index

място за реклама място за реклама
място за реклама да подпомогнем българската духовност място за реклама

начало

СПИСАНИЕ "ПЛАМЪК"

двумесечно издание

за литература, изкуство и публицистика
орган на Съюза на българските писатели

основано от Гео Милев
през 1924

НОВИЯТ БРОЙ

5-6 / 2010

   За да търсите по ключова дума от съдържанието на броя, моля използвайте Вашия браузер:
От менюто "редактиране"/"edit", изберете опцията "търсене" /find (on the page)
и въведете избраната от Вас дума/израз от съдържанието на броя.
   С клавишите "Ctrl" и "+"   или "Ctrl" и "-" можете да увеличавате и намалявате големината
на текста.

СЪДЪРЖАНИЕ БР. 5-6/2010

Кметът на гр. Сопот ВАЗОВ Е ВЕЧЕН,
г-н Веселин Личев КРИТИКАРИТЕ МУ
пред списание "Пламък" ЗАБРАВЕНИ!
Иван Вазов НАШИЯТ ПОЕТИЧЕН ЕЗИК
(Бежливи бележки)
Константин Величков РЕЧ,
произнесена по случай
25-годишния юбилей
на Ив. Вазов (1895 г.)
Симеон Радев БЕГЛИ СРЕЩИ
С ИВАН ВАЗОВ
Александър Балабанов ИВАН ВАЗОВ
Елин Пелин ИВАН ВАЗОВ УМРЯ
Атанас Далчев ВРЪЩАНЕ КЪМ ВАЗОВ
Гео Милев ИВАН ВАЗОВ
Ефрем Каранфилов СЛОВО ЗА ИВАН ВАЗОВ
Георги Джагаров ВАЗОВ ТОВА Е ЦЯЛ НАРОД
Петър Незнакомов ПРОРОЧЕСКИ ДУМИ
Димитър Танев ЩРИХИ КЪМ ВАЗОВ
И ВРЕМЕТО МУ
Петър Тодоров ХРИСТО БОТЕВ,
ИВАН ВАЗОВ,
ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ
ЕПОХИ НА БЪЛГАРСКАТА
ДУХОВНОСТ
Никола Начов ПЪРВИЯТ УЧИТЕЛ НА ВАЗОВА
(18591940) ПО СТИХОТВОРСТВО
Цветанка Неделчева КОЙ Е НИКОЛА НАЧОВ?
Из "НЕОТДАВНА"
Иван Вазов (лични и исторически
възпоминания
от събитията
в 1876 година)
Ангел Димитров СТИХОТВОРЕНИЯ
Галина Димитрова СТИХОТВОРЕНИЕ
Гергина Шльомска СТИХОТВОРЕНИЯ
Дафинка Драганова СТИХОТВОРЕНИЕ
Дечко Тодоров СЛУЧКАТА В
"КАНА ГАЛИЛЕЙСКА"
Екатерина Русчукова СТИХОТВОРЕНИЕ
Мария Хаджикиркова СКАКАЛЦИТЕ НА ИВАНЧО
Мая Панайотова СТИХОТВОРЕНИЯ
Николай Василев СТИХОТВОРЕНИЯ
Николай Енков СТИХОТВОРЕНИЕ
Радка Георгиева СТИХОТВОРЕНИЕ
Продан Проданов СТИХОТВОРЕНИЕ
Ралица Шахпазова СТИХОТВОРЕНИЯ
Христова
Роза Станкевич СТИХОТВОРЕНИЯ
Росица Николова ЗДРАВЕЙТЕ, ЕВРОПЕЙЦИ!
Таня Петкова СТИХОТВОРЕНИЕ
Христина Ковачева СТИХОТВОРЕНИЕ
Цветанка Неделчева СТИХОТВОРЕНИЕ
Цочо Делев СТИХОТВОРЕНИЕ
Юлияна Дечева СТИХОТВОРЕНИЕ
Ради   Стайков ГЛАСОВЕ ОТ МИНАЛОТО
Иван Нечев СТИХОТВОРЕНИЯ
Върбан Колев Карлово СТИХОТВОРЕНИЯ
Цветанка Неделчева ВАЗОВИ АВТОГРАФИ
Панко Анчев ТРИ ЕТЮДА
ЗА ХРИСТО БОТЕВ
Йордан Каменов ТОЙ ИЗБЪРЗА ДА СРЕЩНЕ    НЕБИТИЕТО
ПОЕТЪТ ГЕОРГИ
КОНСТАНТИНОВ В ИРАН
НАГРАДАТА
ЗА ЛИТЕРАТУРНА КРИТИКА
"НЕШО БОНЧЕВ"
този брой, посветен на 160-годишнината на Иван Вазов, излиза с подкрепата на Община Сопот

ВАЗОВ Е ВЕЧЕН,
КРИТИКАРИТЕ МУ ЗАБРАВЕНИ!
Кметът на гр. Сопот
г-н Веселин Личев
пред списание "Пламък"

Уважаеми г-н кмете,
Сопот, родният град на Патриарха на българската литература Иван Вазов, вече живее под знака на неговата 160-годишнина. Интересно е да ни кажете доколко възрожденското и революционно минало на града и региона влияе върху неговото настоящо битие върху делника, самочувствието и упованията на сопотчани, които, както всички българи, преживяват и немалко трудности и напрежение.
Най-сърдечно благодаря на редакционния екип на сп. "Пламък" за това, че във фокуса на вниманието ви попада градът на Иван Вазов в навечерието на 160-годишнината от неговото рождение. Винаги сме възприемали като даденост факта, че Сопот даде на България Патриарха на родната ни литература. Но същевременно това е носило и продължава да натоварва с огромни морални задължение жителите на Сопот в посока създаване приемственост у поколенията, на грижа за родовото наследство, на опазване чистотата на Вазовата душевност и световъзприятие. Жителите на Сопот винаги са носели с огромна гордост самосъзнанието, че са достойни следовници на частици от българския дух, така щедро възвеличаван от самия Иван Вазов. Елате в Сопот, на площада, и отвсякъде ще ви обгърне духът на народния поет от мегданската чешма и родната къща, през необятността на гордия Балкан, възпяван в неговите творби, до Радиното училище и Метоха, училища и улици, носещи неговото име. Вазов е навсякъде превърнал се в емблема на града ни, в стожер на родното, в пазител на националното ни самосъзнание, в задължение и отговорност. Сопот е все още възрожденски, в онзи мил и наивен смисъл на тази дума тихите каменливи улички и стари къщи придават на града ни очарование и усещане за времената на отминала романтика. Да, жителите на Сопот носят изконните български добродетели, те имат основателното самочувствие, че са достойни следовници на един от най-великите синове на България. Да, времената за всички са трудни. Както знаете, дори основното ни промишлено предприятие носи името на Вазов. Жителите на Сопот, както и повечето българи, изпитват затруднения, и то сериозни. Ръководството на Община Сопот полага усилия, според възможностите си, както в посока да се стабилизират Вазовските машиностроителни заводи, така и в направленията на културния и исторически туризъм, и екстремните спортове. Стараем се да поддържаме историческите паметници и културните институции. Сопот иска да покаже на България, че едно малко градче има волята да пази своите исторически светини, че пазейки тях, пази и историята, която те са сътворили.
Знаем, че грижата за културата и за изявата на творците в града, както и усилията за подбуждането на историческата памет и националната гордост особено сред младежта днес, когато специфично националното се губи понякога в условията на глобализация не е толкова лесно дело. Съществуват и обективни финансови и организационни проблеми, трудно разрешими на местно ниво. И все пак за град Сопот се чуват добри думи в това отношение. Как успявате да постигнете справедлив баланс между недостига на средства и необходимостта от активен културен живот в града?
Да, прави сте, че Сопот, макар и малък като град, има необходимост от културен живот. Дължим го не само на предшествениците си. Дължим го най-вече на съвременното младо поколение. Всъщност той никога не е секвал. За мене всяко едно събитие от културния афиш на града ни е предизвикателство и мерило за собствената ни ценностна система. За моя радост жителите на Сопот все още приемат с онзи възрожденски ентусиазъм различните прояви театрални постановки, изложби, презентации на книги и творци, концерти. Залата на НЧ "Иван Вазов" винаги е пълна с жадни за глътка култура граждани. Самодейните колективи към читалището ни правят съпричастни на едно дело, което сякаш още носи духа на възраждането. Това ме прави оптимист, че в нашето материално време, у нас още има потребност, дори жажда за духовност. Естествено, че проблеми има банално казано, те са свързани с липсата на средства. Но волята ни и желанието да съхраняваме традициите си ни дава възможност, когато средства не достигат, да ги допълваме с усвояване на средства по европейските програми или със спомоществователството на местни фирми. Наскоро привърши основният ремонт на нашето читалище естествено средище на културния живот в града. Тази година общината и градът ни усилено се готвят да отдадат преклонението си пред Иван Вазов. Подготовката за 160-годишнина от неговото рождение е погълнала значителен човешки и финансов ресурс. Но не това е важното, а ентусиазмът, с който всички се включват от членовете на Инициативния комитет, до учениците, гражданите и самодейците. Очакваме активна помощ от държавните институции, както и от многобройните приятели на Сопот, каквито например са носителите на Вазовата литературна награда. Тях ние възприемаме като наши посланици на общобългарското културно поле.
Един, на пръв поглед банален, въпрос: Какво е Иван Вазов за сопотчани? Изобщо какво представлява той, според Вас, за нас, българите? Задаваме този въпрос, защото знаем, че често прозвучават и нелепости от рода, че Вазов е "остарял" за днешното интернетско време, че "Аз съм българче" или "Под игото" са някакъв вид литературни "вкаменелости", че той днес ни е по-малко нужен?
Вазов е моделът на българина, който всеки един от нас би следвало да носи в себе си. Колкото и архаично да звучат думите ми нашето съвремие ги доказва. На хора като народния поет ние дължим усещането си за принадлежност към Род и Родина. Усещането, че миналото не е само ненужен спомен, а коректив на настоящето. Стига ми само да видя очите на децата от цяла България, които с трепет прекрачват родната къща на писателя затова Вазов ще го има. Защото уроците по родолюбие, които той ни завеща, огромната обич към България, която носеше в сърцето, трябва да се осъзнае от нашите деца, да бъде нагледен пример за поколенията българи. Сам Вазов, въпреки няколко опита да бъде омаловажен, да бъде нареден сред архаичните творци, изрича пророческото "...и мойте песни все ще се четат". Вазов е вечен, критикарите му забравени.
Какво бихте пожелали на читателите на списание "Пламък" и на всички, които обичат българската литература?
На читателите на списание "Пламък" пожелавам да останат пленници на необятния свят на писателското слово, да бъдат духовно извисени (защото всичко останало е преходно), да обичат българската литература, защото в нейното многообразие се оглеждаме всички ние и разбираме кои са стойностните неща в живота. Понякога те са толкова прости и незабележими, че не се иска особена сетивност, чувствителност, за да ги откриеш.

Иван Вазов
НАШИЯТ ПОЕТИЧЕН ЕЗИК
(Бежливи бележки)

Въпреки тежките дни, които преживяваме, времето навън е прелестно. Равнодушната природа не дели нашите скърби и неволи пролетта празнува своя светъл празник. Вишните и зарзалиите в двора ми са цели облечени в бял цвят, а старата изпочупена праскова е цяла розова, като усмивката на здрава вакарелска мома. От някъде прилитат първите звънки кръшигласия на някой славей. А слънцето?... Но аз се отплеснах, а щях да говоря за нашия поетичен език.
*
Аз винаги следя с удоволствие напредъка му, на нашия поетичен език.
Той се изглажда, префинява, обогатява.
Думите "заник", "изгрев", "здрач", "багра", "з€ра", "ухание", "двери" и толкова други народни и старобългарски думи, красят прозата и стиховете. Такива думи са хубави. Хубави са и съкратените съществителни: "заблуда", "пробуда", "забрава", "проява", "развой", особено в стиховете, които правят по-стегнати и годни да побират повече думи, значи, повече мисли.
Но думите: "упрек" (вместо укор, натякване), "намек" (вместо загатване), "пърха" (вместо фърка, подфърка пърха конят), "притома" (умора, отпадане), "тормоз" (вм. спъвало) и други подобни, са лоши чуждици и нямат работа в книжовния ни език.
Влезли са обаче в езика ни чисто руски думи, почти добили право на гражданство. Такива са "погром", "тревога" и доста още други, повече изразяващи нравствени състояния. Пуристите може да се въсят, но аз мисля, че можем да ги запазим, едно, че мъчно можем да намерим съвсем съответни тям в езика си, а друго и то е важно, когато се касае за нашата поетична реч те са кратки и звучни.
Можем ли да заемаме думи от славянския старобългарският език? Не само, че можем, но и сме длъжни. Русите с кривачи гребат от това езиково съкровище. То си е наше, можем свободно да се ползуваме с богатството му. Разумява се, и там трябва мярка и вкус. Михайловски твърде сполучливо си служи със славянски форми и речи. Но най-голямото съкровище, което ни отваря вратата си, е нашият народен език и народните умотворения. Добре е писателите по-често да шетат из тях.
Българският език е много богат, но му липсват думи за нюанси на мисълта, за отсенки. По неволя ще се ползуваме от чуждици додето нашите филолози, поети и писатели изнамерят или сътворят български, в духа на езика ни. Трябва да забележа, че това вече и става. Някои наши млади поети, истина, неуверено, пускат такива нови думи. Нека бъдат по-смели: несполучливите им новизми ще пропаднат, а добрите ще оцелеят. Днес се гради нашият поетичен език. Трябва само зидарите да обладават верен вкус и тънък филологичен усет при избора на материала за градивото.
Хубав ли е нашият език? Хубав. Звучен ли е? Да. Но поради отпадането на падежите и на неопределеното наклонение речта ни се лишава от стегнатост и в това отношение другите славянски езици имат предимство над нас. Тоя органически недостатък е слабостта на езика ни. Но аз повтарям: той е хубав и звучен. Той е гъвкав, преливен, ярък в звуковете си, разнообразен в интонациите си, енергичен, бих казал мъжествен. А поради падането ударенията не на същи слогове на думите, той, както и руският, обладава богата ритмичност, годен е за всички стихотворни форми, ползува се с безкрайно богатство от рими мъжки и женски и е способен за най-музикален стих. Останалите славянски езици не разполагат с тия средства, стихът им по неволя е еднообразен.
Натякват на езика ни чужденците, па и наши, присъствието на членовете. Вярно е, че членовете придават на фразата разточеност. Но каква яснота и определеност дават на мислите! Те са почти едно богатство. Истина, че излишната им употреба не е добро. В народните песни те до крайност са намалени. Избягват го и нашите поети там, дето допуска духа на езика. Ботев в своите стихотворения е най-добрият майстор в умно боравене с членовете.
Тук ме сърби езика да кажа нещо и за правописанието, защото то е яко свързано с речта. Но правописанието е един болен въпрос: през цели десетилетия той е извиквал прения, полемики. И сегашното правописание, наложено от Министерството на народната просвета, не може да се счита съвършено, без кусур. Но то е вече прието, нека го задържим такова няма защо да хабим нерви и енергия в правописни препирни.
Искам да кажа само едно нещо: това правописание, нагласено главно за педагогична сгода, притеснява малко свободата на поета. То изфърля неусеченато окончание ий на прилагателните и оставя вместо него само и. Така, поетът е длъжен да пише: у ч е н и мъж, д р у г и брат, п р а в и път. Това е изнасилване на езика и затъмняване на мисълта. И как грози сред хубави стихове! Мисля, че поетите могат смело да погазят повеленията на правописанието, ако щете, и на граматиката, и да пишат, когато имат нужда от прилагателни с кратко окончание, "учений мъж", "другий брат", "правий път". Няма да стане световен катаклизъм от това невинно погазване на правописа. Той стои по-долу от поезията... Та и не правят ли същото, когато има нужда от краткост, при написването: "мойто" вм. "моето", "наш'те" вм. "нашите", "той знай", "ний знаем" вместо: "той знае", "ние знаем", "кат" вм. "като". Пречи ли това някому?
Ние съзираме тие волности и в чуждите поезии. Френските поети пишат "encore" и "encor". Руските: "красотою" и "красотой" и тям подобни.
Езикът е жив организъм. Той расте, развива се, видоизменява се. Навярно, в бъдещите времена под усилията на големи таланти, той ще се усъвършенствува повече, ще се облагороди. Някои казват, че днешният книжовен език ще изглежда тогава, както руският от времето на Ломоносова пред Пушкинския. Това едва ли ще е вярно. Аз мисля, че днешният книжовен език ще остане по хубост същият, само по-префинен и по-богат. Той ще носи печата, който му даде длетото на талантливи майстори от Ботева до Яворова и Кирила Христов. Ще се напишат на него само по-велики творения, сигурно, и с това главно ще се различава от днешния.
Покойний Яворов ме канеше да пишем предлозите "в" и "с" "во" и "со", когато предхождат думи що зачеват с буква в и с, за да се избегне мъчното произнасяне. Аз намерих това предпочитително, но не се реших да пиша така: привичката ми пречеше. Някои поети подир Яворова възприеха тия   в о и с о. Малко гложди това на непривикналото ухо, но е в полза на благозвучието. Не приехме ли от македонското наречие прелестната форма "чакайки", "мисляйки"? Как е жално, че в някой кът на България не е се запазило неопределеното наклонение в пълната му форма?
Но и тъй, както е днес, езикът ни е, както казах, пак великолепен по звучност, по изразителност и по енергия. И ние си го обичаме, като едно от най-скъпите наследства, завещани нам от дедите ни.
*
Но навън е хубаво. Славейчето с пее. Сякаш, и прясната шума по дърветата, и въздухът с радостта си, и слънцето с лучите си пеят. И в тая песен звучат страстните въздишки на възродения живот, на младостта, на любовта. И душата се слива с тоя концерт на мирозданието, тръпне в дълбочините си от тихите трепети на надеждите и обновата, и невидими ефирни крила я откъсват от действителността и я носят в мирът на бъдещето и в тържеството на вечната правда...
О пролет, как си ти чудна!
Но да излезем на полето и да послушаме на воля поетическият език на природата.
17 април 1920 г.
(Развигор, март 1921)

Константин Величков
РЕЧ,
произнесена по случай 25-годишния юбилей на Ив. Вазов (1895 г.)

Господа!
Не ставам да държа реч. Вземам чашата да предложа една наздравица за героя на днешния празник. Бих желал да мога днес, като министър на народното просвещение, да се възползвам от случая да отдам заслужената почит на поета, с когото ме свързват от повече от 20 години връзки приятелски; но чувствата, които ме обладават в тия минути, ми отнемат възможността да изпълня тая задача. И какво бих могъл да кажа, което да се не види блудко, когато цяла България поднася днес поздрав и поклон на своя любим и най-велик поет? С какви думи бих могъл да изразя по-добре онова, което всеки един от нас чете в сърцето си?
Днес, г-да, не е празник само на Вазова. Днес е един велик празник на целия български народ. Днес, ми се чини, като да присъствувам при тържественото шествие на една победоносна войска, която след дълги трудове и усилия се спира на един етап, от дето гледа зад себе си изминалия път и пред себе си целта, към която се стреми. Да, ние българите сме на такъв един славен етап, от дето имаме право с радост и гордост да се обърнем и видим пътя, който сме изминали. Това е същият път, който е изминал нашият поет. Той е свързал своята слава със самите съдбини на българския народ. Развитието на неговия талант е вървяло редом с развитието на народа. Той е плакал, когато народът е плакал, и се е радвал, когато народът се е радвал. И било, че неговите творения предизвикват плач за тъжните дни на робството, било че разтупват сърцата от радост, като ни наумяват дните, когато народът е ликувал и тържествувал, всяко едно от творенията му е било като жалон, забит на пътя, по който България е вървяла. Първият жалон е забит в бедната кръчма на Странджата, която юбилярът е описал и възпял толкова хубаво в съчиненията си. И нямаме ли право да плачем от радост, като си помислим, че можахме след 25 години от това време, когато няколко бедни хъшове седяха и мечтаеха за свободата на България в тая механа, да видим българския народ възмъжал до степен, за да може да възвеличи един труженик на мисълта? (Ръкопляскания.) И днес, когато отидох със своите другари-министри да поднеса своя поклон на приятеля си; и днес, когато в Народното събрание присъствувах, заедно с хилядното множество, което беше се стекло да изкаже чувствата си към поета, мен течеха сълзи от очи и сърце от радост и възторг, защото като мислих за извършеното до сега, то ми се видя, като гаранция, че не са празни мечтите на българския народ за бъдещето. За да достигнем това бъдеще, на никого не можем да възлагаме толкова надежда колкото на ония, които, като нашия поет, ще се стараят да проникнат в българската душа, ще се стараят на своите арфи златоструйни да станат отзив на нейните идеали, на най-възвишените чувства и стремления, които я вълнуват. Вазов ще им служи винаги за образец. В душата на българина никой не е проникнал тъй добре, тъй дълбоко както великият български поет.
На тези, прочее, които заедно с него и подир него ще се подвизават на това поле, дето той тъй достойно се прослави, предлежи да вървят по предначертания от него път. Нека ги въодушевява всякога желанието да държат устремени народните погледи към онова пристанище, към което ни носят нашите мечти. Една гореща вяра ми казва, че ще достигнем там, като виждам, че тези, които ще додат по-нататък да ръководят българската мисъл, ще имат пред себе си такъв образец, като Вазова. (Бурни ръкопляскания.) Вазов дължи много на своя труд и на своята любов към отечеството си. Тия качества у поета не трябва да се забравят от ония, които искат на същото поле да служат на народа си. Чини ми се почти, че бих отстъпил от една длъжност, ако не покажех на грядущето поколение Вазова, като образец на трудолюбие. Нищо няма по-опасно от стремлението да се търси успеха в лесния труд. Не е, за жалост, неуместно да се укаже у нас в днешно време на тая опасност. И поетите, и великите труженици са достойни за уважение, защото могат да дадат на младите, които искат да се подвизават в полето на мисълта, с живота си и деятелността си полезни поучения и не е най-малкото онова, че няма успех без постоянен и грамаден труд. За всички хубави чувства, с които днешният празник разтупа сърцата ни, моля заедно с мене да напиете наздравица за великия юбиляр.

Симеон Радев
БЕГЛИ СРЕЩИ С ИВАН ВАЗОВ

През моето детство книгите на Вазов влизаха в Македония, тъй да кажа, крадешком и бяха опасни за оня, който ги притежава. От него знаех само това, което бе в читанката ни, минала през погледа на турската цензура. Оттам бях научил, незабравено и досега, стихотворението:
След толкова години и скитане злочесто
аз пак се тук завръщам във родното си место...
За Вазова като поет чух най-напред да говори по-старият ми брат Владимир, ученик в Солунската гимназия, гдето Константин Величков, емигрант, бе учител по българска литература. Тия, които бяха слушали неговите уроци, знаеха добре за Вазовото вдъхновено дело и за неговата слава. Не се сещам точно коя година беше, може би 1891, брат ми донесе в къщи първата част от "Под игото", на страници, както бе почнал да излиза в Министерския сборник. И сега те са пред очите ми пожълтели, смачкани, оръфани по краищата. Помня ги, защото ми направи силно впечатление тайнствеността, с която бяха окръжавани: брат ми се затваряше, за да ги чете. След ден-два те изчезваха. Сетне, малко по-възрастен, се научих, че те минават от ръка в ръка като светиня. Знае се как благоговейно е била преписвана историята на Паисий и с какъв трепет е бил четен сетне "Царственикът". Методий Кусевич1 ни е разправял пък за тия струи от въодушевление, които "Горски пътник" пръснал в Прилеп.
Аз го знаех наизуст, целият казваше ми той.
Такъв също патриотически трепет-унес е възбуждало в Македония и "Под игото". Заедно с Ботевите стихотворения, книгите на Захари Стоянова и "Миналото" на Стоян Заимов Вазовият прочут роман приготви това бунтовническо настроение и тоя романтизъм, от който се роди революционната организация.
Когато в 1893 година постъпих в императорския лицей в Цариград, аз можех вече да се ползувам от библиотеката на Екзархията: оттам почнах да се запознавам с Вазовите произведения. Това вървеше бърже, възбудено, както в някоя треска. Вазов разказва, че още при първите им срещи Величков, възторжен почитател на Виктор Юго, му дал някои негови стихотворни сбирки и че великият френски поет упражнил силно влияние върху него. Ученик по-късно в същия лицей, гдето се учил Величков, може би при някои от неговите учители, за мене също Юго бе полубог. Това показва колко подготвен бях да се възхищавам от Вазова. "Епопея на забравените" ме хвърляше в луди възторзи. "О, Шипка!" възклицавах аз в себе си и понякога гласно. "В царството на самодивите" със своя крилат ритъм и с историческите видения също вълнуваха въображението ми. "Преспа, Преспа, крепост славна" повтарях си често Преспа, тъй близка до родния ми град1 и над която като че ли виждах да витае скръбната и неутешима сянка на Самуила.
През лятото на 1898 година свърших лицея и дойдох в България. Жадувах да направя две поклонения: едното при Натанаила, бивш охридско-преспански митрополит, за когото баща ми бе ни предал един вид култ, и другото до Вазов. Вазов бе обаче министър тогава, значи, в моите очи невидим, и аз трябваше да чакам. Срещнах го на улицата през лятото на 1899 година и, обзет от вълнение, просто се втурнах към него, за да му изразя чувствата си. Изразих ги може би много дитирамбически: Вазов ми се видя някак притеснен. Не помня какво ми каза: мисля, че не ми каза много нещо, може би ме сметна за малко екзалтиран.
След това минаха няколко години, без да съм повторно говорил с него; водех във "Вечерна поща" люта борба против партията му и бе ми неловко да търся да го срещам. "Художник" бе, който ме сближи с именития поет. Както Величков, и той стана наш сътрудник. В "Художник" излезе в превод една моя сказка на френски в Alliance Franзaise под наслов "Българският селянин в някои нови български творби"; там говорих мисля, един от първите за Елин Пелин; разглеждах и последна една книга разкази от Вазова. Това, което ми спечели Вазовата благосклонност, бе моята студия "Д-р Кръстев като литературен критик".
Вазов бе известн, че я приготовлявам, знаеше в какъв дух ще бъде написана и я чакаше с нетърпение. Тогава той претегляше големи огорчения от похода, който бе почнал срещу него кръжокът на "Мисъл", и се радваше, че аз ще отговоря с противоудар. На 17 декември 1906 година той пишеше на Кирил Христова: "Видях тия дни една лирическа сбирка от г. Пенчо Славейков: "Сън за щастие". Тук-там искрени чувства, но вяло, вяло до отчаяние. При това все тоя спънат и тежък стих. Бедният Кръстев пак ще въздига поета си до небето и ще става още повече смешен. Той е станал такъв и по атаките си против вас и мене, в които недобросъвестността и злобата са тъй нагли, че възмущават и приближените му. Симеон Радев ми обади, че в скоро време печата една съкрушителна за д-р Джан-Джан статия."
Когато студията ми излезе в "Художник", Вазов ми писа едно пълно с горещи чувства писмо, което не можах за жалост да намеря в архивата си, останала в пълен хаос след бомбардировките и евакуацията. Срещнах го сетне на улицата, стисна ми силно ръката и ми каза: "На мнозина ще олекне." И от други чух същото мнение.
Напоследък много млади хора от писателския свят са ми говорили за тази моя стара работа за д-р Кръстева. Бях я съвсем забравил; това ме накара да я прочета отново. Чудя се, че съм бил толкова жесток и че така съм се наслаждавал от своята жестокост. Днес не бих писал за него с тоя тон. Действително неговият педантски естетизъм и догматическото му високомерие са ми все още противни, както ме възмущава и злобният му опит да обезцени Вазова но сега аз бих посочил и качествата, които той несъмнено притежаваше.
С Вазова все по-често се срещах, но все на улицата. Веднъж, през лятото, ходих с него и със Стоян Заимов на една градина в Ючбунар, гдето свиреха свирачи, облечени в шопски дрехи. Беше много приятна, топла, ясна нощ и Заимов бе "в удар". Той постоянно приказваше и анекдотите, веселите бележки, повече или по-малко остроумни, течаха като поток. Вазов мълчеше и слушаше като човек, който обича да го веселят. По лицето му, обикновено тъй неподвижно и на което веждите прибавяха някаква строгост, една игрива усмивка и един весел зрак в очите показваха колко той се забавлява. По едно време на сцената излязоха да танцуват циганки. Заимов издаде възхищението си с някои звукове в източен вкус. Усмивката на Вазова стана още по-игрива.
Иване се провикна Заимов, ей н€, такива танци да туриш в пиесата си!
Тогава Вазов приготовляваше "Към пропаст". В III действие, II картина, Иван Александър казва: "Да влязат куманките!" Съветът на Заимова не бе паднал на пясък.
По същото това време случваше се да срещна Вазова на представленията на Ибиш ага. Те се даваха, по-старите хора помнят, в една дървена сграда на мястото, гдето сега са халите. Там отиваше обикновено простолюдието и имаше хора от интелигенцията, които се удивяваха, че големият поет отива да търси своите развлечения. Аз не се удивявах, нито се удивяваше Александър Балабанов, моят другар от "Художник"; ние двамата бяхме нека призная този наш грях пред поклонниците на възвишената литература между нередките посетители на това театро. Трупата, изцяло взето, бе една сбирщина. Ибиш ага беше обаче голям артист. С фантастичното разнообразие на своята мимика, с тоя комичен глас, в който фантазията му намираше най-неочаквани тонове, с огромен фес, който той ту хвърляше назад над темето си, ту мяташе наляво и надясно, той даваше една игра, която почти не се нуждаеше от думи. Тази игра напомняше това, което знаем за някогашната италианска commedia dell'arte, гдето актьорите се явяваха на сцената без предварително изучен текст, а импровизираха върху едно сценарио. Изобретателността на Ибиш ага в тези импровизации бе пълна с хрумвания, които караха залата да се превива от смях смях груб, заразителен, но който докарваше за напрегнати от деня интелигентни люде едно, тъй да речем, биологично отпускане. Аз виждах как Вазов се смееше с цялата си снага. Затова той идеше тук.
Ще свърша с една среща с Вазова, която ми е оставила незаличим спомен. Това бе в първите дни на Междусъюзническата война. На 18 юни частта, в която се числях, Трета солунска дружина от Македоно-одринското опълчение, след като не можа да изпълни през деня задачата си: да превземе един владян от сърбите връх, се върна вечерта на изходните си позиции. Като се събрахме и преустроихме, дружинният ми командир ме прати с устно донесение до началника на бригадата. Нощта падаше; боят бе вече престанал; само сръбската артилерия продължаваше да стреля сегиз-тогиз, търсейки ни в гората. Тъкмо когато свърших донесението си, ето че един стражар се зададе, носещ една телеграма. Началникът на бригадата я прочете и ми каза: "Преди три дена щабът на армията ми телеграфира: Радев да замине за София. Ти каза, че няма да заминеш, понеже почвали военните действия. Тази втора телеграма обаче гласи: "Изпратете Радева." Ти ще заминеш веднага." От започването на войната не бях се връщал в София и нямах ни най-малка представа за какво съм викан. Сетне с пристигането си научих, че правителството на д-р Данев искало да ме прати заедно с д-р Генадиев в Париж за пропаганда. Това поне ми каза Генадиев.
Заминах още същата нощ. Бях много угнетен. Защото това бе първият неуспех, в който участвувах, но не знаех нищо за това, което ставаше на другите части на фронта.
Сутринта, когато слизах към Кочане, срещна ме по пътя Матей Геров.
Бити сме, братко ми каза той, бити сме по цялата линия, от Видин до Егейско море.
Аз познавах Герова като човек, на когото не може да се дава вяра. Сам той казваше за себе си: "Никой не ми вярва. Ако река да се обеся на площад "Александър", който мине и ме види, ще каже: "Не се беси, прави гимнастика." Но думите му хвърлиха в мене смут; една змия ми заяде сърцето. По пътя не научих нищо ново. На 20 вечерта бях в София. Заварих баща си и майка си угрижени; и до тях беше стигнала една мълва в града, че войската ни претърпяла катастрофа. Казах им да не се безпокоят, но сам прекарах една мъчителна нощ. Сутринта, към часа девет, срещнах Вазова, който се разхождаше по тротоара на Градската градина срещу военното министерство. Той ме видя във войнишка униформа. Спря ме:
Здравей, Радев! Кога си пристигнал?
Снощи.
Отгде идеш?
От фронта.
Какво става там?
Какво ще става! Бият се.
Ама тук се говори за страшни работи, за разгром...
Той бе посърнал, устните му трепереха; във въпросителния му поглед имаше като някаква молба за успокоителен отговор.
Господин Вазов казах му аз, недейте се тревожи. Вие познавате българската войска.
Значи, нищо страшно няма?
Нищо страшно.
Тогава... като се обърна към военното министерство, каза: Иди при Радко Димитриева, обади му... Аз преди малко бях при него. Бял е като платно, изгубил е и ума, и дума.
Радко Димитриев бе главнокомандуващият. Как да ида при него да му разправям работите на фронта аз, младши подофицер, и при това човекът, който бе го изобразил така жестоко в "Строителите".
Съветът на Вазова бе тъй наивен, тъй странен, че всеки път, когато си го спомням, питам се: дали не съм сънувал? Той може би забеляза у мене някакво колебание и повтори два пъти:
Иди, иди!
После поде разходката си по същия тротоар, по посока на общината. Спрях се за минута да го гледам. Вървеше с бавни стъпки, главата наведена. Сякаш над високите му рамене бе паднала, с всичката си тежест, неизвестната съдба на България.
1949

Александър Балабанов

ИВАН ВАЗОВ. ТежкҐ на тоя поет или артист, когото въздигат само за това, защото той е син на този или на онзи народ. Обичат ли го или го ценят, защото е българин, защото е български и по тоя начин разбират живота на неговата поезия, на неговото изкуство.
Вазов е българският народен поет не защото е българин, защото е български, а защото е поет. И не поради сюжетите си, а поради духа си Вазов е български. И най-добре може да се почувствува това, като четеш не "Под игото", не "Епопея на забравените", не "Борислав" и пр., а като четеш нещо от него на съвсем обща тема, все едно дали е то за немец, за френец, за италианец. Особено това личи в лириката му. И там се говори за небето, за морето, за слънцето, люби се, мрази се но съвсем по български. Тъкмо въз основа на подобни схващания писах още миналата година, че българинът се чувствува най-много българин, когато чете Вазова.
Но преди всичко той е поет.
Много трудно е да се определят тъй едро места на писателите и на поетите в литературната история на един народ. Съвременниците са за това съвременници, за да бъдат слепи, за да бъркат пътя. Невъзможно е да се намери редът на Вазова във всеобщата история на литературата.
Но той и там все още има един свой ред. И не само като представител на поезията на един народ, и не само защото, като истински народен поет ще се зачита повече, отколкото някой други, а защото и той е един огън, който поддържа през вековете огнището на поезията на нашия свят.
В романа си Вазов е увлекателен, жив, има хумор, мери на едро, напада с добродушно пристрастие тия лица, които са му неприятни. А най-голямата сила на неговия роман е това, което "лирическите хлапаци" смятат за негова слабост: не идеи, не проблеми световни интересуват Вазова, а само обстоятелства, чисто човешки или обществени обстоятелства. Тях той дири, осветлява ги със своята поезия, показва ни ги, движи ги пред нас.
И само тия разкази от Вазова, които в това отношение са като романите му, само те имат голяма стойност. В другите, в тия, в които и той се увлича да разгадава разни проблеми в тях поетът е изгубен, силата му е пресекнала, не ни интересува повече, отколкото да видим как един българин се справя с тия или ония въпроси от просто любопитство.
Но във всичките разкази на Вазов има една рядка човещина, една топлота, един силен сърдечен живот. Вазов не разсъждава, а си представя, а чувствува, а вижда как се радват и страдат хората му, как треперят, как се вълнуват от това, което засяга само тях. И всичко това предава или само в един спокоен разказ, или пък в живи, естествени диалози.
И ако Вазов не отиде тъй далече и в драмите си, то е, защото и там остана верен на романа си, остана си с обстоятелствата. А за драмата би трябвало вече обстоятелствата да се напоят с тежки човешки и световни проблеми, да се отиде над земята и зад гроба, и във вечността и там да се светне или поне да се разбърка.
Но все пак Вазовите драми имат свой стил, те са не лични драми, а обществени, т.е. патриотически, политически, исторически от тоя мир са техните идеи. С жив диалог, с външно бурни сцени, с български драматизъм.
От всичко най-горе не поставям лириката на Вазова, макар и да я оставих най-подире. Вазов в своята лирика може да се наподоби на арфа, окачена в някоя гора. Тя не живее своя живот, тя виси и издава своите хубави звукове и кога я достигне някоя вейка, и кога я клъвне или с крило допре някоя птица, и кога я разлюлее вятърът или само ехото отнякъде.
Силата и на лириката на Вазов е там, а не в дълбоки мисли, в смели образи, в яростни бунтове.
Българският език се развива хубаво и бърже, богатее шеметно, става силен с всяка година. Иван Вазов никога не остана по-надире от българския език.
1921

Елин Пелин

ИВАН ВАЗОВ УМРЯ. Грандиозният мраморен стълб, който крепеше кръстния купол на цяла една епоха, рухна.
Можем ли да си представим какво би било без Вазов от Освобождението насам? Какво празно щеше да бъде цялото това време, колко просто и безсъдържателно! Защото оттогава и до днес не се роди друг мъж по-силен, по-характерен, по-светъл и по-талантлив, който да носи и запечата така неуклонно, така ритмично и така завършено всички борби и идеали на тая епоха, всичката Ј гордост от сенките на миналото, всичката Ј вяра в бъдещето, всичката Ј наивна радост и трагична скръб в настоящето.
Неговото име бе символ. Той беше гигант и блясъкът на неговото чело се виждаше от всички поломени граници на нашето отечество, от всички кътове на българското племе.
Той беше и велик образ на литератор с труда си, с моралната сила на личността си и на произведенията си.
С неговата смърт нашата бедна литература остава без лик.

