начало
СПИСАНИЕ   "ПЛАМЪК"
двумесечно издание
за литература, изкуство и публицистика
   орган на Съюза на българските писатели
   
 

 основано от Гео Милев 
през 1924



        НОВИЯТ БРОЙ 



 

              07-08 / 2009

 
           

          За да търсите по ключова дума от съдържанието на броя, моля използвайте Вашия браузер:
          От менюто "редактиране" /edit, изберете опцията "търсене" /find (on the page) 
          и въведете избраната от Вас дума/израз от съдържанието на броя.
          С клавишите "Ctrl" и "+"   и Ctrl" и "-"  можете да увеличавате и намалявате големината на текста. 

          СЪДЪРЖАНИЕ
           
           

           Сашо Серафимов ТАКА БЕШЕ
           Сашо Серафимов СТИХОТВОРЕНИЯ
           Тодор Димов ПРАИСТОРИЧЕСКИ 
            ОРЪЖИЯ ЗА ЛОВ И ВОЙНА 
            ОТ ЮЖНА ДОБРУДЖА 
           Йордан Кръчмаров СТИХОТВОРЕНИЯ
           Камелия Кондова СТИХОТВОРЕНИЯ
           Драгомил Георгиев  ПО ДЪЛГИЯ ПЪТ 
            НА САМОПОЗНАНИЕТО
           Керанка Далакманска СТИХОТВОРЕНИЯ
           Йордан Дачев ЧОВЕШКИ ПРОБЛЕМИ
           Красимира 
           Обретенова СТИХОТВОРЕНИЯ
           Събка Митева СТИХОТВОРЕНИЯ
           Генка Петрова СТИХОТВОРЕНИЯ
           Мая Златева СТИХОТВОРЕНИЯ
           Елена Попова МОНОЛОГ
           Петрана Савова ЕСЕТА
           Марина 
           Константинова СТИХОТВОРЕНИЯ
           Кольо Чалъков МИНИАТЮРИ
           Димитрина Костова СТИХОТВОРЕНИЕ
           Георги Калчев СТИХОТВОРЕНИЯ
           Георги Чобанов СТИХОТВОРЕНИЯ
           Веселина Атанасова СТИХОТВОРЕНИЯ
            ИЗКУСТВОТО Е МЕДИЯ
            ЗА ПОСТАВЯНЕ 
            НА СОЦИАЛНИ, 
            ПОЛИТИЧЕСКИ И ДУХОВНИ 
            ВЪПРОСИ
           Драгни Драгнев СТИХОТВОРЕНИЯ
           Таня Топалова СТИХОТВОРЕНИЯ
           Ангел Веселинов ДВА РАЗКАЗА
           Уляна Андреенко СТИХОТВОРЕНИЯ
           Александър Белчев СТИХОТВОРЕНИЯ
           Александър Белчев ЛОШО ЛИ Е?
           Ема Георгиева СТИХОТВОРЕНИЯ
           Георги Колев „А.“. Разказ
           Люба Захова ЛИРИЧЕСКАТА
           Цветан Сашев СТИХОТВОРЕНИЯ
           Пламен Лакеров ДИЛЕМИ. Разказ
           Маринела Паскалева ЗА ЕДИН ПОСЛЕ–  СЛОВ
           Мария Михова ОТРОЕНОТО СЕЛО
           Красимир Бачков ЧУЖД ЖИВОТ
           Генчо Златев СТИХОТВОРЕНИЯ
           Петранка Божкова СТИХОТВОРЕНИЯ
           Рада Въртунинска ДЕН ПЪРВИ
           Петър Б. Бонев СТИХОТВОРЕНИЯ
           Валентина Славчева СТИХОТВОРЕНИЯ
           Валентина Урумова СТИХОТВОРЕНИЯ
           Георги Казанджиев БОГ АММА ­ 
            КОСМИЧЕСКИЯ ПРОИЗХОД 
            НА ЧОВЕКА 
           

           Василка Хинкова ДА СЕ РОДИШ В СРЯДА
           Дарина Герова АМЕРИКО, АМЕРИКО!
           

           Богдана Зидарова СТИХОТВОРЕНИЯ
           Иван Арнаудов СТИХОТВОРЕНИЯ
           Димитър Стефанов РЕЦЕСИЯТА 
            НА ЖЕНСКИЯ ПАЗАР
           

           Николай Искренов СТИХОТВОРЕНИЯ
           Стефан Памуков „МОЯТ ПАРИЖ“ 
           Драгомир Шопов ЗА ПАРИЖ ­ 
            С ПРОНИКНОВЕНИЕ 
            И ЛЮБОВ
           

           Владимир Стоянов НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ
           Гергина Дворецка СТИХОВЕ ЗА МАМА
           Красимир Георгиев ДВУСТИШИЯ НА КРАСИМИР
           

           Паруш Парушев ЦЯЛАТА ИСТИНА 
           Владислав Миланов ДРУГОТО НЕБЕ ­
            НЯКОЛКО ДУМИ 
            ЗА ЗВЕЗДНАТА ПОЕЗИЯ
           

           Димитър Танев НАТРУПАНИ МЪЛЧАНИЯ 
            И ИЗБУХНАЛИ ДУМИ
            БЪЛГАРСКИ ПОЕТ В КИПЪР 
            СПИСАНИЕ „ПЛАМЪК“ 
            НА 85 ГОДИНИ

          Сашо Серафимов
          ТАКА БЕШЕ
           

          Сдружението на писателите в Добрич е създадено през лятото на 1979 г. като подразделение на Съюза на писателите в България. Идеята е на партийното ръководство в града, в подкрепа на местните творци, съвместно с националния съюз. Основатели са 18 писатели, като 8 от тях са членове на СБП (проф. Гочо Гочев, Любен Петков, Стефан Поптонев, Милко Милков, по–  късно проф. Иван Сарандев, Иван Коларов, Ивайло Петров и др.) а от Добрич ­ Драгни Драгнев и Йордан Трухчев. За почетен председател е избрана Дора Габе, а за председател Петър Славински. Заместник е Кръстю Дренски, а Йордан Дачев е творчески секретар. Административен секретар е Константин Младенов.
          Независимо от своята идеологическа окраска Дружеството на писателите изиграва сериозна роля в обединяването и издателската дейност на младите автори. Излиза сборник на украински „Слънце над вечните поля“ със стихове само от добрички автори. Провеждат се срещи с редколегиите на издателство „Народна младеж“, в. „Пулс“, сп. „Факел“ и др. Излизат литературните алманаси „Класове“ и „Висини“, лит. сборник „Изгреви“, правят се рецитали по стихове на млади автори. Своите първи книги издават Елка Няголова, Генчо Златев, Венцислав Славянов, Константин Младенов, Красимира Атанасова, Красен Русев, Людмил Бешков. През 1983 г. за председател е избран, въпреки своето несъгласие, Ивайло Петров. Независимо от негативното му отношението към всякакви съюзи и сдружения, младите автори с интерес очакват гостуванията на писателя в Добрич. Свободомислието, инакомислието на автора на „Хайка за вълци“ като магнит привлича пишещите в Добрич. И тези неформални срещи се превърнаха в истински лаборатории, оформящи творческия дух на твореца, неговото личностно отношение към света и други важни неща, които можеш да научиш само от мъдър и достоен човек. На чаша ракийка, жадни да слушат афористичните разкази на Ивайло, около него сядаха Данчо Кръчмаров, Сашо Белчев, Венци Славянов, Драгни Драгнев, Красимира Атанасова, Людмил Бежков, Константин Младенов, моя милост и др., а проникновеното перо на Йордан Дачев остави за поколенията много от срещите в книгата „Влогове“.
          След 1989 г., както всяко нещо в държавата, така и в дружеството нещата се промениха, но културният живот в него продължи, въпреки спрените финансови средства. Бяха организирани нови културни инициативи, Бохемски вечери (всеки петък) в Миновото кафене в ЕК „Стария Добрич“, срещи с писатели, гостувания в други градове, което ставаше възможно, освен с ентусиазма на добричките творци, и с доброто отношение на Община Добрич към тях. Издадоха своите първи книги Ирина Янкова, Генка Петрова, Кольо Чалъков, Веселина Атанасова, Петранка Божкова, Керанка Далакманска, Иван Атанасов, Красимир Бачков, Валентин Шалтев, Марина Константинова, Уляна Андреенко, Стоян Лозински, Ангел Веселинов, Красимира Обретенова, Драгомил Георгиев, Яна Соленкова, Мая Златева и др.
          От 1997 г. Дружеството на писателите беше регистрирано като Сдружение с нестопанска цел с председател Сашо Серафимов. През същата година, съвместно с фирма „Ато“ с президент Ваня Янкова, започна издаването на вестника за животопис и култура „Антимовски хан“, който от тази година прерасна в списание. Към сдружението бяха привлечени и утвърдените местни творци Рада Въртунинска, Георги Казанджиев, Мария Паскалева, Люба Захова, а също така и младите автори Петър Бонев, Таня Топалова, Валентина Добринчева, Георги Колев и др. През 2005 г. сдружението издаде и алманах „Антимовски хан“.
          В момента сдружението наброява над 30 автори, много от които са членове на различни национални съюзи и сдружения.
           
           
           

          Сашо Серафимов
          СТИХОТВОРЕНИЯ
           
           

          КРАТКО ОПРАВДАНИЕ

          Мъртвите не говорят за нашия, нито за техния свят...
          Защо тогава им чувам думите
          и така вироглаво ме напътстват 
          да отричам системите.

          Те знаят ли, че днес нямаше хляб за децата ми
          и само мушкатото на прозореца
          махаше радостно на слънчевите зайчета.

          Стоя на прага и търся.
          Я стотинка, я милостиня...
          и подритвам оръжията на младостта си.
          Изтървам по някоя дума да оправдая живота,
          после се кръстя,
          аз, безбожника,
          захвърлен на случая и на мъртвите.
           
           

          ГОЛЕМИЯТ СТРАХ

          Тази нощ падна крепостта.
          И плячкосват. Настървени кучета.
          Вятърът, този добър разбойник, 
          разнася мириса на събитията.

          Някъде свирят победоносно, а победените свирят 
          на душите си.
          Толкова мъчително се умира без маслинено клонче.
           

          Вървейки в утрото, аз всъщност исках 
          да видя победителя.
          Но той се появявал само нощем, 
          в часа на големите страхове.
           

          МАЛЪК ОБЯД НА ЗЕМЯТА

          Натроших маските си на светец,
          на лицемер, на чудотворец,
          наведох се и пих от ручея,
          улових сам рибата.
          Откъснах клонче от живота
          и видях как се лее светлината му,
          сякаш е родена вчера,
          а са минали милиарди години.

          Какво толкова.
          Обядът е сервиран.
          Трябва само да се протегнем.
           

          НИШКАТА НА ЖИВОТА

          Както си вървях край брега намерих медал за храброст.
          Но за да го окача трябваше да извърша три повдига.

          Първият ­ да се влюбя отново в жена си.
          Вторият ­ да се помиря с празното в душата.
          Третият още не се бе появил,
          но това не ме безпокоеше,
          защото нишката на живота щеше да ми служи за връв.
           
           

          НАТЮРМОРТ С РИБА

          Аз повече стихове няма да пиша,
          защо да го правя нарочно.
          Цветята без мъка красиво си дишат
          и слушат дъжда водосточно.

          Войната на глобуса мирно се води ­
          умират едни, а другите лапат.
          Топло е тук и слънцето ходи
          спокойно от изток на запад.

          И любовта ми не вярва в геройства,
          а в слава, пари и поклони.
          Пия си виното, без да се ровя
          в доброто и злото световно.

          Но някой ден като хваната риба,
          ще се мятам с кука в устата.
          И ще се сетя, ще още убиват
          и пишат против войната.
           
           
           

          Тодор Димов
          Регионален исторически музей ­ Добрич
          ПРАИСТОРИЧЕСКИ ОРЪЖИЯ 
          ЗА ЛОВ И ВОЙНА 
          ОТ ЮЖНА ДОБРУДЖА
           
           

          Най–  древното открито от археолозите население в района на Долния Дунав и Западното Черноморие датира от 5300­5250 г. пр. Хр.1  Това са носителите на уникалната праисторическа култура Хаманджия, практикуващи произвеждаща икономика ­ земеделие, животновъдство, лов и риболов. Природната среда в тази част на Югоизточна Европа (географски това е краят на Южноруските степи) не е била особено благосклонна към тях. Това е валидно както за наличните хранителни и пресноводни ресурси на региона, така и за достъпните естествени и придобивани от тези хора суровини. Списъкът на последните не е голям: кремък, камък, глина, дърво, кост, рог, кожи, черупки на мекотели и някои минерали. Ето защо технологичната съоръженост на праисторическия човек винаги е била предмет на различни интерпретации. От една страна, това са неговите сечива с широка употреба във всекидневието, а от друга ­ по–  рядко откриваните от археолозите артефакти, обективно притежаващи белезите на преднамерено изработени оръжия за отбрана и... нападение.
          Археологическата информация, с която разполагам сега, основно произхожда от две изследвани праисторически находища и някои единични находки. Едното от тях е големият комплекс на Големия остров и западния бряг на Дуранкулашкото езеро: селищна могила от каменно–  медната епоха и три некропола от различно време, демонстриращо обитаване с малки прекъсвания повече от шест хилядолетия ­ от появата на най–  древните обитатели на Добруджа в края на новокаменната епоха до покоряването от Византийската империя на Първото българско царство в началото на ХI в. сл. Хр. Второто находище е малко по–  различно. Топографски то е укрепено на високо плато селище в местността Долапкулак, на северния бряг на рекичката Света Марина, южно от днешното село Драганово. Мястото е обитавано първоначално към средата на каменно–  медната епоха (4600­4400 г. пр. Хр.), а след това и през късната бронзова и ранната желязна епохи (ХIII­IХ в. пр. Хр.). Практически това е времето на формиране на онези племенни масиви, които днес в науката се номинират като Трако–  гетска племенна общност. Некропол все още не е открит.
          По време на продължилите повече от 30 години археологически изследвания на Големия остров в Дуранкулашкото езеро бяха открити кремъчни и каменни артефакти, които без колебание отнасяме към категорията на предметите, изработени преднамерено и единствено като оръжия. Открити са кремъчни върхове за стрели с тесни листовидни пробиващи остриета и един по–  голям връх за копие. Докато последният, а и върховете за стрели са със сравнително по–  широка датировка ­ присъстват в археологическите пластове през втората половина на новокаменната и цялата каменно–  медна епоха и вероятно са използвани в лова, а и в локални междуплеменни конфликти, то другите артефакти могат да бъдат отнесени единствено към втората половина и края на енеолита, и интерпретирани предимно като средства за война.
          Това е една масивна и тежка кремъчна брадва от Дуранкулак, която поради особеностите на суровината (твърда и крехка) едва ли е било възможно да намери приложение в какъвто и да е вид производствена дейност. Затова тази находка може да се възприеме като оръжие за отбрана и нападение. Датираща от късната каменно–  медна епоха, кремъчната брадва кореспондира пряко и с други два предмета от същото време. Това са две половинки от грижливо оформени и полирани сферични каменни боздугани с кръгли отвори за поставяне на дървена дръжка. По своята функционалност това могат да бъдат само оръжия, и то предназначени за война. В изработката им присъства даже и голяма доза естетика ­ полираната повърхност и оформените релефни пръстени по ръба на отвора за дръжката. От селищната могила Големия остров в Дуранкулашкото езеро произхожда и фрагмент от плосък боздуган с елипсовидна форма, който възприемаме като по–  небрежно изработено оръжие от този вид.
          В чисто теоретичен аспект в археологическата наука не подлежи на съмнение обстоятелството, че към края на V хилядолетие пр. Хр. в ареала на Западното Черноморие, а и в различни части на целия обитаем праисторически свят, настъпват икономически и социални диференциации. Те са силно изразени в гробните дарове на Дуранкулашкия и Варненския некропол, а така също и в ясно доловимите различия в жилищната и селищна архитектура, както в рамките на селището, така и между зоните на разпространение на праисторическите култури. Едва ли ще е пресилено да се мисли за акумулиране на различни места на значителен излишък от материални ценности и натрупването им в ръцете на вождовете–  жреци и някои други членове на общността, придобили по различен начин по–  висок обществен престиж. Много от изследваните находища дават данни за вече оформена богата родово–  общинна върхушка и нейните приближени. Освен това се наблюдават признаци на икономическо разслоение сред общините и по–  големите културни блокове, поява на майстори–  занаятчии особено в рудодобива и металургията, обменната междуплеменна търговия, а и на по–  далечни разстояния с редки за епохата суровини и готови продукти. Всичко казано дотук е водело до икономически, социални, а и политически различия в някои части на тогавашния свят. Хората от късната каменно–  медна епоха стоят на прага на създаването на писменост около две хилядолетия преди известните днес цивилизации в Месопотамия и Египет. Изследванията очертават все по–  ярко изразени признаци на разлагане на племенно–  общинния икономически модел и нарастваща необходимост от друга обществена организация, изразила се в консолидация на големи племенни обединения, формулираните „етнокултурни блокове“ в археологическата литература, извикани на живот от нарастналата необходимост от организирана защита.2 
          Към края на каменно–  медната епоха в различни части на Балканския полуостров се появяват и укрепени „височинни“ селища. Отговор на въпроса какво е предизвикало това явление ще трябва да се търси в други изследвания. Едно е сигурно: някакво събитие с глобални измерения на Балканите, Югоизточна Европа и целия обитаем праисторически културен свят е провокирало хората от късната каменно–  медна епоха (и особено в нейния край) да изграждат обиталищата си на непривични по–  рано за тази цел места, които са започнали да ги привличат с други ландшафтни или топографски достойнства. Те са изразени най–  вече от издигнатия релеф на местността ­ естествена укрепеност, даже и в отсъствието на известни (високо ценени преди от същите хора) природни дадености, ресурси и удобства.3  Какво точно е станало ние не знаем. Не знаем също дали отговорът е еднозначен и как да го търсим. Има различни (в основната си част хипотетични, а понякога и твърде фриволни ­ б. а.) построения: от междуплеменни конфликти, икономически или екологични проблеми (на авторитетни изследователи4 ) до опити за етнически номинации на праисторическите общности, базирани на понятия и имена от хилядолетия по–  късно (вече историческо) време ­ топоними, етноними, библейски текстове и предания.5 
          Към тази категория принадлежи и селището Драганово–  Долапкулак, издигнато над околния терен равно плато с форма на нос, ориентиран север–  юг. От изток, юг и запад мястотото е естествено защитено от стръмни скалисти склонове. Достъпно е единствено от север, където селището е било укрепено с ров и вал, който и сега личи с денивелация 2,00 ­ 2,50 м. от дъното на рова до горната част на вала. В западния край на селището беше открита редица от плоски ломени камъни, вероятно останки от укрепителна стена. Източно от нея, на площ около 3,5 м2 и на дълбочина 60 см., бяха намерени голямо количество обработени и подготвени за обработка парчета от еленови рога. Все още те са без хронология, археологическият им контекст е неустановен, но изглежда вероятно да имат връзка с откриваните по време на разкопките инструменти от еленов рог. Открити бяха и голям брой тилни части и остриета от костени бойни брадви, изработени от масивни рога на елени. В селището Драганово–  Долапкулак досега не са намерени оръжия от кремък или камък, но много находки от различни части на Южна Добруджа показват, че традицията целенасочено да се изработват оръжия се е запазила и даже е била разширена през бронзовата и ранната желязна епоха. Това са предимно масивни, тежки и грубо изработени каменни брадви–  чукове ­ находки без археологически контекст, което сега обикновено се обяснява с мобилния селищен живот по това време, тъй като консолидиращите се тракийски общности не са се задържали продължително време на едно и също място. Най–  вероятно това е резултат на настъпилата обща несигурност след края на каменно–  медната епоха, а може да е и следствие от промените в поминъка и практикуваната икономика, ориентирана предимно към подвижното животновъдство в развъждането, отглеждането и експлоатацията на коне. Понякога, по–  рядко, се откриват и грижливо (почти художествено) изработени и полирани брадви от вулканични скали. Те отново са с кръгъл отвор за дървена дръжка, но формата им е претърпяла значителни промени, доближавайки се все повече до представата за царско–  жреческите скиптри, символи на владетелската власт. Съвсем наскоро в Регионален исторически музей ­ Добрич постъпи такава каменна брадва, открита случайно в околностите на днешното село Дебрене. Тя не е придружена от друг археологически материал, точното Ј местонамиране не е известно, но типологично находката се отнася към времето на късната бронзова епоха или нейния край около ХIII­ХII в. пр. Хр.6 
          По време на кампанията през 1993 г. в Драганово бяха открити и три глинени биконични овоида с дължина от 5,0 до 6,1 и среден диаметър 3,0 до 3,6 см. Единият е обгорял и напукан от пожар. Два от тях бяха намерени в разкопавания на широка площ сектор ­ планквадрати В 6, 4 и Д 6, 1 на дълбочина 0,40­0,50 м., и един ­ в Западния сондаж на дълбочина 1,00 м. от повърхността на терена. Две от находките стратиграфски принадлежат на горното енеолитно ниво на селището, а тази от сондажа ­ на долното. Теглото им е 35,90 (овоидът е обгорял в пожар и първоначално сигурно е бил по–  тежък), 40,75 и 33,50 гр. В археологическата литература тези артефакти функционално са интерпретирани по различен начин: предмети с неясно предназначение(?); култови принадлежности(?); амулети ­ модели на житни зърна, свързани със земеделската обредност (този проблем не бил решен окончателно);7  или пък тежести (разбирай „снаряди“ ­ бел. а.) за прашки със сферична, биконична или овоидна форма.8 
          От малкото публикации на различни изследователи става ясно, че каменни и глинени снаряди за прашка са откривани поединично или на групи в различни части на праисторическия свят ­ практически от цялата територия на Балканския полуостров, макар присъствието им да не е повсеместно.9  Някои автори правят разнообразен коментар за използването на каменните и глинените снаряди за прашка през праисторическата епоха. Обърнато е внимание на приложението им и като „пастирски принадлежности“ ­ за завръщане на отделили се от стадото животни по време на паша,10  за ловни цели, а и средства за война в по–  късно време. Никос Витиропулос например отбелязва, че на днешната територия на Гърция липсват доказателства за използване на тези бойни топки във военни конфликти, „...въпреки умножаването на укрепените селища...“ (курсивът мой ­ Т. Д.) и ги интерпретира като ловни оръжия. По мое мнение последното не е лишено от основание, поне за някои видове дребен и среден дивеч със стаден начин на живот, предвид сравнително ниската точност на попаденията. Накрая няколко думи и за използването на прашката за военни цели.
          Крис Харисън я определя като „... първото в историята на човешкия род, истинско метателно оръжие... отлично, удивително постижение.“11  В този контекст авторът сравнително вярно описва начина за използване на прашката и предлага някои технически подробности като: „... движението на оръжието става при обработено (упражнявано ­ бел. а.) протягане на тялото на човека, който го използва“ и „... мощността и точността на оръжието не е само технологично достижение, а по–  скоро зависи от сръчността на лицето, което го използва.“ По–  надолу Харисън твърди, че неговата употреба е продължила (т. е. не е била прекратена) до ХV век сл. Хр. и добавя: „Прашката продължава да се използва в различни малки конфликти и от ентусиасти до ден–  днешен.“
          Последното е вярно с уточнението, че в ново време това метателно съоръжение се употребява предимно в празнично–  религиозната обредност на различни етнографски общности. 
           

           1 Калибрирани 14С дати. Предварително отбелязвам, че тази част на Балканския полуостров е била трайно заселена с около цяло хилядолетие по–  късно от някои съседни територии поради нейните по–  неблагоприятни за живота на праисторическия човек климат и екология. 
           2 Хенриета Тодорова. Каменно–  медната епоха в България, С., 1986, с. 221–  227.
           3 David and Ruth Whitehouse. Archaeological Atlas of the World. Thames and Hudson, London, 1975, p. 136–  137 and 157.
           4 Хенриета Тодорова. Каменно–  медната епоха в България,..., с. 214–  235 и цитираната там литература.
           5 Владимир Цонев. Тайните на човешкия и българския род. ­ В: Избрани произведения в три тома, т. 3, С., 2008, с. 7–  188.
           6 Брадвата беше любезно предоставена на Археологическия отдел при Регионалеин исторически музей–  Добрич от инж. Йордан Димитров Петров от село Стожер, община Добричка. Изказвам му най–  сърдечна благодарност за съхранението на тази рядка находка.
           7 Ще трябва да почакаме някой да го реши...(?) Виж за това сайта на Крис Харисън ­ www.slinging.org и направените там твърде свободни предположения.
           8 Рафаил Попов. Коджа–  Дерменската могила при гр. Шумен. ­ В: Известия на Българското археологическо дружество, VI, 1916–  1918, С., 1919, с. 142 и Обр. 149 на стр. 143; Стефан Чохаджиев. Ваксево. Праисторически селища, Велико Търново, 2001, с. 31; От същия: Неолитни и халколитни култури в басейна на река Струма, Велико Търново, 2007, с. 85.
           9 Богдан Николов. Заминец. Праисторическо селище, С., 1975, с. 13, Обр. 9 и 10; От същия: Градешница, С., 1974, с. 27; M. Korfmann. Schleuder und Bogen in Sudwestasien. Von den fruhesten Belegen bis zun Beginn der historischen Stadtstaaten, Bonn, 1972, S. 9–  18 und 225; N. Vitiropulos. Fernwaffen in Sudosteuropa. Neolithikum bis fruhe Bronzezeit. ­ In: Internationale Archaeologie, 4, 1991, S. 51–  53; Childe Perles. The Early Neolithic in Greece: the first farming communities in Europe. ­ In: Cambridge World Archaeology, 2001, p. 228–  231; Стефан Чохаджиев. Цит. съч. и други.
           10 Childe Perles. The Early Neolithic..., p. 231. Авторът предлага устни сведения за съвременна употреба за такава цел на каменни топки в Близкия Изток и Северна Африка и изказва предположение, че глинените снаряди са били изработвани с цел пестене на време и постигане на по–  добра точност.
           11 Тя се състои от два (съединени) шнура с джоб (кесия) торбичка за поставяне на снаряда. Виж за това: www.slinging.org и предложения там не много обширен и малко пресилено емоционален коментар.
           

          Йордан Кръчмаров
          (1948­1986)
          СТИХОТВОРЕНИЯ
           

          АВТОПОРТРЕТ С КЪСИ ПАНТАЛОНИ

          Кентавър с къси панталони,
          препуснал в пролетната ръж!
          Това бях аз. Юзда ми сложиха.
          Изплаках тихо. Станах мъж.
           

          АВТОПОРТРЕТ С НАДГРОБЕН КАМЪК

          Между другите камъни ­ моят!
          Ощърбен. С неясна снимка.
          Калинки по нея се гонят.
          Венецът е станал примка.
           

          В ДЪЖДА

          Метнал на главата си парче найлон
          нахлувам в барчето до стария талян.
          С последните стотинки си купувам
          чаша бира с бял тюрбан.

          Сядам до прозореца и слушам
          ситните звънтулки на дъжда.
          Боже мой, кога ще се науча
          с думите си като с капки да звънтя?

          Тъжно е, че тук, на тази маса,
          вечно чужд и непознат стоя.
          Всяка вечер барманът ме праща
          вълните под звездите да броя.

          Всяка вечер чакам да се случи чудо,
          но кое момиче ще се влюби в мен?
          Ако за мотора на мауната1 съм чума,
          на брега съм най–  обикновен...

          И както всяка вечер, пак изпивам
          бирата с един единствен дъх.
          И барманът ме гледа пак накриво.
          Какво съм аз? Един измокрен плъх.

          Плъх с пяна по брадата, рошав.
          със късче сянка в жадните очи.
          На двете задни лапки ­ скъсани галоши.
          А другите ­ протягам с разцъфнали бодли...
          1982
           

          АВТОПОРТРЕТ С РАЗПЯТИЕ

          Сълза прозрачна е душата.
          Последната опора ­ кръстът.
          Светулка преминава през ръката.
          Красиво е. Очите ми пресъхват.
           

          БОГАТСТВО
            На М. Д.

          Цялото ми богатство ­
          празен до дъно джоб.
          Много свободно място ­
          жив негатив на гроб.

          Грош да зърна в тревата,
          правя от него звезда...
          Пазя си още душата ­

          хляб и сълзи не крада.
           

          ПОМЕН

          Мирише на небе тамяна.
          Ядем и пием. И мълчим.
          Виси като сълза тавана,
          напукан и неутешим.

          Изпратихме с добро човека.
          Но лека ли ще е пръстта?
          Горчи ми страшната утеха,

          че трябва да го разбера.

          МАГИЯ
            На Сашо Серафимов

          1.
          Дайте вино
          и аз ще ви кажа
          как се пие до дъно
          горещия дъх на жена!
          Как се вади кама
          и камата в камък се впива ­
          над раната светва небесна дъга.

          Луда магия
          в огъня ме хвърля.
          Ах, този огън с какво да гася?
          Стихове шепна с устни опърлени ­
          вътре в душата ми гасне жарава
          и под нея усойница снася яйца.

          Хей, сиви соколи,
          братчета мили!
          Изкълвете очите ми! Кълвете без жал!
          Нека болката нося, както нося главата си.
          Нека пищи във душата ми
          този свят ­ до днес оцелял.
           

          2.
          Дайте ми вино и аз ще ви кажа
          как циганин люби жена!
          Вълча ­ кръвта ми, буйна и млада,
          вие от грях сутринта.
          Луда магия в огън ме хвърля...
          Ах, този огън с какво да гася?
          Стихове пиша от обич опърлен,
          злото със брадва сека.
          Хей, сиви соколи,
          братчета мили,
          изкълвете очите ми днес ­
          нека през рани утре да виждам,
          та дано си остана поет.
          1983

          Камелия Кондова
          СТИХОТВОРЕНИЯ
           

          МЪЛЧАНИЕТО НЕ Е СТРАШНО

          Живея със последното сърце.
          Живея със сърцето си оттатък.
          Там има място само за дете,
          за мама, за любим и за приятел.

          Навярно се превръщам в егоист,
          но вече браня свидната невинност
          на още неизписания лист.
          (За сметка на изписаните книги.)

          Не искам да те плаша, но снегът
          презира всички думи, но ги трупа,
          додето като него се стопят.

          Преди със сребърници да ги купят.
           
           

          МАМА СЕ ПРЕВРЪЩА ВЪВ ДЕТЕ

          Мамо, чакай, сняг ще завали.
          Той не е последният ти, мамо.
          Има още много зимни дни.
          Аз не съм достатъчно голяма
          да посрещна зимата сама.
          Не и тази нелюбовна зима.
          Имам десет летни имена,
          само че без теб си нямам Име.
          Как да ме нарича този мъж?
          Може само: Тя, Онази, Нея.
          Няма да си тръгваш изведнъж.
          Научи ме първо да старея.
          Аз опитвам, само че в снега
          смисъл търся, а не го намирам.
          Няма да умираш. Не сега!
          Научи ме първо да умирам.

          А на най–  безснежното небе,
          без артрит, без кръвно и без нерви,
          мама се превръща във дете.
          И със снежна топка ме замерва.
           

          РОДОПИ

          Такава планина не е за всеки.
          По–  мъдра е от мен, а по–  зелена.
          Протягам се и ставам на пътека ­
          да минат по–  невежите от мене.

          Такава планина не е за вчера ­
          да я обиждам със невръстни дати.
          Аз първо трябваше да се намеря,
          а после да се губя в красотата Ј.

          Такава планина не е за после.
          Тогава някой друг ще я живее.
          Сега съм аз. Със поглед я докосвам.
          Не се смалявам, а раста пред нея.

          И толкова голяма вече ставам,
          че тебе с този поглед те прекрачвам.

          На равното все някак ти прощавах.
          Но днес е планина. И няма начин.
           

          СЪРДЕЧНА НЕДОСТАТЪЧНОСТ
              На Йордан Кръчмаров

          Не го разбирах. Трябваше смъртта
          да се намеси, за да обясни.
          Той знаеше за нея. Затова
          не влюбваше във себе си жени.

          Приличаше докрая на дете.
          И затова не правеше деца.
          Уж все не му достигаше сърце,
          а всичко във сърцето си побра.

          Не правеше от всяка сламка дом.
          И беше тъй оскъден на сълзи,
          че стана еталон за болка ­ щом
          заплаче ­ значи истински боли.

          И се отнесе болката ­ ей там,
          където вече може да прости.

          Откакто си отиде, ме е срам
          да плача, че животът ме боли.
           
           

          НЕРОДЕНАТА МИ ДЪЩЕРЯ

          Тя е още надежда за плод.
          Не е още вина или смисъл.
          Тя не знае какво е живот.
          И си прави, каквото си иска.
          Аз я чакам, броя часове,
          а пък тя се разсейва по облак.
          И ми казва, че Там е добре ­
          а пък Тук ­ по предателски обло.
          Аз отчаяно драскам слънца ­
          аз подкупвам детето със светло:
          Гледай, толкова чужди деца
          не улучиха черния петък.
          Имай смелост ­ и ти се роди.
          Избери си за празника сряда.
          Избери си от всички бащи ­ 
          този, който си спомня за кладата.
          Този, който горял е веднъж,
          ще те пази от всички пожари.

          Дъщеря ми не вярва на мъж.
          Не се ражда. И аз остарявам.
           

          ПЕСНИЧКА ЗА ПРИЯТЕЛЯ

          Може да ме е предавал ­
          за любима, за имот...
          за поделяне на слава.
          (Но във някой друг живот.)

          Може да съм го ранила ­
          от каприз, от суета,
          от безсилие и сила.
          (Но преди да се родя.)

          Може да сме били хищни
          допотопни врагове.
          Може кармите предишни
          да са пропаст и небе.

          Може после да сме скрили
          всички кървави следи.
          Важно е, че сме простили
          на живелите преди.

          В тази песничка живея,
          за да не умра от студ.
          А когато я допея ­
          нека да я почва Брут.
           
           
           
           
           
           
           
           

          Драгомил Георгиев 
          ПО ДЪЛГИЯ ПЪТ 
          НА САМОПОЗНАНИЕТО
           

          Митът за Едип ни запознава с мъчителното самопознание на човека, който трябва да убие баща си, да се ожени за майка си и да има деца от нея. Софокъл, след него Шекспир и стотици големи световни творци обяснимо се връщат към този най–  психологически и безкраен процес на самовглеждането и на коренотърсачеството. Емигрантската литература и в новия 21–  ви век се взира в този интересен проблем на идентификацията, както е в романа на Илия Троянов „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде.“ (1996 ).
          Илия Троянов е сред даровитите млади и атрактивни европейски романисти. Неговите любими теми са свързани с пътешествията на човека на 21 век, който продължава да е номад и да се чувства уютно навсякъде по света като в своя родина. В романа „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ самопознанието на главния герой е процес на „пътуване към себе си“ (Блага Димитрова) ­ любим сюжет за творците и в постмодерните времена. Пътуването и времето са естетизирани и са вплетени в идентификацията на Александър. Романът е написан в поетиката на накъсаното фрагментарно повествование, което го прави асоциативен и затруднява процесът на четенето, но пък така се повишава интелектуалният културен пласт. В бъдещите книги на писателя ще продължи безкрайното познание и самопознание на аз–  а върху осите на Пътя и Времето.
          Хорхе Букай в книгата си „Нека ти разкажа, историите, които ме научиха да живея“, Хермес, 2008 г., в своята терапия говори за трите въпроса, пред които се изправя човекът в процеса на самопознанието си: 1. Кой съм аз?, 2. Какво искам да направя? и 3. С кого искам да го направя? Нашият млад герой Александър след катастрофата и загубването на паметта си трябва отново да я възстанови и да пропътува най–  дългото разстояние ­ до своята самобитност и същност. Писателят се обръща към метода на психоанализата на Фройд, при който психиатричното и психологическото имат невидима граница. Завръщането към родното и към вика на кръвта е мъчителен, болезнен и често трагичен процес.
          Литературата като изкуство създава фикционален художествен свят, който колкото се доближава до реалния, толкова и се различава от него. Има понякога съществени разминавания между света, в който живеем и този на изкуството, тъй като чрез естетическото авторът се стреми да въздейства, да поведе читателя към дадени мисли, ценности и добродетели. Художественото време е важен организиращ елемент на моделиране на условния свят. В романа на Троянов художественото време е динамично и пулсиращо между линеарния разказ на хронологичното проследяване на събитията с връщането на Алекс към себе си и непрекъснатите ретроспекции към миналото на героите. Често писателят прави размествания във времето, а чрез безвремието в тоталитарна България са пресъздадени картини на един режим, които спъва и задържа личностните и индивидуалните процеси на свободомислието и търсенето на себе си в едно свободно и демократично общество.
          Линеарният разказ обхваща период от приблизително година след катастрофата на семейството и попадането на Александър Луксов в клиничното заведение, за да му бъде възвърната чрез медикаменти паметта. Уловени са последователно събитията със срещата с Бай Дан, пътуването в Италия, Монте Карло, Париж, Лондон, Манхатън, за да се стигне до завръщането на двамата в малкото провинциално планинско градче при баба Слатка. Фрагментарната стилистика накъсва разказа и чрез неочакваните и трудни за предвиждане ретроспекции се отварят нови страници от живота на родителите Васил и Татяна, с криминалните истории на бъдещия Бай Дан, с живота в емигрантския лагер Пелферино край Триест и навлизат в текстовата мрежа нови герои като Гранд Стоян, Йонел, Богдан, Иво Чикагото и други. Троянов има афинитет към разместването на времето в живота на героите. Пулсациите върху оста на времето са неочаквано творчески и те доказват магията на авторовата фантазия. Така например проговарят вещите в квартирата на Алекс, където попада след виртуозно нахлуване Бай Дан. Както при Гогол или при Балзак, и при Троянов празният хладилник с мухлясалия остатък от храна е код за депресията, в която живее младежът. Безвремие е внушено чрез картините от социалистическа България с грозните и мръсни жилищни блокове, сгради, порутени стени и т.н. Далеч по–  гротескова е сцената с абсурдния плач на обикновените хора по смъртта на Вожда. В игралния филм бяха разширени тези внушения чрез допълнителни сюжетни линии, които липсват в романа, например с цивилния служител на МВР, който след това е кандидат за депутат. Такъв е и животът в емигрантския лагер, в който са смачкани и отнети всички човешки права, за да се стигне до отвращението от западния начин на живот поради корупцията на служителите. Можем да открием елементи на биографично художествено време при Александър/Алекс, защото в романовата „плитка от смисли“ (Ролан Бард) са разпръснати много моменти от живота му ­ от раждането, кръщенето, живота в емигрантския лагер, студентските години, за да станат по–  плътни очертанията от пътуването по пътищата на Европа и САЩ чрез велосипеда. Най–  важна роля заема психологическото, индивидуалното, „времето на героя“ (Васил Попов}, като нова и богата вътрешна биография след срещата на Алекс с колоритния 99–  годишен Бай Дан, който се оказва психоаналитик на равнището на Фройд или на Хорхе Букай. Безпаметният Алекс от интровертен и самотен западен егоист отваря широко очите си за простите, за големите неща от живота. Чрез играта на табла се променя и философията му, че не всичко е късмет и съдба, а има по–  важни и големи неща ­ вярата, убедеността, че с такива хора като Бай Дан можеш да разбереш тайните на битието.
          В романа на Троянов са използвани творчески богатите и безкрайни възможности на художественото време, за да се създадат запомнящи се образи и да станем съпричастни с това, което става с главния герой, завръщането му към „красотата на простите неща (Атанас Далчев). Художественото пространство в романовия текст е отворено и разширяващо се непрекъснато в опозициите родно–  чуждо, тоталитарно–  демократично, европейско–  американско, чуждо–  българско.
          В края на 20–  и век след падането на Берлинската стена се извърши ново и неочаквано отваряне на границите, но и на Шенген, на опити за връщане на духа отново в бутилката, но нещата станаха неконтролируеми дори и от световните кукловоди. Човекът на света е вече на Пътя и на пътуването, на тръгването и на завръщането, на отричане на затвореното и котловинно живеене в тесните граници на патриархалното. Този бунт го познаваме от Елисавета Багряна, Анна Ахматова, Марина Цветаева, Дора Габе и световните феминистки движения. Социалистическа България от сателит на Съветския съюз става европейска, там където Ј е мястото. Семейството на Васил и Татяна носи бунта и жаждата за свободен и достоен живот. Идва краят на „селянина с колелото“ (Георги Мишев) с миграцията и отиването в големия град като резултат на закъснялата индустриализация. Двамата герои на Илия Троянов са също с колело, но „тандем“ и за тях пътуването е по–  скоро психологически процес на движение по релсите на човешката душа, която е разсечена от много спомени, падения и възходи, успехи и провали.
          Основната опозиция на романовото художествено пространство е отворено–  затворено. България, емигрантският лагер, болничната стая и квартирата са на заключеното, на мрачното и зловещото, в което душата боледува и загива. Сред най–  отблъскващите са картините от лагера с войнишките легла на два етажа, с мръсотията и канибалските сцени на разрязаните човешки тела. Големите световни центрове и столици като Монте Карло, Париж, Лондон, Ню Йорк са „отворени“ чрез познатите на Бай Дан, които са хора на волността, на номадското, което познаваме от Гео Милев и неговите „варвари, хулигани, глигани“ с тяхната стихия да разрушат стария свят и да създадат нов и достоен. Бай Дан е антитеза на Алековия Бай Ганьо, двамата герои са антиподи. Старецът е човекът, за когото няма граници и трудности. Този нов Сали Яшар е гражданин на света. Навсякъде той се чувства в свой дом, защото отдавна е стигнал до духовната „райска градина“. Това е новият Мойсей, който ще преведе през пустинята объркания, болен и отчужден от другите и света младеж. Бай Дан познава световните градове и столици, той е със сръчни ръце, владее магическата тайна на заровете и навсякъде се справя с финансовите проблеми. Той е този, който има план и знае „уроците“ на завръщането при хората, света и живота. Ключова роля има символът на велосипеда тандем, който се движи от усилията на двамата, т.е. те трябва да обединят целта и труда си, за да преодоляват пространствата на пътя. Пътят не с напрежение, страх и ужас, а срещи, опит и знание. Младият Алекс в и чрез пътя, чрез срещите и разговорите с приятелите на стареца ще стигне до инициацията на намирането на себе си. За финалната среща с баба Слатка младежът е вече достоен, толерантен и готов да разговаря човешки с друг „стълб“ от Дървото на Живота, в случая на паметта и рода.
          Мъдростите на романа са свързани с темата за приемствеността между поколенията. Алекс ще стане достоен медиатор, приемник и продължител на уроците на своите предходници и такива достойни хора като Бай Дан и баба Слатка, татко и мама Васко и Татяна, а и на приятелите на стареца. Приемствеността е внушена чрез овладяването на философията на живота като игра на зарове и постигането на победата в таблата, която се постига само от уверения, подготвения и сръчния човек. Следващите романи на Илия Троянов продължават темата за Пътя и Времето, за номадското в човека като универсална жажда за познание и самопознание.
           
           
           
           
           
           

          Керанка Далакманска
          СТИХОТВОРЕНИЯ
           


          Сто слънца нося в очите си.
          Няма да ослепееш.
          Магьосник мироса дните ти ­
          да оцелееш.

          С нафор светещ в ръцете,
          с глътка вода светена,
          с името ми ще кръстиш 
          слънце от вчера родено ­

          дар от небесния вятър
          преди разсъмване.
          Срещу него ще тръгнеш ли?

          Бог да ти е на помощ ­
          Обичам те! ­
          със сто слънца на магьосник в очите.
           

          БЕЗПОКОЙСТВО

          Не се отказвай
          от нито ред, от нито дума,
          от чувство, от любов, обида,
          от вярата,
          че радостта и грижите са общи.
          И не променяй
          топлината на очите си,
          гласа си и усмивката по съмнало.
          Ръцете ти ­
          крила след вятър,
          да стъкнат огъня за циганското лято.
          Край него ­
          нека спрат приятели
          раними, уязвими, неразбрани...
          Тогава им налей червено вино,
          и песен им запей,
          и на ръка им гледай,
          а после ги пусни да си отидат...
          Не се отказвай.
          Най–  сладка е пелиновата жажда
          с оная самодивска сила,
          която по роса се ражда,
          и ни оплита в своята магия,
          и вече няма никакво отърване.
          Не се отказвай.
          Не, не се отказвай.
           
           


          На изповед
          пред кръст свещен
          са думите изправени.
          Изреченото
          в този ден от мен
          на съд благословен
          оставям.
           
           
           
           
           
           
           

          Йордан Дачев
          ЧОВЕШКИ ПРОБЛЕМИ
           

          23 декември 1986 година. В редакцията на в. „Добруджанска трибуна“ сме с Драгни Драгнев, в работната му стая. Чакаме да дойде от Балчик Ивайло Петров за кратко заседание. Ето го, влиза забързан, мълчалив, и по навик със свити вежди. Трябва да уточним някои въпроси в Дружеството на писателите преди да замине на зимуване в София. Цяла година вече се занимаваме с избирането и назначаването на технически секретар. Ту един, ту друг предлагат и все има причина да не бъде назначен, да се провали работата.
          И Ивайло още от вратата започва:
          - Един секретар не можем да назначим, сякаш ще е някакво ръководно лице в ООН.
          Това е отдушникът. Започва друг разговор. Откъснат от света във вилата си, той е жаден да общува с някого. Говори повече той, ние с Драгнев го слушаме, заинтересовани от хода на мислите му ­ чепати, ъгловати, но биещи право в целта. От месец юли му строели инсталация за парно отопление на вилата. Три хиляди лева платил. Тук къртели, там къртели ­ в дома му истински хаос. Монтирали една печка ­ не тегли, построили нов комин, оказало се, че печката не съответствала на комина. Купил три тона въглища, половината прах, превърнал се на кюмюрджия. Показва ръцете си ­ пръстите на двете му ръце са доста очернени от въглищния прах.
          Прахосал цялото си лято с тази парна инсталация. Бил решил да напише книга ­ продължение на „Объркани записки“. Някои неща били готови, други трябвало тепърва да се напишат.
          – Къде ти! Няма време! Аз се разравям с майстори. Дотегна ми. 
          Най–  сетне разговорът се завързва около най–  новата му книга ­ „Хайка за вълци“. Спомням си, преди разправяше, че не чете „Литературен фронт“, а сега се оказа, че го чете, и то доста внимателно. От десетина броя „Литературен фронт“ редовно публикува по една голяма критическа статия за „Хайка за вълци“. Чел е всички рецензии. Най–  добрата според него е рецензията на Карадочев. Пък и Чавдар Добрев ­ последният рецензент, е подхванал интересен въпрос.
          Но Ивайло Петров неочаквано повишава глас:
          - Кой беше главният редактор на „Литературен фронт“? Ще отиде и ще каже: „Бе вие друга работа нямате ли? Хванахте се за „Хайката“ и във всеки брой. Нали има и други книги, пишете и за тях. Ще се обидат хората“.
          Уж се сърди, а му е драго, че най–  новият му роман, към който не е никак безразличен, повдига такава разгорещена дискусия в литературния печат...
          Наближава Нова година. По традиция Ивайло я посреща в апартамента си в София. Сега стяга багажа. Готви се за път с домочадието си.
          - Ами дружеството?
          - Ще се видим в началото на април. Тогава ще правим отчетното събрание...

