м€сто за реклама                                                                                                    м€сто за реклама
   м€сто за реклама                да подпомогнем българската духовност                  м€сто за реклама
 
  начало
—ѕ»—јЌ»≈   "ѕЋјћЏ "
двумесечно издание
за литература, изкуство и публицистика
             орган на —ъюза на българските писатели
   
 

 основано от √ео ћилев 
през 1924



        Ќќ¬»я“ Ѕ–ќ… 



 

                 5-6 / 2010

 
           
       «а да търсите по ключова дума от съдържанието на бро€, мол€ използвайте ¬аши€ браузер:
    ќт менюто "редактиране"/"edit", изберете опци€та "търсене" /find (on the page) 
    и въведете избраната от ¬ас дума/израз от съдържанието на бро€.
       — клавишите "Ctrl" и "+"   или  "Ctrl" и "-"  можете да увеличавате и намал€вате големината 
    на текста. 
       
         
     —ЏƒЏ–∆јЌ»≈ Ѕ–. 5-6/2010
     

      метът на гр. —опот ¬ј«ќ¬ ≈ ¬≈„≈Ќ, 
     г-н ¬еселин Ћичев   –»“» ј–»“≈ ћ” ≠ 
     пред списание "ѕламък" «јЅ–ј¬≈Ќ»!
     »ван ¬азов ЌјЎ»я“ ѕќ≈“»„≈Ќ ≈«» 
      (Ѕежливи бележки)
      онстантин ¬еличков –≈„,
      произнесена по случай 
      25-годишни€ юбилей 
      на »в. ¬азов (1895 г.)
     —имеон –адев Ѕ≈√Ћ» —–≈ў» 
      — »¬јЌ ¬ј«ќ¬
     јлександър Ѕалабанов »¬јЌ ¬ј«ќ¬
     ≈лин ѕелин »¬јЌ ¬ј«ќ¬ ”ћ–я
     јтанас ƒалчев ¬–ЏўјЌ≈  Џћ ¬ј«ќ¬
     √ео ћилев »¬јЌ ¬ј«ќ¬
     ≈фрем  аранфилов —Ћќ¬ќ «ј »¬јЌ ¬ј«ќ¬
     √еорги ƒжагаров ¬ј«ќ¬ ≠ “ќ¬ј ≈ ÷яЋ Ќј–ќƒ
     ѕетър Ќезнакомов ѕ–ќ–ќ„≈— » ƒ”ћ» 
     ƒимитър “анев ў–»’»  Џћ ¬ј«ќ¬ 
      » ¬–≈ћ≈“ќ ћ” 
      ѕетър “одоров ’–»—“ќ Ѕќ“≈¬, 
      »¬јЌ ¬ј«ќ¬, 
      ѕ≈Ќ„ќ —Ћј¬≈… ќ¬ ≠
      ≈ѕќ’» Ќј ЅЏЋ√ј–— ј“ј 
      ƒ”’ќ¬Ќќ—“ 
     Ќикола Ќачов ѕЏ–¬»я“ ”„»“≈Ћ Ќј ¬ј«ќ¬ј
     (1859≠1940) ѕќ —“»’ќ“¬ќ–—“¬ќ
     ÷ветанка Ќеделчева  ќ… ≈ Ќ» ќЋј  Ќј„ќ¬? 
      »з "Ќ≈ќ“ƒј¬Ќј"
     »ван ¬азов (лични и исторически 
      възпоминани€
      от събити€та 
      в 1876 година) 
     јнгел ƒимитров —“»’ќ“¬ќ–≈Ќ»я 
     √алина  ƒимитрова —“»’ќ“¬ќ–≈Ќ»≈ 
     √ергина Ўльомска —“»’ќ“¬ќ–≈Ќ»я 
     ƒафинка ƒраганова —“»’ќ“¬ќ–≈Ќ»≈ 
     ƒечко “одоров —Ћ”„ ј“ј ¬ 
      " јЌј √јЋ»Ћ≈…— ј"
     ≈катерина –усчукова —“»’ќ“¬ќ–≈Ќ»≈ 
     ћари€ ’аджикиркова — ј јЋ÷»“≈ Ќј »¬јЌ„ќ 
     ћа€ ѕанайотова —“»’ќ“¬ќ–≈Ќ»я 
     Ќиколай  ¬асилев —“»’ќ“¬ќ–≈Ќ»я 
     Ќиколай ≈нков —“»’ќ“¬ќ–≈Ќ»≈ 
     –адка √еоргиева —“»’ќ“¬ќ–≈Ќ»≈ 
     ѕродан ѕроданов —“»’ќ“¬ќ–≈Ќ»≈ 
     –алица Ўахпазова ≠  —“»’ќ“¬ќ–≈Ќ»я 
     ’ристова  
     –оза —танкевич —“»’ќ“¬ќ–≈Ќ»я 
     –осица Ќиколова «ƒ–ј¬≈…“≈,  ≈¬–ќѕ≈…÷»!
     “ан€ ѕеткова —“»’ќ“¬ќ–≈Ќ»≈ 
     ’ристина  овачева —“»’ќ“¬ќ–≈Ќ»≈ 
     ÷ветанка Ќеделчева —“»’ќ“¬ќ–≈Ќ»≈ 
     ÷очо ƒелев —“»’ќ“¬ќ–≈Ќ»≈ 
     ёли€на ƒечева —“»’ќ“¬ќ–≈Ќ»≈ 
     –ади   —тайков √Ћј—ќ¬≈ ќ“ ћ»ЌјЋќ“ќ
     »ван Ќечев —“»’ќ“¬ќ–≈Ќ»я 
     ¬ърбан  олев ≠  арлово —“»’ќ“¬ќ–≈Ќ»я 
     ÷ветанка Ќеделчева ¬ј«ќ¬» ј¬“ќ√–ј‘» 
     ѕанко јнчев “–» ≈“ёƒј 
      «ј ’–»—“ќ Ѕќ“≈¬
     …ордан  аменов “ќ… »«ЅЏ–«ј ƒј —–≈ўЌ≈    Ќ≈Ѕ»“»≈“ќ 
      ѕќ≈“Џ“ √≈ќ–√» 
       ќЌ—“јЌ“»Ќќ¬ ¬ »–јЌ 
      Ќј√–јƒј“ј 
      «ј Ћ»“≈–ј“”–Ќј  –»“» ј 
      "Ќ≈Ўќ ЅќЌ„≈¬" 

    този брой, посветен на 160-годишнината на »ван ¬азов, излиза с подкрепата на ќбщина —опот
     
     
     
     
     

    ¬ј«ќ¬ ≈ ¬≈„≈Ќ, 
     –»“» ј–»“≈ ћ” ≠ «јЅ–ј¬≈Ќ»!
     метът на гр. —опот 
    г-н ¬еселин Ћичев 
    пред списание "ѕламък"
     

    ”важаеми г-н кмете,
    —опот, родни€т град на ѕатриарха на българската литература »ван ¬азов, вече живее под знака на неговата 160-годишнина. »нтересно е да ни кажете доколко възрожденското и революционно минало на града и региона вли€е върху неговото насто€що битие ≠ върху делника, самочувствието и уповани€та на сопотчани, които, както всички българи, прежив€ват и немалко трудности и напрежение.
    Ќай-сърдечно благодар€ на редакционни€ екип на сп. "ѕламък" за това, че във фокуса на вниманието ви попада градът на »ван ¬азов в навечерието на 160-годишнината от неговото рождение. ¬инаги сме възприемали като даденост факта, че —опот даде на Ѕългари€ ѕатриарха на родната ни литература. Ќо същевременно това е носило и продължава да натоварва с огромни морални задължение жителите на —опот в посока създаване приемственост у поколени€та, на грижа за родовото наследство, на опазване чистотата на ¬азовата душевност и световъзпри€тие. ∆ителите на —опот винаги са носели с огромна гордост самосъзнанието, че са достойни следовници на частици от български€ дух, така щедро възвеличаван от сами€ »ван ¬азов. ≈лате в —опот, на площада, и отвс€къде ще ви обгърне духът на народни€ поет ≠ от мегданската чешма и родната къща, през необ€тността на горди€ Ѕалкан, възп€ван в неговите творби, до –адиното училище и ћетоха, училища и улици, носещи неговото име. ¬азов е навс€къде ≠ превърнал се в емблема на града ни, в стожер на родното, в пазител на националното ни самосъзнание, в задължение и отговорност. —опот е все още възрожденски, в онзи мил и наивен смисъл на тази дума ≠ тихите каменливи улички и стари къщи придават на града ни очарование и усещане за времената на отминала романтика. ƒа, жителите на —опот нос€т изконните български добродетели, те имат основателното самочувствие, че са достойни следовници на един от най-великите синове на Ѕългари€. ƒа, времената за всички са трудни.  акто знаете, дори основното ни промишлено предпри€тие носи името на ¬азов. ∆ителите на —опот, както и повечето българи, изпитват затруднени€, и то сериозни. –ъководството на ќбщина —опот полага усили€, според възможностите си, както в посока да се стабилизират ¬азовските машиностроителни заводи, така и в направлени€та на културни€ и исторически туризъм, и екстремните спортове. —тараем се да поддържаме историческите паметници и културните институции. —опот иска да покаже на Ѕългари€, че едно малко градче има вол€та да пази своите исторически светини, че пазейки т€х, пази и истори€та, ко€то те са сътворили.

    «наем, че грижата за културата и за из€вата на творците в града, както и усили€та за подбуждането на историческата памет и националната гордост особено сред младежта ≠ днес, когато специфично националното се губи пон€кога в услови€та на глобализаци€ ≠ не е толкова лесно дело. —ъществуват и обективни финансови и организационни проблеми, трудно разрешими на местно ниво. » все пак за град —опот се чуват добри думи в това отношение.  ак усп€вате да постигнете справедлив баланс между недостига на средства и необходимостта от активен културен живот в града?
    ƒа, прави сте, че —опот, макар и малък като град, има необходимост от културен живот. ƒължим го не само на предшествениците си. ƒължим го най-вече на съвременното младо поколение. ¬същност той никога не е секвал. «а мене вс€ко едно събитие от културни€ афиш на града ни е предизвикателство и мерило за собствената ни ценностна система. «а мо€ радост жителите на —опот все още приемат с онзи възрожденски ентусиазъм различните про€ви ≠ театрални постановки, изложби, презентации на книги и творци, концерти. «алата на Ќ„ "»ван ¬азов" винаги е пълна с жадни за глътка култура граждани. —амодейните колективи към читалището ни прав€т съпричастни на едно дело, което с€каш още носи духа на възраждането. “ова ме прави оптимист, че в нашето материално време, у нас още има потребност, дори жажда за духовност. ≈стествено, че проблеми има ≠ банално казано, те са свързани с липсата на средства. Ќо вол€та ни и желанието да съхран€ваме традициите си ни дава възможност, когато средства не достигат, да ги допълваме с усво€ване на средства по европейските програми или със спомоществователството на местни фирми. Ќаскоро привърши основни€т ремонт на нашето читалище ≠ естествено средище на културни€ живот в града. “ази година общината и градът ни усилено се готв€т да отдадат преклонението си пред »ван ¬азов. ѕодготовката за 160-годишнина от неговото рождение е погълнала значителен човешки и финансов ресурс. Ќо не това е важното, а ентусиазмът, с който всички се включват ≠ от членовете на »нициативни€ комитет, до учениците, гражданите и самодейците. ќчакваме активна помощ от държавните институции, както и от многобройните при€тели на —опот, каквито например са носителите на ¬азовата литературна награда. “€х ние възприемаме като наши посланици на общобългарското културно поле.

    ≈дин, на пръв поглед банален, въпрос:  акво е »ван ¬азов за сопотчани? »зобщо ≠ какво представл€ва той, според ¬ас, за нас, българите? «адаваме този въпрос, защото знаем, че често прозвучават и нелепости от рода, че ¬азов е "остар€л" за днешното интернетско време, че "јз съм българче" или "ѕод игото" са н€какъв вид литературни "вкаменелости", че той днес ни е по-малко нужен?
    ¬азов е моделът на българина, който всеки един от нас би следвало да носи в себе си.  олкото и архаично да звучат думите ми ≠ нашето съвремие ги доказва. Ќа хора като народни€ поет ние дължим усещането си за принадлежност към –од и –одина. ”сещането, че миналото не е само ненужен спомен, а коректив на насто€щето. —тига ми само да вид€ очите на децата от ц€ла Ѕългари€, които с трепет прекрачват родната къща на писател€ ≠ затова ¬азов ще го има. «ащото уроците по родолюбие, които той ни завеща, огромната обич към Ѕългари€, ко€то носеше в сърцето, тр€бва да се осъзнае от нашите деца, да бъде нагледен пример за поколени€та българи. —ам ¬азов, въпреки н€колко опита да бъде омаловажен, да бъде нареден сред архаичните творци, изрича пророческото "...и мойте песни все ще се четат". ¬азов е вечен, критикарите му ≠ забравени.

     акво бихте пожелали на читателите на списание "ѕламък" и на всички, които обичат българската литература?
    Ќа читателите на списание "ѕламък" пожелавам да останат пленници на необ€тни€ св€т на писателското слово, да бъдат духовно извисени (защото всичко останало е преходно), да обичат българската литература, защото в нейното многообразие се оглеждаме всички ние и разбираме кои са стойностните неща в живота. ѕон€кога те са толкова прости и незабележими, че не се иска особена сетивност, чувствителност, за да ги откриеш.
     
     

    »ван ¬азов
    ЌјЎ»я“ ѕќ≈“»„≈Ќ ≈«» 
    (Ѕежливи бележки)
     

    ¬ъпреки тежките дни, които прежив€ваме, времето навън е прелестно. –авнодушната природа не дели нашите скърби и неволи ≠ пролетта празнува сво€ светъл празник. ¬ишните и зарзалиите в двора ми са цели облечени в б€л цв€т, а старата изпочупена праскова е ц€ла розова, като усмивката на здрава вакарелска мома. ќт н€къде прилитат първите звънки кръшигласи€ на н€кой славей. ј слънцето?... Ќо аз се отплеснах, а щ€х да говор€ за наши€ поетичен език.

    *
    јз винаги след€ с удоволствие напредъка му, на наши€ поетичен език.
    “ой се изглажда, префин€ва, обогат€ва.
    ƒумите "заник", "изгрев", "здрач", "багра", "зИра", "ухание", "двери" и толкова други народни и старобългарски думи, крас€т прозата и стиховете. “акива думи са хубави. ’убави са и съкратените съществителни: "заблуда", "пробуда", "забрава", "про€ва", "развой", особено в стиховете, които прав€т по-стегнати и годни да побират повече думи, значи, повече мисли.
    Ќо думите: "упрек" (вместо укор, нат€кване), "намек" (вместо загатване), "пърха" (вместо фърка, подфърка ≠ пърха кон€т), "притома" (умора, отпадане), "тормоз" (вм. спъвало) и други подобни, са лоши чуждици и н€мат работа в книжовни€ ни език.
    ¬лезли са обаче в езика ни чисто руски думи, почти добили право на гражданство. “акива са "погром", "тревога" и доста още други, повече израз€ващи нравствени състо€ни€. ѕуристите може да се въс€т, но аз мисл€, че можем да ги запазим, едно, че мъчно можем да намерим съвсем съответни т€м в езика си, а друго ≠ и то е важно, когато се касае за нашата поетична реч ≠ те са кратки и звучни.
    ћожем ли да заемаме думи от слав€нски€ ≠ старобългарски€т език? Ќе само, че можем, но и сме длъжни. –усите с кривачи гребат от това езиково съкровище. “о си е наше, можем свободно да се ползуваме с богатството му. –азум€ва се, и там тр€бва м€рка и вкус. ћихайловски твърде сполучливо си служи със слав€нски форми и речи. Ќо най-гол€мото съкровище, което ни отвар€ вратата си, е наши€т народен език и народните умотворени€. ƒобре е писателите по-често да шетат из т€х.
    Ѕългарски€т език е много богат, но му липсват думи за нюанси на мисълта, за отсенки. ѕо невол€ ще се ползуваме от чуждици додето нашите филолози, поети и писатели изнамер€т или сътвор€т български, в духа на езика ни. “р€бва да забележа, че това вече и става. Ќ€кои наши млади поети, истина, неуверено, пускат такива нови думи. Ќека бъдат по-смели: несполучливите им новизми ще пропаднат, а добрите ще оцеле€т. ƒнес се гради наши€т поетичен език. “р€бва само зидарите да обладават верен вкус и тънък филологичен усет при избора на материала за градивото.
    ’убав ли е наши€т език? ’убав. «вучен ли е? ƒа. Ќо поради отпадането на падежите и на неопределеното наклонение речта ни се лишава от стегнатост и в това отношение другите слав€нски езици имат предимство над нас. “о€ органически недостатък е слабостта на езика ни. Ќо аз повтар€м: той е хубав и звучен. “ой е гъвкав, преливен, €рък в звуковете си, разнообразен в интонациите си, енергичен, бих казал ≠ мъжествен. ј поради падането ударени€та не на същи слогове на думите, той, както и руски€т, обладава богата ритмичност, годен е за всички стихотворни форми, ползува се с безкрайно богатство от рими мъжки и женски и е способен за най-музикален стих. ќстаналите слав€нски езици не разполагат с ти€ средства, стихът им по невол€ е еднообразен.
    Ќат€кват на езика ни чужденците, па и наши, присъствието на членовете. ¬€рно е, че членовете придават на фразата разточеност. Ќо каква €снота и определеност дават на мислите! “е са почти едно богатство. »стина, че излишната им употреба не е добро. ¬ народните песни те до крайност са намалени. »зб€гват го и нашите поети там, дето допуска духа на езика. Ѕотев в своите стихотворени€ е най-добри€т майстор в умно боравене с членовете.
    “ук ме сърби езика да кажа нещо и за правописанието, защото то е €ко свързано с речта. Ќо правописанието е един болен въпрос: през цели десетилети€ той е извиквал прени€, полемики. » сегашното правописание, наложено от ћинистерството на народната просвета, не може да се счита съвършено, без кусур. Ќо то е вече прието, нека го задържим такова ≠ н€ма защо да хабим нерви и енерги€ в правописни препирни.
    »скам да кажа само едно нещо: това правописание, нагласено главно за педагогична сгода, притесн€ва малко свободата на поета. “о изфърл€ неусеченато окончание ий на прилагателните и остав€ вместо него само и. “ака, поетът е длъжен да пише:  у ч е н и  мъж,  д р у г и  брат,  п р а в и  път. “ова е изнасилване на езика и затъмн€ване на мисълта. » как грози сред хубави стихове! ћисл€, че поетите могат смело да погаз€т повелени€та на правописанието, ако щете, и на граматиката, и да пишат, когато имат нужда от прилагателни с кратко окончание, "учений мъж", "другий брат", "правий път". Ќ€ма да стане световен катаклизъм от това невинно погазване на правописа. “ой стои по-долу от поези€та... “а и не прав€т ли същото, когато има нужда от краткост, при написването: "мойто" вм. "моето", "наш'те" вм. "нашите", "той знай", "ний знаем" вместо: "той знае", "ние знаем", "кат" вм. "като". ѕречи ли това н€кому?
    Ќие съзираме тие волности и в чуждите поезии. ‘ренските поети пишат "encore" и "encor". –уските: "красотою" и "красотой" и т€м подобни.
    ≈зикът е жив организъм. “ой расте, развива се, видоизмен€ва се. Ќав€рно, в бъдещите времена под усили€та на големи таланти, той ще се усъвършенствува повече, ще се облагороди. Ќ€кои казват, че днешни€т книжовен език ще изглежда тогава, както руски€т от времето на Ћомоносова пред ѕушкински€. “ова едва ли ще е в€рно. јз мисл€, че днешни€т книжовен език ще остане по хубост същи€т, само ≠ по-префинен и по-богат. “ой ще носи печата, който му даде длетото на талантливи майстори ≠ от Ѕотева до яворова и  ирила ’ристов. ўе се напишат на него само по-велики творени€, сигурно, и с това главно ще се различава от днешни€.
    ѕокойний яворов ме канеше да пишем предлозите "в" и "с" "во" и "со", когато предхождат думи що зачеват с буква в и с, за да се избегне мъчното произнас€не. јз намерих това предпочитително, но не се реших да пиша така: привичката ми пречеше. Ќ€кои поети подир яворова възприеха ти€   в о  и  с о. ћалко гложди това на непривикналото ухо, но е в полза на благозвучието. Ќе приехме ли от македонското наречие прелестната форма "чакайки", "мисл€йки"?  ак е жално, че в н€кой кът на Ѕългари€ не е се запазило неопределеното наклонение в пълната му форма?
    Ќо и тъй, както е днес, езикът ни е, както казах, пак великолепен по звучност, по изразителност и по енерги€. » ние си го обичаме, като едно от най-скъпите наследства, завещани нам от дедите ни.

    *
    Ќо навън е хубаво. —лавейчето сШ пее. —€каш, и пр€сната шума по дърветата, и въздухът с радостта си, и слънцето с лучите си пе€т. » в та€ песен звучат страстните въздишки на възродени€ живот, на младостта, на любовта. » душата се слива с то€ концерт на мирозданието, тръпне в дълбочините си от тихите трепети на надеждите и обновата, и невидими ефирни крила € откъсват от действителността и € нос€т в мирът на бъдещето и в тържеството на вечната правда...
    ќ пролет, как си ти чудна!
    Ќо да излезем на полето и да послушаме на вол€ поетически€т език на природата.

    17 април 1920 г.
    (–азвигор, март 1921)
     
     

     онстантин ¬еличков
    –≈„,
    произнесена по случай 25-годишни€ юбилей на »в. ¬азов (1895 г.)
     

    √оспода!
    Ќе ставам да държа реч. ¬земам чашата да предложа една наздравица за геро€ на днешни€ празник. Ѕих желал да мога днес, като министър на народното просвещение, да се възползвам от случа€ да отдам заслужената почит на поета, с когото ме свързват от повече от 20 години връзки при€телски; но чувствата, които ме обладават в ти€ минути, ми отнемат възможността да изпълн€ та€ задача. » какво бих могъл да кажа, което да се не види блудко, когато ц€ла Ѕългари€ поднас€ днес поздрав и поклон на сво€ любим и най-велик поет? — какви думи бих могъл да израз€ по-добре онова, което всеки един от нас чете в сърцето си?
    ƒнес, г-да, не е празник само на ¬азова. ƒнес е един велик празник на цели€ български народ. ƒнес, ми се чини, като да присъствувам при тържественото шествие на една победоносна войска, ко€то след дълги трудове и усили€ се спира на един етап, от дето гледа зад себе си изминали€ път и пред себе си целта, към ко€то се стреми. ƒа, ние българите сме на такъв един славен етап, от дето имаме право с радост и гордост да се обърнем и видим път€, който сме изминали. “ова е същи€т път, който е изминал наши€т поет. “ой е свързал сво€та слава със самите съдбини на български€ народ. –азвитието на негови€ талант е върв€ло редом с развитието на народа. “ой е плакал, когато народът е плакал, и се е радвал, когато народът се е радвал. » било, че неговите творени€ предизвикват плач за тъжните дни на робството, било че разтупват сърцата от радост, като ни наум€ват дните, когато народът е ликувал и тържествувал, вс€ко едно от творени€та му е било като жалон, забит на път€, по който Ѕългари€ е върв€ла. ѕърви€т жалон е забит в бедната кръчма на —транджата, ко€то юбил€рът е описал и възп€л толкова хубаво в съчинени€та си. » н€маме ли право да плачем от радост, като си помислим, че можахме след 25 години от това време, когато н€колко бедни хъшове сед€ха и мечтаеха за свободата на Ѕългари€ в та€ механа, да видим български€ народ възмъжал до степен, за да може да възвеличи един труженик на мисълта? (–ъкопл€скани€.) » днес, когато отидох със своите другари-министри да поднеса сво€ поклон на при€тел€ си; и днес, когато в Ќародното събрание присъствувах, заедно с хил€дното множество, което беше се стекло да изкаже чувствата си към поета, мен течеха сълзи от очи и сърце от радост и възторг, защото като мислих за извършеното до сега, то ми се вид€, като гаранци€, че не са празни мечтите на български€ народ за бъдещето. «а да достигнем това бъдеще, на никого не можем да възлагаме толкова надежда колкото на они€, които, като наши€ поет, ще се стара€т да проникнат в българската душа, ще се стара€т на своите арфи златоструйни да станат отзив на нейните идеали, на най-възвишените чувства и стремлени€, които € вълнуват. ¬азов ще им служи винаги за образец. ¬ душата на българина никой не е проникнал тъй добре, тъй дълбоко както велики€т български поет.
    Ќа тези, прочее, които заедно с него и подир него ще се подвизават на това поле, дето той тъй достойно се прослави, предлежи да върв€т по предначертани€ от него път. Ќека ги въодушев€ва вс€кога желанието да държат устремени народните погледи към онова пристанище, към което ни нос€т нашите мечти. ≈дна гореща в€ра ми казва, че ще достигнем там, като виждам, че тези, които ще додат по-нататък да ръковод€т българската мисъл, ще имат пред себе си такъв образец, като ¬азова. (Ѕурни ръкопл€скани€.) ¬азов дължи много на сво€ труд и на сво€та любов към отечеството си. “и€ качества у поета не тр€бва да се забрав€т от они€, които искат на същото поле да служат на народа си. „ини ми се почти, че бих отстъпил от една длъжност, ако не покажех на гр€дущето поколение ¬азова, като образец на трудолюбие. Ќищо н€ма по-опасно от стремлението да се търси успеха в лесни€ труд. Ќе е, за жалост, неуместно да се укаже у нас в днешно време на та€ опасност. » поетите, и великите труженици са достойни за уважение, защото могат да дадат на младите, които искат да се подвизават в полето на мисълта, с живота си и де€телността си полезни поучени€ и не е най-малкото онова, че н€ма успех без посто€нен и грамаден труд. «а всички хубави чувства, с които днешни€т празник разтупа сърцата ни, мол€ заедно с мене да напиете наздравица за велики€ юбил€р.
     
     

    —имеон –адев
    Ѕ≈√Ћ» —–≈ў» — »¬јЌ ¬ј«ќ¬
     

    ѕрез моето детство книгите на ¬азов влизаха в ћакедони€, тъй да кажа, крадешком и б€ха опасни за он€, който ги притежава. ќт него знаех само това, което бе в читанката ни, минала през погледа на турската цензура. ќттам б€х научил, незабравено и досега, стихотворението:

    —лед толкова години и скитане злочесто
    аз пак се тук завръщам във родното си место...

    «а ¬азова като поет чух най-напред да говори по-стари€т ми брат ¬ладимир, ученик в —олунската гимнази€, гдето  онстантин ¬еличков, емигрант, бе учител по българска литература. “и€, които б€ха слушали неговите уроци, знаеха добре за ¬азовото вдъхновено дело и за неговата слава. Ќе се сещам точно ко€ година беше, може би 1891, брат ми донесе в къщи първата част от "ѕод игото", на страници, както бе почнал да излиза в ћинистерски€ сборник. » сега те са пред очите ми ≠ пожълтели, смачкани, оръфани по краищата. ѕомн€ ги, защото ми направи силно впечатление тайнствеността, с ко€то б€ха окръжавани: брат ми се затвар€ше, за да ги чете. —лед ден-два те изчезваха. —етне, малко по-възрастен, се научих, че те минават от ръка в ръка като светин€. «нае се как благоговейно е била преписвана истори€та на ѕаисий и с какъв трепет е бил четен сетне "÷арственикът". ћетодий  усевич1 ни е разправ€л пък за ти€ струи от въодушевление, които "√орски пътник" пръснал в ѕрилеп.
    ≠ јз го знаех наизуст, цели€т ≠ казваше ми той.
    “акъв също патриотически трепет-унес е възбуждало в ћакедони€ и "ѕод игото". «аедно с Ѕотевите стихотворени€, книгите на «ахари —то€нова и "ћиналото" на —то€н «аимов ¬азови€т прочут роман приготви това бунтовническо настроение и то€ романтизъм, от който се роди революционната организаци€.
     огато в 1893 година постъпих в императорски€ лицей в ÷ариград, аз можех вече да се ползувам от библиотеката на ≈кзархи€та: оттам почнах да се запознавам с ¬азовите произведени€. “ова вървеше бърже, възбудено, както в н€ко€ треска. ¬азов разказва, че още при първите им срещи ¬еличков, възторжен почитател на ¬иктор ёго, му дал н€кои негови стихотворни сбирки и че велики€т френски поет упражнил силно вли€ние върху него. ”ченик по-късно в същи€ лицей, гдето се учил ¬еличков, може би при н€кои от неговите учители, за мене също ёго бе полубог. “ова показва колко подготвен б€х да се възхищавам от ¬азова. "≈попе€ на забравените" ме хвърл€ше в луди възторзи. "ќ, Ўипка!" ≠ възклицавах аз в себе си и пон€кога гласно. "¬ царството на самодивите" със сво€ крилат ритъм и с историческите видени€ също вълнуваха въображението ми. "ѕреспа, ѕреспа, крепост славна" повтар€х си често ≠ ѕреспа, тъй близка до родни€ ми град1 и над ко€то като че ли виждах да витае скръбната и неутешима с€нка на —амуила.
    ѕрез л€тото на 1898 година свърших лице€ и дойдох в Ѕългари€. ∆адувах да направ€ две поклонени€: едното при Ќатанаила, бивш охридско-преспански митрополит, за когото баща ми бе ни предал един вид култ, и другото до ¬азов. ¬азов бе обаче министър тогава, значи, в моите очи невидим, и аз тр€бваше да чакам. —рещнах го на улицата през л€тото на 1899 година и, обзет от вълнение, просто се втурнах към него, за да му израз€ чувствата си. »зразих ги може би много дитирамбически: ¬азов ми се вид€ н€как притеснен. Ќе помн€ какво ми каза: мисл€, че не ми каза много нещо, може би ме сметна за малко екзалтиран.
    —лед това минаха н€колко години, без да съм повторно говорил с него; водех във "¬ечерна поща" люта борба против парти€та му и бе ми неловко да търс€ да го срещам. "’удожник" бе, който ме сближи с именити€ поет.  акто ¬еличков, и той стана наш сътрудник. ¬ "’удожник" излезе в превод една мо€ сказка на френски в Alliance Franзaise под наслов "Ѕългарски€т сел€нин в н€кои нови български творби"; там говорих ≠ мисл€, един от първите ≠ за ≈лин ѕелин; разглеждах и последна една книга разкази от ¬азова. “ова, което ми спечели ¬азовата благосклонност, бе мо€та студи€ "ƒ-р  ръстев като литературен критик".
    ¬азов бе известШн, че € приготовл€вам, знаеше в какъв дух ще бъде написана и € чакаше с нетърпение. “огава той претегл€ше големи огорчени€ от похода, който бе почнал срещу него кръжокът на "ћисъл", и се радваше, че аз ще отговор€ с противоудар. Ќа 17 декември 1906 година той пишеше на  ирил ’ристова: "¬ид€х ти€ дни една лирическа сбирка от г. ѕенчо —лавейков: "—ън за щастие". “ук-там искрени чувства, но в€ло, в€ло до отча€ние. ѕри това ≠ все то€ спънат и тежък стих. Ѕедни€т  ръстев пак ще въздига поета си до небето и ще става още повече смешен. “ой е станал такъв и по атаките си против вас и мене, в които недобросъвестността и злобата са тъй нагли, че възмущават и приближените му. —имеон –адев ми обади, че в скоро време печата една съкрушителна за д-р ƒжан-ƒжан стати€."
     огато студи€та ми излезе в "’удожник", ¬азов ми писа едно пълно с горещи чувства писмо, което не можах за жалост да намер€ в архивата си, останала в пълен хаос след бомбардировките и евакуаци€та. —рещнах го сетне на улицата, стисна ми силно ръката и ми каза: "Ќа мнозина ще олекне." » от други чух същото мнение.
    Ќапоследък много млади хора от писателски€ св€т са ми говорили за тази мо€ стара работа за д-р  ръстева. Ѕ€х € съвсем забравил; това ме накара да € прочета отново. „уд€ се, че съм бил толкова жесток и че така съм се наслаждавал от сво€та жестокост. ƒнес не бих писал за него с то€ тон. ƒействително негови€т педантски естетизъм и догматическото му високомерие са ми все още противни, както ме възмущава и злобни€т му опит да обезцени ¬азова ≠ но сега аз бих посочил и качествата, които той несъмнено притежаваше.
    — ¬азова все по-често се срещах, но все на улицата. ¬еднъж, през л€тото, ходих с него и със —то€н «аимов на една градина в ёчбунар, гдето свиреха свирачи, облечени в шопски дрехи. Ѕеше много при€тна, топла, €сна нощ и «аимов бе "в удар". “ой посто€нно приказваше и анекдотите, веселите бележки, повече или по-малко остроумни, течаха като поток. ¬азов мълчеше и слушаше като човек, който обича да го весел€т. ѕо лицето му, обикновено тъй неподвижно и на което веждите прибав€ха н€каква строгост, една игрива усмивка и един весел зрак в очите показваха колко той се забавл€ва. ѕо едно време на сцената изл€зоха да танцуват циганки. «аимов издаде възхищението си с н€кои звукове в източен вкус. ”смивката на ¬азова стана още по-игрива.
    ≠ »ване ≠ се провикна «аимов, ≠ ей нИ, такива танци да туриш в пиесата си!
    “огава ¬азов приготовл€ваше " ъм пропаст". ¬ III действие, II картина, »ван јлександър казва: "ƒа вл€зат куманките!" —ъветът на «аимова не бе паднал на п€сък.
    ѕо същото това време случваше се да срещна ¬азова на представлени€та на »биш ага. “е се даваха, по-старите хора помн€т, в една дървена сграда на м€стото, гдето сега са халите. “ам отиваше обикновено простолюдието и имаше хора от интелигенци€та, които се удив€ваха, че големи€т поет отива да търси своите развлечени€. јз не се удив€вах, нито се удив€ваше јлександър Ѕалабанов, мо€т другар от "’удожник"; ние двамата б€хме ≠ нека призна€ този наш гр€х пред поклонниците на възвишената литература ≠ между нередките посетители на това театро. “рупата, изц€ло взето, бе една сбирщина. »биш ага беше обаче гол€м артист. — фантастичното разнообразие на сво€та мимика, с то€ комичен глас, в който фантази€та му намираше най-неочаквани тонове, с огромен фес, който той ту хвърл€ше назад над темето си, ту м€таше нал€во и над€сно, той даваше една игра, ко€то почти не се нуждаеше от думи. “ази игра напомн€ше това, което знаем за н€когашната италианска commedia dell'arte, гдето актьорите се €в€ваха на сцената без предварително изучен текст, а импровизираха върху едно сценарио. »зобретателността на »биш ага в тези импровизации бе пълна с хрумвани€, които караха залата да се превива от см€х ≠ см€х груб, заразителен, но който докарваше за напрегнати от ден€ интелигентни люде едно, тъй да речем, биологично отпускане. јз виждах как ¬азов се смееше с ц€лата си снага. «атова той идеше тук.
    ўе свърша с една среща с ¬азова, ко€то ми е оставила незаличим спомен. “ова бе в първите дни на ћеждусъюзническата война. Ќа 18 юни частта, в ко€то се числ€х, “рета солунска дружина от ћакедоно-одринското опълчение, след като не можа да изпълни през ден€ задачата си: да превземе един влад€н от сърбите връх, се върна вечерта на изходните си позиции.  ато се събрахме и преустроихме, дружинни€т ми командир ме прати с устно донесение до началника на бригадата. Ќощта падаше; бо€т бе вече престанал; само сръбската артилери€ продължаваше да стрел€ сегиз-тогиз, търсейки ни в гората. “ъкмо когато свърших донесението си, ето че един стражар се зададе, носещ една телеграма. Ќачалникът на бригадата € прочете и ми каза: "ѕреди три дена щабът на арми€та ми телеграфира: –адев да замине за —офи€. “и каза, че н€ма да заминеш, понеже почвали военните действи€. “ази втора телеграма обаче гласи: "»зпратете –адева." “и ще заминеш веднага." ќт започването на войната не б€х се връщал в —офи€ и н€мах ни най-малка представа за какво съм викан. —етне с пристигането си научих, че правителството на д-р ƒанев искало да ме прати заедно с д-р √енадиев в ѕариж за пропаганда. “ова поне ми каза √енадиев.
    «аминах още същата нощ. Ѕ€х много угнетен. «ащото това бе първи€т неуспех, в който участвувах, но не знаех нищо за това, което ставаше на другите части на фронта.
    —утринта, когато слизах към  очане, срещна ме по път€ ћатей √еров.
    ≠ Ѕити сме, братко ≠ ми каза той, ≠ бити сме по ц€лата лини€, от ¬идин до ≈гейско море.
    јз познавах √ерова като човек, на когото не може да се дава в€ра. —ам той казваше за себе си: "Ќикой не ми в€рва. јко река да се обес€ на площад "јлександър", който мине и ме види, ще каже: "Ќе се беси, прави гимнастика." Ќо думите му хвърлиха в мене смут; една зми€ ми за€де сърцето. ѕо път€ не научих нищо ново. Ќа 20 вечерта б€х в —офи€. «аварих баща си и майка си угрижени; и до т€х беше стигнала една мълва в града, че войската ни претърп€ла катастрофа.  азах им да не се безпоко€т, но сам прекарах една мъчителна нощ. —утринта, към часа девет, срещнах ¬азова, който се разхождаше по тротоара на √радската градина срещу военното министерство. “ой ме вид€ във войнишка униформа. —пр€ ме:
    ≠ «дравей, –адев!  ога си пристигнал?
    ≠ —нощи.
    ≠ ќтгде идеш?
    ≠ ќт фронта.
    ≠  акво става там?
    ≠  акво ще става! Ѕи€т се.
    ≠ јма тук се говори за страшни работи, за разгром...
    “ой бе посърнал, устните му трепереха; във въпросителни€ му поглед имаше като н€каква молба за успокоителен отговор.
    ≠ √осподин ¬азов ≠ казах му аз, ≠ недейте се тревожи. ¬ие познавате българската войска.
    ≠ «начи, нищо страшно н€ма?
    ≠ Ќищо страшно.
    ≠ “огава... ≠ като се обърна към военното министерство, каза: ≠ »ди при –адко ƒимитриева, обади му... јз преди малко б€х при него. Ѕ€л е като платно, изгубил е и ума, и дума.
    –адко ƒимитриев бе главнокомандуващи€т.  ак да ида при него да му разправ€м работите на фронта ≠ аз, младши подофицер, и при това ≠ човекът, който бе го изобразил така жестоко в "—троителите".
    —ъветът на ¬азова бе тъй наивен, тъй странен, че всеки път, когато си го спомн€м, питам се: дали не съм сънувал? “ой може би забел€за у мене н€какво колебание и повтори два пъти:
    ≠ »ди, иди!
    ѕосле поде разходката си по същи€ тротоар, по посока на общината. —пр€х се за минута да го гледам. ¬ървеше с бавни стъпки, главата наведена. —€каш над високите му рамене бе паднала, с всичката си тежест, неизвестната съдба на Ѕългари€.

    1949
     
     
     

    јлександър Ѕалабанов
     

    »¬јЌ ¬ј«ќ¬. “ежк• на то€ поет или артист, когото въздигат само за това, защото той е син на този или на онзи народ. ќбичат ли го или го цен€т, защото е българин, защото е български и по то€ начин разбират живота на неговата поези€, на неговото изкуство.
    ¬азов е български€т народен поет не защото е българин, защото е български, а защото е поет. » не поради сюжетите си, а поради духа си ¬азов е български. » най-добре може да се почувствува това, като четеш не "ѕод игото", не "≈попе€ на забравените", не "Ѕорислав" и пр., а като четеш нещо от него на съвсем обща тема, все едно дали е то за немец, за френец, за италианец. ќсобено това личи в лириката му. » там се говори за небето, за морето, за слънцето, люби се, мрази се ≠ но съвсем по български. “ъкмо въз основа на подобни схващани€ писах още миналата година, че българинът се чувствува най-много българин, когато чете ¬азова.
    Ќо преди всичко той е поет.
    ћного трудно е да се определ€т тъй едро места на писателите и на поетите в литературната истори€ на един народ. —ъвременниците са за това съвременници, за да бъдат слепи, за да бъркат път€. Ќевъзможно е да се намери редът на ¬азова във всеобщата истори€ на литературата.
    Ќо той и там все още има един свой ред. » не само като представител на поези€та на един народ, и не само защото, като истински народен поет ще се зачита повече, отколкото н€кой други, а защото и той е един огън, който поддържа през вековете огнището на поези€та на наши€ св€т.
    ¬ романа си ¬азов е увлекателен, жив, има хумор, мери на едро, напада с добродушно пристрастие ти€ лица, които са му непри€тни. ј най-гол€мата сила на негови€ роман е това, което "лирическите хлапаци" см€тат за негова слабост: не идеи, не проблеми световни интересуват ¬азова, а само обсто€телства, чисто човешки или обществени обсто€телства. “€х той дири, осветл€ва ги със сво€та поези€, показва ни ги, движи ги пред нас.
    » само ти€ разкази от ¬азова, които в това отношение са като романите му, само те имат гол€ма стойност. ¬ другите, в ти€, в които и той се увлича да разгадава разни проблеми ≠ в т€х поетът е изгубен, силата му е пресекнала, не ни интересува повече, отколкото да видим как един българин се справ€ с ти€ или они€ въпроси ≠ от просто любопитство.
    Ќо във всичките разкази на ¬азов има една р€дка човещина, една топлота, един силен сърдечен живот. ¬азов не разсъждава, а си представ€, а чувствува, а вижда как се радват и страдат хората му, как трепер€т, как се вълнуват от това, което зас€га само т€х. » всичко това предава или само в един спокоен разказ, или пък в живи, естествени диалози.
    » ако ¬азов не отиде тъй далече и в драмите си, то е, защото и там остана верен на романа си, остана си с обсто€телствата. ј за драмата би тр€бвало вече обсто€телствата да се напо€т с тежки човешки и световни проблеми, да се отиде над зем€та и зад гроба, и във вечността ≠ и там да се светне или поне да се разбърка.
    Ќо все пак ¬азовите драми имат свой стил, те са не лични драми, а обществени, т.е. патриотически, политически, исторически ≠ от то€ мир са техните идеи. — жив диалог, с външно бурни сцени, с български драматизъм.
    ќт всичко най-горе не постав€м лириката на ¬азова, макар и да € оставих най-подире. ¬азов в сво€та лирика може да се наподоби на арфа, окачена в н€ко€ гора. “€ не живее сво€ живот, т€ виси и издава своите хубави звукове ≠ и кога € достигне н€ко€ вейка, и кога € клъвне или с крило допре н€ко€ птица, и кога € разлюлее в€търът или само ехото отн€къде.
    —илата и на лириката на ¬азов е там, а не в дълбоки мисли, в смели образи, в €ростни бунтове.
    Ѕългарски€т език се развива хубаво и бърже, богатее шеметно, става силен с вс€ка година. »ван ¬азов никога не остана по-надире от български€ език.

    1921
     
     

    ≈лин ѕелин
     

    »¬јЌ ¬ј«ќ¬ ”ћ–я. √рандиозни€т мраморен стълб, който крепеше кръстни€ купол на ц€ла една епоха, рухна.
    ћожем ли да си представим какво би било без ¬азов от ќсвобождението насам?  акво празно щеше да бъде ц€лото това време, колко просто и безсъдържателно! «ащото оттогава и до днес не се роди друг мъж по-силен, по-характерен, по-светъл и по-талантлив, който да носи и запечата така неуклонно, така ритмично и така завършено всички борби и идеали на та€ епоха, всичката £ гордост от сенките на миналото, всичката £ в€ра в бъдещето, всичката £ наивна радост и трагична скръб в насто€щето.
    Ќеговото име бе символ. “ой беше гигант и бл€съкът на неговото чело се виждаше от всички поломени граници на нашето отечество, от всички кътове на българското племе.
    “ой беше и велик образ на литератор с труда си, с моралната сила на личността си и на произведени€та си.
    — неговата смърт нашата бедна литература остава без лик.
     
     

    јтанас ƒалчев
     

    ¬–ЏўјЌ≈  Џћ ¬ј«ќ¬. јз принадлежа към поколението на ти€, които не б€ха се още достатъчно проникнали от обич към поези€та на ¬азов, когато попаднаха под очарованието на ѕенчо —лавейков. ѕомамени от новите пътища, които ни чертаеше авторът на "ќстрова на блажените", ние напуснахме та€ поези€, както се напуща родна къща, за да се върнем след години като блудни синове към не€. «атуй и в нашето отношение към ¬азов сега неизменно се примесва н€какво чувство за виновност. Ќие не можем без угризение да вземем негова книга в ръце.
    ƒелото на ¬азов мина с удивителна точност трите диалектически стъпала на ’егел. ѕризнато, после отречено, то бе накра€ наново утвърдено, но вече преосмислено при една нова обстановка, включено в един нов синтез. «абележителното при това е, че го преутвърдиха не други, а тъкмо ти€, които б€ха го отрекли: следовниците на ѕенчо —лавейков, от една страна, от друга ≠ социалистите.
    «а начало на това ново утвърждение тр€бва да се см€та несъмнено писмото на √ео ћилев до брата на поета ≠ Ѕорис ¬азов. ѕроповедникът на модернизма у нас, от€влени€т експресионист искаше разрешение да състави антологи€ от стихотворени€та на стари€ народен поет, на чи€то побел€ла глава само четири-пет години преди това в една театрална рецензи€ слагаше "горещ булгур".
    ¬ръщането към ¬азов стана на два пъти: първо ≠ след —ептемврийското въстание, после ≠ след ¬тората световна война; и два пъти успоредно с връщането към народа и борбите му.
    —тиховете на ѕол€нов, написани през ќтечествената война за победите на наши€ войник, ни напомниха настойчиво патриотичните стихове на ¬азов от времето на Ѕалканската война. —тиховете за руската арми€-освободителка и нейни€ подвиг се сл€ха в съзнанието ни със стиховете на ¬азов за –уси€ и ќсвобождението. ¬ърнаха се в нашата литература не само тенденциите и насоките, но и темите и езикът му дори. “ова не бива да се тълкува само като сходство, основано на еднаквите исторически обсто€телства, то не е отношение само, но и вли€ние, продължение.
    «аблудени от формата на стиха, ние не виждаме достатъчно приноса на ¬азов в поемата "—ептември" на √ео ћилев: не само образа на поп јндрей, който ни препраща към "≈попе€ на забравените", но до гол€ма степен и реториката, и стила. ƒвижението на словото в първата част на "—ептември" иде €вно от он€ откъс из "ѕролога" в сбирката на ¬азов "—ливница", който √ео ћилев беше поместил в сво€та "јнтологи€ на българската поези€":

        ... “огава...
    Ѕългари€ ≠ майка на толкоз геро€,
    Ѕългари€ ц€ла с истори€та сво€,
    със своите предани€, €дове, беди,
    стоманени мишци, бронзови гърди
    и сила пет века в мъки калена;
    със сво€та в€ра, мисъл вдъхновена,
    въстана ужасна ≠ лъвица раз€рена ≠ 
    и през гори, урви, през дъжд, сн€г, думан,
    в борбата с урагана ≠ сама ураган ≠ 
    настръхнала, боса, страшна, дива, кална,
    в гнева си отча€н почти идеална,
    мина и с развени лъвски знамена
    при —ливница спр€ се като планина.
    » в три дни създаде ц€ла епопе€.

