начало
СПИСАНИЕ   "ПЛАМЪК"
двумесечно издание
за литература, изкуство и публицистика
    орган на Съюза на българските писатели
   
 

 основано от Гео Милев през 1924



    НОВИЯТ БРОЙ  7-8 / 2008
     
 
из бр. 7-8 / 2008 - откъси от броя
 

 

Васил Балев
СТИХОТВОРЕНИЯ
 

ПИША

Заравям обувка ­ чакам да поникне път.
От скука си слагам пръстена
и слушам: така се развалява дъждът,
че вън изобщо не е за пръстени.
Спасително, бяло ­ като думата „снаха“
е чувството, с което пиша ­
и виждам в ъгъла: отмиляла троха
по мъжкия ми език въздиша.
Какви несъстояли се пиршества
са дните ми ­ какви непрестанни раздели:
аз тръгвам ­ вали ­ и затова
те прегръщам с ръце нашумели!
Пред всяка твоя плът скърбя изумен.
Какъв ли съм смешен с една обувка.
Вечеряй, любов ­ ако искаш,
    порадвай се с мен,
защото щастливият дъжд ни напуска...
 
 
 

ГЕОМЕТРИЯ НА ДЪЖДА

Начало ­ дъжд:
усещане за конус,
задържам се на тъмния му връх
и после бясно падам по наклона:
обречен съм на непристъпен кръг.
Вали дъждът,
накъсан като сватба.
По кларинета ­ капчици метал.
На булката родата ще обядва
локомотив, голям като печал.
Мечтая си за добродушен глобус
с одрана кожа ­ гола е скръбта,
и булката сега е паднал облак,
но крие остри ръбове нощта...
Кръгът освирепява ­ в пирамида
дъждът събира всички сетива:
как искам този сън да си отиде,
на гарата не стават тържества.
И виждам на ръба красива капка,
виси встрани от сватбения шум:
спасявам се сега ­ поне за кратко
аз влизам тихо в белия й ум...
 

Ивета Данаилова
СТИХОТВОРЕНИЯ
 
 

ОТВЪД...

Старият евреин със цигулката
черни пътища заплита,
слънце, прах...
Каруци
цигански политат към небето
и лъскавите му очи блестят.
Дърпа струните и
къса от душата си.
 
 
 

БАР НЕМО

Докато скитаме по пътища изгубени,
попадаме внезапно в Бар Немо.
Във неговото тайно общество от силуети,
сред кодове от дим и грамофони
и рафтове със книги,
забравени сред раковини и
упадъчна хармония.
И не прибоят ни изхвърли в него.
Изплю ни прашен път ­ с начало
и с край, опрял пети в морето.
Бар Немо, точно в края на Вселената.
Където нощем уличната котка се катери
по палмата, забодена в следобеда.
Морето в него ­
точно толкова лазурно,
колкото съвсем да ослепееш.
 

Ирина Велева
ПОПИВАТ СЕТИВАТА
 


Мракът. 
Сенките на къщите.
Отеква самотата.
Лай на кучета.
Паяк в ъгъла
тъче на стана...
Мисъл някъде проглежда.
Стените прави са.
Като наказани.
Мракът...
Сенките на къщи.
Песента на лудия в гората...
И нещо, което няма име.
Нещо тъжно и недоизказано.
Мисълта се сеща
за правилата,
за идеалите,
написани на черната дъска.
Сега друга е играта.
Сега друг пише правилата.
Между вчера и днес ­
грак на птица ­
глас задавен.
И нещо, което няма име.
Нещо несподелено и сподавено
 
 

Миглена Георгиева
СТИХОТВОРЕНИЯ
 
 
 

ЕДНА ОСОБЕНА ГОЛОТА

Като дете, което плаче,
аз мълча.
Около мен се овъгляват
бавно, тихо спомените.
Падат надеждите ­
листенца свобода,
израснали неволно
като въпросителни
из мен.
Обезлистявам ли,
се питам уморено,
или това е само голотата,
която мами ветровете...
 

Добромир Георгиев
СТИХОТВОРЕНИЯ
 

SKYPE

Уговаряме се
да се видим
по кафето на нощта.
Много го пием
в Skype-а.
Чак изсмукахме силуетите си
с дълги кафета.
Ненагледна си,
аз ­ прочут.
Skype-ът се гордее
с нашата връзка,
но е уплашен
от мистичността Ј.
 
 

Камен Корнажев
ХАЙКУ
 


зимна луна ­
замръзнала капка
в края на нощта.


бърше изгрева
раздърпана четка.
ятото врани.


трикраки стъпки
в новия сняг
пиша хайку.
 

Магдалена Костова-Панайотова
СТИХОТВОРЕНИЯ
 

ВЛАК

Поле и релси чак отвъд
пред хоризонта ­
патериците на оня облак,
дето крета ­
там ­ та ­ там, та ­ там ­ та ­ там.
И дете, което пита:
„Мамо, кой е хвърлил тези локви?“
Майката уплашено се взира,
локвите озъбено се хилят ­
оня, който ги е хвърлил, вече идва
да си вземе всички вересии ­
патерицата потропва:
там ­ та ­ там, та ­ там ­ та ­ там.
 
 

Първолета Маджарска
СТИХОТВОРЕНИЯ
 


ПЕТЕЛЪТ ОЩЕ СПИ.
Нощта е скрита под крилото му.
И мама в тъмното се взира.
Не спи.
Студено й е.
В тишината е заслушана.
Още е рано печката да пали
и съчките да чупи с нервни пръсти...
Ще постои във мрака
и с мъртвите ще си говори.
Във тези часове на дявола
те винаги я навестяват.
Не може да отиде да ги види
там, на гроба,
със кошница храна,
с бутилка вино,
защото са високо и далече.
Краката вече я не слушат,
бастуна все си губи
и вятърът пиян не я подкрепя.
Петелът още спи
и много е студено.
Ще стане мама
и ще драсне клечката кибрит,
във тъмното към пътя ще се взира,
дордето слънцето със нокът розов
на малкия прозорец не почука.
 
 
 

Владимир Голев
АЙГИДИК
Повест
 

НЯКОЛКО ДУМИ ПРЕДИ...

Цял живот съм живял с мисълта за тези двадесет и шест мъже от Банско, съставили Радон-Тодевата чета, опяти предварително в черквата и загинали в бой с многобройна турска армия под рилския връх Айгидик по време на Илинденско-Преображенското въстание.
Слушал съм за тази героична история от свако си Таню, ранен с парче шрапнел в кръста през Балканската война и парализиран до края на живота си. Ходеше превит на две и целият трепереше. Освен това говорът му беше трудно разбираем и трябваше да напрегнеш цялото си внимание, за да водиш разговор с него.
Срещал се той мози свако някъде с монаха Михаил или Михей, както му викали и запомнил дума по дума разказа му за гибелта на дружината. Много искаше свако да ми я продиктува с треперливия си глас и аз да я запиша в една ученическа тетрадка, приготвена специално за това, но аз, дванадесетгодишен хлапак, нямах чувство за отговорност пред историята, неприятно ми беше неговото фъфлене и предпочитах играта с махленските връстници.
Върнах се в мислите си към свако Таню (него го нямаше вече!), когато съвсем случайно попаднах на „записките“ на този монах, запазени от стар служител в Роженския манастир. За гърлото ме хванаха прочетените още в началото думи на свещеника, който опявал като мъртви четниците. Забелязал той между другите познат млад мъж и извикал:  „Не, господи, тоя човек не мога да го опявам, миналата неделя го венчавах.“ Но четникът твърдо отсякъл: „Опявай, отче, опявай! Каквото за всички, това и за мен!“
Какъв дух, каква мъжественост и саможертва!
Четях тия „записки“ и виждах някогашното мое Банско с двете черкви и часовниковата кула („искаш ли да видиш какова си нула, к€чи се на Банската кула“. беше писал някой върху нея), чувах звън на води, тропот на млади кончета и стъпките на шестгодишната ми приятелка Марушка с житно светли коси и сини като небето очи...
И трудно ми е да приема с душата и сърцето си сега тези многоетажни нови къщи, хотели и механи в Банско, изместили някогашните криви улички с кръчми, от които се носеше дъх на тютюн, вино, чеверме и капама, Банско с онези широки дворове, чардаци и плевни, с каменни огради, зад които нерядко се чуваше мъжка песен:
Де гиди млади години
колко се бърже мин€хте...
Ужасява ме забравата. Не! Нищо не бива да се забравя!
 

БИСТРИЦА

„Ние сме само глина в ръцете на небесния грънчар“ ­ прочетох първите думи от записките на монаха Михей.
Глина в ръцете на небесния грънчар!
Наби ми се в главата тая мисъл, поставена като начало на книга, защото тия записки бяха по същество една истинска и затрогваща книга.
„Родих се ­ пишеше по-нататък монах Михаил или Михей ­ в село Бистрица, скътано между Рила и Пирин българско село без нито един помак или турчин. Носеше името си от река Бистрица, която минаваше през самото село. Там израснах аз, нищожният бурен и семка грахова с мирското име Юван, както се викаше и моят дядо, наречен и той на дяда си Юван. Баща ми, грамотен човек, селски стопанин, се зовеше Сандре, сиреч Александър, кой знае на кого кръстен, а майка ми беше Вела. В рода си имахме много жени с туй име. Бяхме горе-долу заможни хора. Водеха ни се малко гора и ниви, лозе и наследствена къща досамЈ реката. На два ката беше къщата, щроклеста с двойка щъркели на комина и дървени стъпала отвънка, както ги правеха по онуй време. На долния кат имаше една широка одая и килер за зимнина. На втория кат бяха две малки одаи, едната с дъсчен под.
Аз бях най-големият от четиримата си братя. Още като мал?чок тате и поп Наум ме изучиха на четмо и писмо. Четях и знаех наизуст:
Благодарим Теб, Создателю наш,
че ни сподоби с твоята благодат
да внимаем в учението.

Благослови нашите учители,
които показуват нам
пътя на истината
и подай нам сила и якост
за да продължим учението наше!

Както и:

Во имя отца и сина, и света го Духа,
Господи, Исусе Христе,
Боже наш,
помилуй нас!
Много ми беше присърце учението. От всичките си братя бях най-податлив към книгата.
Само че в лоши времена живеехме. Какво ти учение? Какъв ти праведен живот? Тормоз и робия. Прости и жестоки люде стояха над нас. Грабежи и убийства, потъпкване на вярата. Без никаква вина посред бял ден те заколват. Еле айтите, тия страшни разбойници. Идеха на чарди, грабеха каквото им хареса, избиваха жени и деца, немощни старци и не им стигаше това, ами накрая запалваха къщи и плевници.

Идваха айти и в моята родна Бистрица. Веднъж людето не се сдържаха и се надигнаха да се бранят. Убиха двама-трима, ала останалите, наместо да се откажат, се върнаха с още толкова настървени турци.
­ Колете гяура, земайте каквото ви ареса!
Голям грабеж и голяма сеч стана. Дете в майка проплака.
Ние се спасихме в избата, където майка ни затвори и премести, макар и с мъка, един тежък сандък и затисна с него вратата. Не можаха да влязат разбойниците, но заклаха тате и дядо Юван. Търкаляха се главите им на двора.
Не знам по-страшно от това. Деца пищяха, кучета влачеха мъртвите. Мама си скубеше косите. Комшийката, леля Събка, се мъчеше да я утеши:
­ Те и нас щяха да съсекат, но дип че бяхме отишли Кара азмак да прекопаваме.
­ Отидоха си айтите, но дали няма да се върнат? ­ казваше някой.
­ В Ягодица влезнаха ­ додаде друг.
­ Изкараха цял табун коне.
­ Всичко ще изграбят...
­ Робска орисия...
­ Голяма мъка, Божее! ­ повтаряше мама и дърпаше нас децата де сме около нея.­ Тука стойте! Боже, Боже, какво ни постигна!
И в Библията не е описано такова нещо. Страдание адово!
­ Оживяхме ние, ама за какво сме?
Клепалото бие на умряло. Из цялото село писъци. Лудата Яна тичаше от врата на врата.
­ Мене турците не ме закачат. Боят се турците от лудите. И уважение им имат.
Лешояди търсеха плячка. В блатото крякаха жаби. Мама взе главата на татя и като я държеше и милваше по косата, изблещи очи, огъна се и припадна...
Всичко ни бяха ограбили разбойниците. Ни вяра, ни закон ги ловеше. Людето пъшкаха и ходеха като въртоглави. Къде да идат? Кому да се молят и оплакват?
­ Сполетя ни божие наказание ­ викаха някои.
И то защо? По Христовите закони живеехме, десетте божи заповеди изпълнявахме и черквите тачехме?
Мама, разпродала де що може, се молеше пред иконата: „Господи-Боже и ти пресвята дево Марийо, Исусе Христе и всички светии, простете ни прегрешенията! Живи люде сме, все нещо сме согрешили. Бъдете великодушни!“
Но всуе бяха молитвите. Оставаше само гората. Там айтите не пристъпваха, че ходеха из гората четници, хора смели и достойни, единствените ни защитници в тия тежки времена.
Гъста беше гората. Бук, габър, а по-нагоре стари борове и брези. Само за волни души и защита наша.
Но глад ни мъчеше, когато бягахме в гората, че нямаше откъде нещо за хапване да си земем. Що глогинки и трънки изядохме. Но и те стипчиви. Устата ни се израниха. Добре че срещнахме там дядо Марко. Марко Иринин се викаше. Говедар и овчарин беше. Той ни научи как щир-чорба да си правим. То каква чорба? Тънка водица си беше, но слагахме нещо в корема. Набере дядо Марко тая трева щир, дето казват за нея, че хранила цялата римска империя, защото те не познавали хляба, нареже на ситно горски чесън, киселец и коренчета и всичко това тури да ври на огъня в котлето. С часове сме чакали тая чорба да се свари, да поизстине и сме подавали кой каквото съдче има да му сипе дядо Марко две-три лъжици от нея.
Намирахме някъде по нивите картофи, дето са ровили глиганите. Тия диви прасета изровени и оставени на открито картофи не ядат, а веднага от пръстта ги налапват. Ние обаче не сме глигани. Търсехме тъкмо изоставени от тях картофи и ги варяхме в котлето на дядо Марко.
Излизаше в гората и поп Наум, костелив такъв един старец и ни носеше царевично брашно. Давали му на кръщенета или погребение. Правеше от туй брашно мама качамак. По-вкусно нещо през живота си не съм ял. Хеле ако се намереше и пържена сланинка.
­ Ти ­ рече ми веднъж отец Наум ­ висиш на шията на майка си като воденичен камък. Нето си толкова голям, нето толкова силен, та да Ј помагаш, ами да зема аз тебе да те проводя на Света гора, в Зографа послушник да станеш. Гледам, на книгата залягаш.
­ Ами как ще стане?
­ Ще чакаме да дойде отец Анастасий, той помощи за манастира собира. С него да тръгнеш. Книжовна душа си ти.
Имаше по онова време такъв човек, светското му име беше Векил. Буен и невъздържан човек беше. Идвали от съседните села на коне турци, задиряли сестра му, хубаво чернооко момиче. Особено мераклии били двама. Търсели я, заплашвали, че ще я крадат. Като ги усетил, този Векил се подготвил. Издебнал двамата, когато причаквали сестра му в една съседна уличка и ги съсякал с брадвата. За да не му отмъстят другите турци, забягнал чак в Станимака, сетне в Троянския манастир, оттам в Солун и накрая в Зографа. Монах станал. Точно той бил отец Анастасий, за когото спомена поп Наум. Идвал е много пъти в Бистрица, когато ходеше из страната пари и подаръци да събира за Зографския манастир.
Не изтече много време и дойде в Бистрица тоя човек, вече остарял, с дълга бяла брада и монашеско расо. Тот час поп Наум прати човек да ме извика.
­ Ставаш ли каил да заминеш с отец Анастасий?
­ Ставам ­ рекох.
­ Ще му помагаш из пътя, че много е грохнал старецът. Пък и свят ще видиш. Той ще ти уреди послушник да станеш в Зографа, науки да учиш.
Мама изпървен се противеше.
­ Като ми го вземете, какво ще правя аз без него с тия малки деца? Мислех, отмяна да ми бъде.
­ Ти сега го пусни, пък сетне ­ добър Господ!
Склони добрата ми майка. Какво да прави? За всички хлябът не стигаше. Проля сълзи и ми даде златна парица, кътана за най-крайна нужда.
Сбогом, Бистрица! Сбогом мое детство!
 

ПО СЕЛА И ГРАДОВЕ

Добродушен и мъдър човек беше отец Анастасий. И помен нямаше от онзи Векил, дето някогаш съсякал двама турци с брадва. В торбата си носеше Библията и даваше ми оттам да чета за създаването на Земята и първите люде Адам и Ева, за доброто и злото, за бедите човешки. Където и да спирахме на почивка, вадеше тая дебела книга, оръфана от прелистване и показваше какво да чета.
Дълги пътища извървяхме двамата по земята родна. Не на кон или магаре, пеша ходехме. Замръквахме и осъмвахме по пътя и в шумата спяхме. И Дунава видях, и морето при Свети Константин, и Охридското езеро, и на Странджа баир гората. От много чешми вода пихме и много паметници запомнихме. Хеле един, на който прочетох:
Вие, дето минете оттук, ще попитате
ние, дето чешми градихме, кои сме,
ние сме пръст.
Поет човек е изчукал в камъка тоя надпис. Мъдър човек. Дълбок смисъл има в тия думи. Записах си ги и си ги повтарях наум докато обикаляхме с отеца градове и села, черкви и манастири.
Но не само от надписите по чешми и гробове запомвах много мъдрости. Запомнях и словата на отец Анастасий. Казваше: „Не трябва човек да се лакоми за богатства. Нищо не отнася той като умре. Измама е, ако имаш злато. Умираш, то остава. Ничие е златото.“ Не знам откъде ги знаеше тия работи. „Само духовното е вечно. То не се изтребва. Духът излита от тялото и живее нов живот. Може и да премине в невръстно дете.“ А често ми викаше: „Живей със сегашното, но помни миналото. От него се гради утрешното.“ Най-често повтаряше: „Простотията и лакомията ще погубят тоя хубав свят.“
Така в поучения за тукашното и Отвъдното вървяхме ние ден след ден по земята наша страдална, гостувахме тук и там на люде гостолюбиви и благочестиви, които даряваха манастира с каквото имаха.
 
 

НОЩИ ПОТАЙНИ
 
На Галичица планина, дето се вижда и от Охрид, намерявахме да спим в шумата. Топло беше още и напечено през деня. По един стръмен път вървяхме и отецът час по час спираше да почива. На едно място с камъни и трънаци усойница се беше навила на клонче и докато извикам на отеца, го клъвна по крака. Изстисках доколкото можах мястото, смуках и плюх отровата, но кракът му се поду и треска го затресе. Чувал бях, че трябва да се тури на течаща вода, но не можа да стигне до водата старецът. Изтичах, та му донесох стиска тиня.
­ Баба тъй ни лекуваше ­ рекох му. ­ Змия ли те ухапе, презимувала оса или стършел ­ слагай тиня!
Носех тиня и като се стоплеше, я сменях. А то кракът му гореше и още се подуваше. Чак по едно време се успокои отецът.
­ Донасяй още тиня, поолеква ми от нея.
Летях нагоре-надолу като совалка. Сменях тинята и с вода поливах болното място. Стори ми се, че намалява подутото. Пък и старецът се успокои и задряма. През сън фъфлеше:
Слава Тебе, Господи, слава Тебе!
На теб се уповаваме, Царю Небесни!
Приди и очисти ни от всякакви скверни...
Седях до главата му и молех се и аз да спаси Господ светия човек. Сетих се за торбата. Имаше навик отецът, спрем ли някъде за по-дълго, да зарие в земята торбата с подаръците за манастира. Къде да я заровя сега? Обиколих наоколо и съзрях голяма къртичина. Забих пръсти и отворих голяма дупка. Побра цялата торба. Покрих разровеното с листа и ситен камък. Кой можеше да се сети? И хукнах към водата хем да се измия, хем нова тиня да донеса.
На свечеряване отецът се размърда.
­ Мръква ли? ­ рече тихо и опипа болния крак.
Поспаднал беше отокът.
­ Здрачава се.
­ Дай малко тютюн. В джоба ми има.
Рядко палеше отецът, но сега, може би заради ухапаното. Болеше го изглежда и търсеше с какво да се залиса.
­ Игумен Ангеларий, като го заболеше зъб, палеше цигара. То не че много ме боли, ами саклет ме е.
Не мръкваше съвсем, но тъмни сенки се провираха из храстите, най-вече в ниското около реката. Пусто място, не минаваше никой. Прелетя нощна птица и в тишината се чу едно дрезгаво „Буух! Бух!“ Някъде в далечината блесна огънче, затрептя като пламъче на свещи и угасна. Види се, там беше селото.
­ Много сме грешни ний, хората ­ шепнеше отец Анастасий. ­ Дал ни Бог земя райска, вода и въздух, пей и засявай семе. Благодари на Господа-Бога, че си жив и се радвай на божия свят!
Закашля се, може би от цигарата, която му запалих.
­ Много сме грешни ние, хората. Безумно живеем.
Сетне, като се умълча малко, продължи:
­ За всичко трябва да благодарим, за всичко. Това е най-важната дума ­ благодаря! И „обичам“ е важна дума. Всичко трябва да се обича. Всичко. Било то тревица, буболечка или птица. Всичко... Вода ли шуми?
­ Наблизо е Преспанското езеро.
­ Туй езеро граничи с Гърция и Албания. Отвсякъде може да дойде с лодка някой.
Внезапно ме побутна по ръката и тихо рече:
­ Иди да спиш в ония там храсти.
­ Защо? Искам при теб да съм.
­ Иди, иди! Виж да е на по-закътанко!
­ Но ако потрябва тиня да донеса?
­ Не ми трябва тиня, нищо ми няма. Промъкни се по корем. Чини ми се, че се навъртат тук двоица...
­ Нищо не виждам.
­ Те, злосторниците, се крият... Торбата къде е?
­ Зарових я до оная бреза в една къртичина.
­ Туй хубаво...
Поседях още при стареца. Притъмня съвсем. Огледах се и както ми беше казал, пропълзях до храстите. Убодох се и се ожулих, но като змия се промъкнах в най-гъстото. Съгледах в тъмното, че старецът се промъква към реката. Оправил се е от ухапването, помислих си. Но докато си помисля, изпука пушка. Две сенки се надвесиха над отеца.
­ В джобовете търси ­ рече един глас на турски. Поназнайвах тоя език.
­ Йок, Исмаил ага!
­ Как йок? Все нещо трябва да има.
­ И в тоя джоб няма.
­ А в торбата? Де е торбата?
­ Бурда торба йок, мъ!
­ Ела да видим на онуй място, дето бяха... А другият? Де е другият? Двама бяха седнали тук.
­ Сигурно е...
Разтърчаха се наоколо. Аз така се бях скрил в шубраците, че само куче можеше да ме подуши. Но те куче нямаха.
­ Избягал е към селото. Тичай подир него!
Скоро се изгубиха в падналия мрак.
Изчаках известно време и затичах при отец Анастасий. Лежеше по гръб. Не дишаше, а хрипаше задавено.
­ Отче!
­ Убиха ме ­ пошепна.
­ Жив си. Не бой се! Ще изтичам нагоре, май че село има, хора ще дойдат, ще помогнат. Дадох му от кратунката водица, лицето му измих и ръцете.
­ Хвалете Бога на небесата! ­ шепнеше. ­ Хвалете... делата му... Хвалете...
­ Не! Не умирай! На кого ме оставяш?
Угасна изведнъж праведният старец. Излетя в неведомото душата му.
­ Не, отче! Не, не, не! ­ крещях и биех с юмруци земята, но уплаших се да се не върнат ония двамата и да чуят гласа ми. Захапах ръка и стиснах до болка зъби.
Тъй останах до съмнало. Лежеше отец Анастасий и постепенно изстиваше. При първата светлинка на изгрева забелязах, че носът му е изтънен и цялото му лице беше станало друго, като че не беше той, благият, разговорлив, мъдър човек. Някаква черупка на човек лежеше до мен. И никой наоколо. Само аз, разреван, смален до земята.
Като съмна хубаво, видях до брега на реката свлачище от пръст. Хванах стареца и го помъкнах натам. Ръцете ми трепереха. С нокти и пръсти започнах да събарям пръст върху него. Събарях и се опитвах да не гледам към лицето му, към окървавените му дрехи. Скоро стана могилка. Намерих прилична на кръст клонка и я забих върху могилката. Не можех да остана повече. Хукнах накъдето ми видят очите.
 

ШАБАНЦА
ИЛИ ПРЕДСКАЗАНИЯТА НА СТАРАТА ЦИГАНКА

Не знаех къде съм вървял и колко съм вървял все на изток, както казваше отец Анастасий. Час ли, ден ли, много дни ли, вървях и плачех. В торбата се намери коричка хляб, сух и твърд като камък, но де с водица го квасех, ту някой домат намерех край пътя да откъсна, пък и тук и там грозде се срещаше, някоя смокиня или слива. Не ме оставаше Господ гладен да умра.
По едно време срещнах цигани. Цял табор цигани с една раздрънкана каруца за децата и с мечка. Вървяха нанякъде на гърба с торби и чували, в ръцете със стомни с вода или инструменти за калайдисване. Някои корита и шиници мъкнеха на уморени магарета, една овца блееше и коза врещеше. Големичко момче водеше мечката и викаше:
­ Скачай, Бабо Мецо! Скачай, иначе няма варо, маро, пари.
При всяко удряне през краката, мечката подскачаше, като че ли играеше хоро. Щом за малко момчето се залисаше настрана, тя гледаше да полегне. Измъчена и изморена беше, с намордник през устата. Но момчето не я оставяше.
­ Ставай! И аз искам да поспя, ама няма. Не дават.
Млади момичета вървяха след каруцата и пееха мелодична циган¬ска песен, танцуваха и се смееха. Гласовете им се удряха в отсрещния рид, разсипваха се на хиляди парчета и се връщаха с ехото.
Цигани, не цигани, закопняла беше душата ми за хора. Щеше ми се да поговоря с тях, да им изкажа мъката си. Зер много мъка се беше събрала в душата ми. Но преди да заговоря с някой от тях, към мен се приближи едра циганка в шарени шалвари.
­ Дай си ръката, да ти гледам!
­ У-у! Дълъг живот ще имаш ти ­ стискаше ми ръката тя. ­ Много перипетии ще минеш, но ще си жив да видиш много земи, гори и кърища, от много чешми вода ще пиеш и човешка мъка ще ти е другар.
И без да пусне ръката ми, седна на земята, извади от джоба си бобови зърна и ги размеси. Сетне ги отделяше едно по едно и все говореше:
­ В черно те виждам. Поп ли ще ставаш, монах ли... Под лявата мишница брадавица имаш. И главата ти цепена. Падал ли си?
­ Падал съм.
­ А това що е? Пожари виждам. Пламъци горят. Твои хора гинат. И някаква битка. Голяма битка виждам. И жени с черни забрадки. И някакво момче до тебе стои уплашено...
Сам се уплаших от думите Ј. Дръпнах ръката си. Тя продължаваше да говори. Аз я слушах, но ми стана страшно от думите Ј. Тръгнах си.
­ Не си отивай! Познава баба Шабанца, да знайш вярно е сичко, дето ти казва... Ела да ти продам гаванка!
Тръгнах. Не исках нищо да ми казва тая зловеща баба.
 

СОЛУН, ТОВА Е СОЛУН

Събудих се една заран в копа сено и колкото и да не очаквах, зърнах през клоните на една увиснала трепетлика синьо море. Къде бях попаднал? Не беше нашето Черно море, което бях видял, когато ходихме с отец Анастасий на Свети Константин. Ситен като брашно беше там пясъкът и на места над водата се издигаха скали. Много грапави скали имаше там. Тук морето сиво и заспало ми се видя. Равен като тепсия бряг и никакви скали. Но каквото и да беше, страшно ме привлече. Събух станалите на баница от ходене цървулки и потопих морни нозе във водата. Хладничка беше тая вода, но за мен, дето не знаех вече колко дни и нощи съм кръстосвал майка България, ми се видя истински балсам. Нямаше жив човек наоколо. Само чайки крещяха и се спущаха досами водата риба да кълват. Съблякох дрешките си и целият се потопих. Блаженство изпитах от това потапяне, преродих се и за майка се сетих кога в коритото ни къпеше с вода, подгрята от слънцето. Какво ли прави сега родната ми майчица? Стана ми мъчно и за нея, и за братята ми, с които из къщи си играехме? Щастливо време беше, колкото и трудно да се живееше в Бистрица. Загубил го бях завинаги и домъчня ми.
Като се изкъпах, макар и още мокър, нахлузих изподрания си тук и там панталон и ризата, метнах на гърба изпосталялата и покъсана дрешка и потеглих. Не извървях много път и зърнах къщи и дворове, коне и добитък. Някакъв старец мъкнеше на гръб чувал.
­ Кое е това селище? ­ попитах.
Погледна ме подозрително човекът.
­ Не знаеш ли?
­ Отдалече ида...
­ Солун, това е Солун.
Ето какъв бил тоя знаменит Солун. Дълга улица се протягаше, някаква кула се мяркаше, деца се смееха... Благодарих на Бога, че жив бях и Солуна да видя. От една черква с мраморна чешма отвън излизаха приведени бабички. Говореха български и поклащаха глави. Сетих се и аз да вляза в черквата. Излезе от олтаря свещеникът. Погледна ме свъсено. Сигурно за просяк или крадец ме помисли.
­ Доброутро! Благословен да ти е денят ­ спомних си, че така викаше отец Анастасий при такава среща.
Приближих се и като се поклоних, ръка му целунах на свещеника. Попитах го говори ли български.
­ Всеки втори човек тук говори български ­ рече ми той. ­ А ти кой си?
­ Странник божи ­ спомних си пак думи на отец Анастасий и като на баща разказах на тоя непознат свещенослужител цялото си злощастно пътуване от Бистрица до тук, разправих му къде отеца съм заровил в онова зловещо място и клонче като кръст съм турил на могилката.
Много се натъжи свещеникът. Лично познавал отец Анастасий, много пъти му давал подаръци за Зографа.
­ Свят човек беше отец Анастасий ­ рече той.­ Каква съдба го е сполетяла! Нека се помни и възславя името му!
Целунах му още веднъж ръка аз, сиротинка земна, ни послушник още, ни монах, недостигнал и двайсет години, а на вид възрастен човек, самотен и бездомен. Но съжали ме Господ-Бог, заведе ме свещеникът в една одая извън черквата, изглежда склад на износени дрехи и обувки, разрови купищата мръсни и извади тоя добър човек риза, панталон и обувки. Накара ме да се облека с тях, на човек да заприличам. Подаде ми сетне парче счупено огледало да се огледам. Видях се аз, братя мои и останах като гръмнат. Бях станал човек с дълги коси, рехава брада и мустаци, но всички побелели като че ли бях старец.
­ На колко си години?
­ Нямам още двадесет.
­ Божа работа ­ прекръсти се свещеникът. ­ И по-лошо бива.
Разказах как съм заравял торбата с парите и подаръците за манастира.
­ Ония всичко щяха да ми вземат.
Трогна се светият човек.
­ Благословен да си от мене! Такива хора трябват на България. Предани и честни хора Ј трябват. По верен път вървиш.
Заведе ме тоя свещеник в една кръчма, ядене ми дадоха и пахарка вино. Спах в одаята с одеждите износени на един дюшек. Като в рая ми се стори. Нахранен и отспал си, на другия ден към пладне се събудих. Нахрани ме пак.
­ Гледай сега! Се по тоя път ще вървиш към изгрев слънце. Когото и да попиташ, ще ти каже накъде е Атон.
Пусна в торбата ми парче баница и хляб. И дребни пари ми даде.
­ На добър час! Господ да ти помага!
Поех по пътя облечен вече и с едно позакърпено расо. Друг човек бях.
 
