вече ти е известно от вестниците, са рекли да празнуват 25 години на моята литературна бездеятелност. В сегашните времена един юбилей е един гешефт. Но покрай резилика в тая работа може да има и нещо хубаво. Това ще бъде сборникът, който Кьорчев, Балабанов и Божинов уреждат за тоя случай. В списъка на поканените за тоя сборник си и ти. Моля те, драсни нещо. Ти си мой стар приятел и макар възхищението ти от моите работи да ти е вече изчезнало, хубавите спомени от младостта, вярвам, са останали.
В тоя сборник няма да се поместват разкази и стихове, а само неща около моите произведения. Намери си някой сюжет и драсни нещо. Ръкописа да изпратиш най-късно до 15 т. м. Прати го чрез мене. Адресът ми е в Народната библиотека. Вярвам, че няма да откажеш.
Получих чрез Асен Златаров поздрав от сина ти. Поздравявам го най-горещо и аз.
Твой Елин Пелин
София, 14.I.1937 г."
И трето писмо:
"Драги Петко,
Току-що прочетох твоето суровакане в "Слово". Тая година ти си по-мил, по-топъл и по-добър. Почти несправедливо добър. Ти ни суровакаш с чистотата и благостта, с която децата суровакат.
Доброто, което казваш за моята книга "Аз, ти, той" (от която, право да ти кажа, ме е малко срам), ме трогна. За мене тия няколко реда ми дойдоха като едно мило писмо от стар приятел, приятел от млади години.
И днес, на старата нова година, рекох и аз да те посуровакам с тия няколко реда, да ти кажа честита новата 1937 година и да ти пожелая да бъдеш здрав и бодър, да имаш сили и търпение да четеш още дълги години нашите предварително простени глупости.
Честита нова година.
Твой Пелинко"
Така нито едно от тези писма, които предлагах тук и там, не беше публикувано през онези години. Връзките ми със сина на писателя Росен Чорбаджиев се възстановиха едва след близо тридесетгодишна раздяла. Секнаха и моите по-нататъшни усилия да видят бял свят не само цитираните по-горе писма, но и да се възстанови за българската литературна история името на Петко Росен. За моя щастлива гордост обаче, едва след 1989 г. те бяха продължени от Тихомир Тихов, Михаил Неделчев, Стефан Памуков...
Хвала за стореното!

СТАНКО МИХАЙЛОВ - автобиографична бележка
Писател, актьор, сценарист, режисьор. Роден е на 3 април 1931 год. в с. Шишманово, Хасковско. До 1962 г. е работил последователно в Бургас като пом. митнически началник, творчески секретар на културните дейци, старши методист-театровед и зав. "Театрална секция" в Окръжния отдел "Просвета и култура". В същото време е хонорован окръжен кореспондент на вестниците "Литературен форум", "Народна култура", "ДОСО", както и на списанията "Театър", "Художествена самодейност" и "Естрада". С преместването си в София в края на 1962 г. до пенсионирането си (1991) работи в "Българска кинематография" и "Българска телевизия" като асистент режисьор, актьор, сценарист, режисьор. Има заснети като режисьор и сценарист 25-30 научно-популярни и художествено-документални филма, игрални новели, сатирични кинофокуси. Сред по-значимите и наградени са "Големият скок", "Аспаруховци", "Хайде, хаирлия да е", "Синове божии", "Обичам те, живот" (документална новела за поета Дамян Дамянов), четирисерийният телевизионен филм "Спасете децата" и др. Автор е на около 30 отпечатани книги - стихове, романи, пътеписи, театрални пиеси - "43-мата" - пиеса, наградена с почетен медал (1966), "Пътища" - стихове (1968), "Първите" - пиеса за ген. Цвятко Радойнов (1991), "Пустите клисурци" - пиеса (1976), "Депресия" - роман (1991), "Мъжки грехове" - роман (1991), "Солени очи" - автобиографичен роман (1992), "Криволици" - разкази и новели (1993), "Камилата" - приказка (1996), "Плачи, приятелю..." - документален роман за поета Д. Дамянов (2000) и филм за него "Обичам те, живот", "Застинали сълзи" - лирика в проза (2003), "Под просешките дрехи" - документален роман (2000), "Сбогом илюзии" - пътепис за Америка (2004), "Отвъд океана" - пътепис за Америка (2004), "Небе за добро" - документална проза (2004), "Спомени" - разкази и новели за видни български писатели и политици (2004), "Окото на мъжа" - разкази, новели, очерци (2005), а също и четирите тома на "Спасените" (1991, 1999, 2002, 2002). Първата част от поредицата е издадена в Беларус през 1994 г. под наслов "Завръщане", а в Китай бе заснет игралния филм "Червената вишна", спечелил първа награда за женска роля на Националния филмов фестивал в Шанхай. Носител е на наши и чужди литературни и филмови награди. В 39-ото НС беше народен представител.

Благо Прангов
КОГАТО ВЯРВАХМЕ ВЪВ "ВЯРА"-ТА

Изминаха 30 години от излизането на първия брой на приложението на благоевградския всекидневник "Пиринско дело" за литература, изкуство и публицистика "ВЯРА". То се появи когато у нас и в редица страни по света бе отбелязана тържествено 70-годишнината от рождението на големия български поет Никола Йонков Вапцаров. В продължение на едно десетилетие се радваше на най-ревностна читателска аудитория. Програмното стихотворение на разкриления човеколюбец с вулканичната си ритмична сърцевина даде не само наслова на изданието, но и новата жизнелюбива насоченост, отстояване на позицията да се живее пълноценно и тогава, когато животът е суров, непоносим, жесток. Несъкрушимата вяра на Никола Вапцаров "в дните честити" стана душа и сърце на литературния вестник.
Щастлив съм, че вградих в страниците на това уникално издание най-хубавото десетилетие от моя живот. И неслучайно за някои читатели то е "Благовата ВЯРА".
По професия аз съм гимназиален учител по български език и литература, възпитаник на Софийския университет "Климент Охридски". Когато окръжният вестник "Пиринско дело" стана всекидневник, постъпих на работа в редакцията. Тоя вестник възроди живота ми, даде ми крила и самочувствие на литератор и журналист. Сега спокойно мога да кажа, че той е и моето училище по художествена словесност. На неговите страници "проходиха" поетическите ми копнения и моите вестникарски прозрения. В продължение на двадесет години като редакционен работник и най-вече като отговорен редактор на "ВЯРА" разбрах каква всъщност е цената на тая школа за мене.
Вече "ВЯРА" е история, но в 107-те и броя са запечатани първите ми плахи стъпки и сетнешни уверени крачки, и трънливи дни и нощи, и грешки, и дълбоки рани, и заслужени радости. Трудно беше, но имаше огън, Вапцаровски огън, който благослови самочувствието ми.
Какво ни даде и какво продължава да ни дава "ВЯРА"?
Преди всичко да бъдем човеци, да вярваме в доброто, да търсим корените му във вековете, да го утвърждаваме като добродетел в днешния и в утрешния ден.
Като трибуна на писателите, художниците, журналистите, актьорите и на всички дейци на културата от Пиринския край, тя даде простор на техните въжделения, на търсенията им, на постиженията им в националната ни култура.
Най-голямото богатство за мене от онова време са общуванията ми с ония, които даваха лице на вестника - сътрудниците. А те бяха истински литератори, хора на изкуството, публицисти - наши и чуждестранни. Много са, но ще спомена поетите и писателите Рафаел Алберти (Испания), Евгений Евтушенко (Русия), Азис Несин (Турция), Уйлям Сароян (САЩ), Мерсия Макдермот (Англия). Или акад. Петър Динеков, публициста Кирил Янев, Александър Поплилов, Нешка Робева, Блага Димитрова, Стефан Продев, Марко Семов, Илия Конев... Чрез техните публикации излизащото в провинцията приложение се родееше с най-доброто в тия области у нас и по света.
Графичната концепция на "ВЯРА" беше с железни правила, които отстоявах безпрекословно. Наглед проста беше тая концепция, но с богата нюансировка, с галещи окото и сърцето жанров и тематичен обсег. Редовно поддържаните рубрики фактически изграждаха неподражаемата физиономия на "ВЯРА" с бистра Вапцаровска насоченост, разкрепостена от вестникарски клишета и словесна евквилибристика. Като дялани камъни лягаха и рубриките: "Антология "ВЯРА", "Народни бисери", "За майсторството", "От извора народен", "Бащите ни", "Родени край Пирин", "От ръкописа на писателя", "Срещи, разговори, интервюта", "Кривици-правици", "Ручейче бистро", "Първи стъпки", "От брой в брой", "Отгласи"...
Няколко години след като "ВЯРА" беше спряна срещнах в София Радой Ралин. Когато ми подаде ръката си, го попитах: "А нима ме помниш още?!" ДА - каза той - ти си от Благоевград и си редактор на хубавия литературен вестник "ВЯРА", приложението на "Пиринско дело". "Бях - отговорих - "ВЯРА"-та наскоро угасна, а "Пиринско дело" все още излиза, но вече под друго име..." "Жалко - въздъхна Радой, па допълни - окончателно се убеждавам, че животът е мръсотия - дълбока, безконечна мръсотия... А Благоевградската "ВЯРА" трябва незабавно да възкръсне. Та нали това е вярата на Никола Вапцаров в дните честити!..."
Оттогава изминаха десетина години, но... "ВЯРА" не възкръсна. 107-те броя обаче са свидетелство за достойно извървян път на журналистическото поприще. В отсъдената ми за 1985 г. от СБЖ специална награда от годишните отличия бе отбелязано и подчертано приносното значение на "ВЯРА" за българската журналистика и еталонният характер на примера, който тя дава на много други сродни издания.
Благоевградската Вапцаровска "ВЯРА" се превърна в история. Но не с пожълтели страници. Духът на Никола Вапцаров, човеколюбивата жилавост на неговата поезия пулсира с непомръкваща сила в тия страници. Това се вижда още от заглавката, изрисувана от Александър Поплилов. "Стремях се, признава той, буквите да приличат на пламък, изведнъж избликнал, както животът и поезията на Вапцаров бяха пламенни..."
А когато през февруари 1984 г. попитах Евгений Евтушенко как се отнася към поезията на Никола Вапцаров, той любезно заяви пред читателите на "ВЯРА":
Това е все едно да се попита как се отнасям към въздуха, който дишам, към тревата, дърветата, птиците... Никола Вапцаров - това е един забележителен майстор, без който не можеш да си представиш света, съвременната поезия, революцията..."
А ние, неговите потомци, го загърбихме. Вместо да издигнем по-високо факела на очистителната му вяра и "да изградим със много пот /един живот/ желан/ и нужен/ и то какъв живот!", станахме заложници на диви, себични страсти, на разрушителна стихия - чисто нашенска си работа.
Когато вярвахме във "ВЯРА"-та, на душите и в сърцата ни беше светло и красиво. Обнадеждеността беше ореол на съвестта ни, броня срещу смерча на ретроградността, на отчужеднието, на песимизма.
И хоризонт на самочувствието ни.
Благо Прангов
Отговорен редактор на приложението на
вестник "Пиринско дело" за литература,
изкуство и публицистика "ВЯРА"