    ј можем ли да се съмн€ваме във вли€нието на ¬азов при създаването на тетралоги€та на “алев?
    ѕрисъствието на ¬азов ние чувстваме днес и в белетристиката ≠ с връщането £ към народа и народни€ живот, и в драмата ≠ с историческите сюжети, и в лириката ≠ с темата за родината и стремежа към катадневното, обикновеното. Ќеговото виждане и неговите интонации откриваме дори там, където най-малко бихме ги очаквали.  огато четем у ¬апцаров

    ћайко, ти не го кори,
    че отиде да се бие

    ние неволно си спомн€ме едно от първите стихотворени€ на ¬азов "¬олентиринът":

    Ќе съди го, майко горка,
    нито го кълни...
    че сърцето му от жалост
    веке не търп€,
    че кръвта му млада с €рост
    за бой закип€...

    —тиховете на ¬алери ѕетров "¬ меката есен" за "ѕолегнала й “одора" и вълнението на английските леди при тази песен са в най-хубави€ смисъл на думата вазовски, а стихотворени€ като това за грамофонната плоча, забравена върху радиатора и стопена от топлината, със сюжета, с тона, с финала:

    Ќещо ценно е умр€ло,
    без веднъж да е изсвирено

    буд€т упорито в паметта ни други стихове, които сме чели н€кога и ха-ха ще си спомним.
    ƒнес ¬азов е отново с нас и ние не мислим да се раздел€ме вече с него.

    1975
     
     

    ¬ј«ќ¬ » Ќќ¬ј“ј Ќ» ѕќ≈«»я. ¬ъпросът за поетическото наследство на ¬азов е извънредно важен.  ак прецен€ват това наследство нашите критици и литераристорици, е, разбира се, интересно, но още по-интересно е какво мисл€т за него самите поети. ѕроизведени€та на един писател от миналото са живи дотолкова, доколкото могат още да въздействат върху читателите, върху народа. Ћитературно обаче те са живи само доколкото вли€€т върху развитието на съвременната литература.
    ƒнес ние се връщаме към ¬азов не от н€каква литературна приумица или от н€какви политически съображени€, а защото в гол€ма степен сподел€ме неговите възгледи и живеем с неговите чувства. Ќашата поези€ следва път€ на ¬азов, защото неговите мотиви ≠ неговата любов към родината, неговата в€ра в силите и бъдещето на народа, неговото преклонение пред труда, неговото възхищение от –уси€ ≠ са станали в гол€ма м€ра нейни мотиви.
    Ќа та€ прилика аз съм се спр€л другаде. “ук ще разгледам н€кои прилики между поези€та на ¬азов и новата ни поези€ от формален характер.
    Ќай-напред н€колко думи за универсалността на ¬азов в литературните форми на творчеството му.  акто е известно, ¬азов не се затвори само в един литературен род. “ой писа и в проза, и в стих; съчин€ваше разкази, повести, очерки, пътеписи, романи исторически и из съвременни€ му живот; застъпи в творчеството си всички видове на лириката ≠ от песента и одата до поемата; опита се и в драмата. ≈стествено той работи не навс€къде с еднакъв успех, драмите му например са слаби, но в н€кои родове като романа и лириката той остави ненадминати образци. «а нас в случа€ обаче е важно да подчертаем разнообразието от форми, в които се изл€ неговото творчество. “ова разнообразие става особено забележително, когато се сравни с еднообразието на последвалата литература. —имволистите например се специализираха само в един род поетическа дейност. “е не само се ограничиха в лириката, но и от не€ развиха само късото стихотворение с изповедно лиричен тон.
    —лучайно ли е многообразието на ¬азовото творчество? Ќеговата лична склонност или амбици€ е то? ћногообразието в творчеството на ¬азов иде по мое мнение от негови€ светоглед, от неговото схващане за рол€та на поета. «а ¬азов, както и за неговите учители в поези€та ѕушкин и ёго, поетът е ехо на света. ¬азов неведнъж наричаше поези€та си "отзвук", "отклик". “а€ метафора крие вече ц€ла една естетика.
    ¬ъв вс€ко изкуство ние намираме два противоположни елемента: едини€, обективен ≠ света, материалната и обществена действителност; други€, субективен ≠ личността на поета. –азликата между литературните направлени€ се е състо€ла винаги в това ≠ върху кой от ти€ два полюса се е съсредоточавало вниманието. «а символиста съществени€т елемент е субективни€т; действителността е само символ и средство за израз на неговата душа. «атова за него всички литературни форми се свеждат до лириката. «а ¬азов, напротив, важен е обективни€т елемент ≠ светът, поетът е само ехо. » от това схващане произтича ц€лото многообразие на неговите поетически форми като пр€ко следствие от многообразието на света.
    ¬ днешно време ние се връщаме към една естетика, сходна с та€ на ¬азов. Ќие говорим за изкуството като отражение на действителността, ¬азов определ€ше поези€та си като "отзвук": метафорите са различни, иде€та е същата. Ќе е чудно затова, че напоследък у нас се по€виха отново литературни родове, съществованието на които бе вече забравено, като очерка и поемата, че заедно с многообразността на света в нашата литература навлиза многообразието на всички литературни жанрове.
    Ќо ¬азов не оставаше само при разнообразието на съществуващите литературни форми. ¬ противовес на н€кои модерни западни писатели, които се стрем€т да запаз€т чистотата на формите и търс€т "чисти€ роман", "чистата лирика", той обичаше да смесва родовете, да кръстосва формите, както мичуринците в –уси€ кръстосват растителните видове, за да получи по-сложна, по-гъвкава, по-изразителна форма. ўе приведа два примера от неговите опити в литературна хибридизаци€. Ќай-напред ще взема "ѕролога" от сбирката "—ливница". “ова стихотворение представ€ отначало един диалог между крал ћилан, виновника за братоубийствената война от 1885 година, и поета.

    » така, един ден тоз разбойник мрачен,
    от истори€та на въже прикачен,
    каза си: ѕрекрасно, настъпи часът
    с работа велика да сма€ светът.
    Ќека се прославим...

    ѕоетът, съдбата или истори€та ≠ все едно ≠ го увещава да се откаже от сво€ коварен, пъклен замисъл:

    ћилане, ти път€ сбърка.
    я виж кого удр€ш с кръвнишка ръка!............
    ¬ърни се, нещастний, под теб е провала.

    —лед този диалог дохожда он€ поетичен разказ за —ръбско-българската война, къс, динамичен, напрегнат, изграден само върху избро€вани€, едно вулканично изригване на словото, което √ео ћилев е поместил в сво€та "јнтологи€ на българската поези€". —тихотворението завършва с думите на музата, ко€то тъй стои и написана отгоре като в н€кое драматическо произведение:
     

    ћ”«ј“ј

    » затуй, Ѕългарийо, аз ще те възпе€.

    ¬тори€т пример, който искам да приведа, е стихотворението "Ћевски" от "≈попе€ на забравените". “о също е съчетано от н€колко форми и родове. ќтначало един вид монолог на Ћевски, то минава в обективен разказ, после добива вид на поетична характеристика, превръща се в изобличение на предател€ на Ћевски, след това в патетичен протест срещу всички тирани и накрай се издига до ода. “онът се мени непрестанно, формите преливат една в друга и с това разнообразие поетът държи през ц€лото време вниманието на читател€.
     олко просто, безхитростно, бих казал, гениално несръчно е в сравнение с това стихотворение на ¬азов стихотворението на Ѕотев за Ћевски! ¬ н€колко реда само смъртта на Ћевски е изобразена у Ѕотев като страшно общонародно бедствие и картината на това бедствие се слива с картината на опустошени€ от зимата пейзаж. —мъртта на геро€ се свързва със смъртта на природата. “ова е митотворчество. ѕо този път нав€рно в древността са възниквали големите религиозни митове.
    ¬азов н€ма въображението на Ѕотев, нито светкавиците на негови€ гений, но има повече професионално умение: той е повече майстор. ќт петте строфи на Ѕотеви€ "Ћевски", ако двете последни са изключителни по сво€та сила и съсредоточеност, първите н€мат тази гъстота и това напрежение, докато в "Ћевски" на ¬азов всичко говори за пълно и равно владеене на словото, макар в това б£ло да н€ма они€ върхове, до които се възема Ѕотевата поези€.
    ћайсторството на ¬азов в областта на езика е очевидно навс€къде. “о е особено поразително в произведени€ като "≈попе€ на забравените", дето са отприщени с€каш всички бентове на българската реч: човек се чувства зашеметен и изгубен всред ти€ клокочещи, тътнещи, сриващи се потоци и маси от думи, които струва ми се, н€ма да свършат никога. »зглежда, свежестта на ¬азови€ език се чувства дори в превод, защото и един чужденец като известни€ английски критик ≈дманд √ос, който не знае български, € е почувствал. "Ќе е мъчно да разбере човек ≠ пише той в предговора към английски€ превод на "ѕод игото", ≠ че в оригиналната му форма това тр€бва да е първото гениално съчинение, писано на един неизтощен език." ¬ развитието на нашето художествено слово произведени€та на ¬азов заемат изключително м€сто.  олкото индивидуален и самороден да изглежда езикът на ≈лин ѕелин, при прочита на "ѕод игото" виждаме, че той е свързан много с езика на ¬азов. Ќе току-тъй се възхищава от езика на ¬азов и …ордан …овков. јла още по-големи, отколкото в белетристични€ език, ни се струват заслугите на ¬азов в стихотворната реч.
    јз не знам какво значение може да има обсто€телството, че двама от най-великите поети на латинската раса ¬ергилий и –асин са писали произведени€та си най-напред в проза, а после в стихове. ”верен съм, че прозаичното изложение е било по-скоро скица, спомагателен план и че истинското поетическо творчество е започвало от мига, когато поетът е тур€л идеите си в стихове, когато ≠ нека ми бъде позволено това словообразувание ≠ той ги е стихотвор€л. ћежду прозаичната и стихотворната верси€, сигурен съм, разликата не е само във външната форма ≠ че едното е стих, другото проза, ≠ а и в думите, в образите и ако щете, в идеите. ѕоетът не е човек, който облича мислите си в стихове, а човек, който мисли в стихове.
    ¬азов е именно един такъв човек. «а него стихът с всичките му аксесоари ≠ стъпки, размер, строфа, рима ≠ е необходимост, а не украса, защото всичките ти€ неща се развиват отвътре, из самата мисъл, както стъблото, листата и цветчетата на едно растение. —тихът у ¬азов е естествен и спонтанен като дишането. ¬ него не се долав€ онова усилие, което измъчва стиха на ѕенчо —лавейков. Ќе е важно дали ¬азов е обработвал много работите си; важно е, че у него, както у ѕушкин, чиито чернови са пълни с поправки и задрасквани€, произведението в крайни€ си резултат е леко, с€каш изл€но изведнъж. ≈то в това се състои и истинското майсторство.
    Ѕи могло да се говори надълго за стиха на ¬азов и за разнообразието, които имат неговите стихотворени€ в размер, строфа и стъпка.
    Ћюбопитно е да се отбележи, че макар изл€зла идейно и естетически от ѕенчо —лавейков, символистичната поези€ продължи всъщност стиха на ¬азов. ѕенчо —лавейков беше несръчен стихотворец; римата му пречеше: неговите най-хубави творени€ са написани в бели стихове. —имволистите взеха стихотворната техника на ¬азов и развиха открити€та му систематически. “е издигнаха българската прозоди€ на един по-висок етап. —ам ¬азов, който порицаваше индивидуализма и отчуждеността им от българската действителност, признаваше заслугите им, що се отнас€ до езика и стиха.
    ”съвършенствайки обаче открити€та на ¬азов в областта на римата, символистите, едновременно € обедниха. «ащото богатството на римата е т€сно свързано със словното богатство на един език.  ато се откъснаха от живота и народа, символистите ограничиха речника си, а заедно с това ограничиха и възможностите на римата. «а да се освобод€т от еднообразието, на което неволно се осъждаха, те потърсиха непълната рима, асонанса. “ова разклати стиха, внесе нестабилност в него. ѕо път€ на асонанса стигна се до бели€ стих. ¬ поколението поети, което между ѕървата и ¬тората световна война смени символистите, това доведе до една криза на стиха, ко€то беше израз и на една вътрешна идеологична криза.
    ƒнес и по отношение на езика и стиха ние се връщаме към традициите на »ван ¬азов. ≈зикът на младата ни поези€ се е приближил повече до народни€ език, загубил е тържествеността, ко€то имаше у символистите, станал е по-прост, по-катадневен, но и по-богат. Ќепълната рима и всички безсилни оригиналничени€ със стиха отстъпват м€сто на ¬азови€ правилен и пълнозвучен стих.

    1977

    √ео ћилев
     

    »¬јЌ ¬ј«ќ¬. ¬чера, 22 септември, следобед, полет€ душата на наши€ стар народен поет ≠ »ван ¬азов. “итанът, който блещеше в хоризонта на нашата литература, изгасна наведнъж. ƒълбок траур завлад€ българската душа. Ѕуйното сърце на д€до ¬азов спр€ да тупти в момент неочакван. √орещи€т дъх на живота напусна гърдите му. —лънцето на неговата лира потъмн€ в миг над пропастта на отча€ните ни души.
     акво губи днес Ѕългари€? “ова не можем да го каза сега. ¬незапни€т и жесток удар на смъртта ни отне онова душевно спокойствие, което ни е нужно, за да схванем загубата, ко€то претърп€ваме. “ова, което ние знаем и чувстваме в този момент, е, че  ¬ а з о в  у м р €.
    »ван ¬азов е роден в 1850 година в град —опот, разположен по полите на —тара планина. Ќегови€т баща искаше да го направи търговец, но съдбата обаче го предопределила да стане поет ≠ поет навс€къде. ¬азов прежив€ всички нещасти€ и надежди на сво€ народ и започна своето литературно творчество още през 1870 година. —тихотворени€, романи, разкази, драми ≠ една дълга верига от поетически трудове, в които живее българската душа в най-интензивни€ момент на своето национално съществуване.
    ќт 1875 година насам, когато излиза и неговата стихотворна сбирка "ѕр€порец и гусла", ежегодно ¬азов дава на български€ народ по един труд, който отраз€ва негови€ живот: "“ъгите на Ѕългари€", "»збавление", "√усла", "ѕол€ и гори" (стихотв.), "≈дин кът в Ѕалкана", "ћитрофан", "’аджи јхил" (новели), "»тали€", "—ливница", "¬сред –ила", "«вукове" (стихотв.), романа "ѕод игото", "Ќова зем€", " азаларската царица", "—ветослав “ертер", сборниците от новели; "ѕовести и разкази", "ƒраски и шарки", "ѕъстър св€т", "¬идено и чуто", "”тро в Ѕанки" (новели), "—китнишки песни", "ѕод нашето небе" (стихотв.) и най-после ¬азов написа последната си стихотворна сбирка през 3-те войни на Ѕългари€ от 1912-1918 година ≠ всичко това е скъпо и мило за български€ народ, понеже в него живее българската душа.
    »ван ¬азов носеше в себе си спонтанната нужда да екстериоризира всичко онуй, което прежив€ваше душата му, нещо, което съставл€ва характерната черта на всеки истински поет. “ой преди всичко имаше поетична душа.
    » това е всичко за него.
    –оден в една среда и в един период още некултурни, ¬азов тр€бваше да се издигне чрез своите собствени усили€ и резултатите, които той придоби през толкова мъчнотии, са удивителни и заслужават дълбоката адмираци€ на младите поколени€. ¬сичко онова, което поетът постигна, го дължи на свои собствени сили, на сво€та собствена природа. ¬азов остав€ след себе си едно колосално дело със славни и безсмъртни основи. “ой беше погълнал в себе си душата и живота на цели€ български народ и затова той стана поетът на този народ ≠ народни€т поет на Ѕългари€. Ѕългари€ оплаква днес смъртта на сво€ поет.
    ѕреди »ван ¬азов н€маше българска литература.
    ¬азов е този, който създаде българската литература толкоз със своето грамадно и многоценно литературно дело, колкото и с вли€нието, което той упражни върху общи€ развой на българската реч. “ой е, който даде първото удовлетворение на поетическата нужда в българската душа. Ќесъмнено нашата литература ще се стреми към новите литературни нужди, т€ ще се издигне на по-широк и богат литературен уровен, но досега т€ беше под благотворната с€нка на ¬азова, който е откърмил почти всички наши млади писатели въпреки лютите борби ≠ литературни и естетични, ≠ водени против неговото дело. „овекът изчезва, но неговото дело и име остават ≠ това велико име, което времето не ще може да заличи от паметта на българите: »ван ¬азов даде на български€ народ неговата литература, създаде българската литература, създаде български€ език, като го направи тъй пластичен, щото да може изрази всичките мисли и трептени€ на човешката душа. Ќему следователно български€т народ дължи всички онези културни блага, които можа досега да създаде. Ќему Ѕългари€ дължи сво€та култура. ≈то истинската причина на големи€ траур на този народ, който днес оплаква загубата на едно от своите първостепенни слънца, оплаква смъртта на едно от своите най-славни деца, оплаква последни€ си велик герой ≠ народни€т поет на Ѕългари€.
     

    ќ“¬ќ–≈Ќќ ѕ»—ћќ ƒќ √. Ѕќ–»— ¬ј«ќ¬. √-н ¬азов, Ќамирам за съвестно да ви изпрат€ един екземпл€р от току-що изл€злата от печат, съставена от мене "јнтологи€ на българската поези€" ≠ на вас, като брат и универсален литературен наследник на покойни€ »ван ¬азов, патриарха на българската литература.
     акто ще забележите, мо€та антологи€ не е обикновен сборник, а критична работа със старание за пълна научна обективност. Ќад€вам се, че ще се съгласите с м€стото, което ≠ от гледището на тази научна обективност ≠ давам на »ван ¬азов; над€вам се също, че ще ви се хареса и дадени€т от мене критичен избор из неговото поетическо дело. ћо€т избор не се съглас€ва напълно с избора, който е даван от други при подобни случаи. Ќо аз мисл€, че истински€т ≠ ценни€т ≠ облик на »ван ¬азов като поет стои не в они€ вестникарско-екзалтирани възклицани€ пред славата на българското оръжие, които покойни€т поет даде през последното десетилетие на живота си, а в много стихотворени€ от по-стари години, в които той докосва дълбоките тонове на всечовешки чувства; стихотворени€та, в които се чува викът на човечност и човешка съвест;  ч е с т н и т е  стихотворени€ на ¬азова: "ѕоет и вдъхновение", първото значително стихотворение на ¬азова, с дълбоката погнуса от опорочени€ тутакси след ќсвобождението обществен живот у нас; "≈дна муза в траур", дълбоката изповед на емигранта ¬азов (ќдеса, 1888), който достига (веднъж само през цели€ си живот) до великото свръхнапрежение на злобата ≠ "п ъ к л е н а т а  с и л а", що всичко у него е угасила", защото:

    ¬ид€х в кал светите мои идеали,
    знамената честни ≠ оплюти парцали,
    с които търгува мръсната лъжа...

    ¬ид€х € аз не€ в царска багреница,
    честността в окови, правдата в тъмница,
    вид€х аз на злото стихийната мощ,
    вид€х му и наглий триумф, тържеството;
    изгубих аз в€ра в бога и в доброто ≠ 
    и наста в душа ми безконечна нощ.

    »ли и онази хубава вариаци€ на "≈ковете" ≠ "≈кът на лъкатнишките канари", пред които поетът изпов€два кървавата болка на сво€та съвест:

    —рама на трон вид€х...

    » отча€н вопие към канарите:

    ќ, камък, дай ми тво€та мъртвешка
    коравост ≠ да не чувствувам поне!

    »ли най-сетне и знаменитото по сво€ бунтовен размах и твърде попул€рното "Ќе се гаси туй, що не гасне", в което грее великата в€ра на човечството във вс€ка преследвана истина ≠ преследвана, защото е истина:

    “ирани, всуе се морите!
    Ќе се гаси туй, що не гасне!
    Ћучата, що вий днес гасите,
    т€ на вулкан ще да порасне.
    .............................................
    ¬ъв мрачен гроб хвърлете не€ ≠ 
    т€ повеч бл€сък ще да пръсне,
    убийте € във ѕромете€ ≠ 
    т€ във ¬олтера ще възкръсне.
    .............................................
    » ако слънцето изчезне
    от ти€ небеса приветни,
    то н€кой в ада ще да влезне,
    главн€ да вземе да ни светне!

    “ъкмо ти€ стихотворени€ са и най-хубавото нещо в ц€лото ¬азово дело, защото в т€х поетът достига най-високата точка на чувство, мисъл и формална завършеност. ¬ т€х достига своето най-гол€мо възвишаване като човек и поет. “е ≠ ти€ само стихотворени€ ≠ са достатъчни да му осигур€т безсмъртието на гол€м поет, при това ≠  н а р о д е н  п о е т,  защото: какво по-ценно за народа от они€ велики идеали, които поетът хвърл€ чрез т€х в недрата на неговата ≠ народната ≠ душа: доброто, любовта, честността, свободата!
    » в ти€ именно стихотворени€ стои гол€мото "възпитателно значение" на ¬азова, за което много пъти се е говорило. Ќий, по-младите поколени€, сме възпитани в техни€ идеализъм на честност, истина и свобода; още от гимнази€та, когато чет€хме христомати€та на ћишев и  остов, дълбоко у нас е запалена в€рата, че "не се гаси туй, що не гасне"; още от гимнази€та ние сме се научили да кипим в благороден гн€в, когато видим "в кал светите идеали, а знамената честни ≠ оплюти парцали, с които търгува мръсната лъжа", когато видим "честността в окови, правдата ≠ в тъмница"; още от гимнази€та ний се научихме да се гаврим с мъдростта на подлеците, ко€то ни съветва да не ритаме тръна боси, да не се борим с големците, а да им ставаме мост, защото ≠ "преклонената главичка остра саб€ не сече"; още от гимнази€та ний знаехме, че:

    царете, тълпата, мръсните тирани,
    да могат задуши гордото съзнание,
    гласа, който вика, мисълта, що грей,
    истината вечна, що вечно живей ≠ 
    измислиха вс€кой по една секира,
    да умор€т всичко, дето не умира!

    ќще от гимнази€та ний възприехме съзнанието на Ћевски:

    че сълзите чисти, че вдовишкий плач,
    че потът почтений на простий орач,
    че благата дума, че правото дело,
    че светата правда, изказана смело,
    че ръката братска, без гордост, без вик
    подадена скришом на н€кой клетник ≠ 
    са много по-мили на господа вишни...

    ќще от гимнази€та нашето поколение бе сепнато в своето линеене, стреснато от напомн€нето на поета, че след нас "потомство иде ц€ло", на което тр€бва да завещаем... какво? ѕоне един гол€м идеал ≠ си отговар€хме ний... още от гимнази€та...
    ƒа се изтъкне това гол€мо "възпитателно значение" на  ч е с т н и- т е  ¬азови стихотворени€ ≠ това беше една от целите на мо€ избор. ћисл€, че по този начин ≠ чрез то€ избор ≠ съм дал възможност да изпъкне ¬азов във всичкото си значение на "народен поет" ≠ "народен" в пълни€ и широк смисъл на тази дума. «ащото според мене, както съм казал и друг път, »ван ¬азов не е поет на онова властващо днес съсловие, наречено българска буржоази€, което ≠ въпреки малобройността си ≠ иска да узурпира патента да представл€ва български€ народ в неговата расова целокупност ≠ не; защото ¬азов беше нещо много повече:  п о с л е д н и € т  представител на отдавна изчезналата вече честна   г е н е р а ц и €  н а  Ѕ ъ л г а р с к о т о  в ъ з р а ж д а н е,  ко€то започва с ѕаиси€, преминава през –аковски, д€до —лавейков, Ѕотев, Ћевски и много други ≠ и завършва именно с ¬азов. » като такъв ¬азов сгреши тъкмо там, дето се опита да се откъсне от сво€та генераци€ ≠ генераци€та на ¬ъзраждането ≠ и да се приспособи към чужди€ нему дух на новите опошлени поколени€, които проиграха идеалите на ¬ъзраждането ≠ и духовно, и политическо ≠ още на други€ ден след ќсвобождението, още в 1879 година. ќттам и честните тонове във ¬азовата поези€. “€ ни свързва нас, народната интелигенци€, с далечните, затрупани с толкова много обществена поквара източници на здравото, честното чувство у наши€ народ. ќттам и самото значение на ¬азова като "народен поет".
    –азбира се, в мо€ антологичен избор не можеха да вл€зат всички честни стихотворени€ на поета. ј такива има още много, не само ти€, които съм сложил аз в сто€щата пред вас антологи€. јко н€кога бъда щастлив да реализирам едно отдавнашно мое намерение (а за това ще ми бъде необходимо вашето разрешение като наследник на ¬азовото литературно дело), именно ≠ да дам една книга "»збрани стихотворени€ от »ван ¬азов", там ≠ при размерите на един по-широк избор ≠ ще мога да включа по м€рката на моето разбиране и мо€ вкус и они€ стихотворени€, които не влизат в днешни€ мой антологичен избор. “ам в една книга "»збрани стихотворени€ от »ван ¬азов" бих сложил ¬азовите сатири и почти всички парчета от "≈попе€ на забравените", бих сложил и много стихотворени€ от различните сбирки на поета ≠ всички, в които бие за слуха на съвременниците  ч е с т н о т о  с ъ р ц е  на последни€ от генераци€та на ¬ъзраждането ("Ќовонагласена гусла", "Ћинее нашто поколение", "“ръносливката", "≈лате ни вижте", "“рудът", "Ќивата", "«ащото си поет", "„ест, правда и свобода", "Ћюбов тр€бва" и много други). јко у ¬азова има елементи, които биха спасили неговото поетическо дело за новите поколени€, ти€ елементи сто€т в изброените горе стихотворени€: елементите на скромните, но велики идеали, които сам поетът формулира на едно м€сто: дълг, труд, любов, чест; и на друго м€сто: чест, правда и свобода; и на трето м€сто: правда, истина и честност.
    ≈то идеали ≠ нали? ≠ които заслужават да бъдат гръмко пропагандирани и в стихове, и в проза, навред ≠ особено днес, когато отровата на демагоги€, корист и лъжепатриотизъм, безогледно изливана в обществени€ организъм от они€ дръзки родоотстъпници, които  у з у р п и р а х а  още на други€ ден след ќсвобождението, още в 1879 година, правото да разполагат със съдбините на народа, същи€ народ, чиито доблестни синове и апостоли (от –аковски до Ѕотев, от Ћевски до  аблешков) те или техните бащи заедно с турските заптиета приковаваха на позорни€ стълб ≠ когато тази отрова днес се разлива широко из всички жили на народното т€ло; когато честни€т девиз на старите генерации: "служене роду си" ≠ е всец€ло затулен от фарисейската лъжа на шъпа стръвни егоисти, които под с€нката на гора щикове и планина закони безнаказано труф€т низката си природа с маската на чест, ред и отечествоспасение; когато най-сетне дори и интелигенци€та, колкото и оскъдна да е нейната интелигентност ≠ "златната младеж", от ко€то народът очаква топлината на идеалите, ≠ е позорно деградирана до стъпалото на продажна шпицкоманда...
    ≈то епоха ≠ нашата, ко€то пищи от липса на ти€ идеали на миналото: чест, правда, свобода ≠ последен изразител на които е народни€т поет »ван ¬азов, ваши€т брат. Ќека разпалваме жаждата за ти€ идеали.
    „ест ≠ ѕравда ≠ —вобода!
    »деали на миналото?
    ≠ ƒа.
    ќсобено днес: когато със закон се иска от всекиго да  п р о д а д е  сво€та „≈—“ ≠ и защо? «а най-мизерното нещо на то€ св€т ≠ за късче хл€б ≠ да продаде честта си, като се откаже от своето хубаво убеждение, от в€рата си в хубавото, от надеждата за едно хубаво бъдеще: особено днес: когато със закон се заличава вс€ка ѕ–ј¬ƒј в това нещастно царство Ѕългари€, дето аз и още три-четири милиона хора като мене са заставени да гладуват, за да могат да блаженстват сред леност и излишества шъпа мизерни души, които биха били излишна тежест дори и за невинната земна пръст; особено днес: когато със  з а к о н  се запрещава вс€ко желание и мисъл за —¬ќЅќƒј, когато със закон ≠ фамозни€ «акон за защита на държавата ≠ се преследва всеки, който не се чувства свободен под бремето на днешни€ непоносим живот, ц€л настръхнал от посто€нната тревога на конспирации, арести, убийства...
    „ест, ѕравда, —вобода ≠ днес? ƒнес, когато има само една истина: че

    ѕреклонената главичка
    остра саб€ не сече;

    когато са "в кал светите идеали, а знамената честни ≠ оплюти парцали, с които търгува мръсната лъжа", когато "честността е в окови, а правдата ≠ в тъмница"; когато най-сетне, уважаеми г. Ѕорис ¬азов, виждаме илюстрирани силните думи на ваши€ брат, силните думи на народни€ поет ¬азов, они€ думи за "царете, тълпата, мръсните тирани", които

    да могат задуши гордото съзнание,
    гласа, който вика, мисълта, що грей,
    истината вечна, що вечно живей ≠ 
    измислиха вс€кой по една секира ≠ 

    днешните управници на Ѕългари€ измислиха чудовищни€ «акон за "защита на държавата" ≠ 

    за да умор€т всичко, дето не умира!

    »звинете, г. Ѕорис ¬азов, в то€ миг, когато пиша това, аз не забрав€м, че вий сте подпредседател на едно  "н а р о д н о  п р е д с т а в и т е л -с т в о", което гласува то€ чудовищен закон "за защита на държавата", който ми запов€два да мълча и да не мисл€, дори да не  м и с л €,  че този закон не съдържа никаква правда (о, правда!), а е само една страшна угроза и терор над вс€ка глава, що мисли и ≠ обича да мисли...  "Ќад вс€ка  н е п р е- к л о н н а  глава" ≠ ще побързате да ме поправите вие със секирата на ваши€ "«акон за защита на държавата" в ръка; и веднага ще добавите най-големи€ си аргумент: че  п р е к л о н е н а т а  главичка остра саб€ не сече! «на€, зна€ това. Ќо аз не забрав€м също, че вие, подпредседател€т на Ќародното събрание, д-р Ѕорис ¬азов, сте брат на народни€ поет »в. ¬азов, който ни научи да презираме та€ подла мъдрост на преклонената главичка... ј  в и е,  н е г о в и € т  б р а т  ≠ вие сега искате да ни € внушите?! ƒа ни внушите та€ подла мъдрост? ƒа ни принудите подло да се откажем от туй, що мислим и в€рваме? ƒа станем подли пред себе си и пред вас, законодателите? ѕодли граждани ли искате да създадете вие, днес законодател и брат на честни€ поет ¬азов?
    Ќе, г. Ѕорис ¬азов, вие двайсет години ни учихте в училището с честните творени€ на ваши€ брат, поетът »ван ¬азов ≠ учихте ни на честност, на любов към правдата и свободата и в€ра в т€хната истина ≠ едничка истина под това светло небе, възпитахте ни като честни граждани в заветите на »в. ¬азов, а сега искате да се откажем от негови€ завет? ƒа похулим неговите идеали ≠ идеали, завещани на нас, младите поколени€, от старото велико поколение на ¬ъзраждането?
    » това искате от нас вие, братът на »в. ¬азов?
    Ќе! “върде дълбоко са враснали в сърцата ни светлите идеали на доброто, истината, честността, правдата и свободата, за да бъдат те изтръгнати оттам; твърде дълбоко е враснала в сърцата ни в€рата, не ≠ увереността, че "не се гаси туй, що не гасне". Ќие знаем това. ÷ели€т български народ, който почита »ван ¬азов като народен поет, знае това.
    “огава по-добре заличете за народа великата проповед на народни€ поет »в. ¬азов, а не продължавайте да го държите в христоматиите като възпитател на подрастващите поколени€, защото и те ще научат като нас и всички: че само

    едната светлина е вечна ≠ 

    —ветлината на мисълта и на "всичко, дето не умира".
    √. Ѕорис ¬азов, аз говор€ за ваши€ брат и за неговите велики завети, посадени в душата на ц€л народ:

    “ирани, всуе се морите!
    Ќе се гаси туй, що не гасне!

    “а€ проповед на непреклонната главичка е от ваши€ брат; т€ попада под ударите на ваши€ "«акон за защита на държавата". ѕрочее, убийте ¬азова, изгорете неговата поези€ ≠ защото т€ учи хората  д а  н е  с е  п р о д а в а т, а най-малко да продават мисълта си.
     аква ирони€ на противоречието, нали?
    “ук сме на кръстопът€ на поези€ и... политика ≠ и аз зна€ какво ще ми възразите: че ««ƒ не ограничава свободата на мисълта; така стои написано още в конституци€та, да. Ќо примерът е пресен: аз б€х арестуван заради една мо€ поема, в ко€то см€там, че съм сложил една немалка мисъл: отхвърл€не на всичко, което тежи върху човека като кървава случайност (съдба) на н€какви неизвестни тъмни стихии, събрани в една сл€па фикци€, наречена бог. јз съм се помъчил да изле€ в мо€та поема ужаса на човека пред събитие като това, което съм си избрал за тема, и в€рата му във възможността за едно по-друго бъдеще. Ќо прокурорът завежда дело срещу мо€та поема ≠ по ««ƒ, чл. 5, ≠ защо? «ащото е озаглавена "—ептември". јко това име е страшен призрак на нечисти съвести, не аз съм виновен за това.
    Ќо ето един случай, пръв в истори€та на Ѕългари€, единствен може би от времето на средновековната инквизици€, когато властта преследва едно поетично произведение, преследва изобщо мисълта, нещо по-страшно ≠ поетичната мисъл. Ќо не, аз греша: има такива случаи и в ново време: в царска –уси€ на Ќиколай I и II. «а поези€та си бе преследван и ѕушкин ≠ преследван чрез цензура и интерниране. Ќо ѕушкин си остава велик и безсмъртен поет, а неговите преследвачи, цар и царски министри си остават заклеймени с петното на най-черното презрение на човечеството, петното на тирани и мракобеси.

    √. Ѕорис ¬азов,
    јз исках да сподел€ с вас моите мисли по отношение поези€та на ваши€ брат »в. ¬азов. » казах: неговото значение като гол€м и важен ≠ "народен" ≠ поет е според мене в честните тонове на неговата литература, които са вдъхвали на ред поколени€ досега вехтозаветните, но безсмъртни идеали на човещината. “и€ идеали са легнали чрез поези€та на »ван ¬азов, с ко€то петдесет години наред е била възпитавана българската младеж, дълбоко в народната душа, като съкровище на една благородна традици€. ќн€, който чрез закони и насилие иска да изкорени тази традици€, за да бъде последователен, би тр€бвало преди всичко да унищожи ¬азова като поет ≠  к а т о  н а р о д е н  п о е т.  ”ви, безполезен труд. Ќе се гаси великото и светлото, пос€но от един поет, когото ц€л народ тачи като свой, народен поет, поет, който е проникнал и в последната колиба, навред, дето се говори български език.
    «а вас е чест по-гол€ма от всичко, че сте брат на то€ поет.
    » аз недоум€вам, че между они€, които се опълчват днес против идеалите, пропов€двани от »ван ¬азов ≠ стоите и вие, негови€т брат.
    јз исках да ви пиша пет реда, но неволно написах петстотин. ј има още много да се говори около поези€та на »в. ¬азов тук, на та€ почва, дето поези€та се смесва с политиката и става живот. ¬ие може би не сте съгласен с такова вмесване на поези€та в живота? ћоже би и вие ще кажете на поета:

    ћълчи, потай се величаво,
    задушвай скръб и гн€в жесток ≠ 
    т р е с е  л и  с е  о т  п л а ч  с т р а н а т а,
    с ъ л з и  р у ч а т  л и  с ъ с  к р ъ в т а;
    неправда, зло ли тук върлува ≠ 
    мълчи, оставай си в покой.
    ќт всичко, дето нас вълнува,
    далеко и високо стой.
    ќт жизнените битки б€гай ≠ 
    това да ти е св€т завет ≠ 
    на удари се не излагай,
    з а щ о т о  с и  п о е т.
    ≠ Ќа твойта дарба правим чест;
    но убеждение ≠ криво, право ≠ 
    не тр€бва ти да имаш днес ≠ 
    з а щ о т о  с и  п о е т!

    Ќо ваши€т брат »ван ¬азов остави на българските поети, които идат след него, и този завет: да не слушат такива съвети, защото поези€та не е делиричен трепет на аскети, защото м€стото на поета не е на ѕарнас, в полите на музите, а сред кип€щата стъгда на живота, посред народа.
    ¬аши€т брат ме научи да мисл€ и говор€ така ≠ още от гимнази€та; аз не бих намерил по-добър израз на уважението ми към неговото име от това искрено признание.
    Ќакрай мол€ още веднъж да обърнете внимание на иде€та ми за издаването на една книга "»збрани стихотворени€ от »ван ¬азов" и очаквам вашето благосклонно разрешение като универсален наследник на поетовото дело.

    ¬аш
    √ е о  ћ и л е в

    —офи€, 30 €нуари 1925 г.
     
     

    ≈фрем  аранфилов
     

    —Ћќ¬ќ «ј »¬јЌ ¬ј«ќ¬.  огато произнас€ме името на ¬азов, чувстваме, че то се е сл€ло с пон€тието поет. Ќие заучаваме неговите стихотворени€, пеем неговите, станали вече народни песни, минаваме край паметниците му, край гранитни€ камък на гроба му, без дори да помисл€ме какво представл€ва поетът за нас. —€каш ¬азов е станал нещо напълно обикновено в живота ни, нещо ежедневно.
    » все пак, ако се помъчим да си представим, че поетът не беше жив€л, не беше създал своето огромно литературно дело, че го н€маше, ще почувстваме колко това е невъзможно. Ќие не сме способни да си помислим как би могла да съществува българска литература без ¬азов. “ой напълно естествено се е сл€л с не€. “ворчеството му се е превърнало в духовна атмосфера, ко€то ни обгръща. Ќие започваме да вдишваме с пълни гърди тази атмосфера още с първите стихчета и песнички, които като деца заучаваме, още с "ѕитат ли ме де й зората" или "ћалко цвете съм в полето". » ц€л живот непринудено, без усили€ вдишваме кристални€ вазовски въздух. » свикваме с негови€ поглед да гледаме на героичното ни минало, на "¬итоша бурлива", на "–уси€! ≠ таз зем€ велика", на "солдатите чудесни". » с упование и в€ра да отправ€ме взори към бъдещето.
    ¬ече ц€л век ¬азов е съвременен, народен поет. Ќо това е малко, това звучи книжно за него. “ой е навл€зъл в най-дълбоките гънки в духовни€ живот на наши€ народ, сл€л се е не само с езика му, но и с вълнени€та, мислите. ƒействително ¬азов и Ѕългари€ са станали "единство в двойна плът". «ащото ц€л живот поетът п€ за съвременниците си. “ой отекваше веднага, непринудено, като пушкинското ехо, на вс€ко гол€мо събитие, на вс€ко значително вълнение, което раздвижваше въздуха над родината му. “ой с€каш се бе превърнал на н€каква струна, опъната между Ѕалкана и Ўар, ко€то улав€ше всеки трепет, понесен над народа. “ой не чакаше събитието да отшуми, не се отдръпваше да го види отдалече, не диреше историческата перспектива, не се стремеше преднамерено да въплът€ва н€какви висши естетически норми. ѕееше просто и непринудено. “ой беше истински съвременен поет. » затова носителите на различни схеми и догми предричаха, че делото му ще умре заедно с него, че тежки€т надгробен витошки камък ще затисне това дело. Ќо ето че поетът, който пееше "на дребно", "за щ€ло и нещ€ло", не остар€. ќстана си вечно млад, съвременен на всички епохи. ѕесните, които се раждаха ведно със събити€та, не умираха заедно със събити€та, а отнас€ха и т€х към вечността.
     олко много отрицатели имаше делото на ¬азов! » какви! —илни, умни, учени, с гол€ма култура, които непрекъснато доказваха, и то убедително, че ¬азов е простоват поет, че той е само едно конюнктурно €вление, че когато народът израсне в културно и идейно отношение, попул€рността на поета естествено ще отмре. » това продължаваше дълги години. Ќикой наш поет не е имал повече и по-могъщи литературни противници. » то от всички страни. » все пак "простото", "елементарното" дело на поета наджив€ своите отрицатели. “ехните схеми се разчупиха от могъщи€ напор на живота, изпълващ тази поези€, оптимистична и млада като сами€ народ, когото възп€ваше.
    ≈то вече толкова години народът ни расте и в културно, и в идейно отношение, но любовта към поета също расте.
    Ќещо повече: ¬азов пееше само за български€ народ. “ой се гордееше, че е национален поет. Ќикога не е дирил международна слава. Ќикога не е мечтал за не€. ј мнозина литератори в€рваха, че ¬азов действително е неразбираем за изтънчените чужденци, че е твърде груб и простоват за т€х, че е много обикновен български поет.
    » все пак славата на нашата литература и в чужбина стана именно ¬азов. “ози най-ограничен в националните рамки от всички наши писатели днес е с най-гол€ма международна известност. “ози "простоват" поет, близък само до прости€ български народ, намери най-много читатели и сред "префинените" западни народи.
    ѕротивниците на ¬азов винаги са го обвин€вали, че не е участвал пр€ко в борбите на народа за национално освобождение. » това е в€рно. ¬азов с€каш е бил настрана от гол€мата борба. “ой не загина на ¬ола. ѕът€т му не е начупен от тъмници и заточени€. “ой с€каш е извън гол€мата традици€ на българската литература, поетът да държи в едната си ръка перото, а в другата меча. —и€нието на мъченичеството не е примесено в неговата слава. —€каш всички вълнени€ на този човек са запазени само за литературата.
    » все пак ≠ никой друг не възп€ така проникновено, така силно битките, сражени€та, героите, както този човек. ќбразите на неговите Ѕенковски или  очо, на незабравимата 1876 година в никакъв случай не са по-слаби в сравнение с най-вдъхновените и силни страници от "«аписките" на участника в борбата, на апостола «ахари —то€нов, който освети революционни€ си път със седемте тъмници. Ќещо повече, един и същи патос е родил тези две книги, които са сред самите върхове на българската литература: възторгът от моралната красота и възвишена саможертва на възрожденците, буйни€т гн€в и обида от пошлостта, ко€то нахлува по петите на победилата буржоази€ след ќсвобождението.
     олко близки по идейна насоченост, патос и сила са творбите на участника и наблюдател€, на двамата тези €рки творци.
    ¬азов през цели€ си живот е бил само писател. ¬сички големи фигури в нашата литература от многолики€ ѕ. –. —лавейков дори до символиста Ќиколай Ћилиев са се занимавали и с друго в сво€ живот. ¬азов е един от най-чистите представители на българската литература. » все пак този "човек на литературата" не е от типа на интелектуалците, които живе€т в свой собствен св€т, в кулите от слонова кост и се опиват от мечтите за избраничество.
    ¬азов беше тъкмо народен поет в най-хубави€, класически€ смисъл на думата, така както ѕушкин. «ащото този "наблюдател" на живота всъщност събра цели€ народен живот в творбите си. “ой участва в јприлското въстание като никой друг с образите на Ѕенковски,  очо, той беше революционер заедно с –аковски и провисна под бесилото, това "славно бесило", заедно с Ћевски. “ой участва в —ръбско-българската война, вид€ как загиваха героите, изп€ "Ќовото гробище над —ливница", чудна песен, изпълнена с наглед най-евтините рими и все пак най-звучната, с най-многото прилагателни и все пак най-вълнуващата. “€ ще се носи десетилети€ наред над безименните гробове на скромните войници и ще звучи през ц€лата печална истори€ на нашите войни като тежък укор и като скръбен вопъл.
    ≈то така този негероичен човек създаде най-много герои в нашата литература. » вдъхнови най-много герои в наши€ живот.
    ќбвин€вали са ¬азов в "патриотарство". Ќо именно той даде първоначални€ тласък на хуманистични€ патос в нашата литература на военна тематика. Ќека си припомним за разказа "»де ли?" ≠ един от най-хубавите разкази в нашата и не само в нашата литература. “ревожни€т въпрос на двете засипани със сн€г деца в "»де ли?" е един от най-страшните, които е задавал н€кога н€кой писател с устните на детето към войната.
    ќбвин€вали са ¬азов в остар€лост, в немодерност, в отдалеченост от големите идеи на века. ќт 1907 година, когато д-р  ръстев го нареди сред "старите", сред "опълченците" (в книгата "ћлади и стари"), до кра€ на живота му, пък и след това поетът често е характеризиран като стар. Ќо тъкмо на него беше отсъдено да бъде вечно млад в нашата литература. ћодерните течени€ идваха и си заминаваха, а ¬азов си оставаше.  олко школи, колко направлени€, колко "леки слави" отшум€ха като есенните листа над витошки€ камък, а той не помръдна от своето м€сто.
    Ќай-немодерни€т от нашите поети остана завинаги модерен.
    Ќаричат го в добрите случаи последни€ от възрожденците. Ќо поетът усп€ да съхрани възрожденски€ пламък в течение на десетки години въпреки пошлостта на буржоазното ежедневие. » да ни го предаде.
    Ќай-после би тр€бвало да се спрем на патоса на ¬азов ≠ този фанфарен звън сред концертното пианисимо на нашата индивидуалистична литература. "≈стетите" мразеха патоса на поета. Ќаричаха го груб, многошумен. Ќо все пак и този патос победи.
    ƒействително разточителност на чувствата струи от хубавите стихове на поета. Ќо това е прелестната разточителност на твореца. “ой ги е изп€л с€каш на един дъх, без напрежение, без придирчиво търсене на думите, леко и непринудено. ќбръщени€та, възклицани€та, хиперболите, всички тези смели обрати на речта като че дават представа за н€каква претрупаност, за н€каква многошумност. Ќо това е само на пръв поглед: на най-богата основа от думи поетът изтъква движени€та и богатствата на чувствата си, както и звънката мелодичност на римите. “ой събира или разсипва сво€та мисъл, развива € на множество периоди с несравнима увереност, с неотслабваща чистота. ѕоетът твори с щастлива щедрост, с вдъхновена леснина.
    » в тази простота и естественост на ¬азовото творчество, в тази искреност, в силата на чувствата се крие още една от "тайните" на оба€нието в неговата поези€. ѕоетът не само живее с мъките и страдани€та на сво€ народ, не само знае да прониква в т€хната същност, но може да ги побере в своето гол€мо сърце и смело, непринудено да ги изпее или изплаче.
    —мело и честно крачи поетът със стъпките на сво€ народ и пее с разкрити гърди и пълен глас. » спокойно гледа към бъдещето: "“ам мойте песни все ще се четат!"
    » неговите песни все се четат.
     
