начало
СПИСАНИЕ   "ПЛАМЪК"
двумесечно издание
за литература, изкуство и публицистика
   орган на Съюза на българските писатели
   
 

 основано от Гео Милев през 1924



    НОВИЯТ БРОЙ 5-6 / 2008
 
из бр. 5-6 / 2008  
 

Искра Ликоманова
ПОЛСКА МОЗАЙКА
 

В настоящия брой читателят ще се срещне с огромно множество от полски автори, представени със своите поетични и есеистични творби. И двата жанра са силната страна на полската литература с ярки личности, традиции във формата, изказа, образността и художествените похвати. Неслучайно двама полски поети в кратък период от време в края на миналия век получиха Нобелови награди. 
Това, което обединява творците, селектирани внимателно и успешно от Силвия Борисова, е тяхната полифункционалност в полето на съвременната, както популярната, така и елитната полска култура и в европейския Ј контекст (съдейки по множеството Ј преводи, по обговаряната проблематика). Никой от калейдоскопа автори в този брой не е останал само поет, не е само прозаик, не е само есеист, нито пък само литературен критик или пък само редактор на вестник, списание, сайт, не е само популярен колумнист, автор на постоянна рубрика в четена медия, преводач или редактор в солидно издателство с многохилядни тиражи, само университетски преподавател. Това се отнася практически за всеки.
Всички, представени тук творци, се отличават и с активната си обществена, естетическа и етична позиция, те представляват значителна част от активно творящите днес, при това в различни медии ­ печатни, електронни, в различни жанрови и графични форми. Общият профил на предлаганите тук автори е тяхното впечатляващо, многопластово, разножанрово, полистилистично творчество. От своя страна това предполага не само по-широк пасивен достъп до повече читатели, но и активен контакт с читателя. Тъй като читателската им публика е изключително многобройна, затова и читателските онлайн реакции на творчеството им в различните електронни форуми са особено активни, актуални, при това ­ системни. Интернет-читателите в този план са чувствителен лакмус за четивност, за качество на текста, за провокацията на мнение, защото реакция в поетичната и есеистичната творческа зона пораждат небаналните, неочевидните, любопитните и изненадващи редове. 
Творческият профил на поета, есеиста неизбежно е функция и на поколенчески дадености, а авторите в броя в голямата си част са представители на вече зряло поколение творци, с активно, уникално мнение, с поведение и позиция в полската културна семиосфера. Което всъщност означава още, че са си спечелили устойчив престиж, а той пък ги ангажира и създава естественото очакване за следващи стойностни естестическотворчески текстове.
Българският читател добре познава поетичните творби на Адам Загаевски, на Тадеуш Ружевич от предишни публикации, стихосбирки и антологии. Тези поети оглавяват и това представяне. На български език са „преписани“ и автори като Р. Капушчински, Я. Твардовски в самостоятелни издания, а читателят, ревностно следящ полската литература, познава текстовете от Новата вълна (М. Шветлицки, Я. Подшадло, М. Баран, Ю. Корнхаузер) на изданието Брулион (в превод „Чернова“), чрез серия от български периодики като Литературен вестник, сп. Панорама, в. Култура.
Мозайката от автори и поезия, наследила най-доброто от полската лингвистична поезия, от полската емпирична метафизика, от полския барок не се изчерпва с представените по-горе параметри, те са много по-пъстри и много по-необичайно съществени както за творчеството им, така и за облика на съвременната полска словесност.
Не е необходимо и е невъзможно да се представя поотделно всеки от трийсетината автори в броя, т.е. те да бъдат поставяни под някакви групови знаменатели, с близки характеристики на сфери или интереси, художествени форми и сюжети, тъй като единствено общо помежду им е ярката индивидуалност на всеки, открояващите се личности и творци. Всъщност цялото множество автори в броя има записани в биографиите си не само разнообразни по жанр и обем публикации, но и номинации, награди, отличия и множество преводи на чужди езици. За повечето от тях това тук е първото представяне на български език.
Някои са извървели пътя от литературната критика към личното си художественото творчество (като М. Немец, Т. Яструн) или се оглеждат в творчеството на пишещите драми (като П. Мицнер, А. Д. Лисковацки), или музика (като М. Вожняк, М. Бачевски), пишат текстове в католически издания, голяма част редовно публикуват и есета (В. Кас, М. Бенковски, Г. Мушал), при други творческият синкретизъм отчетливо е осезаем още в първите им публикации и при всички този синкретизъм е породил и блестящи поетични форми, наградени от престижни полски институции. 
Следва особено да откроим авторите, които бележат полската поезия по особен начин, а това са представителите на жанрове, значително по-ограничено представени в други европейски литератури. Такъв оригинален жанр е религиозната лирика, която пренася в пълния Ј блясък полската барокова метафизика, с размисъла върху съвременния свят, за мястото на Създателя в него. Сред тези поети несъмнено е най-високият полски образец ­ Ян Твардовски. А в този брой освен с поезията на Ян Твардовски читателят ще се запознае и с творбите на Т. Жуковски, на В. Ошайца, Зб. Хойновски. Извън баналната презумпция за паралела католицизъм/манталитет за полската социокултурна ситуация важно е да подчертаем, че и редица от останалите автори тук са публикували и продължават да са свързани с католическата преса (като М. Бачевски, М. Б. Келар, М. Шветлицки, Я. Подшадло, Т. Пюро, М. Куш).
Някои от поетите намират изява в преводаческото изкуство, в прочита на чуждата литература за полския читател. Така Т. Пюро и Я. Подшадло ­ превеждат от английски, Я. Миколаевски ­ от италиански и английски, Т. Яструн ­ от немски. Други от нашите поети превръщат творческата си публичност в актьорски капитал (също отбелязан с награди на филмови фестивали). Такива тук са К. Шивчик, М. Шветлицки.
Трети в оригиналните си жанрови находки пишат разкази или пък превеждат и за деца ­ познато в литературознанието като по-трудното писане ­ като М. Б. Келар, М. Куш, Я. Миколаевски, или пък създават уникални текстове, каквито са кулинарните рецепти (Т. Пюро, или музика като М. Вожняк).
Освен това традициите на типично полското кабаретно изкуство, оригинално, отличаващо се със злободневност, също формират творческите изяви на някои от поетите. Извън поезията като шоумен се откроява М. Баран, непрежалимият бард Я. Качмарски (гостувал и на българската публика в София), а трудното слово на радиожурналиста, водещия, коментатора владеят Я. Подшадло, М. Бачевски, А. Д. Лисковацки, Ю. Куриляк.
 С една дума ­ има много наградени, публикувани, превеждани на чужди езици творци в броя, представяни за пръв път на български език, но сред тях на практика няма само поети. Поезията е само едно от творческите търсения на преведените автори. Добрата поезия, прочетена днес чрез нашите преводачи, е резултантна от много други предхождащи и паралелни текстове, жанрове, съавторства, от много други, непоетични провокации към емоционалността, метафизичността, извечните теми в словесността.
В есеистичната част на броя са представени най-силните полски имена, очертаващи облика на съвременната полска култура в широкия смисъл, включително и извън границите на метрополията. Всъщност най-слабо регламентираният словесен жанр, универсален чрез неопределеността на параметрите си ­ есето в изпълнение на виртуози на словото и титани на мисълта представя текстуална телескопична визия и микроскопски анализ на представяния феномен, прочетен в няколко перли на словесността, постигнат в мисловни лабиринти и елегантното им покоряване. От което печели читателят. Есетата са еднакво присъщи и на политика А. Михник, и на журналиста Р. Капушчински, и на поета и литературоведа Я. Кот, както и на философа Л. Колаковски. В тази част от броя е подчертано висок интензитетът от академични автори като Ц. Воджински, Й. Брах-Чаина, Л. Колаковски, Ст. Баранчак, и др., затова не може да учудва абсурдизмът, постмодернистичният дух и детайлносттта в анализите, размислите и доводите на предложените тези. Нобелистът Ч. Милош, изживял по-голямата част от живота си отвъд океана, в англоезична академична среда, присъства с темата за островността, метафорична за различни житейски и социални ситуации, обговаря тръпките и сътресенията на островния комплекс в литературата и в социума. Пак там, в Северна Америка, чрез преводите на полската литература на общославянски литературен фон пише двуезичният поет, тънкият познавач на езика/езиците и културните им контексти, преподавателят от Харвард Ст. Баранчак. По-близо, но пак между Европа и Америка пише и чете достъпни и понятни само на ограничен брой ерудити своите метафизични текстове философът Л. Колаковски, като провокира с темата за същността на настоящето като изкуствено конструирано минало. Често напускаше страната, за да се върне от поредното пътуване с нова книга или есе журналистът-документалист Р. Капушчински, множеството от които познати на българския читател, а тук четем задъханите му редове за загадъчна Индия, която авторът, опознава, опипва, разбира чрез и през чуждия език. За Адам Михник животът в Полша е кауза ­ житейска, професионална, етична. Остро перо, ярък език и поведение, богатство от изразни форми, но най-вече проницателност при описанието на събитийни, персонални, времеви паралели, наблюдателност и проникновеност в текстовете държат читателското внимание не само в отделните му есета, но и във вестника, станал продължителна част от неговата биография ­ Газета Виборча, в който той прекарва, преживява, изгаря десетилетия от своя живот. Писателят А. Сташук контрапунктно на останалите автори, като вътрешен емигрант в Полша, но и в непрекъснатото си движение „в своята Европа“ всеки път се завръща в полето на авторите триумфално ­ с нови привърженици, читатели, като награждаван автор на проза, на драма и поезия, като типичен полски, но и европейски творец. Европеизма на полската литература поставя за дискусия още в средата на миналия век, но в актуално до днес есе П. Херц, с което защитава съвременното си място в този брой. 
Необичайността на цялото полско поколение автори ­ поети и есеисти, е в трайната им връзка с изконните ценности ­ с родното място, с родния град, с първия университет, с родните планини. Разпределението на художествения потенциал из територията на цяла Полша представя изключително изненадваща деконцентрация спрямо столицата, а това освобождава Варшава от функцията на център, като оставя значителна част от творческата аура на текстовете в локалните издания и издателства. Тяхната еманация е подсилена от близостта до своеобразното, неглобалното, уникалното полско, но универсално по внушение. Така някогашното, архаично днес литературно и литературоведско противопоставяне Полша: емиграция днес се превръща в множество с комплементарни отношения, затова и проекцията му в художествената опозиция столица-провинция е заредена с много повече позитиви, не без участието на глобалната мрежа. Авторите в броя са илюстрация и на тази полска особеност.
 

Адам Загаевски
 

Адам Загаевски ­ поет, есеист, роден през 1945 г. , сред основателите на течението Нова вълна. Носител на много полски и международни награди, преподавал в университета в Хюстън, САЩ. Стихосбирки: Магазини за месо (1975), Платно (1990), Три ангела (1998), Жажда (1999), Завръщане (2003).
 

НЕВЪЗМОЖНИ ПРИЯТЕЛСТВА

Например с някой, който си е отишъл
и е оставил само пожълтели писма.

Или дълги вечери край потока
с погребаните порцеланови чаши на дъното ­ 

и разговорите за философия
с притеснен студент или с пощальона.

Непознат с изтънчен поглед,
някой, когото повече няма да срещнеш.

Приятелство със света, все по-съвършен
(ако не беше соленият вкус на кръвта).

Този старец, който пие кафе
на „Сен Лазар“ и ти напомня за някого.

Лицата, за миг прелетели
на крайградския влак през стъклата ­ 

радостни лица на пътници, тръгнали може би
на бляскав бал или на екзекуция.

И приятелство със самия себе си ­ 
защото не знаеш кой си.
 
 

ПОРТАТА
   На Барбара Торунчик

Обичаш ли думите така, както плахият фокусник 
обича минутата тишина
след изпълнението си, когато е сам в празната гардеробна,
 в която
жълта свещ гори с дебел и смолист пламък?

Каква тъга у теб ще бутне тежката порта, така че отново
да усетиш мириса на онова дърво и ръждивия вкус на водата
 в архаичния кладенец
и още веднъж да зърнеш високата круша, 
тази горда матрона, която наесен
аристократично ни даваше свойте плодове съвършени, 
а после нямо потъваше в съзерцание на бедите на зимата.

Наблизо безразлично димеше коминът на фабриката 
и мълчеше грозният град,
но в градините дълбоко отдолу си работеше 
неуморно земята,
нашата черна памет и бездънният зимник на мъртвите,
 добрата земя.

Каква смелост е нужна, за да бутнеш тежката порта,
каква смелост, за да ни видиш всички отново
събрани в една само стая под готическата лампа ­ 
мама небрежно чете вестник, пеперудите се блъскат 
в стъклото,
Нищо не се случва, нищо, само вечерта и молитвата; чакаме...

Само веднъж живяхме.
 

Превод Силвия Борисова
 
 
 
 

Анна Янко
 

Поетеса, литературен критик, родена през 1957 г. Стихосбирки: „Писмо до опитното зайче“ (1977), „Дантели за раните“ (1988), „Искрящият чужденец“ (2000) и др.
 

НОВОГОДИШНИ ПОЖЕЛАНИЯ

Да има такава самотност, 
която не събира снимки
и от детството си се отрича

да има такава, която никого
не чака
и животни не моли за милост

да бъде гордо изправена
да е силна и в пладне, и в полунощ

да повърне всичко, което други са Ј дали
да се сбогува първа
без болката си да прикрива

да не се бои от Бога
да го свали от кръста и с него да танцува

да не се бои от нощта
болестта старостта и смъртта
от себе си самата
 
 

Превод Димитрина Хамзе
 
 
 

Артур Грабовски 
 

Поет, драматург, есеист, роден през 1962 г. Стихосбирки: „Из ремарките“ (1991), „Земно начало“ (2000) и др.
 

АПОКРИФ ­ ЧУДО В ОПЕРАТА

Тази зима снегът беше малко.
Не скърцаха цигулки ледени, не виеше виелица.
Хармонията на сферите мълчеше
в партитурата на календара.

Пред пустата сцена стоеше глух Бетовен
с последния квартет на стихиите:
Земята тътнеше, бучеше Вятърът,
оркестърът на Океана политаше forte,
а се спускаше piano
под вещата диктовка на луната
и бе достатъчна една Искрица, колкото звезда,
за да изригнат арии.

Маестро Лудвиг отбеляза
в календара: Днес
първо изпълнение ­ нищо 
да не се променя. Е,
наистина идеален
слух.
 

Превод Димитрина Хамзе
 
 

Артур Даниел Лисковацки 
 

Поет, прозаик, есеист, роден през 1956 г. Стихосбирки: „Атлас на полските птици“ (1994), „Захарницата на госпожа Кирш“ (1998) и др.
 

ОТДАЛЕЧЕ

говорим си отдалече
толкова отдалече, че словата ни трябва да тежат
като камъните, за да ни стигнат

толкова отдалече, че мечтите ни дочакаха
внуци, а ние още се вземаме
за някой друг

трябва да надвикваме снежната пустош
на поредната страница и често въпросът 
стига до нас
по-късно от отговора

видимостта е слаба
очевидното е смътно
не съм сигурен дори, че ме чуваш
когато мълча
 
 

Превод Димитрина Хамзе
 
 
 

Бронислав Май
 

Поет, литературен историк, роден през 1953 г. Стихосбирки: „Такава свобода“ (1981), „Семеен албум“ (1986), „Светлина“ (1994) и др.
 

„САНТИМЕНТАЛЕН РАЗГОВОР“

С този негов гнусен английски с педерастки акцент 
Когато изговаря the ­ breath ­ nothing ­ death ­ 
Откъде той, тлъстият счетоводител с очила, Ларкин 
Тъй абсолютно и докрай знае всичко 

За мен? Това засрамва, направо ­ малко унижава: 
Извън подробностите, всичко е точно така, 
Както той иска: гледам през прозореца на гадния блок 
(Моят дом): луната, диск на пила в пълнолуние, цепи 

Воднисто-бледо облаче; тя е мярка за пространствата 
Ледени и пусти, от които Нещо чак 
Вие в мен (спокойно!); долу се простира чудото 
На квартала: паркинг, будка, кофи за боклук (моят свят); 

Плюс съскането на неоновата лампа, процеждаща 
Хладен блясък, и ­ по-банално не би могло ­ косъмът 
На вятъра, тъничък, той се вие между този боклук 
И онзи, във възел ги сплита, в цялост. И гласът... 

Нещо като: Едва когато го приемеш, всичкото, знаейки, 
Че тъкмо това е Всичко и нищо повече не трябва 
Да чакаш, да разчиташ, умоляваш; едва с това знание 
Можеш да имаш така наречената надежда за Нещо. Но

Не по-рано. Добре, приемам го, зная: не можем да разнищим 
Целостта: нищото ­ дишането ­ смъртта ­ нищото. 
Все пак... иска ми се да му подам ­ като ръка, предпазливо, 
Готов е веднага да я отдръпне ­ поне тези няколко 
 

Безнадеждно безсилни безмилостно безлистни 
И нищо не говорещи му, защото на полски, думи. 
През всичкото това, и над всичко това. 
Говори. 
 

Превод Димитрина Лау-Буковска
 
 
 
 

Вацлав Ошайца
 

Поет, есеист, преводач, роден през 1947 г. Свещеник. Стихосбирки: „Замисъл“ (1979), „Музикално пътешествие“ (1988), „От ден на ден“ (1994) и др.
 

СЪТВОРЕНИЕТО НА СВЕТА

замисли се Бог
тъкмо държеше в ръката си нищото
месеше го и оформяше топчици
а когато в миг се опомни
дочу как Питагор
извежда на своите питомци земната форма
от геометрично божественото съвършенство
на кълбото
усмихна се Бог
и това бе ден втори от великото творение
когато мракът заблестя от светлина

Превод Димитрина Хамзе
 
 
 
 
 

Войчех Кас
 

Поет, есеист, роден през 1964 година. Директор на музея „Константи Илдефонс Галчински“ в Пранье. Стихосбирки: „Към светлината“ (1999), „Еленът на Торвалдсен“ (2000), „Звезда“, „Глог“ (2005) и др.
 

ИЗБЯГАХ ОТ ТОЗИ СЪН

Стаята е озарена от слънцето
сякаш в нея съхне бельото на ангел
цялото от прозрачно злато.
Чувам гласовете им в кухнята:
на майка, на татко, на съседката
която носеше клюките от улицата
като зелена залата напролет, извара и пресни хлебчета.
Още не носят очила, не ги измъчва астма нито кашлица.
Усмихнати са,
обичат добрите цигари, силното кафе, кътат дребни пари
за играта на дама всяка седмица.
Отмятам пуха и тичам при тях
по нощница без ръкави, с камбанките на скротума
като овчица към стадото
над което трепти топла мараня
на острова, окъпан от мусонните дъждове.
Мамо, татко, госпожо Рена!
Готвя се да скоча на коленете им
но вместо да усетя в ръцете си якия врат на баща ми
ухото на мама върху бузата, хладната искра на обецата Ј
падам в пропаст.
Изтичвам от този сън, но не плача с момчешки сълзи.
Сълзата, която сега не потича, някога ще се намери.
 

Превод Силвия Борисова
 
 

Гжегож Мушал

Поет, прозаик, преводач, роден през 1952 г. Лауреат на полски награди. Стихосбирки: „Военни песни“ (1982), „Случайни свидетели на събитията“ (1986), „Страната на забранената любов“ (2001) и др.
 

СМЪРТТА НА ЕСЕНИН

Аленото слънце като рана
плъзна се по клоните, изтече.
С плач да се залъгваме е рано,
но за смях е твърде късно вече.

Рано е да страдаме, подпрели
с две ръце глава като олово,
късно е да излекуваме
себе си и този свят
със слово.

Е, денят все още продължава,
въпреки че следва нощ нелека;
леден вятър слънцето отвява
и гаси го, а пък в мен
гаси човека.

Името си вече аз не помня
и сърцето бди с последни сили;
в сянката студена и огромна
злобната луна към мен се хили.

Ако Бог отново се надвеси
над Земята болна някой ден,
ще открие в прах и плесен
моя символичен манекен.

Аленото слънце като рана
плъзна се по клоните, изтече.
Да си Бог е още твърде рано.
Но да си човек
е късно вече.

  Превод Иван Вълев
 

Збигнев Хойновски
 

Поет, литературен критик, роден през 1962 г. Стихосбирки: „Шнярдва“ (1993), „Процеп“ (2002, „Имам въпрос“ (2002) и др.
 

УЛИЧНА ИКОНА

Окована в мръсни дрехи коя ли е тя?
Зад смолисточерните коси са очите Ј.
Седи ли, седи на тротоара
С гръб към витрината,
Под този безбожен олтар,
Като жена за продан, подпряна в стената.
Отместено от гръдта Ј момченце спи.
Прегрелият и муден градски въздух
Ако можеше би запитал:
На какво ли разчита тази циганка румънска,
Такава майка.
Но със залитаща походка
Към жената с детенцето
Приближава пияница с притъмняло лице
И с непокорните си пръсти
Джобчето до сърцето претърсва.

3 юли 1995
 
 

Превод Димитрина Хамзе
 
 
 
 

Йежи Гужански
 

Поет, прозаик, радиодраматург, роден през 1938 г. Стихосбирки: „Дебют с ангела“ (1997), „Романтични настроения“ (2006).
 

РОМАНТИЧНИ НАСТРОЕНИЯ

III
О, меланхолийо,
пети сезоне в годината.
След сънища,
след мъглите,
след снеговете
идваш с първата зеленина.
Твоят език е млад,
но робуваш на стари навици,
на извечната разпоредба за ред.
Казваш:
­ Каквото обещахме на зората,
вече отнесохме ­ 
потопа бял от градините.
­ А хорските обичаи?
­ Каквото взехме от богатите,
бедните им го върнаха
и обещаха,
че повече няма да умират
в тази страна.
­ А поетите?
­ Поетите трябва да вървят в крак с прогреса.
Сега пишат стихове по зидовете ­ 
зидоеми.
А ще пишат по парижките тротоари ­ 
тротоеми1 .
О, меланхолийо
от Албрехт Дюрер ­ 
с главата на юмрука подпряна,
която пращаш крилати девойчета
да играят на дама
край поета, стихоплетстващ по каменните плочи
на булевард Монпарнас.
Ходят му по петите,
защото му е избягала фразата
и докато я гонят горката
на колене
падат от небето в ада
в ритъма на уличния безкрай.
 

Превод Силвия Борисова
 
 
 
 
 
 
 
 

Кшищоф Шивчик
 

Поет, роден през 1977 г., изпълнител на главната роля във филма „Воячек“ на Лех Маевски за поета Рафал Воячек. Стихосбирки: „Диви деца“ (1995), „Дадени дни“ (2001), „Изречения със съдържание“ (2003) и др.
 

РИСУНКА С ПРЪСТ

На масата между ключа и кубчето маги
тя нарисува с пудра захар
Бога само за себе си
Влязох в кухнята Тя тихо
духна Бога от масата
върху излъскания балатум
и ми поднесе пръста да го оближа
Очите ми се затвориха веднага
като катинар и в устата си почувствах
Неговото тяло и вкус

Превод Силвия Борисова
 
 
 
 

Марек Кристиян Емануел Бачевски
 

Поет, есеист, роден през 1964 г. Стихосбирки: „Пианото на Бачевски и други конструкции“ (1994), „Касандра отива да си напудри носа“ (1999), „Избрано“ (2000), „5 поеми“ (2006) и др.
 

ЗА ПОЛЗИТЕ ОТ ВАРВАРИТЕ
  В памет на Збигнев Херберт
      29 юли 1998

чакане на опашка
за получаване на варвари

поливане на къщите с бензин
за варварите

струпване на клади от книги
за варварите

обличане на дъщерите с дантелено бельо
за варварите

изготвяне на доклади: Увод
към апология на варварството в бехавиористичен
аспект (на най-тънката хартия,
за свиване на цигари)

превод на нашето изтънчено
Gone With the Wind
върху техните цинични пиктограми

избърсване на прашните порцеланови чашки
които варварите толкова обичат да не обичат

нашите книги щяха да са празни
ако не ги палеха варварите
нашите църкви щяха да са празни
ако не ги разрушаваха варварите
нашите дъщери щяха да са девственици
ако не ги изнасилваха варварите

какво бихме правили без варварите?
Да изнасилваме убиваме и палим
сами.

Антология на плахи стихове, 2003

Превод Силвия Борисова
 

ФИЛОСОФСКА ОКТАВА ЗА РАЗДЯЛАТА

Когато казвам „раздяла“ (а казвам „раздяла“),
знам добре, че раздялата е присъща на случките,
не хората се разделят, а времето губи следите,
времето заеква и понякога прекъсва лекциите
за неопределено време, всъщност, най-вече минало,
а после времето се завръща по средата на сесията
и казва, че е дошло време, че е време да се разделим
с времето (за което тази октава ви беше полезна).

Превод Силвия Борисова
 
 

Мажанна Богумила Келар
 

Поетеса, родена през 1963 г., носителка на редица награди. Стихосбирки: „Sacra conversazionе“ (1992), „Materia prima“ (1999), „Умбрия“ (2002) и др.
 

ТЕЛЕФОН
  На Норберт

Ти палеше сухи клони в огнището, и плевели ­ 
чувах в слушалката как шушне огънят, 
чух те как свирна, когато
кучетата пак бяха нападнали къртичините, 
там, където вчера

събирахме сливите сред избуялите треви;
падаше вечер ­ вятърът вдъхваше живот
в муцунката Ј на кутре.

Лепнещи сливи ­ хапвахме си на вечеря;
разглеждах книга за водни градини, снимки
на блатни растения ­ исках да ги запомня: блатняк,

острица, плаващ мръстняк ­ 
когато ти изведнъж каза: „Бих искал да умра
преди тебе.“

В твоята къща на село, вчера, 
те гледах как заспиваш,
четейки ­ сънят като буйна вълна
обгръщаше веслото на тялото.

Взех книгата от ръката ти, загасих осветлението.
Реброто на нощта
просветваше в клоните.
 

Превод Силвия Борисова

Мариан Гжешчак
 

Поет, есеист, драматург, преводач. Роден през 1934 г. носител на много полски и международни награди. Стихосбирки: „Гъста светлина“ (1965), „Човек носи товари“ (1972), „Небето на лястовиците“ (1999), „Ажури“ (2006) и др.
 

АЖУР С ВЯТЪРА

Вятърът принуждава тревата
да го носи на гърба си
тревата покорно го качва на гърба си
няма да зашуми сърдита колко е тежък 

Ала отвее ли се вятърът
ето я надига се вече
като пружина тревата трепти

свободна догдето поляната стига

и гледа в небето
лицето си мие с гъбите-облаци
от които какво ще падне
нито никой знае нито някой не знае
 
 

АЖУР С ОТЕЦ ТВАРДОВСКИ

Колега на Исуса Христа
съсед на Божата майка Мария
приятел на свети Петър
а след преместването в Рим
и на свети Павел също
разхожда Най-висшия по Мазовше1 

Тук е говори говори
Там ще бъде говори говори

А Исус му казва ­ 
сандалите ми са твърде големи
Падат ми от нозете
да потърсим някой магазин
за обувки
на Краковске пшедмешче1
под кръста на който ще увисна
тепърва

Превод Силвия Борисова
 

1 Една от най-старите централни варшавски улици. ­ Бел.пр.
 
 

Марчин Баран
 

Поет, прозаик, литературен критик, роден през 1963 г. До 1990 г. редактор на сп. Брульон (Чернова). Стихосбирки: „Бъркотия“ (1990), „Любовни игри“ (1996), „Противоречиви фрагменти“ (1996), „Гниещата вишничка и други въплъщения“ (2003) и др.

ОЩЕ ЕДИН АПОКРИФ

И така стана, че беше седемгодишно момче.
Можеше да Го прати на тържището, без да се бои,
че ще го погълнат преплетените вътрешности на града.
Само трябваше да носи точни пари,
защото много не го биваше в смятането, 
макар вече да знаеше
доста букви и да ги събираше в изрази.

От кожите на кралските камили направиха 
мехове, миналата зима умря
кравата от Витлеем. Той не искаше
дълги коси. Харесваха Му късите фризури
на римските легионери, уверената им крачка,
лъскавите шлемове на стотниците.

Когато нямаше дърводелски поръчки,
Йосиф дялаше дебели гладки греди,
трябваха на римляните. Най-яките гвоздеи
в околността продаваше съседът зад ъгъла.
Майката се радваше, че Той толкова бързо расте.

А вечер, когато земята изстиваше
и сваляха мъртвите тела от разпятията,
си мислеше и дори се надяваше,
че може би ще е достатъчно Той да може
да направи стабилна маса, на която за вечерята
да сяда семейството, цели поколения,
да се радва на света прекрасен и грозен,
да се радва на света какъвто той просто е.
 

Превод Силвия Борисова
 
 
 
 

Марчин Шветлицки
 

Поет, прозаик, роден през 1961 г., челен представител на т.н. поколение „бруЛион“ („чернова“ ­ нелегално издание преди 1990 г.) Вокалист на групата Шветлики (Светулки), с която е записал пет плочи. Лауреат на Наградата на фондация „Кошчелски“. Стихосбирки: „Схизма“ (1994), „Берлин“ (1995), „Третата половина“ (1996), „37 стихотворения за водката и цигарите“ (1996, „Песните на профана“ (1998), „Действащ до оттегляне“ (2001), „Не действащ“ (2003) и др.. 
 

ИСТИНАТА ЗА ДЪРВЕТАТА 
дърветата нямат своя свещена книга 
на дърветата им стигат светлината въздухът дъждът 
и тънките клончета стрелнали се в небето 

небето на дърветата е зелено мощно и ароматно 
създателят на дърветата е мощен и зелен като тях 
създателят не е измислил ад за дърветата 

няма никакъв грях няма и дълг 
достатъчно е да съществуваш да шумиш да се стремиш 
достатъчно е да растеш да вървиш нагоре 
да се разклоняваш 

Превод Димитрина Лау-Буковска
 
 
 
 

Мачей Немец
 

Поет, прозаик, преводач, киносценарист, роден през 1953 г. Носител на полски награди. Стихосбирки: „По това време на света“ (1994), „Улицата на водите“ (1996), „Видимият свят“ (1998), „Trente poиmes pour une femme“ (2002) и др.
 

ТВЪРДЕ КРАСИВИ, за да обичаме истински
търсим любовта неумираща

твърде скептични за да вярваме в любовта
но и за да се откажем от нея

прекалено млади за да съществуваме като дърветата
приемаме за момент участта на нужните битиета

ако душата я има тя е гола танцьорка
като теб събира в едно напрежението и покоя
 

Превод Силвия Борисова
 

КАПЧИЦЕ, солена и сладка
помежду мен и нея

ти си

на нейната кожа
на моя език

чия си
 

Превод Димитрина Хамзе
 
 
 

Мира Куш
 

Поетеса, родена през 1948 г. Стихосбирки: „Някъде е този оазис“ (1981), „Райски пейзаж“ (1995), „Преводи от зеленината“ (2001) и др.
 

ПЕСЕН

на дърво, което го няма
пее несъществуваща птица

особено в летните вечери
когато в градината резеда и шибой
разливат своите ухания
и когато е тихо
така че луната дори
сред облаците стъпва на пръсти
тази песен приближава

не търси за нея птица
не търси дърво за нея
позволи Ј в тебе
да не спира

Превод Димитрина Хамзе
 
 
 

Пьотр Мицнер 
 

Поет, театролог, роден през 1955 г. Стихосбирки: „С времето“ (1980), „Что случилось в нашем доме“ (2000), „Пустош“ (2004) и др.
 

* * *

Казвай какво не пасва
на картинката 
задраскай го с черта червена

Тази птица не е за тази гора
този гост не е за тези покои
как пък роза върху сняг?
 

Но какво да зачеркнем
птицата или гората
това лице или пък този интериор
да откъснем цветето
или да отгребем снега?

Превод Димитрина Хамзе
 
 

Тадеуш Пюро 
 

Поет, прозаик, преводач, роден през 1960 г. Стихосбирки: „Дом без ъгли“ (1992), „Синтетичност“ (1998), „Любовни песни“ (2004) и др.
 

ДЕНЯТ НА ДЕТЕТО
(откъс от балада)

Давам ти днес всичко, за което дори не мечтаеш:
червена кърпичка, огромна кошница с лакомства в нея
и панделка с ключенце ­ да не се замаеш
в огледалната зала, на миг от трофея
по-красив от зората в последния учебен ден
по-лек от вярата ­ като вгорчена фея
Виж своя образ и кажи с ръка на сърцето
омръзна ли ти чарът, дали напразно се старая
да възхвалявам прелестта ти 
пред скептичните партньори?
Откровени ли са твоите желания не зная
А когато си сред нас дали ще ни отблъснеш
и сигурна ли си, че няма за тебе да нехая?
А аз ти се заклевам за същото сега:
не трябва да ми вярваш, но моля те ­ повярвай!
 
 

Превод Димитрина Хамзе
 
 
 

Тадеуш Жуковски
 

Поет, публицист, литературен критик, телевизионен сценарист и режисьор, роден през 1955 г. Стихосбирки: „Ледникова епоха“ (1985), „Сълза“ (1991), „Апокатастазис“ (2003), „Огнен печат“ (2005) и др.
 

МЪГЛА НАД ВОДИТЕ
  Аз принадлежа на моя мил, а той, любимият,
  който между розите пасе, принадлежи на мен.
      Песен на песните, 4, 3

Бели крила на гълъбица спускат се надолу
като потоци от планина: надигна се

за полет земята и запърха със снега сред клоните
на крушите, ябълките, сливите. Вишните,
обсипани с целувките на слънчевите устни.

В дланите на синевата влажното кълбо
сред трепкащите пламъци на зеленината.

Моят мил с дъха си свеж докосва
розите на моите гърди. Надигат се и се отпускат 
благо хълмове и долини под страстния му поглед.

„Колко си красив, мой мили, колко си чаровен.
Любовното ни ложе е от свежи и зелени листи.“

Аз съм сладката трева, която търси твоят ароматен
език над скалния поток; кошута жадна съм,
върху която се излива воден вир.

Какъв замайващ устрем на кръвта, каква гонитба
на пъстървите на желанието между нашите зеници.
 
 
 
 

И тръгват сенките на бременната планина 
към долините,
а лебедите долетели търсят място, за да кацнат:
изтича сок от срязания портокал.

Мирисът на вечерта се гушва в гълъбовото крило
на мъглата и се възнася духът над гаснещите води.

     Превод Иван Вълев
 
 

Тадеуш Ружевич
 

Един от най-големите майстори на полското поетично слово, изтъкнат драматург, роден през 1921 г. Носител на две държавни награди (1955 и 1966), на най-престижната полска награда за литература НИКЕ (2000). Стихосбирки: „Червена ръкавичка“ (1948)), „Стихове и образи“ (1952), „Анонимен глас“ (1961), „Третото лице“ (1968) поемата в проза „Душичка“ (1977), „Ножчето на професора“ (2001), „Винаги фрагмент“ (1998) и др.
 

ПАЯЖИНА

Четири обикновени жени
Вината Грижата Нуждата Бедността
чакат нейде далече

човек се ражда
расте
създава семейство
изгражда дом

четирите влъхви
скрити в основите
чакат

градят за човека
друго жилище
лабиринт
в сляпа уличка

човек живее обича
моли се и работи
изпълва дома с надежда
с плач с тревога
и смях

четирите обикновени старици
си играят с него
на криеница
спотайват се в гардеробите
между книгите
по кутиите хранят се с прах с ръкавички
с нафталин и тиня
изяждат книгите
гаснат безцветно
в студената светлина на луната
сядат върху изкуствените цветя
дечицата ръкопляскат
искат да умъртвят 
молците и нощните пеперуди
но те се превръщат във тъмнина
а тъмнината във музика

четирите безлични старици чакат

човекът кани
другите хора
на кръщенета на погребения
на венчавки и панихиди
на златни и сребърни сватби
през дупката на ключалката
неканени в къщата влизат
четирите обикновени жени

първа се появява Вината
след нея се вмъква Грижата
бавно изниква Нуждата
озъбва се Бедността

домът се превръща в паяжина
отвътре се чуват стонове
скърцане на зъби
дрънчене

събудени боговете
се отдръпват от досадните хора
и се прозяват

    Превод Първан Стефанов
 
 
 


по пътя
на моя живот
който вървеше направо
а понякога 
чезнеше зад завоите
на историята

имаше световъртежи

по пътя на моя живот
по който вървях
летях
и куцуках
губех истината която
търсех
по тъмни места

често по този път
съм срещал
децата на мои близки
мойте деца

гледах ги как прохождат
слушах ги как проговарят

очите им светеха от въпроси
загадъчните деца
от картините на Войткевич
скрити по ъглите
слушаха нашите разговори
за поезия музика живопис
често пъти цирикаха
усмихваха се мълчаха

загадъчните деца
от картините на Маковски1 
безплътни палячовци
с прикачени нослета
зачервени
и сополиви
се усмихваха

изгубвахме самоувереност
(„ами сега накъде?“)

бяхме много заети
и внезапно
открихме че и децата ни
имат деца
че имат
сполуки и несполуки
че побеляват
и че ни питат „ами сега накъде?“
а ние мълчим 
и се крием по ъглите

     Превод Първан Стефанов
 
 
 

Томаш Ружицки 
 

Поет, преводач, роден през 1970 г. Лауреат на Наградата на фондация Кошчелски. Стихосбирки: „Анита“ (1999), „Chata umaita“ (2001), „Свят и антисвят“ (2003), „Дванадесет спирки“. Поема (2004), Събрани стихотворения (2004) и др. 
 

АНГЕЛЪТ 

Работя насън. Ставам и излизам, а тротоарът е светъл 
налеп. Влизам там, когато спи и я вземам така, както е; 
възнак, по корем, или свита, 
и тогава се раздвижват стените, 
мебелите и зад прозореца улиците, и по-нататък, докато 
почувства всички нереални неща, 
как текат милионите думи, 
невероятните картини и почват тихо да кръжат, 
ах, да я изпълват. 

Така работя всяка нощ, невидим съм. А после седя и гледам, 
как потрепват клепките и пръстите Ј. 
Дори зная какво вижда, 
когато се разплаква. 

Ах, работя насън, обичам я насън. Всяка нощ оставям в нея 
онова всичкото, чакам дете. И после се връщам 
по същите улици, 
всичко е неподвижно, къщите, дърветата и по-нататък. 
А по кожата ми 
има светъл налеп. И когато я чуя да се буди с вик, зная; 
някой друг работи наяве. 
 

Превод Димитрина Лау-Буковска
 
 
 

Томаш Яструн
 

Поет, прозаик, киносценарист, роден през 1950 г. Носител на наградата на Фондация „Кошчелски“. Стихосбирки: „Без оправдание“ (1978), „На кръстопътя на Азия и Европа“ (1983), „Капка, капка“ (1985), „Само нежността отива в рая“ (2003) и др.
 

СТАРИЯТ СЕЛЯНИН

Седна на дървения праг
Въздъхна ­ пак е ден
Осемдесет години вече
Сам издяла този праг
От лятото отсече ден
От този ден изрови утро
От утрото доби въздишка
Седеше ­ гледаше през изгнилите зъби на стобора
В гърлото на света

После стана
Заора всички полета
Тези до гората и тези пред очите
И пред самото чело

А когато бяха вече нахранени
Всичките свине на света
И издоени всички крави
Дойде време и жената да закопае
Износена и стара

Остана сам
Като палец
Изкривен от толкова работа

Седна на дървения праг
Въздъхна ­ пак е нощ

Превод Димитрина Хамзе
 
 

Юзеф Куриляк 
 

Поет, роден през 1942 г. Стихосбирки: „Светло тъмно светло тъмно“ (1991), „Планината на духовете“ (1995) и др.
 

РЕФЛЕКС

Рефлексът на убиеца, който в нощта
на улица във град обезлюден
миг преди да извърши убийство
среща изгубено дете
(излъгано също от нощта,
прославената и благословена нощ на поетите),
утешава го и сълзите му бърше с трепереща ръка,
го завежда при родителите,
а те благодарят и искат да го задържат,
но той ужасно бърза ­ смъртта го пак зове....

Превод Димитрина Хамзе
 
 
 

Юлиан Корнхаузер
 

Поет, прозаик, литературен критик, роден през 1946 г. , сред основателите на течението Нова вълна заедно с А. Загаевски. Носител на полски и международни награди. Стихосбирки: „Ще дойде празник и за мързеливците“ (1979), „Ура-а-а“ (1982), „Камък и сянка“ (1996), „Минало бешело“ (2001) и др.
 

ДРОЗД

Долиташе няколко дни поред
и кацаше все на един шипков храст.
После се разхождаше сред гарваните
като пришълец от онзи свят.
Не знаехме как се казва,
затова потърсихме в Атласа на птиците.
Когато го разпознахме
сред косовете и бъбриците
отлетя и повече не се върна.
Пустото му название, гордата титла
увисна на клончето като снежна пряспа.
 

ДА, БЕШЕ

Да, бил е доносник или дори агент.
Да, оценявал е позицията ми и е изказвал мнение
за моите книги и действия.
Когато минава покрай мен 
и съзнателно затваря очи,
е като слепец,
останал без белия си бастун.
Дори да му го подам,
няма да може вече да се върне при себе си.
 

Превод Силвия Борисова
 

Ян Твардовски (1915-2006) 
 

Католически свещеник, един от най-забележителните лирици в съвременната религиозна поезия. Носител на много полски и международни награди. Стихосбирки: „Знаци на доверие“ (1970), „На магаренцето“ (1986), „Още толкова надежда“ (1993), „Въпреки всичко“ (2003) и др.
 


лодките пълни с хладни градини 
пак пред есента спряха 
в далнината на водната бездна в полята 
далечните граници в очите като болка растяха 

толкова блянове 
толкова възторзи 
и толкова пътища по обръчите на колелата 

птицата черна на нощта пърхаше с крила 
в несбъднатата зрялост на пожълтели ябълки 
нещо жадуват ­ не знаят каква би била 
липсата в излишъка на нещата тъй малки 

знаеш само това ­ грееше си луната 
и влачеше шумоленето на шлейф просветлен 
в такова време заспиваха децата 
всяко прегърнало по един Андерсен 

така трябва ­ затова все плуваме 
в бавно извиращия мирис на житата и ето ­ 
гмурваме се в бялата раковина на съня и сънуваме 
а в нея нелепо се чува морето 
 

Превод Димитрина Лау-Буковска
 

Ярослав Миколаевски 
 

Поет, литературен критик, преводач, роден през 1960 г. Стихосбирки: „Люлчина песен за баща ми“ (1993), „Убийство от любов“ (1997), „Която сутрин“ (2005) и др.
 
 

ГРЪБНАКЪТ НА ЖЕНА МИ

По време на очакване
гръбнакът на жена ми е клонка
пращяща от многото ябълки

покорна чак до земята
поради отсъствие на съпротива

В нощите на бдение
нейният гръбнак е шалче
стегнато на изтънялата Ј шия

В нощите на животинска любов
той е цип на куфар
незатварящ се дори при натиск с коляно

В нощите на човешка любов
е стоманено въже
звънтящо от вятъра 
под най-високо напрежение

По време на обедната ни разходка
гръбнакът на жена ми е флагче
на водач на поклонници в църква

Вечер след дневния поход
е групичка изплашени деца
повредили пианото в детската градина

тя самата е клавиатурата
на повреденото пиано

Под вечерния душ
гръбнакът на жена ми е змия
бдяща лениво на горещото шосе

Под завивката нощем
гръбнакът на жена ми
е горяща цепеница във пещта
от която утре ще извадя топъл хляб

 Превод Иван Вълев
 
 
 
 
 

Яцек Качмарски (1957-2004) 
 

Поет, прозаик, бард, свързал името си с движението „Солидарност“. Стихосбирки: „Моят зодиак“ (1985), „Певецът също беше сам“ (1998), „Тунел“ (2004) и др.

КАСАНДРА 

Нищо не свършва с простото да или не 
И не напразно загиват толкова воини 
Затова казвам Това е началото на края 
А народът пиян се катери на градските стени 
Защото пустеят варварските бастиони

Пазете се от триумфа той е капан на съдбата 
И нямат значение почестите на враговете 
Един е огънят с който горят кладите 
Тъпият наемник държи меч с две остриета 

 Не порицавам вашата радост ­ 
 Участта ви предсказания не ще променят 
 Но помислете за своята слабост
 Вместо за триумфа над хората 

О страшен празник преди да умреме 
О щастлив управляван от Приама град
Площадите храмовете и всички фрески и поеми 
Ще позори Ахеец с кален крак 
Слепотата на децата ти отваря портите 

Мравешка вълна вече е плъзнала в полето 
А Червеният Кон стои невъзмутимо там 
Ах как бих искала да бъда като тях да бъда като тях 
Как ми тежи това което чувствам това което знам 

 Забавлявайте се пийте деца унесено 
 Както досега сте пили и пели 
 Има народи узрели за смъртта донесена 
 От народи за живота неузрели 
1978

ЕЛЕНА

Не паля кадилници и жертви не принасям 
Когато чувам крясъци на воюващи мъже 
Когато Парис се връща не му давам себе си 
И гледам как тежко заспива
Щитовете и броните се сраснаха с телата им 
Викът в гърлата им се засели за постоянно 
Нощем сънуват богове а не мен 
Защото участта на войната е в тяхна власт 

 Глух е стонът на ранените 
в мрака над троянската арена 
 Мъжът ми и любимият въздишат насън 
 Аз чувам в тишината страстния им шепот 
 О Атина 

И никой от тях в себе си другия не побира 
Както бих искала да бъда за двамата 
Всяка нощ всеки от тях в ръцете ми умира 
И не знам за кого по-силно да ридая 
Твърде много се случи за да направя нещо 
Което би сложило край на смъртта 
По стените още утре би застинала кръвта 
В буквите 
„На сблъсъка не е дошъл краят“ 

 В шатрата кожена в покоите каменни 
 Мъжът ми и любимият въздишат насън 
 И чувам в тишината страстния им шепот 
 О Атина 

Единият щом загине другият ще ме притежава 
Днес не се моля за никого 
След десет години над димящата жарава 
Лицата на двамата са еднакви 
Стига им слънчев проблясък на острото копие 
И злъчка по камъните вещаеща победа 
О вождове винаги ли за триумф или поражение 
Ви е нужна красива жена 
 
 

Едва когато се реши съдбата на тази земя 
Ти ще видиш смъртта ти ще се срещнеш с мен 
В смъртната тръпка и в тръпката на страстта 
И двамата ще прошепнете 
О Елена 
 

Превод Димитрина Лау-Буковска
 
 
 

Яцек Подшадло
 

Поет, роден през 1964 г., от 1991 г. свързан с със сп. „бруЛион“, лауреат на полски и международни награди. Стихосбирки: „В лунапарковете тъжен, в лунапарковете смешен“ (1990), „Аритмия“ (бруЛион, 1993), „И аз изтичах в тази мъгла“ (1990) и др.

ЧАСЪТ МЕЖДУ 

слънцето на запад пак отмина
и какъв ще е светът след здрача
дебне вечерта ­ крадец в градина
вятърът в тревожни клони плаче

блясъци играят по листата
сенките набъбват като гъби
щом погълне огъня в устата
хоризонтът в тях ще впие зъби
плачещи върби се смеят а тополи
с топчици врабчета си жонглират
славей репетира трудните бемоли
и за нов концерт настройва лира

сива чапла в огледало водно
своя грим старателно оправя
тъй че нямам думичка пригодна
този странен час да назовава
 

Преведе Иван Вълев
 
 
 
 
 
 
 
 

Адам Михник
 

Публицист, историк, есеист, главен редактор на в. „Газета Виборча“, един от организаторите (1968-1989) на нелегалната демократична опозиция и движението „Солидарност“. Роден през 1946 г. Лауреат на много полски и международни награди, вписан в списъка на „Файненшъл таймс“ на 20-те най-влиятелни журналисти на нашето време. Автор на „Църква, левица, диалог“ (1977), „Полски въпроси“ (1987), „Дяволът на нашето време“ (1995), „Признания на обърнатия дисидент“ (2003) и др.
 

НИЕ, ПРЕДАТЕЛИТЕ

Един немски публицист помести във вестник „Тагесцайтунг“ статия, в която заяви, че Вацлав Хавел, Адам Михник и Дьорд Конрад, дългогодишни морални авторитети за Западна Европа, изведнъж са станали безкритични апологети на Америка. За публициста това беше поредното предателство на клерковете1 .
Прочетох статията с носталгично вълнение. Ето че пак бяхме тримата заедно. За първи път имената ни събра Тимъти Гартън Аш в прочутото си есе отпреди 20 и повече години. Ако не ме лъже паметта, с Хавел тогава бяхме в затвора, а на Конрад беше забранено да издава своите книги в собствената си родина. 

I.
Запознах се с Конрад през пролетта на 1977 година в Париж в жилището на унгарския емигрант, социолог и историк Петер Кенде. Размишлявахме за евентуалното сътрудничество на опозиционните кръгове в Полша, Чехословакия и Унгария. В срещата участваше и емигрантът от Прага Антонин Лим, автор на вдигналото много шум есе Новият обществен договор. Днес си мисля с известно носталгично удовлетворение, че може би тази наша среща беше първата лястовица на Вишеград2 .
С Хавел се запознах година и половина по-късно, когато през лятото на 1978 година на връх Шнежка се срещнаха представители на Комитета за защита на работниците (КОР) и на Харта 77. Тогава решихме да си сътрудничим и да издадем съвместна книга. За нея Хавел написа прочутото си есе Силата на безсилните.
Днес всичко това минава пред очите ми като кадри от сензационен филм, който може да бъде заснет за нашето приятелство. Междувременно срещнах Конрад и във Варшава на карнавала на първата „Солидарност“. Дълги години не видях повече Хавел, защото обикновено или той, или аз пребивавахме по затворите. Чак през 1988-а се срещнахме нелегално на границата в Судетите и оттогава е прочутата снимка, на която седят разгърдени криминални престъпници, в близко бъдеще водещи политици в страните си и от първите страници на вестниците. 
Следващ кадър, януари 1990-та, Прага. Току-що избраният за президент на Чехословакия Вацлав Хавел кани на бира двама приятели ­ Дьорд Конрад и Адам Михник. Конрад скоро ще стане президент на международния ПЕН Клуб, а аз вече съм във вестника и депутат.
Питам се дали Тимъти Гартън Аш тогава правилно беше събрал имената ни, но не се съмнявам, че през всичките тези години, макар да не се срещахме често, запазихме общата основа на мисленето си за света на ценностите и света на политиката. Мисля, че винаги ни е свързвала мечтата за свобода, мечтата за свят, наситен с толерантност, надежда, уважение към човешкото достойнство, отказ от конформизъм спрямо злото. Конрад пишеше за антиполитическата политика, Хавел пишеше за „силата на безсилните“, а аз пишех за новия еволюционизъм, който трябваше да взриви тоталитарните принципи на комунистическия свят с метода на общественото самоорганизиране и гражданското неподчинение.
 Свързваше ни и специфичното познание на хора, преживели „отвързаната история“; това е потискащо чувство за самота на хората и народите, подложени на натиска на тоталитарния деспотизъм и обречени на равнодушието на света. Всеки унгарец живееше с опита от горящата Будапеща през 1956-а, всеки гражданин на Чехословакия помнеше съветските танкове по пражките улици през 1968-а, никой поляк не забрави Варшава от есента на 1944-та, убита от Хитлер и зарязана от съюзниците.
Не бяхме пещерни антикомунисти-фанатици. В комунизма виждахме историческо явление, а в комунистите хора, които могат да се променят и да станат демократи. С това убеждение Дьорд Конрад пишеше за Имре Наги, а Хавел за Франтишек Кригел. И по-късно, след 1989 година, и тримата не обичахме фундаментализма на радикалните антикомунисти, особено на тези, които по времето на диктатурата кротуваха, а сега искаха да вдигат бесилки за комунистите.
Напомням всичко това, за да обясня кои сме ние, тримата предатели от най-новото поколение, които немският публицист обвини в сляп конформистки проамериканизъм.
Повтарям ­ не зная дали Конрад и Хавел мислят като мен, но аз ще представя своята гледна точка.