Иван Сарандев
ЛЮБОВТА, ПРЕТВОРЕНА
В ИЗКУСТВО

1.
След няколко десетки романа, сборници с разкази, медицински изследвания, тетралогии, публицистични, есеистични и исторически трудове, в началото на тази година Петър Константинов издаде романа си "Заливът на сънищата" (2009)* . За всички запознати с творчеството му, появата на книгата се прие като изненада. При това приятна, ненатрапчива, която прибавя към читателските представи за писателя нови, свежи и неподозирани досега плюсове.
След описания на национални освободителни войни, след изобилни кръвопролития по планини и полета, след въстания, преврати, атентати и политически убийства, авторът се оттегля, видимо уморен и пренаситен от трагедии, национални по мащаб и в същото време съзнаващ своето безсилие да промени миналото.
Във всичко написано досега е изцяло обзет от размисли и планове за бъдещето, за историческата съдба на родината. Той беше се обрекъл да и служи с перо и обич, за това в написаното няма да срещнете интимни изповеди и автобиографични признания.
Може ли да бъде упрекнат за това? В никакъв случай!
Но по всяка вероятност и най-достойната цел, след като го лишава от възможностите на свободния избор, след като вече сюжетната и конфликтната характеристика на романовото му творчество, с малки изключения, е непрекъснато завръщане и потапяне във вече известното: родината и нейното минало, настояще и бъдеще. Така се превърна в доброволен пленник на един сюжетен и конфликтен белетристичен свят.
Докато всъщност паралелно с него съществуваше и друг, с който ни свързва нашето детство, родното място и хората, всред които сме израснали и оформили като личности, трайно заели своето място в паметта ни.
Очевидно дошло беше времето, когато, подобно на Сент Екзюпери, и Петър Константинов да зададе въпроса: - Откъде ида аз? В рекламния текст към изданието авторът обявява, че "Заливът на сънищата"е част от семейна сага".

2.
Очевидно романът не е само поредният белетристичен текст на П. Константинов, но поставя началото на поредица от книги - "семейна сага", които ще ни запознаят с рода на хаджи Костадин Шипков от Казанлък. На големите религиозни празници хаджията събира в просторната си като палат къща цялата си челяд: внуци и правнуци, снахи и сватове. Още в самото начало "Интер нос"** авторът заявява: "градът, в който се родих, беше вселена от тайни. Разгадавах ги една по една... Всеки ден."
Тъй като пред нас е с€мо началото на семейната сага, нашите възможности за прогнози са твърде оскъдни. Въпреки това можем да кажем, че от "Заливът на сънищата" научаваме родовата тайна на Костадин Шипков. А чрез нея стават разбираеми и съдбите на някои от членовете на рода. Как ще се оформят житейските съдби на останалите персонажи ще научим след като излязат следващите томове на семейната сага.
Пред нас е "Заливът на сънищата", който е приютил трима корабокрушенци в живота, потърсили спасение на "брега на южното море" - Фльор Ларош (Цветелина), "конникът в нощта" и Бедредин Симавени шейх. Така се оформят няколко тематично-проблемни гнезда, в които действат героите и се съзиждат техните личности. Замислена и осъществена по този начин, композицията на романа предлага на автора широки възможности да постави онези вечни въпроси, които "никое време не разреши".
Чрез тримата писателят размишлява върху изконния стремеж на човека и човешката цивилизация към безсмъртие. Съвсем не е случайно, че интериорът, всред който се случват събитията, е подчертано овехтял. Всичко е старо, постройки, мебелите в домашния бит вече са извървели своя път и очакват разрухата. На всяка крачка около тях са останките на изчезнали цивилизации, функционирали преди хилядолетия. Ситуирани в подобна обстановка всеки един от тримата - конникът, Цветелина, Бедредин има свои мотиви "за" и "против" забравата, изчезването от живота и стремеж към безсмъртие.
Изхвърлени на брега на южното море, където са потърсили спасение, тримата корабокрушенци в житейското си битие полагат усилие, за да защитят своя избор и воля да осъществяват своя идеал - "конникът в нощта" да завърши ръкописа, Цветелина да отпътува за Индия, последвана от Бедредин. Двамата умират там. Тяхната смърт би могла да се тълкува по различни начини - Бедредин загива в един пожар в детско общежитие, при опит да спаси деца в сградата. Любовта между "Конникът в нощта" и Цветелина, която той така упорито отрича, очевидно е направила пробив в предишните му оценки. Ето защо завръщането на "конникът" от Индия той посещава убежището на Бедредин. Тогава за първи път си помисля, че "ръката, която поведе Бедредин по стълбището на кладата, беше ръката на Бога". Сякаш да потвърди думите на гърбавия пазач, че Бедредин "изповядва своя религия Не знам каква е, но... знам, че дълбоко в сърцето му има една сълза от Бога..."
3.
Навремето Емилиян Станев обичаше да повтаря една своя мисъл: "Писател, който не може да пише за любовта, не е никакъв писател. Видиш ли, че не може да пише за любовта, не го чети! "Заливът на сънищата" иде да ни убеди колко прав е бил той. За първи път авторът на този роман е изоставил национално-патриотичните теми, за да се обърне към преживяното и изпитаното от самия него. Да се обърне към своята младост и родословие, към рода на хаджи Костадин Шипков от Казанлък, да си припомни и съпреживее първите емоции на юношата. Така се ражда първата творба от родовата сага за известния в Казанлък Костадин Шипков - производител и търговец на розово масло.
Авторът е сътворил един белетристичен свят, в който са валидни други закони в естетически ценности. Този свят е толкова реален и материален, колкото му е бил потребен, за да осъществи художествените си внушения. В него е единственият разпоредител и законодател: можем да не приемем всичко, за което пише, да се усъмним, че голямата мисия на "конника в нощта" е да завърши започнатия ръкопис, даже с цената на раздялата с Фльор Ларош и нейната смърт в Индия. Можем да не споделяме изобилието от негативни характеристики за Бедредин Силавени шейх. Можем да се питаме защо след като Бедредин и Фльор са мъртви, а събитията в Индия са приключили, авторът е изпълнил заръката на Фльор да разпилее праха и от капсулата в бистрите води на реката край Калофер, той продължава своя разказ?
Преди години по повод романа "Търновската царица" читателите са изненадани от неочаквания край. Мнозина се трудят да намерят някакво приемливо обяснение. По-късно в анкетата Е. Станев заяви, че една творба свършва там, където писателят слага точка. А в един белетристичен свят, сътворен от море, сънища и любов, неговият демиург разполага със свещеното право да решава съдбините му. Както и да постави последната точка.
В "Залива на сънищата" П. Константинов не е такъв, какъвто го познават от предишните му романи и повести: като премного българин-патриот и родолюбец, твърде много художник и поклонник на природните красоти, твърде енциклопедичен в интересите си, поради което мнозина го възприемаха като бъдещ учен, а не като човек на изкуството.
А в същност той е същият и в "Заливът на сънищата", само че е разкрил нещо непознато или поне малко познато от своята душевност. Към всички неоспорими сполуки в досегашното си творчество е прибавил една ос в "Заливът на сънищата", около която се навързват всички събития и човешки съдби, омекотени и емоционално споени в цялостния замисъл от един вездесъщ автобиографизъм. Спомените от детството, за родния дом, родители, роден град Казанлък, за големия и славен род някога на хаджи Костадин Шипков продължават да топлят душата му. В такова обкръжение от достойни родители и роднини, той среща момичето, което ще обикне и направи щастливо.
Тази автобиографичност променя из основи интонационния регистър на цялата книга. Придава на изложението изстрадана и омекотена интимност, читателят сякаш се докосва до нещо сакрално, което увлича и вълнува. Вероятно асоциативните центрове се задействат отново и спомените от детството се отърсват от праха на забравата, за да превърнат четенето в съпреживяване. Не е случайно, че романът започва със спомена за Ибрахимовия двор, където стопанинът Али ага Ибрахим черпи своя малък гостенин с пейнишекер.
Автобиографизмът придава на изложението не само усещане за автентичност, но неусетно увлича читателя до степен, че заедно с героите съпреживява техните радости и тревоги, разтваря душите им и ги прави по-добри.
На този твърде ранен етап от замисъла на семейната сага е невъзможно да се предвиди как ще бъдат осъществени следващите книги. Но стартът е успешен! За мен този роман е сполука не само за автора, но и сериозен успех за съвременната ни белетристика. "Заливът на сънищата " е вдъхновена творба. А известно е, че книги с подобни достойнства трудно се раждат. За щастие "сънищата" са само в заглавието на романа, достойнствата му съществуват в реалност: вдъхновена сага за любовта, претворена в изкуство!

