начало
СПИСАНИЕ   "ПЛАМЪК"
двумесечно издание
за литература, изкуство и публицистика
   орган на Съюза на българските писатели
   
 

 основано от Гео Милев 
през 1924



        НОВИЯТ БРОЙ 



 

                 03-04 / 2009

 
           

          За да търсите по ключова дума от съдържанието на броя, моля използвайте Вашия браузер:
          От менюто "редактиране" /edit, изберете опцията "търсене" /find (on the page) 
          и въведете избраната от Вас дума/израз от съдържанието на броя.



           
           

          СЪДЪРЖАНИЕ
           
           
           

          Георги Константинов ИЗ „ПРЕМЕЖДИЕТО, 
            НАРЕЧЕНО ЖИВОТ“
           

           Людмила Балабанова СИЯНИЯ И СЕНКИ 
            СЕ ГОНЯТ 
           Екатерина Кунова СИТНИ СТЪПКИ 
            ПРЕЗ ВРЕМЕТО. Хайку 
           Невена Борисова СТИХОТВОРЕНИЯ
           Миглена Георгиева СТИХОТВОРЕНИЯ
           

           Иван Благоев СТРЪВ. Откъс 
            от едноименния роман 
           Мая Дългъчева ДОБРЕ ДОШЛА ПРИ НАС, 
            МАРИАНА!
           Мариана Масларова СТИХОТВОРЕНИЯ
           

           Денчо Славов ЗАВРЪЩАНЕ В АКРОПОЛА
           

           Димитър Стефанов НОВИ СТИХОВЕ
           Иван Дойчинов СТИХОТВОРЕНИЯ
          Димитър Златев ЖЕНСКА РОЖБА. Разказ
           

           Василка  СТИХОТВОРЕНИЯ
           Петрова-Хаджипапа
           Златка  Тименова СЛЕДИ ОТ МЪЛЧАНИЕ
           Пенка Бангова ВЕЛИКДЕНСКИ КАМБАНИ
            Разказ
           

           Лина Борджиева СТИХОТВОРЕНИЯ
           Мариета Куева КРАТКИ СТИХОВЕ
           Здравка Шейретова СТИХОТВОРЕНИЯ
           Деница Михайлова СТИХОТВОРЕНИЯ
           

           Георги Георгиев „СТАРШИНАТА 
            И СЛЪНЦЕТО“ ГО ДОВЕДЕ 
            ПРИ НАС
           Георги Драмбозов СТИХОТВОРЕНИЯ
           Добромир Георгиев СТИХОТВОРЕНИЯ
           

           Димитър Гонов РИСУВАЩОТО СЛЪНЦЕ
           Димитър Дишев ЧОВЕКЪТ, КОЙТО ГЛЕДАШЕ 
            ЛОШО. Разказ
           Георги Виденов Из „400 РАЗМИСЛИ 
            И АФОРИЗМИ“
           

           Пенка Брайкова БАБА ДОНЧОВИЦА
           

           Гатя Симеонова ПРЕОБРАЖЕНИЯТА 
            НА КНИЖНОТО ТЯЛО
           Йордан Каменов КНИГАТА, ПИШЕЩИТЕ 
            И НИЩОТО
           

            За Светослав Минков ­ 
            документално
           Александра Антонова   КРИТИЧЕСКИЯТ ТЕКСТ 
            НА ЧАВДАР МУТАФОВ ­ 
            ОТ КРИТИКА 
            КЪМ БЕЛЕТРИСТИКА
           Огнян Стамболиев ПОЕТИЧЕН АКТ,
            ПОЧИВАЩ ВЪРХУ ВЯРА
           

           Благо Прангов ЛЮБОВТА Е ТЕОРЕМА 
           Деньо Денев КНИГА ­ СЪКРОВЕНИЕ 
            НА ДВЕ СРОДНИ ДУШИ
           

           Минко Бенчев ОСТРОВ НА ВГЛЪБЯВАНЕТО 
            И ПОЕЗИЯТА
           Нови книги ПОЕЗИЯ И ПАМЕТ
           

           Димитър Танев ЗА ДВА РУСКИ РОМАНА...
            СПИСАНИЕ „ПЛАМЪК“ 
            В МОСКВА
          Георги Константинов
          ИЗ „ПРЕМЕЖДИЕТО, 
          НАРЕЧЕНО ЖИВОТ“
           

          ПРЕДПРОЛЕТНИЯТ ЧОВЕК

          След няколко мразовити дни слънцето грейна добродушно, капчуците затропаха лудо, обадиха се и няколко нетърпеливи птичета в парка. Зимата още не си е тръгнала, но вече стяга белия си куфар за далечно пътуване...
          Ще ви призная, че обичам това ничие време между сезоните. Предпролет. Малък Сечко вече е направил място на Баба Марта, но и тя ще ни бъде гост за малко. Отсрещните върхове хладно белеят, ала в моите прозорци почуква предпролетен дъжд. Тази сутрин забелязах, че тихата рекичка сред града е пораснала и вече се превръща в буйна река. Дърветата край пътя са черни и мокри, но в напъпилите им клони напира зелена надежда.
          Всъщност затова обичам предпролетното време ­ заради надеждата. Надеждата, че скоро младият вятър ще отнесе лошите спомени, че в очите ми ще затрепка зелена светлина, че моят ден ще стане по-уютен и по-добросърдечен. Било, каквото там било...
          Не че имам основания да се надявам на кой знае какви чудеса. И днес грижите ми са повече от парите в джоба, и днес хората, които срещам, са пестеливи на добри думи. Пък и предпролетното време не е толкова безбурно ­ зимата крие още козове в ръкава.
          Но предчувствието за пролетна промяна прави по-силен духа ми. Иска ми се да вярвам, че вече съм стигнал горния край на баира, че утрешното позвъняване на будилника ще ме изведе на ясен път към широкия свят. И не само мен, но и всички около мен...
          Ще споделя и това, че възприемам предпролетта и като време за поезия. Някъде ­ сред купища пожълтели листове ­ пазя едно от първите си публикувани стихотворения, което носи краткото име „Предпролет“... Спомням си как моите училищни приятели, мернали стихотворението във вестника, заговориха по друг начин с мен, как търсеха по-добри думи, за да ми кажат едно или друго. Сигурно бяха учудени от внезапното ми авторство, даже малко завиждаха. Но се радваха, че има с кого да споделят някои премълчавани в момчешките лудории неща. А всички ние наистина живеехме в предпролетен сезон и големият ни живот тепърва предстоеше... Оттогава моята представа да се живее предпролетно означава да се живее по-поетично. Сигурно немалко хора биха се отнесли с пренебрежение към този юношески спомен. Но тъкмо заради тях искам да направя една предпролетна защита на поезията. Всяка любов е необяснима. И любовта към поезията ­ също.
          Поезията, според думите на Жан Кокто, е нещо крайно необходимо, ала никой не знае кому и защо. Просто така ­ взимаш томче със стихове и мисълта ти тръгва в неизвестна посока... Докато делничният прагматизъм иска да ни убеди, че всяко човешко вълнение има точен, най-често паричен, еквивалент. Сигурно в безкористната неопределеност на поезията се крие нейната магнитна привлекателност. Тя освобождава хората ­ за миг, за ден или за цял живот ­ от тъмните инстинкти, от мразовитите моменти в човешките взаимоотношения. Без нея светът е много по-беден и мрачен. Особено в нашето сложно и динамично време. И особено в България ­ една страна, в която истинските поети все още не са изчезващ природен вид...
          Преди няколко години се запознах с човек, който сподели с мен, че когато е ядосан, не брои мислено до десет, за да му мине ядът, а си казва наум любими стихотворения. Стихове от Ботев, Яворов или Дебелянов. Нещо от Пушкин. Нещо от Шекспир или Бърнс... И това мълчаливо рецитиране постепенно го успокоява, изпълва душата му с добронамерена светлина. Светлина, в която живеят кълновете на Любовта, Приятелството, Добрите жестове към ближния... Духовна светлина, извисяваща човека.
          Но нека се запитаме и това ­ колко любими стихотворения си спомняме наизуст ? И дали можем в тъмен миг да си ги повторим наум, за да просветлим душата си? Изобщо ­ правим ли нещо, за да се измъкваме от време на време от прозаичната тиня на битието си? И ако ние понякога виждаме хората прагматични и безчувствени, знаем ли как самите ние изглеждаме в техните очи?.. Дори този делничен въпрос може да ни насочи към поетичен отговор...
          Да не забравяме чувството за поезията. Защото поезията помни нашите чувства...
          Но май се отдалечихме от предпролетното начало на нашия разговор. И да си казваме наум стихове, и да броим до десет ­ пролетта е неизбежна, тя непременно ще дойде. Важното е да си речем, че освен поредицата от груби делници има и такъв миг, в който ясно просветва новото начало.
          Миг, в който временният човек се учи на вселенска любов, човешка справедливост и вечна надежда... Миг, в който духът му се откъсва от прагматичните окови и търси нов хоризонт.
          Мисля, че такъв човек би могъл да постигне много повече.
          Той, предпролетният човек.

          ПУКНАТИНАТА

          Едва ли има българин, който да не е разбрал какво целеше неистовото политическо разделение в годините на т. н. ускорен преход. Изпълнените с взаимна нетърпимост човешки тълпи, развели различни знамена, бяха само колективни статисти, подходящ фон за мащабна криминална пиеса. Главни герои в тази пиеса се оказаха грабителите на България: политически лумпени от различни разцветки, нахакани борчески мутри, продажни интелектуалци, нискочели криминали.
          Политическото разделение създаде „революционната ситуация“ -удобна пукнатина в държавата, в която се напъхаха куп наглеци, станали за броени месеци милионери. Те заграбиха не само държавното имане, но приватизираха и обществените представи за добро и зло. Направиха така че техните кредитни машинации, тяхната стръв за разфасоване на икономиката ни, техният пладнешки бандитизъм започнаха да изглеждат нормални и ненаказуеми. С помощта на цяла кохорта политически демагози и винаги приспособяващи се медии това гигантско грабителство беше позволено, мотивирано и даже узаконено. Затова и до ден днешен няма кредитен милионер в затвора или ясно заклеймен от обществото корумпиран политик.
          Защото големите хитреци на България са солидарни в общия си апетит за пари и власт ­ независимо от произход, пол и занятие. Те винаги са били единни като Китайската стена и преплетени като кукувича прежда. Дошли от различни ъгълчета на обществената сцена, тези елитарни персони (с малки изключения) не са преставали да играят в един отбор ­ в сплотения отбор на безмилостното печалбарство. А в същото време точно тези люде доскоро поощряваха полюсното политическо разделение в народа. В развиканите една срещу друга човешки тълпи те чуваха само гласа на своя личен интерес. Искаха да разцъфтят като райски цветя над общата мизерия.
          Всичко това е повече или по-малко известно. Вече възприехме политическото разделение като неизбежно бедствие, дошло в края на века и по историческа закономерност, и по причина на нашата възторжена глупост. Но сега, когато се разделяме с него, май не ни се вярва, че е дошло другото голямо разделение. Разделение чисто икономическо.
          Онова разделение, което иска да стане вечно и необратимо: разделението на имащи и нямащи. На успяващи и обречени на провал. На ВИП-персоните и на хората без изход. На малцината баровци и на милионите ограбени...
          Ако политическото разделение приличаше на побеснял, но сравнително кратък тайфун, то новото бедствие е безкрайна конвулсия на безброй човешки съдби. Вярно е, че в последните години нашите власт¬имеещи политици се опитаха да променят, доколкото могат, социалната картина. Намали се безработицата, имаше неголеми повишения на пенсиите, заговори се за реформи в социалната сфера. Но все още половината народ се мъчи да оцелее с доход под сто и петдесет лева месечно, над сто хиляди български деца не ходят на училище, нацията ни продължава да се стопява с няколко десетки хиляди души всяка година. И засега не проблясва шансът тези цифри да бъдат променени в близко бъдеще... Днес, когато сме стъпили на европейската магистрала, навярно живеем 2-3 пъти по-зле от всеки друг европеец.
          Огромната пукнатина, вече ясно оформена, обещава да погълне окончателно не само просяците и неграмотните, хронично болните и хронично безработните. До самия ръб са стигнали и млади хора с по две висши образования, многодетни семейства, да не говорим за пенсионерите. Отдавна водят маргинално съществувание повечето хора на изкуството, част от научно-техническата ни интелигенция. Към безд¬ната надничат и мнозина от вчерашните кандидат-милионери, неуспели да превърнат своя бизнес в пазарен слон. Защото в нашия обществен елит често попадат средни хора, но в България още не съществува прословутата средна класа... И скоро няма да има, докато чиновническата ни държава се храни не от нови производства, а от данъци. Докато по върховете и по-ниските етажи продължава да се краде ­ включително от зорко наблюдаваните еврофондове. И докато в България отрудени женици превиват гръб по 12 часа на ден за сто-двеста лева месечно, без да очакват профсъюзна или правна защита от някого. В родината ни много невинни хора са осъдени на унизителна мизерия и рядко някой виновен получава присъда за това.
          Не познавам мъдреца, който може да каже спасяваща формула. Още повече, че това национално разделение е твърде специфично. То е плод едновременно и на глобалния пазарен устрем, и на родната ни неуправия. И в други европейските държави има корупция и бандитизъм, но там това едва ли е главната им болка. У нас пукнатината минава през целия социален пейзаж, между надежди и отчаяния, между блясък и мизерия, между живота и смъртта.
          Време е да обърнем очи към тази мрачна пукнатина, да спрем по някакъв начин нейното коварно задълбочаване. Иначе, трудно ми е да го кажа ­ мисля, че в тази пукнатина може да изчезне и държавата.

          КОЙ НЕ ЖИВЕЕ ДОБРЕ В БЪЛГАРИЯ

          Животът ни е такъв, какъвто е. И труден, сносен, и всякакъв, и никакъв. Не е нужно да се появи някакъв нашенски Некрасов, който да ни каже в римувана реч ­ кой живее добре в България.
          Ние си знаем кои обраха райските ябълки в разградената българска градина. Те едва ли са повече от един мегдан хора ­ бодрите отличници на демократичната далавера, разноцветните политици, организирали успешно само своето лично щастие, целуващите ръка на всяка власт псевдоинтелектуалци, нискочелите бандити от всякакъв вид и калибър.
          Чували сме подобни люде да казват лицемерно, че те живеят заради България.
          Истината е, че цяла България живее заради тях ­ за да плаща от протрития си джоб техния луксозен живот: луксозните лимузини и палати в мутростил, златните им ролекси и скъпите им одежди, страстта им към маркови питиета, стодоларови пури и медийна слава. Техните демагогски речи, нафукани интервюта и всякакъв вид словесни абракадабри едва ли топлят българската душа. Трудно е да убедиш подобни люде, че внезапното им богатство не е само тяхно.Че освен възможност за кефски живот то е и задължение към измъчената държава, всекидневна отговорност пред обществото. Те държат да бъдат приемани навсякъде като ВИП персони, като суперважни личности, ала какви важни добрини направиха те за държавата ни?
          Освен самовлюбени и надменни, дори убедени във своята балканска гениалност, повечето от тях се оказаха и дълбоко некадърни да направят нещо за общото благо, да прибавят зрънце полза в нашия материален или духовен живот. Те са полезни само на себе си. Редките им благотворителни жестове — я за някоя нова черква, я за някой сирашки дом или празничен концерт на площада ­ не изкупуват дълга им към ближните.
          С малки изключения техните пари произвеждат предимно общото ни безпаричие.
          Техните нафукани партита, показвани и по телевизията, навярно искат да ни покажат елитен стил на живот, но пораждат само презрение в много хора.
          По всичко изглежда, че тяхната представа за добър живот е те да имат всичко сред чуждото нямане, тяхната усмивка да разцъфтява като магарешки бодил над купчина разбити надежди.
          Такива са мнозинството родни ВИП лица, които сами се лишиха от важната си положителна роля в новото ни общество. Затова би трябвало да си зададем по-важния въпрос ­ кой в България не живее добре?
          И най-обширният отговор не може да изброи всички, които водят неравна битка за насъщния, всички „унизени и оскърбени“ в любителската ни държава, всички, които носят тъмното чувство за житейски крах. И на чиито издръжливи рамена, въпреки перманентната криза, все още се крепи някак си българският ден. Всъщност на техните големи усилия за малко пари дължим това, че все още имаме някакво производство, някакво ниво на образование и култура. Дори прехваленият фискален резерв е събран предимно от тях.
          Много е говорено (ала само говорено) за мълчаливата устойчивост на тези хора, живеещи далеч от европейските стандарти. Но нека споменем отново над двата милиона човеци с мизерни пенсии, максимално натоварените и получаващи ниски заплати работници, застарелите труженици в издъхващото ни селско стопанство. Не по¬-весела е личната съдба на тези, които свързват криво-ляво двата края, ала вече са изхвърлени от областта на своята професия. Не един и не двама учители, инженери, военнослужещи, хора на изкуството търсят препитание като продавачи на зеленчук, сервитьори, пазачи на офиси и паркинги. Оказва се, че младежките години на добросъвестна подготовка и вдъхновен стремеж са пропилени излишно.
          Още един от абсурдите на обществото ни ­ възхвалявайки шумно професионализма, то непрекъснато поставя бариери пред професионалната реализация на човека. По-лесно се става министър без висше образование, отколкото висшист да намери нормална работа по специалността си. Нека политиците не ронят крокодилски сълзи за стотиците млади хора, избягали в чужбина. Каква е перспективата им тук? Да си губят времето по кафенетата или на опашката за социални помощи?
          Та затова би трябвало да си зададем по-важния въпрос ­ кой в България не живее добре?
          Не живеят добре почтените и трудолюбивите, уважаващите професионализма и верни на дарбата си хора. Не живеят добре тези, които са направили много за своите близки, за своето призвание, за своята родина. Не живеят добре младите, от които зависи утрешният по-добър живот...
          Всъщност не живее добре голямата ­ днешна и утрешна ­ България. Изключенията са ясни. И достатъчно презирани.
          Трябва да направим нещо, да променим нещо. Не бива да ни владее отчаяната мисъл, че вече нищо не зависи от нас...
          България е длъжна да живее добре.
           
           
           
           
           
           
           
           

          Людмила Балабанова
          СИЯНИЯ И СЕНКИ СЕ ГОНЯТ
           

          МОЯТА ЛЯВА ДЛАН

          като я свия
          минало и бъдеще се сливат
          прилича на сърце

          тогава чувам стъпките
          някъде отдалеко

          когато слизат
          болката се усилва
          когато се изкачват
          звукът се избистря
          дишането става по-леко
          около слънцето блуждае облак
          после може да е късно
          още малко още малко още малко

          тук винаги нещо ме прекъсва


          вчера
          днес
          пясъкът изтича
          пясък от пясъчен часовник
          изтича между пръстите
          между звездите
          изтича 
          връща се
          никога не свършва

          но все пак
          все пак
          обръщането

          поляна с маргаритки
          сияния и сенки се гонят
          пощенски гълъби тръгват
          от сраната на неизвестното ­
          единствения възможен рай ­
          но се губят по пътя

          очакването е дълго
          няма край
           
           

          РЕЦЕПТА ЗА ЛЮБОВНО ПИСМО

          Където и да стъпиш ще смачкаш някоя
           тревица или цвете
          или някоя калинка от нетърпение

           най-хубаво е небето

          въздухът е толкова прозрачен и чист
          че птиците оставят следи като прелитат

          видими с невъоръжено сърце
           
           

          НА КАЛИН

          само смътно усещане
          рядко поглеждах нагоре
          моят живот така премина
          никаква следа от ангела
          никакво паднало перо
          за спомен

          но имам син
          и той е звездоброец
           

          ОСТРИ НЕЩА КОИТО НАРАНЯВАТ 
          И СВЕТЯТ

          в една любовна нощ
          драскотина от падаща звезда
          в небето

          недовършена рисунка на сина ми
          с прекалено подострен молив
          преди да се счупи
           
           

          ПРОШКА

          грешка след грешка
          а дървото отсреща
          цъфна пак
           
           

          ПОНЯКОГА
          няма смъртоносна рана

          гарван прекосява пространства скрити
            навътре

          някъде дълбоко материята се променя
          и се подрежда като ято за отлитане
           
           

          Екатерина Кунова
          СИТНИ СТЪПКИ ПРЕЗ ВРЕМЕТО
          Хайку
           

          Побеля градът.
          И той остаря
          като двама ни.


          Пред мене ­ пътят.
          Все не мога
          да го догоня.


          Отидоха си
          празниците. Почиват си
          парите.


          Елхичка.
          Потрепва
          и потръпва.


          Двете в стаята:
          аз и отчаяната
          самота.


          Странна утрин.
          Музиката докосна
          клавиша.


          Зимен здрач,
          снежинки
          затрупват вечерта.


          Полунощ.
          Скрибуцна цигулката
          на трамвая.


          Нощна лампа,
          пеперуда и аз ­
          любовен триъгълник.


          Коя дума
          литна 
          от птицата?


          Красавица!
          Вирнато носле
          подпира небето.


          Дошла е есента,
          светофарът
          премигва в жълто.


          Есенен вятър
          отбрули
          и зелени листа.


          Лениви щурци
          есенно просвирват
          времето.


          Светулка,
          светлинка
          между сърцата ни.

          Невена Борисова
          СТИХОТВОРЕНИЯ
           

          ОЛЯ

          По тъмно излиза на пръсти
          като Оле от приказката.
          Оля е красиво име,
          но с него днес не кръщават феите,
          а малки бебета с кадифена кожа.
          По тъмно мига срещу колите
          и хората,
          смее се на мислите си,
          сякаш всеки може да ги види.
          Важно е обаче равнодушието ­
          едва ли ще забележат
          малката Ј фигура,
          дребните Ј подскоци,
          и смеха Ј е тих,
          по тази улица
          жените са по-красиви от нея,
          по-щастливи,
          по-малко различни.
          Време ти е да пораснеш,
          шепне Ј цветето на терасата,
          докато целува ръката Ј,
          време ти е да пораснеш
          казва възглавницата
          и се намокря със сълзи,
          време ти е,
          всички пораснаха,
          само ти остана да гледаш
          надолу в краката си,
          време ти е да пораснеш,
          чува майка си:
          не бива да си ексцентрична,
          Оля,
          време е да се прибираш
          в стаята.
          ОНАЗИ

          Онази, 
          с едрите кости,
          която винаги спи в автобуса,
          всеки ден си отспива ­
          заради неживения живот,
          големия номер обувки
          и стълбовете,
          по които залепя плакати,
          всеки ден се качва на втората спирка,
          и така се случва,
          че някой я поглежда
          с продължително упорство,
          за да Ј напомни, че не е красива.
          Все пак
          понякога се случва
          докато тя спи,
          някой, седнал до нея
          да засънува красиви сънища,
          нищо, че ги забравя
          на следващата спирка.
           
           

          ПИСМО ОТ МАМА

          Бялото на очите ти
          е в червени жилки,
          как един път не отиде на
          очен лекар,
          как един път не се погрижи за себе си,
          къде ти остана достойнството,
          книгите си ли отбелязваш с него,
          косата ти е много дълга,
          ноктите ти са смешно изгризани,
          трябваше
          още от малък
          да те хващам за ръцете
          и краката,
          да те водя при децата
          и да те оставям там,
          в средата,
          невидима да гледам
          как се караш с най-силните,
          как ги смазваш с думи и ръце,
          после как порастваш
          и идваш,
          не стоиш дълго при мен,
          изглеждаш вулгарно здрав ­
          дори си вулгарен, 
          целуваш ме небрежно,
          казваш ми,
          остаряла си, мамо,
          после ставаш,
          без сантименталност
          на малко момче
          или разнежена хрътка,
          и със самоуверена походка
          си отиваш.
           

          ПРОСТО ЕСЕН

          Когато каскади от умора закапят,
          когато е красиво уморено времето
          и всички красиви момичета
          са уморени ­
          тогава е есен.
          Когато исках да съм красива
          с онази зелена блуза ­
          беше есен навсякъде.
          Имах причина да съм зелена
          през есента.
          Когато няма море, а само море
          от цимент,
          когато ръцете на хората
          са студени ­
          тогава врабчето като мен подскача
          на един крак, за да се развесели.
          Тогава листата са по-красиви отвсякога,
          защото се сбогуват с небето
          и падат несбъднати молитви
          по раменете на жената в парка
          с червените коси,
          които също са уморени.
          Наесен нещо се променя,
          за са остане същото,
          тогава листата се сбогуват с теб без да знаеш,
          а раздялата е най-тъжна, когато е вричане.
          Наесен, когато си мислиш, че имаш сили и смелост
          да повикаш пролетта.
          През есента, когато нямаш смелост да я повикаш.
          Онази есен, помниш ли я?
          Тази е същата.
          Есента, когато всичко шепне
          как не му се умира.
           

          ВЛЮБЕНИТЕ

          Без кръв и пулс.
          Отегчени.
          Замислени и мъдруващи
          над чиния с фъстъци.
          Бавни, отсъстващи,
          увиснали в пространството
          и във времето.
          Преживяващи своите
          отдавна отминали,
          по трагичен начин,
          истории.
          Обитаващи пресечната точка
          на четвъртото измерение и
          шейсет и първата секунда.
          Убийте ги ­ нещастно влюбените,
          които иначе твърде бавно умират...
           

          БАЩА МИ

          Баща ми има сериозно чело,
          с монументални слепоочия
          с очи с цвят на въздух,
          целунат от слънцето.
          Баща ми е от потъмняла стомана,
          без да знае,
          завещали са му я отдавна,
          без неговото
          изрично съгласие.
          Никога няма да повярвам,
          че не е монументален,
          баща ми,
          никога,
          докато
          някой ден
          не заплача най-истински.
           
           
           
           
           

          Миглена Георгиева
          СТИХОТВОРЕНИЯ


          Ти ми приличаш
          на охлузено
          и бягащо Небе!

          Опитах да те сложа ­
          парченце сняг ­
          в дланта си.

          Нежно те открих тогава ­
          като отпечатък ­
          във дъха си!
           
           


          Няма да си досея житото,
          да си досмея очите...
          Няма да тръгна нанякъде ­
          пребродил небето
             облак.
          Но ще се връщам
            при себе си
             винаги,
          когато ми стане тъжно ­
          като сбъдната свобода!
          И ще викам неземно
            над вятъра!
           
           
           
           

          ЗА ТИХИТЕ НЕЩА...

          Недей да си режеш ръцете
          в моите думи!
          Отдавна те са спрян ручей,
          разплискан,
          под който живеят мечтите.
          Те са тревици остри,
          под почвата светещи
          самЈ стъбълца.
          Те са дъждовните капки,
          скупчени в облак,
          който може утре да навали...
          Недей си създава винЈ!
          Тези тихи неща,
          пътуващи в мен,
          не са твои!...
           
           


          Когато мечтая
          да се случат
          прекрасни неща ­
          като онези нестигнати
          мои звезди,
          тогава мравчици
          жадни проскубват
          мечтите ми бели,
          пият сокове
          слънчеви и политат.
          А над мене остава
          небето ­ целият този
          безкрай непостигнат ­
          щедър лист
          за моите букви
          и думи...
           
           
           


          Тихият вкус на зимата
          в мен започва
          и пак в мен свършва.
          Няма пъстро халище,
          луднали по лятото
          цветове... Няма ме и мен.
          А съм различна,
          каквато не бях вчера
          и няма да стана утре ­
          просто тихият вкус на зимата
          се топи на върха на езика ми...
           
           


          Нима небето пее
          или въздухът расте?
          Тревиците,
          разбира се, трептят ­
          перца, с които
          вятърът подписва се
          от другата страна
          на зимата!
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           

          Иван Благоев
          СТРЪВ
          (Откъс от едноименния роман)
           

          И ето ме отново тук.
          В Дома за психическо здраве.
          Може би някой от вас знае, че преди се казваше Психодиспансер и се намираше в центъра на града.
          А сега е накрая.
          В бившия Партиен дом на б к п. Това не е случайно, нали?
          Сградата е висока колкото си иска. Мога да ви я опиша. От вонящата асансьорна шахта, до последните стъпала на стълбището, където е заварена метална решетка.
          За да не се опитваме да летим.
          Но този, който е решил да го направи, решетките не могат да го спрат.
          Спомням си онзи случай, когато един чешит непрекъснато се вживяваше, че се е превърнал в телевизионна антена и най-накрая успя да се изкачи на покрива и оттам прие всички телевизионни канали и от радост, полетя надолу.
          А височината, както вече споменах на сградата, е колкото си иска.
          Не съм я мерил, но според Мен ония, които са я строили, непременно са искали да се доближат до Вавилонската кула.
          Иначе всичко е наред. Има си прозорци, врати, лекарски кабинети и стаи за Нас.
          С две думи ­ това е Домът, в който живеем. Макар да не е никакъв дом. Какво от това, че са го кръстили на такъв, защото влезеш ли в Него, излизането е доста трудничко.
          Особено ако разберат Кой Си, и защо си дошъл тук, на Земята; Кой те е пратил и прочие.
          Започват да ти хакат едни инжекции, от които все ти се спи. И не можеш да разбереш кога е ден, кога е нощ. Непрекъснато ти се струва, че всеки момент ще започне слънчево затъмнение, ако разрешат на луната да попасе от буйната растителност, която излиза от ушите на главния лекар д-р Папазов.
          Иначе той е много добър лекар.
          Казвал съм ви го: изслушва те внимателно, пита те абсолютно всичко, дори дали ти става оная работа.
          Ние с него много сме беседвали. И ми дава едни такива шибани съвети, които съм ги измислил Аз! Но нейсе, както се казва ­ той не е виновен, защото не знае какво Съм създал.
          Мога да ви разказвам и описвам още какво представлява Домът, но защо да ви губя времето.
          Затова нека започнем с:
           

          ПЪРВА ГЛАВА
          в която ще разберете някои неща,
          които въобще не са за разбиране.

          Работата е там, че не помнех нищо.
          Или го помнех, но не исках да си го спомням по простата причина, че не е за спомняне.
          Както и да е.
          Най-сетне ме отвързаха от ония скапани гадни каиши и започнах да излизам навън.
          Като казвам „навън“, това значи ­ в дългия осветен коридор. Можех да надникна в някоя стая, да си поговоря с някой.
          Точно в стая № 27 се запознах с Ницше.
          Разбрах, че е той още веднага, щом го видях.
          Веждите му бяха гъсти и свъсени, а очите вкопани дълбоко под тях, изхвърляха сякаш метален блясък. И като нищо може да се напикаеш, ако гледаш по-продължително в тях.
          Мустаците му приличаха на две бухалки, които закриваха горната част на устата му и можеше да се каже, че няма такава, ако още при първата ни среща, ме сграбчи за лакътя, огледа се на всички страни и Ми довери:
          ­ Аз съм Ницше!...
          ­ Знам ­ отвърнах му също и тъй като него огледах подозрително стаята с четири легла.
          ­ Сериозно? ­ изхвърли той метални искри от очите си. ­ Личи ли ми?
          ­ Съвсем! ­ доверих му отново.
          ­ Да!... ­ въздъхна. ­ „Тъй рече Заратустра!“
          ­ Рекъл го е! ­ кимнах в знак на съгласие и се взрях в надписа, който бе залепен над таблата на леглото: „УБИЙ ТОВА, КОЕТО НЕ МОЖЕШ ДА УБИЕШ!“
          ­ Ясно! ­ отсякох Аз и в следващия миг Ницше скочи и ме прегърна.
          Беше силна, братска прегръдка. Усетих големите му мустаци, прилични на две бухалки, как се отриха в бузите Ми. Устата му вонеше на тоалетна.
          ­ А знаеш ли Кой Съм Аз?... ­ сниших гласът си доверително и погледнах към останалите легла, където хербаризирани с каишите, лежаха индивиди, които според Мен, нямаха нищо общо с  д е й с т в и т е л -н о с т т а.
          Тъй като Ницше продължаваше да хвърля метални искри от очите си с недоумение, тогава му прошепнах доверително Кой Съм и Какъв Съм.
          Той обаче ме изгледа с подозрение, след което отсече:
          ­ Не вярвам! 
          Изтръпнах.
          Да не Ме признава! Мене?!
          Такова нещо ми се случваше за първи път.
          Дори д-р Папазов се обръщаше толкова често към Мен с почтителното: „Господи“, а този тук, въобразил си, че е Ницше, няма да ме признава!
          ­ Слушай, Фридрих!... ­ изгледах го отвисоко. ­ Ти си роден в 1844 година и ще умреш през 1900 година в страшни мъки, след като полудееш! Какво от това, че си представител на волунтаризма и си един от основоположниците на съвременния ирационализъм? „Материя“ и „Дух“ ­ това съм го създал Аз, а не ти, дребно и нищожно човече! Което си мисли само за „воля и власт“, за „сила“ и „могъщество“! И най-вече отхвърля Християнството, заради идеята на равенство! Гносеологическият релативизъм щял да се съпровожда с „преоценката“ на всички ценности в етиката, която трябвало да завършва в „робски морал“. И всичко това, свързано с идеята за „свръхчовека“!
          ­ Но!... ­ мънка Фридрих и затърси къде да дене очите си. ­ Това съм го казал и написал аз!
          ­ Ти, разбира се! Кой друг! И какво си написал още? „Що е добро?
          Всичко, което укрепва съзнанието за власт, желанието за власт и самата власт на човека! А що е лошо ­ Всичко, което се дължи на слабостта!“ И ти се смяташ за „свръхчовек“, нали?... А я се погледни на какво приличаш! ­ Посегнах с дясната си ръка и дръпнах избелялата му пижама, която висеше на раменете му като на чучело. ­ Това ли е „волята на власт“ и „могъщество“?
          ­ Прости ми Господи!... заугасваха искрите в очите му. ­ Прости ми!..
          ­ Простено да ти е... ­ положих Аз ръка върху рамото му, макар да ми си щеше да го анатемосам. Поне три пъти! Ще „укрепва“ съзнанието на хората за „власт, желание за власт и самата власт“! Хайде де! И ще ми разпространява онзи гнусен „гносеологичен релативизъм“, с който щял да направи „преоценка на всички ценности в етиката и да я подчинява с „робски морал“. Дрън-дрън! И какво значи този „робски морал“? Такъв, от който ще се облагодетелстват единствено управляващите!
          ­ Не е ли така? ­ повдигнах с показалеца си брадичката му, защото той се бе оклюмал и носът му приличаше като печена чушка между тия две бухалки ­ мустаци.
          ­ Кое?... ­ слиса се той.
          ­ Че от тоя „робски морал“, ще произлезе фашизмът и нищо друго! Чрез „заповядване“ и „послушание“!
          ­ Така е, Господи... ­ сви в безизходица раменете си той и отново се зачуди къде да дене погледа си.
          ­ Ако го няма „послушанието“ и „заповядването“, анархията ни е в кърпа вързана...
          ­ Тук си прав ­ омекна гласът Ми. ­ Но е нужно и нещо друго.
          ­ Какво?! ­ блеснаха очите му. И отново бяха готови да изхвърлят ония метални искри, от които като нищо можеш да се напикаеш. ­ Готов съм да напиша отново „Отвъд доброто и злото“ и „Волята за власт“!
          ­ А какво е според теб „Добро“ и „Зло“? 
          Не можах да повярвам.
          Той като че ли очакваше точно този въпрос.
          Лицето му отначало пребледня, а сетне върху добре заоблените мускули преминаха тъмнокафяви, почти червени сенки, които се настаниха там с намерението да не се махнат никога. Широко зейналите дъна на очите му изригнаха сякаш неутронни заряди.
          ­ Доброто е в това, че рано или късно, всеки ще разбере какво е зло.
          Изумях.
          За първи път чувах толкова кратък и точен афоризъм, за две толкова противоположни определения.
          Осъзнах веднага, че имам работа с индивид, който май съм пуснал погрешно в производство, но в същото време това ме и заинтригува.
          Носът ме засърбя.
          Той винаги ме засърбяваше, щом изпаднех в затруднено положение. А това затруднено положение, беше наистина трудно.
          ­ И какво от това, ако всеки разбере, че доброто е зло?... ­ обърках се Аз. Нещо, което ми се случваше толкова рядко. Да не кажа ­ никога!
          Ницше ме изгледа с онзи метален поглед, в който сякаш видях пистите на излитащи самолети, натоварени с бомби и ­ аха! ­ да се засмее.
          Съвсем ясно бе уловил моето временно объркване и просто злорадстваше. Ницше! Това изчадие на ада, което в същото време е проврял лъчи в мрака из тъмните ъгли на човешкото съзнание, които Аз, при Създаването, съм пропуснал.
          ­ Е, и?... ­ пресрещна ме той с въпрос.
          И ме погледна в упор, изчадието му с изчадие! Настана кратка пауза.
          Престорих се, че вниманието ми е завладяно от бълнуването на един от хербаризираните.
          ­ „Никой не може да слугува на двама господари; защото или ще намрази единия, а ще обикне другия, или към единия ще се привърже, а другия ще презира...“
          Горкият!
          Защо повтаряше думите Ми, след като не беше разбрал най-важното ­ че няма никакви господари! Господарите си ги създаваме ние, щом им се подчиняваме. Ето, в това е цялата заблуда и когато я изречеш за истина, вземат, че те завържат за леглото и ти шибат от ония инжекции.
          ­ Е, и?... ­ разтегна в усмивка устата си Ницше и отново долових вонята на тоалетна.
          Хербаризираният в леглото до прозореца, който си беше въобразил, че е Будилник, изкрещя:
          ­ Осем без двайсет! Ставайте! Цък ­ цък ­ цък!... ­ Опита се да скочи от леглото, но каишите го дръпнаха назад. Може би искаше да улови някоя секунда, която му се изплъзваше.
          В същия миг вратата на стая № 27 се отвори и в нея влезе д-р Папазов.
          ­ Какво правиш тук, Господи? ­ изгледа ме той някак особено и ми кимна с глава да напусна стаята.
          Така и направих.
           

          ВТОРА ГЛАВА
          в която искам да ви кажа някои неща

          Непрекъснато чувам да говорят: „Бог ни е забравил!“... „Господ е извърнал лицето Си от нас!...“ 
          Не е вярно.
          Не съм забравил никой. 
          Работата е там, че те са забравили Мен!

          Тук, в Дома има един дребен, съсухрен човечец, който непрекъснато идва при Мен и ме пита какво означава думата демокрация.
          Не мога да му отговоря.
          Но изслушах внимателно цялата история, която го е довела тук:
          Бил много тих и скромен човек, посещавал редовно църква, молел Ми се за някои нещица (но кой знае защо, не Съм го чул). Обикновено Аз обръщам внимание на такива като него, но изглежда молбите му не са били правилно формулирани. 
          Но както и да е.
          Обещавам Му, че някой ден ще чуя молбите му и ще ги изпълня.
          Защото за Мен няма нищо невъзможно. Та този дребен, съсухрен човечец, след като разбра, че съм Господ и не мога да му отговоря какво точно означава демокрацията, много се огорчи. С неимоверни усилия, спестявания и лишения, си построил къщица, в която, според него, щял да изжи¬вее до края дните си в спокойствие. Къщицата била на два етажа. На долния живеел той, с жена си, а на горния сина му със снахата и внучето. Това добре. Но улицата била толкова шумна; някакъв си изрод открил работилница за боядисване на катастро¬фирали коли ­ думкал и блъскал без почивка. Отгоре на това същата тая улица гъмжала от деца, които денонощно вдигали врява. Това продължило с години. Ушите му започнали да бучат. Пъхал в тях памук и тампони, но шумът все се чувал. Майсторът на катастрофирали коли очуквал ламарините, без да се съобразява, че съществуват часове за обедна почивка и прочие. Глутницата деца непрекъснато ритали топка с крясъци на първобитни. Топката прескачала през оградата, удряла се в стената на къщата, но дребният и съсухрен човечец стискал зъби и мълчал. Понякога излизал навън и ги молел да престанат, да отидат да играят другаде, или поне да не вдигат толкова шум. „Сега е демокрация!... ­ отвръщали му те. ­ Улицата да не би да е твоя!“... Докато човечецът накрая не издържал, взел топката, попаднала за пореден път в двора му, и я пробил с нож. Майките на децата, вместо да упрекнат децата да не вдигат шум и се съобразяват, дошли пред оградата и гракнали като свраки, започнали да наричат дребния човечец с какви ли не имена. Дошъл дори порядъчен пийнал дядо на едно от децата, който влязъл направо в двора и го заплашил, че ще го убие, ще го удуши, ако утре не купи не една, ами две топки! 
          ­ Да... ­ въздишаше човечецът. Платил топката, защото все пак го загризала съвестта, написал писмо до редакцията на един вестник, в който питал дали наистина това е  д е м о к р а ц и я т а.  Заглавието било „В БЪЛГАРИЯ НЯМАШ ПРАВО ДА СИ ТЪРСИШ ПРАВОТО!“
          Вестникът публикувал писмото му. И още същата вечер телефонът започнал да звъни и да го заплашват с различни гласове: Кой е той, че да пише подобни писма? Държавата ни е  д е м о к р а т и ч н а  и всеки може да прави каквото си иска!
          Човечецът изключил телефона си, но „гласовете“ продължили да го заплашват, докато дошъл Тук, в Дома и установил, че е оглушал съвсем.
          Но как Ме чуваше тогава? ­ попитах се Аз ­ Не бях ли създал един Дом, който се намираше НАВЪН?...
           

          ТРЕТА ГЛАВА
          в която се срещаме с Героя

          Понякога си мисля: Защо ли ми трябваше да слизам тук, на Земята и да се превъплъщавам в човек? Че „Човек ­ това звучи гордо!“, го е казал онзи руснак Горки, но чак толкова гордо?...
          Все ей такива мисли се въртяха в главата ми, докато се разхождах из дългия коридор на Дома.
          Бях скръстил ръцете си на гърдите, тъй както подобава да бъдат скръстени на...
          Шшшшт!
          Тихо!
          Страхувам се да кажа точно Кой Съм и Какъв Съм, защото навсякъде има монтирани „бръмбари“. От ония, които ги монтират по домовете на разни министри, депутати и тям подобни. Толкова са чувствителни, че могат да уловят дори и най-невинното уригване.
          Та разхождах се по дългия, блеснал в луминесцентно осветление коридор и гледам насреща ми се задава някакво подобие на мъж.
          Който всъщност се правеше на такъв.
          Главата му беше подстригана в стил „пънк“, (доста неразбираема и необяснима за Мене дума), а в двете му месести уши, монтираните с винтове обици, висяха някак призрачно.
          Не че не бях виждал подобно нещо, но тия обици в ушите на мъж, ме накараха да се замисля.
          Дали тия обици не са от ония „бръмбари“?
          Мисълта Ми обаче се изпари, защото подобието на мъж крачеше точно срещу Мен, без ни най-малкото намерение да се отмести встрани, за да се разминем.
          Още няколко крачки и не ни оставаше нищо друго, освен... да се блъснем!
          Което и се случи.
          Изпарената мисъл в главата ми се кондензира н един огромен удивителен знак, който изкрещя в Мен; „И това си го създал Ти!“
          Не можех да повярвам.
          Та Аз винаги съм бил благ, добър, простителен, милостив, великодушен и каква ли не още добродетел, за да построят за Мен толкова много църкви, молитвени домове, храмове, и как така да се поддам на тая мигновена слабост?
          Да изкрещя срещу това подобие на мъж, че...
          Но в следващия момент, когато и двамата се погледнахме в очите, разбрах, че той нямаше никакво намерение да отстъпва встрани и се бухна в гърдите Ми.
          Нечувано и невиждано!
          Макар подобие на мъж, той все пак криеше в себе си неподозирани сили, които Ме накараха да осъзная, че и срещу божественото може да се изправи всеки, който е осъзнал какво се крие зад голата истина.
          Залитнах, но не паднах.
          Коленете Ми се разтрепериха.
          Дъхът ми запря.
          Ударът в гърдите с неговите гърди бе накарал за миг сърцето Ми да отскочи до хълма на Голгота и се върне обратно.
          ­ Защо?
          Запитах Аз, когато се осъзнах.
          ­ Как тъй „защо“ ­ взря се в Мене подобието на мъж, което впоследствие бях разбрал, че не е никакво подобие. ­ Аз съм Героят!
          Разбира се, че трябваше да оставя някаква пауза в мисълта си, докато се осъзная.
          Но не можах.
          По простата причина, че бях създал толкова много герои: Александър Македонски, Херкулес, Ахил, Одисей... но за тоя не си спомнях нищо.
          ­ И какъв герой си? ­ опипах с дланта на дясната си ръка гърдите, за да се уверя дали някое от ребрата ми не е изместено. ­ Да се блъскаш в Мен?
          ­ Не само в Теб, но и във всички, които се представят за богове, а всъщност са един айрян! Мътеница! Разбито кисело мляко, което пиеш, а след това гърлото ти отново става сухо.
          ­ Ти, човече, грешиш! ­ опитах се да бъда спокоен, но в същото време, разбирах, че имам работа не с обикновен човек. От стадото. И веднага осъзнах: ­ и този Съм го пропуснал да мине гратис „недоомесен“.
          ­ Успокой се!...
          ­ Няма да се успокоя!
          Извика той и вдигна високо юмруците си. ­ Защото никой не обръща вече внимание на героите си?
          ­ Добре... ­ изговорих с глас, в който се постарах да вложа колкото се може повече спокойствие, да го предразположа за свестен диалог: ­ И какъв герой си?
          ­ Как какъв?
          Очите му се облещиха така, и ми се стори, че всеки момент ще изхвръкнат от орбитите, затова се дръпнах назад.
          ­ Не е ли герой всеки, който се осмелява да се роди и живее в този побъркан свят? А?...
          Вече бях сигурен, че очите му ще изхвръкнат като две торпеда и за миг ще Ме овъглят с искрящия си огън.
          Направих фалцова стъпка към стената на коридора.
          Същото стори и Героя.
          ­ Ако искаш да знаеш! ­ процеди зъби той. ­ Ти не си никакъв Господ! А един луд като всички нас, който трябва да го изгорят на клада, за да не заразява другите. Да заровят пепелта му някъде на най-отдалечената планета, на която няма никакъв живот!
          Стоях като препариран.
          Коленете ми започнаха да се удрят едно в друго и дори чувах звъна им: „Трак-трак! Трак-трак“. Като тоалетната на експресен влак.
          И се питах непрекъснато:
          Откъде знаеше Кой Съм и Какъв Съм? Кой му беше казал? Нали тук, в Дома, в който „живеехме“ всичко трябваше да се пази в тайна?
          ­ Тайна ли? ­ изговори с фъфлене Героя Ј презрително сви устни. ­ Каква тайна може да има, особено Тук!
          Това бе върхът.
          Който Ме накара да полетя към долините на един дълъг и кошмарен сън, в който от време на време, чувах загрижения глас на д-р Папазов:
          ­ Това може да се очаква... Получил е шок. М-да! Възможно да е от новите лекарства...
           

          ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
          „Наричай ме Хелън...“

          Всичко ми се изясни, но след месец.
          Доктор Папазов беше изпробвал върху Мен някакви нови лекарства.
          Не знам по коя линия, но ме беше използвал като опитно зайче. Цял месец ме държаха „фиксиран“ на леглото в стая № 14. Вече ви казах какво означава това „фиксиране“ ­ това си е чисто връзване с едни мазни и хлъзгави каиши към леглото и си лежиш по гръб, защото каишите са обвити около двата ти глезена и китките на ръцете. А между краката ти лежи препълнена с урина пластмасова торбичка.
          Средновековие.
          Но надяването на усмирителната риза е още по-жестоко.
          Не пожелавам на никой да му я надяват.
          Така че, почти цял месец се чудех къде се намирам; няколко пъти видях оная светлина, която всички, които прекрачвали в отвъдното, я виждали
          Не съм сигурен дали „светлината“, или останките на онзи кошмарен сън, който като че ли нямаше свършване, ме караше да се чувствам така.
          Най-сетне ме отвързаха.
          Д-р Папазов дълго беседва с Мен и кой знае защо, очите му все се извръщаха настрани, сякаш ми беше изял десерта и се срамуваше. Разреши ми да излизам навън на разходка.
          Преди това обаче седна срещу леглото ми с голям тефтер в ръцете и започна да ме разпитва какво точно съм изпитвал в последните дни, имал ли съм кошмари, дори милият простак ме запита дали ми е ставала оная работа и дали съм се опитвал да правя нещо с ръка... Пита ме абсолютно за всичко. И точно затова го смятам за голям лекар, което обаче не се оказа така. Много по-късно щях да разбера защо точно записваше всичко в големия си тефтер. Защото в Дома ние се явявахме един вид като стръв и изпробваха върху нас някакви нови лекарства. Но за това ще ви разкажа по-късно.
          Зад Дома се намираше оная малка, но добре поддържана градинка с алеи, които обикаляха малък, отдавна пресъхнал шадраван.
          Беше в края на май.
          Малкият парк, или градинка ­ все едно, ухаеше на рози.
          Но Аз непрекъснато си мислех за Героят, който ме беше извадил от равновесие, докато в същото време, съм си бил самият Аз!
          Исках да го срещна и да му кажа, че не само той с осъден да „живее“ тук, в Дома, но я да го пуснат НАВЪН? Но дали щеше да Ме разбере?
          Търсих го навсякъде. Надничах ту в една, ту в друга стая по всичките етажи на Дома напразно.
          Докато накрая се убедих, че същият Герой съм си го създал Аз, може би под въздействието на новите лекарства, с които д-р Папазов експериментираше с Мен!
          Това откритие, разбира се, Ме изуми.
          Да правят опити с Мен! С Господ!...
          После се замислих. И колкото повече се замислях, толкова повече разбирах, че нищо не мога да измисля.
          Най-болното обаче Ми беше това, че бях им разрешил да се гаврят с един Господ, изпаднал в немилост от толкова много злоупотреба.
          Нали Ме разбирате?...
          Ако не ­ това си е за ваша сметка!
          Така че да продължим нататък.

          Както казах, беше в края на май.
          Разхождах се по алеята, която заобикаляше пресъхналия отдавна шадраван.
          Пейките бяха боядисани в жълто. Нашият цвят.
          А розовите храсти бяха натежали все още от цветовете и ухаеха, ухаеха.
          Приближих към един от тях, посегнах и тъкмо бях откъснал една доста прецъфтяла, като стара мома, роза, чух глас зад себе си:
          ­ Ей, не пипай!
          Обърнах се.
          Срещу Мен като булдозер крачеше висок, квадра¬тен инвалид с опасно селяндурска физиономия.
          В ръцете си държеше лопата.
          Първото нещо, което ми направи впечатление бе това, че козирката на памучния му каскет блестеше от мазнина и мръсотия.
          ­ Защо откъсна розата?
          Запита ме той и хвана с пръстите си на свободната си ръка козирката на каскета. Движение и действие, което веднага ми обясни защо е толкова мазна и хлъзгава. ­ Защо?
          ­ Защото ми харесва...
          ­ Харесва ли ти? ­ изхвърли слюнки от подобната си на шахта уста.
          ­ Ами ако те измлатя с лопатата по главата, ще ти хареса ли?
          ­ Да Ме измлатиш? Мене! Твоят Господ?... ­ изговорих раздразнено, но назидателно.
          ­ И ти ли бе? И ти ли си Господ? ­ зейна устата-шахта в грозна усмивка. ­ Станахте вече много! Аллах, Буда, Зенове и Еди кой си свидетели на Йехова и човек не знае в кой да вярва!
          ­ Богохулник!... ­ изревах с цяло гърло и вдигнах ръце нагоре, след като ги скръстих пред гърдите си, за да изрека най-силната и мощна анатема, която мощно се надигаше в гърдите Ми.
          Тогава Булдозерът ме халоса по главата с лопатата и полетях заднишком към розовия храст.

          Когато се свестих, от градинаря, нямаше и следа.
          Тилът и шията ми бяха издраскани от розовите храсти. Над лявата ми вежда тлееше цицина.
          Въпреки всичко не бях изпускал розата, която бях откъснал. Не се запитах защо. А и може би не е трябвало, защото пред завоя на отдавна пресъх¬налия шадраван, видях, че на боядисаната в жълто пейка седеше жена и ми се усмихваше.
          Веднага изпитах онзи първороден грях, когато Адам погледнал Ева щом отхапал от ябълката. И я видял гола.
          Не, тази жена не беше гола. Тялото Ј беше загърнато с един от ония сиви болнични халати, от които струяха тъпи миризми от чужди тела, че едва се сдържаш да не повърнеш.
          Щом приближих до боядисаната в жълто пейка, тя извърна лицето си към Мен и се усмихна отново.
          Макар и Създател на всичко земно, видимо и невидимо; на деня и нощта, на светлината и тъмнината, изведнъж усетих като че ли да надничам в бездната на безкрая. Толкова дълбоки бяха блесналите Ј в особена влага, очи.
          Лицето Ј изразяваше всичко друго, но не и лице на човек, който някога е бил щастлив. В големите Ј, както вече споменах, сивосини очи се таеше едновременно скръб, радост и надежда ­ и всичко това, смесено в алхимията на едно объркване, изразяващо безкрайно отчаяние.
          Други по-точни думи не можех да намеря.
          ­ Здравейте... ­ казах Аз с онзи глас, който винаги съм го държал в резерва за подобни случаи.
          Жената изви големите си сивосини очи към Мен и се усмихна отново.
          ­ И вие ли сте от Дома?... ­ запита тя и долових как от гърлото Ј като че ли се изля мътилка.
          ­ Ами... да... ­ обърках се Аз, защото не очаквах да чуя подобен въпрос, а и без това временно бях забравил за Дома.
          ­ Всичко е толкова объркано, нали?
          ­ Кое? ­ запитах по инерция още по-объркан и може би за оправдание Ј поднесох розата.
          ­ О, колко сте мил! ­ (Литературна пошлост!) ­ Роза!... Но по нея има кръв!
          Очите Ј изведнъж се навлажниха и заблестяха странно. Стана ми съвсем ясно, че е изчела хиляди страници от ония розови романчета. Тялото Ј потръпна. Износеният сив и миризлив болничен халат се изхлузи надолу по раменете, когато се изправи от пейката.
          Стараеше се всичко в нея (горката!), да изглежда царствено.
          Пръстите на лявата Ј ръка (в другата държеше розата), се протегнаха и усетих как погалиха нежно зад тила ми мястото, където до преди малко течеше кръв от шиповете на розовия храст.
          ­ Но вие сте ранен!... ­ изчурулика тя, ­ И това навярно е заради мен, нали?
          Зениците на очите Ј се разшириха и заблестяха тъй, сякаш в тях се бяха включили десетки прожектори.
          ­ Нали е заради мен? ­ затропка тя със сплеска¬ните си чехли, надигна се на пръсти, като продължи да гали изподрасканото място зад тила Ми.
          Кой знае защо, не усещах никаква болка от удара с лопатата.
          ­ Седнете!... Моля ви, седнете!... ­ покани ме тя, като с театрален жест посочи боядисаната в жълто пейка.
          Послушах я.
          ­ Наричай ме просто Хелън!... ­ изговори тя и присви някак иронично пълните си, добре очертани устни, сякаш се срамуваше от името си.
          Отново се убедих, че е изчела кой знае колко от ония розови „Арлекинчета“, които несъмнено я бяха довели в Дома.
          ­ Наричай ме просто Хелън! ­ повтори тя сега кокетно, но не забрави да свие с ирония устните си. ­ А ти кой си?
          Горката Хелън! И тя, като много други в Дома не можеше веднага да отгатне Кой Съм, въпреки флуидите, които излъчвах.
          И тогава... се случи чудото!
          За първи път от толкова време почувствувах как н е щ о  в главата ми проблясна и осъзнах за миг, че не съм никакъв Господ, а един съвсем обикновен човек, като всички други, но разстроената ми психика е накарала да си въобразявам, че...
          Но това беше само за миг. За една стотна от секундата.
          И отново си станах Такъв, Какъвто Съм.
          ­ А мен никой не ме е обичал!... ­ въздъхна Хелън, като повдигна лицето си нагоре към небето, сякаш галеше робата на някоя принцеса.
          Неочаквано облаците на небето се разкъсаха и между тях заструя отвесен, причудлив лъч, който я освети цялата. Блескавица премина през нея и облеклото Ј за миг стана „бяло като сняг“.
          В същото време от дъното на алеята се зададоха двама санитари, които в един миг се „разтрепериха и станаха като мъртви“.
          ­ Ти не си никаква Хелън ­ заговорих Аз, като положих дланта си върху рамото Ј. ­ А си Мария Магдалена!
          ­ Нали? ­ светнаха очите Ј. ­ Прочетох наскоро „Шифърът на Леонардо“! Там се казва, че Исус е бил женен за Мария Магдалена и имала дете от Него!
          И се усмихна. Лицето Ј излъчваше онова сияние, което може да се види само в сънищата.
          ­ Тамплиери, катари, масони. Светият Граал... ­ заговори тя въодушевено, като едва си поемаше дъх.
          Нищо ни можах да разбера! А какъв е тоя Хералдически знак? Скиниите? Свитъкът?...
          Санитарите продължиха да си стоят така, без да имат сили и смелост да прекрачат напред, защото яркият светлинен лъч все още обливаше Хелън.
          И тя се усмихваше.
          ­ Елате!... ­ казах на санитарите, като прострях и двете си ръце към тях. ­ И идете скоро да кажете на всички в Дома, че Хелън не е вече никаква Хелън, а Мария Магдалена! И няма да чете повече ония пошлости от розовите романчета, а ще се осъзнае завинаги!
          ­ О, Господи!... Това Ти ли Си?... ­ хвърли се към Мен Мария Магдалена, въобразила си, че е Хелън и обви с ръце шията Ми.
          Сълзи като река, рукнаха от очите Ј. Тогава Ј рекох:
          ­ Не бой се; иди и кажи на сестрите си, че Съм тук и могат да Ме видят.
          Санитарите приближиха към нас, посъветваха ни и ни предложиха да се приберем у Дома, защото наближавало време за обяд.
          Така и направихме.
           