II.
Смисълът на войната със Саддам Хюсеин трябва да се оценява по военни, морални и политически критерии. Военният е: може ли тази война да бъде спечелена? Въпросът е към военните, действащи или експерти. Не съм нито от едните, нито от другите, та ще се огранича с баналното твърдение, че предварително загубена война не бива изобщо да бъде започвана.
Моралният критерий е въпрос: Справедлива ли е тази война? Моят отговор: да, справедлива е, както беше справедлива войната на Полша срещу Хитлер или на Финландия със Сталин.
Политическият критерий е проблем: какъв е политическият смисъл на тази война? Смятам, че свалянето на един тиранин, който подкрепя тероризма и се стреми към притежаване на оръжие за масово унищожение, е политически обосновано.
В мисленето си за света се старая да избягвам двойния стандарт. Старая се по горните критерии, едни и същи, да оценявам арогантността на всички велики сили, а не само арогантността на американската администрация на президента Буш, която стана причина за възмущението на толкова мои приятели в Германия и Франция.
И аз като Хавел и Конрад спадам към хората, които много добре помнят печалния опит на своите народи с тоталитарните диктатури, а и сме хора паметливи, та можем да си направим правилните изводи от урока, който 11 септември 2001 година даде на света. Както убийството на Матеоти разкри природата на италианския фашизъм и режима на Мусолини; както големите московски съдебни процеси показаха на света същността на сталинската система; както „кристалната нощ“ разбули скриваната истина за хитлеристкия нацизъм ­ така, когато гледах пламтящите кули на Световния търговски център, разбрах, че светът се е изправил пред ново тоталитарно предизвикателство. Насилието, фанатизмът и лъжата хвърлиха ръкавицата в краката на демократическите ценности.
Тук не е мястото за анализ на тази идеология, която инструментализира и деформира исляма и създава програма за кръстоносен поход срещу демократичния свят. Саддам Хюсеин правеше това в същия мащаб, в който някога Сталин и Хитлер, обявявайки, че в свещената война срещу „безбожния Запад“ всички средства са позволени. Нищо чудно, че след 11 септември никъде по света посолствата на Ирак не свалиха наполовина националното знаме в знак на траур. Щеше да бъде достойно за съжаление лекомислие, ако бяхме чакали този режим да се сдобие с оръжие за масово унищожение.

III.
Това разбиране е обвинявано, че води до идеализация на САЩ и в него няма място за критически поглед върху американската политика.
Е, уверявам ви, че не съм забравил американската интервенция във Виетнам и подкрепата на САЩ за деспотичните антикомунистически режими в Латинска Америка, нещо, за което западноевропейските леви интелектуалци непрекъснато напомнят. Но не съм забравил и това, че поради американското поражение във Виетнам Северът завзе с оръжие Юга и приложи жестоки репресии там. Не забравям и това, че, заклеймявайки латиноамериканските диктатури на Трухильо или Пиночет, трябва да помня и диктатурата на Фидел Кастро, защото антидемократичната власт под червено знаме е също толкова противна, колкото и под черно. Убеждението, че няма мъчения леви и десни, прогресивни и реакционни, беше основен принцип на целия ни живот. Затова винаги сме отхвърляли лицемерието на западната левица, която тръбеше, че дори лошият комунизъм е по-добър от добрия капитализъм, защото именно първият, а не вторият води човечеството към светлото бъдеще.
И в какво се изразява нашето предателство? Както едно време, така и днес отхвърляме знака на равенство между консервативния и антипатичен режим на демократичния свят и тоталитарната диктатура независимо от окраската Ј ­ черна, червена, зелена. Затова никога няма да кажем, че Чембърлейн по нищо не се различава от Хитлер, Рузвелт от Сталин, Никсън от Мао Цзедун, Аденауер от Валтер Улбрихт, макар че ще бъдем сред тези, които осъждат Рузвелт за Ялта, Чембърлейн за Мюнхен, Никсън за Уотъргейт, а Аденауер за скандала с „Шпигел“.
Не обичаме израелския премиер Шарон за бруталността и примитивната му демагогия, но няма да го сложим до лидерите на Хамас, които открито призовават към варварски самоубийствени атентати. Джордж У. Буш не е героят от нашите мечти, манихейството му може да ни възмущава, но във войната с Бин Ладен, Ал Каида и Саддам ще подкрепяме него. Мнозина от нас взеха участие в антиамериканските демонстрации през 1968 година. Затова с ужас и чувство за вина наблюдавахме виетнамците, които след победата на комунистите бягаха от тоталитарния Виетнам с малки лодки, рискувайки своя и живота на близките си. Спомняме си и тогавашното манихейство на поддръжниците на Виетконг, които горяха американското знаме, а после не казаха нито дума срещу тоталитарния режим. Днес искаме това да бъде избегнато. Ние не горим знамето на Ирак; ние само не разбираме тези, които демонстрират с портретите на Саддам в ръце.

IV.
Омразата към Америка придобива абсурден вид ­ престава да бъде критична позиция, нормална в един демократичен дискурс, и се превръща в защита на жестоки тоталитарни диктатури. Такъв смисъл имаха т.нар. мирни движения по време на студената война, когато се палеха кукли на американските президенти и се правеха ниски поклони пред портретите на Сталин. Днес няма да повтаряме онзи маскарад.
С други думи: разбираме сложността на света, разбираме комплицираните отношения между желаното и възможното. Разбираме драматичността на чеченската война и затова не наричаме Путин новия Сталин. Разбираме трудните отношения между Франция и Кот д’Ивоар и не наричаме Жак Ширак новия Мусолини. По същите причини не се ентусиазираме от американските отношения с диктаторския режим в Саудитска Арабия, макар да смятаме, че демократизацията на Ирак може да повлияе благоприятно на други държави от Близкия изток.
Дали ни харесва вътрешната политика на Буш, идеите за следене на гражданите, дясната реторика на християнските фундаменталисти в Републиканската партия? Не, не ни харесва, макар да смятаме, че американската демокрация, обогатена с урока на маккартизма и последиците от аферата Уотъргейт, ще успее да се защити от самоотравянето на отвореното общество. Наистина ли не ни ужасява това, че политиката на Буш ликвидира хуманитарните принципи в международните отношения, в каквото ни подозира немският публицист? Разбира се, много неща ни тревожат, но сме по-скоро на мнение, че ликвидирането на хуманитарните принципи в света е резултат от толерантността спрямо тоталитарните диктатури и страхливото мълчание около престъпленията на тоталитарните режими в Ирак и Северна Корея, Либия или Куба. Наистина ли представяме „европейските противници на войната като сляпа, манипулирана, самовлюбена маса“? И не уважаваме институцията на „гражданското общество“, което „и в страните със стара демокрация защитава нормалните норми и създава ценности“? Смятам, че ние разбираме прекрасно тези нееднородни и разнообразни антивоенни движения, както разбирахме умиротворяващите движения през различните епохи. Виждаме съществени морални ценности в поведението и позициите на хората, които в демократичния свят излизат на улицата, за да протестират против войната.
Тези масови протести предизвикват критизицъм в общественото мнение за управляващите. Всяка война е отличен повод да се потиска този критицизъм и да се запушват устата на критиците. Колко е лесно наистина да обвиниш в липса на патриотизъм някой, който твърди, че войната не е оправдание за гонения срещу другояче мислещите, за разпалване на шовинизъм, за толериране на глупостта, некомпетентността и корупцията на властимащите. Климатът на войната благоприятства нарушаването на демократичните процедури, милитаризацията на обществения живот, внушаване на убеждението, че само един начин на мислене заслужава да се нарече патриотизъм, останалите възгледи водят до национално предателство. Затова виждам смисъл в непрестанните протести срещу военната политика на американското правителство.

V.
Все пак сме по-богати чрез нашата история. Помним Мюнхен 1938-а, който прокара път за Хитлер с ентусиазираното одобрение на противниците на войната; помним Ялта, която трябваше да предпази от войни, а прокара пътя на Сталин до нашите страни. А аргументите на привържениците на мюнхенското споразумение с Хитлер през 1938 г. звучат логично и са приети с ръкопляскания. Чембърлейн и Даладие се посрещнати с цветя от ентусиазираните тълпи. Хората са искали мир, не война. Били са щастливи да чуят декларацията, подписана от Чембърлейн и от Хитлер, германски канцлер: „Ние, немският вожд и канцлер, и премиерът на Великобритания, проведохме днес поредната си среща и сме единодушни, че проблемът за английско-немските отношения има първостепенно значение не само за двете страни, а и за цяла Европа. Смятаме, че подписаното миналата нощ споразумение и английско-немската морска спогодба са израз на желанието между нашите два народа никога да не се стига до още войни. Решихме да провеждаме консултации по метод, който сме приели за разрешаване на всякакви спорове относно нашите народи, и сме решени да продължаваме нашите усилия за отстраняване на всичко, което ни разделя, за да осигурим по този начин мира в цяла Европа.“
След прочитането на тази декларация Чембърлейн казва: „Ето че за втори път в нашата история мирът с чест се завърна от Германия на Даунинг Стрийт. Вярвам, че това е мирът на нашето време.“ Датата е 30 септември 1938 година. След една година избухва Втората световна война.
Затова спорим с днешните пацифисти ­ не сме съгласни да се прокарва мирен път за онези, които извършиха престъплението на 11 септември, и на техните съюзници.

VI.
И накрая: наистина ли нашата критичност е изчезнала, както и опасението ­ според немския публицист ­ че демократичните системи могат да се отклонят по тоталитарен път? Всеки от нас тримата е говорил в различна форма за най-важните неща в обществения живот на собствените ни страни и в други държави. Много пъти сме изказвали несъгласие с общественото мнение и у дома сме били обвинявани в предателство доста преди немския публицист. Говорехме за ксенофобията и нетолерантността, за корупцията, за духа на отмъщение, за пазара без човешко лице, за завладяването на държавата от групови интереси и дори от мафия. Не смятам, че от тези наши мнения ­ моето, на Хавел, на Конрад, може да се заключи, че вече не сме критични към случващото се в нашите демократични държави и сме престанали да забелязваме тоталитарните изкушения и заплахи. Днес обаче заплаха номер едно е тероризмът на ислямските фундаменталисти.
Тероризмът не е запазена марка на ислямските фундаменталисти. Познаваме го от Ирландия и страната на баските, не сме забравили италианските Червени бригади и немските терористи от групата на Баадер-Майнхоф. Стремим се да предупреждаваме за тази опасност общественото мнение в нашите страни и, доколкото е възможно, в други държави.
Но единствен ислямският фундаментализъм роди тероризъм, насочен към „американския режим, враг на всички мюсюлмани“, по думите на Осама бин Ладен. Международният ислямски фронт за джихад срещу евреите и кръстоносците направо декларира: „Добрите мюсюлмани трябва да воюват и да убиват американските цивилни и военни лица навсякъде, където имат възможност, съгласно повелята на Всемогъщия Бог.“
Терористичната атака на 11 септември беше естествена последица на тази идеология. На демократичния свят беше обявена война. И ние искаме да защитим този свят, чиито грешки и грехове познаваме повече от добре.
Точно по тези причини сме за безогледна борба с терористичния, корумпиран, нетолерантен режим на багдадския деспот. Не може да виждаш тоталитарна заплаха в политиката на Джордж Буш и да бъдеш защитник на Саддам Хюсеин. Има граници на нонсенса, които не бива лекомислено да се преминават.

2003
 

Превод Силвия Борисова
 

Анджей Сташук
 

Прозаик, поет, есеист, издател, роден през 1960 г. Автор на „Стените на Хеброн“ (1992), „Галицийски разкази“ (1995), „Зима и други разкази“ (2001), „Пътувайки към Бабадаг“ (2005) и др.
 

ИЗГУБЕНОТО НАСЛЕДСТВО

Те се появяват през есента, по времето, когато вече всички листа на дърветата са нападали по земята. А наоколо вече се носят мъглите. Пристигат от околийския град или някъде от Полша. Отдалеч силуетите им изглеждат неподвижни и лесно могат да се претопят в посивелия пейзаж. Те вървят много бавно, вгледани в гниещата трева на ливадите. В огромното празно пространство на долините тяхното привидно безцелно присъствие създава усещане за нереалност. Вали дъжд и духа вятър. Носят найлонови торби. Така изглежда съвременната бескидска версия на едно първо пътешествие. После завалява снегът и покрива халюциногенните гъби.
Ако се вгледаме внимателно в този образ, ще видим в него една обичайност и невинност. Просто тръгваш на екскурзия с автобус или с колата на родителите си. Младото племе на гъбарите не се различава от останалите си връстници. То е облечено в същите кожени якета, дънки и носи същите обеци. Връща се в своите градове, в своите квартали и блокове, за да се размие без следа в социалната маса. А пък невинността му е проста функция от убеждението, че всичко, което идва от природата, е добро. В него е отразена далечната ни райска ситуация, когато градините на Еден са удовлетворявали всички потребности: телесни, но и духовни, по един прост, елементарен начин, без посредничеството на културата. Да бъдеш невинен, тоест дете, означава просто, че можем да постигнем удовлетворението и удоволствието си извън цивилизацията, която винаги поставя пред нас условия и винаги желае нещо в замяна. Празните, диви ливади са всъщност даденост и метафора.
Преди двадесет години образът на експедициите за златното руно не е имал белезите на ежедневието, а още повече ­ на невинността. Времената са били други, топографията ­ друга и целта ­ друга. Тогавашните аргонавти са били видими, всеки е разпознавал своя, но не по споразумение или по интуиция, а по костюма, който в същото време е бил и социално предизвикателство. Макът не е бил диворастящ. Винаги е бил нечия собственост и за да влезеш в нея, е трябвало да станеш просто крадец. Независимо от умствената еквилибристика, независимо от идеологията, наркотикът е бил позор и е белязвал съществуване извън социалните граници. Отчасти такава е била и функцията му. Защото събитието се е случвало в рамките на цивилизованите отношения на собственост, стопанство и е завършвало със своеобразна експроприация, тоест с опустошаване на чуждата градина. Изобщо за Еден не е ставало и дума, освен ако не вземем предвид временното опиумно самочувствие на някой и друг неофит.
Въведох тези два образа, защото те добре илюстрират процеса на културното усвояване на наркотичния феномен. Рано или късно всеки героичен мит бива усвоен от негероичните маси, за да се превърне в тяхна собственост, така както са се превърнали в нечия собственост едиповият комплекс, борбата между половете, матриархалната визия за общество или пък Инг и Янг като фундаментална структура на битието. Наркотиците, ако трябва да се превърнат в пълноправни компоненти на културата, е трябвало да придобият белезите на невинността. Някогашният им демоничен, луциферичен и бунтовен аспект днес вече напълно е укротен. Текстовете на Бодлер, на Де Куинси и Виткаци можем да четем само като документи от историята на културата. Дори Уйлям Бъроуз в своя „Гол обяд“ тълкува само екзотичния интериор на окончателната наркотична зависимост, а Тимоти Лир се концентрира върху парамистичната доктрина на ЛСД. Във всички тези случаи имаме работа със своеобразен културен еретизъм, с героичен мит, в който броят на избраните горе-долу съответства на броя на призваните, а проклятието може с еднакъв успех да приемем и за издигане, както и обратното.
Убеждението, че идеята за изкуплението и възкресението е изчерпана, до нас достига най-накрая. И ако елитите са способни на многостранен анализ, на проверка и синтез, то масовите участници в културата проявяват по-скоро прагматични способности. Просто проблемът на масите винаги е бил в тяхното оцеляване ­ все едно дали става дума за физическо пространство, историческо или социално, или пък, да речем, духовно. Неслучайно дезинтеграцията на метафизичната действителност по време съвпада с експанзията на техниките за мултипликация на видимия свят: от печатарството до високотиражните вестници, от технологиите за запис на звука и образа до възможността за безкрайно умножаване на осезаемите копия на действителността и до интерактивността на виртуалната фикция. Всичко води към това, че упадъкът на трансценденталната действителност е съпроводен от факта на безкрайното преповтаряне и пресътворяване на света, в който живеем. Във всеки дом, всеки ден, на всяка географска ширина се сблъскваме с непрестанно прераждане на същностите. Можем с голяма доза вероятност да допуснем, че броят на цифровите, целулоидните и аналоговите екзистенции, срещнати в един живот, се доближават до количество, което може да ни предложи вечен живот и възкресение на телата. Броят на фантомите надхвърля броя на живите същества, срещнати и в най-дългия живот. Безкрайността се реализира в количество.
Съзнанието, че владеем света, че по неограничен начин можем да го повтаряме и умножаваме не е достатъчно. Остава ни и нашето тяло. То само привидно ни принадлежи, защото поради връзката си с него всъщност сме негова собственост. Властта, за да е пълна, трябва да е безусловна. Най-сетне не поради това сме спечелили свободата си, за да се поддадем на тиранията на биологичните си роли, социални поведения и културни маски. Свободата в първоначалното Ј значение е винаги свобода от нещо. Хладната френетичност на съвременната масова култура следва да ни изведе от гетото на собствената ни личност като нещо дадено и приключено. Трансгресията става толкова популярна стока като общодостъпното образование и здравеопазването. Сурогат на спасението е възможността да бъдем нещо по-различно. С помощта на различни техники можем да променим тялото си и да го оформим според избрания образец. Облеклото и стилът ни извеждат от египетското робство на ежедневието. Като разглеждаме цветните списания, оставаме с впечатлението, че те разказват главно за начините на нашата промяна, като се почне от диетата, обкръжението, жилището и се свърши на психичното ни преструктуриране, скрито често под изкусителното предложение „да бъдеш себе си“. Ако имаме желание (и пари), можем да прекараме уикенда като откриватели в тропическата джунгла, като злато¬търсачи или като затворници в концентрационен лагер със съответната диета, облекло и актьорски подготвен екип. Скоковете с бънджи от мостове, екстремните спортове, обещанията на „Кемълл“ и „Марлборо“ всъщност изпълняват ролята на някогашните духовни упражнения и мистични пътешествия. Всички аспекти на човешкото трябва да бъдат открити, изследвани, за да може еманципацията поне с крачка да изпревари алиенацията. Изглежда, че цялата енергия на попкултурата е насочена към производство на готови за използване прераждания, а понятието фикция постепенно губи своя смисъл, защото реалните същности в еротична прегръдка се преплитат с фантомите, а те пък се обвързват с онези първите в една много силна, макар и незаконна, но кръвна връзка.
След две хиляди години тялото се връща от изгнание и се опитва да получи наследството си, изгубено в полза на духа. Тази внезапна реституция носи в себе си безразсъдния радикализъм на човешката революция, която с голямо удоволствие обгражда с отрицателен знак всички стари ценности. Изтласквана, пренебрегвана, презирана и премълчавана, телесността става център, ако не на размисъла, то на интуицията. Най-сетне ставаме собственици на нашите организми, които са престанали да бъдат дар, бреме или задължение. Можем да формираме своите психофизични форми, можем да преобръщаме вътрешната им структура, можем и да мултиплицираме своите ментални съществувания, за да са си интересни сами на себе си.
Да смръкнеш нещо, да сложиш под езика, да преглътнеш, да пушиш или да инжектираш във вените си нещо ­ това са прости дейности, физиологично фундаментални. Баналната процедура поставя наркотичния експеримент близо до животинското. Лигавици, слюнка, кръв, храносмилателен тракт, както и отделените същности са антипод на молитвата, медитацията, науката и размисъла. Химичните субстанции просто влизат в нашите тела, за да ги преобразят в един момент със силата на извечно чудо. Светлината по пътя към Дамаск се превръща във всеобща ценност. Оказва се, че извор и инструмент за прехода е телесното. Независимо какво ще отсъдим за действителния характер на наркотичните възприятия, езикът при описанието им винаги се лута на границата на мистиката, религията и травмата, в тъмните сфери на tremendum et fascinans, а квазисакралността на първите усещания се смесва с демоничността на последните.
Опитвам се да си представя някоя религия, която ни предстои да преживеем. Най-вероятно тя ще включва неизброими количества интимни обреди. Историята на нашия вид представлява последователно преодоляване на самотата и, съдейки по всичко наоколо, този раздел от нея е към своя край. Самотата около нас съвсем не намалява. Просто живеем във все по-големи агломерации, като не забравяме спомените от митични епохи отпреди алиенацията. Например като мита от средновековието или легендата от предисторическата племенна общност. Оказва се, че границите на нашите тела и умове са непреодолими. Никога няма да станем по-различни, никога няма да се озовем някъде другаде. Утопията на социалната революция и обещанието на религиите отстъпват пред добрата икономическата вест, според която всички евентуално ще станем богати. Естествено общността на богатите е най-лошата от всички възможни общности, защото я държи само страхът от загубата и скуката, т.е. чувства, които се изживяват насаме и единственото им противодействие е смесицата от кататония и от карнавал.
Затова бъдещата религия ще е самотна и наркотична. Ще отхвърли надеждата за освобождаване в друг свят, защото никой няма да рискува да изгуби всичко, което притежава. От друга страна обаче състоянието на притежание ще се свие до сферата на собственото тяло и неговото удобство. Копнежът за изхода извън собствената монотонна биология вероятно ще е единствената следа от съществуването на трансценденталното. Пространството на метафизиката ще бъде запълнено от фармакология, както преди това е било изпълнено от психоанализата или психологията на душата. Те търсеха поводи и механизми за съществуване по един старовремски начин, разположен някъде извън телесната конкретика ­ например в илюзорната сфера на паметта. Наркоманите в известен смисъл напомнят мъченици на раждаща се религия. Те предават телата си във властта на несъвършените още химически субстанции с жар, която и призракът на смъртта не може да изгаси. Без да причиняват никому вреда, водят невинно, а в същото време катакомбено битие. Гари, тъмни преходи, градските тоалетни, порти, мазета, занемарени квартири, входове, дива и непредвидима фауна от дилъри и посредници, адът на очакването ­ всичко това е образът на нелегалното подземно съществуване, осветявано от време на време от хладната биохимична илюминация. Това прилича на демонична пародия на религиозен фанатизъм, но не е пародия, защото посвещаването е твърде реално. Нали жертвата на собственото тяло, животът и умственото равновесие са разположени изключително високо по скалата на човешката предприемчивост.
Историята на всяка идея трябва да има своя героичен период и няма поводи, заради които разказът за феномена на масовата употреба на наркотици може да се развие по някакви нови, абсурдни или авангардни правила. Така стоят нещата и с технологията ­ тя се насочва в една единствена посока, в посока към усъвършенстване. Тези два закона ­ идеологичният и технологичният ­ рано или късно ще се срещнат (всъщност вече са се срещнали), за да създадат общоприетото явление на минимализираната токсичност.
В средата на 70-те в училище ни прожектираха филма със заглавие Наркомани, където участваха младият Ал Пачино или Де Ниро. В близък план виждахме увеличена човешка ръка и спринцовка. При контролното издърпване на буталото в стъклото се появяваше алена кръв, а после буталото започваше да се движи нагоре надолу и тогава Де Ниро (или Ал Пачино) се стяга и отпуска в ритъма на хероиновия удар. Вероятно филмът трябваше да бъде радикално предупреждение и напомняне. Но педагогичното усилие донякъде се размина с целта, защото момчетата от техникума в голямата си част бяха опора на традиционните ценности и затова предпочитаха да изпадат в забрава с помощта на проверените от поколенията средства. А други пък, както се оказа впоследствие, вместо страх и здравомислие бяха обзети от странен, необясним възторг. Естествено, страхувахме се, но това беше страхът от нееднозначните неща. Защото: ето, от една страна се докосваме до явление лошо и презирано, а от друга страна ­ хората, които го правят, имат дълбоки, непреодолими причини. Смесването на механичната интервенция в човешкото тяло и очевидния екстаз представяше това явление в сферата на изкушението и падението. А към това се прибавяше и митологията на хипитата, която успешно мистифицираше действителната картина. Във всеки случай със сигурност общувахме с тайна. 
А сега да вземем Pulp fiction ­ филм, точно толкова култов, колкото някога Наркомани. Кадрите с използване на наркотици по никакъв начин не носят нищо привлекателно, а още повече заплашително. Те са някъде между баналното ежедневие и бурлеската, която сгъстява баналното, преди да го превърне в абсурд. Наркотикът вече не е „герой“, той става реквизит като чашата уиски в уестърна. А Ума Търман възнамерява да умре, но не в резултат на наркотици, а понеже бърка кокаина с хероин. Стружката на белия прашец се вие през всички произведения на масовата култура и скоро ще престанем да Ј обръщаме внимание, защото от ексцес тя се превръща в очевидно нещо. Ако се вгледаме в интервютата с героите на попкултурата, ще видим, че в много случаи разговорът по съвсем естествен начин се свежда до наркотици, до зависимости, до успешни и неуспешни начини да се излезе от порока. Ако днешните герои изобщо се борят, то именно с демоните на химията, със ламите на психозите и вещиците, чиито коварни метаморфози са в промените на структурните образци.
Героят на „Изчезващата точка“ пътувал за никъде. Прагматичната цел е само драматургичен претекст за фабулата. С помощта на прахчетата той позволява на ума си и тялото да пренебрегнат връзката между времето и пространството със собствената му физиология. Смъртта му не е трагедия, а по-скоро израз на одобрението да съществуваш в чисто състояние, съществуване, което не е приклещено между причината и резултата. Може да подозираме, че нашият полски Ковалски като медиум в своето попмистично пътуване е поел амфетамин или неговите производни. Кой да знае дали от него и белия му додж не е дошло определението speed за определена група от тази субстанция.
Същите субстанции използват и днес учениците, студентите и младежите, експанзивните бизнесмени. Целите им са изцяло прагматични. Наркотикът не служи за разкъсване на потискащите причинно-следствени връзки, в които ни обвързва действителността. Обратното ­ използва се, за да укрепи тези връзки, да ги усили и задълбочи. Постоянната склонност, активност, „креативност“, конкурентност ­ всички тези фетиши на развитата цивилизация ­ имат нужда от жертва, която човешкото тяло без чужда помощ не може да предостави. Парадоксът е в това, че фактът на използване на наркотици поне теоретично не се приема от обществото, но целите, които имат най-високото социално признание, са възможни за постигане само с помощта на наркотиците. Достатъчно е да си представим средство, което ще ни даде възможност да работим непрекъснато и предано в продължение на ­ да речем ­ на пет дни в седмицата, улеснено от усъвършенстван прозак, който дава възможност за също толкова интензивно отпускане и почивка през двата останали дни. Естествено, неефективното движение, сънят, обикновеното бездействие ще бъдат завинаги прогонени от това идеално царство.
 

ЗА ХРАБАЛ

А сега за Бохумил Храбал. Той си отиде и ни е трудно да свикнем с тази мисъл. Може би дори моето сълзливо и славянско сърце просто не вярва на реалността и на това събитие. Излизам от вкъщи, нощта е тиха, всичко си е по старому. Звездите светят, хората спят, земята се върти, макар и невидимо, свитите на кълбо кучета и котки дремят в своите ъгли и не ги интересува, че ще дойде и следващият ден. С една дума, ежедневието си върви и светът като цяло не се променя нито на добро, нито много на лошо. А нали цялото творение, видимата му част, отделните хора, всички същности и поне гражданите на Вишеградския триъгълник трябва да застинат объркани и да се запитат: ако него го няма, тогава кой ще ни запомни, кой ще ни опише? Кой ще ни спаси от безсмисления писък на космоса и аналитичната, езотерична паст на историята, чийто вкус е много възвишен и ако някой, да речем, не бил вписан в „Зешити литерацке“1 , то той изобщо не е съществувал? Кой сега ще отправя молитви към вси светии, в които незабелязано ще се вмъкват имена от телефонния указател и фамилии от последното преброяване на населението.
Но наоколо е тихо, все едно нищо не се е случило. Все едно пак за Керск тръгва същият автобус със същата жена, която веднъж помислил за сляпа, а тя само обучавала кучета за слепи. Все едно мигът се е превърнал във вечност по някакво чудо, точно както по време на утрините, когато жена му вече била на работа, той започвал деня си със силно кафе и няколко цигари, а светът в прозореца затихвал своя ритъм и минутите се разраствали като балони, надути от безкрайността. Така било. Достатъчно е да надзърнем където трябва и да прочетем.
Бохумил Храбал на снимките изглежда все едно не чака никого, все едно така сме го заварили. Панталони на райета, яке с цип, нещо стърчи отнякъде, с подозрителна чанта през рамо, от която пък стърчи неизвестно какво. Напомня превъплъщение на всичките свои образи. Ако се разходи между тях, няма да го отличиш. Вероятно така изглежда духът му. И времето няма да преодолее тази представа, защото самата представа е безкрайно временна и преминава през преходното със собственото си оръжие. Защото какво може да направи светът и времето с някого, на когото цял живот е повтарял: „добре, съгласен съм“. Нищо не може да му направи, защото това е екзистенциално айкидо, тоест използване на енергията на атакуващия противник. А после един ден влизам в „Газда“. Часът е девет сутринта, телевизорът е черно-бял, започват новините, но никой не се интересува от тях. Трима мъже седят на една маса и пият бира. Композицията е крайно спокойна и неизменна, сякаш времето в този девети час, 15 км от словашката граница през април изведнъж е престанало да върви. Те напомнят плебейската и земна версия на „Троицата“ на Андрей Рубльов. И като при всяко светско изпълнение светлината на образа е монохроматична. Тя се състои от няколко оттенъка на сивото. Най-вероятно те нищо не чакат. Присъствието им е съвсем елементарно. И ако трябва да търся някакъв знак за писането на Бохумил Храбал, то това ще са тези тримата седящи мъже. В тях няма и следа от героизъм, няма и следа от литературност, няма копнеж да се обясни собственото съществуване. В края на краищата фундамент на света никога не са били действията, а само обикновеното, най-обикновеното съществуване. И Храбал, като никой друг, можеше да ни разкаже за това.
А после един от тях става и бавно започва да се стяга. Вторият май се стряска, поглежда и пита: „Къде отиваш?“ Тогава първият, правият, оглежда кръчмата и малко света и бавно сяда обратно.
 
 

Превод Искра Ангелова
 
 
 
 

Йоланта Брах-Чаина
 

Есеистка, културолог, университетски професор. Автор на „Цепнатини в съществуването“, (1992), „Ципите на разума“ (2003) и др. 
 

НЕПРИКОСНОВЕНОСТ 

Може ли ценността на съществуването да бъде омаловажена? Допускайки, че екзистенцията е ценност (а аз приемам тази теза), макар че може да е и проклятие, но така или иначе това не променя нещата, когато питам дали ценността на проклятието може да бъде унищожена от някого. Надявам се, че постепенно ще постигна по-голяма убедителност и ще изляза поне отчасти извън сферата на предположенията, отнасящи се до неприкосновеността на съществуването, разбирано като ценност. Оставам с впечатлението, че тя е неуязвима, въпреки че не мога да проумея как е възможно винаги да представлява абсолютна цялост. Във всеки случай, колкото по-могъщи са силите, които ни притискат, толкова по-силно избуява екзистенциалната ни мощ. Сякаш изригва изпод ударите.
Налага се да се изследват условията за окончателната деструкция. Да се зададе въпросът дали тя е възможна? Могат ли преследвачите да ни смажат? Какво всъщност могат да ни направят те? Нека се замислим дали в сблъсъка със злото можем да бъдем унищожени. Дали е възможно на съществуването ни да му бъде отнета всякаква ценност? Трябва да обсъдим най-лошата от възможностите: ударът на злото без наличие на вина, което задвижва процеса на нашето унищожение. Когато всички възможности за защита бъдат изчерпани, а съдбата повлича изтерзания от зловещите сили, но осъзнаващ положението си, индивид към опозоряващата смърт. В такива моменти изпъкват граничните измерения на съществуването. Нашето внимание трябва да обхване непосредственото събитие и отговора на въпроса какво съдържа то, като изключи всякакви метафизически условия, тъй като предварителното им установяване би било недоразумение. Мисля, че си струва да се концентрираме върху акта на жестокост като материализация на злото и да разгледаме последствията, които могат да възникнат при сблъсъка с него, както и отношенията им към ценността или към безсмислието на съществуването.
Имам предвид крайните ситуации, които все пак не са плод на фантазията, а са солта на живота: атаките на злото, пароксизмите на престъплението, чиято трагичност, забелязана от Шелер, е облъхната от „нежното дихание“ на рационалното събитие. Те са редки, но изпълват света, тъй като претоварват емоционалното пространство, издуват го до краен предел. Приемани са от безсилие. Разцепват съдбата на индивида на две неравни части: преди и след събитието. Ако след него изобщо настъпи нещо. Става дума за Йов, комуто Бог не спестява мъките, защото въобще не се намесва в тях. 
Интересуват ме границите на неприкосновеното съществуване, ако изобщо има такива. Неговото застрашаване без съмнение принадлежи към трагичните факти. Следователно, налага се да помислим върху трагичното.
 Не смятам обаче, че изследването на трагичността в тази асептична, макар безспорно красива форма, на каквато са ни научили изкуството и философията, би могло да улесни проникването ни в същината на разглеждания въпрос, тъй като става дума за ситуации близки до живота, т.е. неясни, лепкави, мръсни.
Това с което трябва да се справим, понеже под натиска на мъчителя, и фактът, и ценността на съществуването са подложени на крайно изпитание, няма само една, открояваща се черта. По-скоро представлява хлъзгава смес. Особено ако основното правило в играта е не да удариш, а да пребиеш до смърт.
За нас ще представлява интерес страната на този, който трябва да бъде унищожен, тъй като от философски аспект тя ни се струва по-обещаваща от баналната позиция на триумфиращия. За нашите размишления от особено значение е ситуацията, когато преследваният знае, че няма спасение, че в никого не намира опора и че не може да разчита на нищо в нито едно от измеренията на съществуването. Пълен негативизъм: загуба на надеждата и приемане на поражението. Трябва да разберем какво означават тези факти сами за себе си. Какво се съдържа в садистичното убийство, погледнато от страната на жертвата.
Безнадеждните ситуации, които ни се налага да анализираме, се появяват в конфронтация с тържествуващото зло. Дори е трудно да се говори за конфронтация, когато жертвата е длъжна да приеме поражението, лишена от възможността да му се противопостави или да се надява на справедливост.Единствената форма на равновесие, за която бихме могли да се досетим се осъществява вътре в събитието и разчита на това, че губейки, всъщност печелим. Но какво ли може да спечели случаен пешеходец, стъпкан до смърт на улицата? Това просто събитие съдържа всички елементи на разглежданото тук явление: триумф на злото, въплътено в жестоко деяние, в липса на вина у преследвания, неговата безпомощност и унижение, неоправдано страдание, незаслужена смърт, случайност и неизбежност на злонамерената постъпка. Тотално негативно събитие. Трагично. Този пълен негативизъм ­ сигнализиращ присъствието на злото ­ е качество на истински трагичните събития. Имам предвид, разбира се, трагедията, срещана в реалиите на човешката съдба, а не в изкуството.
В гръцката драма героят встъпва в трагичен конфликт по собствена воля и го прави в името на изповядваните ценности. Борбата може да бъде смъртоносна, но никога абсолютно негативна. Антигона и Креон се унищожават взаимно, защото единият защитава родовите закони и наложените от тях задължения, а другият ­ обществените закони, изискващи наказание за предателя, т.е. също се изправя в защита на правилата. Техният конфликт е конфликт на стойности, приемани и ценени така високо, че героите са склонни да понесат най-мъчителните последици от деянията си и най-дълбокото страдание. Прикованият към скалата Прометей търпи болката, която сам си е избрал, решавайки да открадне огъня на боговете и да го дари на хората. Може ли това да се сравни с трагедията на човека, чиято съдба го напада изневиделица и безпричинно го осъжда на изтезания и смърт? Изкуството винаги е намирало начини да избягва изцяло негативната трагичност, оставяйки я на реалния живот.
Шекспир допуска пъклени замисли и позволява на героите си да действат в името на злото. Така той разкъсва чистия кръг на античната трагедия, приближавайки изкуството до негативните реалии. Но все пак не докрай, тъй като в Шекспировата драма вилнеещото зло предизвиква ответна реакция и активира сили, способни да го надвият. Въпреки опустошенията, в крайна сметка злото е победено. Губят Яго, Ричард III, Макбет. Това ни радва и успокоява.
Аз разбирам законите на изкуството и оценявам неговата оздравителна роля, но обръщам поглед към безнадеждно негативните ситуации, които носят на запленените в тях индивиди единствено унищожение. И не затова, че са масово разпространени, а защото изобщо ги има. И защото финалният удар върху индивида, нанесен от абсурдното зло, позволява да изследваме съществуването в състояние на задушаване, на смазаност до хоризонта на смъртта.
Следователно, ако тема на разсъжденията ни трябва да бъде въпросната неприкосновеност на съществуването, то за терен за наблюденията ни трябва да определим събитията, в които злото води до крайно негативна ситуация. Смъртта, причинена от насилие, е събитие, към което трябва да бъде поставен въпросът за неприкосновената ценност на съществуването. В този аспект от особена важност е опитът, свързан със случайната жестокост, непридизвикана по никакъв начин от жертвата.
В последната битка с насилието малцина загиват като Антигона, в името на убежденията си. Може да се каже, че това си е тяхна работа, но какво да правим с тези, които умират по ужасяващ начин и сякаш мимоходом, без връзка със собствените постъпки или убеждения. Нападнати, без право на избор. Абсурдно.
В реалната трагедия, за разлика от тази, която ни представят изкуството и философията, важна роля играе именно случайността. Поражението на жертвата се допълва от разяждащите мисли, че нещастието е могло да бъде избегнато. Просто е могло да не се появи. Тук няма никаква закономерност, трагедията застига случайни хора. Достатъчно е било да се вземе друго решение, да се избере друга развръзка, измежду еднакво основателните, да бъдеш на друго място, да смениш маршрута, да срещнеш другиго. Това е важно предварително условие за същински трагичното събитие и първата крачка към създаването на чувство за вина у жертвата. Щом като сме могли да избегнем събитието, а не сме го направили, независимо от желанието ни, си поделяме с насилника отговорността за причиненото ни зло. Поражението, а то е лошият завър¬шек на всяко трагично събитие, става още по-драстично. Ужасът на трагедията се асоциира с липсата на основание, изразимо с въпроса „защо?“, на който няма отговор.
Следователно, абсурдността и липсата на необходимост са условията за трагедията. Ако събитието беше задължително, както в сценичната драма, би трябвало да се примирим с него. Действителната трагедия се отличава с това, че не можем да я приемем. Сценичната трагедия се стреми към катарзис, именно като утеха след реалната трагедия, която не носи никакво удовлетворение. Истински трагичното събитие е победа на злото, което не е било задължително, но е било неизбежно и необратимо. То не е съпътствано от тъгата, както смята Шелер, а от отчаянието. Придружава го не студът, а отвратителното разголване на жертвата и на „ дамгосаните“ от трагедията лица. Това е нещо хлъзгаво и лепкаво, което буди основателното притеснение на обкръжението. Заради тази отблъскваща атмосфера, лицето, засегнато от трагедията, остава само.
Никой не смее да се доближи, но дори и да искаше, не би успял. Самотността е задължително условие за участие в трагедията, защото едва тогава се реализира неизменното за трагичната ситуация откъсване на личността от обкръжението. И заклеймяването Ј. Трагедията изолира, обособява и локализира белязания от нея индивид в участък, до който никой друг няма достъп. Никога. Дори когато сам попада в подобно събитие. Важно е това да не се забравя. Само в собствената си трагедия можеш „да бъдеш“, а за чуждата само да мислиш. 
В античния театър трагедията е изисквала удовлетворение и успокоение. Открил грешката си, Едип сам си избожда учите. Не твърдя, че този акт не е изисквал самообладание, но все пак е бил утешителен. Самонаказание, отредено по собствена воля. На психическата слепота „се полага“ физическа. Това е трагизъм от ранга на големите художествени басни. Съвсем различно е, когато „призвани“ стават хора, които без да подозират нищо, дезориентирани, идват на площада, където им се избождат очите и където те залитат с облени в кръв лица. В това няма нищо успокояващо, с това трябва да се живее. То не става за артисти, нито за философи. 
Ако трагичната ситуация е среща със злото, което триумфира тъпчейки случайните жертви, въпреки че те са невинни, имаме ли право въобще да питаме за някаква стойност на такова събитие?
Става дума, разбира се, за търсене на собствената значимост на факта, без оглед на външните цели, а не за това, за какво може да послужи този факт. Важното е какъв е той сам за себе си. Също и фактът на страданието. На обидата или безоснователната смърт. Трябва да зададем въпроса за актуалното им значение и стойност в момента на появата на събитието, което с отчаяние отхвърляме. 
Всички стойности, проектирани в бъдещето, са само хипотези и отклоняват вниманието от актуалните ценности. Когато страданието се представя като средство, което служи за изкупление на вини, се изтъква една предполагаема и косвена ценност, затова пък се избягва разпознаването на фактите, което от своя страна налага принудата да се движим пипнешком. В същото време, приемането на събитието такова каквото е, макар и рисковано, дава искрица надежда за разбиране на актуалната фактология, която може да е и стойностна. Благодарение на това, богатството на нашето съществуване се пази от лекомислено разпиляване. Говорим за стойности, които на пръв поглед не се забелязват и за тези, чието присъствие е тотално отричано. Преди всичко за тях.

* * *
Гръцките философи и поети не са ценели страданието. Били са убедени, че позицията, която трябва да заемат спрямо превратностите на съдбата е храбростта. Каквито и страховити бедствия да връхлитат трагичния герой, той сякаш познава причините им и е уверен, че в името на дълга, който му е отредила съдбата, страданието трябва да бъде избегнато. Ако героят се оплаква, то е само, за да подчертае каква висока цена може да плати за изпълнението на задачата си. Самото страдание като че ли няма значение, нито стойност. 
Повече внимание посвещава на страданието еврейската култура. Йов не крие разочарованието си, но страдайки остава верен на този, който му изпраща мъките. По този начин влиза в орбитата на мъченичеството, тъй като една и съща сила го унищожава и гради. Причиненото му страдание не е наказание, щом няма вина. Тогава какъв смисъл може да има то? Появява се внушението, че в един свят, уреден по съвършен начин, би трябвало и човекът да се стреми към съвършенство, а страданието прави възможно постигането му. Макар че Йов вероятно вярва в тази перспектива на събитията, все пак днес тя ни се струва съмнителна. Тук даже не става дума за това какво мислим за съвършенството на света, а за деморализиращата сила на страданието. За нея знаем прекалено много. Срещу гласа на Елиху1 се изправя Тадеуш Боровски.
Все пак в Книгата на Йов последната дума не принадлежи на Елиху, а страданието на индивида намира оправдание в по-висшия порядък. Ако прелистим Книгата на Йов от края към началото, ще забележим, че над индивидуалното страдание се намира метафизичният порядък, а в него борбата между доброто и злото (т.е. между Бога и Дявола). Важен е изходът от тази борба, т.е. това, че дори в страданието, въпреки нараняващата му сила, злото бива отхвърляно и преодолявано. Следователно, Йов наистина страда без вина, но участва в борбата за най-висшите ценности на страната на доброто.
Въпросът на Йов за смисъла на невинното страдание намира и друг отговор ­ енигматичен, излъчен чрез гласа на Яхве, който представя реда и хаоса в природата, нейната подреденост и хищност. Поглъщащите се животни. Раждането и умирането. Хаосът, който е ред. Така е устроен светът. Природата не я е грижа за страданието. Защо тогава човекът, като част от големия свят на природата, да не страда? Що за странна претенция?
Особено значение придава на страданието християнството. Тук самият Бог действа, страдайки. Тъкмо затова е обявена божествеността на страданието, припозната като една от най-висшите ценности на издигнатия на кръста и властващия над света. Дали пък не отделяме твърде оскъдно внимание на факта, че на бесилото можем да бъдем издигнати и че обесеният превъзхожда необесения? Но какво в страданието е толкова изкусително за Бог? Ако става дума за изкуплението, божественото всемогъщество би могло да спаси хората и по друг начин. Ако вземем за пример любовта, не е ли достатъчно признанието Ј, най-простото следствие, от което би било оневиняването. С уговорката, че непосредственото изповядване на любовта би довело до обратни на очакваните резултати, а именно на тези, които допуска символът на кръста. Въплъщението на любовта би трябвало да се свързва по-скоро с премахване на страданието от тези, които са обичани.
Но тук определено Бог иска да страда, което ни кара да се досещаме, че страданието крие нещо достойно за божествения опит. В образеца, който християнството притежава в лицето на Христос, ценността на страданието е обявена с най-внушителна сила, но причината за тази ценност остава скрита. Дори вниманието се отклонява от същността на въпроса, като се отвежда към проблемите на любовта и изкуплението.
Във всеки случай, дълбоко почитана е ценността на онова, от което се страхуваме най-много: страданието, въплътено във физическите и психическите мъчения, в публичното признание на духовното поражение и унизителната смърт. Оказва се, че такъв факт не само може да бъде приет, но дори да бъде желан. И то именно поради ценността му, а не заради съдържащото се в страданието удоволствие, тъй като тази интерпретация изключва вопъла: „защо ме изостави?“. Християнството отклонява от бягството пред страданието, налага овладяването на отвращението и извличане на изключително ценен опит от него.
Ако подобно послание трябва да приемем сериозно, то не бива да изхвърляме ценността зад борда на страданието като факт. Тук не включваме злоупотребата със страданието, използвано за други цели, защото това не е рядкост, а наблягаме на собствената му ценност. Акцентирането Ј с външна, утилитарна цел отклонява от ценността като факт сам за себе си и затруднява разбирането на един от най-важните видове опит. 
По подобен начин, когато стойността на страданието е зависима от сливането му с любовта, тогава тази стойност би светила с чужд блясък. Дали пък затова се изтъква голямата му сила ­ за да бъде тя незабавно отнета и предадена на любовта? Или пък само за себе си страданието е толкова незначително, че трябва да го употребяваме за други цели и да го подсилваме с чужди ценности? Трябва да се замислим дали е възможна следваща крачка, а именно: признаването на ценността на страданието вътре в самия акт, посочването на това, което носи в себе си и на това, което причинява. Не можем да изключим факта, че всичко съществуващо е само по себе си ценно. Ако отхвърлим тази теза, рискуваме да загубим прекалено много и да не успеем да компенсираме загубите, поради „оттичане“ на събитията.
Големите образци на трагични герои и страдащи богове налагат все пак да им бъде противопоставен опитът на обикновения човек, тъй като двете позиции са несъвместими. Шокираният от бруталността на събитията, напомня по-скоро червей, стъпкан с обувката, конвулсивно помръдващ с остатъка от тялото си и щръкнал изпод подметката, отколкото трагичен герой, който съзнателно провокира съдбата. Нападнат случайно, дезориентиран, безсилен. До трагедията го води не борбата за изповядваните ценности, а случайността. Ако някой загива в името на идеали, е в ситуация, която не е изцяло негативна и затова още не е трагична. 
За трагедия може да се говори тогава, когато страданието не се избира от любов към другите или в борба за собствените убеждения, а когато внезапно те поваля необяснимата атака на злото. Разрушението, което следва, няма оправдание в действията или изборите, то е извън волята на преследвания. Истински трагичното страдание е необосновано, то е абсурдно.
Пълната негативност на такива събития се свързва с господството на злото, преследващо безпомощните жертви, обречени на насилие. Те не оказват съпротива, защото тя е невъзможна. Не се борят. Приемат жестоката процедура на унищожение, тъй като не могат да я избегнат. Те са в капан, очакват края без възможност да се противопоставят на злото. Наблюдават разпадането на собствения живот и на живота на близките си, а единствената им „полза“ е опитът от наблюдението. И усещането за обида и безсилие.
Трябва ли малтретираната жертва да възприема злото като изкупление за собствените си неизвършени грехове? Или пък като изкупително страдание за вините на атакуващите злосторници, тъй като тяхната вина и страданието на жертвата са страни на едно и също събитие? Стигаме до странна трагична ситуация: нападателят издевателства над жертвата, която страдайки, го очиства от току-що извършеното зло, или участва в пречистването на света от някаква сума зло, извършено от множество злосторници. Такива въпроси буди всяка негероична смърт на удушени в асансьора, пребити на улицата, умъртвени в затвора. Също по време на война повечето хора издъхват случайно и по твърде жесток начин, не защото се борят за нещо, а защото са убивани. Смисълът на безпощадно причинената смърт трябва ли да означава любов към убийците? Когато страданието на трагичните герои и богове заместим с опита на обикновения човек, въпросът за смисъла изисква други отговори. Трагичната съдба се основава на ненадейния удар на злото, на принудата да се поддадеш на разрушителното насилие на страданието, възприемано като абсурдно и позорно.
Може евентуален път за излизане от появилите се тук затруднения да се окаже опитът да измерим смисъла, съдържащ се в самото страдание, ако се запитаме какво се крие в събитието само за себе си, а не във външните цели и придаваните им стойности. А крие ли се нещо изобщо? И може ли да се открие ценност в развалината, до която свежда немотивираното, следователно дебнещо всекиго зло?
Дори ако резултатът от тези издирвания се окаже незначителен, струва си да видим какво ще ни остане, ако загърбим забежките, предположенията, конструирането на отговори в допълнителни планове и в други реалности. Не става дума за отричане на всичко, което може да бъде прибавено към страданието като любов или изкупление (ние не разглеждаме тези добавки), а за съдържанието на фактите, независимо от възможните допълнения.
Специално държа този проблем да бъде изучаван с акцент върху обикновения човек, придобиващ опит чрез страданието, тъй като страдащи богове и големи трагични герои не познавам. Темата е пределният опит на най-обикновения човек. Смисълът на страданието такова, каквото е. Въпросът е дали измъчването до смърт на невинния човек има някаква стойност от негова гледна точка. Трябва ли да признаем, че потърпевшият губи всичко, а печели победоносният палач? Тук може би не бива да говорим за гледна точка, защото страданието не улеснява проучването. Имам предвид възможността да се появи ценност в полето на обекта, към който е насочен актът на жестокост, без оглед на това дали в момента на страдание някой изобщо би бил способен да уважи тази ценност. 