          1986 г.
           
           

          Красимира Обретенова
          СТИХОТВОРЕНИЯ
           


           „Те продадоха България“
             кап. Петко Войвода

          Войводо, те още търгуват.
          И без съвест душата Ј харчат.
          Тя, България, вече не струва
          даже колкото сухо коматче.
          Пък и всеки е вещ в занаята ­
          все душЈ на бакали, Войводо.
          И преди да се свърши земята
          децата ни тръгват за продан...
          Ако можеш, стани и послушай ­
          не народ, а мишоци в хралупа.
          Всеки тъпче в своята гуша
          и за себе си трупа ли, трупа.
          Та се моля, дано не възкръснеш,
          да не вземеш снага да разкършиш,
          че до гуша сме кални и мръсни.
          Не народ, да прощаваш, а... мърша.
          Виж! От друго котило „войводи“
          както някога колят и бесят.
          И ги храни безмълвно народа
          и изобщо не пита къде си.
          Пък решиш ли байрак да развееш
          ти прощавай за грозните думи.

          Като видиш България де е,
          сам–  самин ще си теглиш куршума.
           
           
           

          ПИСМО НА БЯЛАТА ЛЯСТОВИЦА 
          ДО ГОСПОДА

          Аз, 
          която на хората носих живот и утеха,
          дето вярваха в мене тъй, както в надеждата
          свидна, 
          си отивам от тук.
          Не със бяла ­ с окаляна дреха!
          Да, отлитам.
          Накъдето очите ми видят.
          По крилата ми лепнат петна от вихрушки и пепел ­
          все лекета, оранжеви, сини и кърваво–  алени.
          Тези хора народ ли са, Господи,
          глухи и слепи!
          Мене не, но децата си свидни не жалят ли?
          Този смешен народ ли герой е от повест епична,
          дето кротко търпи ято гарвани ­ като окови.
          Те убиват децата му, Господи! Стари езичници!
          Те се гаврят и днес със земята му.
          Не чужди, а свои.
          И не знаят ли бедните,
          не са ли ни чули, ни чели,
          че и гарван, и червей ­ все в нея накрая ще легнат.
          Нито в мойто небе, нито в Твоите вечни предели
          даже шепичка прах от пръстта Ј не могат да
                  вземат.
          А е толкова страшно, нелепо е даже да гледам,
          как на мен заприлича народът ­ оглозган до кокал.
          С тъжен вик, след потопа, надеждата тръгва
                 последна
          и в последна молитва ти чуй и последния вопъл.
          Щом със друго не можеш, спаси ги с онази повеля ­
          „свобода или смърт“ ли се казваше старата
                 притча?
          Зная, свой срещу свой ще застане. И после ще
                 стреля!

          И пръстта ще осъмне навеки спокойна.
          И ничия.
           

          ХЛЯБ НАШ НАСЪЩЕН
            На един приятел, който ме посъветва,
            освен любовта, да възпея и хляба

          ТОЙ отдавна осъмва горчив
          и замръква край постната супа
          и ни гледа с ранени очи
          и с плътта си греха ни изкупва.
          ТОЙ се гърчи сред градската смет
          сред гуляя на някой преситен.
          ТОЙ ­ за просяка късче късмет,
          изтърван от житейското сито.
          Та кажи ми приятелю как
          да възпея трохите насъщни
          като зная, че някой селяк
          би прочел песента ми намръщен.
          Щом след тежката жътва кълнЈ
          само плява в хамбарите пусти.
          И потта му в тестото горчи ­
          с нея плащал е чуждото лустро.
          С нея чуждият рай е създал ­
          на онези, без съвест и памет.
          А на гладния всяка сълза
          на гърба му тежи. Като камък!

          Хлябът? Той е последният храм!
          Любовта? Най–  насъщната жажда.
          Бях във храма. Възкръснах и знам:
          Любовта е която го ражда!
           
           
           
           

          Събка Митева
          СТИХОТВОРЕНИЯ
           

          ВНЕЗАПНОСТИ

          КЪСНО ВЛЮБВАНЕ

          Това е
          просто паднал косъм
          от гривата на времето.
          Късметлийски косъм,
          заместващ ловко
          скъсаната първа струна
          на китарата в душата.

          И се препъва времето.
           

          РЕВНИВО

          В нощта на тежките мълчания
          не се опитвай да гадаеш ­
          като сън е,
          но наяве.
          През счупеното лунно огледало
          небето капе,
          проядено от тайни,
          а аз съм просто стъкълце,
          хрущящо в зъбите
          на хищна хорска глъч
          и камъче,
          почукващо по кухи брони.
          Попивай само светлото.
          Бродира вятърът, по кожата,
          носталгии и тънки жажди
          и бавно ме превръща
          в парченце
          от калейдоскопа на душата ти.
          В ПАЯЖИНАТА

          Очите ни,
          еквилибристи луди,
          отчаяно жонглират
          между „Искам!“
          и „Не бива!“.
          Създадохме си
          собствени Бермуди
          и Атлантида
          бавничко потъва...
          Зоват ни мъртвите.
          И всичко се завърта
          сякаш за последно.
          Разпада се
          на кварцови зърна мигът.
          С излишни думи
          не загръщай тишината
          докато стъпките ти
          я бодат.
          Излишни думи
          и уморени като мен.

          А времето
          се стръсква като псе
          и кривва
          по познатите пътеки...
           

          Генка Петрова
          СТИХОТВОРЕНИЯ
           

          ПАМЕТ ЗА ХРИСТО
            На Виолета Проданова,
            съпругата на алпиниста

          Ще мисля за него,
          когато болка надвие
          егото ми на смъртна.
          Ще мисля за всичките негови
          строги пътеки,
          по които изкачваше
          егото си на Бог.
          Ще катеря със него
          човешката болка,
          прекосила
          със късове дъх заледен
          оня миг
          на внезапен и скрит сантимент ­
          по лавината крехки кокичета,
          за теб неоткъснати,
          по приспивната нежност,
          недокоснала Силви...
          Ще мисля за него,
          когато нахлуе Април
          в снеговете на Еверест,
          когато Април вледенЈ
          последния вопъл на вятъра,
          на очите му гордия вопъл,
          на ръцете му мъжкия вопъл...
          Ще мисля за него,
          когато Април
          в егото ми на смъртна
          значи всичко,
          което за него и спомен не бе.
          Ще мисля за Христо,
          когато ранена
          душата катери върха,
          когато
          душата ранена обича...
          Ще мисля за него, когато 
          с егото си на смъртна
          сричам 
          пътя на Христо
          към Еверест.
           

          ПОРТРЕТЪТ НА ЛЕВСКИ

          Над бюрата
          на лъснати словоблудници,
          над бюрата
          на самовлюбени скудоумници,
          над бюрата
          на куртоазно равнените,
          над бюрата
          на всеядните... И на смирените.
          Левски...
          В портрета
          от детски учебник по история,
          в стихотворение за едно бесило,
          разлюляно от... чалга на Глория.
          Левски...
          В четири въпросителни:
          Н а р о д е ? ? ? ?
          Но де е народът...
          Де е България...
          Облаче бяло
          във ризите усмирителни
          или
          в еднопосочен билет за Чикаго
          със три удивителни.
          Левски...
          Начало и край.
          Хляб насъщен и сол.
          Страстно разпятие,
          от което е трудно ­
          царят е гол ­
          да признаят бедният и богатият.

          15 февруари 2009
          ВИНИ
           На синовете ми

          Добрич.
          София.
          Канада.
          Де е България...
          По небесното трасе
           над океана
          триумфира надеждата
          в 20–  часов полет.
          Стръкче здравец
          спасително пръска
          носталгичния аерозол
          на Лозенец,
          Дианабад,
          Райко Цончев...
            Над океана
          (разделителна бездна
          между спирка Мама
          и спирка New Life)
          лети
          ВСИЧКОТО,
          което имам.
          С еднопосочен билет,
          с отчаяното
          Аз съм българче...,
          с неизбежното
          Я кажи ми, облаче ле бяло...
          Оставам
          далече от запазеното място
          за Канада,
          далече от океана
          на надеждата.
          В океан от вини
          калявам самотата си.
          Лоши майки
          се случихме с тебе,
          Българийо...
          Дано внуците ни
          случат
          на истински.

          Мая Златева
          СТИХОТВОРЕНИЯ
           

          А ХЛЯБЪТ СЕ ПЕЧЕ
             На Дора Габе

          Земята е във
          предродилна болка,
          понеже с огнената жар
          наливат се житата.
          Пече се Хлябът!
          Възпяват славеите
          тази благодат.
          Под изподраните ръце
          на онзи неуморно бдящ човек
          пулсира черноземът...
          И всяка капка дъжд е
          глътчица надежда.

          От красотата е останало
          „раздрано расо“...
          Единствено трудът
          се бърчи мъковечно по челото
          и вместо сладост ­
          залъкът пресяда...
          От жал, очите големеят,
          смалява се душата на човека,
          ръцете си,
          за да протегне...

          А Хлябът се пече!
          По прежному
          наливат се житата.
          Щурците ги възпяват.
          Светулки бдят над тази благодат,
          но немощта е светлината им
          пред мрака,
          (под чийто нокти жито е заседнало,
          като изгубена душа,
          която търси място за спасение...)

          А Хлябът се пече... и... с него ­
          онзи същият Човек.

          Разхлажда го единствено потта.
           
           

          РАЗМИСЪЛ С ДЯКОНА

          Ти, Дяконе, навярно си разбрал,
          че Божиите правила са нереални
          щом хвърли расото!
          За свята свобода пищова грабна!
          И камата!
          Навярно и страха у свития народ
          разбрал си, щом в не една колиба
          и паланка ти донесе вест...
          И тихо говорЈ..., и ... пламенно
          какво е робство, род, Родина
          дълг, любов, борба и чест...
          Надеждата им на плещи понесе.
          Къде ти беше, Дяконе, ума ­
          страхливият остава си страхлив докрая!
          Каква ти свята свобода?!
          По старому светът се управлява
          от предатели...
          От кръста до бесилото и днес
          повтарят се словата ти извечни, че
          времето е в нас..., ала наистина ли сме?! ­
          Във времето те помним с този ден почернен.

          Не искам и да мисля, че си се предал,
          защото ти е стигнало до гуша ­
          народ затънал до уши във кал...
          Все още вярвам, че сина си уча
          да бъде горд, че тук се е родил, че
          има смисъл българин да се нарича...
          Не моля прошка, а живот и сили
          да доживея туй,
          което ти мечтаеше да видиш ­
          така единствено бесилото ще има смисъл.
          РОДИНА

          Откривах те в трохата хляб на масата,
          във капката отронена от чаша вино,
          в сълзите на лозницата, в кърмата...
          във робата от дъното на скрина.

          Откривах те във филиграна сребърен
          на майстор неизвестен и в пайетите
          на пъстровезани месали и карета...,
          откривах те и в летописи, и в поеми...

          По босите ти стъпки те откривах
          на тъжни облаци в следите,
          откривах те и в слънцето и вятъра,
          във шепота на Калиакра те откривах.

          Откривах те във нежността на лилиите,
          откривах те в тревогите на Дунав,
          във мъдростта на житото на Добруджа,
          във тропота на Мадарския конник...

          По сивите паважи на площадите,
          в брожението на двата ни синода,
          в безпаметната страст и в първописа
          на старата Паисийева хроника...,

          във ромона на Тимок и в достойнството
          най–  истинската песен да е в космоса...
          Единствено не те откривам
          във мислите на бягащите ни от теб деца...

          Не ми отнемай радостта да те откривам.
           
           
           
           
           
           
           
           
           

          ВСЕ Е ТАМ

          Все е там ­
          на балкона с нацъфтели саксии.
          Сред цветята ­
          най–  светлият цвят са косите Ј...
          По лицето Ј
          спомен за песен утихва,
          а в очите Ј
          пламъче дяволски грейва...
          Тази стара жена
          дето всеки ден куките стиска ­
          сякаш тези нейни ръце
          бързат да разказват живота...
          И от плетката бяла
          бримка по бримка старицата вае
          най–  красивата,
          маргаритова риза за Бога.
          И когато започва деня,
          още призори под балкона застава.
          Своите цветни надежди
          в белоплетени кърпи реди.
          Тази стара жена
          може би тайно очаква да се спреш
          пред дантелите снежни...
          И така е, приятелю ­
          много малко Ј трябва да повярва,
          че така, от балкона, навън
          тя предлага белоплетено тайнство
          за любов и надежда...

          Всъщност, цяла нощ Бог е плел
          вместо нея насън...
           
           
           
           
           
           
           
           
           

          Елена Попова
          МОНОЛОГ
           

          Мъжът вървеше от вратата до прозореца и обратно бавно, като човек, който няма закъде да бърза.
          ­ Във вестниците пише, че за да е здрав човек, трябва да се движи, да върви пеш. Колко километра трябва да измине? Забравил съм... Може би три, а може би шест... Моята стая е три метра дълга. Една крачка е 60–  70 см. Колко крачки трябва да направя? Продават ли се някъде крачкомери?... Той се спря пред прозореца: Защо ми е крачкомер? Какво значение има дали ще съм здрав? Ето тези хора навън закъде бързат? За вкъщи? Там сигурно ги чака някой. За работа? И аз ходех някога на работа, но не бързах. Тръгвах бавно, движех се с равномерни стъпки, знаех колко минути ми трябват, за да пристигна точно навреме. И пристигах. По същия начин се връщах вкъщи, където ме чакаха жена ми и синът. Не се притеснявах. Спокойствие трябва, то е здраве, не някакво лудо тичане, при което изплезваш език като куче... И после краката те болят. И някъде другаде... И мен сега ме болят краката, но то е от старостта. Едни казват, че ставите се износвали. Защо не се износват на двата крака еднакво, ами единият ме боли повече, другият по–  малко... Толкова предложения прочетох как да лекувам болестите си ­ с лекарства, с билки, с глад, с гимнастика... Аз винаги избирам сигурното. Вървя си вкъщи напред–  назад, като махало. Това е гимнастиката ми. Купувам си лекарствата, които ми предписва моят лекар ­ те не ме лекуват, но пък съм спокоен. А че ще ме боли докато дойде „оня час“, това е сигурно...
          Колкото до движение на чист въздух и аз излизам, да не съм кърт да стоя само в дупката си. Впрочем и аз като него се пазя от течение, така че не отварям ни прозорец, ни врата, освен когато трябва да прекрача прага за навън. Излизам вечер. Хладничко и приятно е. Един пъстър свят като е тръгнал, млад и красив... Закъде? Напред–  назад... Всъщност така вървяхме в младите си години. Гледахме момичетата, които вървяха също като нас. Сега гледам ­ много хора, хубави, но непознати. Я мине някой да ми кимне с глава, я не...
          Аз бавно отивам до магазина, както се полага на моята възраст, още по–  бавно и придирчиво оглеждам, преди да купя нещо за ядене. Защо внимавам ли? Да не ме излъжат. Мислят си, че като съм стар, не виждам. Виждам, ама си мълча. Защо да се ядосвам? Спокоен трябва да бъде човек и много да не приказва. Това, което трябва да се случи, ще се случи... После тръгвам бавно за вкъщи. Няма ни за кого, ни за какво да бързам. Спирам се пред оня стар дъб, дето помни младите години на дядо ми, пошепвам му: „О, божествено дърво, подари ми малко от своята сила. Знам, че ще слушаш старческите стъпки и на моите внуци, ако дойдат... Моето време си отива, но поне да съм силен до края...“ Той ми помахва за поздрав с някое клонче и ми прошушва: „Опри се до мене..“ Но на мен ми е леко дори само като стоя под огромната му корона. Прибирам се. Вечерям. Спя...
          Снощи сънувах. Асфалтов път се е извил към безкрайността на хоризонта. А в средата му ­ дъб, навел огромните си клони. И под тях моят син сякаш се чуди кой път да поеме. Тогава видях, че дъбът е разделил пътя на две. Два успоредни пътя, но накъде водят? Казват, че човек сам избира пътя си, но Господ го направлява. Защо тогава някои избират кривия път?
          Когато се събудих, ми домъчня ­ толкова отдавна не е идвал синът ми. Той избра правия път на живота си, но все няма разклонения към мен...
          А за мен времето минава бавно. Боли ме тялото, боли ме и душата от тази самота... Той се вгледа през прозореца, затулен за външни очи от тънко перде. ­ От сутрин до вечер съм тук, в стаята. Никой не може да ме види отвън. Може дори хората да не подозират, че тук живее човек. Че го боли някъде. Не ме чуват дори съседите, защото аз си мълча. Е, не съвсем ­ говоря си сам като сега, но тихо. Говоря на стените, на вратата, на тези потънали в прах пердета пред още по–  запрашените стъкла на прозорците. Откакто жена ми я няма, те заприличаха на старчески очи с перде. Нито да ги оперираш, нито да ги оставиш така. Аз съм ги оставил.
          Какво мислех? Ах, да... Синът не идва, внуците ­ също. Дори по телефона не се сещат да се обадят. Откакто жена ми си отиде от този свят, всички ме забравиха ­ роднините, приятелите, съседите... Не съм нужен вече никому... Мярка ми се в главата една мисъл и сигурно ще я изпълня, като му дойде времето, а то е близо, чувствам го... Ще си купя ковчег... Ще го сложа на масата в хола... Ще си приготвя дрехите. И като дойде онази с косата, ако не ме изненада, ще напиша писмо на сина си: „Сине, дано както те чака баща ти, тъй да чакаш децата си! Ела в сряда (сигурен съм, че в сряда ще си замина от този живот), ще те чакам облечен в новия си костюм, в църквата да ме заведеш, греховете да си простим.“ И ще му го изпратя. После ще отключа вратата, дето толкова години ме разделя от хората.
          О, нищо страшно няма. Когато си живял толкова години сам, затворен в бърлогата си, ти си свикнал повече с тъмнината, отколкото със светлината. А и кой ще заплаче за мен? Може би съседите? Аз ги чувам през стените, когато се веселят или се карат, когато плачат или пеят. Дори когато среднощ леглата им стенат, притиснати от тежестта им. Всъщност и на съседите може да напиша писмо: „Добри съседи, знаете ли, че до вас, под вас, над вас живя един човек? Вие не го чувахте, рядко го виждахте. Някои от вас не го поздравяваха, защото не го познаваха, други го бяха забравили. Този човек ви кани в сряда у дома си да изпиете глътка вино за душата му. Вратата ще бъде отключена, влизайте и се разполагайте. Опознайте се, съседи! Всички сме смъртни...“
          Старецът седна, подпря глава с ръце и заплака.
          Петрана Савова
          ЕСЕТА
           

          МОНОЛОГ НА ЧОВЕК ОТ ХХI ВЕК

          Не съм първородното живо същество на планетата, но станах неин абсолютен господар. Признавам животворната Ј роля, но съм далеч от онзи плачлив Антей, който за щяло и нещяло се спускал към скута на майката Земя. Взех страха не само на враговете, но и нейния. Днес се подвизавам като нов Херкулес и Ал Капоне, като Терминатор, камикадзе и... каквото си поискам.
          В животинския свят има по–  силни и по–  дълголетни от мен, аз пък съм най–  умният. Възможностите ми са неограничени, властта ­ безмерна. Амбиции трайни и крайни прикривам зад красиви думи като Бог, идеали, справедливост, свобода, макар че рядко се сещам за тях. Показват го и делата ми.
          Всесилен съм.Ставам гневен и яростен, ако нещо се изплъзне от контрола ми. На планетата ми (засега единствена) господствам над  в с и ч к о. Последната дума може да е нахална и надута, както смята някоя си Шимборска, но за мен е стимул и максима. Царствам над всичко: вода и суша, земя и небе, фауна и флора.
          Движен съм от силни импулси, които моралистите наричат грехове. Били пагубни и непростими ­ гордост, гняв, страст, мързел, алчност, лакомия, отчаяние. Да, не са ми чужди, та без тях ще загубя човешката си идентичност! В нашето битие грешници под път и над път. Божия казън не ги стряска, съд не ги лови, съвест не ги мори. Затова съм един от тях и винаги с тях.
          Възхитен съм от олимпийското самочувствие на земния обитател. Някои го анатемосват, аз го приветствам. Възгордяването действа ободряващо, заразяващо и самоопрощаващо: „Времето е наше!“ „Той е!“ Аз съм! Неприкосновен съм. Бог съм!
          Многолик съм. Подобно на Лукиановия герой Перегрин представлявам смесица от пороци: честолюбие, славолюбие, тщеславие, аскетизъм, позьорство и прочие. Идеалният Нео от „Матрицата“ и подобните нему дълго време ще си останат виртуална мечта и изключения.
          Изтъкан съм от противоречия. Лекувам и наранявам, строя и руша, обичам и мразя. На едно географско място ловувам безобразно кръвожадно, на друго правя защитни резервати; някъде малтретирам хора и животни, другаде ги спасявам. Унищожавам гори, замърсявам води и храни, но се обявявам категорично за екологичното им съществуване. Руша превантивно, оценявам и съзидавам постфактум. И все пак не проумявам песимистичната прогноза на поета: „Пустинята иде, настъпва/ и бавно превръща Земята/ в пясъчен часовник“. (Велин Георгиев)
          Болести, глад и гета не са изчезнали, но аз възпявам човеколюбието. Вярно, трудно ми е да обичам ближния колкото себе си. Това за ризата и бузата е несериозно ­ нямало го е при прародителите, няма го и днес, едва ли ще го има някога. Но заради общественото мнение и одобрение се нуждая от свещената Мека, за да се изявя публично и показно като боголюбив и праведен човек. После мога тайно или дори явно и без скрупули да пренебрегна дадения пред бога обет за лично въздържание от пороци и за състрадание и милост към сестрите и братята си.
          Всяка религия на Земята проповядва мир и любов. Вярвайте, точно за тяхното постигане водя войни и сея омраза. Поддържам атомни полигони, въдворявам нови режими в чужди близки и далечни държави. Синовете ми воюват и през ХХI век въпреки уроците и ужаса на двете световни войни от миналия. Може и да е прав Иван Радоев в твърдението, че главното действащо лице на ХХ век бил егоизмът. В речи и на книга аз отричам безумието във Виетнам, Камбоджа, Афганистан, на Балканите, настоящето в Ирак. Заклеймявам всички кръвопролития, но не се застраховам от бъдещи. Обвиняват ме в „собствено обезчовечаване“ по време на война (Дубравка Угрешич), но аз винаги ще адмирирам очовечаването и Всемирната хармония.

          Добрич
           

          БИТИЕ

          Български мит оповестява, че първоначално Бог отредил на човека 30 години. Обидени от бъдещата си незавидна участ (тежък хомот, неблагодарност към вярното служене и подигравки), волът, кучето и маймуната отстъпили доброволно по 20 от своите. Така се събрали общо 90 години живот.
          Първо е човешкият до 30 години. Възторжени, цветни и красиви, детството и младостта неусетно отминават в игри, себеопознаване и проглеждане за другия пол; в учение, задомяване и трудов старт. Щастливците политат на крилете на любовта, която никоя власт не успява да обуздае и забрани. Завладява ни като непокорна, сладка и неизлечима болест, от която няма спасение. Според притчата това е времето, когато човек се чувства победител и повелител на света.
          Следва животът от 30 до 50.  Характеризира се с улягане и отърсване от младежки илюзии. Приземяването е болезнено и отрезвяващо. Приемаме думите на поета Г. Константинов като свои:
          Завоите на младостта
          през рамо искам да погледна,
          преди да ме посрещне тя ­
          най–  строгата ми възраст: средна.
          Ставаме заложници на семейното гнездо в градеж, подреждане и осигуряване. Поемаме съдбовна отговорност по възпитанието на ново поколение. „Обръч ли е или пък е обич?“ ­ недоумяваме солидарно с Дамян Дамянов. Трупаме вещи, опит, стаж и... разочарования. Като в рефрен на Петьофи сме:
          И влачеха воловете колата
          По пътя тъжен като песен.
          Каляваме воля и търпение. Продължаваме да се доказваме чрез работа, работа... ­ същинска волска орисия.
          Едва съзрял и помъдрял, индивидът поема по нежелания, но неотменен житейски залез от 50 нагоре. Всеки опит за надхитряне с неумолимата природа и съдба засега е фиасково обречен, въпреки прогнозите за скорошното ни биологическо безсмъртие. През този период човек си прави сурова равносметка на постигнатото и се стреми неистово да опази събираното и завоюваното... по кучешки...
          Годините от 50 до 90 са последните два отрязъка от земния ни дял. Евфемистично ги назоваваме „Втора младост“ и „Трета възраст“, за да смекчим потреса от физиологическото вегетиране. Уви, прав е Гор Видал, че като старите дървета умираме от върха. Митът нарича живота след 70 маймунски, защото човек ставал за смях на всички.
          Тогава какво ни остава, освен, докато можем, да се вглеждаме самокритично–  иронично в някогашните си постижения и прелести, да преглъщаме пораженчески и стоически свои и чужди неласкави констатации и квалификации и да се „извисяваме“ над очевидното с дистанцирано философстване по ресорите на Деметра, Афродита и Танатос.
           

          Желанието повик „Да останем млади!“, доскоро утопично, е на път да се сбъдне още в този век. Футуролози и трансхуманисти рисуват удивително бъдеще за човека: „... ще живее дълго, ще бъде здрав, млад и жизнерадостен.“ Вярват, че ще надхвърли биологическите си граници и ще стане свръхчовек. Наномедицински роботи ще ремонтират клетките, ще оперират молекулите „и човек ще стане практически безсмъртен.“ (М. Бакалова, „Настъпващият нов свят“, сп. „Съвременник“, 2007 г, бр. 4).
           
           
           
           
           

          Марина Константинова
          СТИХОТВОРЕНИЯ
           

          СЛЕД ДЪЖДА
          всичко е девствено
          в първата минута,
          преди да кацнат птиците,
          преди дърветата да се изтръскат
          от сребърните капки,
          преди светлината да залее
          улиците и стрехите,
          преди усмивката
          очите да напусне,
          преди да се повтори
          необяснимото усещане,
          преди светът отново
          да бъде подреден
          от случая...
           

          ОСТАВИ МЕ ДА СКИТАМ
          по пътеките стари на болката.
          Твърде дълго душата
          укрива се в себе си
          и опитва се нещо
          да спаси от живота ­ лавина.
          Но сега вече знае ­
          устремен е нататък пороят
          в хоризонти миражни,
          в трагично красиви залези
          и в смъртта ­
          праг към други животи...
          Остави ме да скитам,
          през негласния пети сезон
          на тъгата да мина.
          Може би това Ј трябва
          на душата, за да литне отново
          към своето седмо небе...
          ПРЕПЛУВАХ БУЙНАТА ВОДА,
          а лодката се преобърна.
          Брегът прие ме замечтан,
          а аз прегръдката отхвърлих.
          И тръгнах в стръмния отвес
          да търся ехото ти палаво,
          но все по–  пусто е напред,
          а все по–  близо е оттатък...
          Ще спра до оня камък бял,
          отдавна слял се със небето,
          там, на върха,
          където цял
          издялан е
          в небитието.
           

          И ВСЕ ПО–  МАЛКА ПЕПЕЛЯШКА СТАВА,
          денят сивее пак, посипан с пепел.
          Прозорецът, примамливо открехнат,
          нашепва си една бунтарска песен...
          Ухото на Живота е наострено,
          улавя всички вътрешни движения,
          мигът на бягството е близък,
          ще удари
          и ще въстане нечие покорство.
          Защото огън огънят разпалва,
          сърцето скришом си брои въздишките.
          Дали след всички сламени илюзии
          ще блесне златна жилка от безумие...
          И ще открие своя път душата,
          какво че боса
          в тръните пристъпва...
          Така усеща пулса на Земята
          и нейната неуловима песен.
           

          ТАНЦУВАМ ПО УЛИЦИТЕ НА ДЕНЯ,
          по нощните алеи,
          по покривите на поривите,
          по тайните местенца,
          в които душата си устройва
          бягства от себе си.
          Танцувам по поляните на дъжда,
          по мекотата
          и есенната меланхолия
          на листопадите,
          по стъпките на Любовта,
          на Радостта от съществуването...
          Танцувам по въздушните пространства
          на медитиращи сънища,
          по следите на птиците,
          по–  щастливи от нас...
           
           
           
           

          Кольо Чалъков
          МИНИАТЮРИ
           


          Петлите ­ древните будилници
          от дворовете ни си тръгнаха
          и няма кой да ни събуди.


          Сянко, аз не те познавам.
          Грозна си. Иди си.
          ­ Аз съм лошото у тебе.


          Живите и мъртвите
          едни за други плачат.
          Задушница.


          Спомените ­ 
          заспали мигове
          от битието ни.


          Някой почука.
          Не знаех кой е. Не отворих.
          Щастието си отишло.
           
           


          Намирам себе си,
          когато в другите
          живея.


          Вятърът се смее ­
          деца го гъделичкат
          по петите.


          Пчелите искат
          вятъра да отнесат
          далеч от кошера.


          Децата отглеждат
          цветето на обичта.
          За семена отивам.


          Сънувам сън.
          Ощипвам се да се събудя
          от този сън ­ живота.


          Дете заплака.
          Мъката в света порасна
          с една сълза.


          Откърших вейка
          от Дървото на живота.
          Сълза потече.


          Добрата дума ­
          капка слънце ­
          иде при мен.


          Вечер звездите
          повикват месеца ­ да им бъде
          водач към утрото.


          Времето тече
          по–  бавно от реката,
          от мисълта по–  бързо.


          Капчица обич
          падна в градината.
          Поникна цвете.


          Облак скри слънцето.
          Слънчогледите сега
          го топлят.


          Пламъчето на светулката
          весело запали огънчето
          на детството в мен.


          Ядосан вятър търси
          едно врабче, а на гърба му
          то си оправя перушинките.


          Дете. Денят му ­
          красиво бяло гълъбче ­ 
          гука ли, гука.


          Моят ден е едно
          врабче, полетяло.
           
           
           
           
           
           
           

          Димитрина Костова
          СТИХОТВОРЕНИЕ
           

          ОТМЪЩЕНИЕ

          Истината ли желаеш?
          Ще я кажа, но накрая.
          А сега ще ти призная ­
          влюбена съм в друг и зная ­
          все ми е едно за края.
          Може би ще се повтарям
          и по него ще изгарям,
          мислите му ще гадая,
          думите ще обожавам,
          яростна ще отмъщавам,
          примирена ще прощавам...
          Истината вече знаеш ­
          вярно е ­ не те желая!
           
           
           

          Георги Калчев
          СТИХОТВОРЕНИЯ
           

          ОДИСЕЙ

          Завърнах се. Отсъствието твое ме посрещна.
          Въздъхна корабът ми и заплака. Но не и аз.
          Дори морето заскимтя от болка
          и се отърка в мене като гузно куче.
          Брегът смали се ­ в себе си потъна,
          а Слънцето се скри зад хоризонта.
          Закапа Дъжд от падащи комети ­
          навярно Гръмовержецът се е разчувствал.

          Самотно е сега в Итака
          и само някакъв случаен Вятър
          разхожда се сред Дюните смълчани
          и тананика нежен Блус за Двама...

          Не прося милост и любов от боговете.
          Едно–  единствено пътуване остана;
          едно, от мене непребродено, Море ­
          на неизплаканите мъжки сълзи.
          През Него трябва с кораба ми да премина,
          за да достигна онзи непостигнат Бряг,
          където Споменът за Пенелопа ще ме чака.
          А Островът на любовта, която трае вечно,
          е само Приказка за сухоземните глупаци!
           

          РАЙ ВЪВ АДА

          Изграждам Дом на кръстопът,
          където се целуват ветровете ­
          без покрив, без врати и без прозорци:
          Подслон за скитници, звезди и птици...

          Дано призваните получат своя Рай;
          кафе да пият всяка сутрин с Господ,
          а аз ще вадя кървави Стрели,
          с които ближните невинно ме прострелват.
          Стрелите ще превърна във Греди
          и ще издигна Скеле към небето.

          Библейска ябълка отхапвам във съня си,
          но Ева ме събужда със кафе.
          Ако със него тя ме изкушава ­
          съблазънта ще вкуся като дявол...

          Дали ще ни изпрати прошка Бог, не знам,
          но знаят влюбените ­ Раят е за двама.
          Със Ева Го живеем в кръстопътен Дом ­
          сред ад за земни Ангели,
          които най–  неземно се обичат.
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           

          Георги Чобанов
          СТИХОТВОРЕНИЯ
           

          ИМПРЕСИЯ

          Отмина вчерашното лято.
          Самотното море
          с болка трие спомените оцелели
          в гънките на пясъчната памет.
          По улиците есенни
          изстиват стъпките на непознати минувачи,
          дори и въздухът,
          с логично безразсъдство,
          издухва летния си мирис.
          ...А аз ­ все още нося отънелите си дрехи.
          И по брега ­
          подритвам кули и дворци от пясък.
          Улиците будя с гларусово любопитство.
          ...Ала вървя по тях.
          И с въздуха издишан,
          дълбоки гънки разоравам...
           


          Като болка чужда,
          като стара слава
          вятърът прокужда,
          лятната гълчава...
          Гони я, раздира ­
          вехтата Ј дреха.
          Късчета събира,
          есента ­ в утеха...
          Стиска ги. И топли,
          в бледите си длани.
          Сякаш стиска вопли,
          от стаени рани...
          Или пък ­ послания...
          Думи ­ неизречени.
          Кратки пререкания...
          Тъжната обреченост

          на последно лято.
          Глухо ­ без гълчава!...
          ... Ала толкоз свято!
          И след мен ­ остава!
           


          От всичко
           щедро те раздават...
          И аз ­ от всичко,
            щедро взех.
          В излишък вземах ­
          до забрава!
          Да върна нещо
          не приех...
          А всъщност, нямах и представа
          и злото ­
            за близнак, че вземам!
          ... Със всичкото,
          което ми се дава ­
          че повече ­ ми се отнема!...

          И днес ­ за среща моля!
          Повторна!... Още неродена!
          Но, ако сбъдна тази воля ­
          и ненаситно ­
            всичко пак ще взема!
           
           
           
           
           
           
           
           

          Веселина Атанасова
          СТИХОТВОРЕНИЯ
           

          ТУК Е БЪЛГАРИЯ

          Тук е България. Древната Святата.
          Никъде няма такава страна.
          Тук е вековното наше разпятие
          и възкресение, и светлина.
          Тук са крилете ни. Но и оковите,
          дръзките пориви към свобода
          и чудодейното биле разковниче,
          и легендарната жива вода.
          Тук е Олтарът. Геената огнена,
          портите адови, Страшният съд.
          Но ни опива с великите спомени
          непокорената българска твърд.
          Тук е Тропарът, молитвата азбучна,
          тук е духът, висините превзел,
          неравноделната българска празничност,
          ангелът с име Йоан Кукузел.
          Тук небесата отвъд са ни пратили
          с нашите демони и гордостта.
          Тук са дедите ни, тук са децата ни.
          Тук е животът и тук е смъртта.
          Тук ни е знамето, в бой непредавано,
          неудържимият устрем напред.
          Тук ни е болката, тук ни е славата
          в майчина клетва и бащин завет.
          Тук е, където в дълга и в наградата
          нищо не става без кръст и борба.
          Но ни изправя, дори и да падаме,
          Немилостивата наша съдба.
          Стига сме чакали знаци, знамения!
          Чуйте народния, Божия глас!
          Тук е бунтовното наше спасение
          и на България звездният час!
          ПЪТЕШЕСТВЕНИК

          Корабът ­ дърво без корен ­
          пори звездното море.
          И самият Бог отгоре
          няма сили да го спре.
          Кой е? Накъде пътува
          в необятния безброй?
          И защо съня бунтува
          новият ковчег на Ной?
          Корабът, криле разтворил
          като сребърни платна,
          плува към съдби и хора,
          към далечни времена.
          Плува корабът и носи
          нашия човешки знак
          от загадъчни въпроси
          търсещи незнаен бряг!
          Грее в тъмните му зали 
          древният и славен път
          на свещените скрижали,
          на греха и мъдростта.
          Плува в тайните предели
          приютил и част от нас ­
          редом с песента за Дельо ­
          българските писмена.
          Плува корабът самотен
          като пътник непознат
          над Доброто и над Злото,
          над Живота и Смъртта.
          Може да потъне в мрака.
          Може да се разлети.
          Може пък и да дочака
          чудо да го сполети.
          Плува корабът ­ мечтател.
          Бърза да спаси света ­
          все напред ­ към Свободата,
          все натам ­ към Вечността.
           
           
           
           

          ОГНЕНА МОЛИТВА

          Лято е. Нощ разпуква
          с лунния сърп земята
          и над покоя рухнал
          бисерни мрежи мята.
          Трепва светът немигвал.
          Глъхнат мостовете слепи.
          Кладенците изригват
          късове звездна пепел.
          И разцъфтява клада ­
          хищното алено цвете.
          Спускат се в нея жадно
          сенките на боговете.
          Парва небето кръстът
          на Константин и Елена ­
          въглените разпръснал
          по диплите на вселената.
          От старата икона
          пак нестинарката литва.
          Крехки пети се ронят
          в огнената молитва.
          Древна искра влудява
          пръстите Ј вледенени.
          Бавно кълни жарава
          и упоява вените.
          Огънят я притегля.
          Вихри я и се вие.
          Стяга я в яки жегли
          и я заплита в стихии.
          Тупа в кръвта Ј свята
          тъпанът безпощадно.
          Хвърля я в необята.
          А той в нозете Ј пада...
           
           

          ПИСМО ДО ЛЕВСКИ

          Тревожен звън отеква в тъмнината.
          Камбаната България кънти
          с оная страшна сила непозната,
          която още имаш само ти.
          Апостоле, да можеше да станеш,
          да се стопи над тебе сводът глух,
          щом видиш, че земята ни е в рани,
          ще удържи ли гордият ти дух?
          Не сме достойни, Дяконе, за тебе.
          Отслабили сме воля, мощ и плам.
          А ти си ни все толкова потребен,
          колкото ставаш с времето голям.
          Свободни ли сме или сме в окови
          и живи ли сме или не съвсем,
          но ние все за теб не сме готови
          и надали ще бъдем някой ден!
          Защото не поиска власт и слава,
          а нужните за всекиго неща ­
          законът да е нашата държава
          и да ни бъде чиста съвестта!
          Чия ли съвест е неопетнена?
          Кой пощади народа мъченик?
          Защо съдбата му непроменена
          виси над него като гневен вик?
          Защо пред теб и първи, и последен
          виновно и безпомощно мълчи?
          Защо не може всеки да погледне
          в бездънните ти, праведни очи?
          Какво ни пращаш, Дяконе потаен,
          в най–  тъжните си писани слова?
          Онези четири въпроса в края
          без отговор остават досега.
          Защо завършваш с думата: „Народе???“
          Упрекваш ли ни или ни кориш?
          Какво ни питаш пред лика Господен
          тъй настойчиво, Дяконе? Кажи!
          Но ти стоиш недостижим там, горе,
          и чакаш глас народен ­ Божи знак,
          когато небесата се отворят
          в душите ни да се завърнеш пак.
          Безмълвието твое продължава.
          Но въпреки вековните беди,
          знай, над България се зазорява!
          Стани, Апостоле, и ни води!
           
           
           

          ИЗКУСТВОТО Е МЕДИЯ
          ЗА ПОСТАВЯНЕ НА СОЦИАЛНИ, ПОЛИТИЧЕСКИ И ДУХОВНИ ВЪПРОСИ
           

          Младият художник Самуил Стоянов е завършил Художествената гимназия в Пловдив, а след това ­ Художествената академия в София ­ специалност Керамика. Участва активно в много групови акции и изложби. Излага и самостоятелно ­ живопис, керамика, инсталации. От няколко години се върна да живее в родния си град Добрич. Има собствено ателие за производство на уникални керамични сувенири, голяма част от които посветени на България и Добрич. Той разказа как се чувства след решението да работи като художник в провинцията.
           

          Разговаря: Валентина Добринчева

          Как успяваш от Добрич да се вместиш в толкова събития по света и у нас ­ на изобразителния фронт?
          Е, аз нямам толкова много участия, но все пак ме познават български куратори, които ме канят за участия и ме представят. Работил съм най–  вече с Мария Василева и Весела Ножарова. А връщането ми в Добрич беше и нещо като експеримент за това дали ще мога оттук да продължа да работя и участвам в проекти. Това изглеждаше постижимо заради интернет, комуникациите и това, че едно художествено произведение може да представлява просто един файл. Все пак не е много лесно. 
          Знам, че много неща ти липсват в Добрич ­ неведнъж си казвал и писал, но все пак ­ кое ти липсва най–  много, а кое ти идва добре и кое пък ­ в повече?
          Най–  много ми липсва културен живот в сферата, в която аз работя като художник, т.е. съвременни визуални форми. Осъзнавам, че Добрич е малък град, но все пак се надявам, че има потенциал да приеме по–  интензивни прояви на съвременното изкуство. И дори и да няма много подготвена публика, все пак вкусовете на хората могат да се формират и естетическите ценности да станат малко по–  високи, и може би така някой ден ще се спре с издигането на безсмислени паметници, а културната обстановка ще стане по–  актуална по отношение на съвременните тенденции. Липсва ми също да знам поне, че има някаква институционална подкрепа за художниците, например някакво финансиране или предоставяне на ателиета срещу нисък или никакъв наем, или поне някаква годишна награда по различна от лист, на който пише „Грамота“. Добре е за мен, че тук са повечето ми близки и приятели. Животът е по–  спокоен и морето е близо.
          В повече ми идва това, че преди около една година девет души, повечето от които от Добрич, не се прибраха по домовете си, а загинаха в мизерен български влак. В повече ми идва това, че преди тази трагедия съм виждал пияните кондуктори и заключените врати и прозорци на спалните вагони, а сега, една година по–  късно, все още не се знае кой е виновен. В повече ми идва това, че девет души загинаха във влака за Добрич, поради простащина и безотговорност.
          Участва в изложбата „Технологии и изкуство в чест на 130 години присъствие на Сименс в България“, от 15 ноември до 14 декември 2008–  ма в СГХГ, с творби представяни в галерия Simens_artLab, Виена, заедно с: Иван Мудов, Боряна Пандова, Иван Николов и Красимир Терзиев. Какво показа там?
          Показах една моя фотовидеоинсталация, наречена Reverse, която беше и тук в „Килиите“ в Добрич. Тя представлява 10 портретни снимки на хора, които са заснети с главата надолу, а готовите фотографии са експонирани като нормален портрет. Видеото е 52 минутен луп (loop) на изглед от стъклото на трамвай, който се движи напред по софийски улици, докато всички останали вървят и се движат назад. Участвах и с две картини. Иначе цялата изложба беше интересна, защото имаше експонирани много уреди и машини, произведени от Сименс и работили в България за периода на тяхното съществуване тук. Същевременно това не беше една корпоративна изложба, защото имаше работи, освен на тези художници, които изброи, и такива, правени през тези 130 години, и така се получаваше някакво паралелно проследяване на развитието на изкуството и техниката, които винаги са били в крайна сметка свързани и взаимозависими.
          Докато разглеждах снимките от тази изложба, се сетих, че отдавна ми се наслага усещането, че има някаква вълна на натурализъм в съвременната живопис ­ много от нещата на художниците изглеждат като фотографии ­ и обектите, и техниката са такива. Сигурно критиците още не са кръстили това течение, но според теб има ли такова нещо и защо? Може би е само при БГ художници?...
          Както много картини приличат на фотографии, така и много фотографии сега изглеждат като картини. Винаги е имало в България и по света художници и течения, които са правили реалистично изкуство. Аз в определена степен смятам, че абстрактното изкуство е много по–  упадъчно и ненужно, отколкото една реалистична картина например, която естествено има в себе си концептуално съдържание, а не просто натуралистично. За съжаление сякаш в България се смята, че абстрактното и експресивно изкуство е нещо супермодерно и авангардно, а то просто е една от нормалните форми да се изразява художник. В крайна сметка всичко зависи от това какво художникът иска да каже, т.е. формата се обуславя от съдържанието. Е, има художници, които застават пред бялото платно и чакат то да им говори, но това е друг въпрос... Аз гледам на изкуството не просто като на някакъв украшателски придатък на обществения образ, а като на средство или медия за поставяне на социални, политически и духовни въпроси.
          В края на миналата година изкърти стената на една галерия в София ­ как ти позволиха? Какво се случи там? Как го приеха хората?
          Моят проект беше част от изложба–  представяне на дейността на шведската галерия „Konsthall C“ в Стокхолм, а идеята им беше, освен двете работи, които те представят, да поканят за по една седмица желаещи участници от България да покажат техни проекти. Понеже основната тема на шведските гости е демократичните ценности, нямаше традиционен подбор на участници, а първите представили свои проекти автори заемаха заделеното им пространство в галерията. Това беше галерия „Васка Емануилова“, която е клон на Софийска Градска художествена галерия и се намира в парка „Заимов“ в София. Там разбих една от стените, пробивайки дупки за една седмица, всеки ден по 500. Та мисълта ми е, че нямаше как да ми откажат, защото бях един от първите подали проект. Това е малко в кръга на шегата, разбира се, всъщност уредникът на галерията Владия Михайлова е много готина, а и аз обещах в проекта си, че после ще възстановя щетите.
          Всъщност в изразността на съвременното изкуство да пробиеш дупка, да събориш стена или сграда не е нищо кой знае какво. Аз използвах тази акция естествено с определена цел и тема, която е много по–  силна, значима и проблематична по своето естество, много повече, отколкото да се пробие една дупка, да се събори стена или пък дори целият блок (смее се). Имам предвид, че галерията беше в приземния етаж на стара жилищна кооперация, и ако бях продължил с тези 500 дупки на ден можеше... А как беше приета работата ми ­ имаше недоволни от това, че руша стената на галерията, правя боклуци и едва ли не осквернявам галерийното пространство. Други я харесаха, а и тя изглеждаше много красиво като „форма“. Представи си една боядисана яркосиня стена с бели дупки, отлюспена, напукана мазилка и синьобели отломки. Май вече е време да спомена какво всъщност представляваше работата ми. Заглавието е „Абортът, убива деца“. Това е известен про–  лайф лозунг, който аз „преекспонирах“ на една стена–  колона. Получи се нещо средно между афиш и графит с размери 2х3 м, приблизително, бели букви на син фон. Друга част от цялостната инсталация беше и монитор, на който течеше слайдшоу с около 50 снимки на абортирани ембриони, повечето на възраст около 12–  та пестационна седмица. Докато правех моята акция по пробиването на дупки, бях облечен с бял халат и ползвах набор от инструменти ­ длета, а правих по 500 дупки на ден, защото изчислих, че приблизително толкова е броят на абортите, ежедневно извършвани в България, като ползвах средни числа между официалните и неофициални данни. Това, което се получаваше като процес, е че с течение на времето и увеличаването на броя на дупките надписът се заличаваше все повече и повече, а на негово място оставаха дупки и разрушена мазилка.
          Всъщност това рушителство ще остави ли следа в галерията или стената е била нарочно подготвена за теб?
          Не, не беше специално подготвена за мен, използвах истинска функционираща стена, която в същото време е и колона. Даже се забавлявах в процеса на работа, когато отдолу „излизаха“ разноцветни бои, мазилки и стари тапети. Сега стената си е вече идеална, както си беше.
          Актуална ли е според теб темата за абортите ­ България има проблем с населението си, но светът е пренатоварен, макар и подчертано в някои конкретни държави...
          Мисля, че темата за абортите не е актуална, а трябва да бъде. Това съм се постарал да изразя с проекта си, който демонстрира как масовото и безпроблемно практикуване на аборт изтрива моралният характер на проблема от общественото съзнание. А казвам, че трябва да бъде актуална, защото липсва информираност относно това какво представлява абортът, какви вреди нанася на майката, липсва и култура относно ценността на живота, а от друга страна сякаш рисковото сексуално поведение се насърчава. И на мен ми изглежда, че в крайна сметка се е образувала една добре смазана машина за пари и духовно унищожение. Тинейджърите се консумират един друг, а „детето“ се е превърнало в поредният slaid от маркетингова стратегия. Относно това, че светът е пренаселен ­ не съм сигурен, че това е така, но знам, че това не е проблем, който заченатите и неродени деца могат да решат. Ако възрастните хора решават проблемите си чрез унищожаване на други човешки същества, по–  малки и по–  слаби от тях, то това е етичен провал. Защо тогава да се помага на инвалиди, или да се поддържа животът на нелечимо болни или възрастни?
          Не мислиш ли, че е крайно те да се забранят ­ това няма ли да е по–  сериозен проблем?
          Според мен много по–  крайно нещо е да се убиват невинни човешки същества. Трябва да има друго решение.
          Като си искал и решил да станеш художник, за такова изкуство ли си мислеше ­ инсталации, проекти, авангардни презентации...?
          Когато кандидатствах и влязох в художествената гимназия мислех, че след завършването си ще стана художник в завод. Това беше през 1989 г. и бях на 14 години. Тогава естествено нямах много представа от акционизъм и инталации, но все пак имах вътрешен стремеж да смесвам теми и да променям естетическата технология. После се сблъсках с изложбите на група „Ръб“ в Пловдив и тези в галерия „ХХL“ в София. Изразните средства на съвременното изкуство са много по–  близки до реалния живот и това ги прави по–  употребяеми, а когато има провокация или визуални трикове, това просто впечатлява повече. Тези възможности например ме подтикнаха да ги избера като свой език.
          Ако добричката галерия трябва да носи нечие име, ти кого би предложил?
          Ето, синът ми смята, че тя трябва да се казва „Т€ти“, ама това е грандиозна идея! Естествено, нямам предвид да се казва: „т€ти Самуил Стоянов“, а да се казва например ТАТЕ Dobrich. Ами да, ама дали ще можем да ги излъжем англичаните да си направят филиал тук. Много ще е добре. Последната изложба „Търнър прайз“ (Turner Prize) в ТАТЕ Britain например е имала 60 000 посетители за три месеца ­ колкото цял Добрич. А сега сериозно ­ мисля, че така е добре. Все пак градската галерия не е частен музей или пък улица, че да е кръстена на някой. Галерията трябва да е жива, а не да е монумент, който да внушава достолепие и гордост.
          Драгни Драгнев
          СТИХОТВОРЕНИЯ
           

          ВАДИ

          По улиците тънки вади криволичат
          и вие се водата с дългото езиче...
          Ще си намерят вкупом път, оттам ­ в нивята.
          Дано не им попречи слънце или вятър...