          ПЕТА ГЛАВА
          в която се запознавам с Мечтателя

          Най-хубавото в Дома е това, че дните и нощите не си приличат.
          Някой ще се опита да избяга (без да знае къде); друг ще стовари юмрука си върху лицето на медицинската сестра, или пък трети ще започне да пикае по коридора, въобразявайки си, че това е камилски писоар.
          Тогава се замислям; Колкото и слаб да изглежда човек пред превратностите на съдбата, ако вникне в себе си, ще открие неподозирани сили, които ще му помогнат да се извиси. Или най-малкото ­ да се осъзнае, че може да се освободи от своите витални представи. Да внесе светлина в мрака на душата си и с нея да освети пътя на толкова други заблудени като него.

          Но как?
          Питам се непрекъснато Аз, когато сме заобико¬лени от толкова много ерес и антихристи? Не знаят ли, че центърът на този процес, е „нуклеарния атом“, който Съм дал на хората като уж тяхно откритие? И всеки индивид може да се разгадае без никакви усилия, ако следва индивидуалните етични стандарти.

          Кой ни пречи да достигнем и изпитваме вътрешен мир, радост, хармония и задоволство, а не да живеем в Дом, в който никой не знае какво мисли другият за него. Да тровим душите си със зависти и злоби, алчност и тъпото безумие да бъдем над другите!... Не е ли прав онзи човечец, че Домът НАВЪН е много по-страшен от този тук, където ни тъпчат с разни лекарства и си правят експерименти с нас?...

          Ей за такива неща си мислех онзи ден, когато към Мен се приближи висок, леко прегърбен мъж, чийто лице напомняше шкурка. Върху него можеше да се появи всичко друго, но не и усмивка.
          Изтърканият сив халат, с който беше облечен, бе пристегнат в кръста така, че сякаш е вързал нещо под него. Което се оказа и истина.
          Той ме поздрави с леко кимване и изговори тихо:
          ­ Аз живея с мечти и се храня с надежди.
          ­ Знам ­ отвърнах му Аз, макар да не знаех какво се върти в главата му.
          Той ме погледна подозрително.
          ­ Мечтая!... ­ проговори сега малко по-високо.
          ­ Ние всички мечтаем ­ отговорих му веднага.
          ­ Да!... ­ съгласи се той с въздишка. ­ Сега на много нищо друго не им остава, освен да си мечтаят. ­ След което добави: ­ Изглеждаш ми на свестен, макар да си Тук. ­ И ме огледа.
          А Аз се усмихнах.
          От къде можеше да знае Кой Съм и Какъв Съм. Защото Аз Съм Този, Който Съм!
          ­ Искаш ли да помечтаем някоя вечер заедно? ­ запита той без да поглежда към Мен. Сякаш бях неодушевен предмет.
          Кимнах му с глава.
          ­ Тогава ще помечтаем! ­ каза той и като се огледа на всички страни, развърза халата си. Под него имаше свита на топка болнична пижама, от която се подаваше дръжката на ножовка. Мечтателят ми смигна многозначително.
          Веднага пред очите ми се появи металната решетка на стълбището към покрива на Дома.
          Той бързо стегна шнура на халата си около кръста, смигна ми отново и се отдалечи.
           

          ШЕСТА ГЛАВА
          в която беседваме с Ницше

          От срещата ми с Мечтателя изминаха няколко дни.
          Забравих за него, защото мисълта Ми беше заета с много други важни неща.
          На дневен ред беше онзи Буда, който се е представил за много важен, дори повече от Мен, че да накара толкова хора да го последват.
          Не, не му завиждах. А просто си мислех ей така, как принц Сидхарта Гаутанама, получил името си Буда, след като се „пробудил“.
          От какво?
          И бил „просветлен“.
          От кого? ­ питах се Аз.
          Според далекоизточната философска традиция, просветлен бил този, който получавал освобождение от своите вътрешни желания и страсти.
          Хайде, де!
          И проповядвал, че всички хора са подложени на страдания.
          Тук е прав.
          Подложени са.
          Но причините за страданията на хората не са една или две.
          Има ли смисъл да ги изброяваме? Като започнем от предизборните обещания и стигнем до данъците.
          Но нали чрез страданията, човек се облагородява!
          И този Буда търсел причините за страданията и страстите. И за да може всеки да се избави от тях, трябва да унищожи всичко в себе си.
          Това май няма да стане.
          Според него, трябвало да се освободиш дори и от нечестивите помисли; да не отмъщаваш на никой, да не му завиждаш, да не се дразниш, защото това вреди не на друг, а на самия теб!

          Че това Аз отдавна Съм го казал!
          И по-нататък ­ целта на живота бил Нирвана; да се освободиш от преражданията и да потънеш в пълно блаженство!
          Ех, Буда, Буда!...
          Човек трябвало освен това да следва „средния път“, Да избягва крайностите.
          Че кой не го знае това? Попитай едно дете от улицата и то ще ти каже, че ако се овъргаля в локвата, като нищо ще получи в къщи пердах.
          Както и да е.
          Работата е там, че не е прочел нито едно от евангелията, които са написани за Мен. А „Аз съм Бог ревнив“... Защото...
          Тъй както си размишлявах, крачейки по дългия ярко осветен коридор на Дома, към Мен се приближи Ницше и прекъсна усамотението Ми.
          Лицето му беше смръщено. Мустаците наежени. И дъхът му пак вонеше.
          Без да иска разрешение, както се полага, ме улови за лакътя и Ме поведе навън.
          ­ Ела, ела, искам да ти кажа нещо много важно! Прекосихме малкия парк и седнахме на най-отдалечената, боядисана в жълто пейка.
          ­ Волунтаризмът е наука, с която всички са длъжни да се съобразяват. Защото ирационализма е онзи, който ще промени света изцяло и всеки ще разбере, че духът и материята...
          ­ Това съм го чувал! И го знам! ­ прекъснах го Аз все още ядосан, че не ме беше оставил да разнищя напълно Буда точно тогава, когато щях да го разбия на пух и прах! И щях да пратя неговата дхарма по дяволите.
          ­ Но Буда не е осъзнавал, че духът и материята са две различни неща!... ­ хвърли метални искри от очите си Ницше.
          Изумях.
          От къде може да знае, че „беседвах“ в себе си за Буда? Да не би да чете мисли? Погалих с длан дългата си въображаема брада, защото в последно време си бях въобразил, че имам; (отново дълга и мека брада). Точно такава, с каквато Ме изписваха по иконите.
          ­ Остави го Буда! ­ махна пренебрежително с ръка Ницше и свъси гъстите си вежди. ­ Казвал съм и ще го кажа пак, че Доброто е това, когато всичко се стреми към власт, желание за власт и самата власт! И когато съзнанието на човека се укрепи именно само в тая насока, ще се превърне в истински човек! Не е ли така? И ти, който се представяш за Господ, го мислиш същото! Какво друго е Господ, ако не пълна власт над всичко? И над всеки! Да Му се молиш да изпълни това и онова, да се страхуваш от него, да не би да нарушиш някоя от заповедите му. Какво е това, ако не Власт!... А Лошото, за което съм казал и писал, се дължи на слабостта! Оная слабост, на която се поддават хората, за да бъдат водени като добитък. И ти, ако не беше чел толкова много и различни книги, нямаше да бъдеш Тук сега, нали? Признаваш го, но само на себе си...
          ­ И това си ми го казал вече! ­ прекъснах го отново. ­ Затова ли Ме доведе тук? Кое е най-важното, което искаш да ми кажеш? Сега остава да ми заговориш за гносеологическия релативизъм и да започнеш да правиш „преоценка“ на всички ценности в етиката и онзи „робски морал“, който не всеки може да приеме за нещо нормално, да не кажа никой! Освен хора с болни и осакатени мозъци!
          Ницше беше зяпнал.
          Съвсем ясно видях, че кътниците му бяха проядени и кафяви, и може би точно от тях се излъчваше оная задушлива и неприятна воня. Буйните му мустаци бяха щръкнали войнствено напред с всичките си косми.
          ­ Да!... ­ въздъхна той, след което допълни: ­ Какво значи, когато човек се потопи в дълбините на психологията и промени в себе си индивидуалните етични стандарти? Или ще стане съвършен, или нищо!
          Това негово изказване Ме обиди, защото не знаех към какво Ме причислява ­ към съвършенството или към нищото.
          Затова му рекох и казах:
          ­ Слушай, Фридрих. Може да се мислиш за много умен, но аналитичната психология, или „психологията на дълбините“, казва нещо съвсем друго ­ че психиката е единство на осъзнати и неосъзнати процеси, които в твоята глава са само неосъзнати! Този процес, или „нуклеарния атом“ при теб е забавен, по-точно не съществува!
          Тия мои думи го вбесиха.
          Той скочи от жълто боядисаната пейка и започна нервно да крачи напред-назад. Долната му устна за¬почна да подскача неудържимо. И трепереше целият, сякаш бе изпил сто грама вермут с цяла кофа лед.
          Много добре знаех, че той отхвърля християнството най-вече заради това, че То проповядва равенство ­ нещо, което неговия „пробуден ум“, не можеше да приеме за правилно. Неговото „правило“ се свеждаше единствено силният да властва над слабия. Считаше себе си за „свръхчовек“ и не напразно се държеше като „такъв“, издавайки напред войнствено щръкналите си мустаци-бухали, с което искаше недвусмислено да докаже зрелият, мъжествен, благороден, презиращ догмите и традициите човек, възхваляващ индивидуализма.
          ­ Ех, Хридрих, Фридрих!... ­ изпуснах въздишка Аз. ­ Репутацията ти страда единствено от високата оценка на нацистите, които обаче смятат твоите идеи за свои. Какво от това, че презираш антисемитизма във всичките му форми? Роден си в честно и благородно немско семейство, нали?
          Ницше кимна с голямата си рошава глава. Очите и устата му отново бяха широко отворени и сякаш не вярваше на това, което му говорех, макар да разбираше, че си е самата истина.
          ­ Баща ти беше пастор, нали?
          ­ Но ти... откъде?... ­ изпелтечи той. ­ Откъде знаеш всичко това?
          ­ Как „откъде“? Нали ти казах вече Кой Съм? И „Ще пожаля този, който ще пожаля!“
          Той съвсем се обърка.
          Ръцете му се разтрепериха и започна да търси място да ги скрие, докато ги пъхна под мишниците си. Всичко това показваше, че рано или късно ще бъде засегнат от парализа, както и се случва и го приемат в приют. Но сега това исках да му го спестя. Заговорих меко и предразполагащо:
          ­ Баща ти, пасторът умря четири години след твоето раждане. И ти се озова в къща, пълна само с жени ­ майка ти, сестра ти, и твоите безбройни лели. Беше срамежлив, толкова срамежлив, че като легнеше в леглото, се завиваше през глава. И точно тогава, завит презглава, в това „усамотение“, ти идваха ония гениални хрумвания за преустройството на човешката личност и обществото... Но здравето ти е лошо, много лошо. Боледуваше често, събаря те на легло дори и най-малката настинка. Въпреки това изчиташ хиляди и хиляди страници и ставаш класик по класически езици. И на двадесет и шест години си вече професор по филология в университета в Бал, но пак те преследват болестите и си принуден да напуснеш този пост...
          Замълчах, но продължих да се вглеждам в лицето му, което беше така пребледняло, че синкавите венички по скулите му изпъкваха подобно на рекички върху пожълтяла географска карта. На няколко пъти изважда ръцете си изпод мишниците, вглеждаше се в тях и като се увереше, че треперят, ги пъхваше отново. И беше готов като че ли всеки момент да се разплаче като онзи случай в Торино, когато файтонджия биел коня си и той се спуснал върху животното, прегърнал го през шията и го заобливал в сълзи пред слисаните погледи на минувачите.
          ­ Така ли беше? ­ внуших му случилото се. ­ Защо прегърна коня и го целуваше?
          Той повдигна неопределено рамене и очите му плувнаха в сълзи.
          ­ А защо непрекъснато се караше с майка си и сестра си? Какво искаше от тях? Да наложиш своето убеждение на „свръхчовека“?... Колко градове обиколи из Европа, за да намериш изцерение на главоболието си? Повече от десет. Но нито в един от тях не се излекува, защото мозъкът ти беше отровен от стремежа ти да се роди една нова нация, която да господства над всички останали. За да подкладеш заблудата на избрания германски народ. Тъпчеше се с вегетарианска храна и обичаше кучетата, търсеше бягство от реалността в музиката на Вагнер. И едва ли щеше да станеш толкова известен, ако не беше написал оная книга с енигматичното заглавие: „Тъй рече Заратустра“. Изпитваше нужда от независимост, а всъщност от фанатични възгледи, не е ли така?
          Ницше облиза с език една провряла се между мустаците му сълза и я глътна.
          Беше смръщил тъмните си гъсти вежди, под които очите му бяха изгубили своя нахален блясък и предизвикателство, но личеше, че все още не искаше да Ме признае истински. Затова продължих да говоря:
          ­ А какво ще кажеш за бележника, който написа в приюта? Как само го беше озаглавил! „Моята сестра и аз.“ Колко често мастурбираше само! Можеш ли да изчислиш „сеансите си“? И точно затова Вагнер, в един приятелски разговор, ти препоръча да вземаш студени душове. Заради прекалената си мастурбация! Но най-големите ти неприятности започнаха, когато поиска да завържеш приятелство с Лу и своята сестра Елизабет. Колко само деспотична и ревнива беше тя, макар да те наричаше галено Фриц, а ти се обръщаше към нея с детското Ј име Лама. За теб Лу беше „най-интелигентната между жените“, а в едно писмо, пишеш: „че е мръсна, грозна и измършавяла маймуна с две изкуствени гърди“. А какво беше най-голямото ти желание?... Да вкараш и двете ­ сестра си и Лу в съжителство в леглото! Тогава те обземаше мъка, болка и гняв, че не можеш да осъществиш мечтата си да галиш едновременно и двете. И въпреки всичко, сестра ти се вмъкна в леглото...
          ­ Стига! ­ извика той, като измъкна ръцете си изпод мишниците и ги размаха неистово. ­ Престани!...
          Лицето му прие цвета на добре изпечена тухла. Очите му потъмняха и заискряха в зловещ блясък. И изкрещя:
          ­ Откъде можеш да знаеш всичко това? Прочел си го някъде, нали? Прочел си го и сега искаш да се изкараш такъв, какъвто не си! Господ! Един психар нещастен си ти и нищо друго! Ливада! ­ В ъглите на устните му се насъбраха мехурчета от пяна. Предугаждах, че всеки момент ще получи пристъп и ще се просне на земята, затова замълчах.
          Но той продължи да крещи:
          ­ Не е вярно! Всичко това, което го каза не е истина!
          ­ Не е ли истина?... ­ вгледах се в тъмните му мрачни очи. ­ Тогава и ти не си никакъв Ницше!
          ­ А кой съм тогава? ­ изхвърли пяна от устата си.
          ­ Като всички тия, които са Тук! ­ закълвах с палец въздуха зад гърба си, където се издигаше голямата многоетажна сграда на Дома. Тя отдавна ми приличаше на Вавилонска кула, която всеки момент щеше да се срути.
          ­ Не е вярно!... ­ изсумтя той. ­ Аз съм Ницше!
          ­ Добре, Ницше си ­ заклатих одобрително с глава. ­ И няма да отречеш, че си написал това в дневника си: „Аз и моята сестра “?  „Тя нахлу в моите сетива с магическите си пръсти, принуждавайки ме към преждевременно и безнадеждно пробуждане. Така, че през целия период на моя живот, подобен на спазъм, аз бях неспособен да мисля за красотата и удоволствието, освен през призмата на нейните очи и нейните ужасно чудесни пръсти. Те така измениха моя живот, че на мястото на странната богиня, която посещава въображението на обикновения юноша, моето нетърпение нямаше друго какво да чака, освен мигрени и моята сестра...“ Верен ли е цитатът?... А оная „наполовина индийка“ и предизвикателна брюнетка, не те ли дари освен със страстни еротични изживявания и със сифилис?...
          ­ Да, да да! Така е... ­ вкопчи той пръстите на двете си ръце в юмрук, който поднесе с молитвен жест към Мен. ­ „Философията трябва винаги да играе второстепенна роля по отношение нуждите на моята ограничена природа. Това е като да загинеш в пламъците“! Точно това направих и аз със себе си!
          Неочаквано той се просна по гръб в средата на алеята, започна да рита с крака, а от устата му отново изби пяна.
          Санитарите дотичаха веднага, сложиха му усмирителна риза и го замъкнаха в Дома.
           

          СЕДМА ГЛАВА 
          в която разсъждавам

          Дълго мислих за Ницше и неговото превъплъ¬щение,
          Откъде ли е прочел книгите му? ­ питах се Аз, когато толкова дълго време бяха забранени.
          Да не би пък...?
          Хайде, де!
          И се задълбавах в едни такива мисли, че колкото повече мислех, толкова повече разбирах, че нищо не мисля.
          Това ме обзема често.
          Изобилието от образи, ситуации, които Съм създал, Ме обграждат от всички страни и се чудя накъде да се обърна.
          Малко преди да дойда в Дома, (не си спомням дали дойдох доброволно, или...) но както и да е; прочетох една книжка с притчи от Изтока. Видя ми се интересна. Особено оная мисъл: „Всеки, колкото и да е велик и се представя за такъв, ако се опита да ви подчини, да ви накара сляпо да му вярвате ­ не му се подчинявайте и го избягвайте!“
          Това не се ли отнасяше и за Мене? ­ запитах се вече толкова пъти. Не карах ли хората да се подчиняват на заповедите, които им бях дал? Не затягах ли душите им в примката на страха, особено за смъртта, че има някакъв си вечен живот. Но само при  у с л о в и я!
          Не ги ли подчинявах да Ми вярват сляпо?
          Тогава?
          Не отивах ли всъщност Сам срещу Себе Си? Но не давах възможност на много да разберат това! Карах ги да се кланят пред олтари, а после да се отричат от тях! Да заглушават в себе си вътрешното „Аз“, защото „трудно се постига мир със средствата на война“
          Не ги ли карах да воюват дълбоко в себе си, за да спечелят това, което Им обещавах?
          Аз, който съм създал всичко видимо и невидимо, и най-вече човекът, венецът на Моето творчество! Тази толкова сложна материя от живи клетки и чувства.
          Само като се замисля, че всяка отделна клетка в човешкото тяло извършва около шест трилиона операции в секунда и в същото време е длъжна да знае какво върши и всяка друга клетка в организма, ме обзема страшна еуфория.
          И ще искат там разните му Буди и Еди-кои си свидетели, да се сравняват с Мене!...
          Хайде, че е време за вечеря.
           

          ОСМА ГЛАВА
          в която се опитваме да мечтаем

          Макар да бях взел лекарствата, тая нощ сънят бягаше от Мен.
          Струваше ми се, че заспивам, но всъщност зяпах тавана на стая № 14 и го подпирах с очите си да не би случайно да падне.
          Най-сетне, изнервен напълно, станах от леглото и излязох в дългия осветен коридор.
          Зад Мене запълзя сянка.
          Обърнах се.
          Беше Хелън. Но сега въобще не ми приличаше на Мария Магдалина.
          Лицето Ј, осиротяло от липсата на усмивки, изглеждаше като мъртво. Още малко и щях да доловя дъхът на ония гробищни цветя, които полагат върху мъртъвците.
          ­ Мен никой не ме обича... ­ изговори тя и ме погледна в очите с надежда.
          ­ Не е вярно ­ положих дланта си върху раменете Ј. ­ Аз те обичам!
          ­ Само ти, Господи!... Само Ти ме обичаш! А тук всеки гледа да ти сложи някаква инжекция... Погледни ме, Господи на какво съм заприличала!
          И без никакъв свян, тя смъкна долницата на нощницата си така че откри заобления си розов задник. На места той беше съсипан от инжекциите.
          ­ Видя ли, Господи?...
          ­ Видях ­ рекох Ј Аз, като направих знак с ръка да скрие голотата си. ­ Никой няма да избяга от наказанието си! Колкото и далече да отиде!
          Това като че ли я успокои.
          И се усмихна.
          В същото време към нас се приближи Мечтателя. Халатът му отпред отново беше издут. Върху лицето му, напомнящо лист шкурка, пробягваха неясни сенки, докато ъгълчетата на устните му се стремяха да удържат някаква демонична усмивка.
          ­ Искате ли да помечтаем?... ­ прошепна той доверително, като приглади с длан издутината под халата си.
          ­ О, аз искам! Много обичам да мечтая! ­ изчурулика Хелън и се усмихна доволно, сякаш прелисти нова страница от ония розови романчета, които я бяха довели Тук. ­ Искам!
          ­ Добре ­ изговори съпричастно Мечтателя ­ вървете!
          И ни поведе към стълбището.
          Изкачихме седем площадки, още две, докато запъхтяни се изправихме пред онази желязна решетка, за която вече споменах в самото начало.
          Мечтателя развърза шнура на халата си измъкна навън смачканата на топка пижама, в която бе увита ножовка.
          И се приближи към металната решетка.
          Коленичи.
          Съвсем ясно бе, че е идвал и друг път, защото когато се опря в решетката, тя се олюля и открехна на¬зад. Няколко от арматурните железа бяха вече прерязани. Останало беше само едно в горния ъгъл, на което Мечтателя сложи ситните зъбци на ножовката.
          И започна да реже.
          ­ О, колко е вълнуващо! — изпя с тънкото си гласче Хелън и вкопчи ноктите на ръцете си в рамото Ми. Краката Ј, обути в сплескани чехлички, зашляпаха по мозайката нетърпеливо.
          „Жжж-ът!... Жжжът!...“ чуваше се само в тишината звукът от ножовката и този звук караше телата ни да потръпват.
          Най-сетне скобата беше отрязана.
          Мечтателя натисна навътре желязната решетка и тя послушно се отдръпна към стената.
          ­ Хайде!... ­ подкани ни той с ръка и отстъпи крачка назад.
          Заизкачвахме се по тясно извито стълбище, което ни изведе на покрива.
          ­ О, колко е красиво! ­ възкликна Хелън и отново вкопчи ноктите си в рамото Ми.
          Наистина беше красиво.
          От дясната страна на Дома се откриваше заливът с пристанището, а отляво се простираше града. Макар и заспал в тия късни часове на нощта, той целият бе опасан от светлини, ярки реклами и билбордове, които меняха цветовете си.
          ­ Вълшебно е!... ­ изписка тънкото гласче на Хелън и най-сетне пусна рамото Ми.
          ­ На нас само ни се струва, че живеем!... ­ въздъхна Мечтателя. В дясната си ръка все още стискаше дръжката на ножовката. Откъде се беше сдобил с нея, не знаехме, а и не се заинтересувахме. Особено сега. Когато се бяхме качили сякаш на върха на света и той покорно лежеше в краката ни.
          ­ Иска ти се да полетиш, нали? ­ приближи с ръка Мечтателя към Хелън и лицето му засия. В очите Ј се отразяваха всичките светлини на звездите, които потрепваха в чуден танц върху фона на тъмно-синьото небе.
          ­ Какво чакаш тогава? ­ махна с ръка Мечтателя. Същата ръка, в която държеше ножовката. ­ Хайде, литвай!...
          Хелън извърна лицето си към него. Очите Ј изведнъж потъмняха, сякаш някой с невидима ръка бе изтрил яркото отражение на звездите от тях.
          ­ Ама ти?... Сериозно ли говориш? Да полетя? Наистина?... ­ изговори тя несигурно, продължавайки да се взира в лицето на Мечтателя.
          ­ Така е!... ­ въздъхна той. ­ Крилете на мечтите ни винаги се подрязват, щом погледнем в очите на действителността.
          ­ Това съм го чела някъде! ­ изчурулика Хелън. ­ Чела съм.
          ­ И какво от това? ­ изгледа я с недоволство в очите той. ­ Сега се пишат какви ли не глупости. Особено ако от тях се печели.
          ­ Но това не е глупост! ­ изписка Хелън и затропа с чехличките си по ситния дребен чакъл, с който бе застлан покрива. ­ Не е!
          И замълча.
          Това мълчание се прехвърли и на нас, защото продължихме да се взираме в нощната красота, без да продумаме доста дълго време.
          ­ Нищожества!... ­ процеди през зъби Мечтателя. Аз и Хелън се спогледахме. За нас ли се отнасяше този унищожителен епитет?
          ­ Да!... ­ изпусна въздишка Мечтателя. ­ Нищожества! ­ Върху лицето му бе се настанило някакво особено вглъбение. Като, че ли сътворяваше нещо много важно. ­ Да противопоставиш нещата, които харесваш, и нещата, които не харесваш, е болест на ума...
          ­ И това съм го чела някъде! ­ прекъсна го Хелън, без да обръща внимание, че Мечтателя се беше свъсил.
          ­ Дойдохме тук да помечтаем!... ­ заплаши я той с показалец. ­ А не да се прекъсваме един друг. Когато вървиш ­ върви! Когато седиш ­ седи, казва Дзен. Но преди всичко не се колебай! Защото човек не може да нагази два пъти в една река. Всеки изход е вход към нещо друго!
          Хелън издаде напред лицето си, готова да каже нещо, но в последния момент обаче успя да захапе долната си устна с равните си бели зъби.
          ­ „Трябва да се научим да взимаме присърце и да не взимаме присърце. Да се научим да стоим неподвижно...“
          ­ Томас Елиът! ­ възкликна Хелън и зашляпа със сплесканите си чехли върху покрива, застлан със ситен чакъл ­ Елиът!
          ­ Възможно е ­ съгласи се той и притисна към гърдите си ножовката. Сякаш прегръщаше нещо много скъпо, от което не искаше да се раздели. ­ В учението на Дзен се казва, че няма нищо, което не може да се улови. А уловиш ли го, ти ставаш в плен с уловеното. Разбираш ли го това, малка красива госпожичке?
          ­ Госпожа съм! ­ сви обидено устни Хелън.
          ­ Това няма значение. Госпожа или госпожица, жената е винаги красива.
          Лицето на Хелън засия. Не беше трудно да се разбере, че подобни „четки“ Ј харесваха, защото може би отдавна не беше чувала да се отправят към нея. Ако не и никога. Защото тя продължаваше да живее с розовите страници на любовните романчета и лекарствата, с които я тъпчеха Тук, но все още не можеха да Ј помогнат.
          Тя направи няколко танцови стъпки, приближи се до Мечтателя, протегна ръце и го прегърна. Сякаш се намираше на сцена. А не на покрива на Дома, застлан със смола и ситен чакъл.
          Той я изгледа в мига, когато устните Ј се протегнаха към лицето му и го целуна по бузата.
          ­ Благодаря ти!
          ­ За какво? ­ изгледа я той озадачено.
          ­ За това, че ми показа нещо, което не е за показване.
          ­ Хм!...Да, вярно е... ­ изговори той замислено.
          ­ В прекалено чистата вода, риба не се въди.
          ­ Така е ­ съгласи се тя и го целуна отново. Сякаш нямаше намерение да спира.
          Мечтателя се усмихваше доволен. Като че ли бе излязъл от някаква дълга медитация и сега се чудеше дали да не се върне отново в нея.
          А Аз стоях встрани и го гледах влюбено. Не ми се мечтаеше. Особено след като бях сътворил човекът ­ това чудо на Моята фантазия, който след всеки изминат ден се превръщаше в разочарование, макар да не му подхвърлях с т р ъ в, за да захапе заблудите, измислени от Мен. Ако познавах достатъчно Себе си, щях да избягам! Но къде?... Все още продължавах да Се изучавам ­ този, който познава себе си, познава и Бога. И всеки знае, че най-ужасяващото нещо е, да приемеш себе си напълно.
          ­ Ако дълго се взираш в бездната, бездната също започва да се взира в тебе! ­ чух глас зад гърба си и мигновено се обърнах. Мечтателя незабелязано беше Ме заобиколил, докато се вглъбявах в Себе Си. Това ме ядоса.
          ­ Плагиат! ­ креснах му Аз! ­ Не можеш ли да говориш и мислиш самостоятелно?
          ­ Как тъй „самостоятелно“? Нали Ти, Господи ни учиш така ­ да повтаряме до безкрайност твоите измишльотини и спазваме законите Ти?
          В това време неочаквано откъм стълбището изпълзя Ницше. Гъстите му вежди бяха пречупени. Мустаците-бухалки ­ настръхнали. Дори въздухът се сгъсти от напрежение.
          ­ Мечтаете, нали? ­ усмихна се той саркастично. И доколкото разбирам, беседвате върху учението Дзен. Никакво учение не е то, щом не се съобразява с това, че човекът трябва да се стреми единствено към власт и подчинение! Най-голямата радост на тоя свят е, да започваш отново и отново, независимо какво. Магията на личния успех се корени в способността да се мобилизират реалните възможности. Които е слаб, скланя глава, а който е силен ­ обезглавява!
          ­ Но това не може да бъде! ­ изписка Хелън. ­ Кой е този, който ще ни говори за обезглавяване? Това няма нищо общо с мечтите!
          ­ Има, има!... ­ свъси вежди отново Ницше. ­ Защото най-неефективното усилие, е пълненето на празни глави!
          ­ Значи нашите глави са празни? ­ огледа се Хелън, сякаш търсеше помощ. ­ Не виждам тук някой с празна глава. Изгони го, Господи! спря умолително очите си върху Мен.
          ­ Едно е да гледаш, друго е да виждаш! ­ изрече назидателно Ницше.
          ­ Изгони го, Господи! ­ проплака отново Хелън
          ­ Не мога... ­ свих притеснено рамене. ­ Вече съм го създал... ­ Освен това е влязъл в историята.
          ­ В коя история? ­ блесна злобно пламъче в очите Ј.
          Да, наистина, в коя история? ­ запитах се Аз изпаднах в затруднено положение. Много добре знаех, че това подобие на Ницше, за какъвто се представяше, е способно да извърши какво ли не, но само и само да защити глупавото си превъплъщение. Неговият живот сега представляваше непрекъсната имитация на величина, която му се привиждаше. „Величина“, която много трудно се поддава на лечение. Нямаше никакво съмнение, че и той бе заложил своята стръв на човечеството и се усмихваше с наслада както я бе налапало.
          ­ В човешката история ­ казах Аз ей така, колкото да не я лиша от отговор.
          ­ Но това е комедия! ­ затропка с чехлите си Хелън върху дребния чакъл. ­ Нали дойдохме тук да помечтаем!
          ­ Може, но само ако имате власт над мечтите си! ­ изсъска злобно Ницше. ­ Защото най-важно е първо да имаш власт и само власт...
          ­ Повтаряш се мой човек! ­ прекъсна го Мечтателя. ­ Според мен най-ценното в живота на човека е това, че може свободно да мечтае, без да се оставя някой друг да му налага каквато и да е била власт!
          ­ Освободи се от личното и действай като Личност! ­ не се предаваше Ницше, като размаха заплашително показалеца си.
          ­ Изгони го, Господи! ­ вкопчи се в лакътя Ми Хелън. ­ Изгони го!
          ­ Няма нужда да ме гони никой ­ изговори с достойнство Ницше. ­ Аз ще си отида сам. Защото явно, вие не сте компания за мен. Вашата етика, не е подчинена на никакъв „робски морал“...
          ­ О, Господи! ­ почти изкрещя Хелън. ­ Махай се!
          ­ Това и ще направя ­ завъртя с пренебрежение раменете си учителят на Хитлер и се отправи към стълбището. Изчезна тъй, както се беше появил.
          Хелън въздъхна с облекчение. А Мечтателя се усмихна така, сякаш му бяха предложили половината свят и се чудеше сега какво да прави с него.
          ­ А на теб защо ти е такова лицето? ­ запита го Хелън, взряла се в него.
          ­ Какво ми е на лицето?... ­ заопипва с пръстите на лявата си ръка бузите, тъй като в дясната все още държеше ножовката.
          ­ Ами едно такова... ­ преглътна от смущение Хелън. ­ Прилича ми на...
          ­ Шкурка, нали!
          ­ Да! ­ възкликна тя и плесна с ръце. ­ Точно на шкурка!... Но защо? Защо е такова? ­ изви кой знае защо изпитателно големите си влажни очи към Мен.
          Разбира се, че не можех да Ј дам отговор. Като че ли Съм длъжен да знам всичко! Не че не знаех защо е такова лицето му, а просто ми се щеше да разиграя един малък театър. Затова наведох надолу томително очи и потънах в мълчание.
          ­ Скъпа Хелън... ­ направи танцова стъпка Мечтателя към нея и се усмихна. Нямаше съмнение, че искаше да я уязви, но в следващия миг се разочаровах, когато чух думите му: ­ Ти си най-прекрасното същество на тоя свят, но истинската стойност на едно човешко същество, както е казал Айнщайн, може да се съди по степента на освобождение от личното, което е постигнал. А какво си постигнала ти, Хелън с твоя живот, освен да дойдеш Тук? В Дома... Знаеш ли защо моето лице прилича на шкурка? Разбира се, че не знаеш! Защото с тая шкурка-лице, аз излъсквам всяка отделна мечта, за да я направя такава, каквато сърцето и душата ми иска да бъде.
          ­ Не разбирам... ­ вдигна безпомощно рамене Хелън ­ Това е в спектъра на фантастиката.
          ­ Точно така! ­ засмя се Мечтателя. ­ Фантастика!...А не е ли фантастика животът на човека? Да се подлага на такива неща, които са повече от фантастика. Ражда се за едно, а получава съвсем друго: язва на стомаха, сърдечни удари и инсулти! Не е ли така?
          И най-неочаквано захвърли ножовката, която се удари със звън в металната тръба-отдушник в самия край на покрива и изчезна незнайно къде.
          ­ Ето... ­ поглади с длани гърдите си той. ­ Дотук беше реалността, а сега започва фантастиката.
          Очите му заблестяха странно. Веждите му се пречупиха тъй, че заприличаха на две криле, готови да полетят в безкрая. А лицето му с цвят на шкурка потъмня още повече. Сякаш всичките зрънца на шкурката се сляха в една обща маса, за да олицетворят оная тъпа и безмилостна картина на примире¬нието, което сега, възбудено от някаква дълбоко зако¬дирана химическа реакция, избухна със страшна сила.
          ­ Животът на човека, Хелън, е това, което ти се случва, докато усърдно кроиш други планове. Не е ли така? Защото докато си правила своя избор в живота, си забравила да живееш! Ето, това е най-голямата грешка, която те е довела Тук! Не съм ли прав?
          ­ Чакай, чакай! Повтори го пак! ­ затрепка тя с чехличките си тъй, че под тях изхвърчаха дребни зрънца от чакъл. ­ Как тъй съм забравила да живея? А къде остана фантастиката?
          ­ Фантастиката е в това, че си въобразяваме, че сме живи и живеем, докато в същия момент сме по-мъртви от всички мъртъвци.
          ­ Не е вярно! ­ тропна отново с крачета Хелън. ­ Нали си Мечтател, а говориш такива мрачни неща! Защото според мен един мечтател... ­ вдигна тя нагоре и двете си ръце към синьото и ясно небе, осеяно с безброй искрящи звезди. Излинялата тъкан на болничната Ј пижама, прозираше някак царствено върху тънките китки на ръцете Ј. Бухналият кок зад тила Ј се бе рошнал. Две лъскави фиби се люлееха
          застрашително всеки момент да се откъснат от рехавата растителност.
          С две думи, бе изпаднала в един чуден екстаз на себеотдаване, за да докаже в крайна сметка това, което не може да се докаже.
          А то беше това, което никой Тук, в Дома, нямаше право да доказва. Защото всички бяха мъдри, затворени от лудите отвън.
          Ето, това беше ЦЯЛАТА ИСТИНА!
          За да не могат тия ОТВЪН да не бъдат обезпо¬коявани от никой; да си пускат по телевизионните канали разни долни ч а л г и, с привкус на олигофренетична политика; да го застрелват най-безсърдечно с новините си, които не са никакви новини, а шрапнели, разкъсващи съзнанието ти за поредните атентати и убийства, изнасилвания и грабежи, далавери и това, замесено в основата на една неизлечима корупция.
          „За това четеше розовите романчета, нали? ­ заблъска я в двете слепоочия онзи Глас, от който Хелън винаги се бе страхувала. ­ За да се отървеш от всичко това, да избягаш! Но къде?... Виждаш ли докъде те доведоха, накараха те да луднеш, а уж са написани за развлечение. Не можеше да се спреш да ги четеш и какво? Какво разбра от тях? С какво стана по-умна и се обогати душевно? Освен това, че изгуби всичко, което беше заложено генетично в теб за един нормален човек...“
          ­ Прости ми, Господи! ­ протегна неочаквано тя ръце към Мен и докато се усетя, обви с тъничките си пръстчета врата Ми.
          ­ За какво да ти простя, дъще?
          ­ За това, че не съм изпълнявала законите Ти! И четях ония гнусни „арлекинчета“! И вършех... и други неща.
          ­ Други неща? ­ вдигнах въпросително вежди. ­ Какви „други неща“, дъще моя?
          ­ О, не! Срам ме е да кажа!...
          ­ На Господ се казва всичко! ­ погалих я по рамото. ­ Хайде, освободи се...
          ­ Освобождавала съм се, Господи! Толкова пъти съм се освобождавала, докато четях ония...
          Мечтателя направи крачка към нея и се вгледа в лицето Ј.
          ­ Гледай ти!... Съвсем ясно е защо си Тук...
          ­ Какво искаш да кажеш с това? ­ хвърли му тя убийствен поглед. И сви презрително устни. Сякаш разтвори следващата страница на някое любовно романче, възмутена от държането на героите.
          ­ Искам да кажа, че и безсмислието би могло да предизвика фурор, стига да извира от върха на йерхическото възвишение... ­ каза отчетливо Мечтателя.
          ­ Не те разбирам! ­ тропна с краче Хелън.
          ­ Не се и съмнявам, щом толкова си се натровила с „Арлекинчета“.
          ­ Това си е мое право, нали Господи? ­ извърна тя към Мен големите си изразителни очи, в които заблестяха гневни сълзи.
          ­ Да, детето ми... ­ изрекох с благия Си глас и плъзнах дланта си под ревера на пижамата, за да се уверя, че това, което издигаше плата, са истински гърди. ­ Имаш право на всичко!
          Гърдите Ј наистина бяха истински.
          ­ Видя ли?
          Стрелна го тя с гневния си поглед и разреши на дланта ми да се разходи по твърдата и стегната плът. Сякаш това въобще не я интересуваше. Може би и затова интересът ми към нея охладня, измъкнах ръката си и я прибрах там, където трябваше да бъде ръката на всеки благочестив Бог. Но въпреки това я запитах:
          ­ Как го правеше, дъще? Как се „освобождаваше“! Можеш ли да ни покажеш?... Хайде, покажи ни, защото Аз Съм Твоя Господ и да нямаш никакви други богове или кумири, освен Мен...
          Видях как Мечтателя се приближи застрашително към Мен. Зениците му просто заискряха.
          ­ Гледай го ти! Гледай го ти, какъв бил!... задави се. ­ ГОСПОД! Никакъв Господ не си, ами един долен мръсник!
          Смутих се.
          ­ Но аз говорех от върха на йерархическото възвишение...­ промълвих.
          ­ Възвишение! И какво е това твое възвишение? Което ти дава право да се притискаш към нея и да я опипваш! Показвайки си зъбите си, ние не казваме нищо ново за човешката природа! ­ усмихна се саркастично Мечтателя. ­ Истина е, че овластеният умее да оползотворява предоставените му пълномощия за собствено задоволяване.
          ­ Не разбирам за какво говориш! ­ подскочи Хелън.
          ­ Пак не ме разбираш, така ли? ­ издаде напред лицето си Мечтателя към нея, сякаш всеки момент шкурката по него, ще застърже нейното. ­ Защо тогава разреши на Господ да опипа гърдите ти!
          ­ А ааауууу!... ­ сви устни на фунийка Хелън с презрение. ­ Кога ме е опипвал? Но дори и да го е сторил, на Него му е разрешено ВСИЧКО!
          ­ Разбира се!... ­ сви с примирение раменете си Мечтателя. ­ Нали е Господ!
          ­ Хайде, успокойте се ­ разперих примирително ръце Аз. ­ Нали се качихме тук да помечтаем, а не да се караме. Аз просто... исках да проверя дали Хелън има температура, защото ми изглежда болна...
          ­ Да, болна съм, Господи! ­ изпя с гласчето си Хелън. ­ Защото не изпълнявах Твоите закони! Ама ти защо си такъв? ­ извърна лицето си към Мечтателя. ­ Защо? Нали си Мечтател, а се заяждаш като каруцар!
          ­ Като какъв? ­ усмихна се т о й и извърна ухото си към нея, сякаш не беше я чул добре. ­ Ето, виждаш ли докъде розовите романчета са разяли мозъка ти? Не можеш да намериш дори и едно точно сравнение.
          ­ Мога, но не искам! Защото мразя да обиждам.
          ­ Хайде, престанете ­ прострях отново ръце между тях. ­ Стига сте се заяждали.
          ­ Ти си невъзможен! ­ продължи обаче Хелън. ­ И не си никакъв Мечтател, а едно лайно! Сравнението сега хареса ли ти? ­ И най-неочаквано врътна раменете си към стълбището. ­ Мечтател! Пфу! Ако всички мечтатели са като тебе, горко на този свят!
          Чакълът под сплесканите Ј чехлички заплашително заскърца.
          Мечтателя беше свел лицето си и сякаш обмисляше нещо много важно, което обаче му се изплъзваше.
          Хелън беше изчезнала и усетих в душата си някаква празнина.
          ­ Да!... ­ въздъхнах Аз.. Неведоми са пътищата Господни! Хайде да се прибираме.
          Изпитах дълбоко разочарование в душата си, но въпреки това сложих бащински ръка върху рамото на Мечтателя и допълних:
          ­ Хайде. Друг път ще помечтаем повече.
           

          ДЕВЕТА ГЛАВА
          в която размишлявам

          Разбира се, че не можех да заспя след тоя неочакван обрат горе, на покрива.
          Съзнанието ми извикваше дори и най-дребните неща; премислях всичко дума по дума. И се убеждавах за сетен път, че на човека му е нужно смирение! Като на Йов. Или на Йона. Но защо, след като бях дал толкова много блага на хората, те не успяваха да са щастливи? Кога щяха да разберат най-сетне, че търпението е едно от най-великите качества за разумен живот? И да разберат езика на Невидимия свят.
          Бях създал толкова много поети, философи и учени, но защо те влагаха своите дарби и способности единствено, за да изпъкнат над другите, а не да им помогнат? Изпращах ангелите си на всеки поотделно да ги пазят и вразумяват, а те с пренебрежение ги прогонваха от себе си. Защо не усещаха тяхното присъствие, а се стремяха да трупат неща, които си оставаха завинаги тук, на земята и защо непрекъснато „умираха“ още докато са живи?...
          Защо бях направил такива експерименти и създа¬дох хора, които се чувстват добре, само ако другите са зле, и се чувстват зле, когато другите са добре?
          Какъв Господ съм, ако не Господ на експериментите? Кой тогава ще ме  р а з б е р е? Нали продиктувах на Павел да напише в Посланието към филипяните, че „забравям задното и се простирам към предното.“ А какво е всъщност то?...
          Да, да зададеш труден въпрос, е лесно. А да „видиш“ себе си е толкова трудно, колкото да погледнеш назад, без да се обръщаш.
          А какво правех Аз от време, което няма измерение, събрало се в Алфата и Омегата на нещо, на което все още не можех да дам точен ОТГОВОР?
          И защо чувствам, че главата ми НАБЪБВА и НАБЪБВА, като ония ГЪБИ, които бях видял в гората след проливния дъжд, в която татко беше ЛЕСНИЧЕЙ и дърветата заподскачаха на един крак, изскубнали се от корен и бягаха, бягаха...
          Какъв „татко“?...
          Как така дърветата ще се отскубнат от „корен“ и ще бягат? Накъде? Да не би това да се отнасяше за младите хора, които бягаха от родината си, подгонени от недоимъка да се осъществят...
          Баща ми не е бил никакъв Лесничей, а ОТЕЦЪТ, КОЙТО Ме изпрати тук, за да...

          ГЛАВАТА МИ!...
          Тая моя глава, КОЯТО!...
          Дево Марио! Непорочна моя Майко! Как така зачена от Нещо толкова ЧИСТО и СВЯТО, което сега толкова много размахват над главите си като парцал, а не знаме на чистота и святост!
          Ей, вие, злодеи на ИСТОРИЯТА! Хитлер, Сталин, пироманът Нерон, Еди-Кой Си, нали не за това ви създадох ­ да ми лазите по нервите!...
          Съвсем ясно, че няма да мога да заспя, макар да бях си взел всичките хапове. Даже и ги глътнах.
          Двамата глупаци до мен хъркат ли, хъркат. Особено Будилника. Мятат се насам-натам като обезглавени пилета. Мога да ги излекувам само с едно докосване на ръката Си, но не желая. Силата на изцерителната мощ, която ми даде Отец, вече е почти на привършване, след като тия низши същества ­ хората, забравят за Мене.

          МОЛЯ?...
          Да, трябва да поспя.
          И Господ има нужда от почивка.
          Заспах...
           

          ДЕСЕТА ГЛАВА
          в която продължавам да разсъждавам

          Има моменти, в които се задълбавам в едни такива мисли, че усещам как цялото ми тяло потреперва, щом осъзная, че живея сред „М Ъ Р Т Ъ В Ц И“.
          Всъщност те са живи, но все „умират“ и „умират“! Разговарят, ядат и пият, правят сделки и политика, секс и други неща, но продължават да „умират“.
          Като че ли за тях това е нещо естествено, което отначало ме хвърляше в смут, а после в ужас! Скачах посреднощ в леглото, (преди да дойда в Дома), облян в пот ­ отвратителна и лепкава, която ме изгаряше, сякаш бях залят от вулканична лава, с примеси на нещо непознато, разяждащо дори и най-мъничките пори на кожата ми, за да проникне все по-навътре и дълбоко.
          Сърцето ми бумтеше до пръсване (това банално писателско описание); пипнешком намирах таблет¬ките с нитроглицерин, поставени върху нощното шкафче и пъхах една под езика си.
          Успокоявах се; обръчът, стегнал гърдите ми, се отпущаше, но не и мисълта и съзнанието, което ме връщаше отново и отново към ТОВА, което се извършваше около Мен:
          Смъртта!... Това толкова зловещо понятие, за което поетът е казал, че слага край на всички надежди и мечти. И наистина е имал право, да прозре оная смърт, която всъщност не е физическа, а невидима, витаеща около нас, отвратителна и грозна, отдале¬чаваща ни от Светото Божие Слово.
          Изчаквах хапчето от нитроглицерина да си свърши работата, но се страхувах да заспя отново. Не защото сънищата ми както винаги бяха кошмар¬ни, а затова, че не биваше да „заспивам“ и търся причините за „смъртта“.
          Отдавна бях престанал да се страхувам от Нея ­ физическата смърт, защото какво е тя, освен един естествен завършек на човешкия живот? Но тая „Смърт“, която витаеше между живите, не можех по никакъв начин да приема за нещо „естествено“, колкото и да си блъсках главата.
          Лекарят, който ме лекуваше, се опитваше да ме успокои с най-убедителните думи, че това се дължи на разклатените ми нерви и умората от преживяния стрес и след време ще се оправя, само трябва да си взимам редовно лекарствата, да не обръщам внимание на тия нелепи и натрапващи се мисли; един вид да се опитам да „живея“ като тях! 
          Да, като  т я х!
          Но те ме преследваха непрекъснато, когато дори ядях и се тровех вътрешно, че не мога да ги „изгоня“, докато започнах да проумявам, че наистина сме се отдалечили толкова много от Него и сме забравили, че Той е Алфата и Омегата, Първият и Последният, началото и края. И си спомних стиха от Открове¬нието на Йоана: ,,И който е жаден, нека дойде! Който иска, нека вземе даром от живота!“. Знаех много добре, че Божието слово лекува не само тялото, но най-вече душата и дарява вечен живот! Но защо толкова много хора Го загърбваха, заравяха главите си в пясъка като щраусите в този лицемерен живот, където лъжата и измамата се издигат на пиедестал. Като гадната чалга! В един свят, където лъжепророците се роят като пчели и се обявяват за „богове“ и манипулират съзнанието ни с единствената цел да се облагодетелстват и непрекъснато ни обричат на „живата смърт“.
          И точно от н е я, се страхувах най-много, докторе! А той ме гледаше леко усмихнат, (което, разбира се, ме подразни!), и отново заговори с ония убедителни думи, че моя случай не е единствен ­ „разклатените ми нерви“ ще се стабилизират и всичко ще отшуми, само трябва да бъда търпелив; безсънието и главоболието ще изчезнат, но съм длъжен да вложа в себе си вяра и СТРЪВ, защото тя единствено може да помогне...
          Вяра и стръв! ­ попитах го аз. ­ Вяра в какво? Щом живеем сред толкова невярващи! И  с т р ъ в, за да ни уловят отново в измамите си, които ТЕ наричат  и д е о л о г и я!
          И отново изпаднах в онзи мой болезнен хаос, от който много добре знаех, че няма да се измъкна скоро, да не кажа никога, дори когато...
          Тогава внезапно усетих как изведнъж станах лек като перце и заплувах в някаква недействителна синкава светлина — за миг видях цялата оная върволица от „умиращи“, отправили непонятен поглед към Мене ­ всъщност Ме ОЧАКВАХА, но очакването им се бе превърнало в дълбоко неудовлетворение, защото може би осъзнаваха колко много ги бяха лъгали техните лидери и водачи... а по улиците се влачеха тромаво хора, превити одве като ръждясали джобни ножчета, уловили се сякаш в невидимата катранена нишка, която ги водеше към пъкъла на техните слабости, неверие и най-вече страхът да се избавят от тая „жива смърт“, чиято зараза се криеше единствено в самите тях, вкопчили се в несретния си мижав животец с разкъсан и протрит хастар. За миг като на длан видях душите на толкова много, които бяха готови да се продадат за дребни стотинки, но само и само да се „извисят“ над другите и усетят онова лъжливо удовлетворение, че са „постигнали“ нещо. До ноздрите ми достигна отвратителният дъх на подмишъчна пот и урина, разлагаща се бавно плът, отрупана с гробищни цветя, а след това видях лицата на стотици, хиляди изкри¬вени от демонични изопачени усмивки; параноично светещите от ужас очи, в чиито зеници човек можеше да промуше юмрука си, сякаш бяха дочакали деня на Страшния съд, който вече толкова време забавях с надеждата, че ще се спасят още и още много хора, въпреки Моето отчаяние, защото неочаквано заваля дъжд; минувачите затичаха да се скрият от едрите капки, които плющяха неудържимо и видях на тротоара прогизнал вестник със снимка, която все още отразяваше лицата на невинни деца, загинали при пътна катастрофа. В очите ми се набиваха големите и тлъсти заглавия: „ПОЛИЦАЙ НАРЪГАН С НОЖ!“, „УБИТИ СА ТРИЙСЕТ ВОЙНИКА!“, „ИЗНАСИЛЕНА СТАРИЦА. В дома Ј имало само четири лева“... От всеки телевизионен прозорец лъхаше на гробища, ужаси, страх и смърт, насилия и грабежи, на трагични физиономии, които съобщаваха за гибелта на толкова много хора, но без да споменават за оная „жива смърт“, която всъщност е много по-жестока и опасна от физи¬ческата, защото тя слага край на всички страдания, а  т а з и!... ги прави свидетели на природни бедствия и етнически войни, невъобразими по мащабност атентати, отнемащи невинни жертви, ужасни сблъсъци между сили, стремящи се към господство и власт...И всичко това, че ще се сбъдне, Съм го предсказал и продиктувал в Божествените страници на Библията. Но има и едно друго предсказание ­ най-важното! ­ ако човечеството съумее да спре да гради в душите си вавилонски кули, ще се спаси! И най-вече да не се оставя да го използват като стръв!...
          ... Забелязах как лекарят започна да ме гледа с явна досада ­ как нер¬вно закълва с очи няколко пъти циферблата на скъпия си часовник; като че ли се чудеше защо секундите и минутите се влачат толкова бавно и тягостно, и защо най-сетне Аз не спра да говоря всичко това, което той смята, разбира се за лудост, а и какво ли може да бъде друго, щом вдигна телефонната слушалка и изговори нещо неразбрано..., тогава Аз го сграбчих за раменете и само за секунди увих кабела на телефона около шията му. Долових скъпия му парфюм, върхът на езика му се превъртя в широко отворената му уста; съвсем ясно видях и полепналата лъскава слюнка и двете пломби на долната челюст. Разперените му треперещи пръсти с изрядно подрязани нокти се опитаха да достигнат очите Ми, но напразно; за миг го видях като смачкан зрял портокал под подметките на обущата си...
          Значи точно така ме видя? ­ усмихна се той, след като му казах какво възнамерявах да направя с него. „Като размазан зрял портокал“?
          Дори и зърнах семките, които изскочиха между размазаната кора ­ допълних Аз и неочаквано изпитах досада, едно отвращение и погнуса от себе си, че му бях разказал всичко.
          ...Това се случи преди няколко години, когато за първи път Ме заведоха в Дома за психическо здраве, всъщност психиатрията и много често си спомням този разговор с лекаря; сякаш съм изправен пред парадното стълбище на някаква огромна с г р а д а, която не знам за какво служи, но съм сигурен, че е построена, за да мели душите на хората...
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           

          Мая Дългъчева
          ДОБРЕ ДОШЛА ПРИ НАС, МАРИАНА!1 
           

          Какво е поезията?
          Езикът, чрез който говори човешката душа... Да, можеш да се научиш на рима и ритъм, но не ­ не можеше да се научиш да имитираш сетивност и дълбочина. Тях или ги носиш, или ­ не. Затова има стихове като френски специалитет ­ изтънчено подредени, овкусени с подходящите метафори, впечатляващи с майсторлъка си, както казва един приятел: „Абе много прилича на поезия, ама...“ Ама липсва нещо, липсва онзи дъх, който витае между думите и който докосва сърцето. Мисля си за пореден път тези неща, докато чета стиховете на Мариана...
          Поезията на Мариана е като хляб: нищо префинено, нищо измислено ­ просто, топло, истинско и засищащо. Като нея самата навярно...
          Мисля си и колко бих искала да я познавам, докато в ума ми се отпечатват като кадри нейните строфи: „В кристална чаша не, а от кратунка/ на дните пия живата вода.“ Сещам се за кратунките, от които аз самата пиех вода като дете в бабиния двор и ме настига моят собствен въпрос, изречен с Марианините думи: „... Кога започва с глупост възрастта да гаси и овъглява всички чудеса...“
          „Не е курорт за чистите света...“, Мариана, права си. Както Еверест не е връх за леките... Трябва да си събрал тежък багаж от питаници като: „Толкова много къщи! Колко от тях са дом?“; от срещи като „...а Планината в мене разпозна/ хлапачката от Старата река; от болки като „Рони се сякаш сълза по сълза/ цялата влага от мойта душа.“; от багри като: „В мене има всичко, буря и вода! Има разцъфтяла лятна планина, ледове, скалисти стръмни върхове, има го във мене малкото дете.“...
          Убедена съм, че тази книга ще отиде при гладните. И ще ги засити.
          Ще отиде при онези, които са поели към някакъв свой връх... И ще им подаде ръка.
          Дано отиде и при ситите ­ да им припомня мириса на хляб.
          Докато Мариана продължава да шепти своите стихове някъде, защото ­ какво е поезията, ако не езикът на човешката душа?...
          Добре дошла, Мариана! С тази книга, която се връща от Еверест. С тази книга, която е път към теб.

           1 Предисловие към стихосбирката на Мариана Масларова „Не унивайте, аз съществувам!“

          Мариана Масларова
          СТИХОТВОРЕНИЯ
           

          ТАНЦУВАМ С ВЯТЪРА

          Танцувам с вятъра във парка,
          превърнал го е в планина
          със красота и свежест ярка,
          макар без слънчева боя.