Атанас Далчев

ВРЪЩАНЕ КЪМ ВАЗОВ. Аз принадлежа към поколението на тия, които не бяха се още достатъчно проникнали от обич към поезията на Вазов, когато попаднаха под очарованието на Пенчо Славейков. Помамени от новите пътища, които ни чертаеше авторът на "Острова на блажените", ние напуснахме тая поезия, както се напуща родна къща, за да се върнем след години като блудни синове към нея. Затуй и в нашето отношение към Вазов сега неизменно се примесва някакво чувство за виновност. Ние не можем без угризение да вземем негова книга в ръце.
Делото на Вазов мина с удивителна точност трите диалектически стъпала на Хегел. Признато, после отречено, то бе накрая наново утвърдено, но вече преосмислено при една нова обстановка, включено в един нов синтез. Забележителното при това е, че го преутвърдиха не други, а тъкмо тия, които бяха го отрекли: следовниците на Пенчо Славейков, от една страна, от друга социалистите.
За начало на това ново утвърждение трябва да се смята несъмнено писмото на Гео Милев до брата на поета Борис Вазов. Проповедникът на модернизма у нас, отявленият експресионист искаше разрешение да състави антология от стихотворенията на стария народен поет, на чиято побеляла глава само четири-пет години преди това в една театрална рецензия слагаше "горещ булгур".
Връщането към Вазов стана на два пъти: първо след Септемврийското въстание, после след Втората световна война; и два пъти успоредно с връщането към народа и борбите му.
Стиховете на Полянов, написани през Отечествената война за победите на нашия войник, ни напомниха настойчиво патриотичните стихове на Вазов от времето на Балканската война. Стиховете за руската армия-освободителка и нейния подвиг се сляха в съзнанието ни със стиховете на Вазов за Русия и Освобождението. Върнаха се в нашата литература не само тенденциите и насоките, но и темите и езикът му дори. Това не бива да се тълкува само като сходство, основано на еднаквите исторически обстоятелства, то не е отношение само, но и влияние, продължение.
Заблудени от формата на стиха, ние не виждаме достатъчно приноса на Вазов в поемата "Септември" на Гео Милев: не само образа на поп Андрей, който ни препраща към "Епопея на забравените", но до голяма степен и реториката, и стила. Движението на словото в първата част на "Септември" иде явно от оня откъс из "Пролога" в сбирката на Вазов "Сливница", който Гео Милев беше поместил в своята "Антология на българската поезия":
    ... Тогава...
България майка на толкоз героя,
България цяла с историята своя,
със своите предания, ядове, беди,
стоманени мишци, бронзови гърди
и сила пет века в мъки калена;
със своята вяра, мисъл вдъхновена,
въстана ужасна лъвица разярена
и през гори, урви, през дъжд, сняг, думан,
в борбата с урагана сама ураган
настръхнала, боса, страшна, дива, кална,
в гнева си отчаян почти идеална,
мина и с развени лъвски знамена
при Сливница спря се като планина.
И в три дни създаде цяла епопея.
А можем ли да се съмняваме във влиянието на Вазов при създаването на тетралогията на Талев?
Присъствието на Вазов ние чувстваме днес и в белетристиката с връщането Ј към народа и народния живот, и в драмата с историческите сюжети, и в лириката с темата за родината и стремежа към катадневното, обикновеното. Неговото виждане и неговите интонации откриваме дори там, където най-малко бихме ги очаквали. Когато четем у Вапцаров
Майко, ти не го кори,
че отиде да се бие
ние неволно си спомняме едно от първите стихотворения на Вазов "Волентиринът":
Не съди го, майко горка,
нито го кълни...
че сърцето му от жалост
веке не търпя,
че кръвта му млада с ярост
за бой закипя...
Стиховете на Валери Петров "В меката есен" за "Полегнала й Тодора" и вълнението на английските леди при тази песен са в най-хубавия смисъл на думата вазовски, а стихотворения като това за грамофонната плоча, забравена върху радиатора и стопена от топлината, със сюжета, с тона, с финала:
Нещо ценно е умряло,
без веднъж да е изсвирено
будят упорито в паметта ни други стихове, които сме чели някога и ха-ха ще си спомним.
Днес Вазов е отново с нас и ние не мислим да се разделяме вече с него.
1975

ВАЗОВ И НОВАТА НИ ПОЕЗИЯ. Въпросът за поетическото наследство на Вазов е извънредно важен. Как преценяват това наследство нашите критици и литераристорици, е, разбира се, интересно, но още по-интересно е какво мислят за него самите поети. Произведенията на един писател от миналото са живи дотолкова, доколкото могат още да въздействат върху читателите, върху народа. Литературно обаче те са живи само доколкото влияят върху развитието на съвременната литература.
Днес ние се връщаме към Вазов не от някаква литературна приумица или от някакви политически съображения, а защото в голяма степен споделяме неговите възгледи и живеем с неговите чувства. Нашата поезия следва пътя на Вазов, защото неговите мотиви неговата любов към родината, неговата вяра в силите и бъдещето на народа, неговото преклонение пред труда, неговото възхищение от Русия са станали в голяма мяра нейни мотиви.
На тая прилика аз съм се спрял другаде. Тук ще разгледам някои прилики между поезията на Вазов и новата ни поезия от формален характер.
Най-напред няколко думи за универсалността на Вазов в литературните форми на творчеството му. Както е известно, Вазов не се затвори само в един литературен род. Той писа и в проза, и в стих; съчиняваше разкази, повести, очерки, пътеписи, романи исторически и из съвременния му живот; застъпи в творчеството си всички видове на лириката от песента и одата до поемата; опита се и в драмата. Естествено той работи не навсякъде с еднакъв успех, драмите му например са слаби, но в някои родове като романа и лириката той остави ненадминати образци. За нас в случая обаче е важно да подчертаем разнообразието от форми, в които се изля неговото творчество. Това разнообразие става особено забележително, когато се сравни с еднообразието на последвалата литература. Символистите например се специализираха само в един род поетическа дейност. Те не само се ограничиха в лириката, но и от нея развиха само късото стихотворение с изповедно лиричен тон.
Случайно ли е многообразието на Вазовото творчество? Неговата лична склонност или амбиция е то? Многообразието в творчеството на Вазов иде по мое мнение от неговия светоглед, от неговото схващане за ролята на поета. За Вазов, както и за неговите учители в поезията Пушкин и Юго, поетът е ехо на света. Вазов неведнъж наричаше поезията си "отзвук", "отклик". Тая метафора крие вече цяла една естетика.
Във всяко изкуство ние намираме два противоположни елемента: единия, обективен света, материалната и обществена действителност; другия, субективен личността на поета. Разликата между литературните направления се е състояла винаги в това върху кой от тия два полюса се е съсредоточавало вниманието. За символиста същественият елемент е субективният; действителността е само символ и средство за израз на неговата душа. Затова за него всички литературни форми се свеждат до лириката. За Вазов, напротив, важен е обективният елемент светът, поетът е само ехо. И от това схващане произтича цялото многообразие на неговите поетически форми като пряко следствие от многообразието на света.
В днешно време ние се връщаме към една естетика, сходна с тая на Вазов. Ние говорим за изкуството като отражение на действителността, Вазов определяше поезията си като "отзвук": метафорите са различни, идеята е същата. Не е чудно затова, че напоследък у нас се появиха отново литературни родове, съществованието на които бе вече забравено, като очерка и поемата, че заедно с многообразността на света в нашата литература навлиза многообразието на всички литературни жанрове.
Но Вазов не оставаше само при разнообразието на съществуващите литературни форми. В противовес на някои модерни западни писатели, които се стремят да запазят чистотата на формите и търсят "чистия роман", "чистата лирика", той обичаше да смесва родовете, да кръстосва формите, както мичуринците в Русия кръстосват растителните видове, за да получи по-сложна, по-гъвкава, по-изразителна форма. Ще приведа два примера от неговите опити в литературна хибридизация. Най-напред ще взема "Пролога" от сбирката "Сливница". Това стихотворение представя отначало един диалог между крал Милан, виновника за братоубийствената война от 1885 година, и поета.
И така, един ден тоз разбойник мрачен,
от историята на въже прикачен,
каза си: Прекрасно, настъпи часът
с работа велика да смая светът.
Нека се прославим...
Поетът, съдбата или историята все едно го увещава да се откаже от своя коварен, пъклен замисъл:
Милане, ти пътя сбърка.
Я виж кого удряш с кръвнишка ръка!............
Върни се, нещастний, под теб е провала.
След този диалог дохожда оня поетичен разказ за Сръбско-българската война, къс, динамичен, напрегнат, изграден само върху изброявания, едно вулканично изригване на словото, което Гео Милев е поместил в своята "Антология на българската поезия". Стихотворението завършва с думите на музата, която тъй стои и написана отгоре като в някое драматическо произведение:

МУЗАТА
И затуй, Българийо, аз ще те възпея.
Вторият пример, който искам да приведа, е стихотворението "Левски" от "Епопея на забравените". То също е съчетано от няколко форми и родове. Отначало един вид монолог на Левски, то минава в обективен разказ, после добива вид на поетична характеристика, превръща се в изобличение на предателя на Левски, след това в патетичен протест срещу всички тирани и накрай се издига до ода. Тонът се мени непрестанно, формите преливат една в друга и с това разнообразие поетът държи през цялото време вниманието на читателя.
Колко просто, безхитростно, бих казал, гениално несръчно е в сравнение с това стихотворение на Вазов стихотворението на Ботев за Левски! В няколко реда само смъртта на Левски е изобразена у Ботев като страшно общонародно бедствие и картината на това бедствие се слива с картината на опустошения от зимата пейзаж. Смъртта на героя се свързва със смъртта на природата. Това е митотворчество. По този път навярно в древността са възниквали големите религиозни митове.
Вазов няма въображението на Ботев, нито светкавиците на неговия гений, но има повече професионално умение: той е повече майстор. От петте строфи на Ботевия "Левски", ако двете последни са изключителни по своята сила и съсредоточеност, първите нямат тази гъстота и това напрежение, докато в "Левски" на Вазов всичко говори за пълно и равно владеене на словото, макар в това бЈло да няма ония върхове, до които се възема Ботевата поезия.
Майсторството на Вазов в областта на езика е очевидно навсякъде. То е особено поразително в произведения като "Епопея на забравените", дето са отприщени сякаш всички бентове на българската реч: човек се чувства зашеметен и изгубен всред тия клокочещи, тътнещи, сриващи се потоци и маси от думи, които струва ми се, няма да свършат никога. Изглежда, свежестта на Вазовия език се чувства дори в превод, защото и един чужденец като известния английски критик Едманд Гос, който не знае български, я е почувствал. "Не е мъчно да разбере човек пише той в предговора към английския превод на "Под игото", че в оригиналната му форма това трябва да е първото гениално съчинение, писано на един неизтощен език." В развитието на нашето художествено слово произведенията на Вазов заемат изключително място. Колкото индивидуален и самороден да изглежда езикът на Елин Пелин, при прочита на "Под игото" виждаме, че той е свързан много с езика на Вазов. Не току-тъй се възхищава от езика на Вазов и Йордан Йовков. Ала още по-големи, отколкото в белетристичния език, ни се струват заслугите на Вазов в стихотворната реч.
Аз не знам какво значение може да има обстоятелството, че двама от най-великите поети на латинската раса Вергилий и Расин са писали произведенията си най-напред в проза, а после в стихове. Уверен съм, че прозаичното изложение е било по-скоро скица, спомагателен план и че истинското поетическо творчество е започвало от мига, когато поетът е турял идеите си в стихове, когато нека ми бъде позволено това словообразувание той ги е стихотворял. Между прозаичната и стихотворната версия, сигурен съм, разликата не е само във външната форма че едното е стих, другото проза, а и в думите, в образите и ако щете, в идеите. Поетът не е човек, който облича мислите си в стихове, а човек, който мисли в стихове.
Вазов е именно един такъв човек. За него стихът с всичките му аксесоари стъпки, размер, строфа, рима е необходимост, а не украса, защото всичките тия неща се развиват отвътре, из самата мисъл, както стъблото, листата и цветчетата на едно растение. Стихът у Вазов е естествен и спонтанен като дишането. В него не се долавя онова усилие, което измъчва стиха на Пенчо Славейков. Не е важно дали Вазов е обработвал много работите си; важно е, че у него, както у Пушкин, чиито чернови са пълни с поправки и задрасквания, произведението в крайния си резултат е леко, сякаш изляно изведнъж. Ето в това се състои и истинското майсторство.
Би могло да се говори надълго за стиха на Вазов и за разнообразието, които имат неговите стихотворения в размер, строфа и стъпка.
Любопитно е да се отбележи, че макар излязла идейно и естетически от Пенчо Славейков, символистичната поезия продължи всъщност стиха на Вазов. Пенчо Славейков беше несръчен стихотворец; римата му пречеше: неговите най-хубави творения са написани в бели стихове. Символистите взеха стихотворната техника на Вазов и развиха откритията му систематически. Те издигнаха българската прозодия на един по-висок етап. Сам Вазов, който порицаваше индивидуализма и отчуждеността им от българската действителност, признаваше заслугите им, що се отнася до езика и стиха.
Усъвършенствайки обаче откритията на Вазов в областта на римата, символистите, едновременно я обедниха. Защото богатството на римата е тясно свързано със словното богатство на един език. Като се откъснаха от живота и народа, символистите ограничиха речника си, а заедно с това ограничиха и възможностите на римата. За да се освободят от еднообразието, на което неволно се осъждаха, те потърсиха непълната рима, асонанса. Това разклати стиха, внесе нестабилност в него. По пътя на асонанса стигна се до белия стих. В поколението поети, което между Първата и Втората световна война смени символистите, това доведе до една криза на стиха, която беше израз и на една вътрешна идеологична криза.
Днес и по отношение на езика и стиха ние се връщаме към традициите на Иван Вазов. Езикът на младата ни поезия се е приближил повече до народния език, загубил е тържествеността, която имаше у символистите, станал е по-прост, по-катадневен, но и по-богат. Непълната рима и всички безсилни оригиналничения със стиха отстъпват място на Вазовия правилен и пълнозвучен стих.
1977
Гео Милев

ИВАН ВАЗОВ. Вчера, 22 септември, следобед, полетя душата на нашия стар народен поет Иван Вазов. Титанът, който блещеше в хоризонта на нашата литература, изгасна наведнъж. Дълбок траур завладя българската душа. Буйното сърце на дядо Вазов спря да тупти в момент неочакван. Горещият дъх на живота напусна гърдите му. Слънцето на неговата лира потъмня в миг над пропастта на отчаяните ни души.
Какво губи днес България? Това не можем да го каза сега. Внезапният и жесток удар на смъртта ни отне онова душевно спокойствие, което ни е нужно, за да схванем загубата, която претърпяваме. Това, което ние знаем и чувстваме в този момент, е, че В а з о в у м р я.
Иван Вазов е роден в 1850 година в град Сопот, разположен по полите на Стара планина. Неговият баща искаше да го направи търговец, но съдбата обаче го предопределила да стане поет поет навсякъде. Вазов преживя всички нещастия и надежди на своя народ и започна своето литературно творчество още през 1870 година. Стихотворения, романи, разкази, драми една дълга верига от поетически трудове, в които живее българската душа в най-интензивния момент на своето национално съществуване.
От 1875 година насам, когато излиза и неговата стихотворна сбирка "Пряпорец и гусла", ежегодно Вазов дава на българския народ по един труд, който отразява неговия живот: "Тъгите на България", "Избавление", "Гусла", "Поля и гори" (стихотв.), "Един кът в Балкана", "Митрофан", "Хаджи Ахил" (новели), "Италия", "Сливница", "Всред Рила", "Звукове" (стихотв.), романа "Под игото", "Нова земя", "Казаларската царица", "Светослав Тертер", сборниците от новели; "Повести и разкази", "Драски и шарки", "Пъстър свят", "Видено и чуто", "Утро в Банки" (новели), "Скитнишки песни", "Под нашето небе" (стихотв.) и най-после Вазов написа последната си стихотворна сбирка през 3-те войни на България от 1912-1918 година всичко това е скъпо и мило за българския народ, понеже в него живее българската душа.
Иван Вазов носеше в себе си спонтанната нужда да екстериоризира всичко онуй, което преживяваше душата му, нещо, което съставлява характерната черта на всеки истински поет. Той преди всичко имаше поетична душа.
И това е всичко за него.
Роден в една среда и в един период още некултурни, Вазов трябваше да се издигне чрез своите собствени усилия и резултатите, които той придоби през толкова мъчнотии, са удивителни и заслужават дълбоката адмирация на младите поколения. Всичко онова, което поетът постигна, го дължи на свои собствени сили, на своята собствена природа. Вазов оставя след себе си едно колосално дело със славни и безсмъртни основи. Той беше погълнал в себе си душата и живота на целия български народ и затова той стана поетът на този народ народният поет на България. България оплаква днес смъртта на своя поет.
Преди Иван Вазов нямаше българска литература.
Вазов е този, който създаде българската литература толкоз със своето грамадно и многоценно литературно дело, колкото и с влиянието, което той упражни върху общия развой на българската реч. Той е, който даде първото удовлетворение на поетическата нужда в българската душа. Несъмнено нашата литература ще се стреми към новите литературни нужди, тя ще се издигне на по-широк и богат литературен уровен, но досега тя беше под благотворната сянка на Вазова, който е откърмил почти всички наши млади писатели въпреки лютите борби литературни и естетични, водени против неговото дело. Човекът изчезва, но неговото дело и име остават това велико име, което времето не ще може да заличи от паметта на българите: Иван Вазов даде на българския народ неговата литература, създаде българската литература, създаде българския език, като го направи тъй пластичен, щото да може изрази всичките мисли и трептения на човешката душа. Нему следователно българският народ дължи всички онези културни блага, които можа досега да създаде. Нему България дължи своята култура. Ето истинската причина на големия траур на този народ, който днес оплаква загубата на едно от своите първостепенни слънца, оплаква смъртта на едно от своите най-славни деца, оплаква последния си велик герой народният поет на България.

ОТВОРЕНО ПИСМО ДО Г. БОРИС ВАЗОВ. Г-н Вазов, Намирам за съвестно да ви изпратя един екземпляр от току-що излязлата от печат, съставена от мене "Антология на българската поезия" на вас, като брат и универсален литературен наследник на покойния Иван Вазов, патриарха на българската литература.
Както ще забележите, моята антология не е обикновен сборник, а критична работа със старание за пълна научна обективност. Надявам се, че ще се съгласите с мястото, което от гледището на тази научна обективност давам на Иван Вазов; надявам се също, че ще ви се хареса и даденият от мене критичен избор из неговото поетическо дело. Моят избор не се съгласява напълно с избора, който е даван от други при подобни случаи. Но аз мисля, че истинският ценният облик на Иван Вазов като поет стои не в ония вестникарско-екзалтирани възклицания пред славата на българското оръжие, които покойният поет даде през последното десетилетие на живота си, а в много стихотворения от по-стари години, в които той докосва дълбоките тонове на всечовешки чувства; стихотворенията, в които се чува викът на човечност и човешка съвест; ч е с т н и т е стихотворения на Вазова: "Поет и вдъхновение", първото значително стихотворение на Вазова, с дълбоката погнуса от опорочения тутакси след Освобождението обществен живот у нас; "Една муза в траур", дълбоката изповед на емигранта Вазов (Одеса, 1888), който достига (веднъж само през целия си живот) до великото свръхнапрежение на злобата "п ъ к л е н а т а с и л а", що всичко у него е угасила", защото:
Видях в кал светите мои идеали,
знамената честни оплюти парцали,
с които търгува мръсната лъжа...
Видях я аз нея в царска багреница,
честността в окови, правдата в тъмница,
видях аз на злото стихийната мощ,
видях му и наглий триумф, тържеството;
изгубих аз вяра в бога и в доброто
и наста в душа ми безконечна нощ.
Или и онази хубава вариация на "Ековете" "Екът на лъкатнишките канари", пред които поетът изповядва кървавата болка на своята съвест:
Срама на трон видях...
И отчаян вопие към канарите:
О, камък, дай ми твоята мъртвешка
коравост да не чувствувам поне!
Или най-сетне и знаменитото по своя бунтовен размах и твърде популярното "Не се гаси туй, що не гасне", в което грее великата вяра на човечството във всяка преследвана истина преследвана, защото е истина:
Тирани, всуе се морите!
Не се гаси туй, що не гасне!
Лучата, що вий днес гасите,
тя на вулкан ще да порасне.
.............................................
Във мрачен гроб хвърлете нея
тя повеч блясък ще да пръсне,
убийте я във Прометея
тя във Волтера ще възкръсне.
.............................................
И ако слънцето изчезне
от тия небеса приветни,
то някой в ада ще да влезне,
главня да вземе да ни светне!
Тъкмо тия стихотворения са и най-хубавото нещо в цялото Вазово дело, защото в тях поетът достига най-високата точка на чувство, мисъл и формална завършеност. В тях достига своето най-голямо възвишаване като човек и поет. Те тия само стихотворения са достатъчни да му осигурят безсмъртието на голям поет, при това н а р о д е н п о е т, защото: какво по-ценно за народа от ония велики идеали, които поетът хвърля чрез тях в недрата на неговата народната душа: доброто, любовта, честността, свободата!
И в тия именно стихотворения стои голямото "възпитателно значение" на Вазова, за което много пъти се е говорило. Ний, по-младите поколения, сме възпитани в техния идеализъм на честност, истина и свобода; още от гимназията, когато четяхме христоматията на Мишев и Костов, дълбоко у нас е запалена вярата, че "не се гаси туй, що не гасне"; още от гимназията ние сме се научили да кипим в благороден гняв, когато видим "в кал светите идеали, а знамената честни оплюти парцали, с които търгува мръсната лъжа", когато видим "честността в окови, правдата в тъмница"; още от гимназията ний се научихме да се гаврим с мъдростта на подлеците, която ни съветва да не ритаме тръна боси, да не се борим с големците, а да им ставаме мост, защото "преклонената главичка остра сабя не сече"; още от гимназията ний знаехме, че:
царете, тълпата, мръсните тирани,
да могат задуши гордото съзнание,
гласа, който вика, мисълта, що грей,
истината вечна, що вечно живей
измислиха всякой по една секира,
да уморят всичко, дето не умира!
Още от гимназията ний възприехме съзнанието на Левски:
че сълзите чисти, че вдовишкий плач,
че потът почтений на простий орач,
че благата дума, че правото дело,
че светата правда, изказана смело,
че ръката братска, без гордост, без вик
подадена скришом на някой клетник
са много по-мили на господа вишни...
Още от гимназията нашето поколение бе сепнато в своето линеене, стреснато от напомнянето на поета, че след нас "потомство иде цяло", на което трябва да завещаем... какво? Поне един голям идеал си отговаряхме ний... още от гимназията...
Да се изтъкне това голямо "възпитателно значение" на ч е с т н и- т е Вазови стихотворения това беше една от целите на моя избор. Мисля, че по този начин чрез тоя избор съм дал възможност да изпъкне Вазов във всичкото си значение на "народен поет" "народен" в пълния и широк смисъл на тази дума. Защото според мене, както съм казал и друг път, Иван Вазов не е поет на онова властващо днес съсловие, наречено българска буржоазия, което въпреки малобройността си иска да узурпира патента да представлява българския народ в неговата расова целокупност не; защото Вазов беше нещо много повече: п о с л е д н и я т представител на отдавна изчезналата вече честна   г е н е р а ц и я н а Б ъ л г а р с к о т о в ъ з р а ж д а н е, която започва с Паисия, преминава през Раковски, дядо Славейков, Ботев, Левски и много други и завършва именно с Вазов. И като такъв Вазов сгреши тъкмо там, дето се опита да се откъсне от своята генерация генерацията на Възраждането и да се приспособи към чуждия нему дух на новите опошлени поколения, които проиграха идеалите на Възраждането и духовно, и политическо още на другия ден след Освобождението, още в 1879 година. Оттам и честните тонове във Вазовата поезия. Тя ни свързва нас, народната интелигенция, с далечните, затрупани с толкова много обществена поквара източници на здравото, честното чувство у нашия народ. Оттам и самото значение на Вазова като "народен поет".
Разбира се, в моя антологичен избор не можеха да влязат всички честни стихотворения на поета. А такива има още много, не само тия, които съм сложил аз в стоящата пред вас антология. Ако някога бъда щастлив да реализирам едно отдавнашно мое намерение (а за това ще ми бъде необходимо вашето разрешение като наследник на Вазовото литературно дело), именно да дам една книга "Избрани стихотворения от Иван Вазов", там при размерите на един по-широк избор ще мога да включа по мярката на моето разбиране и моя вкус и ония стихотворения, които не влизат в днешния мой антологичен избор. Там в една книга "Избрани стихотворения от Иван Вазов" бих сложил Вазовите сатири и почти всички парчета от "Епопея на забравените", бих сложил и много стихотворения от различните сбирки на поета всички, в които бие за слуха на съвременниците ч е с т н о т о с ъ р ц е на последния от генерацията на Възраждането ("Новонагласена гусла", "Линее нашто поколение", "Тръносливката", "Елате ни вижте", "Трудът", "Нивата", "Защото си поет", "Чест, правда и свобода", "Любов трябва" и много други). Ако у Вазова има елементи, които биха спасили неговото поетическо дело за новите поколения, тия елементи стоят в изброените горе стихотворения: елементите на скромните, но велики идеали, които сам поетът формулира на едно място: дълг, труд, любов, чест; и на друго място: чест, правда и свобода; и на трето място: правда, истина и честност.
Ето идеали нали? които заслужават да бъдат гръмко пропагандирани и в стихове, и в проза, навред особено днес, когато отровата на демагогия, корист и лъжепатриотизъм, безогледно изливана в обществения организъм от ония дръзки родоотстъпници, които у з у р п и р а х а още на другия ден след Освобождението, още в 1879 година, правото да разполагат със съдбините на народа, същия народ, чиито доблестни синове и апостоли (от Раковски до Ботев, от Левски до Каблешков) те или техните бащи заедно с турските заптиета приковаваха на позорния стълб когато тази отрова днес се разлива широко из всички жили на народното тяло; когато честният девиз на старите генерации: "служене роду си" е всецяло затулен от фарисейската лъжа на шъпа стръвни егоисти, които под сянката на гора щикове и планина закони безнаказано труфят низката си природа с маската на чест, ред и отечествоспасение; когато най-сетне дори и интелигенцията, колкото и оскъдна да е нейната интелигентност "златната младеж", от която народът очаква топлината на идеалите, е позорно деградирана до стъпалото на продажна шпицкоманда...
Ето епоха нашата, която пищи от липса на тия идеали на миналото: чест, правда, свобода последен изразител на които е народният поет Иван Вазов, вашият брат. Нека разпалваме жаждата за тия идеали.
Чест Правда Свобода!
Идеали на миналото?
Да.
Особено днес: когато със закон се иска от всекиго да п р о д а д е своята ЧЕСТ и защо? За най-мизерното нещо на тоя свят за късче хляб да продаде честта си, като се откаже от своето хубаво убеждение, от вярата си в хубавото, от надеждата за едно хубаво бъдеще: особено днес: когато със закон се заличава всяка ПРАВДА в това нещастно царство България, дето аз и още три-четири милиона хора като мене са заставени да гладуват, за да могат да блаженстват сред леност и излишества шъпа мизерни души, които биха били излишна тежест дори и за невинната земна пръст; особено днес: когато със з а к о н се запрещава всяко желание и мисъл за СВОБОДА, когато със закон фамозния Закон за защита на държавата се преследва всеки, който не се чувства свободен под бремето на днешния непоносим живот, цял настръхнал от постоянната тревога на конспирации, арести, убийства...
Чест, Правда, Свобода днес? Днес, когато има само една истина: че
Преклонената главичка
остра сабя не сече;
когато са "в кал светите идеали, а знамената честни оплюти парцали, с които търгува мръсната лъжа", когато "честността е в окови, а правдата в тъмница"; когато най-сетне, уважаеми г. Борис Вазов, виждаме илюстрирани силните думи на вашия брат, силните думи на народния поет Вазов, ония думи за "царете, тълпата, мръсните тирани", които
да могат задуши гордото съзнание,
гласа, който вика, мисълта, що грей,
истината вечна, що вечно живей
измислиха всякой по една секира
днешните управници на България измислиха чудовищния Закон за "защита на държавата"
за да уморят всичко, дето не умира!
Извинете, г. Борис Вазов, в тоя миг, когато пиша това, аз не забравям, че вий сте подпредседател на едно "н а р о д н о п р е д с т а в и т е л -с т в о", което гласува тоя чудовищен закон "за защита на държавата", който ми заповядва да мълча и да не мисля, дори да не м и с л я, че този закон не съдържа никаква правда (о, правда!), а е само една страшна угроза и терор над всяка глава, що мисли и обича да мисли... "Над всяка н е п р е- к л о н н а глава" ще побързате да ме поправите вие със секирата на вашия "Закон за защита на държавата" в ръка; и веднага ще добавите най-големия си аргумент: че п р е к л о н е н а т а главичка остра сабя не сече! Зная, зная това. Но аз не забравям също, че вие, подпредседателят на Народното събрание, д-р Борис Вазов, сте брат на народния поет Ив. Вазов, който ни научи да презираме тая подла мъдрост на преклонената главичка... А в и е, н е г о в и я т б р а т вие сега искате да ни я внушите?! Да ни внушите тая подла мъдрост? Да ни принудите подло да се откажем от туй, що мислим и вярваме? Да станем подли пред себе си и пред вас, законодателите? Подли граждани ли искате да създадете вие, днес законодател и брат на честния поет Вазов?
Не, г. Борис Вазов, вие двайсет години ни учихте в училището с честните творения на вашия брат, поетът Иван Вазов учихте ни на честност, на любов към правдата и свободата и вяра в тяхната истина едничка истина под това светло небе, възпитахте ни като честни граждани в заветите на Ив. Вазов, а сега искате да се откажем от неговия завет? Да похулим неговите идеали идеали, завещани на нас, младите поколения, от старото велико поколение на Възраждането?
И това искате от нас вие, братът на Ив. Вазов?
Не! Твърде дълбоко са враснали в сърцата ни светлите идеали на доброто, истината, честността, правдата и свободата, за да бъдат те изтръгнати оттам; твърде дълбоко е враснала в сърцата ни вярата, не увереността, че "не се гаси туй, що не гасне". Ние знаем това. Целият български народ, който почита Иван Вазов като народен поет, знае това.
Тогава по-добре заличете за народа великата проповед на народния поет Ив. Вазов, а не продължавайте да го държите в христоматиите като възпитател на подрастващите поколения, защото и те ще научат като нас и всички: че само
едната светлина е вечна
Светлината на мисълта и на "всичко, дето не умира".
Г. Борис Вазов, аз говоря за вашия брат и за неговите велики завети, посадени в душата на цял народ:
Тирани, всуе се морите!
Не се гаси туй, що не гасне!
Тая проповед на непреклонната главичка е от вашия брат; тя попада под ударите на вашия "Закон за защита на държавата". Прочее, убийте Вазова, изгорете неговата поезия защото тя учи хората д а н е с е п р о д а в а т, а най-малко да продават мисълта си.
Каква ирония на противоречието, нали?
Тук сме на кръстопътя на поезия и... политика и аз зная какво ще ми възразите: че ЗЗД не ограничава свободата на мисълта; така стои написано още в конституцията, да. Но примерът е пресен: аз бях арестуван заради една моя поема, в която смятам, че съм сложил една немалка мисъл: отхвърляне на всичко, което тежи върху човека като кървава случайност (съдба) на някакви неизвестни тъмни стихии, събрани в една сляпа фикция, наречена бог. Аз съм се помъчил да излея в моята поема ужаса на човека пред събитие като това, което съм си избрал за тема, и вярата му във възможността за едно по-друго бъдеще. Но прокурорът завежда дело срещу моята поема по ЗЗД, чл. 5, защо? Защото е озаглавена "Септември". Ако това име е страшен призрак на нечисти съвести, не аз съм виновен за това.
Но ето един случай, пръв в историята на България, единствен може би от времето на средновековната инквизиция, когато властта преследва едно поетично произведение, преследва изобщо мисълта, нещо по-страшно поетичната мисъл. Но не, аз греша: има такива случаи и в ново време: в царска Русия на Николай I и II. За поезията си бе преследван и Пушкин преследван чрез цензура и интерниране. Но Пушкин си остава велик и безсмъртен поет, а неговите преследвачи, цар и царски министри си остават заклеймени с петното на най-черното презрение на човечеството, петното на тирани и мракобеси.
Г. Борис Вазов,
Аз исках да споделя с вас моите мисли по отношение поезията на вашия брат Ив. Вазов. И казах: неговото значение като голям и важен "народен" поет е според мене в честните тонове на неговата литература, които са вдъхвали на ред поколения досега вехтозаветните, но безсмъртни идеали на човещината. Тия идеали са легнали чрез поезията на Иван Вазов, с която петдесет години наред е била възпитавана българската младеж, дълбоко в народната душа, като съкровище на една благородна традиция. Оня, който чрез закони и насилие иска да изкорени тази традиция, за да бъде последователен, би трябвало преди всичко да унищожи Вазова като поет к а т о н а р о д е н п о е т. Уви, безполезен труд. Не се гаси великото и светлото, посяно от един поет, когото цял народ тачи като свой, народен поет, поет, който е проникнал и в последната колиба, навред, дето се говори български език.
За вас е чест по-голяма от всичко, че сте брат на тоя поет.
И аз недоумявам, че между ония, които се опълчват днес против идеалите, проповядвани от Иван Вазов стоите и вие, неговият брат.
Аз исках да ви пиша пет реда, но неволно написах петстотин. А има още много да се говори около поезията на Ив. Вазов тук, на тая почва, дето поезията се смесва с политиката и става живот. Вие може би не сте съгласен с такова вмесване на поезията в живота? Може би и вие ще кажете на поета:
Мълчи, потай се величаво,
задушвай скръб и гняв жесток
т р е с е л и с е о т п л а ч с т р а н а т а,
с ъ л з и р у ч а т л и с ъ с к р ъ в т а;
неправда, зло ли тук върлува
мълчи, оставай си в покой.
От всичко, дето нас вълнува,
далеко и високо стой.
От жизнените битки бягай
това да ти е свят завет
на удари се не излагай,
з а щ о т о с и п о е т.
На твойта дарба правим чест;
но убеждение криво, право
не трябва ти да имаш днес
з а щ о т о с и п о е т!
Но вашият брат Иван Вазов остави на българските поети, които идат след него, и този завет: да не слушат такива съвети, защото поезията не е делиричен трепет на аскети, защото мястото на поета не е на Парнас, в полите на музите, а сред кипящата стъгда на живота, посред народа.
Вашият брат ме научи да мисля и говоря така още от гимназията; аз не бих намерил по-добър израз на уважението ми към неговото име от това искрено признание.
Накрай моля още веднъж да обърнете внимание на идеята ми за издаването на една книга "Избрани стихотворения от Иван Вазов" и очаквам вашето благосклонно разрешение като универсален наследник на поетовото дело.
Ваш
Г е о М и л е в
София, 30 януари 1925 г.

Ефрем Каранфилов

СЛОВО ЗА ИВАН ВАЗОВ. Когато произнасяме името на Вазов, чувстваме, че то се е сляло с понятието поет. Ние заучаваме неговите стихотворения, пеем неговите, станали вече народни песни, минаваме край паметниците му, край гранитния камък на гроба му, без дори да помисляме какво представлява поетът за нас. Сякаш Вазов е станал нещо напълно обикновено в живота ни, нещо ежедневно.
И все пак, ако се помъчим да си представим, че поетът не беше живял, не беше създал своето огромно литературно дело, че го нямаше, ще почувстваме колко това е невъзможно. Ние не сме способни да си помислим как би могла да съществува българска литература без Вазов. Той напълно естествено се е слял с нея. Творчеството му се е превърнало в духовна атмосфера, която ни обгръща. Ние започваме да вдишваме с пълни гърди тази атмосфера още с първите стихчета и песнички, които като деца заучаваме, още с "Питат ли ме де й зората" или "Малко цвете съм в полето". И цял живот непринудено, без усилия вдишваме кристалния вазовски въздух. И свикваме с неговия поглед да гледаме на героичното ни минало, на "Витоша бурлива", на "Русия! таз земя велика", на "солдатите чудесни". И с упование и вяра да отправяме взори към бъдещето.
Вече цял век Вазов е съвременен, народен поет. Но това е малко, това звучи книжно за него. Той е навлязъл в най-дълбоките гънки в духовния живот на нашия народ, слял се е не само с езика му, но и с вълненията, мислите. Действително Вазов и България са станали "единство в двойна плът". Защото цял живот поетът пя за съвременниците си. Той отекваше веднага, непринудено, като пушкинското ехо, на всяко голямо събитие, на всяко значително вълнение, което раздвижваше въздуха над родината му. Той сякаш се бе превърнал на някаква струна, опъната между Балкана и Шар, която улавяше всеки трепет, понесен над народа. Той не чакаше събитието да отшуми, не се отдръпваше да го види отдалече, не диреше историческата перспектива, не се стремеше преднамерено да въплътява някакви висши естетически норми. Пееше просто и непринудено. Той беше истински съвременен поет. И затова носителите на различни схеми и догми предричаха, че делото му ще умре заедно с него, че тежкият надгробен витошки камък ще затисне това дело. Но ето че поетът, който пееше "на дребно", "за щяло и нещяло", не остаря. Остана си вечно млад, съвременен на всички епохи. Песните, които се раждаха ведно със събитията, не умираха заедно със събитията, а отнасяха и тях към вечността.
Колко много отрицатели имаше делото на Вазов! И какви! Силни, умни, учени, с голяма култура, които непрекъснато доказваха, и то убедително, че Вазов е простоват поет, че той е само едно конюнктурно явление, че когато народът израсне в културно и идейно отношение, популярността на поета естествено ще отмре. И това продължаваше дълги години. Никой наш поет не е имал повече и по-могъщи литературни противници. И то от всички страни. И все пак "простото", "елементарното" дело на поета надживя своите отрицатели. Техните схеми се разчупиха от могъщия напор на живота, изпълващ тази поезия, оптимистична и млада като самия народ, когото възпяваше.
Ето вече толкова години народът ни расте и в културно, и в идейно отношение, но любовта към поета също расте.
Нещо повече: Вазов пееше само за българския народ. Той се гордееше, че е национален поет. Никога не е дирил международна слава. Никога не е мечтал за нея. А мнозина литератори вярваха, че Вазов действително е неразбираем за изтънчените чужденци, че е твърде груб и простоват за тях, че е много обикновен български поет.
И все пак славата на нашата литература и в чужбина стана именно Вазов. Този най-ограничен в националните рамки от всички наши писатели днес е с най-голяма международна известност. Този "простоват" поет, близък само до простия български народ, намери най-много читатели и сред "префинените" западни народи.
Противниците на Вазов винаги са го обвинявали, че не е участвал пряко в борбите на народа за национално освобождение. И това е вярно. Вазов сякаш е бил настрана от голямата борба. Той не загина на Вола. Пътят му не е начупен от тъмници и заточения. Той сякаш е извън голямата традиция на българската литература, поетът да държи в едната си ръка перото, а в другата меча. Сиянието на мъченичеството не е примесено в неговата слава. Сякаш всички вълнения на този човек са запазени само за литературата.
И все пак никой друг не възпя така проникновено, така силно битките, сраженията, героите, както този човек. Образите на неговите Бенковски или Кочо, на незабравимата 1876 година в никакъв случай не са по-слаби в сравнение с най-вдъхновените и силни страници от "Записките" на участника в борбата, на апостола Захари Стоянов, който освети революционния си път със седемте тъмници. Нещо повече, един и същи патос е родил тези две книги, които са сред самите върхове на българската литература: възторгът от моралната красота и възвишена саможертва на възрожденците, буйният гняв и обида от пошлостта, която нахлува по петите на победилата буржоазия след Освобождението.
Колко близки по идейна насоченост, патос и сила са творбите на участника и наблюдателя, на двамата тези ярки творци.
Вазов през целия си живот е бил само писател. Всички големи фигури в нашата литература от многоликия П. Р. Славейков дори до символиста Николай Лилиев са се занимавали и с друго в своя живот. Вазов е един от най-чистите представители на българската литература. И все пак този "човек на литературата" не е от типа на интелектуалците, които живеят в свой собствен свят, в кулите от слонова кост и се опиват от мечтите за избраничество.
Вазов беше тъкмо народен поет в най-хубавия, класическия смисъл на думата, така както Пушкин. Защото този "наблюдател" на живота всъщност събра целия народен живот в творбите си. Той участва в Априлското въстание като никой друг с образите на Бенковски, Кочо, той беше революционер заедно с Раковски и провисна под бесилото, това "славно бесило", заедно с Левски. Той участва в Сръбско-българската война, видя как загиваха героите, изпя "Новото гробище над Сливница", чудна песен, изпълнена с наглед най-евтините рими и все пак най-звучната, с най-многото прилагателни и все пак най-вълнуващата. Тя ще се носи десетилетия наред над безименните гробове на скромните войници и ще звучи през цялата печална история на нашите войни като тежък укор и като скръбен вопъл.
Ето така този негероичен човек създаде най-много герои в нашата литература. И вдъхнови най-много герои в нашия живот.
Обвинявали са Вазов в "патриотарство". Но именно той даде първоначалния тласък на хуманистичния патос в нашата литература на военна тематика. Нека си припомним за разказа "Иде ли?" един от най-хубавите разкази в нашата и не само в нашата литература. Тревожният въпрос на двете засипани със сняг деца в "Иде ли?" е един от най-страшните, които е задавал някога някой писател с устните на детето към войната.
Обвинявали са Вазов в остарялост, в немодерност, в отдалеченост от големите идеи на века. От 1907 година, когато д-р Кръстев го нареди сред "старите", сред "опълченците" (в книгата "Млади и стари"), до края на живота му, пък и след това поетът често е характеризиран като стар. Но тъкмо на него беше отсъдено да бъде вечно млад в нашата литература. Модерните течения идваха и си заминаваха, а Вазов си оставаше. Колко школи, колко направления, колко "леки слави" отшумяха като есенните листа над витошкия камък, а той не помръдна от своето място.
Най-немодерният от нашите поети остана завинаги модерен.
Наричат го в добрите случаи последния от възрожденците. Но поетът успя да съхрани възрожденския пламък в течение на десетки години въпреки пошлостта на буржоазното ежедневие. И да ни го предаде.
Най-после би трябвало да се спрем на патоса на Вазов този фанфарен звън сред концертното пианисимо на нашата индивидуалистична литература. "Естетите" мразеха патоса на поета. Наричаха го груб, многошумен. Но все пак и този патос победи.
Действително разточителност на чувствата струи от хубавите стихове на поета. Но това е прелестната разточителност на твореца. Той ги е изпял сякаш на един дъх, без напрежение, без придирчиво търсене на думите, леко и непринудено. Обръщенията, възклицанията, хиперболите, всички тези смели обрати на речта като че дават представа за някаква претрупаност, за някаква многошумност. Но това е само на пръв поглед: на най-богата основа от думи поетът изтъква движенията и богатствата на чувствата си, както и звънката мелодичност на римите. Той събира или разсипва своята мисъл, развива я на множество периоди с несравнима увереност, с неотслабваща чистота. Поетът твори с щастлива щедрост, с вдъхновена леснина.
И в тази простота и естественост на Вазовото творчество, в тази искреност, в силата на чувствата се крие още една от "тайните" на обаянието в неговата поезия. Поетът не само живее с мъките и страданията на своя народ, не само знае да прониква в тяхната същност, но може да ги побере в своето голямо сърце и смело, непринудено да ги изпее или изплаче.
Смело и честно крачи поетът със стъпките на своя народ и пее с разкрити гърди и пълен глас. И спокойно гледа към бъдещето: "Там мойте песни все ще се четат!"
И неговите песни все се четат.

