index

място за реклама място за реклама
място за реклама да подпомогнем българската духовност място за реклама

начало

СПИСАНИЕ "ПЛАМЪК"

двумесечно издание

за литература, изкуство и публицистика
орган на Съюза на българските писатели

основано от Гео Милев
през 1924

НОВИЯТ БРОЙ

3-4 / 2010

   За да търсите по ключова дума от съдържанието на броя, моля използвайте Вашия браузер:
От менюто "редактиране"/"edit", изберете опцията "търсене" /find (on the page)
и въведете избраната от Вас дума/израз от съдържанието на броя.
   С клавишите "Ctrl" и "+"   или "Ctrl" и "-" можете да увеличавате и намалявате големината
на текста.

СЪДЪРЖАНИЕ БР. 3-4/2010

Яко Молхов     ДУМИ ЗА ВАЛЕРИ ПЕТРОВ   -   90 години от рождението му
Велин Георгиев ЗАРЯ
Петър Велчев РИЦАР НА КЛАСИЧЕСКИЯ СТИХ
Йордан Фурнаджиев СТИХОТВОРЕНИЯ
Иван Арнаудов СТИХОТВОРЕНИЯ
Николай Милчев СТИХОТВОРЕНИЯ
Анибал Радичев СТИХОТВОРЕНИЯ
Станко Нацев ИТАКОЛОМИТ. Разказ
Анжела Димчева Из цикъл "ГАЛЕРИЯ"
Иван Бориславов СТИХОТВОРЕНИЯ
ЕДНО УНИКАЛНО ИЗДАНИЕ
Проф. Надежда Драгова КОЙ Е МАВРО ОРБИНИ?
Иван Гранитски СТИХОТВОРНИЯ
Георги Константинов ЗА ВТОРОТО "АЗ" НА ИВАН ГРАНИТСКИ
Мартин Петков БАР "ГУЗНАТА КОКОШКА" Разказ
Пламен Тушков МИРКА. Разказ
Васил Златарев СТИХОТВОРЕНИЯ
Атанас Радойнов ДВА РАЗКАЗА
ВЪЗПОМИНАНИЕ ЗА ВАСИЛ АКЬОВ
Васил Акьов СТИХОТВОРЕНИЯ
Ивета Данаилова СТИХОТВОРЕНИЯ
Екатерина Кунова СТИХОТВОРЕНИЯ
Доля Петринска СТИХОТВОРЕНИЯ
Любомир Николов ТРИ РАЗКАЗА
Трендафил Василев СТИХОТВОРЕНИЯ
Петър Доневски ЛЕТЕН ДЪЖД
Георги Михалков ИЗПОВЕД. Разказ
Иван Сарандев КРИТИК И НА УТРЕШНИЯ    ДЕН
Георги Константинов ШЕГИТЕ НА ПЕНСИОНЕРА ЕГЕНЕТОВ
Йосиф Бродски СТИХОТВОРЕНИЯ
Продрум Димов ЗА ЕДИН СВОЕОБРАЗЕН ДУХОВЕН ФЕНОМЕН
Пенка Брайкова В БИТКА ЗА БАЛКАНИТЕ
Огнян Стамболиев БАЛКАНСКИТЕ ЛИТЕРАТУРИ БЛИЗКИ НЕПОЗНАТИ
Светослав Нахум СВОБОДАТА ОЗНАЧАВА И ОТГОВОРНОСТ
Димитър Костадинов АНКЕТА С ЛИЦЕ НА АВТОБИОГРАФИЯ
Йордан Каменов ДЪРЗОСТТА КЪМ ЧОВЕКА-ПОЕТ
Стивън Джи Никозия СТИХОТВОРЕНИЯ
Виктор Барух РАЗГОВОР С ВИКТОР БАРУХ

ДУМИ
ЗА ВАЛЕРИ ПЕТРОВ
90 години
от рождението му

Яко Молхов
Неговата творческа съдба е понякога оспорвана, но неизменно свързана с най-важните постижения на българската поезия, драматургия, сценаристика, сатира. Във всички тези области на литературния ни живот той оставя забележим принос, неподражаем личен отпечатък и в съдържането, и във формата. Привлечен от театъра, той създава пиеси-притчи, чиято сериозна проблемност е скрита зад смешното, което се прелива в лиричното, интерпретират се вечните въпроси на живота във формата на редуващи се шеги, словесни каламбури, с персонаж, който е само типажно осветлен, без подробностите на една реалистична индивидуализация и битова достоверност. Всичко е една условност, поетически извисена, но наситена с мотиви, взети от нравствените противоречия на нашето време.
.............
От всички творби на Валери Петров "В меката есен" имаше най-очевиден резонанс: тя беше литературен изразител на едно всеобщо чувство на облекчение, на надежда, на очакване. Но и днес тя звучи свежа и непомръкваща заради нейния траен и непоклатим от времето хуманитарен потенциал. Тя е чудна посланическа песен за човешкото доверие, за човешката взаимност, за мирния ден на хората от малката уличка, която трудолюбивият от време на време поглежда от своя "втори етаж", от "своя кабинет" към "пространството и времето сурово", "защото с тях животът му е слят".
..............
Моралната извисеност, пробуждана от натрупания през годините опит на духа и съвестта, пронизва поезията на Валери Петров и оттук нататък морализмът ще стане основната стихия на творчеството му. Неговата поезия винаги увлича читателя към тих размисъл върху простите житейски впечатления, и то ония, на които често отдаваме най-малко значение. Но тъкмо в дҐсега им с тези прости неща се извършва стихийно, незабележимо всекидневната проверка на нашата морална устойчивост, на нашата гражданска съвест. Чувствителният поет издига малките неща до ранга на хуманитарни ценности. Замисляме се за собствената си морална взискателност, за собствената чувствителност към промените, извършващи се около нас.
Розалия Ликова
Преди да разкрие едно или друго идейно или емоционално съдържание, В. Петров е поет-художник, който гледа на действителността с очите на художника, на живописеца, който вижда образите, нещата, рисува картини. Колкото и разнообразни, богати да са неговите наблюдения, колкото и странни, неочаквани да са понякога връзките между нещата, те са поставени в строги рамки, ясно изрязани, в определено осветление, под определен ъгъл на зрение. С еднакво внимание поетът рисува хора, вещи, животни - на преден план е художникът, който вижда светлини, сенки, точни и причудливи образи, поетът, който съзерцава и същевременно с любов и грижа се допира до всичко, усеща всичко значително, вижда света интересен, търси голямото в малкото и незначителното. В тоя дар да вижда и да отразява линии, цветове и усещания, във всички тия дребни проявление на живота има много жизненост, много усет за красотата на живота. Действително натрупването на образи, на картини в поемите на В. Петров не означава липса на художествена мярка, а богатство на художественото виждане, отражение на живота в неговата художествена пълнота и жизнено многообразие. Жизненото вдъхновение на В. Петров не минава като увличащ вихър, не звучи като симфония с открито вдъхновение, както е в много стихотворения на Багряна. Тук всичко е по-миниатюрно, по-подчертано всекидневно, по-детайлирано, по-завоалирано и приглушено, стоплено с усмивката на поета, като че ли слънчев лъч се спира ту на един, ту на друг детайл, осветлява ту един, ту друг образ, за да остави в душата трайни впечатления за цветове, за едно или друго усещане, осветление, чувство.
.......................
Потърсим ли основния художествен патос на тая поезия, това е желанието на поета да съчетае грубата проза на всекидневието с поезията и красотата, да свали красотата на земята не само като идеен, но и като художествен, естетически момент, да я вложи в малките, дребни, непоетични неща, в обикновените проявления на живота, да внесе поетична омая в грозното и прозаичното. Оттук и това непрекъснато сближаване в неговата поезия на скрития патос с леката ирония, на всекидневната прозаичност с високи емоционални трептения, които съзнателно се приглушават от действителността. С някаква художествена упоритост, с помощта на хумора смешното и грубото се превръщат в елемент на поетичното.
Кръстьо Куюмджиев
Ако на поетите се даваха титли за тяхното стихотворно майсторство, на Валери Петров можем да дадем всички титли - магистър, доктор, доцент, професор. Тая необикновена акробатика, тая сложна игра на думи, тия странни авантюри на стиха, в които той няма равен на себе си, ни го представят като нещо любопитно и странно в нашата поезия. Глупаво би било да предполагаме, че това е отдаване на празно стихоплетство, артистично увлечение на цирковия артист, липса на вдъхновение. Но тая виртуозност на изпълнението, тоя "паганизъм", тоя, бих казал, "уайлдизъм" не могат да ни освободят от подозрението, че то се увлича в собствената си игра, в собственото си изпълнение, както цигуларят виртуоз често се наслаждава на своята безпогрешна техника, на своята нечовешка сръчност. Често у него ще срещнете фокуси със словото; никъде у него няма да намерите грапави, груби, недодялани стихове; често ще срещнете у него картини, които ви се струва, че могат да се предадат само чрез музиката, където думите са безсилни; един критик се учудваше, че толкова сложни психологически ситуации, които намираме у него, са във възможностите на мерената реч. Но за стиха на Валери Петров трябва да се напише специално изследване, за него не може да се говори мимоходом. Ако можем да обвиним тоя стих в нещо, то е в това - в него няма нищо неразмерно, непретеглено, необмислено.
.............................
Той ни кара да видим толкова неочаквани и изненадващи страни на действителността, чудновати и смешни връзки между явленията, неизвестни моменти, комични детайли в нещата. Така той оцветява баналното, обикновеното, че го превръща в ярко и необикновено; в страничното вижда централното, в аксесоарното - важното; от детайла извлича смисъла, така свързва детайла с идеята, че той сам се превръща в носител на мисълта. Ние никога не сме си въобразявали, че нещата, които всеки ден наблюдаваме, могат да бъдат в такива аспекти, каквито той открива, че с думите, които употребяваме всеки ден, могат да се правят такива чудесии.

Светлозар Игов
Споделящ общата - на поколението и времето - ирония към сантименталното и патетичното, Валери Петров обаче не плаща данък на преднамерената прозаизация и дори в най-скептично-ироничните си реакции запазва изтънчено култивирани духовни реакции към битието.
Удивителна е и концептуалната, и стиловата зрелост още на ранните му творби - поемите "Палечко", "Нощи в Балкана", "Детинство", "Край синьото море", "Juvenes dum sumus", "Тавански спомени" и "На път". В тях една изразно-стихова виртуозност, обогатена от уроците на италианския крепускуларизъм, се изразява чрез синтеза на дълбок субективен психологизъм (и автоанализ) с обобщено-философско-историческо осмисляне на съдбата на България, която в тези военни години продажни политици отново бяха привързали към катафалките на исторята. Но характерната още в тези ранни години валерипетровска екзистенциална печал (идеща от изключително острия усет за протичане на времето - "Juvenes dum sum us") се уравновесяваше от един дискретен исторически оптимизъм ("На път"), в който битовата предметност бе извисена до философска символика за вечните и неизчерпаемите жизнени сили на народа.

Димитър Танев
Валери Петров има и някои "особени", своеобразно "противостоящи" стихотворения, най-яркото от които е, мисля, "Японският филм". То е реплика по конкретен повод, но може да се счита за програмно по отношение разбирането на поета за ролята на изкуството - една незакрита, голяма и сложна тема. Поради това, макар и кратко, слово-пестеливо, стихотворението стои някак препълнено, натежало. Тук Валери Петров фактически оборва старото догматично твърдение, че изкуството трябва да се свали долу, сред масите, "сред народа" и да задоволява техните естетически нив€, нагласи, вкусове. Поетът издига (по времето на т. нар. соцреализъм!) друг принцип, друга повеля - модерна, амбициозна, висока и горда. В професионалния дълг на човека на изкуството той включва задължителното, трудно и бавно дълбаене и наслагване в съзнанията, в чувствителността и мисленето, в оценъчните възможности на хората. Неговото настояване е за едно наложително усилие за изплуване из плитчините на лесносмилаемото и временното, на консумативните предпочитания и подходи в изкуството, за да се тегли нагоре човекът, да се поощряват умът, асоциативността, рисковете и личностната неповторимост.
........................
Специално творчеството му, препратено към детската аудитория, ползващо детска "оптика" за света наоколо и за този вътре в нас, заслужава особено внимание. Някак за душевно реанимиране (свое и наше общо) "прескача" творецът в детската тематика и проблематика, в стилистиката на творбите за деца. Пък и вероятно вътрешно е склонен към детския ъгъл на виждане и чувстване. Този свят е непринуден, освободен, чист, фантазен, неограничен. С любов и душевна разположеност, с увлечение, удоволствие и наистина прелестно - чрез тласъците на детското въображение, пренареждане на живота и словесна комбинативност - поетът издига неизменните човешки стремления към справедливост, съгласие, благородство и щастие.
Божидар Кунчев
Но каквото и да става, бъдните години ще наследят от Валери Петров немалко. Защото, както пише Атанас Далчев, "Поезията не е общуване, а приобщаване. Приобщаване към Идеята, Красотата, Истината". В изкуството на Валери Петров ги има и трите, а човек не може да живее без Идеята, Красотата и Истината.
..................
В своето поетично творчество той неотстъпно е прославял човека. Прославял го е по своя валерипетровски начин, дискретно, с тиха, но жилава, упорита любов. Ироничен, скептичен, понякога тъжен, друг път ведър, хумористичен, а защо не и саркастично язвителен, в неговия поглед всичко е разбиране, прошка и надежда.

Велин Георгиев
ЗАРЯ
Като гледам този бог Валери Петров
как пластично реди своя космос от думи -
да ни дава надежда все пак, малко ум и
много чисти частици любов -
удивен от съзвездията му необозрими,
ще му кажа: Маестро, благодаря
за денонощната ти заря
от рими.

Петър Велчев
РИЦАР НА КЛАСИЧЕСКИЯ СТИХ

Поезията, разбира се, не е само стих, както и стихът сам по себе си още не е поезия. Има много автори със своето място в историята на поезията, но без особени заслуги към версификационното изкуство. Но като се има предвид, че поезията - за разлика от прозата - по-трудно търпи средни стойности, проблемът за стиховото майсторство не е за пренебрегване. Едно равновесно, постигащо естетическата мяра положение на нещата е налице, когато са избегнати и двете крайности - и неглижирането на формата, и самоцелното формотворчество.
Ритмометриката, римариумът и строфиката на нашия стих - като съвкупност и като система - са продукт от художествената практика на множество автори. Най-осезаем е обаче приносът на такива не само значителни поети, но и в собствения смисъл на думата строители на българския стих като Хр. Ботев, Ив. Вазов, П. К. Яворов, Н. Лилиев, Д. Подвързачов, Д. Дебелянов, Гео Милев, Хр. Смирненски, Ел. Багряна, Н. Вапцаров. В тяхното творчество класическият стих е добил онзи определен, завършен облик, който би могъл да служи като база за оценка на българското стихотворство.
Това е голяма и сложна тема, заслужаваща специално изследване. Целта на моята студия е по-скромна: да отбележи, макар и накратко, по-съществените характеристики, отличаващи стиха на Валери Петров. Повод ми дават две неща. Първо, стихът е сред най-въздействащите аспекти на Валери-Петровата поезия. И второ, писаното досега по този въпрос е крайно недостатъчно.
Както повечето родени поети, Валери Петров рано започва да пише, а едва осемнадесетгодишен издава поемата "Птици към Север" (1938). В нея, при цялата неукрепналост на стиховото умение, вече се хвърля в очи несъвсем обичайният стремеж към римуване на собствени и географски имена, технически термини и пр. Каквито и строги (от днешна гледна точка) критерии да прилагаме към стиха на поемата "Птици на Север", не можем да не признаем, че в нея е налице плодотворната тенденция към предметност на словото, характерна за българската поезия от онази епоха.
Много по-важно е обаче нещо друго. А то е, че и като поет, и като стихотворец В. Петров претърпява доста бърза еволюция. В периода 1940-1948 година възниква един внушителен "масив" от творби, в които Валери-Петровият стих се изгражда и усъвършенства, достигайки една кажи-речи пълнота на експресивни възможности. Имам предвид лирическите цикли и поеми "Нощи в Балкана", "Палечко", "Детинство", "На път", "Край синьото море", "Juvenes dum sumus", "Тавански спомен" и др.
В този смисъл паметна е появата на книгата "Стихотворения" (1949). Тя е алфата и омегата на Валери-Петровата поезия - и като идейно-емоционална нагласа, и като стихова специфика. Чрез тази книга В. Петров създава свой "патент", своя собствена "марка" за качество, отличаваща го всред първенците на нашето слово. Оттук започва и се развива по-нататък цялото многоцветие на "Валери-Петровото творчество - лирическо, драматургическо, сатирическо: "В меката есен" (1960), "Когато розите танцуват" (1965), "Дъжд вали - слънце грее" (1967), "На смях" (1970), "Сбогом, тате!" (1972), "Сатирически поеми" (1988) и пр. Всичко не мога да изброя - пък и поетът не е спрял да пише и да публикува. Прочее, поезията на Валери Петров е явление, достатъчно изкристализирало в своите съдържания и форми, за да бъде предмет на някои обобщения.
* * *
Ритмиката на Валери Петров почти изцяло принадлежи към класическия, т.е. силаботоническия стих. В нея са застъпени както двоичните (ямб и хорей), така и троичните ритми (амфибрахий, дактил, анапест). На базата на една достатъчно представителна извадка, включващи 256 стихотворни текста на В. Петров, относителните дялове на тези ритмови разновидности са, както следва:
Ямб - 39%
Хорей - 15%
Амфибрахий - 8%
Дактил - 9%
Анапест - 29%
Тези пропорции представляват интерес, особено ако бъдат сравнени със съответните показатели на неколцина други наши поети, с чието творчество поезията на Валери Петров има допирни точки по линия на типа изразителност-изобразителност, типа повествувателност, композиционни похвати и т.н. Привежда въпросните данни:
Т. Траянов: ямб /82%/, Хорей /2%/, амфибрахии /16%/,
дактил /0%/, анапест /0%/.
Н. Лилиев: ямб /56%/, хорей /17%/, амфибрахий /12%/,
дактил /8%/, анапест /7%/.
Д. Дебелянов: ямб /62%/, хорей /15%/, амфибрахий /15%/,
дактил /2%/, анапест /6%/.
Хр. Смирненски: ямб /54%/, хорей /15%/, амфибрахии /25%/,
дактил /3%/, анапест /12%/.
Н. Фурнаджиев: ямб /54%/, хорей /11%/, амфибрахий /7%/,
дактил /5%/, анапест /23%/1
Позволих си да отегча читателите с тази статистика, за да не бъдат голословни заключенията, които искам да изложа по-нататък. За какво всъщност става дума?
Първо, прави впечатление фактът, че у В. Петров ямбът е доста по-слабо представен в сравнение с изброените по-горе автори. Горе-долу същата ще бъде констатацията ни, ако сравним ямбичният индекс у В. Петров с традиционно високия процент на този индекс в нашата поезия изобщо. Това означава, че стихът на В. Петров звучи по-необичайно, по-небанално. Той успява да преодолее отрицателните последствия от употребата на един прекалено често използван ритморазмер. Като казвам "да преодолее", нямам предвид, разбира се, някаква целенасоченост, или предварителна програмираност (стихове така не се пишат), а имам предвид вътрешна ритмична нагласа.
Второ, прави впечатление високият дял на троичните ритми - амфибрахий, дактил, анапест. Взети сумарно, като съставни части на един и същ ритмов ареал, те са цели 46 % в поезията на Валери Петров. За сравнение: Т. Траянов /16%/, Н. Лилиев /27%/, Д. Дебелянов /25%/, Н. Фурнаджиев/35%/. Високият индекс на троичните ритми у В. Петров е сравним само с този на Хр. Смирненсски /40%/, а впрочем между стиховите специфики на двамата автори могат да се прокарат и други паралели1.
Една толкова засилена употреба на троични ритми придава на Валери-Петровата поезия елементи на развълнуваност, приповдигнатост, тържественост, патетичност. Това са характеристики, свързани със самия строеж на този стихов тип, чиято благородна монотонност се дължи на това, че не допуска пропускане на зададени в схемата ударения (както това е възможно при ямба и хорея). Иначе казано, формата е адекватна на типични за Валери Петров настроения и духовни състояния.
Трето, специално отбелязване заслужава фактът, че от всички троични ритми в поезията на В. Петров необичайно висок дял се пада на анапеста: 29%. Твърде висок е той и на фона на българската поезия изобщо, а ето и сравнението със споменатите вече поети: Т. Траянов /0%/, Н. Лилиев /7%/, Д. Дебелянов /6%/, Хр. Смирненски /12%/, Н. Фурнаджиев /23%/. Мисля, че основната причина за употребата на анапеста в поезията на Валери Петров се крие в способността на този ритъм да побира повече смисъл, повече съдържание. Той, така да се каже, се отличава с по-голяма "вместителност"2. Два примера от поемата "Край синьото море":
... седем вуйчовци с бели капели,
два поручика смели на кон,
десет лели, развели омбрели,
и пристегната в кош от банели
стринка Тинка на графски балкон.
Както е видно, в общо 15 стъпки (пет тристъпни стиха) се поместват 19 семантични единици. А ето и един още по-впечатляващ случай:
Солно езеро вече светлика
ту във ляво, ту в дясно от мен,
една лодка, две лодки, тръстика,
после млада жена тъмнолика
нещо вика от шлепа червен.
Тук в 15 стъпки, т.е. 15 метрични единици се побират цели 22 смислови единици! Само в пет стиха са лаконично изградени и един сюжет, и една картина. Анапестът е особено функционален за един или друг тип лирическо повествувание и Валери Петров успешно оползотворява възможностите, които тази стихова форма му предоставя. Малко преди това същото прави и Н. Марангозов в поемата "На повратки в село", написана в същия тристъпен анапест:
Колко нощи ти слушаш унесен
тоя стар, монотонен напев -
на вагона приспивната песен,
на сирената будния рев.
Ако решим да обобщим въпроса за функционалността на стиховия ритъм при В. Петров, следва да отбележим, че той целенасочено варира ритмите в различните части на своите цикли и поеми. Така в "Палечко" се редуват хорей, ямб и дактил; в "Juvenes dum sumus" - ямб, дактил, анапест; в "Тавански спомен" - хорей и ямб; в "Детство" - дактил, хорей, анапест; а в "Сбогом, тате!" откриваме всичките пет разновидности на силаботоничния стих. Подобна практика иде да ни покаже, че Валери Петров се стреми да изгражда поемите си като полифонични композиции.
* * *
Казаното дотук имаше за цел да очертае най-общите ритмохарактеристики на Валери-Петровия стих. Картината обаче ще бъде непълна, ако не споменем и някои по-частни, по-периферни случаи. Те заслужават внимание, защото свидетелстват за едни или други търсения в областта на стиховата изразителност, а когато става дума за стихотворец от ранга на Валери Петров, всяка подробност добива значение. Имам предвид някои творби, в които поетът, оставайки в пределите на един и същ ритмов ареал, редува различни негови разновидности, например - дактил и амфибрахий:
Толкова радост извика
писмото с добри новини!
Гледам клеймото на плика
и пътя му смятам във дни.
    ("Добрите писма")
Или:
Мъничко яростно стихче,
тъй дълго държано във плен,
днеска най-сетне открих, че
премного напираш във мен.
    ("Напиращото")
Тук поетът постига някаква своего рода внезапност при прехода от първата към втората половина на строфата, постига я посредством сблъсъка на ударени срички в междустиховото пространство. Ритмограмата на стиховете "...писмото с добри новини! / Гледам клеймото на плика...", записана посредством съответните символи: UЪUUЪUUЪ / ЪUUЪUUЪU, нагледно демонстрира за какво става дума. Налице е някакъв далечен аналог с Гео-Милевата стихова практика.1 Разликата е обаче в това, че с помощта на подобни синкопиращи ритъма ефекти авторът на "Септември" изгражда цяла поема, докато у Валери Петров имаме работа с едно по-непретенциозно приложение на въпросния похват.
Заслужват отбелязване и онези немалко на брой стихотворения на В. Петров, написани не в силаботоничен, а в тоничен стих, т.е. когато количеството на сричките между основните ударения не е строго определено. Върху фона на класическата силаботоника, преобладаваща и в днешната ни поезия, подобни творби звучат по-необичайно, по-нетрадиционно. А освен това внасят прозаични интонации от разговорната реч - нещо близко до общия дух на Валери-Петтровата поезия. Два примера:
Днеска съм с музика много зает,
дано никой другар не ме дири.
Все тъй весела двайсет пъти подред
единствената ми плоча свири.
     ("Не, той не ревнува")
Ти си тука тоз въздух, туй стъкло, тази маса,
ти си вънка слънцето и белите брези,
тиси вкъщи машинката, която ръждяса
от пролетите по тебе сълзи.
    ("Тя си посипва главата с пепел")
Цитираните строфи са от книгата "Стихотворения" (1949), но и по-късно, и в лирическата, и в сатиричната си поезия, Валери Петров си служи със свободни ритми. Те дават възможност за по-голяма естественост, подвижност и дори бих казал маневреност на словото. Те улесняват и създаването на каламбурни ефекти, и т.н. - все неща, без които хуморът и сатирата са немислими.
* * *
Ако широтата на ритмовия диапазон е отличителна черта на Валери-Петровия стих, същото се отнася и за неговата метрика. По принцип размерът, дължината на стиховия ред не е само формално-количествено, но и качествено понятие. Независимо от това дали ще определяме метриката в зависимост от броя срички, или от броя стъпки, тя, като всяко нещо в изкуството, съществува в пределите на определена естетическа мяра. Това означава, че прекалено дългите стихови размери започват да се възприемат като проза, а прекалено късите - например едностъпните стихове - най-често не са нещо повече от екзотичен експеримент1.
Метриката на Валери-Петровия стих се реализира в един диапазон от четири-пет докъм шестнадесет срички. Ако определим като минимум стиховете:
Ще ви науча! -
с гняв изкрещях.
Врътнах им ключа,
тръгнах без тях. -
то навярно за максимум трябва да смятаме стихове като:
Тишина. Пазачът дреме с вестник вънка до портала.
Старият художник влиза в празната музейна зала
и пред него е, висяща в златна рамка на стената,
неговата, от безбройни репродукции позната...
Целта на тези примери беше най-вече да се демонстрират крайните, пределните стойности на размера на Валери-Петровия стих, пределните му възможности. А инак, може да се каже, че поетът плодотворно разработва множество двустъпни, тристъпни, четиристъпни, петстъпни, шестстъпни и прочие метрични ипостаси на класическия и некласическия, силаботоническия и тоническия стих.
Не мога да не отбележа, че от групата на късите ритморазмери най-често е използван двустъпният анапест. Към него поетът сякаш има определено предпочитание. И неслучайно в "тясното", но всъщност обемно пространство на двустъпния анапест той е съумял да излее редица от най-хубавите си, писани по различно време стихотворения: "Виетнам", "Тъжно", "Дъжд вали - слънце грее", "Акустика", "Преболява", "Влажна утрин", "Квартално затруднение", "Любовна песен" и др. Един пример:
Уж в ума ми не влизаха
тез науки тогава,
но урокът по физика
в паметта ми изплава.
И си казах: старицата
нейде в Азия стене,
но нали щом частиците
ний раздвижим в трептене,
по теория никога
то не гасне до края?
Значи, пълно е с викове
и във моята стая!
Нерядко Валери Петров прибягва до редуване - в границите на една и съща творба - на различни по дължина стихови размери. Подобен похват, практикуван открай време и в нашата, и в чуждестранната поезия, може да изпълнява и композиционно-повествувателни функции когато преходът е регулярен, вълнообразен, и други, по-екстремни функции (когато преходът е по-рязък, по-внезапен). Редуването може да бъде: 1. симетрично и 2. несиметрично. У Валери Петров са налице и двата типа:
1) Неполучил за някакъв празник покана,
осени ме в момента идея
пред парадния вход да застана,
за да видя какво е без нея.
    ("Пред парадния вход")
2) Дон Кристобал де Саламанка
използва служебна бланка
и вдигна цял
Ескуриал
с адмиралтейски материал.
    ("Балада за контраадмирала")
Друг един композиционно-метричен проблем, към който поезията на Валери Петров има отношение, е проблемът за цезурата. Равноделно разсичаща дългия стих на две полустишия, тя е налице в редица ямбични, хореични, амфибрахични и други творби ("Пътечката", Сбогуване с морето", "Мечта", "Катеричка", "Зимни срещи", части от поемата "Juvenes dum sumus" и др.). Няма да ги разглеждам подробно, понеже те не добавят нещо съществено ново към традиционната версификационна практика. Има обаче една разновидност на цезурата, която сякаш е типична само за стиха на Валери Петров. Бихме могли да я наречем "разширена цезура". Откриваме я във Валери-Петровия четиристъпен анапест. Бихме могли да го съпоставим със същия ритморазмер у Д. Дебелянов, а най-общо казано бихме могли да го определим като български аналог, българска разновидност на европейския александрийски стих1. Ще дам пример от едно от най-хубавите стихотворения на В. Петров.
Снощи късно пред къщи си паркирах колата
и ключето от нея изтървах в тъмнината.
Тази сутрин излязох да го диря към седем,
тротоара пред къщи със учудване гледам -
със златни листенца цял постлан край мосвича
и на жълто ключенце от тях всяко прилича!
       ("Ключето")
Нагледно демострирана ритмометриката на този четиринадесетсричен стих е следната: UUЪUUЪU / UUЪUUЪU.
Новото, необичайното тук е тази сричка в повече, която се намира вдясно от цезурното разграничаване на полустишията. Тук цезурата не е обикновено - словоразделно и синтактично - разделяне на стиха на две равни части. Тя е по-осезаемо разширяване на предцезурното и следцезурно пространство. Тя е в истинския смисъл на думата пауза в движението на стиха.2
По същия начин са написани и много други стихотворения на Валери Петров: "Тези няколко дена със дъх черноморски", "Мъже", "Днеска чувствам се тъжен", "Славеи сутрин", "Земетръс", "Дърво наесен", части от поемата "Сбогом, тате!" и др. Това бездруго свидетелствува, че не става дума за случайно хрумване, а за съзнателно избрано и обмислено стихово решение.
* * *
Ако има нещо, без което е абсолютно невъзможно да си представим стиха на Валери Петров, това е римата, римовото съзвучие, римуването. Нещо повече, у него тя е първодвигател на поетическата реч и сякаш е натоварена да изпълнява всички по-важни функции - звукови, смислови, строфично-кимпозиционни. С богатото разнообразие на своя лексикален състав тя е сякаш и основно средство за изграждане на езика и стила на повечето творби на поета. Римуването е за Валери Петров като някаква напомняща епохата на трубадурите "gaya scienza" (весела наука), от която нашият поет се опиянява и не му омръзва да я практикува безконечно. Той едва ли не смята римата за някаква жена, от чийто капризи се оплаква:
А колко мъка искат тези рими,
които уж са все неповторими,
а всъщност като тракане на влак
повтарят се и се повтарят пак.
    ("В меката есен")
Но ако реши да скъса с нея, да я изпъди, веднага разбира, че това е невъзможно:
...и ти си далече и вече незрима,
но, Боже, как може без рима!
И миг, и със вик подир тебе аз тичам.
Аз пак те обичам! И как те обичам!
    ("Сбогом на римата")
Мисля, че няма да сбъркам много, ако кажа, че в областта на римовата изобразителност Валери Петров няма равен на себе си в българската поезия. По този повод известният преводач и теоретик на стиха Любен Любенов беше писал: "Там, където друг наш поет не би могъл и да помисли, че е възможно да се римува дадена дума, той (Валери Петров - бел. моя - П.В.) сякаш на шега я включва в двойна и дори тройна рима! Там, където пък употребява общоизвестни, хиляди пъти срещани в други стихотворения думи, той ги римува съвсем по новому"1.Няколко десетилетия са минали от времето, когато е изречена тази оценка, но и до днес нещата не са се променили.
За Валери-Петровата рима и за нейните експресивни и изобразителни функции може да се напише цяла книга. Дори едно най-общо емпирично описание на феномена би отнело доста страници. Затова ще се задоволя да изложа в конспективен вид ония неща, които ми се струват по-съществени.
1. Стихът на Валери Петров е винаги, без изключение римуван. Човек понякога даже е петимен да прочете поне една творба на този поет, написана в бял стих. Но не! Единственият, тъй да се каже, компромис, са всъщност случаите, когато В. Петров прибягва до една отколешна, романсова строфична форма - полуримуваното четиристишие:
Тя, нашата улица
си е още такава -
всяка новост по къщите
подир миг се узнава.
Затова така бързо
всичко живо научи,
че съседите вдясно
вече имали внуче.
Така са написани някои стихотворения на В.Петров от 80-90-те години на миналия век ("Понеделник сутрин", "Нашата улица", "Болнично", "Брайлова азбука", "Любовна песен", "Мимикрия").
2. Поезията на Валери Петров е истинска енциклопедия на българската рима. Почти не съществува нито тип, нито вид римово съзвучие, които да не може човек да открие там, при това в характерни конфигурации.
а) Налице са рими от всички метрични типове: мъжки (звън - сън), женски (паважа - стража, чуруликат - старикът), дактилни (наздравици - поздравляват се, скръстени - пръстени), и дори хипердактилни (струва ми се - преструвахме се, артерията - мистерията, вицовете - шприцовете, мненията - съмненията, нацията - стенагитацията). Следва да се отбележи високият (в сравнение с други автори) относителен дял на дактилната рима у Валери Петров. А също така и фактът, че поради своя по-голям сричков обем, тя е в състояние да побере повече смислово и повествувателно съдържание - а поетът явно държи на това.
б) Наред с простите рими у В. Петров са налице и множество съставни: ветреца - напред са, поел си - релси, обида - да не би да, съгласие - така си е, кактуси - както си. Понякога поетът дотам се "изхитрява", че съумява да направи съставна дори и мъжката рима (нещо, което теоретически е невъзможно):
Тук талант е съкратен
и заместен със кретен.
У Валери Петров съставните рими се срещат толкова често (както у никой друг наш поет), че се превръщат в своего рода "differentia specifica", в характерна черта на неговото римотворчество, отличаващо се с голяма изобретателност. А това е в съответствие с общата ритмометрична раздвиженост на Валери-Петровия стих, за което вече стана дума по-горе. И, което е по-важно, съставната рима придава допълнителни композиционни възможности и възможности за побиране на повече съдържание.
в) Не по-малка изобретателност проявява поетът и когато широко въвежда в стиха си неравносрични рими: танците - страниците, черепът - да се изчерпат, пушекът - клатушкат, успехът ти - вехти, примка - мимика, дарба - тараба, запомнят - анатомия, отсреща - зад лещата, остро - острова, куцичко - музичката и др. Феноменът на неравносричната рима1, представящ несходството на сходното, още веднъж демонстрира, че асиметрията всъщност е съставна част от цялостната симетрия на структурата.
3. В звуково отношение римата на В. Петров е винаги точна, класическа, тъй като изпълнява изискването да съдържа минимума от акцентувана гласна плюс "опорна" съгласна (цъфти - черти, спре - море, петима - любима). Ала подобно елементарно правило важи за простосмъртните стихотворци, а на нашия поет му дай ти свръхпълни, многоелементни рими от рода на: никак - пепелника, ликове - пликове, да се втренчи - тренче, мускетари - с китари, острички - ноздрички.
Асонансни рими (от типа на Фурнаджиевите: небе - поле) Валери Петров никога и по никакъв повод не използва, а дисонансни могат да се срещнат много рядко и при това в ранното му творчество. Такива са някои хомографни, т.е. рими "за окото", като: леда - следа, света - мечта, начаса - коса.
По времето, когато В. Петров прави първите си стъпки на стихотворческото поприще, в нашата поезия се извършва деканонизация на женската и дактилна канонични рими. Това води до чувствително "обеззвучаване" на римовото съзвучие, достигащо дотам, че понякога (при Ат. Далчев например) не е ясно дали изобщо можем да говорим за рима, или за нещо друго?
Валери Петров стои далеч от целия този разрушителен процес. Той смело експериментира, внасяйки повече предметност и повече смислово напрежение при римуването, но винаги се придържа към изискванията за акустическа достатъчност, а дори се стреми и към свръхдостатъчност, обогатявайки стиха си с алитерации и с рими (понякога тройни, четворни и т.н.). В този смисъл В. Петров е едновременно и традиционалист, и новатор на българския стих.
4. Динамичният, стремящ се към преходи, раздвижено-игрови характер на Валери-Петровия стих закономерно се свързва със стремежа към морфологично разнообразие в сферата на римуването. То се осъществява, както е известно, по два начина: звуково съчетаване на думи от един и същ граматически тип (съществително, глагол, епитет и т.н.), и свободна комбинаторика, т.е. римуване на думи, представляващи различни части на речта. Валери Петров настойчиво практикува втория способ. В неговата поезия съотношението между баналните "граматични" рими и римите - плод на художествено-словесна изобретателност е около 1 : 3. Налице е, следователно, подчертана тенденция към морфологично богатство на римата.
5. Особено важно е да се изтъкне, че в своя римов репертоар В. Петров широко въвежда лексика с предметна (веществена) семантика. Той поставя в римна, т.е. силна позиция думи, обозначава конкретни, материални предмети, антропоними, топоними, индивидуални имена и прочие, повишаващи непосредствената въздействаща сила на словото. Например:
а) предмети: сафрида - обида, флот - кашалот, бакър - нишадър, молекулярен взрив - негатив, вчера - ревера, неони - магнетофони, блед - "Валтер-7,65", москвича - прилича.
б) антропоними: комитетски - Левски, скрит - Майн Рид, Луи Жуве - нови светове, чин - граф Цепелин, Чарли Чаплин - дирижабли, старят шал - плана Маршал - нарочил - Ротшилд.
в) топоними: Дубровник - часовник, Одеса - завеса, старци- Долно Камарци, Хасково - ласкаво, Одрин - орден, гредореда - Арктур и Андромеда, да поспите - кръчмицата "Под липите".
Непосредствен предшественик на Валери Петров досежно този процес на "опредметяване" на римата е авторът на поемата "На повратки в село" (1940). От сравнението между двамата поети се вижда, че римите на Николай Марангозов1 не са по-малко свежи и неочаквани, но са някак по-асиметрични, някак съзнателно "незавършени" в звуково отношение, докато тези на В. Петров са по-цизелирани и по-близки до класическите традиции.
6. Стремейки се към съвършенство, Валери Петров концентрира вниманието си към римата като "атомарно" явление и към римуването като конкретна стихова задача, която трябва да се реши тук и сега. Дали поради това, или по някакви други причини, той не съумява - а може би не желае! - да вложи усилия в създаването на повече и по-разнообразни строфични форми. И това е така, макар да изглежда нелогично. Строфиката на В. Петров е твърде оскъдна на фона на всичко забележително в неговия стих и може да бъде изчерпана в няколко кратки абзаца.
а) Четиристишието преобладава до степен, че с негова помощ са написани над 80% от текстовете в достатъчно представителната извадка, с която боравя. При това всичките са изградени посредством кръстосано римуване (А В А В).
б) Поетът е силно привързан към двустишието, сиреч съседното римуване (АА ВВ СС...). Така са написани доста стихотворения, а особено функционална се оказва тази форма при изграждането на големи лирико-повествувателни творби. Имам предвид поемата "В меката есен", която със своите над 2000 стиха е по всяка вероятност най-обемната, написана посредством съседно римуване творба в нашата поезия - след Пенчо-Славейковата "Кървава песен".
в) Шестстишната строфа е представена у Валери Петров с две схеми: ААВССВ и АВСАВС. Вторият тип е по-разпространен. Общо в шестстишия са написани десетина текста (поемата "Тавански спомен", части от поемите "Juvenes dum sumus" и "Сбогом, тате!").
г) Много успешно разработва Валери Петров рядко срещаната, но заслужаваща внимание форма на петстишието. Поетът използва наложилата се и в европейската, и в нашата стихова практика схема: АВААВ. Изцяло в петстишия е написана великолепната поема "Край синьото море" (420 стиха). В нея типичният валери-петровски свят от чувства, идеи и образи и неповторимият валери-петровски стих се сливат в един щастлив синтез.
* * *
Като исторически феномен и като пораждащ теоретически размишления проблем стихът на Валери Петров може да бъде разглеждан от различни ракурси. Понеже това не е възможно да стане в границите на една кратка студия, ще кажа в заключение само две неща: досежно общия функционален смисъл на Валери-Петровия стих и досежно мястото му в развоя на българското поетическо изкуство.
Валери Петров се е шегувал с какво ли не, включително и със самия себе си, изпитвал е почти детинска радост от игрите на своята стихова виртуозност и често пъти е прикривал не съвсем веселите си размишления зад една артистична непретенциозност, с което понякога неволно е подвеждал някои литературни критици.
Но той винаги е бил движен от желанието да каже нещо съществено за света, в който живеем, за смисъла на човешкото битие. Поетът е бил обладан от жаждата да ни разкаже колкото се може повече и по-сериозни неща, да сподели мнения върху разнообразни теми, вълнуващи любознателната му душа.
Накратко казано, у Валери Петров е налице стремеж към съдържателност на мисълта, която се нуждае от съответните форми на стиха - не прекалено дълъг, защото ще се изпадне в нежелан прозаизъм, но достатъчно обемен, за да поеме едно наситено с детайли и обстоятелност повествувание. Такива именно стихови форми подбира Валери Петров:
1. Анапеста - заради онези, да ги наречем "допълнителни" срички в анакрузата, в които могат да се поместят още една-две думи, т.е. семантични единици. Същото се отнася и до разширената цезура в четиристъпния анапест.
2. Дактилните римувани клаузули, които не увеличават метричната, но затова пък увеличават реалната дължина на стиха.
3. Съставните рими, които създават допълнително "движение" в междустиховото пространство и по този начин повишават синтактично-комозиционните възможности на повествованието.
4. Петстишната строфа, която всъщност е удължен вариант на четиристишието (катрена). Бидейки компактна като катрена, тя някак незабележимо, но осезателно повишава вместителните способности на строфиката.
Всичко това означава, че за целите на своята изразителност и изобразителност Валери-Петровият стих успява да намери най-подходящата естетическа мяра.
Поезията на Валери Петров е етап в развитието на българското стихосложение. Тя е синтез на една дълга и плодотворна традиция, венец на многолетните усилия на нашите творци, насочени към усъвършенстване на класическия стих. Поезията на Валери Петров не само има ключово значение в процеса на изграждане и усъвършенстване на българската рима, но може и да служи като своего рода "златен еталон" за звуково и смислово богатство и многообразие.
Прочее, днес Валери Петров може би на мнозина им изглежда като някакъв последен "мохикан" от изчезващото племе на класическия тип стихотворци. Няма да обсъждам подобни мнения, пък и не вярвам, че силаботониката и римата скоро ще бъдат изпратени в музеите. Освен ако самата поезия, поезията като такава, не се превърне в антикварна ценност. Това няма как да се случи - поне докато съществува човешката духовност.

Йордан Фурнаджиев
СТИХОТВОРЕНИЯ

БЕЗСЪНИЕ
С око на заблудена нощна птица
луната бди във тъмното стъкло.
Държи в тревога моите зеници
на вечерта ранимото крило.
И мислите в пустеещи пътеки
задъхано блуждаят до зори.
Мълчанието тежко в мен отеква.
Животът неживян у мен гори.
А изходът все тъй е неподвластен.
Към него тръгвам, но се връщам пак,
и къртя черните, като във рудник пластове
на свойто лутане и своя мрак

В ТЪРСЕНЕ НА РАЗГАДКАТА
Дъски шахматни са здрачните поля,
насечени от пътищата бели.
Денят от облак си реди постеля
и ляга зад отсрещните бил€.
Като че времето е спряло своя ход,
дордето дълго към селцето слизам
и вятърът ме шиба с влажната си риза,
нощта ме смазва с тежкия си свод.
На толкова неща разгадката до днес
все търсих, търсих, но не я намерих.
Дали се заблуждавах в стара ерес?
От някакъв измислен бог ли чаках вест?
А може би край мен се крие тя -
зад светещите в този час пердета
на оня дом, или в смеха, преплетен
със весел лай зад тъмната врата.
Или ме дири с къдравия дим,
с гласа на скърцащото геранило,
със пҐлета на детското хвърчило
към хоризонта, все недостижим?

ДИАЛОГ
Градът обгърнат от нощта
пак път към сънища поема.
И плиска тъмното безвремие
умора в моята врата.
Далечните крила дочувам
на птица, търсеща гнездо,
и мисълта ми търси дом -
нов дом, от дълги дни жадуван.
Отново онзи вечен диалог
със себе си съм почнал неусетно.
Ту тъна в мрак, ту ден пред мен просветне
и търся, търся свой изстрадан Бог.

В ПРИКАЗНАТА НЕОБЯТНОСТ
Все редят се в мрачината
фантастични светове.
Приказната необятност
неусетно ме зове.
Скоро, скоро ще я скрие
със огромна длан нощта.
Мамещата Ј магия
ще отбуля без да ща:
В отраженията пъстри
на внезапни светлини,
в срещи с минувачи късни
край смълчаните стени,
в чакащия ме полегнал
на бюрото празен лист -
свят да сътворя на него -
слънчев, непознат и чист.

ЛЕДЕНА НОЩ
Излизам навън под звездите.
Далеч е избягал сънят.
Тъмнеят пъртини извити.
Дърветата просто летят.
Забравям за топлата стая,
за грижи, за сън и тъга.
Как нощи, подобни на тая,
проспиваме просто така.

Иван Арнаудов
СТИХОТВОРЕНИЯ

МЕТРО
желязна къртица под обущата на градовете
царица сляпа
срещаш гробници олтари
пренасяш мравките работни
от бетонните мравуняци
до дулата на индустрията
поглъща ме светкавица подземна
царица на нощта
лабиринта ти
е противоатомно убежище

ВИДЕНИЕ
видях облаци летящи планини
пресъхнали океани
водопади кръв
два хуманоида загубени
в гора небостъргачи
се прегръщат
космичен вятър ги погалва
и става чудо
гръмотевичните планини замлъкват
чува се вик на щурец
чува се плач на дете
ражда се господарят на Земята
с безброй ръце крака
но безсмъртие и вселената
не му е съдено да има

НОЩНА СОФИЯ
гледам те от моя небостъргач
железобетонна майко
ти нямаш сърце да ме обичаш но аз съм твой син
аз също не те обичам но сърцето ме боли
ти ме дебнеш с жълти очи на глутници квартали
с неонови очи на хищници
заповядваш да те обичам
докогато ме изядеш
ако можех сега да се родя
сега на осемдесет години
щях да те набия проститутко
със сини зелени червени очи
баба с изгнили вени мазета
полазена от наркомани
но аз ще умра преди теб
и ти ще се правиш на сляпа
невиждаща моя гняв
на захвърлен нежелан син

СЧУПЕНАТА ЧАША
два пъти счупих моята чаша
много жаден си бил татко
блъсна ръката ми
така жаден за хляб ракия женско мляко си отиде
прости ми
дори гроба ти не прелях
знам винаги си в мен
където си стъпил ще стъпя
прости прости ти в мен си
повтарям живота ти
и аз жаден ще умра

НОЩЕМ
майчина завивка
в нея съм заченат
от детското креватче чувах стенания кавги
и смях
баща ми я напусна в дървен одър
майка го догони
сега спят завити в облак
децата емигрираха в Канада
мразуват без майчината топлина
спя сам
всяка нощ майка ме целува по челото

КЛИП
господарка на ухото ми очите
песен и танцьорка
змия и птица
леглото е тепиха ти
направено за секс и сънища
безкраен мач мъж жена
с много гривни
мъжът раздвоен от венчална халка
на тепиха лъв срещу гепард
най-силния срещу най-бързия с нокти рози
коктейл секс + малко любов
джейс джейс джейс

Джомолунгма майка на света
владетелко на пустините океаните
степите планетите
ти създаваш гробници ледени
на бели балкони с черни очи
кой ще победи
мълчиш мълчиш
аз не знам
но крещя
защото съм жив
а ти си стълба на слънцето и луната
Анибал Радичев
СТИХОТВОРЕНИЯ

АЗ - ТЯ
На Ева
Потъват, потъват
очите ми в нейните...
Спонтанно синхронен
е пулсът ми с нейния.
Допълва ме нейната
ласкава близост.
Удвоена е, всъщност,
мисълта ми за щастие.
Осъзнавам, че аз
е тя!

ТОЙ
На Христо Караславов
Той има всичко.
От вещите до скуката.
От безразличието до каприза.
От себелюбието до властта.
Имунизиран е против утопии.
Спасен е от съмнения.
Недосегаем е за нищетата.
И не сънува.
О, бедни човече!...

АРИЯ ЗА КЛЕВЕТАТА
Ах, какъв феномен е интригата злостна!
Поразява живота ти, щом го докосне!
Като призрак ехиден над жертвена клада,
тя обагря с езика си стари и млади.
Тя е стръвния глас на махленската клюка.
Тя клейми, афоресва, подмолно шушука.
Тя е жълта сензация в дълга колона,
компромат или донос от здр€чната зона.
Тя е дума подхвърлена, слух оборотен,
който съска навред, който жлъчно ломоти,
плюе, дъвче и мляска, ръмжи и премята
набедените в хищната паст на мълвата.
После глухия ропот фалцетно нараства
в тътен, вой, в яден смерч, в ураган гръмогласен...
Претворила измамата в истина чиста,
клеветата отписва от черната листа
само лумпена, станал хрантутеник хрисим.
Там, зад нея, е скрит интерес задкулисен.
Ако някой повдигне завесата димна
и твърди, че слухът е сплетня анонимна,
той е лъжльо! Под текста стърчи като жило
електронния подпис! Четем:
      Дон Базилио

СВЕТЕЦ
Той не можеше с груба сила
никого да нарани.
Не сквернословеше,
не прелюбодействаше -
не посягаше на жени.
Възхваляваше само Господа -
бе на вярата предан фен.
Проповядваше въздържание,
за да бъде човек блажен
в ден, когато е просто гроги
след мъчителен пост.
Но се молеше страстно Богу
и небесният бос
го сроди със нетленното...
Казват, бил е на щат
към свет€та ни църква.
Ех, отиде си млад,
но изглежда не сбърка.
В кадровата му справка
пише: "Тих, като мравка.
Кротък, жив образец
на безукорен раб и
на изряден светец".
След пасажа подробен
е добавено в скоби:
(Инвалид и скопец.)