          Денят е млечно сив и нежен,
          а вятърът върти, върти
          във ритъм ускорен безбрежен
          бои и клони, и треви.

          Зеленото е във върбите
          и в трепетликите струи,
          а въздухът шуми, шуми
          като планинските реки.

          Във клоните танцува вятър.
          Танцуваща със тях съм аз.
          Денят е сив, но чист, прозрачен,
          без блясък. Гледам го в захлас.

          Уханията са извечни.
          Мирише на бреза, на бор.
          Пътеките ми са далечни
          през шума гниеща във тор.

          Къпина стара и бодлива
          до папратите се извива
          и моля се да не загива
          красивата червена грива.

          14.03.94 г.

          ПИСМО ДО НЯКОЙ, КОЙТО МЕ ОБИЧА

          Писмо до някой, който ме обича
          каквато съм във моите мечти.
          Съдбата ми на цъфнал дрян прилича
          разцъфна рано, късно ще роди.

          Цветът е златен, но плодът далечен.
          Но важно е, че жилаво дърво
          във опити и болки съм изпечена
          да сътворя и своето добро.

          Ще издържа на времето кинжала.
          Не ще се счупя, нито пък сломя.
          Защото съм със сигурност разбрала,
          че пътят ни не свършва във света.

          В писмо до някой, който ме обича,
          какво ли да посея във слова?
          От мене кълнче мъничко наднича,
          но в житна нива знам, ще избуя.

          По дяволите всички празни зими!
          По дяволите сладките лета!
          Косите ми не са се посребрили,
          но детството си вардя и щадя.

          Обичам се каквато съм ­ такава.
          И смисълът да ми подлага крак,
          ще го прескоча и ще покорявам
          и върхове, и стръмнини, и мрак.

          Пробуждам се. Животът продължава.
          Ту бясно, ту спокойно ще вървя.
          Душата до полуда устремява
          лъчите си към нова стръмнина.

          Не я измислям и не я планирам.
          Ще я получа даром във съня.
          Сън във съня подрък ще развия,
          във всеки ден откривам чудеса.

          Без чудеса не мога да раста.
          Откривам ги в блестящата слана,
          във вейките на плачеща върба,
          в потока, влачещ зимните листа.

          Във облака рисуващ пируети,
          по върховете от снега превзети.
          Във слънчевия блясък на монети,
          посипал злато в локви мимолетни.

          Във танца на растящата трева,
          във клонките на бялата бреза,
          в бодливата, червената къпина,
          над вадата прехвърлила пъртина.

          За мравчиците, пъплещи смирено
          към царството си в своя мравуняк.
          Във птичи полет, драскащ устремено
          по небесата дивен ребус пак.

          Обичам ги! Мечтая чудесата!
          Притихнали във всичко покрай мен.
          Събудих се. Отърсих си крилата.
          А смисълът ­ да тича той след мен!
           
           

          ГНЕВЪТ

          Гневът е туй, което ме разяжда
          и пъклени огньове в мен подклажда.
          Крещя и вия като демон същ,
          а той расте и става по-могъщ.

          Гневът е за душата ми проказа.
          И глупостта ми с него ме наказва.
          А първото стъпало за Духа ми
          да бъде окован, пленен гневът ми.
           
           


          Любовта ме превърна в робиня.
          Станах вярна, покорна жена.
          Ревността ми ­ отровна смокиня
          ти с невинна жестокост пося.

          Аз останах намокрия пясък
          до морето на твойто сърце.
          То реве и ме тегли със крясък,
          но си тръгвам от тебе, момче.

          Самотата, в която ме хвърли,
          моя дух със пожар обгори.
          Оцеля, но със болка прокле ни
          да останем в едно, по сами.

          Аз не искам да тръгвам от тебе,
          но магия се трудно руши.
          По-добре всеки сам да поеме
          своя път и добро да роди.

          6.03.88 г.
           

          ВЪРХОВЕТЕ

          Върховете са моята песен,
          те са моята мъка в съня.
          Върховете са пътят нелесен,
          в който трябва добре да вървя.

          Те са моята радост обичана,
          те са тихата моя тъга.
          Те са моята лудост отричана
          от разумните хора в света.

          Те са трепетът, устремът, болката
          във играта в шега със смъртта.
          Като коня, запрегнат в двуколката,
          влача свойта нелека съдба.

          27.01.88 г.
           
           
           
           

           Из стихосбирката „Сугурум“ (бяла летяща вода). Изд. Фондация „Образование и развитие“, 2005 г.


          Животът ни е болка от раздели
          и ние се пресищаме с тъга
          по хора и по тръпки отлетели
          и вкопчваме се в минали неща.

          Заспиваме в едно опиянение.
          Илюзията дава ни храна.
          Погубваме се и без дръзновение
          се влачим сомнамбули през света.

          Животът ми за мен е отговорност,
          която уча се да понеса.
          Далеч от знание и от покорност
          към Висшето била съм досега.

          15.07.95 г., София
           

          ИГАНОВО ОТ МОИТЕ 10 ГОДИНИ

          Орехи осчак,
          златни есенни ябълки
          и слънчев домашен хасър,
          цветя ­ мили селянки,
          пъстри и кичести,
          мой детски загадъчен сън!

          Козите събуждат
          с звънците си утрото
          и дрънват в герана котли.
          Млекото е топло,
          на билки ухаещо,
          в душата ми детство цари.

          Бухалката буха,
          приготвят маслото,
          каруцата тежка върви,
          във нея са баба и дядо
          и лятото,
          и моите детски сълзи.

          1985 г., Карлово
          ВТОРИ ШАНС

          Момчетата мечтаят върховете,
          които вече аз съм изкачила.
          Мечтая аз в едно и двете ­
          и младостта, и дивата им сила.

          На топло в къщи аз не съм се свряла
          изплашена от битки и години.
          За Еверест със страст съм закопняла
          и пак прокарвам в бурите пъртини.

          Пих чай днес в планината с две момчета
          в заслона със алпийските картини.
          От разговора с бодър дух обзета
          разбрах, че младостта в мен пак ще мине!

          18.03.2003 г., гр. София
           

          РАЗБРАХ, ЧЕ МОГА ДА ИЗБИРАМ

          Разбрах, че мога да съм весела.
          Изтрих горчивите сълзи.
          Разбрах,че мога да съм жизнена
          и немощта ми се стопи.

          Разбрах, че мога да съм умна
          и глупостта ми вдън земя
          като влечуго пропълзя,
          във мен избухна Светлина.

          Разбрах,че мога да обичам.
          Превърнах себе си в жена.
          От любовта не се отричам
          аз себе си ще подаря

          на онзи, който ме поиска,
          но, който ме е разпознал,
          че зад износената ризка
          бушува океанът цял.

          22.05.2000 г., гр. София

          Ще дойде дързостта на лятото
          и по планинските била
          сърцето ми, познало златото
          на слънчевата светлина,
          ще хукне да събира изгреви
          и аромат на дъб и бор.
          Но трябва да дочакам лятото
          със мисли закалени в спор.

          27.02.1995 г.
           

          ТИНТЯВИТЕ ПОД СКАЛНИТЕ ИГЛИ

          Лежим на Платото под залеза
          до туфичка тинтява.
          Бръмчи пчела, огромна, дива ­
          вретенце златна врява
          в душата ми заприда нежно.
          Там горе ­ още снежно!

          Градът лежи под фереджето
          на мараня и дим.
          Окаяно е дереджето.
          Там долу ­ се душим!

          Юни 2002 г., Витоша
           
           
           

          Из стихосбирката „Не унивайте, аз съществувам!“. Изд. Фондация „Образование и развитие“, 2008.
          Денчо Славов
          ЗАВРЪЩАНЕ В АКРОПОЛА
           

          Самолетът на Ер Италия се спуска плавно към равната писта. След минути прилепва плътно към твърдата настилка и спира. Летище София. Поглеждам часовника, който показва точно 12,30 ч. 
          Преминавам през полицейската и митническата проверка. Младият митничар ми се усмихва, когато показвам малкия черен сак и му заявявам, че нямам друг багаж. 
          Излизам на улицата с такситата. На югозапад в далечината се вижда градът. Отпускам се върху задната седалка на жълтото такси с миниатюрно вълче-украса, висящо под предното стъкло. Люлее се и върти опашка при всеки завой. След половин час съм в моя град.
          Точно двадесет години. Двадесет години, откакто една сутрин отлетях от този град, оставяйки след себе си детството и младостта. Преминаваме последователно край православния храм „Александър Невски“, джамията „Баня Баши“ и бившата сграда на Комунистическата партия. Символите на двете световни религии и на безбожието съжителстват мирно под ведрото софийско небе, всеки от тях носещ гордо вярата, че е господар на единствената истина за света. Таксито ме оставя пред стара четириетажна къща във виенски архитектурен стил, с ронеща се мазилка, в стените на която са покълнали тревички и са се вплели диви лози. Сградата е строена през 1937 г., на покрива още стои указател с годината на построяването. На терасата на първия етаж виждам леля Христина, остаряла е, но и аз не съм вече млад. Тя, естествено, не ме познава. Извиквам я по име и казвам кой съм. 
          ­ Деяне, ти ли си? Милата ти майка, преди да почине все за тебе питаше! „Ще се върне ли преди да умра, ще дойде ли да ме погребе?“ Тогава ти не дойде, разбрахме, че си бил в затвор в Америка заради някаква жена. Качи се да те видя.
          Качвам се по извитите каменни стълби с някаква особена радост в сърцето. За миг пред погледа ми се появява малкото момче, което се спуска като с шейна по парапета на същите тези стълби.
          ­ Дойдох да погледна отново къщата. Кой живее сега в нашия апартамент?
          ­ Вашата хазайка го продаде на едно семейство от Сирия, добри хора.
          Приказваме още половин час, питам я за синовете Ј, с които отраснах. Бате Стефан малко след мен емигрирал във Франция и сега работел като реставратор в Марсилия. Той беше състезател в боксовата школа на спортния клуб „Левски-Спартак“ и ме тренираше, когато бях малък. Бяхме си направили импровизиран боксов салон в мазето. По-малкият Калин, който ми е връстник, бил преподавател по математика в университета. Припомняме си общи случки от нашето детство.
          Спомням си мъжа Ј чичо Боян, който се поминал малко след смъртта на мама. С тъжната си усмивка, с топлите си сантиментални очи. Среща ме в есенния хлад пред ателието си и ме кани да пием кафе. Ароматът на прясно смляно кафе е изпълнил въздуха. Показва ми картините си, портрети на жени с интелигентни погледи и пейзажи от крайбрежието на река Дунав. Говорим за политика и изкуство. Намира смешното и в най-грозните събития на деня. Чувам дрезгавия му от тютюна глас, с който приятелски ми говори, че времената са сурови, но ние трябва да умеем да обичаме ближните си, да ги обичаме въпреки всичко до последния си дъх. 
          С леля Христина отваряме разговор за татко, който много рано ни напусна. Много неща не успяхме да си кажем с него. Колкото повече годините минават, толкова повече усещам неговата липса. Той беше свещеник. Преди няколко години бивш служител на комунистическите тайни служби Ј казал, че баща ми е бил следен от тях в младите си години заради приятелските си връзки с папския нунций в София. Преразказва ми чута от него случка, която ме връща в детството.
          Службите се опитали да поставят подслушвателно устройство в дома ни, но акцията се провалила. Било в разгара на лятото. За да проникнат в къщата са използвали почивните дни, когато цялото семейство ходехме в една планинска хижа на Витоша. Дошли привечер и отключили с предварително подготвен дубликат на ключа, оригинала за който били взели от мен, когато съм го оставял в училищния физкултурен салон. Вероятно учителят по физкултура е бил полицейски сътрудник. В двора имахме куче. Когато приближили къщата, то се разлаяло и се принудили да му дадат отрова. Докато търсили място за поставяне на подслушвателя, към къщата се приближил приятел на баща ми и започнал да го вика по име. Агентите се изплашили и сложили бръмбара в малък отвор в камината, като разчитали че няма да се ползва през лятото. За тяхно нещастие само няколко дни след това майка ми я запалила и подслушвателят изгорял.
          Тази история ме връща в детството. Спомням си убитото куче, което се казваше Памук и как когато се върнахме от планината плаках за него. 
          Разделяме се. Отивам в първата автокъща, която виждам, и купувам светлосиньо рено втора употреба. Паркирам пред бившия царски дворец, сега национална художествена галерия. Разхождам се из малките улички в центъра на града. Този район винаги ме е привличал, още от дете, когато често го обикалях. Тук колкото пъти минеш, толкова пъти откриваш нещо, което не си виждал преди. Преминавам под жилищна постройка през украсен с цветни гръцки митологични фигурки тунел, който води във вътрешен двор, заобиколен отвсякъде от високи стари сгради, но достатъчно широк, за да е целия покрит със слънчеви лъчи. Изведнъж се озовавам в свят различен от света на улицата. Шумът от колите е изчезнал, заменен от песента на гълъбите. Зеленината не е добре поддържана, което създава впечатлението, че се намирам на естествена горска поляна. Тревата е прясна и примамливо ухае. В дъното на двора са се сгушили едно в друго две сливови дръвчета отрупани с бял цвят, ароматът на който изпълва гърдите ми с щастие. В клоните им тихо жужат пчели, които се радват на новото начало, идващо с пролетта.
          В десет часа вечерта съм в малък апартамент на десетия етаж на хотел Принцес. Заглеждам се в далечината през прозореца. Опитвам се да различа сгради и места, които познавам от детството ми, станали неотменима част от моя живот. Над града се спуска топъл здрач, зад плътните стъкла шумовете заглъхват. Вече съм в хоризонтално положение. Музиката ме унася. Николо Паганини, Концерт № 1 за цигулка и оркестър, 1820 г. Преди години в Бостън съвсем случайно се озовах в малка кокетна концертна зала и успях да чуя на живо това произведение. Дирижираше Мстислав Ростропович. Първото изпълнение на този концерт е събудило силни националноосвободителни чувства сред италианската публика, било е времето на въстанията на карбонарите против австрийската власт. Сега е странно за много хора, как един симфоничен концерт може да създаде революционно настроение.
          Телефонът ми настоятелно звъни. Тъмно е и не мога да осъзная колко е часът. Присягам към нощната масичка и го вземам в ръка.
          ­ Кой е ? ­ питам със сънен глас. 
          ­ Деян, утре до обяд трябва да бъдеш в Салоники. В дванадесет часа ще те чакам пред бялата кула ­ чувам отсреща тревожен глас.
          ­ Ти луд ли си, да не свършва светът, та трябва да си подсигуряваме места в рая? ­ гласът ми започва да звучи по-бодро.
          ­ Спешно е. Тази нощ са отвлекли нашия човек.
          Обажда се Аристотел, приятелят ми от затвора във Филаделфия. Събудил ме е в четири през нощта.
          Крайпътни мотели, указателни табели, електрически стълбове се стрелват пред погледа ми и отминават със скоростта на автомобила. Чувствам го като приятел, който ме слуша безпрекословно. Пътят се извива край пълноводна река в тясно дефиле между две планински вериги. След един остър завой, който вземам внимателно, движението се забавя. Плещест полицай регулира автомобилния поток. Преминавам бавно край прясно димящите останки от два автомобила. Ударът трябва да е бил много силен. Около мястото на произшествието се наблюдава делово движение на хора в костюми и в униформи. Бързината на модерното време е взела поредните си жертви. Преди границата ни спират за малко, за да преминат участниците в някакво състезание. Отбивам вдясно и спирам в едно разширение на пътя. Състезанието се провежда върху хълмиста местност, недалече от трасето на магистралата. Млади мъже са яхнали някакви четириколесни превозни средства, приличащи на малки трактори, които хвърлят след себе си кафява кал. Освен че вдигат ужасен шум, те са превърнали зелените преди това хълмове в лунни кратери. 
          Десети април 2007, 12.00 ч. Бялата кула на солунското пристанище кротко почива под средиземноморското слънце. За пръв път идвам в този град, но имам чувството, че съм живял в него. Градовете по света наподобяват хората. Между тях има много общи черти и в същото време всеки е различен по своему. Мирисът на запалена шума в парка, нощният шепот, утринната тишина във Филаделфия са подобни на тези в Солун, или в София, или където и да било другаде по земята. Приличат си и духовните прояви на хората, особено от съседни държави. Много от мелодиите и ритмите в румънско-молдовския фолклор наподобяват тези на унгарския и сръбско-хърватския. Някои български танци приличат на гръцките и турските, а мелодиите от българската планина Родопи, които са наследени от траките, са близки до някои старогръцки и други средиземноморски напеви. Кънтрито, което много харесвам да слушам в американските барове, е близко до ирландската народна музика, която вероятно идва от келтите. Тези прилики се дължат на културния обмен между народите, който не е от вчера, а от хилядолетия. Сега този обмен е силно ускорен поради развитието на комуникациите. В същото време всеки град има особености, които карат пътникът да си спомня за него като нещо свидно и неповторимо.
          Тридесет градуса на слънце. Нещо необичайно за този годишен сезон. Пак тази промяна на климата, мисля загрижено. Аристотел ми се усмихва от отсрещния тротоар. Махам му с ръка и той бързо се вмъква при мен.
          Втори април 2007 г., Филаделфия. Кафето е разположено в една пресечка близо до околовръстното авеню на малка открита площадка. Слънчевите лъчи вече са започнали да топлят, но са поглъщани от новородените листа на близкото кестеново дърво и за това е още хладно.
          На своите тридесет и пет години, ако Аристотел имаше брада, много би приличал на своя именит съгражданин от древността в младата му възраст. Високо чело, преди години катраненочерни, сега леко посребрели коси, продълговат прав нос, големи топли маслинени очи. Стотина грама хашиш, намерени у него при масови обиски в нощен бар, бяха причината двамата да се срещнем преди години във филаделфийския затвор, малко преди моето освобождаване.
          Инстинктивно отваря нова кутия Ротманс и пали бавно цигара. Разглежда разсеяно „Ню Йорк Таймс“. За миг нещо привлича вниманието му и започва да чете на глас.
          ­ „От сигурен източник се научава, че на 30 март службите за противовъздушна отбрана на Гърция и България са засекли нарушение на въздушните им пространства от неизяснен обект“. 
          ­ Поредната измишльотина ­ коментирам небрежно.
          Бръчката в средата на челото му се свива. Така прави, когато е много съсредоточен в мислите си.
          ­ Какво не ти е ясно?
          ­ Не може да бъде! Беше точно онзи ден. Обади се брат ми и ми каза, че баба ни искала да се свърже с мен, било много важно. 
          Възрастната жена е отгледала и двамата братя в малко селце в планините северозападно от Солун. Това обяснява особената връзка между тях, която продължава и досега. 
          ­ Свърза ли се с нея? 
          ­ Още същата вечер Ј се обадих по телефона. Каза, че предния ден привечер ходила за дърва в една долчинка над селото и там намерила отслабнал и изнемощял мъж, наметнат с износен овчи кожух. Лежал на тревата и треперел, явно бил болен. Помислила, че е бандит, който се крие от полицията, но Ј се видял добър човек и решила да му помогне. Запалила огън и му дала да пие домашна ракия, която носела със себе си. Той се пооправил и казал нещо на език, който много приличал на гръцки, но тя не го разбрала добре. Попитала го дали е грък, но и той не я разбрал. Когато се стъмнило, го подканила да върви след нея и го завела в къщата. Посочил библията, която държала до иконата, и тя му я дала. Зачел се в книгата. Попита ме какво да прави с този човек. Посъветвах я засега да не съобщава на властите.
          ­ Чу ли се отново с нея?
          ­ Да ­ продължава бързо Аристотел ­ обадих Ј се вчера. Помоли ме, ако имам възможност да отида при нея и да се срещна с пришълеца. 
          ­ Пита ли я как изглежда?
          ­ Да, бил немного висок, слаб, но жилав, с дълга, чуплива, тъмноруса коса. На възраст изглеждал колкото брат ми Ставро. 
          Аристотел ме моли да го придружа до тяхното село и аз се съгласявам. Преди това обаче трябва да видя родната София. Само преди месец продадох магазина си за битови вещи и украшения на американските индианци на един бъбрив мексиканец, който през цялото време ме убеждаваше, колко трябва да съм му благодарен за това, че във време на връхлитаща финансова криза ми дава толкова голяма сума, което, естествено, не беше вярно. В момента друго не ме задържа в САЩ.
          ­ Не се бави, трябва да бързаме, имам лошо предчувствие ­ усмихва се Аристотел, с тази странна усмивка на примирение, която винаги ме е привличала у него.
          Оттогава са изминали няколко дни. Сега двамата сме в моето рено близо до солунското пристанище. Поемаме към планините на северозапад.
          След час път спираме и излизаме на малка поляна. На запад, където бронзовият сокол с писъци изпраща отиващото си слънце и сянката му кръжи над белия хребет на планината, върху малка височина е разположено селцето. Погледнати от тук, високите планински върхове, извисили се над него, изглеждат величествени и примамливи. Върху позеленелите вече поляни започват да се лепят синкави петна, които постепенно завладяват цялата планина и подсказват настъпването на нощта. Край селото от изток минава пълноводна река, а над него започва гъста широколистна гора, която преминава в планината.
          След малко сме в селото. В тихото спокойствие на априлската вечер то се е отпуснало и заприличало на старец, който лениво се припича на слънце. Лястовиче цвърчене и откъслечни гласове са единствените шумове, които смущават тишината.
          Дворът прилича на малка горичка. Зеленината скрива от погледа къщата, която е в задната част на двора. Дочуваме тих разговор. Около стара кръгла масичка под разлистената вече лозница са седнали възрастна жена, облечена в черно, и мъж на около четиридесет години, на колкото съм и аз. Мъжът е Ставро, по-големият брат на Аристотел. Двамата са братя не само по майка, но и по съдба. Ставро също е бил в затвора. Бил е инспектор в гранична митница. Разкрил таен канал за прекарване на оръжие за Югославия, където по това време се вихрела гражданска война. В канала участвал един от заместник-началниците на граничната полиция. Той разбрал, че Ставро е открил канала и решил да го отстрани. Полицейският шеф имал агенти сред преминаващите водачи на транспортни коли. Един иранец, шофьор на камион, който от дълги години преминавал през пункта и предоставял от време на време информация на полицията като в замяна получавал защита срещу рекет от страна на митничарите, се съгласил да провокира Ставро като му предложи дребен подкуп. Заловили го с малка сума белязани банкноти. Ставро усетил клопката, но било късно. Последвали няколко месеца затвор. Върнал се към първата си професия на книгопродавец. Преустроил едно старо тяхно помещение в Солун в малка книжарница, в която работели двамата със съпругата му.
          ­ Калиспера ­ поздравява ме усмихнато.
          Разполагаме се край масата. Рипсимия, така се казва бабата на Аристо, ни предлага узо в старинни малки стъклени чашки от дебело стъкло.
          Отваряме разговор за пришълеца. Той почти не спял. Само за две денонощия започнали да се разбират на гръцки. Интересува ни външността му, която тя описва охотно с подробности. Очите му били с различен цвят, едното кафяво, другото синьо. У мен се прокрадва едно предположение, което обаче е толкова невероятно, че не мога да го изрека на глас. 
          Преди няколко нощи се събудила от автомобилен шум, който идвал откъм улицата. На лунната светлина видяла в двора да влизат трима души с черни маски. Тя била в малката пристройка до къщата, а странникът бил в къщата. Единият от мъжете счупил с ръка прозореца и влязъл в къщата през отвора. Похитителят излязъл през вратата, като водел странника пред себе си. Той не се съпротивлявал. После всички потеглили с автомобила. Преди това успяла да чуе малко от разговора на двама от мъжете. Единият казал: „най-късно до час трябва да сме при хеликоптера, ако до няколко дни не е в Джалалабад, няма да получим нищо“.
          ­ Записах това име Джалалабад, те няколко пъти го повториха, къде е това? ­ пита старата жена. 
          ­ Това е град в Афганистан ­ отговаряме Ј в един глас. 
          Решаваме да не се обаждаме в полицията, а аз да отида при Радж ­ мой състудент и приятел от Филаделфия, който е счетоводител в една продуцентска фирма в Боливуд, за да ме насочи към някого в Афганистан.
          Следва полет от Атина до Мумбай и среща с Радж в открито заведение с тераса, гледаща към брега на Арабско море. Разказвам му историята и той се свързва по телефона с негов приятел, лекар в Исламабад, който обещава да се срещне с мен. Разговаряме за тероризма, за социалните проблеми в Индия и в региона. Радж още като студент по икономика се вълнуваше от социалните теми. Често сме спорили. Той е с леви убеждения, аз съм неутрален, и скептицизмът ми идва от факта, че бях израснал в държава, в която социализмът беше прилаган на практика, но положението на хората не беше цветущо. Признавам, че имаше доста социални придобивки, но имаше нещо, което потискаше духа.
          ­ Тероризмът е причинен от огромната разлика в материалното положение на хората, живеещи в различни региони по света, както и неравенството между гражданите вътре в държавите ­ отсича уверено Радж. Една част от населението на земята консумира огромно количество от нейните ресурси, за сметка на друга, която живее в пълна мизерия. Получава се регионално неравенство, което от своя страна поражда агресивно поведение сред изостаналите народи.
          ­ И как може да се промени това? ­ питам аз. ­ Нали не си забравил социалните революции, идващи с лозунга да заличат огромните разлики между богатите и бедните. Резултатът винаги е бил масови убийства на виновни и невинни по време на революционните събития, хиляди разделени и нещастни семейства. Представи си как в миговете преди смъртта си тези страдалци са изпитвали най-трагичното човешко чувство, чувството на безнадеждност. И какво е станало със социалното неравенство? Нима е изчезнало? Давали са се привилегии на политическите водачи на революцията, които скоро са придобивали и икономическата власт. Собствеността само е преминавала от едни ръце в други. 
          ­ Сега живеем в свят леден и немилостив ­ разпалено възразява Радж ­ свят, в който всичко е търговия и мечтите загиват. Липсват духовни опори, на които хората да стъпят. Жан Бодрияр1 поставя въпроса какво става, когато вече нямаш ценностна система, за да оценяваш и да изпитваш естетическо чувство.
          ­ Жан Бодриар както винаги е оригинален, но не дава отговор на нито един от въпросите, които поставя.
          Стигаме до извода, че и преди, и сега светът се движи от злото, че демоничното начало в човека винаги е имало превес над милосърдието, проповядвано от различните световни религии. 
          Разделяме се приятелски. Тръгвам по крайбрежната улица. На малка зелена полянка с поддържани цветя в средата се боричкат две млади кучета от породата немска овчарка, едното мъжко, другото женско. Приличат си доста, навярно са брат и сестра и играта им не е сексуална, а чисто другарска. Когато гледам очите им, имам чувството, че те се смеят. Защо и хората не се държат така един към друг?
          Вслушвам се в крясъците на крайбрежните птици. Въздухът е прохладен, напоен със сол и с ароматите на океана. Радвам се на това усещане за първична природа и се моля ние хората да я запазим по-дълго такава.
          Беше една топла вечер, струва ми се през есента на 1985 г. С няколко съученици от гимназията за древни езици отидохме да слушаме поета Христо Фотев, който рецитираше свои стихове. Говореше за това, че поезията не е изпълнила своята мисия, тъй като все още голям процент от хората по света не са облагородени. Спомням си много добре лицето му. Гледаше вглъбено някъде далече, като че виждаше нещо страшно пред себе си, а в следващия миг сякаш се отърсваше от натрапчива мисъл и ни се усмихваше. Дали е разсъждавал върху безсилието на изкуството да промени коварната същност на човека? А може би е виждал някакво далечно апокалиптично бъдеще на човечеството.
          Тези мисли ме спохождат докато се клатушкам в стар товарен форд от времето на американско-виетнамската война. Сложил съм кърпа пред лицето си, но нищо не помага срещу огромното количество прах, което прониква през недобре уплътнените прозорци. Прахът прониква в гърдите ми и се превръща в цимент. В Исламабад се срещнах с приятеля на Радж, който ме изпрати в Джалалабад при Каралайн, американка от Вирджиния, лекар-вирусолог, която работи там в международна хуманитарна организация. Осигури ми и транспорт чрез Юсуф ­ негов пациент, в когото имал голяма вяра. Юсуф се занимавал с дребна търговия и отивал да купува дървен материал в пограничните райони. Разказва ми за семейството си. Имал две дъщери, по-голямата работела като секретарка в централата на Народната партия, а по-малката следвала културология в Университета в Делхи. Той е почитател на образованието и противник на намесата на религиозните водачи в държавните дела.
          Потокът от автомобили се увеличава. Преди границата по пътя се е получило голямо задръстване. Юсуф познава всяко дърво, всеки храст от този пътен участък и свива по обходен неравен път, който още повече ни раздрусва, но в замяна заобикаляме бързо дългата върволица от превозни средства и точно преди границата се вмъкваме отново в главното шосе.
          Преминаваме безпрепятствено пакистанския граничен пункт и спираме пред афганистанския точно по обяд. Заставаме на платното, предназначено за влизащи товарни автомобили. За щастие пред нас има само три камиона. Отварям вратата, за да усетя по-добре прохладата, която макар и слаба, се носи от високите планински върхове наоколо. Около един от камионите се суетят митничари и въоръжени с автомати полицаи. Един от тях изважда от кабината различни вещи и ги поставя върху дълга маса. До него водачът на автомобила, млад мъж, пристъпва нервно от крак на крак с ръце на хълбоците. Вероятно трафикант на наркотици, професия широко разпространена по тези места, където природата не е много щедра и не предоставя голям избор от начини за препитаване.
          Мислите ми са прекъснати от митническия служител.
          ­ Има ли нещо за деклариране в кабината и каросерията? ­ пита бдително той.
          ­ Каросерията е празна, а в кабината нищо особено, личен багаж ­ отвръща спокойно Юсуф.
          Изведнъж митничарят загубва желание да са занимава с поредния обект на проверка. 
          Към нас приближава униформен служител по сигурността и иска документите ни за проверка. Сравнява снимките от паспортите ни с нашите лица. Чете внимателно визата ми. Чувам щракването на граничния печат. Разбирам, че всичко е минало благополучно. Пожелава ни приятно пътуване.
          Утрото в Джалалабад ме посреща с протяжната молитва на ходжата и откъслечни изстрели, идващи от северните квартали. 
          От Каралайн, с която се срещнах още вчера вечерта, научих, че тук войната между екстремистите и правителството не стихва. Околните планини били крепост на различни терористични организации. Каралайн обеща да проучи за случай на отвлечен чужденец в района. 
          Поради липсата на задачи излизам да се разходя из града. Денят е ясен, небето кобалтово синьо. Вглеждам се в полуголите планински вериги около града, изглеждащи сивосини по това време на деня. Някъде в тези непристъпни планини са свили гнезда терористи, вярващи в исляма и в своята отговорна мисия да спасят човечеството от дявола, когото виждат в лицето на САЩ и европейските държави, без да се замислят, че с действията си причиняват зло на обикновените божи чеда, а отговорните за човешките страдания остават недосегаеми. Влизам в един пазар с разхвърляни по сергиите зеленчуци и плодове и малки магазинчета, претъпкани с всевъзможни стоки. Шумове и глъчки, типични за всички пазари. Въпреки големия технологичен напредък пазарите от древността до наши дни не са се променили много и ако искаме да се върнем в миналото, не ни трябва машина на времето, а просто трябва да посетим някой пазар в която и да е точка на планетата. Тук хората сякаш са забравили потребността от изтънчените продукти на цивилизацията и са дошли да задоволят простите си желания да вкусят сочен плод, добре приготвена храна или свежо питие, да водят леки разговори, свеждащи се до качествата на стоките и приятния пазарлък за цените им. Срещам хора от различни народности и раси. Някои са добре облечени, други са се покрили в дрипави, изгубили цвета си наметала. От време на време притичват малки деца с оскъдни дрехи и боси крака. Спомням си думите на Радж за социалното неравенство и причините за тероризма. Може би някои от тези деца са бъдещите бойци на екстремизма. Дали техните бащи и майки нямат вина, че създават много деца въпреки неблагоприятните условия за живот в този район? Колкото и силен да е инстинктът за продължение на рода, едни разумни същества биха могли да го контролират. Ще има ли край този порочен кръг, в който човечеството се върти от хилядолетия?
          Мирисът на прясно сготвена храна ме тласка към един ресторант за овнешки специалитети. Дебелите каменни стени изолират заведението от външната топлина. Помещението е вкопано в земята и осветено с множество лампи във вид на свещи, което създава усещането, че съм в средновековна страноприемница. Това усещане се нарушава единствено от големия плазмен екран, прикрепен към една от стените, от който бълват на английски език реклами, сякаш са предназначени за обитатели на лудница. Някакви жени пищят и се надпреварват, коя по-бързо ще изрече своя текст. Следва шоу, в което се състезават изпълнители на някакви идиотски танци, а водещият крещи и подканя зрителите да пращат електронни съобщения в подкрепа на своя фаворит. Ако това са ценностите, които западните държави искат да наложат на „нецивилизованите“, според тях, афганистанци, боже опази. Като че ли в света се борят две срещуположни сили, всяка от които използва постиженията на техниката в областта на комуникациите. Едната се стреми да облагороди хората, да ги приучи да разсъждават, а другата иска да притъпи ума им и да възвърне примитивните им чувства, което не е трудно, като се има предвид факта, че цивилизационната надстройка на човека е твърде крехка. Имаме исторически примери как културни народи за кратък период са се превръщали във варвари вследствие на природни и социални бедствия. Веднъж във Филаделфия поканих на чай собственика на немалък супермаркет, разположен в съседство с моя магазин. Подарих му сборник със снимки на произведения на изкуството от минали периоди. Съставителят на сборника се беше стремил културните находки да бъдат по възможност от несъседни региони, но от сравнително близки по степен на развитие цивилизации, което даваше възможност да се правят сравнения между тези култури. Имаше съдове, украшения и статуи на скитите, на етруските, както и на ацтеките. Той ме попита защо се интересувам от тези ненужни неща. Съвсем искрено сподели, че за да се оправя добре в живота, му е достатъчно да знае борсовите цени на горивата, на пшеницата и на говеждото. Той беше прав за себе си, защото за да цениш нещо, някой трябва да приучи сетивата ти. Разбира се, да цениш изкуството не означава, че си повлиян от неговите послания. В университета имах един професор по финанси, който беше театроман. Не пропускаше представление и се хвалеше пред студентите какво е гледал. Той беше без семейство и преподаваше различни дисциплини, но не беше много вещ в нито една от тях, работеше също на още няколко места. За такива хора българският народ казва „разбира от всичко и нищо“ В един проект на ООН за управление на финансови кризи беше включен първоначално друг мой преподавател, специализирал точно в тази област. Той беше баща на две деца, на които предстояха приемни изпити в престижен колеж, подготовката за които беше доста скъпа. Парите, които щеше да получи от проекта, му бяха нужни. Един ден този мой преподавател с горчивина сподели, че въпросният професор театроман го отстранил от проекта и се включил на негово място. За такъв случай не мога да се въздържа да не използвам една турска дума: “Професоре, професоре, язък за всичките пиеси, които си изгледал и които на нищо не са те научили!“. През годините със съжаление установих, че има доста такива хора, които обичат изкуството, но преживяват само неговото естетическо въздействие, без да възприемат хуманистичните послания, които то отправя. Има ги във всички професии и дейности, най-вече в политиката, но най-учудващото е, че и сред тези, които творят изкуство ­ писатели, актьори, музиканти. Установих също, че особено в развитите страни такъв вид поведение, като това на професора, е даже ценност, която се възпитава чрез различни предавания по медиите. В тези общества всяка човешка дейност се възприема като футболен мач и понятия като взаимопомощ, състрадателност, подаване на ръка в бизнеса, са непознати или ако се споменават е неискрено, лицемерно и фалшиво. Често при парламентарни или президентски избори се използва израза „състезание“. За какво се състезават? Да угаждат на капризите на заможните членове на обществото? Или пък се казва „победител в изборите“. Какво е победил? Нима е победил нещастието на хората, които се страхуват дали ще осигурят препитание за себе си и семействата си в утрешния ден? Може би са прави Радж и Христо Фотев, че този свят няма бъдеще?
          Поръчвам си местното шакрие и мургавият сервитьор чевръсто ми носи порция от него заедно с питка изпечена на фурна, съвсем малка стомничка с охладено черно вино и вода за разреждане.
          ­ Да ви е сладко ­ пожелава ми сервитьорът с весел глас.
          ­ Имам важни сведения ­ чувам в телефона възбудения глас на Каралайн. Ела бързо в кабинета ми. 
          След половин час съм в партера на триетажна бяла сграда, в която е офисът на хуманитарната организация. Каралайн е висока, късо подстригана блондинка, която наскоро е завършила специализация в медицинска академия. Въпреки слабата Ј фигура, от нея се излъчва сигурност. Гледа ме смело със сините си очи.
          ­ Обадиха ми се да прегледам някакъв странен заложник, който бил открит тази сутрин след нападение на наша част над бандитски лагер. Не разбирал нито английски, нито арабски, а говорел на някакъв странен език. 
          Скоро сме в една от казармите, където се помещават американски военни от силите на НАТО. Посреща ни около петдесетгодишен, загорял от слънцето и с добре поддържано тяло полковник, който се представя като Греъм Тейлър, началник на американските военни части в областта. Каралайн ме представя като неин приятел, казала му е, че имам информация за случай на отвличане в Гърция, при което жертвата е насочена към Джалалабад. Разказвам му набързо каквото зная и тримата допускаме възможността отвлеченият край Солун и намереният в лагера на терористите да са едно и също лице. Влизаме при непознатия. Той седи в голям удобен фотьойл и разглежда някаква дебела книга, която е поставена върху малка кръгла стъклена масичка. Когато ни вижда, става рязко, слага дясната си ръка върху сърцето и леко покланя глава. Забелязвам, че книгата е издание на Енциклопедия Британика.
          Полковникът му посочва със знаци и жестове да седне, а ние тримата се разполагаме на голямо канапе от другата страна на масата срещу него. Мистър Тейлър прави опит за комуникация с него, пита го как се казва, откъде е, но мъжът отсреща, макар да полага усилия и да следи внимателно очите и устата на офицера, не го разбира. Чувам думи, които никога не съм предполагал, че мога да чуя.
          ­ Аз съм елин, ученик съм в Ликейската школа на Аристотел и съм посветен жрец на бог Ра ­ странникът започва да говори на литературен старогръцки език, който бях изучавал в класическата гимназия в София. 
          Казвам на полковника, че разбирам езика и му предлагам да бъда преводач. Той моли чрез мен мъжът да разкаже нещо за себе си. Превеждам молбата. Странникът на свой ред се учудва, че разбирам езика му и започва да разказва.
          ­ Преди повече от половин луна една сутрин бях оставен от жителите на космоса близо до родното ми място Пела1, в Македония. Познах го, защото отвисоко видях останките от двореца на баща ми. Запътих се към Едеса2, но бях много изтощен и в планината ме намери възрастна жена, която ме приюти. После една нощ трима мъже ме отвлякоха и отведоха по въздуха до мястото, където вашите войници ме намериха.
          ­ Кажи ни как се казваш ­ подканвам го нетърпеливо.
          ­ Името ми е Александър, цар на Македония и на света ­ продължава мъжа с напевен глас­ След като разбих два пъти Дарий3 ­ първо край река Граник4, а после до Гавгамела5 ­ изгоних персите от Египет и Вавилон, превзех столицата им Персеполис. После подчиних Мидия, Бактрия и Согдиана. Край река Хидасп победих индийския цар Пор и потеглих на изток, за да завладея целия свят, но войските ми се разбунтуваха и реших да се върна във Вавилон, за да подредя царството си. Там се разболях и след един пир изгубих съзнание. Моите войници вероятно са помислили, че съм умрял и са тръгнали да носят тялото ми в Пела, за да ме погребат до баща ми и майка ми. Чудно как не са ме балсамирали, предполагам, че са решили да го сторят по пътя. Една нощ се събудих в саркофага и видях цялото небе над мен да свети, някаква сила ме вдигна нагоре и се озовах в голяма светла стая с форма на кълбо, а край мен се движеха странни същества приличащи малко на нас, но с големи глави. После разбрах, че това е средство за пътуване между звездите. Бях отведен на тяхната планета и там живях известно време, докато не решиха да ме върнат на земята. 
          ­ Как да ти повярваме, като ти си все още млад и даже да не си се поминал след онзи пир, е трябвало досега да умреш от старост? ­ пита полковникът.
          ­ От общуването ми с обитателите на космоса разбрах, че те също са тленни като нас, само че времето при тях тече по-бавно и затова едно тяхно денонощие се равнява на около една земна година. В това няма никаква мистерия, а се дължало на природните сили около тяхната планета. Аз, както виждате, също не съм остарял твърде много, защото докато съм бил при тях, времето, прекарано там, е било равно на около седем години земен живот.
          Разговаряме още час. През цялото време полковник Тейлър и Каралайн гледат с възхищение македонския цар. Виждам как съзнанието им ту приема, ту отрича факта, че стоят пред най-големия завоевател в древността. 
          От разпита на няколкото арестувани при нападението над лагера екстремисти разбираме, че техните водачи незнайно по какви канали са разбрали за завръщането на Александър и са поръчали на гръцка престъпна група, занимаваща се с отвличания на заможни хора, да им го доведе. Целта им била да внушат на мюсюлманите по целия свят, че Искандер, както те го наричат в своите епоси, е възкръснал и подкрепя техните действия, защото е избрал да отиде именно при тях, които изповядват най-правата вяра. Решаваме да оставим Александър да си почине и да се видим отново на следващия ден.
          На входната врата, в хотела, където съм отседнал, някой настойчиво звъни. Отварям и виждам Аристотел с тържествено изражение на лицето. Дошъл е да види Александър. Носи му подаръци от Ставро, едно рядко издание на сравнителна граматика между старогръцки, катаревуса и димотики, гръцки тълковен речник и кратка история на света на гръцки. Обаждам се на Каралайн и тримата с нейната кола се отправяме към казармата. Когато наближаваме, сме стреснати от сирените за въздушно нападение. Спираме на двеста метра от главния портал. Чуваме команди и викове от двора на казармата и след по-малко от минута ­ свистене във въздуха. Виждаме ракетата, която се движи немного бързо, сякаш е детска играчка. Попадението е точно върху сградата, взривът идва след секунди, виждаме във въздуха да хвърчат части от разрушената постройка. Около нас автоматичната стрелба се усилва. Зад ъгъла на една странична улица се показват трима бандити с черни чалми на главите и насочени напред автомати и започват да тичат към нас. Заставят ни да слезем от колата. Един от ислямистите хваща грубо Каралайн за косите и опира острия си нож до гърлото Ј, което му се вижда доста смешно, защото се превива от смях. Останалите с викове ни подканят да вървим пред тях. След малко дочуваме глухи стенания и звуци от удари, които ни карат да се обърнем назад. Виждам двама от похитителите, паднали с разсечени тела, третият лежи върху асфалта и върху сърцето му е опрял продълговат меч Александър. Аристотел събира бързо оръжията на убитите и на лежащия на земята, който продължава да моли пощада. Александър го подканя с жестове да се изправи и да бяга.
          ­ Бях в отсрещния магазин за оръжия, откъдето купих този меч и май извадих късмет ­ задъхано се обръща към мен Александър, като сочи разрушената сграда на казармата. Качваме се бързо в колата на Каралайн. Тя прави рязък обратен завой и тръгва по лабиринт от тесни улички, които явно са Ј познати.
          ­ Ще се опитаме да излезем извън града към границата с Пакистан ­ казва тя на висок глас, за да надвика шума от честите взривове.
          Излизаме на голям булевард ограден с високи палмови дървета, който трябва да ни изведе на изток, но виждаме срещу нас да идват бронирани машини, върху които са се накачили ислямски войници.
          ­ Какво да правим? ­ пита Каралайн.
          Сякаш разбрал въпроса, Александър посочва с ръка на север.
          ­ Виждате ли онзи малък хълм в подножието на планината? Да отидем бързо там.
          Превеждам и Каралайн без да задава въпроси ни извежда бързо извън града, а след това продължава направо през полето в посока към хълма. 
          ­ Защо ще ходим там? ­ чак сега Каралайн се сеща да попита.
           Задавам същия въпрос на Александър.
          ­ Доверете ми се, на този хълм имаше малка крепост, която превзехме, но когато влязохме в нея видяхме, че няма жива душа. Това ни озадачи, но после разбрахме, че под крепостта и под хълма е прокопан от хората тунел, който се свързва с естествена пещера, отвеждаща към един от планинските проходи, към който бяха избягали. Входовете към тунела затрупахме с камъни, но оставихме малки отвори. 
          ­ Как може да си сигурен, че след повече от две хиляди години тунелът ще е в същото състояние? ­ обръща се към него Аристотел.
          ­ Нямаме друг избор, това е най-близкото място, където можем да се укрием.
          На около два километра преди хълма слизаме и оставяме колата в място, върху което са израсли по-високи треви, за да бъде прикрита доколкото е възможно. Обръщаме се назад и виждаме, че от всички посоки към града се движат големи войскови части на екстремистите. 
          Изкачваме се по хълма след нашия водач. Виждаме, че към нашия изоставен автомобил се приближава кола с войници. Снишаваме се, за да не ни забележат. Стигаме до върха, обрасъл с папрати и ниска хвойна. Александър се отправя към средата на тази малка папратова горичка. Навежда се и разтваря с ръце гъстите храсти. Между два полупотънали в земята камъка има неголям отвор. Каралайн му подава джобно фенерче и му показва как да си служи с него. Той се провира смело през отвора и ни подканя да се спуснем след него. Влизаме един след друг и се оставяме да ни води. Веднага след тесния отвор входът се разширява и стига височината на човешки ръст. Около половин час тунелът се спуска не много стръмно надолу, след което отново започва да се изкачва. Вървим още около два часа и виждаме пред нас малък сноп светлина. Достигаме изхода, от който Александър внимателно се показва и след малко изпълзява. Изпълзяваме и ние. Озоваваме се от лявата страна в началото на планински проход на височина около сто метра над пътя. По пътя се движат три военни камиона с ислямисти. Влизаме обратно в тунела и решаваме да изчакаме нощта.
          ­ Сега, ако имаше вино, бих пил наздравица за жителите на тази крепост, които отдавна не са живи, но благодарение на тяхната досетливост сега все още можем да разговаряме помежду си ­ казва Александър. 
          Той е с бодър дух, усмихва се и предава настроението си на нас.
          ­ Вие знаете доста за мен, а аз нищо за вас, кажете ми къде сте родени? ­ обръща се към нас древният войн.
          Приемам ролята на преводач. Разгръщам една американска географска карта на света, на която със старогръцки надписи предния ден съм обозначил границите на македонската империя и някои от държавите и градовете в нея.
          ­ Аз съм от една страна, която сигурно не ти е известна ­ намира се от другата страна на Атлантически океан, казва Каралайн и сочи на картата САЩ.
          ­ Не знаех, че отвъд Хераклиевите стълбове1 има земя и то толкова голяма ­ искрено се учудва Александър ­ по мое време се разказваха легенди за изчезналия континент Атлантида, който е бил някъде там, но това бяха само предположения.
          ­ Казвам се Аристотел и съм грък, роден съм в ето този град ­ на свой ред се представя моят приятел. Градът е създаден малко след твоето изчезване и е наречен Тесалоники. Казват, че носи името на сестра ти.
          ­ Значи си мой роднина, а и носиш името на учителя ми ­ смее се македонският цар, а сестра ми наистина се казваше Тесалонике. Когато бях малък често ходех на този бряг, там имаше рибарски колиби, рибарите много ми се радваха и ме гощаваха с прясно уловена риба, изпечена на керемида. А ти друже? ­ обръща се към мен.
          ­ Аз съм роден в София, която по твое време може би е била известна като Сердика или Сардика ­ показвам му я върху картата.
          ­ По тези места живееха сердите, които бяха наши поданици. Имах полк от две хиляди тракийски конници, някои от които ми бяха изпратени от сердите. Бях четиринадесетгодишен, когато баща ми Филип ме взе със себе си на поход срещу скитите, които нападаха някои малки гарнизони, които бяхме оставили по брега на Истрос. Беше в началото на март. На втория ден следобед спряхме да отпочинем и пренощуваме в един град на сердите, който се намираше на няколко километра североизточно от неголяма, но доста висока планина, приблизително на мястото, което ми показваш. Хората бяха много гостоприемни. Него ден те празнуваха някакъв празник. Още привечер баща ми се оттегли с една от техните жени, а аз и няколко мои приятели отидохме на една голяма поляна извън градските укрепления, за да наблюдаваме ритуалите. Когато се стъмни, първо запалиха големи клади, които предварително бяха подредили. След това всички жени, мъже и деца свалиха дрехите си и влязоха в неголямо естествено езеро с топла вода, над което се стелеше гъста пелена от пара. След като излязоха, те наобиколиха огньовете, за да се изсушат преди да се облекат. Когато пламъците малко намаляха, младите мъже започнаха да ги прескачат, а когато съвсем стихнаха, група жени влязоха боси в червената още жар и започнаха да танцуват върху нея. По едно време жената, която беше привикала баща ми, се върна при нас като носеше сребърна арфа. Започна да свири и пее. Звуците първоначално бяха тъжни, но постепенно гласът Ј се извиси и песента стана по-ритмична и бърза. Жената беше около тридесетгодишна, висока и слаба. Беше спуснала дългите си светлокафяви и леко къдрави коси. Не можех да откъсна поглед от нея. Изпитвах някакво влечение подобно на любов. В музиката се включиха няколко мъже с кимбали и тимпани. Накрая всички се хванаха за ръце, образуваха голям кръг и заиграха танц под звуците на тимпаните, като от време на време пееха в хор. Никога няма да забравя тази нощ.... А какво се случи с моята държава?
          ­ За цар определили първоначално твоя полубрат Филип, а малко след това роденият след смъртта ти от Касандра твой син Александър, който обаче по-късно бил убит. Реалната власт се разделила между военачалниците Пердика в Азия и Антипатър в Гърция и Македония. Назначените от теб управители на области започнали борба за власт и си разделили държавата. Управлението им не продължило дълго. Различните народи вдигнали въстания срещу македонската власт и много от тях получили независимост ­ прилагам на дело моите скромни познания по древна история ­ най-дълго продължил да управлява в Египет родът на Птолемей, син на твоя военачалник Лаг. 
           ­ Спомням си сина на Лаг, който яздеше до мен в един от походите. Беше изключително умен за възрастта си младеж. Веднъж един от военачалниците го беше обидил, и аз реших да го накажа, но Птолемей ме разубеди и ми припомни думите на Сократ, че този, който е пострадал от несправедливост, е морално по-силен от този, който я е причинил. 
          Александър замълчава и след малко добавя:
          ­ Понякога си задавам въпроса струва ли си да живея още на този свят, след като всички хора, които съм познавал, са мъртви. Чувствам се като някаква праисторическа птица, оцеляла след голям потоп, унищожил всичките Ј близки, която кръжи над местата, където е живяла и вижда само костите им да се белеят.
          Нощта прекарваме на малка скална тераса пред нашето древно скривалище. Вглеждаме се в големите звезди над източното небе, всеки вглъбен в своите мисли. Стрелбите откъм града не стихват през цялата нощ. Почти не спим. 
          ­ За какво е тази война и кои се бият?­ пита ме по едно време Александър.
          ­ Сложно е за обяснение. Тези, които те държаха в плен, казват, че се борят, за да възтържествува единствената права вяра в света. Те искат всички хора по земята да почитат само техния бог Аллах и да живеят по нормите, които са записани в техните религиозни книги. В името на техния бог убиват много мирни хора по света.
           ­ Какъв е този бог?
           ­ Почитта към него е дошла от арабите, племена, които след теб създали държава, която покривала голяма част от територията на твоята. Създали висока култура, сред тях имало много добри философи, поети, архитекти. След това държавата се разпаднала, но почитта към този бог останала сред много народи по света.
          ­ Тук, където ми показваш, и твърдиш, че е възникнала тази вяра, започваше една голяма пустиня, населявана от скитащи племена, от които купувах камилска вълна за армията си. Вождовете им бяха много честни и изпълняваха точно обещанията си. Но как може да се води война зарази богове? В моята държава аз не забранявах на никой народ да говори на своя език и да почита своите божества. Според мен водачите на тези, които казват, че воюват заради бога са много хитри и увличат невежи хора да се бият за техните интереси. Войните винаги са се водили за три неща ­ богатство, власт и слава.
          ­ И твоите войни ли бяха за тези три неща?
          ­ При мен беше малко по-различно. В началото бях воден от младежка жажда за приключения, подхранвана от книгите, които бях чел. Това е разбираемо, все пак бях само на 20 г. Освен това, си падах малко войнолюбец, възбуждаше ме дрънченето на желязо. При внезапната смърт на баща ми наследих изящно обучена, дисциплинирана и опитна армия ­ малко преди смъртта си баща ми подготвяше голям поход за освобождаване на хелинските градове в Анатолия1. Реших веднага да вкарам войниците в действие докато не са се отпуснали, защото все пак бяха хора, а не машини. В следващите години на непрекъснати битки бях обзет от някакво несекващо вдъхновение, подхранвано от факта, че в повечето градове ме посрещаха като освободител от тиранията на персите.
          ­ С някои изключения ­ добавям с критичен тон.
          Александър ме поглежда и сянка на вина преминава през лицето му.
          ­ Жителите на Тир2 заповядах да взимат масово в робство, защото ме ядосаха с глупавата си упоритост, която ме задържа няколко месеца на едно място. Те бяха ръководени от лукави и надменни търговци, на които им се досвидя да отстъпят част от златото си за моята кауза. Персеполис разруших, за да отмъстя на персите задето Ксеркс3 беше разрушил много елински светини преди повече от сто години, малко детски мотив наистина.
          ­ Значи си играл на война? ­ провокирам го, за да изкопча още откровения.
          ­ Не бях толкова несериозен, колкото си мислиш. Тъкмо обратното, още в началото целта на действията ми беше ­ в земите, които завладея, да сътворя нов ред, в който хората ще живеят по законите на изкуството, затова водех със себе си много архитекти, философи и артисти. Дадох право на племената и градовете да се управляват от избрани от тях първенци, като за мен и моите сатрапи оставях само върховната власт. Богатствата, които придобивах, не бяха самоцел, а необходими за изпълнение на идеите ми. Целите ми се избистриха още повече, когато тръгнах да се връщам от Индия към Вавилон. Почувствах голяма промяна в себе си. Започнах да кроя планове как по-справедливо да се събират данъците, а събраните храни и пари да се разпределят между различните касти според нуждите им, как жителите на градовете да се образоват и цивилизоват чрез книги, театър и музика. Този ред трябваше да започне да се прилага първо в новите градове, които построих само за няколко години. Това щеше да бъде държава на красотата, за каквато е писал и мечтал Платон.
          ­ И други завоеватели след теб са твърдели, че водят войни, за да създадат нов, по-справедлив свят, в който ще цари хармония. Само преди шестдесет години свърши последната световна война, разпалена от човек с подобни идеи и резултатът Ј беше милиони загинали военни и цивилни граждани. Тези, които те освободиха от плен и воюват срещу войниците на Аллаха, са от държавата отвъд океана, в която е родена Каралайн. Те също твърдят, че водят войната, за да осигурят на гражданите по тези места по-цивилизован живот.
          Отново се умълчаваме и аз се унасям в сън. Събуждам се плувнал в пот. Сънувах Мария. Когато я срещнах в един малък италиански ресторант във Филаделфия, тя не спираше да се смее. Привързах се към нея не само за това, че бяхме сънародници, а и заради открития Ј детски характер. Когато излязохме навън широката Ј шапка пречупваше топлите струи и покриваше лицето Ј с було от слънчев дъжд. Бяхме неразделни цяла година. Любовта ни се проявяваше във всички фази на деня и нощта, във всички сезони на умерения климат. Ние бяхме навсякъде. Във влагата на сивите следобеди, когато самотата на дъжда ни изолираше от градушката в заседателните зали, от писъка на автомобилните гуми по кръстовищата, в лъченето на юнските изгреви, стопили пред прозореца ни късове кобалт и злато, когато с цялото си трезво съзнание усещахме близостта на морски водорасли и щастливи делфини, в онези ноемврийски вечери, чието надвиснало ниско и тежко небе вещаеше страх и неизвестност за утрото.
          Спомням си онази студена нощ. Моята Мария лежи в болничното легло безжизнена. Лицето Ј е спокойно. Само по шията Ј се виждат тъмносини петна, следи от насилието. Санитарката съчувствено слага ръка на рамото ми. 
          „Бил е психарът от блок деветдесет и трети в университетския град“ ­ никога няма да забравя пискливия детски тембър в гласа на човека, който ми се обажда на следващия ден следобед от уличен телефон.
          Взимам стълбите до осмия етаж на един дъх. Влизам с ритник в стаята. Той лежи на дивана. Върху ушите си е поставил слушалки, вероятно слуша музика. Когато се приближавам, изненадано се повдига. Ударът, който го пресреща, е безмилостен. Следват още много такива, методични, високоскоростни и от всички посоки. Тялото му лежи неподвижно, а аз седя до него на пода с блуждаещи очи. Усещам мириса на прясна кръв. Разсъждавам върху безсмислието на всичко това. Дочувам сирени навън, усещам хладното докосване на белезниците. Мъжът в униформа, който притиска главата ми, за да вляза в полицейската кола, прави това някак нежно.
          Не си спомням времето, прекарано в затвора. То е само усещане за това как часовете се превръщат в дни, дните в месеци, месеците в години. Другите осъдени, които срещнах, не бяха с нищо по-различни от хората извън затвора. Конкретно стечение на обстоятелствата ги беше поставило в ситуации, при които бяха погазили човешките закони. Но нима всички, които са отвън, могат да се похвалят, че живеят като светци? Дали наистина не ни очаква апокалипсис, като се има предвид индивидуалният и групов модел за поведение на човека, който е близък до този на хиената? Сега със сигурност знаем, че много животински видове са изчезнали единствено поради пълното им изтребване от хората и то в период, когато последните са били малобройни и с примитивни оръжия. Сега този поведенчески модел се наблюдава в модерен вариант. Някои хора по един или друг начин, често с противозаконни или неморални средства, придобиват огромни по количество финансови активи. Вместо да насочат тези средства за образование, спорт, здравеопазване на подрастващите в изостаналите страни, те често ги харчат за съвсем безполезни неща, като се почне от бижута и дрехи и се стигне до екскурзии до Луната. Те създават един изкуствен свръхскъп пазар, на който продавачи и купувачи са самите те. С техните ненужни придобивки може би задоволяват някаква първична суетност, подобна на тази на дивака от каменната ера, който е убил няколко мамута, чието месо е оставил да изгние, поради невъзможност да изяде, но е подредил бивните на убитите животни около колибата си, за да се гордее пред останалите членове на племето. Проблемите се увеличават поради това, че с поведението си най-богатите увличат и други хора, които, макар и с по-малки финансови възможности, се стремят да им подражават и в резултат се получава едно истерично общество, преследващо консуматорски цели, които след като бъдат постигнати, оставят социалното чувство на незадоволеност. 
          Небето започва постепенно да светлее и след малко златният диск изплува иззад един от високите скалисти върхове. Във въздуха се усеща мирисът на изгорели взривни вещества. Заедно с изгрева стрелбата в града стихва, заместена от засилващия се звук на реактивни двигатели. Поглеждаме на юг и виждаме, че към града са се насочили десетки военни самолети. В същото време от северния му край започват да излизат и се отправят към нашия проход множество хора и машини. Когато наближават, разбираме, че това са отстъпващи ислямски военни части. 
          ­ Като че ли е време е да се прибираме вкъщи ­ шегува се Александър.
          Докато се прибираме, Аристотел моли Александър да ни разкаже нещо за Вавилон.
          ­ Беше град на мечтите. Красотата му се виждаше особено ясно, когато преминаваш с лодка по река Ефрат. От двете страни на реката бяха разположени стъпаловидно построени високи замъци от бял камък с много зеленина по тях. Зеленината не беше отличителна черта само на Висящите градини на Семирамида, тя присъстваше пищно във всяка административна или търговска сграда, във всеки жилищен дом. Изпитвах голямо блаженство, когато гледах града от Етеменанки, което на техен език означаваше „дом, между небето и земята“. Култовият храм беше разположен на върха на зикурата, представляващ кула с височина от около сто метра, известна като „Вавилонската кула“. Хората в града излъчваха спокойствие и ведрина. Когато ми предадоха ключовете на Вавилон, преминах тържествено по Улицата на шествията. Когато стигнах стената на вътрешния град пред портата Ищар един старец хвана юздите на коня ми, спря го и ми каза: „Александре запази усмивките по лицата на жителите на Вавилон!“.
          Сутринта на 10 юли 2007 г. с Каралайн и Александър сме на военното летище край Джалалабад. Аристотел замина преди два дни за САЩ поради настойчивите молби на неговата помощничка да посъживи работата в кантората си за туристически услуги във Филаделфия. Каралайн, която ни изпраща, не се старае да прикрие сълзите си. Тримата се прегръщаме и си обещаваме да се видим скоро. С американски транспортен самолет отпътуваме за Атина, където Александър пожела да му бъде дадена възможност да се засели първоначално. Междувременно гръцкият парламент взе решение, държавата да подари на Александър, заради големите му заслуги към световната цивилизация едно красиво имение, принадлежало на последната кралска династия в Гърция.
          ­ Ако е вярна твоята карта, тези земи под нас бяха мое владение ­ отваря разговор моят спътник ­ така пише и в историята, която ми подари. В дните, през които чакахме да бъде уреден неговият статут, той доста е напреднал с новогръцкия език. 
          ­ Защо са загинали толкова много хора през последната световна война преди 60 години? ­ продължава той.
          ­ Защото оръжията, с които се водят съвременните войни са способни да унищожат за един миг цели градове. След тази война жителите на земята се споразумяха да не използват най-опасните оръжия и да не разпалват големи световни войни.
          ­ По мое време поне можехме да се навоюваме на воля. Тогава и в най-голямата и тежка битка да загинат най-много няколко хиляди бойци. На планетата, където бях, са престанали отдавна да водят войни, поради същите причини, които са подтикнали жителите на земята да вземат това мъдро решение.
          Имам чувството, че и двамата се унасяме в еднакви мисли за преходността на човешките действия и ценностите, заради които си струва да живееш. 
          ­ Сега най-важната цел, за която трябва да работим е да спасим планетата от замърсяването, причинено от човешката дейност. Това замърсяване променя климата на земята и създава предпоставки за големи природни бедствия, които могат да погубят живите същества ­ казвам аз, сякаш отговарям на въпрос, който Александър мълчаливо е отправил към мен.
          ­ Ще изуча този проблем и ще се посветя на него ­ съпричастно отговаря той с обнадежден глас и след кратка пауза добавя ­ Засега мога само да ти припомня думите на моя учител „Доброто изобщо е за предпочитане пред това, което е добро само за някого“.1
          Когато наближаваме атинското летище, Александър ми сочи нещо през прозореца.
          ­ Виждаш ли Акропола? Заради него си струва човек да изживее остатъка на дните си.
           

