начало
СПИСАНИЕ   "ПЛАМЪК"
двумесечно издание
за литература, изкуство и публицистика
       орган на Съюза на българските писатели
   
 

 основано от Гео Милев през 1924



    НОВИЯТ БРОЙ  кн. 3-4 от 2008
                              
 
             
                  СЪДЪРЖАНИЕ БРОЙ 3-4 от 2008 

                 ПРОЗА ОТ ФЛАНДРИЯ 
                 Aneta Dantcheva-Manolova HET PROZA VAN VLAANDEREN ­ 
                 DE GROTE ONBEKENDE VRIEND

           Анета Данчева-Манолова  ГОЛЕМИЯТ НЕПОЗНАТ ПРИЯТЕЛ
           Stijn Streuvels KERSTAVOND
           Стейн Стрьовелс  БЪДНИ ВЕЧЕР 
           Cyriel Buysse ZOMERLEVEN (fragment)
           Сирил Бьойсе ЖИВОТЪТ ЛЕТЕ (откъс) 
           Gerard Walschap ADELAIDE (fragment)
           Херард Валсхап  АДЕЛАИДЕ (откъс) 
           Louis Paul Boon MIJN KLEINE OORLOG (fragment)
           Луи Пол Боон  МОЯТА МАЛКА ВОЙНА (Откъс) 
           Hugo Claus EEN GEZONDE GANGSTER
           Хюго Клаус ЕДИН ЗДРАВ ГАНГСТЕР 
           Maurice D’Haese HET ONDING
           Морис Д’Азе  ПРИВИДЕНИЕТО 
           Marnix Gijsen EEN SPANJAARD OVER VLAANDEREN IN DE 15DE EEUW
           Марникс Хейзен ЕДИН ИСПАНЕЦ ЗА ФЛАНДРИЯ ОТ ХV ВЕК 
           Geert van Istendael VLAAMSE SPROOKJES
           Хеерт ван Истендал ФЛАМАНДСКИ ПРИКАЗКИ 
           Ivo Michiels STRAKS, OM MIDDERNACHT
           Иво Михийлс СКОРО, В ПОЛУНОЩ 
           Paul de Wispelaere EEN EILAND WORDEN (fragment)
           Паул де Виспеларе  ДА СТАНЕШ ОСТРОВ (откъс)
           Jef Geeraerts DE TAAIE (fragment)
           Жеф Хеерартс  КОРАВИЯ 
           Pol Hoste MOVE BLOCK (fragment)
           Пол Хосте  ЗАДВИЖВАЩ БЛОК (откъс) 
           Tom Lanoye KARTONEN DOZEN (fragment)
           Том Ланоа КАРТОНЕНИ КУТИИ (откъс) 
           Lieve Joris WAAR HOUDT DE SCHAAMTE OP?
           Лийве Йорис  ДОКЪДЕ СТИГА БЕЗСРАМИЕТО? 
           Paul Koeck DE GIGOLO (fragment)
           Паул Кук  ЖИГОЛОТО (откъс) 
           Koen Peeters KLEINE EUROPESE ROMAN
           Кун Петерс  МАЛЪК ЕВРОПЕЙСКИ РОМАН
           Kamiel Vanhole BEA (fragment)
           Камил Ванхоле БЕА (откъс) 
           Peter Verhelst BRUGGE
           Петер Верхелст БРЮГЕ 
           Leo Pleysier DE TROUSSE (fragment)
           Лео Плейсир  БРОЕНИЦАТА (откъс) 
           Gie Bogaert HET GEHEUGEN VAN WATER
           Ги БогартПАМЕТТА НА ВОДАТА 
           Raymond Detrez TWEE NATIONALE MYTHEN (uit „Kosovo: De uitgestelde 
            onafhankelijkheid“)
           Раймонд Детрез КОСОВО. Отложената независимост. (откъс) 
           Willem Roggeman LOIS PAUL BOON...
           Вилем РохеманЛУИ ПОЛ БООН И РОМАНЪТ „МЕНУЕТ“
           ***
           ВИСОКО ЧУЖДЕСТРАННО ОТЛИЧИЕ ЗА БЪЛГАРСКА ПРЕВОДАЧКА 
           САТИРИЧЕН АПРИЛ
           Йордан Попов НА ДРУГИЯ ДЕН 
           Георги Константинов ЕХ, ВРЕМЕ, ВРЕМЕНЦЕ... 
           Георги Тодоров МАЛЪК БЪЛГАРСКИ ТЪЛКОВНИК 
           Станко Нацев ТРИ МИНИАТЮРИ 
           ПАМЕТ
           Илия Пехливанов ИМА ГО И В ИНТЕРНЕТ 
           Стоян Михайлов ИВАН ХАДЖИЙСКИ ­ НАШ СЪВРЕМЕННИК 
           ЛИТЕРАТУРЕН КАЛЕНДАР
           Кинка Константинова СТИХОТВОРЕНИЯ 
           Христо Ганов СТИХОТВОРЕНИЯ
           
           

          Deze editie werd mogelijk door de steun van Het Vlaams Fonds voor de Letteren
          Това издание излиза с подкрепата на Фондацията за фламандска литература
           

          ONZE DANK
          БЛАГОДАРНОСТ

          „Plamak“ dankt aan alle auteurs en uitgevers voor hun toelating om de teksten in deze editie te publiceren.

          „Пламък“ благодари на всички автори и издатели, любезно предоставили ни текстовете 
          за това издание.
           
           

          © Анета Данчева-Манолова, съставителство и превод
            Aneta Dantcheva-Manolova, samenstelling en vertaling
           
           
           

                 

из  бр.  3-4 от  2008  - откъси от броя
 
 


Анета Данчева-Манолова

ПРОЗАТА НА ФЛАНДРИЯ ­ ГОЛЕМИЯТ НЕПОЗНАТ ПРИЯТЕЛ
 

Срещите на малка България и още по-малка Белгия за щастие стават все по-чести и по-топли. Те отдавна не са формални, не са единствено политика, дипломация, бизнес. В последно време между двата европейски народа от противоположните краища на Стария континент се прехвърлят и други цивилизационни мостове, случват се значими неща от невидимата, но осезаема сфера на духа. Сега определено можем да говорим и за сериозни литературни контакти, за артистично общуване, за допирни точки в най-финия свят на духовността, принос за което има и „Пламък“ със своите специални броеве. 
Списанието вече посвети една своя книжка на фламандската поезия, която има успех не само в България, но и в Брюксел и Гент, където беше представена на две поетически вечери и предизвика голям интерес в смесената публика от фламандци и българи. 
Сега иде запознанството с прозата на Фландрия ­ Големият непознат, с който обаче наистина си струва да се срещнем. В България напоследък излязоха преводи на Хюго Клаус и Луи Пол Боон, но макар тези прекрасни отделни романи да развълнуваха българския читател и да му дадоха известен поглед върху фламандската чувствителност, би било добре тяхното звучене, техният отделен щрих да се усети и види в по-цялостен контекст. Отдавна вече назряваше необходимостта от „птичи поглед“ над полето на прозата на Фландрия.
Такъв широк поглед върху фламандската литературна традиция сега се случва с помощта на един подбор, който, разбира се, не може да обхване всичко, тъй като тази литература е една от най-старите и богати в Европа и за цялостното Ј представяне би следвало да започнем още от средновековни имена, а защо не и от чудесните приказни повествования за Лисицата Рейнарде, които почти хиляда години не губят своята прелест, хумор, загадъчност и дори актуалност. Това може би тепърва предстои. Но и началото с големия класик Стейн Стрьовелс вече дава представа за по-старата Фландрия, със селските коледни празненства, диаболичното веселие и зловещите чудаци, контрастиращи с белия сняг като картина на Брьогел. За момент ще ни облъхне нежната зелена природа на провинцията край старата мелница, за да се мине през катарзиса на войната, африканското небе на колониите, манастирския живот, чувствените изживявания и се стигне до света на жиголото или самотата на човека-остров от последните години. Голямото разнообразие от теми и стилове беше най-трудната ми задача; но и най-голямо предизвикателство ­ защото тази малка антология все пак действително трябваше да даде общ поглед, да създаде чувство за интегритет.

Това издание е плод на дългогодишните ми контакти и приятелства с писатели и културни дейци във Фландрия. То стана възможно благодарение на Фондацията за фламандска литература, на Министерството на фламандската общност в Брюксел, на различни организации, интелектуалци, преподаватели и по начало благодарение на културната политика, която „регионът Фландрия“ в Белгия, тази малка страна, води за отстояване на своя език и литература и за съхраняване на културно-историческото си наследство. Добрите съвети на Жозеф Дельо и цялостната му визия по развитието на културните и литературни процеси, опитът му със собствените му антологии, вкусът и ерудицията му, разсъжденията и прогнозите му за идентичността на малките народи. Постоянната подкрепа на писателя и приятеля Вилем Рохеман, „практичният поет“, който винаги знаеше всичко и беше готов за мълниеносна справка и за имейл до България, когато трябваше да си изясня поредния идиом или неяснота в текста. Любезният г-н Йоост Ванхореведер, библиотекар в Дома „Еразъм“, филологическия факултет на Льовенския университет ­ един истински ентусиаст и пазител на скрити познания, сякаш изваден от света на „Шифъра на Леонардо“. Писателят Камил Ванхоле, с неговата мъдрост, човечност и благородство, от безкрайните ни разговори с когото са възникнали не една и две идеи и който вплете в тъканта на романите си моменти от абсурдния свят на едно врачанско село. Хуморът, иронията на Кун Петерс, романистът, работещ в банка. И други такива срещи на две много отдалечени една от друга традиции, които изненадващо добре възприеха запознанството си и взаимно се обогатиха от него. 
Но освен тази по-официална страна на нещата имаше и друга, която не се измерва конкретно с институции и имена, а се крие по-скоро в невидимата духовна подплата и възпитанието на най-обикновените фламандци, онези, които срещаш в кръчмата или шофьорът на таксито от летището, който не е забравил имената на своите писатели-класици.  Хората, които действително толкова обичат и държат на историята, културата и литературата си, че винаги на драго сърце са готови да помогнат с каквото могат на чуждестранния изследовател. Това чудесно отношение ме съпътстваше през цялото време, когато исках да науча или проверя нещо, да се ориентирам в значимостта на произведение или факт, даже когато просто исках да „си сверя часовника“ и да се запитам дали наистина си струва да се ровя в това или онова. И винаги с приятна изненада установявах, че тази литература е жива, че продължава да вълнува хората и така да подхранва почвата за бъдещето, за по-нататъшния културен растеж на обществото.
Единствено с тази позитивна нагласа, независимо от големите трудности, особено що се отнася до езика, най-накрая успях да се справя с нелеката си задача за това издание ­ струва ми се успешно, поне доколкото с него се хвърля още един мост, прави се още една връзка, протяга се още една приятелска ръка за запознанство.
 

HET PROZA VAN VLAANDEREN – 
DE GROTE ONBEKENDE VRIEND
 

Gelukkig worden de ontmoetingen van het kleine Bulgarije met het nog kleinere Belgiл steeds intensiever, en warmer, en meer veelzijdig. Al lang immers zijn zij niet uitsluitend formeel en niet alleen politiek, diplomatiek, commercieel. De laatste tijd werden er nieuwe culturele bruggen geslagen tussen de twee Europese volkeren aan de twee ver uit elkaar liggende kanten van het oude continent. Nu zijn er ook belangrijke projecten in de onzichtbare, maar tastbare sfeer van de geest. Wij mogen nu met recht spreken over culturele relaties, artistieke communicatie, serieuze literaire contacten, raakpunten in de fijne wereld van de kunst en het geestelijke, waarvoor ook “Plamak” een bijdrage levert met zijn speciale nummers. 
Het tijdschrift heeft al een nummer gewijd aan de Vlaamse poлzie, dat niet alleen in Bulgarije succes kende, maar ook in Brussel en Gent, waar deze bloemlezing werd voorgesteld tijdens twee poлzieavonden en er een grote belangstelling wekte bij het gemengde publiek van Vlamingen en Bulgaren. 
En nu komt er de kennismaking met het proza van Vlaanderen – de Grote Onbekende, die echter zeker de moeite waard is te leren kennen. Vertalingen van Hugo Claus en Louis Paul Boon verschenen er al in de laatste jaren in Bulgarije, maar hoe diep deze romans de Bulgaarse lezer ook mogen geraakt hebben, en ontroerd, en hem de kans gaven op een inzicht in de Vlaamse ziel, toch moeten zijn aparte klank en afzonderlijke kleur gevoeld en gezien worden in een bredere, meer algemene, integrale context. Het werd tijd, het moment was rijp voor een “vogelperspectief” over het veld van het proza van Vlaanderen.
Dit breed overzicht van de Vlaamse literaire traditie wordt nu een feit met deze bloemlezing. Natuurlijk kan deze keuze niet alles omvatten, ook niet zeer veel, dat is duidelijk. Want deze literatuur is een van de oudste en de rijkste in Europa en voor een volledige voorstelling zou men nog met middeleeuwse namen moeten beginnen, en waarom niet zelfs met de wonderbare fabuleuze verhalen van den Vos Reynaerde, die al sinds bijna duizend jaar zijn charme, humor, mysterie en actualiteit niet verliezen. Dit moet misschien nog komen, zoals nog zovele andere parels… Maar zelfs dit begin nu, met de grote klassieke Stijn Streuvels, geeft zeker een idee aan de Bulgaarse lezer van het oudere Vlaanderen van toen, met de ludieke, rustieke kersttaferelen, de diabolische hilariteit en de macabere figuren, met de witte sneeuw contrasterend als in een schilderij van Breughel. Dan treden we voor een kort moment in de tedere, rustige sfeer van het groene platteland, in een zachte aanraking met de natuur bij de oude molen, om straks verder te gaan, door de bloederige catharsis van de oorlog, de hemel van Afrika, het kloosterleven, de sensuele belevenissen… tot de cynische wereld van de gigolo of de eenzaamheid van de moderne mens die een eiland is geworden. Deze grote verscheidenheid van thema’s en stijlen was mijn hardste taak; en tegelijkertijd de grootste uitdaging – want deze kleine anthologie moest inderdaad een beetje “van alles” bevatten, een kort overzicht geven, een gevoel van integriteit vormen, representatief in zekere zin zijn.

Deze editie is een vrucht van mijn duurzame contacten en vriendschappen met schrijvers en cultuurmensen in Vlaanderen. Het werd mogelijk dankzij Het Vlaams Fonds voor de Letteren, het Ministerie van de Vlaamse Gemeenschap in Brussel, verschillende organisaties, intellectuelen, hoogleraren en in het algemeen dankzij het culturele beleid dat “de regio Vlaanderen” in Belgiл, dit land kleiner dan Bulgarije, leidt voor het verdedigen van haar taal en literatuur en voor het beschermen van de cultureel-historische erfenis. De goede raden van Jozef Deleu en zijn bestendige visie in de filosofie en de ontwikkeling van de culturele en literaire processen, zijn ervaring met eigen bloemlezingen, zijn smaak en eruditie, redeneringen en prognoses voor de identiteit van de kleine volkeren. De onophoudelijke aanmoedigingen van de schrijver en de vriend Willem M. Roggeman, “de praktische dichter”, die altijd alles wist en klaar was voor een bliksemsnelle reactie, uitleg, mailtje naar Bulgarije, als ik die nodig had, om het zoveelste idioom of een moeilijk stukje tekst te ontraadselen. De vriendelijke Mr. Joost van Hooreweder, bibliothecaris op het Erasmushuis, de faculteit der Letteren van de Leuvense universiteit – een ware enthousiast en “beschermer van verborgen kennis”, alsof net gehaald uit de wereld van de “Da Vinci code”. De schrijver Kamiel Vanhole, met zijn wijze en humanistische kijk, met onze eindeloze gesprekken waaruit vele ideeлn geboren werden, en die in het weefsel van zijn romans momenten inbracht van de absurde wereld van een wild Bulgaars dorp. De intellectuele humor, de ironie van Koen Peeters, de romancier werkend in een bank. En nog vele andere ontmoetingen, door al die jaren, van twee heel ver uit elkaar staande culturen en tradities, die echter verrassend goed hun kennismaking aannamen en elkaar verrijkten. 

Maar naast deze meer officiлle kant van de dingen was er ook nog een andere, die niet concreet gemeten kan worden met instellingen of namen en die vooral verborgen zit in de discrete, maar altijd vast aanwezige beschaafdheid en opvoeding van de gewone Vlaming. Diegene die men in de kroeg ontmoet, of de taxichauffeur aan de luchthaven, die geen naam van zijn klassieke schrijvers vergeten is. De oude dame bij wie op het nachtkastje ook vandaag nog verhalen van Streuvels liggen. De jongen die trots is met het huis van Claus in zijn stad. De mensen, die zoveel hun geschiedenis, cultuur en literatuur koesteren, dat ze altijd graag bereid zijn met alles de buitenlandse onderzoeker te helpen. Deze opvallende houding heeft mij steeds onderweg gevolgd! - elke keer, als ik iets wilde weten of verifiлren, mij in de importantie van een of ander literaire werk of feit wilde oriлnteren, als ik interne twijfels had of het echt de moeite waard was mij daarin zo te verdiepen… kortom, om “mijn horloge juist te zetten”. En altijd, steeds met een aangename verrassing, ontdekte ik voor de zoveelste keer dat deze literatuur, oud of nieuw, nog levend is, dat zij blijft de mensen raken, ontroeren, aangrijpen, en zo ook de bodem voeden voor de toekomst, voor de verdere culturele groei van de maatschappij.

Alleen dank zij deze positieve sfeer, ondanks de grote moeilijkheden, vooral wat de taal betreft, lukte het mij ten slotte mijn niet gemakkelijke opdracht, de samensttelling van deze bloemlezing, uit te voeren – en ik geloof succesvol, tenminste in het opzicht dat er een andere brug mee geslagen wordt, een nieuwe band gesmeed, nog een vriendelijke hand voor een verdere kennismaking uitgestoken wordt.

Aneta Dantcheva-Manolova
 


Стейн Стрьовелс 
(1871-1969)

БЪДНИ ВЕЧЕР
 

Неговата къща беше нейде високо горе между смърчовете на хълма. Той живееше там самичък заедно с дърветата и птиците и всяка заран гледаше как слънцето изгрява и вечер отново залязва. Толкова много години вече!
Лете в небето над главата му се рееха бели облачета, в горичката край портата му пееха косове, а пред него в синята далнина на хоризонта се разстилаше целият свят.
Когато приберяха урожая и дните се смаляха, когато небето се прихлупеше и сухите смърчове затрополяха с клонки и се залюлееха на тъжния вятър, а гаргите, подобни на черни, засъхнали капки сироп, заприиждаха и завръхлитаха грачейки, тогава затваряше врати и прозорци и се настаняваше в тъмното да размишлява. Скоро щеше да му се наложи пак да слиза там долу, ниско, дълбоко... към селото.
Той свали коледната си звезда от тавана, подлепи златните цветя и книжните фенерчета и ги окачи по брънките на гирляндата на дългата си тояжка. Сетне навлече големия си балтон, нахлупи качулката връз главата си и пое на път.
В далечината откъм въгленочерните облаци просветна светлик, матово, бакърено на цвят сияние без лъчи, високо чак до звездите; облакът продължи да чернее. Този светлик оцвети в златно крайчеца на валмата... Появи се чертица от разжарена мед... тя растеше ли, растеше... стана сърп ­ после половин резен... и накрая една великанска, грамадна и кръгла златна луна, която се надигаше ли, надигаше. Тя изникна иззад облака като огромен червен портокал и запълзя все по-бързо и по-надалеч високо горе по небето ­ и след бурния си растеж сега почна непрестанно да се смалява, докато не се превърна в една съвсем обикновена луна: смеещата се месечина между звездите.
Беше го забелязал единствено той.
Той нарами звездата си на рамо, сгуши дълбоко глава в качулката си и се заспуска по пътеката през пъртината в снега надолу към блещукащите светлинки. Наоколо ­ пущинак, само убийствената белота на нивята под онова чисто небе; и той, сам-самичък, черният човечец по белия сняг. И той виждаше света тъй голям, тъй равномерен и гол: плоска, бяла пустиня с тук-там по някоя хилава топола и криволица от черни, тънички върби.
Пое натам, накъдето му сочеха пътя светлинките.
Селото беше притихнало. Улицата чернееше от хора. Цяла орда жени, загърнати и прикрити под тъмни наметки, трополеше като привидение покрай къщите, тъпчейки снега, който поскърцваше ­ мъкнеха се от врата на врата, протягаха мършави ръце и жално-милно молеха за „божия къшей“, за милостиня. После изчезнаха в глухия край на улицата и забродиха под безкрайния лунен светлик.
Момчета ходеха със свещички и звездички и се скупчваха на дружинки; тъмните им личица пламтяха на светлинките на фенерчетата; те безспирно пищяха със свирки, думкаха по барабанчетата си и пееха за:

„Младенеца родил се във сламата...“

и
„Овчарите ето припират,
носят клонки и дръвца
и това-онова:
я дай стомна сладка бира!“

Глупавата Ванне вървеше сама; кръстосваше улицата с дългите си нозе, щръкнали високо от полата Ј, а ръцете си беше разперила широко под наметката ­ като някакъв дяволски прилеп. Тя си мрънкаше под носа нещо от рода на:

„Валеше сняг, валеше град, и беше лошо време, 
 и покрива брулеше вятър-беда.
Свети Йосиф на Мария рече:
Какво ще правим с теб сега?“

Топ Драс, Вулф и Грендел, трима момци яки като дънери, също бяха се помъкнали нататък.
Те бяха Тримата влъхви: Топ беше обърнал голямата си куртка с хастара наопаки и начернил бузите си с вакса; Грендел беше се наметнал през гърба с бяло одеало и надуваше рог; а пък Вулф имаше жезъл и носеше голяма звезда с фенер на тоягата си. Така се влачеха по улицата и пееха по всички врати:

„Тримата влъхви със звездата,
дойдоха чак от планината,
от път далечен през полята,
през хълмовете и лозята,
за да потърсят те навред
във всяко кътче, из селцата,
сред младенците и децата,
за да потърсят Господ-Бог.“

Грубите им гласове шумно отекваха и трите големи сенки се люшкаха далеч напред по белия уличен сняг. Целият този народ вървеше ли, вървеше, и пак се връщаше, и се пресрещаше, и ту идеше насам, ту сновеше нататък. Всеки пееше свойта си песничка или дрезгаво дуднеше свойта си жалба и молитва. А над всичко това гърмеше оглушителната свирня на рога на хлебаря, който мощно зовеше: Топъл хляб! Топъл хляб!
Високо горе се плъзгаше месечината и блещукаха звездите и от небето се сипеха изящни бели стрелички, връз всичко и всекиго, все едно фино сребърно брашно. 
­ „Маартен от планината!“ прошепнаха момчетата зад прозореца. ­ „Маартен ­ Дядо Мраз!“ ­ и после пак пропълзяха назад в кухнята и се сгушиха край огъня. А черният мъж стоеше отвън на калдъръма и дърпаше въженцето на въртящата се своя звезда и припяваше под носа си:

„Хей звезда, хей звезда, недей да се опъваш!
Ти чак до Витлеем с мен трябва да пътуваш,
Витлеем, о място малко, свидно,
Където е Мария, с детенце миловидно...“

Отвъд из полята се простираха заснежените селските имоти, с къщите с черни дървени капаци на прозорците, които проблясваха и къткаха вътре светлинката си и димяха с високите си комини. У дома май че още не бяха готови; висящата от тавана газена лампа хвърляше влажна, замръчкана светлина, която тегнеше като изпарение и миришеше; всичко беше окадено от нея и навсякъде беше разхвърляно. В огнището пукаше и тлееше коледният бъдник. Селянката печеше курабийки и ги мяташе една след друга на пода върху ложе от слама.
В единия ъгъл, скупчени под мижавата светлина на лампата и целите обгърнати от тютюнев дим, играеха на карти ратаите. Бяха се вторачили, прегърбени над масичката, и почти не гъкваха. Само от време на време над покривката се дочуваше приглушено проклятие или се тряскаше гневен юмрук, и после отново раздаване, боя, всичко коз ­ и сваляне на картите.
Маартен ­ Дядо Мраз седеше посред момчетиите, които с отворена уста бяха се заслушали в приказката, която им разправяше ­ „Бързият ловец“.
Звездата му беше опряна в ъгъла.
По-късно разпънаха масата и сложиха вечерята. Всички я наобиколиха и започнаха да ядат. Най-напред поднесоха картофи със свинско месо, червено зеле с пача, после дойдоха варените ябълки с наденичките, и курабийки, курабийки, курабийки. Пиха бира от малки стаканчета. Раздигнаха масата, сипаха кафе, извадиха чашките, гаврътнаха по една греяна ракийка с благ сироп. После придърпаха столовете по-близичко до огнището и Маартен се изправи, взе звездата си, леко поглади дългата си брада  и успоредно с подръпването на кордата, поде:

„В Коледната нощ
се роди Исус,
той ни е спасил
от врага ни лош.
В яслите от слама
с доброта голяма
днес ни гледа Той,
и сега да станем,
песен да подхванем,
Господа да славим ­
който ни избави!
Мъдреците трима,
дошли при своя цар,
в сговорна дружина
поднасят своя дар:
тамян и злато, и миро ­
да му донесат добро!
И мигом всичко засиява
и Господа си запрославя.
И ангелите падат ничком
пред този Младенец обичан
и поздрав струват му, смутени
              пред неговия лик свещен
и пеят: Здрав бъди! ­
и към доброто ни води!
Днеска Тебе, Боже, славим,
името Ти да прославим.“

Всички полека-лека притихнаха; мъжете посръбваха от греяната ракия, дечурлигата слушаха със сгушени главици, а бабата, скръстила ръце над дебелия си корем, тихичко плачеше от умиление.
Изведнъж вратата се отвори и „Влъхвите“ нахлуха на пръстения под. Целите бяха побелели от сняг; лицата им бяха посинели от студ; по мустаците на Грендел висяха ледени шушулки. Гледаха озверели изпод качулките си към трапезата, огъня и чашките ракия, и към Маартен, който все още стоеше прав. Вулф завъртя звездата си, Топ задрънка по тенекията си и запяха:

„Тримата влъхви дойдоха от Изток,
  Мария за да утешат...“

Когато песента свърши, им дадоха по чашка ракия на всеки; после ги изпратиха по живо, по здраво. 
Грендел ругаеше.
­ Тоя проклет планински дявол всичко ще изпорка ­ ръмжеше Вулф. И се потътриха през снега.
Край огнището още дълго се пя, лудува и игра на карти и стана вече доста късно, когато Маартен вдигна звездата си, рече: „Лека ви нощ, до догодина!“ и притвори вратата.
Навън още беше светло, но небето беше натежало от сняг; отгоре ­ сиви валма, а отдолу ­ плетеница от едри, бели снежинки, които падаха морно надолу, една подир друга.
Той дълбоко си пое дъх... Имаше да бие още толкова много път; чак до дома и дърветата си, беше ги оставил тъй далеч.
Толкова беше вкочанясал там, сам-самичък, цареше такъв голям студ и всички пътеки бяха побелели... само небе и сняг наоколо. Селото лежеше долу в низината: спящи къщи, скупчени край черковната камбанария; а по-нагоре беше планината му, но тя наподобяваше облак, безформена купчина, много, много далечна.
Над главата му: звезди, звезди по целите небесни чертози. Поспря за миг да си потърси своята и я намери, онази от всяка божия вечер: бледа, мъртва звезда, сякаш стара познайница, която отново трябваше да го води ­ може би за последен път ­ нагоре, към дома.
И се гмурна по-нататък.
Трите тесни, високи прозорчета на параклиса бяха осветени и вътре звънеше камбанка. Облегна се за малко на един зид да си отдъхне. Ама че суматоха, тупурдия и оживление тази вечер... че и ракия, а пък онези грубияни го бяха изгледали тъй злобно. Тук вътре беше тихо; колко чисто и весело блещукаха тези прозорчета и колко нежно отекна един женски глас след звъна на камбанката: Venite Adoremus... После всичко притихна, светлините изгаснаха. И той продължи по-нататък.
Селото остана зад гърба му и пътят стана по-стръмен. Там вдясно се намираше „Сеновала“. Сега вече разпознаваше пътеките си и не беше далеч от дома. Но я виж ти, ето че откъм канала изпълзява нещо, черна фигура, крачеща през нивята, и врещи като коза... Глупавата Ване, с мършавите Ј нозе и широко разтворена наметка; тя тичаше колкото й държаха силите и изчезна зад страноприемницата.
Той се стресна; уплаши се, толкова се притесни, че ускори крачка и закопня вече да се е прибрал у дома. 
В „Сеновала“ все още имаше светлина и ехтеше пиянска гълчава. Първом го подмина, но после отново се върна... за да изпее последната си песен, според стария обичай. Отвориха му врата и го придърпаха вътре. Видя там да седи Грендел и понечи да побегне. Тогава и тримата изскочиха навън и се развикаха след него. Като го видяха, че продължава, се втурнаха подире му.
­ Стой, мерзавецо!
­ Дай я тук, тая твоя звезда!
­ Ах ти, проклет песнопоецо! ­ ревяха те и го гонеха и накрая го пипнаха и го метнаха на земята. Грендел опря коляно върху гърдите му и го закова на място с широко разперени ръчища. Вулф и Драс загребаха с шепи сняг и напълниха с него устата му, и продължиха, и още, и още, докато не зариха цялото му лице, а той само лежеше безсилно. Сетне побиха звездата му до него в снега и почнаха да подрънкват на струната и да пеят до пресипване: 

„А, А, А...слава тебе, Боже!
 Е, Е, Е...  на земята мир и радост! 
 И, И, И... елате и го вижте,
             О, О, О... в сламеното ложе!“

Като привидение изведнъж изникна Глупавата Ване и огласи околността с пронизителните си крясъци. Вулф запокити тоягата си към кривите Ј крака. Тя размаха лудо ръце под наметката си и с писък изчезна в тъмнината.
Тримата мъже се настаниха на земята край канала, кикотейки се силно. После потеглиха към селото. След тях още дълго отекваше:

„Тримата влъхви дойдоха от Изток,
  Мария за да утешат...“

Едри снежинки заваляха от ясното небе, закръжаха, западаха една след друга.
 
