начало
СПИСАНИЕ   "ПЛАМЪК"
двумесечно издание
за литература, изкуство и публицистика
   орган на Съюза на българските писатели
   
 

 основано от Гео Милев 
през 1924



        НОВИЯТ БРОЙ 



 

               05-06 / 2009

 
           

          За да търсите по ключова дума от съдържанието на броя, моля използвайте Вашия браузер:
          От менюто "редактиране" /edit, изберете опцията "търсене" /find (on the page) 
          и въведете избраната от Вас дума/израз от съдържанието на броя.
          С клавишите "Ctrl" и "+"   и Ctrl" и "-"  можете да увеличавате и намалявате големината на текста.
           
           

          СЪДЪРЖАНИЕ
           
           

           85 ГОДИНИ „ПЛАМЪК“ 
           Иван Делииванов НЕИЗВЕСТНА СТАТИЯ 
            НА ГЕО МИЛЕВ? 
           Огнян Стамболиев „СЕПТЕМВРИ“ 
            на Гео Милев в Румъния 
           Мария Манолова  До списание „Пламък“ 
           Цветкова
            ПРИЯТЕЛИТЕ НА ВЕРХАРН
           Емил Верхарн  СТИХОТВОРЕНИЯ 
           Панко Анчев КАК СЕ ЖИВЕЕ 
            В ЛИТЕРАТУРАТА 
           Милена Лилова Из цикъла 
            „Плачове и иронии“ 
           Мария Николова  – Ния СТИХОТВОРЕНИЯ 
           Светослав Нахум ОБСЛЕДВАНЕ НА СВЕТА
            (Откъс от романа „Raptus“)
           Васил Балев СТИХОТВОРЕНИЯ 
           Ясен Антов 80 години 
            от рождението му 
           Петър Велчев СТИХОТВОРЕНИЯ 
           

           Мария Павлова МРЪСНАТА ДУМА „ЛЮБОВ“.
            Новела 
           Павел Славянски СТИХОТВОРЕНИЯ 
           

           Димитър Дъбов ЛАМАРИНЕНИТЕ 
            ХРИЗАНТЕМИ
           

           Венцеслав Пейков СТИХОТВОРЕНИЯ 
           Нина Пантелеева ДЖО ИНДИЕЦА. Разказ 
           Румен Алексов КЪЦИ. Разказ 
           Христо Арнаудов СТИХОТВОРЕНИЯ 
           Пламен Тушков МАЛКИЯТ БРАТ. Разказ 
           Таня Рупел-Тера УРОК ПО ЩАСТИЕ
           Иван Груев СТИХОТВОРЕНИЯ 
           Петър Доневски АЛБУМИТЕ
           

           Николай Ангелов ВРЕМЕНА И НРАВИ 
           

           Илия Пехливанов ПРОЗРЕНИЯ АПРИЛОВИ
           Екатерина Иванова „ТЮТЮН“ И НЕГОВИТЕ 
            ГЕРОИ В СВЕТЛИНАТА 
            НА ФИЛОСОФСКОТО 
            УЧЕНИЕ НА Н. БЕРДЯЕВ
           

           Костадин Димов ИЗГРЕВНАТА ПЕЩЕРА 
            УТРОБА 
           Константинос Марицас ОБРЕДНИ МЕСТА
           

           Симеон Янев ПРОЗАТА НА ЕДИН ПОЕТ
           

           Огнян Стамболиев ВИКТОР СЕГАЛЕН  – 
            ПОЕТ НА ИМПЕРАТОРСКИ 
            КИТАЙ 
            СТИХОВЕ 
            ОТ ВИКТОР СЕГАЛЕН 
           

            ОТГЛАСИ ОТ ЖИВОТА 
           Димитър Костадинов АНКЕТА С ЛИЦЕ 
            НА АВТОБИОГРАФИЯ 
            ИННА КАБИШ С ЛЕТЯЩ 
            СТАРТ В БЪЛГАРИЯ 
           Светозар Аврамов ТЕРАПИЯ ЗА АНГЕЛИ. Пиеса
            Представяне 
            на специалността 
            „ГРАФИКА“ в Националното
            училище за изящни 
            изкуства „Илия Петров“
           

          из броя
          :

          85 ГОДИНИ „ПЛАМЪК“
           

          Списание „Пламък“ е вече на 85 години.
          Истинските почитатели на българската литература знаят, че списание „Пламък“ е колкото литературно списание, толкова и творческа легенда. Легенда, чието начало е в едно далечно и драматично време  – 1924 година. Идеята за неговото създаване е на неукротимия и щедро талантлив Гео Милев. Вдъхновен поет, даровит художник, неуморим преводач от десетина езика, Гео Милев е с необикновени сетива за всичко ново в литературна Европа и навсякъде по света. Той пръв вижда в мечтите си списание „Пламък“  – българска трибуна на европейския модернизъм, трептящ флаг на социалната чувствителност и жажда за справедливост. В легендата вплитат имената си и такива творци като Антон Страшимиров, Георги Шейтанов, Ламар, Николай Марангозов, Христо Ясенов, Асен Разцветников, Николай Хрелков и много още. Точно в „Пламък“ излизат за пръв път творбите на най-ярките по това време световни поети  – да споменем само Верхарн, Демел, Синклер, Маяковски, Уитман. И в немалко случаи преводите са дело на самия Гео... В брой 7-8, 1924 г. в списание „Пламък“ се появява земетръсната поема „Септември“ на Гео Милев, която поражда и смъртта, и безсмъртието на големия български и европейски поет. Списанието още тогава придобива много от чертите на своя създател: дързък неконформизъм, несъгласие с неправдите, модерен поглед към литературата и обществото. Тук трябва да прибавим и подчертаното внимание на Гео Милев към младите, неговата реактивност към всичко ново, което се появява в българската поезия, в българската литература. Такива неща не се забравят. Списание „Пламък“ никога не е следвало литературни догми, но винаги има пред себе си онзи висок творчески пример.
          Ако трябва да потърсим друг израз за същността на „Пламък“ днес, бихме избрали понятието „творческа широта“. Неслучайно най-старото ни литературно списание, родено от неспокойния дух на Гео Милев, сега събира около себе си толкова млади дарби: поети, есеисти, белетристи, критици.
          Редом с известни автори от други поколения, младите намират в „Пламък“ наистина своя трибуна. Може би защото в него няма стилистични ограничения и идеологически парапети. Важното е словото да идва с нов трепет, с друга светлинка, със стремеж за творческо приключение. Да бъде неочаквано, внезапно и вдъхновено. При това  – независимо откъде идва това слово: от големия столичен град или от различните краища на страната. Почти няма област в България, чийто автори да не са представяни широко на страниците на „Пламък“: били те от Сливен или Варна, Плевен или Хасково, Враца или Добрич...
          Затова „Пламък“ е списание с подчертана откривателска мисия. То е насочено преди всичко към младите писатели у нас  – особено в последните десетина години. Освен на първи публикации, „Пламък“ е давал път  – чрез своята малка издателска къща към списанието  – и на много дебютни и втори книги. Те вече достигнаха цифрата 60...
          Уви, ние не можем да заместим изцяло залинялата обществена грижа към новите изяви на българската духовност. Можем само да прочетем творбата, да поощрим нейния автор, ако е успял, и при първа възможност да я публикуваме. Малкият екип на „Пламък“ умее да се радва на чуждата творческа сполука. Каквато и да бъде тя: свободен или римуван стих, абстрактно или предметно изображение, мрачни или оптимистични настроения. Стига в думите да има житейска и творческа истина. Да виждаме в тях автентична, а и не вторична литературна изява. В този смисъл не е безпочвено шеговитото твърдение, че нашето списание „колекционира противоположности“. Разбира се, става дума за творчески противоположности, които имат търсения и намирания в различни посоки. Всеки, който се е зачитал внимателно в списанието ни, ще се съгласи с това. Понякога ни упрекват в стремеж към „елитарност“  – и в това може би има капка истина, но в по-висок литературен смисъл. Защото ние работим не с някакъв богоизбран елит, а преди всичко с млади хора. И си признаваме, че бихме искали да представяме в списанието всеки един автор с неговите наистина „елитни“ творби.
          Но нека повторим  – списание „Пламък“ пламти вече 85 години. Няма да е пресилено, ако кажем, че то е най-старото и същевременно най-младото по дух списание в нашия културен живот. То има такова лице, такава същност, благодарение на своите млади сътрудници, както и на талантливите писатели от всички поколения, които публикуват при нас. Няма да бъде нескромно да отбележим, че за да бъде списанието такова, каквото е, благодарност заслужава и неговият малък, но всеотдаен редакционен екип.
          Искрени думи на благодарност трябва да се отправят и към верните читатели на „Пламък“, които му дават кураж по трудния път. От всички, които са съпричастни към списанието, идва днешната увереност, че нашият духовен пламък ще продължава да трепти в мъгливия ни прагматичен ден.
          Нека си припомним думите на Гео Милев, публикувани някога в списанието: „Няма пожарна команда на света, която да загаси огъня на мисълта.“
          Това важи и за самото списание „Пламък“!

          Г. К.
          Иван Делииванов  – Пловдив
          НЕИЗВЕСТНА СТАТИЯ 
          НА ГЕО МИЛЕВ?
           
           
           

          Издирвайки неизвестни псевдоними в българския периодичен печат, преглеждах течението на в. „Лъч“ от 1923 –1924 г. В бр. 25 от 23 ноем¬ври 1923 г. попаднах на псевдонима Румен. Последва справка в „Речник на българските псевдоними“ от Ив. Богданов. Такъв там нямаше. Но това заглавие  – „Съвестта на българския писател“... В него звучи нещо познато. Какво  – формулировката? Не, тя дори изглежда малко банална. Но къде съм срещал нещо подобно? И тогава дойде асоциацията  – „Възвание към българския писател“. Гео Милев? Невъзможно! И все пак... Последва втора асоциация  – „Българският писател“. Внимателно се зачитам в „Съвестта на българския писател“ на Румен. Първите изречения не ми правят особено впечатление. Ала по-нататък... По-нататък все повече се убеждавам, че догадката ми не е безоснователна. Още не съм направил задълбочени сравнения с текстове на Г. Милев, но вече усещам  – публикацията в „Лъч“ е може би негова и представлява сбор от идеи, които той разкрива в по-разгърнат вид в няколко свои статии. Пък и не само в статии, както ще се види по-долу. И тук ме обхвана съмнение  – та само Г. Милев ли (въпреки неговата оригиналност) може да бъде изразител на подобни идеи? Не, разбира се. Мотивът за „заспалата съвест“ на българския писател, например, е често разработван в нашата литература  – и то още в епохата на Възраждането. Но в случая става дума и за друго  – за структурните особености на текстовете, в които той излага своите идеи. Сега вече съмненията ми започнаха да се поразсейват. Защото структурните прилики между „Съвестта на българския писател“ и други текстове на Г. Милев не могат да бъдат отхвърлени с лека ръка. И още нещо  – при съпоставката, която давам по-нататък, се виждат поразителни съвпадения  – и фразови, и синтактични. Дори и в пунктуационно отношение могат да се открият белези на типичния Геомилевски стил. И така  – съпоставката.
           
           
           
           
           
           

          Откъси от „Съвестта 
          на българския писател“  – 
          Лъч, I, 1923/4, бр. 25, 23.ХI.1923, с. 2

          „България преживя катастрофа, а българския писател и хабер си няма. [...] Антон Страшимиров  – доблестен и смел  – излезе с позив за човещина и милосърдие.“
           
           
           

          - - -
          „За писателя, за поета се е мислило всякога, че е  – и трябва да бъде  – духовен водач на своя народ; че той е въплощение на ви[с]ши духовни сили, на жизнена енергия, трупана в народа през векове.“
           
           
           

          - - -
          „Личността на писателя стана цел сама на себе си и божество сама за себе си. Вън от душата ми  – разсъждава той  – няма ни рай, ни ад. Аз  – моето аз!  – е център на вселената. И даровити, и бездарни закълчиха посталите си души по всички правила на стихосложението. [...] В най-добрия случай, те дават картини на далечно минало, в най-лошия  – безвкусни подражания на По или друг някой чужденец.“

          - - -
          „Вашата гражданска съвест спи.
          „Какво ми е мен за Хекуба!“  – си казвате вие и се криете в тясната черупка на своето художническо „призвание“...“

          - - -

          Откъси от други текстове 
          на Гео Милев
           

          „В България станаха работи, които потресоха цял свят. Писателския съюз мълчи. Писателя Антон Страшимиров отправи един позив за милосърдие посред тия времена на жестокост и безсърдечие.“1 („Българският писател“  – Възход, I, бр. 3, 24.Х.1923, с. 1.)

          - - -
          „Затова обаче ония  и з б р а н и  синове на народа, които поемаха в ръцете си и върху съвестта си съдбините народни, имаха един върховен дълг: да организират жизнената енергия на народа, да я организират в творчество.“ („Българ¬ския народ днес“  – Везни, III, 1921/2, кн. 3, 30.Х.1921, с. 34.)

          - - -
          „Отвори си очите: твоето избраничество, твоята изключителност не иде от никакъв бог. Тя иде от тебе, само от тебе.
          Т е б е!  Но де е твоето  т е б е? Дали в повседневните конверзации в приятелски кръг  – на улицата или в кафенето,  – дето пълниш богоизбраната си уста с простосмъртната нелепост на роклички, краченца и деколтета? Или в бохемското подражателство на Едгар По и Бодлера.“ („Възвание към българския писател“  – Везни, III, 1921/2, кн. 4, 5.ХI.1921, с. 58.)

          - - -
          „Тази житейска философия, сложена в основата на книгата „Марионетки“, аз бих превърнал и в една социална философия (нали: какво е Хекуба за тези малки, погълнати в своите малки тревоги, гладко пременени кукли?)...“  – Везни, II, 1920/21, кн. 4-5, 1921, с. 191.)

          - - -
          „Ахил тържествува...
           – Какво е за него Хекуба?  –
          Душата му дива и груба
          не чува
          плача на свещената майка, 
          разкъсана
          над безименни гробища 
          с кърви оръсени
          израстнали в миг
           – толкоз много  –
          безброй.
           – Какво е за него Хекуба?  – “1

          (Поемата „Септември“  – Пламък, I, 1924, кн. 7-8, с. 220.)

          - - -
           

          Дори и само от направените сравнения за мене е ясно  – статията „Съвестта на българския писател“ принадлежи на Гео Милев. Въпросителният знак в заглавието вече намирам за излишен.
           
           

          Огнян Стамболиев
          „СЕПТЕМВРИ“ на Гео Милев 
          в Румъния
          (85 години от публикуването на поемата)
           

          Все още не е сигурно дали приживе името на Гео Милев е било извест¬но в нашата северна съседка. Но е сигурно, че сред първите му задгранични преводи (след руския и арменския) е румънският. Дело е на известния поет, белетрист и преводач  от български произход Щефан Рол, познат и с истинското си име  – Георге Дину (1904 –1974). Роден във Флорина, Вардарска Македония, той завършва Българското училище в Букурещ, в което Ботев е бил учител, и отрано проявява интерес към българската литература. Неговото голямо  откритие за румънската култура е Гео Милев. Щефан Рол е сред водещите фигури в румънския авангард от 30-те  години на миналия век  – той е поет-сюрреалист и преводач от кръга на прочутите Саша Пана, Иларие Воронка, Джео Богза, Йон Виня. Сътрудничи със свои и преводни текстове на издания като: „75 НР“, „Уну“, „Интеграл“,“Меридиан“, „Пингвин“. Собственик е на млекарница в Букурещ (известно време тя е нещо като „клуб на букурещките авангардисти“, а те са сред първите в Европа) и  твърде често пише своите текстове на крак върху амбалажна хартия. Но освен че е бил модернист по дух, Щефан Рол  е бил и убеден антифашист и това определя и интереса му към Гео Милев. А поезията на Гео Милев, както писа един наш изследовател, е  „новаторска по дух и е едно от чудесата на българската поезия.“ В една от своите статии румънският поет нарича автора на „Септември“ „вдъхновен певец на идеалите и въжделенията на масите“. Интересно е да се отбележи, че Щефан Рол определя стиховете на Гео Милев като „верленовски по дух“ и че след като „символизмът не дал отговор на неговите въпроси след футуристичните му и други опити“, нашият поет се  обърнал към „истинското предназначение на поезията  – да говори пряко на читателя“...

          На 1 март 1936 година в брой 2 на букурещкото списание „Ера ноуа“ се появява първият румънски превод на поемата, направен от Щефан Рол. Все още не е установено с точност по кое издание е направен този превод. Но по-важното е, че е бил добре разпространен, защото въпросното списание е имало широка аудитория. Румънският белетрист Теодор Руденко съобщава, че списанието било внесено нелегално в големия затвор за политически затворници „Дофтана“ и поемата на Гео Милев се преписвала и разпространявала...
          Интересно е да се спомене и фактът, че само пет месеца след това, на 8 август с.г. в. „Кувънтул либер“ („Свободна дума“) посвещава цяла страница на Гео Милев, в която е поместена  пространна статия от Щефан Рол, под наслов „Един голям поет от България“, с графичен портрет на нашия художник Пенчо Георгиев, статията „Възвание към българските писатели“ от Гео Милев, отделни негови стихотворения,  както и поемата „Ад“, преведена от Щефан Рол.
          След войната, благодарение на усилията на големите букурещки издателства и на редица румънски преводачи, нашата поезия става по- известна на читателите. Сред най-ревностните Ј пропагандатори е поетът Виктор Тулбуре, преводач на Ботев, Вазов, Пенчо Славейков и много съвременни наши автори. Той прави и втория румънски превод на поемата. Най-общо казано, този превод е твърде близък по своето звучене до ораторско-декламационния строй на оригинала. В работата си Виктор Тулбуре се е придържал към стилистиката и особената езикова структура на поемата, без да е проявил  излишен буквализъм. Бих казал, че вярно е доловил и пресътворил водещия, доминиращ мотив  – мотива за Гнева, който тук има определено символно значение, при това  – в по-голяма степен, отколкото в „Ден на гнева“ или „Ад“. Поетът- преводач е постигнал в значителна степен присъщите на автора-модернист експресивност, динамичност и устременост... Гневът тук се отразява и върху ритъма на поетическата реч, и върху изобразителната конструкция, която Виктор Тулбуре е успял да съхрани в максимална степен. В „Септември“ честите изброявания са като  при „говорене на един дъх“. Преводачът е разбрал отлично, че в оригинала тези думи са сближени преди всичко по законите на артикулацията, не винаги по своето значение. Затова и в превода, особено в първата част, той е потърсил от румънският език онези думи, които са близки по звуковия си състав и в които преобладават началните ударения (тези на първата сричка) и гласните звуци, които им придават необходимата звукова сила и енергия. Всъщност „изброителната“ конструкция на тази оригинално композирана поема, задъханият ритъм, темпото на речта  – както и  гнева и възторга на поета  – носят и цялата идейна концепция тук. Трябва да подчертая, че поетът Виктор Тулбуре е съхранил до голяма степен и характерните за всяка отделна част интонации.

          Това, което до известна степен ме смущава в този сполучлив превод, е отсъствието на цял един абзац от ч. 12 от „Музо, възпей оня пагубен гняв на Ахила... / Ахил беше грубата сила..“ до „Безсменна прищявка, игра и забава / на боговете...“
          Не зная по какви причини Виктор Тулбуре не е превел тези 47 реда от поемата на Гео Милев, в които на преден план е мотивът за Възмездието: „Всеки убиец постига вярна отплата“,  където поетът преосмисля в условно-алегорична форма мотиви и герои от античната класика, за да обрисува съвременни нему събития. Но по-важното е, че Виктор Тулбуре е почувствал и пресътворил като истински поет (чрез добре намерени рими, асонанси и алитерации  – в повечето случаи твърде близки до оригиналните!) музикалния строеж на тази полифонична творба, чиято идея е пренесена и от значенията на думите върху знаците. Добре е разбрал и усетил, че на редица места при Гео Милев звуковият пласт направо, пряко, без помощта на семантиката, е в състояние на внуши идеята за мащабите на това уникално събитие в българската и световната история.
          Мария Манолова Цветкова
          До списание „Пламък“
           

          На 87 години съм, от двадесетата си година до ден-днешен чета списание „Пламък“. Запален пламък от вечност, поклон на Гео Милев  – основател на списанието. „Пламък“ е моя духовен пътеводител, то ми дава да избирам вярната посока на живота. Благодаря на всички, отдали сили, труд и творчески заряд в името на списанието! Като чета списанието, долавям пулса на времето, в което живеем, неговите плюсове и минуси, запознавам се с творците от други страни и нашите писатели и поети! Когато го чета, правя си и самокритика за моето мисловно и сърдечно богатство. Списанието ми помага да мисля не само за себе си, но и за другите  – за бедните и онеправданите, за красотата и грозотата, за злото и доброто. Дава ми надежда, вяра и смисъл да се живее! Благодаря на списание „Пламък“, което пълни празнотата на дните ми с желание, макар и стара, да обичам този свят. Коленича с обич от чисти чувства на уважение и свеждам глава пред гения на Гео Милев, Основателя. Около неговото име лъчи струят и осветяват пътя ни, казват ни да живеем достойно и благочестиво, да разкрасяваме живота и вървим във вярната посока! Благодаря още веднъж на списанието, че ми отвори очите за всичко добро и красиво в живота! Любовта към списанието ще опазя до последния си дъх!
           

          ПРИЯТЕЛИТЕ НА ВЕРХАРН 1
           

          Стихове на Гео Милев звучаха в родната къща-музей 
          на белгийския поет Емил Верхарн в Синт Амандс 

          06.04.2009 
          По инициатива на българското посолство в Брюксел, в къщата-музей на големия белгийски поет Емил Верхарн в Синт Амандс беше организирана изложба „Приятелите на Верхарн“. 
          В изложбата е отделен значителен раздел на творческата дружба между Гео Милев и Емил Верхарен. Показани са оригинали от кореспонденцията между двамата големи поети; подарена от Верхарн на Гео Милев по време на срещата им през 1914 г. в Лондон снимка с автограф; оригинал на превода на български на „Четирите поеми“ на Верхарн; съвременни издания на Гео Милев и изследвания на творческото взаимодействие и влияние на Верхарн върху развитието на Гео Милев като поет. Изключително ценно съдействие за оформянето на раздела, посветен на Гео Милев, оказа главният уредник на къщата-музей Гео Милев в Стара Загора Георги Янев. На видно място в изложбата беше поставена отливка от бюста на Гео Милев, направен приживе през 1925 г. от големия български скулптор Петър Рамаданов.
          Големият български познавач и преводач на фламандска литература Анета Данчева прочете на нидерландски направени специално за вечерта в Синт Амандс преводи на част от поемата „Септември“ и стихотворението „Балада“. Преводите бяха посрещнати с бурни акламации от присъствуващите повече от 150 човека на културното събитие.
          Изказване за творческата и човешка дружба между Гео Милев и Верхарн направи посланик Христо Георгиев. В него той отбеляза, че срещата на двама велики национални поети  – единият от Белгия, другият от България, не е случайност. Учителят е Верхарн  – икона и образец на европейската поезия в началото на 20 век  – но следовникът се оказва достоен за своя събрат по перо. „Вие целият сте пламенност“, възкликва Верхарн след срещата си в Лондон с Гео Милев през 1914 г., а година по-късно в писмо до Милев допълва  – „Аз самият имам голямо доверие във Вас и във Вашия талант“. Гео Милев, със своите великолепни преводи, прави Верхарн един от най-четените европейски поети в България. Самият Гео Милев се превръща в ярка и трагична фигура на българския поетически и политически небосклон. Политиката убива физически носителя на поезията. Стиховете на Гео Милев обаче остават безсмъртни. Тяхното звучене не губи силата си и до ден-днешен.
          Посланик Георгиев предложи приятелите на Верхарн да бъдат символично до него след завършването на реконструкцията на гроба на Марта и Емил Верхарн в Синт Амандс на брега на река Схелде. Посолството вече дари бюст на Гео Милев на общината в Синт Амандс. Оформянето на скулптурна алея в близост до гроба ще продължи и ще материализира идеята на тази изложба, за да открои още повече европейското значение на Верхарн.
          На творческата вечер и откриването на изложбата, които се превърнаха в сериозно творческо събитие и акцентираха върху творческата близост на Гео Милев и Верхарн присъстваха кметът на град Синт Амандс Фреди Саренс, Людо Хелзен, заместник-областен управител на провинция Антверпен по културата, Гидо Пелеман, председател на дружеството „Приятели на Верхарн“ и водещ индустриалец във Фландрия, пребиваваща в Белгия българска делегация, водена от посланик Никола Калудов, директор на Дирекция „Европа 2“, над 150 любители на поезията и на делото и творчеството на Верхарн от Фландрия.
           
           
           

          Емил Верхарн 
          СТИХОТВОРЕНИЯ 1 
           

          ЗВЪНАРЯТ

          Като стадо от слепи и зли зверове,
          с луда ярост, дълбоко в тъмите вечерни,
          ураганът реве.

          И внезапно, сред сенки неверни, 
          над черковните покриви черни, 
          озарена от мълнии пламна звънарната.

          Старият беден звънар, със смутена глава,
          разтворил уста и без глас, без слова,
          политва;
          бие камбаната с тежки ръце
           – звън, и тревога, и ужас под бесния ритъм
          на отчаяно, лудо сърце.

          Кулата:
           – кръстът над нея, ръце ужасени разтваря  –
          пламенни бичове брулят я;
          тя мята далеч към просторите халюцинирани
          червената грива  – от пламък и жар  – на пожара.
          Нощни предградия светят страхотно бронзирани.
          В миг многолики тълпи
          избликват из улици тъмни, вечерни  –
          ропот и страх там кипи.
          Кръв се излива в прозорците черни.

          Звънарят, далеч в равнините безкрайни, 
          праща с камбанния звън своите вопли отчаяни.

          Кулата:
          расне тя пред кръгозори смутени;
          лети, окрилена от блясъци яркочервени,
          далеч над води и блата;
          керемиди и плочи  – крила
          от искри и кристал  –
          летят към горите, далеч през нощта;
          пламъкът лиже нощта
          и околните хижи
          изпъкват сред мрака  – подпалват се в миг; 
          с трясък  – подобно сподавен, глух вик  –
          рухва високият купол надолу в горящата паст
           – и кръстът над него  – надолу в свирепата власт
          на горящата паст  – тя го глътва и схрусква,
          като плячка, за миг.

          Бий, звъни и гърми там с отчаяни сили звънарят, 
          сякаш сам Бог изгаря в пожара.

          Кулата:
           – огънят там, между зидове каменни,
          вдълбава се с копия пламенни
          и обзема греди, сводове,
          дето в злокобната негова ярост 
          се люшкат камбаните.
          Кукумявките, враните,
          литват с безумни, протяжни, без край, викове,
          блъскат главите си, слепи, без изход, в прозорците,
          изгарят си в гибелен полет крилата,
           – блудни от ужас, безсилни от луди усилия  –
          и внезапно, сред бурно завилия
          порой на тълпата, 
          падат мъртви.

          Но вижда звънарят: ръце се разтварят  – от злато,
          пламтящи 
          и грабва пожарът камбаните лудо крещящи.

          Кулата:
           – сякаш червена, горяща гора,
          простряла далеч своите клони сред златна заря;
          огънят, див в своите спазми, троши и разкъртва
          стълби, прозорци, врати,
          дъски, корнизи, греди  – и лети
          в живи могъщи извиви  –
          как бият камбаните в свойто последно безумие!  –

          Звънарят, достигнал до края на страх и терзание,
          звъни и вести свойта смърт 
          със предсмъртния стон на камбаните.

          Кулата:
          и с нокти железни дълбай  –
          и срива далечната снежна лавина
           – с колко ярост!  – на древната зима,
           – с колко ярост!  – вятърът,
           – ноемврийският яростен вятър.

          Зеят разбити врати и стъкла  –
          вятър, и плач, и мъгла  –
          ноемврийският яростен вятър!  –
          над могилата в гробни, отровни треви, 
          мелница с черни безумни крила, 
          от долу нагоре  – лудо, без страх,  –
          от горе надолу  – с внезапен размах  –
          коси вятъра с немощна злоба, уви!  –
          мелница черна, раздираща вятъра;
           – вятър, вятър  –
          ноемврийският яростен вятър.

          А старите хижи тъжовни,
          и черковната кула сред тях,
          мрат сред безпаметен шемет и страх,
          старите хижи и техните стрехи гробовни
          плачат под вятъра  –
          ноемврийският яростен вятър.
          И черните кръстове в старите гробища
          (ръцете на мъртви отвън над земята)
          падат внезапно, тъй както отчаяно ято,
          падащо, черно, над бездни вечерни.

          Ноемврийският яростен вятър,
           – Вятър  –
          не сте ли вий срещали вятъра
          на кръстопътя на петстотин пътя,
          пищящ от студ  – гневен и луд,
          не сте ли видели вий вятъра,
          вятър на плач и печали,
          който брули умрели гори и села,  –
          не сте ли видели
          как хвърля той бесен луната в мъгла,
          в пропасти бранни на бурни печали.

          Над мъглата безкрайна и нейния здрач  –
           – един още грозен, решителен трясък
           – тухли, мазилка, вар, пепел и прах  –
           – я разсича, от горе до долу, на две.
          Като крясък
          задавен от страх,
          секва мигом тревожния звън  – не ридай, не зове.
          Старинната кула с камбаните
           – черна внезапно  – виси, сякаш в някакъв сън;
          и ето че  – свод подир свод  – в миг камбаните,
          тласкани с трясък и гръм между черните, голите
          зидове, рухват надолу.

          Под свойта камбана звънарят не трепна дори.

          Камбаната яма във влажната пръст му изри
          и сама бе ковчегът, що костите немощни скри.
           

          ВЯТЪРЪТ

          Над мъглата безкрайна и нейния здрач, 
          ето вятърът  – злобен тръбач на ноемврий  –
          над мъглата безкрайна,
           – вятър, вятър,
          който цял се разкъсва отчаяно,
          и с писъци тежки бий кули мъртвешки,
           – вятър, вятър,
          ноемврийският яростен вятър.

          И фермерските кладенци черни,  –
          с тежки рудани, с въжета железни  –
          пищят;
          и фермерските щерни,  –
          с макари и въжета железни  –
          пищят и крещят към смъртта
           – в скръбта си висящи над бездни.

          Вятър летящ над вода и блата, 
          грабител на мъртви листа от брезите,  –
          ноемврийският яростен вятър; 
          гнездата на птици в горите 
          той убива и гръмко терзай,
          ето Вятърът, с писък и плач,
          ето Вятърът, злобен тръбач на Ноемврий.

          Превел: Гео Милев

          Панко Анчев
          КАК СЕ ЖИВЕЕ В ЛИТЕРАТУРАТА
          Повест за литературоведа
           

          1.
          Може би трябва да започнем оттам: кога в очите ти влиза книгата и остава в тях завинаги? Защото животът в литературата е живот в книгите, сред книгите и заради книгите. Те са твоят свят, дом, плът и кръв, твоето семейство, приятелите, работата, почивката. Без тях не можеш; но и те без тебе също. 
          Мъча се да си спомня кога за пръв път съм забелязал книгата, кога се е врязала в ума ми и ме е направила свой безропотен слуга. Къде ли би могло да стане това, щом като в семейството ми почти нямаше книги. Аз не съм израсъл с тях, макар че не, израсъл съм, но по друг начин, не във физическото им присъствие, а във видението за тях, в магията, с която те са ме обсебили с първия досег. 
          Навярно все пак това са били учебниците на сестра ми. Но още нося спомена от това как за първи път осъзнах смисъла на буквите, чрез които се записват думите и изреченията. Видях как дългата редица от черни печатни знаци изведнъж проговори през очите и чрез устата на сестра ми. Не можех да повярвам, че върху хартията е възможно да се положат изречения и тези изречения да бъдат разгадавани от погледа на четящата ми сестра. Попитах баща ми дали това, което казва тя, е истина. Той потвърди. Помолих го и той да пречете написаното. Прочете го и повтори същите думи. Значи и извън нашите разговори, извън думите, които всеки ден слушам и сам употребявам, съществуват други звуци, които стоят като заключени в буквите и щом се появи някой, който е способен да ги освободи, те проговарят. Какво откритие за удивената ми душица. Бил съм на малко повече от три години. 
          Това е най-ранният ми и вероятно поради тази причина и най-траен спомен от детството. 
           

          2.
          Човек бързо забравя как се е научил да чете, въпреки че това му отнема обикновено поне една година  – първата от училищните. Най-напред трябва да разпознаеш буквите, да ги свържеш със звука, чийто знак са; после чрез буквите да съединиш звуците в срички, а сричките  – в думи. После думите в изречения, а изреченията в цели съобщения, мисли, разкази. И обратно: разказите, мислите и съобщенията да напишеш с буквите като симфония от думи, срички, звуци. За да може друг след тебе или ти самият да ги възпроизведеш. Чудо: мислиш си нещо интересно и важно, записваш го на лист хартия и този лист ти е като паметта в главата  – по всяко време можеш да разбъркаш паметта и да си припомниш важното нещо. 
          Ранното научаване да четеш е като ранното страдание  – остава за цял живот като белег по тялото и в душата. Когато едва петгодишен буквите ми се подчиниха, аз се отделих от другите деца, излязох от техните игри, буйства, пакостничества и се затворих в себе си. Осъзнах се като различен и изгубих и мъничкото физически сили, които се таяха в крехкото ми телце. 
          Различието наистина ми носеше страдания. От една страна имах книгите; четях ги с упоение. Те ме изпълваха с увереност и гордост, които ме правеха независим чрез знанията и уменията, които получавах. За близките и познатите на моите родители бях феномен: толкова малък, а вече чете гладко и дори пише. Показваха ме едва ли не като чудо в цирк. Знаех, че съм придобил изключително умение, което ми е отворило не просто очите, но целия ми разум към непознатото и неизпитвано преди почти телесно удоволствие. И аз изпитвах това удоволствие, наслаждавах му се, мъчех се да го задържа дълго, за да му се радвам безконечно. След едната прочетена книга идваше втората, после третата... Взимах ги от библиотеката. Разбира се, у дома нямахме толкова, та да не прибягвам до нея. И за да попадна в някаква система на четене. Кой да ми каже тогава какво да чета, в какво да се съсредоточа, на какво да наблегна. 
          Обаче отсъствах от игрите на момчетиите. Те се гонеха, ритаха топка, бягаха, скачаха, а аз четях. Когато се престрашавах да изляза и когато другите се смиляваха над мене и ме взимаха в игрите си, бях толкова жалък и смешен, че нямаше как да не ми се подиграват и надсмиват. Нито топката можех да ритна както трябва, нито да тичам бързо, нито да се катеря по дърветата. Каквото се опитвах да направя като тях, излизаше непохватно, опасно, жалко. Уж трябваше да правя това, което правеха героите от моите книги, но при героите ставаше лесно и красиво, а при мене бе ужасно. Най-позорно бе, че не умеех да се бия. И сега, когато съм на толкова години, изпитвам ужас, че някой би ме въвлякъл в ръкопашен бой, а аз ще се изложа. Това ме караше да развивам у себе си някакви хитрости, за да излизам от тежки състояния и избягвам побоища, за да не се опозорявам.
          Не бих казал, че всичко това ми е създавало кой знае какви комплекси. В крайна сметка не бях нито дебел шишко, нито кльощав. Бях нормално момче и момчетиите от махалата ни нямаше за какво толкова да се хванат, за да ме подиграват или ненавиждат. Напротив, неуменията ми в уличния живот се компенсираха в ученическите ни занимания. 
           
           

          3.
          Книгата е удивително явление, магичен предмет. Не е ли чудо на чудесата върху хартия и между две корици да бъде разположен толкова огромен свят от случки, мисли, хора, думи, движения, страсти, идеи. Този свят стои мирен и тих, докато не разгърне някой страниците и не започне с очи да го оживява. Друг го е създавал; друг е описвал звуците, очите, лицата, телата, движенията, начина на говорене, постъпките, мислите. Те са преминавали през него и са се полагали върху хартията. И сега аз ги съживявам донякъде същите, каквито ги е описал авторът им, но и различни  – такива, каквито аз мога да си ги представя. Автор и читател стоят един срещу друг, гледат се в очите, а между тях е книгата. Докато читателят я чете, тя принадлежи еднакво нему и на автора. Двамата заедно влагат душа в нея, отключват заключеното, освобождават, осмислят, заповядват, ругаят, обичат, милват, утешават или наказват. Но читателят не е съавтор: той просто е друг автор, който тръгва от вече създаденото, за да изгради в себе си нещо подобно, но все пак различно. Двамата могат да съжителстват мирно в книгата, и да се допълват, но могат и да влизат в противоречие, да се скарат и намразят до смърт. Защото са с различни характери, начини на мислене, морал. Те обикновено не се познават лично и съдят един друг за себе си по книгата. Чрез книгата се изпитват, спорят, съветват се или се разделят завинаги. 
          Взаимоотношенията между автор и читател чрез книгата рядко се осъзнават в този им вид. И това е напълно естествено. Книгата може да поучава, забавлява, развращава, отчайва или вдъхновява, но тя го прави по силата на своето предназначение и по желанието на читателя. 
          Тази роля се вижда, осъзнава и анализира от литературоведа. Той е този читател-автор, който пронизва с вътрешните си очи написаното от писателя, осмисля го и е в състояние да пресъздаде своите впечатления и авторство.

          4.
          Казват, че музиката била най-абстрактното и най-универсалното изкуство, защото в нея липсва каквато и да било конкретност, фактура на реалността, социална действителност и т.н. Аз няма да споря с подобно твърдение, което може би е вярно и справедливо  – поне що се отнася до характера на езика, на изразните средства на това изкуство. В литературата има друга абстракция, която е непостижима за останалите изкуства. Раждайки се в съзнанието на писателя, тя „звучи“ по един начин; едни са неговите представи за героите, за техните характери, за маниера им на поведение, тембъра на гласовете им, външен вид, костюми, мимики и жестове. „Облечено“ в слово, всичко това „ляга“ върху хартията чрез думите и изреченията. Но в изречението няма как да напишеш в пълно съответствие онова, което е в главата ти, което го виждаш с вътрешните си очи и го чуваш с вътрешния си слух. Колкото и текстът да е адекватен на авторовите представи и желание, той не е напълно онова, което писателят намисля, желае, умее. 
          Тази „абстракция“ няма как да се срещне другаде. Тя създава особеното битие на литературната творба, като Ј дава, разбира се, самостоятелност, но я ограничава в целостта на въздействието върху читателя. Творбата никога не е онова, което би трябвало да бъде и то не поради невъзможността да се постигне съвършенството, а тъй като самата творба извън автора заживява свое изобщо неконтролирано от автора битие. Но и у читателя това битие не може да се контролира, нито да му се влияе по някакъв начин. 
          Колцина се замислят над тези неща, когато четат. Когато аз открих магията на буквите и книгите, изобщо не съм се досещал дори, че зад тях стои някой реален човек, който ден и нощ се е мъчил да ги съживи и подреди, за да ми кажат истината за мене и за живота ми, да ми намери приятели и запълни съществуването ми. Магията се поражда от тази именно абстракция, която е уникална, единствено присъща на литературата. Веднъж влязъл в този свят на звуци, аромати, движения, страсти, идеи, хора, трябва да се оправиш в него, да го избродиш и разбереш. Иначе или ще захвърлиш книгата, или няма да посегнеш към друга. 
          Това желание се поражда във възраст, когато човек е в състояние да мисли за световната подредба, за смисъла и предназначението на собственото си съществуване. Т.е. когато е изправен пред кръстопътя на собственото си бъдеще. Има, разбира се, хора, които се запитват един ден какво е затворено в книгата, какви са нейните послания и доколко неговата представа се разполага върху авторовата. Тогава книгата придобива друго измерение, а четенето се превръща от навик и желание за общуване и забавление в работа на ума. И точно заради абстракцията в литературата работата върху творбата е откриване на пътищата, по които една представа се прелива в друга и се получава хармония между замисъла, изпълнението и възприятието. 
          Виртуалният свят също има своите механизми, които го задвижват и управляват. Замислянето над литературата е разгадаване на този механизъм. Но и повторен опит (вече от читателя) да се сътвори новия свят. Тръгнеш ли да разгадаваш този механизъм, вече се обричаш на нещо, от което е невъзможно да се откажеш. То ти става повседневно занимание, същност на твоето ежедневие, професия. Въпросът е да разбереш дали е и призвание.

          5.
          Колкото и книги да бях прочел, колкото и да се бях осъзнал доброволен техен раб, колкото и загадъчен и свят да бе за мене светът, който съдържаха в себе си, и колкото и упорито да се мъчех да го разгадая и обясня логически, късно навлязох в истинската литература. Когато постъпих в гимназията, бях преминал през голяма част от българската класика, известни ми бяха доста руски и западноевропейски писатели-класици, опитвах се да следя и текущата българска литература. Това ми даваше самочувствие, но вътре в себе си знаех, че познанията ми са съвсем повърхностни. Много се измъчвах, че тромаво и тежко пишех анализите си и не успявах да изразя онова, което преживявах с авторите. Нямах съмнение, че съм поел своя път, макар да не разбирах какво означава да избереш пътя си в литературата. Но във всеки случай вече знаех, че тя е моята съдба и че ще пиша  – колкото и лошо да го правех тогава (а може и сега, не знам?). 
          Дразнех се, че покрай уроците в училище не ми остава време да чета. А знаех, че много неща не съм прочел. Исках наведнъж да ги погълна. Как обаче. Налагаше да се чета бавно, да оставям една книга, да започвам друга, после трета, четвърта, пета. И всъщност, никоя да не прочета докрай и с разбиране. Анализите и коментарите върху писателите-класици в учебника ме отблъскваха. Не исках така да размишлявам и така да пиша, но не успявах да избягам от тяхната смъртоносна хватка. Мятах се като зверче в клетка. В час по литература ме караха да повтарям учебника, пишеха ми двойки и тройки на „темите“, караха ми се дори, че не се готвя достатъчно. 
          Чувствах се безпомощен. Знаех, че не бива да се подчинявам. И не се подчинявах. Но съзнавах, че наистина не съм подготвен за съпротива. Повтарях учебниците не защото ме беше страх от наказание, а просто защото не можех по различен начин да напиша различното, което се раждаше в главата ми. Гледах в литературните вестници и списания как критиците анализират и оценяват новоизлезлите книги, как поставят проблемите на литературата и ме обземаше безсилие. Безсилието пораждаше и упорито поддържаше завист към всеки, който получаваше по-висока оценка от мене. Аз, който... А този, който не поглеждаше друго извън учебника и не бе чувал нито писател извън програмата, да е хвален, самият той да е уверен върху листа и да ме изпреварва с лекота! Това бе ужасно. 
          Гордостта и завистта бяха в началото на моите литературоведски приключения. Те обаче се съчетаваха чудновато със съзнанието, че сам съм си виновен, че заслужавам тази си съдба и че трябва много да се трудя, тонове книги да прехвърля и стотици хиляди думи да изпиша, докато дисциплинирам мисълта си и я накарам да звучи подредено, звучно, достъпно и умно. 
          Може би още тогава разбрах, че няма да ми е лесно и че твърде бавно ще се движа по избрания вече път и никак няма да е сигурно, че ще измина дългото разстояние  – да не говорим, че изобщо ще достигна до крайната цел. 
          Литературата и животът в нея тогава ми изглеждаха като някаква висока стена, изпречила се пред мене. Аз стоях най-долу, гледах нагоре и се чудех как ще се изкатеря по стръмнината, без да падна. Невъзможно бе дори да започна катеренето, а времето, за което трябваше да го положа  – дълго и невидимо в края си. Ясно ми бе, че ще бъде труд без слава и почести.
          Днес, след толкова години оттогава ми е драго, че още тогава съм прежалил славата и съм се простил с почестите. Не беше лесно нито да го разбера тогава, нито да следвам правилото по-късно. Защото гордостта и завистта не са ме напущали никога  – аз само съм ги потискал и не съм им давал израз. Не съм ги оставял и да ме измъчват непреодолимо.
          Навярно така съм се спасил от суетата, разочарованията и напразните надежди.
          Разбрах, без никой да ми го казва, че това, което ми принадлежи, няма как да не ми се даде. Стига само много да го искам и много да работя за него. А какво исках аз? Да размишлявам чрез литературата, да я анализирам, тълкувам, оценявам и така да създавам свой собствен свят.

          6.
          Много бавно и мъчително придобивах сетива и критерии за красотата и сложността на литературата, за нейната дълбочина, човещина и за богатството Ј от идеи. Тогава още не знаех, че за да придобиеш такива сетива и критерии, е необходимо да възприемаш словесното изкуство от определена гледна точка, като система на определени явления и същности. Напр. съгласил си се с идеята, че литературата е зов за борба, че е длъжна да направи хората по-добри, да ги възпитава и да участва в социална революция, която да установи „по-справедлив обществен ред“. Естествено е тогава да ти се нравят автори и творби, които отговарят на това изискване и да не забелязваш и дори да отричаш лириката, пейзажа, изповедта на отчаянието и съмнението. Тази система си има своята йерархия и ти няма как да не я спазваш и да извеждаш напред едни, а да пренебрегваш и дори да отричаш други. 
          Защо пък да не искаш от литературата да възхвалява властта, да Ј пее дитирамби, да описва силни, умни и разумни управници, чиито здрави ръце държат в подчинение народа и го водят от победа към победа. Такава литература е по-тържествена, патетична, мащабна, с акцент върху главното и с по-малко внимание върху личните преживявания и душевните вълнения на обикновения човек. Писателският поглед е насочен върху владетелят, върху държавника и управника; този поглед минава върху всички останали като върху масова сцена, фон на действието. 
          Различни могат да бъдат предпочитанията към типовете литература и много лесно младият литератор би попаднал в клопките на един-единствен от тях, за да пренебрегва останалите. Подобна едностранчивост не е рядка и не е присъща единствено на младите. Напротив, дори е по-често срещана у старите, които се привързват към някой модел от своята младост и считат, че всичко останало не е литература. 
          Аз също съм преминавал през такива предпочитания, но това стана сравнително късно, когато бях започнал да публикувам първите си статии и рецензии. Като ученик и студент се поддавах, естествено, на „каноните“ на времето, което налагаше т.н. „социалистически реализъм“, без да го обяснява и отличава от другите направления по нещо конкретно и специфично за него. Тогава бе прието да се иска от изкуството и специално от литературата да възпитава добродетели, да има в нея положителен герой, който да служи за пример на обществото. Това караше героите да се разделят на положителни и отрицателни, на добри и лоши, на възвишени и низки. Истинската литература малко се трогваше от тези изисквания към нея, но в литературовед¬ските анализи и оценки изискването беше закон и от спазването му се мотивираше и оценката на произведението и поставянето на автора в йерархията. Но аз имах късмет, че се оформях като критик и литературовед във време, когато тези критерии се разколебаваха и постепенно бяха измествани от едно по-широко разбиране и по-толерантно отношение към фактите и явленията, които не попадаха в рамките им. Помня как страстно се водеха през 60-те години на ХХ век спорове дали трябва творчеството на Яворов, например, да се разделя на два периода, като първият  – реалистичният  – да се приема положително, а вторият  – символистичният  – да се укорява. Идеята на привържениците на тезата, че творчеството на великия поет е единно и неразделимо, бе да се оправдае именно т.н. негов „втори“ период  – „упадъчният“. 
          Когато този спор се водеше със страст и всякакви аргументи, аз започнах да чета годишнините на списание „Мисъл“. Списанието разколеба възторга ми към Вазов, тъй като доста страстно и убедително води борба с великия писател и по всякакъв начин доказва неговата естетическа несъстоятелност. Когато слушаш едната страна, другата неволно се оказва противна и на тебе. Така се получи и с моето отношение към Иван Вазов. Но не за това разказвам за срещата си с „Мисъл“. 
          „Мисъл“ роди у мене представата за литературата като продължителност, дълговременност, смяна на явления, поредица от факти, протяжност. Т.е. като процес. Видях как едни имена изчезват, а други идват. Появяват се нови книги, хвалят ги или ги ругаят, но после ги забравят, защото се появяват все повече и повече нови. Вижда се как идват и нови писатели, пораждат се нови проблеми и всичко това се откроява в книжките на списанието. Просто попаднах в друга действителност, различна от тази, която изучавахме в училище, а по-късно и в университета. 
          Може би чрез „Мисъл“ у мене се оформи представата за литературната история като процес, а не само като отделни факти, имена, книги, събития, случки. Видях как се сменят нещата и как едно идва на мястото на друго. Това беше голямото ми откритие. И аз така започнах да изучавам историята на литературата. В „Мисъл“ осъзнах донякъде, че не е все едно това, което става в ежедневието на писателите и книгите, и това, което е самият процес, т.е. идеите в литературата. 

          7.
          Разбира се, нямаше как да видя целия процес, който беше пред мене затрупан с подробности, отделни факти и събития. Той бе нещо като заплетено кълбо конци, което някой трябва да разплете, за да навие после нишката. Сам не бях в състояние да сторя това. Но за мене вече бе ясно решението ми да постъпя в университета и да изучавам литературата. Българската, естествено. 
          Какъвто и да е университетът, по каквато и методика да преподават в него и към каквато и периодизационна методология да се придържат преподавателите, крайно необходимо е да се премине университетският курс по история на литературата. Без него не е възможна пълна и адекватна представа за цялостното развитие на литературния процес, за фактите от литературния живот, за арсенала от писатели и книги. Много е важна подредбата на имената. Литературоведът е длъжен да знае кой след кого следва и кой кого предхожда. Разбира се, университетският курс предлага само една схема на историята на литературата  – обикновено не най-добрата или дори най-истинската, ала във всеки случай е достатъчна, за да може човек по-късно да провежда своите изследвания и да гради собствените си теории. 
          В един курс от специалността Българска филология във всеки университет има една група студенти, които са силно увлечени от литературата, талантливи и с големи амбиции да постигнат върховете в нея. Общуването с такива състуденти, някои от които неизбежно ти стават приятели за цял живот, помага много на готвещия се да бъде литературовед млад човек. Литературоведът трябва да дружи предимно с писатели, за да чува споделените от тях тайни на творчеството. Живото писателско слово, дори и на начеващите творци, е точен ориентир в израстването на литературоведа. Поетите и белетристите са по-естествени от критиците и историците на литературата, защото живеят с реални герои, а не с книги и тези. Освен това, литературоведът трябва да се стреми да бъде сам писател. Лъжат се тези, които смятат, че едно е да пишеш поезия, друго  – статии. То че е различно, различно е, но в смисъл, че статиите са по-трудни, по-важни и по-възвишени. Така поне смятат някои литературоведи-постмодернисти. Литературоведът е изследовател и той трябва да има особена нагласа, за да работи в библиотеките и архивите, но трудът му не самоцелен, заради самото литературознание и литературоведите. 
          Общуването с писателите освежава сетивата, изостря възприятията. Човек може да научи много от тях за това как се създава творбата, какво преживява авторът, когато е в процес на писане на една книга. Студентските години оформят колективен дух, който по-късно прераства в съзнание за ново поколение и общност на естетиката. Вътре в тази група литературоведът може да се окаже теоретичният глашатай на поколението, неговият духовен водач. 
          В такава студентска група, когато самата литература е далеч и времето отива в подготовка за бъдещето, критикът-литературовед не е най-популярната фигура и присъствието му в нея е доста сложно. Защото по-рядко е в състояние да отговори на бохемския стил на живот на поетите. Работата в библиотеките изисква сили и енергия, а нощните запои са изморителни и изтощителни дори и за начеващия литературовед. Аз лично завиждах на поетите за лекотата, с която ухажват момичетата. Успешният им похват и сигурното им средство бе да рецитират стихове и така да ги омайват. Кажат, че стихотворението е посветено на момичето, то веднага повярва и се влюбва в щедрия и мил поет. А когато стихотворението прозвучи в пълната зала на литературното четене, ефектът е още по-поразителен. А аз какво да посветя, като дори статия не съм написал. И какво да рецитирам освен чуждо стихотворение, но как да излъжа, че е мое, когато не съм поет? Е, причината за неуспехите ми с жените бе другаде, но аз шеговито я отдавах на моите приятели и състуденти. Те пък се шегуваха, че са готови да ми дадат даром някое свое стихотворение, за да постъпвам като тях. Дано успея. Не успявах, разбира се  – дори и с тяхната помощ.
          Писателите, дори когато задълбочено разсъждават по сложно теоретични проблеми, не са обременени с категории и понятия. Може да са славолюбиви, вманиачени дори в славата, която преследват или която ги е споходила, но не са изсушени, не теоретизират постоянно и говорят нормално. 

          8.
          Лъже се, който мисли, че университетският курс е достатъчен като литературоведска подготовка. Високият успех при професора още не означава доказана способност за високата отговорност. Университетът е само начална степен  – при това най-ниската. Иска или не, младият човек е под влиянието на своите преподаватели, на техните оценки и подходи към материята. Преподавателят е учител, а учителят въздейства на ученика си дори и пасивно, дори пряко волята му. Няма как да не се подчиняваш на изискванията на професора и да му възразяваш открито  – освен ако не си гений и свръхподготвен, за да спориш свободно с него и да не се боиш, че това може да ти донесе неприятности. 
          Животът на литературоведа започва след университета и след като преодолее университета. 
          Това обаче никак не е лесно. Особено за тези, които поемат пътя на научната кариера и остават при своите преподаватели като докторанти или специализанти. Ако попадат на добри специалисти, проникновени учени и писатели, добре. Можем да им завиждаме, защото вероятността да напредват в трудния път е голяма. Учителите им имат какво да им дадат, да ги научат. Но, пази Боже, да не попаднат на некадърници. Впрочем, талантливият професор ще възпроизведе талантлив свой последовател, а бездарният  – бездарен. Научният ръководител е наставник на младия човек, духовен напътник, най-важната опора в неговия живот на изследовател на литературата. 
          Аз самият опитах да поема пътя на научната кариера във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“. Слава Богу, не успях да стана аспирант по теория на литературата. Може би наистина не се представих добре на конкурса, но и нямах кой знае какво желание, защото и специалността не ми беше по сърце, и научният ръководител на равнище. Много пъти след това съм се мъчил да си представя какъв би бил животът ми, ако бях станал аспирант и изобщо ако бях влязъл в университета. Да, професор отдавна щях да бъда  – това е безспорно. Сигурно е, че сега щях да приличам на някои от професорите; щях да каканижа „научни трудове“, да плета интриги и да се смятам неудачник заради нечия завист и защото живея в провинцията. 
          Днес не съм професор, живея в провинцията, но не се смятам за неудачник и не ми тежи, че съм на толкова километри от столицата. Чувствам се уверен, възприемам се като писател и пиша и публикувам активно. Вярно е, че изгубих време със служебни разправии и трудно се съсредоточавах от работа върху литературните си занимания, но изпитанията само каляват характера. Имах огромен късмет да работя в издателство и практически да проверявам верността на критериите си. Тази проверка е изключително отговорна. Защото ако напишеш една рецензии с похвала или отрицание, последиците ще са нищожни  – може само малко да повлияят върху самочувствието на автора. А решението да издадеш или не един ръкопис може да е с пряко влияние върху литературния процес. С това решение ускоряваш или забавяш появата на един автор, на една книга, която или ще се забележи и ще даде отражение върху процеса, или ще бъде отмината като ненужна и безполезна. Имам няколко открития на нови автори (сред тях особено искам да изтъкна Борис Христов и Петя Дубарова, но с удоволствие добавям и Паруш Парушев, Деньо Денев, Керана Ангелова, Стоянка Грудова, Камелия Кондова, Иван Кулеков, Златомир Златанов и още неколцина), други благодарение и на моите издателски поощрения се утвърдиха бързо като добри писатели. Не че съм направил кой знае какво за тях, освен че съм допуснал като главен редактор и директор да бъдат издадени техните първи и следващи книги. Но това го направих, тъй като опитът от живото общуване с големи писатели, вслушването в техните думи и оценки школува вкуса ми, даде ми сигурни критерии и поощри усилията ми да давам път на истински таланти. Издателството ми позволи да общувам с много такива писатели, преводачи, критици, специалисти по чужди литератури. Литературният живот не само преминаваше пред очите ми, но аз като издател преди всичко участвах активно в него. Слава Богу, че можех да съчетая четенето в библиотеката с жива литературна дейност. Четях големите критици, учех се от тях и прилагах техните критерии и изисквания върху постъпващите в издателството ръкописи. 
          Наистина съм имал голям късмет с работата си. Господ ме е предпазил от сухата академична кариера, за да ми даде ежедневните грижи, съмнения, усилия, радости и доволства от това да видиш как пред очите ти се появява нов писател и как другите го приемат с радост и надежда. Много пъти съм изпитвал такова доволство, макар винаги да съм си давал сметка, че моята роля в съдбата на този млад човек е нищожна и че той е получил правото на литературния живот с таланта и труда си.

          9.
          Ала как се успява в литературата без помощта на някого, който безкористно и от добро сърце, повярвало в тебе, ти е подал ръка, вдъхнал ти е увереност, казал ти е добра дума. Благодарен съм на мнозина за тяхната помощ и внимание към мене, защото в някаква степен те са ми повлияли с примера си или с вниманието към мене, което точно в този миг ми е било особено необходимо и скъпо. Дай Боже всекиму да срещне хора, които да го подтикнат, да го насочат или просто да му кажат някоя добра дума, защото вярват в него и са сигурни, че рано или късно той ще прояви способностите си. 
          Аз и сега живея във Варна. Днес е може би по-лесно за един критик да се утвърди, живеейки далеч от столицата, но тогава не беше така. Литературната преса беше в София и за да пробиеш, бе необходимо редакторите да те познават, за да ти поръчват рецензии и статии. А аз сам подбирах книгите, за които пишех, по своя воля и инициатива изпращах рецензиите във вестници и списания и чаках отговор. Отговорът обикновено беше, че за тази книга вече е поръчана рецензия на друг автор и ме съветваха предварително да съгласувам избора си. Но как да го съгласувам, когато съм толкова далеч, а и телефоните не бяха още преки, та се налага да поръчвам предварително разговор. В София почти не ходех, а и да отида, на кого да се обадя. На всичко отгоре се срамувах, че писането ми е лошо и редакторите само от любезност ме канят да им се обадя и да ги посетя. Изобщо, сложно. И мъчно. Сякаш никога няма видя името си напечатано. А така ми се искаше.
          Чудото (за мене това бе истинско чудо) стана. Получих писмо от Симеон Янев от списание „Пламък“, че ще напечатат две мои рецензии. Това е било през 1982 г. Не познавах лично този човек, но бях чел негови разкази и статии  – особено ми се понрави статията му за списание „Художник“, поместена в сп. „Литературна мисъл“. Симеон също не ме познаваше, не ме бе виждал, но прочел изпратеното от мене, харесал го и го напечатал. Аз бях на седмото небе от радост и щастие. А как иначе: „пробих“ в „Пламък“!
          След Симеон Янев в критическия отдел на „Пламък“ дойдоха да работят Здравко Недков и Минко Бенчев. Симеон стана отговорен секретар на списанието. Помня, Минко Бенчев веднъж ми се обади по телефона, за да ми поръча рецензия. За мене му говорил много Марин Георгиев, който вече се беше установил в София и работеше във в. „Учителско дело“, както и Иван Цанев и Димитър Коруджиев, с когото бяхме вече приятели. Минко ми се обади, за да ми предложи да напиша за една първа книга на поет, който бе лансиран от тогавашното ръководство на СБП, а и от Комсомола. 
          Минко ми каза коя е книгата (аз вече бях я чел и дори се готвех да напиша отрицателна рецензия) и някак се изпусна: „Искам, каза той, да ви проверя“. После се поправи, че ми дава рецензия, а после щял да ми поръча и статия. Разбира се, отговорих, ще напиша и то в най-скоро време. Благодарих му. След известно време, когато вече бях написал и изпратил материала, отидох в София и му се обадих. Той много се изненада, като ме видя. „Мислех ви за дебел, а вие сте толкова слаб и висок.“ Даде ми да разбера, че съм издържал проверката. Но и аз не му останах длъжен: „Много лесен изпит ми дадохте, казах му аз.  – Няма как да не го издържа.“ Той се засмя и радостно се съгласи с мене. Оттогава се сприятелихме. Той пише хубаво, изящно дори, ценител е от висок ранг, но за съжаление не успя да се развие в мащаба на своя голям талант.
          В „Пламък“ много ми помагаше и Здравко Недков. И той като Минко Бенчев е мълчалив, труден човек, с когото не можеш да водиш разговор. Но е безспорен талант  – особено в рецензията и документалното изследване. Той проучва много задълбочено и внимателно, а анализите му са винаги аргументирани и отлично написани. Задължен съм му изключително, защото към мене е проявявал внимание и грижовност, каквато тогава ми беше жизнено необходима.
          Аз се опитвах да пробия и във в. „Пулс“, който бе издание за млади автори. Най-сетне там ме забеляза Венко Христов. Малко след като напечатах първите си рецензии във вестника, ми се обади едно почти неизвестно за мене име на нов редактор в отдел „Критика“  – Христо Стефанов. Христо, с когото по-късно се сприятелихме, ми написа едно любезно писмо, в което ме уверяваше, че редакцията харесва моето писане и ще ме приеме за свой редовен сътрудник. Христо бе по-млад от мене, но нали бе редактор, възприех писмото му като напътствено, като висока оценка на човек, който има право да дава оценки и да помага на младите критици. И Венко, и Христо починаха твърде млади  – Христо дори беше далеч от 50-те години. Венко току-що бе ги изпълнил. Бог да ги прости! Помогнаха ми много, а и бяха добри критици.
          Най-много обаче ми е помагал Атанас Свиленов. Той бе редактор във в. „Литературен фронт“. Бях чел негови статии още като ученик. Дори си купих първата му книга. Той имаше няколко статии за Константин Константинов, а аз правех дипломна работа върху творчеството му, тъй че този голям наш писател в известен смисъл ни сроди духовно. Свиленов е помагал не само на мене. Може да се каже, че критиците преди мене са преминали през в. „Студентска трибуна“, където той като редактор в културния отдел им е давал път в литературата. „Литературен фронт“ бе висока трибуна и там печатаха предимно утвърдени имена, тъй че появата ми в този вестник считах като преминаване на една важна степен в развитието ми. 
          Топли думи за себе си съм чувал и от Тончо Жечев, Боян Ничев, Иван Цветков, Иван Пауновски, Здравко Петров, Любен Георгиев. Може да е било обикновено потупване по рамото, любезност някаква, естествено желание на по-възрастния да се покаже покровител и учител на по-младия, но то ме е окриляло, вдъхновявало, давало ми е сили да работя.
          Слава Богу, че съм попадал на такива хора. Ако нещо е излязло все пак от мене, заслугата е и тяхна...

          10.
          Колкото и да е трудно да бъдеш млад критик и да живееш в провинцията, колкото и мъчително да е усвояването на уроците на това велико изкуство, все пак да си млад и начеващ критик е щастливо и безгрижно време. Истински трудно става после, когато придобиеш някакво умение, достигнеш определено равнище и осъзнаеш, че за да вървиш напред, е необходима много повече работа и усилия. Най-лесно е да повтаряш себе си, да цитираш другите и да коментираш техните думи и мисли. 
          Аз вървях много бавно. Сега си давам сметка, че повечето време съм стоял на едно място, наслаждавал съм се на мнимите си успехи и съм започнал дори в един момент да очаквам слава и почести. Слава Богу, славата и почестите така и не дойдоха. Ако бях ги получил, както смятах, че е редно и че е време да дойдат, сигурно сега щях да решавам кръстословици и да се изкарвам жертва и на комунизма, и на демокрацията. Но аз едно разбрах: необходимо е много да се работи! Ако за литературоведа работата не се превърне в денонощно занимание, нищо няма да постигне.
          Но какво трябва да постигне литературоведът?
          Литературознанието е творчество, а творчеството постига истината за човека и света чрез анализа на литературата. Чрез анализа, а не чрез преразказа и буквалния коментар на текстове. Анализ означава навлизане в дълбочината на изкуството, отваряне на процепите, проникване в тайните, отиване зад видимото. Той предпоставя и обуславя обобщението, научната теза, философията, идеята за литературата. Но са необходими умения, за да анализираш и обобщаваш, защото не е лесно да се ориентираш в дебрите на фактите и да ги подредиш според тяхното значение и важност. Анализът не е механично разлагане на части, а открояване на едно за сметка на друго, поставяне в последователност и подчертаване на смисъла и естетическата значимост. Чрез анализа читателят трябва да почувства красотата на творбата и да се включи в света на писателя. 
          Литературоведът не бива да се занимава с „цялата“ литература. Литературата не е като животинския и растителния свят. Там зоологът и ботаникът са длъжни да опишат всички видове  – без значение дали са големи или малки, многобройни или не, силни или слаби. Литературата не е всичко, което става в нея. Критичното отношение към фактите е задължително. Защото равнището на писателя предопределя и дълбочината на литературоведския анализ, както и мащаба на изводите. Литературоведът, с каквото и да се занимава, не може да не бъде преди всичко останало оценъчен критик. Ох, колко много са тези, които „изучават“ литературата, получават научни звания и степени, кичат се с титли, наричат се специалисти по Вазов, Пушкин, Ботев, Толстой или Бърнард Шоу, а не са в състояние да оценят едно стихотворение или разказ, да усетят неговата прелест или бездарие. Точно такива „литератори“ твърдят, че литературознанието е наука, а не изкуство, не литература и го поставят дори по-високо от изкуството. За тях литературата е създадена заради литературознанието, а не обратно. 
          Затова аз смятам, че вкусът е най-важното качество на литературоведа, без което той просто няма право да се нарича литературовед. Вкусът е дар от Бога, но именно защото е дар от Бога трябва непрестанно и упорито да се развива и усъвършенства. Това не се учи в университета. „Школата за вкус“ е самата литература с нейните най-високи образци и творбите от майсторите на литературознанието. Литературата трябва да се чете като познание за живота и с голяма любов, а не да Ј се правят дисекции, които я умъртвяват. Ако литературоведът не изпитва удоволствие от четенето на класиката, няма да може да я разбере и да извлече полза за себе си като човек. Литературата е жив организъм, а не конструкция. 
          Критиците трябва да се четат критично, т.е. да не им се довяряваме веднага, а най-напред да видим литературните им аргументи за една или друга оценка, както и причините, които са ги породили и извели на преден план. Добрият критик рядко съди от чисто лична гледна точка. У него винаги има някакви социални и политически причини, за да заеме определена позиция и от тази позиция да изрази своето виждане за творбата, автора или литературата като цяло. Ако не знаем какви са тези причини, как да приемем на доверие и оценката. 
          Когато четем големите критици, ще забележим нещо важно и полезно за нас, днешните критици и литературоведи: те не пишат за всички и за всичко. Истинският литературовед подбира авторите и темите, съсредоточава се върху най-ярките имена и размишлява преди всичко за голямата литература. Разбира се, и той е подвластен на страстите на деня и често се увлича в дребното и маловажното, но като цяло няма голям литературовед-критик, който да е такъв заради заниманията си със слаби и случайни писатели. Този урок не бива да се забравя.