     

    √еорги ƒжагаров
     

    ¬ј«ќ¬ ≠ “ќ¬ј ≈ ÷яЋ Ќј–ќƒ. «а »ван ¬азов всеки българин има да каже толкова много, че ако всичко това се събере в едно ц€ло, ще се получи ехо, което ще запълни не само бездната на тези сто и двайсет години, но и на следващите сто и двайсет, и на по-следващите, и така нататък до безкрай, во веки веков.
    Ќа какъвто и етап да се намираме, каквито и разсто€ни€ да ни дел€т от рождената дата на поета, между него и Ѕългари€ никога не може да се получи празно пространство.
     ато ученик в четвърти клас на —ливенската мъжка гимнази€ тр€бваше да подготв€ реферат за »ван ¬азов. ƒни и нощи чет€х и препрочитах неговите стихове, поеми, разкази, романи, пиеси, статии, писма и овлад€н от любов, на ко€то само юношите са способни, нижех върху харти€та моите страстни изповеди. Ќо като вс€ка любов и та€ се сблъска с изпитани€. –ефератът попадна в ръцете на един по-възрастен другар, който ме повика да се срещнем и тихо и загрижено изрази учудването си, че съм изпаднал във възторг пред един буржоазен писател.
    ѕредставете си мо€та обърканост. »ван ¬азов буржоазен писател! јз се питах с какво е буржоазен? — преклонението си пред дейците на националноосвободителната борба? — омразата си към поробителите и тираните? — надеждата си в спасителната рол€ на –уси€? —ъс съчувствието си към сиромасите? — опи€нението си от красотите на отечеството? — уважението си към труда? — жаждата си за справедливост? — в€рата си в Ѕългари€? — гнева си срещу онези, които разпокъсаха част по част народа ни на европейските политически тържища? Ќо този ¬азов не можеше да бъде на буржоази€та.
    “€ се мъчеше да го направи свой, като използва известни спорни нотки в неговото творчество.  ъсогледа и вманиачена от национализъм, т€ об€в€ваше ¬азов за барабанчик на своите стремежи и походи. Ќие б€хме принудени да се разграничаваме.
    —ред остротата на класовите сблъсъци за нас беше трудно да прецен€ваме спокойно и обективно делото на »ван ¬азов. Ќе можехме с пълен глас да говорим за нашата любов към него. Ѕеше необходимо време, докато разберем, че ¬азов принадлежи на буржоази€та със своите слабости, а на нас, на народа и революци€та, със силата на таланта си и с венеца на сво€та слава.
    Ќие, българите, често прекал€ваме със строгостта към себе си. Ќашите думи са като извадени мечове, отсечем веднъж, и не лепим отсеченото. «а нас в литературата има един гений, ’ристо Ѕотев. «а Ѕотев сме прави. Ѕотев е началото на всички начала. Ќо ако Ѕотев е светкавицата, ко€то разкъсва облаците на петвековното чуждо господство, не е ли ¬азов дъждът, който се изл€ от т€х, за да изпълни с живителни сокове все още празните вени на Ѕългари€, да оплоди душите ни и да ги възроди за нов живот?
    ƒетето чурулика: "јз съм българче", младежът пее: "Ѕългарийо, майко мила", възрастни€т шъпне: "Ѕългарийо, за тебе те умр€ха", Ѕългари€, ето думата, с ко€то поетът покръстваше поколени€та и с ко€то ги призоваваше на труд и на подвиг. ≈то онази сладка дума, ко€то той ни даде за мъка и радост, за молитва и за плач, за песен и за марш. “ази дума лепне като мед по нашите устни, независимо на каква възраст сме и на кой участък изпълн€ваме дълга си. — тази дума ¬азов правеше от нас хора, от хората българи и от българите ≠ наци€.
    «а разлика от н€кои самозванци в литературата ¬азов не гледаше на народа изотгоре, не мислеше, че удосто€ва народа със своето внимание; великан по дух, ¬азов знаеше, че единствената истина, ко€то заслужава вдъхновението на поета, е истината на народа, не€ ¬азов упорито търсеше, не€ откриваше, не€ въплът€ваше в образи и ритми, не€ утвърждаваше.
    “огава кой ще се усъмни, че ако той беше дожив€л да види кървавите схватки на народа срещу наследниците на —тефчов и поп  ръстьо, а след туй да види и победата над фашизма, строителството на нови€ живот, той н€маше да бъде с нас, пак с народа си по негови€ труден, но единствено правилен път?
    „естването на сто и двайсет годишнината от рождението на ¬азов, този нов досег с творчеството на поета, ни нав€ва много мисли, но може би най-необходимата сега е тази, че единствени€т извор на вдъхновение за твореца, това е действителността.
    Ќе в нас и не чрез нас, а в живота и чрез живота може да се постигне прекрасното. “о е там, при хората, сред обществото, в битката между новото и старото, в стремежа към хармони€ и щастие.
    ¬ерен на това разбиране, ¬азов превръщаше дори непълноценни люде в герои и примери за подражание. » не е ли парадоксален фактът, че тъкмо днес, когато наши€т народ е в първите редици на прогреса, срещат се автори, които тръгват по обратни€ път, като превръщат героите в глуповати чудаци, а тези чудаци ≠ в синоними на Ѕългари€?
    —таваше ли дума за отношение към народ и родина, ¬азов не се страхуваше да влезе в най-остри схватки със своите събрат€ по перо. “ой пръв приветства €рки€ талант на яворов, но и пръв го порица, когато яворов се обърна за признание към една т€сна групировка от естети. ¬сички знаем докъде стигна яворов, отклон€вайки се от социалните и национални проблеми: до затвар€не в себе си, до изсушаване, до индивидуализъм и в крайна сметка ≠ до трагеди€.
    Ќ€кога наричаха »ван ¬азов патриарх на българската литература, с този най-висок сан в църковната йерархи€ искаха да отдадат заслуженото на народни€ поет.
    ќт висотата на днешното тържество ние виждаме, че не е достатъчно да наречем ¬азов само патриарх. “ой е нещо велико и необхватно.

    ¬азов, това сме ние.
    ¬азов, това е народът български.
    ¬азов, това е Ѕългари€!

    1970
     

    ѕ–≈ƒ »¬јЌ ¬ј«ќ¬ Ќј  ќЋ≈Ќ».  акви добри хора! ¬ие ме поканихте тук, за да ме удостоите с литературната награда "»ван ¬азов" и аз ще ви призна€ без вс€какви преструвки и пози на скромност, че наистина съм изненадан и смутен, и объркан, и дори не знам как да отговор€ на вашето внимание.
    ѕодножието на този д€л от —тара планина, градът, в който се е родил народни€т поет, тази живописна люлка на български€ дух, този прочут с цвет€ и хубости край, изобщо ц€лото това м€сто стои така високо в съзнанието на всекиго от нас, че ако се осмел€вам да се €в€ тук по ваша вол€, то е само за да падна на колени.
    Ќ€кои може би ще си помисл€т, че изричайки тези думи, съм решил да оспор€ и опроверга€ себе си, защото нали още като младеж, измъчен и пребит във фашистката полици€, написах едно четиристишие, което, над€вам се, помните, че за човека е по-добре да падне по очи, отколкото да падне на колени.
    Ќе, аз не оспорвам и не опровергавам себе си! ћо€т девиз в живота и литературата е бил и си остава: да не падаме на колени! Ќие тр€бва да пазим своето достойнство. Ќие тр€бва да стоим прави пред враговете на отечеството, пред изменниците и продажниците, пред лъжата и подлостта, пред бездушието и пред животинските страсти, и пред клеветата, и пред глупостта, и пред грубата непризнателност, и пред организираната шумотевица.
    »ван ¬азов, в името на когото сме се събрали тук, винаги е сто€л прав. “их и кротък по природа, той е намирал сили в себе си да стои прав, когато Ѕългари€ е била насочвана по грешен път, когато е била тласкана към пропасти и страдани€, когато е била лишавана от гордост и самочувствие, когато е била обричана на погибел и на заличаване от картата на света.
    ƒокато буржоазните партии след ќсвобождението се занимават с под€лба на бащиното имане, докато се бор€т помежду си за надмощие и власт, »ван ¬азов се рови из страниците на истори€та, обикал€ села и градове, вслушва се в гласа на изворите и житата и със своето чувствително сърце долав€ всеки трепет на народната душа, вс€ка пром€на в народни€ живот ≠ и защо? ≠ за да открие и да постави онези въпроси, от които в съвкупност може да се изгради стожерът на нашето национално единство.
    — една м€рка »ван ¬азов мери и доброто, и злото, и красивото, и грозното, и правдата, и лъжата, и вечното, и преходното, и позора, и славата, и тази м€рка е била: отношението към Ѕългари€. «аради Ѕългари€ той изпада във възторг или в скръб, заради Ѕългари€ хвали и обвин€ва, прощава и наказва, заради Ѕългари€ приема и отхвърл€ философи, писатели, общественици, страни и народи, заради Ѕългари€ обича и –уси€.
    Ѕез Ѕългари€ той не е можел да си представи нито човешкото, нито общочовешкото щастие и с тези свои разбирани€ неведнъж е давал поводи на разни наши събрат€ по перо, които са мислели първо за света, а после за сво€ народ, да го обвин€ват в патриотарство и в отстъпничество от възрожденските идеали.
    Ќо той е сто€л прав. ѕред очите му Ѕългари€ е била разкъсвана и разпокъсвана, т€лото на български€ народ е било разхвърл€но насам и натам по Ѕалкански€ полуостров за пл€чка на хищници и зверове, не е оставал дом без черна забрадка, нито семейство без вдовици и сираци, но »ван ¬азов дори когато цели€т се е разтърсвал от плач и ридани€, е сто€л прав, за да вдъхва в€ра и мъжество.
    «атуй аз съм дошъл тук. «атуй съм дошъл да се преклон€ и да падна на колени, както човек се преклан€ и пада на колени пред роден баща, пред свиден учител. Ќо аз не виждам по-здрава опора за вдъхновение и творчество от онази, ко€то ни остави със сво€та преданост, с трудолюбието и чистотата си, с безкористните си чувства и прозрени€ той, велики€т син на нашата зем€.
    «ащото какво е българинът, какво съм аз, какво сме ние изобщо, ако в нашите помисли и дела не се посвещаваме на родината си така, както се е посвещавал »ван ¬азов, ако не в€рваме в нейното бъдеще така, както е в€рвал »ван ¬азов, ако не възп€ваме нейните победи така, както ги е възп€вал »ван ¬азов, ако не работим за не€ така, както е работил »ван ¬азов, ако не горим в онзи огън, в който ц€л живот е гор€л и изгар€л »ван ¬азов?
    ƒа се обърнем към »ван ¬азов! “ой очаква да ни види, да чуе нашите гласове, да ни поздрави. ƒа се обърнем към него! Ќо не назад. “ой не е там, в миналото, където най-често го търсим, а там пред нас и над нас, в бъдещето, където, огр€но от утринното слънце, си€е изстрадалото, но прекрасно и св€то лице на майка Ѕългари€.
    „естта, ко€то ми се оказва да получа наградата "»ван ¬азов", не е за мене. ћо€т принос в литературата е твърде скромен, за да му се посвещава такова мило тържество. Ќе за мене е тази чест, не за мене, а за онази насока, ко€то се определ€ в нашата художествена литература от висотата на ’ристо Ѕотев и от размаха на »ван ¬азов, онази насока, в ко€то се осъществиха ѕейо яворов, ’ристо —мирненски и Ќикола ¬апцаров и към ко€то и аз принадлежа с всичките пориви на душата си и с ц€лото си същество на гражданин, общественик и поет.
    ƒнешните писатели все още не са дали и очевидно вече н€ма да дадат на народа духовни богатства, каквито му даде »ван ¬азов. Ќо в едно отношение ние можем да се изравним с народни€ поет: в усили€та си да дадем всичко, което носим в себе си, всичко, до последни€ си дъх и до последната светлинка на очите си.
    —амо тогава, макар и различни по талант и възможности, ние ще заслужим и вниманието, което ни се оказва от нашите съвременници, и онази сълза на умиление, ко€то в този момент невидимо се стича от очите на вечни€ и недостижим д€до ¬азов.

    1979
     
     

    ѕетър Ќезнакомов
    ѕ–ќ–ќ„≈— » ƒ”ћ»1
     

    »нтересно, с »ван ¬азов, патриарха на българската литература, също съм се срещал само един-единствен път. “р€бва да е било през 1921 година. ѕо това време съм бил 11-месечно бебе, което още не можеше да ходи, а беше в етапа на пълзенето. Ѕаба ми или лел€ ми, не помн€ вече ко€ от двете (но помн€, че и двете б€ха високоинтелигентни за времето си жени), този ден, великолепен пролетен ден, ме бе завела с детската количка в √радската градина, ко€то, както и сега, се намираше точно срещу Ќародни€ театър "»ван ¬азов". ≈, не е ли знаменателен факт да срещна сами€ ¬азов пред театъра, който носи неговото име. Ќаистина в този живот има неща, които едва ли могат да се об€сн€т само с помощта на разума, на обикновената човешка логика.
    » тъй, седи баба ми или лел€ ми на пейката (на това м€сто сега е изграден многоструйни€т фонтан), а аз пълз€ около не€ и събирам захвърлените фасове, за какво са ми били нужни, д€вол знае. »зведнъж гледам, откъм Ќародни€ театър се задава висок и строен възрастен господин с елегантен бастун и сламена капела на главата, побелелите му мустаци завити нагоре, както беше тогавашната мода. Ќаоколо му десетина млади госпожици, всички до една красавици, върв€т н€как си особено, едва ли не на палци. “ова пък били, после ми разказваха, балерините от балетната школа на нашумели€ ѕешо –адоев, после образуваха първи€ професионален балет към Ќародната опера. —тари€т господин разговар€ оживено с госпожиците и ≠ гледай какъв късмет! ≠ с€да на съседната до нашата пейка, а госпожиците го заобикал€т, като продължават да си чуруликат ≠ наистина приличаха на птички. ѕосле научих, че ¬азов обичал да посещава репетициите в Ќародната опера (той живееше на две крачки) и бил във възторг от изкуството на младите балерини, намирал в него особена красота и хармони€. ћакар че това сега може да звучи нескромно, тр€бва да кажа, че веднага познах кой е възрастни€т господин, б€х виждал негови снимки във вестниците, скоро б€ха чествали седемдесетгодишни€ му юбилей и по този случай баба ми беше чела н€кои негови по-попул€рни стихотворени€ ("“их б€л ƒунав се вълнува..." и така нататък). "’а ≠ викам си, ≠ та това е народни€т де€тел на културата... пардон, народни€т поет »ван ¬азов!" » без да се обад€ на баба си или лел€ си, веднага запълз€х към неговата пейка. —тигнах до краката му и допр€х пръстче до каф€вата му, лъсната като огледало, заострена обувка. “огава и той ме забел€за, каза усмихнато: "я, откъде пък се взе този малък сладък шишко!", вдигна ме от зем€та и ме запоказва на госпожиците, които взеха да примират от см€х, кой знае каква муцуна съм им направил, хуморът е просто в кръвта ми от памтивека. —мееше се и народни€т де€тел на култ... пардон, народни€т поет, после изведнъж се замисли и каза: "ѕомнете ми думата, скъпи госпожички, това бебе един ден ще стане много добър писател. ¬ижте колко бързо се ориентира, какъв литературен нюх про€в€ва още отсега..."
    √оспожиците също се замислиха и взеха да ме гледат със значително по-нараснал интерес.
    “огава и през ум не ми мина, че един ден тези думи на патриарха ще се окажат пророчески.
     
     
     

    ƒимитър “анев
    ў–»’»  Џћ ¬ј«ќ¬ 
    » ¬–≈ћ≈“ќ ћ”
     

    ≈два ли има в миналото друг наш писател, който да е бил приживе, а и впоследствие, толкова често атакуван, да е попадал все в центъра на борби и спорове между литературни школи, лагери, групи. —тълкновени€ словесни, породени от различи€ в обществено-политическите идеали и действи€, в целите, вкусовете и темпераментите. ƒа, ¬азов, "канонът", "патриархът", е бивал едва ли не посто€нен обект на нападки и разтерзавани€ по литературен и нелитературен повод и ти€ му изжив€вани€, огорчени€, роптани€ и гневни отговори практически са го отклон€вали от големи€ му път и дълг. —ледователно, включвал се е в т€х разпалено, макар и неохотно, принудено, изстрадано. » не е случайна следната ¬азова горчива въздишка пред биографа му проф. »в. Ўишманов: "ј какво имаме ний днес, гдето може да съгрее една душа, да уголеми едно сърце, да ободри едно честно намерение? ƒве неща: апати€та и жлъчката. ≈дното вмъртв€ва, другото убива!"
    јтакували са ¬азова, както се знае, не само ерудитите-творци от кръга "ћисъл" (в частност ≠ д-р  р.  ръстев и ѕ. ѕ. —лавейков), не само онези, "на чието знаме сто€т написани имената на Ѕодлер и ћаларме, ¬ерлен и ”айлд" (изразът е на »ван –адославов, един от ратниците за "нови хоризонти" на българската литература), не само младите ентусиасти и новатори ƒебел€нов и √ео ћилев, които, отхвърл€йки "опълченската", "старомодната" естетика на ¬азов, раде€т за превъзпитаване на читателите в духа на една разкрепостена, "некотловинна" култура. ќт съвсем друг ъгъл, но към сходен извод върв€т в сво€та критичност и тесните социалисти (Ѕлагоев, √.  ирков, √. Ѕакалов) ≠ те също твърд€т, че "той (¬азов) е изгубил значението си днес, при новите услови€ на живота, отричащи в корен еснафството, с негови€ бит и идеали... “ой б€га от живота, защото и животът е изб€гал от него" (√. Ѕакалов). ќбвинени€та, намеците и уговорките продължават и далеч подир "¬азовото време" ≠ в началното десетилетие след 9.9.1944 г., години на идейна едностранчивост и дълбок догматизъм, с набл€гане върху ¬азови€ "шовинизъм" и върху прословутото тогава "неблагопри€тно отражение на класовата принадлежност" върху поведението и творчеството му.
    ƒнес, обсадени отвс€къде с негативна информаци€ и подвеждани упорито към всеотрицанието, към пикантери€та, клюката, мълвите, сензаци€та и интригите, не следва обаче инерционно да оприличаваме они€ времена с днешните (на потъпкани памет, критерии, принципност, духовни стожери и стимули). «ащото ≠ и в идеен, и в литературен план ≠ тогавашните разминавани€ и сблъсъци са били закономерни, об€сними. Ќещо повече дори ≠ нужни! Ќужни и за двете страни, за двата ти€ естетически "ћонблана"! (¬азов, възрожденски€т патос, родолюбиво-поклонническото отношение към истори€та и традициите, от една страна, и новите, радикалните естетици и писатели от онова следващо поколение, внас€що друго мислене и нагърбило се с друга, "култиваторска" и европеистична миси€.) “ака че не тр€бва да ни обсебват и подвеждат преките онези текстове, реплики, словонападки, облекли и изразили техните конфронтации и борби: наистина снизШни, пикиращи, изпуснати в повечето случаи форсирано, под нал€гане. » много ≠ всъщност ≠ различни от високото и гъсто слово, с което обикновено всички те (значими, знакови фигури в литературата ни и в нейното развитие!) ред€т и обточват песните, поемите, студиите, анализите, прокламациите си.  акто казва, макар и по друг повод, критикът »ван ћешеков ≠ озоваваме се пред събрани в едно "борбите на духа" с "борбите на ден€". “а нам, следователно, се пада да разчетем и осмислим нееднозначните и неедноизмеримите им резонанси. » в т€х ≠ отгласите и отреагирвани€та дори на най-първите, най-€рките, заредените с духовна мощ и бъдеще, в крайна сметка също обикновени хора: податливи, скрупульозни, у€звими и тленни...

    * * * 
    ≈дин характерен и малко известен епизод из ти€ чести ¬азови "сраз€вани€" е свързан с ƒимитър ѕол€нов. ƒнес ѕол€нов не е спр€ган в никакви литературни прегледи, литературно-исторически повратки и позовавани€. “ова изглежда закономерно, като имаме предвид слабото му, а доста обилно стиходело, както и нам присъщите поначало помитащи реакции и обобщени€. ¬ конкретни€ случай прибав€ме и доктринерската обвързаност на ѕол€нов с т.нар. пролетарска поези€ и социалистико-реалистичен метод, за чийто първи (или рИнен) етап се сочеше това дело от критиката ни, пък и горделиво от сами€ му сътворител. ћакар че онези, които ще работ€т занапред върху истори€та на периодични€ ни печат, не бива да отминават факта, че все пак ѕол€нов реално е бил в наши€ литературен и обществен живот, сътрудничил е в (или сам е водел) ред издани€, които са формирали идеи, позиции, представл€вали са платформи, ангажирали са имена, съмишленици, творчество (нека посочим "Ќово време", "Ќачало", "ƒело", "„ервен см€х", "Ќаковалн€").
    Ќе този факт и не тази литературна диспозици€ ни занимават сега обаче. Ќо ѕол€нов странно и неочаквано пресича неколкократно пътищата си с тези на ¬азов, като случаите се оказват и любопитни, и показателни по отношение опознаването на "други€" образ на големи€ творец.
    “р€бва да кажем, че »ван ¬азов е н€как невинен в тези неособено любезни съприкоснов€вани€ между двамата. Ќещо повече ≠ не е €сно доколко (или откога) той е идентифицирал и знаел литературни€ и политически€ си опонент като фигура, творчество, обществено-гражданска поставеност. ќбсто€телствата са се слагали обаче така, че сблъсъци са се получили и ¬азов е поел от т€х нови неудоволстви€ и горчивини.
     онтактът наистина започва задочно, без разпознаване, така да се каже. ¬ своето себезадължаване да следи и реди текущата литература, печата, списани€та, публикациите, народни€т поет попада и на априлската книжка на сп. "Ѕългарски преглед" и стриктно € щудира. (“ези негови литературни бележки са отпечатани в "ћир" от 20.IV.1897 г.). “ам "среща", както сам се израз€ва, и стихотворението на ƒ.ѕ. ѕол€нов "”теха". ѕриема го, макар и допускайки, че е възможно да е и н€какъв свободен превод (нещо често случващо се тогава). Ќо ≠ безкомпромисен ≠ сИмо заради неуспешни€ и нелогичен финал, ¬азов "се преобръща" в оценката си, жестоко осмива автора, почти го наругава, възкликвайки и написвайки "ѕхюй, каква плоскост!", като отсича безапелационно: "јх, г. ѕол€нов, победила ви е вас, братко мой, ритмата т€х, затова имаме та€ поетическа чудовищност". » продължава, завършвайки: "»дете си. ¬ие не сте поет!".
    ѕочти сигурно можем да считаме, че та€ жупел се е изсипала не върху нечи€ друга, а именно върху ƒим. ѕол€новата злощастна глава, върху п•-сетнешни€ превърнат едва ли не в емблема поет и публицист на следдеветосептемврийска Ѕългари€. «нае се, че ѕол€нов е псевдоним на ƒимитър »ванов ѕопов, че е сътрудничил той от страната и от ‘ранци€, където е учил (1894≠1902 г.), на известни тогава издани€, пишейки охотно ≠ най-вече именно стихове.
    ¬азов по-късно сигурно е забравил ти€ си редове на спонтанно отхвърл€не, ѕол€нов обаче ≠ едва ли. Ќ€маме достатъчно основани€, разбира се, да мислим, че сетнешните му ≠ все отрицателни ≠ реакции към ¬азов са повли€ни от този първи случай на професионален сблъсък, безспорно непри€тен. ѕол€нов, впрочем, никога и никъде не споменава тази истори€. ƒалеч по-късно той дори печати кратка стати€, озаглавена "¬елики€т народен поет »ван ¬азов", чието още заглавие говори за друга настройка и друго отношение, изтрили с€каш епизода от миналото. “е обаче са, така да се каже, официозни. ¬ друг фрагмент, вече лично, интимно осмислен ≠ "ћоите спомени за »ван ¬азов" (и двата текста са от книгата на ƒ. ». ѕол€нов "»збрани творби", "Ѕългарски писател", —офи€, 1983 г.), ѕол€нов разказва за любопитни свои нататъшни засрещани€ с ¬азов и искрено, убеден в собствената си правота, го атакува. —чита, че ¬азов несполучливо се е месил в политиката, че е бил избран навремето за депутат от родни€ му (на ѕол€нов) град  арнобат като представител на южнобългарските консерватори-русофили заради името и авторитета си, а не заради стойностна програма или реален политически актив. “ова все още е консумирано като лично младежко ѕол€ново мнение и ¬азов н€ма как да го е узнал. Ќо подсказва, че у ѕол€нов е заработило критичното отношение към ¬азовата личност, което, както сам об€сн€ва, се пренас€ като критично отношение и към ¬азов-писател€.
    ѕрез 1895 г., вече открито и целенасочено (и то по време на юбиле€ на поета по случай 25-годишната му писателска дейност), по собствено свидетелство, ѕол€нов печати във в-к "—оциалист" отрицателна стати€ и н€колко епиграми против  онстантин ¬еличков, тогавашен министър на просвещението и ≠ както се знае ≠ близък на сърцето на ¬азова при€тел, съмишленик, изповедник. “ова ¬азов не ще да не е научил и то сигурно го е докачило силно. ѕосле идват и нови сраз€вани€ между млади€ социалист и ¬азов ≠ народн€ка (ѕол€нов сам и точно така подчертава тази политическа полюсност помежду им). ¬ "Ќаш живот" той помества стати€та "ѕодражание, плагиат и светотатство" (нека отбележим остротата на заглавието!), в ко€то разпалено опитва да докаже, че ¬азов е изкопирал стихотворението си " ерванът" по терка на известната тогава едноименна поема на ¬иктор ёго. “ака създава, без да иска, непри€тна и некрасива истори€ с продължение: —т. ћихайловски и ѕ. ѕ. —лавейков н€как сниз€ващо ги и нелитературно (от наша днешна гледна точка, съобразно почитта към имената им и литературно-историческото им ситуиране в съзнанието ни) тържествуват над ¬азовото огорчаване и публично разм€тане. ѕрави чест на ѕол€нов, че признава собствени€ си смут от така получилата се ситуаци€ (истинска сплетн€!) и от рол€та си едва ли не на употребен ≠ макар иначе и тогава, и докрай да не приема, от сво€ страна, резки€ и горделив кратък отговор на ¬азов в същото списание, даден поради съдействието и насто€ването на јнтон —трашимиров. ¬азов, следователно, сега вече е на€сно по отношение на нови€ си идеен и литературен опонент, те са сега в истинска война, той ≠ големи€т ≠ отново е на прицел, подложен е на осмиване и разтерзаване.
    “ези угнетителни пробойни в съприкоснов€вани€та помежду им приключват дори по-късно от смъртта на ¬азов. «ащото тъкмо по неин повод ƒ. ѕол€нов написва стихотворението си "Ќаши€т поклон", което, както сам разказва... "тогавашни€т министър на просветата —т. ќмарчевски лично цензурира и не го допусна в редактирани€ от мене "„ервен см€х". “ук с остри и "непоетически" изрази правех политически анализ на ¬азовото творчество и осъждах музата му, ко€то особено се съжив€ваше при войните, които водихме нал€во и над€сно, за да скърби по-сетне при сполет€валите ни катастрофи благодарение на наши€ великобългарски шовинизъм".
    ƒоста ни озадачават, потрисат дори тази твърдост и неотклонност у ѕол€нов, та€ му сл€па праволинейност, непознаваща синкопи, завои, корекции, милост. ћного по-късно, както вече отбел€захме, ѕол€нов "се поправ€" по отношение на ¬азов, вижда го "по-иначе", от дистанци€ се опитва да го прецени непристрастно и справедливо. Ќо дори и в то€ момент не усп€ва докрай, сковаващо ограничен от предубеждението и виждани€та си...
    —ветло петно в тези спомени-откровени€ и автохарактеристики на стари€ "пролетарски" поет е описани€т случай с ¬азови€ подпис, който той, ѕол€нов, получава като поръчителство връз молбата си за паспорт за следване в странство (€вно рИнен спомен, предхождал повечето от описаните случки). Ќека визираме изц€ло този пасаж от възстановките му, защото той омекот€ва озадачението ни от они€, н€вгашните литературни нрави, които, види се, поне външно, не винаги са били п•-лазурни от нашите, днешните. ћакар участниците в т€х (пак подчертаваме това) в мнозинството си да са били безспорно по-големи личности и българи. »ли поне ≠ били са п•-пр€ми, неприкрити, същностни:
    "¬се по това време, за да замина отново за ‘ранци€, "народни€т поет" ми стана гарант за паспорта. “ова стана съвсем случайно. Ќима той щеше да гарантира за отрицател€ си в социалистически€ вестник? Ѕ€х отишъл в тогавашната печатница "ѕрогрес", ко€то се помещаваше на м€стото на днешното кафе-сладкарница "Ѕългари€" срещу двореца, да помол€ управител€ £ »ван √оведаров, баща на пловдивските √оведаровци и стар при€тел на баща ми още от седемдесетте години в ÷ариград, да стане гарант за паспорта ми. √. √оведаров бе в течение на мо€та злополука със стати€та ми против неговите именити при€тели и съпартизани и жИлеше не толкоз мене, колкото баща ми. —лед негови€ подпис тр€бваше още един. » ненадейно в малката стъклена канцеларийка, към двора, влезе »ван ¬азов, когото б€х вече срещал и наблюдавал по улиците. ¬ та€ минута той ми се вид€ ≠ на мене, деветнадесетгодишни€ дребничък студент ≠ висок, огромен. —тори ми се, че знае кой съм и ме измерва отгоре надолу, надменно и презрително, задето съм се осмелил да го критикувам, него, великана... »ван √оведаров го покани да ми стане гарант, като ме представи, и поетът, без да с€да на поднесени€ стол, сложи подписа си с едри€ си почерк: "». ¬азов". —пособен ли беше поетът на подобно великодушие към един свой дребен идеен противник? —ъмн€вах се. “ой просто изпълни молбата на при€тел€ си и не обърна внимание на студента... ј ми идеше да му кажа, че зна€ наизуст ц€лата му "≈попе€ на забравените", че съм го избирал за депутат, че му се сърд€ за оскърбителни€ му епитет към родни€ ми град (ƒремиград ≠ б. м., ƒ. “.), че сам пишех стихове, че съм автор на злополучната стати€ и прочее, и прочее. Ќо щеше ли той да ме разбере..."

    * * * 
    Ќека си позволим да настоим пак (като че вече за трети път!) на факта, че тези припомн€ни€ за н€когашното литературно наше битие, за несъвършенствата му и ≠ пон€вга ≠ за хулителните му завихр€ни€, в които и ¬азов е прегар€л, слом€вал се е или е мълчал стоически, са минало, истори€. ќнова, ¬азовото време, дори с борбите, стълкновени€та, остраст€вани€та и крамолите си, е било все пак и все още идилично и градивно за духа, върв€ло е ≠ пр€ко т€х ≠ към национално и личностно себепознаване, себеовлад€ване и себепреодол€ване към едно общо възлизане нагоре. “о по същество е новата българска духовна младост, след петвековната роби€ и лютите борби срещу не€; време на държавно-обществено укрепване, на "порастване" и консолидиране. “ака че единствени€т ≠ немалък, впрочем, ≠ смисъл на подобни "екскурзии назад" като насто€щата е познавателно-"поправителна": да укротим н€как инфантилната си и като че ли перманентна, идваща на вълни самозаблуда, че едва ли не сме се самопородили, че сИмо и тъкмо ние сме назначени да преобърнем и променим устоите на света, човека и нравите (такива знамена са в€ти многократно!), че именно нашето време е най-перспективното, зареденото с бъдеще и предзнаменовани€, като ≠ пренапомпвайки се с горната илюзи€ ≠ лековато похлупваме с капака на забравата и дезинтересирането произтеклото, корените му, мъдри€ му и тежък опит и поуки, самите му люде, между които е имало и хора-символи като »ван ¬азов. ’ора, които са повли€вали ≠ волно или не ≠ на друмищата на тези около себе си, сривали са ги поройно надолу следствие собствените си грешки, слабости и отстъплени€ или пък са ги изтегл€ли нагоре, към високото, което първи са провидели, за което са били повикани, предназначени, избрани, но и за което са полагали саможертви и велик труд...
     
     

    ѕетър “одоров
    ’–»—“ќ Ѕќ“≈¬, »¬јЌ ¬ј«ќ¬, ѕ≈Ќ„ќ —Ћј¬≈… ќ¬ ≠
    ≈ѕќ’» Ќј ЅЏЋ√ј–— ј“ј ƒ”’ќ¬Ќќ—“

      
         ѕроизведени€та на художника
         живе€т живота на художника.
           ѕенчо —лавейков
     