Димитър Костадинов
"ДОМ НА БРЕГА",
ИЛИ ПОЕТИЧНИТЕ ИЗПОВЕДИ
НА ПАРУШ ПАРУШЕВ *

Паруш ПАРУШЕВ е роден на 24 януари 1947г. в гр. Сливен, но още от петгодишен заживява в Бургас. Родът му произхожда от с. Карагеоргиево, Айтоско. Завършва средно образование в Бургас, а висше - българска филология - във Великотърновския университет "Св. Св. Кирил и Методий" през 1971 г. Известно време работи в Окръжния съвет на профсъюзите - Бургас и като директор на Дома на учителя - Бургас. След това се заселва в София и работи в Министерството на образованието, науката и технологиите, като журналист и редактор във в. "Учителско дело", в. "Народна младеж", в. "Пулс", като гимназиален учител във Втора английска езикова гимназия - София, главен редактор във в. "Български писател" и редактор в сп. "Пламък".
Автор е на две книги с лирична проза за детството и юношеството: "Строшено огледало", Книгоиздателство "Георги Бакалов", Варна, 1983; "Строшено огледало - 2", ИК "Пламък",С.,1996. Стихотворните му книги за възрастни са следните: "Свят, от тебе сътворен". Стихове. сб. Трима млади поети (заедно с Екатерина Томова и Борис Христов), библиотека "Смяна", Изд. "Народна младеж", С., 1975; "Остров", библиотека "Кълнове", Книгоиздателство "Георги Бакалов", Варна, 1980; "Сърдечна недостатъчност", Книгоиздателство "Георги Бакалов", Варна 1987; "Беззащитен живот", ИК "Христо Ботев" С., 1994; "БУРГАС. 12 елегии", Издателско ателие Аб, С., 1998; "Дом на брега", Изд. "Захарий Стоянов", С., 2006. Негови стихотворения са печатани в много наши и чуждестранни антологии. Превеждан е на няколко езика. Член на Съюза на българските писатели.