Георги Джагаров

ВАЗОВ ТОВА Е ЦЯЛ НАРОД. За Иван Вазов всеки българин има да каже толкова много, че ако всичко това се събере в едно цяло, ще се получи ехо, което ще запълни не само бездната на тези сто и двайсет години, но и на следващите сто и двайсет, и на по-следващите, и така нататък до безкрай, во веки веков.
На какъвто и етап да се намираме, каквито и разстояния да ни делят от рождената дата на поета, между него и България никога не може да се получи празно пространство.
Като ученик в четвърти клас на Сливенската мъжка гимназия трябваше да подготвя реферат за Иван Вазов. Дни и нощи четях и препрочитах неговите стихове, поеми, разкази, романи, пиеси, статии, писма и овладян от любов, на която само юношите са способни, нижех върху хартията моите страстни изповеди. Но като всяка любов и тая се сблъска с изпитания. Рефератът попадна в ръцете на един по-възрастен другар, който ме повика да се срещнем и тихо и загрижено изрази учудването си, че съм изпаднал във възторг пред един буржоазен писател.
Представете си моята обърканост. Иван Вазов буржоазен писател! Аз се питах с какво е буржоазен? С преклонението си пред дейците на националноосвободителната борба? С омразата си към поробителите и тираните? С надеждата си в спасителната роля на Русия? Със съчувствието си към сиромасите? С опиянението си от красотите на отечеството? С уважението си към труда? С жаждата си за справедливост? С вярата си в България? С гнева си срещу онези, които разпокъсаха част по част народа ни на европейските политически тържища? Но този Вазов не можеше да бъде на буржоазията.
Тя се мъчеше да го направи свой, като използва известни спорни нотки в неговото творчество. Късогледа и вманиачена от национализъм, тя обявяваше Вазов за барабанчик на своите стремежи и походи. Ние бяхме принудени да се разграничаваме.
Сред остротата на класовите сблъсъци за нас беше трудно да преценяваме спокойно и обективно делото на Иван Вазов. Не можехме с пълен глас да говорим за нашата любов към него. Беше необходимо време, докато разберем, че Вазов принадлежи на буржоазията със своите слабости, а на нас, на народа и революцията, със силата на таланта си и с венеца на своята слава.
Ние, българите, често прекаляваме със строгостта към себе си. Нашите думи са като извадени мечове, отсечем веднъж, и не лепим отсеченото. За нас в литературата има един гений, Христо Ботев. За Ботев сме прави. Ботев е началото на всички начала. Но ако Ботев е светкавицата, която разкъсва облаците на петвековното чуждо господство, не е ли Вазов дъждът, който се изля от тях, за да изпълни с живителни сокове все още празните вени на България, да оплоди душите ни и да ги възроди за нов живот?
Детето чурулика: "Аз съм българче", младежът пее: "Българийо, майко мила", възрастният шъпне: "Българийо, за тебе те умряха", България, ето думата, с която поетът покръстваше поколенията и с която ги призоваваше на труд и на подвиг. Ето онази сладка дума, която той ни даде за мъка и радост, за молитва и за плач, за песен и за марш. Тази дума лепне като мед по нашите устни, независимо на каква възраст сме и на кой участък изпълняваме дълга си. С тази дума Вазов правеше от нас хора, от хората българи и от българите нация.
За разлика от някои самозванци в литературата Вазов не гледаше на народа изотгоре, не мислеше, че удостоява народа със своето внимание; великан по дух, Вазов знаеше, че единствената истина, която заслужава вдъхновението на поета, е истината на народа, нея Вазов упорито търсеше, нея откриваше, нея въплътяваше в образи и ритми, нея утвърждаваше.
Тогава кой ще се усъмни, че ако той беше доживял да види кървавите схватки на народа срещу наследниците на Стефчов и поп Кръстьо, а след туй да види и победата над фашизма, строителството на новия живот, той нямаше да бъде с нас, пак с народа си по неговия труден, но единствено правилен път?
Честването на сто и двайсет годишнината от рождението на Вазов, този нов досег с творчеството на поета, ни навява много мисли, но може би най-необходимата сега е тази, че единственият извор на вдъхновение за твореца, това е действителността.
Не в нас и не чрез нас, а в живота и чрез живота може да се постигне прекрасното. То е там, при хората, сред обществото, в битката между новото и старото, в стремежа към хармония и щастие.
Верен на това разбиране, Вазов превръщаше дори непълноценни люде в герои и примери за подражание. И не е ли парадоксален фактът, че тъкмо днес, когато нашият народ е в първите редици на прогреса, срещат се автори, които тръгват по обратния път, като превръщат героите в глуповати чудаци, а тези чудаци в синоними на България?
Ставаше ли дума за отношение към народ и родина, Вазов не се страхуваше да влезе в най-остри схватки със своите събратя по перо. Той пръв приветства яркия талант на Яворов, но и пръв го порица, когато Яворов се обърна за признание към една тясна групировка от естети. Всички знаем докъде стигна Яворов, отклонявайки се от социалните и национални проблеми: до затваряне в себе си, до изсушаване, до индивидуализъм и в крайна сметка до трагедия.
Някога наричаха Иван Вазов патриарх на българската литература, с този най-висок сан в църковната йерархия искаха да отдадат заслуженото на народния поет.
От висотата на днешното тържество ние виждаме, че не е достатъчно да наречем Вазов само патриарх. Той е нещо велико и необхватно.
Вазов, това сме ние.
Вазов, това е народът български.
Вазов, това е България!
1970

ПРЕД ИВАН ВАЗОВ НА КОЛЕНИ. Какви добри хора! Вие ме поканихте тук, за да ме удостоите с литературната награда "Иван Вазов" и аз ще ви призная без всякакви преструвки и пози на скромност, че наистина съм изненадан и смутен, и объркан, и дори не знам как да отговоря на вашето внимание.
Подножието на този дял от Стара планина, градът, в който се е родил народният поет, тази живописна люлка на българския дух, този прочут с цветя и хубости край, изобщо цялото това място стои така високо в съзнанието на всекиго от нас, че ако се осмелявам да се явя тук по ваша воля, то е само за да падна на колени.
Някои може би ще си помислят, че изричайки тези думи, съм решил да оспоря и опровергая себе си, защото нали още като младеж, измъчен и пребит във фашистката полиция, написах едно четиристишие, което, надявам се, помните, че за човека е по-добре да падне по очи, отколкото да падне на колени.
Не, аз не оспорвам и не опровергавам себе си! Моят девиз в живота и литературата е бил и си остава: да не падаме на колени! Ние трябва да пазим своето достойнство. Ние трябва да стоим прави пред враговете на отечеството, пред изменниците и продажниците, пред лъжата и подлостта, пред бездушието и пред животинските страсти, и пред клеветата, и пред глупостта, и пред грубата непризнателност, и пред организираната шумотевица.
Иван Вазов, в името на когото сме се събрали тук, винаги е стоял прав. Тих и кротък по природа, той е намирал сили в себе си да стои прав, когато България е била насочвана по грешен път, когато е била тласкана към пропасти и страдания, когато е била лишавана от гордост и самочувствие, когато е била обричана на погибел и на заличаване от картата на света.
Докато буржоазните партии след Освобождението се занимават с подялба на бащиното имане, докато се борят помежду си за надмощие и власт, Иван Вазов се рови из страниците на историята, обикаля села и градове, вслушва се в гласа на изворите и житата и със своето чувствително сърце долавя всеки трепет на народната душа, всяка промяна в народния живот и защо? за да открие и да постави онези въпроси, от които в съвкупност може да се изгради стожерът на нашето национално единство.
С една мярка Иван Вазов мери и доброто, и злото, и красивото, и грозното, и правдата, и лъжата, и вечното, и преходното, и позора, и славата, и тази мярка е била: отношението към България. Заради България той изпада във възторг или в скръб, заради България хвали и обвинява, прощава и наказва, заради България приема и отхвърля философи, писатели, общественици, страни и народи, заради България обича и Русия.
Без България той не е можел да си представи нито човешкото, нито общочовешкото щастие и с тези свои разбирания неведнъж е давал поводи на разни наши събратя по перо, които са мислели първо за света, а после за своя народ, да го обвиняват в патриотарство и в отстъпничество от възрожденските идеали.
Но той е стоял прав. Пред очите му България е била разкъсвана и разпокъсвана, тялото на българския народ е било разхвърляно насам и натам по Балканския полуостров за плячка на хищници и зверове, не е оставал дом без черна забрадка, нито семейство без вдовици и сираци, но Иван Вазов дори когато целият се е разтърсвал от плач и ридания, е стоял прав, за да вдъхва вяра и мъжество.
Затуй аз съм дошъл тук. Затуй съм дошъл да се преклоня и да падна на колени, както човек се прекланя и пада на колени пред роден баща, пред свиден учител. Но аз не виждам по-здрава опора за вдъхновение и творчество от онази, която ни остави със своята преданост, с трудолюбието и чистотата си, с безкористните си чувства и прозрения той, великият син на нашата земя.
Защото какво е българинът, какво съм аз, какво сме ние изобщо, ако в нашите помисли и дела не се посвещаваме на родината си така, както се е посвещавал Иван Вазов, ако не вярваме в нейното бъдеще така, както е вярвал Иван Вазов, ако не възпяваме нейните победи така, както ги е възпявал Иван Вазов, ако не работим за нея така, както е работил Иван Вазов, ако не горим в онзи огън, в който цял живот е горял и изгарял Иван Вазов?
Да се обърнем към Иван Вазов! Той очаква да ни види, да чуе нашите гласове, да ни поздрави. Да се обърнем към него! Но не назад. Той не е там, в миналото, където най-често го търсим, а там пред нас и над нас, в бъдещето, където, огряно от утринното слънце, сияе изстрадалото, но прекрасно и свято лице на майка България.
Честта, която ми се оказва да получа наградата "Иван Вазов", не е за мене. Моят принос в литературата е твърде скромен, за да му се посвещава такова мило тържество. Не за мене е тази чест, не за мене, а за онази насока, която се определя в нашата художествена литература от висотата на Христо Ботев и от размаха на Иван Вазов, онази насока, в която се осъществиха Пейо Яворов, Христо Смирненски и Никола Вапцаров и към която и аз принадлежа с всичките пориви на душата си и с цялото си същество на гражданин, общественик и поет.
Днешните писатели все още не са дали и очевидно вече няма да дадат на народа духовни богатства, каквито му даде Иван Вазов. Но в едно отношение ние можем да се изравним с народния поет: в усилията си да дадем всичко, което носим в себе си, всичко, до последния си дъх и до последната светлинка на очите си.
Само тогава, макар и различни по талант и възможности, ние ще заслужим и вниманието, което ни се оказва от нашите съвременници, и онази сълза на умиление, която в този момент невидимо се стича от очите на вечния и недостижим дядо Вазов.
1979

Петър Незнакомов
ПРОРОЧЕСКИ ДУМИ1

Интересно, с Иван Вазов, патриарха на българската литература, също съм се срещал само един-единствен път. Трябва да е било през 1921 година. По това време съм бил 11-месечно бебе, което още не можеше да ходи, а беше в етапа на пълзенето. Баба ми или леля ми, не помня вече коя от двете (но помня, че и двете бяха високоинтелигентни за времето си жени), този ден, великолепен пролетен ден, ме бе завела с детската количка в Градската градина, която, както и сега, се намираше точно срещу Народния театър "Иван Вазов". Е, не е ли знаменателен факт да срещна самия Вазов пред театъра, който носи неговото име. Наистина в този живот има неща, които едва ли могат да се обяснят само с помощта на разума, на обикновената човешка логика.
И тъй, седи баба ми или леля ми на пейката (на това място сега е изграден многоструйният фонтан), а аз пълзя около нея и събирам захвърлените фасове, за какво са ми били нужни, дявол знае. Изведнъж гледам, откъм Народния театър се задава висок и строен възрастен господин с елегантен бастун и сламена капела на главата, побелелите му мустаци завити нагоре, както беше тогавашната мода. Наоколо му десетина млади госпожици, всички до една красавици, вървят някак си особено, едва ли не на палци. Това пък били, после ми разказваха, балерините от балетната школа на нашумелия Пешо Радоев, после образуваха първия професионален балет към Народната опера. Старият господин разговаря оживено с госпожиците и гледай какъв късмет! сяда на съседната до нашата пейка, а госпожиците го заобикалят, като продължават да си чуруликат наистина приличаха на птички. После научих, че Вазов обичал да посещава репетициите в Народната опера (той живееше на две крачки) и бил във възторг от изкуството на младите балерини, намирал в него особена красота и хармония. Макар че това сега може да звучи нескромно, трябва да кажа, че веднага познах кой е възрастният господин, бях виждал негови снимки във вестниците, скоро бяха чествали седемдесетгодишния му юбилей и по този случай баба ми беше чела някои негови по-популярни стихотворения ("Тих бял Дунав се вълнува..." и така нататък). "Ха викам си, та това е народният деятел на културата... пардон, народният поет Иван Вазов!" И без да се обадя на баба си или леля си, веднага запълзях към неговата пейка. Стигнах до краката му и допрях пръстче до кафявата му, лъсната като огледало, заострена обувка. Тогава и той ме забеляза, каза усмихнато: "Я, откъде пък се взе този малък сладък шишко!", вдигна ме от земята и ме запоказва на госпожиците, които взеха да примират от смях, кой знае каква муцуна съм им направил, хуморът е просто в кръвта ми от памтивека. Смееше се и народният деятел на култ... пардон, народният поет, после изведнъж се замисли и каза: "Помнете ми думата, скъпи госпожички, това бебе един ден ще стане много добър писател. Вижте колко бързо се ориентира, какъв литературен нюх проявява още отсега..."
Госпожиците също се замислиха и взеха да ме гледат със значително по-нараснал интерес.
Тогава и през ум не ми мина, че един ден тези думи на патриарха ще се окажат пророчески.

Димитър Танев
ЩРИХИ КЪМ ВАЗОВ
И ВРЕМЕТО МУ

Едва ли има в миналото друг наш писател, който да е бил приживе, а и впоследствие, толкова често атакуван, да е попадал все в центъра на борби и спорове между литературни школи, лагери, групи. Стълкновения словесни, породени от различия в обществено-политическите идеали и действия, в целите, вкусовете и темпераментите. Да, Вазов, "канонът", "патриархът", е бивал едва ли не постоянен обект на нападки и разтерзавания по литературен и нелитературен повод и тия му изживявания, огорчения, роптания и гневни отговори практически са го отклонявали от големия му път и дълг. Следователно, включвал се е в тях разпалено, макар и неохотно, принудено, изстрадано. И не е случайна следната Вазова горчива въздишка пред биографа му проф. Ив. Шишманов: "А какво имаме ний днес, гдето може да съгрее една душа, да уголеми едно сърце, да ободри едно честно намерение? Две неща: апатията и жлъчката. Едното вмъртвява, другото убива!"
Атакували са Вазова, както се знае, не само ерудитите-творци от кръга "Мисъл" (в частност д-р Кр. Кръстев и П. П. Славейков), не само онези, "на чието знаме стоят написани имената на Бодлер и Маларме, Верлен и Уайлд" (изразът е на Иван Радославов, един от ратниците за "нови хоризонти" на българската литература), не само младите ентусиасти и новатори Дебелянов и Гео Милев, които, отхвърляйки "опълченската", "старомодната" естетика на Вазов, радеят за превъзпитаване на читателите в духа на една разкрепостена, "некотловинна" култура. От съвсем друг ъгъл, но към сходен извод вървят в своята критичност и тесните социалисти (Благоев, Г. Кирков, Г. Бакалов) те също твърдят, че "той (Вазов) е изгубил значението си днес, при новите условия на живота, отричащи в корен еснафството, с неговия бит и идеали... Той бяга от живота, защото и животът е избягал от него" (Г. Бакалов). Обвиненията, намеците и уговорките продължават и далеч подир "Вазовото време" в началното десетилетие след 9.9.1944 г., години на идейна едностранчивост и дълбок догматизъм, с наблягане върху Вазовия "шовинизъм" и върху прословутото тогава "неблагоприятно отражение на класовата принадлежност" върху поведението и творчеството му.
Днес, обсадени отвсякъде с негативна информация и подвеждани упорито към всеотрицанието, към пикантерията, клюката, мълвите, сензацията и интригите, не следва обаче инерционно да оприличаваме ония времена с днешните (на потъпкани памет, критерии, принципност, духовни стожери и стимули). Защото и в идеен, и в литературен план тогавашните разминавания и сблъсъци са били закономерни, обясними. Нещо повече дори нужни! Нужни и за двете страни, за двата тия естетически "Монблана"! (Вазов, възрожденският патос, родолюбиво-поклонническото отношение към историята и традициите, от една страна, и новите, радикалните естетици и писатели от онова следващо поколение, внасящо друго мислене и нагърбило се с друга, "култиваторска" и европеистична мисия.) Така че не трябва да ни обсебват и подвеждат преките онези текстове, реплики, словонападки, облекли и изразили техните конфронтации и борби: наистина снизни, пикиращи, изпуснати в повечето случаи форсирано, под налягане. И много всъщност различни от високото и гъсто слово, с което обикновено всички те (значими, знакови фигури в литературата ни и в нейното развитие!) редят и обточват песните, поемите, студиите, анализите, прокламациите си. Както казва, макар и по друг повод, критикът Иван Мешеков озоваваме се пред събрани в едно "борбите на духа" с "борбите на деня". Та нам, следователно, се пада да разчетем и осмислим нееднозначните и неедноизмеримите им резонанси. И в тях отгласите и отреагирванията дори на най-първите, най-ярките, заредените с духовна мощ и бъдеще, в крайна сметка също обикновени хора: податливи, скрупульозни, уязвими и тленни...
* * *
Един характерен и малко известен епизод из тия чести Вазови "сразявания" е свързан с Димитър Полянов. Днес Полянов не е спряган в никакви литературни прегледи, литературно-исторически повратки и позовавания. Това изглежда закономерно, като имаме предвид слабото му, а доста обилно стиходело, както и нам присъщите поначало помитащи реакции и обобщения. В конкретния случай прибавяме и доктринерската обвързаност на Полянов с т.нар. пролетарска поезия и социалистико-реалистичен метод, за чийто първи (или р€нен) етап се сочеше това дело от критиката ни, пък и горделиво от самия му сътворител. Макар че онези, които ще работят занапред върху историята на периодичния ни печат, не бива да отминават факта, че все пак Полянов реално е бил в нашия литературен и обществен живот, сътрудничил е в (или сам е водел) ред издания, които са формирали идеи, позиции, представлявали са платформи, ангажирали са имена, съмишленици, творчество (нека посочим "Ново време", "Начало", "Дело", "Червен смях", "Наковалня").
Не този факт и не тази литературна диспозиция ни занимават сега обаче. Но Полянов странно и неочаквано пресича неколкократно пътищата си с тези на Вазов, като случаите се оказват и любопитни, и показателни по отношение опознаването на "другия" образ на големия творец.
Трябва да кажем, че Иван Вазов е някак невинен в тези неособено любезни съприкосновявания между двамата. Нещо повече не е ясно доколко (или откога) той е идентифицирал и знаел литературния и политическия си опонент като фигура, творчество, обществено-гражданска поставеност. Обстоятелствата са се слагали обаче така, че сблъсъци са се получили и Вазов е поел от тях нови неудоволствия и горчивини.
Контактът наистина започва задочно, без разпознаване, така да се каже. В своето себезадължаване да следи и реди текущата литература, печата, списанията, публикациите, народният поет попада и на априлската книжка на сп. "Български преглед" и стриктно я щудира. (Тези негови литературни бележки са отпечатани в "Мир" от 20.IV.1897 г.). Там "среща", както сам се изразява, и стихотворението на Д.П. Полянов "Утеха". Приема го, макар и допускайки, че е възможно да е и някакъв свободен превод (нещо често случващо се тогава). Но безкомпромисен с€мо заради неуспешния и нелогичен финал, Вазов "се преобръща" в оценката си, жестоко осмива автора, почти го наругава, възкликвайки и написвайки "Пхюй, каква плоскост!", като отсича безапелационно: "Ах, г. Полянов, победила ви е вас, братко мой, ритмата тях, затова имаме тая поетическа чудовищност". И продължава, завършвайки: "Идете си. Вие не сте поет!".
Почти сигурно можем да считаме, че тая жупел се е изсипала не върху нечия друга, а именно върху Дим. Поляновата злощастна глава, върху пҐ-сетнешния превърнат едва ли не в емблема поет и публицист на следдеветосептемврийска България. Знае се, че Полянов е псевдоним на Димитър Иванов Попов, че е сътрудничил той от страната и от Франция, където е учил (18941902 г.), на известни тогава издания, пишейки охотно най-вече именно стихове.
Вазов по-късно сигурно е забравил тия си редове на спонтанно отхвърляне, Полянов обаче едва ли. Нямаме достатъчно основания, разбира се, да мислим, че сетнешните му все отрицателни реакции към Вазов са повлияни от този първи случай на професионален сблъсък, безспорно неприятен. Полянов, впрочем, никога и никъде не споменава тази история. Далеч по-късно той дори печати кратка статия, озаглавена "Великият народен поет Иван Вазов", чието още заглавие говори за друга настройка и друго отношение, изтрили сякаш епизода от миналото. Те обаче са, така да се каже, официозни. В друг фрагмент, вече лично, интимно осмислен "Моите спомени за Иван Вазов" (и двата текста са от книгата на Д. И. Полянов "Избрани творби", "Български писател", София, 1983 г.), Полянов разказва за любопитни свои нататъшни засрещания с Вазов и искрено, убеден в собствената си правота, го атакува. Счита, че Вазов несполучливо се е месил в политиката, че е бил избран навремето за депутат от родния му (на Полянов) град Карнобат като представител на южнобългарските консерватори-русофили заради името и авторитета си, а не заради стойностна програма или реален политически актив. Това все още е консумирано като лично младежко Поляново мнение и Вазов няма как да го е узнал. Но подсказва, че у Полянов е заработило критичното отношение към Вазовата личност, което, както сам обяснява, се пренася като критично отношение и към Вазов-писателя.
През 1895 г., вече открито и целенасочено (и то по време на юбилея на поета по случай 25-годишната му писателска дейност), по собствено свидетелство, Полянов печати във в-к "Социалист" отрицателна статия и няколко епиграми против Константин Величков, тогавашен министър на просвещението и както се знае близък на сърцето на Вазова приятел, съмишленик, изповедник. Това Вазов не ще да не е научил и то сигурно го е докачило силно. После идват и нови сразявания между младия социалист и Вазов народняка (Полянов сам и точно така подчертава тази политическа полюсност помежду им). В "Наш живот" той помества статията "Подражание, плагиат и светотатство" (нека отбележим остротата на заглавието!), в която разпалено опитва да докаже, че Вазов е изкопирал стихотворението си "Керванът" по терка на известната тогава едноименна поема на Виктор Юго. Така създава, без да иска, неприятна и некрасива история с продължение: Ст. Михайловски и П. П. Славейков някак снизяващо ги и нелитературно (от наша днешна гледна точка, съобразно почитта към имената им и литературно-историческото им ситуиране в съзнанието ни) тържествуват над Вазовото огорчаване и публично размятане. Прави чест на Полянов, че признава собствения си смут от така получилата се ситуация (истинска сплетня!) и от ролята си едва ли не на употребен макар иначе и тогава, и докрай да не приема, от своя страна, резкия и горделив кратък отговор на Вазов в същото списание, даден поради съдействието и настояването на Антон Страшимиров. Вазов, следователно, сега вече е наясно по отношение на новия си идеен и литературен опонент, те са сега в истинска война, той големият отново е на прицел, подложен е на осмиване и разтерзаване.
Тези угнетителни пробойни в съприкосновяванията помежду им приключват дори по-късно от смъртта на Вазов. Защото тъкмо по неин повод Д. Полянов написва стихотворението си "Нашият поклон", което, както сам разказва... "тогавашният министър на просветата Ст. Омарчевски лично цензурира и не го допусна в редактирания от мене "Червен смях". Тук с остри и "непоетически" изрази правех политически анализ на Вазовото творчество и осъждах музата му, която особено се съживяваше при войните, които водихме наляво и надясно, за да скърби по-сетне при сполетявалите ни катастрофи благодарение на нашия великобългарски шовинизъм".
Доста ни озадачават, потрисат дори тази твърдост и неотклонност у Полянов, тая му сляпа праволинейност, непознаваща синкопи, завои, корекции, милост. Много по-късно, както вече отбелязахме, Полянов "се поправя" по отношение на Вазов, вижда го "по-иначе", от дистанция се опитва да го прецени непристрастно и справедливо. Но дори и в тоя момент не успява докрай, сковаващо ограничен от предубеждението и вижданията си...
Светло петно в тези спомени-откровения и автохарактеристики на стария "пролетарски" поет е описаният случай с Вазовия подпис, който той, Полянов, получава като поръчителство връз молбата си за паспорт за следване в странство (явно р€нен спомен, предхождал повечето от описаните случки). Нека визираме изцяло този пасаж от възстановките му, защото той омекотява озадачението ни от ония, нявгашните литературни нрави, които, види се, поне външно, не винаги са били пҐ-лазурни от нашите, днешните. Макар участниците в тях (пак подчертаваме това) в мнозинството си да са били безспорно по-големи личности и българи. Или поне били са пҐ-прями, неприкрити, същностни:
"Все по това време, за да замина отново за Франция, "народният поет" ми стана гарант за паспорта. Това стана съвсем случайно. Нима той щеше да гарантира за отрицателя си в социалистическия вестник? Бях отишъл в тогавашната печатница "Прогрес", която се помещаваше на мястото на днешното кафе-сладкарница "България" срещу двореца, да помоля управителя Ј Иван Говедаров, баща на пловдивските Говедаровци и стар приятел на баща ми още от седемдесетте години в Цариград, да стане гарант за паспорта ми. Г. Говедаров бе в течение на моята злополука със статията ми против неговите именити приятели и съпартизани и ж€леше не толкоз мене, колкото баща ми. След неговия подпис трябваше още един. И ненадейно в малката стъклена канцеларийка, към двора, влезе Иван Вазов, когото бях вече срещал и наблюдавал по улиците. В тая минута той ми се видя на мене, деветнадесетгодишния дребничък студент висок, огромен. Стори ми се, че знае кой съм и ме измерва отгоре надолу, надменно и презрително, задето съм се осмелил да го критикувам, него, великана... Иван Говедаров го покани да ми стане гарант, като ме представи, и поетът, без да сяда на поднесения стол, сложи подписа си с едрия си почерк: "И. Вазов". Способен ли беше поетът на подобно великодушие към един свой дребен идеен противник? Съмнявах се. Той просто изпълни молбата на приятеля си и не обърна внимание на студента... А ми идеше да му кажа, че зная наизуст цялата му "Епопея на забравените", че съм го избирал за депутат, че му се сърдя за оскърбителния му епитет към родния ми град (Дремиград б. м., Д. Т.), че сам пишех стихове, че съм автор на злополучната статия и прочее, и прочее. Но щеше ли той да ме разбере..."
* * *
Нека си позволим да настоим пак (като че вече за трети път!) на факта, че тези припомняния за някогашното литературно наше битие, за несъвършенствата му и понявга за хулителните му завихряния, в които и Вазов е прегарял, сломявал се е или е мълчал стоически, са минало, история. Онова, Вазовото време, дори с борбите, стълкновенията, острастяванията и крамолите си, е било все пак и все още идилично и градивно за духа, вървяло е пряко тях към национално и личностно себепознаване, себеовладяване и себепреодоляване към едно общо възлизане нагоре. То по същество е новата българска духовна младост, след петвековната робия и лютите борби срещу нея; време на държавно-обществено укрепване, на "порастване" и консолидиране. Така че единственият немалък, впрочем, смисъл на подобни "екскурзии назад" като настоящата е познавателно-"поправителна": да укротим някак инфантилната си и като че ли перманентна, идваща на вълни самозаблуда, че едва ли не сме се самопородили, че с€мо и тъкмо ние сме назначени да преобърнем и променим устоите на света, човека и нравите (такива знамена са вяти многократно!), че именно нашето време е най-перспективното, зареденото с бъдеще и предзнаменования, като пренапомпвайки се с горната илюзия лековато похлупваме с капака на забравата и дезинтересирането произтеклото, корените му, мъдрия му и тежък опит и поуки, самите му люде, между които е имало и хора-символи като Иван Вазов. Хора, които са повлиявали волно или не на друмищата на тези около себе си, сривали са ги поройно надолу следствие собствените си грешки, слабости и отстъпления или пък са ги изтегляли нагоре, към високото, което първи са провидели, за което са били повикани, предназначени, избрани, но и за което са полагали саможертви и велик труд...

Петър Тодоров
ХРИСТО БОТЕВ, ИВАН ВАЗОВ, ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ
ЕПОХИ НА БЪЛГАРСКАТА ДУХОВНОСТ

     Произведенията на художника
     живеят живота на художника.
       Пенчо Славейков