     олко и да е парадоксално, през вс€ка епоха се налага да зададем и отговорим на въпроси от рода на:  ой е Ѕотев?  ой е ¬азов?  ой е ѕенчо —лавейков? “ези въпроси възникват още по-често, ако съпоставим писателите помежду им. «ащото Ѕотев е един за д-р  ръстев, но друг за √. Ѕакалов, както Ѕотев на ѕ. «арев не е тъждествен с този на “. ∆ечев. ћакар и да има нещо общо в представите им за поета-гений и велик национален революционер, те ни представ€т в трудовете си "различен" Ѕотев, защото не само като творчески индивидуалности го възприемат различно, но и защото различни са техните социално-идеологически позиции. Ќека де не отиваме далеч ≠ при т€сно социалистическата критика в "Ќово време", а да видим как ѕ. «арев очертава идейни€ образ на Ѕотев.  ато посочва в портретни€ си очерк за него отличителното за гени€, сравн€вайки Ѕотев не с писатели като ѕетко —лавейков и Ћ.  аравелов, а със световни творци като Ѕайрон, Ћермонтов и ѕетьофи, ѕ. «арев държи да подчертае: "ћожем да кажем: скъпо му е онова, което е призив на истори€та, влекат го с фатална сила дела, с които е представител на човечеството. » поези€та му взе висоти, неподозирани преди него" (»збрани произведени€ в два тома, т. I, 1971, с. 7). «а ѕ. «арев, както въобще за марксическата критика, Ѕотев е "първи€т възрожденски утопист социалист" (там, с. 9) ≠ една мисъл, сама по себе си в€рна, изразена например и от —. –адев, който нарича Ѕотеви€ социализъм "сантиментален", ≠ но на «арев даденото от него определение му служи, за да изкара Ѕотев предтеча на нашенски€, български€ социализъм, т.е. критикът утвърждава, като ги обнов€ва, стари марксически, т€сно социалистически, пролетарски класово-партийни методологически постановки. ¬ "„ерти от поетиката на новата българска литература и фактори за нейното формиране" “. ∆ечев, като характеризира огромни€ период на ќсманското владичество у нас и отбел€зва за негова основна особеност запазването почти до ќсвобождението в н€кои региони, а на отделни места и след него, на анахронични патриархални стопански структури, държи да отбележи, че по идейните си възгледи Ѕотев като ’ерцен се €в€ва защитник на патриархалната община и строй, в които вижда праобраза на едно ≠ в представите му справедливо обществено устройство, което назовава с езика на времето си "комунистическо": "Ѕез внимателно да се вникне във всичко това, ще е трудно да се разбере един крайно любопитен епизод от идейната и политическа борба по време на най-високото наше ¬ъзраждане. Ќе друг, а ’ристо Ѕотев, се об€ви р€зко против техническите подобрени€ в земеделието, търгови€та, против строителството на железници и изобщо против буржоазните нововъведени€. —поред него те ще доведат само до разорение на поминъка на народа, до разорение на зана€тите, до разрушаване на "дълбоки€ социален ред", установил се от и за българите. Ќ€ма да е трудно да се обвини Ѕотев в идеализаци€ на патриархалното минало и насто€ще на наши€ народ, ако не се види, че тъкмо от задругарските отношени€, като праобраз на бъдещи€ комунистически ред, извира висши€т идеал на Ѕотев, както слав€нската задруга изиграва рол€та на първообраз за знаменитата "”топи€" на “омас ћор" ("¬ъведение в новата българска литература", 1995, с. 16-17).
    “р€бва недвусмислено да се признае, което при тоталитаризма беше невъзможно, защото оценъчни€т идеологически знак беше противоположен, че »в. ¬азов, д-р  .  ръстев, ѕенчо —лавейков, Ѕ. ѕенев имат основани€, когато критикуват социалните идеи на Ѕотев, тъй като те в политически рационални€ си вид не са друго, освен идеите, възприети от руските революционни демократи с ц€лата им утилитарна, тенденциозно политизирана, абсолютизираща класовите противоречи€ и насаждаща класова омраза насоченост. ѕенчо —лавейков е конкретен и р€зък в присъдите си: "» у тримата (ѕ. –. —лавейков, Ћ.  аравелов, ’р. Ѕотев) ние виждаме възгледи, близки до възгледите, пропов€двани от наследниците на Ѕелински, от Ќ. √. „ернишевски и Ќ. ј. ƒобролюбов...", с които е могло да се извърши "ц€л преврат в сво€та литература ,за временна полза на своето общество", но не могат да се спечел€т, както това е при “ургенев, “олстой, ƒостоевски, "трайни победи и в своето отечество, и далеч от него" (—ъчинени€ в два тома, т.I, 1966, с. 313). — възгледите на руските революционни демократи един писател би могъл до известна степен да заостри погледа си за недостатъците в обществото, да осъзнае най-общо кои са техните носители, но той не би могъл да си из€сни причините за тези слабости, затова в борбата си за социална справедливост те не се стрем€т към извършването на действителна пром€на на обществото, ко€то приема формата на нравствена революци€ (до тази иде€ в мирогледа и светоусещането си най-близко е ’ерцен, високо ценен заради широтата на погледа и хуманизма си от Ќ. Ѕерд€ев, оказал вли€ние върху идейно-духовното формиране на Ѕотев. Ќо не бива да абсолютизираме н€кои идейни различи€ на ’ерцен от другите революционни демократи, за да манипулираме с обратен знак въобще неговата дейност. Ќа други места ѕ. ѕ. —лавейков е още по-драстичен, когато говори за революционно-демократичните идеи на  аравелов и Ѕотев: "...те се ангажират в борба с убеждени€ по предположени€, с в€ра на вереси€. Ќе в борбата се у€сн€ва и определ€ техни€т идеал, а още на ученически€ чин" (цит. съч., с. 318)
    ¬изираната по-горе иде€ на ’ерцен е едно от неговите гениални хуманистични послани€ към човечеството. “€ е станала емблематична за него като мислител, поради което е навл€зла дори в сборниците с афоризми: "јко хората поискаха вместо да спас€ват света ≠ да спас€т себе си, вместо да освобождават човечеството ≠ да освобод€т себе си ≠ колко много биха направили за спасението на света и за освобождението на човечеството" (—ъставител Ќ. ƒобрев, "ћъдростта през вековете", 1993 г., с. 69). ¬ романа си "ёноша" ƒостоевски иронизира онези, които "се бор€т" за "спас€ването" на човечеството, а са жестоко равнодушни за нещасти€та на близките си. »нтересно е, че подобно становище застъпва и  арл ѕопър, но той го формулира в принцип на равнището на екзистенциална хуманистична позици€: "–абот£ за отстран€ването по-скоро на конкретните нещасти€, отколкото за реализирането на абстрактното добро. Ќе си постав€й за цел да създаваш щастие с помощта на политически средства. ѕо-скоро се стреми да отстраниш конкретните страдани€. »ли в по-практически термини: бори се за ликвидирането на бедността чрез преки средства ≠ например чрез осигур€ването на минимален доход за всеки... Ѕори се с неграмотността, както се бориш с престъпността... »збери онова зло, което см€таш за най-гол€мо и неотложно за обществото, в което живееш, и се опитай търпеливо да убедиш хората, че могат да се отърват от него" ( арл ѕопър "Ќ€кои проблеми на новите демокрации", 1993, с. 37).
    «а честта на нашата публицистика възражени€ срещу апологи€та на патриархалната ни изостаналост, от ко€то "разрушителните елементи вътре в наци€та набират сила и размах" (“. ∆ечев), е имало, като едно от най-острите е на —. –адев. “ой се възмущава от насажданата и във в. "ћакедони€" в ÷ариград, и от пресата на революционната емиграци€ в –умъни€ до гол€ма степен неоправдана омраза срещу чорбаджийството, ко€то окачеств€ва смело като "сектантска", за да изтъкне колко отрицателно вли€ние има т€ върху духа на наци€та ни, €в€вайки се пречка за напредъка £: "“ова обвинение (в предателство ≠ ѕ.“.) бе... посто€нни€т вик на революционната българска преса в Ѕукурещ. ¬ чорбаджийството революционерите виждаха многоглаво чудовище, седнало на главата на български€ народ и впило в него своите нокти. «а т€х думата чорбаджи€ значеше чисто и просто шпионин" ("—троителите на съвременна Ѕългари€", т. I, 1990, с. 30). ƒа се изключи от този "хор" на революционерите Ѕотев, най-пламенни€т противник на чорбаджийството, когато чорбаджи€та за него не е човек с добри или лоши про€ви, а в творчеството му е единствено "изедник" , както го представ€ чрез карикатурни€ образ на  ир ћихалаки в "“ова ви чака!", е просто глупаво. “огава би следвало да зачертаем стихове като следните: "... страшен беше хайдутин/ за ч о р б а д ж и и и турци" ("’айдути"). »ли: "√раби  п о д ъ л  ч о р б а д ж и €, / з а  з л а т о  т ъ р г о в е ц  ж а д е н/ и  п о п   с  б о ж а  л и т у р г и €" ("¬ механата"). » не само т€х, а и много други стихове и пасажи в прозата му. “огава би пострадала ц€лата поези€, ц€лото творчество на Ѕотев. ј те са творени€ на гениален поет. ¬ наше време е недопустимо повече манипулирането на литературното наследство на Ѕотев. “огава? “огава тр€бва да забравим "уроците" на тъй наречената марксическа критика, ко€то от Ѕотевите недостатъци в политическите му идеи извличаше най-големите си политически дивиденти, за да утвърждава режима си.  ато об€в€ваше Ѕотев за гений, т€, без анализ, без доказателства, по несериозна, научно неиздържана презумпци€ го об€в€ваше за идеолог и мислител от световен мащаб, което не е съвсем в€рно. Ѕ. ѕенев е прав в творчески€ си портрет за Ѕотев, когато на н€колко пъти ни обръща внимание, че за да почувстваме величието на личността и творчеството му, не тр€бва да се задовол€ваме с "формулирането на Ѕотевите идеи и публицистични възгледи", а ни е необходимо "интуитивно проникване в негови€ дух".
    »зострено чувство за фалша в идеологи€та на бивши€ режим беше развил в себе си и го израз€ваше в трудовете си учени€т-историк Ќ. √енчев.  ато е имал не на последно м€сто предвид и идеологическите манипулации с Ѕотев, поради което категорично се противопостав€ срещу нев€рната в същността си представа, че българската наци€ вече е родила или £ предстои в най-скоро време да роди наши Ўекспировци, Ќютоновци, јйнщайновци, проф. √енчев заклейм€ва измамните абсурдни твърдени€: "—ъщи€т идеализъм, плод пак на умора или може би на политическо шарлатанство, поражда и химерата, че една култура на нивото на адаптаци€та може да ражда световни духовни ценности. —амо недоучени хора могат да внушават, че в Ѕългари€ ще се по€в€т величини като јристотел, като јйнщайн и Ўекспир... –азбира се, в интуитивните области на духовното творчество всеки народ може да има гении" ("ќчерци. —оциално-психологически типове в българската истори€", 1987, с. 172). —ъс здрави€ си разум и мъдра просветност ¬азов още в началото на 80-те години на ’I’ в. на практика осъществ€ва тази в€рна мисъл, когато толкова убедително препоръчва в следосвобожденската ни култура, ко€то е била на нивото на адаптаци€та, да се оцен€ват справедливо истински оригиналните творби, които тогава са били възможни най-вече в областта на литературата: "...науката не тр€бва да се пренебрегва у нас, но нейното разпространение не тр€бва да спира развитието и на отечествената литература. Ќауката е общо досто€ние на ц€лото човечество. ≈дин народ може да има чисто свое нещо само литературата" (т. 19, 1979, с. 171). »зводът не е верен, но постановката на проблема през онзи исторически период е правилна.
    Ќай-добрите интерпретатори на Ѕотев ни внушават оценката, ко€то схематично може да се сведе до тезата, че въпреки недостатъците в политическите му идеи и публицистични възгледи  “ о й  е създал гениална поези€, че е поетически€т гений на наци€та ни. “. ∆ечев чрез своите своеобразни интелектуални метафори в "“ри опита за ’ристо Ѕотев" неслучайно употреб€ва изрази от типа на този, че Ѕотев е "връстник на вековете" или "в поетическото съзнание на Ѕотев времето е раздвижена вечност, в което неповторимо съжителстват минало, насто€ще и бъдеще, със същата естественост и простота, както обръщението към майката, ≠ "мале" от първото стихотворение ≠ приема образа на родината, "родино мила" в последното ("»стори€ и литература", 1979, с. 58). — какво съдържание обаче са изпълнени тези "минало, насто€ще и бъдеще" дори у поетически€ ни гений, доловил най-фините трепети на народната душа във времето на българското предвечерие на ќсвобождението? ќтново ще задам въпроса случайно ли е, че и тримата ни възрожденски писатели ≠ ѕ. –. —лавейков, Ћ.  аравелов, ’р. Ѕотев ≠ изпитват вли€нието на руските революционни демократи? » то така силно, че това вли€ние постав€ безвъзвратен знак върху ц€лото творчество на  аравелов, а ѕ. –. —лавейков, според —. –адев, превръща в автор на "почти революционната стати€ "ƒве касти и власти", в ко€то се апелира за "борба против гордата онази каста на чорбаджиите, да затрие нейната сила и нейното вли€ние, а с не€ и всичките отровни зарази, що излизат от не€ като из т€ло изгнило, холерическо и към зло само настроено". ѕредосвобожденската епоха на наци€та ни, най-възвишената еманаци€ на ко€то са Ћевски и Ѕотев, е време на невъобразими контрасти, в които съществуват едновременно анахронизми в духовно-религиозното ни съзнание, напомн€щи идеи за едно хармонично, духовно извисено общество, които срещаме ц€л век по-късно например в книгата на ≈. ‘ром "ƒа имаш или да бъдеш". » у Ѕотев може да се открие комплексът, характерен за изостаналите народи, които се поддават на илюзи€та, че направо от патриархалността могат да прескочат ц€лата тази възмущаваща ги (защото е отрицание на досегашното им сигурно, но на нисък етап битие) класова, капиталистическа формаци€, като направо "скочат" в безкласовото, според т€х, хармонично и хуманно общество. “рудни€т проблем е, че такова общество тр€бва да бъде с висока материална и духовна култура, постигнати в предходното, капиталистическото общество. Ѕотев е драматично раздвоена личност, в ко€то се съчетават възвишените духовни стремежи и вековните добродетели на народа ни, една необикновена чувствителност към българските тегла и страдани€ ≠ чувствителност, про€вена в р€дко, напомн€що нравствеността на първите христи€ни милосърдие ≠ с влечение към утопични хуманни идеи, в които победата над социалното "зло" се представ€ пон€кога твърде просто. Ќо идеите на руските революционни демократи и парижките комунари за него остават нещо външно, без да промен€т нравствената му същност, инак той би убил скрили€ се от четниците, треперещ от страх козлодуйски чорбаджи€, и би запалил Ѕорован, когато мъжете от селото се изпокриват, манкирайки от патриотични€ си дълг. “ази трагична раздвоеност най-силно се чувства в "ћо€та молитва", като композиционно творбата е "разсечена" на две части: в първата част доминира, както правилно забел€зва ¬азов, едно "банално" безбожничество" ≠ по-скоро неволно, недостатъчно осъзнато, ≠ докато във втората част, в ко€то н€ма "книжни" навеи, поетът ни трогва с готовността си за една в същността си »исусовска саможертва:
    ѕодкрепи и мен ръката,
    та кога въстане роба,
    в редовете на борбата
    да си найда и аз гроба.
    ѕрав е јт. ƒалчев, когато съкровените хуманистични идеи и свещената саможертвеност на Ѕотев за народа ни определ€ като негова "религи€", ко€то е чужда на "мършави€ аскетизъм" и в ко€то "любовта към Ѕога... съвпада с любовта към хората, и то слабите, поробените и угнетените" ("—траници", 1980, с. 15). Ѕотев изпреварва далеч съвременността си с иде€та и в€рата си в човечността на Ѕога, една съвременна, модерна иде€ за религи€та на големите мислители на ’’ в.: той признава не бога на свещеното предание, чийто образ е подлаган векове на деформации от институционизираната църква, а "ти, що си в мене, боже ≠ мен в сърцето и в душата..." Ѕотев стига самосто€телно до съвременното научно схващане за религи€та, че в божи€та същност ние проектираме "най-доброто от сво€та човешка природа" (ћ. —кот ѕек, "»зкуството да бъдеш Ѕог"). » ние виждаме как свещеникът-въстаник  атрафилов служи на козлодуйски€ бр€г молебен, четниците и Ѕотев целуват свещената българска зем€ и отправ€т гореща и св€та молитва колкото към христи€нски€ Ѕог, толкова към Ѕългари€.
    »сторическата наука категорично е доказала, че не Ћ.  аравелов, както манипулативно ћихаил ƒимитров, израз€вайки марксическата, тоталитарната гледна точка, твърдеше, а Ѕотев, включително и на страниците на в. "«наме" се е опитвал да наложи иде€та за доминантата в бъдещето въстание на четничеството, инициативността на емиграци€та над подготовката на народните маси от революционните комитети вътре в страната, както е според тактическите предначертани€ на Ћевски, възприети от Ѕ–÷  ( румка Ўарова, "Ѕългарски€т революционен комитет ≠ 1875". в "Ѕългарско възраждане". √одишник, 1995, с. 121). јнализът на Ѕотевата личност, поези€ и творчество ни разкрива, че той се е възприемал не само като наследник, но и като продължител на делото на идеализирани€ от него традиционен български хайдутин. ¬азов пише: " ато гледа човек страшното увлечение негово от ти€ "горски пилета", дохожда до заключение, че Ѕотев, ако не е умр€л бунтовник, щеше да умре хайдутин в —тара планина. Ќе знаем у кого да припознаем повече екстаз, повече ентусиазъм за балканските хайдути: у –аковски ли, или у Ѕотева? » за двамата тайнствени€т образ на хайдутина служи за вдъхнов€ваща тема" (т. 20, 1979, с. 39). ÷ели€т живот на Ѕотев доказва изразената от ¬азов и «.—то€нов в биографичната му книга за геро€ иде€. Ќо Ѕотев духовно многократно надраства хайдутина ≠ той става такъв, когато старите, препатили войводи са отдръпват от въстаническото движение, защото въпросът е бил вече за трагични€ избор, изписан на знамето на априлци и ботевци: "—вобода или смърт". ¬ стати€та си "∆ив е той, жив е..." ѕенчо —лавейков се чуди: " акво дири то€ в ъ л к при юнака?" ¬ хайдушките народни песни гората и планината тъжат за загинали€ юнак ≠ за Ѕотев това не е достатъчно, защото "този, който не се стреми към невъзможното, едва ли ще направи нещо забележително" (ћигел де ”намуно). »менно защото в живота е абсолютно невъзможно вълкът кротко да ближе раната на юнака, а самодивите сестрински да € превързват, тъй като те са във фолклора представени като коварни и зли същества, тъкмо заради това те тр€бва да обграждат загиващи€, митически извисен до планетарни мащаби герой, както това идеализиране в космически план е било по силите само на древногръцката митологи€ и литература. Ќикой български поет, включително ¬азов и ѕенчо —лавейков, не е способен на такова неверо€тно, извънмерно митотворчество. ј това е невъзможно, ако хайдутинът, български€т "интелигент", както го определ€ сполучливо ¬азов, символизиращ през вековете на ќсманското владичество несломимата борческа енерги€ на народа ни, неговата вол€ за свобода, за сво€та държавност, не е за Ѕотев вдъхнов€ваща тема. “ака че Ѕотевата епоха в народното съзнание ни отвежда дори във времето преди завлад€ването на Ѕалканите от османлиите, обхваща следващите векове, изпълва плътно н€колкото десетилети€ преди ќсвобождението и периодите след него, за да стигне до насто€щето и се устреми към бъдещето.
    Ѕотев и ¬азов са почти съвременници, но изпитваме чувството, че те с€каш принадлежат на различни епохи, толкова дълбока е отликата между т€х. ¬реме е окончателно да скъсаме с рецидива да се постав€ немотивирано Ѕотев над ¬азов, да се изтъква превъзходството на първи€ над втори€ и то в аспекти, в които тр€бва да признаем предимството на ¬азов, ако откровено, макар и с известна суровост, се изразим. ¬ различни перифрази и досега у нас "битува" пролетарската съпоставителна между т€х преценка на √. Ѕакалов, в ко€то повишаването на авторитета на Ѕотев е за сметка на приниз€ването на ¬азов: "... специфичните идеи на Ѕотева ≠ онова, което го издигаше над общото равнище на интелигенци€та и дори на революционната емиграци€, ≠ неговите социалистически идеи не са пуснали кълн в душата на ¬азова" ("Ѕългарски писатели и книги", 1925, с. 3). ћинко Ќиколов в стати€та си "Ѕотев в идейни€ и поетически път на ¬азов" (1956), като подлага на критика "буржоазното литературознание", че е акцентувало на "идейните им различи€, на това, което ги раздел€ и противопостав€", преувеличава "Ѕотевото въздействие за оформ€нето на ¬азов като поет патриот", приписвайки на Ѕотев ¬азови€ патриотичен и специфично социален борчески патос. ќще като темперамент Ѕотев и ¬азов са противоположни натури. ƒори за √. Ѕакалов, непрекъснато отправ€щ нападки към Ќародни€ поет, защото не приема идеите на социализма, той е "кротки€ талант на мирното еснафство". »дейно-естетическата програма, ко€то ¬азов в ранното си стихотворение "Ѕорба" очертава, е изц€ло еволюционистична, в не€ н€ма дори намек за революционно действие. Ќе е в€рна, ако се съди по тази първа гражданска по дух творба, тезата поетът да се представ€ като н€какъв "пълномощник" на народа, който никога не му се противопостав€, не влиза в конфликт с него. — дързостта на младостта ¬азов го упреква в невежество и направо го нарича, употреб€вайки множествено число, "невежи". »де€та е просто изразена: "ћълчи, несмислений народе,/ що си останал жално сл€п,/ всегдашен роб на труд и мъка,/ що от единът само хл€б/ не мислиш друго, не познаваш.../ Ќа по-високо се не предаваш!" Ќародът ни е останал "сл€п", защото не може да се наслади "от нищо гиздаво, прекрасно", не е знаел "що си бил от по-преди", "от нищо свето, идеално,/ ни от високо ≠ гениално ≠ ти не разбираш..." явно е, че ¬азов се бори за духовно-нравственото и художествено-естетическото израстване на български€ народ в тази творба. ¬ същото ранно стихотворение "¬€рата ми" поетът е още в плен на илюзиите на сво€та младост, дори на една детска набожност, бленувайки с отворени очи за св€т, в който хората, без да вод€т люти борби помежду си, ще постигнат съгласие и ще заживе€т мирно и щастливо: неговата в€ра е, че "завист, раздори, тез вехти злини... щат н€кога мълком сами да изчезнат". Ѕотев в сатиричното си стихотворение "«ащо не съм?..." отрича тази в€ра, намирайки € противоестествена на природата на човека и народите: "Ќо защо не съм и ¬азов,/ "в€рата" си да възпе€:/ че ще стане вълк овцата,/ а певците като не€?!" ќвцата н€ма да стане вълк, нито вълкът овца, но в истори€та на човечеството единствено нравствената революци€, породила световните религии и най-вече христи€нството, промен€ духовността на човека, облагород€вайки го вътрешно, истински, като го издига над животинското в него. Ќо ¬азов разбира скоро ненавременността на тези чувства и настроени€, затова приема революци€та, но в един свой, който е нравствен, бих казал дори ≠ христи€нско-религиозен ≠ ракурс: за него въставането против "тирана" е "този в мен скритий пламен небесен". ѕрав е “. ∆ечев, че "динамиката на ¬азовото поетическо и прозаическо творчество с€каш улав€ и следва пулсациите на вътрешни€ национален живот, самата т€ е неизменна част от отзвук на то€ живот". ¬ борчески€ патриотичен патос на ¬азов, каквито и стремглави висоти той да достига, винаги се долав€ и една втора "мелоди€", ко€то съпътства грандиозно-героичната ≠ т€ е миньорна, задушевно трогателна, сърдечно човешка, в не€ се про€в€ва онова топло, състрадателно чувство, което е покълнало под топлите грижи на майка му и в атмосферата на една пламенна набожност, ко€то ни покъртва ("—тарата икона").
    —уров е животът на хъшовете, за да оцел€ват, те се принуждават да вършат по-леки или по-тежки престъплени€, наказуеми в ко€то и да е държава. Ќо въпреки мизерните услови€ и даже засилващата се при н€кои духовна деградаци€ (ћравката), страдани€та, които просветл€ват и извис€ват духа у най-нравствените и издигнатите от т€х, се преобразуват в състрадание и милосърдие, характерни за истински€ христи€нин. «атова ние благоговеем пред образа на —транджата, възприемайки го като светец на националната ни революци€. Ќе е било достатъчно ¬азов да ни го даде в ореола на страдалец, напомн€щ с героично-трагични€ си живот мъченик от православно-христи€нски€ ни календар, но и забележителната му реч, с ко€то помир€ва готовите заради незначителен повод хъшове, измъчени от несретни€ си живот, да вл€зат в кървава саморазправа, е слово в същността си съкровено човешко, христи€нски смир€ващо и всеопрощаващо: бедни като първите христи€ни, хъшовете не проливат кръвта си за пари, къщи, имот, а за да изпълн€т сво€та "света длъжност към отечеството". √решат онези литературоведи, които считат, че в "ѕод игото" ¬азов разкрива националната ни революци€ само като политическа по характера £, а не осъзнават, че ѕатриархът на литературата ни постав€ ударението повече върху нравствени€ £ аспект. «ащото конкретните исторически събити€ като факти избледн€ват с времето, трайното, вечното е в духовността на един народ. ≈то защо тук образът на професионални€ революционер е по-скоро щрихиран чрез н€колко дръзки, свободолюбиви про€ви и една забележителна реч на “одор  аблешков на комитетско събрание в Ѕ€ла черква, докато пред духовни€ ни поглед ¬азов държи с любов да ни рисува преди всичко нравственото израстване на възрожденски€ българин. «атова глави като "√ост", "–адини вълнени€", "ѕредставлението", "“лъка в јлтъново" най-силно ни въздействат. «абележителното у Ќародни€ поет е, че той като чувствителен сеизмограф долав€ основните тенденции на предосвобожденската епоха, за ко€то е характерно най-първо едно пречистване на традиционното ни православно христи€нство от простонародната принизеност, утилитаризма и паганизма, характерни за средновековното ни "битово христи€нство", и извис€ването на основни религиозни идеи, преди всичко на иде€та за изкупителната за човечеството драма на ’ристос, с което се предшества и борбата за независима българска църква, и тази за политическото ни освобождение. ¬ образа на Ћевски ¬азов показва във висш синтез тези позитивни тенденции, затова в одата монологът на Ћевски има изключително важно съдържателно и композиционно значение. √ениална е ¬азовата иде€ историческите личности в "≈попе€ на забравените" да представи като христи€нски герои, дори и когато те не отговар€т напълно на религиозни€ канон, защото така той приобщава особено резултатно и динамично наци€та ни към европейската христи€нска цивилизаци€. ¬ този дух е изграден и образът на Ѕойчо ќгн€нов от "ѕод игото". «а разлика от  аравелов и Ѕотев, ¬азов осъзнава съдбовната рол€, ко€то във ¬ъзраждането ни играе чорбаджийството, рекрутирането от почти изравнената социално-икономическа за векове българска маса на едно по-предприемчиво, по-богато, по-самосто€телно, често и с по-будно национално съзнание съсловие. »нтуитивно "ѕатриархът" стига до истината за това съсловие, изразена от ’р. √андев, който, отбел€звайки, че посочените преди това недостатъци "са присъщи на нравите на времето и не характеризират специално чорбаджийството", обобщава историческото му значение: "1) то е затвърдило постепенно у българите убеждението, че техните общини могат да се управл€ват и без пр€ката намеса на властите, и 2) създало първите търговски капитали, с които е подкреп€ло стопанското развитие на една новозараждаща се обществена категори€ ≠ еснафството" ("ѕроблеми на Ѕългарското възраждане", 1976, с. 196). ¬ "ѕод игото" ¬азов достига непознати преди това в литературата ни висоти в издигането на нравственото начало в духовността на наци€та ни и чрез пресъздаване на положителни образци ≠ ќгн€нов с готовността си за саможертва е разгърнат като образ на христи€нски герой, Ћалка носи убедително чертите на българска Ѕогородица, бай ћарко е образец на непоколебима христи€нска в€ра и трезвеност; драматично възприел народното дело, той му е безусловно предан, ≠ и чрез задълбочена критика на още неразвитото ни национално съзнание, поради което въстанието се оказва като въоръжена акци€ "недоносче", въпреки че обективно му се признава значението на политическа победа. ¬азовата философи€ на истори€та ни в тази творба и в творчеството му въобще е забележителна. ўе отбележа, че "ѕод игото" съдържа сериозна авторова критика на националноосвободителното ни движение ≠ например отрицателното отношение на Ћ.  аравелов към духовенството ни е не само изтъкнато, но и сатирично порицано. ¬ образа на чорбаджи ёрдан, освен отрицателните характеристики на геро€, е застъпена и една правдива критика "от д€сно" на патриотическото движение.
    —лед Ѕотев и ¬азов ѕенчо —лавейков е също епоха в българската духовност. ћного може да се пише за приемствеността на ѕенчо, особено с ¬азов. «ащото основните линии в творчеството му продължават тенденциите, застъпени и детайлно разработени в литературни творби от Ќародни€ поет, тъй като отрицанието на ¬азовската традици€ е диалектическо, творческо. "≈вропеизирането" на литературата и културата ни не започва от ѕенчо —лавейков, в него гол€м д€л имат и стари€т —лавейков,  аравелов, Ѕотев, и съвсем определено ¬азов, който придава мащабност на процесите. ƒ-р  ръстев е писал, че любовта на ќгн€нов и –ада не била "българска", защото българските моми не умеели така, както ¬азов ни го представ€ в романа, да обичат ≠ "да гледат с чуден поглед, който прониква в сърцето" и "да се гал€т" както европейките. ≈, ¬азовото творчество им помогна да придоби€т и този европейски чар. «начи ¬азовото "европеизиране" е толкова органично, че е станало национално по дух. Ќеправилно е да се счита възрожденското общество за тотално патриархално, в каквато грешка изпадат н€кои литературоведи, поради което на героите в това творчество им се отрича правото да бъдат личности. ¬ъв ¬азовите герои ние откриваме персонаж, в който се отраз€ват чертите на индивидуалности в прехода между патриархалността и буржоазно-демократичното общество ≠ същите социални и културни процеси са по-завършени при —лавейков. –азликата между т€х е в това, че в отношението между обществото и личността ¬азов постав€ ударението върху общността, докато за —лавейков, както е според афоризма на √ьоте, "най-важното благо на хората е само личността". –азкъса ли се обаче тази органична социална връзка, както е в " ървава песен", в поемите за "свръхчовека", ѕенчо —лавейков престава да създава естетическо пълноценно изкуство, защото в него започва да се налага умозрителността. ќттеглили€т се от обществото, презрели€т "вр€вата на ден€", каквато ситуаци€ ѕенчо —лавейков счита за най-достойна от морална и естетическа гледна точка, може да притежава много по-развити социални чувства, ангажиран с екзистенциалните проблеми на сво€та личност, отколкото онзи поет, който продължава да живее и да сподел€ предразсъдъците на обществото. ѕенчо —лавейкови€т индивидуализъм не е б€гство от хората, не е антихуманен, а е дълбоко човечен. ¬ажна е една забележка на “. ∆ечев: "»нтересен проблем е как ѕенчо ѕетков —лавейков усп€ в поези€та предимно не там, където беше умът му, в идеите на своето време, с поемите за свръхчовека и т.н., а когато твърдо стоеше на сво€та почва, когато интерпретираше нравствените проблеми на наши€ народ и опираше своите песни на нравствени пон€ти€ на този народ, изработени във вековете, в поеми като "Ѕойко" и "–алица", "Ќеразделни", " оледари". ќще повече, че ц€лата философи€ на тези поеми, на тази лирика е антииндивидуалистична. ѕри това и стихът на —лавейков в тази обработка на народни мотиви е друг, лек, напевен, не е така чепат, както в гол€ма част от другото му творчество, н€ма € тази тромавост и абстрактност на философските поеми" ("¬ъведение в новата българска литература", с. 207). Ќе можем да признаем ѕенчо —лавейков за гол€м български поет само като автор на творби с обработка на народни мотиви, като изключим най-€ркото и силно в поези€та му. «ащото "тромавост и абстрактност" не са най-характерното особено във философските му поеми "—имфони€ на безнадеждността" и "ћикеланджело", където идеите ≠ за доминантата на ирационалното като витално над рационалното като антивитално, за разума не като господар, а като зависещ от несъзнаваното в духовността на човека и за правото на личността за избор на свой път в служба на обществото, в борбата £ за прогрес ≠ са овлад€ни, най-важното условие за създаването на истинско, гол€мо изкуство при наличие на талант и вол€ за творчество. ѕ. ѕ. —лавейков в стихотворението "¬исота" ни сочи за идеал смирението на епохалната творческа личност, ко€то, завоювала огромни хоризонти в духовността на сво€ народ, копнее "за висотата на бедний труженик, вжив€н в спокойствието на душата и на твореца упован" ≠ копнее духовно да се слее със сво€ народ.
    ≈дин осъществил се копнеж, който прави и от тримата (Ѕотев, ¬азов, ѕ. ѕ. —лавейков) изключително големи наши национални поети.
     

    Ќикола Ќачов
    (1859≠1940)
    ѕЏ–¬»я“ ”„»“≈Ћ Ќј ¬ј«ќ¬ј 
    ѕќ —“»’ќ“¬ќ–—“¬ќ
     

    ѕрез учебната 1867≠1868 г. шестнадесетгодишни€т ¬азов бил пратен в  алофер да изучава гръцки език при учител Ѕот€. ¬ същото време той бил  и учител в малкото училище. Ќа следн€та учебна година отишъл в ѕловдив да продължава учението си при я. √руев. 
    ¬  алофер ¬азов e бил заведен от негови€ съгражданин —пас —ъйков, учител в тамошното училище още от 1859 г. и един от първите ученици на ёрдан Ќенов в —опот. » двамата живели в училището в учителската ста€ на долни€ етаж. «а —ъйков ¬азов ни е дал тези кратки, но интересни забележки.
    "—ъйков ≠ пише той, по хладност,  въздържателност на характера и по флегма, беше  съвършена противоположност на ‘ингова1 .  ъс човек ≠ той носеше дълго палто и дълга пръчка, верен на преданието на сопотското училище... “ой беше и стихотворец. ѕишеше гладки стихове и ги четеше с тих  напевен глас. јз ги слушах с гол€ма наслада... „есто нощ€, в просъница, аз отвар€х очи и го виждах станал на леглото и по бели гащи, при свещ, че скърбуца с перото по една харти€ положена на нозете му, сегиз-тогиз броейки на пръсти с тайнствен вид. Ќие тогава тр€бва да сме наум€вали сцената в Ѕорис √одунов, когато подстрижникът √риша ќтрепев съзерцава от леглото си със страхопочитание отца ѕимена, пишещ летописа си..."2    
     ога —ъйков  е изучил стихотворството, или пък кому от тогавашните малобройни българи стихотворци е подражавал ≠ неизвестно. Ќека добав€, че по-рано (1854≠1860) в  алофер бе учителствал и друг стихотворец ≠ —отираки (—пас «афиров), автор на една еротична песнопойка: "Ѕългарска гусла" (÷ариград, 1857 г.). Eдна година (учебната 1859≠1860) «афиров и —ъйков били другари в  алоферското училище. ћоже би тогава първи€т е повли€л на втори€ да пише стихове, като той се е възхищавал от "Ѕългарска гусла" с безвкусни подражани€ на гръцки стихотворени€. «афиров преподавал в  алофер гръцки и френски.
    ќще в  алофер ¬азов, според признанието му ≠ дружейки със —ъйкова, познал сладостта на музикални€ стих и намислил да се опита и той да пише стихове. ќсвен това, той, момък интелигентен и любознателен, имал случай да надзърне в богатата училищна библиотека в  алофер, в ко€то се намирали и съчинени€та на Ћомоносова, ƒержавина, ѕушкина, Ћермонтова, па ≠ и на ¬олтера. Ќа следн€та уч. година в ѕловдив ¬азов имал за учител, пак по гръцки и френски, «афирова, чи€то "Ѕългарска гусла" бил изучавал науст.
    ¬  алофер щастлив случай т€сно сближил двамата съграждани ≠ —ъйкова и ¬азова, но не с еднакви дарби, със свещен огън у гърди. ≈дини€т, галено чедо на музите, отсетне  имало  да  стане  знаменитост, а други€т да остане до кра€ на живота си скромен, неизвестен учител; едини€т да свещенодейства в храма на јполона, а други€т да бъде прост клисар.
    Ќа двете малки момиченца на —ъйкова, удавени в река Ћуда яна, ¬азов посвети стихотворението  ƒ в е  с е с т р и, което начева тъй: 
     “е б€ха малки и двете красни...
     «а обич само души безстрастни,
     »гриви, мили, кат птички будни,
     «а см€х готови, с усмивки чудни и пр.
     

    (—тати€та е публикувана във вестник "ћир", бр. 6145/11 ноември 1920 г., с. 1.)
     
     
     
     
     
     
     
     

    ÷ветанка Ќеделчева
     ќ… ≈ Ќ» ќЋј  Ќј„ќ¬?
     

    Ќикола ≈нев Ќачов е роден на 20 септември 1859 г. в будни€ подбалкански градец  алофер.
    ѕрез 1866 г. Ќикола се записва ученик в  алоферското четвъртокласно училище при даскал Ѕотьо ѕетков. ѕрез 1875 г. постъпва в прочутата јприловска гимнази€.
    Ќа 1 май 1876 г. в √аброво избухва въстание, което войската на ‘азли€ паша жестоко потушава. «атворена е и гимнази€та. 
    Ќикола Ќачов става чирак при един търговец в ѕловдив, като същевременно изучава воденето на търговски книги. “ам го заварва и ќсвободителната война.
    ѕрез 1879 г. Ќикола Ќачов е в III клас на ѕловдивската мъжка гимнази€. Ќегови учители са ѕетко –. —лавейков и ѕетко  аравелов. “ук Ќачов започва книжовните си занимани€ и пише своите "ѕисма из размирената българска зем€".
    ѕрез 1884 г. завършва гимнази€та. Ћипсата на средства не му позвол€ва да продължи образованието си. Ќазначен е за главен учител в третокласното смесено училище в ѕерущица, а по-късно ≠ за преподавател по български език в —адовското земеделско училище.  ѕо това време излизат от печат  учебниците му: " ратка геометри€ за началните училища" (ѕловдив, 1886 ) и "«а повдигание числата на квадрат и за вадени квадратний корен из  т€х" (—адово, 1887), научни€т труд, ≠ "Ѕиблиографически преглед на нашата математическа литература от самото £ начало до кра€ на 1886 г." (1889, "»скра", кн. IV) и първи€т му разказ "“рима гости в една вечер" ("»скра", кн. 5).  ѕрез 1891 г. Ќикола Ќачов е назначен за учител по български език в ѕърва софийска мъжка гимнази€. ќт 1904 г. до пенсионирането си той е учител в IV —офийска народна прогимнази€. ѕо време на тежките следвоенни години Ќачов е принуден да постъпи на работа в ”ниверситетската библиотека (1922≠1928 г.). ƒори на около 70-годишна възраст, след работни€ ден той се отдава на своите творчески занимани€.
    √ол€м д€л в творчеството на Ќикола Ќачов заемат белетристичните му произведени€: разкази, пътеписи, спомени и повестите му: "Ѕунтовници" (1898), "ƒ€до √енко —евдата в —офи€" (1902), "Ќа ÷аревец" (1907).
    “ворбите на Ќачов: "ѕисма из размирената българска зем€", "»з размирните времена в ѕловдив" и "∆ертвите", отразили отминалото време на борби и страдани€, са вълнуващ художествен документ за героичните дни на  ќсвобождението.
    — произведени€та си: "ƒо ёмрукчал", "»з –одопите", "ќт —адово до √ол€мо Ѕелюво", "ƒо “ърново и назад", "ƒо ѕанагюрище", "ѕак до ёмрукчал", "ƒо Ѕруса и назад", той е един от първите български писатели след ќсвобождението, създали традици€ и дали в€рна насока за развитието на пътеписа в нашата литература.
    "Ѕлагодарение на "—помените" на Ќикола Ќачов имаме сведени€ за вътрешни€ живот на стари€ град  алофер ≠ пише »ван ’аджийски в "Ѕит и душевност на българина".
    Ќе могат да не се отбележат и историческите му трудове. ќсобено го привлича епохата на ¬ъзраждането. ѕлод на издирвани€ и огромен труд  е книгата му " алофер в миналото 1707≠1877", —., 1927 г. "Ќачов е събирал в течение на десетилети€ разпръснати печатни сведени€ и устни показани€ за стари€  алофер, за да ни даде такава една изчерпателна характеристика, ко€то обгръща народонаселение, топографи€, поминък, османско управление, културен живот и революционни движени€" ≠ пише в рецензи€та за книгата ћихаил јрнаудов ("Ѕълг. мисъл", г. VII, 1932, кн. 3, с. 214).
    Ќикола Ќачов е биограф на сво€ велик съгражданин ’ристо Ѕотев и издава н€колко книги и статии, посветени на него. ћежду най-значителните му исторически трудове са книгите: "Ѕачо  иро ѕетров", "»з ръкописите на ≈н€ ’р.  ърпачов", "—помени на ћито јнков за размирните години 1872≠1878" и др.
    ‘олклорните трудове и изследвани€ на Ќ. Ќачов: "≈кскурзи€ из нашата народна поези€", "—туди€ върху стихосложението на нашите народни песни" и "ћара б€ла българка в наши€ народен епос" са значителен принос за развитието на българската фолклористика.
    “ой е изтъкнат наш библиограф. — монографи€та си "Ќовобългарската книга и печатното дело у нас от 1866 до 1877 г." се из€в€ва като историк на българската книга.
    ѕредставата за твореца Ќикола Ќачов допълва и книгата му "—тихотворна сбирка", ко€то книгоиздателство "‘акел" издава през 1938 г. под псевдонима Ќанчо ƒонкин. ¬ не€ той помества и стихотворението си "»вану ¬азову (по случай 25-годишни€ му юбилей)", в което израз€ва почитта и преклонението си пред него.
    "Ќачов е връстник на ¬азов, негов почитател и другар" ≠ отбел€зва яна язова ("Ћитературен глас", бр. 484, 9. ’. 1940).
    Ќикола Ќачов е историограф и народовед. “ой е дописен член на Ѕългарското книжовно дружество от 1884 г.  ѕрез 1904 г. основава  алоферската културно-просветна дружба в —офи€. 
    ѕрез 1906 г., макар и със средно образование, Ќикола Ќачов е избран за "действителен член на Ѕългарското книжовно дружество" , което през 1911 г. се преименува в Ѕългарска академи€ на науките. “ака че той всъщност е академик  на ЅјЌ. ќт 1917 г. Ќикола Ќачов е член на —ъюза на българските учени, писатели и художници.
    Ќикола Ќачов умира на 29 септември 1940 г. ѕогребан е в родни€ си град  алофер.
     

    »ван ¬азов
    »з "Ќ≈ќ“ƒј¬Ќј"
    (лични и исторически възпоминани€
    от събити€та в 1876 година)
     

    Ѕеше 1876, април 23.
    ѕочти 6 години оттогава.1  аква развълнувана пролет беше! —ъбити€та, едно от друго по-нови, страшни, потресаващи, с необикновена скорост се следваха, сблъскваха, надпревар€ха. » сега, като поискам да приведа в ред тогавашните впечатлени€, аз се сбърквам пред т€хната разновидност, гъстота и причудливо групиране.  олкото повече се вдълбочавам в т€х, колкото повече си търкам челото, толкоз повече в паметта ми се съжив€ват по-нови образи, по-други представлени€, както словата върху една написана със симпатическо мастило харти€, ко€то нагр€ват. ƒействително, пролетта беше размирна, небосклонът беше пълен със зловеща бурност, сърцата със страх, душите с ожидание. Ѕ€ха настали дните. Ќа 19 април ѕанагюрище бе дигнало знамето, на 20 въстана  опривщица, подир 6 часа възмути се  лисура!... ќчакваше се още... ƒумите ставаха дело, мечтата действителност. «адими се пожарът, който Ћевски беше подготвил,  аблешков запалил, Ѕенковски раздухал!...
    јз пътувах с талига из —тремската долина, по направление на —редна гора.
    ¬ селото, което остав€х, н€маше въстание. »маше само решение за съпротивление, което просто значеше: мируване... Ѕунтът прибърза с десетина дена преди срока и та€ преждевременност на избуха причини първото смайване, първото колебание: то беше една първа несполука! “акова положение на бездействие държаха и повечето градове и села. ѕри това, турската власт, ко€то досега присторено дремеше, реши да действа и хвана да лови. ƒвама конници пристигнаха от  арлово за мене... ќпасността беше неминуема. ѕрез нощта един предан при€тел ми достави тескере на мое име и с неверни очертани€! —ъщо и кола. “и€ средства представ€ха ми едничък и печален шанс за избавление... јз б€гах слепешката към ѕловдив, без да знам какво ме очаква там и дотам.
    ћакар че то€ ден имаше пазар в ближни€ град, но сел€ни из път€ не се срещаха. ѕо всичката си дължина път€т беше пуст и мъртъв. Ќикакъв прашец от кола не се вдигаше, никакво добиче или човек не се м€ркаше по него. √арваните само се виждаха накацали на купове, като чер пласт, на н€кои зеленини, или се повдигаха на облак, грачеха кресливо и пак се спущаха на друго м€сто. Ќо т€хното присъствие не ожив€ваше, а правеше още по-пуста местността. ѕон€къде стърчеше сред полуизораната черна нива като скелет н€кое изоставено рало, което навсуе очакваше орача си... Ќ€маше жива диха.
    Ќал€во и над€сно, по полите на Ѕалкана и на —редна гора и в долината между т€х, се тъмнееха, обрасли в плодовити и шумести дървеса и украсени с високи тополи, многочислените цветущи селца, които личеха отдалеч само по белите си нови черковки! ”ви!  огато ги вид€х втори път пак, те представл€ваха картина на разорение; градежите и плетищата им рухнали и изгорели, градините им изсечени, черквите без покриви и остали с неправилно разсипани, почернели от огън€ зидове!...
    Ќа юг от светлите зеленини на пашите се лъщеше бистрата като сълза и шумлива —трема.
    ћежду туй кал€ската се търкал€ше монотонно по песъчливи€ и прокопан от поро€ път, като се друскаше непрестанно и повал€ше ту на една, ту на друга страна...
     очи€шинът, турчин с благодушно лице, пл€скаше от час на час с бича си по костеливите гърбове на конете.
    “ой беше угрижен и мълчалив. ћълчах и аз.
    Ќо най-после помислих, че е добре да проговор€ с него. ћълчането му ми вдъхваше безпокойствие, при всичката добрина на лицето му. јз си увих цигара и му поисках огън. “ой чак тогава се обърна към мене, погледна ме, бръкна в по€са си и ми подаде паливото.
    ≠ ќсман ага, защо сме се умълчали?...  ажи нещо? ≠ захванах аз.
    “ой се извърна пак, удари дваж конете, из€хка ги и каза спокойно:
    ≠  акво има по вас?
    ≠ ѕо нас?... Ќищо ≠ отговорих с притворна разсе€ност. Ќо аз се убо€х та€ минута от изпитателни€ му поглед. ¬прочем, той се не извърна.
    »зведнаж вид€х, че ние върв€хме не из общи€ път. Ќие върв€хме из един друг, непознат мене път, който отиваше малко на югозапад, към едно непознато село, турско, защото виждах ниската му мечет. јз се разтревожих.
    ≠ ќсман ага ≠ викнах бърже, ≠ ние сме сбъркали път€, не е то€ път€т!
    ≠ Ќие ще излезем пак на главни€ път, но то€ път не е каменлив, конете се не умор€ват ≠ отговори той, като си палеше дългата цигара.
    јз тр€бваше да се покажа задоволен от това об€снение. «ащо ме закарваше ќсман в това турско село? ≠ дойдоха ми триста ума.
    ѕолето беше широко, но пусто. Ќ€маше жива душа.
    Ќеволно погледнах назад дали не ме следват. Ќикой н€маше из път€. ¬лезнахме в селото. »мето на това село не зна€, нито сега пък мога да си го представ€ кое е и де е. “о състоеше, като всичките турски села, от н€колко хижи, покрити с ръженица, накръстосана с вейки, с безкрайни дворове, обградени с ниски плетове и пълни с шумести дървета, с високи бурени и пущинак. ѕо н€кои комини стърчаха на един крак червеноклюнести щъркели, които клепаха звънливо и смущаваха мъртвешката тишина на селото. ѕри трещенето на талигата н€кои стари безобразни були, които шетаха в дворовете си, бързо грабваха и се нам€таха с н€какви си избелели и нечисти дрипели и се скриваха в дупките си от погледа на чужденеца. «а да успоко€ т€хната подплашена целомъдреност, аз се сгуших в най-дълбокото дъно на колата.
    Ќа площада сед€ха на търкало, въз зелената трева, около петдесет души турци ≠ стари, млади и деца. Ќа всичките в ръцете б€ха разни оръжи€, едни точеха големи ножове, прави или прикривени, други търкаха с парцали пушки и пищови, други лееха куршуми на един малък огън. ¬сичките б€ха зан€ти с ти€ смъртоносни оръди€... «ловещи изражени€ покриваха дивите им лица и когато съгледаха приближаващите се кола, всички спр€ха работата си и вторачиха злобни мъстителни погледи в мене. јз помислих, че ќсман коварно ме докара тук, за да стана първа жертва на фанатизма им... Ќ€колко души пресрещнаха колата и погълчаха нещо с ќсмана. ћисл€ си, че те го питаха не ида ли от размирените села. ¬еро€тно той ги успокои, защото те му пожелаха  с а а д е т л е н   и се върнаха към купа. «а последен път си посрещнах погледа с ти€ кръвожадни човеци и отминах напред.
    ”ви! “е б€ха бъдещите башибозуци, които щ€ха да увеличат сганта на   “ о с у н   б е €.
    ¬ то€ куп се криеше гибелта на  лисура.
    Ќо аз тогава не мислех това. ¬сички в€рвахме в успеха на светото дело. ¬ъодушевлението беше толкова гол€мо, надеждите б€ха тъй тъмни и пленителни!  ой можеше да отрече тогава нуждата на въстанието, сполуката на борбата? √радовете и селата б€ха готови. ∆елани€та, стремлен€та, надеждите на всички тогава се сливаха в един фокус. ≈дин общ дух вееше навсъде... Ќеуморими€т  аблешков до него ден тичаше като в полуда, пропов€дваше, учеше, обещаваше, застрашаваше, заклеваше, гореше сърцата и омайваше духовете, провеше чудеса: жените преобръщаше на мъже, мъжете в юнаци, търпението в гн€в, вилите и косерите в оръжи€; той беше вред! ќгненото му красноречие побеждаваше маловерието, прогонваше малодушието из сърцата, както в€търът мъглата, възкрес€ваше пред удивените очи на слушателите си цели идеали... ”ви! » всичко това величествено здание, което той със своите сподвижници въздигна, създаде, тр€бваше да рухне подир малко на прах пред ужасната действителост!... ѕо жестоката ирони€ на съдбата тези, които с възторг слушаха неговите възвишени и патриотически проповеди, тр€бваше в нещастието да го прокълнат, него, виновникът на светото движение, мъченикът на светата иде€... “ой умр€ в забвение и не остави име в сърцата, нито гроб на зем€та!...

    II.
     ал€ската продължаваше да се търкал€ към —редна гора. ќсман удр€ше по-често конете, които пристъп€ха вече тежко, защото път€т ни беше през едни изгубени мочури, из които се разнас€ха в пущинака хил€ди кр€кани€ от жаби... ƒълго ние се тътразихме из ти€ непроходими места. Ѕеше €вно, че кола с коне оттука никога не бе минувала. јз разбрах най-после, че добри€т ќсман нарочно беше избрал то€ един вид път, за да избегне от възможното нападение на въстаници. «ащото, тр€бва да кажа, в та€ критическа минута неизвестността и страхът б€ха общи.
    ќще един час ние пълз€хме по песъчливите и просечени изданки на бърдата и зад Ѕаненски€ мост ние изл€зохме на шосето. ѕустинни€т проход, който се простира оттам до селото „укурли, ние изминахме в дълбоко мълчание. —елото „укурли се намира на южни€ край на прохода, в един безводен дол. “ова село, доволно кичесто, се отличаваше с жителите си: мъжете там ги сматр€ха за хайдушка порода и юнаци, а жените хубавици. Ќо то€ път аз не вид€х ни едните, ни другите. —елото беше пусто. ≈дничката кръчма, ко€то беше открита, се вардеше от един белобрад полусл€п старец. —лед малко почивка ние пак потеглихме и къде пет часа вид€х €сно хълмовете при ѕловдив, че се чернееха и очертаваха в тъмни€ фон на –одопите.
    ≠  акво ще бъде това там, дето пуши? ≠ попита ме внезапно ќсман, като ми сочеше над€сно нейде в широкото поле. јз погледнах внимателно.
    ≠ “р€бва да е огън, чорбаджи! ≠ прибави той.
    ≠ ќгън ли? ≠ » аз си извадих главата из колата, за да вид€ по-добре. », наистина, на доволно далеко разсто€ние се издигаха на две места големи черни стълпове дим, които се точеха вертикално до известна висота, па се пръскаха по вси страни на облачета.
    “ова беше пожар. √ор€ха две села.
    ќсман удари силно конете и те хукнаха като пощръклели. “ой бързаше, бързах и аз към ѕловдив, но път€т се не скъс€ваше и ѕловдив се не приближаваше. «на€т всички, които са идвали откъм —редна гора за ѕловдив, колко се види дълг и нескончаем път€, най-паче от „ирпали до то€ град. ¬ървиш, вървиш и тъмните могили нито се уголем€ват, нито про€сн€ват: с€каш че малкото пространство, което те дели от т€х, колкото го минуваш, по-широко става. «а нас обаче то€ път беше твърде мъчителна измамата на перспективата. ћежду това на хоризонта се по€виха и други пушеци и полето заприлича на вулканическо землище, дето подземни€т огън издиша из н€какви си отвърсти€...
    ѕоспр€хме на „ирпалийнски€ хан.

     ръчмата и вратите на двора б€ха заключени. Ќикакъв шум от селото. ≈дна сел€нка до кладенеца плачеше и викаше уплашена.  ато вид€ ќсмана, който караше конете си към кладенеца да ги напои, т€ се спусна при него и захвана плачешком да го пита на български:
    ≠ јго!  акво ще стане с нас?  ажи ми какво да прав€!
    ≠ Ќе плачи, не плачи, нев€сто, н€ма нищо ≠ отговори £ ќсман по български.
     ато ме съгледа в колата, сел€нката приближи до мене все плачешком.
    ≠ „ичо! “и п• знаеш...  ажи ми, наистина ли има сеч? “а€ нощ всичките изб€гаха из село... —елото е запуст€ло, н€ма жив човек... ¬сичките бегаха... —амо аз съм остала и не зна€ какво да прав€! ќ, божичко! ќ, майчице! ≠ викаше т€, като си отриваше сълзите с краищата на забрадката си. ≠ „ичо, наистина ли има сеч? јми кажи ми, какво да прав€?...
    ¬ утешение ней аз не можах, освен да повтор€ думите на турчина, думи студени и безчовечно лъжливи!  ак! —елата гор€т, светът б€га, а т€ да бъде спокойна и да не плаче!  акво щеше да стане подир малко та€ бедна българка?  акво € очаква? “€ питаше какво да прави! “€, жена, искаше помощ.
    ≠ ј къде отидоха вашите сел€ни? ≠ питах аз.
    ≠ Ѕегаха, бегаха! ¬сичките се махнаха и мене сама оставиха... Ќикой не ми обади ≠ ази съм спала! ќх, божице...
    јз внезапно помислих да € прибера в колата и да € остав€ в града... ¬ туй време се зададе с конете от кладенеца ќсман. Ћицето му се беше променило и лишило от прежните добродушни черти. “ой хвърли въз мене, после въз сел€нката суров, фанатически поглед и взе да впр€га конете. ƒодето мислех как да му предложа да се съгласи да вземе в колата сел€нката, той ненадейно се метна на седалището си, като измърмори сърдито:
    ≠ ’ъъ... ƒа вървим, да вървим... ≠ » шибна конете и кал€ската се понесе.
    —ел€нката плачеше зад нас...
    —ърцето ми се свиваше силно... јз чувствах съвестта си неспокойна, аз чувствах, че тр€бваше да направ€ нещо за та€ клетница и не направих.
    »зведнаж ќсман засили конете.
    ѕред нас, на петдесет разкрача, се по€виха около петима конници черкези; те идеха из нив€та без път, дойдоха до рова на шосето, навалиха се с ниските коне, минаха го, изл€зоха на самото шосе. ќсман хвана да шиба силно уморените си коне, без да обръща внимание на идещите черкези. јз б€х в критическо положение. Ќ€мах нито оръжие да се бран€, нито възможност да изб€гна. „еркезите идеха, като шибаха с бичове непрестанно конете си.  огато се срещнаха с кал€ската, н€кои от т€х надникнаха къде прозореца и изгледаха. Ѕило че ме взеха за турчин, било че сел€нката със сво€ плач им привлече вниманието, те отминаха бърже и препуснаха пак. „ини ми се, че чувах уплашени€ вик на сел€нката, вик отча€н, зверски.
    „ини ми се, че го чувам и сега...
    —вечер€ваше се. “ъничка мъгла падаше на полето. ѕловдив още не се освещаваше, но на запад хвана да се освещава пространното поле. ќгньовете се не виждаха: виждаше се само з'арата им; въздухът беше там червеникав, на места червенината ставаше по-силна и по-силна. ѕожарите, значи, траеха.  ой запали ти€ села?  акви б€ха ти€ села, дето ставаха жертва на пламъците? Ѕългарски или турски? ƒали въстаници или турци нападаха? ¬ъв всеки случай, аз в€рвах, че творителите на пожарите б€ха българите. ѕомн€, че по наставлени€та на апостолите във вс€ко българско село тр€бваше да се запал€т по н€колко къщи, когато удари часът на въстанието... “ова беше в програмата. ѕожарът щеше да бъде знак за тревогата, началото на самоотричането и на жертвите... ѕо мръкнало вл€зох в ѕловдив.