СЪСТЕЗАНИЕ
На Никола Радев
Идиотско е чувството за финал -
чуваш диша бегач във врата ти...
Тичам, още не съм се предал,
а синът ми реве: "Дръж се, тате!"
Бие гръмко сърцето в ушите.
Тука всеки е сам - няма "наши".
Сам налагам безумния ритъм,
но рекордното време ме плаши...
Ето, идва инфарктния спринт!
Закъсня кислородната криза...
Помпи, помпи кръвта адреналин
и екипа ми в пот е подгизнал...
Но мъжете-атлети са хали -
някой може и мен да надбяга...
Нищо, нека пръв мине финала!
Нека друг триумфира под флага!
Нека стреля и почетен взвод!
За какво ми е тази победа?
Състезавам се аз на живот!
И се боря да бъда последен...

МЕЖДУ ДРУГОТО - ЗА ЖЕНАТА
Колко думи за обич
в този свят са изречени!
Глаголи и съществителни,
прилагателни и наречия,
фрази, изрази, възклицания
на възторг и терзание,
строфи - остри и мнителни,
разни изрази с удивителна...
Колко думи за преданост
пред очите Ј ледени!
Колко стихчета с вкус на
всемирна покруса!
Ала тя - безразсъдната -
е така ненаситна...
Любопитна и алчна.
Подмамващо слаба.
Тщестлавна жена!
Няма повод разумен,
но на нея Ј трябват
много повече думи!
Или нито една.

Станко Нацев
ИТАКОЛОМИТ
Разказ

Грозотата е заразна, казваше Еленко Бербенлиев и беше изхвърлил от дома си всички овехтели, протрити и напукани вещи. Картите, с които играехме белот, бяха с красиви валета и дами, а от стенния му часовник на всеки кръгъл час се подаваше една кукувица с позлатени крила и диамантени очички и пропяваше: "итаколомит".
Сто пъти съм го питал какво означава това "итаколомит", а Еленко Бербенлиев се усмихваше под мустак, палеше хаванска пура и отвръщаше, че ще го науча в момента, когато поне веднъж го бия на карти.
"Никога няма да ти се сбъдне желанието" - допълваше Лаврена Любомирова, една жена, която идваше два пъти в седмицата да чисти дома на Еленко и да му готви гозби. После, с някаква необяснима ярост, изтръскваше прашния парцал през прозореца.
Обаче на Великден успях да направя валат Еленко Бербенлиев и той кандиса да разкрие тайната на думата "итаколомит". Но постави пред мене още една преграда. Каза, че трябва да избера две от кристалните чаши на английския му сервиз, да ги почукам с една от сребърните вилици и да запомня звука им. След това щял да омеша тези чаши с останалите десет зад гърба ми и аз да ги позная по звука им. Ако успея, той ще ги напълни с мадейра, и след като си кажем "наздраве", ще ми разкрие тайната.
За негово най-голямо учудване аз разпознах чашите, защото едната звучеше в ла бемол, а другата - във фа диез. Имах силно развит слух, тъй като известно време учих пиано при г-жа Еми Бехар. Не станах концертиращ артист, понеже родителите ми нямаха пари да ми купят пиано и аз се записах да уча в един машинен техникум, където се побърквах от свистенето на струговете и стърженето на фрезите.
След като разпознах двете чаши, Еленко Бербенлиев отвори една бутилка мадейра, наля, и започна да разказва:
"През 1936 година живееха добре само онези хора, които имаха някакъв занаят. За да подсигури бъдещето ми, баща ми реши да уча златарство при Хаик Ованес Хайрабедян. Той имаше работилничка на бул. "Мария Луиза" и със съпругата си Анахид живееха на горния етаж. Бай Хаик имаше рехав алаброс и пътят в косата му правеше зиг-заг от лявото към дясното ухо. "Хората с такива перчеми са доста неуравновесени - каза баща ми, - затова бъди предпазлив в думите и постъпките си!" После ми пъхна един ръждив ключ в джоба и допълни: "Когато се увлечеш в бърборенето, бръкни в панталона си и се сети, че е време да си заключиш устата."
Вечер, след работа, бай Хаик сипваше ракия в едно шишенце с дълго гърло, което той наричаше "юзче",отпиваше глътка-две и казваше, че мечтата му е да ме прати в Бразилия, откъдето да му донеса итаколомит. Това било някаква руда - съчетание между златото и диаманта. Във вестник "Зора" бил прочел, че индийските махараджи мечтаели за корони, изработени от итаколомит. И тъкмо за целта ми беше купил учебници по английски и португалски, когато нещата се преобърнаха наопаки и мечтата му да направи корона от итаколомит пропадна.
Един ден той ни завари с красивата му и млада жена Анахид да се прегръщаме голи. Беше ме изпратил при нея да Ј помогна в правенето на ашуре, но беше забравил да ми заръча да не прекаляваме със захарта, понеже имал диабет.
От изумление на майстора му паднаха очилата, а аз подивях от изненадата и скокнах от втория етаж върху ламаринената козирка на златарската работилничка. После се търкулнах на тротоара с разкървавени крака и ръце и повече не видях нито бай Хаик, нито прекрасната Анахид, която бях започнал да наричам гальовно Ани.
След един месец отпраших за Бургас и се скрих в трюма на английския кораб "Дъглас Стоун". Откриха ме чак когато подминавахме Истанбул и понеже капитанът нямаше как да ме върне обратно, нареди да хвърлям въглища в пещта. По този начин си изплатих билета и храната до Лондон. Там продавах вестници и всеки свободен час прекарвах в една библиотека. Четях учебници по геология и минералогия и учех английски и португалски.
Мина-не мина и година и заминах за Бразилия. Не се разделях с тефтера, в който бях записал всичко за итаколомит. За да не ми открадне някой записките и да се възползва от тях, аз пишех английските думи със славянски, кирилски букви.
В Рио де Жанейро се включих в авантюристичната група на Луиджи Продженто. В този италианец имаше някаква женска красота, която по никакъв начин не се съчетаваше с неговата грубост и жестокост. Освен това беше и гневлив до невъзможност - избухваше от съвършено дребнави неща. Например, ако манджата в гостилницата не му беше по вкуса, той удряше чинията в тавана и крещеше на готвача, че ще му откъсне главата, ако не му направи нова гозба с повече лют сос.
След като този свадлив Луиджи събра група от пет човека, тръгнахме към долината на река Амазонка. Пръв се отказа от експедицията ни унгарецът под предлог, че компасът му вместо да показва Север, постоянно сочел къщата му в Кечкемет. Трябвало да се върне, за да помогне на страдащия си баща. Вторият, който отпадна от групата, беше румънецът. Луиджи го принуди да се върне в своя роден град Тимишоара, защото влахът постоянно изпращаше писма до годеницата си. Беше стигнал до там, че залепваше пликовете без да пъхне в тях хартия с текст, понеже се опияняваше от вкуса на лепилото, което облизваше, за да запечати писмата и да им лепне марките. Луиджи Продженто с право се опасяваше, че в един момент румънецът ще се повлияе от наркотиците на индианците и може да им издаде целта на пътуването ни - богатствата на дедите им. А след такова предателство всички щяхме да бъдем хвърлени на крокодилите.
Когато нагазихме в джунглата, ни напусна и сантименталният испанец Гарсия. Той беше татуирал върху дланта на дясната си ръка устните на жена си и при всяка трудна ситуация ги целуваше за кураж, казвайки: "Мила, помогни ми!" "Защо се молиш на крехката си съпруга? - попита го Луиджи. - Та ти си як като бик. Взех те в експедицията, защото имаш толкова силни мускули, че можеш с един ритник да повалиш цяла палма!" "Тялото ми е силно, ала душата ми е слаба" - отвърна Гарсия и се завъртя кръгом. Повече не го видяхме.
Продължихме пътя си само двамата с Луиджи. На десетия ден стигнахме до едно индианско село, в което нямаше гробове. По-късно разбрах, че мъртвите ги хвърляли в Амазонка и външен човек добива впечатлението, че тук живеят само безсмъртни хора. Щом вождът на племето видя красивия италианец, той го обяви за бог и го отведе в къщата, където преди това е живял друг бял бог. На мене този вожд ми нареди да се оженя за дъщеря му, за да се роди дете с по-особени черти на лицето, заради което останалите индианци щели да го признаят безусловно за своя нов главатар.
Вместо да правя по-особено дете, през първата ни брачна нощ, дъщерята на вожда ме заведе при шамана, който в деня на първото си предсказание бил затворен в голяма делва с два отвора - единият за получаване на храна, а другият за отход на нечистотиите. Той ме разгледа с любопитство и с няколко английски думи, които беше научил от предишния красив бог, ми подаде един лист от тетрадка, върху който с червен молив бяха нанесени стрелки и географски градуси. "По тях - изфъфли шаманът - може да се стигне до голяма мина с итаколомит." После допълни нещо, което аз разбрах като молба да доведа федерална войска, която да го освободи от неговия затвор и да помогна на дъщерята на вожда да се ожени за мъж с пагони, върху които има няколко звездички. "Тези звездички са истинската гаранция, че един мъж е способен да бъде предводител, а не дървеното копие с издълбани заклинания на баща Ј." - заключи жрецът.
Пъхнах листчето в джоба на ризата си и обещах на двамата да изпълня желанията им. После взех прецизния компас и фенера на обявения за бог Луиджи Продженто и хлътнах в джунглата. На седмия ден стигнах до заветната мина. Пред нея бълбукаше голямо поточе, в което се изкъпах, застрелях с моя пистолет едно животно, което опекох и изядох с огромно настървение, и влязох в мината. По пътя в галерията се търкаляха дребни диаманти, изоставени като излишен товар от предишните търсачи, но в края на източния тунел намерих няколко жилки итаколомит - злато с диаманти, подредени като за корона на индийски махараджа. Напълних с тях раницата и потеглих. Не си спомням нищо от обратния път, защото постоянно в главата ми се въртяха картини от моето щастливо бъдеще.
Свестих се чак в Лондон. Продадох първата жилка итаколомит и влязох в клуба на ергените. Бяха останали само плешивите, защото останалите се бяха изпооженили. Най-възрастният от превтасалите кандидат-младоженци имаше по няколко косъма зад ушите си. "Аз бях търсен хубавец - рече той суетно, - но понеже още от детските ми години ме галеха по миловидната главица, косата ми окапа и останах без алаброс." После наля на всички от бутилките шампанско, които бях донесъл за случая, и произнесе следната реч: "Джентълмени, шампанското е питието на щастливите хора. Едни го пият от обувките на жени, други - от гилзите на снаряди, а трети - от кристални чаши с формата на гърдите на френската кралица Мария-Антоанета. По брой те са най-многочислени и вярват, че след третата глътка ще се проснат върху гърдите на някоя лесна жена. Нека бъдем като тях!" После се обърна към мен и продължи: "Ако нашият нов събрат има съкровени тайни, нека изгризе своята чаша или да я разбие в мраморния под, за да не ги научим и да му ги откраднем. Ако пък няма какво да крие от нас, нека напълним отново бокалите и да пием за неговите бъдещи женски тайни!"
И наистина, още на следващия ден ме сполетя една женска тайна, която не е за разправяне пред скучните ергени на клуба. В ювелирния магазин на "Адмирал Нелсън" авеню срещнах мис Анабела. Тя беше толкова нежна, че когато погалваше и най-студения вятър, той се смиряваше и се плъзгаше в краката Ј като топло котенце. Продадох две жилки итаколомит и се ожених за Анабела. Разхождах я из Лондон с най-новия модел Ролс-ройс. Обаче ми стана страшно неприятно, когато разбрах, че вместо да се прехласват пред моята красива кола, поданиците на Обединеното кралство се зазяпват по очарователната ми съпруга. Купих къща в Глазгоу и отидох там с моята невеста. След година време тя ми роди дъщеричка, която нарекох Дейзи. Дейзи на английски значи маргаритка. Маргарита се казваше моята майка.
Напуснах Глазгоу и се върнах в България заедно с експерти на Роял Дъч Шел, с които щяхме да търсим петролни полета. Пътьом се отбих в Швейцария, където поръчах този стенен часовник с кукувичка, която на всеки кръгъл час ми изпява: "итаколомит".
За съжаление дойде девети септември 1944 година и всички терени, които бях закупил, станаха държавни. Останаха ми само две жилки итаколомит. Заключих ги в железния сейф под часовника. Едната жилка съм нарекъл за Дейзи - ще Ј я подаря когато реши да се задоми, а другата продайте в деня на моята смърт. Искам тържествено погребение с два хора - мъжки и женски - и ковчег от дъбови дъски, заковани с позлатени гвоздеи."
Една седмица след този разказ ме повика Лаврена Любомирова и каза, че Еленко Бербенлиев го е блъснала лека кола Ролс-ройс на бул. "Евлоги Георгиев". Издъхнал моментално. "Сигурно или се е заплеснал по колата, или си е фантазирал за своята итаколомит - каза тя. - Непрекъснато тази руда му беше в главата. Срещала съм се с един професор по геология и той ми каза, че не е възможно да има сплав от злато и диаманти, тъй като те имат различна точка на топене и втвърдяване. Еленко обаче цял живот бръщолевеше за тая итаколомит. Заради нея не можахме да се оженим. Той замина някъде за известно време, но се върна по-беден, отколкото беше тръгнал. И всички тия глупости за джунгли, индианци, Анабела и Дейзи са плод на неговата безумна фантазия. Ако не бях аз да му чистя и готвя, щеше да живее като гладен скот. Правех го, защото го обичах. Жалко, че не му родих дъщеря. Дейзи? Глупости! Ами че майка му не се казваше Маргарита, а Петрана. Последната му измишльотина беше този сейф без ключ. Кой знае от кое бунище го е домъкнал. Сигурно и на теб ти е казвал, че в него е заключена голямата тайна на живота му."
В този момент кукувицата на стенния часовник се показа и изпя: "итаколомит". Лаврена побесня, събу дясната си обувка и я хвърли към часовника. Той издрънча, разцепи се и чарковете му се изсипаха върху пода. Последна падна кукувицата. С разперените си крила тя сякаш искаше да прикрие цялата жалка купчинка, "защото - както казваше Еленко Бербенлиев - грозотата е заразна." Вдигнах я и видях под нея железен ключ с много сложен нарез. Пъхнах го в ключалката на сейфа и го завъртях. Вратата се открехна със скърцане.
Вътре пробляснаха две жилки итаколомит.

Анжела Димчева
Из цикъл "ГАЛЕРИЯ"

СКУЛПТУРА
Ние
бавно
се разтваряме
в сгрешените кодове
на милиони комбинации от хора
които вятърът разбърква с песента си
и после ни изтрива от компютъра на вселената
ти и аз - никога непостигнато кръстосано ние
аз и ти - фрагменти, пияни от усилие в абсурда
да се слеят в окото на айсберга отплуващ
преди флейтата на отвъдното
да ни облече в розово
а паякът да завърши
скулптурата
примка
обич
те

АКВАРЕЛ ОТГОРЕ
Плачещ
сняг
над
София
между Витоша и Стара планина
като                                          в
през                      клетките
огромна              на бяла
кофа            самота
Господ
скрива
хората от собствените им лица
ЩРИХ
Ризата
на вечерта
е лилаво-
златно-бяла,
докосната
в инстинкта
на жена,
която в нищото съблича другостта си,
но не покрива мисли с евини листа...
Не чакай да накаже някого със изстрел,
нито да зарие младостта си писмено,
безмълвно
в цветно
четирилистие
тя слиза
в своя ад
да каже
да, да, да...
Търсете я
под розата
на водопад

ЕСКИЗ
Когато се докосват
душите,
танцът на устните
е излишен.
Когато те боли
от отсъствие,
представяй си за миг
снежните ми пръсти.
Рисувам душата ти
по стъкло
от кристално очакване.
Луната зъзне
прободена.
Невъзможно е само
възможното.

БАРЕЛЕФ
Не ги разтваряй,
с поглед само ги обследвай,
те ще чакат
за последно вдишване
ефира на ранимото
обричане,
когато думите са
просто звуци...
Не ги разтваряй,
звънят за тебе
устните ми...
От жажда за умиране.
А в края на червилото
възкръсва
зимно цвете
като усет,
че някога ще видим
целувката ни
да се вкаменява.

Иван Бориславов
СТИХОТВОРЕНИЯ

ГЛЪТКА ВЪЗДУХ
От ден на ден
все повече ме трови
това убийствено съмнение:
Какъв е смисълът да пиша,
когато вече никой не чете поезия?
А някога...
Ах, някога!
Но днес?
Кой днес изпитва истинска потребност
от Вяра,
от Надежда,
от...
За да се закръгли
Светата троица на Мъдростта,
естествено, че ще добавя и Любов,
като приема риска да ме обвинят
в сантиментална старомодност.
Готов съм да преглътна наглата обида,
но все пак ще попитам:
Какъв е смисълът да дишам,
ако ти, Господи, не ме благословиш
след мене да остане стих,
поне един-единствен стих,
макар отречен и низвергнат
от всемогъщите велможи,
но хората да го повтарят,
един на друг да си го шепнат
и той да оросява жадните им устни
като целебна глътка въздух.
ВЪЗМЕЗДИЕ
Ако в дома на обесения
не е прието да се разговаря за въжето
тогава за какво ли да говорим
По-добре ще е да замълчим
а не да питаме с жестоко любопитство
Какво
Защо
И как
Да замълчим
а не двулично да обсъждаме
прогнозата за утре
Докато обесеният се люлее на вратата
обречено
злокобно
и ритмично
като махало на часовник
Сякаш за да ни подскаже
че животът продължава
Животът ли
Проклетата илюзия за вечност
А ние
без да мигнем
гледаме смъртта в очите
и предъвкваме мълчанието
с блудкавия вкус на страх
на срам
и на погнуса от самите себе си
защото знаем истината
но не дръзва никой
да я изрече на глас
Обесеният е невинен
и след време
ще бъде реабилитиран
от същите мерзавци
които го убиха
без съд
без явни улики
дори и без скалъпена присъда
И за да бъде подигравката перфектна
те ще пледират давност
ще пелтечат
че...
нали...
понеже...
такова беше времето
А ние
гузно вслушани сега
в риданията на жените
в плача и хълцането на децата
внимаваме
да не пропуснем онзи неизбежен миг
когато старата досадница Историята
ще дотърчи задъхана и запъхтяна
да регистрира случката
и изненадващо за всички ни
ще се подхлъзне в локвичката на пролтите сълзи
и ще се строполи на прага
над който се люлее
все така
човекът на въжето
Ако това не е възмездие за него
поне да бъде
предзнаменование за нас

ПОСЛАНИЕ ОТ СВЕТЛИНА
Напоследък
все по-често
нощ след нощ
долавям някакви сигнални светлини
Невероятни са
И затова се обзалагам че са истински
Сякаш ангелът е тръснал след вечеря
покривката на Бога
и последните трохички слънце
са се изсипали пред мене
Не зная
колко века те са се търкаляли
из пущинаците на космоса
по дивите небесни сипеи и свлачища
до тук
до този миг
И само мога да гадая
от кой далечен бряг
от кой отвъден свят
са ми изпратени
за да ги акордирам
с отблясъците на душата
И да вградя внезапните им озарения в стиха си
тъй както ювелирът вгражда диаманта в пръстен
И той искрЈ
Миражножълто
Буйстващочервено
Нежносиньо
Яростнозелено
Мъглявини
Галактики
Сияния
И небулози
Тече метеоритния поток
Облива ме с вълните си
И аз намирам своето изгубено единство
Размечтавам се
като разнежен неочаквано хлапак
Защо ли вечността ме е избрала
да адресира именно до мене
светлинните си криптограми
Нима не знае
че не съм всевиждащ астроном
прескачащ с телескопа от една галактика на друга
като всесветски шампион
от междузвездните турнири по овчарски скок
Нима не помни
че съм прокълнат
от злобните орисници
да съм поет
призван да осенява с упование
а не да се размеква
от поредната си зрителна измама
И се изтръгвам с мъка
от космическата си нирвана
Защото неизбежна работа ме чака
Свещенодействам с думите
за да постигна Словото
И ме обзема светлината
Капризна
Старомодна
Но достатъчна
да дочета докрая този свят
захвърлен пред краката ми
като жигосан апокриф
Преди да се опитам да го пренапиша
И на внуците си да го завещая
като послание от светлина

ЕДНО УНИКАЛНО
ИЗДАНИЕ

Книгата на Мавро Орбини "Царството на славяните" е издадена през 1601 г. в гр. Пезаро, Италия. Тя е най-старата книга в колекцията от редки и ценни издания на Столична библиотека. Книгата е уникална с това, че е свързана с историята на балканските народи. На нея се позовава и Паисий Хилендарски в 1762 г. за написването на "История славянобългарска". Трябва да отбележим факта, че Паисий използва руския превод на Мавро Орбини от 1722 г., озаглавен "Книга историография..." Самият автор в своя предговор казва, че за обезсмъртяването на народите трябва да има образовани люде, които да ги прославят в своите писания. Библиотеката носи отговорност за опазване и предаване на бъдещите поколения на писменото културно наследство на човечеството. Изборът на тази уникална книга за българския народ и за южните славяни е достойно представяне на Столична библиотека.
* * *
На 22.10.2009 г. Столична библиотека и издателство "Дамян Яков" представиха фототипното издание на книгата "Царството на славяните" от Мавро Орбини. Почетни гости на събитието бяха - Н. Пр. Стефано Бенацо - посланик на Италия в България, Н. Пр. Данийела Баришич - посланик на Хърватия в България, архиепископ Джузепе Леанца - папски нунций в България, проф. Надежда Драгова - историк и най-добрия познавач на Мавро Орбини, Марин Райков - зам.-министър в Министерство на външните работи, проф. Георги Марков - ректор на СВУБИТ, поетесата Надежда Захариева, художникът Георги Трифонов. Игор Чипев от Дирекция "Културно наследство" в Министерство на културата прочете поздравителен адрес от името на министър Вежди Рашидов.
Историчестото време, в което ни пренесоха Н. Пр. Стефано Бенацо, проф. Надежда Драгова и ст.н.с. д-р Рая Заимова с изказванията си за книгата и автора беше допълнено от квартет Ангобой - Капела с изпълнението на ренесансови песни на староиталиански език и с чаша вино.
Бизнес дамата Лили Червенякова първа закупи екземпляр от ценното библиографско издание, с което се даде началото за събиране на средства за превода му на български език.

Проф. Надежда Драгова
КОЙ Е МАВРО ОРБИНИ?

Най-първият отговор е от заглавието на книгата: "Абат от млетската конгрегация на бенедиктинците". По-нататък авторовото себепредставяне е изключително пестеливо. Впоследствие бива попълвано и осветлявано в различни университетски курсове по славистика, в студии или в научния апарат към тях, което за дълъг период го прави недостатъчно (Скерлич, 1909; Arturo Cronia, 1940, Решетар, 1928). Едва в предговора на Мирослав Пантич "Мавро Орбини - живот и дело" (стр. ХI - CVIII в книгата "Кральевство словена", 1968) биографията на Орбини получи научно-критично и по-пълно изложение, с което значително се уплътнява образът му. Авторът изнася всички документални свидетелства от Дубровнишките архиви и коригира неприемливи версии на предишните биографи. Но, като изследовател с чувство за отговорност, и той оставя нерешени редица въпроси. А и част от дубровнишките свидетелства не са еднозначни и очакват странични споменавания или невидени досега знаци, за да се преобразят в ясен сюжет.
Пантич предлага първото име на писателя да бъде върнато в оригиналния му славянски облик "МАВАР", както сам си го изписва авторът в своя богословска книга на славянски език. Досега това не е възприето. А е и нелогично: след като коментираме издадената му само на италиански език история, редно е да си служим и с изписаното там на италиански език име: Мавро Орбини.
Мъчителното е, че и от толкова щедрия на архиви Дубровник не научаваме за Орбини нищо положително. Мнозина книжовници в края на ХVI век пишат истории в града-република. И между тях Орбини има авторитета на "нов далматински Тукидит", както го определя поетът Дидак Пир. А и в неиздаден ръкопис, съставен през ХVIII в. "За историците на Дубровник", не се намират очакваните вести. Навсякъде бива премълчаван. Причината е известна - "Царството на славяните" е история, вписана още в 1603 година в лЈстата на забранените от католическата църква книги. А замашната дарба на историка-разказвач раздухва постоянен интерес към личността му и това натрупва около него още по-непроницаема тайнственост.
В началото на документираната му биография стои собственото му известие, че още 15-годишен се е замонашил в бенедиктинския манастир "Света Мария" на остров Млет. Какви са подбудите или принудите? - Няма отговор...
За семейството му и за детството му - канцеларските архиви могат да подскажат само предположение, че е от семейството на Вицко Орбини, скромен по капитал търговец, преселил се от Котор, венчал се в Дубровник в края на 1561 година. В семейния му регистър няма вписано име - на бъдещия монах. По-стабилно изглежда предложението - датата на раждането му да бъде ориентирана с оглед на възможността да му бъде дадено монашеско име Мавро. Светец Мавро е ученик на свети Бенедикт и в бенедиктинските манастири паметта му е с висока почит. Особено респектиращо е звучало като име на дубровнишкия поет Мавро Ветранович, също бенедиктинец. Смята се, че младият монах е могъл да бъде посветен със същото име едва след смъртта на поета (15 януари 1576). Между двете дати - венчавката на Вицко Орбини и смъртта на престарелия монах условно може рождението му да се ориентира към 1563 и 1565. А то означава, че Орбини подготвя и отпечатва историческия си труд преди да е навършил 40 години!
Съществуват и хипотези, че младият монах години наред е скитал по италианските бенедиктински манастири, където е могъл да научи италиански език. Но тъкмо недостатъчно доброто владеене на езика опровергава такива предположения. Единственото безсъмнено знание за младостта на Мавро Орбини е, че той израства в културна атмосфера на богати духовни интереси и на трайни книжовнически и научни традиции, с каквито е известен бенедиктинският орден. Но за да разберем духа на "Царството на славяните", не са достатъчни обясненията за книжовното наследство на бенедиктинските монаси. Нужно е да си дадем сметка за онази ярка, бурна епоха на ХVI век не само като политическа ситуация, а главно като духовна епоха на стабилизиране на Реставрацията.
Болезнени са противоречията през втората половина на ХVI век, чието начало е окрилено от хуманизма на зрелия Ренесанс. Окуражено е от големи умове, които тълкуват Божествената програма не като изкупление, а като човеколюбие и вярват, че тъкмо на човека е "дадена" преобразуваща земна сила за ред, закон и справедливост. Още в средата на века обаче настъпва отрицанието на тази креативна духовност. Откъде се поражда то - трудно може да се определи. Няма да сбъркаме обаче, ако го посочим в алчността на европейските монарси за подялба на "римското наследство", извисено от философията на Ренесанса с ранг на библейска обетована земя. Главна причина обаче е иманентната реформаторска нагласа на европейския хуманизъм, поощрила човеците да се изоглавят от властите - църковната институционалност, споена с монархическа династичност. "Една империя - една религия!" е държавната доктрина, прогласена от Карл V, и приложена от тираничния му син Филип II. Религиозните войни и екзекуции в средата на века сриват ценностната система, отвоювана от хуманистите само десетилетия по-рано. Координирането между Църква и Власти налага нови норми в обществото, науката и изкуството, които се стоварват трагично върху неподготвеното за това поколение, при което се случват.
Католическата църква с мощния си апарат търси изход в нови насочвания. Както може да се очаква, най-достъпната идея за сплотяването на християнството е на "свещена война", първоначално насочена срещу Османската империя. Папската коалиция подготвя морската битка срещу османската флота и при Лепанто в 1571 година излиза победител. Тази победа предизвиква нов тип свободолюбие - националното, което увлича поробените балкански народи, предимно славянски. Това и облъхва вдъхновението на католическия абат Мавро Орбини.
Но след разпадането на папската коалиция Балканите отново се връщат в позицията на периферия, а адорантите на тяхната свобода изглеждат анахронично, защото военните действия между католици и протестанти избухват в Централна Европа и стават съдба на всеки европеец. Свободолюбивите послания, насочвани ту на Изток, ту на Запад, се разминават срещуположно и предизвикват у интелектуалците земетръсно неравновесие.
Италия и Дубровник са регионът, станал център на дълбоки драми поради прекъсването на ренесансовото му развитие.
Във философията, хуманизма, обществознанието са постигнати ренесансови прозрения, а целият живот отново трябва да се върне под Реставрацията. В трагичното си воюване героите проявяват черти на титани и загиват. Те са велики именно в своята драма на отречената им и непозволена, но осъзната и доказана човешка сила.
Свикнали сме да възприемаме монашеството като отказване от света. Но за края на ХVI век и началото на ХVII монашеството е кариера с всичките Ј усложнения и конфликти - светски по своите причини и светски по чисто човешките сметки в тях. А в "монашеската кариера на Мавро Орбини - както ни предупреждава неговият биограф М. Пантич - често са вилнели дълги и неудържими бури и драматични сблъсъци и разриви, след които завръщането е било или тежко, или даже невъзможно; малко са били добруването и спокойствието".
И за този период от живота на Орбини вестите продължават да бъдат оскъдни, откъслечни и странични. И тъй като документацията на дубровнишките архиви е проследила главно съдебните му дела и обвинения - трудно можем по тях да възпроизведем чертите на личността му, представени в архивите от пристрастни свидетели и обвинители. Но поне улавяме стълкновенията му. Монахът е нямал опора нито във висок сан, нито в благородническо родословие, а, изглежда, че не винаги е успявал да разграничи силните си художествени видения от реалната си нищожна обществена сила, та често се е изправял срещу непреодолими препятствия и непобедими врагове.
Но една черта, която познаваме от книгата му, е документирана като личностна особеност и от свои, и от врагове - Мавро Орбини е бил човек със силно обаяние. В непубликуван ръкопис от ХVIII век, пазен в Дубровнишката библиотека, Саро Цриевич отбелязва, че "неговите братя са го обичали и ценели заради мъдростта и усърдието му, заради благостта и любовта му, заради реда и дисциплината".
Първоначален подтик за книжовни занимания Орбини ще да е почувствал от наследството на именити свои съграждани и събратя по орден. Манастирите, в които служи Мавро Орбини, центрове на висока ученост, са богати с библиотеки и архиви. Когато книгата вече е готова, при отпечатването Ј, в самия текст (на с. 200) авторът изтъква имената и актива на свои предшественици и съвременници, които високо цени.
Документи от 1592 г. вече го сочат като игумен (приор) на манастира "Св.Андрей" на остров "Св.Андрей". На следващата година е избран за абат на стария манастир "Св.Арахангел Михаил" на остров Шипан. Предполага се, че по това време той вече е работил върху историографските си записки, защото точно в библиотеките на тези манастири са написали историческите си съчинения и други негови съвременници и предшественици, като Мавро Ветранович, Лудовик Туберон, Евсевий Кабуджич и др. Кабуджич умира в Стон през 1594 г., като оставя няколко (недостигнали всички до нас) исторически ръкописа на латински език.
В този момент избухва неизясненият и до наше време конфликт между Мавро Орбини и председателя на Млетската конгрегация - дубровничанина Джанбатиста Орсатов Джурджевич. С тежки обвинения Джурджевич лишава Орбини от длъжността му на остров Шипан и го предава на съда на инквизицията в Рим. Но дубровнишкият надбискуп Аурелио Новарино изтръгва Орбини от Млет, извършва свое предварително следствие и вместо "да го изпрати, колкото се може по-бързо на инквизицията", както е гласяло съобщението от Рим, излиза със заключение, че Орбини е напълно невинен и че е жертва "на яростта на неколцина злосторници, които без никакво милосърдие са заговорничели срещу неговия живот и неговата чест". Освен оправдателната присъда, Новарино възвръща на Орбини всичките му предишни права и обявява честта му за ненакърнена.
Можем да си представим напрежението и драмата на бенедиктинския монах, люшкан между обвиненията и оправданията, тласкан към смърт и безчестие и отново спасяван, попаднал сред сблъсъка между двама силни и амбициозни мъже - председателя на Млетската конгрегация и дубровнишкия надбискуп. Джурджевич, който има за юридически застъпник прочутия философ Никола Гучетич (седем пъти избиран начело на Дубровнишката република) обвинява Новарино, че превишава правата си и с това събужда възмущението на целия град. А недостъпният Новарино квалифицира протестите им като "празни, фриволни и безсъдържателни". За нас е интересно, че опазените реплики свидетелстват за отношение на целия град към присъдата над Орбини, въпрос, по който се срещат силни страсти и позиции. Краят на съда не е известен. Но четири години по-късно, в 1597 г., с бреве на папа Климент VIII Орбини е определен за абат на бенедиктинския манастир "Св.Мария" в Бачка. Поради отдалечеността на Бачка от Дубровник съвременните историци предполагат, че тази служба е била синекурна и Орбини не е пребивавал в поверения му манастир.
По този въпрос трябва още да се издирват сведения, защото предлаганото от биографите обяснение не задоволява. Знаем, че точно тогава се предприемат множество акции по осъществяването плана на папа Климент VIII и Банат е в центъра на неговия интерес. Там се подготвя и избухва въстание на сърбите, за да се даде сигнал за планирани военни действия. Трябва да се изясни каква роля е била отредена на Орбини и на манастира "Св.Мария" и дали е ходил той там. По-вероятното е, че той реално е бил ангажиран и е участвал.
А в "Царството на славяните" (отпечатано през 1601 г.), между изтъкнатите бенедиктинци Орбини нарежда и името на смъртния си враг Джурджевич с най-висока оценка - изтъква славата му на човек, владеещ трите класически езика: еврейски, гръцки и латински. Предполага се, че по църковен ред им е било наложено помиряване.
През този период от живота си в Далмация Орбини има щастието на едно приятелство, което дава богати стимули на мислите и на поривите му - в Дубровник живее близо половин век поетът на латински език, хуманистът Дидак Пир - Исак Коен, португалски евреин. Спасен от чудовищната, унищожителна машина на Крал-Филиповата католическа агресия, Дидак Пир не само се прислонява в Дубровнишката република, но зад стените на този град намира нужната за творчеството му атмосфера: търсещи умове, учени и общественици, философи и юристи, поети и прозаици с щедра дарба. Навярно елегичното състояние на Дидак Пир е направило приятелството им значимо и съкровено. Задушевните им срещи и интелектуалната им връзка откриваме в различни знаци: Дидак Пир посвещава възторжени стихове на воина Флорий, прадед на Орбини, и специално набляга на илирийското потекло на този ценен във френския двор ратник. В своята история Орбини нарича Дидак Пир изключителен поет. Навярно от него идва и първият му интерес към еврейската история и респектът му към нея: "Другите народи - четем още в увода на "Царството на славяните" - са тъй известни, защото от тях са излезли образовани мъже, които са ги прославили със своите писания. Евреите, за да започнем с тях, са имали много известни писатели..., които са ги обезсмъртили..."
Чрез този уводен пасаж Орбини повежда читателите си към собствената си концепция за историята, според която не е достатъчно да се защищава само с оръжие славата на народите. Трябват учени и писатели, които да я увековечат на книга. Наред с ренесансовия култ към книгата тук е подчертан и възторгът от мъдростта на онова племе, преследвано хилядолетие, което черпи сили и самочувствие именно от своята история - легендарна и противоречива, но записана в книги.
Португалецът-емигрант в Дубровник, Дидак Пир, умира в самия край на ХVI век, като оставя в архива си поетично свидетелство за високата стойност, която придава на историографските занимания на своя приятел Мавро Орбини. В латински хекзаметри вплита именуването му като "нов далматински Тукидид".
Какво е било завършено в книгата на Мавро Орбини, докато той е монашествал в Далмация. При липсата на архивни податки, днес ни е трудно да разграничим. Множеството домашни извори, използвани в нея като градиво, подсказват, че той добре е претърсил достъпните тогава манастирски и лични библиотеки. По същото време в Дубровник работи и друг историк, Яков Лукаревич, автор на "Богат извод от Дубровнишките анали" (Giacomo di Pietro Luccari. Copioso ristretto degli annali di Rausa. Venetia, 1605). Освен собствената Ј ценност тази книга за нас е свидетелство за множеството достъпни на книжовниците вести и за сътрудничеството между двамата историци.
Вече към края на ХVI век ръкописът на Мавро Орбини ще да е получил оня облик и оная яснота на задачите, които пораждат тревога у автора за непълнота на картините и недостатъчна информация. Както сам разказва в предговора към читателите си, Орбини поема към Италия, "за да доведе до съвършенство предприетата работа".
Упътва се към град Пезаро и се обръща към живеещия там богат свой съгражданин, Марин Андриин Бобалевич, прославен меценат. Орбини е знаел, че без нечие високо покровителство не може да доведе своя труд до публика. Но срещата на Орбини с Марин Бобалевич му донася далеч повече от очакваната парична подкрепа. Тази среща поставя още по-високи изисквания към труда му, към пълнотата на картината на историческото минало у южните славяни. В художествените визии на Орбини се влива и неудържимата носталгия на Бобалевич - осъден на вечно изгнаничество от Дубровник.
С щедрата материална и морална помощ на Бобалевич Орбини получава достъп до прочути библиотеки, между тях и библиотеката на дука Д,Урбино. В тази нова среда историкът събира богато градиво и се вдъхновява да създаде образа на една необятна и безсмъртна родина - Илирия, в която всички южни славяни се борят, творят, побеждават или падат с античната гордост на богоизбраници. Когато са силни - повеляват, а когато са слаби - силни духом оцеляват. В този достолепен свят на прастара и нова Илирия най-величествено се извисява по роля, място и значение република Дубровник.
Какво е допринесъл Бобалевич за обогатяването на книгата, ще се научи достоверно само ако се открият варианти от Орбиниевия ръкопис преди престоя в Пезаро. Днес размишляваме само с отпечатания екземпляр в ръка. Но тази обич към родния град Дубровник, гордото славянско чувство - не са по ранга на един книжовен труд, не идват от социалното самочувствие на един абат. Те изразяват мащаби на една бурна обществена атмосфера, в които непременно съзираме и личността на Марин Бобалевич - баснословния богаташ, комуто е отречено с присъда само едно богатство - родината, за която той боледува до края на живота си. Тази негова рана не е скрита от съвременниците му. Приятелят му, дукът Д,Урбино, лично се застъпва пред правителството на Дубровнишката република да опростят присъдата на Марин Бобалевич, като свидетелствува, че за него "нищо не може да значи повече, нито да му бъде по-скъпо от това - след толкова време да се завърне в родината и да има някогашната милост на правителството..."
Наложително е да се спрем повече върху личността Марин Бобалевич, чието присъствие според нас се е оказало значимо за облика на книгата "Царството на славяните". Драмата на Бобалевич е толкова дълбока и трагично преживяна, че завладява отзивчивия хуманист Орбини, пленява силното му въображение, увлича го с неистова обич към родината. А интелектуалната близост с този горд аристократ го прави съпричастен на многостранни ренесансови проблеми.
В своето посвещение - похвала на Бобалевич - Орбини изтъква като особена негова заслуга опазването на смиреност, трезвеност, умереност, след като е бил принуден едва 16-годишен да попадне "посред удоволствията на Флоренция, Неапол и Венеция, които подтикват към съблазън - не се е отклонил от правия път". Редом с посвещението е публикувана и литография с портрета на Бобалевич - един силен, но уморен и умислен мъж. Героят от литографията не кореспондира със света вън от себе си, не показва нито тщеславие, нито гордост, не очаква признание на достойнствата си. Мъжът на портрета е гологлав, като че ли изправен пред висш съд, вглъбен в нещо толкова значимо свое, което е прегърбило наметнатите му със скъпа кожа рамене. Ако не е тази скъпа наметка, бихме го взели за някой от елинските философи. Коя е тази присъда, под която е застанал гологлав 45-годишният мъж, както изчисляваме, а с вид на старец?
Марин Бобалевич е роден през 1556 г. в Дубровник в пребогатата патрицианска къща с голямо обществено влияние. Съвременниците свидетелстват, че още от дете той свиква думите и желанията му да бъдат закон за всички. Младостта му започва с големи обещания - проявените от него склонности за наука и литература намират всяческа подкрепа. За жалост от многото му опити днес познаваме само един сонет, писан на италиански, когато е бил 20-годишен.
Едва навършил пълнолетие, Марин Бобалевич бива избран за член на Големия съвет на Дубровник. Но една младежка забава през нощта на 12 срещу 13 октомври 1576 г. обръща неговите пътища в нежелана посока. Петима дубровнишки младежи, тръгнали на развлечение, биват обидени в тъмното от неизвестен човек. За да защитят доброто име на дамите си, младежите откриват предизвикателя и го убиват. Когато се уталожва чувството за докачена чест и преминава възбудата от отмъщението, те осъзнават престъплението си и Марин Бобалевич и брат му напущат границите на Републиката. Изгнаничеството им трае осем години до 1584, когато Големият съвет помилвал цялата група. Тогава Марин Бобалевич е 28-годишен. Той е така увлечен от живота в италианските градове, така обвързан с приятелства и интелектуални интереси, че не бърза да се върне. Младостта му го пази от себепреценки и угризения, парите му го бранят от грижи и проблеми, а родолюбието му и привързаността към Дубровник лесно се успокояват, като прави редица услуги на града. Но през 1588 г. тежка болест го изплашва, че ще умре, и когато здравето му се поправя, той вече не отлага завръщането си. Идва си 33-годишен, прочут като меценат, с потомствена власт и сила. Твърде скоро обаче заслепен от честолюбие, се въвлича в конфликт с видния общественик Фран Гундулич (1539-1589), негов родственик, когото, при свада, убива с нож в един манастир. Отново е принуден да напусне Дубровник. Но сега изгнаничеството му натежава още с първите дни. Обикаля Рим, Флоренция, Венеция, заселва се в Пезаро, където получава почетно място в тамошното висше общество. Създава семейство. Раждат му се дъщеря и син. Но възрастта, необходимостта от родина, в която да има права не по благоволение или срещу заплащане, а по наследство и родство, необходимостта от духовен климат на роден славянски език събуждат у него носталгия, която расте болезнено. Какво ли не е готов да направи Бобалевич, за да стъпи отново в Дубровник! Завръща се още на другата година в едно от именията си, но Сенатът му нарежда в срок от три дни да напусне дубровнишките предели, иначе ще бъде обесен. Нещо повече - поради това, че по-старият му брат не се подчинява на заповедта да разпусне въоръжената си охрана, него го осъждат на парична глоба и десетгодишно изгнаничество, в което и умира.
Марин Бобалевич изпраща до Съвета на Републиката множество прошения за помилване. Бърза да извърши всякакви услуги на Дубровник и уверява в посланията си, че "градът няма по-привързан слуга, който да му служи без никаква корист, освен истинско, искрено и чисто родолюбие и моли бога с всички сили да опази и заздрави държавата..." Въпреки непрекъснатата кореспонденция на Сената със своя прокуден гражданин, въпреки благодарността, с която се приемат всички негови жертви и благодеяния, той не получава опрощение. Умира в изгнание на 25 ноември 1605 г., а преди него са умрели също в изгнание и двамата му братя.
Отново е нужно да си припомним, че в онези години, когато Марин Бобалевич натоварва съвестта си и с вината за изгнаническата смърт на братята си, когато се кълне в обич към родния град чрез щедрости и себежертва, Шекспир пише трагедиите си върху италианските и далматинските легенди. Но докато неговият обаятелен герой Меркуцио, след като убива, бива убит, Марин Бобалевич живее, осъден на изкупление.
Драмата на Марин Бобалевич не е изобразена в художествената литература. Но тя се вгражда в делото на Мавро Орбини - като помощ и вдъхновение, без които "Царството на славяните" щеше да остане един ръкопис, затрупан в някоя частна или манастирска библиотека. Без тази бурна съдба на велможата-меценат, фанатично устремен да докаже воинската чест на рода си в живота на Дубровник и водещото място на Дубровник в живота на славянството - нямаше да съществува подтикът за такова всеобхващащо обглеждане на славянската съдба. Нямаше да оживее с такава страстна обич и с вдъхновение картината на славянската слава. Без пребиваването на Мавро Орбини в Пезаро при Марин Бобалевич книгата му щеше да си остане и по съдържание, и по дух, и по равнище на документация само в манастирските традиции. И една друга, немаловажна подробност: за кого бива предназначена "Царството на славяните"? "За света", трябва да кажем, ако искаме да отговорим адекватно на техния замисъл. Отпечатана е на италиански език, за да се прочете от всички велможи, с които общува Бобалевич, и да бъде подредена в библиотеките редом с историите на италианските градове. Така на територията на библиотечните лавици един изгнаник и един гениален писател, в самото начало на ХVII век, в 1601 г. успяват да отвоюват равноправие на славянския Юг с всички останали европейски страни и народи. Светът не знае за присъдата над Бобалевич, не подозира бъдещите присъди над Орбини и приема двамата дубровничани като рицари, изпратени от цялото славянство.
Едва дочакал отпечатването на книгата през март 1601 г., Мавро Орбини напуща Пезаро - със самочувствието на труженик, завършил едно необходимо дело, поднесъл го на грижовен скут, защитил го със сигурна протекция, както можем да съдим от предговора: "...Струва ми се, че сега е мой дълг да ви я посветя, преди да я публикувам - понеже е ваше дело и за да бъде под покровителството на личност, почитана от всички заради благородната Ј кръв и заради другите качества, ваши и на вашите предци."
През септември 1601 г. Мавро Орбини е отново в манастира "Св. Арахангел Михаил" на старата си игуменска длъжност, отнета му при обвинението от председателя на Млетската конгрегация. Но от странични вести се разбира, че скоро бива сменен от този пост. След двегодишно пребиваване в манастира "Св. Яков" във Вишница, бива осъден от Сената на Републиката на изгонване (14-17 декември 1604), а после присъдата бива смекчена с преместване отново в манастира на остров Шипан. Тук, принудително въдворен, Орбини се е чувствувал много зле. Островът бил ограден със защитна стена от нападенията на турските морски разбойници. Сега тази стена за него става преграда към света. И в същите години се случва най-страшното - Орбиниевата история бива вписана в индекса на забранените книги, където е трябвало да остане, "докато не се извадят от нея имената на еретиците, които се цитират на повече места". Мирослав Пантич отнася това събитие към 1603 г., позовавайки се на различни извори, а италианският славист Артуро Крониа го сочи към 1606 г. Малкото известни ни данни от биографията на Орбини правят предположението за 1603 г. по-правдоподобно. На остров Шипан Орбини превежда от италиански на хърватски - "езика наш дубровнишки", както го нарича, книгата "Огледало", предназначена пак за всички славяни, "за обща полза и разговор на говорещите славянски". Тук монахът-книжовник се ползува от покровителството на друг богат дубровничаннин, търговеца Радо Славоевич, комуто посвещава и превода си. (Той е отпечатан едва след смъртта на Орбини).
Изглежда, че хоризонтите наскоро се разведряват, защото адресираното към новия му меценат посвещение, датирано на 20 април 1606 г., е написано в град Дубровник. Мавро Орбини пак става игумен на манастира "Св. Андрей", възвръща си и доверието на дубровнишкия Съвет. През юли 1606 г. даже се застъпва за реабилитация на свой събрат. В края на юли 1606 г. е изпратен с мисия в Рим, поверена му от Млетската конгрегация. Мисията има църковно-организационен характер, но по въпроси, дълбоко засягащи политиката на Дубровник.
И тогава бива въвлечен в едно дело, което всячески противоречи на представата ни за автора на книгата "Царството на славяните". Известни среди в Дубровник, поведени от двама младежи от семействата Растич и Джурджевич, влизат във връзка със Савойския дук и започват организирането на балканските християни за общо въстание. Официалната власт на Дубровник не е могла да погледне благосклонно на такъв план, тъй като той е представлявал заплаха от страна на турците, които при най-малък повод биха сринали града. Затова и приготовленията се извършвали конспиративно - било чрез тайна преписка, било чрез специални хора. Важен пункт в тази дейност става Млетският манастир, в който слугата Фра Санто, дубровничанин, пренасял кореспонденцията. Мавро Орбини като млетски монах, изцяло поддържащ политиката на Дубровник, успява да залови Фра Санто и прави опит да му изтръгне писмата и тайната им. "Не е лесно да си представим - с основания се удивлява Мирослав Пантич - дон Мавро с нож в ръка в тази бурна сцена, но, изглежда, тогава той ще да е бил още силен и сравнително млад, за да се реши на такъв жест". Мавро Орбини и един негов събрат се опитват да вържат конспиратора, но той се отбранява с нож и избягва в Италия.
Тази история е за невярване и за вярване. Нима певецът на славянската храброст и свободолюбие, художникът, покрусен от пропадането на южнославянските царства под турска власт, устремен на всяка цена да реабилитира воинската им слава - е могъл само пет години след отпечатването на своята книга да се изправи "с нож в ръка" срещу онези, които на дело повеждат балканските славяни към свобода и воинска чест?
Къде е истинският Мавро Орбини? Там в Пезаро с перо над листовете и книгите или тук в Млет, дебнещ да разкрие тайната на бунтовното съзаклятие? Променил ли се е с нещо? Отговорите могат да бъдат различни.
Привлекателно е да ни се провиди и личен отмъстителен жест: нали едно политическо злепоставяне на младеж от семейството Джурджевич с толкова мащабна държавна конспирация би било отговор - равен по съдбовност - за всички унижения на Орбини от всевластния родственик Джурджевич - председателя на Млетската конгрегация? А и писателят положително го е подозирал между анонимните организатори за забраната на книгата му. Не бива обаче с такава леснина да си присвояваме прозорливост на сърцеведи. Истинската мотивация ще се разбере, ако се появят нови свидетелства. Каквито и да бъдат те - един отговор ще е неопроверган. В дадения политически момент Мавро Орбини действа в защита на интересите на Дубровник. А нали и в историята си той поставя над всички помамки на мисълта преди всичко интересите на Дубровник!
Пак от странични документи узнаваме, че през 1609 г. е игумен на манастира "Св. Андрей" - грижи се за стопанските му работи. Без да са известни причините, на следващата година Мавро Орбини напуща Млетската конгрегация. Някои решения на дубровнишкия Съвет показват, че се е обсъждало неговото настаняване на Стон Мали, което завършва с отказ да му бъде дадено свещеническо място в църквата "Св. Антун". Въпреки това Орбини остава в Стон. Там изчаква назначаването на дубровничанина Михо Растич за епископ на Стон. Става негов приближен и придобива най-голямо влияние в епископския двор. Това положение на Орбини силно разгневява отколешните му врагове и дубровнишкият архиепископ Фабий Темпестива полага много усилия да докаже злотворното му влияние върху новоназначения епископ Растич: "... като не можеше да остане повече в своята среда и там да разпалва свади и огън (какъвто е постоянният му обичай) дон Мавро Орбини се е приближил към епископа и с обещанието, че за в бъдеще иска да живее като светец, така го е склонил, обаял го е до такава степен, че Негово Светейшество не само го е приел като най-съкровен приятел, но му е дал и върховна власт в своята епископия". Писмото сполучва да настрои дубровнишките управници и с решение от 12 ноември Малкият съвет задължавал Стонския епископ "да отстрани дон Мавро Орбини, както от своя диоценз, така и от парохията на Стон Мали". Закъде тръгва прокуденият дубровничаннин? Нищо не се знае. Той умира двадесет дни след това решение, на 3 ноември 1610 г.
Затваря се една биография, гъсто изписана с драми, присъди, изгнаничество, провинения и изкупления - така характерни за онова време в Дубровник. И за кой ли път разбираме, че Ренесансът, свързан с шедьоврите на европейското изкуство, е и време на господари и подчинени. А Мавро Орбини се оказва между подчинените, когото или милостиво реабилитират, овластяват до право да получи свещеническо място и достъп до библиотека, или строго го осъждат.
И с последна дата - потвърждаване откритието на Орбини, че славяни значи слава: Славянинът, папа Йоан Павел II (предишен полски епископ Войтила) като апостолик постига в католическата църква решение с епохален смисъл: ОТМЕНЯ СЕ ВАЛИДНОСТТА НА ХИЛЯДАГОДИШНАТА СХИЗМА МЕЖДУ КАТОЛИЦИ И ПРАВОСЛАВНИ! Наистина - СЛАВА!
Това практически отмества и тежката ПОГРЕБАЛНА плоча върху Орбини - списъка на забранените книги. Отменя и задължението от историята му "да се извадят имената на еретиците, които се цитират на повече места".
Днес историческата книга "Царството на славяните" вече е и канонически разрешена да се чете от всички, независимо от конфесионалната им принадлежност.
Тогава - ДА Я ПРОЧЕТЕМ!