          Тъй гладни за вода са нивите отколе
          и стъбълцата крехки все за дъжд се молят.
          Но вадите утихват, гледай ­ ето...
          И слънцето ги дърпа тихо към небето...

          Къде остана вятърът? Къде избяга?
          С крилете си на слънцето тозчас помага.
           

          УМИРА ПТИЦА

          Умира птица... Целият простор замлъква,
          криле прибира ­ тъжен и сломен от мъка.
          По капчиците кръв в душата Ј гадае
          и моли вятъра да я отвее в рая...

          Убиха я орли... Видяхме я да пада
          по клоните ­ обагрена, красива, млада.
          От гледката дървото бе обезумяло
          и сълзи слизаха по голото му тяло...

          Умира птица... И човека тъй умира.
          Над гроба му звъни тревата, вместо лира...
           
           
           

          МУЗИКА

          Вали, вали... Дъждът по покривите крачи.
          Вода ­ на стряхата под сухите клепачи.
          Капчукът пее, свири... Музика оглася
          на зданията опустелите тераси...
           

          Но кой я чува? Кой от звуците пронизан,
          се взира как дъждът от небесата слиза,
          как барабанът му над тоя свят се мята
          и сблъсъкът ще преобърне тъй земята?

          Един–  единствен мъж сред улицата спира
          и може би е луд... Човекът дирижира...
           
           

          КОШЕР

          Две пчели, две сестрици прелитат простора
          и навярно из път със криле си говорят.
          Трепкат звуци и мисли, за нас непознати,
          но със радост са пълни, с надежди и вятър.

          А под тях избуяват цветята, тревите
          и дъгата им ляга във медени пити.
          Слънчев ден, звездна нощ от земята извират
          и светът в детска длан като в сън се побира...

          Виж, небесният свод бди зад облака рошав
          със рояци пчели ­ и прилича на кошер...
           
           

          НОЩНИ ПЕПЕРУДИ

          Сестра на вятъра и на звездите... Чупят
          с отблясъци нощта във нейните хралупи.
          Телата като в сън... Крилете им замират...
          И цялата вселена мълком в тях се взира.

          Завиждам ви ­ далеч–  далеч от суетата
          на дните, пълни с гняв, омраза и театър.
          Макар че огънят на вечерта ви мами
          и падате сами по голото му рамо...

          Но по–  добре такава смърт, вместо полека
          на кръст да те разпъват дните ти навеки...
           
           

          РАННА ПРОЛЕТ

          Надничат от дървото пъпките и молят
          очите им да не отваря още клонът,
          че слънцето и вятърът ще ги измамят
          и изгорят гледеца им ­ ще стане камък.

          Но кой ги чува?! Гласовете им не стигат
          до корена ­ той соковете все издига
          нагоре, към върха, макар и тъй отрано ­
          напъпилите клони тозчас да нахрани...

          Човеко, братко мой, поспри замалко тука ­
          от тази гледка си вземи поука...
           
           

          НОВ ЖИВОТ

          Приижда пролет... Пъплят нежни ветровете,
          тревите вдигат първо, после дълго светят
          във клоните, на птиците в гнездата топли,
          където се събират и възторг, и вопъл...

          Изригва нов живот... Цъфти, лети във мене,
          люлее дните ми над облаци зелени,
          прелива обичта ми в гняв, сълзата ­ в радост.
          И вместо да танцувам и да пея ­ страдам...

          Расте животът и звъни на златна лира ­
          в самите нас заченат, той във нас умира...
           

          Таня Топалова
          СТИХОТВОРЕНИЯ
           

          СПОМЕН ЗА ТЕБ

          Сърцето ми ръждясва от тъга.
          Прашасала цигулка е сърцето ми.
          Едно щурче настройва бавно лъка си.
          Понякога долавям странни звуци.
          И не разбирам ­
          плаче ли сърцето ми
          или пък скърца зъби...
           

          ТОДОРОВДЕН

          И когато преглъщах кюфтето
          някой чукна отвън по стъклото:
          Моят Тодор умря, бай Стояне ­
          рече бързо гласът и захлипа.

          Дядо бавно се вдигна от стола:
          Той си чакал деня ма, Стефано ­
          с Господ двама сега ще се черпят.
          И куцукайки дядо ми тръгна
          за последно при Тодор съседа.

          Баба тихо въздъхна и каза:
          Хапвай, чедо, че всичко изстина.
           
           
           
           
           
           

          Ангел Веселинов
          Два разказа
           

          ВЪЛЧЕ ВРЕМЕ

          Тази сутрин слънцето малко разсеяно се покатери на бърдото и една скала бръзна сърцето му. Червена светлина заля хоризонта, потече над гората, а после изпълни стаята, в която спеше бай Тодор.
          Бай Тодор усети тръпката на новия ден, изправи се, погледна към бърдото, както правеше всяка сутрин, а очите му се наляха с кръвта на слънцето.
          След малко влезе в плевнята, взе една пила и започна да точи брадвата си. Тя лежеше на едното му коляно и от време на време отразяваше изгрева, обагряше се от погледа му, сякаш току–  що беше отделила нечия глава от нечие тяло.
          - За шІма ли, бай Тодоре? ­ изскърца гласът на комшията Трифон като несмазана порта. Той страдаше от безсъние, от тъмно сядаше на един пън до стобора и чакаше раждането на деня, защото това означаваше, че още е жив.
          - За шІма, Трифоне.
          - Тази сутрин слънцето се охлузи о бърдото.
          - Видях го.
          - Може и да не е на добро. Дано само не е на зло.
          - Дано, Трифоне.
          Бай Тодор отиде в мазата, като остави комшията си да си говори със слънцето, чиято рана започна видимо да заздравява, напълни манерката си с червено вино, пъхна я в торбичката си и излезе, без да се обади на никого.
          Стръмна пътека водеше хората от това село към гората. Тя водеше сега и бай Тодор към местата, където се беше родил и пораснал. Тая гора вече не беше негова, но беше пуснала своята сянка в душата му, изсмукваше соковете на тая душа и искаше да я предаде на Христа чиста и светла.
          –   За шІма ли, бай Тодоре? ­ прекъсна мислите на тъжния старец горският.
          ­ За шІма, горски.
          ­ А позволително? Тая гора вече не е твоята.
          ­ Аз съм неин, горски. ­ Ветрец полъхна в душата на бай Тодор. ­ И ти си, ама си забравил.
          ­ Е, набери си шума, ама друг ще храни козите си с нея. На тебе вече са ти взели мярката.
          ­ И твоята ще вземат, горски.
          Когато стигна до дървото, от което щеше да сече шума, бай Тодор седна, изпуши една цигара, гаврътна от манерката, закачи брадвичката на колана си и се покатери към върха. Там намери удобно клонче за сядане и пак запуши. Изведнъж погледът му се спря на едно гнездо. В гнездото палуваха гривеци ­ младоженци, а малките им се заливаха от смях. Бай Тодор плюна на цигарата си, тя изпъшка и угасна. Той сложи пак брадвата в колана си и отново слезе на ливадата. Взе манерката и дълго гледа в гнездото преди да отпие. После изцеди до капка ламаринения съд, виното напълни очите му, те почервеняха като сутринта при изгрева и заприличаха на две охлузени о бърдото слънца. Отново се покатери.
          Първият клон, към който замахна, беше този с младоженското гнездо. Клонът изпука, крилете на младоженеца изпърхаха и три съдби рухнаха върху твърдата земя.
          Бай Тодор отсече клона, върху който беше стъпил.
          Горският, чиято задача беше да следи бай Тодор, вечерта да го арестува и с камионетката на съвета да го интернира с цялата му челяд, сега, изненадан от случилото се, се спусна към местопроизшествието и леко повдигна увисналата глава на клетника, от ушите на която шуртеше кръв. После внимателно я положи върху отсечения клон, извади един патрон от джоба си и простреля вълка, който, усетил мириса на кръв, беше дошъл да утоли инстинкта си. Едно ангелче, загрижено за душата на бай Тодор, като чу изстрела и като видя локвата кръв, затрепери от ужас и изчезна в облаците. Младоженците грабнаха по едно пиле в човките си и потънаха в гората.
          Дали свиха отново гнездо, дали отгледаха малките си, дали бай Тодор оживя, не може да ви каже и Трифон, който още страда от безсъние и от тъмно сяда до стобора, за да се увери, че е жив и често си повтаря:
          - Казвах ли ти, Тодоре? Кога слънцето се ожули о бърдото, кръв се лее. Вълче време е сега. Вълци на глутници слизат в селата и месо ръфат. Козите не блеят, кучетата не лаят, защото ги е страх. А ти си тръгнал шума да береш, козите си да храниш. Вълците храниш, Тодоре...
          Гората мълчеше, гласът на Трифон не се чуваше, кучетата не лаеха, петлите не пееха, беше тишина и миришеше на блато...
           

          ЦИГАНСКО ЛЯТО

          Октомври е. Истинско циганско лято. Дърветата са се наконтили в дрехи с най–  крещящи цветове ­ жълти, оранжеви, червени ­ като на панаир. Усмихват се, а листата им се ронят и падат, и се влачат като скъсани парцали, и телата им прозират и потръпват от удоволствие, забравили, че идва зима. Слънцето и то е отприщило душата си и изпраща най–  топлите си поздрави към познати и непознати, към щастливци и несретници, раздава се, без да се щади, сякаш всичко му е наред, сякаш това е краят на живота му и всеки миг трябва да се изживее без остатък, защото е последен и друг няма да има.
          Хората в този град виждат, че е истинско циганско лято, но и знаят, че е октомври, че в името на месеца има буквата „р“, и вървят задъхани във всички посоки на града, и са скрили душите си в есенни дрехи, в есенни чанти и куфари, и са ги заключили с триста катинари, и ги стискат, сякаш ще живеят цяла вечност и сякаш всеки миг е по–  скъп и от божията милостиня.
          И Живко е сред хората, и той е тръгнал нанякъде, без сам да знае накъде. Наконтил се е с най–  пъстрите си дрехи ­ жълти обувки, червен панталон, оранжево сако върху син потник, в ръце с букет пламнали карамфили. Обувките му купиха сутринта шофьорите на частните автобуси от сергията до автогарата, панталоните му подариха циганите ­ търговци от пазара, сакото му харизаха от магазина за дрехи на килограм по обяд и Живко беше тръгнал да ги покаже на целия град. Като го видяха, цветарките му стъкнаха и букета от страстни карамфили, за да ги подари на най–  красивото момиче. И той го носи, върви си и си пее: „Аз съм секси, аз съм много секси...“ Отнякъде излиза вятър, грабва тия оръфани и груби тонове и ги разпилява из целия площад. Те се блъскат като стари ламаринени съдове в съзнанието на минувачите. Тези, които го познават, не му обръщат внимание, отминават и стискат душите между зъбите си, а тези, които не го познават, се обръщат и го зяпат, сякаш виждат извънземно, поспират се.
          Живко мята светкавици, като разярен олимпийски бог, спира песента и изревава:
          ­ Да го духате! Какво сте ме зяпнали? Всичките сте боклуци!
          Иззад многобройните панаирджийски бараки, натруфени като цигански невести, наднича прозрачен октомврийски повей, грабва ругатните му и ги разнася из целия град.
          Тези, които го познават, се поусмихват, поклащат глави и му прощават, а тези, които не го познават, ускоряват крачка и го проклинат. Повеят се скрива в листата на дърветата, някои се отронват и клони прозират изпод тях, щастливи, че виждат октомври и истинското циганско лято.
          Живко върви през града, като генерал на парад, гневът вече е изветрял от лицето му, там сега се е наместило предишното му благоразположение и пръска минзухарена светлина през детските му очи.
          Пред него пристъпва стройно девойче, косите му се пилеят като на самовила и блестят на слънцето, гърдите му потрепват от повея. Цялата вселенска нежност обгръща сърцето на Живко.
          - Прекрасна госпожице, тези цветя са за вас! Подарявам ви ги!
          Момичето се стряска от грубия глас, но не спира.
          - Вземете ги, те са за вас! ­ чува то зад гърба си. Не знае какво да прави, извръща ангелско лице, и вижда извънземното на Живко, с изпъкналите от напрежение очи и с неподозирана злоба изсъсква:
          ­ Простак!
          Хуква. Влиза в едно такси. Таксито бързо потъва в градската бъркотия. Вятърът се спуска от клоните и отлита след него. Слънцето се тресе от смях. Прах засипва сърцето на Живко. Потъмняват очите му.
          ­ Майната ви! Майната ви на всички ­ крещи той. ­ Какво сте ме зяпнали, бе? На!
          Изпод ръката на оранжевото му сако израства среден пръст и сочи срещу тълпата като дуло на пистолет.
          Слънцето се изморява от веселбата и си ляга над жилищните блокове, някъде между антените. Вятърът се уморява да разнася градските клюки, каца върху клоните на дърветата и задрямва. Хората се прибират по домовете си, заключват душите си с триста катинари под юрганите, за да дочакат края на света. Само Живко броди и където срещне красиво момиче или жена, им предлага букета си. Захлажда се. Пламъкът на карамфилите бавно угасва. Като девици подскачат звезди по небето и вият весело хоро. Като вой на скитащи кучета се чува раздрания глас на Живко:
          ­ Майната ви! Всичките сте боклуци! На!
          В мрака потъват три циганчета ­ едното с жълти обувки, другото в червен панталон, третото в оранжево сако. Върху посипаните листа под едно дърво са се проснали в безпорядък повяхнали карамфили, а сред тях ­ както майка го е родила ­ Живко.
          През една открехната врата на терасата, заедно с изтичащия цигарен дим, излизаха костюмирани и сресани думи:
          - Ако гласувате за нашата партия...
          - Да го... ­ изстена Живко, но изръмжа луксозен автомобил и гласът му се удави в тъмнината.
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           

          Уляна Андреенко
          СТИХОТВОРЕНИЯ
           

          ЧОВЕШКИ СЕЗОНИ
          (осветени от една великолепна песен)

          I
          Какво е Пролетта? Какво е? ­
          Една зелена пъпчица надежда!
          В юмручето Ј може би ме има,
          ала ще стигна ли до своя Юли?

          Какво е Пролетта? Какво е? ­
          Едно цветче любов над чернозема,
          което от дъха ми ще се буди
          и може би с духа ми ще пирува...

          Какво е Пролетта? Какво е? ­
          Едно зелено стръкче обещание,
          че може би ще има път нататък
          и в пътя може би ще се открия...
           

          II
          Какво е лятото? Какво е? ­
          Едно дърво със гълъби в клонака!
          Сред нежното им, гукащо вълшебство
          узрява може би и в мен душата...

          Какво е Лятото? Какво е? ­
          Брегът, осеян със петички детски,
          сърцето ми, което с тях се гони
          и може би със тях ще се възражда!...

          Какво е Лятото? Какво е? ­
          Едно стопено слънце в равнината
          и златното предвкусване на жътва,
          която може би и в мене ще се случва...
          III
          Какво е Есента? Какво е? ­
          Градини и полета с пресни рани,
          раздали без остатък любовта си,
          която може би и мене ще храни...

          Какво е Есента? Какво е? ­
          Дървета, разпилели свойто злато,
          душата ми на щедрост да приучат! ­
          Да бъдем може би най–  после двама!

          Какво е Есента? Какво е? ­
          Море, смълчано край брега безлюден,
          по който броди боса мъдростта ми
          и чака може би със мене среща...
           

          IV
          Какво е Зимата? Какво е? ­
          Притихнал поглед, скътал своя Юли!
          В искриците му може би ме има
          и може би до края ще остана...

          Какво е Зимата? Какво е? ­
          Ръце, които бавно стинат в здрача!
          И чакат със последната жарава
          да ги постопля малко преди Пътя.

          Какво е Зимата? Какво е? ­
          Пъртина, разранила белотата!
          Във стъпките Ј може би ме има,
          а може би и после ще остана!
           
           

          ВИНАГИ ДОБРУДЖА
          (Ти наш си земен рай, о, Добруджански край)

          Ти си раят и адът ­
          и жестокост, и щедрост;
          златна песен и мъка
          в угарта прогорена...
          Впиваш устни в Небето
          с неотменната жажда
          да останеш Земята,
          дето винаги ражда...
          Хоризонти опъваш
          с порив син към безкрая,
          ала учиш децата си как се вдълбава
          все надолу към корена,
          все навътре към извора,
          надълбоко попила от небето си силата;
          надълбоко събирала мъдростта на водата...
          За да знаем цената
          на голямата жажда,
          дето пръска надежди
          с бели притчи за птици;
          дето Храма в сърцето
          със трошици съгражда...
          Ти си „раят“ и „адът“
          в тази мелница земна,
          дето всички ни смила
          на прашинчици звездни...
           

          МАЙЧИНО
           И аз, понеже нямам с какво,
           ето на: ще ви нахраня със вера...
               Н. Вапцаров

          Не мога дори и с вяра да ви нахраня днеска,
          мои скъпи деца, родени
          в най–  сакатото българско време!
          Гилотинирани са мечтите ни...
          Ампутирани, стенат душите ни
          без всичко, дето ни е превръщало
          в неизтребимо, жилаво племе...
          Претопиха нагло нашето стреме
          в много по тридесет сребърника! ­
          Юдите се оказаха в повече
          за безопасността на нацията...
          И е страшно, че вече и майките
          започват да псуват на демокрация...
          Умъртвени с цинизъм надежди
          като тромб пред сърцата засядат
          и стават инфарктите неизбежни...
          Затова няма да ви упреквам,
          дето бягат далече очите ви
          дето търсят Нова земя
          кълновете в душите ви...
          Затова няма да ви виня,
          дето сама с горестта ще остана,
          щом не мога с трохички дори
          от Вяра да ви нахраня!...
          Само тайничко и напук
          на злата „Държава ­ мащеха“
          ще пусна в хензеловите джобчета
          по шепа камъчета от Родното:
          едно с мъх от хайдушка поляна,
          с дъх на барут и здравец;
          друго ­ светло, измито от сълзи
          в окото вселенско на Рила;
          едно от гранита на Пирин ­
          спомен стаило за мълнии;
          друго ­ от песен Родопска
          запратено право в небето;
          едно от камък надгробен
          на тайно погребан комита;
          друго ­ от Храм, съграден през робия...
          Но недейте ги пуска по пътя си!
          (Не сте от онази приказка!) ­
          Нека просто да топлят душите ви,
          дето за корен земя намерите!...
          Тогава в основите ги зазидайте! ­
          Да пазят дома и да пръскат
          в Новата ваша земя
          Старата наша сила!...
          Може би Господ така е решил ­
          в това болно човешко време
          да засиява нивата на света
          с най–  здравото българско семе!
           
           
           
           
           

          Александър Белчев
          СТИХОТВОРЕНИЯ
           

          ПАДАНЕ
           
           „Както се разхождах в уличката строга,
           както си подсвирквах в слънчевия смях,
           в нещо се препънах ­ беше твоят поглед.
           И да се обърна просто не посмях.“
               Маргарита Петкова

          Както се разхождах в уличка среднощна,
          пиех тъмна бира и нареждах стих,
          в нещо се подхлъзнах ­ май че беше погледът ти? ­
          и така пързалка в лятото открих.

          Ти ли беше паднала? Паднала ли търсех? ­
          вече сме забравили първия въпрос.
          ... Но когато ровя се в дънките ти скъсани,
          себе си намирам ­ нежен, гол и бос.
           
           

          ЛЮБОВ
           „Пожарникарят плю си на подметките,
           а в огъня да скочи бе готов...“
               Камелия Кондова

          От Радиото чух, от телевизора,
          в учебника видях ­ е, малко малка... ­
          че поколение не се рояло с мислене,
          а възрастните имали си... залъгалка!
          Та те това очакваха, нали?!
          Но Любовта ­ привидно ­ доста лесничка ­
          опарвала сърцето... И боли...
          Не само тях ­ когато си отиваха;
          боля и мен ­ израсна моят стих.
          И думите застенеха горчиво.
          Висока бе цената... Но платих.
          Пожарникарят само сбърка сметките,
          а в огъня да скочи бе готов...
          И виж сега ­ одумват го съседките.

          Не ги е срам!

          Гаси ли се Любов?!
           
           

          ТРОШИЦАТА
            „Ех, слава поетическа,
            ти, пуста–  опустяла ­
            горчива е трохичката,
            що и на мен си дала.“
             Георги Константинов

          Ех, слава поетическа,
          ти, пуста–  опустяла,
          огромна е трошицата,
          що и на мен си дала...
          Аз трудно пиша стихове,
          затуй изглеждат лесни;
          игриви и усмихнати,
          та стават и за песни...
          Обаче под лъжичката
          ме бодва, щом усетя
          как неразумно щедра си
          към някои поети:
          трохи ­ на мен, тям пиене...
          Но ние пак сме дружни!
          Наздраве за трохичката ­
          Тя за мезе послужи!
           
           
           
           
           
           
           
           

          ПОСЛЕДИЦИ
           „Хлебарю, знам, че ще изгубя спора ­
           дано да ти потрябва стих! Дано!“
               Ивайло Балабанов

          Разчупвам хляба ти и топла пара
          струи като библейска благина.
          Признавам ти го ­ майстор си, хлебарю!
          ... За майсторлъка точно те виня.
          Той може грехове да оправдава
          и слепотата в погледа брашнян,
          и болката, додето майстор ставаш,
          жена ти ден след ден да губи свян ­
          но той те кара и да Ј прощаваш...
          Аз лично съжалявам, че простих ­
          похвали снощи МОЯ хляб жена ти.

          Жена ми ­ превъзнесе ТВОЯ стих...
           
           

          ПОЕЗИЯ
            „A, b, c, d, f...“
             Николай Кънчев

          В бял стих макар, затуй пък ­ двуезично,
          поезията в моя дом живее
          и всички знаят колко ме обича,
          защото талантливо славя НЕЯ.

          Но римата от френски не отбира ­
          сънува, че за нея стих си пея.
          ­ Merci, madame! ­ учтив съм, но не спирам.
          ... Та ако смята, че я тача ­ НЕ` Я!
           
           
           
           
           
           
           
           

          ТРЕПАНЕ
           „Зъл, безжалостен, с плячка в погледа,
           сив до зъбите, с нокти свъсени ­
           звяр, на дявола пред бърлогата,
           трепя стихове непрекъснато;“
               Иван Динков

          Един утрепан стих възкръсна
          и рече: ­ Малко пҐ полека!
          Животът че е мръсен ­ мръсен е,
          но стихче НЯКАКВО си ­ нека
          му позволим да се полута,
          а как ще крета ­ то си знае.
          Между големите се бутало?
          Че кой ще го чете? Така е!
          .................................................
          .................................................
          Пренебрежителен, но пак ­ безжалостен,
          плячкосващ поглед ­ чрез теб открих:
          СТИХЪТ не може да е НЯКАКЪВ!
          Ако е НЯКАКЪВ ­ не е СТИХ!
           

          НАХОДКА
           „Създавам свойте песни вървешком.
           Отдавна. И причината не знам:
           дали от нуждата да бъда сам,
           или защото дълго нямах дом?“
               Калин Донков

          Задъхан залез ме преваряше,
          но аз съм си „един“... ­
          до подлез с книги антикварни
          съзрях един Калин.

          Той както стихове редял си
          по улички в града,
          така го пиех аз ­ „на палци“
          в сънлива резеда,

          когато слънцето не свети,
          но зърва се съвсем,
          че се намират и поети,
          които ги четем.
          ХОТЕЛ
           „Трети ден вали над Бяла черква.
           Трети ден съм в доброволен плен.
           Старата добра хотелиерка
           не простира вече трети ден.“
              Петър Анастасов

          Капка дъжд не пада в Бяла черква ­
          няма оправдание за мен:
          мнителната зла хотелиерка
          не простира вече трети ден.

          Топли с€мо все така водата,
          без да жали скъпите дърва.
          Аз отчаян гледам си як€та:
          мръсничка е, но едва–  едва.

          Тъй че трябва лично във котела
          да се влиза. Слагам лозов лист
          и признавам: ­ Сред лекета, лельо,
          няма как да съм останал чист...
           
           

          ОПИТ
           „Не се събудих сутрин знаменит,
           дочул през сън часовника да цъка,
           а всичко съм постигнал с упорит
           и кръстен труд,
             с непрекипяла мъка.“
               Иван Николов

          Когато се събудих знаменит
          от ропота под скромния прозорец
          на моя дом, не бе след упорит
          и кръстен труд. Какво да си говорим...

          Дошла бе вече славата. Но тя
          нечакано–  неискана пристигна.
          Копнеех с неуют да я платя,
          с мизерия ­ не с иронична1 книга.
          Закачахме Ви просто със Андрей
          най–  дружески, но лошо се получи.
          Живеех волно като чичопей ­
          днес всеки пуяк дири сгоден случай

          да ме кълве до кръв. И вече знам:
          срещу писател няма дума слаба.
          Шега не носи даже милиграм...
          Туй му изяжда славата.
              И хляба.
           
           
           

          ПОДРОБНОСТИ

          Пропуснатият автор си отиде
          на скрито нейде да тъжи
          и да се тюхка, незаслужено обиден,
          че не съм го уважил.
          Недей така, бе авторе! Не бива,
          че не присъстваш тук ­ да хапеш устни.
          Компания си търся аз ­ не скривам.
          Из антологиите само мен ли ще пропускат?!
           
           
           

          Александър Белчев
          ЛОШО ЛИ Е?
          (до Георги Константинов ­ лично и с обич)
           

          Лошото е, че все някога пак ще срещна случайно, на някоя улица в някоя столица, градче или село Георги Константинов, и той пак ще ми каже ­ Сашо, обещал си ми спомен за Данчо, повече от 20 години го чакам? Вече и по твоите стихове правят песни, завиждаше ми за това навремето ­ сега какво те спира?
          Не разбра ли ти, от когото съм се учил на всичко ­ и като писане, и като човешко достойнство ­ че не ми даваше сърце да ти причиня тази мъка? За толкова черна горест иде реч, за близки твои приятели, че все си мислех ­ прекалено лични са нещата и по–  добре да ги отнеса в гроба, нежели да ги преразказвам в публичното пространство.
          Но когато и за мен наближава гробът, вече се позамислям ­ зле ли е да се види как Данчо, Венета Мандева, Георги Марковски...
          Смееш ли да четеш нататък, учителю?
          За разлика от теб, аз съм галеник на съдбата ­ все си говорим със смъртта очи в очи и съм чувал от нея неща, за които „не–  галениците“ няма откъде да знаят. Първият път в една подводна пещера в морето ­ 16–  годишно детенце бях и вече се бях предал, но тя ми каза ­ трябваш ми за нещо, излизай сега и да не съм те видяла повече тук ­ следващият път... 23–  годишен бях ­ след зверска катастрофа никой не вярвал, че ще изляза от комата ­ но тя ми каза ­ пак бързаш... трети шанс няма да ти дам. Какво съм видял тогава, са ме питали, но няма да кажа, понеже не знам дали не е продукт на болен мозък. Както и тези редове, за съжаление, но тук си поемам риска.
          Та така, когато за първи път зърнах Данчо, от очите му ме заговори смъртта ­ много близки приятели бяха ­ в дома на Елка Няголова в Добрич се срещнахме, и се чудех къде да се дяна и как да се държа, та никой да не разбере какво става ­ особено ти, също за първи път там те виждах?
          Смяташ ли, че би осмислил за какво ти говорим с него, ако ти опишехме което се случва? Тогава той е знаел защо отказа да ти даде стихотворения за „Пламък“ ­ всеки опит за поет би замръзнал от честта, която му се оказва. Но ­ друго измерение, друг свят, не е пожелал да Ј достави удоволствието да го прекърши. Аз обаче още не знаех, и просто ме смути, че става нещо нередно.
          Като житейски факт ­ за наследствената му обремененост си приказваме ­ всички мъже в рода му си отиваха рано–  рано от инфаркт, а той очакваше третия. И го дочака. И ми е казвал ­ Сашо, не мога да обещая на приятелката си нищо ­ като знам, че до година ще си отида.
          Останахме си само познати.
          Единственото по–  лично за него чух от майка му, когато го погребвахме ­ мале ­ казал Ј ­ ще дойде време и ще се заговори, че съм поет ­ дано това те зарадва, ако не е прекалено късно.
          Останахме си само познати. Смъртта винаги беше между нас, а може и да ми се иска да е било така, като обяснение или оправдание?
          Но това е причината да се пазя да разказвам за него ­ други хора бяха приятелите му, и техният поглед вероятно ще е с любов ­ а моят е със страх... Дори ­ с ужас.
          Това изпитах, когато в един град (нямаше още мобилни връзки и винаги казвах къде съм, заради лошите вести ­ Венета Мандева, лека Ј пръст на още една непрежалима, ми звънна ­ плачи, приятелю, Данчо умря...)
          Георги Марковски, и той човек не от нашия свят на простосмъртните, а от обителта на достойните, когато Данчо напълни в мазето ми медния бакър с вино, пусна часовника си на дъното и каза ­ ще видим колко е часът, като изпием всичкото вино ­ и той си поговори тогава със смъртта. Поне я чу как тиктака... И поезията му издаде в книга с черни корици, приживе Данчо не намери признание, понеже не пожела ­ защо ли? На такива въпроси не се отговаря, а и как да ги зададеш на небитието? Знам само, че бяха равни ­ по човешко достойнство. Нали това е първото, в стих ли ще го облечеш, в картина ли, в песен или скулптура ­ трябва да си човек. Всичко друго е следствие.
          На сутринта майка ми, която човек убива, ако нещо изцапам ­ като се събудих с калните обувки в леглото, и Данчо до мен в същия вид, наместо да вдигне скандал, го слушаше омаяна какво Ј хортува...
          ­ Ти откъде се знаеш с вълшебници, сине? ­ ме запита.
          ­ И аз не знам, мале ­ отвърнах ­ щастлива случайност.
           
           
           
           
           
           

          Ема Георгиева
          СТИХОТВОРЕНИЯ
           

          МОЛИТВА

          Ако за нещо ме наказваш, Господи,
          за грях човешки, страх или измяна,
          единствено не ми отнемай спомена
          за оня бряг, за оня бряг за двама,
          където дишат някъде лозниците,
          прегърнати от синьо и зелено
          и толкова учудени са птиците,
          че гроздето е сладко и солено.
          Където е възможен само приливът,
          а всеки отлив ­ невъзможен просто
          и кехлибарено–  безпаметно е лятото,
          от мокър смях пронизано до кости.
          Там думите, като тревите диви,
          ухаят, омагьосани с мълчания...
          Между смокините върви разнежен залезът,
          стопил с целувка всички разстояния.
          За рая ти не съм достойна, Господи,
          веднъж сгреши със Ева и Адама.
          Едно те моля ­ превърни ме в камъче
          и ме хвърли на онзи бряг за двама!
           

          НЕРЕЖИСИРАНО СТИХОТВОРЕНИЕ

          Изгуби ли се в този лес, Аркашка,
          или те стигна смъртоносен смерч?
          Подпряна като просешка тояжка,
          табела търси Вологда и Керч.
          Звездите си изплакаха очите
          за теб, Аркашка! Не бъди жесток!
          За сребърната тръпка на брезите
          ли пазиш онзи страшен монолог,
          след който дъх не можеш да си вземеш?...
          Приятелю, ръката си ми дай!
          Във този лес е дяволски студено,
          стопли ме с глътка реквизитен чай.
          Щастливцев, стига! Доста се наскита.
          И публиката те очаква ­ виж ­
          след епилога чака пак Улита
          до будката със стария афиш.
           

          СЪЛЗА ЗА МИЗИЯ

          Как да се върна при тебе, Мизия,
          при твоите щедри небесни косачи...
          Боса вървя в коловоза обратен,
          само с морето под свойте клепачи.
          Пуста е къщата на ветровете.
          Няма и куче да ме залае...
          Сълзи от коприва жилят ръцете ми.
          Дано поне тя ме познае...
          Оня ключ, дето го носех на шията,
          не е под счупената керемида.
          Няма да моля за стълба комшията ­
          ще я изплета от паламида...
          И в сеновала най–  горе ще скрия
          смъртните рани от земните пътища,
          а после с Млечния път ще нагазим
          в ливадата звездна от моите сънища...
           

          РЕПЕТИЦИЯ ЗА ЖИВОТ

          На прозореца гукат спомени,
          сенки–  бродници си тръгват мълчаливо,
          в ръката ми премръзнал минзухар
          люлее пламък ­ есенен, но жилав.
          Далечни пролетни цигулки репетират
          „Кантата за мъртвите щурци“...
          Наистина ли ще дочакам утрото
          на влюбените облаци–  гмурци?
          Ако с бръшлянов шепот ме докосне
          зелената разлистена градина
          и полудял капчук взриви сърцето ми ­
          тогава ще повярвам, че ме има!
          Георги Колев
          „А.“
          Разказ
           

          Едрите капки дъжд се прегръщаха по покрива и съвсем единодушно се стичаха по пролуката между две счупени керемиди. Шумно и някак си напевно като църковен хор падаха и се разделяха по перваза на малкия прозорец на задната стая. В стаята беше полутъмно.
          Прегъната на две от жал старица провираше погледа си между две тънки свещици, които също като нея сякаш от същата скръб се бяха поогънали.
          В средата на стаята на дървената маса лежеше ковчег, а в него между положените от старицата градински цветя беше нейният старец.
          Облечен в черния костюм, с който ходеше само в града, дядо Митю лежеше кротко.
          На лицето му имаше изписан като от зограф щастлив израз с едва доловима срамежлива усмивка, сякаш в последните си мигове беше разговарял с ангели. В събраните му на гърдите ръце трепкаше свещица, а под тях имаше малко, смачкано листче, което сякаш старецът все още стискаше и непременно искаше да го отнесе със себе си в отвъдното. Баба Анка не плачеше. Старостта почти беше се докопала до корените на живеца Ј, и беше пресушила сълзите, тези жизнени сокове в човешката душа.
          Нямаше закъде да бърза. От вчера насам не шета, не готви, не слага и не вдига масата. Две комшийки Ј помогнаха, и я оставиха сама, защото за последно тази нощ тя можеше и искаше да вижда лицето на мъжа си, докато му говори. Много неща му каза. Разказа му и за неща, които през годините не бе му разказвала. От време на време дори се усмихваше. Спомняше си хубавите неща с него през почти шестдесетте години, изживяни заедно. Не беше лесен животът с него. Дядо Митю беше странен човек. На младини беше безгрижен и веселяк.
          Животът беше морето, което трябваше да се преплува, а той вярваше, че може да плува достатъчно добре и има сили да го направи.
          А той, животът, капеше зрънце по зрънце, ден след ден като загребано с шепи зърно от делва.
          Много неща се случваха ­ и хубави, и лоши. Често ходеше Митю в града. Запознаваше се с хора, вършеше разни работи и се прибираше в село.
          Крехко узрялата възраст на младежа, подобно на пролет, изригнала с всичката си сила и жажда за живот, бленуваше красота и любов. Обсебваше съзнанието си с всичко, което сметнеше за хубаво. Пътят към града минаваше през красива долчинка, която в завета си пазеше красивите тайни на замръкващите и осъмващите в нея. Там Митю сядаше и вадеше стар кавал, останал от дядо му, който беше личен свирач в селото. Дядото скоро се беше споминал и Митю носеше кавала му винаги в себе си. Не можеше да свири. Е, докарваше една–  две къси мелодии, ама си представяше, че може и потъваше в оскъдните топли звуци, изтръгнати от кухото дърво, прорязано с мерак от някой си майстор.
          Слънчевият ден сякаш водеше за ръка пеещата душа на Митю. Този ден беше красив и съдбоносен. Той седна на един едър камък, за да си почине. До него, без да се плаши, една напъчена кокошка ровеше битието си и осигуряваше по–  нататъшното си съществуване с малки червейчета, които за жалост не бяха улучили точното време да се покажат, та и те да се порадват на Слънцето. Тогава мина тя! Митю я погледна и тя свенливо рече „Добър ден“. Нещо му парна сърцето. Душата му изпусна ръката на Слънцето и се взря в момата. Хубава мома беше. Казваше се Ангелина. Името толкова Ј подхождаше, сякаш когато са я кръщавали, в черквата сам небесен ангел беше слязъл и се беше съгласил да Ј стане кръстник.
          От този ден нататък Митю искаше всеки ден да ходи в града. Пътя изминаваше бързо и дори не се спираше в долчинката да Ј разкаже и той своята тайна.
          Пролетта мина бързо, много бързо. Лятната работа погълна всички. Няколко месеца Митю не беше виждал Ангелина. Тя още по тъмно отиваше с баща си и майка си на къра и по тъмно се връщаха. Няколкото срещи с нея бяха като буйните, пролетни дъждове. Семенцето на живота в сърцето му покълваше. Митю Ј беше хвърлил мерак, но от нея нишан не идеше. Времето, в което Митю не можеше да вижда Ангелина, пареше като безмилостно лятно слънце едва покълналото в сърцето му щастие. Сегиз–  тогиз пращаше поздрави по някой работник, който работеше към тяхната нива, но поздравите така и не стигаха до нея, защото Ангелина имаше строг баща, който вардеше щерката си като орел. Митю намрази лятото. Искаше му се то да си иде, колкото се може по–  бързо, и поне мимолетните срещи на мегдана да осмислят дните му. Завързаните чувства на младежа рисуваха в сърцето му пролетна младост. Сякаш идеше време едва покълналата надежда да види бял свят. Митю пълнеше гърдите си със силата за нов живот...
          Пролетта мина бързо ­ много бързо. Лятото откърти безмилостно камък от канарата си, който смаза стръкчето надежда на младия мъж...
          Есента сгодиха Ангелина... за гражданин.
          Много, много тъжни звуци чу долчинката тогава. Митю сякаш изтръгваше най–  жалните тонове от красивото кухо парче дърво, прорязано от някой си майстор.
          Долчинката вече си имаше и Митювата тайна. Мина време. Успокои се Митю, само че вече душата му не подаваше ръка на Слънцето, а мълчалива и замислена докосваше с поглед облещените звезди над село.
          Денят беше слънчев и задушен. Работата по полето беше замряла. Тук–  там изпод някоя сянка се чуваха човешки гласове.
          Под една голяма щедра бука три моми, метнали забрадките на един клон, се възползваха от дебелата сянка и си работеха нещо. Митю мина и поздрави. Познаваше едната мома ­ Енчовата дъщеря ­ Калина. Поседна той при тях, разговориха се и без да иска срещна свенливия поглед на другарката Ј. Беше светла, приветлива мома и срамежлива. Нещо бодна сърцето на Митю. Това бодливо чувство не го беше спохождало от времето, когато видя Ангелина. Момата се казваше Анка. Есента се сгодиха. Сватбата мина скромно. Хубава и добра мома беше Анка. И силна.
          Животът си течеше както си му е реда. Преживяваха и хубави, и лоши дни. Само Ангелина Митю не можа да преживее и забрави. Тази зима лоша треска тръшна Митю на легло. Цяла неделя не можа да стане. Булката му превиваше гръб да носи вода, да готви, да цепи дърва ­ да му е топло. Слагаше на гърдите му лапи със сушени билки и мед, а той се потеше и се мяташе в несвяст. През нощта Анка се събуди и го видя да плаче. Попи с кърпа челото му и го хвана за ръката. Той се вкопчи в нейната. Дълго време милва ръката Ј, и прошепваше само едно име ­ Ангелина. Още бяха млади. Тя не го попита нищо. Той никога не спомена пред нея за Ангелина. Митю се беше превърнал в хладен и сериозен мъж. Обичаше Анка и се грижеше за нея. Дните се отронваха като капките на утринната роса, обрулени от изгревния ветрец.
          Капеха си дните и напояваха земята с всякакви истории. Сега Митю пращаше жена си в града, ако имаше да се върши някаква работа. Той с години не беше ходил там.
          Анка често спираше в завета на долчинката и плачеше. Питаше я за Ангелина, а долчинката мълчеше, защото пазеше тайните само за себе си. Анка беше силна жена. Не го попита нито веднъж за това.
          Животът си течеше както си му е редът. Много пъти, когато Митю беше болен или тъжен, Анка знаеше, че пак ще повтаря насън това име и тя ще го чува отново и отново. Никога не му спомена за това. Тя го обичаше и се грижеше добре за него.
          Почти шестдесетгодишният им живот заедно нарисува красив семеен портрет. Синове, една дъщеря, внуци и правнуци.
          Есента беше влажна и студена. Дядо Митю се разболя тежко и легна на легло за дълго. Два месеца баба Анка се грижи за него. Коренчето на живота му вече вехнеше и скоро щеше да се прекърши. Тежката болест беше изцедила силете му. Не чуваше, не можеше да стане и плачеше. Плачеше, и когато не бе в несвяст галеше ръката на жена си, и си прошепваше, че животът му с нея е бил хубав и достоен, дори се опитваше да се усмихва.. Когато пристъпите го хвърляха в несвяст, шепнеше името на Ангелина и плачеше. Баба Анка усети, че времето му свършва. Нещо в сърцето Ј се прокъса и силният Ј инстинкт Ј подсказа, че нейния Митю си отива. Стана, взе парче хартия и молив и написа: „Ти бе моята Зора ­ ти си и моят Залез. Все още моля Богу да сме заедно, и...“ искаше да продължи, да му каже много неща, но мъката я задави и тя спря. Посегна да напише накрая „... твоя Анка“, но се замисли и се спря ­ грижата за него не Ј позволи. Искаше да си отиде щастлив! Преглътна мъката и написа: „... твоя А.“ ­ знаеше какво ще значи това за него. Заболя я, но му подаде бележката. Тя обичаше Митю и искаше да си отиде щастлив. Митю взе бележката, прочете я, погали ръката на жена си и изпадна в несвяст. Прошепна „Ангелина“ и след обяд издъхна.
          Дъждът се стичаше на едри капки по покрива и се процеждаше между двете счупени керемиди. В стаята беше полутъмно. В ковчега, сложен на масата, лежеше Митю, стискайки малкото парче хартия, сякаш непременно искаше да го отнесе в отвъдното. Баба Анка не плачеше, гледаше лицето му през пламъчетата на двете изкривени свещи и му разказваше много неща. Говореше спокойно и не беше сигурна дали иска да съмне.
           