    III.
    ќще от пръв поглед познаваше се, че в града ставаше пром€на. Ќ€какво смущение владееше. ƒюкените се затвар€ха или б€ха затворени вече. ѕо улиците р€дко се срещаше христи€нин. ќт двете страни на тесните кални тротоари се точеха цели върволици от турци, въоръжени от главата до петите с пищови, револвери, дълги и къси €тагани. ћюсюлманското население беше развълнувано, уплашено, раз€рено. “е се срещаха, сбираха, радел€ха, снов€ха назад и напред. ѕонейде си, в н€кой ъгъл, в н€ко€ сл€па улица б€ха се събрали на купове и си шушнеха. “ова движение следваше до сами€ мост. ћога да увер€, че всичките лица б€ха изпокривени от злоба, всичките погледи засветлели от кръвожадност. “ова щ€ха да бъдат башибозуците на ’афъз паша. ћостът беше пълен със св€т! Ќо ни един българин или грък не забел€зах. ѕомн€ какви зверски погледи хвърл€ха към мене ти€ фанатици, когато се принуждаваха да се отби€т пред талигата. Ќа вс€ка минута си мислех, че ще вид€ н€ко€ ръка да ме изтегли.  алдъръмът на моста гърмеше €ката, ћарица се синееше отд€сно, отл€во се чернееше. Ўумът £ беше глух и плачевен, както е и днес. —крит в дъното на кал€ската, аз се пота€х...  олелата страшно трещ€ха вече по камъните на дългата и запуст€ла  ” з у н ≠ ч а р ш и €.  Ќа вс€ка минута тази улица ставаше по-глуха и по-безжизнена. Ѕеше тъмно, когато достигнах до гостилницата    а ц и г- р а. ѕристигнах тъкмо навреме. ≈двам усп€х да свал€ от колата пътното си ковчежче, големите пътни врата на гостилницата се затвориха с тр€сък и веригите злобно дръннаха. ѕортата беше заключена, подлостена, свързана. Ќаобиколиха ме тозчас при€тели и познайници, взеха да ми задават хил€ди въпроси, за новини откъде нас. јз съгледах, че те не б€ха усърнали, не б€ха уплашени; б€ха само безпокойни, но весели.  огато им потвърдих новината за действителността на размирицата, те се въодушевиха, поръчаха да донесат раки€, хванаха да изливат чувствата си в буйни и разпалени изражени€, защото надеждата крепеше всинца ни. –азказаха тогаз за похода на пазарджишки€ каймакамин към ѕанагюрище. “ой бил разбит и се връщал посрамен. ¬ъстаниците завзели горите и проходите. Ѕунтът ще се простре. “а€ нощ ѕловдив ще бъде запален. Ѕогаташите пренесли съкровищата си в  уршум хан, за здравина. “урците са съвършено уплашени. ¬ойска н€ма да дойде от ÷ариград. ћостът на “ърново —еймен разрушен с динамит и въодушевление!...
    Ѕеше съвсем тъмно.
    ќт улицата не пристигаше никакъв звук. »зведнаж гръм от топ! ≠ еднаж, дваж, триж! ¬ъздухът заехт€, стъклата зазвънт€ха.
    » пак тишина.
    ≠ ўо е? ≠ всички стреснати запитахме един другиго. » замълчахме.
    ≠ „акайте, вижте! ≠ каза един от другарите, изправи се и взе да гледа внимателно на изток.
    ¬сички гледахме.
    ≠ ѕожар! ≠ извика н€кой. ƒействително, на източна страна от гостилницата, над самата ограда на двора, светнаха изеднаж червени пламенни езици и се разхвърчаха из черни€ гъстък дим милиони искри. Ќа вс€ка минута пламъкът се разшир€ваше, възвишаваше и огр€ваше белите зидове на двора. ¬€търът раздухваше и разклащаше живите му островърхи клонове, които се м€таха, лееха, лижеха на вси страни. ÷ели€т въздух беше осветлен.
    ≠ ≈то, захвана се ≠ прошушна един.
    ≠ ƒа ≠ прошушна други.
    ѕламъците повече и повече излизаха нависоко и т€хното пращене и фучене стигаше до ушите ни.
    Ќо никакъв глас, никакъв вик не се обаждаше. Ќа улицата н€маше никой. “ишината беше страшна всред то€ многолюден град. —€каш всичките жители б€ха заспали вече. Ќе спеше само адски€т пламък. “ой си играеше в сини€ простор, делеше се, цепеше се, превиваше се като змей, съедин€ваше алените си езици и бухтеше като н€кое фантастическо чудовище.
    ѕожарът се гледаше близо, до самата стена на оградата, в ко€то б€хме заключени. ƒворът, хората б€ха осветлени като дене, чувствувахме даже, че печеше; стъклата на прозорците чудно блест€ха от отражени€та на трепт€щата игра на пламъците.
    ј навън, на улицата, беше все тихо. Ќие хванахме да се озъртаме най-после до крайна степен смутени и заблудени в та€ страшна ограда, ко€то бедствуваше да се прихване от пожара, а още повече от страшната тишина, ко€то царуваше на улицата. ¬ъзкачихме се на чардака. ѕламъкът се вид€ не толкоз близко, но още по-заслепителен. ќтсрещните грамадни скали на ƒжамбазтепе б€ха зловещо осветлени с н€каква червена, мрачна светлина. Ќикой не се съмн€ваше от нас, че та€ нощ избухна въстание в ѕловдив. ¬сичките слухове през ден€, всичките тревожни приготовлени€ на турското население за отбрана или нападение, а сега този огън, който никой не тича да гаси из запустелите улици, потвърд€ваха това.
    Ќие чакахме с покорност. √осподин —. ни снабди с по един револвер. ћожехме да умрем, поне като се браним, не мърцина.
    —мутена беше нощта.
    Ќа заранта, рано още, гол€мата външна порта беше отворена. ѕожарът беше угаснал, градът беше се поуспокоил. “ук-там се отвар€ха лениво н€кои лавки.
    ¬€рвам, че пловдивските жители никога н€ма да забрав€т силните усещани€ на та€ нощ.
    Ќаучихме се всичко. »збухването, действително, било изпитано. “€лото на съзакл€тниците в града било решило да се запали града през нощта на √ергьовден на н€колко места. ѕланът отчасти се турил в действие. ≈дно свещарче запалва свещарницата си, пълна със свещи, лой и сапун, като присъвокупило при т€х десет ковчега с газ. “€ се намираше на южни€ край на ”зун чарши€, при ƒжума€та. ќттук то€ силен огън през нощта. Ќа две други места пак в ”зун чарши€ се намериха два ковчега с газ. —ъзакл€тниците, не се знае как, не успели да ги подпал€т. √овореха даже, че се опитали да запал€т с динамит хранилището на пупала на —ахаттепе. ѕосегателите били хванати.
    ѕодир то€ промах за въстание в ѕловдив не можеше и дума да става. “а и какво можеха да свършат н€колко смели и несвестни младежи при апати€та и враждебността на елементите, които ги окръжаваха? “ук не беше, както в чисто българските паланки в полите на —тара планина: ѕанагюрище,  опривщица,  лисура, —опот,  арлово,  алофер и прочие. “ам всичките б€ха сдушени и готови за борбата и за жертвите. √онени€та между партиите, наследствените вражди между н€кои родове като по чудо се изгубиха пред светото подухване на пробудени€ патриотизъм! Ќепри€тели с непри€тели се прегърнаха, чорбаджиите, турколюбците, богатите не б€ха вече елемент за противодействие: те б€ха станали просто българи. ћладите правеха съвещани€ в домовете им. Ќа н€кои жилищата б€ха се превърнали на арсенали. Ќ€маше вече страх, съмнение, недоверие. ¬сичките б€ха като чел€д на едно и също семейство. Ѕащата най-напред измъмруваше сина си, когато му пошушнеше нещо, втори€ път не отговар€ше нищо, трети€ път ≠ той се съветваше вече с него: от баща ставаше другар.  райностите пон€кога се сближават. Ќеверо€тното, невъзможното придават по н€кой път по-гол€ма енерги€ на душите, по-гол€ма сила на вол€та, за да ги постигнат. ј човек мисли не само с главата, но и със сърцето и с чувствата. “ам, дето умът се поколебае, €в€ва се сърцето, за да го съгрее, притича се чувството, за да го галванизира.  огато пръв път зачу баща ми, че шаваме, че кроим нещо тайно и безумно, той се намръщи и ми изложи, грубо, разбира се, всичкото безумие на такова невъзможно предпри€тие и за да ми представи нагледно това, той важно каза: Ќ и е  с е  н а м и р а м е  в  ч р е в о  а д о в о!  Ќикога н€ма да забрав€ ти€ изразителни думи. ”ви! “е б€ха истинни. Ќие се намирахме в самата среда, в об€ти€та на тираните и никаква подпорка не можехме да очакваме отникъде и от никого. ќколо нас б€ха само роби и тирани. –обите смазани, с голи ръце; тираните многочислени и готови да мъст€т, готови да нападнат жертвата си като €стреби, при най-малки€ знак за живот, който би показала! ’ерцеговина имаше јвстри€ и „ерна гора за прибежище;  рит имаше свободни€ простор на —редиземното море; ние имахме “урци€ ≠ страшна мрежа от вериги, които схващаха ногата ни при първо движение. Ќо тогава кой мислеше тъй? ¬ъодушевлението беше оставило едно малко м€сто на разсъдъка. —илата на турчина беше една с€нка, свирепостта му беше една причина да го победим, слабостта ни беше един резон да се борим! ћисълта беше взела плът и кръв, идеалът беше се възпречил изведнаж отпреде ни хубав, величествен, страшен! ”мовете чувствуваха, сърцата мислеха!...
    ћина се немного време и потокът упо€ваше и обхващаше. Ѕаща ми ми каза подир един дълъг разговор:  “ ъ й  и  т ъ й  щ е  с е  м р е,  б а р е м...  “ой беше упит от общото замайване. √аче един магически дим премрежваше очите на всичките и отнемаше на предметите първата им краска. “урчинът не беше опасен вече. Ќикой му се не боеше. ≈дин младеж в една минута на разпаленост, като застигнал един турчин на път€ между  арлово и —опот, метнал му се беше на гърба и го беше €здил на половина километър расто€ние, като му беше казал: "“ъй ще да ви €здим занапред, читаци!" “урчинът не се оплака от срам, не си отмъсти от страх, а младежът ходеше спокоен и разказваше всекиму. ƒруг един младеж в  арлово на пазара, като беше чул един онбаши€, че викаше на един куп сел€ни: "калп, миллет", кипна и като му викаше: "сус, читак!" ≠ удари го по образа и се изгуби из навалицата. √ръмоносните по него време членове на "¬ек" и "Ќапредък" Ќ. ». ги четеше насред мегдана, пред един гол€м куп слушатели, и никой не се уплаши от опасните коментарии, които даваше. ћ.  ., человек петдесетгодишен, състо€телен, почитан от всичките и обожател на –уси€, навс€къде декламираше тиради от ћартин «адека за пропадането на “урци€. ¬сички слушаха с благоговение ти€ загадъчни пророчества. ћладежите му се смееха тайно и се радваха за доброто следствие на ти€ невинни лъжи, но най-после и те хванаха да ги в€рват: ние в€рвахме всичко неверо€тно, само едно не в€рвахме, че н€ма да падне “урци€. ќт ръка на ръка ходеше н€каква тайнствена загадка с цифри и черковни букви, на които от комбинаци€та излаз€ше двоен резултат: 1876 и  “ у р ц и €  к е  п а д н е ...
    ј между всичките ти€  аблешков, неуморими€т, вездесъщи€т  аблешков, трескав, бледен като привидение, като демон чарующ, се луташе, скриваше, излаз€ше и със силата на чудното си слово поддържаше величественото настроение.
    “ой беше дух!
    Ќ€махме само глава!
    Ќ€кой  остюшко, н€кой √арибалди.
    — такъв елемент те биха направили чудеса. “е биха подкрепили първото сблъскване на иде€та с действителността. Ќо те липсваха. Ќ€маше организаци€, душата на вс€ко предпри€тие, н€маше общ план, н€маше срок, н€маше водители. ƒвижението се спъна в самото си начало, борбата се преобърна на жертвуване. Ѕенковски падна мъртъв в горите в едно сбиване, самси останал от всичката дуржина. ¬олов се хвърли в янтра и се удави, за да не падне в турски плен.  аблешков, паднал в плен, самси се опушна, за да се избави от живота...
    ¬ъстаналите сел€ни се покориха срамотно: те проводиха поповете и кметовете си да прос€т милост и да целуват нозете на главатарите на башибозушките орди, сложиха оръжи€та и предадоха дъщерите си...
     орабокрушението беше пълно, ужасно!
    Ќикога по-гол€ма несполука, по-срамно падане!
    Ѕукурещките чорбаджии и дипломати ad hoc осъдиха в безумство всички€ народ, че въстанал, без да пита т€х!
    ’афъз паша в ѕанагюрище плуваше до ши€ в кръв и в сладострастие.
    ћайките проклеха виновниците, причинителите на това злощастно движение.
    ÷анков и Ѕалабанов в сво€та брошура към ≈вропа отрекоха съществуването на движението и признаха за турски шпиони Ѕенковски,  аблешкова, ¬олова и пр.
    ћоже би по политическа мъдрост.
    Ќо никой не каза добро!
    ƒа видим истори€та какво ще каже.

    IV.
    ∆елезницата на ÷ариград тръгваше по пладне. јз реших да тръгна същи€ ден. ѕредадох си пътното джамаданче на при€тел€ Ќ., защото не исках да имам нищо със себе си, което би привл€кло вниманието или забавило пътуването ми. ѕри€тел€т ми насто€ да види какви вещи му предавам. јз разгърнах джамаданчето и той прегледа всичко с внимането на един пруски митар. ѕри другите вещи там се намираше една тетрадка с еротически стихотворени€, ко€то в бързината на тръгването си усп€х да взема; всичките си други съчинени€, състав€щи н€колко обемисти тетради, аз б€х заровил един ден по-напред у дома в зимника, при нощвите, под купа жълта глина, ко€то лежеше там от много време. Ќо на 1877 г. през юли ќмаровите потомци, преди да преобърнат в пепелище къщата ни, разкопали доволно старателно глината, извадили тенекиената кути€ с произведени€та на българската муза и ги откарали в плен заедно с другите пл€чки.
    √осподин Ќ. разгледа внимателно съдържанието на стихотворени€та, най-после тури си показателни€ пръст въз последни€ куплет на стихотворението "»ме" и прочете:

    ¬ бой да бъда, в страшна битва,
    всред гърмежа него чувам
    и дор в мо€та молитва,
    без да ща, го споменувам.1

    ≠ „увай, байно, аз не мога да приема та€ книжка, то€ стих ще ме тури в опасност, ако би да тършуват и намер€т.
    јз отдрах злополучни€ куплет и при€тел€т ми се успокои.
    ≠ Ќу, сбогом! ≠ и си подадох ръката.
    ≠  ак? ќтивате ли?
    ≠ “озчас.
    ≠ ј   т е с к е р е т о  с и  к а € т и х т е  л и?
    ≠ “ескерето? ≠ викнах аз. ≠ јх, забравих! ƒ€вол го взел!...
     акто вс€кога, аз забравих най-нужното.
    јз неволно се обладах от н€какъв ужас, от н€какъв студ при мисълта, че тр€бва да ида на  к о н а к а.    о н а к ъ т!  “а€  дума винаги ми внушаваше силно отвращение.  огато б€х малък, щом заминувах край вечно зеещата вратн€ на конака, аз бързах да мина по-скоро, като си извръщах лицето настрана. “и€ заптиета, обути в широки черни панталони и сетре с ширити по ръкавите, с червени фесове, под които винаги се подаваха нечистите краища на блите им фесове, препасани с кожен по€с, който се закопчаше отпред посредством една жълта, четвероъгълна тенекиена дъсчица, изр€зана с турски букви; този двор широк, обрасъл с треви; то€ четвъртит камък насред двора, дето слагаха да би€т нещастниците; та€ тъмница, на ко€то зееха две черни дупки, кръстосани с дебели пръчки и из които поглеждаха лица жълти и сухи като на н€кои мъртъвци ≠ всичко това, казвам, ми вдъхваше неодолимо отвращение или ужас...
    јз извадих из пазвата си тескерето си и го погледах. “о беше извадено връз друг човек, на мое име. Ќо тр€бваше да се ка€ти и аз тръгнах бързо към конака.  огато вл€зох в гол€мата му порта, аз вид€х двора пълен с жандари, с черкези, с извързани сел€ни, нал€гали до зида; в същото време вкараха в противоположната порта един поп висок и едър. –ъцете му б€ха вързани отзад, ши€та му стискаше н€какво черно колело. ќтзади му върв€ха две заптиета, които, докато дойдоха досред двора, удариха го по гърба десетина пъти.  огато той дойде по-наблизо, вид€х лицето му обл€но в пот, д€сното му ухо и възб€лата коса обагрени в кръв, ко€то беше загор€ла наполовина от слънчеви€ пек; калимавката му опрашена, схлупена, изкривена. “ой гледаше слисан и развълнуван; виждаше се, че страхът беше парализирал в него другите чувствувани€.  летникът! Ќикога не мога да забрав€ то€ страдалчески образ. ћоже би да е уловен с кръста в реката, като е завождал паството си на ≠ голгота...
    јз научих де е тескереджийницата и бо€зливо бутнах вратата. ¬лезнах. Ќа одъра, постлан с малко шарено килимче, седеше на подгънато кол€но тескереджи€та, облечен алафранга. Ћицето му беше бледно, продълговато, но добро.
    ѕодадох му тескерето си. “ой, преди да го отвори, попита:
    ≠ «а къде?
    ≠ «а ÷ариград, жела€ да ми го ка€тиш.
    “ой захвана да чете бързешката, като често изговар€ше полугласно н€кои думи. »зведнаж впери очи в мене и ме изгледа изпитателно. јз издържах юнашки погледа му.
    ≠ ƒалеко ли е  опривщица от вашето село? ≠ попита ме, пак замислен.
    јз му отговорих.
    ≠  акво има по они€ страни? ≠ продължи да ме пита с още по-проницателен поглед.
    ≠ Ќищо не знам ≠ отговорих. јз се държах здраво. —покойни€т вид на то€ човек ми придаде дързостта, от ко€то имах толкова нужда да се покажа безметежен. √аче имаше в погледа му нещо симпатично и насърчително. јз тайно благодар€х провидението. ¬€рвах, че митарството беше свършено.
    Ќо ефендито ме пак изгледа.
    ≠ “ова тескере твое ли е?
    ≠ ћое.
    ≠ Ќа колко си години?
    ≠ Ќа двайсет и пет.
    ≠ ’ъъъ... тука пише трийсет.
    јз б€х забравил, че толкова тр€бваше да кажа.
    ≠ —бъркали са... не са ми познали годините ≠ прибързах да кажа с увереност.
    ≠ Ќо тука има и друга разлика?
    ≠  аква?
    ≠ ќчите са писани сини, а твоите са инакви...
    ≠  ак?!
    ≠ » цветът на косата не е същи€т... ≠ “ой ми подаде тескерето.
    ≠ “ова тескере не струва, ще те върнат от станци€та още... »звади си ново, мили мой. ƒонеси поръчителство и аз ще ти дам ново.
    јз гледах сма€н на него. “ова добродушно лице, то€ снизходителен поглед ме сма€ха и умилиха. јз помислих да му поблагодар€ за предупредителността, но стори ми се, че не ще е благоразумно. “ескерето ми беше нев€рно. “ой можеше да каже една дума на заптието, що стоеше до вратата, и аз б€х изгубен!!
    ѕо-напред кочи€шът ми, а сега тескереджи€т, какви добри хора!
    ¬иди се, провидението се намеси то€ път.
    јз изл€зох из тескереджийницата, после минах през двора и докато изл€за из вратн€та, признавам се, краката ми се подкосиха... Ѕързо отидох при един арменец, добър и стар при€тел на баща ми, разказах му, доколкото тр€бваше право, работата с тескерето и го помолих да ми даде нужното поръчителство. “ой прие любезно просбата ми, зарадва се, че съм се обърнал към него в то€ случай, и ми разказа откога се познава с баща ми, по кои панаири ходил с него и даже н€колко случки с тескерета, подобни на мо€та, и ме прикани да го почакам на един дюк€н половина час нещо, додето се върне, за да ми напише поръчителство. јз го чаках. “ой не идеше. ћина се половина час, още половина час ≠ н€ма го, а железницата ще тръгне подир един час и тогава тр€бваше да чакам още 24 часа в най-големи терзани€, а вс€ка минута беше пълна с опасности за мене... јз сетих, че  арабет ми отказа по един учтив начин, и почнах да се озъртам из тържището, дано зърна н€кой познайник или нашенец. »зведнаж сърцето ми затупка от радост. јз вид€х г. »., селски€ наш  м у х т а р и н.   ато такъв непременно той носеше и печата със себе си.  акво благовремие! ¬ два скока аз го докопах.
    ≠ Ѕай »., добре, че ви намерих. Ѕързам за железницата, а тескерето ми излезе побъркано, дайте ми, мол€, поръчителство, потвърдено със селски€ печат, за да си извад€ ново тескере.
    ƒивитът му беше втъкнат на по€са, валчестата му глава се усмихваше; аз го гледах с любов и ми се чинеше, че сега ей ще си отвори кръглите с почернели джуни уста, за да пропусне перото, за да поеме мастилото, с което щеше да ми напише желаемото поръчителство. Ќо дивитът не отвори устата си, а отвори ги господар€т му:
    ≠ √осподине, право да ви кажа: аз не мога да ви дам поръчителство, недейте ме.
    ≠  ак, но аз ви мол€, аз бързам... «ащо ми не давате?
    ≠ —ега е огън... вие видите, друг път да беше, да, с вс€ко благодарение, но сега, в то€ огън, не мога.
    ≠ јми аз какво да прав€?
    ≠ Ќищо. ¬ърнете се на село, оттам си извадете пак ново поръчителство и...
    ≠ Ќевъзможно! ≠ прекъснах го аз.
    ≠ » така е невъзможно ≠ допълни той.
    јз го изгледах отча€но. “ози човек ми се стори сега чудовище. јз никога не съм мислил, че е бил такъв зъл. ћежду това той беше прав...

    V.
    ”сърнал, угрижен, отча€н, аз тръгнах из улиците. ”шите ми бръмчаха, светът ми се въртеше и аз, без да вид€, сблъсках се с един жандарин, който за възнаграждение ми даде един юмрук в гърба, който струваше двайсет от мо€ страна... Ќо аз се задоволих само да го устрел€ с погледа си. “огаз вид€х, че той караше отпреде си един куп вързани сел€ни, като продължаваше да раздава удари ту по то€, ту по он€ гръб. јз се скитах като сма€н из улиците. Ќа гостилницата  ацигра не смеех вече да отида.  акво да се стори? ≠ думах си. ¬с€ко едно заптие, което виждах, струваше ми се, че иде към мене, да ме хване; всеки турчин, който ме изглеждаше, беше за мене изследвател на тайната ми, шпионин. ѕри всичката пословична пипкавост на турската полици€ т€ можеше най-после да ми хване дир€та и тука, дето б€х почти непознат. ¬с€ка нова минута бавене тука увеличаваше то€ шанс. »зведнаж н€кой произнесе името ми. јз се обърнах с трепет.
    Ќ€какъв студ мина по всичката ми кожа.
    јз се посрещнах с шпионина ѕ.
    Ўпионинът, казвам, защото общото мнение за такъв го сматр€ше.
    “о€ човек правеше всекиго да трепери или да се отвращава.
    ‘изиономи€та му беше зловеща. ¬ тъмночернозеленото му лице, набърчено, сухо, набраздено със знаковете на старостта и на бедстви€та, украсено с къси и подстригани мустаци, блещ€ха из дълбоките си орбити две очи черни като нощ, проницателни, лукави, в посто€нно движение, като че търсеха навсъде жертви. ѕод завехтели€ му морав фес, отхлупен назад, се лъщееше плешивото му изпъкнало чело, а отзади се показваха полупобелелите му косми и падаха на търкала на мазни€ вратник на моравото му ша€чно сетре. ќстаналата част на облеклото му беше €вно свидетелство на нуждите, в които живееше то€ отверженик на обществото.
    “ой познаваше мене и беше узнал н€кои неща, защото дохождаше често в село.
    “ой ми подаде ръката си.
    ≠  ъде, байно?...
    јз се колебаех да му кажа ли, или не намерението си. ѕа му обадих.
    ≠ Ќо тогава е време ≠ каза той, като погледа часовника си. ≠ ѕодир половин час ще тръгне... ≈, какво има там? –аботата добре ли отива?
    јз се смутих при това ненадейно извръщане на разговора, но беше глупаво да се преструвам на то€ час, че не разбирам загатвани€та му.
    ≠ —редна хубост ≠ отговорих значително.
    »зведнаж се разка€х за ти€ думи; но той подзе:
    ≠ ƒа, аз знаех, че ще иде зле, помните, че ви казах още на село... не ви тр€бва... —трашна сила иде откъм ÷ариград. ќт утре железницата пътници н€ма да взема вече... ќтв€вайте се по-скоро, да ви н€ма... добър час! ≠ » той си тръгна.
    Ќо аз го повиках. јз реших да вл€за на лам€та в устата. ƒобрината на то€ човек ме одързости, искреността беше на лицето му изобразена. ‘изиономи€та му ми се стори по-малко отблъсквателна, сега € намерих само печална.
    јз му изложих накратко трудното си положение и му исках съвет. “ой бърже ме дръпна.
    ≠ ћол€ ви, елате с мене!
    јз тръгнах. »з улицата беше доста св€т. Ќ€кои минувачи ни изглеждаха с учудване; заптиета две, които ги срещнахме, погледнаха ѕ. въпросително; познайниците ми √. и —., с които снощи б€хме се черпили в  ациграта, побледн€ха, като ме зърнаха, че ме води ѕ. към конака. јз б€х ни уплашен, ни спокоен, б€х смутен, че се намирам в такова извънредно положение... ѕ. нищо ми не продума из път€, гледаше само разсе€но назад-напред. Ќапразно се стараех да прочета в очите на то€ човек вътрешните му намерени€ и чувства. јз хванах да губ€ кураж. ƒойде ми страшната мисъл, че признанието, което направих на ѕ., ще му даде случай да покаже ревността си пред правителството, като ме предаде в ръцете му. ƒаже хрумна ми да се мушна из навалицата, за да се скри€, да поб€гна... ѕ. се отстрани малко и взе да си шушне нещо с едно ефенди, доволно изискано облечено. ¬ид€х, че два пъти то се извърна към мене. ¬еро€тно, аз б€х предметът на разговора им.  акво можеше да казва ѕ. на чисто облеченото ефенди? —тори ми се, че ефендито ме погледа иронически и си отмина. Ќие продължавахме път€ към конака. ѕоложението ми може да разбере само он€, който се е намирал в него. јз върв€х покорен на съдбата си, не опитах да се мол€ за пощада, нито пък да разбера поне решението му.
    ¬лезнахме в конака. “ой беше вече пълен със сел€ни, имаше и градски жители; едни от т€х прави и вързани, а други нал€гали и с глави опрени до зида, дето една малка ивица от с€нка засен€ваше потните им чела от лютите пладнешки лъчи на слънцето.
    ѕ. бутна вратата на тескереджийницата, кимна ми да вл€за по него и като поздрави добродушното ефенди, което пак намерих на същото му м€сто и в същото положение, с подгънато кол€но, каза:
    ≠ Ќешид бей, дайте едно тескере на при€тел€ ми. —тавам поръчител!
    ≈фендито хвърли първен на него, после на мене поглед, пълен с доверчивост и благодушие, надраска н€колко реда на едно късче книга, забележи нещо въз друга една книга, ко€то личеше да е тескере, подаде първата на ѕ. с думите: "ѕодпишете се", и втората на мене, като каза:
    ≠ ƒевет гроша!
    ѕ. подписа поръчителството, аз платих тескерето и изл€зохме навън. јз въздъхнах свободно. ѕ. ми каза:
    ≠ “ръгвайте по-скоро. ’айде, и недейте забрав€ български€ предател, шпионинът ѕ. Ѕог един само знай...
    јз му стиснах силно, горещо ръката и тръгнах тичешком.
    ѕодир н€колко минути б€х на гарата.
    ¬лакът беше вече готов за тръгване. «вънецът издрънка първи път. јз си извадих бързо билет и се упътих към вратата, ко€то води към влака. Ќо спр€ ме един стар висок турски ветеран.
    ≠ “ескерето?
    ≠ ЌИ ≠ казах и му го подадох небрежно.
    “ой го отвори, прочете, кимна и ми го върна. јз скокнах в един вагон.
    ¬ туй време звънецът издрънка трети път, фуражката на кондуктора се м€рна пред прозорчето на вагона, вратицата чатна и влакът тръгна с глух тропот.
    ѕловдив със своите покрити с къщ€ хълмове полека-лека се изгуби от очите ми.
    Ќа юг издигаха върховете си тъмните и диви родопски гори. «ад т€х като зад една гигантска стена се криеше една таинствена зем€, ко€то никое име н€маше, никой не говореше за не€, никой не слушаше за не€, но ко€то, уви! след н€колко време тр€бваше да разтрепери света, тр€бваше да развълнува и морето, и сушата чрез ужасното зрелище, което даде в Ѕатак и което съобщи, описа, изобрази на вселената неуморими€т ћак √ахан!
     

    . . .  . . .  . . . 

    јнгел ƒимитров
    —“»’ќ“¬ќ–≈Ќ»я
     

    ЌќўЌ» ∆≈“¬ј–»

    Ќощта ги кани
    на работа отново.
    — обувки окъсани
    крачат тежко,
    сурово.

    ÷игарената пепел машинално
    тръскат, слова обидни
    по непрокопси€та пръскат.

    «а едини€ хл€б
    безспир зажъднели
    с лица загрубели
    да мечта€т отдавна 
    са спрели.

    » всеки път отново
    се повтар€ ≠
    градежите им прости
    съдбата да събар€.
     

    ƒќ ∆»¬ќ“

        ¬кусни€т хл€б е направен с любов, 
    а светът навън е тъй студен, тъй 
     суров.
    —иромашка радост в ръцете си
     държиш,
    за не€ унижени€ и болка не спираш
     да търпиш.

    — кървава пот, не спираш да се
     трудиш, да твориш ≠
        гладът с вълчи лик в себе си да
     укротиш.
    ј всичко инак до едно се свежда?
     ой държи хл€ба? » кой го
     произвежда?!

     
     
     
     
     
     
     
     
     

    √алина  ƒимитрова
    —“»’ќ“¬ќ–≈Ќ»≈
     
     

    –ј«Ћ»„Ќј

    ƒа правиш добро до насита,
    да връщаш усмивки и в€ра,
    без никой дори да попита
    ко€ те невол€ накара.

    ƒа правиш добро за отплата ≠
    единствена златна награда,
    без никакъв щат и заплата ≠
    наистина странна отрада.

    ƒа правиш добро до премала,
    така да лекуваш «ем€та,
    да качваш върха до превала,
    оттам да оглеждаш нещата.

    ќсмивана и неразбрана,
    защото си толкоз различна,
    дори под декрет и забрана
    да даваш е радост първична.
     
     
     
     
     
     

    √ергина Ўльомска
    —“»’ќ“¬ќ–≈Ќ»я
     

    Ќя ќ√ќ Ќя ќ… ќЅ»„ј

     огато очаквам те ≠ вечно вали
    и небето е страшно навъсено,
    слушам как тихо дъждът ромоли,
    но твоите стъпки ги н€ма до късно.

     огато те търс€т мойте очи,
    мъглата не иска да се разпръсне
    и пак съм сама. ј навън пак вали.
    ƒа тръгне в дъжда кой ли ще дръзне?!

    «ащо ли в сърцето ми нещо тежи?
    ћакар и за кратко, нали ще сме двама,
    ще влезеш обсипан в бисери ти
    и свежи€ мирис на морската п€на.

    ¬ нежна прегръдка от лунни лъчи
    ще бъдем щастливи и толкова влюбени.
    » нека навън дъждът си вали,
    капки-целувки нека да чуваме.

     огато си тръгваш, вечно боли,
    а душата ми с€каш се стича.
    “опли€т дъжд е дъжд от сълзи,
    защото н€кого н€кой обича.
     
     
     
     
     
     
     

    ЋёЅќ¬
     
    јко т€ е вино ≠
       нека ни опива.
    јко е отрова ≠
       нека е горчива.
    јко пък е тръпка ≠
       нека е парлива.
    јко е усмивка ≠
       много ни отива.

    јко туй е обич ≠
       нека да е жива.
    јко пък е лудост ≠
       нека е красива.
    » песен да е само ≠
       нека е игрива.
    јко е мечта ≠
       нека е щастлива.

    јко т€ е бур€ ≠
       нека да е силна.
    јко пък е болка ≠
       да е непосилна.
    јко е страстта ни ≠
       нека да е дива.
    јко е смъртта ≠
       нека ни убива.

    јко туй са дебри ≠
       нека са дълбоки,
    пълни с изненади ≠
       тъмни и жестоки.
    јко пък е б€гство ≠
       път€т е към ра€.
    јко е съдба ≠
       тъй да е до кра€!
     
     
     
     
     

    ƒафинка ƒраганова
    —“»’ќ“¬ќ–≈Ќ»≈
     

    o
    јко центрофугата на живота
    те е завърт€ла ≠
    в депреси€ не изпадай,
    да не си посм€ла.
    Ќе се остав€й да си лист обрулен
    носен от в€търа на живота
    нал€во и над€сно, нагоре и надолу.
     огато си сама ≠ самотата забрави,
    сълзи недей рони за миналите дни.
    Ќе казвай дума, звук или пък стон,
    забрави за хапчета, трева и алкохол!
    —помни си ти мечтите,
    към небето погледни,
    със свои криле полети!
     
     
     
     
     
     

    ƒечко “одоров
    —Ћ”„ ј“ј ¬ " јЌј √јЋ»Ћ≈…— ј"
     

    ѕрез една от първите ми студентски ваканции по улиците на  арлово често срещах възрастен свещеник, който, не знам защо, винаги ми се усмихваше. Ќе беше местен, а пришълец отн€къде ≠ познавах нашите.
    ¬еднъж, в редакци€та на " арловска трибуна", случайно научих, че дописките, подписвани с псевдоним "»ван «арин", били именно от непознати€ божи служител. —ътрудничел, но вестникарите не знаели от къде, кога точно и защо е дошъл в града. ¬ъображението ми тутакси се развихри. Ќещо с€каш ме подтикваше скоро да се добера до този човек и разбера кой е всъщност.
    Ќе си спомн€м при какви обсто€телства се запознахме. ¬се едно, вече се знаехме и виждахме от време на време. –азговар€хме предимно на теософски и теми за изкуството. —€каш е пред очите ми широкото скулесто лице, с редки зъби и дълга посив€ла брада. «апомнил съм силното му ръкостискане, издаващо неподозирана за годините му сила.

    ***
    ≈дин горещ юлски ден б€хме в хладното помещение на " ана √алилейска", когато «арин с поверителен глас ми каза:
    ≠ Ќаблюдавам те, откакто се познаваме. ”сещам хората и не мога да бъда излъган. “и си св€стно момче, с широки интереси, затова мисл€, че мога да ти довер€ н€кои тайни...
    ќтговорих нещо от рода на това, че съм поласкан за доверието, ще се постара€ да го оправда€, че н€ма да го разочаровам и прочее. » наострих уши!
    —вещеникът не бързаше.  ато че ли нещо се колебаеше и дори съжал€ваше за това, което току-що бе казал. Ќасърчих го, признавам, малко по фарисейски:
    ≠ јко см€таш, че не тр€бва да ми казваш това, което си беше наумил, не го прави, н€ма да се разсърд€.
    ѕодейства...
    ≠ Ќикой тук не знае, че аз съм човекът, разговар€л последен с Ќикола ¬апцаров, преди да бъде разстрел€н...
    »зненадата ми беше толкова гол€ма, че направо се втрещих. ќчаквах да чу€ съвсем други работи ≠ за Ѕога, религи€та и въобще вс€какви мистификации, но не и това. –азбрал недоумението, ми събеседникът продължи:
    ≠ ¬иждам, че не това очакваше,  но  след малко ще научиш... »зкашл€ се безпричинно и започна интригуващ разказ, който от време на време прекъсвах с нетърпеливи въпроси.
    Ќе помн€ откъде бил родом, но навремето се запознал с Ќикола ¬апцаров, който току-що бил завършил гимнази€та в –азлог. ћлади€т човек още тогава започнал да пише стихове ≠ наивни и незрели, по думите на «арин. «а тези първи опити знаели малцина, между които и разказвачът, тъй като били при€тели. ј и той сами€т пописвал, но не можел да се мери с " ольо". ƒълги вечери водели оживени разговори за българската и световна поези€, за нейните най-видни представители. —лед завършване на гимнази€та пътищата им се разделили. ¬апцаров заминал в ћашинното морско училище, а »ван се посветил на църквата. ѕрез първите месеци във ¬арна бъдещи€т гол€м поет му изпратил две писма и повече не се обадил.
    “ук го прекъснах и попитах дали ги пази, на което с най-делничен тон «арин ми отговори:
    ≠ –азбира се. —лед малко ще отидем у дома да ти ги покажа.
    ќбхвана ме силно вълнение, от което започнах леко да трепер€. ќт мисълта, че ще се докосна до листа, които сами€т ¬апцаров е държал в ръцете си! Ќе мислех за по-важното в случа€ ≠ т€хното съдържание. Ќа него всъщност свещеникът искаше да обърне вниманието ми. «ащото, освен обичайните за вс€ка кореспонденци€ фрази, вътре имало и... две стихотворени€ ≠ едното, посветено на адресата.
    ќтново го прекъснах с въпрос ≠ показвал ли е писмата н€кому.
    ƒа, дал ги преди години на √еорги  араславов ≠ председател на —ъюза на българските писатели. ќнзи обещал да ги публикува, но не го сторил. —лед двегодишно чакане, «арин си ги прибрал обратно.
    “ук нещо не е наред, си казах.
    јко авторът на "—наха" (тщеславен човек) беше поет ≠ това об€сн€ваше случа€. “а нали тъкмо заради нашенската завист ¬апцаров беше убит. Ќо  араславов е белетрист и не виждах причини за отказа му. Ќедоум€вах как е възможно да се обърне гръб на ранни (още по-ценни), неизвестни досега творби на един от най-€рките и самобитни майстори в българската и европейска поези€...
    –еших да изчакам об€снението да дойде само, като изслушам по-нататьк. –азказът видимо обещаваше да става все по-интересен. ѕомислих, че не съм се излъгал, когато още на улицата усп€х да долов€ нещо необичайно и загадъчно, което се излъчваше от осанката на този свещеник.

    ***
    ÷ели 15 години събеседникът ми не бил чувал и не знаел нищо за сво€ при€тел. ћеждувременно вече бил на служба в —офи€. ≈дин летен ден през 1942 година дошли полицаи и го откарали на √арнизонното стрелбище. “ук тр€бвало да изпов€да петима осъдени на смърт. Ќе било негова работа, а на служебни€ свещеник, който отсъствал. “р€бвало да го замести, пък и —трелбището се намирало в неговата енори€.
    ѕрекъснах «арин, за да попитам знаел ли е за процеса срещу групата на јнтон »ванов. ќтговори отрицателно.
    –азказът продължи с потресаващата истори€ за вулата на един от осъдените. Ѕ€х гледал едноименни€ филм и затова слушах с повишено внимание, дали точно така се е случило. —€каш прочел мислите ми, свещеникът попита:
    ≠ √ледал ли си филма "¬ула"? јз б€х негов консултант.
    ¬улата (писмено църковно разрешение за встъпване в брак) била нужна на един от осъдените, който решил преди екзекуци€та... да се ожени. Ќапразно се над€вал, че ще предизвика царското милосърдие. Ѕорис III не пощадил и ¬апцаров. ¬ъпреки че собствени€т му живот преди години бил спасен от... сами€ баща на поета!
     акъв цар сме си имали само!
    ≈кзекуторите наредили изповедта да бъде извършена вкупом, но «арин възразил.  азал им, че църковни€т канон повел€ва това да става с всеки поотделно, без чуждо присъствие.
    » така, на 23 юли 1942 година, в кили€та за изповед пръв вл€зъл най-възрастни€т ≠ 58-годишни€т јнтон »ванов.
    ѕопитах за облеклото и поведението му. Ќакратко ≠ бил с б€ла риза и се държал твърдо, непоколебимо и мъжествено. ќтказал да се изпов€да.
    ≈то, че стигнахме до кулминаци€та...
    ≈два когато вратата на кили€та се затворила зад гърба му, свещеникът се обърнал към ¬апцаров:
    ≠  ольо, не ме ли позна?
    ќтговорил, че гласът му е познат отн€къде, но не можел да си спомни откъде.
    "√одините, а и гъстата брада ме б€ха променили много, та затова помнеше само гласа" ≠ по€сн€ваше «арин. Ѕързо му разкрил кой е, защото забел€зал н€каква дупка в стената, от ко€то ги наблюдавали "лукави малки очички" и тихо предупредил за това. ѕоетът изразил изненадата си и казал, че не очаквал да се срещнат след толкова години и то при такива обсто€телства. —вещеникът съжалил, че не може да направи нищо за н€когашни€ си при€тел, освен да предаде последните му слова на близките.
    ¬идимо съсипан и отпаднал от жестоките четиримесечни инквизиции, ¬апцаров казал, че не съжал€ва за делата си, които см€та за справедливи. ћожело да бъде помилван, ако се отрече от дейността и другарите си.
    Ќакра€ предал н€кои неща за майка си. Ќа въпроса ми ≠ "какви", «арин повтори ≠ "лични", с което ми даде да разбера, че не бива повече да разпитвам.

    ***
    –азказът свърши и в опразнената от посетители " ана √алилейска", в миг се възцари т€гостна тишина. Ќаруших €, като напомних за писмата. “ръгнахме надолу по улица "¬. Ћевски" и скоро се озовахме пред квартирата на свещеника. »зчаках пред пътната врата, размишл€вайки върху чутото. Ќе след дълго се по€ви със зелена папка, ко€то ми подаде.
    ¬ не€ имаше само два леко пожълтели карирани листа с отдавнашни следи от сгъвани€ по средата им. ѕрочетох само първите редове и кра€, не посм€х да се зачитам в текста. ѕисмата съдържаха по едно кратко стихотворение с 2-3 куплета вс€ко. ≈дното наистина беше посветено на свещеника.
    ѕосъветвах го да ги пази и си тръгнах с уговорката да се видим отново. ѕо-късно разбрах, че «арин (със светско име ≠ »ван Ўивачев), е бил всъщност интерниран в  арлово за "де€нието", което извършил през юли 1942 година.

    ***
    ѕрез следващата ваканци€ него го н€маше в града. ћоже би вече наказанието е било изтекло и е заминал за родни€ си край? Ќе знам.
     
     
     
     
     

    ≈катерина –усчукова
    —“»’ќ“¬ќ–≈Ќ»≈
     
     

    ¬ЏЋЎ≈Ѕ—“¬ќ

    Ќавън снегът вали от цъфнали дървета.
    ј сн€г нетраен се топи по мокрите павета.
    ѕодухва в€тър, стеле белите цвет€.
    ¬ъв булчинска прем€на е родната зем€.

    ѕриродата ≠ вълшебница гол€ма,
    от топли слънчеви лъчи огр€на
    нашепва ни, че носи дар богат
    чрез сво€ вечен чакан кръговрат.

    «ем€та тръпне, изгревът пламти
    в дим€щи, рохкави бразди.
    ќт семето, пос€то във зем€та,
    ще чакаме реколтата богата.
     