 

ХИЛЕНДАР

Млад бях, ако и с побеляла коса и брада, всичко се запечатваше в главата ми. Като сега ми е как вървях по Халкидика. Да затворя очи и целия път виждам до Зографа. Само някои имена може да сбъркам, че трудни бяха за непросветената ми душа. Халкидика е място слабо заселено и повече гористо. През Калимария, та чак до Мамант вървях, облечен като истински калугер. Нощувах веднъж при един овчарин, българин от Котел, дошъл овци да пасе. Гощаваше ме с прясно издоено мляко и гювеч по овчарски. Много вкусни работи! Друг път в една черква се приютих. Спал съм и под маслинови дръвчета, и под палми. Всякакво биваше. Тук и там се показваше морето. Гледах го с жадни очи. Де съм виждал аз в моята Бистрица море? В Ормалия (Мисля че тъй се викаше!) срещнах българи ­ градинари. На Касанарския залив живееха тези люде. Подслон ми дадоха и гладен не ме оставиха. В Леризос срещнах друг монах от Атон и показа ми той пътя.
Не е толкова голям светът. Където и да идеш, човек от твоя край може да срещнеш. Тъй срещнах Митър, човек червендалест и як, мечка ще събори. Отивал и той в Зографа.
­ От Банско сам ­ рече ­ от Баановия род, рода на Паисий. Искат да кажат някои, че Паисий е от Самоков. От Самоковска епархия е той, но не и от Самоков. Бягал в Ловеч ли, в Троян ли от турците и накрая станал монах в Хилендар. Има написано от негова ръка, че идвал брат му от Банско къща да подарява на манастира. И аз съм тръгнал къща да припиша на Зографа.
­ А ти де ще живееш?
­ Има де. Нова кашча си соградихме. Не сме бедни. Целият ни род са търговци. До Беч (Виена) ходим на кервани и продаваме тютюн, гайтани, жив добитък и такива работи като бабица, старец и шуджук. Лакоми са швабите, купуват. И Мелнишко винце им носим, и ракия. Някои момчета там се изпожениха, други останаха молерство да учат. Икони рисуват. Свети Георги и змея, света Богородица и свети Илия. Само Господа не могат да нарисуват, че не бил човек Господ, а светлина. Само добра светлина. Много пророци го казват. И сам Христос бил казвал същото.
­ Бог е тайна ­ рекох, като си спомних думите на отец Анастасий. ­ Тайна над тайните, както целия този свят. Но не ни е дадено ние да узнаем тия работи. Край няма светът, казваше отец Анастасий, но ние не можем да си го представим. Че ако има край, веднага ще попиташ какво има пък зад тоя край? И всичко може да има в този безкрай ­ и материално, и нематериално, душите затуй там някъде отиват. Прераждат се някои в нови тела и нов живот живеят.
­ Имало е в нашия край Гола войвода. Раждат се сега деца и също на него приличат, според това както го описват. Имаше в Банско еден, Паисий му викаха, щото бил одрал кожата на Паисий според стари люде, дето описания на отеца помнят. И все корем го болял тоя наш Паисий, както и на истинския.
­ А как сте в Банско с турците?
­ В банско турци няма. И конак си нямат. Опитвали се до потурчат селото, ама не могли. Цял квартал турци заселили в Банско, та да им пречупят гордостта. Събрали се една нощ храбри банскалии и цялата турска махала изтребили. Та до пашата ходили след туй и казвали, че уж чума избухнала и изтръшкала турците. Цял ден клепалото биело на умряло, уж погребват умрелите. Завардили Банско никой от него и в него да не влиза. Тъй се провалил опитът да се превземе Банско.
­ Аз от баща си съм чувал за местността Главите.
­ Има такава местност в Пирина като се отива от Банско за Прявалата. Разбойническа банда от турци, айти им викаме...
­ И у нас тъй им викаме.
­ Нахлули в Банско и безчинствували. Събрали се храбри момчета и причакали айтите, запътили се за Свети врач и Мелник през Прявалата, взели им оръжието и ги накарали мълчаливо хоро да играят. Те играли, а юнаците един по един им отрязвали главите. Затуй мястото се нарича Главите.
­ Баща ми казваше, че като дете виждал на това място човешки черепи.
С такива приказки не усетихме кога стигнахме манастира. Чудни красоти има в тоя Атон. Кипариси, маслинени дървета, лаври и лозници. И от всички манастири най-красив е Зографският. То изписано, издялано, шарено ­ свят да ти се завие. Въздигнат е Зограф от трима Охридски българи ­ Майсей, Йоан и Арон, все с библейски имена.
Явих се аз при игумена и торбата с подаръците му предадох, и парите събрани до грош. Разказах му за всичките си патила и затуй, че отец Анастасий ме водеше послушник в манастира да ме прави.
­ От манастирските пари харчил ли си? ­ попита игуменът.
­ Ни сантим. Помагаха ми по пътя добри хора.
­ Отсега нататък тебе ще пращаме помощи да собираш. Честен човек си. Знаеш ли четмо и писмо?
­ Знам. И много молитви съм научил наизуст.
­ Най-напред ще те направим послушник, сетне и монах може да станеш.
 

ПАИСИЕВАТА ИСТОРИЯ

Направиха ме отпървен послушник на отец Андроник, на средни години човек с черни още коси и дребен на ръст. Не беше това отец Анастасий с усмивка да те посрещне, добри думи да ти говори. Този повече нареждаше какво да се прави, сърдеше се за щяло нещяло, с гърци повече дружеше и мене караше гръцки да уча, страшно труден за бистришката ми глава език. Нямах отпървен килия, при работниците в манастира спях и при тях се хранех. Митър, като подари на манастира Зографски бащина къща и двор, му дадоха да живее в една одая за гости, две легла и широки прозорци, откъдето се виждаше надалеч към морето и небесната шир. Викаше ме да остана при него, но отец Андроник не позволяваше послушник да спи в такава одая. И аз се приютявах в помещението на работниците, задушно и горещо в тия още летни дни. Каза ми обаче Митър:
­ Имам нещо, дето е само за тебе, такъв ученолюбив и жаден за знания човек. Нося в торбата един препис на „История славянобългарска“ от Паисий. Нали съм ти казвал, че съм от рода Баанови, от който е и самият отец Паисий. Разправя се от стари хора, че като млад запазил сестра си да не я откраднат турци, като ги убил. Често ставаха такива убийства у нас. Само че станало ясно кой ги е пречукал, търсили го турски заптиета да го хванат и той побягнал, както и отец Анастасий от вашата Бистрица, къде-къде, та до тук, монах станал. Знаехме си я ние в нашия род тая история и я предавахме от баща на син да се знае. Пр?писът на историята беше намерен под плочата на първото стъпало в стара къща. Докато съм тук (ще остана още месец) можеш да я четеш. Натоварен съм църковна благословия да зема от Света гора за тоя препис.
Даде ми я тоя човек, само че при него да я чета кога го няма в манастира отец Андроник, който често пътуваше по църковни и търговски работи из цяла Гърция.
Прочетох я аз, братя мили, еднъж, че дваж, че триж и възхитих се от нашето минало славно и запомних наизуст много думи упречни към българите, потекло и род забравили и навред ги повтарях тия думи където се случеше да говоря с наши люде. Отвори очите и сърцето ми, братя мои, тая славна книга, гордост просветна в очите ми, че българин съм се родил с българско име Юван.
 

Камелия Кондова
СТИХОТВОРЕНИЯ
 
 

ПАРАГРАФ 22

Зад нас проплакват счупени стомни ­
лоши неща сме правили...
Как да се мъча да те запомня ­
като не съм те забравяла?

Твоята жажда да ме прегърнеш
целия мрак изпълва.
Как да те чакам да се завърнеш ­
като не си си тръгвал?

Беснее вятърът като поличба ­
от нас самите ни пази.
Как да се уча да те обичам ­
като не съм те мразила?

Лика прилика сме ­ само за фото!
Като снега и саждите...
И да умрем не можем, защото
още не сме се раждали.
 
 

МАМА

Тя стои на последния ред.
Тя на първия вече е била.
Пази снимка, сълза и букет.
И печат на челото: „Родила“.

Слуша как рецитирам на глас.
Чува как се страхувам безгласно.
Тя е виждала Оня Пегас ­ 
ту е кранта, ту някакъв расов.

Тя разбира, че няма юзда.
И прехапва угрижени устни.
Тя сама се държи за ръка,
откогато ръката й пуснах.

Притеснена ­ поет до поет ­
да потърси човека не смее.
И напуска последния ред ­
миг преди да заплача за нея.
 
 

Илко Славчев
СТИХОТВОРЕНИЯ
 

МОЯТ ДОМ

Това е моят дом ­ насред Балканите,
в града на калимявки и на вино.
Реват магаретата без покана,
навред отхлупвам ­ изветряло минало.

Довяват ветровете зной и къкрица.
Денят разкрачен ­ Айфелова кула,
бе утрото и розово, и кръгло,
нощта успява всичко да потули.

Дотук ли стигат пътищата глухи?
Отвежда мойта улица към гарата.
Товарят стока там, стоварват слухове,
издраните плакати проговарят.

Тук името сменявано е трижди,
алъш-вериша бежанците търсят,
покойниците са масраф и грижи ­
аз пръкнал съм се тук ­ ще бъда дързък.

Пометна изораната история,
а тука вряха Царските маневри.
Градушки биха с черни орехи,
че хляб за лудия не се намери.

Каквото зло се пръкна ­ не отмина,
навярно нещо истинско се сбъдна.
Колцина са прокопсали в чужбина,
колцина бродят тъжни във отвъдното?

Аз крия в пазвата осажден камък,
че земното кълбо пъстрее в бурени.
Дали ще бога да го мръдна малко
и този властен свят да прекатуря?

Оттук да издълбая хоризонта
и моят вечен дом да се прослави,
щом лунен прах в градината самотна
затрупва жадни плъхове и славеи.
 
 
 

ВРЕД И ОТВЪД

Вред ухае на говежди лайна
И на пръч иззад дувара ухае.
Аз живея сякаш все на война:
Ту съм гладен вълк-единак,
Ту заблудил се в люцерната заек
Ту траншеи копая,
Ту съм сетен глупак.

Вред куршуми трещят и мечти,
Сметки смятат свестните луди.
Като грях ли живота спестих ­
Без маска в кръчмарския карнавал?
Чакам малкото есенно чудо ­
Да заспя непробудно
Като плод окъснял.

От лайната ще никнат цветя,
Зад дувара ­ поне млада коприва.
Животът сам над смъртта прелетя.
Сам всички лехи прекопах.
Тишината е безумно красива.
После всичко е сиво,
После всичко е прах.
 
 

Николай Павлов
МУЗАТА НА ПОЕЗИЯТА
Разказ
 
 
На входната врата се позвъни силно три пъти. Кой ли може да е, недоволно си каза Мишо Фиданов, наричан Мишел, лениво тътрейки чехли по килима; той беше седнал удобно в креслото и бе задрямал пред телевизора, когато звънецът го изтръгна от унеса. Да не би да е онзи хапльо Огнян, домоуправителят? Сигурно събира вноски за ремонт на асансьора. Мишел надникна през шпионката, но отвън на площадката нямаше никого. Да, Огнян е, отскочил е да звънне на отсрещната врата, кой друг ще ме търси по това време, каза си Мишел и открехна вратата. Щеше да скастри хапльото, но мъжът, когото зърна, бе съвсем непознат. Висок, костелив, облечен в черен шлифер, по който блещукаха ситни капчици дъжд, мъжът стоеше нехайно облегнат на касата на вратата. Очите му бяха скрити зад тъмни очила. Очилата са сухи, значи ги е сложил преди да позвъни, помисли си Мишел. Мъжът, върху чиято глава бе нахлупена черна мека шапка, се усмихваше с едрите си конски зъби. Имаше нещо жестоко в тази усмивка и Мишел усети тръпки по гърба. Беззвездната дъждовна нощ, прилична на ритната в корема улична кучка, клечеше навън и се зъбеше на света. Точно в такива нощи се случват най-страшните убийства, помисли си Фиданов, потривайки зиморничаво длани. 
 ­ Отворете вратата, уважаеми, налага се да вляза! ­ изрече мъжът с нисък продран глас и Мишел стреснато наостри уши. Стори му се, че дочува граченето на прочутия гарван на Алън Едгар По. Усети как ядът към непознатия разтвори черните твърди криле и запърха в стомаха му.
­ Кой сте вие? ­ запита наперено той, но гласът му изтъня и заприлича на звук, изтръгнат от тромпет на начинаещ.
­ Компютърна полиция! ­ мъжът извади служебна карта. ­ Длъжен сте да ми съдействате!
­ Полиция? ­ изуми се Фиданов. ­ По това време? 
­ Ъгъ! ­ изгъгна човекът и Мишел едва сега забеляза, че оня е хремав.
 ­ Налага се да проверя вашия компютър ­ мрачно се усмихна мъжът. 
 ­ Налага се, така ли? ­ ехидно запита Мишел, опитвайки да се ухили зловещо като него, но се получи жалка имитация. ­ Това е невъзможно!
­ А защо? 
­ Защото нямам компютър, нещастнико!
­ Хайде сега, селски номера! ­ мъжът насочи към него черните си очила. Малей, глей как ги обучават, помисли си завистливо Мишел и му стана мъчно за мрачната дъждовна нощ, прилична на дърта изгладняла кучка, за треперещите над облаците самотни звезди, домъчня му за цялата тази смотана и ошашавена Вселена, която не знае какви ги върши. Ядът му към мъжа се усили. Такъв левак! Да бие път в тоя дъжд, за да ми проверява компютъра, ха ­ ха!
Онзи извади от вътрешния джоб на шлифера лист, натежал от лилави печати, и го размаха под носа му. Мишел се приведе, за да прочете подписа, но мъжът, използвайки невниманието му, бутна вратата и тръгна да се намъква. Мишел му препречи пътя, но онзи ловко се шмугна под ръката му и влезе в коридора.
­ Ей, какво правите! ­ изкрещя Мишел. Лицето му се покри с червени гневни петна. ­ Нямате никакво право!
 ­ Тук е написано, че притежавате изключително мощен компютър, който работи с пиратски софтуер! Трябва да го видя! 
 ­ Но това е донос! ­ възмути се Фиданов. ­ И аз знам кой го е писал! Оня идиот от горния етаж, дето гледа две крокодилчета във ваната си! Сега са малки, но като пораснат?
­ Крокодилите не са мой ресор, за крокодилите отговаря друг! ­ носово каза мъжът, сваляйки шапката си и на Мишел му се стори, че сякаш някога е виждал този човек. Косата му беше гъста и бяла, сякаш посипана с брашно, той стоеше насред коридора под лампиона и крадливо, с крайчето на окото, се оглеждаше в стенното огледало. Освен че е нагъл, този тип е и суетен, кисело си помисли Мишел. 
Той се вгледа в мъжа, питайки се къде може да го е срещал. На светлината в антрето лицето му изглеждаше жълтеникаво и сбръчкано, а в бръчките сякаш се бе набила тъмносива прах. Челото му бе ниско и упорито, носът стърчеше, подобно на клюн. 
Внезапно мъжът направи три крачки с дългите си кльощави нозе, обути в сив панталон от каша, и се намери в хола. Мишел изтръпна, но онзи не обърна никакво внимание на зелените пластмасови бидони с израслия до тавана индийски коноп. Черните му очила се насочиха към трийсетсантиметровата бронзова статуйка на трътлеста жена в омачкана рокля, стискаща в ръка пшенична питка. Бедрата й бяха късички и дебели, а усмивката върху малкото кръгло личице беше едновременно свенлива и порочна. Беше изваяние на млада селскостопанска труженичка, но Мишел предпочиташе да си мисли, че това е музата на поезията. От години музата упорито се взираше в прашните медни тръби на ракиения казан, проблясващи като черва на изкормен динозавър. Горката, сякаш очакваше от тях отново да протече еликсирът на дълголетието. 
И двамата мъже не видяха, че статуята леко изви глава към Мишел, в очите Ј просветна свенлив момински копнеж. Бронзът над лявата й гръд започна да пулсира, като че в нея затупка влюбено сърце.
 Мъжът бавно свали очилата и Мишел съзря очите му. Светлосини, пълни с изумление, те бяха вторачени в ракиения казан. Човекът ахна и се вкамени. Мишел го заобиколи, поклати длан пред очите му, дори го подръпна за ръкава. Онзи стоеше като хипнотизиран. На Мишел му се стори, че в навлажнения му поглед съзира сянка от топлата етилова пара, носила се някога над медния чучур. Зърна отражения от бистрата течност, кротко църцорила в червената пластмасова кофа. Ноздрите на мъжа се бяха разширили като на старо ловджийско куче, подушило дивеч. Той си представяше картината, която още преди десетилетие бе изтляла в спарения въздух на хола, ухаещ сладникаво на индийски коноп. 
­ Истина ли е? ­ с тънък гласец запита мъжът. ­ Нали не сънувам?
­ Уви, драги, сънувате! ­ басово каза Мишел, усещайки че гневът му леко утихва. ­ Тази машинка отдавна е спряла да работи.
­ Това няма значение! ­ изкрещя мъжът. ­ Важното е, че доживях да видя истински ракиен казан в тоя бездушен свят! Как бяха скръбни мойте детски дни! ­ и той изпадна в транс, захвърли шлифера и шапката върху едно кресло, и се свлече на колене пред казана. ­ О, колко много скърби спотаени! ­ човекът сбра молитвено длани, отпусна глава и трескаво зашепна. ­ Бастон, дебела шуба, грабвайте телата, покани ме Дяволът, старият Дявол, в дома си на чашка абсент!
Устните му трескаво шаваха, сякаш изричаше молитви.
На Мишел изведнъж му се допи. Допи му се нещо силно. И без лед. Той извади бутилка гроздова от бюфета, лисна течността в две кристални чашки и поднесе едната на мъжа. И двамата сме самотни, нуждаем се от топлинка, значи, може да станем приятели, помисли си Мишел.
 ­ Вихрове вият! ­ крещеше мъжът и театрално извиваше ръце над главата си, подскачайки на един крак. ­ Псета и вълци вият в полята, и страшно е майко и весело! ­ в очите му светеха алени пламъчета. ­ Старци се молят богу горещо, конници, конници, конници... Ах, летете ескадрони, в устрема ви милиони, а мойте песни все ще се четат!
 ­ Да вдигнем тост, а? ­ предложи Мишел. ­ За какво обаче ще пием? ­ запита той. ­ За конниците, искате ли за конниците? 
Мъжът поклати утвърдително глава.
­ А милионите и милиардите? Къде отидоха милионите и милиардите? ­ дрезгаво прошепна той. ­ Защо ги няма, знаете ли?
Мишел направи неопределен жест с ръка, който навярно означаваше, че може би ескадроните са ги прилапали.
Онзи отпи широка глътка.
­ Ммм... Божествено! ­ измърка той.
­ Нали? ­ гордо се съгласи Мишел. ­ Материалът е превъзходен ­ стари компоти, вестници отпреди двайсет години, цветни снимки на певицата Кайли Миноуг, афиши на Азис и събраните съчинения на класика Тодор Климентов! 
 ­ О! ­ изви очи благоговейно мъжът. ­ О, о, о!
Мишел зяпна, усещайки нещо познато. Да, този човек съм го срещал, със сигурност някога съм го срещал, помисли той.
­ Господине, мога ли да узная какво сте работили преди?
­ Литературен критик бях ­ унесено отвърна мъжът, очите му се навлажниха. ­ Известен, богат и почитан. Името ми всяваше ужас в сърцата на младите автори! За младите поетеси да не ви говоря... Младите поети пък, като чуеха Чер Арап, и моментално долазваха към „Дълбок зимник“ да се отрежат!
 ­ Какво? Не мога да повярвам! ­ Мишел трескаво напълни чашата му догоре, онзи я гаврътна и примлясна. 
­ Мдаа... Хубави времена бяха, прекрасни! ­ изстена той. ­ Какъв живот живяхме, боже господи, къде отидоха, къде изчезнаха тези времена?
­ Нима това сте вие?...Ти ли си това? Господи! ­ заекна Мишел. ­ Колко си писал за мен, как си ме дъвкал, как си ме драл! ­ възторжено извика той. ­ По едно време дори исках да сложа край на живота си след една твоя отрицателна рецензия! Чер Арап, майко мила, страшилището на поетите!
 ­ Може... Може! Щом аз съм те рецензирал, всичко може! ­ Чер Арап замислено се почеса по брадичката. ­ Ами що не ми припомниш как се подписваше?
 ­ Луд Гидия... ­ Мишел заекна. Споменът за онези далечни, потънали в мъгла времена, изплува в паметта му като потънал континент. ­ Ти публикува два отрицателни отзива за първата ми стихосбирка, четири ­ за втората, седем ­ за третата!
Докато двамата се връщаха назад в спомените си, те не виждаха, че лицето на бронзовата статуйка се е сгърчило в заканителна гримаса, а едната й длан заканително се свива в твърдо юмруче.
Чер Арап присви рамене. Лицето му печално се удължи. Съжалява, помисли си Мишел, много съжалява, че така ме е драл с рецензиите си. 
­ Ела, благодетелю мой! Ела! ­ той го улови за ръкава и го дръпна. ­ Заслужаваш да те почерпя с най-хубавото! ­ и той извади от библиотеката малка тумбеста бутилка, навлечена с дебело сивкаво пуловерче от прах. Мъжът все пак успя да прочете черния етикет.
 ­ „Луд Гидия“? ­ хлъцна от изумление той. ­ Любимото ми уиски!
 ­ Някога аз го произвеждах ­ махна с ръка Мишел. ­ Но отдавна вече съм в друг бизнес.
 ­ Кой? ­ любопитно запита онзи.
 ­ Този ­ Мишел посочи саксиите с индийски коноп. ­ В „Дружба“ държа още два такива апартамента. По сто квадрата. И в „Надежда“ имам три. Освен това у дома произвеждам пиратски дискове. Половината пазар е мой!
­ Вие сте щастливец! ­ каза мъжът унесено, който не бе чул последните му думи. 
­ Е, да! ­ скромно сведе очи Мишел. ­ Мама и тате ми косят нивките на село, имам стотина декара. А в свободното си време продават дискове. Държа цяла Южна България... 
­ А нивите все с канабис, нали? Браво на теб, момчето ми! Браво! ­ все така унесено, без да чува, каза Чер Арапин. ­ Далеч ще отидеш ти, мноого далеч! 
 ­ Не, не, на теб браво! До гроб ще ти бъда благодарен, Чер Арапин, благодетелю мой! Ако тогава не ме беше насякъл на търкалета с твойте рецензии, още щях да си пописвам стихчета и да търся спонсори, че да издам някое мижаво книжле! ­ Мишел отново наля в чашките. 
­ Чудесно, прекрасно, великолепно! ­ извика мъжът. 
­ Но не знам защо винаги се получава така ­ продължи Мишел и протегна шия; адамовата му ябълка скръбно помръдна няколко пъти. Езикът му вече бе леко надебелял. ­ Някога мечтаех да пиша стихове, а ето, сега отглеждам канабис и правя пиратски дискове. Умирам да ходя на кино, но не понасям да ми дишат във врата, затова гледам телевизия. Цигулката е любимият ми инструмент, а навремето нашите ми купиха акордеон...
­ А аз още в гражданското казах на бъдещата си съпруга Камелия следното: мила, обожавам две неща ­ теб и свинско с кисело зеле! И оттогава та досега тя ми готви само сърми с лозов лист! ­ горчиво призна бившият литературен критик, фъфлейки твърде забележимо.
Мишел кимна. Знам, братко, какви чудовища са жените, четеше се в погледа му, много добре знам.
­ Когато бях дете, мечтаех да стана влаков кондуктор ­ бързо продължи оня. ­ Защото ще имам възможност да свалям пътници от влака! Много обичам да пътувам с пътнически, понеже тракането по релсите ми успокоява нервите. Зяпам гледките през прозореца и си мисля: Тишо, накъде бърза тоя сбъркан свят, Тишо?
­ Аз съм Мишел ­ подаде ръка домакинът.
­ Тишо Тишев! ­ церемониално се представи мъжът.
­ Защо мечтите никога не се сбъдват, господин Тишев? ­ запита Мишел и меланхолично отпи от чашата си. ­ Защо?
­ Защото не умеем да мечтаем правилно! ­ заяви Тишев. ­ Нас, българите, никой не ни учи как се мечтае правилно...
Двамата за миг се умълчаха. Всеки мислеше за нещо свое.
­ Е, не казвам, че ми е било лесно ­ усмихна се на своите спомени Мишел. ­ Виждаш ли статуетката? Тя ми е най-скъпа! Спечелих трета награда на един конкурс в чест на младите комбайнерки. Беше преди трийсет години. Но само със статуетки не се живее, нали, господин Тишев? ­ Мишел разсеяно прокара длан по гладкия бронзов гръб и му се стори, че отвътре нещо стопля пръстите му. ­ Истинските жени, господин Тишев, искат тоалети, ресторанти, развлечения. И когато се отказах от поезията, три месеца гладувах като куче. Но в един момент отпочнах бизнеса с ракиения казан, ей този тук, държа го като музеен експонат. Работата потръгна, припечелих за още два казана, всичко беше о кей. Няма да ти разправям за мръсните удари под кръста, не ще говоря за алчните печатари на фалшиви бандероли и за вносителите на украински спирт, за десетките отровени клиенти... После дойдоха други времена, и ето на, станах градинар! Отглеждам марихуана и произвеждам пиратски дискове!
В хола настъпи тежка тишина. Тишев бавно остави чашата, постави си черните очила и лицето му доби гробовен вид.
­ Какво? ­ той силно пребледня, устата му се бе свила заканително. ­ Ама нали сам ти ми каза преди малко, че компютър не притежаваш? А сега се оказва, че... О, какъв лъжец! ­ изкрещя той. ­ О, какъв безподобен измамник! О, какъв алчен пират!
Мишел се взря в изопнатото лице на Тишев и със страх си помисли, че тоя тип е пълна откачалка и изобщо не трябваше да го пуска! Май здравата съм я оплескал! 
Тишев крачеше с големи крачки из хола, продължавайки да сипе ругатни. Как ли не го наричаше ­ бездарен охлюв, графоманска стоножка, мерзък и некадърен римувач, на устата му изби пяна. Вече бе успял да грабне шлифера си, нахлупил бе шапката си и тръгваше към вратата, когато Мишел реши да действа.
­ Я по-кротко, по-кротко ­ с леден глас каза Мишел. Той усещаше странно спокойствие, сякаш това се случваше с някой друг. ­ Пускам те да си ходиш, но нито дума в твойта служба, ясен ли съм?
­ Напротив, напротив! ­ изкрещя мъжът. ­ Ще те науча аз теб как се мошеничествува! Още сега ще напиша доклад!
Е, няма как, тоя сто на сто ще ме изпорти, помисли си Мишел и пак му стана мъчно. Този път за несретника Мишел Фиданов. Вече виждаше как рояк нахални ченгета обикалят с кални обувки из хола, ровят из бюфета и се подхилкват на статуетката, а нагъл телевизионен екип снима крими репортаж от уютния му апартамент. И в този миг погледът му попадна върху бронзовата статуя. Той съвсем ясно видя, че музата му намигна. Мишел я улови за нозете, тя някак странно подскочи, олекна, намести се в ръката му и сама се стовари върху тила на Тишев. Ето ти за първата стихосбирка, ето ти за втората, ето и за третата! Онзи рухна тежко на пода, без да издаде звук. Мишел застана над него. Ръцете му ситно трепереха. 
Изумен, той съзря как статуетката се изправи на собствените си нозе, оправи рокличката си, протегна ръката с пшеничната питка към Мишел, бронзовите Ј устни се раздвижиха и тя изграчи:
­ Крретенът Тишшев никога повечче нямма да те торррмози... Невърморр! Гарантирррам! Невърмор! 
 
 
 
 

Красимира Зафирова
ЛИЧНО ОБКРЪЖЕНИЕ II
 

НИКОЛА ПОСТОЛОВ
Иде му отръки столче да ти направи ­
да си прочетеш вестника на верандата;
стълба с дванадесет пречки ­ да достигнеш
и задминеш забранения плод;
самолет с елерони и главозамайваща перка,
след който децата да тичат оттук до Белгия;
гребло като паст на кит,
загребваш планктона по ливадите;
посрещане да ти направи по всички етажи
на всички къщи, които е издигнал
и докато му гостуваш да се почувстваш
„нечовешки великолепен“1 
 

ВЕНЕЦКА П.
Подредбата й е скромна: тракийска фиала
под иконостаса на дюлята; свещени книги,
за които казват, че не съществуват; шишарки
и огледало от детството на Загрей; везана кърпа
с отпечатаните лица на водните капки; гърнета
с форма на обживяно пространство ­
понякога стои на прага, понякога
извършва прости ритуали и танцува, а в житата
остават странни концентрични кръгове.
 
 
 
 

Виолета Христова
СТИХОТВОРЕНИЯ
 

СНЯГ ОТ ДРУГА ЗИМА

Наполовина вчерашно,
наполовина тукашно,
човечество, измислено
за смърт и за поука...
И тия райски пуканки ­
такава безподобност!
Светът не е напускал
предишната си кожа.
Това ли му е пламъкът
да гасне като смисъл?
Когато свършва празникът
и вечерта увисва,
да следва нова линия
с излишно нетърпение...
Къде ли ми е времето?
Прилича ли на мене?
Или замествам някого
от верните на краля?
Дойдох да видя лично,
да знам и да погаля.
Не всичко е изричане,
не всичко е победа ­
животът се простира
и в двора на съседа.

Но нищо окончателно
не се е променило.
И ни затрупва сняг,
ала от друга зима.
 
 
 


Ангели на възглавницата ­
бели коне сред съня!

Тук съм, за да раздавам
или да се сдобря...

Идвам да бъда малка
и да ти нося дъжд.

Но ми се случиха няколко
есени наведнъж...

Виждаш ли ми косата ­
цялата е трева,
 

ще я целуне вятърът
и ще запомня това.

Ангели на възглавницата,
бели коне сред съня,

толкова дълго съм жадна,
че ще изпия нощта.

Думите му са покрив ­
вече съм у дома:

Ангелът на възглавницата ­
къща от светлина.
 
 
 
 

Христина Христова
ОТ ДРУГАТА СТРАНА
Разказ
 

Преди десетина години живеех в света на полуистините. Мислех, че познавам безупречно себе си и не подозирах, че някъде дълбоко в мен съществува граница, пред която ще се изправя. Не знаех, че ще се озова там ­ от другата страна, при моето скрито Аз. Не знаех, докато не го срещнах ­ човека от двете измерения. 

I
Стъпките ни се спускат по пътеката, а сенките ни се сливат в един силует. Двамата с Мануел в един силует на пълнолуние. Нашето време, времето на чудесата, когато се сбъдват поверия. „Върви с мен ­ шепне Мануел ­ и аз ще направя чудо, ще ти разкажа едно поверие и ще го превърна в истина“. „Върви с мен“ ­ нарежда гласът, „с мен“ ­ говорят стъпките, „с мен“ ­ повтаря силуетът и се плъзга напред.
Зад нас е останал заспалият дом, прегърнал в тишината си баща ми ­ достолепният, майка ми ­ грижовната, сестрите ми ­ послушните. Аз ­ бегълката, вървя тайно през нощта с Мануел, за да видя как се сбъдва едно поверие. 
Силуетът се плъзга към мястото на чудесата. Ето я реката, която ни вика и чака, реката, готова да ни обгърне в сиянието на лунното отражение. Силуетът се отскубва от брега и ... сиянието изчезва. Няма я реката. Няма го Мануел. 
 
II 
Не познавам никакъв Мануел. С никого не съм бродила нощем на пълнолуние. Никога не съм напускала тайно дома си. Нямам сестри, а на родителите си не съм създавала грижи с бохемски приумици и своеволия. С една дума, израсла съм като послушна дъщеря, която не е прекрачвала границата на позволеното. Прагматичният ми разум се отнася с еднакво безразличие както към поверията, така и към различните версии за влиянието на пълнолунието върху психическото битие на човека. 
В прозаичната атмосфера на утрото сънят ми прилича на блудкав сериал. Подобни сюжети за романтични нощни приключения киноиндустрията поднася на най-непретенциозната публика. А може би сънуваното през изтеклата нощ да ми отправя някакво послание, закодирано в символи. Сега нямам време да разсъждавам за това. Тривиалният ритъм на делника ме повлича към неизменните ангажименти. 
Бързам за работа с мисълта за проекта, който трябва да завърша в кратък срок. Съдбата на този проект ще предреши професионалното ми развитие. Готова съм на всичко, за да успея. Тази готовност ме тласка в непозволена територия. Днес ми предстои дискретно посещение ­ тайно от колегите си ще отида във фирмата, чийто собственик е в конфликт с моя шеф. Преди години двамата са били бизнеспартньори, сега са конкуренти или, по-точно казано, врагове.
Тайната ми визита във „вражеския лагер“, уредена от един познат, е свързана с проекта. Успешното му финализиране изисква определена информация, която може да бъде предоставена от „враговете“. Това не е поверителна информация и за другата страна не съществува нито риск, нито забрана. Рискувам само аз. Бих ли могла да предпазя себе си от непредвидени обстоятелства? Няма ли безопасни пътища до необходимите данни? Има, разбира се. Досега никога не съм предприемала рисковани действия. Благоразумието ме е ръководило при всичките ми решения. Но потуленото някъде дълбоко в мен желание да направя нещо различно, нехарактерно за стила ми на поведение, ме отвежда в „забранената зона“. 
Моят познат ме представи на човека, за когото злите езици говорят, че е мистериозно забогатял рафиниран престъпник. Собственикът на фирмата. Висок мъж с респектираща осанка. Името Велизар напълно му подхожда. Авторитетно прозвучава и фамилията ­ Велинов. „Престъпникът“ ме гледа усмихнато, с проницателни светли очи, които всичко виждат и всичко знаят. Тези всевиждащи очи привличат с неустоима сила. Лицето излъчва непоколебимост, самочувствие, самонадеяност. Не съм срещала това лице, а имам странното усещане, че ми е познато, че хиляди пъти съм се вглеждала в него. „Мистериозно забогателият“ произнася обичайни за едно запознанство фрази на любезност. Впечатлява ме не казаното, а самото звучене на думите, интонацията, тембърът. Та това е гласът на Мануел от съня. Същият глас. Изненадата е така обсебваща, че не усещам колко бързо е решен въпросът с потърсената информация за проекта. 
Визитата приключва. Високият мъж с респектиращата осанка се изгубва от полезрението ми. Познатият глас замлъква, но всевиждащите светли очи сякаш продължават да ме наблюдават. Това чувство не ме напуска до края на деня. То пулсира в мен до онази невидима граница във времето, отвъд която се ражда новият сън. 