           
           
           

          Люба Захова
          ЛИРИЧЕСКАТА
           

          Сядам на своето диванче и ги чакам.
          За Покаянието.
          С кръстосано краче на тънко токче.
          Недостижима, единствена, изящна и много красива. Бяла. Самата светлина.
          Специално за този сеанс небесната дъга е изсипала всичките си цветове върху мен, за да излъчвам само белия. От липсата на тъмен щрих контурите на фината ми фигурка едва се загатват, но това не ме притеснява. Моите ухажори са виртуални и ме усещат. Със силно развито обоняние за сметка на други сетива.
          Глутница вълци.
          Студената зима е най–  подходящият фон за тяхното нашествие. Свличат се на пръстени сиви хайките им от снежните хълмове към деретата. Преди да им замирише па кръв долавят парфюма ми. Интелигентни вълци са. Виртуални, търсещи духовна плячка за прелъстяване. Поезия търсят в белите полета.
          Търсят лирическата героиня за своите безсмъртни произведения.

          Седя на брега сама белоснежна и съзерцавам морето. Гледаме се, говорим си с него, споделяме си самотата. То има голямо синьо око и ме вижда. Аз го гледам с душата си. Обичаме се. И се възпяваме взаимно.
          Да, но не би. Моите вълци се усещат навреме. Докато ги забележа и вече са стеснили обръча около мен. Дипломатично, с прецизна тактика за грубите си козини. От страх започвам даже да се усмихвам. Бързо се овладявам и не давам ход на никаква паника. Разбирам, че са беззъби и че съвсем нямат намерение да ме изяждат. Представят ми някакъв уж колективен сценарии за творческите си намерения. Запознават ме с главната роля на ЕДИНСТВЕНАТА, която трябва да изпълнявам. Те ще се редуват в ухажването и няма да ме ревнуват. Косъм няма да падне от главата ми.

          Нямам избор, съгласявам се. Глутницата се разсейва по–  бързо, отколкото се е появи¬ла. Привилегирован при мен остава водачът.
          Започва ухажването в първото действие.
          Моят партньор е най–  сладкодумният вълк, който може да се срещне. Толкова ефирен, толкова нежни слова ми зареди като за пред червена шапчица, че снежната полянка се покри с цветя. И се разля една поезия ­ Антарктика ще разтопи! И аз прописах, колко му е, при такъв омайник!
          Много срочно приключихме работа. На този му беше толкова сгъстена програмата, че от припряност застъпваше опашката си. Бързо изчезна и старателно заличи следите към мене. Нямаше време за реакции и глезотии. Заставена бях да преглътна обидата ­ зад храс¬тите вече дебнеше втори вълк.
          Този идваше от странство. Беше чувал за сборището с идеална цел, а и мен бе успял да зър¬не отнякъде. Приложи хитри хватки и успя да изпревари чакащите наоколо. Поиска да му покажа морето. Романтичен беше, изпълних желанието му и като пътник даже го нагостих. Написа най–  красивите си стихове по мои картини. Поиска пак да дойде. Нямал дом, а аз май трябваше да се превъплътя в майка на един млад мъж. Не го поощрих и на тръгване вместо благодарност за гостоприемството ми каза, че никога не е писал за мен. После се прибра при приятелката си, която без да ме познава изписа най–  гадните сюжети по мен. Имаше творчески съюз, който одобряваше колективно творбите и присъждаше награди за най–  ужасен стих за лирическата, тоест за мен. Екстазът беше толкова голям, че се оказах единствена тема в краката на огромна тълпа „интелектуалци“, която започна да ме линчува за различието, да разкъсва бялата ми рокля и да ме търкаля в калта. Изпитваше духовен оргазъм от нуждата да измъчва. Бях квалифицирана в кучка и курва.
          Проявих разбиране, позовах се на Бога за още малко търпение, щото той праща съд за обижданите.
          Така се заличиха следите и на романтичния вълк ­ повече никой не го видя, нито песента му се чу. И докато се отърся, че и разболея от лошата енергия, излъчена към мен, хоп ­ третият вълк!
          Ама не ­ вълчище чак! Очите му не го побираха!
          Че да видите поезия ­ първите двама ряпа да ядат! Небето разпори от възторг към лирическата. А тя горката онемя. Слушаше го в недоумение ­ не беше и мечтала за такъв реванш, който Бог Ј праща. Щит, който да я пази от нови набези. Каква благословия! ­ каза си и повярва. Измисли му малки наградки, които му подсказваха темите за стиховете, след което той се скри. Сърцето Ј трепереше от умиление и преклонение. По–  майсторско не можеше да се случи. Томове заваляха от небето! Тълпата беше приспана от песента на един великан. Но тя имаше опита и с вълчия си нюх усети, че иде реч за недостижимата и се налагаше временно да преглътне слюнки. По–  късно заложената бомба щеше да експлодира: в края на краищата лирическата героиня трябваше да бъде унизена. Така тълпата правеше дълбоки поклони пред величието, после бързо се предрешаваше зад кулисите и я заливаше с талантлива порно–  поезия. Очите ми не бяха виждали такива сценарии. Изписаха се „вещи“ критици на изкуството ми ­ дъвчеха ме и ме плюеха. Комплексирани грозновати поетеси изпращаха в местния вестник стихове, посветени на една лирическа с плетка и мотика. Неполучилите достъп до нея вълчета тренираха пера, посвещавайки Ј цинични стихчета, но имаше и достойни мъжкари, които защитаваха чест. Един много влюбен, когото тълпата подценяваше и не забелязваше, още си пее соло. Въздигна се такъв чудовищен многогласен хор, че чак я изритаха от членство в писателския сбор.
          Всички те търсеха бялата жена, а я очерняха, бленуваха друг свят, а сриваха този.
          Струваше си жертвата да бъде видян и описан този писателски феномен.

          Аз говорех единствено за творческа самота, а бях винаги грешно разбирана. Търсех да сглобя цялото. За съжаление такъв беше целият ми живот. Разминавах се абсолютно с всички, когато не можех да бъда адекватна с чуждите нагласи. Пленница и заложница, чийто образ се експлоатира, без право на реакция. Защото следваше неизвестен за мен ход ­ винаги по–  опасен.
          По–  късно открих в едно виртуално пространство, че колективното комунистическо съзнание дори ми бе създало профил–  менте, с цел злоупотреба със стария ми никнейм ­ firefly. Единствено така спокоен можеше да заспива сатаната ­ точица светлинка да не остане след мен.

          Помолих моя покровител да спре песните си, за да не настървява повече тълпата. Той се правеше, че не разбира езика Ј, защото тя му беше необходима, за да го ласкае. Напротив ­ поклони Ј се още по–  ниско.
          И изведнъж спря да пее! Почувствах облекчение, но за кратко ­ моят гуслар обяви публично, че е сексуално малтретиран ­ разбирай от лирическата! Трябваше вече да я разкара, за да покаже, че той я е създал. Да внуши на читателите си, че такава под небето няма. Той Ј е авторът, плод на въображението му, само негова! Не за жената, за природата пеел, знаейки как всички вълчета искаха да сучат от нея. След като изпя песните си и той я отрече. Започна да я тероризира, сливайки се с мъчителите Ј. Поощряваше нарочно тези, които я мразеха най–  много. Опитваше се да ориентира посветените Ј стихове към големи поетеси ­ свои приятелки, които нямаха нищо общо с тях. Тъй да запомни историята. Щото беше много голям.
          Но едно не беше предвидил големият. Самият върл атеист беше споменавал във всеки стих напразно името Божие, интерпретирайки мои текстове. Мислеше се за недосегаем. Но уви! Тази дързост щеше да бъде наказана. Без да искам щях да бъда лебедовата му песен.

          И тогава се случи чудото!
          Бог ме пое на ръцете си.
          Оказах се в непозната, абсурдна ситуация.
          Нещо истинско и много красиво ме докосна.
          До невъзможност красиво!
          За неговите мащаби се оказах неподготвена. Поразена, раздребнена на атоми.
          И сега се питам какво е решил да прави Бог с мене, пращайки ми обстоятелства, които нямаше нужда да ме отричат.
          Аз ги отричах, имайки опита, огорчението и страданието на една лирическа героиня.

          Беше една невидима птица, която кацна на рамото ми. Казват, веднъж се случвало.
          Съединяваше се с мен.
          Пеехме заедно.
          За първи път усетих щастието...

          Послепис:
          Едва прогонила първите трима, се появи четвъртият вълк ­ идея си нямате как сумираше своите предходници и как ги превъзхождаше в изкуството да разчиства пътя за собственото си възвеличаване. Светът беше негов и той го заставяше да му се поклони, в това число фенките. Още повече ­ тяхното унищожение беше задължително, след като си изпеят песента.
          Той трябваше задължително да направи Покаянието заради всички, ако не искаше да коства изкуството му, създадено с фалшива поза...
           
           
           
           
           

          Цветан Сашев
          СТИХОТВОРЕНИЯ
           

          ЦВЕТОВЕ

          Момичета малки
          с цвете в ръка
          на острови сини
          ме мамят в нощта.

          Узнавам страшни тайни,
          а птичи гласове
          превръщат мисълта ми
          в кубчета от лед.

          Зелени са стените,
          а подът е червен,
          край мене се процежда
          умиращият ден.

          Отново друг се ражда
          сред кървави слънца,
          а фарът ми нашепва
          легенди за страстта.

          Но казвам: „Стига толкоз,
          нима съм древен крал!“
          Животът се превръща
          в картина на Шагал.
           

          ПРИРОДА

          Държа в шепите си капчици роса ­
          кристални късове, вълшебни,
          събрали в себе си реки от светлина,
          вулкан от огън, чудни бездни.

          Вселена цяла, свят тъй жив
          и всичко казва ми: ­ „Ела,
          на делника заблудите презри!
          Ела сред вечните неща!“

          Природата поглъща ме изцяло.
          Превръща ме във вик на радостта.
          Говоря с птици, с вълците играя,
          пиян съм в океан от красота.
           
           
           
           
           

          Пламен Лакеров
          ДИЛЕМИ
          Разказ
           

          Ръцете Ј се разтрепериха. Остави вестника на масата до недопитото кафе, отиде до прозореца в опита си да се успокои, но не се получи, не Ј достигаше въздух. Отвори прозоре¬ца на кухнята, взе някаква кърпа и започна безсмислено да я изтупва. Сърцето Ј за миг заби по–  силно в гърлото, после се успокои. От резкия студ обаче очите Ј се насълзиха и носът Ј текна. Добре дошло...
          ­ Какво ти стана?  ­ Тома надникна иззад вестника си. ­ Затваряй! Кафето си не изпила още ­ разшета се...
          Ивана затвори прозореца и отново седна на масата. Отпи голяма глътка кафе. По¬гледна към вестника, но нямаше сили да посегне към него. Стана отново, отиде в хола. Отво¬ри тихо барчето, извади бутилката коняк и отпи една глътка.
          ­ Господи...
          Сълзите Ј пак текнаха. Отпи още една, но сърцето Ј отново заблъска в гърлото и ръце¬те Ј пак се разтрепериха. Усети че и с равновесието нещо не е наред, затвори барчето и отиде в тоалетната. Наплиска лицето си, погледна се в огледалото, взря се отблизо, очите Ј пак се насълзиха. Отново се наплиска, този път по–  продължително, намокри и врата, и ушите. Полека равновесието Ј се възвърна. Та ти не го познаваше...
          Така е. Почти не го познавах...
          Върна се в кухнята и седна да си допие кафето. Умишлено запрелиства вестника отзад напред, залъга се с кръстословицата и рекламната страница, погледът Ј пробяга по предлага¬ните атрактивни отстъпки, прочете прогнозата за следващата седмица, не предвещаваха за¬топляне; от коли не се интересуваше, но стабилността на цените на недвижимите имоти някак странно я успокои... В крайна сметка отново стигна до страницата с некролозите, вгледа се в снимката, в името. Не би могло да е грешка или съвпадение ­ бяха публикували даже негов стих, който тя така добре познаваше.
          ­ Познаваш ли го? ­ Тома запали втората си за сутринта цигара.
          Не беше усетила кога е сгънал вестника, не можеше да си даде сметка откога я наблю¬дава. Щеше да е глупаво да се опитва да прикрие очевидното. Тома я познаваше добре, винаги я разгадаваше, беше проницателен и това би го обидило.
          ­ Познавах го.
          Тя също запали. Усети се, че още повече се издаде, пушеше рядко, обикновено насаме.
          ­ От Сайта ли е?
          ­ От там.
          Цигарата Ј загорча. А може би и от въпросите. Но отговаряше, макар и механично. Нямаше смисъл да мълчи или да отрича неща, които можеха да излязат наяве само с няколко справки в нета. Само едно се опита да прикрие ­ че точно сега не Ј се обсъждаше това. Обаче усети и нещо друго ­ тези разговори донасят някакво облекчение. Само да не се разплача отново...
          ­ Виждали ли сте се?
          Тома можеше да бъде особено досаден в ровенето за подробности. Но и това нямаше смисъл да отрича ­ знаеше за събиранията на хората от Сайта, дори присъства на едно от тях и знаеше как стоят нещата ­ че всеки отива на тези събирания преследвайки различни неща. Понякога непредвидими за прагматичния му начин на мислене. Когато сподели с нея мнение¬то си за тези събирания, беше доста унил и угрижен: ­ Повечето ги разбрах. Само теб. Какво търсиш тука. Не разбрах...
          - Виждала съм го. Веднъж...
          И това виждане нямаше как да отрече, стана пред много хора. А и очакваше, когато ве¬стта се разнесе, телефонът Ј да зазвъни повече от нормално, всеки от общите им познати ще се обади да изрази отношение или да научи някоя и друга подробност.
          - Той беше инвалид. Страдаше от някаква сърдечна болест, имаше прекарани два инфаркта. Знаеше че третият ще е фатален и избягваше всякакви вълнения, по тази причина не идваше на събиранията. Мисля, че преди три години се видяхме, тогава все още не беше прекарал втория инфаркт... Но този човек беше особен. Дори затворен в тихото спокойствие на Драгалевци, не можеше да живее откъснат от света, вълнуваше се от всичко: и от войните, от глада, и от несправедливостите в изродената ни демокрация... И от несподеленото, затворено в себе си... От всичко. В този смисъл беше обречен.
          Тома отпи от кафето си, помълча известно време.
          - Доста си навътре в нещата. Близки ли бяхте? Това нямаше как да продължава по–  нататък.
          - Не. За част от въпросите сме разменяли мнения във форумите и бележки. За други ­ казани са в стиховете му. Неказаното се подразбира понякога.
          Допи кафето си и стана. Имаше доста работа в тази студена събота и ставането Ј не би следвало да се изтълкува като начин да прекрати нежелания разговор, изчерпил темата и предвещаващ да кривне в нежелана посока след още някоя изпусната подробност. С облекче¬ние забеляза, че Тома взе ключовете за мазето и за колата, облече дебелото яке и излезе да изрива снега. Обикновено след такива разговори, неизясненото не му даваше мира, сядаше на компютъра и ровеше в нета, докато изчете всичката възможна информация по даден въпрос, до която успееше да се добере. Всъщност ­ информацията нямаше как да бъде заличена: ня¬колко снимки допълваха хрониката на едно от събиранията на Сайта, а на една от тях присъс¬тваха и двамата; увлечени в безкрайния разговор за същността на съществуването и смисъла от продължаването, не бяха забелязали светкавицата на фотоапарата. Разбира се, тогава се ви¬дяха за първи път, всичко беше официално, а вече и обяснено.
          Отвори своята папка в компютъра. Влезе в поддиректорията с поезия, отвори файла с името му. Стихове, стихове, стихове... Няма го вече... Сълзите Ј този път затекоха неудържимо и всичко се размаза. Помисли си да заличи всичко и да приключи този етап от живота си. Отказа се. Нищо, никога не приключваше преди да започне. А започнеше ли ­ превръщаше се в история. Можеше ли някой да заличи историята?! Само можеше да се опита да скрие или преиначи фактите, което беше наивно, нещата рано или късно излизаха наяве и като вода, разрушила бент, помитаха с още по–  голяма сила. Поне на мъртвите дължахме истината, на живите можеше и да им я спестим, стигаше им и уважението. А и в случая нямаше нужда от това, нещата изглеждаха приемливи за всички, дори и за самата нея.

          В Сайта отвориха съболезнователен форум, пошумя се известно време. Както винаги имаше имена, които се опитаха да се възползват от случая и на базата на неговото да станат по–  известни или да се представят за по–  възвишени, но си имаха работа със себеподобни и не се получи. Тя участва с няколко изказвания, нямаше да се разтълкува добре мълчанието Ј, от нито една страна погледнато. Възникналата внезапно болка отшумя, разнесена от ежедневните грижи и проблеми. Празнотата само нямаше кой да запълни. Беше запазила част от писмата му, ровеше и из стиховете му ­ и на двете места постоянно откриваше убягнали Ј подробнос¬ти; вътрешните Ј реакции не закъсняха и оплодени от екстремната амплитуда на емоциите, родиха се стих след стих, нараняващо дълбоки, депресиращо тъмни, болезнено изгарящи. За¬маскира ги в компютъра като файл на една безцветна поетеса с полуизвестно име, нещо, което не би предизвикало интереса на Тома на пръв поглед. После се опита да ги забрави, спря и да чете ­ празнината така и не се запълваше, само депресията Ј заплашваше да излезе от конт¬рол. Не трябва да го допускам, всичко трябва да изглежда нормално... Тома известно време я следи със загрижен поглед, отчитайки вродената Ј чувствителност, но като видя, че нещата не напускат рамките, успокои се и той. Известно време не отвори дума нито за поезия, нито за Сайта изобщо. Времето си затече неусетно, невидимо, неумолимо и безмилостно.

          Беше изминала близо година. Поредната финансова криза завихри проблемите на крех¬ката икономика на държавицата им. В банката стана напечено, работеше се напрегнато и из¬вънредно. Тома също закъсняваше; поръчките на предприятието ставаха неритмични. на пар¬че, ту стояха без работа, ту работеха на смени. Не оставаше ред за поезия, за срещи; вечер като се прибереше, възпалените Ј очи отказваха да погледнат към компютъра или телевизора, слушаше вяло новините. Само в неделите, когато пиеха заедно сутрешното си кафе, оставаше време да разговарят за не толкова спешни неща.
          Една неделя Тома спомена името му.
          - Боже, кога измина една година!
          Знаеше за какво говори, но той нямаше как да знае, че тя предния ден беше оставила на гроба му две жълти рози, олицетворение на хармонията в живота, мъдростта да проникнеш отвъд, символ на приятелството, породило една укротена любов, непризната пред никого, освен пред тези две жълти рози.
          - Влизала ли си скоро във вашия сайт? ­ дръпна леко встрани вестника и я погледна над очилата.
          - От седмици не съм. Нещо специално ли се е случило, та чак и по вестниците да пи¬шат?!
          Опитваше се да почисти петното от някаква дреха, но то упорито не излизаше. В слу¬чая беше добре дошло ­ осмисляше действията и не Ј позволяваше да вдигне глава.
          - Хората от Сайта са събрали средства, ще издават вашият приятел, който почина. И спонсори са се намерили даже.
          Този път тя го погледна.
          - Някаква ирония ли долавям? Този човек отдавна го заслужаваше.
          - Защо пък ирония!? ­ неизменната втора цигара описа дъга; този път го издаде ­ вре¬мето на втората цигара беше за четене и обсъждане на дългите статии, не би го отделил за един починал преди година полуизвестен поет. ­ Просто малко съм изненадан. В тези времена на поредна криза в прехода, би следвало да се говори за наистина важни неща!?
          Няма да е елементарно...
          - Така е, за по–  важни неща трябва да се пише... Но сам виждаш ­ това не се прави ­ само се празнодумства... Дори на теб не ти е интересно ­ петното най–  после се предаде и за¬почна да избледнява пред упоритостта Ј. ­ Времената и кризите ще се забравят. Поети като този ­ ще ги надживяват дълго. Особено ако оставят книга след себе си; знаеш ­ написаното остава.
          Петното изчезна.

          Разрови се из Сайта, поразходи се из форумите. Лесно откри организаторите. Предло¬жи им помощта си. Изпратиха Ј някакъв примерен проект, да го разгледа и да изрази мнение¬то си. Разпечати изпратеното, беше от поколението, което трудно се справяше с обхващането на цялото, ако не го види на хартия. Почти не спа една нощ, прочете го от край до край, драс¬каше отстрани с червения флумастер. Проектът, уж амбициозен, се оказа доста посредствен. В рамките на събраните средства и определения обем страници безредно бяха подбрали част от стихотворенията му, предшествани от нескопосано представяне, безлична биографична спра¬вка и вяли рецензии. На пръв поглед нещата изглеждаха прилични, но отново прозираха ня¬какви намерения за изтъкване, употребявайки името му. Вътрешното Ј чувство за справедливост възнегодува. А може би и другото чувство, онова, почти необяснимото, което я свързва¬ше с този човек. Даде си сметка, че никога не се беше опитвала да го дефинира съвсем точно. То си оставаше едно такова ­ смътно и безформено. Обгръщаше я отвсякъде, изпълваше с присъствие и нищо нямаше нужда да бъде обяснявано.
          Обади се на организаторите. Каза им възраженията си: представянето трябваше да е по–  конкретно; рецензиите нямаше защо да се променят, малцина ги четяха, а и нямаше смисъл те да са блестящата част от книгата; биографичната справка също беше достатъчна ­ отразяваше нужните факти и събития, не беше натрапчива; за подредбата и подбора на стиховете обаче не беше съгласна.
          Не се стигна до особени пререкания с човека, натоварил се с редакторската работа, добронамерен беше. Писа Ј, че това е колективен проект и преди окончателната редакция ще има събиране и обсъждане. Помоли я да направи свой вариант, който също ще бъде разгледан. Отдъхна. Понякога такива хора се случваха доста упорити и несговорчиви. Сега оставаше най–  трудното ­ да направи своя проект.
          Напук на кризата, взе си пет дни отпуск. Беше преминала онази възраст, когато можеше да прави няколко неща едновременно. Не искаше да ощетява нито работата си, нито да претупа подредбата на стихосбирката. Купи си топ хартия, нова касета с тонер за принтера и се затвори в стаята на дъщеря си. Дъщеря Ј не би възразила от далечна Америка; преди годи¬ни спечели зелена карта и замина, обаждаше се от време на време. Тома се завърташе покрай нея, опитваше се да Ј помага. Изчете проекта и също се смръщи.
          - Посредствено...
          Но не можеше да Ј помогне. Не беше присъствал на онази тяхна единствена истинска среща. Не беше вървял с тях по алеята в есенната гора над Драгалевци. Не беше седял с тях на дървената маса, почти на ръба на скалата, откъдето се виждаше като на длан част от София. Не беше пил от домашното бяло вино, събрало в едно красотата на кехлибара и тишината на тайните му. Не беше изпитал онова вълшебно усещане за изпълване с присъствие, без дори да бъдеш докоснат...
          Разпечати всичките му публикувани произведения в Сайта. Прерови нета и за други публикации, но намери само повтарящи се неща, пускани от други хора в разни форуми по различни поводи. Подреди ги по цикли, с циклите оформи отделните периоди на израстването му. Стана повече от добре, изобщо не можеше да се сравни с първоначалния проект.
          - Не си изгубила времето си, много добре се е получило! ­ Тома пребърса очилата си. ­ Не става ли много голям обемът?! Как си с ограниченията?
          - Горе–  долу... Не съм почнала да махам още. Има повтарящи се неща в отделните цик¬ли, в смисъл че са различни стихотворения, но не казват нищо ново, не носят ново чувство и не оставят нови впечатления. Ще подбера най–  добрите, останалите ще ги махна. Но ще оставя един проект с пълните му избрани неща ­ може след време да решат да го издадат нацяло, мисля, че след тази книга този човек тепърва ще бъде преоткрит и разбран.
          Обаче на нея самата нещо Ј са губеше. Четейки, мислено тръгваше по алеята, усещаше със затворени очи миризмата на есенните листа, но чувството за изпълване и за сливане не успяваше да я завладее. Нещо липсваше и неудовлетвореността я натьжаваше.
          - Закъде така? ­ Тома отмести вестника и я погледна над очилата. Тези дни нямаше поръчки и принудително се беше затворил вкъщи.
          - Ще взема малко въздух. Имам нужда, от три дена не съм се оказвала навън.
          - А от компания нямаш ли нужда?
          - Ще трябва да ти откажа, съжалявам. Имам да премислям някои неща, а твоето при¬съствие е прекалено осезателно, чак обсебваш. Но ще съм ти благодарна, ако ми дадеш ключовете от колата, не ми се разхожда по центъра, много е мръсно и шумно.
          - Знаеш къде са... И внимавай! Има лед на места.
          - Добре. Ще внимавам.
          Пътищата бяха изчистени, но над Драгалевци си беше истинска зима. До ресторанта нямаше никакви проблеми. Близо едночасовото пътуване изтласка мислите Ј назад; напрегна¬тото Ј тяло, изцяло ангажирано с реагирането на трудните зимни условия, изахка благодарно, когато пристигна. Остави колата на паркинга и тръгна по алеята. Само няколко човека бяха минали преди нея. Не беше непроходимо, но за несвикналия Ј организъм беше усилие. Когато стигна пейката на ръба на скалата задъханото Ј дишане заглушаваше вътрешните Ј мисли. Не седна. Подпря гърба си на издрасканата с имена и сърца бука. И тогава чувството я удари. Спомни си единствената им прегръдка, най–  върховният момент от тяхната близост. Тогава гърбът Ј също беше подпрян на тази бука и също така задъханото Ј  дишане заглушаваше вът¬решните Ј мисли. Единственото, което проблясваше в немощното Ј съзнание в този миг беше: докъде би могла да стигне с този човек и докъде би било редно. Мярна се в мислите и лицето на Тома, гледаше я право в очите, но тя не отмести поглед, не потърси милост и прошка. Очи¬те на Мина премигаха: ­ Мамо, какво става?... Само облегна главата си назад на дървото и затвори очи. Две сълзи протекоха... А той не поиска нищо от нея, дори не я целуна. Докосна с устни шията Ј, притисна за миг главата Ј към гърдите си и се отдръпна.
          И сега главата Ј се отпусна назад. Двете сълзи не закъсняха. В мислите Ј прозвучаха стиховете му...
          ... Ще те усещам понякога тайно, Любов. 
          Ще те споделям само в стиховете си. 
          И ще ми се иска всичко в тях да е истина. 
          И ще ми се иска да умирам... 
          и да не умирам...

          Господи, нима бях забравила всичко това?!
          Тръгна бавно назад по алеята. Мислите Ј пак ги нямаше. Чуваше само гласа му, все по¬втаряше позабравени части от това стихотворение.

          Ще те имам само в мислите си.
          И ще е приказно, Любов...
          Образът ти ще се пречупва през стъкла и празнини.
          Зад усмивката ти ще долавям
          усмивките на всички Мона Лизи ­
          скритото в тях,..
          съвършеното...
          изкусителното...

          Едва сега си даде сметка, че то никога и никъде не беше публикувано.

          Ще те прегръщам само в сънищата си;
          наяве ­ ще се взирам в теб през времена и разстояния.
          Ще те разказвам на някого като спомен... или като мечта...
          като болка, непреболяла, Любов,
          като грях... ­ за изплащане.

          Изрови ги едно по едно от файла с неговите стихове. Разпечати ги. Седемнадесет ни¬къде непубликувани стихотворения, цял цикъл, посветен само и единствено на нея.

          Ще те търся в дните си, Любов,
          ще те пресявам през изпитото и изписаното.
          По гръбнака ми ще пропълзяваш,
          еротично и първично с образите в мен ще се сливаш.
          Ще се сблъскваме неистово...
          И ще те отхвърлям ­ по безброй причини.
          Ще запечатвам с древни тайни и магии,
          преминалото през очите ми,..
          със сълзите си ще го размивам, Любов...

          Този човек я беше обичал безумно, дълбоко и тайно.

          И стъпките ми ще те следват по невидими следи
          през капаните на битието, предсказани от оракули и месии.
          Ще те извайвам в самота,
          пред останалите ще те отричам.
          И от теб ще бягам, Любов,
          и при теб ще се завръщам в скитанията си.
          Ще таиш в съзнанието ми ­ като черна магия.
          Имената ти ще изричам ­ докато открия истинското.
          Ще ме разкъсва изписаното с признанията си за близост ...
          В мен ли си?..
          Не си ли?..
          Има ли те?..

          Докато ги е писал, едничката му мисъл е била за нея...

          ... А може би с една усмивка и с едни очи, Любов,
          отстрани ме гледаш замислена,
          и сред наздравици и разпилени усилия
          уморена глътка отпиваш.
          И днес не те разгадах...
          И днес до теб не достигнах...
          Може и така да е писано ­ да те търся
          без дори да подозирам колко си наблизо.

          И че вече, може би, си ме открила, 
          Любов...

          И сега тя единствена притежаваше тези стихове.

          Наградата ми... Или товарът, който ще влача тайно в себе си до края на дните...
          Прочете ги отново. И отново...
          Някои от тях имаха дати. Мислите Ј се върнаха назад. Всичко неказано в онази есенна гора беше тук. Напираше. Усещаше се силата му, стаена в сенките на забързания делник. Но секунда разконцентрираност и всичко се разтапяше пак в същите тези сенки, губеше се. Онова чувство, за миг подало се на изкушението в есенното безвремие, тук беше споделено, плахо завоалирано зад метафорите. И беше за нея. Само и единствено за нея... Отново я заляха го¬рещи вълни и отново нещо я хвана за гърлото. Този път не му се противопостави, остави се на волята и на милостта му. Тома го нямаше, съседът го покани да гледат някакъв мач и да опи¬тат от виното му, нямаше от кого да крие сълзите си.
          Защо.. защо ме остави сама пред този избор?... Защо?...

          Наплака се на воля. Изми се. Опита се да разсъждава по–  трезво ­ нищо не се получа¬ваше. В главата Ј беше хаос от мисли, стихове, образи, спомени. Сипа си един коняк. Канеше се и кафе да пие, мислеше да поработи по до късно тази вечер или поне да се опита да подре¬ди мислите в главата си. После си сипа още един коняк. Полегна на леглото на дъщеря си. Липсваше Ј неистово особено сега. Прегърна любимото Ј мече. Спомни си с колко много любов го бяха избирали двамата с Тома. Последното, преминало през мислите Ј, беше споме¬нът, в който Тома прегръщаше разплаканата Мина и закъсняло Ј подаряваше дълго избирано¬то мече. В началото Мина не го искаше. После двадесет години не се раздели с него. Когато заминаваше за Америка посегна да го вземе. После се отказа, остави го.
          ­ Мястото му е тук. Тук нищо няма да се промени и аз никога няма да порасна. И няма да забравя да го обичам.

          На сутринта нямаше повече мисли за подреждане. Хвърли набързо две шепи вода на очите си. Снощното Ј кафе я чакаше пред компютъра. Онези седемнадесет листа ­ също. И единственият въпрос, останал без отговор: дали да остави нещата така, както са си или да оформи липсващия цикъл на стихосбирката и да го включи в проекта, и книгата, която излезе, да носи истинското лице на Светлин. Отново видя в мислите си съсредоточения поглед на Тома; чу гласа на Мина „.... тук нищо няма да се промени... и няма да забравя да го обичам...“
          Оправданието за първото беше готово и елементарно: Светлин ако е искал ­ да ги е из¬дал ­ много жени щяха да си помислят, че са посветени на тях, много въпроси щяха да отпад¬нат... Може би умишлено е искал нещата да останат така...
          Но може и да не е желал да Ј създава излишни проблеми чрез публикуването на сти¬хотворенията в Сайта; изпратил Ј ги е между останалите, знаейки, че тя няма време и възмож¬ност да следи за всяка една публикация; пращал Ј е и е публикувал стихотворенията в раз¬лично време, умишлено е сътворил един хаос, създал е една енигма с предвидим, но не и еле¬ментарно достижим отговор. Дали не е искал да я предпази именно от този момент, или предчувствайки го, оставил е крайното решение в нейните ръце?!.. Или Смъртта се е намесила неповикана, объркала е всичко със своята окончателност и е поставила на несподеленото в чувс¬твата печат „Вечност!“...
          Запали цигара, първата за деня. Отиде до прозореца, дръпна завесата и се взря в забър¬зания ден отвън. Хора без лица бързаха за никъде. Тук зад завесите времето имаше други из¬мерения и стойности. Тук един поет чакаше нейното решение, да видят ли останалите лицето му, или не. Всичко беше премислено и всяко едно от двете решения имаше смазващата си цена. А даденото Ј време изтичаше; за другите ­ беше спряло, чакаше. Неумолимо.
          Какво пък?! И този въпрос все един ден ще трябва да бъде решен. Отдавна чака...
          Телефонът на Божидара, изписан с големи цифри с дебел черен флумастер на един–  единствен лист хартия, продиктуван от многословната Ј майка, също чакаше да бъде набран. Не бяха се чували от няколко години, откакто Мина замина. Преди бяха добри приятелки, споделяха си всичко. Понякога така се получава ­ прекомерната близост разделя хората. По¬някога информацията, дадена на близък човек, погрешно се тълкува като разрешение за наме¬са в личното пространство и опит за промяна на нещата по неверен начин, изкривен от лична¬та представа за правилното, редното и необходимото. И в последващото глупаво отстояване на позиция с цената на всичко. Така е, позициите трябва да се отстояват с цената на всичко, но това важи само за собствените ни позиции ­ не и за тези на приятелите ни и то против тях, без тяхното разрешение и съгласие.
          Надявам се с Божидара да сме пораснали след онази безсмислена битка и да сме нау¬чили уроците си.
          Набра номера Ј с усилие, но и с твърда решителност. Дано ме разбере.
          Божидара вдигна. Гласът Ј трепна, когато разбра кой се обажда. Не понечи да затвори; крайно незряло би било, проява на слабост, признание за победа и за минали грешки. В край¬на сметка от една война губят всички, най–  вече преките участващи.
          Прие да се срещнат. Защо не в старото им кафене ­ има някаква символика в това ­ нещата да свършат там, където са започнали.
          ­ Нищо не свършва, Би! Просто събитията остават назад във времето. Може би да изберем варианта „да продължат от там, където са спрели...“.

          Кафетата им изстинаха преди час. Коняците обаче бяха по три. Прегърнаха се. Изпла¬каха. Всичко си казаха с тази прегръдка: липсата, болката, съжалението.
          - Нарече ме Би?! Никога не си ме наричала така преди, Ив ­ цигарата Ј извършваше сложни движения в ръката Ј, издаваше, че не пушенето е важно в момента, а опитът да прикрие вълнението си.
          - Би... ­ усмихна се. ­ Нали така те наричат в Сайта?! ­ запали и тя. ­ Загадъчната Би, която никога не идва на събиранията, никой не я е виждал и никой не знае нищо за нея; с никого не контактува, не отговаря на лични бележки, не пише коментари, не обръща внимание на писмата в пощата си... Тайнствената Би... Очакваше да не разпозная стила на стихотворенията ти?! Да не разгадая посланията ти?! Да подмина изречение, подредено от теб, без да чуя гласа ти?!
          - Откога знаеш? ­ Божидара изгаси догорялата цигара с нервни движения.
          - Има ли значение?!.. Знам, отдавна.
          - Не се обади...
          - Отлагах го, Би; дилемите ми дълго не намираха разумните си алтернативи... И аз имах основание за страховете си, за обвиненията си.
          - А сега? Какво се промени?
          - Обвинявах те, че Мина замина заради теб. Не бях справедлива. Може би ти ускори с държането си заминаването Ј, но тя така или иначе щеше да замине. Не биваше да изкарвам всичко на теб... Тогава нямаше кого другиго да обвинявам. А голямата част от грешките си бяха мои.
          - Така е. Но и аз не биваше да се намесвам. Чувствах Мина като своя, откакто загубих Марина и баща Ј, това ме подведе... Тогава не искаше да ме виждаш повече... Беше права за по–  голямата част от нещата, но ти не пожела да чуеш дори извиненията ми... Минали работи... Сега как си? Усещам, напрегната си. 
          Ивана запали нова цигара.
          - Изправена съм пред едно трудно решение. Взела съм го вътрешно в себе си, но ме е страх. Страх ме е... Мога да изгубя Тома. И не само това ­ мога да срина всичко. Тогава Мина няма да има къде да се завърне след скитанията си.
          Божидара поръча нови питиета.
          - Тези ще са последните, обещавам.
          Отпиха. Помълчаха вглъбени в себе си, Ивана не знаеше откъде да започне. Божидара се престраши да я побутне.
          - Слушай! Каквото и да става, семейството е над всичко. Вярвай ми, аз изгубих своето заради твърдоглавието си; тази си дилема не можах да разреша навреме... Запази семейството си на всяка цена! Всяка жертва си струва!
          Развълнувана отпи голяма глътка. Задави се. Ивана също отпи.
          - И аз мисля така. Ако направя това, което съм решила, утре няма да мога да погледна Тома в очите, макар че нямам непростима вина пред него. Просто го познавам ­ зад привидната си твърдост, праволинейност и прямота той е ужасно раним и ужасно краен в решенията си. В един миг ще ме отрече без по истинска причина и ще спра да съществувам за него без някаква съществена необходимост ­ просто защото ще си мисли, че така би било правилно ­ наказание за допуснато колебание в истинността на установеното от него статукво, срещу което не съм намирала смисъл да се противопоставям през съвместния ни живот... Но ако не направя това, което искам ­ цял живот няма да мога да погледна себе си в очите; дължа го на един човек, който си отиде, обичайки ме, без дори да протегне към мен ръка... без нищо да ми поиска...
          Ивана отпи още една глътка. Вълнението отново я задави. Дай  ми сили, Господи...
          - Слушай, искам да ти разкажа една история...

          - Нещата с проекта май доста са напреднали.
          Отново беше неделя и Тома четеше вестника си заедно с неделното кафе и с неизменната втора цигара.
          - Даже във вестника пише ­ скоро ще излезе от печат. И за някакви непубликувани стихотворения пише, излезли наяве в последния момент; споменава се името на твоята някогашна приятелка Божидара ­ вдигна леко глава от вестника и както винаги я погледна над очилата. ­ Знаеш ли нещо?
          - Знам, разбира се ­ отпи от кафето си и също запали. ­ Проектът е мой, одобриха го. На бюрото на Мина е, предполагам разгледал си го.
          Тома сгъна вестника и го остави между тях.
          - Не споменават името ти.
          - Много имена не споменават; този проект се движи благодарение на доста хора, когато дойде ред ­ ще се споменат имената им, Божидара е само една от тях, ­ дръпна от цигарата си. ­ Няма някогашни приятели, Тома ­ има просто такива, които са се отдалечили един от друг по разни причини. Но ако приятелството им си е струвало някога ­ то си струва и сега, дори и без да се сближават особено.
          - Покрай проекта ли се сближихте?
          Тома никога не усещаше кога да спре да притеснява събеседника си с конкретността на задаваните въпроси. Но някои обяснения така или иначе трябваше да бъдат дадени в един мо¬мент ­ какво му беше лошото на този?!
          - Никога не сме се отдалечавали особено. Божидара е „Би“ от Сайта; не успя да се скрие от мен зад анонимността там. Въпрос на време беше да Ј се обадя. Вълната на естествената първоначална отблъскваща реакция отдавна премина; нямаше смисъл нещата между двама да висят неизяснени, истинските недоразумения точно тогава се промъкват.
          Тома загаси цигарата си в пепелника.
          - Да излезем да се поразходим из улиците. Стегна ми се нещо душата.

          По обед нямаше оркестър. Един цигулар леко и ненатрапчиво запълваше празнотите и неказаностите в разговорите на посетителите с отнасящи надалеч балади. Бутилка бяло вино пренареждаше останалото от мълчанието им; чинийката с едва докосната тънко нарязана пас¬търма се беше опитала да създаде нюанс на уют, те не го усещаха в момента, но това не зна¬чеше, че не съществува и не им въздейства. Скитаха близо два часа по улиците, без да влезнат никъде. Обиколиха книжния пазар, разгледаха една изложба на икони, на която попаднаха случайно. Накрая, прибирайки се, Тома внезапно предложи да влезнат тук. Заведението беше близо до тях, нямаше да е проблем прибирането.
          - Хареса ми това, което каза ­ за дълго висящите неизяснени неща между двама, и за недоразуменията, които биха могли да породят.
          Тома отпи от виното. Беше избрал скъпо и хубаво вино; такива вина се пият бавно... много бавно.
          - И тук ли реши да ми го кажеш? ­ тя едва докосна с устни чашата си.
          Тома премисли още един път думите си, не искаше нито да я засегне, нито да прекрати трудно започнатия разговор.
          - Тук ти не би се разплакала, не би станала и не би се скрила в стаята на Мина... Ако не направя нещо наистина грубо, разбира се, няма да станеш и да излезеш, ­ запали цигара. ­ Но и не виждам защо да го правя.
          - Мъжете понякога нараняват и съвсем безсмислено, без да усетят, че в първичната си ревност нараняват най–  много себе си.
          - Сигурно е така. ­ Тома мръдна неспокойно на стола си. ­ А има ли защо да проявявам първична ревност?
          Отново питащият му поглед, този път само зад дима от цигарата, очилата дремеха ос¬тавени на масата.
          - Не би трябвало... ­ и тя се опита да скрие част от настроенията си зад цигарения дим. ­ Винаги си ме разгадавал и разбирал. Винаги съм те чувствала навсякъде и във всичко около мен; малко задушаващо е понякога, но до конфликт не се е стигало, понеже винаги съм била честна към теб, а ти винаги си ме подкрепял.
          - И този път ли е така?
          Пое димът от цигарата. Изпусна го. Въздъхна.
          - Особено този път би трябвало да е така...
          Тома отново я гледаше съсредоточено.
          0 И не скри нищо?!
          Труден щеше да е този разговор...
          Изобщо не беше наясно докъде е стигнала вродената му проницателност.
          - Не можеш да знаеш всяка една подробност от живота ми ­ тръсна нервно цигарата в пепелника. ­ Аз самата също не знам в детайли нещата, които се случват около мен. За някои неща минава време, докато осъзная, че са се случили и докато разтълкувам отношението си към тях. За дилемите трябва да се търси изход, който трябва да е приемлив, а не разрушителен; това изисква време, не трябва да се избързва, не винаги след това има втори шанс... Но едно ти казвам със сигурност: не крия истината и съм честна в отношението си към теб. Може да ти спестявам някоя и друга подробност, но това е с цел да не те нараня, или да не засегна прекалената ти чувствителност ­ не и да те лъжа. Заклех ти се някога, че ако отношението ми към теб се промени ­ ти ще си първият, който ще разбере това; наново ­ няма да ти се кълна.
          Празните чаши седяха неми между тях.
          Казаното беше казано. И нямаше какво повече да се каже.
          Тома напълни чашите, остави празната бутилка настрана. Гледаше ги, сякаш в тях мо¬жеше да открие онзи липсващ елемент, който да оправи нещата. Но не, не липсващото парче... по–  скоро скритата пукнатина трябваше да търси, а тя изглежда беше в него; той сам я беше причинил с ровенето си в подробностите.
          Толкова ли е празен животът ми, че преравям всичко до дъното?!
          Открих ли истината там?... Или само поредната дилема...
          ­ Знаеш ли, вярвам ти ­ посегна и взе чашата си. ­ Това, което мисля, че си направила, благородно е. Вярвам в преценките ти и знам, че този човек заслужава рисковете, които пое.
          Отпи и остави чашата на масата, стисна ръцете си в юмруци, събра ги един до друг, вдигна глава и я погледна в очите.
          - И още нещо искам да ти кажа ­ трудно му беше, думите излизаха с усилие, сякаш нещо се откъсваше от него. ­ Ако този човек беше жив, щях да се боря с него за теб.
          Не заплака. Но сякаш му се искаше.
          Ивана придърпа чашата към себе си. Завъртя столчето Ј, взирайки се в красотата на ке¬хлибарения цвят. Спомни си за една друга чаша, пълна с кехлибар, останала завинаги в една есенна гора, чиито вкус никога нямаше да забрави.
          - Тази битка беше моя битка ­ не твоя; битка със самата мен. Не че не те засягаше, но нямаше право да се намесваш, докато не видиш, че я губя. А не мисля, че съм ти дала повод да мислиш това.
          Отпи. Устата Ј съхнеше от напрежението. Продължи.
          - Господ ни изпраща изпитания. Изпраща ни и любов... Понякога няма разлика... А съдбата ни изпраща пътищата, изправя ни пред избор. Но по кой път ще тръгнем и докъде ще стигнем, преследвайки мечти, илюзии, амбиции, цели ­ всичко това зависи само от нас. Имаме право да се съдим само за избора си. За Божиите работи ­ не бива ­ кои сме ние, че да съдим. Можем само да се молим, Бог да е милостив към нас. 
          Допи виното си.
          - Хайде, мое побеляло от прозорливост момче, да се прибираме...

          Крачките им прошумяха по павираната улица. Заедно. 