 

От „Пълни съчинения“ т. I
uit: Volledig werk -I, Uitgeverij Orion, N.V. Desclйe De Bouwer
 
 


Херард Валсхап 
(1898-1989)

АДЕ.АИДЕ
(откъс)
 

1
Госпожица Аделаиде беше завършила реномираното частно училище на Достопочтените сестри от Хагедоорнската „Света Богородица“, както впрочем всяка девойка, която представляваше нещо по онова време. От четиринадесетата до шестнадесетата си година беше била много старателна. Достопочтеният господин директор, който усилено се занимаваше с нея в този период, й се дивеше каква чиста душица е. Всяка сутрин тя при обличане си мислеше, че е сторила някакъв неописуем грях, който е длъжна да изповяда преди литургията. Цял месец всяка сутрин вървеше с отворена уста, докато не се върнеше от причастието и слюнката си течеше ей така; понеже тя не смееше да преглътне, за да си остане трезва. Това беше краят на кризата й. Когато научи, достопочтеният господин директор й се разсърди. Тежко закрачи напред-назад из стаята си. Ядно удари с юмрук по бюрото си. Аделаиде стресната нададе писък. Тя падна на колене пред достопочтения господин директор и запълзя след него, но той не искаше и да знае и тя си тръгна разбита, съкрушена.
В тази мъчителна притесненост на душицата си тя беше забелязана от достопочтената сестра Беатрис, светицата на пансиона. Между техните души възникна тиха общност на набожност и страдание. Двечките си говореха за страданието, за смъртния страх на душата, в който се забелязваше знакът за близостта на Исус. Само дето момичето не знаеше защо точно страда и в какво се изразява това страдание. Но въпреки това страдаше, такава е младежта. И след месеци то сподели с достопочтената сестра Беатрис силното си желание да постъпи в манастира. Достопочтената Беатрис я целуна разплакана, толкова силно се трогна. Сама никога не беше посмяла да заговори за това нещо, но на него бе посветила всичките си молитви и самобичуване. Животът е тъй кратък, светът ­ тъй лош, мило дете, и една тъй чиста и нежна душа като твоята може да бъде щастлива само при Исус. Последва цяла хубава година на дружба, която завърши с преместване на сестрата в далечна чужда страна: заради белодробно заболяване. Тя пишеше сърцераздирателни писма, изпълнени с упование в Jйsus son doux йpoux, toute la joi, tout le bonheur, toutes les dйlices de sa vie d’йpreuves1 . Когато положи първия си изпит, Аделаиде на свой ред се разболя, от преумора, в дома на нотариуса, баща си. Излегната на градинския си стол, тя също пишеше на достопочтената сестра Беатрис писма за изпитанието, пратено Ј от Бога, и как е по-малко мъчение да търпиш болестта, отколкото да изстрадаш мъките от отсъствието на своя Многообичен, на своя жених с окървавените ръце и нозе и la plaie ouverte que je baise sur son Coeur1 . Няколко месеца по-късно, когато Аделаиде тъкмо беше изпратила едно писмо, в което изразяваше безпокойството си от дългото мълчание на своята свята духовна водителка и приятелка, пристигна известие, че тя е починала. Jйsus, Marie, Joseph2 . Аве Мария. Помоли се за душата на нашата достопочтена сестра Беатрис, служителка на Божията майка в Хагедоорнската „Света Богородица“ (родена със светско име Йожени Алис Мари Жозе Вербрюхен), постъпила в манастира, служила предано и след дълго и мъчително боледуване, възвисено и благочестиво пренесла се при Бога, с цялото утешение дадено Ј от нашата майка, Святата ни църква, на тридесет и две годишна възраст. Тогава нотариус Ротхоофт получи единственото си умно прозрение, което не му бе внушено от жена му. Посред разговора с един енориаш той се изправи от стола в кантората си и каза на жена си, че трябва да замине за Лурд заедно с Аделаиде. Преди двадесет и девет години той самият бе ходил на такова поклонничество с намерението: благодатта на един щастлив християнски брак. Госпожата, макар и сама не по-малко набожна, но не чак тъй мнителна, вместо това предложи едно малко пътуване до Италия. Аделаиде обаче не искаше и да чуе за пътуване в чужбина заради самото пътуване. Държеше да иде в Лурд, на поклонничество. Нотариус Ротхоофт си помисли: воайажите ще я излекуват напълно. Всичко е само от нерви.
Отпътуваха чрез една агенция, с връщане през Биариц. От селото освен госпожа Ротхоофт и дъщеря Ј Аделаиде с тях отпътуваха още и: главният учител, за да се излекува от подаграта, богатият скотовъдец Рейндерс и жена му, за да се сдобият с още едно детенце (второто им и най-малкото беше починало на девет годинки), старата мома госпожица Верлинден, от набожност, и двамата студенти ­ просто ей така.
Заради единия от двамата, Ернест, сина на доктора, на следващата година най-вероятно бъдещ аптекар, Аделаиде се притесняваше още от тръгването, та чак до Лурд. Уф, ама че плосък ласкател, какъв псевдо остроумник, какъв развейпрах. В Париж на слизане от туристическия автобус беше сграбчил ръката Ј, уж за да Ј помогне и за да бъде галантен. От стряскането и от порива да отдръпне ръка беше се подхлъзнала на горното стъпало. Той светкавично бързо я беше подхванал. Като малко дете тя попадна в обятията му. Ръцете Ј бяха го обгърнали през шията. Той беше я притиснал до себе си, свалил долу и засмял се, тайничко доволен. Тя само беше се изчервила и засрамила до смърт. В хотела, когато окачваха палтата си на закачалката, той изведнъж изникна зад нея. Заговори весело и щастливо през раменете Ј: Ах, Аделаиде, падай по-честичко, както току-що. Вечерта Аделаиде плака в обятията на мама. Мама също намираше Ернест за свестен момък, но понякога просто непоносим. Той май никога нямаше да стане сериозен. Ако пък, напротив, заговореше за Фонске Тийренс... Ах, какво мило момче. Не виждаше ли Аделаиде колко внимателно се грижеше той за госпожица Верлинден, която доста се глезеше? Още не взела куфара си в ръце, и той веднага го грабваше да го носи. И се учи с отлични оценки. До две години ще стане доктор. Да, детенце, къде ли отлетяха времената, когато си играехте заедно отзад в гаража.
Аделаиде си спомняше тези детски игри. Венче от маргаритки беше булчинският Ј венец, дрипаво кухненско перде ­ шлейфът Ј. Беше свалила карираната си рокличка ­ в бялата долна ризка беше много по-хубава. Ернест беше нахлупил едно старо бомбе на баща си, това тя добре си спомняше. Фонске ги беше оженил. Имаше жезъл и беше се качил на олтар. От време на време се извръщаше и припяваше Dominus vombiscum. Братовчедчето на Аделаиде седеше отзад във файтона на нотариуса. Това беше сватбената зала, той беше кочияшът им. Всичко отново се върна пред очите на Аделаиде! Пасторът Фонске каза: „Драги ми енориаши, хайде сега паднете на колене.“ Аделаиде и Ернест коленичиха пред него.
„Сега ще ви оженим“, заговори пак Фонске. Всичко, което казваше, звучеше тържествено и сериозно.
„Бракът е велико тайнство“, каза той. „Вие, родители, се грижете за децата си. Вие, деца, почитайте родителите си. Това е велико тайнство, казвам ви!“
Докато церемониално излизаха, тя и Ернест, ръка за ръка, кочияшът свиреше „Брабансон“, химна, на задната седалка. Тарабум, тарабум... Аделаиде чувстваше, че е хубава. Ернест стискаше ръката Ј.
Мама е заспала. Отвън шуми Париж.

2
В Лурд Фонске всяка сутрин помагаше при литургията на един възрастен английски свещеник, литургия, която траеше почти час. Аделаиде присъстваше, седнала до госпожица Верлинден и чувстваща задоволство от съкровената благочестивост на студента. В гъстите му черни коси тъй хубаво би стояла една тонзура. Аделаиде изведнъж си представи с какво голямо доверие би му се изповядвала, ако той беше свещеник. Тя протегна врат и изду устни, сякаш с полузатворени очи да прошепне през решетката някакъв неописуем грях. Видя как младият свещеник отдръпва глава, стреснат от подобна огромна мъка и лошотия у едно младо момиче, и вложи жестоко задоволство в преценяването на своите разпътни наклонности. Да, тя щеше да се разплаче на решетката: Изповеднико, толкова съм лоша. Бих извършила най-големите грехове.
В хотела Фонске разказа, че английският свещеник бил много скрупульозен. Не че четял бавно при литургията, но все повтарял и подхващал наново всички молитви. Благословията била цяла трагедия; тогава го избивала пот и заговарял задъхано, потръпвайки и изтръгвайки с мъка сакраменталните слова. От съчувствие към него Фонске поемал да му помага при службата. Аделаиде изчервено прошепна, без да го поглежда, че това е много красиво и благородно от негова страна. Мама предпочиташе да следи литургията, четена от главния олтар и траеща няма и половин час; и така се случи, че Аделаиде не седна между нея и госпожица Верлинден и че в даден ден след службата, докато изричаше благодарностите си, Фонске зае свободния стол, съседен на нейния. Тя се смути, той беше неспокоен. Той ту коленичеше, ту се изправяше и после отново заравяше глава в ръце, секнеше се, кашляше, шумно прелистваше молитвеника си. Тя забеляза, че той премести стола си на милиметър по-близо към нея. Сетне Ј се стори, че усеща мишницата му да докосва нейната. Завладя я трогателна нежност; нещо жегна сърцето Ј. Чувстваше крехката топлинка на ръката му и също леко се наклони по-близичко до него. После вече седяха спокойни и силно разнежени, опрени един до друг и казаха благодарствената си молитва пред очите на иконата на Света Богородица. 
Оттогава се правеха, че не се познават и повече не се заговориха. Когато неприкрито се погледнеха очи в очи, съзираха в тях усмивка на разбирателство и още какви ли не тайни работи. Той винаги успяваше да направи така, че да Ј подаде светената вода при прекръстването. Странно удоволствие беше докосването на младите им, нежни пръстчета. Веднъж, на масата, тя усети коляното му до бедрото си. Мама най-накрая Ј прошепна да не си играе така нервно с ножчето за десерта и tu n’ouvre pas ta bouche1 . Аделаиде съвсем ясно беше осъзнала колко е нечестиво, но я държеше в плен някаква странна сила. Беше безразлична към благочестието, не разбираше нищо от Лурд. В пещерите на Бетарам остана последна с него от групата, следваща водача. Внезапно ръката Ј се озова в треперещата хватка на неговата и тя лекичко се опря на него. Той Ј помогна да се качи в лодката. Ръката му беше под мишницата Ј. 
Поклонниците се изкачиха и на Пик дьо Жер. Единствено главният учител заради подаграта си и госпожица Верлинден останаха в хотела. Там горе беше прекрасно. Можеше да гледаш облаците отблизо, а отдолу под планината сякаш се простираше половин Франция. Въздухът беше солен и силен и хребетът на Пик дьо Жер ­ изпълнен с възвишения и криволици и широк, все едно някакъв отделен малък свят. Един планински хребет е като остров в небето. Кръвта на всекиго закипя и младежта се разигра. Младежите си заподвикваха един на друг, ту подскачайки, ту слизайки от канарите.
Аделаиде беше вървяла с развени на вятъра, свободно пуснати, дълги кафяви коси и сега стоеше самичка на ръба на една канара, загледана в отминаващите бели облачета, пробягващи между двете планини. Изведнъж Ернест Ј подвикна откъм една висока скала:
„Аделаиде, ако сега паднеш, ще скоча от петдесет метра надолу в онзи гъсталак от жълтуга, или каквото там е, и ще те причакам и ще те хвана.“
„Скачай де“, сърдито отвърна Аделаиде. И действително, още в същия миг Ернест се озова до нея. Беше скочил от четири метра на ръба на пропастта. Смъртно опасен скок. Виж, Аделаиде, щом е видял тъй света да лежи под нозете му, значи ясно е почувствал онова, което винаги несъзнателно е таил вътрешно: че трябва да извърши велики дела. Ах, ами че какво е животът: да се родиш, да те отгледат в една педагогическа люпилня, да се любиш, да се ожениш, да родиш деца, да бъдеш богат или беден, и винаги да си послушен. Да се оставиш да те цивилизоват, вместо да бъдеш герой. Аделаиде, ама защо сега ми се сърдиш? Та нали не съм ти сторил нищо лошо. Аз съм весело момче, какво да направя? И все пак постоях мъничко там и поплаках, понеже съм тъй малък и все още нищо не съм извършил в живота си.
Гласът му потрепваше и той беше смутен и безпомощен. Ако обичаше, не беше просто току така. Това беше истинската любов, никаква пресметливост, никаква страст. Това беше болката му по една голяма и чиста човечност. Това беше сърцераздирателно балансиране на ръба на бездни от възхищение, едно скачане без докосване на земята, от ада към рая, от рая към ада, от грях към святост. Ако обичаше...
Но Аделаиде му обърна гръб и си тръгна. Чу го как замлъкна. Изведнъж той извика и гласът му се разпръсна из вятъра: „Du haut de cette pyramide quarante siиcles vous contemplent1 . Да литне буревестникът2 !“  Тя се затича. Трескав огън прониза кръвта Ј. Тя беше като валкюрия, извика един пътник след нея. Приседна край една скала, заслонена от вятъра. Стадо овце беше се скупчило по билото, малко под нея. Внезапно, на два метра по-нататък, изникна главата на Фонске Тийренс. Целият беше зачервен от изкачването. Не каза нищо и се засмя смутено. Аделаиде изведнъж изтръпна и побледня. Фонске пропълзя на ръце и крака до нея, след това се огледа наоколо. Двамата все още не бяха разменили и дума. Без да я поглежда, той пое с две ръце отпусната Ј, безволна ръчичка и я целуна. Дъхът му пареше. Тя го остави да прави каквото си иска. Той още веднъж се огледа наоколо, обгърна я за раменете и я притисна до себе си. Тя почувства как цялата омеква от сладко желание. Главицата Ј се наклони свенливо към него, а неговото зачервено лице ­ към нейните бледи устни. Дъхът му стана още по-жарък, когато отрони „любима моя“ и я целуна. Целува я дълго. После чуха екскурзиантите да я търсят и тя отскочи и оттласна треперещата му ръка, която той беше положил на кръста Ј. Викайки високо, тя избяга. Вечерта мама я попита да не би Фонске да Ј е казал нещо. Ама не, откъде-накъде, как Ј хрумна? Нито дума. Никога нищо не Ј е казвал. Мама обаче не повярва, твърдеше, че майчиното око не лъже. Тя хубаво се вгледа в дъщеря си. Слушай какво, Аделаиде, и запомни, недей да се инатиш. За мама и татко това е най-голямата мечта, а за нея самата ­ най-голямото щастие. Семейство, характер, следване, кариера, във всяко едно отношение Фонске е идеалният мъж. Аделаиде просто не биваше сега да проиграва късмета си, длъжна беше малко да се отърси от манастирския пансион, да не бъде вече дете, и главно, никакво хъмкане и мънкане повече, а да бъде мила и любезна. Момчето я обичаше, но беше прекалено свенливо. Тя трябваше да му помогне леко да се отпусне. Мама се боеше само от едно: Фонске да не вземе някога да постъпи в манастир. Аделаиде обаче чувстваше как ръката му изгаря тялото Ј и плачеше. Никога нямаше да се омъжи за Фонске, каза тя, никога нямаше да почувства нищо към него. Не, на сърцето Ј лежеше манастирът. Ето че сега мама знаеше. Сега вече знаеше с какво винаги е била пълна главата Ј. С манастира.
Госпожа Ротхоофт пое в ръце главицата на дъщеря си. Трябва да ми кажеш, детето ми, какво е имало между вас двамата. Аделаиде се изтръгна и затръшна вратата зад себе си. Долу в хотела видя учителя с подаграта. Краката му бяха качени на стол. Дали Аделаиде не би му правила малко компания. Тя говореше възбудено, почти разпуснато, непрекъснато се изправяше на стола си, за да разказва с жестикулиране и беше се зачервила. Гръмкият смях на учителя на няколко пъти отекна из хотела. Първият привлечен от веселостта му беше Ернест. Полека-лека го последваха и останалите; покрай Аделаиде се получи чудесна вечеринка. Отсъстваше само Фонске Тийренс. Ернест беше замълчал. Дърпайки от лулата си, той седеше тихо и се вглеждаше в Аделаиде и когато госпожица Верлинден, която седеше до него, го попита колко ли вече е часът, той, без да я погледне, извади кожената си кесийка за тютюн и я положи на скута Ј. Така мило се изчерви и за пръв път през живота си не намери какво да отвърне, когато всички се засмяха! Беше го споходило най-великото, любовта!
От „Аделаиде“, роман
uit: Adelaide, 1977, Omnibus Vlaamse parels 3, 
D.A.P. REINAERT UITGAVEN ­ ZELE
 
 
 


Хюго Клаус
(1929-2008)

ЕДИН ЗДРАВ ГАНГСТЕР
 

Той се казваше Херман и беше здрав. Това последното никога не беше му пречило в професията, докато не се влюби. Казваше се Херман, беше здрав, гангстер по професия и влюбен в една много красива креолка, която се казваше Лорене. Това стана ето така.
Една вечер, когато самотен, както винаги, и изоставен от всекиго (нямаше доверие на комбини с приятели и по принцип работеше сам) си седеше в хотелската стая и мечтаеше край отворения прозорец, през който приглушено и възбуждащо нахлуваха първите пролетни аромати, чу откъм стая номер дванадесет, през отделяща го от нея стена на цветчета, нежното стенене на жена сред любовна наслада. За съвсем кратко си представи натрапчиво какво става там и се разплака от съжаление. Пролетта ухаеше и между покривите надвисваше сянката на първата горещина. Тревата, напъпилите клонки, котките, и тъй нататък.
„Така не може да продължава повече“, каза си той и избърса сълзите си. Тръгна по широкия булевард. Под якето си, плътно до найлоновата си риза (с етикет „Пето авеню“) стискаше студения си револвер. 
Изведнъж, сред светлините на рекламите и бляскавите витрини, видя да върви една хубава креолка. Не знаеше, че се казва Лорене, това ей сега ще стане, но въпреки това вече беше влюбен в нея. Последва гъвкавата Ј походка, полюшващите Ј се бедра, и я попита: 
­ Ей, как се казваш?
­ Лорене ­ каза тя, ­ а ти?
­ Херман ­ каза той.
­ Хубаво име ­ каза тя, ­ а богат ли си тази вечер?
­ Стига да искаш, мога много бързо да стана ­ каза той.
­ Докато не си, остави ме на мира и не ми пречи на работата, иначе ще повикам полицията ­ отвърна му тя.
­ О ­ каза той и приседна на една пейка. До него се прислони един скитник, който правеше неспокойни движения. Херман го застреля. Скитникът падна в канавката и подминаващите го хора казваха, че е срамота някой да се удави така. Една холандска дама се възмути: ­ Уф!
Лорене се полюшваше по-нататък и Херман гледаше след нея. После отново се сети за пролетта, тревата, напъпилите клонки, и тъй нататък, и за сълзите си и за стенещата дама от стая номер дванадесет, и продължи да следва отдалеч Лорене.
Със същите кълчещи се движения на разкошните си бедра тя вървя още три, четири часа насам-натам по големия булевард и той през цялото време я следваше отдалеч. После пак си каза: ­ Не може да продължава така, ­ изчезна в една пресечка и застреля един възрастен господин.
­ Богат съм ­ прошепне той на Лорене. 
­ Късно е ­ каза тя, ­ трябва да се прибирам, майка ми ме чака.
­ О ­ каза той и отново приседна на една пейка. Проследи я, когато половин час по-късно тя се отби от големия булевард. Последва я по стълбите и вървя по стъпките Ј чак до стаята. Застреля майката (която не Ј беше майка, веднага си личеше) и три други девойки, сред които една рижа. Легнаха си заедно и тя застена малко по-силно отколкото стаята номер дванадесет и каза нежно: ­ О, моят мъж ­ което страхотно го трогна.
­ Иначе какво работиш в ежедневието? ­ попита тя на сутринта при кафето.
­ Гангстер съм по професия ­ каза той.
­ Така си и помислих ­ каза тя.
­ Обичаш ли гангстерите? ­ попита колебливо той.
­ Понякога ­ каза тя.
Вечерта той се върна от работа и Ј донесе истинско кожено палто, два потира за причастие и хиляда и осемстотин франка.
­ О, моят мъж ­ възторгна се тя. Тази идилия продължи несмущавана цели две седмици.
Сега се налага да разкажа, че Лорене беше честа, почти маниакална посетителка на кината. Дължеше се главно на необичайното работно време на професията Ј. Обикновено тя ставаше към два часа, гримираше се и се обличаше цели два часа, и Ј оставаше само точно толкова време, колкото да хапне и да иде на кино, преди да кривне по големия булевард.
Една вечер (след втората седмица) тя каза: ­ Херман, ти изобщо не приличаш на Хъмфри.
­ Хъмфри?
­ Нито на Ричард.
­ Ричард?
­ Ричард Уидмарк.
­ Защо пък трябва да приличам на Ричард Уидмарк или на Хъмфри?
­ Не, изобщо не приличаш на тях. Не намеквам, че си длъжен да приличаш на тях, що се отнася до лицето или тялото ти, не, това криво ляво се търпи, но обноските ти, Херман, целият ти начин на действие се различава.
­ И как значи го върши Ричард?
­ Изсмива се гадно, когато запокитва надолу по стълбите старата дама в инвалидна количка. Ти например никога не би се разсмял.
­ Откъде знаеш? Никога не си ме виждала по време на работа. ­ Но знаеше, че е вярно, не би се разсмял, не му харесваше да запокитва надолу по стълбите стара дама в инвалидна количка. Ако трябваше да стане, значи трябваше, и толкова, това му беше професията, но защо пък да му харесва?
­ Откъде го познаваш тоя Ричард? В квартала ли живее?
­ Не. Гледах го в „Kiss of Death“.
­ Съжаляваш ли, че не съм като него?
­ Мъничко ­ каза Лорене.
Това го засегна. Нещо повече, изнерви го. И той, който си мислеше е намерил пълното щастие, добро препитание и любвеобилна жена, сега се усъмни във всяко земно щастие. Отиде да гледа „Kiss of Death“ и „Asphalt Jungle“ и „Panic in the Streets“ и още десетки филми, които се занимаваха с професията му. Стана член на кинолюбителски клуб и редовно посещаваше Националната филмотека.
Клонките на съмнението полека-лека се разраснаха у него и той стана мрачен и несигурен. Стоеше с часове пред огледалото в банята и си мислеше: „Здрав съм, какво да се прави, а те са пълни с комплекси, които аз никога няма да имам .“
Когато през следващата седмица се опита и халосвайки с бухалката един млад студент, се ухили ехидно, гримасата остана забодена на лицето му. Тая работа не вървеше, не беше правилно измислена.
През една нощ, когато и двамата лежаха спокойно, той попита:
­ Гледала ли си отново Хъмфри?
­ Да ­ призна си тя.
­ Как ти се стори той?
­ Свиреше на пиано, докато членовете на бандата му измъчваха един банкер ­ каза Лорене с превзета сърцераздирателност.
­ Ай. Ай. ­ извика Херман.
­ Нищо не мога да направя ­ каза тя.
Той пробва още веднъж. Задържа принудително всички касиери и клиенти на търговската и стопанска банка, докато държа малка реч. ­ Уважаеми господа ­ каза той, ­ съжалявам, че се налага да прекъсна работата ви, но наистина би ми доставило удоволствие, ако сте тъй любезни да ми предадете касата. ­ Докато говореше, си мислеше: „Това е извратено. Ай стига бе. Това е комплекс за учтивост, аз съм едно малко пролетарско разбойниче, което иска да играе джентълмена-крадец, понеже като дете го е било яд на богатите си приятелчета.“
Но не издържа докрай и речта му пресекна. Не беше вярно, беше завър¬шил добро училище и не беше го било яд, нито беше завиждал на съученичетата...
­ Ах ­ извика той и застреля един служител, после главния касиер и един изглеждащ някак американски клиент и избяга с касата.
Когато се прибра, Лорене я нямаше. Налегна го отчаяние. „Аз не съм от тая порода, за която се правят филмите, здрав съм, какво да правя, защо тая Лорене просто не го разбира?“
Така се вбеси, че се съблече, спретнато сгъна дрехите си, написа бележка: „Скъпа моя Лорене, обичам те, но си оставам здрав до горчивия край“, и скочи от прозореца на осмия етаж.
Лорене след два месеца се омъжи за богат фабрикант на платове. От провинцията.

От „Верен на природата си“,
Uit: Natuurgetrouw, 1954, De Bezige Bij 
 


Морис Д’Азе 
(1919-1981)

ПРИВИДЕНИЕТО
 

Нейде далеч на юг започна да се святка, но все още не гърмеше. Бяха кратки светкавици, които ясно очертаха жълта линия над хоризонта през мрачното вечерно небе. Въздухът беше топъл и лепкав, и пълен с комари. В гората зад къщата крякаше нощна птица.
Бригел изплю сухото стръкче сено, което дъвчеше цял следобед, издърпа ръждивата ръчка на водната помпа и пръхтейки потопи почернялото си лице във водата, която се лееше през ръцете му. Докато откачаше от пирона мръсната кърпа, висяща до помпата, пак се вгледа в натежалото като олово небе над полето. Мръсножълт облак бавно се търкаляше и все повече приближаваше и откъм сeрножълтите висини над къщата се посипа отровна светлина. Ако дойде насам, помисли си Бригел, ако тази проклета, гадна буря повее насам, да ме вземат дяволите. Той отново закачи кърпата, закопча ризата си и застана на прага на разтворената кухненска врата. Сви си цигара, драсна клечка кибрит и я подържа малко във въздуха. Цареше пълно затишие. 
Сега слабо отекнаха гръмотевици. В стопанския двор изкряка гъска, кратко и пронизително. Я си затваряй човката, грозна дърта жено, си помисли Бригел. Гъската беше застанала с изпъната шия посред двора, с жълта човка насочена към небето. Из прашната улица не се виждаше никой. В задната къща Мироос се туткаше с кофите за мляко, а волът в обора леко измуча, тревожно и страхливо. Да ви вземе дяволът всичките, ако тая ми ти гадна, противна буря дойде насам, пак си помисли Бригел.
Вече се засвятка и от запад. За момент зърна острия, светъл край на високия като кула буреносен облак и частица огненочервено небе, което за секунда остана да виси над хоризонта и после потъна и изчезна в черната далнина. Сега гърмеше много по-силно. Той чу как нерезът нервно подскача в кочината и гневно се въргаля из сламата. Тополите зад къщата изведнъж прошумоляха и над полето полъхна прохладен лек ветрец.
Тогава по улицата се зададе привидението. То се плъзна край ъгъла на полусрутената плевня на Броос и изведнъж застана посред прашния път.
­ Дяволът ­ промърмори Бригел. Той няколко мига се взира в нарастващия мрак над пътя, изплю цигарата си във вонящата канавка край къщата и леко заохка. Вътре Мироос запали лампата.
­ Угаси тая светлина ­ изсъска Бригел през открехнатата врата.
­ Какво ти става ­ тросна се Мироос. ­ Тъмно е като в гроб.
­ Светлината, по дяволите ­ изруга Бригел. Той скокна вътре, духна лампата, захлопна вратата и отново застана отвън. За момент го заслепи яркият блясък на светкавицата, но след това отново видя онова нещо. Сега вече доста беше се приближило по улицата. Чу Мироос с мърморене да се тутка, докато драскаше кибритена клечка.
Той леко открехна вратата и остро изсъска през процепа: ­ Нали ти казах, светлината, тъпа кучко! ­ Полудя ли?! ­ изпищя Мироос. Гръмотевицата отекна тежко и продължително над полето. Бригел затвори вратата и пак застана на прага. Вътре Мироос разтребваше едно-друго. Привидението сега стоеше тихо на прашния път, ужасяващо странно и неподвижно.
­ Живият дявол ­ изстена Бригел и леко близна дясната си ръка. Вече неудържимо се святкаше и гърмеше и трещеше без прекъсване. Мироос пипнешком намери вратата и излезе отвън, със злобно озъбено лице.
­ Някой ден... ­ започна ядосано тя, но когато видя как Бригел напрегнато се взира в пътя, попита: ­ Какво има? ­ Дръж си устата ­ изсъска Бригел. Привидението пак се раздвижи, приближаваше по улицата, полюшвайки се и бавно извивайки се.
­ Какво има, Бригел ­ повтори тя колебливо. ­ Тихо! ­ прошепна Бригел. 
Привидението се протегна и после отново се сви и смали. То заплува на няколко стъпки над пътя, завъртя се като полудяло около себе си, застоя се малко и после пак се плъзна напред в посока към къщата. Беше сиво и прашно, и отблъскващо. Влезе ли в градината, си помисли Бригел, ако туй гадно нещо мине през живия плет, направо сме загубени. Ще опустоши целия ни имот и ще изтръшка всички ни.
Сега се святкаше непрестанно, бурята беше съвсем близо над къщата.
­ Пушката ми ­ дрезгаво каза Бригел. Той рязко разтвори вратата и натика Мироос вътре.
­ Господи, той е полудял ­ завайка се Мироос.
­ Пушката ми, бързо ­ задъхвайки се повтори Бригел. Потта се стичаше по гърба му, ризата му цялата беше мокра. Той се захапа по ноктите и плю в канавката. Гръмотевиците трещяха и плющяха над гората. Привидението леко се проплъзна през плета и влезе в двора, бавно полюлявайки се напред-назад. Той изтръгна от ръката на Мироос пушката, която тя разтреперана беше грабнала от куката до камината, опря я на рамо и се прицели. Привидението застина. За миг Бригел леко се поколеба и после натисна спусъка. Проехтя пронизителен изстрел и от цевта излезе заслепяващ синкав пламък. Той отскочи до ръба на покрива, избухна там с мощен удар и цялата къща лумна в огън.
­ Бригел ­ изпищя Мироос. ­ Уцелих го ­ каза хрипливо Бригел. ­ Пипнах го. ­ Пушката се изплъзна от ръката му и той тупна тежко върху нея. Лицето му беше черно като въглен.
Привидението стоеше тихо и неподвижно в градината.
 

От „Разкази“, 1981
uit: Verhalen, Elsevier Manteau Antwerpen/ Amsterdam, A. Manteau nv, Antwerpen MCMLXXXI


Марникс Хейзен
(1899-1984)

ЕДИН ИСПАНЕЦ 
ЗА ФЛАНДРИЯ ОТ ХV ВЕК
 

Когато принц Филип Испански, по-късният Филип II, през 1548 година тържествено влиза в Гент, магистратите възнамеряват да му предложат една корида. Това не се случва, защото биковете са тъй добродушни, че палавите момчета ги дърпат за опашките и си играят с тях. Винсенте Алварес ­ придворен от свитата на престолонаследника, който разказва това, добавя: „Впрочем, стори ми се също и че в тази страна липсва пламенност както у хората, така и у животните.“ Той се връща на тази тема при преценката си за фламандците.
„Тия хора ядат малко, а пият много бира, това е основната им храна, придружена от сирене. Най-често обядват по три часа. Как тогава им остава време да работят ли? Стават рано и си лягат рано. Повечето работа свършват преди да седнат на масата. Работниците се мъчат, докато не дойде неделя, тогава изяждат и изпиват всичко, което са изкарали през седмицата. На религиозните празници тия люде пируват по цели нощи. Остават денонощно на трапезата и онези, които са изпили твърде много бира, пикаят под масата. Най-главното занимание на тези хора се състои в говорене и в повече пиене, отколкото ядене. Ако някой попита някоя жена какво прави мъжът Ј, тя без да се гневи казва, че е пиян. Те ядат малко месо, лош хляб и пият бира: така се подхранват достатъчно, защото за облекло и обувки харчат по-малко. По този начин се оправят.“
Фламандците не гледат накриво испанците, защото са твърде фриволни и надменни. Децата си възпитават добре: когато навършат една годинка, вече ходят, навършат ли три, вече ги карат на работа. На тази възраст те вече вършат работата, която би вършило осемгодишно испанче. Жените никога не се напиват. Те са чисти и спретнати и са добри домакини. Тестото за хляба месят с крака. Иначе са мързеливи: за да превозят товар от десет пуда, си служат с каручка.
Фламандските жени са толкова студени по природа, че спират мъжете по улицата, заговарят ги користно, прегръщат ги, дават им нареждания, без страст или чувства, сякаш не са жени. Ядат и пият бързо, разговарят, оглеждат се наоколо и крачат с едър замах като мъже. Най-често имат грозни ръце и зъби. Някои имат много светла кожа и руси коси. Те са добре сложени и са добри съпруги за стари мъже, защото се задоволяват с каквото получават и не са склонни да искат онова, което вече не е възможно.“
Алварес пътува с Филип през страните, които ще наследи от император Карл. Изучава градовете им, обичаите им, климата им и когато на връщане към Испания приближава отечеството, става яростен шовинист. „От всички страни, които съм видял, Испания е най-хубавата. Тя е умерена земя с шест месеца зима и шест месеца лято, без силни студове или крайни жеги. Мъжете не са толкова педантични, колкото в Италия, дръзки са и по-малко варвари от немците, човечни и меки са, но без онази слабост на фламандците. Слава Тебе Господи, който създаде Светата инквизиция в Испания!“
Даже към Антверпен той е безмилостен. „Единствено търговци могат да издържат на живота там“, казва Винсенте Алварес. Всичко това може да се прочете в добрия френски превод, който е направил на забавния му пътепис М.-Т. Довиле през 1964.
 

Нашата репутация в Португалия

Както съм казвал и по-рано, репутацията на фламандците в Испания от ХVII век, не е твърде блестяща: пред онези строги, мрачни испанци, винаги облечени в черно, те се появяват в крещящи дрехи, които отблъскват, неумерено похотливи и буйни са и пият толкова, че една улица в Кадис носи името на улицата на пияните фламандци.
Португалците са по-снизходителни към грешките на предците ни и даже откриват определени добродетели в характера им. В Португалия те са добре дошли, в Испания не. Те допринасят за икономическото благополучие на Лисабон и корабите им си имат специално пристанище: porto de Flandres, Фландърското пристанище. Имат си и собствен параклис, който са украсили богато. Както в Испания, не пропускат да се обличат предизвикателно благодарение на фламандското платно, и то до такава степен, че португалската дума „flamante“, фламандец, става синоним на човек, който се облича богато и която по-късно получава значението на „фламбоянт“, бляскав.
Начинът им на живот, казва Йеронимо Озорио, историк, също е богаташки и те обичат добрата кухня. Който забогатее, прави като фламандец ­ масата е весела и чашите пълни: „os banqueteu como mesa folgazona e bojudos copos“. Те естествено пият прекалено и една пословица в Лисабон гласи: „Bebedo como un Flamengo а meia noite“, пиян като фламандец в полунощ.
Но когато са трезви, тогава са най-добрите другари.
...
 