     
     
     
     

    ћари€ ’аджикиркова
    — ј јЋ÷»“≈ Ќј »¬јЌ„ќ
     

    ѕролетното слънце весело напичаше над зашумени€ със свежа зеленина двор. ¬ъв въздуха се носеше ароматът на цъфналите зюмбюли и нарциси, и жуженето на пчелите, които прехвърчаха от цв€т на цв€т.
    ƒ€до ѕетър  озарев се препичаше на прага пред къщата и се вслушваше в гласа на внучката си, ко€то учеше под една цъфнала праскова. Ќапр€гаше слуха си да разбере думите, но уви ≠ чуваше само гласа £.
    Ќай-после момиченцето млъкна, затвори учебника и тръгна към къщи.
    Ћюбопитен, старецът € попита:
    ≠ ѕешке, кажи д€довата, какво чете досега?
    ≠ ”чих стихотворение, д€до.
    ≠ ≈ла по-близо, че не те чувам. —тихотворение ли казваш? я ми го издекламирай! ћного обичам да слушам стихотворени€. » ми кажи кой го е написал.
    ≠ “ова стихотворение, д€до, е от »ван ¬азов, наши€ съгражданин.
    ≠ —коро, ѕешке, да ми го кажеш! ≠ подскочи развълнуван д€до ѕетър.  ≠ јми ти знаеш ли, че ние с д€да ти »ван б€хме съученици!? ≠ развеселен тикна назад капата си старецът.
    ≠ Ќе знам, д€до! ≠ изненадана каза внучката. ≠ “и никога не си споменавал за това ≠ и любопитна седна до него, помоли го:
    ≠ –азкажи ми нещо за »ван ¬азов! ћол€ те, д€до!
    ≠ Ќе е ставало въпрос за него, затова не съм ти казвал. Ќо сега първо ти ми издекламирай стихотворението, па после аз ще ти разкажа една от нашите лудории с малки€ »ван ≠ пазари се д€до ѕетър.
    ≠ јз съм българче, обичам
    нашите планини зелени,
    българин да се наричам
    първа радост е за мене ... ≠ зарецитира ѕешка. ƒ€до ѕетър слушаше усмихнат с полуотворена уста мелодичните звуци, унесен в далечните си спомени. ѕред очите му се по€ви детската фигура на »ванчо и виковето му: "Ћовиииии! ƒръъъъъж! ≠ буца заседна в гърлото му и сълзи потекоха по старческите му бузи. —лед кратка пауза с дрезгав глас започна да разказва:
    ≠  олко отдавна беше това! ќще пъшкахме под турско робство! “о наистина н€маше турци в —опот, само пет-шест заптиета и бе€т ≠ б€хме привилегирован град, с по-големи права от другите селища, ама и ние си патихме от чалмалиите. „есто се случваше като минат  на кон или с каруца и харесат н€ко€ мома, да € грабнат и € отнас€ха в  арлово или на запад по селата јхиево, –ахманларе (–озино), “екето (’р. ƒаново). ’еле пък ти€ от  арачово б€ха истински разбойници ≠ пладнешки!
    “а... б€хме деца като теб. “очно не помн€ в кое отделение сме били... “огава н€маше тетрадки. Ќа чиновете ни имаше сандъчета със ситен п€сък и по него чертаехме буквите с пръст или с клечка, пишехме цели изречени€. —лед това започнахме да пишем на плоча (паникиса) с кондил. Ќа т€х не можеше да се пише с нищо друго освен с кондил. “ой представл€ваше пръчица по-къса и по-тънка от вашите моливи и като че ли беше направен от цимент ли, от какво ≠ не знам. ”чител ни беше …ордан Ќенов. “огава сто€хме ц€л ден в училището. ƒо обед ни предаваха уроци и ни изпитваха, а след об€д пак там си учехме уроците. »маше старши ученици, наричахме ги квестори, или главни надзиратели, които обикал€ха около нас и провер€ваха дали сме си подготвили уроците, дали сме решили задачите на плочите, и да мируваме. «ащото б€хме непослушни ≠ много ни се играеше и се пръскахме около училището. “огава то беше хе-е-е там, горе на “рапето, под боровата гора. “огава н€маше и борова гора, засадиха € по-късно около 1912 година, или с две-три години по-късно, не помн€ точно. Ќаблизо имаше храсталаци, пол€нки. Ќие с »ванчо си имахме наша пол€нка и често ходихме на не€ да се попечем на слънчице, да починем, да подишаме спокойно чисти€ въздух, да се порадваме на тишината.
    ƒвамата ни свързваше това, че не обичахме аритметиката. 
    “о€ ден имахме да решаваме задачи, ама не ни се щеше. «ар€захме ги и отидохме на нашата пол€нка. »злегнахме се на тревата по гръб и загледахме небето. „удехме се на хубави€ му син цв€т, гледахме полета на птичките и ги разпознавахме какви са. ќколо нас подскачаха скакалци, пееха щурци, прехвърчаха пеперуди. ≈дин скакалец кацна на ръката на »ванчо. “ой се плесна да го пропъди, но извъднъж се сети нещо и подскочи, с д€волит глас каза:
    ≠ ѕеца, знаеш ли какво? ’айде да наловим скакалци! ўе ги занесем в училище и ще ги пуснем! √ол€м см€х ще падне, а?
    јз се съгласих. ќбаче н€маше в какво да ги слагаме, затова опразнихме джобовете си.  акво ли н€маше в т€х! ƒаже и конци извадихме. » пак на »вамчо му хрумна:
    ≠ ≈й, ѕеца, хайде да вземем да ги вържем, а! » се замъчихме да ги връзваме. ѕравехме клуп и го нанизвахме на главата или през крилата, както дойдеше. –аботата не беше лесна, защото се изхлузваха. Ќавързвахме четири връзки ≠ по две на момче, мушкахме ги в джобовете и се прибрахме в училище.  весторите б€ха забел€зали, че ни н€ма и веднага ни лепнаха да седнем да решим задачите на плочата. јма ние взехме, че пуснахме скакалците, като държахме конците за едини€ край. Ќ€кои се измъкнаха и заподскачаха из ста€та, а другите ги държахме на чиновете, подръпвахме ги от време на време или ги върт€хме около главите си. ƒецата скочиха да гон€т скакалците или искаха и те да подържат малкото останали навързани, но ние с »ванчо не им ги давахме.  весторите не усп€ха да въдвор€т ред и тишина. ¬лезе учител€т …ордан Ќенов с пръчка в ръка. √ол€мата олели€ го €доса и той € плесна о масата, извика:
    ≠ “ишина! —€дайте по местата си! ≠ всички се разтичаха да седнат на чиновете и настана гробно мълчание. —амо аз и »ванчо се върт€хме, прибирахме скакалците. ”чител€т се приближи до нас, разгледа навързаните насекоми и се усмихна под мустак само за секунда, и веднага смръщи вежди. ѕипна ни двамата за ушите, изтегли ги, а после ни напл€ска с пръчката. “огава бо€т беше разрешен и не минаваше ден н€кой да не си изпати. ѕосле ни заръча:
    ≠ ”тре да дойдете с бащите си! Ѕез т€х н€ма да ви приема! ƒа им кажа аз с какво се занимават синовете им в училище и да си прав€т сметката какво ще излезе от вас!
    ¬ечерта »ванчо казал на баща си, че сутринта тр€бва заедно да отидат при учител€ по еди-ко€ си причина. Ѕаща му беше кротък човек, не налитал на бой, но тогава много се €досал и го придърпал:
    ≠ ≈ла тук, сине майчин, да ми кажеш докога ще б€гаш от см€тането! «а какво те пращам на училище!? ƒа се учиш! “ърговец искам да станеш, да ме смениш в дюк€на! ƒа те уважават хората, шапка да ти свал€т! ј ти! ’аирсъзин! —какалци ще ловиш и олели€ ще вдигаш! »ли човек ще ставаш, или ще те прат€ да пасеш патките! ≠ и го напердашил с пръчка. “о да било само това! »звадил тефтера с вересиите и го подал на »ванчо, поръчал му:
    ≠ ƒокато не събереш срещу вс€ко име ≠ кой колко има да ми дава, и после общ сбор ≠ колко имам да вземам ≠ н€ма да л€гаш! „у ли! »ли ще се научиш да см€таш, или ≠ казах ти: паткар ще те прав€! » повече да не съм чул оплакване от теб! ”тре с какви очи ще се €в€ пред даскала! ƒа потъвам в зем€та от срам заради тебе, а! “а€ н€ма да € бъде! —€дай! «апочвай да събираш! ≠ и »ванчо до полунощ см€тал вересиите. “ова за него беше истинско мъчение, защото мразеше аритметиката повече от всичко друго на света. ¬иж, за четенето пей даваше! ѕо ц€ла нощ четеше книгите на майка си, че ги и препрочиташе, разказваше ми какво пишело в т€х. Ѕеше ми много при€тно да слушам разказите му. 
    Ќа сутринта баща му го доведе. ƒ€сната ръка беше нацапана с чернило, дето писал в тефтера.
    ≠ ƒ€до, а теб наказа ли те баща ти ≠ д€до де?
    ≠ — пръчка ме би и поиска да обеща€, че повече н€ма да прав€ лудории в училище. »зпрати мама при учител€, защото се срамувал да отиде. “огава всички сопотненци много държаха децата им да се учат и да са послушни, да показват, че са добре възпитани. Ќакра€ на учебната година провеждахме изпит. »дваха гости от  арлово,  алофер, големците от града и родителите ни. ѕосле из града се коментираше кое дете най-много е вдигало ръка, колко пъти е ставало да отговар€ на въпросите и какви отговори е дало ≠ добри или лоши. »зобщо беше гол€м празник! » гражданите придобиваха представа кое дете как е усвоило учението и прецен€ваха кое ще стане човек и кое ≠ не.
    јма и ние б€хме в предизпитна треска. ѕреговар€хме цели€ учебен материал, готвехме се с мерак за изпита ≠ да не изложим себе си и родителите ни.
    ≠ ј »ван ¬азов вдигаше ли ръка! ≠ заинтересува се ѕешка.
    ≠ »ванчо по см€тането не вдигаше ръка и учител€т не го закачаше. «а всичко друго вдигаше ръка, та чак ставаше от чина. –ецитираше стихотворени€, разказваше наизуст цели разказчета, отговар€ше на въпроси по истори€ подробно, разказваше даже и това, което беше научил от другите книги. ѕрисъстващите цъкаха, чудеха се как така знае толкова много. Ўушукаха помежду си: "Ѕлагатки (щастливи) родители с това дете!" Ћел€ —ъба ≠ майка му ≠ беше доволна, гордееше се със сина си, но не и чичо ћинчо ≠ баща му. “ой се притесн€ваше, защото виждаше, че »ванчо не влиза в дюк€на му, не се интересува от търгови€та, а по ц€ла нощ чете книги, хаби свещите напусто, според него.
    “ой не дожив€ да види момчето си като гол€м писател, защото башибозуците го убиха в подножието на «ли пролез по време на —трашното през август 1877 година. “огава беше ќсвободителната –уско-турска война!
    Ѕашибозуците ни подгониха и всички сопотненци б€гахме, изпълнени с ужас, нагоре из Ѕалкана. ћайка му има късмет, та жив€ дълго, радвала се е на писани€та на сина си.
    ≠ Ѕлагодар€ ти, д€до!  олко неща научих за н€когашното ви училище, за »ван ¬азов!
    ≠ ≈, пак ще си приказваме... јма, ѕешке, нали ще ми прочетеш нещо от »ван ¬азов, а? Ќ€кой разказ или стихотворение... ѕри€тно ми е да се връщам назад в детството си, да си спомн€м за малки€ »ванчо. ќт работа все н€мах време да потърс€ нещо негово да прочета, но сега ти ще ми четеш...
     
     
     

       
    ћа€ ѕанайотова
    —“»’ќ“¬ќ–≈Ќ»я
     

    ЋјЅ»–»Ќ“≈Ќ  ѕќЋ≈“

    јвстралийски бриз неземен
    гали нежното  ми т€ло.
    ќт далечен бр€г
    тъжни песъчинки
    върху устните ми пар€т.
     апки слънчев дъжд
    посипват самотната усмивка в мен.
    ¬одопад от чувства.
     аскада пораз€ва мисъл и сърце.
    ƒоверие.
     » страх.
     ато пред старт
    на полет в лабиринт.
    ”сещане за в€рност, доброта
    призем€ва погледа
    към тихата роса на орхиде€.
    Ќевинна, екзотична чистота ≠
    букет от щедрост, търпение,
    любов и тишина.
     

     
    —ЏЋ«ј ќ“ ƒЏ∆ƒ

    —ълзата ми с капка от дъжда се сл€.
    описа бл€скава следа върху лицето ми,
    където с пръсти можеш да напишеш
    посланието чакано от мен.
    Ћюбов ли съм или стихи€
    в тво€ кратък, но забързан ден?
    —ърцето ми ≠  вулкан от чувства,
    от мисли и от страхове.
    ѕри допира ти с лавата не спирай
    да черпиш с шепи топлина за мен.
    «ащо ли слънце да не грее
    след дъжд самотен през нощта?
    Ќамерих себе си в безкра€ ≠
    в нежни думи капчици любов.
     
     
     
     
     
     
     

                                                         
     

    Ќиколай  ¬асилев
    —“»’ќ“¬ќ–≈Ќ»я
     
     

    “»’ќ ≈
    (среднощно)

    “ихо е!
    √радчето ни отдавна 
     е заспало
    за утрешни€ ден
     да си отдъхне.
    ј н€кой, 
    без да иска разрешение,
    на кръст 
     душата ми опъва.
    “и ли си?
    »ли това е мъката по неизжив€ното!
    јко си ти ≠ 
      остани.
    јко е мъката  ≠
      да се пръждосва.
    „овек не може 
      всичко да постигне.
    “ихо е!
    ўурците даже 
      са замлъкнали
    в очакване 
    на утринта.
    ј н€кой,
      без да чука,
    се  е вмъкнал
      в мислите ми.
    “и ли си?
      »ли това е жалбата
      по отминаващата младост!
    јко си ти ≠
      остани.
    јко е жалбата ≠ 
      да си отива.

    „овек не може вечно да е млад.
    “ихо е!
    ƒори зем€та 
      е заспала
    във тайнствена прегръдка
      със нощта.
    ј н€кой
      властно се е загнездил
    в сърцето ми.
    “и ли си?
    »ли това е болката
      по неродени€ ни син?
    јко си ти ≠
      остани!
    јко е болката ≠ 
      също да остане!
    «ащото само с теб 
      и с тази болка
      мога да дочакам кра€.
     
     
     
     

    Ќиколай ≈нков
    —“»’ќ“¬ќ–≈Ќ»≈
     
     

    ќ“Ќќ¬ќ » ќ“Ќќ¬ќ

    » ето че всичко започва отново...
    ќтвар€м очи, ала вместо с усмивка ≠ 
    със болка започва ден€т.
    Ѕолката ≠ силна, убийствена, н€ма превзела 
    е мо€та душа...
    Ќо не само душата ми страда горката, 
    страда и моето сърце.
    Ќещо го стиска, разкъсва, убива... Ќечии нежни ръце...
    «аедно с болката безкрайна и дива за момент 
    ме обгръща тъгa,
    но след този момент тъгата изчезва изместена 
    от самота.
    ѕропити със гн€в, омраза и €рост насълз€ват се 
    моите очи,
    но сълзи не потичат, защото не могат, 
    защото не искат дори...
    » тъй ≠ вече буден, животът ме грабва в поредни€
     мъчителен ден,
    усмихнат през сълзи и давеща болка опитвам 
    да съм съвършен.
    ј когато вечер ден€т е приключил 
    и отново затвор€ очи,
    сън€т ≠ мо€ единствен при€тел ме спас€ва 
    от всички лъжи...
    » ето че всичко започва отново...
     
     

    –адка √еоргиева
    —“»’ќ“¬ќ–≈Ќ»≈
     

    Ѕ”–√ј—

    √радът събуден сънено мълчи
    и тръпне от пронизващи€ в€тър!
    Ќа пресекулки диша и хрипти,
    като артист във земни€ театър!

    —ъс прилива морето приближава
    и ръкопл€ска с хил€ди вълни.
    ѕритихнало пред него се поклан€
    със пламнали в очите си искри.

    ѕон€кога щом в нощите се скрие
    под  гъсти снегове и под мъгли
    той  слуша как морето тъжно вие
    в самотните си ослепели дни.

    Ќо колко радост л€тото донас€!
    √радът събуден къпе се в лъчи
    и стича се от хора мравун€ка
    към плажа със прес€тите следи.

    √радът към синевата сутрин тича
    и музика, и весел см€х звучи,
    все към морето влюбено наднича
    с копнеж по чуждите, невидими земи.

    ¬ълнува се сърцето му горещо!
     итарата му в дланите звъни.
    ўом слънцето запали своите пещи,
    настъпват веселите сини дни!
     
     
     

    ѕродан ѕроданов
    —“»’ќ“¬ќ–≈Ќ»≈
     
     

    —ќѕќ“

    ...ќт изгрева на утринни€ лъч
    до залеза на стихващи€ ден,
    привличаш ме със птичи€ си глъч,
    живот си ти и лек за мен.
    — ухание на рози и шишарки,
    с лозниците във всеки двор,
    с камбанените медни звуци €рки
    и с ¬азови€ светъл ореол.
    — бумт€щите ти водопади,
    настръхнали във сн€г или порой
    и уличките с пеещите вади,
    бълбукащи сред ледове и зной.
    —ъс полъха на борика зелена
    там, от старинните чешми
    водата блика ≠ бистра и студена
    и звънки звуци т€ реди.
    — градинки пъстри дворовете дишат,
    сред птичи хор ухае на нектар.
    » хората с тъга въздишат,
    напуснат ли градеца стар.
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     

    –алица Ўахпазова ≠ ’ристова 
    —“»’ќ“¬ќ–≈Ќ»я
     
     

    яѕќЌ— ќ ѕ–ќ Ћя“»≈

    "ƒа се влюбиш дано!"
    ≠ древно €понско прокл€тие.
    ƒа познаеш погреб и зачатие,
    да отпиеш до глътка мрака и лъча
    и да се усмихваш на ръба!
    ѕрокълната ≠ никого да не
    прокълнеш.
    ќтречена ≠ да не се отречеш.
    Ќо какво всъщност е Ћюбовта?
    ћоже би слепота?...
    »ли.. ¬исшезрима е “€!
     

    ѕ–» —¬≈“ќ‘ј–ј

    “ук ли се спр€хме, тука ли
    ≠ под прицел на толкоз очи?
    ƒори светофара в любопитство
       гори.
    ≈то зал€ ни в червено ≠ като в зар€.
    ¬ позлата косата любима огр€.
    ѕосле в зелено се см€.
    ¬ зелено, в зелено, но за нас
      забранено.
    » щастлива, и тръпна,
    и близо, и много далеч,
    слушам гласа ти в просъница,
    обещал ми жестока безсъница.
    «абрав€м обстрела на тоз
     ръстопът.
    — “еб съм ≠ далеч и отвъд.
    Ќека спре часовника на ръката. 
    ≈динствено жал€ за отсъствието
      през летата. 
    «а живота проб€гал без “еб,
    за път€ безцелен в безводната степ.
    —то€ прикована ≠ без посока в света.
    „акам, може би, четвъртата
    светлина?
    »звън правилата на светофара,
    към една сънувана гара.
    “€ грее високо, където
    е пътеводно —ърцето!
     
     
     
     
     

    –оза —танкевич
    —“»’ќ“¬ќ–≈Ќ»я

     
    ћ»Ќ»ј“ё–»
     
    ƒушата ми тръпне
    в радостни тръпки
    ≠ цв€т разцъфт€л
    се люлей в синевата.

    ƒушата ми стене
    от мъка сломена
    обрулено,
    голо и черно дърво.

    ƒушата ми, душата ми,
    задъхано море е.
    — приливи и отливи,
    със затиши€ и бури.
     

    o
    » ще речеш:
    не можех аз да € обичам,
    защото ≠ като жътва
    изрониха ме очите £ ≠
    от юлско слънце по-горещи,
    защото ≠ като в€тър
    строши прозорците заспали.
    Ќе говори.
    «ащото ≠ ще излъжеш,
    ако речеш, че не остана
    една искра от мо€ огън
    и като гръм отминах
    покрай тебе.
    Ќе говори!
    o
    –азминахме се,
    като едноименни облаци,
    които не 
     раждат
    светкавици, не плискат 
     дъжд.
    ј само се оглеждат
    в езерата и моретата,
    и дишат във въздуха
      ≠ само ЋёЅќ¬
     
     
     
     
     
     
     
     
     

    –осица Ќиколова
    «ƒ–ј¬≈…“≈,  ≈¬–ќѕ≈…÷»!
     

    «а малко щ€х да ви подмина, но в та€ прекрасна утрин, обещаваща един чудесен и слънчев евроден, просто не мога да не протегна ръка, да не ви погледна с ведър поглед и да не ви поздрав€:
    ≠  «дравейте, европейци!
    —ега отивам на общински€ пазар, за да си направ€ н€ко€ европокупка и да се порадвам на веселата пъстрота и глъч. » понеже имам поръчка за три метра трикольорна лента, тръгвам да € дир€. (Ќали се сещате за ко€ лента става въпрос?  
    ...«а она€, ко€то от време на време президентът ср€зва на две по телевизи€та.)
    ќбикал€м книжарници, дрогерии, кинкалерии и задавам един и същи въпрос:
    ≠ »звинете, имате ли трикольорна лента?
    ≠ Ќе! ≠ категорично отговар€т, без да се замисл€т, без да обещават, че  стока ще пристигне всеки момент.
    "Ѕ€-ло, зе-ле-но, чер-ве-но..." ≠ несъзнателно ми се натрапва бодър припев от безвъзвратното ми детство...
    ≠ »звинете, трикольорна лента?
    ≠ “рикольорна?... Ќе-е-е! Ћента само за касов апарат!
    » това ако не е евроотговор.
     
     

    —¬≈“”Ћ ј“ј » √–јƒЏ“

    ƒушна юнска вечер. ѕрогнозата за времето носи известна хладинка и градът, облекчен се кани да си л€га. ќтвар€ прозорци, проскърцва балконски врати, коментира блажените 3-4 градуса, с които утре ще се понижат  досегашните 35.
    — оросено чело и бавна походка тръгвам към спалн€та. ”гас€м  лампите по път€ си, преп€тствана от неориентирано малко коте, мрънкащо и  спъващо се в чехлите ми. ѕотискащата, уплътнена от умората и жегата тъмнина изведнъж   р€зко се насича и бодро се надрасква от бързите и блест€щи пируети на... светулка. 
    Ѕоже! »стинска светулка! ћъничка, черничка с фосфоресциращо коремче. ѕримъквам се до леглото и с€дам да € съзерцавам. Ќеобичайната за не€ къщна атмосфера тревожи крехкото £ същество. ћоже би затуй се удр€  н€колко пъти в стъклото, без да уцели отворени€ прозорец. “ой пък от сво€ страна не е никакво спасение с прикованата си ситна мрежа. ”сетила  добронамереното ми присъствие, светулката изпраща н€колко дружески сигнала: дълги-къси, дълги-къси, къси-къси... ѕодавам ръката си. “€  облазва дланта ми и поема по показалеца, за да стигне до върха му. ѕрез туй време усп€вам  да притичам и отвор€ входната врата. » т€ излита... ѕо-скоро изчезва... разтвар€ се... стап€ се в тъмното. “олкова неверо€тно е, че не в€рвам. ќбхождам с поглед всички посоки ≠ н€ма €. ¬дигам очи  и се смръзвам. ¬ порива си нагоре светулката  е попаднала в дебела па€жина. ћърда безпомощно и пръска тревожни, €рки сигнали. ƒокато домъкна стол от кухн€та и се покача на него, огромен, дебел па€к вече  е усп€л да € обкрачи с гадните си мъхести крака и стръвното  намерение   да € парализира. — един замах на метлата свал€м както па€ка и светулката, така също и нелегалното му, праш€сало свърталище, осе€но с трофеи, скелети, хитинови черупки, изпити насекоми и буболечки  ≠  все следи от хищни пиршества в непоглеждани€ от мен тъмен ъгъл над вратата ми.
    ћного, ама много внимателно освобождавам крилцата £ от лепкавите нишки и след миг т€ облекчено пропълз€ва... » ето, че се случва нещо съвсем непредвидимо.
    ћалкото, галено котенце, което до то€ миг е извън вниманието ми, се хвърл€ като освиреп€л тигър, помита светулчицата  с розовото си езиче и затвар€ уста.  —пасителната акци€ изненадва и мен самата. — едната си ръка светкавично вдигам котето за врата, а с другата ≠ миг преди да преглътне, стисвам между челюстите му. «лощастното насекомче, олигавено и полумъртво свети на бавни, бледи, угасващи батерийки. —€дам  на пода и се разплаквам. ѕо-точно е да се каже ≠ разревавам  се.  ато дете. ƒете, което е сърдито на цели€ св€т. ƒете, което си иска светулката и това си е!
    —ълзите ми извират драматично, необратимо, справедливо, истински, като порой. ѕлачех си за бедната, невинна душица, носеща жътва, радост, ситост, светлина. Ќо долет€ла по независими от ней причини в пълни€, препълнен с безброй капани жесток, алуминиев, стъклен, лъскав, измамен град. “а, това си бе съдба! —ъдба в мащаб: един живот на буболечка към един човешки.
    “ака, ревейки, сигурно щ€х да си осъмна, ако една от сълзите ми съвсем случайно не попада на обърнатото £ коремче... » оттук насетне става маги€... химическа реакци€... н€кой може би е  чул воплите ми или т€ самата излиза  от вцепенение, но се размърдва. —ветлинката ба-а-авно запулсирва и се уплътн€ва. —амо след секунди засветва убедително, насто€телно и живо. —ветулката набира енерги€, обръща се, стъпва на крачетата си и  запълз€ва неуверено... Ќо, всъщност аз за какво съм тук!? ѕоемам € внимателно, отвар€м широко пътната врата и се разпореждам високо:
    ≠ Ѕ€гай!
    “€ се суети за кратко, обхожда за последно познати€ показалец стига до върха му. » литва! ¬ правилната според мен посока. ‘енерчето £ като по морз ми сигнализира: къси-дълги, къси-дълги, дълги-дълги, безкрайни...
    “а€ нощ сън€т ми е дълбок и непробуден. —ън на заслужил герой. ¬селената ми благодари за про€вени€ хуманизъм и жегата не ме терзае. —ветулката € бе отнесла към златните юнски нив€, където всъщност £ беше м€стото.
     
     

    “ан€ ѕеткова
    —“»’ќ“¬ќ–≈Ќ»≈
     

     Џƒ≈ —», ћјћќ?

     ъде си ти все аз се питам,
    дали ме виждаш, ти кажи?
    ћълчиш и пак е тишина,
    скърбиш и пак не казваш.

    ј може би ме гледаш отвисоко
    и страдаш ти за мо€та съдба,
    отрано сблъскала се с мене,
    с ориси€та на лудостта.

    » затова ли ме остави толкоз рано
    да страдам и да дир€ тво€та следа,
    живота да ме тъпче и изпитва
    дали съм си научила урока за това.

    » само в€рата в майчината милост,
    там горе, от невидим необ€т, 
    крепи ме още да не рухна
    сред този земен пошъл св€т.
     

      
     
     
     
     
     
     

    ’ристина  овачева
    —“»’ќ“¬ќ–≈Ќ»≈
     

    ¬ј«ќ¬ ƒЌ≈—
     
    Ќа градски€ площад във —опот,
    възправил гордо стан,
    съизмерим с могъщи€ Ѕалкан,
    в далечината с поглед взр€н
    спокойно гледа път€ извърв€н
    на своето ќтечество любезно. 
    » в€тър ли задуха, дъжд ли завали
    самотен рони той сълзи
    за ѕерущица бедна и Ѕатак,
    защото чува още как 
    жените плачат и пищ€т децата
    под кървави€ турски €таган.
     огато бур€та завий в Ѕалкана
    и €ростно закърши клони,
    той вижда как бесней тирана,
    поставил българина на колене,
    тогава шепне той слова нечути
    на незабравената сво€ епопе€
    за славните войводи и хайдути,
    погинали за свободата да изгрее.
    ј нощем Ўипка той сънува ≠
    върхът на гордите орли и слава
    и €рост в каменни гърди бушува
    как може всичко туй да се забрав€!

    Ќо песните му все ще се четат:
    докато горди€т Ѕалкан снага въздига,
    докато във небето пее чучулига
    и полски€т синчец цъфти,
    той все така нечуто ще шепти:
    "ќтечество любезно, как хубаво си ти!" 

    ÷ветанка Ќеделчева
    —“»’ќ“¬ќ–≈Ќ»≈
     
     

    ѕ–»—Џ—“¬»≈
      Ќа —ъба ¬азова
     
    ћайко св€та,
    във ¬азови€ стих
    с обич синовна
    навеки възп€та.

    ¬ —опот,
    в дома ти
    те виждам ≠ 
    усмихната
    и ведра
    да сееш
    доброта.

    ћайко св€та,
    от ода€та
    тво€та песен
    като
    пролетен
    в€тър 
    се носи.

    «аедно
    с теб
    зап€ва
    чекръка,
    а вретеното
    нишка тънка
    преде.

    Ќа стана
    в ръцете
    ти сръчни
    совалките 
    ожив€ват
    и багри 
    дивни
    в тъкани
    вплитат.
     

    ƒостолепна
    на празник си
    със книга
    във скута.
    » чел€д, и гости,
    жадни за слово,
    притихват.
     

    ƒомът ти
    слънчев ≠
    изпепелен
    и сринат.
    ћинчо ≠
    съпругът
    любим ≠
    зверски
    съсечен.
    Ѕългарска
    мадона
    с деца две
    невръстни
    и икона
    старинна
    от деди
    завещана,
    ти от Ѕалкана
    закрила
    потърси...
    » изплака
    сърцето си
    в песен
    и стих...

    ћайко св€та,
    от обелиска
    грееш с усмивка.
    ƒетенце мило
    цъфнало цвете
    на тебе поднас€
    и с обич мълви:
    "“и ме роди, но ти ми даде
    и светлото, що в теб блещеше,
    ти и човека в мен създаде ≠
    ти два пъти ми майка беше!"
     
     
     

                                      
     
    ÷очо ƒелев
    —“»’ќ“¬ќ–≈Ќ»≈
     

     ќ…?

     ой душата ми пробуди
    от мъчителни€ сън?
    ¬ий ли, бели пеперуди,
    заиграли днес навън?

     ой сърцето ми принуди 
    радостно да затупти?
    ¬ий ли, палавници луди,
    полетели със шейни?

     ой ми погледа разнежи
    и окрили мисълта?
    ¬ий ли, картини свежи,
    сътворени от снега?

    ѕеперудките се спр€ха
    върху мо€та глава
    и усмихнато казаха:
    "ѕовика на любовта"...
     
     
     
     
     
     

    ёли€на ƒечева
    —“»’ќ“¬ќ–≈Ќ»≈
     

    «»ћЌќ

    Џгловата стр€ха,
    ъгловат балкон.
    «инал е капчукът
    да отмери тон
    по водните каскади
    на поток пенлив,
    който се провира
    зимен и игрив.
    ¬ песен да отрони
    перлена снага
    и мизантропно
    да си свие
     в ъгъла следа.

    Џгловата гара,
    ъгловат перон.
    ¬ ъгъла човек,
    свит във сив балтон.
     ато за начало
    в  мъртви€ сезон,
    ъгълът ще стопли 
    сво€ –обинзон.
    ўе му дойде сила,
    ще изпъне крак,
    самотни€т човек,
    превърнал се във знак. 
    Ћош или добър,
    съдбата ще реши.
    ѕо-топло е когато
    дните не брои.
    ≈динствено очаква
    неонови€ влак,
    превърнал го в надежда,
    но с обратен знак.
    –ади —тайков
    √Ћј—ќ¬≈ ќ“ ћ»ЌјЋќ“ќ
     

    “€сна, стръмна и лъкатушеща, улицата започваше от полите на Ѕалкана и създаваше илюзи€та за пълноводен поток, по бреговете на който са накацали в мирно съжителство стари и нови къщи, вс€ка носеща неповторими€ чар на сво€та епоха, но обединени от общи€ стремеж на стопаните си да бъдат кокетни и обкичени с много и свежа зеленина. ¬ устието на потока, до гол€мата черна река на магистралата, в дълбочина на потънали€ в градинки с най-чудновати цвет€ двор, се белееше двуетажна къща, носеща белезите на старинна красота и чертите на новото ≠ две допълващи се по хармони€ и съчетани с вкус линии, създаващи странен хибрид.
    «ад полуоткрехнатата, масивна и обкована с метал врата една жена, облечена в черно, тревожно се взираше в падналите ниско над зем€та черни, мрачни £ замрели в измамен покой буреносни облаци. ¬ настъпили€ здрач очите и трескаво опипваха не€сните контури на вход-ната врата с една ненаситна жажда и огромно вълнение, в едно болезнено очакване от предсто€ща среща. ¬ същност т€ никого не очакваше, но женската £ интуици€ натрапчиво £ подсказваше, че тр€бва да бди за тези мигове на съприкосновение, за тези неповторими мигове на срещи с това, което така болезнено и безвъзвратно беше изгубила в прекалено кратък срок.
    —мъртта на съпруга си, макар и неочаквана, т€ усп€ да понесе по един достоен начин, като една неизбежност, застанала на път€ £. “ова беше болезнен удар от загубата на прекалено близък човек, с когото € свързваха много години съвместен живот, изпълнен с разбирателство и гол€мо взаимно уважение.
    ’арактерът на баба  остадинка беше такъв, че т€ прикри скръбта дълбоко в сърцето си и € съхрани само за себе си. ѕоследвали€т втори, много по тежък удар ≠ загубата на единствената £ дъщер€ ≠ съвсем € преобрази. ќстрието на длетото на скръбта впи дълбоко своите хищни нокти и набразди лицето £ до неузнаваемост. 
    ќгън€т на нестихващата жизненост и веселие, който вечно гореше в очите £ като огнена клада, готова да прогони мрака на тъгата от вс€ко сърце, постепенно угасна, за да останат само отделни догар€щи въглени. ƒобрите думи, младежкото чувство за хумор, огромната душевна доброта, весели€т нрав б€ха част от огромното богатство на нейната личност. “€лото, болезнено наранено, стоеше на пo-ниско стъпало от духа, извисил се високо и гордо над личните несполуки, презрително надсмиващ се над вс€ка сполет€ла € трагеди€.
    —амо над една слабост баба  остадинка не усп€ да вземе връх. ¬ечер, неузнаваемо преобразена, т€ зажив€ваше със спомена, отдала се всец€ло на среща с миналото. “ова б€ха мигове, в които желанието £ €рко се откро€ваше над мисълта за безвъзвратно загубеното и насочваше съзнанието към пропастта на безразсъдството, граничещо с илюзи€та на самозалъгването. “ова желание беше толкова силно и неговата власт така огромна, че искрата на останали€ здрав разум бързо угасваше при трепетите на мнимите срещи.
    Ѕаба  остадинка напрегна зрението си до болка, но непрогледната тъмнина като тежка, плътна завеса спускаше сво€ плащ и светлината, излизаща от полуотворената врата, попадаше в прегръдките на нощта и угасваше в т€х. 
    ¬€търът палаво нахлу в ста€та и с хладни€ си дъх € върна към действителността.
    ≠ ўе настине внучето ≠ мина £ бързо през ума и т€ хвърли бърз поглед към ъгъла на ста€та. “ам, под негол€м, прикрит с битово перде прозорец, на детско креватче сладко спеше едногодишно момченце, поставило розовите си ръчички като венец около пълничкото си личице. 
    ¬ миг то махна нежно с ръка и озари лицето си с чара на чиста, неподправена, неповторима и завлад€ваща детска усмивка.
    ќчите £ неволно се просълзиха. ¬ него т€ виждаше дъщер€ си, част от себе си. “о беше единствени€т лъч във вече догар€щи€ £ живот. “ова беше разбрал нейни€т зет и не беше пожелал да € лиши от присъствието му. “ой не желаеше дори за миг да си представи колко пагубно би се отразило това върху бъдещи€ £ живот, лишен от единствени€ му смисъл. ≈стеството на работата му често налагаше отсъствието му от къщи, нещо което се беше случило и тази вечер. “ова б€ха тези мигове от живота на баба  остадинка, когато т€ напускаше света на действителността и се пренас€ше в света на въображаемото. Ќе беше в€рваща, но не усп€ваше да се отърси от чувството, че съпругът £ духом присъства и това трескаво € завлад€ваше. ¬ такова състо€ние беше изпаднала и тази вечер.
    »зведнъж вратата р€зко се отвори и в ста€та нахлу стру€ студен въздух. — енергична походка, неподозирана за нейната възраст, т€ притича до внучето и внимателно, с гол€ма нежност го зави с одеалото, като остави само лицето му открито. —лед това баба  остадинка се запъти към отворената врата. ѕобърза да € затвори преди да е налет€л поредни€т пристъп на в€търа, когато един познат глас с тревога прошепна:
    ≠ «ащо ме пъдиш, майко?
    ≈дна непозната вътрешна сила € застави да спре, хванала дръжката на вратата. ¬ не€ се пробуди трепета на надеждата, породен от упрека в гласа на дъщер€ £. “€ често чуваше, по-точно мислено възпроизвеждаше диалози със съпруга си, но с дъщер€ си за първи път контактуваше след нейната смърт. » може би защото това стана така неочаквано, баба  остадинка почувства парализиращото въздействие на гласа и сво€та неспособност да реагира с движение или реплика. —трахът за миг прикова нозете, обходи със замраз€ващ дъх плътта и потисна дишането £. “ова продължи само секунди, след което страхът € напусна, прогонен от желанието да поговори с единствената си рожба.
    ≠ ƒъще! ≠ задъхано изхлипа старицата. 
    »нстинктивно т€ притвори вратата и тръгна напред,  водена от огромното желание да разговар€ с дъщер€ си. “ова беше едно бленувано завръщане към безвъзвратно загубеното.
    —илни€т пристъп на пропити€ с влага въздух € блъсна силно в лицето, отметна черната забрадка и засвири тъжно в жиците като далечен хор от хил€ди скърб€щи гърла.
    ≠ ѕочакай, дъще, аз съм тво€та майка! ≠ застена сподавено баба  остадинка и протегна ръце към миража на помрачени€ си разум.
    ‘иууу ≠ изсвири отново в€търът, с€каш присмивайки се над нещастието £. “€ залиташе с препълнени от надежда и сълзи очи и твърдо усто€вайки на насрещни€ в€тър, крачка по крачка упорито вървеше напред. –ъцете £ трескаво опипваха мрака, готови всеки момент да докоснат въображаеми€т лик на чедото £, краката, движени от енерги€та на желанието, € носеха все по-близо до миража на съзнанието. —ърцето и болезнено се свиваше при всеки импулс на болната мисъл. “€ бавно крачеше напред към несъществуващи€ образ на самоизмамата. 
    ¬незапно един силует от плът, от жива човешка плът, открехна вратата и запълни рамката като незван призрак.
    ≠ ƒали не полуд€вам? ≠ промълви тихо на себе си т€ и връщането £ към здрави€ разум и реалността € парализира с огнените тръпки на едно ново чувство ≠ страха. ќтекналите по але€та стъпки и гласът на зет £  ирил € върнаха напълно в света на действителността.
    ≠ ѕак ли, майко? ≠ почти със страх прошепна  ирил и нежно € хвана под ръка. ≠ ќстави това, майко, нима в€рваш в несъществуващото? —ъвземи се, така съвсем ще се съсипеш!
    ≠ Ќищо, сине ≠ промълви виновно т€. Ќе се сърди на старицата и не и забел€звай. ¬ремето ще ме излекува. «нам, че това са рожби на гаснещото ми съзнание, но за мен то е толкова необходимо, колкото на тебе ≠ синът. 
    ¬ миг небето, прор€зано от една светкавица, се разкъса и полет€ надолу, понесло сълзите на света. ѕодхванати от пристъпите на свирепи€ в€тър, водните потоци на талази обливаха прозорците, почуквайки по стъклата като пръсти на мъртвец, сетне, уморени от тази игра, се устрем€ваха €ростно върху нежните листа на цвет€та, огъваха крехките им стебла, но не успели да ги прекършат, отново стоварваха сво€ гн€в върху прозорците.
    Ќебето се запалваше с ослепителен бл€сък, но угасено от водната стихи€, простенваше с адски тътен, от който сърцата инстинктивно се скриваха в най-затънтеното кътче на гръдта.
    “ова още повече потискаше  ирил.
    ≠ “р€бва да направ€ нещо, за да € изведа от това състо€ние ≠ тази мисъл все по-натрапчиво го измъчваше.
    “ежката длан на умората бързо склопи клепачите му и той бързо се пренесе в света на отмор€ващи€ здрав сън.
    ќстри€т звън на будилника го върна в реалностите на нови€ ден. ќтвори очи и погледна към детското креватче. ѕрез тази нощ  ирил не беше чул сина си нито веднъж да проплаче. ”смихна се, когато вид€ баба  остадинка заспала, опр€ла глава на детското креватче. Ќастойчиви€т звън на будилника не беше € пробудил.
    ≠ »здебнала ме е старицата и когато съм заспал, е отишла при внучето си ≠ прецени бързо той и стана от леглото.
    Ќавън ден€т се усмихваше виновно и с палав лъч докосваше детското креватче, с€каш искаше прошка за зловещата нощ.
     ирил взе едно одеало, наметна старицата и потъна в перипетиите на нови€ ден. 
     
     

    »ван Ќечев
    —“»’ќ“¬ќ–≈Ќ»я
     

    «ј√јƒ ј

    ¬сички задаваме този въпрос:
    ≠ »ма ли смисъл живота?
    ≠ —амо мигът ли е важен
    във който живеем,
    за да ни разпнат в голгота!
    ƒа се взираме в тъжни€ ден
    като зърно в броеница
    предугадили ≠ всичко е тлен
    в нещастните ¬ас, като във мен
    или е тайнство ≠ в безсмъртие мост?

    ƒнеска съм тука
     под ро€к от звезди
    Ќа безкрайни€ космос ≠ загадка...
    “ам ли ще ида?
    ...“ой си мълчи?...
    взират се тъжно моите очи
    от мене ≠ искрицата кратка.

    ƒуха ни облечен
     във кост и месо
    сл€т ли е приживе със звездите
    с които сме сродно безсмъртни?
    ще зна€ тоз отговор
    след кра€ на дните!?
    Ќо що е?
    ...ўе бъда безмълвен?...
    ...» за идните въпросът е вечен!

    21.10.2003
    —опот

    ЅјЋ јЌЏ“

    ≈дно огромно възвишение
    и после синкаво море.
    Ѕалкана ≠ приказно творение,
    премъдър старец и дете.

    “ака сме хората в растежа си,
    израстваме и спрем до бр€г,
    подобно птиците в летежа си,
    подплашени от първи€ сн€г.

    Ќезнайни сили извис€ват ни
    и после чезнат във тъма,
    след нас пък други продължават ни ≠
    това е с€каш вечността.
     

    o
    ћо€т гост е самотата
    разговар€м с не€ за живота.
    ѕитам €: " ажи ми днеска
    правилно ли е да търс€
    отговор, защо са тъй нещата.
    “и си честа гостенка в дома ми
    ти си споделена обич на сън€ ми
    и ласкаеш го да ме отб€гва,
    а нат€кваш ми, че груб съм с него.
    —карваш ли ме или ме ревнуваш диво
    аз не те разбирам, тъжна самодиво.
    ѕоговорим, поговорим и току изчезнеш ≠
    син€ си светкавица във мрака.
     олко нощи аз без сълзи плаках,
    почна ли да дрем€ пак при мене влезнеш.
    ѕитам те, кажи ми, тъй ли ще е вечно?
    ѕитам те, а ти мълчиш зловещо.
     

    ¬ърбан  олев ≠  арлово
    —“»’ќ“¬ќ–≈Ќ»я
     

    Ћя“Ќј ¬≈„≈–

    ѕак съм с вино и стихове в л€тната вечер,
    пак си слушам ƒийп ѕърпъл, Ѕл€к —абат и ‘лойд,
    пак си спомн€м за моите мъртви роднини ≠ предтечи,
    пак си казвам: обичам го то€ живот!

    ѕак си мисл€ за наши€ градски театър ≠
    радвам се: толкоз години във него играх.
    ѕак тъгувам за първи€, вече мъртъв при€тел.
    ѕак се сещам, че влюбен в момиче жив€х.

    ѕак със музика искам да пръсна тъгата ≠
    толкова често в душата неканен зъл гост...
    ѕак бленувам за светли€ храм в небесата.
    ѕак теша се, че с в€ра съм кръстен в ’ристос.

    ѕак жела€ да тръгна по път€ и скитам.
    »ма толкова кътчета в та€ страна,
    дето мечта€ да ида и вид€ с очите ≠
    битник да бъда и хипи, поет по душа.

    ѕак изливам духа си в интимна молитва ≠
    пак съм цели€ рана, възторжен сърдечен копнеж.
    »скам всичките болки и всичкото щастие да изпитам,
    докато още дишам, докато изгор€ като свещ.
     
     
     
     
     
     
     

    ѕ–ќ¬»Ќ÷»я

    » пак върв€ по ти€ улички познати.
    ј още по-познати сме си всички тук!
    ≈дни и същи хора и еднакви дати.
    » случки все едни, вмирисани на лук.

    ѕровинци€...  акво ли духовете да раздвижи?!
    ћъртвило, прах и скука, и покой.
    ” нас са живи само делничните грижи.
    “ръбата на бунтарството е свирила отбой.

    Ћамтежът ни за вещи и пари не знае м€рка.
    ∆ивеем, с€каш н€маме в небето д€л.
    ј н€кога оттука тръгна он€ йерод€кон,
    издигнал като кръст и знаме идеал.

    ј моите?  акви ти св€ти идеали!
    јз искам да е светло, топло у дома.
    ƒа продължава дружбата ми с първи€ при€тел.
    ƒа бъда страстно влюбен в н€ко€ жена.

    ƒобре все пак, че тук не сме си толкоз чужди!
    ¬ града цветчето на надеждата кълни...
    ўе се разпъпи н€кой ден ≠ да го събуди.
    Ќо страх ме е ≠ отново той да не заспи.
     
     
     
     

    ÷ветанка Ќеделчева
    директор на къща-музей "»ван ¬азов" ≠ —опот
    ¬ј«ќ¬» ј¬“ќ√–ј‘»
     

    ¬азов е давал автографи на своите близки, при€тели и почитатели. “ова обикновено става по повод дар€ване на негови книги. ѕо-р€дко ¬азов остав€ като автограф откъс от свое произведение по искане на бъдещи€ му притежател. Ќ€кои ¬азови автографи свидетелстват за дружбата на народни€ поет с дадена личност, или пък имат интересна истори€.
    ≈то истори€та на три ¬азови автографа.
    –уски€т учен славист јлександър »ванович яцимирски про€в€ва траен интерес към творчеството на »ван ¬азов. ѕрез 1905 г. той представ€ на руските читатели разказите му1, а една година по-късно публикува стати€та си "¬азов, его поэзи€ и проза".2  ¬ превод на ћинко √енов от  арлово, тогава студент в ѕетербург, т€ излиза на страниците на списание "Ѕългарска сбирка".3 
    јлександър яцимирски е доловил специфичното своеобразие и колорит на ¬азовото творчество ≠ "съединението в него на националното с общочовешкото чувство", "туй прилепване към природата" и "тютчевско разбиране на нейни€ живот" като "твърде характерни черти в психологи€та"4  на произведени€та на народни€ поет.
    яцимирски посещава Ѕългари€ и има възможност да се запознае с ¬азов. –уски€т учен е впечатлен от класика на българската литература: "¬азов обича природата с детска обич. ¬ъв времето на пребиваването ми в —офи€, аз лично б€х свидетел как ¬азов по цели часове стоеше пред акациите и цвет€та на  н€з Ѕорисовата градина. —тоеше той усамотен, в н€м възторг, изправен като за молитва. Ќикой не се приближаваше към него, макар да се разхождаше гол€мо множество.  азаха ми, че това е ¬азов, гордостта на българската литература, прекрасен човек. јз се вгледах в него и дълго му се любувах. —труваше ми се, че неговите мисли витаеха негде далеч от тез, що се разхождаха в градината, далеч от всичко живуще на зем€та..."5 
    »ван ¬азов про€в€ва интерес към стати€та на видни€ руски славист. ¬ писмо от 6 октомври 1906 г., —офи€ до ≈вгени€ ћарс той пита за заглавието на стати€та:
    "јко не ¬и коства труд, мол€ ¬и, съобщете ми и заглавието на стати€та от яцимирски в последната книжка на Ѕ ъ л г. с б и р к а.
     — поздрав
     ¬аш предан ». ¬ а з о в"6  
    ¬ ÷ентрални€ държавен архив за изкуство и литература на –уси€ се съхран€ва албум на професор јлександър »в. яцимирски със записки и рисунки на чешки, български, сръбски и полски поети и писатели, правени през 1908≠1911 г. —ред т€х е автографът, даден на руски€ учен от »ван ¬азов ≠ откъс от стихотворението "–уси€"7:
     –уси€, “аз зем€ велика
     ѕо шир, по брой, по сила. “€ 
     — небето има си прилика
     » само с руската душа!
        ». ¬азов
    —офи€
    27 март 1911 г."
     