Въпреки че поетът и белетристът Паруш Парушев отдавна живее в София, от най-ранните си творчески години, та и досега, малко или повече обвързва и стихотворното си, и белетристично творчество с Бургас и морето. Доказателство за това е например и най-новата му стихосбирка с избрани стихотворения - "Дом на брега" (2006). И самото заглавие на тази книга, и отделни стихотворения в нея, и цели цикли ни подсещат пряко за реалното и паметово поетично съприкосновение на автора с бургаското крайморско живеене. Книгата е изградена от шест цикъла: "Остров", "Времето", "Сол", "Любов", "Археология" и "Бургас. 12 елегии".
Избраните и поместени стихотворения в книгата "Дом на брега" са 67 на брой. Под всяко стихотворение е отбелязана годината на неговото сътворяване. По този начин разбираме, че поетът е поместил свои произведения, създадени в периода от 1969 до 1998 г.
Познавам цялостното му творчество и мога да отбележа още един информационен факт - в тази книга с избрана негова поезия са поместени само 5 нови стихотворения, т.е. неиздадени досега в другите му стихосбирки. Това са стихотворенията "Петел", "Музей на времето. Виена", "Отвсякъде си тръгва този век...", "Селце" и "На припека върху баирите отсреща...".
Стиховете на Парушев са сякаш изричани и записвани на белия лист наистина в един "дом на брега". Защото емоционалният тласък и мисловното усърдие в поезията му са почти винаги като едно реално и символно общуване на морето с брега. И се разбира, че при всички случаи мисловното усърдие е предизвикано от емоционален тласък на съкровено изстрадани и преживени чувства.
Неслучайно поетът започва книгата си със стихотворението "Остров". Такова е заглавието и на първия цикъл от тази стихосбирка, и на първата му самостоятелна стихотворна книга. Не само защото "видимо" от бургаския "дом на брега", но и като символно обобщение наблизо срещу Бургас съществува реално остров "Св. Анастасия" (някога остров "Болшевик"). Още в началото на стихотворението поетът задава не просто "географски" въпрос, а въпрос, зареден с философията за "островното" битие, а всъщност за смисъла на самотното индивидуално човешко, но и общочовешко живеене: "Сред влага, сред мъгла, сред вятър/ какво ли тука отстоява?" В стихосбирките "Остров" и "Беззащитен живот" от тази цитираната мисъл откриваме думата "устоява" вместо "отстоява". С редактирането само на "устоява" в "отстоява" поетът конкретизира много повече одухотворената и "духовна същност" на острова. "Устоявам" се отнася към нещо материално, нещо видимо, което може да издържи, да изтрае, да даде отпор на нещо друго видимо от реалния материален свят. А действието "отстоявам" за острова е натоварено със символната кодировка на вътрешната, на душевната и духовна сила на човек, който може твърдо и последователно да защитава, налага и утвърждава убежденията си. И в други стихотворения, но немного на брой, поетът прибягва до редактирането пак само на една дума или най-много на някое словосъчетание. Така той успява да предизвика у подготвения читател и тълкувател търсенето на близост между видими природни дадености и действия със съкровени желания и осъществявания на важни мирогледни, естетически и нравствени възможности и прозрения от човешкото битие. При много случаи въпросите са не само риторични, но и натоварени с философията на разнородни образни внушения от енигматични знаци и значимости, водещи към размисли и декодирания не толкова с познавателни, отколкото със значими личностни и общочовешки изяви и прозрения... А в случая тук островът е "амбивалентен символ на самотата, но и сигурно убежище срещу морето на хаоса", а също така може да бъде и символ на "първостепенен духовен център".
В цялата си поезия Парушев одухотворява видими природни дадености, рисунъчно обвързва алегоричното, метафорично и символно поетично слово със собствената си душевна нагласа да възприема, отреагира и внушава поетични състояния на взаимовръзката "човек - природа" и особено "човек - море". Със синтезирания и образен език на поезията той извежда и от немаринистичните, и от маринистичните си стихове дълбоко личностни човешки състояния. Така ни води до достигане на самоопознавания, познания и изводни прозрения със съкровени мисли. Съкровени мисли, които ни спасяват от четенето на "невероятни разтегливости или усуквания", характерни най-често за текстове на големи онтологически трактати.
Например чрез стихотворения като "Безветрие", "Балада", "Плаж", "Открито море", "Сол", "Пристанище", "Спомен за лято", "Морето си отива..." и чрез целия цикъл "Бургас. 12 елегии" (който през 1998 г. беше отпечатан в отделна книга), ние разбираме много неща за смисъла на човешкото живеене чрез маринистичната взаимовръзка "човек - море" точно в Бургас покрай морето, но в едно четирисезонно кръговратно битуване, чувстване и мислене. Но чувстване и мислене с реалистична, поетична и метафизична катарзистност. Същото се отнася и за стихотворенията с немаринистична тематика.
Този творец умее да се вслушва не само в своите вътрешни преживявания, но и в задушевното и... задушно дишане при взаимоотношенията между хората. Вслушва се също така в "сърдечната недостатъчност" на фрапиращи, явни и дискретни явления и действености при съвременни дръзновения или отчаяния, рискове или разочарования. И достига до извода (в стихотворението "Балкон"), че будуващата мисъл е сигурен бранител да не се случи нещо лошо на Земята. Сигурен, но нерядко кратък или неосъществим бранител. Защото има много страшни неща на Земята, породени от самия човек и много по-безцеремонно можещи спрямо добродетелните мисли на поетите.
Авторът разсъждава за времето като несвършваща протяжна същност, опознато безстрашие или неизбежна съдба за всяка личност ("Времето", "Отвсякъде си тръгва този век...", "Музей на времето. Виена"). За него времето е и своеобразна взаимовръзка между минало, настояще и бъдеще. И заедно с това: времето е вечен символ на временно спокойствие и безкрайни тревоги за земното живеене на човека ("Военно гробище") или обикновено битие, което - колкото и да е еднообразно - носи в себе си спомена за нещо незабравимо ("Миг"). Така този поет ни приобщава към житейски истини и към нравствени прозрения чрез конкретно видими, преживени неща, а не чрез абстрактни главоблъсканици. Защото колкото и да е абстрактно като философско понятие, то - Времето - е заредено със съзидателност и възпроизвеждане на безброй видими и невидими земни и неземни дадености. Времето сътворява всичко, което е било и ще бъде. Времето разкрива Истината за земното ни и небесно живеене...
Времето като философско понятие е овеществено и одухотворено от Парушев и чрез импулсите на видимите движения в живота, които могат да имат експресната скорост на влака, но и самовглъбената гордост, и бавното саможертвено милосърдие на слънчогледа ("Експрес", "Слънчоглед").
Вниквайки в същността на стихотворението "Експрес" (посветено на невероятния поет за деца и възрастни Иван Цанев), съвсем естествено ще си зададем въпроса: "Кое е нужно в наше време повече за нравственото ни извисяване - дали скоростта на експресния влак или онова, край което минава той и хората, които пътуват в него?" Развълнувани от двете най-съвършени като идея и художествено осъществяване стихотворения на Парушев "Слънчоглед" и "Писмо", веднага търсим в асоциация милостивите и жестоки дни на всяко човешко битие, което, независимо от всичко, е подчинено на "гибелната доброта" на Слънцето или на "лечителната и отмъстителна" привързаност към Земята, към родния край, откъдето сме тръгнали.
И когато се завръща към своя реален или закодиран с метафоричния език на поезия за Бургас ("Солници", "Есен", "Спомен за лято", "Писмо" и "Одисей"), и когато изповядва "интимното си досие" (цикълът "Любов"), и когато прониква в идентичната душевност на съвременника чрез по-далечното или по-близко минало (цикълът "Археология"), поетът откроява устойчивостта на нравственото и безнравственото у човека. И с многозначието на едва загатната усмивка той сякаш с въздишка ни припомня думите на Пиер Ронсар: "Уви, не времето преминава, преминаваме ние."
Тук мястото е недостатъчно. Но ако някога (дай Боже!) успея да анализирам и интерпретирам творчеството на Паруш Парушев монографично, с основание бих направил и тематичен, и стилистичен, и смислов, и декодиращ паралел между сътвореното от него със сътвореното от Александър Вутимски, Александър Геров, Атанас Далчев и Илия Буржев, а защо не и със сътвореното от Сесар Вальехо, Карлос Друмонд де Андраде, Марио Луци, Константинос Кавафис, Георгиос Сеферис, Одисеас Елитис, Томас Елиът, Сен-Джон Перс... И никой не може да ми забрани. Та нали още Бейкън е прозрял: "Колкото и форми на държавно управление да има, в науката винаги е имало и ще има само една - формата на Свободата."

Деньо Денев
КРИТИЧЕСКИ БЕЛЕЖНИК

Рицар от империята
на облаците*
Писателският занаят - доверява ни Йордан Калайков - е чудновата империя: непревземаема и недостижима, досущ като империята на облаците. Но въпреки това никога не свършват желаещите да станат императори. И то на облачна империя. Докато не дойде Петият сезон - на загубите и съмненията - и да донесе отрезвяване, което обаче не трае дълго за този, който не забравя мъдрата игрословица на Цицерон: "Никога не преставай да започваш и никога не започвай да преставаш".
Движен от атомната енергия на тази мисъл, проф. Йордан Калайков намира време и сили - и много странно и блестящо реализира своята личност. Професор, доктор, преподавател по мениджмънт на спорта, той е писател и художник, автор на книги, на платна с живопис и рисунки, носител е на награди от международни конкурси по екслибрис. Автентичен рицар на духа!
Може да се осланя на думите или на линиите и цветовете, но всеки път Йордан Калайков ни изненадва с нови решения. Самобитността е първата негова отличителна черта.
Точно преди десет години (а сякаш беше вчера) аз станах свидетел на раждането на неговите "Случвания". Пред очите ми беше сътворена една инсталация от графики, магии и ветрове. Така започна библиофилската серия на професора.
Независимо дали ни предлага разказоидни (в джоб), стихове или есета (в стар и нов вариант) Йордан Калайков е преди всичко поет. Словото му ни завладява с мъдрост, обградена с тънка горчивина и естествено бликаща поезия. Тези са двете съставки на вълшебната сплав, която хомогенно "се вписва" в страниците на неговите книги, така както хлебната мая е разтворена в изпечения хляб.
Чародеят на българското слово сливенецът Константин Константинов започва своя "Път през годините" със знаменитото изречение: "Над всичко е лазурно-матовото сияние на сините камъни, което ще даде истинския колорит на дните ни - от първия до последния". В палитрата от лични качества на Йордан Калайков се прибавят, по-точно греят отблясъци от лазурно-матовото сияние на Сините камъни. Според мен това е най-приемливото обяснение защо словото на професора е поливалентно и така красиво.