           
           
           
           
           
           
           

          1 Цитат от произведението „Топика“ на Аристотел.
           
           

          Димитър Стефанов
          НОВИ СТИХОВЕ
           

          ЧЕРНОВА НА СТИХОТВОРЕНИЕ

           поетът вечерта
              една звездичка под черта
          всичко земно става по-оскъдно
              мисъл за пътуване отвъдно
            лай на псета
          от ъглите най-тъмното индиго
          под стиховете на поета
           о, извънземно, в космоса вземи го
          да се възнася с тебе или пък да пада
          за сто години или за хиляда
          в рая си го настани, но ако там
          той се почувства мъртъв, т. е. сам
          изтрий тогава паметта му
          и нека помни земни болки само
          върни го в тоя свят, където хора страдат
          сред тях ще му е по-добре
           макар че тук е адът.
           
           
           

          ИЗВЪН ВРЕМЕТО

          Без да напъпи,
          то цъфна.
          Ледено цвете
          на моя прозорец...
           
           
           
           

          СПАСЕНИЕТО

          В блатото кой ме блъсна?
          Поривът млад на бурята?
          Или пък ме заслепи
          с блясък и гръмка музика
          оня спасителен бряг,
          към който вървях?
          Крачка назад ­
          затъвам 
          Крачка встрани ­
          затъвам повече.
          Крачка напред ­
          в лицето по-близко зловоние.
          Протягам ръка към скалата ­
          затъвам.
          Към цветето на брега ­
          затъвам.
          Протягам ръце към небето,
          над мене се спуска дъга,
          но нейните краища
          са много далеч.
          От брега през гората
          побягна сянка.
          Прости Ј, Господи,
          преди миг само
          била е човек.
           

          ИЗДЪН ВРЕМЕТО

          Тревичко,
          за вечността ти знаеш всичко.
           
           

          ПОСОКАТА

          На автобусната спирка
          има само една посока ­
          всички гледат натам,
          откъдето трябва да дойде
          автобусът. А той
          ­ макар че е тяхната
          най-малка надежда ­
          все закъснява.
          Ако гледах и аз
          само в тази всеобща посока,
          моят поглед
          нямаше да се срещне с твоя.
           
           

          ВЪВ ВРЕМЕТО

          Драга ми телевизийо,
          я завърти обектива,
          толкова просто е то:
          покажи
          не как серийно се убива,
          а как убийствено се живее.
          И защо.
           
           
           
           
           
           

          Иван Дойчинов
          СТИХОТВОРЕНИЯ
           

          ОТСЕТИ МИГОВЕ

          Щурци в небето,
          звезди в тревата ­
          всичко обърка нощта.

          Корабен люк към свят по-обширен
          е сякаш луната.
          Как да надникна оттатък?

          Отнесох крадливо
          морето със себе си
          върху осолените устни.

          Толкова тиха е лятната нощ,
          че с крилцата си пърхащи
          пеперудата ме разбуди.

          Без лятото да е прежалила,
          склони накрая есента
          за зимата да се венчае.

          Къпината все гледа да ме убоде,
          копривата ­ да ме опари.
          А гъбките? Те ще решат накрая.

          Толкова разбързана жаба,
          да Ј се чудиш ­ изскокнала
          без короната си на свежия въздух.

          Там на клона ­ катеричка,
          а мишле в тревата.
          Кривогледо котаракът гледа.
           

          Тъпчат ми миналото
          с груби нозе
          натрапчиви спомени.

          Родих се със шанса
          за среща със себе си,
          а тя не се състоя.

          Как се изниза годината!
          Триста пъти по-къса бе
          от всеки на внука ми ден.
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           

          Димитър Златев
          ЖЕНСКА РОЖБА
          Разказ
           

             На Вили ­ с бащина привързаност
           

             Бекиро, либе Бекиро,
             от севда не се умира,
             само се сохне и вехне!

          Костадин, по риза и запретнати ръкави, цепеше дърва на двора. След всеки удар дебелата цеп€нка се разделяше на две по дължината, а наоколо хвърчаха трески с миризма на борова смола. Всяко замахване издаваше напиращата млада сила, подсказваше, че за него това не е тежък труд, а едва ли не момчешка игра. Мускулите му се свиваха и разпускаха, напираха под ризата, вече доста измокрена. Неволно погледна към прозореца встрани от чардака и се подпря на брадвата: оттам го гледаше Медих€: За него тя вече не беше само щерка на чорбаджията, както и той не беше за нея просто бедния аргатин. Лицето Ј беше огряно от някакво вътрешно слънце, устните Ј като да искаха да му извикат нещо. Тя вдигна ръка, та му помаха и от това една сладка премала го прониза. Но изведнъж тя се обърна назад, рязко дръпна пердето, не толкова да се скрие зад него, колкото влязлата Ј майка да не се догади в кого се е загледала. Ратаят изви гръб към къщата и се отпусна върху едър кютюк. Мислите му се върнаха назад, явявайки му картини, от които лицето му светна и тръпки преминаха през снагата му...
          Преди две години беднотията го принуди да се цани ратай у заможния ахрянин Смаил Буков. Не се помайваше той в работата, трудеше се като на свое и с това скоро спечели сайбията.1  Онзи взе да му се доверява, без да го следи; жена му започна да го храни по-щедро; не се усещаше у тях господарско високомерие. Имаха те едно момиче, което до лани беше тънко и височко, все готово да се присмее за него на батю си Костадин. Ала неусетно то взе да наедрява, алено здраве изби по довчера бледите му бузки. Май взе да усеща у себе си жената, та, срещнеше ли го по двора, по лицето Ј като облачни сенки пробягваха и свян, и неосъзната дяволитост. Костадин усети, че не му е безразлично и все гледаше да срещне нейния поглед или да намери сгода да я попита нещо. Както беше белолика, нейните златисти плитки, преметнати връз бялата кърпа на шийката, я правеха утринно слънце в неговите очи. Устните Ј бяха сочни и алени като малините по СІрчовското. И така ден след ден, неделя след неделя, докато се случи онова, за което дори не си беше разрешавал да помисли. ­ Преди два месеца косеха ливадата по Кепенека. Аго Смаил си измисли някаква ходене до Асанско селище, а абла1  Кибрие, която с Медиха разтърсваха откосите в горния край на ливадата, по икиндия му викна:
          ­ Костадине-е, аз отивам да стягам вечеря, пък ти, като довършиш, товарЈ мулетата и си тръгвайте. Тя, тревата, трябва да отчухне до утре.
          Косачът препляскваше с брус по косата и звънтенето се разсипваше по баира като песен. Изкара още два откоса, но го сепнаха черни облаци, задали се откъм Карабалкан. След малко затупкаха едри редки капки. Докато се чудеше дали ще продължи, плисна порой, дето иде като стена и кара всичко живо дъ търси сушинка. Хукна и той към пристройката на колибата ­ там струпваха за зимата непрекараното сено. След миг дотича запъхтяна Медиха и неволно се подпря на рамото му. Той отвърза бялата кърпа и заобърсва нейното лице. Тя се смути, но не го спря. Имаше някаква магия в този внезапен дъжд, дето за пръв път ги събра толкова близко и сами на едно място. Никой не ги гледаше, пък и те не можеха да избягат от себе си. Той я погали с тежката си длан, но така внимателно, като че ли закриваше пламък на свещ да не го духне вятър.
          ­ Медо, Медо ­ пита медена: Да знаеш какъв огън у мене си запалила, дето и дъжд като тоя не може го угаси... Ама не смея да те поискам, че ратай кой го зачита...
          ­ Динко, Динко! ­ задъхано отвърна тя, забравила да прибави доскорошното „батьо“. ­ Няма ги майка и бубайко, та ще ти призная, че и ти си ми легнал на сърце. Пък ти се престраши, поискай ме от тетю. Ако се двама примолим, може и да кандиса, макар да съм му едничка и да чака зет от богат сой.
          ­ Да щеш, пиле, за кум да ме калесаш, вече и име съм ти избрал: Медуна ще те нарека, че като мед ми сладиш на езика! Пък ако кажеш, мога и  С е в д а л и н а  да те прекръстя. ­ Позова ли те, името ти като  с е в- д а  да ме сгрява.
          Докато се галеха с думи и погледи, тя отпусна глава на широката му гръд, а той я гушна под десницата си като мокро пиленце, зажадняло за топлинка... Какво и как стана нататък, сякаш сами не разбраха. Отмалели се свлякоха на сухото сено, ръцете им жадно се сплитаха; той облюбваше мокрото Ј лице, без да разбира дъждовни капки ли пие или момини сълзи. Някаква замая ги люлееше все по-силно, дъхът му вече пареше по бялата Ј шийка и слизаше все по-надолу. У нея жената се пробуди, та забрави за майчина заръка и за верска забрана. Тя се притискаше в мъжката снага, търсеше с пламнали устни неговите, покорно се отпускаше пред силата му...
          Така той я позна като жена. Когато взеха да идват на себе си, срам ги беше да се погледнат, но укротените милувки казваха онова, което устата не продумваха. Загледаха се с виновно блеснали погледи навън ­ пороят внезапно, както бе дошъл, беше отминал. Тревите се свеждаха от обеците на бисерните капки; от отсрещните долове се вдигаха бели мъглици, разресвани от смърчовите гребени; от хвойната на близкия синор излетяха два диви гълъба и палаво се запремятаха над окъпания баир. Отърсиха се от сеното, да не остане ни една издайна сламчица. Костадин натовари багажа на едното муле и придърпа другото пред вратата на плевнята. Огледа се дали някой не ги следи, грабна Медиха за кръста и като дете я вдигна на самара. Яхна първото и нетърпеливо го пришпори, а другото го заследи на разстояние. ­ Не беше прилично да яздят редом ратаят и момичето на чорбаджията, при това сами в планината. И така ­ до село.
          Всичко това Динко отново виждаше и преживяваше. И криво му беше, че все не улучва сгода да попита сайбията за най-важното. А и момата все го търсеше с поглед и все я беше страх да не разберат още нейната тайна.
          Не беше Смаил Буков сред баш-чорбаджиите, но се броеше сред заможните ахряни. Баща му, рахметлията1 , му беше оставил гора в Карабалкан и ливади по Кепенека и Сурчовското; край къщата имаше бая широка градина, под вода; по отсрещните баири имаше още две-три авлии2  за сяване. Жена му също донесе малко имот като зестра, та не знаеха що е нямане. Едно нещо не му стигаше в имането ­ нямаше син, да продължи семето на рода. След като му роди Медиха, Кибрие нещо се поболя и повече не зачена. Болно ме беше за синчето, затуй пък така обикна дъщеричката и драго му беше да я гледа как расте, как пълни къщата с детски смях като звънче на козле... напоследък друг дерт му беше дошъл на главата. ­ Някакъв нов даскал с двамина хаймани от Голомяховските и от Харитювските току обиграваха тяхната махала. Нахлупили черни капели, с бастуни в ръка, продаваха салтанати по сокака. И току се заглеждаха в техния чардак, като да се надяваха дъщеря му да се покаже. За нея го беше страх: дали няма нещо да я подмамят или да Ј сторят някакъв резил, когато вечер момичетата се връщат от порелка, от межЈя. Изтръпваше при такава мисъл и си спомняше младите, делийските години отпреди Руското мурабе3: И те тогава като петли се перчеха по сокаците; от силяхлъците им стърчаха пищов и колаклия нож, та рядко каурин имаше кураж да им рече нещо напреки... Отминаха ония години. С горчивина признаваше, че християните взеха връх в общинските работи и в алъш-вериша; па и децата им по-напредваха в ученето. И когато им викаха „помаци“, не прикриваха презрението си. Преди година му щукна мисъл да се изсели в Турция и тя, като камък в чепика, все му глождеше. И той, като мнозина други, се турчееше, обичаше да казва „ние, османлиите“. Та сега притеснението около щерката затвърди неговото намерение. Каза на жена си и тя, хем нажалена, хем угрижена, го подкрепи. Продаде кравата и петдесетината овце; потърси мющерии и за имота; десетте тръвни кошера подари на братовчеда си Али. Когато продумваше вкъщи за изселването, Медиха пребледняваше, искаше нещо да каже, но с прибликнали очи хукваше навън или се затваряше в другата стая. Кибрие я чуваше нощем, че нещо притеснено се върти в постелята, а понякога и жално хълцаше. Ала като я попиташе на сутринта какво Ј е, щерката се изчервяваше и нищо не отговаряше. Денем занесено се щураше вкъщи и по двора.
          Ратаят нещо се притесни около тия продажби и един есенен ден, останали сами, му рече:
          ­ Стрико Смаиле, дай ми Медиха за невеста. Като писано яйце ще я гледам, на вярата Ј няма да посегна... Пък и тя ме иска.
          Смаил го слушаше втрещен; после образът му се наля с кръв, заекна и думите му се отприщиха като дере след порой:
          ­ Аз не съм изкутил момица като беломорска селвийка1, за да я харижа на един гол каурин!... Ти помисли ли, преди да го изречеш? Къде съм аз, къде си ти!... ­ Но като видя потъмнялото от обида лице на аргатина, посмекчи приказката. ­ Слушай, айол, не мога да ти вържа кусур на работата, честно момче си, но тая няма да я бъде! На друга врата потропай!
          Динко слушаше, загледан в земята. После тихо, но твърдо рече:
          ­ Ако това е последната ти дума, и пазарлъкът ни е дотука.
          ­ Бива! ­ отвърна господарят. ­ Още днеска ще ти се наплатя, макар че до Димитровден има повече от месец... И да не те видя повече в двора ми!
          Вечерта ратаят си подбра дрехите, без да успее да се види с Медиха.
          Това спречкване ускори решението. След седмица, натоварили двете яки мулета с дрехи и завивки, поеха към Станимака. Бащата яхаше отпред, а двете жени кретаха след добичетата. Медиха току се обръщаше назад и по бузките Ј се ронеха жални сълзи. Майката напразно я убеждаваше да не жали толкова, защото там, където отиват, ще са още по-добре.
          В Куклен ги прие ходжата, човек от техния, Буковския род. Зарадва им се, настани ги в своята къща. Трябваше да изчакат десетина дни, докато дойде хабер, че са отворили границата.
          ­ Ашколсун, амуджа2  ­ похвали домакинът намерението му. ­ Няма да сбъркаш. Нашият миллет преди години много се беше възгордял, та Аллах го наказа, като му отне агалъка. А което Горният ти вземе, лесно не го връща... В Турция ще си пҐ на ихтибар3 , държавата ще ти отмери земя, ти ще си купиш къща. А и да ти кажа, тая хубава щерка, дето я водиш, с имотни аги ще те сроди... Не си сбъркал, като си тръгнал.
          След два дни Кибрие се втурна при него, като се вайкаше и си скубеше косите:
          ­ Вай, вай, Алахко! Такъв срам ли трябваше да дочакаме! Казвай, Смаиле, какво да правим! По-добре черната да ме беше погълнала, гръм да ме беше ударил, отколкото това да чуя: Медиха ми призна, че от три месеца е непразна!...
          Мъжът пребледня, сетне очите му изскочиха и с див глас извика:
          ­ От кутро, мари? Каза ли ти?
          ­ От кутро... От оня поразник, дето го прибрахме да ни яде хляба... Не чиляк, ами змия сме турили в пазвата си, в джендема да се продъни, дано!
          ­ Ах, имини-сиктимини! Значи затуй ми я искаше за невеста. Ах, да би знал тогава, та кочана да му резна, а не хака да му наброя.
          ­ Ами сега, мъжо, какво да сторим?
          ­ Какво... Да имахме и друго, знам какво щях да сторя ­ главата на цапалника!... Ама едничко ни е, в нея ни е надеждата. Ще му търсим колая...
          Той остави жените да се вайкат и още същия ден по един кираджия проводи хабер на Костадина, че го чака в Куклен. Не минаха два дни и оня пристигна зазноен и зарадван. Сигурен беше, че ще му дадат момата... Смаил го посрещна, скърцайки зъби, но се удържа да вдигне ръка, макар да знаеше, че е в правото си и ратаят няма да посмее да му отвърне. Затвориха се в една одая четиримата. Мъжете седнаха на миндерите един срещу друг, а жените останаха прави. Младите не посмяха да се здравоват, само погледите им преливаха от драгост, едва прикривана от изпитвания срам.
          ­ Е-е, хаймани такива! Сега ще сърбате, каквото сте надробили... Назад връщане няма! Невяста ми искаше, сега ти я давам с дете барабар. Още днеска ходжата ще ви пее и тръгваш с нас за Турция!
          Костадин помълча, па твърдо отвърна:
          ­ Аз, аго, нямам работа в Турско. Българщината ми е по-мила. Дай ми Медиха и някъде далече ще запалим огнище. Няма да се върнем на село, за кашмер на всички...
          ­ Ти знаеш, керата, че думата ми на две не става. Не сте помислили, кога да зачерните името ми, сега тросиш как да се измъкнеш... Ако един ден сам отгледаш женска рожба, ще видиш лесно ли се от сҐрце откҐцва!
          След тия думи не им даде дори да се сбогуват по човешки. На щерката Ј прилоша, майката взе да я пръска с вода, да я свестява, а Динко с бавни крачки си тръгна. Не пое той нагоре през планината, а омърлушен закрачи по пътя към Пловдив. В ума му натрапчиво се повтаряха думи от стара песен: „Любе ле, пиле-севдице, досега бяхме заедно, отсега ­ жива раздяла...“ Спомни си, че стрико му Тасо, който се беше изселил преди години заради комитлъка, лани, дошъл си за малко, разправяше, че по Северна България имало много и евтина земя от турци-преселници. С питане и разпитване за седмица стигна в Делиормана. Огледа из две-три села и си избра Каратопрак. Намери добре запазена къща, нае и ниви на изполица с уговорката, че по-късно ще ги изплати. Земята тъдява беше черна и тлъста, не като родопските авлии с камънак и педя пръст.
          Нахвърли се в работата с надежда да забрави раздялата и болката. Като гледаха силата и мерака му, съседите турци одобрително клатеха глава и викаха „машалла!“ Така за три-четири години стъпи на крака, но самотията взе да му додява. Къща без жена ­ кладенец без ведро! ­ викаха по тоя край. И прави бяха. Друго щеше да е да има кой да го изпраща, кога тръгва на оран, и вечер да го посреща... Разгеле, намери се една вдовица с момченце, та си събраха неволите. Сетне им се преродиха още две мъжкарчета. Болката по първата изгора се попритъпи, такъв им бил късметът, но пак оставаше трънче в сърцето от време на време да го пробожда.
          Годините се изтърколиха бързо. Вярваше, че по неговия край вече са го отписали, както мнозина бяха отписани през Балканските войни. Постепенно у него се съживи един мерак ­ да иде да се види със своите, да им се похвали, че не се е затрил, ами е станал стопанин с уважение. На петнайстата година не изтрая, стегна се и тръгна към Родопа. Когато отдалече зърна Чала и Калфеница, сърцето му се разтупка ­ ще изскочи!
          По Петровден беше ­ посрещнаха го като възкръснал. То беше радост, то бяха сълзи! Баща му едва не получи дамлъ1 ... Срещна се той с роднини и аратлици, обходи баирите, дето беше косил и овчарувал. След някой ден реши да се отбие и у Али Буков ­ нали преди години заедно бяха правили мандра и карали сено с мулетата. И там го посрещнаха с радост. Али и жена му отрупаха софрата, но от разпитване за далечния край не сварваха да се нахранят. По едно време Арфие скокна, та отвори към другата стая и през прага пристъпи девойче с поднос и два филджана кафе. Али нарочно бе крил изненадата.
          ­ Виж каква гостенка си имаме ­ внучка на братовчеда Смаил. Проводил я с богутевски изселници да види майчиното си село ­ нареждаше домакинът, засмян от слисването на госта.
          Костадин гледаше занемял. ­ Каква внучка бълнуват?! ­ Това си беше петнайсетгодишната Медиха, излязла от спомена. ­ Същата крехка фиданка, същото бяло личице, обрамчено от руси плитки, същата мила усмивка! Тя поднесе на чичо си Али и на непознатия гостенин и приседна в края на миндера.
          Линко полека-лека си възвърна боята и разказа за момичето, че е работил у дядо Ј, че още помни нейната майка.
          ­ Как можа, кузум, така да я повториш! ­ възкликна той. ­ Как сте по Турция, подредихте ли се, всички ли са живи и здрави?
          Девойчето се поотпусна и заразказва, като смесваше български и турски думи. Добре били; дядо Ј купил земя и къща; случили на добри комшии и добре поминували.
          ­ Но мама напоследък не я бива ­ рече и натъжено замълча. ­ То, откак я помня, все си е такава кахърна ­ ни съм я чувала да запее, ни да се развесели като хората. Току ме прегръщаше и мълчаливо ронеше сълзи... Бях към петгодишна, когато веднъж я попитах: „Анайко, аз защо си нямам баща?“ ­ Притисна ме тя до гърдите си и занарежда: „Имаш си, майци, имаш си бубайко както всички дечинки. Ала лош късмет извади той. Когато вървехме към границата, ни нападнаха хайти-обиржии. Татко ти, рахметли, им се опря с оръжие да ни заварди. Прогони ги, но те го раниха и преди да стигнем Одрин, издъхна от подлютената рана. Заровихме го в болгарска земя, така искаше той...
          Костадин изтръпна, но не я прекъсна, не се издаде. Тя продължи:
          ­ Като попораснах, слушах големите да разправят, че я искал богат турчин, но тя не склонила... Разшеняваше се само когато ми разправяше за тука: каква студена вода имало ­ от шербет по-сладка, колко зелено било навсякъде. С умиление разправяше за дружките и за веселите попрелки, но изведнъж млъкваше. Преди пет-шест години нещо залиня: уж нищо не я болеше, но се оплакваше, че няма силица, че даже от шетнята по къщи се уморява. Заведе я баба при ходжата да Ј лее куршум, муска Ј направил против лоши очи. Рекъл, че има някаква стара сакънтия, дето още не може да я отболее... Сетне и на хекимин я водиха, някакъв грък. Та и той казал нещо такова ­ голямо и дълго притеснение носи, та сигурно от него е хванала шекер хасталък.1  Не знам как е по болгарски... напоследък се оплаква, че пред очите Ј се мержелее; страх я е да не ослепее, пък е млада, няма още трийсет и три...
          Слушаше Динко и сърцето му преливаше ту от умиление, ту от жал. Идеше му да стане, да полюби по чело девойчето и да му каже: „Не те е излъгала майка ти, гълъбо, имаш си и ти баща, само че аз съм жив и не съм ви забравил!“ Но нещо го възпираше: има ли право да Ј каже истината и да я хвърли в смут? А как ще каже на сегашната си жена и на момчетата, че в Турция има дъщеря?... Събра сили, та се сбогуваха и проводи „много здраве“ на близките Ј, като добави „ако още ме помнят“.
          Чак когато остана сам на тъмната улица, мъката му се отприщи, но той не вдигна юмрук да я обърше. Тогава си спомни прокобата на някогашния си чорбаджия: дано и ти си отгледаш женска рожба, та да разбереш лесно ли се от сҐрце откҐцва!
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           

          Василка Петрова-Хаджипапа
          СТИХОТВОРЕНИЯ
           

          ЕКОЛОГИЯ

          Суша. Суша. Суша.
          Умират дърветата наистина прави.
          Отлитат птиците. Гори небето.
          Пръстта на пепел се разпраши.

          От облак ни следа.
          Пресъхва ореолът на луната.
          На птицата последната сълза.
          Година или повече дъждът се бави.
          Врабчето в суха шума се удави.

          Суша. Суша. Суша.
          И прах.

          Кипър 2007 ­ 2008 г.
           
           

          ЗАРОВЯТ ЛИ МЕ В ЧЕРНАТА ЗЕМЯ

          Заровят ли ме в черната земя
          и натежи над миглите пръстта,
          ще си измисля ангелски крила,
          ще я разбутам, 
          ще политна.
          Жалоните по пътя си обърнала,
          ще прелетя на времето
          над бялата скала
          до утробата майчина.
          И кротичко притихнала,
          ще зачакам
          отново да се родя.
          УЧАСТ

          Свещта гори.
          Около нея
          пеперудата кръжи
          и кръговете стават тъй опасно тесни,
          докато пламъкът лизне
          нежните крила
          и блесне тя като миниатюрна факла
          от пепел и от светлина.
           
           

          ГОВОРЯТ ЛЕКАРИТЕ

          Говорят лекарите,
          че трябвало
          кръвта си гъста аз да разредя.
          Затлачена била,
          дали от горести,
          отровена била
          от неудачни мисли.
          Лепяла се из мрежите на вените,
          поставяла капани.
          Да търся трябвало
          аз еликсирни нежности
          с ухание на нар,
          да вдишвам въздуха безгрижно
          на утринното боже вдъхновение.
          Да съм била приказчица
          на непреклонната съдба.
          И да не съм нагазвала водата
          срещу течението на река.
          Така че да потече из вените
          кръв светла,
          от изгрева порозовяла
          утринна роса.

          О, нека си говорят лекарите.
           
           
           

          ЛЕЧЕНИЕТО НЕИЗБЕЖНО

          От банката прозрачна над главата ми
          като пречистени от горчила сълзи
          във вената отворена
          ритмично капят
          новите ми дни.
           
           

          ЛЕЧЕНИЕ

          Лекувам се с лекарства зли ­
          със унес сладък и със нежна нега...
          Лекувам се със стихове.
           

          ВДЪХНОВЕНИЕ

          Дали го има
          или е измислица.
          Дали е ангел,
          с крилото си докоснал
          челото ми горещо.
          Муза прилитнала
          или пък водният дух на въртопа.
          Но стиховете си, повярвайте,
          сама не пиша.
          Диктува ми ги във ухото
          един вселенски глас.
           

          ПИШЕШ

          Да запълниш със думи ли трябва
          някаква неуловима недостатъчност,
          някаква пред краката ти зейнала паст.
          Пишеш ли, пишеш.
          Мяташ във празното
          и звуци, и букви, и думи.

          Каква дълбока пропаст.
          ПЪТ

          Дете и майка за ръка
          по улицата пуста слизат.
          Вървят тъй дълго
          в коловоза на деня
          към притъмняла някаква си къща.

          Ще пусне майката ръката на детето,
          а то по стълбата само потегля.
          Ще седне на площадката пред входа,
          към пътя дълго то ще гледа
          на майката след гаснещата сянка.
          Додето милостиво вечерта
          в очите му не слее
          мъглата пареща със тъмнината.
           

          ПРИСАДЕНА

          На древна земя присадена,
          на ласкавия средиземноморски бряг, 
          непонятно дълго и тайно тъгувах
          по синия гребен на Витоша
          и снежната му зимна шапка.
          По крехките кокичета,
          избиващи
          изпод заледения сняг.
          По срамежливите момини сълзи
          в градината на мама.
          За здравец, сърчица, божури и хортензии,
          босилек, люляк, рози, теменуги,
          цъфтящи просто
          като хронометър на сезоните,
          изскачайки или пропадайки в земята
          със цветните си гласове.
          За вишните бели до зида.

          И двете стройни, високи тополи
          в небесния нощен прозорец
          на детството.
           

          МЪРТВАТА ПЛАНЕТА

          Може би любовта е
          Онази мъртва планета,
          звезда,
          изгаснала тайно от нас,
          преди милиони светлинни моменти.
          Чиято светлина измамно
          към нас все още е на път.

                 Никозия, Кипър
           
           
           
           
           
           

          Златка  Тименова
          СЛЕДИ ОТ МЪЛЧАНИЕ


          Тракащият влак
          наряза тишината
          на ленти.
          Изпращане, посрещане...
          Усмивки, сълзи...


          Реката се виеше сред долината.
          Спокойна и древна 
          като змията.
          Преди хората.


          В края на пътя,
          началото се вижда.
          Вечността ли е това?


          Слънцето бавно потъна 
          зад океана.
          Увисна очакване
          в тишината.
          Нищо не се случи.

          Цъфналите бадеми
          заплакаха с бели сълзи.
          Майка ми се усмихна.


          Градът рано сутрин.
          Затворените очи на сградите.
          Тънка струя пара...
          Самотни стъпки.
          Moите?


          Листата на лозата,
          протегнати към моето лице.
          Дланите на татко... 


          Пред Светата обител
          седях и чаках.
          Светлината беше мека.
          Нямаше Го.


          Търсех позната топлина
          сред познатите стаи и предмети...
          Намерих само празно време.


          Две очи ме гледаха от огледалото.
          Моите очи?
          Не можах да ги позная.


          Понякога пространството 
          е пълно с думи.
          Разтварям се в него
          и потъвам в мълчанието
          на думите. 


          Животът ни изхвърли
          на онзи бряг…..
          Слънцето изсуши сълзите.
          Вълните отнесоха миналото.
          Корабокрушенци.

          Споменът не разпозна 
          Гласа ти.
          Душата ми се скри
          в сянката на думите.
          Тялото ми тръгна самотно 
          сред града.


          Eсента погали
          с топла длан
          заоблените хълмове.
          Брезите се усмихнаха 
          в жълто.


          Седнахме на масата.
          Между нас сложихме
          любовта.
          Недокосната 
          от думите.


          Паяците сплетоха
          дните ми в паяжини
          от светлини и сенки.


          Когато си тръгна
          ще отнеса със себе си:
          една сълза любов,
          една искра знание,
          един поглед...


          Сградите плачеха
          със сълзите
          на времето.
          Старият град.


          Когато всичко свърши,
          измислих 
          себе си и
          живота.


          Оставих душата си 
          сред една есенна градина. 
          Твоята любов се настани
          в празното ми тяло.


          Вятърът си играеше
          с есенните листа.
          Летяха пред него
          към безкрая…..
          Не знаеха, че
          играта ще свърши.


          На масата до мен,
          саксии с цветя.
          Гледаха ме с очите 
          на децата ми…..
           
           
           


          Бебето от снимката 
          ме гледа
          С моя поглед.
          Нямам отговор.


          Вятърът изсвири отвън
          и бързо отмина.
          Търсеше ме…..


          Истината е в детството.
          След това живеем
          В сребърната следа 
          На охлюва от детството.

               Лисабон, Португалия
           
           

          Пенка Бангова
          ВЕЛИКДЕНСКИ КАМБАНИ
          Разказ
           

          През отворения прозорец нахлуваше въздух, напоен с аромат на цъфнали кайсии и я примамваше навън. Усмихната, Яна тръгна към морето. Дребничкото Ј лице излъчваше безгрижие ­ чувството, с което я зареждаше дейността Ј като дистрибутор на луксозна козметика. Е, всеки миг фирмата, от която постъпваха основните Ј средства, можеше да прекрати договора. Но усещането за свобода пресушаваше страха от несигурното положение. Ето и днес! Реши утре двойно да работи, а прекрасния следобед да използва за почивка. Разглеждайки с весел поглед витрините, прекоси „Богориди“. С хлапашко безразличие отмина двамата Дон Кихотовци, които събираха поредните подписи, така и не се заинтересува в подкрепа на какво. С леки крачки влезе в парка. Гледайки възторжено свежата трева, осеяна с нарциси и кадифени теменужки, се спусна към плажа. Морето, обляно в слънчеви лъчи, я изпълваше с желание да полети като птица. В този миг от храстите изскочи младеж, облечен в протрито яке. Изскубна Ј чантата. И хукна напред.
          ­ Крадец, крадец, крадец ... ­ закрещя, сама учудена от силния си глас. Зад нея вървеше възрастна двойка, обаче побърза да свие встрани.
          ­ Помощ! Помощ! ­ крещеше и тичаше.
          Най-после успя да го настигне. Нападателят, вбесен от крясъците Ј, с умела хватка я повали на земята. Лицето му беше изкривено от злоба.
          Улиците преливаха от лъскави БМВ и мерцедеси, а той нямаше пари дори за хляб. Искаше да държи ключовете на къща с изглед към залива, а живееше в мазе с прозорче, от което се виждаха само подметките на минувачите. И заудря, сякаш така щеше да изкове мечтания до умопомрачаване ключ за пещерата на Али Баба.
          ­ Помощ! Помощ! Помощ!
          Яна крещеше неистово. А умът Ј трескаво шептеше: „Всички се страхуват!“ И този глас рушеше силите Ј. Вече не чувстваше юмруците, а само болка, остра, непоносима. А как Ј се искаше да не я боли. И да не бъде сама. Как Ј се искаше наоколо да има хора, много, като на Великден.
          За първи път на църква я заведе майката на баща Ј. Внушителният свод, мирисът на тамян, пламъкът на запалените свещици събудиха в детската Ј душа трепетно чувство и на следващия християнски празник, и на по-следващия с желание я придружаваше. Но когато стана ученичка, родителите Ј, страхувайки се от неприятности с официалните власти (по него време не се гледаше с добро око на набожните), забраниха тези посещения. И едва след голямата Промяна, увлечена от любопитството, от еуфорията на всички около нея, отиде с момичетата и момчетата от тяхната компания на Великденска литургия. Божият храм се оказа тесен за хилядите желаещи да присъстват на светото тайнство. И тази непрекъсната блъсканица, вялото пеене на църковния хор, бездушният глас на попа я разочароваха. Но интересно, в навечерието на следващия Великден, когато приятелките Ј започнаха да звънят и да питат ще дойде ли с тях, тя остана изненадана от изреченото от нея уверено „ДА“.
          ­ И аз съм още едно доказателство, че човек е стадно животно! ­ мръщейки чело си каза иронично.
          И отново блъсканица. И отново до болка Ј стана тъжно, че хористите бездушно запяват песнопенията. А попът отегчено изрича „Христос Воскресе!“ И сама се учудваше на себе си защо вече години наред не пропускаше великденската литургия.
          През една снежнобяла утрин, седмица след Архангеловата задушница, прекрачи прага на църквата, в която я бе водила нейната баба. За първи път влизаше сама по време на обикновено богослужене. Очакваше да изпита трепета от детските години, но посетителите, десет немощни старици, я натъжиха. Мазната физиономия на свещеника, който сричаше молитва от дебела книга, я накара да напусне храма. Когато затвори достолепната врата, си пое въздух и с насмешка си помисли колко общо има между бившите комунисти и тези служители на Христа. Думите и делата и на едните, и на другите се разминаваха като експресни влакове отиващи за Париж и Москва.
          Тръгна към морската градина. Скрежът по дърветата, бездънната синева на небето постепенно я освободиха от усещането, че ботушите Ј стягат, а яката на палтото я задушава. И закрачи, обсебена от особено състояние на лекота. Не сред богомолките с угаснали погледи и дебелия проповедник, а именно тук се зареждаше с енергия, с любов, която Ј беше така необходима, особено сега ...
          Почервенелият от ярост нападател стоварваше хаотични юмруци върху дребничката Ј, като калинка, снага. Знаеше, че на градската управа не Ј стигаха парите да охранява парка и това го изпълваше със смелост. Приятно му беше и да усеща, че не само той е нещастен, поне в този миг.
          Яна полагаше неимоверни усилия да отклони ударите. Да се освободи от менгемето на тежкото му тяло. Душата Ј преливаше от гняв, от омерзение. А как Ј се искаше с благ жест да го накара да се опомни. Да се смили. Да се почувства човек. Стискаше зъби, сякаш така щеше да задър¬жи вярата, че ще успее. Но болката в главата ставаше непоносима.
          И в този миг у нея оживя великденската нощ. Но не храмът с блъскащия се народ, а часът след литургия, когато всички тръгваха със запалени свещици към домовете си. Не вземаше автобус, а поемаше пеш нагоре по „Александровска“. И срещаше стотици осветени лица, стотици грейнали погледи. И тя за първи път долови с какво я омайва Великден: с хората, понесли крехките пламъци, сякаш така христовата всеотдайност щеше да пусне корени в техните сърца. Ох, разбираме, че на Земята е нужна добрина. И щом осъзнаваме. Щом и стари, и млади искат да я имат в душите си, то поне един щеше да Ј помогне.
          И тя с нови сили закрещя.
          ­ Помощ! Помощ! Помощ!
          Някъде изотзад се появиха две момчета. Впиха ръце в тесния гръб на нападателя. Той ловко се изскубна. По-бързо и от подплашен заек се втурна към храстите. Когато беше дете, така бягаше от баща си, който никога не го заведе нито в църква, нито на театър. А знаеше само едно: да бие него, брат му, майка му ...
          Яна скокна. Дребничкото Ј лице пламтеше. Китките и коленете Ј бяха разранени, но съзнанието, че Ј се притекоха на помощ я осеняваше с радост, която омекотяваше болките. В знак на благодарност щедро почерпи своите спасители в близкото заведение.
          Приповдигнатото Ј настроение продължи до мига, в който остана сама. Щом се прибра вкъщи, се отпусна върху фотьойла. И дълго стоя, тръпнеща от учудване, че бе нападната посред бял ден. Крещя, но представител на реда не се появи. Още по-силно я изкарваше от равновесие положението, че жестоко я би човек, на когото не бе направила нищо лошо.
          ­ Вбесила си го с крясъците!
          ­ Забрави ли съветите, които дават полицаите по радиото! По телевизията! Да не се съпротивляваме!!!
          С разширени от смайване очи изслушваше приятелките си, вкупом заявяващи, че не биха хукнали да гонят злосторника. Не е носела милиони. Защо си е търсила белята?!
          Изненадаха я и думите на съседката Ј по етаж, борбената Венда. Тя минаваше за най-добрия специалист в машиностроителния завод край града. Но след неговата приватизация я съкратиха. И за да не умрат децата Ј от глад, се принуди да продава зеленчуци на пазара. Та тази Венда, с побеляло от умора лице, сподели:
          ­ Познаваш Катя от съседния вход!
          ­ Да. Дето Ј се носи славата, че на две магарета слама не може да раздели.
          ­ Така е. Но преди Промяната беше шефка в Окръжния комитет на Партията.
          ­ А сега е в борда на директорите на бившето ти предприятие.
          ­ Повярвай ми! Когато видя тази пуйка важна-важна да слиза от фиата си, ми идва да я поваля на земята. И да удрям! Да удрям! Да удрям! Може би и твоят нападател е без работа! Без хляб! И затова е озверял.
          ­ Венда, не е този пътят.
          ­ Не е този пътят. И бих тръгнала като Левски от дом на дом, за да будя хората. Но три гърла ме чакат ...
          С наведена глава Яна се прибра вкъщи.
          Досега съзнанието Ј беше насочено единствено към това да спечели пари, за да се нахрани добре. Да си купи последен модел ботушки, панталон. Но вече не можеше да мисли за дреболии. Ден след ден безгрижието я напускаше и на негово място се загнездваше несигурност, обърканост...
          Яна не беше от онези дистрибутори, които предлагаха стоката си по улиците, а разполагаше с офис в центъра на града, служебна кола и платежоспособни клиенти. Търговската Ј дейност процъфтяваше благодарение на братовчед Ј. Но ако неговите позиции в канадската фирма за козметика, на която беше представител, се разклатеха, то и тя щеше да увехне. И тогава! Психологията, която завърши, не Ј откриваше светли хоризонти. Помощ от родителите си не можеше да получи. Те, поради съкращения в предприятието, в което работеха, се принудиха да се пенсионират. И за да могат някак си да свързват двата края, отидоха да живеят в родното село на баща Ј. А и се надяваха, че като предоставят на дъщеря си самостоятелно жилище, най-после ще се реши да се омъжи.
          И Яна осъзнаваше, че трябва да отвори душата си за някой от своите обожатели. Но опасението, че няма да има пари за бебешки дрешки, памперси, играчки, беше катинарът, заключващ сърцето Ј. А и като стъкълце в окото започна да я дразни безразличието към случващото се в Родината на младите мъже, с които се срещаше по кафенета или на гости у приятелки.
          Мръщейки чело се опитваше да насочи разговора към въпросите, които събуди у нея нещастният следобед. Разсеяните им погледи я караха да се чувства по-добре сама, в дома си, загледана в бързо менящите се цветове на облаците или в осеяното със звезди нощно небе, питайки се кой е виновен за безбройните нападения?! Грабежи?! Убийства?! Мизерия?! Вместо отговор си представяше как емигрира ­ картина, изпълваща я със смут. Налагаше си да я пропъди. И да постои поне пет, поне десет минути в покой. Но скоро изплуваха тъжните очи на родителите Ј, които още болееха за любимата работа. Виждаше изпитото от умора лице на Венда. В съзнанието Ј оживяваха думите на братовчед Ј, от седем години изкарващ прехраната си в Отава. Когато Ј се обаждаше по телефона, той с настоятелен тон я молеше:
          ­ Яна, говори. Зажаднял съм за българска реч!
          Спазъм стягаше нейното гърло. Чувстваше, че ще диша по-леко, ако направи нещо. В душата Ј, като ек от великденски камбани, се надигаше все по-силен, все по-мощен глас, че не трябва, не е допустимо да стои със скръстени ръце.
          Този глас отекна и днес, когато на връщане от работа видя поредните Дон Кихотовци, събиращи подписи.
          За първи път спря.
          Съсредоточено прочете изписаните с едри букви плакати: „Да защитим работниците от „Гочо Иванов“, „Да защитим безценния завод, който искат да продадат за десет гроша!“, „Да защитим правото си на труд!“ Още по-внимателно разгледа сериозните лица на желаещите да се подпишат. Студът щипеше ушите, носа, китките Ј, но Яна, с твърдата увереност, че върши нещо важно, зачака своя ред.
           

          Лина Борджиева
          СТИХОТВОРЕНИЯ
           

          КАТО ВСЕЛЕНАТА

          Реката все тече и отминава
          край моето наивно ежедневие.
          Стоя смирено, гледам водопадите
          и плитчините, камъните обли.
          Те ми говорят тихичко за Времето...
          Къде се крие споменът за бъдното
          във този лабиринт от измерения?
          И все откривам ­ за самата себе си:
          неизмерими сме
             като Вселената.
           
           

          ГОРЧИВО

          Не виното, животът е горчив,
          натрапчив е вкусът на битието.
          Оплетени в житейските лози,
          отпиват глътки днешните поети.

          Едната глътка е лъжа и страх,
          заробили обърканото време,
          предателства, сплетни и покрай тях
          се сипе на абсурда злото семе.

          А друга глътка ­ пошлост и разврат ­
          с насилие светът се забавлява.
          Горчиво дайте! Да превием врат ­
          поне за малко всичко да забравим.

          Че много глътки идват подир тях ­
          непоносимо е да ги изпиеш.
          Потънали в мизерия и грях,
          ще чакаме пришествието ние.

          Горчи животът, трови паметта
          за героизъм, честност и величия.
          Днес няма друго ­ само суета,
          като във Соломоновите притчи.

          А Дионисий виното е дал ­
          да оцеляват тъжните поети.
          Когато пием, виждаме, че в нас
          на Диоген фенера още свети.
           
           

          СМИРЕНИЕ

          Когато се погледна, преоткривам
          в Душата си различни светове,
          потапям се във тях ­ безкраен миг,
          във който съществувам. А Вселената
          ме учи: Вечното е мит
          и истина, която ни обгръща.
          И леко се докосваме до Него,
          създал ни да сме търсещи и тленни,
          и грешни, и безгрешни, и големи
          по пътя си към бавното Смирение.
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           

          Мариета Куева
          КРАТКИ СТИХОВЕ
           


          АЗ СЕ ЗАВРЪЩАМ ПРИ БРЕГА
          и чувам чановете будни,
          които пеят в залезна вода
          и чакат сенки лунни.


          ЦВЕТЯ ВЪВ СЯНКА ­
          колко светлина и колко младост
          тук са променени.
          Та сянката ­ това е тъмнина,
          приела спомена на цветните премени.


          ЗАБРАВИЛА ЗА БЛАТНАТА ВОДА,
          тръстиката стои във здрача.
          Тя суха е и как сега
          във сянката самотно плаче.


          ПРОПУКАНА СТЕНА ­ О, ВРЕМЕ,
          отчупено от вечността.
          Край тебе днеска зеленее
          щастлив и нов света.
           
           
           
           

          ВРАТА В ПОЛЕТО

          Врата в полето, а пред нея е трева,
          отзад, отляво и отдясно ­ също,
          пътеката към нея е една
          и води тя към хоризонта всъщност.

          Но, питам аз, защо ми е врата
          щом нищичко за мен не се променя ­
          отвсякъде е песен на цветя
          и храсти шипкови като къдели.

          Дори на хоризонта няма връх
          и аз вървя за никъде в безкрая,
          сама превърнала се в стръкче ръж,
          но кой ще ме ожъне аз не зная.

          Пътеката ще трябва да сменя ­
          скалите голи вече ще катеря,
          че хлябът там ­ ефирна светлина,
          врата там няма ­ Господ там живее.
           

          Здравка Шейретова
          СТИХОТВОРЕНИЯ
           

          ЗА ЖЕНИТЕ НА 50
                На Д.С.

          Ти си точно такава:
          Коктейл от две по 25.
          25 градуса жарава
          с по две бучки син лед.
          25 труса взривоопасна емоция,
          с по две капки дъх от акация.
          25 гневни проблясъци,
          с по две дюни от горещи пясъци.
          25 жарки сезони,
          с по две сълзи скрито отронени.
          25 бели листи разхвърляни,
          събрани в две поетични мълнии.
          Бъди си точно такава ­
          вкусен микс от 2 по 25.
          Стъпвай винаги върху жарава,
          но запази и двете бучки с лед.


          Изкачих хълма на илюзиите.
          Прибрах багажа в раницата.
          Без жал прострелях музите.
          И смело затворих страницата.

          Осинових си решение в бяло,
          да ми гали и топли душата,
          да ме завива като с одеяло 
          и да приспива мечтата.

          Сега съм кафяво-удобна.
          Нищо вече не ме тревожи.
          Даже в косите цвете ще бодна
          и ще седна в червените ложи.


          В онази нощ дресираното ми търпение 
                                                                         си тръгна 
          от общото ни място. Пътят ме повика и 
                                                                          прегърна.
          И ми позволи да плача. В краката ми покорно 
          се разстла 
          и без въпроси ме заведе у дома. 
          Като с метла
          изчисти боклука и трохите от
                                                               моята душа,
          с които една любов оглеждах. 
                                                            С примирие руша 
          нещо от цялото. Сега се чувствам
                                                       завършена окръжност.

          Времето прибра мига. Бъдещето напусна 
                                                          своята същност.

          Деница Михайлова
          16 годишна
          СТИХОТВОРЕНИЯ
           

          След толкова години
          дворецът на усещанията
          е запустял.
          Опитвам се да вляза
          през вратата от мъгли.
          Лютивият, прашлясал въздух
          ме задавя.
          Руини...
          Изпразнен пясъчен часовник.
          Бурени отмерват времето.
          Фантазията ми вика
          необичайно красивото минало,
          но...
          Лъжлив елексир от спомени ­
          мираж на ретроспекция.
           

          НАРИСУВАЙ МЕ

          Нарисувай ме ­
          върху платното на живота си.
          С боите на сърцето ти.
          Нарисувай ме,
          но не такава, каквато съм ­
          сива, безлична, смазана...
          Придай ми чар.
          Скрий бръчките от сълзи
          с грима от рози.
          Ако трябва вземи
          очите на морето
          и ги вгради на мястото
          на моите ­
          мрачно-черни гръмоносни облаци.
          А устните ми...
          Например ­ целуни ги.
          Да видим тогава ­
          може би те сами
          ще се изкривят в усмивка.
          За фон постели килим
          от горски цветя,
          за да ухаят
          в преддверието на красотата.

          Нарисувай ме.
          Вземи палитрата на чувствата си
          и ме нарисувай ­
          такава, каквато съм в мечтите ти.
           
           

          ВРЕМЕТО РУХВА

          Като стара, протрита дреха
          е времето ­
          разкъсано до неузнаваемост.
          Проядено от молците
          на миналото.
          Опитвам се да съшия дупките,
          през които наднича
          любопитният мрак.
          Ала те са твърде големи...
          Той връхлита като ураган
          в сърцето ми.
          Пеперуди се удрят
          в стъклото на живота ми...
          И то се счупва.
          Парчетата се забиват смъртоносно
          в плътта на пространството...
          И времето рухва...
           