          12.
          Литературоведът е длъжен да знае на какво равнище в развитието си се намира и да прави корекции в него. Това, разбира се, е особено трудно, неизпълнимо дори, но няма как. Никой не е предпазен от опасността да започне да тъпче на едно място, да се повтаря, да цитира постоянно себе си. В някаква степен тази опасност дори е неизбежна, затова е важно да се констатира и осъзнава, когато е пред тебе, за да се търсят пътища за преодоляването Ј. 
          Литературознание, което си поставя задачата само да установява и описва фактите и явленията, бързо навлиза в улица без изход. То не може да прави открития, да навлиза в дълбочините и винаги остава на повърхността, до видимото. Такова литературознание е повърхностно, лениво, посредствено и не служи на истината. Разбира се, описването на фактите е важна литературоведска дейност и ако се прави добре, професионално, ползата е огромна. Особено на ръкописи, архивни материали, документи. Ценни са животописите, летописите, биографиите, защото подреждат процеса, осветляват го и дават материал на други да го тълкуват. Аз говоря обаче за друго: за такива, които не пишат подобни жанрове, а се плъзгат по външното, придават му някаква важност, като употребяват чужди думи, слагат бележки под линия, но им е все едно дали пишат за Ботев и Вазов или за някой бездарник. Не търсиш ли причината за появата и утвърждаването на явлението, на факта или автора, все едно нищо не правиш. Ключът е търсенето на отговора на въпроса „Защо?“. Без този въпрос истината остава скрита и недостъпна. И няма литературознание.
          И в литературата всичко става поради някаква причина. Фактът има своя външна и вътрешна същност. Вътрешната му същност (а често и външната) е пряко свързана със същността на предходния факт в историята на литературата. Новите явления и факти се зараждат още в недрата на предния период, когато състоянието на литературата е било различно, но вече се е зародило новото Ј състояние. Не стигнем ли до там, все едно нищо няма да разберем от историята; няма да разберем и оценим по достойнство и настоящето с неговия текущ процес. 
          Въпросът „Защо?“ и неговият отговор налагат друг тип четене на литературата. За даровития литератор този тип не е никак труден. Напротив, той го облекчава в усилията му да прониква надълбоко в текста. Литературоведът трябва постоянно да чете текстовете, които изследва и анализира. Погрешно е да смята, че отдавна ги познава отлично и може да работи с тях спокойно. Може да прозвучи странно, но текстът се променя с всяко четене, защото всяко четене открива нещо ново, обогатява го или отнема нещо от него. И дори може да го направи съвсем друг. Четенето е начин на мислене, а индивидуалното мислене е функция на общественото съзнание, на настройките в обществото. Под влияние именно на настъпили или настъпващи промени в обществото литературоведът изведнъж е в състояние да открие нещо, което преди не е и допускал. Но четейки, той трябва непрекъснато да повтаря въпроса, които го води към вратата на истината. В есето „Трудът на критика“ (в кн. „Друг начин на мислене“, С., 2008) аз изброявам различните видове четения. Наблягам все пак на буквалното четене, при което не се пропуща нито една дума. То е особено важно, защото думата носи значението и придава смисъла. Ако се отнасяме пренебрежително към думите, а търсим само идеите и образите, непременно ще пропуснем да забележим важна подробност, а и не само подробност  – целия смисъл дори. Пропуснем ли една дума, не разберем ли смисъла Ј, не задържим ли вниманието си и към други такива важни и съдържателни думи, ще преминем в бръснещ полет над текста и не ще успеем да го анализираме както се полага. 
          Литературоведите четат повече литературоведски съчинения отколкото творбите на писателите. Аз съм забелязал този парадокс дори и у себе си, но най-вече като разглеждам литературоведски трудове. В тях по-важни са теориите, а не живата литература. Това е професионално заболяване и никой не е имунизиран срещу него. Ние сме рационални хора, стремим се да конструираме модела на литературата, поради което търсим винаги схемата, а не живота. Нагаждаме и литературата към своите схеми и я отричаме, ако тя не пожелае да се вмести в нея. В схемата се вмества само посредствеността, геният винаги е извън нея. И за да не я убием, е необходимо да я четем много внимателно, да я разбираме такава, каквато е и изграждаме адекватни на спецификата Ј схеми и модели. 
          Четеното трябва, естествено, да бъде съпроводено с мислене, с разсъждения. Да четеш буквално не означава да четеш глупаво. То е най-вече разгадаване смисъла на думите, проследяване на сюжета, разказа, потока от събития и чувства, а не анализ на състоянията, идеите и темите в творбата. Аз самият съм откривал нови значения, удивлявал съм се как съм могъл по-рано да пропусна тази или онази подробност, да не съм забелязал, че значението е друго  – не онова, което винаги съм смятал най-вече под влияние прочетеното у други. 

          13.
          Но аз сякаш се отклоних. Исках да кажа, че човек, когато излезе от младенческата си възраст и придобие самочувствие, се подлага на най-големи изпитания. Напечаташ няколко рецензии и статии, обърнат ти внимание и започнат да ти споменават името сред надеждите, у тебе естествено се проявява гордостта и тщестлавието. Та малко ли е: този казал добра дума, онзи я повторил, третият я потвърдил. Посъбрал си дори материал за първа книга, в издателството са ти я приели и обещали в най-скоро време да я издадат, какво още! Точно тогава е най-голямата опасност да се заразиш от грандоманията, да си внушиш, че вече си на върха, че знаеш всичко и умееш повече от останалите. 
          В такава форма аз не преживях звездната болест, но тя ме порази неочаквано и дори не осъзнах, че съм болен. Господ обаче бе решил да ме запази от звездоманията и ми изпрати сериозно изпитание. 
          След като през 1982 г. издадох първата си книга, наречена „Творци и слово“, и която вярвах, че непременно ще направи силно впечатление, ме нападнаха изневиделица и дори ме обвиниха в „отклонение от класово-партийния подход в литературата“. 
          В книгата бях включил една статия за Нешо Бончев. Бях я печатал преди във в. „Литературен фронт“ и там нищо нередно не бе видяно в нея. Сега обаче ме обвиниха, че съм извеждал на преден план в българското национално-освободително движение просветителите, какъвто е Нешо Бончев, за сметка на революционерите, какъвто и Христо Ботев. А в статията коментирам спора между двамата за преводната литература и за това какво трябва да се превежда и издава от чуждите писатели в България. Има едно изречение в статията ми, в което казвам, че подходът на Нешо Бончев е естетически, а на Христо Ботев  – политически и че днес трябва да съчетаваме умело тези два подхода, за да не изпадаме в крайности и да предлагаме на българския читател автори и книги, които са с ниско художествено качество, но с идеология, която подхожда на нашата. И толкова. Кой бе измислил, че тук има вражеска диверсия и пренебрегване на Ботев така и не научих. И за какво ли. Та как ще си позволя да противопоставям двамата. Толкова е глупаво да търсиш контрапункт на Ботев!
          Мъчих се да доказвам, че в статията ми няма нищо от това, в което ме обвиняват, но никой не ме чуваше. Повтаряха в един глас едно и също. И толкова.
          Казвам това не за да се хваля, че съм бил преследван, репресиран, недооценяван и с късна дата да се обявявам за борец срещу предишната система и герой на новата. Не, не. Споменавам това, за да подчертая, че подобни изпитания са особено полезни за младия литературовед. Мене ме нападаха незаслужено, заради неверни и несправедливи обвинения. В първия момент се изплаших. Та как иначе, но после разбрах, че съм обявен за „гръмоотвод“. Върху мене се съсредоточаваха мълнии, предназначени за други. Това нямаше как да го разбера веднага и аз дълго страдах и бях изплашен. Тогава идеологическите нападки се съпровождаха с уволнения. Но, слава Богу, дадоха ми да разбера, че второто няма да ми се случи; че ще говорят за мене като за човек, допуснал сериозни грешки и от чиито случай трябва всички да си вземат поука. Ситуацията бе абсурдна, но тя ми даде възможност да поразмишлявам повече върху себе си, върху това, което пиша. Трябваше обаче сам да реша: „ще се поправя“ или ще продължа както досега? 
          Възможностите за избор бяха ограничени, но от избора зависеше моето бъдеще. Какво трябваше да избирам? Трябваше да избирам спокойствие, бърза кариера, приемане в Съюза на писателите, задгранични командировки, награди, високи хонорари или неудобства, подозрения, трудно издаване, премълчавания и т.н. Ако някой мисли, че изборът ми е бил лесен, много се лъже. Днес не съм сигурен дали съзнателно съм го направил или инстинктът ме е ръководил, но съм уверен, че съм бил направляван от Божия промисъл и воля.
          Страхът ме караше да мисля дълго и мъчително. Много нощи не спах, въртях се в леглото, обливах се в пот, търсех варианти за себе си. Признавам: идеше ми да се откажа от досегашния си път и да тръгна по този, по който ми предлагаха и на който щях да намеря толкова облаги. Възпря ме съмнението, че съм толкова способен, колкото досега съм се смятал. 
          Бях разбрал, че всичко е позволено единствено на великите, на гениалните. Те могат да правят каквото си пожелаят, защото за тях в крайна сметка ще съдят по това, което са написали, а постъпките им ще бъдат опростени. Добре, думах си аз, как ще се отнесат с мене, щом написаното няма да ме защити. Затова трябва да бъда честен, да пиша каквото мисля, а все някой ще признае тази моя почтеност и ще ме приеме за добър литератор. Не беше обаче никак лесно да се смиря и повярвам, че почтеността и честното служение в литературата са по-необходими от славата и облагите и че са в състояние да ги заменят. Много пъти след този случай съм бил на границата на отказването, защото не ме приемаха в Съюза на писателите, не ме споменаваха в доклади и статии, награди не получавах, не ме пращаха в чужбина. Сега виждам колко пошли са били желанията на мнозина мои колеги, които имаха всичко това, служеха на дявола, радваха се на някакво охолство, но всъщност са били жестоко измамени от себе си и поробени. След време, когато им отнеха незаслуженото, те престанаха да пишат и сигурно горко съжаляват за пропуснатото. Сред тях имаше талантливи хора, които пишеха нелошо, но слугуването ги направи немощни и повърхностни. Издадоха доста книги, получиха награди, похвали, ордени, звания, но почти нищо не остана от тях. Жалко.
          Изпитанието помага, стига да го осъзнаеш като такова и да се замислиш за смисъла му, да го приемеш смирено. Отначало не се смирявах, но после разбрах, че така трябва. Днес виждам, че поне в оценките си не съм се лъгал. Е, в анализите съм бил повърхностен, но не съм хвалил посредствеността, защото е била начело на литературния живот. Слава Богу, поне се спасих от този позор.
          Имах и други изпитания от този род. Печатаха ме, но понякога след това ми измисляха грехове и ми издърпваха ушите. 
          Участвах в дискусия по повод излезлия двутомник върху литературата след 9.IХ.1944 г., която започна в сп. „Пламък“ покойният днес проф. Георги Марков. В статията си, покрай размишленията за новата българска литература, изредих няколко имена, които според мене представляват безспорни авторитети и които бележат нейните истински върхове. Ужас, сред тях нямаше нито един от ръководството на СБП. Нямаше го дори и Георги Караславов, когото аз и тогава, и сега високо ценя, но го бях пропуснал. И така се оправдах: пропуснал съм ги, не се сетих за тях. Не си се сетил?!  – удивиха се шефовете. И стана още по-лошо. Тогава също не ми беше леко, но вече бях по-възрастен, бях преживял първото изпитание и увереността в правотата ми беше далеч по-силна. 
          Животът, слава Богу, все пак е дълъг и идва мигът, в който и на земята става ясно кой какво е правил, кому е служил и какво му се полага да получи. 

          14.
          Аз получих полезен урок, който запомних за цял живот. Оставаше само да започна да го прилагам. 
          Усещах, че не съм на висота, че ми липсва знание, а уменията ми са немощни. Трябваше да заработя. Но тогава бях главен редактор, по-късно станах и директор, дойдоха политическите промени, тръгнах в частния бизнес, поработих една година и в телевизията. От сутрин до вечер се влачех на работа, мъчех се с мисълта да изкарвам хляба си. А не беше никак леко. Политическата лудост бе обхванала всички, въздухът просто трепереше от нея и не можеше да се диша. Как да живееш и как да пишеш в такова време. И аз спрях да пиша. Казах си, сега вече не може както преди; сега е нужно да направя нещо различно. Пет-шест години почти не написах и една дума. Умът ми обаче работеше активно.
          В началото на 1998 година започнах все по-настоятелно да се питам какво прави едно произведение, един автор или едно художествено поколение или направление да надживява времето и да бъде разбрано и обичано в друга епоха. Препрочитах Яворов  – исках да напиша студия за цялото му творчество. Защо Яворов е жив и днес, питах се ден и нощ. Какво сближава епохите, обществата, хората? 
          Още като студент бях започнал да размишлявам над проблеми за движението на идеите в литературата. Това е сложно, немеханично движение, което се забавя или ускорява съобразно редица обществено-политически обстоятелства. Колкото повече навлизах в същността на проблематиката, толкова повече откривах деликатността на връз¬ката между обществото, обществените промени и развитието на литературния процес. Промяната в обществото обаче все пак води до някаква промяна в литературата. Но каква? 
          Аз и като много млад съм се съпротивлявал на утвърдената историко-литературна теза за връзката между обществото и литературата и особено по отношение на периодизацията на литературната история съобразна основни обществено-политически събития. Работата над Яворов ме убеди, че той променя посоката на своето литературно развитие не просто защото следва буквално хода на историята на българското общество, а защото като голям поет изразява битуващите в обществото идеи. Литературата следва не събитията, а дълбоките, радикалните изменения в обществото. В резултат на тези изменения се раждат нови идеи, които от своя страна тя предусеща и изразява. Проследявайки епохата, в която Яворов живее, и епохата, която наследява  – както и тази, която следва, видях, че в историческия процес има последователна смяна на разпад със съзидание, на индивидуализъм с колективизъм. Така се роди студията „Литературата като „време да събаряш“ и „време да съграждаш“. Тя бе първото нещо, което написах след дълга пауза. Роди се тезата ми за философията на историята на литературата като смяна на различни типове общества и изразяването им чрез словото. Усетих, че това вече е моята тема, върху която отсега насетне ще работя. Попаднах на своето място и получих вътрешни сили...
          Оттук насетне не бе трудно да напиша книгите си „Въведение във философията на българската литературна история“ и „Философия на литературната история“, които пък по естествен път ме накараха да се замисля и за философията на българската обществено-политическа история, да потърся причините на големите факти и явления в нея, да се помъча да обясня защо нашето развитие е било такова, а не друго. Това също е живот в литературата, защото не е редно един литературовед да се занимава единствено с литература. Той по неизбежност е длъжен да работи и в други области на хуманитаристиката. Така по-надълбоко ще търси и открива причините и ще отговаря по-лесно на въпроса „Защо?“. 

          15.
          От собствения си живот знам, че в литературата се живее трудно. Мъчително дори. Този живот е изпълнен с безброй битови подробности, неприятности, грешки, лутаници. Но и с радости, които никой друг живот няма да ти подари. Никой живот не се избира съзнателно с преценяване положителното и отрицателното в него. А и как ще предвидиш какво се крие пред тебе, какви изненади ще получиш, колко удара ще ти нанесат? В литературата се върви по вътрешен импулс и се влиза в нея по висша воля, благоволение, милост, но и с огромен труд, упоритост и последователност. Победите са винаги малки, а пораженията  – грандиозни, съкрушителни, трагични. Мислиш си, че никога няма да забравиш пораженията, обидите, провалите, а всъщност помниш радостите, които общуването и работата с литературата са ти носили. 

          16.
          Каквато и теза да изработи литературоведът, каквато и теория да лансира, усилията му трябва да бъдат насочени към това да не са самоцелни, затворени в себе си и достъпни единствено за литературоведите като него. Литературознанието не е „точна“ наука, а знание за човека, за неговия свят и историческо развитие. То е друг тип литература и изкуство, изразяващо обществените идеи. Ако литературоведът е писател, т.е. човек, който осъзнава по този начин своята наука, той е вече свидетел на времето си. Нему също е необходимо въображение, дълбочина на погледа, наблюдателност и познаване на човека. От писателя се различава може би по сдържаната емоционалност и по начина на изразяване. Все пак той не пише белетристика или поезия, не съчинява сюжети и не измисля герои. Неговата наблюдателност е насочена върху книгата, а не толкова върху самия живот. За него е по-важно да забелязва как, примерно, е облечена героинята на романа, а не минаващата покрай него жена. Той има повече любовни преживявания с героините от литературата, отколкото с конкретни дами от обкръжението му в живота. Писателските му качества са свързани със способността да съпреживява заедно с литературните герои, да ги възприема като живи, да навлиза в техния свят, за да стане този свят и негов собствен. Вместо да наблюдава изгревите и залезите, той чете за тях и се мъчи да осмисли начина на изобразяването им от писателя. Лъжете се, ако мислите, че това е лесно. 
          Не само с художествената литература трябва да живее литературоведът, но и със самото литературознание, с книгите на неговите майстори. Един истински литературоведски труд също съдържа красота и богатство и той също може да породи у тебе възвишено преживяване.
          Засягам този проблем, защото неопитният и амбициозен млад литератор, дръзнал вече да се устремява към върховете на избраната от него професия, лесно може да изпадне в крайност и заради успеха да пренебрегне чисто житейското, ежедневното, обикновеното, с което живеят хората. Литературоведът не бива да е скопец. Без живия живот е невъзможно да се усети и самата литература, както и да се пише свежо, леко, разбираемо. Литературата е също толкова живот, колкото и литературознанието. Човек, който няма чувство за живота, за хората и природата не може да има чувство и за литературата. Тя ще му се изплъзва, ще го подвежда и измъчва  – особено ако е малко или много съвестен и даровит. Талантът на литературоведа включва висок вкус, умение за анализ, способност да се обобщава и изгражда теория или поне теза, оценъчни качества, усет за словото, почтеност, социална ангажираност, достойнство. Литературоведът е и сърцевед, човеколюбец, познавач на човешката душа, състрадателен към другите. 
          17.
          Няколко думи и за самочувствието на литературоведа. 
          Тъй като възможната слава, която щастливо пада върху неговите рамене, е все пак слава ограничена, не чак толкова шумна, разпространена в рамките на тесен кръг, не му дава основание да се смята за много известен. Той е популярен в една среда; него рядко го показват по телевизията, не взимат интервюта  – дори и когато е университетски преподавател, бившите му студенти, работещи по редакции и студии, рядко се сещат за учителя си. Писателят, колкото и неговата известност да е намалена, все пак по-активно участва в обществения живот и се радва на повече слава. Така е и редно. Той пише за всички, а литературоведът  – за неколцина специалисти и малко за самите писатели. Откъде тогава самочувствие. То се придобива в общуването с хора и чрез тяхната положителна оценка. Понякога, с някого, ако живее, разбира се, в голяма държава и участва в голяма литература, може да се случи така, че да придобие такава известност  – дори световна. Но тя пак е някак маргиална, цехова, силно ограничена, тясно професионална. 
          Тогава не славата трябва да бъде мотивът за неговото самочувствие. Нито наградите, нито професорските звания и отличия. Самочувствието у литературоведа е радостта от добре свършената работа, от задълбоченото отношение към литературата или от намерения от него нов ъгъл на гледане... Когато разбереш, че никой преди тебе не е анализирал така една книга или един автор, когато осъзнаеш, че твоето разбиране за литература вече се превръща благодарение на твоите усилия и умения в нова теза или цяла теория, тогава няма как да не заслужиш високото самочувствие. 
          Аз мисля, че на литературоведа не му трябва чак толкова голямо самочувствие, колкото увереност в себе си и любов към литературата. Нека славата бяга от него  – ползата от труда му е косвена. Нему е нужно търпение и силна воля, за да издържи живота в библиотеката, в архива, в самотата на научните дирения и художествени преживявания. 

          18.
          На мене животът в литературата ми харесва и аз го живея с упоение и радост, защото ми е даден от Бога и съм длъжен да го заслужа...
           
           
           
           
           
           
           
           
           

          Милена Лилова
          Из цикъла „Плачове и иронии“
           

          КАК СЕ ПРАВИ

          Непременно изнамираш някой бог
          и Му се молиш неуморно
          хиляди години
          И Той накрая се смилява
          и сред пустинната и гола твърд
          излива океани и морета
          и ги изпълва с живи твари
          за да те радват и да те изхранват
          Но ти все пак не си доволен
          и продължаваш да се молиш
          още хиляди години
          И Той измисля туристическия бизнес
          а ти започваш да избиваш тварите
          да застрояваш бреговете
          догдето те се сринат във водите
          а океаните превръщаш
          в бездънни кофи за боклук
          А накрая
          си събираш партакешите
          и отиваш другаде
          където
          си сътворяваш непременно някой бог
          и Му се молиш хиляди години
          и Той най-после се смилява
          и сред пустинната и гола твърд
          излива океани и морета
          и ги изпълва с живи твари
          за да се радваш и да се изхранваш
          И все така  –
          до другата вселена...
           

          ГЛОБАЛИЗАЦИЯ

          Мултиплицираният кич
          на двадесет и първи век  – 
          океани от боклуци,
          материци от боклуци
          във атмосферата
          във биосферата
          във ноосферата
          в галактиката
          във вселената
          из другите вселени,
          където
          ще правим същото,
          каквото
          сме вършили и тук.
          Тежко ти и горко,
          Хигиенисте наш!
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           

          Мария Николова  – Ния
          СТИХОТВОРЕНИЯ
           


          Под гилотината на социалния
               минимум
          народът смирено е сложил глава  –
          никое бедствие не го отмина,
          от безсрамни управници не се отърва.

          Те живеят в паралелен свят  –
          с дявола си пият кафето,
          за човешките болки и глад
          сърцата им дават заето.

          Имат се за богоизбрани
          и любовници на властта.
          От народния гняв
             ги брани охрана,
          отвращава ги бедността.

          А и тя иска да е красива  –
          да я ухажват, да Ј целуват ръка,
          от устните Ј любов да отпиват...
          Нали, все пак, и тя е жена.

          Душата Ј като бито п€ле скимти  –
          не за нея слънцето разперва опашка
          и надутият принц няма очи
          за клетата Пепеляшка.
           
           
           
           
           

          ВЕСЕЛБА

          Вятър развява
          важна обява  –
          ще се вихрят танци
          за самозванци.
          Самозванците са
            вече готови  –
          нахлузват образи нови.
          Изхвърлят старите
            на боклука
          сякаш искат да кажат,
          всичко беше до тука.
          Ловко засяват блясък в очите,
          пускат гръмка музика за ушите,
          с преструвки подгряват тълпата
          и се люшват... хор€та.
          Но на веселбата в разгара
          се свлича пудрата овехтяла
          и само шутът тъжно повтаря:
          всичко ново
           е позабравено старо.
           


          Дворът в стаята ни влиза
          с всички клони и листа
          и под моята риза
          ухаят цветя.

          Ти към мен се притискаш,
          береш от мен плодове...
          Слънце навън се разлиства
          и се провиква петел.

          Много иска да ни събуди  –
          кукурига, пляска с крила.
          Но още се чудят
          да го послушат ли,
             топлите ни тела.
           


          Има те някъде по света,
          не може да те няма.
          Едва ли си само мечта
          и жива измама.

          С птици за тебе говорим
          докато си пия кафето  –
          те знаят на всичко отгоре
          къде си връзваш конете.

          И коя буря пере твоята риза,
          кой сняг ти белее в косите,
          дали насън идваш наблизо
          или надалече се скиташ.

          Те чуват твоите стъпки
          как бързат по черния път
          и пробягват гальовните тръпки
          по атлаза на моята плът.


          Мисълта за теб ме навестява
          като хронично главоболие  –
          да я прогоня вечно не успявам,
          а може би не ми достига воля.

          В цветята стайни се заплита,
          за тебе им говори,
          обърква им душите
          със твойте воли и неволи.

          И в облаците с мен витае
          над върхове и къщи.
          Къде си знае и не знае,
          напуска и се връща.

          От чашата ми тя отпива,
          ту лъже, ту предсказва,
          върху възглавницата ми заспива...
          Със тебе нежно ме наказва.
          ДОБРИЯТ И ЛОШИЯТ

          Нещо трябва да се случи  –
          хубаво имам предвид.
          Отиде си Добрият случай.
          Наблизо Лошият стои.

          Аз тихо му внушавам,
          че тук не го очаква никой
          за изпитание или за слава
          и по-добре да се омита.

          Но Лошият си знае своето
          и иска за пореден път
             да се докаже
          като сводник на неволята
          или крадец от висшите етажи.
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           

          Светослав Нахум
          ОБСЛЕДВАНЕ НА СВЕТА
          (Откъс от романа „Raptus“)
           

          ЧАСТ ВТОРА

          „Затова веселете се, небеса, и вие, които живеете в тях! Но горко на земята и морето, защото дяволът слезе при вас много разярен, понеже знае, че му остава малко време.“

          Откровение 12:12
           

          Глава 1
          ФЕДЕРАЦИЯ „КББММ“

          Огромният „Боинг“, с пронизващ сърцето звук и разперил задкрилките си, се спусна твърдо, но уверено върху бетонната писта, специално укрепена и удължена. Яков се загледа през илюминатора: помпозни еднофамилни имения с басейни и тенискортове, още една, къса писта за малки самолети, хеликоптерна площадка, яхтено пристанище, прикрито от Атлантика чрез множество идеално изградени буни. Обширни зелени пространства, расови коне, голф-игрища, просторни зали за скуош, боди-билдинг, каланетика, фитнес, солариуми, спа-центрове, за които беше прокарана сто и петдесет километрова тръба с минерална вода чак от Алис Спрингс. „Да-а  – помисли си Яков.  – Пристигнах в сърцето на класата-хегемон!“ По принцип отдавна се беше примирил със съдбата си на беден учен. Но винаги, когато човек се сблъска лице в лице със силата на парите и богатството, си задава въпроса: „И все пак, аз нужен ли съм някому?“
          Навън, пред летището, го чакаше лъскав „Линкълн“.
           – Мистър Яков Савел?  – и непознат як мъжага понесе куфарите му към предварително отворения багажник.  – Тук съм по разпореждане на господин Ойстерброд, ще ви заведа право при него, очаква ви.
          Оказа се, че трябва да изминат не повече от десетина мили.
           – Не се учудвайте, господине!  – обърна се шофьорът през стъклената преграда на лимузината.  – Сега е модерно богатите да живеят край собствено летище. И тъй като ви предстои да се срещнете с едни от най-могъщите на тази планета, разберете ги  – просто имат не едно, а две летища, за по-сигурно.
          Яков си спомни, че беше чел нещо за тази нова приумица. Богатите се разполагаха около летището си, което, от своя страна, винаги се строеше на брега на море, океан, или поне огромно езеро, свързано чрез плавателен канал със света. Така придобиваха тройна комуникация  – суша, въздух и вода. В случая всичко беше разположено в правилно подредени П-образни квадранти, повечето опиращи току в самата писта. Излизаш от къщи по чехли, сядаш в самолета си  – и запрашваш някъде по земното кълбо!
           – А когато технологията го позволи  – редеше шофьорът,  – това ще е космодрум и от солариумите си ще излитат направо към различни точки от Вселената!
           – Като нищо!  – засмя се Яков.
          Облечен в голф костюм, Ойстерброд пращаше топките надалеч.
           – Нямаше как, Яков, и се съгласихме да се срещнем с вас. Все още се съобразяваме с Борг, ще видим докога.  – За нас в момента вие сте един пратеник на Цитаделата, и, макар и нищ, но  – Преторианец!

           – Хе, само такъв още не бяха ме наричали. Вие сте Председателят на КББММ, нали?
           – Именно такъв съм. Един злодей!  – Ойстерброд го изгледа с огнено превъзходство.
           – Та нима в наши дни има нещо по-благородно от това да бъдеш бос на корпорация?
           – По-престижно няма. А по-благородни от това са повечето човешки занимания, ха-ха.
           – Всъщност, какво точно означава КББММ?
           – Нима не знаете? КББММ  – това е Корпорации, Банки, Борси, Мафия, Медии. Вашият живот. Нашият живот. Всичко, що е на белия свят.
           – Аха. Нашият свят е Вашия, така ли беше?
           – Тъй, тъй. Добре сте научил домашното си. Ще разговаряте с мен по отношение на бизнеса и корпорациите, с господата Клайнфорд и Голдман по линия на Борсите и Банките (те ги държат всичките в шепата си), със сеньор Диамандини и с мадам Тереза Звонк  – те ще ви помогнат да опознаете Мафията, както и с мосю Дантес дьо Помпадур и госпожа Силва Уардхог, овластени над Медиите. Това достатъчно ли е?
           – Напълно, и ви благодаря.
           – Благодарете се на такива архонти като Борг и Хардклиф. Тяхната борба е непрестанна и заради тях при нас все ври и кипи, докато накрая вкупом се озовем в казана! Имате ли нещо против, докато разговаряме, да си играя малко на голф? Нуждая се от движение.
          Над тях се издигна малък частен самолет, направи силен крен и се устреми на запад.
           – Ето, Розински се отправя към Калифорния, за да тормози филмовата индустрия!  – провикна се Ойстерброд след самолета, и без да дочака какъвто и да било отговор от Яков, удари топката и тръгна напред по тревата.
          Пред един навес се спря.
           – Знам какво си мислите. Разглезени магнати и милиардери. Да, такива сме. И ви благодарим. На всички хора благодарим  – това благодатно човечество, чието истинско име е пазар.
           – Не съм казал нищо.
           – Това се нарича възпитание. Дължите го на нас, на нашата религия, която не дава дума да се издума против свободната инициатива, ха-ха!
           – За мен в момента е по-важно да се опитам да разбера с какво се занимавате, след като вече сте достигнали до властта на парите. Как са натрупани  – това всички знаем и не ни е интересно да слушаме за златни ябълки, съчетани с лелини наследства!
           – Смело! Ако не беше Борг, можех сега спокойно да ви изгоня за тези думи и да ви пратя да висите при папараците! Но вие сте служител на Цитаделата, нашият наказателен батальон, бастионът на нашата гвардейска стратегия, оракулът на нашата странна и непокорна съвест! Преторианецо!  – извиси глас магнатът и стана директен.  – Питай направо, защото взаимната ни омраза е най-добрият инструмент да опознаем онази истина, която винаги иначе ще избяга, прогонена от моето финансово надмощие!
           – Вярвам, знаете, че съм временно нает от Института...
           – Знам, но и нещо друго знам от немалкия си опит  – такива като теб са най-опасни! Ти не се бориш за пожизнена заплата или кариера при Борг. Ти не си натегач, за съжаление. Представи си, може и да напишеш нещо свястно или дори вярно. Но нейсе. Или сега, или никога. Ние сме на кръстопът.
           – В какъв смисъл?
           – В прекия смисъл. Когато си на Върха, си всъщност върху острието на бръснача.
           – Само да не ми се изкарате социалист или хуманоиден либерал, защото ще си тръгна веднага!
           – И ще провалите една красива мечта?
           – Тоест?
           – Е, не че имаме за какво повече да мечтаем. Но искаме откровено да те запознаем поне с нашата същност. Отговорни сме пред хода на дните. Ако сме почтени  – кажи, че сме почтени. Ако сме върколаци  – не го спестявай в доклада си. Ако сме луди  – обясни на света, че сме такива.
           – И защо такава искреност?
           – Ами защото каквито и да сме, ние сме продукт и рожба на стар изпитан бог.
           – Златен?
           – Да, с диамантени нокти и святкащи очи от чист изумруд, с рубинен език и зъби от елмаз. Седящ от памтивека в платинено кресло, размахващ камшик, изплетен от страх, и държащ скиптъра на успеха. Неудачниците падат в краката му и молят за пощада. И тогава ги посича джелатина  – един мъдър избор на природата, наречен естествен подбор.
           – Нима смятате, че човешкото общество трябва да следва само природните инстинкти? Закона на джунглата?
           – Нямам право да смятам нищо. Аз съм поставен по рождение в тази ситуация, както впрочем и ти. И всички ние. Аз съм я унаследил. Успял съм в нея, не в някоя друга. Не мога да нося отговорност за произхода Ј. Богат и виновен  – да, но не и творец на вината.
           – „Законите на Природата не са отговорни за собствения си произход“?
           – Да, Джон Стюарт Мил е бил прав. Имай предвид, Яков, че всички карти са вече разиграни на масата.
           – И какво ще рече това?
           – Ще рече, че са изпробвани всички варианти на цивилизацията, всички модели. И съответно  – спасение и отърване от нас няма и не се очаква. Без нас, без пазара, конкуренцията и принудата, обществото загнива. Виж какво се случи със социализма. Човешката природа просто не беше готова за него.
           – И никога няма да бъде готова?
           – Поне не в обозримото бъдеще. Затова ние сме гурутата на този единствено възможен икономически ред.
           – Звучи ми като две неща: зла притча или приказка за лека нощ.
           – Ами повтаряй си я, когато си легнеш вечер.
           – Но ще си повтарям и друго  – че не съм роб.
           – Това е спорен въпрос. Ти си „роб на заплата“, както е казал вашият Джек Лондон, ха-ха!
           – В икономически смисъл  – да, запазвате робовладелството си. Но духът...
           – Духът! И него сме приковали! Та нима не знаеш, че социалната мизерия ражда и духовна! И уплашен от такава съдба, ти сам влизаш под нашите камшици!
           – Не мога да отрека.
           – Ето, виждаш ли  – това е простата истина за нещата. А сега  – събери сили, защото отиваме да поговорим с банките и борсите.
          Голдман и Клайнфорд ги очакваха в просторна беседка, подобна на пагода, край маса, отрупана с плодове, леки коктейли и кани прясно изцеден сок, положени в сребристи ледарници.
           – Доживя да се срещнеш с живите акули, Яков!  – Ойстерброд го бутна навътре в беседката и го настани на дървена пейка, покрита с копринени шалтета.
          Яков извади малкия си бележник.
           – Не ползвате ли компютър? Или поне палм десктоп?  – попитаха финансистите.
           – Първо, за мен най-важното е да осъзная разговора и междувременно само леко да го маркирам на ръка. После, естествено, го обработвам, и то с най-различни програми.
           – Да не би да ползвате методите на меметиката1?
           – Не съвсем. Но определено следя за ключови думи, понятия и съждения. Нарича се обследване на мисълта.
           – Е, нашата мисъл е плоска, но ефективна. Повече пари!  – разсмяха се те.
           – Господин Голдман е начело на банкерите, а мистър Клайнфорд отговаря за борсите  – представи ги Ойстерброд.  – Те са моите две ръце.
           – Скучна материя  – подхвърли Голдман.
           – Твоята да, моята  – не!  – отвърна Клайнфорд.  – Няма нищо над моята борсова игра.
           – Циркаджийство  – поправи го Голдман.  – Но без него не можем.  – И все пак, мисля, че...
          В този момент към тях запъхтяно долетя млад здравеняк с изплашено лице и занарежда като картечница:
           – Господарю, Чудовището пак иска да прецака нещата!
           – Успокой се, Примус, и кажи какво става!  – строго заповяда Ойстерброд.
           – Чудовището е обявило пред медиите, че има забавяне на растежа за последното тримесечие.
           – И?
           – И, иска да смъкне още лихвата.
           – Клайнфорд, обади се на Помпадур и му кажи да обяви утрешната борсова сесия за волатилна1!  – рязко се разпореди Ойстерброд.  – Искам да разтръби това по всички вестници, радия, телевизии, интернет и така нататък. Голдман! Ти се свържи с Диамандини и Тереза Звонк. Нека да вкарат малко от техните черни пари утре и да купуват каквото и да е, най-вече в енергетиката! Ще извием врата на изрода само за един-единствен ден!
           – Кое е това Чудовище?  – попита Яков.
           – Председателят на Федералния резерв. Но ще го преборим бързо и безкомпромисно. Няма да допуснем повече безобразия от негова страна. Лихвата ще ми смъква, тъпо говедо! Метранпаж! Фалшив палячо!
           – Шефе, всички идват насам вкупом и ще им разпоредим сега, лично, и веднага!  – докладва Голдман, затваряйки капака на мобилния си телефон.
           – Отлично, ще покажем пред света светкавична реакция  – изпъна се Ойстерброд.
          Не след дълго в пагодата нахлу странна компания.
          Начело вървеше шармантната руса мафиотка, Тереза Звонк, придружавана от високия и мургав Антонио Диамандини. След тях ситнеха медийните магнати Дантес дьо Попмадур, тръскащ къдрава грива, и Силва Уардхог, строга, с тънки устни, безкомпромисна брюнетка.
           – Когато се сражавам с медиите, се чувствам като Жана Д’Арк!  – гордо заяви Силва Уардхог.
           – Та нима именно на вас ви се налага да се сражавате с тези, които са ви подопечни?  – изненадано попита Яков.
           – Ами да! Непрекъснато, при това. Все се намира някой там ентусиаст, който пледира за духовност в журналистиката, пфу! Някои дори си позволяват да говорят за морал! Безобразни кариеристи са те, въобразяват си, че могат да победят нас, медийните легионери, с библиотекарски прийоми!
           – Яков, постепенно ще се убедите, че при нас поне има някакъв морален кодекс  – засмя се Тереза Звонк.  – Но тези  – посочи тя към медийните босове,  – от тях не очаквайте нищо такова!
           – Скъпа Тереза, много добре знаете, че нашето т. нар. органично единство се основава не на любовта  – намеси се Дантес дьо Помпадур.
           – О, бих се радвала, ако най-после чуя нормален изблик на чувства от вашите покварени уста!  – възкликна Тереза Звонк.  – Хайде, кажете, че ни мразите, но го кажете искрено и пред всички, ще го приема!
           – Ние не действаме така. Първо ще ви наклепаме чрез статия, после, ако си заслужава  – и чрез радио- и телевизионни предавания  – обясни Дьо Помпадур.
           – Подло!  – отвърна Звонк.
           – Ами да, ще изпаднете в депресия. Затова нашата велика и могъща Федерация КББММ се е погрижила на науката психология да Ј се отделя особено внимание! Минимум по два етажа във всяка библиотека! Нашите издания и предавания са пълни с психотерапевти, аналитици и психо-стабилитети!

           – Какви са пък тези психо-стабилитети?  – попитаха едновременно Ойстерброд, Клайнфорд и Голдман.  – Знаем само, че ви даваме доста пари за манипулация, но не сме чували за психо-стабилитети!
           – Това са особени гурута на модерната цивилизация  – започна да обяснява Силва Уардхог, като много приличаше на ученичка, назубрила сутрешен урок. Даже якичката Ј стоеше някак настойнически спрямо окръжаващия свят, самата якичка сякаш размахваше пръст към свободния човек: „аз ще ти съсипя живота!“  – Те пишат серии от книги, в които дават рецепти и формули на щастието: как да се успее в живота, как да се справим, как да се преборим. Тези книги ние издаваме с тонове и по този начин задушаваме т. нар. истинско изкуство. Наблягаме на психологията, чрез нея мачкаме интелектуалците, понеже те самите са пълни с комплекси. Хубавото при тези психо-стабилитети е, че се четат и от елита, и от масите!
           – Нима искате да ме убедите, че тези психо-стабилитети са ви достатъчни спрямо масите?  – у Яков гневно се обади ученият човек.
           – Е, не  – смънкаха Силва Уардхог и Дантес дьо Помпадур.  – Не можем да минем без спорта все пак.
          Тук всички се разсмяха и започнаха да се замерят с имена на любими отбори от различни видове спорт. Повечето клубове бяха собственост на Федерация КББММ.
           – Ето, след като се убедихме, че държим спорта, да запознаем Яков с нашия основен проект  – началнически предложи Ойстерброд.
           – Да, само да не забравя нещо  – смееше се в захлас Силва Уардхог.  – Филмите!
           – О, да!  – възкликнаха одобрително всички.
           – Какво за филмите?  – запита ги Яков.
           – Ами как!  – взе да пояснява Помпадур.  – Нашите продуцентски къщи ги бълват с хиляди. Обичаме малоумни герои и размазани, по-скоро направо смахнати преживявания. Държим на бледозеления цвят, или на сиво-кафявия фон. Така се получава множествено разстройство на личността. Галфонизираме масите успешно. Подсъзнателно ги депресираме вторично. Връщаш се, работил цял ден в нашите корпорации, пускаш телевизора вкъщи, и  – хоп!  – ние сме отново насреща!
           – А между филмите  – намеси се ентусиазирано Силва Уардхог,  – обичаме да пускаме безсмислени телевизионни игри: спечели милион, гледай съседката (или съседът) как се къпе в банята, а после бикините Ј отиват на самотен остров, където оцеляват в животинска схватка с множество други бикини! Просто великолепно! Стараем се да не оставяме никаква ниша за вашите т. нар. сериозни книги или филми. Не! No Pasaran!
           – Хайде, стига!  – прекъсна ги Ойстерброд.  – Всеки момент ще дойде Алис и ще трябва да тръгваме. Алис е нашата сътрудничка по връзки с обществеността  – поясни той за Яков.  – Ще ни води на поредната безсмислена, но неизбежна пресконференция. Затова искаме да ти разкажем набързо за нашата грандиозна идея, която с помощта на група учени ще промени света.
           – Нямам търпение да чуя, както се казва  – усмихна се Яков.
           – Подигравай се ти, Яков, но и теб ще променим!  – Ойстерброд някак се вкорени в дървената пейка на беседката, изправи гръб и започна:  – Виж сега, намерили сме начин да решим всички класови, расови, и тем подобни проблеми. Това ще става посредством промяна (е, на първо време може би доброволна, ще видим) на всички белези и черти на човека.
           – Извинете, не разбрах, или не чувам добре?
           – Отлично чуваш. Защо трябва едни хора да са красиви, а други  – грозни? Едните бели, а другите  – черни, жълти, синкаво-морави и всякакви? Ние ще им дадем възможност да сменят външния си облик. Белият ще може да стане черен, черният  – бял. Малайзиецът ще може да стане, например, датчанин. Испанецът  – ако иска, разбира се,  – индианец. И тъй нататък.
           – А ще има ли единен модел?
           – Разбира се, в момента доработваме параметрите. Най-вероятно ще заложим на корпоративния имидж  – всеки ще изглежда красив, спретнат, в елегантен костюм, с кожено куфарче под ръка. Ще има два модела  – мъжки и женски. Някои мъже биха предпочели да са бизнес дами, все пак. Важното е, че така всички ще се чувстват щастливи и преуспели. Край на дрипите и бедността! Всички ще бъдат еднакво доволни от това, което са. Защото нашите изследвания показват, че над деветдесет процента от човечеството се чувстват нещастни, и то само поради неудовлетвореност от собственото тяло, раса, мозък, и така нататък. Ето го ключът към новата ера  – всички еднакво красиви, бих казал дори  – готини. Победители в живота. Край на неудачниците и замислените страдалци! Край на революциите! Под наша егида светът ще се превърне в настоящ рай! Така ще преправим всички грешки на Природата и Господ-Бог!
           – Но това е невъзможно! Науката дори няма идея как да угоди на тази ваша приумица!
           – Лъжеш се, Яков. Науката има отговор. Група учени работят по нашия въпрос и са напреднали дотолкова, че вече виждам ефирния нов красив човек да излиза изпод вещите им пръсти!
           – И кои са тези учени?
           – Тези от проекта „Бог“.
           – Проектът „Бог“?
           – Именно. Предстои ти пряка среща с тях. Ще чуеш страшни небивалици. Понеже са доста смахнати, всичко ще ти се стори като научна фантастика, а на моменти като чиста гротеска. Но не се заблуждавай: те са големи и сериозни учени и скоро ще ощастливят човечество. Ние подходихме на широк фронт към тях. Те ни отвърнаха с творчески ентусиазъм. Финансирането е мащабно, бих казал, космическо. Но какво струва да построиш нов свят? Още не знаем, но твърдо вярваме, че всички жертви от наша страна са оправдани. Ние ще положим основния камък в градежа на съвършенството. А това е безценно!  – очите на Ойстерброд святкаха с пламък на странна любов, нещо, което беше трогателно да се види у този иначе безпощаден и безсърдечен магнат.
           – Ах, ето я и Алис!  – възкликна Тереза Звонк.
          Към тях се присъедини жена със студена красота. Правите Ј коси бяха светло-кафеникави, а същият цвят в очите Ј беше силно разводнен, почти до жълто, примесено с блудкаво-сиво. Беше слаба и стегната, с еластично тяло, безупречни стройни крака и предизвикателно оформен бюст.
          Още в този момент се усети как между Яков и Алис прехвърчат механични и кибернетични искри, а технотропни вълни на постмодерната любов, прозвънявайки и изписквайки, заляха всичко наоколо. Те двамата бяха апотеоз на новия свят, който се градеше в момента: ученият се разделяше със своята класика, а създанието, наречено Алис, прииждаше към него със силата на най-възможно силното отрицание на всичко традиционно. Освободена от предразсъдъци, възпитание, комплекси и свян, тя беше живата богиня на Ерата на Водолея. Тя се подчиняваше единствено на себе си, и това се виждаше във всеки неин жест, дума и поглед. Тя не раболепничеше пред магнатите край масата. Не уважаваше никого. Не Ј пукаше за нищо. Бе готова да смени двадесет хиляди работни места. Бе способна да залюби и да отлюби в една-единствена секунда. Тя беше повик от онова бъдеще на света, от което именно цял живот и от все душа се плашеше Яков.
           – И преди да сте се погледнали още веднъж, нека ви запознаем все пак!  – предложи Голдман.
           – Да, наистина!  – побърза и Клайнфорд, човек с патриархални обноски, според мнозина.
           – Няма нужда. Аз ще ти се обадя!  – най-ненадейно заяви непознатата Алис на Яков, завъртя се и в същия миг той престана да съществува за нея.
          Всички тръгнаха и Яков и Диамандини неочаквано се оказаха сами.
           – Аз бях сребърен медалист по биатлон  – започна Диамандини. Това е най-хубавата и чиста част от живота ми.
           – Интересен спорт  – отвърна Яков.
           – Да, при това истински и искрен, роден във войните, особено през Втората световна е бил школа по оцеляване за мнозина герои. После започнахме да се избиваме като кучета по улиците на Калабрия, вече не заради идеи, а за пари. Нейсе, и през това минах!
           – Може би спортът ви е дал особени психически устои, с оглед на трудностите по пътя след това?
           – Разбира се, така е. О, спомням си снега, пъртината пред ските, дъха си, и високите борове, горди и неподкупни! Интересно, роден съм край морето, всред мандарини, маслини, портокали, огнено слънце, тамариски и кипариси, а се влюбих в планината, в снега и боровете... Може би там единствено намерих, макар и за малко, за едничък път в живота си, духовна чистота, смирение и покой. Самотата на биатлониста е свещена. Натискаш щеките, вземаш километър след километър, дишаш равномерно, а вярната пушка виси на гърба ти, до момента, в който трябва да спреш запъхтян и уморен, и нейният мерник подскача пред теб от ударите на собственото ти сърце, и е толкова трудно да застопориш това прецизно оръжие, за да улучиш в далечината пет малки точки! Невероятно изживяване, в което си сам в битка със собствената умора. Само волята те крепи, и то воля за доказване пред себе си, не за надмощие над някого другиго. Както ти казах, свещена самота. А сега  – карат ме да мразя хората...
           – Кой?
           – Всички, и аз самият в това число.
           – Нима сте закопчан насила към някаква особена кауза?
           – Мафията няма особена кауза. Тя казва: добре, щом ще е джунгла, то нека ние поне бъдем най-силните в нея.
           – Вие ли сте хищниците?
           – Да, нека бъдем честни. Само че сме хищници на златна верига, в железен оглавник с шипове, обърнати навътре към вратовете ни. А поводът се държи и пристяга здраво от такива като Ойстерброд, Клайнфорд и Голдман.
           – Не звучи щастливо.
           – Не, нито пък е красиво. Аз ценя красотата. Особено музиката. Моят брат е оперен певец, изпълнява арии от Белини и Доницети, уважаван е в целия свят, а аз убивам хора. Грозотата ми е отвъд всякакво съмнение.
           – На какво дължа подобна откровеност?
           – На това, че онези там, златните чучела, са такива гадове, че едва ли ще издържа до края.
           – Но има ли изход за вас?
           – Един-единствен. Да ми спретнат страхотно самоубийство с контролен изстрел в тила.
           – Така чуваме всички, че става.
           – И по-добре не се съмнявайте. Нашите кадилаци са пълни с кръв.
           – Е, отвън всичко изглежда толкова щастливо, лъскаво... Вие сте законодатели на модата, образец за успех и преуспялост във всичко...
           – Във всичко? Яков, ти си учен, а аз на моя калкулатор съм махнал копчето „минус“, за по-лесно. Това преуспялост ли е?
           – Та кой в наши дни се интересува вече от това, че някой може да изчислява формули, а друг  – само да брои до десет. Важен е размерът на банковата сметка.
           – Ами да, и го дължиш на онези, с които току-що така любезно разговаряше. Ненавиждам ги. Аз съм обикновено селско момче от Калабрия, обичам домашен хляб, топли яйца с люти чушлета и дядовото червено вино, поднесено в стара очукана гарафа! И ти казвам това не за да се правя на екстравагантен милионер или бандит с нежна душа (тя отдавна вече не е такава), а просто защото ми се струва, че с теб мога да разговарям, без да мисля какво ще кажа. При онези така не може. Това е най-голямата ми болка  – карат ме да правя нещо, което по природа мразя от дъното на душата си: да се самонадзиравам. Та за мен никога не е имало нищо над свободата, лъхаща от лазура на Тиренско море, а сега те ще ми казват какъв да бъда! Диамандини, не казвай това, премълчи онова, поръчвай си винаги шампанско, омари и стриди, гъши дроб и сьомга! Диамандини, не наричай банкерките „курви“, а „дами“! Диамандини, бъди меценат на изложби, на чиито картини са изобразени, не, нацапани образите на странни мутанти и скудоумни творения са диагонално плеснати като строшена, мухлясала и воняща на гнилоч доматена консерва! Диамандини, прави се, че ти харесва! Усмихвай се на медиите, говори гладко и задълбочено! Не издавай селския си произход! Баста!
           – Господин Диамандини, вие звучите като нормален човек. Май не сте обект на обследването ми.
           – Тоест, не съм интересен като онези малоумници ли? Е да, така е. Но, Яков, в никакъв случай не се подвеждай и не ме оневинявай, защото аз им служа вярно и това ме прави по-луд и от тях!
           

          Глава 2
          ПРОЕКТЪТ „БОГ“

           – Да се създаде бог по принцип не е лесна задача. Ако се започне или от края, или от началото, то смесването на компонентите по средата води към липса на самоиндукция на самото начало и съответно  – към провал. Нашият колектив изживя три етапа. Първо се опитахме да генерираме интелигибелни вибрации, носещи достатъчно капацитети от свободна воля. Идеята беше да се изпълни Времето с творящо начало. Разположихме генератори и индуктори в различни точки на Слънчевата система, за да видим какво ще се получи в рамките на само една звезда. Оказа се, че част от веществата в системата се разпадат на единици чист, но непродуктивен материал. Някой трябваше да ги смеси наново. Но този демиург го нямаше  – не го бяхме създали. Чрез мощни изблици на хармонични трептения действително достигнахме до точка на творящ разум, който обаче е дотолкова ирационален, че не може да сглоби дори формулата на водата. Затова добавихме малко дисхармонична честота. Нещо започна да се получава. Материята стенеше и се комбинираше. Репродуцирахме значителни и сложни елементи, включително и живота сам по себе си. Но системата се разпадаше. Постоянните честоти и на хармонията, и на дисхармонията не даваха устойчив резултат. Види се, тук има непрекъснато променяща се модулирана честота. Но как да открием коефициента на мутация? Как да изчислим промяната във вибрацията, която създава нещо, което да просъществува много дълго време? Навързахме в паралел седем милиона суперкомпютъра, които да направят изчисленията. Експериментирахме с всяка възможна пресечна медиана на дигиталната спирала. Тя се получаваше на база изчисление на всеки възможен сценарий за развитие на вселената. След като до база 10 на милиардна степен не открихме подходяща променлива, работата зацикли. Подменихме четири милиона изгорели процесора и продължихме отвъд познатата математика. Суперкомпютрите продължават да пресмятат и в момента, вече двадесет години. Така или иначе, смятаме, че там сме влезли в задънена улица. Ако изобщо изчисленията успеят, те ще са просто база за нов несигурен експеримент. Отвъд база 10 на степен трилион се изкривява дори и невидимата маса на числата. Те влизат във вихъра на някаква непозната, седма координатна система, с тенденция да изградят нова осма и девета, в която се превръщат в безкрайност от нули. Според Главния Системен компютър, веднъж на 10 на степен трилион на трилион щяла да се покаже една-единствена единица всред нулите. Но това е неговата дигитална прогноза, самият той заявява, че това изчисление ще е налице след петдесет години при сегашния ресурс на процесорите. Всеки момент ще са готови нано-процесорите, те ще смятат милиони пъти по-бързо, така че, ще имаме отговор веднага. Дори да получим тази нова модулираща честота и нейната вътрешна призрачно появяваща се единица, пак не сме сигурни дали ще постигнем така желаната стабилност на системата.
          Второ, органичният подход. Той е коренно различен от дигиталния. При него се опитваме да извлечем органични компоненти, характерни за всемирен разум. Например, оказа се, че чувството на творчество се поражда във вещество, съдържащо се в човката на щрауса. Създадохме множество ферми, защото ни трябваше критична маса от клонирани организми, които да започнат да творят във водна среда. Добавихме извлек от броненосец, органични съединения от делфин, плъх и орел, клонирахме хора и ги навързахме като електрически крушки последователно, за да дадат хуманоиден импулс на новите същества във водата. Проекто-богът веднага се насочи към композиране. Направи ни щастливи, до момента, в който Юпитер започна да се разпада. Оказа се, че новият бог е скаран с чувството за плътност: той създава каша, в която могат да виреят само подобни нему същества, но не и хората. На Юпитер се създаде империя от кафеникави медузи, които организираха добра цивилизация, без самоизяждане, без войни, и ние ги оставихме като наши евентуални наследници. Кашата сега се разпространява отвъд Слънчевата система и е устойчива: животът се възпроизвежда, медузите творят съдби, приемат нашите молитви, но ги удовлетворяват по странен начин: препращат енергията на молещия се човек към централен хангар с бели прилепи, които представляват процесор, органично сметало. Прилепите се подреждат във визион, онагледяващ видимата част от молитвата, след което рецитират дословно самата молитва. Оттам медузите превръщат фигурата в неизбежното бъдеще на човека: смърт и ковчег. Човекът се плаши и примирява с моментните си неволи и страдания, става смирен и мъдър. Така обаче останахме без зъболекари и адвокати. 
          По-нататък: методът Борел. Борел е учен, нобелист по физика. Той заложи на траекторните квантови полета. Там, където на суб-атомно ниво вече няма материя, се вихрят само енергийни полета и вероятностите на техните траектории в микрокосмоса. Тук се наложи да четем много алхимия и метафизика. Открихме, че някои от идеите на онези хора са били съвсем верни, просто не са имали технологията, с която да успеят. Покрай другото, реализирахме някои от техните теории на практика, първо мислихме, че го правим ей така, от любопитство, както и за поколенията, които биха се поинтересували от средновековните хипотези и техния модерен еквивалент. Създадохме Философския камък. Това вещество-абсолют поглъщаше всичко, освен себе си. Задържахме го във вихъра на синхрофазотрон, иначе няма съд, в който да бъде съхранявано: то поглъща всичко чрез светкавична анихилация. Поглъща и енергията на синхрофазотрона, но бавно. На всеки пет години го прехвърляме в нова атомна центрофуга. Философският камък ни даде много отговори: показа ни, че бог е вихър, единствено способен да държи в баланс материя и антиматерия, нещото и нищото. И така, ние комбинирахме чиста, позната материя, кохерентна светлина и абсолют в единен квантов вихър. Академик Борел беше на път да успее. Получи се висш разум, при това творящ на непозната честота. Създаде невидими форми. Духове и призраци. Нощем виеха из електроцентралата и охраната се разбяга. После се успокоиха и взеха да се заселват по далекопроводите и покрай летищата. Обичаха да живеят в места със силна енергия: вътре в атомните реактори и в двигателите на самолетите. По същество бяха разумни и безсмъртни. Казаха, че няма да ни избият, защото не могат, и просто ще изчакат нашия неизменен биологичен край. Предсказаха край на човечеството в няколко възможни варианта. Удивително, съвпадаха с нашите варианти. С този бог успяхме, но той за нас е по-скоро дявол, защото не ни иска. Иначе е почти съвършен: до момента, в който се върти нашата центрофуга. Когато измрем и няма кой да я поддържа, ще останат само самотни виещи духове, които ще изпълват вселената с нещо средно между живот и смърт, без да могат да съградят нищо ново. Изобщо, оказа се, че, да, ние сме много несъвършени, но все пак не сме за изхвърляне. Богът, който ни е създал, засега се оказа по-добър архитект от онези богове, които ние се опитахме да произведем или поне да фабрикуваме. Това ни изпълва със скръб и безнадеждност, защото се надявахме чрез нов бог да се самопоправим, да станем безсмъртни и съвършени. Впрочем, ако успее вариант едно, ще бъдем поне безсмъртни безплътни формули, невеществен дигитален дух, витаещ ирационално, с добре изградени чувства, но без творчески порив, понеже ще сме ограничени от една и съща повтаряща се променлива, отвъд която следва разрушение. Ще приличаме на старинен клавесин, курдисан вечно да повтаря една и съща пиеса. При вариант две ще трябва да се примирим с нашия край и с нашето ново наследство  – мъдрите и справедливи медузи. Те ще ни увековечат в техните записки, паметници, научни изследвания и история на света. Така ще бъдем следващите динозаври  – имало е такива и такива същества, но не са се справили. Трети вариант: да станем спътници на демоните на Борел, едни безсърдечни безсмъртни духове, преизпълнени с безнадежден егоизъм, лишени от чувства, с опорочен ум, състоящ се от само едно: оцеляване чрез смърт, т.е., полуживот, по-непълноценен и от този на растенията. Нещо като живот в смъртта, гробищен свят в безотрадна пустиня. Такова съществуване бих оприличил на самоналожена доживотна присъда в мрачна каменна вселена. Е, това ли искаме? Не ни стигат страданията и сега, ами да се прехвърлим в центрофуга, която ражда конвейерни призраци? Засега това е възможно, но и то има своя предел: когато всички сме призраци и няма кой да поддържа синхрофазотрона и лазерите, ще изчезнем, без да сме разбрали. И това ще е краят завинаги.
          И така, единствено възможен е вариант едно: тъжни формули, които не могат да създадат и една тревичка, алгоритми на чувства, безличностни програми за вечност, които обаче още не сме открили. Чувствам как се движим натам, тъй или иначе. Скоро квантовите процесори ще изнамерят необходимата променлива. Ще я посеят в смесицата на хармония и дисхармония. Тя ще моделира стабилен разум, без разпад. Ето, това е мечтата на кибернетиците. Най-близко сме до нея, от всички други съществували и съществуващи мечти на човечеството. Честито, ще кажат. И може би ще бъдат прави: ето, безсмъртие, вселенски скитания, без болка и страдания, щастие без граници, никакво напрягане на разсъдъка над нищо. Та кой не би предпочел поне това пред прага на неизбежната си смърт? Дори и аз не съм сигурен за себе си, макар и разумът в мен да се противи. Аз не вярвам в бога, моя създател, но чувствам, че в момента сърцето му плаче, като ме слуша. Нима затова запали моята искра? И то, неговото сърце, скърби не затова, че ще го предам. А понеже ще предам себе си, който съм него.
          С тези думи професор Фейлиър завърши експозето си, оставяйки Яков с увиснала челюст и ококорени очи.
           – Вижте сега, колега Яков, не се шокирайте от научната аргументация на колегата Фейлиър  – намеси се професор Влъхва.  – Повярвайте на белите му коси, ще успеем!
          Тук останалите премъдри професори  – Ландстрьом, Кромениан и Винтерфелд, закимаха одобрително.
           – А как намирате финансиране за всичко това?  – смаян запита Яков.
           – Хм...  – спогледаха се те.  – Ами... вероятно от Федерация КББММ са ви обяснили, че ние всъщност работим по мащабен проект, подкрепен от тях. Създаваме единна човешка раса по калъп, зададен от тях.
           – Да, запознаха ме с това ново Франкенщайнство  – засмя се Яков.
           – Е, парите за това са толкова много, че... ние отклонихме малко за нашия проект „Бог“... Ха  – ха!
           – Смела кражба от ваша страна, професори!
           – Не, колега, не е кражба, а високохуманно начинание, носещо спасение. Тъй като, ние ще успеем да създадем Новия Човек, Корпоративния Кадър, тъй да се каже, но какво ще рече това за Бог, създателя наш? Че отричаме стореното от него? Че го пренебрегваме и обиждаме делото му? А? И точно заради това ни е необходим нов бог, който да одобри новия човек. Създавайки по-малкото, сме длъжни да създадем и по-голямото, по-висшето! Този научен проблем, естествено, убягва на магнатите от КББММ. Те не разбират, че ако създадем Нов Човек, то той неизбежно ще се сблъска със Стария Бог. Изходът от подобен парадокс може да се окаже край на човешката история. Затова работим по научната права: Нов Човек  – Нов Бог.
           – Уверени ли сте, че е възможно черните да се избелват, белите да стават африканци и така нататък?
           – Не просто сме уверени, а сме постигнали огромен напредък. Процедурата ще отнема не повече от седмица.
           – А колко ще струва?
           – В началото  – доста скъпо.
           – Значи, пак само богатите ще могат да се превръщат в съвършени същества?
           – Е, предполагаме, че в името на това всички да се трудят за един-единствен глобален работодател, Федерацията ще финансира световната промяна на хората. За тях това съвсем не е непосилно. Тъй като са събрали повече от половината злато на света, ще поискат временно да се разделят с част от него, за да могат след това да овладеят... Да овладеят какво, професор Влъхва?  – обърна се Фейлиър към колегата си.
           – Всичкото злато на света  – веднага отвърна професор Влъхва.
           – И цялата възможна земна власт над Новите хора, които ще са нещо като щастливи роботи  – допълни професор Винтерфелд.
           – Скъпи професори, дотолкова съм смаян от всичко което чух, че преди да се разделим, бих искал да ви отправя един последен, макар и жесток въпрос... Съгласни ли сте?
           – Карай смело, Яков! Ще ти отговорим честно.
           – Ако наистина се сдобиете с тази, признавам, за мен абсурдна технология, кой ще е преимуществения коефициент на прехвърляне от раса в раса?
           – Яков, както казахме, ще бъдем откровени. По наши анализи и по силата на нашето научно виждане за обективните дадености в света към настоящия момент, смятаме, че ще се реши проблемът с интеграцията.
           – И по-точно, все пак?
           – Ами... Сега решението на проблема се назовава с илюзорния термин „интеграция“. А когато успеем, световното уравнение ще придобие следния вид: най-вече черните ще се стремят да се превърнат в бели.

          Васил Балев
          СТИХОТВОРЕНИЯ
           


          стаята се задушава от трева, върху стъклото
          студената трева  – застинал свръхмомент на
          декемврийски огън, сякаш в стаята гори камина
          и се отразява по нощта навън, но няма никакво
          горене тук, вали, отдавна двамата сме си отишли,
          стаята сега е мъртъв сбор от правоъгълници,
          преспички от прах в ъглите;
          би било напразно да си спомням за онези вечери,
          когато всичко се побираше там  – в стаята, и  –
          стаята се вместваше обратно в нас, когато от
          завесите валеше снегът на черното ни радио,
          но нямаше навън друг свят; ти влизаше студена
          от работене в градината, в мен чаят се изправяше
          и лъсваха лъжичките, маслото: аз благодаря,
          благодаря, скриптеше подът, 
          креватът от съчувствие
          скърбеше, когато нямаше навън друг свят,
          а зазвучахме, побрани силно в кръглите си сенки;
          би било напразно пак да хленча, теб да изброявам,
          като заспивам вече твоя сън, заспивам,
          не си по-истинска от спомена за теб,
          и  – както за случаен минувач отвън  –
          стаята затъва под земята, щом угаснат вътре
          светлините ни...
           