* * *
Когато питам какво съдържат ужасните събития, не мисля за преживяванията. Те са тайна за преследвания човек. Нека се постарае максимално да ги забрави. Искам просто да знам какъв знак за съвестта представлява опитът, придобит вследствие на насилие, като жертва на злото; как да се разчитат крещящите ситуации, при положение че крясъкът обикновено е негативен.
Твърдейки, че проблемът си струва да бъде разгледан от страната на преследвания, а не на палача, не искам да кажа, че страданието прави жертвата ясновидец. Не. Знаем, че колкото е по-тежко, толкова повече заслепява. Не съм и под властта на съчувствието. Имам предвид само подходящия зрителен ъгъл, от който може да се наблюдава явлението. Трябва да застанем на страната на жертвата, ако избуи страданието, причинено от садистичното зло, заплашващо с окончателно унищожение. Говорим не за това, как подложеният на мъчения човек вижда смисъла на своето страдание, ако изобщо е в състояние да види нещо, а за съдържанието на събитието, без оглед на това дали в дадения момент някой го забелязва. Какво се крие в крайното зло, каквато е смъртта на всяка малтретирана жертва? И не съм сигурна дали тя трябва да е само в човешки образ. Би могла да бъде и измъчван плъх, например.
Всичко това са проблеми, които е по-безопасно да бъдат поставяни, отколкото разрешавани, защото по отношение на изпитваното зло, както и на страданието, отговорите винаги бледнеят. Но това не ни освобождава от отговорност. Уви.
Следователно, наблюдаваното събитие е акт на приемане на злото. Макар че обикновено като активна страна се представя злосторникът, а смазаната жертва изглежда като пасивен обект за обработка, в действителност причиняването на зло открива по-голямо поле за активност на този, срещу когото е отправено злото. Престъпниците могат да бъдат предадени на правосъдието или на отмъщението, ако бъдат заловени, но не си струва да им отделяме внимание. Те са банални. Непроблематични. Философският герой не е палачът, а личността, наречена жертва. Трябва да проверим дали терминът „жертва“ не се е появил по погрешка или от недомислие.
Проблематиката на жестокостта отклонява абстрактните разсъждения върху злото като общо понятие и ги представя в конкретната форма на бруталния опит. Тя позволява злото да бъде наблюдавано и в своята материализация в садистичния акт, предизвикващ физическа и психическа разруха, чувство за оскърбеност и погазено достойнство, страх, бунт, борба и безсилно отдаване на насилието.
Да обърнем внимание на факта, че насилствената смърт е смърт, потвърждаваща ценността на съществуването. Затова пък, доброволното посвещаване на живота в името на каузи, поставяни над него ­ смъртта на Сократ, Христос, въстаника, бранителя, камикадзе ­ изтъква произволно избрани ценности, въздига ги за момент над екзистенциалния порядък, където и без това ще попаднат и там ще изтлеят.
Който избира страданието и смъртта, демонстрира ценностите на които държи, но постъпката му е затворена в стойността на съществуването ­ стойност забулена и скрита за съзнанието. Затова пък този, който е ставал жертва на жестоко убийство не по своя вина, нито по своя воля, въпреки желанията, действията и решенията си, се озовава в събитие, което му отваря перспективата към фундаменталната ценност на съществуването. Чрез факта на трагичната смърт той общува с тази ценност, независимо дали си дава сметка за това. Тук не говорим за осъзнаване, а за значение, за интенционалния факт и за това, към което е насочен. Не говорим и за постъпката на убиеца, а само за поведението на преследвания, чийто живот се изтръгва насила. Това събитие е обърнато към ценността на съществуването. 
Опитът, извлечен от жестокостта, се изплъзва от рационални обяснения, в което можем да разпознаем една от неговите ценности. Измъчването на невинен човек, без връзка с неговите дела, не е събитие, в което бихме могли да открием някакъв разумен порядък. Човекът, който научава, че ще бъде умъртвен, понеже принадлежи към групата, която е цел на убийство, не би могъл да каже: разбирам. Следователно, той навлиза в област на краен опит, надхвърлящ границите на разумния порядък. Непроницаем опит. Светът разкрива своята непредвидимост. Съществен елемент на ситуацията е присъствието на абсолютното зло, неоправдано и неприемливо. Задължени сме му затова, че ни предлага лавина от възможности, които ни позволяват да почувстваме, че светът прекрачва границите на въображението и плановете ни, че е непредвидим в безкрайното си множество от събития, че е тревожен и че се изплъзва от рационалните тълкувания, че убягва на подреждащия и усвояващ разум и че в крайна сметка ни се разкрива в неочакваното си и нежелано богатство. А то все пак е не само потенциално възможно, но и фактически присъстващо. Непредвидимостта и „непрогледността“ на света, изявявайки се против волята ни ­ както става, когато човек е подложен на изтезания ­ са причина да попаднем в атакуващата „ забиваща се“ в нас действителност, лишена от разумно ограничение. Не е ли вълнуващо съзнанието (знам, че говоря за трагедия), че принадлежим към свят, който ни надраства, че нямаме власт над него, че всичко може да се случи и че трябва да се отхвърли илюзията за управляемост. Ако тя беше възможна, би представлявала не толкова повод за гордост, колкото повод за отегчение. Способността на Света да ни изненадва, неговата непредвидимост и неразумност ­ дори когато се съдържат в трагични събития ­ представляват ценност, която изпъква в полето на жертвата, а е недостъпна за „инквизитора“, ръководещ жестокото събитие. 
Потресаващата действителност не е длъжна да брани превъзходството си над безразличния свят. Дори тогава когато поражда страдание и отчаяние, когато ни срива и чрез насоченото към нас зло води до смърт. Ако не успеем да оценим силата, която трагедията внася в екзистенциалния порядък, твърде е възможно нещата да останат в този вид поради претенцията, която представлява дългът в европейската култура, както и поради масовото влечение към щастието. 
Жертвата на жестокостта извлича обикновено незабележимия перлен блясък на всекидневието. Неговата деликатна и забулена от тривиализацията стойност, изисква контраст, за да може да се прояви напълно. Колкото по-безогледна, цинична и вездесъща е атаката на злото, колкото по-голямо е презрението на преследвача към екзистенциалната ценност на жертвата, толкова по-отчетливо се откроява пренебрегнатата стойност на всекидневието. Това е подаръкът на жестокост¬та. Възвръщането на колорита. Въздигането на миналото. Нямам предвид това, че благодарение на контраста всекидневието придобива стойност, която преди му е липсвала, а това, че при обикновени обстоятелства ни е трудно да забележим. Не говорим за приписване на ценност на събитията, както не я притежават, а за долавяне на това, което съдържат. Става дума за извличане на съдържимото, което трябва да се разкрие на изследващото съзнание. Не винаги това е съзнанието на малтретирания. Съставът на събитията (не бих искала да използвам словесни трафарети, „състав“, тъй като не ме привлича дълбаенето навътре в думите, съпроводено с убеждението, че ще помогне да се доберем до ядрото на света) свързва онтологичния и аксиологичния порядък. А най-интересното (и особено важно) е, че до среща на тези два порядъка се стига дори сред напълно привидно негативни факти, като например изтърпяване на последствията от жестокостта. Макар че не в това се състои главната цел, актът на жестокост разбулва ценността на делничния опит. Деликатността на всекидневието не може вече да бъде смесвана с мудността и безличието, тъй като особеният колорит става очевиден. Ползата за жертвата на жестокостта не се изчерпва с това обаче. Когато една срещу друга се изправят трагичността, причинена от ударите на злото, и сивата обичайност на дребните екзистенциални събития, тъкмо тогава двете категории взаимно отразяват специфичните си характеристики. Не само трагичното събитие откроява ценността на всекидневието, но простотата на обикновеното съществуване откроява изключителната ценност на трагедията и извънредната, потресаваща отличителност, маркирала живота на жертвата ­ макар че откровено казано, изпитването на болка не се нуждае от обичайността, за да заблести с пълна сила.
Голямото страдание буди съзнанието за съществуване, загнездва се в него изцяло. Особено когато това съзнание е невинно, уязвено, унизено; когато страданието няма начин да бъде прието и оправдано, когато поражда бунт и кара да се съмняваме в справедливостта и висшия порядък. Колкото повече ни разтърсва животът, толкова по-осезателно е нашето присъствие в него. Абсурдната жестокост е екзистенциален шок, който разбужда съзнанието ­ тъй като ценността, която не можем “да окачим“ над съществуването, изисква да се внедрим напълно в него. Може ли да има нещо по-значимо от изпитаната ценностна пълнота на съществуването? А негативният опит от преживяната жестокост отбулва истинската ценност на екзистенцията не само по отношение на тези, които лично изтърпяват унизителното страдание, но и по отношение на тези, които не са били в пряк допир с него или пък не са го изживели в същите пропорции. Силата на негативния опит напуска орбитата на непосредствено засегнатата личност и се отправя към по-отдалечените, осветени от матовия блясък на събитията наблюдатели, склонни да изслушат техния повик. Ако безнаказаното зло,заплашващо ни с унижение, подценява нашата вяра във висшата справедливост, то именно това игнориране ни изправя лице в лице с непосредствената ценност на съществуването. А това малко ли е? А ако не ни се отдаде да я изпитаме? Ако я пропуснем? И не я дооценим? Дали непосредственото съзнание, произтичащо от „кървавия“ опит, свързан с неотделимостта на съществуването ни от ценността му, не е достойно за цената на удара, отправен, за да ни унищожи?
Ето така изпитването на жестокостта и на принизяващата смърт ни предлагат готовото доказателство за ценността на съществуването ни. Някой може да твърди, че до убеждението в ценността на екзистенцията може да се стигне по-лесно при благоприятни обстоятелства и че по-силни доводи имат избраниците на щастливата съдба, ако не беше фактът, че така придобитият опит се отнася само за тези благоприятни обстоятелства, а не за самото съществуване, независимо от тях. В същото време напълно негативното събитие хвърля светлина върху „изтръгваното“ в момента съществуване. Преди всичко обаче сгъстената до мъчителност екзистенция се проявява като драматично явление с голяма тежест. Съдбата ни сервира момент с огромна кондензация и значение. Ако жестокото събитие указва ценността на съществуването, то в такъв случай я представя като трагична ценност, тъй като споява безценното с предизвестието за унищожение. Същевременно, трагичното необикновено време е противопоставено на обикновеното време и е разположено над него, т.е. там, където господства писъкът.
Заплахата чрез акта на жестокост разкрива произвола и динамиката на нашето положение в света, изразена в колебанието между очевидната ценност на съществуването и лишената от стойност форма на живеене. Всичко това се вижда дори в бързото движение на ножа към сънната артерия, а още повече в дълготрайните преследвания. Събитието, рязко застрашаващо конкретното съществуване, потвърждава и издига в очите ни неговата иманентна ценност. Актът, насочен към изкореняването на тази ценност, само я заздравява.
Когато няма как да се защитим от атакуващото зло, стигаме до точката, в която е необходимо да приемем акта на издевателството, щом като е невъзможно да го избегнем. Именно тогава ­ и това може да прозвучи кощунствено ­ благодарение на иманентната ефективност на жестокото събитие, нашето съществуване се кондензира, укрепва, нараства. Опитите за унищожаване на ценността на екзистенцията оголват нейния извор.
Струва си да обърнем внимание на едно явление, на пръв поглед отблъскващо, но което все пак ни кара да разберем, че непосредствена сила на жестоките събития връхлита страничните свидетели, тъй като те наблюдават пасивни и очаровани, без да се намесват. Това е стара традиция. В древността масите са се тълпели, за да гледат публичните екзекуции; това спонтанно, грубиянско поведение е изразявало естествения възторг от невероятното извисяване на избраниците на жестоката съдба. 
Колкото по-трагичен е опитът, толкова по-съществен е той. Не можем да отречем интензивността на екзистенцията, сгъстяваща се успоредно с подетите от насилниците усилия да увеличат мъчението. Колкото по-нищожно „крайче“ живот оставят те на жертвата си, толкова по-ударно пулсира то. И колкото това „крайче“ е по-жестоко, толкова по-ярко се откроява на стандартния фон ­ т.е. имаме право да смятаме, че е достойно за боговете. Всичко това е свързано с прехвърляне на мярката. Палачът с всеки удар отличава жертвата си, издига я над себе си, а сам се смалява, като че ли изтръгва от себе си силата, снема „величието“ си и става все по-безпомощен мерзавец, който никога не може да постигне набелязаната си цел. В същото време подложените на насилие стават недосегаеми. Те се намират извън границите на приемливите явления ­ сред събитията, които не можем да приемем за обикновени. Условието за особената ситуация е несъгласието и бунтът като отговор на необратимото нещастие, което не може да се избегне. Някой, който желае да страда, не може да бъде издигнат чрез потъпкване и унищожение. Който се мъчи по желание, той е недостойният за ударите галеник, който не може да изживее злото в неговата пълнота, да изпита въздействието на всичките му опустошителни сили, както и да получи специалната „благословия“ на избраничеството. 
Смяната на екзистенциалното измерение, засенчването на делничното се извършва свръх волята на жертвата. Въпреки нея.
Жертвата е надарена от жестокостта. Тя става избраница на съдбата, което не означава, че е щастлива. Има различни цветове. Към най-ярките и най-трайните принадлежи страданието, натрапено с пренебрежение, бруталност, насилие.
Смяната на цветовете и деформациите на личния свят на жертвата не съставляват ядрото на възникналата ситуация. За него е характерно уголемяването. Ситуацията е нараснала неимоверно, за да бъде индивидът в състояние да я запълни. Самият той „се разпъва“ до границите на издръжливостта си. Преследваният се пази от увеличението, познавайки границите на собствените си възможности и предвиждайки задаващото се прехвърляне на мярката. Той е безсилен пред атаките на раздиращото го нещастие. Никой не иска мнението му, не се интересува дали се чувства зрял, за да бъде извисен от трагизма. Просто това се случва. Което не означава, че някъде се оповестяват решения; отличаването се извършва по-скоро с първия удар на атакуващото зло. Малтретираният трябва да бъде само достатъчно слаб, прекалено малък за огромния масив на „опозоряващото“ извисяване, за да го заслужи.
Не бива да забравяме, че става дума не за героите от античните трагедии или за самоубийците, предизвикващи съдбата, а още по-малко за боговете. Става дума за човека, за който делничният екзистенциален опит е достатъчно всепоглъщащ и не изисква подсилване чрез ужасяващи девиации. Обичайната съдба, „нашенските“ събития, обикновените хора, това са „данните“, предшестващи трагедията и изграждащи нейния контекст, който именно позволява да се оцени метаморфозата на личността, подложена на унищожение в жестокия акт. Тази гъргореща „дрипа“ расте...
Ударът създава нова ситуация, чиито елементи съставляват: отцепване от другите, самотност, липса на подкрепа, изолиране на опитното пространство. Всичко това е неизбежно и има своето обяснение. Празният кръг е знак за присъствието на избраника на съдбата. Този кръг изключва от човешката общност и издига в специално пространство, чийто вход е пазен от ужаса. Тормозеният, малтретираният и смазан човек е извисяван от трагичния опит и тъй като не се е стремял към това умишлено, подобно на обсебен от идеята за борба герой, ние имаме правото да твърдим, че е получил специален дар от съдбата, недостъпен за другите. Издигането чрез клеймото на жестокостта, което никой не желае, се извършва против волята и над границата на „посветените“. Това издигане е толкова внушително, колкото е по-потресаващ отказът, по-голяма уплахата, колкото по-неспособна е жертвата да поеме трагичния опит. Тя не избира. Нея я избират. И когато това настъпи, трябва да разпознаем метаморфозата на индивида, той като „миропомазан“ от жестокостта, отчужден от другите, изваден от обичайните закони, той се възвеличава.
Същевременно, самата екзистенция показва своята неприкосновеност. Оказва се, че отнеманата ценност нараства. Колкото по-безогледни са опитите да бъде отнета ценността на съществуването, колкото по-интензивен е трагичният опит, толкова по-ненарушима изглежда тази ценност. 
Може да се каже, че екзистенциалното увеличение, за което говорим, е свързано с незавидна съдба. Но имаме ли за какво да завиждаме на героите от класическите трагедии? Тогава какво да кажем за човека, случайно докоснат от величието чрез допира с въплътеното в жестокия акт зло? Нужно е да проумеем ситуацията, в която се е озовал. 
Да погледнем големите образци на нашата култура: кой би искал да замени съдбата си с тази на Антигона, Иов или Христос? Всички искат да са щастливи и не забелязват извисяването чрез жестокостта на преследването. Отличителността се състои в степента на интензивност на екзистенциалния опит, което би могло да бъде примамливо за героите, а нас спохожда въпреки волята ни. Просто случайно.
Едва сега осъзнавам каква грешка допускаме, когато говорим за ЖЕРТВИ на насилието, вместо за ЗАВОЕВАТЕЛИ, защото те „завоюват“ опит, достъпен не за всеки и преминават през него неуязвими, прикрили завоеванието си под булото на страданието. Ние сме слепи и малодушни, когато хленчим над малтретираните. Заради глупостта си сме нелоялни с тях, тъй като с отчаяните си жестове сами предаваме преследваните в ръцете на палачите. Ридаейки, само засилваме лъжливия триумф на мъчителите, които всъщност нищо не печелят. Те са само инструмент против волята си, съзиждащ величието на чуждия опит. 
Ако се върнем към зададения по-горе въпрос: какво лошо могат да направят палачите на жертвата си, трябва да отговорим категорично: те са безсилни.

Цепнатините на съществуването, 1999 
 

 Превод Димитрина Хамзе
 
 
 
 

Лешек Колаковски 
 

Философ, есеист, роден през 1927 г. Живее в Чикаго. Знакова фигура в полската философия. Автор на: „Тринадесет приказки от кралство Лаилония за малки и големи“ (1963), „Разговори с дявола“ (1965), „Главни течения на марксизма“ (в три тома, 1976-1978), „Ако няма Бог“ (1982) и др.
 

FABULA MUNDI И НОСЪТ НА КЛЕОПАТРА

Теза: в историко-философските изследвания не съществува никакъв обяснителен метод.
Шилер ли е забелязал пръв в прочутото си изказване през 1789 г., че нашият прочит на миналото е проекция на настоящето? Не съм сигурен. Който и да е бил пръв, самата идея, повтаряна и откривана наново хиляди пъти оттогава, се е банализирала до такава степен (впрочем и благодарение на екзистенциалната философия), че е необходимо известно усилие, ако не искаме да Ј се поддадем без остатък. Но и да вярваме в нея сляпо значи не само като Шилер да признаем, че значимостта на събитията от миналите епохи се измерва с тяхната предполагаема тежест за формирането на нашия днешен свят и че смисълът им се разкрива само в рамките на известен телеологичен ред, който натрапваме на историческите процеси, но който не може да се намери в аскетичното изследване на фактите. Значи също така да вярваме, че това, което наричаме факт, събитие, е напълно произволна конструкция, ерго в края на краищата разграничението между истината и фалша се размива и всяка конструкция, всяка селекция, всяка „структура“ (а „структурите“ определят фактите, не обратното) е толкова валидна и добра, колкото всяка друга. В резултат на това историята, в обикновения смисъл на тази дума (тоест в примитивен, всеобщ, дотеоретичен и т.п.) се оказва и невъзможна, и безполезна. Това схващане за историята има огромна притегателна сила; освобождава ни от „фетиша факт“, от задължението да учим, оставя фактите в ръцете на убогите занаятчии в историческите науки, археолозите, палеографите, библиотекарите, любителите нумизмати, сфрагисти или в генеалогията.
Все пак възниква разграничаване между мнението, че миналото може да бъде разбрано само през призмата на настоящето и теорията, според която смисълът на настоящето се разкрива в светлината на изкуствено конструираното минало. Първата доктрина е прагматистка, втората картезианска. Според първата настоящето създава смисъла на миналото, което неминуемо става и произведение на изкуството; според втората миналото, ала минало изкуствено, fabula mundi, произвежда смисъла на настоящето. По първата теория познаването на миналото ни е полезно само дотолкова, доколкото може да се включи устойчива конструкция. По втората това познаване няма никакво значение, защото въпросът не е да се разбере миналото, а само да се измисли генезис, който би могъл да обясни настоящето състояние на нещата, при това няма значение реален ли е този генезис или напълно измислен. Всички теории за естественото състояние използват, повече или по-малко съзнателно, понякога напълно съзнателно, тази изкуствена „историчност“. Примери могат да бъдат генезисът на обществото, видян от Пуфендорф, генезисът на слънчевата система в реконструкцията на Декарт, генезисът на геометрията според реконструкцията на Хусерл. Това е fabula mundi. Още веднъж историята, в обикновения смисъл на думата, е ако не невъзможна, то практически излишна. Още едно освобождаване от фетиша факт. 
Наглед е достатъчен минимум скептицизъм, за да ни предостави изобилие от аргументи в полза на доктрината, че прозрачността и приемствеността на историческия процес съществуват само благодарение на предварително решени и определени „категории“ и че няма логически валиден преход между „фактите“ (при положение, че още съществува нещо такова) и „глобалното“ описание на хода на събитията. Не е лишено от основание подозрението, че ако някакъв ред не бъде просто фабрикуван, той не може да произлезе от самото натрупване на знания, че носът на Клеопатра е всичко, което ни е останало в чисто емпиричната история, напълно изчистена от произволни конструкции; носът на Клеопатра, ще рече поредността на събитията, където със сигурност действат причинности, където обаче приемствеността непрестанно е прекъсвана, защото никакъв анализ на „целостта“ не може да унищожи случайността на отделните събития, нито пък да им придаде разбираемост.
Същото, което се прилага спрямо историята на държавите, войните, революциите, обичаите и вярванията, се прилага a fortiriori към историята на философските идеи. Авторът на закачката за носа на Клеопатра сам е бил нещо като нос на Клеопатра, тоест философски и религиозен гений, точка на прекъсване, непредвидено в историята на културата. Наистина, aprиs coup1  всичко може да бъде изяснено лесно и по много начини: и Паскал, и Евклид, и Софокъл, и Галилей; винаги има известно количество обществени „нужди“ или интереси, които вдигат врява и чиито призиви неизменно произвеждат задоволителни отговори под формата на изключителни индивиди, велики люде, гении, които отговарят точно на изискванията. Просто е трябвало към 300 г. пр. Хр. в Александрия някой да напише Елементи и е трябвало към края на 50-те години на 17 век във Франция да се намери някой да напише Мисли (и то така, че да не може да завърши текста); и ето, явява се доброволец и изпълнява задачата. Откъде знаем обаче, че Франция е имала нужда от Паскал, а епохата на Птолемей I е чакала Евклид? Много просто: доказателството, че е имало такава нужда, е в написването на тези две произведения.
Когато се реши, че всичко е обяснимо, то е обяснимо. Моят приятел, вече покойник, Люсиен Голдман, прояви достойна за възхищение находчивост, като приложи най-малките детайли от Паскаловите Мисли към ситуацията на френската nоblesse de robe след Фрондата. Би могло да изглежда, че е щял да напише и самите Мисли, без да ги чете, въз основа на историческите данни за класовите конфликти в епохата. А точно това е възловият момент.
Ако съществуваше меродавен метод за историческо обясняване на културата, щяхме да я използваме като инструмент за прогнозиране. Моженето да се обясни вече станалото е можене да се предвиди това, което още не е станало, в противен случай думата „обясняване“ няма смисъла, който обикновено му се приписва. Вярването, че разполагаме с ефективен метод за обясняване на някоя философска мисъл ­ по правилата на психоанализата или на историческия материализъм, или която и да е друга философия на историята ­ е вярване, че можем да я пресъздадем въз основа на едното познаване на „факторите“, на които приписваме отговорността за нейното раждане, да повторим ментално същия творчески процес, както можем да повторим химически опит. Невъзможността на такова творение е доказателство ­ ако са нужни доказателства ­ за невъзможността философските идеи да се обясняват исторически или доказателство, че не съществува никакъв обяснителен метод. Защото това, което заслужава да бъде наречено метод, трябва да бъде комплект от действия, които, приложени към един и същ предмет, всеки път водят до същите или приблизително същите резултати. А това ни най-малко не става в хуманистиката, ако изключим техниката за идентификация на източниците и тяхното събиране. Съществуват методи, които с достатъчна степен на сигурност позволяват да се уточни в кой манастир е бил направен преписът на даден ръкопис и в кой град е била напечатана дадена книга. Няма обаче никакъв метод за обяснение на новите философски факти чрез социалните или психологическите обстоятелства около тяхното възникване, никакъв метод за откриване съвкупността от причини, довели до създаването на Метафизика, Summa teologiae, Етика, Медитация. Нито психоанализата, нито историческият материализъм, и то във всичките си форми, не са методи в това значение, защото се знае, че освен малко приложимите си общи положения, те, приложени спрямо едни и същи предмети, водят до различни резултати. Това, което остава от такива методи, са само най-общи указания, например че начинът на мислене на хората обикновено се влияе от социалните им контакти, споделяните в средата им ценности, възпитанието или травмите в детството. Подобен род указания, колкото и да са важни, истинни и тривиални, никога не достигат равнището, на което биха могли да претендират за названието „метод“, но не заради своите преходни недостатъци, а поради неизбежните ограничения, от които страдат всички изследвания върху културата. Каквото става за обхващане количествено в историческите изследвания: демография, цени, продукция, тиражи на книги, брой зрители на някой театрален спектакъл, честота на някои думи, дори популярността на някои вярвания или идеали, всичко това остава извън целите, за които говорим, когато се стремим да обясним един-единствен творчески акт в историята на културата. Ако разположението на силите, за чиито действие около този акт само се досещаме, ни е неизвестно и ако заради това не са възможни никакви обяснения, нито предположения, то не е поради нашето „още“ несъвършено познание, а защото то не е абсолютно, а това означава, че е такова, каквото ще бъде винаги. Не само не сме способни да предвидим тези сили, ами дори не знаем как да запитаме ясно за тяхното разположение, как да си представим, че те са могли някога да бъдат редуцирани до една количествена скала. Който и да претендира, че може да обясни отделни явления от историята на романа или на музиката, може да докаже ефективността на своя метод само така: да напише роман или да съчини музикално произведение, които още не съществуват, но утре ще бъдат сътворени от някой друг. Можем спокойно да се басираме, че този гений, ако се появи, няма да бъде никой друг освен всезнаещият Бог.
Всичко това може да изглежда тривиално, но последствието от тези изводи е не толкова тривиално и се свежда именно към твърдението от началото на този текст: в историко-философските изследвания не съществува никакъв обяснителен метод.
Така стигаме пак до понятието за случай. Това понятие, няма смисъл да повтаряме, нищо не обяснява, но заслугата му е в това, че и не претендира да обяснява каквото и да било. Не е форма за обясняване, а добре обоснована резигнация. 
Възможното възражение “Не обясняваме абсолютно всички подробности, но можем да обясним частично много факти“ няма особена стойност. Аз не съм твърдял, че „нищо не може да се обясни“ или „няма причинни връзки“. Но не в това е въпросът. Много събития могат да се обяснят разумно. Популярността на някои философски или религиозни идеи понякога може да бъде „свързана“ със социални обстоятелства. Обаче историческото развитие на философията е изпъстрено с неизброимо количество паузи и всеки творчески акт, всяка творческа личност е такъв пункт. Тези прекъсвания или мутации, тези носове на Клеопатра са като движенията на Епикуровите атоми: на някои места атомите се отклоняват от правата линия, затова не могат да се озоват всеки момент на друго място; въпреки това посоката им е непредвидима. Няма смисъл да казваме, че философите „не работят в празно пространство“ и „не падат от небето“, че се подчиняват на влиянието на своята среда и наследената култура и пр. Такива баналности не придават по-голяма тежест на нашите обяснения от твърдението, че случайното отклонение (клинамен) на Епикуровия атом постига ефект в някакво определено място, не навсякъде; въпреки това отклонението не се обяснява нито чрез това място, нито чрез предишната линия, оттук глобалният резултат във всеки момент е дело на случая.
Имаше един, който каза за първи път „cogito“ или „corpus omne perseverat in statu quiescendi...1 “ или пък „Le premier qui ayant enclos un terrain...2 “, накрая „der Mensch ist etwas was ueberwunden sein muss3 “. На всеки, който би твърдял, че някой е трябвало да каже нещо такова, следва да се отговори: никога няма да докажеш, че някой наистина е трябвало да го направи. Наистина колко лесно ставаме жертви на илюзията, че миналото е неизбежно. Понеже миналото е неотменимо и с това неизбежно за нас, ни е трудно да си представим, че би могло да не бъде такова в момента, когато още не е било минало. Понеже няма такава европейска култура, в която Декарт, Нютон, Русо, Ницше да са умрели като деца, понеже всички тези люде са донякъде частица от всички нас, тяхното несъществуване ни се струва също толкова непонятно, както нашето собствено (а никой не може, без да си противоречи, да разбере своето тотално отсъствие). Ние рационализираме това неумение да се възприемем като несъществуващи под формата на вяра, че миналото, такова, каквото го познаваме и каквото е допринесло за нашето формиране, винаги е било също толкова неизбежно, както днес, така че това е вяра, която отрича случайността и не иска да признае, че „е могло да бъде другояче“. Затова се мъчим да открием в историята на философията ритми, регулярност, насоченост; по същата причина смятаме за правилно да твърдим, че някой философ е бил „предтеча“ на друг, сякаш смисълът на един човешки живот може да бъде телеологично определен чрез нещо, дето е трябвало да настъпи по-късно, сякаш културата на дадена епоха е чакала нечие идване, сякаш се е стремяла към кулминационна точка, която в края на краищата се осъществява в личността на гения („най-сетне дойде Декарт“, както се изразява Фонтенел). Но в действителното развитие на културата не става така. Contra Gentiles на св. Тома не е съществувала ембрионално и потенциално в Метафизика на Аристотел, чакайки актуализация; творбите на Маркс не са водили никакъв таен живот в Хегеловата Феноменология; никакъв Плотин не зрее тайно между страниците на Платон и никакъв Плотин не носи в лоното си невидимия ембрион на Маймонидес1. Времето не е построено симетрично и никой на никого не е предвестник, макар че всички сме повече или по-малко епигони.
Можем ли обаче да приемем гледна точка, определяна от теорията за носа на Клеопатра, и да бъдем последователни в това? Съмнително е. Нима самият Паскал би приел, по аналогия с афоризмите си за Клеопатра и Кромуел, че ако св. Павел би умрял, преди да се обърне, цялата световна история би имала друг ход? Едва ли, сигурно би му било неприятно да чува, че християнството е можело и да го няма, че и то влиза в област¬та на случайността също като римските войни и английската революция. Защото вярва, че освен светската история има и свещена такава, която по дефиниция се противопоставя на случайността. Но всеки от нас, историците на философията, има своя малка частна свещена история, а именно идея за приемствеността на историята, чиито посока, смисъл и ритъм могат да се набележат. Инак историкът на философията в модерното Ј значение, за разлика от реставратора, не би могъл да съществува. Разумът е прав да се бунтува срещу такъв вид на историята ­ непрестанно прекъсвана от случайности, които все не могат да бъдат интелектуално овладени, история схващана като мрачна поредица експлозии, избухващи от нищото. Не можем да минем без тези малки свещени истории, които ни помагат да избегнем подобен вид ­ защото е неприемлив, дори да е емпирично правдив ­ и да изградим стройна конструкция от сметището на случайни събития без приемственост. История без приемственост и посока е безполезна, нашата култура не би могла да съществува, ако не идентифицираше сама себе си чрез своето минало, ако не усвояваше това минало като минало смислено и с приемствена идентичност, по подобие на субективното минало на човешката личност. Така че имаме причини да конструираме собствени fabula mundi и да оспорваме теорията за носа на Клеопатра, най-малкото да редуцираме този нос до „случайна причина“. Единствената скромна поука от всичко това е, че не трябва да забравяме разликата между факт и fabula, която го поглъща, никога да не помисляме, че фактите могат да бъдат отменени и удавени в синтез свише, с една дума: нека наричаме фактите и fabula с истинските им имена. Оттук следва също, че всяка fabula трябва да завършва с традиционната „застраховка“ quod tamen potes esse aliter1.

1974
Превод Силвия Борисова

1 Каквото е станало, е можело да стане другояче (лат.) ­ Бел. пр. 
 
 
 
 
 

Павел Херц (1918-2001)
 

Поет, есеист, литературен критик. Изследовател на класицизма, на средиземноморската култура и др. Автор на: „Нощна музика“ (1935), „Ред и безредие“ (1964), „Варшавски вечери“ (1974), „Играта на този свят“ (1997) и др. Два пъти носител на наградата на Полския ПЕН Клуб (1971, 1978).
 

ЕВРОПЕИЗМЪТ И ПОЛСКАТА ЛИТЕРАТУРА

Европеизмът и полската литература. В такава постановка на въпроса се крият многопосочни импликации, чието разглеждане несъмнено би ни помогнало да се приближим към основния проблем, който ни занимава най-много. Доколкото разбирам, размяната на мнения по тази тема трябва да ни помогне в търсенето на отговор на два въпроса: какво е европеизмът? И още: дали интелектуалните съдържания, присъщи на полската литература, са идентични със съдържанията в т.нар. европейска литература? С други думи: сме ли ние, поляците, европейци и дали полската литература като един от основните елементи от националния живот, огледало на националното битие и израз на народните въжделения потвърждава тази наша същност или я отрича?
Ще се опитам накратко да изложа тук мислите, които ми идваха наум, докато се опитвах да анализирам тези важни въпроси.
Вече казах, че още в самата формулировка на темата се крият множество импликации. Защото разглеждането поотделно на тези две понятия ­ европеизъм, полска литература ­ говори за нерешителност в контекста на основния въпрос ­ сме или не сме европейци; принадлежим или не принадлежим на т.нар. Запад? Мисля, че съм длъжен най-напред да представя мнението си по този въпрос. Един от видните полски писатели от поколението, което започна литературната си дейност в края на Първата световна война, размишлявайки за участието си в среща на интелектуалци в Женева и изтъквайки ролята, която може и трябва да играе присъствието на поляци на подобни събития, заявява, че не принадлежи нито на Изтока, нито на Запада: той е поляк. Подобно становище ми изглежда доста знаменателно и поради това си струва да се заемем накратко с неговия анализ. Няма съмнение, че вследствие на едно, а не друго стечение на обстоятелствата през последните почти два века ние, поляците, свикнахме да не свързваме нашите интелектуални, стопански, социални и т.н. успехи с определен държавен, административен или дори териториален организъм. Тези елементи от нашия живот в продължение на векове са невероятно неустойчиви, достатъчно е да хвърлим око на картата в стария исторически атлас на достопочтения Козен, за да се убедим в това. Чувството за нетрайност се е наслагвало в нас през дългия исторически период, когато по цялата територия на европейския континент се разгръщат процеси на ясно кристализиране на националните държави. Няма писател, френски или английски, който би се замислял дали понятия като „европейски“, „Европа“ се отнасят за него, за собствената му национална литература, и всеки ще ви отговори с удивление, че тези понятия са се формирали и са придобили смисъл единствено вследствие участието на собствения му народ в живота на континента и приноса, който неговият народ е внесъл в общата каса, в общото наследство от всички области на живота и мисленето, в това число, естествено, и от областта на литературата.
Да се опитаме да определим по един бегъл и доста непрецизен начин кое е определящото за европеизма, за понятието европейска култура. Струва ми се, че като първа стъпка можем да кажем, че тази култура израства от руините на три големи монолитни системи: Гърция, Рим и универсалистската концепция на Църквата. От трите монолита, разпаднали се вследствие действието на различни исторически сили, се оформят култура и цивилизация, които са отрицание на монолитността, култура, ако можем да се изразим така, отворена, усвояваща, толерантна, емпирична, дедуктивна.
Разпространявайки се в басейна на Средиземно море, елинската култура изгубва своето единство; залезът на римската концепция за държавата поражда многообразни европейски държавни организации, които допринасят за развитието и формирането на отделните, самобитни народи; най-сетне, под въздействието на този процес бива разколебана универсалистската концепция на Църквата, а реформацията, макар и в началото самата тя фанатична и склонна към тирания, донася със себе си толерантността ­ като страничен продукт от религиозните борби.
От всички тези елементи обаче се запазват техните основни митове: гръцкият канон за морална и физическа красота; римският канон за правов ред в отношенията между човешките общности, а вътре в тях ­ между индивидите; християнският канон за етичен ред, споделян както от вярващи, така и от невярващи.
В съгласие с тези три канона се развиват народите на нашия континент, сътворявайки непрекъснато културни и цивилизационни ценности, които се разпространяват бързо и независимо от географските граници. Следователно не можем да ограничим понятията Европа или европеизъм с никакви геополитически бариери дори и поради факта, че става въпрос за отворен тип култура и цивилизация, изграждана въз основа на опита, подвластна на резултатите от научни изследвания, емпирична.
Ако се съгласим с такава дефиниция на понятието европейска култура, достатъчно ще бъде да проверим дали нашият тип култура и цивилизация е в съзвучие с тази дефиниция, или се различава от нея. Тогава първата импликация би била: Полша, нейната култура, нейната цивилизация остава извън пределите на Европа. В зависимост от отговора, който ще дадем, тази теза ще бъде потвърдена или отхвърлена.
В полската култура с категорична яснота се наблюдават всичките три споменати канона. Потвърждава го както нашата история, така и нашата книжнина. Налага се особено да подчертаем необикновено силната доминанта на това, което нарекох римски канон. То произтича оттам, че грижата за адекватни отношения между човешките общности, както и между индивидите в рамките на полската общност столетия наред е била върховен въпрос. От модела на решаване на тези отношения по начин, съответстващ на римския канон, и в съгласие с правата на народите и с правата на личността е зависело самото съществуване на Полша като държава, а оттук и самото съществуване на народа в условия, благоприятстващи неговия живот и неговото развитие. Поради това полската литература, както може би никоя друга литература, е проникната от обществен патос в най-благородния смисъл на думата и от политически патос в смисъла, в който думата „политика“ е била разбирана от древните гърци.
Тези два елемента в полската литература присъстват в нея от първите, писани със замах и малко безцеремонно произведения на Миколай Рей до болезнените, неспокойни, сякаш брулени от вятъра на немилостивата история фрази на Стефан Жеромски. Интересът именно към тези елементи довежда до възникване в Полша на т.нар. краковска историческа школа и мощното течение на позитивизма. Този интерес е причината в условия на свобода, извън страната, да се формират интелектуалните движения на полската демокрация, Мохнацки да ни завещае примери за мъдър ум, Бжозовски да говори самобитно по въпросите на Полша и Европа, да възникнат толкова важните интелектуални центрове Кшеменец (Кьонигсберг, б.пр.), Вилно, Краков, Варшава, а интелектуалният труд съобразно потребностите на нацията никога да не заглъхне тук, дори и в най-непоносимите условия, и негов резултат да бъде винаги изобилието от идеи, нагласи, течения и направления.
Доминиращият интерес към обсъждане на собствените дела, мисленето и търсенето на себе си и за себе си някои на драго сърце биха окачествили като фактор, който ни отстранява извън границите на европейската култура. Тези автори се позовават на факта, че тезите, които се лансират и обсъждат в даден момент във Варшава например, се различават от това, за което се дискутира в Париж, Виена или Лондон. При това се забравя, че тезите на Париж са различни от тезите на Лондон, че всяко от т.нар. западни общества е уреждало и продължава да урежда собствените си проблеми съобразно времето, съгласно своите потребности. В този, ако можем така да се изразим, егоизъм, или казано по-модерно ­ в този собствен, национален път към европеизма ­ виждам дълбокия смисъл на самото понятие Европа. Именно тази неограничена с никакви кордони общност на основополагащи канони на мислене, а същевременно споделена разлика в ситуациите и опита, довежда до това, че англичаните извършват революция през седемнайсети век, докато ­ французите цели сто години по-късно. Тя именно формира по един начин френския романтизъм, а по друг ­ полския романтизъм, тъкмо тя придава едни, а не други черти на позитивистичните движения в зависимост от това в коя точка на Европа възникват.
С други думи, съзирам главното доказателство за нашата европейска принадлежност не в това, което ни отъждествява с французи или англичани, а в това, което ни кара, в съгласие с основните за общата култура канони, по своему и заради самите нас да разглеждаме проблемите, пред които сме изправени.
И така, първата импликация: Полша със своята книжнина остава извън кръга на европейската култура ­ се оказва фалшива.
Ето и втората импликация: Полша и нейната книжовност вследствие на това, което нарекох егоизъм или собствен път към европеизма, е чужда на Европа и заема някакво междинно, особено положение между Изтока и Запада. Този извод също се оказва несъстоятелен.
Като посочих единството в каноните и установих, че самостоятелният труд въз основа на тях е принципна черта на европейската общност, се стремях да докажа, че нашият принос към общото наследство е ценен и „европейски“ само тогава, когато произтича от нашите собствени опити да прилагаме тези канони. Споменах също, че в хилядолетната наша история тези опити съвсем не са малко и че сме решавали нашите специфични проблеми с мисъл за себе си, по същия начин, както са го правили французи, англичани или германци.
Тогава отде се взема, от една страна, това постоянно присъстващо в нас чувство за малоценност, този, ако можем да се изразим така, европейски комплекс, манията постоянно да повтаряме, че принадлежим на Запада, мания, от каквато не страда никой французин или англичанин, или пък, от друга страна, манията за самоизолиране от европейската общност, което по мое убеждение е плод на излъгана любов, съпътствана от снижено чувство за собствено национално достойнство? Според мен всички тези явления са плод на цивилизационна недозрялост, която, отново по силата на историческите обстоятелства, при едновременно високо културно развитие, се е запазила в Полша в несъразмерно висока степен. С други думи ­ великото културно наследство, създадено от интелигенцията при много тежки външни условия, не е намерило адекватен израз в цивилизационното израстване на целия народ. Оттук необходимостта от решаване в културната област на проблеми, вече решени другаде, оттук и тъкмо тези, а не други посоки на интелектуална дейност, оттук, най-сетне, тъкмо тези, а не други повинности на творческата интелигенция и професионалистите. Проблемите, пред които се изправя полският писател, художник, учен са подвластни, така както и във всички останали страни, на пресията на историческата действителност. Но никой никога не смята за Божие наказание и никой никъде не се чувства изолиран или чужд на европейската общност само заради това, че трябва да се занимава със собствените си проблеми; обратното, той разбира, че занимавайки се със собствените проблеми, дава своя принос като нов и непознат другаде опит. Пред французите, а и пред френските писатели днес например стои въпросът за еманципацията на нациите, които влизат във Френската общност. За французина, според когото националният въпрос е бил решен още в края на осемнайсети век и който се е чувствал лидер в разбирането на тези въпроси през целия деветнайсети век, това може да бъде повод за дълбок и много плодоносен размисъл. Този въпрос, макар и видян от противоположната позиция, е бил предмет на най-жив интерес за полската литература и именно той впрочем довежда до това през деветнайсети век полската литература да не бъде твърде атрактивна за обществата, които вече са решили тези въпроси. Днес обаче, във втората половина на двайсетото столетие, наблюдаваме как много от тези неразбираеми и допринесли за нашата непривлекателност теми изникват наново и как нашият опит, смятан от повечето наши доморасли парижани или лондончани за частен, провинциален, стоящ извън главното русло, набира неочаквана сила и колорит.
Тук се приближаваме до отстранявания досега в тези размисли въпрос за литературата. Бих искал да говоря по него едва сега, защото едва сега, след изясняването на моите възгледи върху по-общите въпроси, ще се разбере това, което ще кажа.
Не познавам по-„егоистична“, самодостатъчна, обособена, по-партикуларна или провинциална литература от немската литература на деветнайсети век. За този неин характер е съдействала многовековната децентрализация, раздробеността на Германия. Същевременно тази литература, сътворявана в различни точки на страната, най-рядко в Берлин, литература, която не се грижи какво ще кажат за нея в Париж или в Рим, свободна от всякакъв европейски снобизъм, се оказва откритие за света. Големият роман или английската есеистика, писана за англичаните без съобразяване с това какво мислят за нея чужденците, изключителна, занимаваща се със собствените дела, е общо благо. Италианската литература от деветнайсетото столетие, занимаваща се до голяма степен, така както и полската литература, с проблемите на националното битие и съдбата на държавната организация на този народ, е в същото време част от общото наследство.
Причината, заради която полската литература не е споделила съдбата на другите национални литератури, несъмнено и преди всичко е това, че полската общност за почти век и половина е била лишена от собствени държавни форми. Тук трябва да припомним, че когато тези форми са съществували и когато в техните предели са предприемани опити да се изразят в книжнината собствените преживявания, отзвуци от тези опити са отеквали в Европа ­ да припомним само нашето участие в латинската книжовност или великата литература на полската реформация. Защото това са били общи въпроси, повдигани паралелно с хронологията на събитията в целия континент.
Разбира се, че когато по-късно поляците се посвещават преди всичко на разглеждането на най-животрептящи за самите тях, но вече решени другаде проблеми, тяхната литература неизбежно изгубва атрактивността си за чужденците.
Това, което някои ни предлагат днес, може да бъде изразено в следната формула: тъй като нашите проблеми са неинтересни за чужденците, нека признаем, че те са безинтересни и за нас, да станем екстериториални, да забравим за времето и мястото, да бъдем като другите. По-благоразумните между тях добавят: да говорим за нашите дела с модерен език.
И в двата посочени възгледа, от които се процежда копнеж за прекрачване на границите на историята, виждам два смъртни гряха: първият ­ спрямо понятието Европа, вторият ­ към понятието литература.
Грехът спрямо понятието Европа се състои в представата, че към Европа може да се принадлежи някак непосредствено, с пренебрегване на принадлежността към определена национална общност, с подминаване на задължението да се трудиш над проблемите, които са парливи за тази общност. Това е грехът на аисторичността, на липсата на чувство за история, което е равнозначно на лишаване от генеалогията, без която понятието европеизъм става празен снобизъм, мода, каприз.
Грехът към понятието литература се състои в нейното обособяване от целостта на културата, нейното абстрахиране, окачването Ј в празното небе на формалната естетика и проблематика. Отделена от историята, от целостта на културата, литературата губи своята интелектуална значимост, става мило забавление или, което наблюдавахме до неотдавна, слугиня на една привидна проблематика, фабрикувана за кратковременна употреба.
Скъсвайки с традицията, с историята на собствената общност, с многовековните трудове на тази общност, литературата се сбогува заедно с това и с Европа, дори и в същото време да е установила мимолетен контакт с Париж.
Споменах, че по-благоразумните казват: нека говорим за нашите дела с модерен език. Това, разбира се, е постулат, чиито последствия отиват твърде далеч. Ако под това се разбира: да говорим за нашите проблеми, да изследваме нашия опит с помощта на модерни средства, то, естествено, това становище е правилно. На практика обаче не бива да забравяме, че модерните средства на френския писател неминуемо ще се различават от модерните средства на полския писател, а единственият общ знаменател тук може да бъде само това, че и единият, и другият трябва да работят, отчитайки различията във формирането на тази модерност в отделната национална общност.
В Подземията на Ватикана Андре Жид прави анализ на това, което се нарича acte gratuit, явление, лежащо до голяма степен в основите на известни усложнения в модерната цивилизация. Този именно acte gratuit, наред, разбира се, с много други моменти е днес съставна част от житейската философия на голяма част от младежта както у нас, така и на други места. Несъмнено анализът на това явление, предприет днес от един полски писател, който е надарен със същата интелектуална проницателност като Жид, би дал значително по-интересен и богат образ, отколкото е образът на Лафкадио, създаден от френския писател. И, разбира се, този полски писател би трябвало да работи с модерни литературни средства, извършвайки разрез в една исторически определена полска общност.
По същество наблюдаваната днес безсмислена гонитба за т.нар. модерност произтича от загубата на историческо сетиво, от забравянето на собствената генеалогия, най-сетне, от подсъзнателното, продиктувано от интелектуална леност желание да се вземат готови и изпробвани другаде образци. Подобно състояние на нещата, макар и типично за периоди на кипеж и неизбистрени понятия, е винаги преходно. Защото основата за всяко съществуване на този континент е всъщност самостоятелната, трудна, тежка работа, неуморното изработване на собствени ценности, формулирането на собствени тези, произтичащи от собствения опит, и системното им проверяване. На този континент е съществувала винаги живата размяна, дискусията, споровете, изпробването на собствени пътища и разглеждането какво от достиженията на съседите е вече узряло за общо ползване. Никога обаче на този континент никоя национална общност, ако живее и иска да живее, не може да се задоволи с ролята на пасивен подражател или дори на търговски пътник.
Понятието европеизъм, опряно върху трите канона, завещани ни от античността, е синоним на действие, на мъчително усилие за създаването на нови, собствени национални ценности, които с времето стават интегрална част от общото наследство на културата, наречена европейска. Тази култура не познава други граници освен границите на свободата за търсения, огласяване на резултатите от тези търсения и техния избор.

*
Публикуваният тук текст е почти идентично повторение на моето встъпително слово към дискусията върху „европейски“ теми, състояла се през ноември 1957 г. в един от варшавските клубове („Клуба на Кривото колело“). Поднесено едва ли не под формата на баналности, единствената новост в него или поне рядко подчертавана в средата, в която говорих, идея беше, че различието и „партикуларизмът“ на отделните национални култури са решаващи за силата и привлекателността на тази цялост, която наричаме Европа, да не говорим, че тъкмо те са изградили образа на европейската култура, така както ни го представят отделните литератури на този континент. Дебатът се състоя, но както става обикновено с дискусиите, последиците бяха нищожни. Понеже моят „регионализъм“ доведе до това да не намеря тогава в тази аудитория ни един съмишленик, публикувах текста в едно списание, като разчитах, че някоя добра душа не само ще ме подкрепи, но дори по-хубаво и по-мъдро ще развие тази, все пак доста вълнуваща тема. Но и тук не срещнах подкрепа. От няколкото поучения, които се изляха тогава на главата ми, помня обширната статия на г-н Александър Рогалски („Посоки“, 1957, бр. 51-52), който ме громеше не толкова за „регионализма“, колкото за желанието да обособя европейска култура изобщо, и особено ­ за баналния подход към темата. Оставям на читателя да реши дали никоя от мислите, изказани в този текст, не заслужава по-нататъшно, самостоятелно разглеждане.
 

Превод Вера Деянова
 

Ришард Капушчински (1932-2007)
 

Есеист, преводач, дългогодишен задграничен кореспондент на полската преса. Автор на: „Христос с карабина на рамо“ (1975), „Футболната война“ (1978), „Императорът“ (1978), „Шахиншахът“ (1982), „Лапидарии I, II, III, IV, V, VI“ (1990 ­ 2007) и др.
 