От „ От Брюкселското гето“ (Дописки 1975-1977)
uit: Uit het Brussels getto (Berichten 1975-1977), Manteau Brussel & Den Haag
 
 


Хеерт ван Истендал
(1947)

„ФЛАМАНДСКИ ПРИКАЗКИ“
 

Гърнето на Олен

Император Карел обичал да ходи на лов. През един жарък летен ден, направо да се изпържиш от жега, страхотно ожаднял. „Ще ми се и аз да можех да пия с теб“, казал той на коня си, който почти пресушил една локва.
За щастие стигнал до едно село, било Олен. На селския мегдан под дърветата зърнал страноприемница, която мигом му се понравила.
„Налей ми бързо от най-хубавата си бира в избата“, казал той на гостилничаря.
Онзи се върнал с голямо гърне дийстерска бира. Император Карел направо си умирал от желание да пийне. Ама как да хване онова ми ти гърне? Гостилничарят го държал за дръжката, а пък гърнето естествено имало само една-едничка дръжка, такива са гърнетата.
„Драги ми приятелю“, казал император Карел, „я виж тук, жълтица. След седмица, точно на същия ден, пак ще се върна. Гледай тогава гърнето ти да има две дръжки, защото не искам да пия от друго.“

И през другата седмица все още било жарко като в пещ.
„Гостилничарю, дай най-хубавата си бира!“, извикал благоразположено император Карел.
Но какво било това? Да, да, гостилничарят донесъл бирата и гърнето действително имало две дръжки. Но гостилничарят здраво ги стискал и двете, с двете си ръце.
„Ех, млади момко“, казал император Карел, „така съвсем няма да мога да хвана това гърне. На това трябва да се тури край. Ето ти още една жълтица, гледай другата седмица гърнето ти да има три дръжки.“

Лятото сякаш нямало край. На третата седмица било още по-жежко, отколкото през първите две. Император Карел завързал коня си на едно дърво на мегдана и бързо тръгнал, не го сдържало да види какво ще стане в гостилницата, която вече тъй добре познавал.
„Я наточи биричка, гостилничарю!“, провикнал се той през ключалката. Гостилничарят тържествено излязъл от избата. Горд и доволен като куче в неделя държал за двете дръжки голямо запотено гърне с прясна бира. Третата опирал в корема си.

Император Карел заповядал да му нарисуват гърне с три дръжки на табелката. И до ден-днешен в Олен все още има гостилници, в които може да се пие от гърне с три дръжки. И ако щете вярвайте, във всяка гостилница ще пиете все от онова, единственото истинско. 
 

Съдията и старият просяк

Имало едно време един стар просяк. Понякога му се налагало да прекарва с дни без храна. И сега също вече от три дни не бил слагал нищо в уста. Хората не му давали даже и суха коричка; коричка хляб, мислел си за нея като за някакво празнично угощение.
Свечерило се и старият просяк зърнал в далечината осветените прозорци на голям замък. Натам се запътил сега, там сигурно щели да му подхвърлят нещичко от трапезата. Приближил се до замъка, без мъчнотия успял да надзърне вътре през високите прозорци. Ах, каква разкошна зала, какъв излъскан паркет по пода, какви скъпи мебели. Навсякъде висели сребърни полилеи със стотици запалени свещи. Но най-хубавото, което видял просякът, била една маса, връз която била струпана цяла планина жълтици. И никъде не се виждала и жива душа.
На просяка му дошло много, не издържал. Промъкнал се вътре, натъпкал до пръсване джобовете си с жълтици и хукнал да бяга, колкото го държали старите му нозе. Същата вечер ял и пил царски и пренощувал в меко легло, в най-хубавата страноприемница на града.
Но гостилничарят хубавичко забелязал износените му дрехи, сбърчил нос и се обадил на стражарите. Не искал да си има работа с бедняци.

Накратко казано, старият просяк трябвало да се яви пред съдията.
„Ама наистина ли не можете да разберете?“, попитал той. „Бях гладен.“
„Аз да не би да влизам в чужди къщи, като съм гладен?“, попитал съдията. „Просто ям.“
„Ама аз нямах пари да си купя ядене.“
И това също съдията изобщо не разбирал.
„Вие някога в живота си изпитвали ли сте това в корема си, три дни без храна?“, попитал старият просяк.
Съдията обаче се обидил от въпроса. Той ядял три пъти дневно, подобно на всички прилични хора.
„Направо е срамота, че толкова дълго досега си се движил на воля“, казал съдията. „Осъждам те на сто години затвор. Изведете го.“

И така старият просяк отново се озовал в тюрмата. Всеки ден му давали ядене, което си е вярно, но въпреки това не бил доволен. Щяло му се да излезе на свобода.
Един ден в града имало празник. Давали на всекиго бира, на корем, и привечер вече всички били пияни като прасета. Също и надзирателите от тюрмата поели доста и забравили да заключат вратите. Старият просяк не се колебал и секунда. Избягал от тюрмата и изчезнал в нощта.

Уви, не останал дълго на свобода. Пратили потеря след всички затворници, които избягали през тази нощ. Хванали и стария просяк.
Случайно или не, трябвало да се яви пред същия съдия, както първия път.
„Пак ли ти“, извикал гневно съдията, „Не те ли е срам? Вкарвам те в затвора, а ти се измъкваш. Сега ще ти трупна още сто годинки!“
„Що за присъда е това!“, казал старият просяк. „Вие казвате на кривото право. Първо влизам някъде ­ и получавам сто години затвор. Сега излизам отнякъде ­ и пак получавам сто години затвор. Някой май е загубил акъла си.“
„Върви на майната си!“, провикнал се съдията, зачервен до уши.
„Вече съм тръгнал натам“, казал стария просяк и мигом се измъкнал от съдебната зала и изчезнал.
И този път никой никога повече не го видял.

Защо мъжете търсят жените, и обратно
Всичко е съвсем просто. Слушайте.
Господ не е направил първата жена от реброто на първият мъж. Сульо и Пульо разправя това? Ама не бива да му вярвате.
Та нали знаете, че в рая е имало и една ябълка?
Нашият господар взел, че разрязал хубавичко тази ябълка на две еднакви половинки. Вдъхнал с божествения си дъх живот и на двете. И от едната половинка на ябълката израснал мъж, а от другата половинка израснала жена. Оттогава насам мъжете и жените непрестанно се търсят. Разбрахте ли сега защо? Не?
Половинките искат пак да се съберат в една ябълка.

От „Фламандски приказки“
Uit: Vlaamse sprookjes, Uitgeverij Amsterdam / Antwerpen, 1995
 
 


Паул де Виспеларе 
(1928)

ДА СТАНЕШ ОСТРОВ
(откъс)

...
Дали още можех да вярвам в любовта на Хела, както някога, когато тя протягаше ръка като удавник към мен?
Преди година все още живеехме заедно в незастрашения свят на литературата. Една лятна вечер се връщахме от кино, бяхме гледали За кого бие камбаната. Когато отново поехме из улиците, вълнението не ни напускаше, бяхме пришпорени от стремеж към чиста като сняг връзка и същевременно към убийствена самота, и стигнахме до площадче с фургони, панаирът вече беше свършил, въртележката сега беше завита в зелено платнище и внезапно ми хрумна нещо, което наскоро преди това бях прочел в един роман,
тогава поразтворихме леко платнището и надзърнахме в тъмен свят, който бавно започна да приема формата на наперени бели коне, ръчкани с меден остен в устрема им, на крилати зверове и каручки, но всичко си оставаше призрачно и неподвижно и ние се промъкнахме вътре и отново притворихме платнището и отначало не смеехме да помръднем и си помислих Ох дано сега да не вземе да засвири латерната,
след това предпазливо разпознахме животните, попипах с пръст челюстта на един бял жребец, но там имаше само кръг твърди венци без зъби, покатерих се на гладния му, леко хладен гръб, той не се раздвижи, остана си несмутен, същият, омагьосан в собствения си приказен свят, а Хела безшумно приседна край мен върху един лебед,
помислих си Ех да можеше сега да открием вълшебната думичка, която задвижва животните, щяхме разкошно да профучим през тъмното пространство вътре под платнището, един покрай друг и вътре в самите себе си, Хела и аз и животните: хем едно цяло, хем разделени.
После пропълзяхме между две крилати ангелчета към каретата, по която блещукаха огледалца и скъпоценни камъчета. Влязохме в нея, седнахме притиснати един до друг на хладната кадифена седалка.
Потърсих пипнешком поводите, дръпнах ги рязко. И изведнъж отново карах с татко и Патрик (защо ли точно тогава?) в края на войната, през дните на освобождението, към полесражението. Из житните поля като гигантски осакатени животни стояха изгорелите танкове на канадците и навсякъде наоколо се валяха играчки, в които детските очи жадно се впиваха: пълнители, патрони и пистолети, и в канавките иззад храсталаците половинки от трупове на немци, една глава лежеше сред тревата и гледаше много самотно с отворени очи. Чух баща ми да казва: ужасно е, но те си го заслужиха.
и Хела: за какво си мислиш
и аз: в същия този миг се сношават и умират хиляди хора и животни, земята изплюва някъде лава, някой някъде убива и опожарява, някъде необуздани пороища помитат цели села. Знаем това, и не го знаем. То е твърде голямо за нас. Думите ни са твърде малки.
и Хела: даже само един човек е твърде голям за другия. Или твърде малък.
и аз: може би сме твърде големи даже за себе си. Или твърде малки.
и Хела: Филип, ти ме направи малка за мен самата, но голяма за теб. Така трябва да си остане. Не искам никога да ставам малка за теб. Ако се бяхме оженили, може би щеше да бъде така.
и аз: понякога се чувствам виновен за всичко това (за света, за теб, за мен самия), не биваше да ставам островът, който съм.
и Хела: аз плувам непрекъснато към твоя остров, но не бива никога да го достигам.
и аз: аз си стоя на моя бряг. Позволявам ти да идваш на вала и да полагаш цветя около мен.
и Хела: макове, те не са дълготрайни

От „Да станеш остров“, роман
uit: Een eiland worden, 1963, Paris ­ Manteau, Amsterdam/ Brussel
 
 
 


Том Ланоа
(1958)

КАРТОНЕНИ КУТИИ
(откъс)
 

Зарових глава/ в дрехите му. Те/ съскаха като киселина.

Всичко спря, никога/ повече няма да го заглушиш. Камък /пред пещта, глава/от глазура.

Бавно избухна/ литературата.
 

ТОВА Е РАЗКАЗ ЗА ЕДНА БАНАЛНА ЛЮБОВ 
И НЕЙНАТА РАЗНЕЖВАЩА СИЛА.
Тя ме връхлетя в началото на седемдесетте години в неугледното провинциално местенце П. Обектът Ј беше: той, когото едва от три години насам мога да нарека най-обикновен тип, но когото преди това, в продължение на години, в най-дълбока тайна назовавах с всички имена, които светът някога е измислял за всичко, което е недостъпно и страстно жадувано, което те предизвиква и раздира, което е красиво и безумно. Истинското му име беше Z.

Срещнах го за първи път на десетгодишна възраст. Все още знам с точност, понеже се запознахме при едно пътуване, организирано от здравната каса. Не че Z. и аз бяхме неизлечимо болни, даже не и леко охтичави. Всъщност ставаше дума за пътуване, което предлагаха за смехотворно малка сума на всички десетгодишни деца на всички застраховани срещу осакатяване и лудост родители. Официално понеже касата се надяваше тези деца да израснат в благополучие и желязно здраве. В действителност понеже касата, наричаща се Християнски взаимоспомагателен фонд, беше се вкопчила в люта схватка с другия фонд, безбожния Социалистически Взаимоспомагателен. Последният се опитваше да набира членове, като не само им предлага в перспектива евтини инвалидни колички за цял живот, зъбни протези и очила, но плюс това обещаваше и безплатен летен лагер за техните деца. Като ответен удар Християнският взаимоспомагателен фонд успя само да измисли да предложи абсолютно същото.
Можеше естествено да е било и другояче. Християните да са изпреварили безбожниците и тези последните да е трябвало да възприемат християнския пъклен план за набиране на членове. Източниците в това отношение си противоречат. Но както и да беше било, последиците си останаха същите: на десетгодишна възраст аз срещнах Z. за първи път, и не в П., а в южната част на Белгия, моята родина.
Хванат за ръка от мама, отидох на събрание в салона за празненства на местния филиал на Християнския Взаимоспомагателен фонд. Висока, ъгловата зала в сграда в тогавашния стил на строителство. Отпред ­ подиум, отзад ­ бар за наливна бира. Без прозорци. По тавана примигваха голи неонови лампи, от подовите плочки намирисваше на дезинфекционни средства, миризма смесена с лъх на бира и цигарена пепел. Вчера тук още се е танцувало и празнувало, макар и умерено, в най-добрите фламандски католически традиции. Все още, като в църква, стояха редици столове, повечето от които вече бяха заети от други майки и техните десетгодишни синчета. Цареше възбуденото жужене на генератора, задвижван от детски гърла и родителски шепот. С майка ми си потърсихме места и зачакахме каквото предстоеше да се случи, неизбежно като природен закон. Настъпи тишина, когато на катедрата се изправи възпълен мъж с пухкави бузи ­ говорителят на фонда. След театрална пауза, през която той се опита ­ наистина така изглеждаше ­ да погледне право в очите всяко отделно дете, с хриплив глас приветства всички с добре дошли, особено младежта, и след това запревъзнася до последната подробност нашето предстоящо лагеруване в Ардените, както и усилията, които фондът и сътрудниците му нямало да пропуснат да положат. Продължи да говори ли, говори, и да възпява ли, възпява, докато покашлянето и прошумоляването, идещи откъм родителите, които сигурно си имаха и друга работа, не започнаха да правят впечатление даже и на него. С трезво и сухо изречение тури край на многословието си, пожела на десетгодишните здравословно прекарване в най-лековития край на Западна Европа, благодари на присъстващите майки и татковци за проявеното към фонда доверие и, най-накрая, с кимване даде знак на помощничките си да раздадат картонените кутии.
Засега обаче тези кутии все още не бяха кутии. Всяко дете в салона за тържества на Християнския взаимоспомагателен фонд получи просто по два големи колкото половин врата листа жилав, як, кафяв картон, върху които бяха щамповани редица линии за сгъване. На единия от двата, само от едната страна, имаше напечатани и черни чертички и пунктири, все едно гръб на увеличена пощенска картичка. Този разчертан лист беше капакът, другият ­ дъното на бъдещата кутия, която щеше да възникне у дома, след известно сглобяване и лепене, и да има размерите на пътнически куфар.
Така и стана. Първият ми пътнически куфар. Първата ми истинска картонена кутия.
Беше епоха, в която туризмът все още правеше едва първите си стъпки от бъдещия си всеунищожителен възход. От Скандинавия, та чак до Лазурния бряг нямаше да остане пейзаж, пощаден от осакатяването чрез магистрали и хотели. От Дъблин до Владивосток никое семейство нямаше да избегне ужаса, който възниква, когато оставяш зад гърба си мило и драго, за да идеш „хубавичко да порелаксираш“ за две седмици в чужбина, та като се върнеш след това у дома, пак да я подкараш по старому, сякаш нищо не се е случило. През последвалите години в коловоза на това безумие даже щеше да се развие гигантска индустрия, която да кара първо семейството като група, а по-късно и всеки отделен член поотделно, да се залови да придобива всевъзможните атрибути на модерния турист. Ризи на цветя, фотоапарати, фенерчета, вентилаторчета, джобни транзистори, пътеводители, пътни несесери, крем против изгаряне, слънчеви очила, плажни топки. И да не забравяме най-първия и най-важния от тези атрибути: коженият куфар. Символично и буквално, носителят на ваканционните мечти. Тотем и практически инструмент на международната туристика.
Картоненият куфар на Християнския взаимоспомагателен фонд се явяваше предшественик на това обществено-икономическо развитие. Първоначално, през петдесетте години, фондът беше го предлагал само на членовете си, понеже повечето си нямаха истински куфар, да не говорим да пратят с него детето на лагер. Полека-лека обаче фондът обяви картонения куфар за задължителен също и за децата, чиито родители си имаха истински. Официално ­ понеже все пак ставаше дума за проста детска екскурзия, за която не си струва да рискуваш да повредиш семейния куфар. В действителност ­ понеже фондът искаше да попречи куфарът да се превърне в средство, с което богати родители да доказват заможността си. Така те щяха да бъдат трън не само в очите на останалите родители, но и да дразнят другарчетата на детенцето си. И пред шефовете на фонда моментално изникна и затанцува призрак: как още преди същинското отпътуване, даже преди качване в огромните автобуси, които щяха да ги закарат до дестинацията, десетгодишните щяха да се разделят на два лагера. От една страна, нафуканите собственици на кожения семеен тотем, от друга ­ завистливите по-беднички, които ще трябваше да се задоволят с най-прост и безличен картон.
Куфарът на Християнския взаимоспомагателен фонд предотврати тази схизма. Той превръщаше всички десетгодишни в равни, тъй както униформата в армията прави всички наборници еднакви и равни чрез заличаване на обществения им произход. Или както в Ориента фереджето изравнява със земята разликата между красивата и грозната. Или както навсякъде по света смъртта ликвидира разликата между слаб и силен. Никакви илюзии. Всички са равни. Еднакво беззащитни, еднакво уязвими.

И така започва разказът, който е разказ за пътуване, картонени кутии и психосоматични заболявания, и за образите от тези трите.
Пътуване: че всеки решителен момент, отнасящ се до любовта ми към Z., според един ритуал със силата на закон, щеше да се представя „при преместване“. Страстта като игра на чужд терен.
Кутия: тази първата беше една наивна и нищо не подозираща. Кафяв, сгънат от теб самия куфар, пълен с нищо повече от детски дрехи, тоалетни принадлежности и комикси. А също така и, в ярко червен пластмасов калъф, който все още си пазя, десет листа чиста хартия за писма, две химикалки и четири плика, на които по-голямата ми с пет години сестра вече беше написала адреса на бащината ни къща, и пощенска марка от три франка и половина, всичко това с надеждата, че все пак няма да забравям да пиша подробно в течение на осемте дни, през които щяхме да сме разделени.
Заболяване: най-невинното от всички заболявания, лазене по нервите и безсъние. Нападаха ме всяка нощ насам от деня, в който посетих салона за празненства, чак до деня на отпътуването. Но също така, макар и съвсем за кратко, в предпоследната нощ ме нападна най-неизлечимото от всички заболявания. Остър страх, какъвто никога не бях изпитвал, разпери криле от моята безсъница и с писък ме захапа за гърлото. Усетих ­ все едно по детинското ми съзнание се стовари удар с чук, който не трая и секунда ­ че беше достатъчно да се качиш на автобус или влак, за да изчезнеш безследно, оставяйки зад себе си всичко, което си познавал и обичал. И същевременно, че същото беше достатъчно и за да се озовеш очи в очи с непознатото, което беше в състояние да те смачка или прегърне, но че, каквото и да ставаше, щеше да остави неизлечим белег в душата ми. Изскочих от леглото и пипнешком и препъвайки се в тъмното, успях да стигна до тоалетната точно навреме, за да повърна. С това макар и временно страхът ми се потисна, сякаш бях го дарил някому, бях го положил в ръцете на порцеланова богиня закрилница.
Образ: чакълестият паркинг на градския плувен басейн на П. Там, в центъра, седемте автобуса на фирма „Сладката Ваасланд“ с ръмжащи, запалени мотори. Седем синкави крепости от лъскав метал и стъкло, страничните прозорчета като бойници, вдигнатите им щори като подемни мостове, предлагащи поглед към кухия търбух. Край всеки автобус ­ редица картонени куфари, всичките здраво овързани с влакнесто въже и надписани върху очертаната с пунктир уголемена пощенска картичка с името и адреса на младичкия собственик. Около тези автобуси, подобно на обсаждащи войски ­ паркиралите автомобили на сбогуващите се родители. Над всичко това ­ едно недействително слънце, крехко като бисквита.

Заех посоченото ми в автобуса място и се преместих до прозореца. Под мен ­ подвикванията на шофьора и помощника му, които грубо нахвърляха куфарите в багажника и захлопваха капаците. Помахах на сестра ми. Тя също ми помаха и извика нещо, което не разбрах, през стъклото помежду ни, шумотевицата на другите деца и бръмченето на мотора, когото форсираха на по-високи обороти. Автобусът кривна от паркинга и се плъзна по магистралата. Така започна първото ми пътуване. 

А******** е арденско село, толкова малко, че много пътни карти даже не го отбелязват. Разположено е на брега на западния зъбец на вилицообразната река Урта. На височината на това селце, близо до изворите си, Западна Урта все още не представлява много повече от скалисто корито пълно с камъни, по които гъргори студената снежна вода, прозрачна като течен кварц и не по-дълбока даже на най-коварните си местенца от крака на десетгодишно хлапе. На километри по-нататък тя се слива с Източна Урта и после описва меандри през Ардените подобно на ласо, впримчило плячката си, ту стеснявайки се и размирно клокочейки между двете гористи остри канари, ту отново разливайки се на десетки метри, тъй че водата Ј се разпръсква между гладките речни камъни и по-нататък тече като ленив поток.
В тази си последна даденост тя е особено обичана от децата. Със стръв, граничеща с обезумяване, те започват да хвърлят камъчета там, застанали с боси нозе във водата, и да се люшкат всички заедно откъм двата бряга към средата на речното корито, бавно докопвайки се до една двуделна, примитивна дига. Нивото на водата пред дигата се покачва, тъй че ленивият поток сякаш отново бива шибнат с камшик и все по-шумно се излива през изкуственото стесняване, за голяма радост на младите работници. Играта им достига върха си, когато водата зашуртява тъй мощно, че в отвора вече не може да се постави никакъв, колкото и тежък да е камък, без моментално да бъде отнесен. С това иде ред на мига на най-абсолютното доказателство за дързост. Все още с дрехите по себе си да прекрачиш от едната към другата половина на вира. Направо през биещата струя, пазещ с разперени ръце равновесие и въпреки това олюляващ се, поради боцкащото дъно под ледено студените ти крака и поради извиканата на бял свят от самия теб вихрена сила на водата, която се носи като обезумяла покрай нозете ти. Който достигне другия бряг, без да падне, тържествува. С небрежната арогантност на победителя този дързък юнак се извръща от онези, които допреди малко са били негови поддръжници, а сега са станали губещи. Сякаш те са деца, а той изведнъж ­ вече не. Сякаш той държи съдбата си в собствени ръце, а те ­ все още не. Тъй, самоуверено, войнът изсушава краката си, обува обувките и събира шепа плоски камъчета. Запокитва ги едно по едно по повърхността на резервоара, образувал се на десетина метра ширина от чатала на дигата, където все още се надигат смехове и ликуване, щом някой отново загуби равновесие в мъничкия бързей.
Понякога някое камъче пролита тъй близко над водата, че достига другия бряг. Но това не пречи на самотния герой да мята още повече.

Сградата на християнския взаимоспомагателен фонд лежи на сума ти път от А********. Типична до болка постройка за групови ваканции. Едновременно казарма, училище и почивна станция. Разположена на една височина сред иглолистни гори. Асфалтирана алея, която стига до главния вход. Най-долу ­ стол, зала за отдих, кухня. На първия етаж ­ санитарен възел и спално помещение за децата. По-горе ­ стаите на ръководителите и персонала. Навсякъде много прозорци, почти никакви пердета. Във всяка зала ­ високоговорител с музика за събуждане и важни съобщения. Покрай сградата ­ градинки, които не бива да тъпчем. Отпред ­ футболно и баскетболно игрища. Павилион, за убиване на времето през дъждовни дни чрез общи игри и майсторене. Празен терен за паркиране и две губещи се надолу между горичките алеи, виещи се покрай високите дървета към Урта. Всеки ден преди закуска се вдигаше флаг, по повод на което бяхме длъжни да изпеем обща песен. Пееше се също и по време на походите. Още повече ­ при вечерната проверка и на раздяла. Редувахме се да помагаме при миенето на съдове и чистенето на коридорите, имаше възможност за четене на подходящи книги или групово гледане на филми в стола. Още от първия ден веселието и другарството ставаха нещо обичайно. И все пак бих излъгал, ако твърдя, че не се забавлявах страхотно.
Така хубаво се забавлявах, че не успявах да пиша писмата, които бях обещал. Сам получавах все нови и нови. Написани от четирите жени, които бяха ме възпитали и въвели в този свят.

Да започнем със сестра ми. Тя е била петгодишна, когато съм се родил. От този ден тя ме считаше за своя лична собственост, жива кукла, единственият Ј съюзник в борбата срещу тримата много по-големи братя, които я тормозеха от ранна сутрин до късна вечер. Тя ме научи да си връзвам обувките, тя ме къпеше, докато не ми излязоха първите срамни косми, тя ме надзираваше да се уча добре, по-всеотдайно и от най-строгите учители. Понеже братята ми бяха вече големи да си играят с нея, тя ме посвещаваше в тайните на шаха, дамата и монопола, тайни, за които пък бях твърде малък. Загубех ли, което неизменно ставаше и което впрочем понасях тъй тежко, че пропълзявах с хленч под масата или почвах да я замерям с пуловете за дама, тя просто не знаеше как да се държи, дали като победителка или като утешителка. Винаги завършваше с това, че тя се засрамваше и обещаваше следващият път да победя аз. После се сдобрявахме. Бях безусловно на нейна страна, във всеки случай поне докато беше сама. Но щом се доближеше някой от братята ми, тоест точно когато тя най-много разчиташе на мен, моментално я изоставях. Тогава избирах страната на по-силния. Повтарях шегичките на братята ми с хищност, надминаваща тяхната, защото така трябваше да се приспи недоволството ми от моята толкова голяма подлост. Чак когато сестра ми избягваше, пак се измятах. Помъквах се след нея и я гледах как, разтреперана от безсилие, бърше сълзите си и продължава огорчена да не ми обръща внимание. Пусках в действие цялата гама, смешни физиономии, плачене заедно с нея, разсърдване, правене на окаян. Тя продължаваше да мълчи, а аз продължавах да се влача след нея като бездомно кученце след непознат. Но мълчаливо Ј се възхищавах, понеже беше инат и минаваше поне половин час, преди тя отново да ме приласкае, утешавайки ме за страданието, което аз Ј бях причинил
Образ: първият училищен ден, не съм по-голям от две годинки. Сестра ми потегля със своята тротинетка, гледам след нея през вратата на нашата месарница, изправил се на детско столче без облегалка и с червена гетинаксова седалка. Плача, сякаш ме колят. Когато следобед тя се връща, все още стоя на същото столче. На следващия ден ме пускат заедно с нея на училище, една година преждевременно. Сгушвам се, най-отпред на дъската на тротинетката Ј, стиснал с две ръце лоста на кормилото. Така тя дефилира с мен из града, фукаща се със скъпоценния си товар, внимателно снишаваща се на завоите и карайки извънредно бавно през всяко стъпало, та да не изхвръкна при отскока. Именно така опознах града, откъм една движеща се с подскоци жабешка перспектива. Всяка къща е висока като кула. Предното колелце на тротинетката свисти под калника си, пибипкат коли, велосипедисти забавят ход, ругаят ни минувачи, които задминаваме. Но аз не се боя. Слушам ритмичния звук на крака на сестра ми, който непрекъснато тактува по сивите павета на пешеходната алея. Всяко натискане на педала се превръща в тласък, който чувствам на кормилото. В носа ми ­ мирисът на прашен асфалт през горещ септемврийски ден. И аз не се боя от нищо. Абсолютно от нищо.

По възраст, следващата поред жена беше Луиз Пенеман, с прякор от комиксите Виске. Семейна приятелка на нашите, десетина години по-млада от тях. Тя не е омъжена и вече няма никакви живи близки роднини. На смъртния одър на майка Ј моята майка Ј е обещала да помага на Виске. Което впрочем щеше да направи и без това обещание. Виске работи като служителка в една близка тъкачница и квартирата Ј е на няколко пресечки по-нататък, където тя ходи единствено, за да преспива или няколко пъти годишно да се събира с приятели. През останалото време е у нас. Сутрин идва пеша от апартаментчето си да закусва у нас, вечер след работа стои, докато нашите не си легнат. Но баща ми първо я изпраща с колата до тях. Символът на нейната независимост: че прекарваше сама всички нощи до една. Тя споделя и благодарно, и любопитно тайните и радостите на семейството ни, но същевременно се опитва да пази дистанция, като по най-малкия повод глези всекиго от нас със скъпи подаръци. Също като нас, и тя участва в работата на месарницата ­ достатъчно, за да не се чувства като използвачка, и твърде малко, за да не се срамуват родителите ми от прекаления неплатен труд. Смолисточерни коси, пронизващи очи, голям нос, златен зъб, който се вижда, когато се смее. Нелоша фигура за възрастта Ј. Тя притежава полъха на необяснима тъга. Нито един семеен празник не минава без Виске.
С нея по-късно ще водя първите си политически дискусии. Тя ожесточено защитава шефовете, най-вече своя, аз пък, като четиринадесетгодишен, се застъпвам за световната работническа класа, към която не спадам и никога няма да спадам. Дърлим се с острота, достойна за по-добри дела, за голямо забавление на другите от семейството. Заключението Ј след всяка дискусия е, че ще видя аз някой ден, някога по-късно, в действителния живот. Моето заключение е, че ще види тя, когато Народът най-накрая поеме конците на управлението в свои ръце след справедлива революция.
Благодарение на нея откривам киното, онази вселена от смущаващи, вълнуващи образи. Тогава съм към осемгодишен, родителите ми отказват да купят телевизор, считат го за глезотия и че разваля очите и успеха на децата. С това постигат само, че ще си съсипя очите от четене на комикси и детски романи, още преди да навърша дванадесет, и че успехът ми в училище редовно ще пострадва заради жаждата ми за четене. За да не седя през цялото време заровил нос в книгите, Виске ме води на кино, като по този начин не Ј се налага също и да ходи самичка, което не смята за редно заради репутацията на неомъжена жена като нея. Така години наред взаимно си служим за алиби, съюзник и компа¬ньон. Все още са времената, когато в кината дават непрекъснати прожекции. Освен главния филм всяка прожекция включва и второстепен, със същата дължина, понякога удължена още и с кинопреглед на „Белгавокс“ или документално филмче за нравите и обичаите на народите. Пигмеите и ритуалните им танци. Дивото великолепие на Ниагарския водопад. Откъде „Жил ван Бинш“ вземат портокалите си.
В сряда у дома ни доставят безплатно „Рекламен вестник“. На филмовата страница има реклами на многото кина в П. през онези години. „Сине Палас“, „Синема Скала“, „Рекс“. Всяка сряда следобед с Виске постоянно се уговаряме кои от предложените филми ще гледаме заедно през уикенда. В „Сенчъри“ или в „Дома на гилдиите“, Том? Не, Виске, в „Одеон“. Добре де, да бъде „Одеон“.
Гледаме стотици. „Бен Хур“, „Десетте божи заповеди“, Елвис Пресли на Хаваите. Понякога ги гледаме и по два пъти през същия уикенд. Марлон Брандо, Бриджит Бардо, Жак Тати. Знаем поименно всички собственици на кината. Така Виске понякога успява да ме вкара без билет, когато на него пише онова, от което се боим ­ ЗАБРАНЕН ЗА ДЕЦА. Тогава се забавляваме двойно. Аз ­ заради филма и напрежението покрай забраната, тя ­ заради филма и удоволствието, което изживявам аз. Най-хубавият момент е, когато се прибираме към къщи. Ръката ми в нейната шепа, най-вълнуващите сцени все още пресни в паметта. Преразказваме си ги, допълвайки всяка с подробности. У дома повтаряме разказите си, в присъствието на другите, които си нямат и представа от тях. Но аз бърборя ли, бърборя, Виске ми се усмихва. Едно сладко, почти интимно съучастничество. Ритуалът на невидимо племе, състоящо се от два члена. Виждам я как се усмихва. За да разбера как да реагирам, опитвам се от всички филми, които съм гледал, да се сетя за подобна ситуация. Не откривам никаква.
Образ: Вече съм прехвърлил двадесетте. Тя преди време най-накрая се е омъжила, на петдесетгодишна възраст, контактите Ј със семейството ни оттогава са се разредили. Звъни ми мама. Виске лежи в Академичната болница на Г., с баща ми вече са Ј ходили на свиждане. Дали да не намина няколко пъти и аз да я видя, нали в края на краищата живея в Г. Потриса ме, че всеки път трябвало да нося четвърт кило нетлъста кайма и да се погрижа Виске да я изяжда в мое присъствие. И че трябва да Ј кажа всеки ден да изпива по бутилка червено вино, трябвала Ј нова кръвчица, това е най-важното.
Виске изнурено лежи полуизправена, с хигиенични възглавници зад гърба. Гледа ме с вяли очи. Ъгълчетата на устата Ј са провиснали, говори със затруднение. Каймата си остава недокосната. Имаш много поздрави, Ј прошепвам. От всички. Огледало, отвръща тя. Какво?, питам аз. Огледало, беззвучно мърда устни тя. Засрамено Ј подавам огледалцето, лежащо на мивката. Тя се оглежда. Аз не гледам натам. Оставя огледалцето да се плъзне от ръката Ј. Усмивка. Кожата Ј изглежда толкова бяла, като порцелановото легенче за плакнене на уста върху металното шкафче, черните Ј къдрици лъщят неестествено гъсти и буйни. Помежду кичурите виждам изкуствената материя, върху която са прикрепени. Ще направиш ли едно нещо?, пита тя уморено. Показва ми вътрешната страна на лявата си ръка. Тя цялата е почерняла в сгъвката на лакътя, червенините и синините се разнасят към китката Ј и подмишницата. Усмивка. Помоли ги да не ми вземат повече кръв. Сестрата не намира добре вената. А и какъв смисъл има? Усмивка. Усмивка, усмивка. Ошашавен тръгвам да търся старшата сестра. Сблъсквам се с млад хирург, с когото май сме били съученици. Гадните си обноски от едно време сега е разширил със смехотворно предвзето произношение. Обръща се към мен като към начинаеща медицинска сестра. Винаги вземаме кръвни проби, отговаря на въпроса ми. За научни изследвания, все още не знаем достатъчно за последния стадий. Роднина ли ти е? Да, казвам. Тя ми е сестра. Казва се Пенеман. Но това е най-голямата ми сестра. 