Иван Гранитски
СТИХОТВОРНИЯ

ЗАЩО
В памет на Крикор Азарян
Сега щастливи сте нали
Великият човек си тръгна
Отнеха го жестоките мъгли
на хоризонта тъмен
Пирувате разюздано и скверно
вече никой не ви бърка
Шайки юродиви привечерни
черно хъркат
Отечеството тъне в отчаяние
Мъжете храбри са на свършване
Тълпите са обезумели и пияни
тържествува мършата
И над всичко хили се озъбена
разблудната луна на подлостта
Накипрени във рединготи ръбове
оглозгват доблестта
20.I.2010

ТАЙНА
Ето значението Ето решението
екна библейския глас на Йосиф
Каква е тайната на Сътворението -
Човеците се раждат боси
Бос и самотни те си тръгват
от земята печална и тъжна
Докрая не успели да изтръгнат
съдбата си от клупа въжен
Към свършека на Дните те възлизат
и тлеят бавно като свещи
Раздадени са вече всички ризи
но светът е роб на вещите
Човеците продадоха душите си
отказаха се доброволно от безсмъртие
Избраха да пълзят а не да литнат
Легнете живи та да станат мъртвите
6.ХII.2009
Никулден

ЗАБРАВА
Тунелът на забравата ни носи
към предвещаваните висоти
Изправени пред страшните въпроси
ний с каменни криле летим
Каква обаче е посоката
трагедийно защо мълчим
Епохата е няма гола боса
а Човеците са прах и дим
Времето във упор ни разстрелва
длъжници сме на Вечността
И падаме в обятията безпределни
на светлата любовница Смъртта
А тя е бяла и прекрасна
и нежно ще ни приюти
И мълчаливите пространства
ще приласкаят нашите души
СЕДЕМ
Започваш ли да проумяваш
възвишената логика на Хаоса
Седем е числото на забравата
От него почва всичко Дао е
окръжността в квадрата на дъгата
Аз съм Ти А ти си яснотата
Извира любовта от самотата
31.12.2009

МЕЖДУМЕТИЕ
Листата на чинара пеят
тъй звънко и безшумно
Неказаните от мъдреца думи
в отвъдното се реят
Да би могло да ги запишем
в партитурата на Есента
ще видим че Смъртта
е неприятна и излишна
Тя е само междуметие
наситено с неясни фрази
Битието е изпразнено
от логика И е обятие
от нежни повеи на листи
Да тръгнем най-спокойно
с тържественост достойна
към зимата на мисли чисти
31.12.2009

ОКО
Соколът - пилето юнашко
бди над угарите вкочанени
Прелитат сенки на елени
Фортуната свирука страшно
Каква жестока зима
сковава нашите души
Замръзва въздухът дори
и самотата го изгризва
Ала соколът бди не спира
полето да тършува със очи
Безмълвно вятърът ечи
и съновидения извират
Но всъщност има ли сокол
в Небитието втренчен
Или Нищото се перчи
в едно измислено око

КАМЪКЪТ
Камъкът отхвърлен от зидарите
е нещо повече от символ
Той въплъщава римата
на съществуването И е подарък
на тайната която ще изгрее
щом вътрешното се разтвори
Както долу така и горе
Пастирът води стадото и пее
Той е камъкът последен
завършващ купола на Храма
Всичко е живо Смърт няма
Човекът е Пространство и Време
16.ХII.2009 г.
Георги Константинов
ЗА ВТОРОТО "АЗ"
НА ИВАН ГРАНИТСКИ

В последните години не един и не двама литературни критици ни изненадват с публикация на собствени стихове - като че ли да покажат, че редом с тяхната строга творческа взискателност, в душата им будува и една нежна лирична струна. Различни по тематика и образна стилистика са такива стихове, ала обикновено повечето от тях, освен несъмнена ерудиция, носят и знака на една хладна разсъдъчност.
Стиховете на Иван Гранитски не са такива. Известни са литературоведските му текстове, а неговата неуморима издателска дейност го поставя между най-активните труженици на българската книга. Ала в стиховете му няма да открием нито литературоведска дидактика, нито ехо от издателските му грижи. В повечето от тях съзираме мислите на един чувствителен човек, търсещ своето място не само в динамичния делник, но и в едно по-широко, бих казал планетарно, пространство. Макар и изградени в подчертан постмодерен стил, неговите творби твърде често се занимават с традиционните, даже библейски, въпроси на човешкото битие.
И неведнъж той успява да формулира с артистична лаконичност своите открития: "ний с каменни криле летим" или "Извира любовта от самотата", или "Легнете живи та да станат мъртвите"... Често в стиховете му зазвучава тъмна резигнация от сблъсъка с грубия прагматизъм, а понякога поетът дискусионно противопоставя на този прагматизъм "възвишената логика на хаоса". Така или иначе - в стиховете му има нерв, простор на чувството, изстрадан вик срещу "разблудната луна на подлостта". Те са зов за съпричастие в градежа на един символичен храм, където душата може да се пречисти...
Стиховете му биха могли да получат и други, даже по-различни тълкувания. Но едно е сигурно - второто "Аз" на този творец уверено размахва криле в лиричното пространство.
А дали това негово "Аз" не е първото?

Мартин Петков
БАР "ГУЗНАТА КОКОШКА"
Разказ

Ако този бар изобщо е съществувал някога, това трябва да е било през лятото или есента на 1999 година. Точното му местонахождение продължава да е спорно и до днес, но със сигурност можем да кажем, че като причина за затварянето на "Гузната кокошка" обикновено се е посочвало разширението на Софийското метро. Тоест, можем да приемем с относителна степен на сигурност, че барът вероятно се е намирал някъде в онази зона, която изчезна или най-малкото претърпя значителни промени покрай строителните работи, свързани с изграждането на епохалния първи столичен метролъч. Впоследствие не е известно това заведение да се е появявало отново, където и да било в рамките на града.
Въпреки че самият аз се числях към немногобройните посетители на "Гузната кокошка" и до днес в мен живеят основателни съмнения, дали барът въобще е съществувал някога. Не крия, че в мислите си често се връщам в него и то с удоволствие, но независимо, че паметта ми все още е добра и спомените ми са ясни и подредени, всеки път в мен се поражда подозрението: имало ли ги е наистина барът, музиката, хората и заедно с тях онази почти вълшебна атмосфера, каквато традиционните заведения рядко предлагат.
Ще опиша накратко как изглеждаше бар "Гузната кокошка" през лятото или есента на 1999 година, а пък вие сами си направете изводите относно принадлежността му към "мира сего".
Над сумрачния, но изключително чист вход, светеше малка табела, на която бе изрисувана тлъста опечена кокошка върху сребърен поднос. За голямо мое разочарование, а може би и в резултат на собственото ми невежество - в кокошката нямаше нищо гузно. Сред посетителите се изказваха предположения, че кокошката била гузна приживе, но точно поради тази причина умряла и се наложило да я опекат, ала и това беше по-скоро част от присъщия на заведението фолклор.
Веднага след входа идваше втора врата, с летящи стъклени крила, зад които се криеше кокетна сладкарничка. В нея имаше точно шест кръгли маси с изглед към прозореца, с по четири стола с облегалки и с неизменната купичка домашно опечени бисквити, поставени в центъра на всяка от тях. Помещението бе наситено с аромати на кафе и на кроасани, но там се предлагаха също и банички, бисквити, торти, домашен шоколад, както и пълен набор сутрешни вестници.
Наистина, през по-голямата част от деня кафетерията оставаше празна. Обикновено сутрин там се отбиваха чиновници и бизнесмени, мъже и жени в строги костюми и със сериозни, често намръщени лица. Те пиеха кафето си, но не усещаха вкуса му, седяха на масите, но даже не забелязваха, че са седнали, прелистваха набързо вестниците и още по-набързо се измъкваха от бара, вероятно без дори да обърнат внимание на това къде са били преди малко. После настъпваха дълги часове на затишие. Възрастната дама зад плота се отпускаше на едно столче в блажена дрямка и така до късния следобед, когато в сладкарницата понякога се отбиваха пенсионери, ученици или пък туристи, уморени от обикаляне из прочутите със сивотата си софийски улици.
Встрани от витрината с баничките и кроасаните започваше тясно извито стълбище, водещо едновременно към няколко други помещения. Техният брой и предназначение беше предмет на редица спорове и като цяло си остава неясен и досега.
Така например, според човека с бомбето и сивия шлифер, към когото барманът се обръщаше с името Рамзес, на втория етаж имало малка кафе-книжарничка. По стените Ј били разположени тесни и високи рафтове с книги, а покрай тях били наредени ниски канапета с китеници. В средата на помещението свирел модерен грамофон с огромни трилентови колони, към които били прикачени също декове за касети и дискове.
За разлика от сладкарницата долу, на втория етаж кафето се приготвяло в старомодна кафеварка и се сервирало в цветни керамични чаши, каквито обикновено се срещат по домовете, а не в заведенията. Нали се сещате за онези големи цилиндрични чаши с дръжка отстрани и весели рисунки по стените им, способни да побират поне по три стандартни кафета. Кой знае, може и настина да са били от нечий домашен сервиз, но това всъщност не е толкова важно. Предлагал се също и коняк от личните запаси на собственика, най-вече в дните, в които самият той се качвал горе и сядал в ъгъла с някоя от книгите си. Рамзес твърдеше, че барманът-собственик проявявал учудваща непретенциозност към четивата си, като с лекота се прехвърлял от Дюма към Борхес например или пък от Дикенс към някой съвременен чиклит роман.
Край грамофона обикновено били пръснати и немалък брой плочи, касети и сиди-та, отново притежание на собственика на бара, като клиентите имали възможност от време на време да сменят плочите и дисковете, да си поръчват закуски от старицата, грижеща се за сладкарницата на долния етаж и да се протягат мързеливо по канапетата, прелиствайки някоя от наличните книги.
Самият аз никога не съм влизал в така описаното отделение на "Гузната кокошка", поради което допускам, че то може и въобще да не е съществувало. В последното например беше абсолютно сигурна Елза, която всеки вторник и петък пиеше мартини в бара и понякога обсъждаше с мен курса на японската йена, цената на житото и на петрола и най-вече ужасните номера, които брокерите на борсата имали навик да Ј въртят в петък следобед.
В същото време мога да се закълна, че веднъж и самият аз се натъкнах на напълно непознат кът от заведението, който после така и не успях да намеря повторно. Това беше малко и схлупено помещение, в което имаше само три дървени маси, грубо сковани и четвъртити, наредени в полукръг, близо до ниската разпалена камина. Симпатичен чичко на около петдесет години тогава ме посрещна с блага усмивка и с меко тракийско произношение ми обясни, че днес били сготвили агнешко на фурна, можели също така да ми изпържат нещичко на тиган, а за пиене предлагали добре охладено домашно вино. С ракията пък можело да ми предложат малко туршийка или салата от пресни домати с лук, което също не било никак за изпускане.
Всъщност това беше една от най-характерните особености на "Гузната кокошка". От една страна - често възникваха спорове и съмнения относно съществуването или местоположението на някой салон или зала. От друга - в бара се събираха все странни и интересни хора като например вече споменатият Рамзес, който нямаше нищо общо с известния египетски фараон, но въпреки това бе прекрасен и за съжаление доста болен човек на средна възраст. Също и Елза, която в действителност беше ужасно самотна, тъй като единственото близко същество бе баща Ј, обездвижен на легло учител по физика. Да не забравяме и София, която идваше само в събота, за да танцува салса заедно с някакъв изпаднал дявол знае откъде колумбиец или пуерториканец. Аксел, който се бе преселил от Дортмунд в София преди около четири години и идваше всяка вечер просто защото му харесваше да идва. Полковника, който отдавна се беше пенсионирал от армията и сега работеше като касиер в магазин за електроуреди, но за сметка на това притежаваше прекрасен поглед върху творчеството на Кант, Гьоте, Достоевски и още цял куп класически писатели и философи. Идваха и други, не много на брой, но все интересни и странни хора. Мъже и жени, в които имаше нещо сякаш недовършено, недоизказано. Все едно професията и призванието им бяха влезли в непримиримо противоречие вътре в тях и бавно, но сигурно разкъсваха душите им на парчета.
А в бара тези парчета поне за малко успяваха да се слепят. Или поне така си мисля аз днес, десетина години по-късно.
Имаше обаче едно помещение в бара, за чието съществуване нямаше никакво съмнение. Това всъщност беше сърцето на "Гузната кокошка", там където музиката не спираше да свири дори и за миг; по стените имаше картини, както от почти известни, така и от съвсем неизвестни художници, а дървеният под поскръцваше приятно под обувките; там където барманът-собственик, когото предпочитам да нарека с измисленото име Макс, свещенодействаше зад огромната, подобна на орган, инсталация от преплетени медни тръби, разливащи щедро бяла, червена и карамелено тъмна бира.
Макс не беше просто барман, а съставна част от атмосферата на "Гузната кокошка". Той сипваше пенлива бира на Полковника и пиеше заедно с него; наливаше коняк на Рамзес и двамата дълго си мърмореха под нос, и се усмихваха тъжно; сервираше мохито на София и на изпадналия дявол знае откъде кубинец или чилиец и понякога се опитваше да танцува салса заедно с тях; пълнеше халбата си с червено пиво и вдигаше наздравици с Аксел, който пък предпочиташе бялото вино, примесено с газирана вода, така наречения шприц, след което двамата пееха неприлични песнички на развален немски език.
Може би е крайно време да се спра малко по-подробно и на въпросния Макс, който, както сте се досетили, е в основата на тази история. Не мисля, че някой, тогава или сега, е успял да научи нещо съществено за неговото минало. Дори и Мария, която бе безумно влюбена в него, не бе по-осведомена от останалите, но това далеч не Ј пречеше да си го обича и така.
Говореше се, че преди да се захване с "Гузната кокошка" Макс бил адвокат. Един ден обаче, докато седял в адвокатската стая на Градския съд и прелиствал папката на делото си, носът изведнъж го засърбял, той кихнал и в този момент съзнанието му внезапно се прояснило. Огледал се наоколо все едно се събуждал от дълбок сън, позяпал с празен поглед щуращите се напред-назад деловодителки и спорещите с тях адвокатски помощници, поозърнал се, почесал се по главата, след което станал, излязъл и никога повече не се върнал там.
Самият Макс отричаше подобна версия и твърдеше, че барът бил наследство от някаква неизвестна леля по майчина линия. Тази леля най-неочаквано му завещала имота малко преди съвсем очаквано да умре и това позволило на Макс да осъществи детската си мечта и да отвори бар.
- Всъщност - казваше той. - Това не е точно бар. Би трябвало да се нарича страноприемница, много по-точно и на място си е... Барове, та днес всичко е барове, а това тук е място, в което приемаме странници, нали така...
След което Макс отпиваше от тъмната си бира, сядаше зад пианото и леко фалшиво започваше да свири "Валса на милионера" или "Моят меланхоличен блус". Защото естествено там имаше и пиано и всеки четвъртък и петък Мария изнасяше прекрасен полунощен концерт под неговия акомпанимент. Концерт, посветен на Макс и на всеки друг, който имаше късмета в този миг да се намира в "Гузната кокошка".
Всичко разказано до тук можеше и да е истина, ако през 2001-а, около две години след изчезването на "Гузната кокошка", не бях станал почти неволен участник в следните събития, с които всъщност завършва моята история. Присъствах на някакво доста предвзето новогодишно тържество по покана на мой приятел, работещ в една от големите международни одиторски фирми. Тържеството се провеждаше в модно за времето си заведение, наречено бар "Уашовски" или нещо подобно. И там, не щеш ли, попаднах на истински двойник на Макс, който ми бе представен като виден и преуспяващ столичен адвокат. Той обсъждаше със свой колега въпроси от материята на несъстоятелността и не ми обърна особено внимание, но аз бях до такава степен замаян и удивен от приликата, че продължавах да стоя до него и накрая дори се осмелих да го заговоря.
Когато му споменах, съвсем между другото, за "Гузната кокошка", той само ме погледна неразбиращо, но все пак се усмихна любезно и свивайки рамене отвърна:
- За първи път чувам за тази кокошка. По принцип, знаете ли, не обичам да ходя по заведения. Но какво пък, не се знае дали съдбата няма да ни изненада още утре. Затова, ако искате, да пием за всички невероятни възможности, които ни очакват някъде там зад ъгъла. Наздраве!
И той доброжелателно бе чукнал чашата си в моята.

Пламен Тушков
МИРКА
Разказ

Бай Славко бил с овцете, когато един ден, някъде край Шиндарския път, намерил кутре. Малко, на пет ли, на шест ли дни. Бяло такова, с кафяви като керемида пръски по гърба и гърдите.
Този червен в лицето старец, вЈдел ли дете, вадел ножчето - в джоба винаги си носел прясно отрязани върбови пръчки - и му правел свирка, пищялка, банда...
И на малкото си другарче се зарадвал. Няма да бъде все сам из топрако вече, из долищата, край тръняците. С мляко, с хляб - за три месеца ли, за колко, се дръпнало кутрето в подобен на сплескано, слепо кошле - гонач.
Но точно тук бил майтапът, оказало се че Мирка няма нос, няма нюх. Не можела да гони по следа, нито да вдига някакъв дивеч. Ловджиите от селото, Найден на Минчовци и Ликьо на анджиите, му я върнали като безнадежден случай. Даже Найден му предлагал да я застреля на място, не си струвало да храни тая бракма.
- И дума да не става! - рекъл бай Славко. - За другар ще си я водя с мен, с овците...
Един ден бай Славко замахнал с тоягата, с кривака по някакъв храст: да уплаши, да повърне овца, тръгнала пак на пакост... Не щеш ли, изхвръкнал оттам заек! Мирка само го мернала и след няколко скока го стигнала и сдавчила.
Издула се торбицата на бай Славко преприятно...
Така започнала одисеята славна... на Мирка.
За две години, за три ли, зайците доста понамалели.
Разчуло се из село какво куче има бай Славко. Тръгнали приказки, майтапи, закачки с Найден, Ликьо и другите ловци.
А Митър Овчарски, най-лютият зевзек, майтапчия и кюрлукчия в селото, нямал мярка в устата, нито пък можел някой да го бие на приказка. Да го наддума. Уста назаем не вземал:
- Вълчо, Вълчооо - Вълчо! - рекъл една сутрин на един старец, който висел, обесил се през нощта горе на ореха: - Абе, човек, как те не беше страх да се качиш на такава височина!?
Мехлем за душицата му била тая Мирка, от сутрин до вечер, на лягане и ставане Митър Овчарски запълвал скуката на село в упражнения по мятане на камъче след камъче в ловджийската градинка, олисяла откъм зайци доста... Нямало какво да правят ловджиите, освен да търпят омърлушени подмятанията и фръчкулите запалителни на Митър...
Така цели две или три години.
Палували, дебнели, чакали удобния, сгоден случай.
Не били лесен, глупав и прибързан народ ловците.
Един ден бай Славко рекъл на сина си Тачо да иде следобед с Мирка на Гюлин вир, да я окъпе, че от тия жеги, тръне и чички очите Ј се не видят. И привечер да си я върне пак на кошарата.
Тачо Мале, момчето на бай Славко, като голям, станал вече ловджия, веднъж, на лов, от някакъв храст... по невнимание... рязко дръпнал пушката... и гърдите и бузите му бяха целите изкопани и изровени от сачмите...
Но тогава, като дете, Тачо Мале взел Мирка със себе си и цял следобед се къпали и чапали в Гюлин вир на Еленица под воденицата.
Отишли децата после в ливадите, на Юрдакьовци под крушата близо, накрай село, да си пасат, кой кравата, кой биволицата...
И се заиграли децата, на клензало, на свинкя ли не щеш, на прескочи магаре, на пресичанката - Тачо, и той дете, и той с тях.
С Мирка...
Играли, тичали, беснели - балдисали, запъхтели се, зачервили се, омръзнало им игра и седнали на сянка под крушата да си отморят. А били жеги, горещини.
Ненадейно, откъм Обрещ€ се задал облак. Тъмен, нищо се не види. Накрулил, нав€лил тоя облак, тая сприя, и хоп, пред децата спрели ловджиите от село. Идели си от лов.
С Найден на Минчовци и Ликьо на анджиите начело!
Гледат - Мирка!
Спогледнали се двамата - Ликьо и Найден и емнали, захванали, започнали да подкокоросват Тачо Мале, че е бъзльо, че е шубелия голям, че е калпав, че не смее да гръмне с пушка, че копа със сено от два метра не може да уцели, ако сега му дадат една пушка, а пък какъв ловджия щял да става един ден, както само се хвали, на тях изобщо не им било ясно и на двамата.
Тачо Мале, освен че бил малък още, дете, бил си и барутлия оттогава... Палел се бързо. На секундата!
И сега, рипнал, грабнал чифтето на Найден ли, на Ликьо ли, разправяше баща ми - и с един изстрел оставил Мирка на място.

Васил Златарев
СТИХОТВОРЕНИЯ

ЛИСТАТА
Шумят дяволито листата.
Толкова много листа!
Есенни - пъстри и златни,
пръснати вред из гората -
от тука та... до пролетта.
Постилат те пъстри килими
и нежно обгръщат краката ти.
Къде ще се дянат през зимата?
Но бели постели ще имат те -
до първия пролетен вятър.
Когато ще шумне гората,
но с други, зелени листа -
закрили дори небесата...
докато слънцето, с оня вятър
не украсят пак есента.

ПОГЛЕД ОТ ЗАДНИЯ ДВОР
Вървял си човека - полека, полека,
през задния двор на живота.
Вървял си самичък, по своя пътека:
самотник, но не и самотен.
Макар че изгубил надежда и сили
да търси приятели стари,
не вярвал на властници, на крокодили,
на всякакви чалга-парцали...
Понякога срещал и хора човека
из равните задни дворове...
Но само за ланците, за китките меки
парадният вход бил отворен.
Те просто се зъбили... така си говорили
на някакви пошли езици -
и марширували - надолу-нагоре
като наемни убийци-войници.
А велик... Велик е нашият войник!
Оня - под чистото българско знаме.
Човекът вървял,
не забравял и миг,
че с него е рамо до рамо.
31.ХII.2009 г.

ЗИМА В МАХАЛАТА
Виж трите хлапета отсреща - на моста,
как се смеят и скачат по белия сняг.
Вали на парцали...
   И колко е просто
отново да бъдеш
превъзбуден хлапак.
Като снежинки да падат
   от тебе годините,
да си бъдеш пак оня рошльо...
     За миг
в шейна-кормилачка,
    с ято махленски юначета
като вихър махалата да минете -
по най-стръмната улица...
     И то - в час пик.
Да няма задръстени хора
     в колите, които
като черни мравуняци
     се лепят по снега.
И ламарините им да не връхлитат
върху всички, както връхлитат сега.
...Седя до прозореца.
    Виелица свири под мене.
Тече мръсна река от коли...
     Булевард!
Ако покривите на къщите
    си бяха пак същите -
надянали
белите
    зимни калпаци
като левенти-юнаци,
щях да повярвам на очите си,
че отново са празнични дните -
зимните дни
с летящите снежни орляци.
12.I.2010 г.

ПОЛИЧБА БОЖИЯ
Внезапно се смрачи небето -
преди минути беше модросиньо -
причудливи облаци просветнаха,
нощта пристъпи като монахиня.
Поличба ли е? Ще се случи нещо...
Светкавиците изведнъж проблясват,
но гръм не тряска, само е горещо!
И мрака като въглен стар угасва.
Като че ли небето се разтвори,
сияйна светлина раздра тъмата.
И Ангелът вестител проговори:
- Христос отново броди по земята.

МИРОЗДАНИЕ
Като вятърна мелница
    е главата ми.
Преди да спрат,
   отлитат мойте мисли
Животът ми се вее на вятъра...
Взе да ми писва.
Тръгваш наляво
   и се блъскаш в глупак.
Надясно се кипри жив гений...
И всички пълзят
   под един похлупак -
на м и р о з д а н и е т о:
   стресирани,
    подплашени,
      влудени.
Ако не е бандит,
   "алпинист" ще гърми
с бормашина под твоя прозорец.
Затвори си очите,
   само миг зажуми,
за да видиш птиците горе.
С тях
ще бъдеш
   свободен
     в простора,
макар че съвсем не е сигурно.
И там има хора...
   А някои хора
убиват наред, не подбират.
... Като вятърна мелница е главата ми.
Къде ще ме отвеят тия мои мисли?
Де да можех и аз като вятъра
да се вейна, където си искам!

Атанас Радойнов
Два разказа

МИТИЧНО СЕЛО
Едно време бях в това село. За да стигна до него, минах през три реки, прехвърлих три баира, претърсих три гори край границата. Селото беше забравено отвъд бодливите гранични заграждения в така наречената мъртва зона. Повечето от къщите бяха рухнали сред сливови дървета, сред плъзнали къпини и смочешки лапад. Тук-там сред руините слънцето се оглеждаше в прозорчета, тъжни, по чудо не изкълвани от клюна на времето, прикрили зад себе си неотлетялата все още в небето душа на къщите.
В селцето живееха само девет стари хора, без учител, без лекар, без магазин, без църква. Някога, при прогонването на бащите им от Одринска Тракия, те с риск да бъдат посечени от турците за християнска ревност тайно пренесли иконите от иконостаса на своята църква в Татарлъ. Сглобили ги в иконостаса на новата църква в граничното село. Но по онуй време, когато антихристите поругаваха църквите, иконите били откраднати, а църквата рухнала. Мисля си, че Бог е наказал синовете на бежанците...
Ще говоря за Митичното село в сегашно време, защото то е живо в паметта ми.
В смаленото като бенка общество на последните жители на Митичното село всеки знае всичко за останалите: кой какви болежки има; чий керемиден покрив е прокапал; колко от козите на бившия горски са близнили; на кого лисиците са отмъкнали кокошка или петел; кой кога е получил писмо от оня вилайакь1, с тази дума старците обозначават градовете, в които са наследниците им. И сънищата си разказват епично един на друг. Белите петна в съновиденията се запълват от старческата памет с бивалици-небивалици, защото някога това селце е било цяла човешка галактика с дълбоки зими, с бели цъфнали пролети, с катерещи се по потния гръб на планината лета, с есени, тежки от плод и багри в горския свят от всички цветове на слънчевата дъга.
Сега селото е с изпепелени земни знаци: без рождества, без любовни случки, без сватби, без пътешествия до оня вилайакь. В селския календар, като в старо похабено евангелие, само тук-там се четат някои редове, без ясен смисъл, защото липсват цели страници от житието му. Тъй от разпокъсана пелерина вятърът гони цветни парцалчета и се иска много, много въображение да свържеш тези парцалчета в едно и да възкресиш пелерината в нейната цялост, цвят, кройка и красота.
Имам усещането, че съм кацнал на астероид, чийто обитатели живеят по правилата на друга, изчезнала цивилизация. Всеки от деветте жители на граничното село се грижи за едно пчелно семейство, придобито от пчелина на дядо Андон - пчеларя, след неговата кончина. Той бил опитен в ловенето на диви горски пчели и напълнил целия си пчелин с дивачки, издръжливи и люти, но страстни и плодовити в събирането на манов мед.
Всеки от деветимата жители има в къщата си смок - да му пази огнището. По време на залеза, когато сенките на дърветата, очертанията на баирите и крилете на облаците вървят подир петите на гаснещия ден и раждат митични представи и легенди, старците си говорят със смоците:
- Смоче, смоче, как да се измуша от старата си кожа като тебе?
- Ех, смоче, смоче, как да бродя като тебе навред без синор?
- Смоче, смоче, богова връвчице, къде ти е старата кожа, та си сега в сребро облечен?
- Изгоря я огън.
- Ами, де е огънят?
- Изгаси го дъждът.
- Ами, де е дъждът?
- Отнесе го вятърът.
- Ами, де е вятърът?
- Скри се в змейова къща.
- Ами, де е змейовата къща?
- Горе в орлови скали.
- Ами, де са тия скали?
- Между небето и земята, в Господови скути.
В селото имат стар охлузен тъпан. Думка го бившият горски. Някога на празниците пищели три гайди, свирели три кавала, биели три тъпана. От тия музики е останал само тъпанът от вълча кожа, опъната с конопени върви върху дрянови обтегачи. От време на време без празничен повод бившият горски го думка. Уморените нозе на старците се мъчат да влязат в неговия нестинарски ритъм, а тъпанът-щурак, луд полудял, не се стига...
Из каменните дувари изпълзяват смоците, навиват се на къжел, мятат се като нагорещени спирали, играят диво змийско хоро.
Иху-хууу! - подвикват старците - смоковичари . - Иху-хууу, върху жаравата на слънчевия харман!
***
Колкото повече се отдалечавам от това митично село, толкова повече не вярвам, че съм бил в него. То отдавна не съществува. Какво от туй, че телените мрежи са премахнати? Мъртвата зона не може да възкръсне! Митичното село го няма. Може би смоците излизат да играят нестинарско хоро върху жаравата на залязващото слънце. От памтивека нестинарският танц е изкупление на човешки грехове. Ще могат ли, Господи, танцуващите смоци да бъдат изкупление за греховете на потомците, които живеят в оня вилайакь, оставили митичното си село да погине, да бъде затрито името му върху картата на България, без знак, без следа. Понякога напразно го търся в паметта на Отечеството с изкушението да зърна едно място, обгърнато в тайнство. Може би тъй мълчаливи и тъй красноречиви са останките на Вавилонската кула. Може би, не съм ги виждал... Но нали и строителите на Вавилонската кула били наказани от Бог?..

ЕЖОВАТА ПРИТЧА ЗА ЖИВОТА И СМЪРТТА
Краят на лятото е узрял. Горещините са се удавили във внезапно придошлия дъжд. И на следващото утро слънцето се събужда с измити очи, за да види с изненада, че няма прашни пътища, че във вировете на реката се оглежда изчистеното от пот лице на едно бяло облаче, а по телеграфните жици от кметството до края на селото огърлици от окъпани ластовици, шумно си говорят за южното пътешествие, което им предстои. Дъждът е измил и черното грозде - алжирка. Кошниците, изплетени сръчно от избелени върбови шибалки, са нетърпеливи да приклекнат до лозите. Ама как да влязат в лозята? Те са минирани.
Войната е свършила вече, уморена от дългите пътища, разповити от прах и куршуми, подгизнали в кал. Във войнишките сърца все още веят ветрове сурови, но войниците са свалили каските, превърнали се през войната в черепи железни.
Край на войната! А листата на дърветата все още не вярват, защото в жилките им тече мъзга от кръв...
В лозята, в лъките и в градините на крайграничното странджанско село все още смъртта дебне в заритите мини. А жълтите и белите тикви в лъките мамят, гроздето в лозята изкушава, дюлите и ябълките подлъгват да прекрачиш в смъртоносните бразди.
Общината е принудена да назначи специален пъдар - Пройно Дългия. Някои го смятат за авантюрист, защото обича да язди луди коне, да влиза в опасни пещери, да лови отровни змии. Пройно няма деца. Хората шушукат, че семето му било празно, а други, че жена му била ялова. Любимата му парола е "Няма начин да няма начин!" Приложена за мините, тази парола означава: има някакъв ред, по който те са заравяни. И полека-лека Дългия схваща този ред и започна да шета в минираната зона, без да му се случва нещо. Това поражда у него самонадеяност. Ами, самонадеяност! Безразсъдство! Някои смятат, че виното е виновно. Пройно носи винаги със себе си една манерка алжирка и от време на време отпива. Може би за кураж. Учителят Новаков твърди, че виното е питие на безсмъртието, а отец Иван нарича виното жертвоприношение. Ония нашенци, които никога не са изпитали тръпката да си играеш на живот и на смърт, шушукат, че и да се случи нещо фатално на Пройно, няма да остави сираци. Кой каквото ще да казва, но на Пройно животецът му е мил. Признал на жена си, че на два-три пъти сънувал взрив да го вдига до небето. Събуждал се облян в студена пот.
Бано - фронтовакът, казва, че такива мини не човек, а танк разкъсват на парчета. И сякаш да се потвърди това една сутрин общинският бик влиза в минирана лъка и хвръква във въздуха разчленен. В същия миг будилникът на Пройнови звънял на провала. И обяснява Дългия:
- Тази антика винаги е работила нямо. Чувам сърцето си как тупти, но никога тя да тиктака. А миг преди експлозията в лъката звъни, звъни, разлюля пердетата вкъщи.
В един и същи ден, случва се понякога, под едно и също небе, у две души човешки да се пръква една и съща мисъл, едно и също желание.
В един и същ ден у гайдаря Кърьо, като изкарвал овцете на паша, кой знае защо, прозвучава песента "Оставай, сбогом, девойко". Същата песен в същото утро и в същия час прозвучава и у Пройно Дългия. Не щеш ли, съдбата се погрижила по обяд да ги срещне. На Кърьо му се свири, но не смее да не изтърве козите от контрол и те да забият в минираните лъки. Но ето - идва Пройно. Черпи го с вино от манерката при условие да му изсвири и изпее "Оставай, сбогом, девойко". Писва гайдата, запява Кърьо:
Оставай, сбогом, крайна девойко,
оставай, сбогом и ме прощавай,
че я ще пода в земя далечна,
в земя далечна - чак на крайнина!
Забелязва Кърьо, че очите на Пройно преливат влага и не може да повярва, защото всички в селото смятат Пройно за мъжкар и половина, по-скоро камък ще се просълзи, отколкото той.
Няма съмнение - разчувства се Пройно, черпи с още едно вино Кърьо, изважда от торбата си ножче-костура и го подарява на козаря.
- Вземи, Кърьо, за спомен от мене! Напролет свирка върбова да издялкаш и на нея да посвириш "Оставай, сбогом, девойко".
По това време в реката край лозята Марко с жена си пере цяла каруца черги. Двете им момиченца играят наблизо, гонят пеперуди, не мирясват и ха тук, ха там - подир едно гущерче зелено. Малкото влиза в минираното лозе, остава гущерчето да върти насам-натам главица, за да види откъде бъбривия присмехулник го поздравява със звънки трели и започва да си къса грозде. По-голямото, доволно сплашено, че в лозята е опасно да се влиза, започва да вика тревожно майка си и баща си. Тичат те и се чудят какво да правят: нито да влязат в лозето, нито да оставят детето си в него. Пройно чува олелията, притичва и казва:
- Няма начин да няма начин! - влиза в лозето, крачи към детето и му говори: - Ти, почакай мъничко, руса русалке, чичо ти Пройно има пълен джоб с карамели! Всичките ще ти ги дам!
Майката проплаква:
- Не мърдай, Калинке, чакай чичо си Пройно!
Бащата се провиква:
- Чичо ти Пройно, Калинке, е Дядо Коледа - дава подаръци и късмет на децата.
Калинка понечва да припне при майка си и баща си, но Пройно успява да я сграбчи в обятията си.
"Тук - не! Тук - да! Тук - да! Тук - не!" - диктува си Дългия стъпките. Изнася детето, но то писва за куклата си. Пройно се връща в лозето и пак си диктува: "Тук - не! Тук - да! Тук - да! Тук - не!"
Марко кандърдисва Пройно да остави куклата - майната Ј! Но Дългия, решил да утеши русалката, пак си диктува: "Тук - да! Тук - не! Тук - не! Тук - да!"
Един Ежко Бежко бързешком достига до куклата, подушва я, мирише му на русалка и понечва да каже това на зеленото гущерче, но то е врътнало опашче нататък, където свири бъбривият присмехулник.
Ех, Пройно, Пройно, на гущерчето не му пука, че лозето е минирано, бъбривият присмехулник се присмива на Ежко Бежко, че по никое време е овдовял, а ти, Пройно, не си вчерашен, защо се заглеждаш в Ежко Бежко? Нали си опитен в играта между живота и смъртта! Бъди....
Грозен взрив продънва белия ден и за миг се сбъдват ужасните съновидения на Пройно да хвърчи към небето, завъртян от вихрушката на войната...
***
Когато на пролет идват войници да обезвреждат минните полета, намират куклата на Калинка. Жълтите звездички по рокличката Ј са избелели, а широко отворените очета гледат учудено. Гущерчето е полегнало в дълбоката яма от взривената мина и се припича на слънце. Бъбривият присмехулник плете гнездо с една пъструша в клоните на цъфналия салкъм. Ежко Бежко си е намерил невеста, с която си имат три таралежчета. Когато си пийне сок от горски ягоди, той им разказва ежова приказка за живота и смъртта.

ВЪЗПОМИНАНИЕ
ЗА ВАСИЛ АКЬОВ

През изтеклата 2009 година се навършиха 85 години от рождението и 20 години от смъртта на Васил Акьов, автор на сценариите за игрални филми "Птици и хрътки", "И дойде денят", "Пантелей", на сборника с разкази "Тихи залези", на романите "Джокерите", "Жокей върху асфалта", "Игри по никое време", "Инфаркт", "Ангели сред потопа" и др. - всички несходни с официализираната литература, невписващи се в общия Ј ход към утвърждаване на положителния герой, нетърпими към насилието, подлостта, догматизма, демагогията. Верен на онази чиста романтика, съпътствала собствената му младост и младостта на хиляди други възторжени люде, вярващи в една идея и платили с живота си за нея, похабена сетне, В. Акьов бе встрани от властта, бе неудобен за нея, тя го възпираше, премълчаваше, забраняваше.
Днес такива личности - с доказан характер и с богата биография, със силно и честно перо, неподкупни и критични, осезателно липсват в делниците и взаимоотношенията ни: като пример, като духовни стожери, като надежда, че тъкмо от интелектуалците и творците може да тръгнат отрезвяването, пречистването, съзидателните начинания, постигането на високо гражданско самосъзнание и морал.
Настоящите стихове са от издадената посмъртно стихосбирка на Васил Акьов, озаглавена непретенциозно "Стихотворения". (Изд. ЕТ "Лидинг текноложи", Дупница, 2009 г.). Малцина са знаели за "слабостта" му към поезията. А тя е също така мъдра, скептична, идваща издълбоко и дълбокочовечна, опрощаваща, стъжна поради свършили мечти и илюзии и благодарна, все пак, за дареното неповторимо премеждие, наречено живот.
"Пламък"

Васил Акьов
СТИХОТВОРЕНИЯ

БЛАГОДАРЯ ВИ, СЕТИВА!
Чрез вас душата ми побира
и тъмното богатство на Всемира
и трепета на горската трева.

o
СВЕТЪТ Е МЪДЪР и старинен
и в него ще отлитна аз.
След десет хиляди години
ще се завърна пак при вас.
Ще се завърна с болка сладка
пребродил тъмното небе,
безчислените му галактики,
безименните светове.
И ще ви кажа вест зловеща -
сред милиардите звезди
единствена, могъща, веща,
там самотата в трон седи.
Защо си беше да откриваме,
че сме сами на този свят?
Илюзиите си да убиваме,
без други да ни утешат.
След десет хиляди години
ще хвърля кръглия си шлем,
и паднал в бялата пустиня
ще вдигна облаци край мен.

I. ИЗПРАВЕНИ СРЕЩУ ОЛТАРА в качулки остри, сатенирани,
във восъчните пръсти стискат примигващите кротко свещи.
И по лицата им изпити, от бденията татуирани,
се разминават и се срещат безшумно сенките зловещи.
Очите-копия издигнали към Господа, заспал на кръста,
те с устни тънки и напукани изричат тихи заклинания,
безполовите йезуити, измесени от жлъч и пръст,
стърчат по плочите изтрити като бездушни изваяния.
И стихват бавно гласовете, и се затварят кротко книгите,
и братята с поклон последен към входа тръгват подредени
в скръбта мъстителна, родена в собствените им вериги,
които с тежките си краища държат главите им наведени.
И черните им дрехи веят се, качулките лицата скриват,
тъй както скриват същността им и тайните им помишления,
в тях йезуитското смирение със злобата света прелива се
и еретиците безумни обрича тя на изцеление.
Какво очаква ни напред от тези хора качулати -
папирусни тела, със сини жилчици рисувани,
оплетени като скопци в безплодни сухи постулати,
от Бога чист и диамантен с търпение и страх купувани.
И златни кръстове се вдигат през пламъка на тъжни свещи,
със луди блясъци в очите потегля войнството черно,
приготвя тежките, железни, до бяло нажежени клещи,
за да изтръгне злия дух от милиардите неверници.

o
II. СКОПЦИТЕ под хоругва бяла
ни носят свойта чистота,
прикривайки с девствеността
послушнишката плът умряла.
А зад гърба си стискат меча
с изнежени и тънки пръсти,
та всеки чужд и непокръстен
да бъде праведно посечен.

И мисълта им, в примки стисната,
изсъхналото в немощ семе -
тежат им като страшно бреме
под мантиите снежно-чисти.
Жени ги с поглед не смущават,
децата - с меките си къдри,
високата им, твърда мъдрост
на друг живот ги обещава.
Живот на ангелите Божии,
понесли истината свята,
която плаща се с главата
и се прославя с химн възторжен.
Скопците с песни приближават
и с фанатичната си вяра
без да ни питат, вече вкарват ни
в най-идеалната държава.

o
И ТОГАВА ВАЛЯ десет пълни години
и водата достигна хоризонтите сини.
Нямаше къщи, дървета, антени,
всичко лежеше под дъжда изравнено.
И предмети не плуваха, ни удавници черни -
само стъклена шир под небесния мерник.
И не грачеха врани, не ревяха животни,
в тишината мълчаха върховете самотни.
Само те оцеляха под дъждовния гребен
до последния гръм и пристъп последен.
После бавно покровът се скъса,
слънчев лъч се промуши навъсен.
Във водата се впи, озари я със злато
и побягнаха облаци като подли пирати,
и водата след тях - през ръкави, долини.
Как изтече водата и къде ли замина?
Дето беше лежала, блясна лъскава тиня,
гладка, чиста, безкрайна, с дъх на слуз и на глина.
Всичко беше умряло, всичко спеше под нея,
вече нямаше разум, мисли, чувства, идеи.
И тогава проби, над калта си показа
свойто сляпо начало, своя връх тюркоазен
вековечният червей, преживял сто потопа,
за да сложи началото пак на живота.
o
НА ПЕТДЕСЕТ не ти е до любов.
Мечтите свършват,
всичко е познато.
Отишло си е лятото.
И с каменни обуща днес вървиш
през есенната тишина.
Забиваш острия бастун,
поспираш се,
поглеждаш -
няма връх.
На петдесет си вече без илюзии,
разголен е светът,
загадките ги няма
и смешни са задачите, които
на гръб си мъкнал като раница.
На петдесет - словата не тежат.
Тежи мълчание,
и крачките тежат,
тежи и жестът опрощаващ.
На петдесет не могат да ти викнат:
Човече, да вървим!
Защото вече имаш навика да питаш:
Къде?
С кого?
На петдесет единствено земята
под стъпките ти още има стойност.
На петдесет е преброено вече всичко -
измамите,
предателствата,
грешките.
За сигурност си вписан към запаса.
На петдесет си вече със компас.
И твоята тъга се разпростира
под цялото небе.
Под него със убийствена буквалност
ковеш мемориала
на свойто поражение.
И нека кряскат веселите старци
с червени връзки под брадички модри.
Нека разливат своя оптимизъм
с беззъбата си реч,
обсипана от ордени.
Аз отминавам.
Аз съм песимист.
Не си измислям смисъл.
Не са ми нужни
знания, призвания, признания.
Аз съм признат от себе си.
От моето безцелно рудничарство
ръцете ми са в кръв,
краката ми размазани -
за правото да изрека:
"Едничката реалност е смъртта!
Едно е щастието - бремето!
Един е изходът - забравата!
Вън от това не съществува нищо."
Защото нищо ново на света не дадохме.
На петдесет ти вече имаш смелост,
разтваряш тялото си с нож,
и в дъното му блясва бисерът.
Ти носил си го като в мида;
в мига преди смъртта ще го изхвърлиш
на пясъка
под стъпките на шумните летовници.
Нарекъл си го бисер на познанието -
наградата за петдесет години.
Той е невидим
и така изчезва.
На петдесет да си -
то значи всеки ден по малко да умираш.

Ивета Данаилова
СТИХОТВОРЕНИЯ

QUARTIERI SPAGNOLI
В испанските квартали на Неапол
отдавна не живеят испанските войници.
В испанските квартали ухае на мат,
а слънцето е чужденец -
сияе само от очите лъскави на емигрантите.
Годините гадае в лабиринта тъмен
по стенописите на влагата.
И сградите-старици толкова са сгушени,
че смуглият Ромео от последния етаж
може да прошепне любовта си
на Жулиета в рамката.
Под тях мирише на сапун, особено във събота,
и вятърът развява празнично
етажите пране между прозорците.
А в пет следобед жената на рибаря
бавничко отплува от сиестата,
отваря тайната врата на кухнята
и ако срив във времето те прати
точно в този миг в онази уличка,
ще хлътнеш право в пъстрия Ј свят,
в търбуха зад вратата,
заключен между масата, дивана, телевизора,
ухаещ на жасмин и на паеля
и на подправки непознати.
Отвън отрупани моторчета
      пренасят оглушително
из лабиринта целите фамилии -
до църквата или неделния пазар.
А привечер
по ъглите потракват с токчета
съмнителни красавици,
със бавна стъпка се прибират
шамани с африкански пъстри роби
и натъжени музиканти с тъмни очила -
в испанските квартали...
Сега различна е войната
на разквартируваните там.