III
Пълнолуние. Двамата с Мануел, слети в един силует, стоим на брега на реката. „Ела с мен във водата ­ подканя ме гласът. ­ На пълнолуние се случват чудеса. Реката дарява влюбените с щастие, прави ги неразделни“. „Това е поверие“ ­ шепне Мануел. „Поверие“ ­ повтарям аз и силуетът потъва в реката.
 
IV 
Събужда ме телефонно обаждане. Гласът на Велизар ми пожелава добро утро и ми обещава среща. Високият мъж с респектиращата осанка е запазил визитката ми, която му дадох при мимолетното запознанство. Тръгвам за работа с очакването за ново обаждане, за да се озова тайно, в един отрязък откраднато време от другата страна, в „забранената зона“. Там ме посрещат всевиждащите очи, които ми казват, че реката на чудесата е само сън. „Сън“ ­ мълчаливо повтарям с болка аз, заслепена от светлината им, и се сливам в един силует с човека, за когото злите езици говорят, че...
Там, от другата страна, в „забранената територия“, аз се вглеждам в себе си, за да узная, че пословичното ми благоразумие е измама, а жаждата за предизвикателства е неутолима. 
И се редуват нощи и дни. „Ела ­ вика ме гласът на Мануел, ­ да бъдем винаги заедно“. „Ела ­ викат ме очите на Велизар ­ да бъдем заедно само в отрязъци откраднато време“. Аз слушам един и същ глас и се съгласявам с думите.

V
Няма го Мануел от сънищата. Велизар живее от няколко години със семейството си в друг град. Идва от време на време в една територия, която е полузабранена. С мен нощ и ден е моят малък син Мануел. Той ме гледа с очите на Велизар. Тези светли очи непрекъснато ми повтарят, че рискът си струва, а чудеса се случват понякога, но само от другата страна. 
 
 
 

Владо Любенов
ЛЮБКА
 

Колкото пъти срещна това хубаво момиче в село, толкова пъти ми се свива сърцето.
­ Добър ден ­ казва то.
­ Здрасти ­ казвам почти едновременно и разбирам, че съм пораснал много. На кой млад човек казват „Добър ден“!
Любка е на 16 години и е хубава колкото майка си преди десет години.

Майка й дойде от друго незнайно село и се ожени за едно от най-бедните и грозновати момчета в селото ­ Милчо Кьоса. Хората не казаха нищо. Тя доведе едно малко дете от първия си мъж, май пияница, и една бохча кърпени дрехи. Кьоса пък живееше в една порутена къща заедно със сестра си и майка си. Лицето му беше нещо изкривено и току-току мигаше често. Иначе беше добър човек, макар и много немарлив.
Може би хората не видяха изведнъж хубостта на Ценка, майката на Любка, защото ходеше все бедно облечена, в дълги пуловери или якета и с неподстригана коса. Ала на един празник в село, дали защото вече се бе успокоила, тя грейна неочаквано и всички видяха колко хубава жена има Кьоса.
Кьоса все го подкачаха за хубавата му булка, но той отговаряше все едно и също:
­ Абе, мани, ­ казваше той ­ чак пък толкова!
Така и не се разбра дали той някога оцени жена си и изобщо знаеше ли той що е женска красота, но сигурно нещо е трепнало и в неговата свита душа, защото след една година се роди Любка.
Бяха все трудни години и семейството трябваше да оцелява. Нямаше вече добитък, който да се пасе, нито свестна работа в село и двамата работеха все тежка работа на парче. Ценка или копаше нечии градини, или переше чужди дрехи и черги, докато Милчо го гонеха от работа след работа. Първо го взеха за магазинер в единствения магазин на село, но той толкова бавно и грешно смяташе с молива, че хората не изтрайваха, сами си правеха сметките и си плащаха. Някои и послъгваха и Милчо го начетоха навръх беднотията му. Понеже го беше страх да смята и мери, той поръчваше само някои стоки, тия дето знаеше как да продава и магазинът накрая го закриха. После се хвана в някаква мандра за кашкавал, но и там не изкара дълго. Все забравял да си мие ръцете и си събува калните галоши. Накрая кметът го назначи на държавна работа и като станеше авария по водопровода, който беше на сто години, пращаше него. Милчо копаше и копаше, но никога не откриваше повредата. Стръмните улици в село бяха все с разкопан асфалт и накрая кметът се принуди да го уволни и асфалтира отново селото, защото му излизаше по-евтино.
Милчо Кьоса с годините понапълня и като че ли вече не изглеждаше толкова неугледен. Но с всяка измината година жена му все повече се съсипваше, почерняваше, състаряваше и погрозняваше. Само малцина помнеха, че беше хубава някога, но скоро и те го забравиха.
И един ден селото разбра, че Ценка е в болница, а след месец ­ че е с тежка захарна болест и един куп лекарства за цял живот.
Ценка изведнъж отслабна много, похаби се съвсем, превърна се в бабичка, а нямаше още 40 години. Хората сега вече казваха, че Ценка е най-съсипаната жена в селото. Само Кьоса може би не го съзнаваше, както и преди не бе оценявал красотата й.
­ Абе, мани ­ казваше той, когато говореха със съжаление за жена му. ­ Да си пие редовно лекарствата, че знам ли...
Кьоса и жена му започнаха често да се карат, ту той отказваше пиенето, ту тя цигарите, и то не заради порока ­ и двамата не пиеха и пушеха кой знае колко, но парите не стигаха и за една кутия цигари или за една бира. Майката на Милчо Кьоса почина, той се скара и със сестра си и нямаше помощ отникъде. Жена му си бяга с децата един два пъти отвъд Балкана, но след няколко дни на Кьоса му ставаше мъчно и той я молеше по телефона да си дойде. Ценка си идваше и за около месец те бяха най-щастливото семейство в село. Тогава сякаш изведнъж децата им се появяваха на площада, играеха с другите деца или тръгваха редовно на училище в по-близкото съседно село.
Любка и брат й бяха весели деца, бяха свикнали с малкото и се радваха на всяка дреха, ако някой се сети да им подари. Така и не се разбра как пораснаха и къде отиде момчето, но Любка остана да живее с майка си и баща си ­ беше още дете, не й беше време за отделяне.
И тогава хората видяха, че Любка е най-хубавото момиче в селото.

Напоследък често виждах Любка на прозореца на неизмазаната им къща, облегната на перваза да се усмихва на хората и птиците. Един ден не издържах и я спрях да си поговорим. Носеше един самун хляб и тъкмо беше отчупила крайщника.
­ Здравей, Любке ­ казах ­ вкусен хляб, а?
Любка не можа да се въздържи, първо отхапа и после кимна.
­ Кой клас стана вече?
­ Осми, чичо Любене.
Чудех се как да подхвана разговора.
­ Трудно ли е в осми клас?
­ Понякога е трудно, понякога не е.
­ А след осми клас къде ще учиш?
­ Ами сигурно в града, ако мама и татко кажат.
­ Тебе харесва ли ти да учиш ­ попитах глупаво.
Любка се засмя и повдигна рамене.
­ Ами що ­ не е лошо.
Не посмях да я попитам какво иска да работи или учи. Пък и виждах, че беше гладна и пристъпяше нетърпеливо от крак на крак.
­ Хубаво ­ казах ­ отивай да ядеш вкусния хляб. ­ Много здраве на вашите!
Любка махна с ръка и закрачи нагоре.
Все се канех да кажа на Кьоса или на жена му да не изпускат Любка, ами да я пратят на училище в града, и все ставаше така, че отлагах или мен ме нямаше на село. Може би ме беше страх за това момиче, самичко в големия град, на квартира или в някое гадно общежитие, все се питах не е ли по-добре да остане в село. Но като си представях изпитото лице на майка й, и колко Любка приличаше на нея като млада, нещо ме свиваше от безизходна тъга за това момиче. Сякаш каквото бе писано на майка й, това чакаше и нея.
Пролетта мина, после дойде юли и аз най-сетне се наканих да мина към Милчови да видя как я карат.
Слязох от рейса и се запътих направо нагоре. После се сетих, че не съм взел нищо, а с празни ръце не се ходи на гости и се върнах към магазина, който наскоро бяха отворили на площада. Не знам какво ме отклони ли, насочи ли, с периферията на окото си ли видях, но на стената на магазина имаше залепени некролози. Спрях за секунди и веднага я видях. Беше много хубава на снимката, гледаше право в мен. От стреса изведнъж ми прилоша. В първия момент помислих, че е Любка, толкова си приличаше с майка си. После прочетох два пъти името: „Ценка Кьосева, на 39 г.“, нещо от рода на „Вечно ще тъжим“ и отдолу „Милчо и Любка“. Бяха я погребали преди повече от месец.
Баба Генка, тъкмо излизаше от магазина.
­ Лека й пръст на Ценка, млада си отиде ­ рече тя. ­ От пустата захар ще да е било. Прилошело й, та припаднала, а като дошли от града ­ тя си била умряла вече. Жалко за Любчето, сега ще се съсипе от работа.
Не посмях да отида у тях. Седнах на стълбите, надявайки се някой от двамата да мине. Никой не мина, докато се стъмни. 
Трудно заспах тази нощ. Представях си Любка как работи по чуждите къщи, пере чергите, скубе бурените по разни дворове. Копа градините на съседите. Носи цимент на майсторите, бута количките, готви им и ги пере. Представях си как й пращам тайно пари по пощата, които съм спечелил от тотото. Представях си, че накрая тя разбира това, и ме харесва, а аз, макар и на 50 години, се женя за нея. Отиваме в града. Тя учи, завършва, записва в университета. Аз й помагам и я издържам. Накрая се влюбва в едно момче и се развеждаме по взаимно съгласие. Защото момчето е добро, богато и много я обича. Любка е много хубава, става телевизионна звезда. Аз стоя пред телевизора и плача от умиление. Тогава сигурно ще съм към 60 години, но животът ми ще е имал смисъл... Защото живеем във времето на похабената красота, а аз съм победил времето.
После съм се унесъл и съм заспал.
На сутринта ме събуди гласът на Любка.
­ Чичо Любене ­ викаше тя отвън. ­ Тук ли си или спиш!
Ха сега де ­ на такъв въпрос как се отговаря.
Любка се усмихваше, както я бях видял преди няколко месеца. Само беше станала по-бледа и по-издължена. Беше облечена просто, но не развлечено. Примигваше сякаш като баща си, но това на нея й стоеше и я правеше някак си весела, макар че сигурно не беше.
­ Чичо Любене ­ каза Любка ­ молим те за една услуга.
Кимнах с готовност. Всичко бих направил за това момиче.
Любка бръкна под блузата си и извади един незапечатан плик.
­ Моят чичо, на майка ми брата, живее в София. Поддържа парното в едно училище, забравих кое беше, но каза, че може да ме запише там да уча. Само да му пратя документите ­ и тя ми подаде бързо плика. ­ Вътре са дипломата ми, снимки и адреса на чичо Стоян.
Взех плика. Ръката и беше малка и с още нежна кожа. Трябваше да я попитам още нещо, но тя ме изпревари.
­ Татко знае. И той иска да отида. Каза, че може след време и той да дойде към София, ако му намерим работа. Каза, че мама много искала да уча. Това й били последните думи: „Гледай да не похабиш детето“, така рекла мама.
И Любка внезапно избърза нагоре.
 
 
 

Димитър Стефанов
ОЧЕРТАНИЯ НА МИГА
 

РАЗМИНАВАНЕТО

Гьоте и Бетовен се разхождали из парка на двореца. За какво си говорели? Не, въпросът след малко ще бъде друг, нека само се появи великият херцог на Ваймар.
И той минал самотен по алеята, която пресичала пътя им. С мълчаливо достойнство се разминал с тях. Не искал, изглежда, да пречи на разговора на двамата велики мъже.
И сега идва главното. Гьоте дълбоко се поклонил на великия херцог. Бетовен само кимнал пренебрежително.
Кое в тази сцена беше направило най-силно впечатление на нашия автор? Той не беше се сдържал да не коментира случая в духа на своята приспособимост към обществото. Той, разбира се, горещо одобряваше гордото поведение на великия композитор към властника и съдеше унизителния поклон на гениалния писател...
Но дойде Промяната. Нашият познат открито заяви своето демократично, религиозно и писателско мислене. Сега той зае нова позиция: осъди надменността и неразбирането у Бетовен към покровителя на изкуството и се възхити от уважението на Гьоте към личността на великия херцог, към неговото приятелство и човечност...
Ами ако едновременно и двамата велики творци са били прави?
Често пъти човек не знае дали казва цялата или половината истина, или се разминава и с нея. Нашият автор се размина със себе си.
 

ПИСМО ОТ СЕЛО ДЕНЧЕВЦИ

Мили приятелю, благодаря ти за цитата от Гьоте:
„Рухването на троновете и падението на царствата не ме трогват; разореният селски двор ­ ето истинската трагедия.“
А този селски двор може да се нарече и запустял.
 

Йордан Янков
СТИХОТВОРЕНИЯ
 

ТУК

 И побелелите слънца, които се търкаляха
по билото, брояха дните ­ в камънака се трошеше
топлината, сипейки жарава върху пътя.

 Ти беше пътникът, заел се да надкрачиш
времето ­ дърветата се двоумяха накъде да
тръгнат ­ с теб или в посоката на ветровете.

 Очакваното бе това, което се очаква покрай
път през планина ­ камината и чаят означаваха
пейзаж, ограничен от рамка на прозорец.

 Останалото бе товар за онзи, който бе
решил, че може да скъсява разстоянието между
тук и по-нататък.
 
 

Радослав Игнатов
ТУК И ДРУГАДЕ
 

Чувстваше се несигурен. Всичко беше различно. Претъпканите контейнери за боклук издаваха миризма, която се носеше на десетки километри от центъра на града. По булевардите ­ просяци. Гаражна търговия, черна борса, глутници кучета обикаляха из централните улици, пресата бъкаше от репортажи за грабежи, изнасилвания и убийства. Държавата се разпадаше.
На излизане от града извърши нещо, което никога през живота си не бе правил: спря в една от отбивките, купи от магазина към бензиностанцията на „Шел“ бутилка уиски и загубил елементарен свян и каквото и да било уважение към собствената си личност, пресуши бутилката направо на крак, още не стигнал до мощната махина, която беше наел преди няколко дни за цял месец и с която възнамеряваше да пътува по време на деловото си посещение в държавата, където се беше родил, беше отраснал, беше се научил да мисли и която в момента може би мразеше с цялата сила, на която беше способен. Тук някога може би беше имал приятели, имал беше спокойствието да организира проекта на своя живот, беше се спотаявал в изгнанието на мечти и надежди. И беше успявал...
Беше се махнал от тази държава. И отново беше успял. Успял бе не защото бе имал възможности и познанства. Беше успял не защото късметът му се беше усмихнал, не защото съдбата му беше предопределена, не защото се беше потрудил. Успял беше просто защото знаеше края на случката.
Проявил бе гъвкавост на ума да разбере, че от близо двайсет години в родината му непрестанният процес на преброяването на дивите зайци продължаваше. Тези хора си играеха все още на партии и странното беше, че успяваха да трупат състояния на тази основа.
Не бе от онези, които хранеха лесни илюзии.
Всъщност, в тази част на света бе станала само една малко по-шумна смяна на поколенията в управлението. Приспивала десетилетия наред народните маси с демагогия и строгост, ръководната върхушка остаря, не смогна да надделее природата. Старата генерация беше принудена от самия живот да сдаде поста на по-младите. Сторила в безизходица и с неохота това, тя остави на обществото социално-политическите си нрави. Векове наред ехото щеше да препраща във времето и пространството отмъстителните отзвуци от моралния недоимък на една възрастова група от хора, която бе стигнала до свободата си, а оттам до властта, с оръжие в ръка.
Финалът на веселото безгрижие бе наближил.
Познаваше смисъла на нещата, беше се усамотил в точните координати на личностното си място в обществената система и малко преди да започне да се развихря страстта на повярвалите в лъжите на преустройството в обществената система, беше изпреварил с няколко хода най-прагматичните умове, с които през живота си бе другарувал. Беше се борил за живот, реноме и поддръжка на ритъм в успеха върху гребена на вълната ­ в географско-икономическото статукво на една от най-силните държави в света, империята, която само преди две столетия е владяла три-четвърти от планетата.
Винаги бе искал да живее в Лондон. И живееше. Какво беше постигнал? Бе станал един от онези, които, овладявайки темпото, владееха тялото си изправено във всеобщия хаос. Без род. Без семейство. С добре контролирани сетива, които отдавна бяха усетили силата на покрусата. София му опротивя за два дни. Градът едва дишаше ­ на пресекулки, с напрежение и сила. Срещнеше ли човек по заледените тротоари, човекът като по заповед биваше мрачен, унил, с нямо неразбиране в безсмислените очи. Само за няколко часа свикна да не вижда нищо друго освен тротоара, рекламните билбордове и уличното платно.
Три нощи поред наблюдаваше през прозореца отворената звездна торба на небето и само инстинктът му за упорство и гордост му пречеше да се втурне през него...

... През нощта снегът беше натрупал две педи, край бензиновите колонки и витрината на магазина имаше два пъти повече. Възви бавно очи към безразлично прихлупеното над полето небе и усети, че непреодолима сила го тегли отново натам.
Спря поглед на малките дръвчета, които се прегъваха като деформирани гъби над млечнобелия сняг. Беше мълчаливо, забулено от ниски облаци утро, стоманено, безжизнено и безцветно. Трепереше целият. Зимата обещаваше да бъде безкрайна. Смълчаната природа изглеждаше по-дива от кошмарния градски пейзаж. Не беше улучил подходящото време.
Бе нито нощ, нито ден, денят се мъчеше да изплува, удавен от плътния мрак. Нямаше никакъв полъх на вятъра, от входа на магазина и неоновото гише на бензиностанцията мержелееше неуютна мършава светлина, която го подсещаше, че не се намираше в сън, а в реалната пустош на невъзможното битие, откъдето няма измъкване. Няма измъкване!, рече на глас и се сепна. Разбра, че върви.
Дойдоха му на ум най-подходящите за случая изрази, но звуците на вътрешната му реч си противоречаха, държаха устните му здраво стиснати и той продължаваше да върви с вкаменено лице, лице, което на цвят бе също като вледенения сняг, който се опитваше да разбие със собствените си стъпки. Не беше разбрал как беше започнало всичко.
Реалният полъх на разрушението раздвижва космическите пластове едва когато човек долови, че в стремежа си да се приспособи към света, години наред е трупал мълчание. Мълчанието е изпепеляваща човешкия разум зараза, то има стократно по-помитаща сила от ядрения заряд на омразата. Хората трябва да се приспособяват един към друг, трябва да постигат определена връзка един с друг, едва тогава започват да комуникират с външния свят. Едва тогава постигнатото от теб самия има някакъв смисъл. Останалото е анонимност. Във всеки човек има естествена нежност, която му позволява да прояви грижа, внимание и сговорчивост по адрес на човека край себе си. Сумирана, тази нежност отвежда човешкото същество до функционално съществуване в общественото пространство. Мълчанието задушава...
... Оглупял, вездесъщ, неподвижен.
Съществуваш, успяваш. Успяваш ­ и съществуваш. Движение. Докато откриеш един ден, че в напорите за оцеляване, докарал си нещата дотам, че спреш ли да си починеш, пред теб се е изправила стена от трупана години наред тягостна тишина.
Трябваше да наруши тишината.
Ръцете и гърдите му се обливаха в пот. Няколко слънчеви лъча пробиха снижените облаци. Не помнеше колко време беше вървял през браздите в настръхналото поле, но така, както стоеше неподвижен със запалената цигара, откри, че на десетина крачки от него просветваше остъклената входна врата на самотно кръчме. Не беше вървял навътре в полето. Беше се движил успоредно на магистралата. Магистралният път беше съвсем близо и беше почистен от снегорин. Изтупа краката си от снега и влезе в кръчмето. Посегна за чашата бира, която съдържателят му подаде и студенината, която се разля в него, беше именно онова, за което беше мечтал докато смяташе, че върви навътре в мразовитото снежно поле.
Седна до тлеещата камина в дъното на малкото помещение, по-скоро за компания на непознатия, отколкото да потърси дъхавата топлина на огнището. Продължаваше да гледа навън. Непознатят проследи погледа му.
­ Мръсно време ­ каза мъжът.
­ Доста ще продължи ­ кимна с глава той.
Нямаше нищо против един разговор с непознатия.
­ Как попаднахте на това място? ­ попита мъжът. ­ По това време е доста необичайно да видиш някого тук...
­ Просто карах по пътя ­ вдигна с предизвикателно безразличие рамене той. ­ Видях светлината и влязох. Ще пиете ли едно питие от мен?
­ С удоволствие ­ каза мъжът. ­ Безсъние ли ви измъчва?
Погледна към бара, съдържателят донесе две чаши, като чинно постави бирите пред всеки от тях, очаквателно вперил очи да довършат предишните. Двамата мъже го направиха.
­ Видяхте ли селото? ­ попита мъжът.
­ Не ­ рече. ­ Идвам от града. ­ После, кой знае защо, беше добавил: ­ Цял живот съм живял в града...
­ Скапана работа ­ погледна го непознатият с любопитство. ­ Едно мислиш, друго приказваш, трето ти се ще да направиш, четвърто трябва да се направи, пето ще свършиш, а се получава нещо съвсем друго...
­ Нещата се развиват от само себе си ­ кимна с глава той.
­ Развиват се ­ съгласи се мъжът. ­ Ако успееш да извлечеш някаква полза от тях, пак добре. Но и то е илюзия ­ философски додаде мъжът.
­ Тук някъде живее мой приятел от младини ­ опита се да прояви сговорчивост той и сам долови, че гласът му придобиваше всеопрощаващия тембър на оцелялата жертва, разбрала житейската несрета на довчерашния си възторжен мъчител. ­ Не съм го виждал от хиляда години.
­ Живее ли? ­ погледна го непознатият изпитателно. ­ Чак пък от хиляда години...
­ О, да ­ запали цигара и почерпи с цигара непознатия мъж. ­ Мислещ човек!...
­ Знам ­ кимна доброжелателно непознатият мъж. ­ Но ако живее, живее тук от не много отдавна...
Долавяше как между него и непознатия се поражда нещо като приятелство.
­ Ще изпием по още едно и ще отидем да го потърсим ­ рече, като се отпускаше в краткия, но съдържателен разговор.
­ Ще изпием по още едно и ще отидем да го потърсим ­ кимна с глава събеседникът му.
­ Ако е онзи, за когото говорите...
Въпреки че бе седнал, виждаше се, че непознатият е висок. Беше спретнат човек, с ниска, тъмна, посивяваща вече коса, която спокойно би се вчесала и без огледало. Изглеждаше на около четирийсет, лицето му изразяваше интелект, деликатност и някаква особена, издалечна жестокост.
Трудно можеше да се каже какво работи непознатият мъж, въпреки че ако се съдеше по приказките му, не работеше нищо. Такъв човек трудно можеш да разбереш, ако не го опознаеш. В този момент не искаше да опознава никого, за първи път през живота си искаше да се напие до смърт.
Непознатият също не изоставаше в пиенето.
­ Чета много ­ неочаквано и за самия себе си, рече. ­ Чета много и не ми остава време за мислене, така че всъщност може би все още не желая да се замислям...
Той изля съдържанието на чашата в гърлото си.
­ Значи, много четете? ­ попита непознатият мъж. ­ Нямате такъв вид.
­ Благодаря ­ стана от мястото си и се поклони на непознатия той.
После седна и продължи, въпреки че събеседникът му явно не беше от хората, с които можеш да водиш безсъдържателен разговор. ­ Бих искал поне веднъж да срещна някой по-свестен човек.
Непознатият се засмя.
­ И аз чета много ­ с известно предубеждение продължи да говори непознатият мъж. ­ Тофлър, Гор Видал, Ноъм Чомски...
­ Да не би да се занимавате с политика? ­ с ужас погледна той непознатия, без да го вижда.
Кафявите очи на непознатия го изгледаха с подчертано внимание.
­ Богат ли сте? ­ полюбопитства мъжът.
Оттук нататък трябваше просто да се покори на развоя на действието в тайнствената игра на съдбата. Но нещо вече не му харесваше в непознатия. Националните оплаквачи не му се бяха нравили никога.
Стана и отиде в отсрещния край на задименото помещение. Облегна се на бара, извади пари и прибута банкнотата по плота на бара към мъжа от другата му страна. Погледите на посетителите се събраха отгоре му. Изпи чашата, поръча втори коняк. Съдържателят все още не даваше вид, че има намерение да вземе парите му и да му върне рестото. Беше сипал питието в предишната чаша. Чашата не беше измита добре. Погледът на кръчмаря не му беше харесал от самото начало.
­ Конякът не струва ­ отбеляза той гласно. ­ Менте е...
­ Грешите ­ отвърна съдържателят, като продължи да бърше с ослепително бялата салфетка блесналите отпреде му чаши. ­ Питиетата пред мен са добри.
Той тикна по плота чашата към съдържателя.
­ Не струва.
Лицето на съдържателя пламна.
­ Не е лош.
­ Ще го смените ли?
­ Няма! ­ плесна съдържателят банкнотата върху тезгяха. ­ Изчезвай!
Той взе чашата, механично, почти разсеяно, после изля коняка на пода.
Събеседникът му отпреди минути с наслада наблюдаваше хода на действието.
­ Не пия помия. Трябваше да смените коняка.
Разбра, че не биваше да разлива коняка, а да излезе веднага или да гътне чашата, като я бутне с лакът, извръщайки се към изхода. Беше късно да смени поведението. Прибра парите си, после, необезпокояван от никого, стигна вратата. Кръчмарят обаче го беше застигнал и го улови за ръката.
­ Върни се.
Сивите очи с клепачи и ретина, замръзнали в невиждаща точка, се бяха втренчили в него. Кръчмарят го мислеше за пиян, въпреки че това не личеше.
­ Ще се върнеш да почистиш разлятото!
Съдържателят го гледаше настойчиво право в очите и го стискаше силно за лакътя. Беше на половината на неговите години. Цветът на лицето му бе на човек, който прекарва по-голямата част от живота си на открито. Погледът му изразяваше добросъвестна честност, но дъхът, който идваше от стръвно дишащите му уста, бе отвратителен.
Ръката му беше на дръжката на вратата. С едва забележимо завъртане на тялото той успя да се изтръгне от хватката на кръчмаря, като с това си движение целеше да докаже по-скоро неподозираната сила и ловкостта на собственото си тяло, отколкото да се освободи от настойчивия младеж. Излезе навън и продължи да върви с твърда отмерена крачка. Когато даде ухо на възбудената гълчава и бързите стъпки зад себе си, ускори ход. Свитата на съдържателя почти го застигаше. Топлата смрад на мъжка пот и непроветрявано помещение го облъхна с вълните си, той рязко се извърна назад и без никакви предисловия стовари юмрука си в първата физиономия, която му бе попаднала пред очите. После се огледа наоколо, избра посока и се затича. Ако го хванеха, щяха да го линчуват.
Преследвачите му погрешно разчетоха неговата маневра. След броени секунди, набрал ускорение, обърнал се в обратна посока, той стремително се понесе право към тях. Лекомислените му преследвачи нямаха време да осъзнаят нито едно от движенията му. Той като камикадзе се вряза в гъмжилото и не престана да удря, рита, скубе, гази и мачка, докато в една от краткотрайните си почивки не долови обземащата го отвсякъде тишина. Миг, преди тишината да го погълне съвсем, той съзря физиономията на мъжа, с който се беше опитал да поговори на масата, после махна с ръка, обърна се с гръб към проснатите в снега мъжки тела и продължи да върви. Непознатият го беше последвал.
 
 
 
 

Красимир Георгиев
СТИХОТВОРЕНИЯ, ФРАГМЕНТИ, СТИХОГРАМИ
 

СПИСЪКЪТ
Изчезна списъкът на приятелите ни,
затрупан от цветя и скандали.
Мъртвите? Мъртвите може би ще ни чакат.
Живите? Живите са ни предали.
 

СМЪРТ 1
Събрах нещата си в последната хралупа.
Разчистих стари дългове, илюзии и земни плесени.
Да не забравя,
преди капака на ковчега да прихлупя,
да искам касова бележка от гробаря.
 

ЗАЛЕЗИ
Премятам се като уморена бълха 
над тази самотна планета.
Прехвърлям от залез на залез съдбата си.
Аз ­ малкият принц, който стъпка цветето
и целуна змията.
 

ПЪТУВАНИЯ
Нямат значение посоките, казва Буда,
важното е да не изгасва огънят.
Пътищата се правят заради пътуванията,
а не заради местата, към които водят.
 
 
 

QUO VADIS?
Светът е огромно блато.
Като гигантски жаби сред блатото плуваме.
Животът ни стиска в обятията си,
вкарва сламки в задниците ни и надува.
 

ЖМИЧКА
Едно-две-три... ­ отброява смъртта.
От смъртта сред живота се крием.
Едно-две-три... ­ отброява животът.
От живота къде да се скрием?
 
 

Георги Тончев
Първомай
СТИХОТВОРЕНИЯ
 

РАВНОСМЕТКА

Едва сега
си спомням мъдростта
на простичкия турчин, 
който
ме возеше на автостоп
с раздрънканата си кола
от архаичния
затънтен край
към по-
цивилизования свят.
Не помня поводът,
 но рече тъй:
„Когато сам
си сториш зло
за първи път ­
и дяволът
ще ти помогне.
След втори я ­
ще ти помогне
Господ.
Но случи ли се
трети път ­
и Господ
ще те изостави.“
Дано ми бъде
точна равносметката,
преди да изтекат
определените ми
дни.
 
 

ЩЪРКЕЛИ

Не сме видели щъркелите още,
а казват, че отдавна са дошли.
Гнездата им се сливат с нощите,
а през деня пространство ни дели.

За нас е без значение дали са същите,
или са други щъркели дошли.
И кой е смисъла на тяхното завръщане,
и колко нашта болка ги боли.

Ще си останат празни пожелания
завързаните мартеници на ръцете ни.
И щъркелите ­ символи мечтани,
ще си останат блян в сърцето.
 
 
 
 

Ари Калъчев
СПОМЕНИ ЗА ХРИСТО ЯСЕНОВ 1 
 

В художественото и писмовно наследство на популярния в миналото художник Ари Калъчев, съхранявано от неговата снаха Афродита и внук Калин Калъчеви, сред множеството картини, рисунки, портрети, попаднахме и на негови ръкописи и спомени за поета и художника Христо Туджаров (Ясенов), с когото са били приятели. Документите може би ще заинтересуват читателите на „Пламък“.
Ари (Аргир) Николов Калъчев е роден на 22.V.1896 г. в с. Горно Броди, околия Серска, принудени са да се изселят в България. Завършва живопис в Държавното художествено-индустриално училище в София (дн. Национална художествена академия). Откривател на таланта му е проф. Иван Мърквичка. Бил е с прогресивни разбирания. Вероятно още от годините на следването се запознава и сприятелява с Христо Ясенов. През 1929-1931 г. Ари Калъчев живее и работи в Италия и Франция, където си създава име на много добър художник-портретист. Той е един от художниците, участвали във вътрешното изографисване на храма-паметник „Ал. Невски“, лично живописва изцяло храма в с. Мининово, Петричко, създава портрети на много видни личности и културни дейци, прави редица самостоятелни изложби.
Поради прогресивните си за онова време идеи изпада в известна немилост, къщата му в София е конфискувана, а той през 1940-1944 г. е интерниран в Ботевград. Там създава забележителни картини от този край, сближава се много с проф. Асен Златаров.
След завръщането си в София става член на Съюза на художниците в България, работи в Етнографския институт и музей към БАН.
Пише много рецензии, спомени и дори стихове.
Участва в международни изложби, няколко портрети на неговата съпруга печелят международни награди.