Третата жена беше майка ми. Когато станала на тридесет и пет, била изправена пред избор. Да се оперира изцяло, или още едно дете, четвъртото Ј.
И тя нали, дявол да го вземе, сигурно все пак е избрала операцията?, казвам винаги, когато темата отново се обсъжда на семейна сбирка. И тази операция бях аз, по-добре да ме беше махнала. Тя е единствената, която не се засмива. Зарадвахме ти се, казва тя, подчертано. И също: Естествено, ние с баща ти не бяхме предвиждали още едно дете, и да, съгласна съм, ти беше изтърсак. Но всяко от нашите деца е получавало еднаква любов и грижи, а ако някой е бил глезен, беше именно ти, така че от какво се оплакваш? Изтърсак, гавря се тогава, изтърсак? Аз съм краят на колекцията, последният артикул от разпродажбата, преоценената бройка в магазина на семейство Ланоа. Не бива да се подиграваш, казва тя решително. Всички бяха луди по теб, а аз отново се подмладих. Няма нищо по-хубаво от едно малко детенце. Казва тя, която моментално е трябвало да ме даде в кувьоз, понеже съм бил посинял и полужив след раждането. Тя, която си ме е поискала обратно, когато даже в този кувьоз явно не съм се сгрял. Която ме е положила под одеялото до голото си тяло и ме е измътила, както кокошка яйцето си. Ти беше най-хубавото бебе от петте, казва тя сега. Я стига, отговарям аз, и какво ще вземеш да разкажеш още, че съм израснал като най-грозния от петте ли? Ами така си е, продължава тя убийствено сериозно. Обаче като малък беше много хубавичък. Беше страшна жега, когато лежах в родилното, слънцето грееше ярко в стаята ми, полагах те голичък на възглавница пред прозореца, мажех те целия с масло против слънчево изгаряне и ти загоря като италианче, всички медицински сестри идваха да гледат лъскавото ти задниче. Това е детска проституция!, провиквах се аз, в Съединените щати вече има линчувани хора за подобни занимания. Тя продължава несмутено. Когато ме изписаха с теб, у дома баща ти и другите четирима направиха почетен шпалир пред задния вход, над който беше издигната картонена приветствена табелка, нарисувана от по-възрастните двама. Добре дошъл, Том. Тя още с години вися облегната на една стена горе на тавана, не можех да се насиля да я махна, нали цял живот не съм могла това, да махна нещо, това не го мога. Значи виждаш ли, казвам, че имах право, за операцията. По-добре да ме беше махнала. Не говори така, казва тя, не се говорят такива неща.
Тя е силната ръка, ръчката движеща кораба Семейство. Стожерите Ј: чувство за дълг, работливост, разумна пестеливост и чисто бельо всеки ден. Учението Ј намира израз в ясни божи заповеди, повечето получени по наследство. „Който си опозори носа, си опозорява лицето.“ (Така едно време казваше баба ми.) „Всяко нещо си има място, и всяко нещо да си е на мястото.“ (Така е научила сама, на френски, в едно училище в Динант.) „Тия дето днес пият шампанско, утре ще ги лазят въшки по главата.“ (Казвал винаги баща Ј.)
Никой, почукал за помощ при нея, не си отива празен. На болните тя дори се обажда лично и те, щат не щат, трябва да си запишат три народни билкови лека, както и двайсетте и пет задължителни съставки за гарантирано лечебен бульон. Тя е разтворила сърцето си за цялото съществуващо страдание. Ако можеше, сутрин би правила супа за целия свят. Но тогава пък същия този свят ще трябва да се примири да му попрочитат и конско. Защото не може повече така, драги ми свят. Трябва да си разтребиш стаята и да престанеш да си захвърляш палтото. И обул ли си чисти гащи? Я си представи, че те сгази кола, ще те закарат в болницата и сестрите ще те съблекат. И тогава край с репутацията ти, че и с моята също. Ами какви са тия работи в училище? Тия забележки за теб, ето тук, Римски клуб, Амнести интернешънъл, какво е това, трябва ли да подписвам такъв бележник, срамота! Как смяташ, че ще постигнеш нещо? Ако не бях сигурна, че те бива, щях да вдигна ръце. Но ти, с твоите дарби? Вече не ме лови сън, питай баща ти, ето на, вчера пак трябваше да глътна хапче за кръвно. Така ли се отблагодаряваш на майка си? Свят, става ми болно заради теб. Върви си. Не, не, върви си, върви си. Майка ти иска да остане малко сама. Или не, я първо ми донеси чаша вода. И една-две носни кърпички. Хайде, направи го заради твоята майчица. То може би е последното, което все още можеш да направиш за нея, преди да положи глава.
Има хора, които се опитват да се сдобият с контрол над съществуването, като извършват държавен преврат, като стават Далай Лама, или като изучават квантовата механика. На майка ми всичко това не Ј беше необходимо. Тя играе в любителски театър, и готви, и това Ј стига. И при двете призвания ми поверява ролята на привилегирован зрител. Ученето наизуст на ролята Ј в пиеса е въпрос на организация. Тя глади изправена, а аз, веднага щом криво-ляво се научих да чета, седя от другата страна на масата на един стол с тетрадката Ј в ръце. Каквото трябва да каже тя, е подчертано. Всички останали герои поемам аз. Първите няколко пъти все още се налага да Ј суфлирам, след това върви от само себе си и ­ колкото и в малък мащаб да е ­ във всекидневната ни прехвърча искрата на театралната магия. Експериментално представление за двама актьори и никаква публика. Вихря се неограничено из текстовете, с широки жестове и силно или по-тихо гласче пресъздавам героите си. И все пак далеч изоставам от абсолютно уверената интонация и мимика на майка ми, която също тъй без задръжки се увлича от играта. Обаче колкото и да се нажежават страстите в пиесата, тя продължава да глади. Даже включва гладенето в актьорската си игра. Когато аз например като герой хубавец Ј поднасям комплиментче, тя презрително ми подхвърля отговора си, докато оставя ютията си фриволно да пърха по влажна подплънка за ръкав. Но когато малко по-късно я мамя със съперницата Ј, тя първо пръска допълнителна вода по подплънката, ядно натиска желязото по съскащия памук и ме обсипва, обкръжена с ореол от пара, с ругатня след ругатня. За да подсили последната си обида, тя дори мята отдалеч ютията на металната Ј подложка. И трябва едва ли не да се радвам, че дамите по пиесите никога не се дуелират, иначе щеше да ме прободе с нажеженото си оръжие.
Смесени чувства ме нападат, когато пиесата най-накрая се играе в градския театър. Гордея се с майка си и с тайния ми дял в успеха Ј. Но това вече не е същата пиеса. Кои са тези странни хора край нея на сцената? Произнасят изречения, които са ми познати. Но аз бях по-добър в техните роли. И ми липсва ютията. Най-ужасното обаче настъпва, когато безсилен в тъмнината, посред тихата като мишка публика, се налага да гледам как другият герой целува майка ми. Добре де, целува я само по бузата. Но има късмет, че дуелите понастоящем са изцяло забранени. Иначе щях да го накълцам с най-големия месарски нож на баща ми.
В готварското Ј изкуство делът ми е значително по-скромен. Все още едва съм проходил, и вече имам право да седя на масичката край нейната печка, в кухничка, която едва ли е и пет пъти по-голяма от найлоновата престилка, която носи тя. Във вечния си стремеж да възпитава, тя не пропуска да спомене и последната съставка от рецептите си. Длъжен съм да повтарям тези имена, докато се науча да ги изговарям правилно. Захар. Брашно. Сол. Да наименуваш е да довършваш съзиданието. Масло. Канела. Шафран. За награда тя всеки път потапя върха на безименния си пръст в назованата първична материя и я отпечатва на изплезения ми език. Със затворени очи ставам съпричастен към загадката на материята и хилядите Ј вкусове. Лимон. Мускатово орехче. Разтопена мая, за прочутия Ј вафлен пълнеж. Щом се научавам да чета, съучастничеството ми се разраства. Все така седнал на плота, Ј чета на глас от ръкописните Ј готварски книги формулите за ястията, които е подбрала за днес, за да утоли семейната лакомия. Реже и кълца, бели, мели, разбърква в купи и мести капаци по къкрещи лакомства. Накрая взема дървената си лъжица, обира малко сос с нея, опитва и ми я подава подобно на лула на мира. Ммм, намигаме си един на друг. Ммм. Може би само мъничко повечко сол?, пита ме тя, формално. Ами добре, още съвсем мъничко, разрешавам аз, също тъй формално. Я го направи ти, казва тя, подава ми кьолнското бурканче за сол. С палец и показалец вземам миниатюрно количество кристалчета сол и ги поръсвам, по-скоро като скрепяване с печат, отколкото за вкус, над нейните подправки. Тя отново кимва. Така ме въведе в своята кулинарна алхимия, която се състои в това неблагородни зеленчуци и късове сурово месо чрез една газова печица с четири степени да се преобразяват в благородни ястия, златният елексир на щастливото съществуване. 
Образ: В кухнята ни има пожар. Сега това определено ставаше по-често. В спомените ми от младостта ми в кухнята ни всеки ден има пожар. При фламбирането на  филе дюзата на газта мощно се разгаря като факла, един вестник, с който веят, и оставят на масичката ми, се запалва и от него в цялата къща заваляват черни, мазни парцали сажди, пламъкът от само себе си се прехвърля към един тиган и оттам в следващата тенджера, и оттам в трета, докато цялата печка заприличва на действащ вулкан... Сценариите се неизчерпаеми.
Този път обаче е сериозен пожар. Дванайсетгодишен съм. Фритюрникът е бил забравен на огъня и е изкипял. Баща ми, който след вечеря винаги си подремва, скача от фотьойла си и все още полузамаян се втурва към пристройката в задния двор, където е кухнята. Мълниеносно и абсолютно буден отново се връща във всекидневната. Кухнята гори!, вика той. Амии?, изпищяваме ние. Хвърли Ј просто кофа с вода, също като вчера. Но този път е пържилникът за картофи, вика той, забравих да махна пържилника от огъня! Цялата постройка гори! В паника хукваме към кухнята. Черни облаци и миризмата на горяща боя ни блъсват в лицата. На печката ­ тракащото и пушещо котле с мазнина. Пламъците лижат тавана. Всеки започва да крещи на всеки, чувствам как се надигат първите ми сълзи от страх. Баща ми намокря един парцал и го мята връз котлето. Парцалът обаче не е достатъчно голям, той пада вътре. От водата по парцала нажеженото олио яростно закипява и запръсква още по-силно. Чувам майка ми да пищи, тя избутва нас, децата, навън, никой не знае какво да прави. Гори и на тавана, чуваме как всичките стъкла се пръскат от горещината. Изтичвам разплакан навън, вън от къщата. Отивам да позвъня при хлебаря на другата страна на улицата. Никой не ми отваря. Пожарната, хленча. Някой трябва да повика пожарната. Връщам се обратно у дома.
Тъкмо се каня да вляза, и ето я. Майка ми. В ръцете Ј горящият фритюрник. От разгорещеността на обзелите ме емоции, всичко сякаш се движи на забавен каданс. Дръпни се!, ми извиква тя мъчително забавено. Пламъците леко, но отровно се стрелкат към лицето Ј. Горящи капчици бавно пръскат на всички страни. О, не. Тя все още е с найлоновата си готварска престилка. Разминаваме се на косъм. Трае цял час. Виждам ужасни рани по ръцете Ј. Дори кухненските ръкавици, с които е стиснала съдината, вече тлеят. Яростно е стиснала зъби.
Измъкнала се навън, лисва като кофа с вода фритюрника по паважа. След това хвърля и самия съд, също и ръкавиците. Огънят се потушава почти моментално, с последен адски трясък. Така, казва тя. Да не мислиш, че ще оставя къщата ни да изгори от един глупав фритюрник? Стоим и я гледаме. Лицето Ј цялото е обгоряло. Вече няма ни мигли, ни вежди. Няма я и половината от косата Ј. Дупки са се прогорили по престилката Ј, която слава богу не се е запалила. Сега сама се вглежда в ръцете си. Ами хубаво, казва тя, неестествено спокойно. Все пак да вземем да повикаме пожарната. И линейка. Човек никога не знае. Няколко часа по-късно, в болницата, лицето Ј тъй се е подуло, че вече нищо не вижда. Така ще остане през цялата седмица. Мажат я с някакъв бял мехлем. Очите Ј са увредени, макар и не непоправимо. Сълзят непрекъснато. Самата тя изпитва големи болки.
Няколко дни след пожара ми разрешават да Ј ида на свиждане. До две седмици трябва да взема първото си причастие. Тя не иска и да чуе за отлагане, аз трябва и ще получа до четиринадесет дена светото тайнство на конфирмацията. Такава е волята Ј. И е настояла вече да Ј покажа дрехите, тъй че да не успеем да я надхитрим и тайно да отменим цялата работа.
Тя лежи в полутъмна стая. Щом я виждам, не сдържам сълзите си. Бяла като вар, все още подпухнала глава. Откъм цепките на височината на очите капе влага. Кичури разрошена коса. Ръцете Ј, лежащи върху одеялото, са бинтовани. Всичко е бяло. Всичко ­ мъртвешко. Ти ли си?, пита тя. Дай да те погледна. Завъртам се, хлипайки край леглото Ј като манекен. Нищичко не вижда, сигурен съм. Не бива да плачеш, казва тя. Аз ще оздравея като наближи причастието ти, обещавам ти. Като че ли пък за това роня сълзите. Ела, приседни до майчицата си, казва тя, ето тук, на леглото. Тишина. Липсвам ли ви? Да, казвам. Тишина. И нали няма да използвате отсъствието ми, та да бягате от училище, това ще ме наскърби. Не, казвам. Тишина.
После тя снишава глас, сякаш медицинските сестри по коридора не бива да чуят какво ще каже. Видя ли сега, че бях права, шепне тя. За какво, питам. Всеки ден ­ чисто бельо, прошепва тя. Никога не знаеш какво ще се случи.

Четвъртата жена, четвъртото поколение. Най-възрастната сестра на майка ми, Жермен, кръстница на най-големия ми брат и наречена от него Пит Жермен, Пит от petemoet, „кръстна майка“. Име, което поде цялата фамилия.
Умна, акуратна жена, беше тя, моята Пит Жермен. С една глава по-висока от майка ми, но с по-грубовато лице. Най-възрастната дъщеря в семейство с дванадесет деца, от което майка ми беше най-младата, и в което скоро след раждането бяха починали още три чеда. Бащата, Дядо Вербеке, беше зидар-надничар. Баба Вербеке, баба ми, починала млада. Никога не бях я виждал. Когато умряла, майка ми била седемнайсетгодишна. Както бил обичаят в онези дни, най-възрастната дъщеря поела грижата за семейството. Ден след ден Пит Жермен се превръщала в майката на цяла дузина дечурлига, съпруга без съпруг. Както биха писали класиците: Жермен безропотно и жизнерадостно приела съдбата си. Когато братята и сестрите Ј един подир друг напуснали бащиното огнище, за да се задомят, тя си останала там, твърде стара за мижав флирт на брачния пазар, твърде млада, за да не върши нищо. Станала постоянна прислуга у заможни хора в антверпенския край. Репутацията Ј беше безупречна, остана си бездетна. Като навърши седемдесет, взе че се омъжи, за един вдовец на седемдесет и пет. С тържествена църковна сватба и тъй нататък.
Дядо Вербеке познавам единствено от снимки. Глава четвъртита като камъка, с които градеше къщите. Немногословен, непоклатимо честен. Сдържана обич, криеща се зад строги погледи. Човекът, който казваше на майка ми, когато му покажеше отличните си бележки: Това е нормално. Длъжна си. Който, на празненството за седемдесет и четвъртия му рожден ден, стресна децата си. Това е последният ми рожден ден, деца. Няколко седмици след това умря. За когото иначе не знам нищо друго, освен че в построената от собствената му ръце къща синовете никога не биваше да приближават стаите на дъщерите, и обратното. И че майка ми счита това за нормално за годините през които ще да е била млада.
В края на седмицата моята Пит Жермен получава почивен ден от френскоезичното семейство, при което работи. Тогава ходи на студено къдрене и взема автобуса до П., където подхваща обиколката си, от брат на сестра. Често идва у нас и остава дълго. Вечер преди лягане баща ми я изпраща с кола, също като Виске, до малка квартира, няколко улици по-надолу. И също както за Виске, и за нея важи: няма семеен празник, на който тя да липсва.
Моята Пит Жермен притежава дарбата на говоримото слово, умножена със силата на безпогрешна памет. Нито за момент не млъква. С невъзмутимо спокойствие и до последни подробности разказва кого е срещнала същия ден, на кои други личности Ј напомнил този еди-кой си и какво се било случило с него навремето, история, която е чула от трети човек, който бил женен за четвърти, и че сега онези двамата живеели в неразбирателство по причина на пети, който пък бил синът или дъщерята на шести, с когото била разговаряла едва миналата седмица, когато била на път към еди-кой-си седми. Непресекващ поток от истории, всяка с пикантна средна част, неясно начало, което се губи някъде в предишна история, и заплетен завършек, който вече ясно представлява част от следващата история.
Тя е изобретателката на le racontage automatique, автоматичното разказване. Асоциативен кадастър, който обхваща хиляди животи, които никога не се документират другаде, освен в припряното Ј „парландо“. Калейдоскоп от трагедии и банални случки, от които тя извайва своята литература, която е предназначена да изчезне, веднага щом тя замъл¬чи. Докато това не е станало, тя възпява с оди малките животи, от които е съставна частица. Произходът на цялата тази словесност е в тази жена: от чутото и видяното тя създава мит, а от всички митове заедно ­ несравнимата си фреска. Или, както често го обобщава баща ми: даже когато спи, тя продължава да разказва. La chroniqueuse magnifique, великолепната хроникьорка.
Хората в нейните истории никога не се наричат само с имената им. Носят, както при най-древните традиции, епитети и почетни титли, които трябва да придадат цвят и значение на разказваното. Джон Ван Ден Херт, от „Кафе Метропол“ на ъгъла на пазара. Жана ван Спийсенс, на Жулиен от магазина за топки на Дригайен. Спийке, с едната ръка, защото другата му е ампутирана през Световната война.
Тя седи на масата срещу майка ми, и двете кърпят чорапи. Моята Пит Жермен разказва. Мама кима, най-много да зададе по някое въпросче, в което Пит Жермен моментално така се задълбава, че цялото повествование приема съвсем друг обрат. Не-не, Жозе ­ беше Лийс от „Пол Петрол“ от магазина за дрехи на Кнаптанд, срещнах я вчера и ми каза: знаеш ли кой е умрял пък сега? Шарел ван Тави, дето беше женена за полския бежанец от Ниюве Вейк, който умря от цирей в носа, понеже тогава още нямаше английски пеницилин. Аз също седя на масата унесен във времето. Очите ми уж четат някакъв комикс, при което устата ми от само себе си повтаря ономатопеите, осигуряващи динамика на картинките. Бруум! (Отпрашва спортна кола.) Оой! (Сидония вижда мишка.) Буум-баам! (Лабораторията на Професор Кумулус.) Но ушите ми си остават заслушани в Пит Жермен. Двете истории, моята, която чета, и нейната, която слушам, се преплитат. Епична мозайка в кадъра. Ииииии! (Кола удря спирачки.) И тогава Леен ван Сметьъс, дето държи сергия с конско месо срещу Дрийс ван Стан от Хеет Хоф на Пьойт Вут ми вика: не си ме виждала. Такатакатака! (Картечни откоси или пишеща машина.) И тя добре знаеше какво разправя, защото и баща Ј пиеше, Тйен на Мария Ван ден Дюрпел от Стекене, той всяка седмица потрошаваше всичко и я пребиваше от бой, беше Ј счупил носа, а пък веднъж на панаира Ј беше счупил ръката. Скръъц! (Жером изтръгва вратата от пантите.) Та тя значи казва: Какво, аз да съм ходила с един от Ейър-клуб от Папенакерс? Я остави тая работа, по-скоро ще пукна. А той: Това ми се струва жестоко за някой от Терекен, Терекен, където котките пикаят от прозорците, да се изразя тъй просташки. Хоооп! (Машината на времето!)
Образ: Не съм по-възрастен от четири годинки и тъкмо са ме изкъпали. Баща ми ме загръща с хавлийка, мята ме през рамо като мумия и влиза така в хола. Прасенца за продан!, провиква се той, докато ме пошляпва с ръка по задничето, вкусни прасенца за продан! Всеки път все същата шега, за да разсмее четири поколения жени. Те вече са се подредили и чакат при масата с тоалетните принадлежности. Развиват едновременно мумията и се преструват на учудени, че се натъкват на мен, а не на прасе. После, докато четири чифта ръце ме подсушават и решат, пудрят и обличат, идва времето за шоу. Защото в детската градина при монахините междувременно съм се научил да пея. „Отидох с малката Като/ на пазара за масло“, със съответните движенийца и малки танци за всеки герой. Първо плащай, първо плащай,/ каза ми кръчмарят. Тук вдигам дясната си ръка посред пеенето и потърквам палец и показалец. Ще те пипна, ще те пипна,/ каза вещицата. След това крякам с преправен глас и съответното лице към въображаеми дечица. В мазето, в мазето,/ каза дядо поп. Притварям набожно очи и скръствам ръце като за молитва. Четирите поколения са очаровани. А тепърва иде и най-славният ми номер. Баронесата. Облечен съм само в бялата ми памучна ризка, нищо друго. Повдигам единия Ј край, та да се види полюшващото ми се пишленце, а в другата си ръка с разперено малко пръстче държа въображаема чашка чай. Така правя реверанси към въображаемата си публика от четирима зрители, докато припявам: В будоара, в будоара,/ каза баронесата,/ в будоара, в будоара,/ каза баронесата. Пожънвам гръмки овации. Всеки път повтарям на бис изпълнението си. В будоара, в будоара,/ каза баронесата.
Сестра ми гледа едновременно горда и ревнива. Горда, защото ме води с тротинетката си до училището, където съм научил това; ревнива, защото трябва да ме дели с тримата останали. Майка ми припява с вдигнат пръст заедно с мен, поправяйки ме, когато пея фалшиво. Виске се усмихва съучастнически, сякаш съм сам с нея, сякаш играя главната роля във филм, който гледаме заедно. А моята пък Пит Жермен, тя е престанала да разказва. Сега мълчи, с кръшен, сладострастен смях и поглед, от който не убягва нищо. Тя регистрира. Единствената причина, достатъчно важна, за да замълчи: записването на новия материал. Тя запечатва в себе си образи, които добре оформени словесно, трябва да се съхранят за потомците. Оттогава вече никога повече няма да се казвам Том. Казвам се: Том, най-малкият на най-малката ми сестра, дето стои с голо дупе на масата и пее за баронесата.
Но това все още не е достатъчно. Когато спирам пеенето, тя, която е била единствено камера и магнетофонна ролка, само регистратор, изведнъж също се гмурва в действителността. Какво е това?, пита ме тя уплашено. Сочи към твърдо сварено яйце, което, без да забележа, е взела от поднос с ядене и е сложила зад мен на масата. Яйце, отговарям, каквато е истината. Ти си го снесъл, казва тя. Аз те видях. Както си пееше, то се пръкна отзаде ти, голям късмет, че не се счупи. Изумен съм. Олеле мале! Скръъц! Снасям яйца! Че и без сам да знам! Смаяно гледам към четворицата свидетели. Те ухилено кимат, че да, и четиримата те видяхме. Еуфорията ми от успешното ми изпълнение се измества от паника. Не искам да съм такъв, дето снася яйца. И после правя жеста, за който те седят и чакат, за който знаят, че ще го направя. Рефлекс. Ръката, с която придържах въображаемата чашка чай, бавно поема към дупето ми, твърдо решена да опипа дали пък там не се крие още едно яйце. Преди да се стигне до там, моята Пит Жерен вече избухва в смях. Повярва, казва тя, галейки ме по главичката. Сладурчето ми повярва, че е снесло яйце, това ми напомня на Фи ван Трапенирс от кръчмата „Гладкият праг“, която вярваше, че бутилката Ј джиневър сама се е озовала в плетената Ј кошница на закачалката и прочие. От този ден нататък никога повече няма да се наричам Том в нейния устен roman-fleure, роман-река. Казвам се: Том, най-малкият на най-малката ми сестра, дето щеше да се опипа с ръка дали не е снесъл яйце, сладурчето.
Образ в кадъра: Главата Ј, подпухнала от кортизона, потънала във възглавницата на едно болнично легло. Тя е на осемдесет и две години, вече от седем години вдовица, след пет години брак. Поти се, мъчи се, стене, едната Ј страна е изгорена от нагревките. До плода, който майка ми ме е накарала да донеса, тя не се докосва, лекарствата така са Ј разбъркали вътрешностите, че може да понася единствено бял хляб и хладка обикновена водица. Косата Ј още не е опадала, но не е накъдрена. Знак, че краят е близо.
Обаче продължава да си разказва, колкото и да Ј е трудно. Старшата сестра била сестра на мадам Де Брауер от „Бреесстраат“, и прочие. Хирургът ще се жени за една братовчедка на Пе Ван Десел, и тъй нататък. И после, шепнейки, след като ми е дала знак да се приближа и наведа над нея: Виждаш ли оная жена на другото легло? Неспасяемо е, с четири деца, а няма и петдесет, внучка на Октааф Заешката устна от Зонекен, рак, направо да не повярва човек. И така нататък.
Тя умира на 4 януари. Майка ми: „Сега за втори път в живота си загубих майка си.“ И: „Тя изчака, докато минат празниците, та да не ни обремени. В новогодишната нощ казала: не ми носете храната, няма и да пия. И спряла да говори. Три дни по-късно починала.“ Аз: „Откъде знаеш?“ Майка ми: „От старшата сестра. Била сестра на мадам Де Брауер от „Бреесстраат“.“
И тъй нататък.

Та тези четири жени значи бяха онези, които ми пишеха писмата, които като десетгодишен получавах в А********. Всяко писмо се простираше на няколко листа, в по-голямата си част изписани от сестра ми. Тя ме наричаше нейното смърфче, на героите от комикса, чийто фанатични читатели бяхме и двамата. По-нататък пространно описваше дневния си режим и не пропускаше многократно да съобщи колко много Ј липсвам. Чак на последния лист оставаше място и за другите. Пит Жермен ми пращаше поздрави от кого ли не, които срещнала на улицата, половината от тези хора не ги познавах. Виске изброяваше всички нови филми и обещаваше да ме чака да се върна, за да избера. Майка ми ме наричаше синчето Ј, крадецът на сърцето Ј, слънчицето Ј. И че задължително да съм приемел поздрави от баща ми, който бил много зает в месарницата. И никога да не сядам на течение изпотен или да пия ледено студена вода след ритане на футбол, защото ме грозяло неминуемо възпаление на белите дробове, от което вече Ј било починало не едно дете.
Не отговарях на писмата им, с невнимателността на онзи, който смята за напълно естествено да бъде закрилян и носен на ръце. Не че съвсем не пишех никакви писма. Написах едно. Адресирано не до една от тях, а до другиго.
Ги, по-големият ми с девет години брат. В общуването си с приятели и непознати той блестеше като пуберитетен бог, у дома имаше отвратителен характер. В първото ме правеше съучастник, с второто ме объркваше мъчително. За него, по-рано, вече съм писал, всичко което може да се напише. Освен следното. Че на възраст, в която дори не съм знаел думите любов и желание, така разбирам чак сега, съм го обичал и желал като никой друг. Той ме тормозеше и споделяше леглото ми като брат, аз го гледах безпомощно, както любима, на която не мога да бъда господар. А той, щом му се удадеше случай да ме използва, ме изтикваше напред като пионка. Аз му служех да се запознава с момичета, играех ролята на талисман и лесно впечатляваща се публика при гордите му спортни изпълнения. Бях му детегледаческото извинение, за да се измъква от работа в месарницата. След това той забравяше за мен. С невнимателността на онзи, който е свикнал да бъде боготворен.
Както и аз забравих моите четири жени. Все още пазя писмото:
„Скъпи и любими Гикен, Мина много време, откакто те видях за последен път и затова сега ти пиша писмо от нашия лагер в А********. Пристигнахме тук в неделя следобед. Строиха ни и после получихме лилави връзки, за да помним от коя група сме. Оправям си все по-добре леглото и вече свикнах със следобедния сън. Храната тук е много хубава, направо колосална, със страхотно много пържени картофи. Дружинният ми ръководител падна от горното легло и му излезе огромна цицина на тила. Походът мина добре и вечерта сам изядох половин купа пържени картофи. Сега си лежа в леглото, защото е следобедната почивка. Сега свършвам писмото си и се надявам, че и при теб също времето е толкова хубаво, както и при мен. Том.“
С обратна поща получих отговор. От четирите. Сестра ми, значително по-кратко от друг път, в основни линии съобщаваше, че Пит Жермен е била на работа в Антверпен и съответно не може да ми напише нищо. Виске пък тъкмо се запътвала към фабриката и нямала много време. Майка ми настойчиво се осведомяваше за здравето на дружинния ми ръководител и го съветваше да си сложи на цицината компрес от мед, ечемичено брашно и горчица, за да изтегли мръсната кръв от главата му и да намали отока.
Единственото, което прочетох в писмото, беше каквото не пишеше. Прочетох, че брат ми не си беше направил труда да ми пише. Онова, което вече предчувствах от няколко години, сега видях да се потвърждава окончателно на онзи лист хартия. Че ме беше надраснал, и аз него. Аз ­ малко братче, той ­ идол, девет години разлика. Как иначе можеше да загуби интереса си към мен. Как иначе можеше да ме разочарова. И така и беше направил. Без да се замисли, и толкова по-зле значи. С едно писмо, в което не се споменаваше и думичка от или за него. Скъсах листа хартия и се зарекох да го забравя. С вродения си уклон към патетичност дори се втурнах още по-ожесточено в безгрижната тълпа на ваканционния лагер, с упойващото му редуване на разходки в гората, следобедни почивки, групови забавления и общи песни.
Но щом понякога вече е трудно да се забрави написаното, колко ли по-трудно е да се забрави онова, което човек се е надявал, че ще се напише? Но което завинаги си е останало ненаписано?