           

          Георги Георгиев
          „СТАРШИНАТА И СЛЪНЦЕТО“ 
          ГО ДОВЕДЕ ПРИ НАС
           

          През есента на 1976 г. в редакцията за художествена литература се освободи място за белетрист.
          По това време бях прочел новелата „Старшината и слънцето“ от Рашко Сугарев. Той живееше в Русе, закрепен по някакъв щат към Съюза на писателите. Военната творба го правеше ценен за нашия екип. „Старшината и слънцето“ ми направи много силно впечатление като художествено произведение ­ със стила, с образа на героя, с особения поглед върху казармата. Поканих Сугарев на разговор. Видяхме се на входа. Случи се тъжен ден, Станислав Сивриев отиваше да погребва брат си. Видяха се с Рашко, познаваха се като писатели. Какво ми направи силно впечатление? Първите думи, които Рашко каза на Сивриев, щом влязохме вътре, в касата (Сивриев трябваше да получи някакъв хонорар), бяха: „Станиславе, имаш ли нужда от нещо: пари, кола?...“.
          Този жест остави у мен приятно впечатление. Предложих му да започне работа и той прие. Бяхме заедно 14 години, а след като излязох в пенсия, чак до нелепата му смърт, беше редактор във Военно издателство.
          Когато постъпи на работа при нас, той довършвате продължението на своята чудесна новела. През 1977 г. тя излезе вече като повест „Дунавско хоро“, която получи награда от министерството.
          Бях прочел в сп. „Пламък“ публикувани спомени на един редник, интересна повест от Димитър Коруджиев. Това бяха неговите казармени патила, но художествено пресъздадени с много широк поглед върху личната му драма. Предложих на Рашко да уреди веднага среща с него. Отидохме заедно. Коруджиев живееше в къща. Беше есенно време, листата на дърветата опадали, косове прехвърчат в градината. Разговаряхме приятелски. Той се съгласи повестта му да излезе при нас. И там, от тази градина, творбата получи заглавието „Градината с косовете“. Издадохме я в голям тираж през 1984 г. Получи наградата на Съюза на българските писатели за 1986 г. Пуснахме второ издание. Със заповед на армейски генерал Добри Джуров авторът бе награден с почетен войнишки нож. Връчи му го тържествено ген. Иван Стефанов в присъствието на представители на културни институти от армията. В предаване по радиото Коруджиев благодари, че лично съм го посетил и съм предложил бързото издаване на интересната повест.
          Ето как Рашко Сугарев работеше и помагаше за нашите връзки с писателите.
          Външно Рашко Сугарев беше прекалено свободен, дори скаран с дисциплината в смисъла на войската. По вътрешно беше много дисциплиниран човек. По онова време цяла седмица водехме занятия във военнопочивната станция в с. Рибарица, Тетевенско. Занятията започваха сутрин в осем часа и така до пет часа следобед. Рашко обаче не пътуваше с нас с рейса. В събота и неделя той се качваше на мотора, отиваше в Пловдив да види приятелите си. Но точно в 7.30 в понеделник вече е преминал Беклемето и в осем часа пристига на занятията. Имаше уважително отношение към колегите и към всички офицери. Той беше служил войник пълен срок и там бе замислил „Старшината и слънцето“, претърпяла много издания.
          Помня веднъж пак бяхме на седмично занятие в село Слишовци, Трънско. Имаше страхотна мъгла. Сутринта след закуска, в паузата за пушене и приказка пред станцията, дотърча разтревожена жена от селото. Тя изстена: „Спешно трябва да се закара болен човек до Трън!“. Имаше служебна кола, караше я щатен шофьор. Някои от офицерите също имаха коли, но първият, който каза: „Тръгваме!“, беше Рашко. Хвърли цигарата и покани жената в колата.
          Рашко живееше сам. Винаги при раздаване на апартаменти му предлагах, обаче имаше и други кандидати. Тогава получавахме по десет, петнайсет жилища годишно. Генерал Трънски беше свързан с нас, беше приятел и нямаше да откаже на Рашко Сугарев, но той често отстъпваше в полза на служители, работници или работнички. Казваше ми: „Подпиши ми писмо до военния хотел, на „Кръста“. И наистина там държеше постоянно стая. Най-накрая му дадохме малко жилище, в което се настани и прибра приятелката си.
          По празниците трудно се намират кандидати да дежурят в издателството 24 часа на телефона. Рашко често казваше: „Началник, аз съм на поста си, не търсете друг човек за дежурен!“
          Настаняваше се в дежурната стая на последния етаж. Там пишеше, редактираше, спеше. Случваха се интересни неща. Не могъл да спи през неделната нощ, през деня в понеделник легнал по корем върху леглото и заспал. Една от коректорките отива при него да съгласува някакъв текст ­ имала въпрос, липсвала връзка в текста или нещо друго. Идва при мен възмутена:
          ­ Другарю полковник, Рашко си лежи горе и не ще да погледне, не вдигна глава от възглавницата и ме пита: „На коя страница е това?“
          Тя му казва:
          ­ На 167-ма или 168-ма. А той отговаря: „Спокойно! До тази страница никой читател няма да стигне!“
           
          Такъв беше писателят Рашко Сугарев, лекар психиатър по образование, артист по душа.
          Когато се занимаваше с редактиране на мемоари, беше много взискателен, защото за двайсетина години вече бяха издадени всички утвърдили се най-добри мемоари и спомени от съпротивата, от войните. Налагаше се Рашко да редактира и такива книги. Той държеше текстът да е качествен, да има художествена стойност и житейска правда. Спомням си, идва веднъж възмутен и ми казва: „Този автор пише, че едва ли не, като лежали там някъде в гората и си мечтаели: „Ех, да дойде Девети септември!“
          При нас имаше щатен офицер ­ специална служба. Но аз понякога назначавах отделни писатели за редактори, без да съгласувам това с военното контраразузнаване. Така назначих и Рашко Сугарев. Но той, когато си пийнеше в ресторанта на Съюза на писателите или на друго място, псуваше всички нагоре, чак до най-висшето ръководство. Специалните органи веднага донасяха където трябва. След една такава псувня ме повика генерал Косев. Казах му: „Другарю генерал, вярвам на информацията, обаче Рашко Сугарев е талантлив и почтен. Настина той има нестандартно поведение и схващания, свободен е по кръчмите, но е сериозен писател. Сега например пише оригинален исторически роман“. Освен това казах на генерала, че Рашко има свои виждания, баща му е немски възпитаник, но пък чичо му ­ полковник Иван Сугарев е колега, бивш началник-канцелария на Генералния щаб, служил при генерал Иван Бъчваров.
          ­ Ама те имат ли се с чичо си? ­ попита генерал Косев.
          ­ Имат се! ­ отвръщам. ­ И чичо му постоянно се интересува как е Рашко. Той знае, че Рашко често мисли другояче. Изненадва се, че хваля толкова много племенника му. Подхващам шеговито: ­ Аз отговарям, че Рашко няма да продаде България в София, а пък в Пловдив ще възложите това на генерал Пенчев. Така ще гарантираме сигурността на държавата!...
          Генерал Косев не харесваше иронията, но се съгласяваше с мене.
          Рашко Сугарев написа обширен материал за Стефан Стамболов в сп. „Пламък“, след като беше ходил на гроба му. Видял го обрасъл в бурени, както може би и сега е занемарен, въпреки че някои искат днес да се изкарат стамболовисти.
          Някъде по това време пак беше казал остри думи и го привикали на специален разговор.
          След това идва при мене и ми казва:
          ­ Много културни момчета бяха, знаеш ли колко хубав разговор си водихме с тях. Че и за Стефан Стамболов стана дума.
          ­ Абе, Рашко, те че са хубави ­ хубави, ама ако поискат да те уволним?
          ­ Няма проблем, шефе ­ отговори ми нехайно той.
          Преди промените през 1989 г. бяха започнали митингите, както и събранията в аулата на Софийския университет. На едно от събранията, както се оказа, присъствал и Рашко Сугарев. Извикаха ме при началника на Главно политическо управление, където заварих и заместниците му. Казват ми: „Да се уволни Рашко Сугарев!“ Отговорих им, че дори по телефона да кажа на Рашко, че го освобождавам, той ще отвърне: „От утре ме няма“.
          Това е той. Предложих да се срещна с Рашко Сугарев, да видя какво точно е станало и тогава, без да бързаме, да вземем решение. Разказах им, че това не е ново за Рашко, той работи при нас много години. И ген. Косев знае за свободомислието му, казвам аз.
          ­ Да се уволни ­ заповядват новите началници.
          ­ Най-лесно е да уволня Сугарев, но не е правилно да бъде отстраняван, разберете ­ опитвам се да им обясня.
          Следобед извиках Рашко Сугарев. Той ми казва:
          ­ Началник, обади ми се Георги Величков и вика: „Има събрание“. Ама там  присъстваха и комунисти, професор Никола Попов от Трънско, реформатори комунисти. И аз отидох на това събрание ­ какво толкова!
          Рашко остана в издателството до последния си ден.
          Помня и друг случай. Една нощ късно, към 23 ч. Рашко Сугарев ми звъни в блока, където живея. Идва у дома уморен, отпуснат, самотен и казва: „Началник, ще остана да спя у вас!“
          „Добре! Ще спиш!“ Цяла нощ си приказвахме. Бяха настъпили демократичните промени. „Елка Константинова ми предложи ­ казва той -да стана политик, най-малко началник на издателството. Ама ти винаги си настоявал да не се завъртам в политиката, да си пиша книгите“ ­ „Няма нужда да се хабиш“ ­ отговорих му аз.
          Веднъж питам Рашко какво е правил предишния ден, а той отвръща:
          ­ Цял ден писах и написах едно изречение, което вчера зачеркнах!
          Рашко Сугарев си имаше един кръг писатели, негови приятели, даровити творци, които го обичаха. Ще разкажа за постановката в Димитровград на пиеса по „Старшината и слънцето“. На премиерата присъстваха негови приятели ­ Георги Величков и Любен Петков. Не помня дали между тях не беше и Коруджиев. Аз отидох с Неда Антонова, с директора на Военния театър ­ полковник Стефан Тамахкяров и драматурга на театъра Росица Ненчева. Постановката беше направена добре, хареса се и се игра известно време. Но на софийска сцена въпреки моите препоръки не можа да пробие.
          Затова бях поканил и директора на Военния театър, но не можаха да я оценят. А може би аз обичах твърде много Рашко и творбите му.
          Ето какво ми е написал той като автограф на романа „Отказ от наследство“ на 29 октомври 1984 г., пуснат от Профиздат, с рецензенти Михаил Неделчев и Георги Цанков: „Приятелю Г. Георгиев, ако си гледах издателската работа съвсем както трябва, никога нямаше да напиша тази чудесна книга“.
          Рашко беше човек неприкрит, първичен, добър, истински. Ето автограф върху сборник новели на издателство „Христо Г. Данов“ ­ Пловдив с дата 1 октомври 1981 г.: „На полковник Георги Георгиев с вяра, че ще останем приятели и когато няма да ни свързват служебни задължения“.
          Сугарев обичаше автографите. Върху всяка негова книга се мъдри посвещение за мене. Ето една поредица на издателство „Народна младеж“, чиито автори са подбирани от авторитети. Става дума за сборника с новели „Светлините на онези дни“ от Рашко Сугарев. На 8 ноември 1988 г. той пише: „На Георги Георгиев с благодарност. Полковникът Г. Г. знае защо!“.
          Понякога са ми възразявали, че Рашко Сугарев не е свързан много с военната тема. Това беше тесногръдо схващане, може би и завист. Имаше автори, които пускаха през година военни произведения, но с това едва ли винаги обогатяваха военната проза.
          Възразявах, защото бях убеден, че ръката на Рашко лееше друг вид лите¬ратура ­ ценностна, ваеше образи ­ стойностни и колоритни. Ето през 1982 г. Военното издателство предложи в 14 000-ен тираж сборника „Балада за князе“, в който бяха включени други пет произведения: „Меча кожа на стената“, „Ничия земя“, „Войници“, „Ботушите“ и „Урок по топографска анатомия“, които са с непреходни стойности. И днес, ако искаш да видиш Руско-турската освободителна война през талантлив поглед, ще посегнеш към „Балада за князе“. Малък конен отряд се вмъква навътре в тила на турците. Това е обикновено разузнаване. Но окото на писателя се взира в душите на тези войници и офицери, дошли от хиляди километри в други земи, рисува техните преживявания образно и проникновено. Откъснати, но незабравили защо са тук, измъчени и страдащи, но жертвоготовни докрай.
          Когато говоря за приноса на Рашко Сугарев към военната проза, ще цитирам Николай Петев, който писа: „Изключителен психолог и сладкодумен разказвач, Рашко разшири хоризонтите и внесе в прозата с военнопатриотична тематика мащабното философско обобщение“.
          Ако напуснем сферата на литературата и отидем към казармения живот, ще се убедим, че писателят има ясна концепция за ролята на армията. Аз взех голямо интервю от Рашко Сугарев, което бе публикувано в сп. „Български воин“. Тогава той сподели, че войниклъкът си е и тегоба, безспорно, ала казармените години причислява към най-славното време в своя живот. Войниците биват изобщо войници и ...граничари. Към пазителите на родната бразда съвременната техника прибави и едни други граничари ­ пак пазители, но и на онова, което е над нас ­ родния въздух и родното небе.
          „Що е радиолокация, научих в Плевенската школа ­ каза тогава Рашко. ­ Там издължиха човешкия ми взор до 400 километра ­ смешно разстояние, като се имат предвид сегашните технически постижения“.
          Това са думи на дипломирания лекар, школник от края на осемдесетте години на миналия век. Какво ли би казал днес? Ето как компетентно той описваше своите задължения като технически специалист: „Електрическият сигнал се завръща върху индикатора под формата на малък фас, добре изсмукан, сиреч войнишки, и поизвит също, сигналът напомняше млада луна, напомняше и бяла какавида. Какво ли няма на небето? Планинският връх, градоносният облак, балоните и самолетите, дори ятата диви гъски, ако летят нагъсто, се обособяват в електрически сигнали, само че различни. Случвало се е заради ято щъркели например двойката дежурни изтребители да се понесе към държавната граница на България“.
          Още тогава Рашко Сугарев сам разкри причината да види старшината като трагична фигура в съвременната армия, чието време мущровката на войниците намаляваше. „Между редиците ни, казва той, старшината ни подминаваше все още достолепен, но и подминат от самото време, трагично изоставен при ескадрона, вишките и манлихерите. Нявгашните последни шпори бе преместил от ботушите в душата си“.
          Незабравимо ще остане за мене описанието, което направи Рашко за оскъдното време вечер, когато старшината е единствен господар: „Надвечер, щом офицерите напуснеха поделението, а в по-голямата си част те бяха вече радиоинженери, старшината възкръсваше. Тъй много го мъчеше състоянието на бойната готовност в нашите раници, за чието пълно набавяне времето наистина бе кът. Ката вечер надвесеният старшина извършваше своя обстоен преглед от резервната четка за зъби в раницата до двете игли с бял и черен конец в нашите кепета. Тъй съм го запомнил над раниците ­ всемогъщ и чутовен, макар и за няколко часа. Моята разхвърляна външност продължава разказа си пред мен Сугарев ­ постоянно го дразнеше. Собственоръчно ми избра дрехи по мярка от склада, ала опрятен войник не станах. „Ти си, ти си... Пази боже!“ А и как да стана опрятен. Приятелката на Зизо, ученичка от Х клас, пристигна на свиждане. Преотстъпих му новичката си униформа. След двудневния гарнизонен отпуск изобщо не я потърсих. Униформата се бе покрила с чужда интимност“.

          Ето още един епизод от онова, което Сугарев ми разказа в отговор на моя въпрос за раждането на повестта „Старшината и слънцето“:
          „Към края на школата реалната власт на старшината отъняваше все повече и повече. Мазници пъкат около всеки овластен човек, ала и чезнат, щом на възможните благинки им се види краят. Изчаках последния ден. Вече с билет в джоба (само след няколко часа влаковете щяха да ни разнесат в различни посоки), моя милост се заклати към вещевия склад. Там го заварих по-самотен и от дядо Господ, преди да сътвори Адам и Ева. Помагачите ги нямаше. Никого нямаше. Окончателна самота царуваше около старшината. В момента той разпределяше сухоежбината по сухарните торби. А тя се състоеше от самун хляб, две консерви, парче кашкавал и халва ­ двеста грама.
          „Какво има, Сугарев?“ При подобен случай паузата е съставна част от всяко притворство. Та почаках грамчетата да изравнят човките на кантара с парчето върху другото блюдо. „Другарю старшина ­ проговорих. ­ Аз дойдох да се сбогуваме“.
          Ако и да предусещах ефекта от тъй изработеното сбогуване, случилото се надхвърли моите очаквания. Нашият старшина, кратък и ясен във всичко, както повеляват уставите, грабна нечия сухарна торба, лашна вътре два килограма халва и ми я подаде през рамото си.
          В този ден влакът ме понесе към далечно летище. След почерпката в гаровия бюфет всички и всичко се олюляваше заедно с целия вагон, освен сухарната торба, задънена върху мрежичката над главата ми. Натежала беше, претъпкана със същата халва, която старшината ми подаде през рамото си“.
          Тук е мястото да припомня, че във втората част на повестта „Дунавско хоро“ писателят е пресъздал великолепният образ на същия този човек, вече пазач на гората от унищожение, от бракониери. Този Христос е верен страж на застрашената природа. Прозорлив е бил белетристът, който би се обърнал в гроба, ако види как днес унищожаваме незаменимото природно богатство ­ българската гора.
          Голям е приносът на Рашко Сугарев за разширяване кръга на сътрудниците и авторите на издателството, на тематиката и философския поглед към военната тема. Ние осъществихме трайна политика към млади таланти, поети, белетристи. Издавахме творбите им още когато тръгваха по дългия писателски друм.
          Преди да дойде Рашко, имахме повестите на Никола Радев, стихосбирките на Воймир Асенов, Велин Георгиев, сборниците с разкази на Никола Статков, Янко Станоев, Николай Стоянов, Божидар Томов, книгите на Христо Алексиев и Славчо Чамов.
          Кръгът на авторите се разширяваше под въздействието на всички, но свой принос имаше и Рашко Сугарев. Той беше вътре сред писателските среди, това беше неговият живот. С него вървяха даровити хора и те обогатиха военната тема с оригинални произведения, проникваха по-дълбоко в света на човека с пагон.
          Често издаван, Сугарев получаваше хонорари, но те отиваха бързо в касите на заведенията. Около него винаги имаше кандидати за слава, но и за почерпка. Той не задържаше пари, даваше и заеми, които рядко се връщаха в портмонето му. Спомням си, че при едно идване от Пловдив ме покани на чашка, защото бил спечелил хиляда лева. Помислих, че печалбата е от конкурс. А той се смее и ми казва:
          ­ Един приятел ми поиска вчера 2000 лева заем, а аз му дадох 1000.
          Този заем никога няма да се върне. Ето защо беше спечелил.
          Изведнъж този талантлив и умен писател, як като бик, както обичаше да казва, се разболя. През ноември 1993 г. започна да кашля лошо. Ето неговото собствено обяснение: „Лекар съм по професия и реших, че е трахеит. Казах си ­ или ще ми мине като на куче, или ще умра като куче. Пушех тогава по три кутии цигари на ден. През декември направих консулт в Пловдив. Като видях рентгеновата снимка, пребледнях. На левия дроб имаше петно колкото циферблата на часовника. А тогава се чувствах толкова силен, че ме беше страх с жена да легна“.
          Лечението с биотици не помага, както е при рака. Правят биопсия. Тя потвърждава: рак на белия дроб. Химиотерапия. На четвъртия ден белият дроб се изчиства. Чудо ли става?
          Ето отново думите на Рашко:
          „Аз се усъмних. Бил съм болен от срамни въшки и за три дена се оправих. От краста съм боледувал и съм оздравявал за две денонощия. Но за четири денонощия с химиотерапия да се отворят затворени бронхи ми се видя съмнително. Отговориха ми, че просто ме лекуват добре.
          Казаха ми, че ми остават още осем седмици живот, денят на предизвестената смърт съвпадаше с рождения ми ден“.
          Няма да разказвам съмненията, които терзаят този великодушен човек. Прави изследвания ­ разсейки няма. Шест месеца мъки от лъчева терапия и нова химия. Изписват го. Съветва се с д-р Чирков. Иска да го оперира. Ляга на масата след няколко дни, без да го изследват допълнително. Махат левия дроб. След четири-пет дни един доцент му казва на ухо: „След като изпратихме левия ви дроб за изследване, установихме, че никога не сте били болен от рак!“.
          Но трагедията е настъпила. Белият дроб го няма, химията е съсипала и черния дроб, и бъбреците!
          Раните зарастват вторично, има гной и инфекция. Отива във Военната болница. Тук отпадат окончателно всички съмнения, че е бил болен от рак. Вече малко може да се направи освен дренажите.
          Прибраха Рашко в малкото апартаментче в кв. „Христо Смирненски“ зад слатинските височини. Гледаше го вярното му крехко момиче, с което живееше, станало вече негова съпруга. Заедно с писателя Емил Елмазов, негов бивш колега от редакцията, отидохме да го видим. Този жизнерадостен човек ни посрещна тъжно усмихнат и през цялото време не престана да се шегува със себе си. А какво ли е било на душата му? Стояхме дълго чак до неговата умора.
          Тогава той, вечният критик на старото общество, сега наричано тоталитарно, направи своите нови обобщения, които по-късно станаха известни от интервю, дадено пред многотиражен вестник.
          Питаше се, можеше ли случилото се с него да стане при онази система и си отговаряше, че е малко вероятно. Защото тя насаждаше страх. Страхът караше лекарите да си гледат работата. Сетне гледаха вече пациентите през пръсти и загубиха чувството си за отговорност.
          След като се разделихме, реших да прибегнем до народната медицина. С Валя ходихме из полето на Шипка и подбирахме най-хубавите цветове от бъз. Но уви. С обич човек се лекува, но невинаги. Гнойта пълнеше гърдите на приятеля. Замина за Германия и там го оперираха отново. От сърце благодаря на друг писател и лекар ­ Любен Станев, който го придружаваше в този мъчителен и пълен с надежда път. Колко човека могат да проявят подобна човещина!
          Върна се със запълнена празнина в лявата страна, където е бил левият му бял дроб.
          Отидохме с Валя у тях. Макар и на система, пихме от приготвеното от мен винце, изцедено от шипченските ми диви лози.
          За кой ли път разказа своята версия за отвличането му от извънземни. Стараеше се да бъде весел. Толкова много обичаше живота! Но вече беше обречен. Той ни гледаше с благодарните си очи на човек, намирал утеха в нашия дом, и продължаваше своята жестока шега, че сега не му остава нищо друго, освен да сключи джентълменско споразумение с някой лекар, който да му присади хриле от моруна. Така ще живее шест месеца в езерото „Ариана“. Ще бъде земноводно. По два часа ще диша с хриле, после ще излиза на сухо, ще се потопява и ще пие две ракии. Кметството, езерото и той ще получават процент от публиката.
          Шега не ставаше с ужасната трагедия и ние не можехме да се усмихнем. Знаехме колко мъка има в сърцето на лекаря, когото убиха поради грешки и немарливост.
          Съвсем наскоро след тази среща тичахме с Константин Площаков до военния министър да осигурим рейс и да отидем в гробищата на Пловдив за последно сбогом. Имаше вятър, нищо не се чуваше от прощалното слово, но тук бяха все приятели. Ние знаехме всичко за Рашко, който вече караше двайстата си година като редактор във Военното издателство. При нас от Русе го доведе неповторимата му творба „Старшината и слънцето“. Сега тамошният му някогашен приятел и колега, даровитият белетрист доктор Руденко Йорданов, е депутат в Народното събрание. Ще се избягват ли подобни грешки на лекарите?
          Когато наблюдавам конвулсиите на здравната реформа и мъките на хората, си спомням прозорливите думи на Рашко: „Моят случай е резултат на общонационалното развитие, в което България потъва. Този сюрреалистичен разказ работи само за абсурда.“
           

          Георги Драмбозов
          СТИХОТВОРЕНИЯ
           

          ПЕСЕН ЗА СЕРГЕЙ ЕСЕНИН

          „Като листа от мене се понасят.
          Отронените тъжни стихове...“
          И „Скорпиънс“, и „Бийтълс“ ще пригласят.
          И Айседора с танц ще ни зове.
          Пада есен... Пада Вожда.
          Пада Черният човек...
          А Есенин се разхожда.
          В двадесет и първи век.

          Поетът не умира, той се ражда:
          „Америко, на теб говоря аз!“
          В морето от безверие и жажда.
          Дано си спомниш мъжката ми страст.
          Пада есен... Пада Вожда.
          Пада Черният човек...
          А Есенин се разхожда.
          В двадесет и първи век.

          И знам, че нежността му ще възкръсне.
          Ще звънне Одата на радостта.
          И нов Йоан Кръстител ще ни кръсти.
          В лиричната река на Любовта.
          Пада есен... Пада Вожда.
          Пада Черният човек...
          А Есенин се разхожда.
          Даже в следващия век.
           
           
           
           
           

          ЕСЕННА ВЪЗРАСТ
            ...Ех, възраст есенна! За мен
            по-свидна си от младост цветна...
                Сергей Есенин

          Лавина листопадна се задава! ­
          Сред бащин двор ­ лозници необрани.
          Крило е скършил щъркелът на славата.
          Кръжи над него ято злобни врани...

          Родино бедна, моя скръбна майко! ­
          И аз отлитам от гнездото бащино.
          Не ме проклинай, майко, приласкай ме.
          Не искам чужда и надменна мащеха.

          Дечица мои, стръкчета зелени! ­
          На баберка дошли след гроздобера.
          С очи, в стиха ми придирчиво взрени.
          Дали едничко зрънце ще намерите?

          Любима моя, моя „възраст есенна“! ­
          Сам Бог ли те измисли за награда?
          Стани отново муза многопесенна.
          Ела да ме намериш в листопада.

          Ще те превърна в Златното момиче! ­
          В прощален стих, останал от Поета.
          В единствен стих с две думички: Обичам те!
          Отсам и там, отвъд реката Лета.
           
           

          ЕЛЕГИЯ ЗА ДУНАВСКАТА НОЩ
              На Първолета Прокопова

          Само тъмна река, само топла река.
          И блестяща пътека сред нея.
          Иронична луна. Позлатена вълна.
          И самотната участ на кея...
          Това е, което остави.

          На любимия бряг, на безмълвния бряг.
          Светлинка от фенер ще трепери.
          Ако някой е сам и доплува насам.
          Нещо светло след теб да намери...
          Това е, което остави.

          Като вярна жена, уморена жена.
          Под тополите лодката чака.
          Тия лунни следи. Тия сънни води.
          Тази зрееща песен сред мрака...
          Това е, което остави.

          Добромир Георгиев
          СТИХОТВОРЕНИЯ
           

          СКАЧЕНИ СЪДОВЕ

          прилепвам
          до ушната си мида
          лакирана раковина
          на морска рапана
          & слуховият охлюв
          долавя музика ­
          гласа на Музата
          на маринистите
           
           

          ТЪРСЯ МИСЪЛ КРИЛАТА,
          С КОЯТО ДА КАЦНА!

          Книгата за гости
          на нощното ми шкафче
          те подканя
          да се чувстваш,
          като у дома си.

          А разделителят Ј ­
          ни сближава...

          До следващата
          нова страница!
           
           
           
           
           

          УЖ

          Подвижни, живи корени
          ­ но неподвласатни & дълбоки! ­
          внезапно връщат времето назад
          и спомените се разлистват
          многозначно.

          (Попива всичко в мен ­
          корени брадати или Ґсеви
          обсебват ме & чувствам се
          като във мрежа...)

          Явява се така необходимостта
          от ретроспективен анализ,
          на който уж противостои
          Духът.

          Димитър Гонов
          РИСУВАЩОТО СЛЪНЦЕ 1 
           

          София, краят на септември, 1986 година

          Дотук добре, казал си, прелитайки край прозорците на тринайстия етаж, оня, който падал от двайстия. Остават ти още дванайсет... девет... седем... още седем етажа до фаталната целувка с безмилостните базалтови плочи на тротоара. После... после ще съберат в едно платнище и в един ковчег парчетата от тебе и ще те опеят в някоя софийска черква...
          Дотук добре, каза си Росен Механджийски в оная нощ, след като изпрати майката и дъщерята на гарата, след като бясно подкара ладата към кабинета на проф. Драмов, след като се натряска до умопомрачаване у дома и след като не се знае колко пъти изхвърляше през надебелелите си устни един и същ налудничав въпрос:
          ­ Сега накъде от седмия етаж надолу?
          Добре, че синът му остана да спи у баба си и нямаше кой да го чуе. Иначе с абсолютна сигурност щяха да го засилят към оная дупка с решетките на Четвърти километър, дето пролетта той вкара Божена в един от епизодите на екстравагантния си сценарий. С благородна цел, разбира се. Експериментално. Оздравително. Възкресяващо една душа, един болен дух... Поигра си на бог!
          Изобщо напоследък доста си поигра кинаджията: на бодряга, на непукист, на безгрижен благородник, на веселяк и на...
          Дни наред се мотаеше из София, носеше се с невероятния летеж на молец, усетил полъха на нафталина. Воланът на ладата му играеше подли номера по столичните улици. Хората от екипа го гледаха като изкопаемо. Усещаше, че се усмихва на нещо, че се подхилва неприлично. Не чуваше въпросите на другите. Отговорите му излизаха от него неконтролирани, безсмислени, несвързани.
          И така, та до днес.
          ...Събраха се да завъртят готовия филм за Петрич. Всичко беше направено перфектно. Заглавието огромно, красиво ­ „Вечност“. Монтажът ­ брилянтен, да ти пропее. Субтитрите изпипани. А на екрана ­ последните кадри: Беласица в далечен план, в близък, в още по-близък... Планината се движи насам, движи се. Картината се размива, отстъпва място на остатъците от руини на някогашна крепост... Гяур калесЈ, Крепост на българите... И сякаш от клоните на вековните кестени, от храстите и цветята се появява българката, която защитава крепост¬та, отказва да се предаде и загива. Тя върви на забавен каданс, облечена в местна народна носия, с летящи над поляната стъпки, с високо вдигнат меч в дясната ръка. А дългата Ј коса се ветрее, ветрее ­ като грива на див кон, като знаме. Над ухото Ј е забодено цвете, божур... ханъм чич?к ­ моминско цвете, както твърди легендата. А това е Росица Делибашева, неговата приятелка, дъщерята на Божена Сърнева. Образът на българката застива на екрана и потичат надписите... Гяурката, така нарекоха Росица колегите му...
          Какво му стана? Защо скочи така изведнъж?
          Реши, че е рисковано да се застоява повече при хората си. Измрънка нещо за неотложен ангажимент, остави ги. Нищо не им заръча, никакви задачи. Не помнеше дали им каза довиждане. Излетя на „Сан Стефано“, заплете крака към бул. „Руски“, прецапа през Орлов мост и се залюля през Парка на свободата. Забрави колата пред телевизията. Забрави накъде е тръгнал, за какво е тръгнал. Само цигарите си бяха на мястото, в джоба. Вървеше и пушеше. Вървеше и се усмихваше. Вървеше и се заканваше. На кого, за какво?
          ­ Дотук добре... Кое му е доброто, бе? Не виждаш ли, че се носиш като стар плакат на мръсна фасада: разлепен, разпокъсан... Разлепен, да. Разпокъсан, разпарчетосан... Любовник откачен! Герой от някое скапано филмче!... Крепости, приказчици, легенди, язовирчета, панаирчета, юбилейчета... дребнотемие! Стига вече, стига! Превърти шибаната лента, изтрий ненужното от живота си, изрежи го! Махни го!
          Що няма огледала по тия алеи? Трябва ми, сега точно ми трябва едно огледало... За какво ти е огледало бе, шаран?... Как за какво?! Да се видя. В цял ръст. Да си видя образа светъл. За да го изритам. Да го наплюя. Да го...
          Прибра се у дома. И пак сам. И пак се напи. И пак се руга. И пак си задаваше безумни въпроси. И последният, преди да заспи:
          ­ Мастер! Ти... коя от двете обичаш: майката или дъщерята?
          Когато на другия ден се събуди, някъде към обяд, и видя лицето си, едва се позна:
          ­ Мамка ти и огледало! ­ изръмжа с непознат глас. ­ Някой ден ще те направя на парчета, на звездички... на едни такива мънички, нищожни звездички, дето не могат да светят, не могат да боцкат, да пускат кръвчица. От ръцете, от краката, от душата...
           

          Петричкият край, началото на септември, 1986 година

          Сега му е времето, каза си влюбеният като хлапак кинаджия, и реши да заснеме отдавна уговорения филм за родния град. Майната му на филма! Трябваше да си намери някаква работа там, за да замине, да остане поне една седмица при Росица. Трябваше да я види, имаше нужда да бъде по-дълго с нея.
          Телефоните, градският комитет на партията, градският съвет. Ония долу се израдваха, че именитият съгражданин най-после е намерил време да направи отдавна обещания филм...

          Някакво особено топло чувство го облъхваше всеки път, когато в далечината се покажеше родният му град. И той влизаше в него като в топла завивка ­ в пелените на детството, на младостта. И мигновено му нахлуваха познатите редове от онова съкровено изповедно стихотворение1  на негов приятел и съгражданин, което от години си преповтаряше:
          Беласица да се покаже само,
          издигнала високо своя храм,
          аз виждам твоята икона, мамо,
          поставена от детството ми там.

          Една река ръката си протяга,
          един вековен явор там трепти,
          излязъл в утрото с усмивка блага
          да ми отвори пътните врати.

          Една позната птица песен пее,
          изгряла между люлката и мен.
          Един далечен южен град белее,
          от моите молитви изграден.

          И чувам нещо светло и голямо
          в това дихание на родна пръст.
          Беласица да се покаже само,
          аз виждам Богородица. И кръст.

          Ето, ето го вдъхновеното начало на филма за Петрич ­ веднага след заглавието, на фона на все по-приближаващата се към нас Беласица. И това решение щеше да си остане докрай, до готовия филм, който тепър¬ва щеше да снима, да премисля, да обиква.

          Росица го посрещна сияеща, задъхана, щастлива. Пиха кафе. Избълваха цяла влакова композиция дежурни и ненужни приказки. Само и само да си бъбрят нещо, да не ги издадат очите им. Тя обеща да дойде привечер. В хотела. При него. Не дойде. Защо?
          Сутринта започнаха снимките от южната страна на Кожух, от разкопките при крепостта Петра, за която се беше наслушал от уредничката на градския музей. завъртяха камерата, ощракаха двайсетина минути... то нямаше и какво толкова да се запечата. Каквото трябваше, щеше да влезе в текста на четеца: за местоположението, за сведенията на римския историк Тит Ливий, че Филип V Македонски дошел с войската си около 220 г. пр.н.е. при долината на Средна Струма и се заел да обсажда трако-римския град Петра. Па какво намерили при разкопките археолозите, па дали градът под Беласица не води името си тъкмо от тая крепост...
          Заобиколиха вулканичното възвишение и слязоха в Рупите. Както и очакваше, неговите хора до един се готвеха да се докопат до Баба Ванга, но гледачката не прие никой. Сократ успя все пак да я снима на двора заедно с тълпата пред външната врата.
          Там ги откри на обяд Росица Делибашева. Издърпа го зад дърветата и обилно го нацелува.
          ­ Защо не дойде снощи?
          ­ Не можах. Не ме питай! ­ отказа да му обясни.
          ­ Но на Гяур калеси ще дойдеш, нали?
          ­ Да, да. Осигурих си и костюм, но... Росене, смяташ ли, че аз съм най-подходящата?
          ­ Достатъчно съм го мислил това... Не разбираш ли, че точно ти ми трябваш? ­ Имаше си достатъчно причини да пламне. ­ Твоето лице, твоята коса, твоята сила. На екрана ти няма да си ти, няма да си учителката Делибашева, а една българка ­ красива, смела, която се бие като мъж и загива там!
          ­ само че още не съм говорила със Стойко.
          ­ Страхуваш, че фелдшерът ще се опъне ли? Но защо?
          ­ Чакай малко. В един малък град като нашия, дето всички ни познават, особено него. А жена му ­ на екрана, кинозвезда! Ето първото, което може да го спре.
          ­ Е, това изобщо не съм го очаквал.
          ­ Ще се оправя, то си е моя грижа. ­ Помаха на някаква кола, която потегляше, и се затича към нея.
          Кинаджията остана да стърчи сам край димящите извори.

          Странно се чувстваше Росен Механджийски. Уж рҐден град, тука минаха ученическите му години, тука те двамата с Божена... С Божена, да. Всичко е свързано с Божена. Би трябвало да обича тия улички, мостовете, киното, пазара ­ все трябваше да докосват с нещо спомените, младостта му. А той се движеше по тях като чужд. Защо? Какво е сега новото, непознатото, чуждото?
          Хората! По пейките ­ старци, в заведенията ­ момчета и момичета от друг свят, по-иначе облечени, по-иначе подстригани, някогашното „движение“ през площада и до ресторант „Яворите“ отдавна го нямаше. А местното партийно величие, едно вчерашно селянче, си направило по главната улица чак до моста с пазара, направило си паметник, викат му „Селското сокаче“, с нови магазини и заведения. Уж за хубаво, а мирише на старо, на кич и провинция...
          По дяволите! Дойде заради нея, а тя... Прибра се в хотела, но не си легна веднага, влезе в ресторанта като пустинник, попаднал в оазис, и...
          Росица го улучи на третата водка. Не разбра кога е влязла, не чу гласа Ј, усети топлата Ј длан на рамото си. Стори му се като видение. Тя му даде знак да седи и да мълчи. Видението беше долетяло по джапанки, в лятна поличка и синя тениска, с наметната тънка жилетка на раменете... както си ходи в махалата:
          ­ Дойдох да ти кажа да не ме чакаш. Не мога да остана... Утре, утре ще ти обясня... Извинявай!
          Следващите две водки довършиха работата. Забрави да вечеря, забрави да си плати сметката, качи се в стаята, хвърли се в леглото и... пердето пред очите му окончателно падна.

          Хубав ден, красив летен ден. На Самуилова крепост той се движеше досущ като Самуилов войник. По-дежурно, по-занаятчийски никога не е работил. Щракни това, хвани онова, обърни към реката, дай един тегел към поляната, дръпни няколко метра към Беласица, към селата горе, проследи пътя с каруците, хвърли един поглед натам, към Огражден... А той хвърли ли поглед към Огражден, нали там е Божена Сърнева... Не помни. Няма значение.
          И пак в хотела. И пак в ресторанта. И пак на водка. Но тая вечер без изненади, без видения. Сега му правеше компания само секретарката Маня. Може би това му помогна да не се олее съвсем.
          Следващият ден беше точно разграфен, часовете за интервютата с местните големци ­ заковани, снимачните преходи в музея ­ бетонирани. Оставаше им последният обект ­ Гяур калеси, над града, над Трънабаир... Да ощракат каквото им трябва и ­ към София.
          Надвечер Росица го намери в музея. Измъкнаха се само двамата, пиха кафе. Той нищо не я попита. Тя нищо не му обясни. Гледаше го с влажен, жаден, замъглен и малко тъжен поглед. 
          ­ Обичам те, не го забравяй ­ прошепна му над масичката. ­ Само че тука не сме сами на вилата на Гацо... Сложно е, Росене. Не се сърди, миличък!... За утре не се безпокой, ще дойда направо горе, на Гяур калеси, знам го къде е... До утре!
          В петък снимачният екип се пренесе на хижата. В началото младоците изръмжаха на това негово решение ­ вместо долу, в оня хубав град, в оня хубав хотел, при ония готини мацки, той ги води да дивеят по горите. Постепенно обаче всички се успокоиха ­ умората и омайващият въздух им надви и тая нощ спаха като пеленачета.

          В девет часа се спуснаха надолу и се заеха с подготовката на терена. Основният обект на бъдещия филм се оказа поляна с обрасли с дълбок мъх вековни камъни, част от които тънеха още по-дълбоко, здраво оплетени от глоговите храсти и къпините. Ако човек не знаеше легендата, изобщо не би допуснал, че тук, на това място, дреме къс от историята. Но групата от телевизията я знаеше. А цветя нямаше. Опитният Тришо го беше предвидил и още предния ден купи от града два снопа. Е, божури по това време няма, но пък червени карамфили колкото щеш.
          Докато забождаха на посочените от Росен и Сократ места дългите здрави стръкове, в долния край на поляната се появи живописна двойка ­ едър като мечок мъж в кожена полушубка и с обемист сак и красива млада жена, облечена в разкошна местна носия, в шарени домашно плетени чорапи и с дълга пъстра кърпа на врата. Жената я познаха веднага, почти всички, помнеха я от премиерата на последния филм на шефа си, а и я засичаха няколко пъти тия дни край тях. Шефът им я знаеше по-иначе...
          Росен се смъкна надолу да ги посрещне:
          ­ Здравейте!
          ­ Запознайте се! ­ Росица ги представи един на друг. ­ Режисьорът Росен Механджийски!... Мъжът ми Стойко, той ме докара.
          ­ Радвам се! ­ Здрависа се и с двамата.
          ­ Значи вие сте тоя... ­ прошумоля гласът на съпруга.
          Едрият мъжага целия го налапа с поглед. Не каза „приятно ми е“, нито се представи. А продължението на неговата констатация за другия би могла да означава: „тоя, дето ми мъти водата“ или „тоя, дето е завъртял главата на жена ми“... Артистът в кинаджията мигновено се събуди и прати по дяволите гузния любовник:
          ­ Да, аз съм тоя! ­ стисна лапата на мечока. ­ Казвам се Росен Механджийски. Мисля, че ще направим хубав филм за нашия край.
          ­ Всеки със занаята си. ­ Фелдшерът се запъти към паркирания наблизо москвич. Преди да потегли извика високо: ­ Росе, аз тръгвам. Като свършите тука...
          ­ Не се безпокой, ще ме докарат до дома.
          Последните думи на мъжа Ј на Росен отново му прозвучаха като сърдито предупреждение, като закана. Може би от оня мазол на вина или защото... просто защото беше влюбен.
          ­ Стойко знае ­ сепна го Росица.
          ­ Какво?! За нас?!
          ­ За мене. Казах му, че има друг мъж в живота ми.
          ­ Защо? Налагаше ли се?
          ­ Ако ти имаш жена и ако тя отказва да спи с тебе повече от месец, ти какво ще си помислиш?
          ­ Нямам представа...
          ­ А`, така! И какво ще ми препоръчаш?
          ­ Не знам, не знам.
          ­ Да го лъжа, да го гушкам, като се любя с него като преди, да се преструвам, че нищо не се е случило, че аз съм същата, че между нас всичко с е същото? Ама не е, не е!
          ­ Да вървим, чакат ни! ­ каза Ј с пресъхнали устни.
          Тоя ден Росен работеше с див хъс, ту хвърчеше нагоре-надолу, ту заставаше на високото като генерал и хвърляше свирепи команди.
          ­ Върни се, върни се! ­ махаше с ръка към нея. ­ Вие какво се мотаете там! ­ ревеше към другите. ­ Соки! Камера!
          ­ Камера работи! ­ отговаряше операторът Сократ.
          Маня притичваше до Росица, вдигаше пред гърдите Ј някакво щракало като ножици за стригане на кози и с различни номера и при всяко ново започване високо съобщаваше:
          ­ Втори дубъл!... Трети дубъл!...
          Ако режисьорът можеше да чете мисли, сигурно щеше да се прехапе от неподозираният бунт на своята героиня: нямат ли край пустите им дубли. Ония са по тениски и голи до кръста, с шапки на главите, а тя в това слънце ­ стегната в носията, с вълнено поясче и кожен колан с железни пафти на корема, с огромната забрадка на главата, цялата се обливаше в пот, но се стискаше, нито веднъж не се оплака, не прояви никакъв каприз.
          Свършиха около три следобeд.
          Росица прие да се качи с тях до хижата, но само за няколко часа, колкото да се измие и преоблече.
          ­ Умори ли се? ­ чак сега се отнесе човешки към нея, чак като слязоха от колите пред хижата.
          ­ Малко ­ усмихна му се едва-едва.
          ­ Шефе! ­ прекъсна ги Сократ. ­ Виж тая поляна, бе! Какво се мотаем толкова дълго долу?
          ­ Имаш ли сили за още няколко дубъла? ­ попита я Росен.
          ­ Ами, щом трябва... През носа ще ми го изкараш това кино, ама като съм ти се хванала на хорото.
          А Сократ си продължаваше своето. Монтира отново камерата, пратиха Роси в другия край. Mак тичане, пак мечът над главата, пак кърпата, пак Маня със щракалото, пак не знам кой си дубъл... Докато операторът кандиса, извини Ј се и я прегърна приятелски. А Росен се приближи, погали пламналите Ј бузи, усмихна се с най-любовната си усмивка и тихо Ј каза:
          ­ Благодаря ти! Напр€ви го като изпечена актриса.
          Двамата останаха още малко под клоните на дърветата, загледани в пъстрото шаренило пред тях.
          Рисуващото слънце. Гората се беше проснала върху поляната. Дълги, дълги сенки браздяха неповторимо красивата зелено-жълта шир и отиваха чак до другия край, до другите кестени и до изпъстрелите лескови тумби. Рисува си южното слънце, рисува ни животът ­ ярко светли петна с шарена сянка, светещи дни ­ с тъмни, облачни, неясни часове...

          Не за първи път им се случваше да обядват в пет часа. Но сега решиха с€мо да се подкрепят. Наизвадиха колбасите и бутилките, Маня се зае с рязането и подреждането. Шофьорът Миро пренесе бирите под ледените струи на планинския чучур. А хижарят и жена му ги почерпиха с царски чай и домашна баница... След двайсетина минути слезе и Росица, преоблечена и освежена. Първи наздравици и първо замезване, първи вицове и първи закачки. Росен отказа да докосне водката, трябваше да върне в града своята героиня.
          ­ Но поне бира можеш, нали? ­ хвана го Гацо.
          ­ Да гасим пожари, а? ­ засмя се той.
          Двамата тръгнаха към чешмата.
          Когато се върнаха долу, Росица ги посрещна в края на поляната:
          ­ Росене, да тръгваме, а?
          Той влезе в хижата да вземе сака Ј. Тя мило се сбогува с компанията, прегърна Маня и тръгна към колата.

          Двамата се понесоха мълчаливо по разсъхналия се път. На завоите тя политаше към него, раменете им се докосваха, краката им се търсеха. Не го правеше нарочно, сигурно не е нарочно, макар че... Усещаше близостта Ј, топлината на тялото Ј, дъха Ј, погледите Ј. Той мълчеше. И тя мълчеше. Колата си вършеше своето, метър по метър изяждаше последните километри от пътя, последните минути от срещата им, преди да наближат дома Ј, преди да се разделят.
          А можеха да спрат някъде, да се повъргалят по тия златни полянки или да го направят в колата. Но той не се реши. Защо? Заради Стойко ли? Защото са тук, в неговия, в нейния край? Сякаш имаше някакво значение къде ще му бодне поредния чифт рога?
          ­ Ти не слизай! ­ помоли го, като спряха на безопасно разстояние от нейния жилищен блок. ­ Росене, прощавай!
          ­ Не си го представях така, не си го представях...
          ­ Нито пък аз... Благодаря ти.
          ­ И аз.
          Тя се измъкна навън, дръпна сака от задната седалка и тръгна. Не се обърна, не му помаха.
          Той направи обратен завой и изкара целия си яд на старата лада, нагоре, чак до хижата.

          Надяваше се да не го усетят, щеше му се да не се показва веднага. Затова спря в долния край на поляната. Угаси мотора и облегна глава на ръцете си върху волана. Имаше нужда да е сам. Нещо в него трябваше да спре, да се задави ­ за малко или за по-дълго. И тогава ги чу. Пееха. И това не беше репертоарът на неговите хора, нито „Под мостовете не шумят реки“, нито „Един монах“ от филма „Осъдени души“, нито... Не бяха и техните гласове, по-иначе звучаха, с друга душа. Широко и мощно се люлееха стари македонски песни. Свършиха жално-драматичната за Мануш войвода, поеха друга. Веднага различи звуците на акордеон и кларнет и тънкото ритмично думкане на тарамбука. Нашенци са, каза си. Тръгна към тях, радваше се и благо си мислеше: на тая гора, букова и кестенова, Ј отиват тия песни, нашите.
          Посрещнаха го в приповдигнато комитско настроение. Появата му внесе нова тоналност в прииждащата вечер. Скарата пред туристическата кухня, сладката миризма на прясно печена мръвка, киселото зеле и гъстото домашно вино като букет от омайни билки заляха с романтичната си пяна всяка стръв за друг живот, всеки негативен порив, всяка умора, всяка жал за нещо пропуснато, всяка тъжна помисъл, всеки грях... Изведнъж се усети като част от нещо друго, от нещо общо и вечно.
          Пък и музикантите се оказаха стари приятели от града, дошли от вечерта за утрешния неделен ден. Бяха се сдушили с неговите хора, които светеха вече като месечини, изпаднали в шумна забрава и мъжко опиянение.
          А песните идеха една по друга, една от друга. Комитските се надборваха с любовните, раздялата изтръгваше молитва или закана. Призивът „Ай да идем, Яно, в Горнийо порой“ водеше към повика „ДІйни ми, дуйни, бел ветре, р€зтопи бели сн?гове!“... Майката на Миле Попйорданов молеше болния син да стане и да чуе жалните песни на другарите си, че ще го женят за Македония... Море, сҐкол пиеше вҐда на Вард€ро, а Биляна си платното белеше на Охридските извори... Любимият призоваваше изгората: „С?чи, моме, руса коса, пр€ви ск€ла да се качам!“, а един мощен глас се провикваше от сенките на тъмната гора с мъжка болка и прощални думи: „Слушай как шІмат шумите, буките за Костадин войвода, кап?тано!“...
          Повече не участваше, повече не ги чуваше. До края на вечерта му остана само една, само оная... като болка, като клетва:
          КҐга си тръгнах тІгина,
          Дафино, либе Дафино,
          край ваште порти пҐминах, мой г€лабе,
          и солзи пророних.
            Откажуваш ли се, откажуваш
            от първа верна си любов,
            думите да си ги припомниш, мой галабе,
            назад да се вр€тиш.
          Вашата племна да пламне,
          глІвците да ви изгҐрат
          и твойто ангелско лЈце, мой галабе,
          во мойте р€це да падне.
          Пяха до късните часове на нощта. Планината ги слушаше и всичко им прощаваше. А горските птици млъкнаха засрамени. 
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           

          Димитър Дишев
          ЧОВЕКЪТ, КОЙТО ГЛЕДАШЕ ЛОШО
          Разказ
           

          1.
          След разстрела на Тухачевски при Сталин идваха делегации от червени командири и той разговаряше дружелюбно и весело с тях, а те с унизено старание показваха предаността си към съветската власт и лично към него. Като ги гледаше с присвити и немигащи очи, Сталин ги питаше за настроението в частите на Червената армия, за количествата и за състоянието на въоръжението, за храната и за обмундироването. За съдебните процеси и за чистките не споменаваше.
          Червените командири бяха издигнати от съветската власт хора от народа, синове на мужици и на занаятчии, бивши работници и дребни чиновници в царската администрация, акакийакакиевци, живели с мечта за нов шинел и простодушно отдалечени от разбирането за дворянска и офицерска чест, свикнали да се подчиняват на господаря си и едновременно с това да го мразят. След революцията в Червената армия имаше и бивши дворяни и офицери, които със знанията и с интелигентността си помогнаха за победите в гражданската война. Награждаваха ги тогава, но по-късно постепенно ги отстраниха. „В една бъдеща война няма да ни трябват гениални военачалници, които измислят умни маньоври ­ каза Сталин на Ворошилов. ­ Ще победи този, който има по сто оръдия на километър фронт и по хиляда снаряда за всяко оръдие, а освен това има и петдесет хиляди танка и още толкова самолети.“
          На срещите Сталин виждаше, че червените командири са хипнотизирани от мистиката на чистките и това ги е превърнало в тръпнещо старателни изпълнители на разпореждания. „Такива трябва да бъдат!“ ­ мислеше той.
          Един само беше различен и неговата спокойна и някак странно улегнала отдалеченост от общото настроение на срещите предизвика у Сталин желанието да произнесе с поклащане на главата познатото на хората от обкръжението му многозначително „Мдааа...“
          Този командир със знаци на петлиците за среден ранг във военната йерархия през цялото време мълча с непроницаемо лице, но Сталин забеляза, че при най-възторжените и унизено верноподанически изхвърляния на другите в погледа му се появяваше сдържана и малко тъжна насмешка. Тогава Джугашвили си помисли, че този човек е случайно останал в армията интелигент или бивш дворянин.
          Погледите им се срещнаха веднъж и този различен от другите червен командир остана и стоя без усилие пред властно настъпателния поглед на Сталин. След като го гледа две секунди в очите, той отмести поглед с вид на човек, който спокойно казва „Стига толкова. Видях те.“ Мнозина го бяха гледали по-дълго от този човек в очите, но техните погледи бяха пълни с възторжено и хипнотизирано преклонение и Сталин снизходително го приемаше, а след две секунди отместваше поглед със същото „Стига толкова. Видях те.“ Само четирима бяха посрещали погледа му с равнодушна и почти презрителна устойчивост и сега всичките бяха мъртви.
          „Мдааа...“ ­ поклати глава той, когато командирите си отидоха, взе синия молив и вписа името на човека с лошия поглед в един от списъците. Срещу него постави специалния знак, който означаваше „Без крайна мярка“. Искаше пак да погледне този човек в очите след пребиваването му в място злачно, място спокойно ­ беше обикнал този библейски израз още в семинарията и често го употребяваше в небиблейски смисъл. Беше му приятно да вижда жалко лазещи бивши самоуверени интелигенти като Зиновиев и Бухарин, а веднъж каза на Ворошилов, че ги докарва до това състояние не за удоволствие, а защото смята за важна държавна задача унищожаването на интелигентския дух и че от това зависи бъдещето на Русия.
          Лошо гледащият червен командир се яви за втори път пред Сталин без признаци за успешно превъзпитание във вида и в погледа си, а застана пред бюрото му все тъй сдържано затворен и като че ли разсеян. Гледайки го, Йосиф Джугашвили си помисли, че през последната половин година времето е работило за хората като този човек, доколкото още ги имаше и сега те пак могат почти високомерно да показват чувството си за офицерска чест и за дворянско достойнство. Изведнъж бяха станали нужни на Русия и това беше неприятно за Сталин, но той беше човек прагматик и затова един ден през ноември 1941 година намръщен нареди: „Вадете онези от лагерите и ги пращайте в частите! Нека воюват.“ Тогава положението на фронта изглеждаше безнадеждно и бяха му докладвали, че вече няма достатъчно подготвени офицери, защото са много убитите. Не се учудваше, но пак се намръщваше, когато след това четеше в донесенията, че бившите лагеристи се сражават добре и че мнозина имат заслуги за почти чудотворното спиране на врага пред столицата В списъка с имената на тези хора беше записано и името на човека с лошия поглед и Сталин пожела да го види отново. Информацията за състоянието на интелигентския дух след събитията от началото на войната беше все така важна.
          Човекът с лошия поглед извървя пространството между вратата на кабинета и бюрото на Сталин не със строева стъпка, както трябваше да върви един офицер при явяване пред началник, а с мъчително куцане. Рапорта „Другарю Сталин, явявам се по ваша заповед!“ произнесе не високо и отчетливо, а с глух и дрезгав глас. Не козирува, защото дясната му ръка висеше на превръзка. И пак без усилие застана пред неговия поглед и му се противопостави, но този път Сталин не пожела да каже многозначителното „Мдаа...“, защото напоследък не го казваше.
          ­ Съобщиха ми, че вашият полк е бил на най-тежкия участък и е
          удържал на натиска със сравнително малки загуби ­ каза Сталин, като го гледаше. ­ Тъй като е ясно, че войниците ви не са били специално подбрани храбреци и богатири, трябва да се приеме, че успешните действия на полка в някаква степен се дължат на вашето командирско умение. Определиха ви като майстор на бързото и смело прегрупиране и предлагат да ви наградим.
          Нищо в лицето на човека не се промени и това учуди Сталин, защото знаеше, че някогашните офицери и някогашните дворяни не бяха равнодушни към похвалите. Този беше човек от друг тип и беше интересно да се разбере от каква част на руския народ е произлязъл.
          ­ На река Нара ли бяхте? ­ попита Сталин, като погледна листа пред себе си.
          ­ Да ­ отговори човекът.
          ­ При Лизюков ли?
          ­ Да.
          ­ А после при Тула?
          ­ Да.
          ­ Къде беше най-тежко?
          ­ При Тула.
          ­ Колко атаки отбихте?
          ­ Единайсет.
          ­ Там ли ви раниха.
          ­ Да.
          ­ При вас носиха ли казанската икона?
          ­ Да.
          ­ Подейства ли това на войниците?
          ­ Да.
          ­ А на вас подейства ли ви?
          ­ Не.
          ­ Защо?
          ­ Дядо ми беше старовер безпоповец, а безпоповците не вярват
          в силата на иконите.
          Мъжът стоеше пред него и го гледаше спокойно. Не отмести поглед след две секунди, защото след последния отговор сякаш се бе върнал към някаква своя мисъл и не виждаше човека пред себе си.
          ­ Какво си въобразявате? ­ изведнъж попита Сталин.
          Другият сви едва забележимо рамене и отмести поглед с вид на човек, който прави това по собствена воля, а не защото се е подчинил. Изглеждаше уморен. Когато после с неочаквано родил се интерес си спомняше за лицето му, Сталин последователно мина през въпросите „Сила ли изразяваше то?“ с отговор „Не“, „Нахалство ли? Не.“, „Презрение ли? Не.“, „Тъпоглава глупост ли? Като че ли да, но... Не!“. Реши, че човекът беше обладан от някаква странна вяра, която му позволяваше да бъде един и същ и непоклатим при всякакви обстоятелства. Така навярно са стояли и са гледали първите християни преди да ги разкъсат лъвовете по арените на древния Рим. Вярата на този човек не беше вяра в светостта на революцията. Неслучайно патриарх Никон и Петър Първи са гонили староверците.
          Вие сте вреден човек ­ каза Йосиф Джугашвили, като се размърда на стола. Взе лулата, погледна я и отново я остави на бюрото. ­ Хората като вас са полезни и нужни в критични моменти, те печелят сражения, но войната като цяло се печели от други.
          В очите на човека се мярна искрица на интерес, сякаш се готвеше да каже нещо, но миг след това на лицето му се върна предишният израз. Изглеждаше до равнодушие уморен физически, но духът му не беше сломен. Какво си въобразява той!
          ­ Ще ви разстреляме! ­ каза Сталин с едва забележимо поклащане на главата и с лека усмивка под мустаците. ­ Можете да си вървите.
          Човекът едва забележимо мръдна раменете си, обърна се без да бърза и тръгна с куцане към вратата. Обикновено куцане беше, но на Сталин му се стори, че има някаква многозначителност и дори странна гордост в походката на човека, който сякаш му казваше „Ти не знаеш това, което знаем ние, куцащите. Ние сме особен народ.“ „Върви! Върви! Махай се!“ ­ поклати глава Сталин, взе лист от папката вдясно и започна да пише на него със синия си молив.
          Два дни по-късно му докладваха, че спрямо онзи човек е приложена крайната мярка.
          „Виж го ти!“ ­ си помисли Сталин, когато после установи, че след решаването на проблема с онзи човек неговият образ не се е разсеял безследно в пространството, както бе ставало с другите, а всеки път, когато по някакъв   повод си спомнеше за него, той заставаше изправен и мълчалив пред мисления му взор. „Мдаа.. поклати глава. ­ Силен е, негодникът. Това не е интелигентщина.“
          За последен път човекът с лошия поглед се появи и стоя непоклатимо спокоен пред мисления взор на Йосиф Висарионович Джугашвили на 22 декември 1952 година. „Нека стои ­ си помисли той. ­ Не ме смущава. Нека гледа как управлявам Русия без да се интересувам от неговата философия.“ След по-малко от три месеца умря.