ЗАСТИНАЛ ПОРТРЕТ НА ГЕНУА
В ПОЗЛАТЕНО
(И OFF-SHORE)1 - нов вариант
Тази сутрин хоризонтът осъмна
по-стар със няколко века.
Протрит пергамент
в розово-златна мъгла, дошла от пустините.
Като в картина на старите майстори...
И сякаш прииждат силуети
на шхуни и баркентини...
Но към мен се надига
и пулсира
сърцето на Африка
като хиляди пясъчни рози блещукащи
и скриптящи в окото на далечината;
дъхът на Африка...,
предчувствам го,
задава се силен
като червената пълзяща мъгла на хамсина2
      в Сахара,
ръждиво разлята
над сините вени на Средиземно море,
задрямало сред земите на Севера и на Юга...
Копнеж и фатално привличане...
И паркетът от синьо пред мен,
излъскан под сянката на планината
за балните танци на ветровете...
И за предстоящия сблъсък...
1 Off-shore - термин в уинсърфинга, когато вятърът духа откъм брега, в Генуа при северния вятър трамонтана, който идва откъм планината, морето остава гладко и равно като огледало.
2 Хамсин - горещи пясъчни бурни ветрове в Северна Африка, които могат да погълнат за няколко дни цели селища.
РАЗХОДКА В ТОСКАНА
Заоблените хълмове
на слънчевите лозя,
напъпили като стада
гърбиците настръхнали
на старата Тоскана.
От тях потича вино,
вместо
изворни реки...
И смуглите кипариси
(а не тополите!)
стърчат пред погледа
като безкрайни удивителни...
Кипарисите...
Пазят избите
по мръкналите склонове
като оловни сгушени войничета -
невинни и сериозни.
Като във някаква игра,
в която не разбрах кога и как
ме впримчиха.
Но ето ги - очите ми
изпиват ги без страх -
и после
преброяват цитаделите
със каменни криле и
кухи като царски пръстени,
в които има
златни свитъци...

ВЕНЕЦИЯ
Нагазила до колене в лагуната,
запретнала поли със гънки каменни,
изящна като фреска.
И пищна като в карнавална нощ.
Растения и мъх скриват острия Ј поглед.
Каменни хралупи
лакомо поглъщат лодките.
Стъклени мъниста върху шията Ј
слънцето пречупват.
Ако си пътник и във нея се изгубиш,
тихо се плъзни в най-тъмните извивки -
сред влагата и леността Ј -
тя сама ще те намери...
С гълъби по раменете на гондолиера...
И разцъфтели рози под очите на капаците.
И ще те изкуши със плодовете
на пътуващите градинари,
отбили лодките си
като гърбави каручки
под каменните мостове...

o
Над морето,
зад живия плет от жасмини и фикуси -
сочни цветя, като застинали пеперуди.
Сред тях обърната лодка.
И прясна боя.
И цял следобед пред стареца -
за боядисване.

ДЖОЯ И МАРКО
Наздраве!
Чашите тихо звънтят.
Роклята ти на точки.
Ризата му на райета.
Морето тихо шепти...
Гласовете вътре в тях
се надигат в призрачен хор.
Къде по дяволите, е
преводачът?!

o
Тя е руса,
но не е блондинка.
Тя е залез.
Разтваря партитурата
и после морето в нея.
Завършена като раковина.
Взима китарата.
И е най-щастливата
Жена на морето.

Екатерина Кунова
СТИХОТВОРЕНИЯ

ПОВИК
Ти следиш самолета в небето,
аз се нося след птичите песни.
Ти крачиш твърдо по тротоара,
аз вървя по лунна пътека.
Заслепява те с нощни реклами градът,
мен със ситни отблясъци ручеят.
Аз дойдох за малко при теб.
Хайде двамата да отидем при мен.

НЯМАМ ВРЕМЕ
Нямам време
да ловя светулки в градината.
Времето ми е минало.
Нямам време
да играя на дама с децата.
Времето ми е минало.
Нямам време
да пея под дъжда.
Времето ми е минало.
Имам време
само за глътка въздух
и за мъничко обич.
Имам време.

АКО МЕ ОБИЧАШ..
Ако ме обичаш,
както аз те обичам,
живо въгленче покажи ми.
Ако ме обичаш,
както аз те обичам,
донеси ми с поглед светулка.
Ако ме обичаш,
както аз те обичам,
посади ми цвете в косите.
Ако ме обичаш,
както аз те обичам,
в бръчките ми посей целувка.
Ако ме обичаш...

НА ЛЮЛКАТА
Люшкам се
на крехка вейка
между теб и мен.
Люшкам се
на тежък клас
между теб и мен.
Люшкам се
на птичи полет
между теб и мен.
Люшкам се
от студ до страст
между теб и мен.

УСЛОВНО НАКЛОНЕНИЕ
Бих скрила
децата си,
бих ги скрила
под крилете си.
Бих ги скрила
от упойните макове.
Бих ги скрила
от металните птици.
Бих ги скрила
от тежките погледи.
Бих ги скрила
от мене самата,
бих ги скрила,
ако имах криле.

Доля Петринска
СТИХОТВОРЕНИЯ

o
На среднощния сън в тишината
се събудих с орисията за бягство.
Свърши се. Беше дотук.
Илюзията за едно невинно приятелство.
Отвеяха зимните виелици всичко,
което таех в себе си.
Заредиха се дни без теб,
без очакването да те видя.
Беше дотук.
Измокри ме белият сняг цялата до кости.
Сега тръпна.
Не чакам чара на твоите очи и усмивка,
на ръката, пълна с нежност.
Изгрева пак ще е изгрев,
макар без пригара на изгряващото слънце.
И дните ще се редуват като бели листа
от неизписана тетрадка.
Така е по-добре.
Безсмислената невъзможност за близост
трябваше да свърши.

o
Отвори душата си за мен
да надникна в нея като птиче
за трощица хлебец.
Отключи сърцето си
да зазвучат всички струни
на "Цигански напеви" от Сарасате.
Пусни ме.
Да се наситят очите ми да те гледат -
небе преди изгрев,
море с тихо вълнение.
Да се насити душата ми
от толкова сдържана нежност,
притаена в усмивката ти.
Да бълбука радост и възхита в мен
от твоята същност.
Пусни ме.
И нека се развихря най-нежната мелодия.
Да преливат вълни на разбушувана стихия.
А после дҐ ще ден.
Небето пак ще е небе.
И слънцето ще грее омагьосано.

o
Може да си за мен
само илюзия за доброто.
Може да си само клонка,
с която вятърът си играе.
Може да си измислена
лятна нощ със звезди,
на които се любувам.
Може да си всичкото добро,
което ми е липсвало.
Затова ли не излизаш
от мислите ми?

Любомир Николов
Три разказа

БЕЛИ ЛЯСТОВИЦИ НА ПЛАЖА

Мамещо, слънцето показа челото си над синия безкрай на хоризонта, златната червеникава пътека достигна студения бряг и хвърли дълги сенки зад чадърите на плажа. Влажният пясък отрази стъпките на мъжа, в началото плахи, после все по-дълбоки и раздалечени. Той обичаше да посреща деня, тичайки покрай хладките тласъци на водата, все още сънена и кротка. Това щеше да продължи най-много час, когато идващите на пъстри групи летовници започваха да ядосват спокойното море със своите капризи. Тогава то бързаше да им изпрати зъбатите си вълни, които набръчкваха гладката кожа на ситния пясък и го теглеха упорито към себе си. После застрашително изправяха белите си яки все по-нагоре над гумените дюшеци, малките надуваеми лодки или глави на неопитните плувци, дръзнали да влязат почти до шамандурата. Но дотогава имаше време. Мъжът достигна скалите, които зеленясваха от изплютите от морето водорасли, направи петминутната си почивка, като рееше поглед в безкрая на синьото, където няколкото рано излезли платноходки се сливаха с бялата перушина на облаците. И отново се затича обратно. Навлезе в зоната, където спасителите провеждаха утринната си тренировка. Шефът им с недоволство се провикваше към двама-трима, които явно бяха "спасявали" някого до късно през нощта, не им споряха лицевите опори и късите отсечки, които трябваше да пробягат. После премина покрай двойка ранобудни влюбени, които се държаха през кръста и просто мълчаха. И пред дискотеката с камъшитените столове и високите подиуми, която притихваше само около полунощ, видя странната двойка. Жената провлачваше крака, държейки патерици в двете си ръце. Тялото Ј беше дори стройно, лицето бледо и красиво, косите опънати зад тила. Покрай нея накуцваше той, вперил поглед в очите Ј, сякаш можеше да я предпази. Едната му ръка беше свободно отпусната, тънка и слаба, но с другата здраво се опираше на своята патерица, краката му бяха сухи и жилести. Изведнъж, вдигайки пясък след себе си, покрай тях затанцува момиче на десетина години, лицето му грееше, около кръста имаше шарен пояс.
- Морето, морето, тати ще ме учи да плувам, не ме е страх, ще видиш - изкрещя детето в ушите на мъжа и нагази с босите си крака във водата, като изпищя от допира с хладната му прегръдка.
- А бялата лястовица, дето я показаха по телевизора, дали ще долети дотук, при мен - отново беше около родителите си момиченцето, отговорът им навярно в този момент не го интересуваше много. Беше запленено от красотата на морето.
- Трябва да вярваш, само така ще я видиш - му отговори жената, лицето Ј беше обърнато напред към слънцето, което вече беше сменило цвета си в наситено жълто.
Мъжът се беше отдалечил на стотина метра от тримата, когато тичайки се обърна несъзнателно към тях. Момичето беше седнало в скута на появилите се малки вълни, които чувстваха своето превъзходство над пясъка. Бяха разбрали, че едно малко дете няма търпение да се научи да плува и не бързаха да изправят нагоре застрашителните си зъбати яки.
А двамата, със светлата си кожа, подпрели се около трите патерици на границата между земя и вода, толкова неудържима и непостоянна, вперили поглед към хоризонта, изведнъж му се сториха досущ като две бели лястовици. Които са щастливи, защото, накуцвайки, за пръв път бяха долетели до морето със своето черно, както всички други малко лястовиче.
07.08.2009

ПЕСЕНТА НА СТАРАТА ЛАТЕРНА
     * Стиховете са на Р.К.

Не можеше да се каже кой е по-стар, латерната или старият латернаджия. Всяка пролет той изкарваше инструмента си по калдъръмените улички на стария град и колелата му тупуртяха в тон с леката песен на птиците. До късна есен. Той бе един старец с побеляла брада, намусен и много мълчалив. Оживяваха го само хората, които изморени от обикаляне из възрожденските къщи спираха за почивка и разглеждаха любимата му латерна. Поръчваха няколко мелодии, снимаха се за спомен с красивата кутия и заминаваха по пътя си. Понякога той се дразнеше от любопитните им погледи. Особено когато искаха да снимат, а не да слушат музика. Тогава старецът ядовито бързаше да покрие с изхабен бял чаршаф латерната, с която не беше се разделял от младини. В ранния следобед сядаше на малко столче, което носеше със себе си. Слънцето обгаряше избелялата му брада, мирисът на цъфналите цветя и уханието на старата клонеста смокиня насреща му помагаха да се отпусне и забрави за нерадостния си живот.
На малкия площад с латерната имаше и други хора, които го оживяваха. Една жена на близкия ъгъл продаваше локум, захарен памук, солени фъстъци и цветен сироп. Малкият Ј син от ранна пролет щъкаше напред-назад с очуканото си велосипедче. Калдъръмът не му помагаше и често малкият присядаше до латернаджията с насинени колена. Когато старият евреин му подари устна хармоника, детето забрави велосипеда. Музиката е в кръвта му, мислеше за Момчето старецът и бе доволен, че си има компания в дългия ден. Оттогава хората започнаха по-често да се застояват при него, поръчваха си музика и се радваха на топлите Ј звуци. Ръчката на латерната се въртеше, песента излизаше от кутията и обикаляше из площадчето, пригласяше Ј хармониката на Момчето. Огнената му червена коса, късите панталони и щръкнали уши, старецът с бялата брада и намръщеният поглед, двамата се разбираха без много думи.
Често покрай латерната минаваше Момичето. С ясни сини очи, държеше винаги в ръце стръкче цвете, маргаритка или лаленце. Дългите му пръсти се присягаха да погалят латерната, усмивката му затопляше стареца и после кривата уличка отсреща го привикваше по неговите си работи. Старецът беше забелязал, че обича да носи книга със стихове, навярно и то редеше мелодии с думи.
Художника имаше ателие по диагонал на площадчето. Млад, с разрошена коса и черна брада, засмян и готов да обясни на туристите какво могат да видят в тази стара част на града. Често разполагаше статива си навън и само внезапно рукналият дъжд го караше да се скрие в магазинчето си. Рисуваше без да гледа наоколо, с цигара в уста и поглед, който не позволява да го безпокоиш. А платната, макар и добри, трудно се харчеха. Старецът си мислеше, че Художника подарява картините си само за да е щастлив, че ще донесат радост някому.
Покрай латерната минаваше и Младия поет. Стискаше тънките си стихосбирки, присядаше на рибарското столче, което бе закачил на колана си. Четеше свои стихотворения. Искаше да се хареса на туристите, но те бяха прегладнели от юркане по калдъръмите и рядко му обръщаха внимание.
Един ден старият латернаджия забеляза оживление около площадчето. Наред с глинените чаши, стомни и бърдучета, изкарани на открито в края на площадчето, под узряващата смокиня се изправи микрофон. Младия поет бе с бяла риза, бузите му грееха, имаше няколко приятели около себе си, щеше да представя новата си стихосбирка. Дойде и Художника, появи се и Момичето. Момчето с огнената коса щъкаше между тях, бе изоставил приятеля си - латернаджията, щеше да има представление.
И то започна със стиховете на Младия поет. Вълшебната музика на латерната не издържа на предизвикателството и огласи малкото площадче. Старецът въртеше безспир ръчката, едвам дочуваше това, за което поетът разказваше в своите стихове. Когато старите му изкорубени пръсти изтръпнаха от въртене седна да си отдъхне и тогава чу гласа на Момичето. Бе застанало пред микрофона, косите му се ветрееха около бялото лице, а гласът едва доловимо трепереше.
Тишината се промъква притомена към моя двор, по мойте стъпала, налудничава, силно упоена от питието в бара "Пошлота".
....................................................
Поглежда ме, краката ми прегръща и проси ме да влезе у дома.
Глава към мене питащо обръща, днес никой ли не иска Тишина.
Изведнъж всичко се притаи, Момчето спря да щъка насам-натам, Художника бе с незапалена цигара, Младия поет гледаше в захлас Момичето. А то продължаваше: Към края ли на битките отивам на хълмчето сред бойното поле. Или за мъничко почивка имам преди да дойдат нови врагове?
.....................................................
Към края ли на битките отивам? Сега е мир в сърцето ми почти, но меча верен още не прибирам, за да се боря, ако враг ме връхлети. След този ден старият латернаджия стана по-приветлив. Туристите не го дразнеха като преди, беше склонен да прощава дребните им прищевки. А Момичето по-често взе да се появява покрай площадчето и вече се спираше пред ателието на Художника за по-дълго. Един ден рукна силен дъжд, гръмотевици изгониха малкото екскурзианти, фотоапаратите им не можаха да направят снимките, които да напомнят за пеещия инструмент. Момичето влезе при Художника на сушина, мина половин час, докато небето отново се проясни. И тогава с разноцветната дъга се появиха усмивките на двамата - бяха излезли от ателието, хванати за ръка. Художника хлопна кепениците на магазина, момичето погали старата латерна и двамата се запътиха към стария амфитеатър, там на високото, на края на стария град. Старецът отново завъртя ръчката.
Така мина лятото. Цветята прецъфтяваха, клонестата смокиня роди ухаещи и големи смокини, косата на Момчето се изсветли леко, Младия поет готвеше новата си стихосбирка. В която се усещаше примирения му копнеж към Момичето. А старият евреин се готвеше да си заминава от площада. Имаше племенник, който живееше извън страната. Отдавна го канеше да изкара старините си при него, той накрая се беше съгласил. А латерната, Момчето с огнената коса растеше и толкова обичаше музиката. Щеше да е първокласник, но това нямаше да го раздели с песента.
Беше последният ден, в който старият латернаджия излезе на площадчето. Тогава той забеляза Момичето да се разхожда наоколо с един мъж, не беше Художника. Когато приближиха и Момичето погали старата латерна с дългите си пръсти, той видя Мъжа с нея. Беше на средна възраст, личеше си, че не е от града, но се познава с Момичето отдавна. С побеляла брада и контрастираща с цвят на кестен, оредяваща около челото коса. Все още имаше младежка външност и разказваше как лятото е покорил върховете на планината, която много обича и носи от години в сърцето си. И как снегът по северните Ј грамадни струпеи не се топи през цялата година.
Момичето го слушаше и се усмихваше. Преди няколко години се бяха сближили, защото и двамата обичаха морето и планините. Бяха се запознали там горе, при снежните скали, които тя трябваше да изкачи за първи път. А Мъжа беше решил това да му е последния. Но благодарение на Момичето отложи това свое решение за по-далечни дни. А след тази случайна среща и двамата вече вярваха, че истинското приятелство не се интересува от различията във възрастта. Мъжа беше разказал на Момичето за своята първа голяма любов. И тя му беше благодарна за това, че е запазил и споделил с нея това свое чувство отпреди толкова много години.
Дойде есента и животът на малкото площадче замря с идването на дългата зима.
Едно лято след пет години върховете на планината бяха привлекли отново Мъжа, който често си мислеше за Момичето. Тревата бе зелена, полудиви коне препускаха по тясната пътека към голямата локва на водопой, камънаците бяха покрити с мек мъх, клекът поемаше стъпките на Мъжа, когато вятърът засвири покрай ушите му. Свиреше с мелодията на старата латерна.
Поверие е, като чуеш песен на латерна, да си спомниш някоя стара, истинска любов. Мъжа се спря, извади шише с вода, отпи и тихо въздъхна. Неговата стара любов беше много далече във времето. По-близко беше площадчето с латерната, където Момчето въртеше ръчката. Пораснало на ръст, червените му коси се ветрееха в ритъма на песента. Момичето току-що бе погалило стария инструмент и влязло с едно детенце в ателието на Художника, който напоследък рисуваше едно и също. Едно Момиче и едно малко детенце, със сини очи и бяло лице. Един ден и те ще си спомнят за своята стара любов, щом чуят песента на латерната. За тях все още има много време - си помисли, усмихвайки се Мъжа и продължи да се катери към любимите си планински върхове.
04.03.2009.

ШЕСТОТО НЕБЕ
В квартала построиха нов, модерен блок. На седем етажа, скосяванията нагоре извисиха още два мансардни. А от източния му край, срещу парка, на нивото на тротоара се изправиха големи витрини на магазини и офиси. Напълниха се още преди хората да се нанесат. Един магазин за дървена многопластова дограма от африкански материал, за имотни клиенти. Един малък, приветлив хранителен магазин, който работеше до късно вечерта. И където продавачките бяха момичета на двадесетина години с къси тишъртки, много усмихнати. После се нанесоха тези с агенцията за недвижими имоти, какво продаваха, не беше ясно. В тази икономическа криза пазарът на недвижимостта си оставаше доста рискова операция.
Дълго време последният офис, на самия ъгъл на блока оставаше празен. Все пак пет евро за квадратен метър наем са много пари в днешно време. Но една сутрин хората от квартала видяха голяма, цветна реклама, окачена през нощта, офисът щеше да отвори врати същия ден.
          "Магазин за намиране и откриване на мечти"
Това накара минаващите покрай новия офис да се почувстват странно. Блокът беше на главна улица, скоростта на колите бе ограничена поради големия завой надолу, дори шофьорите можеха да забележат новата реклама. В офиса нямаше обзавеждане, само пет-шест посетителски стола и голяма маса със стъклен плот и метални крака. И една голяма ваза, пълна с цветя. Две млади жени посрещаха клиентите, един мъж малко над средна възраст идваше по няколко пъти на ден и разговаряше с тях. Но за кратко, повечето време беше извън магазина за мечти.
В квартала бързо свикнаха с необичайната дейност на наемателите. Над масата, на бялата стена беше окачено разрешителното на фирмата, с обсег на действие и дата на регистрация. За голямо учудване на всички, дейността беше само една, оказана на рекламата отвън. Намиране и откриване на мечти. И най-долу още една, малко чудновата, реконструиране и ремонт на самотни вятърни мелници. Хората от квартала не си спомняха някога в радиус на стотина километра да са виждали такава чудесия. Само по морето някои от тях се бяха захласнали по едни вятърни платна, които морския бриз отдавна не въртеше. А собственик на фирмата беше човекът над средна възраст, с къса побеляла брада. Той имаше спортна походка, макар да накуцваше заради малко изтънялото си коляно. Изглежда мечтата му да бъде спортист го беше травмирала, затова незабележимо накуцваше.
Първи се престрашиха да влязат в магазина мъж и жена на неопределена възраст. Искаха да разберат защо мечтите им не се сбъдват, а и напоследък са започнали да се различават едни от други. Момичетата усмихнато им отговориха, че при тях такива въпроси не могат да получат своя отговор. Защото професионалната квалификация и дейността им е в друга насока. Да помогнат на хората да намерят изгубените си мечти. Или да открият нови. А за осъществяването им да потърсят друга фирма със сходна дейност, може тя да им помогне.
Двойката на неопределена възраст напусна магазина, видимо недоволна от отговора.
На другия ден се появи младо момиче с къса коса, дънки на тънките Ј крака и много грим около очите. Плакала е сутринта, изглежда често се събужда с плач. Така реши мъжът над средната възраст, той го посрещна. Младите жени не бяха пристигнали в магазина, повишаваха квалификацията си някъде навън, отскоро бяха навлезли в тази професия, това си личеше по усмивките, с които искаха да насърчат клиентите.
Момичето беше недоволно, че все още не може да се спре на някоя своя мечта, родителите Ј се бъркали непрекъснато и не одобрявали избора Ј. А той бил толкова различен, самото то не било наясно със себе си. Мъжът Ј предложи два варианта, момичето каза, че ще си помисли.
Третият ден протече много напрегнато. Първо изненадващо влязоха двама клошари, прочели рекламата и си спомнили, че и те някога са имали мечти. Младите и тях посрещнаха с усмивка. А те бяха първите доволни клиенти, излезли от магазина. Защото не бяха претенциозни и като не можаха да си спомнят за какво са мечтали в миналото, веднага приеха новата си мечта. А тя беше просто да бъдат щастливи. Трудна работа, но все пак толкова ясна и не искаща никакви усилия. То често щастието е при нас, така сме свикнали с него, че дори не го забелязваме. А и понякога го бъркаме с нещастието, особено ако не сме били наясно с мечтите си.
След това влязоха трима охранители, доста охранени. Платиха кеш, бързаха за някаква акция. Но, минавайки, видели и си казали, че какво беше това мечта. Мерцедесът ни е мерцедес, ланците са ни златни, вечер си поркаме уиски с фъстъчки, на бар ходим сами, там мацките нас чакат. Труден живот водим, забравихме да мечтаем, дали няма други мечти, които пропускаме.
Двама влюбени в момичетата си и един самовлюбен също влязоха в магазина. Мечтата на първите двама беше да задържат момичетата си, при тази конкуренция от охранители това не беше никак сигурно. Младите жени ги посъветваха да им помогнат да открият нови мечти, да не се окажат неподготвени. Платиха си, обещаха да помислят. На другия ден единият дойде още с отварянето на офиса, решил да заведе момичето си на бар. А сега вече се надява на нова мечта. Другият още мисли, навярно и той ще последва първия. Един като провлачи крак... А самовлюбеният за нищо на света не искаше да се разделя със своята мечта. Винаги да се харесва, напоследък обаче това му убягвало. Бил свикнал от малък с нея, а и родителите доста го поощрявали. Усмихнато му бе отказана помощ, не беше доволен, но самовлюбчиво си тръгна, щял да търси друга, по-опитна фирма.
Този ден най-тежък беше случаят с местния политик, издигнал се бързо от ресторантьор в спалните вагони на БДЖ-то в реклама на спален чувал по банките на парламента. За втори мандат проспиваше с успех дните си в бялата сграда, "Съединението прави силата" беше мотото му. Затова ставаше много усърден при гласуването, ако можеше да вдига освен двете си ръце в съгласие с парламентарната група и двата си крака нагоре, само така щеше да е сигурен, че е постигнал мечтите си. То за него се говореше, че често вдига крака, но на друго място, сигурно авторитетно ги вдига, всички виждаха лъскавата му машина, която го беше докарала в родния град за среща с избирателите. Да оправдае командировъчните и да налови пресен шаран от рибарника при близкия язовир, изглежда идваше. Никой точно не знаеше кой стопанисва този занемарен водохранилник, но освен да се перат черги в тепавицата на горния му край и доста пари се бяха изпрали покрай него.
И той не си тръгна особено доволен, но поне си плати, не сбърка магазина за мечти с вечерния коктейл, който неговите поддръжници щяха да организират същата вечер.
А най-много ги развесели онзи млад поет, който с разрошени коси и отвеян поглед се промуши в магазина, вече младите жени брояха дневния оборот. За трети ден не беше никак зле. Сетил се отведнъж, че от мечти по стихосбирката, която иска да издаде, загубил музата си. То една муза, опърпана някаква, чорлава, ама пак муза, като няма друга.
Тук едната млада жена направи компромис с професионалните си задължения и обеща да му помогне, да намине утре. Другата после я погледна въпросително.
- Ти май го хареса поетчето.
- Е, и то душа носи, може пък аз да му стана муза, колко му е - засмя се тя, доволна, че се интересува не само от златни ланци. Има право да помисли и за себе си. Мечтата Ј беше да се омъжи, това не беше забравила, то щеше да е резил, с тази професия...
А в това време мъжът над средната възраст си мислеше да се изкачи на седмото, или поне на шестото небе сред облаците. Но не искаше да е сам, затова беше поръчал в рекламната агенция отсреща голям транспарант, канеше всички на възраст от една до сто и една годишна възраст да го последват. Освен по ремонт и поддръжка на самотни вятърни мелници той беше и специалист по откачени мечти.
Беше му интересно, година вече беше на пазара със своя продукт, нямаше резултат досега. Имаше много запитвания, но резултат нямаше, хората искаха да си поговорят с него в офис. Хората искат да бъдат авторитетно обслужени, дори да бъдат излъгани, друго е да ги излъжеш в офис. А не някъде из парка.
И сега си беше поставил задача да види колко желаещи ще се явят, когато им предложи новата си откачена мечта.
Да се покачат там горе, при звездите, където няма охранители, няма депутати, няма излъгани мечти. А където има дух, където има живот, където е лесно да мечтаеш, защото ще ти е нужно толкова малко. Надяваше се да не бъде сам, защото и той беше само един обикновен мечтател.
Там горе, на седмото, или поне на шестото небе!
26.04.2009

Трендафил Василев
СТИХОТВОРЕНИЯ
70 години от рождението му

ДЕЛИ ДИМОВ ПО`КРЪСТ
Пусни в гъдулката златна пар€ - хорото да продължи!
Играе селото - и старо, и младо ръка за ръка се държи.
... От пресъхнало гърло песента ни възкръсва...
Тоя мегдан,
завързан с пътека до всяка врата,
с хоро през сълзи е чертан.
Ангарии и глад, погроми и смърт -
на хорото изправяме крак.
Късаме пранги, стъпкваме злото и веем свободно байрак.
Върти се хорото... То е нашата памет
и вярност към род.
То дава ни сила, проправя през неволи и горести брод...
И щом дойде време някой да се пусне,
оставя свят благослов -
да не редее захватът, да заиграе на мястото негово нов,
да не даваме да го заводи слаб, непохватен,
да го води левент,
хороводът во век да пребъде - честит, възроден,
зареден...
Играе селото - и старо, и младо ръка за ръка се държи.
Пусни в гъдулката златна пар€ - хорото да продължи!

ЛУД ЕНЬО
От тъмно до тъмно, запретнал ръкави,
върви подир слънцето, слязло в лехите.
Копае ли, или пък сее - в жарава
гори, за да бъдат във къщата сити.
А къщните, сити, тъй често забравят
да сложат в торбата му хляба и лука.
Тогава не знае какво да направи...
Тогава присвива до болка юмрука
и удря го в камък от гняв и обида,
и, сякаш молитва, закана отправя.
Но кой ще го чуе, но кой ще го види.
В юмрука му мъката белег оставя!

ЛЮБОВТА НА МАЙСТОРА
Той тръгна вечерта след чашата си с вино,
забрави ни на масата, със мъката замина.
Но утрото не ни го върна - мирен, замълчан,
не се изправи върху скелята със хоросан.
Лежеше до темела без тръпка и без звук,
прегърнал с две ръце зидарския си чук.
Жена не взе - да се затръшка, да завие,
деца той нямаше - сълзите им да го измият.
По сетния му път изпратихме го мълчешком,
той къщи ни издигна - копахме неговия дом.
Завърнахме се след това при земните си грижи
забравата върху ни ден след ден да ниже.
И само в най-хубавата къща сред селото
една прекършена жена с набръчкано чело
до късно през нощта не спеше и се мяташе,
гърдите си окрадени тя биеше в кревата.
До нея - сит, доволен - хъркаше крадецът,
тъй дълго хранил с чужди хляб ръцете си.

ДВЕ ЖЕНИ
Стооката, стогласата мълва
не пуска никого... На черната стена
в невярна вечер шумно закова
греховната любов на мъж и на жена.
В нощта във селото ведно горяха
любов и дълг, и смях, и болка...
И две жени до утрото не спяха,
на своя женски Бог се молеха.
Едната - мръкнала, ранена, няма -
се мъчеше в легло изстинало
да приласкае свойто мъжко рамо,
да си го върне и да му прости.
А другата - пробляснала звезда -
седеше до врата заключена
и търсеше да вкуси още от меда
по устните си, смазани с юмруци...

ДВАМА В ПОЛЕТО
Човекът до мене!... Той поздравът мой е
във утрото бяло,
слухът е за думите мои, до късно в нощта незаспали,
през знойния ден и по дългия ред той в очите ми свети.
Човекът до мене - знак, че не съм сам сред полето.
Не мога аз да заставя времето назад да завие,
то тича неспирно и старите негови мускули пие.
Не зная накъде да посегна, фаталния миг да разместя,
да не тръгне внезапно към него най-лошата вест.
Не виждат очите ми гладната болест как бясно
кръстосва смаленото тяло и търси най-слабото
място...
И току-виж, както си ровим земята, тя се отвори завчас
и потъне във нея - човекът до мене. Или пък аз.

НОЩ С ТЕБЕ
Просветва утрото в тополите...
И не от слънцето правечно сякаш,
а от телата ни безбожно голи -
припламнали огньове в мрака -
през ръцете ни една във друга
над хълма юлският ни ден изгрява.
Очите ти са тихи. С цвят на теменуга
ме галят те...
Светът се продължава

АМНЕЗИЯ
Какво се случва с теб, Човеко Божи!
Накъде си се запътил,
в друга земна твар ли ти ще се превръщаш,
та предизвикваш и тревожиш
Всемогъщия.
Той създал те е по своя воля.
Отмерил ти е
хапка, глътка,
хватка, стъпка,
рамо,
ръст...
И е сложил кръст!
Не забравяй,
че в него хляба е,
в него е и ножа.
И дръзнеш ли
да излезеш ти от свойта кожа,
удря те през пръстите...
С ръка, ударена през пръстите,
изписал си житейска мъдрост -
томове библейски книги.
Чети ги...
***
Първан Стефанов
Според признанието на самия Трендафил Василев най-високата оценка за стиховете си бил получил от мен. Ето как станало: преди много години младият Трендафил пратил цикъл от първите си стихове в младежкото списание "Пламък", където аз съм се оказал редактор. И зачакал със свито, почти примряло сърце отговора, който по всяка вероятност щял да бъде отрицателен, естествено. Дошъл най-после и часът за разговор. Измъкнал съм цикъла от една планина ръкописи и съм започнал да го прелиствам, кой знае защо, убийствено бавно. Най-после съм рекъл: "В тия стихове, момче, има нещичко." Едва успял да заглуши въздишката си на облекчение. Така започнало. А оттогава - повече от три десетилетия. През тия години Трендафил Василев успя да издаде пет поетични книги. И да преиздаде няколко пъти книгата на своя живот - стихосбирката "Момино". Каква по-ласкава оценка за поезията му от този факт. Юбилейните дати обикновено са повод за класации: добър, много добър, отличен... За мен обаче по-меродавна оценъчна ск€ла са имената на селищата, от които са дошли поетите. Пожелавам всекиму от събратята да остави в поетическата ни география по едно селище. Е, малцина са онези, които ще се домогнат до една своя Копривщица или Раднево, до свой Пазарджик или Сливен. Но е достатъчно да оставим и по едно малко селце като Момино ("Момино"). Че това селце се оказа на височко място и също можем да забележим светлинките му, без да се напрягаме.
Вестник "Словото днес", бр. 41, 22 декември, 2005 г.

Петър Доневски
ЛЕТЕН ДЪЖД

Полегнал бях и отмарях, когато позвъня телефонът. Обадиха ми се от село, че Богомил бил умрял. Изтръпнах. Слушалката остана дълго време в ръката. Всичко друго бих приел, но че Богомил вече не е между живите... никога. Нещо стрелна в главата ми. Очите премигаха, лицето ми потъна в студена пот и буца като горчилка заседна в гърлото. Усетих болка и тъга, че един добър животновъд си е отишъл завинаги от този свят.
Добре познавах Богомил и съселяните му. Бях обикнал селото. Повече от десетина години прекарах в стопанството и устремът си на млад специалист отдадох на хората, с които работех. Може би и аз бях взел нещо от тях. Това бяха корави кореняци, упорити и трудолюбиви селяни, за които колкото и повратности да им предлага животът знаеха, че на имането майката му е земята, а бащата - трудът.
Разправяха, че някога, след Балканската война, на фронтоваците награда е било даването от мерата по два декара земя. И днес тази местност хората наричаха "Двата декара".
Спомних си това сега. Мълчах и палех цигара след цигара. Връщах се назад, завладян от спомени за извървения път на кооперативното стопанство, търсех утеха и опора в едно близко преживяно минало, в едно спокойно ежедневие, които сплотяваха хората, носеха взаимно уважение и доверие, а днес усещах една промяна към безразличие, примиреност и забрава на много човешки добродетели. Не можех да си обясня и да повярвам в нещо, което така безпощадно променяше хората, с които живях.
Мислех си за всичко това, защото...
Връщах се в землището на селото и от Ибаковото и Корен, от македонските парцели, от Беделовото и Козарска могила до Любомир, Свинския шумак и Шерамполе, виждах Богомил, яхнал мотора си с пергел на гърба, да обикаля посевите. Помня, че най-много държеше за люцерната. За него като храна люцерната беше незаменима и за кравите, и за овцете, па и за свинете. За това кога ще се коси и как ще се прави сеното, само Богомил разпореждаше. Не обичаше силажа. Наредеха ли му отгоре да прави силаж, той посивяваше. Не приемаше пълномощниците от града.
Сега не можех да повярвам, че здравият и широкоплещест Богомил ще лежи в дървения ковчег от топола, а къде-къде по-застарелите му връстници и бабички ще трупат чемшир и мушкато, ще палят свещи и ще търсят утеха в това, че рано или късно всички отново ще бъдат заедно в черната.
Извиках съседа. Познаваха се. И той не повярва. Разказа ми веднага, че лятото, когато косили Шарамполя, редом с мъжете от Строителната бригада, Богомил първи въртял косата. Тялото му се гънеше, казваше ми той, извиваше се в плавни и красиви движения, краката отстъпваха равномерно и китно след тях, оставяха откос след откос. На обяд сам обикалял всички криволи и проверявал прекосената трева. Спирал при всички косачи и с пръчка върбовина мерел разстоянието на косилата. Мераклия земеделец. За тревата в ливадите полагаше грижи още от пролетта и туфи, глотиняци и къртичини не допускаше. Спомням си, веднъж ме поучаваше:
- Началник - рече ми вечерта, когато бяхме в Чорапова кривол. - Не гледайте на ливадите като на пуста мера. И за тях трябват грижи. След коситбата да пуснем кравите да ги пасат. И за кравите добре, пък и за тревата... да я тъпчат животните, да я торят... Само така ще се задържи хубава ливада. И детелина, и звездана, па и лисичата опашка... питомна трева. Искат си оборски тор.
Гледах грижовните му очи, знаех че е корав човек, но усещах някъде дълбоко в душата му топлина и една особена загриженост за плодородието на земята, каквато не срещах в другите му връстници.
Стъмваше се. Гаснеха прозорците на съседните апартаменти. Реших да си лягам. На другия ден се налагаше рано да съм в селото. Богомил трябваше да ровим.
Заспал съм неусетно и отново ми се присъни стопанският двор. Маранята трепкаше по провисналите клони на черниците. Кравите се бяха групирали под ореховата сянка, а краварите плискаха лицата си с вода от пожарния водоем. Пред тях, гледам, стои Богомил. Държеше бележник и сочеше нещо към люцерните в огредите. Сепнах се още веднъж сънен, благодарих на управата, че когато им предложих Богомил за бригадир на кравите всички приеха без уговорки. Сполучихме с неговия избор.
Пъргав и работлив човек. Сутрин идваше на фермата рано. Знаеше къде и колко храна да се достави по оборите. Разчет имаше за млякото и за месеца, и за деня. За ремонта на оборите си правеше сметка отрано, а под леглото си държеше винаги теслата, бичкията и сандъчето с пироните. Знаеше къде по покривите имаше счупени цигли и капаци, стъкла по прозорците или дупка по подовите настилки. Редовно събираше хората си на съвещание и планираше работата си напред.
Имаше резерви само към изкуственото осеменяване на кравите.
- Защо бе, началник... защо отиваме срещу природата - кимаше с глава и цъкаше понякога той. - Разбирам какво е развъдно-подобрителната работа. Но си мисля... Не става при всички животни... пък и науката практически още не е дала отговор на проблема.
Мълчеше, мълчеше и почваше пак.
- Защо трябва осеменителят да ръчка с тия паздерки кравите отзад, защо не си пуснем животните сами да си се оправят... - чакаше отговор от мене. - Така де... Дайте да си заделим приплоди от добри крави, да ги отгледаме по научните норми и като пораснат, да си ги ползваме.
Мълчеше, чакаше отговор от мене и после пак ме съветваше.
- Прекарай си кравата при бичето и ги остави. Те си се душат отпред, отзад, после бичето скочи, кравата примижи и работата става. А вие, изкуствено, та изкуствено. После имало ендометрит, високо безплодие и хайде - кравата на кантара.
В такива моменти го прегръщах през рамото, обяснявах му отново голямото значение на селекцията. Той кимаше с глава, донякъде се съгласяваше, но пак си имаше резерви, не се отказваше от своята теория и държеше като християнин на вярата си. Ставаше ми още по-мил и симпатичен. Селски човек. Малко недоверчив и остър, но пестелив и винаги търсещ нещо, което трябваше да му донесе отдавна чакана удовлетвореност.
След такива разговори Богомил яхваше мотора и отиваше в ливадите на Шарамполя. Обичаше самотата и оставаше сам под синьото небе, сред аромата на дивите полски цветя, често скиташе и тъжно пееше. Гласът му кънтеше по близките хълмове, отлиташе към криволите на реката и се връщаше под горуните в лагера на косачите.
Ливадите на Шарамполя за него бяха божията дар на Белослатинското землище. Това бяха тучни пасища, простиращи се от Козарска могила до Димовското и Драганчовските парцели, стигаха до Свински шумак, та чак до Стаев дол и Рашовските кошари. Тук, в тихите криволи заедно с птици и диви животни Богомил намираше тишина и спокойствие. Тук той имаше живия усет на природата, свободата и волностите на човешкия дух. Животът в гората беше тих и спокоен.
Тук Богомил често прекарваше и обедната си почивка. Лягаше понякога на гръб, слагаше ръце под главата и оставаше с поглед в дългото небе. Мислите го връщаха в миналото, просълзяваше се в спомените за жена си Йова, за която Бог не беше отредил дълъг живот след раждането на втората им дъщеря.
Спомних си всичко това, докато пътувах към село. Пристигнах по обяд. Пристъпвах към голямата бяла къща с тераса, стисках китката цветя и макар да минавах за корав човек, още на пътя усетих сълзите си. Спрях в долния край на широкия двор под ствола на висока клонеста топола, от която силният вятър преди седмица беше повалил дебел клон с проскубани върхари. Поотърсих лицето си и огледах насъбралите се.
Малко хора бяха дошли за погребението. Ковчегът беше изнесен пред стълбището. До него, на трикрако столче в паница жито догаряха десетина свещи, тънкият дим от които като паяжина се проточваше над цветята, положени до главата на покойника. Само двете му дъщери ридаеха, облечени в черни поли. Имаше десетина човека. От близо съседите се бяха събрали. Стояха със скръстени ръце и оклюмали глави около сякаш заспалия Богомил. Камбаната удари само два пъти, а селското радио вече година не работеше. Дали хората не знаеха, или ги беше прогонил току-що преминалият летен дъжд. Дъжд като дъжд, излял се от облаците над Шарамполя, извалял се за кратко време и отминал като сън, нечакан като смъртта на Богомил.
Ръцете ми тръпнеха. Около близкия ресторант вече чакаха музикантите и Беларуса с ремаркето, с които прекарваха покойниците до селското гробище.
Набързо ми разказаха, че преди седмица в стопанския двор ремонтирали стената за навеса на фуражната кухня. Решили да подсилят основата, като я укрепят с бетон до носещите колони. Копали и укрепвали, но когато вече привършвали кофража, стената се разклатила от ударите и рухнала внезапно. Един от майсторите загинал на място, а Богомил го изровили от прахоляка с прекъснат гръбнак. Хранили го с мляко, но състоянието му се влошило. Мъчил се седмица, на втората издъхнал.
Съседи се приближиха към мене и споделиха, че е време за тръгване.
Музиката засвири. Няколко млади мъже, които взех от ресторанта, изнесоха ковчега с Богомил. Огледахме го за последен път. Лицето му беше леко подпухнало, очите хлътнали, по една от бузите му имаше влага, сякаш току-що бе заплакал. Бялата му коса беше спретнато сресана, челото му набърчено и посивяло.
На ремаркето седяха дъщерите му, захлупили с ръце очи, те хълцаха съкрушени и отчаяни. Зетьовете вървяха отзад. Заедно с мене в шествието се редяха още десетина познати, с които не вярвахме, че днес ще заровим нашия Богомил. Не бяхме минали и стотина метра и спряхме. Някой викаше след нас. Забравили бяхме капака на ковчега. Донесохме го, закрепихме го в ремаркето и шествието тръгна отново.
Вървяхме бавно по централната селска улица. Срещащите колоната леки коли спираха, чакаха да отмине мъртвеца, форсираха двигателя и продължаваха пътя си. Показалите се по портите мъже сваляха шапки в знак на състрадание и покруса, жени криеха ръцете си под престилките.
Гробището беше близко до шосето за града.
От южната и западната страна бяха краве- и свинефермите, а помежду им люцерните. Кравите бяха пуснати в оградите. Лакомо поемаха току-що заложената им храна.
Спряхме в края на прясно изкопания гроб. Положихме ковчега върху желязна поставка, за да кажем по няколко думи за Богомил. После близки и познати си взехме мълчаливо сбогом, жени покриха лицето му с чаршаф и сиво одеяло, един от съседите причука с по два пирона капака на ковчега и с въже пуснахме в трапа мъртвеца. Музиката засвири отново, вече последно. Хвърлихме по шепа пръст, за останалото гробарите си знаеха работата.
Още на една порта от утре ще увисне синджира с катинар - въздъхнаха някои, обръщайки се след мене.
Бавно се връщах към автобусната спирка. Срещнаха ме деца от детската градина. Учителката ме попита колко е часа, кимна ми с глава за благодарност и отминаха.
Наблизо форсира Москвич, натисна клаксона и спря пред мен. Бяха познати. Поканиха ме и с тях се прибрах до града.
Това беше вчера. Днес съм на работа. Утре тръгвам в командировка. Цяла седмица ще съм на път.
Боже Господи, за какво се раждат хората?!

Георги Михалков
ИЗПОВЕД
Разказ

   Всяка прилика с лица
   и събития е случайна.