Избрал приповдигнатото социално общуване вместо самотно съжаление, но въпреки цялото оживление непрекъснато сбогуващ се с него, онзи, който не ми пишеше, такова значи беше настроението ми, когато най-накрая се запознах със Z. Красивият, капризният. Този, за когото по-късно ще напиша: „Не съм виждал по-алени устни, по-хубаво тяло.“
Щях да напиша това с пред очите ми неговият образ като младеж. В А******** той обаче засега прилича повече на мен самия като десетгодишен. Вярвам дори, че главно това ме привлече към него. Че би могъл да ми бъде брат близнак. Също тъй смешно дребничка фигурка като моята, косата почти толкова черна като моята, макар и по-малко къдрава. Все още не носех очила, освен в час, а той никога няма да носи. Устните му бяха по-пълни, още тогава, моята брадичка пък по-остра, очите ми ­ по-тъмни. Иначе ­ нищо освен приятелство. На вид беше точно тъй строен и стегнат като мен в онези дни. Можехме да си разменяме дрехите. Първото, което ми направи впечатление у него, впрочем беше една дреха.
През вечерта на първия ден едно момче остави картонения си куфар върху съседното оправено легло. От нашата страна на спалното помещение имаше дълга редица единични легла, от другата ­ също тъй дълга редица двуетажни; от едно горно от тях в съня си щеше да тупне долу един от лагерните ни ръководители, право върху темето си. Момчето измъкна от куфара пижамата си и я облече. Затвори куфара, натика го под леглото и приседна на ръба, с отметнати завивки, загледано в мен. Аз тъкмо обличах своята пижама. Здрасти, каза той. Отвърнах му същото. Познавам те, каза той. Ти живееш на ъгъла. Над онази месарница. Минавам оттам всеки ден с колелото. На път за училище. Ти в кое училище ходиш?
Докато отговарях, гледах зашеметен към пижамата му. Тази моята беше от старомодните. От здрав памук на широки райета, избелял и протъркан от много пране. Предавана по наследство от брат на брат. Онази неговата беше тъмночервена, с якичка от ластичен син кант, който се повтаряше по крайчетата на ръкавите и крачолите. Леко лъскава, от еластична изкуствена материя, която миришеше тъй, както може да мирише само чисто нов плат. Първият ми рефлекс беше мисълта: искам да погаля този плат. Вторият ми рефлекс ­ мисълта: и аз искам такава пижама. Единственото, което направих, беше да кажа името на училището ми.
О, отговори той, след две години и аз ще се преместя в това училище. Може би ще се виждаме. Кимнах и засрамено пропълзях под вълненото одеяло. Угасиха лампите, наредиха на десетгодишните да мируват. В тъмното отекнаха неизбежните кикот и шумолене, последвани от шътканията на отговорника на залата. Лъчите на фенерчето му строго се застрелкаха през мрака на нашата dortoir, спалното помещение. Полека-лека настъпи тишина.
Пст, чух вляво от мен. Как се казваш?
Прошепнах името си.
Какъв цвят връзка ти дадоха?
Лилава, казах.
На мен също.
А ти?, попитах аз. Как се казваш? Мина известно време, преди да получа отговор.
Z. Името ми е Z.
После фенерчето наложи мълчание и на нас.

В течение на престоя ни в А******** постепенно го опознах. Не че станахме неразделни, с всички лудости, които характеризират приятелствата на онази възраст. Не. Той просто беше едно от момчетата, с които се сприятелих. Самият най-често се движеше с другари, които познаваше от своето училище. Но въпреки това всяка вечер имахме нашата малка церемония. Поговаряхме си, докато се събличахме преди лягане. И аз просто не можех да отделя очи от пижамата му. Той го забелязваше. И оставайки да седи на ръба на леглото, докато угасяха светлините, отговаряше на погледите ми с подхилване. Предварителен отблясък на усмивката, по която по-късно щях да полудея. Отчасти отстъпчива, сякаш Z. изпълнен с разбиране искаше да ми позволи колкото се може по-дълго да задържа поглед по онова, което тъй ясно жадувах. Но също така и кокетна, понеже той притежаваше нещо, което беше жадувано тъй пределно ясно.

Всички останали образи, отнасящи се до първото ми пътуване, междувременно са се разпаднали без следа в гнилата тор на паметта ми, поради липса на спойка или значение. Всичките, с изключение на три. Изравям ги, от калта на ума. Три малки плоски камъчета, които са се запазили каквито са били. Не са нито диамант, който блещука, нито дръзка форма, предизвикваща въображението, нито материал, който е скъп поради редкостта си. Просто три обикновени носители на думи и жестове, които няма да забравя, докато съм жив. Подхвърлям ти ги, читателю, по гладката повърхност на тази страница, и се надявам, че ще те намерят, подскачайки по водата.

Едно: Салтоморталето в ливадата край горската пътека. Екскурзията ни се прекъсва от пикник. Видях Z. заедно с някои от приятелите му сред жилавата трева, боцкаща босите ни крака. Пиехме пълномаслено мляко от картонени чашки и лапахме сухата храна, която същата сутрин сами бяхме си приготвили и увили след закуска. Груби филии, намазани с истинско масло, гарнирани със салам или трошливи чаени бисквити. Твърдо сварено яйце. Триъгълно топено сиренце от непозната марка, но здраво опаковано в съвсем тъничко златисто фолио, което отдолу под парченцето беше подгънато и набръчкано като лошо изгладена носна кърпичка. От една от гънките стърчеше червено найлоново конче, което трябваше да дръпнеш, за да разтвориш фолиото, но това конче непрекъснато се изваждаше или се късаше, тъй че най-накрая трябваше да се ровичкаш или да го разрежеш с джобно ножче, за да успееш с пръст или с острието на ножчето да изгребеш неестественото бяло сирене.
Бяхме вече приключили със закуската и не знаехме как по-нататък да си убием времето, което оставаше преди да подновим похода. Чакайте, каза Z. Ей сега ще ви покажа нещо. Отдалечи се малко от нас, ходейки приведен, за да махне от високата до колене трева натрошените камъчета и шишарки по онова, което щеше да бъде маршрута му. Когато сметна, че се е отдалечил достатъчно, се извърна със сериозно лице, опря плътно крака един до друг и прибра ръце стегнато до тялото си. Пое си дълбоко дъх, изправи се на пръсти и с все така изпънати ръце направи кратко движение напред, сякаш се готвеше да се издигне. После се отпусна да падне напред и започна мощно своето настъпление. Стигайки до групичката ни, направи кълбо, в края на което се извъртя странично на четвърт, тъй че се озова идеално на крака преди началото на незабавно последвалото обратно салто. За малко да падне при приземяването, но успя да запази равновесие, коленичейки дълбоко и жестикулирайки за съвсем кратко със стегнати ръце. Когато това стана и равновесието беше възстановено, той зае стойка мирно, като войник, изправил брадичка и тъй нататък. След това застана свободно. Научих го в кръжока по гимнастика, захили се той към мен. Гимнастическата лига „Силни заедно“. Защо не дойдеш да членуваш и ти? Само на една пресечка от вас е. Всеки вторник, петък и неделя сутрин.
Не отговорих. Целият скок, включително засилването, не беше траял и пет секунди. Но беше било достатъчно. През тези пет секунди бях видял повече от някакъв обикновен скок. Сякаш бях застанал пред огледало и бях станал свидетел на сърцераздирателна сцена, в която фигурирах и самият аз. Че Z. и аз толкова силно си приличаме дотогава бях намирал за съвършено естествено. Но гледайки в онова огледало, забелязах, че приликата ни е измамна, маскарад на случайността, tape-а-l’oeil, мръснишко намигване към времето. И той щеше да ме надрасне, и аз него. Единственият период, в който бяхме равни, вече свърши тук. На тази ливада, с това задно салто, с което Z. скочи през едно несъществуващо огледало и непоправимо го разби на парченца.

Две: Прастарият душ. Всяка сутрин и вечер под надзор, но без ентусиазъм, си изтърквахме лицата и коленете с тривка, сапун и студена вода. Прави пред умивалниче, което заедно с десетки други образуваше симетрични редици, като редове чисти корита в зала с бели плочки. Три пъти през престоя ни тази първична хигиена се допълваше с горещ душ. Заведоха ни групово в друга зала с бели плочки. Всеки десетгодишен ­ по гащи, с хавлия през рамото, с калъп сапун в ръка. По знак на ръководителя всеки пристъпи под своя душ, отделен от другите кабинки с две също така облицовани с бели плочки стенички. При втория знак събухме гащите си и заедно с хавлиената кърпа ги окачихме на широка, стърчаща от плочките закачалка. Фунийките на душовете започнаха да плюят и да изливат жарката си вода, примесена с пара. Застанах под своя и аз. Сапуна си сложих, смятайки да не го използвам, в служещата за сапунерка издаденост, разположена на друга плочка.
Тогава ги чух. Едната в крайната кабинка вляво от мен, другата в крайната вдясно, бавно напредващи със заниманието си към мен. Дошли тук от П., за задачата, за която християнския взаимоспомагателен фонд беше преценил, че не бива да се поверява на мъже ръководители, заради целомъдрие и по-голяма ефикасност. Бяха две. Медицински сестри. Винаги и навсякъде все те: медицинските сестри. Бели като сапун и плочки, и мехлем и възглавници, и легенче за плакнене на уста в болници. Бели като кокалчета и стави. Казваха по нещичко на всяко момче, за да отмахнат с приказки взаимното смущение, докато го търкаха по гърба и между краката с тривката, груба като кокосова изтривалка. Вече чувах едната да говори на Z. в кабинката, съседна на моята. Малко след това тя застана зад мен. Сапун?, попита тя. Попипах в кухината на плочката, която цялата се беше напълнила с гореща вода, започваща да се превръща в луга. Подадох Ј размекнатото, мазно калъпче сапун. Тя мълчаливо го разтърка по тривката си, докато се разпени хубаво. После започна да ми мие гърба, и не чак толкова грубо, колкото се бях страхувал. Говореше нещо, но не я чувах какво казва. Колкото и да се опитвах, можех да мисля единствено за тривката, която току-що беше минала по гърба на Z. и толкова много други.
Гледах нагоре, към фунийката на душа, която висеше и потреперваше на стойката си като око. Леещата се оттам вода запазваше парата си, но изведнъж губеше всякаква температура. Ставаше хладка, нито студена, нито топла. Тя просто предаваше същността си, боязлива заради пяната, с която трябваше да се смеси по гърба и краката ми. И когато тривката се плъзна между краката ми дори бях доволен, че сестрата ме придържаше яко за мишницата с другата си, непокрита ръка, иначе сигурно щях да се плъзна надолу по гладките, гъргорещи плочки на бялата си килийка.

Не бяха някакви големи събития, тези едно и две, и тогава все още нямаха стойността, която сега им придавам. Определено не бяха това, което можеш да наречеш: основите на по-нататъшна любов. Любовта не действа така. В най-добрия случай бяха първите темели на една примитивна, детинска дига в едно лениво поточе. Нужни са много такива камъни, за да се забележи някакво раздвижване в останалата свободна теснина.
Забравих дори Z., веднага щом се завърнах у дома от А********. Баща ми дойде да ме вземе с колата от паркинга при басейна, а у дома четирите ме посрещнаха като цар. Трябваше да разкажа за преживяванията си, което сторих надълго и нашироко, трябваше да обясня какво е станало по-нататък с дружинния ни ръководител (с глава с цицина огромна като топка за ръгби, прибра се у дома още на четвъртия ден, никога повече не чухме за него), и накрая да разтоваря картонения си куфар, което направих с неудоволствие. Изпраха мръсните дрехи, закърпиха скъсаните, подредиха чистите по скринове и гардероби. Самият куфар изчезна. Съдбата на картонените кутии. Използвани докато са полезни, след това небрежно унищожавани. Напълвани с боклуци и изхвърляни в трещящата паст на боклукчийските коли. Разкъсвани на парчета и постилани по пода при боядисване. Запалвани по здрач през някоя мека неделна вечер. Има хора, които събират пощенски марки, препарирани насекоми или цветя, станиоли или ключодържатели, има и такива, които пазят даже некролози. Но никой не съхранява картонени кутии.
И аз също. Куфарът ми изчезна, запиля се незнайно къде. Аз го забравих. Както забравих и Z., засега. Понякога го виждах да минава край нас с колелото си, на път за училище. В началото все още ми помахваше, или аз на него. Грубоват поздрав, като на двамина здравеняци, работили някога на една и съща нива. С течение на времето отпадна и това помахване. Да не беше ни събрал отново случаят, може би никога нямаше и да си спомня за него. Щеше ли и той да стане като всички останали, с които за кратко се бях сприятелил в А********, преди да потънат в тинята на безсмислените факти?

Три: Момчето в река Урта. Не знам как се казваше, нито дали някога въобще съм знаел. Той беше откривателят на нашата нова игра. Плувахме в басейнче, пълно до ръба с водата на Урта, образувано от бетонна стеничка прокарана по цялата ширина на речното корито. Плувахме към стеничката, изкатервахме се отгоре Ј и цопвахме долу. Водата над нас преливаше по бетонния ръб като безкрайна завеса. Ако си държиш главата под нея, гърмеше и пръскаше по-силно от буря. И трябва да опиташ ей това, каза момчето. То застана с корем, прилепен до падащата водна завеса, и с два палеца разтвори банския си напред. Водата гневно заклокочи между корема и плата на банския му, който се изду като корабно платно. А той си стоеше и се кикотеше. Опитай де, каза той, готино е. И сякаш, за да ме убеди, се отдръпна крачка назад, и все така кискайки се, ми показа неокосмените си слабини. Ah, l’eau froide, l’impitoyable, qui rend petits tous les zizis..., ах, студената вода, колко е безмилостна, прави малки всички патки... Това, което видях не беше чак малко пишленце, но и не много повече. Детско пръстче без нокът и с много кожичка, не по-дълго от набъбнало зърно на женска гърда, подпирано от набръчкана торбичка с две черешки вътре, които очакваха цъфтежа си. Всичко ­ вкочанено и розово като прасенце.
Момчето, което се хлъзгаше в Урта и ловеше водната завеса с банския си. Момчето, което показваше сякаш на чинийка ташачетата си и марципановата си чурка. Момчето, което не знам как се казваше, ако изобщо някога съм знаел. Отминало и разтворило се, изгорено, забравено. Пъхнато в картонена кутия и изхвърлено някъде.

От „Картонени кутии“, роман
uit: Kartonen dozen, Prometheus, Amsterdam 2003 
 
 


Паул Кук 
(1940)

ЖИГОЛОТО
(откъс)
 

„Четвърти състав на Касационния съд в Антверпен
осъди на 18 януари 1984 автора на този роман
да заплати обезщетение от петстотин хиляди белгийски франка
на едно лице, което се разпознало в една от предишните му творби.
Онези, които открият себе си в „Жиголото“, 
значи могат да си опитат късмета.
Теодорус Делкампо например?“
 

Това е До, на една крачка от Избавлението: той издухва праха от перваза на прозореца, търси опора с о-тъй-чувствителните-връхчета-на-пръстите на двете си ръце и се навежда от третия етаж, колкото се може по-надолу към вътрешния двор, който е облъхнат от пролетта, вдъхва аромата на люляците през подстриганите косъмчета на ноздрите си, покрай обонятелните си клетки, дълбоко в дробовете си. Опиянение се разлива в долната част на гърба му, пропълзява нагоре по гръбнака му, разпространява се по раменете му, по гърдите му, по корема му и оставя там, в продължение на няколко секунди, настръхнали вълнички.
Това е До, уморен от борбата, но готов за Ритуала: на косъм от петдесетте, но опакован в тяло, което и врагове и приятели оценяват на към четиридесет. Нито бръчица не се мярка по кожата, загоряла като картинка под слънцето на Мартиника, също и по мястото, където благоприличните биха очаквали млечнобяла чертица. Кожата, която ухае чак до подмишниците на диви лимончета след ваната, в която се е отпуснал днес, малко преди заминаването си. Аромат, който впрочем е в пълна хармония със свежестта на загадъчния океански бриз по гладко избръснатата му брадичка, афтършейвът, който го отличава, подписът, който е поставял по десетки кревати, както котарак ­ своя, по градински портички, кофи с пясък и прагове. Кожа със забележителна мекота, като например: на „Променад-дез-Англе“, в Ница, той се наслаждава с Бега на един пунш, а една дама-с-кученце на съседна масичка плаща своето „кафе по лиежки“ и го погалва на минаване с едно permettez? по копринено окосмената ръка и казва, почти с въздишка oh oui, усмихва се мило и любезно и изчезва от живота му.
Това е на няколко сантиметра след Новия До: той с непринудена усмивка гледа надолу към три жени в дрехи, които е лесно да си представиш как сваляш, цветя, които се разтварят  на слънчевата топлина, разкопчаните халати като розови и тюркоазни листа от корона на дърво върху навитите до средата на бедрата нощници. Вероятно току-що са родили и въпреки това ­ ето ги вече пак, там долу на градинската пейка, със сгушена глава, притворени очи, протегната шия, която посочва пътя към извивките на гърдите, една чувствена картина на пасивно сладострастие. Новият До се чувства проникнат от съзнанието, че подобни цветя няма да го привлекат никога повече. Той, До, изпитва гордостта на наркоман, който през първия и най-труден ден не е посегнал към цигарата, който дори не се е оплакал от каквото и да било желание. Мълчалива, зряла гордост значи, и няма нужда да го поздравяват. Впрочем той, До, никога не е пушил.
Тогава може би трябва да се припише на разстоянието. Усмивката на До във всеки случай явно не може да пренесе непринудеността си върху трите жени, които след като средната ги побутна, загърнаха розови и тюркоазените си халати подобни на листа на дървета. Обърнатите към него лица изразяваха презрение. Но не, новият До не се оттегля боязливо, ни най-малко, той предизвиква техните погледи, в усмивката му сега даже трябва да се промъкне някакво съчувствие, предполага той и, преценявайки разстоянието, той подсилва този си израз с леко разтърсване на глава. Чувства се извисен над тях, преди всичко преносно, понеже те тълкуват погледите му като зяпане, усмивките му като хилене, удоволствието му като наслаждение. Тълкуване, което разкрива повече техните фантазми, отколкото неговите, и което, като се има предвид състоянието на телата им, сочи едно жестоко самонадценяване. Той фиксира с поглед средната и Ј казва мислено: приличаш на Веерле, наистина, на Веерле, колкото и неопитна все още да е, няма и двадесет и три години и въпреки това вече реагира като една препатила какво ли не проститутка на безсилието ми, не биваше да се притеснявам, най-накрая все щях да успея, нито за момент не Ј хрумваше, че може да е именно нейната отиваща тъй далеч пасивност, която ме парализираше, гърдите Ј или каквото минаваше през тях, точките и запетаите, които тя винаги поставяше по време на говоренето със своя лек нервен смях.
Голите бедра на До бяха погалени от прохладно течение. Така той узнава, първо, че вратата зад него е отворена, и второ, че ако първото се окаже вярно, някой може сега да гледа право в задника му. Без да избързва, той се изправя отново. Тъй спокойно, както например: в тревата на нейната градина на покрива, Париж, той се е загнездил до пищното тяло на Агнес, която току-що е била изоставена от мъжа си, при теб чувствам как се успокоявам, казва тя, сякаш буквално изсипваш в мен тубичка успокоително, мда, Агнес... До се извръща и разпознава чернокосата монахиня, която го е помолила само да си сложи горнището на пижамата.
­ Наслаждавам се на гледката ­ казва той.
­ Ще ми се и аз да можех да кажа същото ­ репликира го тя.
Значи все пак чувство за хумор, мисли си До изненадан. Изненадан, понеже по време на приветствения церемониал му е заприличала на жената на полицейския комисар, но това вероятно спада към Символиката на случващото се, може би паметта му някак си се приспособява заради повода. Жената на полицейския комисар във всеки случай преди тридесет и осем години е била чернокоса по почти същия начин, с огромни пълни гърди, мъжкарана. Разликата се крие в пискливия смях, в който той долавя глупост. И в ноктите. Жената на полицейския комисар по време на оргазъма дращеше, докато ноктите на загърнатата в безупречно бяло монахиня не са тъй ярко червени, изобщо не са лакирани впрочем, че отгоре на това и дълбоко изрязани, с тях тя няма да раздере ничий гръб или лице.
­ Знаете ли историята за евнуха, когото обезглавили? ­ пита До.
Монахинята брои кърпите за ръце в шкафчето до леглото.
­ Е, това е една притча, която няма начало и край.
Тя явно не вижда връзката, кимва припряно, засмива се смутено, определено не подчертано. След това изцяло се съсредоточава в попълването на картона, който е закачен на таблата на леглото от страната на краката. Смръщва вежди. Над горната си устна има мъх.
­ Делкампо, така ли се произнася? ­ пита тя.
До кимва. При това пуска в действие и една усмивка, която тя би трябвало да възприеме като успокоителна, защото има чувството, че неговата невъзмутимост по някакъв начин я смущава. Сега тя впрочем кръстосва очи с неговите, едно трескаво усилие да не допусне погледът Ј да се плъзне към онова, което току-що е било прикрито от пижамата.
­ Така се е казвал испанският войник, който в началото на седемнайсети век съблазнил една яка фламандска мома, някъде в антверпенските низини, Кало, там било укреплението му.
До чувства с всичките си сетива, че мускулите Ј са прекалено силно напрегнати, би желал да положи успокоително ръка на рамото Ј, но е убеден, че тогава тя би избягала с писък от стаята. До установява, че може да изпита само лека жалост към една монахиня-милосърдна сестра, която продължава да счита неговия уред за пикаене за обиден и съответно незаслужаващ доверие орган за сношаване.
Защото това е До в момента, когато се води борбата: той изпълзява от срама като от каменен пашкул, наслаждава се на усещането, на това освобождение, изглежда сякаш отново се ражда, срамната област става просто голо коремче, чувства се по-лек, чувства се Чист, Пречистен. Монахинята ­ сега изпод мишниците Ј по бялата престилка се разрастват тъмни петна пот ­ е модел за тълпата, която още не е направила крачката, като например: няма и тридесет секунди, след като е угаснал надписът „fasten seatbelts“, затегнете коланите, значи почти веднага след излитането от Лисабон, и Мариян вече се прошмугва към него през наполовина пълния самолет, тя е манекенка, и тъкмо когато минават над Париж, точно при началото на приземяването, казва, че предпочита да си говори с мъже вместо с жени, при говоренето с мъже даже най-баналният диалог придобива за нея вълнуващата форма на двусмисленост, разговорите с жените си остават чисто споделяне, разговорите с мъжете са игра. До загубва адреса Ј. Но си мисли за казаното от нея после, когато векове по-късно бавно стига до констатацията, че той самият се чувства по-спокойно в компанията на лесбийки, вероятно защото те не играят никакви игрички с мъжете по начало и с него в частност, при тях не му се налага да бъде нащрек, те говорят наистина онова, което си мислят.
 

От „Жиголото“, роман
uit: De gigolo, 1985, Manteau Antwerpen 
 
 
 


Петер Верхелст
(1962)

БРЮГЕ
 

Когато оскверних първия си гроб, бях седемнайсетгодишен. Стана в разгара на лятото. Опрях меката си буза в топлите напукани парчета и погледнах нагоре в ясната нощ, където някой, нейде високо над мен, четеше книга. Разтворените Ј страници блещукаха като черно стъкло и бяха обсипани с диаманти.

В онези дни правех дълги разходки през града. Мечтаех си да се изградя сам и превърна във вечен двигател, перпетуум мобиле. Мина известно време, преди да прозра, че това беше пътят, който се движеше под мен като вечно работещ ескалатор и ми налагаше това убийствено темпо.
Провизиите си носех на гръб и с цел да печеля време бях си измислил масичка, която можеше да се разгъва пред корема ми, тъй че не се налагаше да сядам, за да ям или пия. Как си намирах храна ли? Имаше достатъчно млади продавачки, които си затваряха очите, докато дясната ми ръка ги галеше по гърба, а лявата пълнеше раницата ми. Къде спях ли? Момчета като мен спят прави. В тъмното е трудно да ни различиш от млади дървета.
Що се отнася до хигиената: във всеки град има достатъчно фонтани, за да се измиеш.

Беше едно от най-горещите лета на века и вратът ми беше изгорял от слънцето. Пътьом бях се научил да си приказвам със сянката си и заедно водехме безкрайни диалози, на четни дни на възвишени, а на нечетни ­ на банални теми.
От всекидневното маршируване станах също тъй остър като сянката си. Понякога даже имах впечатлението, че съм станал невидим, защото все по-малко изпитвах потребност да прибягвам до гальовността на младите продавачки, за да снабдявам раницата си.

Един ден оставих краката ми да се носят свободно: доведоха ме до един площад, където в тревата лежаха хора и зрееха като плодове. Обичам присъствието на млади двойчици: влюбеността ми позволява да бъркам незабелязано в ръчни чанти. През онзи ден съдбата беше благосклонна към мен; за по-малко от половин час бях успял да сложа ръка на три натъпкани портфейла и един фотоапарат. Подсвирквайки си, обърнах гръб на площада и се скрих от любопитни погледи под един вековен дъб, там извадих парите от портфейлите, които незабавно захвърлих в хралупата на дънера. Фотоапарата и парите намериха нов подслон в раницата. Реших да се поглезя с огромна мелба, която по онова време правеше фурор: „Вавилонската кула“.
Трая поне четвърт час, преди да се справя с айсберга. Тогава дойде ударът: келнерът нетърпеливо пристъпваше от крак на крак и аз все по-недоверчиво се ровех из раницата си. Парите бяха изчезнали! Мълниеносно довтаса още един келнер, който положи ръка на рамото ми, питайки ме с шепот дали не бих дошъл за момент. Нямах друг избор. Тогава се появи момичето. Без да каже и дума, сложи нужните пари на масичката, усмихна ми се и си отиде.

Не си казахме нищо. Тя без затруднение успяваше да следва темпото ми, тъй че не стана нужда да се спираме чак до катедралата. Тя все още се усмихваше. Накрая се отдръпна две крачки, намигна ми и изчезна в тъмнината на църквата.
Почти не обръщаше внимание на гладко изваяната, мраморна пиета или на безбройните картини от стари майстори; самоуверено като водач на стадо пое към средното крило и преди амвона сви към един хладен, пуст параклис. Неочаквано спря, сграбчи ме за лакътя и прошепна: „Идвам всеки ден тук да гледам птиците.“
Натрошихме хляб и се скрихме в една ниша. След няма и минута се спусна първата птица и лакомо закълва трохите, и скоро последва цялото ято. Всички птици имаха кръв по гърлата си, сякаш си бяха раздрали гърдите. Тези петна имаха цвета на косата на момичето.
Когато подадох глава от нишата, червеногръдите се разбягаха и стените ги погълнаха.

Тя разтърси със смях глава, когато я попитах дали не е някакъв вид благотворителка, отвърна, че е прекалено хубава за това и отметна коси. Потупвайки по раницата, ми каза, че торба като тази представлява идеалната цел за джебчиите; дръпна ципа на чантичката на колана си и ми върна фотоапарата. Какво можех да направя? Ела, каза тя. Огледа се дали наоколо е чисто, но аз я придърпах обратно в нишата. Ухаеше на ягоди. И тъкмо, когато вече се точех за предстоящото и слагах ръце на презрамките Ј, чух вратичката на изповедалнята да се отваря, последвана от стъпки, които застинаха пред трохите хляб и после се насочиха към нас.
Какво си мисли човек, който поглежда в ниша и вижда там две прегърнати тела?
Дали такава една любов ни направи прозрачни? Дали затова свещеникът не извърна лице, сякаш видяното го беше порязало? Как ние се търкахме един друг като два ножа?
Той толкова се стресна, че се наложи да приседне и колкото и да възразяваше, ние с момичето разкопчахме ризата му, повяхме му хлад, разтрихме слепоочията му. Междувременно той силно стискаше очи. Когато се посвести, ни помоли да го оставим сам.

Навън площадът се задъхваше от жега.

Тя ми позволи да Ј направя снимка, но не тук, не навън на тази безмилостна слънчева светлина и с всички онези гласове в главата Ј. Искаше впрочем на снимката да няма абсолютно нищо освен нея. Нито клонка, нито сянка, нито отпечатък на пръст, нищо.
Походихме малко. Заведох я до моето дърво, вътре в което гниеха десетки портфейли, но тя намръщено тръсна глава и обърна гръб на дънера. Не навън, беше казала тя, или поне не денем.
По пътя Ј показах сгъваемата ми масичка за корем и докато оставяхме зад нас улица след улица, се опитвахме да се надцакаме взаимно с ловкостта на пръстите си. Тя мина на отсрещния тротоар, за да докаже как може да замайва главите на мъжете с няколко движения на тялото си, достатъчно кратко, за да нанесе удара си. Хълцайки от смях ме наблюдаваше по време на гальовния ми сеанс в поредната бакалница, но показа разочарование от оскъдната ми плячка. Докато допивахме бутилката, ми разказа, че не Ј било за пръв път да ме бройка. Вече ме била виждала доста често, как си говоря сам и се стрелкам мълниеносно като болид през града. Честно казано, всъщност вече ме следяла от няколко дни.

Станахме си взаимни сенки. Кръжащи една около друга като две птици, кръстосвахме бързешком из града, тук-там стрелкайки се надолу, за да покълвем нашите трохи. Понеже никой не искаше да падне по-долу от другия, изживяхме времена на изобилие. Вечер, когато туристите с дебелите портфейли тръгнеха да търсят любовта, седяхме на ръба на „Лак д’Амур“ да пушим, за да гоним комарите. Редувайки се, се събличахме и се измивахме със скъпите лосиони, които си бяхме заслужили през този ден. Разрешиха ми да направя моите снимки. Престорих се, че съм направил само две. Тя се престори, че не е забелязала.
Беше хубава. Позволи ми да Ј измия гърба, но пръстите ми се залутаха.
Имаше белег на лявата си гърда, но се преструваше, че няма нищо.
След къпането лежахме на топлите камъни и гадаехме зодиите си, единият започваше някаква история, която другият завършваше. Идвахме от едно и също гнездо, или по-точно казано и двамата бяхме изхвърлени от гнездото и сега, когато се бяхме намерили взаимно, започвахме все по-повече и повече да си приличаме.

Една нощ, докато тя спеше, изтръгнах дълго, златисто косъмче от косата Ј. Разтърках го на топче на дланта си и го скрих в един кух зъб. Тя дори не ме усети.

През нощта стояхме безмълвно преплетени като дървета близнаци в парка и ги гледахме как излизат от дупките си, нощните животни. Зъбите им се бялкаха на лунната светлина; те бавно танцуваха един около друг, самецът намираше самката и те ту се приближаваха, ту разделяха, и след някакъв таен знак се образува онази единствена двойка. Групата се отдръпна в кръг, за да гледа как двамата танцуват, вдигайки и сваляйки ръце, сякаш се напомпваха с кръв и ярост. И ставаха все по-големи, и омразата им нахлуваше все повече и повече, докато вече не можеха да я удържат; започна опипването, търсенето на слабото място, с помощта на фалшиви движения, светкавични като ножове. Те скачаха един срещу друг, опитваха се да забият шпори в гърдите на другия, впиваха се в месото на другия. Кръгът танцуваше, плюеше, съскаше, но двамата стояха с вкопчени ръце, със зъби в гръдта на другия, в голямата си прегръдка, тяло до тяло. Кръвта на единия изпълваше устата на другия, напомпваше се вътре в онзи другия, смесваше се с неговата кръв и пак се връщаше в първоначалното тяло. И също и сърцата се настройваха едно към друго и даже кръвообращенията, двата кръга, които непрекъснато смучеха един от друг, докато не образуваха осморка. И колкото и остро да се съскаше, двамата не помръдваха и на милиметър. Някой се откъсна от кръга и побутна единия по гърба и когато онзи не реагира, го ритна в бъбреците. За момент стана тихо. Момичето зарови глава под мишницата ми. Тогава кръгът експлодира. Видях жужащо ято оси да завладява две парчета месо.

Дали един свидетел е съучастник? Дали двама свидетели са съучастници? Не смеехме да напуснем парка от страх да не ни забележи някой от убийците. И така образувахме втора прегръдка и втора осморка: тази на страха.
Онова, което остана от двамата борещи се, още на сутринта беше окончателно отмъкнато от птици и дребни животинки.
През онзи ден почти не разменихме думичка. Думите се разтварят в кръвта.