ПЪТЕШЕСТВИЯ С ХЕРОДОТ* 

Осъден на Индия
До вратата на четиримоторния колос на Еър Индиа Интернешънъл посрещаше пасажерите стюардеса, облечена в сари в светли, пастелни тонове. Меките цветове на дрехата внушаваха, че ни очаква спокоен и приятен полет. Дланите Ј бяха събрани като за молитва ­ индуският жест за поздрав. На челото Ј, на височината на веждите, видях нарисувана с червило точка, отчетлива и червена като рубин. В кабината почувствах силен и непознат аромат, със сигурност това бе мирисът на някакви източни благовония, хималайски билки, плодове и смоли.
Летяхме през нощта, през люка се виждаше само зелената светлинка, трепкаща на края на крилото. Това беше още преди демографския взрив, летеше се удобно, често самолетите превозваха много малко пасажери. Така бе и този път. Хората спяха, удобно излегнати на две кресла.
Чувствах, че няма да затворя очи, затова бръкнах в сака и извадих книгата, която Тарковска ми бе дала за из път. Историята на Херодот е един огромен, съдържащ няколкостотин страници том. Такива дебели книги изглеждат апетитно; те сякаш те канят да седнеш на отрупаната с ястия трапеза. Започнах от предговора, в който преводачът на книгата Северин Хамер описва съдбата на Херодот и ни въвежда в смисъла на неговото произведение. Херодот, пише Хамер, е роден около 485 година пр. Хр. в Халикарнас, пристанищен град в Мала Азия. Към 450 година се преместил в Атина, а оттам, след няколко години ­ в гръцката колония Туриои в Южна Италия. Починал около 425 година. През живота си пътувал много. Оставил ни е една книга ­ можем да предположим, че е единствената, която е написал ­ а именно тази История.
Хамер се старае да приближи до нас човека, живял преди 2500 години, за когото всъщност знаем твърде малко, а и не можем да си представим как е изглеждал. Това, което е оставил след себе си, е една творба, достъпна в оригиналната си версия само на малцина специалисти, които освен владеенето на старогръцки език е трябвало да могат да разчитат специфичния тип запис ­ защото текстът е изглеждал като една безкрайна непрекъсната дума, проточила се в десетките папирусни свитъци: „Отделните думи и изречения не са били отделяни ­ пише Хамер, ­ защото не са се знаели нито главите, нито книгите; текстът е бил като плътна тъкан.“ Херодот се криел зад тази тъкан като зад непроницаема завеса, която нито неговите съвременници, нито още повече ние сме в състояние да разтворим докрай.
Нощта отмина, дойде денят. Гледайки през люка, виждах за пръв път толкова голямо пространство от нашата планета. Това е гледка, която може да предизвика мисълта за безкрайността на света. Този, който познавах до този момент, беше дълъг около петстотин километра и широк около четиристотин. А тук летим ли, летим безкрай и само долу, много дълбоко под нас, земята непрекъснато променя цвета си ­ тя е ту обгоряла, кафява, ту зелена, а после дълго време ­ синя.
Късно вечерта кацнахме в Делхи. Тутакси по мен полепна гореща влага. Стоях плувнал в пот, безпомощен в този странен и чужд град. Хората, с които бях по време на полета, бяха изчезнали внезапно, грабнати от пъстрата оживена тълпа на посрещачите.
Останах сам, без да знам какво да правя. Сградата на летището бе малка, тъмна и празна. Стоях самотен сред нощта, а какво имаше по-навътре, в нейните дълбини ­ не знаех. По някое време се появи един старец в бяла, свободна и дълга до коленете одежда. Имаше сива рядка брада и носеше оранжев тюрбан. Каза ми нещо, но аз нищо не разбрах. Мисля, че ме питаше защо стоя тук сам, посред празното летище. Не знаех какво да му отговоря, оглеждах се наоколо и мислех ­ какво да правя? Бях съвсем неподготвен за това пътуване. В бележника ми нямаше нито имена, нито адреси. Слабо знаех английски. Всичко опираше о това, че всъщност единствената ми мечта някога бе да постигна непостижимото ­ да премина границата. Не исках нищо повече. А сега задвижената поредица от събития ме бе отвела чак тук, накрай света.
Старецът помисли малко, а след това ми даде знак с ръка да го последвам. Пред входа на сградата и малко встрани стоеше овехтял, олющен и износен автобус. Качихме се, старецът включи двигателя и потеглихме. Бяхме изминали неколкостотин метра, когато шофьорът спря и наду настойчиво клаксона. Пред нас, на мястото, където трябваше да бъде шосето, видях широка бяла река, чийто край се губеше някъде далеч в непрогледната тъмнина на влажната задушна нощ. Реката бе образувана от спящи под открито небе хора, част от които лежаха на някакви дървени скари, на рогозки и чулове, но повечето бяха покрили голия асфалт и пясъчните сипеи от двете му страни.
Смятах, че хората, събуждани от виенето на клаксона току над главите им, яростно ще ни налетят, ще ни набият или направо ще ни линчуват ­ нищо подобно! Постепенно, като се придвижвахме напред, те ставаха и се отместваха, вземайки децата си и побутвайки движещите се едва-едва старици. В тяхната усърдна отстъпчивост, в смиреното им покорство имаше нещо плахо, нещо извинително; сякаш като спяха на асфалта, вършеха някакво престъпление, чийто следи се опитваха бързо да заличат. Така пъплехме към града, клаксонът виеше непрекъснато, хората ставаха и се отместваха, и това продължаваше безкрай. След това, в самия град, улиците също се оказаха трудно проходими, защото всичко приличаше на огромно чергарско сборище на облечени в бяло сънни, сомнамбулични нощни привидения.
Така стигнахме до едно място, осветено с червен неон: ХОТЕЛ. Шофьорът ме остави на рецепцията и безмълвно изчезна. Сега човекът от рецепцията, който пък бе със син тюрбан, ме отведе на горния етаж, в една малка стаичка, която побираше само едно легло, масичка и мивка. Без да каже и дума, той смъкна от леглото чаршафа, по който пъплеха изнервени и паникьосани гадинки, изтърси го на пода, измърмори нещо като „лека нощ“ и си отиде.
Останах сам. Седнах на леглото и почнах да обмислям положението си. Лошото бе, че не знаех къде съм, доброто ­ че имах покрив над главата си, че някакво учреждение (хотел) ми бе дало убежище. Чувствах ли се в безопасност? ­ Да. Отчужден? ­ Не. Странно? ­ Да, но какво означаваше да се чувствам странно, не бих могъл да определя. Това чувство обаче придоби конкретни очертания още на сутринта, когато в стаята влезе босоног човек и ми донесе чайник с чай и няколко бисквити. Подобно нещо се случваше за пръв път в живота ми. Той безмълвно сложи подноса на масичката, поклони се и безшумно изчезна ­ в поведението му имаше някаква естествена учтивост, дълбока тактичност, нещо толкова изненадващо деликатно и достойно, че тутакси изпитах към него възхищение и уважение.
Истинският сблъсък на цивилизациите обаче настъпи няколко часа по-късно, когато излязох от хотела. От другата страна на улицата, на едно тясно площадче, още от ранни зори се тълпяха собствениците на рикши ­ кльощави, прегърбени хорица с костеливи, жилести крака. Вероятно отнякъде бяха разбрали, че в хотелчето е отседнал сахиб ­ а е всеизвестно, че сахибът задължително има пари, ­ затова те търпеливо чакаха, готови да служат. Мен обаче мисълта да се разположа удобно в рикшата, теглена от гладния, изпосталял и едва-едва дишащ скелет, ме изпълваше с върховно отвращение, възмущение и ужас. Да бъда експлоататор? Кръвопиец? Да потискам друго човешко същество? Та нали ме бяха възпитавали в пълната противоположност на всичко това! А именно: че тези живи скелети са мои братя, другари, ближни, плът от плътта ми. И когато тези хора се втурнаха към мен с подканващи и умолителни жестове, напирайки и борейки се помежду си, аз почнах решително да ги отмествам, да ги пъдя и да протестирам. Изумени, те не можеха да разберат какво имам предвид, не можеха да ме разберат. Та те бяха разчитали на мен, аз бях техният единствен шанс, единствената им надежда поне за купичка ориз. Вървях, без да се обръщам, безчувствен, неотстъпчив, горд, че не бях позволил да ме въвлекат в ролята на пиявица, готова да смуче човешката пот.
Старият Делхи! Неговите тесни, потънали в прах улички, в ужасната жега, в задушливия мирис на тропическа ферментация. И тази тълпа от мълчаливо движещи се хора, тяхната поява и изчезване, техните тъмни, влажни, анонимни, затворени лица. Децата ­ тихи, неиздаващи никакъв глас, някакъв мъж, вторачен тъпо в останките от разпадналия се на уличното платно велосипед, жената, продаваща нещо завито в зелен лист, но какво? Какво крият тези листа? Просякът, показващ, че кожата на корема му е залепнала за гръбначния стълб ­ нима това е възможно, правдоподобно, въобразимо? Трябва да вървим предпазливо, да внимаваме, защото много продавачи слагат стоката си направо на земята, на тротоарите, накрая на платното. Ето един мъж, сложил пред себе си върху вестник два реда човешки зъби и някакви стари зъболекарски клещи ­ така той рекламира своите стоматологични услуги. А до него съседът му ­ съсухрен, прегърбен човечец ­ продава книги. Ровя се в небрежно разхвърляните прашни купчини и накрая купувам две: For Whom the Bell Tolls на Хемингуей и Hindu Manners, Customs and Ceremonies на абат Ж.-А. Дюбоа. Абат Дюбоа идва в Индия като мисионер през 1792 година и прекарва в тази страна трийсет и една година, а плод на неговото проучване на индуските обичаи е купената от мен книга, която излиза за пръв път в Англия през 1816 година със спомоществователството на Британската източноиндийска компания.
Върнах се в хотела. Отворих Хемингуей и зачетох първото изречение: „He lay flat on the brown, pine-needled floor of the forest, his chin on his folded arms, and high overhead the wind blew in the tops of pine trees.“ Нищо не разбрах от това. Имах малък джобен английско-полски речник, защото друг не можах да купя във Варшава. Намерих в него само думата brown ­ кафяв. Затова минах към следващото изречение: „The mountainside sloped gently...“. И пак ­ нито една разбрана дума. „There stream alongside...“. Колкото повече се опитвах да разбера нещо от този текст, толкова по-голямо разочарование и отчаяние ме обземаха. Почувствах се като внезапно попаднал в капан, обкръжен отвсякъде. Обкръжен от езика. Езикът в този момент ми се стори като нещо материално, нещо физически съществуващо, стена, която се издига на пътя ми и не ми позволява да продължа, затваря пред нас света, не ни допуска да влезем в него. Имаше нещо неприятно и унизително в подобно чувство. Това може би обяснява защо човек при първия си контакт с някой чужд или с нещо чуждо изпитва боязън и несигурност, застава нащрек, изпълнен с зорко и подозрително недоверие. Какво ще донесе тази среща? Как ще свърши? По-добре да не рискувам и да си кротувам в собствения безопасен пашкул! По-добре да не си подавам носа зад оградата!
Може би и аз импулсивно щях да избягам от Индия и да се върна у дома, ако не бе това, че билетът ми за връщане бе за пътуващия по онова време между Гданск и Бомбай пътнически кораб „Батори“. Но корабът не можеше да дойде, защото по същото време президентът на Египет Гамал Насър национализира Суецкия канал, на което Англия и Франция отговориха с въоръжена интервенция. Избухна война, каналът бе блокиран, „Батори“ бе спрял някъде в Средиземно море. Така, откъснат от страната си, аз бях осъден на Индия.
Ала след като ме бяха хвърлили в дълбоки води, аз не исках да потъна. Реших, че може да ме спаси само езикът. Почнах да размишлявам как Херодот, странствайки по света, се е справял с езиците. Хамер пише, че не е знаел никакъв език освен гръцкия, ала понеже тогава гърците били пръснати по целия свят и имали навсякъде своите колонии, пристанища и фактории, авторът на Историята е могъл да се възползва от помощта на срещнатите пътем събеседници, които са били неговите преводачи и придружители. Освен това гръцкият е бил lingua franca на тогавашния свят ­ множество хора в Европа, Азия и Африка са говорели този език, изместен по-късно от латинския, а след него ­ от френския и английския.
Тъй като пътят за отстъпление бе затворен, трябваше да поема хвърлената ръкавица. Почнах денонощно да зазубрям думи. Охлаждах слепоочията си с мокрия студен пешкир, защото главата ми се цепеше от болка. Не се разделях с Хемингуей, но сега пропусках неразбираемите описания и четях диалозите, защото бяха по-лесни.
„­ How many are you? ­ Robert Jordan asked.
­ We are seven and there are two women.
­ Two?
­ Yes“.
Всичко това го разбирах! И това също:
„­ Augustin is a very good man ­ Anselmo said.
­ You know him well?
­ Yes. For a long time“.
И това го разбирах. Почнах да се окуражавам. Обикалях из града и си записвах надписите от фирмените табели, названията на стоките в магазините, чутите на автобусните спирки думи. В кината записвах как да е в тъмното надписите от екрана, записвах си и лозунгите върху транспарантите, носени от срещаните по улиците демонстранти. Добирах се до Индия не чрез образите, звуковете и миризмите, а чрез езика, при това не чрез родния Ј хинди, а чрез чуждия, натрапения, обаче дотолкова одомашнен английски, че той бе за мен необходимия ключ, идентифицираше се с тази страна. В първия рунд на моята борческа схватка с Индия полагах усилия да се преборя с езика. Разбрах, че всеки свят си има своя собствена тайна и че достъпът до нея става единствено чрез опознаването на езика. Без него този свят ще си остане за нас непроницаем и непонятен, макар и да сме прекарали в него цели години. Нещо повече ­ забелязах връзката между названието и съществуването, защото след връщането си в хотела констатирах, че съм видял в града само онова, което можех да назова; че, например, помнех срещнатата акация, но не и дървото, което бе редом с нея, ала чието название не знаех. С една дума ­ разбирах, че колкото повече думи зная, толкова по-богат, по-пълен и по-разнообразен свят ще се разкрие пред мене.
През всичките дни след пристигането ми в Делхи ме измъчваше мисълта, че не работя като репортер, че не събирам материали за текстовете, които след това ще трябва да напиша. Та нали не бях дошъл тук като турист! Бях пратеник, който трябваше да проучи, да предаде, да разкаже. А моите ръце бяха празни, не се чувствах способен да направя нещо, впрочем не знаех от какво да започна. Та нали не аз бях молил за Индия, за която нищо не знаех, бях си мечтал само да премина границата, все едно коя, къде и в каква посока; да премина границата ­ това бе всичко, не мислех за нищо повече. Сега обаче, щом суецката война възпрепятстваше моето връщане, ми оставаше само едно ­ да вървя напред. Затова реших да тръгна на път.
Рецепционистите в моя хотел ме съветваха да отида в Бенарес: ­ Sacred town! ­ ми обясняваха те. (Още преди това бях обърнал внимание на факта колко много свещени неща има в Индия: свещен град, свещена река, милиони свещени крави. Биеше на очи в каква голяма степен мистиката пронизва тукашния живот, колко много са храмовете, големи и малки, и срещаните на всяка крачка всевъзможни олтарчета, колко много огньове и кадила се палят, колко хора имат на челата си ритуални знаци, колко много седят неподвижно, взрени в някаква мистична точка).
Послушах рецепционистите и тръгнах с автобус за Бенарес. Пътят за там минава през долината на Джамуна и Ганг, през равнинни, потънали в зеленина местности ­ пейзаж, населен с белите силуети на селяни, газещи из оризищата, копаещи с мотики или носещи на главите си снопове, кошове, чували. Ала гледката зад прозореца често се променяше, защото всичко наоколо бе потънало във вода. Беше времето на пролетното пълноводие, реките се превръщаха в безкрайни езера и морета. По бреговете им чергаруваха босоноги пострадали от наводнението. Те бягаха от надигащата се вода, без обаче да губят връзката си с нея, като се отдръпваха само толкова, колкото бе необходимо, за да се върнат веднага щом разливите почнат да намаляват. В огнената жега водата се изпаряваше и наоколо висеше млечна неподвижна мъгла.
В Бенарес пристигнахме късно вечерта или по-точно ­ вече през нощта. Градът сякаш нямаше предградия, които постепенно ни подготвят за срещата с центъра, защото веднага от тъмната, глуха и празна нощ се навлиза в ярко осветената, пренаселена и шумна централна част. Защо тези хора така се тъпчат, мачкат и катерят един върху друг, когато наоколо има толкова свободно пространство, толкова място за всички? Слязох от автобуса и тръгнах да се поразходя. Стигнах до границите на Бенарес. От едната страна тънеха в мрак мъртвите безлюдни поля, а от другата ­ внезапно се извисяваше градът, още от периферията гъмжащ от хора, оживен, ярко осветен, изпълнен с гръмка музика. Тази потребност да живееш в теснотия, да се отъркваш о минаващите покрай теб, непрестанно да се промъкваш с усилие между тях, макар че само на две крачки по-нататък е широко и просторно ­ не, не съм в състояние да си я обясня.
Тукашните хора съветваха новодошлите да не спят през нощта, за да успеят, още в тъмни зори, да отидат на брега на Ганг и там, на каменното стълбище покрай реката, да дочакат изгрева. „The sunrise is very important!“ ­ казваха те, а в гласовете им звучеше обещанието за нещо наистина голямо.
И действително, беше още тъмно, когато хората се насочиха към реката. Поединично и на групи. Цели кланове. Върволици от поклонници. Сакати с патерици. Старчески скелети, носени на гръб от младежи. Други ­ превити одве, изнурени, тътреха с мъка крака по изровения, надупчен асфалт. Заедно с хората се точеха крави и кози, и цели глутници кльощави маларични кучета. Най-накрая и аз се включих в тази странна мистерия.
Да се стигне до крайбрежното стълбище не е лесно, защото преди него има лабиринт от тесни, задушни и мръсни улички, претъпкани с просяци, които, побутвайки нахално поклонниците, надават такъв страшен и пронизителен вой, че човек направо настръхва. Най-сетне, оставили зад себе си безбройните проходи и аркади, достигаме върха на слизащите досами реката стълби. Въпреки че зората едва-едва настъпва, стълбището се изпълва с хиляди вярващи. Едни от тях, по-пробивните, си проправят път неизвестно къде и защо. Други седят в позиция лотос, протягайки ръце към небето. Най-долу са онези, които извършват ритуала на очистването ­ те бродят насам-натам из реката, а понякога за миг се потапят изцяло. Виждам как някакво семейство „очиства“ дебела пухкава бабичка. Бабата не може да плува и веднага след влизането във водата потъва на дъното. Цялото семейство се хвърля да я извади на повърхността. Бабата си поема въздух, колкото може, но след като я пускат, отново потъва. Виждам ококорените Ј очи, ужасеното лице. И пак потъва, пак я търсят в реката и я изваждат едва жива. Целият ритуал прилича на изтезание, но тя го понася безропотно ­ а може би е изпаднала в екстаз?
На отвъдния бряг на Ганг, ширнал тук лениви води, се виждат редици дървени клади, върху които горят десетки, стотици тленни останки. Който е любопитен, може за няколко рупии да доплава с лодка до този гигантски открит крематориум. Наоколо се щурат полуголи, почернели от саждите мъже, но и много младежи, които с дълги прътове оправят кладите, за да се получи по-добра тяга и кремацията да протича по-бързо, защото низът от трупове няма край и се чака много дълго. Гробарите непрекъснато събират горещата още пепел и я избутват в реката. Известно време сивият прах се носи върху вълната, но, попил водата, бързо потъва и изчезва.

Гара и дворец
Докато в Бенарес все пак можем да открием повод за оптимизъм (шансът да се очистим в свещената река и благодарение на това да подобрим състоянието на духа си и да се сдобием с надеждата за доближаване до света на боговете), то пребиваването на Sealdah Station в Калкута създава у нас съвсем друго настроение. Пристигнах там от Бенарес с влак и ­ както успях да се убедя, ­ това бе пътуване от относителното небе до абсолютния ад.
На гарата в Бенарес кондукторът ме погледна и попита:
­ Where is your bed?
Разбрах какво ми казваше, ала очевидно съм изглеждал като човек, който не разбира, защото след малко, вече с любопитство, той повтори въпроса си:
­ Where is your bed?
Оказа се, че дори средно заможните, а какво остава за такава избрана раса като европейците, пътуват по влаковете със собствена постеля. Такъв пасажер се появява на гарата със слуга, който носи на главата си навити на руло дюшек, одеяло, чаршаф, възглавница и останалия багаж. Във вагона (в него няма седалки) слугата оправя постелката на господаря си и безмълвно изчезва, сякаш се е разтворил във въздуха. На мене, възпитания в духа на братство и равноправие между хората, подобна ситуация, в която някой върви с празни ръце, а друг след него носи неговия дюшек, куфарите му и кошницата с храна, ми се струваше ужасно непристойна, заслужаваща протест и бунт. Бързо обаче забравих за това, защото когато влязох във вагона, отвсякъде се чуха гласовете на явно изненаданите хора:
­ Where is your bed?
Чувствах се наистина глупаво, че нямам нищо освен сака си, но откъде можех да зная, че освен валиден билет трябва да имам и дюшек. Впрочем, дори и да знаех и да бях си купил дюшек, не можех да го нося сам, затова трябваше да имам слуга. А какво щях да правя после със слугата? Ами с дюшека? 
Да, защото вече бях забелязал, че към всеки предмет и дейност е приписан друг човек и че този човек зорко пази своята роля и място ­ в това се изразява равновесието на тукашното общество. И така, един ти донася сутрин чая, друг ти чисти обувките, трети пере ризата ти, четвърти чисти стаята ­ и тъй до безкрайност. Опазил Бог да помолиш онзи, който ти глади ризата, да ти зашие копчето. Разбира се, за мене, възпитания... и т. н., най-просто би било да си зашия копчето сам, ала тогава бих допуснал ужасна грешка, защото бих лишил от шанса да припечели нещо някого, който, обременен обикновено с голямо семейство, преживява от пришиването на копчета. Това общество бе един педантично, изящно оформен възел от роли и поделби, от подредби и предназначения, и бяха необходими голям опит, проницателна интуиция и познания, за да проумеем и опознаем тази детайлно изградена структура.
Прекарах нощта във влака, без да мигна дори за миг, понеже в старите, останали от колониалните времена вагони друсаше, подхвърляше, дрънчеше; шибаше дъжд, който навлизаше през незатварящите се прозорци. Беше вече сив облачен ден, когато навлязохме в Sealdah Station. Из цялата огромна гара, дори и върху най-малкото местенце от дългите Ј перони, по затворените коловози и из околните мочурливи поля седяха или лежаха, шибани от дъжда, затънали във водата и калта ­ защото бе настъпил дъждовният период и тропическият порой не секваше дори за миг, ­ десетки хиляди изпосталели хорица. Това, което веднага биеше на очи, бе невероятната мизерия на тези хора ­ прогизнали от водата скелети, огромното им множество и ­ може би най-силно ­ тяхната неподвижност. Те бяха като мъртва част от този мрачен, угнетяващ пейзаж, чийто единствен жив елемент бяха леещите се от небето водопади. В пълната пасивност на тези нещастници имаше някаква, отчаяна наистина, логика и рационалност: те не се криеха от пороя, защото нямаше къде ­ тук бе краят на техния път ­ и не се покриваха с нищо, защото нямаха нищо.
Това бяха бежанци от завършилата само преди няколко години гражданска война между хиндуисти и мюсюлмани, съпътстваща раждането на независимите Индия и Пакистан, и довела до смъртта на стотици хиляди, дори може би на милиони хора и създала многомилионна армия от бежанци. Те странстваха отдавна, защото не можеха да намерят отникъде помощ, и, изоставени на произвола на съдбата, вегетираха известно време на такива места като Sealdah Station, където накрая умираха от глад и болести. Ала имаше и още нещо, нещо повече. Защото тези скитащи из цялата страна върволици военни бежанци се сблъскваха по пътищата с други тълпи ­ с множеството пострадали от наводненията, изхвърлени от своите селца и градчета поради разливите на могъщите и необуздани реки на Индия. Така милиони бездомни апатични хора кретаха едва-едва по пътищата, падайки от изтощение, често завинаги. Други полагаха усилия да се доберат до градовете с надеждата, че ще получат там малко вода и може би ­ шепа ориз.
Дори излизането от вагона бе трудно ­ на перона нямаше къде да стъпя. Обикновено различният цвят на кожата привлича вниманието, но тук нищо не можеше да събуди любопитството на тези хора, които вече съществуваха сякаш извън живота. Видях как до мен една старица изчопли от гънките на своето сари малко ориз. Сипа го в паничката. Заозърта се наоколо, може би за вода или пък за огън, за да го свари. Видях, че в тази паничка са вперили погледи стоящите наоколо деца. Вторачени, неподвижни, безмълвни. Това трае известно време. Децата не се нахвърлят на ориза, оризът е собственост на старицата, те се подчиняват на нещо, дълбоко заложено в тях, нещо по-силно от глада.
Ала току до тях през чергаруващата тълпа си проправя път един младеж. Блъсва старицата, паничката се изплъзва от ръката Ј, оризът се разпилява по перона, в калта, сред боклуците. Децата се втурват мигом, провират се между краката на стоящите, ровят в мръсотията, опитват се да намерят оризените зрънца. Старицата стои с празни ръце, друг човек отново я блъсва. Старицата, децата, гарата ­ всичко през цялото време тънещо във водите на тропическия порой. И аз стоя, прогизнал до кости, страхувам се да пристъпя, всъщност и без това не знам къде да отида.
От Калкута заминах на юг, за Хайдарабад. Преживяното на юг се различаваше твърде много от мъчителните ми преживелици на север. Югът изглеждаше ведър, спокоен, сънен и малко провинциален. Слугите на местния раджа сигурно ме бяха сбъркали с някой друг, защото ме посрещнаха тържествено на гарата и ме откараха направо в някакъв дворец. Посрещна ме любезен възрастен господин, накара ме да седна в едно широко кожено кресло и вероятно се надяваше на по-продължителен и задълбочен разговор, но моят елементарен английски съвсем не позволяваше това. Мънках нещо, усещах че се изчервявам, потта се стичаше по лицето ми. Симпатичният господин се усмихваше доброжелателно и това ми даваше смелост. Всичко ставаше като на сън. Сюрреалистично. Прислугата ме отведе в стаята ми в едно крило на двореца. Бях гост на раджата и трябваше да живея тук. Исках да се измъкна, но не знаех как ­ липсваха ми думи, за да изясня недоразумението. Може би това, че бях от Европа, издигаше ранга на двореца? Възможно е. Не знам.
Зубрех думички всеки ден, неистово, неудържимо (какво свети на небосклона? ­ The sun; какво вали на земята? ­ The rain; какво разклаща дърветата? ­ The wind и т. н., и т. н., 20­40 думи дневно), четях Хемингуей, в книгата на абат Дюбоа се опитвах да проумея главата за кастите. Началото не беше толкова трудно: има четири касти; към първата, най-висшата, спадат брамините ­ свещенослужителите, хората на духа, мислителите, тези, които сочат пътя; втората, по-нисшата, е тази на кшатрите ­ воините и владетелите, хората на меча и политиката; третата ­ още по-нисша ­ е вайша ­ на търговците, занаятчиите и селяните; и последната, четвъртата каста ­ шудра ­ включва хората на физическия труд, прислужниците, наемните работници. Проблемите възникнаха по-късно, защото се оказа, че тези касти се разделят на стотици подкасти, а те на свой ред ­ на дузини и десетки подподкасти и тъй ­ до безкрайност. Защото Индия във всяка сфера е една безкрайност, безкрайност на богове и митове, вярвания и езици, раси и култури, във всичко и навсякъде, където и да погледнеш и за каквото и да помислиш, съществува тази главозамайваща безкрайност.
Същевременно усещах инстинктивно, че това, което виждам наоколо, са само външни знаци, образи и символи, зад които се крие един обширен и разнообразен свят от вярвания, понятия и представи, за които нищо не знам. Понякога се замислях дали той е недостъпен за мен само поради липсата на теоретични, получени чрез книгите познания, или поради една още по-дълбока причина, а именно ­ моето съзнание бе прекалено просмукано от рационализма и материализма, за да почувствам и разбера една толкова изпълнена с духовност и метафизика култура като хиндуизма.
В такова състояние на духа, допълнително обременен от богатството на подробностите, които намирах в труда на френския мисионер, оставях книгата му и излизах в града.
Дворецът на раджата ­ веранди и само веранди, може би сто остъклени веранди, и когато прозорците се отваряха, през стаята преминаваше лек, освежителен полъх ­ се намираше сред пищни, грижливо поддържани градини, в които сновяха градинари, които все нещо подрязваха, косяха и грапеха, а по-нататък, отвъд високия зид, започваше градът. Дотам се стигаше по малки и все по-малки улички, които бяха тесни и винаги претъпкани с хора. По пътя се минаваше покрай безкрайно множество пъстроцветни магазини, щандове и сергии с храна, дрехи, обувки, препарати. И макар че не валеше, уличките бяха винаги кални, защото тук всичко се излива насред улицата ­ уличното платно е ничие.
Навсякъде има високоговорители, а от тях звучи пеене, дрезгаво, оглушително, протяжно. То долита откъм локалните храмове. Това са малки постройки, често не по-големи от околните двуетажни или едноетажни къщи, но затова пък са наистина много. Приличат си като две капки вода, белосани, украсени с гирлянди от цветя и лъскави дрънкулки, нагиздени и светли, приличат на младоженки, тръгнали да се венчават. И настроението в тези миниатюрни храмове е ведро, сватбено. Пълно е с хора, които нещо шепнат, палят кадила, въртят очи, протягат ръце. Някакви мъже (сакристиани?, министранти?) раздават на верните храна ­ кексче, марципанче, бонбонче. Ако не си дръпнеш ръката, можеш да получиш две, че и три порции. Всичко трябва да се изяде или да се сложи на олтара. Във всяко храмче достъпът е свободен, никой не те пита кой си и каква вяра изповядваш. Всеки изразява почитта си индивидуално, самостоятелно, без общ обряд и затова тук цари свобода и дори известен безпорядък.
Тези култови средища са толкова много, защото броят на боговете в индуизма е неограничен ­ никой не бе в състояние да им направи пълна инвентаризация. Божествата не се конкурират помежду си, но съществуват съвместно кротко и в хармония. Можеш да вярваш в едно божество или в няколко едновременно в зависимост от мястото, времето, настроението или потребностите. Амбицията на вярващите в някакво божество е да му направят светилище, да му издигнат храм. Можем да си представим какви са последиците от това, като осъзнаем, че този либерален политеизъм продължава от хиляди години. Колко храмове, параклисчета, олтари и статуи са били създадени през това време, но и колко от тях са били унищожени от наводненията, пожарите, тайфуните, войните с мюсюлманите. Ако можехме да съберем всичко това в едно време, щяхме да покрием с тях половината свят!
При едно от моите странствания попаднах в храма на Кали. Кали е богиня на деструкцията и представя разрушителното действие на времето. Не знам дали може да бъде омилостивена, защото времето не може да бъде спряно. Кали е висока, черна, с изплезен език, носи огърлица от черепи и стои с разтворени ръце. И макар че е жена, по-добре е да не попадаш в обятията Ј.
За храма се минава между два реда сергии. Там могат да се купят спиращи дъха благовония, цветни пудри, картинки, висулки, дрънкулки ­ всякакъв панаирджийски кич. Към статуята на богинята се е проточила плътна едва-едва пълзяща опашка от изпотени, развълнувани хора. Главозамайващ мириз на кадила, задушно, горещо, мрак. Пред статуята ­ символична размяна: ти даваш на свещенослужителя купено предварително камъче, а той ти дава друго камъче. Сигурно се оставя неосветеното, а се получава осветено. Ала дали наистина е така ­ не знам.
Дворецът на раджата гъмжи от прислуга; всъщност тук не се вижда никой друг, сякаш цялото имение е подчинено на тяхната изключителна власт. Тълпа от камериери, келнери, прислужници и гардеробиери, специалисти по запарване на чай и глазиране на сладки, гладачи и разсилни, трепачи на москити и паяци, а най-много са тези, чието занимание и предназначение не можем да определим; те шетат непрестанно из стаите и салоните, сноват нагоре-надолу по коридорите и стълбите, чистят праха от мебелите и килимите, изтупват възглавници, разместват кресла, подрязват и поливат цветята.
Всички се движат мълчаливо, плавно, предпазливо и дори създават впечатлението, че са малко изплашени, не личи обаче никаква нервност, няма тичане, размахване на ръце; човек би могъл да си помисли, че някъде наблизо обикаля бенгалски тигър, от който единственото спасение е в спазването на принципа: никакви резки движения! Дори през деня, в ослепителната слънчева светлина, те напомнят безлични сенки, защото се движат безмълвно и винаги така, че да се виждат най-малко, и не само да не ти се изпречат на пътя, но дори да избягнат ситуацията, в която поради невнимание биха се озовали в нечие полезрение.
Облечени са различно, в зависимост от функцията и ранга си: от златисти тюрбани, закопчани със скъпоценни камъни до обикновено доти ­ набедрена превръзка, носена от най-нискостоящите в йерархията. Едни са облечени в коприна, носят везани пояси и имат блестящи еполети, други носят обикновени ризи и бели кафтани. Едно нещо е общо ­ всички са боси. И макар да са нагиздени с бродерии и акселбанти, с брокати и кашмири ­ на краката им няма нищо.
Тази подробност веднага привлече вниманието ми, понеже по отношение на обувките съм малко маниак. Това води началото си още от войната, от годините на окупацията. Помня, че наближаваше зимата на 1942-а, а аз нямах обувки. Старите ми се бяха скапали съвсем, а за нови мама нямаше пари. Достъпните за поляци обувки струваха 400 злоти, горнището им бе от дебел брезент, импрегниран с черна водонепроницаема смазка, а подметките бяха от светло липово дърво. Откъде да намеря 400 злоти?
Тогава живеехме във Варшава, на улица „Крохмална“, до входа на гетото, у семейство Скупевски. Господин Скупевски правеше домашен тоалетен сапун ­ всички калъпчета бяха зелени. ­ Ще ти дам сапунчета на комисиона ­ ми каза той веднъж, ­ като продадеш 400, ще имаш за обувки, а парите ще ми върнеш след войната. Защото тогава все още вярваха, че войната съвсем скоро ще свърши. Посъветва ме да продавам по линията на електричката Варшава­Отвоцк, защото там пътуват курортисти, които понякога искат да се измият и сигурно ще си купят сапун. Послушах го. Бях на десет години, но тогава изплаках половината сълзи от живота си, защото никой не искаше да купува тези сапунчета. За цял ден ходене не успявах да продам нищо или само едно. Веднъж продадох три и се върнах вкъщи поруменял от щастие.
След като натиснех звънеца, почвах ревностно да се моля: Боже, дано да си купят, да си купят поне едно! Всъщност това си беше чиста просия, защото се опитвах да събудя съчувствие. Влизах в жилището и казвах: ­ Госпожо, купете си от мен сапун. Струва само една злота, иде зима, а аз нямам пари за обувки. Понякога това даваше резултат, понякога не, защото обикаляха и много други деца, които се опитваха нещо да направят ­ да откраднат, да измамят някого, да изтъргуват нещо.
Дойдоха есенните студове, краката ми толкова изстиваха, че чак ме боляха, и трябваше да приключа с търговията. Имах триста злоти, ала пан Скупевски щедро добави 100. Купихме с майка ми обувките. Ако краката се увиеха в бархетна партенка и допълнително с вестник, можех да ходя с тях дори в големите студове.
Сега, когато видях, че в Индия милиони нямат обувки, в мен се обади едно своеобразно чувство за общност, за братство с тези хора, понякога дори ме обземаше настроението, в което изпадаме, връщайки се към дома на нашето детство.
Върнах се в Делхи, където всеки момент щеше да се получи моят обратен билет. Намерих стария си хотел, дори отседнах в същата стая. Запознавах се с града, обикалях музеите, опитвах се да чета «Таймс ъв Индия», изучавах Херодот. Не зная дали Херодот е стигнал до Индия ­ като вземем предвид транспортните проблеми на онази епоха, това ми се струва малко вероятно, но не може и съвсем да се изключи. Та нали е опознал толкова отдалечени от Гърция места! Описал е двайсетте провинции, сатрапии, на най-голямата тогава суперсила в света ­ Персия, а Индия е била именно една от тези сатрапии, най-многолюдната. Народът на Индия е безспорно най-многобройният от всички ­ констатира той и след това разказва за Индия, за нейното географско положение, за обществото и нравите Ј. Източната част на Индия е пясъчна; защото ние познаваме тези земи и е истина това, което се говори за тях ­ че първи обитатели на Източна Азия, там където изгрява слънцето ­ са индийците; защото наистина индийската земя на изток е пустиня поради пясъка. Има много индийски племена и те говорят различни езици; от тях едни са номади, други ­ не; някои живеят в блатата и се хранят със сурова риба, която улавят, плавайки на тръстикови лодки... тези индийци носят дрехи от тръстикова кора; щом съберат и нарежат тръстиката от реката, изплитат от нея нещо като рогозка и я обличат като ризница.
Други индийци, които живеят на изток от онези, са номади, които ядат сурово месо и се наричат падайой. Говори се, че имат ето тези обичаи: ако някой гражданин заболее, било мъж, било жена, правят следното: най-близките приятели на мъжа го убиват, обяснявайки, че той чезне от болестта и плътта му се разваля за тях; мъжът отрича да е болен, но те не се съгласяват с него и го убиват, после си устройват с него пир. Ако заболее жена, по същия начин постъпват приятелките Ј с нея, както с мъжете. Действително, щом някой мъж остарее, той бива принесен в жертва и им служи за пир. Но до това положение не стигат много хора, защото убиват човека, преди съвсем да се е разболял.
У други индийци има пък ето този обичай: там нито убиват нещо одушевено, нито нещо сеят, нито имат обичай да се сдобиват с къщи, ами се хранят с треви... Който се разболее, отива в пустинята и умира ­ никой не се грижи за умрелите или болните.
У всички индийци, които изброих, сношението е явно като при добитъка; всички имат еднакъв цвят на кожата, подобен на този у етиопците. Семето, което изпускат в жените, не е бяло като на другите хора, а черно като кожата им; такова семе изпускат и етиопците...1
После отидох още в Мадрас и Бангалоре, в Бомбай и Чандигар. Докато пътувах, се убеждавах все повече и повече в отчайващата безнадеждност на това, което върша, в невъзможността да опозная и разбера страната, в която се намирам. Индия е толкова необятна! Как да опиша нещо, което в моите представи няма граници, няма край?
Получих билета за връщане от Делхи през Кабул и Москва до Варшава. В Кабул кацнахме, когато слънцето залязваше. Наситено розовото, стигащо дори до виолетово, небе озаряваше с последните си отблясъци обграждащите долината тъмносини планини. Денят догаряше, потъваше в пълна, дълбока тишина ­ това бе тишината на пейзажа, на земята, на света, която не можеше да бъде нарушена нито от звънчето, окачено на шията на магаренцето, нито от топуркането на преминаващото покрай бараката на летището стадо овце.
Полицията ме задържа, понеже нямах виза. Не можеха да ме върнат обратно, защото самолетът, с който бях пристигнал, веднага бе отлетял, на пистата нямаше никаква друга машина. Съветваха се какво да правят с мен и накрая отидоха в града. Останахме двама ­ аз и пазачът на летището ­ голям широкоплещест селянин с гарваново черна брада, кротки очи и невинна, плаха усмивка. Носеше дълъг шинел и карабина Маузер от демобилизираните военни запаси.
Изведнъж се стъмни и веднага стана студено. Треперех, защото бях дошъл направо от тропиците и бях само по риза. Пазачът донесе дърва, съчки, суха трева и запали огън на пистата. Даде ми шинела си, а сам се загърна плътно чак до очите в тъмен камилски чул. Седяхме един срещу друг безмълвни, наоколо не ставаше нищо, далеч някъде се обаждаха щурци, а после още по-отдалеч, се чу буботенето на автомобилен двигател.
Сутринта пристигнаха полицаите и доведоха един възрастен мъж, търговец, който купуваше в Кабул памук за лодзките фабрики. Господин Беляс обеща да се заеме с визата, пребиваваше тук от известно време и имаше вече познанства. И действително ­ не само уреди визата ми, но и ме прие във вилата си, доволен, че няма да живее сам.
Кабул е само прах и нищо повече. В долината, където е разположен градът, вилнеят ветровете, довяващи от околните пустини огромни облаци пясък. Кафеникаво-сивкавата плътна материя закрива всичко, прониква навсякъде и пада само когато ветровете утихват, а въздухът става прозрачен, кристално чист.
Всяка вечер улиците изглеждат така, сякаш по тях се извършва някаква спонтанна, импровизирана мистерия. Защото царящият непрогледен мрак се осветява единствено от пламъчетата на светилниците по уличните сергии, от кандилцата и борините, чийто трепетлив и игрив блясък осветява евтините стоки, разполагани направо на земята, тук-там на уличното платно, на праговете на къщите. Между тези върволици от светлинки мълчаливо се придвижват хора, забулени фигури, гонени от студа и вятъра.
Когато самолетът от Москва почна да се снишава над Варшава, моят съсед трепна, вкопчи ръце в подлакътниците на креслото и затвори очи. Лицето му бе сиво, състарено, с дълбоки бръчки. Скришом, с крайчеца на окото си, погледнах към него. Видях как по страните му потекоха сълзи. И след миг чух сподавено, но все пак ясно доловимо ридание.
­ Извинявайте ­ каза той, ­ извинявайте. Но не съм вярвал, че ще се върна.
Беше декември 1956-а. Хората продължаваха да се връщат от лагерите.

Пътешествия с Херодот, 2005

Превод Благовеста Лингорска
 

 * Използвани са българските издания: Херодот. История. Прев. П. Димитров. Изд. «Наука и изкуство». София, 1986­1990), Херодот. Исторически новели. Прев. Доротей Гетов. Изд. «Народна култура». София, 1982).
 
 

Станислав Баранчак
 

Поет, литературен критик, преводач на Шекспир, роден през 1946 г. Професор в Харвард. Лауреат на много полски награди, сред които НИКЕ (1999) за стихосбирката Хирургична прецизност. Автор на: „Ирония и хармония“ (1973), „Етика и поетика“ (1979), „Триптих от бетон, умора и сняг“ (стихове, 1980), „Дъската от Макондо. Осемнадесет опита за обяснение защо и за какво се пише“ (1990), „Биографиоли“ (1991) и мн. др.
 
 

СМЕСВАНЕ НА ЕЗИЦИТЕ

1. 
Emigration, exile, expatriation ­ сигурно още няколко думи от този род ще се намерят в английските синонимни речници и сигурно всеки такъв синоним започва с „е-“ или „екс-“, носталгичните приставки за изолиране и изключване. Всяко „е-“ обаче се съпровожда от противоположното по смисъл „ин-“, знакът за приобщаване, включване, дори когато се появява в толкова натежали от усещането за отчужденост думи като „имигрант“. Предполагам, че почти всеки, комуто се е случило в живота да премине невидимата бариера между „е-“ и „ин“, се е озовал поне веднъж в положение, в което е усетил чувството за дълбоко семантично разколебаване, проникващо в цялото му съществуване. Съкратено това усещане може да се нарече Синдром на Вавилонската кула. Спомням си точно момента, когато Синдромът на Вавилонската кула ме засегна за пръв път. Беше няколко седмици след пристигането ми в Съединените щати, по време на един от онези многолюдни коктейли след нечия лекция, които в Полша се наричат „среща на чаша вино“, а тук ­ „wine-and-cheese reception“. Като държах пластмасова чаша, клечка с парченце сирене и напрягах гласовите си струни, за да надвикам онези, които напрягаха своите, за да надвикат мен (което изглежда главната цел на американските коктейли), се опитвах да разясня на някакъв местен жител сложния въпрос с жилищните кооперации в моята родина. Събеседникът ми малко преди това беше попитал дали в моя град наемането на евтино жилище е също толкова трудна работа както в Бостън и околностите му.
Поех дъх, мобилизирайки целия си източноевропейски английски. „Well“, започнах с тази едносрична дума, с която никога не е зле да започнеш, когато отговаряш на въпрос, „преди всичко в Полша самото наемане на жилище е рядко явление, защото това е държава с централно планирана икономика, което естествено е причина жилищата да са по-малко от семействата, следователно няма какво да се дава под наем. Обикновената практика е да се платят предварително много пари на жилищна кооперация и след някакви си 12 или 15 години, ако всичко върви добре, се получават ключовете за жилището. (Когато говорех тези думи, беше 1981 г.) Само че това жилище не ставаше собствено, собственик беше кооперацията. Или по-точно държавата. Подробностите са без значение. От друга страна има и собствени жилища: в такъв случай също се плаща предварително и след същите тези 12 или 15 години се получават ключовете за същото такова жилище, но и лист хартия, потвърждаващ правото на собственост. Който обаче е валиден, докато не влязат в сила някакви нови разпоредби. Anyway, тази система на собственост, струва ми се, е приблизително това, което тук се нарича condominium conversion“, завърших, доволен, че имам възможност да покажа придобития американизъм (по онова време местните вестници много пишеха за епидемията за преобразуване на наетите жилища в скъпи собствени „кондоминии“).
 Точно в този момент ме порази внезапното осъзнаване на факта, че целият ми монолог, съвсем логичен и стегнат, ако го произнеса на полски, на английски изобщо губеше смисъл. Макар че преводът беше точен, употребих точните думи и изрази! Всеки от тях обаче тайнствено се разминаваше с търсеното значение. „Жилищна кооперация“, тази фантастична институция, която нито е кооперативна, нито държавна, с ограничена до нула отговорност, успях да преведа единствено като „a housing cooperative“, което, разбира се, нямаше нищо общо с онова, което „a housing cooperative“ можеше да означава в Америка. Ореолът на лукс и незабавна достъпност, заобикалящ американския термин „condominium“ нямаше нищо общо с бетонната клетка, която полякът получава много години след като е дал за нея тежко спечелените си спестявания. Дори думата „собственост“ не беше същата в полската и английската си версия. Синдромът на Вавилонската кула показа пред мен същността си: за миг застинах с пластмасовата си чашка и семантичната си загадка. Какво беше станало? Без да искам, дори с най-доброто намерение да постигна разбиране, вместо да предам на събеседника парченце истина, бях създал фалшив образ на действителността. Вместо да уловя нещата в засадата на точните думи, сам попаднах в капана на езика.
Едва в такива моменти започваш да разбираш какво всъщност е емиграцията.

2.
Всеки пренася зад граница частната фирма, която е собственият му живот, като в повечето случаи един от главните оперативни разходи става колосалната цена на усилието да се овладее новия език ­ това изглежда доста очевидно. По-трудно е да се разбере, че усилието съвсем не престава в момента, когато имигрантът е научил основите, дори е овладял езика на страната, където се е заселил. Напротив: дори тогава, а може би именно тогава ­ за непрестанен тормоз на пришълеца ­ излиза наяве колко неизброими са обстоятелствата, в които този език се разминава с предишната му система да назовава света или да изразява себе си и как тази нова система на значения непрестанно мачка и деформира отдавна оформеното му съзнание.
 И поне да можеше за цената на това мъчение да се получи съвършено двуезичие! Но до такава транзакция се стига извънредно рядко. Стара поговорка гласи, че живееш толкова пъти, колкото езици знаеш. Като се замислиш над тази сентенция обаче се отваря доста страховита перспектива: еднаквото владеене на два или повече езика би направило от полиглота шизофреник, в чието съзнание се побират едновременно няколко личности. Мозъкът на имигранта действа като хомеостат (механизъм за задържане на параметрите на дадена система в определени граници ­ бел прев.) и сам отдалечава тази опасност, запазвайки постоянна разлика между ранга на двата езика: едно от двете ­ или усвоеният език никога не се развива напълно, или родният език атрофира. Понякога, разбира се, се случва най-лошата вероятност: имигрантът безвъзвратно губи естествения контрол над първия език, но същевременно не успява да постигне пълен контрол над втория.
Тъй или иначе, цялостното пресаждане в градинката на чуждия език по правило приключва с увяхване, а не с разцвет, по-скоро води до обедняване, отколкото обогатява. Също като във всеки превод ­ защото какво друго е процесът на асимилация на имигранта, ако не опит да се преведе собственото „аз“ на друг език и култура? ­ крайният резултат на нашите усилия е упоритото усещане за половинчатост и неосъщественост. Във Вавилонската кула на нашия човешки свят не само поезията, както искаше Робърт Фрост, но и индивидуалната идентичност в крайна сметка се свежда до това, което „се губи в превода“.
Достатъчно е да се умножи този „изгубен в превода“ субстрат по милионите съвременни пришълци, преселници и гастарбайтери и се изправяме пред проблем с глобални пропорции. Това е проблемът на семантичната неприспособеност, проблемът на всичко това, което неизбежно „се губи в превода“ на индивидуалното „аз“ на друг език и друга култура. Самите размери на това явление и световното му значение налагат да се зададе въпросът къде всъщност са тези мемоари и семантични езикови анализи за опита на имигрантите, които би трябвало да съществуват при това положение? Защо никой не пише за това?
Отговорът е прост: онези, които биха могли да пишат, не могат. Ясно е, че именно имигрантите са тези, които могат да пишат за загубите, претърпени в този род „превод“: нали в процеса на превода всеки от тях е и преводач, и преведен текст. Цялата ирония е в това, че същевременно по естествени причини имигрантът обикновено е най-малко компетентен, когато става дума за изясняване на различните измерения и тънки нюанси на загубите при превод на езика, който е усвоил. Извънредно рядко се случва автор-имигрант, все още дълбоко в почвата на родния си език, да си даде сметка какво е изгубил, и същевременно да може да пресъздаде цялата сложност на проблема на онези, които преди всичко трябва да я осъзнаят ­ новите си сънародници.