           
           
           
           
           
           

          АКВАРИУМ

          все повече страх.
          все по-малко скръб.
          черната риба ме разяжда отвътре.
          пиенето  – отвън.
          след толкова чаши и чувства

          вече съм велосипед, врязан в жена,
          перпендикулярен пияница.

          все повече различните поетики не
          ми влияят.
          заспивам в кухнята, може би  –
          в коридора. заспивам.
          и всяка нощ сънувам мръсните
          кварталчета, където
          свършва електричеството, но
          започваш
          ти
          ...
          о, рибо
          помирисала пръстта.
          думите вече не носят утеха.
          гарите вече не носят утеха.
          нищо повече от онова
          сбогом, което аз измислих
          тогава.
          всяка сутрин чета вестници
          както се чете поезия, чета
          заглавия на книги, омазнени
          брошури. като гледам жените
          навън, си мисля,
          любовта в най-добрия случай
          е купчина картички
          малък формат.
          накъсвам се.
          всичко свършва толкова зле.
          аз измислих

          квадратна топка за детето инвалид,
          кръгъл зар за комарджията.

          не струвам.
          нахапах езика си.
          защото все повече знам това,
          което не бива съвсем да
          се казва. скърбя
          за похабените майки,
          за напразните зими, сполетели
          градовете.
          все по-малко скръб.
          и
          нищо повече от тлъстата риба,
          която ме обикаля
          напразно...
           
           

          ПОГРЕБЕНИЕ
          (масло)

          Сега не мога, бих викнал  – колко ли съм
          човек  – ще ме зарият; траурно храстче
          записва момента с листенца от сън...
          Мелодия в сянката  – Господи, страх ме е,
          че някакъв поп, не  – труп  – сивина,
          с десница разпрегната кръсти  – кръсти,
          че някаква  – ръст или струйка  – жена
          през болка ми слага всичките пръстени,

          но стига, дотук съм  – Мой охранен балет
          (не въздух, а бакхуси  – гои  – гогени),
          бих викнал по някого: всичко е теб  –
          защо си представих бутилка зелена,
          защо  – вън от себе си – рано видях:
          не мога мухата дори да отпъдя,
          а всъщност ми трябва огромен размах
          да бъда пак честен  – окръжност: да бъда...
          Какво разотиване  – вече съм глас,
          затиснат от пръстени  – Нека последно

          си спомня дъжда  – стръмнината му  – аз
          почти не живях  – защо ме погребват?


          Пия в парка.
          Отгоре пиленцето прави пи, пи  –
          умножава те по 3,14...

          Отсъствието ти е кръгло.
          Студът натъжава.
           
           

          ВАРИАЦИИ ОТ ВЪЗДУХА

          Оскърбен съм  – жесток, свалям своя балтон
          и оставам по ръст  – репетирам, наклон:
          с профил бутам дъжда  – този дъжд е кафяв,
          не  – зелен, виолетов; аз съм тяло от гняв
          и вървя върху струната... чуваш ли  – валс,
          ти  – жена се въртиш сякаш въздух навял,
          теб прегръщам  – смъртта, имаш плът като плач,
          всеки звук на света ме превръща в палач...
          Всичко свършва при теб  – ти си форма, жена,
          в твоя сън дишат стаи, фолклорни платна,
          аз не искам да кажа, че съм друг, по-велик
          от мъжете навън, но се хвърлям за миг
          към асфалта, отгледал този тежък растеж
          на дъжда, в който ти няма как да умреш,
          да играем на пръстени, бракове, студ,
          аз съм късен вокал, аз летя като луд
          към пръстта на концерта... и вали контрабас,
          и вали кларинет, но вали твоя глас  –
          този въздух сега  – само преспи възторг,
          ме засипва щастлив, ме погубва и ор-
          кестърът пада... Аз лежа като кал
          и си спомням дъжда, с който в теб
               съм валял...
           
           
           
           
           
           
           

          Ясен Антов
          80 години от рождението му
           

          ОБИЧАМ ЛУДИТЕ БАРОНЕСИ 1 

          Предварителни бележки, които трябва
          да заместят предговора, увода,
          животоописанието на автора,
          справката за ползвана литература,
          епилога, послеслова и всичко останало,
          което трябва да има в една сериозна книга.
           

          КОГАТО ВРЪЧВАТ НАГРАДИТЕ „ОСКАР“, наградените благодарят. А аз се намирах на петхилядника „Тсерго ри“ в Хималаите, така го наричат местните племена, иначе на картата е отбелязан като „Яла пик“  – 5033 м. Лежах на камъните, гледах небето и благодарях: на баща ми, който в ранна възраст ме заведе на Черни връх на Витоша и ме направи герой от махленски мащаб сред момчетата; особено много благодаря на жена ми Христиана, която ме разбираше, помагаше ми и като научаваше, че пак тръгвам нанякъде, казваше само: и гледай да не настинеш! Благодаря на Цветан Стоянов, с когото като деца изчетохме Карл Май и Жул Верн, Майн Рид, Джек Лондон, Киплинг и Мелвил; на Любо Томов, Кирчо Михайлов, Андрей Мирчев и Витан Влахов, с които радостно скитах много години по планините. Благодаря на колегите ми от Българското национално радио и от Радио Франс Ентернасионал, които ми дадоха възможност в продължение на години да водя предавания за пътешествия и приключения и така отново да заживявам сред ледени върхове, пустини, замъци, архипелази и статуи на стари богове. Благодаря на кучето ми Джеки, което ме съпровожда в самотните ми скитания из тревите на Шаламаница. И  – разбира се!  – най-много благодаря на онази трептяща звездица, под която в 03.45 часа на 14 март 1929 г. съм се родил, защото, ако я нямаше, кой знае какво лениво, дебело и противно същество щях да бъда. Да живеят щастливите звезди!
          ОТКРИХ В КАМЪНАКА при Боянския водопад обрасла в здравец и скрита от очите малка скала. Наоколо властваше скучен сив сиенит  – строг, студен и еднообразен. А тя имаше по себе си весела и пъстра охра, ръждивочервено, кобалтово, резедаво, млечнобяло, един безгрижен цветен конгломерат, който изведнъж оживяваше заобикалящото я равно и сиво еднообразие. Несъгласието с еднаквото бе дало друг живот на природата, помислих си, че същото важи и за човешкото общество. Не знам какво би станало, ако всички изговаряхме едни и същи думи и носехме еднакви прически.
          ВЕДНЪЖ У ДОМА закривах с ръка части от картина на Сезан. Колкото и каквото да закривах или откривах, независимо коя част бе и колко бе голяма, всичко бе картина. Завършена, цялостна картина. Припомних си поляните по планините в началото на юни, когато са кипнали от нацъфтели цветя. Дали виждаш два, двадесет или двеста квадратни метра поляна, това е все поляна. Страхотна, тя те кара да се задъхваш от красота.
          БЯХМЕ НА ГОСТИ у Никола Русев на 14 етаж на блок 1 в ж.к. „Хипо¬друма“. Помня, че бяха Петър Незнакомов с жена си Люба, Йордан Радичков с жена си Сузи и други семейства. Говорихме, смяхме се, пихме и спорихме чак до разсъмване и тогава някой извика: елате, елате да видите!  – Изпълзяваше слънцето и бавно огряваше Витоша, виждаше се всяко дърво и всеки камък, бе необикновено хубаво. И се оказа, че има хора измежду нас, които никога дотогава не бяха виждали изгрев. Казах си: може ли да има истински поет, който поне веднъж да не се е вглеждал в жилките на листото?
          ПЕТЪР ИСКРЕНОВ БЕ КМЕТ на село Дрен. Като разбра от мен, че сутринта рано съм тръгнал пеш от Хиподрума в София, където живея, прехвърлил съм цяла Витоша и съм стигнал вечерта до Дрен, каза: „Мислих те за умен, ти си бил луд.“ По-късно обаче започна да мисли по друг начин и дори изказа съжаление, че и той не е изминал този път. Излезе, че лудостта е прилепчива.
          НАПИСАХ РЕПОРТАЖ за списание „Наша родина“ за това мое лутане и го озаглавих „С два домата около света“. За из път си бях взел два домата и една чешка консерва, на нея пишеше „Ятрова пащика“, т.е. пастет от чер дроб. Но пащиката си върнах у дома, тъй като сутринта в бързането вместо отварачка за консерви бях взел резачка за нокти. Бе страхотно шик в планината да имам резачка за нокти с пиличка, но останах гладен. Извлякох поуката: уважавай скитането и преди да тръгнеш, внимавай какво слагаш в торбата. Също така и какви спътници си избираш.
          В УВОДНИТЕ ДУМИ на книгата ми „С чадър и пижама през Хималаите“ написах, че който, без да мисли, пожертва спокойствието, уюта и сигурността си, може да стигне до Хималаите. По този повод наша приятелка каза: „Е, да, ама не всеки може.“ Попитах я защо не може всеки и тя ми даде изчерпателен отговор: „Ами хей така  – просто не може.“ Моя роднина пък, носителка на международната награда „Хердер“ в областта на граматиката, рече: „Не знам, Ясен  – тя винаги се обръща към мен в именителен падеж,  – дали това подхожда на солиден човек.“ Имаше предвид последното ми ходене в Хималаите, когато бях на 59 години. При едно от големите земетресения в София, когато хората бягали от къщите си, грабнали кой малко дете, кой дрехи, семейни ценности или документи, тя хукнала през града по лилава нощница с дантели, притискайки към гърди дисертацията си.
          ДА ХОДИШ САМ ИЗ ПЛАНИНИТЕ не се препоръчва, но е очарователно. Тогава природата замества изцяло спътниците ти. Спомних си виелицата и снега до кръста, който газех, изкачвайки се към хижа „Мальовица“. Там видях сам човек, бе се хванал здраво за един клек, да не го отвее вятърът. Приближих се и го попитах как е, а той, засмян до ушите, изрева в бурята: „Ами временце, а?“ Спомних си как във Верила се скрих от дъжда под едно дърво и как едно пиле кацна на обувката ми  – заедно дочакахме дъждът да спре. И трите сокола, които пиеха вода от дървено корито по пътечката към хижа „Лесков дол“ в Стара планина, и сините пеперуди по камъните на разлялата се рекичка при параклиса над село Градец в Мала планина. Те ме обгърнаха като трептящ облак, после накацаха по мен. Ако с мен имаше хора, и соколът, и пеперудите щяха да отлетят.
          КАТО ДЕТЕ ПОИСКАХ да видя света отгоре и се качих на покрива на кооперацията на Людмил Търнев на „Цариградско шосе“. Тогава баща ми за пръв и последен път ми удари няколко шамара, а иначе и той обичаше да гледа света отвисоко  – бе се качвал на всички най-високи върхове в българските планини. Бе от старото поколение планинари с кариран голф и „виндяке“ и веднъж ми каза, че изнесъл на гръб готварската печка на хижа „Алеко“. Рекох му: абе, тате, много станахте тия, дето сте изнасяли печката чак догоре. А той ми обясни, че я носил само от заслона „Романски“ до хижата, иначе от Драгалевци нагоре се редували други. След много години му рекох, че сега на Витоша не е като по негово време, сега там има кафенета, закусвални и дори снекбар, така че няма нужда да мъкна храна отдолу. А той рече: „Така ли? Значи има и снекбар? Е, сине, точно затова си вземи в раницата храница. На планина без дрешка и храница в раницата не се тръгва.“ Името ми той чул в легендите за цар Ясен, когато се скитал из района на Урвич, много обикаляше планините, така съм го запомнил, заедно с инженер Фиков.
          ВЕДНЪЖ  – БЯХ МЛАД СПОРТЕН РЕПОРТЕР, главният ми редактор Марин Въжаров, който най-меко казано бе твърде особен човек, ми рече, че ако не тръгна в този миг към „Алеко“, където имало някакви състезания, ще ме уволни. Бе два часът следобед, зима, лошо време, рано се стъмваше, но изтичах до къщи, грабнах раницата и ските и тръгнах. Тогава нямаше автобуси догоре в планината, та пресякох Борисовата градина, тогава бе Парк на свободата, сега отново е Борисова градина. Минах през ливадите към Драгалевци, задминах манастира и късно по тъмно стигнах хижата. Много пеша се ходеше тогава, защото навееше ли вятър преспи по Драгалевското шосе, автобусите спираха и всички бъхтеха от София пеш. Там имаше вила поетът Ламар, който бе боядисал с жълта боя един стълб пред вилата си край шосето, та да не обяснява много-много на шофьорите на такситата. Прибирайки се пийнал, казваше им: „Момче, като видиш жълт стълб, спираш!“ Бе първокласен планинар, истински мъж и чудесен човек. Когато бяха подгонили за „модернизъм“ и „идеологически отклонения“ от социалистическия реализъм творците, той публикува във вестник „Ехо“ есе, в което се казваше: „А който не разбира от модерно изкуство, да си вземе коза и да си я гледа на балкона.“
          В ТЪМНАТА, ОБЛЕЧЕНА В ЧЕРНО КАДИФЕ малка зала в Египетския музей в Берлин, само един лъч осветяваше главата на Нефертити. Стоях дълго и безмълвно я гледах, бях съвсем сам и бе поразяващо. Като излизах, прошепнах: „Довиждане, мила.“ Ако някой ме чуеше, можеше да помисли, че съм се влюбил в мъртвата фараонка. А може и така да е било.
          ВЪРВЯХ ОТ ХИЖА „ИВАН ВАЗОВ“ към Мальовица. След Еленино езеро започна потоп. Седнах по турски  – толкова бе плитка нишата  – под една скала, сложих раницата в скута си. Дъждът течеше пред лицето ми. Какъв ти дъжд!  – небето падаше, водопади и гърмежи. Огладнях и извадих от раницата си хляб и варено яйце. Изведнъж пред мен на две педи пред носа ми се появи лице на жена, цялата мокра, видя ме, че ям варено яйце, и извика: „Любчо, тука един яде варено яйце!“ Казах Ј, за да я успокоя: „Бонжур, мадам!“  – а иначе не говоря френски. Тя извика: „Любчо, той говори на френски!“ А Любчо някъде из черния порой се развика: „Стига с твоите глупости, хайде, давай, че съвсем се стъмни!“ Жената отмина озадачена.
          В ГОРАТА НАД ДРАГАЛЕВСКИЯ МАНАСТИР бях полегнал и слушах вятъра. Той падаше откъм билото и пищеше неистово в голите корони на дърветата. По пътеката минаваше турист и ме попита: „Лошо ли ви е?“ Аз го попитах: „Откъде накъде да ми е лошо?“ Той рече: „Като ви гледам, никак не сте добре.“ Аз му казах, че се чувствам прекрасно и слушам вятъра, а сега довиждане. Той ми каза, че всякакви ходели из планината, и отмина. А звуците на вятъра бяха невероятни, подобни не бях слушал.
          ВЕДНЪЖ ЧУХ И ДРУГИ ЗВУЦИ. Бяхме с Наско Сидеров от Пловдив и Дора Станкова от Враца в пропаст в района на село Чирен  – участвахме в международна пещерна експедиция. Спуснахме се в една кална фуния, долу се чуваше шум на подземна река. Изведнъж се появи странно бучене, стените около нас зазвучаха зловещо, земята се разтресе, цялата мъртва материя на дълбините простена за миг и се сгърчи  – какво бе това?  – Вечерта в лагера научихме, че наблизо избликнал гейзер от природен газ, под земята е станало някакво разкъсване на стени, отворили са се кухини, потекла е огромна сила. Друг път сигурно няма да преживея това. Дали се уплашихме, не знам, но помня, че твърде бързо и сръчно се изкатерихме навън от пропастта.
          НА РАЗСЪМВАНЕ отидох с колата си до хижа „Алеко“ на Витоша и се изкачих на Черни връх. А там бе професорът по наказателно право Иван Ненов, при него съм държал изпит като студент. Прави дихателни упражнения. Дълбоко вдишване, ръцете встрани, бавно издишване, ръцете се свиват пред гърдите. Казвам „Добро утро“, той ми казва „Добро утро“ и продължава да диша. Поглеждам часовника си  – шест и половина. А отдолу изпъхтява Босилко Негенцов от нашия квартал, той е адвокат, по бели гащета, на главата си закрепил носна кърпа чрез четири възела, макар слънцето още да не се бе показало. Разменяме си „Добро утро“ и той ми съобщава, че идва откъм Бистрица. Правя сметка, че трябва да е тръгнал някъде посред нощ. Поемам по пътеката за „Кумата“ и се разминавам с колегата ми от „Стършел“ Емил Робов, с когото сме в една стая, бюро до бюро. Той е гол, по сини плувки, вързал е дрехите си на вързопче и ги носи с тояжка на рамо. Казваме си „Добро утро“ и се разминаваме като непознати. Босилко пък си носеше дрехите в найлонов плик. Ако и аз не бях в шест и половина на Черни връх, щях да кажа, че целият свят е пълен с побъркани.
          ЛЕЖАХМЕ С ЛЮБО ТОМОВ И МЛАДЕН ЧАКЪРОВ до входа на неизследвана пещера в Котленския балкан. Лежахме по гръб и гледахме в клоните на букаците. Нещо взе да ми убива, отместих се и погледнах  – дебела букова кора. Реших да я отместя  – не може. Бе пронизана от тънък филиз, който, като стигнал до кората, я пробил и продължил нагоре да търси светлина. Помислих си: много трябва да уважаваме тънките филизи  – гледаш ги слабички, младички, неопитнички, а те пробиват старите кори и правят революциите.
          С ТРИМА СУПЕР СПАСИТЕЛИ  – Витан Влахов и Пенчо Бабукчиев, те бяха върховните ръководители на планинската спасителна служба, и Драго, също дългогодишен спасител, се криехме от дъжда под нисък овчарски навес в планината над Рибарица. Навън плющеше порой, вътре бе сухо, но ни нападнаха оси  – там те имали гнездо. Бранехме се както можем, но бяхме безсилни, само по фланелки бяхме и с къси панталонки, а осите бяха няколко десетки, може би и стотици, при това нервни. Поради което тримата спасители и аз с тях побягнахме панически, след миг бяхме вир-вода, но ни бе все едно. Започнахме да се спускаме в пороя по ужасни склонове с хлъзгава мокра трева и падахме ту по гръб, ту по корем. Стигнахме придошлата река Брезовска, прегазихме я, без да търсим брод, и отидохме при нашите жени, които бяха приготвили обяда. Имаше и големи салати за ракията. Питаха ни как беше, казахме, че бе чудесно. И наистина бе чудесно, но има хора, които никога няма да разберат кое точно му беше чудесното.
          МНОГО РИБИ. Тонаки  – прилича на стоманен нож. Цяла сергия с блестящи студени ножове. Старос  – това са плоски сребърно-жълти риби, неприятни са на цвят. Гарида  – Господи, това са скариди!  – нашите черноморски са като техни внучета. 1650 драхми за килограм барбуня  – скъпо е, но това е царска риба. Същата цена има и кокинята, сигурно и тя е царска. Ето и идеалната природна форма  – изтеглена елипса с леко заострени краища, казва се сарпа. Освен това има кефал, паламуд, торук и бакалаос  – страхотен хищник, зъбите му са като на вълк. Отсреща има магазин с табела „ТОТО  – спортен тотализатор и лотарии“. През магазина, това е на ул. „Пасарон“, номерът е изжулен и не се чете, стои бял погребален шевролет със сребърни обкови и украси  – венци и ангели, навяващи скръб. На матовите стъкла отстрани са гравирани клонки на плачеща върба. Да ти се прииска да умреш. Магазинът е на господин Милелоидис, ако ви потрябва. Тогава бяхме с Вели Чаушев и Ляля, Емил Александров с Емилия и Алек, и още Люси  – колежка на Ляля. Бяхме в Неаперамос на 16 км от Кавала, беше октомври, имаше лозя с тежко златно грозде. Имаше упойващо вино рецина  – питие за крале и морски разбойници, имаше дъх на море и риба и беше много хубаво. После с Алек се качихме на връх Олимп при боговете, а в това време фамилиите ни чакаха в Солун и пиеха кафета на пристанището.
          ИЗКАЧВАХ СЕ КЪМ ВРЪХ ТСЕРГО РИ, за него стана дума в началото. Имах хубави обувки, даде ми ги Аврам Аврамов, те му бяха от експедицията до Еверест. Марката е „Кофлах“, алпинистите я познават добре. Качвах се с тия страхотни обувки нагоре, с тях се закрепвах сигурно по ръбчетата и издатините, иначе кулоарът, по който пълзях, бе жесток. Помагах си с две телескопични щеки, които бях скъсил, за да се опирам по-удобно, дишах като кашалот, който изплува от дълбините на океана. Отначало спирах да почивам на пет стъпки, след това на четири, на три, на две, накрай на всяка стъпка. Дишах и издишвах кубици въздух, а въздух не ми стигаше. Както и да е, излязох на върха и се тръснах на камъните. Погледнах часовника си  – 11.30. В този час преди двадесет и девет години, т.е. на 25 септември 1955 г., чиновникът в райсъвета на бул. „Георги Димитров“, сега „Мария Луиза“, ни обяви с Христиана за съпруг и съпруга. Като произнесе словата си, част от присъстващите се разплакаха  – обърнах се и ги преброих, плачеха дванадесет жени и един мъж. Мъжът бе бащата на Христиана. Защо плачеше, не разбрах никога, може би в неговите очи съм бил башибозук, който отвлича любимото му чедо. Вече бяха минали 29 години, бях в Хималаите на чудесен връх, от който се виждаха десетки други искрящи върхове, виждаха се снежните вериги в Китай и ледени игли, забодени в небето. Бе страхотно преживяване и усещане за истинския покрив на света. А след три дни по повод годишнината на сватбата ни Петър Берон ме нарече „балкански простак“. Бях се изкачил за аклиматизация сам на самотно връхче, където надали човешки крак бе стъпвал, и като слязох, заявих гръмко пред всички, че по случай годишнината от сватбата ни съм го кръстил на името на жена си. Берон се хвана на номера, избухна и каза, че ходели по света всякакви балкански простаци, които, като се качат на някой връх, веднага му лепват идиотско име. „Ето го нашия“  – изрева той.  – Кръстил връх на жена си! Абсолютно безобразие!“ Между другото от това връхче донесох пет камъчета, за да ги подаря на жена ми, само че в джоба на якето ми имало дупчица и едното изпаднало през нея. Сега четирите камъчета са в хола ни до четири чудесни парчета цветна керамика, които извадих от морето при Картаген.
          ИЗРАСНАЛ СЪМ В КВАРТАЛ ИВАН АСЕН II в София, където живееха професори, художници, писатели, политици, музиканти  – ще спомена само гениалния цигулар Васко Абаджиев и световния пианист Алексис Вайсенберг, който ми беше съученик и се казваше Сигизмунд. Алексис е аристичното му име. Ще спомена само присъствието на Илия Бешков, Йордан Йовков, проф. Александър Балабанов, проф. Димитър Михалчев, имаше още десетки личности като тях. Близо до нас живееше и студент по индустриална химия, който веднъж каза: „Следването ми пречи на пиенето!“  – и престана да следва. А на ул. „Иван Асен II“ в продължение само на 400 метра имаше девет кръчми. Той пиеше доста и съчиняваше особени стихове:
          МОДА
          Италианска шапка
          с осем ръба.
          Махагонена жилетка
          с тенекиени джобове.

          Стиховете му не се печатаха, но в кръчмите го обичаха. Негова е и мисълта: „Живеем във време, когато и куртоазията не съществува в чист вид.“
          В РОДНИНСКИЯ МИ КРЪГ имаше професори, музиканти, писатели, търговци, учители, свещеници, държавни чиновници. Имах и някакъв далечен братовчед по сватовска линия, който бе инженер-химик, той внесе в България първия негър барман и откри „Жокей бар“ срещу Военния клуб. Много хора стояха пред витрината на бара да гледат как негърът джурка шейкъра, а аз в момчешките си години най-много се гордеех с негъра, въпреки че не ми беше роднина.
          В ЕДНО ИНТЕРВЮ МЕ ПИТАХА кога съм бил щастлив. Казах: сигурно много пъти, но отбелязвам три случая. Когато видях на прозореца на Майчин дом жена ми с бебето, живи и здрави след тежкото раждане. Тя имаше нежното лице на момиченце, а синът ми бе невероятно малък. Тогава се просълзих. Вторият път, когато със сина ми карахме ски и той се спусна бързо и без спиране по тежка писта през ледени буци и подаващи се коренища, слезе с удоволствие, а аз направих много бавни и елегантни завои, спирах, поемах си дъх и пак тръгвах. Тогава си казах: той вече може повече от мен  – и ми стана драго. Изпитах гордост. За третия случай ще разкажа по-нататък подробно  – това бе среща в Хималаите.
          СКИТАХ МНОГО  – България съм обиколил цялата, по света също преживях какво ли не. Бях на север от Северния полярен кръг, в пустинята Гоби, в Као Банг на границата между Китай и Виетнам, в джунглата Читаун в Непал, два пъти бях в Хималаите, четири пъти в Индия, бил съм в пустините на Африка, на Райския остров в Карибите. Европа съм пропътувал от край до край (без Норвегия), включително с лодка от изворите на Дунав в Шварцвалд до делтата, стъпвал съм на Олимп и Везувий, бил съм в Сибир и сред развалините на Балбек в Ливан, пътувал съм из Близкия изток, плавал съм по много морета и три океана. Бил съм в Алпите и Кавказ, прониквал съм в повече от двеста пещери и пропасти. Ял съм и съм пил каквото е имало, спал съм в хотели като „Хилтън“, но много често и в палатки, понякога направо на земята и съм се чувствал добре. Пътувал съм със самолети, влакове, автомобили, мотоциклети, лодки и кораби, но най-сигурното средство за придвижване се оказват краката. Убеден съм, че първото нещо, което трябва да умее един мъж, е да ходи пеш. Доколкото аз съм ходил много пеш, може да се каже, че съм бил и мъж.
          ЗАХЛАСВАХ СЕ ДА СЛУШАМ как говорят разните хора по пътищата, когато скитах. Имаше в езика им естествен ритъм, свободен строеж на фразата, необикновени хрумвания и импровизации, образност и никакви граматики и синтаксиси.А също и литературни фльонги и клишета. Да, ама наскоро един брадясал овчар във Верила, като го питах защо са му толкова малко овцете, каза: „Отдавам приоритет на козите.“
          ГЛЕДАМ ИЗСЕЧЕНАТА И УМЪРТВЕНА ГОРА и черната вода на реката и не вярвам на министъра на екологията. Хора, умолявам ви, не вярвайте на министрите на екологията!
          „НУНКВАМ МИНУС СОЛУС, КВАМ КУМ СОЛО“  – на латински това ще рече: „Никога самотен, когато съм сам.“ Това е най-хубавият девиз за скитника.
          ШЕКСПИР КАЗВА: „Животът е история, разказана от луд, с много шум и бяс, в която няма капка смисъл.“ А аз му рекох: Имаш много здраве, бай Уиляме!  – и тръгнах накъдето ми видят очите.
          ОБИЧАМ ЛУДИТЕ БАРОНЕСИ! Те помагат животът ни да бъде необикновен. Баронесата, която прибрала и при която умрял на 48-годишна възраст нейният любимец музикант Чарли Паркър, е носела тържественото име Паноника Кьонигсвартер. Чарли Паркър и Дизи Гилепси създават след стила „суинг“ в джаза своя стил „би-боп“  – там се развихря импровизационната фантазия. Къде сте вие, луди баронеси?
          СЕГА ТРЪГВАМ ПО ПЪТИЩАТА. Най-напред ще ви разкажа как с Мери Янчева разговаряхме с монголец, който освен монголски не знаеше никакъв друг език, и какво произлезе от това. Още нещо: частите на разказа ми няма да имат отделни заглавия, а само обозначения на географските ширини и дължини. Сторих го съвсем умишлено, за да придам документална и научна тежест на текста. Човек обича да покаже пред другите, че има широка култура и познания в най-различни области. Данните получих от моя приятел географ Александър Сарафов и са съвсем точни, благодаря му, но ако някой има някакви въпроси, да се обърне към него.
           
           
           
           
           
           

          Петър Велчев
          СТИХОТВОРЕНИЯ
          65 години от рождението му
           

          СЕДМИЦА

          На трапезата си имам
          хляб и вино и поезия...
          И седем пъти в седмицата,
          като седем братя,
          идват ми на гости
          сенките на седем мъртви,
          паметни за мен
          поети.
          Сядат да поспорят
          на трапезата ми скромна
          с форма на сърце,
          палитра
          или лира.
          Преломяват хляба
          и опитват виното...
          После си тръгват неусетно.
          И единствено в неделя
          привечер
          чувствам се и аз поет.

          1984
           

          ГОЛЯМОТО ПЛАДНЕ

          Денят е сряда, зной и кръстопът...
          И аз лениво в пладнето пристъпвам
          посред следи, които криволичат,
          кръстосват се и никъде не водят.
          А пък и аз не знам къде съм тръгнал.

          И в себе си озъртам се безкрайно,
          в средата на света  – и непотребен  –
          посред човеци, пътища, пътеки.
          Всред пладнето  – пламтяща гилотина,
          висяща над всемирния мравуняк.

          Среда на пътя, който не изминах,
          среда на хляба, който не изядох.
          И насред пътя, дето ще ме стъпчат.
          Часът е най-безкрайният от всички...
          Денят е сряда. Зной. И кръстопът.

          1994
           

          ТРИНАДЕСЕТ СТИХА

          По улицата  – сняг и лед...
          И аз с обувките протрити
          се хлъзгам доста, но крепя се.
          И си въображавам за Лятото  –
          със сух паваж, гореща пръст
          и старчески, квартален мързел.

          По улицата  – жега, прах...
          И аз с обувките си вехти
          връз жаркия паваж се трия.
          И си въображавам Зимата  –
          със скреж чудесен като детство
          и танц рискован по снега...

          Неизцерима страст към Другото!

          2002
           
           
           
           
           
           
           
           

          ТРИПТИХ

          I.
          Винаги съм искал да живея просто...
          Да съм предан на едно-едничко нещо,
          на един приятел, на една жена
          и сякаш нищо повече.
          Да вървя по улици вървяни вече,
          да повтарям думи сто пъти повтаряни,
          без да ми стане скучно.
          Да съм всеки ден с една и съща риза,
          от едни и същи майчински ръце
          изпрана и изкърпена.
          Исках аз от пръст, небе, вода и огън
          да сглобя най-простото четиристишие
          и да живея в него,
          като в някакво отечество щастливо...
          Господи, защо по-рано не ми каза,
          че съм искал невъзможното!

          II.
          Светлината ме тормози.
          Наранява ме звукът.
          Мирисът е безпощаден.
          Сладостта след миг горчи.
          А докосване случайно
          може да проникне чак
          до мозъка...
          Всяко сетиво е болка,
          всяка болка  – сетиво.
          Пет туптящи остриета,
          като пръсти на ръка
          протегната!
          Денонощно в мен забожда
          всяко гвоздейче животът,
          сякаш приковава ме
          към себе си.

          III.
          Слава Богу, че е близо сянката,
          за да си отдъхна от деня
          непосилно зноен.
          И желязото ръжда жадува,
          за да спре да се сражава мечът,
          както някога.
          А мастилото, с което пиша,
          е със цвят на окислена кръв,
          на ръжда и сянка...
          Все по-есенна е здрачината,
          все по-призрачна е паметта
          за любими хора и истории,
          с прах покрити!
          Сянката, ръждата и мастилото
          сливат се в една-едничка багра,
          благородна като гибел.

          2004
           
           

          НЕПОДВИЖНОСТ

          Изтрит е прагът на дома
          от ветрове и песъчинки,
          и ледени дъждовни капки,
          от лапите на псета кротки
          и човките на хищни гълъби,
          очакващи
           да ги нахраня.
          Изтрит е прагът на дома
          от многото подметки звънки
          на гости звани и незвани,
          от просяци и пощальони
          и от досадата на всяко
          все тръгване
           и все завръщане.
          Изтрит е прагът на дома
          от стъпки на деца и старци  –
          през него любовта прекрачи,
          през него мъртъвци изнесоха,
          а не успях
           да ги забравя...
          И в този праг, препречващ пътя,
          аз се препъвам като в себе си.

          2008

          Мария Павлова
          МРЪСНАТА ДУМА „ЛЮБОВ“
          Новела
           

          Казват, че животът приличал на река. А не можеш да се окъпеш два пъти в една и съща река, защото втория път водата там ще е друга. Истината обаче е, че животът често зацикля. Така от години вече, всяка сутрин, щом се събудеше, Божура бързо попадаше в до болка познатия цикъл. Липсваха Ј двата предни горни зъба, затова изглеждаше глуповата, особено като се усмихваше. Нямаше пари да си оправи усмивката, пък и тази глуповатост не беше само заради зъбите, тя идваше много по-отвътре и със сигурност опитното око на някой художник щеше да я измъкне на повърхността без капка жал.
          Веднага след събуждането Ј, за един кратък миг, реката я понасяше по оня особен начин, по който носи на вълните си щастливите хора и децата. Още следващия миг обаче Божура си спомняше живота си и така спираше естествения порив на енергията. Очите Ј се изпразваха от безгрижността и се изпълваха с нищо. Нищото в ирисите има различни нюанси, нейният беше жьлтосивкав, една изветряла смесица от празнота, на моменти чак плашеща, и дребнаво хитруване.
          От няколко месеца тя работеше като чистачка в закусвалня и от това доста напълня. Лицето Ј придоби бебешка закръгленост, кожата на ръцете Ј се отпусна, цялата набързо се състари. Божура не схващаше, че е толкова променена и продължаваше да носи предишните си дрехи. Белият анцуг беше смешно издут отзад  – ако се погледнеше в някоя витрина, със сигурност щеше да се изненада. Но тя не се оглеждаше. Пък и да беше само това, да беше просто външността!
          ...Небето щедро изсипваше слънчеви лъчи по лицето Ј. Божура разхождаше Шаро и почти не дишаше, за да не секне този допир. Кучето лудуваше наоколо и тя се носеше, носеше се без мисли, проникната от нормалността на мига в един от редките проблясъци, същия като секундите след събуждане. Сега беше в блажена забрава. Приличаше на кучето си, без спомени, без нищо, което да Ј отнема от щастието. Не знаеше, че съвсем скоро щеше да се изправи пред изключителен избор и съдбата щеше да Ј даде възможността за разплата или за прошка. Или бог знае за какво. Притаила се тихо в скута на следобеда, в тези минути тя ни най-малко не усещаше бъдещето. И не би могла, в рода Ј нямаше ясновидци.
          През следобедната разходка Божура нямаше възраст, просто беше дишала четиридесет и шест години. По-точно, като се има предвид, че субатомните частици се появяват и изчезват непрекъснато; има ги, няма ги, нещо като смисъл  – безсмислие, видимост  – невидимост, и така до безкрай; погледната през тези непрекъснати свръхподредености и свръхразпадания, Божура беше съществувала само около двадесет и три години. Не е кой знае колко и все пак вече изглеждаше стара. Като ония дрехи, които нямат оправяне, каквото и да ги правиш. Изхабяването Ј започна дълго преди да се появи Горан. Беше имала твърде много мъже в живота си  – по за една нощ, по няколко на нощ. Правеше секс за пари и повечето от тях така и не видя на дневна светлина, не запомни нито имената, нито лицата им. Нищото неусетно се запоявява в очите Ј и започна да ги превзема. Погледът Ј се разпиля; глезените Ј, красиви докъм тридесетгодишната Ј възраст, тоест петнадесет по субатомна, се огрубиха; появиха се бързо бръчки край устните, а в кафявите Ј очи започнаха да се забелязват жълтосивкави петна, които ставаха все повече. След Горан петната се сляха и накрая превзеха целите Ј ириси.
          Напоследък Божура обичаше да разхожда кучето си нощем. Другите жени се бояха от тъмното, но не и тя. Шаро лаеше радостно и някак по-силно, или може би го чуваше така заради тишината. Той също усещаше свободата да няма хора. Щом тя не заспиваше, и кучето не спеше, двамата будуваха в притихналия блок като призраци и тогава го извеждаше навън.
          Беше по-нетърпелива и от него, подвикваше му: „Хайде, бе!“ с грубия си от цигарите глас, дърпаше го по стълбите. Разхождаха се в квартала и всичко беше хем истинско, хем не. Шаро весело тичаше наоколо, после се връщаше и продължаваше да вдишва вятъра. Уличните лампи му приличаха на малки луни. Той отбягваше да гледа Луната и никога не виеше срещу нея. Но и в кучешката съдба има обрати  – много скоро щеше да завие жално срещу пълната Луна, подчинен на един от онези велики импулси, пред които всичко останало бледнее. Баба Ј казваше, че когато куче вие така, не било на добро, предсказвало смърт в семейството.
           

          Друга история за виещо куче

          Повечето хора изобщо не са чували такива истории, затова е много трудно да се открият. Но в едно средногорско село, приличащо донякъде на птиче гнездо, понеже е разположено в малка падина, всеки знае как Атанас и Мина напуснали този свят през две поредни пълни луни и как кучето им Чарли усетило края им.
          ...Атанас бил на осемдесет и две години, а Мина на седемдесет и шест. През целия си живот се обичали. От една страна е направо неприятно, че има такива хора. Добрите връзки са дар божи и са истинска рядкост, но колкото и да са редки, все пак ги има и доказват, че съществуват двойки, при които обичта не отминава. Това обаче дразни другите. Затова Мина и Атанас били като трън в очите на всичките нещастни, необичащи се, едва търпящи се или просто привикнали един с друг и другаруващи мъже и жени в селото.
          От друга страна, точно те двамата давали и някаква надежда на останалите, нещо като възможност за светлинка в края на скучните и тъмни тунели. Примерно друг тунел поне, по-светъл и много по-вълнуващ. Така било хем дразнещо, хем безкрайно приятно да си в обсега им. Близостта им действала като утеха, като чута молитва.
          Все още, щом дойдели гости, Атанас не забравял да спомене колко хубаво готви тя. И без гости Ј го казвал, и наистина не спирал да се удивлява на гозбите Ј, на гласа Ј, на думите Ј. Гледал я с възхищение, с оня поглед, който е възможен само когато дори и в мислите на мъжа Ј няма и е нямало друга жена. Наистина невероятно, подобно на рядък природен феномен.
          Мина обожавала новите неща. Душата Ј, никога несмачквана от липсата на любов, харесвала промените. Радвала се като дете на бързо менящия се свят, на компютрите, на мобилните телефони, на шаренията, и все гледала да се присламчи към внуците си и да поговори с тях. Приемала така нещата, може би защото чувствата Ј не се променяли. Понеже отвътре била сигурна, външното многообразие я привличало.
          Тя приготвяла най-бялото козе сирене в цялата околност. Жените все я питали как го прави. От учтивост Мина смрънквала нещо, а те мислели, че крие тайната си. Веднъж много се ядосала на намеците им и казала на Атанас:
           – Какво само ме питат! И аз искам да ги питам как пък те приготвят такова жълто и миризливо сирене. То и за това се иска майсторлък! Не чистят ли добре, какво правят?
          Наистина не разбирала как развалят сиренето. Тя го приготвяла както всички останали, нямало никаква тайна, никакъв трик. Но нейното сирене винаги ставало бяло и миришело хубаво. Било така вкусно, че дори внуците Ј, твърде капризни в яденето, го изяждали за минути. Не искали друго, освен хляб, сирене и салата от домати... И любовта за нея била като сиренето. Чудела се не как те двамата са я запазили, а как другите я съсипват. Недоумявала защо хората спират да се обичат. Бялото козе сирене и животът Ј с Атанас били  н а й - н о р м а л н и т е  н е щ а.
          Понякога нощем излизала на двора и гледала звездите. Толкова хубаво Ј ставало, че усещала тъга. Звездите, дворът, Атанас, къщата, селото, кичурите грозде, тя самата, всички те били като израстъци от един клон... Но ето че и нейното щастие тръгнало към края си. Това, което последвало, сякаш идвало да покаже, че всичко хубаво все пак някога свършва
          Само за месец Атанас получил два инфаркта. Възстановил се, ала трябвало да се пази и вече не бил като преди. За пръв път не излизал с каруцата в полето, а оставал в леглото до обед и гледал телевизия. Почти отказал виното и сланината, и опитвал да не се напряга. Той обаче търпял и не му тежало кои знае колко, защото Мина била наблизо и пак го карала да се усмихва, като я погледне. Трябва да ти се случи, за да я разбереш тая наша тиха, хубава обич, си мислел Атанас и благодарял па късмета си.
          Минали два месеца и наближило пълнолунието. Били прекрасни юлски нощи, топли, но не горещи. Смарагдово сияние загатнато се носело в мрака от плодовите дървета и го изпълвало. Това сияние ухаело на узрелите или зреещи дюли и смокини, круши и кайсии. Щурците приспивали птиците, а Луната навлязла в пълния си кръг.
          Изведнъж Чарли обърнал глава нагоре, загледал пълната Луна и тя му се видяла по-особена, някак обърната към къщата им и заплашителна. Бавно издърпвала нещо, което се точело от покрива. То било сребреещо като самата нея въже. Чарли често бил виждал подобна гледка, но преди не обръщал много внимание. Сега обаче усетил голяма загуба и взел да вие.
          Дълго не спрял, съседите започнали да се кръстят.
          Атанас се размърдал в леглото. След малко Мина му казала:
           – Не се безпокой за мене! Отидеш ли си, и аз ще дойда бързо. Хайде, заспивай!
          Той не отвърнал нищо. Разбрал от виенето на Чарли, че съвсем скоро ще умре. Такова било поверието. Представил си я сама в къщата. Ядосал се за всичкото вино и ракия, които е изпил, и за многото сланина, която е изял, и се зарекъл да не ги близне повече. 
          Умрял след два дни. Мина не проляла и сълза, само повтаряла:
           – И аз ще ида след него, скоро ще ида...
          Хората решили, че се е побъркала от мъка. Тя явно не знаела какво говори, защото била съвсем здрава. Въпреки годините си боледувала много рядко. Всеки ден, без зимните месеци, работела по няколко часа на градината им в края на селото. Отивала пеша и се връщала пеша, на връщане често носела пълна кофа със зеленчуци. Садяла домати, чушки, всичко си отглеждала сама... „Горката,  – шепнели съседите Ј, за да не ги чуе,  – побърка се от мъка!“ И трендафилът сякаш прошепнал нещо подобно. Чарли вече не виел. Луната се смалила и той се успокоил. Всяка сутрин Мина пак ходела в градината. Вечер вадела парчета сирене за внуците си и правела салати. Една вечер извикала двете си дъщери и им казала, че с Атанас са спестили някой лев. Обяснила им къде да ги намерят и им казала да платят за погребението Ј, а останалите да ги вземат те. Дъщерите Ј навели глави и едната смутено предложила да я заведе на лекар в града, за да я прегледат, да Ј изследват кръвта. Мина я изгледала строго и казала:
           – Кръвта, а? Знам аз какво си мислите всички. Добре съм си с ума, добре съм. Кучето разбира, но не и вие!
          Същата вечер Мина се огледала в огледалото до вратата. По лицето Ј имало безброй бръчици  – следи от годините работа под слънцето, но нямало нито една по-голяма. Очите Ј още били пълни с живот. Мъката, аха да пропъпли в тях, ала се дръпнала като настъпено гущерче. Мина знаела, че всичко ще се нареди, както тя го искала. Добре очертаните Ј скули загатвали за младостта Ј. „Колко странно е, че остарявам, а съм си все същата,  – казала си тя.  – Вчера като да беше, като се катерех на дървото по цял ден и баба се ядосваше. Бързо мина всичко, отиде си.“ Усмихнала се някак странно и отминала.

          Скоро след това Мина извадила от скрина роклята, с която искала да я погребат, и я изгладила внимателно. Най-малката Ј внучка я видяла да я разглежда на леглото и попитала:
           – Бабо, кака каза, че ще отидеш и ти при дядо, вярно ли е? Искам да дойда с тебе!
           – Ще дойдеш, но след много години.
           – Искам сега! Тук ми е скучно.
           – Не е разрешено, Ванче. Пък и там може да не са чували за шоколад и кока-кола, а да те карат всеки ден да ядеш варени моркови.
           – О, така ли? А за дядо ще има ли вино? Веднъж той каза, че без вино щял да умре.
           – Че то дядо ти Атанас и без това умря. Права си, хич няма да му е лесно на него  – Мина се разсмяла.
           – Защо се смееш, бабо?  – детето я погледнало учудено.  – Не ти ли е мъчно за дядо?
           – Защото си го представих твоя дядо как се мъчи сега там без глътка вино... Хм, я да потърсим в оная кутия в шкафа дали не е останал някой бонбон.
           – И ти хич няма да си добре без бонбоните, бабо! Иванка запляскала с ръце.  – И ти много ги обичаш и тях, и шоколада, и вафлите! Какво ще правиш, ако няма? Дядо в рая ли е? В рая няма ли магазини?
          Мина вдъхнала бързо въздуха. Била разсеяна. 
           – Хайде, де, бабо, хайде!
           – Ей сега, потрай малко. Я иди да си измиеш ръцете!
          Детето неохотно тръгнало. Мина приближила до прозореца и внезапно Ј домъчняло. Цветята Ј заприличали на живи същества, на феи, превърнати в цветя. В смеха на Иванка, която тъкмо се качвала на стола да извади кутията с бонбони, дочула детството си. Докоснала след малко русите Ј коси, нежни като коприна, и си взела бонбон. Въздухът бил наситен с мед от прелитащите пчели. Мина казала:
           – Слушай, Ванче, искам да ми обещаеш, че ще направиш нещо за мене, като пораснеш. Ще го сториш, защото съм те помолила. Нали така, Ванче?
           – Какво е то, бабо?
           – Искам да отидеш на Бяло море в Гърция. С дядо ти все се канехме да отидем, но все отлагахме и не успяхме. Иди ти! Ще оставя няколко
          златни парички на майка ти, да не се охарчваш. Ще го запомниш ли?
           – Да, бабо. Да отида на бялото море. И ще плувам.
          Късно вечерта Мина пак излязла на двора. Луната била почти цяла. Чарли поглеждал към нея, после към Мина, и обикалял безспирно. Тя опитала да си представи Бяло море, както хиляди пъти дотогава. Пясъкът бил бял и ситен, дребни люспи от най-бялата скала на света. Дочула разбиващите се вълни само на метри. В нощта брегът белеел почти като сняг. Но топъл и пухкав.
          Тогава разбрала. Отворила очи и приседнала бързо на стола. Разбрала, че като умре, ще отнесе всичко със себе си в сърцето си, дори местата, на които не е била, но много е искала да отиде. Сърцето не умира. Нещата си дошли на мястото и светът отново се подредил. Обхванало я странно усещане, като че наистина не е останало нищо непреживяно и като че всичко вече е видяла, чула и разбрала.
          Точно в този миг Чарли започнал да вие по Луната. Съседите, които чули кучето, наизлезли в дворовете си. Изобщо не им харесало това. Кучето виело след отлитащия от Мина живот, точещ се от нея нагоре и вплитащ се в лунното тяло точно така, както се вплита нишката от стана в чергата или килима. Виело от безсилие и страх. Един дълъг звук на самотата.
          3а хората Луната била красиво видение. За Чарли била нещо, за което в човешките езици няма дума. Тя изсмуквала животите. Била му по-безразлична преди, защото били непознати или чужди животи. Но сега точно желанието му да се махне от нея го теглело към нея. Чарли бил безпомощен, защото Луната за втори път щяла да му отнеме някой много близък. Той не искал, противял се и може би затова все по-бързо разплитащата се душа на Мина сякаш засмуквала и части от него самия. Все едно отмъквала части от тялото му, макар да не усещал точно болка, а несравнима празнота. Изчезване. Кучешка жалост. Луната го плашела и дразнела. Виел, защото не можел да плаче. Така се дразнел и когато натискал и хапел гумената играчка, а тя продължавала да издава ужасния звук. Тогава също опитвал да вие, ала Мина му се карала и не му давала... Сега той чезнел след нея и все повече губел и нея, и себе си. Добре, че по някое време всичко свършило и така оцелял.
          ...Точно когато Чарли виел най-сърцераздирателно, Мина видяла живота си или поне разни неща от него. За по-малко от една субатомна минута, макар да Ј се сторило много по-дълго, душата Ј се доразвила съвсем и светкавично изчезнала нагоре. Тогава дошла смъртта. Чарли легнал и задрямал. Тази нощ повече не искал да гледа Луната. Искал само да спи. Бил съвсем осиротял от загубата на Мина и Атанас и от отлитналите от него късчета.
          В минутата преди да се раздели със земното си съществуване, Мина видяла първо Бяло море, после чула разговора си с Иванка, след това минала през много моменти от живота си и ги изживяла отново... Малко преди първия инфаркт на Атанас циганката Елма, която живее в края на селото до градината им, Ј гледа на ръка, поглежда я уплашено и избягва...
          Мина ушива рокля за погребението си и си мисли, че ако Атанас умре пръв, ще го последва бързо, както баба Ј Марина умря само девет дни след дядо Ј Петър...
          Внукът Ј се връща от Италия и цяла нощ го няма. Тя няколко пъти отива тайно до къщата на дъщеря си да гледа няма ли я колата на Митко. На другата сутрин рано-рано се измива и отива пак до къщата, после на църква. Изобщо не е мигнала и се притеснява, краката Ј се огъват. След няколко часа вижда Митко. Закъснял, защото се наложило да преспи на границата. Поразява я мисълта колко се е променил светът  – ...„Сега всички младежи в селото пътуват, а някога не беше така.“ И тя трябва да го приеме, защото всяко време си иска своето...
          Мина е на петдесет години и Атанас Ј подарява кожухче без ръкави за рождения ден...
          Мина е бременна с Нелка и Ј се дояждат праскови. Атанас излиза и след час Ј донася една, а вън е зима, има дебел сняг, посреднощ е. Праскови няма по това време на годината, но той Ј донася. На Мина обаче вече не Ј се яде. Все пак я изяжда да не го обиди. Запитва се дали не сънува. Заспива, или може би заспива в съня си...
          Мина е на седемнадесет години. Играе на хорото в центъра на селото, пред пощата. Роклята Ј е от лъскава тафта. В косите си е сложила бяло цвете. Атанас също е на хорото отсреща и я гледа. Бузите Ј горят. Сърцето Ј така бие, че чак Ј се гади. Внезапно цветето пада от главата Ј и Мина някак политва за миг. Казва си, че сигурно това е любовта... 
          Тя е на шест или може би на седем години. Всички са в топлата кухня, дървата пукат. Спи Ј се, вече е късно, но е толкова интересно, че въпреки умората очите Ј са широко отворени. Далечен братовчед на баща Ј, когото вижда за пръв път, им е дошъл на гости. Той бил напуснал селото преди Мина да се роди. Сега си дошъл за малко от Америка, където живеел. Пътувал е много, казват всички. Мина слуша разказа му като хипнотизирана. По едно време високият мъж с красиви черни мустаци идва до нея и я пита:
           – Не си виждала море, нали?
           – Не съм  – отвръща тя и се ококорва още повече.  – А ти?
           – Аз съм виждал много морета. Трябва, като пораснеш, да идеш на Бяло море в Гърция, то е най-красивото море. Пясъкът е ситен и е бял, бял... Почти като сняг.
           – Ще ида  – казва твърдо Мина и тайно преплита пръсти зад гърба си за клетва.  – Ще ида!
          Скоро си ляга. Леглото Ј е до прозореца. Надига се и гледа навън. Снегът още вали и всичко белее в тъмното. В стаята е топло. „Какъв топъл сняг,  – прошепва, заспивайки  – като пясък.“
          ... Мина е дете, дядо Ј Петър я води да берат малини. Когато сядат да си починат, той Ј дава най-вкусното парче твърд хляб, което човек може да си представи, и докато тя яде, Ј говори:
           – Сега от тези малини майка ти ще прави сладко. И ти да Ј помагаш, на майките трябва да се помага! Майката е най-важното нещо на света. И помни, за да стане хубаво сладкото, трябва всичко да е много чисто и малините, и тавата, и лъжицата. Мръсно ли е, сладкото се разваля. Чистотата е много важна, от мене го запомни! И чистотата в тебе, Мино  – той докосва челото Ј и продължава строго  – е много важна. Тя дори е по-важна. Ако не са ти чисти мислите, ще си провалиш живота. И сладкото ще развалиш, колкото и да е чиста и лъскава тавата...
          Мина е на три-четири години. На погребението на баба Недка е, сестрата на баба Ј Марина. Зле Ј е, защото току-що е видяла мъртвата в ковчега и е ужасена, но никой не разбира. Тя вижда мъртвец за първи път Ј минава ужасяващата мисъл, че майка Ј и баща Ј също може да умрат. Досега не се е сещала за това. Тогава свещеникът, дядо Георги, идва при нея и Ј казва тихо:
           – Не се бой, тя сега е в рая. В рая е хубаво, само дето няма бонбони. Мина се усмихва и изведнъж Ј олеква. Спира да мисли за смъртта. След малко отива до ковчега и слага тайно вътре два лактови бонбона, единия с лъскава зелена, а другия с лъскава жълта обвивка... 
          Последното, което Мина видяла, била жълтата обвивка на лактовия бонбон. А когато я погребвали, Иванка тайно дошла до ковчега Ј след опелото в къщата и в суматохата скрила под ръкава на роклята Ј един малък шоколад и пъхнала малко шише от минерална вода, пълно с вино и добре затворено. Слънцето греело, Чарли лежал на двора на сянка, пчелите прелитали над цветята, крушите наедрявали и всичко се повтаряло отново и отново  – посятото давало плод и във всяко семенце узрявали тези възможности, които светът успявал да му внуши, докато е още малко и възприемчиво.

          Скоро Шаро щеше да завие, но сега, подобно на Божура, не усещаше какво му предстои. Той не живееше в двор и макар нощем често да се разхождаше с нея, тези разходки не продължаваха повече от половин час, така че беше по-предпазен от Луната. Освен това Божура не го пускаше през нощта на терасата, защото лаеше.
          ...В началото Горан беше просто поредният, с когото тя се хвана, макар с него да не спеше за пари, както с повечето мъже. След като го обикна обаче, се промени напълно и спря да се среща с други. Една абсолютна, немислима промяна, докато не се случи. Запознаха се преди шест години, точно като навърши двадесет по субатомна.
          Той разбра за миналото Ј, но му беше все едно. Дойде наскоро от малък град, само че не си търсеше работа, а къде да нощува. Двустайното Ј жилище му се видя много удобно. Беше си намерил вече приятели и започна да ги води и тях. Щом имаха пари, веднага купуваха някоя евтина бутилка и пиеха цялата вечер до късно през нощта, а когато можеха, пиеха и през деня.
          Божура хареса здравото му тяло, осеяно с белези от сбивания. Беше висок и слаб, но добре сложен. Когато останеха сами, някъде към два-три през нощта, си лягаха в нейното легло. Беше Ј приятно да заспиват така. Тя често изпитваше удоволствие с мъжете. Любеше се бързо и отдадено, не обичаше милувките, смяташе, че са лигави и ненужни. Правеше секс почти като кучето си и Ј беше хубаво. И с Горан Ј харесваше, но не се влюби заради това. Не разбра защо се влюби. За нея той беше като летния дъжд, който се изсипва така внезапно, че не можеш да се предпазиш. И той я хареса, дори скоро си татуира името Ј на ръката си. Имаше и други татуирани имена, влюбваше се лесно, и все пак Ј стана приятно, че и нейното се появи там. Горан вървеше сутрин по улиците и си тананикаше всички любовни песни, които някога беше чувал и запомнил. Обичаше да са заедно, да слуша дрезгавия Ј глас, да я гледа как се съблича  – гърдите Ј бяха големи и макар и те, и тялото Ј да бяха загубили много от красотата си, на него му харесваха. Беше добра в леглото, не се лигавеше. Готвеше му, переше го, разбираха се.
          Той не търпеше ограниченията. Не се съобразяваше с нищо и никого, и успяваше да живее по този начин, защото хората се бояха от него и гледаха да го избягват. Беше работил две години в Германия като строител, после се върна и изпи всичко за половин година. Няколко пъти беше започвал съвсем от началото и никъде не се задържаше дълго. Нямаше планове за бъдещето, то беше дума без никакво значение. Живееше за мига и така по своему беше стигнал до важно просветление, но всъщност Горан беше един болен прилеп. Не просто му липсваха очи за тази светлина, за която през повечето време очи липсват на всеки, а нямаше никаква способност за ориентация в нея. И само си кръжеше ей така в миговете, които понякога продължаваха цели дни. Седеше с приятелите си на пейката пред блока на Божура, гледаха минаващите жени и мълчаливо си подаваха бутилката един на друг, после някой отскачаше да купи нова. Те просеха и хората често им даваха по някоя стотинка, особено жените. Съжаляваха ги заради отчаяното излъчване, което дори не беше пълна преструвка  – създаваха го шляенето и алкохолният глад. Горан не просеше, защото беше твърде горд да протяга ръка, но винаги пиеше с останалите. Беше им добър приятел и те го викаха, а и жилището на Божура им трябваше, когато вали или е студено.
          Той искаше едно нещо повече от всичко друго  – да може да си тръгва откъдето и да е. Затова никога не минаваше чертата. Смяташе, че попадне ли в затвора, ще се побърка и не правеше нищо, което със сигурност можеше да му отнеме свободата. Сприятели се с тях, защото и те гледаха да не го правят. Най-вече просто просеха и пиеха. Не крадяха, макар да им минаваха такива идеи. Обикновено нямаха друга работа, освен да обикалят от пейка на пейка и от беседка на беседка и така скуката, съюзена с мизерията, ставаше лош съветник, но се спираха навреме. 
          Връзката му с Божура обаче сякаш го промени. Горан за пръв път се замисли за бъдеще с жена, за дом. Реши, че може да му е дошло времето. И той беше на нейната възраст. Не си го представяше в подробности и все пак го допусна в мислите си. Един ден, сякаш на шега, Ј предложи да се оженят. Тя веднага прие, защото от месеци чакаше да чуе тези думи. Годините Ј не бяха малко, едва ли щяха да имат деца, но вече нямаше да е сама. А и наистина го обичаше. Онова нищо, превземащо от години очите Ј, не успя да изчезне, празнотата там често е безвъзвратна, също като белите коси, и въпреки това Божура беше много щастлива тогава и в първите месеци след сватбата им.
          Горан се укроти, дори стъпваше различно, като на позабавен кадър. Реши, че е възможно да се установи при нея завинаги. „Завинаги“ му се струваше приемливо, защото включваше Божура, любовта им, дома Ј, грижите Ј, парите Ј. Небето някак се сниши и ниски облаци капсулираха света. В началото не му пречеха, дори му харесваше, струваше му се уютно. Тази подреденост беше идеалната за нея. Горан се промени, по-рядко пиеше и дори обеща да си намери работа. Първите месеци тя наистина имаше всичко... 
          Около шест години по-късно, когато разхождаше Шаро в топлия следобед и не дишаше, за да усеща допира на лъчите, Божура беше напълно смазана. Само мигове нормалност Ј останаха, като разходката Ј след събуждането. Сетеше ли се за щастието след сватбата, то Ј се струваше по-нереално и от сън. Сънищата поне... могат да се повторят, а онова беше съвсем изгубено. Като животинче, което е пропълзяло нанякъде и вече няма да се върне, защото някой го е убил или е умряло от глад. Божура беше безкрайно уморена и никаква почивка нямаше да Ј помогне. Очите Ј бяха съвсем застинали и тя отдавна потъна в мъгла.
           