          Март 2009
           
           
           
           

          Маринела Паскалева
          Регионален исторически музей ­ Добрич
          ЗА ЕДИН ПОСЛЕ–  СЛОВ
           

          Съвсем незабелязано навярно даже и непознато за литературната история през 2008 г. премина една лична и твърде скромна годишнина. Това е момент от биографията на писателя Йордан Йовков (1880­1937). Поне сега нека се припомни, се захване един „слов“, една реч за този „мълчалив“ човек. Събитието може да бъде прието и като незначително за интерпретативните търсения на писателя. Но то е факт! Навършват се 90 години (1918­2008) от венчавката на човека, „пял“ за Добруджа, за България и за света. Своите „Песни“ той претворява в слово и в книга. Те са преведени на близо 40 езика. Йордан Йовков е роден на 21 ноември 1880 г. и умира на 15 октомври 1937 г. Той свързва живота си с девойка от Добрич ­ Деспина Колева (1894­1965). Сватбеното тържество се „състоява“ на 15 декември 1918 г. в града на равнина.
          За този биографичен факт разказват документи. Къща–  музей „Йордан Йовков“ в Добрич съхранява Свидетелство за венчавка на писателя под № 26 от 15 декември 1918 г., с печат на Варненско–  преславската епархия на Българската екзархия и на Добричкия енорийски свещеник. Документът е под инвентарен № 950 от основен фонд „Йордан Йовков“ на Регионален исторически музей ­ Добрич. Следват подписите на младоженците и кумовете. Енорийски свещеник е П. Маджаров. По–  нататък в текста ще се посочват само номерата на документите. Следва Свидетелство за венчавка (инв. № 950–  а) на неговата съпруга Деспина Колева. Тези два документа се съхраняват в така наречената Йовкова къща, а де юре това е къща–  музей „Йордан Йовков“. Тя се намира на ул. „Майор Векилски“ № 18 в Добрич. Свидетелствата са дарение на музея от дъщерята на писателя ­ Елка Йовкова (1919­1992). Празничното събитие се урежда в твърде скромния дом на абаджи Кольо Василев ­ баща на младоженката. Времето било тревожно ­ Първата световна война (1914­1918). Йовков пристига в Добрич във военна униформа. Животът не позволявал разкош. За венчавката на младото семейство специално се отваря „гостната“ стая. Йовков е на 37 години, а неговата избраница е едва на 24. Писателят вече се е утвърдил като военен автор с двете си книги ­ „Разкази“ том 1, 1917 г. (инв. № 526) и „Разкази“ том 2, 1918 г. (инв. № 173). Така единствено с книжовното си богатство той се представя пред своята избраница.
          Деспина Колева завършва гимназия във Варна и записва висше образование в чужбина. Тя следва в Женева, Швейцария. Свидетелство за това е студентската Ј книжка, заведена от месец ноември 1912 г., съхранявана и експонирана в къща–  музей „Й. Йовков“ (инв. № 1908). Там тя учи през 1912­1914 г. Но избухва Първата световна война и Деспина е принудена да се завърне в бащиния дом. Продължава образованието си в Софийския университет, Историко–  филологически факултет от 1914 г. до февруари 1918 г. Съхранена е и другата студентска книжка (инв. № 1909). Деспина е тиха и кротка като майка си, ученолюбива, „с широка и добра душа, готова винаги да помага на всички“, разказва за нея най–  малката Ј сестра Цанка Лазарова (1902­1988).
          В този тих добрички дом с градинка и цветя заживява младото семейство Йовкови. В гостната стая мебелировката е скромна ­ железен креват (инв. № 84), маса (инв. № 54) и виенски столове (инв. № 51). Един музей е дело на Цанка Лазарова. Тя остава в спомените на съвременниците си като учител по балет, читалищен деятел и общественик. По нейна инициатива добричката къща, в която Йовков идва като зет и „начева“ да пише своя ръкопис върху повестта „Жетварят“, се превръща в музей за писателя. В постоянната експозиция на дом–  паметник „Йордан Йовков“ ­ Добрич се пазят като реликви първите ръкописни страници на тази книга (инв. № 30). Те са дарени от дъщерята Елка Йовкова през 1968 г. Писателят остава да живее в тази къща за жалост само няколко месеца. Мечтае и се надява да се установи на някаква чиновническа служба в Добрич. Но съдбата отрежда друго...! Добруджа пада под румънско робство от 1919 до 1940 г. по клаузите на Ньойския договор. За Йовков ­ като български офицер на чужда вече територия ­ място няма!
          Добруджанци губят своя „Певец“, но той остава завинаги в сърцата и душите им със случки, сюжети и герои. През 1968 г. те решават да увековечат името на писателя Йордан Йовков с дом, с място за почит. Вече са отминали 40 години от въздигането на този храм на духа и място за памет. Пресъздадена е обстановката и уредбата на „госната“ стая от 1918 г. В нея е уредена и първата музейна експозиция. През 1976 г. къща–  музей „Йордан Йовков“ в Добрич е обявена от Държавен вестник за паметник на културата. Заведена е първата инвентарна книга от 1971 г. с вписани в нея произведения, документи и вещи за писателя.
          Днес този дом, наричан от хората като техен и близък ­ „Йовкова къща“, е посещаван от деца, ученици, студенти и граждани. Ще се завърши този послеслов не като битов разказ, а като послание към поколенията да помнят и тачат светите места в нашата родина!
            (Да се прости на автора за патетиката, но иде реч за    Слово и Памет!)
           
           
           
           

          Мария Михова
          ОТРОЕНОТО СЕЛО
           

          Днес, когато равнината е осеяна с изтъняващия спомен за изчезнали селища, а други са на път да последват тяхната участ и грозно се зъбят изоставените им и порутени домове и буренясали дворища, аз благодаря на случая, който е запазил нашето село ­ променено отвътре и отвън до неузнаваемост, но все пак съществуващо. Един мъдрец е писал, че мястото на градовете и селата е избрано от Бог, затова те продължават да живеят с години, векове и епохи, въпреки превратностите на живота ­ войни, изтребления, преселения, робства, природни катаклизми. С годините се уверявам, че мястото на нашето село също е избрано от Бог ­ на височина, оградено и заслонено от горите наоколо, обиколено от пасища, тучни ниви и градини, и опасано от тънката ивица на тихата река. И нашите предци са населили това богоизбрано място, защото не им е лисвала находчивост и усет за житейските проблеми. Усетили са божията промисъл и са се възползвали от нея, затова селото е оцеляло.
          То е малко, от малко по–  малко, но стои на баирчето и храбро се бори с природните и човешки превратности. Няма старо име, каквото имат всички села в Добруджа. Няма го и в статистическите данни от началото на миналия век. Но е на един хвърлей място до голямото село и носи неговото име от благодарност ли, от гордост ли или да се вижда, че се е роило от него. Също както през късна пролет се роят пчелите, а стопанинът примамва роя с дъхава китка ­ маточина, закичена на висок прът и го зове в нова тръвна.
          ­ Мат, мат, мат ­ мами той мухата, а тя, побесняла от страсти и инстинкт, жужи и търси къде да захване рой.
          Така и нашето село се е отроило от голямото, на което му станали границите тесни, завардени от гори и баири. Стопаните се заоглеждали навън да търсят плодородни земи и тучни пасбища. Така нашето село, както и другите наоколо, се отроило от голямото. Запокитило се през гората и през реката, прескочило през суходолието, та хоп на баирчето отсреща.
          Къщите му се белеят отдалече, като пръснати в безреда пернати птици, полегнали върху топлите гнезда. Уж пръснати, пък като се огледаш по–  добре виждаш, че са подредени край мегдана — широк мегдан — да побира сутрин животните преди да тръгнат на паша и вечер да ги тегли обратно за лъчитба. Сред стадата невъзмутимо като маяци сред овчето море и безпристрастно стърчат магарета, настървено лаят кучета и завръщат отлъчилите се животни, отчаяно блеят агънца, отделени от майките си. Пастири пронизително свирят с уста, въртят дълги криваци над главите на пощурелите животни. Медни чанове и звънци леят полифонията на една вълшебна симфония, плувнала навред и губеща се във висинето. Това е неотменният ежедневен кръговрат в живота на селото в студ и пек, в дъжд и мраз. Началото му е сложено откакто свят светува, а краят му се губи в бъдното.
          Всички къщи в селото гледат на юг, за да събират слънчеви лъчи и са дали гръб на северния вятър, който неумолимо се блъска в дуварите, прескача през покривите, огъва фиданите, ръси цвят и листа според сезоните, наслоява патината на времето.
          Сред мегдана търкало от отъпкана трева. На празник там се вие селското хоро. Момите игриво редят сложните стъпки на танца. Дрехите им пъстреят като дъга след летен дъжд, кръшват станове във вихъра на мелодията, която струи от кавала на Делю. Той е кавалджия от малък. Поел свирнята от дядо си и вече не се разделя от нея ­ ръченик, хоро, сборенка, тропанка, буенек ­ всички свирни знае. Знае и тихи, и протяжни мелодии, от които в сърцата на хората се наслоява жалба по млади години, по изгубена севда, по далечни и незнайни пътища.
          Когато Делю засвири, въздухът се пълни със звуци и те се леят в ширинето над притихналия кър. В танца се спуща и старо, и младо. Нозете тъпчат зелената трева и наоколо се носи упойващият аромат на окосено сено.
          Седи дядо Липчо отстрани, като сраснат със стария дъб, гледа хорото и главата му е пълна с мисъл: „Де отмина туй време, кога и аз тропах на това хоро? Толкоз години гледам белия свят, веке им забравих броя, а това хоро е все младо. Види се хорото не остарява: пусни се старо, хвани се младо и тъй до век. Ако не е тъй, народът ще се изтреби, а той не се изтребва. Също като тревата ­ косиш я, режеш я, сечеш я, а тя по–  млада и буйна расте ли, расте!“ Така мисли дядо Липчо и е спокоен, и уверен в здравия корен на човечеството. „Че, я колко войни, колко млад народ се зяноса, а хорото е все младо насред село, на мегдана, вие ли се, вие!“ То дава на стареца опора и гони лошите мисли от съзнанието му.
          Селото е отхвръкнало тук преди да мине железницата и да го раздели от голямото село завинаги. Но и днес не е развързан възелът, който ги държи в едно, и когато се зададе празник, между селата се точат нишките на родството. Тръгват каруци, пълни с пъстър народ ­ отиват по гости: да се видят, да се прегърнат, да споделят болки и радости, да се повеселят, да пийнат и да похапнат заедно хляб. Защото хлябът има магическа сила ­ той разтваря сърцата, стопля душите, заякчава връзките. Преди да вкусят хляба ще му сторят поклон, ще се помолят богу за опрощение. Голямо нещо е хлябът за човека. Никой и нищо не е по–  голямо от него ­ гласи неписаният закон. За хляба човек се бъхти цял живот, с него се пречиства, получава сила и мощ.
          Отиват нашите селяни в другото село при бащи, при братя и при сестри, при набори и аркадаши, при кумци и при кръщелници, млади семейства за прошка, момци да поогледат хорото за лика–  прилика изгори от голямото село, че тук, в малкото, всички са рода, пък сватби с роднини не биват ­ така знаят хората и спазват тази стародавна запрета. Отиват на черква да се причестяват след великите пости, защото селяните от малкото село не са сколасали да строят своя черква ­ малко нива отвоюваха от гората, не стига за нищо, камо ли за черква. От този всепоглъщащ труд малко време им остава да се черкуват, пък те от бога нищо не чакат: „Бог високо, цар далеко“ ­ мърморят възрастните при всяка несполука и съсипия. И само земята е тук и всеки божи ден иска да Ј се кланят доземи като пред олтар, леят кървава пот над черното Ј ширине. И тогава Бог щедро разтваря сърце, богато дарява и „в кошара вкарва“.
          Черквата в голямото село им стига. Тя е строена в старо време и като жълтица в шепа е скътала род и вяра, затова тя днес е светиня. По стените Ј са изписани светците, умният им поглед прекосява пространството и намира място в сърцето на влезлия. На средата Ј се спуща кристален полилей и пръска леки лъчи в успокояващия сумрак ­ сякаш сто звезди небесни греят от потона. Подът е постлан с шарени черги и котленски килими като пъстроцветна ливада, пропълзяла тук. Вътре дъхти на тамян и восък, топло е от горящите свещи и ухае на прясно набрани цветя. Навсякъде цари божествен уют и когато човекът влезе боязливо в тази обител да приема причастие, сваля калпак, кръсти се смирено и душата му се отпуща благоговейно, като в родната соба, в която се е появил на този свят.
          И празник, и делник селяните отиват в голямото село я във всестранката, я в кметството. Големите ученици посещават там прогимназия. Сутрин рано, още росата е обилно посипала тревата ­ блести и събира слънчевите лъчи, а децата на тумби, презрамчили шарени торбички, пътуват за училище. От портретите по класните стаи и коридора гледат Ботев и Левски, Хаджи Димитър и Стефан Караджа, Каравелов и Априлов, а от очите им струи внушение: „Напред, науката е слънце!“ И хората помнят и следват този завет.
          Селяните от малкото село наследили трудолюбието и традициите на голямото ­ орат, жънат, сеят, вършеят, въдят овце, крави и коне. Само биволи не завъждали. ПҐ се спущат на коне и волове. Биволите са бавни и мудни, а времето в началото на века така се е разлетяло по пътищата на прогреса и заминало далече напред, че няма време да се чака биволът. Пък и скоро оттук простира лъскави релси железницата и споменът за биволите, като неизменен атрибут на тукашния пейзаж, остава в миналото. Влакът отнася селяните до града бързо и донася новините със скоростта на светкавица. И тази железница съвсем отделя двете села. Още повече ги разделя границата, наложена тук след Балканските войни. Колкото повече ги дели тя, толкова народността ги тегли и заякчава връзките им. Тези, които не щяха да склонят глава пред поробителя, я прекрачили тайно и намерили подслон в голямото село. Изоставили дом и покъщнина тук и предпочели да издълбаят землянки, да струпат колиби в края на голямото село и там да заживеят, та като погледнат на север да виждат родните поля, чаирите и гората, да наглеждат изоставените си хижи, да поговорят с умрелите. И понеже са от по–  младите, често бременните булки раждат в тези землянки българи.
          Тежки времена преживяват хората от малкото село. В родната си земя да се врат в землянки, та да продължат рода български. Благодарни са, че в нещастието намерили подслон в голямото село. Когато свободата тропнала на прага, те тутакси се завърнали на баирчето, там дето Бог им е отредил място под небето.
           
           
           
           
           
           
           
           
           

          Красимир Бачков
          ЧУЖД ЖИВОТ
           

          В широката чаша мастиката потрепваше като разтопен седеф. Швайнера се бе вторачил в нея с мътен поглед и сякаш се боеше да я вземе.
          - Пий, Швайнер! Пий, прасе такова! ­ подкани го седналият срещу него на масата брадясал мъж. Той държеше своята чаша високо вдигната, като внимаваше да не я разлее.
          - Животът ни е хвърлил зад борда! ­ изръмжа Швайнера пресипнало.
          - Майната му на живота! ­ кресна брадясалият ­ Каквото животът ни отказва, мастиката ни го дава.
          Двамата едновременно отпиха, после сложиха внимателно чашите на масата. В гостилницата по това време нямаше много клиенти. Тя се пълнеше сутрин, когато стари мераклии сърбаха шумно гореща шкембе чорба, по обед изпълваха масите предимно таксиджии и работници от близките строежи, а вечер тук се събираха самотните мъже на средна възраст от съседните панелни блокове. Кухнята в заведението бе добра, а цените не много високи. Това привличаше и няколко квартални пияници, между които бяха Швайнера и неговият брадясал приятел. Те изчезваха за по няколко дни и изведнъж, докопали с кражба или тежък физически труд някоя малка сума, бързаха да я пропият, за да не ги притеснява мисълта, че са състоятелни като другите хора. Бяха по–  безгрижни и безотговорни от деца.
          Късният есенен следобед избутваше слънцето зад два раздърпани облака. Край уличката бяха строени ред брези, дребните листи на които трепкаха, уплашени от хладните ръце на вятъра. Те сякаш предчувстваха идването на зимата и близката си кончина. Бе тихо и спокойно. Дори въздухът бе чист и свеж, почти като на морския бряг. Градът бе притихнал в онова безсилно очакване, в което хора и природа се прекланяха на закономерностите на живота. Някъде зад отсрещните блокове се проточи воят на сирена. След минута се показа и линейката, движеща се бързо по тясната улица. Едно бяло куче с провиснала мръсна козина се стрелна пред линейката и тя го удари с едно от предните си колела. Кучето се преметна на тротоара и заквича пронизително. Линейката отмина, а животното се опита да стане, залитна на една страна и се строполи безпомощно. Тялото му потрепваше от време на време, през космите на отворената му уста се провлачи кървава пяна и закапа по земята. То страдаше като човек и скимтеше тъй жално, че Швайнера се надигна и отиде до него. Нескопосано го погали, а то, сякаш разбрало съчувствието, заскимуца, молейки се да спрат болките му.
          - Ех! ­ въздъхна дрезгаво мъжът. ­ Ега ти кучешкият късмет! Да те сгази точно линейка! И кво ше та правим сега?
          - Ей, Швайнер! ­ провикна се брадясалият от масата. ­ Остави тая мърша и ела да си пием пиенето!
          Швайнера не отговори на поканата. Той свали омазаното си палто и го разстла на земята. Внимателно вдигна с две ръце кучето и го сложи върху дрехата. То продължаваше да стене и го следеше с умоляващи, обезумели от болка очи. Мъжът вдигна страдащото животно и се насочи към близкия блок. Влезе в първия вход и понеже асансьорът не работеше, започна да изкачва стъпалата. На два пъти си почива, докато стигне последният етаж. С много усилия успя да прескочи през малкия прозорец до асансьора и се озова на покрива. Тук вятъра се усещаше по–  силен и хладен, отколкото на улицата. Недалеч на юг светлееше морето и като че ли привличаше с нещо към себе си. Швайнера застана до ръба на плоския покрив и тъжно погледна към кучето:
          - Е, друже! Повече от това не мога да сторя, за да ти помогна. Поне ще се отървеш от тоя мръсен свят!
          Кучето се опита да стане, но не успя. Мъжът се наведе, взе го и ловко го метна в празното пространство надолу, като внимаваше да уцели асфалта. Чу се глухо тупване и бялото петно остана неподвижно. Швайнера плю и въздъхна тежко. Почеса се по мазната, оредяла коса и тихо промърмори:
          - Някой ден и аз! След тебе! Кой знае?
          Пред очите му се разстилаше градът. В него имаше толкова много болка, а Швайнера не можеше да помогне на всички. Той дори на себе си не знаеше как да помогне, за да живее по–  добре. Понякога се хващаше на работа, но както вятърът не може да се хване и постави на едно място, така и той не се задържаше задълго. Животът на безделник не винаги му харесваше, но свободата, с която разполагаше, си струваше повече от всякакви пари и облаги. Интуитивно бе стигнал до извода, че материалните ценности са преходни и затова не се стараеше да ги придобива. От време на време само го заболяваше нещо отвътре за това, че е сам. Някога Швайнера имаше жена, в която бе лудо влюбен. Обичаше я, уважаваше я и правеше всичко, за да се чувства тя щастлива. Живееха на квартира в един таван, близо до централния плаж. Той все се шегуваше, че живеят като студенти. Романтичната идилия обаче продължи, само година и половина. Жена му забременя и постави условие, ако Швайнера иска детето, да им осигури по–  добри условия на живот. Той се втурна да търси квартира на по–  нисък етаж, но тогава квартирите бяха дефицит и малкото, които намери, бяха с такъв наем, какъвто той не можеше да си позволи. Така, след малко повече от месец търсене, един ден жена му съобщи, че е направила аборт и детето вече го няма. Минаха няколко дни, в които двамата се гледаха, без да знаят какво да си кажат. Толкова болка и някаква празнота се бяха събрали между тях, че Швайнера изобщо не се изненада, когато една неделя видя жена си да слиза от голяма луксозна кола. Тя прати въздушна целувка на шофьора и с някакъв непознат израз на лицето тръгна по улицата. Главата Ј бе високо вдигната и стъпваше със самочувствието на господарка на целия град. Тогава Швайнера се смути и дори не Ј се обади. Тоя нов израз се наложи през следващите седмици, докато един вторник тя просто не се върна в квартирата. Дойде непознат мъж с вид на борец, за да Ј събере багажа. Оттогава, макар и да живееха в един град, Швайнера не я бе срещал. Постепенно свикна с болката, която изпитваше от загубата на любимата си. Стана равнодушен към всичко и само алкохолът можеше да извади някакви човешки чувства от опустошената му душа. Той не искаше да живее без любов, а се страхуваше да опита пак с друга жена. Правеше своя протест по най–  глупавия начин, който един мъж може да избере ­ като се напиваше до безпаметност. Така се превърна в алкохолик. Изгониха го от работа, не можеше да плаща за квартира и започна да спи по пейките на градинките, докато бе топло. Като се спуснеше студът, се приютяваше в една ниша, между колоните на стар мост над канала към езерото. През последните две години отнякъде се бе появил брадясалият и му правеше компания за всичко. Двамата се носеха по мътните води на живота, като две парченца боклук по водите на канала.
          На улицата кучето бе издъхнало. Швайнера внимателно го вдигна и отнесе до контейнера за смет. После се върна и седна на масата до брадясалия. В чашата му с мастика бе паднала една калинка. Тя гребеше бързо с крачета, но полза от усилията Ј нямаше. Швайнера потопи пръст в чашата и насекомото се заизкачва по него. И както правят малките деца, той вдигна пръста си нагоре. Калинката стигна до върха, разтвори крилца и литна. Швайнера завистливо проследи полета Ј, изкашля се и на един път глътна останалата мастика. Острият вкус на питието събуди апетита му и той потърка ръце във възбуда:
          - Ех, сега да имаше по една тройка кебапчета с гарнитура!
          - И кана студен пелин! ­ допълни брадясалият.
          - Щяхте ли да сте доволни, момчета? ­ обади се зад тях мъж, седнал до вратата на гостилницата. На масата пред него бяха поставени слънчеви очила, пакет „Ротманс“ и някакъв вестник. В ръката си непознатият държеше чаша с кафеникаво питие. Двамата бродяги го изгледаха и без да отвърнат, въздъхнаха почти едновременно. След малко брадясалият промърмори:
          - Сякаш живеем чужд живот, мама му стара! Нищо хубаво не ни се случва! Хората печелят пари от тотото, карат скъпи коли и се кефят! А нашият живот пет пари не струва!
          - Да! ­ съгласи се Швайнера. ­ Ако бе наистина нашият, май нямаше да го прахосваме тъй, а?
          Без да се подканят, двамата бръкнаха в джобовете на панталоните си и започнаха да вадят дребни стотинки. Докато ги брояха и пресмятаха за какво ще им стигнат, до тях се приближи сервитьорката и постави на масата две чинии с димящи кебапчета и запотена от студ кана пелин. И двамата зяпнаха опулени от изненада, когато сервитьорката поясни, че сметката е платена. Погледнаха към масата на непознатия, но там вече нямаше никой.

          Генчо Златев
          СТИХОТВОРЕНИЯ
           

          НОЩЕН ГОСТ

          Пристига през нощта при мене гост
          със жълтата каручка на луната.
          И влиза у дома на пръсти, бос,
          макар че е заключена вратата.

          Спохожда ме залутано щурче
          на шестия етаж, съня ми нищи.
          Обажда се със тъничко гласче
          на детството от топлото огнище.

          И няма тишина, покой дълбок.
          Събуждат се съседите заспали.
          И се превръща тухленият блок
          от глуха сграда във концертна зала.

          Бълбукат ноти като извор чист
          и на ята из въздуха се гонят.
          Клавиши бие лудо пианист.
          Озъртат се прозорци и балкони.

          Потрепва струна и звъни звънче,
          обаждат се във мрака сто кларнета.
          Какво не прави полското щурче,
          дошло в среднощ да навести поета. 
           

          ДРУГО ЩЕ МЕ РАДВА

          Спусне ли се вечерта безшумно
          и изгрее месецът сребрист,
          с химикалката засявам думи
          в нива със размерите на лист.

          После жъна, а след туй вършея.
          Ценен е за мене всеки миг.
          Вън луната гасне и бледнее.
          Дълго мелницата ми гърми.

          Будни са прозорците Ј, светят.
          Носи се из въздуха паспал.
          Мели тя метафори, куплети.
          Пълни бързо кофа и чувал.

          И денят отвори ли окото си,
          сипне ли се над къщята жар,
          викам: Хайде, хора, на брашното!“
          Сам съм си жътвар и мелничар.

          Аз парите няма да прегърна.
          Друго ще ме радва и теши.
          Стоката ми в хляб да се превърне,
          да нахрани вашите души.
           
           

          НАКРАЯ ВСИЧКИ ИЗРАВНЕНИ

          Все същата от векове картина:
          от глад умираш, нужда те горЈ.
          Ръка протягаш, молиш милостиня.
          Съседът ти се дави във пари.

          Пъстрило в градовете и селата.
          Бордей, до него приказен палат.
          Какви ли не човеци на земята.
          Един е беден, другият богат.

          Велможи, просяци и бизнесмени,
          различен в Јмането си народ.
          И в крайна сметка всички изравнени.
          В торбата си със по един живот!
           

          Петранка Божкова
          СТИХОТВОРЕНИЯ
           

          КОНТРАПУНКТ

          Спрях да се усмихвам напоследък.
          Стана без да искам. Не нарочно.
          Някак все към стъпките си гледам.
          Страх ме е, че няма да прескоча

          някоя съвсем невинна локва ­
          като из ведро вали от вчера...
          Улиците са безумно мокри,
          а походката ми ­ неуверена.

          Страх ме е, че може да подмина
          бялата пътека под дърветата.
          Посивя небето през годините.
          В клоните треперят две врабчета.

          Спрях да се учудвам напоследък ­
          всичко ми изглежда повторимо:
          вечните ремонти у съседите,
          чувството, че се задава зима...

          Страх ме е, че мога да позная
          кой ще ме посрещне тази вечер ­
          тъжно огледало, празна стая
          и едно ухание далечно.

          Сякаш съм живяла двеста века...
          А дъждът нехайно продължава.

          Стъпвам в локвата. Нарочно. Нека!
          Кой твърди, че вече остарявам?
           

          ОТКРОВЕНИЕ

          Живея ден за ден, докато чакам
          да си отиде зимата безснежна ­
          с дърветата оголени и с мрака,
          с убийствения цвят на безнадеждност.

          Живея монотонно, като в клетка.
          Магията на бялото ми липсва.
          Без преспи зимата е тъжна гледка.
          Денят потъва в сиви полуистини.

          Живея машинално и се питам
          какво му става на света околен?
          Къде е скрил палитрата с боите,
          защо се бави идващата пролет?

          А може би напразно се тревожа.
          Не е виновна зимата невзрачна.
          Аз просто търся повод невъзможен
          да се ядосам, за да не заплача.
           
           
           
           

          РОМАНТИЧНО
           „The show must go on!“
              „Queen“

          Денят уморено притваря клепачи,
          преди да целуне нощта.
          Аз се опитвам да не заплача.
          Боли ме от самота.
          Приготвям вечеря за двама. На свещи,
          с чувство за стара вина.
          Дали не е късно за тази среща?
          Вечерям ­ сама жена.
          Преглъщам трудно на спомена пламъка ­
          звън от кристален сервиз.
          Всъщност, не теб, а мене ме няма.
          Просто внезапен каприз...
          Прибирам масата без съпротива.
          Било, каквото било.
          На дървото отвън самотно заспива
          Врабче с обгорено крило.
          Душата ми ­ тънък замръзнал ручей.
          Колко ли ще издържи?
          Каквото е писано ­ нека се случи!
          Но шоуто ще продължи!
           
           

          ВРЕМЕ Е!

          Време е! ­ да се повдигнем и днес на пръсти,
          да въздъхнем дълбоко,
           да си спомним за нечия близост...
          Време е! ­ пред утрото да се прекръстим
          и да влезем в деня си с най–  белите ризи...

          Да закичим душите си с оня дъхав трендафил,
          над който се носи дивен глас на авлига.
          Поизтъркани, сиви ­ като карта по география,
          бродят нашите мисли. Но небето не стигат...

          Само нощем, насън, нещо в нас се усмихва,
          нечий глас ни нашепва легенди за вечност.
          Затова ли живеем ­ да пристъпваме тихо
          през живота си кратък под звездите далечни?

          Затова ли сме тука ­ да сме все уморени,
          да сме все безразлични и по навик заети?
          Колко много любов ще умре неродена,
          щом не можем да видим, че слънцето свети...

          Време е! ­ да изтрием праха от мислите,
          за да чуем по–  ясно песента на авлигата.
          Може би ще се стреснем пред тъжната истина,
          че сами се заключваме с тежки вериги.

          Ала нека се стреснем ­ по–  добре е от нищо!
          Щом дочуваме песен, значи Бог е наблизо.
          Гласът на сърцето нещо в нас ще отприщи
          и ще грейнат на слънцето снежнобелите ризи.
          ВРЕМЕ ЗА ПЕСЕН
            „Всичко си има време, 
            време има за всяка работа под небето:
            време да се родиш, и време да умреш...“
                     Еклесиаст

          Дошло е време да се разплатим ­
          със себе си. За всичко. До петаче.
          Животът се изнизва като дим.
          Живот ли беше, или пък задача?
          Градих тъй както мога ­ слепешком.
          Със счупени игли съшивах ризи.
          Сега в прозорците на моя дом
          понякога и зимно слънце влиза.
          Лекувах рани с песни и треви ­
          а раните все по–  дълбоки зеят.
          Една внезапна болка ме преви,
          а аз си мислех ­ вечно ще живея...
          Обичах както мога ­ доживот.
          Не ми остана време за омраза.
          Мълчах години ­ с този тъжен ход
          копнеех тишината да опазя.
          Вървях по пътища без пътен знак,
          с ожулени нозе заспивах нощем.
          Насън летях към неизвестен бряг,
          сега се питам ­ има ли го още?
          Говорех, както мисля. Оцелях.
          Все исках нещо истинско да кажа.
          Простете ми, ако това е грях.
          И забравете ­ ако е неважно.
          И търсих до безкрайност светлина,
          намирах време и да губя. Страдах.
          Събирах камъни, но на война
          не тръгнах никога. Не ми допада.
          Пилеех чувства, а пък за кураж
          не знам дали съм скътала и шепа.
          По–  лек ще е последният багаж,
          ако превърна спомените в пепел.
          Дошло е време думи да редим ­
          за песен и за плач, или за двете.
          А после? После пак ще продължим.
          Нали и  п о с л е  слънцето ще свети?

          Рада Въртунинска
          ДЕН ПЪРВИ 1 
           

          Войната в Добруджа започна в деня на пристигането на Събина–  старата и семейството на внука Ј Атанас Рум–  Гърков в Града.
          В къщата на леля му Вълкана все още имаше място за гости, но ханът и страноприемницата бяха препълнени с хора от близки и далечни села. Подгонени от ужаса, който предвещаваха предстоящите събития и обезумели от неизвестността за откараните техни близки, те бяха потърсили по–  сигурно място в Града. Събина–  старата като квачка прибра децата около себе си. Те бързо притихнаха, но все още уплашени от страшните войници, които ги бяха изхвърлили от каруцата. Те бяха като разбойниците от приказките на баба им за Тарам Буба, които отвличали не само каруци, но и малки непослушни деца. В очите им святкаше и възхищение от юначеството на баба им, която с тоягата си ги беше разпердушинила и бяха побързали да избягат.
          Баща им не се отличаваше с особен героизъм и храброст. Той беше като тях, едно дете, което можеше да се разплаче от чуждата болка. Щом настани жена си да си почива и повери всички грижи за децата на леля си Вълкана и Събина–  старата, Атанас Рум–  Гърков слезе в кръчмата на хана да разбере кое как е наоколо, какво се чува за обявената война и да потърси познати от други села, да поговори как е при тях.
          Около масите, на пода, покрай стените в голямата кръчма на свако му Желяз Чамурлията бяха насядали мустакати мъже и голобради момчета. Други стояха прави край тезгяха или заничаха навън да видят какво става по улицата. Озъртаха се при всяко отваряне на вратата и като се уверяваха, че са свои, българи, продължаваха оживено да коментират, с привидно учудване и гордо възхищение, че още преди да бъде обявена войната, нашите войски вече били превзели и освободили няколко села край границата и моста край Ботево бил в техни ръце. „Ей, го там, хе! На няколко километра от тук. Ако викнеш там, тук ще се чуе“, а сега чакали знак за настъпление. Опиваха се от туй, което вече е станало или ще стане в близко време. Изпълнени с надежди, те радостно възклицаваха как като забумтели оръдията на нашите и като чули българското „Ура!“ при Тутракан, ехото му достигнало до Балладжа, та пазителите на границата и войската на противника офейкали, но оставили след себе си изпепелен най–  големият пограничен чифлик и ханът, опожарени къщи, избити деца, жени и старци. Сега оцелелите се смееха през сълзи от радост, че предстои нещо героично и велико, на което ще бъдат свидетели. Ридаеха за опустошените си домове и мъртвите близки. Техните ридания бяха като степния вятър, който скрежасваше в сърцата им.
          Градът и казармите все още бяха пълни с войници, чийто зелено–  кафяви униформи и нахлупени фуражки, закриващи злобния огън в очите им, приличаха на движещо се из Града зеленясало блато.
          И тъй страшен беше Градът, настръхнал от омраза и безпощадна ярост, от неудържима и издайническа вяра, струйнала от нечий поглед, от събраната на твърда топка в гърдите на мало и голямо, все още неосъзната, инстинктивна готовност да изтърпят всички Христови мъки, но да се събудят под чисто небе и ясен момински глас да звънне в равнината от Морето до Дунава, от Калиакра до Тулча ­ „Караджа дума Русанки“.
          Но не днес. Не в този първи ден на есента, когато лозите се превиваха от рубинов плод и от него капеше сладък огнен сок, когато от дърветата в дворовете лъхаше на узрели ябълки, а пелинът край оградите миришеше на горчива лудост.
          Денят догаряше в пъстрото тържество на горещото зелено лято и меката позлата на тихо пристъпващата есен. И блеснаха дълги ножове... И тъмни сенки без лица затрополиха по калдъръма. Изстена с железен звяк заключено мандало и се разнесе повей на смърт.
          В зеницата на засядащото слънце избухна кървавата светкавица. Разля се и обагри перона на новата гиздава гара. Опръска стъклата на прозорците. Потече по белосаните стени на малката гостоприемна чакалня. Размаза се по белите ръкави на ризите и довърши с любов нанизаното везмо. Събраха се ручейчета в майчини престилки, в които заспаха последния си сън невинни рожби. Заклокочи в гърдите на мустакати яки мъже. Бликна в последната сълза на млада невеста, в неизречена молба, посрещната с удар в гърдите. Изви се като смразяващ писък на гарван и полетя над Града, закрил с крилата си небето. И черният шал на мрака като саван покри равнината, сподавила вик и болка в земната твърд. И плач... И стон... И отчаяна безнадеждност заскитаха по улиците. Надничаха през пролуките на полуотворената врата, очакваща завръщането на своя стопанин. Запалена свещица догаряше, уморена от бдение в тежащата кошмарна тишина. Без време зазвъня камбана... на умряло.
          Петдесет и седем жени, мъже, деца и старци, на кървав куп събрани или настигнати и поломени в безизходна, отчаяна надежда за спасение.
          Петдесет и седем пътници не стигнаха до трена на свободата, който ги очакваше съвсем наблизо.
          Петдесет и седем светци не чуха тържествения химн „О, Добруджански край!“, с който преминаха рубежа на плача техните братя.
          2 септември 1916 г. Кървав пир в първия ден на войната.
          И това не беше последно...
           

          Петър Б. Бонев
          СТИХОТВОРЕНИЯ
           

          ДВУБОЙ

          Без сили на ринга лежа ­ като някаква просната дрипа,
          подгизнала цяла от пот и дъхтяща на евтин тютюн.
          И сам се учудвам как сдавих на болката 
          смазваща хрипа,
          и как в безчовечния бой запазих и чувство, и ум.

          Усещам зеници–  карфици безочливо да ме пробождат
          и чувам доволна агитка, че скалпа ми иска ­ до гонга!...
          Исусе, дори и най–  низше, подобие твое не съм ли 
          и рожба?
          Защо озверялата паплач без време ме тласка към гроба?

          И никой пробито петаче навярно за мен не заложи:
          съперникът мой ги прикотка с рой 
          луминисцентни усмивки.
          Той всява представа противна, че може 
          и труп да наложи.
          За него кръвта зашуртяла изглежда е сладка напитка.

          Аз мислех да следвам на ринга стратегия ортодоксална,
          превръщаща с веща защита играта жестока 
          в изкуство.
          Но с удар коварен под пояса, нанесен във съблекалнята,
          палачът ми зъл си подготви победата в рунда изкусно...

          Засмян, съдията над мен се надвесва прилежно,
           чевръсто
          и с цифри арабски по ушната мида ме пудри ли пудри.
          Нахалост се трепеш, приятелю! До 8 ще скокна 
          на пръсти,
          но няма да чакам наивно, а пръв ще се спусна... да удрям!

          АЗ, ПОСЛЕДНИЯТ...

          Аз нямам осанката властна и погледа тежък 
          на вехта войвода.
          Браздата дълбока на белег от рана свирепа 
          не моето чело краси.
          Перчемът ми, сресан на път, не навява напеви геройски
           за гроба.
          И само през хрипа на кашлица люта в гласа ми
           прокънтват баси.

          Аз нямам изгора, достойна за нимбата прашна 
          на Райна Княгиня.
          В яхъра на моята памет помръква алюра 
          на бойния кон хвърковат.
          Ни пушка бойлия си имам, ни ­ сабя френгия 
          в гореща кания.
          И вече не зная в тълпата окати кой враг ми е, 
          кой ми е брат...

          И пак средоточие съм на кресливи и гневни насрещни
           ветрища.
          И пак ме подмятат ­ подобно медуза ­ 
          клюкарските сиви вълни.
          И все в земетръсните зони сърцето ми клето си търси
           работни летища.
          И все се застигат начало и край в бързоходните 
          мои житейски следи.

          Последният лебед ­ потомък на грозното, 
          страдащо патенце ­ аз съм!
          Последният редник с маршалския жезъл 
          в протритата раница ­ аз съм!
          Последният влъхва, предсказващ пълчищата 
          земни нашествия ­ аз съм!
          Последният Първи ­ на чезнещ в забвение 
          тип Homo sapiens ­ аз съм!

          По вените гейзери плазма се стичат ­ душата ми
           призрачно стене:
          Последният може да съм, но... най–  близо до корена–  майка
           народа.
          О, Боже, признай вересиите свои в плеядата 
          хора до смърт уморени!
          Аз тръгвам отново. Пред мен е заветният връх ­
           ешафода!
           
           

          ГОЛГОТА

          Все по пътя на кръста съдбата ми христолюбива 
          ме тегли.
          Цяла вечност съм жив и безспирно каймака 
          на мъката пия.
          Всеки змийски език зъб отровен за моето тяло забелва.
          Всеки зверски нагон с моя кръв смукалата си хищни
           облива.

          Хлевоуста тълпа ме следи, нямам крачка 
          от жлъч пощадена.
          Сонм от удари подли търпя, без причина 
          за жертва белязан.
          Нито миг на покой ­ грохнал в смъртното ложе 
          да легна.
          Нито знак за отбой ­ нимб низвергнат да спастря 
          от казън.

          Няма рана по мен ­ неотворена. Нямам болка 
          от нерв неоткрита.
          Няма ужас на мен неизвестен. Нямам вяра 
          без кобен саван.
          Няма хула връз мен непометната. Нямам дума 
          във кал незарита.
          Няма клада за мен ненакладена. Няма клуп 
          не за мен омотан...

          Колко тъжен си, Господи! Колко скръбно отгоре 
          ме гледаш!
          Но недей да разресваш съдбата ми ­ има окаяни много!
          Само тихичко ме приласкай ­ да приключа живота 
          с победа:
          всички дългове с лихвите да си платя и заспя... 
          без тревога.

          И тогава духът ми прокълнат към трона ти светъл
           ще се възземе.
          И могъщо, и плавно ще лющи с крилете си кота 
          след кота.
          С прах посипал листата на моята земна житейска
           поема, ­
          всеки щрих от която е символ на страшно протяжна
           Голгота.
           
           

          РЕКВИЕМ
            На дъщеря ми

          Ти си моята казън небесна ­ сладка болка 
          и тих благослов...
          (Цели генни гета напластявам митът за разумната
           днешна любов!)
          Ти си моята грешка любима ­ нова ревност 
          към нов идеал...
          (Колко близо до мен си била! Колко дълго 
          без теб съм живял!)

          Друга майка ти готвех в притома. Образ друг 
          ти вещаех в захлас.
          Няма никога да си простя, че те търсих 
          и в айсбергче мраз!
          Чак тогава фамозният щърк над дома ми 
          с криле прошумя...
          Бях заточеник в нежни простори! 
          Кавалер на съдбата ­ баща!

          В лабиринта на дните семейни животът ми 
          с твоя се сля.
          Всяко трудно поникнало зъбченце твое в устата ми
           също боля.
          Всяка твоя прочувствена думичка татко душата ми
           с нега дари.
          В прощъпалника твой кръстопътят ми верен 
          спирала наподоби.

          Хоризонти незрими щурмувах наивно с надежда 
          да стана богат.
          Но на клетия даскал житейската орис предписваше
           бедност и глад. 
          Цяла вечност парите пестях, за да купя щафета салам.
          Как ме плашеше твоята бледност! О, как исках светът
           да ти дам!
          ­ ­ ­ ­ 
          И сега ­ не съвсем тривиално ­ Живота приканвам 
          на бой!
          (Колко мъчно учителят скромен дораства 
          за светската слава Герой!)
          Или аз ще го просна на ринга ­ или Той ще ме смачка
           без зов...
          Ти си моят казън небесна. Само Господ наказва с любов.
           
           
           
           
           

          Валентина Славчева
          СТИХОТВОРЕНИЯ
           

          БОДЛИВО СЛЪНЦЕ

          Една любов
          държи главата ми изправена,
          когато пред олтара Ј
          се моля.
          Не ме целува зимно
          и не ме дели със лятото.
          РедЈ ми перлите си огърличено
          и ме разцъфва пролетно.
          Бере в душата ми
          кокичета и макове,
          прегръдката Ј синя
          е за мене.
          Далечна е,
          за да ме има по–  силно
          а приближава ­
          в мен да се огледа.
          Една любов
          по–  лека от ухание,
          по–  плътна
          от плача на воденица,
          която идва гола във съня ми
          и повече прилича ми на птица.
          Която не раздаваше присъди,
          не ме прокле,
          не ме отрече бързо.
          Дари ми цялото си време тихо,
          да прекосявам дълго
          тежкото Ј жито.

          И никога
          не ме постави на колене.
          Любов,
          измесена във хлебна пита.
          СГЪНАТИ САЛФЕТКИ

          Обичам стъпалата
          към усмивката ти.
          Не ги броя.
          Докато бързам
          по циментовите спомени,
          се влюбвам в ключовете
          за вратата ти,
          които винаги са в мен.
          Обичам сетивата
          на душата ти.
          Сатенът на чаршафите,
          които никога не са
          на мястото си.
          Червеното на свещите
          и чашите,
          препълнени с илюзии.
          Обичам начинът
          на сгънати салфетки,
          приличащи на лилии.
          Усещането за любов
          почти е близост.
          Обичам свободата ти
          да бъдеш друг.
          Под сенчестите склонове
          на щастието тихо е,
          от мен
          до теб.
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           

          Валентина Урумова
          СТИХОТВОРЕНИЯ
           

          БЕЗ ПОВОД

          Няма повод.
          А раят е скучен.
          Дай два реда от същото. Виж,
          всяка прилика с улично куче
          е случайна.
          А чашите ­ кич.
          Нямаш други?
          Бутилката стига.
          Силует на узряла жена,
          до средата прочетена книга.
          Черна съвест
          и бяла вина.
          Полутон от разбито пиано.
          Дрезгав глас
          и остатък от блус.
          Аз отдавна съм части
          от цяло,
          а пък стилните чаши са лукс.
          Има чар в самотата
          на бара.
          Не прилича на уличен стоп.
          Всяка спирка,
          летище и гара
          са останки.
          От минал живот.
          Всеки повод
          отдавна е прашен,
          всяка обич е случен вулкан.
          Хайде,
          сипвай в кичозните чаши.
          Няма повод
          в това.
          Да си сам.
          ПОД ПЕПЕЛТА

          Поредната цигара.
          Смачкан фас.
          Клишета ръфат грозно тишината.
          Познавам се ­
          от атом до анфас.
          Дори цигарата ми е позната.
          Изпуших я преди.
          Не знам кога.
          Отдавна скъсах
          с мярката за време.
          Сега съм синоним на вечността ­
          абстрактна,
          безлюбовна нематерия.
          Сега съм само пулс
          и само дъх
          в зеницата
          на гаснеща цигара.
          Китарата прашасала мълчи.
          Изобщо ­ 
          помни ли, че е китара!
          И аз не помня ­
          в този ли живот
          по вените ми бе кипяла лава.
          Познавам се.
          До пепелта.
          А просто ме е страх.
          Да не забравя.
           
           

          АМБИВАЛЕНТНОСТ

          На изток просветлява. А е сънено
          в окото на града. Не ми се слуша
          ръмженето на тротоар и улици.
          На хора, дето всеки миг ще хукнат

          по някакви прегазени маршрути.
          Към нищото. Най–  сигурното нищо,
          което неизменно ще се случи.

          И само за секунда преди изгрева,
          когато тишината е вселена,
          знам ­ корените на дърветата
          са продължение на мойте вени.

          По ствола им, в короната, по клоните
          изтичам и се вливам в хоризонта
          на границата между световете,

          където точно в ириса на нищото
          не са родени още Боговете.
          Не ме предава никой. Не предавам.
          Не е измислена разменната монета,

          с която си купувам съществуване.
          И само за секунда преди изгрева
          си вярвам упорито, че си струва.
           
           

          ГРОЗДОБЕР

          На портата ръцете са завързани
          с ръждива тел от спомена за детство.
          Тук вече никого не мога да прегърна.
          И ми е близко. И ми е далечно.

          По–  тихо е отколкото си мислех,
          че може да е тихо под асмата
          и се забива пчелното жужене
          в прегракналия глас на тишината ми.

          Тук залезът е неприлично трезвен,
          а толкова е кърваво във чашата,
          че ми е трудно да преглътна виното
          пред погледа напукан на зърната му.

          И ми е лесно да си спомням ­ сигурно
          асмата е поливала смеха ми,
          за да прескочи, нагъл, през оградата,
          както е редно всъщност да се случи.

          И ми е топло със крака до глезена
          заровени в пръстта ­ същински корени,
          които все опитваха летене,
          а всъщност се оголваха дори от ходене.