Колко и да е парадоксално, през всяка епоха се налага да зададем и отговорим на въпроси от рода на: Кой е Ботев? Кой е Вазов? Кой е Пенчо Славейков? Тези въпроси възникват още по-често, ако съпоставим писателите помежду им. Защото Ботев е един за д-р Кръстев, но друг за Г. Бакалов, както Ботев на П. Зарев не е тъждествен с този на Т. Жечев. Макар и да има нещо общо в представите им за поета-гений и велик национален революционер, те ни представят в трудовете си "различен" Ботев, защото не само като творчески индивидуалности го възприемат различно, но и защото различни са техните социално-идеологически позиции. Нека де не отиваме далеч при тясно социалистическата критика в "Ново време", а да видим как П. Зарев очертава идейния образ на Ботев. Като посочва в портретния си очерк за него отличителното за гения, сравнявайки Ботев не с писатели като Петко Славейков и Л. Каравелов, а със световни творци като Байрон, Лермонтов и Петьофи, П. Зарев държи да подчертае: "Можем да кажем: скъпо му е онова, което е призив на историята, влекат го с фатална сила дела, с които е представител на човечеството. И поезията му взе висоти, неподозирани преди него" (Избрани произведения в два тома, т. I, 1971, с. 7). За П. Зарев, както въобще за марксическата критика, Ботев е "първият възрожденски утопист социалист" (там, с. 9) една мисъл, сама по себе си вярна, изразена например и от С. Радев, който нарича Ботевия социализъм "сантиментален", но на Зарев даденото от него определение му служи, за да изкара Ботев предтеча на нашенския, българския социализъм, т.е. критикът утвърждава, като ги обновява, стари марксически, тясно социалистически, пролетарски класово-партийни методологически постановки. В "Черти от поетиката на новата българска литература и фактори за нейното формиране" Т. Жечев, като характеризира огромния период на Османското владичество у нас и отбелязва за негова основна особеност запазването почти до Освобождението в някои региони, а на отделни места и след него, на анахронични патриархални стопански структури, държи да отбележи, че по идейните си възгледи Ботев като Херцен се явява защитник на патриархалната община и строй, в които вижда праобраза на едно в представите му справедливо обществено устройство, което назовава с езика на времето си "комунистическо": "Без внимателно да се вникне във всичко това, ще е трудно да се разбере един крайно любопитен епизод от идейната и политическа борба по време на най-високото наше Възраждане. Не друг, а Христо Ботев, се обяви рязко против техническите подобрения в земеделието, търговията, против строителството на железници и изобщо против буржоазните нововъведения. Според него те ще доведат само до разорение на поминъка на народа, до разорение на занаятите, до разрушаване на "дълбокия социален ред", установил се от и за българите. Няма да е трудно да се обвини Ботев в идеализация на патриархалното минало и настояще на нашия народ, ако не се види, че тъкмо от задругарските отношения, като праобраз на бъдещия комунистически ред, извира висшият идеал на Ботев, както славянската задруга изиграва ролята на първообраз за знаменитата "Утопия" на Томас Мор" ("Въведение в новата българска литература", 1995, с. 16-17).
Трябва недвусмислено да се признае, което при тоталитаризма беше невъзможно, защото оценъчният идеологически знак беше противоположен, че Ив. Вазов, д-р К. Кръстев, Пенчо Славейков, Б. Пенев имат основания, когато критикуват социалните идеи на Ботев, тъй като те в политически рационалния си вид не са друго, освен идеите, възприети от руските революционни демократи с цялата им утилитарна, тенденциозно политизирана, абсолютизираща класовите противоречия и насаждаща класова омраза насоченост. Пенчо Славейков е конкретен и рязък в присъдите си: "И у тримата (П. Р. Славейков, Л. Каравелов, Хр. Ботев) ние виждаме възгледи, близки до възгледите, проповядвани от наследниците на Белински, от Н. Г. Чернишевски и Н. А. Добролюбов...", с които е могло да се извърши "цял преврат в своята литература ,за временна полза на своето общество", но не могат да се спечелят, както това е при Тургенев, Толстой, Достоевски, "трайни победи и в своето отечество, и далеч от него" (Съчинения в два тома, т.I, 1966, с. 313). С възгледите на руските революционни демократи един писател би могъл до известна степен да заостри погледа си за недостатъците в обществото, да осъзнае най-общо кои са техните носители, но той не би могъл да си изясни причините за тези слабости, затова в борбата си за социална справедливост те не се стремят към извършването на действителна промяна на обществото, която приема формата на нравствена революция (до тази идея в мирогледа и светоусещането си най-близко е Херцен, високо ценен заради широтата на погледа и хуманизма си от Н. Бердяев, оказал влияние върху идейно-духовното формиране на Ботев. Но не бива да абсолютизираме някои идейни различия на Херцен от другите революционни демократи, за да манипулираме с обратен знак въобще неговата дейност. На други места П. П. Славейков е още по-драстичен, когато говори за революционно-демократичните идеи на Каравелов и Ботев: "...те се ангажират в борба с убеждения по предположения, с вяра на вересия. Не в борбата се уяснява и определя техният идеал, а още на ученическия чин" (цит. съч., с. 318)
Визираната по-горе идея на Херцен е едно от неговите гениални хуманистични послания към човечеството. Тя е станала емблематична за него като мислител, поради което е навлязла дори в сборниците с афоризми: "Ако хората поискаха вместо да спасяват света да спасят себе си, вместо да освобождават човечеството да освободят себе си колко много биха направили за спасението на света и за освобождението на човечеството" (Съставител Н. Добрев, "Мъдростта през вековете", 1993 г., с. 69). В романа си "Юноша" Достоевски иронизира онези, които "се борят" за "спасяването" на човечеството, а са жестоко равнодушни за нещастията на близките си. Интересно е, че подобно становище застъпва и Карл Попър, но той го формулира в принцип на равнището на екзистенциална хуманистична позиция: "РаботЈ за отстраняването по-скоро на конкретните нещастия, отколкото за реализирането на абстрактното добро. Не си поставяй за цел да създаваш щастие с помощта на политически средства. По-скоро се стреми да отстраниш конкретните страдания. Или в по-практически термини: бори се за ликвидирането на бедността чрез преки средства например чрез осигуряването на минимален доход за всеки... Бори се с неграмотността, както се бориш с престъпността... Избери онова зло, което смяташ за най-голямо и неотложно за обществото, в което живееш, и се опитай търпеливо да убедиш хората, че могат да се отърват от него" (Карл Попър "Някои проблеми на новите демокрации", 1993, с. 37).
За честта на нашата публицистика възражения срещу апологията на патриархалната ни изостаналост, от която "разрушителните елементи вътре в нацията набират сила и размах" (Т. Жечев), е имало, като едно от най-острите е на С. Радев. Той се възмущава от насажданата и във в. "Македония" в Цариград, и от пресата на революционната емиграция в Румъния до голяма степен неоправдана омраза срещу чорбаджийството, която окачествява смело като "сектантска", за да изтъкне колко отрицателно влияние има тя върху духа на нацията ни, явявайки се пречка за напредъка Ј: "Това обвинение (в предателство П.Т.) бе... постоянният вик на революционната българска преса в Букурещ. В чорбаджийството революционерите виждаха многоглаво чудовище, седнало на главата на българския народ и впило в него своите нокти. За тях думата чорбаджия значеше чисто и просто шпионин" ("Строителите на съвременна България", т. I, 1990, с. 30). Да се изключи от този "хор" на революционерите Ботев, най-пламенният противник на чорбаджийството, когато чорбаджията за него не е човек с добри или лоши прояви, а в творчеството му е единствено "изедник" , както го представя чрез карикатурния образ на Кир Михалаки в "Това ви чака!", е просто глупаво. Тогава би следвало да зачертаем стихове като следните: "... страшен беше хайдутин/ за ч о р б а д ж и и и турци" ("Хайдути"). Или: "Граби п о д ъ л ч о р б а д ж и я, / з а з л а т о т ъ р г о в е ц ж а д е н/ и п о п   с б о ж а л и т у р г и я" ("В механата"). И не само тях, а и много други стихове и пасажи в прозата му. Тогава би пострадала цялата поезия, цялото творчество на Ботев. А те са творения на гениален поет. В наше време е недопустимо повече манипулирането на литературното наследство на Ботев. Тогава? Тогава трябва да забравим "уроците" на тъй наречената марксическа критика, която от Ботевите недостатъци в политическите му идеи извличаше най-големите си политически дивиденти, за да утвърждава режима си. Като обявяваше Ботев за гений, тя, без анализ, без доказателства, по несериозна, научно неиздържана презумпция го обявяваше за идеолог и мислител от световен мащаб, което не е съвсем вярно. Б. Пенев е прав в творческия си портрет за Ботев, когато на няколко пъти ни обръща внимание, че за да почувстваме величието на личността и творчеството му, не трябва да се задоволяваме с "формулирането на Ботевите идеи и публицистични възгледи", а ни е необходимо "интуитивно проникване в неговия дух".
Изострено чувство за фалша в идеологията на бившия режим беше развил в себе си и го изразяваше в трудовете си ученият-историк Н. Генчев. Като е имал не на последно място предвид и идеологическите манипулации с Ботев, поради което категорично се противопоставя срещу невярната в същността си представа, че българската нация вече е родила или Ј предстои в най-скоро време да роди наши Шекспировци, Нютоновци, Айнщайновци, проф. Генчев заклеймява измамните абсурдни твърдения: "Същият идеализъм, плод пак на умора или може би на политическо шарлатанство, поражда и химерата, че една култура на нивото на адаптацията може да ражда световни духовни ценности. Само недоучени хора могат да внушават, че в България ще се появят величини като Аристотел, като Айнщайн и Шекспир... Разбира се, в интуитивните области на духовното творчество всеки народ може да има гении" ("Очерци. Социално-психологически типове в българската история", 1987, с. 172). Със здравия си разум и мъдра просветност Вазов още в началото на 80-те години на ХIХ в. на практика осъществява тази вярна мисъл, когато толкова убедително препоръчва в следосвобожденската ни култура, която е била на нивото на адаптацията, да се оценяват справедливо истински оригиналните творби, които тогава са били възможни най-вече в областта на литературата: "...науката не трябва да се пренебрегва у нас, но нейното разпространение не трябва да спира развитието и на отечествената литература. Науката е общо достояние на цялото човечество. Един народ може да има чисто свое нещо само литературата" (т. 19, 1979, с. 171). Изводът не е верен, но постановката на проблема през онзи исторически период е правилна.
Най-добрите интерпретатори на Ботев ни внушават оценката, която схематично може да се сведе до тезата, че въпреки недостатъците в политическите му идеи и публицистични възгледи Т о й е създал гениална поезия, че е поетическият гений на нацията ни. Т. Жечев чрез своите своеобразни интелектуални метафори в "Три опита за Христо Ботев" неслучайно употребява изрази от типа на този, че Ботев е "връстник на вековете" или "в поетическото съзнание на Ботев времето е раздвижена вечност, в което неповторимо съжителстват минало, настояще и бъдеще, със същата естественост и простота, както обръщението към майката, "мале" от първото стихотворение приема образа на родината, "родино мила" в последното ("История и литература", 1979, с. 58). С какво съдържание обаче са изпълнени тези "минало, настояще и бъдеще" дори у поетическия ни гений, доловил най-фините трепети на народната душа във времето на българското предвечерие на Освобождението? Отново ще задам въпроса случайно ли е, че и тримата ни възрожденски писатели П. Р. Славейков, Л. Каравелов, Хр. Ботев изпитват влиянието на руските революционни демократи? И то така силно, че това влияние поставя безвъзвратен знак върху цялото творчество на Каравелов, а П. Р. Славейков, според С. Радев, превръща в автор на "почти революционната статия "Две касти и власти", в която се апелира за "борба против гордата онази каста на чорбаджиите, да затрие нейната сила и нейното влияние, а с нея и всичките отровни зарази, що излизат от нея като из тяло изгнило, холерическо и към зло само настроено". Предосвобожденската епоха на нацията ни, най-възвишената еманация на която са Левски и Ботев, е време на невъобразими контрасти, в които съществуват едновременно анахронизми в духовно-религиозното ни съзнание, напомнящи идеи за едно хармонично, духовно извисено общество, които срещаме цял век по-късно например в книгата на Е. Фром "Да имаш или да бъдеш". И у Ботев може да се открие комплексът, характерен за изостаналите народи, които се поддават на илюзията, че направо от патриархалността могат да прескочат цялата тази възмущаваща ги (защото е отрицание на досегашното им сигурно, но на нисък етап битие) класова, капиталистическа формация, като направо "скочат" в безкласовото, според тях, хармонично и хуманно общество. Трудният проблем е, че такова общество трябва да бъде с висока материална и духовна култура, постигнати в предходното, капиталистическото общество. Ботев е драматично раздвоена личност, в която се съчетават възвишените духовни стремежи и вековните добродетели на народа ни, една необикновена чувствителност към българските тегла и страдания чувствителност, проявена в рядко, напомнящо нравствеността на първите християни милосърдие с влечение към утопични хуманни идеи, в които победата над социалното "зло" се представя понякога твърде просто. Но идеите на руските революционни демократи и парижките комунари за него остават нещо външно, без да променят нравствената му същност, инак той би убил скрилия се от четниците, треперещ от страх козлодуйски чорбаджия, и би запалил Борован, когато мъжете от селото се изпокриват, манкирайки от патриотичния си дълг. Тази трагична раздвоеност най-силно се чувства в "Моята молитва", като композиционно творбата е "разсечена" на две части: в първата част доминира, както правилно забелязва Вазов, едно "банално" безбожничество" по-скоро неволно, недостатъчно осъзнато, докато във втората част, в която няма "книжни" навеи, поетът ни трогва с готовността си за една в същността си Иисусовска саможертва:
Подкрепи и мен ръката,
та кога въстане роба,
в редовете на борбата
да си найда и аз гроба.
Прав е Ат. Далчев, когато съкровените хуманистични идеи и свещената саможертвеност на Ботев за народа ни определя като негова "религия", която е чужда на "мършавия аскетизъм" и в която "любовта към Бога... съвпада с любовта към хората, и то слабите, поробените и угнетените" ("Страници", 1980, с. 15). Ботев изпреварва далеч съвременността си с идеята и вярата си в човечността на Бога, една съвременна, модерна идея за религията на големите мислители на ХХ в.: той признава не бога на свещеното предание, чийто образ е подлаган векове на деформации от институционизираната църква, а "ти, що си в мене, боже мен в сърцето и в душата..." Ботев стига самостоятелно до съвременното научно схващане за религията, че в божията същност ние проектираме "най-доброто от своята човешка природа" (М. Скот Пек, "Изкуството да бъдеш Бог"). И ние виждаме как свещеникът-въстаник Катрафилов служи на козлодуйския бряг молебен, четниците и Ботев целуват свещената българска земя и отправят гореща и свята молитва колкото към християнския Бог, толкова към България.
Историческата наука категорично е доказала, че не Л. Каравелов, както манипулативно Михаил Димитров, изразявайки марксическата, тоталитарната гледна точка, твърдеше, а Ботев, включително и на страниците на в. "Знаме" се е опитвал да наложи идеята за доминантата в бъдещето въстание на четничеството, инициативността на емиграцията над подготовката на народните маси от революционните комитети вътре в страната, както е според тактическите предначертания на Левски, възприети от БРЦК (Крумка Шарова, "Българският революционен комитет 1875". в "Българско възраждане". Годишник, 1995, с. 121). Анализът на Ботевата личност, поезия и творчество ни разкрива, че той се е възприемал не само като наследник, но и като продължител на делото на идеализирания от него традиционен български хайдутин. Вазов пише: "Като гледа човек страшното увлечение негово от тия "горски пилета", дохожда до заключение, че Ботев, ако не е умрял бунтовник, щеше да умре хайдутин в Стара планина. Не знаем у кого да припознаем повече екстаз, повече ентусиазъм за балканските хайдути: у Раковски ли, или у Ботева? И за двамата тайнственият образ на хайдутина служи за вдъхновяваща тема" (т. 20, 1979, с. 39). Целият живот на Ботев доказва изразената от Вазов и З.Стоянов в биографичната му книга за героя идея. Но Ботев духовно многократно надраства хайдутина той става такъв, когато старите, препатили войводи са отдръпват от въстаническото движение, защото въпросът е бил вече за трагичния избор, изписан на знамето на априлци и ботевци: "Свобода или смърт". В статията си "Жив е той, жив е..." Пенчо Славейков се чуди: "Какво дири тоя в ъ л к при юнака?" В хайдушките народни песни гората и планината тъжат за загиналия юнак за Ботев това не е достатъчно, защото "този, който не се стреми към невъзможното, едва ли ще направи нещо забележително" (Мигел де Унамуно). Именно защото в живота е абсолютно невъзможно вълкът кротко да ближе раната на юнака, а самодивите сестрински да я превързват, тъй като те са във фолклора представени като коварни и зли същества, тъкмо заради това те трябва да обграждат загиващия, митически извисен до планетарни мащаби герой, както това идеализиране в космически план е било по силите само на древногръцката митология и литература. Никой български поет, включително Вазов и Пенчо Славейков, не е способен на такова невероятно, извънмерно митотворчество. А това е невъзможно, ако хайдутинът, българският "интелигент", както го определя сполучливо Вазов, символизиращ през вековете на Османското владичество несломимата борческа енергия на народа ни, неговата воля за свобода, за своята държавност, не е за Ботев вдъхновяваща тема. Така че Ботевата епоха в народното съзнание ни отвежда дори във времето преди завладяването на Балканите от османлиите, обхваща следващите векове, изпълва плътно няколкото десетилетия преди Освобождението и периодите след него, за да стигне до настоящето и се устреми към бъдещето.
Ботев и Вазов са почти съвременници, но изпитваме чувството, че те сякаш принадлежат на различни епохи, толкова дълбока е отликата между тях. Време е окончателно да скъсаме с рецидива да се поставя немотивирано Ботев над Вазов, да се изтъква превъзходството на първия над втория и то в аспекти, в които трябва да признаем предимството на Вазов, ако откровено, макар и с известна суровост, се изразим. В различни перифрази и досега у нас "битува" пролетарската съпоставителна между тях преценка на Г. Бакалов, в която повишаването на авторитета на Ботев е за сметка на принизяването на Вазов: "... специфичните идеи на Ботева онова, което го издигаше над общото равнище на интелигенцията и дори на революционната емиграция, неговите социалистически идеи не са пуснали кълн в душата на Вазова" ("Български писатели и книги", 1925, с. 3). Минко Николов в статията си "Ботев в идейния и поетически път на Вазов" (1956), като подлага на критика "буржоазното литературознание", че е акцентувало на "идейните им различия, на това, което ги разделя и противопоставя", преувеличава "Ботевото въздействие за оформянето на Вазов като поет патриот", приписвайки на Ботев Вазовия патриотичен и специфично социален борчески патос. Още като темперамент Ботев и Вазов са противоположни натури. Дори за Г. Бакалов, непрекъснато отправящ нападки към Народния поет, защото не приема идеите на социализма, той е "кроткия талант на мирното еснафство". Идейно-естетическата програма, която Вазов в ранното си стихотворение "Борба" очертава, е изцяло еволюционистична, в нея няма дори намек за революционно действие. Не е вярна, ако се съди по тази първа гражданска по дух творба, тезата поетът да се представя като някакъв "пълномощник" на народа, който никога не му се противопоставя, не влиза в конфликт с него. С дързостта на младостта Вазов го упреква в невежество и направо го нарича, употребявайки множествено число, "невежи". Идеята е просто изразена: "Мълчи, несмислений народе,/ що си останал жално сляп,/ всегдашен роб на труд и мъка,/ що от единът само хляб/ не мислиш друго, не познаваш.../ На по-високо се не предаваш!" Народът ни е останал "сляп", защото не може да се наслади "от нищо гиздаво, прекрасно", не е знаел "що си бил от по-преди", "от нищо свето, идеално,/ ни от високо гениално ти не разбираш..." Явно е, че Вазов се бори за духовно-нравственото и художествено-естетическото израстване на българския народ в тази творба. В същото ранно стихотворение "Вярата ми" поетът е още в плен на илюзиите на своята младост, дори на една детска набожност, бленувайки с отворени очи за свят, в който хората, без да водят люти борби помежду си, ще постигнат съгласие и ще заживеят мирно и щастливо: неговата вяра е, че "завист, раздори, тез вехти злини... щат някога мълком сами да изчезнат". Ботев в сатиричното си стихотворение "Защо не съм?..." отрича тази вяра, намирайки я противоестествена на природата на човека и народите: "Но защо не съм и Вазов,/ "вярата" си да възпея:/ че ще стане вълк овцата,/ а певците като нея?!" Овцата няма да стане вълк, нито вълкът овца, но в историята на човечеството единствено нравствената революция, породила световните религии и най-вече християнството, променя духовността на човека, облагородявайки го вътрешно, истински, като го издига над животинското в него. Но Вазов разбира скоро ненавременността на тези чувства и настроения, затова приема революцията, но в един свой, който е нравствен, бих казал дори християнско-религиозен ракурс: за него въставането против "тирана" е "този в мен скритий пламен небесен". Прав е Т. Жечев, че "динамиката на Вазовото поетическо и прозаическо творчество сякаш улавя и следва пулсациите на вътрешния национален живот, самата тя е неизменна част от отзвук на тоя живот". В борческия патриотичен патос на Вазов, каквито и стремглави висоти той да достига, винаги се долавя и една втора "мелодия", която съпътства грандиозно-героичната тя е миньорна, задушевно трогателна, сърдечно човешка, в нея се проявява онова топло, състрадателно чувство, което е покълнало под топлите грижи на майка му и в атмосферата на една пламенна набожност, която ни покъртва ("Старата икона").
Суров е животът на хъшовете, за да оцеляват, те се принуждават да вършат по-леки или по-тежки престъпления, наказуеми в която и да е държава. Но въпреки мизерните условия и даже засилващата се при някои духовна деградация (Мравката), страданията, които просветляват и извисяват духа у най-нравствените и издигнатите от тях, се преобразуват в състрадание и милосърдие, характерни за истинския християнин. Затова ние благоговеем пред образа на Странджата, възприемайки го като светец на националната ни революция. Не е било достатъчно Вазов да ни го даде в ореола на страдалец, напомнящ с героично-трагичния си живот мъченик от православно-християнския ни календар, но и забележителната му реч, с която помирява готовите заради незначителен повод хъшове, измъчени от несретния си живот, да влязат в кървава саморазправа, е слово в същността си съкровено човешко, християнски смиряващо и всеопрощаващо: бедни като първите християни, хъшовете не проливат кръвта си за пари, къщи, имот, а за да изпълнят своята "света длъжност към отечеството". Грешат онези литературоведи, които считат, че в "Под игото" Вазов разкрива националната ни революция само като политическа по характера Ј, а не осъзнават, че Патриархът на литературата ни поставя ударението повече върху нравствения Ј аспект. Защото конкретните исторически събития като факти избледняват с времето, трайното, вечното е в духовността на един народ. Ето защо тук образът на професионалния революционер е по-скоро щрихиран чрез няколко дръзки, свободолюбиви прояви и една забележителна реч на Тодор Каблешков на комитетско събрание в Бяла черква, докато пред духовния ни поглед Вазов държи с любов да ни рисува преди всичко нравственото израстване на възрожденския българин. Затова глави като "Гост", "Радини вълнения", "Представлението", "Тлъка в Алтъново" най-силно ни въздействат. Забележителното у Народния поет е, че той като чувствителен сеизмограф долавя основните тенденции на предосвобожденската епоха, за която е характерно най-първо едно пречистване на традиционното ни православно християнство от простонародната принизеност, утилитаризма и паганизма, характерни за средновековното ни "битово християнство", и извисяването на основни религиозни идеи, преди всичко на идеята за изкупителната за човечеството драма на Христос, с което се предшества и борбата за независима българска църква, и тази за политическото ни освобождение. В образа на Левски Вазов показва във висш синтез тези позитивни тенденции, затова в одата монологът на Левски има изключително важно съдържателно и композиционно значение. Гениална е Вазовата идея историческите личности в "Епопея на забравените" да представи като християнски герои, дори и когато те не отговарят напълно на религиозния канон, защото така той приобщава особено резултатно и динамично нацията ни към европейската християнска цивилизация. В този дух е изграден и образът на Бойчо Огнянов от "Под игото". За разлика от Каравелов и Ботев, Вазов осъзнава съдбовната роля, която във Възраждането ни играе чорбаджийството, рекрутирането от почти изравнената социално-икономическа за векове българска маса на едно по-предприемчиво, по-богато, по-самостоятелно, често и с по-будно национално съзнание съсловие. Интуитивно "Патриархът" стига до истината за това съсловие, изразена от Хр. Гандев, който, отбелязвайки, че посочените преди това недостатъци "са присъщи на нравите на времето и не характеризират специално чорбаджийството", обобщава историческото му значение: "1) то е затвърдило постепенно у българите убеждението, че техните общини могат да се управляват и без пряката намеса на властите, и 2) създало първите търговски капитали, с които е подкрепяло стопанското развитие на една новозараждаща се обществена категория еснафството" ("Проблеми на Българското възраждане", 1976, с. 196). В "Под игото" Вазов достига непознати преди това в литературата ни висоти в издигането на нравственото начало в духовността на нацията ни и чрез пресъздаване на положителни образци Огнянов с готовността си за саможертва е разгърнат като образ на християнски герой, Лалка носи убедително чертите на българска Богородица, бай Марко е образец на непоколебима християнска вяра и трезвеност; драматично възприел народното дело, той му е безусловно предан, и чрез задълбочена критика на още неразвитото ни национално съзнание, поради което въстанието се оказва като въоръжена акция "недоносче", въпреки че обективно му се признава значението на политическа победа. Вазовата философия на историята ни в тази творба и в творчеството му въобще е забележителна. Ще отбележа, че "Под игото" съдържа сериозна авторова критика на националноосвободителното ни движение например отрицателното отношение на Л. Каравелов към духовенството ни е не само изтъкнато, но и сатирично порицано. В образа на чорбаджи Юрдан, освен отрицателните характеристики на героя, е застъпена и една правдива критика "от дясно" на патриотическото движение.
След Ботев и Вазов Пенчо Славейков е също епоха в българската духовност. Много може да се пише за приемствеността на Пенчо, особено с Вазов. Защото основните линии в творчеството му продължават тенденциите, застъпени и детайлно разработени в литературни творби от Народния поет, тъй като отрицанието на Вазовската традиция е диалектическо, творческо. "Европеизирането" на литературата и културата ни не започва от Пенчо Славейков, в него голям дял имат и старият Славейков, Каравелов, Ботев, и съвсем определено Вазов, който придава мащабност на процесите. Д-р Кръстев е писал, че любовта на Огнянов и Рада не била "българска", защото българските моми не умеели така, както Вазов ни го представя в романа, да обичат "да гледат с чуден поглед, който прониква в сърцето" и "да се галят" както европейките. Е, Вазовото творчество им помогна да придобият и този европейски чар. Значи Вазовото "европеизиране" е толкова органично, че е станало национално по дух. Неправилно е да се счита възрожденското общество за тотално патриархално, в каквато грешка изпадат някои литературоведи, поради което на героите в това творчество им се отрича правото да бъдат личности. Във Вазовите герои ние откриваме персонаж, в който се отразяват чертите на индивидуалности в прехода между патриархалността и буржоазно-демократичното общество същите социални и културни процеси са по-завършени при Славейков. Разликата между тях е в това, че в отношението между обществото и личността Вазов поставя ударението върху общността, докато за Славейков, както е според афоризма на Гьоте, "най-важното благо на хората е само личността". Разкъса ли се обаче тази органична социална връзка, както е в "Кървава песен", в поемите за "свръхчовека", Пенчо Славейков престава да създава естетическо пълноценно изкуство, защото в него започва да се налага умозрителността. Оттеглилият се от обществото, презрелият "врявата на деня", каквато ситуация Пенчо Славейков счита за най-достойна от морална и естетическа гледна точка, може да притежава много по-развити социални чувства, ангажиран с екзистенциалните проблеми на своята личност, отколкото онзи поет, който продължава да живее и да споделя предразсъдъците на обществото. Пенчо Славейковият индивидуализъм не е бягство от хората, не е антихуманен, а е дълбоко човечен. Важна е една забележка на Т. Жечев: "Интересен проблем е как Пенчо Петков Славейков успя в поезията предимно не там, където беше умът му, в идеите на своето време, с поемите за свръхчовека и т.н., а когато твърдо стоеше на своята почва, когато интерпретираше нравствените проблеми на нашия народ и опираше своите песни на нравствени понятия на този народ, изработени във вековете, в поеми като "Бойко" и "Ралица", "Неразделни", "Коледари". Още повече, че цялата философия на тези поеми, на тази лирика е антииндивидуалистична. При това и стихът на Славейков в тази обработка на народни мотиви е друг, лек, напевен, не е така чепат, както в голяма част от другото му творчество, няма я тази тромавост и абстрактност на философските поеми" ("Въведение в новата българска литература", с. 207). Не можем да признаем Пенчо Славейков за голям български поет само като автор на творби с обработка на народни мотиви, като изключим най-яркото и силно в поезията му. Защото "тромавост и абстрактност" не са най-характерното особено във философските му поеми "Симфония на безнадеждността" и "Микеланджело", където идеите за доминантата на ирационалното като витално над рационалното като антивитално, за разума не като господар, а като зависещ от несъзнаваното в духовността на човека и за правото на личността за избор на свой път в служба на обществото, в борбата Ј за прогрес са овладяни, най-важното условие за създаването на истинско, голямо изкуство при наличие на талант и воля за творчество. П. П. Славейков в стихотворението "Висота" ни сочи за идеал смирението на епохалната творческа личност, която, завоювала огромни хоризонти в духовността на своя народ, копнее "за висотата на бедний труженик, вживян в спокойствието на душата и на твореца упован" копнее духовно да се слее със своя народ.
Един осъществил се копнеж, който прави и от тримата (Ботев, Вазов, П. П. Славейков) изключително големи наши национални поети.

Никола Начов
(18591940)
ПЪРВИЯТ УЧИТЕЛ НА ВАЗОВА
ПО СТИХОТВОРСТВО

През учебната 18671868 г. шестнадесетгодишният Вазов бил пратен в Калофер да изучава гръцки език при учител Ботя. В същото време той бил и учител в малкото училище. На следнята учебна година отишъл в Пловдив да продължава учението си при Я. Груев.
В Калофер Вазов e бил заведен от неговия съгражданин Спас Съйков, учител в тамошното училище още от 1859 г. и един от първите ученици на Юрдан Ненов в Сопот. И двамата живели в училището в учителската стая на долния етаж. За Съйков Вазов ни е дал тези кратки, но интересни забележки.
"Съйков пише той, по хладност, въздържателност на характера и по флегма, беше съвършена противоположност на Фингова1 . Къс човек той носеше дълго палто и дълга пръчка, верен на преданието на сопотското училище... Той беше и стихотворец. Пишеше гладки стихове и ги четеше с тих напевен глас. Аз ги слушах с голяма наслада... Често нощя, в просъница, аз отварях очи и го виждах станал на леглото и по бели гащи, при свещ, че скърбуца с перото по една хартия положена на нозете му, сегиз-тогиз броейки на пръсти с тайнствен вид. Ние тогава трябва да сме наумявали сцената в Борис Годунов, когато подстрижникът Гриша Отрепев съзерцава от леглото си със страхопочитание отца Пимена, пишещ летописа си..."2
Кога Съйков е изучил стихотворството, или пък кому от тогавашните малобройни българи стихотворци е подражавал неизвестно. Нека добавя, че по-рано (18541860) в Калофер бе учителствал и друг стихотворец Сотираки (Спас Зафиров), автор на една еротична песнопойка: "Българска гусла" (Цариград, 1857 г.). Eдна година (учебната 18591860) Зафиров и Съйков били другари в Калоферското училище. Може би тогава първият е повлиял на втория да пише стихове, като той се е възхищавал от "Българска гусла" с безвкусни подражания на гръцки стихотворения. Зафиров преподавал в Калофер гръцки и френски.
Още в Калофер Вазов, според признанието му дружейки със Съйкова, познал сладостта на музикалния стих и намислил да се опита и той да пише стихове. Освен това, той, момък интелигентен и любознателен, имал случай да надзърне в богатата училищна библиотека в Калофер, в която се намирали и съчиненията на Ломоносова, Державина, Пушкина, Лермонтова, па и на Волтера. На следнята уч. година в Пловдив Вазов имал за учител, пак по гръцки и френски, Зафирова, чиято "Българска гусла" бил изучавал науст.
В Калофер щастлив случай тясно сближил двамата съграждани Съйкова и Вазова, но не с еднакви дарби, със свещен огън у гърди. Единият, галено чедо на музите, отсетне имало да стане знаменитост, а другият да остане до края на живота си скромен, неизвестен учител; единият да свещенодейства в храма на Аполона, а другият да бъде прост клисар.
На двете малки момиченца на Съйкова, удавени в река Луда Яна, Вазов посвети стихотворението Д в е с е с т р и, което начева тъй:
Те бяха малки и двете красни...
За обич само души безстрастни,
Игриви, мили, кат птички будни,
За смях готови, с усмивки чудни и пр.

(Статията е публикувана във вестник "Мир", бр. 6145/11 ноември 1920 г., с. 1.)

Цветанка Неделчева
КОЙ Е НИКОЛА НАЧОВ?

Никола Енев Начов е роден на 20 септември 1859 г. в будния подбалкански градец Калофер.
През 1866 г. Никола се записва ученик в Калоферското четвъртокласно училище при даскал Ботьо Петков. През 1875 г. постъпва в прочутата Априловска гимназия.
На 1 май 1876 г. в Габрово избухва въстание, което войската на Фазлия паша жестоко потушава. Затворена е и гимназията.
Никола Начов става чирак при един търговец в Пловдив, като същевременно изучава воденето на търговски книги. Там го заварва и Освободителната война.
През 1879 г. Никола Начов е в III клас на Пловдивската мъжка гимназия. Негови учители са Петко Р. Славейков и Петко Каравелов. Тук Начов започва книжовните си занимания и пише своите "Писма из размирената българска земя".
През 1884 г. завършва гимназията. Липсата на средства не му позволява да продължи образованието си. Назначен е за главен учител в третокласното смесено училище в Перущица, а по-късно за преподавател по български език в Садовското земеделско училище. По това време излизат от печат учебниците му: "Кратка геометрия за началните училища" (Пловдив, 1886 ) и "За повдигание числата на квадрат и за вадени квадратний корен из тях" (Садово, 1887), научният труд, "Библиографически преглед на нашата математическа литература от самото Ј начало до края на 1886 г." (1889, "Искра", кн. IV) и първият му разказ "Трима гости в една вечер" ("Искра", кн. 5). През 1891 г. Никола Начов е назначен за учител по български език в Първа софийска мъжка гимназия. От 1904 г. до пенсионирането си той е учител в IV Софийска народна прогимназия. По време на тежките следвоенни години Начов е принуден да постъпи на работа в Университетската библиотека (19221928 г.). Дори на около 70-годишна възраст, след работния ден той се отдава на своите творчески занимания.
Голям дял в творчеството на Никола Начов заемат белетристичните му произведения: разкази, пътеписи, спомени и повестите му: "Бунтовници" (1898), "Дядо Генко Севдата в София" (1902), "На Царевец" (1907).
Творбите на Начов: "Писма из размирената българска земя", "Из размирните времена в Пловдив" и "Жертвите", отразили отминалото време на борби и страдания, са вълнуващ художествен документ за героичните дни на Освобождението.
С произведенията си: "До Юмрукчал", "Из Родопите", "От Садово до Голямо Белюво", "До Търново и назад", "До Панагюрище", "Пак до Юмрукчал", "До Бруса и назад", той е един от първите български писатели след Освобождението, създали традиция и дали вярна насока за развитието на пътеписа в нашата литература.
"Благодарение на "Спомените" на Никола Начов имаме сведения за вътрешния живот на стария град Калофер пише Иван Хаджийски в "Бит и душевност на българина".
Не могат да не се отбележат и историческите му трудове. Особено го привлича епохата на Възраждането. Плод на издирвания и огромен труд е книгата му "Калофер в миналото 17071877", С., 1927 г. "Начов е събирал в течение на десетилетия разпръснати печатни сведения и устни показания за стария Калофер, за да ни даде такава една изчерпателна характеристика, която обгръща народонаселение, топография, поминък, османско управление, културен живот и революционни движения" пише в рецензията за книгата Михаил Арнаудов ("Бълг. мисъл", г. VII, 1932, кн. 3, с. 214).
Никола Начов е биограф на своя велик съгражданин Христо Ботев и издава няколко книги и статии, посветени на него. Между най-значителните му исторически трудове са книгите: "Бачо Киро Петров", "Из ръкописите на Еня Хр. Кърпачов", "Спомени на Мито Анков за размирните години 18721878" и др.
Фолклорните трудове и изследвания на Н. Начов: "Екскурзия из нашата народна поезия", "Студия върху стихосложението на нашите народни песни" и "Мара бяла българка в нашия народен епос" са значителен принос за развитието на българската фолклористика.
Той е изтъкнат наш библиограф. С монографията си "Новобългарската книга и печатното дело у нас от 1866 до 1877 г." се изявява като историк на българската книга.
Представата за твореца Никола Начов допълва и книгата му "Стихотворна сбирка", която книгоиздателство "Факел" издава през 1938 г. под псевдонима Нанчо Донкин. В нея той помества и стихотворението си "Ивану Вазову (по случай 25-годишния му юбилей)", в което изразява почитта и преклонението си пред него.
"Начов е връстник на Вазов, негов почитател и другар" отбелязва Яна Язова ("Литературен глас", бр. 484, 9. Х. 1940).
Никола Начов е историограф и народовед. Той е дописен член на Българското книжовно дружество от 1884 г. През 1904 г. основава Калоферската културно-просветна дружба в София.
През 1906 г., макар и със средно образование, Никола Начов е избран за "действителен член на Българското книжовно дружество" , което през 1911 г. се преименува в Българска академия на науките. Така че той всъщност е академик на БАН. От 1917 г. Никола Начов е член на Съюза на българските учени, писатели и художници.
Никола Начов умира на 29 септември 1940 г. Погребан е в родния си град Калофер.

Иван Вазов
Из "НЕОТДАВНА"
(лични и исторически възпоминания
от събитията в 1876 година)