    * * *
    Ќай-сърдечни€т автограф на »ван ¬азов е даден на неговата муза ≠ писателката ≈вгени€ ћарс. “€ изиграва гол€ма рол€ за неговото душевно равновесие, за продуктивността на талантливото му перо. “ази дружба е била жизнено необходима на ¬азов. «ародила се през 1905 г., тогава когато той се чувства самотен, т€ продължава до последните му дни. “€ е живецът, който сгр€ва душата му, т€ е незаменими€т творчески импулс.8 
    ¬ сво€та лебедова песен ≠ стихосбирката "Ћюлека ми замириса" ¬азов £ посвещава открито лиричната си творба "ѕолски впечатлени€. Ќа писателката ≈вг. ћарс" ≠ I д€л "ќбрази и видени€". ¬същност цели€т III д€л "“рендафилите" е посветен на не€.
    —нахата на писателката ≈вгени€ ћарс ≠ госпожа Ћил€на ≈лмазова ≠ съпруга на изтъкнати€ наш оперен певец ѕавел ≈лмазов (отдавна покойник) ≠ е съхранила ценни реликви, свързани със сърдечната дружба на ≈вгени€ ћарс с народни€ поет: портретите с автографи, които той подар€ва на сво€та при€телка, писма, пощенски картички до не€. » едно малко листче, пожълт€ло от времето, съдържащо четиристишие, написано с характерни€ ¬азов почерк:
     “аз книга сиротица
     тъкм€х € за кн€гин€ ≠
     отиде у царица,
     отиде у богин€!
    —тиховете не са датирани. Ќе е трудно да се досетим, че листчето е било пъхнато в книгата "Ћюлека ми замириса", ко€то след отпечатването ¬азов подар€ва на сво€та вдъхновителка със следни€ автограф:
    "Ќа мо€та добра при€телка и достойна колега г-жа ≈вгени€ ћарс. ». ¬азов. —офи€, 20 ноември 1919 г."
    “р€бва да се види този ¬азов автограф, израз€ващ чувствата на народни€ поет към неговата муза по един р€дко оригинален и забележителен начин! —ъщи€т е написан с мастило и поетът умишлено повтар€ и удебел€ва буквите от текста, за да не се забележи, че вместо нулата от датата "20" е изобразено едно малко сърце, ц€лото запълнено с мастило.
    «а »ван ¬азов "сърцето" е едно от великите тайнства на живота, тайнство родеещо се с това на морето и небето. “ова той отраз€ва в лаконичното си стихотворение "“ри думи ≠ три бездни", поместено на страниците на вестник "Ќародний глас", бр. 505 от 17 ноември 1884 г. ѕрез същата година то заема своето достойно м€сто в стихосбирката "»тали€":
     —ърцето, морето, небето ≠
     три думи, три гатанки тайни.
     Ќебето, морето, сърцето ≠
     три бездни, три св€та безкрайни! 
    "ѕоези€та обича краткостта и свежестта"9  ≠ отбел€зва народни€т поет. ¬ това отношение горни€т куплет е шедьовър.
    ћесечното литературно-художествено списание "—ъвременна илюстраци€", бр. 1, —офи€, май 1921, е посветено всец€ло на "“ържествата по 50-годишни€ юбилей на »ван ¬азова". ¬ него на страница 10 е поместен "јвтограф на поета" стихотворението "“ри думи ≠ три бездни" без заглавие.
    ¬ъв ¬азови€ музей в —офи€ се съхран€ват два оригинални автографа на народни€ поет "—ърцето, морето, небето". » в двата липсва заглавието. 
    ≈дини€т автограф поетът пише на малък кариран, понасто€щем вече скъсан лист, без дата.10  “ой е предаден на музе€ от «вездомир јл. Ќегенцов. ясно е, че ¬азов е дал този автограф на свой почитател.
    ¬тори€т автограф на това кратко стихотворение се намира в "јлбум за спомени" и е единствени€т текст в него на български език. ¬азов собственоръчно е записал датата ≠ 4 юли 1919 г.11  јлбумът е предаден на музе€ от  онстантин ƒацов.
    √орепосочените три автографа на ¬азовото стихотворение "“ри бездни ≠ три тайни" свидетелстват, че същото е било любимо на народни€ поет. ѕоради неговото дълбоко съдържание и лаконичност, той го е давал като автограф на своите почитатели (без заглавието му).
     ъде се ражда тази ¬азова най-кратка в ц€лото му творчество поетична творба?
    Ќародни€т поет сподел€ пред сво€ анкетьор проф. »ван Ўишманов за стихосбирката си "»тали€", в ко€то е поместено стихотворението:
    " онспекта на стихотворени€та, които вл€зоха в та€ ми сбирка (eдна от най-добрите ми), нахвърлих с молив още по път€ за »тали€, но ги обработих тепърва в ѕловдив. ¬земах си бележки в тефтерчета."12 
    ¬азовото стихотворение "“ри бездни ≠ три тайни" е свързано с пътуването му до »тали€ през 1884 г.

    * * *
    ¬ъв фонда на  ъща музей "»ван ¬азов" ≠ —опот се съхран€ва петото издание на първи€ български роман "ѕод игото", издателство “. ‘. „ипев, —офи€, 1920 с автограф:
     "Ќа г. ≈вгений —ил€нов
        јвторът
    —офи€
    19 август 1921"13 
    ѕлеменницата на »ван ¬азов ≠ Ѕинка ¬азова, усп€ да проучи интересната истори€ на това ¬азово посвещение. ѕрез 1984 г. т€ писа на Ќад€ ’ристофорова (съпруга на проф. ѕетър ’ристофоров) в ѕариж, ко€то заедно с проф. –оже Ѕернар превежда "ѕод игото" на френски език.14  “огава ≈вгени —ил€нов е на 74 години, известен журналист и дипломат, заминал и останал още на младини в ѕариж. ≈то какво съобщава Ќад€ ’ристофорова след срещата си с него:
    "ћайката на ≈вгени —ил€нов беше учителка по литература в нашата гимнази€ ≠ ѕърва девическа в —офи€.  азваше се —офи€ ћалиновска, много културна жена, от ≈лена, баща £ беше от руски произход, нав€рно останал тук след ќсвобождението. ≈дин ден т€ взима ≈вгений (тогава още ученик) да посети родни€ си град, но не заварва роднини и бързо тръгнали назад към —офи€. » се случили в едно купе с »ван ¬азов, говорили непрекъснато и той казал, че такава речовита жена "р€дко бил срещал". ѕо едно време се навел на прозореца и в€търът му отнесал шапката. јхкани€, загриженост, че ще простине без шапка. Ќа слизане в —офи€ ћалиновска му казала: "я вземете фуражката на ≈вгени." —танала му и така си пристигнал в —офи€ защитен от хрема и гърло! (—игурно с файтон се е върнал с тази шапка! ≠ бел. на Ѕ. ¬азова.) ѕоръчал на ≈вгени да отиде на втори€ ден да си вземе фуражката.  огато отишъл, една жена (нав€рно лел€ ми ¬ълка ≠ бел. Ќа Ѕ. ¬азова) любезно му € подала с "ѕод игото", където е посвещението. ѕо-късно, когато поискал да си прибере книгата, оказало се, че втората жена на баща му поради финансови мъчнотии € продала заедно с много други. Ѕаща му е известен македонски де€тел и поет ≠ ’ристо —ил€нов.
    “ака в действителност се казва, че "ѕод игото" е подарено с автограф на едно 14-годишно момче, което е услужило с ученическата си фуражка на »ван ¬азов."15 
    Ѕащата на ≈вгени —ил€нов е български€т революционер и писател, летописец на »линденското въстание, а майка му е и изтъкната преводачка.
    ¬ последни€ си пътепис "¬ пазвите на Ѕалкана. —танци€ "Ѕългарка", публикуван през месец август 1921 г. във вестник "ћир", ¬азов споменава за при€тното пътуване със —офи€ ћалиновска:
    "ѕътуването беше особено при€тно. ≈дна софийска учителка в купето ми, дама твърде интелигентна и твърде речовита ≠ но как речовита! ≠ направи с непрекъснатото си сладкодумство да не усет€ път€ и горещината."16 
    ѕосвещението на народни€ поет на ≈вгени —ил€нов е нав€рно последни€т негов автограф, даден около месец преди смъртта му.
    Ќ€кои от буквите са леко разкривени. Ќо ¬азов е останал все същи€т ≠ сърдечен, верен на живата си връзка с читателите.
     

     1 яцимирский, јлександр ». –ассказы ¬азова, »сторический вестник, —анкт ѕетербург, т. 99, март 1905, с. 1089-1090
     2 яцимирский, ј. ». »ван ¬азов, его поэзи€ и проза. Ћитературна€ характеристика, ¬естник иностранной литературы, —анкт ѕетерберг, є 2, 1906, с. 181 ≠ 194.
     3√енов, ћинко. »ван ¬азов, неговата проза и поези€, Ѕългарска сбирка, бр. 3, 1906, с. 160-167. 
     4 ѕак там, с. 161.
     5 ѕак там.
     6¬азов, »в. —ъбрани съчинени€, т. 21, —., 1979, с. 317.
     7 ÷√јЋ» –оссии, ћосква, ф. 584, оп. 2, ед. хр. 24, л. 16
     8 Ќеделчева, ÷в. ≈вгени€ ћарс ≠ музата на поета. Ќепознати€т ¬азов, —., 1995, с. 128-173.
     9 ¬азов, »в. —ъбрани съчинени€, т. 21, —., 1950, с. 100.
     10 ‘онд на къща музей "»ван ¬азов" ≠ —офи€, –ъкописна сбирка, инв. є 1834. 
     11 ‘онд на къща музей "»ван ¬азов" ≠ —офи€, –ъкописна сбирка, инв. є 1264.
     12 Ўишманов, »в. ƒ. »ван ¬азов. —помени и документи, —., 1976, с. 240.
     13 ‘онд на  ъща музей "»ван ¬азов" ≠ гр. —опот, инв. є 255.
     14 ѕревод на френски –.Ѕернар н Ќ. ’ристофорова, " Souns le oug", Paris, Presses orientalistes de France, 1976.
     15 ѕисмо на Ѕинка ¬азова от 30. ’I. 1990 г. до ÷в. Ќеделчева ≠ —опот. —ъхран€ва се от получателката.
     16¬азов, »в. —ъбрани съчинени€, т. 12, —., 1977, с. 366. 

    ѕанко јнчев
    “–» ≈“ёƒј «ј ’–»—“ќ Ѕќ“≈¬
     
     

    I. "¬—≈ћ»–Ќј“ј ќ“«»¬„»¬ќ—“" Ќј ’–»—“ќ Ѕќ“≈¬

    1.
    ¬ речта си за ѕушкин по повод откриването на негови€ паметник в ћосква на 8 юни 1880 г., ‘. ћ. ƒостоевски говори за способността на велики€ поет да усеща и разбира чуждите народи и техните култури и да се въплъщава в техни€ св€т. “ова според ƒостоевски е велико качество и високо нравствено и художествено достойнство на ј. —. ѕушкин, което той придоби и за ц€лата руска литература и култура. “ой го нарече "всемирна отзивчивост" или "всемирност". 
    Ќико€ литература не съществува изолирана и сама в себе си и за себе си. ¬заимодействието и вли€ни€та са естествени и желани, защото обогат€ват и освежават художественото мислене, средствата и начините на изображение. Ѕез такова общуване и взаимодействие не би бил възможен изобщо литературни€т процес и литературни€т живот, а и истори€та на човечеството изобщо. Ќе е задължително народите и държавите да са в преки общени€, за да бъдат и литературите им във взаимодействие и вли€ние, да прежив€ват сходни етапи и да про€в€ват еднакви естетически качества и тенденции в развитието си. ќбикновено по-гол€мата литература вли€е на по-малката, макар да е възможен и обратни€т случай, когато малка литература да е оказала н€какво въздействие върху представител на гол€мата литература. ¬ли€нието може да бъде неосъзнато, спонтанно, но то може и да е съзнателно, по път€ на ученето, на усво€ване художествени€ опит и преките общувани€. «а една литература (като българската, например) тр€бва да се съди и по това от кои литератури се е вли€ла, от кого се е учила, кои са нейните чуждоезикови образци и класици, как възприема уроците им и как осъзнава м€стото си сред т€х, доколко ги см€та за свои и дали това вли€ние и "учение" се осъществ€ва чрез преводи или в оригинал. 
    ¬семирността според ƒостоевский е способност да се разбира чужденеца, неговата култура, духът и същността му и да се превъплъщава в т€х. Ќо не за имитаци€, а за да влезеш в него, да го опознаеш и обикнеш и така да живееш в мир с него като равен с равен. ”словието "като равен с равен" е особено важно, най-важно дори, за да говорим за всемирност. —ъзнанието за равенство с друга литература и култура означава преди всичко уважение към не€ и отличното £ познаване. Ќе пренебрежение и високомерие или провинциаллен комплекс е необходимо да про€в€ваш към чуждото и чужденеца, а дълбоко уважение, почит и разбиране. ƒостоевский намира тези качества у ѕушкин.  ато истински руснак, ѕушкин се преклан€ пред постижени€та на другите народи и ги тълкува проникновено. “ой може да пише за французите като французин, за германците ≠ като германец, защото знае какво представл€ват те, вникнал е в душите им и умее да се израз€ва като т€х. Ќо на собствени€ си език. 
    ¬семирността не означава безродство, "гражданин на света", отказ от себе си и от културните си традиции, за да бъдеш равен на тези, към които се стремиш. “очно обратното.  олкото повече се чувстваш роден от сво€ народ и колкото повече си в него, толкова по-лесно ще се приобщаваш към "всемирността". ƒо това състо€ние винаги се достига, благодарение на силната привързаност и любов към народа и отечеството, но любов разумна, творческа, даваща художествен импулс на живота. 
    ѕревъплъщаването в душевността на чужди€ не е актьорска способност, особено ценена в реалистични€ театър на —таниславски, а показател за зрелостта на културата и наличие в не€ на велики майстори. 
    ¬ нашето литературознание този проблем не се изследва и анализира; не му се обръща изобщо внимание. ј той ни дава представа във всеки определен момент на какво равнище се намира българската литература, какви висоти превзема. 

    2.
    — ’ристо Ѕотев българската литература на ’I’ век окончателно излиза от сво€ възрожденски период и се включва пълноправно в семейството на модерните европейски литератури. ƒо него т€ е все още в процес на устройване, на създаване на единен литературен език, поради което звучеше архаично, тромаво, грубо и неразбираемо. √олемите поети и писатели до Ѕотев тр€бва да преодол€ват преди всичко езиковите трудности, поради което творбите им не се домогват до дълбоки художествени открити€. “е са прекалено "домашни" автори, занимаващи се с конкретни актуални проблеми на обществото и народа. Ћитературата е по-близо до вестникарството. Ћипсва гени€т, който да отбележи новото равнище. 
    ѕо€вата на талант като Ѕотев е знак, че модерната българска литература е изминала път€ към сво€та зрелост. “€ се е отдалечила от —редновековието, придобила е нови качества и е способна да изрази душевните чувства и вълнени€ на модерни€ българин. Ќайден √еров, ƒобри „интулов, ѕетко –. —лавейков, Ћюбен  аравелов, ¬асил ƒрумев, ƒобри ¬ойников са етапите по този път, натрупвани€та, които неизбежно довеждат до избухване на новото качество. Ќовото качество не е само в езика. ≈зикът, на който пише Ѕотев, и който вече наци€та осъзнава като свой собствен книжовен език, е годен да говори за сложните неща, обзели българската национална и социална душа. “ази душа е станала вътрешно противоречива. ќтделила се от —редновековието, т.е. от ÷ърквата и усъмнила се в √оспода, т€ сама сега тр€бва да търси новите истини, да отдел€ доброто от злото, да познава света и себе си и да доказва правотата на своето отречение от миналото. «ад видимата решителност и категоричност се таи колебанието и съмнението, че човек може сам да се пребори със злото. Ќовата социална душа е изгубила целостта и пълнотата, драматизирила се е и е превърнала човека в средище на неразбирателство със себе си. «атова £ е потребно да намери близост с други души, да заживее в общност. “ези типични за буржоазното време и буржоазната личност състо€ни€ и чувства са нови за българската наци€ и литературата £. “е се прежив€ват много болезнено в творчеството на ’ристо Ѕотев, именно защото са нови. 
    —редновековни€т човек възприема други€ и цели€ христи€нски св€т като едно ц€ло, като ÷ърква ’ристова и се чувства в този св€т удобно и уютно, защото живее заедно с брат€та и сестрите си во ’ристе. “ой н€ма нужда да вниква в техните души, за да се превъплъщава в т€х и така да ги разбира, защото и те са като него ≠ дори и когато говор€т на различни езици или воюват помежду си. ¬€рата и религиозното му съзнание го прав€т естествена и осъзната част от "една вселенска апостолска църква", т.е. от ц€лото и от вселената. "Ќ€ма нито елин, нито грък" (—в.ап. ѕавел), а само христи€ни, които зна€т кой е други€т, какво иска и в какво в€рва. Ѕуржоазни€т човек е изгубил тази способност, защото в€рата му е станала формална, нецърковна и неистинска. “ой е преди всичко елин или грък, а след това христи€нин, жител на една страна и чрез не€ на света. —редновековни€т човек е с ограничени възможности да се придвижва и да посещава чуждестранни земи (освен като войник по време на войни), но на него това не е му е и толкова необходимо, защото той знае, че навс€къде живе€т негови брат€ и сестри христи€ни. Ѕуржоазни€т човек не е закрепостен и пътува много, но пътува сред другите народи като чужденец, дори и когато има съзнанието, че е "гражданин на света". «ащото е различен от другите и това различие го обособ€ва като личност. Ќо той се стреми да го преодолее, като опознава чуждото, изучава го и го приближава по този начин до себе си, прави го част от себе си.
    ѕром€ната у модерни€ буржоазен човек в сравнение със средновековни€ е интересно €вление, но то се осъществ€ва бавно, тъй като е свързано с ц€лостното изменение в обществото, в неговата структура, начин на живот и мислене, поведение, връзки между членовете му. «а българското следсредновековно общество ’ристо Ѕотев е знакът на окончателно извършени€ преход и начало на ново състо€ние, в което всемирността е едно от най- €рките про€влени€ на зрелостта и многообразието му.

    3.
    ƒо ’ристо Ѕотев българската литература възприема чуждата, като € приспособ€ва към себе си. ¬същност, дори все н€ма чужда, а само литература, писана на друг език. —южетите и темите, проблемите и героите дори за еднакви за всички и онова, което е казал ѕушкин или Ќекрасов, ≈вгени —ю или ¬иктор ёго може да бъде пресъздадено на български език като българско, а не като чуждо. ѕобългар€вани€та са нещо естествено и се ползват с огромен успех сред чет€щите в Ѕългари€. Ќо "побългар€ване" е късен термин. ” ѕ. –. —лавейков и »л. Ѕлъсков, напр. срещаме охотно възприети и разработени сюжети от чуждоезични автори, но представени като български. Ќашите писатели пон€кога споменават, че творбата им е "по н€кой писател", макар т€ да е чист превод, а друг път, когато не се спомен€ва нищо, лесно се разбира от къде са взети и иде€та, и сюжетът. Ћитературата все още принадлежи на всички и авторството не е толкова лична из€ва и задовол€ване на лични амбиции и израз€ване негово, а е всеобщо дело ≠ както през —редновековието. 
    Ѕотев про€в€ва ново отношение към културата изобщо. » към света също! “ой следи живота в другите държави, анализира го и го оцен€ва без никакви комплекси ≠ често дори повече критично отколкото е отношението към българската действителност. Ћипсата на комплекси и провинциално възхищение, към всичко, което се случва в чужбина, е важна особеност в Ѕотевата оценка на ≈вропа. “ой публично за€в€ва българската емпанципаци€ със стари€ св€т и правото на българите да бъдат равни с останалите народи. Ќо равни не по съжаление и снизхождение, а справедливо и заслужено. ¬елики€т ни поет не се съмн€ва в правото на народа, заслужено с постигнатото равнище на обществени€ живот, с борбите, които води за своето политическо освобождение. ’ристо Ѕотев е може би първи€т българин, който има толкова силно и въздигнато национално самосъзнание, което му дава и самочувствието да бъде не провинциално величие, не просто осъзнал робството си роб и готов да го отхвърли, а напълно равностоен и на най-великите европейски исторически личности. “ой се осъзнава и като народен водач, двигател на историческите процеси, борец за политическа свобода, ко€то е необходима на всеки народ, амбициран да постига високи цели. 
    Ѕез да има системно университетско образование ’ристо Ѕотев е неимоверно образован, подготвен е на изключително равнище като литератор и историк. ѕублицистиката му изобилства от имена и заглави€, които не могат случайно да се зна€т или да са почерпани от брошури и попул€рни беседи. “е не са и белег на обикновена информираност, защото са поставени в контексти, показващи познаване на факти и подробности, което е възможно само за хора с богата и системна култура. ѕри това не само на факти от истори€та на човечеството, но и от истори€та на културата; не като сухи факти, а като живи и значими €влени€, от които може да се извлече поука, да се направи аналоги€ и се изведе важна истина. Ќе всеки е способен да го направи, ако не умее да ги систематизира, подрежда по значение и да им придава актуален смисъл. “ук той просто н€ма нито предходници, нито дори аналог през ¬ъзраждането. ј може би и до наши дни. 
    Ќаистина, Ѕотев е чудо!
    ’ристо Ѕотев е поет, но големи€т обем от неговото творчество е публицистиката. “ой не е писал други жарове, напр. художествена проза или драматурги€, където да развие ц€лостен сюжет, да покаже характери, съдби, герои в процеса на техни€ живот и осъществ€ваването им като личности. «а разлика от ѕушкин, по повод на когото ƒостоевский въвежда пон€тието "всемирност", у ’ристо Ѕотев всемирността се про€в€ва в публицистичното превъплъщаване и пресътвор€ване. ¬елики€т поет и публицист умее с н€колко само щриха да изведе основните качества на геро€, да покаже характера му. 
    √ол€мата тема на Ѕотев и в поези€та, и в публицистиката е освобождението на Ѕългари€ като част от разрешаването на »зточни€ въпрос. »зточни€т въпрос се решава от "великите сили", вс€ка от които има своите интереси и политика, но е и различна по дух и характер от останалите. ¬ политиката те се представл€ват от лидера си и от това какъв е той като човек и държавник, Ѕотев прави изводи за възможното благопри€тно отношение на държавата към съдбата на българите. Ќо той преди всичко анализира ц€лостно, бих казал дори мащабно, ситуаци€та в ≈вропа и в ќсманската импери€, спира се във вс€ка сво€ стати€ на възможните варианти, по които ще действат великите сили, а също и на евентуалната реакци€ от страна на "потърпевшите", т.е. на българите и на останалите слав€нски народи на Ѕалканите. Ѕотев "схваща" раличи€та между –уси€ и европейските държави не толкова като различие между "добрите" и "лошите", а изхождайки от техните геополитически идеи, традиции, териториални, икономически и политически интереси. “ук той вижда, че такова деление не е твърде надеждно, когато се прав€т прогнози за това как тези именно държави ще разрешат »зточни€ въпрос. «ащото и "добрите" имат сво€ егоизъм, който е в ущърб с българските жалби и надежди, и "лошите", движени от амбици€та си да владе€т повече, допринас€т с нещо за избав€нето на българите от робството. 
    ƒвуличието на европейците е чертата, ко€то ’ристо Ѕотев най-често коментира и разобличава. Ѕогатите не могат да разберат бедните. «а богатите всичко е сложно, въпрос на съображени€, поради което те изчакват, ако не става дума за собствената им съдба и интерес. “е не си нарушават спокойствието, за да помогнат безкористно. Ѕотев умело показва как например јвстроунгарски€ министър јндраши реагира на оплаквани€та на слав€ните, че турците не спазват правата им, макар султанът да е издал специален ферман. "Ќие, казва той, имаме консули из ц€лата импери€ и ще следим властите да изпълн€ват този ферман." » толкова. Ќо колко истина има в характеристиката на ’ристо Ѕотев, колко ирони€ и сарказъм към недостатъците не толкова на наци€та, колкото на нейната върхушка. ¬ърхушката също притежава национални особености и той с една-две думи ги показва и внушава...
    ’ристо Ѕотев много често насочва погледа си към политически€ живот в »спани€ и коментира испанската действителност ≠ и почти винаги от гледната точка на българската политика и "български€ въпрос". »спани€ по онова време не е активна участничка в "≈вропейски€ концерт", но нейните действи€ вли€€т върху европейската политика. —амата т€ е колониална държава, ко€то понас€ удари от своите колонии и системата, ко€то е създала, започва да се руши. «атова и ставащото там в н€каква степен (дори и в уродлив вид) се повтар€ в ќсманската импери€. Ѕотев анализира тези процеси, за да разбере какво би се случило на Ѕалканите, ако се действа по испански€ "модел". јналогиите (€вните и скритите) са стихи€та на велики€ наш поет. “ой си служи с т€х толкова умело, че човек би го сметнал за тесен специалист ту по √ермани€, ту по јвстроунгари€ или ‘ранци€. ј информаци€та му е ускъдна, почерпана от румънските вестници. Ќужно ли е на гени€ да знае всичко, за да вижда процесите в т€хната ц€лост и взаимна връзка. «а него е достатъчен един дребен факт, за да проумее същността и мащаба на случващото се, защото този факт му позвол€ва да се превъплъти в чуждата действителнст и по нейната логика да € анализира и прецен€ва. “ова е именно знакът на всемирността, за ко€то говори ‘. ћ. ƒостоевский. 
    Ѕотев дори пише по различен начин за различните народи и държави. ћного тънка ирони€ прозира в портретните характеристики на руски€ министър √орчаков, на унгареца јндраши или в лаконичните описани€ на съдбата на Ќаполеон. »рони€та е чувство за превъзходство и лично достойнство. ≈, тези хора решават съдбите на човечеството, но наши€т автор ги вижда като най-обикновени човеци с хил€ди недостатъци, пороци и грехове. “ой стои над т€х и вижда онова, което те се мъчат да прикри€т от обществото, за да демонстрират сила и власт. ¬ижда старческата им немощ, човешката им глупост, страха, колебани€та, лъжата, коварството на слабостта им; вижда как искат да излъжат ≈вропа, па и себе си дори, за да извлекат изгоди и наложат вол€та си. Ќо и как не се интересуват от човешките болки и мъки; за т€х хората са стадо животни, което може да бъде купено и продадено. 

    4.
    ¬семирната отзавичивост означава преди всичко любов към собствени€ си народ, уважение към неговото минало и насто€ще, към неговата нравственост и вол€ за самосто€телност. “€ е нравствено качество и изключва до гол€ма степен национални€ егоизъм, расовата омраза, враждата към съседа. Ќо е преди всичко дълбока и искрена любов към отечеството, към народа, природата, зем€та, хората и т€хната мъка и възход. ¬ече казах по-горе, че всемирната отзивчивост не е космополитизъм, родолюбие от най-висша проба.  осмополитът обича човечеството, защото не забел€зва сво€ народ, не му състрадава, не работи за него. “ой се чувства добре навс€къде по света, но не му е кой знае колко удобно у дома; там му е т€сно и се срамува от родителите и роднините си, ако н€мат негото "космополитно" съзнание. ¬семирно отзивчиви€т срод€ва себе си и сво€ народ с нравствените цели на всечовечеството. «а него икономически€т възход на ≈вропа е важен и е необходимо да бъде продължен и отечеството да стане част от него, но не на вс€ка цена ≠ не за сметка на националното своеобразие и моралните норми. «а да бъде възможно превъплъщаването в чуждестранни€ гений, бит, култура. »наче си само епигон, какъвто успешно показа български€т писател ƒобри ¬ойников в комеди€та си " риворазбраната цивилизаци€". " риворазбраната цивилизаци€" е израз както на ниска култура, на необразованост, така и на комплекс за малоценност. “€ е про€вление на мани€та на провинциални€ маниак да изглежда аристократ от най-чиста проба, но не умее да скрие парвенюшката си разпасаност и простоти€. 
    ‘. ћ. ƒостоевский говори за това, че благодарение на тази именно "всемирна отзивчивост" ѕушкин е примирил "почвениците" и "западниците", показал е по какъв път тр€бва да върви –уси€, за да бъде наистина велика държава и основа на цивилизаци€. ” нас това прави ’ристо Ѕотев ≠ при това в услови€та на политическо робство, установ€ване на наци€та и формиране на книжовни€ език. “очно тогава най-силно е застрашена самобитността на народа и е най-необходимо външното вли€ние. „рез Ѕотев младата българска наци€ про€в€ва изключително високи стремежи, каквито дори по-късно не си е позвол€вала. ¬ спомената реч ‘. ћ. ƒостоевский подчертава, че да се чувстваш като равен с равен с другите народи, да не изпитваш комплекси спр€мо т€х, не е задължително страната ти да е икономически силна. ƒруга сила е необходима на наци€та и държавата, за да заслужат правото не просто да съществуват, но и да върв€т напред и постигат високите си цели. ƒухът им тр€бва да е богат с нравствени съкровища. Ѕлагодарение на този дух руски€т народ е възприел иде€та за "всечовешко единение, братска любов, трезв поглед, който да опрощава враждебното, да разпознава и извин€ва несходното, да премахва противоречи€та". "“а€ черта, казва ƒостоевский, не е икономическа, нито н€каква друга, т€ е само нравствена черта." Ѕългарски€т народ излиза от —редновековието с изграждащо се национално съзнание, политически устройващ се в една бъдеща държава, страдащ под иноверско иго, търсещ път€, по който да върви. “ой не е така многоброен, както руски€, но е изпълнен със същите негови качества и настройки, които му позвол€ват да възприема света като "всечовечност" и да го разбира и обича от сърце. ” него дори н€ма омраза към турците; той различава политически€ потисник ≠иноверец от сродни€ нему по съдба и бедност турчин, който не по-малко от българина страда от деспотизма на импери€та и мрази поробител€, който потиска българина, без да има н€какво право. “ова Ѕотев го показва посто€нно в поетическото и публицистическото си творчество. 
    Ѕългарски€т народ н€ма вселенски стремежи (про€вите на мегаломани€ са белези на провинциално забол€ване у интелигенци€та и политиците му); той все още си постав€ екзистенциални цели, за да оцелее в епохата на икономическата глобалици€, но вътрешната му свобода и трезвост преодол€ват обратите на истори€та, превеждат го през нейните лабиринти и му дават куража да живее. јко съумее да запази способността си да превъплъщава сво€ дух в духа на други народи ("едно почти съвършено и затова вълшебно превъплъщение" ≠ ‘. ћ. ƒостоевский), което изрази и му завеща ’ристо Ѕотев, той неминуемо ще пребъде в истори€та...

    II. —ќ÷»ќѕќЋ»“»„≈— »я“ јЌјЋ»« 
    Ќј ’–»—“ќ Ѕќ“≈¬

    1.
    ÷€лата Ѕотева публицистика, а и поези€та му, е задълбочен и пространен анализ на състо€нието на обществото и развитието на политическите процеси. ¬ българската литература н€ма друг толкова активен политически писател като ’ристо Ѕотев. ¬секи негов ред е размисъл или оценка за ставащото в Ѕългари€ или по света, призив за пром€на или възхищение от героизма на борците за свобода. “ова е в духа на българската възрожденска литература, ко€то е изц€ло ангажирана и подчинена на постигането на целта на ¬ъзраждането ≠ възстанов€ването на националната държава. Ѕотев обаче създава нещо повече от литературни текстове; той се про€в€ва като философ, политолог и анализатор на обществената действителност. Ќеговата публицистика би могло и би тр€бвало да разглежда и като наука за обществото, като пример на социополитически анализ. ’ристо Ѕотев е велики€т майстор на този анализ, създател€т на българската социологи€ и политологи€ като науки.
    √лавната задача на ’ристо Ѕотев в публицистиката (а и в поези€та, разбира се), т.е. задачата му на социолог и политолог, е да установи степента на готовност на български€ народ във всичките социални съслови€ и редове за въстанието, с което –еволюци€та ще извоюва свободата. ѕоради това анализът му не е обективистичен, конкретно насочен. ќт него се очаква определен резултат и извод. “ози извод тр€бва да повли€е върху хората, които го четат, и да ги накара да го възприемат като сигнал за борба. “ака не пишат "истинските" учени, ала ’ристо Ѕотев не е такъв учен. 
    "≈мпиричните" факти Ѕотев взима от писма и съобщени€, които му изпращат от Ѕългари€ или от публикации във вестници, но той използва тези, които свидетелстват за турските беззакони€, народните вълнени€, про€вите на смели и честни българи, дръзнали да се възпротив€т на властта, за отношението на европейските държави към т. нар. "български въпрос" и изобщо за политиката им спр€мо Ѕалканите, както и политиката на балканските народи и нейното отношение към Ѕългари€. . ¬ажно м€сто в творчеството му заемат и "работите сред българската емиграци€", ко€то според него е призвана да подготви революци€та и да € "запали" в Ѕългари€. «атова и той търси такива факти, извежда ги като най-главните и ги сочи като потвърждение на сво€та теза за необходимостта час по-скоро да се вдигне въстание. Ќо никога не твърди голословно или да повтар€ едно и също, за да привлече вниманието на читателите, а всеки път достига чрез анализ до необходимото политическо заключение.
    ’ристо Ѕотев поддържа н€колко основни политически тези, които извежда както от реалното състо€ние на т.нар. "»зточен въпрос", така и от положението в ќсманската импери€, развитието на революционни€ процес като функци€ на засилващото се обедн€ване и революционизиране на масите в Ѕългари€, и от политиките на великите сили, взети заедно и поотделно. “е са опорните точки на анализа и изводите му. Ѕотев постав€ всеки конкретен факт в широк контекст и никога не го изолира от тенденциите в развитие на обществените процеси. ‘актът не може да съществува сам за себе си и изследовател€т е длъжен да му намери м€стото в процеса, както и да провери чрез факта верността на сво€та оценка на този процес. “ой тръгва от факта, за да стигне до целостта на процеса, но може и "да сведе" процеса до отделни€ факт.  ак ще постъпи, зависи от поставената задача пред анализа, ко€то винаги е обагрена публицистично и пропагандно. 
    Ќо какво означава "факт" в социологи€та и политологи€та на ’ристо Ѕотев? “ова е реална случка, събитие с важно обществено значение ≠ поне за м€стото, където се е случило. ¬с€ко населено м€сто в Ѕългари€ също както и в столиците на големите европейски държави става нещо, което съдържа в себе си характеристиките на времето и вли€е на т€хното формиране. ¬се едно дали се отнас€ до селски бунт, отвар€не на училище, общо събрание, строителство на обществени сгради или нещо друго, те имат важна обществена функци€ и следва да се разглеждат наравно със събити€та, които промен€т генерално света. Ќо гол€мото е "снето" в малкото, съдържа се в него и го приобщава към значението му, превръща го исторически гол€мо и важно. 
    ¬ъзраждането придава значимост на вс€ка случка и € превръща във факт. “о изпълва с важност и историческа стойност всичко. «атова и възрожденските мемоари са пълни с подробни свидетелства от ежедневието на бита. »стори€та се маркира от различни по големина опорни точки в зависимост от човека, м€стото, времето, държавата. “ези свидетелства се записват със съзнанието, че е важно, примерно, колко глави чесън е из€л авторът на скромната си вечер€. «аписват се за всеки случай, защото не се знае какво ще бъде важно утре и след време. ўом го има на книга, то ще си намери стойността. Ѕотев надхвърл€ ¬ъзражането и придобива друго съзнание за стойността на факта. ¬ажно е това, което зас€га живота на мнозинството и е в духа на общата политическа иде€ за освобождение на отечество. —амо тогава можем да обръщаме внимание на случка или €вление. » той остро критикува и дори изобличава писатели, които се занимават с личните си прежив€вани€ и искат да накарат другите да им съчувстват и прежив€ват заедно с т€х. «а него това са глупости, които пречат да се откро€ва важното, за да мисли върху него българинът. ѕредстои въстание, революци€ и нищо не бива да отклон€ва вниманието от предсто€щото изпитание. 
    Ќе винаги фактът поражда анализ у Ѕотев. Ѕотев е анализатор преди всичко на €влени€ и тенденции, на ц€лостни€ обществен процес. ѕред очите му са именно €влението и процесът. ѕоводът обаче е пак н€какво събитие, т.е. факт с особено значение, който дава възможност да се види ц€лото в пълнота. Ќо Ѕотев посто€нно има един и същ повод ≠ революци€та и освобождението.  аквото и да се случи, то е във връзка с националната цел, на ко€то той сами€т се е посветил. «атова и анализите му започват почти винаги без предисловие и предварителни уговорки, а направо, по същество. “огава фактът се привежда като доказателство на тезата, за да бъде т€ по-убедителна и лесно възприемана.  огато н€ма конкретни факти, Ѕотев употреб€ва едно свое любимо средство: обещава да даде доказателства и подробности в следващата стати€. “ака той не остав€ съмнение, че не просто говори "свои неща", а внушава важността и истинността на написаното. Ќо той рано или късно изпълн€ва обещанието си и се връща към темата, за да € мотивира и докаже. 
    ’ристо Ѕотев е автор във вестник, поради което му се налага да пише кратки статии и на ограниченото м€сто да развива своите идеи и творчески намерени€. Ќе е възможно във вестника да се пишат пространни изследвани€, да се привеждат статистически и други данни, да се цитират чужди мнени€. Ќо науката е търсене на истина, а не многословие. » с малко думи истински€т философ, социолог и политолог е способен да защити концепци€та си и да внуши на читател€ своето заключение. Ѕлест€щото слово на Ѕотев е образец как просто и €сно се казват истини за обществото. ≈нерги€та на думите му е пораз€ваща. ’ристо Ѕотев твори в традициите на руската и френската философска и социологическа школа. “ой е достъпен за широки€ читател и не се срамува да пише за него и от него да очаква оценка на сво€ труд. «а съжаление българските обществени науки не тръгнаха по път€ на Ѕотев, а се затвориха в н€какъв псевдонаучен св€т, в който се защищават дисертации, трупа се н€каква научна продукци€, но т€ остава недостъпна за обществото, не се ползва от него и практически е безполезна. 
    »стинската философи€, социологи€ и политологи€ е литература и публицистика, а не територи€ на суха и откъсната от хората наука. ќбществените науки дават методологи€та на общественото съзнание да анализира и обобщава, да прави изводи за състо€нието на обществото и намира път за излизане от трудности и кризи. «атова и тр€бва да са достъпни, за да могат повече хора да се ползват от постижени€та им. “огава народът чрез сво€та интелигенци€ ще реагира адекватно на всичко в него и около него. Ѕотев разбира това и остро критикува Ѕългарското книжовно дружество и дейността на малкото български учени, че се затвар€т в сво€ си кръг и вместо наука създават схоластика. 

    2.
    ÷€лата публицистика на ’ристо Ѕотев, т.е. неговата социологи€ и политологи€, е подчинена на една-единствена теза: време е за революци€, чрез ко€то Ѕългари€ да се освободи от османското робство. ”слови€та са назрели, положението на българите е непоносимо, поробените българи не могат да имат бъдеще в пропадналата тиранична импери€. Ѕих казал, че това методологичната основа, върху ко€то велики€т български писател анализира състо€нието на обществото. Ќа него просто са му необходими аргументи, които да предложи на читателите в полза на тази теза. »ли по-точно, повече места, от където да доказва и призовава на въстание.
    ’ристо Ѕотев е човек на модерната епоха и е носител на буржоазно-просвещенско съзнание. “ой в€рва в прогреса. ¬€рва, че една наци€ може да прогресира единствено ако е свободна. —вободата е условие за развитие и разгръщане възможностите на наци€та. —амосто€телната и свободна държава ще осигури и личната свобода на човека, без ко€то и наци€та не може да е свободна и прогресираща. 
    “урци€, повтар€ посто€нно ’ристо Ѕотев, е болна. “€ е обхвана от неизлечима болестстта ("забол€ от болестта на сво€та естествена неподвижност") и смъртта £ е съвсем близо.  акво означава "болест на естествена неподвижност"? Ѕолестта на естествената неподвижност е пълното изчерпване на модела на развитие, както бихме казали днес, след което непременно следва смърт или преминаване към друг модел. “урската импери€, срещу ко€то се бори Ѕотев, е образувание от миналото, модел на стар и негоден вече ред. »кономиката £ е парализирана, властта £ е отслабнала; т€ не е вече система на организаци€, отвар€ща възможности за интензивно развитие на икономиката и народите, а деспотична, ограничаваща свободите, разчитаща на насилието и репреси€та. »мпери€та е отжив€ла времето си, но понеже юридически все още съществува, започва да пречи. ј състав€щите € слав€нски и православни народи са в подем. “е прежив€ват своето национално възраждане и са се устремили към нови€ европейски начин на живот, но трудно върв€т по сво€ път заради деспотизма на султана и неговите слуги. Ќародите не могат да се движат по сво€ път, защото държавата, в ко€то са, вече е неподвижна. ќт такава болест наистина н€ма лек. 
    ќт тази нелечима болест произлизат всичките беди и несгоди на българите. Ќо вътрешните пречки за успешното организиране на революци€та са големи и се дължат на разногласи€та в обществото по реалната оценката на ситуаци€та в Ѕългари€ и за начините на нейното осъществ€ване. ¬ерността на оценката зависи от правилността и точността на социополитически€ анализ. 
    »кономиката на импери€та е напълно разрушена и “урци€ живее от кредити. “€ толкова е задлъжн€ла на своите кредитори, че н€ма накъде повече. “е € държат в пълна зависимост, смучат богатствата £, парализират € и €превръщат в жив труп. Ќо насулаващите € народи са жизнени; те току-що са влезли в новата епоха, развиват се бурно и все по-категорично за€в€ват правото и желанието си за самосто€телност. ≈то изходната точка на анализа на Ѕотев на ситуаци€та в “урци€ в материал във в. "«наме" от 18 €нуари 1875 г. ("“урци€ ще се намери между три огън€", —ъчинени€, т. 2, изд. 1976). ¬ече са €сни картината и неспособността на “урци€ да се справи с амбициите на балканските народи за свобода и независимост. —итуаци€та поражда брожени€ и недоволства у всички ≠ и у турци, и у поробените. –адикализаци€та в региона е неудържима и той е изправен пред дилемата "война или мир". Ќо и в двата случа€ според ’ристо Ѕотев изходът е един: смърт за болни€ организъм и ново начало за потиснатите народи. Ќещо тр€бва да се случи, за да се прекрати агони€та. —мъртта на импери€та н€ма да дойдо от само себе си ≠ необходима е сериозна външна причина, ко€то да сложи кра€. Ѕотев вижда тази причина във великите сили, заели се да разрешават източни€ въпрос. 
    ≈вропа защитава и пази “урци€ и се мъчи да продължи живота £, защото, твърди ’ристо Ѕотев, "слав€нските племена на Ѕалкански€т полуостров не са давали никаква гаранци€ за самосто€телен политически живот". “ой дава пример с малката „ерна гора, ко€то дръзва да за€ви решителността си да не се подчин€ва повече на чужда власт и сама да гради бъдещето си. “€ доказва, както см€та Ѕотев, на —ърби€, √ърци, –умъни€, "че правото на т€хното съществование и бъдеще зависи: 1) от смъртта на “урци€, 2) освобождението на поробените от не€ слав€нски племена и 3) от онзи свещен и ло€лен южнослав€нски съюз, който би бил в състо€ние да ги свеже в едно политическо ц€ло, способно да се удържи против с€ко едно насилие или нашествие". 
    »ли друг социополитически анализ: стати€ от 1 февруари 1876 г. пак във в. "«наме" ("“урци€ отива към пропадане", т. 21 с. 78).
    “ук ’ристо Ѕотев тръгва от политически€ отговор на политически€ въпрос дали “урци€ е способна да се съживи и отново да придобие силата и енерги€та си от миналото ≠ както твърд€т според него "такива ’риста ради юродиви политици и дипломати, пророци и апостоли". “е искат да докажат, че “урци€ вече е модерна държава, развиваща се според принципите на модерната демокраци€ и прогресивните начала. “ова, впрочем, е един от най-устойчивите политически митове на тогавашна ≈вропа, насаждан в Ѕългари€ от туркоманските и гръкоманските среди, които са и привърженици на дуализма. –еформите, към които по необходимост и задължение приб€гна султанът, не промениха съществено състо€нието на импери€та и в никакъв случай не подобриха положението на поробените. Ќапротив, според Ѕотев те дори го усложиха, като б€ха засилени репресивните дейности. ќжесточ€ването на насилието е безспорно доказателство за безизходицата, до ко€то е достигнала властта и за неспособността £ да се справи с възникналите пред не€ икономически, социални и политически проблеми. ∆естоко са потушени въстани€та в Ѕосна, —ири€, јлбани€, ’ерцеговина, „ерна гора,  рит, Ѕългари€. ≈динственото, което “урци€ прави, е модернизиране на войската, но тази модернизаци€ пък съсипва окончателно икономиката, понеже изисква много средства, а т€ ги н€ма. ќт 1854 г., казва Ѕотев, “урци€ "е направила н€какви се 13 заема, с които е изгубила не само симпатиите на общественото мнение в ≈вропа и симпатиите на своите банкери-арендатори, но и оние даже свои традиционни при€тели, които с€кога са седели до главата на "болни€т" и вс€кога са били готови да защищават неговото съществуване". 
    ƒоказващ във вс€ка сво€ стати€ неспособността на “урци€ да се реформира и поеме по път€ на модерното развитие и да осигури възможност на народите, които живе€т в не€ да заживе€т нормално, за да дадат простор на своите възможности, ’ристо Ѕотев развива следващата си политологическа и социологическа теза: българите сами тр€бва да извоюват свободата си, защото са способни на това и имат сили да го постигнат. јргументът е именно тезата за "мъртвата “урци€", ко€то не би се съпротивл€вала на едно българско въстание, а великите сили н€ма да се намес€т, за да го предотврат€т и потушат. Ѕългарски€т народ е в подем, както са в подем и другите слав€нски балкански народи. 
    “урци€ е слаба, дори на умиране, а новите нации стават все по- силни и набиращи енерги€. Ќо български€т народ е затънал дълбоко в робството; той е мачкан и униз€ван толкова, че още не може да пов€рва в собствените си способности.  онстатаци€та на Ѕотев е тъжна: народът "работи като вол, събира като пчела и живее като свин€". »ли: "ћрачна и гнуснава е била истори€та на наши€т народ, тежко и горчиво е неговото съвременно положение" ( "«наме", 15 февруари). ¬елики€т писател често си служи с подобни остри и дори груби изрази, които тр€бва да контрастират на реалните възможности на българите, на техните перспективи и неосъзнато бъдеще. Ѕотев разбира, че пасивността на българите се дължи на страх и недоверие в собствените сили. —трахът, че наказанието за дързостта ще е още по-непоносимо от досегашните страдани€ възпират поривите и мечтите за свобода. «атова и той посто€нно повтар€, че немощната “урци€ е неспособна на съпротива и въстанието н€ма как да не бъде успешно. » дава примери с поведението на съседните народи, които усп€ват, защото не се страхуват, а и защото ≈вропа е на страната на страдащите и готовите да се възбунтуват. “урци€ € паз€т, докато е мирно и тихо, докато народите още не са се осъзнали и не са дръзнали да търс€т правата си. Ќо вдигнат ли се на революци€, никой н€ма да си мръдне и пръста, за да спас€ва трупа на импери€та. “ова са още аргументи на социополитически€ анализ на ’ристо Ѕотев в подкрепа на иде€та за национално-освободителната революци€ и за възможността народът сам, без чужда помощ, да извоюва свободата си. 
    Ќо народът също е болен и тази болест му пречи да се осъзнае като европейски народ достоен за друго насто€ще и бъдеще. “ази болест се нарича робство, невъзможност за развитие, насилие над способностите, пречка пред способностите. –азрухата на “урци€, безредието, икономическата изостаналост, неадекватната на времето икономическа система, липсата на регулатори и закони не позвол€ват дори да се работи и произвежда, да се търгува и гради. јко това продължава още, напълно ще изчезнат шнсовете за н€какво що-годе нормално бъдеще.  ак в такава ситуаци€ Ѕългари€ може да остане в рамките на импери€та и в не€ да осъществ€ва целите си? ќтровата на тази иде€ е разпозната и който продължава да € представ€ за необходимото лекароство, той върши престъпление срещу наци€та. ƒруго е лекараството, което народът тр€бва да поеме, за да оздравее. Ѕез това лекарство релузтатът е: сиромаши€, пи€нство, разврат и "сичките други атрибути на прехласната европейска цивилизаци€". јла болестта е излечима!