          2. 
          Иван Василевич Елагин живя 38 часа след като излезе от кабинета на Сталин и през всичкото време мисълта му беше отпуснато мрачна. Когато командваше полка си пред Москва и беше сигурен, че ще загине в страшното сражение, нямаше време да мисли за смъртта. Сега имаше време, но след като стоя пет секунди пред представата за безкрайна студена пустота, сви рамене и си каза „Не е интересно.“
          Интересно беше и няколко минути мисли за откритието, че в службите за сигурност нищо не се е променило през трите години след първото му арестуване. Войната беше сложила своя отпечатък върху всички хора в Русия и нови мисли и нови истини изразяваха техните погледи и жестове, а само тези тук непоклатимо носеха все същите непроницаеми и злокобно делови лица. Гледайки ги, Иван Василевич Елагин си помисли, че те са особен вид хора, расли и възпитавани не във все още доброто, въпреки болшевизма руско общество, а в необикновени условия, може би в комуни за безпризорни. Такива стават индивидите, когато край тях я няма простата, светла и весела руска мисъл за живота и за хората, когато никой не им е казвал „Здравей, приятелю!“, „Браво!“, „Бъди здрав!“, „Жалко за него!“, „Няма да го забравя!“, „Тъжно ми е.“ Стана му тъжно, когато си помисли, че те още дълго ще пълнят Русия с израза на лицата си.
          Седна на желязната скамейка в килията и си помисли, че сам е виновен за смъртта си. Ако бягащ от преследвачи човек не успее да прескочи изпречила се пред него пропаст, за да продължи да бяга нататък и да се спаси, гибелта му ще е естествена последица от тази негова неспособност. Щеше да остане жив, ако беше свел унизено поглед пред Сталин или го бе гледал с възторжена покорност. „Бих го направил, за да избягна смъртта, но не мога“ ­ си помисли.
          В гимназията в Петербург имаше приятел дворянин, който през едно лято го покани да му гостува в имението. Събраха се десетина млади хора от съседните имения и от столицата и забавлявайки се по младежки шумно и весело, един ден решиха да представят пиеса. Тогава Елагин се провали с гръм, както каза приятелят му, а след това вече знаеше, че не може да изговаря думи и да показва чувства, които не са негови. Странна и навярно вродена неспособност беше, каквато е неспособността на някои хора да говорят, да разпознават цветове и да чуват. Внимателно бе чел речите и докладите на Сталин и от прочетеното беше разбрал, че Йосиф Джугашвили не е глупав, но е плосък и елементарен човек. И други такива хора беше виждал Елагин и не ги мразеше, а дори уважаваше тези от тях, които вършеха добре несложната си работа. При първото си идване при Сталин обаче видя, че той освен другото е и дребнаво хитър, злобен и коварен, а такива човеци Елагин не можеше да уважава. Бивш професор беше му разказал в лагера, че изпитвал мистично страхопочитание пред тъп и малограмотен човек, от когото след арестуването зависел животът му. „Треперех и бях готов да лазя пред него“ ­ каза професорът, а Елагин си помисли тогава, че не може да направи същото, каквото и да му струва това и че няма човек в света, пред когото ще сведе унизено поглед. Много хора заслужават уважение, но никой, който и да е той, дори и да е най-великият, не заслужава да му се кланяш робски.
          Беше преминал през живота със спокойно лице, върху което не се отразяваха площадните вълнения на съветското време. Дядо му често казваше на съселяните си „Мисли с какво лице ще изправиш пред Бога“. Като си спомни сега за това, Елагин си каза, че с лицето си може да стои пред всеки строг съдник. С него той бе гледал надзирателите в лагера и у някои беше будил уважение, а у други гняв, с него беше командвал полка си пред Москва и сега си мислеше, че го е носил такова през целия си живот точно за тези минути, часове и дни и то му е помогнало да изпълни най-важната си задача преди да умре. Офицерите и войниците от полка му бяха усещали неговата готовност да стои с велико достойнство пред света и пред смъртта и тази готовност беше прониквала в душите им, угасяла беше паниката и беше будила у тях простото човешко желание да свършат с руска деловитост работата, която им бе възложена от Бога. Добре я бяха свършили всички заедно и Елагин им беше благодарен и ги обичаше. „Заради този поглед губя живота си, но и спечелих заради него и с него и печалбата е по-голяма от загубата. Струваше си. Все едно че съм загинал при Тула.“ ­ си помисли.
          Много от събратята му по поглед загинаха и ще загинат, но някои ще оцелеят след войната, ще се народят след това и други и от тези хора ще зависи бъдещето на Русия. „Здравствуй, племя, молодое, незнакомое!“ ­ поиска да извика през времето като Пушкин.
          ­ Хайде, приятелю, настъпи часът ­ каза човекът, който дойде да
          го отведе за разстрела. Погледна превързаната му ръка и добави. ­ Навоюва се, значи.
          Елагин стана и разкърши рамене. Едва сега усети, че в килията е студено.
          ­ Какво си направил? ­ попита конвойният. ­ Не приличаш на
          дезертьор и на страхливец.
          ­ Гледах лошо ­ усмихна се мрачно Елагин.
          ­ Кого?
          ­ Когото трябва.
          Конвойният погледна листа, който държеше в дясната си ръка и вдигна вежди:
          ­ Охо! Заслужил си го! ­ каза той.
          ­ Да. ­ каза Елагин.

          3.
          Аз, българинът Димитър Дишев, всеки път когато отида в Москва и застана със сведена глава пред паметника на незнайния воин до кремъл¬ската стена, мисля не за милионите загинали, а само за един отделен човек. Нека ми простят другите за тази особеност на характера ми. Вечна им памет! Този човек стои спокойно някъде в пространството, едновременно много близо и много далеч от мен, гледа ме в очите и сякаш ми казва „Здравей, приятелю!“ „Здравейте, Иван Василевич! ­ отвръщам. ­ Щастлив съм, че ви познавам.“
           
           

          Георги Виденов
          Из „400 РАЗМИСЛИ И АФОРИЗМИ“
           

          Мисълта е на този, който може да я изкаже.

          Не губи това, което няма да намериш.

          Голямата любов е за умни хора.

          Няма развратни жени.
          Има жени, на които един мъж е малко!

          Ако сам се закрепостиш ­
          никой не може да те разкрепости!

          Излишните думи са като излишните килограми!

          Човешкото падение дъно няма!

          Лицемерието е голяма сила.
          То преобразява човека!

          Най-лесно се понася чуждата болка!

          Простият човек, щом стъпи на краката си,
          почва да тъпче!

          На късоумието диоптри не помагат!

          Манията за величие е признак за пълно оглупяване!

          „Една птичка пролет не прави“.
          Но и една гарга есен не прави!

          Мързеливият задължително е алчен.

          Само умният човек може да каже, че не е 
          достатъчно умен!

          Глупакът винаги е умен!
          По-добре любов от пръв поглед,
          отколкото много погледи без любов!

          Ако търсиш нещо качествено,
          не го търси в боклука!

          Елементарният човек си създава самочувствие
          като злепоставя всички.

          Раздялата отваря врати за нещо ново.
          Защо тогава страдаме за нещо старо?

          Празнодумието е дарба.
          Не всеки може да говори глупости!

          Има два вида пишещи.
          Можещи и желаещи.
          Желаещите са повече.

          Смъртта приземява всички.

          Жената е ябълка.
          Лошо е, когато мъжът е червеят!

          Хубаво е, когато има за кого да не спиш!

          Да построиш къща е лесно.
          Дом ­ трудно.

          Да съжаляваш за нещо, което не се е случило, 
          е толкова глупаво, 
          колкото да мечтаеш за нещо, 
          което няма да се случи!

          Доброто може да заспи.
          Злото ­ никога!

          Човекът се съхранява най-добре като се раздава! 
          Пенка Брайкова
          БАБА ДОНЧОВИЦА1
          (1860 ­ 1944 г.)
           

          Баба Дончовица е копривщенка от рода Хаджинейкови. Кръщелното Ј име е Мария или накратко ­ Минка, но навремето, когато семействата са имали много деца, снахите са приемали името на съпруга си, за да се знае точно мястото им в рода. Така нашата баба Минка, с омъжването си за Дончо Моравенов (1847 ­ 1891 г.) е станала Дончовица.
          Ние, внуците Ј, пък сме раждани в Златица, в нейния просторен дом, дето прекарахме едно щастливо детство.
          Тогава Златица беше девствено идилично градче, потънало в зеленина. В края на зимата, щом снеговете се стопеха, топлият вятър, нахлул в плодните градини, разнежваше овошките и те разцъфтяваха. Превръщаха се в бели облаци, дъхави и сияйни. Пчеличките, бързи и съсредоточени, прелитаха от клон на клон, пъхаха се умело във всяко цветче и обираха нектара му, за да напълнят кошерите с божествената си храна. После, през лятото, слънцето напичаше, плодовете се наливаха със сок ­ и сладък, и освежаващ. В тези горещи дни пчеличките бяхме ние ­ децата. Събирахме природните дарове, пълнехме гърлата си и тичахме към вадите, за да се разхладим. Ходехме и на река Тополница. Там сме се къпали, прали и бухали чергите.
          Вечер неохотно се прибирахме у дома и липсата на електричество и радио ни довеждаше до огнището. Сядахме върху големите червени възглавници, напълнени със слама и разпитът започваше:
          „Бабко, кажи ни как си живяла ти в Копривщица, като си била малка“.
          „Аз, баби, сам от рода Хаджинейкови. Тие живееха на края на Арнаут махала. Цялата река Петрешка бе тяхна. Гледаха добитък ­ големи стада. Пасяха ги из къра, над селото. Моят баща, дядо ви Брайко (1803 ­ 1871 г.) бе джелеп. Сбираше овце не само от нашето село. Ходеше и по други села, и по-близки, и по-далечни, и като насъбереше няколко хиляди глави, тръгваше за Одрин или за Цариград. Там да ги продава за повече пари. А ние стоим дома и треперем. Страх ни е да го не нападнат разбойници, да го пребият, та да му вземат жълтиците. Па като се върнеше с пълен кемер радостта ни бе голяма. За всекиго имаше по някой армаган.
          Всички бяхме доволни, но най-много му са радвахме на него, че е между нас жив и здрав.
          Той построи голямата къща на дясния бряг на Петрешка. После синат му, моят брат хаджи Иванчо, я взема. Боядиса я и я украси, тъй както я знаете сега.
          Дядото на моя баща са е казвал хаджи Нейко (1710 ­ 1777 г.). Той е погребан на върха Свети Никола. На гроба му има стар дебел гранитен кръст1 с неговото име. Като идете в Копривщица, връвете, та го вижте! Поклонете му са и му запалете свящ, че ако не бе той и нас нямаше да ни има!“
          После попитаме: „Бабко, вярно ли е, че твоите братя са ходили в Египет?“ „Вярно е, баби, как да не е! Тие седяха там дълго време и печелеха добри пари.“
          „Какво са правели, там?“
          „Тримата ми братя ­ хаджи Луко (1844 г.), Динчо (1848 г.) и хаджи Ованчо (1853 г.) бяха млекари в Александрия. Тие бяха жилави, пръгави, честни и сговорни, та работата им спореше. Гледали са биволе ­ цяло стадо. Като издоят млякото от биволиците, подквасат го и продават кисело мляко. Биволското мляко е гъсто и силно, добра храна е, па е и киселко, та като напекат жегите, египтените са са изтрепвали да го купуват и ядат.“
          „Бабко, тези твои братя имали ли са си семейства? Идвали ли са си в Копривщица да ги повидят? Египет е толкова далече. До него се стига по море и пътуването е толкова дълго. Сигурно е траяло няколко седмици.“
          „Тъй е, баби, ама моите братя бяха добри хора, имали са разбирателство. Те са правиле тъй: Додето двама братя работят в Александрия, третият пътува; идва си дома, натоварен с подаръци ­ пълни сандъци, връзани на гръба на конете. То бе радост, то бе веселба! Одиле сме чак до Сополивите камъне, да ги срящаме. Па като си дойдат, седат в Коприщица по няколко месеца, да са видат с всички роднини, с цялото село. Мило им е всичко, че не е лесно да си далеч от отечеството! Мъката е голяма!“
          „А ти, бабке, защо не си останала да живееш в Копривщица? Как си дошла в Златица.“
          „Тъй ми било писано, баби. Аз бях най-младата у дома. След като умря баща ни, за мен се грижеха братята ми. Дошал дядо ви Дончо да ма иска за жена и тие са съгласиле. Увещаваха ма: „Минке, по-добар от Дончо Моравена няма да срещнеш. Той е джелеп, печели, има си имот.“ И аз го взех. Но като ма доведе той тук в Златица, аз са същисах. Къща ­ да са загубиш в нея. Дворът ­ с кон да препускаш из него. Градина, ливаде. Дончо успял да купи всичко от някой си бей, който бързал да напусне Златица. Моравенци бяха умни. Тие де станаха абаджии са преселиха в Пловдив. Биле са майстори и добри българе, та гласат им са е чувал. Тодор, Петко и Душко са дариле стотици грошове за съзиждане на български училища из Пловдив, а Тодор Моравен е изградил черковата „Светите Константин и Елена“ на мястото на едно старо, порутено църкве. Синат на Душко ­ Константин Моравен, е написал една голяма книга ­ „Паметник на пловдивското християнско население“, де са записани всичките тие истории. Имаше и един Лука Моравен в Цариград. Той бе в управата на тамкашното Българско читалище. Работил е за свободата на църквата и за просвещението на македонците.
          На онова време, баби, Златица не бе като Коприщица. Коприщица ­самичко село на връх планината. До нея път не стигаше. Та там турчин не¬ са свърташе. А Златица ­ на кръстопат, посряд планинските проходи. Пътници всякакви минаваха през нея. Имаше си и хан, и конак. Турците седат да вардат, ред да има, някой да им не отнеме царщината. Държеха и войска, за по-сигурно.
          На Златица викаха „Касаба“ значи турски град дето са грижи за управата на околните села. Джамии имаше две. Минаретата им варосани, бяли, стърчат над овошките. Муеззинат по пет пъти на ден се качва на викалото да приканва правоверните мъже: „Елате на молитва, елате към спасението“. Гласат му проточен, напевен са носи из околността. Българите свити в една махала си знаеха рода и вярата. Имаха си черкова, училище и метох с калугери, дето са преспивали и отец Паисий, и Левски.“
          Нещо не ни е ясно. Връщаме се назад: „Бабче, кажи ни как дядо Тодор Моравен е построил цяла черкова! Той не е бил толкова богат, не е имал злато?“
          „Имал е златно сърце, чедо! Обичал е народа си, милеел е за бъднините му.“ „И какво е направил?“ „Като се е оженил, купил къща досами двора на порутеното цръкве. В него почнал да трупа материали за строеж: днес ­ камъне, утре ­ дървения, желязо, квото намери. Така лека-полека, за няколко години подредил, щото е нужно. После събрал верните си майстори и започнали градежа. А махаленците сякаш само това са чакали. Като разбрали, че са вдига български православен храм, припнали и те да помагат ­ кой с квото може. И не само мъжете, ами и жените, и децата. Е, друго ако не умеят, вода да носат, и за строежа, и за ожаднелите строители.
          Работата са е свършила бързо, и с радост!“1
          Друг път попитаме: „Бабко, разкажи ни нещо за Априлското въстание! Как сте бягали да се спасявате?“
          „Ох, баби, не питайте! Тогаз бе много страшно! Като са разчу, че коприщене и панагюрци са възстанале, настана смут. Ходжите събраха мъжете си в джамиите и ги насърчиха да бранат правата вяра, с цената на живота си. Властта им даде оръжие и тие са юрнаха към; бунтовните села да убиват и грабят. От златишките села най-пострада Петрич ­ даде много жертви и изгоря. Оцелелите нямаха ни покрив над главата, ни храна. Как са преживяли не знам.“
          Ние в Златица, като видяхме как са въоръжава башибозукат, побегнахме да са спасяваме. Пръснахме са като пилци. Бегах и аз. Па като излязох от дома, насреща ми иде един старец-комшия. Спря ма и ма гледа строго: „Минке, де ти е детенцето?“ „Дома е.“ „Как тъй дома!? Ти си му майка. То трябва да е с теб! Припкай та си го вземи!“ И аз изтърчах, та си го взех. То си спеше кротко в бешика ­ нищо не разбрало... Бе само на три месеца, а аз на шестнайсе години ­ и аз дете. Ама старикат ма научи да знам, какво е да си майка.
          В Коприщица, при потушаването на въстанието е имало голямо предателство. Там чорбаджиите са издали имената на всички въстаници, за да спасат селото си, обкръжено от турски аскер. Тогава Хаджинейковци дадоха свидна жертва. На една от пловдивските бесилки е предал Богу дух моят първи братовчед Цоко Будин, съратник на Левски, член па коприщенския революционен комитет и стотник на коприщенската въстаническа войска. Неговата майка Нона Будинова (1811 г.) е сестра на моя баща Брайко Влъков Ходжинейков.“
          „Бабко, кажи сега за Освобождението! Какво си запомнила от него?“ 
          „Като навлязоха руските войски в България бойовете започнаха. Едните настъпват, другите отстъпват. Кръв са лее ­ война! Нам никой нищо ни не казва. Не знаем кой побеждава. Ние само седим, чакаме и са ослушваме. През месец декември вече са разбра, че русите са преминали Балкана и настъпват на юг. Сега турците са обръкаха. Уплашиха са, че по време на въстанието бяха сторили големи зулуми. Избивали бяха невинни хора, ограбили селата. Страхуваха са от мъст, от възмездие, и побегнаха, кой както може ­ на кон, на каруца, пеши. Пък зимата не прощава. Студат сковал земята. Пътищата заледени, краката са хлъзгат. Не може да връви. Ние се крием дома, надничаме скришом зад пердетата и са молим, да не пострадаме, че оръжието е у тях.
          Ех, деца, на тоя свят всичко са връща, и на хората, и на народите. Сторил ли си грях, ще плащаш! Предишната година и ние бегахме, ама през май, а тие в края на декември и руснаците по петите им. Жалки бяха, и тревожни, и безпомощни. Сърцето ти да са скъса като ги гледаш! И тие са хора! Пък като додоха братушките, радостта бе голяма ­ няма изказило!
          После, като са установи българската власт, в Златица захванаха да са заселват македонски бежанци. Настаняваха ги на мястото на избягалите турци. Селото ни са побългари. Оживи са.
          „Бабко, разкажи ни сега нещо за нашия дядо Дончо! Той е умрял много преди ние да са родим, нали? И ти остана сама ­ вдовица!“
          „Тъй бе, баби, тъй? Аз са задомих малка, ама не сгреших. Дядо ви Дончо бе добар човек, пъргав и работлив. Обичаше си семейството и са грижеше за нас. Нищо не ни е липсвало. У нас е било изобилие и излишак. Нему му са щеше да си има син, ама Бог не даде. Аз му родих три момичета и трите здрави, умни и добри деца. На тях сме са радвали. Но радостта ни не бе задълго. Сполетя ни нечакано нещастие, непоправимо зло.“
          „Как се случи това, бабке?“
          „Дядо ви е прекарал живота си на път. Събираше овце, угояваше ги, после ги продаваше на едро, с хиляди. Печелеше добре. Хората са го запомнили на гръбат на породист кон.
          Една заран стана в тъмно, стегна са за път, метна са на коня и потегли с другарите. След Освобождението още имаше разбойници по горите, та всяки са пазеше ­ не тръгваше сам. Бе весел, засмян. Не знаеше, че е тръгнал да мре. Из пътя е вървял спокоен, пръв ­ начело на групата. Жребецът му силен, тегли напред. Изведнаж из треватя изскача змия! Конят се стряска, изправя се на задните крака, хвърля го на земята и го стъпква. Тъй е свършил дядо ви деца. Като го докараха, дома Ј го видях, щях да умра и аз. Погребахме го както си му е редат и започнахме нов живот ­ без него! Тежко бе на всички ни. Аз са мъкна като слепец, виждам само една пустош наоколо и ма облъхва хлад отвсякъде. После доде дома учителят на най-голямата ми дъщеря и каза:
          „Минке, мъката ти е голяма, ама трябва да са бориш, да запазиш всичко, щото ти остави Дончо. Сама няма да са оправиш. Тук трябва да влезе мъж със здрава ръка. Виждам, че ти няма да са омъжиш повторно, затова ще трябва да доде зет. Знам, че детето ти е умно и ученолюбиво, иска да се изучи за учителка. Това не бива да стане! Трябва да го омъжите!“ И тъй стана. Послушахме мъдрия учител и в семейството ни влезе един окумуш панагюрец ­ Стефан Бекяров. Той не само спаси и разработи дончовите имоти, ами успя да стане и собственик на златишкия хан, да оползотвори и него.
          Нищета и немотия не видяхме, само мъката по загубата на добрия Дончо де глождаше сърцата ни, защото Дончо обичаше семейството си, а Стефан ­ печалбата.“

          Сега, когато ние обичните внуци на баба Дончовица сме достигнали нейната достолепна възраст и натрупали достатъчен житейски опит, с умиление си спомняме мъдрите Ј беседи край огнището, връщаме се назад, чуваме гальовния Ј глас, виждаме я озарена от светлината на пламъка и на душевната Ј устойчивост и разбираме, колко много е допринесла тя за нашето духовно израстване, за изграждането на нашия характер с личния си пример за трудолюбие, преданост и скромност.
           

          Обяснителна бележка:
          Османската империя се е крепяла на здравата си организация.
          Снабдяването Ј с основната храна ­ овче месо, е ставало по строго определен ред. Джелепът (браничарят) ­ доставчик на овцете за клане, е изпълнявал предварително уговорен наряд, контролиран от отговорно лице в Истанбул. При изпълнение на наряда снабдителят има право на достойно възнагражданеие. Неизпълнилият наряда се наказва с глоба и затвор. Например ­ заможният джелеп Тодор Хр. Доганов, вуйчо и кръстник на Любен Каравелов, се е разорил и влязъл в Одринския затвор за неизпълнение на такова задължение. Причината е била мор по овцете.
          Младата вдовица на Дончо Моравена е знаела този закон. След внезапната му, неочаквана кончина, тя нарежда на кехаята си:
          „Отведи събраните овце там дето трябва и после ще делим парите по равно.“
          Уговорката е била изпълнена най-добросъвестно и от двете страни.
           
           
           
           

          Гатя Симеонова
          ПРЕОБРАЖЕНИЯТА 
          НА КНИЖНОТО ТЯЛО
           

          Определение за книга в науката книгознание

          На въпроса „що е книга“, Иван Богданов ­ авторът на обзорното историографски и библиографски богато документирано изследване Българската книга през вековете ­ дава следното определение, основано на взаимовръзката писменост-книга: „Докато писменост е всяка материализация на мисловно съдържание посредством графеми със смислово-фонетично значение, нейната най-висша форма ­ книгата ­ може да бъде определена като материализация на мисловно съдържание, на текст, предназначен за разпространяване в преносимо устройство. Затова не са книги надписите, неорганизираните ръкописи, документалните и архивните материали“1. 
          Кои са другите форми на писмеността и по какви пътища се стига до нейната най-висша форма ­ книгата, са подробности, които тук не се обговарят. По всяка вероятност отговорът трябва да се търси в приложената към посочения труд Хронология, в която примерите за български форми на „материализирано мисловно съдържание“ чрез графеми водят началото си от „Именника на българските канове“ и летописните каменни надписи: Хамбарлийски, Чаталарски и т.н. В случая зад израза „формата на писмеността“ (без степенуването на съвършенството и обема на изказа) се съдържа знание за формата и материала на „предмета“, върху който са нанесени графемите. В този смисъл малко по-различен поглед именно върху „предмета“ се открива у Климентина Иванова. Тя смята, че по дългия си път във времето книгата е променяла вида си: глинени плочки, дъсчици, таблички, свитъци, тетрадки, кодекси. Подобно схващане без умисъл за теоретизиране се открива у Славейков, който в кратка статия относно „веществото“, на което древните пишели, споменава плинти (тухли), черепци, каменни плочи, рудни плочи, слонова кост, дървени кори, листове. Маньо Стоянов, едно голямо име в българското книгознание, без да твърди, че надписите са книги, смята, че нашата книжнина води началото си от първобългарските надписи и включва цялото наследство от надписи по нашите земи (тракийски, гръцки, римски, прабългарски, надписи от времето на турското робство и Възраждането), съхранени върху различен носител. Съвкупността от първобългарски надписи, изсечени върху камък, Петър Добрев2 определя като каменна книга на прабългарите, с което той се нарежда в групата на авторите, споделящи идеята, че с лексемата книга на по-ранни етапи от историята на писмеността са били означавани не само текстове върху „преносими устройства“.

          Иван Богданов приема за книга двете форми на ръкописа ­ свитък (лат. volumen) и кодекс (лат. codex). Кодексът се получава от събирането в общо тяло на различен брой тетради, зашити една към друга и подвързани. А самите тетради (коли) се състоят от правоъгълни листи (кожа или хартия, от 2 до 12 на брой), сгънати на две, четири или осем, което е начин за постигане на желания формат. Изнамирането на кодекса не означава автоматично отпадане на свитъка като вид ръкописна книга. Замяната на свитъка, форма на книга, характерна за Стария свят, с тетради, съшивани в кодекс, започва още през първите векове на новата ера (I-IV, което по принцип е времето на ранното християнство). По форма ръкописната книга на Средновековието е кодекс. Тя е наследена по-късно от печатната книга3. 
          Определението на Иван Богданов за книга е повлияно до голяма степен от вида, функциите и обществената значимост на книгата в нейния съвременен вид. Тя е тяло (от хартия или кожа), което „носи“ смислово съдържание във вид на текст (текстът като основен неин компонент се характеризира с голям обем и завършеност). Предназначението на текста е да бъде разпространяван, а възможността е постигната чрез преносимото устройство (свитък, книга), което може да се ползва от много (на практика неограничен брой) читатели и без ограничения относно времето (настоящо, минало, бъдеще) и мястото. С изнамирането на книгопечатането социалният, времевият и пространственият обсег на книгата придобиват нови измерения, благодарение на възможността да се правят големи тиражи. Променената технология за произвеждане на книги се отразява не просто на вида и количеството на този „носител“, но и върху самото носено от него съдържание. Докато ръкописната книга възниква като богословска, богослужебна или в своя най-разкрепостен вид като монашеско четиво, то печатната книга постепенно налага текст със светско съдържание4.

          От края на ХIХ и особено през ХХ век у нас, по подобие на страните, в които се осъществява разгърната научна дейност, се поставя началото и се развиват няколко научни дисциплини, които изучават различните страни на явлението „книга“ и начина на неговото вписване в обществения живот. Поредицата от дисциплини, които имат принос за изучаването на книгата, обема Обща история на книгата, История на българската книга, Книгознание, Библиография, Библиофилия. Историята на българската книга е част от Общата история на книгата, която по принцип се занимава с взаимовръзката писменост-книга. Науката Книгознание обхваща всички проблеми относно създаването на книгата като вещ ­ материали, технология (ръкописно, печатно), особености при съставянето на текста (шрифт, текстови колони), естетическо оформление (орнамент, илюстрации), създатели, разпространители и ценители, функция и ценностен статус на книгата. Библиографията е наука за издирване и описване на печатната книжнина, а Библиофилията ­ за редките книги.
           Всеки обзор върху състоянието на българската книга през вековете тръгва от Общата история на книгата, от онези начални стъпки, които се свеждат до създаването и ползването на графични системи (писменост) за овеществяване на мисълта и чието наличие прави възможна появата на книжнина. Историята на българската книга се придържа към тази изпитана схема за научно изследване. Най-всеобхватните проучвания тръгват от предисторията, от „началото“ чрез археологически доказателства за графично фиксирана „информация“, от писмените свидетелства за ползвани чужди (сарацински, гръцки, латински) книги, от създаването на собствена писменост при официалната ни християнизация. Те представят пътя на българската книга през вековете като закономерна последица от тези исторически натрупвания5. 
          Съществуват няколко принципа за представяне на българската книга, а именно ­ хронологичен, технологичен, съдържателен. Тъй като въпреки неоспоримите доказателства за писмено наследство преди официалната християнизация на българската държава началото на българската книга се поставя от всички съвременни изследователи във връзка със създаването на азбука (глаголица и кирилица) и превод на Светото писание на старобългарски език, хронологичният принцип описва историята на българската книга в последователност, отговаряща на историческата периодизация: книгата от времето на Първата и на Втората българска държава, книгата през ХV ­ ХVIII в., книгата през Възраждането. Развитието на книгата след Освобождението и по-специално през ХХ век (поне според някои обзорни проучвания от втората половина на същия век) е белязано с прелом в сферата на книгосъздаването и книгоиздаването след 9 септември 1944 г. Книжовното дело от последните десетилетия на ХХ и първите години на ХХI век все още е обект на публицистични оценки, а не на обективни научни анализи. Технологичният принцип, при който се взема под внимание начинът на създаване на книгата, предполага представянето на етапите ръкописен и печатен. В класификацията на Ив. Богданов, приложена спрямо историята на българската книга, е откроен и началният етап на книгопечатане, в резултат на което хронологичната последователност е постигната чрез изучаване на българската ръкописна книга, българската първопечатна книга и българската старопечатна книга6. 
          На особено внимание в книгознанието се радва ръкописната книга, тъй като тя е ключ към изучаването на духовния ни живот след обявяването на християнството за официална религия на българската държава. Проучвателската дейност се свежда до издирване, описание, научен коментар и издаване на ръкописи. Създаването на ръкописа е резултат от организирана книжовна дейност, което предполага проучване на нейното равнище чрез представяне на книжовни школи, центрове и кръгове, чрез имената на по-известните съставители и преписвачи, чрез технологичните подробности (вид материали за писане, писмени инструменти и химикали), чрез представяне на съдържателната и естетическата страна на ръкописа, чрез собственобългарските приноси и чуждите влияния, чрез местата за книгосъхранение (библиотеки, архиви, тайни хранилища) и чрез пътя на книгите в пространството на четящите. 
          При ръкописната книга научният интерес е привлечен и от редица частни проблеми, каквито са естетическото оформяне (орнамент, миниатюри, пагинация ­ т.е. означаване на страниците, подвързия) или графичните средства, пряко обслужващи езиковия изказ (азбуки, шрифт ­ устав, полуустав, бързопис). При печатната книга ­ първопечатна, старобългарска, книга на новото време ­ освен въпросите относно вещния носител на посланието (видове хартия, графично оформление на текста, илюстрации, пътища на влияние), значими в български условия от Възраждането насам се оказват нещата, свързани с местата за издателска дейност, организацията на българската издателско-разпространителска практика (издатели, спомоществуватели), пътищата на книгата към възрожденския читател (панаири, книжарници, учители-книжари), резултатът ­ утвърждаването на ролята „автор“ и на книгата като необходима и търсена вещ7 . При тези проучвания освен на положителни факти (създаване, популяризиране) изследователят се натъква и на такива с обратен знак ­ унищожение на ръкописи, недооценяване на стойността им като наследство, в резултат на което те са продавани на безценица, дарявани, изоставяни в неподходяща среда без необходимите за оцеляването им грижи8. 

          Телесността на книгата 
          с оглед на българската практика

          Преносимият носител на текста при книгата тип „кодекс“ или „свитък“ е от растителен (папирус, хартия) или от животински (кожа) материал. На пръв поглед това е само една подробност, която няма връзка с текста и по-точно с посланията му. Тялото на книгата е резултат на специализирана дейност, предхождаща създаването на текста и неговото нанасяне върху материала било ръкописно, било чрез използване на устройства за печатане. 
          Според книгознанието има известна съотносимост между материал и вид ръкопис. Папирусът, материал за писане, правен от листата на тръстика, се използва без изключение за свитъци. Това е материалът на Стария свят. Прочутата Александрийска библиотека е била вместилище на книги-свитъци, писани върху папирус. На папируси са писали и през първото хилядолетие на нашата ера. Изготвянето и ползването на този материал се поставя и във връзка с разцвета на арабската култура. Бил е ценна стока, забранена през VII в. за износ от Арабския халифат. В изследванията по книгознание се споменава, че като материал за писане папирус е бил употребяван, макар и рядко, до ХII в. 
          Борбата за културно съперничество в Стария свят се оказва двигател за изнамирането и налагането на нов материал за писане ­ пергаментът. Той се появява благодарение на амбицията на пергамския владетел Евмен II, живял през II в. пр.н.е., не просто да създаде библиотека, подобна на Александрийската, а да затъмни нейната слава. Реакцията на Александрия била спиране на износа на папирус за Пергам. Това принудило амбициозният негов владетел да наложи обработената по специален начин щавена животинска кожа в собственото си книгопроизводство. Създаден преди новата ера, пергаментът постепенно навлиза в книгопроизводството през I-IV в., за да измести през втората половина на хилядолетието папируса като стока на книжния пазар. Пергаментът се оказал материал с много предимства: по-плътен от папируса, което позволява да се пише от двете страни на листа, по-издържлив, по-гъвкав, може да се крои, да му се придава определен размер на листа, чрез което се постига форматиране на книгата, може да се съшива и подлепя. Качествата на материала повлияват и върху формата на книгата. Книгата-кодекс е писана върху пергамент. По-старинната форма ­ свитъкът, се прилага за определен тип текстове (грамоти, царска кореспонденция), писани върху кожа, а в единични случаи ­ за текстове, обслужващи богослужението. Старобългарската книга възниква и се утвърждава по време, когато пергаментът се е наложил като предпочитан материал за писане. 
           Подготовката на кожи, върху които се пише, е специализирана дейност, която включва набавянето на суровина (агнешки, овчи, кози, телешки кожи, т.е. кожи на преживни животни?!), инструменти и технологии за първична и окончателна обработка, оцветяване, окачествяване и предаване на търговски вид. Известно е, че пергаментът от телешка кожа, жълтеникав на цвят, е бил ценен заради плътността си. Полученият от кожата на новородени агнета бял и тънък пергамент е придавал финес на книгата. Особено ценен е бил пергаментът, наричан „девическа кожа“, който е бил изработван от кожите на мъртвородени или на умъртвявани веднага след раждането агънца. Тази причастност на смъртта към качеството на материала за писане заслужава размисъл. Скъп е бил пергаментът, изработван от кожата на антилопа. В много редки случаи обработената змийска кожа също е била използвана за писане. Известно е, че старобългарската терминология относно материала за писане се характеризира със своеобразие. Книжовниците от онова време наричат пергамента „кожа“ или „хартия“ с ударение върху „а“. 
          Разбира се, изработката на няколко вида пергамент е резултат от специализация в обсега на кожарския занаят. Дали при традиционно добрите постижения на българите в тази област средновековната българска държава е имала собствено производство пергамент или за създаването на християнската книжнина е използвала вносна стока? Историята на българската книга не казва нищо определено. Нека в търсене на някакви сведения се позовем на писаното по друг повод, но със същата амбиция да бъде представена българската активност. По повод на стопанската култура на прабългарите П. Добрев пише следното: „В имената на някои от най-ценените през средновековието изделия твърде често се преплита името „булгар“. Ако погледнем, например, как се е наричала фино обработената конска кожа ­ юфтът ­ ще видим, че на едно огромно пространство, простиращо се от Италия до Таджикистан, той се нарича „булгар“. И в основата на разпространението на тази дума стоят прабългарите. Повече от десет народа, населяващи различни части на Евразия, наричат юфтът с това негово название, а най-старият пример за неговата употреба е древносирийската дума „Блехаро“, известна още във вековете преди нашата ера. На пръв поглед това, че юфтът се нарича „булгар“ не е кой знае колко забележителен факт. Той все пак е конски продукт и затова кой, ако не един коневъден народ, би трябвало да го произвежда?! Но ето, че се появява нещо още по-неочаквано. Оказва се, че с името „булгар“ в земите на изток се е наричал и един от най-ценните видове златарски изделия т. нар. муза`-и-булгари (български филигран), а също и два вида музикални инструменти ­ булгарина и болхар. И все в същия ред се прибавя и фактът, че с думата „болгар“ в някои райони на Русия се нарича и един особен вид дървен материал“9. Споменаването на обработени материали от кожа, метал и дърво, всички с отношение към „писането“ и всички назовани „болгар“ води до догадки за евентуална българска причастност към ранните форми на книгата и тяхното прабългарско своеобразие. На този етап на самопознание обаче единственото сигурно знание е, че прабългарите са известни по източни извори (арабски, арменски, дагестански) като народ, който държи търговията с хермелинови кожи. В средата на VI в. го споменава Йордан, а през IХ и Х в. го потвърждават по отношение на волжските българи арабски пътешественици. Според П. Добрев е забележително не само това, че стоките, изработени от кожа, са известни с названието „болгар“, а и че самите пазари в източни градове като Самара, посещавани от търговски кервани на Волжска България, са наричани от населението „болгарка“10. Доколко обработката на кожа остава характерен за българите занаят и в Дунавска България показват данните от Възраждането. Според изследването на Димитър Маринов за Лом и Ломска околия, кожухарският (кюркчийският) еснаф е бил най-стар, най-многоброен и най-влиятелен, а занаятчиите били изключително българи. Че това не е особеност само на изследвания район, се вижда от данните за това кой в турската империя се занимава с обработката на скъпи кожи: „Кожите кюркчиите са получавали изначало от Цариград, дето охридски българи кюркчии са обработвали много изкусно и изпращали ги навсякъде из Европейска Турция на панаирите“11. 
          Сведенията за българите в писмените извори са от времето на появата и победата на пергамента като материал за правене на книги. Любопитно е, че книгознанието споменава използването на антилопска, но не и на конска кожа за писане. Дали българите са използвали конска кожа не се знае, тъй като в тази насока няма никакви търсения. Това, което възпрепятства подобен научен интерес, е предварителната убеденост, че прабългарите не са имали книги (отговарящи на определението на съвременното книгознание) и че създадените от Кирил и Методий и техните ученици през IХ в. ръкописи, откогато датира според академичната представа началото на българската книга, не са оцелели. Най-ранното ни книжовно наследство е унищожено. По този начин е затворена една врата за изучаването на книгата като вещ с всички подробности на нейната материалност. Все пак остава въпросът дали българите сами са приготвяли кожите, върху които са писали? При толкова разгърната по време на Първата българска държава книжовна дейност създали ли са те специализирано производство на пергамент, което да я обслужва? Незададен досега, той има основание поне да бъде изречен в търсене на повече конкретност относно българската ръкописна книга. Единственият отговор-опит за осмисляне на количествените измерения на задачата по създаване на богослужебни книги в годините на покръстването и непосредствено след него се съдържа в популяризаторския труд на Божидар Димитров 12 мита в българската история: „...за нормалното функциониране на 10000 църкви, колкото е бил вероятно минималният брой, нужен за България, са необходими 200000 книги, а да се произведат, трябва да се отгледат, заколят и обработят кожите на 10 милиона агнета ­ книгите в тази епоха се правят от пергамент“12. 
          Обработената кожа, на която са писани запазените до днес старобългарски ръкописи, с малки изключения е представена като пергамент от средно качество. От приписки се знае за използването на заешка кожа за писане, окачествена от самия преписвач (поп Добрейшо) като „проклета хартия“. От същия тип извори, които са пренесли през времето благодарността на не един преписвач към неговите близки, се разбира, че в много случаи книгите ни са писани върху обработена от самите дарители кожа13. Същевременно почти до края на ХIХ век дейността по обработка на кожа и превръщането Ј в пергамент е обвързана с определени манастири. Подробности относно този материал за писане откриваме у Димитър Маринов: „Кожата е била терше, както казваха кожухарите, т.е. кожа, на която е остриган косъмът по особен начин във вар, измита и разпъната на дъска и изсушена. Приготвяли я калугери, които са се занимавали с тая работа и били специалисти. За тая цел са употребявали кожи от заек, лисица, яре. Тия кожи, тъй приготвени, са ставали годни за писане и са продавани за пари“14. С особена слава на производители на добри материали за писане (кожи, мастила, пера) са се ползвали Чипровският манастир „Св. Иван Рилски“ и врачанския манастир „Св. Тройца“. 
          В хода на разрастващата се книжовна дейност търсенето на по-евтин материал за писане закономерно води до подмяната на кожата с хартия. Предполага се, че новият материал е изобретен в Китай около началото на първото хилядолетие от новата ера и по-точно през II в., което го прави съвременен на навлизащия в книгопроизводството пергамент. Технологията за производството на хартията, в началото държана в строга тайна от китайците, по-късно се разпространява и сред другите източни народи. Един от центровете за производство на хартия от влакната на коноп е бил Самарканд. С мисълта за ранната причастност на прабългарите към лексиката, но вероятно и към предмета (книга) и неговото производство от подходящ материал, ще обърнем внимание върху немаловажния факт, че Самарканд е град, разположен в област Бургар, по данни на арабски извор от Х в. Позовайки се на този и на множество други извори, П. Добрев твърди, че един от районите, населявани от древните българи в Имеон, се е намирал в планините над Самарканд. Самото име на Самарканд той представя като прабългарски топоним, характерен за обитаваната от тях територия в Памир15. След падането на града под властта на арабите през VIII в. тайната за производство на такъв тип хартия била усвоена от последните. Разпространението на хартията в Европа се дължи на арабите, завоеватели на Испания. 
          От ХIII в. хартия започва да се произвежда в Италия. За направата Ј са използвани първоначално развлачени парцали от лен, коноп или памук (т.е. от растителни влакна). Технологията за хартиеното производство е изисквала големи количества вода, затова работилниците са били строени край реки и са се наричали „хартиени мелници“. Какво е било отношението на българите към новия материал за книгопроизводство? Според българското книгознание хартия у нас не се е произвеждала, а пътят Ј на стока, която още в средата на ХIII в. попада в българските царски скриптории, не е проучен. Предполага се, че италианската хартия, ползвана за царски грамоти и препис на богослужебни книги, е прониквала през Византия. По времето на цар Константин Тих (ХIII в.) е преписано евангелие, в което са използвани и двата вида материал за писане ­ пергамент и хартия. Плътната хартия, която е била използвана за царски грамоти, носи названието бомбацина16. 
          Към оформянето на книжното тяло имат отношение не само материалът, върху който се пише, но и съответните мастила и багрила за орнаментите, както и всички съставки на подвързията ­ дърво, кожа, метал. Изработването им също е резултат на специализирана дейност (занаят или битово занятие?) и изисква подходящ набор от суровини и инстументи, както и технологични знания. Изследванията върху „материалността“, която прави възможно създаването на книжното тяло, имат отношение към създаването на ръкописи. Описания на средствата за производство (необходимите машини, набор от различни шрифтове букви и т.н.) при печатната книга липсват. Създаването на ръкописната книга предполага освен материал, върху който се пише (пергамент, хартия) и който най-общо беше представен като суровина и начин на обработка, и специфичен инструментариум. Преди да преминем към чисто техническата и технологичната страна, ще насочим вниманието към търсената символика в прозаичната дейност, каквато на практика е обработката на кожата. Според Климентина Иванова „дори самата обработка се е възприемала символично: от нечистото и кървящо късче, приличащо на езичник, е излизал бял и безгрешен пергамент, готов като новопокръстените да приеме „благочестивите словеса“17 

          Инструментариумът, нужен за създаването на книгата като предмет, се състои най-общо от уреди за разчертаване на листа, уреди за писане, мебели за писане и предмети за съхраняване на подготвения за писане материал, както и на готовия резултат ­ ръкописа. Върху уточнения като формат лист за писане се извършва подготвителна работа преди нанасянето на текста. Тя се състои в разчертаване на листа чрез определяне на полетата, колоните на текста, мястото и размера на заставките и заглавните букви, редовете за писане. За определяне на разстоянието между редовете се използва рамка с игли (пинкториум), а за самото им разчертаване ­ хараксал (дървена или метална рамка с опънати нишки от изсушени животински черва) и предмет от метал или кост за нанасяне на линии ­ грифел, канон, оловен молив. Осъразмеряването на страницата ­ полета, размер на текстовото поле, разстояние между текста, ако той е изписан в две колони, място на орнамента ­ се постига с помощта на специална подрамка и на линийка. 
          Ако се съди по илюстративния материал към ръкописите, създаването на книгата през Средновековието е ставало в скромна обстановка, която включва поставка за книгата и поставка за принадлежностите за писане. Първата по своята същност е наклонена дъска (пулт, пюпитър), прикрепена към висока стойка. Образите на пишещ книжовник недвусмислено показват, че пултът се ползва като поставка, на която лежи книгата, от която се преписва. Създаването на книгата е свързано с една утвърдена поза ­ седналият пред ниска правоъгълна масичка преписвач пише върху дъска или подложка, положена върху коленете му. В Битолския триод, български книжовен паметник от ХII в., в приписка се разкриват подробности за условията на работа и позата на преписвача: „Аз, грешният Георги, в стълп (кула) върху блюдо писах в Светите врачове, на 30-ия ден от декември. Поменувайте ме, братя мои, защото ми мръзнаха ръцете: тук пишех, тук ядях, тук лежах без огън...“18. Според Климентина Иванова този маниер на писане е византийски. Масичката, която на един по-късен етап започва да се използва и като мебел за писане, в началото е мястото, където се подреждат пера, мастилници, средства за попиване, средства за изтриване. Ръкописната книга е била писана с птиче перо (у нас най-често гъше) или с такова, направено от подострена тръстикова клечка, известно с названието каламос. 
          Мастилата са били съхранявани в съдове от глина, стъкло и дори дърво, с формата на чаши или шишенца с няколко деления. Понякога като мастилница, в която се топи перото при писане, са били използвани естествени форми ­ рог или мида. Преносимият предмет (продълговата тръбичка за перата и приспособление с няколко деления за мастилата, което същевременно затваря тръбичката), използван от всеки книжовник, се нарича девит. С малка фонетична промяна, но със същото предназначение този предмет е в употреба и през ХIХ век. Нещо повече ­ той е знак за образованост и за възможността тя да бъде прилагана в действие. „Дякът се познавал по това, че носел на пояса си забоден дивит, т.е. уред за писане, в който имало мастило, а сместявани са и перата. Дивитът е бил пиринчен, правили са го в Серес, Мелник, Битоля, Велес и другаде особени майстори и са носени за продажба по панаирите: Узунджово, Пирот, Джумая и другаде“19. Съдчета с дървесна пепел или пясък, използвани като средства за попиване, също са поставяни върху ниската масичка, а за изчистването на прашинките от попитите листи били използвани животински лапи (заешки, мечешки). Поправянето на грешки се извършвало чрез нож, гъба, пемза. Пренасянето на инструментите за писане ставало чрез специални чанти (от кожа или плат), а съхраняването на тетрадите и листите ­ чрез високи кутии от кожа. 
          По средновековни извори се потвърждава, че собственоръчно са били правени и мастилата. Средновековните ръкописи пазят множество рецепти за приготвяне на мастила, в които са вписани изходният материал, технологията относно последователността на обработване на съставките, времетраенето и пр. Много любопитен факт е прилагането на традиционни занаятчийски знания за изходната суровина при изготвянето на цветни мастила (червено, лазур, зелено, жълто). За целта са били ползвани минерални и растителни оцветители, познати и като багрила за текстил. На това се дължи и впечатлението за цветово сходство между българските ръкописи и традиционните ни тъкани. Направата и употребата на мастила за орнаментиране на ръкописи освен посочената близост с цвета на везмото и тъканния орнамент, е белег за художественото своебразие на съответната книжовна школа: „Тая орнаментика се среща във всяка черковна книга. Както везмото на селяните има характерни белези за всяка околност, по които белези може да се познае дали книгата е писана в Чипровския монастир, в Касинег (монастиря във Врачанско) или другаде. Разликата била не само в шарките, но и в съчетанието на цветовете“20. 
          Що се отнася до продължителност на варене на багрилата, традиционната българска мерна единица е „едно Верую“ ­ т.е. времетраенето при изричането на Символа на вярата.
          Според изследователите на българската ръкописна книга книжовниците сами са подготвяли инструментите за разчертаване на листа и за писане. Българският книжовник е усвоявал знанията относно това кое перо е пригодно като изходен материал и кое не, както и начините за превръщането му от природна даденост в инструмент за писане (изчистване, изглаждане, подрязване, разцепване) още на стадия на своето обучение. В манастирите правенето на пера за писане е било поверявано на най-добре възприелите изискваните умения ученици. В своето изследване върху книжовния живот и образованието през вековете на турското робство, което включва писмени извори, разкази за миналото и собствени наблюдения, Д. Маринов допълва картината относно създаването, вида и трайността на уредите за писане със следните подробности: „Писмото са писали с пера от различни птици: гъски, пуйки, орли, а още и от тръстика, обаче най-трайните са били орловите пера; след тях идели гъшите, после пуйчите, а най-простите били от тръстиката. Както мастилата, кожите и корите за писане са приготвяли калугери, та въртели с тях търговия, така също и с перата. Имало е калугери, които са събирали орлови, гъши и пуйчи пера, изсушавали ли, очиствали и подрязвали ги за писане и тъй приготвени ги продавали на искателите богомолци“21.
          Инструментариумът, нужен за създаването на ръкописи, е същият, който се ползва при обучението в писане. По всяка вероятност това е и причината за неговата съхраненост векове след навлизането на печатната книга. В български условия допълнително обяснение за подобна консервативност трябва да се търси във факта, че у нас ръкописната книга има хилядолетен живот. Навлязла като българско дело в духовния ни живот през IХ в., тя се възпроизвежда като съдържание, материал, средства и начин за писане почти до края на ХIХ в. Инструментите за писане, които са представени в изследвания върху българската средновековна книга, по материал, вид и начин на употреба се срещат и през Възраждането. Има и значително терминологично съвпадение, а лексиката от края на ХIХ и дори началото на ХХ век, събрана от Найден Геров и включена в неговия Речник на българския език, е изключително любопитна със своята многозначност. Преди да се насочим към нея и към неподозирания кръг от смислови връзки, загатнати чрез предметността, ще отбележим мимоходом, че при целия обхват и продължителност на дейността по създаването на българската ръкописна книга в съхраненото наследство от старобългарския език (по писмени паметници и като думи в нашите говори) няма лексеми за инструменти, обслужващи писмената дейност22. Единствено писалка („желязна справа за писане с нея“) като синоним на перо е родна дума от сферата на интересуващата ни предметност23. Средновековното тръстиково перо, представено в изследванията с формата калама, е оцеляло до Възраждането със същата функция, но с малка фонетична промяна, а именно калемъ. В речника на Геров думата значи „тръстика“ и „тръстиково перо“. Многозначна е забележката, че турците са тези, които си правят пера за писане от тръстика. Това през ХIХ в. вече се възприема като белег за етнически различия в писмената практика на различните народи в империята. Може би именно поради особената привързаност на турците към тръстиковото перо думата е представена като заемка от турски. През ХХ век калем е част от наследството на остарелите думи в българския език, вписана в някои речници като арабско-турска заемка, а в други ­ като гръцко-турска. Несъмнено тук трябва да се напомни, че папирусът и калемът, направени от тръстика, са изобретение на писмените народи на Стария свят, към които турците не принадлежат, а арабите и гърците са техни по-късни подражатели. Значенията, които българските лексикографи на ХХ век вписват срещу калемъ, са: „писалка от тръстика“, „молив“, „каменен молив за плоча“ (остар.), „тръстикови цеви за навиване на прежда“, „пръчка от дърво за присаждане или засаждане“24. Озадачава омонимността при лексемата калемъ ­ една и съща дума означава напълно несъвместими на пръв поглед неща ­ уред за писане и клечка за облагородяване на растение и по-точно на дърво. Тази несъвместимост може би подлежи на преосмисляне, ако обърнем внимание на факта, че дейността на някои книжовници от апостолски тип включва засаждане на градина. Заниманията с растения като че ли са част от процеса на обучение, тъй като те са споменати в някаква връзка с подготовката на ученици. Примерите за обвързаност на овощарството с обучението и писането на книги са от различни места и епохи, но с отношение към началото на християнизацията на българи25.
          Що се отнася до лексемата моливъ, обяснена чрез синонимния ред куршума, плавец, плайвас и представена от Геров като гръцка заемка26, тя явно означава предмета, който е заместил перото ­ тръстиково и птиче. Предметът е новост в инструментариума за писане и минава през различни форми, ползващи различни материали. Като архаизъм се споменава моливът от камък (каменен молив, използван за писане върху каменна плоча). По-късно със същата дума започват да наричат графитна пръчица, поставена в дървена или металическа обвивка. В този си вид моливът е познат до днес и не е престанал да се използва по предназначението си ­ да служи за писане и рисуване. Немската дума за молив плайваз, плайвас, с модификации плавец и плавейче, е навлязла в нашия език заедно с предмета за писане, проникнал по търговски път27. Калемът/Моливът особено в учебната дейност върви в комплект с предмета, върху който се пише ­ т.н. плоча. Според Геров думата означава „от черен камък дъска за писане върху нея“, но също и сребърен накит, който в някои райони на България младите булки носят на гърдите си. Като предмет, върху който се пише, е била използвана и дъска, намазана с восък ­ панакида/паникида, заемка от гръцки. Както показват изследванията на Д. Маринов от втората половина на ХIХ век, не само думата, но и самото пособие за писане има български първообраз ­ четвъртита дъска от бук, бряст, явор, клен, ясен, глог, издялана гладко с пригодни за целта инструменти (теслица, косица) и използвана за писане: в църквата за изписване на имена за проскомидията, в училище ­ за изписване на азбуката и сричките. С подобна цел е била използвана и кората на различни дървета, обработена по специален начин пак в манастирска среда28. Като училищно пособие панакидата е била въведена през Възраждането. Много близо по звучене (панакода) е названието на дъската, с която се отнася до фурната неопеченият хляб29. Лексиката за предмети, върху които се пише, с нейните допълнителни значения поражда размисъл относно евентуалната връзка между книгата (писмото) като преносител на духовна храна от една страна, и хляба (наричан пазана в някои селища на Странджа), от друга. Търсещата мисъл може да бъде насочена и към евентуална статусна общност между книжовника (посветен в знание за духовна дейност) и младата булка (обредна роля, свързана с изпитателен срок в състояние на преход).