Баща ми беше заможен човек и по онова време - най-големият матричар. Правеше матрици, а това е труден занаят. Работеше в приземния етаж на къщата ни сред стругове, фрези и какви ли не металорежещи машини. Обичах да го гледам как работи. Лятото гол до кръста, защото долу беше топло. Широкият му гладък гръб, изпотен, лъщеше като полиран метал. На носа му висяха старите очила с дебели стъкла, а в ръката му проблясваше шублерът и татко час по час се взираше в него, измервайки внимателно някакъв детайл. Работеше с увлечение и отдаденост. Не съм виждал друг да работи с такава любов, както татко. Той не само си обичаше работата, за него тя беше всичко. Често, доволен от свършеното, казваше: "От желязо мога да направя и човек." Опитваше се и мен да направи матричар, да ме въведе в занаята, който не ме влечеше. Залягах повече над книгите и завърших журналистика, професия далечна от неговата. Татко не се стремеше към парите, изглежда не го интересуваха, но те като че ли сами идваха при него. Имаше много пари и всеки момент, когато му исках, той бъркаше в джоба на панталона и вадеше оттам куп смачкани банкноти. Вземах, колкото ми трябват, а той дори и не поглеждаше колко вземам и продължаваше да си работи, наведен над струга или фрезата, или загледан унесено в шублера, най-важният за него инструмент.
Когато аз и брат ми поотраснахме, татко реши да вложи в нещо парите и построи голяма вила в Буково. Построи я, обзаведоха я с майка ми, но той почти не ходеше там. Нямаше навик да излиза сред природата. Най-добре се чувстваше в приземния етаж, сред машините, чийто монотонен шум го унасяше като тиха мелодия.
Годините минаха, татко остаря, спомина се, продадохме къщата и машините, а аз със семейството ми заживяхме в един от най-хубавите квартали на София. От време на време се сещах за вилата, построена от татко в Буково, но рядко ходехме там. Изглежда и мен не ме влечеше природата и предпочитах да си прекарвам времето в големия град, в редакциите, кафенетата и улиците.
Това лято обаче реших да отида, да видя какво става с вилата. Жена ми не пожела да дойде и аз запалих колата и потеглих. Беше топъл юнски ден. Зеленината на Балкана ме опиваше и бавно пълзях нагоре, потънал в планинската тишина.
Спрях пред вилата, бутнах вратата и влязох в двора. Останах смаян и поразен. Вилата беше ограбена. Нищо не беше останало, нито врати, нито прозорци. Направих няколко крачки. На мястото на някогашната масивна дъбова врата сега зееше голяма черна дупка, като извадено око. Прекрачих прага и влязох вътре. Всичко, което е могло да се изнесе, беше изнесено: столове, маси, легла... Стаите немееха тъжни и празни. Това е да имаш, казах си. Нищо не може да се опази. Нищо не може да те спаси, нито ключове, нито аларми, нито пазачи. Излязох. Нямаше какво повече да правя тук. Постоях малко на двора. Сякаш и през него беше минал циклонът на грабежа и разрушението. Много от дръвчетата, които татко беше посадил, бяха изсечени и отмъкнати, навярно някой се е топлил с тях през зимата. Стана ми мъчно за една елхичка, която се издигаше до пътеката. Нямаше я. От черната земя стърчеше само част от зверски отсечения Ј ствол. Всяка Коледа, докато татко беше жив, украсявахме елхичката и светлините Ј огряваха целия двор, а чистият бял сняг отразяваше сините, зелени и розови отблясъци.
Излязох на улицата. Исках да съм по-далече от двора, от вилата, която някого татко с желание и обич построи. Направих няколко крачки нагоре, по пътя към гората и забелязах, че от един съседен двор ме гледа жена. Когато минах покрай нея, я поздравих. Тя ми отговори. Гласът Ј ми се стори познат. Спрях се и я погледнах. Познах я. Актрисата Магдалена Никодимова. Колко отдавна не бях я виждал. Някога, преди години, направих интервю с нея. Тогава тя беше млада, известна, играеше в театрални постановки, във филми, често се появяваше по телевизията, но изведнъж изчезна. Постепенно я забравиха и ето аз неочаквано я срещнах тук, в това далечно балканско селце с няколко къщи и може би не повече от двайсетина жители.
- Здравейте - казах Ј аз. - Помните ли ме, аз съм журналистът Каменов. Преди десетина години ви бях помолил за интервю. Направихме го в сладкарница "Виена", отпечатаха го в списание "Театрални хоризонти".
- Много добре ви помня - отговори бавно Магдалена. - Зададохте ми умни въпроси. Не на всички ви отговорих искрено. Тогава все още ме преследваше суетата. Какво правите тук?
- Преди години тук, малко по-надолу, баща ми построи вила. Далече е и рядко идвам, но днес реших да дойда, намерих я разбита и напълно ограбена.
- Така е. Непрекъснато разбиват вилите.
- Явно нищо не може да се опази.
- Да - каза тя - разбиват ги, ограбват ги, но за съжаление ограбените не са вилите, а самите ние. Ограбени от живота.
Стори ми се странно това, което каза и я погледнах. Бяхме на една възраст. Беше отслабнала. Чертите на красивото Ј лице като че ли се бяха изострили. Изглеждаше замислена и затворена в себе си. Очите Ј обаче не бяха се променили, големи, дълбоки, блестяха като кехлибар.
Покани ме във вилата си.
- Заповядайте - каза, сякаш бяхме стари, добри познати, които отдавна не са се срещали.
Въведе ме в подреден двор със стара асма, плодни дръвчета, цветя и малка беседка. Седнахме в беседката.
- Ще направя кафе - каза Магдалена - бързо ще стане.
Останах сам под сянката на беседката, заслушан в планинската тишина. От време на време някъде зад къщата закачливо и пискливо се обаждаше птиче, не знаех какво е, не познавах птиците. Бях градско чедо, далеч от птиците, горите, цветята... Седях в беседката, загледан в зелените листа на асмата. "Защо Магдалена Никодимова остави столицата и напусна театъра? Какво се беше случило в живота Ј?" - питах се аз.
Не след дълго тя дойде с кафето и кекс.
- Тази сутрин направих кекса - каза. - Свикнах сама да си меся и пека хляба, от време на време правя кекс или някакъв сладкиш. Сега е лесно, с колата можеш да отидеш навсякъде и да купиш всичко.
- И все пак как човек може да се откаже от толкова много неща и да дойде да живее тук?
- Отказваш се от едно, но намираш друго. Аз се отказах от живота ми в столицата, но тук намерих новия си живот. Отказах се от репетициите, представленията, интервютата, срещите... Често ми се случваше представлението в театъра да свършва в десет, а аз в десет и половина да потеглям с колата за Велико Търново, където ме чакат на снимачната площадка, а там снимаме до сутринта, и рано, преди изгрев слънце се връщам в София, защото в девет часа ме чакат за репетиция в театъра. На обяд, между два и три, отивам в Радиото или в Телевизията, за да направя някой запис, а вечерта в седем се качвам на сцената... И това продължаваше месеци и години. Няма събота, няма неделя. Появи се едно непрестанно главоболие, не можех да спя. Осъмвах пред прозореца, загледана в спящия град. Цигари, кафета, набързо изяден сандвич и от време на време официални вечери в някой луксозен ресторант, където обаче правиш всичко друго, но не вечеряш, защото отдясно те питат за едно, а отляво - за друго. Фотожурналистите те дебнат, за да те снимат.
В един прекрасен ден, когато бях на ръба на изтощението, се запитах: Точно за това ли мечтаех? Получих всичко, пари, слава, известност. Победих, а сега - накъде? Нищо не можех да направя с парите, които имах, не ми оставаше време дори да се наобядвам спокойно или сама да си поръчам това, което ми се яде. Непрекъснато някой друг поръчваше за мене. Друг се разпореждаше с живота ми. Съветваха ме какво да ям, къде да ям, кога да ям. Какво да обличам, какво да купувам. Как да гледам, как да се усмихвам, с кого да разговарям... Това ли исках? Трябваше да си отговоря честно, да не се залъгвам и да не лъжа, както може би излъгах теб, когато направихме интервюто в сладкарница "Виена". Трябваше да реша как да продължа да живея. Да реша искам ли да живея или не. Искам ли да бъда луксозна играчка, марионетка за някои, които веднага ще ме хвърлят на боклука, щом ми се изтощят батериите и ще си намерят друга кукла, или да живея така, както аз искам и сама да подреждам живота си. Човек трябва да изпробва и да провери себе си. Бях в окото на бурята, в самия център, сега искам да видя какво е да си извън бурята, да си в периферията.
Една сутрин скъсах страницата в бележника си, на която бях записала по часове и минути програмата си за деня: театър, козметик, среща, концерт... Скъсах страницата на дребни парчета и ги изхвърлих. Качих се в колата и тръгнах. Не знаех за къде пътувам. Исках да бъда сама. Сама с мислите си. Не исках да виждам хора. От човешките лица, усмивки, лицемерни и сервилни погледи ми се повдигаше. Не исках да чувам думи. Думите скърцаха в ушите ми и сякаш всички се сливаха в една: пари, пари и тя пробиваше дълбоко мозъка ми като нажежен шиш. Години наред тази дума ме преследваше, пришпорваше ме да бързам, да тичам, да спазвам минутите и секундите, превръщаше ме в автомат и робот, принуждаваше ме да се усмихвам на този, на когото не исках да се усмихвам, да се възхищавам, на този, когото ненавиждах и да се правя, че не забелязвам това, което щеше да избоде очите ми.
Пътувах, пътувах и не спирах. Пред погледа ми минаваха полета, ливади, гори, прекосявах села и се чудех как досега не бях виждала всичко това, къде съм живяла, как съм живяла или може би съм спала дълбок, непробуден сън, който ме опивал като опиум и не съм искала да се събуждам. Седейки зад волана, започнах малко по малко да се пробуждам. Спомних си коя съм и коя съм била. Спомних си градчето, в което се бях родила, бащината къща, малка, с двор, с асма в двора и с цветя, които мама засаждаше, разсаждаше и поливаше, а на петнайсети септември, когато отивах на училище, набираше голям букет и ми го даваше, за да го занеса на учителката. Спомних си дългите коси на мама, усмивката Ј, ръцете с навити ръкави, когато месеше хляб или правеше мекици. И татко. Беше офицер, носеше дълга сабя, а тя се удряше в ботушите му и звънеше. Като малка обичах да се катеря по гърба му и той да ме носи. След войната арестуваха татко, защото беше царски офицер и го изпратиха в Белене, а мама и мен интернираха. Тогава не знаех какво значи тази дума. Качиха ни на един камион с няколко вързопа и ни закараха в едно село в Добруджа. Вече и не помня как се казваше, може би отдавна има друго име, а и не искам да си го спомням, но никога няма да забравя схлупените селски къщи и безкрайното поле с напуканата и изсъхнала земя. Нямаше вода и носехме с кофите вода от една чешма на края на селото. Тежките метални кофи, чиито дръжки прерязват пръстите ти, посинели от студ в зимните дни. Тогава си казах, че ще направя всичко, но ще избягам от това село, ще избягам далече, за да не го виждам и никога да не си спомням за него. Избягах, оставих мизерията, безводието, хората, които не знаеха да четат и пишат, потънали в тора на животните и в миризмата на обор и на ракия.
Заминах за София тайно. Мислех, че в големия град мога да се скрия, че там никой не те познава и никой не знае миналото ти. Не знае коя си, кой е баща ти, откъде идваш... Но съм се лъгала. Не било така. Всичко се знае и навсякъде, където отидеш, си носиш историята, кой си, какъв си, къде си се родил и къде си живял. Исках да стана актриса. Страшно много исках! Мислех, че ако съм актриса, ще бъда друга и няма да имам нищо общо нито с баща ми, нито с миналото ми. Исках, но и това беше невъзможно. Няколко пъти кандидатствах в Театралната академия и все не ме приемаха. Бях дъщеря на царски офицер, осъден в Белене. Изпадах в ярост. Мразех себе си, баща си, ненавиждах го, че беше минирал живота ми. Разбрах, че отсега нататък няма да мога да направя нито крачка напред. Навсякъде, където и да отидех, неговата сянка щеше да ме дебне. Не можех да следвам, не можех да работя нещо, което бих желала. Баща ми беше починал в Белене, но животът ми продължаваше да бъде обречен. Пред мен имаше само два пътя - единият обратно към добруджанското село, а другият - към някоя фабрика, в която да работя осем часа, да оглушея от тракането на становете и да се разболея от праха, който непрекъснато щях да дишам. А аз исках да изплувам, да отмъстя за татко, за мама, за униженията, за подигравките, за мизерията, за кофите, пълни с ледена вода и за посинелите, вкочанясали детски пръсти. В озлоблението си и в безсилието си бях готова на всичко.
Постепенно разбрах, че имам само една единствена възможност - да се омъжа за някой, който да ме изтегли на буксир или да бъде за мен ракета-носител. Знаех, че притежавам едно от най-силните оръжия, бях млада и красива. Две важни неща, пред които никой мъж не може да устои. Набелязах бъдещия си съпруг, беше привлекателен, дипломат, завършил в Москва, син на партизанин. За него всички врати бяха отворени. Имаше само една пречка - вече женен, но бях готова и на най-голямата мерзост. Чувствах се толкова унижена, озлобена и наранена, че вече пред нищо не можех да се спра и нищо не можеше да ме спре. Трябваше да стигна докрая, да направя всичко, за да постигна целта си, да докажа на себе си, че имам воля и желание за борба. Не беше трудно да завладея сърцето му. Той се разведе и се ожени за мен. И тогава, о чудо, вратите се отвориха и пред мен. Веднага ме приеха в Театралната академия и още докато следвах, започнаха филмите. Режисьорите се надпреварваха кой по-напред да ме покани във филма си. Случваше се да снимам и два филма наведнъж. Работех с огромно желание и увлечение. Исках да докажа, че съм талантлива. Не чувствах умора и напрежение. Изпълнявах всичко, което се искаше от мен. Говореха, че съм най-старателната актриса. Не проявявах примадонщини и капризи. Бях в състояние да работя при всякакви условия. Трудностите в далечното добруджанско село ме бяха калили и подготвили за живота. Снимах филми, играех в театъра, в телевизионни спектакли и вътрешно се надсмивах на режисьорите, казвах си: преди години не ме забелязвахте, не знаехте, че съществувам, а сега, заради съпруга ми се надпреварвате да ме каните във филмите си и постановките си. Колко сте смешни. Искате чрез мен да направите кариера, да ви забележат. Готови сте да се влачите по корем, да ми се молите, да ми предлагате примамливи хонорари, само и само да се съглася да играя във вашия филм, чийто сценарий често е некадърно написан, но трябва да заснемете филм по него, защото е написан от син или дъщеря на някое партийно величие. Ненавиждах ги, но продължавах да играя, изпълнявах точно всяко тяхно указание и добре разбирах, че сме хванати в една мрежа, от която не можем да се измъкнем, нито те, нито аз. Те имаха нужда от мен, а аз от тях. За да живеем, трябваше да се преструваме, да лицемерничим. Аз твърдях, че те са гениални, а те, че аз съм най-талантливата актриса. Имаше и други актриси, по-млади и по-талантливи от мен, но тях никой не забелязваше, никой не ги канеше да играят във филми, в театрални постановки и те постепенно увяхваха в провинциалните театри, неизвестни, непознати и безименни. В целия този панаир на суетата имахме нужда и от вас журналистите. Вие непрекъснато трябваше да пишете за мен. Да набивате в главите на хората колко съм талантлива, колко съм велика, какво голямо откритие съм за киното. Всичко това беше една скрита индустрия, в която участваха сценаристи, режисьори, актьори, журналисти. Всички ние живеехме луксозно и затова имахме нужда от тези, които гледат нашите филми, от потребителите. А и държавата имаше нужда от нас. Ние провеждахме нейната политика, служехме на нейната идеология. Ние трябваше да дадем живот на бездарните и скучни филми, да накараме хората да повярват, че филмите, в които играем, са интересни и актуални, съвременни. Пълна заблуда, пълна лъжа. И все пак, когато един артист се снима в много филми или играе в много пиеси, той успява да направи и няколко запомнящи се роли. Така е може би и с писателите. Когато един писател пише много, успява да напише и няколко хубави книги. Знам, че не всичко, което изиграх, беше добро, но ще останат и няколко хубави филма, с които хората ще ме запомнят и ще казват: "И все пак беше талантлива."
Някои режисьори се опитваха да флиртуват с мен, но аз не си позволявах такива волности. Бях благодарна на мъжа ми, че ме извади от бездната и знаех добре какво искам и към какво се стремя, поне така си мислех тогава. Спомням си един режисьор, който упорито ме преследваше, канеше ме да играя във всичките му филми, но сега си мисля, че може би не е преследвал мен, а някаква своя цел, която е искал да постигне чрез мен. Такъв е животът.
И този мой живот продължи години до мига, в който мъжът ми почина. Почина внезапно. Казах си: отиде си ракетата носител, изгоря. Почувствах се безкрайно самотна. Съжалявах само за едно - че в името на кариерата, в името на успеха бях останала без дете. Толкова много исках да успея, че бях загърбила всичко друго. Бях се вживяла изцяло в ролята си и летях като стрела към целта. Не исках да си спомням коя съм и как съм постигнала всичко. Лъжех, измислях си друга биография с други родители. Понякога ме срещаха съученици от селото в Добруджа, но аз се правех, че не ги познавам, че никога не съм ги виждала в живота си и им казвах, че грешат, че се лъжат, че не съм живяла в това село. Лъжех, излъгах и тебе, когато ме помоли за интервюто. Така беше тогава, трябваше да лъжа и го правех без да ми мигне окото.
И всичко това до онази сутрин, когато се събудих и скъсах страницата в бележника с дневната си програма. Пътувах с колата и все по-ясно си давах сметка, че бях попаднала в капан. И най-страшното, че този капан си го бях поставила сама. В стремежа си да изплувам, да бъда друга, бях се превърнала в марионетка, в кукла, която умело разиграваха, която великолепно служеше на други интереси и цели, а аз се заблуждавах, че нещо съм направила и нещо съм постигнала. Бях само един говорител. От екрана и от сцената изговарях и повтарях лъжи, заблуждавах хората, служих им за опиум. Бяха направили от живота ми фалшив модел. Хората се опитваха да ми подражават, да се обличат като мен, да говорят като мен. Отдавна нямах собствен живот. Осъзнах всичко това. Изтрезнях. Не знам как с колата стигнах до тук, до Буково. Хареса ми и реших да заживея тук. Купих тази къща и макар и късно, посветих живота на себе си. Затова съм тук.
Тя замълча, след малко ме погледна.
- Разказах ти всичко това, за да го напишеш. Искам да узнаят истината за мен. Съжалявам, че толкова години съм лъгала. Тук намерих себе си. Разбрах, че не сме нещо повече от Божи чада, дошли за много кратко на земята. Преди малко спомена, че са ограбили вилата на баща ти, а аз ти казах, че ние самите сме ограбени. Тук осъзнах, че ние ограбваме себе си. Ограбваме чувствата си, мечтите си, идеалите си. Ние сами се унищожаваме и никой не ни е виновен. Цял живот тичаме към собствената си гибел, без да се осъзнаем, без да се замислим. Тук, в този двор, в планината, осъзнах това и съм благодарна, че го разбрах.
Магдалена се загледа към планинския връх, който се изправяше пред нас. Дълбоките Ј кехлибарени очи бяха все така замислени. Неволно си спомних пак за баща ми. И той обичаше работата си, не се интересуваше от парите. Живееше само с работата си. Знаеше нещо, което тогава аз все още не знаех и което едва сега започвах да разбирам.

Иван Сарандев
КРИТИК И НА УТРЕШНИЯ ДЕН
100 години от рождението
на Борис Делчев (1910-2010)

В една от своите миниатюри специално подчертава, че "има само един начин да бъдеш човек на своето време - като действаш съгласно изискванията на утрешния ден". Към този проблем нееднократно се връща. Очевидно взаимоотношенията между сегашното и утрешното, между днешното и бъдещето го занимават настойчиво. Неговата мисъл постоянно е търсила отговор за ценностното, трайното, зареденото с бъдеще. Затова пак в миниатюрите той се връща към този проблем: "Не може да бъде полезно за днешния ден това, което вреди на утрешния. Защото се измерва по онова, което е пред нас".
Ето защо без колебания, драстично, бих казал, Борис Делчев се разделяше с хора, които някога е ценял и уважавал. В тези решения обстоятелствата, че те са го съпътствали някога в нелегалната борба, че са споделяли и понасяли нейните рискове, не бяха смекчаващи вината обстоятелства, а тъкмо обратното. Ненормалното поведение, грозната постъпка, неблагодарността го засягаха дълбоко и, верен на своя собствен стил на реагиране, той обикновено пишеше писма до извършителите. Веднъж по този повод ми каза: "В тази папка са писмата, които съм писал до разни учреждения и личности. Не знам колко са, но със сигурност мога да ти доверя, че между тях има много интересни!"
В това съм убеден, защото познавам десетки от тях. Той не прощаваше моралната неустойчивост или още по-лошо - низостта, подлостта, неблагодарността. При това неговите реакции не бяха продиктувани от някакъв нечовешки максимализъм. Чувал съм го неведнъж да твърди, че в наше време няма нищо по-вредно от крайностите, от максимализма. Той не беше някакъв догмат-моралист, който изрича жестоки присъди заради отклонения от каноните, а човек, истински страдащ, когато се срещне с потъпканата човещина и красота от другите и у другите около него.
В тези писма ние го виждаме как болезнено възприема и колко е чувствителен към моралните деклинации в обществото и при отделния човек. А особено когато той е писател, творец. Тогава беше непреклонен, даже, струва ми се, вярната дума би била "безпощаден". Присъдата му винаги биваше изричана на висок глас: ясна, безапелационна и безпощадна! За осъдения нямаше милост, нямаше снизхождение, нямаше изкупление на вината.
И пак в потвърждение на казаното. Борис Делчев не беше човек с еднотипни реакции. Трудно, дори невъзможно, беше да се предвидят предварително неговите реакции, неговите оценки за дадена ситуация, явление, личност. Но имаше една област, имаше едно поле, дето позицията му бе предварително известна и категорично очертана: там, където се правеха морални оценки, където следваше да се възхвали красивото и порицае грозното, където се осветляваха моралните устои и принципи в дадена личност или на обществото като цяло. Тук нещата придобиваха своята кристална яснота и категоричните си очертания.
И колко днес, в настоящия политически и духовен живот, ни е необходима неговата морална позиция, будна съвест, тази жажда за красиви човешки отношения, за благородство.
Да, наистина, той трябваше да бъде жив, за да констатира (за кой ли път вече) колко са били основателни страховете му от моралната деградация на обществото и на личността в условията на оптическата демокрация.
Да, наистина, той трябваше да бъде жив, за да види с изумление как довчерашният екзекутор или репресор се представя пред обществеността като репресиран. Как от най-тъмните, от най-консервативните среди изплува една мътилка, за да заслони и отдалечи от нас отново идеала му за хуманни и етични отношения между хората.
Да, наистина, той трябваше да доживее това време, когато онзи, който с помощта на репресивния апарат изграждаше китайски стени около себе си, за да се защити от една обективна и справедлива критическа оценка, как днес изтъква като особена своя заслуга, че е бил критикуван от Б. Делчев. Твоето честно и неподкупно слово, даже и тогава когато порицаваше, днес вече се издига от бившите екзекутори като щит, като индулгенция за опрощаване на пъклени грехове.
Жалко, наистина жалко, че ти не дочака тази своя изстрадана победа!
А продължаваше да се измъчваш, че все още не си постигнал идеала, защото, както се изразяваш в своите миниатюри, все още отвръщаш на злото с гняв. А може би величината на злото е била такава, че сама е определила начина на реагиране?
В настоящия момент, когато всяка сутрин радиото съобщава за организирането на все нови и нови кръгли и четвъртити маси, когато сътрапезниците по тях се множат в геометрична прогресия, когато всяка вечер телевизията показва поредния новопокръстен партиен лидер, когато всеки ден мирното население на нашата мила татковина се призовава да избере единствено верния път към Европа, никой и никъде не говори за облагородяване на отношенията между хората, за етика, за благородство.
А това означава, че Борис Делчев продължава да е актуален със своята нравствена позиция, с нравствените принципи и ценности, които ни завеща и съблюдаваше, и от които се ръководеше безкомпромисно. Това означава в последна сметка, че Борис Делчев отново е в крак с повелите на времето, че неговата нравствена позиция е не само трайно свързана с бъдещето, но и предопределени от него!
Преди Девети името на Б. Делчев често се появява по страниците на литературния печат. Сътрудничи на пролетарските вестници "РЛФ" и "Кормило", а също така на "Светлоструй", "Заря", "Литературен глас", "Час", "Нова камбана" и на сп. "Философски преглед". Странно се подреждат в неговия живот конкретните житейски обстоятелства и духовни предпоставки. Ако кажем, че всичко е било парадоксално, ще бъде безсмислица, защото е вече факт, е вече път, извървян от човека и критика във времето и в творчеството му. Изправени обаче пред тях, не можем да не си дадем сметка, че той е раснал и се е създавал като личност в една догматична и сектантска обстановка. Парадоксалното беше, че тъкмо в нея определи своите художествени вкусове и предпочитания в областта на изкуството най-недогматично мислещият автор сред пролетарската художественотворческа интелигенция. С една дума, догматизмът на 30-те и 40-те години на ХХ в. сам откърми своя отрицател. Неслучайно още в самото начало на творческото си утвърждаване Б. Делчев е принуден да отбива атаките на сектантите от пролетарската литературна формация и да воюва с представителите на официалната литература. В един разговор от 27 март 1982 г. по повод алманаха "Везни" на Гео Милев той ми каза: "Иване, това го запомни, запиши го някъде! Ето от тази книга съм тръгнал аз. Благодарение на атмосферата в нея, с която влязох в допир, успях да оцелея, да се съхраня сред онази обстановка, в която бях принуден да живея и пиша, през 30-те и 40-те години". А въпросният алманах беше евангелието на българския експресионизъм: включените в него български и чуждестранни автори ратуват за неограничена творческа свобода, за правото да експериментират без всякакви и каквито и да е норми и ограничения. Като застава зад искането на експресионистите за неограничена свобода на художника в условията на тоталитаризма, той се подлагаше на непозволени удари и атаки от идеологическо естество. Защото като критик имаше своя мярка за нещата и явленията, свои възгледи за критическата дейност, свое морално и естетическо кредо. В представите му истинският критик трябва да съчетава в себе си три задължителни качества: дарба, характер и морална чистота. При отсъствието на което и да е от тези три предварителни условия той не ще бъде в състояние да осъществи предназначението си като творец и гражданин.
Б. Делчев не чакаше писателите сами да потропат на кабинета му с новите си книги, а сам ги търсеше и откриваше, воюваше за тях, след като вече се беше уверил в дарбата им. Паметна и неповторена ще остане в нашата съвременна литература експедицията му за млади таланти, осъществена през бригадирските времена. Защото като човек бе антикабинетно устроен. И доказателства срещаме навсякъде.
Първата си книга Б. Делчев издава през 1941 г. - "Литературни въпроси. Есета и критика". Още тук, наред с конкретните преценки за отделни произведения или автори, се срещаме с опити за обобщения, които засягат както отделни тенденции в литературния живот (напр. статията "Литература на масовата героика"), така и поставянето на общотеоретически проблеми на литературната наука ("Черти на новата литература"). След първата книга в продължение на десетилетие и половина се появяват около десетина сборника с литературно-критически статии, портрети, очерци. И между тях две книги, посветени на Франция и френската литература - "Франция окупирана и не" (1953) и "Двата образа на съвременната френска литература" (1955), - и хрониката на едно пътуване до Албания - "Зад шест морета" (1956). През този период критикът доминира изцяло в авторовото осъществяване. Оперативността му щастливо се съчетава в критически обзори, проблемни прегледи, литературно-критически портрети, с обобщения и прогнози за процесите в националната ни литература със стратегическа валидност. Няма да бъде преувеличено, ако кажем, че тъкмо това десетилетие и половина, наситено с войни, с революции и жестоки култовски репресии, беше предопределено, за да се осъществи като критик. То приключва през 1966 г. с излизането на една книга, която е нещо като "сумма сумарум" на сътвореното в тая област. Става дума за сборника "Литература, изкуство, критика" (1966), в който Б. Делчев е събрал в четирите раздела статии за поезията, прозата, изобразителното изкуство и за литературна критика. А в интервала между въпросните две книги е успял вече да ни поднесе всичко онова, с което си завоюва име на един от най-взискателните, безкомпромисни и морално безукорни критици. Тук следва да назовем сборниците "Мъките на реалиста", "С любов и ненавист", "Родени между две войни".
Но вече в началото на шейсетте години за него става ясно, че у нас няма условия за нормален литературен живот. Примката на социалистическия реализъм и класово-партийният подход в изкуството все по-жестоко се стягат около него, парализират всякаква инициатива, парират всякакво отклонение от догмите, жестоко санкционират всеки опит за лични оценки, различни от официозните. Той е достатъчно прозорлив, за да разбере, че ще трябва да се раздели с критическата си дейност, т.е. да се прости с човешкото си и творческо предназначение. Защото в условията на тоталитаризма, в обстановката на едно литературно и духовно средновековие друг изход да оцелееш като нравствена личност няма. И когато "гениалният стратег на българската държава" на 15 април 1963 г. се провикна с правешки акцент: "Аз искам да се обърна към др. Джагаров... и да му кажа: Другарю Джагаров, не слушайте критици като др. Борис Делчев, а послушайте партията...", творецът беше зачеркнат от текущия литературен процес. Той посрещна удара, без да се огъне, сам, срещу една смазваща със своята бруталност административна и държавна машина. Това означаваше краят на критическата му дейност и началото на творческата и човешка драма.
Тъкмо затова за ония, които го познават, след втората половина на 60-те години той като че ли не участва активно в литературния живот. Не шуми около себе си, не е член дори на някакво си бюро на Съюза на писателите или на управителния му съвет, не дава седмично поне по едно интервю в централните вестници или по телевизията. И въпреки това обаче всички, които сериозно се занимават с изкуство, знаят отлично, че в каквато и област да се докоснат от съвременната ни литература, поне през последните петдесет години, неизменно опират до неговите преценки, мемоарни свидетелства и обобщения. А тъкмо това е истинско и трайно присъствие в националния духовен живот. Изкуството да го постига владееше единствен Б. Делчев.
Като критик той има съдбата на всеки, нагърбил се с тази отговорна и неблагодарна дейност. А като се прибави и фактът, че принадлежеше към онзи рядък и изчезващ вид, вид, който би трябвало да бъде вписан в "Червената книга" на литературната критика - а именно критика с характер, - можем да си представим приблизително изпитанията, на които бе подлаган години наред. За този род критици няма милост, няма пощада, когато сгрешат в преценките си, но дваж по-голяма е омразата, когато прогнозите им се потвърдят от времето. Ето защо критическите книги на Б. Делчев имат една стойност, която непрекъснато расте. И досега неговите преценки, предсказания и реплики, неговите статии за младите някога поети и писатели се помнят. Защото авторът им освен верен усет притежаваше и редкия талант синтетично и ефектно да ги формулира.
Както вече посочих, след 1966 г. е налице рязко и като че ли безвъзвратно "скъсване" с литературната критика. Днес ние можем само да гадаем за драмата, изживяна от критика. Но творците от неговия тип и ранг не могат да бъдат унищожени. И той го доказа с дела. Само две години след "Литература, изкуство, критика" Б. Делчев постави началото на поредица от литературни портрети, оригинално построени, с умело вплитане на много лични спомени и документални свидетелства. Когато излезе първата книга от "Познавах тези хора" (1968), се заговори за нов литературно-критически жанр - мемоарен очерк. Това не са така разпространените напоследък в литературата ни спомени, написани с единствената цел да убедят доверчивия читател в огромните заслуги на мемоариста пред обществото и литературата.
Не!
Написаното от Б. Делчев е честно, проникновено и дълбоко интимно свидетелство за личността на твореца. Дори само изброяването на имената, включени в "Познавах тези хора", ни дава точна представа за обхвата и стойността на авторовите свидетелства: Д. Полянов, Елин Пелин, Ал. Балабанов, Вл. Василев, Николай Лилиев, Г. Белев, К. Константинов, К. Петканов, Н. Хрелков, Ас. Разцветников, Д. Димов, К. Цонев, Ил. Бешков, П. Елюар и други.
През последните две-три години от своя живот критикът работи с любов и вдъхновение, преодолявайки болести и огорчения, върху третата книга. И успя да завърши очерците за Жорж Папазов, Атанас Далчев и Симеон Радев. Започна подготвителната работа върху последния очерк - за Стоян Загорчинов, но смъртта го изпревари. Независимо от това обаче третата книга от "Познавах тези хора" излезе през 1994 г.
Може би тъкмо тази поредица беше предпоставката, която го отпрати към литературната история. През 1981 г. издателство "Хр. Г. Данов" отпечата неговата монография "Христо Ботев. Опит за психография". Второто Ј издание излезе в края на 1986 г. Психографията е резултат на многогодишен труд, на синтез и изчерпателно запознаване с литературните факти, труд, който съвременното ботевознание не може да отмине. И неслучайно след появата му най-авторитетните литературни историци и ботевоведи излязоха с положителни отзиви. И не можеше да бъде иначе, защото преценките му никога не са прибързани: преди да се убеди и провери фактите, преди да ги съпостави и анализира, да вникне в тяхната същност и да извлече техния смисъл, той не произнася заключенията си.
Още в самата си концепция книгата на Б. Делчев носи един полемичен подтекст. Но веднага бързам да поясня: тук полемиката се носи от дешифрирания смисъл на фактите, от възстановените връзки на явленията и техния истински смисъл.
Напоследък у нас, благодарение на не безуспешните усилия на някои автори, се разпространи твърде превратно понятие за полемика. Под тая дума се разбира само просташко лепене на етикети и идеологически квалификации. В полемичния подтекст на Б. Делчев е изведено преди всичко уважението към противника, оборването на неговите тези главно с помощта на фактите и техния нов прочит.
Обективно погледнато, авторът на монографията не открива нови документи, не поднася нови факти, изровени с похвално усърдие в някой възрожденски архив.
Не! Такова нещо в психографията няма! И въпреки това образът на поета и човека Ботев ни се представя в нова, по-вярна светлина. Защото след като е направил нов прочит на известните досега факти, критически оценени и преценени от него, авторът е съумял да извиси своите изводи и наблюдения до една концепция за човека и революционера Ботев. Своята концепция Б. Делчев защитава със забележително умение. Той не приема нищо на доверие от свидетелствата на съвременниците; подлага всичко на съмнение, но без да изпада в нихилизъм. Ала когато вече е установил истинността на факта, не се побоява да отиде докрай в своето съждение и изводи, макар това да означава отхвърляне на тези и възгледи с десетилетна давност. Макар това да означава в последна сметка полемика с изтъкнати авторитети. Така още в уводните думи той убедено заявява, че "създадената от Зах. Стоянов и подхваната от мнозина след него легенда, че Ботев е осъден да бъде пленник на своите чувства, е нещо повече от един неприемлив възглед".
Ето тезата, която трябва да се обори, за да Ј бъде противопоставена друга, вярната, онази, която е в хармония с фактите и с истината за душевността на поета.
В процеса на доказването не се пренебрегва нито един дребен на пръв поглед факт, нито едно указание на съвременниците или пък документ.
Потвърждение на своята теза той търси и открива както в най-ранните писма на Ботев, писани от Одеса до Н. Геров, в спомените на близките му приятели от годините на учение в Одеса, или пък учителстването му в Задунаевка, в неговите връзки с дейците на руското революционно движение - с Нечаев. Проследява и осветлява влиянието, което оказват идеите на руския революционер върху нашия поет. Б. Делчев не се бои да се докосне до парливи и все още неосветени в достатъчна степен моменти от биографията на Ботев - напр. разглежда обективно и по новому осветлява сложните отношения с Каравелов. При това, както навсякъде, така и в този случай, той търпеливо и обективно проследява как са се развили тези отношения, които започват с едно посвещение на стихотворението "Делба", за да завършат с едно колективно писмо, подписано от Стамболов и Ботев, фиксирало пълен разрив между двамата вождове на национално-революционното движение.
Тези страници, проследяващи развитието на отношенията между тях, представят автора като забележителен анализатор и психолог. Търпеливо, с много аргументи, той изтъква принципиалната позиция на Ботев, неговото търпение и уважително отношение към учителя Каравелов, но в същото време и неотстъпчивостта му, когато стане дума да се защитят принципите на революционната борба. Но, проследявайки сложните перипетии, през които минават техните отношения, авторът нито за миг не забравя главната си цел, а винаги използва и най-малката възможност, за да посочи рационалните корективи в поведението на Ботев, да изнесе на преден план една черта от неговия характер и поведение, останала недооценена от изследователите преди него, а именно, изключителното чувство за историчност. При това стремежът да се оставят документи за извършеното у Ботев е израз на едно съзнание, което е готово да понесе отговорността за извършеното пред поколенията. И тъкмо тази черта е великолепно разкрита и обяснена в монографията.
С особен интерес се четат много страници от книгата, като раздялата с близките, организирането на четата, събитията на парахода "Радецки", стъпването в България и развоя на битките - това са несъмнено едни от най-сполучливите, които не могат да се четат без вълнение.
Искам само да обърна внимание на анализа, който Б. Делчев прави на известното писмо до Венета. Текстът е известен на всички изследователи на Ботевото творчество. Но вижте колко много доказателства за своята теза е открил, колко много съображения, изводи и наблюдения е извлякъл от до болка познатия текст. Писмото е прочетено в неговата историческа обемност, дешифрирани са по възможност всичките му психографски, исторически и човешки аспекти. Бих искал да обърна внимание на една подробност, на която никой преди Б. Делчев не отдава значимото, а именно подредбата на имената в писмото: Венета, Димитър и Иванка. Заключението: "Етично устроен човек обаче, Ботев следва естествената градация и в обръщението поставя доведеното там, където би поставил свое собствено по-възрастно дете: приел майката за своя съпруга, той е приел и детето Ј за свое".
След този анализ не можеш да не се съгласиш и с крайния извод на автора: "Така че - пише той - в това толкова лично писмо, съдържащо по-малко от десет изречения, се оглежда целият Ботев с някои от най-характерните му черти като човек и революционер."
Ярки страници ни е оставил Б. Делчев и за последните дни и часове на войводата.
След монографията на Б. Делчев за Хр. Ботев имаме всички основания да кажем, че днес ние се познаваме по-добре като българи и като нация.
В продължение на много години в късните часове на нощта критикът сътворяваше своите миниатюри, фрагменти, профили. Книга първа се появи през 1976 г., а десет години по-късно в пловдивското издание авторът обедини в едно предишните две книги и новонаписаните от него миниатюри.
Пловдивското издание се открива с един многозначителен епиграф от 125-ти сонет на Шекспир: "Оттук нататък, подкупни доноснико, една искрена душа, когато най-много е обвинявана, най-малко търпи контрол". Чрез този епиграф може би той ни подсказва скритите мотиви, отвели го в света на миниатюрата и фрагмента, или една "искрена душа", подложена на изпитания и насилия, ни поднася деликатните си извинения за миговете, в които е загубила контрол над себе си.
А може би чрез мъдрите думи на Шекспир критикът ни подсказва верния път, който ще ни отведе в същността на неговия творчески и човешки свят. С една дума, сътвореното в късните часове на житейската и писателска есен е истинско духовно огледало, в което се оглеждат образът на писателя и неговият път през последните години.
Затова книгата "В късни часове" е не само и не толкова съкровена изповед на "една искрена душа", колкото трезва и същевременно носталгична равносметка на твореца, обглеждане на постигнатото за пет десетилетия живот за литературата и в литературния живот. Очевидно книгата притежава ключово значение за разгадаване и осмисляне пътя на критика. Тя очертава координатите на неговия авторски и човешки свят, въвежда ни в нравствените и естетическите проблеми, съпътствали го от най-ранни времена.
Миниатюрите и фрагментите на Б. Делчев притежават и друга съществена стойност: те свидетелстват, че критическият нерв, оперативността, критическите му реакции, въпреки външната принуда, са живи и незакърнели. Оттук и скритият полемизъм в цялата книга. Обратното би било невъзможно, защото би означавало, че техният автор не е Б. Делчев. Той принадлежи към оная категория творци и хора, които не се примиряват при каквито и ограничителни условия да са поставени. Защото примирението за тях е равнозначно на духовна и физическа смърт.
В сборника "Късни часове" са застъпени най-разнообразни теми и проблеми; осветляват се въпроси от националната ни история, култура, литература, от теорията и историята на българското художествено слово, правят се философски и естетически размишления, наблюдения върху езика - неговото богатство, скрити възможности, езикови недоразумения в текущата езикова практика; разглеждат се литературните родове лирика, епос и драма, някои жанрове - като фарсът, гротеската, романът и т. н.
Невъзможно е наистина да се изчерпи цялото богатство, да се обгърне целият спектър от теми, размисли и проблеми, да се надникне във всички области, в които неспокойният му и вечно търсещ дух се е докоснал. Но едно е несъмнено: че въпреки многообразието и пъстротата могат да се откроят няколко области, към които авторът нееднократно се връща, за да подскаже по-специалния си интерес. Такива области несъмнено са изкуството, литературата и литературната критика, езикът, хуморът и сатирата, иронията и самоиронията и др.
Очевидно тези акценти съвсем не са случайни, а отговарят на съкровени и същностни страни в творческата му и интелектуална нагласа. Така например е посветил над 20 миниатюри на критиката. В тях той се спира на отделни представители, разсъждава върху нейните задачи и смисъл, върху мястото, което заема в литературния процес, размишлява за отношението "творец-критик", за позитивната програма на критика, за взаимнообусловеността на неговата дейност с времето и т.н.
Разсъждавайки за границите и възможностите на литературната критика, стига до извода: "По самата си природа тя се стреми към правдата, минавайки през едно съпреживяване и един темперамент, като превръща своите търсения и вълнения в литературно дело". А като възразява на погрешната теза за ръководство на литературния процес, той определя онези задачи, които произтичат от истинската същност на критическата дейност. "Равноправна с другите жанрове - пише авторът, - тя има по-скромната задача да преценява естетическите явления и чрез тази преценка да участва във формирането на общественото мнение, което предполага вече относителна автономия в изявата". Все в тази светлина вижда и ролята на критика в текущия литературен живот: призван е да осмисли самия процес. Затова, както пише в друга миниатюра, "никъде в литературата характерът не е така съдбовно необходим, както в критиката".
Взети като цяло, тия размисли очертават пред нас автор с установени и проверени в собствената му критическа практика принципи. Онова, което му отказа нашата литературна действителност - възможността да ги обоснове в разгърнати студии и статии, - по принуда трябваше да осъществи в сгъстените пространства на миниатюрата.
Б. Делчев винаги е имал ясна и категорична позиция по отношение на езика, с който се сътворява съвременната ни художествена литература. Беше безпощаден към съчинителите, които поради нехайство или поради бездарие и липса на усет за красотата му замърсяват неговата чистота. Той страстно ратуваше за екологически чиста езикова среда.
Убеден е например, че "хубаво и в духа на българския език пише само този, който дава предпочитание на глагола в различните негови форми". На едно място твърди, че езикът на Ботев е по-близък до нас "от езика на редица съвременни поети" и предлага свое обяснение на факта. Но в случаите, когато писателят издевателства над българското слово, критикът е безпощаден: "Романът започваше с думите: "Тия двамата... за по-бързо бяха поели през най-стръмното кестерме на хълма". Явно, за да не остане назад от своите герои, авторът също беше тръгнал кестерме, но вече през българското слово. Затова затворих книгата и никога по-късно не посегнах към негов роман".
Не е възможно да се поставят или поне назоват главните проблеми, които са заложени в тази мъдра и богата на теми книга - книга размисъл и синтез върху полувековен път в литературата. Неслучайно той нарече последната миниатюра в книгата свое житейско и литературно кредо: "Изтощих се в безплодна борба със слабостите си и не ми стигнаха сили за значително дело. Сега в предчувствие за настъпващата есен обглеждам изминатия път и събирам класове по неизораните стърнища: пиша миниатюри".
Някога Хемингуей озаглави своята мемоарна книга "Безкраен празник". Мисля, имаме всички основания да твърдим, че всяко съприкосновение с творческия и етичен свят на Б. Делчев е наистина празник, една духовна фиеста. Един безкраен празник, или един безкрай, в който господстват духовното и извоюваната гражданска и етична позиция. А те, както е известно, са най-сигурните поръчители пред бъдещето за всяко творческо дело.

Георги Константинов
ШЕГИТЕ
НА ПЕНСИОНЕРА
ЕГЕНЕТОВ 1

Никога не съм знаел неговото истинско име. Срещал съм го случайно в трамвая, в супермаркета или в общината при плащане на данъци. И го наричам в себе си Егенетов, защото няколко пъти съм го чувал да се оплаква от своето "егене" - т. е. от онези цифрички в личната му карта, които подсказват твърде напредналата му възраст. "Това пусто егене - от него идва всичко!". Егенето така, егенето иначе. Не се примирява с изненадите на възрастта господин Егенетов. И никога не се разделя със своето егенетско чувство за хумор...
Например веднъж долових да казва на свой съсед по опашка: "Вече чувам как дрънчат ключовете на Свети Петър. Но не искам да попадна в рая. Напротив - мечтая си за пъкъла с горещите казани. Защото вкъщи от три години съм изключил парното. И зимно време треперя като куче. А в пъкъла най-после ще си стопля кокалцата. Онези дяволи са по-благородни от тукашните - там енергията е безплатна!..."
При друг повод пък чух да споделя: "Май няма да видя края на демократичния преход. Преди да свърши той, ще свърша аз. Мога само да си фантазирам за истинска демокрация. Как си я представям ли?...
Ами примерно така - да получа курортна карта срещу 14 лева за Китен или за Хисаря. И да попадна в луксозен почивен дом. И да ми донесат баровски обяд: голяма мешана скара и два сутляша. Да има и една бутилка гъмза, отлежала...
И да си хапна и пийна до насита като в мрачното тоталитарно време..."
А веднъж го видях да клати глава над утринния вестник и да си мърмори сам (все пак поглеждаше с едно око - има ли наблизо някой слушател):
"Какви управници имаме - целия свят обикалят, а дереджето на България не виждат... Стават само за снимка. Шапките им добри, ала главите им не струват..."
Или вземе, че ме спре с нов виц за властта: "Слушай, слушай... Един чужденец попитал: "Какво става в България, общо взето?" А нашенецът отвърнал: "ами какво става... Всичко общо е взето!"
Понякога в кварталните му шеги се появява и романтична нотка: "Ех, Миче, Миче... Каква разцъфтяла слива беше, на какъв ошав си станала!" (Излишно е да казвам, че моята комшийка Мария Костуркова отмина с презрително мълчание тази сърдечна обида и бързо-бързо се измъкна от супера.)
А при една наша среща в кварталното кафене "Интим" закачи и мен на литературна тема:
- Здравей, авторе! Какво кафе си пиеш?
- Ами... Турско. Такова го обичам - отвърнах.
- Не му казваш името правилно! - ухили се Егенетов. - Твоето кафе е литературско!
На всякакви теми си пробва лютивото остроумие господин Егенетов: политика, пазарна икономика, култура, какво ли не още. Даже на писателите не прощава...
Веднъж в автобуса ме тупна по рамото и съчувствено ми каза: "Много пишеш, бре момче! В няколко вестника ти срещам името... А по телевизията не се показваш. Виж, някои твои колеги - всеки ден са на синия екран. Все за нещо говорят, говорят. Хем нямат време да си напишат скучните книги, хем всички ги познават.
И знаят точно кого да похвалят: я някой властимеещ, я своя богат спонсор, я предаването, в което сами участват. Не пропускат и себе си да потупат по рамото... Така се става писател в България! Разбираш ли какво искам да ти кажа?"
Разбира се, че разбрах. Благодарих на господин Егенетов за съмнителния комплимент и се замислих за своето егене. Сигурно и аз съм под влиянието на егенетската възраст, щом не се приспособявам към новите времена.
Щом пиша похвални думи за неизвестния господин Егенетов, а не свалям шапка пред ВИП-персоните, имащи голяма власт. Или големи пари.
Какво да правя, като моят случай е доста по-тежък: и шапката ми не е добра, и главата ми май не струва.

ЕГЕНЕТОВ СРЕЩУ КАПИТАЛИЗМА
Моят добър познат, пенсионерът Егенетов, не е съгласен с нашенския капитализъм.
"И капитализмът у нас, казва той, е менте. Откъдето и да го погледнеш - издиша... Имаме политически елит, но елитни политици не видяхме. Имаме някакви заводи, но те произвеждат предимно безработица. Чух, че съществува клуб на гениите, но никакви гении нямаме... Изобщо - цялата ни пара е в свирката, но българският влак не потегля."
Егенетов отдавна е прозрял съществени разлики между нашенския и световния капитализъм.
"През моята комсомолска младост, сподели в супера той, ни плашеха с това, че капитализмът жестоко експлоатира хората. Уви, в България няма да срещнеш такава експлоатация. Защо не искат да експлоатират моя син, който е завършил атомна физика? Защо не експлоатират знанията му? Само физиката му експлоатират - пренася кашони в един супермаркет. И сега се кани да започне някаква търговийка... Защо снаха ми трябва да продава хавлиени кърпи на пазара? Защо два милиона българи предпочитат да бъдат експлоатирани в чужбина?...
Никой на експлоатира безработните младежи и здравите пенсионери като мен. Никой не експлоатира българската земя и тя тъне в бурени... Казвам ви - има нещо сбъркано в нашия капитализъм!"
Неспокойният Егенетов заяви веднъж пред цялата опашка в общината:
"Чуйте ме, хора! Напразно твърдим, че живеем в капиталистическа държава. Какъв капитализъм с такова глупаво отношение към парите? Вместо данъчните да стоят на опашка пред нас, ние висим на опашка пред тях половин ден, за да си платим таксите... Хем ти вземат последните десетачки, хем превръщат животът ти в чакалня!"
После допълни, че не вижда нищо капиталистическо и в българските пари въобще:
"Когато кандидатствах за първата си работа, ми казаха, че парите лесно развращават човека. Затова през цялата си младост работих за 120-130 лева месечно. Сега егенето ми е порасло до небето и пак получавам 120-130 лева пенсия...
Защо и в сегашната ни държава парите развращават тесен кръг от хора? Щом имаме капитализъм у нас, всички трябва да бъдем развратени с много пари! Откога чакам да бъда развратен! Омръзна ми да бъда почтен бедняк!"
А веднъж, малко неочаквано, Егенетов ме спря на улицата и ми рече с доверителен апломб: "Побеляваш, младеж! Но щом имаш бели коси, значи отдавна помниш... Затова, ще ти кажа нещо. Пък ти, ако искаш, се съгласявай с мене...
Знаеш ли, че истински капитализъм имаше по времето на Тато? Хитро селянче беше Тато, какъв стандарт беше измислил! Нямахме много, но важното беше да нямаш много повече от съседа...
Кажи-речи всички бяхме средна класа - и апартаментът ти апартамент, и вилата ти вила, и курортът ти курорт. А големият капиталист беше държавата... Сега липсва средна класа, но ни управляват средни хора! И те ходят по разни курорти. За нас останаха само мурорти! Ще ти го кажа и на френски: Аван дьо мурир!"
Та моят добър познат Егенетов никак не обича нашенския капитализъм.
Ала доколкото разбирам - и нашенският капитализъм не обича пенсионера Егенетов.
Казано на лиричен език - чувствата са изцяло споделени.

ЕГЕНЕТОВ И СЛАВАТА
- Благодаря ти, че ме прослави! - ми каза Егенетов, докато чакахме
на автобусната спирка. - Портиерът на блока вече ме поздравява с много дълго "Добър де-е-ен!". С уважително проточване. Влизам аз в асансьора, а още се чува неговото: "...де-е-ен!". А продавачката в супера се ръкува с мен през щанда. Квартална звезда станах, значи... И всички ме наричат така: "Егенетов, Егенетов". Даже и аз го възприемам за истинското си име.
- Е, това още не е слава. Нека го наречем популярност... - отвърнах сдържано аз.
- Не си прав. Откакто пишеш своите историйки за пенсионера
Егенетов, навсякъде в квартала ме спират, заговарят, даже ме черпят в капанчето...Такава слава ти едва ли си изпитвал някога. Впрочем, защо ти, авторът, имаш такъв мижав рейтинг? Пишеш бая интересно, а похвала във вестника за теб няма. Рядко съм чувал да споменават твоето име... Хвалят предимно мен.
- И при мен има положителна промяна... - реагирах засегнат аз. - Веднъж ме разпознаха и ми отстъпиха ред на опашката за данъци. А в моя роден град някакъв баровец поиска да сложа своя автограф върху банкнота от сто евро...
- И какво стана с банкнотата? - трепна заинтересуван Егенетов.
- Нищо особено. Сгъна я на четири юнакът и я пъхна в малкия джоб на сакото си...
- Слаба ракия е това, приятелю. А моят рейтинг расте всеки ден. Вчера ме извикаха в една кабелна телевизия да участвам в шоуто "Олд брадър"... Стар брат, демек.
- За пръв път чувам, че има и такова шоу...
- Тепърва ще чуваш за него. Също като "Биг брадър", но в пенсионерски вариант. Искат да конкурират Нова телевизия. "Господин Егенетов, ми казва главният кабелар, на вашата атрактивност ще разчитаме... "Почти се съгласих. Но виждам, че ми предстоят два много трудни момента...
- Какви по-точно?
- Ами ето го първият момент. Поне веднъж трябва да покажа подчертан сексуален интерес към една от партньорките... Да ти кажа откровено - аз мога и да не усетя в себе си такъв интерес, но мога да го изиграя. На млади години съм участвувал в художествената самодейност. Играл съм Колчо Слепеца в "Под игото".
- Било е някога... - казах - Сега май е трудничко да се превъплътиш в подобна роля.
- Не бъди сигурен... - вирна брадичка Егенетов. - Даже сега Колчо Слепеца бих го изиграл по-добре, защото имам перде на едното око. А и с другото съм малко недоскиф. Сексуалната роля може да ме озори, но нали е наужким? Освен това - вече съм разговарял с Мичето Костуркова. Сигурно ще бъдем заедно в шоуто...
- Онази госпожа, която обиди в супера миналата година?...
- Е, какво толкова съм Ј, казал? "Миче, Миче какъв цъфнал цвят беше, на какъв ошав си станала..." Казах го с най-добро чувство...
- Доколкото си спомням - по-грубичък израз беше... Но да оставим това... Тя съгласи ли се да участва в шоуто?
- Още я кандърдисвам. Но вече поддава... Доста примамлива е наградата - безплатна карта за всички минерални бани в Южна България. Освен това - усещам, че ледът между нас се топи. "Драги Егенетов, вика, знам, че си на 76 години, но отстрани изглеждаш на не повече от 75..."
- А каква е втората трудност? - прекъснах романтичното отклонение.
- Е, това ми е голямата грижа... Трябва да науча куп гадни думички и да ги ръся обилно пред камерата. Чуй само: "хей пич, фъкоф, шибалник, педал, чукач без мигач, гепна-цепна, кеф-кенеф..." И така нататък. И това е само началото...
- Ще се справиш ли?
- Не знам. Тук не мога да отговоря. Направо ми се повръща от тези пущини. В моята фамилия никой не говори мръсни думи... - сви устни Егенетов.
После енергично продължи:
- Но славата иска жертви. Щом желаеш да се видиш по телевизията, трябва да усвоиш този език. Ето - дали са ми да уча още мискински реплики: "Сваляй прашка за любов юнашка", "Мож' ли ме цуна по бастуна" и други подобни. Непрекъснато си повтарям такива думи - даже в автобуса. Ако искаш - мога и на теб да ги казвам по пътя. ...А, ето го автобусът! Качваме ли се? - бодро подвикна Егенетов и се насочи към предната врата.
- Не, аз съм за маршрутното такси... Всичко хубаво, пак ще се видим! - вдигнах ръка за довиждане аз и останах на спирката.
Макар че, честно казано, очаквах точно този автобус.