Нов поглед към ярки
имена и явления
в литературата**
Здравко Недков е утвърдено име в съвременната българска литература. В сборниците му с литературна критика "Творчески светове" и "Писатели и книги" се съдържат проникновени страници за творчеството на Атанас Далчев, Радой Ралин, Йордан Радичков, Вера Мутафчиева, Николай Хайтов, Андрей Германов, Иван Цанев и др. Книгата му "Последен свидетел" го представя като разказвач. Отделните части в нея са определени като разкази, но в тях равноправно присъстват откровенията на белетриста, есеиста и поета. Тези разкази, прочетени последователно, са животопис на едно детство, изстрадана и чиста изповед на човек, вгледан със синовни очи в родовия си корен.
Излязлата преди седем години негова книга "Реализация на метафората" (Записки без дата) е доказателство, че литературата е едно постоянно движение напред в търсене на нови начини на общуване с читателя, на своята цел и своето усъвършенстване. Тук са съчетани почти всички жанрови форми: критическото изследване, есето, дневникът, писмото, литературният фрагмент, злободневният политически анекдот. Но тези неща не са случаен сбор. Авторът навсякъде остава верен на себе си, виждайки всичко през призмата на необикновено изострената си чувствителност.
Ако трябва с две думи да характеризираме писателския почерк на Здравко Недков, то те са: задълбоченост и откривателство. С тези качества ние се срещаме и в неговия обемен том (около 400 страници), онасловен "Нека времето говори". Впечатляващи са авторите и произведенията, които Здравко Недков разглежда. Но въздействието и достойнството на тази творба се дължат в най-голяма степен на оригиналния подход, на задълбочената разработка и блестящия коментар на художествените факти.
В тази книга на Здравко Недков времето "започва да говори" чрез знаменитата "Видрица" на поп Минчо Кънчев. За критика тя е ценен исторически и социологически документ. А самото название "Видрица" е опит да се формулира и предаде образно жанровата особеност на произведението.
В полезрението на автора неслучайно са попаднали спомените на Христо Иванов-Големия. Неговата бурна житейска съдба определя едно съдържание на спомените, близко до приключенския роман.
Достойно място е отредено на творчеството на Иван Вазов. Но Здравко Недков не се занимава с най-известните, класически творби на народния поет. Той осветява по нов начин отделни страни от неговото творчество и от жизнената му биография, като предпочита героите на "Чичовци" в театъра на речта и пътеписите на Вазов. Него го интересува творческата дружба между поета и Иван Д. Шишманов. А за късната му лирика; ("Люляка ми замириса") стига до следното заключение: "Търсейки връзките си със скъпи мъртъвци, Вазов най-реално се свързва със света на бъдещите хора, поради което неговата стихосбирка ще бъде винаги съвременна".
В статията "Едно сходство" е потърсен и сполучливо е направен паралел между разказа "Другоселец" на Йордан Йовков и стихотворение на полския поет Чеслав Милош.
За поезията на Николай Лилиев критикът стига до следния извод: може да се определи с две думи: "Метафизичен естетизъм".
Повече от осемдесет страници в тома са посветени на Атанас Далчев. Пространно са разгледани и коментирани поезията и критиката на поета, за когото италианският професор Санте Грачоти се изказва така: "... за нас той е един от най-значимите, най-добрите поети в Европа".
Разгледани са също прозата и есеистиката на Илия Волен, пътят, който Ивайло Петров извървява като писател до своя най-голям роман "Хайка за вълци".
Проникновено Здравко Недков осветява трудната творческа съдба на две забележителни жени: Ганка Найденова-Стоилова и Надежда Станева, посветили живота си и творческата си енергия на двама велики писатели: Яворов и Емилиян Станев.
В тома се съдържат интересни портрети на съвременни поети: Александър Геров, Иван Радоев, Петър Караангов и др.
Литературно-критическите студии и статии в "Когато времето говори" са посветени на едни от най-ярките имена и явления в българската литература. Към тях е подходено с един нов поглед и нов "прочит", продиктувани не от отрицанието, а от убедеността, че дължим уважение към стореното от нашите предци в полето на културата. Там, където разглежданите автори доставят материал за паралели и съпоставки, Здравко Недков се докосва и до проблемите за европейския контекст на българската литература.

Димитър Танев
РОМАН
С ОТВОРЕНИ ШЛЮЗОВЕ *

Явно изкушен от словото и писането, но незаразен от писателските амбиции, мании и страсти, Теньо Тенев издаде (след "Американска аптека") второто си художествено откровение, афиширано пряко като "Любовен роман". Не можем да гадаем числото на прочелите тези книги - и двете необичайни, извън традиционния "формат", структура и представи за романа. Аз обаче, след опита на десетките години четене и писане за литературата, си позволявам да твърдя, че Теньо Тенев е повествовател (макар и с друго поприще, с друг социален и професионален статус) по-непосредствен и интересен от някои стръвно посветили се на титлата и "занаята" литературни охотници, владелци на перото и играчи на писателската борса. В "прескочилия отвън" Т. Тенев има много "кинетична" енергия, има струпан голям житейски (фактологически), мисловно-комбинативен и психоемоционален потенциал и - бидейки отдавна пленен от четенето, но непохабен в словопостроенията - той наистина ни печели по-лесно и от някои по-уморени, написали вече "своя "Хамлет" писатели, и от доста из онези "млади лъвове", които с чаена лъжичка дълбаят кладенеца на тъмния "Аз" и кабинетно, парниково отглеждат "филологическата" си белетристика.
Не твърдя, разбира се, че Теньо Тенев е новият забележителен разказвач. Той все още пише "покрай другото", явно има "подадине", но върви сам неуверен в стъпката си. Ще кажа даже, че е и формално уязвим. Тези, които са се определили да бабуват педантично над книгите (сякаш не съм и аз такъв!), могат да запитат, примерно, роман ли всъщност беше "Американска аптека", уж прикрит като увлекателна готварска книга и своеобразен ("апетитно" коментиран) рецептурник, пък прелял в мемоар, в родословни повратки, в социално-психологически размисли и характеристики, в разказ за пътувания по страни и земи и - като цялост - в някаква странна себепроверка и изповед на автора пред себе си и пред най-близките му?
Пак така и сега можем да открием, че в този си "Любовен роман" авторът е "зобнал" (признава си го!) сюжетни зрънца от Маркес и Джек Лондон, придирчиво да подскажем далечни подобия (по отношение специално на любовната интрига) с "Първа любов" на Тургенев, с "Виктория" на Кнут Хамсун или с романа на нашия писател Анжел Вагенщайн "Далеч от Толедо". Още повече, че и тук колажността на романа стига почти до крайност: покрай чудесните споменни описания на босоногото селско детство (в които натурността и трезвият поглед преобладават над носталгията), покрай някои художествено-публицистични прихващания из днешния български политико-социален бит и делник, покрай - пак! - опосредствани препращания към видяното и опознатото вследствие ненаситни реални авторови пътувания по света - "вървят" прикрепени, снадени, пришити вмисляния над книги (художествени и научни), текат свободно исторически, библейски и пр. "справки", а във финала щръква забоден и онзи голям, вечен философски въпрос "що е това щастие?" с подтекста бивал ли е всъщност той, авторът, прежният влюбен и жаден за преживелица юноша и настоящ гражданин на света - бивал ли е истински щастлив?!
Самата (централна всъщност) любовна история, в кято белетристът "играе" под името Александър Александров (с това име той "мимикира" и на корицата, и върху титулната страница на книгата) критичният читател може да възприеме като скроена по типологията на нявгашните, антикварни сега, сантиментално-романтични (дамски предимно) четива из поредиците "Златни зърна" и "Библиотека за жената". Някакво предизвикателство ли е това спрямо днешния модерен роман, който често (намекнахме това) е далеч от четивото, от разказването, от "простата човешка драма"? Или наистина е съзнателно наивизиран зов за възвръщане към първичността и чистотата на отношенията и показен поклон пред олтара на любовта - в противовес на нападналите ни днес пошлост и тотална разкрепостеност в нрави, взаимовръзки, употреби на словото? Или пък нещата са с доста по-сложна "подложка": четем едно своеобразно, положено върху лично видяно и проживяно, разискване на темата за човека и за странните житейски спирали, в които може да бъде завъртян, за опозициите мечти - реалност, младост - зрелост, случайност - съдба и т.н. Или може би преди всичко този роман е себеоглед, опит за преглед и анализ (както до голяма степен и предишната авторова книга) на собствения специфичен, наваксващ и затова ускорен път от слънчасалия полуанонимен делник и буйните фантазми на селското момче до урбанизираното битие на прагматичния съвременник, опознал далечни пътища, страни и люде, пренатоварил дух и съзнание с тежък опит и познания, с разочарования, човешка уязвимост и уморителни рекапитулации?...
Отговорът на многото тези въпроси "увисва" почти без значение. От естествената, искрена и несъобразяваща се позиция на спечелени читатели можем да признаем (поне с мене така се получи), че този роман ни хваща още в началото в зелената си вълна, заличавайки, обезсмисляйки възможни критични бележки и дребнави вглеждания, не интересувайки се от забелязани или предполагаеми схождания към други книги и сюжети, както и от това, че "скелетът" му личи като на рентген с - да повторим - видими в него "аномалии" и отклонения от наложения "учебен" романов модел. В подкрепа на "неочаквания" писател Александър Александров следва да напомним, че по света отдавна шестват такива книги "със смесен пол", нестандартни, пренебрегнали правилата и често техни сътворители са големи писатели с име, авторитет и широко читателско признание. Първенствуващата белетристика днес е именно "развързана", с размит жанров образ, с много посявки и "фибрози" в нея от митология, история, наука, краезнание, и в същото време - с много лични, неприкосновени, автентични напластявания, настоявания, догаждания. Мисълта, гледките, случките, действията и високите хронологически отскачания в "Любовен роман" стоят и текат някак естествено, те са ярки, живи, понякога кинематографични, словото идва ненатрапливо, свободно. Значи рязкото ни прехвърляне ту в селските реалии (когато сюжетно върви "автобиографията"), ту в романтичната история (когато задавящо се плиска любовният роман), ту върху терена на екзотични земи и пищни картини (в Австралия, в Нова Зеландия) - когато разказвачът се превъплъщава в образа, "в кожата" на "рентиера-пътешественик" (негово, авторово определение!) - не ни уморява. Нека затова пък акцентираме върху факта, че днес бавно, но чувствително се налагат изместването, пренагласите, разновидният експеримент, дори рискът в писането и предлагането на проза. По-други, по-нови са разбирането за нея, прочитите и. Нататък явно ще се множат и налагат преди всичко този тип книги - нееднородни "по химически състав", мозаични, разхлабени композиционно, с отворени шлюзове, с "изпуснати", "неопитомени" потоци от мисъл, емоции, слово, съчетаващи открита непосредност с необистрени асоциации и интелектуални промишления.