          И си прощавам за това, че помня ­
          тук есента е толкова човечна.
          Поглежда ме с очи от тъмни гроздове,
          долива вино. И отпивам вечност.
           

          АМНЕЗИЯ СЛЕД ПЕТЪЦИ

          Недоплетени дни
          се роят под езика на стаите.
          Отегчени минути
          прехвърлят по спомени бримки ­
          две обувки,
          които подгониха пътя си заедно
          и вечеря,
          завила деня задължително с бяла покривка.
          Тук сезонът е само един ­
          продължителен петък.
          Предвидим и безлик,
          неспособен да ни разстреля.
          Две мъгли с нула градуса студ
          по прозореца драскат
          йероглиф за „не мога да се намеря“.
          И това безпричинно умиращо време
          между две вдишвания
          все по–  често си крие очите по ъглите
          и ни дебне от тясното.
          Ти отдавна не можеш да спиш.
          Аз отдавна не съм те сънувала.

          А така ми се иска да си спомня крадеца.
          И градината с праскови.
           

          Георги Казанджиев
          БОГ АММА ­ 
          КОСМИЧЕСКИЯ ПРОИЗХОД 
          НА ЧОВЕКА1 
           

          Кои са догоните? Какво знаем за тях?
          Защо едва сега се проучват?

          Догоните са судански негри, които живеят в планинските области на Бандиагара, някъде около големия завой на реката Нигер в Мали. Понастоящем догоните наброяват около 400 000 души. Занимават се предимно със земеделие. Художественото им творчество представлява една определена самобитност, един стил, един характер. Явява се като интересен образец на целокупното африканско изкуство. Езикът им принадлежи към групата гур. Някъде около 50% от догоните изповядват исляма. Останалите са запазили своите най–  древни традиции в битово отношение и езическите си вярвания. Първите данни за това интересно племе с неговите неизчерпаеми сведения и космически познания, се появяват някъде около средата на ХХ век. В продължение на повече от 30 години френският професор Марсел Гриол отдава силите и познанията си, за да изследва догоните. През 1950 г. той пише своя прочут „Доклад за африканското дружество“, който впечатлява научната общественост в света и поставя началото на всеобщия интерес към тия племена. Случайно или не, но през 1931 г. този френски професор, световно известен учен етнограф, се натъква на племето на догоните. Удивен от тяхното изкуство и богатото съдържание на митовете им, професор Гриол прекарва повече от четвърт век сред тях, където го заварва и смъртта през 1956 г.
          От многото научни трудове и съобщения, които ни е оставил в наследство професор Гриол за племето догони, може да се констатира, че досега само той е успял да се вживее в безкрайните лабиринти на многобройните, интересни в научно отношение, митове на един привидно много примитивен народ. Те все още са много трудни за разгадаване като комплекс от знания за произхода и устройството на света като цяло. Когато през 1951 г. професорът почива, целият племенен догонски народ му засвидетелства своята дълбока почит и уважение, оказвана от тях само на „посветените“. От самите тях се знае, че посвещение на бял човек догоните правят за първи път в своята пребогата митологическа история.
          Въпреки че догоните много рядко разказват и разкриват своите знания за света и своята митология, те виждат в лицето на френския професор един наистина хуманен човек, близък до техните представи. В продължение на много години професорът не поддържал чисто и просто само строго научни и сухи, лишени от учтивост и човечност отношения с догоните. Сътрудничеството им се е градило на основата на изключително сърдечно приятелство, както от страна на самия Гриол, така и от старейшините на догоните. Навярно не така лесно патриарсите и жреците на отделните, но единни във всичко догонски родове се решават да допуснат този голям хуманист и учен до едно такова посвещение, като му предават „светла дума“, или както самият той с ласка ни съобщава, че получил от тях „добра, четвърта дума“, което според догонската митология е последният етап на посвещението. Към този етап и самите догони се стремят и го достигат едва след много години на упоритост, търпение и учение.
          От тоя момент колективът от сътрудници на френския учен–  изследовател започва да се сдобива не само със съдържанието на догонските митове, но и с огромно количество, трудни за разшифроване графични системи и графични знаци. Този комплект от много хиляди знаци под прякото ръководство на професор Гриол внимателно и старателно бива опознаван и изследван с цел да се разкрие и обхване целостта на сферата на догонското посвещение. Две години преди внезапната си кончина професорът започва да публикува труда на своите интересни изследвания. Неговият колектив продължава да публикува изследванията и след смъртта му. Той обаче не е обърнал достатъчно внимание на един особено интересен и може би най–  важен факт ­ знанията на догоните за планетата Сириус, с които те са запознати отпреди хилядолетия. Тези знания съдържат данни, станали известни на съвременната астрономия едва от много скоро. Ако на човек все пак му се удаде да прочете всичко за догоните от трудовете на този френски учен–  изследовател, той се успее да разбере, че космогоничната наука на догоните съдържа интересни и изключителни сведения, които по своята същност съвпадат с появилите се в последно време, в резултат на много научни наблюдения и изследвания на съвременната астрономическа наука, нови космогонични теории и хипотези за строежа на вселената.
          Бихме се запитали още веднъж и то не с малка доза учудване ­ а откъде самите догони, през кой етап на своето развитие те са достигнали до тоя съвършен връх от знания в своята митология? Въпреки многото коментари, изследвания и догадки не само на френските учени, но и на много други учени от цял свят, този въпрос все още остава без определен отговор. А митовете на догоните говорят с езика на съвременната научна астрономическа терминология и съвременните знания за целия макрокосмос. Възможно ли е било самият френски учен, чрез неговите умело зададени въпроси, да е станал неволен проводник на тия знания? Не! Защото самият Гриол заявява, че не е знаел нищо, или е знаел съвсем малко за астрономическата наука.
          Така стигаме до заключението, описано и от самите френски изследователи начело с техния корифей професор Гриол, а след неговата смърт и от неговите продължители, че племената на догоните са били или остават едни напълно неграмотни хора! Тогава как те успяват да предадат своята наситена и богата устна традиция, подплатена и подкрепена с един изумително цялостен арсенал от графични знаци? Как те успяват да предадат от поколение на поколение в продължение на хилядолетия своите неписани, но изключителни по своята научна стойност знания? Разбира се, това предаване от поколение на поколение става, както самите догони ни съобщават, само чрез образи, сравнения, метафори, синоними, присъщи на тяхната многовековна култура, начин на мислене и имитация. Човек, дочул веднъж интересните им разкази, продължава да се възхищава и от коментара на разказаното от самите тях.
          Нека цитираме едно кратко изречение, което напълно ни въвежда в представата какво представлява един догонски мит, предаден от самите тях по устен път: „По този начин бог Амма във вътрешността на яйцето бил самият той като кръгово въртящо движение, като „ускорен куршум“. Тогава било създадено зърното „по“, което невидимо се разположило в средата.“ Това е едно пълно митологично представяне на бог Амма в един от многото варианти за сътворението на Вселената. За това, какво представлява „Амма“ и какво е „по“, какво е „Непо“ от гледна точка на астрономическата наука ще се постараем да разберем в процеса на изследването на догонските митове. Догонските митове по своята същност не са нищо друго освен една интересна гностика. Те, както митовете на много други народи, са гностеологични комплексни знания от вярвания или само частици от знанията, които се предават от поколение на поколение по устен път и то като посвещение. Затова не само догоните, но и другите сродни с тях народи предават своите митове без да променят нито една дума в тях. Нещо повече ­ стремят се да не променят дори и една буква, щото, според тях, това може да промени съдържанието на предаваното и то да не може да бъде разбрано. В тоя аспект може да се каже, че племената на догоните могат да си предават без затруднение и с изключителна точност трите закона на Нютон или теорията на Айнщайн за относителността, без да разбират тяхното съдържание и същност. Те навярно ще успеят да ги разберат след много векове, но стремежът ще бъде тия закони да бъдат предавани от поколение на поколение с абсолютна точност, дума по дума, именно под формата на посвещение с една единствена цел ­ да бъдат запазени и предадени като неизменено и неповлияно от други фактори съобщение. В своето многообразно изследване, френският професор успява да ни подхвърля и имената на няколко още други негърски племена като бамбара, малинка и боро, смятани от самите догони за техни близки братовчеди, които имат сходни с техните митове. „Но митовете на догоните ­ съобщава ни ученият ­ са развити в най–  висша степен.“ Въпреки че професор Гриол не доживява да види изцяло публикувани своите открития, обобщени в отделни статии и книги, неговите сътрудници са подготвили и издали няколко книги, придържайки се към неговия стил, в който са включили най–  важните митове за човешката история. Следва да добавим, че от страна на самите догони, в зависимост от тяхното ниво на цивилизованост и култура, не е възможна никаква мистификация, въпреки че някои учени в момента, безсилни пред себе си, под формата на един неопределен скептицизъм виждат стремеж на догоните в опити за измама.
          Така, преди още да се запознаем в подробности с догонския мит за сътворението на света, нека си разрешим волността да разгледаме с по две думи съвременните хипотези за космогонията, от които хипотези виждаме как със своите първи интелектуални прояви още от най–  дълбока древност хомо сапиенс се стреми да си даде някакъв отговор на винаги много актуалния за него въпрос ­ как се е появила Земята, звездите, и безбройните други планети, как се е появил обгръщащия го със своята тайнственост космос и какъв всъщност е неговият строеж? Такъв отговор той може да получи само от създадените от него самия митове от различни религии. Тия сведения в настоящия момент не могат да ни задоволят и това кара учените и астрономите по света да потърсят по–  точни и автентични източници, които да се противопоставят на митологическите теории, достигнали до нас. Тоя стремеж довежда до откриването на много истини и то почти неопровержими. Една от тия истини е въртенето на Земята около Слънцето. Друга такава неопровержима истина е съществуването на милиарди планетни системи или милиарди отдалечаващи се постоянно една от друга в пространството галактики. Така науката успява да открие много вероятни или невероятни хипотези за началния период на самия строеж на Вселената и нейното постоянно развитие. Трябва със съжаление да констатираме, че е много трудно да предположим кога най–  после човешката мисъл ще успее да овладее без хипотези тия изключително важни по своята същност въпроси. Колкото и глобална да е тя, засега все още не е успяла да открие строежа на Вселената. Най–  новите теории и хипотези са на известния руски учен Е. Парнов за еволюцията, публикувани в книгата му „На кръстовището на безкрайността“. Той посочва, че преди ни повече, ни по–  малко, около 15–  20 милиарда години цялата Вселена е заемала едно малко и доста незначително пространство. Парнов определя тая си хипотези по скоростта, с която многото различни галактики се отдалечават една от друга в пространството, или по–  точно от самата скорост на тяхното разширяване, на тяхната експанзия: „Всеки опит ­ твърди Парнов ­ да се създаде теория на еволюцията на Вселената води с неумолима последователност към съвсем вероятно предположение, че нашият свят се е намирал някога в необичайно сгъстено състояние и е заемал нищожен обем. Първите хипотези за изходния състав на предзвездната материя предполагат, че тя се е състояла изключително от неутрони. В един момент, който може да се приеме за начало на еволюцията на Вселената, всички разстояния били безкрайно малки, а плътността ­ безкрайно голяма. Така е изглеждал светът преди „взрива“.
          По–  нататък руският учен прави интересната уговорка, че самият термин, който той употребява: „преди взрива“, не е точен: „Ако приемем експлозията (биг–  бенг) за началото на еволюцията на Вселената, трябва да се примирим с това, че времето започва да се брои едва от този момент.“ И по–  нататък в своето изложение той посочва: „Просто преди не е имало нито време, нито пространство. Съществувала е само „суперплътна бомба“, 1 см от която е тежал сто хиляди милиарда тона. Приемането на тия хипотези, че никога не е имало нито време, нито пространство, изисква също така огромно въображение, което от своя страна е свързано с интелектуалното развитие.“
          Второ, от момента на „голямата експлозия“, която според него означава началото на Вселената, тя започнала да се разширява и продължава да се разширява все по–  бързо и по–  бързо. Тук Парнов ни поднася нещо, което е наистина много трудно да бъде асимилирано от нас ­ обикновените хора, защото нашето въображение просто се смразява от цялата тази невъображаема обхватност.
          Естествено е, че е време вече да се запитаме: а къде останаха нашите догони и каква връзка има тяхната космическа митология с това, което говорехме досега? Нека преди това си разрешим да цитираме само още едно изречение от тъй интересната хипотеза на Парнов, по–  точно малка част от това изречение „... от суперплътната бомба като от яйце се е излюпил нашият свят“. Но не е ли това една много интересна метафора, която всеки от нас трябва непременно да запомни. Смятам, че именно оттук трябва да започнем с догоните и техния космически мит, защото човек, ако прочете горепосочената книга на Парнов и се запознае детайлно с неговата хипотеза за строежа на Вселената, увлечен или хипнотизиран от нейната широкомащабност, то той едва ли би допуснал във въображението си, че същите думи и изрази ще срещне и в разказите на догоните, които разкази те си предават от поколение на поколение в разстояние на много векове с невероятна точност. Професор Герис, един от продължителите на професор Гриол, пише: „За разлика от всякакви теории, които са резултат на религиозни откровения и чиито текстове притежават объркана и неясна поетика, тук (при догоните) се сблъскваме с удивително ясни разкази, придружени с двоен коментар ­ на посветените и на етнолозите.“
          Самият разказ на догоните започва така: „В началото на всички неща беше Амма–  Бог, който на нищо не се опираше. Яйцето–  топка Амма беше затворено... Освен това не съществуваше нищо друго.“ Така, за да влезем в ритъма на догоните, ние трябва да узнаем, какво означава думата „Амма“. Според езика на догоните това означава да се държи нещо много свито и гъсто, „да се стисне нещо силно и да се държи така.“ Самите догони казват, че „Амма–  Бог и Яйцето–  топка не са нищо друго, освен едно и също нещо.“ Амма в тяхната митология се явява като материална сила, като съвкупност от централизирана енергия или самото движение. Това е интересно, защото във всичките световни митологии за боговете и божествата такава божествена личност не се среща. Боговете във всички религии са описани като нематериални същества, а бог Амма е просто една малка и свита топка, извън която няма абсолютно нищо. Догоните казват, че техният бог Амма е вложил в Яйцето „веднъж завинаги“ всичките ония закони, с които постоянно и вечно се управлява Вселената. Тогава излиза, че самият бог Амма не е сътворил Вселената, а сътворил самите закони, с които се управлява: „В Яйцето Амма бил самият той като спирално движение, наречено „ускорена топка“ и именно тогава било сътворено зърното „по“, което се намира в средата.“ Според догоните „по“ е малкото зърно просо или сорго, появило се в резултат на спиралното движение от „въртящото се кълбо“. В него е концентрирана изключителна по своята мощност енергия. „Тази частица ­ ни казват догоните, ­ като разположена в средата на въздушен мехур, се въртяла и излъчвала частици материя с помощта на светлина и глас, което обаче е невидимо и безшумно. По–  скоро това била мисъл, отколкото дума.“ Тая енергия, „свита“ във формата на малко зърно, можем да определим като елементарна частица, като вихър, излъчващ „материя и енергия“. Догоните продължават така своя разказ: „Зърното “по“ е образът на Амма..., който отначало бил подобен на вихрите... Когато Амма разбил Яйцето на света и излязъл от него, появил се въртящ вихър; този въртящ вихър е Амма.“ Какво е Амма? „Биг бенг“, „първична експлозия“, която смятаме за началото на света или поетичното догонско определение „въртящ вихър“. Без да се колебаем, можем да приемем и трите, защото това просто е една енергия. „Светът ­ продължават догоните ­ в утробата на Амма бил още без време и без пространство. Времето и пространството се сливат в едно.“
          Можем ли да кажем ние нещо повече от догоните? Никой от съвременните учени не е успял, не е могъл да успее да даде една по–  точна и ясна формулировка от тая. Мисля, че е излишно да задаваме въпроса, защото, както се казва по книгите, от момента на биг бенга, или първичната експлозия, Вселената започва своето постоянна закономерно разширение. Дали така мислят и догоните ще ни каже следното изречение: „... Амма отворил очите си. Този акт предизвикал излизането на иала от спиралата, която, въртейки се в утробата на Яйцето, очертала бъдещото разширение на Вселената.“ Думата „иала“ ще срещаме много често в разказите на догоните. Тя е една от четирите догонски думи, с които те определят различни фази на Амма, през които богът преминава от своята абстрактност към своята реалност. Първата фаза на бог Амма е „бумбо“, втората е „иала“ ­ отражение на знака на пространствената абстрактност, третата ­ „тону“, а четвъртата ­ „топму“. След като обединим цялата тази картина в едно, ще видим, че няма никаква сложност в тълкуването за Амма. Можем само да отбележим, че както по книгите, така и при догоните митовете или хипотезите са основани на тяхното, на човешкото въображение. Разликата е в това, че ние, които се смятаме за учени, се базираме на науката, а догоните ­ на посвещението, което те изцяло не разбират, но което нямат право в никакъв случай да променят.
          Нека още веднъж да обезпокоим учения Парнов и отново да го цитираме: „В началния етап на разширяването, когато радиусът на кривината на Вселената бил едва няколко сантиметра, съществували само неутрони. Хипотезата за неутронна топка е произлязла от желанието само една частица да бъде призната за основа.“ А какво мислят догоните по тоя интересен въпрос? Те смятат, „че самото въртеливо спирално движение е свойствено не само на най–  малките частици, но и на целия свят“. Те също употребяват словосъчетанието „затворена кривина на Вселената, обхваната от въртеливо движение под формата на спиралност“. Навярно ще се срещнат такива учени, които да подложат разказа на догоните за бог Амма–  Яйцето на съмнение и да си изградят самостоятелни свои версии, но знанията на догоните в областта на астрономията притежавани в резултат на техния специфичен мироглед за строежа и еволюцията на Вселената, е нещо уникално. Как те притежават такива огромни знания, без да са запознати с основните факти за космогонията? Учудващо е тяхното определение за „граница на местата“, което съвременните учени са определили като Млечния път, т.е. самата наша галактика: „Границата на местата определя известна цялост на звездния свят, чиято частица представлява нашата Земя; цялост, въртяща се спираловидно.“ Като казват това, те говорят за много светове, които се намират извън Вселената ­ „безкрайна и все пак измерима“, сътворена от самия Бог–  енергия–  Амма. „Амма е създал ­ продължават догоните ­ 7х2, т.е. безкраен брой светове... Седем тук изразява умножаването и разширяването на почти неограничени звездни светове с форма на спирала.“ Тук непременно трябва да подчертаем, че според съвременните учени (това е напълно доказано), всички галактики или болшинството от тях имат една спираловидна форма.
          Нека да продължим отново с разказа на догоните: „Световете на звездите с форма на спирала са населени светове. Тъй като едновременно с нещата Амма, който дал на света движение и форма, сътворил и всички живи същества... Така както на нашата планета има живи същества и на другите земи.“ Тоя абзац не може да не напомни, че абсолютно същото е казал преди четири века Джордано Бруно, за да бъде изгорен на клада от Великата Инквизиция. Редно е все пак да се запитаме, а откъде догоните могат да знаят за всичко това ­ как е изграден светът? Да го знаят с абсолютни подробности. В своите разкази те много често употребяват думата „планета“. От астрономията знаем, че това е определение на дадени обекти, които постоянно се намират около нас, които ни обграждат отвсякъде във Вселената. Разбира се, че това определение е дело на учени–  етнолози, но да се използва думата „планета“ от догоните, и то преди хиляди години, това е просто невероятен и необясним факт. Те казват: „Постоянни звезди са звездите, които не обикалят около другите звезди, а планети и спътници на планети са вид звезди, които се въртят и образуват кръгове. Слънцето се върти около собствената си ос. Земята се върти около себе си и освен това минава голям кръг, „кръгът на света“ като пумпал, който, въртейки се, прави кръг... Земята е част от плацентата... Слънцето ­ останалата част от плацентата, а Луната е допълнение към отвора, образувал се от откъсването на част от плацентата...“
          Като четем всичко това не можем да не изпаднем в недоумение. Как е възможно, на какви научни бази се опират догоните в изграждането на своя мит? Всички знаят каква революция донесе в науката, как тя се преобрази, след като беше открито, че земята се върти около Слънцето. А догоните? Те са знаели за това още от преди много хилядолетия и човек, който познава митовете на отделните народи, на отделните племена, не може да не забележи, че единствено те ­ догоните в своята митология не правят от Земята център на света. Това е просто невероятно, но такива са самите факти. Удивително е и описанието на Луната. Без да се колебаят, те казват, че тя е напълно суха, мъртва като „изсъхнала кръв“. Това те са го знаели отпреди няколко хиляди години, а ние, сегашните съвременници, хомо сапиенс, в правотата на гореказаното се уверихме само преди две десетилетия, когато за първи път човешко същество успя да стъпи на лунния релеф. Догоните твърдят, че и Луната е направена от една малка частица от плацентата. А какво казват съвременните учени по тоя въпрос? Нека отворим книгата на полския учен Й. С. Кловски „Вселена, живот, мисъл“, издадена през 1965 г., (стр. 151): „Според хипотезата на Джейнс, изходната материя, от която по–  късно били създадени планетите, е била откъсната от Слънцето от някаква минаваща наблизо звезда. При това близко преминаване, вследствие на притегателните сили, дължащи се на преминаващата непосредствено край Слънцето звезда, от повърхностните му слоеве била изхвърлена известна маса газ. След отминаването на звездата този газ останал в сферата на привличане на Слънцето, а по–  късно се кондензирал и дал началото на планетите от Слънчевата система.“ 
          За кой ли път вече трябва да се запитаме, откъде наистина догоните са се сдобили с тия знания, които те демонстрират загадъчно, без да ни дават някаква податка. По–  нататък в изложенията им за техния мит и знания ние неминуемо се сблъскваме и с огромните познания за самите планети от Слънчевата система, които се наблюдават с просто око. За Марс, Юпитер, Сатурн, Венера... За Венера догоните споменават, че тя си има и собствен спътник. Това не може да не ни учуди, защото такъв досега все още не е открит от съвременните учени. Възможно ли е догоните да знаят неща, които все още не са известни на сегашната, на съвременната научна мисъл? По всичко изглежда тая тяхна хипотеза е необикновена, но нали досега всичките техни необикновени хипотези са потвърдени от съвременната наука...
          Нека сега се срещнем с една невероятна догонска рисунка. Тя представлява кръг, около който са изрисувани още други четири кръга. Това е символът, с който те символизират планетата Юпитер, а четирите малки кръгчета около него са малки луни ­ „прикрепени“ или „закачени“. Това наистина ни учудва: Защо догоните изобразяват своя символ само с четири луни? Та нали науката е открила, че те са дванадесет. Тия блестящи четири луни, според догоните, са големи колкото нашата Луна и може би всеки един от нас би успял да ги наблюдава с просто око, ако те не се намират толкова близо до самия Юпитер. Останалите осем са много малки. Техният диаметър не надвишава няколко десетки километра. Както знаем от съвременната астрономия, четирите големи луни са открити от Галилео Галилей, а останалите осем са открити към началото на ХХ в. Тия четири луни се въртят около оста си за онова време, за което те се завъртат около самия Юпитер. Както и нашата Луна е обърната само с едната си страна към планетата Земя, така и тия четири луни на Юпитер са обърнати към него само с едната си страна. Това от своя страна идва да подскаже, че тия луни се движат принудително така. Тук догоните използват термин „заклиняне“ или „прикрепване“ към Юпитер. Това според нас е още една сполучлива метафора в езика на догоните, което има една и съща научна стойност, един и същ смислов израз. Удивителното тук не е в самите думи, а в средствата ­ как догоните са открили всичко това, какви астрономически прибори са използвали, за да ни подскажат, че тия четири луни се намират в точно определената плоскост, изразена на самата ни рисунка, щото в действителност в съвременната наука е отбелязано, че от общо дванадесетте луни на Юпитер само четири лежат в тая плоскост. Това е невероятно, но е факт неоспорим! Почти аналогични са знанията на догоните и за планетата Сатурн. Те и тук използват рисунки с пръстен около нея. И по тоя пункт догоните са ни изпреварили с няколко хилядолетия. Всичко казано дотук обаче бледнее пред това, което те говорят за планетата Сириус, заемаща централно място в догонската митология. Техните знания за Сириус са просто неограничени. Сириус те считат за най–  главния елемент на своята митология. Сириус и знанията си за него, те приемат за гръбнак, за скелет на своята митология. Какво всъщност е Сириус за догоните? Според тях Сириус е звезда, която свети най–  ярко на догонското небе. Ако трябва да сме по–  точни Сириус свети със своята ярка светлина не само на догоните, но и на много други народи. По яркостта на Сириус, гърците започват своите „малки елевсински мистерии“, а египтяните Ј отдават специални почести щото с нейната поява започва разлива на река Нил.
          В своята митология догоните ни представят звездата Сириус като един от елементите на изключително огромна система от звезди, които дават своето пряко отражение върху Земята и устройството на земния живот, които се явяват като единственият „фундамент на световната основа“. В тази система от звезди звездата Сириус е „главна, но невидима с просто око“, наричана от тях „по–  толо“ („по“ знаем от по–  горе, че е най–  малката частица, а „толо“ означава звезда. Излиза, че тая частица се явява просто зърно–  енергия). Втората звезда те наричат „емме–  по–  толо“, за да стигнем и до третата, която те гальовно наричат „ниан–  то–  ло“. Тия три звезди, според догоните, са настанени толкова плътно до самия Сириус, че те много рядко успяват да бъдат забелязани. От съвременната астрономическа наука знаем, че тия три звезди намиращи се около Сириус, дори и с най–  мощните телескопи в света не могат да бъдат видяни. Те бяха открити с математически пресмятания. Едната от тях нашите съвременници–  астрономи наричат Сириус В, другата наричат Сириус С, за чието съществуване учените все още проявяват известна резервираност и дискусионност. Догоните ни подсказват, че около тая планета има и някакъв спътник. За съжаление за всичко това съвременната астрономическа наука не иска или не може да ни каже нищо. Ще цитирам определенията на Полската и на Болшая Советская енциклопедия за Сириус. В полската четем следното: „Сириус, най–  голямата звезда на небето, се намира в съзвездието Голямото куче... Сириус е двойна звезда, но слабата Ј съставка (Сириус В) е открита през 1862 г. от Оливър Грахъм Кларк и е първото известно бяло джудже. Сириус е една от най–  близките звезди. Разстоянието до нея е 2,7 парсека. „В Болшая Советская енциклопедия четем следното: „Сириус (Голямата Пса), най–  ярката звезда на небето ­ 1,46 визуална звездна величина, със 22 пъти по–  голяма светимост от тая на Слънцето, а разстоянието от Слънцето е 2,7 парсека. Сириус е една система от две звезди, спътника на Сириус–  звезда е 10000 пъти е по–  слаба, отколкото самия Сириус. Той е първият открит представител на системата звезди–  бели звезди.“
          А сега нека да видим какво искат да ни кажат самите догони за по–  толо или Сириус В? „Звездата по–  толо се върти около Сириус. Времето на завъртане ­ 50 години. Тя регулира въртенето на Сириус, което единствено не се извършва по правилна крива.“ Така хората, които са запознати с митологията на догоните, знаят, че времето при тях произтича от самото съдържание на техните митове и се базира на 60 годишни промеждутъци от време. Значи и това съвпада със съвременната ни астрономическа наука, която е категорична, че Сириус В се завъртва в един циклов период от 50 години, което пак според учените астрономи оказва едно изключително влияние върху цялостната орбиталност на Сириус А, което от своя страна ­ тая крива орбиталност довежда до откриване съществуването и на Сириус В.
          Ако се запознаем с митологията на негърските племена бамба, боро и хотентотите, ще разберем, че и те знаят много неща за Сириус В. Нека това не ни учудва, защото гореспоменатите племена са братовчеди на догоните. По–  нататък догоните казват: „Щом като Сириус се появил, по–  толо започнал да се върти около него.“ Догоните наричат Сириус В бяло джудже, което от своя страна идва да ни доведе до мисълта, че тя е стара звезда и нейният край на съществуване наближава: „Когато по–  толо ­ продължават да ни удивляват догоните ­ се намира по–  близо до Сириус, той започва да блести. Когато по–  толо се отдалечава ­ започва да блещука, така, че на наблюдателя му се струва, че вижда много звезди.“ Тук догоните говорят за наблюдател! Бихме се запитали за какъв наблюдател? Откъде е дошъл той, след като никой, както знаем от астрономията, все още не е видял с просто невъоръжено око звездата Сириус В? А до средата на миналия век никой, освен догоните, не е знаел нищо за него ­ Сириус В. Нещо повече, преди още ученият–  астроном Кеплер да е открил елипсовидните форми на звездните движения, догоните изобразяват движението на своя Сириус с елипса, а не с кръг. В средата на рисунката, която ни предлагат, има точка, без нито една излишна черта или драскотинка. Всякакъв напън да правим коментар тук е излишен. Нека пак се обърнем към полският учен Кловски, който настоява да ни каже нещо: „Белите джуджета като че ли съзряват в червените гиганти и се появяват след като от гигантите се отделят външните им слоеве.“ А сега нека чуем отново догоните: „По–  толо е най–  тежкият от небесните обекти; има такава плътност, че всичките хора, събрани заедно, не биха успели да повдигнат една негова частица“
          В последно време астрономите са направили изчисления, с които са доказали, че Сириус В е в действителност едно бяло петно, имащ радиус ,съставляващ 2,1% от радиуса на самото Слънце и диаметър 3000 км. Това идва да ни подскаже, че диаметърът на Сириус В е два и половина пъти по–  голям от диаметъра на Земята. Масата на тая планета обаче представлява 98% от масата на Слънцето или нейната плътност е равна на 50 тона на 1 кубически сантиметър. Можем ли да си го представим това? С недоумение можем да си зададем въпроса: а каква е тая маса, от какъв състав е направена тая толкова тежка материя или субстанция? На тоя въпрос отговор ще намерим, ако отново чуем нашите догони. Те, както винаги, са лаконични и точни: „Звездата (по–  толо) се състои от три основни елемента: въздух, вода и огън... Елементът „земя“ е бил заменен с друг ­ „сагала“, който блести повече от желязото.“
          От науката знаем, че настъпва имплозия (взрив без звук) на самите звезди, когато под давлението на огромно налягане, което идва отвън, звездата или планетата започва да се свива. В нея, в самите нейни недра, се извършват множество реакции с термоядрен характер, когато водородът изгаря в хелий и довеждат до цял куп други верижни реакции, в резултат на което вече се образуват едни или други много тежки химически елементи, а самата верига като цяло завършва с желязото. Самото ядро на дадената в случая звезда се е свило така, че диаметърът му е изключително малък, но съставът на елемента желязо, който се е образувал в нея, е непознат на Земята. Когато уплътнилите се напълно електрони, така че между тях няма абсолютно никакво пространство и самата звезда премине от своето нормално в неутронно състояние, тя започва да блести с ослепителна светлина, тогава се появява свръхнова звезда.
          В догонския мит многократно срещаме да се споменава и за оня момент, когато „по–  толо“ изненадващо започнала да блести. „Когато хората ­ говорят отново догоните ­ били на една година на Земята, „звездата внезапно заблестяла“ и нейният блясък постепенно намалява в течение на следващите 240 години.“ А когато това е ставало, самите догони се стискат и не искат да ни кажат. Ние пък от своя страна знаем, вече сме убедени, че техните знания съвпадат със съвременните наши знания за космоса. „Нейното (на по–  толо) съдържание било изхвърлено в пространството под формата на „безкрайно малки“ (елементи), напомнящи зърната „по“. Какво бихме се осмелили да кажем за това кратко определение, освен, че е една прекрасна научна лекция за космоса. Ако разгледаме рисунката на догоните, ще видим множество чертички, сочещи навътре в кръга, което от своя страна ни подсказва, че самата планета намалява своя обем. Най–  интересното може би за нас тук е да разберем как догоните са научили за всичко това? На многократните въпроси, задавани им от френския професор, кога и при какви условия или обстоятелства те са имали възможността да наблюдават Сириус В и толкова много неща да ни кажат за него, след като досега никой от съвременните астрономи не го е виждал с невъоръжено око, нещо повече, ако самият Сириус В се намира близо до Сириус А, тогава и най–  мощният телескоп на планетата е безсилен да ни помогне. Догоните със своята пословична добронамереност и увереност в своите знания, тоя път ни дават един доста странен и учудващ ни отговор. Без колебание те заявяват, че „всички космически обекти отнасящи до Сириус и неговата група“, са наблюдавани от някаква пещера“, месторазположението на която те пазят в най–  строга тайна. „Там се намират и се пазят “основни доказателства“ в големи количества.“
          Колкото повече се задълбочаваме в съдържанието на догонската митология за бог Амма, разбираме, „че те не описват само астрофизическите свойства на цялото семейство планети Сириус“, защото чрез нея или тя самата „свързва пристигането“ на първия хомо сапиенс на Земята, откогато започва да тече неговият самостоятелен и първи период от човешката история. Нека и тоя път им се доверим (това, разбира се, ще правим още много пъти): „Първоначалното място на тази звезда (по–  толо) било там, където сега се намира Слънцето.“
          По–  нататък в мита на догоните се говори за множество космически кораби, наричани „ковчези“, за тяхното многократно идване и кацане на Земята, как с тях са пренесени първите хора на Земята от някаква планета, чието слънце е „била звездата по–  толо преди нейното избухване“. Именно това пътуване до планетата Земя „имало нечувано значение“, което в своите разкази догоните определят като „сполучлив брак“. Всичко това, което те ни казват, можем да го видим от една обикновена тяхна рисунка–  символ, един голям овал, представляващ цялостно изображение на бог Амма. От лявата страна на този овал ще видим малко кръгче, а ако го погледнем отдясно ­ ще видим още по–  малко кръгче. Въпросът е какво представляват ти така малки и красиво нарисувани кръгчета върху овала, който, както казахме по–  горе, е изображение на бог Амма? Отговорът на този въпрос може би знаят само учените–  астрономи, но догоните, по един прост и обикновен начин ни подсказват, че голямото кръгче не е нищо друго, освен планетата Сириус, а по–  малкото кръгче, естествено, е самото Слънце. Всичко това те свързват със самата емме–  иа, т.е. със самия Сириус С, на това отгоре ­ и с неговия спътник. Появи се и трети Сириус, който учените наричат Сириус С. Догоните обясняват това така: „Звездата емме–  иа е по–  голяма от по–  толо и четири пъти по–  лека. Орбитата Ј около Сириус е малко по–  голяма, но обиколката също продължава 50 години. Съотношението на тези две звезди (по–  толо и емме–  иа) е такова, че ъгълът, който образуват техните радиуси, е прав.“
          От казаното дотук от догоните и от рисунката, която те ни предоставят, се подразбира, че звездата емме–  иа е съвсем млада звезда, която сега се намира в активен период на растеж. Разбира се, това ние го чуваме от догоните. А какво мисли официалната съвременна астрономическа наука? Тя все още не е успяла да открие и опише тоя загадъчен, наречен от самите тях Сириус С. Нека сега визираме френския учен–  астроном Куто, цитиран отново от професор Герие: „От 1920 г. много астрономи сигнализираха за съществуването на трета звезда в групата на Сириус. Финсен през 1920 г. видял С, другар на звездата В, през телескопа на обсерваторията в Йоханесбург. През следващите две години я видял още няколко пъти. Както и холандецът Ван ден Бос, също в Йоханесбург. От 1930 г. никой повече не я е виждал... През 1970 г. г–  жа Евалие, подготвяйки докторската си дисертация, предложи тезата, че някои аномалии в спектъра на Сириус В могат да се обяснят с присъствието на елемент под формата на Сириус С. Въпросът отново бил поставен на дневен ред. „Видях ­ пише Куто ­ Финсен през 1969 г. и го запитах какво трябва да се мисли по повод наблюденията му от 1928 г., когато той със сигурност видял Сириус С. Отговори ми, че тогавашното му наблюдение е много съмнително... И така, би трябвало да считаме, че наблюдението на Сириус е било извършено в Йоханесбург с инструмент, който имал дефект, проявяващ се само тогава, когато е била наблюдавана тази, а не друга звезда.“
          Така докторската дисертация на г–  жа Евалие отново повдига тоя въпрос, но учените–  астрономи и до тоя момент все още не са открили нищо. Излиза, че и в теорията на догоните като че ли има пукнатини и дефекти. Тогава трябва ли да им вярваме, трябва ли да им имаме доверие. След като те имат толкова много знания, натрупани през хилядолетията и то много преди нашите учени астрономи, които понастоящем разполагат с отлична електронна апаратура, мисля че трябва да им вярваме. Ако трябва да се пише за Сириус С, то в основата на всичко трябва да са знанията на догоните. За да приключим с планетата Сириус, трябва да добавим още нещо. Догоните добавят и това, че „звездата емме–  иа е звезда, даваща лъчи, и то слънчеви, тъй като е малко слънце“. Оттук следва да заключим, че неграмотните догони имат доста интересни концепции за космологичното начало на Вселената, за отделните планети и планетни системи. Както ни сочат френските учени, в своите трудове по тоя въпрос, догоните не осъзнават сами всичко това, но техните възгледи за строежа и развитието на Вселената имат своята изключителна материална стойност за строежа на самата материя, свързано с анова малко зърно, което те наричат „по“ ­ според тях „най–  малката частица..., по е образът на началото на материята.“ „Творческата воля на Амма беше вместена в по, най–  малкото от нещата. За нея се казва „по“, но тя има същия този корен (словесен), както и „поло“–  началото... От гледна точка на големината си то (по) е „началото на света“... Както в това изречение, така и много други свои твърдения неграмотните догони от много хилядолетия предават своите знания на своите наследници, както, разбира се, се оказва ­ без да разбират какво всъщност е това. Те умеят да запаметяват изцяло много дълги текстове по интересен мнемотехничен начин, и не трябва да се учудваме, когато повтарят, дори потретват една и съща истина: „Всички неща, които сътворил Амма, имат своето начало в най–  малкото зърно по. Започвайки от това най–  малкото, всички неща, сътворени от Амма, ще се създават чрез поредно предаване на идентични елементи... Амма започва всички неща, създавайки ги такива малки като по, след това прибавя към сътворените вече тези същите ­ най–  малките от нещата ­ по. Колкото Амма ги свързва ­ зърната по ­ нещото става по–  голямо.“
          Ако проследим по–  нататък мита на догоните, ще срещнем още едно много интересно съобщение, което като информация, вдига адреналина на много учени митолози. Съобщението на догоните, че бог Амма на два пъти е сътворил света. „Първият път е бил недоволен от своето творение и го унищожил. Тук неминуемо трябва да си зададем въпроса ­ какво е накарало бог Амма да бъде недоволен от своето първо творение? Навярно нещо много голямо се е случило? А дали това голямо не е потъването на Атлантида, която кара самият бог да е недоволен от своето велико сътворение? Догоните в своите митове говорят, че в тоя първи, сътворен от Амма свят, най–  малката частица–  елемент е зърното на акацията. Всичко това отново ни хвърля в недоумение и ние отново сме принудени да си зададем друг въпрос, на който едва ли ще намерим скоро сносен отговор ­ дали това не е една друга версия за сътворението, взаимствана от един и същи догонски мит? „Началото на нещата е най–  голямата тайна на Амма. Дори повече: по е било създадено по подобие на своя творец. Самият Амма не е бил голям, но за това не трябва да се говори. На свое място превърнал по във вятър и така оставил това; от момента, когато Амма сътворил всичките неща, всички те били в по, те растели, но по не се увеличавало; зърното по било превърнато във вятър, но за това не трябва да се говори.“
          Ето ни още един случай на „цайтнот“, в който догоните така умело ни хвърлят. А не говорят ли така, защото Амма в първоначалната си гностика е представен като много малък и няма да може да придобие своята истинска божественост, имащ размерите на по. Макар и доста объркан, горният текст е едно интересно твърдение за превъплъщаването на материята в (световна) енергия и нейните обратимости. Нека се позовем и на нашата Библия, в която се говори, че човек е създаден по подобие на Бога. В мита на догоните тая най–  малка частица е създадена по подобие на Вселената, инкарнирана в една свръхсуперсвита бомба. В многото религии и митологии, които съществуват и до днес по целия свят, виждаме, че самият живот, според тях, не е свързан с материалността, въпреки, че още от дълбока древност много учени са се опитвали да дадат някаква материалност на тоя проблем. Нека и тук попитаме догоните какво знаят те по тоя толкова важен за нас въпрос? „Когато животът се развива, развива се във вихър, което е повторение на първия акт на бог Амма... Животът се развил в същото това време, както подпора, създадена от свързани елементи (частици). Хилядолетия преди нас догоните виждат и осъзнават това, че самият живот е една форма на енергията, която съществува още от първият акт на бог Амма. Те осъзнават до пределност, че тая живителна материя е създадена също от ония частици, които има всяка жива форма на материята, без някакви видими или невидими изключения на управляващите я закони. Всичко това, което догоните консумират като знания от хилядолетия, нашата наука е констатирала едва в недалечното минало. Макар с много и със всевъзможни метафори догоните да ни представят своите знания, те казват точно това и точно така, както им е било предадено. Ако проникнем по–  осезателно и задълбочено в техните перифрази, откриваме всичко онова, което нашите учени формулират, открито от тях както казахме, векове или хилядолетия след догоните. Нека още веднъж да се обърнем към тях и да прочетем следният рядко дълъг по техните стандарти цитат: „Думата „по“ произхожда от същия тоя корен, от който и думата „завивам“ (в спирала). По този начин създаването на по е свидетелство за движението, което е движение на света (това значи въртене по спирала). Не било достатъчно на Амма–  твореца, че самият е въртящо дихание, че неговата „дума“ се е превърнала в различен вид трептения... нито също, че техният (на трептенията) спирален характер е могъл да изпълни с вътрешно движение всички неща на този свят!... Нужно било също, щото това движение да бъде така смесено (по–  точно пресечено), щото в резултат да може да се окаже плодотворно. По, завито около себе си, запазва „думата“ чак до момента, когато Амма ще го надари със задачата за освобождаване (на тази дума), за да я предаде на всички създания. Ще бъде свидетел на „животворния аспект“ на думата на бог Амма.“
          Интересно е, че догоните, макар и доста объркано, виждат как тая енергия „се явява животът на живите същества, от който живот се ражда животът въобще.“ Или ­ как всяко живо същество предава на следващите живи същества точно определени качества и форми. Не виждаме ли в това, че в гностиката на догоните има известни резерви за знанията за наследствеността. Те, догоните, ни съобщават не само завоалирани и метафорични предания. С много поезия те предават някои неща, които ни смайват ­ например как на Земята е слязъл един от многото космически кораби и донесъл първите хомо сапиенс: „Корабът (космическият), слизайки, правеше двойна спирала, възпроизвеждайки самото движение на живота във вихъра, който оживил първото зърно.“ Ето още едно ново нещо ­ появява се думата двойна спирала. Нали според съвременната наука двойната спирала има една молекула ­ молекулата на дезоксирибонуклеиновата киселина, ДНК. От съвременната наука знаем, че ДНК е самият носител на генетичния код. Откриването на всичко това донесе множество Нобелови награди. Интересно защо нито един от догоните или като цяло ­ цялото догонско племе не е удостоено с тая най–  висока и най–  престижна награда?...
          Трябва да спомена между другото, че в процеса на обмяната на материята и органичния синтез една от най–  важните роли играят ензимите, явяващи се като ускоряваща реакциите субстанция. Думата ензим произлиза от гръцката дума „зиме“ ­ т.е. втасало тесто: „Животът, намиращ се в зърното, благодарение на думата е подобен на ферментацията...“ Възможна ли е грешка? Не, разбира се, защото догоните знаят всичко с най–  големите подробности и за самата ферментация. Какво можем да заключим дотук от това, което догоните бяха така добри да ни кажат. Разбира се ­ едно единствено. Нашите съвременни учени, ако се доверят на догоните, биха си спестили изключително много усилия, ако им повярват и изучат техните знания. Ако те наистина направят това, всичко ще е само в наша полза за нашето бъдеще.
          Преди да завършим четенето на догонските митологични разкази, ние за кой ли път вече оставаме изненадани от техния разказ за космическите пътешествия, разпределени в две епопеи. Според догоните в тяхната страна има езеро, носещо името Дебо, край което има някакво възвишение, наричано с голяма любов от тях Гурао. На това възвишение Гурао се намира някаква постройка, изградена от няколко камъка (долмени), изобразяващи „ковчега на Номмо“ в оня вид, когато навремето е кацнал на Земята. Малко по–  встрани има разхвърляни няколко камъка, изобразяващи според догонските разказвачи, Сириус и самото Слънце и „ковчега“ на Земята. Цялата тая картина се декорира със самото езеро. Според догоните на това място е била извършена първата доставка на хората на Земята от друга планета.
          Така с първата космическа епопея, според догоните, на Земята е попаднало някакво същество, наричано от тях с името Ого ­ противника на бог Амма. При втората епопея с „ковчега“, дошъл Номмо и първите хора. В самата последователност на мита следва да се запитаме, а кой е този Ого? Самите догони ни отговарят, че това е един архангел, който се е разбунтувал срещу Амма и успял да открие незначителна част от неговия секрет. Догоните смятат, че Ого е пътувал три пъти в космическите простори, от които един път дошъл на Земята с един много малък „ковчег“ (космически кораб), а бог Амма е превърнал тоя „ковчег“ в планетата Земя. При второто си пътуване до Земята „ковчега“ (корабът) на Ого е значително по–  малък, но експедицията отлично организирана. За гориво на своя „ковчег“ Ого използва зърното „по“, което зърно според догоните е „самият източник на цялата космическа система“. Наистина при втората експедиция на Ого догоните говорят за „сполучлив брак“ и „несполучлив брак“.
          Както видяхме и разбрахме, в догонските митове Сириус заема централно място. Интересното е да знаем по какъв начин тогава тя е свързана с нашата планета и има ли някаква комуникация с нея. Догоните казват, че има „сполучлив брак“ тогава, когато посоката на космическия „ковчег“ по време на своя полет съвпадне със самата посока на въртене на космическите тела или планетата, към която се е отправил или от която след като е кацнал, е отлетял. „Несполучлив брак“ е, когато полетът на „ковчега“ (космическия кораб) не съвпада с тая на планетите. Не е ли това фантастично, след като знаем, че от принципите на тоя „сполучлив брак“ и „несполучлив брак“ се ръководят всички сегашни учени и инженери по космическите полети и балистика. Точността на догоните в тия описания не се ли явява едно тяхно указание, едно тяхно направление към бъдещите поколения за овладяването на космическите пространства? Дали те осъзнават това или не, ние не можем да им отнемем тая тяхна мисия ­ мисия на космическите достижения.
          От разказите на догоните за третото пътуване на Ого се вижда, че той се е превърнал в един космически корабокрушенец на планетата Земя, а самият край на неговите пътувания се свързва с окончателното сътворяване от бог Амма на Космоса, нашата Слънчева система и най–  вече нашата планета Земя.
          Какво стана с втората фигура, чиито пътувания са свързани с космоса? Това беше Номмо ­ архангелът, изпълняващ точно нарежданията на Амма. От самите по–  нататъшни разкази на догоните правим заключението, че бог Амма е поставил нелеката задача на своя архангел Номмо да насели вече сътворената до него Земя. Преди да отлитне към Земята със своя „ковчег“ (космически кораб), Номмо се снабдява с достатъчно космическо гориво, което взел от „по–  толо“, което в тоя случай се явява зърното „по“. Значи той се снабдил с тая енергия от близката на Сириус „по–  толо“, поставил всичко необходимо му в тоя „ковчег“, дори и хората и се отправил към Земята. „Ковчегът на Номмо бил пълен; в него имало всичко необходимо за живот на Земята.“ В своя разказ догоните казват, че корабът на Номмо се е разделял на 60 отделни камери или отделения, от които не всички били достъпни за обикновените хора. Тия, в които не можели сега да влязат, щели да бъдат предадени по–  късно. В първото отделение или в първите камери, според догоните, имало всичко необходимо, щото първите хора (първобитното общество) да се занимават със земеделие и животновъдство. „Ковчегът на Номмо изразявал ролята, която Амма поверил на Номмо: да организира, да ръководи и контролира съвкупността на света, т.е. на Земята.“ Така след разказа на догоните бихме се запитали дали в останалите подразделения на „ковчега“ на Номмо не се крият бъдещото развитие и общочовешкия културен и технически напредък на Земята, сътворена, според догоните, от бог Амма? Освен всичко необходимо за живот на Земята, в „ковчега“ на Номмо се намират и четири двойки близнаци,  т.е. осемте наши праотци. Оборудван напълно, той напуснал небесния отвор, направен от Амма и стартирал в направление към Земята. Самият кораб, според мита, е бил окачен на някаква медна верига, което, според нас са електромагнитните вълни, с които, чрез помощта на радиовълните, се е ръководил самият полет. Бог Амма ­ според догоните, преселил хората на Земята чрез Номмо и неговия „ковчег“ от „същата оная част на космоса, където „по–  толо“ най–  напред заредил живота, за да го предаде след много време на Земята и след това станала близнак на Сириус, за да завърши накрая живота си като „бяло джудже“.“ 
          „Излизайки от ковчега, Номмо поставил най–  напред левия си крак на Земята, което означава, че я взема в свое притежание. Следата, оставена от стъпалото на Номмо, припомняла следата на сандал от мед.“ След Номмо всички, които били в ковчега, го напуснали и бог Амма веднага изтегля към небето самата верига, която поддържала ковчега, след което небето се затворило изцяло. Така всякакви връзки (радиовръзки) между ковчега на Номмо и небето завинаги са прекъснати. С една дума, няма връщане от Земята. Тогава Номмо се завърнал във водата, откъдето, според волята на бог Амма, ще опекунства над хората до оня момент, когато самият бог му нареди да се покаже ­ според догоните „в деня на думата“.
          Всички изводи оставям на читателя.
           