          История за мъгла, виещи кучета и още нещо

          В едно малко селце, в бедна къща, приличаща на колиба, се родило някога момиченце. Кръстили я Зорница, защото дошла на този свят на разсъмване. И както се разпуква зората и облива света със светлина, така детето вляло надежда в живота на вече позастарелите си родители. Те още не можели да повярват, че най-накрая им се е случило най-голямото щастие.
          На тихата семейна идилия обаче завидяла зла орисница, която обичала да наблюдава хората и да вгорчава живота им. Щом видяла изтощената, но щастлива майка, почти обезумелия от радост татко, суетящата се край родилката баба, която често помагала при ражданията в селото, и току-що роденото момиченце, тя веднага скроила план. Точно преди детето да навърши годинка, дошла в къщата, застанала до малката люлка и пред смаяните родители така орисала Зорница:
           – Нека расте здрава и много красива, и нека радва старините ви. Но не бързайте да се радвате много. Ще Ј нарека живот, подобно на
          принцесата от приказката... Точно когато навърши деветнадесет
          години, тя ще се разболее и никой доктор няма да я излекува. Тогава ще е пълнолуние и през нощта всички кучета от селото ще завият. А в полунощ ще падне гъста мъгла, но кучетата ще продължат да вият. След три часа Зорница ще умре.
           – Моля те, не ни я отнемай!  – примолила се през сълзи майката.  – Не можем ли да я спасим? Защо я наказваш така, какво ти е сторила? Ние нищо лошо не сме ти сторили. Вземи моя живот!
           – Добре, размекнахте ми сърцето... Дъщеря ви няма да умре, само ако всички кучета, до последното, спрат да вият до два часа след появата на мъглата, или ако дотогава изчезне самата мъгла. В следващия час девойката може и да се оправи. Но чудо голямо ще е това да се случи! И помнете, и да напуснете дома си, няма да я спасите, дори ще е по-лошо  – разсмяла се злорадо и си тръгнала.
          Тези думи отворили рани в сърцата на майката и бащата Годините минавали и ранените им сърца все по-отчаяно отмервали времето. Зорница израснала точно както предсказала орисницата. Била здрава и много красива. Растяла и красотата Ј растяла с нея. Приличала на цвете в разпукващата се пъпка, с най-невероятните цветове и аромат, които Бог някога е създал.
          Хората знаели за орисаното и се молели то да не се сбъдне. Постепенно прогонили всички кучета от селото, колкото и да им било мъчно за тях. Дори изгонили двете големи кучета, които излизали с овцете и козите. Думите на орисницата обаче подсказвали, че нямало да е така лесно да се преборят с нареченото от нея. Всички се питаш какво ли щяло да се случи. Вече нямало кучета, но чувството за обреченост останало.
          Зорница обичала животните, като всяко дете, и много се ядосвала, че гонят кучетата. Недоумявала защо очите на майка Ј са посърнали, а баща Ј ходи все по-прегърбен. Мислела, че е така, защото не са твърде млади. Никои не Ј казал за предсказанието, но веднъж, като отивала за вода, тя чула децата да си говорят за нея и разбрала всичко.
          3орница истински обичала живота. Подобно на разлюляна трева в нея трептели смехът и очакванията. Тя се изсмяла на предсказанието и го забравила. Не вярвала, че ще умре. Светът бил хубав и нищо нямало да Ј го отнеме. Дори зимите били хубави, калта и бедността. В зимите имало предчувствие за пролет, което така я изпълвало, че търпяла всички несгоди. Калта лесно можела да се насели в ума Ј с пъстри картини. А бедността била без значение, защото родителите Ј я обичали и тя ги обичала. Така и хлябът в малката им къща бил някак по-вкусен. В онова затънтено селце Зорница, която вървяла към трагичното предсказание, разбирала, че животът се крепи на обичта и на надеждите. За миг дори не допускала мисълта, че има сила, по-силна от това, и че тази сила ще я погуби.
          Тя пеела прекрасно, надпявала и птиците даже. По тези краища това се било случвало и друг път. Веднъж я чул млад музикант, който дошъл да свири в селото на събора. Всяка година имало такъв събор и той идвал отдалеч да припечели нещо.
          Щом чул гласа Ј, внезапно всичко избледняло и останал само този глас. Музикантът го заслушал омагьосан. Когато я видял, вече я обичал. Небесните звуци, които винаги бил чувал, засияли в него. И в очите на Зорница. Принц да бил, това нищо нямало да струва без тази среща. Зорница също го обикнала. Чувството Ј било непознато дотогава. Той бил обичал, но както всяка нова любов, тази изтрила миналите и сякаш била първа.
          Всичко това се случило само месец преди деветнадесетия рожден ден на Зорница. Музикантът останал в селото и се хванал на работа в единствената кръчма, където метял, чистел, миел чинии и чаши, и понякога свирел. Когато свирел, замътените от ракията очи на хората, които го слушали, аха да се насълзят. Обичали да го слушат, защото имал дарба и ги карал да си спомнят, че всичко може да е много по-различно. С това усещане небето ставало по-синьо, а заядливите им жени по-приветливи. Пропуквал се леко цикълът на бедност и пиене, пиене и бедност. Не било достатъчно да се изтръгнат, но изживявали нещо като спомен. Връщали се в младостта си, когато животът ги носел неудържимо накъдето си поискат.
          Музикантът, също като Зорница, изобщо не повярвал, че след месец тя ще умре. Гледал я и го боляло не от мълвата за глупави магии, а от толкова красота. Тя била музиката  – всяко нейно движение, дума и дъх. Така открил любовта в това далечно място, скрита като бисер в случайната мида. Но тъмен облак сякаш се заспускал над къщите. Прииждала невидима тъмнина. Родителите на Зорница не можели да забравят погледа на орисницата, когато им казала, че само чудо ще спаси дъщеря им. Не били на себе си, защото оставали едва няколко седмици. Всеки шум се превръщал в кучешки лай. Бояли се, че злата жена ще направи всичко, за да постигне целта си. И не били далеч от истината. 
          Другите хора също се бояли. Единствено Зорница и музикантът нехаели. Не било прието в това селце младите да се срещат сами преди сватбата. Не и за нея обаче. Толкова време майка Ј и баща Ј чакали появата Ј, че не я ограничавали с нищо и тя станала и от вятъра по-свободна. Решили да се оженят след месец. Зорница казала, че ще е с червена рокля. В селото обичаят не бил такъв, но тя може би усетила повика на кръвта  – така се обличали булките по тия земи в далечни времена. Или просто Ј хрумнало.
          Двамата били заедно всяка свободна минута. Щом галел ръката Ј, тялото Ј потрепервало. Не си разменили повече от целувка. Целунали се един-единствен път и в този миг дори музиката спряла, защото мигът бил съвършен, а съвършенството не може да се изрази, може само да се изживее безмълвно.
          Хората обичали Зорница. Най-богатата жена в селото веднага купила топче скъп червен плат от града. Няколко шивачки се хванали на работа. Трескаво шиели, сякаш така щели да спрат магията. Само за дни били готови. Станала рокля за чудо и приказ. После друга жена, чиито бродерии се славели из околността, избродирала шарки по ръкавите и по долния край на полата. Изплела бял дантелен колан, пришила дантела и по яката. И тя се бояла за момичето, но страхът Ј се превърнал в чуден полет на въображението. Лилавият и светложълтият конец оживели в плата.
          И ето че настъпило утрото. Точно преди деветнадесет години се родило момиченце, а година по-късно го навестила зла орисница. Днес то трябвало да умре. Нямало облаци и вятър, денят щял да е чудесен, но умората, която Зорница усетила след събуждането си, била толкова голяма, че не успяла дори да стане.
           – Какво ти е, дъще?  – попитала тихо майка Ј. Толкова години си
          представяла този ден, че и сега като че всичко се случвало само в
          представите Ј. За жалост не било така.
           – Много съм... уморена  – казала Зорница и заспала.
          Извикали доктор от града, богатата госпожа сама го довела. И тя си била представяла как ще го стори. Сякаш цялото село негласно било репетирало неведнъж деня, сега просто всички трябвало да изиграят заедно и наяве ролите си.
          Докторът казал, не пулсът на Зорница е много слаб. Опитал да я събуди, но не успял. Кожата Ј била студена и изстивала все повече. Когато вечерта настъпила, бледата като платно и студена като камък Зорница едва дишала. И тогава, съвсем за кратко, тя дошла в съзнание. Погледнала майка си, баща си, съседите, доктора, когото била виждала и преди. Погледнала музиканта и устните Ј загатнали усмивка. После прошепнала на майка си:
           – Роклята, облечи ми я... Ти не тъжи!
          И отново потънала в тънкия преход между живота и смъртта. Майка Ј изгонила всички, облякла Ј роклята и я сресала. После повикала музиканта. Цял ден той настоявал да заведат Зорница в града и да търсят други доктори. Хората обаче били суеверни и не виждали смисъл, щом орисницата била казала, че докторите няма да помогнат. Идвало му да я грабне и да я понесе сам, само да не чака така глупаво с другите тя да умре. Или пък да чака някакво чудо. Той още не вярвал в невежите глупости, в които те вярвали. Смятал, че някой по-добър доктор веднага ще разбере какво Ј е и ще я излекува. Щом видял Зорница, облечена в сватбената рокля, за миг осиротял, сякаш се загубил. 
          Майката му казала:
           – Идва полунощ. Няма нито едно куче в селото и хората пазят да не се появи някое отнякъде. Аз не губя надежда, че чедото ми ще се оправи. И мъгла да падне, ако няма кучета, всичко ще е наред. Знам, че не вярваш, но ако нещо се обърка, само ти можеш да я спасиш. Обещай да я спасиш, да измислиш как! Чудото от теб ще дойде! Не питай как знам. Аз съм майка и всичко е в сърцето ми.
          Гласът Ј треперел, полагала нечовешки усилия да се държи. Музикантът преглътнал думите си и и обещал, че ще спаси Зорница.
           ...Била светла нощ. Насипаните по небето звезди се къпели в лунната светлина. Не можело да падне мъгла! Щурците свирели на тази прелестна сцена и музикантът се заслушал. Онова, което не знаел, било, че Луната малко по малко издърпвала живота на Зорница. Цялата тази красота изобщо не се интересувала от човешките чувства. Изведнъж, точно пред отворения прозорец, се появила орисницата. В ръцете си носела малко рошаво куче. Сложила го на земята и казала: 
           – Ако някой го прогони или дори само го пипне с пръст, ще прокълна всички деца в селото.
          После изчезнала. Кучето погледнало Луната и започнало да вие. Хората не можели да помръднат. За страничен наблюдател видът на виещото куче и вцепенените селяни сигурно щял да е много смешен. То всъщност виело не заради умиращото момиче, което не познавало, а понеже мястото го изнервяло. С някаква част на животинското си съзнание веднага попило отношението на хората към него. Не можело да го проумее, само смътно усещало ужаса им и този странен, невъзможен ужас го плашел. Единствено Луната можела да му помогне. Голяма и светла, заплашителна, но далечна, тя отвличала вниманието му от хората. Нямало къде да избяга от тях, защото били навсякъде край него. Не посмяло да скочи и в стаята, тъй като там бил най-силният човешки ужас.
          И тогава, точно в полунощ, паднала гъста мъгла. Не се виждало дори на два метра. Кучето, още по-уплашено, продължило да вие. Злата орисница, която гледала отгоре, си казала, че мъглата дори не е нужна. Но тя обичала драматичните моменти, когато някой трябвало да умре. Знаела, че кучето ще се уплаши и ще завие, изобщо  – предвидила май и последната подробност.
          Всички хора от селото надошли край къщата на Зорница. Тази нощ далеч надхвърляла силите им. Чувствали се съвсем мънички в ръцете на нещо много по-голямо от тях. Дори майката и бащата се предали на съдбата.
          Само той не се предал. Музикантът не можел да е част от всичко това. Най-накрая повярвал, че Зорница е орисана да умре, но не се отчаял. И както улавял музиката, така се опитал да улови мъглата. Тогава започнал да разбира. Това не било обикновена мъгла. В нея имало нещо, както златото е пръснато в пясъка. Музикантът се заслушал и видял, че именно нейната любов била вплетена в гъстата мъгла. Помислил си, че ако успее да спаси Зорница, навярно ще загуби любовта Ј. Разпръснела ли се мъглата, и любовта Ј към него може би щяла да се разпръсне и повече да не се върне.
          Тогава той проумял, че всъщност нямал власт над нейната любов. С мъглата или без, любовта Ј не му принадлежала. Не можел да я затвори като светулка в шепата си и да я има завинаги. Колкото и голяма да била, винаги можела да отлети и да отиде другаде. Иначе щяла да умре. ...Оставало съвсем малко време до два часа, секундите можели да се съберат в напръстник. Всяка секунда приличала на преобърната падаща звезда падаща нагоре, редом с отлитащата душа на Зорница. Музикантът чул мелодията на смъртта. Това било отминаващото време, чиято посока винаги е една. Кратки земни животи, помислил си той, някаква аномалия, грешка спрямо вечността, където няма време..., но не и прекалено кратки. И пред смаяните хора отправил молитва:
            – Моля ви, сили, които не разбирам, но явно ви има! Моля ви, спасете я! Разпръснете мъглата. Вграждам си душата в тази молитва. Нейната любов е по-важна за мене от живота ми, но ако трябва  – нека спре да ме обича, само я спасете. Моля ви! Като малък мечтаех като всяко момче да порасна голям и силен и да се бия с чудовища, да постигам победи и чудеса, да преобърна света. Мечтаех да убия триглавия змей. Сега се моля само тя да е жива. Да я има. Няма по-голямо чудо от нейното съществуване. Моля ви, помогнете ми!
          Още неизрекъл това и мъглата изчезнала, сякаш никога не я е имало. Дори кучето учудено млъкнало. Бузите на Зорница порозовели през следващия час и тялото Ј започнало да се затопля. Всички си отдъхнали, макар все още да не били на себе си. На другия ден тя се събудила чак следобед. Изобщо не си спомняла за музиканта. Преди месец се влюбила в него от пръв поглед, но мъглата отнесла любовта Ј и не останал никакъв спомен за него. Не го обикнала повторно. Зорница обикнала момче от селото. Никой не Ј разказал нищо, дори децата си мълчали. Попитала откъде се е взела прекрасната червена рокля, с която се събудила. Майка Ј казала, че е сигурно част от чудото и Зорница повярвала. Пък и донякъде така си било...
           Тя била и от вятъра по-свободна, затова не останала в онова село, като другите жени. Омъжила се за момчето и тръгнали на път. И той бил като нея. Всъщност, донякъде приличал на музиканта. Преди не му обръщала внимание, може би защото не му било дошло времето. Двамата заминали да обикалят света и сигурно са живели щастливо. 
          И музикантът заминал. Не можел да гледа как тя ще се омъжи със същата червена рокля. Истината е, че не само любовта на Зорница не му принадлежала. Не му принадлежала и неговата собствена любов. Така той останал докрая на живота си влюбен в момичето, което извел от мъглата с цената на щастието си. Когато свирел, по листата се появявала роса, сякаш плачели. Неговата музика го направила много известен. Прочул се с тъгата си, защото тъгата докосва хората дори по-силно от радостта. До последния си миг я обичал. А може би било не нещастие, а благословия. Малко хора не спират да обичат до края на дните си. И кой ли му помогнал тогава да разпръсне мъглата? Никой не разбрал дали орисницата, някой друг или просто самата любов. Просто любовта...

          В мъглата Божура не чувстваше нищо, но така оцеля. Странен е човешкият дух, не се предава лесно, ала когато се пречупи, повече не се съвзема. Само чудо може да го събуди отново и да го издигне до нещо повече от оцеляването. В живота Ј обаче не се случваха никакви чудеса.
          ...Не стана веднага. В началото се бореше и жизнената енергия чак просъскваше в нея. Беше свикнала да се оправя сама, смяташе, че и сега ще може... Майка Ј почина още преди да навърши пълнолетие, а след няколко години баща Ј се върна на село, като Ј остави апартамента. Бяха бедни и не можеше да Ј помага с друго. Божура започна работа в текстилна фабрика, защото такава беше специалността Ј от училище. Работи там няколко години и печелеше добре, но от влагата и праха здравето Ј се влоши. А и ненавиждаше тази работа, мразеше монотонността и смените. После започна да проституира. Смяташе, че в сравнение с фабриката е нищо. Така и така често сменяше мъжете, за нея беше почти естествен процес в един момент да започне да го прави за пари. Нямаше проблеми с властите, че не работи  – тогава много хора останаха без работа. Нямаше проблеми и за другото, апартаментът си беше неин, а съседите Ј не се оплакваха. Повечето я познаваха от раждането Ј и я съжаляваха, че остана без майка. Помнеха хубавото засмяно момиченце и макар че трудно търпяха пиянските оргии, не звъняха в полицията.
          Мъжете, които Божура водеше, не бяха богати. Макар че не изглеждаше зле, тя сякаш ги избираше по изпадналост. Изкарваше, колкото да има за ядене, за пиене и да си плаща тока. Зимите стоеше на студено, дрехи Ј даваха съседките. В някаква степен, колкото и абсурдно да звучи, Божура беше една бездомница с дом. Имаше жилище, но сякаш живееше на улицата. След като баща Ј се премести, започна да събира бездомните котки, докато станаха над десет. Мъжките маркираха навсякъде, миризмата беше ужасна, миришеше чак на стълбището. Божура обожаваше котките, приличаха Ј на самата нея  – не се опитомяваха, не се водеха и не подбираха. После женските взеха да раждат и тогава вече съседите Ј от входа не издържаха и повикаха санитарната инспекция. След проверката трябваше да се прости с котките си. Трудно се примири, но нямаше начин, страх я беше да не я глобят. После си взе куче.
          Домът Ј се беше превърнал в нещо като улица, шумна улица на шестия етаж. Идваха и си отиваха мъже, събираха се компании, чупеха се чаши и се вадеха ножове, пронизително мяукаха разгонени котки, преди да Ј забранят да ги гледа. Божура обаче се чувстваше добре. Тя не се вписваше в онова „добре“, което искат другите, но нейното Ј харесваше напълно. Само дето очите Ј бавно се заизпразваха  – бавно, защото очите винаги дават шанс да се спреш. Божура не спря и продължи към празнотата. Не забеляза признаците, нито пък я интересуваха. Живееше ден за ден и по това си приличаше с Горан, преди бракът да я промени до неузнаваемост. В началото наистина вярваше, че с Горан ще Ј бъде добре. Той се държеше влюбено, късаше Ј цветя, цели седмици не близваше алкохол. Щом се ожениха обаче и минаха първите месеци, започна да си връща предишните навици. Божура, естествено, не мислеше да се примирява с това, например с приятелите му. В началото на връзката им ги хареса, и тя пиеше с тях, но после нещата между нея и Горан се задълбочиха и започна да му намеква да не превръща дома Ј в хан. Той се съгласи, ала минаха два-три месеца от сватбата и отново взе да ги кани често. На нея хич не Ј хареса. Не че бяха по-различни от мъжете, с които беше свикнала, ала именно заради това смяташе, че му влияят зле, като е женен, и не искаше да се навъртат наоколо. Твърдо реши веднъж завинаги да го отдели от тях и да го вкара в правия път. И понеже той се противеше, превърна решението си в мисия, във фикс-идея. Нуждаеше от сигурност, че Горан ще е с нея, че ще работи, а приятелите му го тласкаха към живот, който го превръщаше в лентяй и Ј го отнемаше, връщаше го назад. Тя също пиеше, можеха да си пият само двамата, защо му трябваха други?
          Божура взе да показва отношението си все по-открито. Това първо го дразнеше, после започна да го вбесява. Блажени са неподвластните на гнева, за себе си и най-вече за останалите. Горан обаче лесно губеше контрол и понеже беше физически силен, лесно удряше. Баща му не му беше посягал, нито някой друг. Беше изживял хубаво детство. Майка му беше приветлива, грижеше се за него, обясняваше му всичко. Понякога обаче и на най-плодородната почва израства гнил плод. Сигурно е скритата карма на дървото.
          Той се пропи след казармата. И за това нямаше причина, просто започна да пие, стана избухлив и мрачен... Сега все по-трудно понасяше това, че Божура пъди приятелите му и всеки ден му натяква, че не работи. Нали уж доскоро ги харесваше, питаше се той, какво я прихваща? Не виждаше ли как се оживява сред тях, как го слушат и колко много значат за него? Те си тръгваха и гласът Ј го влудяваше. Тръгваха си, но тя не спираше; думите Ј; всеки път все повече, полазваха в мозъка му като буболечки. Обуваше се и бързо излизаше, за да му мине. А нощите бяха спокойни и тихи, нощите мълчаха. Приятелите му го чакаха на пейката и там продължаваше да пие. Ядът му скоро отминаваше, светът беше хубав, негов, всичко се въртете заедно с погледа му. Когато се връщаше, му беше весело и пееше. Но Божура продължаваше да говори, дори вече викаше. Млъкваше ли изобщо тази жена? Горан си запушваше ушите и нервно обикаляше из стаята, като залиташе  – горната част на тялото му някак изпреварваше долната. Накрая не издържа...
          На другия ден Ј каза, че нищо не помни. Съжаляваше и Ј се извиняваше. И преди беше посягал на жена, имаше опит и в сдобряванията. Смяташе, че познава женската психика, затова стана по-нисък от сянката си, кротък и самообвиняващ се. Съседите Ј също бяха като бродещи сенки, отбягваха я. Когато обаче след няколко нощи всичко се повтори и те извикаха полицията, Божура обвини не Горан, а тях.
          Наговори им грозни неща на стълбището, докато го отвеждаха. След това повече не се намесиха.
          0свен по зачервените Ј очи и угасващия Ј поглед, нощите не си личаха по друго. Колкото и пиян да беше и после нищо да не помнеше, Горан я биеше така, че да не оставя следи. И в това имаше опит, удряше я в стомаха. Понякога беше сигурна, че я лъже, че не помни. Веднъж я срещна Силвия, съседката Ј, която живееше точно отдолу. Бяха на една възраст, играеха си като деца, после учиха заедно. Силвия също не се омъжи. Живееше сама, родителите Ј живееха в селото, в което беше и баща Ј. И на тях там им беше по-лесно, имаха двор, гледаха животни. Не продадоха апартамента, защото Силвия остана да работи в града. Макар и много различни, преди двете се разбираха добре и често се събираха на кафе.
          Силвия, която изглеждаше с десет години по-млада от Божура, спря и Ј каза:
           – Докога ще търпиш?
           – Какво да търпя?  – сопнато Ј отвърна Божура.
           – Побоищата, какво? Защо търпиш? Прибирала си всякакви у вас, но такова чудо не съм виждала. Помниш ли оня, с големите мустаци, дето те удари и ти веднага го изгони? Петьо ли се казваше?
           – Ти не се меси! Не те засяга!
           – Не ме засяга ли?! Ако можех, щях да се махна оттук, Божуро! Омръзна ми да слушам тропанията и виковете ви. Ще полудея от вас! Ако можех да се махна от тая панелка, веднага се махам.
          Божура я изгледа злобно:
           – Завиждаш ми, че си кукуваш сама без мъж! Затова говориш така. Тебе никой не те ще! Ще си изсъхнеш сама!
           – Не ти завиждам, Божуро. За какво да ти завиждам, за юмруците ли? Жал ми е за тебе, мъчно ми е да те гледам. Продължава повече от година вече... Вземи се в ръце!
          Сигурно усети нещо в гласа Ј. Сълзите заприиждаха, но ги спря и прошепна:
           – Обичам го, Силве, не мога без него! Любов е това, затова търпя. И той ме обича, само дето приятелите му го дърпат в калта. 
          Силвия я изгледа, после повика асансьора. Асансьорът дойде, тя влезе, но преди да пусне вратата, каза някак безизразно:
           – Любов, значи, било... Като говориш така, Божуро, и любовта започва да звучи като някаква мръсна дума.
          Божура не помръдна оттам сякаш часове. Истината за живота Ј се оголи, подобно на жица, и я обви отвсякъде. Или като ток през голата жица. Цяла година се беше самозаблуждавала, че нещата ще се оправят. След думите на Силвия обаче, накъдето и да мръднеше в мислите си, истината я настигаше и я изгаряше. Осъзнаването на положението Ј беше по-болезнено от всичко друго. Трябваше напълно да спре да мисли, за да не я боли. Така тя се научи да не реагира на живота си и се появи глуповатостта на лицето Ј.
          И това не стана изведнъж. След няколко дни тя го заплаши, че ще се разведе и той ще остане на улицата, защото жилището беше на името на баща Ј и нямаше да получи нищо. Горан се ядоса още повече и си го изкара на нея. Тогава тя се прости с двата си зъба и за първи път здравата се изплаши за живота си. Докато лежеше на пода и едва дишаше, той Ј каза, че ако опита да се разведе, ще я убие. Не можеше да забрави погледа му  – отчужден и безмилостен. Въпреки ужаса, който преживя, Божура няколко пъти сама извика полицията. Не помоли съседите си, беше я срам от тях. Полицаите го отвеждаха, но след два-три часа той се връщаше, като весело си подсвирваше. Беше дори горд, че никой нищо не може да му направи, и скоро всичко се повтаряше отново. И Божура не се разведе, макар че го искаше. Страхуваше се от него, но може би основната причина не беше страхът, а това, че не Ј стигнаха силите, докато още ги имаше. А и не беше съвсем наясно със себе си, беше объркана. Така се оплете в чувствата си, че нямаше измъкване... Въпреки всичко, което Горан Ј причиняваше, тя все още смяташе, че го обича. Гледаше го как Ј се извинява или колко мило говори на Шаро, как го гали и разхожда, и си казваше, че все пак не е лош човек, че просто му влияят зле. Понякога той се хващаше на временна работа на някой строеж и донасяше добри пари. Така тя хем си вярваше, че положението Ј не е толкова безнадеждно, че Горан може да се промени, хем в същото време изобщо не си вярваше. Като че имаше две Божури. Едната чакаше чудо, а другата беше прокълната да съзнава след думите на Силвия колко е жалка и нещастна, и за да не я боли, трябваше изобщо да не мисли. Ето как след време, раздвоена и пълна с хаос, сякаш е още несътворена, Божура изгасна, предаде се. Раздвоението Ј я уби. Така всичко си дойде злокобно на мястото  – първо беше престанала да реагира и да чувства, после беше спряла изобщо да мисли за жалкия си живот, накрая от изтощението загуби напълно волята си, живеца си. Отдавна вече не му натякваше за приятелите му, пък и те отбягваха да идват, освен през зимите, защото им действаше потискащо. Побоищата обаче не престанаха, само се разредиха. Божура вегетираше, беше като онези животинки, които се обвиват в пашкул, докато мине зимата. И ето че минаха пет зими, откакто се ожениха. Парите не им стигаха, бяха на прага на бедността. Тя нямаше сили да започне работа, здравето Ј съвсем се влоши, боляха я ставите, очите Ј се премрежваха, цикълът Ј почти спря, но не ходеше на лекар. Събираше шишета и хартии от кофите за боклук и ги предаваше за вторични суровини срещу стотинки. Горан правеше същото и някак преживяваха. 
          Ала после дойде и другото  – миналата пролет той се влюби в Недка. 
          Недка живееше в бараки, построени в края на града, близо до техния квартал. Беше млада и хубава. Божура я беше виждала, защото идваше на пазара да продава кошници, които сама плетеше. Гъстата Ј гарваново-черна коса отиваше на свежото Ј лице, на което никога не слагаше и капка грим. Имаше весел характер, обичаше да се забавлява, да танцува. Тя имаше четири братя и на Горан и през ум не му минаваше да я бие. Понякога се сдърпваше с тях за някоя дреболия и те го пропъждаха. Тогава се връщаше при Божура, а след като гневът им отминеше, пак отиваше при Недка. Ако я беше напуснал, ако се беше развел, Божура можеше и да страда в своята обърканост, но щеше да го преживее. Недка обаче ясно му заяви, че това тяхното е докато Ј омръз¬не, и той не се разведе. Горан си намери майстора с нея, тя и другите цигани не се задържаха дълго никъде. Понякога се местеха и без да ги гонят. В едно село им предложиха да им продадат евтино къщи, за по 2 000 лева, и да останат постоянно там, но те отказаха. Светът Ј беше дом и небето покрив. Недка обичаше да танцува до зори. Не пиеше и капка вино, ала чуеше ли музиката, за мир сякаш се напиваше и се отнасяше на място, лишено от каквито и да било грижи. Потъваше в небитието на циганския рай. Изобщо не Ј пукаше, че Горан е женен. И с други женени беше имала връзка. Той започна да се бръсне, да се парфюмира, да Ј носи дребни подаръци и тя го прибра. Харесваше Ј да я следва като кученце.
          Когато обаче се връщаше при Божура, Горан пак мъкнеше приятелите си. При Недка те не припарваха, защото се бояха от братята Ј, а Божура трябваше да им прави салати, да пържи кюфтета, да чисти след тях. Тя переше Горан, готвеше му и дори спеше с него, ако му се приискаше. И в нея най-сетне, след няколкото летаргични зими, нещо се посъбуди. Не изпита ревност, от яд живна. Все пак и тя имаше душа и унижението Ј дойде твърде много. Дори не Ј хрумваше да се бори с циганската принцеса, но не понесе поведението на Горан и най-сетне чашата преля. 
          ...Някъде по това време  – беше краят на лятото  – един невинен за плановете на вселената следобед се подпали тревата до блок, съседен на Божуриния. Някакви деца си играели с кибритени клечки в къщичка от колчета и найлони, която си били направили сами. Тя излезе вечерта за разходката с Шаро и видя напълно обгорената поляна. Беше Ј замирисало на дим следобеда, чу и пожарната, но не видя от терасата точно какво е. Всичко беше черно  – голямо петно, облизано от огъня. Божура го хареса, бедствията привличат хората, както сладкото  – мухите. Ала само след дни тревата пак поникна! Отначало плахо, после все по-гъсто. Когато видя новите стръкчета, Божура се потресе.
          Следващия път, щом Горан се върна, тя го загледа как спи... Досега за всичко обвиняваше приятелите му или Недка. Също и себе си  – смяташе, че го отблъсква, че му е омръзнала, защото е стара, грозна и сприхава. Отбягваше да мисли за това, за да не я боли, но понякога я чоплеше и трябваше с усилие да го пъди пак и пак от главата си. 
          В онази нощ обаче Божура видя нещата в друга светлина. Животът на всеки човек прилича на тесто. И освен той самият, още много други хора го мачкат и оформят в уродливи или в красиви, в безлични или във вдъхновяващи форми. Някои от тези форми, подобно на втасващото тесто, зреят дълго в несъзнателността. Скрито набъбват там, докато най-накрая са готови да се затоплят от човешкото съзнание и да се прояснят. Именно така онази нощ в Божуриното съзнание се затопли и втвърди омразата. Да, каза си, може и тя да имаше вина, и приятелите му със сигурност, и онази малка никаквица, но го гледаше как спи, кротък като овчица, и нещо ново се появяваше в нея, излизаше на светло. Ако не я харесва, защо не се развежда? Защо я бие, защо я унижава пред хората? Защото беше лош човек и беше силен, затова го правеше. И Божура не беше цвете за мирисане, но изобщо не заслужаваше цялата тази гадост. Щом Ј хрумна всичко това, въздъхна дълбоко, някак много дълбоко, после пак въздъхна, и пак, и пак. Да, каза си, най-виновен за всичко е Горан. Объркаността Ј от последните години бавно заизчезва. Очите Ј, две черни дупки, сякаш искаха да изпият душата му, също както Луната изсмуква душите на умиращите. Той нямаше да се промени, само Ј пречеше да си живее живота. 
          Тази нощ в Божура се извърши огромна трансформация. И именно това предопредели как ще постъпи в избора, който Ј предстоеше много скоро, когато Горан щеше да получи масивен инфаркт. Но имаше още малко време дотогава. След онази нощ тя си остана смазана, ала нещо взе да се мержелее в чернотата на дните и безкрайността на нощите Ј  – желанието за живот. И то, също като при изгорялата трева, взе да пониква отново, да се съвзема. Още щом видя новата трева, Божура се стъписа, защото го предусети по някакъв си неин начин. После се проясни омразата Ј, тя го усети още веднъж. Кръгът някак се затвори. По-скоро, този път се отвори и Божура зачака възможността да изпълзи навън. Лятото си отиваше, а тя продължи да извежда Шаро от време на време и да потъва в забрава, но Ј предстоеше да възкръсне, да се измъкне от дългия цикъл на мъка и безизходност. И докато гледаше крехките, зелени кълнове, ако знаеше какво Ј предстои, тя със сигурност щеше да повярва в поличбите.
           

          Разказ за нечутите поличби

          Дамян и Елица живеели през няколко къщи. Като дете тя често ходела у тях и двамата сядали един до друг да нижат тютюн, за да помогнат на баба му Славка. Елица взимала шилото и бързо нанизвала листата, после ги пускала по връвта, притискала ги към предишните и започвала пак. Тя харесвала мириса на тютюневите листа, а също и приказките, които баба Славка им разказвала. Едното и другото така се смесили в ума Ј, че щом чуела приказка, Ј замирисвало на тютюн, а щом почнела да ниже тютюна, зелените листа сякаш Ј зашепвали приказка. 
          Момичето било много бедно, но родителите на Дамян я приемали радушно, защото били добри хора. В почивката баба Славка нареждала голямата маса на двора под сливата. Слагала бял хляб, плодове, варени яйца, пушено месо, дори мед и орехи. Елица примирала от радост, а Дамян поглеждал скришом как всеки път бузите Ј поруменяват. Заглеждал я и защото с годините ставала все по-хубава.
          Двамата пораснали, но все още намирали време да помогнат на баба Славка да направи тютюневите нанизи. И когато сядали на масата, Дамян поглеждал пак тайно към Елица. Сърцето му се изпълвало с нещо неусетено преди, а клоните на сливата прошумолявали рязко и Елица се запитвала откъде е това безпокойство в нея, този странен трепет. 
          ... Много пъти оттогава Земята обиколила край Слънцето. И петдесет години по-късно къщите на Елица и на Дамян били пусти и плашещи. Дворовете били обрасли с плевели, а дърветата така се преплели, че да не пуснат никой да мине. Сякаш там се бил събрал хаосът на света. Пъплели призрачни сенки и нищо не напомняло, че някога е имало смях и живот. Дамян остарял, силите вече го напускали. Отдавна живеел в град, близо до морето. Държал малко магазинче на крайбрежната улица. Печал сладкиши и ги продавал, но макар още да се справял, взел да усеща повелята на отвъдното.
          Живеел в етажа над магазинчето. Къщата му била до морето, вълните се чували при вятър, а гларусите си приказвали с хората, като със съседи. Когато усетил, че идва смъртта, завещал всичко на единствения си син Камен и му заръчал да не затваря магазинчето. Камен обещал да го запази.
          Една неделна сутрин на гости му дошла неговата внучка Марина. Къщата на сина му била наблизо и Марина често идвала в неделя при дядо си да му премете и да го види. Била все засмяна, весела, но този път сякаш облак Ј скривал лицето.
           – Какво ти е, Маринке, да не си болна?
           – Не съм болна, дядо, сърдечен проблем е.
           – Сърдечен проблем ли? Няма ли да ми разкажеш?
           – Не, дядо, не ми се говори за това. Няма да ме разбереш. Извинявай, не че си стар, но...
           – Тогава аз ще ти разкажа нещо, дъще. И без туй скоро ще си ида от този свят, добре е да го чуеш.
           – Какви ги приказваш пък сега, бе, дядо? Каква муха ти е влязла в главата?  – учудено го погледнала Марина и оставила метлата.
           – Така е, аз си отивам. Но не тъжи за мене, защото се надявам най-
          накрая да срещна щастието. Чуй сега тази история... Я първо седни, разположи се удобно тука. Ха така! Аз ще ти донеса от ей тия сладки и ще ти сипя кафе. Преди малко го правих, ще си сипя и на мене... Ето, вземи си сладки, с мед са.
           – Много са вкусни, но кафето ще горчи ужасно след тях.
           – Това му е хубавото  – да пиеш кафе със сладки... А сега ще ти разкажа най-сетне тази поучителна история. Ще чуеш как дядо ти Дамян си провали сам живота и стана причина за най-тъжното нещо, което някога си чувала. Но дойдат ли в тебе обвинения, не бързай да ме съдиш, Маринке, защото бързите присъди са като слепи изстрели. 
          И така... На младини имах аз голяма любов, казваше се Елица. Живеехме в далечно село, ти не знаеш за него и не си ходила там. Много е далече от морето, чак отвъд планината. Къщите ни бяха съседни и от деца се знаехме с нея, отраснахме заедно, играехме си и мечтаехме заедно.
          Тя все идваше у нас, че у тях беше много тясно и дворчето им беше съвсем малко. И там играехме, но по често тя идваше. Лятото двамата помагахме на баба Славка да ниже тютюна. Нашите плащаха на жени от селото да го берат, тютюнът се бере нощем, преди да е зазорило, но баба Славка не даваше на никой друг да ниже, освен на нас с Елица. Мисля, че и на мене заради нея ми позволяваше. Само Елица умееше да ниже листата добре като нея и нанизите ставаха като рисувани. За другите това не беше от значение, присмиваха се на чудатостите на баба, но тя си държеше на своето. Красива душа имаше моята баба, искаше всичко да е подредено и хубаво. Какви черги тъчеше, за чудо и приказ! А да можеше да зърнеш розите Ј в градината! Идваха хора отдалеч да ги видят. И Елица беше като баба, затова се разбираха. Баба Славка я обичаше, все едно Ј е внучка. Тя беше бедна, но у нас не я деляха с нищо, приемаха я. Елица често сядаше до баба на стана и измисляха шарки, а аз гледах и им се чудех... Баба все я глезеше, черпеше я с разни лакомства, подаряваше Ј панделки, плетеше Ј чорапи. Дори Ј уши две рокли като поотрасна, да не се срамува от кръпките, като ходи към центъра.
          И не усетихме как се обикнахме. Не разбрахме кога детинското ни другаруване премина в друго. Но вече я гледах с различни очи, тя мене също. Врекохме се да сме винаги заедно и да не се разделяме. Мислех я по цели нощи и не мигвах. Обичах я, Маринке, наистина я обичах! И техните, и нашите знаеха за любовта ни и се радваха. Човек си мисли, че такава обич е писано за цял живот да бъде, само че не беше, защото аз я предадох. Съдбата ми посочи знаци да не го правя, но не ги разбрах или може би не исках да знам тогава...
          Една нощ, Маринке, сънувах сън. Сънувах, че си дялкам нещо от парче дърво на масата и при мене долита голяма пеперуда. Шарена, пъстра, като че ангелска ръка я беше оцветявала. Долетя през прозореца и кацна на розите на баба във вазата. Пеперудата сякаш ме гледа, а аз се правя, че не я забелязвам и продължавам да си дялкам с ножчето. Ей и сега я виждам. Изведнъж тя започна от единия край да си губи цветовете. Аз се вцепених, гледам и не мога да помръдна. Като че някаква вълна минаваше през нея и Ј отнемаше цвета. И тя стана цялата сива, с по-тъмни сиви шарки. После се появиха отнякъде цветовете Ј, без самата нея, но в нейната форма, както си бяха преди по крилете Ј, и полетяха из въздуха, затанцуваха нагоре-надолу край мене. За сбогом ми махаха. Излетяха от прозореца и не се върнаха. Тогава станах и отидох до пеперудата. Приличаше на мъртва, на ограбена. На разбита. Мъчно ми стана за нея и после се събудих. Не обърнах внимание на този сън, забравих го. Нали ти казах, че не забелязвах поличбите, по-късно ми светна всичко.
          На следващият ден срещнах за първи път баба ти. Това стана преди много години. Сега сме двадесети век, Маринке, и всички учат, но тогава, в началото на века, не всички учеха. Нито аз, нито Елица бяхме учили много. Тя беше бедна, а мене не ме теглеше към учението. Баба ти Марина обаче беше учила разни науки във Франция, в Париж. Не бях срещал никоя като нея. Оня ден тя дойде с баща си и с майка си с голяма карета. Водеха я два големи бели коня, имаха и кочияш. Баба ти живееше в столицата и бяха тръгнали на разходка из провинцията. Тя проучваше народните песни, говореше с хора от селото и все нещо си записваше. Видях я как слезе от каретата  – издокарана, с хубава жълта рокля и с бяла шапка. Косите Ј бяха много светли и дълги, също като твоите. Беше най-хубавото момиче, което бях срещал. И Елица беше хубава, но не можеше да се мери с нея. Марина беше от друга среда, ръцете Ј бяха гладки, чисти, пране не беше хващала, не беше готвила. Щом я зърнах и си загубих ума, в миг ми грабна акъла, Маринке. Косата Ј, лицето Ј, дрехите, всичко беше изящно. А и как хубаво говореше! Нещо щом те завладее така, няма отърване вече, ставаш като буболечка на вятъра.
          Баба ти слезе от каретата и ми се усмихна. Дълго след като отмина, още я виждах да се усмихва. Не знам как, но и тя ме хареса и се увлече по мене. Сигурно не приличах на другите Ј обожатели. И така, без дори да се сбогувам с Елица, след няколко дни тръгнах с Марина и скоро се оженихме.
          ...Баба ти беше получавала всичко наготово, беше едно дете и все Ј бяха угаждали. А като получаваш всичко така отвън, отвътре май нещо ти се отнема. Изглеждаше вече попреситена от живота. Въпреки младостта Ј доста си беше живяла и духът Ј не беше чист като на Елица. Позабавена беше светлината в очите Ј, но тя, Маринке, не направи нещо, за да ме раздели с Елица, и не разбра даже за нея. Аз предадох любовта си, само аз си бях виновен.
          След година се роди баща ти, а след още една година баба ти замина за Париж. Отгледах сам баща ти, така го решихме. Всичко между нас изчезна, явно не е било любов. Имаше само досада и кавги, затова решихме да се разделим. Тя замина, а аз останах с Камен. Това ни устройваше и мене, и нея. Когато той стана на пет годинки, се върнах в моето село. Като заминах, се измъкнах като крадец, само баба Славка знаеше, и не ги бях виждал. Върнах се и се надявах Елица да ме чака. Исках и преди да го направя, но чак сега събрах кураж.
          Тогава научих какво е станало. Като заминах така подло, без дори да се сбогувам с нея, аз Ј отнех живеца. Нежна душа беше тя, обичлива. Отнех Ј цвета, като на пеперудата в съня ми. Хората мислят, че трябва да си слушаш сърцето, Маринке. Но те често слушат заблуденото си сърце, което е оглупяло от нещо, слушат го и стигат до самия пъкъл. Че и други завличат. Сърцето, Маринке, не е безгрешно, запомни го. Греши и още как! Поличбите са безгрешни, но трябва да ги чуваш и да им се подчиняваш.
          Баба ти се омъжи в Париж за един неин професор и там създаде семейство. Не ме питай нищо. Тя вече не е жива, затова да не ровим още в пепелта. Казал съм каквото трябва на баща ти и той е приел нещата. А на тебе ти го разказвам, защото сега започват сърдечните ти проблеми, както ги наричаш, а няма да съм жив да ти помагам. Затова искам да помниш от мене, дете, тихо, тихо, не казвай нищо... Искам да запомниш  – сърцето си следвай, но не си губи ума. Не са врагове сърцето и умът, разделянето им е от глупост. И внимавай има ли поличби, защото те не лъжат. Ти си по-учена от мене, но дядо ти много е патил и може да те научи и той на нещо.
          ...Уговорили се бяхме тогава с баба ти да ме чака в града. Бях я излъгал, че нашите не ме пускат да се махна от селото, затова тръгвам на своя глава. Аз имах малко мои пари, а и родителите Ј ни дадоха нещо да си почнем живота, макар да не им хареса как се махнах от село. Оженихме се и дойдохме на морето, Марина така пожела. Купихме тази къща и почнах да пека сладкиши и да ги продавам. От баба Славка бях гледал, имаше и един майстор пекар по-надолу на улицата, той ме учеше. ... Като тръгнах от селото, само на баба казах, че заминавам. На заранта Ј го изтърсих ей така, направо. Тя се прекръсти и ми рече:
           – А така, отиде си момичето! Недей така, Дамяне!
           – Трябва да тръгвам, бабо, че бързам!  – вече вървях към вратата.
           – Сбогувай се поне с нея!  – извика след мене баба Славка.  – Не се прави тъй!
           – Не мога, бабо, ти ще Ј кажеш. Аз нямам сили.
          После излязох и се върнах чак след шест години. А като излязох тогава на двора, усетих нещо. И досега го помня. Имаше нещо там. Не разбрах веднага какво е, но имаше промяна от предния ден. Огледах се и изведнъж се усетих. През миналата нощ листата на сливата бяха целите пожълтели. Само за една нощ! Не им беше времето да жълтеят, предния ден си бяха добре, а сега бяха сухи и жълти, и падаха. Чувах как се отронват едно подир друго. Отмерваха ми стъпките, с които бягах оттам. Стегна се нещо в мене, ама продължих, нали си бях изгубил ума по баба ти.
          Елица нищо не казала, като разбрала, че съм заминал, но все я виждали със зачервени очи и след месец я намерили удавена. Аз не я забравих, обичам я и сега като преди. Ден не е имало да не я мисля. Сега се надявам най-сетне да я срещна пак и тя да ми е простила... Така е, Маринке. Аз просто се връщам при Елица и не ме е страх. Самотата е по-страшна. Грях стори заради мене тя, като си отне живота. Дано Бог да Ј е простил. Дано и моите грехове Господ и Елица да ми ги простят. Някой ще каже, дъще, че тя е избрала сама да умре и аз нямам вина. Не е тъй, предателството е измежду най-големите вини. Крехка беше Елица и такива като нея трудно живеят на този свят, защото е пълно с мерзавци като мене. И ти си такава, дете, чиста душа. Дано имаш повече късмет. Хайде, почерпи се, Маринке, вземи си пак сладки. Ти се черпи, а аз ще ида да сваря ново кафе! Пък като му дойде времето за важните решения, спомни си за дядо ти Дамян.

          Ако на везните се сложат недоволството от живота и радостта, първото със сигурност ще натежи, защото е по-силното. Кварталът, в който Божура живееше, беше населен с всякакви хора, както всеки друг квартал, но в него надделяваше именно енергията на недоволството и напояваше въздуха, както водата напоява гъбата, затова въздухът тежеше. Тежестта се просмукваше и в самата Божура и Ј влияеше непрестанно, макар да не я усещаше, понеже живееше тук от раждането си. Всеки Ј се оплакваше за пари и за неплатени сметки, тя се оплакваше от същото. Беше съставена от късчетата реалност, които я заобикаляха. Скандалите, виковете и побоищата не бяха рядкост, а също част от изключително стабилната матрица. Ако обаче някой мъдър, светъл ангел видеше Божура, със сигурност щеше да открие и в нея частица от себе си. Щеше наистина да види искрящата частица, останала може би в изгрева на живота Ј. И щеше да я съжали, да му се прииска да Ј помогне. Но дали има в ангелския арсенал подходяща помощ за нея?
          ...Предната нощ Горан се прибра пиян след голяма кавга с братята на Недка. Щом се довлече, веднага се нахвърли да бие Божура, после заспа. Тя му отвори, както правеше всеки път, защото тропаше силно по вратата и нямаше да престане, докато не влезе. Горан спеше, а Божура не мигна цялата нощ. Сълзите Ј, дълго непоявявали се, не спираха. „Този жалък бездомник, крещеше тя наум, аз го прибрах, опитах се да го вкарам в пътя, но от него нищо не става. Пиян лентяй, да пукне дано!“
          Хиляди пъти го прокле през тази нощ. На сутринта си направи кафе, нави си от скука пет-шест ролки на главата и излезе на терасата да простре една кърпа. Лицето Ј беше подпухнало, очите Ј бяха зачервени. Щом влезе обратно, видя Горан, седнал на леглото. Той се хвана за главата над челото, изохка и падна. Божура остана на прага около минута, после бавно приближи. Линейката дойде веднага. Взеха го за скенер и други изследвания и до обед се знаеше със сигурност, че е получил масивен инфаркт. Казаха, че ще умре, ала след три дни още беше жив. Не дойде обаче в съзнание и лекарят Ј обясни, че едва ли чува какво му говорят. Като мина една седмица, го преместиха от реанимацията в обикновена стая. Обясниха Ј, че ще го оставят там най-много още десетина дни, а после тя трябва да си го прибере. Божура влезе да го види. В стаята имаше други трима болни, но те бяха в съзнание. Устата на Горан беше изкривена, дишаше с хрипове. Беше буден, ала изобщо не реагира на думите Ј, или поне не личеше да го прави.
          Хранеха го изкуствено със сонда. Прогнозите бяха много лоши. Божура излезе от стаята и спря възрастната сестра, която винаги беше любезна с нея. Попита я как ще го храни, като се прибере вкъщи.
          Сестрата Ј каза:
           – Няма да можеш, мила! Той се нуждае от специална помощ, за която ти не си подготвена. Но тя е много скъпа.
           – И какво да правя?  – попита Божура и погледна в земята. 
          Сестрата, симпатична изрусена жена пред пенсиониране, която беше видяла какво ли не, ала още не беше свикнала с човешката мъка, я изгледа. От погледа Ј не пролича дали разгада правилно объркването на Божура. Каза Ј тихо:
           – Възможно е той да се оправи, ако някой се грижи за него през деня и през нощта, но ти не си квалифицирана и ще се изтощиш само за няколко дни. А и е малко вероятно да се оправи. Вече ги отгатвам тия работи. Дори да се възстанови, кой знае мозъкът му как ще е... Гледам те, че често идваш и че си притеснена. Разбирам те, мъж ти е, искаш да му помогнеш. Но да ти кажа, мила, пък ти си решавай! И да се оправи, няма да е същият като преди. Може да не говори или да не ходи, може да не е нормален. Да знаеш, че много жени не идват за мъжете си. Грехота е, знам, но никой не им помага, пенсийките им са малки. Те и заплатите са същите. Нямат кола, нямат кой да помолят, нямат и пари за такси, и просто не идват. Ние чакаме малко, после пращаме болните в един дом на двайсетина километра оттук. Не е хич добре там, но друго не можем да направим. Така че ти си реши сама как ще постъпиш. Мъжът ти не е осигуряван, нататък ще трябва да плащаш много пари за лечението. 
          През цялото време Божура гледаше в земята. Накрая попита:
           – Все пак оправя ли се някой в тоя дом?
           – Рядко, повечето си умират. Но и чудеса винаги се случват, и това е възможно. Сестрата отмина, а Божура остана в коридора. Какво Ј мина през главата в тези минути, само тя си знаеше. Това дори не бяха думи, по-скоро нещо цялостно, придошло изведнъж, както усещането за топло или студено.
          ...Откакто Горан получи инсулта, Божура нито за миг, дори за част от мига, за субсекундно мигновение, не изпита съчувствие към него. Тя беше животното в джунглата, за което нападението на хищника внезапно е спряло и сега може да се измъкне. Можеше дори нещо много повече  – да се отърве от хищника завинаги. Любовта Ј беше свършила и навярно с нея си беше отишла и възможността за най-човечните неща, като прошка или състрадание. Друг на нейно място може би би направил друго, може би и тя би могла да постъпи различно оттук-насетне, но Божура просто се подчини на инстинкта си... От инсулта насам и омразата Ј се стопи, остана само атавистичният донякъде, животински инстинкт за оцеляване. И преди я беше водил, ала сега се изостри като острието на меч, защото за първи път нещо съществено се промени  – Божура вече не беше в положението на жертва. Сега тя владееше положението. Не Ј трябваше обаче отмъщение, трябваше Ј най-вече гаранция. Нужна Ј бе сигурността, която така Ј липсваше последните години.
          Излезе от болничното отделение и тръгна по павираната пътека. Есенните листа пукаха под краката Ј. Видя катеричка на едно дърво и Ј се усмихна. Стана Ј леко приповдигнато, все едно е пролет. Доброто предчувствие се засили, докато гледаше дърветата, сградите на болницата, край които минаваше, хората, фонтанчето. Постепенно придоби напълно физическото усещане, че е в съвсем друг свят, че това не е светът, в който беше живяла само допреди седмици. Небето беше по-приветливо, хората бяха готови да Ј се усмихнат, сърцето Ј тупкаше по-леко и една дума се въртеше в главата Ј: „свърши... свърши... свърши... свърши... свърши...“ Най-хубавата дума, по-хубава от всичко друго. Мина Ј мисълта, че дори ако Горан я оставеше на мира оттук-насетне, дори вече да е безпомощен, нямаше да е така хубаво, както съвсем без него. Нямаше да е така ново и сигурно. Нещо се опита да помрачи лицето Ј, но не успя и след малко тя влезе в един магазин за дрехи да поразгледа.
          Още на следващия ден, привечер, Божура отиде в бараките при Недка и Ј каза за инсулта на Горан. Предложи Ј да го вземе и да се грижи за него след болницата. Беше сигурна какъв ще е отговорът, и все пак язвителността на Недка я изненада:
           – Гледай си го ти, бе, лельо! За какво ми е на мене? На мене ми трябва здрав мъж. А ти си го гледай, хем няма да те бие вече. Звънливият смях на момичето приличаше на коледни камбанки. Това си помисли Божура и си тръгна с усмивка. После попита и приятелите му, но какво можеха да сторят те, като или нямаха домове, или отдавна ги бяха напуснали и дори не помнеха къде са. Пък и да имаха, не биха посмели да се приберат с някой като Горан. И те Ј казаха да си го гледа, нали му е жена. Сега вече съвестта Ј беше съвсем чиста, като салфетка, сложена на празничната маса в очакване на празненството. Истината е, че се сети и за родителите му, но пропъди тази мисъл.
          Щом мина времето, през което Горан можеше да остане в болницата, сестрата се обади на Божура и Ј съобщи, че трябва да го прибере на следващата сутрин или да реши какво да прави. Каза, че последното е неофициално, просто приятелски съвет. Божура вече беше решила. Тя помоли шефа си да Ј помогне, беше говорила с него още преди две седмици. Той не отиде сам, но плати за линейката. Лекарите и сестрите уредиха всички документи и след час Горан лежеше на леглото в дома на Божура.
          Понякога като че идваше в съзнание. В тези редки минути обаче пак не беше адекватен. По-скоро приличаше на бебетата, когато някой път се будят нощем, но вместо да заплачат както обикновено за мляко или вода, или просто за да бъдат гушнати, внезапно изпадат в особено състояние на смиреност и щастие, и започват да следят нещо по тавана, невидимо за околните. Погледът на Горан също витаеше из реалност, съществуваща само за него. Не разпознаваше Божура, дори не поглеждаше към нея, не реагираше на думите Ј, на името си. Той беше в различен свят или бог знае какво и къде беше. Тук лежеше тялото на Горан, неговите очи, неговите ръце, ала откакто получи инсулта, сякаш го нямаше. Сякаш тогава умря. И все пак можеше да се върне. В тялото му имаше малък таен вход, все още полуоткрехнат, и през него мъжът, който я беше пребивал и унижавал години наред, можеше всеки миг да влезе отново, да се вмъкне обратно, да се настани като у дома си и да остане. А после всичко можеше да започне пак, дори да стане по-лошо. Бяха възможни и чудеса, сестрата Ј го каза, но чудесата можеха да са кошмарни.
          Минаха няколко дни. Всяка нощ Божура сънуваше едно и също  – Горан идва на себе си, става от леглото, приближава, клатушкайки се, до тесния диван в кухнята, на който тя спеше, и се надвесва над нея, после я сграбчва за врата... Събуждаше се мокра от пот и няколко минути се ослушваше за стъпките му. Той не се движеше от инсулта насам, само понякога буйстваше и искаше да слиза от леглото. Веднъж беше падал в болницата, затова връзваха ръката му с бинт. И тя го връзваше, така Ј бяха казали да прави, но въпреки това страхливо се ослушваше дали няма да го чуе как ходи.
          На четвъртата сутрин стана недоспала и уморена. Пи кафе и после направи сутрешния тоалет на Горан. Изтри го със спирт, изряза ноктите му и смени памперса, смени и чаршафа. Даде му лъжичка кисело мляко, но не искаше. Още в болницата опитваха да го захранят без сондата, ала ядеше съвсем малко, повечето плюеше. „Като не ще да яде, не ще! Аз какво да правя? Поне опитах.“ Каза си го и усмивката Ј, същата усмивка като след посещението при Недка, се появи отново. Някак съвсем не на място, но никой не я виждаше. Тя бавно си повтори, че опита всичко, за да го спаси. Нямаше възможност за повече. Сега, каквото съдбата решеше. Стана Ј така добре при тази мисъл, че си затананика. Беше една от песните, които обичаха някога с Горан.
          В този миг усети раздвижване и погледна към него. Той я гледаше. Божура млъкна. Горан имаше измъчено изражение. Устните му се задвижиха, но не излезе друго, освен сумтене. Опита още няколко пъти и най-после успя. Каза го неясно, и все пак Божура разбра. Искаше вода. Тя се разтрепери, но бързо се съвзе. Стана и отиде до кухнята, сипа чаша вода, занесе я в стаята, после я сложи на масата, която беше на срещуположния спрямо леглото ъгъл, приближи до Горан, развърза ръката му и каза колкото може по-спокойно: 
           – Вземи си я сам!
          След това изведе Шаро, и като се върнаха, го нахрани. После си взе чантата, сложи вътре малко багаж и излезе. Купи си билет на автогарата и отпътува за селото на баща Ј. Напоследък действаше импулсивно, а сякаш не беше правила нищо по-обмислено в живота си. Тя постъпваше според ситуацията, но посока Ј даваше мъчителната Ј вътрешна трансформация, която преживя преди време.
          Реши, че ще се върне на другата сутрин. Каза на баща си, че Горан е умрял от инсулта и погребението е било преди два дни. Той я укори, че не го е извикала, но Божура се оправда с това, че не е искала да го безпокои. Наистина, вече беше твърде стар и обичаше през повечето време да се залежава. Тя почти не го видя да излиза от стаичката си, макар че денят беше много хубав.
          Беше есен, ала лятото още не отстъпваше и от сутринта се наложи в целия си блясък. Препускаше на воля, като кон от слънце, и където стъпеше, оставяше неизличима диря. Сееше златни семена и те избуяваха за миг във висока, нежна, безплътна, но осезаема милувка. Огнените копита бяха за Божура стъпки към спомените. Тя приближи дървения навес, където много пъти като малка беше пъдила кокошките, за да им вземе яйцата. Искаше да види има ли вътре пиленца, за ужас на баба Ј. Доста пердах изяде, ала не се отказа от проверките си. Сега тук беше празно, нямаше я баба Ј, нито кокошките. Седна на едно напречно дърво и то проскърца от тежестта Ј. Беше напълняла, но се усещаше лека и подвижна. Попиваше топлотата, държеше се за дървото и Ј се струваше,  – че е на люлка, че ей сега ще литне напред-назад. Даже усети движението и тялото Ј леко се стегна. Искаше Ј се и Шаро да е тук. Обеща си, че скоро ще го доведе, да се порадва и той, преди да е застудило. Замисли се за кучето си. Нямаше да гладува, докато я няма. Всеки ден му носеше отпадъци и кокали от закусвалнята. Преди да тръгне, му сипа цял куп. Остави терасата към кухнята отворена, за да си свърши работата там. Щеше да лае през нощта, но трябваше да го изтърпят за една нощ. Искаше Ј се да го вземе, обаче нямаше как да го качи в автобуса. Хрумна Ј да помоли баща си да Ј даде някой лев да си купи кола на старо. Знаеше, че има нещо скрито за черни дни. Тя можеше да кара, имаше книжка и беше карала стария им Москвич, докато работеше в текстилната фабрика, но после той напълно сдаде багажа. Ще си купи нещо евтино и ще води тук Шаро в събота и неделя. Щеше много да му хареса. Обичаше го този сладур! Можеше да храни и някоя и друга котка, тук никой нямаше да Ј забрани да го прави. Усмихна се и си помисли дали да не си оправи зъбите. Стана и се заразхожда из двора, после отиде да купи половин кило кренвирши за вечеря. Каза за Горан на няколкото човека, които срещна, и те Ј изказаха съболезнования. Влезе в малката сладкарница и изяде една паста, после се прибра. Вечеряха с баща Ј и си поговориха. Той веднага се съгласи да Ј даде парите за кола, щом разбра, че ще ходи по-често при него. Нямаше много, но може би щяха да Ј стигнат. Каза му, че ще му ги върне малко по малко всичките, да не се тревожи.
          Спа непробудно. И докато спеше, разни неща се повтаряха отново и отново, за стотен или милиарден път. Не беше съвсем пълнолуние, но на терасата в дома на Божура Шаро жално зави срещу Луната. Много кучета го бяха правили преди него, защото както животът, така и смъртта нямаха край.
          ...Ето как се случи. Шаро беше навън от вечерта и от време на време лаеше. Изведнъж чу някакъв шум в стаята, където лежеше Горан, и се стресна. В следващия миг видя покъртителна гледка  – живата и пълзяща по небето Луна, която винаги го плашеше, издърпа, всмука нещо трепкащо и светло като нея, едно дълго въже. Въжето излезе от онази стая. Шаро се поколеба, после влезе и приближи до Горан, който лежеше на пода. Целият ден се беше опитвал да стане от леглото... Шаро го подуши, усети миризмата на кръв и облиза раната. Нямаше много кръв, само няколко капчици. Той се боеше от Горан, но и го харесваше, защото се държеше добре с него. Сега усети нещо много странно. Подуши го, после отново, и се изпълни с безпокойство. Беше съвсем ново за преданото му кучешко съзнание  – Горан лежеше на пода, подушваше го, а в същото време си беше отишъл. Хем беше там, хем го нямаше. Шаро дори отиде в коридора и се повъртя край входната врата, после се върна. Легна за минута и безпокойството му нарасна. Подуши пак, облиза раната и излезе на терасата.
          Погледна Луната. Там отиде Горан. И тогава нервността и безпокойството му така нараснаха, че взе да вие. Не го беше правил преди. Виеше и с това сякаш Ј викаше да го върне. Ужасът му от невъзвратимостта беше пълен. Не харесваше лъчите на Луната, а сега направо подлудяваше от тях. Кожата му настръхна. Скоро обаче Луната се скри зад един облак, Шаро се поуспокои и млъкна. Влезе в стаята, легна до Горан и повече не помръдна оттам. Не стана дори когато Божура завъртя ключа в ключалката и после влезе в стаята. Той бдеше като верен приятел.
          Беше още много рано, защото тя се прибра с първия автобус. Отиде до Горан и го разгледа. Беше се ударил на метално ребро от радиатора на парното. Раната беше съвсем малка, отзад на главата, и косата му я скриваше. Божура погледна пода, кръвта не личеше. Провери пулса на Горан, поотмести го, взе парцал от кухнята и изтри радиатора. Седна на леглото и пак се загледа в пода. Леглото беше високо, а долу имаше съвсем тънък балатум върху мазилката. Реши, че както и да беше паднал, щеше да свърши така. А ако не беше? Въпросът не я свари неподготвена. Почувства се като актриса, застанала на сцената с добре научена роля. Тя погледна недокоснатата чаша с вода в другия край на стаята и кимна тържествуващо на невидимата публика. За няколко дни щеше съвсем да се обезводни, устните и пръстите на ръцете му бяха сухи и напукани. Пък и почти не ядеше... Сякаш чу аплодисментите, гръмки като отворено шампанско. Изведнъж я преряза мисълта  – ами ако беше паднал така, че раната да е отпред? Тогава се почувства всесилна, всемогъща, както Горан след поредното си връщане от полицейския участък, и самообладанието Ј бързо се върна. Всичко се нареждаше добре.
          След малко се наведе и опита да го пренесе на леглото, но не успя. Въпреки, че беше много отслабнал, беше тежък за нея. Опита още няколко пъти. Както се мъчеше, внезапно вдигна глава. До вратата стоеше Силвия.
          Не я беше чула да влиза. Божура още беше с връхната дреха от пътуването, дори не се беше събула. Тя се стресна и започна да обяснява нещо, но Силвия приближи, клекна до нея и Ј направи знак, че ще Ј помогне да преместят Горан на леглото. Скоро успяха. Божура го върза с бинта. Шаро вяло се въртеше край тях.
          Докато чакаха лекаря, пиха силно кафе. След малко той дойде. Най-вече Силвия разговаря с него. Обясни, че Божура я е извикала в два през нощта, защото Горан бил много зле, тя се качила и само след минути умрял. Двете толкова се паникьосали, Божура така се разстроила, че не се сетили да се обадят на Бърза помощ веднага. После, като се сетили, вече се разсъмвало и решили да изчакат утрото, за да му позвънят на него. 
          Лекарят прегледа епикризата от болницата и попълни документите за смъртта без много въпроси. Би на Божура инжекция за успокоение, после пи кафе и си тръгна. 
          Божура благодари на Силвия.
           – Каквото станало, станало!  – каза Ј Силвия.  – Там горе, като идем, ще ни съдят за всичко. Ако е грях, ще си платим. Но тук ти достатъчно плаща, стига ти вече!
           – Откъде знаеш кога е умрял?  – попита я Божура.  – И докторът каза, че е било тогава.
           – Всички знаят. Кучето ти ни го съобщи.
           – Шаро ли?
           – Шаро, да. Почна да вие през нощта, аз се събудих и погледнах часовника. Такъв жален вой не бях чувала никога. На някой поне му е било мъчно за тоя негодник. Но да не говорим повече, за мъртвите или добро, или нищо. Хич не чух кога е паднал, нищо не чух друго.
          Божура погледна Шаро и му се зачуди. После се зае с погребението и го забрави. Трябваше да урежда много неща, да прати телеграма на родителите на Горан, да приготви житото, да потърси по-евтина агенция...
          А Шаро още се чувстваше зле. Ако беше човек, сигурно през целия този ден, както и през следващите, щеше да има омърлушено изражение. Всъщност и като куче го имаше. През неизброимите пъти, когато Горан беше пребивал Божура, искаше да скочи и да го ухапе, за да я защити, ала го беше страх. Не можа обаче да го намрази  – с него беше винаги добър, разхождаше го, говореше му, играеха си, даваше му тайно от храната си. Така Шаро научи важен урок  – нещата рядко са бели или черни. Най-често има поне един различен нюанс, който, ако е черен, пречи на любовта, а ако е бял, пречи на омразата.
          Най-често, но не винаги. За Божура нямаше нюанси. Тя отиде само веднъж на гроба на Горан след погребението. Запали свещ, забоде я сред поникналата трева, прекръсти се и си тръгна, без повече да се обърне. Не остави цвете, но самата тя беше като разцъфтяла. Тази подмладена жена, загубила най-сетне празнотата в погледа си, или по-скоро заменила я с много по-приемлива празнота, почти нямаше общо с предишната Божура. Освен може би все още липсващите Ј зъби. Тя се качи в колата и погали Шаро. Той замаха с опашка. Беше събота, средата на юли. Божура щеше да го води в селото. Там можеше да тича по цял ден и да лае с другите кучета нощем на воля. А ако имаше Луна, щяха да лаят още повече. Но Луната не заплашваше с огромното си око него, Божура или дядо Георги, така че Шаро щеше да е спокоен. Животът беше хубав, а когато отиваше в селото и се заиграваше на двора или го пускаха да обикаля улиците и поляните наоколо, ставаше дори още по-хубав. Както някога Горан, така и Шаро живееше в сегашния миг, но дали заради кучешката му природа или заради нещо специално в него, той не би и помислил да наранява или унижава друго куче. Пък и Луната, тази вечна небесна спътница, му напомни, че пребиваването тук е твърде крехко и накрая си отиваш безславно от този свят. Затова имаш време само за едно истинско нещо  – да си щастлив, докато може. Въпреки че не задълбаваше в спомените, Шаро нямаше да го забрави. 
           
           
           
           
           

          Павел Славянски
          СТИХОТВОРЕНИЯ
           


           По тъмно искам да ти кажа нещо светло...
                Николай Кънчев
           

          В душите ни валеше слънчев листопад, самата есен.
          Допивахме последната усмивка на деня. Един чудесен
          и тъжен залез. Прехапа устните последната мечта
          да се насладим на ведри пожелания. И на съдба.

          Завити в дългите балтони, много, страшно жадни думи
          танцуваха с високите си приливи. Едно безумие,
          което не донесе хляб. Те, разбили и съня ни, побеляха
          с косите ни, под черепа потърсили небе и стряха.

          Каква утопия! Кресливи опоненти с властни навици
          осъждаха духа и свободата ни. Маркираните знаци
          с капаци замъгляваха очите им. 
          Сами, по правата си линия
          брояха и парите, и слугите си. Уж живи, а умираха...

          Разкрепостен, духът ни по нестинарска жар в епохата
          се рови пепелта, разжарва въглени. Тревогата
          пак регулира целостта на вярата. И есенно в нощта
          пулсира звездната дъга на словото, 
          сетивото на зората...

          5 октомври 2007 г.  –
          последната ни среща с Николай Кънчев
           
           
           


            На Георги Григоров

          Приятелството не се надява на извинения и прошки,
          нито на гъвкави сладкодумия  –
          то е като бистър поток, който мени своите приливи,
          но следва руслото си, не се сепва от поривите 
          на дъждовете,
          търкаля своята песен и разказва за своя извор
          и ако ромонът е наслада, влагата блика 
          в зелени стръкове.

          Пием отражението на образите си  –
          и ако росата освежава кръвта ни и насища вените,
          то приятелството е като времето, 
          вае с точност чертите ни,
          то е оня олтар от съвършени отпечатъци
          попил чисти очите ни и проникнал в душите  –
          приятелството е дар и съкровено причастие.

          22 декември 2008 г.
           
           


          Духовно наследство. Обходих всичките родни селения,
          четох небивали надписи, надничах в рой родословия  –
          казват, ковчезите орехови все си миришат на шума,
          друго е да се ровиш в памети и без грях да се молиш...
          Камъчета в реката сеят всевечност от думи,
          спъват, галят водите, събуждат синкави ромони,
          по прозорците на белите къщи пак раздумки-отблясъци 
          витаят с нрави и образи на човешки сезони...
          Бродя под огромните орехи, вбили в слънцата корони  –
          от клоните им на пушки приклади злите духове борят,
          и мъстта е жарава (но будят ли моите стихове?)  –
          знам, гневът е награда и ме разхожда по белите листи...
          Пърлят ни нощи сурови в тази балканска безпътица  –
          облаци смучат мъглите, тлее росата сребриста,
          виждам в лицето си скитника как и в градските улици
          все си рои в прахоляка странни бездомни приумици...
          И лишен от съчувствие, денят ни горчи от невяра,
          чувам земята си, родната, вибрира под стъпки 
          и спомени,
          гърчи се нещо в душите ни, духът е без вкус за наслади,
          гледат  – защо ли?  – с ирония 
          на нашите български корени...
           