През 1924 г. бях в Горна Джумая по частна работа. По време на тоя ми престой в града идваха за литературни четения писатели, види се, изпращани от Министерството на просветата или от Съюза на писателите ­ това не зная ­ да просвещават или по-право да залисват възмутената съвест на многострадалният ни народ. Имах, значи, случай да посрещам и изпращам двама такива писатели. Единия беше Иван Грозев, а другия Константин Мутафов. И на двамата нарисувах голям формат плакати портрети с отделни текстове за темата, датата и часа, в който ще говорят.
И трябва да призная, че никак не се изненадах, когато една привечер, разхождайки се по шосето за гарата с познатите Борис Наков, чиновник в д-во „Балкан табак“, Розентал, също чиновник по закупуване на тютюни, Захарий Захов съдия и др. срещнах, идващ с файтона откъм гарата моя добър приятел поета Христо Ясенов, и неизминал стотина метра файтона спря. Аз забелязах това, извиних се пред познатите си и изтичах да посрещна пристигналия поет. Мислейки, че ще иска да се погрижа за настаняването му в некоя квартира или хотел, казах му, че относно квартирата няма защо да се безпокои, защото ще го взема при себе си. Незабелязал, че иска да ми каже нещо важно, аз продължих ­ Е, слава Богу, че се откъсна от София ­ от вашия Парнас, та да дойдеш между нас простосмъртните в провинцията да ни чуеш да разбереш болките ни и после направо, без да търсиш особено вдъхновение да ни нарисуваш натуралистично ­ Христо ме слушаше засмян, но се виждаше, че с нетърпение очаква да свърша, за да ми каже нещо, но увлечен от красноречието си аз продължавам ­ слушай, драги, ще ти направя такава реклама, че целия град ще привлечем да посети и чуе сказката ти. ­ „Моля ти се, престани, не идвам за никакви сказки“, отговори Христо малко резко, „ами слушай какво ще ти кажа: бързам, едва можах да склоня онзи там, който чака пред файтона да спре и се видя с тебе. Това е цивилен полицай, който ме придружава, добро момче е, съгласи се, но не бива да го прекалявам като го оставям дълго да ме чака. Ти от дълго ли си тука? Имаш ли връзки с местни влиятелни хора, с една дума, можеш ли да ми бъдеш полезен при обстоятелствата, в които съм поставен сега? Никак не ми се иска да остана в участъка през нощта“. От тези няколко думи на Христо разбрах от какво се нуждае и какво трябва да се направи. Успокоих го, доколкото беше възможно в момента, стиснах му сърдечно ръката и видимо зарадван качи се отново във файтона придружен от цивилния полицай.
Първата работа след срещата ми с Христо беше да отида след файтона и проследя къде ще го откарат. След това отидох при околийския управител капитан Х., но не го намерих. Когато по-късно отново го потърсих и му обясних за какво го търся той ме посрещна приблизително със следните думи: „Художниче, знаеш ли за кого се застъпваш, това е един рушител на реда, един опасен човек, изпратен тук да бъде обезвреден. И ти с всичката си наивност идваш да се застъпваш за него? Това което искаш няма да го бъде.“ След като се убедих, че Х. няма да освободи Христо тая вечер, отидох да търся бай Аргир Манасиев, с когото отскоро се бях запознал и който ми направи отлично впечатление, реших да използвам доброто му разположение към мене. Намерих го в канцеларията където работеше и в един залп му разправих причината на моето посещение, като не пропуснах да опиша Христо като отличен човек, поет и художник. Бай Аргир ме изслуша внимателно, остави перото на масата, което досега държеше в ръката си, загледа се през прозореца и след малко каза:
„Щом като работата е такава да отидем при околийския може би ще успеем да го склоним.“
В околийското ми казаха, че началника излязъл. На улицата Бай Аргир беше спрян и заприказван от трима също брадати като него, македонски функционери, а аз отидох да търся околийския в кафенето, където обикновено играеше табла, но там го нямаше. „Околийския се мерна, но не остана“ ­ ми каза кафеджията ­ „наверно е отишел в долното кафене, там го потърсете“. Действително намерих го там. Върнах се да съобща на бай Аргир, но сега пък него го нямаше. Изпаднах в ужас. Времето течеше, вече се стъмваше, а аз нищо не бях направил за освобождаването на Христо. Най-черни картини минаваха през болното ми въображение. Сега пък разпитвах случайните минувачи за бай Аргир и след дълго лутане го намерих със същите трима в една малка кръчмица. Казах му къде се намира околийския и той изпрати един от тримата да го повикат. Предполагайки, че групата има да си говори важни неща и за да не им попреча на разговора седнах на отделна маса в един ъгъл, откъдето наблюдавах входната врата. Не след дълго пристигна околийския. Разговора който се водеше между македонските функционери и околийския ме безпокоеше толкова повече, че по време на тоя разговор или заседание, често се отправяха погледи към масата в ъгъла където стоях. Най-после околийския стана, бай Аргир ме повика и ми каза да отида с него в управлението откъдето ще получа някаква бележка. В околийското аз не влязох, но не след дълго излезе началника придружен от старши стражар. Минавайки покрай мен подхвърли: „внимавай, след време да не съжаляваш за това, което вършиш сега“. „Никога не съжалявам ­ отговорих аз ­ когато върша някому добро, не съжалявам и сега.“ Не след дълго, придружен от старшия стражар отидохме в участъка, където беше задържан Христо. Разписах набързо некакви книжа, в които се говореше..., че, ако лицето Хр. Туджаров се отклони ще отговаряте с главата си и още нещо, което не си спомням. Когато вратата се отвори, за да вляза при затворника изтръпнах от гледката, която се изпречи пред мен. Болното ми от нервно напрежение въображение нарисува най-ужасна картина, още повече, че Христо беше легнал върху голите дъски на нара по гръб така, че при влизането ми виждах само стъпалата на събутите му крака, гушата и част от носа. Помислих, че съм дошел много късно ­ със страх докоснах крака му. В следния момент Христо трепна, уплашено се изправи и при слабата светлина на фенера ме позна, усмихна се и додаде: „О, братче, ти ли си? аз знаех, че ще дойдеш и те чаках. Какво, нареди ли нещо?“ „Обуй си обувките и да вървим, после ще приказваме!“ На излизане Христо се разписа в някаква специална книга, старшият стражар му обясни, че ще трябва три пъти дневно да се разписва в нея.
Настаних Христо в квартирата си, а сам отидох да спя в мои познати. На другия ден в ресторанта го представих на познатите си. Първата ни работа след като се нахранихме беше да напишем писмо до Антон Страшимиров в София, на когото съобщих, че Христо е в Горна Джумая при мен и го помолих от мое и от името на Христо да направи нещо за освобождаването му. На писмото Антон не ми отговори, но по-късно, когато се видяхме в София, каза ми, че едва след получаването на писмото ми узнал за интернирването на Христо. Срещал се с общи приятели и почнали да действат за неговото освобождаване. Точно не си спомням, но мисля, че преди да изтече месеца те издействаха Ясенов да се завърне в София.
Незабравими ще останат дните прекарани с Христо в Горна Джумая. Никога в живота си не съм се смял толкова много както през това време. Той имаше удивителната способност да забелязва най-малките особености в лицето на човека, да вижда смешното и после да го имитира. Най-често се занимаваше с „принципите“ на Н. Х. ­ хлеб няма, казваше, но на принципа си не изменя, първо качество никога не пуши. Ако нямаш цигарите, които пуши ще трябва да му дадеш 10 лв да си купи „екстра“ иначе не остава на масата ти, напуска я. Н. Х. е най-характерния измежду нашите млади поети“. ­ Когато исках да запуша, а нямах цигари, Христо ми казваше: „Ти братче си лесен, можеш в края на крайщата да запушиш и трето, а ако няма можеш да се задоволиш с фас, не си като Н. Х. я!“
Въпреки безпаричието, което ни потискаше, веселостта не ни напусна нито за минута. Различни неща кроехме, искахме да заинтересуваме горноджумайското гражданство да се рисуват и по този начин да се сдобием със средства. За тази цел аз нарисувах портретите на двама местни хора, разбира се безплатно за реклама, които изложихме в едно от кафенетата, което най-много се посещаваше от еснафа. Но за голямо наше съжеление получихме само една поръчка и то не на местен гражданин, а на един случайно пристигнал в града куцовлах. По същото време на смях и закачки нарисувах моливна скица на Ясенов, която по-късно Антон Страшимиров печати в седмичника си „Ведрина“. В тая моливна рисунка Христо е гологлав. По-късно когато го рисувах за изложението в кафенето, макар че го бях почнал гологлав, Христо пожела да го нарисувам с шапка, като ме помоли портрета да бъде по-академичен, макар че не беше особено разположен към академизма.
­ Слушай братче, нарисувай ме колкото можеше по-верно, даже академично, нека имам един верен портрет, кой знае дали ще имам друг път възможност и време да бъда рисуван. ­ Понякога той изпадаше в мрачно настроение но то скоро се скриваше зад широката му закачлива насмешка.
Колкото минаваше времето, толкова повече гражданството опознаваше поета и го обикваше. Даже разписванията в участъка се намалиха на два пъти дневно, а по-късно се разписваше само вечер.
В деня в който се получи телеграма от София за освобождаване от надзор и завръщането в София, аз и новите приятели на Христо, а те не бяха малко устроихме скромна прощална вечер. Същевременно се получи и телеграма от Страшимиров, както и една малка парична сума събрана ­ ако се не лъжа ­ от литературно четене, устроено от хиперионци в чест на поета Ясенов. На другия ден вечерта Христо трябваше да ни напусне. Изпратих го на гарата и за да се уверя и успокоя, че ще замине към София, а не към обратна посока не го напуснах до тръгването на влака.
Все още страхувайки се и мислейки, че управляващите могат да ни изиграят някаква лоша шега, помолих Христо щом стигне в София веднага да ми пише. И не се успокоих до тогава до като не получих телеграма с краткото съдържание: „братче, в София съм всред приятели ­ сърдечно твой, Христо.“

Горна Джумая
25април 1924 г.
 

* * *
През 1925 г. често се срещахме с Христо Ясенов, било случайно, било като си определяхме срещи. Не беха редки случаите, когато след вечеря се разхождахме из софийските улици, разговаряйки върху най-различни неща. Но най-редко и най-неохотно Христо говореше за изкуство. Колкото и да го заговарях на тази тема по много деликатен начин отклоняваше разговора в друга посока. Веднаж при такъв разговор, в който го упрекнах, че нищо не пише, отговори ми с горчивина:
­ Слушай, братче, за какво изкуство ще говорим и защо да пиша при днешната действителност!... Самите условия поставят изкуството на последен план, има ли нужда следователно насила да дърпаме за опашката това мършаво изкуство. Най-напред ще се борим да премахнем днешните условия, капиталистическия гнет, и след това ще изградим образа на истинското изкуство, което ще радва не малцина тунеядци, грабители и народни изедници, а целия народ. Не само аз и ти, но всички хора на изкуството трябва като една воля, като един разум да заработим за ускоряване идването на този ден, в който народа ни ще има очи, любов и широко отворено сърце да възприема изкуството, което ще създават работниците на творческата мисъл у нас.
Една вечер, минавайки по ул. Денкоглу с Лазар Панов се отбихме в квартирата на Антон Страшимиров. Малко след нас дойде и Христо Ясенов. Както винаги той беше весело закачлив, но личеше, че нещо е ядосан. На външната врата се иззвъни. Търсеха Ясенов. Христо излезе и след малко се върна с едно непознато нам лице. Забелязах, че то имаше белег на ръката си. Седнаха настрана от нас и дълго разговаряха върху нещо важно. След като изпрати госта, настроението на Хр. се промени. Почна да се шегува с кръстника си (Страшимиров беше литературния му кръстник) и да закача Панов. И в един от тия разговори Антон подхвърли уж на шега, за да успокои Панова, когото Христо почваше сериозно да жили:
­ Лазаре, ти не му се сърди това е тона не на поета Ясенов, а на революционера Туджаров!
От тия няколко думи на Страшимиров доста неща разбрах относно другия Христо. Към 11 ч. с Панов напуснахме квартирата на Страшимиров, но Ясенов остана. Пред мен Христо никога не говореше за своите политически разбирания, за тайнствените разговори, които водеше с разни лица, които го спираха и аз често трябваше да го чакам докато се раздели и продължим разходката си.
Една вечер след дълго и уморително разхождане из софийските улици се спряхме пред черквата Александър Невски и седнахме на една от пейките пред светия Синод. Между другото Христо почна да говори пак на любимата му тема: за отвратителния живот, за царя и неговата камарила, за дворцовите лакеи и пр. Гласът му трепереше от възмущение. В такова състояние на духа той продължи, сякаш не говореше, а мислеше гласно и тия мисли бяха отправени към мене:
­ Би било чудесно, ако някой военноинвалид, който има достъп до амвона кадето обикновено стоят официалните лица начело с царя и отблизо подхвърли една подобна само че друга по форма вещ ­ в това време извади от джоба си една бомба одринка.
Очите му искреха и очакваха отговор. Такива очи за пръв път виждах у него. Това не бяха очите на поета. Отговор, обаче не последва и той разбра, че до него стои слаб човек.
Не мина дълго време от последния ни разговор и ние се срещнахме съвсем случайно в деня на атентата на черквата св. Неделя. Направи ми впечатление, че Христо беше доста изплашен и видимо смутен. Първите му отправени думи към мене бяха:
­ „Братче, като че ли добрите феи те изпращат винаги о време при мене“.
От последния ни разговор при Невски, сегашните му думи и атентата на св. Неделя ми подсказваха, че положението на Христо е сериозно и че трябва да се направи нещо. Тръгнахме по ул. Славянска. На среща ни застава госпожица Джерова (моя далечна роднина), запознавам Христо и продължихме да се движим като разговора се водеше все около атентата. Изплашена от създалото се положение Джерова поиска да я изпратим до дома Ј. Под предлог, че аз живея далеч и че квартала може по-късно да бъде блокиран, отказах. След като я изпратих до някаде ние се отбихме в едно малко кафене на същата ул. Славянска. Разговора помежду ни вървеше мудно. Нещо тежеше във въздуха и ни плашеше. Настроението на Христо не беше добро. Той се оплакваше, че от известно време не се чувствал добре.
­ Старата болест се обажда отново! ­ ми каза той.
Помоли ме да отидем в квартирата му и намажа гърба и гърдите с йод (той живееше тогава на ул. Раковски). Тук бях идвал и друг път, но сега стаята му ми се видя много бедна. Едра разкривена дървена маса, железен креват и един счупен стол ­ беше цялото движимо имущество на поета. Стая ­ същински ковчег. Седнахме и двамата на кревата. Пръв заговори Христо.
­ Слушай, братче, при сегашното положение мисля, че ще бъде добре да дойда в твоята квартира, а от там ще бъде по-лесно да се измъкна, ако стане нужда.
От тона на думите разбрах, че Христо е много изплашен. Мислите му бяха разсеяни и малко забъркани. След като помислих казах му, че е опасно да го взема при себе си, защото сметнах, че ако стане обиск на следния ден допустимо е да почне от крайните квартали. Следователно по-добре да остане в квартирата си, която е в центъра на града и където ще има повече възможност да се укрива за известно време. И наистина моето предположение се сбъдна. Христо веднага се съгласи с мене, като се уговорихме при първа възможност да се срещнем. Смрачаваше се вече и аз реших да се прибера. Намазах гърба и гърдите му с йод (Ясенов страдаше от тбц), казах му да не излиза и напуснах квартирата му.
На другия ден, в 3 часа сутринта, на външната ми врата се силно изтропа. Няколко въоръжени лица се изправиха пред отворената врата с насочени пушки към мене и с командата: „горе ръцете“, а също така и всички останали членове на семейството да излязат и направят същото. Поисках да се пошегувам като им казах, че всички членове на семейството са пред тях с вдигнати ръце. Едно от тия въоръжени лица разбра шегата ми и престъпи напред придружен от други двама. Разгледаха внимателно спалнята, после отидоха в ателието ми и видяха картините ми, и донякъде забравиха за какво са дошли. Разпитваха ме нещо и на края си отидоха. Аз отново легнах но не заспах. Мислех какво ли става с Христо, къде ли се намира и ще ли мога днес или утре да го намеря. За голямо мое съжаление на шосето при Инжинерната работилница имаше кордон от войници и недопускаха никого в града. От това разбрах, че обиските бяха почнали както предполагах от крайните квартали към центъра. Това до известна степен ме успокои, защото знаех, че Христо ще може да се укрива няколко дни, а в това време все ще може да се нареди някак. Когато след три дни от нашата среща го потърсих в квартирата му не го намерих. Хазайката му, някаква чужденка, нищо положително не можа да ми отговори.
Антон Страшимиров също не можах да намеря. Когото и да попитах измежду нашите общи познати никой нищо не можа да ми отговори. Отначало помислих, че Христо се крие някъде измежду нашите приятели. Когото и да питах ­ те дигаха рамене. Никой нищо не знаел за него. Аз почнах да мисля, че те нарочно не ми казват нищо, за да бъде по този начин скрит добре. Това разбира се тяхно мълчание не ме оскърбяваше, напротив, намирах, че добре постъпват като пазят тайна. Но за жалост тия мои предположения не се оправдаха, защото чрез моето постоянно разпитване все пак можах да науча, че Христо е бил арестуван. Търсих го по участъци, в Обществената безопасност и другаде, където знаех, че има задържани, но никъде не можеха да ми кажат нещо. Най-после можах да открия, че за известно време е бил задържан в първоначалното у-ще „К. Фотинов“. Но оттам насетне дирите му се губеха. Никой нищо не можа повече да ми каже за него, за моя и за цялото отрудено човечество приятел, за редкия човек и другар ­ поета Христо Туджаров ­ Ясенов.

Подготвиха за печат:
    Афродита Калъчева
    Пенчо Чернаев
 
 

Иван Митев
ДУМИ ЗА ГЕОРГИ БОГДАНОВ 1
 

Привечер равнината пред нас посивя. Всичко наоколо ­ шосе, канавки, стълбове, покривите на далечните кошари ­ имаше цвят на мухъл. И въздухът като че бе възкисел.
По къщите наоколо не се виждаше жива душа.
В един миг пред колата се появи циганин с тромпет. Обувките без цвят, омазненото сако и даже проблясващите петна по инструмента му придаваха раболепие, примесено с лукавост.
Учителят го попита дали знае къде живее писателят Георги Богданов.
­ Само аз мога да ви заведа дотам ­ изрече циганинът, почеса се зад ухото и се вмъкна в колата.
­ Какъв е този тромпет? ­ попита го учителят. ­ Да не е краден?
­ Мой си е ­ притисна го до гърдите си циганинът. ­ Аз свиря с него в погребалната музика на селото.
И го стисна още по-здраво.
Спряхме пред едноетажна тухлена къща с изпочупени прозорци. Циментирана пътека водеше към буренясалия заден двор. На едно място, където тревата беше окосена, имаше наредени пет-шест маси с различна височина, застлани с вестници. Около тях се суетяха хора ­ повечето мъже.
Чуваше се и припрян звук от удряне на бутилки една в друга.
Докато се разкършвахме, иззад къщата се появи стопанинът ­ с бухнала къдрава коса и карирана риза в червено и черно. Ако рижавите му и гъсти мустаци бяха по-дълги, бих се зарекъл, че в жилите му тече мексиканска кръв.
Той се втренчи и направи няколко гримаси, преди да установи коя ни подхожда най-много. После прегърна учителя и се здрависа с нас.
­ Докато се обърна, да сте с чаши в ръце ­ изрече. ­ Иначе ще ми омръзнете веднага.
Хората около масата много бързо се погрижиха да се включим в създадената от домакина обстановка на напрегнато творческо общуване. Те измънкаха имената си и на висок глас се заеха да спорят на теми, приятни за ухото му. Той се разходи из двора като болярин в имението си, осведоми се дали са пристигнали някакви каси с бира, надникна в един бакър със салата от маруля и каза, че човешкият живот сам по себе си е празник, който никога не е спирал. После огледа всички около масите с дебела стъклена чаша в ръка и вдигна тост:
­ Да пием за негово величество Гогаль.
­ От обед пие за тоя, пък него го няма на масата ­ обясни ми човекът до мен. Бил съсед на писателя, наглеждал къщата и косял тревата, за да храни с нея зайците си. ­ Никой не може да го вразуми ­ рече, пи и добави: ­ То кой ли ще се захване...
­ В шинела е всичко! В Акакий! ­ напълни чашата си Георги Богданов.
­ Какво толкова намира в тоя ограничен човечец? Без никакво развитие в духовен план... ­ промърмори някой отстрани.
Но домакинът чу.
­ К... какво? ­ хлъцна той. ­ Кой казва, че Акакий Акакиевич няма собствен път..., не се движи? От какво е излинял шинелът тогава?
­ От безсмислен труд.
­ Искаш да кажеш, че трудът се извършва само с ръката? Така ли?
Настъпи тишина.
­ Питам: само ръката ли може да запали огън? Това, че ние не виждаме пламъка, не означава, че той не съществува.
­ Произволни интерпретации... ­ обади се учителят ­ за конкретен случай. Какво излиза ­ че писателят е уловил малка риба, която е изяла голямата?
­ Н-не!... Рибата е една...толкова е голяма, че стои като стена пред очите! Не се различава! Велик е негово величество Гогаль! Тук няма подтекст... Шинелът трябва да се смени щом излинее... Шинелът е дух! ­ изрече Георги Богданов и се тръшна на един стол.
­ Чий дух? ­ учителят посегна към една бутилка, но се поколеба да си налее. Домакинът я взе от ръката му и напълни чашата му до ръба. наля и в своята и трясна бутилката върху масата.
­ Нашият дух! ­ обяви той.
­ Чий по-точно?
­ Духът на обществото!
­ Пак произволни интерпретации... И някой го открадва в мъглата... не върви!
Домакинът не чу това и продължи с чаша в ръка:
­ Кой казва, че Акакий Акакиевич е умрял? Той търси своя шинел!
­ До днес! ­ иронизира го учителят.
­ До днес! ­ потвърди Георги Богданов. ­ Да пием за Гогаль! Не е въпросът да се смени шинелът изобщо! Въпросът е да се смени точно в мига... когато излинее съвсем... И кой казва, че Акакий е Акакий?
­ А кой е?
­ Ние сме!...
­ Пак произволно... ­ обади се учителят.
­ Добре де, не сте вие! Аз съм!
­ Е, това на нищо не прилича. Ти се идентифицира с цял литературен герой... Всъщност какво значение има кой е Акакий Акакиевич... Важното е, че го има.
­ Няма го!
­ Ти нали си тук.
­ Откъде знаеш дали съм тук?
Разговорът заплашваше да прерасне в свада с непредсказуеми последици.
­ За какво се карат? ­ попита съседът.
­ За „Шинела“ на Гогол.
Той завъртя глава.
­ Да му таковам мамата аз на тоя Гогов! Имам един шинел, ще взема да им го донеса, да се спре. Цял ден не могат да пият спокойно заради него. Бива ли за един шинел да се ядосва човек! Пък ако ще да е и на Гогов.
Но спорът продължи с неотслабваща сила. Когато съвсем захладня, някои се надигнаха от местата си и с половин уста обясниха на домакина, че трябва да си ходят.
­ Какво? ­ изрече той. ­ Имате навика да спите, когато се стъмни? Ще спите, разбира се! Велик е негово величество Гогаль!
Тези, които бяха от селото, един по един се изнизаха навън. Учителят, Фотографа и аз останахме под светлината на мижавата електрическа крушка.
­ Можете да си изберете по една стая в къщата и да се настаните ­ каза Георги Богданов. ­ Там има легла, одеяла ­ всичко, само трябва да се потърси. Спете спокойно, щом имате такъв навик! Но утре да сте във форма, защото тук ще пристигнат още петдесет души и постановката ще продължи! Както подобава! ­ завърши той и вдигна отново чашата си:
­ За Гогаль!
Надникнахме в къщата. Ситен като брашно прах се посипа над главите ни.
­ Аз... си нося... спален чувал ­ каза Фотографа.
­ А кис...лороден апарат не си ли носиш? ­ хлъцна домакинът, преди да отпие пак за Гогол.
­ Да решим въпроса по-бързо, защото не знаем какво още може да се случи ­ установи учителят. ­ Аз лягам в колата, той в чувала, а ти къде предпочиташ?
­ Тук ще спя ­ посочих тъмната вътрешност на една от стаите и с това въпросът приключи.

* * *
Полегнах върху дюшека на ръждясало легло, вдъхнах дълбоко свежия въздух ­ стаята нямаше стъкла на прозореца и се загледах в силуетите на окачените над главата ми кошница и разни инструменти с неясно предназначение. Един плъх показа острата си муцуна иззад гредата и събори нещо.
Замириса на вековен прахоляк.
Издърпах черга върху себе си, завих се презглава и затворих очи.
Събудих се от дърпане по рамото.
Над себе си видях силуета на домакина. Той се клатушна леко над леглото и ми направи знак с ръка. В другата му потрепваше пламъкът на дебела свещ.
Потърках очите си. Навън се развиделяваше. Едно славейче накъсваше тишината откъм близката слива с цъкания и извивки.
Изправих се сред облак от прахоляк. Георги Богданов си беше пак с карираната риза и джинсите, с които ни посрещна.
­ Трябва да ми помогнеш! ­ изпъшка той, докато се опитвах да сподавя прозявката си.
И ми подаде свещта. Разбута купчина дъски, струпани на пода, преметна една бохча върху тях, с крак отмести запретнатите черги.
Издигнаха се нови вълма от прах. Пламъкът на свещта пропука.
Георги Богданов обхвана с длан ръба на гардероба и като напъна, издърпа го напред. Отгоре изпопадаха някакви канчета, той не им обърна внимание. Като си пое дъх, повтори движението пак, после се пъхна в процепа. Нещо заскърца там.
­ Насам! ­ чух гласа му като от отвъдното.
Надзърнах зад гардероба ­ домакинът не се виждаше, прекрачил беше в някакъв долап. Само ръката му стърчеше оттам.
Пъхнах в нея свещта.
­ И... идваш ли? ­ хлъцна той.
И се загуби навътре.
Погледнах навън ­ силуетите на дърветата избледняваха над безлюдния двор. Празните бирени бутилки върху масите светеха, мокри от росата.
Откъм долапа замириса на църква.
Проврях се полека вътре. Отпред се очертаваха стъпала, сигурно се слизаше в мазето по тях.
Спуснахме се ­ домакинът отпред, аз ­ след него.
Сетне той спря и вдигна свещта. Изтръпнах от това, което виждах ­ тухлите пред нас бяха сребърни!
Георги Богданов направи една от вече познатите ми гримаси и ме дръпна към себе си. Сетне ми показа нещо над пламъка. Беше огромен гол охлюв. До него съзрях друг, нататък още. След тях ­ бляскави следи.
­ Кра-сиви като крис-та-ли! ­ произнесе на срички домакинът. ­ Майстори без заплата! И без признание! Съвършенство!
И пак се клатушна напред
Стъпалата свършиха. Очерта се сводът на тесен тунел, по който човек можеше да върви само приведен.
Стопанинът тръгна по него. Стените и таванът продължаваха да сребреят. Въздухът миришеше на пръст, на подмол.
Не помня колко време се придвижвахме напред мълчешком. Свещта се смали наполовина. В един миг Георги Богданов спря и доближи очите си до моите.
­ Странен път! ­ изрече. ­ Нали?
Кимнах.
­ И защо е странен?
­ Ами... тъмно е.
­ Бра-ви-си-мо! ­ изстреля. ­ Пътят е онова, което усещаме в себе си, не под краката!
Той посегна към задния джоб на джинсите си. В ръката му блесна бутилка. Вдигна я, глътна от нея и ми я подаде.

Опитах. Беше добра ракия.
­ Дръж я! Ще трябва! ­ рече той и тръгна пак напред.
По някое време свещта премигна и угасна. Настъпи сивкав мрак. Разсейваше го приглушена светлина, прецеждаше се отблизо.
­ Спокойно! ­ чух гласа на Георги Богданов. Усещах само как ризата му се трие по тухлите. Малко след това видях силуета му плахо да се очертава пред мен ­ плещите, къдравата коса.
Светлината вече беше пред нас. Стигнахме до нея. Той разбута купчина съчки и изпълзя навън. Измъкнах се и аз.
Погледнах го ­ целият сияеше в синьо-зелена плесен. Видът му беше неописуем.
Той насочи поглед към бутилката, която държах.
Подадох му я. Намирахме се в някакъв върбалак, слънцето всеки миг щеше да се покаже. Наоколо бе тихо като в храм.
Георги Богданов надигна клоните пред себе си и пристъпи. Сетне протегна ръка и ме спря.
Не повярвах на очите си.
Отпред бе вода, вир. Толкова спокойна, бистра и дълбока вода не съм виждал и досега. Тя се провираше през клони и корени и се губеше в тях. Отсрещният бряг бе забулен в призрачна пара.
Георги Богданов седна, сложи шишето в краката си и ми направи знак да мълча. Коленичих и се загледах във водата.
Сякаш съзерцавахме гигантски аквамарин.
Не си спомням колко стояхме така. И двамата сме потръпнали сигурно, когато видяхме тъмната сърцевина на водата да се раздвижва. От дълбината бавно се издигна нагоре огромна риба ­ златиста, с червено и черно по вретеновидното тяло, дълга може би цял метър. Тя постоя неподвижно един миг и внезапно изчезна надолу. Ако не бяха водните кръгове след опашката Ј, щях да помисля, че съм сънувал.
­ Пъстървата! ­ изшептя възторжено Георги Богданов име загледа в очите. ­ Видя ли я?
Не можах да си отворя устата.
­ Видя ли я? ­ продължи да пита той.
Гласът му ставаше все по-висок.
­ Пъстървата от Златната река! ­ изрече той. После се вцепени, загледан във водата.
Вдигна бутилката и отпи. Подаде ми я.
­ Това е! Красотата е състояние! Най-интимното! ­ разпали се той. ­ Шинелът ­ също! Глупаво е да се опитваш да го фиксираш! Направо тъжно! ­ отпи пак и се отдръпна от брега.
­ Невероятно красива е... казах.
­ Красива? Откъде знаеш, че е красива? Тя е на хиляда години! А ти си на двайсет и пет! Нейният шинел не ти е по мярка... никой няма право да се намъква в чужд шинел! Нито да разсъждава погрешно! Шинелът...
Той млъкна. После мина през върбовите клони излезе на пътеката. Очите му продължаваха да горят. В ръката му се полюляваше бутилката.
Спря и посочи пред себе си. Равнината сивееше отпред. Тънка червена ивица се изпъваше и разливаше пред хоризонта.
­ Днес е твоят празник ­ рекох му.
­ Само днес? ­ завъртя глава. ­ Ела ­ рече. ­ Ето пътя. Върви по него и ще стигнеш.
Подаде ми шишето, отпих глътка и му го върнах. Той не го надигна, обърна се и тръгна бавно край реката. Ризата му се залюля сред зелените клони на дърветата. Гласът му достигна до мен ­ приглушен и пресипнал:
­ Аз знам, че вие питате къде съм.
Та аз съм тук, не ме ли подозирате?
Аз скочих от пространството в мазето,
разкъсах се на четири и тръгнах.
И тръгнах по четирите посоки,
защото има смисъл да се търсиш.
А днес не мога да се събера.
А днес не мога...
А днес...
Червеното на ризата му се изгуби нататък, сред върбалака и вировете.

* * *
Тръгнах по пътя, който ми посочи. Сивите покриви се изпречиха отпред ­ немееха, очакваха изгрева.
Когато намерих къщата, въздухът вече бе изпълнен с шумове и движения, с предчувствие за нещо значимо.
Пред външната врата се сблъсках със съседа. Мъкнеше голям вързоп.
­ Нося шинела ­ рече. ­ Срамота е да се карат пред хората за един шинел!
Погледнах натам, където беше реката. Слънцето показа крайчето си ­ червено като ризата на Георги Богданов. Стори ми се, че чух плясък съвсем близо до себе си.
Обърнах се. Улицата беше пуста. Откъм далечния Ј край, откъдето бях дошъл, тичаше някакъв човек и размахваше ръце, но беше толкова далече, че не се разбираше какво вика.
Над къщите извиси накъсания си глас тромпетът на оня циганин.
Празникът продължаваше.
 
 
 

Иван Симеонов
ЧЕТИРИ СЕЗОНА
 
 

3. ЛЕТНИЯТ ДАР НА ЗЕМЯТА

Когато дойде лятото Духът на Всемира се появява в
красивия образ на природата окрилен от кортежа на
огненото слънце и на мъдрите вибрации на звездите
изливащи върху земята астралната си същност, за да
я превърнат в живо същество изпълнено с душевност и
жар за живот. В тайнствена небесност се появява
всемирният Дух, сякаш е дихание на Божието мечтание,
развълнувано от гледката на покълналите в красотата си
рожби на първообразите, събужда вътрешното им слово,
за да се роди тялото й в себе си и душата й да превърне
цъфтежа си в отзвук и отговор на божията благодат.

Затова всяка тревица, всяко цвете, всяко растение,
всяко поле и дол, всяка река и гора имат
своята звучност, своето ухание, своята багра и аура.
И стаили в себе си животворни тайни, те се притискат
в гръдта на земята и сливат душите си с нейната, за
да бъдат доказателство за святата единност ­ Майка на
покълването и цъфтежа. Нужна е вътрешна тишина, 
за да почувстваш онова, което ни разкриват
магическата звучност и аурата на тази реалност.

Възвисен от усета, че някой бди над нас
се вглеждам в себе си като в друго същество, със сърце
изпълнено с обич и благоговение към всичко сътворено и
чувствам като мъка контраста между пищния цъфтеж на
земята и нашето сенчесто присъствие.
И скърбя, че човешки неща на душите ни, неща на греховност
и произвол ще сложат рушителния си отпечатък
върху красивото й тяло, ще наскърбят душата й.
Знам, ще дойде време, когато цветята, тревите и
други рожби на летния цъфтеж няма да ги има, но
в тяхната смърт е скрито нещо невидимо, което
не може да изчезне, защото таи вибрация на Вечността.

Да разбереш как уханно цвете и покълнала тревица ти
доверяват неподозирани тайни ­ това е летният дар на
земята за самотните ни души търсещи изгубеното си съзвучие.