    3.
    ¬ерните научни, политически и идеологически изводи завис€т от правилно поставената и формулирана цел на социополитически€ анализ. ’ристо Ѕотев винаги търси аргументи в подкрепа на национално-освободителната революци€ в Ѕългари€, на ко€то сам всеотдайно служи. —поровете вътре в революци€та за това как и кога тр€бва да бъде извършена са много остри и непримирими. ј те се вод€т заради анализа и оценката на ситуаци€та, в ко€то се намира наци€та и за готовността £ незабавно или в най-кратък срок да се об€ви въстанието и освобождението. —мъртта на ¬асил Ћевски обезкуражава мнозина, а и н€ма вече кой да го замести и да продължи упоритата и търпелива негова работа по вътрешната организаци€. Ќо от друга страна истори€та не чака, събити€та зре€т, идва времето на новото преразпредел€не на европейската политическа карта чрез образуването на нови национални държави на територи€та на ќсманската импери€. “ова, което започна Ћевски, е полузапазено, но н€ма кой да тръгне като него да укрепва старите и да създава нови комитети. ќбщо взето, на всички е €сно, че без такава здрава вътрешна революционна организаци€, в ко€то да е включено ц€лото население, не могло да се разчита на успех. —ами€т Ѕотев говори за силата на турската репресивна машина ≠ единствената, ко€то се усъвършенства и развива успешно. Ќо точно в средата на 70-те години на ’I’ век започва да пробл€сва иде€та и Ѕотев също говори за не€, че ≈вропа и –уси€ ще се намес€т решително в наша полза, ако се убед€т в политическата зрелост на българите и в готовността им да имат сво€ самосто€телна държава. “ова според новото поколение апостоли на революци€та може да стане единствено със саможертвата в едно въстание, което да покаже неудържимата българска страст към свободата. “урците неминуемо ще го потушат и обле€т с кръв, но именно прол€тата българска кръв ще бъде "маслото в огън€" на т. нар. "»зточен въпрос". 
    —поред ’ристо Ѕотев в обществото има вече достатъчно основание народът да е недоволен от живота в ќсманската импери€. »новерската власт все повече се осзнава като робство, което пречи на наци€та да се приобщи към европейските и да заживее като т€х. јла революционната ситуаци€ не се по€в€ва. —ъседите се вдигат на борба и усп€ват да извоюват свободата си, а българите с€каш са заспали дълбок сън и не помръдват в него, с€каш не жела€т да са свободни. Ќима в робството им е добре? ћоже и да им е добре, но за Ѕотев е €сно и той посто€нно го повтар€, че робството ще унижощи наци€та, ще € обрече на неминуема смърт, тъй като в него т€ н€ма как да осъещств€ва способностите си. ј когато не се развиваш, бързо изчерпваш жизнените си сили и умираш. “ака той достига до иде€та за насилственото налагане на революци€та. 
    ќсвобождението на Ѕългари€ е много сложен обществено-политически процес, който протича колебливо, защото е обвързан с множество външни и вътрешни фактори. “ова, което е очевидно за най-активните участнии в него, е, че тр€бва да бъде ускорен, за да влезе в синхрон с общоисторически€ процес в ≈вропа. Ќие съдим за революционните приготовлени€ и готовността на народа да се вдигне на въстание от статиите на нашите публицисти, но не отчитаме, че ентусиазмът не е чак толкова висок, нито готовността за бунтове и "свобода или смърт" е чак толкова сигурна. ¬еличието на апостолите на революци€та от средата на 70-те години на ’I’ век е в това, че те разбраха необходимостта от "ускор€ване" на истори€та чрез събитие-шок, което да накара ≈вропа да пов€рва в спобобността на българите сами да решават собствените си проблеми. Ќай-често за това пише ’ристо Ѕотев. Ќ€ма как страната да не бъде хвърлена в такава "хекатомба". ¬ъпросът е кога и как точно това да стане. Ѕотев бърза, защото е убеден, че вече са налице достатъчно услови€ за революци€. ƒругите не са съгласни с него. » го изолират от подготовката на јприлското въстание, което те организират, водени именно от желанието да ускор€т времето и покажат чрез кръв и страдани€, че българите заслужават свободата си. 
    √ени€т на ’ристо Ѕотев се про€в€ва и в анализа на обществените и политическите процеси в Ѕългари€, в неговото удивително умение да прониква в дълбочината на €влени€та и да ги тълкува и оцен€ва точно. 
     

    III. Ћ»“≈–ј“”–ј“ј ѕќ ’–»—“ќ Ѕќ“≈¬

    1.
    –еволюци€та не е само площаден бой, стрелби, кръв, барикади, но преди всичко стълкновение на идеи, противодействие на различни политически и житейски философии за устройството на обществото и начина на живот. »деите са формулирани желани€ за определен начин на мислене и действие, представа за реалността, каквато т€ или не е, или непременно тр€бва да бъде. »дейни€т спор винаги е прелюди€ към н€каква социално-политическа революци€, но и знак, че тази революци€ е в ход. 
    »ма нещо страно, но изключително важно и показателно за подобни ситуации в това че именно тогава нараства изискването към литературата и изкуството да бъдат ралистични и социални, да учат хората на добродетели, за да бъдат накарани да служат по този начин на обществените потребности и революци€та. »зведнъж те стават особено важни и необходими; увеличава се страхът от т€х и от поведението на творците. ¬секи иска да ги има на сво€ страна. «апочват да се пишат статии и книги за рол€та на изкуството и поведението и дълга на твореца в съдбата на народа. „есто се отправ€т упреци за слаба обществена ангажираност, напомн€ се, че големите творци винаги са заедно с народа и служат на справедливата и честна кауза. 
    Ќо защо е толкова нужно на революци€та да има на сво€ страна литературата и изкуството?  акво могат да направ€т те, за да ускор€т или притъп€т нейни€ ход? –уски€т философ-слав€нофил ». ¬.  иреевский уточн€ва, че ревлюци€та не започва в книгите и не книгите решават успеха или неуспеха, но въпреки това проблемът за принадлежността на хората на духа към политиката, революци€та и държавата е възлов. “ой е по-скоро породен от излишна подозрителност и недостатъчна в€ра в собствените сили. 
    ѕодобен извод е най-малкото повърхностен, но в случа€ той е предизвикан от лично недоволство и желание за реабилитаци€ в очите на властта, пред ко€то велики€т философ е бил несправедливо обвинен. »стината е, че литературата и изкуството притежават не просто огромна сила и авторитет, които всеки иска да има на сво€ страна, но са и изразители на общественото съзнание. јко този изразител внуши на обществото, че то самото иска надмощието на едната от двете страни, тогава съотношението на силите действително ще се промени.  ак обаче ще стане това, когато изкуството е достоверен, а не манипулиран изразител; този изразител винаги говори истината, не си позвол€ва да лъже и дори да зата€ва истината. 
     Ѕългарската национално-освободителна революци€ осъществ€ва гол€мата иде€ за възстанов€ване на българската държава и освобождаване на народа от петвековната османска власт. “ова е национална иде€, сподел€на от всички социални слоеве, подкреп€на по същество и от европейските държави. јла нейното осъществ€ване не е лесна задача и изисква пълна мобилизаци€ на националните сили, съзнание за необходимостта от всеотдайност и жертвеготовност. ќсвободителните борби не могат да бъдат дело единствено на малък брой "луди глави". “ези борби се вод€т с различни средства и на различни равнища. “е подготв€т, освен всичко друго, и бъдещите форми на държавно управление, формират облика на бъдещата свободна Ѕългари€. 
    Ћитературата също участва в революци€та и то не по принуждение и вол€ на нейните ръководители, а по самото естество на сво€та същност и предназначение. —амата т€ е поле, върху което се развива революци€та, м€сто на идейно-политически и социални сблъсъци, свидетелство на процесите, които протичат в обществото и наци€та. ѕисателите и журналистите са не само най-активните национал-революционери, но са и сред първите ръководители на подготвените и осъществени въстани€ в страната. “е членуват и ръковод€т революционните комитети, агитират и дори загиват или биват сурово осъждани от султанската власт. 
    ћодерната българска литература се създава в услови€та на подготовката и осъществ€ването на буржоазно-демократичната и национално-освободителната революци€. “€ израз€ва ново обществено съзнание, буржоазно по социална характеристика и национално по дух и произход. ¬ периода на ¬ъзраждането, когато е началото на нейното битие, т€ мъчително търси сво€ облик и съдържание, съпостав€ се с другите европейски литератури, сама себе си подлага на строга преценка, за да бъде адекватна на историческата ситуаци€. Ћитературата от онова време има съзнание за несъвършенството си и за трудностите, които тр€бва да преодолее, за да постигне целите, които си е поставила. «атова и именно тогава протичат толкова бурни дискусии. Ќо нейни€т писателски корпус, който € създава, е с много малки изключени€, далеч от професионализма и професионалното отношение към словото и творческото дело. ѕишищите се множат, но високо естетическо равнище поддържат неколцина автори. “е от сво€ страна, осъзнаващи сво€ талант и призвание, се чувстват самотно и неуютно в подобна литературна обстановка, негодуват срещу липсата на критерии и наплива на посредствеността и бездарието. 
    ¬ъзрожденската ни литература (или по-точно писателите на ¬ъзраждането) поддържат тезата, че литературата като вс€ко професионално занимание подлежи на усво€ване на умени€ чрез труд; че самата т€ е професи€, ко€то с учене може да бъде овлад€на. –€дко се говори за талант и естетически критерии. ѕо тази причина се издават като помагала теории на литературата с цел авторите да научат нещо повече и се научат да пишат. 
    Ќо големи€т проблем, който българската възрожденска литература решава съзнателно и целенасочено е каква да бъде, как да служи на делото и да допринесе за духовното издигане на народа и освобождението на Ѕългари€. ’ристо Ѕотев формулира този проблем като "длъжността на писателите и на журналистите".

    2.
    ’ристо Ѕотев е най-големи€т български писател, творил в предосвобожденската българска епоха. “ой изобщо е сред най-великите ни писатели. ¬ъв всички жанрове, в които твори, той остав€ шедьоври на българското слово и на български€ ум. ѕораз€ващо е майсторството, с което толкова бързо довежда българската литература до толкова високо естетическо равнище; удивително е как преработва езика на литературата до такова съвършенство, след като н€ма преди него високи образци. — Ѕотев литературата прави истински скок нагоре и се изравн€ва с литературите на другите народи ≠ и до тези също, от които се учи и вли€е. 
    ќб€снение на този феномен може да ни даде публицистичното творчество на Ѕотев, писмата и бележките, преводите му, негови€т начин на мислене и разсъждени€, разбирани€та му за човека, обществото и литературата. — Ѕотев литературата промен€ обхвата и дълбочината на художественото изображеие и израз€ване, навлиза в нови светове на душевните прежив€вани€ и устройството на обществото, каквито до преди него не е познавала. “€ израз€ва вече нов социален тип, който по друг начин осъзнава действителността и себе си в не€. “ози нов социален тип е преодол€л —редновековието, освободил се е от религиозното съзнание и напълно в духа на просвещенски€ хуманизъм предев€ва претенции да бъде господар на света и на собствената си съдба. “ой се чувства достатъчно силен, за да бъде свободен и да претендира за правата на собствената си личност и да ги брани от посегателствата на други като него. 
    ’ристо Ѕотев обаче не е без предходници и по€вата му в литературата не е изненадваща или случайна. ¬печатл€ващ е огромни€т му талант, който създава впечатление, че истори€та на литературата се развива действително ускорено. √ений като него с€каш би тр€бвало да дойде малко по-късно, след повече натрупвани€ на даровани€, развой на жанрове и окончателно формиране на активен и пълнокръвен литературен живот. јла писатели като преп. ѕаисий ’илендарски, св. —офроний ¬рачански, Ќеофит Ѕозвели, Ќайден √еров, Ќикола  озлев, √. —. –аковски, ѕетко —лавейков, Ћюбен  аравелов, ¬асил ƒрумев, ƒобри ¬ойников, —ава ƒоброплодни са солидна основа, върху ко€то се гради българската литературна естетика. ¬ т€хното творчество се роди и утвърди единни€т книжовен български език, който показа огромни изобразителни възможности и позволи на Ѕотев да постигне съвършенство на художествени€ изказ. 
    √ени€т на Ѕотев преодол€ дидактиката на възрожденската литература, изведе € от нейната "приложна служба" и € превърна в художествена. Ќо и утвърди окончателно нейната социална същност и народностен характер. —лед Ѕотев българската литература художествена израз€ва общественото съзнание, вли€е върху обществените процеси, но притежава самосто€телно свое битие, което не се поддава на натиск отвън. “€ вече наистина е художествена литература. 
    Ќо Ѕотев има съзнание за неполноценност и недостатъчност на литературата. “ой вижда нейните задачи в светлината на общонационалната кауза и утвърждаването на нови€ тип човек. 
    ѕо€вата на нов социален тип изисква и нова литература, нов начин на писане, ново отношение към проблемите на обществото. “ази нова литература зажив€ва със съзнанието за обществото и истори€та като процес, в който човешката личност заема най-важното м€сто и че т€ е двигател€т на истори€та. Ќо личност, ко€то живее в обществото и желае да го преобрази и направи справедливо. “€ е активна, настъпателна, непримирима, решителна. » понеже про€влени€та £ са различни, потребностите £ да израз€ва ц€лото си собствено многообразие са значително нараснали. «атова и литературата тр€бва вече да е по-богата на изразни средства и на стилистични възможности. ¬ъзраждането ни позвол€ва да наблюдаваме как т€ постепенно придобива тези средства и способности. ≈зикът £ се усъвършенства, по€в€ват се нови думи и езикови сечива, чрез които вътрешните движени€ на личността могат да се покажат и да развълнуват читател€. ’ората са различни и по различен начин израз€ват себе си, а модерната литература не желае да показва един-единствен образец на човек; т€ претендира да е (и е!) изкуството на всички личностни разновидности и художествени типове. 
    ’ристо Ѕотев утвърди в литературата правото на личното "јз" да говори от името на всички, а народът да се идентифицира чрез личното "јз". Ќегови€т герой е подвижен човек, какъвто преди не е имало. “ой говори на пресекулки, с мощен глас, задъхано, гневно, страстно, много. “ози герой иска, налага, бичува недостатъците, запов€два, но и е нежен, потресен, загрижен, изпитващ болка, страдащ. Ќеобходими са му думи, с които да изрази тези чувства и състо€ни€ на душата и т€лото си. » авторът ги намира, защото български€т език вече ги притежава, но и защото сам умее да си служи с т€х, да ги употреб€ва на м€сто и в съзвучие с другите думи в стихотворени€та и публицистиката. 
    Ћитературата обаче не е единствено думи в изречени€. ¬елики€т писател е способен чрез силата на сво€ огромен талант да придаде живот на думите и изречени€та и да направи невидимото видимо, малкото ≠ гол€мо, познатото ≠ оригинално. ’ристо Ѕотев е български€т поет и публицист от втората половина на ’I’ век, който притежава такъв талант и надхвърли умени€та на своите предшественици и съвременници в изобраз€ването и израз€ването на човека и обществото, на видимото и невидимото. 
    ’ристо Ѕотев значително разшир€ва обсега на българската литература, прави € истински израз на човешки€ и обществени€ св€т, натоварва € с функции и значени€, каквито отдавна са придобили литературите на върв€щите преди нас нации. “ой облича в думи пон€ти€, непознати преди него. Ѕотев приближи литературата до читател€, превърна € в разговор, изповед, размишление, откровение на личността, ко€то се радва и страда. 

    3.
      ато истински велик писател ’ристо Ѕотев оцен€ва съвременната му литературна продукци€, наблюдава литературни€ процес и израз€ва претенции към литературни€ живот и към състо€нието на литературата. “ой освен писател е и активен участник в национално-освободителната революци€, неин ръководител от най-висок ранг. «атова и като писател, и като политик-идеолог оцен€ва, направл€ва, вли€е върху общественото мнение. “ези две качества, в които се про€в€ва ’ристо Ѕотев, об€сн€ват характера и силата на неговите литературно-критически и публицистични откровени€ за литературата и нейната рол€, както и на оценките му за отделни автори и творби. 
    Ћитературната критика и естетика през ¬ъзраждането е дело на самите писатели. ¬се още литературознанието не се е обособило като самосто€телна професионална дейност на специално подготвени и надарени за не€ дейност ≠ част от литературното творчество. » √. —. –аковски, и ѕ. –. —лавейков, и —тефан —тамболов и други писатели от онова време са и активни критици, застъпници за определени принципи на изкуството. » те са революционери и идеолози на революци€та, поради което държат литературата да заема позиции по отношение на революци€та, за да активизира наци€та за постигане високата политическа цел. 
     огато един писател пише критика, анализира и оцен€ва чуждо творчество, той обикновено изхожда от собствената си творческа нагласа, от това какво сам той предпочита да прави със словото. Ќо понеже сам пише, той знае какво е творческа мъка, как се изграждат образите, как се постига художественото внушение, критаката му винаги е "по-мека", с повече разбиране, съгласие и съчувствие отколкото е т€ у литературоведа. ¬ критиката писател€т прослед€ва практическото про€вление на художественото майсторство, по-лесно го вижда по-точно го об€сн€ва критически. “ой може да се постави на м€стото на анализирани€ и оцен€ван автор, защото сам е творец, подлежащ на преценка. 
    ’ристо Ѕотев обаче не е просто критик в критиката, а идеолог, теоретик на словото, социолог и политик, размишл€ващ за служението ("длъжността") на литературата и писател€. «атова и неговите статии, рецензии и бележки имат повече нормативен обществено-политически характер и съвсем не се ограничават до художествените стойности на разглежданите творби и автори. Ќо той е творец на живото слово, майстор от най-висока степен и лесно оцен€ва кое е добро и кое слабо като произведение на изкуството. «атова и във фейлетона "ƒлъжността на писателите и на журналистите" толкова €дно се присмива на новоизлюпените "теоретици на литературата", които поучават, без да уме€т да пишат истински. “е обръщат внимание на чисто техническите средства, а пропушат таланта, почтеността, социалното чувство на писател€ и литературата. ѕо това време българската литература все още н€ма в достатъчна степен изосострено съзнание за непримиримост към бездарието и посредствеността. ¬се още се см€та, че всеки може да бъде писател. Ѕотев отрича и преодол€ва това разбиране и в стихотворението "«ащо не съм", писано през 1873 г. (—тати€та "ƒлъжността на писателите и журналистите" е писана през 1874 г. и в н€какъв смисъл е продължение на стихотворението).
    "«ащо не съм" е хумористично стихотворение и макар в него да има и гн€в и сарказъм (казват, че √ригор ѕърличев приел много сериозно критиката срещу него и престанал да превежда), на него не е обръщано кой знае какво внимание. ј то показва качествено ново съзнание за литературата и писател€ и бележи буквално нов етап в нейното развитие и в развитието на българското естетическо съзнание, защото отрежда на литературата да служи на важните обществени потребности и да показва истината на човека. ѕисателското съзнание знае за какво да пише, къде да насочи вниманието на творческата личност, как да изрази в слово вид€ното и чутото, по какъв начин да повли€е върху читател€. –еализмът на епохата изисква литературата да изобраз€ва и израз€ва обикновени€, ежедневни€ живот и не срещу това се гневи ’ристо Ѕотев, а срещу немощта на авторите да покажат подробностите в човешки€ бит и да внушат чрез т€х сво€та художествена и социално-политическа иде€. 
    ѕисател€т е свободна личност, но свободата в буржоазното общество не само не го предпазва, но и го съблазн€ва за продажност и сервилно служение в полза на богатите и властимащите. ѕродажността и сервилността се оказаха неизлечимата €зва в снагата на модерната българска литература. ’ристо Ѕотев посто€нно пише по този проблем и напада поддаващите се на тези пороци и грехове писатели с важно обществено вли€ние. “ой знае силата на печата и отчита колко важен фактор е във формирането на общественото мнение и настройва своите читатели към непримиримост и дори безпощадност към случаите на изм€на заради пари и облаги. 
    Ћитературата има да върши важно дело, чрез което съучаства и дори ръководи национално-освободителната революци€: да отвар€ очите на българите за истината, да им дава идейно оръжие в борбата, да настройва всички срещу предателите, продажниците и съучастниците в тирани€та. —ам целеустремен и неотклонно върв€щ по избрани€ път, ’ристо Ѕотев не обича колебани€та и не доспуска у никого съмнение в правилността на революци€та. Ћитературата и журналистиката са длъжни да ускор€ват процеса на узр€ване и готовност за борба. ¬сичко, което се пише и превежда, е длъжно да участва в този процес. —амо на такива творби Ѕотев прощава ниското качество. Ћитературата според него е в пълна м€ра идеологи€ и идейни€т £ зар€д компенсира художествените £ слабости и недостатъци. „есто не шедьоврите, а "масовата литература" е по-полезна и необходима. “€ тр€бва да бъде поощр€вана, защото върши политическа работа. ƒискуси€та за преводната книга, ко€то Ѕотев възбужда по повод превода на "“айните на инквизици€та", ко€то Ќешо Ѕончев в нарочна стати€ за политиката в превода подема, е възлова за неговите разбирани€ и естетически тези. Ќо т€ показва и доколко е политизирано българското ¬ъзраждане и колко силна е вол€та му да подчини дори литературата и изкуството на себе си и на сво€та кауза. “ук велики€т поет произнас€ съждени€, които са характерни за политическата ситуаци€ и поради това е необходимо внимателно и предпазливо да се абсолютизират и прилагат като всеобщо естетическо и културологично правило: "–оманите, повестите, разказите и въобще чисто литературните произведени€ тр€бва да се приравн€ват или по-право да кажем, да отговар€т на стремлени€та и на характерът на онзи народ, на езикът на когото се пишат или превеждат тие. Ќа основание на това на нас са потребни сега засега такива литературни произведени€, които отговар€т на нашите потребности и стремлени€ и които имат съвременен и общочовешки интерес." 
    ќценките и бележките в критическите статии, рецензии и отзиви на ’ристо Ѕотев показват забележителен усет към особеностите на литературното произведение, точен поглед, способност да се отдели важното, същественото от второстепенното и с една-две думи да се изрази €сна и категорична позици€. “ези текстове са истински образци на литературно-критическото майсторство, които всеки професионален литературен критик е длъжен да познава и посто€нно да изучава и анализира. “ой не само изрича истини, но и про€в€ва характер и темперамент ≠ напълно в духа на собствените му думи: "ќт критиката се изисква само една гола истина, а изказана ли е та€ истина хладнокръвно или нехладнокръвно, пристрастно или безпристрастно ≠ това зависи от темпераментът на критикът." 
    ’ристо Ѕотев изгражда естетиката на българската литература. “ой мотивира основите на социалното служение на писател€, рол€та му на пропведник на истината и радетел за справедливост и хармони€ в човешкото общество. ѕисател€т тр€бва да осъзнава тази си рол€ и чрез таланта и гражданската си позици€ да работи усилно за човешки€ напредък. 

    4.
    ’ристо Ѕотев сам дава пример каква тр€бва да е литературата и нейни€т създател ≠ писател€т. ѕоези€та му е завършекът на дълъг процес на естетическо развитие и търсене на изразни средства за пълноценно израз€ване на нови€ тип човешка личност. ѕо истори€та на възрожденската ни литература от нейното начало през ’VIII в. с преп. ѕаисий до ’ристо Ѕотев можем да проследим как т€ намира сво€ път, колко трудно и бавно изработва изразните си средства и как формира и налага книжовни€ език за всеобщо ползване. ѕроцесът наподоб€ва този през I’ в., когато светите брат€ първоапостоли  ирил и ћетодий и техните учени създават старослав€нската литература с нейни€ единен книжовен език чрез изковаване на пон€ти€ и думи за т€х. Ќо те все пак създават "нормативен" език за богослужението, а не за ежедневно обшуване, докато възрожденските ни писатели град€т език, чрез който наци€та се идентифицира най-напред в собственото си съзнание, а после и в света. — Ѕотев българската литература окончателно утвърждава книжовни€ език и става напълно достъпна и разбираема за всички, защото може да вълнува и въодушев€ва. ¬ този процес принос внас€т, разбира се, Ѕотевите предходници и съвременници. “ой само привидно изглежда като чудо, изникнало из пустош, но не е така. Ѕотев обаче превърна техни€ опит в традици€ и изведе чрез собственото си слово постижени€та им във високи образци на словото. 
    ѕетър ƒинеков и »ван ѕауновски с примери доказаха близостта и сходството на ’ристо Ѕотев с √. —. –аковски и дори с  ръстю ѕишурката ≠ близост в темите и дори изразите. Ќо при Ѕотев е по-красиво и по-убедително! ƒори блест€що ≠ истинска литература.
    ¬ своите двадесет стихотворени€ поетът буквално е пресътворил почти всички теми, които занимават възрожденската ни литература. “е са като едно мироздание, в което човекът осъзнава, не само за да намери м€сто в него, но и да го направи по-съвършено и благородно. ” Ѕотев е силна преобразователната мощ, страстта едноременно да се руши старото и лошото и се създава новото и доброто. ћного енерги€ има в не€, много страсти, движение, сблъсъци, напражение. ¬ нито едно стихотворение не протича спокоен сюжет, не се разгръща бавно живописна картина, не се говори тихо и кротко. ƒори и любовните му изповеди са накъсани, задъхани, нервни и повелителни. —покойствието изобщо не му е присъщо, защото времето е задъхано и назр€ват бури. ¬ такова време и лични€т живот е подчинен на обществени€; личността е задължително обществен тип и се държи като такъв социален тип, подчинен на законите на съвременността. ¬прочем, това е характерно за ц€лата ни възрожденска литература, но при Ѕотев тази характеристика не изглежда "нормативна", не е външна схема, а органично присъствие на жив човек, съобраз€ващ себе си с обществото и времето. ѕоради това стихотворени€та му не звучат като тези на √. —. –аковски и другите му предходници и съвременници, макар да нос€т техни€ зар€д, идеен смисъл и дори образност. 
    ѕоези€та на ’ристо Ѕотев е лирична по дух и характер. “€ израз€ва чувства и не повествува, не развива сложни сюжети, поради което е съставена предимно от лирични стихотворени€. ∆анровото еднообразие се дължи, разбира се, и на малки€ брой творби и краткото време, в което поетът работи, но и заради емоционалната му нагласа. “ой н€ма търпение да развива сюжет и теза, да об€сн€ва и разказва, а бърза да произнесе заключението и да направи извода и заклинанието си.  ратката стихотворна форма обаче е вътрешно напрегната, изпълнена с мисъл и чувство, които карат читател€ да съпрежив€ва активно и да мисли в посоката, ко€то поетът и лирически€т му герой го насочват. 
    Ћирически€т герой на ’ристо Ѕотев е силно емоционален, но и човек разсъдъчен, разумен, мислещ, упорит и последователен. “ой не изпада в резигнации или дори в съмнени€. „увството у него е по-скоро изразител на идеи за човека, а не състо€ние на душата, изключващо общуване с другите, защото е вол€ на разума, про€вление на този разум. 
    “ова е нещо ново в модерната българска литература. 

    5.
    ’ристо Ѕотев създаде нова традици€ в българската поези€ и публицистика. “ой доближи литературата до езика на хората, преодол€ нейната класицистична отчужденост от говорими€ език и превърна нейни€ "литературен" патос в обществен. “€ стана глас на обществото, израз на общественото съзнание, заето със самоусъвършенстването на човешкото общежитие и на личността в него. ћоментът беше такъв, че бе необходимо литературата да е изпълнена с революционен патос, но в "мирно и спокойно" време Ѕотевата традици€ налага същите морални норми за посто€нно преобразование към по-добро, към утвърждаване на свободната човешка личност. 
    Ќо най-важното, което Ѕотев ни завеща, са критериите за значимост на твореца и изкуството, съзнанието за необходимостта да се утвърждава талантът и на него да му се дава правото и възможността да говори от името на обществото, народа и наци€та. Ѕотев бе истински борец за талантлива литература, а не просто за обществено ангажирана, за писател-талант, а не само общественик. — него българската литература напълно извоюва правото си на самосто€телна професионална дейност, извършвана от високо надарени писатели.
     
     

    …ордан  аменов
    “ќ… »«ЅЏ–«ј 
    ƒј —–≈ўЌ≈ Ќ≈Ѕ»“»≈“ќ 1 
    ѕо повод 160 години от рождението 
    на «ахари —то€нов
     

    Ќеотдавна унгарски българист изрече, че основоположници като ¬азов има вс€ка литература. Ќо само българската има автор като «ахари —то€нов (1850≠1889 г.). » пак от другаде тр€бваше да бъде назована уникалността на още един роден писател. »зраз€вам известно несъгласие или по-скоро допълвам ≠ едва ли другаде има и личност, равноценно осъществила и историческа, и литературна, и митотворческа миси€. —ещам се за ”истън „ърчил, комуто връчват литературни€ Ќобел за "исторически и биографични трудове, както и за блест€щите му речи". “. е., в същите жанрове ≠ 3. —то€нов е историограф, биограф, мемоарист и публицист. » творец на истори€та като британски€ министър-председател.
    — изричането си унгарецът е дал още отговори ≠ без да съм го питал, около мо€та проблематика. » те са, че 3. —то€нов съвсем не е специфичен, интересен само за българите автор. » при подход€щи обсто€телства уникалността му е имала реални шансове да бъде световно забел€зана и оценена.
    —клонен съм дон€къде да извин€ стъписването (оттам и трудното признание) пред личността и творчеството на 3. —то€нов. Ќа вс€ка сцена ≠ житейска, историческа, литературна, той се €в€ва от нищото. ¬еднага из€в€ва неудържими претенции. » докато околните се чуд€т основателни ли са, той си свършва работата и поема към следващата. —ин е на котленски овчар и домакин€. —късва  с баща си (след като е €л родителски пердах заради желанието да се учи) на 20 години, фанатично устремен към учението и към широки€ св€т, който никак не познава заради затворената среда и слабата си образованост. ѕопада в –усе. Ћута се, отказват да го приемат в училище, но той намира каквото му тр€бва ≠ читалището. “ази свещена българска институци€, подкрепила не един нешлифован диамант в истори€та ни. “ази свещена институирана солидарност, ко€то опровергава внушените и самовнушените отричани€ на каквото и да е българско достойнство. ¬ читалището упорито се дообразова, но това не му стига. — любопитство и упорство се добира до конспиративната тайна там ≠ революционни€ комитет. Ќе изминават и три години и малограмотни€т става учител. ѕосле ≠ чиновник в железопътна станци€, дето научава френски език. Ќа петата година ≠ 1875 г., участва в —тарозагорското въстание, а след н€колко месеца нелегалност става апостол в ѕазарджишки€, най-дейни€ революционен окръг по време на јприлското въстание. —лед потушаването му усп€ва да се превъплъти в предишната си невзрачност. » да не бъде припознат като апостол и съден.
    Ќа десетата година (т. е., преди да е изтекъл един гимназиален цикъл) се втурва презглава в журналистиката и в писателството. Ќа това поприще съдбата му отрежда само девет години ≠ 1880≠1889 г. Ќо докато малкото му колеги тогава се чуд€т откъде и как да се учат в зана€та, той изпълн€ва гигантска литературна и историографска миси€. „иито продукт са: "«аписки по българските въстани€"; биографиите "¬асил Ћевски (ƒ€конът)" и "’ристо Ѕотйов. ќпит за биографи€''; "„етите в Ѕългари€ на ‘илип “от€, ’аджи ƒимитър и —тефан  араджата"; стотици вестникарски публикации. ƒокато се опомн€т писателите и историците, той завлад€ва такива територии, че да се стъпи пак там, тр€бва талант, та талант.  ойто май все не достига на почти всички смелчаци.
    ¬ публицистиката въобще не си поплюва. Ќе попьржа като јлековите газетари, но не прощава на нищо жалко, глупаво, уродливо. ¬азов почти проплаква от него: "— една дума убива една репутаци€; с един епитет ≠ парти€." ≈стествено си печели врагове сред властниците. ѕреследван от т€х заради книжката си "»скандер бей", б€га през 1882 г. от  н€жеството в »зточна –умели€. ѕак е пред другите. Ќа терена, дето вече е правил две въстани€, прави и третото. ”спешното! “ой е главни€т идеолог и най-важни€т организатор на —ъединението от 1885 г.  огато други оцелели апостоли от 1876 г. и вечни гръмогласни патриоти като —т. —тамболов и —т. «аимов град€т кариера в  н€жеството. » вс€какви милеещи за —анстефанска Ѕългари€ поборници не са се отказали пак отвън да дойде и съединението. ј 3. —то€нов пропов€два неистово, че сега е моментът сами да го направим. » организира. «а броени месеци словото му зарежда с увереност и сила действените мъже. » чудото става ≠ по-малко болезнено от очакваното и със сплот€ваща наци€та мощ.
    —ами€т той се наслаждава кратко на ѕобедата (си). ¬ръща се в –усе. ѕродължава да писателства (завършва "«аписките..."), да редактира и издава (в 8 тома  аравелов, Ѕотев), да бъде публицист (основава в. "—вобода"). “ъй, но докато ”. „ърчил пише, когато е вън от политиката (може да си го позволи), български€т писател нер€дко пише, за да попадне в не€. ƒа може да бъде като „ърчил ≠ да се осигури и пише спокойно и вън от не€. » един от първите бай «ахари се втурва към тази, уви, сладка илюзи€. ѕри него флиртът свършва бързо със смъртта му в качеството на председател на Ќародното събрание. Ќе е изключена верси€та кончината му да произтича от последното увлечение. “ака поне посрещат у нас вестта за смъртта му в ѕариж от перитонит (официалната верси€). » н€ма убедително отхвърл€не на подозрението.
    “олкова задъхано създава 3. —то€нов, че нито приживе, нито сега дори може да го застигне осъзнаването на сътвореното от него. –азбира се, догонват го завистта и злобата. “ъй като им е трудно да го слом€т, докато е жив, сторват го за мъртвеца. „ак дотам, че когато р€дко говор€т за него след смъртта му, то не е добро. «а благодарност наци€та му отрежда едно хубаво тридесетгодишно мълчание и неиздаване. ўото е бил много лют и безпощаден в приказките си приживе. » е съум€л да изтръгне най-хубавото от българина, като го е запалил за —ъединението.
     акто безцеремонно и уверено се разполага на вс€ко ново поприще, така сигурно би поставил и Ќобелови€ комитет пред свършен факт ≠ да му даде наградата. јко беше жив€л още 20-30 години, до възраст, ко€то се полага обикновено на човека. «а останалото той щеше да се погрижи ≠ при такава работоспособност и талант е щ€л да окръгли литературното си дело до авторитетен обем и съдържание. ј "«аписките..." като знакова книга стига за едно предложение. » за един Ќобел. ј и «ахари сам е бил тръгнал към европейско признание. —танал е желан кореспондент на редица западноевропейски вестници, между които е и лондонски€т "“аймс".
    ќстава да разгадаем защо унгарецът открива уникалност у 3. —то€нов. Ќ€къде от четвърт век насам на писател€ се опитват да му окачат прозвището Ћетописеца. “очно така, с главна буква. Ќо и т€ не може да направи малката за «ахари дума гол€ма. » наци€та не го назначи Ћетописец. «а един градител на истори€та и едновременно на историографи€та за същи€ период думата не е летописец. ћоже би точно слово в наши€ и в ничий език н€ма. —мисълът е заместим само с името «ахари —то€нов. Ќай-високото след Ѕог в христи€нската йерархи€ прозвище ≠ јпостол, вече сме дали. «аради светостта на ¬асил Ћевски в цели€ му живот. ј в апостолски€ си период 3. —то€нов има далеч по-гол€м коефициент на историческа ефективност от него. (¬€рно, върху подготвеното с јпостоловото слово, кураж и в€ра в свободата.) » јприлското въстание, където той е сред помощниците на двигател€ √еорги Ѕенковски, и —ъединението, дето 3. —то€нов е водачът, постигат целите си. ¬същност, едва ли намирането на точната дума-прозвище следва да е приоритет. ѕо-важно е националната памет да постави личността и делото на всеки на извоюваното м€сто.
     огато замисл€ и пише "«аписките...", 3. —то€нов все още носи запазено апостолското си съзнание. “ой със слово и действи€ продължава незавършеното от ¬ойната и отнетото от Ѕерлински€ договор. “ова слага отпечатък върху замисъла и наред с таланта му определ€ характера на "«аписките...". “е далеч не са само летопис на забележителното време. Ќай-малкото, защото текстът съдържа не само описание, но и об€снение. "«аписките..." са митотвор€ща книга. “е веднъж и завинаги определиха характера и представата ни за славното пътуване на българина към свободата му. ¬сичко в днешното ни съзнание и памет за јприлското въстание, за неговите апостоли и за Ѕотев, за техните предходници Ћевски, јнгел  ънчев, ’аджи ƒимитър,  араджата и т. н. основно принадлежи на първичното откриване и слово на 3. —то€нов. » почти нищо богато допълващо го не се е родило след това.  акво по-убедително доказателство за благородното митотворчество от това.
    «а да го постигне, 3. —то€нов разчупва вс€какви жанрови канони. ¬същност какъв летописец е той в творба, ко€то преимуществено можем да определим като мемоарна. »збраната гледна точка на всеприсъствие го улесн€ва да бъде митотворец. ћакар всички да знаем, че в арсенала па мемоариста има скриване, прикриване, преувеличение и каквото още си щете в този дух. «а да бъдат постигнати други цели ≠ като дикизиран собствен образ, отричане на действителни герои, манипулиране на обществото и т. н. 3. —то€нов е пределно честен към своето присъствие ≠ признава си страхове, лъжи, неумелост и тем подобни грехове. Ќо не може да го наречем прецизен и взискателен, когато пресъздава ключови моменти в сюжета, задължителни за истори€та с всичките си детайли. “ам той доизмисл€. Ќо това е в името на »стината, на красивата митологи€ за български€ порив към свобода. ўе се по€сн€ ≠ 3. —то€нов директно си признава, че н€ма добра памет, че дори от забележителни думи не е запомнил почти нищо.  ак ли тогава е запаметил  ървавото писмо, прокламаци€та на Ѕенковски на ќборище и др. ≈то как ≠ запомнил е духът и патосът им. » е съчинил наново текстовете. «а да ги има ≠ след като н€ма друг начин, не буквално, а като »стина, произл€зла от мита.
    Ќо и това не е всичко в тази уникална книга на уникални€ «ахари. «ащото там, сред течащи€ спомен на мемоариста, покрай разказаното или преразказното от него събитие, до и в документалните страници са се настанили още и дълготрайни народопсихологични черти на българина. ¬ече без лак, но и без вазови€ срам, който уж носим по челата. — цели€ сложен и привлекателен наш коктейл от с€каш взаимно непонас€щи се съставки като: богонезачитане и богобо€зливост, рационалност и мистицизъм, присмех към учеността и страст към познание, жилава хитрост за оцел€ване и достойно геройство.
    Ѕедни ми «ахари, защо не усп€ да дотичаш и до Ќобела? «ащо избърза да срещнеш небитието, отдето да се насладиш и на избу€ли€ исторически шурозетьобаджанакизъм около името и делото ти??
     
     
     
     
     

    ѕќ≈“Џ“ √≈ќ–√»  ќЌ—“јЌ“»Ќќ¬ 
    ¬ »–јЌ
     

    ѕо покана на »ранското ћинистерство на културата български€т поет √еорги  онстантинов взе участие в ѕърви€ конгрес на иранските и световните поети, който беше открит на 17 април т.г. в “ехеран. ¬ продължение на една седмица поети от √ърци€, ‘ранци€, –уси€,  итай, »нди€, јрмени€, ‘илипините, »ндонези€, Ѕразили€, ”рагвай, —аудитска јраби€, “урци€, »спани€, ѕалестина,  азахстан и други страни четоха свои стихове пред многобройни аудитории в столицата “ехеран, както и в историческите градове »сфахан и Ўираз. √остите и придружаващите ги ирански поети имаха срещи в университети, национални библиотеки, музеи и други културни институти. “е посетиха също така древните дворци и храмове на »сфахан и ѕерсеполис и почетоха паметните гробници на такива прочути ирански поети като ’авез, —аади, —аеб “абидзи и др.
    Ќаши€т поет, чиито стихове б€ха преведени на персийски и английски езици в антологи€та "ѕрозорец към световната поези€", представи свои творби пред стотици почитатели на поези€та в петмилионни€ град Ўираз. “ой даде интервю по телевизи€та, в което говори за благородната миси€ на поези€та и поетите за човешкото разбирателство и духовното общуване и подчерта, че творчеството на иранските класически поети ’авез, ќмар ’ай€м, ‘ирдуси, —аади и др. е добре известно в Ѕългари€. “ой говори и за полезната литературоведска дейност на —офийски€ университет "—в.  лимент ќхридски" в областта на източните литератури.
    Ќавс€къде в страната стиховете на чуждестранните поети, участвуващи в ѕърви€ световен конгрес на поези€та, б€ха посрещани с огромен интерес.
    Ќаши€т поет беше поканен и на творчески разговор с председател€ на —ъюза на иранските писатели г-н ћоса Ѕидеж, където б€ха обсъдени възможностите за нови преводи на класическа поези€ в двете страни. ѕредвижда се и и специален брой на списание "ѕламък" посветен на иранската класическа поези€.
     
     

    ƒимитър “анев ≠
    Ќќ—»“≈Ћ Ќј Ќј√–јƒј“ј 
    «ј Ћ»“≈–ј“”–Ќј  –»“» ј 
    "Ќ≈Ўќ ЅќЌ„≈¬"
     

    Ќа 30 март 2010 г. в гр. ѕанагюрище, родното м€сто на първи€ български професионален литературен критик Ќешо Ѕончев, в тържествена обстановка за втори път бе връчена Ќационалната награда за литературна критика. Ќаградата е учредена през миналата година във връзка със 170-годишнината от рождението на Ќешо Ѕончев и е под егидата на ћинистерството на културата и ќбщина ѕанагюрище ≠ в парично изражение и кристален плакет с лика на Ќешо Ѕончев. ѕрисъжда се за ц€лостна литературно-критическа дейност и творчество и е единствената у нас с такъв характер.
    ∆ури в състав: ƒимитър ’ристов ≠ представител на ћинистерството на културата и член на —Ѕѕ, ст. н. с. »вайло ’ристов ≠ литературен критик, първи носител на наградата и член на —Ѕѕ, »ванка ∆ивкова ≠ зам.-кмет "’уманитарни дейности" на ќбщина ѕанагюрище, Ѕо€н јнгелов ≠ д-р по философи€ и член на —Ѕѕ и —тефан –апонджиев ≠ гл. библиотекар на √радска библиотека "—то€н ƒринов", ѕанагюрище

    – ≈ Ў »

    Ќационалната награда за литературна критика за 2010 г. на името на Ќешо Ѕончев да се присъди на литературни€ критик и главен редактор на сп. "ѕламък"  ƒ и м и т ъ р  “ а н е в.
    Ќаградата бе об€вена и връчена от  мета на гр. ѕанагюрище г-н √еорги √ергинеков.
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     

         
           
         
         
         
         
               

1


     © » —писание "ѕламък" - всички права запазени!

1
1
1