          28 януари 2008 г.
          Интензивна кардиология
          на I градска болница  – София
           
           


          Слава Богу, животът ме блъскаше в бурни поречия,
          буден бях, не чаках пощада от мъстивите гребени  –
          с глътките въздух сродявах дъха си. Обречен е
          само човешкият мозък, откърмен 
          с кабинетни видения...
          На живота ми всички сезони обкичвал съм с чувства,
          стръкове дързост крепяха ме дори в поражението,
          знамена и съблазни ме изкушаваха доста изкусно,
          но знаех, само езикът е памет в скута на времето.
          Горяха ме доменни пеши, с ръцете си режех метали,
          опасвал съм с кабели прясно изникнали сгради  –
          от дългото пътуване прегърбена душата си храня
          с достойната вяра на дните с изстрадани багри.
          Със сплав от вяра и нежност си нося съдбата сурова,
          за къшея хляб съм се борил, но хляба ни вечно не стига,
          живеем в държава абсурдна, държава, която не мога
          да мразя, родените в нея изсичаме нейната диря...
          На лакът подпирам нощта си, къде ли се дяна зората,
          горещият вятър е сила, ще разлисти ли тъмните дебри?
          Нима сме пастири забравени? На кръвта сетивата
          пулсират с надежди за бъдното, за простори доверие...

          2 април 2008
           
           
           
           

          ИМПУЛСИВНО

          По над 200 българи дневно умират от инфаркт  –
          това са статистически факти, обрамчили България,
          в тази малка държавица продължава безумният старт
          да се къса пъпната връв на изтъняващата ни нация.
          Пир върху гърба на бедния днес е всеки парад,
          ослепява духът ни, закърняват човешките чувства,
          върху гнилите патерици подпрян, нашият свят
          възхвалява перверзията като вещо изкуство...
          Корените на дърветата хранят якия ствол,
          но в замяна чрез листи и клони пият слънце  –
          неизменен закон на растежа, скрепен с водица и сол,
          въдворил се в хармония... Помним ли нейните знаци?
          Под знамената ни бойни крачеха бойни завети  –
          с кръв да браним земята си и своето име.
          Но наглите властници (възпявани от удобни поети)
          трампят българска вяра, сучейки българско виме...
          Народ, който не пази земята си, превръща се в роб,
          (оковите робски още грачат и тътнат в душите ни)  –
          докога ще се влачим след живеца на своя живот,
          без градежа на наша, достойна съдба и родина?

          17 май 2008 г.
           
           
           

          Димитър Дъбов
          ЛАМАРИНЕНИТЕ ХРИЗАНТЕМИ1 
           

          Първата война продължи ден.

          Втората война завърши в два.

          Третата изобщо не избухна. Два последователни топовни гърмежа оповестиха началото и края на преговорите.

          Четвъртата война се водеше вече пети ден.
          Земята беше толкова много блъскана от ботуши и машини, че запя своята песен на отчуждението и забрави за есен и зима. Натъпка устата си с трева и задъвка мълчаливо между тоновете. Облаците ближеха небето, а лигите им, подострени от вятъра, падаха косо върху войниците пети ден.
          Тридесет и седми армейски полк чоплеше местността, позната като Лозо поле. Тук бе заветният хълм. Винаги има възвишение, което трябва да се покори, за да се спечели битката, войната. Втора рота, състав около четиридесет и двама, бе на предна позиция. Всичките момчета, защото имаше и такива, и мъже бяха от село Краличево. Все хубавци и напети. Сред тях изпъкваха двама, преназначени от друга рота, единствени оцелели след обстрел. Първият се извисяваше с ръста си, другият  – с очите си. Толкова голямо сини, че другарят му бе сякаш опрял глава в небето. Исполинът го знаеха като Иван Грънчаря  – смугъл, гъсто брадат, но с едни фини ръце, които не отговаряха на телосложението му. Затуй и всички му се чудеха. Но никой не го питаше, защото той мълчеше от първия ден на войната. Казваха, че обелвал по някоя дума пред синеокия. А той пък, от своя страна  – слаб, сух, но висок по своему, имаше чудната наклонност да рецитира стихове. Чудна, тъй като никой в този серен, влажен, мръсен въздух не мислеше за друго, освен за минутите, в които се хранеше с цигарата и се затваряше в себе си. И тогава Василевса  – всички го знаеха само под това прозвище  – присядаше до някого и зарецитирваше стиховете си. Защо Василевс  – нито движенията, нито позата на тялото, нито гласът, нито кръвта, ако изобщо имаше кръв в измачканото му тяло, не му придаваха царска осанка, но сините очи, сините...
           – Е, бре, Василевсе, мани се оттук, остай ме да пиша на женицата ми!
           – Василевсе, пречиш брат!
           – Остави ни на тютюн, Васьо...
          Редовно гьрмяха тези гласове. От тях страдалецът падаше като убит, влачеше се по корем, въргаляше се сякаш имаше в тялото си чума и трябваше да я предаде на друг, за да се отърве. Косите му се измачкваха, ставаха на туфа. В тези моменти ръката на Грънчаря го привикваше. Очите на Василевса грейваха по-силно, въпреки че клепачите знаеха, че това ще последва. Той се примъкваше към другаря си в ледено влажния окоп. Опираше глава на рамото му и редеше, сякаш пишейки на хартия суфлираше стиховете си, тихо и с толкова нисък, плътен глас, че Иван винаги първо се сепваше, но после се заслушваше. Някой там му подхвърляше пушката, за която на Василевса му бе все едно. Харесваше му само заоблеността на приклада. Другото той не го възприемаше като пушка. И тъй двамата ставаха все по-споени. Разбираха се само от униформите си  – Грънчаря все така мълчалив и другарят му  – изпит от думите. Грубите шаяци ласкаеха плътта им и я зачервяваха около вратовете. Сякаш бяха вързани с обетни вериги.
          Картечниците отново замляскаха  – от устите им хвърчаха счупени пломби, кръв и парцали. А сякаш ястието така и не стигаше до зъбите им, отблъскващо крехко и младо. Въпреки това, те зашляпаха с устни и забумтяха с бесните си кореми.
          Отново. Отново... Беше дадена заповед за атака на хълма. Не можеше да бъде достигнат.
          Василевса хвана пушката си по-скоро от ирационален страх пред ротния. Иван, който знаеше за тази слабост на другаря си, го завлече със себе си към предната стена на окопа. Натъкми го на позиция до себе си, малко поприкрит от метален стълб пред него. Не тъй че да го изложи на пряк огън. Василевса не възразяваше. Сякаш това беше като отплата за слуха на Грънчаря. И тъй двамата се заблещиха в мерниците на пушките и зачакаха. Гърмежи пълнеха размазания въздух със спонтанността си и той падаше тежко върху войниците в двата лагера, притискаше ги към хумуса и сякаш им подсказваше къде е краят. Бомби с оредели зъби ръфаха земята и плюеха пръстта по войниците. Отнякъде миришеше на тамян...
          Силен тътен накара всички от втора рота да притиснат каските към главите си, сякаш да не се загнезди в празното място шума. Малко след това се чу изстрел. Беше пушка. В лагера. А след още минута Нанчо Верката влетя в окопа с краката напред. Трепереше, гъгнеше и изпусна пушката си. Войниците се нахвърлиха отгоре му.
           – Нане, какво има? К’во гръмна?
           – Нанка, какво си се подбелил, кажи бре?
           – Нане, не ги слушай, ами казувай що се случи! Защо се метна тука като невидел?
          Нанчо все още не можеше да се съвземе. Войниците насядаха около него. Свалиха му каската. Дадоха му цигара.
           – Какво да ви кажа, ох... Какво?! Какво! Ох! Спокойно, тихо, не ме питайте! Ах, всичко ще кажа, лелееей... Какво... Какво  – току-що един от вразите се промъкна по сухото корито на реката, плъзнал... Ужас! Та плъзнал се до обоза и боеприпасите, гадта му с гад... Гад, ама като ви казвам, само за трепане! Че го и гръмнах... Уф, чакай! Та промъкнал се поразеникът му и като заложил бомба, та ни направи на пистил! На пистил! Сега нямаме ни храна, ни патрон. Вдигна всичко във висинето. Ама аз нали съм си зорко око, дебнах го и го гръмнах... Да!!! Гръмнах го... Ау, че за първи път ми е да убия! Трепереше ми ръката, но си викам  – дай! Ей тука, над ухото го боцнах, та падна като пресечен. Това е то...
          И загълта горчивия дим от цигарата, па като му трепна ръката, отрони въглена и задъвка тютюна. Дъвка  – плю, дъвка  – плю, удари с юмрук дланта си, па скочи и изчезна. Забрави си пушката в калта, но тя не му и трябваше вече.
          Ратниците останаха без дума. Гледаха калните си и мокри ботуши, някои чоплеха копчетата по шинелите си, други барабаняха по прикладите, а имаше и такива, които стояха и само мълчаха. Сред тях бяха Иван и Василевса. Въпреки че устните на втория мълвяха някакви думи, никой ги не чу. А той самият, като се замисли за това, не можеше да си спомни какво е рисувал с уста, думите бяха непознати.
          Наоколо беше тихо. Огънят бе спрян. Тишината. Никой не каза нищо.
          Шляпките на Верката в рядката кал извадиха войниците от унеса. Без да говори, той посочи трима от ротата и ги поведе със себе си. По-късно се разбра, че били изпратени в търсене на някаква неприбрана реколта. Нанчо рапортувал пред командването  – разказал цялата преживелица, като здраво попържвал убития от него войник. След което съжалил за изреченото и се умълчал. Дали му заповед да мисли откъде ще намери храна, а колкото до боеприпасите  – там ставало трудно. Но едно било ясно  – при никакви обстоятелства не можело да се изоставят позициите. Верката с цялата си глава и всичко казал, че има решение и поискал трима войници да му бъдат поверени.
          Така тримата бяха изпратени в различни посоки. Първият се върна и каза, че наблизо има цяла неожъната нива с посивяло жито. Другите двама не намерили нищо. Изпратиха ги заедно към нивата. Те вършаха цял следобед с тиковете си. Единият подпяваше някаква мелодия, без думи, другият се опитваше да приглася, ту по-силно, ту по-слабо, а третият само пухтеше. Като се стьмни, навързаха снопите с коланите си и ги пренесоха на кобиличните си пушки. Сивото зърно бе изчоплено и сложено да се вари под наблюдението на подпоручика. В единадесет часа той стана от стола, удари изтръпналия си крак в полевия котарак, който гълташе пач€та отпреди два дни, почеса левия си мустак и закрачи, и захрачи нервно около огнището. Сви си цигара от суров тютюн, опита се да я запали, отказа се и я задъвка. Разтърка очи и се надвеси над големия казан. Вътре зърното се бе разтопило като олово. Подпоручикът гребна с дървена лъжица, извадена от ботуша, сръбна и мигом се вкамени. Намери го поручикът. Това и загубата през деня му дойде много. Развика се и седна на земята безпомощен и недействителен. Блъскаше с ръце по коленете си и викаше докато около него не се събраха всички от лагера  – целият тридесет и седми полк. Гледаха него, гледаха и вкаменения подпоручик и не знаеха. Изскочил отнякъде, Верката, само по шинел и ботуш, ги разблъска и каза на тримата, донесли житото, да останат. Василевса и Грънчаря бяха и те придошли, но се върнаха при ротата си. Нанчо се доближи до подпоручика, докосна го  – беше изстинал. И попита войниците:
           – Вие пяхте ли, като жънахте житото?
           – Ами, да, да като да пяхме  – каза единият.
           – Ама как „като да“?  – закълва ги Верката.  – Земята ни ражда само поена с утробна вода от жените ни, от мъжка дума на ревност. Житото се жъне само с песен, инак не може да бъде откъснато от прегръдката на пръстта. Само песен! И кат не сте пели, както сте сторили вий, обрекли сте ни всички на гладна смърт. Ето първия!  – и той засочи към подпоручика.
          Войниците ковяха с поглед ботушите си. Не смееха да погледнат Нанчо.
           – Сега само вий можете да се бъркате в житото, затуй почвайте...
          И той им каза какво да правят  – от сивата каша започнаха да леят куршуми, а мъртвите мустаци на подпоручика, които бяха пораснали още повече, стриваха на барут и пълнеха гилзи от оръфани царевични кочани. Стриха и косата и от големите добруджански мамули направиха снаряди за артилерията, като оставиха зърната по кочаните и ги мазаха с кашата. Но вечерта всички спаха гладни.
          Втора рота се върна по палатките. Чуваха се гласове, които кълняха тъмата, шинелите, глада и войната. Иван крачеше бързо и сякаш крачките разтягаха лицето му в гримаса, която подтичващият Василевс не беше виждал досега. И двамата пухтяха отсечено и сякаш почти напевно. И синеокият започна да нарежда стиховете си. Отначало тихо, но после гласът му набъбна и висна на рамото на Грънчаря. Той сграби приятеля си под мишница и го тикна в палатката. Вътре се отпусна на дюшека си, сякаш бе бягал от нещо, и захлупи с ръце очите си. Василевса приседна до него. Улавяше промяна у Иван, но не можеше да я определи. Дори в себе си откриваше нещо, но не знаеше какво е  – само, че е могъщо и мачкащо. Но какво беше? Василевса сложи ръка на рамото на Грънчаря, но той я отблъсна. Продължи да седи със закрити очи. Сякаш гледаше нещо на клепачите си и не искаше да изпусне картините сред войниците в палатката. И започна да трепери. Да се тресе. Челото му се запоти. Все още не сваляше ръцете. Тогава рязко се блъсна назад и остана така. Размърда устни. Всички ротници в палатката го гледаха. Чудеха се какво става, но усещаха, че тук има нещо сякаш страшно. Тогава Грънчаря заговори. Гласът му бе равен, спокоен. Всички насядаха по тревата около него и заслушаха с очи като луната  – бледи и напомнящи за себе си,  – без да повдигат звук, който дебнещият въздух да разнася.
           – Имах жена. Млада беше. Беше моя. Мила. Трудно живеехме. Работехме и дори тя повече от мен. Настана време за жътва. Казаха, че в съседното село имало една проклетисана нива, в която не можел да влезе ни човек, ни звяр. Л пък зърното там било едро като дренки. И също толкова червено. Гледаш жълт клас, а зърното едро и червено. Не знам. Жена ми каза, че ще я ожъне тая нива. Закарах я с колата и седнах в кръчмата да я чакам. Ще се откаже, викам си, като види, че не може да припари в нивата. Пуснах я аз тогава и защо ли. Без забрадка, с дълга черна коса на плитка, взела сърпа и така замина. Останах си аз да се моря с ракия, пък беше и топло. Всичко де що погледа стига  – бакър. А слънцето сипе маста си и журее. Та ми разказват след това. Отишла жена ми със жените от селото при нивата. Навила ръкавите на ризата, пръснала вода към нивата, па влязла сред житата. Другите наоколо завикали, подканяли я да жъне и да хвърля ръкойките към тях. Радвали се, някои даже пеели. Но жена ми мълчала. Нагазила в житата, тя не чувала какво Ј викат другите. Сякаш ги нямало там. Сякаш сама била. И тогава, казват, от ушите Ј започнала да тече кръв, гъста като таниново вино и черна. Жена ми пуснала сърпа и останала така с очи в полето. Ръцете Ј били разперени. Кръвта покапала по бялата Ј риза и сякаш като с въжета започнала да я пристяга, да я души. Клетата подскочила веднъж нагоре и паднала сред житата. Селянките се разбягали и разпищели. Чухме ги чак в кръчмата. Изскочих аз, натежал и мътен от ракията. Хванах една за ръченика, па я питам какво станало, къде е жена ми. Оназ, побърканата, не може да ми каже нищо. Само клати глава и мънка, че била там, там. Удари ме в коленете. Омекнах изведнъж, подпрях се на каруцата, па като хукнах  – право към нивата. Стигнах и слънцето се скри  – него ден залезе по-рано, като да си бе свършило работата. Та стигнах до нивата и вече беше тъмно. Нощ. И няма луна. Само звезди се мъчат да грейнат. Гледам аз и под тях виждам червеното жито. Забравил всичко, хвърлих се сред житата и заринах с крака в търсене. Стигнах до измачкани класове, гледам тук тяло, там тяло  – няма я жена ми. Почнах да я викам  – от нийде се не обажда. Само тишина. Изведнъж стана по-светло и гледам купчина прах сред житата като човек. Ама няма ни риза, ни пола, никакви дрехи по него. Само прах като тяло, паднало, с разперени ръце. Виках, търсих  – няма я. Разбрах тогава. Свалих ризата от гърба си, загребах прахта с шепи и я наслагах в ризата. Вързах я. И избягах. Пръстите ми сякаш изтъняха тогава, изтъркаха се от прахта дето гребах. Качих се на каруцата и към наше село. Още се чуваха виковете като подкарах конете. Върнах се у дома ни. Гледам първото де ми се изпречи бе грънчарското колело. Грънци правя, с туй си изкарвам залъка. Малко, много, пада. Бързо вода донесох, размесих пръстта от жена ми и като забърках една глина... Завъртях я на колелото. И все тъй, сякаш някой ми казваше какво да правя и не можех да се измъкна из ръцете му. Притискаше ме. Гонеше ме. И тъй направих ей таз купа. От прахта на жена ми. И виждате как е бяла. Не съм я вапцал. Тъй си я и направих. Като спрях колелото беше си като всички. Разпалих пещта, изпекох я и ей на. Стана бяла. Бяла. Бяла...
          Грънчаря млъкна и завъртя съдината в ръцете си.
           – И чак после, като я извадих от пещта, завъртях я в ръцете си, хладна беше. Чак тогава заплаках. Очите си изплаках. Отприщи се у мен мъката, разбрах какво е станало, че съм сам. Че не мога дори да я погреба милата ми женица. Нищо. Плаках, стенах и от сълзите, от мъката ли  – набръчках се. Остарях сякаш за една нощ. А онази проклетисана нива си остана тъй и неожъната.
          Войниците в палатката го гледаха, изучаваха бръчките по лицето му и сякаш вкусваха всяка сълза, търкулнала се по кожата. Някои сами плачеха, сякаш бяха загубили и те част от себе си. Други гледаха купата и немееха. Стържеха се с ръце по войнишките коси и без да усетят, скубеха косъмчета, които падаха по тревата и там заспиваха. Сред този общ смут само Василевса се изправи и очите му като по заповед засветиха по-силно синьо. В общата тишина той зашепна, от страх да не го чуе вятъра.
           – Нивата е самодивска. Житото е самодивско. Случва се през времето. Самодивите танцуват върху житото и му се обричат. Затуй и то става червено, сякаш е отнело първата кръв като при невеста. То я побира в себе си и зърната са големи като желание. Тази нива се жъне само от самодивите. Житото в нея пее песен, но малцина са тези, които могат да я чуят. Но след това никой не остава жив. Мелодията сякаш извлича живото от човека и го изсушава, превръща го в прах. Сякаш се храни с него. Допуснало е жена ти, Грънчар, защото в нея е имало нещо тъмно и дълбинно, като косата Ј. То се е оплело от него и я е приело. Но песента му е била толкова силна, толкова първична и пронизваща, че тя не е могла да издържи. А пък и е била омагьосана от него. Затуй е и разперила ръце. И земята се е поила с кръвта на жена ти. Самодивите жънат и конете им овършават и стриват зърното на брашно. После биват убивани. Или по-скоро удушавани от косите самодивски. И с кръвта на дивите коне се замесва хляб. Изпича се в самодивски пещи, докато те танцуват в пламъците. Тъй се хранят те. По един път на четири години, но в хляба им има толкова сила, че ги сродява със земята, водата и небето. И жена ти е станала прах от тази земя, родила златото на тракийските царе, което говори, което е меко. А то е меко, защото е заровено в земята, върху която сега се умира и винаги се е умирало. И в ръцете си сега държиш парче небе. Тъй става с прахта, изпечена от огъня на мъж. Не тъжи, тъй е било писано...
          Грънчаря беше заспал. Спомените го бяха поробили и отнесли. Но той в съня си чуваше всичко, което Василевса изрече. Войниците, един по един умълчани и надмогнати от случилото се през деня и от тези два разказа, падаха по дюшеците си и заспиваха. Василевса свали колана си и завърза краката па Иван, защото се боеше да не повикат духа му в съня. А така той, ще не ще, остава тук. Сложи съдината в прегръдките му и го зави с грубото одеяло. И последен, почти ритуално събу ботушите си, легна, зави се и засънува своята поезия.
          Събуди ги гласът на Верката или по-скоро викът му, защото човек е вик на самия себе си.
           – Ставай! Всички в окопа! Чудо! Чудо!
          И изчезна да тръби по другите палатки. Войниците се надигнаха. Не знаеха след вчерашния ден какво още може да последва. И докато се обуваха, през главите им премина лъч светлина. Беше много странно. Изглеждаха като нанизани на вързало глави лук. Иван се надигна последен. Той като че нямаше интерес към случващото се. Единствено еуфорията на Нанчо, която бе подкрепена от пряка заповед за окопите, го подтикна. Василевса отчаяно търсеше колана си, въпреки че знаеше къде е изчезнал и също, че никога няма да може да го намери. И тъй двамата другари се впуснаха с пушките, единият от тях разпасан. И двамата, и всички несресани, немити се изтръшкаха в окопа, затъркаха очи. На хълма се виждаше нещо бяло, което сякаш не беше сняг, но кой знае. Но още по-интересното бе, че продължаваше да се сипе. От небето, право и само там, на хълма. Наблизо полковият командир гледаше през бинокъла си, а устата му се извиваше като дъга, като не липсваха и цветовете.
           – Не разбирам  – си мърмореше.  – Прилича на сняг, а пък и защо да не е, но по това време. Пък и какво друго може да е освен сняг. Виждам големи бели снежинки. Да, да, много ясно ги виждам. Но пък как само там. Това е невъзможно. Невъзможно!
          Другите гледаха и те и не разбираха, а още повече се объркваха от мърморенето на полковия. Един-единствен Василевса знаеше какво е, но то бе назовало мълчанието му. И той дума не обелваше. До него Грънчаря изобщо не гледаше. Беше още под влиянието на снощния си разказ и последвалия го сън. А пък не го и интересуваше.
          Още се точеше тази война, като че шести ден. В тишината тъкачният стан на картечниците в противниковия лагер заработи. Замятаха се отново артилерийски питомци и разклокочиха пръстта. Чу се дружен вик от противника и земята се затресе под ботушите. В отсамния лагер всички бяха спокойни, въпреки че всеки момент можеше да бъдат избити. Викът се сродяваше с хълма. Почти се изкачваше по него. Всичко така се тресеше, че Василевса изпусна за кой ли път пушката си. Викът достигаше тази бяла стена на върха на хълма, виждаха се каските на противника. И тогава се случи.
          Налитайки на бялата преграда, полкът се срина. И то как! Сякаш бяха избухнали няколко гранати наведнъж, без това да се е случило, и се виждаше само клането, което предизвикаха. Нагазвайки в бялото, от войниците на остана нищо цяло  – върху отсамната страна на хълма падаха късове месо, парчета пушки и дрехи. Търкаляха се каски, щикове. Ботуши търсеха собственика си все още с краката в тях. Ръце стискаха въздуха и падаха. Изобщо се видя клане, толкова цялостно и толкова мащабно бързо, че не би могло да се сравни с кланица или с каквото и да бяха виждали войнишките очи. Или пък чІвали войнишките уши. Една глава с каска се изтърколи до окопа и се спря в бодливата тел. Измъкнаха я оттам. И в раната намериха цвят от хризантема. Обикновен бял цвят. Полковият командир дълго го въртя в ръцете си. Мачка го и нищо. Бял цвят от хризантема. Намериха и още един, останал в разрез върху каската. Същият, бял. Никой нямаше отговор на случилото се. Верката барабанете по манерката си и се връщаше назад. Припомняше си всичко, което бе разказвала баба му. Всичко което бе чул от чичо си, участник във втората война. Но напразно. Нищо. Полковият храчи, храчи, храчи докато му пресъхна устата. След което удари бинокъла си в земята и от този звук се роди заповедта  – двама да отидат да разузнаят отблизо. Нямаше желаещи, затова бяха избрани. Те се опитаха да протестират, но видяха дулото на пистолета на поручика. И от немай-къде легнаха в тревите и запълзяха към хълма. От окопа ги следяха зорко. Двамата, когато стигнаха върха на хълма и навлязоха сред белите цветове на хризантемите, защото нямаше съмнение, че това са точно цветове, последваха съдбата на противника. Само че се изтърколиха от другата страна на хълма.
          Ротният хапеше върховете на яката и дърпаше надолу мундира си. Лицето му стана червено. Не стига, че не разбра нищо, ами изгуби нахалост двама войници. И какво? Заветният хълм не може да бъде превзет, не може да бъде преминат. На него се издига вал от хризантемен цвят и налитащите се разкъсват и мрат. Бели, нежни, меки и ароматни хризантеми спират изхода на цяла война. Кой можеше да го предвиди? А пък и откъде се взе това? Не беше ход за отвличане на вниманието от страна на врага, както мислеха в началото. Вече имаше и жертви. Цветовете си мъстяха, заради обречеността си да бъдат късани. Изход! Къде може да се търси?
          Слънцето, колкото и да беше вяло, вече граничеше с пладне. Изход! 
          Изведнъж Василевса се изправи. Очите му синееха. И каза само: 
           – Пуснете ни с Иван.
          Ротният не искаше и да чуе, полковият твърдо тръсна глава. Тогава Василевса взе белия цвят от хризантемата. Пусна го в устата си и го задъвка. Започна да мърмори. Отвори устата си и оттам излезе само пара като вятър, която носеше мелодия. Полковият пребледня и се свлече в калта. Свестиха го. Той само махна с ръка към двамата доброволци. Не можеше да се изправи. Гледаше небето и не разбираше. Усещаше...
          Всички гледаха как двамата се отдалечават. Как стават все по-малки.
          Грънчаря и Василевса по пътя си към хризантемите стъпваха по чистите треви. Не се докоснаха до мъртъвците. Бавно скъсяваха разстоянието. Мълчаха. Иван беше затворил очи и другарят му го водеше за ръка. Усещаше тънките и нежни пръсти в своите. Спряха се пред вала и паднаха на колене. Иван отвори очи. Пуснаха ръцете си.
           – Сега?  – погледна Грънчаря приятеля си.
           – Нека помълчим, пък после...  – едвам чуто каза синеокият. Мълчаха. Само те знаеха какво се случи тук. Само те. И мълчаха.
           – Извади сега жена си, Иване!  – прошепна Василевса.
          Грънчаря бръкна в големия джоб на шинела си и измъкна оттам бялата съдина. Подхвана я отдолу с двете си ръце, на височината на гърдите, пред сърцето. Василевса посегна към цветовете на хризантемите. Дръпна ръка като опарен. Малкият му пръст падна отрязан. Той разтърси глава. Промърмори нещо, което в тази особена тишина дори и Иван не чу. След което занарежда на висок глас думи черни, тежки, като недялани камъни, сякаш ги четеше в кръвта по нарязаните си длани. Беше загребал цвят и се виждаше, че този цвят не е нежен и бял, а ламаринен и бял. И така той го посипа в купата. Грънчаря я поднесе към устните си и отпи. От устата му се понесе мелодия. Василевса загреба отново, като не спираше да мълви думи, които Иван не разбираше. Но той пък слушаше мелодията, която приютяваше тези думи и ставаше на песен. Той отново отпи и върна съдината на мястото пред сърцето си. Синеокият му другар диплеше листенцата като багреници и ги наричаше за скорошно завръщане като трикрили лястовици.
           – Иване, хризантемите се връщат към небето, връщат жена ти към небето и ние сега водим нашата война с господа, който е решил да се намеси и да ни накаже. Ще умрем!  – Василевса изрече това бързо, но отчетливо, хванал купата на Грънчаря, докоснал жена му.
          И продължиха да правят това, което бяха започнали. Едно след друго. Хризантемите се топяха. Ръцете на Василевса кървяха рисунъчно, а устните на Иван бяха платното. И с всяко действие те ставаха по-малко видими, по-прозрачни. Изчезнаха. Останаха само песента и краят на войната.
          Венцеслав Пейков
          СТИХОТВОРЕНИЯ
          70 години от рождението му
           

          КЪМ БЛИЖНИЯ

          (Възможен монолог на Тончо Русев)

          Живот  – любов изпепелена.
          Живот  – фантазия и страст.
          Трептяща в слепоочията вена.
          Хармония. Мечти. Танго. И джаз.
          Живот  – клишета лесни.
          Живот  – и радост, и печал.
          Море от жестове словесни.
          Усмивки. Клетви. Ритуал.

          Ако поискаш да си магнетичен
          на тишината песента обичай.
          Общувай ти със светлината
          тъй както мравката с трохата.

          А по пътеката, по правата,
          недей затлачва на предците дирите.
          От фризера на славата
          отдалечавай се с пастирите,
          възпели будни птици и звезди.
          Побратимен с поети слънчев син  –
          наследник на корави българи бъди.
          Беди ли те споходят  – справяй се самин.
          Бий шута глух и сляп да си дори
          на негодяи, хакери, истерии.
          За залъка насъщен честно се бори.
          Така с попътен вятър ще намериш
          за своя плаващ кораб хоризонт
          безоблачен и ясносин.
          Стани на правдата архонт
          в изстрадания ден. Нали наясно си:
            общувай повече със светлината
            тъй както мравката с трохата!
           
           
           

          ВЪЗМОЖЕН 
          МОНОЛОГ НА СТАВРИ КАЛИНОВ

              Който има уши да слуша,
              нека слуша!
                 (Мат. 13,9)

          На зографисана дъска  –
           леска с вековна възраст,
          да броди е вселен
           вселенен войн на кон
          в астрална звездност.
          Мечтателите светлооки
           го славят и сега
          със жестове на богове.
           И другите, буквалните,
          миропомазани с маразъм,
          напускат спалните си топли
          и влизат в тихата изповедалня
           за тайно съприкосновение
          със Слънчевия войн.
          По здрач мълви им притча
           копиеносецът Ездач
          за битка със Сеяча на мъглите.
          Нетрезви и опиянени са
           от патос стаден влезлите  –
          не чуват глас ни шепот.
           О, вие другояче сътворени!
          От себе си катрана изчистете
          преди в сърцата ви да зейне рана,
          преди изнемощял да глъхне пулсът ви
           неравностоен на живот.
           И ушната си кал.
           

          МОРГА

          Впрягам всичките си
          нервни окончания и вени
          поетични озарения да придобия
          и възторгна даже оня,
          който за стотинки жълти
          е към моргата отпратил
          труп на ближния за упражнения
          на медик със скалпел.
          От транзистор калпав вънка
          кънтри музика кънти.
          Циганета сополиви отброяват
          за паничка леща само
          снопче от стотина свещи.
          Псета срещат и изпращат
          с лай ковчезните кафези.
          Катафалките отнасят
          мириса на ириси  –
          крадени цветя от гробове
          за повторна употреба.
          Никого не мога да възторгна
          в тая морга без почивен ден
          с думи, жал и скръбни бдения.
          И ми казват сбогом
          като в трилър с ужаси наситен
          поетичните видения подгонени
          от надвисланата сянка
          на маскиран килър.
           
           

          Нина Пантелеева
          ДЖО ИНДИЕЦА
          Разказ
           

          Най-прекият път към новата ми служба минава покрай „нашето училище“, но не откъм булеварда, откъм големия двор с баскетболния кош, а по малката улица. Оттам сградата винаги ми е напомняла съборена на една страна великанска буква Ш. Първият ден това тлъсто Ш направо ме всмука в себе си неудържимо, някак болно, разтърсващо. Сграбчи ме с огромни щипци като че е мощен контакт за трифазен ток... и грубо ме захвърли назад. Не само в календара, а дълбоко вътре в самата мене, там сред забравеното и незабравимото. Не можех да се освободя, а и не исках. Лица, очи, ръце... ме завъртат като виенско колело... надпревара, класни, контролни, драми, които днес ми изглеждат направо смешни. Но тогава!? Учители, ученици... и в блъсканицата сред тях аз  – изгубена и търсеща. Всъщност нищо съществено не бях изгубила  – по някоя тетрадка или писалка. А какво търсех? Място за себе си естествено, място сред другите, което да ми харесва, да се забелязва сред шум, гласове, дневници, пронизителен звън, отсъствия, приятелства и вражди... амбиции, солта на часовете и междучасията, амбиции за бележки, погледи, внимание и предпочитание... за всичко.
          А колелата бяха тежки и стари. И ние се возехме, седнали на рамката.
          Добре гледаната, редовно боядисвана и ремонтирана огромна буква Ш ме теглеше назад, като че не е от тухли и бетон, а магнитна. Тогава в това далечно „назад“ търсех своето място, без да подозирам, че само след броени години ще го търся отново. После пак отново и отново...
          И така. Връщам се назад. А винаги бързам напред. Както всички наоколо. Бързаме много по-стремглаво, отколкото ни се иска. Заплашително напред. Само внимавам да не се препъна. Не винаги ми се удава. Сигурна съм  – и другите внимават. И те с променлив успех. Постепенно това забързано „напред“, само временно посмачкано, се отърсва от сантимента на първата целувка и заема обичайното си място. Един ден крайно се изненадах  – отминала съм, без да забележа, сивото огромно Ш с белите прозорци и двата малки вътрешни двора с контейнерите боклук. Това бе паметният вътрешен двор, където, миг преди появата на директора, Иван успя да изхвърли гущера. Бе го донесъл като поздрав за новата физичка. Щом тя влезе, животинката плъзна по гърба на Величка. Разпищяхме се: „Гущер! Гущер!“, а физичката излетя в коридора. Ние обаче никога не Ј простихме омразата, с която ни изгледа. После, когато дойде Нуньо, посрещна го подозрителна тишина. Не е имало такова нещо, каза спокойно Величка. Дебелата плитка стигаше кръста Ј. Шестиците в бележника вдъхваха доверие.
          И пак препускам в своето напред  – кога, как и какво трябва да направя. Трябва, трябва... трябва... Днес, утре, вдруги ден... Не мога да спра. Всеки иска да спре, не изобщо, така за минутка... Ако някой е успял, щеше да се похвали. Говоря за спирка „Почивка“  – един дълбок дъх, не повече. Но продължавам напред. Вечер изритвам обувките в антрето и вдигам крака върху масичката пред телевизора. Днес е епоха на заместителите  – лекарства, амбиции, дори любов... Тези вечерни мигове пред телевизора също са заместители. На какво ли?... На всичко изгубено по пътя „напред“. Тишина, зелени дървета, мирис на свежест, не на сръбска скара. И ето! На масичката сред вестници, нагли реклами и снимки  – томче Вазов. Това значи  – някой пак има класно. Отварям на посоки  – „Даскалите“. В съзнанието ми е останало едно  – пердашели солидно. И в същия миг в шумоленето на страниците долових нещо далечно, толкова далечно като следа от паднала звезда. „И внимавай! Ще те зашамаря!“
          Наричахме го Джо Индиеца. Нашият учител по химия Василев. Видях го пред себе си такъв, какъвто го видяхме първия път. Всъщност той изобщо не се промени. Нямаше време. А не бе изтеглил шанса да бъде учител на някого като Вазов, дори от ниските стъпала на този ранг. Щяха винаги да четат за него.
          Тогава смятахме, че ще го чуваме при всяка падаща звезда. Но когато се събираме класът, напоследък всяка година, шопската салата измества спомените.
          Днес да си сантиментален не е модерно. Нещо много повече  – прикриваме го, даже се срамуваме. Представяме се по-груби, отколкото сме, по-безразлични; внимаваме да не издадем болката си, дори и радостта. Не става въпрос за сълзите. Те като че изобщо не съществуват и не са съществували. Техниката агресивно стъпка сантиментите. Мишката ги доразмаза. Но те се спотаиха в самите нас, колкото по-невидими, толкова по-устойчиви, защото човешкото битие е програмирано да бъде сантиментално. Тук вече съгласието или несъгласието ни е без значение. Ние живеем с миналото си. Дори повече отколкото с настоящето. Докато премигнем, утре вече е днес; днес вчера. В сънища и безсънни часове пристъпват отдавнашни лица, не сенки, а съвсем като живи. Чуваме гласовете им, долавяме дъха им, усещаме дҐсега на устни и длани. А нещо гьделичка очите ни. Това не е ли сантимент?
           – Наистина ли зашамаря?
           – Така казват.
           – И кого е зашамарил?
           – Един от големите, но не от тези в единадесети клас, а много по отпреди.
           – Познаваш ли го?
           – Само съм чувал за него. Сега трябва да е стар  – сигурно двайсет-двайсет и петгодишен. С деца.
          След звънеца вече чакахме изправени. Първо се подаде ръба на дървена табла, после и самата табла, стара, олющена, отрупана със шишенца, колби и колбички. Придържаха я големи кокалести кафяво-жълтеникави пръсти. След нея се появи висок мъж в синьо-черен въздълъг и широк лоден. Този ден бе необикновено хладно. Следяхме всяко движение на Джо Индиеца. Той ни кимна направо приятелски. Очите му за по-малко от секунда спираха върху всеки от нас, а ние дебнехме кога ще каже: „И внимавай! Ще те зашамаря!“ Така дебнехме, че забравихме да седнем. Не отмествахме очи от него. Цветът на лицето му бе като изсъхнала от зла суша пръст, но не чернозем като в бившето ни опитно поле, а с примес на нещо глинесто жълтеникаво, пръст, спечена, увяхнала. Тогава нашият Хари Потър се казваше Винету, макар че в осми клас Емилио Салгари, с изтърканите от мръсни пръсти корици, вече бе в биографиите ни. Ние решихме, че точно орловият нос и странният цвят на лицето са определили прякора Джо Индиеца. Смятахме се много големи, но всъщност бяхме твърде млади, да не кажа малки. Затова не намерихме точната дума за този цвят. Не я и подозирахме. Когато си на четиринайсет подозренията не отиват твърде далече.
          Джо Индиеца остави таблата на катедрата и ни даде знак да седнем. А ние дебнехме кога най-после ще каже „И внимавай! Ще те зашамаря!“. Каза го на следващия час. Неочаквано спокойно. С някакъв опит за усмивка. Но само опит. Гласът му бе дрезгав, уверен, не силен, но се чуваше много ясно и на последните места. Може би защото в стаята бе извънредно тихо, невероятно тихо, както при нито един от другите учители. Аврам Черепа например, дори да крещи, изобщо не се чуваше. Докато той говори за Антигона, ние пълнехме с хартиени топчета джобовете му и се замеряхме зад гърба му.
          Джо Индиеца раздели дъската на четири.
           – Ти излез!  – той посочи Маргарита  – И ти, зад нея! И ти на последния чин! И ти пред него!
          Нито веднъж не ни се скара. Просто надзърташе в нас с приятелско недоумение. Прощаваше ни. И никога не каза на момиче: „Внимавай! Ще те зашамаря!“ Бе така различен от другите учители. Просто решихме  – те са това, което ние виждаме в тях. А Джо Индиеца си оставаше загадка. Бяхме убедени  – той далеч не е само тихото: „И внимавай  – ще те зашамаря!“ В застиналото му като спечена глина лице търсехме тайни, до които той не допуска никого. Те съществуваха. Долавяхме го с инстинкта на напращели зверчета.
          Влюбени ли бяхме в Джо Индиеца? Повечето от момичетата  – да. Но това изобщо не бе сексуално усещане. И то не защото в онези години думата секс бе табу, нещо осъдително, забранено, лошо... Не солта от зората на живота, а едва ли не порок... Липсваха само средновековните клади за вещици. Но природата напираше в нас на височина и ширина, видимо и невидимо. А и ние не винаги успявахме да разграничим точно какво изпитваме. Случаят с Джо Индиеца бе особен. Лицето му, опитът за усмивка, очите, гласът... цялата му фигура излъчваха нещо странно. Той носеше голям пръстен с голям монограм  – красива буква М. Аз виждах лодена му като старинна пелерина, но не посмях да го кажа на никого.
          Тогава имаше ученически час и учителите дежуреха из района. Говореше се как в една късна вечер Джо Индиеца срещнал дъщеря си или племенницата си, така и не разбрахме каква му е точно, със сина на историчката. Двамата се целували в тъмното. Джо Индиеца минал близо до тях и дрезгаво прошепнал:
           – Внимавай, ще те зашамаря!
          Обичахме го. Всеки по своему. Естествено една двойка и вече обичта изчезваше, но респектът оставаше. И все пак защо той ни привличаше така, а другите учители не? Може би и той ни обичаше. Очите му го показваха, тъмни, леко присмехулни, но приятелски присмехулни. Дълбоки и там в дъното  – недостъпни. Както впрочем всички очи. Но и другите учители ни обичаха. Кой повече, кой по-малко. Е, не обичаха всички, имаха си любимци. За Джо Индиеца ние бяхме равни като шахматни пионки. И не ни знаеше имената. Не правеше и опит да ги научи. Другите учители ги знаеха. Това бе обикновеният ред. Джо Индиеца оставаше извън него.
          Мъча се да сглобя отломките от нещо далечно, сякаш разизграно някога както „Еленово царство“ от училищния драмсъстав. Едни бяха участници, едни зрители, но само в пиесата ролите не се разменяха. Мъча се да подредя отломките, но има ли значение кое се е случило по-рано и кое по-късно. Съдбата си подрежда и актьорите, и антрактите. Стига някоя прашинка да не я предизвика. Дори ние, хората, не преглъщаме предизвикателствата. Колкото повече се връщам назад, толкова повече отломки отърсвам, но не от прах като този, полепнал по книгите, а от нещо като паяжина. В един миг тя се разкъсва и надзъртам зад нея. В друг — паметта е препречила пътя с катинар. За трети дори не подозирам, че съм била отсъстващ участник.
          Ето паяжината се отдръпва. Декорът не е впечатляващ. Извехтели бели плочки като в изоставена баня. Това е кабинетът по химия. Всеки чака своя ред. Ще го извика ли Джо Индиеца заедно да правят опитите? Иван без капка колебание лапва горящата кибритена клечка. „Нали казахте да я изгася?!“ „Да я загасиш, но не да я лапнеш. Как ще ти наредя такова нещо?“ „Извинете! Забърках се.“ Иван се извинява. Едва не се надигаме на пръсти да видим какво точно става пред черната дъска. Помня добре кабинета по химия, но само преди онзи режещ звук, когато класната нервно заудря с връзките ключове по катедрата. „Днес часовете се прекратяват. Загубихме учителя Василев“. Как така загубихме? Сигурно някой не е намерил по-подходяща дума, вцепил се в „загубихме“ и всички заповтаряли след него. Като че сме произлезли от папагалите. Джо Индиеца не бе епруветка да се изгуби. Той бе легенда. А те не се губят. Винаги са живи. Докато не ги забравим, разбира се. Ние хората сме осъдени да забравяме, но може би и в това е шансът ни за съхранение.
          Изведнъж утихнахме. Чувахме само собственото си объркване. Някъде далече, много отдалече тихо прозвуча: „И внимавай! Ще те зашамаря!“.
          Широките стълби към главния вход заприличаха на придошла река, която с боботене заплашва да бутне стените. Стълбите от двете страни на училището бяха съвършено еднакви (те и сега са същите), но по тези откъм учителската стая и кабинета на директора ни пускаха само в специални случаи. (Сигурно и сега е същото). Мълчахме. Някой каза: „През зимата умря баба ми“. Друг „Миналата година умря кучето ми. Подариха ми го вместо братче“. На първия етаж откъм зимната градина, където преди години строили учениците да плачат за смъртта на Сталин, между нас шумно се заблъскаха дребосъците от началния курс; чантите по гърбовете им по-големи от самите тях. Пред мене се озова набито русоляво таралежче. Къса равно подстригана коса, остра като четка, напращели от излишна енергия червени бузи. Таралежчето ръгна с лакът момчето до себе си: „Три свободни часа за даскал! А за директора, представяш ли си колко?“.
          Виждах очите на Джо Индиеца в онзи час, когато дойде моят ред да участвам в новия урок. В купичката имаше нещо като снежен прах. „Опитай с пръст вкуса!“ Сигурно съм погледнала ужасено, защото по лицето на Джо Индиеца се плъзна онзи познат ни опит за усмивка. Сега пробягна и нещо горчиво. „Какво мислиш? Искам да те отровя ли?“ На вкус нещото беше солено. Направо сол.
          Тъжно горди. Първи залепихме голям бял лист до главния вход. С големи букви написахме Джо Индиеца. Под името  – Поклон! Ще те помним винаги! 8-и „А“ клас.
          Не говорехме. Не намирахме какво да си кажем. Учителите виждали ли са нещо повече от нас? Може би. И дали той е живеел с мрачното предчувствие? И откога? Сигурно не отскоро. Било му е по-студено отколкото на другите. Затова така често ходеше с лоден. И дали пестеше думите си, защото е знаел, че са преброени? Искал е да стигнат за по-дълго. Затова ни е обяснявал всичко кратко, много кратко.
          Нашето „Поклон!“ още висеше по стените на училището, когато директорът дойде да ни предупреди. Идва нов учител на мястото на другаря Василев. Тук той сбърка. Никой не можеше да заеме мястото на Джо Индиеца. Но директорът имаше друго предвид. Да внимаваме. Наказанието ще бъде строго. „Няма да позволя да се повтори историята с физичката!“
          Явно, за да избегне нов гущер, директорът взимаше мерки. Дори и той добре разбираше, че никой не може да заеме мястото на Джо Индиеца. Но точно в този момент Нунев бе представен за нов орден и щеше да настигне в състезанието директорката на 21-во. Не трябваше да допуска един гущер, или нещо подобно, да го препъне. В състезанието участвахме всички. Нашето училище да е напред. Нищо че ние, момичетата, бяхме учили в 21-во, някои дори по седем години. Но човек бързо забравя. Или забравя и приспособява често са едно и също. Изобщо в повечето случаи човешката природа е доста, да използваме по-безобидни епитети  – лабилна, податлива, изменчива... Забравяме изборно, със сметка, дори когато не си даваме ясна представа за това. И ние, прехвърлените от 21-во, много бързо се напомпахме със самочувствието на 22-ро.
          Но в онзи момент ставаше въпрос за нещо съвсем друго. За Джо Индиеца.
          Естествено очаквахме новата учителка с неприязън. Сякаш тя бе виновна, че са я пратили точно тука. Бяхме получили тъжен урок, урок завинаги, извън програмата; той не се вместваше в нито един предмет. Някой невидим ни поучаваше  – на всяка крачка ще ни пресреща нещо непредвидено. Често то никак няма да ни харесва. Ще трябва да го преглътнем. Изобщо животът е едно непрекъснато преглъщане. Въпросът е  – да не се задавиш.
          И все пак още преди да я видим, вече не я обичахме. Тя обаче ни изненада. Съвсем млада, притеснена, едва ли не изплашена. Много хубава. Косата богата, тъмноруса, образуваше нещо като голяма корона или шапка. По-скоро корона.
          Когато Новата влезе, би трябвало да станем. Ние обаче не помръднахме. Мястото на Джо Индиеца бе негово завинаги. И Новата не трябваше да го забравя. После, естествено, щяхме да ставаме, но сега първия ден  – не. Гледахме лошо, не говорехме. Без да се обръщаме назад, знаехме, че Иван вече приближава два пръста до устата си  – показалеца и средния изпънати. Така вдигахме ръка  – знак, че искаме да говорим. При изсвирване, положението на пръстите бе същото, но на ръката  – различно. Значи все пак имаше някаква връзка между това да знаеш нещо, да искаш да го кажеш и да освиркаш нещо или някого. Връзката обаче ни се губеше.
          Цялото училище познаваше изсвирването на Иван  – разрязва не стените, а самия тебе. И в момента, точно преди Иван да взриви тишината, вратата се отвори и влезе висок мъж с пръстено лице и синьочерен широк лоден. Да, той беше, Джо Индиеца. Помислих, че се побърквам. Сега съм сигурна  – всеки от класа е изпитал същото.
          Вторачихме се в Джо Индиеца, а той гледаше към задните чинове, там, където седеше Иван. Младата учителка се извърна да види какво има зад нея. Черната дъска лъщеше от чистота. След време като огромна грижа към учениците замениха черния цвят с масленозелен. Стресът и депресиите обаче изобщо не намаляха. Дори точно обратното. Но никой не пожела да признае, че причината далече не е в цвета на дъската. Никой не пожела да надзърне в очното дъно на равните прашни минути. Просто се хванаха за черната дъска като за спасителна сламка. Трябваше да покажат как се грижат за „учащите се“. Бяха развили дейност и си измиха ръцете.
          Но в онзи ден и онзи час, когато още не знаехме ние точно кои сме, какви сме и какви ще бъдем, вместо изсвирването на Иван чухме познатото ни: „И внимавай! Ще те зашамаря!“ Тихо, много тихо, по-тихо от всякога. Учителката ни наблюдаваше крайно притеснена, явно очакваше всеки миг да я сполети нещо непредвидено, естествено лошо. Тя местеше очи от чин на чин, после пипна брадичката си, най-обикновена брадичка, малко остра и пристъпи от единия крак на другия. Търсеше опора. Бе тихо, както само при Джо Индиеца. Ние бавно се изправяхме. Преди да си тръгне, Джо Индиеца одобрително ни кимна. Никога не се усмихваше широко. Може би затова умря така неочаквано. Когато си на четиринайсет години всичко е неочаквано.
           – Здравейте, другарко... (тогава това бе поздравът).
           – Т€кова  – подсказа ни тя.
          И станахме приятели. Джо Индиеца го искаше. Приятели задълго. До края на гимназията. За някои и след това.
          Години по-късно дъщеря ни беше на ученическа бригада край едно село до Димитровград. Дълги дървени бараки. Ограда от бодлива тел, опъната на бетонни колчета. Досущ концентрационен лагер. Натъркаляни кучета-пазачи. Сега кучетата на никого не правят впечатление. Скоро симпатичните четириноги ще станат най-многобройното малцинство в страната ни. Дали и мнозинство? Тогава вече ще ни изяждат. Засега само от време на време злостно нахапват някого. Но в онази година мои приятели занесоха на познат овчар куче чак от София.
          В минилагера, в доста студената късна есен гимназистите събираха останалите по стеблата чушки и бършеха нос с ръкавите си. За дъщеря ни ръкавите се оказали недостатъчни и тя ги допълваше с пуловера. Точно когато влязохме зад бодливата тел, се появи учителката. Корона от тъмноруси букли по главата. Т€кова. Двойно по-едра от онази някогашната, но пак много хубава. Ако бе актриса, щеше да играе кралици. Зарадвахме се една на друга. Дали ме позна? Наистина ли помнеше, че съм била „А“ клас? Може би. Ние бяхме първият Ј випуск. Нещо повече — първото Ј влизане в клас като редовна учителка. Разбрахме го по-късно. Както говорехме, изведнъж тя попита: „Какво гледахте тогава зад мене? На дъската не пишеше нищо“. Разказах Ј за Джо Индиеца. Тя ме изслуша мълчаливо.
          Ако учениците от 22 СОУ видят как в час по химия вратата безшумно се отваря и влиза висок мъж с пръстено лице и синьочерен лоден, нека знаят  – това е Джо Индиеца, нашият учител по химия Василев. Но той все по-рядко влиза в класните стаи, защото все по-малко очи го виждат.
           
           
           
           
           
           

          Румен Алексов
          КЪЦИ
          Разказ
           

          Къци всъщност се казваше Андрей, но така го кръстиха рибарите, тъй като на жителите в района, от който идваше, им викаха къцавци. В селището всички имаха прякор  – на някои дори не помнеха истинските имена. Той беше едър мъж, само мускули без грам тлъстина, с буйна, посивяваща вече коса. Цялото му лице бе покрито с гъста брада, а хубавите му кафяви очи гледаха тъжно. Когато дойде преди около шест години имаше вид на добре охранен шопар в костюм „Армани“ и предизвика луд смях от страна на моряците, след заявлението му, че ще се занимава с риболов. Пристигна със скъп джип „Тойта“ и един куфар. Поразпита насам-натам и се настани в бараката на неотдавна починал жител на селището. Скоро продаде колата и с помощта на рибарите, хора незлобливи, купи лодка. Обясни, че на младини изкарал капитански курсове и всяка година по време на почивката си ловувал по тези краища кая и скорпит. Бързо всички се убедиха в това и в още нещо  – късметът не го оставяше на мира. След време се снабди и с мрежа. Отначало бе трогателно непохватен с нея, но бързо усвои тънкостите на залагането Ј. Така неусетно се вписа в местния пейзаж и единствено невероятната му ловна сполука предизвикваше понякога коментари.
          Сега седеше в единия ъгъл на общата барака с двоен облак в ръка. Тази барака някога беше кръчма, но собственикът Ј държеше нереално високи цени и не позволяваше да се внася алкохол и храна отвън. Рибарите му обявиха бойкот и не след дълго той се видя принуден да им я продаде. Така бараката се превърна в клуб, където рибарите се срещаха, всеки носеше по нещо  – пиене и мезета никога не липсваха. На стената срещу вратата висеше телевизор и всички погледи на присъстващите бяха впити в него. Причината за интереса беше, че предаваха за тяхното градче. Всяка година в края на септември тук се провеждаха литературни празници. Имаше рецитали, множество награди и естради на бардове с китари. В момента цялата суматоха се въртеше около младо лъчезарно момиче, обрало големите награди за поезия на фестивала. Всички я поздравяваха и най-вече държаха да се снимат с нея, та да могат да се хвалят после, че е тяхно откритие.
           – Дъщеря ми  – промълви Къци.
           – Да, бе!  – подметна седящия до него.  – А пък моята е Бритни
          Спийърс, само дето не знае.
          Къци не отвърна, стана и излезе мълчаливо. След не повече от пет минути се върна и сложи на масата малък фотоалбум. Невярващият го разтвори и след всяка страница все по-невярващо цъкаше с език.
           – Слушай, мой човек  – рече мъжът след последната снимка и подаде албума на другите.  – След като си имал такъв живот, как така го докара до наш‘та компания?
          Къци си забърка нов двоен облак и сякаш се колебаеше дали да отговори, но накрая рече:
           – Заради това, че от дете имах вяра в хората и никога не съм допускал, че човекът до теб  – бил той съпруга или партньор в бизнеса  – може да постъпи така подло с теб. Още след прословутия указ на Първия основахме с приятел фирма. И виждаш от снимките, фирмата потръгна  – скъпи коли, жилища, яхта. Родиха ми се и две прекрасни дъщери. Нищо не ни липсваше  – дълги ваканции, през лятото на море, през зимата на планина. Въобще  – идилия. Докато един ден не разбрах, че изведнъж съм загубил всичко. С партньора имахме равни дялове във фирмата  – по петдесет на сто. В договора бяхме записали, че представляваме фирмата заедно и поотделно. Именно това поотделно ми изяде главата. Аз, като инженер, се занимавах главно с производствените дела и сделки, а той, като икономист, се занимаваше с финансите и счетоводството. Така един ден авоарите на фирмата ни се оказаха в сметки, които само той можеше да управлява. Междувременно беше продал яхтата на себе си и като за капак разбрах, че от години са любовници със съпругата ми, която веднага подаде молба за развод, след като останах без пукната пара. Десетина дена по-рано ме беше склонила да припиша имотите на дъщерите ни. Така че се озовах на улицата. Само джипа и дрехите се водеха на мое име. Продадох колкото можах от костюмите и дойдох тук. От дете мечтая да съм риболовец, не  рибар, нали разбирате разликата? Всяка година идвахме по тези места на почивка и познавам всяка скала под водата.
          Мъжете в бараката слушаха потресени. Те никога не бяха живели в лукс, но пък никога не биха постъпили като колегата на Къци, дори да имаха тази възможност. Поне така си мислеха в момента  – светът, от който бе дошъл мъжът, бе неразбираем за тях.
           – Защо не Ј се обадиш  – подхвърли един от рибарите.  – Утре щяло да има рецитал по нейни стихове.
           – Не знам  – отвърна Къци и отпи великанска глътка от облака.  – По онова време тя беше малка и майка Ј ги настрои и двете срещу мен.
           – А бе, пробвай  – настоя мъжът.  – Я каква мома е станала. Щом пише такива стихове, значи вече е узряла.
          На следващия ден Къци купи съвсем нови джинси от втората употреба и прилична риза. Поръча огромен букет, който му струваше едно излизане в морето и пръв се настани в залата. Рециталът му се стори цяла вечност и едва дочакал краят му, пъргаво се изкачи на сцената. Поднесе букета с най-лъчезарната усмивка, на която беше способен. Дъщеря му го пое, усмихна му се и в следващия миг вниманието Ј се насочи към следващите с букети в ръце. Огромният мъж изведнъж сякаш се смали. В общата барака се разнесе тъжен стон.
          На следващия ден Къци се качи в лодката и повече никога не се появи в селището. От време на време някой споменаваше, че го видели в Истанбул, друг чул за Мамая, трети  – за Одеса, но така и не се появи човек, който да каже: „Да, аз действително го видях“.
          Христо Арнаудов
          СТИХОТВОРЕНИЯ
           

          МЪГЛА

          Изгубването в есента
          е като потъване в мъглата...
          Под тебе сухите листа...
          Във тебе  – тишината.
          Изчезва всичко от една
          градена ръкотворно сцена.
          Екологична тишина
          като след земно сътворение.
          Изчезват къщите отзад,
          заключени със некролози.
          И гробището  – пренаселен скат,
          където свършват всички коловози.
          Училището  – със прозорци счупени.
          Осакатена от любов гора
          и безработните овчарски кучета,
          приели верно своя глад.
          Изчезва и житейската съдба
          на бабичка, понесла наръч съчки
          за предпоследната чорба
          или последната във същност...
          Изчезва близкият панелен град,
          където хора вегетират
          и чакат помощи да им дадат
          за соеви кебапчета и бира.
          Изчезва всичко... Във мъгла се крие...
          Ще дойде след това снега,
          екологично за да припокрие
          света на ръкотворната тъга.
           
           
           
           

          СЛЯПО КУЧЕ

          В бунаци се д€ви полето.
          А край къщите се засели
          сляпо куче  – рови проклето
          лехите на селските лели.
          И отнесе главите на лука
          и картофа до зърно отнесе.
          В магазина сред бира и скука
          псуват сляпото куче наесен.
          Шепа старци  – не население,
          просто граждани на самотата...
          Бистрят данъци, управление,
          скъпне тока, спира водата...
          Бистрят пенсиите... дребни бонбони.
          Покрай хляба свършват парите...
          Кметът селските кучета гони,
          а двукраки бастисват горите...
          После други двукраки в мрака
          вещо къщите преобръщат.
          И те като кучета някак
          преживяват от чуждата същност.
          Ослепели за родната гледка
          бягат младите във чужбина.
          Ще прогледнат за чужда сметка
          безстопанствени  – без родина.
          Вечер медийно дребнотемие,
          самотата превръща в безсъние.
          Стискат старците джиесемите
          чакат глас от децата  – да звъннат.
          И така е, така е до края...
          Утре същото ще се случи...
          Земни кучета ще ги лаят,
          а в земята  – сляпото куче.
           
           

          ЕМАНЦИПАЦИЯ

          „Жени обуват панталони.
          Започва края на света“
          ми каза дядо ми спокойно
          преди да го благослови смъртта.
          Баща ми рече: Неотменно,
          но странно всичко се мени.
          Мъже в мъжете търсят нежност,
          жени  – мъжественост в жени...
          А иначе върви войната
          на вековечната лъжа:
          величието на жената
          е във безличието на мъжа.
          Дори се чу такава странна
          сензационна новина,
          че от реброто на Адамка
          се е родил Адам  – сина.
          Защо пък не! Звучи логично
          в духа на Стария завет...
          Ще ни клонират прозаично,
          еманципация  – наред.
          И ябълката на раздора
          не ще ни носи грехове.
          Ще се сродим с Овцата Доли,
          безгрешни като богове.
          Светът от обичта оголен
          ще бъде края на света...
          Защо еманципация на пола?
          Еманципация на любовта!
           
           

          ПРИЗНАНИЕ

          Сега не помня как
          или къде те срещнах...
          Валеше ли тополов сняг?
          Цъфтяха ли череши?
          Или за късен сенокос
          тъгуваха щурците...
          „Не помниш ли?“ С такъв въпрос
          измерват любовта жените.
          И помнят с цяло същество
          горчилки и наслади.
          Дори при остарял живот
          във любовта са млади.
          А ти си мислиш: суета
          във спомена живее.
          Жената иска в любовта
          да помниш само нея!...
          И да забравиш имена,
          които си обичал...
          Остава твоята жена
          с усмивка на момиче,
          което ще ти спомня как
          или къде си срещнал...
          Пред мен коси  – тополов сняг,
          очи... като череши.
           
           

          МОЯТА МОЛИТВА
            На Венка Бешкова

          Боже, дай ми да разбера,
          кога си отивам...
          Сам ще ида, за да умра
          във пшеничена нива...
          Ще отида във ранни зорЈ,
          щом се буди земята.
          Нека тялото ми да натори
          класове за зърната...
          Хлебоед ли живях на света
          или имах задача:
          просто да се превъплътя
          във зърна за погача?...
          Изпечете я някой ден.
          Разчупете я с думи прости.
          Нахранете с частица от мен
          други временни земни гости.
          Не задавайте смешен въпрос
          за богатство или заслуги...
          Всеки смъртник става Христос,
          ако с тяло нахрани други!

          13 март 2009 г.
           
           
           

          Пламен Тушков
          МАЛКИЯТ БРАТ
          Разказ
           

          За него разправяха смразяващи легенди... за нещата, които вършел в окупираните от нашите войски съседни територии.
          На снимката от онова време е опнат, тънък, с фуражка  – човек, който, изобщо не си поплюва, дори търси като Хлестаков с кого да се „удари“, макар че е редом с дружелюбни италиански войници  – съюзници, опрян на метална ограда.
          Това беше на баба по-малкият Ј брат.
          Помня като дете как на една сватба майка ми много високо нареждаше и извиваше зачервена и разплакана цяла вечер за това, че Ј се скарал насред село, на хорото, пред хората, че двамата с баща ми му вдигнали гредите за къщата ни:
           – Какво като сте ги платили? Без мене не може да ми влизате в дома и да товарите. Няма от тоя шаек! Не ви е и срам!
          В същото време, като си спомням как дълго и крайно осторожно опираше страни връз челото на сестра си, моята баба, в ковчега, на двора, в старата ни къща, си мисля сега, че той не може да не е ръчкал брат си на лягане и на ставане, който, знам, че намерил втория мъж за баба ми, останала рано сама, с три деца.
          Инак, той, малкият брат, цял живот ходеше с дочена куртка и каскет  – навирен, тумбест отпред: два пръста над козирката  – като много, много важен човек за помощник-тракторист, какъвто работеше в Метесето.

          II
          Когато струпахме (както казваше майка) новата къща, една зима той запосреща годежари на дъщеря си. Тя беше тънка и в погледа чиста като сърн?. Имаше неговия характер  – „и от малко се подсръдваше“, сецаше и дърпаше, речеш ли да Ј налагаш, да Ј говориш нещо, което не Ј е по гайдата. Не шикалкавеше, веднага те отрязваше, барнеш ли я на докачение нещо. Чудно нещо, към мен обаче имаше слабост. Винаги ми се усмихваше и преприятно и внимателно ме пощипваше по бузите  – рошеше леко, много леко „сламицата“ ми русолява, заради която някои ми викаха  – Сламене. Не беше тя като ония приятелки на майка ми, които ме мляскаха, все едно страните, бузите ми бяха круши меденици.
          Какво стана вечерта на годежа?
          Всички знаеха, че дъщеря му си има „дружба“ с едно комшийско момче, син на „фашис“, на кулак! Точно така пишело на зида на бащата на това момче след Девети:  – Хей, кулак  – ти народен враг! За него и за Митърчо, Митко на Златан, викаше, че Хитлер ако е жив, само тия двамата ще остави от село. Що? Щото са най-големите работници в село! Затова!
          Малкият брат на баба обаче беше решил да даде дъщеря си на внука на един от най-прочутите комунисти в село и околията. Тоя човек, дядото, беше дълги години политемигрант в сталинска Русь, в Испания се бил... После  – овощар, продължително, в някакво руско градче или село...
          Помня, край село, колко дивячки круши, джанки, фиданки ашладиса тоя човек из топрако... Даже, не зная, на стар заман, взел-дал вече, дали не е бил пак тръгнал да ашладисва... щото, не помня къде го намериха, по чукарите ли, под сипеите ли някъде свлекъл се  – горе по Тодорини кукли ли? По Миланово, към Лакатнишките ли скали?
          Майка ми е разправяла, как след Девети, веднага, той и баща Ј се срещат случайно на една близка гара и политемигрантът, уплашен, препатил стар приятел на дядо ми, бакалина, го учи: Танчоо, продавай, продавай всичко каквото имаш, че не знаеш какво зимно време иде  – всичко вземат!
          А после, след време, тоя човек вече беше на такава почит, че снимката му, на която е прегърнал бащински Юри Гагарин, дълги години стоеше на най-видни места в близкия град.
          Такива неща не впечатляваха изобщо дъщерята на бабиния брат, която стягаха за булка. Тя не понасяше натрапения от баща Ј...
          Вечерта на годежа тя рева до скъсване...
          Лицето Ј, мокро, беше червено на кръв.
          А беше януари...
          Сняг, студ, скърцаше под обувките навън  – докато майка ми цели четири часа сновеше от моминската стая горе, със задавената в сълзи моя братовчедка, до намусения Ј баща, долу при годежарите.
          Тя не искаше и дума да става да се облича и тръгне...
          Майка ми Ј навеждаше примери; учеше я, подчертаваше, че това са богати, работни хора, че на каквото рече да посегне утре  – млеко от врабче ще намери  – не, не и не!
          Майка се видя в чудо.
           – Я съм комунис и на комунисти ще я дам! Така да знае! Така Ј кажи  – моята дума на две не става! Мен водата ми се не е мътила никога!  – режеше, сечеше с опнат показалец бабиният брат.
          Дълго, часове, два или четири някъде продължи това...
          Най-сетне пушките гръмнаха и тръгнахме за сватовете.
          Помня, когато майката на младоженеца, много кротка жена и работница, както казват в село, та тя, свекървата, вече, новата майка, когато наметна булката в студа с едно бледорозово вълнено горнище от женско костюмче  – булката така се сецна, така се дръпна, все едно змия я полази на голо по гърба...