4. ОТКРОВЕНИЕТО НА ЕСЕНТА

Обичам мистерията на есента, когато
ветровете започват битката си с облаците и
в премалелия въздух виждаме образа им вещаещ
време на друг живот. Тогава слънцето запътило се
с усмивка към далечния си дом, сбира птиците в ята
и ги повежда към спасителни хоризонти, тогава
цъфтежът на лятото чезне в утробата на земята и
светлината станала тъжна ни казва, че
не сме сами в загадъчните ни човешки пътища.

И става тихо ­ винаги е тихо, когато
се заличават следите на отиващ си живот, когато
небето ни доверява неща 
от космическите си тайни, когато
душата на земята не може да скрие тъгата си.
И настъпва време на неустрашимост ­ оживява
тайнството на смъртта и всичко ще се реши
в кръговрата на внезапни ветрове, 
на тежки облаци и бури,
на обещаващи изгреви и заплашителни залези,
в миража на мъгли нахълтали от безкрая, за да слеят
в гладната си неяснота реалното с невероятното
пред взора на безпомощното ни въображение.
И в уханието на раждащата се тленност, заслушани
в молитвите на цветя и треви,
ще бъдем свидетели как живи неща на земята
умират в себе си и с тази своя смърт зоват
душата й да бди над зародишите на бъдещия им цъфтеж.

В откровението на есенното умиране разбираме, че
принадлежим и на друг свят скрит в безкрая си.
Когато напуснем тялото си този мълчалив далечен свят
не посреща със светлината си ­ с толкова светлина
колкото сме заслужили приживе и след като ни озари с
вечното и трагичното на Реалността ни връща от глъбините си
отново на познатата земя за нов незнаен живот.
 
 

Димитър Ганев
ТРИ РАЗКАЗА
 

ТЯ, МОЯТ ЖИВОТ

Името й няма значение. Нито пък описанието й ще ви помогне с нещо. Най-точно би било да се каже, че колкото по-малко знаете за нея, толкова по-добре, и сега ще се постарая да ви обясня защо.
Запознахме се в гимназията, защото по някакво щастливо стечение на обстоятелствата бяхме в един клас. Ако човек се опита да я опише, словосъчетанието „природна забележителност“ веднага ще му се натрапи в гласните струни. Без да навлизам в подробности, ще спомена само, че тя е от онези момичета, за които се казва, че когато пресичат улицата предизвикват по няколко катастрофи и поне един развод. Имаше нещо крайно обаятелно в нея, нещо, което бързо те поробва, а след това те подлага на непоносими мъчения, но не те убива, а те оставя да се гърчиш, стенещ в агония.
Поддържахме някакво бледо подобие на приятелски отношения, но най-точното определение в нашия случай би било „бегли познати“. Аз, разбира се, я обичах страстно и безразсъдно, така, както никой друг не я е обичал, така, както никое момче не е обичало никое момиче изобщо.
И, разбира се, ни деляха поне няколко светлинни години, а аз не бях способен да измина цялото това разстояние. Що се отнася до нея, цялото й отношение към мен се ограничаваше в бърз поглед и няколко думи относно домашното по философия. А единственото ни докосване стана, когато аз побързах да й подам химикал, защото мастилото в нейния бе свършило; но аз с часове седях и разсъждавах върху това докосване, спомнях си топлината на ръката й и благодарността в очите й, когато й дадох благословения химикал. А химикала издигнах в култ. Всяка вечер, преди да си легна, му се кланях, благославях го и го целувах там, където малките й пръсти го бяха държали, а след цялата тази церемония на почит и благоговение го поставях под възглавницата си и заспивах под нежните звуци на ангелски шепот. Всичко това продължи, докато една сутрин не се събудих, целият облян в мастило.
Аз не я забравих, о, повярвайте, мои бедни братя, нито за миг нейният прекрасен образ не успя да излезе от блуждаещия ми ум. Споменът за нейния лик бе като лика на икона в храма на моята пристрастеност. Не я забравих и когато изминаха пет години от последното ни виждане, не я забравих и когато тези години изведнъж се превърнаха в петнадесет, а аз се превърнах в улегнал мъж, с жена и две деца, солидна професия и солидно шкембе.
Но ето, че един ден се случи чудото ­ случи се онова, за което едновременно тайно жадувах и за което се страхувах да мечтая. Вървях по някаква улица с поглед, зареян из небесата, и мисъл, следваща неотлъчно моята прекрасна гимназиална мечта. Както вече сте се досетили, бедни мои братя, когато отново погледнах пред себе си, аз я видях ­ вървеше срещу мен, а останалият свят бе притихнал, докато съзерцаваше грациозната й походка.
С основание си помислих, че навярно съм любимец на съдбата, че този неповторим миг е дар от прещедрия Господ. Идеше ми да закрещя от щастие, но го отложих, защото първо трябваше да я подмина ­ а когато това станеше, когато я подминех и вдъхнех от аромата й, аз вече щях да бъда напълно щастлив, щях да мога спокойно да приключа със земните си дела и да умра като един блажен смъртен, който не може да иска нищо повече от живота.
Бавно и величествено се заех да я подминавам.
­ Хей, не ме ли помниш? ­ Гласът й, който преди бе ангелски, а сега кошмарно ми напомни за ехтенето на тръбите за Страшния съд, ме изтръгна от моя свят унес.
Обърнах се и очите ни се засякоха. Понечих да се усмихна, да кажа нещо остроумно, но единственото, което успях да направя успешно, бе да се обърна и да побягна с всички сили, сякаш някой стреляше по мен.
След това пропаднах. Всъщност падах доста дълго. Повече не можех да спя и прекарвах вечерите си, надвесен над чашката в някой самотен бар. Започнаха скандалите с жена ми, защото се бях превърнал в безнадежден пияница, от работата ми бързо ме уволниха, защото вече бях неработоспособен, децата ми не искаха и да ме поглеждат, защото бях срам за тях.
Един ден обаче случайно попаднах на сутрешния вестник и реших да проверя дали не съм забравил как се чете. Не бях и разбрах това още на първа страница, където големи букви гласяха: „Смъртта на 40-годишна жена ­ загадка за полицията.“ Прочетох и името на жената.
Беше тя.
Миг на абсолютно щастие! Господи, колко лек и безгрижен се почувствах! Ах, блаженство! О, мои бедни братя, разбрах, че наистина съм бил нещастен роб, а сега най-сетне съм се освободил от отровното влияние на тази невъзможна мечта в живота ми. О, небесно блаженство! Най-накрая свободен.
В живота на всекиго неизменно присъства поне по един човек, когото тайно обичаш, макар и невинаги с такава маниакалност. Без значение дали го познаваш от някое учебно заведение, срещнал си го на улицата или пък си се запознал с него случайно ­ животът е пълен с неосъществена любов. Тази любов не е нещо значимо, не е и любовта на живота ти и най-често бива забравяна, заменена от друга, искрена и най-малкото ­ осъществима. Не знам защо изведнъж ми се прииска да пиша за нея. Може би защото досега изглежда почти никой не го е правил. А може би защото след като прочетох онова съобщение във вестника, забелязах кръвта по ръцете си.
 
 

Васил Гюров
ДУМИ ЗА ПЕСНИ
 

МЕРАЦИ

Сиви хора виждам да минават край мен,
искам всички да оцветя.
Малко радост да посипя поне 
над загрижените им лица.

Плуват в паяжина сто сърца,
на други сто всичко им е наред.
Ей, хора, дайте ми назаем
железния си мироглед!

Виждам сенките ви как строят
със стари тухли нов мираж.
А зад него е забравеният бряг
на доброто, но и той е ваш.

Не искам да дишам от вашия въздух,
наситен със дъх на лъжа,
но мога да дам от кръвта си на всеки ­
стопете със нея леда!

Никога няма да оставя съвестта си
по пътя да събира цветя.
Звездите наистина хубаво светят,
само че не през деня!
 
 
 

Максим Цветков
ДВА РАЗКАЗА
 

ЧЕРВЕНО ВИНО

Червено вино и пиле, печено на грил купува старец от кварталния магазин. Банкнотата е нова ­ 10 лева. Продавачът вдига вежда. Не е ли същата трепереща ръка, прецеждаща стотинките за хляба. Преглежда внимателно хартийката под лампата и доволен я прибира. И пиле, и вино, и старец да отлитат където си щат. Жена от опашката хвърля поглед към високата права фигура на вратата. Мъжът зад нея поглежда завистливо и малко ревниво все още буйната бяла коса, все още чистата бяла брада. И старец, и вино, и пиле излитат към здрача. Старецът свири с китара в подлеза зад магазина. Продънено старо бомбе събира някоя и друга заблудена стотинка. Хората бързат. Не е време за песни. Има време само в кръчмата, на спокойствие, с чаша в ръка. Оттам изскача и Перо Тапицера. Когато е трезвен, няма по-работлив и по-кротък от него. Че пет дечурлига се гонят в калта до паянтовата му къщица. Когато обаче се напие, на няколко месеца веднъж, дори и бабаитите в махалата залягат в паважните ями ­ да не ги съзре случайно.
Пред Перо подтичва зачервен охранен господин с бомбе. След него Перо реве:
­ К’во ме интересува к’ъв си ти, бе?
Охраненият драсва към джипа отсреща, но клаксоните на насрещните коли го спират. Кратък миг и той се шмугва в подлеза, и изтърчава оттатък. Перо го губи от поглед, но след секунда нахълтва и той.
­ К’во ме интересува старата ти шапка, бе? ­ крещи той и с мощен шут я запокитва в стената. Стотинките се раздрънчават по каменния под. Старецът знае, че няма смисъл да ги търси. Пред очите му пада все по-гъста мъгла. Продължава да свири. Хората бързат. Не е време за песни. Все по-рядко някой се спира. Но старецът винаги знае кога някой го чува. Нещо трепва в погледа, нещо в очите ­ сякаш мълния. Нищо, че никой не спира.
И тогава този поглед отново. Каубойски ботуши, кратка пауза и пак ботушите забързват тропот. Само в дъното на подлеза звънът на разпиляна подритната монета. Но старецът не може да сбърка. Този трепет отново. И свири. И пее.
И тогава, след минути, отново. Същият тропот. Каубоят се връща. Пуска 10 лева в бомбето и избягва. Старецът мисли. Не беше ли туй режисьорът, който искаше да прави филм за него. Дето говореше толкова много, че иска да направи филм за един беден старец, който все пак е запазил капка достойнство.
­ Гледай колко смачкани хора наоколо! ­ викаше той след първата бира, с която почерпи старика...
И старецът се готвеше. Дори и да не му дадат роля ­ трябваше да е готов. Друг шанс нямаше да има. Припомняше си отдавна забравени случки. Всяка дреболия можеше да отключи ролята. Първото му и последно излизане на сцена. Преди толкова години. Искаше да бъде артист. Директорът на театъра разреши на няколко новака да се пробват с етюди пред истинска публика, преди истинско представление. Но само ­ без думи. „Не искам зрителите да се разочароват.“ А той се готвеше толкова много. Беше важно ­ ще бъде ли артист или не. И изпълни монолога на Хамлет. С думи. Смях в залата, но за кратко. А после ­ тази тишина, този трепет ­ не можеш ги сбърка... И после директорът:
­ Ти подведе и мене, и твойте колеги. Няма повече място за тебе.
И той си отиде. В подлеза.
... Старецът видя филма. Бяха взели известен артист ­ много по-млад от него. Бяха му закачили бяла коса и брада ­ като неговите. Само дето не бяха му закачили чувството за годините.
Червено вино и пиле на грил купува старец от кварталния магазин. Банкнотата е нова... Продавачът вдига вежда. И пиле, и вино,... и старец да отлитат където си щат. И старец, и пиле, и вино отлитат в парка. До разрушената естрада. Дошли са Кольо Камъка от пазара. Дето продава камъчета за запалки. Дето никой не ги купува. И Гошо Акордеона дето, като не му хвърлят стотинки ­ и почва да се ядосва. И да крещи на хората:
­ Паре! Давайте паре! ­ и гърлото му заклокочва, и нищо не му се разбира. И после не може да свири.
Старецът свири. И пее. Гласът му все още е силен и плътен. Разлива се на топли вълни над гората. Треперещите пръсти все още намират верните струни.
Старецът свири. В главата му: „О, ето край желан! Умри, заспи“... Защо да става бреме?... Щом може... с един замах.
Жената от опашката отвори прозореца. Топлият вятър откъм гората я разсъни.
­ Нещо става във въздуха ­ рече тя.
­ Това е просто пролетта ­ каза мъжът зад нея и я прегърна.
Повече никой не видя стареца.
 

Драгомир Шопов
СТИХОТВОРЕНИЯ
(70 години от рождението му)
 

БЕЗ УТЕХА

Стана жълта тревата. Зеленият вик излиня
и цветята изсъхнаха. Моите думи ги няма.
А на пейката стара по-къс си отдъхва деня
и в ръцете му сухо прошушва горчивата слама.

Във самотната къща отдавна не хлопва врата.
Умори ли се вече старикът със черната шапка?
Той не идва насам, да не плаши навярно смъртта,
но си знае ­ когато попита за него,
     ще бъде накратко.

Че животът му нищо не бе. И че той излиня
като тази трева, по която душите ни газят.
А цветята изсъхнаха без да имат вина.
И да искаме нещо да сторим сега ­
         все ще бъде напразно.

Както всичко наоколо. Как по-тясно
     се сключва кръгът ­
страшно ласо, протрило врата
     на живота ни кратък!
И нечутите думи за помощ самотно стърчат
като знаци по пътя ни, който вече
     не води нататък...
 
 
 
 
 

РАЗМИСЪЛ НА СЕЛО
   Млади кончета пият вода.
      П. Матев

Мойте кончета вече са стари 
и смъртта ще им сложи юзда
тук, под тези зелени върхари, дето пиеха жадно вода.

Във очите им мрак ще полази, те ще паднат, 
ще свършат така
върху тази земя, върху тази. Ще изпънат безсилно крака

и последната тръпка ще свие в тъпа болка 
снишения гръб.
А през сълзи ще гледаме ние как без тях 
обеднява светът.

Как от нас си отива полето, как изчезват бърда 
и гори ­
все далече, далече, там, дето ­ цели в пяна, 
в рояк от искри ­

мойте кончета хубави, млади, непознали покорство 
и страх,
прокопитват безкрайни ливади и дърветата тичат 
със тях.

Вятър свири във лъскави гриви 
и опашките силно плющят.
Мойте Кончета, Кончета живи не разбират, 
че има и смърт...

Мойте кончета вече са стари 
и смъртта ще им сложи юзда.
Върху тях ­ покрусени върхари. А наоколо ­ 
мъртва вода.
 

ПРИЗНАНИЕ

От есенната шума златен
е този неочакван час.
Дали нарочно е изпратен ­
да усмири беса у нас?

И да подсети, че напразно
за всяко нещо се гневим.
Стърчат дървета без омраза.
Без злост се вие струйка дим.

И конче някакво се скита
без страх край двора разграден.
По него златни са мухите
във този въздух позлатен.

И думите, които срича
обезвереният ни свят,
съвсем на истински приличат.
Аз искам те да продължат

от есенния въздух ­ вътре,
дълбоко в нас, добри и зли...
И си припомням вече смътно,
че и от щастие боли...
 
 
 
 
 

ПО ЕСЕННА ЖАРАВА

Каква нечакана утеха
вещае този мрачен ден.
Дърветата свалиха дрехи
и във света обезлист?н

аз виждам бръчките горчиви
на всичко, дето преживях.
На думите, доскоро живи,
а днес превърнати на прах.

На мойте минали любови,
на болките, на моя сън.
На собствените ми окови,
свалени с неподправен звън.

На теб, която безутешно
споделяш будния ми час.
На всичко грешно и безгрешно,
спасено може би във нас...

И без да знам какво остава
в сезон на тишина и стон,
вървя по есенна жарава
и търся своя златен трон.
 

НА ГАЛЯ
 И с тебе двама към върха
 вървяхме дълги дни.
    Р. Бърнс

Подскача пъстро птиче ято
върху асмата. И сладнЈ
дъхът на циганското лято
след всички преживени дни.

И ако нещо те тревожи ­
набързо гръб му обърни.
Тревогата е невъзможна
след всички преживени дни.

Видяхме много. А какво ли
очаква ни на старини? ­
Но Бог за нас да се помоли
след всички преживени дни.

Ти пак по нашата пътека
за отдих малко поседни.
Тя вече не е никак лека
след всички преживени дни.

И вярно е, че ни остава
по-малко време. Погледни:
животът май че побелява
след всички преживени дни.

Така да бъде! В белотата
се стапят злите тъмнини
и уж е есен, пък е лято
след всички преживени дни.
 

И НЯКЪДЕ ЩЕ СКИТА МОЯТ ГЛАС

Любов! Любов ли? ­ Боже мой, но как,
когато ни притиска зла тревога,
когато във душите ни е мрак
и от години там го няма Бога.

Забравихме ли? ­ Нещо в нас мълчи,
изтлява бавно капчицата нежност
и не съзират плахите очи
ни днес, ни утре някаква надежда.

Във поругано време, в самота
се търсят пак ръцете с тръпни вени ­
да поделят навярно тежестта
на миговете, трудно преживени.

И всеки допир като крехък цвят
се мъчим да запазим. Докога ли?
От всичко ни отнема този свят
и вече няма кой да ни пожали.

Добре, че ще се спусне нощ над нас ­
да скрие уморените простори.
И някъде ще скита моят глас ­
да те намери и да ти говори...
 

ПОСЛЕДНА АРЕНА

Попаднал в някаква арена от омраза,
където гладиаторите са отминал спомен,
защо аз не успях да се запазя
във този кръг бездушен, зъл, огромен?

Какви цветя увехнали ще ме покрият,
когато вдигна поглед, за да ви погледна?
Къде ще бъдете, обичани от мене, вие,
напуснали арената последна?

Когато гладиаторите са отдавна пепел,
когато и бикът заровил е рога в пръстта ­
не си ли мислехте, че е съвсем налепо
аз вместо него да играя със смъртта?

Навярно сте очаквали и нещо друго,
което времето все някога ще разчете.
Опасен бе поетът за капризните съпруги.
Опасен за интригите, които някой някъде плете.

Не бе опасен за разсъмването само,
прогледнало от скъсания плащ червен.
От капчицата кръв на силното му рамо
избухна утрото на този ден.

И той не свършва! ­ в радост или във несрета.
Дори светът да се свлече във съсипни,
отново Господ ще роди поета,
за да изкупи с него своите винЈ.
 
 
 

Йордан Калайков
НЕВЕРОЯТНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ 
НА ДЪРВЕТАТА, ДЪРВАРЯ, МОМИЧЕНЦЕТО С ЧЕРВЕНАТА ШАПЧИЦА И ЗЛИЯ ВЪЛК В ГОРАТА
 

Старите дървета, в още нощната гора, тъкмо се бяха пробудили. С годините се бяха попрегърбили. Все по-често грапавата им снага пропукваше, сякаш пъшкаха. Гората беше още сънена. Остър хлад извираше от гръдта Ј. Разбудени, дърветата тръгваха във върволица заедно с деня. Пътят лъкатушеше из гъсталака. От там полъхваше тънък ветрец и дъхът му сепваше залутаните бродници. Развиделяваше се.
По същия път вървеше и онова момиченце, същото, което децата от цял свят познават и което всички назовават Червената шапчица. Наричаха го така заради неизменната шапка от червен плат, която то винаги слагаше на главата си, защото страшно много я харесваше и защото сутрин, като тази, беше тъй студено.
Вълкът, за когото се твърдеше, че е зъл и винаги гладен, също се бе измъкнал от нощното си леговище. Той се влачеше по горския пот с дебнещата си походка на разбойник и наведена глава с изплезен език. И сега гладът бе свил стомаха му на топка, а в главата му се въртеше една единствена мисъл ­ да намери храна.
Момиченцето с червената шапка малко се страхуваше от стаената между дърветата тъмнина, но си повтаряше, че няма от какво да се страхува. Както друг път, бяха го пратили да занесе храна на болната си баба, която живееше в малка дървена къщурка на другия край на гората. Наистина какво ли не разказваха хората за злия вълк, но малцина го бяха виждали, а още по-рядко, когато е гладен.
На зазоряване, най-после, нещо бе накарало вълка да наостри уши и да забърза по лъкатушещия горски път и това нещо бе тънък и апетитен мирис на човек ­ по-скоро на човече... Влудяващата представа за вкусна сутрешна закуска накара звяра да се затича. Само при мисълта за хапването зъбите му затракваха и той вече бягаше с все сила през пущинака.
Както си вървеше безгрижно с бабината храна в кошницата, момиченцето спря и затаи дъх. Съчки изпращяха и се чу нечие тежко дишане и ръмжене. Нямаше съмнение. Това бе онзи пакостник вълкът. По гърба на Червената шапчица пробягаха тръпки от страх. Гърлото Ј пресъхна, а от очите Ј се затъркаляха сълзи.
Дърветата продължаваха да си вървят по пътя и не забелязваха нито изплашеното момиченце, нито прокрадващия се вълк. В края на върволицата креташе старият дъб, който поради многото години, натрупани върху гърбината му, все изоставаше. Беше се умислил за старческата си участ, когато чу някой да почуква по грапавата му кора:
­ Дядо, скрий ме, страх ме е ­ това бе глас на момиченце. Чак сега той забеляза малката детска фигурка, стъпила на коренищата му. Старецът забеляза и червената шапка на главата му. Разбра всичко...
 В края на върволицата от дървета се появи странен стар дъб. Отгоре върху листака му се червенееше шапка. На най-долния клон се люлееше плетена кошница с храна, а в хралупата на ствола се бе скрило нещо, което шаваше и което никой не би могъл да определи какво е, ако не бяха двете щръкнали плитки с панделки. Най-необичайното бяха стъпалата ­ корени, върху които бяха стъпили крачета, обути в пантофки. Когато гигантът-дъб местеше с усилие възлестите си стъпала, с тях се преместваха и крачетата на момиченцето. Побратимите на дъба дори спряха, стъписани от гледката, но пак продължиха ­ какво ли не им идва на ум на старците. Не спря само първото дърво от върволицата. То беше още младо и не обичаше оглупелите старци, които все се оплакваха и пъшкаха. В такива случаи в дървената му, обрасла със саморасляци глава, се появяваше образът на дървар с брадва. Даже си позволяваше да подхвърля през две скрибуцания на ствола си, че всички старци до един плачат за брадва. Все пак гората трябва да се обновява. Докато си мислеше така, нещо се преплете в коренищата му и го препъна. После се чу вой. Това бе злият вълк. Известно време двамата се гледаха мълчаливо и с неприязън. Вълкът отдавна бе подушил приближаващата се Червена шапчица и търпението му да я излапа час по-скоро се бе изчерпало напълно. Сега си мислеше само как да я издебне по-незабелязано, да се наяде до насита и след това блажено да се излегне в леговището си чак до другата сутрин. Знаеше обаче, че старите дървета не си падаха по него и все се опитваха да го препънат. Бе чувал също за наперения разлистен младок, който пък не се имаше със старците и от нямай какво, вървеше във върволицата им. Всичко това мина светкавично през ума на гладния вълк и той реши да опита. Намислил бе нещо нечувано и невиждано.
­ Слушай побратиме ­ изръмжа с престорено учтив глас вълкът и се отърка около стъблото на младото дърво. После му разказа за самотното момиченце, на което иска да помогне в страшната гора. Не забрави да спомене и за Дърваря, който от няколко дни броди из гората и търси стари дървета за огрев. Младокът разтърси саморасляците на дървената си глава и веднага разбра. Само дето се чудеше какво ще иска този поразник от него. Най-сетне се спогодиха и по обратния път ­ към края на върволицата от дървета старци ­ закрачи чудновато дърво. Вместо листа от короната му стърчеше козина. Отзад ­ опашка като къделя ­ омиташе пътя и заличаваше всички следи. Корените ­ стъпала пък потракваха в камънака, сякаш нокти на звяр драскаха по него. Зад стъблото поглеждаше с едно око грозна муцуна на твар, здраво вкопчена в него. Дърветата старци пак се зачудиха и дълго гледаха неузнаваемия си роднина, но накрая решиха, че е някаква шега и продължиха пътя си умислени и уморени. Дори не се запитаха защо странното същество нито звяр, нито дърво се е разбързало обратно по пътя.
Вече се бе развиделило напълно. Зададе се и дърварят, нарамил торбичката си и острата брадва. Затърси грохнали дървета да насече дърва за огрев за през зимата. Дърветата чуха стъпките му. Бяха ги чували много пъти и изтръпнаха. Стъпките на човека дочу и дървото-младок, но не се уплаши. Дърварят не търсеше такива като него.
Докато човекът се щураше из гората и оглеждаше дърветата, най-накрая дървото-Червена шапчица и дървото-вълк се срещнаха.
­ Добра среща ­ изръмжа младото дърво и помаха уж дружелюбно с клона опашка.
­ Дал Бог добро ­ отвърна с тъничко момичешко гласче дървото-старец.
­ Може ли да си сложа главата при теб в топлата хралупа, че измръзнах? ­ изръмжа пак дървото-младок и клоните му изтракаха.
­ Може ­ отговори с тънкото си гласче грохналият старец и се усмихна под мустак, защото знаеше какво ще стане.
После се случи нещо невиждано и нечувано. Лакомият вълк погълна на един залък малката Червена шапчица, но търбухът му тъй се изду, че се заклещи в хралупата на дървото-старец. Отвън останаха да стърчат само настръхналата козина и опашката му. Младото дърво се уплаши и започна да се дърпа с все сила, дано се отскубне от неочаквания капан, но не можа да направи нищо. Тогава се появи дърварят.
­ Я виж ­ зарадва се той ­ дърво с кожух и опашка! За зимата ще има хем кожух за стопанката, хем дърва за огрев.
После се развъртя с брадвата и какво беше изумлението му, когато съгледа в хралупата на другото дърво заклещен вълк с издут търбух. Дървото бе старо, болнаво и съвсем грохнало. На човека му дожаля и без да му мисли повече отсече младока и разпори вълка с един замах на острата брадва. Учудването му край нямаше, когато отвътре се появи изплашено момиченце, което самият той познаваше отдавна като Червената шапчица. Дървото-старец поблагодари на дърваря и напомни на момиченцето да си вземе шапката и кошницата от клона.
После двамата тръгнаха към болната му баба, която живееше накрая на гората в малка дървена къщурка и която не знаеше нищо за случилото се. Дърварят бе натоварил дървата за огрев върху самара на кончето си, а най-отгоре бе метнал вълчия кожух, тъй че отдалеч стопанката му да се зарадва, като го види.
 
 
 
 
 

Тодор Каракашев
ФРАГМЕНТИ


Големият писател, както и големият творец въобще, първо се усеща, а после се разбира. При това второто не е задължително и само от интелигентността на читателя зависи дали няма да се стигне до пошлото „какво е искал да каже авторът“.


Най-дългото разстояние е това между ума и ръката.
Най-тънката граница е между таланта и илюзията за талант.
Проблемът на писателя е не какво ще излезе накрая, а дали изобщо ще излезе нещо. За кадърния автор съмненията остават и след това.


Същност и право на писателя е, като земно копие на библейския Творец, да създава хора, събития и съдби. Но свободен да твори живот, той си остава безсилен пред опитващите се да го тълкуват.
Ако те са недоброжелателни или откровено злонамерени, това все пак се понася. Страшното е когато оценките на опитващите се да го тълкуват не са на нивото му, както е в повечето случаи. Навярно това е цената на свободата и привилегията да създаваш.


За да има самочувствие, независимо дали го заслужава или не, но освен всичко друго, един писател трябва да знае, че не може да се срамува пред другите само защото те не го разбират. И за това се иска талант.


Единствено пред човешката глупост е безсилно времето. Хората никога няма да се уморят да измислят глупости, да правят глупости, да пишат глупости. Колко много е бил прав Швейк когато казва, че глупостта е най-големия капитал. Нещо, което умните го разбират, а хитрите го използват, като всичките си имат убедителни оправдания за това.
Изобщо, глупости.


Истината изглежда горчива само защото лъжата е сладка.


Голямата литература тръгва оттам, откъдето жанровете започват да се разминават. Тя се чете леко, разбира се с ума, усеща се с душата и всеки път носи някаква необяснима радост. Тогава започва да прилича на вкусна гозба, в която има от всичките подправки за нея ­ които трябва и колкото трябва. Толкова, че ако се прекали макар и малко, ще започне да нагарча.


За разлика от живота, в литературата физическата мощ е предпоставка за творческа немощ. Малкото изключения като Толстой, Хемингуей или Ботев например, са приоритет на великите и всъщност само потвърждават основното правило. Което е още едно доказателство, че литературата е своеобразна форма на живот.


Литературата не се пише с акъла ­ пише се с чувствата. За тази работа човек трябва да притежава особена сетивност. Само писателите знаят колко често ръката не смогва да пренесе върху листа онова, което чувствата диктуват спонтанно и тогава на помощ вика мисълта да довърши започнатото, което обикновено не се получава така, както го мислим, или пък ако се получи, то е нещо различно от желаното и непременно незадоволително.


В литературата има и такъв негласен закон: големината на текстовете е правопропорционална на годините на писателя. От колегиална добронамереност, това може да се отдаде на натрупания жизнен опит, но по-скоро е плод на добре овладяна техника, освен ако не е, не дай боже, старчески брътвеж. А знайно е, че дългите приказки са признак на къс ум. Дано и аз да съм го разбрал.

Там, където има големи и добре организирани писателски сдружения, обикновено талантите се броят на пръсти. Между другото, последните не се и бутат много-много напред, с което без да искат отварят път за изява на посредствеността.
Колкото до първите, тях ги обединява общата зависимост, равността пред тяхното бездарие и стадното чувство за колективна сигурност.


Писателите общо взето се делят на три групи. Едните са богати с признание, другите с призвание, а има и такива, на които им липсва както едното, така и другото, макар да са убедени, че притежават и двете. Всичко е въпрос на професионален идентитет и проверка на личните морални качества.


Едно от качествата на литературата е, че съумява да превърне фантазията в реалност. Това се разбира най-добре от онези, на които писането не им е чуждо. Между тях, разбира се, има и много посредствени, но то, както е казал поетът, въобще не е толкова важно ­ по-важното е, че ще останат добри читатели.


Реабилитация на читателя: Литературата е преди всичко фантазия, създаване на един въображаем свят. Само лишените от умението да измислят и служещите някому или на нещо, се опитват да вкарат живота в литературата, когато трябва да е обратното. И тогава няма да търсим смисъл там, където той изобщо липсва.


Калпавите писатели се опитват да доближат литературата до живота, а добрите ­ живота до литературата. И в двата случая възможността това да не се получи е напълно реална.


Богът на литературата сигурно отсъжда мъдро, но всеки път го прави тогава, когато то вече няма голямо значение за твореца.
Дали това е справедливо или не, зависи най-много от степента на таланта. Във всеки случай обаче, нямаме право да се бъркаме в божиите дела, което за едни се превръща в присъда, а за други ­ в утеха.
 
 

Пламен Панчев
СТИХОТВОРЕНИЯ
60 години от рождението му 


 В памет на Танчето

Когато всяко нещо е последно,
от тишината почва да струи
и по лицето падат безогледно
бои и сенки, сенки и бои.

Защо сега си спомням колко кратко
е разстоянието до нощта...
Косите ти, косите ти са гладки ­
по-гладки от косите на ръжта.

Не бива да говорим за земята,
безмълвието дава скрито знак,
когато ще прекрачваме оттатък,
как глупави са думите все пак.

Но ето тишината вече свети.
Отворена е тайната врата.
И тръгна си момичето, което
не трябваше да тръгва от света.
 

ЗМИЙСКА КОЖА

Сега, когато спомена дори не ме тревожи,
се питам за какво ми е онази змийска кожа.

Не съм разбирал намека,
   че вече ти омръзваше,
и тялото от люспите
   на ленти се изплъзваше.

Но още помня в тъмното косите ти зелени
как светеха, пълзяха, на лимби разпилени.

Очите ти, забодени във мрака, бяха сини,
не знам кого си виждала през мене,
     без да мигнеш.

Дали защото малко ревнувах от морето,
ти вече беше сянка, пътуваща към трети.

Но няма да забравя тогава на перона,
топеше се лицето ти, почти като икона.

Пищеше влакът, който се гърчеше на север,
и зъзнех във корема му,
   загърнат в топла дреха.

И повече не мернах червената ти шапка,
валеше дъжд противно,
     на едри бавни капки.

Донесох за очите ти най-фината спирала,
но беше си отишла ти, ти вече бе умряла.

И падна любовта ми на времето под ножа,
но може би виновна е оная змийска кожа.
 
 
 

МАЛКО РЕТРО

Младостта ни за пръв път в костюми
дефилираше вече по „Паркова“!
Ние бяхме безспорно най-умните
и със сигурност ­ най-шикарни!

Бяхме шеметни, бяхме чудесни
в незаспиващия квартал
и със битълсовите песни
го влудявахме ­ цял.

Нямам никакви притеснения ­
колко дълго така сме празнували.
Но обидно ­ това явление
помнят само най-градските улици.

Нося цяло кашонче спомени,
със канап ще го стегна здраво...
Липсват ръбовете на панталона ми,
но с ютията ще ги оправя.


Обичай ме! Така ще те обичам!
Ръцете ти! Косите ти! Гласа!
Парфюма ти! И вещите ти лични!
Капризите ти, знам, ще понеса!