Беше 1876, април 23.
Почти 6 години оттогава.1 Каква развълнувана пролет беше! Събитията, едно от друго по-нови, страшни, потресаващи, с необикновена скорост се следваха, сблъскваха, надпреваряха. И сега, като поискам да приведа в ред тогавашните впечатления, аз се сбърквам пред тяхната разновидност, гъстота и причудливо групиране. Колкото повече се вдълбочавам в тях, колкото повече си търкам челото, толкоз повече в паметта ми се съживяват по-нови образи, по-други представления, както словата върху една написана със симпатическо мастило хартия, която нагряват. Действително, пролетта беше размирна, небосклонът беше пълен със зловеща бурност, сърцата със страх, душите с ожидание. Бяха настали дните. На 19 април Панагюрище бе дигнало знамето, на 20 въстана Копривщица, подир 6 часа възмути се Клисура!... Очакваше се още... Думите ставаха дело, мечтата действителност. Задими се пожарът, който Левски беше подготвил, Каблешков запалил, Бенковски раздухал!...
Аз пътувах с талига из Стремската долина, по направление на Средна гора.
В селото, което оставях, нямаше въстание. Имаше само решение за съпротивление, което просто значеше: мируване... Бунтът прибърза с десетина дена преди срока и тая преждевременност на избуха причини първото смайване, първото колебание: то беше една първа несполука! Такова положение на бездействие държаха и повечето градове и села. При това, турската власт, която досега присторено дремеше, реши да действа и хвана да лови. Двама конници пристигнаха от Карлово за мене... Опасността беше неминуема. През нощта един предан приятел ми достави тескере на мое име и с неверни очертания! Също и кола. Тия средства представяха ми едничък и печален шанс за избавление... Аз бягах слепешката към Пловдив, без да знам какво ме очаква там и дотам.
Макар че тоя ден имаше пазар в ближния град, но селяни из пътя не се срещаха. По всичката си дължина пътят беше пуст и мъртъв. Никакъв прашец от кола не се вдигаше, никакво добиче или човек не се мяркаше по него. Гарваните само се виждаха накацали на купове, като чер пласт, на някои зеленини, или се повдигаха на облак, грачеха кресливо и пак се спущаха на друго място. Но тяхното присъствие не оживяваше, а правеше още по-пуста местността. Понякъде стърчеше сред полуизораната черна нива като скелет някое изоставено рало, което навсуе очакваше орача си... Нямаше жива диха.
Наляво и надясно, по полите на Балкана и на Средна гора и в долината между тях, се тъмнееха, обрасли в плодовити и шумести дървеса и украсени с високи тополи, многочислените цветущи селца, които личеха отдалеч само по белите си нови черковки! Уви! Когато ги видях втори път пак, те представляваха картина на разорение; градежите и плетищата им рухнали и изгорели, градините им изсечени, черквите без покриви и остали с неправилно разсипани, почернели от огъня зидове!...
На юг от светлите зеленини на пашите се лъщеше бистрата като сълза и шумлива Стрема.
Между туй каляската се търкаляше монотонно по песъчливия и прокопан от пороя път, като се друскаше непрестанно и поваляше ту на една, ту на друга страна...
Кочияшинът, турчин с благодушно лице, пляскаше от час на час с бича си по костеливите гърбове на конете.
Той беше угрижен и мълчалив. Мълчах и аз.
Но най-после помислих, че е добре да проговоря с него. Мълчането му ми вдъхваше безпокойствие, при всичката добрина на лицето му. Аз си увих цигара и му поисках огън. Той чак тогава се обърна към мене, погледна ме, бръкна в пояса си и ми подаде паливото.
Осман ага, защо сме се умълчали?... Кажи нещо? захванах аз.
Той се извърна пак, удари дваж конете, изяхка ги и каза спокойно:
Какво има по вас?
По нас?... Нищо отговорих с притворна разсеяност. Но аз се убоях тая минута от изпитателния му поглед. Впрочем, той се не извърна.
Изведнаж видях, че ние вървяхме не из общия път. Ние вървяхме из един друг, непознат мене път, който отиваше малко на югозапад, към едно непознато село, турско, защото виждах ниската му мечет. Аз се разтревожих.
Осман ага викнах бърже, ние сме сбъркали пътя, не е тоя пътят!
Ние ще излезем пак на главния път, но тоя път не е каменлив, конете се не уморяват отговори той, като си палеше дългата цигара.
Аз трябваше да се покажа задоволен от това обяснение. Защо ме закарваше Осман в това турско село? дойдоха ми триста ума.
Полето беше широко, но пусто. Нямаше жива душа.
Неволно погледнах назад дали не ме следват. Никой нямаше из пътя. Влезнахме в селото. Името на това село не зная, нито сега пък мога да си го представя кое е и де е. То състоеше, като всичките турски села, от няколко хижи, покрити с ръженица, накръстосана с вейки, с безкрайни дворове, обградени с ниски плетове и пълни с шумести дървета, с високи бурени и пущинак. По някои комини стърчаха на един крак червеноклюнести щъркели, които клепаха звънливо и смущаваха мъртвешката тишина на селото. При трещенето на талигата някои стари безобразни були, които шетаха в дворовете си, бързо грабваха и се намятаха с някакви си избелели и нечисти дрипели и се скриваха в дупките си от погледа на чужденеца. За да успокоя тяхната подплашена целомъдреност, аз се сгуших в най-дълбокото дъно на колата.
На площада седяха на търкало, въз зелената трева, около петдесет души турци стари, млади и деца. На всичките в ръцете бяха разни оръжия, едни точеха големи ножове, прави или прикривени, други търкаха с парцали пушки и пищови, други лееха куршуми на един малък огън. Всичките бяха заняти с тия смъртоносни оръдия... Зловещи изражения покриваха дивите им лица и когато съгледаха приближаващите се кола, всички спряха работата си и вторачиха злобни мъстителни погледи в мене. Аз помислих, че Осман коварно ме докара тук, за да стана първа жертва на фанатизма им... Няколко души пресрещнаха колата и погълчаха нещо с Османа. Мисля си, че те го питаха не ида ли от размирените села. Вероятно той ги успокои, защото те му пожелаха с а а д е т л е н   и се върнаха към купа. За последен път си посрещнах погледа с тия кръвожадни човеци и отминах напред.
Уви! Те бяха бъдещите башибозуци, които щяха да увеличат сганта на   Т о с у н   б е я.
В тоя куп се криеше гибелта на Клисура.
Но аз тогава не мислех това. Всички вярвахме в успеха на светото дело. Въодушевлението беше толкова голямо, надеждите бяха тъй тъмни и пленителни! Кой можеше да отрече тогава нуждата на въстанието, сполуката на борбата? Градовете и селата бяха готови. Желанията, стремленята, надеждите на всички тогава се сливаха в един фокус. Един общ дух вееше навсъде... Неуморимият Каблешков до него ден тичаше като в полуда, проповядваше, учеше, обещаваше, застрашаваше, заклеваше, гореше сърцата и омайваше духовете, провеше чудеса: жените преобръщаше на мъже, мъжете в юнаци, търпението в гняв, вилите и косерите в оръжия; той беше вред! Огненото му красноречие побеждаваше маловерието, прогонваше малодушието из сърцата, както вятърът мъглата, възкресяваше пред удивените очи на слушателите си цели идеали... Уви! И всичко това величествено здание, което той със своите сподвижници въздигна, създаде, трябваше да рухне подир малко на прах пред ужасната действителост!... По жестоката ирония на съдбата тези, които с възторг слушаха неговите възвишени и патриотически проповеди, трябваше в нещастието да го прокълнат, него, виновникът на светото движение, мъченикът на светата идея... Той умря в забвение и не остави име в сърцата, нито гроб на земята!...
II.
Каляската продължаваше да се търкаля към Средна гора. Осман удряше по-често конете, които пристъпяха вече тежко, защото пътят ни беше през едни изгубени мочури, из които се разнасяха в пущинака хиляди крякания от жаби... Дълго ние се тътразихме из тия непроходими места. Беше явно, че кола с коне оттука никога не бе минувала. Аз разбрах най-после, че добрият Осман нарочно беше избрал тоя един вид път, за да избегне от възможното нападение на въстаници. Защото, трябва да кажа, в тая критическа минута неизвестността и страхът бяха общи.
Още един час ние пълзяхме по песъчливите и просечени изданки на бърдата и зад Баненския мост ние излязохме на шосето. Пустинният проход, който се простира оттам до селото Чукурли, ние изминахме в дълбоко мълчание. Селото Чукурли се намира на южния край на прохода, в един безводен дол. Това село, доволно кичесто, се отличаваше с жителите си: мъжете там ги сматряха за хайдушка порода и юнаци, а жените хубавици. Но тоя път аз не видях ни едните, ни другите. Селото беше пусто. Едничката кръчма, която беше открита, се вардеше от един белобрад полусляп старец. След малко почивка ние пак потеглихме и къде пет часа видях ясно хълмовете при Пловдив, че се чернееха и очертаваха в тъмния фон на Родопите.
Какво ще бъде това там, дето пуши? попита ме внезапно Осман, като ми сочеше надясно нейде в широкото поле. Аз погледнах внимателно.
Трябва да е огън, чорбаджи! прибави той.
Огън ли? И аз си извадих главата из колата, за да видя по-добре. И, наистина, на доволно далеко разстояние се издигаха на две места големи черни стълпове дим, които се точеха вертикално до известна висота, па се пръскаха по вси страни на облачета.
Това беше пожар. Горяха две села.
Осман удари силно конете и те хукнаха като пощръклели. Той бързаше, бързах и аз към Пловдив, но пътят се не скъсяваше и Пловдив се не приближаваше. Знаят всички, които са идвали откъм Средна гора за Пловдив, колко се види дълг и нескончаем пътя, най-паче от Чирпали до тоя град. Вървиш, вървиш и тъмните могили нито се уголемяват, нито проясняват: сякаш че малкото пространство, което те дели от тях, колкото го минуваш, по-широко става. За нас обаче тоя път беше твърде мъчителна измамата на перспективата. Между това на хоризонта се появиха и други пушеци и полето заприлича на вулканическо землище, дето подземният огън издиша из някакви си отвърстия...
Поспряхме на Чирпалийнския хан.
Кръчмата и вратите на двора бяха заключени. Никакъв шум от селото. Една селянка до кладенеца плачеше и викаше уплашена. Като видя Османа, който караше конете си към кладенеца да ги напои, тя се спусна при него и захвана плачешком да го пита на български:
Аго! Какво ще стане с нас? Кажи ми какво да правя!
Не плачи, не плачи, невясто, няма нищо отговори Ј Осман по български.
Като ме съгледа в колата, селянката приближи до мене все плачешком.
Чичо! Ти пҐ знаеш... Кажи ми, наистина ли има сеч? Тая нощ всичките избягаха из село... Селото е запустяло, няма жив човек... Всичките бегаха... Само аз съм остала и не зная какво да правя! О, божичко! О, майчице! викаше тя, като си отриваше сълзите с краищата на забрадката си. Чичо, наистина ли има сеч? Ами кажи ми, какво да правя?...
В утешение ней аз не можах, освен да повторя думите на турчина, думи студени и безчовечно лъжливи! Как! Селата горят, светът бяга, а тя да бъде спокойна и да не плаче! Какво щеше да стане подир малко тая бедна българка? Какво я очаква? Тя питаше какво да прави! Тя, жена, искаше помощ.
А къде отидоха вашите селяни? питах аз.
Бегаха, бегаха! Всичките се махнаха и мене сама оставиха... Никой не ми обади ази съм спала! Ох, божице...
Аз внезапно помислих да я прибера в колата и да я оставя в града... В туй време се зададе с конете от кладенеца Осман. Лицето му се беше променило и лишило от прежните добродушни черти. Той хвърли въз мене, после въз селянката суров, фанатически поглед и взе да впряга конете. Додето мислех как да му предложа да се съгласи да вземе в колата селянката, той ненадейно се метна на седалището си, като измърмори сърдито:
Хъъ... Да вървим, да вървим... И шибна конете и каляската се понесе.
Селянката плачеше зад нас...
Сърцето ми се свиваше силно... Аз чувствах съвестта си неспокойна, аз чувствах, че трябваше да направя нещо за тая клетница и не направих.
Изведнаж Осман засили конете.
Пред нас, на петдесет разкрача, се появиха около петима конници черкези; те идеха из нивята без път, дойдоха до рова на шосето, навалиха се с ниските коне, минаха го, излязоха на самото шосе. Осман хвана да шиба силно уморените си коне, без да обръща внимание на идещите черкези. Аз бях в критическо положение. Нямах нито оръжие да се браня, нито възможност да избягна. Черкезите идеха, като шибаха с бичове непрестанно конете си. Когато се срещнаха с каляската, някои от тях надникнаха къде прозореца и изгледаха. Било че ме взеха за турчин, било че селянката със своя плач им привлече вниманието, те отминаха бърже и препуснаха пак. Чини ми се, че чувах уплашения вик на селянката, вик отчаян, зверски.
Чини ми се, че го чувам и сега...
Свечеряваше се. Тъничка мъгла падаше на полето. Пловдив още не се освещаваше, но на запад хвана да се освещава пространното поле. Огньовете се не виждаха: виждаше се само з'арата им; въздухът беше там червеникав, на места червенината ставаше по-силна и по-силна. Пожарите, значи, траеха. Кой запали тия села? Какви бяха тия села, дето ставаха жертва на пламъците? Български или турски? Дали въстаници или турци нападаха? Във всеки случай, аз вярвах, че творителите на пожарите бяха българите. Помня, че по наставленията на апостолите във всяко българско село трябваше да се запалят по няколко къщи, когато удари часът на въстанието... Това беше в програмата. Пожарът щеше да бъде знак за тревогата, началото на самоотричането и на жертвите... По мръкнало влязох в Пловдив.
III.
Още от пръв поглед познаваше се, че в града ставаше промяна. Някакво смущение владееше. Дюкените се затваряха или бяха затворени вече. По улиците рядко се срещаше християнин. От двете страни на тесните кални тротоари се точеха цели върволици от турци, въоръжени от главата до петите с пищови, револвери, дълги и къси ятагани. Мюсюлманското население беше развълнувано, уплашено, разярено. Те се срещаха, сбираха, раделяха, сновяха назад и напред. Понейде си, в някой ъгъл, в някоя сляпа улица бяха се събрали на купове и си шушнеха. Това движение следваше до самия мост. Мога да уверя, че всичките лица бяха изпокривени от злоба, всичките погледи засветлели от кръвожадност. Това щяха да бъдат башибозуците на Хафъз паша. Мостът беше пълен със свят! Но ни един българин или грък не забелязах. Помня какви зверски погледи хвърляха към мене тия фанатици, когато се принуждаваха да се отбият пред талигата. На всяка минута си мислех, че ще видя някоя ръка да ме изтегли. Калдъръмът на моста гърмеше яката, Марица се синееше отдясно, отляво се чернееше. Шумът Ј беше глух и плачевен, както е и днес. Скрит в дъното на каляската, аз се потаях... Колелата страшно трещяха вече по камъните на дългата и запустяла У з у н ч а р ш и я. На всяка минута тази улица ставаше по-глуха и по-безжизнена. Беше тъмно, когато достигнах до гостилницата К а ц и г- р а. Пристигнах тъкмо навреме. Едвам успях да сваля от колата пътното си ковчежче, големите пътни врата на гостилницата се затвориха с трясък и веригите злобно дръннаха. Портата беше заключена, подлостена, свързана. Наобиколиха ме тозчас приятели и познайници, взеха да ми задават хиляди въпроси, за новини откъде нас. Аз съгледах, че те не бяха усърнали, не бяха уплашени; бяха само безпокойни, но весели. Когато им потвърдих новината за действителността на размирицата, те се въодушевиха, поръчаха да донесат ракия, хванаха да изливат чувствата си в буйни и разпалени изражения, защото надеждата крепеше всинца ни. Разказаха тогаз за похода на пазарджишкия каймакамин към Панагюрище. Той бил разбит и се връщал посрамен. Въстаниците завзели горите и проходите. Бунтът ще се простре. Тая нощ Пловдив ще бъде запален. Богаташите пренесли съкровищата си в Куршум хан, за здравина. Турците са съвършено уплашени. Войска няма да дойде от Цариград. Мостът на Търново Сеймен разрушен с динамит и въодушевление!...
Беше съвсем тъмно.
От улицата не пристигаше никакъв звук. Изведнаж гръм от топ! еднаж, дваж, триж! Въздухът заехтя, стъклата зазвънтяха.
И пак тишина.
Що е? всички стреснати запитахме един другиго. И замълчахме.
Чакайте, вижте! каза един от другарите, изправи се и взе да гледа внимателно на изток.
Всички гледахме.
Пожар! извика някой. Действително, на източна страна от гостилницата, над самата ограда на двора, светнаха изеднаж червени пламенни езици и се разхвърчаха из черния гъстък дим милиони искри. На всяка минута пламъкът се разширяваше, възвишаваше и огряваше белите зидове на двора. Вятърът раздухваше и разклащаше живите му островърхи клонове, които се мятаха, лееха, лижеха на вси страни. Целият въздух беше осветлен.
Ето, захвана се прошушна един.
Да прошушна други.
Пламъците повече и повече излизаха нависоко и тяхното пращене и фучене стигаше до ушите ни.
Но никакъв глас, никакъв вик не се обаждаше. На улицата нямаше никой. Тишината беше страшна всред тоя многолюден град. Сякаш всичките жители бяха заспали вече. Не спеше само адският пламък. Той си играеше в синия простор, делеше се, цепеше се, превиваше се като змей, съединяваше алените си езици и бухтеше като някое фантастическо чудовище.
Пожарът се гледаше близо, до самата стена на оградата, в която бяхме заключени. Дворът, хората бяха осветлени като дене, чувствувахме даже, че печеше; стъклата на прозорците чудно блестяха от отраженията на трептящата игра на пламъците.
А навън, на улицата, беше все тихо. Ние хванахме да се озъртаме най-после до крайна степен смутени и заблудени в тая страшна ограда, която бедствуваше да се прихване от пожара, а още повече от страшната тишина, която царуваше на улицата. Възкачихме се на чардака. Пламъкът се видя не толкоз близко, но още по-заслепителен. Отсрещните грамадни скали на Джамбазтепе бяха зловещо осветлени с някаква червена, мрачна светлина. Никой не се съмняваше от нас, че тая нощ избухна въстание в Пловдив. Всичките слухове през деня, всичките тревожни приготовления на турското население за отбрана или нападение, а сега този огън, който никой не тича да гаси из запустелите улици, потвърдяваха това.
Ние чакахме с покорност. Господин С. ни снабди с по един револвер. Можехме да умрем, поне като се браним, не мърцина.
Смутена беше нощта.
На заранта, рано още, голямата външна порта беше отворена. Пожарът беше угаснал, градът беше се поуспокоил. Тук-там се отваряха лениво някои лавки.
Вярвам, че пловдивските жители никога няма да забравят силните усещания на тая нощ.
Научихме се всичко. Избухването, действително, било изпитано. Тялото на съзаклятниците в града било решило да се запали града през нощта на Гергьовден на няколко места. Планът отчасти се турил в действие. Едно свещарче запалва свещарницата си, пълна със свещи, лой и сапун, като присъвокупило при тях десет ковчега с газ. Тя се намираше на южния край на Узун чаршия, при Джумаята. Оттук тоя силен огън през нощта. На две други места пак в Узун чаршия се намериха два ковчега с газ. Съзаклятниците, не се знае как, не успели да ги подпалят. Говореха даже, че се опитали да запалят с динамит хранилището на пупала на Сахаттепе. Посегателите били хванати.
Подир тоя промах за въстание в Пловдив не можеше и дума да става. Та и какво можеха да свършат няколко смели и несвестни младежи при апатията и враждебността на елементите, които ги окръжаваха? Тук не беше, както в чисто българските паланки в полите на Стара планина: Панагюрище, Копривщица, Клисура, Сопот, Карлово, Калофер и прочие. Там всичките бяха сдушени и готови за борбата и за жертвите. Гоненията между партиите, наследствените вражди между някои родове като по чудо се изгубиха пред светото подухване на пробудения патриотизъм! Неприятели с неприятели се прегърнаха, чорбаджиите, турколюбците, богатите не бяха вече елемент за противодействие: те бяха станали просто българи. Младите правеха съвещания в домовете им. На някои жилищата бяха се превърнали на арсенали. Нямаше вече страх, съмнение, недоверие. Всичките бяха като челяд на едно и също семейство. Бащата най-напред измъмруваше сина си, когато му пошушнеше нещо, втория път не отговаряше нищо, третия път той се съветваше вече с него: от баща ставаше другар. Крайностите понякога се сближават. Невероятното, невъзможното придават по някой път по-голяма енергия на душите, по-голяма сила на волята, за да ги постигнат. А човек мисли не само с главата, но и със сърцето и с чувствата. Там, дето умът се поколебае, явява се сърцето, за да го съгрее, притича се чувството, за да го галванизира. Когато пръв път зачу баща ми, че шаваме, че кроим нещо тайно и безумно, той се намръщи и ми изложи, грубо, разбира се, всичкото безумие на такова невъзможно предприятие и за да ми представи нагледно това, той важно каза: Н и е с е н а м и р а м е в ч р е в о а д о в о! Никога няма да забравя тия изразителни думи. Уви! Те бяха истинни. Ние се намирахме в самата среда, в обятията на тираните и никаква подпорка не можехме да очакваме отникъде и от никого. Около нас бяха само роби и тирани. Робите смазани, с голи ръце; тираните многочислени и готови да мъстят, готови да нападнат жертвата си като ястреби, при най-малкия знак за живот, който би показала! Херцеговина имаше Австрия и Черна гора за прибежище; Крит имаше свободния простор на Средиземното море; ние имахме Турция страшна мрежа от вериги, които схващаха ногата ни при първо движение. Но тогава кой мислеше тъй? Въодушевлението беше оставило едно малко място на разсъдъка. Силата на турчина беше една сянка, свирепостта му беше една причина да го победим, слабостта ни беше един резон да се борим! Мисълта беше взела плът и кръв, идеалът беше се възпречил изведнаж отпреде ни хубав, величествен, страшен! Умовете чувствуваха, сърцата мислеха!...
Мина се немного време и потокът упояваше и обхващаше. Баща ми ми каза подир един дълъг разговор: Т ъ й и т ъ й щ е с е м р е, б а р е м... Той беше упит от общото замайване. Гаче един магически дим премрежваше очите на всичките и отнемаше на предметите първата им краска. Турчинът не беше опасен вече. Никой му се не боеше. Един младеж в една минута на разпаленост, като застигнал един турчин на пътя между Карлово и Сопот, метнал му се беше на гърба и го беше яздил на половина километър растояние, като му беше казал: "Тъй ще да ви яздим занапред, читаци!" Турчинът не се оплака от срам, не си отмъсти от страх, а младежът ходеше спокоен и разказваше всекиму. Друг един младеж в Карлово на пазара, като беше чул един онбашия, че викаше на един куп селяни: "калп, миллет", кипна и като му викаше: "сус, читак!" удари го по образа и се изгуби из навалицата. Гръмоносните по него време членове на "Век" и "Напредък" Н. И. ги четеше насред мегдана, пред един голям куп слушатели, и никой не се уплаши от опасните коментарии, които даваше. М. К., человек петдесетгодишен, състоятелен, почитан от всичките и обожател на Русия, навсякъде декламираше тиради от Мартин Задека за пропадането на Турция. Всички слушаха с благоговение тия загадъчни пророчества. Младежите му се смееха тайно и се радваха за доброто следствие на тия невинни лъжи, но най-после и те хванаха да ги вярват: ние вярвахме всичко невероятно, само едно не вярвахме, че няма да падне Турция. От ръка на ръка ходеше някаква тайнствена загадка с цифри и черковни букви, на които от комбинацията излазяше двоен резултат: 1876 и Т у р ц и я к е п а д н е ...
А между всичките тия Каблешков, неуморимият, вездесъщият Каблешков, трескав, бледен като привидение, като демон чарующ, се луташе, скриваше, излазяше и със силата на чудното си слово поддържаше величественото настроение.
Той беше дух!
Нямахме само глава!
Някой Костюшко, някой Гарибалди.
С такъв елемент те биха направили чудеса. Те биха подкрепили първото сблъскване на идеята с действителността. Но те липсваха. Нямаше организация, душата на всяко предприятие, нямаше общ план, нямаше срок, нямаше водители. Движението се спъна в самото си начало, борбата се преобърна на жертвуване. Бенковски падна мъртъв в горите в едно сбиване, самси останал от всичката дуржина. Волов се хвърли в Янтра и се удави, за да не падне в турски плен. Каблешков, паднал в плен, самси се опушна, за да се избави от живота...
Въстаналите селяни се покориха срамотно: те проводиха поповете и кметовете си да просят милост и да целуват нозете на главатарите на башибозушките орди, сложиха оръжията и предадоха дъщерите си...
Корабокрушението беше пълно, ужасно!
Никога по-голяма несполука, по-срамно падане!
Букурещките чорбаджии и дипломати ad hoc осъдиха в безумство всичкия народ, че въстанал, без да пита тях!
Хафъз паша в Панагюрище плуваше до шия в кръв и в сладострастие.
Майките проклеха виновниците, причинителите на това злощастно движение.
Цанков и Балабанов в своята брошура към Европа отрекоха съществуването на движението и признаха за турски шпиони Бенковски, Каблешкова, Волова и пр.
Може би по политическа мъдрост.
Но никой не каза добро!
Да видим историята какво ще каже.
IV.
Железницата на Цариград тръгваше по пладне. Аз реших да тръгна същия ден. Предадох си пътното джамаданче на приятеля Н., защото не исках да имам нищо със себе си, което би привлякло вниманието или забавило пътуването ми. Приятелят ми настоя да види какви вещи му предавам. Аз разгърнах джамаданчето и той прегледа всичко с внимането на един пруски митар. При другите вещи там се намираше една тетрадка с еротически стихотворения, която в бързината на тръгването си успях да взема; всичките си други съчинения, съставящи няколко обемисти тетради, аз бях заровил един ден по-напред у дома в зимника, при нощвите, под купа жълта глина, която лежеше там от много време. Но на 1877 г. през юли Омаровите потомци, преди да преобърнат в пепелище къщата ни, разкопали доволно старателно глината, извадили тенекиената кутия с произведенията на българската муза и ги откарали в плен заедно с другите плячки.
Господин Н. разгледа внимателно съдържанието на стихотворенията, най-после тури си показателния пръст въз последния куплет на стихотворението "Име" и прочете:
В бой да бъда, в страшна битва,
всред гърмежа него чувам
и дор в моята молитва,
без да ща, го споменувам.1
Чувай, байно, аз не мога да приема тая книжка, тоя стих ще ме тури в опасност, ако би да тършуват и намерят.
Аз отдрах злополучния куплет и приятелят ми се успокои.
Ну, сбогом! и си подадох ръката.
Как? Отивате ли?
Тозчас.
А   т е с к е р е т о с и к а я т и х т е л и?
Тескерето? викнах аз. Ах, забравих! Дявол го взел!...
Както всякога, аз забравих най-нужното.
Аз неволно се обладах от някакъв ужас, от някакъв студ при мисълта, че трябва да ида на к о н а к а. К о н а к ъ т! Тая дума винаги ми внушаваше силно отвращение. Когато бях малък, щом заминувах край вечно зеещата вратня на конака, аз бързах да мина по-скоро, като си извръщах лицето настрана. Тия заптиета, обути в широки черни панталони и сетре с ширити по ръкавите, с червени фесове, под които винаги се подаваха нечистите краища на блите им фесове, препасани с кожен пояс, който се закопчаше отпред посредством една жълта, четвероъгълна тенекиена дъсчица, изрязана с турски букви; този двор широк, обрасъл с треви; тоя четвъртит камък насред двора, дето слагаха да бият нещастниците; тая тъмница, на която зееха две черни дупки, кръстосани с дебели пръчки и из които поглеждаха лица жълти и сухи като на някои мъртъвци всичко това, казвам, ми вдъхваше неодолимо отвращение или ужас...
Аз извадих из пазвата си тескерето си и го погледах. То беше извадено връз друг човек, на мое име. Но трябваше да се каяти и аз тръгнах бързо към конака. Когато влязох в голямата му порта, аз видях двора пълен с жандари, с черкези, с извързани селяни, налягали до зида; в същото време вкараха в противоположната порта един поп висок и едър. Ръцете му бяха вързани отзад, шията му стискаше някакво черно колело. Отзади му вървяха две заптиета, които, докато дойдоха досред двора, удариха го по гърба десетина пъти. Когато той дойде по-наблизо, видях лицето му обляно в пот, дясното му ухо и възбялата коса обагрени в кръв, която беше загоряла наполовина от слънчевия пек; калимавката му опрашена, схлупена, изкривена. Той гледаше слисан и развълнуван; виждаше се, че страхът беше парализирал в него другите чувствувания. Клетникът! Никога не мога да забравя тоя страдалчески образ. Може би да е уловен с кръста в реката, като е завождал паството си на голгота...
Аз научих де е тескереджийницата и боязливо бутнах вратата. Влезнах. На одъра, постлан с малко шарено килимче, седеше на подгънато коляно тескереджията, облечен алафранга. Лицето му беше бледно, продълговато, но добро.
Подадох му тескерето си. Той, преди да го отвори, попита:
За къде?
За Цариград, желая да ми го каятиш.
Той захвана да чете бързешката, като често изговаряше полугласно някои думи. Изведнаж впери очи в мене и ме изгледа изпитателно. Аз издържах юнашки погледа му.
Далеко ли е Копривщица от вашето село? попита ме, пак замислен.
Аз му отговорих.
Какво има по ония страни? продължи да ме пита с още по-проницателен поглед.
Нищо не знам отговорих. Аз се държах здраво. Спокойният вид на тоя човек ми придаде дързостта, от която имах толкова нужда да се покажа безметежен. Гаче имаше в погледа му нещо симпатично и насърчително. Аз тайно благодарях провидението. Вярвах, че митарството беше свършено.
Но ефендито ме пак изгледа.
Това тескере твое ли е?
Мое.
На колко си години?
На двайсет и пет.
Хъъъ... тука пише трийсет.
Аз бях забравил, че толкова трябваше да кажа.
Сбъркали са... не са ми познали годините прибързах да кажа с увереност.
Но тука има и друга разлика?
Каква?
Очите са писани сини, а твоите са инакви...
Как?!
И цветът на косата не е същият... Той ми подаде тескерето.
Това тескере не струва, ще те върнат от станцията още... Извади си ново, мили мой. Донеси поръчителство и аз ще ти дам ново.
Аз гледах смаян на него. Това добродушно лице, тоя снизходителен поглед ме смаяха и умилиха. Аз помислих да му поблагодаря за предупредителността, но стори ми се, че не ще е благоразумно. Тескерето ми беше невярно. Той можеше да каже една дума на заптието, що стоеше до вратата, и аз бях изгубен!!
По-напред кочияшът ми, а сега тескереджият, какви добри хора!
Види се, провидението се намеси тоя път.
Аз излязох из тескереджийницата, после минах през двора и докато изляза из вратнята, признавам се, краката ми се подкосиха... Бързо отидох при един арменец, добър и стар приятел на баща ми, разказах му, доколкото трябваше право, работата с тескерето и го помолих да ми даде нужното поръчителство. Той прие любезно просбата ми, зарадва се, че съм се обърнал към него в тоя случай, и ми разказа откога се познава с баща ми, по кои панаири ходил с него и даже няколко случки с тескерета, подобни на моята, и ме прикани да го почакам на един дюкян половина час нещо, додето се върне, за да ми напише поръчителство. Аз го чаках. Той не идеше. Мина се половина час, още половина час няма го, а железницата ще тръгне подир един час и тогава трябваше да чакам още 24 часа в най-големи терзания, а всяка минута беше пълна с опасности за мене... Аз сетих, че Карабет ми отказа по един учтив начин, и почнах да се озъртам из тържището, дано зърна някой познайник или нашенец. Изведнаж сърцето ми затупка от радост. Аз видях г. И., селския наш м у х т а р и н. Като такъв непременно той носеше и печата със себе си. Какво благовремие! В два скока аз го докопах.
Бай И., добре, че ви намерих. Бързам за железницата, а тескерето ми излезе побъркано, дайте ми, моля, поръчителство, потвърдено със селския печат, за да си извадя ново тескере.
Дивитът му беше втъкнат на пояса, валчестата му глава се усмихваше; аз го гледах с любов и ми се чинеше, че сега ей ще си отвори кръглите с почернели джуни уста, за да пропусне перото, за да поеме мастилото, с което щеше да ми напише желаемото поръчителство. Но дивитът не отвори устата си, а отвори ги господарят му:
Господине, право да ви кажа: аз не мога да ви дам поръчителство, недейте ме.
Как, но аз ви моля, аз бързам... Защо ми не давате?
Сега е огън... вие видите, друг път да беше, да, с всяко благодарение, но сега, в тоя огън, не мога.
Ами аз какво да правя?
Нищо. Върнете се на село, оттам си извадете пак ново поръчителство и...
Невъзможно! прекъснах го аз.
И така е невъзможно допълни той.
Аз го изгледах отчаяно. Този човек ми се стори сега чудовище. Аз никога не съм мислил, че е бил такъв зъл. Между това той беше прав...
V.
Усърнал, угрижен, отчаян, аз тръгнах из улиците. Ушите ми бръмчаха, светът ми се въртеше и аз, без да видя, сблъсках се с един жандарин, който за възнаграждение ми даде един юмрук в гърба, който струваше двайсет от моя страна... Но аз се задоволих само да го устреля с погледа си. Тогаз видях, че той караше отпреде си един куп вързани селяни, като продължаваше да раздава удари ту по тоя, ту по оня гръб. Аз се скитах като смаян из улиците. На гостилницата Кацигра не смеех вече да отида. Какво да се стори? думах си. Всяко едно заптие, което виждах, струваше ми се, че иде към мене, да ме хване; всеки турчин, който ме изглеждаше, беше за мене изследвател на тайната ми, шпионин. При всичката пословична пипкавост на турската полиция тя можеше най-после да ми хване дирята и тука, дето бях почти непознат. Всяка нова минута бавене тука увеличаваше тоя шанс. Изведнаж някой произнесе името ми. Аз се обърнах с трепет.
Някакъв студ мина по всичката ми кожа.
Аз се посрещнах с шпионина П.
Шпионинът, казвам, защото общото мнение за такъв го сматряше.
Тоя човек правеше всекиго да трепери или да се отвращава.
Физиономията му беше зловеща. В тъмночернозеленото му лице, набърчено, сухо, набраздено със знаковете на старостта и на бедствията, украсено с къси и подстригани мустаци, блещяха из дълбоките си орбити две очи черни като нощ, проницателни, лукави, в постоянно движение, като че търсеха навсъде жертви. Под завехтелия му морав фес, отхлупен назад, се лъщееше плешивото му изпъкнало чело, а отзади се показваха полупобелелите му косми и падаха на търкала на мазния вратник на моравото му шаячно сетре. Останалата част на облеклото му беше явно свидетелство на нуждите, в които живееше тоя отверженик на обществото.
Той познаваше мене и беше узнал някои неща, защото дохождаше често в село.
Той ми подаде ръката си.
Къде, байно?...
Аз се колебаех да му кажа ли, или не намерението си. Па му обадих.
Но тогава е време каза той, като погледа часовника си. Подир половин час ще тръгне... Е, какво има там? Работата добре ли отива?
Аз се смутих при това ненадейно извръщане на разговора, но беше глупаво да се преструвам на тоя час, че не разбирам загатванията му.
Средна хубост отговорих значително.
Изведнаж се разкаях за тия думи; но той подзе:
Да, аз знаех, че ще иде зле, помните, че ви казах още на село... не ви трябва... Страшна сила иде откъм Цариград. От утре железницата пътници няма да взема вече... Отвявайте се по-скоро, да ви няма... добър час! И той си тръгна.
Но аз го повиках. Аз реших да вляза на ламята в устата. Добрината на тоя човек ме одързости, искреността беше на лицето му изобразена. Физиономията му ми се стори по-малко отблъсквателна, сега я намерих само печална.
Аз му изложих накратко трудното си положение и му исках съвет. Той бърже ме дръпна.
Моля ви, елате с мене!
Аз тръгнах. Из улицата беше доста свят. Някои минувачи ни изглеждаха с учудване; заптиета две, които ги срещнахме, погледнаха П. въпросително; познайниците ми Г. и С., с които снощи бяхме се черпили в Кациграта, побледняха, като ме зърнаха, че ме води П. към конака. Аз бях ни уплашен, ни спокоен, бях смутен, че се намирам в такова извънредно положение... П. нищо ми не продума из пътя, гледаше само разсеяно назад-напред. Напразно се стараех да прочета в очите на тоя човек вътрешните му намерения и чувства. Аз хванах да губя кураж. Дойде ми страшната мисъл, че признанието, което направих на П., ще му даде случай да покаже ревността си пред правителството, като ме предаде в ръцете му. Даже хрумна ми да се мушна из навалицата, за да се скрия, да побягна... П. се отстрани малко и взе да си шушне нещо с едно ефенди, доволно изискано облечено. Видях, че два пъти то се извърна към мене. Вероятно, аз бях предметът на разговора им. Какво можеше да казва П. на чисто облеченото ефенди? Стори ми се, че ефендито ме погледа иронически и си отмина. Ние продължавахме пътя към конака. Положението ми може да разбере само оня, който се е намирал в него. Аз вървях покорен на съдбата си, не опитах да се моля за пощада, нито пък да разбера поне решението му.
Влезнахме в конака. Той беше вече пълен със селяни, имаше и градски жители; едни от тях прави и вързани, а други налягали и с глави опрени до зида, дето една малка ивица от сянка засеняваше потните им чела от лютите пладнешки лъчи на слънцето.
П. бутна вратата на тескереджийницата, кимна ми да вляза по него и като поздрави добродушното ефенди, което пак намерих на същото му място и в същото положение, с подгънато коляно, каза:
Нешид бей, дайте едно тескере на приятеля ми. Ставам поръчител!
Ефендито хвърли първен на него, после на мене поглед, пълен с доверчивост и благодушие, надраска няколко реда на едно късче книга, забележи нещо въз друга една книга, която личеше да е тескере, подаде първата на П. с думите: "Подпишете се", и втората на мене, като каза:
Девет гроша!
П. подписа поръчителството, аз платих тескерето и излязохме навън. Аз въздъхнах свободно. П. ми каза:
Тръгвайте по-скоро. Хайде, и недейте забравя българския предател, шпионинът П. Бог един само знай...
Аз му стиснах силно, горещо ръката и тръгнах тичешком.
Подир няколко минути бях на гарата.
Влакът беше вече готов за тръгване. Звънецът издрънка първи път. Аз си извадих бързо билет и се упътих към вратата, която води към влака. Но спря ме един стар висок турски ветеран.
Тескерето?
Н€ казах и му го подадох небрежно.
Той го отвори, прочете, кимна и ми го върна. Аз скокнах в един вагон.
В туй време звънецът издрънка трети път, фуражката на кондуктора се мярна пред прозорчето на вагона, вратицата чатна и влакът тръгна с глух тропот.
Пловдив със своите покрити с къщя хълмове полека-лека се изгуби от очите ми.
На юг издигаха върховете си тъмните и диви родопски гори. Зад тях като зад една гигантска стена се криеше една таинствена земя, която никое име нямаше, никой не говореше за нея, никой не слушаше за нея, но която, уви! след няколко време трябваше да разтрепери света, трябваше да развълнува и морето, и сушата чрез ужасното зрелище, което даде в Батак и което съобщи, описа, изобрази на вселената неуморимият Мак Гахан!

. . . . . . . . .
Ангел Димитров
СТИХОТВОРЕНИЯ

НОЩНИ ЖЕТВАРИ
Нощта ги кани
на работа отново.
С обувки окъсани
крачат тежко,
сурово.
Цигарената пепел машинално
тръскат, слова обидни
по непрокопсията пръскат.
За единия хляб
безспир зажъднели
с лица загрубели
да мечтаят отдавна
са спрели.
И всеки път отново
се повтаря
градежите им прости
съдбата да събаря.

ДО ЖИВОТ
    Вкусният хляб е направен с любов,
а светът навън е тъй студен, тъй
суров.
Сиромашка радост в ръцете си
държиш,
за нея унижения и болка не спираш
да търпиш.
С кървава пот, не спираш да се
трудиш, да твориш
    гладът с вълчи лик в себе си да
укротиш.
А всичко инак до едно се свежда?
Кой държи хляба? И кой го
произвежда?!

Галина Димитрова
СТИХОТВОРЕНИЕ

РАЗЛИЧНА
Да правиш добро до насита,
да връщаш усмивки и вяра,
без никой дори да попита
коя те неволя накара.
Да правиш добро за отплата
единствена златна награда,
без никакъв щат и заплата
наистина странна отрада.
Да правиш добро до премала,
така да лекуваш Земята,
да качваш върха до превала,
оттам да оглеждаш нещата.
Осмивана и неразбрана,
защото си толкоз различна,
дори под декрет и забрана
да даваш е радост първична.

Гергина Шльомска
СТИХОТВОРЕНИЯ

НЯКОГО НЯКОЙ ОБИЧА
Когато очаквам те вечно вали
и небето е страшно навъсено,
слушам как тихо дъждът ромоли,
но твоите стъпки ги няма до късно.
Когато те търсят мойте очи,
мъглата не иска да се разпръсне
и пак съм сама. А навън пак вали.
Да тръгне в дъжда кой ли ще дръзне?!
Защо ли в сърцето ми нещо тежи?
Макар и за кратко, нали ще сме двама,
ще влезеш обсипан в бисери ти
и свежия мирис на морската пяна.
В нежна прегръдка от лунни лъчи
ще бъдем щастливи и толкова влюбени.
И нека навън дъждът си вали,
капки-целувки нека да чуваме.
Когато си тръгваш, вечно боли,
а душата ми сякаш се стича.
Топлият дъжд е дъжд от сълзи,
защото някого някой обича.

ЛЮБОВ

Ако тя е вино
   нека ни опива.
Ако е отрова
   нека е горчива.
Ако пък е тръпка
   нека е парлива.
Ако е усмивка
   много ни отива.
Ако туй е обич
   нека да е жива.
Ако пък е лудост
   нека е красива.
И песен да е само
   нека е игрива.
Ако е мечта
   нека е щастлива.
Ако тя е буря
   нека да е силна.
Ако пък е болка
   да е непосилна.
Ако е страстта ни
   нека да е дива.
Ако е смъртта
   нека ни убива.
Ако туй са дебри
   нека са дълбоки,
пълни с изненади
   тъмни и жестоки.
Ако пък е бягство
   пътят е към рая.
Ако е съдба
   тъй да е до края!

Дафинка Драганова
СТИХОТВОРЕНИЕ

o
Ако центрофугата на живота
те е завъртяла
в депресия не изпадай,
да не си посмяла.
Не се оставяй да си лист обрулен
носен от вятъра на живота
наляво и надясно, нагоре и надолу.
Когато си сама самотата забрави,
сълзи недей рони за миналите дни.
Не казвай дума, звук или пък стон,
забрави за хапчета, трева и алкохол!
Спомни си ти мечтите,
към небето погледни,
със свои криле полети!

Дечко Тодоров
СЛУЧКАТА В "КАНА ГАЛИЛЕЙСКА"

През една от първите ми студентски ваканции по улиците на Карлово често срещах възрастен свещеник, който, не знам защо, винаги ми се усмихваше. Не беше местен, а пришълец отнякъде познавах нашите.
Веднъж, в редакцията на "Карловска трибуна", случайно научих, че дописките, подписвани с псевдоним "Иван Зарин", били именно от непознатия божи служител. Сътрудничел, но вестникарите не знаели от къде, кога точно и защо е дошъл в града. Въображението ми тутакси се развихри. Нещо сякаш ме подтикваше скоро да се добера до този човек и разбера кой е всъщност.
Не си спомням при какви обстоятелства се запознахме. Все едно, вече се знаехме и виждахме от време на време. Разговаряхме предимно на теософски и теми за изкуството. Сякаш е пред очите ми широкото скулесто лице, с редки зъби и дълга посивяла брада. Запомнил съм силното му ръкостискане, издаващо неподозирана за годините му сила.
***
Един горещ юлски ден бяхме в хладното помещение на "Кана Галилейска", когато Зарин с поверителен глас ми каза:
Наблюдавам те, откакто се познаваме. Усещам хората и не мога да бъда излъган. Ти си свястно момче, с широки интереси, затова мисля, че мога да ти доверя някои тайни...
Отговорих нещо от рода на това, че съм поласкан за доверието, ще се постарая да го оправдая, че няма да го разочаровам и прочее. И наострих уши!
Свещеникът не бързаше. Като че ли нещо се колебаеше и дори съжаляваше за това, което току-що бе казал. Насърчих го, признавам, малко по фарисейски:
Ако смяташ, че не трябва да ми казваш това, което си беше наумил, не го прави, няма да се разсърдя.
Подейства...
Никой тук не знае, че аз съм човекът, разговарял последен с Никола Вапцаров, преди да бъде разстрелян...
Изненадата ми беше толкова голяма, че направо се втрещих. Очаквах да чуя съвсем други работи за Бога, религията и въобще всякакви мистификации, но не и това. Разбрал недоумението, ми събеседникът продължи:
Виждам, че не това очакваше, но след малко ще научиш... Изкашля се безпричинно и започна интригуващ разказ, който от време на време прекъсвах с нетърпеливи въпроси.
Не помня откъде бил родом, но навремето се запознал с Никола Вапцаров, който току-що бил завършил гимназията в Разлог. Младият човек още тогава започнал да пише стихове наивни и незрели, по думите на Зарин. За тези първи опити знаели малцина, между които и разказвачът, тъй като били приятели. А и той самият пописвал, но не можел да се мери с "Кольо". Дълги вечери водели оживени разговори за българската и световна поезия, за нейните най-видни представители. След завършване на гимназията пътищата им се разделили. Вапцаров заминал в Машинното морско училище, а Иван се посветил на църквата. През първите месеци във Варна бъдещият голям поет му изпратил две писма и повече не се обадил.
Тук го прекъснах и попитах дали ги пази, на което с най-делничен тон Зарин ми отговори:
Разбира се. След малко ще отидем у дома да ти ги покажа.
Обхвана ме силно вълнение, от което започнах леко да треперя. От мисълта, че ще се докосна до листа, които самият Вапцаров е държал в ръцете си! Не мислех за по-важното в случая тяхното съдържание. На него всъщност свещеникът искаше да обърне вниманието ми. Защото, освен обичайните за всяка кореспонденция фрази, вътре имало и... две стихотворения едното, посветено на адресата.
Отново го прекъснах с въпрос показвал ли е писмата някому.
Да, дал ги преди години на Георги Караславов председател на Съюза на българските писатели. Онзи обещал да ги публикува, но не го сторил. След двегодишно чакане, Зарин си ги прибрал обратно.
Тук нещо не е наред, си казах.
Ако авторът на "Снаха" (тщеславен човек) беше поет това обясняваше случая. Та нали тъкмо заради нашенската завист Вапцаров беше убит. Но Караславов е белетрист и не виждах причини за отказа му. Недоумявах как е възможно да се обърне гръб на ранни (още по-ценни), неизвестни досега творби на един от най-ярките и самобитни майстори в българската и европейска поезия...
Реших да изчакам обяснението да дойде само, като изслушам по-нататьк. Разказът видимо обещаваше да става все по-интересен. Помислих, че не съм се излъгал, когато още на улицата успях да доловя нещо необичайно и загадъчно, което се излъчваше от осанката на този свещеник.
***
Цели 15 години събеседникът ми не бил чувал и не знаел нищо за своя приятел. Междувременно вече бил на служба в София. Един летен ден през 1942 година дошли полицаи и го откарали на Гарнизонното стрелбище. Тук трябвало да изповяда петима осъдени на смърт. Не било негова работа, а на служебния свещеник, който отсъствал. Трябвало да го замести, пък и Стрелбището се намирало в неговата енория.
Прекъснах Зарин, за да попитам знаел ли е за процеса срещу групата на Антон Иванов. Отговори отрицателно.
Разказът продължи с потресаващата история за вулата на един от осъдените. Бях гледал едноименния филм и затова слушах с повишено внимание, дали точно така се е случило. Сякаш прочел мислите ми, свещеникът попита:
Гледал ли си филма "Вула"? Аз бях негов консултант.
Вулата (писмено църковно разрешение за встъпване в брак) била нужна на един от осъдените, който решил преди екзекуцията... да се ожени. Напразно се надявал, че ще предизвика царското милосърдие. Борис III не пощадил и Вапцаров. Въпреки че собственият му живот преди години бил спасен от... самия баща на поета!
Какъв цар сме си имали само!
Екзекуторите наредили изповедта да бъде извършена вкупом, но Зарин възразил. Казал им, че църковният канон повелява това да става с всеки поотделно, без чуждо присъствие.
И така, на 23 юли 1942 година, в килията за изповед пръв влязъл най-възрастният 58-годишният Антон Иванов.
Попитах за облеклото и поведението му. Накратко бил с бяла риза и се държал твърдо, непоколебимо и мъжествено. Отказал да се изповяда.
Ето, че стигнахме до кулминацията...
Едва когато вратата на килията се затворила зад гърба му, свещеникът се обърнал към Вапцаров:
Кольо, не ме ли позна?
Отговорил, че гласът му е познат отнякъде, но не можел да си спомни откъде.
"Годините, а и гъстата брада ме бяха променили много, та затова помнеше само гласа" поясняваше Зарин. Бързо му разкрил кой е, защото забелязал някаква дупка в стената, от която ги наблюдавали "лукави малки очички" и тихо предупредил за това. Поетът изразил изненадата си и казал, че не очаквал да се срещнат след толкова години и то при такива обстоятелства. Свещеникът съжалил, че не може да направи нищо за някогашния си приятел, освен да предаде последните му слова на близките.
Видимо съсипан и отпаднал от жестоките четиримесечни инквизиции, Вапцаров казал, че не съжалява за делата си, които смята за справедливи. Можело да бъде помилван, ако се отрече от дейността и другарите си.
Накрая предал някои неща за майка си. На въпроса ми "какви", Зарин повтори "лични", с което ми даде да разбера, че не бива повече да разпитвам.
***
Разказът свърши и в опразнената от посетители "Кана Галилейска", в миг се възцари тягостна тишина. Наруших я, като напомних за писмата. Тръгнахме надолу по улица "В. Левски" и скоро се озовахме пред квартирата на свещеника. Изчаках пред пътната врата, размишлявайки върху чутото. Не след дълго се появи със зелена папка, която ми подаде.
В нея имаше само два леко пожълтели карирани листа с отдавнашни следи от сгъвания по средата им. Прочетох само първите редове и края, не посмях да се зачитам в текста. Писмата съдържаха по едно кратко стихотворение с 2-3 куплета всяко. Едното наистина беше посветено на свещеника.
Посъветвах го да ги пази и си тръгнах с уговорката да се видим отново. По-късно разбрах, че Зарин (със светско име Иван Шивачев), е бил всъщност интерниран в Карлово за "деянието", което извършил през юли 1942 година.
***
През следващата ваканция него го нямаше в града. Може би вече наказанието е било изтекло и е заминал за родния си край? Не знам.

Екатерина Русчукова
СТИХОТВОРЕНИЕ

ВЪЛШЕБСТВО
Навън снегът вали от цъфнали дървета.
А сняг нетраен се топи по мокрите павета.
Подухва вятър, стеле белите цветя.
Във булчинска премяна е родната земя.
Природата вълшебница голяма,
от топли слънчеви лъчи огряна
нашепва ни, че носи дар богат
чрез своя вечен чакан кръговрат.
Земята тръпне, изгревът пламти
в димящи, рохкави бразди.
От семето, посято във земята,
ще чакаме реколтата богата.