3.
Ева Хофман, авторка на излязлата неотдавна в САЩ и вече нашумяла книга „Lost in translation: A Life in a New Language“ („Изгубени в превода: живот в нов език“), се числи към тези редки изключения. Нейният литературен дебют, както почти всеки дневник на имигрант, може да се чете със значителен интерес като исторически документ, битов или просто човешки разказ, последното най-вече защото животът на авторката е фрапантен пример за имигрантска кариера, още една илюстрация на лозунга „Америка ­ страна на неограничените възможности“. В крайна сметка не всеки източноевропейски пришълец, който се приземява на този континент като неговорещ английски младеж без стотинка в джоба, за кратко време се превръща в абсолвент на най-добрите американски университети, ценен критик и редактор в „Ню Йорк таймс бук ривю“. Книгата е нещо повече от историята на млада полякиня, която въпреки всички препятствия завоюва позиция в американския литературен свят. „Изгубени в превода“ изисква всъщност да бъде определена като нов литературен вид ­ специално за тази книга трябва да се създаде термина „семантичен дневник“. Тематичната Ј същност е проблемът за асимилацията на имигранта, от много перспективи едновременно ­ културна, социална, ментална и сантиментална, ако се ограничим до най-важните. Най-общо казано това, което е най-оригинално и най-интересно в тази книга, е темата за „живота на нов език“, извеждането на съзнанието от една езикова система в друга, духовното приспособяване към наложения от новия език нов тип виждане на света.
Способността на Ева Хофман да види този проблем навярно идва не само от нейната интелигентност и наблюдателност, но и от стеченията на обстоятелствата в нейния живот. Може да се каже, че с биографията си в този случай авторката е идеалният материал за такова клинично изследване. Тя заминава заедно с родителите си от Полша на 13 години, т.е. в момент, когато родният език на имигранта вече е достатъчно развит, за да остане познаването му завинаги, но същевременно съзнанието му е толкова възприемчиво, че бързо може да овладее новия език. Родена в семейство от еврейски произход, преминало през опасностите на войната и униженията на следвоенните години, авторката преминава през прага на Новия свят, носейки със себе си особен вид чувствителност ­ тя е чувствителна към всякакви сигнали за отчужденост, неприспособеност, изоставане от обкръжението по етнични, културни или езикови причини. И накрая, като артистично надарено дете (точно преди емиграцията тя прави първите си крачки като обещаваща пианистка), тя представлява този тип личност, който обединява богатия вътрешен живот със силната нужда да съобщи съдържанието му на другите. От тази гледна точка е особено интересно, че след само няколко години на американския континент решава, напук на всякаква логика и въпреки обезсърчаващия начален опит с английския, да изостави международния език на музиката и да се захване с английска литература, а в по-късен етап и да се изразява, като пише на английски.
Това решение очевидно е било възможно защото авторката е просто талантлива: овладяла е много добре английския още в ранната си младост. Но акцентът в книгата е не толкова успехът в овладяването на новия език, колкото трудностите в това „да се преведе“ от стария език на новия. Проблемът не е само в това, че полският и английският, както впрочем всяка двойка различни етнични езици, са несъвместими в чисто лингвистичен смисъл (т.е. в смисъл на семантично противоречие и неточност, произтичащи от очевидния факт, че структурата на един език никога не е огледално отражение на друг), те са също несъвместими поради програмираните в тях различни системи на асоциации, конотации, традиции, ценности. Оттук и огромният брой семантични прегради, бариери и клопки, които се появяват във всички сфери на живота на имигранта ­ от вътрешния размисъл до общуването с другите хора, и то особено в началния период на пребиваването и приспособяването му, когато цялата му духовна енергия поглъща буквалния превод на собствения свят от понятия от един език на друг. Когато англоезична колежка казва на петнайсетинагодишната Ева, че „ревнува“, че е „щастлива“ или „разочарована“, полякинята се опитва да намери съответствието на собствения си език, когато се окаже ­ защото трябва да се окаже ­ че съответствията никога не са съвсем точни, тя се опитва да отхвърли превода и да стигне интуитивно до същността на назованото чувство, да разбере какво има пред вид събеседничката Ј, когато говори за своята „ревност“ или „щастие“. Какъвто и обаче метод да се избере, резултатът е семантична несигурност, загуба на спонтанност в словесната комуникация и натрапчивото съзнание за изкуственост на всеки, дори на родния език, за наложената връзка между думата и вещта. (Тук ми идва на ум забележката, че предишното изречение е в еднаква степен описание на езиковия опит на имигранта, както и определение на езиковото съзнание на поет; в този смисъл всеки имигрант, макар никога да не е вземал писалка в ръка, по свой начин се бори по свой начин със същите проблеми, които са мъчили Рилке или Манделщам.)
Процесът на езиковата асимилация на имигранта всъщност е усилие да се забрави за всичко това. Да се овладее чуждият език значи да се освободиш от съзнанието че съществуват пролуки между думите и нещата, да можеш ­ като местните ­ автоматично, без да мислиш да използваш езика с цялото богатство на семантично-познавателния му инвентар. Учещият език е като юноша, който не знае какво да прави с ръцете си; онзи, който го знае, е като възрастен, който изобщо не мисли за тях. Но този вид освобождаване от спъващото езиково самоосъзнаване не идва лесно. Автобиографичната книга на Ева Хофман за израстването Ј в Канада и за следването и професионалния Ј живот в Щатите изобилства с проникновено забелязани примери на неизбежната потиснатост на двуезичния имигрант. Случват се ситуации, които изискват езикова спонтанност, чиято липса незабавно поставя говорещия в позицията на аутсайдер, дори това да е само въпрос на собствената му свръхчувствителност. Това е свързано с психологическия проблем на сигурността в себе си, която не може да се постигне изцяло (дори в толкова отворено към имигрантите общество като американското), докато в говора остават макар и най-малките фонетични или граматически следи от чуждия произход. Отделен въпрос е вътрешният език: ако мислиш на полски, а общуваш с външния свят на английски, резултатът наистина може да бъде нещо опасно близко до шизофрения. Какво да се прави например в толкова прост въпрос като писането на дневник? Да пишеш бележки на английски, с който си служиш в общуването с другите, няма смисъл, след като целта на дневника е интимност; а полският език на нашия вътрешен живот пък не позволява адекватно да се опише американската действителност, която изисква посредничеството на собствения си език. Какво да се каже за ситуации, изискващи крайно интимен и насочен към друг (чуждоезичен) събеседник: на какъв език трябва да се водят например разговори или караници между любовници? А какво става с езика на сънищата?
Дори ако преходният период свърши и процесът на превеждането на собственото „аз“ вече е приключил, родният език, макар и все по-силно изтласкван от придобития, остава присъщ на имигранта задълго, в повечето случаи завинаги. Ако някому се удаде за известно време да постигне (както това се е случило на Ева Хофман в студентските Ј години) колебливото равновесие между двата езика, нетрайното състояние на превъзходно двуезичие, в определени обстоятелства това може да доведе до буквално раздвояване на съзнанието. Особено фрапиращ пример за такова състояние в книгата е споменът за онзи момент от живота на авторката, когато тя, изправена пред перспективата за брак, в който не е напълно убедена, стига до диаметрално противоположни изводи в зависимост от това дали мисли за бъдещето си на полски или на английски. Системата на ценности, вписана незабележимо в езика, на който говорим и мислим, влияе на поведението ни в много по-голяма степен, отколкото сме склонни да признаем ­ с тази мисъл ни накараха да свикнем писатели и лингвисти от Оруел до Хаякава. Но само двуезичен автор е в състояние наистина убедително, като Ева Хофман в сцената на двуезичната си вътрешна дискусия, да докаже тази теза, като сравнява семантичните последици от използването на двата езика и показва до каква степен интерпретацията на света зависи от онова, което диктува определена езикова система. Под „наша“ трябва да се има предвид не само нас като единици, но и като етнически групи, народи или държави. Проблемът за влиянието на езика върху мисленето за действителността и проблемът за това, което „се губи в превода“ от език на език е нещо повече от семантичен куриоз: при определени обстоятелства смисловият нюанс на една дума може да бъде въпрос на живот или смърт за милиони хора.
С особена честота в книгата на Ева Хофман се появява неочакваният в този контекст термин „триангулация“. Той се отнася обаче не за геодезия, но ­ още веднъж ­ до семантиката. Той означава метафоричния начин, по който имигрантът, поставен между два езика и две вградени в тях системи от възгледи, ги приема като два върха на триъгълник, за да намери пред себе си третият ­ собственото си място в живота и отношението към живота. Както сочи авторката в последните части на книгата си, проблемите, свързани с имигрантския „живот в нов език“ могат да се окажат особена привилегия. Това, което от една перспектива изглежда мъчително раздвоение на личността, от друга може да се разглежда като шанс да се постигне истински вътрешен плурализъм, отваряне към многообразието от ценности, които съсъществуват в света; по този начин пропастта между двата езика става „процеп, прозорец, през който може да се наблюдава разнообразието на света“. Имигрантският синдром на Вавилонската кула може просто да е другото име на просветлението, в който разбираме, че смесването на човешките езици е само най-лесно забележимата проява на вбесяващото и упоително многообразие на всичко, което ни заобикаля.
1989
 

Превод Евгения Манолова
 
 
 
 
 

Цезари Воджински
 

Философ и есеист, роден през 1959 г. Работи в Института по философия и социология на ПАН. През 1986-1990 е главен редактор на издаваното нецензурирано философско списание „Алетея“ и на „Философски преглед“. През 2000 г. в Oxford University Press излиза книгата му „Heidegger and the Problem of Evil“. Автор на: „Знание и спасение“. Студия върху Лев Шестов (1991), „И какво да чакаме от философа...“ (1992), „Светият идиот“. Проект за апофатична антропология (2000) и др. 
 

„И КАКВО ДА ЧАКАМЕ ОТ ФИЛОСОФА В ЛОШИ ВРЕМЕНА...“ 
 Предмет на тези размисли е едно особено, може би дори необикновено положение. От една страна ще ме интересува особеният вид интелектуална дейност, който условно наричам „философско мислене“ ­ условно, защото той не е запазен само за философи-професионалисти; за предприемането на усилия за философско мислене решаващ е по-скоро типът чувствителност, нежели образованието, следователно би трябвало по-скоро да се говори за призвание, отколкото за професия. От друга страна вниманието ми ще бъде съсредоточено върху онзи специфичен вид практическа активност, която обикновено наричаме правене на политика или просто „политика“. И накрая, трето, обектът на наблюдение ще бъде нелишената от драматични акценти връзка между двата споменати феномена. Намерението, съдържащо се във въпроса в заглавието, е насочено преди всичко в това „между“. Най-характерната черта на цялата ситуация обаче идва от обстоятелството, че до описвания тук сблъсък между „мисленето“ и „политиката“ се стига в „лоши времена“. 
1. „Лошите времена“ дават облика на епохата, в която живеем. Проницателни и достоверни свидетели наричат по различен начин епохата на „лошите времена“: говорят за век, в който е настъпила „смъртта на Бога“ и „агонията на християнството“ , за „заник на Запада“ и за „упадък на западната цивилизация“, за „бунт на масите“ и „ново Средновековие“, за „криза на парламентарната демокрация“ и за „епоха на тоталната идеология и власт“. Всички тези наименования означават нещо съществено, но нека спрем на последното от тях. Епоха на тоталната власт: „Тотално управление на анонимно оказваща натиск, безлична бюрократична власт, понякога все още неосъзнавана, но вече въздействаща върху всяко съзнание; това е властта, опряна на вездесъщата идеологична фикция, която доказва всичко, без да трябва да се придържа към истината, властта, която обсебва и лишава от мислене, морал и интимност; властта, която отдавна не е дело на група отделни владетели, а завзема и поглъща всекиго, така че в крайна сметка всеки от нас да участва в нея по някакъв начин, макар и с мълчанието си; властта, която всъщност вече никой не притежава, защото тя притежава всички. Това е чудовище, което не управлява хората, а ги влече след своя обективен (т.е. освободен от всякакви човешки мерки включително разума, следователно напълно ирационален) собствен упадък в ужасяващо бъдеще“ (Вацлав Хавел).
Нека обърнем внимание на трите съставни части на това описание: това е всеобхватна власт, следователно стремяща се към абсолютен контрол над всички области на живота, към позитивно регулиране на всички прояви на социалния и индивидуалния живот; това е власт, за която категорията „истина“ не играе никаква роля; и накрая това е власт, която успешно лишава от способността „да се мисли“. Санкцията, утвърждаваща този тип власт, може да има само идеологически характер: „Тоталната власт и тоталната идеология се обуславят взаимно. Идеологията е тотална в много по-силен смисъл, поне що се отнася до онова, което тя иска от личността (от която и да е друга позната ни от историята религиозна вяра). Тя не само има претенциите да обсебва цялата действителност, не само се представя за безпогрешна и задължителна, целта Ј (за щастие непостижима) излиза извън стриктния контрол и властта над личния живот на всеки поданик; идеологията трябва да замени личния живот и да превърне хората в матрици на идеологически лозунги. С други думи, идеологията унищожава личната форма на живот“ (Лешек Колаковски). Идеологията се превръща в игра на привидности, чист ритуал, който оперира с език, лишен от всякакъв семантичен контакт с действителността, със система от нищо не означаващи знаци, които заместват действителността с фикция. В този свят няма място за никакво степенуване на ценностите, защото са отменени всякакви ценности; не може дори смислено да се прилагат категориите истина и фалш, макар че лъжата изпълнява тук извънредно важна функция, защото самите тези идеи са анулирани. И не е важно, че този идеал, това състояние на всеобхватна идеология и всеконтролираща власт досега е останало неосъществен мираж, съществен е фактът, че като телос и ентелехия той никога не е бил изоставен, че представлява идеалният хоризонт на „лошите времена“, а всички известни тоталитарни системи са поредни приближения до този особен вид регулативна идея. 
2. Епохата на „лошите времена“ е истинската стихия на политиката и политиците. В света на тоталната власт и тоталната идеология политиката става в с и ч к о ­ и това съвсем не е наивна метафора. Цялата човешка действителност както в обществено, така и в личностно измерение, е подложена на натиска на вездесъщата политика. Всяко човешко действие, всеки жест на отделната единица и на общността някак a priori независимо от намеренията се превръща в политически акт и жест. Всяко „да“ и „не“, всяка надежда, отчаяние, всяка радост и болка биват белязани с клеймото на политичността. Не само думите, но и мълчанието... Чудовището политика прониква навсякъде, промъква се във всяка цепнатина, от нея не може да се опази нито една, привидно най-недостъпна сфера, дори най-интимните кътчета на личния живот. Ето свидетелството на един интелектуалец, борещ се с демона на политиката в момент и място на особено силен идеологически натиск (тези дилеми роди едва двадесетият век, епохата на „лошите времена“): „Чета написаните страници и ме отвращава колко дълбоко животът ми е овладян от политиката, епохата, идеологията. Победата на комунистите е огромна. Те така изпълниха със себе си целия свят тук и наоколо, че дори аз се поддадох на насилието им; най-доброто доказателство е този дневник, т.е. манията за полемика. Мен почти ме няма тук, налице е моят лай против. И то някак заглушено. Прометеевци, Едиповци, Конрадовци и разни други, които са мерили сили с Бога, съдбата, предопределението, сега не ми идват на ум, макар да са признавани и уважавани от Противника си. Да се съдиш с Бога, що за прекрасна мечта! Комунизмът е колос на глинени нозе, огромен ­ факт, но само глина и мръсотия! Толкова повече моята борба е по-лоша, по-дребнава, по-мръсна“ (Леополд Тирманд). А поетът? Може ли човек да си представи по-горчива подигравка на „лошите времена“ с поет, който в залеза на живота си признава: „Политиката е нашето Предопределение, циклонът, в чието око се намираме постоянно, макар да се крием в люспичките на поезията. В сегашния случай тя беше La Dame sans Merci1 противна и омразна, която обвързва и пленява. Числено това изглежда много гладко: единадесет затвора и седемнадесет престоя в болници. Някога този урожай плащаше живота на скитник и пътуване до Китера, но къде са сега някогашните снегове?“ (Александер Ват). Заслужава да се помни, че това са свидетелства на хора, които имаха изключителни съпротивителни сили срещу натиска на политиката в „лошите времена“, хора, чието съзнание бе далеч от робството на новата идеология, а съблазънта на новата власт им изглеждаше чужда и отблъскваща. А философът? Какво да чакаме от философа ...
3. Ако се приеме, че човекът е мислещо същество, същността на човека се осъществява именно в мисленето. Човек мисли, защото е мислещо същество. Особена отговорност тогава пада върху философа, който е призван преди всичко да мисли. Какво означава да мислиш, да мислиш философски? Да започнем от наглед тавтологичното твърдение: истинската стихия на мисленето е мисленето и нищо освен него. Мисленето се изчерпва само в себе си, то не надхвърля определените от собствената си същност граници. То също така е и своята собствена цел: мисли, за да мисли. Последиците: мисленето не води до преки последици: „Мисленето не се превръща в дейност като предизвиква някакви последици или намира някакво приложение. Мисленето работи, като мисли. Наглед тази дейност изглежда най-проста, но същевременно е най-висша...“ (Мартин Хайдегер). Следователно то не може да води до каквито и да е промени в света, не е нито теоретично, нито практическо, то не помага в завладяването на света, не открива закони, които да управляват този свят. Колко е бъркал един от пророците на „лошите времена“, провъзгласявайки прословутата си единадесета теза за Фойербах! Който не е доволен от интерпретирането на света, който иска да промени света, веднага се ситуира при антиподите на философското мислене. Мисленето не е и звезда, подпомагаща човека в практическата ориентация по света. В сферата на мисленето няма място за еднозначни и авторитарни отговори, то никога не застива в окончателен отговор, тъй като е проблематично само за себе си. Непрестанно го съпровожда въпросът: какво означава да мислиш. Мисленето е особено състояние на съсредоточаване, „нещо самотно“, както казва Хегел, защото най-охотно и най-пълноценно се извършва в самотата, към която призоваваше ницшеанският Заратустра („Бягай, братко, иди в уединено място, там, където веят остри и сурови вихри...“) Глъчката и шумотевицата на пазара са убийствени за мисленето. Освен това: „За мислене е необходим „Gelassenheit“ ­ спокойствие, самоовладяване, отпускане, с една дума, настройване „да става, каквото има да става“. От гледна точка на волята, мислителят трябва да каже само наглед парадоксалното „имам воля да нямам воля“; защото само по „този начин“ и само тогава, когато „се отучим от волята“, можем да се освободим и да намерим пътя към търсената същност на мисленето, което не е да имаш воля“ (Хана Арент). Да направим равносметка: да се оценява мисленето по резултатността му, по теоретичните постижения и практическото въздействие, като мяра за знак по пътя на човешкото съществуване, според волята за промяна и за сила, е да се оценява мисленето с неподходяща за него мяра.
4. Мисленето има целенасочена структура, то винаги е мислене за нещо... „Нещото“ , към което е насочено философското мислене, е истинската „същност“ на мисленето ­ това е истината. Мисленето трябва да бъде мислене на истина ­ тъй както битието на мислителя трябва да бъде битие, насочено към истината; когато мисленето се отрича от истината, когато я губи от своя хоризонт, то престава да бъде философско мислене. Мисленето на истина същевременно трябва да бъде акт на отговорност за истината. Следователно истината се превръща в единствения критерий на мисленето, в единствената инстанция, призвана да оценява мисленето, в единствената инстанция, от която мисленето е „зависимо“. Истината на мисленето е мислене на истината. Това е единственият критерий за философско мислене. Вътрешното, неотстранимо родство между мисленето и истината предопределя не само целевата посока на мисленето, неговия „духовен живот“, но определя и характерния за мисленето иманентен ред, вътрешната му „логика“, която понякога е по-близка до езика на поезията, отколкото до логиката на логиците. Зависимостта от истината предопределя същностната н е з а в и с и м о с т  н а  м и с л е н е т о  от всякакви други фактори и обстоятелства. Идеята за пълната независимост е вписана в самата същност на мисленето. „Да мислиш“ и „да мислиш независимо“ са понятия, чийто семантичен обсег и смисъл се покриват изцяло, когато става дума за философското мислене. Истината е безкрайно ревнива и строго бди да бъде единствената любов на мисленето. Мисленето в служба на истината не може да служи на нищо друго. Нека попитаме сега: какво става с този особен род мислене, каквото е мисленето на истина, в такава извънредна ситуация като „лошите времена“.
5. „Лошите времена“ са времена на голямо изпитание за мисленето. В света на тоталната власт и тоталната идеология не може да остане нито една проява на независимост, а мисленето е именно онази област, която трябва да бъде независима поради самата същност на мисленето. „Лошите времена“ са огромна заплаха за мисленето, те се опитват да унищожат всяка негова форма, да отстранят безусловно и окончателно самия принцип на мисленето. Те са и смъртоносна заплаха за мислителя, защото подкопават смисъла на съществуването му; те са посегателство върху самото битие на този, който мисли и се стреми към истината. На това служи както тоталната идеология, така и тоталното политизиране. В тези условия мисленето трябва да прояви пълната си независимост, особено независимостта си по отношение на толкова чужда и враждебна за него сфера като идеологията и политиката. Мисленето по своята същност е а п о л и т и ч н о. И то значително по-силно аполитично, отколкото е независимо от каквото и да е друго. Да припомним и подчертаем: мяра и главна категория на политиката е ефективността; в стихията на политиката няма място за истина, дори ако на категорията истина се признае второстепенно, служебно място (а това означава фактически отказ, защото истината в служба на ефективността престава да бъде истина). Мисленето обаче не е ефективно в някакъв разпознаваем смисъл, освен това винаги е мислене на истина. Когато мисленето, забравило същността си, излиза на пазара, където иска да бъде резултатно и да въздейства, незабавно се превръща в идеология. Подобна метаморфоза претърпява истината, когато се хвърля във водовъртежа на обществените въпроси: тогава става обикновено мнение. Аполитичността на истината може да бъде описана и от друга страна: „Щом философската истина се отнася до човека като индивидуалност, тя е аполитична по природа. Ако философът въпреки всичко би искал победа на своята истина над възгледите на множеството, той ще претърпи неуспех и може дори да стигне до извода, че истината е безсилна, което е такъв труизъм, колкото съжалението на неспособния да разреши квадратурата на кръга математик, че кръгът не е квадрат. Тогава философът може като Платон да бъде подмамен да бъде чут от някой тиран с философски склонности и в случай на успех ­ за щастие неправдоподобен ­ да създаде една от онези тирании на „истината“, които познаваме главно от различните политически утопии и които, разбира се, от политическа гледна точка са също такъв деспотизъм като другите форми на тирания. Затова пък в само малко по-неправдоподобния случай на победа на неговата истина без участие на насилие ­ само защото хората биха се съгласили с нея ­ той ще спечели пирова победа. Защото тогава истината би се възцарила не защото е неоспорима, а благодарение на съгласието на хората, а те на другия ден биха могли да размислят и да се съгласят с нещо друго; това, което е било философска истина, би станало само мнение“ (Хана Арент). Мисленето на истина си остава извън и над политиката; то веднага губи своето привилегировано положение, когато се опитва пряко да се намесва в обществените дела и да „се въплъти“ било чрез убеждение, било чрез насилие.
6. Не без причина обаче аполитичното естество на истината и мисленето излизат наяве с несрещана сила едва в конфликтни моменти, т.е. тогава, когато политиката прекрачва техните граници и нахлува в царството им. Философското мислене е особено чувствително към идеологическия натиск и напора на политиката, затова нищо чудно, че в „лошите времена“, във времената на силен идеологически и политически натиск, то изчезва... Ето пример: „В една важна област комунизмът се оказа почти напълно безплоден и това е философията. Официалната съветска философия не остави след себе си нищо, заслужаващо да бъде споменато, нейната история може да се изследва като пример за неизбежна деградация на мисленето, сведено до ролята на лишено от воля оръдие на партията. Двамата наистина интересни мислители, които все още са предмет на известно внимание ­ Лукач и Блох, само в малка степен могат да служат като пример за обратното. Лукач заслужава да се чете като доста необикновен пример на изтъкнат интелектуалец, който докрая на живота си, въпреки различните приключения и конфликти, бе отдавал разума си в служба на тиранията, но творчеството му не излъчва вече никакви мисловни импулси и се приема, включително и в Унгария, за нещо мъртво. Това, което при Блох би могло да бъде интересно, са само онези елементи на мисълта му, които нямат нищо общо не само с комунизма, но и с марксизма. В Полша и Чехословакия също философското творчество, израснало от комунистическия дух, сега е бунище, макар, разбира се, бунищата също да са интересни за археолозите“. (Лешек Колаковски). В наложените от „лошите времена“ обстоятелства вероятно е по-лесно да се действа, отколкото да се мисли.
7. Историята на мисленето ни дава предостатъчно красноречиви примери, илюстриращи тезата за необходимата, постоянна независимост на мисленето от политиката. Казусът на „революционния философ“ , който би съчетал хармонично и без противоречия философската и политическата активност, е практически непознат. Опитите да се заеме такава позиция, предприемани с учудваща неуморност от времената на Платон до времената на Жан-Пол Сартр неизменно завършват с фиаско. В екстремни случаи политизирането на мисленето е завършвало не само с естественото увяхване на самата мисъл, но е и водило до пълна загуба на собствената личност и продаване на демона на политиката. Именно така трябва да се погледне на краткия, крайно неуспешен флирт на Хайдегер с политиката на „лошите времена“: че продължава съвсем кратко, по-малко от девет месеца. Философът успява сравнително бързо да извади заключения от опита си и никога повече не се опитва да предаде призванието си. Какво щеше да стане с него, ако неговият „пакт с дявола“ не беше свършил след девет месеца? Пълният отказ от vita activa се оказа условие, необходимо за истински творческия vita contemplativa. А този, комуто е малко да мисли и да съзерцава света, този, който е искал да промени този свят на всяка цена, непрестанно ангажиран, увлечен от политиката и все така блуждаещ... ­ дали не е заслужил следната характеристика: Какво да се прави? Заглавието на романа на Чернишевски е знаменателно за руската интелигенция от XIX век и би могло да стане максима за неуморната дейност на Сартр. Той непрестанно търсеше une cause, на която да отдаде силите си. Всичките тези causes се свързваха с надеждата да се свали съществуващия ред и той да бъде заменен с друг ред, но какъв именно ­ точно тук Сартр непрекъснато сменяше мнението си. Свързването на надеждите му с все нови страни и поредните разочарования носеха в себе си нещо комично и патетично: Съветския съюз, Югославия, Куба, Китай, докато накрая не започна да раздава позиви с младите левичари. В търсенето на все нови и нови отговори на въпроса „Какво да се прави?“ Сартр съвсем не беше сам, напротив, може да служи като пример за същото безпокойство на хиляди интелектуалци и полуинтелектуалци“ (Чеслав Милош). А всъщност отговорът на въпроса „Какво да се прави?“ на мислителя му идва сам с цялата си очевидност: достатъчно е да се мисли, това е всичко. Равновесие между vita activa и vita contemplativa може да си позволи интелектуалец, мислителят има друг път. Който мисли, не действа ­ мисленето изисква пълен отказ от политическо ангажиране и обратно: който действа.... ­ поне що се отнася до философите. Нито един опит на философ да излезе на пазара не може да се нарече успешен: потирът с бучиниш в ръцете на Сократ, трикратното бягство на Платон от Сиракуза, подигравателният смях зад гърба на Заратустра, ръцете на левичарите, протегнати към позивите...
8. Паскал пише: „Никакви старания на насилието не могат да отслабят истината и водят само до това, че я карат да изпъкне. Никакви зари на истината няма да успеят да възпрат насилието и само го настървяват. Насилието и истината не са способни да направят нищо едно срещу друго“. Този блестящ афоризъм показва същностното различие между сферата на мислене на истина и сферата на политиката. 
„Лошите времена“ са всъщност безсилни спрямо мисленето: те не успяват да поробят независимата мисъл, могат най-много да я унищожат. С насилие на човек може да се наложи почти всичко, но той, особено ако е мислещ философски т.е. мислещ истина човек, не може да бъде накаран да се откаже от своето призвание и да започне да мисли в полза на чучелото на политиката. Ако става така, а от историята на пленяваните и поробени умове знаем, че в „лошите времена“ това става много често, тогава той престава да бъде мислител, а неговото мислене ­ мислене на истина. История на поробената мисъл няма. По отношение на мисленето политиката е като митичния цар Мидас: достатъчно е да докосне нещо и то незабавно променя същността си, престава да бъде самото себе си. Паскал обръща внимание и на обратната страна на взаимовръзката. Мисленето на истина е безсилно спрямо политиката; то, както помним, е неефективно, безкористно, не предизвиква пряко никакви промени в света. „Лошите времена“ обаче ­ поради стремежа си към тотално подчиняване на всичко и ликвидиране на всякакви прояви на независимост ­ в крайна сметка превръщат мисленето в огромна сила. И за това не е необходимо никакво действие от страна на мисленето, то впрочем би било невъзможно. Достатъчен е един-единствен наглед незначителен факт ­ съществуването на мислене; мисленето, което по своята същност е независимо, успява да покаже цялата пустота на „лошите времена“, нищожността на панидеологията им, безсилието на политиката. Затова върху философите лежи толкова голяма отговорност, затова „лошите времена“ са толкова голямо изпитание за мисленето.
Може би е възможен проект на политика, различен от този, който определя политическата действителност на „лошите времена“. Проект на такава политика, която не само позволява независимо от нея мислене, която зачита ненарушимата граница между тези две несъчетаеми области, нещо повече, вдъхновява ги, оставяйки цялата сфера ­ именно сферата на мисълта ­ свободна от влиянието си, извън какъвто и да е контрол и вътрешна намеса. Проектът за такава политика, която според идеалите на гръцките polis или идеите, изразени в енцикликата на Йоан Павел II Laborem exercens би бил наистина проява на загриженост за общото благо и действие в името на това благо. Проект за политика като сила, като се самоограничава и зачита правото на друга сила. Може би... „Лошите времена“ обаче ни научиха на подозрителност. Трудно можем да се освободим изцяло от съмненията дали в крайна сметка политиката пак няма да започне да се ръководи от чиста пресметливост, отхвърляйки ефективността пред истината и разчитайки тайно да използва за собствените си цели отгледаната в парникови условия мисъл...
9. Най-накрая нека да опитаме да формулираме въпроса, около който се въртяха всички досегашни размишления и който ще ги насочи обратно към първоизточника, откъдето всъщност произтичат. Следователно: мисленето, за да остане вярно на същността си, трябва грижливо и отговорно да пази собствената си независимост при всякакви условия и безусловно. Особено в „лошите времена“, т.е. при обстоятелства, когато същността на мисленето е заплашена по особено опасен начин. Когато на всяка цена ­ тук става въпрос за абсолютно принципни неща: да се запази вярност или да се извърши предателство (tertium non datur) ­ трябва да се докаже собствената независимост. Когато трябва да се действа в нейна защита, със съзнанието, че в обратния случай настъпва отказ от призванието. Следователно става дума за съществуването на онзи, който мисли истина и се стреми към истина. Става дума и за това да не се предава мисленето на произвола на чужди на мисленето сили, които могат да го унищожат. Дали тогава доказателството за независимостта на мисленето ­ парадоксално, противно на същността на мисленето ­ не става проява на зависимост? Накратко казано: дали аполитичното по същността си мислене не става политически акт? За прослава на „лошите времена“. Не се ли стига до омагьосан кръг: изпадане в зависимост в името на независимостта... Нека повторим и подчертаем: когато над мисълта се оказва насилие, грубо и безапелационно Ј се посочват границите, дори се правят опити за пълното Ј унищожаване, принуждаване да предава самата себе си, да се превърне в собственото си отрицание, тогава тя безусловно трябва да защити себе си и ненакърнимите си иманентни права. Дори да я заплашва самоунищожение или съгласие да бъде унищожена. Тя трябва да преодолее изпитанието на „лошите времена“. За това е достатъчно само едно: да бъде, да я има въпреки всичко, но именно това „едно“ в условията на “лошите времена“ се оказва много трудно. „Лошите времена“ не позволяват на мисълта „да бъде“. Защото една-единствена проява на независимост може да наруши гигантската структура на тоталната идеология и смисъла на съществуването на тоталната власт. Говорихме вече за това: безсилната мисъл се превръща в мощ. Това е като пукнатина в монолитна фасада, като процеп в стена на затвор. Нека помним, че философското мислене ­ през всичкото време говорим за него ­ е мислене на истина. Светът, в който текат „лоши времена“ е също така свят на организирана лъжа. От него е отстранена самата идея за истина. Дали този, който със самия начин на съществуването си ­ битие в истина и мислене на истина ­ като подкопава основата на света на организираната лъжа и възстановява действителните пропорции между истината и фалша, не се ангажира в политически дела? Нека чуем още веднъж свидетелството на човек, творец, комуто дилемата да се обвърже в „лошите времена“ не е била чужда: „Комунизмът е нещо, което подчинява човека на човешкото множество, от което следва, че най-смисленият начин на борба с комунизма е укрепването на единицата против масата. И ако е твърде очевидно, че политиката, печатът, литературата за текущи нужди, предназначена за прагматичен ефект, искат да създадат колективна сила, способна да се бори със Съветите, все пак задачата на сериозното изкуство е друга и то или ще си остане завинаги това, което е било от началото на света, т.е. глас на единицата, изразител на човека в единствено число, или ще загине. В този смисъл една страница на Монтен, един стих на Верлен или едно изречение на Пруст са по-антикомунистически от един обвинителен хор...“ (Витолд Гомбрович). Дали не и една страница, един стих, едно изречение на философ в „лошите времена“?
10. Разрешаването на това наглед неотстранимо противоречие, на тази тайнствена и парадоксална ситуация ­ изпадането в зависимост в името на независимостта, политическата аполитичност ­ се налага самҐ, като Deus ex machina. То е също толкова просто като кавичките, с които Гомбрович е оградил думичката „антикомунизъм“ и в които несъмнено трябва да се сложи „политизирането“ на философското мислене, „идеологичността“ на истината, насочваща движението на мисълта му. Борейки се за автономията си в миг на заплаха, мисълта прави нещо трудно, но извънредно просто: остава вярна на същността си. Като иска да бъде, следователно да мисли, въпреки „лошите времена“, тя не става политическа мисъл, не се превръща дори в политически акт. Нейната „политичност“ има вторичен характер, който не произтича от същността на мисленето. Мисленето въпреки „лошите времена“ се превръща в мислене „против“ само във външен, условен или често ситуационен смисъл. Нали не е позволило „да го измъкнат от самотата му“, не е позволило да бъде изкоренено от единствената му присъща почва, не е напуснало своята обител, не е позволило да го изкарат на пазара, където врявата заглушава всякаква мисъл. Домът, който в определени обстоятелства се превръща в крепост, не престава да бъде дом. Мисълта, която понякога е мощ, изобщо не е политическа сила. Езикът на мисленето е непреводим на празнословието на политиката. Независимостта на мисленето е безусловна, абсолютна, неподлежаща на ограничаване ценност; следователно „политичността“ в този случай може да има само условен, относителен, ситуационен характер, не е, така да се каже, „вродена“. Също толкова често формалният въпрос дали декларирането на независимостта не е доказателство за зависимост, е зле поставен и неточен. Не става дума за обикновена, вербална „декларация“, а за живо, точно описание на самата същност на мисленето и на всички възможни последствия, произтичащи от това описание. А най-важното последствие е следното: проявявайки и потвърждавайки независимостта, аполитичността си, запазвайки вярност към същността си в „лошите времена“, мисленето изобщо не напомня захапала опашката си змия. По същество и по естество то продължава да е независимо и аполитично, издържало е изпитанието на „лошите времена“. Мисленето губи същността си не под знака на верността, а на предателството. Сократ се изправя в защита на независимостта на философското мислене от политиката, в защита на автономната му, абсолютна ценност, и докрай остава верен на своето призвание и на същността на мисленето. И затова неговият процес всъщност е бил триумф на философа, а не на политиката.
11. Във въпроса „И какво да чакаме от философа в лоши времена“ обаче се крие известно превратно намерение, известно съмнение, което не бива да бъде избегнато, понеже крие заплаха от разминаване с истината. Това не може да не се забележи дори с цената на отказ от яснотата и еднозначността на досегашните размисли, дори ако се наруши „композицията“ им. „Лошите времена“ са за мисленето не само голямо изпитание за вярност и правдивост, но и голямо изкушение. Тъй като те откриват хоризонта на солидарността. Солидарността, която се оказва единствената ефективна форма на протест срещу злото на „лошите времена“. Именно злото. Предопределя ли верността към същността на мисленето безразличие към злото наоколо, върху което мисленето няма влияние, защото не цели да е ефективно? Какво да се направи с дилемата: „солидарност или самота“, солидарен бунт или самотно мълчание? Човешко достойнство и достойнство на мисленето? Ето тревожна картина: Хайдегер създава в изолация гениална творба, но остава абсолютно безразличен и нечувствителен към ужасното зло на концентрационните лагери и подземията на гестапо. Нещастният му деветмесечен „пакт с дявола“, както отбелязва Хана Арент, е нищожна грешка в сравнение с позицията, която заема по-късно. Дървената вила в Шварцвалд сред висока гора, заглушаваща шумовете на околния свят, на „лошите времена“, къщата, от чиито прозорци се вижда изгрева над гората и път към полето, но не се вижда злото... Редно ли е, може ли да се избяга от това зло? Като се поеме цялата отговорност за мислене на истина и за битие в истина може ли да се избегне отговорността за злото? Задачата да се мисли се бори със задължението за солидарност. Пространството, в което е възможно активно и ефективно противопоставяне на злото, е пространството, където властват демоните на политиката. Там жестовете на любов и доброта почти нищо не значат. Това е знаел дори толкова хладен и саркастичен разум като Макс Вебер, написал за политика: „Той флиртува със сатанинските сили, които се крият зад всяко насилие. Великите виртуози на любовта към човека и на добротата, произхождащи било от Назарет, било от Асизи или от индийските замъци, не са си служили с политически средства, тяхното царство „не е от този свят“... Ако някой търси спасение на душата и спасение на другите души, той не прави това чрез политиката, която има съвсем друга задача: нейните задачи могат да се решат само чрез насилие. Геният или демонът на политиката живее с бога на любовта във вътрешно напрежение, което във всеки момент може да избухне и да се превърне в неразрешим конфликт“. Лешек Колаковски прекрасно си дава сметка за този конфликт, който може да бъде едновременно и илюстрация на антагонизма между „безрезултатното мислене“ и „немислещото действие“: „Напрежението между духовната независимост и пълната идентификация може да бъде премахнато само чрез отказ от независимостта“. Творчеството на автора на Бележки за съвременната контрареформация и Религия, както ми се струва, е едно постоянно балансиране по линията на този конфликт... Колаковски предупреждава: „(под претекста че не обичат идеологията) хуманистите не могат да избягват участие в процесите на създаване, формиране и укрепване на идеологиите, ако не искат тези процеси да се обърнат срещу тях и техните ценности. И не е вярно, въпреки елементарните примери, че ангажирането в тези процеси автоматично води до предателство към научното призвание на хуманиста, защото както обратните примери, така и логиката на нещата се противопоставят на такова обобщение“. Не съм сигурен дали това предупреждение запазва силата си и по отношение на феномена, за който става дума през всичкото време ­ феномена на мисленето на истина и битието в истина. Зная обаче, че творчеството на Колаковски е съществен контрапункт на тази теза. Също като онова странно състояние на безтегловност, неразрешимост, което не бива да се случва и все пак... Когато мисленето запазва вярност към същността си и остава независимо, но същевременно не е безразлично към злото на „лошите времена“. То продължава да е мислене на истина, но същевременно вече е и реакция на злото. Благодарение на този контрапункт поставеният въпрос не застива в горд, авторитарен, окончателен отговор, зачеркващ перспективата за по-нататъшен размисъл. „И какво да чакаме от философа ...?“ Въпросът продължава да звучи, отеква със стократно, нестихващо ехо в мрачния лабиринт на „лошите времена“.
 

 Превод Евгения Манолова
 

Чеслав Милош (1911-2004)
 

Поет, есеист, прозаик, лауреат на Нобелова награда (1980) и други европейски и полски отличия, знакова фигура в полската култура. Автор на „Поробеният разум“ (1953), „Долината на Исса“ (1955), „Земята Улро“ (1977), „Метафизична пауза“ (1989), „Крайпътното кученце“ (1997), „То“ (стихове, 2000) и мн. др.
 

ЛЕГЕНДАТА НА ОСТРОВА

 Познавах една стара жена, която в тежки моменти полека вдигаше ръце към слепоочията си и казваше: „Ох, да можех да се скрия на безлюден остров, да нямам работа с хората, да избягам, да избягам някъде далече“. Все я виждам загледана през прозореца навън, където се люлеят есенните дървета и водата в езерото бляскаво менеше цвета си. Тя не казваше тези думи в оживения град, не бяха от досада заради тълпите, изпълващи улиците, фабриките и кафенетата. Не, наоколо се простираше тихо село и непроходими гори. Хората, от които искаше да избяга, бяха най-близките Ј, готвачката, старият пазач на дъскорезницата.
Спомням си този образ и мисля за всички жени и мъже, които с подобни жестове и думи изразяваха копнежа си по пълна самота, за поколенията, създали легендата на острова. Безлюден остров! Получил конкретна форма в „Робинзон Крузо“ и така предаван от ръка на ръка като коледен подарък, като първата книга за големия свят, той беше един от символите, останали ни от детството, с които езикът на възрастните си служеше, за да назове сложните им преживявания. Безлюдният остров е легенда и като всяка легенда е по-богата на съдържание от събитията, които са я родили, които градят външното скеле за развитието Ј. Някои предмети, благодарение на „нелегалните“ връзки с чертите на човешката природа, получават почти магическа власт над човека, влизат в разговорния му език като изрази за скрити копнежи. Думата „остров“ означава отделяне от останалата земя с трудна за преодоляване преграда, но това е преграда прозрачна, лазурносиня и не е пречка за погледа. Островът е безопасност за жителите му от битките, споровете и войните на останалата част от хората. Това отсъствие на заплаха, тъй присъщо на всички легенди за щастието, все едно библейският рай или „златният век“ от началото на „Метаморфози“, пренесен извън историята, е същностен белег на острова, както го вижда детето (любимата мечта в час, за да се избяга поне в мислите от учителя или родителите), както го вижда фантазията в различните епохи (островът Утопия, Островът на блажените). 
Можем също да допуснем, че островът ни отправя към друго понятие за времето от това, в което нормално живеем. Човек изразява времето чрез пространствени образи (времето тече, „отрязък“ от време, голям период от време), вижда времето като някакъв флуид, реещ се над земята. Като откъсва острова от сушата и го заобикаля с лазура на морето, той е склонен посредством много странни и красиви грешки да откъсне неговото време от това на сушата, да му придаде друго време, както различни от тези на сушата права и привилегии. Въздействието на времето върху човека, сиреч стареенето, се усеща най-дълбоко там, където младостта на другите наоколо напомня на всяка крачка броя на преживените години. Островитяните от легендата са сред свои, те са едно поколение и времето губи своята язвителност. Оставането на острова на нимфата Калипсо дарява с вечен живот или с вечния покой на смъртта. Когато тълпящите се на брега всред буйните дървета върволици от любовници, замрели в прощален жест ­ „Отплуване за остров Китера“ на Вато ­ отплуват от зеленото пристанище, ги чака вечно щастие на този остров на любовта. Просперо от „Буря“ на Шекспир в известен смисъл е господар на времето ­ дарбата да предизвиква и усмирява бури, която притежава този герой от най-„островната“ творба в историята на театъра, е в крайна сметка дарба за промяна и регулиране на времето и неговата атмосфера. Сигурно на това трябва да припишем и факта, че след толкова години на своя остров Робинзон не е остарял, а го напуска пълен с енергия и желание за още пътешествия.
Безлюдният остров прибавя към тези общи достойнства на острова още едно ­ има флора и фауна, но следата от човешки крак в пясъка е нещо невиждано и поразително. На безлюдния остров този, който го посещава и завладява, се среща със света без посредничество и помощ, той е сам там, всички връзки с обществото са скъсани. Постъпките му вече нямат отглас всред себеподобните и причините, и последствията са в него самия и никога извън него. Легендата за Робинзон се различава от древните легенди за острови с обричането на героя на живот в самота. В това има и опит природата да изпита човека, за да покаже какъв е всъщност без одеждите на бита и обичаите, и загатнато убеждение, че в самота, свободен от лошото влияние на тълпата, той може да прояви добродетели, притъпени дотогава, потискани и затрупани от лошите навици. Ще рече, има противопоставяне на личността на социалния живот в общност, лека алюзия за теорията на Русо за добрия по природа човек. Старицата, която копнее да се озове на безлюден остров, явно вярва, че изворът на всички злини е извън нея, някъде в обкръжението Ј. И макар че не говори сериозно, все пак изразява с това копнение загръщането си със самата себе си, бягството в глъбините на своето аз, на човешкото същество, което ни е тъй познато като продукт от механизма на междучовешките отношения, създаващ безименното зло без виновни и жертви: всички са едновременно и невинни, и виновни.
След всичко казано дотук става ясно, че „Робинзон Крузо“, така разгледан, се превръща в явление, което надраства със значимостта си и намерението на английския романист, и литературните достойнства на самото произведение. Той е свидетелство, кълбото, на което се намотава нишката на един съвременен нам мит. Книгата е християнска, но съдържа онази сянка от съмнение в добротата на света, гримасата на горчивина, чиито резултати ще усети едва 19-ти век. Християнска: Робинзон е оставен на острова, станал за него място за покаяние и поправяне. Спасен от ръката на Провидението от морските стихии, когато целият екипаж загива, той се събужда на непозната твърд. Първата му мисъл е да проклина съдбата; бързо се отчайва. Но когато се вглежда в себе си, намира именно там причината за тази случка: своя грях. Случката придобива характер на заслужена присъда и същевременно милосърдна грижа. Той се озовава на острова по присъдата на Бога. А грижата на Бога му изпраща необходимите сечива от разбития кораб, дори шепа зърно, което той лекомислено е разсипал, но с помощта на Божията ръка тъкмо на място, където то ще покълне и узрее. Лишен от моралната подкрепа на близките си, с единствена опора Библията, той осъзнава цялата система на добро и зло, вниква във вината си, определена именно според моралните принципи на протестанта търговец: съгрешил е, като не е слушал родителите си и се е домогвал до печалба без положен труд. На езика на етичните понятия това означава: човекът е с вродена способност да различава доброто от злото и религиозна природа. Достатъчно е да бъде откъснат от общото безумие и грешки, за да се изправи чист, в цялото си достойнство.
Но за да се извърши тази промяна, е необходимо особено средство, силен потрес, какъвто се явява корабокрушението на Робинзон и другарите му, скъсването с цивилизацията. Не означава ли това, че цивилизацията е изродена? Няма ли тук все още дискретно, но все пак изразително осъждане на нейните дарове?
И тъкмо тук се натъкваме на драскотина по традиционно християнския образ на света. Пътищата за усъвършенстване на личността според католицизма са дълбоко обществени, общностни ­ общите молитви, участието в тайнствата са опората на публичната институция, каквато е Църквата. Най-големият песимист сред католическите философи, свети Августин, не се колебае да признае на Църквата ролята на единствен ефективен инструмент за възраждането и на личността, и на цялото човечество. „В католицизма ­ пише Зджеховски ­ песимистичните елементи не са смекчавани от оптимизма на надеждата, а на песимистичната афирмация на лошата, сиреч изродената човешка природа е пряко противопоставен оптимизмът на вярата в Църквата, пък Църквата и църковната йерархия са едно и също. Йерархията посредничи между човека и Бога, раздава милосърдие и благодат, тя е непогрешимата посредница, която извежда човечеството от тъмата на греха и порицанието.“
Робинзон, който се възражда морално в девствената пустош, докосната сигурно само от крак на човекоядец, вместо да подивее и затъпее, от католическа гледна точка е нечовешки, стига до висоти, достъпни само на еремитите с ореоли на светци. Според Иполит Тен и неговата „История на английската литература“ романът за Робинзон не би могъл да се появи в култури и народи със склонност да смятат индивида за част от общността, все едно светски или религиозни култури.
На писателите с протестантски дух, ангажирани много по-дълбоко от католическите с морализаторската мисия, търсещи в човека вродени, ще рече независими от каквито и да било институции основи за добър живот, се падна ролята да изкопаят пропастта между цивилизованата общност и благородната отделна личност. Расата неуморни завоеватели, колонизатори, моряци сякаш се бе въоръжила в тази борба и с убеждението, че потъналият в пустоши и дебри човек, всред дивите зверове и диви племена не губи нищо от моралната си стойност, точно обратното, тъкмо тогава я придобива. Благодарение на това убеждение фермерът с дебелата фланелена риза, който чете вечерната си молитва на прага на къщата си, издигната с ей тия две ръце нейде из горите край Мисисипи или Мисури, можеше да се чувства чист и извисен, без да му трябва изповедник или проповедник. До него в лъчите на залязващото слънце, подпряна на вратата от нерендосани дъски, стоеше пушката му. С нея той беше затрил не един и двама индианци, защитавайки се, но и нападайки и преследвайки изконните жители на тези земи, които беше заграбил.
Мощната и сляпа енергия се нуждае от оправдателна и пречистваща илюзия. А Робинзон, създаващ наново система от морални понятия на базата само на това, което е в душата му, всъщност не създава нищо друго освен конвенционалния морал на средата, от която идва ­ което е достатъчно основание за нас да се усъмним в самото съществуване на доброто зрънце, способно като японските хартиени растения да израснат и цъфнат в запушена бутилка. Угризенията на съвестта на Робинзон са угризенията на съвестта на блудния търговски син. Това е Кристиян Буденброк, който по странния каприз на съдбата се връща към скучните си задължения. Това е една от многобройните персони, така популярни от страниците на еснафските романи, където мотивът за странното дете, притесняващо семейството, е чест, ако не и постоянен. Грехът на този блуден син е преди всичко в пилеене на богатството, натрупано от труда на цели поколения в рода. Собствеността преминава в ръцете на младите и родителите се безпокоят единствено за това, как те ще запазят и умножат богатството, все едно дали парично, имотно или добро и уважавано име. Такъв блуден син, различен от останалите членове на клана с пристрастията и поведението си, кукувичето, мечтаещо за непозволени висини ­ ето истинското нещастие за улегналия и уравновесен род.
Преувеличеният страх от подобна катастрофа кара еснафите да осъждат безапелационно всички житейски примамки, способни да отвлекат вниманието на наследника от предписаната обичайно кариера. Еснафството вижда във всяка свободна жена, сиреч жена, която не е нито съпруга, нито майка, нито годеница, демон, дебнещ всяка възможност да оплете и погуби сина. Еснафът вижда в изкуството (в осемдесет от сто случая блудният син е творец) нещо недозряло, детинщина ­ ненормална, защото продължава повече от позволения срок и граници. Алкохол, карти, жена, изкуство и стремеж към промяна на местоживеенето ­ това е комплектът безумия, без който не може да мине нито една прилична еснафска драма. Робинзон, над който сякаш гърми гласът на пуританския Бог: Който майка си и татка си не слуша, яка му душа! ­ поне така би казал пуританският Бог, ако познаваше полските поговорки ­ е наказаният блуден син, най-сетне отстранен от изкушенията по един перфектен начин.
„Вечният човек“ ­ абстрахиран, обезцветен от сянката, която общественият организъм хвърля върху него ­ странно напомня дребен търговец от малко магазинче в мрачно предградие, който дава на майка си всички изкарани грошове. Образцовата му издръжливост, посвещаването му години наред на стопански операции, дарбата за пресмятане (например като търси място за будката си, първо определя четири условия, на които мястото трябва да отговаря, и чак тогава пристъпва към изследване на терена), здравият разум го правят идеал, но идеал на определен исторически период и определена традиция. Операцията по разкриване на истинската природа на човека, предприета за облагородяване на читателите, е неуспешна. И все пак в това поверяване на героя на първичните стихии се проявява някаква значителна центробежна сила на тази цивилизация, стремеж към бягство от нейните центрове, търсене на нови територии, усвояването на които ще позволи да се развие нашироко, да се опрости и подмлади ­ за колко ли време? ­ това, което губи способността си да расте нагоре и да пуска корени в нея.
Така се проявява досадата в погледа, насочен към обществото, в което вече могат да се видят само тъмните страни. Даниел Дефо, преследван от кредитори, продаващ себе си на политически партии и на безценица печатните тайни на колегите си, трябва да избяга на безлюден остров, за да спаси образцовия християнин. Така се ражда първият портрет в дългата галерия благородни диваци, девствени деца на природата. Литературата от 18-ти век ще намери героинята на романа си във Виргиния, почти неграмотното девойче от острова. Ще застави простодушния индианец от племето хурони да се възхищава наивно на престъпленията на християнско-монархическия строй. А колко многозначително зрелище представлява Наполеон, този властелин на континента, този тиранин, който по пътя си към властта е приложил всички беззакония, предоставени му от многомилионния мравуняк на модерната държава ­ Наполеон, който се прехласва от сантименталните сълзливи приключения на „непорочните“ любовници Павел и Виргиния от едноименния роман на скучния, алчен и високомерен Бернарден дьо Сен-Пиер, майстора на котерийно-литературната интрига, който подобно на царствения си читател, е познавал добре тайните на лова в хорската джунгла. Ето какво се нарича да сложиш върху очите си превръзка на екзотични цветя, защото на всяка цена държиш на илюзията, че макар околните и самите ние да приличаме по-скоро на престъпници, някъде далече, където не стигат скиптърът и златото, има праведници, способни да се възхищават и да ронят сълзи.
Робинзон още не е сантиментален. Тази съставка, която, веднъж прибавена към начина на живот, започва все по-интензивното си разрушително дело с увеличаването на дозата впечатления, до садизъм и престорена студенина, все още му е съвсем чужда. Практичен, трезвен, с белези на предприемач и счетоводител, той би могъл по-скоро да събуди удивление с нечувствителността си. Отношението му към най-близките е винаги изрядно, но нищо повече от това. Описанието на смъртта на верния слуга и приятел Петкан, е образец на лаконичност: „След 22 дни се озовахме в залива Вси светии в Бразилия без никакви други произшествия, освен този, който ще опиша.“ Близо до Малките Антили корабът бил обкръжен от много индиански пироги. Тогава „наредих на Петкан да се качи при едного от тях и да попита какво искат, като добави, че ако не се махнат незабавно, гръм ще ги удари. Тези варвари наместо отговор го обсипаха с безброй стрели, от които беззащитният Петкан падна мъртъв.“ И нито една сълза не проронва неговият господар над това клето тяло с някога толкова послушен и саможертвен дух.
Това простодушие, тази малко дървена дидактичност, която измерва чувствата с лакти като плат, не със сърцето, досущ сантименталната приказка за щастието в лоното на девствената природа, сътворена от предромантиците, с времето загубват достойнството си, престават да бъдат истината за човека. Идват нови поколения, които забелязват, че отделният индивид, човешката личност, макар да се е оградила от шумните градове с безкрая на водата, продължава да мъкне като черупка цялото бреме на цивилизацията, че е представител на тази цивилизация и навсякъде, където стъпи, се разнася врявата на тръби, пукот на изстрели, царят експлоатация и нещастия и че прочее няма смисъл да се търси златното руно на добродетелта по далечни краища и пътешествия. „Робинзон Крузо“ е изгонен в детската стая и остава там, но не умира, защото съдържа мита на острова ­ мита за бягството и промяната. Скоро по картите не остава място за безлюдния остров. Морето, по което плават параходи, изгубва чара си на непревзета граница между едната и другата действителност. Островът се свива до идеалния, невъобразим пункт, фантазията на тъжните.
Формулата на бягството гласи: „започване на живота наново“. От момента, когато започнат да я повтарят ­ съзнателно или не ­ цели маси хора, може с голяма доза достоверност да се каже, че общественият барометър показва опасно високо налягане. Започване като „аз“ или като общност? В легендата на острова „аз“ е все още в центъра на интереса, съществува не като вид, а като особено творение. Но докато католикът, също загрижен за личността, препоръчва превъзмогване на собствените страсти, жителят на имагинерния остров се надява чрез самата изолация да осигури разцвета на някакви слабо познати, незабележими сред ежедневните неща знаци. Укротяването на страстите вече не му е необходимо, защото лице в лице със строгия и милосърден, досущ шеф на голяма фирма, Бог не открива в себе си други страсти освен стремежа към доброто. Островът на разкаянието е и остров на благодатта.
Робинзон гледа на света антропоцентрично. Няма да му дойде на ум да търси родство между себе си и животното, растението, насекомото ­ дори между себе си и кариба. Престъпникът или дивакът могат да претендират за някакво равноправие едва след като се обърнат. Под покрива на небето, в което се извисява патриархалният Бог, е голямото здание, дадено на разположение за употреба и експлоатация само на справедливия човек, всичко що покълва и расте, лети, плува, всички горски зверове и подобният на тях варварин са средства за умножаване славата и мощта на съществото, чиято сила идва от пакта, сключен между него и небесният властелин. Добре обмислената уредба на това здание е достойна за възхищение: от слънцето, което грее и радва, от звездите, които показват пътя на моряците, до най-малкото стръкче ­ навсякъде виждаме грижливата ръка, постарала се на този справедлив, дето ще може правилно да си служи със земните блага, нищо да не му липсва. Възхитен е обитателят на този подарен му дом: „Значи всичко това е за мен? Значи си положил толкова труд, Господи, от грижа за мен? Заслужил си вечната ми признателност, покорство и благодарност.“
Какво ще стане обаче с този подреден дом, когато дойде моментът на познанието, краткият проблясък на съчувствие и усещане за общност с всичко онова, което е било предназначено само за употреба, пък чувства и страда? Ястребът, разкъсващ птицата ­ това съм аз. Птицата, разкъсвана от ястреба ­ това съм аз. Смъртоносните битки на мравките са битките на човешките армии. В бактериите, които се изяждат, в притаената сред тропическите лиани змия, в любовния акт на богомолките, тези странни насекоми, при които самката е много по-силна и по-добре въоръжена от самеца и го изяжда при съвкуплението ­ навсякъде е това тайнствено и непознато нещо, което се нарича живот и на което е подвластен човекът, макар да се стреми да избяга от власт¬та на елементарните закони.
Навсякъде равнодушие и жестокост, борба на всички срещу всички. Тогава дори нежеланието да се гледа зрелището на човешката подлост не може да спаси вярата в собствената изключителност и собствената висша справедливост. Тогава Робинзон, докато се разхожда из своя остров, би могъл да поспре пред паяжината, да послуша сънливото бръмчене на измъчваната муха и би могла да му дойде една от онези мисли, които раждат ерес и правят философски революции: „Ако аз и паякът се подчиняваме на един и същ житейски закон, може би аз не съм чак толкова добър, както ми се струва, дори когато спазвам заповедите на Божия закон. Злото е дълбоко в мен, под повърхността на нещата, които знам за себе си и моят разум може да ме лъже и обърква, като разкрасява в светли цветове сляпото действие на инстинкта. Вече не знам дали злото всъщност не е моята най-дълбока, най-истинска субстанция.“
Така че откъдето и да погледнем, вълните на съмненията подриват бреговете на малкия остров, на който е трябвало да се осъществи този единствен по рода си експеримент: изследването на атома на човещината, предприет, за да се покаже нагледно истинността на аксиомата за вродената доброта и вродената религия.