Обичай ме! Така ще те обичам!
Абсурден. Непохватен. Зъл и див.
Ще те обичам стар и неприличен!
Дори когато няма да съм жив!
 

СПОМЕН ОТ ГРАДА НА КОПЕРНИК

Обичах те! А нямах много време.
Обичах те! В един абсурден час.
Край нас течеше Висла до колене...
А твойте колене желаех аз!

Готически ­ градът бе препариран
до тялото ти ­ топъл шоколад.
А аз ­ като Коперник те откривах.
И южен. И езически. И млад.

Косите ти ­ по-светли от звездите!
Часовникът ­ и аз без телескоп
видях как ни прехвърлиха стрелките
на времето във масовия гроб.

И свиреше със простата си свирка
локомотивът ­ беше като плач...
А аз край Висла някъде умирах
по теб ­ един Коперник ­ в оня здрач.

Провинциален. Зъл. Непоетичен.
Чугунен от изгубения лов.
На ъгъла на улица „Кокиче“
ме срещна незаконната любов.

Кънтяха арфи!... Токчетата сричах!...
А шлиферът Ј махаше с криле!
Какво момиче, ах, какво момиче
към мен вървеше с крехки рамене!

Объркан. И смутен. И романтичен.
И брачен. И разнежен. И суров.
На ъгъла на улица „Кокиче“
разминах се с голямата любов.
 
 
 
 

Пенка Брайкова
РАЖДАНЕТО НА ЧУКУРОВ
Историята на селото, разказана като приказка
 

Четиринайстото столетие слага край на вътрешно разлагащите се, разпокъсани балкански държави. През първата му половина те се самоунищожават ­ съперничат си упорито, борят се за надмощие и заграбване на чужди земи, а централната власт в тях самите е несигурна.
През 1346 г. Византия, разкъсана от междуособни борби за императорския престол, иска помощ от азиатските си съседи ­ турците.
А турците са силни и самоуверени със здравата си военна и държавна организация. През 1352 г. те минават протока на Дарданелите и стъпват на европейския бряг, като превземат византийската крепост Цимпе. Сега вече врата към Европа се отваря за тях. Безпрепятствено препускат из плодородните поля на Тракия, любуват им се и са готови да жертват живота си, за да ги завоюват за себе си.
Започва една дълга, кръвопролитна и опустошителна война.
През 1363 г. турците печелят Одрин. Правят го своя столица и оттук нападат по всички посоки. На следващата ­ 1464 година през потоци от кръв е превзет Пловдив, заедно с цветущата му околност, въпреки упоритата съпротива на родопските крепости.
През 1382 г. пада Средец. След него ­ Пирот и Ниш.
През 1389 г. с Косовската битка турците нанасят съкрушителен удар на сборната християнска войска. Съпротивата на народите от Западните Балкани е сломена.
През 1393 г. след тримесечна обсада е покорена българската столица Търново и след нея в 1396 г. ­ Никопол.
Българската държава вече не съществува, а населението Ј съвсем е оредяло. Лютите битки за защита на родината са отнели живота на хиляди здрави и силни мъже. Неудържимият поток от настъпващи османски орди е помел и мирното население. Малкото оцелели, ако не приемат исляма, биват залавяни, навързвани на дълги редици и под ударите на камшика отвеждани по анадолските пазари, за да бъдат продавани като добитък. Селищата са опустошени.
На мястото на затритото местно население, там, където земята е плодородна и добре напоявана, се заселват правоверните колонизатори.
Турската власт създава условия за асимилиране на завареното население. Преселва масово анадолци по най-привлекателните балкански земи, а поробените християни праща из пустошите на Мала Азия, но претопяването не върви. Различията между господарите и победените народи са огромни ­ езикът, расата, религията и традициите са несъвместими и с течение на времето все повече се задълбочават. Трупат се страх, недоволство и омраза. Поробените са гяури, рая ­ безправен и безсловесен добитък, а господарите имат самочувствие на богоизбран народ.
Минават години, десетилетия. През пролетта на 1453 г., през месец май, младият и амбициозен султан Мехмед II превзема Константинопол. Османската власт вече се е наложила на целия полуостров със своите закони и... беззакония, разбира се, а ние нека видим какво става по пътищата на Империята.
Картината е обичайна за епохата и държавата, нищо, че е противна и грозна.
Няколко навъсени въоръжени конника водят двадесет млади, здрави мъже, вързани на едно въже в дълга редица. Ръцете им са извити зад гърба, краката боси или със съдрани цървули, колкото да пречат при ходенето. Пот се лее от помръкналите, измършавели лица.
Шествието идва отдалеч, откъм северозапад, дето населението е смесено ­ има българи и сърби, има и други балканци, и е насочено към южните плодородни низини, останали без работна ръка.
Тръгнали са преди десетина дни и не по царския път вървят. Нарочно! Крият се от властта, за да не плащат налога „бач“, който дължат на всеки управник, през чиято земя минават, защото карат стока, а не пътници. За нея очакват добро възнаграждение и не смятат да го делят с друг. „Затова ли сме се пекли на жаркото слънце толкова дни?!“
Минават скришно по странични пътища, по конски пътеки, през гори и шумаци, през ридове и долове. „Все някак ще стигнем до чорбаджията ­ поръчител, за да си получим обещаното!“
Така мислят конниците, водачите. А вързаните пешаци, дето се влачат по тяхната воля, как се чувстват те? Ами добре са. Крачат по напечената земя и не знаят ни къде отиват, ни какво ги чака. Знаят само, че са отскубнати от бащиното огнище, от обичните близки. Остават като дърво без корен и отсега нататък ще бъдат единаци ­ подивели и безогледни.
Пътуват спокойно. Никой не ги е видял, не ги е спрял. А слънцето жари, не прощава. Задухата е нетърпима.
По икиндия стигат до едно неугледно шопско селце. Няма какво да се вземе от него. Ала весел стопанин им поднася павурче с „Бяла Рада“. Жадните анадолци престъпват закона. Наливат от забранената течност в пресъхналите си гърла, обърсват мустаци и продължават пътя си.
На смрачаване бързат да спрат за нощувка. Смъкват се от конете, връзват ги криво-ляво и се отпускат върху пожълтялата трева. Земята е суха, топла, гостоприемна. Сънят идва незабавно.
Последните слънчеви лъчи угасват. Земята потъва в мрак. Действието се пренася на небето. Сега то оживява. Изпълва се с милиони звезди. Всяка ги наблюдава трепетно отгоре, праща им слабата си светлинка и иска да им помогне.

На полянката сред гората нашите пътници спят дълбоко. И природата наоколо си почива. Задрямала е след изтощителния дълъг, зноен ден. Тихо е, листата на дърветата не трепват. Няма глас на птица или на самотен щурец. Всичко е замряло. Затишие пред буря!
По среднощ се чува кратък, едва доловим шепот. И отново мъртвило. След малко шепотът се повтаря. Някой се задвижва полека. И изведнъж, внезапно силно хриптене. То утихва и пак се повтаря така още няколко пъти.

На небосвода звездите гаснат. Зазорява се. Щом слънцето огрява полянката, вижда се, че групата е намаляла. Липсват турците. И оръжието им го няма. Само въжето лежи захвърлено настрана, а хората се оглеждат тревожно. И телата, и дрехите им са окървавени. „Не бива никой да ни вижда така! Час по-скоро трябва да се умием и изперем!“ И тръгват да търсят водата. После някой се сеща, че няма да е зле да приберат въжето. Връща се и го повлича. Конете са с тях.
Намират спасителната вода в седловината „Дълга ливада“ и бързат да се почистят. Кръвта е измита. Вече са чисти. Едвам сега усещат, че са съсипани от умора. Просват се на тревата, за да починат. „Добра работа свършихме днеска! Сега, нека си поотдъхнем!“
Така ги заварва нощта и следващият изгрев на слънцето.

Започват новия ден отпочинали и бодри. Какво да правят оттук нататък? Вече всичко е променено. До вчера бяха роби, пленници, подчинени на чужда воля, а сега какво са? Някакви чужденци, попаднали в непозната земя. Има ли села наблизо? Могат ли да потърсят помощ от някого? Най-добре ще е да се таят, да не се показват пред никого. Нали всеки ще ги попита: от де са дошли, как са попаднали тук, а и гузната съвест се намесва и тя ги съветва: „Бъдете предпазливи! Оставете времето да заличи следите от престъплението!“
Решават първо да се върнат на съдбовното място, за да приберат оръжието си. То ще им послужи за защита и за улов на дивеч. Ще го вземат със себе си, пък да става, каквото ще!
Речено ­ сторено! Прибират насъщната скъпоценна плячка и тръгват веднага. Не се задържат. Дано никога вече да нямат работа тъдява!

Бездомните мислят да пошетат из балкана, да го огледат, да видят къде ще е най-добре да се заселят. Обикалят ден, два, три, скитат без път от сутрин до вечер. Разбират, че планината не е висока, че няма диви чукари, нито стръмни скали. БЈлото Ј е заоблено, а ридовете полегати. И всичко е потънало във вековна девствена гора стари дъбрави.
Дъбаците ще им помогнат да оцелеят!
С какво ще се прехранват в това усамотено място? Те нямат добитък, за да обработват земята, но са сред една голяма гора. Не им липсва и мъжката сила. Защо да не станат въглищари? И започват. Отначало заедно, докато усвоят занаята. После се отделят ­ пръсват се по различни места. И как работят? Най-напред изкопават един голям кръг за огнището. В изкопа нареждат отсечените дървета едно върху друго. Полученият купол покриват с чимове, измазват го с кал, сипват отгоре му пръст и палят. Димът излиза от тесен отвор на върха на кюмюрлука. Дърветата не изгарят напълно, поради липсата на кислород, а само се овъгляват. Щом се овъглят изцяло, пещта се разкрива и изстиналите въглища тръгват за средецкия (софийски) пазар на гърбовете на конете. Продават се бързо, защото през онова време гражданите готвят и се отопляват с мангали, на дървени въглища.
Кюмюрджиите се връщат от града весели и насърчени. Радват се на спечелените грошове. С тях са си купили най-необходимото ­ нова секира или нещо друго.
Работата им е тежка, трудът убийствен, но те нямат друг избор, затова не отстъпват, напрягат сили, целите почернени, като дяволи. А стоката им е качествена, продава се добре. Явяват се и нови, по-сериозни клиенти ­ самоковските железолеяри, които са доста по-наблизо от средечаните (софиянците).

Междувременно нашите труженици са успели да си струпат по някоя колиба и вече си мислят за стопанка. Самотата им е додеяла. „Ама коя майка ще даде чедото си на някакъв голтак, дето живее сред дивия лес като звяр? Никоя!“ „Ами, като не ги дават доброволно, ще ги крадем! Това е!“
Не минават много дни и хората от околните села са в паника: „Змей! Змей граби момите ни, най-яките и най-хубавите. И е ненаситен ­ не му стигат една и две!“ Бедните шопи не знаят, че змеят не е сам, не е един.
През това време истинските грабители, и българи, и сърби, полагат началото на осемнадесет рода, подготвят „Първата балканска федерална република“ без никакви идеологии и пропаганди. Ей тъй, по силата на обстоятелствата или както сме свикнали да казваме „по волята на съдбата“.

Кюмюрджиите редко почиват, но понякога, като се съберат на мухабет, се размислят: „Братя, Господ ни помогна да живеем свободно, да не робуваме никому. Дължим му благодарност! Пък и ние си помогнахме, като сторихме голям грях, дето ще тегне нам и на децата ни. Ще трябва да Го молим за прошка ­ денем и нощем да четем молитви. Добре ще да е с общи усилия да изградим едно църкве и ние да си имаме Божи дом, та да му благодарим за Неговата велика милост и подкрепа, и да Го молим за опрощение на греха. Това ще да е нашето спасение.“
Предложението е уместно и се приема. Те нямат никакви средства, но ще построят молитвен дом. Ще осъществят връзката си с Всевишния, за да спечелят Неговата любов, благоволение и защита.
И ето че в местността Дупките, съвсем близо до въглищарските колиби изниква къщичка, варосана отвътре и отвън. Ослепително бяла, тя се вижда отдалече и привлича неудържимо с чистотата си. Над дървената Ј врата изписан с въглен стои кръст.
Параклисчето, наречено „Севкино цръкве“, се усмихва на създателите си, сгрява душите им, учи ги на любов и смирение и ги благославя, защото то е свята обител ­ в него е вселен Божият дух.
И така, с Божията помощ, заселените принудително уреждат живота си. Наоколо все по-често се чува блеене на кози, на овце, цвилене на кон, кучешки лай или мучене на крава. Отвсякъде притичват и се провикват здрави пъргави деца. Те пък никнат като гъби. Горските поляни се променят с всеки изминат ден.
Бавно, с непосилен труд нашите приятели се измъкват от тресавището на пълното безпаричие и безимотност. Колибарите ­ българи, пръснати в местността Дупките, и сърбите ­ над тях, по планинския склон Сърбеница виждат, че ще живеят по-сигурно, по-защитено и по-удобно, ако се съберат на едно място. Отказват се от изнурителното въглищарство и започват да се преселват в слънчевата котловина Дъхчанец, позната с пивката си и изобилна вода.
Чистата, зелена ливада е осквернена. Затрупана е с камъни и пръти от леска и габър. Копаят се основи, цари оживление. Строят се нови домове по общоприетия за епохата начин ­ каменно приземие с надстройка от преплетени върлини и клони, уплътнени и замазани със смес от кал и слама. Покривът е сламен. Жилавите въглищари усвояват новия занаят ­ съветват се взаимно, насърчават се, помагат си и работата напредва без особени затруднения. Къщите се издигат една след друга и на голата поляна, на припека изниква селището на пъргави и упорити работници.
Жителите на новото село са доволни от постиженията си. На мястото „Св. Спас“ побиват дървен кръст в знак на благодарност и започват всяка година да празнуват Спасовден с тържествен молебен, с молитви за плодородие, благополучие и здраве. Празникът продължава със събор, с всеобщо веселие и радост.
Оттук нататък къщите се пълнят с деца, а дворовете със стока. Стопаните са спокойни. Сега вече никой не си ляга с празен стомах. „Сполай Ти, Боже! Не си ни забравил, не ни изостави!“ И точно когато се чувстват задоволени и сигурни, гневът Господен се изсипва върху главите им с цялата си мощ, суров и неотменим.
В селото нахлува чумата, безмилостната, ненаситна черна чума! Щом от някой дом се понесат писък и плач, съседите изтръпват ужасени. Болестта се шири, не избира семейство или възраст. Никому не прощава! Няма време за молитви, за врачки или илачи. Трябва час по-скоро да бягат. Оставят болните недоиздъхнали, мъртвите неопяти и непогребани. Грабват децата и бързат да напускат чумавото селище, за да не се завърнат никога повече в него.

И ето, че нашите добри приятели отново са на гола поляна, под открито небе. Тежка участ! Но мъжественото племе не се оплаква. Напротив, доволно е, че е останало живо, че се е разминало с призрака на смъртта. И пак ще строи. Вече има опит. Въпросът е „къде?“ На някое тихо, закътано местенце, защитено от студените, мразовити зимни ветрове. Землището им е високо, открито, на самия западен край на Средна гора. Издигнато е между Самоковското и Средецкото полета. Добре ще да е да се сместят в падината на река Габра. Там вятърът ще ги отминава, а и вода за навъдилия се добитък ще има ­ чиста, бистра балканска вода.
И строителството започва, отново по същия терк, както и преди. Оцелелите се включват безрезервно в съревнованието и работят самоотвержено, неудържимо, с жар от зори до мрак. Резултатът е налице. Край планинската рекичка, по двата Ј бряга се е проточило новото село със силни, здрави и самоуверени жители.
Ето как се създава селото, наречено после Чукурово, защото на турците им се е видяло, че е разположено в дупка (чукур).
От казаното дотук, разбираш, приятелю, че предисторията на селото, родено в кръв, е дълга и мъчителна. Основателите на селската общност и техните потомци постоянно са се натъквали на страхотии и мъки от всякакво естество ­ природни стихии, диви зверове, болести и не на последно място поробителите.
Преживените изпитания са се носели от уста на уста, от поколение на поколение, за да стигнат до нас като интересни и вълнуващи предания. Като се почне от избиването на водачите на робския керван и се свърши с чумната епидемия в „Селището“, това са все човешки трагедии, които покъртват и най-коравото сърце. Ами отвличането на момите и околните села? Как се е преживяло то от техните семейства? Да ти изчезне младо, здраво, отгледано чедо? Как се приема това? Лесно ли е? Ами летните порои със страховитите мълнии, или продължителните зимни мразове? Как се понасят те от някакво семейство, останало да живее в колиба самҐ навръх планината, далеч от себеподобните?
А глутниците дръзки, изгладнели зверове, които не се спират от нищо? Заложените капани и силните кучета не винаги помагат!
А срещите с поробителя?
В началото чукуровци са живели напълно усамотено. Из дивите дъбрави са бродели с голям касапски нож, затъкнат в пояса, а сетне, след сработването им със самоковците, допълват въоръжението си с железен бастун! С лъвските си сърца и решителна крачка те наподобявали странстващи рицари, та срещите с тях не били препоръчителни. Дори бегликчиите, добре въоръжените и обучени за бой „царски хора“, идващи на групи да прибират данъка десятък върху дребния рогат добитък, действали предпазливо тук. Те не влизали в селото ­ предпочитали са да уреждат сметките си с данъкоплатците на Бегличка поляна.
След създаването на самотното селце и признаването му от турската власт, то е било зачислено към Новоселци (дн. Елин Пелин). Оттук нататък чукуровците били принудени да плащат данък, да работят ангария и да изпълняват нарежданията на новоселския онбашия. А строгите наредби на властта били непредсказуеми.
Ето един пример:
В Османската империя редовно се е провеждал султански лов, не толкова за развлечение на държавния глава, колкото за показ на отличните му бойни умения пред народите, включени в неговата Империя. Ловът ставал в различни райони на огромната държава, а подготовката му била сериозна и траела години наред.
В края на седемнадесетия век за ловно поле е избрана източната част на Средецката кааза. Списъкът на селата, задължени да изпратят свои ловци за участие в ловното състезание и броят им за всяко село са изготвени десет години предварително. И понеже големите събития се носят на плещите на народа, в уречения ден помощник-ловците са на уговореното място. Ловът започва по приетия церемониал. Султанът и свитата му препускат на расовите си жребци, а нашите чукуровци тичат със сопа в ръка да гонят дивеча от бърлогата, викат и го насочват към властниците. Дни наред, недояли и недоспали, припкат те по заледената земя, изпълняват задълженията си, смазани от умора. Накрая върховният повелител излиза с чест от състезанието, а чукуровци дълго ще си спомнят и ще разказват на внуци и правнуци за дейното си участие в един важен епизод от историята на Империята.
Положението на българския народ се влошава рязко след 1864 г., когато, съгласно международен договор, Турция приема половин милион черкези, изселени от Русия. Размирното кавказко племе е пръснато между българските села, и тъй като няма друго препитание освен грабежа, то постоянно напада, обира и тормози беззащитната рая.
Чукуровци са запомнили грабежите, отвличанията, убийствата и дори нападението на техния манастир „Св. Димитър“ от черкезите, заселени в село Побит камък и неговата околност.
По същото време за чукуровци се създават условия за нов поминък. На мястото, заето някога от първите заселници, там дето те са фабрикували дървените въглища, се появява нещо ново. Открити са залежи на каменни въглища и те съвсем не са малко.
Преди няколко столетия кюмюрът спаси от гладна смърт доведените тук насила. Сега ще спаси потомството им от неизбежната сиромашия. Явно е, че късметът на чукуровци е в черното злато. Започва експлоатацията на каменовъглената мина и ето, че незнайното селце придобива стопанско значене и известност. Ама и чукуровци работят здраво, не се шегуват, не изпускат добрия случай. Отново се позамогват, както преди и добиват самочувствие от въглищата, произвеждани от тях самите.

Видно е, че село Чукурово се е създало при най-неблагоприятни условия. То е резултат от едно голямо насилие. И землището му е било диво, необитавано. Природата ­ сурова. Представете си колко жилави са били неговите основатели, за да оцелеят и се намножат до такава степен, че да оставят подире си цяло селище. Силно е било и поколението им, продължило да живее, отхвърлено от света. С течение на времето то се е закалило допълнително. В стихийната и жестока борба за съществуване са му помогнали твърдото самообладание и упоритият труд.
Устояли на тежките изпитания, добили мъжествен дух, чукуровци не се огъват пред нищо. Не се плашат от властта ­ турска или нашенска, достойно защитават правото си на справедливо и мирно съществуване, а когато трябва да защитят свободата на народа и пределите на Отечеството, те не скъпят живота си, загиват геройски, за да оставят светла диря в паметта на България.
 

Петър Доневски
ЧАНОВЕ В РАВНИНАТА
 

Довършвах си отчетите за миналия ден, когато през прозореца го забелязах. Водеше го председателят на селсъвета. Среден човек, русоляв, с малко измъчено лице и мокри скъсани маратонки. Направих се на много зает. Те застанаха зад мене. Знаех си го селския шеф ­ имаше ли неотложни задачи и проблеми, идваше в стопанския двор и ме търсеше до дупка.
Краварите си бяха отишли. Около пожарния водоем няколко отвързали се крави смучеха от локвите вода. Излязох към външния вход, за да повикам пазачите. Те ме последваха. В едната си ръка председателят носеше писмо, а непознатият държеше чанта, пълна с омачкани дрехи и буркани с храна.
­ Ще го настаняваме при вас ­ каза ми повелително председателят ­ в помощните стаи, до телчарите.
Погледнах още веднъж непознатия, но той не отвърна на погледа ми. Мълчеше, чакаше някакво решение. Лицето му беше младо, но при повече взиране в него се очертаваха гъсти сенки, обикалящи очите му ­ сенки, които издават умора. Проследих погледа му и разбрах, че тоя човек мислено се връща назад, в нещо преживяно, нещо несподелено. Външно изглеждаше небрежен. Из пъстрата му разкопчана риза и косматите му гърди лъхаше пот.
­ Името му е Йордан... От Гоцеделчевско ­ допълни председателят информацията. По възродителния процес имало нещо там. Та... Затова е пратен при нас ­ каза ми той набързо и излезе навън, чакаше го мос¬квичът.
Останахме сами с непознатия. Търсех отново погледа му, но той се рееше някъде по върховете на Врачанския Балкан.
­ Е-е-е, Йордане ­ исках да подхвана по свойски. Вече ще си при нас, ще се разбираме, нали? Аз съм зоотехникът.
­ Юсуф, Юсуф се казвам ­ извърна се изведнъж непознатият и отсече: ­ Такова то-о-о, името не си го давам!
Разбрах ­ това ми казваше човек, измъчван от някакъв душевен протест.
Не очаквах такъв отговор и замълчах. Явно този човек имаше особен, свой поглед за живота, за времето, в което живеем и за отношенията, с които сега общуваха хората.
­ Юсуф ли... Юсуф ­ засмях се дружелюбно отново... Хубаво име... и му подадох ръка. Добре, Юсуф ще си бъдеш... допълних аз и отправих и аз поглед в дълбочината, където слънцето бавно се скриваше зад близките възвишения, а през прозореца влизаше лека хладина, отморяваща след топлия ден.
­ И какво гледа сега в далечината Юсуф?
­ Планината... далече-е-е-е там, планината ­ каза Юсуф и протегна ръка като да се опре в планинския връх ­ вие тук си нямате планина.
­ Е-е-е, какво от това ­ отвърнах малко безразлично ­ не е лошо и при нас... Имаме си и ние тук-там по някой хълм, стигат ни, няма да ставаме партизани!
­ Друго си е то планината, друго. Има гора, вода, има трева и много цветя ­ обясняваше ми той с ръце и не откъсваше поглед от далечината.
­ Да-а-а, така е, съгласявах се и внимателно следвах вълнението, с което ми разказваше. ­ Но и при нас през пролетта по хълмовете цъфтят минзухари, теменуги и синчец. И още... Ние пък си имаме равнина, хубава земя. Чернозем. Всичко се ражда при нас. Ще видиш!
Настанихме Юсуф в стаята в другия край на кухненското помещение. Няколко дена го ползвахме за обща работа, а след седмица му поверихме юниците.
Цял месец се мина от деня, в който приехме Юсуф. В един дъждовен следобед повиках бригадира. Знаеше, че ще го питам за новия и затова започна:
­ За Йордан ли? Странен човек! Мълчи и бяга от хората. И вчера го търсихме за съвещание, а той си остана в обора. Реше си юниците, на някои вече е вързал чанове.
Телефонът прекъсна разговора, но после бригадирът продължи.
­ Знам ги аз такива... Така е! Чуждото си е чуждо! Чужда вяра е това!
­ Юсуф, Юсуф му е турското име ­ казах му аз и започнах да говоря по други задачи.
Забравил бях вече, че имаме непознат и нов работник. Свикнахме с него. Разказваха ми, че като започнали да го назовават Юсуф, бликал от радост, усмихвал се с цяла душа. Даже тръгнал и по оборите. На всекиго по нещо помагал. Разнасял храна, връзвал и отвързвал кравите, чистел канавките от оборския тор и пълнел поилките с вода. Дори на млекаря предоставял почивките си. За кратко време опознал хората, и те свикнали с него. Ето, че дойде и времето Юсуф да излезе с юниците на лагер в ливадите на Шарам поля.
Чудни са ливадите на Шарам поля! Често прекарвах обедната си почивка там. От гората и тревите упойващи аромати замайват главата ми, лятото ходех след откосите с размерените крачки на косачите и пълнех гърдите си с чистота и свежест. Обичах много реката, която разполовяваше ливадите на две. Тя ме научи да разбирам себе си. В зелената тишина на тревата и полъха на вятъра, в трепетликите съм слушал ритъма на сърцето си. Магия ме привличаше в Шарам поля. Някакъв порив ме караше да отворя душата си, да дишам дълбоко и да стана волен като вятъра и песента. И затова колкото и да ме поглъщаше ежедневието с проблемите си, винаги търсех възможност да прескоча с джипа из криволите на Скът. Отдалеч търсех Юсуф. Чувах медния звън на чановете и се провиквах.
­ Ей, е-е-е ­ и ехото потъваше във върбалаците и цялата кория. Отсреща някой ми отвръщаше:
­ Тука, тука-а-а ­ тука съм... в брега на Рамулев баи-и-ир. И докато прецапам близкия брод, Юсуф вече тичаше към мене...
Впечатляваше ме енергичната пъргава фигура, която се провираше между животните. Навел се бях да разровя къртичина, когато някой ме дръпна за рамото. Обърнах се ­ Юсуф. Очите му бяха засмени, зад малката кръгла уста белееха ситните му зъби. Усетих, че тук, сред природата, лицето му се озаряваше от една особена вътрешна светлина, която го променяше изцяло.
­ И тук има гора ­ казваше ми вече доволен. И цветя, много цветя има! Я виж какви са ливади ­ и посочи с ръка големия Димовски кривол с детелина и звездан.
­ Има ­ отвърнах му дружелюбно ­ и с ръка го притеглих за шията към себе си.
­ Да, ... да, ... ама при тая паша юниците искат кърмило.
­ Така е ­ съгласявах се. Прав си! Убедих се, че разбираш потребностите на животните.
И хванати за ръце тръгнахме към близките горуни, под които пладнеха две стада черноглави овце.
Вървяхме заедно, проправяхме пътека през тучната трева и усещах желанието на Юсуф да остана повече време с него. Винаги ме търсеше и чакаше. Разбирах, че живееше с особена надежда да се съхрани неговото достойнство на човек, огорчен от неправдата, която носеше времето на всички нещастници, обвинени по възродителния процес. Задър¬жаше ме. Разбирах, че не е само желанието му да ми каже за кърмилото на юниците, но търсеше и нещо, което от другиго досега не е получавал. Довери ми, че имал голямо момче, което искал да му дойде на гости. Кимнах му с глава утвърдително и той засия.
Оттогава зачестих отиването си в ливадите. Знаех, че Юсуф ме чакаше. След като беше прибрал от паша и водопой животните, ковеше по оградите, събираше с лопата на купища оборския тор и се озърташе откъде ли ще се появя. Обичаше да ми разправя как и къде пҐ пасат животните, особено привечер, когато е хлад и няма мухи, как и къде пият вода и колко от тях ще са готови през есента да попълнят групите на дойните крави. Под челото му се очертаваха още нежните бръчки, веждите му се свиваха на дъга над очите, погледът му беше загрижен и съсредоточен. Разказваше ми, усещах, че се вълнуваше, но подозирах и че като че ли разучаваше нещо по лицето ми.
Бях забравил за председателя на съвета и писмото, което носеше, когато ми доведоха Юсуф в стопанския двор. Не сметнах, че данните в неговото досие ще ми дотрябват при оценката на работата и престоя му при нас. Властникът ми споделяше, че трябвало да се запозная с документите, тъй като бил озадачен от съдържанието им. Участие в бунтове, бой с милицията там, много пороци, събрани в актове и протоколи за следствие с образуван процес. Да вярвам ли в това?! Дали писаното не беше клевета или интрига, или израз на човешко достойнство, с което боде в очите на някого? Стана ми неудобно. Смутих се, избърсах с ръкава на блузата челото си и прехапах сухи устни. После излязох от стаята, палнах джипа и запраших към Шарам поля. Минах от долния край на реката. Пътят криволичеше покрай стари дървета, които при залез слънце даваха сенки и ставаха приказно красиви.
Юниците още пасяха по хълма към Савинския шумак. Заслушах се в медния звън на чановете и нагазих окосената трева. На моя повик разнесъл се по върхарите на трепетликите, долетя радостен ответ.
­ Насам, наса-а-ам...
Видях Юсуф да се мярка между животните. Не беше далече от лагера, на една малка стръмнина, пък и бях уморен. Завъртях се из криволите. Пристъпих до близкия вир и видях малчугани, хвърлили въдиците със затаен дъх. Казах им, че вирът е дълбок, да се изместят на бързея, щото стане ли закач в дълбокото, нема кой да влиза за въдиците.
­ Ами! Нема кой! ­ отвърнаха спокойно хлапаците. ­ След малко Юсуф ще е тука. Онзи ден беше до пояса във водата.
И ми разказаха как каруцата на Арпаджиците, пълна със сено, затънала в реката. Бързали старите да се приберат, защото облак се спускал над Рамулов баир, а оттам винаги плисвал пороен дъжд. Бързали и вместо по Дългия път към моста, минали през брода. Конят се изплашил от водата, подхлъзнал се, паднал в реката и каруцата останала в чакъла. Повикали Юсуф. Влязъл той, подлагал под колелото, бутал на товара и заедно с други изтеглили талигата. След тях плиснал дъжд и реката придошла.
Не дочаках прибирането на Юсуф. Върнах се в стопанския двор, огледах отново отчетите по млякото за деня и поех към града. Викаха ме в АПК-ато.
Минаха се десетина дни. Бях забравил за Шарам поля. Улисан в ежедневни грижи, от проблеми и напрежение не съм очаквал, че нещата ще се променят неочаквано. Извикаха ме в стопанския двор.
­ Юсуф го няма от два дена при юниците ­ казаха ми пазачите.
­ Как така! Как го няма!? ­ недоумявах ­ не се ли е канел да ходи до някъде?
­ Не се е обаждал ­ пристъпи бригадирът загрижено. ­ Нали и с кръводаряването от два дена сме ангажирани... Лекарите са при нас. Разбрах само, че извикал един пастир от отпускарите, изброил му животните и хванал по долния край на реката.
­ Да не го е оскърбил някой? Нещо не сте ли усетили?
­ Немаме такива съмнения ­ продължаваше бригадирът. Пращах хора, обикаляха криволите на лъга, питахме и овчарите, те ходят из целия кър.
Мълчахме, премисляхме и недоумявахме кои ли пътища е хванал.
­ Дали да съобщим в милицията? ­ обади се осеменителят.
­ Да не бързаме още, ще почакаме ­ прокарах ръце по челото си и потърсих с поглед към пътя от града някакъв човешки силует.
До вечерта цялото село се беше научило.
Юсуф беше изчезнал и когато на другия ден по обед реших да потърся съдействието на милицията, Юсуф се прибра в стопанския двор.
Наобиколиха го всички. Беше мокър, брадясал, обувките му окаляни. Явно не беше си доспал. Долових израза на сбръченото му лице и беззвучното шаване на устните, което го издаваше, че размишлява. Дишаше учестено. Отначало мълчеше, но усетил топлата усмивка, леко поруменя. Имаше особен поглед, измести се малко по-напред. Стоеше виновно.
­ В близкото село бях. Брат ми е дошел. Там са го настанили.
­ А защо ­ попитах го аз ­ защо не се обади? Далече е за пеша! Джипа да съм ти дал!
Наведе глава и не отговаряше. И на другите въпроси мълчеше. Тъпчеше с крак хвърлено от някой клонче върба, свали си омачканото таке и стоеше покорно. Наредих да му донесат нови работни дрехи, галоши, храна и го притеглих към себе си.
­ Защо направи така... Знаеш ли, че за тебе аз отговарям?
Той извъртя очи, погледна ме тъжно и с дълбока въздишка вместо отговор ме попита:
­ Ама вие наистина ли не знаете за какво сме тука с брат ми?!
­ Не знам. Пък и време ли е за такива неща?!
­ А защо не четете в писмото за това или да ме попитате?
­ А защо трябва да ровя в нещо, което не искам да те натъжава? ­ прекъснах го с усмивка.
­ Ами ­ и-и-и, не си ги даваме имената!
­ Добре, де, нали ти казах. Юсуф е хубаво име.
­ Ами и-и-и такова... А защо спряхте да идвате в Шарам поля. Преди идвахте и престоявахте по обед, а от десетина дни нито вие, нито някой от фермата е идвал при мене.
­ Аз ли... оправдавах се неопределено с отклонен поглед. Последните дни бях в командировка... Затова така се е получило.
Мъчех се да се оправдая с улисията си, с ежедневните грижи, без сам да разбера и осъзная фактът, че съм виновен, че нещо между нас изстива и си отива, а аз не съм усетил потребността да го спася. Мъчех се, но видях в очите на Юсуф влага и тъга за нещо несподелено.
­ А за твоята история не искам много да знам, още повече кой какво е писал. За мене е важно това, което виждам. Аз оценявам твоята работа.
­ А от милицията... от милицията не питаха ли нещо за мене?
­ Да, ­ погледнах го с пронизващ поглед ­ питаха.
Юсуф чакаше. Знаех, че не му беше лесно. Чакаше оценката си в присъствието на толкова хора.
­ Казах им, че си добър животновъд и много ни трябваш. Сбъркали са в досието.
­ Така ли? ­ изненада се той.
­ Така. А сега да те закарам с джипа при юниците.
­ Ама ­ а-а-а, такова. Да почакам реда си и по кръводаряването. И аз ще дам от моята кръв. Сетне ще тръгвам. Но и кърмило да ми докарате. Кърмило за юниците.
Вдигнах му ръка за поздрав. Той се запъти към лекарския пункт. След десетина минути се върна. Държеше шоколад в дясната си ръка.
­ Тръгвам ­ обади ми се от предната седалка на джипа. ­ Нали ще дойдете! В ливадите има още цветя! Утре ще ви чакам в Горанова кривол, в долния край при горуните! Ще вържа още чанове на животните. Елате да ги чуете!
 