Хараламби Паницидис
"ОСВОБОДЕНО" ОБЯСНЕНИЕ
НА ЗАОБИКАЛЯЩИЯ НИ СВЯТ*
Излезе от печат книгата на Константинос Марицас Цивилизация и естествен подбор, отпечатана със съдействието на изд. "Захарий Стоянов" и Университетско издателство "Св. Климент Охридски". Ако се съди само по заглавието, то като че ли става въпрос за пореден опит да се даде публичност на тезите на социалния дарвинизъм с характерния им акцент върху свеждането на социалното към своеобразието на биологичната еволюция и издигането на принципите на естествения подбор, борбата за съществуване и оцеляването на приспособяващите се като определящи фактори на обществения живот. Реших, все пак, да не се поддавам на първоначалната си нагласа и да прелистя книгата. Останах приятно изненадан, защото се срещнах е автор, който мисли по темата и развива свои тези, без да приема наготово вече добре артикулираните клишета, които задължително присъстват при разработването на подобна проблематика. С известно предизвикателство авторът заявява, че "цел на книгата е обяснение на заобикалящия ни свят без закони, цели, правила, теории, причини и резултати, а само с мисълта и с ежедневния език, освободен от "научни" и "философски" термини" (с. 28). Разбира се, от само себе си, че Марицас не е следвал праволинейно тази своя "цел" и сполучливо е използвал в текста си всичко онова, от което предварително е решил да я "освободи", и слава Богу. Авторът въвежда следната екстраполация: "принципът на естествения подбор е валиден от момента на сътворението на Вселената - тоест от Големия взрив, или от който и да е начин на възникването и" (с.76). Оттук нататък нещата се подреждат от само себе си, а и тези, за които е говорено по-преди, намират своето място в тази подредба. Ето и някои от характерните изводи на автора. "Премахването на борбата за оцеляване е цивилизацията", т.е. "цивилизация е оцеляването на слабия" (с. 66 и с. 99). Казано по-нататък с други думи - "замяна на силата на отделния индивид от силата на общността е решителната цивилизационна крачка" (с. 223-224). В контекста на това разбиране е направен опит за интерпретация на социални феномени от областта на междуобщностните взаимоотношения до личностната и полова самоидентификация, от областта на всекидневието до постиженията на човешкия дух в изкуството, религията и други сфери на общественото съзнание и практика. С увереност може да се твърди, че книгата на Константинос Марицас Цивилизация и естествен подбор реализира отчетливо присъствие в сферата на съвременните изследвания по биофилософия. В нея са намерили сполучлив и рефлектиран израз редица постижения в областта на изследването на философските проблеми на биологията, най-вече изследванията в областта на биологичните основи на всичко онова, което е свързано с човека и човешката култура, опиращи се на мощния теоретичен апарат на популационната генетика и синтетичната теория на еволюцията, включваща такива направления като еволюционна етика, еволюционна епистемология, социобиология, биополитика, биоестетика и др. Така, струва ми се, авторът сякаш без да иска е успял да избегне риска от поддаването на лесната логика на биологическия редукционизъм и да покаже, че много от въпросите, отнасящи се до социума и човешката менталност, могат да бъдат обект и на компетенциите на редица емпирични науки.
КИПЪРСКИ БРОЙ
НА СПИСАНИЕ "ПЛАМЪК"

На 8 декември 2009 г. в Изложбената зала на Министерството на културата се състоя премиера на брой 11/12 - 2009 г. на списание "Пламък", посветен на съвременната кипърска литература. Броят съдържа творби на повече от 80 кипърски поети и белетристи и 40 репродукции на картини от кипърски художници. Богатата художествена подборка е дело на съставителите - г-жа Василка Петрова-Хаджипапа и Георги Константинов, директор на ИК "Пламък". Г-жа Хаджипапа, освен това, е превела близо 80 % от отпечатаните творби, а останалите са в превод на Борис Жогов, Стефан Гечев, Николай Бояджиев, Здравка Михайлова, Яна Букова, Христина Щерева и Стефка Паунова. Броят излиза с подкрепата на Министерството на просветата и културата на Кипър и съдействието на Съюза на кипърските писатели.
Тържествената промоция на кипърската книжка на "Пламък" бе уважена от Техни Превъзходителства посланиците на Кипър, Гърция, Сърбия, Грузия и Судан, като специално приветствие отправи Н. Пр. г-н Ставрос Амвросиу, посланик на Република Кипър у нас. Препълнената зала изслуша с голяма съпричастност рецитала по стихове на кипърски поети, изпълнени с вдъхновение от актьора Вели Чаушев. Не по-малко вълнуващо бе и изпълнението на флейта на изтъкнатия наш музикант Венцислав Киндалов. Водещ на срещата бе поетът Георги Константинов.
Трябва да изтъкнем, че въпреки излизалите у нас антологии, разнообразни опознавателни материали, свързани с историята и културата на Кипър, каталози с графика и живопис и т.н., все пак това са епизодични запознанства. Като цяло нашето българско знание за кипърската култура и литература е несистемно, частично, особено що се отнася до процесите на натрупванията, протичащи сега в живата кипърска литература Освен това, повече или по-малко, инерционно и механично, тази литература е била припознавана у нас и обвързвана с по-добре познатата ни гръцка. А този път, макар и логичен, не е най-продуктивният. Защото става дума за друг народ със свой специфичен, труден, героико-драматичен път и съдба, със своя тежка островна история, с независими посоки на формиране на светоотношение, самосъзнание и манталитет, култура.
Читателите на тази книжка на "Пламък" ще се убедят в излъчването на една специфична авторска рефлективност, на богатство от мотиви, сюжети и стилистични нюанси, действително показващи националната отличителност на кипърската литература. В същото време явен е и нейният вървеж към общите характеристики на съвременното мислене и литература по света - силно повлияни от локални войни и напрежения, от емигрантски вълни и вълнения, от глобализацията, от икономическите и политически трусове и обрати. Но - и освен това - литература все повече насочена към "Аз-а", към реакциите, стремленията и фобиите на личността, подложена днес на всякакви изненади, употреби и изпитания.