Събрани съчинения, том 7, „Частни задължения“, Париж 1985

Превод Силвия Борисова
 
 

Ян Кот (1914-2001)
 

Есеист, поет, най-известният в света полски театрален критик и теоретик. Лауреат на полски и международни награди. Автор на над 30 книги, най-прочута от която е сборникът „Съвременникът Шекспир“ (1965).
 

ГИЛГАМЕШ ИЛИ ТЛЕННОСТТА

    В памет на Юзеф Витлин

1
„Той е бог две трети, човек една трета“.1 Доста странна шумерска мярка за божественост и човещина. В гръцката и римската митология две трети или половин богове няма. При връзка между богове и човеци божествеността не се наследява. Ахил не е полубог по майка, нито пък Еней, макар че негова майка е Афродита. Налага се да умират като човеци. Дори Херакъл и Дионис трябва да загинат и то със страшна смърт, въпреки че техен баща е самият Зевс. Двете трети божественост не отменят смъртта и на Гилгамеш.2 

За всичко виделия: света обходи,
[...] покори враговете, 
дарен с мъдрост, проумя всичко ­ 
в съкровеното вникна, разгада тайни 
и донесе вести отпреди потопа. 
Ходи надалече, завърна се мрачен 
и свойте премеждия на камък записа. 

Удивителна е героичната епика, където от самото начало, още в Първата плоча героят е мрачен. Да сравним с началото на Одисея: „Нека се върне дома си героят, кален в изпитните...“3 Ако неуморимият Одисей някога е бил изтощен, то е едва след разправата му с женихите, когато за сетен път поема самотен към края на света. 
Плочата от лазурит, открита при шумерските погребения и печената глина с клинопис, са дяланата връз камък история. Камъкът и записаното върху него минало са знак за едно и също. Застиналата раковина или отпечатъкът с папрат от миоцена върху камъка принадлежат към дейностите на Земята и същевременно са техен запис. Няма голяма разлика между плочка вкаменена лава и глина от също тъй обгорелите съдини. Плочката и съдината са история в печена глина. Невероятното въображение на Борхес4 сравнява градските стени с библиотека, съхранила историята на града. 
Историческият Гилгамеш бил владетел на Урук5 от първата династия на шумерските царе. Но какво означава „историческият“? Че е открита плочка с изображението на Гилгамеш, който с протегнати ръце е хванал за опашките два лъва? Или че на един от барелефите той пои огромен бик? Че две по-късни статуи, може би от VIII век преди Христа, показват Гилгамеш с дълга правоъгълна брада да държи като кученце под мишницата си малко лъвче? Че на няколко строшени плочки присъства като пети владетел след потопа и че трябвало да управлява 126 години? Вавилонският епос е за след потопа. Както всички епоси без първите шест части на Битие, след потопа същият Гилгамеш преминава в легендите и историята като обградилия със стени град Урук. „Урук с яките зидове“ е пословичен израз, превърнал Гилгамеш в знаменит строител.

Разгледай корнизите ­ сякаш медно-ковани,
основите разгледай ­ други няма подобни, 
опипай и прага от камък древен
и влез в Еанна6 ­ домът на Ищар! 7
Царете на бъдното и никакви хора 
  не ще го надминат!
Премини, качи се по стените урукски,
разгледай основите, опипай и тухлите ­
не са ли изпечени? Основите гледай ­
не са ли положени от Седемте мъдреци? 8

Зад стените на Урук се ширела степ. А степта родила Енкиду.9 В тази цивилизация на печената глина и грънчарите Енкиду е създаден от мита за земята и водата както Адам в Битие и също като него е подобен на Господ. Във вавилонския епос както и в Библията глината се замесва с Божи дъх.

Молбата дочула, Аруру10 създаде
в сърцето си образ, подобен на Ану.11
  Аруру изми ръцете си,
откъсна глина, смеси я с плюнка, 
в степта на разсъмване създаде Енкиду... 

Създаденият в пустошта Енкиду е човекът в диво състояние. Цялото му тяло е окосмено, а косите му ­ дълги като на жена, гъсти и сплетени като тези на Нисаба,12 богиня на житата. „Ни хора, ни страната... виждал“, пасе редом с газелите, ръфа с тях трева, ходи заедно с дивеча на водопой и играе във водата. Но този шумерски Адам, комуто като на първия човек принадлежат всички създания, живее в степ, където броди и някакъв ловец да преследва дивеча. Ловецът забелязва Енкиду и се уплашва. Помислил го за пратеник на боговете с невиждана сила. Ала този пратеник на боговете засипвал вълчите ями, разкъсвал примките, освобождавал дивеча. Човекът от този рай на невинността още принадлежал към зверовете, но в онази сурова и без илюзии антропология на първия епос, там, където степта и пустинята свършвали, вече се издигали и стените на Урук. Степният ловец отишъл при царя с оплакване и вести за дивия човек. Гилгамеш го отпратил, но заедно с една любодейка, която продавала ласките си в храма на Ищар. 

Нека смъкне тя дрехи, своя чар да разголи ­ 
когато я види, ще се впие той в нея
и дивечът, с който в степта е израснал,
  ще изостави човека.

Епическият ход е свободен и както при Омир пълен с повторения. 

На път се отправиха, поеха по друми,
за три дни достигнаха потайното място.

Ловецът и Шамхат13 сядат в засада ­
един ден и втори ­ седят и дебнат.
Зверовете прииждат, пият от потока,
с вода веселят сърцата си диви
и той с тях ­ Енкиду, роден в планините,
с газелите редом ръфа тревите,
с дивеча степен към водата се блъска,
весели си сърцето като звяр с водата.
Съзря и Шамхат човека-дивака,
мъжа невъздържан от бездънните степи:
„Това е той, Шамхат! Разкрий свойто лоно,
да научи от тебе какво е наслада!
Плътта ти щом види, ще се впие в нея.
Изтърпи без уплаха дъха му възбуден,
отгърни се до голо, да прилепне към тебе,
вещините си женски покажи на дивака,
та дивеча, с който в степта е израснал,
  да побегне от него.

С жената Енкиду не мигнал шест дни и седем нощи. Забравил своите приятели ­ животните. А когато на седмия ден се надигнал сутринта и се упътил към водопоя, от вида му газелите побягнали. Поискал да ги последва, но колената му прималели.

  Смири се Енкиду.
Умъдрен се усети. В мисли потънал,
приседна отново в нозете на Шамхат.
  Загледа любодейката в лицето,
каквото тя каже ­ ушите му слушат.

   Любодейката каза на Енкиду:
„Красив си, Енкиду, на бог приличаш...“

Сексуалният акт е познание и в най-древното от всички archй. Но в този вавилонски епос любодейката изрича думите на змията от Едем: „Ще ви се отворят очите и ще бъдете като богове“ (Бит. 3, 5).
Жената поделя своите дрехи с Енкиду. И се отправят на път. Има нещо дълбоко трогателно и същевременно някаква горчива мъдрост в това изгонване от Рая, когато дивакът и любодейката, прикрила голотата му с част от своите одежди, потеглят към човешките поселения.
Овчари дават хляб на Енкиду. Но той не го кусва и може да пие мляко само от диви зверове. „Хляб яж, Енкиду, ­ казва на Енкиду жената ­ той е същността на живота! ­ Пийни си сикера14 ­ цял свят я обича!“. Енкиду яде до насита от хляба и отпива от пивото. Лицето му пламва, развеселява се сърцето му. Намазва своето космато тяло с елей и прикрива срамотиите си. Става човек. Грабва оръжие и преборва лъв, за да спят спокойно овчарите. Прогонва вълци, за да опази стадата от загуби. 
Гилгамеш знае за Енкиду. Спохождат го чудни сънища. Както в Стария завет, както при Омир и гръцките трагедии, сънищата са неясни, в тях има потиснат страх и несъзнато въжделение. Затова, както и нашите сънища, те са пророчески. Гилгамеш сънува, че в нозете му пада звезда. Като огромен камък. Опитва се да я вдигне. Тя не помръдва. Твърде тежка е. Сграбчва я, както се сграбчва жена, и я дотътря в нозете на майка си. Майка на Гилгамеш е Нинсун,15 богиня на добрия съвет. Също като Ахил и Еней, шумерският митичен герой има грижлива майка сред жестоките или равнодушни богове. Тя тълкува съня: 

  Мъжът, който падна... 
върху теб, е звезда, сред мъжете изгряла. 
Ти го вдигна, а той бе по-силен от тебе, 
с ръце го отблъсна, той не помръдна, 
но ти го донесе при мене... 
Другар ще ти бъде, не ще те остави, 
като в любима ще се впиеш в него. 

Нинсун знаела какво говори. Гилгамеш бил суров тиранин. Похотта му нямала граници. Жени на отлични бойци отнемал той от съпрузите и обладавал девици преди мъжете им. Когато Енкиду влиза в Урук, той препречва пътя на Гилгамеш, тръгнал със своята свита, за да похити поредната жена. Ложето било вече постлано. 
Енкиду бил по-нисък от Гилгамеш, но с по-яки плещи. Счепкват се. Пръхтят като два бика. Изкъртват вратата на Дома за сватовство* . Сбиват се под градските стени, които потреперват. Пръв Енкиду принуждава Гилгамеш да коленичи. После Енкиду е проснат на земята. Но „се укротяват сърцата“. Неочаквано схватката придобива комичност. Лицето на Гилгамеш просиява. А Енкиду казва: „Една само майка такъв е родила ­ свещената крава Нинсун!“
Гилгамеш и Енкиду се прегръщат и се заклеват в дружба. 

2
Гилгамеш и Енкиду се отправят в самотно пътешествие, за да убият чудовището Хумбаба, което по заповед на бога Енлил16 пази кедровите гори във високите планини, най-вероятно в днешна Армения. Възприемаме Илиада като героичен епос. Героичните роли са раздадени, героичният избор е направен. Или по-скоро предопределен свише. На Ахил е дадено да избере между дългия живот и вечната слава. Избира славата. Не се поколебава дори когато загива любимият му Патрокъл. Предоставеният на Гилгамеш героичен избор също може да изглежда такъв. Богът на земята и въздуха Енлил определя предназначението на Гилгамеш. Изпраща му сън.

  ... Изтълкувах съня ти:
ще властваш над царство огромно, 
но няма да бъдеш безсмъртен!...
Не трепвай от мрака подземен,
напразно тъй тупа сърцето ти.
Не скърби за бедите човешки,
не скърби за свойта преходност!... 17

В този най-древен епос учудва не изборът между смъртта и славата, а най-вече присъствието на страх от самото начало. Хектор, най-храбрият сред мъжете, обладан от смъртен уплах, три пъти пробягва край стените на Троя. И може би защото се е боял, сред всички герои той е най-човешки. Но в цялата Илиада само Хектор се бои така и се усъмнява в смисъла на героизма. Гилгамеш и Енкиду взаимно се насъскват за подвиг срещу чудовището, самовнушават си необходимостта от геройство, донякъде въпреки себе си. И взаимно се предупреждават. В началото интонацията в Гилгамеш е по-мрачна отколкото в Илиада. Героичното призвание е прието без радост ­ по-скоро със сериозност, която можем да наречем смъртоносна. 
Не тухлите с печати осмислят живота.
  Не строежът осмисля живота!
Реших да нахлуя в планинските дебри
  и там да намеря прослава.
В земите, в които други са вписали своето име,
  аз моето име ще впиша.
А там, гдето никой не е дръзнал да иде ­
  на боговете имената ще впиша. 
[...] Живее в гората кръвникът Хумбаба.
Да идем двама, да го убием ­
света ще спасим от беди несметни! 18

Но другият глас в диалога между героите по принуда е този на предпазливостта. Още преди похода към кедровия лес „очите на Енкиду / се обляха във сълзи, / наскърби се сърцето му“. Енкиду познавал силата на чудовището. 
Гилгамеш! Хумбаба е воин!
Могъщ е, не спи той ни денем, ни нощем!...
За да може да пази гората от кедри,
повери му Енлил страховете човешки.
...
... уста щом раззине ­ потреперва небето,
планини се разтърсват и гористи рътлини
и земните твари се свиват от ужас ­ 
устата му е пламък, дъхът му е гибел!
Аз знам как е тежък пътят към гората,
кой ще проникне в гъсталака от кедри? 

При разкопки археолози намериха каменна глава на Хумбаба от средата на първото хилядолетие преди Христа. Има огромни скосени очи, плосък нос и озъбена зинала уста. Стряска, но се смее.
Гилгамеш отвръща на Енкиду:

Небето, мой друже, достиг[н]а ли смъртен?
Боговете и Слънцето само са вечни,
а човекът живее броени години,
мимолетно е всичко, което той стори!
Ти отсега ли от смъртта се страхуваш?
Къде е тя, силата на твоята храброст?
Аз ще тръгна пред тебе,
ти викай в гърба ми... 
И да падна в боя, ще ме прославят:
„Гилгамеш падна в битка
с Хумбаба свирепия!“
Родят ли се после 
в дома ми потомци,
ще рипнат към тебе: „Кажи ни, ти знаеш,
...
баща ни, другарят ти какво е извършил?“
Кажи им за моята доблестна участ... 

Аксиомите и реториката на героизма са трайни, те ще се повторят при Омир, а след още едно дълго хилядолетие и в Песен за Ролан. Но изключителното в епоса за Гилгамеш е, че показва героите п р е д и изпитанието. Смъртта все още е далечно понятие, но вече доста близък страх. 
Гилгамеш и Енкиду вървели три дни, докато стигнали подножието на планината с кедровия лес. Всяка вечер преди залез Гилгамеш изкопавал в близкия хълм кладенче и сипвал в него най-отбрано зърно за великия Шамаш.19 Спели прегърнати върху една и съща тясна постелка или ­ понякога вавилонският епос е удивително точен в реалиите ­ когато единият спял, другият бдял с брада, опряна на коленете. „Планино, обител на боговете, прати благ сън на Енкиду...“. Планината праща сън. Но не е благ този сън. Заръмява студен дъжд, навежда ги като клас див ечемик. Отново се унасят и задрямват, хванати за ръце. Спят, притиснати от принудителната и доброволна съдба, спят, свързани от принудата на дързостта и страха. Събуждат се, споделят сънищата си. Страхът идва от тях. Познавам такива сънища. 
Омировите герои рядко сънуват. Може би защото рядко са самотни. Дори Одисей. Наоколо има другари, приятели и врагове, пленнички и лагерни просяци, дори смъртните двубои се разиграват под взора на две армии. Смелост или боязън се демонстрират пред чужди, близки или вражи очи. В битките на Илиада винаги има нещо показно. В своя поход към високите планини Гилгамеш и Енкиду са сами срещу непобеждавано дотогава чудовище. Самотни са като свързани с общо въже покорители на планинските скали. Познавах мнозина от може би най-добрите на онова поколение. Познавах Вавжинец, рус и толкова як в раменете, колкото вероятно е бил самия Енкиду. Загина от лавина при спасителна експедиция в Алпите. Познавах и Мойжеш, с дългата му черна брада като от барелеф на Гилгамеш. Загина в Татрите на една лека за него стена, когато от скалата се откъснал стар клин. Тогава, през 40-те години, всички си спестяваха споровете. Познавах Яцек Пожомка, който се изчервяваше и приличаше на мома. Бродеше самотен из Алпите, направи много първи изкачвания и падна, като показваше на някакви новаци как се преодолява корниз. Познавах Ана Вихура и Чарни. Всички загинаха или в Татрите, или като Чарни ­ чак в Хималаите. Понякога Вава и Мойжеш ме взимаха за по-леки преходи и аз ги придружавах из хижите. Не се срамуваха от своите страхове и в това се състоше тяхната мъжественост. Често се стряскаха нощем, понякога с вик и споделяха сънуваното. Това бяха страшни сънища. 
Гилгамеш сънува, че сънува, но в полунощ вторият сън го оставя и той разказва съня на приятеля.

Не викна ли, друже? Какво ме събуди?
Не ме ли побутна? Какво ме стресна?
Не бог ли преминал плътта ми обжари?
Тъкмо сън трети, друже, сънувах ­
всеки от него ужасен би потръпнал:
Крещеше небето, земята кънтеше,
денят помрачняваше, разстла се тъмата,
светкавица блесна, пожарище пламна,
от облаци гъсти порой страшен ливна,
угаснаха мълниите, пожарът угасна,
планината се срина, в прах се превърна...

Последната нощ преди навлизането в кедровия лес Гилгамеш сънува три пъти. И всичките му сънища са кошмарни. 
  Сражавах се с турове степни,
далеч над земята прахолява вихрушка
ревът им усука и аз потреперах.
Нататък плочата е изтрита, но в следващата колонка е разказан още един сън.

В клисура планинска стояхме с тебе.
Планината се срина, скала ме събори,
крака ми затисна, безсилни стояхме, 
като жалки москити по тръстикови клони.
Лъчи запламтяха и мъж във тях зърнах
с небивала хубост, с чар ненадминат.
И той ме измъкна изпод скалите,
напои ме с водица, разведри ми сърцето...

И веднага след тези илюминации, както е хилядолетия по-късно при метафизиците и символистите, неочаквано: „Побързай да тръгнем, преди да побегне, преди да се спусне в гъсталака горски!...“ Изрича го Енкиду, рожба на степта, към Гилгамеш ­ човекът, който е две трети бог. Сутринта Гилгамеш грабва топора и заедно с Енкиду погубват чудовището Хумбаба, пазителя на кедровия лес.
Урук бил заобиколен от гола степ. Походът за убиването на приказното чудовище има, макар епосът да премълчава това, и други цели. Гилгамеш бил легендарен строител. Кедрите са градиво. След като отрязват главата на чудовището, Гилгамеш започва да сече дървета, а Енкиду ги събира. Енкиду се обръща към Гилгамеш: „Мой друже!... До брега на Ефрат ще дотъркаляме кедрите...“ Нататък клинописът в Пета плоча е заличен. 

3
Когато след убиването на чудовището Гилгамеш се завръща в Урук, той измива мръсната си коса, разпилява къдрици върху раменете, облича чиста дреха и увенчава с тиара главата си. Земното превъплъщение на богинята Ищар му хвърля око. Харесва младата му прелест. „Годеник да ми станеш, плода подари ми на своето тяло...“ Обещава му дом от кедрово дърво, колесница от лазурит и злато, най-бързите коне, осли, които надбягват катъри, и волове, които ще издържат всякакъв товар. Но Гилгамеш пренебрегва нея и даровете Ј. Обсипва я с ругатни като стара развратница. Сравнява я с мангал, който, макар изстинал, още пуши; със задна портичка, зейнала за вятър и мраз; със смола, цапаща всеки, който я докосне; с продънен мех; със сандал, който стиска. 
Сексуалната символика на тези оскърбления не е загубила нищо от очевидността си. Но с това обидите не свършват. Той Ј припомня всички любовници ­ прелъстени, унизени или убити: богове, зверове и хора. Първият бил пастир и бог, Думузи-Тамуз,20 запратен в Преизподнята като откуп. Прелъстила и птицата-овчарче, откъснала Ј крилцата и оттогава тя се мятала из гората и пискала жалостиво: „Кри-кри, кри-лете ми!“ След птичката бил лъвът, влюбила се в страшната му сила, но изкопала и седем ями за него, а когато той се измъквал от тях, нови седем. Съблазнила и жребеца, поробила го с бич, шпори и юзда. Спохождала нощем и овчаря, който Ј пекъл ечемичени питки, колел Ј сукалчета всеки ден, но тя го ударила с гегата, превърнала го във вълк и насъскала срещу него собствените му кучета. Градинаря в райската градина на своя баща21 превръща в къртица.
Гъсто населен е светът на любовниците, затрити от тази блудница и вавилонска Афродита. Ако търсех латинска аналогия, бих я сравнил с Метаморфози на Овидий, където се сношават и променят бого-животни и бого-човеци. Но гръцките и най-вече римските аналогии са измамни. Боговете и богините присъстват в човешкия свят както в гръцките митове и епоси, но отношенията помежду им и с хората са по-брутални. Вавилонските богове са може би повече човеци от гръцките, но са „човеци“ в най-печалния смисъл на думата и непредвидими в своите постъпки.
Инана, акадската Ищар, е по-изменчива и разнолика от всичките си подобия и наследнички из Близкия Изток и бреговете на Средиземноморието. Тя гарантира плодородието и урожая, ще рече, размножаването при хора и животни, и обновлението на земята, когато след вавилонската суша отново потичат реките с животворна тиня. Богиня е на гръмотевиците и живителния дъжд. Като Афродита-Венера е зорница и вечерница ­ звезда сутрин, за да буди хора и зверове за деятелност; звезда вечер, за да покровителства развратниците и кръчмите с бира. Инана, обобщение на всевъзможните противоречия, прилича на Деметра, но същевременно и на Персефона, която слиза в Преизподнята. 
Струва ми се, че средновековните химни за Богородица почти повтарят шумерската литания към Инана: 

Аз съм господарката Нана,
господарката над храмовете, божествената
властница ­
аз съм!
Не съм ли небесна царица? 22

Но тази мистична Инана, дневната светлина, в същата песен е наречена „...на Енлил подивялата хубава крава“.23 
Изглежда, от всички божества Инана-Ищар е най-популярна във вавилонските обичаи и то не само по празници, когато е ритуалната Ј венчавка с царя на Урук, но и в делник. Светилищата, дворците и градините на Ищар заемали една трета от града, там пребивавала тя в земния си образ, заобиколена от свещенослужителки-девици като римските весталки и от любодейки-жрици, които заедно с млади момци, също в служба на покровителката на свещеното съвкупление, се предлагали на поклонниците. Такава всъщност света блудница Гилгамеш изпраща на Енкиду в степта, за да го избави тя от дивото му състояние. 
В Неапол, из селата и градчетата на Южна Италия, в Сицилия и Сардиния и до днес може да се видят фигури на Богородица или на светци, заобиколени със сребърни дарове във формата на сърце, нозе и очи на излекуваните по чудо. Но често тези статуи са с отчупени нос или ръка ­ наказали са ги за безрезултатните дарове и молитви. В оскърбленията и ругатните, с които Гилгамеш обсипва предлагащата му съпружество Ищар, може би ще открием същата фамилиарност със светците, повторена след хилядолетия в средиземноморските обичаи и вярвания. 
Но пренебрежението на цар Гилгамеш спрямо Ищар, което за слушателите на епоса ще да е било изненадващо или може би дори профанизиране на ритуалните венчавки, изглежда има и друга по-дълбока мотивация. Според генеалогията на боговете сестра на Ищар била Ерешкигал,24 неумолимата царица на Подземния свят. Самата Ищар слиза в страната на мъртвите и оставя там като откуп за себе си своя първи любовник-съпруг. Символът и знакът на възраждащия се живот същевременно е знак за смърт. Инана-Ищар познава смъртта и носи смърт: самото съвкупление вече поражда смърт. И в основата на този смъртоносен ерос е жената. В мито-поетичната антропология на Фрейзър25 за царствения жених ритуалната сватба е символична смърт. Гилгамеш ще да е тръпнел в страх божи пред телесна връзка със страшната Ищар. А за пренебрегването ще плати скъпо. Предстояла смъртта на Енкиду.
Пренебрегнатата Ищар се обръща към бащата на боговете Ану да прати от небето един чудотворен бик да отмъсти заради нея и да убие Гилгамеш. А когато бащата Ану възразява на желанието Ј, тя го заплашва, че ще отвори вратите на Преизподнята и ще пусне мъртвите. Мъртвите са повече от живите, ще ядат като живи и ще изпоядат всичко. В Гилгамеш, както и в шумерските химни, удивлява свързаността между общия опит и заплахата на митичните представи. В цялото писмено пространство не съм срещал тази проста и очевидна констатация, че мъртвите са повече от живите. Ако възкръснат, няма да остане ни място, ни храна за живите. 
Но бащата на боговете и хората има и други скрупули. Той разсъждава като стопанин. Небесният бик ще унищожи посевите, ще настъпи и суша. Седем години пшеницата ще ражда само люспи без зърно. Бащата на боговете пита страховитата си дъщеря, скътала ли е зърно за хляб и сено за добитъка? Ищар била символ и на препълнените килери, където, както в гръцките складове от Дела и дни на Хезиод, се съхранявали месо, сирене, гърнета с мед и жито. Култът се свързва със стопанисването. Храмовете са и хамбари. 
С едно пръхване само небесният бик прави дупка в земята и в нея пропадат сто войници. Пръхва втори път и помита две стотни. Тогава Гилгамеш и Енкиду му препречват пътя. От това първо описаниe на коридата са останали едва няколко реда полуизтрит клинопис. Техният прочит все още е под въпрос. Пръв Енкиду сграбчва небесния бик за рогата. Или ­ тук прочитът изглежда безспорен ­ минава отзад и го хваща за дебелата опашка. И тогава виква: „Удряй... между главата и шията с кинжала си тежък“. 
На фреските в двореца в Кносос на о-в Крит с неизбледнели и досега охра и червено са изобразени ритуални борби с бик. Първата от жриците е акробатка с огърлици, гривни и цветна препаска на бедрата, която чевръсто е хванала с ръце левия рог на устремения към нея бик. Тъкмо в момента, когато се готви за скок. В това чудесно salto mortale, още почти във въздуха, с крака нагоре и разперени над бичия гръб ръце е вече и втората еквилибристка. Трета е вдигнала ръце зад бика, сякаш възнамерява като Енкиду да го хване за опашката. Или може би чрез симултанно изображение е показана една и съща акробатка в три пози от ритуала. Тези фрески от Кносос, макар че егейските борби с бика били безкръвни и липсва оръжие, биха могли прекрасно да илюстрират битката на Гилгамеш и Енкиду с небесния бик. Впечатлението е, че убийствената борба се е състояла според същите точни правила на балета с еквилибристките. Фреските от двореца в Кносос са отпреди средата на второто хилядолетие. Почти същата епоха, когато на акадски език е сътворявана т.нар. „старовавилонска версия“ на епоса за Гилгамеш. 
Когато Гилгамеш и Енкиду убиват небесния бик, изтръгват сърцето му и го поднасят в чест на бога на Слънцето, великия Шамаш, Ищар е в жалейни одежди и се качва на градските стени. Енкиду пък изскубва от трупа на убития бик неговия член и го хвърля в лицето на Ищар. „Така ти заслужи да постъпя с тебе! / И червата му мръсни по теб бих усукал!“
Матадорът от коридите в Андалусия и до днес след добра битка има право за награда да отреже ушите на поваления бик, а понякога и опашката му. По напудрените до бяло като в картини на Гойя лица на жените с черни мантили избива руменина и очите им блясват като при любовен акт. Матадорът има привилегията да поднесе бичите уши на избрана от него сеньорита. Борбите с бика в Шумер, както после на Крит и днес по Иберийския полуостров ще да са били не само зрелище, но и по-строг церемониал, изпълнен със символни знаци като религиозен обред. Обругаването на Ищар, богиня на съвкуплението, с къс месо от бика, е трябвало да бъде не само обида, но и символично сексуално унижение.
Сега сцената се изпълва с множество персони, като в персийска миниатюра. Горе, на най-високата тераса при стените е Ищар, заобиколена от жреци и жрици на любовта ­ арфистки, свирачки и певици, оплакват останките на небесния бик. Долу Гилгамеш заедно с най-личните златари обработват трийсетфунтовите рога, покриват ги с лазурит и два пръста обков. По всички площади и в двора на царския палат започва празненство. Късно през нощта Гилгамеш и Енкиду се оттеглят в постелите си. И както в последната нощ на похода до планините с кедровия лес, Енкиду внезапно се събужда: „Сънувах съвета на боговете велики. Изслушай ме, братко, сега го сънувах“.
Според шумерския мит съберат ли се боговете на съвет, това е лош знак за хората. Заради убиването на Хумбаба и небесния бик един от тях трябва да умре: Гилгамеш или Енкиду. Енлил избира Енкиду. Напразно Шамаш заявява, че Енкиду е невинен, защото чудовището Хумбаба е загинало по негова воля и с негова помощ. Богът на слънцето не убедил разгневения бог на въздуха. В епоса за Гилгамеш много човешки и вълнуващо е това оспорване на присъдата в съвета на боговете. Шумерите знаели, че смъртта е неотменна и въпросът „защо?“ бил излишен. „Но иде час ­ се казва в един от най-древните вавилонски текстове ­ да бъде прерязана пъпната връв на живота. И няма друг отговор освен тишината“.26 Енкиду трябва да умре ­ виновен или не. И оттук чак до края на епоса всичко ще бъде мрачно. 

4
В първа глава на Мимезис, след почти половин век все така сред най-прекрасните страници на знанието за литературата, изобразяваща променливия образ на човека, Ерих Ауербах27 противопоставя целия равномерно осветен свят на Омир на разказите в Стария завет с тяхното постоянно преминаване от светлина към мрак. В гръцкия епос героите и светът, който населяват, се издигат като фриз, но в него няма дълбочина. В библейския епос като в портретите и великите платна на Рембранд дневната светлина или отблясъците на факлите се сбират в една точка върху ръцете или лицето на участника в драмата, останалият свят тъне в мрак. Омировите герои, техните доспехи, коне или палатки са винаги на преден план и носят „настоящето, което изпълва без остатък сцената на събитията“. Неизменни, непознаващи съмнението, освен може би пак без Хектор, неуязвими нито от времето, нито от опита, „всеки ден се събуждат, сякаш това е техният първи ден“. Одисей се завръща в Итака след две десетилетия, а сякаш я е напуснал предишната нощ. Елена не изпитва угризения на съвестта, също както гладките Ј бузи не познават бръчките. 
Авраам, Яков, Давид са раздирани от съмнения, те са непредвидими за себе си, както непредвидим е светът за самите тях и за техния разказвач. Непредсказуем е и Господ с неговите присъди. Излезли са за миг от „тънката сянка“ в ослепителната светлина, която никога и докрай няма да проумеят и забравят, но още преди да падне вечерта, повторно ще потънат в същата сянка. 
Разказът в първите шест от 12-те плочи с епоса за Гилгамеш според опозициите на Мимезис изглежда принадлежи към Омировия тип, но след смъртта на Енкиду рязко се променя в подобие на библейска история. Според Ауербах старозаветните разкази са универсални драми в по-голяма степен от Омировите легенди. Гилгамеш, най-древният епос, след почти пет хилядолетия не престава да бъде универсална драма. Може би защото негова основна тема е смъртта. Или по-скоро умирането.
В литературата от самото Ј начало, та до наши дни има много смърт. Но аз не зная по-впечатляваща картина на у м и р а н е от смъртта на Енкиду. Умирането, въпреки съвсем необщовалидния външен опит, е дадено (не всекиму) като л и ч н о действие ­ когато се приготвим да го приемем или да придружим друг в умирането. Съдбата е наш личен двойник или както пише Хегел ­ „нашият двойник като враг“. В умирането, когато е дадено съзнание за неизбежност, окончателност и безнадеждност, собственият живот е ч у ж д, щом може да бъде отнет, и ни се струва, че поначало е станало някакво объркване. Че ако бе възможно да се започне отново, всичко би станало другояче и сега не би се налагало да умираме. В този смисъл умирането прилича на края на любов. Това добре е разбирал Пруст.
Енкиду, който вече знае, че му предстои да умре, проклина ловеца и светата блудница, доведена в пустошта, за да го избави от дивото му естество. Облеченият и прогонен от Рая Адам също отправя клетви към прелъстителката Ева, заради която ще трябва да умре. 

На теб, любодейко, съдба ти отреждам
и нека тя вечно да тегне над тебе
 с проклятие тежко аз те наказвам
и нека се сбъднат над теб тези думи:
... плътта ти герои да не докосват,
като кучка се свивай край чуждите фурни...

За всеки, който познава знойния дъх на Близкия Изток, последното проклятие би трябвало да е страшно. Но това все още не е краят на вавилонската клетва. 

... дом да ти станат кръстопътища нощни,
крайкъщните сенки да ти бъдат обител
и отдих да няма за бедрата ти в мрака,
пияници гадни да те удрят в лицето...
магарешки тръне бедрата ти да разкъсват...

Както е в проклятието срещу Адам: „Тръне и бодили ще ти ражда тя; и ще се храниш с полска трева“ (Бит. 3, 18).
Но тъкмо тогава отвисоко се обажда слънчевият Шамаш:

Защо проклинаш любодейката Шамхат?
Тя с хляб те насити, за бог достоен,
наля ти сикера, за пир достойна,
облече те с дрехи пъстротъкани. 
Гилгамеш чрез нея ти стана побратим. 

Шамаш, който проговаря от небето, представя божествената и човешка конвенционална мъдрост и в нея няма причина Енкиду да се оплаква от своята участ. Ала що за мъдрост е тя спрямо смъртта? Енкиду трябва да умре, и то сега! Не друг, а той. В този най-древен епос ни вълнува противопоставянето или по-скоро с ъ в м е с т н о т о  с ъ щ е с т  в у в а -н е   в диалога между бог и човек, обективното право на света и отчаяното право на умиращия.
В Гилгамеш екзистенциалната заплаха, съзнаваното-несъзнавано, което е  а з  з а  м е н, най-често се проявява в сънищата. 

Послушай, друже, какъв сън сънувах:
... във мрака среднощен стоях самотен,
човек се зададе ­ а лицето му мрачно,
в лицето приличащ на буревестната птица,
с крила като нея, с нокти орлови...
. . .
... погледна ме той, отведе ме в мрака ­ 
 в дома на Иркала 28
в дома, от който не се връщат обратно,
по пътя, по който не се връщат обратно,
в дома, в който няма светлина за очите,
... в дома, в който никой светлина не съзира, 
а резето на портата с прах е покрито.

Може би най-поразителното в този шумерски Хадес са умрелите, които „носят крила, а не дрехи“.
Енкиду посещава Преизподнята както Одисей, а по-късно и Еней. Но е взет в този предсмъртен сън като умрял. 

... сянката на Ерешкигал, богиня на земята...
лицето си вдигна, видя ме и рече:
„Смъртта е прибрала и този човечец!“

Умира се дълго. Понякога за околните, по-често за самия себе си. Енкиду умира дълго и за себе си, и за Гилгамеш. В деня, когато го спохожда сънят, лежи, повален от болестта.

Ден първи и втори лежеше Енкиду,
ден трети, четвърти лежеше Енкиду,
ден пети и шести лежеше Енкиду,
девети, десети ­ лежеше Енкиду,
злоядица тежка тялото му стапя,
ден единайсети, дванайсети вече
на своето ложе се гърчеше Енкиду.

Умирането е монотонно. Самото обикновено изброяване внушава монотонност.
При това умиране Гилгамеш е с Енкиду докрая. 

„Зъл сън е надвиснал 
над твоята участ!
Помръкна лицето ти! Чуваш ли, друже!“ ...
Докосна гърдите му:
не, не тупа сърцето. 

Гилгамеш забулва лицето на приятеля си като на невеста. Шест дни и седем нощи плаче той край неговите останки, докато червеи не пропълзяват из носа на Енкиду. Без заблуди и утеха в това горчиво познание смъртта е умиране на тялото и отблъскващата физичност на умирането на плътта е показана докрай. 
Гилгамеш полага тялото на Енкиду в царска гробница и поръчва да го изваят от злато „с подножие от камък, с коси лазуритени“. Целият Урук трябва да го оплаква. Да жалеят войници и проститутки. Но всичко това все още било само церемониал. В дълбоко екзистенциалната струя в епоса за Гилгамеш неговата печал идва от уподобяването му на Енкиду.

Като роден баща, като майчица родна
ще плача за тебе по чергарските станове! 

В този удар на смъртта, който си е в естествения ред на нещата, се завръщат картините с полудивия Енкиду в степта.
  роден в тези степи
от антилопата, оплодена от диво магаре,
отгледан в степта от опашатите твари,
  по далечните пасбища
  от добитъка степен!

Енкиду е роден в пустинята, за да стане двойник на Гилгамеш. Но тази двойственост обяснява своя смисъл, заложен тепърва в умирането на Енкиду. Двойственост не по силата на мъжкото и поради героичната нагласа, нито само заради мъжествената им обич, а защото са смъртни. Последното уподобяване е в смъртта. Гилгамеш горко оплаква своя приятел Енкиду: „Нима като него и аз ще загина?“ 
Гилгамеш се уподобява на Енкиду, но на живелия в степта Енкиду. С разпуснатите нестригани коси, в лъвската кожа, бродещ в пустошта.

В мойта утроба тъга се е впила,
страхът от смъртта в степта ме прогони.
Така Утнапищи,29 синът на Убар-Туту 30 
ме кара да бродя, да бързам, да бързам.

Като библейския Ной и Утнапищи оцелява след потопа в ковчег, който сам е построил. Но за разлика от Битие в по-стария с цяло хилядолетие вавилонски клинопис боговете присъждат нему и на жена му безсмъртие и живот накрай света. 

5
Дълго е пътуването на Гилгамеш. Докъдето не бил стигал никой от хората. Гилгамеш приближава планините накрай света, които подпират небето и са порта за изгряващото и залязващо слънце. Пазят я двама исполини, мъж и жена скорпионочовеци. После преминава през тъмен тунел до другия край на света, където боговете имали своя градина. Като в Рая според древната еврейска („От Едем изтичаше река, за да напоява рая... там, дето има злато; златото на тая земя е добро; там има бдолах31 и камък оникс...“ [Бит. 2, 10-12]), а сетне и арабска традиция, там дърветата цъфтят и дават плод в скъпоценни камъни ­ сапфири, лазурити и рубини. Пътуването на Гилгамеш е първият чудотворен и фантастичен поход и може би ще открием негово далечно ехо в средновековното търсене на Светия Граал. Но обратно на много скиталчества от следващите хилядолетия Гилгамеш извършва своето в самота и пълно отчаяние. Болен от смърт. 
В другия край на света, сред лозя, които сама отглеждала, се намирала страноприемницата на красивата Сидури. Сетим ли се за Одисея, бихме могли да я сравним с нимфата Калипсо. Но може би тази хубава забулена кръчмарка сред стомни и чаши от злато, е още едно от превъплъщенията на Ищар, закрилница на ханищата и техните обитателки. Ищар се влюбва в Гилгамеш, когато той, като богоподобен, застава срещу нея след убийството на чудовището Хумбаба. Този Гилгамеш, застанал сега пред портите на страноприемницата, е облечен в кожа на диви зверове, косата му е сплъстена и бузите ­ хлътнали. Пред превърналата се в кръчмарка Ищар стои грохналият Гилгамеш. Грохнал от дългия път, но още по-разнебитен от натрапчивия страх пред смъртта. 

Как да не плача? Как да замлъкна?
Другарят обичан на пръст се превърна!...
И аз като него навярно ще легна,
за да не стана никога вече!

Ищар, ханджийката, живееща сред бъчвите с вино и златните кани, отвръща на смъртния, устремил се към безсмъртието: 

  Гилгамеш, Гилгамеш, къде си тръгнал?
  Живота, който търсиш, не ще намериш!
Когато боговете създадоха човека,
смъртта отредиха за човешка участ ­
а с човешката участ само те разполагат!
Затова, Гилгамеш, напълни си стомаха
и денем, и нощем бъди все весел,
и всеки свой ден превръщай в празник,
весели се, танцувай и денем, и нощем,
носи само празнично-бляскави дрехи,
косите си гъсти измивай редовно,
води на разходка своите дечица
и грабвай жена си в мъжка прегръдка!
Само в това е човешката радост!

Съвети на мъдра жена. Но ни женските, нито преди това божествените съвети на слънчевия Шамаш не могат да ободрят онзи, който знае, че трябва да умре. Живите не могат да утешат умиращите. Утеха не идва и от небето. В преобладаващия трагичен ход на Гилгамеш, н е ч о в е ш к о- т о  състояние на човека е умирането. От кръчмарката с кани от злато Гилгамеш иска само едно ­ тя да му посочи пътя към безсмъртния Утнапищи, наричан още Далечния.
Вавилонците си представяли света като кръгла плоскост с похлупак като купол, под който се разполагали боговете. Отвсякъде около земната чиния бушувал океан. Отвъд голямата вода, потапянето, дори само докосването в която е смъртоносно, живеел оцелелият заедно с жена си след потопа Далечен. В този праобразец на всички митове превозвач през морето на смъртта бил шумерският Харон на име Уршанаби.32 
Историята на потопа, разказана на Гилгамеш, привидно изглежда далечна за основната нишка на епоса и може би е вдълбана по-късно, в изменен вид. Но противоположно на библейския в Битие, който е наказание за ширналата се по земята греховност след съвкуплението на падналите ангели с човешките щерки, вавилонският потоп в Гилгамеш няма никаква мотивация и причина. Същият бог Енлил, който изпаднал в страшен гняв, узнавайки, че Утнапищи е предупреден за предстоящия потоп, построил ковчег и се е спасил, сетне му дарява безсмъртие. Вавилонските богове са капризни и техните постъпки и схващане за добро и зло са неразгадаеми за хората. Те са слепи и глухи за нашата участ. „Историята на потопа ­ пише Уилям Моран,33 един от най-задълбочените коментатори на Гилгамеш ­ може да бъде парадигма на човешката съдба“.

Боговете ­ о, знаят те всички дела, ­
те, които наричаме наши бащи
и създатели, виждат и тези тегла!
Бъднините ни никой не ще разбере,
ала д н е ш н и я т ден е печален за нас
и позорен за бога...
   (Софокъл, Трахинянките, прев. Ал. Ничев)

Трагичният възглед на Софокъл за света първо можем да прочетем в Гилгамеш. Оцелелият след потопа Утнапищи опознава и великото равнодушие на боговете. Разбира, че онова, което е човешко и земно, трябва да си отиде. 

Разярената Смърт не щади човека:
но нима завинаги издигаме къщи?
Нима завинаги поставяме печати?
Нима е вечна човешката злоба?
Нима винаги е пълноводна реката?
От всяка ли ларва водно конче излита?
Открай време няма очи, които
издържат погледа на лъчистото Слънце.
Спящи и мъртви така си приличат ­
не е ли част от смъртта и сънят ни? 

„Ти, Гилгамеш, със скръб си изпълнен. Плът човешка и божия е твоето тяло... ­ казва Утнапищи на Гилгамеш. ­ За да намериш Живота, който тъй търсиш, сега шест дни и нощи надвивай съня си!“34 Но едва що Гилгамеш се е отпуснал на ложето, сънят го обгръща като с мека вълна, която кълбото неусетно изприда. Шест дни и седем нощи спи Енкиду с жрицата на Ищар, чиито известни на всички жени вещини го правят богоравен. Шест дни и седем нощи бди Гилгамеш до възглавето на умрелия Енкиду. Шест дни и седем нощи продължава вавилонският потоп, чието начало, край и смисъл остават загадка за хората. Шест дни и седем нощи спи Гилгамеш в дома на безсмъртния. Шест дни и седем нощи са символичното време за промени ­ rite de passage.35 Времето за сътворението на света. „И свърши Бог до седмия ден Своите дела, що прави; и в седмия ден си почина...“ (Бит. 2, 2).
Когато Гилгамеш се събужда, му се сторва, че е спал само миг. Но жената на Утнапищи всяка вечер пече питки и ги слага до възглавето на спящия като знак за необратимото време. Гилгамеш се събужда всред седем питки, от които първата е изсъхнала, втората е твърда като подметка, третата ­ подгизнала, четвъртата ­ побеляла, петата ­ плесенясала, шестата ­ вече загнила, само седмата била още топла. И тогава Гилгамеш проумява, че сънят е не само образ, а и преддверие на смъртта. В това самопознание има нещо от Овидиевия dormiens cadaver36 в Метаморфози. Човекът е труп, който о щ е спи. 

  . . . що да сторя, къде да отида?
Надви над плътта ми духът Похитител,
у дома в двореца смъртта се загнезди,
където да погледна, само гибел виждам!

На Утнапищи остава само да върне обратно Гилгамеш. Но преди това той моли лодкаря да го заведе да се окъпе, да измие от себе си мръсотията и праха от пътуването и върху голото чисто тяло да облече подарената му празнична дреха. Странно, колко много се къпе героят на този най-древен и най-къс от епосите, в който чудото и митичното са сплетени в един и същ възел с вярната картина на обичаите и елементарния човешки опит.
 Когато Гилгамеш и лодкарят се завръщат, за да се сбогуват, жената на Утнапищи измолва още един подарък за упорития пътешественик през морето на смъртта. 

. . . изслушай думите заветни,

­ извиква Утнапищи ­

узнай де виреее цветето вълшебно:
никне под водата, на морското дъно,
и раздира всичко с бодли като роза.
Но ако успееш с ръка да го откъснеш,
  завинаги млад ще останеш!

Гилгамеш навлиза в морето, връзва на краката си камъни и достига дъното, откъсва цветето, сваля тежестите и изплува. 

Ще занеса цветето в Урук оградения,

­ казва той на лодкаря Уршанаби ­ 

ще нахраня някого, цветето ще изпитам.
Стане ли старецът пак млад от него ­
ще хапна от цветето му и млад ще остана!