Приятелката ми имаше зелени очи. Колкото по-уморена беше, толкова по-зелени очите. След онази нощ тя повече не спеше. Предложих Ј да напуснем града, но отговори, че нямало да помогне. Не беше само заради страха да не се натъкне на някой от убийците, или самата да стане заподозряна ­ в края на краищата на сутринта бяхме напуснали парка и може би някой ни беше забелязал. Имала чувството, че през онази нощ сме доловили проблясък от някаква тайна, която е тъй тъмна и тежка, че заплашва да я смаже. Не разбирах какво има предвид.
Тя поклати глава: „Не се ли боиш, че и ние някога ще стоим в парка и ще ни гледат две деца?“
„За какво ще се борим на живот и смърт?“ престорих се на учуден аз. Естествено тя нямаше предвид средата, а очертанието на кръга.

Една вечер стояхме облегнати на моста и пушехме. Под нас проблясваше тясна рекичка. Приятелката ми обичаше този мост, защото от тук можехме да надзъртаме към десетки къщи. През много вечери оттам вече бяхме крали късчета от живота на хората под моста. Например една майка, която любвеобилно кърмеше бебето си. Или един мъж, който тъй бързо пресуши бутилка, че се строполи като мъртъв. Едно семейство, което играеше домашна игра.
И двамата бяхме биологически програмирани от малките ритуали на тези малки животи, които за нас имаха чара на екзотичното.
Изведнъж до нас застанаха двама мъже. Не правеха нищо лошо. Само ни гледаха и можехме да чуем шумоленето на банкнотите в джобовете им. Пушеха и пушекът долиташе към нас. Усетих как момичето се сви. И в момента, в който по-възрастният ни се усмихна, а по-младият измъкна фокуснически портфейла си, тя явно взе някакво решение. Преди някой да успее да каже нещо, се изкатери на тесния парапет на моста. Можех да я дръпна обратно с едно движение на ръката си, но тя ми се озъби да не приближавам. Сега.
Двама мъже и едно момче, гледащо към момиче, което беше кацнало като птичка на парапета на мост.
Колко ли трае едно падане?
Достатъчно дълго, за да умреш от него.
Когато тя залитна, към нея се устремиха шест ръце.
Падна ли? Бутнаха ли я?
Мисля, че тя скочи.
Едно е сигурно: страхът не дава криле.

Какво е вината?
Защо?
Кой въпрос не е риторичен?

Отведоха ме заради необходимите формалности. Кимнах, когато дръпнаха чаршафа, но очите ми си останаха обърнати към мен. Полицията го приключи като нещастен случай. Не чух нищо повече за двамата мъже. Бях единственият, освен свещеника, който присъства на погребението. Имах пари да поръчам малка надгробна плоча и никой не ме попита откъде съм ги взел. След края на опелото помогнах на гробаря за пясъка и плочата.

Останаха ми точно толкова пари, колкото да си купя един тежък чук. Изчаках, докато луната не се скри зад облаците.
Когато положих мека буза върху натрошените парчета камък, почувствах как нейде отдолу у мен се надига студена умора и замечтах да имам сърце, което да мога да затварям като кранче на газ. Знаех, че грешах.

На другата сутрин напуснах града. Вече нямаше какво да търся тук. На моста хвърлих фотоапарата в реката. Но филмчето задържах в джоба си. Някога, когато споменът ми ще изтлее заедно с тялото на момичето, бих влязъл при някой фотограф и бих му предложил услугите си за каквото и да било. В тъмната му стаичка бих извадил с потъркване на пръсти момичето от фотографската хартия. Собственоръчно.

В най-голяма бързина бях оставил зад себе си родния си град. Сгънах масичката пред корема си и се заприказвах със сянката си. Беше нечетен ден. Слънцето избухна над главата ми.
Питах се кой ли за бога е положил тези потрепващи огледала по улиците и кой ли успяваше, колкото и да се забързвах, да ги отдръпва от краката ми, за да ги разлее отново по камъните сто метра по-надолу.

От „Ловецът на цветове“, роман
uit: De Kleurenvanger, 2000, Ooievaar Amsterdam
 
 
 
 


Лео Плейсир 
(1945)

БРОЕНИЦАТА
(откъс)
 

Каквото й да правеше, нищо не й беше достатъчно.
Беатрейс Назаретска

Онова, което ме събужда от съня ми всяко утро, вече цели петнайсет години, е чуруликането на птиците сред дърветата. Още е едва пет и половина и е тъмно като в рог. Прилепите се стрелкат към кръжащите пеперудки.

В шест без десет бие манастирската камбана. Тогава вече съм се измила и облякла. Над короните над дърветата нощното небе постепенно просветлява и придобива цвят: синьо-червено, лилаво, виолетово-червеникаво.
В шест и четвърт, докато седя и се моля с другите сестри в малкия параклис, бие камбаната на училището за милосърдни сестри.
В шест и половина удря камбаната на големия параклис.
В седем часа, когато започва литургията, камбаната на големия параклис бие отново. Само веднъж. Това също така е и сигналът за края на нощното дежурство в различните отделения на нашата болница.
­ Добро утро, сестро.
­ Лека нощ, сестро.

В коридора на операционното е монтиран високоговорител. По този начин едно време пациентите можеха да слушат от леглата си службите, които се провеждаха в големия параклис. Понастоящем този високоговорител може да се използва само за съобщения от най-общ характер и обяви.
Беше толкова хубаво, когато в коридора отекнеше пеенето на хора... Най-вече по Коледа. И по Великден. А също и на Петдесетница. Когато службите бяха специално подготвени. Когато се пееха църковни песни. Когато край олтара звучеше музика и хората се молеха от душа и сърце.

Осем без четвърт: закуска. В манастирската ни столова от общо петте маси е сервирано само върху две.
­ Да ти е сладко.
­ Благодаря, сестро.
Чай. Филийка с боровинков конфитюр и друга филийка с шоколадови стърготини. Ям мълчаливо. В мислите си вече съм се заловила за работа.

Осем и половина е: първата ми обиколка в залата с оперираните пациенти. 
Някога най-напред прочитах доклада на дежурилата през нощта сестра. Защото в него е отбелязано абсолютно всичко: кой от пациентите е бил зле, кой е изгубил много кръв и спешно се нуждае от превръзка или да му се сложи система, на кого са били инжекция с болкоуспокояващо или е взел допълнителни хапчета, кой си личи, че оздравява, на кого състоянието се е стабилизирало или влошило, кой все още не се е съвзел от упойката, кой вече има сили да се привдигне или слезе от леглото си.
Веднага след това навивах ръкави.
В днешно време обаче се ограничавам до сменянето на чашата вода, отправянето на окуражителна думичка, споделянето на някоя шега, придържането на нечия ръка. Едно време често нямах време за това.
Никога не забравяйте, непрекъснато помнете следното: вашата собствена приповдигнатост, вашата собствена чистота, собственото ви здраве и собствената ви свежест са онова, което трябва да пренесете върху пациентите. Така ни учеха едно време в Хеверлее още в училището за милосърдни сестри. Това беше времето ­ и няма никога да го забравя ­ когато някои пациенти лежаха и тихичко плачеха от срам, докато ги миех.

В девет часа се разтварят железните порти на главния вход на болницата. Толкова много народ е стоял, седял и лежал отвън на площада, и чакал: болни старци, инвалиди, ранени, жени с кърмачета, просяци, безпризорни деца. Стекли са се от близо и далеч.
По коридорите и чакалните както на диспансера, така и в другите отделения на болницата все така продължават да липсват достатъчно столове и пейки. Цялата сграда гъмжи от целия този придошъл народ.

В дванадесет часа: обяд. Манастирската столова е затъмнена и прохладна. Чрез спуснатите капаци на прозорците се пазим да не нахлуе жегата. Вземаме си от ястията, които милостивата Му ръка ни дава.
­ От Христос, нашия Спасител.
­ Амин.

Петнайсет часът: кратка следобедна почивка.
Чаша чай или кафе. Захар и мляко. Вафла или оризова сладка. Налени и сервирани в столовата на манастира.
Някога най-често прескачах този пункт от дневния режим, защото заловях ли се веднъж на работа в нашата болница, за мен вече не съществуваше ни часовник, ни камбана, ни разбивка по часове. Тогава денят се разтягаше като ластик.

От монахините тук вече са останали само три родом от Белгия: сестра Жилберта, сестра Людгарда и аз, най-възрастната от всички.
Жилберта помага в болничната аптека. Тя участва в приготвянето на лекарствата и контролира запасите. Тя е от Сладката Ваасланд, произлиза от семейство със седем деца. И е била най-голямото от седемте.
Извънредно точна и редовна е нашата Жилберта! Черта, която много Ј приляга при работата, която върши.
В залата за отдих тя с удоволствие играе на скрабъл. И е луда по мляко с какао.

При Людгарда са били три дъщери и трите са станали монахини. Алейдис при послушничките от Успение Богородично, Годеливе при кармелитките, а Людгарда, най-малката ­ в ордена на францисканците. Годеливе вече е починала, а Алейдис е в старчески дом: Вирго Фиделис, в Торхоут.
Людгарда си мисли да се върне в Белгия и отново да потърси компанията на по-възрастната си сестра. Но засега не излиза нищо. Тя тъй трудно може да се реши. Ту ­ да, и после пак отново ­ не. Тия колебания и съмнения продължават вече няколко години. Откакто здравето Ј се е влошило. Най-вече гърбът.
Людгарда казва, че ми завижда.
­ Ех, как те бива още! ­ казва понякога. ­ А и на твоята възраст! Толкова яко си сложена! На мен това не ми е дадено!
Вярно е. Людгарда, макар и с петнадесет години по-млада от мен, има много да ме догонва.
Понастоящем Людгарда се грижи за цветята и украсата. Проявява изключително усърдие в това. Слага навсякъде с голямо умение и познаване скромната и изящна украса от цветя и клонки, гирлянди и свещи. В малкия параклис, в големия параклис и в столовата. Но също и пред статуята на Светото семейство, която е в коридора на клиниката.

Людгарда се бои от нощни пеперуди и паяци.

Внимаваме на масата в столовата да не търсим непрекъснато взаимната си компания, защото не бива да допускаме да говорим на нидерландски, когато се съберем тричките, Жилберта, Людгарда и аз. Сестра Клариса, нашата игуменка индийка, не обича това и не ни слуша на драго сърце, така казва. Също и другите сестри индийки бързо почват да се дразнят от нашата отделна маса и нашия нидерландски, който не разбират. Бръмолене някакво им се струва. Гъргорене, хърхорене, хъркане.

Ние, трите, все още доста се подкрепяме. Ние, Старите белгийки. Защото така си викаме ние самите, когато сме сами, без да ни наблюдават, когато се шегуваме и веселим или подемем на масата едновремешни песни. За онзи мъж от Контих, дето поболял се от носталгия, в Китай влиза на гарата на Пекин, за онзи селски поп от Звевезеле, на когото вятърът му отвява шапчицата, за котката, дето дращи перилата на стълбището, за кочияша, който подкарва файтона, „Колко хубав е светът“, „Малката Ана седяла на един камък“.
Също така си четем една на друга новини от писмата, които сме получили от домашния фронт. Беверен, Бонхейден и Хоохстратен.

За мен вече от доста време не идват никакви писма от този фронт. От време на време по някоя покана за сватба. Или картичка, че се е родило детенце, на чийто гръб, ако имам късмет, са дописани и няколко реда коментар.

­ Погледнете ­ казва Жилберта, ­ всичките са ми роднини.
И тържествуващо ни показва с Людгарда какво току-що пак е получила по пощата: групова снимка на всички присъствали на тържеството на най-възрастната Ј сестра и мъжа Ј, които отпразнували златната си сватба в Денденмонде. С приложен пълен списък на имената.
Слагам си очилата за четене, защото без тях виждам всичко двойно.
­ Толкова много хора! ­ казва Людгарда. ­ Какво голямо семейство!
­ Вижте ги само как са се строили всичките, и ми се усмихват, и ми махат! ­ казва Жилберта. ­ Вижте ги колко са весели, вижте ги колко са радостни.
­ Това е една много свястна и почтена компания ­ казвам на Жилберта.

От Белгия редовно идват и съобщения за починали. Некролози, често на хора, чието име или лице не говори нищо на нито една от трите ни.
И По широкия свят, да не забравяме
И Църквата и животът.

В неделя в менюто ни за десерт винаги има ванилен пудинг с петифури. А на Бъдни вечер: заек със сини сливи, като главно ястие. Тази традиция ние, белгийските монахини, сме привнесли и тук. Нека другите, индийките, се шегуват колкото си щат с нашия фламандски език, но нали и те като нас са се насладили на пудинга и на заека.
Сестра Астрид беше голямото изключение. Тя никога не сядаше на масата заедно с нас. А отгоре на това също беше белгийка. Беше пълна вегетарианка. Никакво месо, никаква кръв, никаква мазнина.
­ Така е по-здравословно ­ винаги казваше тя. ­ Това прочиства тялото.
Не знам.

Коледа: Божият син е станал човек.
Ами нормално е, че празнуваме това и с угощение. До неотдавна един благодетел ни пращаше за Коледа сладки или прекрасна торта.

Великден: Спасителят ни воистина воскресе.
Някога, наближеше ли Великден, имахме бдения по цяла нощ. От събота вечерта до неделя сутринта. А на Бъдни вечер пеехме тържествено вигилиите.
 

В този град живеят и френски монахини. И от тях също вече са останали твърде малко. Манастирът им се намира чак на другия край на града, на левия бряг на реката.
Игуменката на тези френски монахини е парижанка. Казва се Делфин. От време на време наминава и при нас. Най-често когато Ј потрябва нещо. Излишните Ј стаи и легла в манастира, така ни се хвали тя, ги давала под наем на западни туристи. Адресът за контакти е включен във всички пътеводители за Южна Индия. И тя самата, ако се наложи, циркулира до Франция и обратно. А що се отнася до останалото, ами да: разхожда се в сари; пуши цигари; забавлява се по интернет; кръстосва из цяла Индия. Изучава хиндуизма и почита будизма. В плен е на холистичната медицина. Като у дома си е по домовете на богаташите от града. Накратко, такива ни ги разправя нашата гранд дама. Че е станала мисионер ­ и така говори за самата себе си, забележете! ­ не специално заради пренасянето и разпространението на християнската вяра, или като посланик на светата Католическа църква, или за да служи на бедните; а просто защото винаги било Ј се искало да живее в Индия.

Деветнадесет часът: вечеря, всички заедно. И след това миенето на съдове, защото обикновено двете ни кухненски прислужнички вече са си тръгнали.

Двайсет и един часа: край на деня и вечерни молитви в манастирския параклис.

От „Броеницата“, роман
uit: De trousse, 2004, De Bezige Bij, Amsterdam
 
 


Ги Богарт
(1958)

ПАМЕТТА НА ВОДАТА
 

Някои истории са трудни за разказване.
Казвам се Иън. Аз съм ангел.
Живея на един таван. Тук e домът ми.
Не говоря с никого. Думите не са предназначени за мен.
Жената отдолу ме гледа накриво. Убедена е, че аз съм Ј отровил котката. Двете алжирчета на първия етаж рядко отронват нещо помежду си. Крушката над вратата им е счупена.
Забелязвам такива неща.
По-надолу живее един слепец. Кучето му се казва Сам.
Понякога броя облаците, отминаващи покрай капандурата ми.
Имам само един стол. Ако застана на него, през прозореца мога да видя светлините на полицейското управление и крановете в пристанището.
Сигурно вече минава десет.
Скоро след това се изстрелват фойерверки. В града се празнува. Не знам защо. Никога никого не питам за нищо.
Видях как работниците подготвиха фойерверките. Разглобиха сандъчетата, инсталираха зарядите, поставиха фитили и преградки. По-дребният от тях беше без една ръка.
Понякога обикалям с трамвая из града. Знам точно на кои спирки се качват контрольорите. Мен няма да ме хванат.
Обичам да гледам пътниците в трамвая. Мъжете и жените, с кожените им куфарчета и найлонови торбички. Говорят високо и се смеят на шегите си. Понякога мълчат и седят със заровено в яката на палтото лице.
Днес един мъж на отсрещната седалка задряма и се килна върху мен. Жената, която седеше до него, се оглеждаше в стъклото. Тя извади от чантичката си несесер с гримове и си начерви устните. Едно момиченце изпусна куклата си близо до моето място. Не вдигнах куклата. Не си цапам ръцете.
Гледал съм до една рекламните табели и имената на спирките, появяващи се на видеоекранчето в трамвая. Знам всички имена наизуст.
Пред сградата на съда се качиха две момчета. Бяха се прегърнали. Можех да видя любовта в очите им.
Понякога от някоя спирка на метрото си подбирам момиче. Те най-често продължават да спят. Никога не го питам за името му. На всичките им викам Сан.
Едно от момичетата беше зашило цялото си имущество в дрехите си. Не беше кой знае колко: гребен, няколко писма от човек, когото е обичала, портмоненце с малко дребни пари, часовникът на баща Ј. Първо каза, че искала да се чука облечена. Но не се противи, когато започнах да я събличам. Свалих блузката и поличката Ј и когато тя събу бикините си, огледа тялото си, сякаш го виждаше за първи път.
„Ето, че сега вече нямам нищо“, каза тя.
Никога не карам зад трамвая. Внимавам.
На тридесет и пет години съм. Казвам се Иън.
Понякога си мисля, че животът ми е свършил.

Едно време печелех доста. Налагаше се. Бях на служба в общинската администрация. По цял ден попълваш формуляри и отговаряш на жалби. Нощем работех като барман. Поемах късната смяна. От два до седем. Когато отново излизах навън, вече се развиделяваше.
Покрай това често пиех. Оня ме почерпил. Тоя ми бутнал питие. Това отлагаше мислите ми за по-нататък. Понякога се събуждах в спалня, която не познавах.
Една нощ някакъв мъж постави голямо бренди на плота пред мен. Не се докосна до него. Само от време на време го поглеждаше. Каза, че искал да се изпита дали има воля. Преди няколко години се бил напил до безсъзнание. Когато се събудил, вече не можел да си спомни нищо. Целият му предишен живот бил изчезнал. Лекарите казали, че паметта му можела и да се възвърне. Често се случвало. Но тя не се върнала. Шейсетте години, които бил изживял, сега съществували единствено в бръчките и белезите по тялото му. Явявали му се хора, които никога не бил виждал. Твърдели, че го познават. Един мъж го заплашил. Казал, че той му дължи пари. Една жена пък дошла да му разправя за работи, които уж били правили заедно. Но той нищичко не знаел за това.
„Казват, че сме това, което си спомняме“, каза човекът. „Аз съм никой.“
Вършил съм и други неща. Карал съм тирове за Турция. После станах нощен пазач в химически завод. Всяка нощ наблюдавах двайсет и двата екрана, по които не мърдаше почти нищо. Вечно гледах все едни и същи неща. Компресори. Помпи. Колектори. Конвейери.
Понякога се преструвах, че на някой от екраните виждам момиче. То стоеше при колектора и помахваше към охранителната камера. В косите си имаше панделка. Друг път то се скриваше и трябваше да отгатна на кой екран ще го видя отново. Никога не успявах. Винаги се появяваше някъде другаде. Понякога седеше на конвейера и ми сочеше нещо, което не можех да видя.
Не печелех много, но по времето ми на нощен пазач можех да бъда сам.
Гледах неща, които не се променят. Дишах. Държах се настрана.

Обичам да съм сам. Най-приятно ми е да си седя в стаята. На леглото или на стола. Хапвам по някой сандвич, който съм си купил с парите от помощите. Пия вода от чешмата. Слушам шумовете на града. Пибипкането на колите. Глъчката на децата из училищния двор. Подвикванията на работниците в отсрещните докове. Поскърцването на сградата, в която живея.
Алжирците имат гости. В коридора до вратата им е опряно колело. Не знам как са го качили горе.
Нищо не ме вълнува.
Жената отдолу си е пуснала радиото. Някой пее „What a Difference a Day Makes“, „Колко различно става през деня“.
Звънецът ми не работи. Това не ме притеснява. Не очаквам никого.
Имам сестра, която се казва Лена, но не се виждаме. Имам и майка. Тя рисува портрети на жени, които не познавам. Тя може да спира времето.

Спомням си разни неща. Има образи, които се връщат. Спомням си как веднъж късно през една лятна вечер майка ми дойде да гледа как играя футбол с момчета от квартала. Гледаше ме как дриблирам и фаулирам. Забих топката във фасадата и я подгоних към вратата, която бяхме направили с пуловерите си. Погледнах към мама и видях, че ми се усмихва на открехнатата врата. Когато съвсем се стъмни и поисках да се прибера през задния вход, тя ме задържа. Погали ме по косата.
„Ти си ми здравеняк, Иън“, каза тя.
На другия ден ме завърза за стола, понеже искаше да изтърка кухнята. Спомням си белите подови плочки в кухнята и заснежената пътека в задния двор през зимните утрини. Там беше белотата на облаците, в които разпознавах препускащ кон или застрелян елен. Видях белотата на варосания уличен зид, който лете се нагорещяваше от жегата. И гледах също и към белите бедра на майка ми, когато излизаше от душа.
Понякога сам си вярвах на нещата, които измислях по онова време. Овладях съкрушителната мощ на лъжата. Заблуждавах съучениците ми, че съм неизлечимо болен. Твърдях, че в главата ми има тумор колкото яйце. На непознати разправях, че родителите ми са починали и няма кой да се грижи за мен. Или лъжех, че съм поставил рекорд по плуване, но после съм се разболял от някаква болест на мускулите и се наложило да спра с плуването. Веднъж излъгах, че съм учил певческо изкуство в Грузия.
Измислях си също и грехове, та да имам какво да изповядвам в църквата. Признавах си неща, които не съм извършил. Момчето, което седеше на съседния чин, висна на въжето на камбаната на училищния параклис. Камбаната заби в час, в който никога не бе била. Обвини мен. Трябваше да ида при директора. Той каза, че добре ги познавал, такива като мен. Ангелско личице, но проклета душа. Кимах. Признах си. Наказаха ме. Задъл¬жиха ме да измета цялото игрище. Когато свърших, почнах пак отначало.
И се боях да не се загубя или да не ме изоставят някъде. Понякога си въобразявах, че нашите искат да се отърват от мен. Че само чакат удобен случай да ме зарежат. Нощем се мъчех да стоя буден. Вярвах, че са се наговорили да заминат със сестра ми и никога повече да не се върнат. Случваше се да надничам в спалнята им дали не са си събрали багажа.
Не обичах и пансионите, които баща ми избираше за нас в Ийстбърн и Севъноукс, или летуването в къщата на брат му в Хейлсхам. Спях сам на таванска стаичка под плочест покрив. През него вееше вятър. Понякога ми се причуваха шепнещи гласове.
Бях смъртно уплашен, че ще взема да ослепея. Опитвах се да си представя какво ли ще е да не виждам. Пробвах да стигна със затворени очи от кухнята до стаята си горе, без да се спъна в нищо. Майка ми казваше, че трябва да престана, но не я слушах.
Веднъж се опитах и на улицата. Протегнах ръце напред, заизвръщах глава да чувам по-добре звуците и се помъчих да определям разстоянието по усет. Когато щях да пресека улицата, някой ме хвана под мишница и ме преведе.

Казват, че слепите били добри любовници. Гледали с ръцете си. Те им разказвали как изглежда жената. Връхчетата на пръстите им цял живот са упражнявали своята чувствителност.
Слепите имат и по-остро обоняние. Разпознават хората само по миризмата. И слухът им е по-добър.
Но не знам какво ли си представя слепият при фойерверки. И как сънува. Не знам дали съществуват форми или повърхности, и сенки и нюанси, които разпознава. И дали в съня му има облаци. Дали може да вали сняг.
Бих могъл да попитам мъжа отдолу. Но аз не говоря с него. Не говоря с никого. Не се вълнувам от нищо.
Тренирам очите си. Чета вестниците и списанията, които намирам в трамвая. Донасям си ги в стаята и ги трупам в ъгъла до леглото.
Бях си откъснал от вестника една статия за момче, чиято майка един ден изчезва. Момчето отива на училище и се прави, че нищо не се е случило. Тя не се прибира и на следващия ден. И на по-следващия също. Момчето облича училищната си униформа, лъска си обувките и оставя бележка за млекаря. Прави същото всеки ден. На едно приятелче, с което си играят, казва, че майка му е на работа, или че боядисва на тавана. Но жената не се явява и на работа и някой се обажда в полицията. Намират я недалеч в хотелска стая в същия квартал. Седяла е и е чакала нещо, за което не желае да говори.
На обратната страна на изрезката пише, че учените не могат да докажат, че водата има памет. 

Спомням си и други работи. Има една история за едно момиче в Лондон. Бях пътувал самичък от Хейлсхам до Лондон. Баща ми и сестра ми бяха останали при чичо. Бях на шестнайсет. Исках да опозная целия свят. Тръгнах по „Мал“ към „Трафалгар Скуеър“. През цялото време до мен продължаваше да върви момиче с раница. Убеден съм, че от време на време ме поглеждаше. Следваше с показалец маршрут, който някой друг беше маркирал на картата Ј. Забавих крачка и се застоях, уж за да гледам нещо на отсрещната страна. Когато пак тръгнах, тя отново се озова до мен. Помислих си: заговори я. Кажи Ј нещо. Заприказвай я. Но не направих нищо. Не намерих думи. Когато за момент се задържах пред една витрина и после се обърнах, нея я нямаше.

Прегазих с колата едно момиче. През новогодишната нощ. Казваше се Сандра.
Бяхме пили. Бяхме си купили няколко пиратки „Дрийм Скай“ и ракети „Уандерфул Хевън“ и едно сандъче „Гуд Лък“ и ги бяхме изгърмяли всичките още вечерта, понеже не ни се чакаше до полунощ.
„Шубе те е“, казаха те.
Прозорчето на колата беше отворено. Двигателят работеше. Не познавах колата. Не беше на някого от нас. Ние нямахме коли. Нямахме и книжки.
Бяхме празнували цялата нощ. След няколко часа щеше да се развидели.
„Няма никой наблизо“, казаха те. „Цялото пристанище е пусто. Всеки купонясва или има махмурлук.“
„Хайде“, казаха те. „Дай да те видим дали смееш.“
„Със сигурност няма да го направи.“.
„Да се обзаложим“.
Разнесе се смях.
„Само едно кръгче, около доковете.“.
Бяхме се напили.
Радиото в колата беше издуто до дупка. Три момчета от групичката припяваха на задната седалка. До мен лежеше момче, което не познавах, беше се свлякло към прозорчето.
Опитах се да се съсредоточа за пътя. Не ми се удаде.
Само едно кръгче, около доковете.
Не я видях. И не знам откъде се пръкна. Само чух удар и усетих как колата се разтресе. Нещо се бухна в предното стъкло. Бам. Никога не бях чувал толкова ужасен звук.
Ударих спирачки и спрях. Изключих двигателя. Отзад вече никой не пееше. Угасих радиото. Седяхме мъртвешки тихо.
„Дявол да го вземе“, каза някой вътре. „Дявол да го вземе, Иън.“
Тя лежеше по гръб на ръба на бордюра с разтворени ръце, сякаш искаше да прегърне някого. Сякаш я бяха положили отстрани на улицата, за да я снимат. Едната Ј обувка я нямаше. Палтото Ј беше се разкопчало. Беше облечена в синя празнична рокля с пухкави топчета. В косите си беше сложила панделка. От удара бяха се разпилели по челото Ј.
Коленичих до нея. Опитвах се да кажа нещо, но не знаех какво.
Очите Ј бяха отворени.
Те казват, че не може да бъде, но аз знам по-добре. Имаше нещо нередно по лицето Ј. Нещо в изражението му. Беше изпълнено с учудване, сякаш тя не вярваше какво Ј се е случило, сякаш някой Ј беше разказал тъжна история и тя чак най-накрая беше разбрала за какво се разправя.
Наведох се над нея. Опитах се да се вслушам дали диша. Не чух нищо. Само видях лицето Ј отблизо. Може би миг преди удара все още беше се усмихвала заради нещо, което си беше спомнила, или което очакваше.
„Кажи нещо“, казах аз. „Обади ми се.“
Понякога я виждам да върви през някой площад из града. Иска да влезе в магазин, но се поколебава и се озърта за мен. Или пък я чувам да се качва по стълбите. Когато отварям вратата, виждам само пустото, дълго стълбище.
Понякога тя се качва в трамвая и без да забележи, ме изблъсква. Сяда на тясната седалка зад ватмана. Понякога сяда и срещу мен. Мълча и навеждам очи. Понякога ми говори.
„Забрави“, казва тя. „Всичко отмина.“

Трябва да е към десет и половина. Вече изстрелват фойерверките. Стотици светлинки се разпръсват по черното небе зад прозореца ми. Разливат се надолу като разноцветен фонтан от зелено и червено, и жълто, и синьо. Небето просветлява и после пак притъмнява. След това избухват нови светлинки, като огромна гъба, с други цветове и други форми, и те заваляват надолу и угасват в черната дупка над града. Първо разпръсващата се светлина, след това избухването. Бам. Чувствам го в главата си.
Не ми нанася вреда. Мога да го понеса.
Аз съм си добре.
Казвам се Иън.
Аз съм ангел.