           
           

          Василка Хинкова
          ДА СЕ РОДИШ В СРЯДА1 
           

          Снощи до тъмно, сякаш предчувстваше снега, мама изваждаше грудките на гергините из градината. Така правеше всяка есен, по цял чувал грудки, да не измръзнат през студовете. Цяла зима престояваха в мазето, затворили в себе си тайнството на неповторими багри.
          Баща ми мърмореше, че гергините били превзели градината, навлезли чак в лехите с доматите и се заканваше през една мразовита нощ да изнесе чувала с грудките навън, да измръзнат и да няма мама какво да насади напролет. Канеше се, колкото да се намира на приказка, но сърцето не му даваше да посегне на такава красота...
          ­ Толкова грудки си наизвадила, да ти даде стопанството цял блок напролет, няма да ти стигне да ги насадиш...
          ­ Що не си гледаш мъжките работи ­ оправяше му се мама ­ все цветята ми са ти в очите, а като видиш козата, че яде подалите се през телената мрежа цветове, я пъдиш.
          Във всяка селска къща по прозорци и балкони, в градини и дворове цъфтят какви ли не цветя. Пъстро буйство от багри и ни една жена до преклонна възраст не жали труда си да ги копае и полива. И не се срамува, ако мине край нечий двор, и види цвете, каквото си няма, да си поиска ­ я клонче да Ј отчекнат, я семе да Ј отронят, я грудка да Ј изровят...
          Припомням си едновремешна приказка: ако пътник замръкнел в непознато село и трябвало някъде да пренощува, гледал в коя къща има цветя, значи добри хора живеели в нея, и на нейната порта потропвал. Ако пътник от далечно село сега замръкнел в нашето село и ако знаел приказката, ще му бъдело трудно на коя порта да потропа...

          Всяка година, когато завали сняг като днешния, пухкав, едър, сякаш черешови цветове падат от небето, и всичко побелее, къщи, дворове, дървета, улици, и селото заприлича на новогодишна картичка, ме обхваща особена, светла радост, и се чувствам отново дете. И се връщам в детските си години в горната ни къща. За разлика от останалите, загърбени в дворовете, нашата бе обърнала лице към улицата, и четирите Ј прозорци приличаха на екрани. И нищо не убягваше от зоркото им око.
          Децата посрещаха снега като дългочакан гост и още земята не побеляла, дребосъкът повличаше шейните, грубо дялани от бащите с брадвата, водени с връвчица и проправяха първата пързалка пред нас. В горния си край улицата беше стръмна, наклонът Ј постепенно се снижаваше колкото по–  надолу слизаше, и зиме служеше за пързалка. Случваше се, спусне се детето отгоре, по средата на пързалката шейната му се обърнеше и го изхвърляше и то продължаваше да се пързаля по дънце. Стигнеше ли края на пързалката, ставаше, опухваше се от снега, можеше и да се е понатъртило, но плач нямаше, хващаше шейната за връвчицата и отиваше да се спусне отново, защото нямаше насита на пързалянето. Нямаше палтенце, нямаше ботушки, една шаечна дрешка само и свински цървулки с щръкнала като котешки мустаци четина. И ръкавички нямаше, ръцете се аленееха, от време на време им подухваше да се стоплят и така по цял ден. Вечер по–  големите момчета поливаха пързалката с вода да се поледи през нощта и на сутринта започваше истинското пързаляне. Шейните летяха като бесни по синкавия лед чак до Ниновия геран, та и до днес се чудя как жените от горните къщи, които идваха за вода на герана, се изкачваха с кобилици на рамо по заледената улица, свинските им цървули плъзнеха, та пълзяха като мравки. А най–  малко по два пъти на ден слизаха за вода. Веднъж една жена на път за герана се подхлъзна и котлите Ј продължиха да се пързалят надолу по леда...
          По–  късно, когато дребосъкът се прибереше, се пързаляха ергените. За две шейни завързваха една дълга дъска и правеха влак. Спускаха се с голяма скорост и викаха: „Вардааа!“
          Момичетата по–  рядко се пързаляха. Нямаха анцузи, нямаха панталони, при летенето вятърът отгръщаше полите им. Колкото съм се пързаляла, то е било у братовчедката Цвета. Къщата им беше най–  крайната, горе на високото, под гората, през нея минаваше поройник, широк колкото да мине волска кола, който зиме се превръщаше в чудесна пързалка. Далече от хорските очи се пързаляхме до насита. По жилетчица само и цървулки, и не помня да ми е било студено. Коледната ваканция бе времето на големите пързалки и на зимните радости. Селото побеляло, само комините източват сини струйчици дим, реката замръзнала, излята като от сребро, грее зъбато слънце, но не топли, и в снега светят ситни звездици...
          В дворовете квичат прасета, във фурните цвърти прясно свинско месо, на печките се грее ракия, на масите мезе от кисели зелки, поръсено с червен пипер. Заредили са се празник след празник. Бъдни вечер. Баницата с късметите. Дряновите пъпки означаваха здравето, ралото, колата, книгите. Книгите стояха някак си необичайно сред другите практични селски късмети, но присъстваха винаги в баницата на Бъдни вечер, понеже мама бе ученолюбива жена. Не забравяше да сложи в баницата и паричка, която означаваше богатство. Сваряваше боб, ошав от сушелки, завиваше постни сарми. Трапезата не можеше да побере всички гозби. Преди да насядаме около нея, мама загребваше с лопатката малко жарава, пускаше няколко зрънца тамян и прекадяваше трапезата, шепнейки молитва: „Отче наш, ти, който си на небето, да се свети името ти, да бъде волята ти, както на небето, така и на земята. хлябът наш, който ни го даваш всеки ден, дай ни го и днес и ни прости дълговете, както и ние прощаваме на нашите длъжници. Амин!“
          Стаята се изпълваше с тайнствена благоговейност, забулена с тънък тамянен дим...
          В парченцето баница понякога сдъвквахме и дряновите пъпчици и не всякога разбирахме какъв късмет ни се е паднал, но едното от нас, в чието парче лъснеше паричката, засияваше от радост. А мама винаги така нагласяваше баницата, та паричката да се падне на някое от децата...
          На сутринта беше Коледа. Рано–  рано татко тръгваше с наточения нож към прасето, а ние, децата, побягвахме и си запушвахме ушите, да не чуваме жалното квичене. След дългите коледни пости като прегладнели вълчета се нахвърляхме после на опеченото месо и детска ни работа, мъката ни по закланото прасе преминаваше, но кървавото петно на снега в двора още дълго ни стряскаше...
          Коледа се празнуваше три дена, на третия ден беше Стефановден, ден за ходене на почит при родители и кръстници. Наш кръстник беше поп  Марин, баща ми беше кръстен на него. От вечерта мама захлупваше под кошето най–  тлъстата кокошка да Ј клъцне призори главата и си лягаше рано. Щом пропееха първи петли, ставаше и замесваше тестото. Сто работи трябваше да свърши до съмнало: освен хлябовете да опече и десетина краваи за кръстниците и децата им и на всеки да превърже кенарен пешкир, да разточи баница, да свари кокошката и опече суджуците. Чудех Ј се как успяваше да свърши всичко навреме, но с годините тя си беше изработила ритъм и в уречения час разстилаше бохчите и завързваше в едната краваите, във втората баницата, в третата ­ хлябовете, саханчето със суджуците отгоре им, а чинията с поръсената с пипер кокошка щеше да носи на ръка ­ да видят хората с каква тлъста кокошка е тръгнала да почете кръстниците си. Татко вземаше шишето с виното и чайника с греяната ракия и така, натоварен с бохчи, чайник, чиния и шише, поемаха към кръстниците.
          Ние децата си оставахме у дома, че то какво би се получило, ако десетките кумци на попа на тоя ден си отведяха и дечурлигата да подсмърчат около трапезата, защото кумиците му бяха все плодовити с по три–  четири деца. От много кумци попът бе останал сиромах. Примолеше му се някой бедняк да му стане кръстник и той, божият човек, не можеше да му откаже. И докато го венчаеше, започваше да му кръщава децата: на свое име, на баба попадия и на многобройната им челяд: Тодор, Велика, Мика, Цвета, Христо, Атанас, Елена...
          След Коледа идваше Василовден, истинската Нова година, защото първи януари по онова време още не се броеше за празник, на Василовден сурвакарите тръгваха от къща на къща да суровакат за здраве. Малки момчета, с пъстри торбички през рамо, стиснали дрянови сурвачки, украсени с пуканки и люти чушлета, цял ден газеха пъртините и торбичките им полека–  лека се напълваха с кравайчета, мръвчици, орехи, а понякога в джобовете им подрънкваха и дребни парички...
          От Коледа до Василовден вървяха „мръсните дни“. Нощем в тъмното бродеха нечисти сили и никой не смееше да скита до късно. Вечер на децата им се разказваха приказки за вампири и караконджули, които се качвали по гърбовете на закъснели пътници и ги душели. Татко ни уверяваше, че една вечер на гърба му се метнало нещо ­ ни куче, ни котка, и започнало да го дращи по лицето, и много тежало, та едвам го мъкнел, но не можел да го отхвърли от гърба си. Краката му се подкосявали от страх, целият бил плувнал в пот и бил изгубил и ума, и дума и добре, че в това време пропели някъде петли и нещото веднага изчезнало, защото таласъмите бродели само до петляно време... Нощта била бяла като ден, но татко не видял нищо да се отдалечава, сякаш нещото потънало в земята... Брр! Страх да те хване, слушахме го и се гушехме в него. Да не те „снамери“ караконджул, трябваше да се носи през мръсните дни в джоба чесън, караконджулите бягали от него както дявол от тамян... През мръсните дни жените не пипваха никаква женска работа, защото водата не се била „още сурвакала“.
          После идваше Йордановден или Богоявление. Ние децата се събуждахме рано и се надпреварвахме кой ще полива на татко да се измие, защото той му пускаше в котлето паричка.
          След черква попът хвърляше кръста в полузамръзналата река и полуголи смелчаци, намазани с мас, се хвърляха в студената вода да „хванат“ кръста, пред любопитните погледи на събралите се хора.
          След обяд попът тръгваше от къща на къща „да ръси“ за здраве и онзи, който беше хванал кръста, му носеше котлето със светената вода, и китката босилек в него. И цедилника с насъбраното: пешкири, свинско месо и пари, с попа го деляха по равно.
          На следващия ден беше Ивановден и тогава къпеха в реката Ивановците. Ергенаши току награбеха някой Иван и бух! в реката ­ за здраве! На тоя ден Ивановците предпочитаха да си останат в къщи и да греят ракия за неканени гости...
          С Бабин ден завършваха януарските празници. Млади родилки „почитаха“ на тоя ден бабата. Носеха Ј краваи с пешкири и печени кокошки и Ј целуваха с благодарност ръка...
          Спокойни, пълни със земни радости и очарование бяха онези далечни януарски дни, увенчани с белия ореол на зимата!...
          Я гледай колко мили неща ми припомни първият сняг, бял и кротък, който бавно слиза от небето, дълго кръжи във въздуха, сякаш си избира по–  удобно място да кацне и облича земята с бяла дреха, изпълвайки душата с тиха светла радост...
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           

          Дарина Герова
          АМЕРИКО, АМЕРИКО!
           

          Пролет в Калифорния

          Никога не съм била по–  далече от себе си. Половината ми живее там, другата половина пропада по дупките на тротоарите тука. За мен онова пътуване не бе просто пътуване, за което е прието да се мечтае. Исках да видя къде и как живеят децата ми, защото от години ги няма.
          По причина на обичта бе онова пътуване. И никак не се срамувам да си призная колко ме бе страх, тъй като зная голямата разлика между телефона с мама и живота.

          На първо виждане Америка е безконечен път.
          Малкият ми син вече ме е посрещнал на летището, вече сме си казали, че сме най–  хубавата майка и най–  красивият син на аерогарата в Лос Анжелис. Съдено ми бе да стъпя на чуждия континент през нощта, но около нас не царуваше мрак. Блестяха светлини, по–  силни от слънчев ден.
          Пътуваме с кола сред фойерверки и прожектори, знамена, балони и святкащи реклами. В двете посоки на магистралата се нижат по седем–  осем ленти в ослепително бяло и пурпурно. Всички коли са красиви и сияят от чистота.
          ­ Американските мутри карат джипове и камиончета, за да са по–  високо от другите и да ни гледат отгоре ­ обясни ми момчето.
          Добър вечер, Америка! Пътуваме около два часа и аз не забелязвам нито едно натоварено камионче. Баровците си пазели каросериите ­ да не ги изцапат, издраскат, или захабят.
          Най–  бързо се придвижва лявата лента с надпис: „повече от един“. Бутам сина си да минем натам, а той не иска. „Запазена линия? Привилегии?!“ „Не бе, мамо, правила. Там е за коли с повече пътници“. „Ние не сме ли двама?“ „Мамо, скоро завиваме!“
          И наистина ­ завиваме по някакъв път за транспортни колони. От двете ни страни летят с над сто километра в час дълги лъскави цистерни и хладилни вагони с още по–  дълги туловища и чувството ми, че ще ни смачкат отляво, или дясно, става все по–  осезаемо. Моето момче сипе българизми от рода на „тиквеник!“ и „пън!“, а аз се радвам, че не се е научило да ругае истински.
          ­ Калифорния има най–  хубавите коли в Щатите ­ започва първия си урок от страната синът.
          По–  късно щях да се уверя, че е прав. Онова, което зърнах и в Ню Йорк, и в околностите на Ню Йорк, не можеше да се сравнява с пътните атракции на Ел Ей. Грозна, разнебитена или мърлява кола не открих през цялата пролет в Калифорния. Джантите им стават за огледала. Стъклата им светят, въпреки прочутия смог в източните посоки на Ел Ей. А шофьорите се размотават по джапанки, бермуди и размъкнати фланелки.
          И първата ми уплаха на чужда земя бе как издържат на околното напрежение децата ми? Малкият син е по–  отворен, ще общува с когото и да е, ще му олекне когато трябва, а големият? Стигат ли му хуморът и сатирата на Алеко и Твен, за да преживява в мир с лудите скорости?
          Университетът в Ривърсайд, един от клоновете на прочутия Калифорнийски университет, има семеен кампус от къщички като бунгала. Познавам го по снимките у дома. В същите бунгала са пребивавали американските летци през Втората световна война, които са воювали с Япония, не само с нас. Апартаментите в преустроените бунгала се състоят от хол с две стаи и кухня със столова. Разбира се ­ и баня. В нашия апартамент ще има и снаха, и внуче, които сигурно отдавна спят.
          Два след полунощ е, но снахата не спи. Посреща ни на прага с полунощна, почти любезна усмивка.
          ­ Добре дошла!
          Втурвам се към най–  голямото богатство в дома. Той спи. Под завивката изглежда много голям. Замина на една година, сега е на пет. 
           

          Една цигара сутрин

          Седя под дървото на живота до кухненския прозорец и си гледам часовника.
          В Америка всички си гледат часовниците.
          От една седмица и аз се правя на американка, нищо, че мястото ми не е тук. „Каква идея ти дойде в главата, когато летеше над океана?“ ­ попита малкият син при първото ми пътуване. У дома всички използват професията ми на журналистка за семейни смешки. „Идеята, моето момче, се състоеше от един въпрос: какво правя в тоя самолет и защо пилотът не завие на сто и осемдесет градуса и да ме върне у дома?“ „Това са три идеи и три въпроса, мамо!“ И май че беше прав, но аман от математици! Покойният им баща ги запали и аз си изпуснах и двете момчета. Сега ходя от време на време на лекциите им, за да наблюдавам озадачения израз на лицата на студентите. И в Ривърсайд, и в Сан Хосе, и в Канектикът, и в Маями математиката си е математика: абстракции с логика равно на ужас! Нещастните студенти! Какво от това, че са чужденци? И те са хора...
          И така ­ в Калифорния съм. От една седмица спя и като се събудя, изяснявам отношенията си със сина, снахата и петгодишния внук. Семейството вкупом ми отнема личната свобода, а аз си доказвах правата, докато се предадох. Така се разбрахме, че ще живея без вестници, защото се продават само в големите магазини като Костко и за да стигнеш дотам, трябва някой близък да те вози повече от час. Така се разбрах, че няма да мета и да изтърсвам ­ метли и тупалки в кампуса не се употребяват. Ще се боря всеки ден за чистота с многофункционална прахосмукачка от 130 волта (това е напрежението на щатската ел. мрежа). Така се разбрах, че имам право на една цигара на ден, в девет сутрин, на гърба на кухнята, под клоните на дървото на живота ­ да ме видят колкото се може по–  малко съседи. „Ако запалиш на детската площадка цигара, отиваме на кино!“ ­ казаха децата.
          Зелената морава на кампуса се състои от присадена гумена трева, която се изправя след всяко стъпване. Огради няма. В облагородените бараки живеят семейни преподаватели и студенти от Калифорнийския университет в Ривърсайд. Наемите са изгодни. Млади хора от всички цветове на земното население си викат отдалече „хай!“ и се отминават един друг, без да си знаят имената на съседите, нито държавите, нито градовете, от които идват.
          Крия се в клоните на вечното дърво, пуша и пазя имиджа на семейството. В тази страна който пуши е простак. Който пуши проваля себе си, близките си и всички родни деца.
          Гледам си часовника ­ девет и пет. Времето на моите минути!
          Коти надушва дима и се примъква до стола ми, диша с пълни гърди и ме поглажда по краката с хълбок. Тя единствена не участва в заговора срещу цигарите, защото обича миризмата на тютюн, мърка и се надява, че ще я помилвам. Голяма, но слаба и сивкаво обагрена американска котка. Кадифените Ј зеленикави очи са тъжни. Коти е жертва на недружелюбна околна среда. Хранят я с еднообразна кети фут, а местните закони я гонят, вместо да я закрилят. Ако един от съседите ни ­ индус, китаец, или арабин реши, че дворното коте на българите им пречи, може да изпрати писмено възражение до управата на университета и Коти трябва да бъде изселена от кампуса за 48 часа.
          Така Ј се случи, но чак през лятото.
          В оная априлска сутрин след девет часа тя бе щастлива почти колкото мен.
          ­ Сега у нас се мръква ­ казвам Ј и стискам остатъка от цигарата. Пепелникът се полюшва върху коляното ми. Колената са обути в бермуди, защото е топло. От прозореца на съседната къщичка ни наблюдават хитри китайски очи, после се скриват в дълбочината на помещението. По пътечката криволичи студент на колело с издута раница. И той е китаец, кореец или японец. Такъв е тоя щат ­ великата Калифорния: засадена пустиня, пълна с китайско–  мексиканско население. Дървета, храсти и цветя са намалили зелените си листа, за да си пазят влагата, а хората покриват главите и очите си поради слънцето. Но къде са американците? Какво ще разказвам за тях като се върна в България? По цял ден се мяркат студенти от целокупния ни глобус ­ освен изброените и някой далечен будист, бирманец, например, или мюсюлманин от Дамаск, волнодумец от жизнерадостните държави на Южна Америка, смел ескимос, пристигнал да се обучава на слънце. А ние ­ славяните ­ инстинктивно се познаваме отдалече ­ стъпваме без ритъм, гледаме разсеяно и не си тръскаме главите, когато разговаряме одобрително.
          След месеци на детската площадка щях да различавам и бащи ­ американци, горди като мъжки горили, ако са от ирландски, или шотланд¬ски произход, защото тия два народа се смятат за основи на щатската държава.
          И най–  великите обаче не спираха да се съветват ­ не с миловидните си съпруги, а с часовниците си.
          Дърпам, примигвайки, още едно „смук!“ и продължавам да си говоря с Коти на софийски диалект: „Ако те заведа у нас, все някой ще те храни с човешка храна и дете ще те погали. Имаме си чудесни приятели на животните! Но аз няма да те заведа у нас ­ пенсионерка съм и не мога да си позволя билет за спецбагаж. Няма да видиш ти какво значи котешки живот. Еколожки като самодиви ще бдят над правата ти. А тука? Няма от кого милувка да изпросиш. ръцете им заети с маркучи, градински ножици, триони, тревокосачки, телефончета и кормила. Може да се гали и с крака? Но краката отварят някоя кутия, оправят гумената трева, събират топки, колела, бухалки. Не, Коти. Ти си обречена да живееш в Америка. Свиквай!“
          Внукът идва винаги в края на позволената цигара. Върти се с Коти около мен и чака да му подам омразния фас, да го натисне в пепелника с малкия си палец и да го умъртви. С отвращение. Няма представа още от живота, защото е само на пет, но с удоволствие поема командата на нашия отбор веднага след цигарената пауза ­ знае какво трябва да се прави през целия ден.
          Най–  после имам началник, когото не искам да сменявам!
          Той, аз и Коти с навирена опашка тръгваме към съседния парк, където са разположени ярко оцветените пързалки на детската площадка.
          Две–  три деца се люлеят на две–  три люлки. Отстрани е забито бяло метално табло с написани правила за игра на площадката. Забранено е носенето на пръчки и опасни играчки. Законът не позволява да се бият децата ­ и своите, и чуждите.
          Обикновено сутрин идват едни и същи майки с една и същи деца. Разполагаме се по околните скамейки, облягаме се удобно и наблюдаваме доволни сръчните крачета на питомците си. В онази сутрин видях нови лица ­ пейките бяха заети от цяла китайска колония. В голямата страна им забраняват да имат повече от две деца и те пристигат в Щатите с мъжете си ­ студенти, или преподаватели, за да попълнят семействата си с повече хора. Кимаме си любезно от близо и далече и веднага забравяме една за друга.
          Но ако някое от децата падне и се удари ­ всичко се обръща. Така се случи и на нас в същия ден.
          Внукът ми Ники изпусна успоредката и падна върху коленете си отвисоко. Дървените стърготини, с които посипват детските площадки не му помогнаха. Потече кръв. В паниката взеха участие няколко непознати жени, но една от тях ­ млада китайка с много бърз китайско–  американски говор, извади от чантата си шишенце йод и превръзки и моят човек беше спасен.
          Кръвта спря да тече, детето се пооправи и младата жена полюбопитства да узнае на кого е помогнала.
          България не Ј прозвуча познато. Носех тетрадка и химикалка ­ започнах да Ј рисувам Балканския полуостров, който Ј бе още по–  непознат. Черно море и Дунава не помогнаха с нищо, а името на София съвсем я отчая.
          Предадох се. Вдигнах рамена и затворих тетрадката, когато ми хрумна да произнеса името на Европа.
          Лицето на новата ми позната се озари от нещо като припомняне ­ и толкова. Отново стигнахме до нулата. Стиснах Ј ръката, още веднъж Ј благодарих и всяка от нас се отправи към избраната скамейка.
          След малко на площадката дойде китайски дядо, изправен като бастун, с неизвестни години по изсъхналото си лице. Китайката събра няколко китайки и всички го заобиколиха, заговориха високо и се заобръщаха към нас с Ники. Новата ми позната изтича да ме попита отново за името на страната ми, извини се с поклон и се върна при дядото, който си седеше на скамейката с изящно изправен гръб.
          О, радост! Цялата им група избухва в смях. Младите майки тичат към нашата пейка, а старецът остава седнал и ми помахва отдалече.
          ­ Дед казал, ние и вие били от един лагер! ­ викаха жените.
          „Дед“ е татко на английски в американска употреба за семейно ползване. Дед е дядо на български.
          От онази сутрин Ники не се отърва от китайски момиченца, които искаха да играят с него.
           

          Парк „Джошоа три“
           
          Ако Америка бе открита по–  рано, днес би била осечена и опасана надлъж и шир, нищо че е много голяма. Но войната за природните Ј резервати е започнала в години, когато човекът от Запада вече се е замислял за истинските стойности на живота. Природата си е била още първоприрода, а гигантските секвои, например, които за малко не са били отнесени от туристическия бизнес, като по чудо успели да се спасят с помощта на разумни американци.
          Но за това ще стане дума нататък.
          Националните паркове и университетските градове са перлите на Америка. Каквито и управници да я сполетят, тия нейни перли ще си останат истински.
          Пустинята „Джошоа три“ (Дървото на Исус) се намира в югоизтока на Калифорния. Близо е до известния курорт Палм спрингс, богат на минерални извори за богати пенсионери, които нагряват костите си на сух и горещ климат. Не е нужно да напомням една известна странност, че пенсионерите са най–  добре в САЩ, защото имат време вече да живеят.
          Фучим по магистрала с подобаваща скорост над стоте, а около нас се движат неравномерно и хълмове, и долини, набодени целите с гори от бели триделни перки на високи пилони (на около 20 м.)
          ­ Това ли ти е запазената природа? ­ кастря малкия си син, сякаш е отговорен природолюбител от Сакраменто, столичния град на щата.
          ­ Това са вятърни електростанции. Екологична енергия.
          ­ Не се въртят всичките.
          ­ Не се въртят,  защото едни са за източен вятър, други за западен, а трети... май се преобръщат...
          ­ Ти кой вятър си избираш?
          ­ Мамо, нямам настроение за шега. Отиваме в пустинята, бързо я обикаляме и се връщаме, защото имам много работа!
          ­ Леле каква новина! Всеки ден я въртиш!
          Връщаме се, разбира се, по тъмно и той си отнася последствията на другия ден.
          Не може да се обикаля бързо такова чудо. Зашеметяваща дивотия. И охрана я пази да си стои дива!
          И пак ­ цели баири около нас се въртят като подивели, и долината масово се движи като буйстващ на едно място народ. Перките работят, колата хвърчи и най–  после сме на входа на парка.
          Кръшна каубойка проверява картата ни ­ абонамент за цялата паркова мрежа за една година. Подава ни евтини билети, карта на пустинята и вестник, пълен с исторически и географски данни за пясъците, които ни очакват. Момичето любезно ни маха с пожелание приятно да се забавляваме, а моят син пак си гледа часовника.
          Наоколо ни са разперили клони най–  грозните дървета на земята. Кактуси. Хем са дървета, хем не са. Някои имат по три клона само, но целите са обсипани с бодли. Дървета–  таралежи, заградени с парапети.
          ­ Защо ги пазят тия чудовища? ­ питам момчето, за да го откъсна от мисълта за вечната му работа.
          ­ Защото бодлите им пускат отрова, бе мамо. Като ухапване на усойница са.
          ­ Че кой ще вземе да гали такова дърво?
          ­ Някоя майка...
          При първия завой на парещото слънце реанимира американско семейство; пристигнало преди нас. Заело е единствените две пейки на сянка.
          ­ Кажи им да се сместят!
          ­ В никакъв случай!
          В тая страна всичко е позволено и всичко е забранено.
          ­ Хай!
          ­ Хай!
          Мъжът се изправя и открехват с Митко любезен разговор. Гледам свободните места на пейките и чакам напразно да ни покани. Говорят си ­ кой откъде идва, къде отива, колко километра е паркът (току–  що са го прочели и двамата във вестника), колко градуса е в момента слънчевият пек (и това са го прочели) и колко са опасни осите, които жилят, защото вечно са жадни. Това за осите е изписано не само във вестника, но и на онова място в портативната тоалетна, където у нас все още се разгаря народното мръсничко творчество.
          Изтърпявам излишния разговор, защото вече съм подготвена. В тая страна трябва да умееш нещо парадоксално ­ да бързаш, но да изглеждаш ленив, за да си любезен.
          Най–  после се сбогуваме ­ жената и децата си дремят на полупразните скамейки, а ние  любознателно пак се оглеждаме. Около нас се извисяват скали във вид на струпани, но оформени от стихиите масиви. Пясъчници ми се сториха, според учебника по география от прогимназията. Митко ме оставя сама да се изкачвам в оня пек по нещо като превал, или Пиринска порта, за да видя от другата страна обширна долина, назована в картата „Скритата долина“. По–  открита не би могла да бъде. Разстлана като на длан, цялата петнисто–  леопардова поради споменатите вече дървета и ниски туфи от суха трева. Струва ми се пуста и празна, защото кактусите растат като индивидуалисти, далеко един от друг ­ нито могат да си помагат, нито могат да си пречат.
          Връщам се и виждам, че колата е паркирана. Поемаме пеша нататък, а скалните фигури около нас стават все по–  чудновати. Не мога да определя истинските им цветове ­ следобедното слънце ги принуждава да се жълтеят еднакво. Гледам ги и усещам, че почвам да се моля. Моля се на слънцето да не залязва скоро. Пустинята има свойство да привлича ­ и това свойство започва да ми действа...
          Вървим край причудливи скални фигури ­ хаосно оформени като модерни скулптури. На завет са се сгушили две пристегнати с въжета отворени палатки. Собствениците им са навярно някъде наблизо, но ние не ги срещаме.
          ­ Сигурно са от някой голям град ­ каза моят водач. ­ Тук най–  често идват нюйоркчани, а чужденци почти няма. Гражданите търсят тишина, а чуждите туристи ­  зрелища.
          ­ Не ги ли е страх от осите?
          ­ Заравят бутилките с вода в пясъка, но не зная как ги откриват. И ние веднъж ги заровихме.
          ­ И какво?
          ­ Какво ­ какво. Загубихме ги. В пустинята има и порои, и силен вятър ­ замитат следите... А без вода не може. Върнахме се без да спим тука.
          Пак сме в колата и търсим известните местности. Долината на Хемингуей изглежда еднакво заспала, както и останалата пустиня. Напразно се надявам да зърнем поне едно четириного ­ слънцето ги бе припекло и сложило да легнат.
          По пътя за Соленото езеро хълмистата панорама става все по–  неравна. Зъберите на скалите хвърлят дълги сенки на залеза. Захладява.
          Върху късия и неудобен парапет над Соленото езеро се бе разположила американска двойка със значителна разлика в годините. Баща и дъщеря? Едва ли. Един баща не би се прехласвал и представял така старателно пред детето си...
          Млада американка бе обърнала гръбчето си към езерото и смучеше кҐла от кофичка, голяма като кофичките на нашето кисело мляко. Клатеше краката си и люлееше дървения парапет под себе си, а нейният кавалер също не гледаше към езерото, но не освобождаваше другата половина на парапета и ние ги оставихме там да се омайват един–  друг, далече от света, който им пречи.
          А Соленото езеро бе нищо и никакво малко езеро. Едва успяхме да го зърнем между рамената им.
          В Долината на кралицата се появиха нов вид кактуси, сгъстени сред хълмове, осакатени от ветровете. Дървените парапети между отделните дървета бяха покрити с огромни предупредителни надписи. Тук отровата сигурно беше най–  силна. Представих си как жълтите им плодове, големи колкото лимони, всяка есен се наливат с отрова, за да стряскат посетителите на националния парк.
          Слънцето се скри и пустинята помръкна. Затворих си очите, за да избягам далече, ама много далече ­ там, където мирише на пролетна зеленина и диви теменуги.
          Как ли се борят с тия видения децата ми?
          На излизане от „Джошоа три“ каубойката, т.е. ­ рейнджърката, ни провери колата ­ дали не сме задигнали някой камък от пустинята? Глобата е 2 000 долара.
           

          Има, има такова дърво!

             Всички се страхуват от времето, 
             а то се страхува от пирамидите.

          Най–  силното ми преживяване в Америка бе срещата ми със секвоите. В Националния парк на гигантските секвои в Калифорния ме заведоха синовете, а аз загубих ума и дума, както казва народът ни. Спомних си митичната фраза за времето и пирамидите... Пирамидите са 4000–  годишни, но са мъртви. А секвоите са около 3000–  годишни, но са живи и продължават да растат...
          Взирах се в дълбоките пукнатини на косматите им дънери и търсех под небето върховете на 80–  метровите им обелиски, а синовете ме просвещаваха с данни за това изумително дърво:
          ­ Секвои имаме у нас в двора на Боянската църква, но те са още млади.
          ­ Секвоя е името на индианския вожд на чероките. Пръв е съставил писменост на родния си език...
          ­ На нашата планета растат само пет гигантски секвои с тегло около 1000 тона. Четири от тях са в този парк, а петата не пишат къде е.
          ­ Открили са ги индианците, защото са водили тук откривателя на секвоите в средата на 19–  ти век ­ Хейл Тап, скотовъдец, 1858 г.
          И се повтаря приказката за двете перли на Америка ­ студентските Ј градове и националните Ј паркове. Още преди да станат известни секвоите, Конгресът ги защитил с декрет за узаконяване на този национален парк в 1890 г. Въпреки това, на едно от международните изложения в Бостън в началото на миналия век, авторитетното жури не приело мостра от гигантска секвоя, изпратена от Калифорния по идея на природолюбителите. Отказът на журито бил кратък „Такова дърво няма!“
          „Има такова дърво!“ ­ ликували тогавашните еколози и интелектуалци, а дървосекачите оставили брадвите още преди въвеждане на жестоките глоби и наказания. Калифорния, родината на Големия ка¬ньон, прегърнала новото си чудо и го пази до днес.
          А моят среден внук в ученическата си тетрадка бе нарисувал една магьосница, във вид на секвоя. (Тя не е природна забележителност и няма да описвам колко беше изразителна...). Навярно тази гора го бе вдъхновила за детските му фантазии...
          Синовете ме викаха да вървим из бездънната борова гора, пълна с невиждани дървета, но аз си останах около великаните ­ чак до залез слънце. И мене ме бяха омагьосали. Чудех се ­ какъв живот е пъплел в недрата преди 3 000 години? Тук, в долината, завардена от четирихилядниците на Сиера Невада ­ най–  високата планина на САЩ  (без Аляска) ­ кой е живял? Как са изглеждали хората и хищниците? Дощя ми се да не е съществувала древна цивилизация и нищо цивилизовано да не е оставяло белези по следите си, но наоколо да са царували неизменните закони на хуманизма. Все някъде по нашата земя е имало и мир. Все някъде хората са битували и са ловували, но са се защитавали взаимно, вместо да се избиват...
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           

          Богдана Зидарова
          СТИХОТВОРЕНИЯ
           

          СВЯТ ПО–  РАЗЛИЧЕН

          По небето бездънно и необятно
          на съзнанието
          прелитат мислите ­ птици,
          ту една по една,
          ту плавно се носят по двойки,
          а, случва се, дори на ята.
          Спускат се неведнъж толкова ниско
          че, струва ми се, протегна ли се, ще ги докосна.
          Но друг път погледът едва успява
          да догони размаха далечен на крилата им.
          Облива ги синевата
          с най–  небесната, най–  чистата радост,
          а свъси ли се тежко небето,
          те изчезват, няма ги...
          Есента съвсем ги прогонва
          към някакъв по–  слънчев юг.
          Но с усмивката първа на пролетта
          те отново са тук.
          И все пак не зная, как и защо долавям,
          че се задава и пролет такава,
          с която никога не ще се завърнат.
          И отсега се питам, недоумявам
          дали ще са забравили пътя обратен
          или някъде ще са открили
          свят по–  различен, по–  слънчев, по–  чист
          от познатия.
           
           
           
           
           

          ЗА НАМИРАНЕ И ИЗГУБВАНЕ

          Имаше едно време...
          Време за поразително щедро намиране:
          с детелината четирилистна в тревата,
          намирах неочаквано лесно късмета,
          приятел подир приятел откривах в играта,
          на всеки въпрос знаех ответа.
          Имах винаги време за всичко ­ 
          за захласа по утрото,
          за очарованието на вечерта...
          Без да я диря се срещнах
          и с първата си любов,
          а подир нея и с втората, и с третата.
          А после не разбрах какво ми се случи ­
          къде ли към намирането пропадна ми ключа,
          за да почне времето на голямото губене.
          Чезнеше ми необяснимо пътят за вкъщи,
          губех си хубостта, силите, младостта,
          някъде пропилях и чистосърдечния смях.
          И любовта, най–  първата, втората, третата,
          стопиха се дори спомените за тях.
          От кафеза с открехнатата случайно вратичка
          излетяха и песните, всичките, до една.
          Изгубих си здравето, радостите, защото
          пропилях безсмислено и любовта си последна
          и нищо повече за губене не остана.
          О не... забравих
          Остана да си изгубя накрая живота.
           

          ПРЕДИ ДА ОТЛИТНАТ ЩЪРКЕЛИТЕ

          Толкова още неща ще се случат
          преди щъркелите да отлитнат оттук ­ 
          дните им ще стават все по–  кратки и по–  кратки,
          а те трябва да отгледат своите малки,
          да ги научат като тях да летят,
          да им вдъхнат кураж за сблъсъка с бурите
          над планини и морета,
          да ги срещнат със  жабите,
          глътнали си от ужас езиците,
          и затънали в най–  дълбоката тиня.
          А когато нощта погълне деня,
          да слушат техните благодарствени химни
          за щастливото оцеляване.
          И все по–  малко и по–  малко остават дните
          за погледа ми да им се радва.
          Докато един ден опъне тетивата си слънчева
          и се прицели със стрелата крилата
          право на юг.
          Загледана в нея, затъжила, ще си помисля ­
          колко ли още неща ще се случат
          преди и аз да отлитна оттук.
           
           

          КЪМ БЕЗКРАЯ

          Още един ден се понесе
          към безкрая на вечността...
          Помахахме си за сбогом
          с надеждата, че някога,
          по–  скоро или по–  късно,
          пак ще се срещнем.
          И той отлетя по следите на другите,
          отминали преди него.
          А те посред път го изчакваха,
          любопитни да разберат
          какво се е случило подир тях.
          И така, все така, един подир друг,
          се изнизват дните ми
          с обещанието, че пак ще се видим.
          А може би наистина това ще се случи,
          когато настъпи оня, последният,
          който ще скъса неочаквано наниза
          и аз сама полетя
          подир тях към безкрая.
           
           
           
           
           
           
           

          БЕЗСЪНИЦА

          Нощта... и тя ли страда от безсъние,
          нима безсънието е заразно
          и аз съм го прихванала от нея?
          А тя се прави на Шехерезада
          и почва безкрайните си приказки
          да ми разказва,
          макар че те са ми до втръсване познати.
          Приказките на моя изминал живот
          повече ме разсънват
          наместо да ме приспиват,
          докато всичко друго край мене,
          маси, скринове, сенки по ъглите,
          е потънало в сън.
          Ни вик на сова, ни писък на влак,
          изгубил се в мрака,
          ни дори стрелнала се от небето звезда
          не могат да го разбудят.
          Намразила всички спящи край себе си,
          се питам в просъница:
          ако има безсъние
          и в другия, във вечния сън
          и той ли ще ни измъчва
          или ще ни радва,
          нас мушиците с отмалелите
          до смърт крилца.
           
           
           

          НАТАТЪК

          Навлизам нататък в живота си,
          все по–  навътре и по–  навътре,
          а той ­ по–  непроходим,
          едва ли не ­ непристъпен.
          Доскоро ме мамеше
          с дребни съблазни,
          с неочаквани изненади,
          а сега ме е стегнал в своя тунел.
          Замират ми стъпките,
          бледнее ми взорът.
          И само въпросът
          ще стигна ли изхода
          ме води нататък.
          Но блесне ли в дъното
          най–  подир светлинката,
          ще забързам задъхана,
          не толкова, за да стигна до края,
          а най–  подир да узная
          какво има, има ли нещо отвъд.
           
           
           
           

          Иван Арнаудов
          СТИХОТВОРЕНИЯ
           

          ЧУДОВИЩЕ

          истината най боли и не се прощава
          кажеш ли я на лъжец ще те заплюе
          полицай арестува
          милионер презре
          поп анатемоса
          грозна жена намрази
          влюбена разплаче
          кибритлия самозапали
          убиец убие
          боговете ще се разкрещят
          истината е чудовище
          изяжда първо който я разкрие
          истината най боли
          и не се прощава
          само майка ще прости
           

          ТЕБ СЪНУВАМ

          Където и да ходя, все теб мисля.
          Легна да поспя,
          теб сънувам,
          над мен стоиш
          като рожба ме кърмиш.

          Как спиш сама,
          моя медена?
          Аз спя с отворени очи,
          с ръце протегнати
          към тебе.
           