Христос Хаджипапас
В КИПЪР СЕ СЪЗДАВА
ЗНАЧИМА ЛИТЕРАТУРА

Като творец от Кипър, а и като Председател на Съюза на кипърските писатели, поздравявам издаването на специалния брой на списание "Пламък", посветен на кипърската литература. Не на последно място и поради изчерпателността на това представяне, което добива характер на антология, също и поради доброто качество на преводите, както и на печата, които го поставят в редиците на най-добрите представяния на кипърската литература. Чувствам нуждата да изкажа своята благодарност и да поздравя списание "Пламък" за този прекрасен брой, към който още от началото пристъпиха с интерес и любов неговият директор, поетът Георги Константинов и сътрудниците му. Благодарности бих искал да изкажа и към Министерството на просветата и културата на Република Кипър, подкрепило финансово начинанието.
Говорейки сега за самата кипърска литература, трябва да спомена, че в Кипър се създава една значима литература, която достойно може да се сравнява с литературите на други по-големи народи. Това е особено знаменателно, тъй като годините от създаването на независимата Република Кипър не са толкова много. Догодина ще празнуваме 50-годишнината и. Но въпреки това изворите на кипърската литература се намират "в изгрева на гръцкия мит", както се изразява изследователят на кипърската литература Йоргис Сарандис, говорейки за митичния Евклос, когото античният писател Павсаний счита за пръв кипърски поет и прорицател. В едно свое изключително стихотворение Евклос предрича появата на великия Омир. Митично е и присъствието на царя на Пафос Кинирас, който освен лиричен поет, певец и жрец в храма на Афродита, вероятно е бил и аед, певец-изпълнител и на чужди произведения. Там някъде хронологично се натъкваме и на "Кипърския епос", единадесет произведения с автор най-вероятно кипърския поет Стасинос, от чието творчество е запазена само една малка част, разказваща за космогонията на богове и хора в Кипър.
Напускайки мита, можем да кажем, че през всички онези векове, тази история на непрекъснати нашествия на различни завоеватели, поради географското положение на острова на кръстопътя между три континента, винаги е блестяла искрата на словото, устното и писмено творчество, която стига до наши дни. През седми век, през време на византийското господство и по време на арабските нашествия се пеят "Акритските песни", а по време на франките - "Песните на Ригена" и на "Ародафнуса" , възпяващи любовните страдания на благородници и на простосмъртни, както на царицата, така и на любовницата робиня. През 1426 Леонитиос Махерас пише своята хроника за Кипър. Към края на венецианското владичество лирическата поезия достига своите върхове с любовни песни, писани от група анонимни поети в традицията на ренесансовата поезия, в стила на Петрарка, пишат се сонети, балади, октави. Това са стихове, написани на кипърски диалект, обогатен със западноевропейски думи.
По време на многовековното турско владичество на прост и непредвзет кипърски диалект са създадени многобройни варианти на народни песни, "пиитарика", творби на кипърски диалект, създавани от хора от народа и изпълнявани на празници и панаири при "поетически надпявания", част от кипърската народна традиция, жива до голяма степен и до днес. Също така възникват "народни двустишия", но и епически поеми, дошли до наши дни.
Един друг голям миг на кипърската поезия настъпва в края на 19-ти век благодарение на творчеството на националния поет на Кипър Василис Михаилидис (1849-1917). Най-добрите му произведения са създадени на кипърски диалект, най-значително от които е "9-ти юли 1821". Може да се каже, че традицията да се пише на кипърски диалект продължава и до днес, макар че определено се наблюдава една затихваща тенденция. Днес най-голямата част от кипърската поезия се пише на новогръцки, тя следва европейските течения, като най-главен посредник в това отношение се явява новогръцката литература от Гърция и от други части на света.
В периода между двете световни войни социална поезия създават Тевкрос Антиас и Теодосис Пиеридис, отдадени на идеалите за човешко равенство и братство. В същия период пише проза големият кипърски разказвач Никос Николаидис, който живее в Египет, както и значителният романист Лукис Акритас, който живее и твори в Атина.
След извоюването на независимостта работи една плеада от творци, която дава своите зрели произведения. Те се движат обикновено по посока на модернизма и обогатяват по-рано появилите се поетически гласове. Правилно е твърдението, изказвано неколкократно, че както тези поети, така и поетите на така нареченото поколение на 1974 година, създават повече историко-политическа поезия. "С приноса на историцизма на Сеферис и Кавафис", отбелязва изследователят на кипърската литература Лефтерис Папалеонтиу, "и понякога с оръжията на сатирата, на пародията или на по-изтънчената ирония по-млади и съвременни поети намекват или клеймят деформациите на политическия и обществен живот в Кипър и дамгосват с реалистическа храброст и яростен език манталитети и поведения."
Що се отнася до прозата, една доста динамична група прозаици се появява на страниците на литературното списание "Кипърски хроники" (Никозия, 1960-1972) и заема господствуващо място в съвременната проза на острова. Тези писатели тематизират в кратки или по-обширни повествования историческите събития на острова от последните години на английското владичество до наши дни.
Големият съвременен кипърски прозаик Й. Ф. Пиеридис издава след 1960 година своето зряло прозаично творчество, в което обикновено изобразява с критичен тон страни от живота на кипърската господстваща класа от последните години на английското владичество до годините след трагедията от 1974 година. От друга страна значимият поет Костас Монтис, освен поезията и ранната си проза, публикува зрелия си роман ("Господарят Батиста и останалото", 1980), където използува, но същевременно и оборва творчески техниките на историческия роман. Той прави опит да изтълкува своята индивидуална идентичност, но и националната идентичност на кипърците гърци, преживели индивидуални и национални крушения от периода на турското владичество до наши дни.
Трагичните събития от 1974 година, турската инвазия в Кипър, разтърсват из основи кипърското общество, слагат отпечатък върху всеки аспект на живота на острова и естествено отбелязват повратен момент в развитието на литературата. Голяма част от кипърската поезия, която възниква след 1974 година, има политически характер. Поетите, които директно отразяват тематиката на 1974 година, имат значителни сходства с "поколението от 1970" в Гърция и неговия "прозаичен", анти-риторичен и анти-конформистки език, без, разбира се, да отсъствува влиянието на творчеството на по-стари значими поети, главно на Кавафис и Сеферис, но и на представители на следвоенната политическа поезия.
Изявилите се след 1974 година прозаици дават представителни повести и повече разкази. Романът продължава да е рядко явление и при по-новите писатели. Тази литература се счита значима и способна да отрази политическите и социални явления, а често е свързана с екзистенциалната проблематика. Както и при поезията, където една част от продукцията не препраща към кипърския политически живот. Голям брой поети, особено появилите се след 1990, се дистанцират до голяма степен от кипърския проблем и черпят своето вдъхновение от личната и общочовешка проблематика. Други докосват в стиховете си кипърския политически проблем по-мимолетно като повод да говорят за по-общи философски, теологични и екзистенциални проблеми.
От 1990 до последните години се появяват цяла генерация млади поети. Тези поети (на около тридесет до четиридесетгодишна възраст), въпреки че се намират все още в началото или в малко по-напреднала фаза на творчеството си, успяват да дадат интересни образци на своята поетика и вече са показали, че са склонни да се диференцират в значителна степен от така нареченото "поколение на 1974 година".
От друга страна голям брой прозаици, и то жени, които се появяват след 1980 или 1990 година изтласкват в далечен план тази рамка или я игнорират напълно. "Предпочитат", както казва Лефтерис Папалеонтиу, "да се движат в света на фантастичното, на недействителното и да създават странни повествования, извън рамките на обичайната логика, повествувания за нарушени междуличностни отношения и метафизически безпокойства или за да подходят към въпросите на всекидневието под неочакван и необичаен ъгъл."
В заключение може да се каже, че през последните петдесет години от учредяването на Кипърската Република се пишат добра и значителна поезия и проза, представителна част от която достига до Вас благодарение на списание "Пламък". Нашата организация, Съюзът на кипърските писатели, полага много усилия за популяризиране на кипърската литература в страната: с нашия уеб сайт, с представяне на творците на литературни вечери, с представяне в кипърските училища, чрез субсидирани преводи. Също и за популяризирането и и в чужбина, както е днешната вечер, посветена на специалния брой на списание "Пламък". Тази наша дейност се радва на финансовата подкрепа на Министерството на просветата и културата по различни програми. В рамките на тази дейност кипърското Министерство подкрепи и настоящето издание на "Пламък", посветено на кипърската литераура.
Надявам се, че включените в този брой стихотворения и разкази със своето качество и емоционален заряд ще докоснат душите на българските читатели, хора с душевност толкова близка до нашата, кипърска душевност. Благодаря Ви за вниманието!