          III
          Един ден, през януари си спомням, беше сняг до пояс. Пред кино „Коларов“, на слънце така, на стоп?ното, едно циганче, по къси гащета с€мо пееше:
           – Нека да е лято! Само да е лятооо...
          Друг път, пак януари, в подлеза на Централна гара, на студа, на течението долу пък, друго циганче виеше:
           – Седем  – осем, ти ще си легнала...

          Три или осем пъти булката бег€!
          Не помня точно. Не бях в село вече...
          Години наред баща Ј, бабиният брат, все я връщаше...
          И се чу един ден, че я убили... че се застреляла...
          Не изкарал година баща Ј... Всяка сутрин осъмвал на гроба Ј в Данчовец: докато един ден не го намерили изстинал... Заспал завинаги наблизо, досами нея.
           
           

          Таня Рупел-Тера
          УРОК ПО ЩАСТИЕ
           

          Веднъж ме попитаха що за човек съм  – на разума или на чувствата. Замисляла се бях, но не можах да отговоря. Сега вече съм готова да споделя. Усещам обаче, че би било неразумно да се захващам с разума, да анализирам и рационализирам. По-логично ми изглежда да разсъждавам за сърцето си. Макар да е повече от ясно, че не аз го владея, а то мен. По едно време вярвах, че сърцето ми е терорист, на когото съм дала и подслон, и грижа, учила съм го на смелост и доброта. Но то не може да се интегрира. Не съвсем. И затова ще ме взриви отвътре някой ден. А заедно сме преборвали какви ли не болести и страхове. И не от коварство, не от неблагодарност, но може би от непонятна за мене обида, от самота, от стремеж към някаква свобода ще ни убие и двамата вирусът на свещената му война.
          Напоследък пак започнах да се чудя  – познавам ли се истински. Сигурна ли съм защо постъпвам по този, а не по друг начин. Някой изобщо наясно ли е как взема важните решения в живота си  – подсъзнателно или мотивите му са плод на трезва преценка. А как постъпва човек в екстремна ситуация и защо? И така нататък, и така нататък. Аз имам хиляди, тонове въпроси и почти никакви отговори. Поне не стабилни. Малкото ми отговори са като акциите на борсата  – ту нагоре, ту надолу. Днес  – едни, утре  – други. Така е и с разума и сърцето ми. Все в конфликт. Тегли ли първият надясно, вторият минава в опозиция. А аз се разграничавам и си въобразявам, че имам някаква трета, съзнателна власт, която само на пръв поглед напомня рационалната и не е емоционална. Всеки би могъл да прецени доколко това е вярно като прочете редовете, които бях написала някога в една училищна тетрадка:
          Сърцето ми е кон, лудо препускащ към щастливия финал. Пред непреодолимата хубост на залеза спира. Запленен, уморен. За последно удря веднъж-дваж копито о скалата на вечността. Останала ли му е здрава подкова, ще има късмет да отпие от шепа вода, два стари бонбона да схруска, някой ще му обърше потта. А аз ще си продължа по пътя пеша.
          Объркана работа, знам. Но тогава поне твърдо вярвах, че има живот след смъртта. Сега не знам какво да мисля. По-късно пък вече възприемах сърцето си като някаква планета или непозната земя, открита случайно от авантюристката в мен, тръгнала да търси Индия, но попаднала на американската си мечта. Известно историческо недоразумение. Представете си само как можеш да мечтаеш за нещо, дето и не подозираш, че съществува! „Интуиция“  – ще подскаже някой. Всичко е възможно. Главното е, че се бях засилила да обходя сърдечните предели от край до край. Да стана техен покорител и господар. Младостта е наивна и самонадеяна. Но приключението се оказа нелеко. Отекоха ми нозете, кръстът ми натежа, мноооого мехури се спукаха, разранЈ се грозно ахилесовата ми пета. Постепенно сърцето ми придоби твърда и плътна кора. И започна да става все по-трудно на някой червей да я прегризе, за да стигне до вътрешността, до сърцевината на нещата и да ме наказва с безсъние. А дали всичко това все пак не се отнася за разума ми? Както и да е. Съвсем, съвсем в началото аз всъщност се радвах, не страдах от сърдечна предостатъчност. И даже и през ум не ми минаваше, че и от това боли. Апропо „боли“  – колко мъка може да издържи едно сърце преди да се пръсне? Апропо „пръсне“ – ужасна дума. Такива асоциации предизвиква! Веднага чувам дежурната реплика от някой екшън по телевизията: „Ще ти пръсна мозъка, ако“ .... не знам си какво и пред очите ми изникват отвратителни гледки.... Ех, пак изпуснах нишката. Приличам на някаква пчела  – от цвят на цвят, от тема на тема. Като казвам „пчела“, се сещам, че и аз имам жило. Но това е наистина съвсем друга история. А аз държа да се върна на въпроса  – колко горчилка може до понесе сърцето преди да се пръ... Хайде пак. Ще задам въпроса обратно. Или по-скоро обратния въпрос: Ами колко радост може да понесе човешкото сърце  – в случая  – моето ? Нямам представа. Но ми се струва, че аз почти не съм се променила с времето. Не външно, естествено, обаче и това е различна история и аз не желая да я подхващам. Така че  – да, въпреки сериозните ми усилия аз все още трудно понасям радостта. Ако тя сама се понесе нанякъде  – добре, ако ли не, няма какво да разчита на моето сърце. То май само грижи и болежки носи насам-натам. Радостта му се изплъзва. Изпуска я насред път. Като че ли на някои хора сърцето им е дадено само за да събира печал. Кофа, в която капе от пробит таван. Антипоетично, знам. Мога и да кажа просто, че с прединфарктна всеотдайност оттласква гореспоменатите огорчения и тем подобни, а за хубавите неща не му остават сили и време. „Няма време“  – това е ужасът на новото време! Така е в цивилизования, преуспелия западен свят. И като се има предвид, че тук „времето е и пари“ – друга цивилизационна максима, човек може да се досети кой повече го е закъсал  – ние или хората от т.нар. „трети свят“, дето чакат нашата помощ. Но това пак е друг филм или, ако щете, друга бира. Въпросът се въртеше около сърцето ми и това, че то наистина няма безкрайно много време на разположение. Затова и е все нащрек. Току-виж се задава поредният удар. И моето сърце се стяга. Мобилизира се и... се парализира за радостта. В такива моменти се притичва на помощ разумът ми. Не мога да не си го представя. Обичам образното изразяване. Освен това то предпазва от последващи недоразумения. Не бих желала някой да го види като дебел, тромав дядка. Запъхтян, поправящ тичешком очилата си на древногръцкия си мъдър нос и фъфлещ през нестабилното си чене: (две точки  – цитат). Няма да продължа, защото следващите реплики излизат всъщност от малко скучната по форма уста на един чист и спретнат, млад разум, който винаги гледа да вкара нещата в релси, в папки, в чекмеджета. Въобще в ред  – азбучен, хронологичен, според цвета или някакъв друг признак. Най-характерното за него е може би, че постоянно се опитва да разкара тия досадни препятствия  – рекламни табели, високи дувари и всякакви други излишни предмети пред себе си. Опитва се максимално да освободи полезрението си, да има несмущаван, ясен поглед върху света. Това, за жалост, не му се удава винаги и така нерядко резултатът от усилията му да анализира дадено събитие е в действителност резултат, в който е включено и онова нещо, което е стояло пред него  – пред разсъдъка ми. И тогава пак бихте могли да си представите колко глупаво изглежда всичко. Все едно помолваш някой да те щракне до кулата на Пиза, а у дома откриваш, че е крива само усмивката на продавача на сладолед, който те е скрил зад огромната си бяла шапка, а от твоята особа на гланцираната хартия се е очертала единствено нелепа сянка. Да се пръснеш от яд наистина! Между другото, същият този тип  – моят разум  – вечер сръчно освобождава адамовата си ябълка от коприненото потисничество на вратовръзката, гаврътва едно-две, за да обезвреди стреса, разпуска неочаквано дългите си коси и докато начерви бледите устни, повечето от дневните му проблеми се превръщат в малки ябълчици на раздора. Двуполюсовата му природа понякога е така неуравновесима, че може да стане весело  – хипи или рок. Но на сутринта пак ще рови съсредоточено из прашните долапи и косата ще е вдигната на кок.
          Затварям поредната скоба и се връщам на двете точки, които следваха след като сърцето ми се е парализирало за радостта, а разумът се опитва да помогне: „Мисли позитивно! Мисли позитивно! Знаеш, че това помага. Виж доброто в ситуацията. Не може да е чак толкова страшно“. Не искам и да знам какви ли съвети би ми давало рационалното в мен, ако попадна в някоя тъжна ситуация! Обикновено изведнъж, по силата на неписаното мото „Слушай сърцето си!“, аз отново ставам някак вглъбена, угрижена или носталгична, макар и без видима причина. Защото какво да го слушам това, моето сърце! Като в действителност то ту прескача, ту препуска, ту се свива или се къса. Точно така, сърцето ми се къса и този път нямам намерение да си го представям, защото почва да ме боли само при мисълта за това. Обаче съм го изживявала. Ужасно наистина! При някоя трагична вест в новините. При лошо стечение на обстоятелствата в живота на близки или познати. И нерядко, когато съпреживявам мъката на някой филмов герой. Не е смешно. После дни наред околните си мислят, че пак съм с кофти настроение, че ме измъчват някакви си екзистенциални измишльотини. А аз просто съм гледала хубав, тъжен филм. Това е истината. Но вече взех твърдо решение  – започвам да се уча на щастие. Стига толкова скръб и опиващи сълзи! Урок по щастие №1: Животът е прекрасен  – и това е факт! Животът е чудесен и не бива да се пилее! Най-голямото изкуство е с радост да се живее! Въпреки всички тия насилия, кървища, безсмислени вражди и войни; въпреки глада по света; променящия се климат; спина, рака и другите тежки болести; въпреки изчезващите растителни и животински видове; въпреки катастрофата, която видях от трамвая и това, че кън€та се оказа оранжева и сега приличам на лисица в главата. Иде ми да кажа  – „Хитрата сврака с двата крака“, понеже оня глас пак победи и занарежда като на умряло: „въпреки това, въпреки онова...“ Ала не мога повече да го слушам  – такъв тънък, писклив, пронизителен фалцет. Ушите ми пропищяха. Очите ми се изплакаха. Ах, добре, че си спомних! Урок по щастие № 2: Никога не се предавай! Не се отчайвай!  – запомни това, моя вятърничава памет! Издълбай си го на най-лично място! Татуирай си го в най-дълбоката гънка! Престъпно бързо забравям и това трябва да се промени. Урок по щастие №3: Помни си грешките, за да не ги повтаряш! Учи се от тях, те са затова. Точно така. Аз трябва да се науча също да се чувствам добре. Това зависи в решаваща степен от самата мен. Аз го определям и не бива да допускам някой или нещо си да ми развалят доброто настроение. (В скоби  – дори и някой хубаво-тъжен филм или книга). Нови скоби (изкушавам се да спомена, че напоследък все по-рядко има запомнящи се, наистина дълбоки, затрогващи филми. Което, очевидно, притежава и своята обратна, положителна страна. Жалко, все пак!) Затварям скобата. Иди че ме разбери сега за какво точно съжалявам!  – питам се само така, между другото. Ако се върна на главната тема обаче, мога още веднъж да кажа „жалко“. Защото все още, когато в живота ми стане някоя по-малка или по-голяма беля, първото, което правя, следвайки гневливото си сърце, е да се разстроя. Докато то самото така зверски задумка отвътре, че имам усещането, че ще се промуши между сливиците ми и ще изхвръкне навън. Това е много неприятен, омагьосан кръг. Аз се ядосвам, плаша се, тъж€  – сърцето ми се разстройва. И обратното  – то нещо се поразстрои  – ненадейно, неоснователно  – и аз тутакси почвам да треперя: „Божичко, ужас! Сега пък какво става, оле-лееее!“ Разумът ми знае, че паниката е лош съветник, затова в последно време пак се опитва да помогне. Помните го, нали? В повечето време  – спретнат, подреден, логичен, подхвърля разни доводи от рода: „Ако продължаваш да я караш така, ще се разболееш. А дори и най-краткото посещение при доктор струва пари.“ Това, естествено, е добър довод и никой не може да го оспори. Защо вместо да се почерпя с приятелка като че ли съм гладна или да си подаря някой моден аксесоар (вечно актуалния шоколад например), да си профуквам парите за неприятно посещение при лекар? Мерси. В подобни моменти на просветление сърдечният тембър се променя. Силата на гласа на сърцето ми намалява. Аз все още го долавям, но той е вече мек, става някак по-топъл, почти вечерно-джазов, задушевен. И навява едно неутолимо усещане, един копнеж по нещо сладко, далечно, красиво.... ШОКОЛАД!  – Глупости! Зъболекар.  – Оф, вече не успявам да свържа това кадифено изкушение с друго освен със стържещата зъболекарска машинка. Кошмар. Нов опит  – едно усещане за... един копнеж по... нещо сладостно (така звучи по-добре). Слааадостно и дааалечнооооо... Ето пак! Защо  – „дааааалечноооо“? По нещо блиииизкоооо... Така е по-позитивно по-достъпно, нали съм решила да се уча на щастие! Значи  – копнеж по нещо блииизко и крааасиво. И даже, за да звучи по-мелодично, ще кажа: блииизко и красииивко! Ха-ха-ха. Точно така.
          Слушам сърцето си и то ми нашепва вече само хубави неща. Най-чудесни, най-очарователни. Подсказва ми накъде да тръгна. Показва ми безпогрешно пътя на щастието.  – Еее, точно сега ли! Стъмва се толкова бързо. А аз се бавя. Бавя се и не успявам да го следвам. Не съм в крачка. Направо си изоставам. А навигаторът продължава да нарежда: „Сега завий наляво, втората пряка вдясно, после направо, после пак наляво...“ Накъде, накъде беше? Изпуснах. Не разбрах. Не смогвам толкова бързо, понеже от всички ония прол?ти сълзи съм си увредила зрението и не различавам добре къде точно стъпвам, къде има завой, къде дупка. Пътят на щастието, чувала съм от хора, дето са излезли отдавна на него, бил доста каменист и стръмен. Бре, да не се утрепя баш по царския път. Че нали само с криви, кози пътеки съм свикнала. Оле-леее, как щях да си разбия носа! Тая каса какво прави тука? Хубава работа! Ха, това не било каса, било маса. Раздават вода за участниците в маратона. Апропо  – „маратон“, сега съзирам покрай пътя превити на две, направо грохнали от умора бегачи, а сме едва в началото. Докъде ли ще го докарат така? А жаждата е страшно нещо! Добре, че от време на време ще се намери някой да ти подаде малко вода. Само това исках да спомена. А сега накъде беше? Въобще не чух. Направо ли, накриво ли? Ле-ле, ако сбъркам! Дали да не спра тук или да се върна назад, до големия кръстопът? Боже, май се загубих... „
          В тоя миг някакъв дрезгав, до болка познат, почти груб, но все пак сърдечен глас ми изрева: „Затвори ги тия червени, оцъклени фарове! Веднага! И ме следвай!“ Майчице, ужасно се стреснах. Вече бях свикнала с монотонното бърборене на навигацонната система, любезно и безлично, и изведнъж такова нещо! Като гръм ме удари. Така и не можах да се сетя накъде съм тръгнала, кой ми говори, защо... Чак няколко дни по-късно, разгеле. Приказвайки с една празноглава силиконка от съседния блок, пак така внезапно, като гръм, чувам от патешките Ј, издути устни: „Сърцето има очи. Човек е слепец, който трябва да му се довери и да го следва.“ Разби ме. Идеше ми да се скрия през девет планини в десета от срам (да не е все вдън земя). Бях я осъдила вътрешно, а точно тя ме зашлеви по такъв начин! От само себе си се разбира обаче, че през ума ми се стрелна и друга мисъл: „Тая мъдра жена очевадно е сляпа, но за всеки случай, да не би сърцето Ј да я подведе, си е взела и куче. Виждам я постоянно с него. Най-вероятно е специално обучено да помага на незрящи хора.“ После го погледнах нежно и даже го погалих по малката му главица, която се подаваше несмело от също така малката чантичка „Долче и болче“, увиснала на крехкото, незапълнено със силикон рамо на атрактивната ми съседка. Всичко това обаче наистина не беше важно. То просто си профуча почти незабелязано покрай едното полукълбо и се заби някъде в задния ми мозък. А главното, онова, което чух, се заби както гвоздей с чук в челната част на сивото ми вещество. И на този гвоздей увисна табела с гореспоменатите слова за слепеца, който трябва да следва сърцето си. „Лошото е  – пак ме жегна странична мисъл  – че щом не вижда, няма как да прочете надписа човекът“. Но всички тия разсъждения показват само колко объркана и лоша съм понякога. В тая връзка си спомням как веднъж мама ме укори, че съм била лоша дъщеря, макар и в един съвсем различен смисъл.  – „Защо си такова бе, момиче? Ти не ми даваш да ти се радвам като нормален родител. Слушам ги другите как се хвалят с децата си, а ти все не се харесваш, все не си доволна от себе си. Какво искаш? Виж колко си хубава, умна и талантлива. Що народ ти завижда, имаш успех в работата, здрава си, какво ти липсва? Знаеш ли колко е тежко да виждаш, че детето ти не е щастливо? Знаеш ли как боли майчиното сърце?  – Ооо, мамо, извинявай  – започнах веднага да я успокоявам аз. Ти имаш пълното право да се гордееш с нас. Аз и сестра ми сме свестни момичета. Гордей се, радвай се, хвали се, перчи се без изобщо да се притесняваш. Ти го заслужаваш. Ти си дала толкова много от себе си! Само че аз имам друга гледна точка. Аз съм въпросното дете, което е вече пълнолетен човек и сам носи отговорност за живота си.
          Твоята работа е приключена, сега е мой ред и аз не съм особено доволна, разбираш ли ме? Ако можеше да ме видиш отвътре, щеше да ме разбереш. Неудовлетворена съм, защото имам горчивата представа колко по-добра, по-умна, талантлива, че и по-хубава бих могла да бъда. Ако бях малко по-дисциплинирана, по-упорита, трудолюбива, целеустремена, смела, решителна и не знам си още каква. Ако престанех да се тъпча, да се плаша, да се колебая, да се нервирам за щяло и нещяло. Всъщност, често развалям доброто, което съм получила наготово от природата, от теб. Твърде често съм жалка, глупава и слаба.  – Стига, моля ти се, не мога да слушам повече как се очерняш! Ти ще ме изкараш майка на чудовище. Вдигнала си летвата в небесата и се чудиш защо не можеш да я скочиш. Перфектни хора няма, не проумя ли? Ня-ма. А ти само ме тревожиш така...“
          Горката ми майчица, с колко грижи съм товарила сърцето Ј! Добрата новина е, че започнах да се уча и се променям. А тя ще има удоволствието да види резултата от усилията ми. Така че, урок по щастие № 4: Никога не е късно да започнеш на чисто. Да го поискаш истински и да работиш над себе си. И аз ще стана по-ведра, по-жизнерадостна, по-смела. По този начин и животът ми ще стане по-смислен и сладък.  – Ооо, мислите ли, че не знам  – зад голямата дума „щастие“ се крият все малки неща. Неща като това сутрин да се зарадваш на изгрева, за миг поне, или да благодариш за студения, обилен дъжд и затова, че някой е измислил чадъра и градския транспорт. После да си благодарен за работата, която имаш, за ароматното кафе. Или за това, че имаш право все пак да си търсиш работа, че никой не може да те спре, че все в някой по-добър момент и ти ще изпиеш едно такова ароматно кафе. И надеждата пак ще се доближи до теб, и животът ти пак ще стане по-хубав. А и този на близките ти  – в случая  – моите близки, което не е за подценяване. Тъй че, следващ урок по щастие №5: Не бъди егоист! Грижи се за другите, помагай, а това ще се връща обратно и към теб.
          Ха, така ненадейно си спомням откъде всъщност тръгнах. От времето, когато имах сърдечна предостатъчност. Когато още младото ми сърчице имаше червеникавия оттенък на Марс, без пръстен като на Сатурн, но пък с някакви клапи и нещо течно наоколо  – кръв ли, вода ли? (Зная, кръвта вода не става. На кого ли съм се метнала такава?) Но това бе доказателството, че там има живот. И сърцето ми бе живо  – непокорно, непостоянно, сюрреалистично. Не три, а сякаш петизмерно, с място за всеки и всичко. Като се почне от родителите ми, кака, Кикото, другарите от тайфата, от училище, родата. И се мине през улични и домашни котки, кучета, мравки. Та се стигне до любимото ми небе. До реките, моретата, дърветата. На дърветата  – плодовете. Най-вече  – гнилите, неузрелите, недотам красивите. Аз им давах имена и ги правех мои любимци.  –„Иначе кой ще ги обича?“  – винаги се питах, като гледах как всеки грабва първо най-узрелите, съвършените. Моето сърце бе нещо като сиропиталище. А не бях вече дете. Бях се превърнала в малка, тъжна жена. После станах голяма такава. Докато един ден не се случи.
          Сърцето ми замря. Изящна огърлица от коралови перли се скъса и разпиля вътре в мен. Няколко труса почти го разбиха на парчета. Зейнаха черни дупки. И то заудря с всички сили, злобно и хаотично, по гърди, дробове и ребра. Накрая, загубило своята непорочност, се сви и утихна. Сетне се заредиха втори сърдечен порок, трети, пети... Докато не престанах да чувствам, да си спомням, да искам. Но в края на краищата сърдечните пътища са като божиите  – незнайни, непредвидими. И някаква сърдечна памет, явно, все пак има. Защото насън почнаха да ме спохождат бели скелети, призрачни силуети, останки от близкото и далечно минало. Пред смаяния ми поглед изскачаха пропукани, стари амфори, изровени от сърдечните пластове. Накити с надписи, едновремешните оръжия на сърцето ми  – остри стрели, ками и ножове. Копия, гравирани с вълшебни четиристишия. И щом остриетата им повдигнеха тежките ми клепачи призори, все още имах усещането, че съм най-щастливата археоложка на света, открила богатството на човешкия род. Докато пак един ден светлината не ми върна реалността и аз си спомних, че не съм никаква археоложка. Но този път си останах щастлива. Осъзнах, че най-голямото съкровище е собственото ми сърце. Звучи изтъркано, но не пречи да е истина. Затова и ще продължа, ако трябва, с голи пръсти да ровя, за да намеря най-златната му жилка, най-чистото му кътче. И докато другите тренират своите бицепси, аз упорито ще тренирам сърдечния си мускул  – да заякне, да стане издръжлив и достатъчно твърд. Та, когато чета или гледам прекрасни истории, да не се явяват така често познатите технически смущения по трасето  – като снежене, замрежване, до пълна загуба на картината, поради буря.
          И когато вече няма да ме има, когато се посипя като звезден прах по Млечния път, една устойчива, малка планета да открива новата си орбита ту в ореола на изгрева, ту в зеницата на лъвицата (апропо „лъвицата“  – в тоя случай сърцето ми наистина ще трябва да е лъвско, иначе не виждам откъде тоя кураж). Или може би нова орбита ще му станат безкрайните спирали на орлите над вечните скали (дано наистина са вечни!). Там някъде в пространството, където се пресичат „сега“ и „преди“.
           
           
           
           

          Иван Груев
          СТИХОТВОРЕНИЯ
           


          Преди да ме обсеби тишината,
          преди да легне в мен като на дъно,
          преди да стана глух за хляба и за млякото,
          преди да ослепея за времето и смисъла  –
          за миг или завинаги да излетя от кошера,
          да дам меда на гладния  – да си оближе пръстите,
          на тъжния  – усмивката, забравена от клоуна,
          във кръчмата по мръкнало да събера светиите,
          направо от иконите, без ореоли счупени,
          до утре да танцуваме, а после  – пак  – до залеза,
          докато изпопадат светиите под масата.

          Да заведа елените на гости у вълчицата
          и да Ј върна кожата, одрана от ловеца,
          да стопля малко стаята  – за да замърка котката,
          да дам зърна на свраките, 
          почивен ден  – на мравките
          и очила на бухала  – да вижда денем слънцето.

          И да удавя някъде  – в реката, в най-дълбокото  –
          тъгата си, която да Ј заседне в гърлото.
           
           
           


          Потънал е градът дълбоко под мъглата
          и всеки се е скрил зад своя жълт прозорец,
          а в кладенеца глух на тишината
          гласът ми е обикновен затворник.

          Къде сред тая сивота среднощна
          ме води със разбитите си плочи тротоарът  –
          не светят даже лампите на пощата
          и след пияниците кръчмите затварят.

          До утре да вървя, едва ли ще открия
          къде е изходът на този град в мъглата
          или на лабиринта в мен самия,
          защото някога зазидах сам вратата.

          Когато веселото слънце се покаже,
          ще видят първите случайни минувачи
          със някоя липа, разкъртила паважа,
          да пляскам със ръце и да подскачам.
           
           


          Понякога се свивам като какавида
          в пашкула на живота си раздърпан,
          но си пробивам дупка  – с едно око да видя
          как ябълката връзва зелената си кърпа,

          как птиците със сламки в човките долитат
          и весели гнезда във клоните Ј вият,
          как Слънчевата майка дъгата ще разплита,
          а златната Ј прежда нощта в кълбо ще свие.

          Душата ми тогава пак като вярно куче
          ще изпълзи от дупката на самотата,
          край вас ще заподскача, а вие ще усучете
          въже и ще я закачите за луната.

          И тя ще се люлее, огромна и прозрачна,
          като език от въздух на Космоса в устата,
          а ябълката долу до сутринта ще плаче
          и цяла с цвят покрита, ще се върти Земята.
           
           
           
           

          Петър Доневски
          АЛБУМИТЕ
           

          Минах през дървеното мостче на малката река, прекосих площада пред селския ресторант и след няколко пресечки на крайната улица, както ми бяха казали, спрях пред входа на къщата. Селска къща, но по-различна от другите. На два етажа, с тераса отпред, измазана цялата в сива боя. Впечатли ме и двора, разполовен от циментова пътека, оградена от двете страни с чемшир, зад който бяха разположени грижливо подредени лехи със зеленчук. В северната част на черния двор имаше стопански постройки, над една от които беше надграден сеновал. Не се учудих като гледах къщата. Личеше си, че стопанинът на тоя двор е работил дълго време в кооперативното стопанство, че има усет за нещо хубаво, красиво  – подредбата на къщата и на двора доказваше това. В такава подредена къща трябваше да живее земеделец, стар бригадир.
          Повиках два пъти и човекът излезе. Висок, малко прегърбен, със сламена шапка и сухо лице с увиснали мустаци. Главата му беше обрасла с бели, редки косъмчета, които се спускаха зад малки уши и преливаха по лицето му към рядка бяла брада. Изглежда, че беше в траур, щото и на къщата бе окачено черно избеляло платно.
          Прецених, че работата може да стане лесно и затова реших аз да бъда активният.
           – Абе-е-е... Казаха ми търнавчани  – Бай Тошо, Тошо знаеш го добре... Търговеца.
           – А-а-а. Тошо, Тошо ли те праща. Скоро се видяхме на пазара. Вярно бе. Казах му за юницата. Телна е ... в деветия месец.
           – Да, де... да, той ме праща  – вторачих очи в стареца. Макар че не бях виждал ни Тошо, ни Тошовица.  – Та той ми каза за юницата. Щял си да я продаваш.
           – Ами-и-и, така е. Чудих се, чудих се, па се реших, ще я давам вече. Не мога. Ама-а-а щом си дошъл, влез, де, влез.
          Старецът се премести встрани на пътеката и като отвори по-широко портата, ме поведе през двора. Спряхме на циментовата площадка до обора, пред който бяха подредени бали сено, корито с вода и дървен кош, пълен с ярма.
           – Ами-и-и понагодил си гледам фураж. Какъв зор си видел от добичето?
           – О-о-о  – засмя се старецът и отърси ръце от сухата плява като се закашля.  – Като дойдеш на моите години и ти ще видиш защо.
           – М-м-м  – може и да е така. Тука, тука ли е оборът  – показах дървената врата насреща ми. Старецът като че ли не чу. Спря се на прага и погледна ту към къщата, ту към обора и сякаш се стъписа от нещо, но се сепна, дръпна резето на вратата и кимна с глава към юницата.
          Добичето стоеше спокойно, преживяше, обърна глава, за да види стопанина си и леко протегна шия напред, като пръхна влага от широко отворените си ноздри. Първото ми впечатление беше неотразимо. Красиво животно. Черно-шарена порода с типична окраска. Бременността се очертаваше с едематозния оток по корема пред зачервеното кораво виме и набъбналите месести форми в корена на опашката. Мълчах захласнат от неочакваната находка.
          Между другото аз имах търговски нюх и в търговията винаги печелех. Търсех да купя евтино, за да го продам след месец два пъти по-скъпо. И сега... Приближих се, огледах юницата от главата до опашката, погалих я по шията и корема, като се стремях да изглежда, че го правя непохватно. Давах си вид, че не разбирам много-много от стока и че едва ли някой ме е пратил само да проуча, щото сме чули, че както някога в Белослатинско е имало хора, които са гледали добри искърски крави, така и сега трябва да се гледат още по-добри животни от новите породи.
          Старецът ме гледаше под око. Следях движенията на ръцете му и разбрах защо пристъпи до главата на юницата, която облиза подадената Ј старческа длан.
           – Абе-е-е... какво да кажа? Много-много не им разбирам аз на кравите, ама-а-а... Комшия имам, с него се погаждаме... и работим заедно. Та той му се ще. Пък като разбрал, че ще идвам тъдява, ми поръча. Ако има някоя телна крава, ми рече. Да има млеко за децата. Не видиш ли, рече ми, че това, дето го търгуват по магазините, си е чиста вода.
          Впрочем приказвах тия приказки и сам не си вярвах. Моите мисли вече бяха съвсем други. Добре преценявах ценните племенни качества на животното, защото рядко на пазар се среща такава стока. В това младо и породисто животно има бъдеще. И където и да го дадеш после  – и на частно, и на кооперация  – цената му ще бъде много добра. Пък има и хора, които разбират повече. Може и в Института да го продадеш. Но за да има сметка, си мислех, тая юница трябваше да я купя евтино. Пък ако мога да прекарам стареца да ми даде животното и на безценица.
           – Виж какво-о-о  – извадих кутия цигари и поканих стареца. Той отказа и пак погали главата на юницата.  – Виж какво, виж какво  – прехапах устни и насочих поглед към тавана.  – Несигурна е работата. Юница. Не знаеш как ще се отели, не знаеш какво мляко ще ти даде. Ами-и-и... Ако не може да се отели? Първотелка е това  – какво си мислиш. Тазът Ј е тесен. Вклини се телето в таза... Заклещи се... Таз в таз. Хайде на кантара, ножа и парите ти на вятъра.
           – А-а-а. Недей така бе, момче, бил съм бригадир на кравите толкова години. Знам, знам как стават тия работи...
           – Ами-и-и чудесно, чудесно тогава... Познаваш работата добре. Не ти ли се е случвало?
           – Е, ако е за случки... Случки много е имало. Но има сега зоотехници, ветеринарни лекари... Ама дай, дай да не стигаме дотам.
           – Ей, мене си ме страшнее... Неведнъж са ме викали. Ама да им помагам с ножа. Да беше крава на второ, трето теле... телила се, раздоена. Пък то-о-о юница. Я виж как Ј се е зачервило вимето? Маститът е готов.
          Старецът замълча. Смути се още повече, ама и аз май сбърках. Уж не разбирам от крави, пък му ги наказах такива работи, за които той се замисли. Видях, че нещо прошава с устните си, размишлява и прокара ръка по потната си глава.
           – Добре де, добре... Кажи все пак, какво ще искаш за юницата?
          Усещах, че старецът се изпоти нацяло. Пак се върна до отворената врата, внесе шушка сено и го хвърли в яслата. Животното протегна напред глава и лакомо нагълта ароматното сено. 
           – Сега само-о-о сенце. Сенце само Ј давам, ей я какво виме направи. 
           – Ами-и-и... Нали, нали ти казвам... за това ти казвам и аз. Това е страшното. Юница е това.
           – Виж какво, че ти не знам още името...
           – Панко, Панко. Панайот ми е името, ама Панко ми викат още от малък.
           – Виж какво, Панко. Юницата не е току така. Майка Ј се казваше Илка, една от най-добрите крави във фермата, а бащата.... ако си чул навремето бик Рикардо, чиста победа... От Правец. Тоя бик са го подарили на Тодор Живков, когато е бил в Щатите и Канада....
          Мълчах и слушах. Явно, че навремето този човек е бил добър животновъд, добър организатор, имал е работа със зоотехници, ветеринарни лекари и сега с отглеждането на тая юница мисли да докаже нещо, но е преценил, че едва ли ще успее, щото виждаше се, че едната му ръка потреперва и с усилие движеше десния си крак. И точно тук си спомних, че когато ми казаха за юницата търнавчани, някой ми обясни, че старецът без мляко не можел и щял да търси коза.
           – Не мога. Разбирам го вече. Още повече, откакто останах и сам. Синовете ми са по градищата. Хванаха електротехниката. За земеделие изобщо не им е на ума и няма, няма кой да ми помогне за нищо. А и годините минаха неусетно. Натрупаха се... 80 години. Каквото било... било. Минават понякога стари кравари, ама и те май ме забравиха вече  – изказа като монолог болката си старецът.
           – Ами... защо, защо тогава ти е притрябвало и коза... Не знаеш ли, че тая стока никога се не наяжда.
           – А-а-а – какво Ј е на козата...  – смутоляви старецът, без да ме погледне в очите.
          За мене всичко беше ясно. Този човек е преживял много. И радости, и болка и сега годините го бяха поуплашили и той живееше дните си в неизвестност. Разбирах, че животът безпощадно беше изцедил силите му и затова толкова е остарял. 
          Но в търговията, си мислех аз, приятелство и съжаление няма. Има само партньорство и интерес. Представих си за миг, че процесът на смущение при стареца щеше да продължи до объркване и защо някой друг, а не аз да използвам случая.
           – Добре де, добре  – придадох делови тон на разговора.  – Кажи все пак някоя цена. Нали като се върна човекът ще ме попита. Нещо приблизително. Колко струва юницата?
          Старецът наведе поглед и пак пристъпи до главата и, погали я по челото и ме погледна.
           – С маяр ще ти я дам. На кило мляко по 50 лв. Ще ми броиш... А сега само аванса. Нали се плашиш, че е юница  – отвърна старецът, сякаш се страхуваше да назове цялата сума.
           – Хм-м-м  – поусмихнах се и на себе си и на стареца.  – Авансът ще го имаш.. А за млякото, щом си спорен на третия месец ще имаш парите и за млякото. Ако пък... не пари, коза ще ти докарам, даже саанска.
          Разбрах, че този човек отдавна е чакал възможност, за да разкаже някому повече подробности от живота си, но притъмняваше и прецених, че е време да се измъкна към входната врата.
           – Е-е-е, чудесно... Ще кажа на комшията. Пък може да дойдем тия дни с него и да направим... Май ще се разберем.
           – Добре, добре... Но юницата си струва парите. Ама-а-а  – само така става ли? Я, я може от крак да почерпя нещичко.
          Когато влязохме в кухнята, докато наливаше чашите, старецът най-неочаквано започна:
           – Някъде 80-90-те години на миналия век в Белослатинско имаше силно развито земеделие и животновъдство. Кооперативна обработка на земята. Нашите сортове пшеница на института в Добруджа, на царевица  – Кнежа, ечемика  – Карнобат, слънчогледите с добрата агротехника, както знаете, даваха много продукция и за вътрешен, и за външен пазар. Стопанските дворове бяха пълни със зърно. А животните. И крави, и овце, и свине, и птици бяха формирани в племенни стада с висок генетичен потенциал. Ето, ето, виж тука. Колко професори, доценти, научни кадри са идвали при нас.
           – И старецът се оживи още повече, енергично измъкна от стар гардероб кашони, пълни с книжории  – грамоти, флагчета, медали, албуми, в които беше подредил снимки от изложби, панаири, симпозиуми и научни конференции.
          Боже мой, мислех си аз. Какъв труд беше положил тоя човек, за да събере, да подреди и съхрани тоя ценен архив с толкова грижа. И за какво му беше всичко това, на кого ще го остави след себе си? Та това беше цяло богатство, цяла история. Днес такива неща няма къде да се намерят. Постепенно започвах да се изпълвам със завист към тоя човек, който навремето не си е пожалил труда и се е посветил на тая апостолска дейност.
          Докато си мислих за всичко това и гледах портрета на стената, той зарадван ме сепна:
           – Харесва ли ти ? Нали е хубаво.
           – Да, да, да  – чудесно е... Хубава работа  – отвърнах с малко досада, като се измъчвах, за да крия привидното си доволство.
           – Ето вижте, вижте... виж и този албум. Всичко аз съм събирал. За мене са си утеха. Често ги вадя, гледам ги. Това са зоотехници, доктори... Често си спомням за тях  – окуражи се още човекът.  – Все мои работи съм събирал... Това ми е утехата сега  – и беше готов да заплаче.
           – М-да-а-а... прекъснах го аз.  – Всичко е хубаво, ама и аз трябва да тръгвам вече. Да не ме хване здрачът. Ще мина, ще мина тия дни. Ще докарам и комшията.
          И се измъкнах към входната врата, без да чакам стареца да ме изпрати. Знаех, че за един опитен търговец е от изключителна важност да се яви на пазара и да изчезне точно когато е необходимо.
          Стъпвайки отново на площада пред ресторанта, бях вече убеден, че юницата трябва да я закупя и в близките няколко дни да е вече моя. Даже и планът ми за това беше готов. Оставаше само Бони, Бони да се съгласи и да тръгне с мене.
          С Бони сме приятели от детинство. Беше диспечер на Автотранспорта. Всички коли в кооперативното стопанство му бяха на разположение. И понеже имаше ученици по София и той стана добичар. Гледаше крава, овце и две кози. За фуража нямаше проблем. Возеха за фермата сено, силаж, смески и често събираше отпадъците от каросериите на колите. Двамата с него си допаднахме и винаги сме се справяли чудесно. Аз като търговец, а Бони като шофьор. Вярвах, че и сега щеше да ми помогне.
          Намерих приятеля си в гаража. Разказах му с няколко думи за случая, подробно го инструктирах за плана, за това което трябваше да направим де, смигнах, като му завъртях деликатно глава.
           – Хайде! Няма да е напразно. Печалбата ще я поделим. А той само кимаше с глава и повтаряше:
           – Малко е трудничко... Щом е бил бригадир на кравите... Тия хора бяха някога опитни бригадири... Ама-а-а.. ние ако едно старче не минем, кого друг можем да преметнем в тия времена?
          Явно бях успял да запаля Бони, щото още на другия ден някъде към икиндия пътувахме вече със „Зила“.
           – Сега гледай, гледай улиците  – показвах му близкия квартал на селото.  – Като минем двете крайни улици, свиваш надясно и ще наближим къщата. Тя личи. Пред човека трябва да се държиш добре и усмихнат. Ако искаш да свършим бързо работа и да се оправим навреме. Наблизо има канавка, огледай мястото за задния капак. Там ще товарим животното.
          Казах на Бони всичко това, уж бях сигурен в себе си, но когато видях отново къщата, нещо ме стегна в главата, настроението ми се промени, сковаха ме колкото странни, толкова и нежелани мисли.
          Сега вече, огледана отново във вечерния здрач и тишината, която заливаше улицата, къщата ми изглеждаше друга, нещо като стар порутен хан, където прекарваше със спомените си едно старо, отживяло поколение, което не забелязваше и не си даваше сметка за голямото ново време, с новите тенденции и идеали, които се раждаха и цъфтяха навсякъде. А човечето в този хан, в последните си години държеше за отминаващата действителност, в която е живяло и творило заедно със своите съвременници. Но трябва ли да му се сърдя? В края на краищата това си беше негово право.
          Мълчах умислен. Сега виждах стареца. Рядката брада го правеше по-уморен, по-слаб и вече износен, но още нещо търсещ и непримирим.
          Сепнах се от друсалките по неравния селски път. За миг забравих всичко, което бях помислил досега и изведнъж ме обхвана друго настроение... В главата ми оставаше само мисълта бързо да вдигнем юницата, пък старецът да прави каквото ще. Стига, стига му толкова! Работил, работил, ама и взел. Къщата на два етажа, синовете си е изучил, не вярвам да са и без леки коли. Каквото е дал, дал го е вече. Наш ред е. И ние да вземем да се устроим както му е редът.
           – Къде ще спираме, бе?  – прекъсна ме Бони,  – ти да не заспа?
           – Ето... Ето я къщата. Търси си място за спиране.
          Скочих от кабината, извадих кутия и палнах цигара. Бони след малко припали и той. Смигна ми деликатно и почука на портата.
           – Ало-о-о... Има ли някой тука, бе?
          Старецът ни посрещна с усмивка, но като видя „Зила“, изписа крива гримаса, макар че се здрависах с него.
           – Държа на думата. Идваме за юницата. Старецът ме загледа учудено и смутено.
           – Нали се разбрахме. Казах на комшията. Те това е той.
          Бони гледаше слънцето. То клонеше към залез и нетърпеливо добави:
           – Нали ми каза, че човекът бил много добър. Разбрали сте се! Айде, айде да се оправяме, че ще ни хване тъмницата... А така ли се кара бременно животно.
          Това беше паролата, при което ние влязохме в обора, оставяйки да ни следва още нищо неразбиращия смутен и объркан старец. Без да се бавим нито минута, сменихме капистрата на юницата с нашия синджир, който бяхме взели предварително. На изхода на обора старецът ни питаше задавено:
           – Ама-а-а вие какво правите сега?
          Потупах го по рамото и като придадох на лицето си най-ангелско изражение, приближих се към него и с усмивка го прегърнах. Няма проблеми, чичка, няма проблеми.
          Старецът, по-задавен и объркан, се стъписа още повече и ме хвана за ръката.
           – Ами, вие... вие откъде бяхте и какво, какво сте решили сега. Аз мислех за добре.
           – Ами за добре, за добре мислим и ние. Ще ни се да се приберем по-раничко, щото с тоя раздрънкай „Зил“... Нищо чудно да закъснеем. Бременно животно караме на път, още повече юница. Току виж, че се зателила насред шосето. А знаеш как се тели юница. Рискът е голям. Ама, хайде... Заради тебе го правя.
          Докато водех тоя деликатен разговор, Бони вече беше успял да натовари юницата и даже два пъти ми свирна с клаксона.
           – А-а-а за раздойката... Нищо, че е юница.  – Вече по друг път беше тръгнал старецът.  – Не се притеснявай. Когато се отели, не бързай да търкаш телето със слама или парцал. С твоите ръце поочисти слузта по тялото му и си подай ръцете да ги оближе вече младата майка. Ближейки телето и твоите ръце, тя всмуква миризмата на телето и твоите и после, когато ги раздояваш няма да шава, няма да рита. Но не забравяй. Най-малко пет пъти раздойвай животното в денонощието. Така само ще се развие жлезата.
           – Хайде бе! Какво се бавиш?  – подвикна през отворената кабина на „Зила“ Бони.  – Като ни хване тъмницата, как ще се приберем с тия калпави фарове.
           – Чакай бе, човек, чакай! Нали трябва да се разплатим с човека.
          И като преброих на ум пачките, които бяха във вътрешния ми джоб, с жест на много благодарност пъхнах парите в ръцете на стареца.
           – Толкова са... Направо както са ги броили в банката. А там грешки не правят.
           – Добре де... Колко са?
           – Ей боже-е-е. Ей боже. Ще се лъжем ли сега?  – изсмях се с иронична радост, артистично прегръщайки още веднъж стареца, който стоеше сконфузено, подновявайки опита си да разбере колко са парите. Докато той може би мислено смяташе общата сума на пачките, аз потърках ръце и тръгнах по пътеката.
          Когато стигнах портичката, където ме чакаше „Зила“, старецът се изпречи пред мене и вдигна ръце.
           – Ама тия пари... Кои са тези пари... Та те са само една част.
           – Да де... Така е. Както сме се разбрали. Това е само аванса. Няма лъжа... Нали останалата част.... за млякото. След като се раздои юницата. По петдесет лева на кило млеко.
           – Ама чакай, чакай  – започна да се окопитва старецът...  – Ами козата...
           – Козата... Козата наесен. Като се запръчи. Сега да ти я дам... Откъде ще Ј намериш пръч.
           – Ама чакай, чакай... Разбрах вече  – ти разбираш от стока, работил си тая работа.
           – Е добре, добре  – усетих слабостта и болката в гласа на стареца.  – Що не ми каза бе, човек? Що не ми каза по-рано?... Ами ме накара да дойда с транспорт, да товаря добичето, да поема риска... пак сега... така па иначе.
          Извадих още две пачки от джоба и ги пъхнах в ръцете на стареца.
           – Хайде, хайде-е-е  – потъркай ги в брадата си, усмихни се  – усмихни се!  – като исках да променя настроението му.
          Но човекът изглежда интуитивно схвана неудобството, в което беше изпаднал, вдигна ръка и се засмя с половин уста.
           – Хайде, хайде!  – изпрати ме до улицата.  – Хаирлия да е! И да гледаш добре добичето. От тая юница цяла фамилия да завъдиш.
          Той вдигна ръка и дълго гледа след „Зила“, който бавно вървеше по неравния път на селската улица.
          Юницата оставих за себе си. Отели се, раздоих я добре. Мляко раздавах на целия квартал. А за търговията ми със стареца бях вече забравил. Сетих се за него преди няколко дни, когато ме повикаха в кметството. Кметът ми подаде развързан кашон с книжории.
           – Албуми, някакви албуми са това. Преди три дена ми ги донесоха от Попица. Поръчали на тебе да ги предам.
          Изтръпнах, погледнах... погледнах през отворения прозорец липите.
           – Техен човек ги изпратил... бил бригадир при кравите. Усетил инфаркта, помолил да те открием и да ти предадем тези албуми.
          Стоях онемял. За мене това не беше изненада. Това беше стрес, който ме върна в дните, когато открих стареца и спазарих с него юницата. Още на другия ден бях на селското гробище. Намерих гроба, все още пресен. Палнах свещица, прелях на кръст с вода и вино стареца и засадих чимшир. После извиках гробаря и му платих. Да полива гроба, докато се прихванат чемширите.
           
           
           
           

          Николай Ангелов
          ВРЕМЕНА И НРАВИ
           

          Писмо до една малолетна ...
          Внимавай, какво си пожелаваш  – 
          то може да се сбъдне!
          Здравей, момичето ми.
          От първото ми писмо измина около година. Извинявай, ако съм те обидил с него! Не зная даже дали си го прочела. Ако не си, ще кажа само че говорих за трагедията на убиеца  – да извърши нещо, заради което после ще съжалява и колко трудно ще му е след това да поправи своя собствен живот. Знам, че е било неприятно за четене, но ти писах заради надеждата ти някога да успееш! Накрая обаче казах няколко думи за съдбата на „последните“, онези, които за разлика от тебе нито са били спирани, нито са успели сами да спрат след „първия път“. За онези, на които сякаш им е „провървяло“ и затова сега много хлапета им подражават. За хората, които наричаме „кръстници“. Тогава говорих за Достоевски и Сетън, но сега ще цитирам Копола  – защото и това, което исках да ти кажа, започна с „Кръстникът“1 .
          ... Когато бях в трети клас, в България стана нещо ужасно. Тогава новините трябваше да са оптимистични, за големите трагедии се мълчеше и до народа достигаха само слухове  – зловещи и кървави. Та според тях едно момче, което още нямало 17 години, гледало филма „Кръстникът“ 14 пъти и полудяло. Намерило пистолетите на баща си (някакъв големец), влязло с тях в студентско общежитие в София и застреляло 15 души  – младежи, девойки, чужденци! (Едно от момичетата било бременно.) Цифрите „варираха“ и никога не научих точната. За себе си обаче признавам, че тогава се уплаших от чутото и дълго след това не исках да видя гангстерски филм. („Кръстник“  – „Мръсник“  – майната ви!) Боях се, че ще гледам убийства. Че доброто няма да победи... а не исках да съм на страната на „лошите“. Затова пропуснах не само първата, но и следващите серии на филма, чак докато станах студент.
          Затова пък успях да го гледам, когато бях достатъчно зрял, за да се досетя и за онова, което Френсис Ф. Копола по някакви причини беше премълчал, или просто подминал. 
          За какво говоря? Изкуството затова си е изкуство, а не примерно учебник по математика, защото според възрастта и нагласата си всеки вижда в него това, което той иска и може да разбере. „Затова  – казваше моята класна  – мафията не уби Копола. Защото „Кръстникът“ можеше да се тълкува и като оправдание на мафиотите. Като разбиране на тяхната съдба, на драмата и трагедията им.“ (Защото образите и на Вито, и на Майкъл Корлеоне, бяха трагични!) Казват, че като питали Копола защо правел филми за престъпници, той отговорил, че това не е филм за престъпността, а за семейството. Може и да е прав. Но сега, когато най-сетне видях целия „епос“ за клана Корлеоне, ще говоря за тази част, която аз пък разбрах  – за мене това беше филм за предателството! Най-напред към приятелите, после към рода си, накрая към семейството. (Сигурно затова толкова много говореха за любовта  – за да отвлекат мислите на зрителя от нещо друго.) Ще попиташ защо?
          Има хора, които в известен смисъл са „родени в тинята“  – не обичам да оправдавам или да ми се оплакват с произход и с лош късмет, но е вярно, че има и такива  – „родени на лоша улица“ (т.е. в гетата); изоставени, т.е. предадени от най-близките си; хора, за които престъпността е вече не начин на живот, а средство за оцеляване, единствен начин да станеш изобщо „нещо“. Те могат да се оправдаят с „обстоятелствата“: „Животът забрави да ги погали. Тогава те го проклеха и го посрещнаха с извадени ножове...“1  Защото в гетата понякога е наистина въпрос на шанс да оцелееш и да не пропаднеш. Така е и в САЩ, страната на (уж) неограничените възможности. И там не казват защо момчетата от един квартал стават юпита, а родените в друг „израстват“ най-много до продавач на пица, ако междувременно не влязат в пандиза. Но оттук тръгва и вярата в Робин Худ и героят на Копола. Защото има и такива  – искам да поговорим за тях, след като по телевизията показаха не само „гангстерска сага на Копола“, но и руската „Бригада“. В тях се говореше за фамилията или приятелството. Питаше се обаче  – докога ги е имало?
          От гангстерския фолклор на Америка е известен подобен случай. Когато в 1929 г. Ал Капоне влязъл в затвора за първи път2, Врагът3  му Елиас Нет успял да раздуха разкол в организацията му. А когато Капоне излязъл от тъмницата, наместо купон по случай освобождаването, го очаквала... гангстерска война с неговият първи помощник и приятел от детството Франк Нити. Междувременно босовете от Ню Йорк (Майер Ландски и Лъки Лучано) също решили да нанесат удар и най-сетне да „надянат нашийника“ на чикагските си колеги. При нормални условия Капоне едва ли би се уплашил от тях. Но сега подчинените му се колебаели между него и Нити, който от своя страна също се боял от вчерашният си приятел и бил нащрек. Който и да застанел начело, за да се спре „нашествието от Изтока“ му трябвали „всички дула на Чикаго“. Въпрос на оцеляване за организацията било по-бързо да се премахне разкола, а в света на гангстерите това ставало само по един начин! Капоне не бил сантиментален  – според статистиката той бил извършил около 40 убийства. В този списък спокойно можел да застане и м-р Нити. Само че сега той се колебаел! Защото като всеки мафиот и той е имал подчинени, делови партньори и т.н., но приятели, на които да държи извън бизнеса имал малко! И точно един от тях (а дали не единственият?) сега бил врагът му! В тази нощ той посетил свещеник, изповядващ такива като него, и като се извинил, че с години не е търсил съвета му, сега го помолил да му прочете проповед  – „ЗА КАИН, БРАТОУБИЕЦА“!
          Историята за Кръстникът може и да е измислица, макар и по истински случки. Историята за Капоне обаче е истина!
          Защо ти разказах всичко това?
          Защото се уморих да гледам едно и също! Копола е искал да обясни трагедията на народа си. Прогонени от родината, в страна, където полицията ги гледала накриво, италианската беднотия сякаш нямала друг път. Сплотявали ги страхът и семейството. Но сега няма да ти говоря как човек става престъпник, а защо верността към семейство и приятели свършва! Забеляза ли, как всеки от тези хора се опълчваше най-напред срещу съперниците, после срещу приятелите си, после срещу най-стария от рода си (чичо си), срещу брат си, накрая срещу племенника си... Въпрос на време е да се скара със всички. Искам да кажа  – ако междувременно не го убият като „бойците“ (редовите гангстери), които загиват най-често по улиците, по-късно като босовете им, и дори като „кръстниците“. А когато някой от тях се разминава с куршумите на конкурентите, убива го някой от близките му. И всеки от тях кога да е се среща с убиеца. Накрая единствения от клана, починал от „естествена смърт“ (според филма!), посивелият вече Майкъл Корлеоне, „умря от сърце“. Като преди това се раздели с приятелите си и с жените, които обичаше: видя смъртта на първата, взривена, както се оказа, погрешка от бодигарда му; на дъщеря си, застреляна погрешка, защото случайно застана между него и убиеца му; сам оцеля в няколко атентата, в които загиваха близките му... (Единият беше устроен от брат му!) Чудя се, дали наказанието му не беше именно в старостта! Защото понякога дългият живот, изживян в непрестанна война (в т.ч. с най-близките), може да се окаже единственото наистина ефективно изтърпяно наказание. 
          И в България сякаш започнаха по същия начин! Когато убиха един от основателите на т.нар. „трибуквени групировки“, в „Дневен труд“ прочетох заглавие „Убиват романтиците“. Да, романтиката свършва бързо.
          Причината за гангстерските войни и във филмите, и на улицата е една и съща  – така е в бизнеса, в който няма правила. Искам да кажа, че самите гангстери са го приели в младостта си, без даже да се замислят, че ще трябва да му робуват докато са живи! Но кога да е на човек му втръсва да е на бойна нога. Изнервящо е! И се опитва да получи сигурност и спокойствие, като „премине“ в легалният бизнес. Само че в „светлия сектор“ знаят кой е и ще искат да го ограбят, а междувременно на изпразненото място в „Подземието“ се намърдва някой друг. Животът непрекъснато изтиква на улицата нови „попълнения“, по-отчаяни, затова по-безскрупулни и жестоки. Те не искат вече да служат за грошове. Те често нямат и накъде да отстъпват, затова нападат, т.е. вървят напред. И като не може да се установят общи правила, куршумите са неизбежни. Дори когато босовете се споразумяват помежду си край масата, низшият ешелон непрекъснато се сблъсква по улиците, бунтува се и създава нови и нови поводи за напрежение. А понеже роднините на убитите отмъщават, вендетата ще продължава. За жалост това беше главната ми поука от „Кръстникът“. 
          Трагедията на „кръстниците“, на достигналите до върха на престъпната йерархия е, че за да успеят, те са принудени да се съюзяват с някой, с когото обаче един ден неминуемо ще се скарат, защото на върха няма място за двама! Веднъж достигнали там, дори досега да не са убивали, за да останат на него, те са вече принудени да го правят. А поради невъзможност за легално уреждане на споровете си това ги обрича на нови кръвопролития, в т.ч. родови, а впоследствие и семейни. Накрая  – през цялото време докато между „картелите“ хвърчат куршуми, ги дебне още един враг  – Властта, за която те са бреме. Дори да се ангажира към тях поради подкупи и взаимни услуги, кога да е тя също ще поиска „независимост“ от „съюзниците“ си и в удобен за нея, но много неудобен за тях момент ще ги смачка, защото никой не обича дългове, особено към бандити...
          Така Майкъл премина през куп атентати, всеки от които по-опасен от следващия. Ако най-напред поставиха само бомба в колата му, накрая му устроиха истинска военна операция. И след като оцеля от куршумите, умря от мъка. Защото момичето, което застреляха вместо него, беше тази, за която той вярваше, че с негова помощ ще излезе от сферата на престъпността, от „сянката“, в която и той беше влязъл навремето по неволя. И от която въпреки всесилието си не успя да я спаси. Защото силата на Кръстникът е да отнема, а не да дава живот.
          Насилието ражда насилие, както кръвта кръв и предателството  – предателства. И това е правило, от което няма изключения нито в Италия, нито в Америка. 
          Зад убийствата на кръстници, стоят довчерашни приятели, хора от обкръжението, които са били най-близо, та знаят, къде да изпратят „специалиста“. Защото „в царството на беззаконието“ друг „законен начин да се смени старата власт“ няма. В политиката може да има избор и вот на недоверие. Но в Подземието по принуда убийството е единствения начин да се изкачиш в йерархията  – премахваш този, който ти прегражда пътя. Останалото е въпрос на време, шанс и технически подробности (пистолет или бомба). Затова и предателството там вече не е грешно! В един филм с де Ниро и Кевин Костнър1  показаха как на банкетната маса Ал Капоне пред очите на „колектива“ пребива изменника с бухалка за бейзбол. Представи си  – то било истина! Но в жестокостта си към предателя мафиотите косвено признават и неговата сила, и своето безсилие, защото съзнават, че няма да се отърват! Никой тиранин не се е е опазил от този, който ще го смени! Все ще се намери някой, който да е по-сръчен, по-бърз, по-коварен. Защото правилата се избират не от играчите, а от наградата. Когато тя е в милиони, тогава олекват много скрупули.
          Това не значи, че в „легалния бизнес“ няма подлости. (Майкъл също го изпита върху гърба си.) Но поради правилата, там ще го направят безкръвно. Примерно като му отнемат акциите на дружеството  – подлъжат го да ги продаде или вложи парите си в лош бизнес  – спомни си „Да срещнеш Джо Блек“. Дори той после да се застреля от отчаяние, тези, които са го окрали, нямат угризения  – той сам е избрал съдбата си. И защо да го убиват, след като вече е безопасен?
          Не може да се издигнеш в (и над) Подземието, без подкрепата на приятели. И същевременно  – кога да е ще се принудиш да избиеш и тях, за да не убият теб; да продължиш сам, защото върхът е място за самотници. А това означава никога да нямаш истински близък човек; да бъдеш винаги с врагове или подчинени, които също ще дебнат да те катурнат. Да живееш вечно под дамоклевия меч на потенциалните предатели и жадните за отмъщение. Знаеш ли, ако това е така, бога ми  – наистина мога да го пожелая само на зъл враг! Какъв абсурд  – да пожелаеш на някого точно това, което той най-много иска... само за да се убеди, колко много е сбъркал!
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           

          Илия Пехливанов
          ПРОЗРЕНИЯ 
          АПРИЛОВИ
          220 години 
          от рождението 
          на Васил Априлов
           
           
           
           
           

          Проф. Александър Теодоров-Балан
          проректор на Софийския университет 
          „Св. Климент Охридски“

          „Славният габровец Васил Априлов, който с една школска колиба в родния си град разводи по цялото българско отечество учители за национално учение, тъкмеше с личните свои 60 000 рубли да въздигне на българите и национален университет. По завещание той нареди как да олихвяват тия пари, та от лихвите им напокон да може се въздигна сграда и отвори ако не университет, а то поне някоя академия или лицей.
          Завещаното от Априлов завещание за висока наука в поробена България трябваше да се отвори тепърва на 1927 година.
          Освободената България го отвори с 40 години по-рано.“

          Из отчета на Висшето училище за 1902 –1903 учебна година, четен на 25 ноември 1903 г. Прочетен повторно на академичното тържество за 100-годишнината на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, 6 октомври 1988 г.
           

          Не ни трябва наистина по-красноречив и вдъхновяващ пример за единство на успешен предприемач и крупен благодетел на просветата и културата. При това Априлов е среден тип „бизнесмен“ по финансовото си състояние. Само че го е спечелил със собствен труд и собствена прозорливост. Сблъсквайки се пряко с тогавашни едри представители на стопанския свят, той узрява за идеята да вложи припечеленото до последната си рубла в основите на новобългарското образование като с това поставя начало на дългогодишна перспективна реформа в културната област, която дава непредполагани плодове в следващите години и десетилетия.
          Сто и петдесет години след него изследване на Масачузетския технологически институт, като анализира бъдещето на САЩ, идва до заключението: най-ефективното капиталовложение на всяка нация е капиталовложението в основното и средното образование  – тази нация, която вложи там своите ресурси, ще успее.
           