Мария Хаджикиркова
СКАКАЛЦИТЕ НА ИВАНЧО

Пролетното слънце весело напичаше над зашумения със свежа зеленина двор. Във въздуха се носеше ароматът на цъфналите зюмбюли и нарциси, и жуженето на пчелите, които прехвърчаха от цвят на цвят.
Дядо Петър Козарев се препичаше на прага пред къщата и се вслушваше в гласа на внучката си, която учеше под една цъфнала праскова. Напрягаше слуха си да разбере думите, но уви чуваше само гласа Ј.
Най-после момиченцето млъкна, затвори учебника и тръгна към къщи.
Любопитен, старецът я попита:
Пешке, кажи дядовата, какво чете досега?
Учих стихотворение, дядо.
Ела по-близо, че не те чувам. Стихотворение ли казваш? Я ми го издекламирай! Много обичам да слушам стихотворения. И ми кажи кой го е написал.
Това стихотворение, дядо, е от Иван Вазов, нашия съгражданин.
Скоро, Пешке, да ми го кажеш! подскочи развълнуван дядо Петър. Ами ти знаеш ли, че ние с дяда ти Иван бяхме съученици!? развеселен тикна назад капата си старецът.
Не знам, дядо! изненадана каза внучката. Ти никога не си споменавал за това и любопитна седна до него, помоли го:
Разкажи ми нещо за Иван Вазов! Моля те, дядо!
Не е ставало въпрос за него, затова не съм ти казвал. Но сега първо ти ми издекламирай стихотворението, па после аз ще ти разкажа една от нашите лудории с малкия Иван пазари се дядо Петър.
Аз съм българче, обичам
нашите планини зелени,
българин да се наричам
първа радост е за мене ... зарецитира Пешка. Дядо Петър слушаше усмихнат с полуотворена уста мелодичните звуци, унесен в далечните си спомени. Пред очите му се появи детската фигура на Иванчо и виковето му: "Ловиииии! Дръъъъъж! буца заседна в гърлото му и сълзи потекоха по старческите му бузи. След кратка пауза с дрезгав глас започна да разказва:
Колко отдавна беше това! Още пъшкахме под турско робство! То наистина нямаше турци в Сопот, само пет-шест заптиета и беят бяхме привилегирован град, с по-големи права от другите селища, ама и ние си патихме от чалмалиите. Често се случваше като минат на кон или с каруца и харесат някоя мома, да я грабнат и я отнасяха в Карлово или на запад по селата Ахиево, Рахманларе (Розино), Текето (Хр. Даново). Хеле пък тия от Карачово бяха истински разбойници пладнешки!
Та... бяхме деца като теб. Точно не помня в кое отделение сме били... Тогава нямаше тетрадки. На чиновете ни имаше сандъчета със ситен пясък и по него чертаехме буквите с пръст или с клечка, пишехме цели изречения. След това започнахме да пишем на плоча (паникиса) с кондил. На тях не можеше да се пише с нищо друго освен с кондил. Той представляваше пръчица по-къса и по-тънка от вашите моливи и като че ли беше направен от цимент ли, от какво не знам. Учител ни беше Йордан Ненов. Тогава стояхме цял ден в училището. До обед ни предаваха уроци и ни изпитваха, а след обяд пак там си учехме уроците. Имаше старши ученици, наричахме ги квестори, или главни надзиратели, които обикаляха около нас и проверяваха дали сме си подготвили уроците, дали сме решили задачите на плочите, и да мируваме. Защото бяхме непослушни много ни се играеше и се пръскахме около училището. Тогава то беше хе-е-е там, горе на Трапето, под боровата гора. Тогава нямаше и борова гора, засадиха я по-късно около 1912 година, или с две-три години по-късно, не помня точно. Наблизо имаше храсталаци, полянки. Ние с Иванчо си имахме наша полянка и често ходихме на нея да се попечем на слънчице, да починем, да подишаме спокойно чистия въздух, да се порадваме на тишината.
Двамата ни свързваше това, че не обичахме аритметиката.
Тоя ден имахме да решаваме задачи, ама не ни се щеше. Зарязахме ги и отидохме на нашата полянка. Излегнахме се на тревата по гръб и загледахме небето. Чудехме се на хубавия му син цвят, гледахме полета на птичките и ги разпознавахме какви са. Около нас подскачаха скакалци, пееха щурци, прехвърчаха пеперуди. Един скакалец кацна на ръката на Иванчо. Той се плесна да го пропъди, но извъднъж се сети нещо и подскочи, с дяволит глас каза:
Пеца, знаеш ли какво? Хайде да наловим скакалци! Ще ги занесем в училище и ще ги пуснем! Голям смях ще падне, а?
Аз се съгласих. Обаче нямаше в какво да ги слагаме, затова опразнихме джобовете си. Какво ли нямаше в тях! Даже и конци извадихме. И пак на Ивамчо му хрумна:
Ей, Пеца, хайде да вземем да ги вържем, а! И се замъчихме да ги връзваме. Правехме клуп и го нанизвахме на главата или през крилата, както дойдеше. Работата не беше лесна, защото се изхлузваха. Навързвахме четири връзки по две на момче, мушкахме ги в джобовете и се прибрахме в училище. Квесторите бяха забелязали, че ни няма и веднага ни лепнаха да седнем да решим задачите на плочата. Ама ние взехме, че пуснахме скакалците, като държахме конците за единия край. Някои се измъкнаха и заподскачаха из стаята, а другите ги държахме на чиновете, подръпвахме ги от време на време или ги въртяхме около главите си. Децата скочиха да гонят скакалците или искаха и те да подържат малкото останали навързани, но ние с Иванчо не им ги давахме. Квесторите не успяха да въдворят ред и тишина. Влезе учителят Йордан Ненов с пръчка в ръка. Голямата олелия го ядоса и той я плесна о масата, извика:
Тишина! Сядайте по местата си! всички се разтичаха да седнат на чиновете и настана гробно мълчание. Само аз и Иванчо се въртяхме, прибирахме скакалците. Учителят се приближи до нас, разгледа навързаните насекоми и се усмихна под мустак само за секунда, и веднага смръщи вежди. Пипна ни двамата за ушите, изтегли ги, а после ни напляска с пръчката. Тогава боят беше разрешен и не минаваше ден някой да не си изпати. После ни заръча:
Утре да дойдете с бащите си! Без тях няма да ви приема! Да им кажа аз с какво се занимават синовете им в училище и да си правят сметката какво ще излезе от вас!
Вечерта Иванчо казал на баща си, че сутринта трябва заедно да отидат при учителя по еди-коя си причина. Баща му беше кротък човек, не налитал на бой, но тогава много се ядосал и го придърпал:
Ела тук, сине майчин, да ми кажеш докога ще бягаш от смятането! За какво те пращам на училище!? Да се учиш! Търговец искам да станеш, да ме смениш в дюкяна! Да те уважават хората, шапка да ти свалят! А ти! Хаирсъзин! Скакалци ще ловиш и олелия ще вдигаш! Или човек ще ставаш, или ще те пратя да пасеш патките! и го напердашил с пръчка. То да било само това! Извадил тефтера с вересиите и го подал на Иванчо, поръчал му:
Докато не събереш срещу всяко име кой колко има да ми дава, и после общ сбор колко имам да вземам няма да лягаш! Чу ли! Или ще се научиш да смяташ, или казах ти: паткар ще те правя! И повече да не съм чул оплакване от теб! Утре с какви очи ще се явя пред даскала! Да потъвам в земята от срам заради тебе, а! Тая няма да я бъде! Сядай! Започвай да събираш! и Иванчо до полунощ смятал вересиите. Това за него беше истинско мъчение, защото мразеше аритметиката повече от всичко друго на света. Виж, за четенето пей даваше! По цяла нощ четеше книгите на майка си, че ги и препрочиташе, разказваше ми какво пишело в тях. Беше ми много приятно да слушам разказите му.
На сутринта баща му го доведе. Дясната ръка беше нацапана с чернило, дето писал в тефтера.
Дядо, а теб наказа ли те баща ти дядо де?
С пръчка ме би и поиска да обещая, че повече няма да правя лудории в училище. Изпрати мама при учителя, защото се срамувал да отиде. Тогава всички сопотненци много държаха децата им да се учат и да са послушни, да показват, че са добре възпитани. Накрая на учебната година провеждахме изпит. Идваха гости от Карлово, Калофер, големците от града и родителите ни. После из града се коментираше кое дете най-много е вдигало ръка, колко пъти е ставало да отговаря на въпросите и какви отговори е дало добри или лоши. Изобщо беше голям празник! И гражданите придобиваха представа кое дете как е усвоило учението и преценяваха кое ще стане човек и кое не.
Ама и ние бяхме в предизпитна треска. Преговаряхме целия учебен материал, готвехме се с мерак за изпита да не изложим себе си и родителите ни.
А Иван Вазов вдигаше ли ръка! заинтересува се Пешка.
Иванчо по смятането не вдигаше ръка и учителят не го закачаше. За всичко друго вдигаше ръка, та чак ставаше от чина. Рецитираше стихотворения, разказваше наизуст цели разказчета, отговаряше на въпроси по история подробно, разказваше даже и това, което беше научил от другите книги. Присъстващите цъкаха, чудеха се как така знае толкова много. Шушукаха помежду си: "Благатки (щастливи) родители с това дете!" Леля Съба майка му беше доволна, гордееше се със сина си, но не и чичо Минчо баща му. Той се притесняваше, защото виждаше, че Иванчо не влиза в дюкяна му, не се интересува от търговията, а по цяла нощ чете книги, хаби свещите напусто, според него.
Той не доживя да види момчето си като голям писател, защото башибозуците го убиха в подножието на Зли пролез по време на Страшното през август 1877 година. Тогава беше Освободителната Руско-турска война!
Башибозуците ни подгониха и всички сопотненци бягахме, изпълнени с ужас, нагоре из Балкана. Майка му има късмет, та живя дълго, радвала се е на писанията на сина си.
Благодаря ти, дядо! Колко неща научих за някогашното ви училище, за Иван Вазов!
Е, пак ще си приказваме... Ама, Пешке, нали ще ми прочетеш нещо от Иван Вазов, а? Някой разказ или стихотворение... Приятно ми е да се връщам назад в детството си, да си спомням за малкия Иванчо. От работа все нямах време да потърся нещо негово да прочета, но сега ти ще ми четеш...


Мая Панайотова
СТИХОТВОРЕНИЯ

ЛАБИРИНТЕН ПОЛЕТ
Австралийски бриз неземен
гали нежното ми тяло.
От далечен бряг
тъжни песъчинки
върху устните ми парят.
Капки слънчев дъжд
посипват самотната усмивка в мен.
Водопад от чувства.
Каскада поразява мисъл и сърце.
Доверие.
И страх.
Като пред старт
на полет в лабиринт.
Усещане за вярност, доброта
приземява погледа
към тихата роса на орхидея.
Невинна, екзотична чистота
букет от щедрост, търпение,
любов и тишина.

СЪЛЗА ОТ ДЪЖД
Сълзата ми с капка от дъжда се сля.
описа бляскава следа върху лицето ми,
където с пръсти можеш да напишеш
посланието чакано от мен.
Любов ли съм или стихия
в твоя кратък, но забързан ден?
Сърцето ми вулкан от чувства,
от мисли и от страхове.
При допира ти с лавата не спирай
да черпиш с шепи топлина за мен.
Защо ли слънце да не грее
след дъжд самотен през нощта?
Намерих себе си в безкрая
в нежни думи капчици любов.



Николай Василев
СТИХОТВОРЕНИЯ

ТИХО Е
(среднощно)
Тихо е!
Градчето ни отдавна
е заспало
за утрешния ден
да си отдъхне.
А някой,
без да иска разрешение,
на кръст
душата ми опъва.
Ти ли си?
Или това е мъката по неизживяното!
Ако си ти
остани.
Ако е мъката
да се пръждосва.
Човек не може
всичко да постигне.
Тихо е!
Щурците даже
са замлъкнали
в очакване
на утринта.
А някой,
без да чука,
се е вмъкнал
в мислите ми.
Ти ли си?
Или това е жалбата
по отминаващата младост!
Ако си ти
остани.
Ако е жалбата
да си отива.
Човек не може вечно да е млад.
Тихо е!
Дори земята
е заспала
във тайнствена прегръдка
със нощта.
А някой
властно се е загнездил
в сърцето ми.
Ти ли си?
Или това е болката
по неродения ни син?
Ако си ти
остани!
Ако е болката
също да остане!
Защото само с теб
и с тази болка
мога да дочакам края.

Николай Енков
СТИХОТВОРЕНИЕ

ОТНОВО И ОТНОВО
И ето че всичко започва отново...
Отварям очи, ала вместо с усмивка
със болка започва денят.
Болката силна, убийствена, няма превзела
е моята душа...
Но не само душата ми страда горката,
страда и моето сърце.
Нещо го стиска, разкъсва, убива... Нечии нежни ръце...
Заедно с болката безкрайна и дива за момент
ме обгръща тъгa,
но след този момент тъгата изчезва изместена
от самота.
Пропити със гняв, омраза и ярост насълзяват се
моите очи,
но сълзи не потичат, защото не могат,
защото не искат дори...
И тъй вече буден, животът ме грабва в поредния
мъчителен ден,
усмихнат през сълзи и давеща болка опитвам
да съм съвършен.
А когато вечер денят е приключил
и отново затворя очи,
сънят моя единствен приятел ме спасява
от всички лъжи...
И ето че всичко започва отново...

Радка Георгиева
СТИХОТВОРЕНИЕ

БУРГАС
Градът събуден сънено мълчи
и тръпне от пронизващия вятър!
На пресекулки диша и хрипти,
като артист във земния театър!
Със прилива морето приближава
и ръкопляска с хиляди вълни.
Притихнало пред него се покланя
със пламнали в очите си искри.
Понякога щом в нощите се скрие
под гъсти снегове и под мъгли
той слуша как морето тъжно вие
в самотните си ослепели дни.
Но колко радост лятото донася!
Градът събуден къпе се в лъчи
и стича се от хора мравуняка
към плажа със пресятите следи.
Градът към синевата сутрин тича
и музика, и весел смях звучи,
все към морето влюбено наднича
с копнеж по чуждите, невидими земи.
Вълнува се сърцето му горещо!
Китарата му в дланите звъни.
Щом слънцето запали своите пещи,
настъпват веселите сини дни!

Продан Проданов
СТИХОТВОРЕНИЕ

СОПОТ
...От изгрева на утринния лъч
до залеза на стихващия ден,
привличаш ме със птичия си глъч,
живот си ти и лек за мен.
С ухание на рози и шишарки,
с лозниците във всеки двор,
с камбанените медни звуци ярки
и с Вазовия светъл ореол.
С бумтящите ти водопади,
настръхнали във сняг или порой
и уличките с пеещите вади,
бълбукащи сред ледове и зной.
Със полъха на борика зелена
там, от старинните чешми
водата блика бистра и студена
и звънки звуци тя реди.
С градинки пъстри дворовете дишат,
сред птичи хор ухае на нектар.
И хората с тъга въздишат,
напуснат ли градеца стар.

Ралица Шахпазова Христова
СТИХОТВОРЕНИЯ

ЯПОНСКО ПРОКЛЯТИЕ
"Да се влюбиш дано!"
древно японско проклятие.
Да познаеш погреб и зачатие,
да отпиеш до глътка мрака и лъча
и да се усмихваш на ръба!
Прокълната никого да не
прокълнеш.
Отречена да не се отречеш.
Но какво всъщност е Любовта?
Може би слепота?...
Или.. Висшезрима е Тя!

ПРИ СВЕТОФАРА
Тук ли се спряхме, тука ли
под прицел на толкоз очи?
Дори светофара в любопитство
   гори.
Ето заля ни в червено като в заря.
В позлата косата любима огря.
После в зелено се смя.
В зелено, в зелено, но за нас
забранено.
И щастлива, и тръпна,
и близо, и много далеч,
слушам гласа ти в просъница,
обещал ми жестока безсъница.
Забравям обстрела на тоз
Кръстопът.
С Теб съм далеч и отвъд.
Нека спре часовника на ръката.
Единствено жаля за отсъствието
през летата.
За живота пробягал без Теб,
за пътя безцелен в безводната степ.
Стоя прикована без посока в света.
Чакам, може би, четвъртата
светлина?
Извън правилата на светофара,
към една сънувана гара.
Тя грее високо, където
е пътеводно Сърцето!

Роза Станкевич
СТИХОТВОРЕНИЯ

МИНИАТЮРИ

Душата ми тръпне
в радостни тръпки
цвят разцъфтял
се люлей в синевата.
Душата ми стене
от мъка сломена
обрулено,
голо и черно дърво.
Душата ми, душата ми,
задъхано море е.
С приливи и отливи,
със затишия и бури.

o
И ще речеш:
не можех аз да я обичам,
защото като жътва
изрониха ме очите Ј
от юлско слънце по-горещи,
защото като вятър
строши прозорците заспали.
Не говори.
Защото ще излъжеш,
ако речеш, че не остана
една искра от моя огън
и като гръм отминах
покрай тебе.
Не говори!
o
Разминахме се,
като едноименни облаци,
които не
раждат
светкавици, не плискат
дъжд.
А само се оглеждат
в езерата и моретата,
и дишат във въздуха
само ЛЮБОВ

Росица Николова
ЗДРАВЕЙТЕ, ЕВРОПЕЙЦИ!

За малко щях да ви подмина, но в тая прекрасна утрин, обещаваща един чудесен и слънчев евроден, просто не мога да не протегна ръка, да не ви погледна с ведър поглед и да не ви поздравя:
Здравейте, европейци!
Сега отивам на общинския пазар, за да си направя някоя европокупка и да се порадвам на веселата пъстрота и глъч. И понеже имам поръчка за три метра трикольорна лента, тръгвам да я диря. (Нали се сещате за коя лента става въпрос?
...За оная, която от време на време президентът срязва на две по телевизията.)
Обикалям книжарници, дрогерии, кинкалерии и задавам един и същи въпрос:
Извинете, имате ли трикольорна лента?
Не! категорично отговарят, без да се замислят, без да обещават, че стока ще пристигне всеки момент.
"Бя-ло, зе-ле-но, чер-ве-но..." несъзнателно ми се натрапва бодър припев от безвъзвратното ми детство...
Извинете, трикольорна лента?
Трикольорна?... Не-е-е! Лента само за касов апарат!
И това ако не е евроотговор.

СВЕТУЛКАТА И ГРАДЪТ
Душна юнска вечер. Прогнозата за времето носи известна хладинка и градът, облекчен се кани да си ляга. Отваря прозорци, проскърцва балконски врати, коментира блажените 3-4 градуса, с които утре ще се понижат досегашните 35.
С оросено чело и бавна походка тръгвам към спалнята. Угасям лампите по пътя си, препятствана от неориентирано малко коте, мрънкащо и спъващо се в чехлите ми. Потискащата, уплътнена от умората и жегата тъмнина изведнъж   рязко се насича и бодро се надрасква от бързите и блестящи пируети на... светулка.
Боже! Истинска светулка! Мъничка, черничка с фосфоресциращо коремче. Примъквам се до леглото и сядам да я съзерцавам. Необичайната за нея къщна атмосфера тревожи крехкото Ј същество. Може би затуй се удря няколко пъти в стъклото, без да уцели отворения прозорец. Той пък от своя страна не е никакво спасение с прикованата си ситна мрежа. Усетила добронамереното ми присъствие, светулката изпраща няколко дружески сигнала: дълги-къси, дълги-къси, къси-къси... Подавам ръката си. Тя облазва дланта ми и поема по показалеца, за да стигне до върха му. През туй време успявам да притичам и отворя входната врата. И тя излита... По-скоро изчезва... разтваря се... стапя се в тъмното. Толкова невероятно е, че не вярвам. Обхождам с поглед всички посоки няма я. Вдигам очи и се смръзвам. В порива си нагоре светулката е попаднала в дебела паяжина. Мърда безпомощно и пръска тревожни, ярки сигнали. Докато домъкна стол от кухнята и се покача на него, огромен, дебел паяк вече е успял да я обкрачи с гадните си мъхести крака и стръвното намерение   да я парализира. С един замах на метлата свалям както паяка и светулката, така също и нелегалното му, прашясало свърталище, осеяно с трофеи, скелети, хитинови черупки, изпити насекоми и буболечки все следи от хищни пиршества в непоглеждания от мен тъмен ъгъл над вратата ми.
Много, ама много внимателно освобождавам крилцата Ј от лепкавите нишки и след миг тя облекчено пропълзява... И ето, че се случва нещо съвсем непредвидимо.
Малкото, галено котенце, което до тоя миг е извън вниманието ми, се хвърля като освирепял тигър, помита светулчицата с розовото си езиче и затваря уста. Спасителната акция изненадва и мен самата. С едната си ръка светкавично вдигам котето за врата, а с другата миг преди да преглътне, стисвам между челюстите му. Злощастното насекомче, олигавено и полумъртво свети на бавни, бледи, угасващи батерийки. Сядам на пода и се разплаквам. По-точно е да се каже разревавам се. Като дете. Дете, което е сърдито на целия свят. Дете, което си иска светулката и това си е!
Сълзите ми извират драматично, необратимо, справедливо, истински, като порой. Плачех си за бедната, невинна душица, носеща жътва, радост, ситост, светлина. Но долетяла по независими от ней причини в пълния, препълнен с безброй капани жесток, алуминиев, стъклен, лъскав, измамен град. Та, това си бе съдба! Съдба в мащаб: един живот на буболечка към един човешки.
Така, ревейки, сигурно щях да си осъмна, ако една от сълзите ми съвсем случайно не попада на обърнатото Ј коремче... И оттук насетне става магия... химическа реакция... някой може би е чул воплите ми или тя самата излиза от вцепенение, но се размърдва. Светлинката ба-а-авно запулсирва и се уплътнява. Само след секунди засветва убедително, настоятелно и живо. Светулката набира енергия, обръща се, стъпва на крачетата си и запълзява неуверено... Но, всъщност аз за какво съм тук!? Поемам я внимателно, отварям широко пътната врата и се разпореждам високо:
Бягай!
Тя се суети за кратко, обхожда за последно познатия показалец стига до върха му. И литва! В правилната според мен посока. Фенерчето Ј като по морз ми сигнализира: къси-дълги, къси-дълги, дълги-дълги, безкрайни...
Тая нощ сънят ми е дълбок и непробуден. Сън на заслужил герой. Вселената ми благодари за проявения хуманизъм и жегата не ме терзае. Светулката я бе отнесла към златните юнски нивя, където всъщност Ј беше мястото.

Таня Петкова
СТИХОТВОРЕНИЕ

КЪДЕ СИ, МАМО?
Къде си ти все аз се питам,
дали ме виждаш, ти кажи?
Мълчиш и пак е тишина,
скърбиш и пак не казваш.
А може би ме гледаш отвисоко
и страдаш ти за моята съдба,
отрано сблъскала се с мене,
с орисията на лудостта.
И затова ли ме остави толкоз рано
да страдам и да диря твоята следа,
живота да ме тъпче и изпитва
дали съм си научила урока за това.
И само вярата в майчината милост,
там горе, от невидим необят,
крепи ме още да не рухна
сред този земен пошъл свят.



Христина Ковачева
СТИХОТВОРЕНИЕ

ВАЗОВ ДНЕС

На градския площад във Сопот,
възправил гордо стан,
съизмерим с могъщия Балкан,
в далечината с поглед взрян
спокойно гледа пътя извървян
на своето Отечество любезно.
И вятър ли задуха, дъжд ли завали
самотен рони той сълзи
за Перущица бедна и Батак,
защото чува още как
жените плачат и пищят децата
под кървавия турски ятаган.
Когато бурята завий в Балкана
и яростно закърши клони,
той вижда как бесней тирана,
поставил българина на колене,
тогава шепне той слова нечути
на незабравената своя епопея
за славните войводи и хайдути,
погинали за свободата да изгрее.
А нощем Шипка той сънува
върхът на гордите орли и слава
и ярост в каменни гърди бушува
как може всичко туй да се забравя!
Но песните му все ще се четат:
докато гордият Балкан снага въздига,
докато във небето пее чучулига
и полският синчец цъфти,
той все така нечуто ще шепти:
"Отечество любезно, как хубаво си ти!"
Цветанка Неделчева
СТИХОТВОРЕНИЕ

ПРИСЪСТВИЕ
На Съба Вазова

Майко свята,
във Вазовия стих
с обич синовна
навеки възпята.
В Сопот,
в дома ти
те виждам
усмихната
и ведра
да сееш
доброта.
Майко свята,
от одаята
твоята песен
като
пролетен
вятър
се носи.
Заедно
с теб
запява
чекръка,
а вретеното
нишка тънка
преде.
На стана
в ръцете
ти сръчни
совалките
оживяват
и багри
дивни
в тъкани
вплитат.

Достолепна
на празник си
със книга
във скута.
И челяд, и гости,
жадни за слово,
притихват.

Домът ти
слънчев
изпепелен
и сринат.
Минчо
съпругът
любим
зверски
съсечен.
Българска
мадона
с деца две
невръстни
и икона
старинна
от деди
завещана,
ти от Балкана
закрила
потърси...
И изплака
сърцето си
в песен
и стих...
Майко свята,
от обелиска
грееш с усмивка.
Детенце мило
цъфнало цвете
на тебе поднася
и с обич мълви:
"Ти ме роди, но ти ми даде
и светлото, що в теб блещеше,
ти и човека в мен създаде
ти два пъти ми майка беше!"



Цочо Делев
СТИХОТВОРЕНИЕ

КОЙ?
Кой душата ми пробуди
от мъчителния сън?
Вий ли, бели пеперуди,
заиграли днес навън?
Кой сърцето ми принуди
радостно да затупти?
Вий ли, палавници луди,
полетели със шейни?
Кой ми погледа разнежи
и окрили мисълта?
Вий ли, картини свежи,
сътворени от снега?
Пеперудките се спряха
върху моята глава
и усмихнато казаха:
"Повика на любовта"...

Юлияна Дечева
СТИХОТВОРЕНИЕ

ЗИМНО
Ъгловата стряха,
ъгловат балкон.
Зинал е капчукът
да отмери тон
по водните каскади
на поток пенлив,
който се провира
зимен и игрив.
В песен да отрони
перлена снага
и мизантропно
да си свие
в ъгъла следа.
Ъгловата гара,
ъгловат перон.
В ъгъла човек,
свит във сив балтон.
Като за начало
в мъртвия сезон,
ъгълът ще стопли
своя Робинзон.
Ще му дойде сила,
ще изпъне крак,
самотният човек,
превърнал се във знак.
Лош или добър,
съдбата ще реши.
По-топло е когато
дните не брои.
Единствено очаква
неоновия влак,
превърнал го в надежда,
но с обратен знак.
Ради Стайков
ГЛАСОВЕ ОТ МИНАЛОТО

Тясна, стръмна и лъкатушеща, улицата започваше от полите на Балкана и създаваше илюзията за пълноводен поток, по бреговете на който са накацали в мирно съжителство стари и нови къщи, всяка носеща неповторимия чар на своята епоха, но обединени от общия стремеж на стопаните си да бъдат кокетни и обкичени с много и свежа зеленина. В устието на потока, до голямата черна река на магистралата, в дълбочина на потъналия в градинки с най-чудновати цветя двор, се белееше двуетажна къща, носеща белезите на старинна красота и чертите на новото две допълващи се по хармония и съчетани с вкус линии, създаващи странен хибрид.
Зад полуоткрехнатата, масивна и обкована с метал врата една жена, облечена в черно, тревожно се взираше в падналите ниско над земята черни, мрачни Ј замрели в измамен покой буреносни облаци. В настъпилия здрач очите и трескаво опипваха неясните контури на вход-ната врата с една ненаситна жажда и огромно вълнение, в едно болезнено очакване от предстояща среща. В същност тя никого не очакваше, но женската Ј интуиция натрапчиво Ј подсказваше, че трябва да бди за тези мигове на съприкосновение, за тези неповторими мигове на срещи с това, което така болезнено и безвъзвратно беше изгубила в прекалено кратък срок.
Смъртта на съпруга си, макар и неочаквана, тя успя да понесе по един достоен начин, като една неизбежност, застанала на пътя Ј. Това беше болезнен удар от загубата на прекалено близък човек, с когото я свързваха много години съвместен живот, изпълнен с разбирателство и голямо взаимно уважение.
Характерът на баба Костадинка беше такъв, че тя прикри скръбта дълбоко в сърцето си и я съхрани само за себе си. Последвалият втори, много по тежък удар загубата на единствената Ј дъщеря съвсем я преобрази. Острието на длетото на скръбта впи дълбоко своите хищни нокти и набразди лицето Ј до неузнаваемост.
Огънят на нестихващата жизненост и веселие, който вечно гореше в очите Ј като огнена клада, готова да прогони мрака на тъгата от всяко сърце, постепенно угасна, за да останат само отделни догарящи въглени. Добрите думи, младежкото чувство за хумор, огромната душевна доброта, веселият нрав бяха част от огромното богатство на нейната личност. Тялото, болезнено наранено, стоеше на пo-ниско стъпало от духа, извисил се високо и гордо над личните несполуки, презрително надсмиващ се над всяка сполетяла я трагедия.
Само над една слабост баба Костадинка не успя да вземе връх. Вечер, неузнаваемо преобразена, тя заживяваше със спомена, отдала се всецяло на среща с миналото. Това бяха мигове, в които желанието Ј ярко се открояваше над мисълта за безвъзвратно загубеното и насочваше съзнанието към пропастта на безразсъдството, граничещо с илюзията на самозалъгването. Това желание беше толкова силно и неговата власт така огромна, че искрата на останалия здрав разум бързо угасваше при трепетите на мнимите срещи.
Баба Костадинка напрегна зрението си до болка, но непрогледната тъмнина като тежка, плътна завеса спускаше своя плащ и светлината, излизаща от полуотворената врата, попадаше в прегръдките на нощта и угасваше в тях.
Вятърът палаво нахлу в стаята и с хладния си дъх я върна към действителността.
Ще настине внучето мина Ј бързо през ума и тя хвърли бърз поглед към ъгъла на стаята. Там, под неголям, прикрит с битово перде прозорец, на детско креватче сладко спеше едногодишно момченце, поставило розовите си ръчички като венец около пълничкото си личице.
В миг то махна нежно с ръка и озари лицето си с чара на чиста, неподправена, неповторима и завладяваща детска усмивка.
Очите Ј неволно се просълзиха. В него тя виждаше дъщеря си, част от себе си. То беше единственият лъч във вече догарящия Ј живот. Това беше разбрал нейният зет и не беше пожелал да я лиши от присъствието му. Той не желаеше дори за миг да си представи колко пагубно би се отразило това върху бъдещия Ј живот, лишен от единствения му смисъл. Естеството на работата му често налагаше отсъствието му от къщи, нещо което се беше случило и тази вечер. Това бяха тези мигове от живота на баба Костадинка, когато тя напускаше света на действителността и се пренасяше в света на въображаемото. Не беше вярваща, но не успяваше да се отърси от чувството, че съпругът Ј духом присъства и това трескаво я завладяваше. В такова състояние беше изпаднала и тази вечер.
Изведнъж вратата рязко се отвори и в стаята нахлу струя студен въздух. С енергична походка, неподозирана за нейната възраст, тя притича до внучето и внимателно, с голяма нежност го зави с одеалото, като остави само лицето му открито. След това баба Костадинка се запъти към отворената врата. Побърза да я затвори преди да е налетял поредният пристъп на вятъра, когато един познат глас с тревога прошепна:
Защо ме пъдиш, майко?
Една непозната вътрешна сила я застави да спре, хванала дръжката на вратата. В нея се пробуди трепета на надеждата, породен от упрека в гласа на дъщеря Ј. Тя често чуваше, по-точно мислено възпроизвеждаше диалози със съпруга си, но с дъщеря си за първи път контактуваше след нейната смърт. И може би защото това стана така неочаквано, баба Костадинка почувства парализиращото въздействие на гласа и своята неспособност да реагира с движение или реплика. Страхът за миг прикова нозете, обходи със замразяващ дъх плътта и потисна дишането Ј. Това продължи само секунди, след което страхът я напусна, прогонен от желанието да поговори с единствената си рожба.
Дъще! задъхано изхлипа старицата.
Инстинктивно тя притвори вратата и тръгна напред, водена от огромното желание да разговаря с дъщеря си. Това беше едно бленувано завръщане към безвъзвратно загубеното.
Силният пристъп на пропития с влага въздух я блъсна силно в лицето, отметна черната забрадка и засвири тъжно в жиците като далечен хор от хиляди скърбящи гърла.
Почакай, дъще, аз съм твоята майка! застена сподавено баба Костадинка и протегна ръце към миража на помрачения си разум.
Фиууу изсвири отново вятърът, сякаш присмивайки се над нещастието Ј. Тя залиташе с препълнени от надежда и сълзи очи и твърдо устоявайки на насрещния вятър, крачка по крачка упорито вървеше напред. Ръцете Ј трескаво опипваха мрака, готови всеки момент да докоснат въображаемият лик на чедото Ј, краката, движени от енергията на желанието, я носеха все по-близо до миража на съзнанието. Сърцето и болезнено се свиваше при всеки импулс на болната мисъл. Тя бавно крачеше напред към несъществуващия образ на самоизмамата.
Внезапно един силует от плът, от жива човешка плът, открехна вратата и запълни рамката като незван призрак.
Дали не полудявам? промълви тихо на себе си тя и връщането Ј към здравия разум и реалността я парализира с огнените тръпки на едно ново чувство страха. Отекналите по алеята стъпки и гласът на зет Ј Кирил я върнаха напълно в света на действителността.
Пак ли, майко? почти със страх прошепна Кирил и нежно я хвана под ръка. Остави това, майко, нима вярваш в несъществуващото? Съвземи се, така съвсем ще се съсипеш!
Нищо, сине промълви виновно тя. Не се сърди на старицата и не и забелязвай. Времето ще ме излекува. Знам, че това са рожби на гаснещото ми съзнание, но за мен то е толкова необходимо, колкото на тебе синът.
В миг небето, прорязано от една светкавица, се разкъса и полетя надолу, понесло сълзите на света. Подхванати от пристъпите на свирепия вятър, водните потоци на талази обливаха прозорците, почуквайки по стъклата като пръсти на мъртвец, сетне, уморени от тази игра, се устремяваха яростно върху нежните листа на цветята, огъваха крехките им стебла, но не успели да ги прекършат, отново стоварваха своя гняв върху прозорците.
Небето се запалваше с ослепителен блясък, но угасено от водната стихия, простенваше с адски тътен, от който сърцата инстинктивно се скриваха в най-затънтеното кътче на гръдта.
Това още повече потискаше Кирил.
Трябва да направя нещо, за да я изведа от това състояние тази мисъл все по-натрапчиво го измъчваше.
Тежката длан на умората бързо склопи клепачите му и той бързо се пренесе в света на отморяващия здрав сън.
Острият звън на будилника го върна в реалностите на новия ден. Отвори очи и погледна към детското креватче. През тази нощ Кирил не беше чул сина си нито веднъж да проплаче. Усмихна се, когато видя баба Костадинка заспала, опряла глава на детското креватче. Настойчивият звън на будилника не беше я пробудил.
Издебнала ме е старицата и когато съм заспал, е отишла при внучето си прецени бързо той и стана от леглото.
Навън денят се усмихваше виновно и с палав лъч докосваше детското креватче, сякаш искаше прошка за зловещата нощ.
Кирил взе едно одеало, наметна старицата и потъна в перипетиите на новия ден.

Иван Нечев
СТИХОТВОРЕНИЯ

ЗАГАДКА
Всички задаваме този въпрос:
Има ли смисъл живота?
Само мигът ли е важен
във който живеем,
за да ни разпнат в голгота!
Да се взираме в тъжния ден
като зърно в броеница
предугадили всичко е тлен
в нещастните Вас, като във мен
или е тайнство в безсмъртие мост?
Днеска съм тука
под рояк от звезди
На безкрайния космос загадка...
Там ли ще ида?
...Той си мълчи?...
взират се тъжно моите очи
от мене искрицата кратка.
Духа ни облечен
във кост и месо
слят ли е приживе със звездите
с които сме сродно безсмъртни?
ще зная тоз отговор
след края на дните!?
Но що е?
...Ще бъда безмълвен?...
...И за идните въпросът е вечен!
21.10.2003
Сопот
БАЛКАНЪТ
Едно огромно възвишение
и после синкаво море.
Балкана приказно творение,
премъдър старец и дете.
Така сме хората в растежа си,
израстваме и спрем до бряг,
подобно птиците в летежа си,
подплашени от първия сняг.
Незнайни сили извисяват ни
и после чезнат във тъма,
след нас пък други продължават ни
това е сякаш вечността.

o
Моят гост е самотата
разговарям с нея за живота.
Питам я: "Кажи ми днеска
правилно ли е да търся
отговор, защо са тъй нещата.
Ти си честа гостенка в дома ми
ти си споделена обич на съня ми
и ласкаеш го да ме отбягва,
а натякваш ми, че груб съм с него.
Скарваш ли ме или ме ревнуваш диво
аз не те разбирам, тъжна самодиво.
Поговорим, поговорим и току изчезнеш
синя си светкавица във мрака.
Колко нощи аз без сълзи плаках,
почна ли да дремя пак при мене влезнеш.
Питам те, кажи ми, тъй ли ще е вечно?
Питам те, а ти мълчиш зловещо.

Върбан Колев Карлово
СТИХОТВОРЕНИЯ

ЛЯТНА ВЕЧЕР
Пак съм с вино и стихове в лятната вечер,
пак си слушам Дийп Пърпъл, Бляк Сабат и Флойд,
пак си спомням за моите мъртви роднини предтечи,
пак си казвам: обичам го тоя живот!
Пак си мисля за нашия градски театър
радвам се: толкоз години във него играх.
Пак тъгувам за първия, вече мъртъв приятел.
Пак се сещам, че влюбен в момиче живях.
Пак със музика искам да пръсна тъгата
толкова често в душата неканен зъл гост...
Пак бленувам за светлия храм в небесата.
Пак теша се, че с вяра съм кръстен в Христос.
Пак желая да тръгна по пътя и скитам.
Има толкова кътчета в тая страна,
дето мечтая да ида и видя с очите
битник да бъда и хипи, поет по душа.
Пак изливам духа си в интимна молитва
пак съм целия рана, възторжен сърдечен копнеж.
Искам всичките болки и всичкото щастие да изпитам,
докато още дишам, докато изгоря като свещ.

ПРОВИНЦИЯ
И пак вървя по тия улички познати.
А още по-познати сме си всички тук!
Едни и същи хора и еднакви дати.
И случки все едни, вмирисани на лук.
Провинция... Какво ли духовете да раздвижи?!
Мъртвило, прах и скука, и покой.
У нас са живи само делничните грижи.
Тръбата на бунтарството е свирила отбой.
Ламтежът ни за вещи и пари не знае мярка.
Живеем, сякаш нямаме в небето дял.
А някога оттука тръгна оня йеродякон,
издигнал като кръст и знаме идеал.
А моите? Какви ти святи идеали!
Аз искам да е светло, топло у дома.
Да продължава дружбата ми с първия приятел.
Да бъда страстно влюбен в някоя жена.
Добре все пак, че тук не сме си толкоз чужди!
В града цветчето на надеждата кълни...
Ще се разпъпи някой ден да го събуди.
Но страх ме е отново той да не заспи.

Цветанка Неделчева
директор на къща-музей "Иван Вазов" Сопот
ВАЗОВИ АВТОГРАФИ

Вазов е давал автографи на своите близки, приятели и почитатели. Това обикновено става по повод даряване на негови книги. По-рядко Вазов оставя като автограф откъс от свое произведение по искане на бъдещия му притежател. Някои Вазови автографи свидетелстват за дружбата на народния поет с дадена личност, или пък имат интересна история.
Ето историята на три Вазови автографа.
Руският учен славист Александър Иванович Яцимирски проявява траен интерес към творчеството на Иван Вазов. През 1905 г. той представя на руските читатели разказите му1, а една година по-късно публикува статията си "Вазов, его поэзия и проза".2 В превод на Минко Генов от Карлово, тогава студент в Петербург, тя излиза на страниците на списание "Българска сбирка".3
Александър Яцимирски е доловил специфичното своеобразие и колорит на Вазовото творчество "съединението в него на националното с общочовешкото чувство", "туй прилепване към природата" и "тютчевско разбиране на нейния живот" като "твърде характерни черти в психологията"4 на произведенията на народния поет.
Яцимирски посещава България и има възможност да се запознае с Вазов. Руският учен е впечатлен от класика на българската литература: "Вазов обича природата с детска обич. Във времето на пребиваването ми в София, аз лично бях свидетел как Вазов по цели часове стоеше пред акациите и цветята на Княз Борисовата градина. Стоеше той усамотен, в ням възторг, изправен като за молитва. Никой не се приближаваше към него, макар да се разхождаше голямо множество. Казаха ми, че това е Вазов, гордостта на българската литература, прекрасен човек. Аз се вгледах в него и дълго му се любувах. Струваше ми се, че неговите мисли витаеха негде далеч от тез, що се разхождаха в градината, далеч от всичко живуще на земята..."5
Иван Вазов проявява интерес към статията на видния руски славист. В писмо от 6 октомври 1906 г., София до Евгения Марс той пита за заглавието на статията:
"Ако не Ви коства труд, моля Ви, съобщете ми и заглавието на статията от Яцимирски в последната книжка на Б ъ л г. с б и р к а.
С поздрав
Ваш предан И. В а з о в"6
В Централния държавен архив за изкуство и литература на Русия се съхранява албум на професор Александър Ив. Яцимирски със записки и рисунки на чешки, български, сръбски и полски поети и писатели, правени през 19081911 г. Сред тях е автографът, даден на руския учен от Иван Вазов откъс от стихотворението "Русия"7:
Русия, Таз земя велика
По шир, по брой, по сила. Тя
С небето има си прилика
И само с руската душа!
    И. Вазов
София
27 март 1911 г."