 

Тази година (м. октомври) писателят Петър Доневски навършва 70 години. Редакцията на сп. „Пламък“ му пожелава здраве и творческа енергия. За дългогодишна стопанска и административно-обществена дейност Доневски бе удостоен със званието „Почетен гражданин на Община гр. Бяла Слатина“.
 
 
 
 
 

Людмила Григорова
„ЦЕЛИЯТ СВЯТ Е МОЯ РОДИНА“
 

Ето един от възможните отговори на въпрос, задаван в толкова много вестникарски анкети обикновено в края на всяка календарна година: „Как, по какъв начин българската литература да заинтригува Европа?“ Аз бих разширила този въпрос не само за Европа, а за света въобще. Естествено участниците в анкетите отговарят различно, но отговорите им си приличат в основното: с произведения, които да намерят път към западния читател, които да му бъдат интересни и с проблематиката, пък и с естетическите си послания. Това, разбира се, са трудно съвместими неща ­ те са по-скоро в сферата на идеалното, на пожеланията. Но ето книга, която показва на дело как може да бъде атакуван западният книжен пазар и естетическият вкус на взискателната му публика. Българското издателство „Polis“, което е известно с публикуването на книги с феминистка проблематика на български и на английски език (т.н. Gender Studies), издаде още една интригуваща и засега единствена по рода си книга ­ съпоставителното изследване на Весела Кацарова My country is the Whole World: Women in Bulgarian and Anglo-American Literature (Целият свят е моя родина: жените в българската и англо-американската литература).
Това е един опит да се равнопостави българската литература с англо-американската. Литература, създадена главно от и за жени. Проблематика, която продължава да бъде „хит“ във „феминисткото знание“. Сборникът е обединен от концепцията за паралелен анализ и това проличава дори от корицата: фотоси на Багряна и Блага Димитрова стоят редом до тези на Емили Дикинсън, Вирджиния Улф, Дениз Левертов, Дорис Лесинг. Очерците са изцяло в съпоставителен план: „Вечната и святата: Елисавета Багряна и Емили Дикинсън“, „Жените и войната: Блага Димитрова и Дениз Левертов“, „Отвъд културните и национални граници и „разминаванията“ при прочита: лирическата проза на Блага Димитрова и Вирджиния Улф“, „Реализацията на жената: Пътуване към себе си от Блага Димитрова и Златната тетрадка от Дорис Лесинг“. В един от очерците се прави съпоставка между романите Лице на Блага Димитрова и Златната тетрадка на Дорис Лесинг, като се акцентира върху политическия аспект на тези творби. Проблемът за злото в света се анализира в съпоставителен план в романи от Мария Станкова и Мюриъл Спарк ­ шотландска писателка, представена на български с осем произведения. Сборникът включва и анализ върху разказа на Джон Ъпдайк „Българската поетеса“, публикуван в САЩ още през 1966 г., но по понятни причини не намерил адекватна оценка у нас, въпреки че спечелва наградата „О. Хенри“ за кратък разказ. Книгата на Кацарова завършва със статия върху творчеството на двама мъже, които са известни като бардове на женската красота ­ в естетически и нравствен смисъл. Статията е озаглавена: „Култ към жената? ­ „Албена“ на Йордан Йовков и Тес на Томас Харди“.
Изследването е допълнено и с приложения, които несъмнено го обогатяват: стихове от Багряна, Дора Габе и Блага Димитрова (оригинал и паралелен английски превод), проза (само в превод) на откъс от романа на Блага Димитрова Пътуване към себе си и на разказа „Албена“ от Йовков, както и разказът „Българската поетеса“ на Ъпдайк.
В краткия, но съдържателен и вдъхновено написан предговор авторката излага замисъла на сборника и избраната гледна точка, която Ј дава основание да търси близост между две на пръв поглед несъпоставими творчески индивидуалности като например Багряна и Емили Дикинсън ­ тяхното бунтарство срещу женската участ, изявено по съвсем различен начин поради различието в темперамента и социалната среда: Багряна е екстравертна, експанзивна натура, а Емили Дикинсън ­ интровертна.
Акцентът в книгата е Блага Димитрова. Четири от осемте очерка засяга нейното творчество не само защото от всички български писателки тя е най-продуктивната и разнообразна в жанрово отношение, а защото сякаш притежава най-чувствителни радари за актуалност и принадлежност към света. Тя е най-отворена за процесите, които засягат не само българина, а човека въобще и това я прави особено близка на чуждия читател, който чрез нея възприема българина в общочовешки план.
Кацарова разкрива част от тайната на раждането на тази книга. Като Фулбрайтов стипендиант в САЩ през 2000 г., тя изнася курс лекции по българска литература на американски студенти в Департаментите по славянски езици и Gender Studies в Северозападния университет, щата Илинойс. За да могат студентите да вникнат в сложността и самобитността на българските автори, тя е принудена да търси корелати от собствената им литература, които да се съизмерват с българското. Именно необходимостта чужденците да възприемат адекватно България и нейната култура Ј дава идеята да започне този курс лекции за жените в българската и англо-американската литература. Затова тя посвещава книгата си на професорите и студентите от този университет.
Девизът на Вирджиния Улф, избран от Весела Кацарова за заглавие на книгата, „Целият свят е моя родина“, е особено актуален днес, когато се разчупват границите в буквалния и преносния смисъл на думата. Днес интелектуалците от цялата планета могат да общуват свободно, улеснени не само от свръхзвуковите технологии и комуникации, но и от политиката на глобализация, при която отделният индивид, без да загубва усещането си за национална идентичност, би трябвало да се чувства уютно на своята планета като гражданин на един обединен свят. Такава благородна идея проповядват жените, посветили се на художествената литература както в България, така и в Англия и Америка. Тя е и скритият патос, пропил тъканта на книгата, която ни привлича не само със своя академизъм, но и с артистичния си дух.
Ако все пак трябва за завърша с някакво пожелание, то е книгата да излезе и на български език. Така тя ще намери много повече читатели и в своята родина.

* * *
Редакцията на сп. „Пламък“ Ви предлага една от статиите в сборника в превод от английски на самата авторка.
 
 
 

Весела Кацарова
ЛИРИЧЕСКАТА ПРОЗА НА БЛАГА ДИМИТРОВА И ВИРДЖИНИЯ УЛФ: РОМАНИТЕ 
„ОТКЛОНЕНИЕ“ И „КЪМ ФАРА“
 

Навярно една съпоставка между Блага Димитрова и Вирджиния Улф би се сторила необичайна на мнозина. Вероятно повечето критици трудно биха установили сходство между изтънчената стилистка, видна представителка на модернизма в английската литература, публикувала зрелите си творби през 20-те и 30-те години на миналия век, и българската писателка, творила в социалистическа страна след Втората световна война.
На пръв поглед те наистина изглеждат диаметрално противоположни. Твърде разпространено е мнението, че Вирджиния Улф, свръхчувствителната интелектуалка, податлива на депресии, стои встрани от обществения живот и се вглъбява във вътрешния мир, докато за Блага Димитрова околният свят е непрестанен извор на вдъхновение. Улф предпочита уединението на „собствената стая“, а Димитрова се изкушава от предизвикателствата на епохата и предприема многобройни пътувания, за да отрази с перото си социалните промени. Тя посещава строителни обекти и младежки бригади в Родопите, а честите Ј пребивавания във Виетнам през 60-те години дават материал за няколко книги относно войната. Докато към Улф често се отправят упреци, че в романите си остава безучастна към актуалните социални и политически проблеми, то Димитрова храни жив интерес към политиката и се изявява като дисидент, непримирим критик на тоталитаризма. Така например в пророческия си роман Лице, забранен от социалистическата цензура, тя до голяма степен предрича краха на социалистическата система. След промените през 1989 г. Димитрова активно се включва в политическия живот и става вицепрезидент на първия демократично избран президент.
След всичко казано дотук, естествено възниква въпросът на каква база могат да се съпоставят двете писателки. За да се усети сходството помежду им, трябва да се преодолеят националните, културологични и идеологически граници, да се предприеме пътешествие в пространството и времето. Най-важно обаче е да се направи преоценка на двете писателки, един процес, който отдавна е започнал в литературната критика относно творчеството на Вирджиния Улф. В миналото Улф преди всичко се възприемаше като изтънчен естет, вдъхновен творец на изящна лирическа проза. През последните десетилетия обаче творчеството Ј е поставено на сериозна преоценка, като все повече се набляга на идеологическия заряд в него. Днес критиците все по-често поставят ударение върху обществено-политическите и феминистичните Ј възгледи. Както отбелязва критикът Ралф Фрийдмън, колкото и парадоксално да звучи, напоследък за мнозина изтъкнати критици Улф се е превърнала в образец на активна гражданска позиция извън сферата на литературата. Фрийдмън обаче добавя, че тази позиция се откроява ярко преди всичко поради художественото майсторство. С други думи, на творчеството на Улф вече не се гледа едностранчиво и редом с естетическите му достойнства се изтъкват и обществено-политическите възгледи на авторката.
Навярно е време да се постави на преоценка и белетристичното творчество на Блага Димитрова. В недалечното минало то се разглеждаше преди всичко от идеологическа гледна точка като проза на дисидент и поетическите му качества често се пренебрегваха. Това, което трябва да се подчертае днес, е, че Димитрова внася ново лирическо измерение в следвоенната българска белетристика.
Ако се превъзмогнат идеологическите бариери и националните граници, не е трудно да се установи съществено сходство в лирическата проза на двете авторки. Често се изтъква, че по нагласа Улф е поет, която избира прозата за изразно средство. За Блага Димитрова поезията е естествената Ј стихия, която прелива и в прозата Ј. В творчеството и на двете има подчертан стремеж да се представят мисловни състояния и сетивни възприятия чрез ярки, зрими образи. Целта им е една и съща ­ да се вникне в необозримата човешка същност чрез изследване на индивидуалното съзнание. Затова повествователната форма в прозата им най-често наподобява лирически монолог, чрез който се разкриват дълбините на съзнанието.
Сюжетната линия в романите Отклонение и Към фара е твърде сходна. И двете творби разкриват процеса на преосмисляне на миналото чрез спомените, в резултат на което героите достигат душевно равновесие в настоящето. Истината за миналото и за допуснатите грешки трябва да се осъзнае, за да се продължи напред. В романа Към фара ударението се поставя върху дълго отлаганото пътуване до фара, по време на което семейство Рамзи достига до помирение, а останалата на брега художничка Лили Брискоу възкресява миналото, като завър¬шва портрета на починалата мисис Рамзи. В Отклонение двамата герои, създали свои семейства, случайно се срещат дълги години след пламенната си връзка и в един-единствен ден в кратко пътуване изживяват отново любовта чрез спомена. Най-съществената прилика между двете творби е, че простата сюжетна линия прераства в сложно, многопластово повествование за човешкото битие.
Основна черта на лирическата проза е, че придава психологическо измерение на прозаични, делнични случки, както и символично значение на обикновени предмети. И двете творби имат символичен характер, тъй като, макар и да описват конкретно пътуване в пространството, всъщност представят едно „пътуване към себе си“, към самопознанието. В творбата на Улф метафоричната трансформация на обикновени предмети ясно се откроява в многопластовото третиране на „фара“, основния символ в романа, както личи от самото заглавие. Фарът означава различни неща за героите и оказва силно, променливо въздействие върху чувствата и мислите им. Така например в началото на романа за невръстния Джеймс фарът е обект на силни желания, несбъдната мечта, недостижим остров на копнежите, който е в пълен контраст с прозаичното ежедневие. Когато в края на романа най-после успява да го зърне отблизо, той го намира за олющен и непривлекателен, извисил се неугледно сред голите скали. Джеймс осъзнава, че всяко нещо има твърде ефимерна, променлива природа. Що се отнася до мисис Рамзи, тя често се идентифицира с фара, когато остава насаме със себе си: „Погледна над плетивото си и посрещна третия лъч. Стори Ј се сякаш се взря в собствените си очи, които затърсиха само както тя можеше да се рови из ума и сърцето си“ (79). Отъждествяването на мисис Рамзи с фара е напълно уместно, защото и тя подобно фара е обединителен фокус в романа.
По сходен начин в Отклонение делнични събития и обикновени предмети получават силен поетически заряд и придобиват митическо звучене. Така например с проникновен лиризъм е пропит епизодът в овощната градина с натежалите от праскови дървета. Сцената има несъмнен символичен характер:
Гмурваме се навътре в шарени сенки. Градината навлиза в нас, а не ние в нея... Двамата долавяме разокования глас на природата в себе си... Посягам да откъсна недостъпна, руменобуза праскова. Мисля за друго. За пропуснатото време. Още малко, още съвсем малко да протегна ръка, и с върха на пръстите си ще докосна времето (130-131).
Впиваме зъби в прохладните бузи на плода. Едновременно сме там и тук, в някога и сега, някогашните и сегашните. Времето се събира в нас. 
Компактно време... Носим в себе си трайността на преходното. Как да продължим тази мигновена вечност?... Усещам непреодолимо земно притегляне. Летният ден е преизпълнен с тихо чувство за зрелост, със спокойствие, натежало от слънце (133).
Както проличава от горния текст, Блага Димитрова се доближава плътно до идеята на Вирджиния Улф, че битието ни е изпълнено с моменти на просветление и прозрение, на изострено светоусещане, когато почти мигновено вникваме в същността на нещата. Почти целият роман на Улф е низ от такива моменти, които тя описва като припламвания на кибритени клечки, малки делнични чудеса. Очевидно героите на Димитрова изживяват именно такъв миг в цитирания по-горе епизод. В резултат на подновения, пречистващ контакт с природата героите претърпяват метаморфоза ­ те възвръщат своята спонтанност, „разоковават“ сетивата и чувствата си. Еротичният контекст е загатнат чрез поетическа символика. Героите обаче се намират в символния ред, в зоната на разума, потиснатата чувственост и порядъка. Потиснатите им желания обаче оказват семиотичен натиск върху текста. Той се изразява в това, което Юлия Кръстева нарича „език на тялото“ ­ в подчертания ритъм, повторенията, в честата употреба на оксиморон („трайността на преходното“, „мигновена вечност“) и синестезия („зелена тишина“).
Митическото измерение се откроява ясно, когато епизодът се съпостави с библейския мит за изкушението. И все пак в случая налице е отдалечаване от мита, защото селянката, която щедро им предлага зрели праскови, заявява, че е греховно не да се вкуси плода, а да се остави да изгние. Несъмнено също като Вирджиния Улф Блага Димитрова набляга на отделни сцени, действия, събития, предмети, като подчертава тяхната многопластовост и им придава символично значение.
Двата романа твърде много си приличат и в структурно отношение. И двете авторки със съзнателно търсена фрагментарност представят битието на героите като низ от мигове на прозрение и изострено светоусещане. По сходен начин повествованието се изгражда чрез натрупване и съпоставяне на такива мигове, които притежават достатъчна трайност, за да се изгради континуум и кохерентност на битието. Героинята в романа Към фара мисис Рамзи, проявява изключителна способност да превръща мига „в нещо дълготрайно“, така че сред хаоса се оформя порядък, като вечната пулсация и прииждането на вълните изведнъж „застива в покой“ (176), животът застава на едно място, според думите на мисис Рамзи.
Подобно на Улф, Димитрова ярко откроява миговете на просветление. И тя като Улф обаче съзнава, че тези мигове се вписват в дълга поредица прозаични моменти на притъпено светоусещане. Това нейно разбиране ясно проличава в следния пасаж:
Времето е поток от мигове, преливащи се един в друг, разтворили едни в друг боята, дъха и трептенията си. Сив поток. Дълги години наред. Цял живот. Все същите пепеляви, монотонни вълни. Ние чакаме един наситен, интензивен, пълноценен миг (17).
Както Вирджиния Улф, така и Блага Димитрова се ръководят от убеждението, че мигове от миналото могат да се възкресят в настоящето, като се обогатят с нов смисъл и се съхранят за бъдещето. Много от героите на Улф заявяват, че миговете на просветление, макар и да траят секунди, се запомнят за цял живот и стават част от самите тях. Сходна мисъл изразява и героинята в Отклонение:
Сега един такъв миг ме връхлита в настоящето. Повторно и в същото време за пръв път изживявам миналото. Някогашните мигове се вплитат в настоящето и стават негова съставна част. Не припомняне, а опомняне (95).
И в двата романа спомените се предават по един и същи начин ­ героите възпроизвеждат случката в съзнанието си с всички съпътстващи я аромати, цветове и звуци. По този начин преживяването достига до читателя с първоначалната му непосредственост и спонтанност и целостта на мига се запазва. Ето например как един от героите в Към фара се стреми да възстанови в съзнанието си всички детайли на спомена:
Джеймс затърси сред безкрайната върволица от впечатления, които времето бе уталожило лист по лист, бе скътало в гънките на ума му дипла по дипла. Затърси сред уханията и звуците, сред гласовете ­ дрезгави, глухи, звучни, сред движението на светлини, сред шума от метли, сред плисъка и приспивната тишина на морето ­ и видя ясно как един мъж крачи напред-назад, после спира отведнъж и се надвесва над тях (183).
Героинята на Димитрова по сходен начин се опитва да възстанови спомена с всички детайли, за да изживее отново мига пълноценно. Нещо повече, сега тя е в състояние да го обогати с познанието, придобито от зрелостта и житейския опит:
Споменът е по-многостранен и по-пълен от реалното преживяване. Той е полифоничен. Там празните петна се попълват, пропуснатите звена се възстановяват, мъглявините се изясняват... В момента на преживяването нашите възприятия са ограничени, еднолинейни... А споменът е многоизмерен. В него невъзможното става възможно: още в самото начало на случката е известен краят. А това дава друга отсянка на всяка дума, на всеки жест. Всичко в спомена е естествено: да видиш невидимото, предварително да знаеш неочакваното, да докоснеш недосегаемото. Споменът разширява нашите несъвършени сетива, прави ни по-безкрайни
(51).
Тъй като и в двата романа спомените са съществена част от повествованието, проблемът за времето е от особено голямо значение за авторките. Те преди всичко се интересуват от опозицията между два вида време или по-скоро два свята: света на хронологическото време, на миналото, настоящето и бъдещето, който е в непрестанно движение, както и света на въображението и мислите. С други думи, в романите си те представят разграничението, което прави Бергсон, между „астрономическото“ време, в което протича всекидневното ни битие, и „психологическото“ време, когато съзнанието се освобождава от темпоралните рамки, придава порядък на хаотичния поток от сетивни възприятия и се слива с вечността. Стремежът да се направи разграничение между двата вида време е залегнал в самата структура на разглежданите романи ­ и в двата умело се балансират събития в астрономическото време с пасажи на интроспекция и фантазия в света на психологическото.
В романа на Улф е постигнат синтез между хронологическото време и вечността чрез символа на фара, който от една страна непоклатимо стои на едно и също място сред вълните на времето, а от друга неизменно пулсира в ритъма на отлитащите мигове. Когато мисис Рамзи в момент на уединение се поддава на почти мистична идентификация с фара, тя сякаш вкусва от вечността и усеща надмощието си над времето ­ неслучайно тя продължава да оказва силно въздействие върху хората край себе си дълго след смъртта си. Ако в този смисъл мисис Рамзи се откроява като символ на вечното, на непреходното женско начало, то съпругът Ј мистър Рамзи, постоянно пришпорван от работата си, е олицетворение на преходното време. Взети заедно обаче, те взаимно се допълват, тъй като мъжкото и женското начало не само се противопоставят, но си взаимодействат и взаимно обогатяват.
До голяма степен героинята на Димитрова също е олицетворение на вечното, непреходното. Като археолог по професия, тя се стреми да съхрани паметта на човечеството и се идентифицира с древната амфора, която е открила сред руините. От друга страна, героят в романа, който е строителен инженер, е запленен от мечтата да построи „града на бъдещето“. Неговото битие е разположено в линеарното време. По този начин, също както в романа на Улф, опозицията между време и вечност се изразява чрез противопоставянето на мъжката и женската гледна точка, които взаимно се допълват:
Ти си мечтата към бъдещето. Аз съм паметта на миналото... Ти си копнежът, а си суров... Аз съм поглед, обърнат към миналото, към трагичното. Аз нося сянката на паметта, а съм по-поетична и светла... Въображението и паметта си дават среща в нас двамата (149).
Когато става дума за мъжката и женската гледна точка в двата романа, възниква проблемът до каква степен Улф и Димитрова представят героите си като архитипове на мъж и жена. Голям брой критици действително виждат мистър и мисис Рамзи като такива. Те наблягат на основното различие помежду им ­ мистър Рамзи, известен учен, е рационален, той е човек на фактите и обективността, а мисис Рамзи е поетична и символизира света на чувствата, както и плодородието в природата. С други думи, героите на Улф олицетворяват познатите опозиции мъжко/женско, ум/сърце, разум/чувство, наука/живот, цивилизация/природа и т.н. Като илюстрация на тези опозиции се изтъкват различните „цикли“ от символи, с които са обрисувани двамата герои. Мисис Рамзи е съпоставяна с живителен фонтан, плодно дръвче, отрупано с розов цвят и най-вече с фара, който е олицетворение на живота. От своя страна мистър Рамзи е сравняван със стоманено острие, кинжал, железен клюн и пр. В резултат на този подход към героите, често се стига до извода, че бракът им представлява неизменното единство между мъжкото и женското начало.
Мнозина са обаче критиците, които виждат съпрузите Рамзи не като архитипове, а като реалистично представени, детерминирани от средата герои. Макар и да не ги идеализират, тъй като съзнават недостатъците и на двамата, тези критици ги възприемат като силно въздействащи образи. Според тях обаче бракът на мистър и мисис Рамзи съвсем не е съюз на диаметрално противоположни начала, а продукт на епохата и се основава на викторианските патриархални възгледи и ценности. Този брак, изпълнен с много премълчавания и сподавени въздишки, потиска развитието и не води до пълноценно интелектуално общуване. Мисис Рамзи е затворена в дома си и няма никакви възможности за изява извън тясната семейна сфера. Основното Ј задължение като съпруга и майка на осем деца е да утешава и насърчава. Тя трябва да се радва на плодовете от своя безкористен, самоотвержен труд и да се примирява с ролята на „Домашен ангел-хранител“.
Героинята на Блага Димитрова е напълно различна от мисис Рамзи. Кръгозорът Ј не е стеснен от оскъдно образование и липса на перспективи. Тя е въплъщение на еманципираната, съвременна жена, която е постигнала пълна професионална реализация. В интелектуално отношение тя не отстъпва на своя партньор и двамата водят своя диалог като равноправни. До голяма степен именно тя е тази, която направлява връзката им. Навярно поради това, че героите се проявяват като равни както в интелектуално, така и в социално отношение, те в по-голяма степен от съпрузите Рамзи могат да се възприемат като архитипове. И да постигнат единство в обединението на двата полюса.
Ти си делови, аз съм отнесена... Но без мен ти би бил само сурова, твърда земя, лишена от криле. Без теб аз бих била облаче, откъснато от земята и залутано в простора. Един без друг сме немислими, тъкмо защото сме различни до непримиримост.
 Земята и небето могат да се съединят за миг в нас двамата (148).
Героинята дори говори за цялостност и завършеност в резултат на обединението на мъжкото и женското начало, състояние, което мистър и мисис Рамзи трудно биха могли да постигнат.
Аз и ти. Това е пълнокръвен човек. Само двойни сетива, двойни мисли включват ток във веригата на съществуването. Двама заедно, които се обичат ­ ето човека в пълен капацитет, осъществяващ възможностите си до краен предел. Двойното преживяване съставя единната вибрация на живота... Светът е удвоен и събран в едно цяло... Вълните се преплитат, наслагват, интерферират и дават нови, по-широки и обхватни вълни. Зазвучаваме като могъщ орган (137).
Въпреки че мисис Рамзи и героинята на Блага Димитрова на пръв поглед изглеждат твърде различни, тъй като живеят в различни епохи и са формирани от различни социални фактори и за двете е характерно нещо съществено ­ способността да заличават границите между себе си и другия. В прозата на Вирджиния Улф могат да се намерят много примери на сливане на героите с околния свят. Така например героинята мисис Далауей е в състояние да постигне пълна идентификация със Септимъс, когато научава за самоубийството му, макар че за нея той е непознат човек. Луси в романа Между действията дава израз на същата способност за идентификация с околния свят, като заявява „Живеем в другите... Живеем с околния свят“. В романа Към фара мисис Рамзи също подчертава усещането си за сливане с ограждащата я среда:
Странно, помисли си тя, как, когато човек е сам, се обляга на неща, неодушевени неща ­ дървета, поточета, цветя ­ чувства, че те го изразяват, чувства, че се сливат с него, чувства, че го познават, в известен смисъл са едно и също с него (79).
Вече се спомена, че мисис Рамзи често се идентифицира с фара: „Често се улавяше, че седи и гледа, седи и гледа с отпуснато в скута плетиво, докато сама се превърне в съзерцаването ­ във фара например“ (79).
Нежеланието на героинята в Отклонение да поставя категорична граница между себе си и другия ясно е изразено чрез повествователната форма. Творбата изцяло е написана във второ лице ед. ч., което рядко се среща в белетристиката. Героят напълно е обрисуван чрез въображаемия диалог между героинята и него. Всъщност тя пресъздава в съзнанието си разгорещени разговори между двамата, в които мъжката и женската гледна точка ярко се открояват. Дори когато двамата са заедно в настоящия миг, да речем в овощната градина, жената е в състояние да отгатне мислите на потъналия в мълчание мъж, а също и да отговори на неизречените му реплики. По този начин тя престъпя границите между собственото си аз и другия и влиза в чуждото съзнание. По начало също като в прозата на Улф, в Отклонение не се дават абсолютно категорични отговори на поставените проблеми. Всъщност отговорите са по-скоро „не“ или „да“, отколкото „не“ и „да“. Тази склонност на героинята да се въздържа от черно-бяла категоричност е изразена и в самото Ј име, Неда, което се състои то българското „не“ и „да“. Името загатва и за двойствената същност и сложност на съвременната жена. Важно е обаче да се подчертае, че заличаването на границите между противоположностите няма разрушителен характер, а води до хармонична цялост и живототворна интимност. Именно затова Неда е в състояние да изпита усещане за завършеност: „Аз и ти. Това е пълнокръвен човек. Само двойни сетива, двойни мисли включват ток във веригата на съществуването.“
В изследванията си върху социалния аспект на проблемите за рода и сексуалността Нанси Чодороу дава убедително обяснение за способността на жената с по-голяма лекота да преодолява границата между собственото „аз“ и другия. Когато обсъжда въпроса в контекста на взаимоотношенията между майка и дете, Чодороу изтъква съществени различия в реакциите на двата пола спрямо чуждото съзнание. Тя подчертава, че поради половото различие момчето по-рано се разграничава от майката и си изгражда усещане за „другост“, докато за дъщерята разграничението е неясно и тя стига до нарцистично определение на „аз-а“. В резултат на непълното отделяне от майката, жените проявяват по-голяма склонност от мъжете да преодоляват границата между себе си и външния свят.
И в двата романа се долавя едно замъгляване на границите, което може да се определи като характерно за женското възприемане на външния свят и другостта. Типичната и за двете авторски повествователна „дифузия“ и флуидност е подходящ способ за представяне на женската субективност. Не би било пресилено да се каже, че в стила и на двете се наблюдават черти, характерни за l‘ecriture feminine. Семиотичното, т.е. сферата на чувствата, желанията и подсъзнателното, често оказва силен натиск върху символния ред, света на разума, закона и порядъка. Пулсациите и ритъмът на семиотичното подриват стабилността на линеарния смисъл. Езикът и в двата романа не се основава на противопоставянето на полярни опозиции, а на обединението им в хармонично цяло. Както подчертава Юлия Кръстева, тялото неизменно присъства в езика и най-често намира израз в ритъма, повторенията, мелодичността, все черти, характерни за лирическата проза.
Накрая е уместно да се направи обобщение на лирическите особености в прозата на Вирджиния Улф и Блага Димитрова. Поетическият заряд в творчеството им проличава не само в изказа, а и в начина на възприемане на околния свят. Героините в разглежданите романи реагират на „малките делнични чудеса“ край себе си с изострена сетивност, спонтанност и чувственост. И двете авторки представят мига на просветление и прозрение в цялото му разнообразие от багри, аромати и звуци. Поетичното в прозата им е изразено словесно чрез изкусната игра на думи, чрез повторенията, вътрешните рими, ритъма и подчертаната звучност на изказа. Както Улф, така и Димитрова съзират дълбоко поетичното в наглед прозаичните случки и предмети и ги превръщат в силно въздействащи символи. Така всекидневното и баналното се преизпълват с лиризъм и се трансформират в ярки образи като този на морето, фара, амфората, пътуването в пространството и др. И двете писателки се вълнуват преди всичко от скритите под баналната повърхност дълбини на битието. И не на последно място, в прозата им осезаемо се долавя движението от конкретното към абстрактното, от частното към общото, от живота на героите към живота въобще.
В есето си „Тесният мост на изкуството“ Улф подчертава значението на лирическата проза. Тя изразява убеждението си, че в бъдеще прозата ще се отличава с множество поетически черти. Според нея поетическият роман може с най-тънки нюанси да представи сложната психика на съвременния човек. Трудно могат да се намерят очевидни доказателства за пряко въздействие на Улф върху българската писателка. Прозата на Блага Димитрова обаче, създадена няколко десетилетия след тази на Улф, по блестящ начин илюстрира възгледа на английската модернистка, че лирическата проза може най-вярно да предаде дълбините в съзнанието на днешните хора. Освен това несъмнените сходства между двете писателки показват, че литературата с лекота преодолява националните и културологични граници, прескача идеологическите и темпорални бариери.
 