Василка Петрова-Хаджипапа
ПРИЯТЕЛИ НА КИПЪР
И НА ЛИТЕРАТУРАТА

В ръцете си имаме едно щедро представяне на кипърската литература на гръцки език, включващо 84 поети и писатели. Освен това придружено с 40 творби на голям брой кипърски художници. Надявам се да докоснат с човешката си проблематика чувствителните струни на душите на българските читатели. Как се започна всичко. В красивия дворец в Балчик, по време на срещата на балканските ПЕН организации, сред различни интересни дискусии се говореше и за кипърската литература. Там се роди хубавата идея да се представят на българския читател произведения на значителните нейни творци. На шега или наистина се залових за начало с младите. И открих, дори и за себе си, чудесни млади творци, главно жени, но и мъже, смели експериментатори, автори на стихотворения със силен емоционален заряд. Предлагам на вниманието Ви стихотворението на Елени Кефала:
Любовно
Буенос Айрес
Пиша ти за да ти кажа, че тук
дните минават. Пиша ти за да
ти кажа, че тук дните мина-
ват без теб. Пиша ти за да ти ка-
жа, че тук дните минават и без теб.
Пиша ти за да ти кажа, че тук
дните, които минават без теб,
са години, които си отиват
и чезнат.…..
Тези откровени стихове показват склоността на младите да оголват раните си или да се "изплезят на света", какъвто е случаят с Мария Тома:
Сбогуване
Утре ще потегля
Из лъвските си очи
Голо ще бъде наоколо
Но аз ще потегля
Ще се вея ще препускам ще се смея
В червената ми дреха зелените монети ще звънят
И мидите гърба на вятъра ще драскат
Качулката ми на гърба
Пък гривата на облаците
Ще разблъсква.
Аз повече пророчества не зная
За истината ще мълча.
А твоят силует зад себе си оставям
Той жив е, топъл
Но зад мен
Напред - безкраен и безцветен студ...
Нескрито и предизвикателно
Ще ме зове
А аз ще се пеня, ще хапя
И ще детонирам.
От нулата ще почна утре
И не се страхувам.
Няма да ми е за първи път.
Големият гръцки писател Арис Факинос твърди, че художествената литература отразява много по-достоверно една историческа епоха от всяка история, подвластна на конюктурата. В своя увод доцентът по литература в кипърския университет и познавач на кипърската литература Лефтерис Папалеонтиу категоризира до известна степен кипърската литература по един критерий, важен и свързан с историята на острова, а именно - доколко и как отразява съдбата на кипърския народ и кипърския проблем, тази голяма болка на острова. Младите по-често гледат напред и навътре, в себе си, по-интроспективни са, отхвърлят нерядко завещания им свят. Докато сред представителите на по-старите поколения погледът често е отправен към загубения дом и роден край, изгубените близки, към човешкия аспект на събитията от 1974 година. "С кораб каменен баща ми днес пътува", ще каже Никос Орфанидис в едноименното стихотворение.
Един друг значителен поет, Кирякос Хараламбидис говори за детето на безследно изчезналия, чиито портрет държи в ръце:
"Дете със снимка във ръка,
със снимка във очите.
Обратно я държеше и ме гледаше.
Насред тълпата бе. Наоколо все лозунги.
Обратно я държеше, чак ми се зловиди..."
Поетът Антис Канакис ни вълнува със стихотворението за сватбата на двама млади в църквата, без бащите, кoито имат трагичната съдба да са безследно изчезнали по време и в резултат на турското нашествие от 1974 година.
Сватбата
Две жени
сами
от бежанския лагер
в църквата женят своите деца.
И както попът чете
виждат
как двама мъже отдалеч
приближават.
Единият сянка бяла.
Другият - жълта.
Една река на пътя
им застава.
Жените гледат
със тревога.
Три пъти
двете сенки скочиха
да я преминат.
Три пъти
във водата паднаха.
Завърши сватбата.
Реката ги отнесе.
Двете майки
венците сватбени целуват.
Целувки горчиви,
целувки солени
по челата на своите деца.
Михалис Пашардис, Левкиос Зафириу, Йоргос Христодулидис ни напомнят в стиховете си за разделената столица на Кипър Никозия. Стихотворението "Мъртъв град" на Йоргос Христодулидис е размисъл за абсурда, станал част от живота на хората:
"Мъртъв град е Никозия през август.
Така я наричат
Когато жителите и накуп заминават във ваканция.
Никой и никога не нарече през август
Половината Никозия град мъртъв.
… . .
Малко хора през август в Никозия
- половината жители.
И никой не казва
Сега се побираме по-добре
В град наполовина.
Сега сме по-съразмерни
с този разполовен град."
"Тази страна миришеше някога на жасмин", ще извика с носталгия един от по-старите кипърски поети, Андреас Пастелас - тук вървим донякъде назад във времето, рисувайки картината на "естествения", преди трагедията, хармоничен живот на хората.
Преди да бъде засенчена от дулата на оръжията...
"Тази страна миришеше някога на жасмин
изящни мисли растяха в саксии с джоджен и босилек.
Красива беше тогава нашата страна...
По-хубава от планините и морския си бряг.
Чак до ядрото на земята слизаха корените на стария платан,
извираше от там чиста водата на живота...."
Големият кипърски поет Пантелис Миханикос, още по-назад във времето, през седемдесетте години, ще намери сили да види болката на другата страна на конфликта, да заговори за невинните жертви на конфронтациите, в стихотворението "Ода за едно убито турче":
"Лицето сгърчено,
от болки набраздено,
маска без възраст,
е врязана във вечността да пита
дали земята наша беше малка
да пита
има ли нации
при народите на маргаритата.
да пита
от коя ли нация е зелената трева..."
Това за проблематиката. Главен критерий за мен бе качеството на стихотворенията, което до известна степен се мери и с достъпния им прочит, и с "преводимостта" им, с цялостта им, която създава отчетливи, добре оформени картини в съзнанието на читателя. Тъй като чуждестранният читател няма същите възприятия и представи, а съответно и препратки към историческия опит на един народ, оформящ колективната памет.
Още веднъж ще спомена и женската поезия като характерна, ярка, поезия със силен обществен резонанс и вървяща по нови пътеки в лицето например на Елени Теохарус, Фросула Колошату, Дина Кацури, където политическата тематика е преобладаваща, или пък Александра Галану, която предпочита да надникне при малките, но натежали от значимост неща.
В броя са представени и поетите от зората на новата кипърска литература Тевкрос Антиас, Теодосис Пиеридис с тяхната борбеност и призив за социална еманципация на човека, чудесният "диалектически" поет Павлос Лясидис, яркият Манос Кралис и, разбира се, много интересният, интровертивен и "мисловен" поет Костас Монтис, който съчетава в поезията си размисъла и болката за съдбата на родината със наблюденията си върху протоворечивата същност на човешкия индивид (Превод Яна Букова):

ОТНОСНО СТИХОВЕТЕ
Понякога не слизат от заглавието до текста,
понякога не се изкачват до заглавието.
*
Не си чака реда любовта,
бута се.
*
Ако знаехме само колко хора се подсмихват
на притежателните ни местоимения,
на твърденията на личните.
*
Вече не си отиваме, когато си отиваме,
вече не оставаме, когато оставаме.

Спомени
Колко по-хубави ставате, когато се отдалечавате,
колко се отдалечавате, когато ставате по-хубави.
***
Как постоянно се отдалечавам от света,
как си отивам преди да съм тръгнал.
Така с Монтис преминаваме и към прозата. Този поет е представен с един кратък разказ, бисер на повествуванието, с много поетически отблясъци. Критерият при прозата бе, колкото и това да звучи невероятно, освен качеството и малкия обем, поради ограничения брой страници, с които разполагахме. Но за сметка на това открих чудесни примери на кратка проза.
С два разказа е представен големият белетрист Йоргос Филипу-Пиеридис. Тематиката е свързана със събитията на инвазията и разделението, което от физическо се превръща и в психическо - "Надежда", а вторият - "Лудост", - за абсурдността на разделението, което героинята не приема, чакайки все така и неотменно таксито си за (окупирана днес) Фамагуста. Нещо, което я поставя в редиците на дълбоко травмираните, "несвестни" вече хора... Известната белетристка Иви Мелеагру в разказа "Новогодишно настроение" ни връща във времето на своята младост, с характерните за тогавашните строги нрави, убиващи човешкия порив правила на поведение. Мария Аврамиду се спира на съдбата на изоставената жена, станала детеубийца в разтърсващия си разказ "Съсъд на насладата". Двете по-млади разказвачки Мирто Азина и Христала Кулерму се движат с лекота в областта на фантастичното, говорейки за вътрешния свят на героите си. Христос Хаджипапас в разказа "Дискохвъргач" ни предлага един Кафкиански разказ за човека, неврозите му, страховете, водещи го към себеунищожително поведение, и всичко това чрез една-единствена импресивна нощна визия. При Ники Марангу в откъса от романа "Доктор от Виена" срещаме една обширна картина на живота в Кипър преди независимостта. Покорява със своя драматизъм и иносказателност картината в разказа на П. Йоанидис "Униформите" за съдбата на хора от двете общности на Кипър, визирани в трагичния момент на турското нашествие.
Тук и един, последен, коментар за самата работа: различна е трудността на прозата, невинаги може да се доловят различията в географското положение и историческата съдба. Докато при поезията е нужно да се възпроизведе една сложна поетическа констелация, от тълкуването на идеята, до възпроизвеждането на емоционалния заряд и доближаването до личния поетичен почерк на всеки автор. И все пак за мене цялото това дело представляваше истинска радост, (радост, а понякога и мъчително търсене) от работата с богатството и изразителната мощ на българския език и възможността, която ми предоставяше това начинание, да преродя кипърските душевни трептения на своя собствен, роден език.