* * *
Най-сърдечният автограф на Иван Вазов е даден на неговата муза писателката Евгения Марс. Тя изиграва голяма роля за неговото душевно равновесие, за продуктивността на талантливото му перо. Тази дружба е била жизнено необходима на Вазов. Зародила се през 1905 г., тогава когато той се чувства самотен, тя продължава до последните му дни. Тя е живецът, който сгрява душата му, тя е незаменимият творчески импулс.8
В своята лебедова песен стихосбирката "Люлека ми замириса" Вазов Ј посвещава открито лиричната си творба "Полски впечатления. На писателката Евг. Марс" I дял "Образи и видения". Всъщност целият III дял "Трендафилите" е посветен на нея.
Снахата на писателката Евгения Марс госпожа Лиляна Елмазова съпруга на изтъкнатия наш оперен певец Павел Елмазов (отдавна покойник) е съхранила ценни реликви, свързани със сърдечната дружба на Евгения Марс с народния поет: портретите с автографи, които той подарява на своята приятелка, писма, пощенски картички до нея. И едно малко листче, пожълтяло от времето, съдържащо четиристишие, написано с характерния Вазов почерк:
Таз книга сиротица
тъкмях я за княгиня
отиде у царица,
отиде у богиня!
Стиховете не са датирани. Не е трудно да се досетим, че листчето е било пъхнато в книгата "Люлека ми замириса", която след отпечатването Вазов подарява на своята вдъхновителка със следния автограф:
"На моята добра приятелка и достойна колега г-жа Евгения Марс. И. Вазов. София, 20 ноември 1919 г."
Трябва да се види този Вазов автограф, изразяващ чувствата на народния поет към неговата муза по един рядко оригинален и забележителен начин! Същият е написан с мастило и поетът умишлено повтаря и удебелява буквите от текста, за да не се забележи, че вместо нулата от датата "20" е изобразено едно малко сърце, цялото запълнено с мастило.
За Иван Вазов "сърцето" е едно от великите тайнства на живота, тайнство родеещо се с това на морето и небето. Това той отразява в лаконичното си стихотворение "Три думи три бездни", поместено на страниците на вестник "Народний глас", бр. 505 от 17 ноември 1884 г. През същата година то заема своето достойно място в стихосбирката "Италия":
Сърцето, морето, небето
три думи, три гатанки тайни.
Небето, морето, сърцето
три бездни, три свята безкрайни!
"Поезията обича краткостта и свежестта"9 отбелязва народният поет. В това отношение горният куплет е шедьовър.
Месечното литературно-художествено списание "Съвременна илюстрация", бр. 1, София, май 1921, е посветено всецяло на "Тържествата по 50-годишния юбилей на Иван Вазова". В него на страница 10 е поместен "Автограф на поета" стихотворението "Три думи три бездни" без заглавие.
Във Вазовия музей в София се съхраняват два оригинални автографа на народния поет "Сърцето, морето, небето". И в двата липсва заглавието.
Единият автограф поетът пише на малък кариран, понастоящем вече скъсан лист, без дата.10 Той е предаден на музея от Звездомир Ал. Негенцов. Ясно е, че Вазов е дал този автограф на свой почитател.
Вторият автограф на това кратко стихотворение се намира в "Албум за спомени" и е единственият текст в него на български език. Вазов собственоръчно е записал датата 4 юли 1919 г.11 Албумът е предаден на музея от Константин Дацов.
Горепосочените три автографа на Вазовото стихотворение "Три бездни три тайни" свидетелстват, че същото е било любимо на народния поет. Поради неговото дълбоко съдържание и лаконичност, той го е давал като автограф на своите почитатели (без заглавието му).
Къде се ражда тази Вазова най-кратка в цялото му творчество поетична творба?
Народният поет споделя пред своя анкетьор проф. Иван Шишманов за стихосбирката си "Италия", в която е поместено стихотворението:
"Конспекта на стихотворенията, които влязоха в тая ми сбирка (eдна от най-добрите ми), нахвърлих с молив още по пътя за Италия, но ги обработих тепърва в Пловдив. Вземах си бележки в тефтерчета."12
Вазовото стихотворение "Три бездни три тайни" е свързано с пътуването му до Италия през 1884 г.
* * *
Във фонда на Къща музей "Иван Вазов" Сопот се съхранява петото издание на първия български роман "Под игото", издателство Т. Ф. Чипев, София, 1920 с автограф:
"На г. Евгений Силянов
    Авторът
София
19 август 1921"13
Племенницата на Иван Вазов Бинка Вазова, успя да проучи интересната история на това Вазово посвещение. През 1984 г. тя писа на Надя Христофорова (съпруга на проф. Петър Христофоров) в Париж, която заедно с проф. Роже Бернар превежда "Под игото" на френски език.14 Тогава Евгени Силянов е на 74 години, известен журналист и дипломат, заминал и останал още на младини в Париж. Ето какво съобщава Надя Христофорова след срещата си с него:
"Майката на Евгени Силянов беше учителка по литература в нашата гимназия Първа девическа в София. Казваше се София Малиновска, много културна жена, от Елена, баща Ј беше от руски произход, навярно останал тук след Освобождението. Един ден тя взима Евгений (тогава още ученик) да посети родния си град, но не заварва роднини и бързо тръгнали назад към София. И се случили в едно купе с Иван Вазов, говорили непрекъснато и той казал, че такава речовита жена "рядко бил срещал". По едно време се навел на прозореца и вятърът му отнесал шапката. Ахкания, загриженост, че ще простине без шапка. На слизане в София Малиновска му казала: "Я вземете фуражката на Евгени." Станала му и така си пристигнал в София защитен от хрема и гърло! (Сигурно с файтон се е върнал с тази шапка! бел. на Б. Вазова.) Поръчал на Евгени да отиде на втория ден да си вземе фуражката. Когато отишъл, една жена (навярно леля ми Вълка бел. На Б. Вазова) любезно му я подала с "Под игото", където е посвещението. По-късно, когато поискал да си прибере книгата, оказало се, че втората жена на баща му поради финансови мъчнотии я продала заедно с много други. Баща му е известен македонски деятел и поет Христо Силянов.
Така в действителност се казва, че "Под игото" е подарено с автограф на едно 14-годишно момче, което е услужило с ученическата си фуражка на Иван Вазов."15
Бащата на Евгени Силянов е българският революционер и писател, летописец на Илинденското въстание, а майка му е и изтъкната преводачка.
В последния си пътепис "В пазвите на Балкана. Станция "Българка", публикуван през месец август 1921 г. във вестник "Мир", Вазов споменава за приятното пътуване със София Малиновска:
"Пътуването беше особено приятно. Една софийска учителка в купето ми, дама твърде интелигентна и твърде речовита но как речовита! направи с непрекъснатото си сладкодумство да не усетя пътя и горещината."16
Посвещението на народния поет на Евгени Силянов е навярно последният негов автограф, даден около месец преди смъртта му.
Някои от буквите са леко разкривени. Но Вазов е останал все същият сърдечен, верен на живата си връзка с читателите.

1 Яцимирский, Александр И. Рассказы Вазова, Исторический вестник, Санкт Петербург, т. 99, март 1905, с. 1089-1090
2 Яцимирский, А. И. Иван Вазов, его поэзия и проза. Литературная характеристика, Вестник иностранной литературы, Санкт Петерберг, № 2, 1906, с. 181 194.
3Генов, Минко. Иван Вазов, неговата проза и поезия, Българска сбирка, бр. 3, 1906, с. 160-167.
4 Пак там, с. 161.
5 Пак там.
6Вазов, Ив. Събрани съчинения, т. 21, С., 1979, с. 317.
7 ЦГАЛИ России, Москва, ф. 584, оп. 2, ед. хр. 24, л. 16
8 Неделчева, Цв. Евгения Марс музата на поета. Непознатият Вазов, С., 1995, с. 128-173.
9 Вазов, Ив. Събрани съчинения, т. 21, С., 1950, с. 100.
10 Фонд на къща музей "Иван Вазов" София, Ръкописна сбирка, инв. № 1834.
11 Фонд на къща музей "Иван Вазов" София, Ръкописна сбирка, инв. № 1264.
12 Шишманов, Ив. Д. Иван Вазов. Спомени и документи, С., 1976, с. 240.
13 Фонд на Къща музей "Иван Вазов" гр. Сопот, инв. № 255.
14 Превод на френски Р.Бернар н Н. Христофорова, " Souns le oug", Paris, Presses orientalistes de France, 1976.
15 Писмо на Бинка Вазова от 30. ХI. 1990 г. до Цв. Неделчева Сопот. Съхранява се от получателката.
16Вазов, Ив. Събрани съчинения, т. 12, С., 1977, с. 366.
Панко Анчев
ТРИ ЕТЮДА ЗА ХРИСТО БОТЕВ

I. "ВСЕМИРНАТА ОТЗИВЧИВОСТ" НА ХРИСТО БОТЕВ
1.
В речта си за Пушкин по повод откриването на неговия паметник в Москва на 8 юни 1880 г., Ф. М. Достоевски говори за способността на великия поет да усеща и разбира чуждите народи и техните култури и да се въплъщава в техния свят. Това според Достоевски е велико качество и високо нравствено и художествено достойнство на А. С. Пушкин, което той придоби и за цялата руска литература и култура. Той го нарече "всемирна отзивчивост" или "всемирност".
Никоя литература не съществува изолирана и сама в себе си и за себе си. Взаимодействието и влиянията са естествени и желани, защото обогатяват и освежават художественото мислене, средствата и начините на изображение. Без такова общуване и взаимодействие не би бил възможен изобщо литературният процес и литературният живот, а и историята на човечеството изобщо. Не е задължително народите и държавите да са в преки общения, за да бъдат и литературите им във взаимодействие и влияние, да преживяват сходни етапи и да проявяват еднакви естетически качества и тенденции в развитието си. Обикновено по-голямата литература влияе на по-малката, макар да е възможен и обратният случай, когато малка литература да е оказала някакво въздействие върху представител на голямата литература. Влиянието може да бъде неосъзнато, спонтанно, но то може и да е съзнателно, по пътя на ученето, на усвояване художествения опит и преките общувания. За една литература (като българската, например) трябва да се съди и по това от кои литератури се е влияла, от кого се е учила, кои са нейните чуждоезикови образци и класици, как възприема уроците им и как осъзнава мястото си сред тях, доколко ги смята за свои и дали това влияние и "учение" се осъществява чрез преводи или в оригинал.
Всемирността според Достоевский е способност да се разбира чужденеца, неговата култура, духът и същността му и да се превъплъщава в тях. Но не за имитация, а за да влезеш в него, да го опознаеш и обикнеш и така да живееш в мир с него като равен с равен. Условието "като равен с равен" е особено важно, най-важно дори, за да говорим за всемирност. Съзнанието за равенство с друга литература и култура означава преди всичко уважение към нея и отличното Ј познаване. Не пренебрежение и високомерие или провинциаллен комплекс е необходимо да проявяваш към чуждото и чужденеца, а дълбоко уважение, почит и разбиране. Достоевский намира тези качества у Пушкин. Като истински руснак, Пушкин се прекланя пред постиженията на другите народи и ги тълкува проникновено. Той може да пише за французите като французин, за германците като германец, защото знае какво представляват те, вникнал е в душите им и умее да се изразява като тях. Но на собствения си език.
Всемирността не означава безродство, "гражданин на света", отказ от себе си и от културните си традиции, за да бъдеш равен на тези, към които се стремиш. Точно обратното. Колкото повече се чувстваш роден от своя народ и колкото повече си в него, толкова по-лесно ще се приобщаваш към "всемирността". До това състояние винаги се достига, благодарение на силната привързаност и любов към народа и отечеството, но любов разумна, творческа, даваща художествен импулс на живота.
Превъплъщаването в душевността на чуждия не е актьорска способност, особено ценена в реалистичния театър на Станиславски, а показател за зрелостта на културата и наличие в нея на велики майстори.
В нашето литературознание този проблем не се изследва и анализира; не му се обръща изобщо внимание. А той ни дава представа във всеки определен момент на какво равнище се намира българската литература, какви висоти превзема.
2.
С Христо Ботев българската литература на ХIХ век окончателно излиза от своя възрожденски период и се включва пълноправно в семейството на модерните европейски литератури. До него тя е все още в процес на устройване, на създаване на единен литературен език, поради което звучеше архаично, тромаво, грубо и неразбираемо. Големите поети и писатели до Ботев трябва да преодоляват преди всичко езиковите трудности, поради което творбите им не се домогват до дълбоки художествени открития. Те са прекалено "домашни" автори, занимаващи се с конкретни актуални проблеми на обществото и народа. Литературата е по-близо до вестникарството. Липсва геният, който да отбележи новото равнище.
Появата на талант като Ботев е знак, че модерната българска литература е изминала пътя към своята зрелост. Тя се е отдалечила от Средновековието, придобила е нови качества и е способна да изрази душевните чувства и вълнения на модерния българин. Найден Геров, Добри Чинтулов, Петко Р. Славейков, Любен Каравелов, Васил Друмев, Добри Войников са етапите по този път, натрупванията, които неизбежно довеждат до избухване на новото качество. Новото качество не е само в езика. Езикът, на който пише Ботев, и който вече нацията осъзнава като свой собствен книжовен език, е годен да говори за сложните неща, обзели българската национална и социална душа. Тази душа е станала вътрешно противоречива. Отделила се от Средновековието, т.е. от Църквата и усъмнила се в Господа, тя сама сега трябва да търси новите истини, да отделя доброто от злото, да познава света и себе си и да доказва правотата на своето отречение от миналото. Зад видимата решителност и категоричност се таи колебанието и съмнението, че човек може сам да се пребори със злото. Новата социална душа е изгубила целостта и пълнотата, драматизирила се е и е превърнала човека в средище на неразбирателство със себе си. Затова Ј е потребно да намери близост с други души, да заживее в общност. Тези типични за буржоазното време и буржоазната личност състояния и чувства са нови за българската нация и литературата Ј. Те се преживяват много болезнено в творчеството на Христо Ботев, именно защото са нови.
Средновековният човек възприема другия и целия християнски свят като едно цяло, като Църква Христова и се чувства в този свят удобно и уютно, защото живее заедно с братята и сестрите си во Христе. Той няма нужда да вниква в техните души, за да се превъплъщава в тях и така да ги разбира, защото и те са като него дори и когато говорят на различни езици или воюват помежду си. Вярата и религиозното му съзнание го правят естествена и осъзната част от "една вселенска апостолска църква", т.е. от цялото и от вселената. "Няма нито елин, нито грък" (Св.ап. Павел), а само християни, които знаят кой е другият, какво иска и в какво вярва. Буржоазният човек е изгубил тази способност, защото вярата му е станала формална, нецърковна и неистинска. Той е преди всичко елин или грък, а след това християнин, жител на една страна и чрез нея на света. Средновековният човек е с ограничени възможности да се придвижва и да посещава чуждестранни земи (освен като войник по време на войни), но на него това не е му е и толкова необходимо, защото той знае, че навсякъде живеят негови братя и сестри християни. Буржоазният човек не е закрепостен и пътува много, но пътува сред другите народи като чужденец, дори и когато има съзнанието, че е "гражданин на света". Защото е различен от другите и това различие го обособява като личност. Но той се стреми да го преодолее, като опознава чуждото, изучава го и го приближава по този начин до себе си, прави го част от себе си.
Промяната у модерния буржоазен човек в сравнение със средновековния е интересно явление, но то се осъществява бавно, тъй като е свързано с цялостното изменение в обществото, в неговата структура, начин на живот и мислене, поведение, връзки между членовете му. За българското следсредновековно общество Христо Ботев е знакът на окончателно извършения преход и начало на ново състояние, в което всемирността е едно от най- ярките проявления на зрелостта и многообразието му.
3.
До Христо Ботев българската литература възприема чуждата, като я приспособява към себе си. Всъщност, дори все няма чужда, а само литература, писана на друг език. Сюжетите и темите, проблемите и героите дори за еднакви за всички и онова, което е казал Пушкин или Некрасов, Евгени Сю или Виктор Юго може да бъде пресъздадено на български език като българско, а не като чуждо. Побългаряванията са нещо естествено и се ползват с огромен успех сред четящите в България. Но "побългаряване" е късен термин. У П. Р. Славейков и Ил. Блъсков, напр. срещаме охотно възприети и разработени сюжети от чуждоезични автори, но представени като български. Нашите писатели понякога споменават, че творбата им е "по някой писател", макар тя да е чист превод, а друг път, когато не се споменява нищо, лесно се разбира от къде са взети и идеята, и сюжетът. Литературата все още принадлежи на всички и авторството не е толкова лична изява и задоволяване на лични амбиции и изразяване негово, а е всеобщо дело както през Средновековието.
Ботев проявява ново отношение към културата изобщо. И към света също! Той следи живота в другите държави, анализира го и го оценява без никакви комплекси често дори повече критично отколкото е отношението към българската действителност. Липсата на комплекси и провинциално възхищение, към всичко, което се случва в чужбина, е важна особеност в Ботевата оценка на Европа. Той публично заявява българската емпанципация със стария свят и правото на българите да бъдат равни с останалите народи. Но равни не по съжаление и снизхождение, а справедливо и заслужено. Великият ни поет не се съмнява в правото на народа, заслужено с постигнатото равнище на обществения живот, с борбите, които води за своето политическо освобождение. Христо Ботев е може би първият българин, който има толкова силно и въздигнато национално самосъзнание, което му дава и самочувствието да бъде не провинциално величие, не просто осъзнал робството си роб и готов да го отхвърли, а напълно равностоен и на най-великите европейски исторически личности. Той се осъзнава и като народен водач, двигател на историческите процеси, борец за политическа свобода, която е необходима на всеки народ, амбициран да постига високи цели.
Без да има системно университетско образование Христо Ботев е неимоверно образован, подготвен е на изключително равнище като литератор и историк. Публицистиката му изобилства от имена и заглавия, които не могат случайно да се знаят или да са почерпани от брошури и популярни беседи. Те не са и белег на обикновена информираност, защото са поставени в контексти, показващи познаване на факти и подробности, което е възможно само за хора с богата и системна култура. При това не само на факти от историята на човечеството, но и от историята на културата; не като сухи факти, а като живи и значими явления, от които може да се извлече поука, да се направи аналогия и се изведе важна истина. Не всеки е способен да го направи, ако не умее да ги систематизира, подрежда по значение и да им придава актуален смисъл. Тук той просто няма нито предходници, нито дори аналог през Възраждането. А може би и до наши дни.
Наистина, Ботев е чудо!
Христо Ботев е поет, но големият обем от неговото творчество е публицистиката. Той не е писал други жарове, напр. художествена проза или драматургия, където да развие цялостен сюжет, да покаже характери, съдби, герои в процеса на техния живот и осъществяваването им като личности. За разлика от Пушкин, по повод на когото Достоевский въвежда понятието "всемирност", у Христо Ботев всемирността се проявява в публицистичното превъплъщаване и пресътворяване. Великият поет и публицист умее с няколко само щриха да изведе основните качества на героя, да покаже характера му.
Голямата тема на Ботев и в поезията, и в публицистиката е освобождението на България като част от разрешаването на Източния въпрос. Източният въпрос се решава от "великите сили", всяка от които има своите интереси и политика, но е и различна по дух и характер от останалите. В политиката те се представляват от лидера си и от това какъв е той като човек и държавник, Ботев прави изводи за възможното благоприятно отношение на държавата към съдбата на българите. Но той преди всичко анализира цялостно, бих казал дори мащабно, ситуацията в Европа и в Османската империя, спира се във всяка своя статия на възможните варианти, по които ще действат великите сили, а също и на евентуалната реакция от страна на "потърпевшите", т.е. на българите и на останалите славянски народи на Балканите. Ботев "схваща" раличията между Русия и европейските държави не толкова като различие между "добрите" и "лошите", а изхождайки от техните геополитически идеи, традиции, териториални, икономически и политически интереси. Тук той вижда, че такова деление не е твърде надеждно, когато се правят прогнози за това как тези именно държави ще разрешат Източния въпрос. Защото и "добрите" имат своя егоизъм, който е в ущърб с българските жалби и надежди, и "лошите", движени от амбицията си да владеят повече, допринасят с нещо за избавянето на българите от робството.
Двуличието на европейците е чертата, която Христо Ботев най-често коментира и разобличава. Богатите не могат да разберат бедните. За богатите всичко е сложно, въпрос на съображения, поради което те изчакват, ако не става дума за собствената им съдба и интерес. Те не си нарушават спокойствието, за да помогнат безкористно. Ботев умело показва как например Австроунгарския министър Андраши реагира на оплакванията на славяните, че турците не спазват правата им, макар султанът да е издал специален ферман. "Ние, казва той, имаме консули из цялата империя и ще следим властите да изпълняват този ферман." И толкова. Но колко истина има в характеристиката на Христо Ботев, колко ирония и сарказъм към недостатъците не толкова на нацията, колкото на нейната върхушка. Върхушката също притежава национални особености и той с една-две думи ги показва и внушава...
Христо Ботев много често насочва погледа си към политическия живот в Испания и коментира испанската действителност и почти винаги от гледната точка на българската политика и "българския въпрос". Испания по онова време не е активна участничка в "Европейския концерт", но нейните действия влияят върху европейската политика. Самата тя е колониална държава, която понася удари от своите колонии и системата, която е създала, започва да се руши. Затова и ставащото там в някаква степен (дори и в уродлив вид) се повтаря в Османската империя. Ботев анализира тези процеси, за да разбере какво би се случило на Балканите, ако се действа по испанския "модел". Аналогиите (явните и скритите) са стихията на великия наш поет. Той си служи с тях толкова умело, че човек би го сметнал за тесен специалист ту по Германия, ту по Австроунгария или Франция. А информацията му е ускъдна, почерпана от румънските вестници. Нужно ли е на гения да знае всичко, за да вижда процесите в тяхната цялост и взаимна връзка. За него е достатъчен един дребен факт, за да проумее същността и мащаба на случващото се, защото този факт му позволява да се превъплъти в чуждата действителнст и по нейната логика да я анализира и преценява. Това е именно знакът на всемирността, за която говори Ф. М. Достоевский.
Ботев дори пише по различен начин за различните народи и държави. Много тънка ирония прозира в портретните характеристики на руския министър Горчаков, на унгареца Андраши или в лаконичните описания на съдбата на Наполеон. Иронията е чувство за превъзходство и лично достойнство. Е, тези хора решават съдбите на човечеството, но нашият автор ги вижда като най-обикновени човеци с хиляди недостатъци, пороци и грехове. Той стои над тях и вижда онова, което те се мъчат да прикрият от обществото, за да демонстрират сила и власт. Вижда старческата им немощ, човешката им глупост, страха, колебанията, лъжата, коварството на слабостта им; вижда как искат да излъжат Европа, па и себе си дори, за да извлекат изгоди и наложат волята си. Но и как не се интересуват от човешките болки и мъки; за тях хората са стадо животни, което може да бъде купено и продадено.
4.
Всемирната отзавичивост означава преди всичко любов към собствения си народ, уважение към неговото минало и настояще, към неговата нравственост и воля за самостоятелност. Тя е нравствено качество и изключва до голяма степен националния егоизъм, расовата омраза, враждата към съседа. Но е преди всичко дълбока и искрена любов към отечеството, към народа, природата, земята, хората и тяхната мъка и възход. Вече казах по-горе, че всемирната отзивчивост не е космополитизъм, родолюбие от най-висша проба. Космополитът обича човечеството, защото не забелязва своя народ, не му състрадава, не работи за него. Той се чувства добре навсякъде по света, но не му е кой знае колко удобно у дома; там му е тясно и се срамува от родителите и роднините си, ако нямат негото "космополитно" съзнание. Всемирно отзивчивият сродява себе си и своя народ с нравствените цели на всечовечеството. За него икономическият възход на Европа е важен и е необходимо да бъде продължен и отечеството да стане част от него, но не на всяка цена не за сметка на националното своеобразие и моралните норми. За да бъде възможно превъплъщаването в чуждестранния гений, бит, култура. Иначе си само епигон, какъвто успешно показа българският писател Добри Войников в комедията си "Криворазбраната цивилизация". "Криворазбраната цивилизация" е израз както на ниска култура, на необразованост, така и на комплекс за малоценност. Тя е проявление на манията на провинциалния маниак да изглежда аристократ от най-чиста проба, но не умее да скрие парвенюшката си разпасаност и простотия.
Ф. М. Достоевский говори за това, че благодарение на тази именно "всемирна отзивчивост" Пушкин е примирил "почвениците" и "западниците", показал е по какъв път трябва да върви Русия, за да бъде наистина велика държава и основа на цивилизация. У нас това прави Христо Ботев при това в условията на политическо робство, установяване на нацията и формиране на книжовния език. Точно тогава най-силно е застрашена самобитността на народа и е най-необходимо външното влияние. Чрез Ботев младата българска нация проявява изключително високи стремежи, каквито дори по-късно не си е позволявала. В спомената реч Ф. М. Достоевский подчертава, че да се чувстваш като равен с равен с другите народи, да не изпитваш комплекси спрямо тях, не е задължително страната ти да е икономически силна. Друга сила е необходима на нацията и държавата, за да заслужат правото не просто да съществуват, но и да вървят напред и постигат високите си цели. Духът им трябва да е богат с нравствени съкровища. Благодарение на този дух руският народ е възприел идеята за "всечовешко единение, братска любов, трезв поглед, който да опрощава враждебното, да разпознава и извинява несходното, да премахва противоречията". "Тая черта, казва Достоевский, не е икономическа, нито някаква друга, тя е само нравствена черта." Българският народ излиза от Средновековието с изграждащо се национално съзнание, политически устройващ се в една бъдеща държава, страдащ под иноверско иго, търсещ пътя, по който да върви. Той не е така многоброен, както руския, но е изпълнен със същите негови качества и настройки, които му позволяват да възприема света като "всечовечност" и да го разбира и обича от сърце. У него дори няма омраза към турците; той различава политическия потисник иноверец от сродния нему по съдба и бедност турчин, който не по-малко от българина страда от деспотизма на империята и мрази поробителя, който потиска българина, без да има някакво право. Това Ботев го показва постоянно в поетическото и публицистическото си творчество.
Българският народ няма вселенски стремежи (проявите на мегаломания са белези на провинциално заболяване у интелигенцията и политиците му); той все още си поставя екзистенциални цели, за да оцелее в епохата на икономическата глобалиция, но вътрешната му свобода и трезвост преодоляват обратите на историята, превеждат го през нейните лабиринти и му дават куража да живее. Ако съумее да запази способността си да превъплъщава своя дух в духа на други народи ("едно почти съвършено и затова вълшебно превъплъщение" Ф. М. Достоевский), което изрази и му завеща Христо Ботев, той неминуемо ще пребъде в историята...
II. СОЦИОПОЛИТИЧЕСКИЯТ АНАЛИЗ
НА ХРИСТО БОТЕВ
1.
Цялата Ботева публицистика, а и поезията му, е задълбочен и пространен анализ на състоянието на обществото и развитието на политическите процеси. В българската литература няма друг толкова активен политически писател като Христо Ботев. Всеки негов ред е размисъл или оценка за ставащото в България или по света, призив за промяна или възхищение от героизма на борците за свобода. Това е в духа на българската възрожденска литература, която е изцяло ангажирана и подчинена на постигането на целта на Възраждането възстановяването на националната държава. Ботев обаче създава нещо повече от литературни текстове; той се проявява като философ, политолог и анализатор на обществената действителност. Неговата публицистика би могло и би трябвало да разглежда и като наука за обществото, като пример на социополитически анализ. Христо Ботев е великият майстор на този анализ, създателят на българската социология и политология като науки.
Главната задача на Христо Ботев в публицистиката (а и в поезията, разбира се), т.е. задачата му на социолог и политолог, е да установи степента на готовност на българския народ във всичките социални съсловия и редове за въстанието, с което Революцията ще извоюва свободата. Поради това анализът му не е обективистичен, конкретно насочен. От него се очаква определен резултат и извод. Този извод трябва да повлияе върху хората, които го четат, и да ги накара да го възприемат като сигнал за борба. Така не пишат "истинските" учени, ала Христо Ботев не е такъв учен.
"Емпиричните" факти Ботев взима от писма и съобщения, които му изпращат от България или от публикации във вестници, но той използва тези, които свидетелстват за турските беззакония, народните вълнения, проявите на смели и честни българи, дръзнали да се възпротивят на властта, за отношението на европейските държави към т. нар. "български въпрос" и изобщо за политиката им спрямо Балканите, както и политиката на балканските народи и нейното отношение към България. . Важно място в творчеството му заемат и "работите сред българската емиграция", която според него е призвана да подготви революцията и да я "запали" в България. Затова и той търси такива факти, извежда ги като най-главните и ги сочи като потвърждение на своята теза за необходимостта час по-скоро да се вдигне въстание. Но никога не твърди голословно или да повтаря едно и също, за да привлече вниманието на читателите, а всеки път достига чрез анализ до необходимото политическо заключение.
Христо Ботев поддържа няколко основни политически тези, които извежда както от реалното състояние на т.нар. "Източен въпрос", така и от положението в Османската империя, развитието на революционния процес като функция на засилващото се обедняване и революционизиране на масите в България, и от политиките на великите сили, взети заедно и поотделно. Те са опорните точки на анализа и изводите му. Ботев поставя всеки конкретен факт в широк контекст и никога не го изолира от тенденциите в развитие на обществените процеси. Фактът не може да съществува сам за себе си и изследователят е длъжен да му намери мястото в процеса, както и да провери чрез факта верността на своята оценка на този процес. Той тръгва от факта, за да стигне до целостта на процеса, но може и "да сведе" процеса до отделния факт. Как ще постъпи, зависи от поставената задача пред анализа, която винаги е обагрена публицистично и пропагандно.
Но какво означава "факт" в социологията и политологията на Христо Ботев? Това е реална случка, събитие с важно обществено значение поне за мястото, където се е случило. Всяко населено място в България също както и в столиците на големите европейски държави става нещо, което съдържа в себе си характеристиките на времето и влияе на тяхното формиране. Все едно дали се отнася до селски бунт, отваряне на училище, общо събрание, строителство на обществени сгради или нещо друго, те имат важна обществена функция и следва да се разглеждат наравно със събитията, които променят генерално света. Но голямото е "снето" в малкото, съдържа се в него и го приобщава към значението му, превръща го исторически голямо и важно.
Възраждането придава значимост на всяка случка и я превръща във факт. То изпълва с важност и историческа стойност всичко. Затова и възрожденските мемоари са пълни с подробни свидетелства от ежедневието на бита. Историята се маркира от различни по големина опорни точки в зависимост от човека, мястото, времето, държавата. Тези свидетелства се записват със съзнанието, че е важно, примерно, колко глави чесън е изял авторът на скромната си вечеря. Записват се за всеки случай, защото не се знае какво ще бъде важно утре и след време. Щом го има на книга, то ще си намери стойността. Ботев надхвърля Възражането и придобива друго съзнание за стойността на факта. Важно е това, което засяга живота на мнозинството и е в духа на общата политическа идея за освобождение на отечество. Само тогава можем да обръщаме внимание на случка или явление. И той остро критикува и дори изобличава писатели, които се занимават с личните си преживявания и искат да накарат другите да им съчувстват и преживяват заедно с тях. За него това са глупости, които пречат да се откроява важното, за да мисли върху него българинът. Предстои въстание, революция и нищо не бива да отклонява вниманието от предстоящото изпитание.
Не винаги фактът поражда анализ у Ботев. Ботев е анализатор преди всичко на явления и тенденции, на цялостния обществен процес. Пред очите му са именно явлението и процесът. Поводът обаче е пак някакво събитие, т.е. факт с особено значение, който дава възможност да се види цялото в пълнота. Но Ботев постоянно има един и същ повод революцията и освобождението. Каквото и да се случи, то е във връзка с националната цел, на която той самият се е посветил. Затова и анализите му започват почти винаги без предисловие и предварителни уговорки, а направо, по същество. Тогава фактът се привежда като доказателство на тезата, за да бъде тя по-убедителна и лесно възприемана. Когато няма конкретни факти, Ботев употребява едно свое любимо средство: обещава да даде доказателства и подробности в следващата статия. Така той не оставя съмнение, че не просто говори "свои неща", а внушава важността и истинността на написаното. Но той рано или късно изпълнява обещанието си и се връща към темата, за да я мотивира и докаже.
Христо Ботев е автор във вестник, поради което му се налага да пише кратки статии и на ограниченото място да развива своите идеи и творчески намерения. Не е възможно във вестника да се пишат пространни изследвания, да се привеждат статистически и други данни, да се цитират чужди мнения. Но науката е търсене на истина, а не многословие. И с малко думи истинският философ, социолог и политолог е способен да защити концепцията си и да внуши на читателя своето заключение. Блестящото слово на Ботев е образец как просто и ясно се казват истини за обществото. Енергията на думите му е поразяваща. Христо Ботев твори в традициите на руската и френската философска и социологическа школа. Той е достъпен за широкия читател и не се срамува да пише за него и от него да очаква оценка на своя труд. За съжаление българските обществени науки не тръгнаха по пътя на Ботев, а се затвориха в някакъв псевдонаучен свят, в който се защищават дисертации, трупа се някаква научна продукция, но тя остава недостъпна за обществото, не се ползва от него и практически е безполезна.
Истинската философия, социология и политология е литература и публицистика, а не територия на суха и откъсната от хората наука. Обществените науки дават методологията на общественото съзнание да анализира и обобщава, да прави изводи за състоянието на обществото и намира път за излизане от трудности и кризи. Затова и трябва да са достъпни, за да могат повече хора да се ползват от постиженията им. Тогава народът чрез своята интелигенция ще реагира адекватно на всичко в него и около него. Ботев разбира това и остро критикува Българското книжовно дружество и дейността на малкото български учени, че се затварят в своя си кръг и вместо наука създават схоластика.
2.
Цялата публицистика на Христо Ботев, т.е. неговата социология и политология, е подчинена на една-единствена теза: време е за революция, чрез която България да се освободи от османското робство. Условията са назрели, положението на българите е непоносимо, поробените българи не могат да имат бъдеще в пропадналата тиранична империя. Бих казал, че това методологичната основа, върху която великият български писател анализира състоянието на обществото. На него просто са му необходими аргументи, които да предложи на читателите в полза на тази теза. Или по-точно, повече места, от където да доказва и призовава на въстание.
Христо Ботев е човек на модерната епоха и е носител на буржоазно-просвещенско съзнание. Той вярва в прогреса. Вярва, че една нация може да прогресира единствено ако е свободна. Свободата е условие за развитие и разгръщане възможностите на нацията. Самостоятелната и свободна държава ще осигури и личната свобода на човека, без която и нацията не може да е свободна и прогресираща.
Турция, повтаря постоянно Христо Ботев, е болна. Тя е обхвана от неизлечима болестстта ("заболя от болестта на своята естествена неподвижност") и смъртта Ј е съвсем близо. Какво означава "болест на естествена неподвижност"? Болестта на естествената неподвижност е пълното изчерпване на модела на развитие, както бихме казали днес, след което непременно следва смърт или преминаване към друг модел. Турската империя, срещу която се бори Ботев, е образувание от миналото, модел на стар и негоден вече ред. Икономиката Ј е парализирана, властта Ј е отслабнала; тя не е вече система на организация, отваряща възможности за интензивно развитие на икономиката и народите, а деспотична, ограничаваща свободите, разчитаща на насилието и репресията. Империята е отживяла времето си, но понеже юридически все още съществува, започва да пречи. А съставящите я славянски и православни народи са в подем. Те преживяват своето национално възраждане и са се устремили към новия европейски начин на живот, но трудно вървят по своя път заради деспотизма на султана и неговите слуги. Народите не могат да се движат по своя път, защото държавата, в която са, вече е неподвижна. От такава болест наистина няма лек.
От тази нелечима болест произлизат всичките беди и несгоди на българите. Но вътрешните пречки за успешното организиране на революцията са големи и се дължат на разногласията в обществото по реалната оценката на ситуацията в България и за начините на нейното осъществяване. Верността на оценката зависи от правилността и точността на социополитическия анализ.
Икономиката на империята е напълно разрушена и Турция живее от кредити. Тя толкова е задлъжняла на своите кредитори, че няма накъде повече. Те я държат в пълна зависимост, смучат богатствата Ј, парализират я и япревръщат в жив труп. Но насулаващите я народи са жизнени; те току-що са влезли в новата епоха, развиват се бурно и все по-категорично заявяват правото и желанието си за самостоятелност. Ето изходната точка на анализа на Ботев на ситуацията в Турция в материал във в. "Знаме" от 18 януари 1875 г. ("Турция ще се намери между три огъня", Съчинения, т. 2, изд. 1976). Вече са ясни картината и неспособността на Турция да се справи с амбициите на балканските народи за свобода и независимост. Ситуацията поражда брожения и недоволства у всички и у турци, и у поробените. Радикализацията в региона е неудържима и той е изправен пред дилемата "война или мир". Но и в двата случая според Христо Ботев изходът е един: смърт за болния организъм и ново начало за потиснатите народи. Нещо трябва да се случи, за да се прекрати агонията. Смъртта на империята няма да дойдо от само себе си необходима е сериозна външна причина, която да сложи края. Ботев вижда тази причина във великите сили, заели се да разрешават източния въпрос.
Европа защитава и пази Турция и се мъчи да продължи живота Ј, защото, твърди Христо Ботев, "славянските племена на Балканският полуостров не са давали никаква гаранция за самостоятелен политически живот". Той дава пример с малката Черна гора, която дръзва да заяви решителността си да не се подчинява повече на чужда власт и сама да гради бъдещето си. Тя доказва, както смята Ботев, на Сърбия, Гърци, Румъния, "че правото на тяхното съществование и бъдеще зависи: 1) от смъртта на Турция, 2) освобождението на поробените от нея славянски племена и 3) от онзи свещен и лоялен южнославянски съюз, който би бил в състояние да ги свеже в едно политическо цяло, способно да се удържи против сяко едно насилие или нашествие".
Или друг социополитически анализ: статия от 1 февруари 1876 г. пак във в. "Знаме" ("Турция отива към пропадане", т. 21 с. 78).
Тук Христо Ботев тръгва от политическия отговор на политическия въпрос дали Турция е способна да се съживи и отново да придобие силата и енергията си от миналото както твърдят според него "такива Христа ради юродиви политици и дипломати, пророци и апостоли". Те искат да докажат, че Турция вече е модерна държава, развиваща се според принципите на модерната демокрация и прогресивните начала. Това, впрочем, е един от най-устойчивите политически митове на тогавашна Европа, насаждан в България от туркоманските и гръкоманските среди, които са и привърженици на дуализма. Реформите, към които по необходимост и задължение прибягна султанът, не промениха съществено състоянието на империята и в никакъв случай не подобриха положението на поробените. Напротив, според Ботев те дори го усложиха, като бяха засилени репресивните дейности. Ожесточяването на насилието е безспорно доказателство за безизходицата, до която е достигнала властта и за неспособността Ј да се справи с възникналите пред нея икономически, социални и политически проблеми. Жестоко са потушени въстанията в Босна, Сирия, Албания, Херцеговина, Черна гора, Крит, България. Единственото, което Турция прави, е модернизиране на войската, но тази модернизация пък съсипва окончателно икономиката, понеже изисква много средства, а тя ги няма. От 1854 г., казва Ботев, Турция "е направила някакви се 13 заема, с които е изгубила не само симпатиите на общественото мнение в Европа и симпатиите на своите банкери-арендатори, но и оние даже свои традиционни приятели, които сякога са седели до главата на "болният" и всякога са били готови да защищават неговото съществуване".
Доказващ във всяка своя статия неспособността на Турция да се реформира и поеме по пътя на модерното развитие и да осигури възможност на народите, които живеят в нея да заживеят нормално, за да дадат простор на своите възможности, Христо Ботев развива следващата си политологическа и социологическа теза: българите сами трябва да извоюват свободата си, защото са способни на това и имат сили да го постигнат. Аргументът е именно тезата за "мъртвата Турция", която не би се съпротивлявала на едно българско въстание, а великите сили няма да се намесят, за да го предотвратят и потушат. Българският народ е в подем, както са в подем и другите славянски балкански народи.
Турция е слаба, дори на умиране, а новите нации стават все по- силни и набиращи енергия. Но българският народ е затънал дълбоко в робството; той е мачкан и унизяван толкова, че още не може да повярва в собствените си способности. Констатацията на Ботев е тъжна: народът "работи като вол, събира като пчела и живее като свиня". Или: "Мрачна и гнуснава е била историята на нашият народ, тежко и горчиво е неговото съвременно положение" ( "Знаме", 15 февруари). Великият писател често си служи с подобни остри и дори груби изрази, които трябва да контрастират на реалните възможности на българите, на техните перспективи и неосъзнато бъдеще. Ботев разбира, че пасивността на българите се дължи на страх и недоверие в собствените сили. Страхът, че наказанието за дързостта ще е още по-непоносимо от досегашните страдания възпират поривите и мечтите за свобода. Затова и той постоянно повтаря, че немощната Турция е неспособна на съпротива и въстанието няма как да не бъде успешно. И дава примери с поведението на съседните народи, които успяват, защото не се страхуват, а и защото Европа е на страната на страдащите и готовите да се възбунтуват. Турция я пазят, докато е мирно и тихо, докато народите още не са се осъзнали и не са дръзнали да търсят правата си. Но вдигнат ли се на революция, никой няма да си мръдне и пръста, за да спасява трупа на империята. Това са още аргументи на социополитическия анализ на Христо Ботев в подкрепа на идеята за национално-освободителната революция и за възможността народът сам, без чужда помощ, да извоюва свободата си.
Но народът също е болен и тази болест му пречи да се осъзнае като европейски народ достоен за друго настояще и бъдеще. Тази болест се нарича робство, невъзможност за развитие, насилие над способностите, пречка пред способностите. Разрухата на Турция, безредието, икономическата изостаналост, неадекватната на времето икономическа система, липсата на регулатори и закони не позволяват дори да се работи и произвежда, да се търгува и гради. Ако това продължава още, напълно ще изчезнат шнсовете за някакво що-годе нормално бъдеще. Как в такава ситуация България може да остане в рамките на империята и в нея да осъществява целите си? Отровата на тази идея е разпозната и който продължава да я представя за необходимото лекароство, той върши престъпление срещу нацията. Друго е лекараството, което народът трябва да поеме, за да оздравее. Без това лекарство релузтатът е: сиромашия, пиянство, разврат и "сичките други атрибути на прехласната европейска цивилизация". Ала болестта е излечима!
3.
Верните научни, политически и идеологически изводи зависят от правилно поставената и формулирана цел на социополитическия анализ. Христо Ботев винаги търси аргументи в подкрепа на национално-освободителната революция в България, на която сам всеотдайно служи. Споровете вътре в революцията за това как и кога трябва да бъде извършена са много остри и непримирими. А те се водят заради анализа и оценката на ситуацията, в която се намира нацията и за готовността Ј незабавно или в най-кратък срок да се обяви въстанието и освобождението. Смъртта на Васил Левски обезкуражава мнозина, а и няма вече кой да го замести и да продължи упоритата и търпелива негова работа по вътрешната организация. Но от друга страна историята не чака, събитията зреят, идва времето на новото преразпределяне на европейската политическа карта чрез образуването на нови национални държави на територията на Османската империя. Това, което започна Левски, е полузапазено, но няма кой да тръгне като него да укрепва старите и да създава нови комитети. Общо взето, на всички е ясно, че без такава здрава вътрешна революционна организация, в която да е включено цялото население, не могло да се разчита на успех. Самият Ботев говори за силата на турската репресивна машина единствената, която се усъвършенства и развива успешно. Но точно в средата на 70-те години на ХIХ век започва да проблясва идеята и Ботев също говори за нея, че Европа и Русия ще се намесят решително в наша полза, ако се убедят в политическата зрелост на българите и в готовността им да имат своя самостоятелна държава. Това според новото поколение апостоли на революцията може да стане единствено със саможертвата в едно въстание, което да покаже неудържимата българска страст към свободата. Турците неминуемо ще го потушат и облеят с кръв, но именно пролятата българска кръв ще бъде "маслото в огъня" на т. нар. "Източен въпрос".
Според Христо Ботев в обществото има вече достатъчно основание народът да е недоволен от живота в Османската империя. Иноверската власт все повече се осзнава като робство, което пречи на нацията да се приобщи към европейските и да заживее като тях. Ала революционната ситуация не се появява. Съседите се вдигат на борба и успяват да извоюват свободата си, а българите сякаш са заспали дълбок сън и не помръдват в него, сякаш не желаят да са свободни. Нима в робството им е добре? Може и да им е добре, но за Ботев е ясно и той постоянно го повтаря, че робството ще унижощи нацията, ще я обрече на неминуема смърт, тъй като в него тя няма как да осъещствява способностите си. А когато не се развиваш, бързо изчерпваш жизнените си сили и умираш. Така той достига до идеята за насилственото налагане на революцията.
Освобождението на България е много сложен обществено-политически процес, който протича колебливо, защото е обвързан с множество външни и вътрешни фактори. Това, което е очевидно за най-активните участнии в него, е, че трябва да бъде ускорен, за да влезе в синхрон с общоисторическия процес в Европа. Ние съдим за революционните приготовления и готовността на народа да се вдигне на въстание от статиите на нашите публицисти, но не отчитаме, че ентусиазмът не е чак толкова висок, нито готовността за бунтове и "свобода или смърт" е чак толкова сигурна. Величието на апостолите на революцията от средата на 70-те години на ХIХ век е в това, че те разбраха необходимостта от "ускоряване" на историята чрез събитие-шок, което да накара Европа да повярва в спобобността на българите сами да решават собствените си проблеми. Най-често за това пише Христо Ботев. Няма как страната да не бъде хвърлена в такава "хекатомба". Въпросът е кога и как точно това да стане. Ботев бърза, защото е убеден, че вече са налице достатъчно условия за революция. Другите не са съгласни с него. И го изолират от подготовката на Априлското въстание, което те организират, водени именно от желанието да ускорят времето и покажат чрез кръв и страдания, че българите заслужават свободата си.
Геният на Христо Ботев се проявява и в анализа на обществените и политическите процеси в България, в неговото удивително умение да прониква в дълбочината на явленията и да ги тълкува и оценява точно.