ЕГЕНЕТОВ ПИШЕ СТИХОТВОРЕНИЕ
- Решил съм да правя конкуренция на господа поетите... - ми каза пенсионерът Егенетов и отпи от кафето. - Снощи написах стихотворение...
- Да не би да си влюбен? - попитах.
- А бе и това може да се случи, но засега съм извън тази тематика - поклати важно глава той. - В момента ме вълнуват социални проблеми. И то - погледнати от медицински аспект.
- Какъв аспект? - трепнах неразбиращо аз.
- Виж какво... - покашля се Егенетов и отпи нова глътка. - Знаеш, че в момента върлуват страховити вируси по месните продукти: птичи грип, луда крава... Много пъти съм разсъждавал - откъде се взеха тези пущини и в кого се целят.
- И до какъв извод стигна?
- Изпраща ги космическият разум. Небето иска да удари баровците - тези които си угаждат с много месо и често пътуват насам-натам.
Предупреждението е повече от ясно: "Който живее нашироко, не живеее дълго".
- Сигурно имаш предвид и показните разстрели на бизнесмени напоследък? - опитах се да разширя литературната беседа.
- Това е друга тема. По-нататък ще напиша стихотворение защо мафиотите се избиват един друг. Сега се вълнувам от темата "Месни вируси".
- Доста прозаична тема си избрал... - промърморих.
- А, не говори така! От твоите уста съм чувал, че поетите често пишат за това, което им липсва. И че изразяват своето страдание от липсата на хубави неща в живота...
- И на теб какво ти липсва?
- Мръвки. Липсват ми мръвки от всякакъв вид: телешко варено, пушено пиле, горнооряховски суджук, смядовска луканка...Чушки пълнени. Пуйка на зеле.
- Не е много лирично това. Как може да превърнеш такива стомашни вълнения в поезия?
- Не си прав. Аз търся в грубата проза позитивното, жизнеутвърждаващото. Винаги може да се намери...
- Не съм много сигурен... отвърнах. И затова ще ми бъде интересно какво стихотворение се е пръкнало снощи.
- Моля, моля. Само без ирония... - процеди важно Егенетов, после бръкна във вътрешния джоб на якето си и извади сгънато листче. Разтвори го и зачете с апломб:
Има вируси в месото.
Черна гибел. Страх голям.
А не трепвам аз, защото
много рядко мръвки ям.
Птичи грип и луда крава
нямат място в моя бит.
Пенсийката позволява
сал' извара и кромид.
Някои бди над мене. Кой ли?
Сигурно щастлив съм аз,
че не хапвам печен бройлер
или телешки колбас.
Нямането ме спасява.
И до днес не е открит
смъртоносен грип в извара
или вирус "луд кромид".
А сред мирис на кюфтета
дебне вирусът жесток...
Колко прав е бил поета:
"Бедността не е порок".
Браво, стари приятелю! не се сдържах аз - Очаквах да ми прочетеш някоя глупост, но се оказа, че не е така. Много ти е сполучливо стихотворението! Чудесна ирония!
- Още лани исках да ти кажа, че почва да ме влече поезията... - изви доволно вежди Егенетов. - И аз искам кафето ми да бъде литературско. Сигурно не знаеш, вече имам две епиграми, отпечатани във вестник "Белокоса младост". Сега пак се готвя да отида там. Навярно и хонорар ще ми дадат...
- Колко ще ти платят? - запитах малко нетактично аз.
- Колкото за два птичи кренвирша! - отвърна ми Егенетов и гордо отпи от своето литературско кафе.

ЕГЕНЕТОВ И ПОКАЗНИТЕ УБИЙСТВА
Няма какво да спорим - Егенетов сериозно се посвети на поетическата муза. След първото си стихотворение, посветено на месните вируси, той продължи в същия сатиричен стил, в който напираше социална сърдитост. Очевидно неговите закъснели първи стъпки в поезията се влияеха пряко от мрачните хроники по вестниците. На няколко пъти се опитвах да му обясня, че не бива да черпи въхновение единствено от грубата проза.
- Ти подценяваш моя пенсионерски реализъм... - ми рече тази сутрин Егенетов. - Искаш да се затворя в кула от слонова кост и да не виждам какво става наоколо. А от моята панелна кула на десетия етаж се наблюдава всичко. Оттам видях и показното убийство на булеварда в неделя. Беше незабравима гледка... Да не говорим, че през една улица днес е била взривена друга кола...
- И всичко това е родило стихотворение?
- Да. Вълнуващо е да гледаш от близко разстояние как се избиват мафиотите и да редиш рима след рима. И Чърчил е казвал някога, че няма нищо по-хубаво от това - да стрелят близо до теб и да не те улучват...
- Твърде егоистично ми звучи... - отвърнах - И какво видя онзи ден?
- Видях двама маскирани с къси автомати да изпразват пълнителите в една съвсем нова лимузина. После там се събраха куп хора. Телевизията дойде едновременно с полицията... Показното убийство стана водеща новина. И внезапно ми стана жал...
- За новата лимузина или за нейния убит собственик?
- Нито за нея и нито за него. Стана ми жал за самия мен.
- В смисъл?
- Стана ми жал, че аз самият никога няма да стана обект на такова огро-о-омно внимание. Не съм ВИП-персона, не съм известен бандит и с мен никога няма да се случи това...
- Странно съжаление си изпитал... Какво разбираш под "това"?
- Ами това - да проследяват тайно моите маршрути, да подслушват всички мои телефони и мобифони, да съсипят зарад мен кола на стойност стотина хиляди евро. И най-важното: да падна убит в средата на София и всички вестници да пишат за това на първа страница...
- Чакай, чакай... Сам ми се хвалеше, че и ти си станал известен...
- Известен съм като стария пенсионер Егенетов. Дребна фигурка с дребна пенсия и с дребни мъдрости за живота. Който се плаши от всяка получена сметка и се храни предимно с извара. Който сутрин разхожда чуждо куче срещу заплащане, а вечер ругае политиците, за които е гласувал... Изобщо - аз никога няма да бъда удостоен с показно убийство.
- Нали сам каза, че е хубаво да не те улучват?
- Казах, но в душата ми се промъква горчиво неудовлетворение. Това е - не ставам за подобен показ. Изведнъж си дадох сметка, че не само животът ми, но и моята бъдеща смърт носят етикет "второ качество". Нещо като дрехи Секьнд хенд...
- Аха, започвам да разбирам твоето вътрешно противоречие. Значи такова стихотворение ще ми прочетеш днес?
- Няма да ти го чета. Ти ще си го прочетеш сам. - каза Егенетов и ми пъхна в ръцете продълговат лист, откъснат от счетоводна книга. Но в него вместо колони от цифри, имаше стихотворение. Още първият ред грабна вниманието ми:
ПЕНСИОНЕР И ПОКАЗНИ УБИЙСТВА
Бизнесмен застреляха в неделя.
Друг с колата изхвърча отвъд.
А пък мене никой не ме стреля.
Не тиктака взрив по моя път.
Разни типове във късна доба
не крещят по моя телефон:
"Вече имаш некролог във джоба!
Ставай! Бързо давай милион!"
Откъде ти милион, бе друже?
С два-три лева разполагам днес.
Показен разстрел не съм заслужил.
Аз съм малък за такава чест.
Мене ме преследват сметки страшни:
Парно. Електричество. Вода...
Точно те разстрелват ме на части.
Скоро ще изчезна без следа.
Мрачна мисъл се надига в мене:
С двойна смърт заплашен е светът -
показно разстрелват бизнесмени
и непоказно пенсионери мрат.
...Удивен поклатих глава, после стиснах ръката на начеващия поет. И този път Егенетов ме беше изненадал със своите скрити дарби. Заслужаваше поздравление, наистина.
Но заедно с това си помислих: "Само да не поиска да го предлагам за членство в Кабинета на младия писател...
В този момент Егенетов започна: - Слушай, мой човек. Имало там някакъв Кабинет..
Махнах с ръка и забързах към автобусната спирка.

КОЛЕДНАТА РОЛЯ НА ЕГЕНЕТОВ
В широкото преддверие на новия супермаркет се разхождаше величествен Дядо Коледа - с белоснежен кожух и червен калпак, с издут чувал на рамо. По чувала личаха рекламни надписи, на калпака също бе сложен рекламен призив: "Тук е подаръкът!". Щях да отмина без внимание бутафорния старец (днес в града бях срещнал поне десет като него), но внезапно чух Дядо Коледа да ми подвиква заговорнически:
- Ей, авторе! Поздрави от норвежките планини! Мери Кристмас!
Зинах от изненада. Същият глас... Ироничната усмивка... Без съмнение това беше моят стар познат Егенетов. Бях го съглеждал да продава вестници, да разхожда породисти кучета, да бистри политика в отсрещното капанче, но в такъв приказен вид не бях го виждал...
- Какво правиш тук, бе човек? - рекох заговорнически и аз.
- Не какво, а срещу колко! - ми отвърна ухилен в памучната си брада кварталният Дядо Коледа. - Срещу десет кинта на ден. Толкова ми плащат за ролята.
- Наричаш това роля? Да се въртиш пред супера с памучна брада и да мъкнеш този глупашки чувал?
- А-а-а, ще ме обидиш! На млади години съм участвал в художествената самодейност. Сега изпълнявам ролята на Дядо Коледа. Изигравам главния образ значи... И казвам най-важните реплики: "Здраве и щастие! Весела Коледа! Мери Крисмас!"...
- И се възприемаш като артист?
- Повече от артист! Дали са ми централната роля.Не всеки може да бъде супер артист в супермаркет... Я влез по-навътре и питай Пешо как се чувства като седмо джудже. Той, горкият, само мълчи и подскача насам-натам. С неговия артрит...
- Да, ама ти си до вратата, на студеното... - рекох съжалително аз. - И трябва непрекъснато да отваряш уста и да изричаш празнични пожелания... Може и гърло да те заболи.
- Няма значение. От време на време се стоплям с чаша вино. Важното е моето коледно настроение да се предава на хората: "Добре дошли! Тук е вашият подарък!" И всички се усещат поласкани от вниманието - особено децата... Да не говорим за допълнителната ми роля...
- Каква допълнителна роля?
Дядо Коледа се огледа предпазливо и като видя, че в момента няма влизащи клиенти, ми рече доверително:
- Шпионска роля. Трябва зорко да наблюдавам някой да не задигне нещо... Според мен и истинският Дядо Коледа е бил международен шпионин... "Зън-зън" със шейната, ама сигурно е служел на куп западни и източни разузнавания... Като някои наши политици, например.
Остави смехориите... Какво трябва да направиш, ако забележиш крадец? - прекъснах любимата му тема аз.
Дядо Коледа отново завъртя глава. Освен един излизащ клиент, нямаше други хора, и той продължи:
- Виждаш ли това копче? - и той посочи най-горното копче на своя бял кожух. Щом се наложи, натискам копчето и по електронен път вратата автоматично се затваря. А на долните ми гащи е монтирана автомобилна аларма, която звънва със все сила. Същевременно елхата отсреща започва да мига на червено и гръмва на двойни децибели песента "Тиха нощ, свята нощ". С една дума - всеки евентуален крадец е обречен...
- Впечатляващо... - промърморих.
- Техника, брат. Ама аз залагам на превантивния подход. Щом видя някой по-мърляв човек, такъв - с гладен поглед и с кърпени обувки, приближавам към него и му казвам: "Весела Коледа! Обектът има електронна защита срещу кражби!". И човекът веднага ме разбира... Така предотвратявам кражбите - още в зародиш...
- Браво на тебе. Ти наистина добре си изпълняваш ролята. Внушаваш не само празнични чувства, но и благороден респект...
- Да, ама невинаги. Например бизнесменката Дарданелова преди малко ми извика: "Ей, дядка, я вземи торбата с бутилките - да ми помогнеш до колата!". Въобще не ме позна, значи... Дядка съм бил... Отвърнах Ј с подправен глас: "Дядо Коледа носи единствено своя чувал. А вие, уважаема госпожо, си носете шибаната торба сама!"
- А тя какво ти отговори?
- За голям умник се мислиш, вика. Затова си изпаднал дотук - да се правиш на Дядо Коледа...
- Как отвърна на обидата?
Никаква реплика от моя страна. Обаче натиснах копчето... Просто така от яд... И при проверката се оказа, че госпожата не е платила една подкова горнооряховски суджук. Забравила била... Та още се разправят вътре...
- А ти?
- Както виждаш - аз съм отвън. Аз съм вашият Дядо Коледа, който ви пожелава здраве и усмивки! Хайде, доскоро!
Намести чувала на гърба си и се запъти към идващите гласове.

РАЗОБЛИЧЕНИЯТ ЕГЕНЕТОВ
Днес сутринта намерих в пощенската си кутия две писма. Пликът на едното писмо розовееше, а другото беше в кобалтовосин цвят. Зачетох се в първото. И веднага усетих, че над моя квартален познат Егенетов се струпват тъмни облаци.
"Уважаеми господин писател, започваше писмото. Вече втора година Вие публикувате някакви (а всъщност никакви!) разказчета за нашия съкварталец Егенетов. Използвайки най-съмнителни художествени средства, представяте Егенетов за мъдър и високоморален наш съвременник. Ние, представителите на обществения актив в квартала, ще Ви кажем направо - това е жестоко разминаване с истината.
Каква е, впрочем, житейската правда? Убедени сме, че Егенетов е политически и морален плут. Казва, че се е чувствал човек втора ръка в тоталитарно време. Но нали тогава е имал възможност да си купи гарсониера? Нали тогава го включихме в голямата ОФ-екскурзия до Брашов?...
Колко пъти сме го канили на дружески разговор! И преди, и сега Егенетов не е стъпвал на наши квартални събрания. Предпочита да се носи като прочетен вестник по улиците и да говори против всички... Освен това - лъже, че няма пари и че всеки ден се храни с картофи. Наш уважаван общественик го е наблюдавал как изяжда сам тройка кебапчета в ханчето под моста. Бедняшките му въздишки са само един камуфлаж...
Би трябвало да го запитате: с какви сенчести пари живее така нашироко? Неговите мърморения в супера и в общината са израз на тесен егоизъм, а не на широк социален възглед. Казано направо - Егенетов не проявява загриженост за всеобщия ни хал, а мисли само за дъртия си джоб. А що се отнася до моралността му - и Вие споменавате (но твърде деликатно!) един характерен случай. Да, ние също бяхме свидетели как потупа нашата съкварталка Мария Костуркова по задните части с думите: "Миче, Миче, каква разцъфтяла слива беше, а на какъв ошав си станала!" Излишно е да казваме, че изпитахме истински срам от недостойната сцена... И този случай не е единствен... Затова се обръщаме към Вас да намалите лустрото, когато рисувате този неприятен образ. Разбира се, ако можете..."
Усетих коварно убождане в слънчевия сплит... Ала второто писмо ми нанесе двойно по-силен удар под кръста.
"Неуважаеми господин писател, започваше второто писмо. Разказите Ви за Егенетов не са нищо друго, освен жалък напън да се внуши социална носталгия. В тях дремят метастазите на тоталитарното мислене. Вашият, уж литературен герой, непрекъснато бълва гадости срещу свещената частна собственост и принципите на пазарната икономика. Демократичната ни преценка за него е повече от ясна - той е злобен динозавър, изпълзял на припек.
Малка му била пенсията... А защо не си спомни - в кои години бе заграбен пенсионния фонд на българите? В днешно време подобен грабеж е невъзможен. Подигравките на Егенетов и с нашия млад капитализъм, и с достойното ни участие в Алианса, издават болшевишки манталитет. Убедени сме, че Егенетов е бивше ченге, имащо връзки с българската ченгеджийница и московското КГБ. Неслучайно той често се движи из квартала в някакъв изтъркан зелен шлифер с пагони. Няма никакво съмнение, че това е част от ченгеджийската му офицерска униформа... Затова Ви предлагаме да го назовавате с неговото истинско име - ЧЕНГЕНЕТОВ. Точно хора като Ченгенетов 45 години ни промиваха мозъците и ни учеха, че Западът загнива, а ние цъфтим... Трябваше да падне Берлинската стена, за да разберем, че това не е така...
А онази случка в супера, за която говорите и Вие, беше малко по-различна. Там Вашият познат направи едно закъсняло политическо признание: "Миче, Миче, мислехме, че цъфтим, а всички се оказахме гнил ошав!"... Всъщност той направи коварно обобщение за всички нас, искайки да скрие в множеството своя гнил лик. Заедно с това - щ му се да ни убеди, че е претърпял развитие в мисленето си. Точно такъв е подлият му замисъл. Ала ние, демократите в квартала, знаем, че той не може да промени своето мислене. Ченгенетов е непоправим! Приемете нашето презрение..."
Какво друго да сторя - тръгнах да търся Егенетов. Намерих го в кварталното кафене и тропнах под носа му двете писма. Той ги прочете едно след друго, даже няколко пъти ги помириса...
- Мамка му... - рече мрачно Егенетов. - Това е Пешо Мастиката. На мастика миришат листовете...
- Искаш да кажеш, че и двете писма са написани от твоя приятел Пешо? - удивих се аз.
- И двете... Откакто дойде демокрацията, Пешо има раздвоение на личността. Едно плямпа сутрин, друго - вечер. Зададат ли се избори - хвали едните, но гласува за другите. Слага пембяна значка на ревера, а нахлупва синя шапка. Май под шапката му е пълна бъркотия! И не мисля, че през соца са промивали мозъка му. Промива ли се нещо, дето го няма?... Отивам да го набия...
- Какви ги говориш! - подскочих аз.
- Отивам да го набия на табла - ухили се Егенетов. Навлече изтъркания си зелен шлифер и бодро закрачи в мартенския ден.

Йосиф Бродски
СТИХОТВОРЕНИЯ

ЗА КОГО БИЕ КАМБАНАТА
    Джон Дън
    Медитация 17
"Проповеди за Неочаквани ситуации" (1624)
Никой не е остров
сам по себе си;
всеки част е от материк,
част от цялото.
Ако морето откъсне буца пръст и я отнесе,
не би било в ущърб за Европа,
дори да би било цял полуостров
или имение на твой приятел,
или твойто собствено дори.
Смъртта на всеки къса по малко от мен,
защото съм част от човечеството;
и тъй като не ми е писано да знам
за кого бие камбаната;
тя бе за всеки един от нас...

ГОЛЯМА ЕЛЕГИЯ - НА ДЖОН ДЪН
Джон Дън заспа, и всичко сън обзе -
картините, стените, пода, скрина,
завесите, ръждивото резе,
леглото, масата, свещта, килима.
Заспа бельото, медният леген,
светилникът, кристалът, порцелана
стъклото, хлябът, ножът изтъпен,
вратите, стъпалата. Нощ настана.
Нощ: по ъглите и в очите, и в речта,
сред папките, разхвърляните вещи,
в дървата, и в машата, в пепелта,
в камината... Бе нощ във всяко нещо.
Сред сенките, в елека окъсял,
в кревата, в облегалката, и в пеша,
в разпятието и в чаршафа бял,
в метлата до вратата. Всичко спеше.
Заспа прозорецът. Заспа снегът.
И скатът бял на покрива далечен.
Промъкна се сънят във всеки кът
в квартала, от прозореца разсечен.
Спят арки, зидове и перила,
лехи с цветя, павета и решетки.
Не блесва лъч, не скръцват колела...
Халки, огради, орнаменти, клетки.
Врати, вериги, панти, дръжки спят,
Резета, ключове в ключалки тъмни;
ни шум, ни звук, ни мишки шумолят.
Снегът поскърцва. Всичко спи. Ще съмне -
след време. Спят затвори. Кули спят,
везни на рибния тезгях. Прасета,
спят котките, ушите им стърчат.
Спят къщите. Спят вързаните псета.
Спят мишки, хора. Лондон - в сън тупти.
Спи шхуната, а кишата пенлива
под бордовете Ј насън сумти,
и със сънливото небе се слива.
Заспа брегът скалист и варовит.
Джон Дън заспа, а с него и вълните.
Спи Островът в единен сън завит.
Градинките залостени, елите.
И габърите с кленовете спят.
Спят ручеи по склонове, пътеки.
Полегна мечката, заспа вълкът.
Затрупа сняг хралупите навеки.
Не пеят птици сред простора бял.
Не грачат гарги, сова не се вясва.
Английският простор е занемял.
Притичва мишка. И звезда проблясва.
Спи всичко. В гробовете си добре
спят мъртъвци. Спокойно. А в леглата -
сред нощниците си като в море -
спят живите, прегърнати от самотата.
Гори, реки. Заспало всичко бе.
И звяр, и птица - цялата природа.
И пада сняг от нощното небе.
Но спят и там, високо в небосвода.
Спят ангели. Забравен е светът.
Светците спят и нямат срам в съня си.
И Пъкълът, и Раят чуден спят.
И всеки в този час е във дома си.
Спи Бог. Чужд свят - по-чужд не би могло.
Не чуваш, погледът не разпознава.
Спи дяволът. Спи с него всяко зло
върху снега, в английската морава.
Ездачи спят. Архангелът с тръба.
Коне насън се люшкат в ритъм плавен.
И херувими, сгушени в тълпа,
под купола на църквата на Павел.
Джон Дън заспа. Заспа и всеки стих.
И римите - и силните, и слабите.
Къде са те? Лежат в съня си тих.
Порокът и грехът си спят в силабите.
И всеки стих на брата си шепти
и търси място, близост и роднинство.
Но е далеч от райските врати -
тъй беден, плътен, чист и слят в единство.
Спят строфите. Спящ, ямбът строго бди.
Хореят спи, но като страж застава.
Спят в тях на Лета тъмните води.
Спи още нещо в тях и то е - слава.
Беди, страдания почиват в сън.
Порокът спи. Добро със зло се слива.
Пророците сънуват, а навън
снегът пространството докрай покрива.
Спят всички. Купчини от книги в прах.
Реки от думи в ледено забвение.
Спят речите и истината в тях.
Едва подрънкват брънки на съмнение.
Спят в сън дълбок: светци и дявол, Бог.
Слугите им. Приятели. Децата.
И шумолят снежинките възбог -
единствените звуци на земята.
Но чуй! Чуй там в студените тъми,
шепти в страха си някой там и плаче.
Там някой сам сред зимата стои
и плаче. Има някой в здрача мрачен.
Тъй тънък е гласът. Досущ игла,
но без конец... самотно над земята
се носи през снега. Сред студ, мъгла...
Съшива утрото с нощта... В далечината!
"Кой плаче? Ти ли плачеш, ангел мой,
и чакаш любовта ми като лято?
В снега вървиш... на път за вкъщи. Кой
си ти?" - но няма отговор в тъмата.
"Нима сте вие, херувими? От тъга
звукът напомня вашето ридание.
От свода спящ на църквата кога
си тръгнахте? Кажете ми?" - мълчание.
"Кажи ми, Павле? Вярно, твоят глас
е огрубял от строга реч, но питам,
нима стоиш - сломен и беловлас -
и плачеш там?" - не, нищо не долита.
"Или ръката скрила взор по здрач,
с която Господ тук ни е орисал?
Възвишен ми се струва този плач-
прости ми, Боже, мойта дръзка мисъл".
Мълчание. - "Тръбата ли ечи,
на Гавриил, и някой силно лае?
Единствен аз отворил съм очи,
и конници конете си седлаят.
Спи всичко. В плен студен на мрак нечут.
Препускат хрътките от небесата.
Кажи ми, Гаврииле, в нощен студ
нима ридаеш сам-самин с тръбата?"
"Не, аз съм твоята душа, Джон Дън.
Сама скърбя из висините нови
за всички чувства, мисли - с труд, без сън -
създадени от мен като окови.
Но ти летеше с тези букаи
сред страсти, грехове и все нагоре.
Над покриви, в народа вгледан и
летеше като птица сред простора.
Видя морета, хоризонта нов.
И Ада - в себе си, след туй - реално.
Видя и Рая светъл във обков
от страст - изгаряща и тъй печална.
Видя, че остров е животът твой
сред Океанска шир - позната, пуста:
отвсякъде тъма, тъма и вой.
Ти Бога облетя, назад препусна.
Но тез вериги пречат да летиш.
Какъв е този свят - защо ли наш е?
Реки, едва стотина кули - виж!
И този страшен съд не е тъй страшен.
И климатът е равен в таз страна.
Оттам е всичко - сън в кошмар прелива.
Оттам е Господ - мека светлина
в прозореца далечен, в нощ мъглива.
Полета, но без плуг и без брана.
Тук век не се оре, не се бранува.
Вековен лес стои като стена
и дъжд из буйните треви танцува.
Дори дървосекач да се провре,
в леса, подгонил крантата впрегатна,
той огън от дървото ще съзре
далече в долината необятна.
Далече там. А тук е девствен край.
Ще плъзне взор по покривите сбрани.
Съвсем е светло. Не долита лай.
И неми спят църковните камбани.
Но са далеч в безкрайността. Завой -
обратно към горите тилилейски.
И в миг шейна, юзди, нощта и той,
и конят клет - ще станат сън библейски.
И плача аз, и плача - няма път,
орисана таз пустош да прегърна,
не мога да се върна там от плът,
и само след смъртта ще се завърна.
Съвсем сама и - сбогом свят. В пръстта,
там в гроб студен, забравена и с мъка,
преследвайки безплодната мечта,
ще сшия с плът и нашата разлъка.
Но виж! Докато дразни те плачът -
кръжи, лети, не се топи в тъмата,
разлъката - съшива я снегът -
напред-назад игла, лети иглата.
Не аз ридая - плачеш ти, мой Джон
самотен. Спят чиниите в бюфета.
Лети снегът към спящия ти дом,
лети през мрака от небитието".
Спят птиците по своите гнезда.
Спи той и всички блянове, копнежи
е поверил на своята звезда,
която скрита спи зад облак снежен.
Досущ е птица. Чиста е душата,
а светските пътеки - грях покрил ги,
но по-естествени са от гнездата
на враните - над пустите хранилки.
Ще съмне, ще разпери той крила.
Сега - лежи под покривало бяло,
и ще съшива снежната игла
в съня душата му със спящо тяло.
Спи всичко. Незавършени стоят
два стиха - зъбят щърбаво пастта си -
над светската любов - певците бдят,
но над духовната ни - бдят монаси.
Без разлика чий хромел ще въртим,
все хляб ще мели, за да ни нахрани.
Животът някак си ще споделим,
но няма кой да сподели смъртта ни.
Тук зее дупка. Всеки тегли, къса.
Отива си, но връща се да дърпа.
И пак! И само небосводът свъсен
понякога съдраното закърпва.
Спи, спи, Джон Дън. Заспи, не се мъчи.
Да, зеят дупки в тъканта негодна.
Но виж! Пробиват облака лъчи,
защото бди звездата пътеводна.

ШЕСТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО
Тъй дълго бяхме заедно, че днес
пак втори януари е във вторник
и стрелнатите вежди със финес,
по предното стъкло - чистачки неуморни -
изтриха от лицето ми тъгата
и виждах ясно пътя през мъглата.
Тъй дълго бяхме заедно, снегът
си мислехме, че вечно ще кръжи,
и върху клепките Ј всеки път
дланта си слагах, да не замижи,
но нямаме доверие във тях
и в шепата ми пърхаха от страх.
И нищо ново, за да ни разсъни,
в прегръдката ни, сплетена в съня ни
психоанализите избледняха.
И устните през рамото в нощта
със мойте, вече духнали свещта,
без да измислят друго, пак се сляха.
Тъй дълго бяхме заедно, че ето
смениха се и розите дори
с брезички на продраните тапети,
и двамата видяхме се с пари,
и морски залез трийсет дни със жар
разстилаше над Турция пожар.
Тъй дълго бяхме заедно - без рафт,
без книги, мебели на тоз протрит
диван - и който първо беше прав,
триъгълно във ъгъла забит
и вертикално - все едно да "свети"
над слетите ни в точка силуети.
Тъй дълго с нея бяхме в самота,
че сенките ни станаха врата,
където всичко сля се без остатък,
а тя залостена бе всеки път,
макар че някак минахме отвъд -
през задната врата, навън, нататък.
1968
Преведе от оригинала Асен Сираков

Продрум Димов
ЗА ЕДИН СВОЕОБРАЗЕН
ДУХОВЕН ФЕНОМЕН
По повод 70 години от рождението
на Радко Радков

Струва ми се, че до този логичен извод би стигнал всеки добросъвестен читател, след като се запознае с мемоарно-документалната книга на Светломира Бинева "Моят Радко и приятели". Това интересно издание е посветено преди всичко на житейския и творчески път на рано напусналия ни поет, драматург и преводач Радко Радков. Този съвременен автор е популярен не само в културните среди у нас, но си е завоювал с редица свои творби присъствие и в съвременна духовна Европа, та чак даже и в Америка.
Авторката на пръв поглед създава впечатление, че едва ли не си е поставила за цел да документира своя живот чрез този нашумял през последните десетилетия наш творец. Всъщност нещата са изведени далече извън обичайните битови и семейни граници. В книгата си Светломира Бинева, първа братовчедка на големия покоен български актьор Николай Бинев, е отделила значително място на важни моменти от живота на своя някогашен съпруг - семейната среда, блестящото завършване на духовната семинария в Черепиш, на класическа филология в Софийския държавен университет "Св. Климент Охридски" и на амбициозните забележими прояви на Радко Радков в родното ни духовно пространство. Първите му творчески стъпки откриваме още в ученически години,за да се задълбочат в професионален план по време на студентската му младост и зрялата му възраст на литературен творец.
Авторката "ни развежда" из наситените им с много романтика красиви преживявания по време на бригади, излети, екскурзии и в университетските аудитории, когато пламва и голямата им взаимна любов, довела до десетгодишния им брак. За жалост влюбчивата натура на поета погребва брака им, но не успява и до днес да угаси докрай добрите им приятелски чувства.
Онова, с което впечатлява своеобразната изповедна книга на Светломира Бинева, е широката и безпределно обичаща душа на авторката, която не престава да се прекланя пред Радко-Радковото дарование на поет и драматург, загърбвайки огорчения, наранявания и пренебрежения, с които я е удостоявал незаслужено някогашният Ј съпруг.
И неслучайно в тази необичайна повествователна ретроспекция тя е извела на преден план сериозното, престижно присъствие на Радко Радков в литературния и духовен живот у нас и в чужбина. То едва ли щеше да бъде така осезаемо, ако не бяха уникалната му памет, висока ерудиция и най-вече феноменалната му творческа работоспособност в областта на поезията и драматургията. Той е автор на повече от 20 драми в стихове - "Балдуин Фландърски", "Хан Аспарух", "Цар Петър Делян", "Свети Евтимий Патриарх Търновски", "Цар Симеон Велики", "Теофано", "Всенародно бдение за Апостола", "Константин и Фружин" и др.
Не по-малко значими са и неговите ритуални драми "Похвално слово за словото": книга за Св. Св. Кирил и Методий, "Йоан Кукузел - Ангелогласият" и "Тайната вечеря"- за Леонардо да Винчи.
Голям е и приносът на Радко Радков в развитието на българския сонет. За това говори популярността на лирическите му стихосбирки" "Сонети", "Царски сонети за любовта", "Сонети за любовта". На интерес се радват и поетичните му книги "Апокалипсис сега", "Четвероевангелие на Цар Иван Александър", "Византийски запеви", "Слово за Търновград". А "Българският сатирикон" на Радко Радков разбуни гузните съвести с острата си актуалност и беше инкриминиран от засегнатите злополучни съвременни управници.
Този поет не остана чужд и за света на малките ни читатели, на които посвети чудесната си стихосбирка "Изворче".
Пиесите на Р. Радков се играят и посрещат възторжено от публиката в София, Перник, Габрово, Шумен, Велико Търново, където е работил като драматург и университетски преподавател, и на други сцени в страната. Не на по-малък успех, както отбелязва и авторката, се радват и многобройните му вдъхновени поетични рецитали сред читатели и почитатели.
В книгата си Светломира Бинева е посветила значителен брой страници и на международното признание, което получава Радко Радков. Авторката с вълнение разказва за първата среща на поета с папа Йоан-Павел Втори в Рим през 1981 г. Когато завесата пада в края на първото представяне на неговата пиеса за светите братя Кирил и Методий - "Похвално слово за словото", възторжената публика извика автора да се поклони, а Главата на Римо-католическата църква стиска сърдечно ръката на Радко и казва: "А аз мислех, че сте класик от времето на Шекспир!" Четири години по-късно българинът е поканен официално от Ватикана, за да гостува със същия спектакъл на своите многобройни италиански почитатели.
Радко Радков е двукратно удостояван с престижната международна Наполеонова награда "Солензара" през 1983 г. в Сорбоната за драмата "Теофано" и през 2005 година в Ловния дворец на аристокрацията - Париж, за драматичната творба "Всенародно бдение за Апостола". А пиесата му "Балдуин Фландърски" му носи през 1985 г. и друго, не по-малко престижно отличие - "Кавалер на френската култура".
В книгата са документирани също така и Радковите приятелства с Атанас Ванчев дьо Траси, с покойния му кум Павел Матев, със Стоян Бакърджиев, Людмила Живкова, Иван Славков, Тончо Жечев, Здравко Петров, Владимир Свинтила, Петър Велчев и мн. др.
В творбата присъстват, при това доста осезаемо, и цяла поредица от случки, преживявания не само от личния живот на авторката с някогашния Ј ексцентричен съпруг, но и с близки роднини, приятели.
Изданието е изградено на солидна документална основа, изобилства с интересен снимков материал от личен, семеен характер, но голяма част от него отразява и важни, значими факти и събития, свързани с нашия национален духовен живот. Светломира Бинева наистина ни е предложила едно изповедно заглавие, което излиза далече извън обичайните рамки на личния живот и семейните битовизми, имайки и своите съществени обществено-интелектуални измерения. Надявам се, че "Моят Радко и приятели" ще се посрещне не само радушно от културната ни общественост, но и ще застави и малко позаспалата ни критика да се върне и оцени по достойнство Радко Радков като малко необичайно, но респектиращо явление в съвременния литературен живот.

Пенка Брайкова
В БИТКА ЗА БАЛКАНИТЕ

1352 година...
Сюлейман пратил шепа войници на
две лодки... под градеца Цимпе на
Дарданелите и те го заели без
съпротива.
     Ив. Пастухов

От векове насам българският народ е не само част от населението на Европа. Той е и жертвеният бранител на европейските народи - на тяхното спокойствие, сигурност, цивилизация и култура срещу огромната и нестихваща вълна прииждащи от изток азиатци.
Придвижването на турците от Средна Азия към Европа започва от VIII в. При срещата си с арабите те приемат исляма и много от тях стават наемници в арабската армия. Усвоили военното Ј изкуство, с присъщата си смелост и такт те се издигат до висши офицери и се сближават с халифите, получават земи от новозавоюваните и накрая, опирайки се на вярната си войска, стават независими - отцепват се от властта на халифа. В началото па XI в. така е сторил военоначалникът Селджук - основател на селджукската династия.
В края на XIII в. потомственият емир Осман, храбър воин и мъдър управник, полага основите на турската независима държава. Бъдещата Империя ще носи неговото име - Османска.
Приемник на Осман е първородният му син Орхан (1326-1362). През негово време започва турското нашествие на Балканския полуостров.
Отначало новодошлите азиатци минават "брода" - Дарданелите самоволно, ограбват богатите тракийски села, запалват ги и се връщат в Анадола обогатени. Тези набези продължават години наред, докато плодородна Тракия се превърне в безплодна пустиня. "Беззащитните местни селяни са избити. Оцелелите търсят спасение в планините и ако се опазят от вълчата напаст, остават там завинаги.
Зад огромните градски стени на Константинопол византийският престол се тресе от династични борби. Съперниците правят всичко възможно да спечелят подкрепата на турците - викат ги на помощ. А турската войска, макар и млада, е отлично организирана. Състои се от конница (спахии) и пехота (еничари). За вярната си служба спахиите са получавали от султана земя заедно с хората, които я обработват, т.е. огромен чифлик, а еничарите са били момчета, набирани от християнското население, обучавани в специални казарми за несломими бойци, предани на исляма и на султана.
Тази войска по време на бой се е носела неудържимо, устремно напред, защото на всеки загинал герой е било обещано място в рая. Никоя от държавите, воюващи с турците, не е имала така добре подредена, единна и непобедима армия, а вождовете Ј, разбрали разрухата на балканските народи, са имали ясната цел да ги завладеят.
Повикани от византийския император, многохилядните турски орди застават пред портите на Константинопол под предводителството на сина на султан Орхан - Сюлейман. В същото време турците превземат крепостта Цимпе на Дарданелите. Това решава по-сетнешната участ на разединените балкански държави. Турците вече са стъпили здраво в Европа, а изоставените поля на Тракия очакват своя повелител.
Покоряването на балканските земи започва планомерно и последователно. Завоевателите са уверени в своите сили, не бързат. Те поемат по долината на Марица, на север. Превземат Одрин (1363 г.), Пловдив (1364 г.), после Средец (1382 г.), Пирот, Ниш, Търново (1393 г.) и накрая Никопол (1396 г.). Изброените крепости не са се предавали, напротив, защитавали са се до последен дъх, но всяка сама за себе си, а не като част от една сплотена държава, затова и резултатите са плачевни. България вече е завладяна окончателно - земите Ј стават част от Османската империя, а населението Ј е поробено.
През 1430 г. султан Мурад II (1401-1451) превзема Солун, обезлюдява големия пристанищен град-крепост и се насочва на север. Завладява сръбските земи и Влашко. През 1441 г. идва редът на Белград. И той е обсаден. Безуспешната обсада трае цели седем месеца, до появата на големия унгарски военачалник Янош Хунияди (1388-1456). Той също има претенции за балканските земи.
Следейки развитието на събитията, унгарците си дават сметка за грозящата ги опасност и бързат да я предотвратят. През онова феодално време Унгария, подобно на балканските държави, е разкъсана от вътрешни ежби и раздори. Тя няма обединяваща личност - унгарец, който да сплоти народа и защити независимостта и държавните Ј граници. Унгарците са принудени да искат защита от полско-литовския крал Владислав III (1424-1444), поел полската корона през 1434 г. Владислав е млад, смел, амбициозен католик, решил да обедини западните славяни за борба срещу антихристите. Унгарците го избират за свой крал и го възцаряват през 1440 г. под името Владислав I (Уласло I).
През 1443 г. с благословията на папата1 се вдига кръстоносен поход срещу османските нашественици, оглавен от полско-литовския и унгарски крал Владислав III Ягело. Пръв помощник на краля е поменатият прославен унгарски главнокомандващ Янош Хунияди - войвода на Трансилвания. Освен тежката конница от унгарски и полски рицари, в армията са включени и влашки дружини под командата на техния княз Влад Дракул. Участвали са и чешки отряди. При преминаването на сборната войска през сръбските и българските земи в нея се включват множество сръбски и български въоръжени доброволци. Това насърчава водачите на похода и ги улеснява - местните хора са незаменими водачи и разузнавачи, с висок боен дух.
Походниците минават по стъпкания от кръстоносците път - Белград, Ниш, София, Ихтиман, с намерение да прекосят балкана през Траяновата врата. Но турците няма да ги пуснат в Тракия. Те са се окопали здраво в тесния проход. Точно тук е мястото, дето рицарите ще бъдат спрени с най-малко жертви.
Есен е, краят на месец ноември. Дните са кратки. Студовете наближават. Какво да се прави след дългия изминат път? Поляците са най-далеч от родината си. Те настояват за връщане. Водачите-българи ги успокояват. "Има друг път за Тракия - лек и удобен. Той пресича Средна гора по пролома на река Тополница при село ПетрЈч. Тежката конница ще го извърви без всякакви затруднения". Хунияди не иска да изтърве обещаната му от крал Владислав българска земя - приема предложението на българите. Пък и удобният проход не е далеч. Желязната войска тръгва, следвайки указанията на българите. Обикаля ридовете на Ихтиманска Средна гора. Минава отново през Ихтиман, после на изток през село Смолско. Вдясно вече се вижда билото на планината. В началото си то е по-ниско. В далечината се очертават високите върхове на Същинска Средна гора. По средата хоризонтът е срязан. Това е проходът, който им е нужен. Още малко усилия и ще изкачат възвишението преди река Тополница. Войската се е разтегнала, оглежда живописната местност. И изведнъж ясното декемврийско небе почернява от облак вражи стрели. Предупреждението е напълно осезателно, но кръстоносците не отстъпват, те няма да се посрамят.
Какво точно е станало тук тогава, не знаем, но местното население сега твърди, че мястото на жестоката среща преди пет века е било осеяно с човешки кости, затова народът го е нарекъл "Боището".
Сега на това място стои величествен паметник - една огромна разцепена камбана, издигната в прослава на друга битка, командвана от Бенковски по време на Априлското въстание.
През 1444 г. бойните действия продължават. Папа Евгений IV пише послание към всички свои синове (миряните) и братя (духовниците) да изоставят верските си заблуди и се върнат към истинската католическа църква. За изпълнение на поставеното поръчение той изпраща свои доверени лица в Молдова, Влашко, България и Рашка (Сърбия), с други думи - подготвя предстоящия кръстоносен поход дипломатически.
В началото на май същата година Янош Хунияди тръгва от Буда и с бърз ход минава в България, превзема София и нанася големи загуби на турците при река Морава, но е принуден да се върне обратно в Унгария поради липсата на продоволствие.
За финансовото обезпечение на войната срещу Турция в Унгария е наложен извънреден данък и грижата за военната подготовка е възложена на Хунияди. Това го затруднява, защото унгарският народ не е единен.
И султан Мурад не е склонен да воюва. Вражеската войска му се вижда твърде голяма. През месец юни представителите на двата противникови лагери се срещат в Сегед и сключват мир, при следните условия: България да остане турско владение, останалите земи да се върнат на владетелите им и пленниците от двете страни да бъдат освободени. Турците се заклеват в Корана, а християните в Евангелието и се разделят спокойно.
Постъпката им е разумна и напълно човечна, но не е одобрена от папския престол. При Крал Владислав пристига пратеник от Ватикана, който го убеждава да отхвърли подписания договор. И Хунияди настоява за същото, защото Владислав му е дарил вече българския царски престол с кралска грамота. Полските представители увещават краля си да не престъпва дадената клетва и да запази мира.
Крал Владислав е предан син на католическата църква. Подтикнат от нея, той тръгва, макар и неохотно, на 21 септември от Сегед към България. Армията му е със същия състав - унгарци, поляци, чехи и власи, но този път е значително по-малобройна - около двайсет хиляди души. Той не е напълно уверен в победата си, но епископите, които са неотлъчно до него, поддържат духа му.
Навлязла в Мизия, християнската войска опустошава Никопол, докато влашкият войвода Влад Дракул моли настойчиво краля да се върне обратно. Войската продължава победния си ход. Превзема Шумен. Тук кралят отпразнува рожденият си ден и пак поема на изток. Българското население го подкрепя изцяло - прогонва турските гарнизони и го приема в градовете си като освободител. После тръгва с кръстоносците да освобождава братята си. Превзети са Провадия и Петрич (при дн. гара Разделна), после крайморските селища Каварна, Микропол - Кастрич (дн. Евксиноград), Калиакра, Галата и Варна. Бойният успех е променлив. Владислав се бие храбро, в челната редица. На 10 ноември той се врязва в ядрото на османската армия, в еничарските орди и тук среща героичната си гибел, заедно с двамата католически епископи, които са винаги до него - варадинския и агрийския. Младата и красива глава на краля е отсечена, набита на върлина и разнасяна като трофей из България, Гърция и Мала Азия. Тялото му е погребано край Варна и на надгробния паметник пише:
"...Варна аз с разгрома си прославих.
Смъртни, вземете поука, клетва да не рушите.
Ако папи не ми заповядаха мира да наруша
не би носила днес Панония1 скитски ярем2 ."
Християнската войска е претърпяла пълно поражение. Опитният войник Хунияди е оцелял и се оттегля назад. С него тръгват много българи от взелите участие в похода и в битката при Варна. Те ще го следват в бъдещите му сражения с поробителя. Друга част от тях се заселва във Влашко със съгласието на княз Дракул. През 1445 г., докато турците опустошават Босна, Хунияди завоюва Влашко, пленява войводата Дракул и го обезглавява, заедно с първородния му син. През 1449 г. той превзема Видин и го опожарява, а през 1456 г. успява да разбие турците при Белград, след което умира безпомощен, покосен от чумата.
Българският народ приема балканските кръстоносни походи с големи надежди. Изминали са само петдесет години от рухването на българското царство. Все още има хора, които помнят свободния живот, нашествието на поробителя и мъжествената съпротива на народа. Рицарите християни идват по нашите земи, за да прогонят друговерците от Европа. Нима Бог не ще им помогне? Или ще допусне унищожението на българите? Техният брой вече е снижен на 860 000 души.
Не, това няма да се случи! Българският народ ще се съхрани. Въпреки невъзможните условия за живот, въпреки масовото му обезмъжаване, той ще оцелее! Ето как:
В онова мрачно, безутешно за България време, когато синовете Ј са покрили зачернената земя с белите си кости и оставили домовете си без закрилник, от севера се изсипва една мощна лавина от десетки хиляди въоръжени силни и смели мъже, самоуверени господари.
Малко след това до папския престол достигат сведения, че "в княжество Босна и някои от пределите на Молдова, Влашко, България, Рашка (Сърбия) и Славония мнозина, дори и духовници, отпуснали юздите на безсрамието, водили безпътен живот и защитавали най-гнусните заблуди, заявявайки открито, че половият акт между несвързани в законен брак не е грях. За да попречи на тяхната поквара и лъжеучение... папа Евгений IV със строга грамота поставил против тези свещеници и духовници като еретици... инквизитор на еретическата развала... та по силата на речената грамота да могат да ги съдят.
Дадено в Рим, при св. Петър на 9 юли 1446."1
В резултат от преследваната ерес българският народ живва, кръвта му се освежава и пътят, изминат от хилядите кръстоносци-европейци, се белязва със стройни, красиви моми, изпълнени със самочувствие и достойнство и дръзки, непокорни младежи, себични и нехайни към собствения си живот.
Народът, който и дотогава е бил европейски, става още по-европейски!

1 Цитат от "История на България" от Блазиус Клайнер, стр. 143.