          Изначалният висок статус на книгата предполага изисквания към усвоените чрез средствата на архитектурата пространства, в които тя се появява и пребивава. От архитектурна гледна точка като прилежащи на книгата пространства са споменати скрипториума и книгохранилището, специализирани помещения в двореца и в манастирския комплекс. В манастирска среда освен названията библиотека или книгохранилище, се използват още сюгестница (Хилендарския манастир) и скевофилакия (Зографски манастир). Относително късен пример за специализирано пространство, в което през Българското късно средновековие се създава и съхранява българската книга е т.н. Паисиев стълп в Хилендарския манастир. Този детайл от манастирската архитектура, известен още с названията пирг и кула, е триетажна сграда в югоизточния ъгъл на манастирския комплекс, състоящ се от два жилищна етажа и параклис („Покров Богородичен“) на третия. Първоначално кулата е имала отбранителна функция30. 
          В зависимост от мястото на книгата в актуалната скала на ценностите, в различните исторически времена пространствата, в които се съхранява тя, са различни по обхват и степен на уреденост. Ако цар Симеон, според похвалата, която неизвестен автор пише за него през Х в., „събра всички божествени книги, с които и своите палати изпълни“31, с което времето на неговото царуване си е заслужило определението „златен век на българската култура“, то историята на българската книжовност познава и други времена, в които същите „божествени книги“ гният в книгохранилищата на западналите наши духовни центрове. Тези специализирани по функция помещения на манастирските комплекси пространствено отговарят на посоката запад. При наличните оскъдни извори не може да се направи дори предположение дали става дума за случайно архитуктурно решение или има някакъв глъбинен смисъл. Данните за манастирските книгохранилища са от времето, когато богослужебната стара книга е обезценена в монашеските среди и току-що открита като ценност от науката32.
          Телесността на книгата (тип „кодекс“), описана чрез думи, насочва, макар и бегло, към антропорфен образ. Термини като „книжно тяло“ и „гръб“ или „гръбче“ на книгата поставят в отношение на загатната синонимност книгата и човека. Преди да се насочим към дълбокия подтекст на подобно внушение, създавано по езиков път, очертахме накратко пътя от човека-книга до предмета книга. В българското духовно пространство тръгналият по този път открива още един образ ­ на самата книга като живо същество, пратеник на Бога. Този образ е оцелял в дамаскинарската книжнина (края на ХVI ­ ХVIII в.) В текстове на Йосиф Хелендарец, обединени под заглавието „За книгите“, живата книга на българите е описана по следния начин: „И тя дума башка и плачи, и кажи: „Мене ма самси господ пруводи да ти обадим какво е добро приготвил за тия, дето ма приемнат сас радо сърце и дето ма держат в ръцете си и често ма питат за тогоз, дето ма пруводил. И той, дето ма пруводил, и той сас мене върви и гледа какво мислят и тия, дето ма придержат на ръката си“33.
          Антропоморфните внушения, които идват от израза „книжно тяло“ и от специалното подчертаване на гърба (етап в създаването на книгата като предмет чрез книговезка обработка), се обогатяват и чрез представи за голота/ не-голота, отнесени към вида на книгата-вещ, до която е деградирала в представите книгата-живо същество. „Недостойно и греховно се е смятало да се остави книгата „гола“ ­ нова или вехта. Тя е трябвало да „се укрие“, както понякога наричат подвързването“34. Няма да се спираме в подробности на онази част от вещността на книгата, която се придобива чрез подвързията ­ материали, инструменти, действия. Ще споменем само, че подвързването е дейност, извършвана от самите книжовници, някои от които, като по-опитни и прочути с подвързиите си, са получавали поръчки за нови или за преподвързване на износени ръкописи. 
          За да се скрие голотата на книгата, дървените корици, които покривали листите, били обличани най-често в кожа ­ телешка, свинска. Запазеният от Късното средновековие (ХVII в.) израз „да се удари сахтиян“ означава „да се подвърже с козя кожа“. Кожената подвързия е била украсявана чрез щамповане на орнаменти ­ геометрични или растителни. Художественото оформление на „книжното облекло“ се допълва и от задължителните метални елементи, които предпазват подвързията от изтъркване или служат за правилното Ј затваряне. Поставените в ъглите метални пластинки са известни като копчета, а за стягането на листите задължително се поставят една или две закопчалки. Броят им зависи от дебелината на ръкописа. 
          Някои книги със специално предназначение са били обличани в кадифе и коприна, украсени допълнително (като Лондонското четвероевангелие от 1356 г.) с обков от благородни метали, скъпоценни камъни и бисери. Разкошното облекло обаче е голямо изкушение. За споменатото по-горе българско цар Иван-Александрово четвероевангелие се казва, че е било оголено от разбойническа ръка. Според традиционното мислене не само „събличането“ или „оголването“ на книгата е грях. Неприлично и грешно е книгата да бъде оставена разкопчана. Манастирите, като места на духовен живот, в които се е изучавало писмо и четмо и където са били създавани книги, са давали и знания как човек трябва да си служи с книгата, особено с богослужебната книга. Предвиждало се е наказание (и дори проклятие) за онзи, който остави ползваната книга незакопчана. По всяка вероятност наличието на една или няколко закопчалки освен практическа цел (опазване на ръкописа) има и мирогледна такава. Ако „разкопчаването“ и „оголването“ е грях, който води след себе си проклятие, порицание и наказание, то „обличането“ или „подновяването“ на овехтялото облекло на книгата (т.е. преподвързването Ј) е богоугодно дело, равносилно на дар за душевно спасение. „Тази книга я купих аз, грешний йеромонах Данаил, от граматика Теодор от Равне и я дадох за подвързване с позлата и два перпера всред града в Битоля“35.
          И още една допирна точка между дрехата като облекло на човека и облечената книга. Съхраняването Ј става в сандъци. От текст на приписка се знае за наличието на „огромний сендук“ в Жеравна (вероятно в църквата), пълен с ръкописи36. Съхраняване на книгите в долапи (някои от които вградени в стените на храмовете и използвани не само за книгохранилища в мирно време, но и за скривалища в размирно), по полици и в сандъци изглежда съвсем логично от гледище на типичната българска покъщнина. Ако обаче отново се вгледаме в първообраза на книгата, позовавайки се на подробности от Светото писание, може би ще видим в друга светлина връзката книга/ковчег-сандък. Последният е направен по нареждане на Бога, при това от специално дърво (ситим), с единственото предназначение да служи за полагане на скрижалите (Втор. 10: 1-5). Знаем, че самото вместилище за скрижалите е известно с името Ковчег на завета и той стои не къде да е, а в най-свещената част на скинията (преносимото светилище) ­ т.н. Светая светих. (Изх. 25:10). Обстоятелствата около направата на предмета, който съхранява Книгата на завета под формата на скрижали подсказват, че ковчегът/сандъкът първоначално е свещен предмет, който по-късно се десакрализира и навлиза в бита. Чрез ковчега е осигурена преносима и обезопасена среда за книгата. Същевременно мястото на Ковчега на завета показва защитеността Ј чрез вместването на едно сакрално пространство в друго, също преносимо и белязано с най-висока святост за своя таксономичен ред. 

          От края на ХVIII в., когато отец Паисий, посягайки към писмени извори за българската история, насочва отново мисленето на българина към книжнината, постепенно набира сили едно явление, в което националният дух търси опора и в книжовното наследство. Уважението към писмения извор под формата на книга, свитък или надпис върху камък, глина, дърво логично води към категоричното му вписване сред „предметите“, подлежащи на събиране, съхраняване и изучаване, както проличава от текста на Показалеца. Последвалите упътвания за издирване и съхранение на български писмени паметници са подчинени на задачите, които новобългарската наука си поставя при изучаването на българския език, литература и книжовна изява в най-широкия смисъл на думата. За действен интерес както в международен, така и в общобългарски план свидетелстват сбирките от книжовни паметници, създавани от частни лица и институции37. 
           

          Бележки
          1 Богданов, Ив. Българската книга през вековете, С., 1978, с. 58.
          2Добрев, П. Каменната книга на прабългарите. С., 1992.
          3 Богданов, Ив. Пос. съч., 58-61. Вж също с. 52, откъдето е цитиран П.Р. Славейков. Иванова, Кл. В началото бе книгата. С., 1983, 27-46. Стоянов, М. Букви и книги, С., 1978, с. 264.
          4Богданов, Ив. Пос. съч., 58-61. Джурова, А. 1000 години българска ръкописна книга. С., 1981, 31-51.
          5Богданов, Ив. Българската книга през вековете. С., 1978. На с. 61 вж казаното за дисциплините, изучаващи книга. Стоянов, М. Букви и книги, С., 1978.
          6 Представителни за състоянието на книгознанието у нас са някои изследвания с обзорен характер: Богданов, Ив. Българската книга през вековете. С., 1978. Гергова, А. Книголюбието на възрожденците. С., 1985. Гергова, А. Книгознанието в България. С., 1987. Джурова, А. 1000 години българска ръкописна книга. С., 1981.Иванова, Кл. В началото бе книгата. С., 1983. Куев, К. Съдбата на старобългарската ръкописна книга през вековете. С., 1979; II изд. С., 1986.Петканова, Д. Слово за книгата. ­ Сп.БАН, 4, 1988, 79-83. Стоянов, М. Букви и книги. С., 1978. 
          7Без да се стреми към изчерпателност посочената литература ще илюстрира някои от насоките на научно търсене, характерни за книгознанието. Вж. Атанасов, П. Начало на българското книгопечатане. С., 1959. Блъсков, Ив. Из дневника на един стар учител (или какво е било у нашенско преди трийсет-четиридесет години), Русе, 1885. Ст. Великов, Из преписка на българското печатарско дружество „Промишление“ в Цариград. ­ В: ИДА, 18, 1970, 141-162. Гандев, Хр. Българската грамотност и книжното предание през ХVII ­ ХVIII в. ­ В: Родина, год. 3, 1940/1941, кн. 4, 116-123. Гергова, А. История на книгата от Освобождението до 9.IХ.1944 г. ­ В: Съвременна България. Т. 4, С., 1984. Гешев, Ив. Старобългарската и среднобългарската книга . Материал, приготвяне на тетрадите, писане, библиотеки и украса. ­ В: Българска мисъл, 1933, кн. 4, с. 315. Гюзелев, В. Училища, скриптории, библиотеки и знания в България през ХIII ­ ХIV век, С., 1985. Джурова, А. Писмовни материали и инструменти за писане. ­ В: Помощни исторически дисциплини. Т. 3, С., 1981, 61-67. Същата, За Кирило-Методиевото дело и първоизточниците на глаголическата орнаметника. ­ В: Международен симпозиум 1100 години от блажената кончина на св. Методий. Т. II, С., 1989, с. 157-163. Същата, Въведение в славянската кодикология. Византийският кодекс и рецепцията му сред славяните. С., 1997. Същата. Българската ръкописна книга Х ­ ХVIII век. ­ В: Страници от историята на България. Т. 1, С., 1979, 235-260. Димова, В. Книгоиздаването на Балканите и формирането на българската възрожденска интелигенция, Studia Balcanica, 14, 1979, 209-232. Драгова, Н. Втората апология на българската книга и нейните извори. ­ В: Константин-Кирил Философ. Сборник по случай 1100-години от смъртта му. С., 1969, 315-347. Дрослева, Ел., Поглед към българското историческо познание през ХV век. ­ В: Българският петнадесети век. С., 1993, 27-38. Дуйчев, Ив. Старобългарската книга. Бележити българи. С., 1967, 581-597. Иванов, Й. Богомилски книги и легенди. С., 1970. Инокентий Архимандрит, Копирните книги на Варненската българска община (1868 ­ 1875 г.). ­ Духовна култура, 1930, кн. 43, 121-129. Кутинчев, Ст. Печатарство. ­ В: Общ годишник на България 1922, С., 1922. Ликоманова, А. Учебниците у нас преди Освобождението. ­ Училищен преглед, год. 41, 1942, кн. 5-6, 589-616. Манасиева, Е. Учебниците по българска история през Възраждането. ­ Исторически преглед, 6, 1971, 92-100. Мавродинов, Н. Исторически бележки. III. За сарацинските книги. ­ В: Известия на българския архивен институт, 12, 1938, 380-382. Начов, Н. Новобългарската книга и печатното дело у нас от 1806 до 1877 г. ­ В: СбБАН, 15, 1921, 1-132. Николова, Св. Ранните старобългарски преводи на патеричните сборници. ­ В: Константин-Кирил Философ. Юбилеен сборник по случай 1100 години от смъртта му. С., 1969, 219-236. Николова, Св. Патеричните разкази в българската средновековна литература. С., 1980. Пенев, Б. История на новата българска литература. Т.1, С., 1976; Т.2, С., 1977. Петканова, Д. , Ив. Буюклиев, Образът на старобългарския книжовник според приписките по българските ръкописи. ­ В: Български език и литература. С., 1962, кн. 6 (ноември-декември), с. 15-22. Попов, Г. Новооткрито сведение за преводаческата дейност на български книжовници от Света гора през първата половина на ХIV век. ­ В: Български език, 5, 1978, 402-410. Русков, Хр. Книжарство, печатарство и книгоиздателство в гр. Ловеч. ­ В: Ловеч и Ловчанско. Т. 7, С., 1938, 116-121. Стоилов, А. Спомощници от Македония на български печатни книги, 1814 ­ 1877. ­ ИНЕМ, 6, 1926, 129-156. Стоянов, М. Кирилският църковно-славянски шрифт в погирафията. ­ В: Константин-Кирил Философ. Юбилеен сборник по случай 1000 години от смъртта му. С., 1969, с. 409-418. Същият, Украса на славянските ръкописи в България. С., 1974. Трифонов, Ю. Преданието за изгорена старобългарска библиотека в Търново. ­ СБ БАН, 14, 1917, 1-42.
          8 Симеонова, Г. Книгата ­ вещ с променлив ценностен статус. ­ В: Проблеми на Кирило-Методиевата празничност. Книга втора. С., 2007, 58-138.
          9Добрев, П. Прабългарите. Произход, език, култура. С., 1991, 156-157. От същия автор, Стопанската култура на прабългарите. С., 1986, 97-106.
          10 Добрев, П. Светът на прабългарите. С., 1994.с. 147-150.
          11 Маринов, Д. История на града Лом и Ломска околия, С., 2003, с. 113. Пак там са вписани следните подробности за видовете кожи: „Тия кожи са от дивеч: лисици, видри, самури, белки, заеци и други диви животни с лъскав и скъп косъм. Кюркчиите са обработвали още и кожи от мачки (котки), а много рядко вълчи и агнешки, особено кожи от черни агънца, които кожи носеха особен термин „багана“ (багани)“. Вж с. 128, където кожарството в смисъл на производство на кожи (мешина, сахтияни и гьонове, е представено като традиционен селски занаят, в градски условия (Лом), позволен първоначално само за турци.
          12 Димитров, Б. 12 мита в българската история. С., 2005, с. 98.
          13 Вж приписките В: Старобългарски страници, С., 1966, 307-387.
          14 Маринов, Д. История на града Лом и Ломска околия. С., 2003, с. 296. Вж. също с. 305.
          15 Добрев, П. Необясненото и необикновеното в ранната българска история. С., 1993, с. 159. Същият. История на българската държавност. С., 1995, с.15. Същият. Прабългарите...с. 25.
          16 За книгата като вещ вж. Иванова, Кл. В началото бе книгата, С., 1983, 27-46. Богданов, Ив. Българската книга през вековете. С., 1978, 11-60.
          17 Иванова, Кл. В началото бе книгата. С., 1983, с. 41. Мулдашев попада в Тибет на хора, които загатват за наличието на материал, устойчив на времето, използван при създаването на т.н. Древна пещерна книга. Вж. Мулдашев, Е. Златните плочи на Харати, С., 2004, с. 89. За ритуали при четенето Ј, както и за нейната старинност вж. с. 87.
          18 Старобългарски страници...с. 325.
          19 Маринов Д. История на града Лом...с. 297.
          20 Маринов, Д. История на града Лом...с. 296.
          21 Маринов, Д. История на града Лом...с. 296-297.
          22 Вж. като потвърждение на казаното Мъжлекова, М. Речник на старобългарските думи в днешните български говори. С., 1990. Старобългарски речник. Т. 1, С., 1999.
          23 Геров, Н. Речник на българския език. Т. 4, С., 1977, с. 33. Вж също с. 24.
          24 Геров, Н. Речник на българския език. Т. 2, С., 1976, с.338. Тук е вписана и умалителната дума калемча.Български тълковен речник. С., 1963, с. 293. Речник на редки, остарели и диалектни думи в литературата ни от ХIХ и ХХ век. С., 1974, с. 186.
          25 Симеонова, Г. Покръстването. С., 1994, с. 29 и пос. там лит. Става дума за дейността на епископ Макар, който през VI в. работи сред покръстените българи на Кавказ. Подобна дейност по облагородяване на диви дървета развива и Климент Охридски, изпратен в югозападните предели на Първото българско царство. Вж. коментар на Пространното св. Климентово житие (Българска легенда) у Милев, Ал. Двете гръцки жития на Климент Охридски. ­ В: Климент Охридски. 916-1966, С., 1966, с. 148.
          26 Геров, Н. Речник на българския език. Т. 3, С., 1977, с. 78. Познати са още формите моливецъ и моливчя.
          27 Речник на редки...с. 350.
          28Маринов, Д. Историята на града Лом...с. 295-296. Вж с. 305: споменават се дюкянчета край манастирите, където са били продавани пособия за писане.
          29 Геров, Н. Речник на българския език. Т. 4,... с. 9, 44.
          30 Тодоров, Г.Диптих за Паисий. ­ В: България, Православието, културата. С., 2005, 197-206.
          31 Старобългарски страници... с. 34.
          32 Григорович, В. Очерк путешествия по Европейской Турции, М., 1877, с. 31. Цитирано е фотопипното издание, София, 1978.
          33 Йосиф Хилендарец, За книгите. ­ В: Старобългарски страници, С., 1966, с. 436.
          34 Иванова, Кл. В началото бе книгата, С., 1983, с. 68.
          35 Старобългарски страници,... с. 325.
          36 За оформянето на книгата като предмет на специализирана занаятчийска дейност вж. Джурова А. 1000 години българска ръкописна книга. С., 1981, 68-70 и пос. там литература. Вж. още Иванова, Кл. В началото бе книгата... с. 40-46, 68-72.
          37 Куев, К. Съдбата на старобългарската ръкописна книга през вековете. Второ издание, С., 1986. Гергова, А. Книголюбието на възрожденците. С., 1985. Любопитни подробности относно събирачите (българи-мохамедани, поименно посочени) на книжовни паметници, района (Доспатско, Пазарджишко, Неврокоп), вида на книгите (големи, тежки, с шарки), начина им на съхраняване (закопани в железен сандък, непотребни, изгорени), произхода и старинността им („от нашите дедове“), техния брой (една, три, двайсет) и цена се открива в Кореспонденцията между Ив. Гологанов и Ст. Веркович. Първият развива активна събирателска дейност и определено има принос за комплектуване на книжната сбирка на Веркович. Вж. Арнаудов, М. Веркович и Веда Словена. Принос към историята на българския фолклор и на Българското възраждане в Македония с неизвестни писма, доклади и други документи от 1855 до1893 г., С., 1968 (СбНУ, т. 52), с. 331,388,390,391,394,395,400,408,415,420.
           
           
           
           
           

          Йордан Каменов
          КНИГАТА, ПИШЕЩИТЕ И НИЩОТО
           

          За всеки що-годе нормален човек е от значение резултатът от труда. Не само и единствено финансовият ­ парите в джоба при свършена работа или служба със заплата. За писателя е същото, но вероятно е още по-силно желанието за оценка. Разбираемо той произвежда продукт директно за човека, а не за неговите потребности, както повечето от останалите професии. В пазарното общество добре работещият си изгражда име с качеството на своя труд. Никой няма да извика или да препоръча на близките си водопроводчик мърляч, всеки дълго ще умува коя фирма да му прокара интернет и т.н. И тук (днес!) българският писател става несравним с всеки друг пазарен субект. Нещо повече ­ той въобще не е пазарен субект. Пак повтарям ­ днес! (В хода на изложението ще си припомним и вчера.) Защо е така? По ред причини. И да ги почнем.
          1. Драстично стесненият пазар на книгата. Българинът си купува по половин книга годишно. Трагедия? Не знам. Опитвам се да си представя съществуванието на Мобилтел, ако клиентите му ползват услугите по половин месец годишно. Но докато трагедията на такава фирма ще е само пазарна, пазарната ситуация с издадената на български език книга е симптом за трагедията на духа и на духовното здраве на обществото. Особено като се вземе предвид, че от тази половин книга 2/3 са книги-еднодневки. Изводът е, че българинът е разлъчен от духовността. Неимоверно е стеснен кръгът на четящите. Оттам ­ и на познавачите, и на имащите информация какво става днес в българската литература. Впрочем, вече съм убеден, че няма човек, било той и литератор, който знае това. И тъй като няма и общество на ценители и произвеждащи оценки, па макар понякога с едно наум, се развихря манипулацията кой какво сътворява днес. И не съм много склонен да приема, че всичко това се дължи само на материалния статус на българина. При пенсионера то може да е основна причина. Но не може четенето и познаването на българската литература да живее само благодарение на хората в тази възраст.
          2. Материалният статус на българския писател. Като изключим част от тези 45 години, дето стигат, той никога не е бил висок. Причината е пак пазарът, принуждаващ българския писател да се върти в омагьосан кръг. Той никога не е могъл да живее само от продажбата на своите книги и на другите продукти от професионалния си труд. (Изключенията преди и днес са толкова малко, че не отричат правилото.) И това го принуждава да упражнява някаква друга професия, често съвсем встрани от умението да си служи с думите. Но е илюзия цял живот да тъчеш на два различни стана и да произвеждаш литературни шедьоври. И не става да изграждаш изящната си словесност само с хора, вършейки всекидневен подвиг, работейки като дребни унижавани чиновници (Йовков), като огняри (Вапцаров), като охранители (не един съвременен писател). Я си представете банкер, футболист, кмет за едната слава, докарвайки си пари като огняри или нощна охрана. Защото истинското писане е каторжен труд, започващ с много труд и всестранна информация. И завършващ с това трите хиляди буквени и препинателни знака на една компютърна страница да са подредени съвършено в няколко системи: граматическа, логическа, философска, етическа, естетическа. А да не пропусна и необходимостта да участваш и наблюдаваш обществения и социалния живот. Което освен времегубене е и затруднително занимание за хората с нисък и най-нисък социален статут. И въпреки всичко дори и днес българските писатели са далеч по-добри в професията си от повечето от останалите гилдии. Друг е въпросът, че това не се забелязва от обществата, загубили критерии и ценности.
          3. Престижът на професията и професионалният авторитет. Ако попадналият за първи път в България чужденец се опита да разбере какво значи писател у нас, ще научи следното. Писателите са отдавна живели хора, до които стигаме ­ е, не чрез разкопки, но с някакви небрежни и повърхностни представи ­ и тях на път да загубим. Писател е и всеки чужденец, нашумяващо натрапван като последна марка Маркес или в минималистичния вариант ­ Чандлър. Допуска се и хипотезата, че има и оцелели динозаври, за които не се знае дали са земноводни или водораслопасни. И обичат ли кучешка пържола или се задоволяват с гъсеници и други насекоми. И ако в последните изречения хиперболизирам, то вярното е, че днес няма писател (даже и малцината досътворени от недотам качествена манипулация), който да има авторитета и да носи престижа, даже и незавидния за писателя от някогашна България. Ей, хора, погребенията на Йордан Йовков и Асен Златаров (той за съвременниците си е и добър писател) са сред най-многобройните (доброволни и без конюнктурна истерия!) в българската история. За сегашното дередже на писателския авторитет има много причини. Редица от тях са от близкото минало, има и традиционни народопсихологически, както и манипулиращи народопсихологията. Ще спомена от последния вид нещо конкретно от по-ново време, злостно пропагандно и ефектно. Изключително многоуважаваната телевизионна журналистка Маргарита Михнева беше направила предаване в няколко части за Кобургската резиденция в Ситняково, стопанисвана до преди десетина години от Съюза на българските писатели като почивна станция. Акцентът беше: лошото състояние на сградата и липсата на няколко картини (вероятно добри, но не и шедьоври) и предмети. Не защитавам извършителя или извършителите (неизвестни!), но не приемам и безцеремонността на посланията на М. Михнева. Колкото пъти коментираше състоянието на сградата и липсите, толкова пъти назоваваше виновника като писателите. Така всички български писатели манипулативно бяха представени като примитивни стопани, крадци и лумпени. Като в същото време (периода след 1989 г.) хиляди картини и предмети от партийни кабинети, профсъюзи, териториални администрации и т. н. смениха народната си принадлежност с неизвестна частна. Без никой да запита публично къде са! И всички държавни и общински сгради започнаха да изглеждат като едва оцелели след бомбандировки. На този фон дребното кокошкарство (недоказано като извършено от писател!) и лошото стопанисване от страна на СБП (не много богата обществена организация) са капка в морето. Но подмятаните на едро обвинения участваха в разрушаването на авторитета на българския писател. Същата М. Михнева по пътя към многоуважението подаде телевизионна ръка на начеващия „вапцаровед“ Марин Георгиев. Няма да се връщам на неговата „мисия“, която в крайна сметка също беше рушителна за престижа на професията. Не, разбира се, за Вапцаровия, недостижим за бутафорни закачки.
          4. Съзнателното дълготрайно отстраняване на държавата в производството, разпространението и пропагандирането на книгата. Предполагам, че светлите либерални умове вече са подскочили ­ как така държавата ще участва в производството на книги. Отговорът е ­ като се върне Тодор Живков на власт и се възобновят кантрактациите. Няма шега, както няма и в това, че във всички времена държавата чрез своя владетел или друга администрация е поощрявала с поръчки изкуството. Като оставим настрана програмата „100 книги“ на Министерството на културата, която частично финансира само издаването, но не и писателския труд, няма друг държавнически жест към литературата. Едва от миналата година след много кандърми Софийската община стартира мецанатска програма за изкуството. Където не е известно какъв дял ще се насочи към литературата при отсъствието на конкретен регламент за отделните сфери изкуство. Разпространението у нас е превърнато в лична грижа на писателя. При наличието на 4000 читалища и не знам колко си държавни, общински и училищни библиотеки. И нито един реален жест, насочен както към снабдяването на тези институции с книги, така и към закупуването им от писателя производител. Вярно е, че държавните институции в редица случаи се разграничават от самите себе си. Литературата, книгопроизводството не е изключение, а за съжаление е драстично правило. Което може да се види потвърдено и в пропагандирането на българския писател и продукцията му. При наличието на два държавни телевизионни канала и на няколко програми на родното радио пропагандата в повечето случаи е с привкус на антипропаганда. Да ме прощава приетото като максима, че и лошата реклама е реклама. 
          5. Състоянието на писателските обединения. И тук либералният глас ми нашепва: какви обединения на хора, практикуващи най-самотния труд. Ще му отговоря по либералному: защо, след като пазарът уж бил такъв съвършен регулатор на икономиката, има Стопанска камара, съюзи на всякакви производители, синдикати и т. н. Безспорно е, че всяко обединение от типа на писателските съюзи има престижен характер. И макар членството да е признание само на гилдията, то задоволява в някаква степен постигналия го. За съжаление за мнозина това се оказва достатъчно. Според тях съответният съюз си е свършил работата, след като ги е приел и припознал. И в околностите ги броят за организирани писатели. А ролята на организацията започва оттук нататък. И тя е многопосочна: да създава и поддържа писателския авторитет и престиж, да извоюва всякакви преференции за членовете си заради особеностите на труда им, да отстоява правата на своите членове, да бъде влиятелна и с нравствени пълномощия в обществото, да има международен престиж за себе си и за членовете си и т. н. У нас обаче по ред причини основна цел на подобна организация е да стане казионна, т. е. да се ползва с подкрепата на властта, която тя пък да обслужва. Битките на Сдружението на българските писатели след 1990 г., зле прикрити като битки срещу социалистическата казионност на СБП и за процъфтяване на свободната литература, бяха борби за постигане на казионност и собственост. Което ­ като не се случи, до голяма степен обезсмисли неговия съюзен живот и цели и го направи обществено незабележим. Другите организации ­ съюзите на свободните и на независимите писатели, пък нямат потенциала да постигнат значимост в дейността. Едно от похвалните неща за Съюза на българските писатели е, че той не се превърна в наследник на предишната си казионност в никакъв период след 1989 г. Но това не е достатъчно да се смятаме за организация, постигнала успехи в потенциалните многопосочни задължения. Разбира се, за това има оправдателни предпоставки ­ особеностите на българския преход. Е, те не са като особеностите на руския лов и риболов, но са достатъчно силно отекващи във всяка сфера. Но аз мисля, че от не по-малко значение са и особеностите на българския писател и неговите организации. Ако той има съзнание, че неговият личен успех е зависим (макар и малко) от изграждането на силна организация, организацията би могла да разчита на успех. Ще дам няколко много дребни примера. Те не се отнасят до някаква решителна промяна в бита на писателя, но биха били добро начало. В 30-те години на 20-и век СБП съумява да извоюва за своите членове правото да пътуват безплатно с влак из страната ­ за да се срещат с читателите, за да изнасят сказки и т. н. Ще кажете ­ нищо, не влияе на джоба. Може би, но говори както за боеспособността на СБП тогава, така и за уважение на обществото към писателя. Пишещият човек знае за задължението на издателствата да представят безвъзмездно на НБ „Кирил и Методий“ по 12 екземпляра (при тираж над 500 бр.) от всяка издадена книга. Хубаво, извоювала си библиотеката такъв закон. Но какво пречи да има правило, че на авторите на тъй конфискуваните от държавата книги се предоставя безплатно читателска карта за три години (примерно). Щото самата библиотека не прави такъв реверанс към българския писател. (То реверансът е чужда дума и неизползуваемо в бита ни действие.) За съжаление?! Защото не може да се гледа на българския писател само като на дойна крава, без да те е еня как става млякото. Какво стана с опита да се премахне ДДС за българската книга? Просто най-големите борци за това изглежда минаха в друг стил борба, зарязвайки собствената си гръмогласност. Но нека обобщим ­ липсва последователност на всичките писателски обединения, липсва съгласуваност между тях, липсват идеи и упорита работа за осъществяването им. Идеи за отвоюване на територии, които биха облекчили реализацията на писателския труд, отношението на обществото към българския автор, присъствието му в това общество. С много шум ветераните в българския спорт и тяхното лоби стихнаха до закон за персонални пенсии на олимпийските ни шампиони. С мотива, че това са хората, донесли слава и популярност на България. Няма да контрирам, че популярността и на големите спортисти обикновено е ден до пладне, а големият писател живее завинаги в поклонника си. Но ще попитам ­ би ли ми доказал някой с нещо, че олимпийският шампион е по-заслужил и дал на родината си от писател, преведен, примерно, на 15 езика. Спирам, защото рискувам да подплаша всички кандидат-писателски началници с неимоверната им отговорност в ориенталски разгащената ни държава.
          6. Ролята на издателствата. Те сега са частни с изключение на Военното (държавно), Университетското (държавно), „Български писател“ (обществено) и вероятно още някои, за които не се сещам. Т. е., по презумпция преобладаващата част издателства трябва да работят на пазарен принцип. Който според тях е, че от всяка книга трябва да се спечели. По възможност ­ добре. И забравят, че част от всяка рекламна стратегия е престижността. Преведено на езика на днешната ситуация, това значи ­ издай добра книга на добър български писател. Няма начин добрата книга да е на загуба. Може и да не донесе печалба, но ще представлява реклама на издателството. Но не, повечето издателства са свикнали да търсят гарантираната печалба или да издават платени от автора книги. Всъщност така българските издателства ­ колкото и да е странно, не са мотиватор, да не говорим за двигател, на живота на съвременната ни литература. Което според мене не е ставало в нито една страна в нито едно време. Все пак издателствата не са само краен производител на книги или извършител на услугата превръщане на ръкописа или старото издание в книга с печалба. Те са част от духовния живот и от националната стратегия. Извинявайте, сетих се ­ такава няма. А колкото до примери, довели до обобщението, колкото щете. Не ги използвам тук, но мога да ги дам по всяко време. А някога издателство „Хемус“ е сключвало дългосрочни договори с Йордан Йовков и Елин Пелин, даже и за написаното занапред.
          7. Мисълта ни и отношението към книгата. Според мене издателствата в политиката си днес само репродуцират обществени представи за писателя и книгата, създадени в магнитното поле на родната литература. Поради което те не се борят да открият и наложат добрата книга. За това, какво мисля за книгата, ще напиша отделно. А тук ще илюстрирам предварително един аспект от проблема с кавгата между Симеон Радев и Михаил Арнаудов през 60-те години на 20-и век, когато двамата връстници са надхвърлили осемдесетте. Случката е разнасяна повече като анекдот, макар да е ключово попадение в невралгична точка. Става дума за убийствената фраза-риторичен въпрос на С. Радев към академика: Коя ти е книгата? Имам известни съмнения в абсолютността на заключението. Все пак М. Арнаудов е написал „Психология на литературното творчество“, която може да не е като „Строителите на съвременна България“, ала стои в редовете на представителността на българската книга. Но този въпрос може да се отнесе с подобна острота към немалко пишещи. Книгата е продуктът на литературата. Останалото в литературата ­ отделните публикации, цикли, поредици и т. н., са само подготовка или подстъп към книгата. Е, как тогава ще минаваш за велик писател, ако си написал 5, 10 или 20 средни книги?! Как ще бъдеш среден писател, приемлив за четене, ако си създал пак толкова на брой слаби книги, в които има само проблясъци. В кое друго производство (да не се гнусим от думата!) само брҐят видове, а не качеството на артикулите ти те поставят в по-висока категория? Всъщност, българската литературна история и критика се занимават с писателя въобще, а не с автора на книги, последователно изграждащи цялостния образ на създателя им. Та въпросът е за критерия на отношението на читателя към писателя, на писателя към себе си, на създаващия образа на писателя съобразно действителната стойност. Сериозният читател е дал такъв отговор ­ той иска да държи добра книга, която освен че му носи съпреживяване, да го вкарва в диалог с автора. И създал си мярка за съответния писател, да чака защита на тази марка. Даже и изненада, отиване отвъд очакваните граници. А ти се хвалЈ, че си автор на 20, 30 или 50 книги. Коя ти е книгата или кои са ти книгите ­ продължава да пита С. Радев.
          8. На въпроса всекидневно трябва да отговаря литературната критика. Тук у нас се замлъква или се свежда глава в едноминутно мълчание. Зад упокоението Ј се крият много причини, но и това трябва да е предмет на отделен разговор. Сега само имащото отношение към темата ­ статутът на писателя и книгата днес. Разбира се, критиката не е първа виновница за състоянието си. Но се старае да не е много назад. В 1941 г. Вапцаров пише в рецензията си за „На повратки на село“ на Николай Марангозов: „Впрочем у нас това не е нещо ново. У нас има толкова литературни групи, чиято задача е да хвалят своите и да отричат другите.“ Днес като че ли нищо не се е променило. Може би само приятелствата много по-често оттогава започват като общност на политически пристрастия. Почти невъзможно е някой от Съюза на писателите официално да похвали колега от Сдружението. И обратното, естествено. (Сам имам горчив опит. Но не смятам да използвам примери.) За най-хуманната сфера ­ литературата, това може да се нарече с едничката дума: Позор. Но в джунглата на българските взаимоотношения не само политиката и организационната принадлежност са разделителни линии. В отделните заграждения има свои и по-свои. И най-свои. Така, както я няма литературната критика, така съществува и безгранична елейност, с която не са обливани Омир, Шекспир и Достоевски. Като в същото време тъпанът бие и периодично се произнася, че няма сериозна съвременна литература, а и преди не е имало кой знае каква. Тук и Кафка ще се обърка. А другарят Ленин, автор на тезата за двете култури в буржоазното общество, просто няма да може да изброи днешните български литератури. Които не се поглеждат и здрависват, като да живеят в паралелни светове. И трябва да си суперзаклет оптимист, за да си мислиш, че в подобна атмосфера ще бъде отгледан единният читател. И всичко да е наред в уважението към литературата, в признаването Ј за духовен водач. В същото време С. Радев не спира да пита: Коя е книгата ти?
          9. Ролята на читалищата и библиотеките. Там от 19 години тече Йеремиев плач как няма средства и не могат да се комплектуват фондовете. Ще противопоставя най-прясното от възраженията ми. Мой познат иска да си дари библиотеката, събирана от две поколения хуманитаристи. И се сблъсква с немалко откази и обяснения как хранилищата били препълнени с книги. А той освен добри и сериозни автори предлага и немалка сбирка автографи до него. А по дефиниция тези институции могат да подпомагат литературния живот (с промоции, обсъждания, срещи, рецитали) и литературата и писателя (като закупуват книги за себе си и за обмен, като търсят форми за пропаганда на българската книга). Я си представете, че в България има още 100 души като писателя Продрум Димов от Пазарджик. Който наред със своето писане следи ставащото и кани чрез читалището в града читавото в литературата. Естествено, по негов критерий, но той е достатъчно обективен. Да, ама няма още 99 Продрумдимовци. Читалищата в турско време са съществували малко повече от 19 години, колкото досега трае нашият преход. За това време са постигнали толкова, че то може да се сравни само така ­ повече, отколкото цялата ни преходяща днес държава.
          Дотук нахвърлях за книгите и писателите. А вие трябва да сте разбрали какво е нищото. Добре съзнавам, че човекът, изкушен от словото, и без да е чел библията, се приема за богоизбран, след като в началото бе Словото. Лошото е, че писателите у нас в днешната вакханалия искат или поне очакват да живеят като богоизбрани. Това, както се казва в един виц на Радио Ереван, беше. Българският писател днес, без да хленчи, трябва да осъзнае, че ще преживява още дълго с изброените тук реалности. И ще му се налага да се бори с тях и да ги преодолява и променя. В името на какво? Мога да направя високопарно-артистични паралели с Библията. Където народът еврейски е страдал, когато се е разлъчвал от Бога. А днес нашият страда, разлъчен от духовността и светостта. Значи ­ и от словото, и от богоизбраните му носители. Но, хайде да не се включвам в хора на самоизбралите се богоизбрани. Във всеки мрак, пък било той наречен и преход, има изход. А началото, нали знаем, че в началото е Словото. Трябва да си върнем добрата книга и да произведем добри книги. Та в библията е казано и, че Словото е начало. Явно е въпрос и на качество, и на упорито отстояване на голямото в Словото, и на голямото слово. Колкото и всички обстоятелства днес ­ стигат вече и изброените, да са против духовното и писателя. Колкото и самите писатели да са разколебани или да отричат Словото като средство за промяна. С. Радев неуморно задава сакралния въпрос: Къде е книгата ти?

          За Светослав Минков ­ 
          документално
           

          1. Радка Влайкова
          Как Светослав Минков написа „Другата Америка“

          Влайков ценеше младия писател-сатирик Светослав Минков. Намираше, че Минков е оригинален и по замисъл и по структурата на своите разкази, че е остроумен, духовит, при това и добър стилист, че правдиво и с тънка ирония рисува опакото в съвременността… ­ Минков е одарен писател! ­ изтъкваше Влайков. И с удоволствие слушаше да му чета неговите произведения. И се радваше, че с всеки нов труд Минков расте и се издига.
                                          
          Беше през есента на 1935 година. Един ден баща ми, като се прибра от някакво писателско събрание, обади следните новини за ПЕН-клуба: узнал, че неговият конгрес щял да стане идното лято в Буенос Айрес, Аржентина ­ да, в такава далечна страна ­ и че българските делегати за конгреса още не били определени.
          ­ На мнозина писатели се иска да се вредят като делегати на кон¬греса. 
          Кои ли ще имат късмет да направят това съблазнително пътешествие? ­ усмихна се баща ми.
          Конгресите на ПЕН-клуба ставаха обикновено из разни европейски градове. За тях се избираха като делегати от България почти всеки път известни писатели от една, така да се каже, привилегирована група. Влайков, също член на ПЕН-клуба, никога досега не бе изявявал интерес към тия избори, нито кои писатели се определят за делегатти. Този път обаче живо се заинтересува за въпросния избор. Ще обясня защо.
          Между по-младото поколение писатели вниманието на Влайков особено бе привлечено от даровития белетрист Ангел Каралийчев. Силно го радваше, дето Каралийчев така правдиво и топло, и с такава непринудена простота разказва в своите трудове на чудно художествен народен език за радостите и тегобите на хората от нашето село. Той потърси младия писател. Сближи се с него. И колкото пҐ го опознаваше, толкова повече го обикваше. А на прекрасните му разкази не можеше просто да се нарадва. Влайков с право възлагаше голяма надежда върху Каралийчев, творбите, на когото и до днес са истинско богатство за българската литература. Сърдечният Каралийчев също се привърза към Влайков. Навестяваше го честичко у дома и задушевно си приказваха седнали един до друг в кабинета му.
          Понеже Влайков държеше младите даровити писатели да бъдат изпращани често в чужбина, за да опознаят живота и на другите народи, да черпят култура от тях и да се издигат по тоя начин, баща ми, още щом чува за конгреса в Буенос Айрес, веднага си наумява да направи възможното, щото между другите делегати да бъде избран и изпратен там и даровитият Каралийчев, защото надали ще му се удаде други път възможност да види тази далечна страна. 
          Ала когато не след дълго му става известно, че на този конгрес е определено да се изпрати само един делегат от България, понеже пътуването е продължително и ще струва скъпо, Влайков сериозно се замислил. Но замисли се не за това по какъв най-убедителен начин да настои Каралийчев да определят за единствения делегат на България, защото още в същия час той потиснал в себе си ­ наистина с голяма мъка ­ своите намерения и желания за Каралийчев, когото обичаше като роден син. Сега Влайков усърдно почнал да размисля, кой писател ще е най-пригодно да отиде там, за да може с майсторско перо и с художествена проницателност правдиво да опише това, което ще види в онези далечни, непознати нам страни. И той добросъвестно взел да изрежда в ума си писателите с техните качества. Така стигнал и до Светослав Минков… Да, този надежден писател има остро, наблюдателно око… Интересите му са многостранни. Може би той добре ще подхожда…
          Посредством Каралийчев, който е другар на Минков, баща ми се срещна с него. Води с Минкова изчерпателен разговор на няколко пъти. Уверява се напълно, че Минков действително е най-подходящ. Подкрепя го в това и Ангел Каралийчев. Започват двамата с Каралийчев да действуват пред управата на ПЕН-клуба. Влайков говори убедително и поотделно с всеки меродавен член.
          Не всички одобряват предложения от Влайков кандидат, като смятат, че Минков със своите леви убеждения, известни и на обществото, е въобще непригоден да се изпраща като български делегат в една страна с остри социални противоречия и безскрупулна експлоатация на работниците, та надали самото наше правителство ще одобри подобен избор. И не ще се съгласи Минков да замине.
          ­ Ще направим нужното непременно да замине, ­ твърдо заявил Влайков.
          Накрая Минков все пак бива определен за българския делегат на конгреса. Той усилено се готви вече за път…
          Преди да замине, Минков се отбива да се сбогува с баща ми. Случи се да бъда и аз по това време в кабинета.
          ­ Не знам как ще Ви се отблагодаря за всичко, което направихте за мене, господин Влайков ­ чух го с вълнение да казва.
          ­ Важното в случая, господин Минков, че Вие ще видите онези далечни страни, ще видите как народът живее там… Да, още много неща ще видите, които, като се върнете ще ни разкажете в една книга, нали? С каквато, бездруго, ще обогатите съкровищницата на нашата литература.
          При такива пожелания Влайков се раздели с младия писател.
          Светослав Минков се завърна от далечното си пътуване през есента на 1936 година.
          В един мъглив декемврийски следобед на 1938 година, като работехме с баща ми в кабинета му, на вратите се почука. Влезе неочаквано писателят Светослав Минков. 
          Той почтително се ръкува с Влайков. Поздрави и мене. После извади от кожената си папка, която носеше под мишница, един неголям четвъртит пакет обвит в бяла хартия и развълнувано го подаде на стария писател с думите:
          ­ Заповядайте, господин Влайков, моята благодарност към Вас. Поднасям Ви я още топла от печатницата.
          Влайков взе от него пакета и сърдечно му поблагодари. Поговориха малко. Гостенинът си отиде.
          Тогава татко ми връчи пакета и нетърпеливо поиска да го разгъна.
          Махнах обвивката. Показа се една спретната книга в светли меки корици, върху които са нарисувани няколко пътнишки чанти и куфари, облепени с етикети от чуждестранни хотели.
          Разтворих корицата. Обърнах два листа. Прочитам заглавието: 
          „Другата Америка ­ пътуване отвъд Екватора“. 
          На отсрещната страница стои:
          „От тази книга са отпечатани 100 екземпляра на офсетова хартия за  приятелите на автора.“
          Върху страницата след заглавието Светослав Минков саморъчно е написал: „На г. Т. Г. Влайков с уважение и признателност. 19.12.1038“ и е сложил подписа си.
          По желание на баща ми веднага се залових да му чета книгата. Той се потопи да слуша. Лицето му бе озарено от радост…
          Подир смъртта на баща ми, когато се случеше да срещна из пътя Светослав Минков ­ обикновено го срещах по улица „6-ти септември“ към „Граф Игнатиев“ ­ той непременно ще ме спре ласкаво да ме попита как живея. И винаги с топлота ще ми заговори за Влайков. И винаги ще спомене как Влайков му спомогнал навремето да замине в Буенос Айрес, за да напише, когато се върне, „Другата Америка“.
          ­ Баща ми твърдеше, господин Минков ­ забелязах веднаж, ­ че с тази книга Вие обогатихте съкровището на българската художествена литература. Сигурно и на вас ще го е казвал.
          ­ Казвал ми е такова нещо ­ свенливо призна. ­ Думите на Влайков остават незабравими за мене ­ добави развълнувано писателят. И сърдечно си взе сбогом. 

          2. Из архива на Светослав Минков
          Писмото на Минков до В. Червенков

          Уважаеми другарю Червенков,

          От тридесет години работя в областта на белетристиката и моята писателска дейност е получавала неведнаж положителна оценка от нашата общественост. През това време не съм опозорил нито с един ред перото си в услуга на монархо-фашизма. Книгите, които съм писал и издавал през фашисткия период, представляват убедителни документи за моето прогресивно творчество в миналото.
          За съжаление обаче незнайни осведомители са успели, както изглежда, да ме злепоставят пред някои отговорни другари от ЦК на Партията, у които се е създало отрицателно отношение към мен. Като последица от това отношение ­ колкото и неудобно да ми е да го изтъквам ­ аз не бях удостоен с орден по случай 50-годишнината ми, макар че Президиумът на Съюза на българските писатели ме беше представил за награждаване. Навярно пак поради същата причина моята последна книга „Империя на глада“, единодушно предложена от съответните комисии за награждаване с Национална премия за мир, не бе наградена.
          За да не бъда криво разбран, веднага трябва да подчертая, че същественото тук са не самите ордени и награди, а несправедливото и оскърбително отношение към мен.1 
          Хвърляйки поглед към изминатия от мене път, аз не мога да премълча грешката, която допуснах с отиването ми в Япония през 1942 г. Аз съжалявам искрено за това мое увлечение и бих искал човешки да бъда разбран, че тая моя погрешна стъпка се дължи изключително на литературно-творчески подбуди и интереси (да напиша книга за Япония), а не на някакво идейно отстъпничество. Впрочем, когато се преценява моето гражданско поведение по онова време, добре е да се знае, че няколко месеци преди заминаването ми за Япония аз изпълних с готовност възложеното ми от Партията поръчение да се явя като вещо лице в заведения тогава процес срещу Никола Вапцаров. Известно е, че благодарение на моите показания прокурорът оттегли обвинението си и Вапцаров бе оправдан. (Справка: „Никола Вапцаров ­ спомени, писма, документи“, изд. на БАН, 1953 г., стр.стр. 169, 170, 297, 300 и 301). Без да си приписвам някакви особени заслуги, аз искам само да отбележа, че макар и безпартиен, дори като пътник за Япония, аз съм проявявал отзивчивост към делото и хората на Партията.
          Зная колко неудобно е, уважаеми другарю Червенков, да Ви занимавам със себе си и да се присъединявам към ония многобройни просители, които Ви отрупват всеки ден с всевъзможни оплаквания и молби. Но надявам се, че Вие ще извините моята нескромност и ще се отнесете съчувствено към един български писател, който е поставен в положение на дискриминация. Има ли някакъв срок тая дискриминация, докога ще продължава тя? Наистина ли ще минат години, без да мога да се „измия и размотая“ от приписваните ми обвинения? И какви са всъщност тия обвинения? От 9 септември 1944 г. до днес нямам никакво партийно провинение и съм се включвал активно в писателска и обществена работа. Ако единствената ми вина е моето отиване в Япония, нима десет години не са достатъчни, за да се смекчи най-сетне проявяваната към мен непримиримост? Ако ли пък аз съм уличен в друго неизкупимо престъпление, защо това не ми се каже открито, както повелява Партията, защо не ми се отсъди най-суровото партийно наказание, а мълчаливо се прилага към мен такава непоносима морална инквизиция? 2  Лично аз съм безсилен да се боря срещу анонимността и мълвата и затова, след дълго колебание, реших да се обърна направо към Вас, с молба да съдействувате за разплитането на тоя възел от фатални недоразумения, злословия, преувеличения, а може би и клевети. Без Вашата решаваща намеса, едва ли би могло да се чака някакво изясняване на моето положение, а Вие разбирате колко тежко и мъчително е да се живее в атмосфера на постоянно недоверие и незаслужени огорчения.
          Приемете, уважаеми другарю Червенков, уверения в моите
          Най-добри чувства и дълбока почит:

          София, 17 септември 1954 г.                            (Светослав Минков)  

          Ответното писмо на Червенков

          Уважаеми другарю Минков,
           
          Писмото Ви до мене буди недоумение. Недоумявам защо Вие смятате, че отношението на някои „отговорни другари от ЦК на Партията към Вас  било „несправедливо“, „оскърбително“, че сте подложени на „морална инквизиция“ и дискриминация, „намирате се под ударите на „анонимността“, на някаква си „непримиримост“? Какви „фатални недоразумения, злословия, преувеличения“ и прочее трябва да се „разплитат“ с моята решаваща помощ?
          Какво се е случило, другарю Минков?
          Фактът, че не бяхте удостоени с орден по случай вашата петдесетгодишнина и не бяхте наградени за „Империя на глада“, изглежда, Ви е хвърлил в тревога. От този факт Вие правите извод за несправедливо и оскърбително отношение на Правителството („някои отговорни другари от ЦК на Партията“) към вас. Но вашият извод е съвършено неправилен и, поради това, несправедлив; той е оскърбителен, за съжаление, не за другиго, а за вас.
          Ордените и наградите, несъмнено, свидетелствуват за оценка, давана от страна на Правителството. Не е безразлична и за обществеността и за писателя в случая тази оценка. Но ако един или друг писател, по една или друга причина, не получи сега веднага орден или награда, нима с това се поставя в положението на дискриминация? Нима с това неговото творчество изобщо се отрича?
          Длъжен съм да Ви кажа ясно и открито, че единственото съображение на Правителството, за да се въздържи да Ви представи за орден и награда е вашата служба в българската фашистка легация в Япония през време на войната срещу  държавите от Оста. Вие омаловажавате този факт, другарю Минков, а той е значителен. Вие пишете, че „незнайни осведомители“ успели да Ви „злепоставят“ пред „някои отговорни другари“. Но защо отговорни другари, които вие имате предвид, биха се оставили да ги водят за носа „незнайни осведомители“, когато Вашата служба в Япония е съвършено известна? Спомнете си само какво време беше тогава, когато вие заминахте за Япония, за да не настоявате сега, че тази служба не била „идейно отстъпничество“. Ами какво е? Какъв беше дългът на народния писател в момент, когато се водеше борба на живот и смърт с фашизма? Може ли желанието Ви да напишете книга за Япония да оправдае службата Ви във фашистката легация? Следва да разберете вината си и да я изкупите. А предоставете на Правителството само да решава кога, кого и с какво да награждава.
          Разбирам да се тревожите, че, да речем, срещате пречки в работата си, отстранението на които не е по Вашите сили. В такъв случай, тревогата Ви би била разбрана и непременно бихме Ви помогнали. Такова нещо, обаче, няма. Вие имате всички необходими условия за работа, нашата общественост положително се отнася към творенията Ви. Основание за недоволство от някакво лошо отношение към Вас на „отговорни другари“ Вие нямате, другарю Минков. Не бива така да се разкисвате, да хленчите, да се сърдите, да се чувствувате обидени и даже да обвинявате. С какво право, на какво основание, наистина?
          Лоша услуга Ви  правят някои ваши приятели, които в насърдчават да искате да се „разплитат“ несъществуващи „фатални недоразумения“, вместо да Ви помогнат да си гледате работата, да постъпвате така, че и Правителството да може при случай да не смята повече службата Ви в Япония като пречка за ордени и награди.
          С уважение и с надежда, че ще бъда правилно разбран:
           В. Червенков.
          1 октомври 1954 година. 

          *
          Това е кратката кореспонденция между Светослав Минков и първия човек в държавата Вълко Червенков. Намира се в Държавния архив, в личния фонд на Вълко Червенков.1  Борис Делчев публикува откъслеци от писмото на Минков в книгата си „Познавах тези хора“, а Вълко-Червенковото писмо е публикувано от Катя Зографова във в. „Стандарт“ на 20 август 1993 г. Най-неочаквано двете писма бяха открити в архива на Вълко Червенков сред личната му кореспонденция. Днес, 54 години след написването на Светослав-Минковото писмо, то се появява в пълния си текст и можем  да проследим епистоларния диалог в цялост.
          Очевидно е, че писмото не е подготвено от сътрудниците на Червенков, не е „типово“ писмо. Саркастичните подмятания и откровени подигравки са лично творчество на В. Червенков. Не може да му се отрече лекотата на изказа ­ през двайстте години на ХХ в. той е бил редактор и активен сътрудник на сп. „Младеж“. По същото това време Смирненски и приятелите му го наричат „Фелдфебел Вълко“. И са били прави. Съвсем по фелдфебелски Червенков се намесва и определя културната политика на България от края на 40-те и през 50-те години. А в периода 1950­1956 г. той е председател на Министерския съвет. На Априлския пленум през 1956 г. ЦК на БКП го сваля от поста му и става подпредседател на МС и министър на просветата и културата.
          Ако се върнем години назад във времето и потърсим корените на неприязненото отношение на Червенков към писателя, ще открием дали само посочената от него причина е и единствена. Знайно е, че Вълко Червенков е бил активист на Военната организация на БКП през 1925 г. Ръководители на този център са били Коста Янков, Иван Минков и Яко Доросиев. Тяхно дело и на по-младите им сътрудници Марко Фридман, Петър Абаджиев и Червенков е атантатът в катедралата „Св. Неделя“ на 16 април същата година. Нееднозначно се приема по-късно този подривен акт. Атентатът провокира яростни гонения срещу комунистите и отдръпване на масите от комунистическата идея. Напълно възможно е амбициозният и напорист Червенков да не е споделял изцяло възгледите на по-опитните и възрастни функционери на партията, да се е чувствал пренебрегнат или недооценен. Възможно е сега, когато Червенков има пълната власт, конфликтът от средата на 20-те години (но непонятен за Светослав Минков) да намира своето реваншистко решение. Тук трябва да бъде отбелязано, че Минков прави няколко опита за реабилитация на брат си и това се случва едва в началото на 60-те години.   
          Минков внимателно подбира момента за написването на писмото си. Минали са повече от две години от петдесетгодишнината му ­ подходящият случай за удостояване с награда, минали са и две години от реабилитацията му след партийно обследване и наложено наказание от партийната организация „Христо Ботев“ на СБП, където отново му е припомнено японското „прегрешение“. Книгата „Империя на глада“ е издадена през 1952 г. и не получава заслужената (на фона на останалата литературната продукция) Димитровска премия. Според писателя вече не би могъл да бъде заподозрян в някакви користни намерения. Жалко е, че не е конкретизирал обвиненията, които го нараняват в течение на години. Съвременниците му вече не са между нас, тези, които са знаели повече, не са оставили писмени свидетелства. Отговорите на много от въпросите ще можем да намерим вероятно в архивите на МВР. В останалите държавни архивохранилища няма никакви съхранени документи за житейския и творческия път на Минков. 
          През ноември 1961 г. Червенков е освободен от състава на Политбюро, през декември от длъжността зам. председател на МС. Ноември 1962 г. е освободен от състава на ЦК и е изключен от партията. През 1963 г. ­ една година след навършването на 60 г., Минков става Заслужил деятел на културата ­ може би едва тогава японската му авантюра е простена, а Иван Минков ­ реабилитиран. 
          Каквато и да е истината, предстои скоро да я научим.
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           

          Александра Антонова * 
          КРИТИЧЕСКИЯТ ТЕКСТ 
          НА ЧАВДАР МУТАФОВ ­ 
          ОТ КРИТИКА КЪМ БЕЛЕТРИСТИКА
           

          Всеки литературен изследовател, навлязъл в уникалния художествен свят на Чавдар Мутафов, ще се съгласи, че най-съществената в смисъла Ј на обем и последователна концептуална завършеност част от неговото творчество е именно художествената критика. Кирил Кръстев, негов съвременник и почитател, наблюдавал и коментирал неведнъж творческия му път, твърди: „Когато си мисля за Чавдар Мутафов, мисля винаги за най-големия и най-добър български художествен критик“.1  От гледната точка на съвременния прочит, това схващане за Мутафов се подхваща в редовете, които му посвети Светлозар Игов в своята „История на българската литература“, наричайки го „единствено изразилият се изцяло като авангардист в прозата български писател“, който „и като прозаик, и като литературен и особено художествен критик (където той, редом с Гео, е комай единственият и последователен български идеолог на авангардизма) ­ е най-завършената фигура на авангардист в художествената проза“.2  С критическото си дело „Ч. Мутафов достига до дълбочината на основни естетически проблеми“, твърди Р. Ликова, посветила много проникновени философски редове на феномена „Чавдар Мутафов“ като есеист, философ и художник3 , а схващането за Мутафов като особено ярък и разностранен критически талант споделят още изследователи като Катя Зографова и Свилен Каролев, които обглеждат автора в съвременния нему авангарден литературен и културен контекст.
          Чавдар Мутафов е автор на многобройни критически текстове, сред които забележителен масив от изкуствоведски текстове, текстове, посветени на модерни явления в живописта, скулптурата, танца, театъра, архитектурата, както и текстове върху модерни видове изкуство като киното. Критическите му текстове ­ изкуствоведско-аналитични и есеистични ­ привличат както с уникалния си стил, така и с идейното си развитие, проследимо в пряк паралел с развитието на художествения му образ. Критико-есеистичните текстове на Мутафов ­ от ранните „Моторът“ (1919) и „Радиото“, през манифестните „Плакатът“(1921), „Зеленият кон“(1920) до по-късните „Двойственост в изкуството“ (1926), „Банално изкуство“ (1926), „Внушения в изкуството“(1929) очертават една плътна теоретична аура около художествената му проза, която оглежда развитието на експресионистично-декоративния експеримент към естетиката на конкретния неореалистичен щрих.