На връщане плават 20 двойни часа, след което изяждат първата питка. Плават и нови 30 двойни часа,37 докато стигат бряг, където водата била прохладна и чиста. Гилгамеш се съблича и влиза във водата за да се окъпе. Тогава неочаквано изпълзява една змия, грабва цветето, изяжда го и оставя върху пясъка старата си кожа.
Когато Господ изгонил Адам и Ева от Рая, както казва Писанието, за да прикрие голотата им, ги облякъл „в кожени дрехи“ (Бит. 3, 21). Чии кожи? Та в Рая дори зверовете не познавали смъртта. Според древната традиция на равините кожата била свлечена от змия. Изглежда в Гилгамеш още веднъж намираме образец за библейския мит. Същата „най-хитра от всички полски зверове“ (Бит. 3, 1) змия, изкушила Ева и станала причина човечеството да бъде подложено на смърт, открадва и от Гилгамеш „вечната младост“ ­ цветето. 
Седнал тогава Гилгамеш на пясъка и горчиво заплакал. Може би едва тогава проумял урока на вавилонския Ной, че всичко човешко е обречено на погибел. Върху последната ХII плоча от акадския запис на епоса за Гилгамеш крайните резки са изличени и е останало само едно изречение: „За всичко виделия ...“
Гилгамеш и Уршанаби изоставили лодката и се върнали пеша. Пак изминали 20 двойни часа, после изяли първата питка. След 30 нови двойни часове, спрели за почивка. Като наближили портите на Урук, Гилгамеш подканил верния си придружител:

Мини, Уршанаби, на Урук по стените,
разгледай основите, тухлите опипай ­
не са ли изпечени? Основите гледай ­
не са ли положени от Седемте мъдреци?

В истинския епос началото е край, а краят ­ повторение на началото. Епосът за Гилгамеш започва и свършва с възхвала към града, който единствен от построените с човешка ръка неща изглежда способен да преодолее гибелното време. 

6
Пътят от Тунис за Картаген извива край морето през предградия с бели модерни вили всред палми и цветя. Нарядко, само на кръстопътищата щръква по някоя каменна надгробна плоча на марабут (мюсюлмански светец), увенчана с бял купол винаги с една и съща форма на луковица с остър връх, прицелен в небето без нито едно облаче. Близо до морето къщите са малко и сред палмите все по-често се мяркат пясъчни ивици в два цвята, с които Тунис завинаги остава в паметта ­ златно и червено, преливащо от бледорозово в почти ръждиво.
Платото, от което от едната страна се вижда пристанището, а от другата ­ руините на римски амфитеатър, е всъщност огромен и пуст площад. Хлапетата прекъсват за малко да ритат топка и настояват да ни продадат гръцки или римски монети и явно току-що направени зехтинови лампи. „Къде е Картаген?“ ­ питам. Нашият водач вдига показалец, после го насочва надолу. „Под нас“.
Картаген е завладян от римските легиони в Третата пуническа война. Обсадата трае две години и е сред най-тежките в историята на тогавашните войни. Защитата на града пък е сред най-героичните. Жени режели косите си за да се плетат въжета за каменохвъргачките. Деца подгрявали казаните, от които е изливана вряща вода върху врага. След превземането на града, руините му горели седем нощи и шест дни. Сетне той е разрушен, а земята му ­ посипана със сол, за да не ражда нищо. Carthaginem delendam esse.38 Но това все още не е краят на Картаген. Сципион Емилиан, синът на Сципион Африкански, още веднъж засипал руините и наредил върху тях да се построи форума на новия римски град, сринат пет века по-късно от вандалите.
От онова, което някога е бил Картаген, са останали белези от основи на домове на местни жители, които археолозите едва наскоро разкриха под поредните останки от сгради на римляни. Бяха разкопани още и светилища, запазени гробове, малко пръстени, гривни и огърлици, и странни малки маски на демони, които се пазят днес в двете неголеми зали на музея Бардо в Тунис. Но най-интересни са три или четири мъжки фигури от камък, вероятно на жрец, с широко отворени очи и с един и същ жест. Лявата длан е сложена на гърдите, дясната ръка е вдигната на височина на раменете, но пръстите са събрани. Можем да разтълкуваме този жест. Това е знак, който възпира пришълеца, нахлул в свято място. 
Картаген е разрушен почти две хиляди години след унищожаването на Урук и Ур. 

Нипур39 бе разрушен, възпейте в жалба Нипур.
Стените на Екур40 рухнаха, горчиво да го оплачем.
Бе сринат Урук, над чиито останки ридаем!
Печално жалим за Егалма,41 скърбим за Урук.
О граде, имаше, но го няма вече името на Ур.42

Тогава Ур и Урук са разрушени за пръв, но не и последен път. В пророчествата си Йеремия записал: „Втурна се върху Вавилон морето; той е покрит от многото му вълни. Градовете му станаха пустиня, суха земя, степ, земя, дето не живее ни един човек и дето човешки син не минава“ (51, 42-45). 

Каменни поток, юли 1987
 

През 1922 г. Юзеф Витлин43 издава в Лвов своя превод на Гилгамеш с подзаглавие Древновавилонско предание ­ поетична парафраза на немския превод на акадската поема от Г. Е. Буркхард, публикувана за първи път в 1916 г. Работа на едва 26-годишния Ю. Витлин, самостоятелна поетична творба, но от перспективата на почти три четвърти век е също и рядък, великолепен пример за модернизъм с присъщия му интерес към древните култури и тяхното припомняне чрез архаизиране на езика.
Забравеният и потънал през годините Гилгамеш на Витлин бе издаден за втори път с чудесен предговор от Зигмунт Кубяк. (Бел. а.)

      Изяждането на боговете, 1986
 
 

Бележки на преводача

1 Всички цитати от акадския Епос за Гилгамеш са по: „На небето и земята“ ­ шумерска и акадска поезия, съставителство, превод и предговор Георги Крумов, консултанти ­ Гейза Комороци и Владимир Попов, редактор ­ Кирил Кадийски [НК, С.1987], с. 275-354;
2 Гилгамеш ­ историческа личност (ок. ХХVII век пр. Хр.), цар на град Урук, обожествяван, и то в средата на III хилядолетие пр. Хр. В акадската митология и в неепичните литературни източници от II-I хил. пр. Хр. е съдник в подземния свят, а в една ново асирийска историческа легенда е войнствен цар-завоевател. Шумерската литература от III хил. пр. Хр. разработва темите за Гилгамеш в редица героични епоси. Началната шумерска форма на името му е Билга-меш, хетската ­ Гишгамаш. В акадскитe текстове името е изписвано с детерминатива за божествата ­ Гиш-Гибил-Га-Меш. Оттам Гил (съкр. прочит на Гибил) ­ гамеш, който вече се смята за съвременник на Авраам. 
3 Цитатите от Одисея (I ­ 87) са по превода на Георги Батаклиев, [НК, С. 1971], с. 35; 
4 Хорхе Луис Борхес (1899-1986) ­ аржентински писател, автор на „Вавилонската библиотека“ (1941), прев. Десислава Николаева, вж. „Смърт и компас“ [„Труд“, С. 2004], с. 122-129; 
5 Урук ­ южномесопотамски град (шумер. Унуг, древноевр. Ерех, гр. Орхоя, дн. Фара или Варка в пределите на Ирак). Ограденият Урук (Урук супури ­ „Урук с кулите“) е постоянен епитет за града, окръжен с двойна стена (ок. 2800-2700 г. пр. Хр.) , дълга ок. 9 км и укрепена с ок. 900 кули. Тя била изградена от сушени на слънце, а не печени тухли, плоски от едната страна и заоблени от другата. Специалистите отнасят живота на историческия Гилгамеш тъкмо към тези времена. 
6 Еанна ­ обредно място край Урук. „Дом на небето“ ­ храм на Инана и Ан в този град.
7 Ищар ­ акадска богиня на любовта, плодородието и войната. Проявявала и качества на мъж. Олицетворение на вегетацията, символ на мир и война, на целомъдрие и разгул, на майчинство и безродие, съживяваща и убиваща. Шумерски ­ Инана. Ищар се използва като прозвище и на други богини.
8 Седем мъдреци ­ божествени мъдреци от епоса Етана, създатели на културата. 
9 Енкиду („създаден от Енки“) ­ шумерски митичен герой, слуга на Гилгамеш, в по-късни акадски варианти ­ негов съперник и другар. Покровител на животните.
10 Аруру ­ шумеро-акадска богиня на сътворението, вариант на шумерската Нинту.
11 Ану („небе“) ­ акадски бог на небето, вариант на шумерския Ан. Баща на Инана и Уту, почитан из цялата страна (особено в Урук) като най-висше космическо божество в месопотамския пантеон. 
12 Нисаба ­ шумерска богиня на растителността, пшеницата и тръстиката. Дъщеря на Ан, покровителка на изкуството и писмеността, на училищата. Название на самата пшеница. 
13 Шамхат ­ букв. означава „любодейка“.
14 Сикера ­ пиво, бира.
15 Нинсун (Нинсуна) ­ „властница над дивите крави“, особено почитана в Урук шумерска богиня. 
16 Енлил ­ „господар на въздуха“ и всичко, което е на земята. Върховен шумерски бог. Негов символ е цифрата 50, заедно с божествената тиара. Главното му култово средище е Екур в Нипур. В акадски тестове се среща с титлата „Белу“ (господар, стопанин). Съпруг на Ниндил. 
17 Тук Ян Кот цитира по отломки от друг неизвестен епос, озаглавени „Смъртта на Гилгамеш“ и включени от Г. Крумов в раздела за шумерска поезия ­ „На небето и земята“ (НК, С. 1987), с. 152-3.
18 По воля на автора и този цитат е комбинация от два текста, разделени от квадратните скоби ­ вж. „На небето и земята“, с. 139, 293. Шумерският текст преминава в акадския епос.
19 Шамаш („слънце“) ­ главен акадски бог, бог на Слънцето (по шумерски Уту). Небесен съдник, защитник на справедливостта, покровител на предсказанията и гаданията. От ХХIV век пр. Хр. едно от най-популярните месопотамски божества. 
20 Думузи-Тамуз ­ шумерски бог-покровител на скотовъдите, на домашните животни и на плодородието сред тях. Любим или съпруг на Инана, брат на Гештинанна. Умиращо божество, символ на обновлението на животинския свят и по-специално на стадата, заедно с Инана. Ако е правилно разчетена шумерската поема за спускането на Инана-Ищар в преизподнята, тя дала своя съпруг на тамошната богиня Ерешкигал, за да откупи себе си. Оплакването на Тамуз всяка пролет е характерно за древноизточните обреди. 
21 Наречен Ишуллану в „Епос за Гилгамеш“ (прев. Г. Крумов, с. 310). Един от седемте любовници на богинята. 
22 Вж. „На небето и земята...“ (с. 214-217), където е поместен шумерски Химн за Инана (Не съм ли царицата аз...). На стр. 240 („Поема за пастира и земеделеца“) в същата книга се намира и възклицанието: “О, Инана, твоя е славата!“, което в оригинала Кот цитира. 
23 В достъпните български преводи този текст не бе открит. 
24 Ерешкигал („господарка на голямата земя“) ­ шумерска богиня на Подземния свят, майка на Ниназу. Сестра и съперница на Инана, с която си поделят властта на Земята. 
25 Вж. Джеймс Дж. Фрейзър, „Златната клонка“, прев. Цветан Петков [Изд. на ОФ, С.1984].
26 Български превод на този текст не бе намерен. 
27 Вж. Ерих Ауербах (1892-1957), Mimesis ­ изобразяване на действителността в западноевропейската литература (1946) ­ фундаментален труд, писан в емиграция, неиздаван на български. Бойко Атанасов е превел от немски само Първа глава „Белегът на Одисей“, включена в сб-к  „Традиция. Литература. Действителност.“ [НИ, С. 1984].
28 Иркала (Иргал ­ шумерски)­ акадска богиня, символизираща подземния свят (допълнително име). Самият подземен свят. 
29 Утнапищи (или Утнапищим, Умнапищи, Ум-напищи-руку) ­ митичен цар или управник на гр. Шурипак, преживял Потопа. От Ута-напища („Аз намерих живота“). Утанапищим използва Кот, но тук се съобразяваме с българския превод на Георги Крумов. 
30 Убар-Туту ­ митологизиран шумерски цар от времето преди Потопа. 
31 Бдолах ­ ценен камък, с който била богата Хавилската земя, намираща се около река Фисон [вж. Лиляна Попова, Библейски речник кн. I /А-Б/, ИК „Истина“, С. 1992], с. 91. Никъде другаде не е използвано това име на рядък камък.
32 Уршанаби ­ митичният лодкар на Утнапищи през Водата на смъртта и Световния океан.
33 Уилям Ломбард Моран (1921-2000) ­ бележит американски асиролог. Докторатът му (1950) е върху ханаанските глоси в писмата на Амарна, после издава отделно стандартизиран превод и коментар към тях (1992). Много публикации в специализирания печат, сред тях и изследване на акадската литература и „Епоса за Гилгамеш“.
34 „Утнапищи все пак дава на Гилгамеш възможност да победи смъртта (т.е. да постигне безсмъртие). Първата възможност е в бодърстването („сънят и смъртта така си приличат“), втората е в измиването ­ явно, с живителна вода, третата ­ в морското цвете. Твърде неясни пасажи.“ (Проф. д-р Гейза Комороци).
35 rite de passage (фр.) ­ ритуал, обряд за промяна, обнова.
36 dormiens cadaver (фр.-лат.) ­ заспал труп.
37 В Месопотамия денят се делял на 12 часа, затова се говори за „двойни часове“(ориг. „беру“). 
38 <Ceterum censeo> Carthaginem delendam esse (лат.) ­ „Впрочем, настоявам Картаген да бъде разрушен“, известна фраза на цензора Марк Порций Катон-Старши (84 г. пр. Хр.). възстановена по гръцкото им цитиране от Плутарх в „Успоредни животописи“ („Марк Катон“, ХХVII) 
39 Нипур ­ град в югоизточна Вавилония, средище на шумерската култура, място за култа към бог Енлил.
40 Екур ­ храм на Енлил в гр. Нипур. 
41 Егалма ­ име на храм. 
42 Ур (съвр. Ел-мукаяр) ­ един от най-важните градове на Шумер, център на култа към Ненар, бог на Луната. 
43 Юзеф Витлин (1896-1976) ­ писател, през Първата световна война се включва в полските Легиони, служи и в австрийската армия. През 1919-20 се свързва с литературните групи около сп. „Здруй“ („Извор“) и „Скамандер“. След 1939 напуска страната, от 1941 е в САЩ. 

Превод и бележки Богдан Глишев 
 
 

Петър Караангов
ГОЛЯМ УЧЕН И ПРИЯТЕЛ 
НА БЪЛГАРИЯ *
 

В научната конференция на тема „Гео Милев ­ модернист, европеец, патриот“, проведена по време на „Гео-Милеви дни ­ 2007“ в гр. Стара Загора, Петър Караангов участва с доклада „Една полска студия за Гео Милев“.
За авторката на тази студия и за връзките Ј с България разказва Караангов в своя спомен за видната българистика.
 

Познанството ни с професор Тереса Домбек-Виргова е от повече от 40 години, от времето, когато тя бе преподавателка по полски език в Софийския университет „Свети Климент Охридски“, където работеше и съпругата ми ­ в катедрата по славянско езикознание. Оттогава до края на дните си Тереса (както я наричахме всички) остана близка приятелка на цялото ни семейство. Затова и досега никак не можем да свикнем с мисълта за нейното отсъствие от земния свят. Като че тя отново е заминала за някакво поредно пътешествие, нещо, което толкова обичаше да прави. Нейното отсъствие преживяваме като наша лична загуба.
Съдбата, която от ранното Ј детство не бе била милостива към нея, я беше надарила с изключителен интелект, с остър ум и богата интуиция, които тя проявяваше както в оценката на фактите от живота, така и в работата си като учен-славяновед, като преводач и българист. Нашата художествена проза бе имала шанса в нейно лице да притежава най-добрия преводач от български на чужд език. Плод на нейното преводаческо умение бяха преводите на полски език на няколко от най-интересните и бих казал най-трудните съвременни български автори -Николай Хайтов, Йордан Радичков, Емилиян Станев, Ивайло Петров, Блага Димитрова, Димитър Димов. Като казвам най-трудни автори, имам предвид неповторимите стилистични, лексикални и ритмично-структурни особености на бележитите майстори на съвременната българска проза. Нейният дом на улица „Ленчицка“ във Варшава бе винаги отворен не само за нас, но и за десетките нейни познати от България. Тези познанства бяха предимно от литературния и академичния свят, но не се изчерпваха с тях. Летните месеци, които, събрани заедно, правят години, в които тя прекарваше по плажовете на южното българско Черноморие, и по-специално в Царево, както и дългите години, прекарани в София, я бяха надарили с много приятелства. Към това трябва да добавим и нейната страст да кръстосва сама всички български планини от север на юг и от изток на запад. Вероятно няма българска планина, която тя да не бе прекосила и да не познаваше. След завръщането си в София премълчаваше неудобствата, опасностите и несгодите, а с часове разказваше пред неизбежното кафе и пред почти негаснеща цигара за срещата си с хората по планините, за разговорите със случайни спътници или при случайни срещи по хижите и планинските пътеки, възстановяваше цели диалози с лексикалните, интонационни и диалектни особености, на които тя видимо се любуваше и радваше. Владееше до съвършенство българския език и не се притеснявам да кажа, че понякога дори се обръщах към нея в търсенето на подходяща българска дума, синоним или антоним, на което тя реагираше незабавно и почти винаги уместно и справедливо.
Професор Тереса Домбек отлично познаваше българската история, историята на нашия печат и на нашата литература от най-ранните до последните Ј прояви. Посвети цяла студия на Пенчо Славейков, писа за Вазов, за Гео Милев, за Константин Павлов и за много други. Но като при всеки голям интелект, нейните интереси се простираха върху цялата хуманитаристика ­ етнология, фолклор, философия, социология, съвременни социални, обществени и политически теории, митология, етика, религия. В нейния скромен дом във Варшава нямаше нищо повече от книги, като най-голям дял имаше българската литература. Постоянен проблем на летището в София при нейните заминавания беше свръхбагажът от книги. От последното Ј пребиваване в късното лято на 1998 година, на моето бюро в София и до днес стои една купчина от най-нови заглавия, които тя трябваше да си прибере следващия път. Това следващо нейно пристигане не се състоя и няма никога повече да се състои, уви! На 18 март 1999 г. Тереса вече не беше между живите.
В няколкото десетилетия на нашето приятелство, в чертите на нейното характерно лице долавях сякаш отблясъци от съдбата на едно цяло поколение, което преминаваше през живота, разкъсано между спомена за раните и естествения повик на живота за труд, творчество и човешка реализация. Поколението, което, по думите на Тадеуш Ружевич, трябваше тухла по тухла, елемент по елемент да реконструира човека.
Баща Ј, полковник Домбек, бе загинал през есента на 1939 г. в защитата на Хел, още при първите набези на хитлеристката военна машина върху територията на Полша. Днес един кораб плува в Световния океан под бяло-червения полски флаг с името на полковник Домбек, герой на република Полша. (С този кораб Тереса стигна бреговете на Индия и на Южноафриканската република.) За това тя не искаше да говори, може би защото възприемаше подвига на своя баща като естествена и традиционна за полския народ и съдба саможертва в името на отечеството, като изпълнение на синовния дълг и на воинската клетва, положена пред олтара на родината.
И тук прозират чертите на онова лице, на онова вътрешно лице, което е същността на човешката личност. Ние в България в някаква степен познаваме това лице от полската история и от полската литература, от полския пейзаж дори, лице, изранено от историческите сблъсъци, от физически и нравствени разрушения и озарено от негаснещото пламъче на неизтощимата човешка надежда и вяра, намиращи сила в родовите корени и наследствата от предходните поколения, както и от силата на човешкия разум и култура. Човешко лице ­ възел от история и от настояще, от въпроси, от отчаяние и от надежди, лице на поляк, по което минават зелените отблясъци на полската природа, одухотворено от неясното трогателно сияние на полската душа.
Професор Тереса Домбек не обичаше да говори за себе си и за своя живот, както не обичаше и да се говори за нея самата, за нейната научна, преподавателска и преводаческа дейност. Тя постъпваше така не от скромност. Когато сме разговаряли и за това, припомнях Ј думите на Томас Ман, че скромността събужда симпатия, но не предизвиква респект. На това тя отвръщаше, че не се нуждае нито от едното, нито от другото, а че има нужда само от здраве, за да може да довърши нещата, които искаше да свърши в работата, която обичаше и която изпълваше целия Ј живот. Тя беше взискателна до строгост към другите, но два пъти повече беше взискателна към себе си. Беше работохолик ­ работеше с такава страст и упоритост, с каквато в почивните дни кръстосваше подваршавските лесове или българските планини.
Идваше в София с програма. Дните Ј бяха напрегнати ­ между Народната библиотека, книжарниците и домовете на десетките Ј приятели, които времето постепенно и неумолимо Ј отнемаше. Топло приятелско чувство я свързваше с мнозина от славистите в Софийския университет ­ академик Петър Динеков, професор Иван Леков, професор Светомир Иванчев, професор Цветана Романска, професор Венче Попова, професор Боян Ничев, професор Боян Биолчев, както и с поетесата Блага Димитрова и нейния съпруг Йордан Василев, с Елка Константинова, Лиляна Минкова, Ванда Смоховска, с поета и преводач от полски език Първан Стефанов, а и с десетките студенти, изучавали полски език от нея или от нейния чудесен учебник, претърпял няколко издания. Всичко, което вършеше, бе наситено със съдържателност и отговорност ­ пред себе си, пред другите, пред науката. Единственото, което ненавиждаше, бе посредствеността.
Тя живя скромно и всеотдайно. Искаше да пренесе, ако може, от себе си в другите или да заеме от тях, ако може, загрижеността, достойнството, истината, вярата, справедливостта и солидарността, знанието, любовта, разума, великодушието. Тя бързаше да живее не като се забавлява, а като работи. Искаше да бъде полезна за себе си, като е полезна за другите.
Сега, когато я няма, мисля, че за нея биха подхождали онези редове от стихотворението на Ярослав Ивашкевич „Късна вечер“, преведено на български език от Елисавета Багряна:
Отдадох аз живота си
На тез, които заради мен живеят.
И зная ­ те ще ме допълнят,
Ще ме умножат...
 
 

ПРЕВОДАЧИТЕ В БРОЯ
 

Първан Стефанов ­ изтъкнат български поет, преводач на полска и руска поезия, представил на българските читатели творчеството на любимия си поет Тадеуш Ружевич и на Карол Войтила (папа Йоан-Павел II). Носител на много награди.
Иван Вълев ­ виден български поет, превежда полска поезия, съставител и преводач на любовна лирика от Адам Мицкевич. Носител на български и полски отличия и награди.
Благовеста Лингорска ­ изтъкната преводачка на полска литература, работила в Ягелонския университет ­ Краков, главният преводач на творчеството на Ришард Капушчински. Превела е и книги от Войчех Карпински, Лешек Колаковски и други. Лауреат на български и полски награди, сред които наградата за големи постижения в превода на полска литература в чужбина на ZАiKS (2000).
Димитрина Лау-Буковска ­ изтъкната преводачка на полска драматургия (сборници с пиеси на Витолд Гомбрович и Станислав Игнаци Виткевич), поезия (Збигнев Херберт, Ян Твардовски). Лауреат на наградата за големи постижения в превода на полска литература в чужбина на ZАiKS (2005).
Вера Деянова ­ сред най-добрите преводачи на полска литература у нас, главен интерпретатор на творчеството на Збигнев Херберт (3 книги), превеждала и Чеслав Милош, носител на полски и български награди за превод.
Искра Ангелова ­ доцент в СУ „Св. Кл. Охридски“, полонистка, автор на преводи и студии за полската литература. Превела Вислава Шимборска, Анджей Сташук и др.
Евгения Манолова ­ кореспондент на ПАП в България, превежда есеистика (А. Михник) и проза („Стас и Нели“ от Х. Сенкевич), сътрудничи на литературния печат.
Димитрина Хамзе ­ полонистка в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“, автор на много преводи проза и поезия и на студии за полски творци, сътрудничи на литературния печат. 
Богдан Глишев ­ изтъкнат български актьор, познавач и почитател на творчеството на Ян Кот, превел „Съвременникът Шекспир“.
Силвия Борисова ­ преводи на над 20 книги полска проза, есеистика, драма, поезия, автор на текстове за полската литература и култура, носител на наградата за големи постижения в превода на полска литература в чужбина на ZАiKS (2007) и други български и полски отличия.
 
 

БЪДЕЩА КНИГА
 
 

Светослав Нахум
БОСНЕНСКИ РЕКВИЕМ
(Lacrimosa)
 

­ Рота, равнис! Рота, мирно! Свободно! Капитан Дейвид Ван Брункопс, две крачки напред! Докладвайте! ­ Генерал Хардклиф беше суров и властен, а сега тексаските му очи гледаха мрачно и хипнотизиращо-изпитателно, с досадна фанатична настойчивост.

Над лагера на Холандския батальон от S-FOR1  се беше настанила напрегната тишина. Чу се само как часовите пред портала щракаха затворите на своите М-162 , положили дулата в специални бетонни улеи за безопасно улавяне на куршума от случайно произведен изстрел. Сменяха караула. До лавката се долавяше шуртене на вода ­ електрическа помпа захранваше фонтан в изкуствено езерце с пластмасови патици ­ мъжки и женски, последните следвани от малки патенца, строени в права нишка едно зад друго. Холандските войници сами бяха направили езерото, за да им напомня тук, всред чуждите им балкански хребети, за тихата и спокойна родина, сега толкова далеч от тях.

­ Има забавяне с избирателните списъци ­ започна капитан Дейвид. Той беше наполовина холандец, наполовина сенегалец. Излъчваше спокойствие и тихата престрадала мъдрост на войника на съдбата.
­ Забавяне, значи. Какво по-точно? ­ генералът очевидно беше повече от вбесен.
­ Сър, цивилните власти не могат да открият списъците от предните избори…
­ Така. А знаете ли колко е часът в момента, капитане?
­ Точно дванадесет на обяд, сър!
­ И кой ден сме днес?
­ Сър, днес е събота, осемнадесети октомври, хиляда деветстотин деветдесет и осма година, сър!
­ Какви избори се провеждат днес и утре?
­ Кантонални и за федерално Президентство на Босна и Херцеговина, сър!
­ В колко тура?
­ В два тура, сър!
­ Нима? А единият ден вече до половината е провален! Знаете ли какво значи това? В момента върху мен се сипе огън и жупел от военното командване в Сараево. От своя страна, над тях са надвиснали няколко дамоклеви меча. Да ви ги изброя ли, капитане?
­ Не съм сигурен, сър!
­ Не сте, не сте. Първо: щаб-квартирата в Брюксел. Коя щаб-квартира, офицер Ван Брункопс?
­ На НАТО, сър!
­ Аха, аха. Второ: ръководството на Европейския съюз. Колко държави-членки са това?
­ Съвсем не знам, сър!
­ Браво! В случая ви спасява това, че и аз не знам колко са точно, пък не ме и интересува! Трето: Държавният департамент. Треперите ли вече?
­ До известна степен, сър!
­ Е, сега ще ви разтреперя изцяло. Четвърти дамоклев меч: Пентагонът! Сега как се чувствате? Като сенегалски роб пред съда на Джон Бърч ли?
­ Тъй вярно, сър! Даже направо като пред съда на Линч!
­ Не се опитвайте да остроумничите, капитан Брункопс!
­ Съвсем не се шегувах, сър!
­ И по-добре недейте, защото след Пентагона остава само една крачка да събудим гнева на Зевс, ако се провалим тук! Откъде идва гневът на Зевс?
­ От Вашингтон, сър!
­ Отлично отговаряте! Искате ли да ви споходи този гняв?
­ Съвсем не!
­ Не чух добре!
­ Съвсем не, сър!
­ Добре. Сега докладвайте бързо, защото трябва да се справим със ситуацията светкавично.
­ Сър, цивилните власти се провалиха с избирателните списъци. Не могат да ги намерят. Това е истината.
­ Кой отговаря за цивилните власти тук?
­ ОССЕ1, сър!
­ ОССЕ… Какъв е официалният език на ОССЕ?
­ Английски, сър.
­ Британски английски или американски английски?
­ Не съм сигурен, но на ключовите позиции се говори американски английски, сър!
­ Прекрасно! Значи, ще се опрем на ОССЕ. Освен това, те не отговарят ли за международните наблюдатели на изборите?
­ Тъй вярно, сър! Те са ги наели, те ги обучават, те ги разпределят по секции. Дори ги водят при нас в S-FOR, провеждаме им курс за избягване на мини.
­ Хм. И какво включва курсът?
­ Минни полета, минна карта на Босна, брой неоткрити мини, устройство и видове мини. Но най-устойчив ефект върху съзнанието има филмът.
­ Какъв филм?
­ Документален, за жертви на мини. Международните наблюдатели виждат откъснати крака, ръце, глави, разполовени хора и т.н. ­ има много кръв, същински филм на ужасите е. Преди да го гледат, не ни взимат на сериозно и се подхилкват ­ „тъпи военни“ ни наричат, особено докато им разясняваме Спасителен План „Медуза“. Мислят, че ги очаква поредният холивудски екшън. Но след това, при самата прожекция (по време на която нарочно не им разрешаваме нито кока-кола, нито пуканки), започват да припадат и да повръщат. Постигаме стопроцентов поразителен резултат ­ след този курс даже и не помислят да се отклоняват от маршрутите, определени от нас.
­ Добра работа, капитане. Сега отново към болния въпрос. Ето какво ще направим. Майната им на цивилните нехранимайковци. Вие тук нямате ли копия от списъците, останали от предните избори?
­ Имаме, сър!
­ Започвате да ми харесвате, Ван Брункофен!
­ Ван Брункопс, сър.
­ Е, така де. Тишина! ­ скара се генералът на прихналата да се смее рота.
­ Къде са?
­ В едни кашони, сър!
­ А къде е месторазположението на самите кашони?
­ В склада за гориво и смазочни масла, сър! Точно ей там, до танковия хангар ­ капитан Дейвид посочи с ръка.
­ Невероятно глупаво! Ами нали, ако се запалят варелите с нафта или маслото, хартиените списъци ще изгорят първи! Ех, съюзнически батальон!
­ Имате право, сър! Само че, не аз съм вземал решение по този въпрос.
­ Мога да си представя. Познавам цялото ви местно командване. Впрочем, както и да е. Започнах да се успокоявам! ­ стоманените обветрени скули на генерал Хардклиф леко омекнаха, той замижа и извади от предния джоб на обшитата си с ордени куртка огромна пура „Чърчил“. ­ Някой да има кибрит?
Капитан Дейвид се заогледа за подкрепа назад към ротата, тъй като самият той не пушеше. За негово щастие един млад войник с вид на амстердамски сваляч измъкна отнякъде огромна бензинова запалка с форма на нападателна граната. Капитанът поднесе огънчето Ј на генерала.
­ Пуф! Пуф! Чудесно! Ха-ха, сещам се откъде пълниш тази запалка, хитри реднико! ­ Хардклиф свойски смигна на войника и погледна към портала, пред който, притихнало върху своите вериги, лежеше на пост огромното туловище на чисто нов танк „Амфибия“.
­ Той се движи с нафта, сър! ­ подвикна редникът.
­ А, с нафта, а? Не на мен тези, редник! Там има и бензинов резервоар, за добавки срещу замръзване и за подкрепа на другите звена в осъществяване на общата стратегия за взаимопомощ и взаимозаменяемост на мото-стрелковите подразделения! Така ли е? Кой член от Правилника на сухопътните сили е това?
­ Съвсем не знам, сър!
­ Знам, че не знаеш, редник. Но знаеш всички стриптийзьорки на Ротердам, нали? Член триста тридесет и три, параграф трети, точка първа, абзац четвърти, подточки от „С“ до „F“. Класифициран, ниво четиринадесет-нула. Капитан Брункопс, грабвайте веднагически кашоните и тръгвайте да ги разнасяте по секциите! Използвайте целия наличен състав, с изключение на дневалните! Впрегнете всички коли, камиони и джипове! Ако не ви стигнат, носете им проклетите списъци с бронетранспортьорите и ако се наложи, и с танковете, дявол да го вземе! Сега ще наредя и датският батальон да ви помогне, и англичаните също! Стига са се наливали с местна бира! Действайте! Да бъда уведомяван за всяка стъпка, всеки проблем, всяко ново закъснение! Използвайте засекретения канал Оскар-Алфа-50. До един час да сте отворили всички избирателни секции!!
­ Слушам! ­ капитан Дейвид отдаде чест, обърна се и хукна към танковия хангар. Вярната му рота от печени наемници го следваше по петите, като мирмидонците на Ахил.

*
Когато минаха по високия мост, прекосявайки границата между Хърватия и Федерацията, когато срещу тях се възправиха Планините, Християн усети повика на бойните рогове. Край тях отшумяваха къщи без покриви, надупчени фасади, разбити от снаряди огради, безотрадни пътища към пресни гробове, минни полета и безучастна гора, вековна хребетна стихия, толкова всевечна, че, развратна в своята несменяема изконна правота, направо разголила преднамерената си исполинска мъдрост, настойчиво отказваше да обвинява. И това беше най-ужасното. Звуците на войната изпълваха целия човешки въздух, без да тревожат Природата ­ тя бе робиня и на прогреса, и на регреса. Избора оставяше винаги на своя венец ­ Негово Величество Човекът. Тази психотична маймуна, желаеща иконописно насилие, скроено по първобитния сценарий на затъпяващ в ново невежество международен жрец. Християн усети как Войната е накарала Земята да притихне ­ изопнала пазвата си, тя беше заставена да повярва, че стенанията Ј вещаят ново плодородие, и като рожба на войната се появяваше нова, досега потисната страст ­ тази, която убива Съдбата и води към следващ свят, какъвто и да е той, ­ ако ще, нека бъде свят на немилостиво прозрение, свят на разгул, бухалска вакханалия, на сутринта спираща пред дверите на смиреното преоткрито всекидневие: толкова ценно, със своето отсъствие на кръв и вендета.

На свечеряване загърбиха и Баня Лука.
Автобусът с международните наблюдатели се движеше мъчително бавно, плътно охраняван отпред и отзад на пътя от джипове и бронетранспортьори на S-FOR.
­ В момента преминаваме край град Яйце, който е изцяло в хърватски ръце! ­ съобщаваше и обясняваше инструкторът от ОССЕ.

На седалките зад Християн двама пенсионери, бивши американски разузнавачи, си разказваха спомени:

­ И тогава, по времето на „трудностите“ в Хаити, Хардклиф е ръководел операцията и се е издънил.
­ Така ли? И какво става с него после?
­ Е, слушай, де, та това именно е най-интересното! Такива връзки е извадил Хардклиф, че някой е издърпал секретните досиета и докладите за него от централата на Компанията1 ! Покрили са всичко! Представяш ли си?
­ Wow2 ! И сега?
­ И сега командва тук, в Босна!

В самия Травник пристигнаха по тъмно. Докато чакаха пред хотела да бъдат настанени, ненадейно отнякъде изникна слаб мрачен човек, който потайно се обърна към тях, без да го забележи никой от войниците:
­  Я съм прави сърбин! ­ и се прекръсти широко. ­ У Бога се кълнем, паднете мене ­ поколим!
И потъна в мрака. Християн се почувства неловко. По стечение на слепия случай бе възприет като враг от своя балкански комшия. И нито можеше да обясни нещо, така, по човешки, на себе си или на сърбина, нито пък се насилваше да скочи в омерзителната емоция на нелепата ситуация. Да, наистина нелепа. За миг си я представи наобратно ­ България е разделена от конфликти, насилие и нови етнически граници, а непознатият сърбин слиза от автобус, нает и заплатен от чужда организация, понесъл своя багаж като турист, и придобил невинната физиономия на международен омиротворител. 

*
­ Искате ли да се разходим из града? ­ петдесет и петгодишната американка Дебора беше чак от Аляска.
­ Защо не! ­ веднага се намеси Фред от Вирджиния, пенсиониран кадрови разузнавач с висока спортна фигура, сивосини стоманени очи и скулесто жилесто лице.
­ Бихме могли да се срещнем с обикновени хора, да посетим някоя къща, да видим нечие семейство, да поговорим с тях ­ додаде Дебора.

Християн веднага се досети, че на тези апологети на своята си правда им е необходим човек от региона, за да могат местните да ги приемат по-лесно. България ­ добре, това звучи достатъчно близко и същевременно неутрално и за християни, и за мюсюлмани, и за хървати, и за босненци; хем е на Балканите, хем е такъв съсед, който засега е недостатъчно познат, понеже не е участвал в махленски препирни и свади. „Ех, хитри са тези американци ­ помисли си Християн. ­ А уж били само силови играчи. Не, силата се кове чрез мозъчни атаки.“

­ Та, ще дойдеш ли, Крисчиън? ­ свойски и приятелски го погледнаха те и смигнаха, точно като лисицата и котарака от „Пинокио“.
­ Е, добре, о’кей, тъкмо ще си купя цигари отнякъде ­ подразни ги, тъй като фанатизирано не пушеха.
­ Цигарите са много, много, много лошо нещо, непростим грях, но в името на Босненския мир ние ще забравим за тях! ­ отбеляза Фред. ­ Аз навремето пушех пури.
­ Къде, във военното разузнаване ли? ­ дръзко попита Християн.

Вече се движеха по главната улица, като пред тях Дебора недвусмислено се насочваше към мюсюлманската част на града.

­ Хм, да речем ­ смутолеви Фред. Беше възпитаник на Форт Браг1 .
­ Christian, знаещ, че у нас не е прието да се задават такива въпроси, нарочно го прави! ­ усмихнато отбеляза Дебора. ­ Та той е учил у нас толкова много години!
­ Ех, младост! ­ въздъхна Фред. ­ Важното е, че е умен.
­ Да си умен е нож с две остриета ­ поклати глава Дебора като от амвон.  ­ Дяволът изкушава сърцето ти във всеки миг.
­ Но духът пък, от своя страна ­ започна Християн, но беше грубо прекъснат от Дебора:
­ Няма дух, млади човече, единственият дух е у Бог. Човек е грешен, поради сърцето си. И само чрез духа на Бог може да спаси душата си.
­ Дебора, ти си лютеран, но аз пък съм методист ­ усмихна се Фред, показвайки безупречни изкуствени зъби, бели като снега по Скалистите планини. ­ Ние не сме толкова радикални като вас!
­ Е, добре, важното е, че баптистите ни подкрепят, а пък твоето го избива малко на унитариатски либерализъм ­ изсумтя жителката на Анкоридж.

Вляво светеше къща с малка, долепена до нея джамия с тенекиено светлосиво минаре.

­ Да влезем в този дом! ­ предложи Дебора и без да дочака отговора им, смело приближи и напористо почука на вратата.

Отвори им млад симпатичен човек с честна, почти детска физиономия. С един поглед ги разпозна, че са западняци, и то неслучайни, и ги покани да влязат с привичен жест.

Домакинята, съвсем малка жена, донесе сладък сок, мекици и курабийки. Косата Ј беше цялата покрита от бялозеленикава кърпа, но няколко подали се тънки кичура издаваха златен цвят.

­ Е, как ви се вижда при нас в Босна? ­ попита младият ходжа. Той говореше на сърбо-хърватски, а Християн превеждаше на английски.
­ Красиви планини, чудесни хора ­ разсеяно отвърна Дебора.
­ А вие как се казвате? ­ побърза да си изясни обстановката неособено проницателният Фред. Хем виждаше минарето, хем искаше да бъде сигурен, да не би да сбърка нещо, ако после се отдадеше случай да опише всичко в доклад до тези, които са го изпратили с миротворческа мисия на далечните Балкани.
­ А, извинете ме, ама разбира се, казвам се Емир ­ усмихна се човекът.
­ Емир, като цар, като шах, като султан, нали? ­ пошегува се Християн.
­ Да, точно така, като емира на Кувейт, на Дубай, на Абу-Даби, ама само дето не съм богат като тях ­ широко се усмихна домакинът и си пролича, че сърцето му се отваря. ­ Ние тук сме обикновени хора, с труд изкарваме хляба си.

Християн кимна разбиращо, а американците леко примигнаха: те не обичаха разговори на класова основа. Обичаха само истинските емири и петрола им.

­ А ти как се казваш? ­ попита Емир.
­ Християн.
­ О, ти си от богомилите значи. Тук някога, като дошли богомилите и се заселили, нашият бан Кулин1 ги приел официално и вярата им приел. Те самоназовавали себе си „християни“ или „кристияни“. А откъде си?
­ От България.
­ А-а, добре, защото с тази брада ми заприлича първо на муджехедин. Ха-ха-ха !

Християн и жената на Емир се разсмяха искрено, а американците се напрегнаха ­ да не би разговорът да прерасне в конфликт. Те не разбираха, че на Балканите майтапът си остава основно средство за общуване, пък ако ще и бомби да валят.

­ Така че, явно май не си мюсюлманин ­ отбеляза Емир.
­ По рождение съм православен, само че тук на Балканите сме толкова смесени, че кой може да каже какъв е? Единият ми корен е от смесен регион, познавам добре мюсюлманите, имам много приятели. Имам корен и сред русофилите навремето, много православен корен. А пък единият ми род е от гръцка Македония, град Лерин и солунските евреи…
­ А-а, вие управлявате света! ­ засмя се Емир за ужас на американците. ­ Навремето, като са ги прокудили от Испания, евреите са се установили тук, при нас в Босна, приели сме ги дружелюбно и сме заживели заедно, та досега. Долу в Херцеговина, в град Неум, също са построили и направили прекрасни неща. Тук като ни затрябват пари, все назаем от евреите взимаме, ама ни влизат в положението, без лихва ни дават, че при нас, мюсюлманите, нали лихвата е забранена, ха-ха!

Разговорът отиваше в неангажираща весела посока. Но не това бяха дошли да търсят Фред и Дебора.

­ А имаше ли издевателства над вас? Етническо прочистване, насилие?
­ Имаше много насилие госпожо, кръв невинна се проля. И знаете ли защо?
­ Ами защото сърбите… ­ започна Фред.
­ Мистър, тук при нас сърби почти няма. Колкото ги имаше, се дръпнаха в тяхната Краина, накъм Баня Лука. Тук сега се делим на мюсюлмани и хървати.
­ Wow2 ! ­ възкликна Дебора. И има проблеми между вас?
­ Ами да, има. Градът е разделен на две. Децата ни ходят в различни училища и детски градини. Ресторантите и магазините са разделени. Фабриките, колкото и малко да останаха от Титово време, и те са или католически, или мюсюлмански и друг не пускат да работи в тях. Че даже и пощите са разделени: с наша фонокарта можеш да се обадиш само от нашата поща, защото кабелът минава през Сараево, а хърватите си имат техни фонокарти, понеже пък техният кабел минава през Загреб… Трябва да намериш само такъв уличен телефон, който пасва на твоята си поща, иначе не става. То и телефоните се разделиха вече, гледат от хората. Ето, аз например, живеех от другата страна на града, сега не мога да се върна там, в бащината си къща, и се преместих тук.
­ А ако се върнете там, какво ще стане? ­ попита заинтригуван, Фред, целият, обаче, изчервен като рак.
­ Веднага ще ме убият, мистър, още първата нощ ­ спокойно отвърна Емир, все едно говореше за цената на яйцата в Босна.
­ Но как се стигна дотук? ­ повдигна вежди Дебора.
­ Мадам, за цяла Босна не знам и не мога да кажа. Видях обаче какво стана в  нашия град и как започна всичко.
­ Разкажете ни, молим ви се, господин Емир ­ облещиха се насреща му двамата пенсионирани шпиони.
­ Вижте, много е просто. Дойдоха от никъде и от нищото някакви хора, цял взвод, и то чужди нам хора. Явно някой ги беше спуснал в планините и слязоха оттам. С големи бради, много по-дълги от тази на Християн, отлично облечени и екипирани с нови и здрави военни обувки, в камуфлажни униформи без отличителни знаци, тежко въоръжени, тренирани и организирани, с последен модел радиостанции със спътникова връзка. Приличаха на муджехидини, едни такива страшни, нямат нищо общо с нас, тукашните мюсюлмани. През нощта отвлекли едно шестгодишно дете, хърватче, разпрали му корема, така че чревцата му да висят навън, и го закачили нависоко на каменния кръст пред католическата черква в центъра на града. На сутринта, естествено, хърватите побесняха и взеха да отмъщават. Заклаха двама от нашите и подпалиха къща. Така и ние се накървихме срещу тях и се почна: око за око, зъб за зъб, до безкрайност. Вендета.
­ Ама ­ започна Дебора.
­ Оставете, госпожо. Елате да ви покажа минарето.

Събуха се и поеха по тясна вита стълба. Качиха са на джамията, оттам се виждаше хълма с огромната крепост, цялата пламнала в кървавочервено, после под нея тесните красиви улички, осветени от жълти фенери, пълни с народ и греещи в зелено и синьо дюкяни, бързата пъстървова, сребърна рекичка и каменните виолетови мостчета над нея, както и палатковите въоръжени постове на S-FOR в различни точки, означени с контролни оранжеви дежурни лампи на стълбове, подобни на снайпер, насочен към небето.

­ Даже принцеса Даяна е идвала тук да разгледа крепостта ­ каза Емир. ­ А ето, насреща, на площадчето с фенерите, е любимото кафене на Иво Андрич. Нали знаете, че е оттук, съвсем близо до Травник е роден.
­ Кой е този Иво Андрич? ­ попитаха Фред и Дебора в един глас.

Тук Християн и Емир се спогледаха по комшийски съжалително. Емир взе да им обяснява за „Мостът на Дрина“, за Вишеград, за Мостар, за „Травнишка хроника“1 . После Дебора и Фред делово си взеха довиждане с домакина. Всички слязоха от минарето и се върнаха долу на грешната земя.

*
Неочаквано пред избирателната секция с елегантно съскане спря лъскав черен „Линкълн“ с бронирани стъкла. Непосредствено, по диагонал до него, заграждайки го в плътен непробиваем обръч, се наредиха с боботене огромни бойни джипове „Хамър“. От тях наизскачаха яки момчета, бели и черни, в тъмни костюми, с полуавтоматично оръжие, издуващо широките им сака, скрили зениците си зад масивни предпазни очила „Полароид“, а от ушните кухини към яките им се проточваше спираловиден бял кабел за радиоинструкции. Охранителите отвориха вратата на линкълна и оттам с подчертано великолепие излезе шармантна дама около четиридесетте, облечена в скъп бизнес-тоалет. Тя се придружаваше от интелигентен господин, по-възрастен от нея, с червена копринена вратовръзка, рижава къдрава коса и също рижава малка брада. Приличаше малко на Били Кристал, но гледаше някак доста по-държавнически…
 Двойката нахлу направо вътре в секцията, която всъщност не представляваше нищо друго, освен класна стая в местното селско училище „Йосиф Тито“. Охраната ги следваше неотклонно, професионално озъртайки се с бързи чупливи движения.
 Като ги видя, цялата избирателна комисия замлъкна, замръзна и спря работа, а Християн инстинктивно стана прав.
­ Мистър Christian1 Сав…. Сейв…. ­ запъна се дамата с фамилията му.
­ Савелов ­ услужливо и тихо я насочи той.
­ Ах, Савелов, да, благодаря ви, трудно ми е с някои имена…
­ Няма нищо.
­ Аз съм Лона Мегън-Бърк, политически съветник на Негово превъзходителство Посланика на САЩ в Сараево.
­ Аз съм Бил Джейкъб, първи секретар на Посолството на САЩ в Загреб. Но тя е босът ­ свойски подсказа рижавият господин.
­ Господин Савелов ­ започна Лона Мегън-Бърк. ­ Вярно ли е, че ОССЕ е провалила почти целия първи избирателен ден?
­ Да, вярно е.
­ Поради какво?
­ Не можаха да намерят избирателните списъци и да ги доставят навреме.
­ Вие не възразявате да запишем разговора ни, нали? Обикаляме произволни секции и за нас тази информация е много важна, тъй като ни дава възможност да предприемаме коригиращи мерки, когато се налага да се подобри с нещо процесът или да се преодолее проблем. ­ Първи секретар Джейкъб се държеше меко и интелигентно, умееше да не дразни и да предразполага.
­ Не възразявам, разбира се ­ отвърна Християн. ­ Това е самата истина и ще я чуете от всички наблюдатели.
­ О’кей. А вярно ли е, че се наложило S-FOR да намира и осигурява свои списъци, за да не пропаднат изборите? ­ Лона Мегън-Бърк се държеше като напорист, но красив в настъплението си конквистадор.
­ Вярно е, мадам.
­ Бързо ли реагираха от S-FOR?
­ Да, много бързо.
­ Кого бихте отличили от тях?
­ Хм… Да, всъщност има такъв.
­ Кой?
­ Командващият на холандския батальон.
­ Капитан Дейвид Ван Брункопс ли имате предвид?
­ Същият.
­ Добре, но бяха ли тези списъци достатъчно актуални?
­ Не.
­ А как се справихте?
­ Дописвахме ги в момента на желание за гласуване.
­ Аххха… Wow! Хм… Интересно. И оригинално, като се има предвид, че би било най-добре такава ситуация никога повече да не се повтаря! ­ Лона Мегън-Бърк рязко врътна представителната си глава към Джейкъб: ­ Трябва веднага да разговарям с отговорните лица от ОССЕ тук!
­ Дадено! ­ добрият Бил услужливо си записа това в бележника. ­ Да им се обадя ли веднага за среща?
­ Да, моля те. Кажи им след два часа да чакат и да бъдат на наше разположение в Сараево. И точка.
­ Имаш го, Лона. 

Двамата дипломати благодариха, взеха си довиждане и се отправиха към линкълна. Колоната им тръгна. Когато стигнаха тясното каменно мостче над селската река, единият хамър рязко се стрелна напред със зигзагообразни маневри, за да попадне пръв на мина, ако има такава. Второто бойно чудовище го последва, пак изпреварвайки кортежа, за да отговори на евентуален кръстосан огън след моста, тъй като там се събираха три широки улици. Всичко това разбуни белите гъски покрай реката, които засъскаха дежурно, спомнили си стражевите си позиции при защитата на Рим.

 Изборният ден приключи успешно, без сътресения. Секцията беше доста отдалечена от самия град и сега трябваше да попътуват няколко десетки километра обратно. Шофьорът на Християн, местният хърватин Стипо, караше внимателно и леко. Беше пуснал радиостанцията „Моторола“, специално предоставена с инструкции от S-FOR. Стипо превключи на прословутия девети канал, на който се чуваха пререканията между дежурните от враждуващите си паравоенни фракции.

­ Йебем ти и Кръстец, и пръстец! ­ викаше на високата честота някакъв мюсюлманин.
­ Серем ти баш у центъра на Коран! ­ отговаряше православен.

По едно време млъкнаха. Настъпи странна тишина. Никой не се обаждаше в ефира, чуваше се само пукотът на електромагнитните вълни. Така изминаха десетина минути в мрака.

­ Абе, сърбине, дека си, бре? А бре яви се1, бе човек! ­ на мюсюлманина му беше станало толкова скучно, че се обърна към своя опонент, ей, така, казват, „поне да има с кого да се надпсува“. Християн и Стипо се разсмяха от сърце.

Когато стигнаха Травник, Стипо спря и се разплака.