Огнян Стамболиев
БАЛКАНСКИТЕ ЛИТЕРАТУРИ - БЛИЗКИ НЕПОЗНАТИ

Балканските литератури, лично аз бих предпочел понятието литературите от Югоизточна Европа - името Балкански полуостров идва през 1808 г. от една карта на немския географ Адолф Зайне - са отдавна обект на сериозни литературоведски и културологични изследвания у нас и в някои от страните на региона. Ние имаме добра и стара традиция в този дял от литературознанието, имаме и сериозни автори днес, предполагам, че тук е и проф. Светлозар Игов.
И въпреки това, мисля, че повечето от балканските литератури са "близки непознати". Провинциалният ни комплекс на малки и изстрадали народи (главно поради турското робство, спряло развитието ни за векове) ни кара да гледаме с възторг към всичко западноевропейско и да не ценим нашето. А то е доста интересно и богато, особено в сферата на изящната словесност. Защото, убеден съм, че една гръцка или една румънска поезия (а също и българската, и сръбската) превъзхождат редица национални поетични школи в стария континент, да не говорим за Северна Америка, където поезията е по-скоро вид проза... Но нали сме си малко сноби, за нас поетите на Холандия, Швейцария, Щатите, Финландия или Португалия струват като ли че много повече от нашите. И открай време ние ги превеждаме и издаване повече. Защото са чуждоземни, западни! Така мислят повечето наши издатели, така мислят и книжарите, които дори не поръчват тези книги.
През 60-те години в нашите страни се роди една много добра идея - беше след една среща на представители на писателските съюзи - междубалканска издателска библиотека за поезия и проза и тя ни донесе немалко добри издания главно на съвременни автори. Тогава нашият голям писател Димитър Димов, председател на СБП, допринесе много за реализацията на тази идея. Спомням си редица и много добре подготвени издания на "Народна култура", "Български писател", "Профиздат", "Народна младеж". Библиотеката просъществува няколко години. После бе прекратена и изданията на автори от Балканите понамаляха. Нашите издателства се обърнаха към Запад и дори към далечната Латинска Америка. Издаваше се и прекалено много съветска литература. Така повечето от значимите балкански поети - с изключение на гръцките и част от румънските - останаха до голяма степен непознати за нашия културен читател. Затова прекрасната първоначална идея на големия наш преводач, поет и демократ Стефан Гечев, на когото литературна България дължи твърде много, да се издаде една голяма обща антология, се прие и осъществи от Литературния кръг - приятели на сп. "Анти" от Атина и издателят Христос Папутакис. С благородната финансова помощ на Националната банка на Гърция. Не съм чул досега нашата БНБ да е подкрепила някой културен проект, както, например, Румънската национална банка субсидира солидно музикалния фестивал "Енеску"... Разбира се, ние, преводачите бяхме доста скромно заплатени. С дребен шрифт - петит са набрани и нашите имена...
Пред българският читател е българският том - те са общо седем за седемте балкански държави: България, Албания, Босна и Херцеговина, Гърция, БЮР (Бивша югославска република) Македония, Румъния, Сърбия и Черна Гора. Отпечатан е на тежката и луксозна - 135-грамова хартия тип "велвет" (кадифе), подвързан луксозно, с обложка, множество интересни илюстрации и с тегло 1700 грама! Един шедьовър на модерната гръцка типография. Заслужава да се види и поне да се прелисти!
Тук е трудно да се изброят всички преводачи, главните лица в представянето на това "действо", но ми се иска да спомена, освен големия Стефан Гечев, още първостепенните майстори на поетичния превод: Яна Букова, Цветанка Еленкова и Здравка Михайлова за Гърция, Ганчо Савов и Теодора Ганчева за югославските литератури, Екатерина Йосифова и Зоя Костадинова - за Албания. Текстовете на македонски диалект адаптира критикът Йордан Ефтимов. Прецизна е редакторската работа на поетесата и издателката Малина Томова. И може да се съжалява, че почти всички медии, които отразиха това издателско събитие, както и повечето от рецензентите не споменаха най-важното: заслугата на преводачите, без които тази уникална антология нямаше да съществува! А тези поетични преводи, без съмнение, са достойни за своите автори.
Без съмнение, начинанието на списание "Анти" е актуално, защото днес, във времето на глобализацията и унификацията, на загубата на национална идентичност, ние, жителите на Балканите трябва да съхраним традициите и своите характеристики и особености. Това са търсили и съставителите на отделните литератури - изтъкнати поети, преводачи и университетски преподаватели от седемте държави. Изданието се открива с откъс от прочутата "Бойна песен" на гръцкия поет и революционер Ригас Велистинлис от XIX век, в която той призовава за общ фронт на изстрадалите балкански народи срещу "омразната и варварска турска тирания". Всяка от поетичните школи започва от класиците от XIX век и стига до съвременността - от Ботев и Вазов, Еминеску и Блага, Наим Фрашъри и Фан Ноли, Алекса Шантич и Никола Шоп, Андреас Калвос, Георгиос Сеферис и Константинос Кавафис, Йован Стерия Попович и Петър Негош, за да стигне до някои от днешните значими майстори на поетичното слово. За съжаление, повечето от съставителите на отделните поезии са включили само мъртви поети, без да представят поне част от днешните най-големи. В отделните съставителства принципът, за съжаление, просто не е спазен - едни стигат до 1945 година, а други до наши дни. Като преводач на румънския раздел имах удоволствието да преведа редица стойностни стихотворения, но само на поети до Втората световна война като Лучиан Блага, Йон Барбу, Тристан Цара, Джелу Наум, Йон Виня, а много ми се искаше в антологията да присъстват още моите любими автори: Никита Станеску, Марин Сореску, Ана Бландиана, Мирча Динеску, Матей Вишниек, Григоре Виеру, които лично аз превеждам и представям на българските читатели от години. Може би втори том, издаден първо у нас, след време, ще представи и по-новите автори, наши съвременници. Сега е даден превес на класиците и първомайсторите на стиха в седемте балкански държави.
Мисля, че издателите от Атина напълно справедливо не са включили Турция в това престижно издание, защото тя не е нито балканска, нито европейска страна, а принадлежи към Азия. За съжаление, отказаха участието си Хърватия и Словения - под предлог, че "не са балкански държави".
Съжалявам, че съставителите от българска страна (уважаваните от мен критици Михаил Неделчев, Кирил Мерджански и Александър Кьосев) са пренебрегнали нашите големи поети-класици: Кирил Христов, Теодор Траянов, Димитър Бояджиев и дори прекрасния ни лирик Димчо Дебелянов!, за сметка на Константин Павлов, Биньо Иванов и Николай Кънчев, които поради ограничения обем е можело и да не бъдат включени. Вторият и третият са значителни съвременни поети, но първият едва ли е сред големите, представителни имена на днешната българска поезия. Чудесно е, че са включили Багряна, единствената поетеса сред толкова много поети мъже. Парадоксално е, че съставителите от Скопие представят за свои поети Григор Пърличев и Константин Миладинов!
И една чудесна идея - представянето на великолепната народна "Балада за мъртвия брат" в седемте поезии. Много е интересно да се проследи как този общ, странстващ сюжет е бил пресътворен със средствата на народната песен от народния гений. Да се видят отделните варианти, да си изберем най-близкия до сърцето ни. Защото голямата поезия говори първо на сърцето, нали? А четенето на едно преведено стихотворение е поетичен акт, който почива върху вяра...
С прегледа на това уникално издание започвам обзора си върху книгите от Балканите през последните няколко години с неизбежната уговорка, че не разполагах с всички издания. Според мен е неправилно като "балкански литератури" да определяме изящната словесност, която се твори в две държави, които не са в реалните граници на Балканите - Румъния, която е на север и Турция, която е определено азиатска държава.
През 60-те и 70-те години на миналия век двама наши литературни критици проф. Боян Ничев и проф. Енчо Мутафов писаха за балканските литератури и балканския тип писател. Те откриха някои общи белези, някои типологически сходства. Сходства, които и днес съществуват в латиноамериканските или в скандинавските литератури. Но на Балканите те са по-валидни за класиците - за Иво Андрич, Вазов, Садовяну, Йовков, Караджале, Нушич, Казандзакис. Мисля, че твърде разнородните етнически групи, които живеят на полуострова, макар и с обща трагична историческа съдба, в наше време създават различни литератури.
***
Ще започна със северната ни съседка, която ми е най-близка и позната.
През 2006 и 2007 година българският читател се срещна повторно с двама широкоизвестни автори - поетесата и есеистката Ана Бландиана и белетристът и поетът Мирча Картареску, а също и за първи път с прозата на белетриста и драматурга Дину Сарару.
Родената през 1942 г. в Темишоара, Хердерова лауреатка, Ана Бландиана не се нуждае от специално представяне. Тя е може би най-популярната румънска поетеса, както навремето беше нашата Багряна. Имах удоволствието първи да я представя у нас в печата, а след това Румяна Л. Станчева я публикува в поредицата "Поетичен глобус". От трийсет години тя присъства в нашия литературен печат с поезията си. Новата книга "Коридори с огледала", съставена и преведена от Р. Станчева, откъси от 16 книги на авторката, съдържа може би най-хубавите Ј текстове, немалка част от които бяха публикувани преди това в румънския периодичен печат. Румяна Станчева свърза трайно името си като преводач и познавач на тази литература главно с Ана Бландиана и това наистина е довело до един сериозен творчески резултат. Същата висока оценка бих дал и за превода на Румяна Станчева на "Изгубената сутрин" от известната румънска белетристка и демократка Габриела Адамещяну - всъщност част от този твърде необичаен като форма и стилистика роман е преведен много добре и от Василка Алексова.
Другото голямо издателско събитие е книгата на младия Мирча Картареску, чийто български корен, както сподели той при гостуването си у нас, можем да търсим през 19 век в Родопите,
Картареску дебютира с прочутото поколение от 80-те като много интересен поет, превеждал съм негови стихове за печата, но след революцията от 22 декември постепенно се насочи към прозата и се нареди сред най-интересните белетристи в северната ни съседка, бих казал в момента и в Европа. Неговите книги: "Носталгия", "Защо обичаме жените", трилогията "Орбитор" - на български "Ослепително" са действителни бестселъри ("Защо обичаме жените излезе в Букурещ в 150- хиляден тираж!), не само в родината му, но и в Европа, чуждата критика се произнася за него само със суперлативи.
Преводите на Иван Станков и Ванина Божикова са, бих казал, наистина достойни за нивото на тази маниеристична проза. Някои критици, може би малко пресилено, я сравняват с картините на Джорджо Де Кирико и Салвадор Дали или с архитектурните фантазми на Пиранези. Учители на Картареску в литературата са Кафка, Кортасар, Бекет, Елиаде. Тази малко претенциозна словесност съвсем не е лесна за превод и подчертавам: че в случая е намерила своите български пресътворители. Защото, преводът е "родство по избор", ако ми позволите да перифразирам Гьоте. Лично за мен е така. Всеки автор трябва да се срещне със своя преводач. Иван Станков и Ванина Божикова са се срещнали. И тяхната среща с Картареску е била щастлива.
Лично за мен не беше особено интересно да се срещна с реалистичната проза на мастития румънски белетрист и драматург Дину Сарару, крупна фигура от културната номенклатура, дългогодишен театрален директор от Букурещ и шеф на различни институции, който през 70-те години нашумя с романите си "Миг" и "Селяни". Книгата на изд. "Български писател" "Новите чокои с бодигардове" (заглавието е красноречива парафраза върху класическия роман на Йон Марин Садовяну "Старите и новите чокои") е "роман за прехода" - т.е. за нашето време, за печалната ни посткомунистическа действителност (у нас тя се оказа още по-жестока и безнадеждна, отколкото е на север от Дунава). Книга, която е можело и да не бъде издадена у нас, тъй като в българската литература срещаме и по-добри опуси на тази тема. Преводът е на румънския дипломат и българист Корнелиу Йонел и беше представен с подобаваща реклама в Русе, София и Букурещ. Същият преводач представи паралелно и свои преводи на 22 стихотворения на нашия модерен класик Кирил Христов, който за съжаление, не влезе в антологията "Хемус". Същият преводач-българист преди две години представи и двутомник на румънския класик - "певеца на Трансилвания" - Йоан Славич. В него беше включен и един много добър превод на малкия романов шедьовър на този забележителен автор "Щастливата воденица", преведен преди това може би още по-добре от Гергана Стратиева, на която дължим най-сериозните преводи от румънските класици: Йон Крянга, Йон Лука Караджале, Михаил Садовяну, Ливиу Ребряну, Чезар Петреску.
Ще приключа обзора си върху румънската литература, като изразя несъгласието си с публикуването на поетичния сборник "Шепот на свечеряване" от Виктор Михалаке, превод на Маргарита Коваленко. Една книга, която е можело и да не бъде издадена. Румънската поезия се счита от световната литературна критика за една от най-интересните и най-силните. У нас, въпреки интереса на читателите, тя се издава по-малко, например от новогръцката. Затова не е било необходимо да се представя автор от подобно ниво. Има много големи румънски поети, които са все още непознати у нас.
***
По традиция новогръцката литература е може би най-системно превежданата и издаваната у нас, при все че е по-малка като обем от румънската. С литературна Гърция имаме много стари и добри връзки. Гръцките поети и белетристи се четат много у нас. Не знам доколко там се превеждат нашите автори - предполагам по-малко и затова сме виновни ние. Ние не умеем да се представяме пред света, както правят това гърците или румънците. Нямаме държавна политика, нямаме и родолюбива диаспора, която да ни представя пред света. За гръцката изящна словесност разполагаме с голяма група от прекрасни преводачи - като започнем с вече покойните Стефан Гечев (през 2006. в родния му град Русе беше проведена научна конференция за неговото цивилизационно за съвременната българска култура дело) и незабравимия Георги Куфов, минем през отдавна утвърдените Здравка Михайлова и Марин Жечев (на Марин Жечев дължим срещите си с прекрасната поезия и есеистика на Сеферис и Елитис) и стигнем до младите и изявени поетеси, белетристки и преводачки Яна Букова и Цветанка Еленкова. Има, разбира се, и някои нови имена. През тези две години гръцките книги са по-малко от предишните. Не познавам езика, но присъствието на тези преводачи за мен е достатъчна гаранция за качеството. А и българският език, на който са пресътворени оригиналите, без съмнение, е определено богат.
Ще спомена част от заглавията, които ми направиха впечатление (може би ще пропусна някои, за което моля да бъда извинен - библиографиите у нас не са винаги пълни, а и времето ни е ограничено!). И така:
Димостенис Куртовик - "Носталгията на змейовете" - сложно конструиран полицейски роман-алегория за живота в днешна Гърция, размисъл върху нейното минало и настояще и мястото Ј съвременния свят.
Елени Захариаду - "Сладка от бурканче" - роман за гръцката провинция, където схлупеният хоризонт на живота задушава всеки порив и запалва фитила на конфликтите. Роман за потискани желания и премълчавани страсти, които неизменно водят до изригвания и катарзис. Два вдъхновени превода на Здравка Михайлова. Тази забележителна българска преводачка притежава, без съмнение, ред ценни качества, като на първо място бих отбелязал нейното вярно, безпогрешно чувство за възможностите и особеностите на днешния български език.
И още две значими книги от същата много активна преводачка: "Избрани стихове" на Харис Влавианос и "Загледан в лесовете" на Стратис Паскалис. Двама доста силни и оригинални поети от "поколението - 80" (преломно време за гръцката поезия), продължители на голямата поетическа традиция на Кавафис, Рицос, Диктеос, Елитис, изпитващи духовна потребност от сближаване на гръцката поезия към западноевропейската.
И един прекрасен стих от Харис Влавианос:
"Колко крехка е тази свещ...
Сбогува се с нощта,
бършейки сълзите си..."
   ("Глориана")
Благодаря на Здравка Михайлова за този чудесен поет!
***
Албанската литература е сравнително малка и млада, но както знаем има своите върхове. Откриването им за нас дължим преди всички на неуморната Марина Маринова, прочула се като първата преводачка на Исмаил Кадаре. През 1966 г., кратката епоха на "размразяването", тя направи първия задграничен превод на негова книга - на "Генералът на мъртвата армия" и това беше книга-събитие тогава в доста ограничения ни, сив литературен живот. Но Марина Маринова пресъздаде вдъхновено, пълнокръвно на български език не само Кадаре, (шест от неговите книги! - каква завидна последователност и вярност към един голям автор!), но и редица други стойностни имена от тази балканска литература като Дритъро Аголи, Зия Челя, Реджеп Кьося и др. На нея се падна честта да бъде първооткривателят. Но нека да не свързваме албанската литература единствено с Кадаре. Нашата видна албанистка направи десетки подборки от тази проза и за литературния печат. И този път Марина Маринова ни представя един много силен и оригинален автор - Бесник Мустафай - с един завладяващ роман-притча "Жега и щурци", издание на "Стигмати", едно елитно издателство на Малина Томова. Всъщност това е втората ни среща с Бесник Мустафай, след романа "Невъзвратимо лято". А българският език и в този превод е наистина блестящ! Другата преводна книга на Марина Маринова е "Роза в чашата" от познатия ни Дритъро Аголи, роман със сюжет из живота в Албания през 80-те години, издание, което не успях да открия.
В този раздел интерес буди и романът на нашумялата албанска писателка Флютура Ачка (родена 1966) "Самотата на една жена". Това е първата жена-писателка от тази патриархална страна, преведена у нас. Една на пръв поглед криминална история - убийството на една млада жена в едно албанско градче - послужила като отправна точка за авторката да изгради своя многопластов роман, представящ живота в днешна Албания, тази малка и все още недостатъчно позната страна между Европа и Ориента. Преводът е на добър български - от едно ново име Виктор Генков. Много добри преводи в периодиката представи напоследък и младата Евгения Котова. Албанският език е уникален, сложно структуриран, със силно латинско лексикално влияние, в него има дори древни думи от келтски произход. Доста труден е за усвояване от чужденеца. Той е една добра база за албанските писатели. Там се пише малко, но качествено. Албанската литература, която без съмнение, е много по-интересна, отколкото предполагат неинформираните читатели у нас, заслужава и едно по-голямо внимание от критиката и медиите.
***
Турската литература у нас напоследък също се превежда доста активно - за съжаление, наблюдаваме и една засилена турска ислямистка експанзия, която вече дава горчивите си плодове, но това е друга, болна за днешна България тема. Тема, без съмнение, изискваща един голям обществен дебат, а също и мерки от страна на държавата ни. През периода са преведени и издадени на български и немалко турски религиозни книги с щедрата подкрепа на ислямистки фондации, а в Южна България се организират и балкански литературни срещи, за съжаление, пак с турски пари.
Голямото име от тази литература днес, без съмнение, е Орхан Памук, който се превежда напоследък у нас доста интензивно. Името му нашумя след получаването на Нобеловата награда и по повод смелата му гражданска позиция - това, че се осмели да осъди политиката на своята страна - преследването на кюрдите и непризнаването на Арменския геноцид (за наш срам все още непризнат и от нашия парламент!) и многобройните издания на неговите интересни и четивни романи: "Името ми е Червен", "Сняг", "Бялата крепост", "Нов живот", "Истанбул". Заслуга за адекватното им представяне на български имат преди всичко опитните и надарени преводачки Гюлчин Чешмеджиева и Розия Самуилова.
***
Сръбската и българската литература са "близки непознати", както твърди нашият известен литературен критик и преводач Светлозар Игов. Имаме общ корен, доста общи черти, обща трагична историческа съдба, осакатени сме от варварското турско робство, а после, в съвременната епоха бяхме и може би все още сме пионки в ръцете на Русия, а всъщност не се познаваме. В отделни периоди поддържаме добри литературни връзки, после има прекъсвания, по политически и конюнктурни причини и отново добри контакти. Сега като че ли се сближаваме повече. Сръбската литература има своите почитатели у нас, както и сръбското кино. Има и своите верни посредници в България - като започнем от многозаслужилата Сийка Рачева, преводачката на Нушич и Андрич, след нея отличната преводачка и редакторка Жела Георгиева, а сега има и млада смяна, сред която се откроява талантливата Людмила Миндова. Неин любим автор е забележителната Дубравка Угрешич, едно световно име, чиято майка е също българка. Суровият, жесток роман "Министерство на болката" (издание на "Факел") тя е превела майсторски, виртуозно. Следя изявите на Людмила Миндова още от дебюта Ј в сп. "Факел" и се радвам на всеки неин успех - Людмила превежда много сериозно, самата тя пише интересно и се утвърди като задълбочен познавач на съвременните сръбска и хърватска литератури.
Сред най-интересните книги от сръбски автори, без съмнение, е сборникът с кратка проза на поета Сърба Игнатович с интересното заглавие "Когато всички бяхме Тито", издание на "Захарий Стоянов". Тук ще спомена радостния факт, че издателството на неуморния Иван Гранитски сключи договор със Съюза на сръбските писатели за издаването на пет сръбски книги у нас, срещу които ще излязат и пет български в Белград. Книгата на Сърба Игнатович (според мен неправилно е да се транскрибира името му на български без Ъ) е много оригинална. Всичко в тези мини разкази, есета и импресии (вдъхновени от забележителната проза на Борхес!), които носят белега на автобиографичността - всичко видяно или преживяно. И съхранено в паметта на писателя. В тези късове поетична проза можем да видим, при това, в концентриран вид цяла Сърбия и Югославия от незабравимата Титовата епоха. "Паметта е като кладенец без дъно, пише Сърба Игнатович. Потапяш се в него, макар че никога не знаеш какво ще извадиш на бял свят. А може би някой път под товара на спомените си и сам на себе си ще се сториш непознат и чужд - с някакъв странен израз на лицето, леко наподобяващ вик..." Преводът на Катя Георгиева е съхранил в максимална степен цялостното интонационно звучене и колорита на тази проза. Звучи пълнокръвно с цялата поетичност и хумор на авторовия текст. Книга, много приятна за четене, която препоръчвам на всички...
***
От хърватската литература у нас пристигна един бестселър - малкият роман-притча "Юдит" от нашумелия по цял свят драматург и белетрист Миро Гавран (род. 1961), познат и у нас с някои от пиесите си, а също и с романа "Опит да забравиш", оригинално конструирана и разказана история за една младежка, тийнейджърска любов. "Юдит" е неговата авторова интерпретация на библейската история за еврейската героиня. Новото е, че тук се влюбва силно във вавилонския пълководец Олоферн, поробителя на нейния народ, преди да му отнеме живота. И това е единствената любов на живота Ј, продължил в благочестие цели 105 години! Щастието на споделената любов тук трае броени часове, след което легендарната героиня ще издигне собствения му меч над беззащитното спящо тяло на своя любим. Историята, написана от първо лице, в поетиката на Стария завет, звучи малко странно и двусмислено, но увлича и интригува. Изказът на Миро Гавран е сгъстен, пределно точен, той владее майсторски словото - наистина, четивен и приятен автор. Неслучайно книгата има повече от 10 превода в Европа и десетина издания в Загреб. Преводът е достоен за текста - дело е на Людмила Миндова, а публикацията е на елитното издателство "Факел" с редактор Георги Борисов.
Друг голям автор и според мен, по-интересен от Миро Гавран, сред преведените през периода, е Данило Киш. "Гробница за Борис Давидович" е цикличен роман, състоящ се от седем глави за петима герои, преживели ужасите на сталиновия терор, шестият - поетът Дармолатов не е репресиран, но е смазан от страха, а седмият е евреин (като самия автор) жертва на испанската инквизиция от 14 век. В този свят на страха, казва Данило Киш, няма никаква логика, никакъв смисъл, освен логиката на насилствената смърт. Една разтърсваща ума и сетивата книга. Преводът на този сложен, полифоничен текст е несъмнен успех за Александра Ливен.
***
Малкият, полифонично изграден, роман от 120 стр. "Хляб и страх" на Милислав Славич (в отличния превод на Жела Георгиева), беше обявен за един от 10-те най-добри романа в сръбската литература в началото на 90-те. Авторът получи престижната литературна награда НИН. В него той прави успешен опит да въплъти своята визия за живота и литературата, или както сам казва в предисловието си: "Днес литературата трябва да помага на хората да променят света в една по-добра посока!"
"Далеко в нас" е поетичен сборник, носещ заглавието на прелестната едноименна поема на Васко Попа, в превод на Светлозар Игов. Преди трийсетина години се срещнахме за първи път с този забележителен поет, един от най-странните в Европа, голям поет от ранга на Никита Станеску, с когото бяха приятели и взаимно се превеждаха - това беше малка книга в превод на Симеон Владимиров от поредицата "Поетичен глобус". Посрещна се като истинско събитие. Особено цикъла му "Игри".
Ето един фрагмент от новата книга на Васко Попа във вдъхновената интерпретация на критика, преводача и литературния историк Светлозар Игов, който през последните години ни изненада и с оригиналното си творчество:
"Вдигаме ръце
Улицата по небето се катери
Свеждаме погледи
Покривите във земята слизат
От всяка болка
Която не споменаваме
По един кестен израства
И остава тайнствен зад нас
От всяка надежда
Която таим
По една звезда пониква
И се изплъзва недостижима пред нас
Чуваш ли куршума
Който кръжи над главата ни
Чуваш ли куршума
Който дебне целувката ни
   из "Далеко от нас" - 1
***
Накрая останаха и адаптациите на български от македонския книжовен диалект. Ще подчертая, че нашето официално становище е, че няма отделен македонски език, затова е неправилно и некоректно да се пише "превод от македонски".
Напоследък изданията на автори от БЮР (Бившата Югославска република) Македония зачестиха. В този обзор ще спомена само една от тях - може би най-добрата:
"Красавицата и мародерът" от Божин Павловски, адаптация на талантливата Александра Ливен, е роман за съвременния Салиери, един антигерой на нашето време, и както писа една критичка от Скопие: "Роман-диагноза за реалността, в която имаме нещастието да живеем, роман-дисекция без упойка, тъжна история за човешкото падение, но и за все още живата човещина". Една много дълбока и зряла белетристична творба, бих казал, на един силен разказвач.
Няма да се спирам на "Роман за любопитни" на известния с антибългарските си изявления Мето Йовановски и на книгата на премиера Любчо Георгиевски "Градът", в които също четем, че са "преведени от македонски". Тук ще отворя една скоба и ще подчертая, че за съжаление, в република Македония, която България първа призна и подкрепи, все още не е прекратена злостната антибългарска кампания, поддържана активно и от някои писатели, които нашите издатели великодушно публикуват. Ние наистина сме прекалено толерантни. Такъв е например нашумелият Алекс Букарски, който наскоро заяви, че българският фолклор бил фашизоиден и други подобни нелепости. Но да не си разваляме настроението сега....
Ще завърша с това, че от прегледа и от библиографията (макар и непълна) личи, че през последните години са се увеличили преводите от балканските литератури, че качеството на тези преводи е доста високо, че изданията са достойни за авторите, че критиката и печатът вече проявяват интерес към тях (разбира се, може да бъде още по-голям, те го заслужават!), че всичко това може да направи литературния живот у нас по-интересен и по-богат.
Наистина, много похвални слова са написани за нас, преводачите. Преди две години имах щастието да съставя и преведа една антология с текстове от големия румънско-френски мислител Емил Мишел Чоран, един от последните хуманисти на нашето време. Бях поласкан да прочета и преведа следното: "Преводачите, които срещнах през живота си, почти винаги превъзхождаха писателите. Те бяха по-образовани, по-културни и по-достойни от повечето от тях..."

Светослав Нахум
СВОБОДАТА ОЗНАЧАВА
И ОТГОВОРНОСТ 1

Уважаеми господин Председателю,
Джентълмени,
Благодаря Ви за доверието и за Вашия щедър, приятелски жест към мен - да бъда един от Вас, членовете на Дикенсовия Пикуик-Клуб във Филаделфия.
Аз съм български писател. Публикувал съм две свои книги в родината си - сборник с разкази и роман. Романът е със заглавие "Raptus"и ще се опитам да го предложа тук на вниманието на американски издатели и читатели. Участвам в настоятелството на списание "Пламък", основано от видния антифашист, поет и публицист Гео Милев и получило широка популярност в Европа, чрез неговата трагична саможертва.
Една нощ в София (столицата на България), гледах един телевизионен канал - Канала Дискавъри. Гледах филма "Дикенс в Америка" с Мириам Марголиес. Филмът беше интересен, нещо повече - в него беше портретуван Вашият клуб и то по много атрактивен начин. Тази завладяваща ума и сърцето история, че Дикенс е бил в Америка, във Филаделфия и че тук са неговият паметник и литературен клуб, беше нещо ново за мен. Осъзнах, че благодарение на такъв блестящ гений като неговия, цивилизацията и интелектуалните ценности са се разпрострели извън границите, оттатък океана. Неговото огромно литературно наследство е повлияло и вдъхновило много автори.
Тъкмо в това отношение изповядвам своя собствена позиция, че Американската илюзия от края на 19-ти и началото на 20-ти век е ценен и уникален принос в съкровищницата на световното литературно наследство. Могат да бъдат посочени редица примери: Марк Твен, О'Хенри, Джек Лондон, Теодор Драйзер, Джон Стайнбек, Едгар Алън По, Ърнест Хемингуей, Роберт Пен Уорън, Ървин Шоу, Сол Белоу, Синклер Луис, Уйлям Фолкнър, Джон Ъпдайк, Курт Вонегът, Гор Видал и мнозина други. Разбира се, всеки от споменатите автори има свой уникален стил. Всеки един от тях е великолепен майстор на перото, на художествения образ и мисъл. Но нито един от тях не би могъл да постигне блестящо развитие без внимателен прочит, изследване и изучаване на такъв ваятел на словото, крайъгълен камък в литературата, какъвто е Чарлз Дикенс.
Моята първа среща с Дикенс беше Дейвид Коперфийлд. Дикенс е непреходен вълшебник на образа, на портретуването на сложната човешка натура и на човешкото достойнство в нашия противоречив и объркан свят. Романите на Дикенс докосват сърцето. Те всички са шедьоври. Първопроходник е "Дневникът на Клуб Пикуик" - книга от 800 страници, която Дикенс започва да пише едва още на 24-годишна възраст. Наистина забележителен гений.
И така - ето го моят основен личен мотив: изненадан и възхитен съм, че тук в Америка съществува такъв Клуб, и то във Филаделфия (Филаделфия, щата Пенсилвания, не Филаделфия, щата Тенеси и, разбира се не Филаделфия, щата Мисисипи). Паметник и Клуб, които уважават и напълно, изцяло продължават тази забележителна традиция. Аз винаги съм ценял усилията, полагани от групи или кръгове от хора - повече или по-малко затворени, които са успели да съхранят и да предадат на поколенията вірховите достижения на цивилизацията и културата. Защото в днешно време ние все по-често се сблъскваме с липса на интерес към високата култура. Имам предвид популярната или масовата култура, налагана или диктувана от пазарни механизми, нуждите на пазара. Това носи добри печалби, но в същото време не е най-добрата жизнена атмосфера за развитие на човека и за устрема му към съвършенство.
Принадлежа към онова поколение хора от Източна Европа, което има съдбата да живее в промяната още през младите си години. В същото време осъзнавам, че свободата (включително и свободата на словото) означава и отговорност. Сега ние имаме възможност да сме част от световните ценности. От нас самите зависи - дали желаем да развиваме само консуматорските си инстинкти или ще използваме нашата нова свобода за самоусъвършенстване, като възприемам онази система от духовни стойности, която е създадена преди векове от малко на брой, но мъдри и силни по дух мъже.
Наистина се чувствам мотивиран и вдъхновен от това, че Пикуик-Клубът съществува. Мисля, че той ще съумее да съхрани и обогати вечни ценности. Това дава възможност последователите на Дикенс да преминат от съзерцание към активни практически действия, към ярки, светли и изпълнени с бодро настроение срещи, което на свой ред вдъхва съвременен живот на романа и на Дикенсовия дух.
Още веднъж Ви благодаря

11.12.2009 г.
Филаделфия

Димитър
Костадинов
АНКЕТА
С ЛИЦЕ
НА АВТОБИОГРАФИЯ1

Анкетите в българското "разговорно и писмено словесно пространство" имат своя история. Те се осъществяваха и излизаха отпечатани, съобразени най-вече с "идеологическите и други похвати" на времето, когато са правени. Тези анкети обикновено бяха свързани с литературни творци. Затова и се наричаха "литературни анкети". Преди повече от 30 години - през 1974 г. - е била създадена от сегашния проф. д.ф.н. Иван Сарандев проблемна група "Литературни анкети" в Института за литература към БАН. Всички подготвени за печат анкети са били прецизно четени и рецензирани, допускани или недопускани за отпечатване от съответната спомената "проблемна група", а не рядко и от висши ръководни кадри от други институции.
Редно е да отбележим от дистанцията на времето: сега колкото и факти да излизат за съществени съкратени откъси от съответни литературни анкети или на пълна забрана за отпечатване на някои подготвени анкети, все пак е била прокарана и осъществена една много ценна издателска дейност - да се продължи и обогати началото в българското литературно анкетиране и изворознание. А това начало е поставено от професорите Иван Д. Шишманов, Михаил Арнаудов и Спиридон Казанджиев.
Самото време преди 20 години беше такова, че от над 30 отпечатани литературни анкети, не малка част от тях бяха направени с конюнктурни личности от тогавашния български литературно-културен живот и излизаха най-вече в столичните издателства на БАН, БП и НИ.
От десетина години насам забелязваме, че се отпечатват не само някои отхвърляни през онова време литературни анкети, но и съвсем ново подготвени. И то излизат отпечатани съвсем спокойно, без каквато и намеса на каквито и да било институции. И то не само в столични, но и в извънстолични издателства. Разбира се, стига съответните издателства да са убедени в необходимостта от отпечатването на конкретната анкета.
Забелязваме и частично или по-цялостно разчупване на някогашния канон за изграждането на една анкета. И друго много важно нещо: нито анкетиращите, нито анкетираните се определят от съответни институции или издателства. Цялостното изграждане и подготвяне за отпечатване на съответната анкета е с най-необходимия естествен критерий за такава книга: двамата създатели на такъв труд да са близки не само като човешко излъчване и житейска философия, но и да са близки като творчески търсения и открития, да имат съмишленическа нагласа за емоционално-мисловните процеси в тяхното битие и съзнание. Точно това откриваме в анкетиращия и анкетирания в книгата "Животът" - първа част (2008): двамата писатели и журналисти Георги Ингилизов и Христо Карастоянов.
Затова главният редактор и управител на над 80-годишния бургаски вестник "Черноморски фар", ревностният радетел за запазване на отпечатването и отскоро възлов участник в подготовката и списването на литературното сп. "Море" - българският белетрист и сценарист-маринист Георги Ингилизов в своя "Вместо предговор" в 42 отпечатани реда съумява да изясни същността и смисъла за появата на тази анкета. Анкета с невероятния хумористичен, ироничен, саркастичен и "народовейнат" свой си вървеж и летеж на стилист, психолог, философ и пародиен разказвач - писателят Христо Карастоянов.
Ето няколко от тези 42 реда на Георги Ингилизов:
"Започнах тази книга едва когато се убедих в кристалната честност на Христо, в изключителния му морал, в желязното му приятелство.
Започнах я и поради една друга причина. Сам избрал да живее далеч от столицата, в Ямбол, Христо като че ли оставаше малко извън кръга на литературните ласкателства, поднасяни често твърде безразборно от назначени в литературата графомани. Той съвършено съзнателно бягаше от тях, на него повече му харесваха две хубави другарски приказки, казани на чашка ракия, мариновани миди и печен зарган.
Макар и носител на не една и две национални награди и конкурси, той винаги бе ощетен откъм достатъчно литературно внимание, което безспорно му се полагаше.
Затова предизвиках тази книга, която всъщност си е книга на Христо, защото той си я написа. Аз просто поставях колчетата по пътя и понякога теглех юздите."
Прав и съвършено точен е в подбудите си за сътворяването на тази книга Георги Ингилизов. Защото какво са например 154 въпроса, зададени от него и отговорени на 159 страници от Христо Карастоянов?! Като имаме предвид, че само на 3 страници са зададени 42 въпроса. Точно тези въпроси са в последната (11-та) глава на книгата, в която повечето от въпросите са свързани с общочовешкото и творческо амплоа на Карастоянов, предизвикано от съвсем еднакви или подобни въпроси, зададени някога от проф. Иван Д. Шишманов на 20 юли 1894 г. в с. Владая на Алеко Константинов и на 9 септември 1895 г., зададени в София на Иван Вазов. Разбира се, тези традиционни "класически въпроси" се използват малко по-късно и от Михаил Арнаудов към Яворов и от Спиридон Казанджиев към Йордан Йовков. Тях ще ги срещнем и до наши дни в много анкети или по-разширени интервюта. И това не е беда, а напротив - възможност за паралел на нагласата на творчески личности, различно отдалечени едни от други като период от време в собствените си житейски и творчески осъществявания.
Към анкетата са прибавени три приложения. Първото - "Официална биография на Карастоянов: цифром и словом". Второто - "Човекът на 50". Третото е интервю с Христо Карастоянов, озаглавено с неговите думи: "Ако имаш нещо да казваш, казвай го веднага!". Това интервю е направено от журналистката Йорданка Ингилизова (съпруга на Георги Ингилизов) по случай 50 годишния юбилей на Карастоянов и поместено във в. "Черноморски фар" на 21.2.2000 г.
На три страници е разположена "Библиография на книгите на Христо Карастоянов". Тук те са 20 на брой. Като са отбелязани излезлите до 2006 г. А сега те вече са към или над 25.
Заедно със своите книги с разкази, новели, повести и романи, Карастоянов е известен с публикувана и непубликувана в книги публицистика, документалистика, драматургия за деца и възрастни, с много очерци и есета, с поезия, главно изпълнявана от него самия като песни с акомпанимент на китара, а също така и с литературно-критическия си очерк за Матвей Вълев. Негови откъси от книги са преведени на английски и други езици. А една цяла негова книга е преведена на турски език и благодарение на издателство "Жанет-45"- Пловдив е излязла през 2006 г.
В последната част от тази анкета са препечатани по една рецензия за 12 негови книги, като след всяка рецензия е отбелязана библиографска справка и на други поместени рецензии и отзиви за съответната книга.
Но най-важното за тази първа част от анкетата на Георги Ингилизов с Христо Карастоянов е това, че тя може да се чете на един дъх като своеобразна част от автобиография на Христо Карастоянов.
Дано и Карастоянов реши да стори това с Ингилизов. И това предизвикателство може да се превърне в реалност. Зная, че решат ли и двамата, ще го сторят без затруднения - както понякога посядат "на две хубави другарски приказки, казани на чаша ракия, мариновани миди и печен зарган."
Сторете го! Сторете го все така - по приятелски. Сторете го, колкото се може по-скоро. И зная, че от свъсените вежди на завистливите графомани хич няма да ви пука.
Йордан Каменов
ДЪРЗОСТТА
КЪМ ЧОВЕКА-ПОЕТ1

Заглавието ми е подигравка с едно скорошно определение за Вапцаров - човека-поет. (Как ли не наричаха Вапцаров в опита да го догонят в словотворчеството му - "огняроинтелигентска" и "огненометежна": огнярят-поет, поет-работник. Но човекът-поет е връх.) А дързостта си е истинска. И не подлежи на подигравка. Тя е на Велин Георгиев, за когото дързостта е всекидневие. Като отправяната преди 1989 г. или е увисвала неотпечатана, или е била с печални за него последствия.
Тази, за която говорим, е от 1977-79 г. И е останала без последствия. Което в случая - за съжаление, значи: без издаване на поредната му творческа дързост. Тогава В. Георгиев пише "Песни от човека" - книга с 33 стихотворения (цифрата освен Христовата е и вапцаровата възраст), всяко от които с мото от Вапцарови стихове. Т. с., това си е своебразно посвещение на Вапцаров, което освен в текста се съдържа и в броя на стихотворенията, и в заглавието на книгата. На познавачите е излишно да припомням, че първият - най-многоброен, цикъл от вапцаровите "Моторни песни" се нарича "Песни за човека". Изборът на В. Георгиев, обаче, не е ирония, а - преклонение. Дръзко и неочаквано, заради което някой усърден търсач на подтекст може и да съзре присмехулност. А някогашните мнителни редактори май са го възприели така, за да прикрият цензурната си бдителност. Иначе на опита на поета да му издадат книгата е било отговорено: "с препоръка да доогледа и усъвършенства ръкописа". Препоръка, за която до 1989 г. той е бил абониран. 33 (пак тази цифра!) години след неосъщественото издаване книгата излиза - в края на 2009 г. Вместо за 70-годишнината на Вапцаров - за неговата 100-годишнина. Какво по-хубаво доказателство за верността на поговорката: По-добре късно, отколкото никога.
И това "по-добре" се превръща в ново изпитание за В. Георгиев, за което - предполагам, се е досещал. Днешният читател няма как да подмине поднесената с книгата гарнитура: Доколко стиховете са запазили блясъка на тогавашната си актуална мощ. Защото е сигурно, че през 1979 г. и юбилейният възторг по Вапцаров нямаше да попречи да бъдат оценени по достойнство предизвикателства от рода на:
"Нас нещо ни дели, но зад причината
очите ни не смеят да погледнат...
Едва ли в нас ще се намерят сили
в юмруци да превърнем тези длани.
В природата ни има нещо гнило.
И сигурно родина ни е Дания.
("Размисъл за Хамлет")
Идва ми да викам.
Кой ли ще ме чуе.
Някакъв си никой
гневно ще нахлуе.
Разярен ще каже:
"Я си дръж езика."
     ("Размисъл за мълчанието")
Предизвикателствата на В. Георгиев и тогава не са били юбилейни. Т. с., те не носят произхода на елементарни реплики на ключови фрази на Вапцаров, приети като сбъднати пророчества и доказателства за осъществени идеали. В. Георгиев не тръгва и на същностен философски или идеен спор с автора на "Моторни песни". Даже на много места, макар неговата книга и по заглавие, и по използване на стиховете-мото да изглежда като търсен диалог с вапцаровите, между цитатите и следващите велин-георгиеви няма никакъв диалог. Т.е., през 70-те години поетът не се е противопоставял на Вапцаров по баналния сетне начин - да го съди за неосъществени от други идеали. Просто достатъчно проницателно е разбирал, че няма как да срутиш грамадата от вяра, духовност и любов към човека.
Изниква въпросът - за какъв дявол тогава В. Георгиев е избрал тази форма на изразяване. Отговорът е прост - заради доверието към Вапцаров. Заради увереността, че изпълнява със стиховете си сродна обществена мисия. И това му дава сила в диалога със своето време, със 70-те години на ХХ век. Всъщност има особеност, която сближава авторите на "Песни за човека" и "Песни от човека" по време на писането на творбите им. Те са в сродни позиции - на последните стъпала на обществената стълба. Поради което и двамата придават особено значение на думата човек, извеждайки я като заглавие. Като право на послание към обществото, дето нормите се диктуват от нечовеците. Или ако щете по-мек вариант - послание към общества, които много говорят за човека, но са забравили как той изглежда. Поради което се налага някой да им припомня. Всеки според силите си. Въпреки опитите да те обрекат на безсилие.
Толкова по книгата. И все повече се доближаваме до въпроса, който зададох и който е сакрален за всяко творчество. Но преди това ще отбележа, че В. Георгиев стратегически е сгрешил с представянето на книгата "Песни от човека", спряна през 1979 г., е трябвало да излезе веднага след 1989 г. А В. Георгиев е предпочел на различни места в други книги да публикува редица от най-хубавите стихотворения от нея - "Размисъл за земния жител", "Размисъл за саможертвата" и т.н. Значи той се е колебаел за стойността Ј. И е предпочел да лансира отделни творби от нея. "Песни от човека" очевидно е била важна книга за В. Георгиев. И заради отношението към Вапцаров, и заради това, че е изпълнена с личната и с обществената драма тогава и с предизвикателства към онова време. Сега част от тях няма да докосват с такава сила днешния читател. Но други - както сам поетът е преценил, ще се радват на дълъг живот.
А за да предпазя някой, дето ще е готов за упрек заради сравненията с Вапцаров в този текст, ще цитирам по-късния В. Георгиев:
Аз съм вторият син на Йосиф.
Първият е Христос...
Имате ли към мен въпроси?

Стивън Джи - Никозия
СТИХОТВОРЕНИЯ

ЗАПОЗНАТ СЪМ С НОЩТА
Запознат съм с нощта.
С пукнатините на този свят,
протрити обувки, купчина строшени тухли
край пътя.
Локва кална и подпухнала.
Запознат съм с нощта.
Със зигзага на горчиви пориви
по пешеходни пътеки, цигарени фасове,
захвърлени по тротоари.
Задушени копнежи, удавени в тъмнота и самота.
Запознат съм с нощта,
любов моя.
Запознат съм с нощта.
Запознат съм с нощта.
Просто исках да знаеш,
че от крепостта на твоите бедра
виждам звездите на нощното небе
как блещукат и се въртят далечни,
ярки с огъня си те топлят
камъчетата на моето сърце.
Запознат съм с нощта.
Запознат съм с нощта.
И с твоето дишане, твоите мигли,
твоята мека, мека кожа и допир.
Не мога да доловя дали ме слушаш,
само дишането, което се вие през
нашите пулсиращи тела,
всеки сам за себе си
пред дверите на този свят,
всеки сам за себе си в хладното синьо небе.
Само припомни на сините пламъци за мене.
Те, танцуващи из открити студени вселени.
Тъй както не те забравям, танцуваща.
Както съм запознат с нощта.

БОЛКАТА И КОМПАСЪТ:
ПЕСЕН НА КЪСНИЯ СЛЕДОБЕД
Моето сърце е като дете.
Толкова крехко.
Плачейки, то плаче в своята цялост.
Усмихвайки се, то се събира в своята цялост.
Пеперуда е в един свят от хвърлени мрежи.
Яйце е в гладен пейзаж.
Пламък е, отказващ да угасне.
Въпреки своите малки капитулации и поражения,
то е северната звезда в необятното небе:
Някога гъмжащо от кръжащи светлини,
някога обсадено от облаци.
Не забравяй луната и ключа, който държи смъртта
И комарите, които се впиват в нощта
И дванадесетте отрови на душата;
Все пак, позволиш ли му да бъде, и да бъде то водач
Цветове се разпукват,
котката пие мляко
и всички неща се закръжават на своето място
в хармонични движения.
Вялото великолепие на тези умиращи рози
Вялото великолепие на тези умиращи рози,
глави увиснали ниско, разтварящи се
и благословени,
стопля студената стая като оживели спомени.
Не беше вчера, когато вашите бодливи глави кичеха
масата до нашето легло. Но сега сте естествени
клюмвайки след случая,1 бурно живеете
тези последни дни, като се стапяте в разпад.
Съблазнително е да търсим значимост
във вашия разсеян цъфтеж, алена плът.
Някога тържествено водехте празненствата
на Валентин
но точно церемониалното безгрижие
на вашето разобличение, почервенели
в дръзки тонове, необременени
от случая, ви прави, в раздялата, искрени
към любовта, която не познава поводи,
както ни разказва копнежът на вашето сбогуване.