Панко Анчев
„КАНОНЪТ БАХТИН“

 
Развитието на литературознанието се проявява преди всичко в усъвършенстване на четенето и по-лесното и по-точно съотнасяне света на твореца към света на съвременника. Всяко време налага свой начин на четене, благодарение на който литературоведът утвърждава едни или други идеи, естетически подходи, философски обобщения. Всъщност начинът на четене и тълкуване на творбата, творчеството на писателя и литературата е форма на тълкуване на света, начин на мислене, идея за живота. Казано на шега, каквато е литературата, такова е отношението към литературознанието; такъв е и начинът на четене. Това означава, че изразителните възможности на литературата, разширяването на творческото отношение към личността и обществото се съпътстват от съответен начин на четене и възприемане от страна на литературознанието, а това означава ­ от обществото. Защото литературата и литературознанието в крайна сметка имат една и съща цел: да изразят истината за Божия промисъл, да разгадаят загадките на света и да дадат на хората познание за собствената им същност. 
Литературознанието върви към тази цел чрез тълкуването на литературата, защото е познание за познанието, изображението и изразяването на живота.
А начинът на четене се определя от обекта на четенето.
Ново литературознание е следствие от развитието на обществото, от новите обществени идеи, даващи живот и новата литература. Радикалното преустройство на живота и обществото довежда до разместване на социални пластове, до поява на нови обществени групи и до ново обществено съзнание. С появата на новото обществено съзнание всичко става друго. 
 Различните национални общества се променят с различни темпове и в различно време, затова и отделните национални литератури не съществуват в едни и същи епохи. Те обаче не се догонват, а просто по различно време усвояват, използват, прилагат и изразяват едни и същи обществени идеи, художествени похвати, сюжети, теми, проблеми. Естествено е тогава литературата на народ, който по-рано е встъпил в епоха на промяна, по-рано ще изрази новите идеи и поради това именно тя ще оказва влияние върху други литератури, а не те на нея. Идеите идват от там, откъдето се раждат, а не откъдето ги усвояват в резултат на настъпили сходни или еднакви условия в обществата. Такъв е пътят на модата и на утвърждаването на канона в културата, респ. в литературознанието. Модата и канонът са средствата, чрез които националните култури се изравняват по-бързо, без да чакат новите социални идеи тепърва да се самозародят и утвърдят. Те са ускорителите на процесите. Модерната епоха създаде условия тези ускорители да се разпространяват светкавично и светкавично да се интегрират в националните култури ­ дори когато съответната национална култура няма реални обществени условия за възприемането им, защото се намира в друго състояние и не изпитва органична потребност от осмислянето си чрез този тип мода или този канон. Този феномен е особено важен и се нуждае от задълбочено изучаване и анализиране, но тук аз искам да размишлявам не толкова абстрактно-теоретично, а конкретно върху конкретно явление, каквото безспорно е т.н. от мене явлението „канонът „Бахтин“.
 За разлика от църковните канони, които се формулират и утвърждават съборно, т.е. от цялата Църква чрез нейните вселенски събори, каноните в културата, респ. в литературознанието, се формулират и утвърждават спонтанно, чрез авторитета на подкрепящите и популяризиращите дадена теза, метод, правило, които успяват да направят широко достояние тази теза.
Аз определям руския философ и литературовед Михаил Михайлович Бахтин като канон, защото редица негови формулировки дадоха нова насока в развитието на литературознанието и философията и вече се счита за задължително цитирането на постиженията му и съобразяването с неговите тези ­ особено за полифоничния роман на Достоевски и за смеховата култура. Те се възприемат за напълно достоверни и универсални, т.е. валидни и за други автори, литератури и епохи. 
Открит отново за литературознанието през 60-те години от група млади тогава руски-съветски литературоведи, Михаил Бахтин бързо завладя световната литературоведска мисъл и стана един от най-авторитетните и популярни учени-изследователи. Бахтин „възкръсна“ в момент, когато не само руското-съветско, но и световното литературознание изпитваше сериозна криза и търсеше пътища за ново развитие. И точно в контекста на подготвящите се и зреещи промени трябва да разглеждаме явлението и канона „Бахтин“, защото той има конкретно-историческо проявление, смисъл и значение. Михаил Бахтин живее и работи в определен социално-политически и идеологически контекст; той е част от него. И ако искаме да си обясним явлението, трябва да осъзнаем и анализираме причините, които са го породили. Тогава ще ни стане ясно и съдържанието, което се съдържа в Бахтиновите идеи за полифоничния роман на Достевски или за карнавализацията в неговите романи и изобщо за карнавално-смеховата култура. 
Михаил Гаспаров остроумно отбелязва, че Бахтин е писал за едно време, а е прочетен в друго. Това за един литературовед може да е истинско щастие, но за друг — цяло нещастие. Какво е то за самия М. М. Бахтин: щастие или нещастие? Неговият ученик Сергей Бочаров твърди, че книгата „Проблеми на поетиката на Достевски“ не поражда школа в изучаването на Достоевски, но ражда бахтиноведение. Т.е. тя натрупва научни проблеми около самия Бахтин, без това да помага да се ускори или улесни чувствително изучаването на Достоевски. Странно е наистина, когато усилията на един изследовател, който се опитва да открие ключ към творчеството на писател от ранга на руския класик, пораждат интерес повече към себе си отколкото към писателя. Литературознанието сякаш по-малко се занимава с това дали наистина романът на Достоевски е полифоничен или дали Рабле е продукт на средновековната смехова култура, а се интересува преди всичко от самата теория на Бахтин за полифоничния роман и за ролята и значението на смеховата култура изобщо в литературата. 
Но ако Бахтин се прочете във времето, когато е писал, ще се разбере наистина с по-голяма сигурност и точност какво е породило тази теория и какъв е нейният социален и литературоведчески смисъл. Затова нека си припомним, че основните си книги Михаил Бахтин замисля и пише във време и ситуация, когато в обществото и в литературния живот властва открита диктатура, непозволяваща никакво друго мнение освен официално наложеното. Дискусиите са редки и се водят по същество заради утвърждаване на някаква формирана по върховете на властта идеологическа позиция. Това прави самият живот монологичен, изключващ разнообразието в идеите и мненията. Един глас се възвисява над всички останали и той разпорежда и заповядва на хората какво да правят. Другомислието е престъпна съпротива срещу властта и се наказва сурово. Но всяко общество (тоталитарното, деспотичното, тираничното ­ също) изпитва нужда от разнообразие. Диктатурата не му създава достатъчна хармония и то естествено се стреми към многогласие и скрито, инстинктивно, поощрява инакомислието, защото го осъзнава (макар да не смее да го изрази открито) като необходимо и полезно за собственото си здраве. Какво друго е творчеството на писатели като Михаил Булгаков, Андрей Платонов, Максим Горкий, Борис Пастернак, Марина Цветаева, Осип Манделщам, Николай Заболоцкий, а преди това и В. В. Маяковский, С. Есенин и др., ако не проява на вътрешната свобода на изкуството и на обществото, която не може да бъде по никакъв начин потискана и унищожавана. Друг е въпросът, че тези писатели физически и психологически са били карани да вършат друго и да практикуват житейско поведение, което да се различава от начина им на художествено мислене и изображение. Някои от тях (обикновено по-наивните, неопитните социално и по-доверчивите) заплащат с живота си дързостта да служат най-напред на изкуството и таланта си, а после ­ на властта и политиката. 
И ето, в духа и контекста на епохата на великите руски поети от 20-те и 30-те години на ХХ век и на тяхната идейно-естетическа съпротива срещу идеологията и практиката на властта се появява и книгата на Михаил Бахтин „Проблеми на поетиката на Достоевски“ и заложената в нея теза за полифоничния роман на великия писател, както и за ролята и значението на народната смехова култура в развитието на този роман. Виждаме как литературознанието (а тук трябва да споменем и други представители на руското литературознание от този период като Виктор Шкловский, Юрий Тинянов, Виктор Виноградов, Виктор Жирмунский и др.) проблематизира тази съпротива, превръща я в научна теза в най-различни варианти и по този начин изпълнява ролята си на достоверен свидетел на своята епоха и на идеите, които тя поражда.
Михаил Бахтин дава название на типа роман, чийто родоначалник е Ф. М. Достоевски. Ала това определение не е и не може да бъде ключ към творчеството на Достоевски. То точно обозначава цял комплекс от особености, но, мисля аз, този комплекс едва ли е най-важен и съществен. Освен това може да се спори дали романът на Лев Толстой е, както твърди Михаил Бахтин, монологичен. По това време обаче Лев Толстой е все още „огледало на руската революция“ и на никого не би му дошло на ум да оспорва тази формулировка на Ленин. Впрочем, Бахтин изолира романа на Достоевски и го прави своеобразен остров сред монологичния тип романи в световната литература. Излиза, че той не поражда традиция и няма последователи. В друг случай бихме имали основание да заключим, че Бахтин създава някаква неадекватна теория, която само на пръв поглед изглежда приложима към реалността, но основата Ј е съмнителна и непродуктивна. Защо тогава формулата за полифоничния роман на Достоевски получава такива овации? Аз мисля: не защото обогатява теорията на романа, а защото оспорва социалния контекст, в който се ражда. 
Когато твърдя, че книгата на Бахтин за Достоевски получава такова широко признание заради това, че оспорва социалния контекст, не казвам, че това става целенасочено, осъзнато и едва ли не с пропагандно-идеологически цели срещу статуквото и властта. Руското общество и руската литературоведска общност по онова време все още не осъзнават идеите, които се зараждат вътре в тях, поради което не ги превръщат в идеология на отрицанието и революционното действие. Ала обществото, както казах и по-горе, изпитва вътрешна потребност от тях и ги възприема охотно като нещо важно и значимо именно като научен феномен. Властта не допуска многогласие, но, видите ли, романите на Достоевски, който е всепризнат и от властта велик писател, са многогласни, полифонични. В тях говорят различни хора, сблъскват се много идеи и в този сблъсък се търси истината. Защото няма една-единствена истина и всяка има право на живот и всяка отстоява това свое право. 
Същото се отнася и до другите важни и значими тези на Михаил Бахтин: смеховата култура, езиковите средства, чрез които се осъществява изразът на отношение към света ­ особено тези, които обслужват иронията, пародията. Т.е. всичко онова, което е в и с диалога или многогласието и съпротивата срещу официалното. Бахтин фактически отваря вратата за социалното недоволство. Той казва, че има начини и средства да се оспорва властта и ако тя не може да бъде премахната или заменена, то съществуват средства за дестабилизирането и отслабването Ј. Най-силното средство е карнавалът, народният празник, комуто под формата на иронията и пародията е позволено да направи властта достъпна, близка, неофициална и обект на критика. Друг е въпросът дали Рабле тръгва от народната смехова култура, от карнавала, за да изобрази актуалната нему действителност и доколко тя му е необходима, за да оспори властта на средновековието. По-скоро би следвало да виждаме у Рабле и неговия смях новото време и новото буржоазно обществено съзнание. Това е нов тип писател, нова естетика и литература, родени и необходими на модерната епоха и нейното демократично съзнание, което оспорва всичко от старото време. 
Епохата „Рабле“ е епоха на пълното отрицание на предишния начин на живот, на предишното мислене и говорене. Писателят се глуми над всичко, което преди се е считало за свещено. Той разгражда миналото, принизява го, за да го отрече. Прав е Сергей Аверинцев, когато казва, че смехът не е свобода, а освобождаване ­ в случая той е освобождаване от предишни убеждения; той е секуларизиране на съзнанието, преодоляване на религиозния начин на мислене, отричане дори от Бога и затова се осъжда и дори преследва като безнравствен и богохулен. Смехът е разгул. „Не Бог, а дяволът учи да се играе“ ­ казва св. Йоан Златоуст (Св. Йоан Златоуст „Тълкуване на Евангелието от Матея“, С., 2007, с. 111). Т.е. това е буржоазен смях, а не средновековен. Този смях може да се превъплъщава в някакви средновековни игрови или словесни форми, но същността му е извън тях. 
Бахтин говори за средновековната смехова култура и когато разглежда творчеството на Достоевски. И пак в същия план: смехът е свободата, която е необходима на човека, за да изрази истината. Но при Достоевски смехът е напълно друг, изцяло буржоазен, изцяло светски. Смехът се е освободил от средновековните си смисли. Той не чака деня на карнавала (за него всеки ден може да е карнавален), а постоянно оценява ставащото и му се съпротивлява. А и онова, което Бахтин нарича карнавал у Достоевски, е или сложен драматичен сблъсък, или пренапрягане на психичното състояние на личността, или просто сцена на гуляй и разгул, каквито в романите на писателя се срещат доста често. Всичко обаче е в рамките на реализма, на вярното отразяване и изразяване на действителността. 
Карнавалът и средновековната смехова култура, площадният смях в творчеството на Рабле и Достоевски обикновено се разглеждат в чисто стилистичен, т.е. формален план и не се отчита основната концепция на Бахтин за литературата. Вярно е, че тази концепция е контрапункт на господстващото в съветско време разбиране, че литературознанието трябва да се занимава преди всичко с тематично-съдържателните страни на литературата, със „съдържанието“, а не толкова с „формата“. Но голямата заслуга на Михаил Бахтин е, че „описва“ съдържателната и социалната страна на езика и стила. Той не затваря четенето на творбата вътре в нея, а я съотнася с голямата причина, която я поражда: реалността, обществото, социалната действителност. „Да се изучава словото вътре в него, като се игнорира насочеността му извън него, е също толкова безмислено, колкото и да се изучава психическото преживяване извън реалността, към която то е насочено и от която се определя“­ тези думи на Михаил Бахтин в неговата студия „Словото в романа“, писана още през 1934 ­ 35 г., обикновено се игнорират от неговите последователи и епигони. А те отварят вратите към по-широко и по-дълбоко проникване в духа на литературата и изкуството, обогатяват представата за писателя и неговото време. Т.е. стилът не е само техника, средства, умения, подреждане, а съществен белег както за писателя, така и за епохата, в която той живее. В този смисъл трябва да се осъзнават и полифонията в романите на Достоевски, и смеховата култура у Рабле и Достоевски. Говоренето, общуването чрез словото, неговата диалогичност, разполагането вътре в него на различни нива и начини на изразяване е важно свидетелство за конкретната реалност, в която се ражда литературата, и за разширяващите се или намаляващите възможности на литературата да свидетелства за тази реалност. Бахтин казва това отново с презумпцията, че неговото време е друго време, в което отсъства онова, което съществува в ренесансовия роман или в творчеството на Рабле и Достоевски.
Разбира се, няма да е вярно твърдението, че Бахтин чрез литературознанието си съзнателно оспорва наложената от времето концепция за литературата и начин на четенето Ј. Но и литературознанието, както литературата, е свидетелство за епохата, за нейните обществени и политически идеи и няма защо да възприемаме една или друга теория само като канон, общовалиден и задължителен винаги и навсякъде. В литературознанието няма и не може да има абсолютни истини, „закони на природата“ или неоспорими твърдения. Всеки голям литературовед е крачка напред в разбирането за литература, за човешките възможности да възприема и да се самоизразява чрез творчеството, но то,също като самата литература, е свидетелство, опит за пресътворяване. Поради което е много лично творчество, изискващо талант, чувствителност и възприемчивост спрямо ставащото в живота. Времето говори и чрез литературознанието. 
Творчеството на Михаил Бахтин се нуждае от ново прочитане. Опитът, който той ни дава, и нашият собствен опит в четенето на самия Бахтин непременно ще ни доведат до ново знание, до ново умение и нови идеи за литературата. 
Аз съм убеден, че това би се понравило твърде много на Михаил Михайлович Бахтин, ако беше жив и можеше да участва лично в един нов живот на своя литературоведски триумф... 
 

ПОЧИНА 
ВЪТЬО РАКОВСКИ
(1925-2008)
 
 

Вдъхновен лирик, талантлив преводач на поезия и дългогодишен секретар на българския П.Е.Н-център, Вътьо Раковски оставя ясна следа в душите ни с високия си артистичен талант и благородно сърце.
Автор на повече от 40 стихосбирки, между които „Пътник през света“, „Вечерни покриви“, „Прозорец за птици и ангели“, „Викът на моето мълчание“ и редица други, Вътьо Раковски ни завеща неповторими образци на прекрасна лирика.
Носител е на орден „Кирил и Методий ­ Първа степен“ и на редица национални награди за поезия.
Като преводач той е допринесъл много за популяризирането на чешката и словашката литература у нас, за което е получавал високи знаци на отличие.
А българските творци, членове на Световната писателска организация П.Е.Н., ще го запомнят като всеотдаен и мъдър секретар на нашия център.
Да бъде светла и вечна паметта му!
 

    Български П.Е.Н.-център
 
 

Вътьо Раковски
И АКО НЕЩО ОСТАНЕ 
СЛЕД МЕНЕ
 
 

Каквото и да се променя,
законът на тази земя си остава един ­
веригата на живота,
която човекът тегли по нея,
има две халки:
рождение, смърт,
рождение, смърт,
рождение...
Всичко останало се съдържа във тях.
Земята ­ огромен скрин ­
ни приема във себе си
като износени дрехи,
за да има след нас продължение.
Неотменен е този велик закон ­ 
за да има промяна, за да има движение,
трябва да се разделяме с всичко,
все едно със смях или стон,
все едно с болка
или възхищение.

Колкото повече неща умират във нас
за един жив,
толкова повече в нас се раждат.
Всеки човек носи в себе си цял народ
живи и мъртви неща,
които
в огромния храм на света
се вграждат.
Всяка голяма идея умира там ­
със своето осъществяване
благородно умира.
Като осъществена идея
на бъдещето искам да се предам
и ако нещо остане след мене,
нейните нови жребчета
да пият вода утре
от моята диря.
 

СЪВРЕМЕННИ 
АВСТРИЙСКИ ПОЕТИ
 

МАНФРЕД КОБОТ
(1947)
 

КОНЧИНАТА Е ИЗВЕСТНА

тази нощ
една дума ни се изгуби
значението изчезна
строши се леглото
под товара от обърканости
нито съпруг съм
нито твой
в годишнината от смъртта
на твоя баща
искаш да бъдеш моя жена
залепваш изсъхнало свидетелство

към моя накрайник
и аз пея една песен
за офейкване
на сутринта
 
 

ЗМИЯ

змията я няма
змията която ме близна
змията която ме прониза
змията която винаги беше до мене
змията която допълни в мене мъжа
змията която ми помогна да чувствувам
змията на която можех да се уповавам
змията която поставих пред мене
змията която замести мъжа
змията която добре ви въздейства
змията в моето легло
змията беше в мене самия
най-после змията я няма
 ти си отдъхваш разблудно
 

Претворил: Кръстьо Станишев
 
 
 

КРИСТОФ ВИЛХЕЛМ АЙГНЕР
(1957)

АНГЕЛ ПАЗИТЕЛ

Моят ангел е със копита
и космати крила. Потъна
сякаш немощно и на нишка
от нощния свод
от луната стършелноцветна
която го ухажваше

Почти забравих
да го уловя за ръка

Накуцващи крачим
през шубрак и млада гора.
 

НАД ТЪМНО ЕЗЕРЦЕ
ПОКРИТО С ЛИСТА

В дъжда падащ отвесно
лястовици стрелват крила
непрестанно сякаш към изтъкаващо
царство на привидения
 
 
 
 

Претворил: Кръстьо Станишев
 
 
 

Петко Недялков
СЛЪНЧЕВИЯТ ПРОФИЛ 
НА ПОЕТ
 

 „В изследването на природата ние сме пантеисти, в сферата на поетическото ние сме политеисти, а в сферата на нравственото ­ монотеисти.“
    Гьоте, 1815 г.

Така може да се охарактеризира най-кратко своеобразната мажорна симфония на Аз-а, предложена на нашето внимание от Осман Мустафов в новата му стихосбирка „Песента на светлината“.
Превъплътен в „див цвят, ухаещ при пълнолуние“, във „влюбен елен“, в „бял орел“ или огнена стихия, поетът защитава претенцията си за състоятелност в петдесет поетически къса, разделени в три части, наречени „Топли дъждове“, „Слънчева песен“ и „Есенни огньове“. Още в техните названия прозира свързващото ги светлинно начало, защото какво е топлината, ако не светлина, която не виждаме с очите си; какво е Слънцето, ако не най-щедър за нас източник на светлина и какво са огньовете, ако не светлина, която не само ни сгрява, но и ни озарява.
Слънчевите идентичности обаче не са нито еднозначни, нито устойчиви състояния. Аз-ът преминава през горнилото на изпитанията и съмненията, за да достигне до по-категорични твърдения за истинската си същност. От една страна той е самотникът с опропастени мечти, с изгубена душа, обезвереният, впримченият в равновесието на сивотата, но от друга страна. Аз-ът е неудовлетворен от безверието си и преодолява тези състояния; той е идеалистът, който иска да повярва в светлината и в себе си. Оттук идва и трудността, защото светът е пълен с фалшива светлина и злото също свети с измамна светлина. Затова решението, което ни се предлага, е да повярваме в божествената светлина у нас, а именно в онова съответствие между човека и природата, при което крилете и просторите взаимно се жадуват, както двуостро се е изразил поетът. Скромният, приемащият своята тленност, стремящият се към тихо щастие човек, който е объркан и плах и който не може да бъде щастлив, е едновременно с това и тъкач на живота, сеяч на светлина и очакващ обичта ­ плод на светлината. Той е увереният в себе си мъжкар, който настоява и допуска да бъде попитан единствено с поглед, преди самият да направи своя избор.
На моменти той е безпокойният, изтерзаният от хладните ножове на нощта, страдащият от коварство, клевети, заблуди, каещ се блуден син, друг път ­ изпълненият с достойнство стоик, закаленият, устояващият на удари и горчиви истини детерминист. Изоставеният съжителства с този, при когото се връщат, и с този, който копнее за възможно повторно завръщане. Затова тук имаме среща с полюсно-полово диференциран индивид в магнитна прегръдка с другия пол, търсещ любовта, която е пълно единение на душите, а после ­ на телата. За търсещият безумната, изпепеляваща любов и звездните мигове в живота не е безнадеждно да срещне нова любов и по този начин да се прероди. Понеже по-често ще го привлича конкретната земна любов, а не абстрактната космическа любов, той много добре съзнава, че любовта може да го уязви. Той няма да бърза да получи удовлетворение докрай, да се насити и пресити, а ще пие истината на малки скъпернически глътки и няма да преследва познанието в неговата абсолютна пълнота. Когато надмогне делничното съзнание, Аз-ът се превръща в носител на вселенско съзнание и пресъздава един по-уедрен поглед върху нещата. Тогава той мери с най-всеобемащата, „като света голяма“, тъждествена на Бог мярка: цялата природа.
В процеса на своето боготърсачество Аз-ът търси не само светлина от звездите, но иска да превърне тази светлина в опорна точка, за да прозре извора на светлината: самия Бог. За поета творецът е свободната личност, летяща в необятни простори, а творчеството е начин да си жив, да твориш добро като съучастник в стъпкването на злото. Затова поетът призовава към високото, както Бог призовава своя пророк на планината. Поетът е не само резонаторна кутия за световните болки, той е богоподобен с притежанието на Бога в сърцето си. В това си състояние е способен да успокоява, утешава и в същото време, пишейки, той свещенодейства, доверил се изцяло в ръцете на своя Създател. По този начин творчеството не е нищо друго освен себепостигане, себеизследване, преследване на мечтите, защото дори в подмолите на поетовата душа е просторно ­ дори и там има място за летене.
В това свое пантеистично възприемане на Бога, в крайна сметка Аз-ът не дири единосъщие с природата на Бог, а с Бога в природата. Единствено с Бога се осъществява в помъдряването, в удовлетворението от собствената човешка същност и затова Човек е най-красивата дума. Самото помъдряване не идва нито от възрастта, нито от опита на житейските трудности, то идва със самочувствието на поета като притежател на голямата истина за живота. Една от същностите на Бога е любов и затова поетът цял живот товари своя кораб с каргото „любов“, без любовта за него да бъде тежест. Крайната цел тук, струва ми се, е сливането на човешката с божествената светлина аналогично на сливането на телесния и космически прах при смъртта.
Що се касае до арсенала от изразни средства, на първо място следва да отбележа пестеливата рима. Отсъствието на римата не се дължи на поетическо безсилие ­ то е добре премерен похват да се въздейства с римата-гвоздей като средство за многократно усилване на смисловата натовареност на стиха, върху който автора поставя главния акцент. Формулата тук е „поанта + рима“, като например:
„И нека времето е спряло.
Сега обичам! Със душа и тяло“
Интересно е, че невинаги поетът ни заставя да чакаме поантата в края на стихотворението и понякога ни изненадва с римувана поанта още в първата строфа.
На места светлината се уплътнява в кондензати от образи като „капка от Слънце“, „слънчеви дипли“, „слънчева клада“, свидетелстващи за светоусещане близко до това на Волошин и Кадийски, без обаче да се домогват до абсолютната императивност на Балмонтовия апел „Да бъдем като Слънцето!“
Сред преобладаващия класически ритъм на ямба, на места стихосбирката изненадва с китки от тристъпни размери, често сменящи се дори в съседни стихове.
Поетът проявява подчертан интерес към култова обредност, най-често в един добре забъркан микс от мъртви и оцелели до днес религии (ислям в профетическата му форма на суфизъм, зароастризъм, християнство, будизъм и др.), както е в стиха „От морска пяна чаках да възкръснеш“.
Най-често срещаните субстанции са огънят в неговия светлинен ипостас и неговата противоположност, водата, много често модифицирана, уплътнена като лед, или пък доведена до своята противоположност: огъня, като изгарящо от премного сол море. В образи като „в синевата още светлина“, „ще крия сълзи под дъждовни капки“ двете стихии са вложени една в друга като стихия в стихията (светлина в светлината, вода във водата). По аналогичен начин кондензира и мракът в мрака:“Съсирва тъмнината си нощта“. На друго място светлина и мрак съжителстват в смайваща находка като „Опаловите облаци на Андромеда“.
Въпреки че стихосбирката не е лишена от недостатъци, като например правописни грешки, които са малко повече на брой, отколкото предполага качеството на стиховете, или пък изрази от рода на „Ключът е в тебе...“, които карат читателя да се пита дали „Бекс“ не са сред спонсорите на стихосбирката, поетът остава не просто един колекционер на красота, а отявлен, яростен враг на тъмнината. В стиха „Мечтах си да разстрелям мрака“ ние сме почти сигурни, че няма по-добро средство за този разстрел от трасиращите куршуми на светлината. Светлината е и оръжие! Преодоляването на смъртта, която приема неочаквани превъплъщения ­ ту като кораб, ту като египетска прирамида-кораб (според някои мнения пирамидите са символ на самото Слънце), ­ е в нейното спокойно възприемане като преход към един различен свят. Макар че жизнелюбивият, безстрашен, достоен, очакващият утрото, слънцето и светлината поет неочаквано поставя черта с един минорен финал, където вместо изкачване по дървото на живота, ни се предлага едно спускане в царството на мрака по корените на тъжното дърво на скръбта с веещи се черни кърпи, вместо листа, в крайна сметка поетът може, той има право да остане несъвършен. Важното е, че самата поезия не свършва и поетът трябва да остане несвършваем или безсмъртен, както самият път, който е избрал.
Поетът е боговдъхновен, защото той усеща в себе си Божията благословия. Той е богоподобен ­ той трябва да прощава, но да не забравя, че има неща като насилието, които не могат да бъдат простени. Поетът е пророк, той чува Господния глас и провъзгласява оптимистична доктрина за живота: „Земята е раят! Живейте щастливо!“. Той е просветлен, защото е постигнал истината за живота, чийто смисъл е себераздаването.
 
 
 
 

ДЕЛИРИУМ В ЛЯТНА НОЩ“
(Съвременни унгарски поети)*
 

ФЕРЕНЦ ЮХАС 
(1928)

ДО ИЗНЕМОГА

До изнемога съм изпълнен със любов,
туй щедро изобилие ме потиска като камък.

До изнемога съм изпълнен с блясък нов,
едвам издържам този диамантен пламък.

По утринна поляна пак вървим ръка в ръка,
развява се косата ти, а даже няма вятър,

до изнемога сипе се отгоре ти роса,
а ти, щастлива жено, цялата си лято.

Ах, колко тежко е такъв товар да понеса
и как тупти, тупти сърцето ми камбанно:

„Обичам те безкрайно! Обичам те сега!“ ­
бим-бам, кънти сърцето непрестанно.
 
 

СТАРЦИ

Баща ми плюе кръв и се усмихва плах,
не иска да допусне в себе си тъгата.
Дробовете му са разядени от каменния прах.
А майка като залез, от спомен е огрята.

Седят на пейката, седят във старостта,
подобно две листенца
от роза прецъфтяла вече.
Седят в искрящия светлик на есента.
И сякаш че седят
на някоя звезда далечна.

Превод Георги Константинов
 
 

ШАНДОР КАНЯДИ 
(1929)

ОТВЕСНИ КОНЕ

Щом конят се срути на своята задница
и двата му крака в небето простряни са
подобно на кучета с пукнати глезени
и двете копита висят безполезни
изпъва се шията в цвилене жалостно
порасла почти с дължината на тялото
докато главата отдолу смалява се
очите издуват се колкото ябълки
небето сгъстява се мръква се бързо
езикът се плъзва обратно във гърлото
под тъмната тежест на форми разместени
внезапно се пръсват конските тестиси
О страшната болка на тези обречени
отвесни коне
 от съдбата пресечени
подобна е болката ако ти на земята
протягаш ръце като паднала статуя.

Превод Георги Константинов
 
 
 

БЕНЕДЕК КИШ 
(1943)

МАЙКА МИ ЯДЕ ТАКА

Хляб моята майка яде така ­
Трохите грижовно събира в ръка,
сякаш изпадат ли, вечният глад
ще Ј превърне живота в ад.

Портокал майка ми така яде,
сякаш от чужда уста краде ­
без да е крала, преглъща със страх,
че днес, ядейки, ще стори грях.

Майка ми грижите тъй я ядат,

сякаш гоят се от нейната плът,
макар че трошица самата е тя ­
най-малка от всички трохи на света.
 

ДЕЛИРИУМ В ЛЯТНА НОЩ

Седя под базалтовия хълм,
свил платна ­ и безмълвно
гледам как делтапланерите летят,
далечна мъглява картина сега е светът,
гъмжилото людско е нейде далече
и все по-далечно и чуждо ми става,
дишам, вдишвайки росната вечер,
слънцето тлее, над мене се извисява
исполинско спокойствие ­ посред една
спотаена в големите орехи тишина
сякаш дочувам как тропат с копита
умислени мурски коне, но това е
сърцето ми: тупа ли, тупа в гърдите,
глухо отекват грамадите на безкрая.

Сега няма „не може“, няма „не бива“,
свил платна мълчаливо,
гледам как делтапланерите летят,
всички думи напират тревожно,
стрелкат се като лястовици, кръжат,
възможно е вече дори невъзможното,
тръпна цял тази вечер така,
че прозвънва и чашата в моята ръка,
тъй далечна, далече е близката
старост, която мислите ми подтиска,
как настръхва на въздуха тялото,
от досега с раменете ми затрептяло,
слабините със сила изпълват се пак,
бих възнак се тръшнал в тревите зелени
и бих изпомачкал къдравия шубрак ­
докато залезът се разкрачва над мене.

Седя под базалтовия хълм
с чаша, догоре пълна,
гледам как делтапланерите летят,
а пипалата на лозите се разлюляват.
изпразвам чашата си за кой ли път,
пъдя комарите, отвсякъде ме обжужава
битието, извечното, пърхат край мене
пеперуди, роят се мушици опиянени,
със звезди обковано, небето се спуща
и аз, в ореховата тишина вслушан,
чувам как тупка сърцето ми ­ сякаш
умислени мурски коне прокопитват мрака.

Превод Иван Цанев
 

ИЩВАН АГ 
(1938)

МОЛИТВА ЗА МАЙКА

Зная все някога ще трябва да се мре
не си отивай мамо не го прави
устоявай на смъртта всеки ден
както на гроба кръстът
Господи остави я жива само
мамо
по-скоро изсъхни като забравена слива
на селски мост през ноември
бъди така изсушена и свита
че да задавиш гарвана черния
в утринта мъгловита
Господи не го прави
мамо по-скоро бъди
гърбава глуха и сляпа
просто на лятната пейка ти си седи
като мила откачалка
зная все някога трябва да се мре
но недей бъди храна на червеите
с това хубаво древно лице
с тази безпомощна усмивка
с тези вечно опрощаващи ръце
с грижите в торбата скрити
не го прави Господи не ми я отнемай
не ме интересуват псалмите нежни
свещената броеница молитвиника и кръста
сянката на старите ти одежди
не ме интересуват също
не ме интересува и това че като мним прозорец
себе си ще затъмня
не ме интересува сиротността
и скръбта
с която ще опипвам слепешком душата си
но само както ти самата забравяш да мразиш
онази вещица противна
искам те жива мамо
зная че идва време че трябва да се мре
не го прави Господи не ми я отнемай.

Превод Георги Константинов
 

ЙОЖЕФ УТАШИ 
(1941)

ЗА СИЛАТА НА НАПЪПВАЩИТЕ ДЪРВЕТА

Градините са вече хотели на огньове
и блясъци разтърсват просторите запалени.
Зелените прозорци на клоните отново
открехват се, окичени с гнезда от пъпки алени.

Най-огнен от огньовете, дете на март, додето
се люшка на надеждата ми клонът непокорен,
за силата на тези напъпващи дървета
да казвам: да пребъдат сияйните им корени!

ДИРИДОН

Мравка ме полази, дъха на разгон:
 диридон-дондири-диридон!
Цветето тресе го нежна треска,
 дружка си помами за нощеска,
 а осата зажужука в унисон.

Сластно се здрачава, щръква клон:
 диридон-дондири-диридон!
 На жените зрели сладки са зърната,
шаващи гърдите, клопки в тъмнината
 са бедрата за извечния нагон.

 Дондири-диридон-дондири!
 Всеки половинката си дири!
 Диридон-дондири-диридон:
съешават се с любовен стон!

Превод Иван Цанев

МАЙКА МИ ГЛАДИ

По сините вълни на мойта риза
подобно лодка заблестяла
горещата ютия плава.

Не свалям погледа от тебе.
С цвета на копчета седефни
и моята усмивка свети.

Аз зная ­ Цветница е утре.
Довечера ще ме изкъпеш,
та чист във храма да пристъпя ­

пред Господ да ме пратиш чист,
пред Господ да ме пратиш чист.

Превод Георги Константинов
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 

 

 


1


         ©ИКСписание "Пламък" - всички права запазени!

1
1
1