­ Ей това там е моята родна къща! До нея е училище „Иво Андрич“, там сме учили всички, сега и то е база на S-FOR.
­ Кой живее сега там? ­ попита Християн.
­ Та как кой? Мюсюлманите, естествено. Целият квартал е техен, никого не допускат.
­ А какво ще стане, ако се опиташ да се върнеш в къщата си?
­ Па ще ме убият още първата вечер!

Християн си спомни думите на Емир.

­ Стипо…
­ Да, богомиле…
­ Вярно ли е, че тук кръвопролитието е започнало от външни хора? Някакви добре екипирани, въоръжени, непознати на града, убили са ваше дете и така е започнало всичко?
­ Кой ти каза това?
­ Емир.
­ Не те е излъгал ходжата, да знаеш. Самата истина ти е казал. Детето висеше на кръста пред нашата черква, на сутринта всички бяхме накървени. После вече ­ брат за брата, патаклама. Жестока работа. Бог да ни помага оттук нататък!

*
Предпоследния ден от ОССЕ бяха организирали пикник в планината, в един полуразрушен от минохвъргачки бивш зимен курорт. Но тревата беше още зелена на високото. Имаше лека влажна мъгла. Стипо бавно се изкачваше по завоите. На един от тях насреща им изскочи огромен германски танк „Леопард“, движещ се бясно и заемащ целия път. Едва не ги хвърли настрана в урвата.

­ Но как така се движат с вериги по асфалта? ­ учуди се Християн. ­ Нали се разбива така?
­ Сами си го рушат, после пак дават пари да се прави. Има да стоят тук още петдесет години ­ отвърна Стипо и плю през прозореца.

Край мястото на пикника цялата поляна беше осеяна с големи и чудновати, правоъгълни  каменни късове, подобни на саркофази, с релефни надписи и рисунки върху тях. Приближиха един, на който, освен послания от вековете, звезди и лози бяха издялани кръст и полумесец. Всички се дивяха. Тогава местният поет Дидодраг, както винаги пиян, се изкатери върху камъка:

­ Да, това са Камени. Или Белези. Или Знаци. Ние им казваме Стечки1 . От богомилите са останали. И всички вероизповедания ги почитат и не ги унищожават, тъй както са се почитали тук хората взаимно от векове ­ затова виждате кръст и полумесец заедно. Да, господа американци! ­ обърна се поетът към множеството от пикника, наливащо се с бира. ­ Под тези изваяни каменни надгробия, долу в нашата земя, нашите предци са легнали и мирно са си стиснали ръце веднъж завинаги, така и не пожелали никога да воюват помежду си! Тук кръв никога не се e ляла! А сега какво направихте? Какво направихме? А вие там, англичани, германци, холандци, датчани и всякакви, какво решихте, а? Понеже…

Двама датчани в униформи, под пагона на международните полицейски части в Босна, го свалиха от стечката. Пикникът продължи необезпокояван под петте олимпийски кръга1, които вече не бяха цветни и не представяха всички раси и континенти, ами бяха просто еднакво обгорени от пожар и надупчени навсякъде с тежка картечница…

*
В последния ден оставаше само едно ­ да се върнат радиостанциите обратно в базата на S-FOR.
Всички международни наблюдатели чинно се нареждаха на голяма опашка и чакаха реда си, за да сдадат „моторолите“ срещу подпис.
Генерал Хардклиф очевидно го нямаше, защото в базата на холандския батальон беше тихо и спокойно.
Откъм планините се задаваха ниски облаци, стана хладно и започна лек дъждец.
Християн се загледа към центъра на базата, където на своите пилони се вееха знамената на S-FOR, на множество международни организации, национални флагове на държави, изпратили свои контингенти, както и армейски вимпели. До тях, върху грамада от гранитни късове, стоеше гордо един стар съветски танк Т-34, останал от Втората световна война, десетилетия наред забравен нейде из хангарите на ЮНА2  и после поставен като своеобразен паметник. 
Християн с болка и любов се взря в него. И изведнъж усети душата на танка! Да, той не се предаваше! Старата му стомана храбро стоеше под дъжда; веригите му мачкаха неправдата и мракобесието; оръдието му се беше устремило напред и нагоре, от страданието към надеждата, от невинно пролятата кръв към вярата в спасението, към вечния мир за всички, към небето и Победата! 

Горкият.
 

Март ­ Декември, 2007
 
 
 

Панчо Панев
по случай 70 години от рождението му
СРЕДНОЩНО ПОЗВЪНЯВАНЕ
Разказ
 
 

Беше по време на голямото разграбване, на голямото обедняване. Жените винаги търсят опора и сигурност в човека  до себе си. За да са спокойни и щастливи. Такава беше и Юлия. Но по време на голямото обедняване тая цел трудно се постигаше. Къде са тия мъже, бе? Къде е тоя мъж, бе? Трудно се откриваше. Вярно, такъв беше нейният съпруг, но допреди две-три години ­ когато избухна газ долу, в мината, и го помля. Обгорен и потрошен. Едва го спасиха. И вместо да има до себе си силен човек, трябва да се грижи за болен и трудноподвижен инвалид.
А какъв беше навремето... Когато бяха гаджета. Той се стараеше да Ј угажда във всичко. Беше с нея през цялото свободно време. И когато оставаше досред нощ с нея, после се прибираше пешком пет километра до селото, където беше домът му. Една вечер компанията им реши да отидат до Ловния дом. Тъкмо бяха стигнали до стълбите, които водеха нагоре, някой от тях се изсили:
­ Хайде да видим кой ще е този, който ще изнесе момичето си горе!
Някои се опитаха и се отказаха. Но той направи това. И тя повярва, че той е мъжът на живота Ј. Направиха сватба. Наскоро след това се родиха дъщерите. Годините се търкаляха бързо ­ не като да изкачваш стъпалата към Ловния дом. Голямата щерка побърза да се омъжи. Другата следваше. Учеше и работеше. Защото баща им бе инвалид ­ едва оцеля от пожара в мината. И защото майка им бе с мижава заплата. Боже, мислеше си тя, в какво несигурно време живеем. А мъжът Ј се надигаше с болка от леглото и капризничеше... Или на нея така Ј се струваше. Стана раздразнителна. Започна да се вслушва в подмятанията на мъжете. Започна да се оглежда продължително в огледалото. Повече време, отколкото бе необходимо. И да се облича по-добре.
Жените винаги търсят опора и сигурност. За да са спокойни и щастливи. Но по времето на голямото разграбване и обедняване тая цел трудно се постигаше. Къде да намериш тая истинска мъжка опора? В съпруга ли ­ обгорен и потрошен? Когато се спречкваха за нещо дребно, на което по-рано не обръщаха внимание, тя не издържаше:
­ Ако не ти харесва ­ можеш да се върнеш при майка си на село. Ей го къде е ­ няма и пет километра. Нали обичаш да живееш там? Спомняш ли си ­ едва те накарах да се преместим тука. Така че си свободен да се върнеш. Писна ми да ме гледаш подозрително... Заминавай си. Има мъже и жени, които живеят на семейни начала, без да са правили сватба. Ние пък ще се разделим, без да се развеждаме...
Когато майка Ј се опитваше да я вразуми, тя я нахокваше:
­ Ти да мълчиш. Ако не ти харесва моето жилище, заминавай с него, щом го жалиш. Тоя апартамент е мой ­ баща ми на мен го е купил, на мое име. Така че заминавай ­ ако щеш даже в родното си село. Все ми е едно...
Майка Ј не издържа и пое към родното си място.
­ Не ти ли бе съвестно да я изгониш?
­ И ти да мълчиш! Какво мислиш ­ че сама няма да се справя ли?... О-о-о... И още как...
И той не издържа. Събра си багажа и напусна апартамента. Почти всеки ден пътуваше с градския автобус и когато наближаваше жилищния блок, очите му все натам гледаха ­ към втория етаж, хе ­ зад ония прозорци, където бе минала част от живота му. От време на време разговаряха по телефона. За незначителни неща. И все очакваше да чуе думи за извинение или „хайде, престани да се сърдиш и се прибирай у дома“. Но не ги чу. По едно време телефонът Ј замълча. При една от редките им срещи, тя му каза, че е закрила телефонния си пост и си е купила джиесем. И той си купи ­ да може винаги да Ј се обажда. И тя да знае, че е още жив, че я иска, че я обича. Поиска да узнае номера на мобилния Ј апарат, но тя му отказа. Научи го от нейна братовчедка. От време на време Ј звънеше, но тя го ругаеше ­ изобщо не искаше да го чуе. Затова той се изхитри ­ купи си карта и Ј звънеше от уличен автомат, без да пророни дума, без да издаде звук. След време тя му се скара:
­ Не мислиш за мене, станал си егоист.
­ Не съм, просто не искам да ти се натрапвам.
­ Не е вярно, лъжеш ме!
­ Не те лъжа. Много искам да сме само двамата. Искаш ли да дойда?
­ Не, ще искаш да се любиме.
­ Няма, само ей-така ­ да си поговорим или да помълчим.
­ Ами тогава защо ми е да идваш? Стой си на село...
Е, стоеше на село. Пътуваше с градския автобус. Вторачваше очи в прозорците на втория етаж, разхождаше се бавно по градските улици, по местата, където по-рано се срещаха. Жестоки спомени за щастливо време. Веднъж даже стисна зъби и се изкачи с голямо усилие по стълбите към Ловния дом. Почиваше дълго, приседнал на една пейка и по мръкнало се свлече надолу. Откъдето някога с любимата бе тръгнал нагоре, носейки я в прегръдките си... Спомени, спомени... Добра се до спирката, приседна под плексигласовия покрив и зачака автобуса. От едната страна се приближаваше група от няколко мъже и жени. Сред тях и тя ­ пристъпваше кокетно, прегърната от някакъв мъж. И я чу:
­ Нали видя преди малко как съм се опекла на морето. Внимавай да не ме изгориш ­ не ме опипвай с цигара в ръка... И най-добре е вместо да си харчиш парите за цигари, да бе ме почерпил едно уиски повече...
От тая вечер нещо се пречупи у него. Бе станал излишен за най-близките си. Присядаше на брега на реката, която минаваше до селцето и гледаше безцелно водата. Понякога го доближаваха рибари, които искаха да го попитат дали рибата кълве, но виждаха, че е без въдица и отминаваха. Една привечер го намериха бездиханен. Откараха го вкъщи. Майка му приплака. Приготвиха го за погребение ­ набързо. Разлепиха некролози ­ не само около къщата му, но и около жилищния блок в града и в центъра ­ да знаят хората, че вече го няма тука, на тоя свят, че е отвъд... Чак тогава жена му се сети, че има мъж, който се нуждаел от любов и грижи. Чак тогава щерките му се сетиха за баща си. Майка му бършеше непрекъснато сълзите си. Малко преди да вдигнат ковчега и да го изнесат навън, тя се сети за мобилния му апарат и го сложи в един от вътрешните джобове на сакото му... Юлия Ј помагаше.
Жените винаги търсят опора и сигурност. За да са спокойни и щастливи. Но по време на голямото разграбване и на голямото обедняване тая цел трудно се постигаше. Къде са тия мъже? Къде е тоя мъж?... Вървеше Юлия по улицата, навела глава ­ да се скрие от студения вятър, който прогонваше хората на топло. Тъкмо се бе приближила до жилищния блок, където живееше, когато студеният вятър се втурна към нея и залепи за крака Ј лист хартия. Наведе се, взе го и се вгледа. Бе некрологът му... със снимката му... Втресе я. Разплака се. Изведнъж разбра, че е сбъркала... Седеше в хола. Продължаваше да плаче... Само с него е била сигурна и щастлива... Само с него... Защо, защо го бе отритнала?...
По някое време телефонът иззвъня. Погледна часовника си ­ кой ли ще е този, дето посреднощ звъни... Взе апаратчето от масичката. Не се обаждаше никой... На екранчето се изписа неговият телефонен номер...
Той ли е? ­ помисли си тя.
Боже, има ли телефонна връзка с отвъдното?

Благоевград

ПАМЕТ

Георги Константинов
БОТЕВ, БЪЛГАРИЯ, БЪДЕЩЕ
 

В началото на месец юни т.г. българският поет Георги Константинов, директор на списание „Пламък“, получи покана от Българското културно-просветно дружество „Кирил и Методий“­ Виена да участвува в Ботевите дни на австрийска земя. На 6 юни т.г. в Българския културен институт „Дом Витгенщайн“ ­ Виена  се състоя тържествена вечер, посветена на Христо Ботев. В програмата прозвучаха стихове от Ботев, изпълнени от актрисата Десислава Урумова. За  незабравимия поет-войвода и кораба „Радецки“ говори проф. Искра Шварц. Свой поетически рецитал изнесе и  Георги Константинов, чиито стихове бяха приети изключително радушно от препълнената зала.
  На следващия ден българският поет взе участие в тържеството пред бюста на Христо Ботев във ВИП-парка на ЮНЕСКО  край Голс, недалече от Виена. Пред множеството българи, дошли от различни краища на Австрия, Унгария и Словакия, прозвучаха словата на нашия посланик в Австрия г-н Ради Найденов, проф. Ник Титц, проф. Мими Дичева, председател на Българското дружество „Кирил и Методий“ и др. А Георги Константинов произнесе слово, което публикуваме тук.

Скъпи сънародници, уважаеми гости,
Радостен съм, че съм тук заедно с вас, за да почетем 160-годишнината на великия български поет Христо Ботев. Само преди 5-6 дни имах щастливата възможност да чета свои стихове близо до паметника на Ботев в българския град Враца. Сега съм на близо хиляда километра от онзи величествен паметник, тук на австрийска земя, пред друг паметен образ на поета. Като българин изпитвам гордост, че почитта към Ботев се разпростира в такова необятно пространство.
Ботев и България  вървят към Бъдещето един до друг. Те не могат един без друг.
Защото Ботев е духовен връх в многострадалната съдба на българската нация. Той е знаково име, горд символ на любов към отечеството за всички идващи български поколения.
Защото болките и въжделенията на България изпълват цялото сърце на великия наш поет, дори преливат. Той е най-пламенният  борец за свобода и народни правдини в цялата ни история. Огнената енергия на неговото свободолюбие тупти, бучи и напира не само в личното му житие-битие, но и в гениалното му творчество. Неповторимата му поезия, вулканичната му публицистика, дори прозата на неговия хаотичен хъшов¬ски живот, са изцяло обсебени от тази неистова жажда за свобода.
Да си припомним само:
„.... Но млъкни сърце!
Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небо, звяр и природа,
и певци песни за него пеят.“
Или:
„Подкрепи и мен ръката,
та кога въстане робът,
в редовете на борбата
да си найда и аз гробът.“
А кой българин може да забрави онези покъртителни думи до съпругата му Венета, преди той да се качи на легендарния кораб „Радецки“:
„...Ако умра, то знай, че после отечеството си, съм обичал най-много тебе...“
Той е неповторимият войвода-поет, посветил цялото си същество, и дух, и тяло, на мечтата за народна свобода, за човешки правдини, запалвайки другите с неукротимата си жажда за борба. За Ботев не е възможна, просто не допуска никаква граница между думи и дела. Дълбоко вярва в това, което изрича и жадува час по-скоро то да стане реалност. Наистина всеки миг е готов да направи „кожата си на тъпан, главата си на бомба“ и смело да тръгне „срещу стихиите“ както пише в писмото си до Киро Тулешков. Роден на Рождество Христово в подбалканския Калофер, Ботев идва на белия свят с усещането за свята мисия, за лидерска роля в битката с многовековния робски мрак.
Ето какво разказва за него в своите спомени Дагоберт Енглендер, капитанът на австрийския кораб „Радецки“:
„ ...Той милваше едни като деца с двете си ръце по лицето, други прегръщаше, после им говореше силни и високи думи, като посочваше често с ръката си към българската земя и синьото слънчево небе. ... Като излязоха всички, цялата българска чета се разположи по хълма... Раздаде се един глас и всички паднаха на колене... Много от тях целуваха земята, която беше тяхно свято отечество и която скоро щеше да ги приеме в себе си...“
Така цивилизована Европа, с очите на един австрийски капитан, е гледала на тази висша проява на свободолюбие в един народ, натикан от съдбата в мрака на жестока и безпросветна империя. 
А Ботев е най-чистата еманация на това българско свободолюбие.  И както казва Захарий Стоянов, не бива „да мерим  хората  като Христо Ботйов с аршина на обикновените смъртни“. И не само заради неговия неукротим и бунтуващ се срещу тиранията живот. Войводата-поет Христо Ботев показа на света, че не е обикновен смъртен и със своя живот, и с героичната си смърт, създала безсмъртието му.
Но нека кажем и това  ­ любовта на Ботев към човешката свобода е толкова висока и просторна, че тя излиза извън българския хоризонт. Тя се стреми да обхване въжделенията на всички онеправдани и гладни люде по света: не само на пеещите робини по българските полета, но и на браилските хъшове, на руските крепостни селяни, на въстаналите парижки работници; Ботевият дух е против всички „велики тирани“, „против паметниците на глупостта, изградени с отсечените глави на толкова предтечи, на толкова велики и мислители и поети“, против робството и деспотизма навсякъде под слънцето... Във време, когато понятието „глобализъм“ не е съществувало, Ботев ясно ни казва каква трябва да е глобалната човешка справедливост навсякъде  по земята.
И този слънчев сплит между личен живот и луда жажда за планетарна свобода съвсем естествено ражда онзи неувяхващ венец, изплетен от гениална поезия и юнашки подвиг. 
Така огнените творби на Ботев ­ и стихотворения, и статии ­ получават двойна сила, намират съдбовно потвърждение от неговата висока саможертва във Врачанския Балкан. Думите на Ботев сякаш са написани не с просто перо, а с кървавия връх на честната му воеводска сабя, те са изумителен урок по истинско свободолюбие пред бъдещите поколения на България и пред целия свят.
Те са неизбледняващ пример на грижовна обич и към собствения народ, и към всички хора по земята.
БОТЕВ, БЪЛГАРИЯ, БЪДЕЩЕ! Ето  тези думи ще вървят заедно, осветявайки всички неръкотворни и ръкотворни паметници в негова чест и слава.
Защото Ботевият дух сам по себе си е паметник. Този паметник ще се вижда винаги от всеки българин, от всеки честен човек по света.
 
 
 
 

Найден Шейтанов ­ 
ЕДИН ПОЗНАТ И НЕПОЗНАТ БЪЛГАРИН

С изследователката на творчеството на Найден Шейтанов ­ д-р Ерика Лазарова ­ разговаря Огнян Стамболиев по повод първото издание на негови трудове.
Ерика Лазарова започва своя професионален път в Института по култура. Сега е старши научен сътрудник в Центъра по наукознание и история на науката при БАН. Тя е известен културфилософ с десет монографии и над 100 научни статии и студии, отпечатани на български, английски, немски и френски език. Сред тях се открояват често цитираните „Немският романтизъм между действителността и идеала“(1990), „Езикът на цветята“ (1995), „Светликът на живата етика“ (1996), „Принц Парадокс или непознатият Уайлд“ (2000), „Хирургът д-р Асен Петров или биографията като огледало на епохата“ (2004) и „Литературата като художествено самопознание“ (2005).
Тя е автор и на художествената книга „Яна Язова: Любовта е болка“ (2002), активен културжурналист е и е превела две от основните произведения на Фр. Ницше: „Зазоряване“ (1997 и 2002) и „Човешко, твърде човешко“ (2006).
През последните години се занимава усилено с „връщане“ на българската публика на съзнателно забравения Найден Шейтанов. Плод на сърцатите u усилия в тази област са изследването „Ученият срещу политика д-р Найден Шейтанов“ (2005) и томът с негови избрани произведения „Балкано-българският титанизъм“ (2006).
 

­ Защо във внушителната си като съдържание и като обем (близо 600 стр.) книга наричате Найден Шейтанов „познат и непознат“? Не е ли той по-скоро напълно забравен днес?

­ Нарочен за „реакционен автор“, д-р Шейтанов е бил инкриминиран повече от четири десетилетия и така българският читател бива лишен от културното наследство на един от най-дълбоките ни и самобитни народопсихолози, философи и историци, представящи силата и величието на отечествения ни дух чрез феномена „балкано-български хуманизъм“, сексеросната сила на фолклора и сложността на националния ни характер, в който, по неговите думи благородството, героичното начало и култът към познание се съчетават причудливо с философията на отрицанието, родило понятието „българска работа“ или всички цветисти поговорки, отричащи доброто и добруването за сметка на завист¬та, нагаждачеството, липсата на търпимост към другите. Но той си остава за един ограничен кръг от интелектуалци синоним на критическа мисъл и могъщо родолюбие, което тепърва ще преоткриваме. Понеже в „Европа на културата“ ние имаме много да дадем именно като българи. А Найден Шейтанов е разкрил по неповторим начин как през хилядолетната си история ние сме били посредници между Изтока и Запада, „пон€шили“ ценното, което всички племена, живели по земите ни или минали оттук, са оставили като творчески заряд.

­ Бихте ли казали за тези, които, уви, не знаят, защото за жалост има и такива ­ кой е всъщност д-р Найден Шейтанов?

­ Троянец, немски възпитаник, културфилософ и културисторик, учител в Първа мъжка гимназия в София, радвал се на обичта и уважението на своите възпитаници, възприемали го като истински европейски интелектуалец ­ от маниерите и начина на обличане до енциклопедичната му начетеност и сладкодумие. Виден член на кръга около „Златорог“ и цен?н автор в други престижни издания като „Философски преглед“ например. Аз го наричам човек-школа, понеже той е уникален изследовател на българското минало, който пръв представя наистина световното значение на орфизма и богомилството, първият български сексолог и тълкувател на вицовото народно творчество с оглед на народопсихологията, но и създател на системата на българския мироглед и учен, възстановил от отломъци във фолклорното мислене и в древни текстове на българската народна митология. Що се отнася до последните две грандиозни научни задачи ­ той е пионер в тях и единствен до наши дни, който се е опитал да представи цялостното богатство и дълбочина на светогледните ни и религиозни представи.

­ Как работихте и колко дълго работихте над двете книги, които представят наистина многостранно и дори тотално, мисловното богатство на един толкова нестандартен и самобитен автор, за когото историкът на културата Кирил Кръстев казва, че е най-българогласният наш автор? И мислите ли, че след Вас може да се каже още нещо по въпроса.

­ Близо пет години от живота си отдадох на Н. Шейтанов. Разбира се, винаги може да се каже нещо ново за един значим автор. За мен остава удовлетворението, че не се побоях да се захвана с него и възстановя многостранното му дело. И макар че получих доста „удари под кръста“, не съжалявам, защото името му излезе от забвението. Но не мога да отрека, че ме засяга болезнено, когато претенциозни нули в науката се опитват да омаловажат делото му с нелепи въпроси „Ама защо не е станал професор“, след като отлично знаят, че в Софийския университет тогава местата на хабилитирани учени са твърде малко и се заемат доживотно, така че е било твърде трудно на човек, на чиято кариера се слага идеологически кръст, преди да е навършил петдесет години. Боли ме и когато двойно и тройно пребоядисани псевдоинтелектуалци го упрекват в реверанси пред фашистката идеология, тъй като става дума за една единствена книга, посветена на организирането на българската младеж в името на националистически идеали. Като впрочем, ако прочетат внимателно съчинението, ще видят, че той избира за образец не само опита в това отношение на фашистки страни като Германия или Италия, но и опита на Съветска Русия, която също доста успешно съумява през 30-те години на миналия век да обедини и организира младежта в името на една идея, издигната в ранг на държавно знаме.
Силното и заслужаващо уважение в родолюбивото дело на д-р Шейтанов, който е едновременно патриот и космополит, мечтаещ за световност и всечовечност ­ теза, с която е изпреварил значително своето време е, че той разкрива национализма не като шовинистична привързаност към своята родина, а като обич към родното, съчетана с уважение към другите държави и националности (той е и първият български циганолог, факт, който на мига разбива мита за фашиста Н. Шейтанов). Той напомня сполучливо, че понятието „Велика България“, с което толкова спекулират отделни безродници, не е родено като самоцел, а като реакция срещу претенциите на нашите съседи от първата половина на ХХ век за „Велика Сърбия“, „Велика Албания“ и „Велика Гърция“ (Мегали Гърция). Понеже българинът, разкрива народоведът, никога не е бил агресивен към другите, а изповядва веруюто „Своето не даваме, чуждото не щем!“

­ Мислите ли, че у нас вече е преодоляно антиномистичното мислене, на което стават жертва видни наши интелектуалци, сред които е и д-р Найден Шейтанов?

­ Убедена съм, че един от сериозните недъзи на българската култура е съзнателното противопоставяне на личности. Да възправиш един срещу друг Иван Вазов и Пенчо Славейков, а особено ­ многобройните им поклонници, е направо нелепо. Ние се нуждаем и от двамата. Същото важи и в политиката, и в науката. Не бива да разделяме творците, но и редовите хора по цвят, т.е. по политически пристрастия и културни предпочитания. Демократизъм означава толерантност и плурализъм. Затова наблягам в книгата си „Ученият срещу политика д-р Найден Шейтанов“ върху разбирането, че ученият винаги гледа по-широко и е по-свободен от предразсъдъци от политика, който, твърде често, е принуден да направи някой и друг реверанс пред властта, защото хоризонтът на партийните програми е винаги по-тесен от този на общочовешките ценности.

­ Вие показвате много добре многостранността на учения, народопсихолога и философа Найден Шейтанов. Коя или кои са, според Вас, най-значимите му постижения?

­ Те са наистина много. Той прави открития буквално във всяка област, с която се захваща. Понякога само в една малка статия се съдържат няколко важни, основополагащи тези. В този смисъл той е верен на разбирането си за българската философия, като двойно преварена ракия, т.е. концентрирана, афористична мисловност, чужда на обстоятелствеността и онова, което народът свърза с негативното понятие „дървен философ“, т.е. човек, който не търси истината, а „усуква“ нещата. Сред Шейтановите новаторски постановки ще спомена само няколко, които идеално кореспондират със съвремието ни. Например в статиите „Цар Долар“ и „Триумф на метала“ той се изявява като един от първите критици на американския култ към материалното благополучие като самоцел, но и един от първите европейски теоретици, осъзнали значението на техниката за освобождението на човека и развитието му като свободна и творческа индивидуалност. Но той е и човекът, лансирал представата за необходимост от Ново българско възраждане ­ теза, която се поема и днес, без, за съжаление, да бъде цитиран „бащата“ на идеята.
Много интересни и дълбоки са и схващанията му за равенството на мъжа и жената, според богомилското учение и отражението на това разбиране в народопсихологията ни. Той дори извежда българските корени на средновековния феномен на трубадурския култ към Прекрасната дама като възникнал в Прованс, именно там, където катарството и албигойството през ХIII век се превръщат в официална религия. За него, пак поради гордото си самосъзнание през вековете, българката е силна и свободолюбива жена, която наравно с мъжете участва в хайдушкото движение или шие знамето на революционерите. Много може да се говори за народопсихологическите му наблюдения неговата сексократическа философия. Но най-добре е читателят сам да посегне към произведенията му...

­ Бихме ли могли да наречем Найден Шейтанов радетел за българска духовност?

­ Той е именно такъв. Истински български будител. Мислител, лансирал чрез идеята си за народовластието представата за България като „държава на духа“, както по-късно ще напише акад. Д. Лихачов. Изследовател, разкрил хуманизма на традиционния български светоглед и богатството на митологичните ни представи.
Инкриминираният и незаслужено забравен Найден Шейтанов трябва днес най-сетне да заеме полагащото му се място в българската хуманитаристика. Понеже с цялостното си творчество ни кара да се изпълним със съзнание за историческо достойнство и народностна гордост в нашата отвеки съществувала и белязала историческото ни битие „Сила телесна, сила душевна, политико-военна, културно-верова“ като залог за ново Национално възраждане върху основата на балканобългарския хуманизъм.

Възраждане, от което се нуждае и ще се нуждае и през новото столетие България.

Разговорът води Огнян СТАМБОЛИЕВ
 

ХОРИЗОНТИ
 
 

ЖАН КОКТО ЗА АПОЛИНЕР
90 години от смъртта му (1918 ­ 2008)
 

Франция е свикнала да убива своите поети. Списъкът на нейните жертви е предълъг. Тя отхвърля всичко, което е необичайно. Аполинер съзнаваше това и настояваше да му поставят етикет, за да успокои обществото, привикнало към школи, направления и дори към табелки. И той ни предложи своята табелка ­ Орфизма, а после се появи и Сюрреализмът и го прие в своето лоно. Да се убиват поети е може би не чак толкова грешно и лошо ­ това понякога е от полза за поезията, и за самите тях!  Нали поетите са по принцип „пост мортем“ (посмъртни), техният истински живот идва или започва след смъртта, и дори когато поетът е жив, той е с единия крак в гроба?!  Може би заради това така трудно върви и дори понакуцва и това придава особена прелест на походката му...
Аполинер не беше убит. Но за това говори заглавието на една от неговите книги ­ той, все пак, беше убит! Уби го войната, най-голямото зло от всички социални престъпления...
В поезията на Аполинер няма да срещнете патриотични нотки. И ако му се случи да употреби думата „бош“ (шваба), това е само с усмивка. Неговата война  е шествие на небесносини войници под обсипаното със звезди небе и под фойерверките на летящите снаряди. Той и там мисли само за любовта и приятелството. В епохата, в която неговите събратя се прекланяха пред машините,  береше билки и цветя ­ на хербарий прилича една от неговите книги, в която калиграмите приемат формата на стебълца на момини сълзи...
Аполинер винаги ми е говорил за „поемата-събитие“,  която поставя над всички жанрове в поезията.
 „Зона“, „Безвременник“, „Песен за нещастията в любовта“, „Писмо ­ океан“ са „поеми-събития“ и всички те, може би с изключение на последната, са станали такива случайно. Те са плодове на  щастливия миг, когато скритите дарби на нашето „Аз“ изведнъж изплуват на бял свят.
Съзнавал ли е Виктор Юго, когато е писал „Опиянение“ и  „Скръбта на Олимпио“, че е надминал себе си, че е достигнал апогея си, че е изкупил греховете си? „Поемата-събитие“ обезкуражава и предизвиква почитатели. Тя ги води за носа и си остава единствена. Нито една от литературните моди не би прибавила към нея нито величие, нито блясък. Подобни произведения нямат нищо общо със стиховете, написани по повод някое злободневно събтие, обезпечило им мигновен успех за радост на глупците...
„Поемите-събития“ не коментират събитията. Те  самите са събития, изискващи коментари. Както историческите деяния или великите царствания. При раждането си те мигновено прекъсват с пъпната си връв всяка връзка с поета. Излитат по своя собствена орбита. И който разбира от поезия, ще ги познае от пръв поглед.
Случва се така, че само един стих може да осветли едно цяло стихотворение. И това е стих събитие...
„Велик селски цигулар“. Така Ницше нарече някога Франц Шуберт. Така бих определил и Аполинер като „майстор на лид-а“ / художествената песен/, наред с Хайне и Райнер Мария Рилке. Като съчинявал стиховете си, той е обичал да си припява.  Мелодията на песните му така си е останала в думите. Самите стихове я пеят!  Тук имам предвид не музикалността на стиха, която  някои обикновено оценяват невярно. Говоря за превода от един език на друг. От чуждия, малко познатия, поетът превежда на своя роден, и при това придава на стихотворението „лъжливо неловък вид“, някаква странност, „антибаналност“...
Почти е невъзможно за днешните млади хора да си представят как по наше време са изглеждали малките театрални зали, в които ние аплодирахме „Гърдите на Тирезиас“ и „Цветът на Времето“. Те бяха претъпкани до спукване! В онази епоха литературата се превръщаше в политика. Всичко предизвикваше у нас буря от емоции, всичко бе взривоопасно!  След премиерата на „Гърдите на Тирезиас“ Аполинер беше заклеймен от всички, обвиниха го в „изкривяване на нормите на кубизма“. Тогава той  направи изумителната постановка на  пиесата си „Цветът на Времето“...
Нозете на манекени, окачени на колесниците, изобразяваха авиаторите. Актриси в траурни одеяния, като черни петна, се открояваха върху фона на декорациите, изрязани от Морис Вламенк, от амбалажна хартия. Сред айсберг от целофан светеше ослепителнорозова гола жена!
Тази сцена, както и „Къпането на грациите“ от балета на Ерик Сати „Меркурий“,  нарисувана от Пикасо, си остава за мен ненадмината.
Имената на Аполинер и Пикасо са неразделими. Никой не рисува по-добре от Аполинер. Моливът и перото се подчиняват безпрекословно на тези забележителни мъже. Като се възползваха от тази своя власт, те можеха да преиначават синтаксиса на изкуството, да се разпореждат с него по свое усмотрение.
Но докато Пикасо открива кубистичния класицизъм, заменил романтизма на „диви фовисти“, а от този класицизъм после преминава към лиричните бури и урагани и с бързината на мълниите сменя едно понятие с друго и деформира формите, Аполинер е само зрител на тази корида. Той само се разхожда по бреговете на двете  велики реки, Сена и Рейн, за които през 1918 година написа забележителната си книга „По бреговете на двете реки“.
Една вечер Аполинер сподели пред мен, че се е уморил от кубизма, от неговите Аристотелевски закони, но че от Русо ­ Митничаря и от Анри Матис никога не би се отегчавал: винаги бил търсел  от художниците „потресаващи неочакваности“, впивал се в тях като пчела в разцъфнал майски ден.
До самата си смърт той виждал у Пикасо „духа на вечното движение“, смесващ всички линии, враг на еднообразието... Сравнявал Пикасо с бисер, а  Анри Матис със сочен портокал...
И работата не е в това, че през 1916 година  Пабло Пикасо още не бил стигнал в своето богослужение до богохулство, просто Гийом Аполинер усетил у него онази мека и дълбока светлина, която пронизвала и неговата поезия и очаровала дори онези, които не можели да я видят.
Аполинер почина на 9 ноември 1918, два дни преди края на Европейската война. И ние, които виждахме света по своему, а не като всички други, решихме, че Париж е празнично украсен в негова чест...

Преведе от френски ОГНЯН  СТАМБОЛИЕВ
 
 

Мария Узунова
ЦЕНТЪРЪТ 
Е БЕЗ ЗНАЧЕНИЕ
 
 
 
 
 
 

Поради силната емоционалност на това четене, ще започна представянето отзад-напред ­ първо със събитието, а в края ще приложа биографичните данни за г-н Ерик Броние.  И така, мястото е уютната, малка, но просмукана с духа на времето и изящното слово къща на Иван Вазов в центъра на София. Датата е 24 април, спокойна, предвеликденска привечер, необещаваща изненади, хората са забързани в подготовката за празниците.
В подобна хладна привечер обаче  Ерик Броние ни направи съпричастни на едно невероятно, магическо преживяване, което едва ли някога ще забравя. Подобно усещане съм имала преди повече от 20 години за последно ­ пак беше в къща на поет ­ Яворов и тогава заради порядките на строя, в който живеехме, и налаганата дисциплина, ми направиха забележка, че слушам със затворени очи. А  слушах със затворени очи, защото виждах стиховете му в цвета на страстта ­ червено. Вече слушам винаги с отворени очи, но ако сега можех да ги затворя, бих видяла стиховете на Е. Броние в синьо-зелено, примесено със златисти букви и звезди. 
Синьо, като цветовете на вдъхновяващите го художници сюрреалисти, използвали традиционния цвят на небето, но придали му разнообразни нюанси ­ от металиково и наситено, до най-ефирни, вълшебни тонове ­ Дж. де Кирико, П. Клее и белгиецът Рьоне Магрит. В такива тонове е обагрена невероятната „Синя нощ“ на Е. Броние ­ толкова нежна, жадуваща и отвеждаща ни към други светове. Тя е опит да се погледне отвъд явното и да се отгатне сетивността. През тази нощ очите са наистина звезди, а човек може да се откъсне от земята и да „прогледне“ в скритата  в себе си материя. Поетът успява да види в наглед обичайното най-древни и първични закони. Той дръзва да не се довери на закономерностите, а да търси нови пътища и измерения за духа. В стихотворението „Диалогът“ авторът щрихира светлосиния фон на обедната сянка, денят и нощта тук са обрисувани като любовна двойка, но в привидното им равновесие, той открива заложената  в природата стихийност и промяна.
„Какъв ли указ е предвидил правилата
на перспективата и асиметрията
Всичко се сгромолясва в парадокса на морето“
Любопитно е, че картината на вечните метаморфози е мотивирана от едно най-важно движение ­ вече твърде човешко ­ това на устните, които говорят, целуват и  приласкават, или пък разделят. „Най-важното е лекичко, не тежи на раменете“, казва уж небрежно Е. Броние и с това откровение залага най-сериозната тема ­ тази за самотата, отговорността и нуждата от диалог. Характерно за целия цикъл „Премерена материя“ е вярата в способността на човек да се впише в природните закони и да осмисли бляновете си. В „Летен пейзаж“ полетът на птицата е син, дремещата човешка агресия е неин потенциален противовес, но все пак земята е представена като владение на хората, тя е „матрица на сънища надхвърлящи небето“. Мечтите са в състояние да възтържествуват, да дадат смисъл на битието, те са ключът към равновесието с природата. Толкова вяра в доброто е стаена в тези редове и копнеж за възвисяване. Симбиозата между човек и природа е предадена най-завършено в „Земя“ ­ сред знаците на земята се очертава съдбата, природният часовник от повторяеми събития и случайности е не по-малко точен от астрономическия. В този стих се забелязва близост и с невероятния „Алеф“ на Х. Л. Борхес ­ точката, събрала като калейдоскоп всички опорни точки. Строфата на Е. Броние, че центърът е без значение, а може да бъде навсякъде, внушава идеята за безсмислието на изкуствените рамки и за търсене на същността отвъд видимото. 
 В голяма част от стиховете  думата блян присъства многократно ­ блянът води към разчупване на формите в „Почит към Марк Шагал“, а в „Паметта“ именно той успява да заличи болката от миналото и кървящата памет. Наистина, героите на Е. Броние успяват да разрушат традиционната форма и да полетят в ефира като фигурите на Шагал, преодолели земната гравитация. Авторът им дава сили да надскочат ежедневната болка, да забравят раните си и да продължат. Най-ярко като че ли е показана борбата между духа и оковите на миналото в цикъла поеми „Появи“. Страданието е неизбежна част от битието, то напомня за парещите рани, а отломките съвест едва ли някога ще ни дадат покой, както и споменът за мъртъвците. Авторът не търси лесно разрешение на вечните проблеми за живота /смъртта и не игнорира зейналата липса, настанала след нея. Напротив ­ утвърждава появата на „любовна самота“, на невъзможност споменът да бъде изличен и зарит някъде. Към образа на безвъзвратно изчезналите хора той се отнася с изключителна нежност, това е нещо, което винаги ще ни съпътства, част от биографията. Изходът според Е. Броние е все пак продължаване напред, но не чрез забрава, а със сила, скрита зад привидна лекота ­ да умеем да загърбваме тежестта, „за да вървим подобно облаците“. Невероятна метафора, извикваща представата за бавно, достойно и обагрено с дълбока печал вървене. 
Друг цикъл, озаглавен „Шагал или възходът на бляновете“, отново демонстрира пиетета на Е. Броние към великия майстор на четката и към порива му за достигане отвъд обозримото. Картините тук са разнообразни и пресъздадени с първичност и простота ­ идилични селски пейзажи в „Аз и селото“, заспало и пробуждащо се ведно със слънцето, в което дори небесните тела съжителстват в хармония и  ритъмът им диктува човешкия бит.
„косата на рамото
потръпва още
от целувки с житата“
С много топлина е обрисувана здравата връзка на обикновения човек с природата, а в ранобудните утрини в селата звучи една същинска мелодия на щастието. Петелът е знак и символ не само на пукването на зората и зараждането на новия ден, фанфарозвучащите звуци, които радостно надава, сякаш възвестяват простичката и толкова красива радост от живота, сливането на човека със земята, описана чрез  следния прекрасно-сладостен стих:
„Съпрузите обвити
в спокойния си сън
чуват надигането на земите“.
Семпло, без излишни метафори и сложни литературни прийоми, Е. Броние пресъздава картината на космоса като симбиоза между природата и мечтаещият и сънуващ човек. Същевременно той изобразява индивида в неговата неизбежна самота. Днес самотата се е промъкнала навсякъде ­ в душите, в страха от общуване, дори и сред слънцата, заспали огнен сън, след дълъг любовен стон. Изящен лиризъм е стаен в поемата „Почит към Аполинер“. Животът е сравнен с телефонна клавиатура, при което чрез случайни комбинации се сближаваме или биваме рязко отхвърлени от обекта на желанието си. Съществуват ли наистина измислените от автора „азбука на празнотата“ и „алгебра на чувствата“? Толкова ли са ефимерни и безнадеждни опитите ни за близост и обречени ли сме на невъзможно контактуване? Е. Броние не дава отговори на тези въпроси, нито поучава, само с леко намигане залага сложните ребуси. До известна степен съзирам близост между внушението му за разглобяването и пренаправянето на времето и идеите в „Часовникът“ на Ш. Бодлер, за когото също дори най-малкият и условен къс време е неизразимо важен. И макар Е. Броние да не споменава в посвещенията на стиховете си художника С. Дали, в известна степен неговите „меки часовници“ от „Упорството на паметта“, внушаващи представата за времето като изплъзващ се, неподатлив на манипулиране елемент, който сам може да преобръща битието, имат допирни точки със строфите на Е. Броние за „безжалостното непобедимо време“.
Силно внушение е стаено и в кратката поема „Където и да е извън света“, побрала сякаш целия авторски възторг и оптимизъм. Може би именно тя носи в най-концентриран вид настроението на цялата стихосбирка ­ въпреки разочарованията, неуспехите и неизбежните падания, е възпята силата на бляновете, даващи сила да загърбим „утринните сажди, покрили земята“. С възхитителна пламенност, но и с доза страдание Е. Броние възкликва: “Обитавам ослепителната синева“, макар това да е едно трудно, скъпо заплатено с прободни рани обитаване.
Темата за самотата, загубата и измъчващата съвест е обагрила целия цикъл „Градина на сенките“. Кратки, вече без заглавия и посвещения, стихове в него са  като реплики и послания към всички онези, които безкрайно ни липсват. Образите им продължават да се явяват и да ни терзаят с невъзможността да бъдат задържани дори за миг, тонът е минорен, но и твърде нежен, а човешката памет е обрисувана като сейф, завинаги заключил скъпите лица и отсъствия.
„Безкрайно чакане
Наслоена светлина
Тези които никога не ще
Да дойдат
Извън времето“
Същевременно, авторът използва темата за отсъстващите близки лица и на фона Ј развива идеята за безцелното разпиляване и неосмисляне на живота от живите.  Нерядко в стиховете му те са сравнявани с трупове, за жалост по-реални, отколкото са мъртвите. Изтъкната е бездуховността на индивида, „самотните рамене“, отчуждението и невъзможността дните да бъдат запълнени и изживени достойно. Словото е експресивно, забързано, в изказа доминират глаголи, речта се нажежава максимално, прониквайки като мощен звук в съзнанието.
Последната част „Светлина от гласове“ доразвива темата за изолацията и самотата. Поставен е проблемът за невъзможността на човек да приеме реализацията на бляновете си с радост. Заключителният стих от първата поема е въплътил толкова болка, опит за постигане на равновесие чрез своеобразен стоицизъм и в известна степен се доближава до Селинджъровата стилистика ­ предаване на страданието чрез семпли, максимално изчистени глаголи.
„Действаме опрени на стената
По спешност след раздялата“
Страхът от самотата е маскиран зад привидна сила, докато болката докрай раздира индивида. Не по-малко силно е внушението и на следващия стих за душевната борба на търсещата абсолюта. С лека ирония устремът Ј към висшите ценности и стерилното щастие са видени като невъзможна цел. Цел, която отнема енергията на индивида, без да носи просветление, заплатена с покорство, „след продължителната Ј борба“.
Немалка част стихове в цикъла обаче носят авторовата убеденост, че всичко е преодолимо и равновесието все пак е  достижимо.  С много упование в момента, който трябва сами да уловим и използваме, Е. Броние дава ключ не просто за оцеляване, а за постигане на реално щастие, свят, който трябва сами да сътворим, време, което да преподредим, според бляновете и мечтите си, време, което е само наше. В заключение той изтъква, че всички тези думи се отнасят за любов, „изгубена, за да се възроди по-късно“. Изключително проникновен е и стихът му за нещастието и изолацията. Е. Броние изтъква, че те не са предопределени, а всеки човек действа, като сам си залага капани. Нараняващите, разделящи думи, агресивността, стремежът към фалшива независимост, който на практика носи самота, са средствата, обричащи на духовен глад и пустота.  Призивът на поета е за търсене на човешка близост и реално общуване. Той приканва да се изостави вечната колебливост, описанията на очакваното щастие, вместо изживяването му и свеждането на живота до случайност ­ проснати дрехи насред общото нечисто пране. Тази идея е доразвита и в няколко малки поеми от друг цикъл ­ „Употреба на съня“. Тук Е. Броние е изразил по най-проникновен начин пиетета си към естетиката и художествените възгледи на сюрреалистите ­ Дж. де Кирико и Р. Магрит. Мечтите на поета са предизвикани от любовта или сянката, каращи го да обърне поглед навътре към себе си. Вглъбяването, концентрирането върху смисъла на нещата, надмогването на делничното, е централна тема в тези твърде лирични поеми. С много обич и нежност са обрисувани бляновете, този любим код на Е. Броние, разкрити твърде семпло и искрено. Така например още първият стих в „Любовно очакване“ е истинска прослава на чувствеността и желанията:
Не е нужен ключ
За вратата на полето
Трябват само две прегърнати тела
И небето ще припламне
Нужно ли е да се анализира тази трептяща мелодия на радостта от мига и общуването? Мисля, че стихът достатъчно говори сам за себе си и не е нужен допълнителен коментар. Във вдъхновеното от творчеството на белгийския сюрреалист Р. Магрит стихотворение „Ключът на бляновете“, е закодирано друго дълбоко разтърсващо послание ­ както в картините на художника, така и в бляновете важното е отвъд контурите, в поглеждането на нещата под различен ракурс. При този нов поглед и бурята може да ни се стори като бездънна чаша, а луната от студено светило да заприлича на гальовна дама, „прегърнала краката на нощта“.
Най-изумителното обаче се случи в края на представянето на книгата на Е. Броние. Част от стиховете си той прочете в бърз каданс, подобно на рап музика, с невероятен плам, при което помещението на Вазовата къща буквално завибрира. Все още под въздействие на случилото се, подадох книгата си за автограф, погледнах г-н Броние и видях нещо, което ме потресе ­ допреди минути изглеждащият като титан автор сега имаше вид на човек,  буквално раздал се до последно, преобразил се в предишния усмихнат и благ събеседник, но запазил едно странно пламъче на възторг и светлина в очите си. 
Ако с горните думи вече съм създала достатъчно интерес, сега мисля, е време да представя накратко биографично-творческите данни за изключителния поет Е. Броние.
Ерик Броние е роден на 16 август 1956 г. в  Белгия, той е основател и управител на литературното списание „Извори“, излизащо от 1987-2000 г., както и на сбирката „Поезия от районите на Европа“ ­ 1988-2000 г.  През този период  изпълнява длъжността литературен съветник към Къщата за поезия в Намюр, организира многобройни литературни прояви, четения, колоквиуми, конкурси. В момента е директор на Къщата за поезия в Намюр и ръководи Международния фестивал за поезия Валония-Брюксел. Има издадени близо тридесет стихосбирки, сред които „Автопортрет със саван“ ­ 2001, „Спомен с голи ръце“­ 2001, „Неясна нощ“ ­ 2004 г. „Това крехко днес“ ­ 2007 г. и др.  През 2002 г. повечето му произведения са обединени и излизат в двутомно издание, а през 2005 г. е издадена и пълна антология на поемите му. Настоящата книга „Центърът е без значение“ е издадена с подкрепата на Министерството на френската общност в Белгия.
В предговора на книгата си авторът цитира думите на Р. Шар, че „това, което идва на света, за да не наруши нищо, не изисква нито внимание, нито търпение“. За щастие, Е. Броние наруши трайно спокойствието, дарявайки своята интелектуална, модерна, но модерна чрез внушения, а не просто чрез форма поезия. Наистина при него центърът е без значение ­ той създава красота, без да следва нормите и дефинициите. Нека си пожелаем и за в бъдеще „безпорядък и отсъствие да има“, Давид да продължава да побеждава понякога Голиат, чувството да доминира над сдържаността, а искреността над шаблона. „Децентрализираният“ център на Е. Броние постига нова сетивност, разчупвайки правилата чрез своите сини блянове.
Оформлението, дело на художника Николай Тотев, е изящно, фино и идеално се вплита в мекия лиризъм на словото, а преводът на Андрей Манолов е изключително мелодичен.
 
 
 

Яцек Малчевски 
(1854-1929)
 
 

     Ще живея вечно ­ ще живея дълго
      В песните на моята страна,
     Все едно дали в речица селска
      Или в бурята над планината.
       Виена 1915

Този прочут полски живописец, водещ представител на символизма и неоромантизма в страната си и в Европа, нахвърля тези четири реда „на попрището жизнено в средата“. Предричането му ще се окаже реално: и до днес картините му са предмет на възхищение в световните галерии.
Яцек Малчевски ­ поет на живописта и живописец на поезията. Съсредоточен в главните житейски теми ­ родината, живота, смъртта, вдъхновен от романтични и метафизични визии. 
Детските му години са щастливи, в едно семейство, което издига в култ изкуството. Така той започва да рисува още на дванадесетгодишна възраст, а когато се озовава в Краков за висшето си образование, влиза съвсем естествено в културния живот на старата полска столица, гнездо на славни крале. Вече като зрял творец посещава Париж, Венеция, Милано, Мюнхен, обожаван е от тамошните артисти и полски интелектуалци, но се връща в Краков и до края на живота си остава там.
През 1871 г. Краков  радикално променя лика си, превръща се  вече и в интелектуална столица на Полша, която по това време не съществува на европейската карта, разкъсана между три държави. За щастие полската Атина е под относително либералното австрийско господство. Тук продължава щастливият семеен живот на Малчевски, вече като съпруг и баща. Той е деликатен и добродушен, облича се екстравагантно и елегантно, обожава конете.
Централни теми в творчеството му са важни моменти от полската история. То започва с реалистични сцени от трагедията на народа си след поражението на Януарското въстание, преминава през символно-фантазни платна, посветени на литературни творби и герои, всичко това в най-добрите традиции на европейския неоромантизъм от края на 19 и началото на 20 век, този тъй бурен и плодовит период. Прочува се с картините си за смъртта (след като загубва баща си, мотивът е един от водещите в творчеството му), с автопортретите си и портретите на видни полски творци, с метафизичния цикъл „Отровеният кладенец“...
Към края на живота си Малчевски почти ослепява. Погребан е в Краков, всред колегите си по дух Адам Асник, Станислав Виспянски, Теофил Ленартович. Днес там почива и Чеслав Милош. През 1979 г. в негова чест е кръстен голям полски кораб.

Силвия Борисова
 
 
 


 


1


         ©ИКСписание "Пламък" - всички права запазени!

1
1
1