          Към белетристичния стил
          Както изкуствоведските, така и есесистично-манифестните текстове на Чавдар Мутафов се създават около въпроса „що е изкуство“, те напрягат образа на изкуството с взаимнооборващи се тези. Изкуството е осмислено като родено от паралелно протичащи противоположни убеждения за изкуство: едновременно рефлексиращо и първично-жизнено, едновременно спонтанно и умозрително, търсещо себе си. Феноменът на Чавдар Мутафовия критически текст се създава в пулсирането между аналитичната мисъл и одухотворяващата чувствена прегръдка на видимото, разколебана между разпознаването и оспорването. Мутафов гради критическия си текст около изкуството като творящо своя собствен смисъл в търсенето: на себе си, на „аз“-а. Именно търсенето на „аз“-а в неговите проекции, пулсирането между конкретния и универсалния „аз“ на авангарда тълкува изкуството като търсене на художествени възможности за изживяване на „аз“-а. Уникална по своя характер, тази концепция предпоставя и характерния естетически похват на Чавдар Мутафовите критически текстове: създаване на изкуство посредством тълкуване на изкуството ­ като философски и психологически феномен. Естет-философ, Мутафов показва изграждането на концепциите и поетиката на експресионизма и неореализма в своето „умозрително изкуство“: пресъздава загадката за същината на изкуството и от нея създава изкуство. Пресъздава проклятието на мисълта в изкуството и от него създава изкуство.

          Критическите си текстове Мутафов създава като уникален синтез на творческо общуване между критика и белетристика, проектира критиката и белетристиката като взаимно развиващи художествени значения. Струва ми се, че няма да е пресилено да поставим в органично единство критиката, есеистиката и художествената белетристика на Мутафов. Струва ми се, също така, че ще е уместно да определим критиката на Мутафов като единствено условно-номинативно, но не и стилово отделена от белетристичните му творби. Защото критическите му текстове пулсират с философските аспекти, които разпъват романа „Дилетант“, развил идеята за новия „аз“ на авангарда: азът, който излиза навън от единично-субективния, за да потърси своята принадлежност към обобщено-духовния „аз“ на мировата душа, в четвъртото измерение на субекта. Критическият текст на Мутафов се развива подобно на белетристичния и го определя като синтез на мисъл и чувство, на анализ и поезия, роден в пресичането между умозрителния и спонтанния творчески подходи. Развитието на критическия Чавдар Мутафов текст подсказва много от механизма на създаване на белетристичния и отвежда към особеностите на Чавдар Мутафовата белетристична образност: едновременно многоизмерна и двуизмерна, тя оспорва единичността на образа във възможности за образ, едновременно зримо пластична и незримо одухотворена, тя пулсира на прага на израза.

          Мутафовите критически текстове се развиват в две паралелни естетически движения: създават изкуство от тълкуването на феномена „изкуство“ и тълкуват изкуството чрез „материята“ на изкуството. Концептуалният похват „за изкуството чрез изкуство“ създава уникалната стилистика на Чавдар Мутафовите критически текстове и изразява авторовото убеждение в единството на форма и съдържание, на материя и дух, синтезирани в едно надиндивидуално духовно измерение: мировата душа. Философско-критическата мисъл на писателя авангардист създава онази органична художествена материя, която обединява естетически, че и стилово, критическите и белетристичните му текстове, мисъл, която се превръща в белетризиращ похват. Синтетичната взаимна принадлежност между белетристика и критика се обуславя от естетическия похват на Мутафов да говори за изкуството посредством самата материя на изкуството, каквато е неговият стил и език.

          Търсещата идентичност на изкуството през търсещия „аз“ на субекта предпоставя една от основните стилови характеристики на Мутафовата критическа и белетристична проза: синтетичното звучене на трите основни съставки: изкуствоведският анализ, рефлексивното обобщение и одухотворяващата, естетизираща белетристичност.4  Затова и за строго определена жанрова граница между критическите му изкуствоведски статии, рецензии, философски есета и авангардни манифестни текстове, струва ми се, е трудно да говорим. Мутафов изгражда сложносъставни текстове в трикомпонентна, трипластова структура, която се развива между ерудитския анализ, философския синтез и декоративно-пластичната, едновременно свръхзрима и лирично одухотворена белетристика. Всеки един от тези три пласта на структурата развива свое ниво на усещане за текста, свой асоциативен ред, своя закономерност на възприятието. Своеобразно разностилни, критическите текстове се превръщат в образи на разколебания, мисловно интуитивен, умозрително-сетивен образ на изкуството. Полифонично и симфонично изградени, те въплъщават сякаш самата първично-синкретична душа на изкуството, вярвана от авангарда в сложно-пулсиращия, предметно-духовен, субектно-обектен свят.

          Към белетристичния образ
          Критическият текст на Мутафов предлага възможност за проследяване не само на генезиса на неговия уникален белетристичен стил, но и на уникалния път на развитие на неговите идеи за художествено, пряко отразени в тенденциите на развитие на художествения му образ. Тук във фокуса на нашето внимание попадат онези текстове, които по-скоро определяме като критически есета: от „Радиото“, през „Зеленият кон“ „Плакатът“ и „Мода“ до „Банално изкуство“, „Двойственост в изкуството“ и „Внушения в изкуството“. Проследени като хронологическо развитие, тези критически текстове на Чавдар Мутафов биха могли да ни предложат още две интересни посоки: проследяване на развитието на концепцията за изкуство през свръхсубективното към баналното и масово възпроизвежданото и оглеждането на това развитие в белетристичните образотворчески похвати: от декоративните етюди през „Покерът“, „Марионетки“ и „Дилетант“, „Смъртен сън“, „Радостта от живота“ до „Майка“, „Историята на един автомобил“, „Къща“ и „Първото сражение“: от дръзкия декоративно-експресионистичен експеримент към естетиката на конкретния неореалистичен щрих.

          Критико-есеистичните текстове на Мутафов показват развитието на мащабния концепт за банално изкуство от авангардната идея за изкуството като надличен и общовалиден израз на мировата душа. Мутафов винаги съзира обобщаващата мирова духовност в единичната субектна изява. Изкуството е едновременно „свръхпознание, както всяка религия“, в което „личното тълкуване“ се втвърдява в „точните очертания на една необходимост“. Мутафов вярва, че „във всяко изкуство има вечни закони, еднакво важещи за твореца и зрителя“5 , изкуството носи в себе си едновременно автономно субективното и общочовешки космичното. Другото лице на авангардната деформация, обезличаването възхожда именно от авангардната идея за стила като надлична даденост, която уникално субективният израз търси. Критико-есеистичните текстове на Мутафов разтягат концепцията за изкуство между три точки: лично субективното, надлично духовното и безлично ежедневното. Още нещо, те дават възможност да се проследи движението между тези три точки, възхождането на идеята за изкуство от едната към другата като процес на развитие, а не като съвместени авангардно противоречия. Идеята за стила като индивидуално валидното въззрение на зеления кон, който пасе червена трева под жълто небе престава да противоречи, а започва да предпоставя баналното, „което напира да бъде изкуство“.6  Хронологически осмислени „Зеленият кон“ и „Банално изкуство“ се превръщат в ключови точки на естетически преход от авангардно експерименталния ­ декоративен и експресионистичен образ ­ към успокоения контур на неореалистичното изображение. Образът от началото до средата на 20-те години (ранните декоративни етюди, текстовете на „Марионетки“, „Покерът на темпераментите“ и „Дилетант“) еволюира към неореалистичния щрих в разкази като „Радостта от живота“ и особено „Историята на един автомобил“, „Къща“ и „Първото сражение“ от началото и средата на 30-те години. Съпоставяйки идейното и белетристичното развитие на Чавдар Мутафов бихме могли да обвържем ранните ­ декоративни и експресионистични ­ образи със схващането на изкуството (стила) като индивидуално субективна деформация, през която наднича космическият духовен екстракт, а неореалистичното движение към естетиката на конкретното ­ с развитието на концепта за банално изкуство. Така, хронологическото осмисляне на критико-есеистичните му текстове оглежда развитието на белетристичния художествен образ у Мутафов и обвързва прехода към неореалистичната поетика с възхода към поетиката на баналното.

          Проследени като хронологическо развитие, критико-есеистичните текстове разкриват и самия генезис на мащабния културен концепт, наречен „банално изкуство“. Той изминава сложен път през авангардната идея за стила като надлично обобщаващ и все пак субективно деформиращ („Зеленият кон“), търси се в проблемната естетика на „масовото“ изкуство („Плакатът“, „Мода“), за да се обобщи в „Двойственост в изкуството“, „Банално изкуство“ и по-късната „Внушения в изкуството“. Сказки като „Кино, джазбанд и чарлстон“, достигнали до нас като единствено като бележки и преразкази7  , разкриват пътя на развитие, който културологемата „масово изкуство“ изминава. Ако естетиката на масовото изкуство се очертава като проблемна в ранни текстове като „Радиото“ (1919), „Плакатът“(1920) и „Мода“, то към края на 20-те години тя е провъзгласена за висш творчески израз. В „Кино, джазбанд и чарлстон“ (1928) Мутафов твърди, че „при масовото, фабричното производство всичко се усъвършенства и е до висша степен естетично.“ И още: „От висша степен е естетично да се обезличи обекта, като се подаде на масово производство“. Критико-есеистичните текстове на Мутафов проследяват развитието и взаимодействието между двата концепта ­ за „масово“ и „банално“ изкуство. По-ранен идеен етап, концептът „масово“ изкуство съзрява закономерно към концепта „банално“ изкуство: от „Плакатът“ до „Двойственост в изкуството“, от „Мода“ до „Банално изкуство“. Към края на 20-те години те се обобщават в единно идейно звучене, което провъзгласява естетиката на баналното като висша и предопределя философията на неореалистичния почерк. Естетиката на масовото постепенно се трансформира в естетиката на баналното: в статията „Внушения в изкуството“ (1929), изкуството продължава да се остойностява чрез докосването си до банално делничното, но машината вече не е схващана като изкуство или източник на изкуство.

          Критико-есеистичните текстове проследяват възлизането на неореалистичното схващане за банално изкуство от авангардното схващане за масовото изкуство. Обвързана с поетиката на баналното, естетиката на неореалистичното изображение в текстовете на Мутафов съзрява като възхождаща от авангардния експеримент. Поезията в конкретното, делничното, обикновеното наследява и доразвива ексцесивния художествен експеримент, който се опира едновременно в два културни подхода на заличаване на идентичността: деформацията и унифицирането. Унифицирането става другото лице на разпадащия се във възможности образ, става форма на деформация, също толкова закономерно ограбваща идентичността, колкото и неограниченото Ј трансформиране. Масовото и банално естетическото, в този смисъл, не противоречат, а взаимно се обуславят и доразвиват изразните деформации. Така, характерното авангардно обезличаване свързва в единен процес схващането за свръхсубективния творчески подход, масовото индустриално изкуство и творческия потенциал на баналното. Експресионистичният вик отеква закономерно в успокоената конкретика на неореалистичното изображение.

          * * *
          Критико-есеистичните текстове на Мутафов са особено ценни за изследователя на авангардния художествен образ, защото позволяват проследяването на характерни концептуални явления: взаимното развитие на идеите за „масово“ и „банално“ изкуство, техния художествен възход от естетическата деформация, процесът на излъчване и динамично взаимодействие между надлично духовната субстанция и индивидуално творческата. Тези текстове позволяват интересни наблюдения върху развитието на авангардния субект между индивидуалното и безличното, между затворено субективното и унифициращо обективното, узряването на новото му измерение в един сложен и динамичен процес на обектно-субектни отношения, чертаят линията на развитие на авангардния художествен образ: „деформация обезличаване унифициране конкретност“. Съотнесени към белетристичното развитие на автора, критико-есеистичните текстове ­ от „Плакатът“ до „Внушения в изкуството“ ­ позволяват проследяването на генезиса на неореалистичното изображение от авангардното обезличаване като етап на естетическа деформация, показват естествения преход от деформацията през унифицирането към конкретиката, като обвързват конкретното с масово безличното, а поетиката на баналното ­ с естетиката на конкретното. Своеобразни като стил и идеи, видени в концептуално развитие, критико-есеистичните текстове на Мутафов ни насочват към интересен общотеоретичен размисъл върху генезиса на неореалистичното изображение в прехода от модерната безличност към естетиката на баналното и насочват към един нов прочит на понятието „реалистично“, към който изкуството продължава да се завръща.

          Бележки

           1 Цит. по Зографова, Катя, „Чавдар Мутафов-възкресението на Дилетанта“, С., 2001 г., стр. 136;
           2 Игов, Светлозар, „История на българската литература“, С., 2012 г., стр. 719;
           3 Ликова, Р., „Литературен живот между двете войни“, т. 1, стр. 382;
           4 Такова наблюдение прави и Ликова в книгата си „Литературният живот между двете войни“, т. 1, където твърди, че „той прави от критиката, от културоведските проблеми най-чиста поезия“, стр. 382;
           5 Мутафов, Ч. Двойственост в изкуството, Изток, ІІ, № 40, 17 октомври 1926;
           6 „Зеленият кон“ и „Банално изкуство“ не отстоят един от друг като характерно авангардно противоречие, намерено от някои автори, виж: Ликова, Р., „Литературен живот между двете войн5и“, С. 1994 г., т. 1, стр. 35;
           7 Идеите, развити в „Кино, джазбанд и чарлстон“, са преразказани от Б. Димитров в кн. 3 на сп. „Хиперион“ от 1928 г.
          Огнян Стамболиев
          ПОЕТИЧЕН АКТ,
          ПОЧИВАЩ ВЪРХУ ВЯРА *
           

          Родство по избор

          Има хора, които все още твърдят, че преводът бил завареничето на литературата, че бил неблагодарно, вторично изкуство. Много са определенията за превода и преводачите. В средата на 19-ти век Балзак ги нарече „пощенските коне, които се сменят от станция на станция на човечеството“. Сто години след него мексиканският поет, белетрист и преводач Октавио Пас определи превода като „златна монета в духовния обмен между народите“. Представете си, че ги нямаше тия „коне“ или тази „златна монета“ ­ колко бедни духом щяхме да бъдем... 
          Много похвални слова са казани и написани за изкуството на превода. Още през 16 век големият френски поет Жоашен ДюБеле е теоретизирал върху това сложно, неблагодарно и зле платено изкуство. Но преводът има и отрицатели. Италианците имат поговорка: „Il traduttore e sempre un traditore“ (Преводачът е винаги предател), французите пък казват, че преводът бил като жената: „ако е красива, е невярна, ако е вярна, е некрасива...“
          Да, преводът е трудна работа. Тук ще цитирам още една интересна фраза, с която може и да не се съгласим, но в нея има известна доза истина. Немският романтик Фридрих Шлегел пише в една своя статия буквално следното: „Художественият превод е смъртен двубой. При него търпи поражение или този, който превежда, или онзи, когото превеждат!“
          Наистина, много похвални слова са изписани и за нас, преводачите. Напоследък имах щастието да преведа и да съставя една антология под надслов „Сълзи и светци“ с текстове на големия румънско-френски мислител и философ, един от последните хуманисти на нашето време, румънеца от Сибиу, Емил Мишел Чоран. Бях поласкан да прочета и преведа следното: „Преводачите, които срещнах през живота си, почти винаги превъзхождаха писателите. Те бяха по-образовани, по-културни, много по-добри и по-достойни от повечето от тях...“
          Но мисля, че най-голямата похвала, за която може да мечтае един преводач, без съмнение е пълното отричане на онова, което е постигнал: не бива да се забелязва въобще, че е имало превод...
          Наистина, когато четеш един автор на чужд език и той ти харесва, изпитваш почти непреодолимото желание да го преведеш. Това е понятно, тъй като едно от удоволствията на четенето, както и на музиката, е да го споделиш с приятели и съмишленици. Познавам хора, които научиха чужд език и навлязоха сериозно в някои чужди култури, само за да общуват чрез езика на оригинала с любимите си автори. А после, с огромна радост и удовлетворение споделиха своите открития, станали техни пристрастия. Спомням си за големия наш преводач, покойния Кръстан Дянков, когото съм канил на литературни вечери неведнъж в Русе. В едно свое интервю той сподели, че е научил английски език, защото през ученическите му години у нас ­ по политически причини ­ е бил по-популярен немският, а той е искал да влезе в света на голямата американска литература на ХХ век и да го сподели първо с приятели и съмишленици. Това е бил началният тласък при него.
          Ще споделя, че и при мен ­ преди повече от 30 години ­ се случи почти същото. Чрез една малка книжка с руски преводи влязох отначало в света на голямата румънски поезия, считана за една от най-добрите в Европа, при това неособено позната до 70-те години у нас. Подценявана, защото е от съседна страна, а не например, от далечната или екзотична Португалия. Затова реших да залегна над този богат и красив език и да се посветя на стиховете на Никита Станеску, Марин Сореску, Григоре Виеру, Лучиан Блага, Ана Бландиана, Мирча Динеску, Матей Вишниек... Да ги представя у нас.
           

          Родството по избор е всъщност и „разпознаване“

          Ние, преводачите, разпознаваме един език, една литература по същия начин, както разпознаваме едно населено място, където преди това не сме били, защото сме усетили, за миг сме почувствали, че това място отговаря на нещо, което е дълбоко вътре в нас, че ние принадлежим на това място, така, както можем да принадлежим не на родния край, колкото и близък да ни е той, а на земята, на културата, които пробуждат у нас дълбок трепет, именно чрез тях откриваме най-съкровеното съответствие със самите себе си. Някои го наричат „въпрос на идентичност“. И сигурно е така. Самият аз се чувствам в съседна Румъния и особено в прекрасния Букурещ, малкия Париж на Източна Европа, като у дома си. И когато дойда тук, напоследък по-рядко, винаги съм изпитвал желанието да възкликна: „Това е моят любим град! И въпреки, че обичам България и родния си град Русе, и произхождам от стар род, съжалявам, че не съм се родил тук. А може би съм бил тук в някой от предишните си животи. Кой знае...
          Любовта ми към румънската литература, и в частност към румън¬ската поезия, се дължи преди всичко на особената музика на езика, на румънския език, един богат, многопластов и гъвкав език, чрез който влязох с помощта на италианския и на прекрасното Радио Букурещ, на Втората му програма, сега Романиа културал, една от най-стилните, културни и изискани радиопрограми в Европа. Всъщност, всичко дължа на това радио и сега бих искал да изразя огромното си уважение и благодарност към онези, които го правят...

          Всъщност, какво е това ­ да превеждаш поезия?

          Казваме: изкуството на актьора, на художника, на певеца, на музиканта, на поета... Мисля, че напълно уместно е да кажем и „изкуството на преводача“. Защото преводът е изкуство. Особено преводът на художествена литература. Особено преводът на поезия. Тук съвсем не искам да подценя преводът на проза или драматургия. Те също са изкуство. Но преводът на поезия се оказва най-трудното нещо, с което може да се сблъска един преводач. Защото, докато в прозата все пак има някаква възможност непреводимите думи или фрази да се дадат описателно, без това да накърни особено цялото съчинение, което се състои от много епизоди и пластове, в лириката това е много трудно, едва ли не невъзможно. Защото в стихотворение от няколко строфи едва ли ще можеш да се отклониш от текста и да не нарушиш цялостта и сърцевината на превежданата творба. Затова мнозина считат, че поезията, особено лирическата, е по принцип непреводима. Повод за тези твърдения ни дават някои наистина непреводими поетични опуси. Стихове с определен национален или местен колорит, трудно преносим на чужда почва, или пък творби, построени главно върху принципа на музикалното или синтактичното внушение. И поради това, че музиката на използваните думи не отговаря на музиката на думите в езика, на който се превежда. Тъкмо тогава цялото внушение отпада и преводът не се получава.
          Преводът е призван да предаде музиката на оригинала или по-точно онази музика на оригинала, за която нашият език разполага с много възможности. Ритъмът в поезията, както знаем, се състои от повтарящи се или противоположни по интонация фрази. И ако преводачът не обърне внимание на всичко това и ако не го предаде на български, то и преводът ще обеднее от загубата на ритъм, който е пулсът на поезията и кръвообращението на прозата.
          В порядъка на тези мисли ще приведа тук още едно интересно мнение за превода на поезия. То е на френския поет Пол Валери, който не приема по принцип преводите на поезия: „Стихотворенията, когато биват преведени, престават да бъдат произведения на тогова, който ги е написал. Защото съществува една психология на думите. Във всеки език има определена интонация, свойствена на неговите звуци. Моите стихотворения, казва Валери, са преведени на доста езици по света, дори на китайски! Но аз не мога да ги позная. Райнер Мариа Рилке ги преведе на немски: бих казал, че работата му е много добра. Но това, подчертавам, е само една нова версия на моите стихотворения, това не са моите песни...“ В тази връзка, бих казал, че преводът на поезия всъщност е нещо като транскрипция за даден инструмент на музикална пиеса, създадена за цигулка и пиано в пиеса за виолончело и пиано...
          Всеки сполучлив стих поражда впечатлението, че единствен, съдбовен, избликнал нещо, което стои по-високо от поета. Наистина само тогава очевидното проблясва пред читателя и чрез него всеки разпознава чувствата, които преди това са го вълнували сляпо. Всъщност да се превежда често е по-трудно, отколкото да се създаде оригинално произведение. Това важи особено за лириката. Защото при нея отговорност¬та е двойна: да си верен на оригинала и да представиш достоен еквивалент на този оригинал. Защото когато създаваш собствено произведение, читателят не знае какво е било първоначалното ти намерение, през какви трудности и изменения си минал и точно това ли, което си искал да кажеш, си казал. Докато при превода започваш от едно завършено начало ­ оригинала на автора ­ и трябва да изведеш на български читателя именно към това ревнувано от него начало... Ще го потвърдя и с думите на нашата голяма поетеса Елисавета Багряна, която ни остави немалко поетични преводи от различни литератури, в т.ч. и от румънската поезия: „Лично за мен, писа през 1961 година авторката на „Вечната и Святата“, превеждането на едно стихотворение е дори по-трудно от написването на ново, оригинално, защото просто не разполагам със свободата на създаването.“
          Понякога, неразгадаем за окот, стихът говори на ухото. Защото ако белетристът може да стигне дотам, че да пренебрегне звуковите качества на езика, поетът разчита тъкмо на тях. В един хубав стих, ако наистина е такъв, мисълта си остава винаги неотделима от музиката.
          Лично за мен преводът на поезия е „родство по избор“, ако мога да си послужа с този прекрасен израз на Гьоте, дал заглавието на едноименния му роман. Като преводач аз отдавна съм си изградил свой поетичен свят, в който се чувствам най-сигурен. Превеждам главно стихове, които допадат на моята природа. Не мога да посегна към автор, който ми е напълно чужд.
          „Думите пеят“ ­ писа някъде блестящият чилийски поет и есеист Пабло Неруда. ­ „Прекланям се пред тях, защото цялата мисъл се променя, щом някоя от тях смени мястото си или ако друга се разположи царски във фраза, която не е очаквала тази дума, ала Ј се е подчинила.“
          Да, възможно е един посредствен стих да стане по-хубав при превод. Но по-често е възможно обратното. И общо взето, поезията е онова, което дори на езика, на който е била създадена, няма точен еквивалент, не разполага с други средства, за да се възпроизведе.
          И все пак, нека не забравяме най-главното: четенето на едно преведено стихотворение е поетичен акт, който почива върху вяра...
           

          Благо Прангов
          ЛЮБОВТА 
          Е ТЕОРЕМА1 
           

          Една от най-съществените библейски истини за хората е любовта. Няма да сгреша, ако кажа, че светът се крепи най вече върху нейните устои. Достатъчно е да надзърнем в древността, да си припомним песенното ни народно творчество или стиховете на поетите класици.
          Тая любов, сътворена от човека и предназначена за човека не пада даром от небето ­ тя трябва не само да се създава и да се споделя взаимно, но и да се доказва така, както една математическа истина се установява чрез доказване посредством дадена теорема. А това е трудно и много отговорно, защото само истинската любов е „с прозорец към теб ­ във зелено“, както споделя съкровеността на своята поетическа чувствителност Лена Гоцева в стихосбирката си „Теорема: Любов“.
          Заглавието на книгата е с библейска жилавост. Метафоричният глас на поетесата търси и отстоява любовта и в себе си, и около себе си. Но не оная ­ сладникавата, мижавата, а способната да стане стряха, „когато навън леденеят ветрища“. Много нежност, много искреност и всеотдайна вярност пулсират в програмното стихотворение „Теорема: Любов“:
          Когато със трясък житейски 
          пристигат
          бездънни, безкрайни, безради сезони ­
          това, че те има е дивният стимул,
          частици от мен във едно се събират.

          Когато потъвам в запоя на чувствата
          и бурните ласки извайват ни млади ­
          за миг погледни ме, в миг претвори ме.
          И аз ще съм цяла, въпреки драмата...
          Лена Гоцева улавя с гледеца на поетичната си съвест светлосенките в живота хората да са „разпънати между крила и корени“. В стихосбирката Ј няма униние. Чужда е за нея сълзливостта. Правейки равносметка на житието-битието ни, тя недвусмислено заявява:
          В шахматната мозайка на живота
          сме пешките, танцуващи с акомп...
          ... треперим като сянка 
          на паднало дърво...
          ... Армирани душите ни безпомощно
           сребреят...
          Някога звездите и луната ни вълнуваха, кръговратите ни възвисяваха, бяхме пленници на илюзии, закупени, „от битака на живота. По-евтино, разбира се, недоизносени.“ А животът тече и изтича ­ нереализиран. Младостта вече я няма, но я има любовта, осветена от Реквиема на Бах, „Малка нощна музика“ на Моцарт и пиеса на Равел.
          Поезията на Лена Гоцева е гневна, изпълнена с бодрост и гражданска непримиримост.Поетесата не се двоуми да отправи стрели срещу виновниците за трагедията ни днес ­ разплакали дори и камъни, и небеса, и родно пепелище угасили. Човешката личност е „окована в хомот от лъжи“, тя плаче с „пясъчни сълзи“. И
          Като ацтеките браздим
           лицата си и чакаме,
          да ни „помилва“
           някой във жарта...
          Стихотворенята в стихосбирката „Теорема: Любов“ са кратки. В тях откриваме не само драмата на нашето време, но и „ведър син простор.“ И как „светли пътища проектираме...“ Дочуваме също така „Вечерен звън“/ със шепот на листа... Камбанен звън/ за търсещи души...“
          Посвещенията на Дядото и на Никола Вапцаров ни зареждат с оптимизъм. Те са доказателство за бистротата на поетичния глас на Лена Гоцева, за нейните поетични видения и прозрения. За нея България е нашата опорна точка и в дни на покруси, и в години на обнадежденост. Нито зигзагите на острастените ни чувства, нито космополитните ни набези са в състояние да ни отнемат хоризонта на бащиния праг. Лена Гоцева е категорична:
          Колесницата на времето
           не гали раменете ни
          и не подскачаме
           на щраус със перо...
          Пак здраво стъпваме
           във теб, Българийо.
          Как да заплачем
           и се предадем?...“
          Любовта е теорема, която се решава цял живот. В различните варианти на доказателствата доминира усещането ни за перспективата на човечността, за отстояването на родовата ни добродетелност. А какво по-хубаво, по-драгоценно от това в омерзената ни действителност с напукани идеали, с инфантилна чувствителност, с лакома алчност? Лена Гоцева е изляла душата си в метафорични ритми, не само защото душата Ј е люто наранена от „живи въглени ­ днешни бягащи истини“, а и защото животът Ј е „Теорема: Любов“, на която тя с усърдие търси и намира доказателство-равносметка, в „минути очаквани, минути откраднати от нашето време свистящо...“
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           

          Деньо Денев
          КНИГА ­ СЪКРОВЕНИЕ НА ДВЕ СРОДНИ ДУШИ1 
           

          Талантливото перо на Соня Келеведжиева продължава да ни изненадва и да ни радва. Редом с преподавателската си работа и многобройните обществени ангажименти, тя остава вярна на белия лист. И твори вдъхновено, и с обич към писателите, които е избрала за герои на своите книги. 
          Като отделя немалко време за телевизионна журналистика и театър, като съкращава времето за лично творчество (автор е на интересни разкази), Соня Келеведжиева до този момент творечски се е реализирала най-пълноценно като художествен критик.
          След литературните портрети на сливенските поети Павел Веснаков („Орис“) и Константин Шарков („Душата на словото“) и монографията на писателя Цончо Родев („Ц. Родев ­ един живот за България“), тя започна своя амбициозна поредица под наслов „Чеда на Балкана“. Първият номер в тази поредица е „Наричаха го Софроний“. Втората книга, посветена на живота и творчеството на поетесата Надя Неделина, е „Весталка на надежда“.
          Многолетен и драматичен е животът на Надя Неделина. Богато и разнообразно е нейното творчество. Но за да се появи книга за нея, каквато е „Весталка на надежда“, е потребно още нещо. То е общият сливенски корен, и най-вече добросърдечието ­ обща черта на авторката и нейната героиня.
          Без да спекулира с болезненото себеразкриване на поетесата, Соня Келеведжиева деликатно, с много такт и съпричастие разказва за трагичните моменти от живота Ј. Структурата на книгата е раздвижена, модерно построена. Иначе не би могло и да бъде. Личността на Надя Неделина е интересна не само с нейния необикновен живот, но преди всичко с писателското Ј дело, с непресъхващата Ј любов към живота и хората. На една такава амалгама от горчиви дихания и песни не подхожда скучна композиция. Тя може да се разкаже най-добре на лирична вълна. И наистина ­ „Весталка на надежда“ звучи като поема в проза. Обогатяващи обертонове в лиричната атмосфера на книгата са стиховете и писмата на Надя Неделина. Те са още един ­ автентичен щрих към нейния портрет.
          Живяла в сянката на своя известен съпруг ­ генерал Александър Гетман, общувала с изключителни творци като художника Илия Бешков, писателите Елисавета Багряна, Светослав Минков, Александър Геров и др., до 1990 година Надя Неделина не беше получила подобаващо признание като писател.
          Изглежда новото време, т.н. демокрация, отключи изворите на душата Ј. През последните десетина години тя написа и издаде ярки и запомнящи се книги. Начало на впечатляващата серия стана антологичната стихотворна книга „Небето се завръща“. Последваха белетристичният сборник „Така видях Сливен, когато бях дете“, бисерната дет¬ска книжка „Клончето се смее“, наситените с мъдрост и поезия есета в „Лицето на залеза“ и, разбира се, забележителната лирична трилогия „Повиках те в съня си“, „Върни ми лятото“ и „Сълза в окото на всемира“.
          Цитираните книги на Надя Неделина не са само нейно лично творческо постижение. Те са сериозен влог в съвременната българска литература. Добре е, че беше намерено точното време, когато Надя Неделина можеше да получи наградата „Добри Чинтулов“. И тя е достоен носител на тази награда. А книгата на Соня Келеведжиева е поклон пред поетесата, пред нейното човеколюбие и непомръкваща творческа виталност. Една книга ­ съкровение на две сродни души.
           
           
           
           
           
           
           

          Минко Бенчев
          ОСТРОВ НА ВГЛЪБЯВАНЕТО 
          И ПОЕЗИЯТА
           

          В миналото си поетът Паруш Парушев принадлежи на Великотър¬новската литературна вълна. През 70-те години и първата половина на 80-те години тя излъчи и утвърди ред имена като ­ освен неговото ­ тези на поетите Борис Христов, Марин Георгиев, Таньо Клисуров, Радослав Игнатов, на маститите учени и писатели Анчо Калоянов и Иван Радев, на критика Панко Анчев... Разбира се, има и други лица от пейзажа, но аз се облягам на възприятията и предпочитанията си, формирани през тогавашното време.
          Признавам си, че Паруш Парушев не беше сред моите фаворити. Като член на поетския (и приятелски) кръг, за който вече споменах, той не правеше комай нищо, за да „изпъкне“, да се наложи, да „доминира“ в шаренията на бита и литературните отношения. Целият му вид излъчваше една вътрешна прибраност и съсредоточеност. И някаква лека предупредителност: да не навлизаш в съвсем личното му пространство, щом не ти се дават пҐводи. Освен това беше вежлив и обходителен и почти наумяваше персона от някоя висока държавна йерархия. С годините и нашите срещи все повече разбирах, че зад тези маниери се крие един срамежлив и деликатен човек, един трепетно чувствителен и раним поет.
          Неговият дебют „Свят от тебе сътворен“ (1975 г.) не беше нещо особено ­ побираше се в рамките на нормалното. Всъщност дебютът му бе третинка от обща книга, заедно с поетите Екатерина Томова и Борис Христов. Всеки от тримата се представяше с по един по-големичък цикъл стихове ­ и това е. Водят те дебютант, и те хвърлят на кучетата-критици. Кой измисли и кой утвърди в литературната практика този издателски продукт, на какъв принцип се подбираха авторите за подобни издания и до днес не знам. Все пак някой се сети, че това е насилие над автономността на творческия свят, насилие и над вкусовете на публиката. Не след дълго, създала очевидни неудобства, тая приумица беше изоставена. А по законите на парадокса нашите трима потърпевши се измъкнаха читави от своята лирична „гробница“. Изпървом Борис Христов събра очите ни с „Вечерен тромпет“ (1978) и „Честен кръст“ (1982), след като ни бе подготвил със завладяващите сърцето и ума стихове „Конче мое“, „Сватбата на мама“ и „На седмия ден“. По-сетне Екатерина Томова утвърди своята индивидуалност с документалните разкази „Забравените от небето“ (1981) и стиховете от „Автопортрет“ (1989). Озвучи своето име и Паруш Парушев ­ при това без излишен шум и показност. 80-те години се оказаха решителни и за него. С „Остров“ (1980) той изведе съзерцанието и вглъбяването, дълбокото сондиране на нещата от живота и историята като сърцевина на поетската си същност. Последваха „Строшено огледало“ (1983) и „Сърдечна недостатъчност“ (1987), които напълно фокусираха неговия писателски ръст.
          Първата от тези книги е чудесна споменна проза. Поетът Деньо Денев я оприличава, веднъж, на „ранни мемоари“ и, втори път, на „ненаписани стихотворения“. Аз съм съгласен с това. Нещо повече. По чистотата на помисъла и ювелирното изпипване на детайлите, по своята изповедност, топла човечност и психологическа оцветеност на преживяванията и настроенията, „Строшено огледало“ се родее с „Някога“ (1924) на Дора Габе (забелязана от Владимир Василев), а също така и със скрепените в проза „Ненаписани стихотворения“ на Иван Давидков. Който иска да усети по-добре и по-плътно стиховете на Парушев ­ нека прочете и белетристичните му късове. В това друго преображение на авторовия талант той непременно ще забележи, че там пребъдва една богата душевност и чувствителност, че проговаря, по примера на древните, намерението да познаеш себе си. И да устояваш в изпитанията на времето, както е учел Зенон от Китиум.
          Всъщност, това е книга за израстването и възмъжаването на бъдещата писателска личност, повествование за проглеждането и осъзнаването на Аз-а. Тук с особен интерес се проследява хрониката на Парушевия род ­ от Карагеорги до Иван Кохаров, „единственият Ботев четник от Бургаския край“. В тези страници няма глупаво самохвалство, а скрупульозно проучване на легендарни и исторически източници. От тоя начален тласък започват стъпките на нашия герой по житейския друм. Посред огромността на света много от нещата в живота ще му се случват първица, и всеки „първи път“ ще оставя траен белег в неговата душа. От невинното първо влюбване, от първата спестовна касичка и първото осезаване на Смъртта, през първото виждане на Морето и първия учебен ден, та чак до първите поетически опити, първата целувка и първите спечелени с труд пари, ­ за всичко това в „Мария“, „Обмяната“, „Горския“, „Бургас“, „Димка“, „Минното училище“, „Кръжок“ и „Барака № 18“ Парушев е намерил единствените думи и верния тон на непринуденост и доверителност.
          Със „Строшено огледало“ се увеличава вътрешната освободеност и увереност на поета. Той е отпуснал юздите на „капчицата лудост“, която извръща глава от нормата, усредненото, обичайното, баналното, и дава лице на самобитното и особеното във всеки човешки опит. За тази промяна в оркестрирането на душата влияе благотворно и атмосферата на едно голямо обществено очакване. Свързано с руските „перестроечни“ настроения за „реформиране на социализма“ и много преди да лъсне грандиозната политическа лъжа, ­ то бе раздвижило духове и воли, повлия на изкуството.
          „Сърдечна недостатъчност“ е рожба точно на ония години и се оказа другата възлова книга на Парушев. Тук вещният свят и делничното битие на човека бяха получили оригинално лирико-философско осмисляне, свидетелства за което са проникновени творби като „Времето“ и „Военно гробище, „Експрес“, „Солници“ и „Балкон“. Удивителното „Слънчоглед“ ­ една скръбна алегория на човешката съдба. И още: излъчващият срамежлива нежност и преданост „Любовен дневник“, както и чудесният последен цикъл на сбирката, гдето блестят „Археология“, „Писмо“ и „Одисей“, „Аспарух“ и „Самуил“, „Гробът на Яне“ и „Музей“. В посочените творби целият път от глъбината до поетическата висина е запълнен с единствено точни и съкровени думи. Може би тук съм длъжен да отбележа, че българската тема у Парушев няма нищо общо с кресливия патриотизъм и служебния възторг. Образите на Аспарух и Самуил са издържани в линията на един разтърсващ драматизъм и трагизъм, а стиховете за Яне са лъх на баладичен унес, и на поплак, чийто извор поетът е потърсил в народната душа.
          Такъв, по моему, е Паруш Парушев в края на 80-те години. Встрани от обичайната врява около „отличниците“ и модните имена, той успява да изгради себе си като поет и писател със свой облик и почерк, и това може да се види в сборниците с подбрани негови стихове „Беззащитен живот“ (1994) и „Дом на брега“ (2006). А също така и в книгата му „Бургас, 12 елегии“ (1998).
          Според мен, тя е украшението на това творчество. Можете ли да разкажете аромата на едно цвете? Можете, разбира се, но не бива. Тъй не бива да се прекалява и с филологическото чоплене на тия късове, което би ги профанирало. Затова ще кажа съвсем простичко: елегиите, драги ми читателю, са лирична повест за Бургас и морето в живота на поета; те са обяснение в любов, сладост в спомена, обещание за път: отплаване-пристигане, те са изповеди в лоното на конкретното и съзерцание на вечността в Мига, те са размисли за душата и човешката участ пред безсънния бяг на вълните...
          Какви ще бъдат следващите стъпки на този сериозен писател аз не знам. Ала в едно съм сигурен: с каквото и да се захване ­ било то поезия или проза, той е властител на своите думи и е доказал, че умее да ги превръща в Слово.

          2008 г.
           
           
           

          ПОЕЗИЯ И ПАМЕТ
           
           
           
           
           
           
           

          На книжния пазар се появи антологията „Апология на светлината. Българска поезия“, том I на Издателство „Лице“, София. Предвидени са три тома, като последният ще приключи с творби на съвременни поети от по-новите генерации. В настоящия са включени само автори, които вече са напуснали този свят. Съставители са Георги Цанков и Павел Славянски, а консултант ­ Любомир Левчев. Книгата излиза под егидата на Български Червен кръст (предговорът е на неговия председател г-н Христо Григоров). Амбицията на сборника е той да достигне до читатели от всички възрасти, като обяви „изконни ценности, които са съъхранили българската свяст“.
          Том I започва с „Абзучна молитва“ и „Проглас към евангелието“ на Константин Преславски, с Търновския надпис на хан Омуртаг и откъс от „Шестоднев“ на Йоан Екзарх и завършва с три стихотворения на Георги Джагаров. Следователно обхваща образци на българското художествено (поетично) слово, сътворявани 11 века и попили „неизкоренимите добродетели на националната душевност“, мислите, вълненията, енергията на десетки труженици на перото, които посредством „омайната билка на поезията“ са се посветили да спомогнат „светът около нас да стане по-удобен за живеене и по-човечен“.
          Всяка подобна антология, разбира се, отразява ­ освен обективните стойности ­ и личните вкусове, предпочитания, преценки, критерии на съставители и издатели. Според нас антологията не би загубила, ако бяха включени и стихове на Николай Хрелков, Владимир Русалиев, Иван Радоев, примерно, за да се обогати и разшири така още повече тематичният и стиловият спектър. Но, нека повторим, подборът на имена и творби и подредбите им са неотнимаемо право на тези, които са осветили идеята и положили труд, за да възкресят памет, чувства, съдби и идеали. В дни и години, когато времето пак „не е за поезия“, събраните тук стихотворения ще върнат у нас, може би, частица макар от пиетета на някогашните българи към високото слово, пък и крехката надежда, че това може да ни избави, отрезвЈ, стори разумно мислещи.
          Димитър Танев
          ЗА ДВА РУСКИ РОМАНА...
          И не само за тях 1
           

          При намаления днес интерес към руската художествена книга (интерес на издателите и резултат на направляваните в тази насока обществени нагласи) появата на реален руски роман (не документалистика, мемоари, крими-четива и езотерика) е обрадващо явление. След жадното ни запознанство с белетристи (нека фиксираме за пример само този жанр) от високия ранг на Пастернак, Аксьонов, Битов, Белов, В. Биков, Астафиев, Ю. Трифонов, Платонов, Шукшин, В. Распутин, Солженицин, Ан. Рибаков (но това е „спомен“ повече от четвъртвековен), дори професионалните читатели у нас, писателите, малко (или почти не) познават най-новата руска литература ­ онази, която се твори и „тече“ сега в променената (също!) до неузнаваемост Русия, сменЈла (също) своите нагласи, приоритети, интереси, контакти, включая и тези в културната сфера и конкретно в литературните взаимоотношения. Малцина са тези от нас, които са попрочели нещо пҐ-ново ­ примерно от Сорокин, Ерофеев, Пелевин. Та, да повторим: руската днешна литература ­ като имена, тенденции, творчески противостояния и пр., натрупванията, надгражданията, промените и дори „провокациите“ в нея ­ са сравнително далеч от нашето знание и читателско съпричастие. За сметка на това четем много повече (и много повече ни се внушава за) Паолу Коелю, Орхан Памук или Перес-Реверте (актуални писатели наистина, но без могъществото на Иво Андрич, Шолохов, Казандзакис, Ремарк или Хемингуей, Колдуел, Стайнбек, Маркес; без те да са в състояние да упражнят върху ни онази власт, онова обаяние, което имаха над нас и повечето от визираните пҐ-горе руски писатели).
          Алберт Лиханов е от разреда на тези последните. Той е тревожен анализатор на своето (и наше) време, откликнал е съпрживяващо и същевременно критично на онова, което тежи върху и което динамизира, метаморфоризира и силно драматизира съществото и целия забързан живот на съвременниците му. Книгата е глъбинно, „кръвопускащо“ руска. В нея се таят извечно руските преживелици, дух, реакции, манталитет, както и човеконагласите, драматичната принуденост на хора, родове, семейства в годините на дългото социалистическо (а сега и постсоциалистическо) пребиваване и направляване на Русия.
          Ето, да речем, първият роман („Никой“) проследява зъбчатото колело на житие-битието на едно момче от дом за сираци, незнаещо родители, непознало уют, ласки, грижа. Едно от многото такива, обречени да бъдат без корен и без бъдеще. Един наистина Никой, Ничий. Този проблем ­ на (или за) „държавните деца“ ­ както знаем, е изключително обострен сега и у нас, наливан до препълване от медиите, но нерешим при обстоятелствата на държавна деструкция, на икономическа и нравствена дестабилизация. Тези деца са кръстопътни хора. След пълнолетие те обикновено падат в най-ниските социални нива и несретното и обидно тяхно блъскане в живота продължава. Или пък биват приобщени към престъпните групировки, никнещи днес като че изпод земи, осигурявайки ни ролята на стъписан миманс, на безлико многолюдие в условията на социална несигурност, забрава и беззащитност.
          Избраникът на Лиханов от романа „Никой“ Колча, с прозвището Топорик, е от тази втората „класа“ ­ на подземните „герои“. В много краткото време на своята зрелост той живее (макар и някак сомнамбулно), изявява се и умира тъкмо като такъв. И ако имаме предвид само финалната част на романа, то тя може да бъде възприета именно като едно напрегнато и динамично екшън повествование.
          Но колко по-дълбок, многозначен, нац?лен в други посоки е всъщност този роман! Вероятно писателят не случайно още в началото на престъпната му кариера „убива“ своя герой. Той навярно го спасява така, разбирайки го, състрадавайки му. И укорявайки косвено всички и всичко наоколо му за чакълестия му израняващ път, за недобрата му съдба, за свличането му в сипея ­ и то тъкмо тогава, когато у него се събужда човекът, когато животът най-после започва да му дава, когато го спохожда пречистващата любов.
          Колча е будно, реактивно, мислещо момче, той се бори с „недостатъчността“ у себе си и по време на интернатските си преживелици изковава един твърд, остър, мъжки характер. При други житейски обстоятелства, внушава ни писателят, той навярно би бил достоен гражданин, съпруг и баща, един волевЈ, градивен руски човек. За да ни боли и нас докато сподиряме житейската спирала на Топорик, Лиханов ни разказва за сирашката взаимност и своеобразното съзаклятничество на избраника си с немуподобните отхвърлени момчета Гошман, Макарка и Гнедой, също търсещи подадена ръка, опори, човечност, приятелство. Показва ни как подсъзнателно Топорик дири майчинската топлина при лъхащата на кухня, на столов€ социална работничка леля Даша, негова своего рода съчувственица и изповедница. Необистрена симпатия таи той и към директора на Дома, Георгий Иванович, „назначен“ за общ баща и простосърдечно трудещ се да изпълни тази си длъжност.
          Неслучайно е и онова силно, бляскаво, всеобемащо влечение и прислоняване, което Колча сетне изпитва към боса си Валентин. Валентин е за него символ на събрата, на големия приятел, благодетеля и покровителя. Полюсно се различава той от мутрите, които го обграждат и му служат с ръмженето и свирепостта на добермани. Валентин е красив, благороден, способен на широки жестове, дори ­ като своеобразен Робин Худ ­ раздава по свое усмотрение милост и социална справедливост. Сякаш издънка на благороднически, дворянски род, а не също сиропиталищен питомец, Валентин съветва Колча, отваря очите му, прави живота му полуприказен, пълен със самочувствие, импулси и открития. И е трудно, неприемливо, угнетително за момчето да припознае у него гангстера. В сетните си часове Колча се мъчи да разгадае същината на патрона си, да си обясни двойнственото му лице, да отчете злите сили, които са го въртели и принудили да живее така, „както му се е паднало“, извън закона. Защото, мисли си Колча, „...Ако светът се беше обърнал иначе, и той би постигнал нещо съвсем друго, щеше да си е поставил друга цел. Например, да стане космонавт. Някакъв генерал. И той, Колка Топоров, ако го бе срещнал в правилния живот, можеше, следвайки брат си, също да стане ­ е, не космонавт, но някакъв радист. Или пък от онези, които зареждат ракетите. Или храбър полковник, ако Валентин бе смел генерал.
          Какво да се прави, щом животът им е тръгнал неправилно? Всички наоколо живеят неправилно, всички са като полудели ­ убиват, крадат, трупат пари, завиждат, блъскат се и умират рано, измъчвани от цялата тази лудост...“.
          Така, като връща позакоравелия Колча към мислите и миражите на крепнещия юноша, като облагородява някак последните му часове (а той вече е убил и е гонен да бъде убит!), писателят изкупително прекръства, причестява и двамината си герои, тегли ги вън от тресавището, иска от нас за тях разбиране ­ не оправдание! ­ осъждайки човешката несъпричастност, алчност, отчуждение; осъждайки безответните общества, институции, родители. И прави това така, както са го сторвали мнозина писатели хуманисти преди него. Но Лиханов го прави сега, стъпил в лудналото ни съвремие, влязъл в сърцевината на собствения ни преобърнат и трошлЈв живот, в кълбото на нашите блуждения, страхове и нови изпитания.
          Затова този роман е верен, пробождащ, заклинателен...
          Докато в „Никой“ писателят търси упорито, стъпка по стъпка ­ като с гайгеров брояч ­ морала, забравените доброта и състрадателност, човешките ни задължения към ближните, то в „Счупената кукла“ резецът му отива още по-надълбоко ­ към големите грехове и измами, към политико-социалното битие на бивша Съветска Русия, към инертния, смълчан и колективизиран, обрасъл в забрани и съображения живот на руския човек, на руското семейство. За да го проследи подир това в новото му русло ­ на разпад и вървене по нови стръмнини, на промени и преображения в условията на една непозната реалност, уж демократична, но главоломна, стресираща, разделяща, за която се плаща скъпо. Сам писателят изповядва в началото на „Счупената кукла“, че му се струва като да е... „грабнал от огъня шепа горещи въглени ­ вече позагаснали, позапрашени от пепелива прах, но безумно парещи, изгарящи ръката. И аз не знам (казва той) какво да правя ­ дали да се откажа и да хвърля въглените обратно, или пък да търпя докато мога, а ако не мога ­ да закрещя от болка и то така, че всички да ме чуят.
          Всъщност, това е смисълът ­ да закрещиш от болка...“
          „Счупената кукла“ изписва неравните друмища на три московски жени от края на ХХ век, свързани с кръвна връзка. Три Марии ­ Мапа, Маня и Мася, баба, майка и внучка, следващи една след друга в семейството. Първата ­ стоматолог-хирург, втората ­ инженер-програмист, а третата ­ просто ученичка. И трите живеят скучно, мирно, пригаждащо се, без особени сътресения, но и без възходи. Край тях е бащата (и дядо), съпругът на Мапа, заседнал в службата си в Историческия архив и сам сякаш станал прашна архивна единица, драговолно свел се под диктатите и действията на трите жени край него. Впрочем втората, инженерът Мария Николаевна, всъщност прави някаква извеждаща я нагоре кариера в условията на канализираното соцобщество и панелното битие ­ успява в учението и службата, в спорта и в обществената сфера, отличавана и поощрявана е. Но пък трудно се измъква от ниското си самочувствие на „грозно пате“, на едров€та неугледна жена.
          Това семейство, според описанието на писателя, в първия, съветския етап на съществованието си, е като че представителна негова извадка. Завъртяно в собствената си елипса, то има някакво място ­ там някъде в огромната Москва, където покрайнините са полутъмни, далечни и дълбоки, където се свечерява рано и рано, по мрак, се става за работа, за път с препълненото метро, а връщането към къщи е също дълго и бавно: с мрежата с продукти за вечеря, със скърцащия под валенките твърд сняг, с профучаващите и хвърлящи киша автобуси. И с постоянната грижа за утре, с угнетителното усещане за нескончаемост на това тътрузене из делниците. Наистина ­ едно равно, относително безбурно за множеството усредяване в катадневието, с малки, „интериорни“ радости и тревоги, с колективни официални или служебни празненства и н€вични домашни вълнения. Някак като че далеч и извън ужасяващите съдебни процеси, Лубянка, лагерите, със загърбване дори на тежкия спомен от войната. Без предзнаменования за зреещите съкрушителни преобразувания, за взривните промени в мислене, действия, взаимоотношения, социален статус, за шеметните възкачвания и пад?ния ­ всичко онова, с което ще се претовари следващият руски живот, което ще промени рязко и изхвърли нагоре утрешното битие и участ на трите тези жени и мъжа край тях. Неподготвени и неочаквали такъв крут завой в живота си, героините на Лиханов почти без дъх се устремяват и давят в него, приемайки новото си социално положение като някакво прераждане, като завихряне сякаш в друга орбита. С други очи и мерки те ще четат и усвояват книгата на новия живот, ще станат свои с други, нови хора, уж пак руски, но преобразени, имащи за норма егоизма, хищничеството, безскрупулността. Ще се досегнат до големите придобивки, парите, неподозираната леснина във всичко и за всичко. Но ще стигнат и до страданието, изкуплението, потресенията и смъртта. Крайният платец за всичко това е малката Мася, простила се силом с близките си, с първата си ученическа любов, с куклите, илюзиите и мечтите на юношеството. Изнасилена от пастрока си, смазана и объркана, тя е пратена за потушаване на престъплението в един Лондонски колеж и там, от един мост над Темза, слага край на скъсания си живот.
          Още в първите редове на романа Лиханов подсказва това ­ че за всичко се плаща. За мудния безлик предишен живот ­ с незадоволеност и полуанонимност, противни на уж гордото ни предназначение на този свят да сме единични и неповторими и сами да ковем съдбата си. За следващия, охолния живот, за споделянето на жестоките правила на новобогаташите и олигарсите ­ с тежки провали и сгромолясвания, с късни проглеждания и катарзиси, с безизходност и пустота. Та и с гибел.
          Писателят не ни натрапва внушения и оценки. Не сравнява минало и сегашно. В романа няма пряка политика, той не социологизува. Само следи една тежка семейна драма, изписва „на живо“ хора и събития. Като вещ психолог белетристът навлиза в атакуваните интимни светове и взаимовръзки на людете си, сюжетирайки динамично и тревожно. В тези преживелици и катаклизми той включва и нас и така сякаш ни доказва, че щом най-скъпото, животът, може да бъде проигран, обезсмислен, съсипан, прекъснат грубо, то неопровергана и вечна действително е само болката на останалите, на живите, продължаващите.
          Именно върху нея, върху болката, вероятно ще избуят и вържат цвят новата надежда и усилието за нова промяна...
          СПИСАНИЕ „ПЛАМЪК“ В МОСКВА
           

          На 18 февруари т.г.  в Българския културен  институт ­ Москва се състоя вечер, посветена 11-12 брой на списание „Пламък“, съдържащ творби от над 20 съвременни руски автори. Списанието беше представено от поета Георги Константинов, директор на ИК „Списание Пламък“, литературния критик Димитър Танев, главен редактор и поета Паруш Парушев, член на редколегията. Сред многобройната публика присъствуваха такива известни руски писатели като Алберт Лиханов, Евгений Попов, Анатолий Курчаткин, Инна Кабиш,  Галина Климова, Александър Елизаров, които взеха участие и в последвалото  литературно четене. Срещата беше водена от актрисата Белла Цонева. 
          Във своето встъпление Георги Константинов разказа за 85-годишната история на българското списание „Пламък“, създадено от големия български и европейски поет Гео Милев. Тук публикуваме част от това встъпително слово.

          Списание „Пламък“, създадено преди повече от 85 години от  големия поет Гео Милев, е трибуна на няколко поколения български писатели, като винаги е давало определено предимство на младите автори. Заедно с това „Пламък“ представлява широко отворен прозорец към  литературата в Европа и света.
          В последните 4-5 години успяхме да издадем повече от 30 специални броеве на списанието, посветени на чужди литератури: австрийска, френска, немска, шотландска, уелска, португалска, холандска, гръцка, фламандска, полска, сръбска и др. И беше малко странно, че в тази пъстра броеница нямаше издание, обърнало поглед към съвремената руска литература. Сега, с помощта на нашите руски колеги, успяхме да заличим това нежелано отсъствие. Днес в ръцете ни е този брой, в който са представени образци от богатата и многолика руска литература ­ от такива отдавна известни писатели като Александър Солженицин, Валентин Распутин, Николай Рубцов, Алберт Лиханов, чиято дилогия „Никой“ и „Счупената кукла“ неотдавна излезе на български език, до такива имена като Евгений Попов, Анатолий Курчаткин, Захар Прилепин, Владимир Костров, Сергей Лукяненко, Евгений Харитонов, Инна Кабиш, Александър Руденко и др.
          Всички виждаме, че във времената на агресивния прагматизъм и растящото давление на масовата култура, не само руските художествени книги, но и добрите книги изобщо, трудно си пробиват път към читателя. Вече знаем, че многохилядните тиражи на истинските художествени книги останаха в миналото ­ само тъжно си припомняме за тях или мечтаем да станат реалност в някакво далечно бъдеще.
          И все пак ­ не е изчезнало пламъчето на читателското съпричастие.
          Хората, които в нашите славянски страни обичат истинската поезия и проза, продължават да очакват новини от този отдалечен духовен свят. Именно затова „руското“ издание на списание „Пламък“ трябва да се възприема като добър знак. То потвърждава най-малко две тенденции: че в традиционно силната руска литература се появяват нови и нови ярки имена и вълнуващи произведения; и че българските читатели никак не са загубили към тях своя напълно обясним интерес. Първите отзиви за  този брой на „Пламък“ у нас, както и тази втора негова премиера на московска земя, са несъмнено доказателство на казаното.
          И аз съм убеден, че думите, които ще прозвучат в тази красива зала, отново ще потвърдят: любовта към хубавата книга може да надвие всякаква конюнктурна мода. Нашето стремление към духовно общуване е по-силно от временните ветрове.
          И сега, след толкова много издания, посветени на чуждестранни литератури, нека се порадваме на този прекрасен брой на „Пламък“, посветен на богатата и вдъхновена руска литература!
          Благодаря за вниманието.
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           

                 

1


        ©ИКСписание "Пламък" - всички права запазени!

1
1
1