           „За мене е радост и гордост да установя, че век и половина по-рано Васил Априлов е направил същото откритие и го е записал собственоръчно в своя завет. Делото на Васил Априлов е от изключително значение за нашата нация, но има и световно измерение... Това предизвиква и размисъл за днешното положение на българското образование, и достойна национална гордост. Щастлив съм, че мога да споделя това тъкмо в средището, където се е пръкнало първото зрънце на една толкова перспективна идея.“
          Горното изрече с вълнение тогавашният министър на народната просвета акад. Асен Хаджиолов при откриването на Международната научна сесия „Васил Априлов и българската възрожденска култура“, проведена в аулата на Априловската гимназия  – Габрово на 5 октомври 1989 година.
          Две десетилетия по-късно днес тази изповед става въпиющо нужна  – за сведение на властители, учители, ученици.
          Априлов не е само благодетел на културата, но и сериозен учен. Като голям филолог, добре осведомен за лингвистичните изследвания през съвременната нему епоха, той заема становища по езикови въпроси, които и днес ни учудват със своята точност и актуалност. С ясно чувство за приемственост той подкрепя създаването на българския литературен език, разкрепостен от църковно-славянския и изграден на основата на народните говори от Източна България, където самият той е роден. Горното в продължение на три десетилетия твърди в своите лекции в Сорбоната бележитият западен славист и българист проф. Роже Бернар.
          С истински възторг говорят за Априлов съвременните италиански слависти проф. Рикардо Пикио и проф. Санте Грачоти. Първият преподаваше десетилетие в САЩ, като хвърли мост между европейската и американската наука, а вторият дълги години ръководеше факултета по славянска философия при Римския университет. Те подчертават, че езиковата реформа на българското образование, която предприема и налага Априлов, е по италиански модел. Познавайки добре този модел, той настоятелно препоръчва българите да усъвършенстват своя книжовен език по начина, по който италианците са усъвършенствали своя. Макар да е имал за свой пръв език гръцкият... както и италианците да са израснали на основата на латинския език. Сторено е горното с отговорност към цялата европейска култура. То отправя далеч в миналите векове, когато славянските апостоли Кирил и Методий воюват за правото на всеки народ да твори култура на достъпен за народа език. Това наистина е старо вдъхновение, което идва още от IХ век и се повтаря често в българската история.
          Всичко това прави Васил Априлов реално един европеец още от началото на ХIХ век. Неслучайно в средата на тазгодишния февруари Европейският парламент в Брюксел зачете с внимание делото на бележития български възрожденец с нарочно тържество, в което взеха участие десетина днешни ученици в Националната Априловска гимназия в Габрово, водени от нейната директорка Анна Маринова. Инициативата уреди евродепутатът Николай Младенов, избран от габровци.
          И нещо лично: не успявам по никой начин да представя какво означава всяка сутрин на път към класната стая да си минавал досами гроба на Васил Априлов, да си слушал възторженото слово на Петко Тотев, преподавател по литература, на неговия празник, да се фотографираш след абитуриенския бал със съучениците си пред паметника при входа, изваян по европейски образец от Кирил Тодоров, италиански възпитаник. Или да вдишаш мириса на десетките книги от Априловата библиотека, които стоят неразлиствани и непрочетени чак до днес поради особеностите на своя гръцки език.
          Във всеки случай последвалите мои увлечения имат като начален подтик именно това, включая и невероятните усилия да бъде осъществяван и разпространяван единственият по рода си Кирило-Методиевски вестник вече три десетилетия.
          Духът на Васил Априлов може  – временно!  – да бъде спокоен на небесата.
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           

          Екатерина Иванова
          „ТЮТЮН“ 
          И НЕГОВИТЕ ГЕРОИ
          В СВЕТЛИНАТА 
          НА ФИЛОСОФСКОТО 
          УЧЕНИЕ 
          НА Н. БЕРДЯЕВ
          По повод 100 години 
          от рождението 
          на Димитър Димов
           

          Големият руски философ Николай Александрович Бердяев е роден в Киев в 1874 г. През 1922 г., вече професор в Московския университет с международна известност, той бива изгонен завинаги от СССР в състава на една внушителна група интелектуалци. Изгнаничеството му протича предимно в Париж, където умира през 1948 г. Една година преди това Кембриджският университет му присъжда званието Doctor Honoris causa.
          Считат Н. Бердяев за един от най-човечните философи, за съвременния философ на свободата. „В основата на философията аз поставих не битието, а свободата... Всъщност през целия си живот аз пиша философия на свободата...“  – обявява той в „Самопознание“. Човекът и неговото достойнство остават основен проблем във философията му.
          Интерес към философията Димитър Димов проявява още като ученик в гимназията. Като писател цени творчеството, проникнато от философски прозрения и изводи. И сам създава такива творби. Първата му проява, романът „Поручик Бенц“, се намира под влиянието на Ницше и на Фройд. А философията на Ницше според Бердяев, независимо от своите недостатъци, е философия на ценностите. И авторът на „Поручик Бенц“ се е отличил като търсач и проповедник на житейски ценности. Тази мисия той продължава докрая на творческия си път, въпреки идеологическите ограничения, които среща.
          Няма данни Д. Димов да е познавал руския философ. Възможно е до него да е стигнало името му. Но в БСЗ (1950 г.) и във ФЗ (1960 г.) оценките за него са крайно отрицателни. А държавната система е плътно затворена и той не е имал никакъв достъп до европейската книжнина. Независимо от това обаче „Тютюн“ поразява с голямо съвпадение на гледища у двамата творци. И романът на този изключителен български художник и мислител, с когото би се гордяла всяка чужда литература, може да служи като показ на основни позиции у Бердяев.
          В „Тютюн“ Д. Димов представи лицето на българския капитализъм от 30-те и първата половина на 40-те години на ХХ в. и борбата на работническата класа срещу него в защита на своите права и интереси. Но не си е поставял задача да отхвърли старото и възвеличи зараждащото се ново общество. Той не взе страна. В духа на Бердяев Димов ни убеждава, че няма добри класи. Има само добри хора, които са успели да преодолеят духа и ограниченията на класата и са се осъществили като личности.
          Неговото постижение е много по-значително. В третия си роман той е описал един епохален световноисторически период в процеса на неговото развитие и промени от позицията на българското историческо време. Възкреси паметни събития от национален, общоевропейски и международен мащаб. Направи го със забележителна достоверност и размах, който включва многобройни отличителни факти, прояви, подробности и детайли, колорит. И всичко това е поставено под строго оценъчен поглед  – на антихитлеризма, на ужаса „от кървавите ръце, които управляваха света“, на богоотрицанието, до което е доведено човешкото същество.
          Тази огромна информация не натежава, а преминава през съзнанието на читателя неусетно, защото е резултат от познание, станало същност на твореца. Димитър Димов завеща на бъдните поколения за вечни времена духа на епохата с една пълнокръвна истинност и свежест, присъщи на най-големите творци. Няма съмнение, че потомството ще се докосва до нея не толкова чрез текстовете на историците, а посредством страниците на романа „Тютюн“. Както това стана с „Под игото“ на Ив. Вазов.
          Около стотина герои в „Тютюн“ създават образа на човешката маса с нейните класи и прослойки. И дори епизодичните, проявяващи се по два-три пъти или еднократно, са представени образно. Така описанието оживява. Разгръща се общата социална картина, обогатена от природните дадености, сред която се проявява основният персонаж. И ако философията на историята се занимава със съдбата на човека и на човечеството, става ясно защо романът „Тютюн“ е преди всичко обемисто изследване на човешката душа.
          В „За робството и свободата на човека“1  Н. Бердяев представя буржоата в най-общи линии така. Съдбата на буржоата е динамична и променлива. Той няма дълбоки корени  – слабо помни своя произход и минало. За да стане това, което е, проявява огромна инициатива. Той е типът на аривиста  – на силната до безскрупулност амбиция. Жената е жадуван предмет за него. Заради нея създава разкоша, в който красотата загива, защото се превръща в оръдие на богатството. И защото той измества духовното Ј съществувание. Така буржоазната жена заприличва на безизразна кукла. Буржоата е индивид, но не е личност. Той има материална собственост, но е лишен от духовна.
          Такъв е и светът на Б. Морев в „Тютюн“. Но той не е героят, предназначен да представлява и изобличава класата си. Борис е дълбоко трагичен образ, който следва пътя на собственото си развитие.
          Човек се нуждае, учи Бердяев, както от свобода по отношение на външни обстоятелства, така и на поробващите сили на своето АЗ. Борис започва своя самостоятелен път, търсейки изход от варварската бедност, която обременява съществуванието му от рождение. И успява  – с труд, инициативност, познания, пресметливост, такт, търпение. Придобива относителна независимост и тръгва нагоре. Става чиновник в склада на „Никотиана“, главният експерт на „Източни тютюни“ му предлага работа в Централата. Но това не го удовлетворява. Пред него е блеснал златният мираж на тютюна, който се превръща в огнена мечта, изгаряща въображението му. И той търси начин да прескочи стъпалата на йерархията и да се озове в средите на едрия капитал.
          В борбата си срещу грубата външна зависимост Борис е натрупал жлъч към света, презрение към хората, жажда за отмъщение. Решил е да продаде изгодно душата си с цената на всяко падение. Придобил е спокойна презрителна самоувереност, брутално ледено превъзходство на човек без жалост. Постоянната му иронична усмивка се е превърнала в броня срещу света, който го заобикаля. Целите му са далечни, но точно премерени. Когато поема „Никотиана“, той вече си е изработил цялостна стратегия и тактика на хищник. И развихря възможностите си. Лицето му изразява нещо демонско, допълнено със самотност и тъга. В тъмните му очи прозират ненаситност, тревога, напрежение. Мрачният му смях извира от някакво пълно отрицание на всичко човешко.
          Борис постига всичко и то винаги се оказва недостатъчно. Чувството му за малоценност го тласка към все по-грандиозни проекти. Той трупа пари с грандоманията на нисшите духом. Но и с мисълта, че парите са нищо. При тях остават само глупците. Важни са властта и могъществото, които създават. По време на стачката проличава истинската му мощ  – с него се съобразяват президентът, министър-председателят, Народното събрание, полицията. Сред бъркотията и паниката на настъпващата стопанска криза той се изправя спокоен като колос.
          Обществено-историческите условия ускоряват свличането му към нравственото дъно: стагнацията, ролята на немския папиросен концерн, стачката, наближаващата световна война, превръщането на България в немска колония, окупацията на Гърция. С помощта на тези обстоятелства Борис бързо се превръща в жесток и властен експлоататор. Но все пак остава в някаква зависимост от буржоазното обществено мнение, от социалните ситуации, от ония, които експлоатира и от които се бои. Най-страшно обаче е другото робство, в което попада и което предопределя неговата дълбоко трагична участ  – робството на своята собствена същност.
          Егоцентрикът, сочи Бердяев, е най-зависимото същество. Той е роб и убиец на самия себе си. „Никотиана“, говори Борис на Ирина, е „триумфът на моето надбягване с живота... Аз станах шампион... Нищо от това, че мога да издъхна като маратонски бегач“. И дава най-вярната оценка за себе си.
          При схватката с Кондоянис той прилича на умиращ хищник, заобиколен от хиени, които искат да го разкъсат. Едва се държи на краката си, вълни от студена пот го обливат, измъчват го все по-силните болки в главата. Но генералният директор на „Никотиана“, който я е управлявал 12 години, се навдига с последни сили и нанася удар както на върха на своята мощ  – само в един миг хладнокръвно пресметнат риск. Това е върхът в развитието на образа. Един забележителен връх и едно от най-силните места в романа. Единственият момент, който кара читателят да заеме страната на героя, който предизвиква неговото съчувствие и възхищение от душевното човешко могъщество.
          Буржоата създава царството на парите  – „великия поробител на човека и човечеството“ и вярва в безкрайността на това царство. Парите са мистерия. В тяхната власт има нещо тайнствено. Те потапят човешкото съществувание във фикция, в призрачност. И фикцията надделява над реалността. Тези твърдения на Бердяев са илюстрирани с голяма художествена сила в последните часове на Борис. В хотела на Солун, когато започва всеобщият хаос, Борис е на смъртно легло. Сърцето едва издържа. Той е ту в пълно безсъзнание, ту разказва в кошмарните си бълнувания последните 12 години от мрачната история на „Никотиана“, ту идва на себе си със самочувствието на пълновластен господар на всички и всичко и мисли само за договора с Кондоянис. Преследвайки неотстъпно целта си, решава да изчаква до подписването му още няколко дена, които съдбата не му е отредила.
          Безграничната свобода, сочи Бердяев, води до безграничен деспотизъм, който изражда своя носител. Защото самокритичният механизъм на съвестта е изместен от развихрена безотговорност. Първа Ирина усеща при срещата си с Борис в София гибелта, която го грози. Но вярва, че любовта Ј ще му помогне. Барутчиев-старият го нарича морално тъп и предсказва, че това ще го докара до гибел. Костов го определя като фойерверк, който ще изгори ослепително върху мрака на някаква безсмислица. „И краят на тази безсмислица се губеше в мъгла, в хаос, в тревожна неизвестност, зад която се очертаваше смътно призракът на гибел, на всеобща разруха“  – пише авторът.
          Най-после дребният духовен ръст на Борис се огъва. Нервите му не издържат. Започнали са нощните му кошмари. Последното му убежище става присъствието на Ирина и алкохолът. След 8 години управление на „Никотиана“ Борис е изгубил младежкия си вид. А на 36 години е вече развалина. Прилича на предварително застаряващ скъперник, вкопчил се в златото си.
          Още при срещата със Спиридонов Борис знае, че му липсват топлите сърдечни качества на обикновените човеци. Но намира, че те не са му нужни в света, който се управлява от „студения закон на печалбата“. Чудовищната машина на „Никотиана“ го откъсва най-пълно от истинския живот. Той усеща липсата на часовете при параклиса. Но първата целувка след двегодишна раздяла показва и на него, и на Ирина, че нещо е изчезнало от любовта, от младостта, от душите им. Всъщност Борис вече е измъчен и нещастен човек.
          Спречкването с Ирина около фон Гайер го подсеща, че тя се изплъзва от ръцете му и това оставя след себе си смущаваща празнота. Тогава за пръв и последен път проговаря човешкото у него. Остани или замини, нека фон Гайер намали контингента, умилква се и моли обезобразеното от алчността му чувство. И той се принуждава да го потисне за втори път. А когато единствената жена, която е обичал в живота си, все пак заминава с фон Гайер за о. Тасос, Борис напомня самотен грохнал звяр. Стигнал дъното, до което го е завлякла „Никотиана“, той се опомня, разбира ужасната си самота и закопнява за близко същество, което да го обича. Съзнава, че Ирина струва повече от „Никотиана“. Но тази истина се оказва безполезна. Той Ј е вече излишен. Дългото им приключение е завършило.
          Останалото е възмездието на живота. Нищетата на погребението му не впечатлява никого: разнебитена катафалка и дръгливи коне, набързо скован ковчег. И след смъртта си генералният директор на „Никотиана“ продължава да трови въздуха на живите  – всички се разделят с него с облекчение. Една безразлична съпруга стои до гроба му. Опелото извършва набързо гладен гръцки поп с блеснали очи на антихрист, намразил небето, земята и целия свят. Чуждата крайморска пръст поглъща равнодушно вонящия труп заедно с греховете му, с безмерната му алчност, с ужасната му самотност. Името върху дървения кръст е надраскано с тебешир. Скоро там ще остане един неизвестен, никому ненужен гроб. А над кипарисите, в мъртвешката тишина, продължава да блести лазурното небе, съпътстващо вечния и непобедим живот.

          До Борис Морев се нарежда още един прекрасно изваян образ на непоправим фанатик  – на фон Гайер, генералния директор на немския папиросен концерн. До безнадеждния роб на капитала застава жертвата на друг гибелен мираж за епохата  – мита за световно господство. От тяхната съвместимост полазват тръпки на ужас.
          Като Борис, фон Гайер е студен, жесток и покварен. И той приема равнодушно всички подлости и падения. Но за разлика от него не желае да го признае. И се спасява с упойката на музиката и философията. Като Борис, фон Гайер мисли, че няма добро и зло, няма друга действителност освен тази, която човек сам си създава. Че е безсмислено да бъдеш честен към хората. Дължиш това само на принципите си. И неговите очи са сурови и хладни, с цвят на бледа стомана. И той като Борис остава завинаги при Ирина.
          Фон Гайер е бивш летец от бойната ескадрила на Рихтхофен през Първата световна война. В него се таи някаква атавистична възбуда на войн. Роден е да бъде генерал, а е принуден да съществува в досадната атмосфера на тютюна. Фон Гайер не само приема войната, той я желае. Вълнува се от нея като нибелунгите. И страда от манията да умре като тях. Душата му на средновековен рицар е населена с легендите на Германия. Запленен е от величието на немския дух и от върховната му мисия да владее света. Поклонник е на Ницше и на свръхчовека. Благоговее пред Вагнер, чиято музика му дава усещане за победоносната съдба на немския народ.
          Този феодален остатък съществува в някаква безкрайна отдалеченост от света, в някаква старинна приказка от минали времена. Но от време на време булото на илюзиите се смъква. Общата разруха прави вярата му несигурна, слага край на измамите, поражда бунта му срещу заблудата и лъжата. Разяждат го вътрешни съмнения, страшни предупреждаващи дисонанси  – мечтае страстно и горестно за величието на Германия, макар да е уверен в поражението Ј. В моменти на просветление го обзема срам, че немският народ се е превърнал в палач на Европа, че си е спечелил презрението на целия свят. Че е глупост да избиваш милиони. Че никой народ не е избирал по-страшен начин да се самоубие. В монументалната гравюра на Дюрер, изобразяваща рицаря, кучето, дявола и смъртта, съглежда злото, глупостта и немските концерни, водещи Германия по пътя към смъртта.
          Фон Гайер не е противоречив, а проумяващ герой, който никога не се връща назад. Фантастът и романтикът остават да живеят у него до последния му миг, в който се счита длъжен да покаже само студена омраза и мъжествено презрение към врага. Дълбочината на драмата му, вътрешният му трагизъм се определят от постоянното разрастване на душевната му дисхармония. И от увереността, че не може да се избави от себе си.
          Като останалите главни герои на „Тютюн“ фон Гайер загива душевно, обхванат от печална самота, потиснат и обезверен пред настъпилата катастрофа, пред неизбежната гибел. Приисква му се да избяга от всичко това, но знае, че не може да избяга. Докоснал го е полъхът на смъртта  – напълно убитият инстинкт за живот.

          Най-сложен от всички първостепенни герои в романа е Ирина. Пътищата на другите са праволинейни. Дори когато се поддават на критически самопреценки, те остават верни на себе си.
          Съдбата на Ирина се побира напълно в Бердяевата схема за буржоазната жена. Животът на героинята е илюстрация на ония процеси, които се извършват в досега с материалното излишество и разкоша. На постепенното неизбежно умиране на нейната духовност. На разпадането на личността Ј. На това как вътрешната пустота умъртвява физическата хубост и налага своя отпечатък върху външния облик.
          Красивият мираж на Иринините мечти задоволява духовни потребности на една вътрешна извисеност. През своето юношество тя надмогва битието си с помощта на сладникавите романи, които създават полюсите на нейните светове  – отблъскващ и приказен. После инстинктивно се улавя за Борис, защото открива у него нещо сродно. И се влюбва под напора на биологични и душевни фактори. Възрастта Ј я влече към такова преживяване. А книгите са я научили, че любовта е силно и трагично чувство. С помощта на своето четиво е създала представата си за идеалния мъж и Борис почти я покрива. Той не прилича на никого от градските младежи.
          Ирина и Борис са близки като същност, въпреки различията си. Неслучайно авторът им е дал много от себе си. Също като Борис, Ирина е огорчена и недоволна от живота. Бедните млади хора в градчето са неприемливи за нея. Местният хайлайф я отхвърля. Влечението Ј е към света, който Ј е обърнал гръб. И тя като Борис е начертала своя план за бъдещето и разчита на себе си за неговото осъществяване.
          Своя избор в живота Ирина прави на два пъти. Отива да се учи, за да избяга от опеката на баща си и от своята среда. В университета се открива простор за развитието на нейната интелигентност. Но, твърди Бердяев, човек лесно се отказва от свободата в името на спокойствието и благополучието. Свободата става за Ирина прекомерно бреме и тя не знае какво да прави с нея. Очертава се перспективата да работи като селска лекарка, но Бимби Ј подшушва, че има и друг начин.
          Когато среща Борис в София, тя прави своя втори избор, който отключва противоречията в нейната душевност. Отива при него, защото го обича. Но изтеклите години са наслоили у нея болка и горчивина, накърнено честолюбие и ревност, раздразнение и горда непримиримост. Същевременно инстинктът за почтеност я кара да тушира възтържествуването и отплатата си, като предотврати развода на Борис и остане само негова любовница. Приемайки покровителството му обаче загубва свободата си. После постепенно влиза в досег с морала на един непознат свят. Опитва се да му се противопостави. Но губи сражението и се самоунищожава. Авторът следи детайлно как бавно и необратимо героинята му се свлича надолу. Момичето при параклиса се превръща незабележимо в приятелка на женен мъж, в любовница, метреса, в хитра и безскрупулна жена, която след смъртта на Мария се омъжва за вече нелюбим човек заради милионите на „Никотиана“. Тя най-после е победила окончателно. Но само външно, привидно. Истинският Ј живот следва хода на драматични откривателства, нравствени колебания, душевна борба, на все по-задълбочаваща се криза.
          Нещо свенливо и миловидно е изчезнало от лицето Ј още когато се прибира за кратко през ваканциите у дома си. На погребението на Чакъра е вече друг човек  – принадлежност на „Никотиана“. Коравина и студ са се загнездили в сърцето Ј. Изпитва странно облекчение, че се е освободила от потискащата власт на баща си. За пръв път през последвалата зловеща нощ тя вижда Борис в истинската му светлина. За пръв път си задава въпроса обича ли го наистина. За пръв път усеща своето крушение. И страх, който досега не е познавала. За пръв път разбира, че вече не може да избира собствена посока. За пръв път долавя, че в душата Ј умира нещо, което няма да се върне никога  – радостта от живота, топлината на любовта, нравствеността. И пожелава да пие, да бъде като Борис, да не проумява нищо.
          С усет към детайла, следейки причинно-следствените връзки между психологическите състояния, подсъзнателното течение на преживяването и неговите преходи, писателят очертава възхождащите перипетии в отношението Ј към Борис и към самата себе си. Една след друга следват техните кулминации.
          С тънко психологическо проникновение следи авторът умирането на душата, нейната драма, преливаща в трагизъм.
          Когато Борис поисква от нея да действа пред фон Гайер в интерес на „Никотиана“, Ирина преживява своя втори кризис. След пет години съвместен живот я връхлита опустошителен пожар, в който изгарят последните чувства от миналото. Тогава тя прави още една крачка към вникването в истината за него и решава да стане господар на себе си, да се наслади на живота. Печалният апогей на разминаването Ј с Борис е забележителната сцена на ревност, която той устройва по повод предстоящото Ј пътуване с фон Гайер до о. Тасос. Точно тези емоции са Ј липсвали през цялото това време. Но те вече не са Ј нужни. И Ирина пресметливо решава повече да не го дразни, а само да го използва. Ще се преструва, че го обича, когато всъщност го презира дълбоко, загдето е опропастил живота Ј. „Заедно с любовта Ј  – разказва авторът  – сякаш се беше разпаднала и предишната Ј личност, беше умряло и миналото Ј.“
          Отначало Ирина се затруднява да изпълни намерението си. Изправена пред нещо долно, което ще я оскверни, тя се запитва трябва ли да го извърши. Все още я измъчва борбата между повика на тялото и чистотата на помислите. Ала вече се носи по течението на живота. Егоизмът и развратът се превръщат в навик. Физиката отказва да живее без сладострастие. Тя вече е любовница на фон Гайер, но му изневерява открито с поручик Ценклер, с Бимби... Върху лицето Ј се появява някаква противна самоувереност, нещо остро, напрегнато и тревожно. „Сега се бе сринала в подлостта на света, който се управляваше само от пари, бе се отдала на леността, егоизма и насладите си, хвалеше се с любителски интерес към медицината, смайваше всички с разточителството и прищевките си... сега не беше нищо друго освен паразит“  – обобщава авторът. Върху прокълнатата Ј красота лежи печатът на неизбежна катастрофа.
          Но и когато равнодушие, безжизненост и студена печал, убийствена безнадеждност на докрай изчерпан човек изпълват гърдите Ј с олово, когато изпитва дълбока отврата от себе си, в душата Ј продължават да проблясват светлинките от миналото. Колко много откази от живота и връщания към него преживява Ирина. Колко пъти се разгаря плахото пламъче на жаждата Ј за живот. Обхваща я желание да се завърне към юношеството и спокойните дни в родния дом, към годините в университета. Спохождат я спомени, напоени със свежестта и ведрината на сезоните, с труд, целомъдрие, душевна хармония и достолепие.
          Ирина си остава трагично противоречива от край до край. Душата Ј е арена на нестихващи разногласия. За Павел се хваща като за спасителен бряг. С него угасва последната Ј надежда. Животворният извор на сърцето се е изчерпал. Остава Ј само краят  – единственият почтен край, който е избрал и Костов.
          Ирина е любимата героиня на Д. Димов. Защото нещо в нея никога не се примирява със съдбовния Ј жребий. Защото злото никога не успява да унищожи напълно доброто в душата Ј. Защото винаги съумява да спаси част от честолюбието и себеуважението си, да съхрани едно ядро от човешки добродетели. Когато предприема рискованото пътуване до Солун при болния Борис, фон Гайер прочита върху лицето Ј гордостта на жената отпреди десет години, която не знае какво е подлост. „Стори му се  – пише авторът, че у нея има нещо, което животът никога нямаше да Ј отнеме... тя не искаше да се превърне в дрипа. И с това последно... безполезно решение спасяваше достойнството си...“
          Срещата на Ирина с умиращия Динко е описана от блестящ анализатор на човешката душевност, уловил оная удивителна скорост, с която за секунди протича пред очите цял един живот. И допира му със смъртта, могъща като живота, се превръща за героинята в душевен катарзис. Свлича се прогнилата Ј същност, на повърхността изплува човешката доброта. И в Кавала, пред мъртвия Борис, тя отново усеща полъха на човечността. Проумява, че животът е нищожен миг, слаба искрица между мрака на раждането и смъртта. Че „Никотиана“ се е превърнала в смъртоносна машина, която убива и работниците, и господарите си. Че съществуванието Ј е станало противочовешко, че нейният край е основателен. Но това не Ј носи нито съжаление, нито надежда.
          И Борис, и фон Гайер, и Ирина, и молецът на модата Костов са осъдени души. Самоосъдили се при избора на житейските обстоятелства. Те са живите мъртъвци на Д. Димов. От техните образи произтичат авторовите внушения за същността на нещата и хората, за смисъла на живота, за човешката участ.

          Свободата е необходимо условие за твореца, заявява Бердяев. Когато той изпълнява социална поръчка, лишен от вътрешна свобода, неговият продукт може да бъде само бездарен или нищожен. Единствено вътрешната подбуда ражда творчески порив. От друга страна всеки творчески акт попада под властта на наличния свят. Такава е трагедията и на твореца, и на творчеството. Творците знаят това. Знае го и Д. Димов. Неговият лош шанс бе, че се срещна с българските социалистически реалисти. Именно от творческа свобода се опитаха да лишат те писателя, като го принудиха да „поправи“ „Тютюн“. Той прие тази поправка и реши да я осмисли в рамките на своите творчески интереси. И в хода на работата си успя, по присъщия му умен и ловък начин, да запази независимост, като заобиколи опекуните си. Пребори се с тях активно и завоалирано, така че едва след десетилетия можем да разчетем неговите истински послания.
          Димитър Димов всъщност допълни романа с нови 250 страници и само на пет места извърши свързващи стария с новия текст незначителни промени. И въпреки всичко тази преработка има своите несполуки. Знае се, че Д. Димов е възнамерявал да нанесе поправки върху сцената във вилата, при срещата на Ирина с ранената Лила и пр. Факт е също, че през целия си живот той води внимателна и деликатна борба с нормите на социалистически реализъм, опитвайки се да го очовечи.
          В „Тютюн“ Д. Димов беше проявил състрадание към обезправения народ, антипатия към угнетителите му, бе очертал пропастта между двете обществени сили. Но това не задоволяваше неговите критици. От него те настоятелно поискаха ярко и специално изразена позиция и оценка. Заставиха го да изяви становище. И той го направи като предусещане, напипвайки ахилесовата пета на новозараждащото се общество. Защото, както отбелязва Бердяев, няма вододел между минало и настояще, а само преобразяване на миналото в настояще. И смисълът на творчеството е да изпревари това преобразяване, да го предупреди, да го облагороди. Във „втория“ „Тютюн“ съзнанието на българския творец за служене на човечеството се е проявило именно като акт за аристократизиране на духа, за утвърждаване на ценностната йерархия  – единствената нормална йерархия в обществото. И несправедливо и нелепо е да се твърди, че социалните позиции на автора във втората редакция на „Тютюн“ са различни.
          В замисъла за разширението на „Тютюн“ Димов слага акцента върху левосектантството  – драматичен момент в историята на БКП. Десетки страници са посветени на този проблем. Изчерпателно са посочени многобройните сериозни слабости на периода, които нанасят големи щети и оставят след себе си опасни следи. Верен на принципа си за максимална точност, писателят е набелязал и основните моменти в решаването на партийната криза. Противници на левосектантския курс са Павел, Макс, Блаже. Ортодоксите  – Лукан и Лила. В центъра на вниманието си Димов поставя Лила, която според поръчката трябва да бъде антипод на Ирина.
          Върху два момента от житейското и духовно битие на героинята се спира авторът  – на боркинята догматичка и фанатичка и на високо¬длъжностната деятелка в ЦК на БКП. И ги е свързал в една идейна логическа последователност.
          Догматизмът в оценката на Бердяев е „лоша воля“, а от всички форми на човешкото робство най-ужасяващо е фанатичното робство спрямо някаква идея. Висшестоящата идея измества човека и изключва неговата самостоятелна ценност. Едва след нея заемат място личното съзнание и съвестта. Деспотизмът на идеята е в състояние да разруши личностната цялост. Фанатизмът унищожава ценни качества, заличава заслуги, направени жертви. Той убива, когато жестоката борба те е пощадила. Фанатизмът стеснява съзнанието, не разбира многообразието на живота, нарушава вътрешното равновесие на човека. Фанатикът не е способен да обхване истината в нейната цялост. А се счита за владетел на абсолютната истина, което не е във възможностите на нито един човек. Той възприема справедливостта като вечност. А истинската справедливост е индивидуална и конкретна. Фанатизмът води до вкостеняване, до спиране движението и развитието на живота. И тъй като човек предпочита да е със стадото, там в името на свободата той се освобождава от нея. Тези изводи на Бердяев имат непосредствено отношение към образа на Лила.
          С фанатизма писателят Д. Димов води безпощадна борба. Вложил го е в художествената плът на Ередия, Борис, фон Гайер, Лукан, Лила. Защото и той като Бердяев знае, че всеки роб на фанатизма става поробител. Еднаква е поробващата роля на идеите, било то религиозни или социално-политически, реакционни или революционни. И докато Борис и фон Гайер са покритие на Ередия, Лила е своеобразно негово продължение.
          Ередия, Борис, фон Гайер, Лила са блестящо потвърждение на Бердяев, че „идеите служат на егоцентричните инстинкти, а егоцентричните инстинкти служат на идеите, потискащи човека. И винаги тържествува както вътрешното, така и външното робство“ (посочената книга, с. 146). Една тънка нишка води пряко от Борис и фон Гайер до Лила. На единия Ј край е субектът, погълнат изключително от свето Аз. На другия  – субектът, положил изцяло съществуванието си в обекта. Бердяев твърди, че и в двата случая личността се разлага. Натам са насочени предвижданията и на Д. Димов за Лила.
          И физическото описание сближава тримата герои. При Борис обикновено присъства определението „леден“, отнасящо се за неговите очи и поглед. Очите на фон Гайер са също сурови и стоманено хладни. Лила има бледосинкави пронизващи очи със стоманен блясък, чиято острота става причина Редингота да нарече красивото момиче вещица. В тях гори студен враждебен пламък, който иска да подчинява, да побеждава, да отмъщава. А „човешкото лице е изумително нещо“  – пише Бердяев. В него е заключен необятен душевен и духовен свят, който придава качество на телесния облик.
          През революционния период в живота на Лила образът Ј е оживен и раздвижен от драматичното стълкновение на любовното чувство към Павел с партийната повеля. Павел я определя като сектантка дори в любовта. В кръговрата на горестния спомен за него и фанатичната преданост към партията преминават дванадесетте години на отсъствието му. Тук са добавени и терзанията на ревността, които я спохождат.
          Има в романа един силен момент, в който Лила грубо отблъсква изключения от партията Павел. Той завършва така: „Лила се хвърли на одъра и заплака горчиво. За пръв и последен път в живота си тя плачеше от любов.“ И тук от само себе си изниква една съпоставка с Варвара, която също се е подчинила изцяло на идеята и на организацията. Но това не Ј е достатъчно. Варвара изпитва огромна потребност от личен живот, любов, щастие. И след като не ги намира, води трагично съществувание. Защото е доловила със сърцето си недостатъчността на идеята. За разлика от Лила тя обича Динко такъв, какъвто е, при всички обстоятелства, завинаги.
          Друга възбуда на революционерката Лила донасят нейните угризения  – усещането за вина пред изключените другари, за нанесени на партията вреди. И вътрешна нужда да изкупи грешките си.
          Всъщност истинската драма на новата героиня в романа е неизчистената докрай промяна на съзнанието Ј. И след Девети септември тя си остава по определението на автора студена жена. Проявява нетърпимост към инакомислещите и надменното самочувствие, че стои над тях. А нетърпимостта Бердяев нарича омекотен фанатизъм. Лила не зачита достойнството, правото и свободата на човека от враждебната класа. В последните си дни Ирина се разкъсва между прозрението за изгубено достойнство и усета, че то все още мъждука някъде в съществото Ј. Лила не разбира тази нейна драма и не Ј обръща внимание. Тя се заема да Ј помогне, защото превъзпитанието на буржоазната жена е първа работа на жените-комунистки. Прави го по инерция и до известна степен заради себе си  – не е свикнала да бъде щастлива, когато е обкръжена от мъка. Но отрицателните Ј чувства към Ирина си остават по-силни от положителните. Ирина разбира дълбочинно смисъла на живота и се самоубива, защото той Ј се е изплъзнал. Лила не го разбира така. Тя е жертва на своето заслепление.
          Има и още нещо. Новото привилегировано и надменно положение на пролетария, обладан от воля за господство, себелюбието и самопревъзнасянето му постепенно го превръщат в буржоа. „Когато пролетарият победи  – уверява Бердяев, той става буржоа“ (посочената книга, с. 189). Пролетарият и буржоата са корелативни, преминават един в друг. Такъв пример е Макс, такава тенденция е заложена и в Лила. Това е въпрос и на душевна структура. Да си спомним какво говори нелегалната вече Лила на Ирина, отишла при нея да излекува болната Ј ръка: „Не си въобразявай, че не бих искала да имам ръце като твоите... Или костюма и обувките ти...“
          Обуржоазяването на героинята писателят е прозрял по пътя на творческата интуиция, която отключва идеята и е присъща, уверява Бердяев, в различна степен на хората с творческа природа. Лила е високоталантливата интуиция на Д. Димов за новата епоха и нейните герои. Днес тя вече се е превърнала в предсказание.
          Но с Лила се случва и нещо друго. Революцията, говори Бердяев, стои в много по-малка степен под знака на свободата и в много по-голяма под знака на фаталността. Революцията прекъсва нормалното развитие на обществото в името на една велика цел  – освобождението на човека от гнета и робството. Но когато победят, революционерите унищожават свободата. Революцията е война и се реализира чрез военна диктатура. Победата се постига със сила, която след това преминава в насилие. Враждебността, омразата, насилието неизбежно водят до терор и жестокост. А терорът е едно от най-низките явления в човешкия живот. Това е фаталната участ на революцията. Защото след победата страхът от контрареволюция става максимален. И когато реално враг вече не съществува, революционерите се хранят с мита за него. Това превръща самите тях в роби.
          Този най-общ поглед на Н. Бердяев се оглежда в правдиво нарисувания следдеветосептемврийски партизански щаб, разположен в къщата на Б. Морев. В първите победни дни на своите борещи се герои. Д. Димов пресъздава безпогрешно характерните особености на прехода у нас, поставен под знака на „социалистическата утопия на прогреса“ по израза на Бердяев. И читателят става свидетел на скритите в нея сили, невероятни енергии и активност. Защото според този философ утопиите са дълбоко присъщи на човешката природа. Ала социалната утопия винаги съдържа лъжа, винаги е тоталитарна и винаги е насочена срещу свободата. Затова светът е изпълнен с непреодолим трагизъм. И духът на този трагизъм витае около образа на Лила.
          Николай Бердяев е направил извода, че „свободната личност е рядко цвете в световния живот“ (пос. кн., с.150). Това е показал и Д. Димов в „Тютюн“. В него няма напълно независими герои. Най-близо до този идеал е П. Морев. Той е преживял истинската революция, която се състои в промяна на съзнанието. Личностното му израстване е достигнало високо равнище благодарение на широка култура и богат международен опит.
          Павел завършва романска филология в София и участва в борбите на БКП. После работи като комунистически функционер във Франция, Бразилия и Аржентина, където е раняван. Участва в Испанската гражданска война. Получил е военна специалност в СССР и чин полковник от съветската армия. Пребивавал е в Алма Ата. Изграден чрез повече разказани и по-малко показани прояви, неговият образ е едно пресилено построение. Облъчва го приказно-романтичната светлина на международен агент, който си служи с всички видове оръжия и моторни превозни средства. Говори испански, френски, руски, монголски.
          И все пак П. Морев е подвластен на колективистичното съзнание  – не му е безразлично какво ще помислят партизаните, които го чакат около вилата на Борис, какво ще каже Варвара на Лила, как ще погледнат другарите му на съжителството с Ирина в две съседни стаи. От една страна това е неизбежна необходимост, тъй като, пак по наблюдението на Бердяев, със своето повърхностно АЗ човек е обърнат към обществото, принуден е да се съобразява с неговите оценки и да прикрива своята истинска същност. От друга  – колективизмът е винаги авторитарен и подчиняващ личността.
          Димитър Димов е поставил Павел до Лила на дистанция. Очевидно споделя виждането на Бердяев за един от парадоксите на свободата  – непримиримостта Ј с равенството, тъй като хората са различни. Павел се очертава в по-друга светлина от Лила в отношението си към личността, в чистотата на средствата, които избира и на първо място в приемане на свободата за всички.
          Ще помогне ли Павел на Лила да се отърси от своите недостатъци и би ли могъл да го направи. Финалът на тези два образа остава открит...
           
           
           
           
           
           
           

          Костадин Димов
          ИЗГРЕВНАТА ПЕЩЕРА УТРОБА
           

          Капки пот с гъделичкане се стичаха по огънатия му като лък гръб. Сякаш мравки бавно лазеха надолу към замръзналите му от утринния студ ходила. Парчета от скалата хвърчаха настрани. Носът и устата му бяха пълни с прах, но нямаше време дори да отпие вода от кратуната оставена върху скалния перваз до него. На изток аленото зарево превземаше хоризонта по-бързо от северно варварско племе, а трябваше да издяла цяла педя от скалния фронтон, за да могат първите слънчеви лъчи да проникнат чак до самата утроба на скалната твърд. В промеждутъците когато отпускаше омалелите си вдигнати към тавана ръце, чуваше тежкото дишане на другите четири момчета зад него, които прегърбени навътре в тунела дялаха стените, за да осигурят проникването на бога Слънце до влажното дъно на храма на великата му майка Земята. 
          Точно след денонощие за тях петимата беше деня на голямото причастие, на официалното им възмъжаване, на първото им обладаване и на края на детството им. Колко пъти бяха го попивали в разказите на мъжете около среднощните огньове. Колко денонощия бяха превъзмогвали задявките на момичетата от племето, докато висяха на близката скала, за да издълбаят техните лични, зрелостни ниши  – победи над тленността.
          Думите на жреца бяха по-остри от бронзовите им длета и по-твърди от скала. 
           – Момчета след девет дни слънцето ще изгрее най-близо до полярната звезда и вие, сами вие трябва да му позволите да проникне, там където капките от скална влага се издължават бавно и бавно падат, една по една, да напоят мъха на Деметра. Ако то блесне в тях за вас петимата, дори и да се пръснете по посоките на света като петте ми пръста, по издълбаните от вас ниши ще гори по една светлина. Тях, вашите майки и любими ще доливат и пазят от ветровете, за да не загасне пламъкът на вашия бурен живот. Пламъкът, който слънцето ще запали за вас след девет дни, ако скалата се огъне във вашите ръце. Забравете всичко друго дотогава! 
          Словата му кънтяха вече осми ден в ритъма на чуковете им. Отвън отдолу под утринното зарево се мяркаха бледите сенки на близките им, които не смееха да продумат, за да не нарушат магията на каменния им транс. И така медните им бляскави тела в нестинарски ритъм създаваха на големия скален тъпан  – тътен, огласящ цялата долина  – един рид северно от бялото тракийско море. 

          Силуетът на жреца постепенно изплува на фона на индиговия хоризонт. Той приближи с уверена стъпка и застана пред пещерата. Погледа минута с възхита младежите, видимо доволен от страстта в действията им. Бяха постигнали синхрон в нов неравноделен такт. Постара се да го запомни, пляскайки с ръце. Беше решил да го предаде на музиканта от храма-прорицалище над златните рудници на половин ден път от тук. Явно ритъмът извираше от самите сърца на юношите и щеше да подмладява мнозина, години наред.
          След това отправи взор на Изток и прецени, че до появата на слънцето остават петнадесетина минути и се зае за работа. Взе един средно голям камък и завърза за него единия край на канап от кълбо. После помагайки си с жезъла се покачи в пещерата. Каза на момчетата да поседнат и си починат. Предупреди ги да си постелят и наметнат да не настинат. Той самият хвърли камъка до самото дъно на пещерата. После отиде развивайки кълбото до входа и върза другия край за главата на жезъла си. Старателно го заклещи между тавана и пода на входа. После въртейки жезъла около оста, нави излишния канап докато се опъне. Момчетата следяха с любопитни погледи всяко негово действие. Жрецът извади малко шишенце от торбата си и отля в единия светилник. Огънчето му запука и в пещерата взе да се стеле рехав дим. 
          Изведнъж западната стена на входа пламна в алено. Слънцето се беше подало над хоризонта. Лъчите му бързо залазиха по канапа все по-навътре. Жреца се усмихна доволен и се напъха до дъното на пещерата, държейки в ръка клечка въглен. Слънчевата светлина наближаваше видимо, после се засуети, премести се надясно по пода и започна да се оттегля, ставайки все по ярка и жълта. 
          Жрецът бързо беляза докъде е стигнала и къде опираше в тавана. После посмята нещо, драскайки върху една кожа, и каза на момчетата къде и колко да додялат от стената. Неочаквано те заподскачаха в буен младежки танц, тъй като им оставаше символично количество каменоделство. Щяха да имат и време да позагладят повърхността да стане гладка като девича кожа. Очакваше ги и почистване на канала на пода от запълнилия го трошляк, но това беше вече детска работа. 
          Последваха наставления от жреца, какво ги очаква през следващите дни. Наизустиха и молитвите към Сина на Великата майка земя  – Слънцето и към повелителя на вятъра и облаците  – Борей. Трябваше да се молят, да ги дарят с ясна ритуална утрин, за да се осъществи тяхното лично посвещаване. 
          Накрая прегърнаха подред жреца с благодарност. На него пък му потекоха две сълзи, щом си припомни, как той беше юноша и се подготвяше за собственото си Причастие. Разбира се, машинално скри сълзите си, като се обърна към слънцето и вдигна ръце в знак на благодарност. После дълго мълви молитва на непонятен жречески език. След което помаха с жезъл на момчетата за довиждане и тръгна по хребета. Трябваше да отиде до извора на самодивите, да провери, как върви подготовката на петте девойки от магьосницата по тези краища. 
          По пътя дълго мисли за своя учител  – тракийския принц, великия мист, обиколил толкова земи и народи. На неговата лира бе подвластна просто цялата вселена  – а загина тъй млад.
          ....
          5.12.2008 г.
          Константинос Марицас
          ОБРЕДНИ МЕСТА
           

          Първите цивилизовани (ненабожни!) хора са останали смаяни пред „чудесата“ на природата. (За цивилизования човек, човека извън природата, цялата природа е едно чудо!). Раждането, животът, смъртта са били явления на природата, които сега ги е съзерцавал като наблюдател, живеейки извън природата. От първите явления, за които религията е била призована да обясни, е било самото съществуване на човека. Тайнството на раждането. Откъде произхожда този нов живот? Кой (бог) го създава? И ги е боготворил (религия  – науката на цивилизованата природа).
          Първите богове на човека са били фалосът и вулвата! И се опитал да ги представи символично. Точно както танцът на битката символично представя насилието на природата, така би трябва да се представи символично в цивилизацията съвкуплението. И е открил аналогиите в слънцето и в луната: 
           – Слънцето, светлината, когато се издигне високо и се увеличи, дава живот на природата.
           – Луната, тъмнината, странна както жената, има същия цикъл с нея. 
          Там където се съединяват светлината с тъмнината се извършва възпроизвеждането на съвкуплението, на тайнството на размножаването, на живота. Или на... Бога!
          Лесно вече символичното съвкупление се извършвало, когато лъчите на слънцето, светлината, са достигали до дъното на пещера, която е символизирала тайнствената, тъмна и скрита утроба. 
          Следователно първите места за извършване на ритуали на първите богове (фалос, вулва) са били пещери, които поради благоприятно ориентиране са позволявали светлината на слънцето да проникне до тяхното дъно. И очевидно това е било възможно да се осъществи само за няколко дни на годината. В Храма-утроба в България това става през месеците януари и февруари, тъй като пещерата (се случи да) има южно изложение.
          Религията е била създадена за жените. Обредните места обаче, местата за посвещаване и предизвикване към тайнството на възпроизвеждане, са били създадени за мъжете. И днес, докато жените са (все още) по-набожни, църквите са за мъжете. Входът в църквата е забранен за жената с мензис, тъй като просто не може да възпроизвежда! 
          По-късно хората започват да изграждат обредните места без да се задоволяват с естествените пещери. Целта е била изобразяването и предизвикването на съвкуплението, както и танцът битка е възпроизвеждал насилието. Предизвикването към съвкупление е ставало с жертвоприношението, или демонстриране на смъртта с цел подбуждането към съвкупление. Помещенията са наподобявали вулва с цел лъчите на слънцето да проникват в помещението, което е символизирало утробата, за да се осъществи жертвоприношението и символичното съвкупление. Това би могло да се осъществи само когато лъчите на слънцето са образували малък ъгъл с хоризонталата, т.е. когато слънцето се намирало ниско, позиция „1“, в долната фигура. 
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           

          Ориентацията, която осигурява предишното изискване е Изток  – Запад. Следователно, входът му трябва да „гледа“ или към Изток или към Запад.

          Антично място  – Храм:  възпроизвеждане на съвкуплението
           
           
           
           
           
           

          № Описание Забележки 

          1 Храм На дъното, което е тъмно, се възпроизвежда 
            съвкуплението.

          2 Слънчев лъч  Слънчевият лъч  трябва да стигне до дълбочината 
            на  храма.

          3 Слънце  За да може лъчът да стигне в дълбочината на храма,
            слънцето трябва да се намира ниско, било то на Изток
            или  на Запад. Поради малките размери на храма, това
            се случва само няколко дни в годината.
          Слънцето не изгрява  от същото място  – Изток, всеки ден.  За това слънчевият лъч е достигал  дъното на храма само за няколко дни всяка година! Така хората са открили периодичността на времето. Бил открит... календарът. Както и от танца на битката е било открито облеклото. 
          Такива обредни места  са  Храмът-утроба, пещерата Илития на остров Крит, Стоунхендж и древните гръцки храмове. 
           

          ПЕЩЕРА УТРОБА

          Пещерата, която датира от времето на траките, е била открита и огласена през 2001 г. Намира се в България, в Източни Родопи, близо до село Ненково. 
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           

          Пещерата има (случайно) южно изложение и е формирана като утроба. Първоначално дължината Ј е била 16 м., но ползвателите са я разширили, увеличавайки дължината на 22 метра. От страните непрекъснато тече вода. На дъното на пещерата е издялан олтар, който символизира утробата. Слънчевите лъчи проникват в пещерата от специално оформен отвор, образувайки слънчев фалос към страната на пещерата. Когато слънцето се намира ниско, фалосът става доста дълъг и стига до утробата, извършвайки символично съвкупление. 
          Съществуването на такива храмове-утроби е било очаквано от недостатъчното данни, с които са разполагали изследователите. Съгласно древните автори, при подобен орфически храм-утроба в Самотраки посветените неженени мъже са извършвали еротични оргии с девойки от Тракия. Свободните нрави на Тракия ги коментира Херодот. Също доста данни се предоставят от Еврипид в трагедията му „Вакханки“.
           
           
           
           

          ПЕЩЕРА ИЛИТИЯ 

          Важна роля в минойската религия са играели различни пещери на остров Крит, които са съставлявали най-древни ритуални места и за възпроизвеждане на символичното съвкупление. Известни богини намират подслон в пещери и млади богове се раждат там. Сталактитите и сталагмитите с чудноватите си форми са им напомняли за фалоси и вулви. 
          Една от значимите пещери е тази на Илития, която се намира на 7 км източно от гр. Ираклио, близо до Амнисо. Илития е богиня на ражданията и тази пещера е била основното обредно място за нея. Тя е била родена от богинята Хера навътре в тази пещера съгласно преданието. Тя е продълговата с посока Изток-Запад и с размери 64х9х4,5 м. Входът Ј се намира източно. Във вътрешността е имало правоъгълна стая („пещерна портиерна“) и един правоъгълен двор, в който са включени цилиндрични сталагмити (олтар или ниша, където се извършвало възпроизвеждането на съвкуплението).
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           

          СТОУНХЕНДЖ (STONEHENGE)

          Стоунхендж е неолитен мегалитен паметник, чието формиране е продължило до медната епоха, близо до Имсбъри (Amesbury) в Англия в графство Уйлшир (Wiltshire), на около 13 км северозападно от Солсбъри (Salisbury). Касае за един кръг от мегалити, изграден съгласно най-приемливите археологически оценки между 2500 г. пр. новата ера и 2000 г. пр. новата ера. Най-древният цикличен насип и периферният изкоп, които принадлежат към по-ранен етап на паметника, са били датирани неотдавна на около 3100 г. пр. новата ера. Първоначалният паметник представлявал един кръгъл насип с диаметър около 115 м., обграден с ров с един голям вход североизточно (СИ) и един по-малък южен (Ю) . Входът към полукръга на сините камъни е нареден в права линия с изгрева на слънцето (Изток!) по време на лятното равноденствие. Очевидно, тъй като всички помещения са обърнати на Изток, някои (случайно) могат да са обърнати точно към мястото на лятното равноденствие. 
          Стоунхендж

                Описание 

           № Обект Забележки 
           1 Altar1 :  Място на
            символична символичното 
            утроба съвкупление.

           2 Слънчев лъч Символичен фалос. 

           3 Слънце Символичното
             съвкупление се извършва
             със слънцето ниско на 
             хоризонта, т.е. на Изток.
             Тук случайно съвпада 
             с лятното равноденствие.

                    План 

          Символичното  съвкупление 
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           

          ГРЪЦКИ ХРАМОВЕ 

          Храмът в гръцката древност е бил жилището на бога, сградата, в която се намирала култовата статуя на едно или повече божества, а не мястото на събиране на вярващите, както е в християнския свят. Това впрочем показва съществителното „naos“ (храм), което произхожда от глагола «нбЯщ» (= обитавам). Култовата статуя се поставяла в дълбочината на храма, върху оста по дължина на сградата. Вярващите са се събирали в двора извън сградата на храма, където се е намирал и олтарът за жертвоприношения  – демонстриране на смъртта и осъществяване на ритуала  – подбуждане към съвкупление. 
          Тази съществена функционална особеност на гръцкия храм е важна за разбиране на архитектониката му, тъй като съществуват свидетелства, че храмовете са се проектирали въз основа и на статуята, която е трябвало да бъде поставена в тях. На тази функционалност се дължат основните характерни признаци на гръцкия храм (наос), които могат да се обобщят в следното, като се използват за критерий паметниците на VI-IV век преди новата ера: 
           – монументалност и едновременно и 
           – обща теснота на вътрешното пространство.
          Правоъгълна проекция с удължени пропорции и абсолютна симетрия от двете страни на централната ос на сградата. По-голяма грижа за външния вид, отколкото за вътрешността. Вход от източната страна. Ограничена типологична диференциация в строителството на храмове.
          Ядро на гръцкия храм е нишата, една сграда с правоъгълна проекция с вход към източната тясна страна. В най-простата си форма тази сграда е с едно помещение. По-сложни архитектурни композиции включват едно антре, преддверие или перистил и едно съответно помещение в срещуположната страна, което не комуникира с главния храм, опистодома (задна част на храма). Между опистодома, който е достъпен само от външната страна на храма, и главния храм (или на мястото на опистодома), често се намира една стая, която комуникира с главния храм, която е достъпна само за жреците, т.е. светилището. 
           

          Симеон Янев
          ПРОЗАТА НА ЕДИН ПОЕТ

          Поетът, за който ще стане дума, е Георги Струмски  – добре известен автор на десетки стихосбирки, преди всичко за юноши, но сред тях достатъчно внушителна част и за възрастни. Стиховете на Струмски са в основното русло на българската поезия от двайсти век  – те опоетизират ценностите, който този век тачеше и най-определено човекът като син на земята и споеността на този човек със сродните нему. Родина и родно преди да бъдат прочетени от глобализацията като патриотарство и затваряне в локалното, имаха смисъл на израз на човешката различност, от която произтичаха ценностни референции като синовност, дълг (към предците), колективизъм в различието, социална съпричастност, умереност в личните щения, патриархална смиреност пред предходниците... Поезията на този поет в пълна мяра разгръща целия диапазон на тия ценности и особено го акцентува в поезията за деца и юноши, в която нему принадлежат някои от образците на този тип поетическо слово от втората половина на века.
          Редом с поезията този автор още от младостта си (или поне началото на зрелостта) се посвети на една прозаична тема, превъплътена в няколко книги и работена с голямо търпение и любов няколко десетилетия. Тази тема може да бъде формулирана така  – животът на парадигматичните български творци  – художници, поети и писатели. 
          Естествено става дума за прозаични текстове, жанрово вариращи през годините  – през публицистиката, есето и повестта до романа. 
          Естествено става дума за биографична проза, чиято нескрита цел е да покаже и докаже симетричността на високоестетичната парадигма с парадигматичното в житейски и битов план. 
          Естествено тая проза подсъзнателно, ако не напълно съзнателно, е инспирирана от идеята да се защити поезията, създавана по тия модели.

          Георги Струмски е един от малцината автори от днес вече старата генерация, които преодоляха стереотипите и нагласите на миналото и намериха своя език в новото време. Най-прясното доказателство за това са четирите тома, които ознаменуваха неговата 75-годишнина. Съвсем нормална практика е за което и да било юбилейно издание, писателят да подбере и предложи това, което цени най-много от досегашното си дело. Противно на тази практика Георги Струмски  – поет, есеист и публицист, един от най-популярните автори на детско-юношеска литература в миналото, предлага основно преработени и обогатени книгите си за Владимир Димитров-Майстора и Ангел Каралийчев. Именно тези книги като нов-стар момент в художествената практика на този автор са предмета на следващите редове.
          Въпреки че повествуват живота на един голям художник и на един голям писател, книгите на Георги Струмски не могат да бъдат наречени нито романизовани биографии, нито документални романи. Начинът, по който са написани, стилистиката им и най-дълбоко творческата им история ги раздалечават повече, отколкото ги сближават, с документалния роман и с романизованата биография. Аз не знам друг случай в историята на българската литература, когато един текст след първата си публикация да е бил така дълго и така дълбинно преобразяван, както „Имаше един вълшебник“ и „Книга за Майстора“ на Георги Струмски. От първите публикации и на двете книги до въпросната последна е изминал повече от четвърт век и в този четвърт век в неколкократните издания на двете до последното, непрекъснато се е променяла жанровата им природа. Вероятно замислени като повести (по-точно като документални повести), каквито изобилстваха в литературата на седемдесетте и осемдесетте години и постигнали жанровия си образец в литературата за юноши, сега книгите на Струмски разширяват своя замисъл, за да зазвучат в началото на новото столетие като една модерна проза, адресирана видимо към младия читател и преобразена невидимо в проза за всеки читател.
          Тук ще сумирам няколко от най-забележимите черти на поетиката на тази проза.

          * * *
          Водещата фигура в книгите на Струмски за Майстора и Каралийчев не са портретираните личности, а разказващият за тях. Разказвачът, тоест авторът, и в двете книги започва повествованието от личен спомен;  – за Майстора от детството, за Каралийчев от собствените си зрели, творчески години. Разказвачът в качеството му на свидетел е сполучливо намереният прийом, за да се разгъне едно не толкова свидетелско, колкото разследващо повествование; така Струмски постига достъпа до архивите, каталозите, галериите, мемоарите и свидетелствата на съвременниците, сред които неговият личен спомен е само камертон за отпочващия разказ. Именно архивното, документалното и мемоарното се оказват носещият корпус на произведенията, именно през тях отначалото и докрай се издържа едно модерно, фрагментарно повествувание, в което образите на големия художник и на големия писател се осветляват от десетки и десетки гледни точки, за да се фокусират в авторската.
          Авторската гледна точка на повествователя е гледната точка на съзнание, което безусловно разглежда и двамата като знакови фигури на националната и световната култура. Точно тази фокусация е първия белег на тази проза, който искам да отбележа. В днешното време на травмирани от малоценност съзнания, които представят себе си за трезвомислещи и така внушават, че значителното в културата се ражда извън националното или поне във всички случаи извън периферното, ето един писател, който не дели културата на център и периферия, а се заема да наложи ценности, които може и да изглеждат локални, но в неговия разказ са общовалидни. Доколкото става въпрос за проза, която се адресира към юношеската т.е. тийнейджърската публика, това е от особено значение; без да бъде нравоучителен, Струмски не се отказва да бъде възпитателен. Възпитателен по най-убедителния начин  – чрез разказите за един писател и един художник, които постигат признанието на света от локалното и чрез локалното. Владимир Димитров-Майстора и Ангел Каралийчев са наистина възможния  – благодатен български пример за такова признание. Единият чрез преводите си на почти всички големи световни езици (най-превеждания български автор на детско-юношеска тематика) и другият  – чрез присъствието си в най-големите световни галерии.
          Но аз казах, че водещата фигура и в двете книги са не нейните обективни герои, а авторът. Това съвсем не означава, че писателската фигура измества или засенчва избраните образци. Означава само, че до фигурите на двамата големи художници като техен фон застава фигурата на един наш съвременник и че тя, изпълнена с респект, задава начина на четене на двама големи творци от миналото.
          Подобни книги са нещо повече от лични книги; те са показател за зрелост на културата, защото само в такава култура могат да съществуват творци с такава отдаденост и всеобхватност в своите области, каквито са Владимир Димитров Майстора и Ангел Каралийчев. Но те свидетелстват нещо много лично в таланта на Георги Струмски, валидно и за прозата, но и за поезията му  – той пише само за неща, с които е дълбоко и съкровено сроден. С Вл. Димитров-Майстора се е познавал още от детството си, когато художникът е ходил в Слокощица да рисува. С Каралийчев  – също, макар и задочно; това е авторът, който в детството и в живота му е направил най-силно впечатление  – модел за писател, за български писател. И двете книги  – документални, са и много четивни, раздвижени, бих казал кинематографични. Това ми дава основание да мисля, че в ерата на визуалните изкуства те ще имат дълъг живот.
          У Майстора и Каралийчев Струмски е открил структуриращите белези на човечността и на първо място човешката съпричастност. Картините на единия и разказите на другия са апотеоз на съпричастността на живеенето с другите и заради другите.
          Колкото и да изглежда накърнена днес вярата в съпричастността заради изявата на личното его, разказът на Струмски за отдадеността на двамата големи български художници е въодушевяващ. Този разказ може да преодолее съпротивата на конюнктурното. Той има всичко, за да го надмогне.
           
           
           
           

          Огнян Стамболиев
           ВИКТОР СЕГАЛЕН  – 
          ПОЕТ НА ИМПЕРАТОРСКИ 
          КИТАЙ
          90 години от смъртта му
           

          Авантюристичният и самотен живот на този позабравен днес френски поет, роден през 1878 година, прекъсва внезапно през 1919-а в бретонската гора Юелгоа  – намерен е убит с „Хамлет“ в ръка. Флотски лекар и археолог, етнограф и писател, Сегален е оценен и разбран едва след смъртта си. Критиците го определят като „певец на имагинерното“, „поет на необичайното“, като „мечтател-визионер“...
          Силно пристрастен към древната китайска цивилизация, Виктор Сегален се дистанцира от декоративния екзотизъм на модния в началото на ХХ век Пиер Лоти („Мадам Пеперуда“ или „Мадам Бътерфлай“), от повърхностния ориентализъм на Клод Фарер („Пушачи на опиум“) и дори от Пол Клодел, който според него е бил „прекалено свързан с френската традиция, за да може да проумее какво е това Изтокът“! Защото Сегален е лудо влюбен във всичко китайско и обожава китайския ритуал, като предпочита да описва не обекта, а ефекта, който той предизвиква у „смутения и очарован зрител“. 
          Автор на либретото на ненаписаната опера „Орфей, кралят“ от неговия съвременник и приятел Клод Ашил Дебюси, той създава и два символистични романа, вдъхновени от цивилизациите на Китай и Нова Зеландия (маорите). Всъщност той познава цяла Азия (Тибет, Индия, Япония), а също и Полинезия, за които пише. 
          Немалко от силите си Сегален посвещава и на художествената критика и история  – интересува го преди всичко изкуството от епохата на династията Тан в Китай. Но все пак световната си слава дължи на поезията. Основното му поетично съчинение е сборникът „Звезди“ (1912), публикуван първо в столицата на Китай в годината на провъзгласяването на републиката от Сун Ят Сен (1912).
          Тези стихове, вдъхновени от любовта, живота, бъдещето и миналото, реалното и въображаемото, възвишеното и земното, са поетичен израз на философско-теологичния синкретизъм на Лао-цзъ. За Виктор Сегален Китай е истинската духовна родина, в която поетът-синолог през целия си живот е искрено и дълбоко влюбен. 

          СТИХОВЕ ОТ ВИКТОР СЕГАЛЕН 
           

          СКРИТО ИМЕ 

          Истинското Име не е това, 
           издълбаното върху златната плоча 
           над портика, върху който записват делата ни, 
           нито пък онова, дето учудено го мълви народът.

          Истинското име не можем да прочетем дори в Палата
            или в градината, то си остава скрито под водите, 
           под свода на акведукта, където всеки ден утолявам
           жаждата си.

          Само при голяма суша, когато гръмне без дъжд, 
           когато пресъхналите реки се превърнат 
           в ручеи.

          Когато пустотата долази до сърцето, а сърцето
           го погълне пустотата  – там, под небосвода ще
           стигнеш Името. 

          Но вълните ще се отдръпнат, а животът изведнъж
           ще замре  – буря страшна ще се появи по-страшна и от
           Името! 
           
           

          МОЯТА ЛЮБИМА

          Моята любима е добродетелна като водата,
          прозрачна е усмивката Ј, плавни като речни вълни са 
          движенията Ј, кристален е нейният глас
          и ангелски песни изтичат от него. 

          И понякога  – без да го искам  – през очите ми преминава
          пламък. Тогава тя, любимата, знае как да го разпали:
          излива вода върху нажежените въглени.

          Моята жива вода вече е покрила земята! Тече ли, тече
          и бяга от. Ожаднял, аз оставям всичко и хуквам
          да я догоня.

          С дланите си правя черпак. 
              С разтреперани ръце събирам
          водата  – към жадните си устни я поднасям
          и бързо я поглъщам. 
           
           

          ЛЮБОВ

          Опитах всичко на този свят, но любовта
              си остана същата.

           Отделих славея от храстите: сложих бараж
              пред потока,
           да спра ромона му чист... 

           Опитах всичко, но не успях. 
           
           
           

          ЗАГАДЪЧЕН ДЕМОН 

          Народът, без да се чуди, го слави. Довежда
           сирачетата, зове го, после го отблъсква. 
                Пада три,
          пет, шест, девет пъти на колене пред него. 

          Сякаш познава добре вкусовете
           на Духа  – укротител на
          платната или осемнайсетте имена
           на маймуната,
          която довежда дъжда, 
           пречистващия дъжд на Надеждата. 

          ТИБЕТ

          Къде е Този край, Земята, къде е Центъра,
           и Обещаната страна къде е?

          Пътува Пътника, върви  – не го изпуска от очи
           Всевишния.

          Къде е онова, което наричаме със странни 
           имена: Непемако, Поюл и Падма Скот,
          Киас, Падма, Бекор?

          Що за несвързани и твърди думи!
          Кажи ми, скитащи монахо, проговори, не се ядосвай:
          Азиатидата, изплувала къде е? 

          Обиколих аз много пъти потъналите нейни брегове.
           Човешки крак отдавна там не беше стъпвал,
          нито пък птичка бе пропяла или сърце туптяло.

          Кажи: къде е дъното? Върхът къде е, 
               в апотеоз издигнат?
          а Любовта възвишена къде живее?

          Кога ще я почувствам, как ще я позная?
          Може би тя е там, където Бог се ражда
          всеки миг и ни владее?

          Дали е в теб самия, или е нещо по-голямо и 
          по-високо от теб, Тибет. Империя единствена!

          Къде е огнения ад на твоето Творение
          непостижимо?

          Място на знание и слава, на обич безгранична...
          Къде ли е и моето царство земно?
           

          Подбор и превод: Огнян Стамболиев
           
           
           
           

          ОТГЛАСИ ОТ ЖИВОТА 1
           

          В едно по-друго творческо превъплъщение се представя поетът и преводачът ДИМИТЪР СТЕФАНОВ в новата си книга „Очертания на мига“  – като есеист, автор на ударни текстове, родени от спомена, от наблюдението, от бита, от мигновени реакции по повод видяно, преживяно, прочетено, срещнато; на реплики, минаващи в по-обобщени разсъждения и оценки за човека в делника, за литературния делник, за взаимността си с чешки и словашки (предимно) събратя по перо. Можем и така да формулираме всичко това  – фиксирани са отривисти рефлексии на писателя за живота край нас и вътре в нас. Ако пък речем да го перифразираме (всъщност почти цитираме), следва да подчертаем, че тъкмо обичта към човека и живота, както и книгите, над които е бодърствал и се е трудил, са го удърж€ли и правили щастлив, колкото и да е условно това понятие (или състояние).
          Особен дял в „Очертания...“-та заемат онези (относително много) страници, които  – формално погледнато  – са интервюта, събеседвания, давани от Стефанов на списания и вестници. Тук обаче е надскочено високо обичайното вестникарско ниво на този тип материали. Димитър Стефанов, отдавна показал и защитил оригиналността на своите мисловни (и словесни, и писмени) обобщения и съпротивления, се открива не само като репликиращ и „провокиращ“ събеседник, но и като сладкодумец. Той споделя някак приглушено, доброжелателно, доказвайки, наставлявайки, меко внушавайки, като обръща така журналния жанр в своеобразна изповед, удължена реплика или сентенция  – според темата, случая, проблема, който се разисква. За „контрагенти“ са привлечени наложили се журналисти, литературни критици и поети, и това повишава, усилва и литературната, и  – особено  – автохарактеризиращата стойност на текстовете.
          Тази книга за пореден път оживява представата ни за несекващата активност на поета, преводача, гражданина, съвременника Д. Стефанов. Него годините, макар и да са го брулили както всинца ни, не са го свели надолу, изчерпали, обезкуражили. Обратно  – инатливо и напористо Д. Стефанов продължава да твори своята поезия, да превежда претворителски чуждата, да ниже образци на сонети и хайку, да участва в дискусии, да пише по болни или остри теми, да отстоява мнение, позиция, оценки  – за света около нас, за делниците и празниците ни, за книгата и безкнижниците, за световните вървежи и микросвета в душите ни, обогатяван и терзан от натрупваното през превратните десетилетия.