ТЪКАЧНИЯТ СТАН НА ЛЮБОВТА
Твоята коса, втъкана в звездна светлина,
твоя профил в нощното небе,
искрящият флаг зад Млечния път
блещукат
на тъкачния стан на тази крехка любов.
Как ли изглеждаше преди да те съгледам.
Мога ли да бъда отново това, което бях,
преди да стана твой свидетел...
Твърде късно е,
безпомощен съм,
без желание или надежда
да се спася
от този поглед заявен.
15.02.2005

1 розите са подарени по случай празника на св. Валентин

Виктор Барух
СТРЯСКАЩИЯТ ВИК
НА МЪЛЧАНИЕТО

Това си ти, Скъпи Мой Братко, в теб усещам континента огромен,
където реките секват внезапно... а слънцето изпича плъттта
като висока пещ руда -
усещам в тебе мисъл сродна: мисълта, дори различно да тече,
нали лъжа от истина със същата везна дели.
Има радост в това, да мерим мислите с една везна, те иначе
проблясват в твоите и моите очи, но са еднакви в своята същина.
из "Негърът", стихотворение на Карол Войтила (папа Йоан Павел II),
базиликата "Св. Петър", есента на 1962, превод Ивета Бенрей

Разговорът ми с писателя Виктор Барух е провокиран от едно интервю, излъчено по шведската телевизия, което предизвика възмущението на международната общественост. В него английският католически свещеник Ричард Уилямсон, член на контрареформаторското Братство "Св. Пий Х", с неподходяща за сана му злободневност се опита да омаловажи Холокоста. В началото на 2009 година в цяла Европа медиите реагираха бързо и остро с коментари и анализи. Особено ценни бяха отзивите във френската и италианската преса, но у нас този проблем мина някак си между другото.
Малцина днес знаят, че в творчеството на Виктор Барух от десетилетия е залегнал проблемът за напрежението в отношенията между християнството и еврейството, католицизма и юдаизма, догматизма и етиката, идеологията и морала. През 1961 г. той е бил единственият български журналист, изпратен да отрази историческия процес срещу Айхман в Йерусалим, за който Хана Аренд написва книгата "Репортаж за баналността на злото", а самият Барух вплита в проблематиката на повечето свои творби, включително и на последния му засега роман "Оклеветената или грехът на епископа" ("Български писател", 2003). В повестта "Сватбени свещи" ("Народна младеж", 1968) за първи път писателят започва да анализира по-дълбоко темата за реакциите на Ватикана по време на Втората световна война, както и историческите решения на Втория Ватикански събор (1962-1965). А в емблематичния му роман "Отречени от закона" ("Народна младеж, 1960") тази тема е залегнала в историята, свързана със спасяването на българските евреи по време на Холокоста. В "Оклеветената..." (преведен на италиански през 2008, изд. BESA Еditrice) той силно и дълбоко вплита и двете теми - проблемите на еврейството и проблемите на католицизма, погледнати през призмата на историята, философията, литературата, етиката и теологията. Именно затова този интересен разговор за различието и близостта, за диалозите между различните с изследователя и писателя Виктор Барух се оказа насъщен и важен.
Патриция Николова

Повод за този разговор е реакцията на християнския и нехристиянския свят във връзка с възмутителното отричане на Холокоста от английския свещеник Ричард Уилямсон в едно негово интервю. Колко дълбоки са корените на това отричане, с което, за негова чест, Светият престол не се припокри?
- Изключително дълбоки са корените. За да ги разберем, трябва да се върнем много назад, още към папа Пий V (а може и още по-назад) и антиреформаторската му политика през ХVI век. Но това ще ни отклони донякъде от конкретния повод за разговора ни.
Затова пък ще вникнем по-дълбоко във Вашето възмущение от интервюто на антиреформатора пастор Ричард Уилямсон. Ако се върнем още по-назад, на кои силни личности ще попаднем?
- На реформаторите в католицизма: предвестника на Реформацията Ян Хус в Бохемия и същинските реформатори - Мартин Лутер в Германия и Калвин в Швейцария. Хус е роден през 1369 г. Той е силно повлиян от английския теолог Уиклиф. Според повечето историци т. нар. "хусизъм" (идеологията на хусисткото течение в началото на ХV век) съдържа почти буквално идеите на Уиклиф: прагматически контекстуализъм, внесен в чешката църковна реалност. В основата на убежденията на Хус са преводът на Библията на говорим език, реформирането на църковната йерархия, премахването на ненужни религиозни традиции в обслужването на Тайнствата, отхвърлянето на Тайнствата. Впрочем може би точно оттогава съществува въобще реформисткото движение в Църквата. Вероятно и в юдаизма се е случило нещо подобно.
По-точно какво?
- Своеобразно освобождаване от догмите и от погрешното наслагване върху текстовете на Библията на излишни ритуали, йерархии, тълкувания и пр. Тук говорим вече за конкретен опит за връщане към чистотата на извора. Преводът на Библията на съответните езици трябва да бъде разбираем за народите, без да е обраснал с излишни налепи около основния текст.
Какви са сблъсъците на Хус, Лутер и Калвин с Църквата?
- Изключително драматични. Хус е бил отлъчен и изгорен на кладата. Лутер и Калвин също са били отлъчени, но те имат своите последователи векове наред. Показателни са последните думи на Ян Хус: "О, свещена простота!", отправени към една жена, която хвърля дърва в огъня, за да го разгори. Той завършва в изгнание богословския си труд "De Eklesia" - "За Църквата". Обвинението срещу него е произнесено в 39 клаузи и на 6 юли 1415 г. е осъден като еретик. И още една интересна подробност - кладата му е запалена не с друго, а точно с чешките преводи на книгите на Уиклиф. На самата клада Хус казва още: "След сто години Бог ще издигне мъж, чийто призив за Реформация няма да може да бъде заглушен." И след малко повече от сто години, на празника на Вси Светии през 1517 г., Мартин Лутер заковава на портата на Витембергската катедрала своите прословути 95 тезиса, които стават крайъгълен камък на Реформацията.
Калвин също има повече от 30 тезиса. Едва ли е случайно?
- Едва ли. И двамата издигат свои тезиси. Доста по-късно се появява един млад испанец, силно повлиян от реформаторските течения. Казва се Мигел Сервет (1511-1553) и също като Хус е изгорен на кладата. Още по-любопитно е, че Сервет и Калвин са се познавали. Следвали са заедно в Парижкия университет, макар че още като студенти имали противоречия. За разлика от Калвин, Мигел Сервет е бил доста по-радикален. Той развил тезата, че Исус Христос е бил човек като всички останали - тоест не отрекъл историческото му съществуване, но се усъмнил в богочовешкия му произход. Това обаче никак не допаднало на Калвин.
Какъв е произходът на Сервет?
- В потеклото му има еврейски корени по линия на майка му. Една от публикациите на Сервет дава основание за неговото изгонване от Франция, където потърсил убежище, преследван от Инквизицията в Испания. По онова време обаче френската католическа църква била най-консервативната в Европа. Струва ми се, че във Франция няма нито едно име на истински реформатор. Та Мигел Сервет си сменил самоличността и работел по научните и богословските си трудове под друго име в едно селце, близо до границата с Швейцария. А отвъд тази граница Калвин вече бил силна личност. Грешката на Сервет била, че му изпратил книгата си, която издал под псевдоним, като дар от колега на колега. Калвин веднага разкрил кой се крие зад чуждото име. Така го предал на френските църковни власти, които го хванали, осъдили и изгорили на кладата като еретик. Ето така историята може да си направи лоши шеги с големите личности на църковната Реформация.
Стара истина е, че когато се започне с изгаряне на книги, винаги се завършва с изгаряне на хора. Защо Талмудът е първата книга, която Църквата осъжда на изгаряне?
- Може би трябва да тръгнем оттам, че всъщност Талмудът представлява сборник с тълкувания и коментари, от който основно може да се заключи, че разумът е изцяло обвързан с вярата. Логиката е източник на добро. В Талмуда противоречивите мнения и схващания са оправдани. Нещо повече, свободата, с която еврейските духовници обсъждат текстовете, като ги защитават или дори ги оспорват - и така търсят истината и поуките от Светото писание, е опасен пример за католицизма според някои мислители и папи от ранното Средновековие. Ерес, която трябва да бъде унищожена на кладите. Най-страшното е, че кладите ще се разгарят все по-често. И на тях ще бъдат изгаряни не само "еретици", не само писания като Талмуда, а и трудове на книжовници, духовници, мислители, писатели и философи. Като особено "светли" страници в историята останаха и зловещите аутодафета в централна Европа през първата половина на ХХ век. На тях горяха книгите на блестящи умове и пера (автори, чиито трудове и имена днес ни звучат като наши съвременници).
Настроението на Ватикана спрямо нехристиянските религии датира отдавна. В този смисъл не е чак толкова странно изказването на Уилямсон, нито мълчанието на висшия клир на католицизма по време на Втората световна война. И все пак има едно събитие от средата на миналия век, което е било своеобразен контрапункт и равновесен център в поведението на Ватикана - именно Вторият Ватикански събор. Какви нови идеи са били заложени в него и как са постигнати?
- Наистина можем да открием връзка между откровенията на Уилямсон и посланията на Втория Ватикански събор. Нека се спрем за малко на този исторически събор. Провежда са по инициатива на папа Йоан ХХIII. Той възлага на кардинал Августин Беа да подготви доклада за декларация на Събора за отношенията с нехристиянските религии - една от точките на заседанията му. Ето малка, но съществена част от въведението на декларацията: "За първи път в историята на Църквата един Събор се занимава по този начин с нехристиянските религии. Разбира се, ако се желае представянето в изчерпателен доклад на сходствата и различията на тези религии помежду им, както и с католическата религия, това би прехвърлило рамките на един Събор. Така че не е възможно да се даде повече от някои основни перспективи, които следват от ситуацията в нашия свят с оглед на обединяването и постигането на важни резултати за католиците." И още, пак преди да се стигне до същественото в тази част, се казва: "По време на подготвянето на Събора папа Йоан ХХIII възложи персонален мандат на кардинал Беа, президент на секретариата за единството на християните, да изработи един Decretum Iudeais като свободна схема и теза за решаване. Няма никакво съмнение, че този проект в голямата си част се дължи на личната инициатива на Йоан ХХIII, който като апостолически делегат в Близкия изток познава бедствията на много евреи, които бягаха от своите гонители. Той спаси живота на много от тях". Тук можем да си спомним, че името на този апостолически делегат беше Ронкали и че на старата софийска улица "11 август" (където и сега се намира Софийският нунциат) има паметна плоча за неговото пребиваване и дейност в България.
Как точно се е осъществявало това спасяване?
- Ставало е чрез издаване на различни документи, паспорти, с които те са могли да излязат от районите, в които са ги преследвали.
И какво се казва по-нататък в този документ на Събора?
- "На неизмеримата и дълбока злоба, която се проявяваше в това време, той противопостави едно категорично Слово на Любов. Впрочем може да се види един друг знак в промяната, внесена в молитвата за евреите по време на литургията на Разпети Петък, както и в неговия поздрав към група американски евреи, които бяха дошли през октомври 1961 година."
Какво точно се е случило на тази среща?
- Йоан ХХIII ги посреща с думите: "Аз съм Йосиф, Вашият брат. Наистина съществува голяма разлика между този, който признава само Стария завет, и онзи, който прибавя Новия завет като закон и върховна заповед. Но тази разлика не унищожава братството, което се основава на един общ произход. Не сме ли всички ние синове на същия Небесния Отец? Между всички ни винаги трябва да блести Любовта."
Нека опитаме да върнем нещата в наши дни. Според вас на какво точно се дължи прецедентът с интервюто на Уилямсон? Как така тази личност допусна да извърши такъв гаф, за който после се наложи публично се извинява?
- Съжалението му, струва ми се, е притворно, без да отхвърля категорично мнението си за Холокоста, както Ватикана и папа Бенедикт ХVI изискват. Както е известно, той отправя едно извинително писмо до френската комисия La Comissione pontifical Еklesia Dei, публикувано на 26 февруари 2009 г. във в. "Ла Кроа". Ето какво пише там: "Той (бел. а. Ричард Уилямсон) поиска прошка за негативистичното си интервю (т.е. интервюто, в което отрича Холокоста през януари 2009-а), излъчено по един шведски телевизионен канал. В него той казва: "Светият Отец и моят наставник Монсеньор Фелай поискаха да преразгледам изявленията, които направих за шведската телевизия преди четири месеца във връзка със сериозните последствия, които те предизвикаха. Имайки предвид тези последствия, мога да потвърдя най-чистосърдечно, че съжалявам за направените от мен изявления. И че, ако предварително знаех безпокойството и болката, които те предизвикаха - особено на Църквата, но също така и на спасените, и на семействата на жертвите, претърпели несправедливост по време на Третия райх, нямаше да ги направя. Пред шведската телевизия аз само изказах мнение на един неисторик - становище, което придобих преди 20 години въз основа на доводи, които тогава бяха на разположение, а след това рядко са изразявани публично. Във всеки случай събитията от последната седмица и Съветът на наставниците от Братство "Св. Пий Х" ме убедиха, че съм отговорен за мъката, която последва. Аз искам прошка пред Бога от всички души, които бяха с пълно основание възмутени от моите думи. Както Светият Отец потвърждава, "всеки акт на несправедливо насилие срещу един човек наранява цялото човечество."
Ако до публикуването на това "извинение" някой е приемал интервюто на епископ Уилямсон само като един пореден скандал или - още по-наивно - като късен отзвук на различните възгледи и противоречия в католическата църква след Втория Ватикански събор, то сега витиеватото извинение на светиня му позволява на всички да видят в негово лице един прононсиран расист и антисемит. Неговото извинение не бе прието от Ватикана след категоричното изискване на папа Бенедикт ХVI Уилямсон ясно и категорично да се разграничи от отричането на Холокоста. Изгониха го от Аржентина - седалището на Братство "Св. Пий Х". На летище Хийтроу в Лондон видях да се завръща една мрачна личност, охранявана от полицаи. Един жалък човек, който след ужасяващите последици от Холокоста бе казал в интервю, че загиналите в концлагерите са 200 до 300 хиляди души. Това "до 300 000" на мен ми прозвуча като "Хайде, от мен да мине, 300 000".
И все пак къде се корени причината?
- Причината е много по-дълбока. За да се обясни това интервю на Уилямсон, в което той отрича Холокоста, трябва да се върнем още по-назад. Бихме могли да отидем дори в ХIII век при папа Инокентий III, а можем да се спрем и в ХIV век, при папа Пий V.
В тъмното Средновековие се крият корените на "баналността на злото"?
- Именно тогава започва реакцията срещу църковната Реформа. Тоест това е времето на контрареформистите.
Какви са идеите на реформаторите и какви са тезите на контрареформаторите?
- С две думи Реформата се появява като противовес на гоненията през Средновековието. Идеите Ј са дълбоко хуманни и създават нови теории срещу старите догми, предлагат нова, по-вярна според тях представа за старозаветните и евангелските истории. Вече говорим и за новаторски тенденции в теологията.
Как тези нови идеи влияят върху взаимоотношенията между християнския и еврейския свят?
- Не съм толкова запознат, но е напълно достатъчно, че това е един ярък опит за разчупване на догмите в католицизма.
А антиреформаторите?
- Те настояват за връщането на старите догми, отказ от по-съвременни идеи в теологията. Един от първите радетели в тази насока е папа Пий V (живял е в периода 1504-1572 г., а е бил папа от1566 до 1572 г.). Той връща старите правила, той е първият голям инициатор на Контрареформата.
Бил е демонична фигура, както се вижда и от портрета му.
- Абсолютно. През 1569 г. именно той отново нарежда експулсацията на еврейската общност извън земите, които са в предела на Църквата.
А след Пий V кои са най-силните контрареформатори?
- Папа Пий Х е един от тях. Той е роден в Италия през 1835 г. Бил е папа от 1903 до 1914, когато е починал. Папа Пий Х връща в укорителната молитва думите срещу евреите. Говорим толкова за Пий Х, защото той е канонизиран като светец през септември 1954 г. от папа Пий ХII - военновременният папа. И още - недоволните и противниците на решенията на Втория Ватикански събор се обединяват именно в Братство "Свети Пий Х".
Можем ли да кажем, че поведението на папите Пий Х и Пий ХII е повлияло на безучастието и мълчанието на Ватикана по време на Холокоста?
- Струва ми се, че обяснението е по-сложно. Ето какво папа Пий ХII казва за папа Пий Х, когото провъзгласява за светец: "Управлявал е католическата църква с твърда ръка в една епоха на силен лаицизъм и многобройни тенденции на модернизма в институтите за библейски изследвания и теология." Точно тогава вероятно са възникнали идеите на модернизма в теологията. Безспорно е значението на Втория Ватикански събор и на политиката на папа Йоан ХХIII срещу догматизма за осветяване сенчестите страни на католицизма. Това е първата истинска тенденция към диалог между Ватикана и съвремието. След ужасите на Втората световна война това е фактически първото по-сериозно докосване едновременно до идеите на Просвещението и на съвременния свят. Впрочем така е наречена и Декларацията на Втория Ватикански събор за отношенията на Църквата с нехристиянските религии: "Nostra aetate", тоест "нашето време" или "нашият век".
А що за личност е бил Алфредо Отавиани?
- Отавиани е кардинал, видна личност измежду консерваторите в Църквата и лидер на така наречените интегристи, които се обявяват против реформите на Втория Ватикански събор (девизът им е Semper Idem, т.е. винаги същите). Не е безинтересно да споменем, че той до 1968 г. ръководи Конгрегацията за Доктрината на вярата - изключително важен орган на Църквата, който след поредица превъплъщения и приспособявания към закономерностите и нравите на новите столетия все пак има корените си в старата Инквизиция. На Събора работи в тази насока заедно с френския архиепископ Марсел Льофевр. Около тях именно през 1970 г. се създава Братство на свещениците "Св. Пий Х". Те приемат линията, която иска да се отблъсне рязко от реформите, от екуменизма (бел. ред. екуменизмът е теория за сближаване на основните религии по света), от взаимното разбиране на католическия свят с нехристиянските религии. Уилямсон е техен последовател и активист. Папа Пий Х, обявен от военновременния папа Пий ХII за светец, е приет за патрон на това Братство. Естествено е личности като кардинал Отавиани - да ги наречем "единосъщи личности "Semper Idem", както гласи и девизът им: "винаги същите" - да бъдат силно критични както към всичко друго, обсъждано на Събора, така и спрямо решенията на Ватикана. Декларацията за отношенията с нехристиянските религии, в частта за еврейската религия, започва така: "Обяснявайки си Тайнството на Църквата, Съборът напомня връзката, която обвързва духовно народа на Новия завет с потомството на Авраам." И малко по-нататък: "Ето защо Църквата не може да забрави, че тя е получила Откровението на Стария завет от този народ, с който Бог, с безкрайното си милосърдие, благоволи да сключи древния съюз, и че тя се подхранва от корена на истинската маслина, върху която бяха присадени клоните на дивата маслина, които са езичниците" (Рим. 11, 17-24). А ето и следващия абзац: "Църквата винаги има предвид думите на апостол Павел за тези от неговия род, на които принадлежат синовното приемане, славата, съюзите, законодателството, култът, задълженията и патриарсите и, сред които по плът е роден Христос (Рим. 9, 4-5), Синът на Дева Мария. Тя напомня също, че Апостолите, основи и стълбове на Църквата, са родени от еврейския народ, както и голям брой от първите последователи, които ще възвестят на света Евангелието на Христос." Разбира се, кръгът от свещеници "Semper Idem" не може да приеме и заключението: "При факта на едно такова духовно наследство, общо за християните и за евреите, Съборът иска да окуражи и да препоръча опознаването между тях и взаимното им уважение, които ще породят преди всичко библейските и теологически изследвания, а също така и един братски диалог". И още: "Освен това Църквата, която отхвърля всякакви преследвания срещу хора, каквито и да са те, не може да забрави наследството, което тя има заедно с евреите, и направлявана не от политически мотиви, а от религиозното милосърдие на Евангелието, съжалява за омразата, преследванията и всички прояви на антисемитизъм, когато и да е било тяхното време и подбудители, насочени против евреите." * Очевидно е, че подобни текстове са били като трън в очите на "Semper Idem"- участниците във Втория Ватикански събор и на техните последователи, между които е и отец Уилямсон.
Можем ли да кажем, че благодарение на идеите на Втория Ватикански събор впоследствие в управлението на католическия свят е допуснат прецедент да се приеме папа, който не е роден нито в Италия, нито в Германия (оттам са били родом дотогавашните папи) - естествено става дума за папа Йоан Павел II, чието полско име е Карол Войтила.
- Възможно е.
Споменавам го, защото именно той от името на Ватикана за първи път след недвусмислените изказвания и действия на папа Йоан ХХIII се извинява на евреите за допуснатите грешки по времето на Втората световна война.
- Като говорим за Войтила, знаменателен е самият факт, че той приема точно името Йоан Павел II. Тоест Войтила взима имената на папите Йоан ХХIII и Павел VI, който след смъртта на Йоан, по време на подготовката на Втория Ватикански събор, става папа и провежда тази нова тенденция. Тя е свързана с желанието за контакти и разбирателство с всички нехристиянски религии. В Събора, както казахме, участват и последователи на контрареформистите, следовници на възгледите на папа Пий V и папа Пий Х.
Бихте ли споделили как дойде идеята да включите водещи и емблематични фигури от католическия свят в произведенията си?
- В желанието да си обясня как е възможно човек, посветил се на делото на Църквата, да кощунства в наши дни с паметта на милиони, прегледах множество и разнообразни факти, истории, документи, изследвания. За някои от тях ще говорим след малко. Но открих и нещо привидно далечно на "случая Уилямсон". Разглеждам този пример като морал и като защита на основните християнски ценности - става дума за многозначителния пример на един кръг от интелектуалци, съществувал около 1500 година, а също и малко след нея. Това е кръжок от реформисти, привърженици на идеите на Еразъм Ротердамски, хора просветени и осенени, някои от тях известни като т.нар. "alumbrados" (в превод: "осенени"). Един от стълбовете на този кръг е Хуан де Валдес (1509-1541), испанец, писател и хуманист, срещу когото има донос в Инквизицията заради книгата му "Диалог за християнската доктрина" (1529). Тук е и Виториа Колонна, маркиза на Пескара, от знатната италианска фамилия Колонна - поетеса, убедена привърженичка на реформисткото движение в католическата църква. Тя има епистоларна връзка с Микеланджело, може би свидетелство за тяхна платонична любов. В този кръг са още прочутата певица Изабела Андреини, поетът Пиетро Аретино (1492-1556), както и Джулия Гонзага (1513-1566), знатна дама от Неапол и знаменита последователка на Хуан де Валдес. Близък до техните възгледи е и поетът Пиетро Бембо (1470-1547) - кардинал, хуманист, филолог. Има и още много извисени личности от зараждащия се италиански протестанизъм. Би било греховно да съпоставяме тези светли имена от историята на католицизма с нашия сквернословен английски пастор. Узнавайки за блестящия кръг на тези интелектуалци, аз го бях и забравил. Късната ми среща с тях ме развълнува, имената им бяха на стари мои познати. Всъщност тя беше втора - изненадата дойде, когато този път ги видях като организиран кръг реформисти. Работата е там, че в моя есеистичен роман "Оклеветената или грехът на епископа" (знаеш за какво говоря, тъй като си редактор на книгата) те се появяват цял век по-късно като съдници в "процеса" на Парнас, в царството на Аполон, повикани от самия красив и справедлив бог. За да съдят клеветниците на моята героиня - средновековната италианска поетеса Сара Сулам (1500-1641). Еврейка, оклеветена от един католически архидякон във Венеция, който по-късно става епископ на Капо ди Истрия. Този "съдебен процес" на планината Парнас е описан в един великолепен памфлет от неизвестен автор в ръкописа "Codice di Giulia Soliga". Открит е само преди няколко десетилетия и се съхранява в Biblioteca Correr, Венеция. Бях вплел част от сатирата в романа, но когато наскоро разбрах, че историческите лица - защитници на моята оклеветена поетеса Сара Сулам, вече като праведни души, населяващи небесата - всъщност са били и един одухотворен кръг интелектуалци реформатори, сам си се похвалих за находката. (бел. а. усмихва се меко)
Процесът завършва с насмешлива, но строга присъда. След произнасянето, през нощта на Парнас започва бурна "вечеринка" с танци, песни, музика, поетични рецитали, в която, освен всички "съдници", участва и самият Петрарка. Триумф на справедливостта, духовното развитие и изкуството.
Разкажете повече за историята на повестта "Сватбени свещи".
- В основата на "Сватбени свещи" е неосъществената любов на един млад човек, който по време на Закона за защита на нацията неочаквано открива, че баща му е покръстен евреин. По-късно на въображаема среща с познатия ни вече кардинал Беа той отривисто възкликва, че ако Декларацията на Ватиканския събор се бе появила поне 300 години по-рано, и той самият щеше да е изживял една щастлива любов. А бащата на момичето, в което е влюбен, е християнин, който не може да приеме тази връзка. Догматиката на католицизма и на целия християнски свят поразява и любовта на едно момиче и едно момче, все още юноши с открити и чисти души.
А всъщност прототипът на този млад човек сте вие?
- Покривам се в много отношения, разбира се, без историята на неговия живот да е конкретно моя.
Как решихте да използвате образа на кардинал Беа дори не като прототип, а като действителна личност със собственото му име в художествената повест "Сватбени свещи"?
- Той е един обичан от мен образ в тази повест. Пазя една снимка на кардиналите от времето на Втория Ватикански събор, на която се вижда и той - най-възрастният и симпатичен човек. Неслучайно точно на него папа Йоан ХХIII възлага доклада за отношенията на Католическата църква с другите религии "Nostra Aetate". Този проект става основа за решенията в Декларацията на Ватиканския събор. Важна част от биографията му е, че още като младеж той е имал тежко гръдно заболяване и лекарите му предрекли само няколко месеца живот. А всъщност той стига до преклонна възраст - наближавал е 90-те си години и е един от най-възрастните кардинали, които активно са работили за подготовката на Втория Ватикански събор. Спомням си, че, заинтригуван от живота му, успях да си доставя чрез службата за международен книгообмен в Народната библиотека в София една биографична книга за него, издадена в Германия. Странно, но в "Сватбени свещи", без да съзнавам, съм попаднал може би на най-важния за мен човек, на най-подходящия измежду хилядите участници на Събора. Оказа се, че съм имал възможността чрез своя литературен герой да споделя размишления и тревоги. Почувствах тази странност по-късно, след като се запознавах все по-подробно с дейността на кардинал Августин Беа. "Изтегляйки" го измежду хилядите, всъщност съм се докоснал (не изпадам в мистика, нямам такава нагласа) до една човешка душа с магическа сила спрямо мен. Преди 40 години нямаше как да зная, че той започва да изучава Стария завет още по време на Първата световна война. Тогава се очертава склонността му към библеистиката и се изостря интересът му към съдбата на еврейския народ. Мисля, че и много други реформатори през вековете са стигали до своите идеи след по-задълбочено изучаване на библейските текстове. Възгледите на Мартин Лутер за обновление на примитивното християнство имат началотото си в ревизията на средновековните доктрини, сравнени със Светите писания. Испанският средновековен учен Мигел Сервет - астроном, метеоролог, математик, теолог - в книгите си обяснява своите реформаторски идеи въз основа на Стария завет и Евангелието. Като се запознава с чистите библейски източници, и португалецът Уриел да Коста се обявява против отдалечаването на юдейските духовници от тях. Мигел Сервет е осъден и изгорен кладата, Уриел да Коста е отлъчен от синагогата, след което се самоубива. Да не говорим за кладата на Ян Хус, за отлъчването на Мартин Лутер.
Но да се върнем на кардинал Августин Беа.
- Той е повикан в Рим като експерт по изследванията в тази сфера. В Библейския институт на Ватикана цели 19 години той ръководи научната работа при проучванията на Писанията. Още през 1950 г. заедно с Конгрегацията по ритуалите започва проектът за литургическа реформа, която ще се реализира след 13-14 години, на Втория Ватикански събор. Често го наричали Кардинала на единството. Но всичко това аз научавам едва сега, в наши дни. Не съм го знаел през 1967-а, когато в една нощ моят герой от "Сватбени свещи" разговаря с него в далечна старопланинска хижа. На чаша чай от риган - тъй като моят персонаж все пак знаеше, че момчето, родено през 1881 г. в германското градче Риедбюхринген, е имало някакво гръдно заболяване и лекарите са му предричали съвсем малко живот. А чаят от риган е, както моят герой му довери, много полезен при гръдни болежки (кардинал Беа наистина почина от възпаление на белите дробове през 1968 г. в Рим, на 87 години). Но все пак говорим за странната среднощна среща през 1967 г. на кардинала с моя герой. Аз бях само наблюдател на техния диалог. Сега дълбоко се прекланям пред паметта на кардинал Августин Беа. Нямаш ли усещането, че днес, след като си говорим за много по-различни неща, "случаят Уилямсон" издребнява? Някъде споменах, че неговото интервю пред шведската телевизия, отричането на Холокоста от светиня му е банално, неподобаващо за човек, облякъл задължаващата одежда на католически свещеник.
Дали обаче тя не му служи като камуфлаж?
- Действително някои факти от живота и лични мнения на Ричард Уилямсон внушават този въпрос. Посочвам ги без коментар: сред следовниците на монсеньор Марсел Льофевр той е признат като непоколебим привърженик на твърдата линия на традиционализма, противопоставя се на каквито и да е компромиси с Ватикана, обвинявайки го в лъжа, защото, според него, се намира под влиянието на Сатаната. Противопоставя се на промените на Втория Ватикански събор, които му се струват либерални, неомодернистични и деструктивни за Католическата църква. Нещо повече. Той счита, че Църквата след Втория Ватикански събор е прекалено отворена за другите религии, а екуменизма - за грешка. Отрича теологическата визия на папате Йоан-Павел II и Бенедикт ХVI и преценява, че Йоан-Павел II има (sic!) много слаба представа за католицизма. Не приема жените да носят панталони и къси поли и изисква от мъжете повече мъжественост помежду им. Нарича евреите "врагове на Христос". Оспорва съществуването на газовите камери за унищожение на хора. Възхвалява прононсирания хитлерист Ернст Зудел и писанията в неговите книги. (Припомням, че Зудел е неонацистки издател, роден през 1939 г. в Германия. Той ловко избягва военната си служба, не плаща данъци и емигрира в Канада. Той е един от основателите на движението за превъзходство на бялата раса. След като е осъждан многократно, го екстрадират в Германия, където на 15 февруари 2007 г. е осъден на 5 години затвор.) Ще си позволя малък коментар само върху един факт, свързан е с гибелта на Рене Льофевр - бащата на духовния покровител и наставник на Ричард Уилямсон, монсеньор Марсел Льофевр. Рене Льофевр загива през 1942 г. в хитлеристкия концентрационен лагер в Соненбург. Без изключение всичките му синове (разбира се, и Марсел Льофевр) се посвещават на Църквата и работят всеотдайно за нея. Питам се, как е възможно един пастор, облякъл одеждите на католически епископ, който знае страшната истина за съдбата на този човек, да отрича гибелта на милиони обикновени хора, евреи, цигани и православни, унищожени в многобройни подобни лагери. Къде е моралът?
В повестта Ви "Сватбени свещи" за първи път има разгърнат диалог между кардинал Беа и централния персонаж, в който се засяга известната Декларация на Ватикана от 1943 г. В нея се казва, че "папа Пий ХII отдава своите бащински грижи на всички хора, независимо от тяхната националност и раса". На този важен документ главният герой противопоставя писмото на Фон Вайцзекер (бел. а. посланик на Хитлер при Светия престол през Втората световна война).*
Нека пак да се върнем към реакциите след интервюто на Уилямсон. Много католически пастори и общественици в различни европейски държави изразиха силно възмущение от решението на папа Бенедикт ХVI да го реабилитира. Крачка назад ли е това?
- Нека поясним, че този опит е направен преди позорното интервю на Уилямсон. Да, появи се брожение срещу намерението на папа Бенедикт ХVI да реабилитира Уилямсон заедно с още трима епископи, за които сега няма да говорим. Различни църковни и обществени среди извън Църквата изразиха учудване и недоволство от този факт. Аз си обяснявам тази постъпка на сегашния папа с желанието му да се преодолеят разногласията в Църквата.
Папата не ги оневинява, но и не ги съди?
- Що се отнася до Уилямсон, той вече е бил отлъчван от Църквата, при това още по времето на папа Йоан Павел II. Разбирам възмущението на религиозните и светски общества. Но, от друга страна, разбирам и мотивите на Бенедикт ХVI да приеме тези четири личности.
От позицията на писател, общественик и журналист вие самият как оценявате цялостната линия на поведение в това Братство?
- Някои в Братството също изразиха неодобрение спрямо изявленията на Уилямсон, свързани с отричането на Холокоста. Разбира се, нямам представа дали тази тяхна позиция е временно оттегляне от радикалното им поведение като цяло, дали са откровени, или просто са преценили, че за момента е нужно да се държат така. Това трудно може да се разбере.
Интересен е феноменът, че Ватикана все пак допуска личности като Уилямсон. Привлича ли ви той като художествен герой? Бихте ли написали разказ, повест или роман с подобен персонаж?
- Изключително интересен ми е като феномен, но все пак той е банална личност. Предсказуем е в реакциите си. Има много подобни хора по света (и тук не говоря само за католиците, но и за представителите на всички останали религии). За мен значителните личности са тези, които подготвиха Втория Ватикански събор. Те са изключително смели реформатори, хуманисти, екуменисти. Тъкмо такива личности - носители на нови, хуманни идеи, реформатори, отричани, преследвани, обвинявани в сатанизъм, изгаряни на клади, именно такива са силните образи, които са привличали и продължават да привличат художници, скулптори, писатели. Това са позициите, от които човекът поема към своя по-съвършен живот. Реформатори като Хус, Лутер, Калвин остават завинаги в историята. Не се съмнявам, че историята ще освети с подобен ореол и католическите духовни водачи, които приеха и реформаторските идеи на Втория Ватикански събор. Групата на Отавиани с техния девиз Semper Idem, предпочита застоя. Те отричат опитите на Ватиканския събор да тръгне по една изцяло хуманистична линия, която логично се налага след катастрофата по време на Втората световна война, включително и Холокоста.
Неслучайно в превод думата "шоа" или холокост, означава "катастрофа". Интересува ме какво според вас е най-стряскащо в поведението на Ватикана, докато трае войната?
- Най-стряскащ е кънтящият вик на мълчанието. Мълчаливото съгласие с всички жестокости по време на Втората световна война.
Какви са подбудите на това мълчание?
- Ако трябва да ги потърсим, можем да стигнем до големи дълбочини.
Идеологически или икономически?
- Смятам, че са абсолютно схоластични и догматични. И всичко тръгва много преди папа Пий V, който връща средновековните догми в тръгналия след Реформата да се развива напред католицизъм. Разбира се, не подценявам и икономическите подбуди.
Кога за първи път настъпва моментът, в който фашизмът и католицизмът се хващат подръка?
- Не мога да приема този въпрос, не мисля, че са се "хващали подръка". Това не е вярно. Представители на католическата църква, много обикновени католици, твърдо са се разграничавали от човеконенавистните идеологии навсякъде по света. По-интересен е фактът, че и в днешно време има последователи на Пий Х, когото военновременният папа Пий ХII провъзгласява за светец. За мен мълчанието е престъпление. Да се подкрепят позициите на този вече не толкова нов светец, не е в духа на братството и обичта между хората.
Да поговорим за най-известния ви роман "Отречени от закона".
- Този роман за първи път излезе през 1960 г. и оттогава има 7 издания, както и по едно на френски и английски. Сега, като ме питаш, аз си спомням за Софийската синагога, навярно повлиян от темата на нашия разговор. Спомням си за разказаната в книгата сцена на нашите момчешки предизвикателства и същевременно страхове от самаса Йеуда. Нашите места бяха в северозападния ъгъл на храма, но притаените ни смехове и пощипвания винаги стигаха до него. Беше строг човек и стриктно следеше за реда в синагогата, сякаш Бог лично нему беше възложил да бди за точното изпълнение на разпореждането, изписано над амвона: "Знай пред кого стоиш". Бяхме 7-8-годишни хлапета, но това не възпираше клисаря да спипа някое от нас, да го защипе силно с пръсти за ухото и да го изхвърли навън.
А когато избухна войната?
Ние бяхме вече пораснали, когато избухна Втората световна война. С нея у нас пристигна и зловещият Закон защита на нацията. Казвам "пристигна", тъй като дойде по внушение отвън, по образец на германските раситски закони. Това е сферата на "Отречени от закона" - войната, съпротивата на българската младеж, включително и еврейската, срещу окупацията и продажната власт в страната, срещу опитите за депортиране и унищожение на еврейското население в България. На процеса в Йерусалим през 1961 г. аз видях този, който не успя да ме качи на ешелоните към лагерите на смъртта - Адолф Айхман. Неговият човек в София, гестаповецът Теодор Данекер, през февруари 1943 г. вече беше сключил подписания и от двамата договор за депортацията на 20 000 евреи от Беломорска Тракия, Македония и вътрешността на страната. На процеса Айхман много успешно играеше ролята на стриктен чиновник, изпълняващ само заповеди. В своята огнеупорна стъклена клетка в Съдебната зала той носеше и подходящо за ролята облекло, взето сякаш от театрален реквизит - черен костюм, бяла риза, черна вратовръзка, очила с черни рамки. Когато се налагаше да прочете някакъв документ, препратен му от прокурора или от адвоката му, той ги сменяше, после внимателно ги сваляше и пак слагаше първите... Аз се отклоних. Бях заговорил за порасналите вече някогашни немирници от синагогага. Те отидоха по трудовите лагери, по партизанските отряди или в бойните градски групи. Не приеха безропотно да тръгнат към смъртта. Предпочетоха тя да ги застигне в бой. Както и стана. Впрочем при тогавашните условия - война, забрана за свободно движение, отличителни жълти знаци, преминаването през страната ни ешалоните, които откарваха беломорските и македонски евреи към тяхната гибел в хитлеристките лагери на смъртта - в тези среди еврейската младеж намери единственото място за открита съпротива. Съпротивата - това е "Отречени от закона".
Спомням си протестната демонстрация на българските евреи на 24 май 1943 г. Комисарството по еврейските въпроси (имаше такова учреждение и то заемаше солидна сграда на бул."Дондуков", от която бяха изместили книжарската фирма "Сампатак") беше разпратило до всички ни заповед в тридневен срок да напуснем столицата. С най-много двайсет килограма багаж на човек. Несъмнено настъпваше първият етап от обмисления план за отправянето на 25 000 души в лагерите на смъртта.
Това предизвика спонтанна реакция сред еврейското население в столицата. Хиляди се събрахме около синагогата в квартал "Ючбунар" ("Три кладенци"). Стари хора, майки с пеленачета пред гърди, момчета, момичета. Настръхнали, готови да заявим, че не възнамеряваме безропотно да се подчиним. Всички тръгнахме към центъра на града. Беше странна манифистация - редом с празничните ученически колони, които също, начело с музиките си, се насочваха към центъра на София. На площад "Възраждане" плътен кордон полицаи, с каски на главата, въоръжени, се спуснаха към демонстрантите. Чу се стрелба, прикладите удряха по главите и гърдите. Започнаха арести.
Задържаните бяха откарани към Сомовит на Дунава, удобно място за изпращане на запод по реката. Този уникален протест на българските евреи насред пълната с хитлеристки войници столица не остана незабелязан. Още същата вечер радио "Лондон" го разгласи по света.
В Париж през 1967 г. представих романа си "Отречени от закона", вече преведен на френски език, на известния френски писател Пиер Параф. От него ми остана едно сърдечно писмо и поздравления за книгата.
Не всички еврейски общности по света са се съпротивлявали активно.
- През есента на 1967 г. известно време живях в Париж. Тогава някои френски издания дискутираха темата за несъпротивлението на френските евреи по време на окупацията. Събирали ги на определените места, в определения час, натоварвали ги в автобуси и влакове и те поемали към своята гибел. Възможна ли беше въобще съпротивата срещу желязната машина на хитлеристите и техните френски помагачи? Можеха ли тези нещастни семейства с възрастни хора, с деца, без оръжие, неорганизирани и уплашени да се борят? Абсурд или пропуснати възможности? Беше ли им помогнато?... Такива бяха въпросите на дискусията. Българските евреи постъпиха по-различно. Може би това помогна и за спасението им.
Какви са положителните прецеденти по време на Холокоста от страна на католическия свят?
- Има факти за немалко католически свещеници и обикновени верующи католици, които са укривали евреи (между тях и много деца) по манастири и храмове, а също и в домовете си. Така че проявите на истинските католици изобщо не съвпадат с позициите на Пий Х и Пий ХII.
Следователно говорим за ясно отграничаване между политиката и нравствено-християнските ценности на католицизма?
- Точно така.
Можем ли да направим връзка между Аржентина като любима дестинация за укритие на висшите фигури сред германските хитлеристи след войната и Аржентина като седалище на Братство "Св. Пий Х"?
- Вероятно има някаква, неясна за мен връзка. Инициативата за създаването на Братството е на френския монсеньор Льофевр. Той е един от тези, които държат да се снеме отлъчването на епископ Уилямсон и другите трима епископи. И наистина папа Бенедикт ХVI прави опит да смекчи противопоставянето на членовете на Братството спрямо официалната католическа линия. Има мнения, че времето на интервюто е избрано съзнателно, за да се попречи на това сближение. Възможно е някои от Братството да не са желаели това, така че не е изключено Ричард Уилямсон да е станал нещо като маша в ръцете на събратята си. Но това са само хипотези, разбира се.
По време на Холокоста в България е имало Закон за защита на нацията и Комисариат по еврейските въпроси, но е имало и нунциат. Известно ли ви е сътрудничество или някакъв опит за диалог между тези две мощни институции у нас - на Ватикана и на Германия?
- Изключено е подобно сътрудничество. В София преди избухването на Втората световна война папски нунций е бил Ронкали, бъдещият папа Йоан ХХIII. Едва ли някой след него в софийския нунциат, където дейността му е била добре известна, би си позволил опит за сътрудничество.
Какво мислите за миналото на Йосиф Рацингер, сегашния папа Бенедикт ХVI, когато в детството си е бил въвлечен в редиците на Хитлерюгенд?
- Но той участва и в подготовката на Втория Ватикански събор! По време на Холокоста той е бил младеж, който е участвал в тази организация заедно с всички останали, както имаше бранници и легионери преди 1944 г. у нас. За мен това не е лична вина, нито е петно върху биографията му. Мисля така, защото няколко факта от нея показват, че идеите по време на Хитлерюгенд не са оставили следа във възгледите на Йосиф Рацингер. Още на 5-годишна възраст, когато е сред децата, които приветстват мюнхенския архиепископ, той е силно впечатлен от одеждите на кардинала и по-късно споделя, че си е позволил да помечтае за подобна служба. В младежките си години той е семинарист. Никой от следващите в подобни учебни заведения не е влизал доброволно в хитлеристки младежки организации. Нацистите са гледали с подозрение на младите семинаристи и чак през 1939 г. режимът изисква задължителното им присъединяване. Да не забравяме, че освен това той е и силно привързан към идеите на Втория Ватикански събор - сближение на различните течения сред християнството, контакти и взаимно опознаване с нехристиянските религии, екуменизъм. Едва ли би могъл да си го позволи човек, повлиян и в най-малка степен от противостоящи възгледи. Нещо повече. Той участва в подготовката на Събора, защитава Декларацията "Nostra Aetate", екуменизма, Декларацията за религиозна свобода. Твърде показателен факт са близките отношения между него и епископ Карол Войтила. За първи път се срещат през 1977 г. Но преди това имат епистоларна връзка, обменят книги, идеи, единомишленици са по решенията на Втория Ватикански събор. Той става един от най-близките кардинали на Войтила - провъзгласеният вече папа Йоан Павел II. Във Ватикана и извън него за двамата говорят като за души-близнаци. Вярно е обаче, че изборът му за папа породи и критики във връзка с неговия неоконсервативен профил, и подозрения, че смята да възстанови организацията и доктрината на Църквата такива, каквито бяха преди Втория Ватикански събор. В скоби ще кажа само, че споменатият вече в разговора ни монсеньор Марсел Льофевр е ноторен ултраконсерватор.
Как по-точно Българската православна църква успя да помогне при спасяването на българските евреи по време на Холокоста?
- Фактът, че българската Църква успя да помогне при спасяването на българските евреи по време на Втората световна война, е изключителен и е добре известен у нас, но за съжаление този факт все още не е широко известен по света. Нейната категорична намеса е най-значителна, в сравнение с другите застъпници за спасяването на евреите в Европа. В тази връзка имах честта, по моя молба, да бъда приет от патриарх Кирил, който като Пловдивски митрополит смело и безкомпромисно се обявява и действа активно в защита на евреите. Срещата ми с него се случи през 1960 г. По-късно благоговейно съм заставал пред неговия гроб, както и пред гроба на екзарх Стефан в Бачковския манастир. Това са двамата български патриарси, които за вечни времена остават в историята като праведници - спасители на българските евреи.
Тук бих искал да добавя нещо и за достойното поведение на Гръцката православна църква по време на Холокоста. За да бъда точен, позволявам си един цитат от студия на д-р Даниела Калканджиева: "Сред духовните лидери на окупираните от нацистите балкански страни се откроява фигурата на гръцкия архиепископ Дамаскинос, който отправя апел до своите сънародници в защита на евреите. В него той заявява, че гръцките евреи са доказали на дело своята лоялност към страната си не само с приноса си за развитието на нейната икономика, но и на фронта, сражавайки се за Гърция. Според предстоятеля на гръцката църква всички деца на страната му са равнопоставени членове на гръцката нация, без значение от религиозната им принадлежност или раса. Важно е, че като граждани на Гърция те споделят една обща съдба в години на робство и на свобода. Нещо повече, този принцип е заложен и в християнското учение, според което Бог не дели хората на евреи и гърци (няма ни евреин, ни елин). Когато местният германски командващ заплашва Дамаскинос с разстрел, ако публикува това послание, последният му отговаря: "Според традиците на Гръцката православна църква нашите прелати са били обесвани, не разстрелвани. Моля, уважавайте традициите ни...".
Да се върнем към Ричард Уилямсон. Измина повече от година, откакто бе излъчено неговото интервю по шведската телевизия. Ватикана не прие неговото "извинение", изгониха го от Аржентина, наставниците му от Братството "Свети Пий X" му забраниха да се изказва публично по политически въпроси, дълбоко уважаваният от него монсеньор Фелай го посъветва "да изчезне от публичния живот за известно време". Той примири ли се?
- Не, това не е черта от неговия характер. Светиня му се оказа твърде недисциплиниран "активист" и верен semper idem - нещо като "лошото момче" на Църквата или може би само на Братството "Св. Пий Х". Само няколко дни преди разговора ни днес, на 14 януари, тъкмо година след излъчването на неговото интервю по шведската телевизия, той се появи отново в едно видео интервю по интернет. "Излиза от сянката", отбелязва вестник "Ла Кроа". Интервюто е взето от двама французи, явно негови съмишленици. Открили са го в един манастир на Братството в Уимбълдън.
И какво казва той?
- Преди да се спрем на това твърде забавно интервю, може би трябва да видим някои проблеми около Ватикана, предхождащи и излъчването му. Това е времето, в което папа Бенедикт VXI решава да започнат задължителните процедури по обявяването за на папа Йоан-Павел II и папа Пий ХII . За едновременно започване на процедурата. Още на погребението на на Йоан-Павел II в Рим на 8 април 2005 г. над многохилядното множество се издигаха плакати: "SANTO SUBITO" (Светец сега).Обаче мнението на световната общност за Пий XII беше коренно различно. В решението но сегашния папа за едновременно начало на процедурата някои съзряха неговия стремеж на неоконсерватор към приглушаване на разногласията в Църквата. Ватикана обяви, че едновременното начало на процедурата не означава едновременно провъзгласяване.
Какви са несъгласията с предложението за Пий ХII?
- Основното възражение е срещу неговото оспорвано поведение по време на Втората световна война, мълчанието му около депортациите и унищоженията в концентрационните лагери. Но според Ричард Уилямсон "през периода на нацизма никой не е спасил повече евреи, отколкото той". За да се стигне до истината, едно от главните искания на всички, които смятат, че провъзгласяването на Пий ХII е най-малко прибързано, е да се отворят архивите, свързани с делата на военновременния папа. Усещането е, че Ватикана се въздържа да стори това. Италиански историци обаче откриват в британски дипломатически архиви два документа. В една телеграма от 19 октомври 1943 година, само три дни след хайката на 300 есесовци в римския еврейски квартал, се казва че на среща с американския charge d"affaire Харолд Уитман, папата дори не споменава участта на жертвите, заловени и депортирани почти под прозорците му във Ватикана1.
Но казва, че е силно разтревожен от "комунистическите банди, действащи в околностите на Рим". Че е загрижен за "насилията, които тези безотговорни елементи биха могли да извършат в Рим в периода между оттеглянето на германците и пристигането на Съюзниците".
А другият документ?
- Другият документ, с дата 10 ноември 1944 година, описва срещата между Пий ХII и британския посланик Осбърн. След унищожаването на евреите в Унгария последният се заема с разпространението на един апел на неговия министър Антъни Едън за осъждане на това престъпление. Пий ХII отговаря, че същевремено трябва да се разобличат и насилията на руснаците срещу поляците и прибалтийските народи. "Във всеки случай нашето осъждане трябва да бъде общо", казва папата.
И така след неосъщественото намерение да снеме тегнещото над Ричард Уилямсон отлъчване от Църквата и оспорваното решение за провъзгласяването и на Пий ХII проблемите пред папа Бенедикт ХVI се усложняват. Особено по линията на антисемитските изявления на непризнатия английски епископ и по въпроса за мълчанието на предложения за провъзглазяване за блажен на военновременния папа. В същото време на сегашния папа предстоеше оповестеното вече за 17 януари посещение в Римската синагога. Трябваше да стане двадесет години след знаменателното първо влизане там на папа Йоан-Павел II. Първо във вековната история на католицизма посещение на папа в синагога. Ще тръгне ли Бенедикт ХVI по неговите стъпки? Чуваха се вече гласове за отмяна на поканата след случаите "Ричард Уилямсон" и "Пий ХII".
На 17 януари, неделя, в 16.25 часа папа Бенедикт ХVI слиза от колата си пред старата Римска синагога, отбелязва вестник "Ла Кроа". Тя се намира в квартала, от който преди 67 години есесовците отвеждат повече от хиляда души към смъртта. Недалеч, на отсрещния бряг на Тибър, все така се вижда римската катедрала "Свети Петър". Само десет минути бяха достатъчни на папата, за да стигне от Ватикана до синагогата. Радушно го посрещат най-висши еврейски духовници и общесвеници.
Десетте точки на неговото искрено и убедително слово напълно разсеяха съмненията за промяна в отношението на Светия престол към евреите след Втория Ватекански събор. Папата припомни Декларацията "Nostra Aetate", за която ние вече говорихме.
Премислено от Светия отец бе повтореното дума по дума в словото му послание за разкаяние, което папа Йоан-Павел бе отправил към Бога при посещението си в Йерусалим през 2000 година. Този текст Добрият папа вмести на 26 март между каменните блокове на Западната стена на Йерусалимския храм - така наречената "Стена на плача": "Боже на нашите деди, ти избра Авраам и неговото потомство, за да бъде оповестено Твоето име сред народите: ние дълбоко скърбим заради поведението на онези, които през протичането на историята обрекоха на страдания тези, които са твои синове, и просейки опрощение, силно желаем да живеем в истинско братство с народа на Съюза".
Под сводовете на построената през 1904 година Римска синагога избухват аплодисменти. Папа Бенедикт XVI е намерил най-добрия начин да убеди всички, че следва стъпките на папа Йоан-Павел. Това бе блестящ изход от тегнещия досега проблем.
Можем ли вече да се спрем на новото интервю?
- Това е 15-десетминутно интервю по интернет, в което Ричард Уилямсон разглежда религиозни и политически въпроси. Няколко минути отделя на религиозно философска тема като яростен антикантианец. Не пропуска да нарече Кант "престъпник" заради определени негови философски възгледи.Уилямсон е безспорен ерудит и за миг човек може да се учуди на неистовата му непримиримост с идеите на Втория Ватикански събор, на упорития му антисемитизъм. Но само за миг.
Изгонен от Аржентина, отстранен от дотогавашните му задължения, за него изтеклата година е "една сабатична година, непредвидена, но приятна" - това е иронична препратка към годината, определена от Моисей, през която земите трябва да бъдт оставени на угар. Една бележка в "Ла Кроа" обаче намира, че манастира в Уимбълдън е мястото, където той "гризе юздата си" - ronge son frein.
В интервюто изразява своята убеденост, че позициите на Братството и на Рим са непримирими: "...или Братството трябва де се предаде, или Рим да промени вярата си, или всичко да се превърне в диалог между глухи", заявява той.
Следват два определено насочващи въпроса, свързани с актуални политически проблеми, но и косвено с предстоящето - по време на интервюто - посещение на папата в Римската синагога. Първият е за Иран и той отговаря: "Според католическата доктрина за справедлива война няма никакво основание да се атакува тази страна."
Израел? След дълбока въздишка и кратко замисляне Уилямсон отговаря: "Това е сложен въпрос... Много хора смятат, че тази държава е легитимна, но това не прави необходимо тя да съществува."
Формулата е намерена. Semper idem!
Накрая може би не е излишно да кажем, че съгласно германските закони Ричард Уилямсон е обвинен от съда в Регенсбург за "подстрекаване към расова омраза". Трябва да плати глоба от 12 000 евро, за да избегне съдебен процес, евентуално през месец март.
1. Декларация за отношенията на Църквата с нехристиянските религии, Съборни документи т. 2, стр. 216, издателство Центурион, Париж 1965.
2. Д-р Д. Калканджиева. Приносът на Българската православна църква за спасяването на евреите в България през призмата на сравнителната църковна история. Д. Калканджиева, София 2009.

ПЛАМЪК
ЕДИНСТВЕНОТО БЪЛГАРСКО СПИСАНИЕ
ЗА ЛИТЕРАТУРА,
НАДЖИВЯЛО ДЕСЕТИЛЕТИЯТА!
86 ГОДИНИ ТВОРЧЕСКИ ПЛАМЪК!
АБОНИРАЙТЕ СЕ! СЕГА Е МОМЕНТЪТ!
ЦЕНА НА ОТДЕЛНА КНИЖКА 5 лева
ГОДИШЕН АБОНАМЕНТ 30 лева
ПОЛУГОДИШЕН АБОНАМЕНТ 15 лева
АБОНИРАНЕТО се извършва в пощенските станции.
Каталожен № 1590.
Можете да се абонирате и в редакцията:
София-1000, бул. "Васил Левски" № 60, II етаж,
тел. 981-42-76,
както и в софийските разпространителски фирми
"БЛИЗНАЦИ" (тел. 975 24 61)
и "ДОБИ" (тел. 963-20-47)
Годишен абонамент за чужбина 50 щатски долара.