От „Небесен прах“, разкази
uit: Hemelstof, Uitgeverij Podium Amsterdam, 2004
 
 
 
 


Раймонд Детрез

КОСОВО
Отложената независимост
(откъс)
 

Два национални мита

НЕОПИТНИТЕ БАЛКАНСКИ ПЪТЕШЕСТВЕНИЦИ ПОНЯКОГА се удивляват от широките исторически познания, демонстрирани им от люде, с които случайно са се заговорили. Предпочитани теми се оказват древният произход на собствения народ, териториалното разпръсване по едва ли не цялата дължина и ширина на полуострова, загубените битки и несправедливостите, причинени на нацията от великите сили. По всички тези обстоятелства и събития от преди векове балканецът говори с познаване на нещата и ангажираност, които създават у слушателя впечатленията, че той едва ли не лично е участвал в някои бойни действия.
На Балканите човек сякаш се ражда историк. Българин или грък, който и да е, поради самия си биологичен произход е роден специалист по отношение на българското, съответно гръцкото минало. Балканецът се справя виртуозно и с историческата критика: „ненаучните“ твърдения на противниците остроумно се оборват. Тези критически умения обаче за съжаление го изоставят веднага, щом трябва да обоснове собствените си гледни точки. Тогава митологическите разкази и „непонятните“ за външния човек емоционални аргументи получават силата на неоспорими твърдения.
Историята и митологията трудно могат да се отделят една от друга на Балканите ­ особено поради начина, по който се „вярва“ в историческите събития. Историческите митове ­ в смисъла, който им придаваме в тази книга ­ не са по дефиниция неточни или фантастични представи за миналото. Тези представи могат даже да се окажат научно правдоподобни. Въпросът е, че тяхната правдоподобност всъщност е несъществена. Хората смятат тези представи за „верни“ не защото са правдоподобни, а понеже вярват в тях; тяхната вярност се издига над всякакво съмнение. Вярата в тях може да се разколебае от научни аргументи също тъй малко или трудно, както вярата в някое божество. Тези представи за миналото представляват една „национална религия“.
Както другите религии, и „националните религии“ вървят заедно с религиозни общности. Също ­ и главно ­ поради вярата си в националните митове балканецът се явява част от една общност, по-точно национална общност. Който прояви скептицизъм или неверие спрямо историческите митове на нацията си, дори ако има основателни, научни причини за това, в най-добрия случай бива считан за куриоз, а в най-лошия ­ за национален предател, и рискува да бъде изключен от общността. Та нали „другият“ е именно онзи, който не вярва в „нашите“ митове, защото вярва в други, свои си митове, поради което представлява част от друга, може би дори съперническа национална общност.
Тези митове не са просто някакви исторически разкази. Те в повечето случаи имат ясна политическа функция. Както изтъкнах, те функционират на първо място като средство за национална идентификация и диференциация и създаване на чувство за принадлежност към общност, от което произлиза силно мобилизиращото им въздействие. Наред с това те често предоставят „исторически“ аргументи за претенциите към определени територии. Мит, който „доказва“, че собственият народ вече от векове живее или е живял на едно или друго място, преди там да дойде някой друг народ например, има стойността на акт за собственост. Съществува тясна връзка между историческите митове на нацията и нейните материални, много често териториални копнения, в смисъл, че не съществуват исторически митове, които да противоречат на материалните или териториални стремежи на общността.
В тази глава конфронтираме един с друг два национални мита, сръбският и албанският, за една територия на Балканите, която се нарича Косово. Ще посоча слабите места във версията на всекиго, но няма да се опитвам да се добирам до истината. В тази книга се разказва за политически конфликт над определени земи; тук ни интересува единствено ролята, която играят при този конфликт националните митове, и полемиките, които се водят около него. (Виж за критично обсъждане на „взаимните“ митове Бериша: 1996 и Дого: 1996)

Албанците и сърбите, като всички други народи на Балканите, са резултат от вековно смешение на етнически групи. В сръбските вени тече поне толкова албанска кръв, колкото славянска във вените на албанците. Най-важното, което ясно отличава албанците и сърбите едни от други, са техните силно различни езици. И албанският, и сръбският са индоевропейски езици, но сръбският спада към славянското под-семейство, докато албанският стои отделно в рамките на индоевропейското. Сръбският по-рано се считаше за вариант на сърбохърватския. Сръбският и хърватският бяха два стандартни езика, базирани на една и съща група южнославянски диалекти. След разпадането на Югославия хърватите ­ и в по-малка степен босненците ­ работят усилено за създаването на собствени нови стандартни езици. (Детрез 1996: 35-40)
При албанския е настъпило обратното развитие. В него от отколешни времена съществуват две групи диалекти ­ гегският на север от река Шкумбин и тоскският на юг от нея. Албанските диалекти в Косово спадат към гегския. От двете групи диалекти през ХIХ век започват да се развиват отделни стандартни езици. При това, поради влиянието на католическото духовенство в Шкодра, гегският стига най-далеч. Гегският и тоскският граматически се различават един от друг значително повече, отколкото сръбският и хърватският. Въпреки това тази двуделност на албанския не е допринесла за възникването на две национални общности, както е станало в сърбохърватската езикова територия. Причината е, че в сърбохърватската езикова територия възникват две общности на интереси, които приемат формата на две национални общности, имали потребността от собствен език като „флаг“. Албанците в Северна и Южна Албания винаги са си останали една-единствена общност на интереси. Създаването на един официален албански стандартен език е голямата грижа на албанската националистическа интелигенция от края на ХIХ век насам. След Втората световна война „официалният“ език в Албания окончателно се стандартизира на базата на тоскския, тъй като множество политически лидери в комунистическа Албания произлизат от тоскския юг. Употребата на гегския си остава ограничена само в литературата. Тоскският стандартен език на Република Албания през 1972 г. се приема и за официален език и в Косово, въпреки че косоварите да говорят гегски диалекти.
И макар невинаги да се прави ясно разграничаване между сръбския и хърватския, да има объркване между албанския и сръбския е също толкова малко възможно, колкото между българския и румънския. И двата езика следователно отлично се поддават на национална идентификация. Освен това сръбският най-често се пише на кирилица, а албанският ­ на латиница. Даже когато сръбският се изписва с помощта на латинската азбука, присъствието на букви със специални диакритически знаци като и, ж, љ, ћ, моментално изяснява разликата с албанския, където същите говорни звуци са изписвани като з, q, sh, zh.
Друго важно различие между албанците и сърбите в Косово се формира от религията. Тамошните албанци са мюсюлмани, сърбите са православни. Действително съществуват и сърби-мюсюлмани: те биват наричани „муслимани“ и живеят в областта Санджак в Южна Сърбия, недалеч от Косово. Съществуват и православни албанци, но те живеят в Южна Албания, близо до Гърция, далеч от Косово. В самото Косово религията следователно е удобна разграничителна черта.
Езиковите аргументи играят важна роля в албанското самосъзнание около най-важния въпрос „Кой  в Косово е бил пръв?“. Албанската гледна точка е, че албанците са потомци на илирите ­ съвкупност от племена, обитавали в древността римската провинция Илирия, приблизително очертаваща бившата Югославия и Албания. Дарданците, живели в Косово, Северна Македония и Южна Сърбия, също ще да са били илири. Славяните нахлуват в западната половина на Балканския полуостров чак през VI-VII век. Ако, както според албанците „показват“ и археологически находки, албанците са наследници на илирите и следователно автохтонни, тогава значи и албанският е продължение на древния илирийски език.
При разговори с чужденци албанците никога няма да пропуснат да изтъкнат вярването си, че принадлежат към най-древните народи на Балканите и Европа. Различни (несръбски) езиковеди обаче са подложили под сериозно съмнение илирийския произход на албанския език. От езика на илирите всъщност е познато твърде малко ­ стотина думи, най-често имена на градове, реки и планини, които имат нужда и от доста „тълкувание“. Истинските глоси ­ илирийски думи с гръцки превод ­ според българския езиковед Георгиев (1977: 235) са три или четири. Подобна ситуация предлага твърде тясна база за сериозни научни изводи. Георгиев (1966: 291-93, 1977: 212-15) смята, че албанците не са потомци на илирите, а на даките в Мизия (Северозападна България, Източна Сърбия и Северна Македония). Езикът, който са говорили даките, ще да е упражнил влияние като субстратен език за развитието на румънския. Румънският и албанският имат общи стотина основни думи (ако не се броят по-късни заемки и интернационалната лексика) и много граматически особености, което би било обяснимо само чрез дакския субстрат на румънския и дакския произход на албанския. Други аргументи на Георгиев са прарумънската форма на латинските заемки в албанския, много оскъдното присъствие на древногръцки думи, отсъствието на собствена албанска терминология за мореплаването и риболова (любопитно за народ, който живее от древни времена на Адриатическото крайбрежие), и прочее. Според Георгиев албанският се формира между IV и VI век в Мизия, където през същия период е възникнал и румънският, и говорещите този албански се установяват чак през IХ век в Илирия. Оттогава в източниците се споменава за албанци на тази територия.
Албански езиковеди като Чабей (1986), но и не само албански, са се опитвали със сериозни аргументи да оборят възгледи като тези на Георгиев. (Малкълм 1998: 30-40), Вермеер (1992: 108) и други причисляват също и Южна Сърбия, включително Косово, към областта, която дълго време е била „в лингвистично отношение отчасти албанска и отчасти романска“ в такава степен, че когато славяните пристигнали там, възприели топонимите от албанския, а не от латинския или гръцкия. Това подсказва, че Косово в този момент ще да е било доста гъсто населено с албанци. На юг, и по-точно в днешна Албания, албанците явно са се установили едва по-късно. Вермеер впрочем правилно отбелязва, че използването на автохтонния характер на албанския език като политически аргумент крие своите рискове: ще отпаднат ли териториалните претенции на албанците, ако неоспоримо се докаже, че албанският не е автохтонен?
С идването на славяните и особено на сърбите, в Западните Балкани възниква нов исторически въпрос, към който сръбските историци подхождат откъм народната мъдрост „станеш ли, някой се настанява на мястото ти“.
Че преди идването на сърбите на Балканите през VI-VII век в Косово са живели други народи, евентуално даже илири/албанци, сръбските историци не могат да отрекат: има писмени източници и археологически находки, потвърждаващи това. Вследствие на нахлуванията на хуните и готите в Югоизточна Европа тези народи са били избити или прогонени ­ в североалбанските високопланински части или към крайбрежието. Дори да се приеме, че днешните албанци са наследници на илирите, в Косово пак не става дума за контюинитет: техните предци са били прогонени от Косово преди идването на сърбите.
И по сръбската версия има какво да се възрази. Колко обезлюдени са били илирийските територии като последица от варварските нашествия, е трудно да се установи. Във всеки случай въздействието на набезите на славяните, които идват по дирите на аварите, си остава по-скоро ограничено. Аварите и славяните се придвижват по големите пътища в посока към Константинопол и Солун. Чак към края на VI век славяните трайно се установяват в плодородните равнини и низини, откъдето прогонват част от местното население. По останалите от онова време имена на населени места и археологически находки личи също, че славянската колонизация в западната част на полуострова далеч не е предизвикала подобен дълбок разрив с миналото, както на изток. На много места коренното население си е останало, за да бъде асимилирано от славяните по-късно или самото то да асимилира славянските пришълци. Може да се предположи, че така е станало и по илирийските територии, разположени на запад от големите нашественически маршрути ­ макар плодородната косовска равнина вероятно да е била особено желана за славянските колонизатори. (Файн 1991: 37-8)
Най-ранните документи, хвърлящи светлина върху етническия състав на населението на Косово, са манастирските регистри (хрисовули) от ХIII и ХIV век. От тях личи, че в онзи момент около два процента от населението на Косово е било албанско. Албанските учени на драго сърце препращат към тези източници, за да доказват непрекъснатото присъствие на албанци в Косово (Тернава 1986; Гаши 1986), сръбските им колеги обаче имат право, когато твърдят, че манастирските регистри всъщност доказват само, че в Косово през горепосочения период просто е нямало (повече) никакви албанци. (Батакович 1992: 38; Богданович 1985: 285). Вероятно през ХIII век албанците са започнали полека-лека да се заселват (обратно) в Косово откъм североалбанските високопланински части, но броят хора с албански имена в църковните регистри първоначално намалява още като последица от непрекъснатата сърбизация. Впоследствие миграцията приема по-масов характер и заселниците вече не се оставят да бъдат посръбчвани.
Косово играе особена роля в сръбската национална версия като „люлка на сръбската държавност“. Сърбия възниква като византийска васална държава някъде в средата на IХ век около град Рашка (или Расция), в област, която повече или по-малко съвпада с днешния Санджак край Нови Пазар в Южна Сърбия, на северозапад от Косово. Чак през втората половина на ХII век, при династията на Неманичите, сърбите завладяват Косово и Северна Македония от византийците. Косово всъщност бива присъединено към първата сръбска държава с три века закъснение, така че едва ли може да се разглежда като „люлката на сръбската държавност“. Но безспорно е било важна територия, като подстъп към Адриатическо море и поради множеството свои рудници. След като по-късно са завладени и княжество Зета (Черна гора) и Северна Албания, Косово се оказва точно в средата на независимата сръбска държава и се развива като политическият, икономическият, административният и религиозен център на страната. Тя познава впечатляващ възход, след като през 1204 година кръстоносците елиминират Византия, големия съперник на Сърбия, и нищо вече не препречва пътя за разгръщане на властта на Неманичите. През 1217 г. Стефан Неманич се коронясва като първия сръбски крал; през 1219 г. сръбските диоцези се включват в сръбско автокефално архиепископство, свързано с владетелската династия чрез първия си архиепископ, провъзгласения впоследствие за светец Сава. Той е брат на сръбския крал. Православната църква става държавна църква. Седалището на архиепископа се намира в Печ, в Косово. За умножаване на честта и славата на църквата и династията, сръбските владетели издигат манастири в Косово, включително в Дечани и в Грачаница, които стават центрове на духовна, но и на икономическа дейност. Крал Стефан Душан (1331-1355) завладява цяла Македония, Албания и Тесалия и през 1346 г. е провъзгласен за цар. Владетелската резиденция се премества в Призрен, отново в Косово. Автокефалното архиепископство на Печ през 1346 г. се въздига в ранг на Патриаршия на Сърбия. Просторни земи в Косово заедно с населението се даряват на църквата и манастирите като ленни владения ­ жест на царя, комуто Косово дължи сръбското си наименование Косово и Метохия, по-късно съкратено на Космет.
Тъй като сръбският църковнославянски е езикът на богослужението и администрацията (в по-голямата си част църковно дело), консолидацията на православието се съчетава със сърбизирането на несръбското албанско и влашко население. Твърденията за съзнателна политика за етническа асимилация, внушавани от някои албански публикации (Викърс 1998 :7), са проява на неисторическо мислене. Истина е, че „официалният“ език на законовите текстове, хартите, хрониките, биографиите и тям подобни действително е сръбският църковнославянски, но за владетелите по-нататък няма значение на какъв език искат да си говорят по селата албанските селяни ­ стига да си плащат данъците. Между албанци и сърби съществуват редица икономически, а между аристократите им ­ даже и династически връзки. (Викърс 1998: 13)
През ХIII и особено през ХIV век Сърбия несъмнено е най-могъщата държава на Балканите, както що се отнася до териториалния си обхват и военна мощ, така и до икономическата си динамика и културни изяви. Наред с това ХIII и ХIV век представляват абсолютният връх в историята на сръбския народ. В тази Сърбия от ХIII и ХIV столетие Косово заема централна позиция, макар столицата непрекъснато да се премества и често да се намира извън Косово, например в Македония. Въпросът е дали тази даденост придава на териториалните претенции на Сърбия в тази област по-голяма основателност. Македонският град Охрид, люлката на българската култура, не спада към България, нито Константинопол, градът, който придава форма на модерния елинизъм, не се намира в Гърция, а Солун, политическият център на македонците от ХIХ век, също е извън границите на Република Македония. Люлката на много народи на Балканите се намира у съседите. Самото Косово, както ще видим в следващата глава, през ХIХ и в началото на ХХ век е ковачницата на днешната албанска държава: седалището на Призренската лига се намира в Призрен, град в Косово. Ако се следва подобна акушерска логика, Косово ще се окаже и в Албания, и в Сърбия.
Раздробяването на мощното сръбско царство на Стефан Душан при неговия наследник и последен владетел от Неманичите Урош  (1355-1371) до цяла редица малки княжества и забележителният възход на османските турци на Балканите през последната четвърт на ХIV век представляват повода за следващата глава от сръбската национална митология за Косово: легендарната битка на Косово поле.
Към средата на ХIV век османските турци стъпват на Балканите и започват завладяването на полуострова. Балканските княжества са разединени и отслабени от междуособици, което улеснява османците. През 1371 г. по време на битката при Чирмен на Марица те нанасят историческо поражение на една хилава коалиция християнски владетели. Българските царе са принудени да станат васали; сръбските владетели излизат отслабени от двубоя и държавиците им се раздробяват още повече. След това вече почти нищо не пречи на османците да завладеят и западната половина на полуострова. През 1386 г. нахлуват и в сръбските краища и превръщат в свои васали и сръбските владетели. Те трябва да плащат налог и да доставят войски; в замяна османците не се занимават с вътрешното положение на васалните държави.
Нова коалиция на босненски, сръбски, черногорски и албански благородници успява да победи османските армии край Билеча в Черна гора. Сръбският княз Лазар Хребелянович, който властва на север от Косово, отхвърля властта на султана и търси помощ при босненския крал Твъртко и неговия шурей Вук Бранкович, който владее Метохия, на юг от Косово. Тогава султан Мурад I (1362-1389) решава окончателно да се разправи с непослушните си васали и повежда огромна армия към западните Балкани. Сега и албански, български, унгарски и румънски благородници застават на страната на Лазар. В състава на османската армия също се бият албански, български, гръцки и сръбски (християнски) благородници, останали верни на своя суверен, предпочели сигурността пред несигурността или поискали да се разправят със свои съперници.
На 28 юни 1389 най-сетне се стига до легендарното сражение. Какво точно се е случило, е трудно да се разбере. Сигурно е само, че битката е започнала на ранина, че там са се били сурово и че са загинали както Лазар, така и Мурад. Следобед оцелелите сърби и съюзниците им се оттеглят, същото правят и османските турци. Сражението остава без ясен изход, но докато бойната ударна мощ на сърбите е разбита, османските турци могат година по-късно да съберат нова армия, за да се довърши започнатото. Битката на Косово поле почти не променя хода на историята. Наследниците на Лазар отново признават османския суверенитет и впоследствие се държат като сравнително послушни васали, докато сръбското деспотство през 1459 г. не бива окончателно присъединено към османската империя.
Духовенството, продължавайки старата сръбска традиция на кралските жития, незабавно започва да възхвалява до небесата владетеля Лазар като мъченик и светец. Както изисква литературната условност, и неговото житие следва модела на Христовите страдания. В навечерието на битката Лазар държи реч пред воините си, в която отхвърля земния живот и заявява предпочитанията си към небесното царство. Литературната условност изисква също така и един Юда. Той е намерен в лицето на Вук Бранкович, който, като дезертира, уж улеснява сръбското поражение. Източниците не споменават нищо за такова дезертьорство; Вук най-много мъдро да се е оттеглил от борбата, когато е проличало, че сръбската победа е невъзможна. Обвиненията срещу Вук представляват част от разчистването на сметки между двете фамилии. Княз Лазар става мъченик на Христа, а сърбите ­ „Божи народ“.
Народното въображение довършва останалото. Косовската битка възпяват слепи бардове, в собствен съпровод на еднострунна гусла, с дълги епически песнопения, съчетаващи биографичното представяне на нещата с поезията, нравствената ценностна система и необузданата фантазия на южнославянските героически саги. Така възниква един епос, който в Западна Европа предизвиква възхищението на самия Гьоте. В тези песни липсва каквато и да е историческа достоверност ­ най-важният герой, Марко Кралевич, в действителност е известен колаборационист, който на Косово поле се бие на страната на османските турци. Това обаче не е повод по-малко да се „вярва“ в истинността на песните.
Има ли нещо нередно във факта, че един народ има своите митове и гради национални символи, които не напълно или изобщо не отговарят на историческата действителност? Не, ако се отнася за малкия Ханс Бринкер, холандското момченце, което при Харлинген заболо пръстчето си в дигата и така ужким предотвратило наводнението на плодородната низина. Да обаче, ако митът служи като хранителна почва за ирационална омраза към други национални и религиозни общности. Османската инвазия протича съпроводена от убийства и масово плячкосване, предимно на църкви и манастири, където тогава се намират най-големите богатства. Множество църкви биват превърнати в джамии. Но впоследствие, колкото и авторитарно, феодално и корумпирано да е османското управление, то все пак налага религиозната търпимост, която дава възможност на християните да живеят повече или по-малко според собствените си закони. Православното население има в рамките на рум миллет (ромейска, ще рече византийска, ще рече православнохристиянска общност) специален статут, при който в замяна на подчинение се получава покровителство. Докато из останалата част на Балканите православните християни попадат под властта на Константинополската патриаршия, то през 1557 г.султанът дава разрешение за възстановяване на Сръбската патриаршия в Печ, която съществува до 1766 г. От османския период датира строителството или възстановяването на множество църкви и манастири и направата на безброй икони, ръкописни книги и творби на изкуството. Битът на преобладаващата част от християнското население, селяните, в Османската империя не е много по-лош от този в Западна Европа и със сигурност е по-добър от този в Русия. Определени категории християни дори постигат значително благополучие. Точно тези нюанси не се вписват в черната картина на османския период, която предлага сръбската историческа митология. Тя иска да ни убеди, че под „турското иго“ битката на Косово поле се е водила всеки ден отново и отново.
Както и другаде на Балканите, в Сърбия думите „турчин“ и „мюсюлманин“ са синоними, също както до ХIХ век всички православни християни са „гърци“. По същия начин „турци“ са и албанските мюсюлмани. Като мюсюлмани те се смятат за съучастници на османците и са отговорни за причиненото на сърбите по време на османското владичество.
В степента, в която сърбите и до днес все още се идентифицират с героите от Косово поле, те идентифицират днешните албанци, като мюсюлмани, с турския поробител от 1389 г. Косоварите биват държани едва ли не лично отговорни за Косовската бика и последвалото османско владичество. Затова сърбите никак не им съчувстват. Каквото се налагаше да патят косоварите от сърбите, в техните очи е нищо работа в сравнение с онова, което са преживели някога сърбите заради албанците „и другите турци“ през османско време. За сърбите идеята те да живеят в една косоварска държава е равна на възстановяване на „турското робство“.
Османското завладяване на полуострова срива границите между множеството малки, съперничещи си балкански държавици и създава относителна икономическа и социална стабилност. Тя в Косово почива на земеделието, рудничарството и занаятчийството. При тези обстоятелства се извършва „завладяването“ на Косово от албанците, както сърбите обичат да наричат миграцията на албанци към Косово. Една част от албанците се установява в градовете, които преживяват бурен растеж и могат да използват работна сила. Друга избира селото, където условията на живот са по-удобни от тези по планинските чукари. Става дума за имиграция капка по капка, а не за нахлуване; османските тефтери (кадастрални регистри) показват, че през XV век населението на Косово все още е преобладаващо сръбско. (Викърс: 1998: 17-18)
Косоварите, живеещи днес в Косово, според сърбите, които не вярват в илирийския континюитет, са потомци на тези и на по-късни имигранти, а не на древните илири. Коренът на доста косоварски фамилии действително е в Северна Албания. Албанските изследвания, в които това се признава с голяма неохота, намекват, че тези имигранти всъщност са само възвръщенци към земите на прадедите, от които са били прогонени от славянските колонизатори. (Викърс: 1998: 3)
Наред с албанизирането важен процес в Косово е и ислямизирането. Първоначално ислямизирането е предимно градски феномен: повечето покръствания обхващат местното сръбско, албанско или друго население и са предизвикани от икономически или практически съображения ­ макар инициативата да излиза от турски ислямски мисионери. Селото, където липсват икономическите импулси, по-дълго си остава християнско. Албанското население на Косово е преобладаващо католическо и новодошлите от планините също са такива. През ХVII век католицизмът започва да запада и сред косоварите. Османската власт подозира католиците, че са „пета колона“ на Венеция и другите враждебни заподноевропейски страни.  Войните с Венеция и Хабсбургите в края на ХVII век допълнително засилват това недоверие. Единствено в Западно Косово и Северна Албания  продължава да съществува католическа общност. Някои албански фамилии се насочват към православето, но повечето предпочитат исляма. Ислямът като религия на управляващата класа предлага перспектива за кариера в армията или в администрацията. Макар растящата враждебност на османската власт към православното население в империята като последица от конфликтите с Русия да кара през ХVIII век и много сърби да приемат исляма, етнокултурното различие между албанци и сърби в Косово все по-категорично съвпада с различието между мюсюлмани и християни. Много ислямски сърби в Косово се албанизират, включително и защото имат семейни връзки с албанци. (Викърс 1998: 26-27)
Изследванията на Малкълм върху следващата прочута глава от сръбската национална митология, тъй нареченото „Велико преселение“, са пионерски. През войната между Хабсбургската и Османската империи, която избухва през 1687 г., австрийските войски проникват дълбоко навътре в османските територии по посока на Албания. Пътьом е завладяно и Косово; османците са изтласкани и австрийците установяват свое управление. Те получават подкрепата на местното християнско (православно и католическо) население, възстанало срещу османците от недоволство към новите данъци, с които трябва да се плаща за войната. Според сръбските историци въстаниците са почти изключително сърби; според албанските ­ почти изключително албанци-католици. Известен брой въстаници по-късно се съгласяват да постъпят на служба в хабсбургската армия и участват във военни действия. През 1690 г. шансовете се обръщат и Хабсбургите са прогонени. Императорът се опитва да спаси положението, като моли писмено сръбския патриарх да подтикне православните в Сърбия и Албания към масово въстание, но от въстанието не излиза нищо.
Част от местното население, подкрепило Хабсбургите, смята за по-благоразумно да не дочака османските репресии и да избяга към владените от Хабсбургите територии на север от Дунава и Сава. Сръбските историци „интерпретират“ молбата на император Леополд I към патриарх Арсений III Църноевич да накара сърбите да се вдигнат на въстание като invitatio, покана да се установят във Войводина в замяна на данъчни изгоди, религиозни свободи и автономия под един „войвода“. Оттам и името Войводина на този край. При публикуването на документа през ХIХ век фразата „Не изоставяйте (non deserite) вашите огнища или засятото на нивите“ случайно или нарочно е „забравена“.
Според сръбските анали впоследствие към 37 000 фамилии напускат Косово. Под фамилии се разбира разширени семейства (extended families), което би означавало, че обитаваната си територия са напуснали около 400 000 сърби. Всъщност само един-единствен източник говори за 37 000 фамилии; всички останали посочват 37 000 „души“, което е по-допустимо. Тези сърби също така не са били родом единствено от Косово, а от цялата част на Балканския полуостров, окупирана от австрийците. Става дума не само за сърби, но също и за албанци-католици. И накрая, мигрантите не са били „поведени“ от патриарх Арсений III, а патриархът е отпътувал след тях.
Османските репресии са тежки, но не траят дълго. Последвани са от ислямизиране предимно албанското население на Косово. Султанът в края на краищата очаква от ислямските си поданици повече преданост. През тридесетте и четиридесетте години на ХIХ век след неуспешно въстание (по внушение на Хабсбургите) се извършва „второ преселение“ на сърби от Косово към Войводина и Южна Унгария. Докато албанците във Войводина биват асимилирани от местните хървати-католици, сръбската общност успява да се съхрани и да се развие.
В течение на десетилетията, последвали „Великото преселение“, в Косово се установяват голям брой албанци-католици от Северна Албания. Точни данни за броя им липсват. Отначало те отказват да се подчиняват на османската власт и живеят от обири и плячкосване, след ислямизирането си обаче успяват да се интегрират в османския режим.
Сръбският мит за „Великите преселения“ рисува малко по-друга картина на събитията. Най-важните Ј компоненти са, че сърбите в Косово са въстанали срещу османците и впоследствие са избягали заради османското насилие. Мястото им после е заето от ислямските албанци. Батакович отразява адекватно сръбското виждане:
„Най-сериозната последица от Великото преселение е демографското разместване, което то предизвиква, защото веднага щом сърбите си отиват от Косово и Метохия, на територията започват да се установяват голям брой ислямизирани албанци от севера, повечето по насилствен начин. През десетилетието, последвало Великото преселение от 1690 г., етническите албански племена поради невероятните си репродуктивни възможности започват да представляват голяма заплаха за биологичното просъществуване на сърбите в Косово и Метохия. Колониите, които етническите албанци в Косово, Метохия и граничните области основават, довеждат до нова сръбска миграция на север, ускоряват процеса на ислямизирането и смущават вековното етническото равновесие по тези територии. Подпомогнати от ­ според обстоятелствата ­ турците и Римската курия, етническите албанци, съгласно племенните си нрави и обичаи и типичното си неподчинение на закона, превръщат през следващите векове цялата територия на Косово и Метохия в кърваво бойно поле, белязано с племенна и феодална анархия. Периодът, последвал Великото преселение, представлява началото на тривековен албански геноцид над сърбите в собствените им земи.“ (Батакович, 1992: 48-9) 
В действителност Косово напускат само една малка част от сърбите. Ако сърбите се бяха изтеглили масово, тогава щеше да възникне ситуация, много подобна на онази, която според сръбските историци е съществувала точно преди идването на славяните на Балканите, когато илирите напуснали Косово в суматохата на варварските нашествия. 
Отчасти обезлюденото поради войни, епидемии и емиграция Косово впрочем не е заселено отново единствено от албанци, а в голяма степен също и от сърби от планините на Черна гора. Там условията на живот са също тъй тежки както в Северна Албания, а раждаемостта ­ не по-малко голяма. Някои изоставени села в Косово са заселени от албанци, но по-късно отново се сдобиват със славянско население.  (Малкълм 1998: 178-9)
Албанците в Косово, които във всеки случай сега съставляват по-голям сегмент от населението отпреди, упражняват важни военни и административни функции и понякога допринасят за забележително благополучие. В Косово по земите на албанските бейове работят главно, но не единствено християни. В самата Албания това са мюсюлмани. По този начин към езиковите и религиозните различия между албанците и сърбите се прибавят още и социалните. Според сръбската историография сърбите са експлоатирани и потискани от албанците, което не е невярно, при условие че потисничеството се дължи по-скоро на феодалните, отколкото на етническите отношения. Колкото повече надежди възлага сръбското население на Хабсбургите и главно на Русия да се сложи край на османското владичество, толкова албанският елит все повече започва да счита християните-сърби за заплаха за социалните си привилегии и да разчита на османската държава за закрила. В замяна на предаността си към Високата порта албанските крупни земевладелци получават значителна степен на автономия, която използват, за да удържат съществуващите феодални и племенни отношения ­ а по-нататък и против желанието на реформаторски настроените османски власти. В резултат на това Албания, заедно с Косово, преминава към икономически и социално най-изостаналите територии в Османската империя. В Косово жертви на тази ситуация са не само албанците, но и сърбите.
В края на ХVIII и в началото на ХIХ век европейската част на Османската империя се намира в огромен хаос в резултат на неспирните войни с Хабсбургската империя и Русия. Към разбойничеството, което и без друго винаги е било важен източник на доходи за хайдутите, сега се прибавят и плячкосванията на банди неплатени, излезли от контрол, войници, кръстосващи тези земи. Племенната и феодална анархия, към която препраща Батакович в оценката си на последиците от Великото преселение и която приписва на албанците, в голяма степен е типична за целия Балкански полуостров по това време.
Местни велможи възстановяват мира доколкото могат, но същевременно се възползват от политическата анархия в империята, за да възродят феодални държавици и държави, над които централната власт повече няма контрол. И това също не става единствено в Косово, а по целия Балкански полуостров и даже в Анадола. Най-известният пример е албанският Али паша от Янина (1740-1822), който контролира Северозападна Гърция и Южна Албания. В Косово това са Бушатите и няколко велможи от по-скромен калибър. До тридесетте години на ХIХ век те се борят срещу централната власт в Истанбул и помежду си. Албанската историография (например Фрашери 1964: 108-9) внушава, че най-крупните от тези пашалъци са били предвестници на независимата албанска национална държава. Но това също е мит: те се дължат на феодалната разпокъсаност, а не на национализъм.
 

От „Косово. Отложената независимост“ (Издателство „Кралица Маб“, София, 2008), заглавие в първоначалното белгийско издание „Косово. 
Отложената война“,
uit: Kosovo. De uitgestelde onafhankelijkheid, Uitgeverij „Queen Mab“, Sofia, 2008
 


Вилем Рохеман

ЛУИ ПОЛ БООН 
И РОМАНЪТ „МЕНУЕТ“
 

Както в Холандия, така и в Белгия ­ Фландрия, по принцип се приема, че Луи Пол Боон е най-големият нидерландскоезичен писател-романист на двадесети век. След смъртта му на 10 май 1979 година се създава „Дружеството на приятелите на Луи Пол Боон“, чиято цел е да поддържа живо вниманието към творчеството на този значим автор. Като председател на това дружество, за мен е чест да мога да споделя няколко думи за писателя и по-специално за романа му „Менует“.
Никога преди това нидерландската литература не е била тъй близо до удостояване с Нобелова награда, както при Луи Пол Боон. Дори може със сигурност да се заяви, че този писател щеше да получи наградата, ако не се беше намесила ръката на Съдбата.
От шведския му преводач Пер Ховбер научих, че голям брой членове на Шведската Академия са били привърженици на Боон. И този фламандски автор съответно е поканен да се срещне с шведския посланик в Брюксел. Боон впрочем винаги е бил известен с това, че изразява твърде директно и неподправено мнението си, и така искат да проверят дали е човек, който може да бъде представен на шведския крал. В деня преди срещата му с шведския посланик съпругата му отива сутринта на фризьор. Когато се прибира, намира Луи Пол Боон мъртъв на пода до писалището му. Починал е от сърдечен удар по време на писането на новия си роман...
Романът „Менует“ може да се охарактеризира като типично произведение на този автор. Главната тема е изолацията, в която живее всяко човешко същество. Героите са самотници с идеалистични мечти и стремежи, търсещи щастието. Но обществото непрекъснато се изпречва на пътя им. Всеки от тримата разказва една и съща история, но по различен начин. Читателят вижда събитията през очите на мъжа, жената и момичето. Отгоре на всяка страница има фрагменти от вестникарска хроника. В тях се пише за убийства, изнасилвания и други жестокости. Главният герой събира тези изрезки и ги лепи в тетрадка. Това е хобито му.
Тримата герои на този роман имат един и същ екзистенциален страх. Те са убедени, че животът е безсмислен и че всеки в основата си живее на свой собствен остров, разделен от другите. Сивата безперспективност и скуката на съществуването им потвърждава този възглед. Единствено мечтата за мъничко поезия, за мъничко невъзможна любов, им дават сили да продължават да живеят.
А „Менует“ е книга, която човек никога няма да забрави след прочитането й.
 