          Д. Т.
          Димитър Костадинов
          АНКЕТА С ЛИЦЕ 
          НА АВТОБИОГРАФИЯ 1
           

          Анкетите в българското „разговорно и писмено словесно пространство“ имат своя история. Те се осъществяваха и излизаха отпечатани, съобразени най-вече с „идеологическите и други похвати“ на времето, когато са правени. Тези анкети обикновено бяха свързани с литературни творци. Затова и се наричаха „литературни анкети“. Преди повече от 30 години  – през 1974 г.  – е била създадена от сегашния проф. дфн Иван Сарандев  проблемна група „Литературни анкети“ в Института за литература към БАН. Всички подготвени за печат анкети са били прецизно четени и рецензирани, допускани или недопускани за отпечатване от съответната спомената „проблемна група“, а нерядко и от висши ръководни кадри от други институции.
          Редно е да отбележим от дистанцията на времето: сега колкото и факти да излизат за съществени съкратени откъси от съответни литературни анкети или на пълна забрана за отпечатване на някои подготвени анкети, все пак е била прокарана и осъществена една много ценна издателска дейност  – да се продължи и обогати началото в българското литературно анкетиране и изворознание. А това начало е поставено от професорите Иван Д. Шишманов, Михаил Арнаудов и Спиридон Казанджиев.
          Самото време преди 20 години беше такова, че от над 30 отпечатани литературни анкети, немалка част от тях бяха направени с конюнктурни личности от тогавашния български литературно-културен живот и излизаха най-вече в столичните издателства на БАН, БП и НИ.
          От десетина години насам забелязваме, че се отпечатват не само някои отхвърляни през онова време литературни анкети, но и съвсем новоподготвени. И то излизат отпечатани съвсем спокойно, без каквато и намеса на каквито и да било институции. И то не само в столични, но и в извънстолични издателства. Разбира се, стига съответните издателства да са убедени в необходимостта от отпечатването на конкретната анкета.
          Забелязваме и частично или по-цялостно разчупване на някогашния канон за изграждането на една анкета. И друго много важно нещо: нито анкетиращите, нито анкетираните се определят от съответни институции или издателства. Цялостното изграждане и подготвяне за отпечатване на съответната анкета е с най-необходимия естествен критерий за такава книга: двамата създатели на такъв труд да са близки не само като човешко излъчване и житейска философия, но и да са близки като творчески търсения и открития, да имат съмишленическа нагласа за емоционално-мисловните процеси в тяхното битие и съзнание. Точно това откриваме в анкетиращия и анкетирания в книгата „Животът“  – първа част (2008): двамата писатели и журналисти Георги Ингилизов и Христо Карастоянов. 
          Затова главният редактор и управител на над 80-годишният бургаски вестник „Черноморски фар“, ревностният радетел за запазване на отпечатването и отскоро възлов участник в подготовката и списването на литературното сп. „Море“  – българският белетрист и сценарист-маринист Георги Ингилизов в своя „Вместо предговор“ в 42 отпечатани реда съумява да изясни същността и смисъла за появата на тази анкета. Анкета с невероятния хумористичен, ироничен, саркастичен и „народовейнат“ свой си вървеж и летеж на стилист, психолог, философ и пародиен разказвач  – писателят Христо Карастоянов. 
          Ето няколко от тези 42 реда на Георги Ингилизов: 
          „Започнах тази книга едва когато се убедих в кристалната честност на Христо, в изключителния му морал, в желязното му приятелство.
          Започнах я и поради една друга причина. Сам избрал да живее далеч от столицата, в Ямбол, Христо като че ли оставаше малко извън кръга на литературните ласкателства, поднасяни често твърде безразборно от назначени в литературата графомани. Той съвършено съзнателно бягаше от тях, на него повече му харесваха две хубави другарски приказки, казани на чашка ракия, мариновани миди и печен зарган. 
          Макар и носител на не една и две национални награди и конкурси, той винаги бе ощетен откъм достатъчно литературно внимание, което безспорно му се полагаше.
          Затова предизвиках тази книга, която всъщност си е книга на Христо, защото той си я написа. Аз просто поставях колчетата по пътя и понякога теглех юздите.“
          Прав и съвършено точен е в подбудите си за сътворяването на тази книга Георги Ингилизов. Защото какво са например 154 въпроса, зададени от него и отговорени на 159 страници от Христо Карастоянов?! Като имаме предвид, че само на 3 страници са зададени 42 въпроса. Точно тези въпроси са в последната (11-та) глава на книгата, в която повечето от въпросите са свързани с общочовешкото и творческо амплоа на Карастоянов, предизвикано от съвсем еднакви или подобни въпроси, зададени някога от проф. Иван Д. Шишманов на 20 юли 1894 г. в с. Владая на Алеко Константинов и на 9 септември 1895 г., зададени в София на Иван Вазов. Разбира се, тези традиционни „класически въпроси“ се използват малко по-късно и от Михаил Арнаудов към Яворов и от Спиридон Казанджиев към Йордан Йовков. Тях ще ги срещнем и до наши дни в много анкети или по-разширени интервюта. И това не е беда, а напротив  – възможност за паралел на нагласата на творчески личности, различно отдалечени едни от други като период от време в собствените си житейски и творчески осъществявания.
          Към анкетата са прибавени три приложения. Първото  – „Официална биография на Карастоянов: цифром и словом“. Второто  – „Човекът на 50“. Третото е интервю с Христо Карастоянов, озаглавено с неговите думи: „Ако имаш нещо да казваш, казвай го веднага!“. Това интервю е направено от журналистката Йорданка Ингилизова (съпруга на Георги Ингилизов), направено по случай 50 годишния юбилей на Карастоянов и поместено във в. „Черноморски фар“ на 21.2.2000 г. 
          На три страници е разположена „Библиография на книгите на Христо Карастоянов“. Тук те са 20 на брой. Като са отбелязани излезлите до 2006 г. А сега те вече са към или над 25. 
          Заедно със своите книги  с разкази, новели, повести и романи, Карастоянов е известен с публикувана и непубликувана в книги публицистика, документалистика, драматургия за деца и възрастни, с много очерци и есета, с поезия, главно изпълнявана от него самия като песни с акомпанимент на китара, а също така и с литературно-критическия си очерк за Матвей Вълев. Негови откъси от книги са преведени на английски и други езици. А една цяла негова книга е преведена на турски език и благодарение на издателство „Жанет-45“ – Пловдив е излязла през 2006 г.
          В последната част от тази анкета са препечатани по една рецензия за 12 негови книги, като след всяка рецензия е отбелязана библиографска справка и на други поместени рецензии и отзиви за съответната книга.
          Но най-важното за тази първа част от анкетата на Георги Ингилизов с Христо Карастоянов е това, че тя може да се чете на един дъх като своеобразна част от автобиография на Христо Карастоянов. 
          Дано и Карастоянов реши да стори това с Ингилизов. И това предизвикателство може да се превърне в реалност. Зная, че решат ли и двамата, ще го сторят без затруднения  – както понякога посядат „на две хубави другарски приказки, казани на чаша ракия, мариновани миди и печен зарган.“
          Сторете го! Сторете го все така  – по приятелски. Сторете го, колкото се може по-скоро. И зная, че от свъсените вежди на завистливите графомани хич няма да ви пука.
           
           
           

          ИННА КАБИШ 
          С ЛЕТЯЩ СТАРТ В БЪЛГАРИЯ
           

          17 март 2009 г. 18:30 часа  – сякаш напук на мартенския студ, дъжда, задръстванията и многобройните градски проблеми, концертната зала на Руския културно-информационен център в София поднесе един истински празник на ценителите на хубавата руска поезия  – представянето на първата преведена и издадена у нас книга със стихове на съвременната руска поетеса ИННА КАБИШ. 
          Родената през 1963 година московчанка Инна Александровна Кабиш е автор на четири книги с поезия и на една пиеса. През 1996 г. е удостоена с Пушкиновата премия на фонда „Алфред Тьопфер“, Хамбург за книгата си „Лични трудности“, а през 2005 г. става лауреат на Премията на името на Антон Делвиг. Нейните стихове, „задъхващи се от несподелени чувства, спасяват достойнството на руската лирика“ (Е. Евтушенко), те поразяват с „рядко срещаната за женската поезия връзка на бита с Бога, на интимната лирика със съдбата на страната“ (Владимир Корнилов). 
          Превеждането, издаването и представянето на поезията на Инна Кабиш в България дължим преди всичко на творческия екип Владо Любенов  – Татяна Дончева. Поет, автор на няколко книги с поезия, член на СБП, с тази книга Владо Любенов доказва, че за да превеждаш поезия не е достатъчно да знаеш добре чуждия език. Трябва да си поет, за да съумееш да предадеш настроенията, ритъма и мелодията на стиха. Преводачката Татяна Дончева съвместно с поета Владо Любенов определено успяват да постигнат това. Преводът им звучи непринудено и леко, което в съчетание с точното изразяване на замисъла и настроението на всеки стих, допринасят за автентичното представяне на поетесата пред българския ценител. Преценете сами: 

          „Певецо, получил си божия дар
          не да бъдеш сред простите смъртни известен,
          а когато животът ти шибне шамар  –
          да отвърнеш на удара с песен.“

          Или

          „Наградата сама намира
          онез, посмелите докрай
          да се обичат на земята,
          на тях не им е нужен рай.

          Тях Бог със щастие обгръща
          по-пълно и от светлина.
          ... Ти тъй умееш да се връщаш,
          тъй сякаш, както от война.“

          „Поезията на Инна Кабиш се отличава с това, че в стиховете Ј има характер, богатство от теми и чувства, превъзходна форма на класическия стих, оригинална стихопроза“  – пояснява Владо Любенов. Освен преводач, той е и съставител на книгата. Редактор е поетът Георги Константинов. Четири от 55-те подбрани в книгата стихове са преведени от Димитър Христов  – поет, преводач, а десетина са пряк превод на Татяна Дончева. Автор на корицата е Николай Стайков.
          На представянето на книгата Владо и Татяна прочетоха стихове на Инна Кабиш в оригнал и в превод. Свои мисли за стиховете на поетесата и за творческия екип, осъществил превода и издаването Ј, сподели нейният редактор, поетът Георги Константинов. За емоционалната атмосферата в залата допринесоха и изпълненията на трио „Грамофон“, които зарадваха публиката с любими съвременни руски песни. 
          Представянето на книгата на Инна Кабиш в България стана възможно благодарение и на Руския културно-информационен център в София и федерация „Съюз на съотечествениците“ в лицето на Лидия Шереметиева.
          В годината на България в Русия издаването на съвременен руски автор у нас показва, че умеем да забелязваме и оценяваме стойностните творци. И не само това  – пълната зала по време на представянето, сред която имаше хора от всякакви възрасти, е доказателство, че предаваме тази любов към поезията от поколение на поколение. 
          Благодарим на всички, които дадоха възможност на българските ценители на хубавата поезия да се запознаят и насладят на стиховете на Инна Кабиш. 

          Анна Димитрова
           

          Светозар Аврамов
          ТЕРАПИЯ ЗА АНГЕЛИ
          Пиеса
           

          ДЕЙСТВАЩИ ЛИЦА:
          ЛЕКАРКА  – ПСИХОТЕРАПЕВТ
          ХУДОЖНИК  – БИВШ ПРИЯТЕЛ НА ЛЕКАРКАТА
          МОМИЧЕТО 
          МОМЧЕТО  ПАЦИЕНТИ
          ПРОТЕСТАНТКА

          Действието се развива в санаториум  – собственост на Лекарката. Голям хол, представляващ кабинет. В дъното на хола са стаите на пациентите, направени като сепарета  – едно до друго. Пациентите са в стаите си и всеки изживява своя комплекс по съответен начин. Терапията се провежда в големия хол-кабинет. Вляво на сцената  – прозорец, откъдето пациентите съзерцават езеро, край което е разположен санаториумът. Вдясно  – голямо стенно огледало.

          Тъмнина. Призори.

          ПРОТЕСТАНТКАТА (на прозореца). Каква красота, Господи! Това е езерото на моя живот. Това! Никъде другаде  – освен в санаториума  – не съм виждала такова езеро. Ето как изгревът след миг ще се изкъпе в стоновете на сините му води... Господи, благодаря ти, че си създал красотата! Благодаря ти, че те има Господи... (Тръгва към кабинета и започва да мете помещението. Спира се.) Светът задъхано умира. Умира, Господи. Но аз зная: Любовта ще го съживи. Да, любовта ще съживи света, Господи. Защото Бог е любов. Любовта ще съживи света  – любовта към Бога, към ближния, към децата, любовта между Адам и Ева!... Прости им, Господи!... (Излиза)

          Затъмнение. Оттъмнение.

          ЛЕКАРКАТА. (Седнала на бюрото си в центъра на хола, набелязва графика си за деня.) Първо: индивидуална терапия с Момичето. После  – с Момчето. Второ... (В това време се звъни.)

          Влиза Протестантката.

          ПРОТЕСТАНТКАТА. Госпожо, търси ви един... един мъж.
          ЛЕКАРКАТА. Пациент?
          ПРОТЕСТАНТКАТА. Не зная... Един такъв... Особен. С брада и дълга коса...
          ЛЕКАРКАТА. Нека да влезе.

          Влиза Художникът.

          ХУДОЖНИКЪТ. Обичам те!
          ЛЕКАРКАТА. (Безкрайно учудена) Ти? Въобще не те очаквах... Всъщност... толкова дълго те чаках...
          ХУДОЖНИКЪТ. Знаеш ли... Дойдох да те помоля да ми простиш...
          ЛЕКАРКАТА. Не ставай смешен! Ти умря за мен... отдавна...
          ХУДОЖНИКЪТ. Но аз те обичам...
          ЛЕКАРКАТА. Моля те, не започвай отново...
          ХУДОЖНИКЪТ. Ревността ми бе патологична, нали?
          ЛЕКАРКАТА. Избягвай медицинските термини, те не са нито четка, нито статив.
          ХУДОЖНИКЪТ. Добре де, няма да ти досаждам, няма да те моля да се любим, няма да ти предлагам отново да се омъжиш за мен.
          ЛЕКАРКАТА. Благодаря ти! Наистина подобни желания от твоя страна биха били пълна лудост и аз бих те приела не като някогашната си голяма и единствена любов, а като поредния пациент с психическо отклонение.
          ХУДОЖНИКЪТ. Станала си жестока.
          ЛЕКАРКАТА. Какъвто беше ти.
          ХУДОЖНИКЪТ. Добре... А би ли ме приела като твой гост?... Винаги си била далече от творческите ми проблеми, доближи се поне веднъж... Сега...
          ЛЕКАРКАТА. Не те разбирам.
          ХУДОЖНИКЪТ. Всъщност аз идвам при теб не за да те съблазнявам, а за да ми помогнеш...
          ЛЕКАРКАТА. С какво? Изложба ли ще правиш?... Искаш да ти наема зала? Колко ти трябват за наема?
          ХУДОЖНИКЪТ. Станала си и...
          ЛЕКАРКАТА. Да, станала съм.
          ХУДОЖНИКЪТ. Мъжът ти сигурно е безкрайно...
          ЛЕКАРКАТА. Нямам такъв. Какво все пак ти трябва?
          ХУДОЖНИКЪТ. (Разхожда се малко разсеян, поглежда през прозореца към езерото) Какъв пейзаж! Цветът му е като очите ти... Да, за какво дойдох... Наистина ще правя изложба, имам и пари за наема... Искам да нарисувам още две картини; на жена  – психотерапевт и на откачен художник. Моля те да ми позираш  – облечена и седнала. А за своя автопортрет от време на време ще се поглеждам в това огледало...
          ЛЕКАРКАТА. Подиграваш ли се?
          ХУДОЖНИКЪТ. Не!
          ЛЕКАРКАТА. Напротив.
          ХУДОЖНИКЪТ. Повярвай ми! Имам цикъл с любовни картини. С твоя портрет искам да завърша цикъла. Да завърша с твоя образ един грандиозен любовен апотеоз на краткия и глупав живот.
          ЛЕКАРКАТА. Добре, ясно. А защо ще рисуваш лудия художник? Говоря за автопортрета ти...
          ХУДОЖНИКЪТ. За да види светът от много любов докъде може да стигне човек.
          ЛЕКАРКАТА. Моля те, не ти ли омръзна това празнословие?
          ХУДОЖНИКЪТ. (Прекъсва я по средата па предишната реплика.) Освен това съм замислил да нарисувам и няколко картини, изобразяващи мои колеги.
          ЛЕКАРКАТА. Художници?
          ХУДОЖНИКЪТ. Не. Луди. В твоята лудница има достатъчно добри модели. Ето, помогни ми!
          ЛЕКАРКАТА. Не те разбирам.
          ХУДОЖНИКЪТ. Не ме гони! Искам да остана ден-два да рисувам. (Той вече е извадил лист и скицира).
          ЛЕКАРКАТА. Но аз имам работа, моля те!
          ХУДОЖНИКЪТ. Моля те! (Повтаря нейната интонация). С нищо няма да ти преча. (Отдръпва се настрани).
          ЛЕКАРКАТА. Освен това искам да знаеш, че това не е лудница, както току-що се изрази, а санаториум за хора с деликатна душевност, които не са луди, а ...
          ХУДОЖНИКЪТ. (С лека ирония). Да, виждам ...

          В това време Момчето се изправя в стаята си и съсредоточено свири на цигулката си  – твърде фалшиво. В другата стая Момичето е взело кукла  – голяма колкото бебе и се изживява като майка, говори му, пее, приспива го, подава му биберон.

          МОМИЧЕТО. (Излиза от стаята си и влиза в кабинета-хол) Госпожо!
          ЛЕКАРКАТА. Как си, мила?
          МОМИЧЕТО. (Притиска бебето-кукла). Госпожо!
          ЛЕКАРКАТА. Хайде, кажи ми всичко, което те тревожи, кажи го на глас.
          МОМИЧЕТО. Аз не съм луда. Но аз съм непълноценна. Аз съм боклук. Затова Маестрото, моят баща, както обичаше да го наричаме, не ми позволи да работя.
          ЛЕКАРКАТА. Продължавай, момичето ми, самообвинявай се!
          МОМИЧЕТО. Аз бях домашната прислужница на цялото семейство, защото не ме биваше за друго. Аз трябваше да мия чинии, да пера дрехите на всички у дома, да гледам бебето от втората жена на татко... Да гладя дрехите на сестра ми... Да слагам подлогата на баба... Защото съм родена за слугиня...
          ЛЕКАРКАТА. Свърши ли? Добре. Сега искаш ли да продължим с вчерашната игра? Знаеш, че това е чудесна терапия...
          МОМИЧЕТО. На американския психотерапевт ли? Да, искам!
          ЛЕКАРКАТА. Хайде, започвай!

          В това време Художникът се премества, за да вижда по-добре Момичето. Взима друг лист и започва да скицира новия си модел  – Момичето.

          МОМИЧЕТО. Аз съм нищожество.
          ЛЕКАРКАТА. Не, аз съм нищожество.
          МОМИЧЕТО. Аз съм по-голямо нищожество.
          ЛЕКАРКАТА. Аз съм още по-голямо нищожество.
          МОМИЧЕТО. Аз съм неспособна да правя каквото и да е, освен да мия чинии и да пера.
          ЛЕКАРКАТА. Аз съм още по-неспособна  – освен да лекувам добре своите пациенти, нищо друго не умея.
          МОМИЧЕТО. Но аз съм най-неспособната на този свят!
          ЛЕКАРКАТА. Не! Аз съм най-неспособната...
          МОМИЧЕТО. (Прегръща бебето-кукла.) Татко винаги ме упрекваше за всичко. (Гласът Ј звучи меланхолично. Говори някак унесено.) Аз няма никога да постъпя така с децата си. (Гласът Ј се рее в пространството.)
          ЛЕКАРКАТА. Достатъчно, мила. Засега стига. Иди да се разходиш в градината! Оттам се вижда езерото. Гледай го дълго, после ще ми кажеш дали все още си непълноценна...

          Момичето се спира на прозореца, поглежда към езерото и излиза.

          ХУДОЖНИКЪТ. Но тя е луда!
          ЛЕКАРКАТА. (Наднича и поглежда рисунката). Гениален си! Такъв безумен поглед  – като в рисунката ти  – тя има, когато в мислите си се връща у дома...
          ХУДОЖНИКЪТ. При Маестрото и новата му съпруга.
          ЛЕКАРКАТА. Да, баща Ј е композитор. Много известен. А новата му съпруга  – засега трета  – е нейна връстница, на двайсет години.
          ХУДОЖНИКЪТ. А тази парцалива кукла?
          ЛЕКАРКАТА. След развода с втората жена на Маестрото моята пациентка  – още дете  – е отгледала по-малката си сестра... И двете дъщери след разводите си Маестрото е оставил да живеят при него...
          ХУДОЖНИКЪТ. Да, родителите са велико нещо! Помниш ли как баща ти ми разби муцуната, когато една вечер те изпратих до вас. Беше към полунощ. Целувах те за сбогом, когато той ме стовари по главата с юмрук.
          ЛЕКАРКАТА. Знаел е, че и ти не си за мен.
          ХУДОЖНИКЪТ. Знаел е! Глупак!
          ЛЕКАРКАТА. Не говори с омраза. Той отдавна почина...
          ХУДОЖНИКЪТ. Почина?... Моля те да ме извиниш! Съжалявам...
          ЛЕКАРКАТА. А ти наистина имаше великолепни родители...
          ХУДОЖНИКЪТ. Великолепни! Обичаха ме страхотно.
          ЛЕКАРКАТА. Защо го казваш с ирония?
          ХУДОЖНИКЪТ. Не, не чак с ирония... Казвам го, защото те ме направиха безличен.
          ЛЕКАРКАТА. Ти никога не си бил безличен! Най-малкото за мен!
          ХУДОЖНИКЪТ. Моля те, моля те, повтори го още веднъж! (В гласа му се долавят сантиментални нотки)...

          Музика. Момчето в стаята си свири на цигулка. Звучи бавна и тъжна мелодия... После Момчето оставя цигулката и влиза при Лекарката. Художникът се премества на друго място, взима друг лист и започва да скицира.
          ЛЕКАРКАТА. (Към Момчето). Здравей, мили! Чаках те. Как е настроението?
          МОМЧЕТО. Тъжно. И отвратително. Тъпо!
          ЛЕКАРКАТА. Защо?
          МОМЧЕТО. Защото искам да рисувам... Този господин нов пациент ли е?
          ЛЕКАРКАТА. Не съвсем... Но може да му се хареса тук и да остане да се полекува в нашия санаториум...
          ХУДОЖНИКЪТ. (Към Момчето). Искаш ли наистина да рисуваш? Искаш ли лист и молив?
          МОМЧЕТО. Да... Всъщност  – не! Нямам право. Не ми разрешават.
          ХУДОЖНИКЪТ. Не ти разрешават? Но кой? Ти си достатъчно голям и никой не би могъл да ти забрани да рисуваш...

          Лекарката ги гледа учудено и следи разговора.

          МОМЧЕТО. Забраняват ми. Майка не ми разрешаваше още от малък, защото трябваше да свиря.
          ХУДОЖНИКЪТ. Но...
          ЛЕКАРКАТА. (Към Момчето). Успокой се! Успокой се! Мисля, че е време за терапия. Или по-точно  – да си поговорим. (Обръща се към Художника). А ти продължавай да рисуваш новия си цикъл, който би могъл да назовеш „В санаториума край стенещото езеро“ например... (Отново се обръща към Момчето), А ти, миличък, ми кажи искаш ли да повторим вчерашната игра?
          МОМЧЕТО. На американския психотерапевт?
          ЛЕКАРКАТА. Да.
          МОМЧЕТО. Разбира се, но... Но аз съм безпомощен.
          ЛЕКАРКАТА. Не, аз съм безпомощна  – освен за своите пациенти.
          МОМЧЕТО. Аз съм по-безпомощен.
          ЛЕКАРКАТА. Не, аз съм още по-безпомощна.
          МОМЧЕТО. Но аз съм най-безпомощен!
          ЛЕКАРКАТА. Хайде, стига! Погледни се колко си мил!
          МОМЧЕТО. (Застава пред огледалото). Да, аз съм мил. Аз наистина съм много мил. Аз страхотно се харесвам.
          ЛЕКАРКАТА. Разбира се, ти си страхотно момче. Обещай ми, че ще се разходиш в градината край езерото, там е и Момичето, което, струва ми се, отдавна харесваш... А утре ще ти дам да рисуваш. Ще помоля моя приятел (Изненадва се от това, че е назовала Художника „приятел“), виждаш, че той е художник, да те научи да правиш портрети...
          МОМЧЕТО. Госпожо! (Излиза).
          ЛЕКАРКАТА. За какво говорехме?
          ХУДОЖНИКЪТ. Харесва ли ти рисунката? (Подава Ј листа).
          ЛЕКАРКАТА. Да... Ужасно съм уморена...

          Лекарката се отпуска на стола. Художникът застава до нея, целува я по косата. Тя хваща ръката му.

          ЛЕКАРКАТА. Защо връщаш това, което вече си е отишло? 
          ХУДОЖНИКЪТ. А ти защо ме хващаш за ръката? 
          ЛЕКАРКАТА. Заради спомена. Но той е потънал в скреж... 
          ХУДОЖНИКЪТ. Ей, помниш ли как тичахме в зимната нощ, когато снежната виелица стенеше като влюбена в прегръдката на побелялата нощ, как спирахме да си поемем дъх и аз те вдигах на ръце?... Как те въртях в кръг  – до отмаляване!...
          ЛЕКАРКАТА. И не се страхуваше, че отнякъде можеше изневиделица да се появи моят съпруг...
          ХУДОЖНИКЪТ. Да, не се страхувах. Но страдах за греха и никога повече не си позволих връзка с омъжена жена... Но тогава ти бе за мен сякаш някакво видение, някаква светла магия... Помниш ли, тогава те нарисувах цялата в бяло, с коси, понесени от вятъра... и заедно с портрета ти подарих едно стихотворение, посветено на теб... Написах го спонтанно, на един дъх...
          ЛЕКАРКАТА. Помня...
          ХУДОЖНИКЪТ. Наистина ли?
          ЛЕКАРКАТА. Да, наистина! А ти помниш ли все още стихотворението наизуст?
          ХУДОЖНИКЪТ. Разбира се, че го помня... Казваше се „Магия“...
          ЛЕКАРКАТА. Още ли го носиш сгънато в паспорта си?
          ХУДОЖНИКЪТ. Не... Това са сантименти... Но стихотворението се запечати завинаги в паметта ми...
          ЛЕКАРКАТА. Би ли ми го казал?... Сега! Моля те!
          ХУДОЖНИКЪТ. Да! Щом ти е приятно...

          Художникът се отдръпва от Лекарката. Застава отстрани, близо до фотьойла. Вперва поглед в очите на Лекарката и започва да рецитира стихотворението.

          ХУДОЖНИКЪТ. „Магия“

          Като светла магия в дните ми тъжни се вряза... 
          А съдбата въздъхна, към теб ме поведе, видение!
          Аз се втурнах след нея, припаднах във твоите пазви 
          и пулсирах  – подобно взривена от нежност вселена.

          Прероден бях и бавно потъвах в косите ти вятърни. 
          Те кръжаха край мен и прегръщаха моето светещо тяло, 
          извисено над теб като феникс  – готов за разпятие. 
          И усещах как в мене избухват любовните залпове...

          Зажаднели от скитане дълго в житейската суша, 
          уморени, отчаяни, в залива нощен замръкнали, 
          аз не искам дори да си спомням за моята бивша съпруга, 
          ти не искаш при твоя сегашен съпруг да се върнеш...

          А пред нас е морето, зад нас е безкрайна пустиня. 
          Накъде ли ни води луната сред здрача припламнал? 
          И не знаем, любима, на колко светлинни години
          от съдбовния бряг сме се спрели: докрай да сме двамата!

          От живот  – до живот! Без да можем назад да се върнем! 
          И дано за греха безначален от Бога да бъдем простени! 
          Не сме грешни, щом идва срещу ни любовно безсмъртие!... 
          А морето усмихва се влюбено, после протяжно стене...

          ЛЕКАРКАТА. Благодаря! (Усмихната, ръкопляска възторжено!) Великолепно е... (Усмивката Ј постепенно се свива) Само дето в живота не се случи точно така... За теб съм убедена, че и сега не искаш дори да си спомниш за своята бивша съпруга... Вярно е и това, че и аз тогава не исках да се върна при своя  – все още  – съпруг, който отдавна вече не ми е такъв... Но не останах и при теб... Любовното безсмъртие, за което пишеш, някак си не можа между нас двамата да се осъществи... 
          ХУДОЖНИКЪТ. Сигурна ли си ?
          ЛЕКАРКАТА. Почти... Но чакай! Искам да те попитам нещо друго, за което спомена преди малко... Ти каза, нали, че си страдал за своето прелюбодейство, за греха си да имаш връзка с омъжена жена...
          ХУДОЖНИКЪТ. Да, страдах.
          ЛЕКАРКАТА. И наистина ли никога повече не си позволи връзка с омъжена жена?
          ХУДОЖНИКЪТ. Наистина.
          ЛЕКАРКАТА. А с мен защо си позволи?
          ХУДОЖНИКЪТ. Не зная. Може би защото не можех да се преодолея... Да преодолея любовта си.
          ЛЕКАРКАТА. Все пак успя да я преодолееш... И се разделихме. Толкова отдавна. Сега и двамата сме свободни.
          ХУДОЖНИКЪТ. Да. Свободни. Но за двамата свободата като понятие имаше различен смисъл.
          ЛЕКАРКАТА. Ти искаше да ме обсебиш напълно. Отнемаше свободата ми... Понякога аз имах нужда да се виждам без теб... с приятелки.
          ХУДОЖНИКЪТ. И с приятели.
          ЛЕКАРКАТА. Престани! Старецът беше изключение.
          ХУДОЖНИКЪТ. Старецът беше предишният ти любовник по време на брака ти... Преди моята поява и... по време на нея... и известно време след това...
          ЛЕКАРКАТА. Но аз скъсах с него...
          ХУДОЖНИКЪТ. Цяла година, след като вече аз бях твоят нов любовник.
          ЛЕКАРКАТА. Но аз бях приключила интимната си връзка с него на втория или третия месец след връзката ми с теб...
          ХУДОЖНИКЪТ. И на десетия месец, когато се срещна за окончателна раздяла с него, Старецът те изнасили...
          ЛЕКАРКАТА. Защо си толкова злопаметен?
          ХУДОЖНИКЪТ. Зодия „Скорпион“...
          ЛЕКАРКАТА. Не е от зодията. А от болезнената ти ревност.
          ХУДОЖНИКЪТ. От болезнената ми обич.
          ЛЕКАРКАТА. И от манията ти да бъда само твоя. Като вещ. Да нямам никаква свобода.
          ХУДОЖНИКЪТ. За теб свободата бе синоним на независимост. А аз се чувствах истински свободен, когато бях единствено с теб. Когато дори не забелязвах която и да е красавица... По време на цялата ни връзка аз никога не пожелах друга жена. Дори не ги забелязвах по улицата, в творческите ми кръгове или където и да било... И се чувствах безкрайно свободен...
          ЛЕКАРКАТА. Не свободен, а комплексиран.
          ХУДОЖНИКЪТ. Комплексирана беше ти. И това, че беше красива, ти създаваше комплекса да присвояваш всичко мъжко около себе си и да ме убеждаваш, че съвременният свят отдавна не живее в моногамия... А аз те обичах и това, че бях единствено с теб, ми даваше пълната свобода. Ако не бях вътрешно свободен, непременно щях да потърся друга. 
          ЛЕКАРКАТА. Която да те пере, да ти готви, да гледа детето ти от първия брак. Защото безотговорната ти бивша съпруга ти подхвърли детето и ти се беше превърнал и в баща, и в майка, в слугиня... 
          ХУДОЖНИКЪТ. Моля те! Не желая да говориш за дъщеря ми, тя именно осмисли живота ми. И твоето поведение към нея стана причина за жестокия срив помежду ни.
          ЛЕКАРКАТА. Защото предпочете нея пред мен.
          ХУДОЖНИКЪТ. Аз я предпочетох пред себе си! Съжалявам, че ти го казвам, но ти никога не си изпитала какво е усещането, когато си създал дете. Плът от плътта ти. Дух от духа ти.
          ЛЕКАРКАТА. Да, зная. Благодаря ти, че ми напомняш, че не можех да имам деца. Че нямам деца. И няма да имам.
          ХУДОЖНИКЪТ. Нищо не ти напомням. Освен това, че ти не съумя да приемеш детето ми, което те прие и което те обичаше... И аз направих своя избор... Не. Всъщност детето не е избор. Това е орис. Просто  – съдба...
          ЛЕКАРКАТА. Тя как е? (Интонацията Ј е омекотена, гласът Ј звучи приглушено).
          ХУДОЖНИКЪТ. (Разхожда се в кабинета напред-назад). Дъщеря ми?
          ЛЕКАРКАТА. Да.
          ХУДОЖНИКЪТ. Добре. Навърши осемнадесет години. Следва медицина.
          ЛЕКАРКАТА. Медицина? (С изненада). Значи ще бъдем колеги... А обичаше да рисува...
          ХУДОЖНИКЪТ. Да.
          ЛЕКАРКАТА. Знаеш ли, след раздялата ни аз преосмислях дълго, но нямах сили да те потърся, да се върна при теб... Чувствах се виновна, а същевременно огорчена от категоричността, с която ми заяви, че ако някой напусне дома ти, това няма да бъде дъщеря ти...
          ХУДОЖНИКЪТ. А защо виновна?
          ЛЕКАРКАТА. Защото поставих детето ти като проблем. Може би те ревнувах от него. Но аз наистина не можех да си представя реално какво представлява любовта на един родител... После изпитах едно преклонение към теб... Не съм виждала баща като теб, който е готов да жертва всичко в живота заради детето си...
          ХУДОЖНИКЪТ. Не съм направил нищо особено... Това не е саможертва, това също е любов. Макар и друга любов. Или може би всяка любов сама по себе си е вид саможертва...

          Лекарката се доближава до него, прегръща го и го целува. Художникът, видимо развълнуван, Ј отвръща със същото.
          ЛЕКАРКАТА. Обичам те!... Ела, имаш нужда от... специална терапия...

          В това време Протестантката влиза и вижда как Лекарката и Художникът се целуват. Застава като вкаменена в ъгъла. Изчаква ги да излязат. После се приближава към масата и оставя подноса с кафе.

          ПРОТЕСТАНТКАТА. Господи, каква красота! Та те са ангели! Същински ангели. Благослови ги, Господи!... Ангели са и онези двама хлапаци, които също се целуваха край езерото. Истински ангели... А казват, че сме луди... Луди са всички онези, които се мислят за нормални, но не и ние! Ние сме ангели, на никого нищо зло не сме направили... Господи, а как се целуваха Госпожата и Художника! И онези ангели край езерото! (На лицето Ј се изписва моментна меланхолия)... А аз не помня какво е това да те целунат... Добре, че се спасих от ужаса, който е у дома, и останах в санаториума...

          Чува се гласът на Лекарката: „Опитай се да поспиш! Ще се върна след малко“. Лекарката влиза.

          ПРОТЕСТАНТКАТА. Госпожо, днес... преди малко...
          ЛЕКАРКАТА. (Сяда). Ела, можеш да седнеш!
          ПРОТЕСТАНТКАТА. (Приближава се и сяда при Лекарката). Госпожо, аз съм очарована...
          ЛЕКАРКАТА. Радвам се. А от какво?
          ПРОТЕСТАНТКАТА. Госпожо, те се обичат. Видях ги да се целуват край езерото. Като ангели!
          ЛЕКАРКАТА. Мила, не бива да се претоварваш нито с много работа, нито с много емоции. Хайде да си поговорим! На лицето ти  – освен съпреживяната радост  – виждам и някакъв страх. Измъчва ли те нещо?... Какво те измъчва и днес?
          ПРОТЕСТАНТКАТА. Същото, Госпожо. Аз и снощи го сънувах. Него. Мъжът, който ме съсипа. Страх ме е. Ако се върна, той може да поиска да се люби с мен. А това е ужасно...
          ЛЕКАРКАТА. Но ти би могла да откажеш... Просто трябва да бъдеш по-уверена в себе си! Ти имаш сили да не се съгласиш... Ти си личност!
          ПРОТЕСТАНТКАТА. Страх ме е...
          ЛЕКАРКАТА. Защо те е страх?
          ПРОТЕСТАНТКАТА. Страх ме е... Не зная защо точно... През целия ми живот той ми изневеряваше, той ме лъжеше... Той имаше хиляди жени. Последните му две любовници бяха... майка и... дъщеря. Той спеше ту с едната, ту с другата. А аз не смеех да му се противопоставя, да му кажа, че ще го напусна... Защото ме беше страх. 
          ЛЕКАРКАТА. А защо се страхуваше толкова? 
          ПРОТЕСТАНТКАТА. Защото израснах в страх. Защото бях възпитавана в страх. Когато бях дете, баща ми ме пребиваше от бой. Пребиваше майка ми и сестра ми. Единственото право, което ми се полагаше, беше правото на страх... (Гласът Ј е разтреперан, очите Ј  – изпълнени с чувство на безнадежден страх).

          Лекарката я оставя да говори продължително и провежда своята терапия и чрез диалога, и чрез поведението си, което постепенно вдъхва увереност на нейната пациентка.

          ЛЕКАРКАТА. А майка ти не можа ли да ти помогне да преодолееш този кошмарен страх от баща си?
          ПРОТЕСТАНТКАТА. Не, Госпожо! Тя беше много болна. Докторите казаха, че е рак. Злокачествен. Бях вече петнайсетгодишна. Грижех се за нея само аз. Баща ми се връщаше мъртвопиян, а сестра ми беше още малка. Тя също изпитваше неудържим страх и един ден изчезна. Просто избяга. И до днес никой не разбра къде е, жива ли е... 
          ЛЕКАРКАТА. Продължавай... Знаеш, че за да се преодолееш и да се успокоиш, трябва да кажеш на глас всичко, което те измъчва.
          ПРОТЕСТАНТКАТА. А майка ми, майка ми вече умираше, когато баща ми  – отново пиян  – се прибра, преби я от бой, както бе легнала на дивана и тя... и тя издъхна... (Разплаква се). Тогава и аз избягах от вкъщи... И се чувствам виновна. Изоставих баща си... После, след години, изоставих и мъжа си, и меркантилните си и безсърдечни дъщери... И останах при вас, в санаториума, за да се спася...
          ЛЕКАРКАТА. Да, зная... А сега искам да те попитам отново: знаеш ли точно какъв е основният ти проблем? Можеш ли да го назовеш?
          ПРОТЕСТАНТКАТА. Да. Страхът. Аз съм страхлива.
          ЛЕКАРКАТА. (Продължава терапията по пътя на самообвинението). Не! Аз съм страхлива.
          ПРОТЕСТАНТКАТА. Аз съм по-страхлива.
          ЛЕКАРКАТА. Аз съм още по-страхлива.
          ПРОТЕСТАНТКАТА. Не, аз съм най-страхливата жена на света.
          ЛЕКАРКАТА. Най-страхливата жена на света съм аз, а не ти!
          ПРОТЕСТАНТКАТА. Не е вярно, аз съм най-страхливата жена в целия космос!...
          ЛЕКАРКАТА. Достатъчно, мила! Не се ли чувстваш вече разтоварена от чувството си за вина?
          ПРОТЕСТАНТКАТА. (Въздиша) Не зная.
          ЛЕКАРКАТА. Добре. Ще узнаеш. Хайде, застани пред огледалото!

          Протестантката отива пред огледалото.

          ПРОТЕСТАНТКАТА. Госпожо! 
          ЛЕКАРКАТА. Какво виждаш?
          ПРОТЕСТАНТКАТА. Че аз наистина съм добра. Че аз наистина съм много честна и добра жена... Че съм протестантка... Че не ме е страх. Че въобще не ме е страх и за нищо не съм виновна. Че съм простила на всички, които цял живот ме измъчваха. Че аз съм такава, каквато съм!... Че ви обичам, Госпожо!
          ЛЕКАРКАТА. Благодаря ти, мила! Ти наистина си много добра, честна, благородна, великодушна и сърдечна жена. Ти си обичана жена: ето, аз те обичам, обичат те Момчето и Момичето, моят приятел  – Художникът  – също изпитва симпатии към теб. Ти напълно заслужаваш нашата обич. И то не за нещо друго, а именно за това, че ти си такава, каквато си!..
          ПРОТЕСТАНТКАТА. Да, аз наистина съм такава, каквато съм и се харесвам именно такава! Госпожо, аз наистина... много ви обичам. Благодаря ви за всичко, което правите за моето лечение... 
          ЛЕКАРКАТА. Това е моята работа, мила, няма за какво да ми благодариш. А аз ти благодаря за кафето. Другото кафе, ако обичаш, занеси в спалнята на Художника, той си почива там.

          Протестантката излиза. Лекарката отпива от кафето. Запалва цигара. След това отива на прозореца.

          ЛЕКАРКАТА. (Гледа през прозореца). Боже, колко са красиви! Те вече не крият взаимната си симпатия... (Поглежда към вратата). Къде си, мой Художнико? (С още по-висок глас). Художнико на моя живот!... Чакаш ли ме?

          Лекарката взима чашата с кафето и излиза. Влизат Момчето и Момичето, хванати за ръка.

          МОМИЧЕТО. (Застава пред огледалото). Но аз не съм непълноценна. 
          МОМЧЕТО. Ти си изключително пълноценна! 
          МОМИЧЕТО. Но аз страдах. Мен никой не ме харесваше. 
          МОМЧЕТО. Не е вярно. Аз страшно те харесвам. Мен никой не ме харесваше.

          Момчето отива до нея и се оглежда. Момичето се отдръпва от огледалото.

          МОМЧЕТО. Мен никой не ме харесваше, защото бях безпомощен. (Обръща се към Момичето). Но сега аз не съм безпомощен, защото имам теб, защото ти ми даде огромна сила! 
          МОМИЧЕТО. Разбира се, че не си безпомощен.
          МОМЧЕТО. Знаеш ли, мен не ме харесваха, защото никъде не излизах и изпитвах чувство за вина. Виновен бях пред майка ми, защото винаги, когато оставах сам, започвах да рисувам. А тя не ми позволяваше. Тя искаше да стана цигулар. И късаше на парчета листовете с мои рисунки. Изхвърляше на боклука четките, боите, пастелите... Караше ме да свиря от сутрин до вечер...
          МОМИЧЕТО. И мен никой не ме харесваше също, защото и аз никъде не излизах. Аз трябваше да се грижа за всички у дома. Татко постоянно искаше да бъда край него като сянка и да му създавам всички удобства, за да свири, да композира... Искаше аз да гледам малката ми сестра вместо собствената Ј майка  – втората жена на татко,  – защото тя беше само дамата на сърцето му... Аз трябваше да слагам подлогата на баба, защото третата му съпруга имаше маникюр и слаби нерви... Аз трябваше да бъда само слугинята у дома... и никой не можеше да ме види, за да ме хареса... 
          МОМЧЕТО. Но аз те видях! И аз наистина те харесвам!

          Момчето се приближава към нея и я целува. Тя го прегръща боязливо. Момчето я притиска към себе си.

          МОМИЧЕТО. Искрен ли си? Наистина ли ме харесваш?
          МОМЧЕТО. Обичам те!
          МОМИЧЕТО. Аз също.
          МОМЧЕТО. (Не свенливо, а уверено). Искаш ли да се оженим?
          МОМИЧЕТО. Толкова, че не можеш дори да си представиш!...
          МОМЧЕТО. Искам сватбата ни да бъде още следващата неделя.
          МОМИЧЕТО. Но тогава Маестрото ще дойде на свиждане.
          МОМЧЕТО. Мама също каза, че ще идва в неделя...
          МОМИЧЕТО. Искам на сватбата да бъдем само двамата. Не. Заедно с Госпожата и Протестантката.
          МОМЧЕТО. И с Художника. Но без майка ми!
          МОМИЧЕТО. И без Маестрото!
          МОМЧЕТО. Още утре ще позвъним на майка ми и на Маестрото да не идват на свиждане, защото в неделя ще бъдем извън санаториума, на излет някъде. Заедно с Лекарката...
          МОМИЧЕТО. И ще се оженим?...
          МОМЧЕТО. И ще се оженим!... Но... Но нали ти никога няма да постъпваш с мен, както мама постъпваше с татко? Обещай ми!
          МОМИЧЕТО. Но аз не зная как майка ти е постъпвала с баща ти... Ти никога не си ми говорил за това...
          МОМЧЕТО. Госпожата също нищо не знае... Изобщо никой освен мен не знае... Цял живот съм го преглъщал в душата си...
          МОМИЧЕТО. Но защо не си споделил с Госпожата? Нали тя ни помага, тя ни лекува... Тя ни... спасява...
          МОМЧЕТО. Защото се срамувах... от... родителите си...
          МОМИЧЕТО. Няма ли поне с мен да споделиш?...
          МОМЧЕТО. (На лицето му се изписва отново безпомощност и отчаяние) Не зная... Знаеш ли... Мама беше много строга и груба не само с мен... Тя унищожаваше и татко... А аз толкова го уважавах... Тя го превърна в пълно нищожество... И аз като че ли постепенно спрях да го уважавам като мъж... Просто го съжалявах, както съжалявах и себе си...
          МОМИЧЕТО. Но какво всъщност е правела майка ти с него?
          МОМЧЕТО. Наричаше го с какви ли не обидни думи...
          МОМИЧЕТО. Нагрубяваше го, така ли ?
          МОМЧЕТО. Да. Обръщенията Ј към него бяха: идиот, мижитурка, глупак...
          МОМИЧЕТО. Но как си е позволявала да нарича така един адвокат? Това е...
          МОМЧЕТО. Да, позволяваше си да го нарича още и  – безличник, простак, рогоносец...
          МОМИЧЕТО. Рогоносец ли ?
          МОМЧЕТО. Да... Чувал съм я нощем от моята стая как тя му крещи в спалнята: „Не те искам! Чуваш ли бе, нещастник! Люби се с разните там секретарки, те са по-подходящи за канцеларски плъх като теб!...“
          МОМИЧЕТО. Но как е възможно?... И откъде-накъде „канцеларски плъх“?
          МОМЧЕТО. Да, „канцеларски плъх“ го наричаше... Сигурно я е тормозел фактът, че татко е добър и търсен адвокат, че има образование и добра репутация в обществото... А мама си беше просто една медицинска сестра...
          МОМИЧЕТО. Добре де, но той защо Ј позволяваше да се държи така с него? Нима нищо не правеше?
          МОМЧЕТО. Правеше...
          МОМИЧЕТО. Какво?
          МОМЧЕТО. Молеше я да не го обижда... Уверяваше я, че тя за цял живот е неговата най-красива, истинска и голяма любов... Той просто наистина много я обичаше...
          МОМИЧЕТО. А майка ти как реагираше?
          МОМЧЕТО. Майка ми отвръщаше на ласките му с: „Престани да се лигавиш бе, ревльо! Сантиментален мухльо! Рогоносец такъв!...“
          МОМИЧЕТО. И?
          МОМЧЕТО. Не можех по цяла нощ да заспя... И дочувах през стената как той я увещава да бъде мила с него, да не му изневерява повече...
          МОМИЧЕТО. А тя?
          МОМЧЕТО. А тя отново му подвикваше, унижаваше го, ругаеше го... Обясняваше му, че е съвременна, еманципирана жена и че ще спи с всеки, с когото си пожелае, че всъщност тя от години прави именно това, че татко винаги ще бъде... рогоносец...
          МОМИЧЕТО. Но как е възможно?
          МОМЧЕТО. Така беше... И това толкова ме натъжаваше, че аз се зарекох никога през живота си да не се оженя...
          МОМИЧЕТО. Но... Нали ние с теб решихме да се оженим? (Тя се приближава към момчето)
          МОМЧЕТО. Да... Решихме... Но, моля те, обещай ми, че никога няма да ме унижаваш така, както мама унижаваше татко... Че цял живот ще ми бъдеш вярна... Че любовта ни ще бъде... безсмъртна!...
          МОМИЧЕТО. Разбира се! Обещавам!
          МОМЧЕТО. (Прегръща Момичето! Аз наистина се влюбих в теб... завинаги!...
          МОМИЧЕТО. И ще се оженим?
          МОМЧЕТО. И ще се оженим!

          Влиза Протестантката. Момчето и Момичето са изненадани от нейната поява и се отдръпват един от друг.

          ПРОТЕСТАНТКАТА. Господи! Защо се криете? Видях ви как се целувате още край езерото. Защо се смущавате от обичта си? Та вие сте истински ангели!
          МОМИЧЕТО. Но това е... но това е некоректно... Защо си ни следила?
          ПРОТЕСТАНТКАТА. Не съм ви следила. Съвсем случайно ви видях. И дори тайничко ви завидях...
          МОМЧЕТО. Ние ще се...
          МОМИЧЕТО. Оженим.
          ПРОТЕСТАНТКАТА. Чудесно! Винаги съм си мислила, че това между вас ще се случи... (Приближава се към тях и ги поглежда съучастнически). А аз, без да искам, видях още нещо...
          МОМЧЕТО: Ти всичко виждаш.
          ПРОТЕСТАНТКАТА. А аз, без да искам, видях как Госпожата се целуваше с... Художника...
          МОМЧЕТО. Но какво те интересува това?
          ПРОТЕСТАНТКАТА. Интересува ме! И то много ме интересува. Защото и те двамата, както и вие двамата, са истински ангели!
          МОМИЧЕТО. И все пак некоректно е да го съобщаваш на целия свят...
          ПРОТЕСТАНТКАТА. На целия свят  – не, но на вас двамата  – да. Защото имам възхитителна идея...
          МОМЧЕТО. Каква?
          МОМИЧЕТО. (Вече по-уверено хваща за ръка Момчето! За каква идея говориш?
          МОМЧЕТО. Ние също имаме идея.
          ПРОТЕСТАНТКАТА. Имайте! Но първо ще чуете моята.
          МОМИЧЕТО. Казвай!
          ПРОТЕСТАНТКАТА. (Застава между тях и ги прегръща през рамо). Слушате ли ме? Добре. Защото вие се обичате и защото сте истински ангели...
          МОМЧЕТО. И?
          ПРОТЕСТАНТКАТА. И!... Защото Госпожата и Художникът също се обичат и защото също са истински ангели...
          МОМИЧЕТО. Казвай, де!
          ПРОТЕСТАНТКАТА. Аз ви предлагам да съобщим на Госпожата, че в чест на вашата и на тяхната ангелска любов ще устроим един истински бал  – за ангели.
          МОМЧЕТО. Ти чуваш ли се какво фантазираш?
          МОМИЧЕТО. Та Госпожата абсолютно нищо не подозира за нас двамата.
          ПРОТЕСТАНТКАТА. Така си мислиш, малката ми красавица!
          МОМЧЕТО. Тя е напълно права! Ние с нищо досега не сме Ј показвали чувствата си един към друг...
          ПРОТЕСТАНТКАТА. И ти, ангелче, нищо не разбираш! Нали Госпожата е психо...психо-те-ра-певт. Тя вижда дори сънищата ни...
          МОМИЧЕТО. Но тя знае, че сме нейни пациенти, че ние сме... с душевни проблеми...
          ПРОТЕСТАНТКАТА. С душевни проблеми сте не вие, а всички извън нашия санаториум, които си мислят, че са здрави и нормални! С душевни проблеми са онези, които години наред създаваха нашите душевни проблеми! Ние, деца, не сме луди, ние сме ангели! И Бог вижда това!

          Момчето и Момичето са се приближили до масата и си наливат минерална вода. Отпиват от чашите.

          ПРОТЕСТАНТКАТА. Хайде, сега не ми пречете повече! Отивайте да се облечете по-официално. Като за свиждане.

          Момчето и Момичето я гледат съвсем учудено.

          МОМИЧЕТО. Но какво, по дяволите, си намислила?
          ПРОТЕСТАНТКАТА. Не „По дяволите“! Казва се „За Бога“!... Намислила съм, за Бога, наистина да си направим Бал  – за ангели!
          МОМЧЕТО. Но ти си луда!
          ПРОТЕСТАНТКАТА. Луди са, вече ви казах, всички, които не са се лекували в санаториума, в който Госпожата успя да ни докаже, че сме истински ангели!
          МОМИЧЕТО. (Към Момчето). Хайде, ела!
          ПРОТЕСТАНТКАТА. Побързайте! А аз ще приготвя всичко на масата, ще уведомя Госпожата и Художника и ще ви чакам.

          Момчето и Момичето излизат. Протестантката слага на масата бяла покривка, шампанско, чаши... Пуска DVD-то. Чува се нежна романтична музика... Протестантката сваля престилката си. Застава пред огледалото, казва си, че е хубава. Наресва се. Добива самочувствие. Усмихва се. Прави маниерен жест и излиза... След малко от спалнята се чува сърдечен смях. Протестантката отново влиза в хола. След нея изскачат Лекарката и Художника и се заливат от искрен и добронамерен смях.

          ХУДОЖНИКЪТ. (Към Протестантката). Ти шегуваш ли се? Какъв бал за ангели? Та те и двамата са... Те просто са... Как така ще се женят?
          ЛЕКАРКАТА. (Усмихната). Това е част от моята терапия. Терапия за ангели! Така ще бъде озаглавена новата ми книга.
          ХУДОЖНИКЪТ. Как?... Каква книга?
          ЛЕКАРКАТА. „Терапия за ангели“...
          ХУДОЖНИКЪТ. Тогава за какъв американски психотерапевт говореха Момчето и Момичето?...
          ЛЕКАРКАТА. Измислен от мен! За по-голям авторитет. Защо трябваше да им говоря за своята високопоставена научна индивидуалност?... (Смее се неподправено)
          ХУДОЖНИКЪТ. Ти си откачила!
          ЛЕКАРКАТА. А ти си се закачил! За мен! И завинаги!
          ХУДОЖНИКЪТ. (Развълнуван) Сигурна ли си, че е така?
          ЛЕКАРКАТА. Абсолютно! Когато те примерно се оженят, пациентите ми ще намалеят и ти можеш спокойно да останеш при мен, в санаториума. Като пациент! (Смее се).
          ХУДОЖНИКЪТ. Ще ме излекуваш ли от безпокойството, което ще ме побърка наистина?
          ЛЕКАРКАТА. Разбира се!... Но може би ще ми бъде трудно сама. Дъщеря ти единствено може да ми помогне! И без това тя  – не след дълго  – ще ми бъде колега
          ХУДОЖНИКЪТ. Защо отново говориш за нея? Тя не бива повече да бъде твой проблем!
          ЛЕКАРКАТА. Да. Но тъй като е твой проблем, тя трябва да дойде да живее при теб. А ти оставаш тук. В санаториума. При мен.
          ХУДОЖНИКЪТ. Но аз не съм психо!
          ЛЕКАРКАТА. Аз също. А ти ще останеш не като пациент, а като... примерно  – съпруг!... А дъщеря ти  – като нашето най-близко същество...
          ХУДОЖНИКЪТ. Шегуваш ли се? Това, което казваш, за мен е...
          ЛЕКАРКАТА. Говоря съвсем сериозно.
          ПРОТЕСТАНТКАТА. (Гледа ги с възторг; към Художника) Господине, и тя също е истински ангел, и вие, и двамата хлапаци сте... ангели...

          Влизат Момчето и Момичето, хващат се за ръка, приближават се към масата...

          МОМЧЕТО. Госпожо! (Гласът му звучи уверено)
          МОМИЧЕТО. Госпожо...
          ЛЕКАРКАТА. Зная! И съм щастлива от вашето ангелско присъствие.

          Всички сядат на масата. Художникът отваря шампанското и сипва в чашите. Чува се звън на кристал. В това време Протестантката пуска отново същата нежна музика. Художникът поканва Лекарката на танц. Момчето също става и подава ръка на Момичето. Протестантката остава седнала и с благородна усмивка следи танца на ангелите. Лекарката и Художника си говорят тихо по време на танца. Момичето и Момчето си нашепват нещо.
          ...Силен телефонен звън секва танца. Протестантката спира музиката. Лекарката вдига слушалката.

          ЛЕКАРКАТА. Моля? Да, санаториума... Слушам ви... (Лицето Ј придобива сериозен делови вид). Да, аз съм... Благодаря ви, не очаквах, че ... Благодаря ви за признанието... Кога можете да ме приемете?... Утре? ... Благодаря. (Затваря слушалката).

          Лекарката сяда на масата. Краката Ј сякаш са се подкосили. В погледа Ј има приятна емоционална възбуда. Художникът, възбуден от нейното вълнение, отива при нея. Момчето и Момичето я гледат, изпълнени с очакване да им съобщят новината.

          ХУДОЖНИКЪТ. Какво има? Някаква неприятност или...?
          ЛЕКАРКАТА. Напротив!...
          ХУДОЖНИКЪТ. Но ти трепериш...
          ЛЕКАРКАТА. Да.
          МОМИЧЕТО. Госпожо, нещо хубаво, нали!
          ЛЕКАРКАТА. Да.
          ПРОТЕСТАНТКАТА. Кажете ни, Госпожо!
          МОМЧЕТО. Моля ви!
          ЛЕКАРКАТА. Успокойте се, можете да ме поздравите...
          ХУДОЖНИКЪТ. Казвай, моля те...
          ЛЕКАРКАТА. Обадиха ми се от най-реномираното научно издателство. Спечелила съм конкурса... Предложиха ми да сключа договор и да издадат книгата ми  – в огромен тираж...
          ПРОТЕСТАНТКАТА. Господи!
          МОМИЧЕТО. Каква книга, Госпожо? Никога не сте ни казвали...
          ЛЕКАРКАТА. Книгата на моя живот... „Терапия за ангели“...
          МОМЧЕТО. Терапия за ангели?
          ЛЕКАРКАТА. Да. Терапията измислих аз, а ангелите, които лекувах, сте вие!
          МОМИЧЕТО. Благодарим ви за всичко, Госпожо!
          ЛЕКАРКАТА. Аз ви благодаря... Защото вашето ангелско присъствие ми даде воля и сили да напиша тази книга...
          ХУДОЖНИКЪТ. Наздраве! За санаториума край стенещото езеро!
          ЛЕКАРКАТА. Моля те, приготви колата! (Изражението на лицето Ј става внезапно делово) Искам да тръгнем още сега. Това за мен е... всичко! Нали ще ме закараш?
          ХУДОЖНИКЪТ. Нали каза, че утре...
          ЛЕКАРКАТА. Сега!... Този успех ще осмисли живота ми!... Ще преспим в хотел...
          ХУДОЖНИКЪТ. О кей! (Тръгва)
          МОМЧЕТО. Господине, нали щяхте да ме научите да правя портрети?
          ХУДОЖНИКЪТ. Разбира се, аз ще се върна...
          МОМЧЕТО. Искам още нещо да ви помоля... (Излиза след него)
          МОМИЧЕТО. Госпожо, нали когато се върнете, ще продължим нашия бал?
          ЛЕКАРКАТА. Да, разбира се...
          МОМИЧЕТО. Ние ще приготвим всичко, но този път  – край самото езеро, на открито... А след седмица и нашата сватба...
          ЛЕКАРКАТА. Ела, придружи ме до спалнята! Искам още сега да ти
          подаря една великолепна рокля  – за бала... (Излизат)

          Остава Протестантката. Вдига масата. После поглежда към езерото.

          ПРОТЕСТАНТКАТА. Каква красота. Господи! Това е езерото на моя живот. Никъде другаде не съм виждала такова езеро!... Господи, благодаря ти, че си създал красотата! Благодаря ти, че те има, Господи! (Приближава се към авансцената). Светът задъхано умира... Но аз зная, че любовта ще го съживи. Защото Бог е любов! Защото... любовта ражда ангели!... Сега спокойно мога да отида завинаги при Бога ... Езерото ме призовава... (Тръгва към градината с езерото...)

          Влиза Момчето. На лицето му е изписано разочарование и страх.

          МОМЧЕТО. Да... Те може би наистина трябва още сега да заминат... Ама защо Госпожата ни изостави така изведнъж? Нали бяхме нейните истински ангели! Та тя пренебрегна дори нашия бал!... А пък Художникът щеше да ми даде да рисувам...

          Отвън се чува как Художникът запалва колата. Чува се и гласът на Художника, който вика Лекарката. Тя влиза в хола-кабинет.

          ЛЕКАРКАТА. (С разсеян поглед към Момчето) Хей, скъпи, чао! След малко ще видиш новия тоалет на своята възлюблена! (Оглежда се) А къде е Протестантката?... (Момчето свива рамене) Добре де, сега нямам време да се сбогувам и с нея... Скоро ще се върна... Чао! (Тръгва).
          МОМЧЕТО. Госпожо! (В гласа му звучи някакво смесено чувство на разочарование и отчаяние). Госпожо...

          Влиза Момичето. Прави танцова стъпка, като демонстрира пред Момчето новата си рокля.

          МОМИЧЕТО. Как ме намираш?... Ей, ама какво ти е? Каква е тази тъжна физиономия? Какво се е случило? Не ме ли харесваш? 
          МОМЧЕТО. Харесвам те. Много! Но те... двамата... тръгват... А Госпожата защо така внезапно ни изостави? Заради някаква си книга?... Заради някакъв си конкурс тя сякаш абсолютно ни забрави... А нали бяхме нейните ангели? Нейните вдъхновители!...
          МОМИЧЕТО. Е, хайде, какво пък чак толкова си се замислил? Тя ще се върне... И тогава ще се оженим, нали!
          МОМЧЕТО. (На лицето му се изписва неувереност и безпомощност. Погледът му витае някъде. Гласът му сякаш вибрира) Да се оженим ли? Но на мен мама няма да ми позволи... Аз трябва да свиря на цигулка. От сутрин до вечер!... Но аз тайно и вечно ще те обичам... 
          МОМИЧЕТО. (Усмивката на лицето Ј се свива. В погледа Ј се долавя предишният страх) Аз също тайно и вечно... ще те... обичам... Може би някога наистина ще можем да се оженим... Но сега Маестрото няма да ми позволи... Ако ние с теб се оженим сега, няма кой да се грижи за семейството... Няма кой да пере, да глади дрехите, да готви! Няма да има кой да се грижи за детето! (Тя вече е взела в ръце бебето-кукла и го прегръща)
          МОМЧЕТО. (Разсеяно) Да... Ние някога със сигурност ще се оженим! Но сега... е... невъзможно...
          МОМИЧЕТО. (Опитва се да избяга от меланхолията си. Прави опит да се усмихне) А! А къде е Протестантката? Та тя е истински естет! Искам да ме види с новия тоалет... Сигурна съм, че ще ме хареса...

          Момчето я гледа с безсмислен, безизразен поглед. Отново свива рамене.

          МОМИЧЕТО. Щом тук я няма, сигурно е в градината с езерото. (Тръгва да я търси).

          Отново се чува бръмченето на колата, която форсира и потегля... Настъпва затишие. Миг след това се дочуват тревожните викове на Момичето. Момичето влиза в хола-кабинет и продължава да крещи.

          МОМИЧЕТО. Бързо! Идвай веднага! Господи! Протестантката скочи в езерото!
          МОМЧЕТО. Какво! Как така скочи? Ти не си добре!...
          МОМИЧЕТО. Скочи! (Крещи) Помо-о-о-щ. (Хваща се за косите и ги скубе) Помощ!... Господи-и-и-и-и! Помощ!... А-а-а-а-а!

          Момчето я гледа обезумяло. Изведнъж разкъсва ризата си, хвърля я на пода и се затичва към езерото. Момичето хуква след него. Излизат. След малко се чува гласът на Момичето: 
          „Недей! Недей, ще се удавиш!“... Чува се плясък от скок във водата, а след него и гласът на Момичето: „Подай ми ръка!...“  Отново се чува плясък от скок във водата. „Помощ!“... Постепенно гласът на Момичето заглъх¬ва: „Помощ! По-о-о-о-о-о-о...“
          Затъмнение. 

          КРАЙ
           

          Представяне на специалността „ГРАФИКА“ в Националното училище 
          за изящни изкуства „Илия Петров“
           

          Специалност „Графика“ е една от любимите дисциплини, изучавани в програмите на Националното училище за изящни изкуства „Илия Петров“, по-популярно с наименованието „Художествената гимназия“. В дългогодишното си съществуване училището е отгледало голяма част от най-изявените по-късно български графици, завоювало си е заслужен авторитет като място за съзряване на графични таланти. За това способстват както присъствието през целия период от създаването на Художествената гимназия до днес на много добри преподаватели  – графици, така и връзката с преподавателите от специалност „Графика“ в Художествената академия, творческите връзки със сходни училища и колежи в страната и чужбина, близостта на най-известните галерии и изложбени зали в София, не на последно място принос имат и авторските изложби в галерия „Дебют“, както и участието на младите графици в представителни изложби на гимназията.

          През четиригодишния цикъл на обучението си по специалността учениците се запознават с основните правила и техники на графичното изкуство, изучават висок, дълбок и повърхностен печат и получават сериозни професионални умения в съвременни условия с отлична материална база.
          Търсената графична образност се помества в широки рамки, където има място и за реализъм, и за експресия, за асоциативно мислене, за абстракция и за различни посоки на авторовите пластични експерименти.
          В графичните творби на младите художници се наблюдават сигурност в рисунката и владеене на изразните средства, цялостност на изображението, чувство за психологически баланс и диагностичен усет. Много от композициите са изградени с учудваща за младостта на авторите поетична стилистика. Понякога доминира синтезът на творческа инвенция и емоционалност, а графиките съдържат оригиналност на фрагментите. Често ще открием в тях великолепна рисунка, безупречно владеене на композициите, разнообразен изказ от изящни щрихи със сребриста ажурност или наситени до плътно черно контрастни полета. Професионалната вещина при изграждането говори за обещаващо творческо начало, за млади автори със зряло мислене и високи възможности, развиващи в творбите си значими проблеми, обединяващи в графиките си развити естетически възгледи и мотивация на художествената позиция.

          В представените тук подбрани графични листове забравяме, че се вглеждаме в творби на млади автори тъкмо заради сериозността на посланието; прецизното око на познавача разпознава професионализма в реализацията на графиките. Техническото овладяване на изразните средства, изпълнение и печат покоряват с високата си класа. Чувството, вложено в тях, подсказва наличието на сериозно мислене, на фантазия, подчинена на конкретни наблюдения, вживявания и емоции. Те носят подчертана самостоятелност на творческия възглед, съчетана с дързост, а реализацията се отличава с вещина и прецизно отношение.

          С това гостуване в списанието на младите графици от Художествената гимназия се надяваме за творческо сътрудничество и в бъдеще.

          Борислав Ждребев
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           

                 

1


        ©ИКСписание "Пламък" - всички права запазени!

1
1
1