III. ЛИТЕРАТУРАТА ПО ХРИСТО БОТЕВ
1.
Революцията не е само площаден бой, стрелби, кръв, барикади, но преди всичко стълкновение на идеи, противодействие на различни политически и житейски философии за устройството на обществото и начина на живот. Идеите са формулирани желания за определен начин на мислене и действие, представа за реалността, каквато тя или не е, или непременно трябва да бъде. Идейният спор винаги е прелюдия към някаква социално-политическа революция, но и знак, че тази революция е в ход.
Има нещо страно, но изключително важно и показателно за подобни ситуации в това че именно тогава нараства изискването към литературата и изкуството да бъдат ралистични и социални, да учат хората на добродетели, за да бъдат накарани да служат по този начин на обществените потребности и революцията. Изведнъж те стават особено важни и необходими; увеличава се страхът от тях и от поведението на творците. Всеки иска да ги има на своя страна. Започват да се пишат статии и книги за ролята на изкуството и поведението и дълга на твореца в съдбата на народа. Често се отправят упреци за слаба обществена ангажираност, напомня се, че големите творци винаги са заедно с народа и служат на справедливата и честна кауза.
Но защо е толкова нужно на революцията да има на своя страна литературата и изкуството? Какво могат да направят те, за да ускорят или притъпят нейния ход? Руският философ-славянофил И. В. Киреевский уточнява, че ревлюцията не започва в книгите и не книгите решават успеха или неуспеха, но въпреки това проблемът за принадлежността на хората на духа към политиката, революцията и държавата е възлов. Той е по-скоро породен от излишна подозрителност и недостатъчна вяра в собствените сили.
Подобен извод е най-малкото повърхностен, но в случая той е предизвикан от лично недоволство и желание за реабилитация в очите на властта, пред която великият философ е бил несправедливо обвинен. Истината е, че литературата и изкуството притежават не просто огромна сила и авторитет, които всеки иска да има на своя страна, но са и изразители на общественото съзнание. Ако този изразител внуши на обществото, че то самото иска надмощието на едната от двете страни, тогава съотношението на силите действително ще се промени. Как обаче ще стане това, когато изкуството е достоверен, а не манипулиран изразител; този изразител винаги говори истината, не си позволява да лъже и дори да затаява истината.
Българската национално-освободителна революция осъществява голямата идея за възстановяване на българската държава и освобождаване на народа от петвековната османска власт. Това е национална идея, споделяна от всички социални слоеве, подкрепяна по същество и от европейските държави. Ала нейното осъществяване не е лесна задача и изисква пълна мобилизация на националните сили, съзнание за необходимостта от всеотдайност и жертвеготовност. Освободителните борби не могат да бъдат дело единствено на малък брой "луди глави". Тези борби се водят с различни средства и на различни равнища. Те подготвят, освен всичко друго, и бъдещите форми на държавно управление, формират облика на бъдещата свободна България.
Литературата също участва в революцията и то не по принуждение и воля на нейните ръководители, а по самото естество на своята същност и предназначение. Самата тя е поле, върху което се развива революцията, място на идейно-политически и социални сблъсъци, свидетелство на процесите, които протичат в обществото и нацията. Писателите и журналистите са не само най-активните национал-революционери, но са и сред първите ръководители на подготвените и осъществени въстания в страната. Те членуват и ръководят революционните комитети, агитират и дори загиват или биват сурово осъждани от султанската власт.
Модерната българска литература се създава в условията на подготовката и осъществяването на буржоазно-демократичната и национално-освободителната революция. Тя изразява ново обществено съзнание, буржоазно по социална характеристика и национално по дух и произход. В периода на Възраждането, когато е началото на нейното битие, тя мъчително търси своя облик и съдържание, съпоставя се с другите европейски литератури, сама себе си подлага на строга преценка, за да бъде адекватна на историческата ситуация. Литературата от онова време има съзнание за несъвършенството си и за трудностите, които трябва да преодолее, за да постигне целите, които си е поставила. Затова и именно тогава протичат толкова бурни дискусии. Но нейният писателски корпус, който я създава, е с много малки изключения, далеч от професионализма и професионалното отношение към словото и творческото дело. Пишищите се множат, но високо естетическо равнище поддържат неколцина автори. Те от своя страна, осъзнаващи своя талант и призвание, се чувстват самотно и неуютно в подобна литературна обстановка, негодуват срещу липсата на критерии и наплива на посредствеността и бездарието.
Възрожденската ни литература (или по-точно писателите на Възраждането) поддържат тезата, че литературата като всяко професионално занимание подлежи на усвояване на умения чрез труд; че самата тя е професия, която с учене може да бъде овладяна. Рядко се говори за талант и естетически критерии. По тази причина се издават като помагала теории на литературата с цел авторите да научат нещо повече и се научат да пишат.
Но големият проблем, който българската възрожденска литература решава съзнателно и целенасочено е каква да бъде, как да служи на делото и да допринесе за духовното издигане на народа и освобождението на България. Христо Ботев формулира този проблем като "длъжността на писателите и на журналистите".
2.
Христо Ботев е най-големият български писател, творил в предосвобожденската българска епоха. Той изобщо е сред най-великите ни писатели. Във всички жанрове, в които твори, той оставя шедьоври на българското слово и на българския ум. Поразяващо е майсторството, с което толкова бързо довежда българската литература до толкова високо естетическо равнище; удивително е как преработва езика на литературата до такова съвършенство, след като няма преди него високи образци. С Ботев литературата прави истински скок нагоре и се изравнява с литературите на другите народи и до тези също, от които се учи и влияе.
Обяснение на този феномен може да ни даде публицистичното творчество на Ботев, писмата и бележките, преводите му, неговият начин на мислене и разсъждения, разбиранията му за човека, обществото и литературата. С Ботев литературата променя обхвата и дълбочината на художественото изображеие и изразяване, навлиза в нови светове на душевните преживявания и устройството на обществото, каквито до преди него не е познавала. Тя изразява вече нов социален тип, който по друг начин осъзнава действителността и себе си в нея. Този нов социален тип е преодолял Средновековието, освободил се е от религиозното съзнание и напълно в духа на просвещенския хуманизъм предевява претенции да бъде господар на света и на собствената си съдба. Той се чувства достатъчно силен, за да бъде свободен и да претендира за правата на собствената си личност и да ги брани от посегателствата на други като него.
Христо Ботев обаче не е без предходници и появата му в литературата не е изненадваща или случайна. Впечатляващ е огромният му талант, който създава впечатление, че историята на литературата се развива действително ускорено. Гений като него сякаш би трябвало да дойде малко по-късно, след повече натрупвания на дарования, развой на жанрове и окончателно формиране на активен и пълнокръвен литературен живот. Ала писатели като преп. Паисий Хилендарски, св. Софроний Врачански, Неофит Бозвели, Найден Геров, Никола Козлев, Г. С. Раковски, Петко Славейков, Любен Каравелов, Васил Друмев, Добри Войников, Сава Доброплодни са солидна основа, върху която се гради българската литературна естетика. В тяхното творчество се роди и утвърди единният книжовен български език, който показа огромни изобразителни възможности и позволи на Ботев да постигне съвършенство на художествения изказ.
Геният на Ботев преодоля дидактиката на възрожденската литература, изведе я от нейната "приложна служба" и я превърна в художествена. Но и утвърди окончателно нейната социална същност и народностен характер. След Ботев българската литература художествена изразява общественото съзнание, влияе върху обществените процеси, но притежава самостоятелно свое битие, което не се поддава на натиск отвън. Тя вече наистина е художествена литература.
Но Ботев има съзнание за неполноценност и недостатъчност на литературата. Той вижда нейните задачи в светлината на общонационалната кауза и утвърждаването на новия тип човек.
Появата на нов социален тип изисква и нова литература, нов начин на писане, ново отношение към проблемите на обществото. Тази нова литература заживява със съзнанието за обществото и историята като процес, в който човешката личност заема най-важното място и че тя е двигателят на историята. Но личност, която живее в обществото и желае да го преобрази и направи справедливо. Тя е активна, настъпателна, непримирима, решителна. И понеже проявленията Ј са различни, потребностите Ј да изразява цялото си собствено многообразие са значително нараснали. Затова и литературата трябва вече да е по-богата на изразни средства и на стилистични възможности. Възраждането ни позволява да наблюдаваме как тя постепенно придобива тези средства и способности. Езикът Ј се усъвършенства, появяват се нови думи и езикови сечива, чрез които вътрешните движения на личността могат да се покажат и да развълнуват читателя. Хората са различни и по различен начин изразяват себе си, а модерната литература не желае да показва един-единствен образец на човек; тя претендира да е (и е!) изкуството на всички личностни разновидности и художествени типове.
Христо Ботев утвърди в литературата правото на личното "Аз" да говори от името на всички, а народът да се идентифицира чрез личното "Аз". Неговият герой е подвижен човек, какъвто преди не е имало. Той говори на пресекулки, с мощен глас, задъхано, гневно, страстно, много. Този герой иска, налага, бичува недостатъците, заповядва, но и е нежен, потресен, загрижен, изпитващ болка, страдащ. Необходими са му думи, с които да изрази тези чувства и състояния на душата и тялото си. И авторът ги намира, защото българският език вече ги притежава, но и защото сам умее да си служи с тях, да ги употребява на място и в съзвучие с другите думи в стихотворенията и публицистиката.
Литературата обаче не е единствено думи в изречения. Великият писател е способен чрез силата на своя огромен талант да придаде живот на думите и изреченията и да направи невидимото видимо, малкото голямо, познатото оригинално. Христо Ботев е българският поет и публицист от втората половина на ХIХ век, който притежава такъв талант и надхвърли уменията на своите предшественици и съвременници в изобразяването и изразяването на човека и обществото, на видимото и невидимото.
Христо Ботев значително разширява обсега на българската литература, прави я истински израз на човешкия и обществения свят, натоварва я с функции и значения, каквито отдавна са придобили литературите на вървящите преди нас нации. Той облича в думи понятия, непознати преди него. Ботев приближи литературата до читателя, превърна я в разговор, изповед, размишление, откровение на личността, която се радва и страда.
3.
Като истински велик писател Христо Ботев оценява съвременната му литературна продукция, наблюдава литературния процес и изразява претенции към литературния живот и към състоянието на литературата. Той освен писател е и активен участник в национално-освободителната революция, неин ръководител от най-висок ранг. Затова и като писател, и като политик-идеолог оценява, направлява, влияе върху общественото мнение. Тези две качества, в които се проявява Христо Ботев, обясняват характера и силата на неговите литературно-критически и публицистични откровения за литературата и нейната роля, както и на оценките му за отделни автори и творби.
Литературната критика и естетика през Възраждането е дело на самите писатели. Все още литературознанието не се е обособило като самостоятелна професионална дейност на специално подготвени и надарени за нея дейност част от литературното творчество. И Г. С. Раковски, и П. Р. Славейков, и Стефан Стамболов и други писатели от онова време са и активни критици, застъпници за определени принципи на изкуството. И те са революционери и идеолози на революцията, поради което държат литературата да заема позиции по отношение на революцията, за да активизира нацията за постигане високата политическа цел.
Когато един писател пише критика, анализира и оценява чуждо творчество, той обикновено изхожда от собствената си творческа нагласа, от това какво сам той предпочита да прави със словото. Но понеже сам пише, той знае какво е творческа мъка, как се изграждат образите, как се постига художественото внушение, критаката му винаги е "по-мека", с повече разбиране, съгласие и съчувствие отколкото е тя у литературоведа. В критиката писателят проследява практическото проявление на художественото майсторство, по-лесно го вижда по-точно го обяснява критически. Той може да се постави на мястото на анализирания и оценяван автор, защото сам е творец, подлежащ на преценка.
Христо Ботев обаче не е просто критик в критиката, а идеолог, теоретик на словото, социолог и политик, размишляващ за служението ("длъжността") на литературата и писателя. Затова и неговите статии, рецензии и бележки имат повече нормативен обществено-политически характер и съвсем не се ограничават до художествените стойности на разглежданите творби и автори. Но той е творец на живото слово, майстор от най-висока степен и лесно оценява кое е добро и кое слабо като произведение на изкуството. Затова и във фейлетона "Длъжността на писателите и на журналистите" толкова ядно се присмива на новоизлюпените "теоретици на литературата", които поучават, без да умеят да пишат истински. Те обръщат внимание на чисто техническите средства, а пропушат таланта, почтеността, социалното чувство на писателя и литературата. По това време българската литература все още няма в достатъчна степен изосострено съзнание за непримиримост към бездарието и посредствеността. Все още се смята, че всеки може да бъде писател. Ботев отрича и преодолява това разбиране и в стихотворението "Защо не съм", писано през 1873 г. (Статията "Длъжността на писателите и журналистите" е писана през 1874 г. и в някакъв смисъл е продължение на стихотворението).
"Защо не съм" е хумористично стихотворение и макар в него да има и гняв и сарказъм (казват, че Григор Пърличев приел много сериозно критиката срещу него и престанал да превежда), на него не е обръщано кой знае какво внимание. А то показва качествено ново съзнание за литературата и писателя и бележи буквално нов етап в нейното развитие и в развитието на българското естетическо съзнание, защото отрежда на литературата да служи на важните обществени потребности и да показва истината на човека. Писателското съзнание знае за какво да пише, къде да насочи вниманието на творческата личност, как да изрази в слово видяното и чутото, по какъв начин да повлияе върху читателя. Реализмът на епохата изисква литературата да изобразява и изразява обикновения, ежедневния живот и не срещу това се гневи Христо Ботев, а срещу немощта на авторите да покажат подробностите в човешкия бит и да внушат чрез тях своята художествена и социално-политическа идея.
Писателят е свободна личност, но свободата в буржоазното общество не само не го предпазва, но и го съблазнява за продажност и сервилно служение в полза на богатите и властимащите. Продажността и сервилността се оказаха неизлечимата язва в снагата на модерната българска литература. Христо Ботев постоянно пише по този проблем и напада поддаващите се на тези пороци и грехове писатели с важно обществено влияние. Той знае силата на печата и отчита колко важен фактор е във формирането на общественото мнение и настройва своите читатели към непримиримост и дори безпощадност към случаите на измяна заради пари и облаги.
Литературата има да върши важно дело, чрез което съучаства и дори ръководи национално-освободителната революция: да отваря очите на българите за истината, да им дава идейно оръжие в борбата, да настройва всички срещу предателите, продажниците и съучастниците в тиранията. Сам целеустремен и неотклонно вървящ по избрания път, Христо Ботев не обича колебанията и не доспуска у никого съмнение в правилността на революцията. Литературата и журналистиката са длъжни да ускоряват процеса на узряване и готовност за борба. Всичко, което се пише и превежда, е длъжно да участва в този процес. Само на такива творби Ботев прощава ниското качество. Литературата според него е в пълна мяра идеология и идейният Ј заряд компенсира художествените Ј слабости и недостатъци. Често не шедьоврите, а "масовата литература" е по-полезна и необходима. Тя трябва да бъде поощрявана, защото върши политическа работа. Дискусията за преводната книга, която Ботев възбужда по повод превода на "Тайните на инквизицията", която Нешо Бончев в нарочна статия за политиката в превода подема, е възлова за неговите разбирания и естетически тези. Но тя показва и доколко е политизирано българското Възраждане и колко силна е волята му да подчини дори литературата и изкуството на себе си и на своята кауза. Тук великият поет произнася съждения, които са характерни за политическата ситуация и поради това е необходимо внимателно и предпазливо да се абсолютизират и прилагат като всеобщо естетическо и културологично правило: "Романите, повестите, разказите и въобще чисто литературните произведения трябва да се приравняват или по-право да кажем, да отговарят на стремленията и на характерът на онзи народ, на езикът на когото се пишат или превеждат тие. На основание на това на нас са потребни сега засега такива литературни произведения, които отговарят на нашите потребности и стремления и които имат съвременен и общочовешки интерес."
Оценките и бележките в критическите статии, рецензии и отзиви на Христо Ботев показват забележителен усет към особеностите на литературното произведение, точен поглед, способност да се отдели важното, същественото от второстепенното и с една-две думи да се изрази ясна и категорична позиция. Тези текстове са истински образци на литературно-критическото майсторство, които всеки професионален литературен критик е длъжен да познава и постоянно да изучава и анализира. Той не само изрича истини, но и проявява характер и темперамент напълно в духа на собствените му думи: "От критиката се изисква само една гола истина, а изказана ли е тая истина хладнокръвно или нехладнокръвно, пристрастно или безпристрастно това зависи от темпераментът на критикът."
Христо Ботев изгражда естетиката на българската литература. Той мотивира основите на социалното служение на писателя, ролята му на пропведник на истината и радетел за справедливост и хармония в човешкото общество. Писателят трябва да осъзнава тази си роля и чрез таланта и гражданската си позиция да работи усилно за човешкия напредък.
4.
Христо Ботев сам дава пример каква трябва да е литературата и нейният създател писателят. Поезията му е завършекът на дълъг процес на естетическо развитие и търсене на изразни средства за пълноценно изразяване на новия тип човешка личност. По историята на възрожденската ни литература от нейното начало през ХVIII в. с преп. Паисий до Христо Ботев можем да проследим как тя намира своя път, колко трудно и бавно изработва изразните си средства и как формира и налага книжовния език за всеобщо ползване. Процесът наподобява този през IХ в., когато светите братя първоапостоли Кирил и Методий и техните учени създават старославянската литература с нейния единен книжовен език чрез изковаване на понятия и думи за тях. Но те все пак създават "нормативен" език за богослужението, а не за ежедневно обшуване, докато възрожденските ни писатели градят език, чрез който нацията се идентифицира най-напред в собственото си съзнание, а после и в света. С Ботев българската литература окончателно утвърждава книжовния език и става напълно достъпна и разбираема за всички, защото може да вълнува и въодушевява. В този процес принос внасят, разбира се, Ботевите предходници и съвременници. Той само привидно изглежда като чудо, изникнало из пустош, но не е така. Ботев обаче превърна техния опит в традиция и изведе чрез собственото си слово постиженията им във високи образци на словото.
Петър Динеков и Иван Пауновски с примери доказаха близостта и сходството на Христо Ботев с Г. С. Раковски и дори с Кръстю Пишурката близост в темите и дори изразите. Но при Ботев е по-красиво и по-убедително! Дори блестящо истинска литература.
В своите двадесет стихотворения поетът буквално е пресътворил почти всички теми, които занимават възрожденската ни литература. Те са като едно мироздание, в което човекът осъзнава, не само за да намери място в него, но и да го направи по-съвършено и благородно. У Ботев е силна преобразователната мощ, страстта едноременно да се руши старото и лошото и се създава новото и доброто. Много енергия има в нея, много страсти, движение, сблъсъци, напражение. В нито едно стихотворение не протича спокоен сюжет, не се разгръща бавно живописна картина, не се говори тихо и кротко. Дори и любовните му изповеди са накъсани, задъхани, нервни и повелителни. Спокойствието изобщо не му е присъщо, защото времето е задъхано и назряват бури. В такова време и личният живот е подчинен на обществения; личността е задължително обществен тип и се държи като такъв социален тип, подчинен на законите на съвременността. Впрочем, това е характерно за цялата ни възрожденска литература, но при Ботев тази характеристика не изглежда "нормативна", не е външна схема, а органично присъствие на жив човек, съобразяващ себе си с обществото и времето. Поради това стихотворенията му не звучат като тези на Г. С. Раковски и другите му предходници и съвременници, макар да носят техния заряд, идеен смисъл и дори образност.
Поезията на Христо Ботев е лирична по дух и характер. Тя изразява чувства и не повествува, не развива сложни сюжети, поради което е съставена предимно от лирични стихотворения. Жанровото еднообразие се дължи, разбира се, и на малкия брой творби и краткото време, в което поетът работи, но и заради емоционалната му нагласа. Той няма търпение да развива сюжет и теза, да обяснява и разказва, а бърза да произнесе заключението и да направи извода и заклинанието си. Кратката стихотворна форма обаче е вътрешно напрегната, изпълнена с мисъл и чувство, които карат читателя да съпреживява активно и да мисли в посоката, която поетът и лирическият му герой го насочват.
Лирическият герой на Христо Ботев е силно емоционален, но и човек разсъдъчен, разумен, мислещ, упорит и последователен. Той не изпада в резигнации или дори в съмнения. Чувството у него е по-скоро изразител на идеи за човека, а не състояние на душата, изключващо общуване с другите, защото е воля на разума, проявление на този разум.
Това е нещо ново в модерната българска литература.
5.
Христо Ботев създаде нова традиция в българската поезия и публицистика. Той доближи литературата до езика на хората, преодоля нейната класицистична отчужденост от говоримия език и превърна нейния "литературен" патос в обществен. Тя стана глас на обществото, израз на общественото съзнание, заето със самоусъвършенстването на човешкото общежитие и на личността в него. Моментът беше такъв, че бе необходимо литературата да е изпълнена с революционен патос, но в "мирно и спокойно" време Ботевата традиция налага същите морални норми за постоянно преобразование към по-добро, към утвърждаване на свободната човешка личност.
Но най-важното, което Ботев ни завеща, са критериите за значимост на твореца и изкуството, съзнанието за необходимостта да се утвърждава талантът и на него да му се дава правото и възможността да говори от името на обществото, народа и нацията. Ботев бе истински борец за талантлива литература, а не просто за обществено ангажирана, за писател-талант, а не само общественик. С него българската литература напълно извоюва правото си на самостоятелна професионална дейност, извършвана от високо надарени писатели.

Йордан Каменов
ТОЙ ИЗБЪРЗА
ДА СРЕЩНЕ НЕБИТИЕТО 1
По повод 160 години от рождението
на Захари Стоянов

Неотдавна унгарски българист изрече, че основоположници като Вазов има всяка литература. Но само българската има автор като Захари Стоянов (18501889 г.). И пак от другаде трябваше да бъде назована уникалността на още един роден писател. Изразявам известно несъгласие или по-скоро допълвам едва ли другаде има и личност, равноценно осъществила и историческа, и литературна, и митотворческа мисия. Сещам се за Уистън Чърчил, комуто връчват литературния Нобел за "исторически и биографични трудове, както и за блестящите му речи". Т. е., в същите жанрове 3. Стоянов е историограф, биограф, мемоарист и публицист. И творец на историята като британския министър-председател.
С изричането си унгарецът е дал още отговори без да съм го питал, около моята проблематика. И те са, че 3. Стоянов съвсем не е специфичен, интересен само за българите автор. И при подходящи обстоятелства уникалността му е имала реални шансове да бъде световно забелязана и оценена.
Склонен съм донякъде да извиня стъписването (оттам и трудното признание) пред личността и творчеството на 3. Стоянов. На всяка сцена житейска, историческа, литературна, той се явява от нищото. Веднага изявява неудържими претенции. И докато околните се чудят основателни ли са, той си свършва работата и поема към следващата. Син е на котленски овчар и домакиня. Скъсва с баща си (след като е ял родителски пердах заради желанието да се учи) на 20 години, фанатично устремен към учението и към широкия свят, който никак не познава заради затворената среда и слабата си образованост. Попада в Русе. Лута се, отказват да го приемат в училище, но той намира каквото му трябва читалището. Тази свещена българска институция, подкрепила не един нешлифован диамант в историята ни. Тази свещена институирана солидарност, която опровергава внушените и самовнушените отричания на каквото и да е българско достойнство. В читалището упорито се дообразова, но това не му стига. С любопитство и упорство се добира до конспиративната тайна там революционния комитет. Не изминават и три години и малограмотният става учител. После чиновник в железопътна станция, дето научава френски език. На петата година 1875 г., участва в Старозагорското въстание, а след няколко месеца нелегалност става апостол в Пазарджишкия, най-дейния революционен окръг по време на Априлското въстание. След потушаването му успява да се превъплъти в предишната си невзрачност. И да не бъде припознат като апостол и съден.
На десетата година (т. е., преди да е изтекъл един гимназиален цикъл) се втурва презглава в журналистиката и в писателството. На това поприще съдбата му отрежда само девет години 18801889 г. Но докато малкото му колеги тогава се чудят откъде и как да се учат в занаята, той изпълнява гигантска литературна и историографска мисия. Чиито продукт са: "Записки по българските въстания"; биографиите "Васил Левски (Дяконът)" и "Христо Ботйов. Опит за биография''; "Четите в България на Филип Тотя, Хаджи Димитър и Стефан Караджата"; стотици вестникарски публикации. Докато се опомнят писателите и историците, той завладява такива територии, че да се стъпи пак там, трябва талант, та талант. Който май все не достига на почти всички смелчаци.
В публицистиката въобще не си поплюва. Не попьржа като Алековите газетари, но не прощава на нищо жалко, глупаво, уродливо. Вазов почти проплаква от него: "С една дума убива една репутация; с един епитет партия." Естествено си печели врагове сред властниците. Преследван от тях заради книжката си "Искандер бей", бяга през 1882 г. от Княжеството в Източна Румелия. Пак е пред другите. На терена, дето вече е правил две въстания, прави и третото. Успешното! Той е главният идеолог и най-важният организатор на Съединението от 1885 г. Когато други оцелели апостоли от 1876 г. и вечни гръмогласни патриоти като Ст. Стамболов и Ст. Заимов градят кариера в Княжеството. И всякакви милеещи за Санстефанска България поборници не са се отказали пак отвън да дойде и съединението. А 3. Стоянов проповядва неистово, че сега е моментът сами да го направим. И организира. За броени месеци словото му зарежда с увереност и сила действените мъже. И чудото става по-малко болезнено от очакваното и със сплотяваща нацията мощ.
Самият той се наслаждава кратко на Победата (си). Връща се в Русе. Продължава да писателства (завършва "Записките..."), да редактира и издава (в 8 тома Каравелов, Ботев), да бъде публицист (основава в. "Свобода"). Тъй, но докато У. Чърчил пише, когато е вън от политиката (може да си го позволи), българският писател нерядко пише, за да попадне в нея. Да може да бъде като Чърчил да се осигури и пише спокойно и вън от нея. И един от първите бай Захари се втурва към тази, уви, сладка илюзия. При него флиртът свършва бързо със смъртта му в качеството на председател на Народното събрание. Не е изключена версията кончината му да произтича от последното увлечение. Така поне посрещат у нас вестта за смъртта му в Париж от перитонит (официалната версия). И няма убедително отхвърляне на подозрението.
Толкова задъхано създава 3. Стоянов, че нито приживе, нито сега дори може да го застигне осъзнаването на сътвореното от него. Разбира се, догонват го завистта и злобата. Тъй като им е трудно да го сломят, докато е жив, сторват го за мъртвеца. Чак дотам, че когато рядко говорят за него след смъртта му, то не е добро. За благодарност нацията му отрежда едно хубаво тридесетгодишно мълчание и неиздаване. Щото е бил много лют и безпощаден в приказките си приживе. И е съумял да изтръгне най-хубавото от българина, като го е запалил за Съединението.
Както безцеремонно и уверено се разполага на всяко ново поприще, така сигурно би поставил и Нобеловия комитет пред свършен факт да му даде наградата. Ако беше живял още 20-30 години, до възраст, която се полага обикновено на човека. За останалото той щеше да се погрижи при такава работоспособност и талант е щял да окръгли литературното си дело до авторитетен обем и съдържание. А "Записките..." като знакова книга стига за едно предложение. И за един Нобел. А и Захари сам е бил тръгнал към европейско признание. Станал е желан кореспондент на редица западноевропейски вестници, между които е и лондонският "Таймс".
Остава да разгадаем защо унгарецът открива уникалност у 3. Стоянов. Някъде от четвърт век насам на писателя се опитват да му окачат прозвището Летописеца. Точно така, с главна буква. Но и тя не може да направи малката за Захари дума голяма. И нацията не го назначи Летописец. За един градител на историята и едновременно на историографията за същия период думата не е летописец. Може би точно слово в нашия и в ничий език няма. Смисълът е заместим само с името Захари Стоянов. Най-високото след Бог в християнската йерархия прозвище Апостол, вече сме дали. Заради светостта на Васил Левски в целия му живот. А в апостолския си период 3. Стоянов има далеч по-голям коефициент на историческа ефективност от него. (Вярно, върху подготвеното с Апостоловото слово, кураж и вяра в свободата.) И Априлското въстание, където той е сред помощниците на двигателя Георги Бенковски, и Съединението, дето 3. Стоянов е водачът, постигат целите си. Всъщност, едва ли намирането на точната дума-прозвище следва да е приоритет. По-важно е националната памет да постави личността и делото на всеки на извоюваното място.
Когато замисля и пише "Записките...", 3. Стоянов все още носи запазено апостолското си съзнание. Той със слово и действия продължава незавършеното от Войната и отнетото от Берлинския договор. Това слага отпечатък върху замисъла и наред с таланта му определя характера на "Записките...". Те далеч не са само летопис на забележителното време. Най-малкото, защото текстът съдържа не само описание, но и обяснение. "Записките..." са митотворяща книга. Те веднъж и завинаги определиха характера и представата ни за славното пътуване на българина към свободата му. Всичко в днешното ни съзнание и памет за Априлското въстание, за неговите апостоли и за Ботев, за техните предходници Левски, Ангел Кънчев, Хаджи Димитър, Караджата и т. н. основно принадлежи на първичното откриване и слово на 3. Стоянов. И почти нищо богато допълващо го не се е родило след това. Какво по-убедително доказателство за благородното митотворчество от това.
За да го постигне, 3. Стоянов разчупва всякакви жанрови канони. Всъщност какъв летописец е той в творба, която преимуществено можем да определим като мемоарна. Избраната гледна точка на всеприсъствие го улеснява да бъде митотворец. Макар всички да знаем, че в арсенала па мемоариста има скриване, прикриване, преувеличение и каквото още си щете в този дух. За да бъдат постигнати други цели като дикизиран собствен образ, отричане на действителни герои, манипулиране на обществото и т. н. 3. Стоянов е пределно честен към своето присъствие признава си страхове, лъжи, неумелост и тем подобни грехове. Но не може да го наречем прецизен и взискателен, когато пресъздава ключови моменти в сюжета, задължителни за историята с всичките си детайли. Там той доизмисля. Но това е в името на Истината, на красивата митология за българския порив към свобода. Ще се поясня 3. Стоянов директно си признава, че няма добра памет, че дори от забележителни думи не е запомнил почти нищо. Как ли тогава е запаметил Кървавото писмо, прокламацията на Бенковски на Оборище и др. Ето как запомнил е духът и патосът им. И е съчинил наново текстовете. За да ги има след като няма друг начин, не буквално, а като Истина, произлязла от мита.
Но и това не е всичко в тази уникална книга на уникалния Захари. Защото там, сред течащия спомен на мемоариста, покрай разказаното или преразказното от него събитие, до и в документалните страници са се настанили още и дълготрайни народопсихологични черти на българина. Вече без лак, но и без вазовия срам, който уж носим по челата. С целия сложен и привлекателен наш коктейл от сякаш взаимно непонасящи се съставки като: богонезачитане и богобоязливост, рационалност и мистицизъм, присмех към учеността и страст към познание, жилава хитрост за оцеляване и достойно геройство.
Бедни ми Захари, защо не успя да дотичаш и до Нобела? Защо избърза да срещнеш небитието, отдето да се насладиш и на избуялия исторически шурозетьобаджанакизъм около името и делото ти??

ПОЕТЪТ ГЕОРГИ КОНСТАНТИНОВ
В ИРАН

По покана на Иранското Министерство на културата българският поет Георги Константинов взе участие в Първия конгрес на иранските и световните поети, който беше открит на 17 април т.г. в Техеран. В продължение на една седмица поети от Гърция, Франция, Русия, Китай, Индия, Армения, Филипините, Индонезия, Бразилия, Урагвай, Саудитска Арабия, Турция, Испания, Палестина, Казахстан и други страни четоха свои стихове пред многобройни аудитории в столицата Техеран, както и в историческите градове Исфахан и Шираз. Гостите и придружаващите ги ирански поети имаха срещи в университети, национални библиотеки, музеи и други културни институти. Те посетиха също така древните дворци и храмове на Исфахан и Персеполис и почетоха паметните гробници на такива прочути ирански поети като Хавез, Саади, Саеб Табидзи и др.
Нашият поет, чиито стихове бяха преведени на персийски и английски езици в антологията "Прозорец към световната поезия", представи свои творби пред стотици почитатели на поезията в петмилионния град Шираз. Той даде интервю по телевизията, в което говори за благородната мисия на поезията и поетите за човешкото разбирателство и духовното общуване и подчерта, че творчеството на иранските класически поети Хавез, Омар Хайям, Фирдуси, Саади и др. е добре известно в България. Той говори и за полезната литературоведска дейност на Софийския университет "Св. Климент Охридски" в областта на източните литератури.
Навсякъде в страната стиховете на чуждестранните поети, участвуващи в Първия световен конгрес на поезията, бяха посрещани с огромен интерес.
Нашият поет беше поканен и на творчески разговор с председателя на Съюза на иранските писатели г-н Моса Бидеж, където бяха обсъдени възможностите за нови преводи на класическа поезия в двете страни. Предвижда се и и специален брой на списание "Пламък" посветен на иранската класическа поезия.

Димитър Танев
НОСИТЕЛ НА НАГРАДАТА
ЗА ЛИТЕРАТУРНА КРИТИКА
"НЕШО БОНЧЕВ"

На 30 март 2010 г. в гр. Панагюрище, родното място на първия български професионален литературен критик Нешо Бончев, в тържествена обстановка за втори път бе връчена Националната награда за литературна критика. Наградата е учредена през миналата година във връзка със 170-годишнината от рождението на Нешо Бончев и е под егидата на Министерството на културата и Община Панагюрище в парично изражение и кристален плакет с лика на Нешо Бончев. Присъжда се за цялостна литературно-критическа дейност и творчество и е единствената у нас с такъв характер.
Жури в състав: Димитър Христов представител на Министерството на културата и член на СБП, ст. н. с. Ивайло Христов литературен критик, първи носител на наградата и член на СБП, Иванка Живкова зам.-кмет "Хуманитарни дейности" на Община Панагюрище, Боян Ангелов д-р по философия и член на СБП и Стефан Рапонджиев гл. библиотекар на Градска библиотека "Стоян Дринов", Панагюрище
Р Е Ш И
Националната награда за литературна критика за 2010 г. на името на Нешо Бончев да се присъди на литературния критик и главен редактор на сп. "Пламък" Д и м и т ъ р Т а н е в.
Наградата бе обявена и връчена от Кмета на гр. Панагюрище г-н Георги Гергинеков.