ВИСОКО ЧУЖДЕСТРАННО ОТЛИЧИЕ 
ЗА БЪЛГАРСКА ПРЕВОДАЧКА
 

Орденът Леополд II е висше белгийско държавно отличие, което се присъжда за храброст или заслуги към белгийската нация. Първоначално той е военен орден и е част от белгийската наградна система от 1908 година. Вече е станало традиция с него да се удостояват и граждански лица. Този орден се присъжда и на чужденци, обикновено на политици или представители на държавната администрация със значителен принос в развитието на двустранните отношения. В редки случаи с него се удостояват и културни дейци ­ белгийци или чужденци ­ по-често също представители на различни институции или организации.
По тази причина може да се определи като събитие удостояването със званието „офицер на ордена на Леополд II“ на преводачката ­ нидерландистка Анета Данчева-Манолова.
Нейната дейност като преводач и популяризатор на фламандската литература и култура през последните две десетилетия допринася значително за растящия интерес в България към изключително богатата традиция на Фландрия. Тя е инициатор, съставител и преводач на голям брой издания ­ 12 книги от нидерландскоезични автори ­ класици и съвременници, множество други публикации, както и на специални броеве на списание „Пламък“ ­ антологии на нидерландскоезични автори. Един от тях ­ „Фламандска поезия и есеистика“ ­ бе представен по случай националния ни празник 3 март на специални вечери в българското посолство в Брюксел и в Дома на поезията в град Гент.
Анета Данчева-Манолова е автор на студии за фламандската литература, предговори за културната традиция на региона Фландрия. Преподавала е в Нов български университет със собствен курс „Белгия и Холандия ­ език, култура, общество“. В множество интервюта за електронните медии е запознавала българската общественост с културата на тези страни. Дейността Ј за активизирането на културните връзки между Белгия (Фландрия) и България е особено богата ­ тук можем да отбележим гостуванията на фламандски писатели в България (Вилем Рохеман), инициативата за посещението в България на видния фламандски културофилософ и поет Жозеф Дельо, посетил нашата страна в качеството си на „литературен посланик на Нидерландиите“ и изнесъл лекция в СУ „Св. Климент Охридски“ на тема „Нидерландският език е моето отечество“.
Анета Данчева-Манолова има принос и в популяризирането на българската култура в Белгия чрез участието си в културни инициативи на българското посолство. Превела е на фламандски език и публикувала стихотворението „Две хубави очи“ на П. Яворов.
Присъждането на високо държавно отличие на лице, необвързано с никаква официална институция и развиващо дейността си независимо от всякаква конюнктура, не е често явление; то обаче е логичен резултат от многогодишна целенасочена дейност за взаимно опознаване между два европейски народа ­ малки, но с големи културни традиции.

Анета Данчева-Манолова работи в БНТ.
Член е на Съюза на преводачите в България 
и на Съюза на българските журналисти.
 
 


Йордан Попов

НА ДРУГИЯ ДЕН
 

Отварям бавно очи. Клепачите ми тежат, сякаш са оловни. До себе си виждам разплакана глава на изрод. Сълзите на изрода капят върху ръкава на фланелата и една особена неприятна топлина се разлива по ръката ми. Изродът ­ това е моят приятел Кузман.
­ Кузмане! ­ Езикът ми едва се обръща да произнесе името. ­ Кузмане, защо си толкова нисък днес? Вчера беше много по-висок.
Той става от пода и отупва колената си. Не е по-нисък, а е коленичил пред леглото ми. До мига, в който съм проговорил, ме смятал за покойник.
­ Защо плачеш, Кузмане? Аз съм жив, само главата ми се цепи от дива болка!
­ Току-що Магдалена изпразни една пипетка сок от кромид в ноздрите ми ­ отговаря Кузман. ­ Ужасно хремав съм. Дръпни се, за да не прихванеш.
Дърпам се инстинктивно назад и някаква ръка впива пръсти в косата ми. Ако се съди по липсата на косъм, ръката е женска, ако се съди по часовника ­ мъжка. Надигам се от леглото и сядам. Ръката изчезва под завивката, а на нейно място се подава крак, обут в зелен вълнен чорап. През прозореца наднича кафява глава на кон. От ноздрите излиза пара.
Някакъв кожен пантоф привлича вниманието ми на пода и аз пъхам доверчиво крак в него. След това бъркам с ръка под леглото за другия пантоф и изваждам шницел пане. По форма и цвят шницелът не се различава от пантофа, само дето е по-постен. Кузман се засмива с дрезгав глас, взима шницела и го окачва на закачалката до тиролското бомбе. Спирам поглед върху аквариума на шкафа. Двете рибки се редуват да дишат въздух от повърхността. Боли ме глава, чувствам бодежи в кръста. Отпивам две глътки вода от аквариума, прокарвам ръка из пижамата и изваждам четири пръчки бенгалски огън. Бодежите са били от телчетата.
­ Кузмане, главата ми се пръска. Помогни ми да си спомня какво стана снощи?
Кузман изведнъж се олюлява. Едва сега забелязвам едно алено петно на бялата му риза. Петното е в областта на сърцето. Лицето му е бледо, устните безкръвни, очите му напомнят рилските езера след буря. Той забелязва ужасения ми поглед и обяснява.
­ Петното е от доматен сок. Тапата на бутилката изгърмя и доматеният сок ме обля.
Или аз не съм в ред, или той. Гърми тапа на шампанско, а не на доматен сок. Напрягам паметта да си спомня нещо от вечерта.
­ Помня, че Ана пя цигански романси.
Кузман беззвучно се засмива.
­ В главата ти е каша. Герасим пя арията на Сантуца от „Селска чест“ на Маскани, а една циганка дойде да ни гледа на кафе...
Едно тяло изпъшква в ъгъла на хола и се увива на руло в козяка на пода. Остават да белеят непокрити стъпалата на краката, надписани с химически молив. На едното пише Сотир, на другото Гоцев. Ето един, който не може да сбърка краката си с чужди...
­ По едно време ­ продължава разказа си Кузман ­ Витамин Це търсеше Евдокия.
­ Искаш да кажеш, че Евдокия е търсела витамин Це ­ поправям го аз.
­ Не, обратното. Витамин Це търсеше Евдокия.
Нещо прищраква в задната част на главата ми и аз си спомням, че прякорът на доктор Танчев е Витамин Це. Та той е търсел Евдокия. Нещата не са толкова сложни, колкото изглеждат на пръв поглед.
­ За какво я търсеше?
­ Не мога да ти обясня точно, защото го казваше на латински.
­ Намери ли я?
­ Намери я в двора. Там Евдокия се препирала със снежния човек.
Нищо не си спомням. Не зная в колко часа съм си легнал. Заспал съм веднага, сякаш съм бързал за кошмара.
­ Преследваше ме глутница вълци ­ споделям с Кузман основния мотив на кошмара си. ­ Станах и излязох на балкона да се успокоя. И уж съм буден, но с ушите си чух вой.
Кузман кимва с глава и пали цигара откъм филтъра.
­ Това, на което си излязъл, не е било балкон, тъй като такъв няма. Що се касае до виенето, виеше собственикът на вилата Марин Василев, тъй като му се развали цветният телевизор.
Устата ми отново е пресъхнала, ушите ми бучат. Чува се продължителен звън и Кузман излиза да види кой е.
­ Кой беше? ­ питам го.
­ Снощната циганка. Забравила си е спестовната книжка на бюфета в кухнята.
Не, не, сега сънувам... В действителност ме застига глутницата. Как няма да ме застигне, като едва шавам с крака. Не трябваше да смесвам толкова напитки. Сега лилавите вълци тичат по зеления сняг с изплезени жълти езици...
И ето при нас влиза домакинята с традиционния пенюар на цветчета.
­ На мътна глава ­ развален цветен телевизор! ­ казва тя и щраква копчето на апарата.
Въздишаме с облекчение.
 
 
 
 
 


Георги Константинов

ЕХ, ВРЕМЕ, ВРЕМЕНЦЕ...
 
 

ЧОВЕКОПОДОБНИЯТ ЧОВЕК

И така ­ от дума на дума ­
накрая ще стигнем
до извод нелек:
по-лош
от човекоподобна маймуна
е човекоподобният човек.

Той може да има
луксозна лимузина,
той може да сърфира
в Интернет,
но воден от своя
космат егоизъм,
би захвърлил и майка си
на житейската смет.

Би продал пеленаче,
би ограбил приятел,
би изсякъл до корен
вековна гора.
Даже би изтъргувал
цяла България ­
стига само да падне
добра пара.

Той се пише човек,
но мрази човеците.
като хищник плячкосва
всички наши права.
Би направил своя собственост
даже небето...
Ако ние,
добричките хора,
му позволим това.
 
 

ЕХ, ВРЕМЕ, ВРЕМЕНЦЕ...

Бягат, бягат младите.
В Канада и Дубай.
Даже в гладна Африка
намират си поминък.
И съвсем не вярват,
че е земен рай
нашата ограбена родина...

Знаят ­ тук е рай
за хищния елит
и за всички хитреци,
окрали ни успешно...
В този рай е грешно
да бъдеш даровит.
А пък да си честен
е направо смешно.

Но и там, в чужбина
няма лесен рай.
Блъскане до тъмно.
Сам човек в пейзажа.
С чужди хитреци 
надхитряне безкрай.
Понапълниш джоба,
а сърцето ­ празно...

Болката е същата.
Земята е една ­
даже три паспорта
вредом да протягаш...
Лесно е да бягаш
от своята страна.
Но от свойто време
не можеш да избягаш.
 
 
 

КАК ДА БЪДЕШ ГОРД?

Да правиш политика
у нас
е все едно
да сееш с ново сито
пресявано брашно.

Въртиш очички мили
и все се чудиш ­ как
пред тез
Велики сили
пак да подгънеш крак.

И как  ли ще намериш
причина
да си горд?
Край теб ­ куп далавери.
Над теб ­ Валутен борд.

Без гордост е останал и
народът обеднял...
Как да стои
изправен 
празният чувал?
 
 

НЕЩО Е ЗАПОЧНАЛО...

Все повече
непознати хора
вежливо ме поздравяват.
Как сте?
Какво ново при вас?
Помните ли, когато...?
Помня, помня, прекъсвам ги аз.

А нищо не помня.

В паметта ми кръжат
куп безименни образи,
прозвънват безброй
далечни гласове...

Май прекалих със живеенето.

Крача по тази земя
повече от половин век.
Осъмвал съм в стотина града.
Изрекъл съм хиляди думи.
Даже моите мечти
са някъде зад мен...

Все повече
непознати хора
ме спират на пътя
и сърдечно ме поздравяват.
А пък аз мигам смутен...
Може би това е
началото на славата?

Или просто е започнало
най-обикновено
изкукване?
 
 

НЕ ГО ЗАБЕЛЯЗВАМ

Имам си за свой завистник
един лилипут.
Едно духовно джудже
с голям бастун
и злобно езиче.
То често се препъва
в моето име
и плюе,
плюе,
плюе...

Аз пък просто
не го забелязвам.
На лилипута
колко му е плюнката?
 
 
 

ТРУДНА РАЗДЯЛА

Даже днес,
когато се правя на вчерашен,
тайно приготвям
душата си за утре.
И ако случайно издъхна
преди своите врагове,
(колкото и да не вярвам
това да се случи),
но ако издъхна
преди своите врагове ­
нека знаят,
че ще страдам
от раздялата с тях...

Не се шегувам.
Просто им поставям
висока оценка ­
щом съм имал
истински врагове,
значи съм живял истински...
Знам ­
ще ми липсват те,
адски ще ми липсват
на онзи свят,
мамка им.
 
 

ГОРД ХАРАКТЕР

Своя горд характер
не успях да пречупя.
Не продадох духа си
за пари и различни блага...
Затова днес се питам:
дали да духам
горещата супа
или да пия една
студена вода?
 
 
 

Георги Тодоров

МАЛЪК БЪЛГАРСКИ ТЪЛКОВНИК
 

А р о м а т ъ т  н а
з а б л у д а т а
„Кипи Животът!“ .
извиках възторжено.
(Било кафето).
 

Б е з о т г о в о р е н
в ъ п р о с
Кажи ми защо,
ти, Държаво на духа,
си тъй бездушна?!
 

Б е з с ъ н и ц и
Сън не ме хваща ­
след 500 години
не ми и трябва.
 

Б ъ л г а р с к о   г р о б и щ е
Само там всички
герои нашенски
са положителни.
 

В р е м е   р а з д е л н о
Време разделно.
Друго българско време
аз не познавам.
 

Г о в о р и т е л и
Всички говорят
от името на народа ­
а той къде е?!
 

З а д у ш н и ц а
Мама е трева.
А над нея ­ табелка:
„Пази тревата!“
 

Н а р о д е???
Хей, мой народе,
колко питанки могат
да те  събудят?!
 
 
 

П е й о   Я в о р о в
Това е Поетът ­
между Лора и Мина ­
избухнала мина!!!
 

П е н ч о   С л а в е й к о в
Сън за щастие
с крилата-патерици
все си сънува.
 

П и с а т е л с к о  к а ф е н е
Не пишат ­ пият.
Чета им чашите,
наместо книги.
 

П о г р е б е н и е   н а   п о е т
Всички събрани.
Само него го няма.
Той не умира.
 

Х о м о  Г о р д и к у с
Когато няма
къде да отида,
тръгвам веднага.
 

Ц в е т я т а  н а  л ю б о в т а
Омайниче.
Почудиче. Сграбиче.
Омразниче.
 

Ш е д ь о в ъ р   н а
п р и р о д а т а
Страната ни е
икебана и хайку:
малка, но пъстра.
 

Щ а с т л и в а  г р е ш к а
Хубава жена.
С кориците глътнах я.
Взех я за книга.
 

Ю р и д и ч е с к и   к а з у с
Кой ми е крив,
като съм прав?! ­
Май аз самият.
 
 
 


Станко Нацев

ТРИ МИНИАТЮРИ
 

СТЪПКАНА ТРЕВА

Циганин върти каменното колело на баща си и заточва на него ръждясал нож. През минута опитва остротата му, като реже с него парчета от ризата си. Върху тази риза вече се е появила дупка, приличаща на сърце. Циганинът продължава да заточва ножа. Ще го забие в сърцето на съседа си, който в понеделник открадна младата му жена.
Вадя цигара и я запалвам от искрите, прехвърчащи от триенето на желязото в камъка. Всмуквам, за да я разпаля, и я подавам на разгневения и озлобен точилар. Казвам му:
­ Има ли смисъл да убиваш човека, който се радва на нещо, на което ти си се радвал до понеделник сутринта?
Циганинът ме поглежда сякаш съм отворил вратата на затворническа килия и му соча дървения нар с прокъсан дюшек, върху който ще проживее дните си.
В този момент каменното колело се напука. Циганинът продължи настървено да го върти и да точи ножа. Обаче ножът на отмъщението се нащърбва като трион. Ако хукне с него да трепе крадеца, ще му се смеят и гаргите от моята изсъхнала круша.
­ Дай ми този трион ­ казвам му. Ще отрежа един сух клон, ще го запаля и на него ще сваря в джезве кафе с мед. Това кафе ще ти разшири очите и ще започнеш да виждаш повече неща от една открадната жена.
Отпиваме по глътка от кафето с мед и го питам:
­ Какво виждаш?
­ Виждам, че дори стъпканата трева продължава да расте ­ отвръща той и накрая вдига погледа си от земята.
 

МЪЖКА ПОТ

На абитуриентския бал всяко момиче получи от кавалера си букет с много цветя. Девойките се навеждаха над цветята, погалваха лицата си в тях и целуваха момчетата от благодарност. Момчетата пък със самочувствие запалиха от специално купените за тържеството пури.
Кавалерът на момичето от първия чин дойде последен, без цветя.
­ Извинявай ­ каза той на момичето. ­ Толкова много бързах да дойда при тебе, че нямах време да ти купя цветя.
И я целуна.
Останалите момичета от класа я гледаха съжалително иззад огромните си букети.
В този миг повя лек ветрец. Той мина през потната риза на момчето и стигна до носа на момичето. То усети мъжката пот и се усмихна. Помисли си: „Той не ме излъга! Наистина много е бързал да ме види! Бързал е хиляда пъти повече от другите напарфюмирани момчета, които дойдоха с букети!“
Този спомен вече половин столетие момичето пази само за себе си. И когато се сети за него, винаги се усмихва.
 

ШАХ

Вече повече от час един полковник от запаса играе шах. Без офицерите. Срещу него пенсиониран капитан пък играе без кончетата.
На бойното поле на черно-белите квадрати падат простреляни само пешките. Полковникът и капитанът не чуват стенанията им, защото са свикнали да възприемат пехотата като „пушечно месо“.
След битката полковникът и капитанът отиват при своите пощадени хора и вдигат пълни стакани за успешната битка. Веселбата заглушава звънтенето на лопатите, които копаят масов гроб за загиналите пешаци. Безименен гроб. Останалите живи пехотинци се прегрупират и си зашиват нови пагони, върху които забождат звездички, понеже са нужни нови офицери и кавалеристи. Защото дори шахматната дъска не търпи покровителства и ходатайства. И цени истинските бойци.
 
 
 


Илия Пехливанов

ИМА ГО И В ИНТЕРНЕТ
 

Плевенската епопея присъства 
в Мрежата с почуда и възхита

Не само новото интернет-поколение, а и родителите им могат да намерят най-оскъдна информация в глобалната Мрежа относно битката при Плевен, която увенчава победата на Русия над Отоманската империя във войната от 1877-78 г. С тази разлика, че вместо „Плевен“ там е изписано „Плевна“. Информацията е почерпена от най-меродавно съчинение ­ Енциклопедия Британика, ХI издание, том 21, стр. 838-840 с автор Джон Хенри Верингтън Кроув.

Град „Плевна“ има в щата Монтана и населява едва 138 души според преброяване на населението от 2000 година. Той е най-известен като родно място на бейзболен треньор. За него е съществено обяснението:
„Това е отдавнашно наименование заради град Плевен в България от битката по време на Руско-турската война от 1877-78 г. ­ главното сражение между обединената армия на Русия и Румъния с Отоманската империя. Отбраната на турците задържа настъплението на русите откъм юг. Заключителната атака на русите принуждава тур¬ския гарнизон да капитулира.“ Представени са с подробности събитията от 4-те поредни битки за овладяване на града-крепост. Руско-ру¬мънската защита трае от 20 юли до 10 декември 1877 година. Като илюстрация е добавена картина на руски художник, мечът на пленения Етхем паша, а също параклисът „Св. Илия“ на едноименния площад в Москва, открит през 1882 г. в памет на руските солдати, загинали в битката за Плевен. 
Изрично са поменати генералите Йосиф Владимирович Гурко, който е взел участие в защитата на Шипченския проход в четири нападения на турците, генерал Михаил Иванович Драгомиров и, разбира се, генерал Едуард Иванович Тотлебен ­ героят от Севастопол.
Накрая Британската енциклопедия заключава:
„Тази обсада задържа настъплението на руската армия в България и предизвиква възхита и почуда в целия сват.“
Тъкмо тези почуда и възхита довеждат до появата на разни селища върху картата отвъд Океана.
Градче „Плевна“ се намира и в щата Канзас и в него живеят около 200 души. То е разположено на малка река в областта Рино. Имало е голям магазин, изгорял при пожар през 1997 година. Историческото основание за неговото наименование е определено с едно изречение: „Град Плевна в България е свързан с голямата битка по време на Руско-турската война през 1878 година.“ С отправка към други американски селища в Северна Америка със същото наименование.
Град „Плевна“ има и в Канада, в щата Онтарио. Той се намира на стотина километра югозападно от столицата Отава. Създаден е през 1860 г., а с нарочно решение на местния департамент през 1877 г. е преименуван в чест на битката при Плевен, което название запазва и до днес.
По същите причини е наименована и една фабрика в град Тампере, Финландия пак през 1877 г. Нали в състава на руската освободителна армия се бие и финландски батальон, проявил героизъм особено в сраженията при Гривица и Долни Дъбник.
Напълно естествено няколко румънски села също приемат името „Плевна“: в областта Ботошани (село Сухарай), в областта Бузау (селото Кребану), в областта Калъраш (село Зупсану) и в областта Галатия (село Редиу). Поради лошото познаване на влашкия език техните названия може би са предадени неточно, за което просим извинение.
Да се знае и помни: има ни върху картата!
 

Звездоподобната Шипка

Подвигът на българските опълченци и руските воини во веки веков е отбелязан върху небето с

№ 2530 „ШИПКА“

В каталога на малките планети в Международния планетен център при Смитсъновата астрофизическа обсерватория в град Кейм¬бридж (САЩ) е вписан астероид, открит на 9 юли 1978 г. от астронома Людмила Черних в Кримската астрофизическа обсерватория по програмата на Института по теоретична астрономия към Руската академия на науките в Ленинград, днес Санкт Петербург. Той се движи в центъра на астероидния пояс, между планетите Марс и Юпитер, отпреди четири и половина милиарда години. Може би е отломка от някогашна планета Фаетон. Отстоява на разстояние 453 милиона километра от Слънцето и прави една обиколка около него за 5 години и 3 месеца. Неговият диаметър е около 14 километра. Наблюдаван е също на 11 юли и 9 август 1978 г. от астронома Николай Черних. Наименованието е одобрено според правилата по предложение на откривателите. Вписано е в каталога от астронома Брайън Марсден на 26 май 1983 г. и е задължително за употреба от всички „звездобройци“ по света.
Астероидът е открит в съзвездието „Орел“. Не напомня ли това наистина августовските боеве на Орлово гнездо, когато съдбата на България е била замряла в колебание между миналото и бъдещето!...
На старогръцки език астероид значи „звездоподобен“.
Руски астрономи са покръстили също астероидите „Кирил и Методий“ (№ 2609), „Димитров“ (№ 2371) и „Габрово“ (№ 2206).
На Националната астрономическа обсерватория на връх Рожен в Родопите български астрономи също са открили десетина астероиди.

    (вестник „За буквите“, бр. 9 септември 1984 г.)
 
 
 

НАРОДНА ПЕСЕН 
ЗА ОСВОБОЖДЕНИЕТО

Все се чуваше, чуваше
цели петстотин години,
чуваше, поменуваше,
че ще Русия да дойде,
всичко българско да стане...
 

Като московци надошли
турците да си прогонят,
българи стари и млади
всички са пушки грабнали
и при московци отишле,
отишле бой да се бият.
А що си бяха жените,
жените още момите
и тия деца невръстни,
те на войската помагат ­
на един рани вържеха,
на други вода носеха,
на трети куршуме пълнеха...
 

А що беше тая руска войска,
руска войска все с бели коньове,
руска войска все с тежки топове.
Бой се бият за милаго брата,
за милаго брата българина,
бой се бият и Бог им помага.
Бой се били, сили не жалили,
та надвили на клетите турци,
на българе байрак подарили,
ален байрак с везана икона,
обкована със сърма и злато...
 

Викна се Гурко провикна:
„Дръжте се, храбри юнаци,
скоро ще помощ да дойде,
храбри орловски дружини.“
Още си Гурко говори
и орловците дойдоха;
като орловци гърмяха,
турците грозно ревяха
и си от Шипка бягаха...

   Подбор Елена Огнянова
 
 
 
 
 


Чл.-кор. Стоян Михайлов
ИВАН ХАДЖИЙСКИ ­ 
НАШ СЪВРЕМЕННИК
100 години от рождението му

откъс

* * *

Искам да кажа няколко думи и по въпрос, който хвърля допълнителна светлина върху личността и делото на Хаджийски. Става дума за приятелството му с Никола Вапцаров. Неотдавна аз публикувах статия за тях във в-к „Словото днес“ (бр. 25, 5 юли 2007 г.), озаглавена „Саможертвата на двама класици ­ Никола Вапцаров и Иван Хаджийски пред предизвикателствата на историята“. Без да повтарям статията, ще посоча някои удивителни съвпадения в тяхната творческа и гражданска биография.
Преди всичко и двамата са изключителни таланти ­ единият в поезията, другият в социалната наука. Вапцаров е новатор и в съдържанието, и във формата на поезията у нас. Той проникна по поетически път до най-дълбоките пластове на динамиката на социалната психика на онеправданите в капиталистическото общество. Вземете стихотворението му „Писмо“ („Ти помниш ли морето и машините...“). В една великолепна поетическа форма е отразен процесът от зараждането на недоволство от несправедливите и жестоки социални порядки до формирането на готовност за борба и саможертва за тяхното премахване в името на по-добър живот. Или пък вземете неговото  интимно стихотворение „Прощално“ ­ ето вторият му куплет:
 Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
 Ще вперя поглед в мрака да те видя.
 Когато се наситя да те гледам ­
 Ще те целуна и ще си отида.
Тук смайва финесът на поетическия рисунък. И двете стихотворения са бисери не само в българската, но и в световната поезия.
Не е случайно, че някои от „левите“ литератори не оценяват появата на Вапцаров на поетическото поприще, в т.ч. и стихосбирката му „Моторни песни“. Но Вапцаров получава извънредно висока положителна оценка не от когото и да е, а от Георги Караславов. Само две-три седмици след излизането от печат на стихосбирката на Вапцаров, във в. „Дъга“ (19.02.1940 г.) е публикувана статията на Караславов „Нови имена в българската литература“. Сред тях е и Вапцаров. Ново име в българската литература ­ нима може да се даде по-висока оценка на един начинаещ поет? И в каква компания Караславов го поставя ­ това са Павел Вежинов, Емилиян Станев и Петър Славински!
За новаторството и творческия характер на публикациите на Хаджийски вече говорих. След като започва често да публикува във „Философски преглед“ ­ от 1937 г. нататък ­ той придобива широка популярност. Най-видни интелектуалци не само от сферата на обществените науки, но и от сферата на изкуството и от други сфери, следят с интерес неговите публикации. Неговият престиж достига големи висоти.
Тъкмо талантливостта е един от магнитите, който привлича Вапцаров и Хаджийски един към друг. За Хаджийски Вапцаров е „голям талант“, а Вапцаров като редактор на в-к „Литературен критик“, стремейки се да привлече във вестника най-изтъкнати имена на нашата наука и култура, предлага на Хаджийски да напише нещо за вестника. Така се появява забележителната, макар и кратка статия на Хаджийски „Култура, нация и патриотизъм“ в „Литературен критик“.
Другият магнит, който ги привлича взаимно, е тяхната обща идейност. И двамата са безусловни хуманисти. И двамата мечтаят и се борят за социално справедливо общество, без потисничество и експлоатация, без войни и егоистично противопоставяне на народите и хората. И двамата са сред авторите на колективна статия от края на юни 1936 г. по повод на смъртта на Максим Горки. 
И двамата са чудесен пример в областта на интимните семейно-битови отношения.
И при двамата съществува органично единство между светоглед, научни и художествени позиции, от една страна, и гражданско поведение, от друга. В името на своята нравственост и социален идеал, в името на позициите и внушенията, които се съдържат и извират от техните писания, те поемат съвършено съзнателно и доброволно кръстния риск на борбата срещу нацизма и изгоряха в нея, единият на 32, а другият на 37 години. Затова, както вече писах: в аналите на историята завинаги, докато го има българският народ, ще блестят като прекрасна легенда имената на Иван Хаджийски и Никола Вапцаров. 
Ако управляващите в нашата страна поне мъничко са загрижени за страната и народа, ако поне мъничко милеят за бъдещето на подрастващите, те трябва да превърнат примера на Хаджийски и Вапцаров чрез училището и медиите в модел-образец за възпитание и следване.

* * *

От смъртта на Хаджийски ни делят 63 години. Но той не престава да бъде актуален. Без никакво преувеличение може да се каже: Иван Хаджийски е наш съвременник.
Той разора плодоносно поле и разкри насоки за съдържателна изследователска дейност.
Той ни даде пример за ползването на евристична методология, която осигурява значими познавателни резултати.
Той ни остави пример за независимост на мисълта и критичност, без оглед на авторитети и властническа официална атмосфера и позиции.
Той ни показа как човек трябва да отстоява научните си позиции, да следва неотклонно пътя на хуманизма, как следва да се бори за осъществяване на социалния си идеал.
Иван Хаджийски израсна като монолитна личност, като органична сплав от идеи, ценности, поведение, от пример на любящ съпруг и баща, от висша нравственост. Рядко се раждат такива мъже като него. Уверен съм, че историята на родината ни никога няма да забрави неговото дело, никога няма да изтрие неговия пример!
 
 

Л и т е р а т у р а

1. ВАСИЛЕВ, Йордан. Иван Хаджийски в българската култура. С.: БАН, 1988
2. ДРАГАНОВ, Минчо. Извисяване на националните духовни стойности. ­ Ново време, 1987, кн. 9
3. КАРАНФИЛОВ, Ефрем. Българи (Трета книга). С.: Наука и изкуство, 1975
4. ПЕТРОВ, Здравко. Ненавременни размишления. ­ Литературен фронт, бр.38/16.09.1965 г.
5. ТОМОВ, Цветозар. Иван Хаджийски. С.: Народна младеж, 1990
6. ХАДЖИЙСКИ, Иван. Бит и душевност на нашия народ. Т. 1 ­ Бит и душевност на нашия селянин. С.: Хемус, 1945
7.  ХАДЖИЙСКИ, Иван. Гражданска смърт или безсмъртие. Варна: Георги Бакалов,  1986
 
 
 
 
 
 


Кинка Константинова

СТИХОТВОРЕНИЯ
(по повод кръглата й годишнина)
 

ВГРАЖДАНЕ

Майсторе, майсторе,
устабаши майсторе,
как ме вгради в строежа си?
Бягах от тебе, майсторе,
не те поглеждах.
А ти си вървял, майсторе,
след мен като хрътка,
докато паднах, майсторе,
в мъжка прегръдка.
Докато мойта сянка, майсторе,
пред тебе скочи.
Ти я отмери, майсторе,
бързо и точно.
Оттогаз крея, майсторе,
от болест тежка ­
на сърце нося, майсторе,
до сто болежки.
На очи нося, майсторе, 
поглед от зноя.
На уста нося, майсторе, 
устата твоя.
А сградата ти, майсторе,
цъфти красива ­ 
вградил си в нея, майсторе,
мен цяла, жива.
И твойта сграда-стих, майсторе,
расте и пее.
А аз стопена, майсторе,
ще остарея.
 

ЩЕ ЧАКАМ

  Хубаво ще бъде да се срещнем пак
  някъде Отвъд, ако отвъдно има.
     Георги Христов

Отвъдно има. Това го знам ­
сърцето ми със сигурност
отдавна го предрича.
Отдавна един мъж ме чака там,
неистово ме чака и обича.
Ориснице, когато се родих,
защо ми даде тази луда обич?
Защо ми даде слънце и звезди,
а после всичко хвърли в гроба?
Обрече ме да стъпвам по каменна земя,
да стена наранена.
Вземи ме ­ с кървави нозе сама
вървя. Години минаха през мене.
Години тъжно сиви ­
ти обичта отне.
Защо я взе, когато бях щастлива?
Спаси ме, моля те, от болката поне.
горя жестоко в нея
като сред клада,
жива...
 
 


Христо Ганов

СТИХОТВОРЕНИЯ
70 години от рождението му

...

ВЪРВЯ КЪМ ДЪЖДА

И все вървя на запад ­ към дъжда,
и все повече се заоблачава.
Защо е жива вечната вражда
между нощта и светлото начало?
В студени облаци пред мен
обречена потъва светлината.
И преполовил човешкия си ден,
аз не вървя ­ летя към тъмнината
на дъжд, на студ... На моя път.
Ах, блян ли е, нагон или умора
това препускане към нашта смърт
или пък точно то ни прави хора?...
И пак вървя на запад ­ към дъжда,
и все повече се заоблачава.
И вече виждам тънката межда,
която може би е край... Или начало?

И спомен е зората на деня,
вълшебството на детството велико.
Сега пристрастно утрото ценя,
но вече властно вечерта ме вика.
И чезнат най-щастливите сълзи,
и жестове, и рисковете чезнат.
Дъждът, определен за мен, пълзи
и приближавам неговата бездна.
И в мен прониква тъмната ръжда,
която бавно ще ме заличава.
И все вървя на запад ­ към дъжда,
и все повече се заоблачава...

А там навярно вече бурята гърми,
изгарят дънери, градушка стене,
умират звяр и птица, и тръби
категоричната тръба за мене...

... Какво е опитът, животът, аз ­
познание, което значи болка.
Не плащаме ли за минутна страст
с години от живота си... Със колко?
И пак към изпитания вървим
така отчаяно, така епично,
макар да знаем, че ще изгорим
от тяхното докосване трагично.

Светкавица лицето ми бразди
и пада ­ птица ­ в тишина беззвездна.
Дъждът, определен за мен, пълзи
и приближавам неговата бездна.
Предчувствам го със цялата душа,
със ноздрите, със кожата си вече.
Събрал съм всички сили за дъжда,
защото виждам ­ той не е далече.

И наранен, и нараним вървя
към тоя дъжд, към  м о я  дъжд,
момчета.
Не ми е лесно пред стената на дъжда,
но знам, че някога ще разберете.

Повярвайте ми, недобре живях
и много ми е страшно днес ­ не крия.
Но трябва да прекрача своя страх!

Заради вас.
Заради мен самия.
 
 
 



 
 
 
 

 


1


         ©ИК Списание "Пламък" - всички права запазени!

1
1
1