          ЧАСОВНИЦИТЕ НИ ГОВОРЯТ

          първият часовник е слънцето и петелът
          луната око на провидението
          наднича зад облаците
          всичко заспива само хищниците
          тръгват на лов
          часовниците ни говорят
          колко кратко е гостуването
          на тоя свят
          добро утро и лека нощ
          са ездачът и конят
           

          ТЪНКО КОНЧЕ

          вятър профуча зад гърба ми
          препуска по булеварда
          с тънки крачета с грива развяна
          вече е от другата страна на света
          вече е в друго време

          тънко конче с развяни коси
          защо бягаш от мен
          не мога да те обяздя
          но те обичам
           

          ТАТУИРАНА ТОПОЛА

          топола се поклаща божи пръст се заканва
          написах името си на бялата Ј кожа
          да живея заедно с нея
          да я галя като вятър
          да целувам като дъжд
          да се търкам в нея като крава
          името си няма да изтрия господи
          нека да ни тресне гръм
           
           
           
           

          НЕПОЗНАТИЯТ

          вече не ме е страх да бъда сам
          със себе си
          непознатия
          в огледалото
          снимките
          романите
          в незабравимите сенки
          майка татко сестра
          жена ми
          всички които ме създадоха
          и аз създадох с жестока обич
           
           

          ПРОСТИ ЛИ

          мъжът изневерява ли
          плюе от къщата
          на улицата
          а жената от улицата
          в къщата
          но мъжът прости ли
          любовта умъртвява
           

          ЛЕГЕНДА
            На Надя Попова

          някога сатрап направи бик от мед
          в туловището му затвори поетите
          под туловището запали тих огън
          на мордата сложи
          арфа
          да се наслаждава на стенанията им

          в туловището на бика
          живея
           
           
           

          ЗАГУБЕНО ДЕТЕ
            На Христина Станева

          ти си така малка и нежна 
          японче родено случайно в България
          скитащо дете по света
          търсещо дома си
          къде живееш малката
          в Пловдив или в София на кой континент
          на кой меридиан паралел
          имаш ли родители
          майка ти починала наскоро
          син в Америка
          не плачи нощем
          ще ги намериш в сънищата
          снощи намери майка си отвъд нашия свят
          никой няма да заплаче за теб
          нито в Южна Африка нито в Китай
          изгубено дете в навалицата на градове и летища
           
           

          Димитър Стефанов
          РЕЦЕСИЯТА НА ЖЕНСКИЯ ПАЗАР
           

          Подслушан разговор

          ­ Ясно е защо рецесията. Но защо този софийски Женски пазар? Рецесията е на световния.
          ­ Защото на Женския пазар рецесията е най–  днешната тема.
          ­ Голяма работа? Много приказки ­ на пазара.
          ­ Да, но там се говорят едни такива, дето не си ги чувал.
          ­ Говорят, говорят, ама няма документи.
          ­ Женският пазар е истината без документи. Не ти е съдът ­ документи без истина. На Женския пазар колкото щеш обществени тайни.
          ­ Безотговорни, анонимни приказки.
          ­ Но отговарят на истината. Или намигат, когато стане дума за нея.
          ­ И какви истини напазарува на Женския пазар?
          ­ Потреблението им не се е свило. Имаше там едни истории, бедно ти е въображението.
          ­ И какви са те, че и аз да се поровя из тях?
          ­ Едни такива за големите рецесии. Осемдесетгодишни истории.
          ­ Значи от по–  нови времена. А преди това?
          ­ Преди това богатите и техните банки не са били достатъчно богати и силни. После натрупват състояния, с други думи стават неудържими и недосегаеми. Вече не им се чака бавното забогатяване. С нормални пазарни, нормални банкови и борсови сделки и операции богатствата им се удвояват сравнително бавно. За десет, за двайсет години. Не за две–  три, както би могло да бъде при рецесията... Икономистите и медиите си траят, не им се говори за това, не са като Женския пазар.
          ­ А сигурна ли е тази първопричина? Изглежда ми по–  скоро като предположение. И откъде ще се вземат тези нови богатства?
          ­ Земните богатства не се изнасят нито на Марс, нито на Луната. По–  бързото забогатяване става с преразпределението.
          ­ И кои са тия, дето ще спечелят най–  много?
          ­ Господарите на света.
          ­ Кого имаш предвид?
          ­ На Женския пазар споменаха за три хиляди семейства. Те притежавали толкова богатства, колкото останалите шест милиарда земни жители.
          ­ Ега ти бедното човечество!
          ­ Богатството комай те впечатли по–  малко от бедността.
          ­ Мило ми човечество, извинявай... Но да си дойдем на думата: И кои поименно са тия световни господари? Кажи поне един от тях.
          ­ Най–  големият световен господар: частният интерес.
          ­ Не го усуквай. Бъди по–  конкретен.
          ­ Добре тогава. Ти чувал ли си за Федералния резерв на Щатите? Знаят го и на Женския пазар.
          ­ Разбира се.
          ­ А знаеш ли чий орган е той?
          ­ На държавата, на най–  могъщата държава в света.
          ­ Ядец. Американският Федерален резерв бил консорциум от частни банки. Щатските долари били частна валута, защото Федералният резерв ги печатал и ги продавал с процентна печалба на държавата. Данъците оправяли всичко.
          ­ Виж ти какви ги говорят на Женския пазар! И как го правят това по–  бързо разпределение? Че кой от другите състоятелни поданици ще си даде парите и имуществото?
          ­ Не е доброволно. Световните банкови и борсови играчи са опасни не само за средния потребител, когото плашат с нова несигурност, а и за богатия си конкурент, когото плашат с фалит.
          ­ И как става това?
          ­ Например, спират му кредитите, от които не печелели достатъч¬но, престават да му купуват продукцията, въртят фалити, световната верига му поглъща фирмата или завода. И после идва най–  голямото преразпределение...
          ­ Кое пък е то?
          ­ ... на държавните милиарди. Държавата е най–  големият милиардер, който дели наличните средства с най–  състоятелните ­ с могъщи банки, монополи, консорциуми, концерни...
          ­ Ей тъй безвъзмездно?
          ­ Изгодно за всесилните, при либерални условия. После всичко си идва на мястото, след като са ни дали и поредния урок.
          ­ И какво ще спечели държавата? Ще Ј плащат ли високи лихви, ще се сдобие ли с нови имоти, които да служат на обществото?
          ­ Държавата не е банка, тя трябва и да губи... Лично аз бях взел потребителски заем от частна банка. За пет години. За първите две години с редовни месечни вноски погасих по–  малко от една трета от заема. Защо ли? Защото лихвата се оказа не договорените четиринайсет процента, а петдесет на сто ­ погасената главница беше равна на удържаната лихва. А напоследък я вдигнаха с още две на сто, докато на Европа я намаляваха. Държавата ще постъпи ли по същия начин с новосубсидираните?
          ­ Щом и ти почна на питаш, работите не са у ред.
          ­ Рецесията демонстрира силата на банките, както и на най–  могъщите работодатели по света. Обществото е в ръцете на либералния интерес. А интересът няма милост, когато иска все повече да печели.  
          ­ Банките плащат ли данък печалба?
          ­ На Женския пазар не знаят. Питай телевизията.
          ­ Ти слушаш Женския пазар, а аз чета вестници и влизам в интернет. Виж ги ти французите, вдигнаха се на национална стачка, искат от държавата да налее пари в социалната област. Имат си единно национално пространство.
          ­ Французите са си непокорни глави, не могат и не могат да си забравят своята Велика революция. Нали си спомняш, те гласуваха и срещу европейската бизнес–  конституция... Остави се, но те повлякоха крак, гледам, че и англичаните...
          ­ Тия рецесионни милиони и милиарди ми приличат на нашенския келепир: лява ръка ­ десен джоб.
          ­ Да бе, и за това се говори на Женския пазар. На някакъв тип това за лявата ръка и десния джоб му звучало като ляво и дясно политическо пространство...
          ­ Виж го ти личния интерес, значи не е обвързан само с полезни стимули.
          ­ Не го приемай с обеднена, а с обединена представа. Той може да бъде и семеен, съсловен, корпоративен, дори великодържавен. Само че и мултибогатите са негови роби, преуспели роби на силата. Рецесията сега ни поставя и един основен въпрос: Защо робството в човешкия род продължава? Хората все робуват: на алчността, на заблудата, на нищетата или лукса, на бездуховността... Този личен безскрупулен интерес винаги налага своето: Аз... аз... аз... А свободата си трае, в нея нали има всякакви човешки права, доста от тях голи... Само справедливостта върви замислена и угрижено си повтаря: Аз и другите... аз и другите...
          ­ Да, но това вече не си го чул на Женския пазар.
           
           
           

          Николай Искренов
          СТИХОТВОРЕНИЯ
           

          ОСТРОВЪТ

          Беше вестникът сякаш прелял
          и от кръв, и от пошлост, но ето:
          стих открих, чудно как оцелял.
          Кратък стих, който топли сърцето.

          Обкръжен от противен разкош.
          Малък остров сред мръсната пяна...
          И светът не изглеждаше лош
          този стих щом във мене остана.
           

          НОЩНО ТАКСИ

          И това доживях ­ на балкона видях те отново,
          но мълчах в тъмнината... Защо ли мълчах?
          Имената си спомних на всичките твои любови
          и загуби се някъде твоето име сред тях.

          На стъклото ми предно блещука зелената лампа,
          че свободен, за теб съм свободен до днес.
          Аз съм жълтото нощно такси срещу рампата,
          окончателно сбъркало своя адрес.

          Не изглежда логично дори да си спомняш за мен ти.
          Аз съм мъничка тъжно–  зелена звезда.
          Ще пътувам в нощта, ще ме псуват пияни клиенти,
          ще пълзи по колата и мене самия ръжда.

          Силуета ти зърнах ­ и помня, че беше красива,
          но не зная към тебе ще хвана ли някога курс?
          С конкурентно такси любовта ми от мен си отива,
          завещала ми спомен с неясно–  трагичен ракурс.

          Къде ли си отишъл,
          сине мой?

          Ти беше пеленаче
          преди месец.
          Миришеше на мляко
          и те гушках.

          След седмица
          до детската градина
          те носех
          на гърба си.

          А вчера
          те потърсих в първи клас...
          Оказа се,
          че аз не съм във час ­
          завършил си училището вече.

          С години стягах
          стария москвич ­
          мечтаех си
          за гъбки да отидем.

          А що да видя ­
          само преди миг
          ти с нов буик
          се скри зад близкия завой...

          Къде да те намеря,
          сине мой?
           
           

          ПОЛКОВНИКЪТ

          Внезапна атака... Полковнико, слаб си!
          Подпрян на бастуна, в параден мундир.
          Гърмят срещу тебе пищови със капси.
          Цял взвод малчугани... Война или мир?

          Косите ти бели, мустаците сиви.
          Блестят на гърдите медал до медал.
          По чудо, полковник, си още сред живите.
          Лежеше тогава във черната кал.

          Ранен във ръката, пак водеше боя.
          Бе огънят страшен. Наоколо ­ леш.
          Ти вещо командваше ротата своя.
          Дори не помисли да се предадеш.

          Чак днес над главата си вдигна ръцете.
          Едната без пръсти, в едната ­ бастун.
          Под възгласа радостен на враговете си,
          които не помнят ни бой, ни куршум...

          Нека тъй да те запомнят всички:
          победен от детски смях и врява.
          Обкръжен от бебешки колички
          старият полковник се предава.
           

          НА КРИЛЕТЕ 
          НА ДВЕТЕ ГУГУТКИ

          Пак се бавиш три–  четири минутки
          на студения зимен балкон.
          Долетели са двете гугутки ­
          всяко зрънце кълват със поклон.

          Бавно падат снежинките редки.
          Зад прозореца гледам те ням.
          Твойте зрънца ­ две шепи таблетки ­
          трябва в точния час да ти дам.

          Все по–  често бездушни линейки
          допълзяват пред нашия дом.
          Две гугутки в липата, сред вейките,
          са ти свили гнездо мълчешком.

          Хайде, мамо, клъвни си зрънцата.
          Минерална водичка пийни.
          Тъй добре е, че с теб съм, когато
          си към края на своите дни.

          Безнадеждна последна линейка
          ще пристигне със жалостен вой...
          Ти със двете гугутки летейки
          във гнездото спасена си стой.
           
           

          ЦВЕТЯТА

          Откак го помня все е стар,
          а колко млад е на портрета!
          Усмихнатият, благ цветар
          е гушнал най–  подир букета.

          Барачката му опустя
          и багерите ще я бутнат.
          Небесно–  траурни цветя
          над гроба му ще цъфнат утре.

          Нормално. Случва се това
          с роднини, близки и познати.
          Портретче. Лъскави слова.
          Тиренце между двете дати.

          Отвъд житейското море.
          От дясната страна на Бога.
          Животът ­ кратичко тире
          във рамката на некролога.
           
           
           
           
           
           
           
           

          Стефан Памуков
          „МОЯТ ПАРИЖ“ 1 
           

          Шесто писмо

          Привет, приятели!
          Има събития от миналото на Париж, които не бих могъл да избегна. Те просто витаят във въздуха, а когато ги спомена, се губят като призраци и аз ги забравям до ново възкръсване и притискане на душата. Трябва да ви призная, че никога през парижките нощи не минавам по улиците, където са рязани глави, дори и мислено ги избягвам. Кошмарите не са измис¬лица. И колкото по–  малко ме навестяват, толкова по–  добре. Тук ме владеят милион красиви неща, защо ми е да отгръщам страници, от които изтръпвам и наяве. Ако сега го правя, то е заради вас, защото Париж не е само „безкраен празник“. Има живот, песни, любов, има обаче и смърт, и болка. Аркадия е приказка, но безкрайно мъдра.
          Днес бих желал рано–  рано да сте на „Плас дьо ла Насион“, стария „Плас дю Трон“. Ще ви направи впечатление огромното пространство, уравновесено от Триумфа на републиката, едно от големите скулптурни постижения на Далу (1899 г.). По време на Терора на този площад са се простили с живота 1306 души, в това число и Андре Шение. Особено жестока е историята на 16 монахини, която може да прочетете в „Dialogues des Carmelites“ от Жорж Бернано. Телата, разсъблечени или полуго¬ли, са товарени на коли, от които по целия път до градината на манастира „Св. Августин“ е текла кръв, и после са ги хвърляли в общи гробове. Ужасяващи подробности ни поднася и книгата „Градината на Пикпюс“ от Льонотр, който пожелал един ден да бъде погребан между тези жертви на Революцията. След години научих, че неговият надгробен паметник е изработен от сина на Викториен Сарду.
          Вие вече имате впечатление от Пантеона, сега е ред на Пер–  Лашез. Наименованието произлиза от името на изповедника на Луи XIV, който е живял тук сред красиви градини, но като гробище съществува едва от началото на XIX век. В Пер–  Лашез почиват много знаменитости, между които личат имената на Домие, Бомарше, Енгр, Оскар Уайлд, Бизе, Сара Бернар, Мария Калас, Ив Монтан. В това царство на мъртвите всичко е интересно, но аз ще ви насоча към онези светини, които са привличали моето внимание през годините, уморен от изпи¬тания и теглила.
          Когато бях млад и посетих за първи път Пер–  Лашез, още от входа отидох там, където ми се видя, че има най–  много хора. Бяха пред гроба на Росини. Той наистина е гений. На 24 години, и то само за 13 дни, написва операта „Севилският бръснар“ и славата не го напуска. За жалост, след „Вилхелм Тел“ замлъква в продължение на 38 години (ако се изключи „Стабат матер“), но в живота му настъпват сериозни промени. След раздялата с Колбран негова жена става Олeмп Пелисие. Оттогава в дома си започва да урежда прочутите sabati musicali (музикални съботи); среща се с Александър Дюма, Сен–  Санс, Лист, Вагнер, понякога с младия Верди. На 26 септември 1868 г. той свири и пее съчинената от него елегия „Прощаване с живота“, без да подозира, че ужасните дни вече го дебнат. Него го сразява един папски нунций, който го „благославя“, произнасяйки неблагоразумно фаталните думи „in articolo mortis“ („на смърт¬ния одър“). Едва тогава Росини разбира, че е обречен и с мъка доживява до нощта. Последните му думи били: „Санта Мария! Санта Анна!“ и после с едва чут въздъх: „Олимпия!“ Опелото е в „Ла Мадлен“, където според негов биограф (Francis Тоуе) се стича цял Париж. След 19 години тленните му останки са пренесени на родна земя и погребани в църквата „Санта Кроче“, недалече от Микеланджело.
          Но да минем по–  нататък!
          Сега трябва малко да отместите погледа си, за да видите гроба на Алфред дьо Мюсе. Постарайте се да прочетете сти¬ховете под бюста му, изваян от Бар, които са всъщност псалом на нежна душа. Зад поета е надгробният паметник на сестра му Ермини, която била неотлъчно до него и в дни на радост, и в дни на меланхолия.
          В Пер–  Лашез най–  много ме вълнува съдбата на Абелар, защото е затрита една възвишена любов, както личи от изплаканите изповеди на Елоиз. Останалото може да го откриете в изумителната му автобиография „История на моите бедствия“. Само човек, който не е чул имената на тези прочути с траге¬дията си влюбени или просто няма душа, може да подмине техния мавзолей, между другото ­ единствен по замисъл в Пер–  Лашез.
          Имам усещането обаче, че най–  много посетители тук при¬влича гробът на Шопен, където е погребано само тялото, без сърцето. Според предсмъртното желание на Шопен, то е из¬вадено от болните му гърди от страх да не би да бъде заровен жив и е зазидано до една колона в църквата „Светия кръст“ на Стара Варшава. Един ден след смъртта авторът на „Черни цветя“ Норвиг публикува известния поетичен некролог, а Дьо–  Лакроа отбелязва: „Моят нещастен и чудесен Шопен напусна този свят, толкова непригоден за живота на красиви души.“
          От Жорж Санд ­ нито дума след осем години любов!
          На видно място в самия център на Пер–  Лашез е и гробът на Прадие. Той е изтъкнат скулптор, но стои някакси встрани, в сянка. За него се споменава повече, когато се говори за Жюлиет Друе, за драмата им, особено за трагедията на незаконната им дъщеря Клер, завършила крехкия си живот със самоубийство. Обвиняват Прадие, че след като създава семейство, Ј забранява да носи неговото име. За да я спаси, Виктор Юго я осиновява, обича я, вдъхва Ј вяра. Напразно! Ранената душа не се съвзема. Погребват я в Сен Манде, където запазват място и за съсипа¬ната Жюлиет.
          Надгробният паметник на Прадие е внушителен и издава духовна извисеност. Издигнат е от негови ученици.
          И в странния свят има добродетели!
          Правело ми е впечатление, че тук всеки иска да знае къде почиват Молиер и Лафонтен, но щом видят гробовете им, си тръгват доста разочаровани, защото вместо мавзолей, какъвто заслужава паметта им, са поставени два безлични саркофага, изработени с убито въображение.
          Същото усещане имам и пред стената, където са разстреля¬ни последните комунари. Независимо от пакостите, които са нанесли на Париж, трябва да се уважава личният им героизъм, с който защитават идеите си. На метри оттук е гробът на Пол Лафарг и Лаура Маркс. Трудно човек може да проумее тях¬ното самоубийство, замислено още в годините на младостта им ­ един ден да се простят с живота, преди да е настъпила „жестоката старост“. Предсмъртното писмо завършва с молба към новия собственик на къщата „да обича и да не обижда“ тяхното куче.
          Има хора, които влизат в Пер–  Лашез само за да видят гроба на Едит Пиаф. Всичко, написано от Симон Берто за смъртта на сестра Ј, е завладяващо като изповед. „Единадесет коли, нато¬варени с цветя“, следвали „малкото тяло, потънало в големия ковчег“. Стеклият се народ дава повод на Марлене Дитрих да възкликне: „Колко много я обичат!“ Въпреки че Едит Пиаф е анатемосана от Рим, защото водела „греховен живот“, на своя глава духовници от Париж извършват богослужение. Тук му е мястото да си припомним една от любимите Ј песни:
             Минувачо, спри за миг
             сред молитвата си плах,
             чуй: дори да си велик,
             свършваш в прах...
          Отчайващо като примирение, но Мишел Емер не отрича, че „един напев остава“, а щом човешката следа не се губи, животът има смисъл. Божественият свят е в устрема и ние го долавяме навсякъде около нас.
          На метри от Един Пиаф е надгробната плоча на трагичната двойка Модиляни. Подчертана е тъжната истина, че смъртта застига художника „на прага на славата“. Точни думи са наме¬рени и за Жана Ебютерн: „Вярна спътница на Амадео Моди¬ляни, не пожелала да преживее раздялата с него“ („all‘estremo sacrifizio“).
          Сега вече може без притеснение да напуснете Пер–  Лашез, но само след като сте видели и гроба на Балзак, чийто титаничен труд е показателен в много отношения за нас, простосмърт¬ните.
          Предполагам, че днес през целия ден ще ви владеят мисли за този и онзи свят, макар обстановката да се сменя с една легенда, която се нарича Монмартьр. И точно тук ви очаква разминаване ­ независимо че улиците, къщите, църквите са почти същите, както в миналото, колоритът е друг. Пъстротата на движението, модата, редът са наложили своя отпечатък върху пейзажа и са го променили. Убита е романтиката, която не се възражда и от която са останали само спомени. Пикасо счита, че годините, бедните години, прекарани в Монмартьр с хубавата Фернанда Оливие, са най–  щастливи в живота му. Това е време на мизерия, но и на други усещания, вълнения и нюанси в ритъма, когато по тези живописни места имат ателиета Матис, Тулуз–  Лотрек, Модиляни, Утрильо, а много преди тях на „Корто“ 12 живее Реноар, на „Льопик“ 54 ­ Ван Гог.
          Щом пристигнете на площад „Бланш“, ще се озовете сре¬щу „Мулен Руж“, чиито спектакли продължават да привличат хора от цял свят. Наблизо е малката улица „Рашел“, която ще ви изведе на гробището Монмартър. Заслужава да се види къде са погребани Емил Зола (паметникът му е непокътнат, но тленните останки са пренесени в Пантеона), Александър Дюма–  син, Дамата с камелиите, Стендал, мадам Рекамие, от по–  ново време ­ Далида.
          Не бих желал да подмина печалната страница със смъртта на Хайне, за която миналия ден ви споменах. Винаги, когато заставам пред паметника му, една мисъл ме безпокои, че в съ¬щия гроб почива и жена му Кресценция Мира, която той нарича Матилда. Влюбен до полуда в нея, поетът се жени за тази млада, палава и игрива французойка, която в скоро време се превръща за него в „малък домашен Везувий“. Освен това не е тайна, че моралът Ј е бил от „съмнително естество“, което кара поетът да се чувства „самотен и угнетен“. Някои заключения са направо обидни, че Хайне бил „длъжен да печели пари, много пари, за да може тя да лентяйства“ (проф. Константин Гълъбов). И един факт, направо поразителен, почерпен от Райнхарт: „Трупът на Хайне лежал още вкъщи ­ в деня на погребението, ­ когато сутеньорът на ангелски кротката Матилда стоял вече на вратата и я отвел със себе си.“
          Неслучайно е наречена „разпътница“. Ако поетът беше по¬гребан в Германия, независимо от неговата воля, тя не би била допусната да лежи дори в краката му, но в Париж абсурдът е извинителен, особено когато засяга страстта.
          Потресаваща е трагедията и на Берлиоз. Когато загубва всички около себе си, в това число и единствения си син Луи, у него настъпва душевна криза, близка до умопомрачение. Често заспива по улиците, дори веднъж го намират непробуден на гробището. Според Ромен Ролан, по това време Берлиоз приличал „на дърво без листа, обливано от дъжд“.
          Така ­ до смъртта, когато и в погребението му се явява злокобна намеса1 .
          Извън царството на мъртвите не стихва интересът къде е отровен Емил Зола („Брусел“ 12) или къде е живял почти до сетния си ден авторът на „Кармен“ ­ Бизе („Дуе“ 22). За жа¬лост, малко, много малко хора са виждали последното жилище на Жюл Паскен, считан през 20–  те години на миналия век за „принц на бохемите“, затова, пресечете ли площад „Пигал“, не подминавайте „Клиши“ 36, случаят е направо разтърсващ! След пореден бурен конфликт с любимата му Люси Крог, която го упреква за неговите разгулни нощи, той се завръща тук, в този дом, отрупан с картини, и след като си прерязва вените, се обесва. Когато откриват тялото му, виждат, че на стената е написано: „Люси, прости!“ А причините? Кой би могъл да ги назове? Обезверената душа не обича свидетели.
          Винаги съм имал желание да скитам по улиците на Монмартър, да се губя по тях, без да зная накъде отивам, но щом видя „Сакре Кьор“, пътят ме води все натам. Светът почита тази цър¬ква, с хиляди идват на това възвишение само заради нея, стоят до полунощ на стълбището Ј, наслаждават се на панорамата и душата сияе от това пълно общуване с Париж.
          Храмът е нов, построен е през 1876 г. на мястото на параклис. Според преданието тук са били измъчвани и избити първите християни във Франция, верни на Божието слово. Този сюжет е използван от редица художници.
          „Сакре Кьор“ е замислена като внушителна сграда. Трябвало е да отговаря на духовните потребности на хората, голяма част от които са жертва на нищета и неволи. Като заимства наготово височината от Пантеона (83 метра), останалото Абади го осъществява с вдъхновение. Отпред са излети от бронз 5–  метрови конни статуи на Сен Луи и Жана д’Арк, а стенната украса на вътрешността е между първите църкви на Париж със силно емоционално въздействие. Само мозайката на Мерсон, покрила целия олтар, е 475 квадратни метра.
          Прекрасното от само себе си поражда благочестие.
          Приятели мои, ако можех да бъда с вас, щях да ви поведа из малките улички около Площад „Тертър“, където художници, събрани заедно от една съдба, рисуват на открито сред множес¬твото, непознат маниер за епохата на Ван Гог, но типичен днес за много градове по света. Бих пожелал също да седнем на една маса покрай тях, да си поръчаме по чаша хубаво френско вино, тъй като едно е да го пиеш в Манхатън, друго е в Монмартър, и да се развличаме от движението на тълпите, защото, както казва Бодлер, това е „цяло изкуство“.
          Скъпа Мери–  Ан, драги Джеймс, аз приключих. Това е по¬следното писмо, което обещах да ви изпратя оттук, но с него не казвам, че забележителностите на Париж се свършиха. Не, има още много неща от житейските пътища, които изпълват цели пространства, но те са от друга палитра и не бих искал да мисля за тях.
          И да не забравя:
          Една вечер в Ню Йорк ме попитахте какво е за мен Париж. Дойде време да ви отговоря. През тези дни, докато ви пишех, аз усещах как понякога дъхът ми спираше, защото Париж е  вълнение.
           
           
           
           

          Драгомир Шопов
          ЗА ПАРИЖ ­ 
          С ПРОНИКНОВЕНИЕ И ЛЮБОВ
           

          Винаги, когато съм разгръщал книгите на Стефан Памуков, съм оставал изненадан, от пребогатия фактологически материал, с който авторът се е справил, за да ни поднесе в стройна композиция всичко, което го е вълнувало и е било предмет на неговото изследователско дело. И което го превърна в изключително ценен историк на нашата литература ­ имам предвид задълбочената му работа в сферата на епистоларния жанр. Памуков ни обогати със своите открития върху живота и делото на Яворов и Елин Пелин, на Тодор Влайков и Пенчо Славейков, на Мара Белчева и Дора Габе, даде ни изключително ценни данни за Лора Каравелова и Мина Тодорова, за Елисавета Багряна, Яна Язова и т.н.
          Със същата откривателска страст, със същата амбициозна проучвателска работа Памуков навлезе в изключително богатия свят на западноевропейската литература и съсредоточи своите усилия в последно време върху подготовката на една многотомна “Енциклопедия на западноевропейската литература“, от която вече излязоха няколко тома. Те са добре известни на интелигентния читател. Аз няма да се спирам на тях, защото предмет на тези мои бележки е най–  новата книга на Стефан „Моят Париж“. Своеобразен подстъп към този забележителен литературен факт е „Енциклопедия на френската литература“, проследена от Средновековието до изключителния ХIХ век. С невероятната си осведоменост и добросъвестност авторът показа много имена и творби, надникна в един свят, по неговите думи „свят на вдъхновение“, без да го отделя от всекидневието с „радостите, тъгите и разочарованията, които го съпътстват“.
          Воден от голямата си любов към Франция, покор?н от божествената дарба на редица духовни личности, Памуков сякаш е в несекващ разговор с тях, с техните „велики сенки“, които са нужни и на днешното модерно време със силата на своя талант.
          Ценното в новата книга на Памуков е, че авторът, под формата на писма, ни поднася своя поглед за Париж, прави ни свидетели на интимните си докосвания до града, който му е разкривал тайните на своята вечност и на всичко, свързано с писатели, художници, артисти, композитори, архитекти, учени, владетели. Памуков е съумял да покаже обаятелния образ на отминалото време, независимо дали то е „оживяло“ в платната на велики художници или в страниците на също толкова велики писатели; дали е „замръзнало“ в творбите на Род?н или във внушителната готическа красота на Парижката „Света Богородица“; дали пристъпва с плахи стъпки в Пантеона или в гробището Пер–  Лашез... В Пер–  Лашез почиват много знаменитости, между които Домие, Бомарше, Оскар Уайлд, Бизе, Сара Бенар, Мария Калас, Ив Монтан... „Имам усещането ­ пише Памуков ­ че най–  много посетители привлича гробът на Шопен, където е погребано само тялото, без сърцето. Според предсмъртното желание на Шопен, то е извадено от болните му гърди от страх да не би да бъде заровен жив и е зазидано до една колона в църквата „Светия Кръст“ на стара Варшава.“
          Привеждам този цитат, за да се убедим отново колко прецизен, колко точен е авторът, как съумява да покаже най–  същественото в своя разказ, да открои необходимия детайл, за да ни направи едва ли не очевидци на случилото се преди много, много години. Нека си припомним редовете на Едит Пиаф ­ за онези „единадесет коли, натоварени с цветя, които следвали малкото тяло, потънало в големия ковчег“. Ние сякаш и сега чуваме гласа на развълнуваната Марлене Дитрих, която възкликва: „Колко много я обичат!“
          Нека замалко последваме автора в Лувъра, един от най–  големите музеи в света. Като подминаваме редица живописци, просто е задължително да се спрем пред творбите на Давид, участника във Великата Френска революция, гласувал за обезглавяването на краля и кралицата. След падането на Наполеон, художникът се спасява в Белгия, където умира, ударен от кола. Там е неговият прах, защото френските власти не са позволили да почива на родна земя...
          Сами се убеждавате  колко интересна, колко богата като съдържание е книгата на Памуков. И колко са ценни неговите мисли и разсъждения, предизвикани от конкретни събитийни обстоятелства и показващи какви са неговите чисто човешки пристрастия, съгласия и несъгласия със събития и личности. Когато например пише за Латинския квартал, Стефан не скрива своята привързаност към него. „Просто усещам миналото му като вик на радост и гняв. Нетърпимо е и ако ти си наранен до болка, тогава чуваш дори как и камъните тук стенат.“ Когато ни приближава до Катерин дьо Медичи, майката на кралица Марго, Стефан отбелязва: „От всички трагедии по света най–  силна и загадъчна е трагедията на жената, защото е дълбоко вкопана в душата, за да се достигне и разбере. Когато ни посвещава в трагичната връзка на бележития теолог и философ Абелар с Елоиз, заради която връзка той едва не е убит, Памуков се пита: „... защо във времена на просветеност когато човек може да се радва на духовен живот, се оставя да бъде обземан и от сатанинска злоба? Как е възможно един верующ (а Елоиз е племенница на духовник) да измисли такъв брутален план за отмъщение и то за двама влюбени, забравили всякаква предпазливост в техния унес от блаженство? Аз нямам отговор, но усещам тревожни чувства в душата си спрямо човека в неговото развитие“.
          Авторът с увлечение и любов води своите читатели по улици и площади, показва им къщи и ателиета, които пазят спомена за любовни авантюри, за трагични изживявания, за светли мигове, в които са се раждали велики книги, незабравима музика или живописни платна, истинска гордост за цивилизованото човечество. Да говорим ли за емблематичната Люксембургска градина, която е била любимо място за разходка на знаменитости от времето на Жан–  Жак Русо до Жерар Филип, или за Монмартър, или за най–  стария парижки храм „Сен Жермен де Пре“, където почиват тленните останки на Декарт. Всички, прочели тази книга, ще се чувстват щастливи, защото са станали частица от зашеметяващия ритъм на огромния град и защото имат възможност да дишат въздуха, който са дишали Юго и Балзак, Стендал и Зола, Бизе и авторът на безсмъртната „Марсилеза“ Руже дьо Лил... Трудно е да се споменат всички гении, а не е и необходимо. Сторил го е с много любов и уважение Стефан Памуков. Книгата обогатява с интересни познания, като тези например, че в Пантеона, чудно!, не са допуснати Молиер, Лафонтен, Стендал, Мопасан, Мане, Берлиоз, Род?н, Бомарше, Бизе, Офенбах...“ А може би така е по–  добре ­ отбелязва Памуков ­ Те лежат под самите небеса, между гълъбите в свободните пространства“. Какво друго, ако не наличието на изключителен талант дава възможност 24–  годишният Росини да напише само за 13 дни бележитата опера „Севилският бръснар“? Удивителна в някои случаи е съдбата на великите. Ван Гог не е бил разбран и приет от Париж, напротив ­ отхвърлен е, отблъснат е. „Късно е вече да се поправи грешката, да се изкупи грехът ­ отбелязва Памуков ­ защото е непростимо да се взима на присмех тъгата на самотника.“ Тъжен е фактът, че великият Моне в годините на своята творческа зрялост „яде хляб, само когато Реноар му занесе“ и доста преди Ван Гог е бил близо до мисълта за самоубийство...
          Всичко това е Париж.
          Париж, какъвто го познава и обича Стефан Памуков. Той щедро, с добро сърце, ни отваря дверите на своите срещи с вечното и ни доверява всичко, което знае, помни и обича.
          Ние му вярваме, когато, пишейки своите писма от Париж, казва: „... дъхът ми спираше, защото Париж е вълнение“.
           
           

          Владимир Стоянов
          НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ
           

          РОЖДЕНА ДАТА

          Прииждат улици като рождена дата ­ 
          размити и неясни, но запомнени.
          Приличам на ограбена престолнина, 
          запалена от ордите на мрака.

          Сърцето ми след миг ще се взриви 
          от чуждата неволя прокопитено 
          и някак си безцелно и разсипано 
          ще спре сред Тилилейските гори.

          Ала защо стоя с отворени очи 
          и като Лот света осиновен обичам, 
          и без да се обръщам още тичам 
          сред статуи солени на мечти?

          Животът ми не е хазарска мисия 
          за вярата и аз съвсем не съм 
          далечен октомврийски сън, 
          а хляб и сол, и книга недописана.
           
           

          КЪДЕТО МЕ ОЧАКВАТ

          Не бе живот до коленете ни.
          Небето се оглеждаше в очите ни.
          Главите ни кръжаха от безсъние,
          от толкова простор и дни разлистени.
          А въздухът блестеше като просфора
          в минута на вселенско опрощение.
          Красиво време! В края на молитвите
          така и не постигнахме смирение.

          Приятелите тръгнаха към себе си
          и всичко свърши, без да е започнало.
          Над чашите, удавени във виното,
          похулихме бащите си безочливо.

          Горчи от толкова обиди.
          От скрито недоверие горчи.
          Потопът в нас зловещо се надига, 
          а Ной е мъртъв, за да ни спаси.
          Тогава връзвам голото си тяло
          на мисълта за скърцащата мачта 
          и плувам през смъртта и оцелялото ­ 
          напред, където още ме очакват.

           

          НАМЕРИ ЛИ СПАСЕНИЕ?

          Като далечен конник 
          препусках през съня.
          Лозница от звезди 
          се виеше над мене 
          и дебнещите сенки, 
          пробудили мига, 
          изсъскаха изплашени: 
          „Намери ли спасение?”.

          Незнайната луна 
          внезапно се стопи 
          подобно бучка захар 
          във чашата на мрака.
          Изцвили стреснат конят 
          пред черните върби, 
          нагазил чак до хълбок 
          навътре във реката.

          Защо стоях вторачен 
          пред прага на света ­ 
          от другата страна 
          с надежда, че живея?
          Прострях ръка и тръгнах 
          към себе си в нощта, 
          със скритата си същност 
          накрая да се слея.
          НА СЕДМОТО НЕБЕ

          Когато всеки стих е свобода, 
          очите си затварям, за да видя 
          как влиза през ухото на света 
          на времето двугърбата камила.

          А мракът разпростира клони 
          над изгореното небе 
          и залезът в душата ми се рони, 
          и като спомен ме зове.

          Чие измъчено лице 
          забравения дом превръща в крепост, 
          щом аз така и не предрекох 
          къде съдбата ще ме повлече?

          Живея върху седмото небе 
          на своята несподелена кротост.
          Във мене се оглеждат пропасти 
          и още невидени върхове.
           
           

            
          ПРИНЦЪТ НА ДЪЖДА

          Едно момиче чака любовта 
          красиво като есенна Колхида.
          То знае, че животът си отива 
          под сивото чадърче на мига.

          Но някой пали скритата вина 
          в камината на тъмните му мисли ­ 
          съмнението в него да разлисти, 
          преди да го причака вечерта.

          А заливът прилича на обувка, 
          останала на пясъка след бала.
          Във приказки момичето не вярва, 
          но пак ще я премери без преструвка.
           

          Преминало през слънце и мъгла, 
          красиво като есенна Колхида, 
          момичето с усмивка си отива, 
          понесено от принца на дъжда.

           
           
          Гергина Дворецка
          СТИХОВЕ ЗА МАМА
           

          СПОМЕН ЗА РАННАТА ЕСЕН НА 2004 Г.

          Душата на мама
          е станала лека,
          подобно перце.

          Завързвам с връвчица
          душата на мама
          за мойто сърце.

          Полита перцето
          нагоре, където
          душите кръжат,

          опъва връвчицата,
          впита в сърцето ми,
          но аз я държа...

          Перцето стреми се
          нагоре неистово...
          и ме надви...

          а белегът, който
          остави връвчицата,
          до днес ми кърви.
           


          Ти все се шегуваш, мамо!
          С листенце ми правиш вятър,
          заставаш зад моето рамо
          и с дъх ми разрошваш косата...

          Цветята пред мен разлюляваш
          с едно докосване само...
          И как при това да повярвам,
          че вече те няма, мамо?
           

          СЪН ЗА ТРОЯН

          В моя сън, преди да се разсъмне,
          слънцето ме грее и не сгрява...
          Мама пее някъде в съня ми,
          ала думите не различавам...

          И сънувам разцъфтяло лято ­
          детски спомен, слязъл откъм рида...
          Майка ми се къпе във реката,
          ала аз не мога да я видя...
           

          ТАМ...

          Има нещо, което знам
          и което ми дава опора:
          моята майка е вече там,
          където са всички велики хора.

          Нищо, че в своя достоен живот
          тя не достигна до шумната слава.
          Сред необятния звезден кивот
          мама блести, на великите равна!

          Всеки, дори неразцъфнал талант,
          там от великата бездна ни свети:
          скромен актьор, философ неразбран
          и недочакали книга поети...

          Там, сред големи и малки звезди,
          мама пристига във златна каляска,
          и, неузнали за нея преди, 
          всички възторжено Ј ръкопляскат...
           
           

          Красимир Георгиев
          ДВУСТИШИЯ НА КРАСИМИР
           

          БУРЯ

          Мечът на мълнията разсече небето.
          От раната потекоха звезди.
           
           

          САМОТА

          Милиарди звезди сред милиарди галактики 
          сред милиарди вселени...
          И аз...
           
           

          НЕДОВЪРШЕНОТО УРАВНЕНИЕ 
          ЗА ЛЮБОВТА
          НА ДВЕ БЕДНИ ДУШИ 
          ОТ ПРЕДГРАДИЕТО

          Два влюбени минуса,
          прегърнати в плюс.
           
           

          ФРАГМЕНТ ОТ ПОЕМАТА „РЕГРЕСИЯ“

          И ни погълнаха
          кривите огледала на живота...
           

          АСОЦИАЦИЯ

          По покривката пълзи мравка.
          Разширява ли се вселената?
           
           

          ИСТОРИЧЕСКО УРАВНЕНИЕ 
          С ДВЕ НЕИЗВЕСТНИ

          Един немец ми разказа за Втората световна война.
          Опитах се да го разбера.
           

          ОПИТ ЗА НАДЕЖДА

          Аз съм кладенец сред пустинята.
          Жадните се оглеждат в дъното ми.
           

          МЪГЛА

          Къщите загубиха горните си етажи.
          Главата ми се пръска от спомени.
           
           

          СЕДМА СТЕПЕН ПО СКАЛАТА НА РИХТЕР

          Небето се спъна в хоризонта.
          Върху раната кацна пеперуда.
           
           

          МЪНИЧКА НАДЕЖДА

          Мъничка надежда се крие в душата ми.
          Атом масло върху планина хляб.
           

          КОШМАР

          Затворени сме в кристалната топка на дните.
          Съдбата размахва своите чукове.
           

          РЕГРЕСИЯ

          Асоциациите танцуват върху ръба на покрива.
          След капката идва дъждът, 
          после детайлите изчезват.
           

          ТЪРСЯ ВРАГОВЕТЕ

          Някъде по пътя загубих миналото си.
          Търся враговете, които ме помнят.
           
           

          ПАРАГРАФ 22, 
          ПРЕДИ ДА ПРОЧЕТЕМ 
          „ПЪТЕВОДИТЕЛ КЪМ РАЯ“

          Болка. Болка, която се храни със спомени.
          Спомени. Спомени, които се хранят с болка.
           

          СРЕЩА

          Имам любовна среща със съдбата.
          Куршумът с моето име ме чака зад ъгъла.
           

          РАЗГОВОР 1

          ­ Ще те пречупя! ­ каза животът.
          ­ Не ти остана време! ­ каза Красимир.
           

          ОБРАТИ

          Младост ли, старост ли, полъх ли, вятър ли? 
          Колко обрати по нашия път!
          Бялата радост, черната болка. 
          Късното раждане, красивата смърт.
           

          СТАРОСТ

          Костите ми се ронят под тежестта на годините.
          Идва моята небесна невяста.
           

          СТРАШНИ СУМИ (СМЪРТ 6)

          Тази страшна дума ­ завинаги.
          Тази страшна дума ­ никога.
           

          РАЗГОВОР 2

          ­ Ти си глина в ръцете ми! ­ каза животът.
          ­ Чакам творението ти, ваятелю! ­ каза Красимир.
           

          РАЗГОВОР 3

          ­ Не унивай, приятелю! ­ каза животът.
          ­ Ти не си ми приятел! ­ каза Красимир.
           
           
           
           
           
           
           
           

          Паруш Парушев
          ЦЯЛАТА ИСТИНА1 
           

          Щастлива е съдбата на хубавата книга. Нищо не може да спре естествения процес на налагането Ј в съзнанието на читателите ­ нито многотията на книжния пазар, където, разбира се, случайните издания преобладават, нито липсата на нормален литературен живот в страната, нито хаотичното разпространение. Достатъчно е една талантлива, ама наистина талантлива книга да попадне в ръцете на внимателен читател и мълвата за нея тръгва, за да намери непременно своята аудитория от почитатели. Споделям това неслучайно, защото вече се убедих лично в успеха на Светослав Нахум и неговия роман „Raptus“. Започна се преди месец–  два със съзаклятническото приближаване на писателя Димитър Гулев и желанието му да поговорим за този роман, припомнил си, че името ми присъства в издателското каре като редактор, а едва преди ден една колежка ми предложи „нещо много интересно за четене“ ­ тя пък не забелязала името ми в карето.
          Започвам така повествователно отзива си за романа на Светослав Нахум, за да отбележа преди всичко неговата четивност. Умението да създаваш атмосфера, да увличаш със стила си, да постигаш състояния, които внушават истинност, е първото и задължително условие за успеха на един писател. А Нахум отгоре на всичко е пестелив на изразни средства. Той гради фразата строго, неразточително ­ достатъчно е тя да съдържа точния детайл, да придвижва напред интригата, да подсказва дискретно онова, което сюжетът крие оттук насетне.  Поради  напрегнатата ситуация,  създадена около  необичайната задача,  която получава почти неизвестният научен сътрудник Яков, романът е изграден най–  вече чрез диалог. Редуват се кратки накъсани реплики с по–  дълги монолози и това носи динамика, четивност, но съдържа и проблема в неговата дълбочина.
          „Raptus“ започва занимателно като четиво от жанра на научната фантастика, но постепенно напластява сюжетно–  стиловите си елементи, за да достигне в края си откровено до митологичното и то, засягащо най–  важния за съвременното общество проблем ­ оцеляването на човешката същина, опазвайки я от една пагубна страст ­ да се заграбва и подчинява всичко, да се контролира и предотвратява тотално всяка проява на свободна воля или свободен порив. Така светът се лишава от сакралност, а човекът от интимната си същност, без която се обезсмисля.
          Докато четях романа, си припомних едно стихотворение на големия сръбски поет и интелектуалец Йован Ристич, което дава интересен ракурс към онова, което все още наричаме демокрация. То ме върна в годините на бурните митинги и на илюзията, че решаваме съдбата си. В стихотворението на Ристич хората са на площада и се борят за победата си. Онези, които решават всичко, вече са постигнали целите си, но хората на площада продължават да стоят. И тогава всевластните изпращат агентите си там, за да кажат на гражданите, че победата вече е постигната и могат да се разотиват. Спомних си победните митинги по нашите площади, песничката „спете спокойно деца“ и това, че онези деца вече пораснаха и не спят спокойно в своите америки, канади и навсякъде другаде по света, нито пък малцината от тях, които останаха тук ­ всички те, жертва на една гигантска манипулация с гражданското ни чувство, с интимните ни надежди за по–  добро. Да не би да се окаже накрая, че всички ние, със своите копнежи и болка, превърнали недоволството си в съпротива и порив, сме били част от нечий добре планиран и осъществен проект?
          Светослав Нахум отива докрай, представяйки ни още в началото на романа си цитаделата, която управлява света, и академик Борг, който стои начело и е загрижен масовата лудост, която се появява в затвореното пространство на различни колективи да не обхване света. Но за едни други сили в Системата самият Борг вече е отживелица и те планират неговото отстраняване. Всичко това звучи достатъчно хипотетично и напомня на приключенско четиво, но в разговорите на героите се споменават имена и факти, обяснени подробно в паратекстовете, което налага още една линия в романа ­ документалната. Като съвременен и модерен писател, Светослав Нахум умее да привлича и преплита фантастно и достоверно, фикционално и документално, търсейки универсалност на внушенията си, доказвайки в крайна сметка на читателя, че става дума за неговата собствена съдба.
          В романа същият този читател ще срещне различни научни екипи на цитаделата, ще се запознае с техните тайни за света изследвания, някои от които са повече от шокиращи. От конгломерата на пчелните кошери, през човека на бъдещето Алис, лишен от емоции и затова могъщ, до проекта „Бог“ и глобалния политически конвент тези екипи въоръжават една централа с възможността не просто да манипулира глобално човечеството, но и да промени самия код на съществуването. „Облъчвайки всичко около себе си, те създават ден след ден подходяща база за трансформиране на собствената си лудост в световна норма“ пише в писмото си до академик Борг поразеният от видяното Яков. Но ще се окаже, че академикът вече е детрониран от един всемогъщ Командор и страшното вече се е случило. Не е случайно, че романът завър¬шва с пророческия сън на Яков и мъчителното му пробуждане, след което той, срещнал се със „страшните истини“, трябва някак да продължи живота си, да създаде дом, да отгледа деца и внуци.
          Още в самото начало на романа си Светослав Нахум привежда Първото допълнение на академик Борг към завета на Христос, че истината ще ни направи свободни: „Цялата истина, представена накуп, убива човека на място.“ В името на живота обаче тази истина ни е необходима и авторът на „Raptus“ ни я казва.
           
           

          Владислав Миланов
          Катедра по български език, СУ „Св. Кл. Охридски“

          ДРУГОТО НЕБЕ ­
          НЯКОЛКО ДУМИ ЗА ЗВЕЗДНАТА ПОЕЗИЯ 1 
           

          Когато Петко Недялков ме помоли да напиша кратка рецензия за книгата му, аз се съгласих колегиално и прибрах текста сред огромните купчини от лингвистични изследвания, които лежат на бюрото ми. Започнах да чета стиховете и разбрах, че ние с Петко не можем да бъдем колеги в класическия смисъл на думата ­ аз, защото винаги съм гледал на езика като стройна и организирана система, подчинена на правила и норми, а той ­ поетът на слънцето и на звездите, защото беше стигнал до други светове, до дълбините (или по–  точно до висините) на словото, където правилата те пренасят в нови измерения и преобръщат системите с нова светлина.
          Стихосбирката е интересно явление в нашия литературен живот. С богатството от проблеми, с нюансите и дълбоките поетични размисли на автора за живота, за любовта, за поколенията и за човека, за смисъла, тя се съотнася към класическите текстове, в които поезията не просто говори, а разкрива светове. Неслучайно ключови са образите на слънцето и на звездите, а синият цвят някак си открито показва своята свобода.
          Впечатление прави умението на автора да съчетава земни, всекидневни образи, като ги облича в загадъчна метафоричност, пренася ги в светове на мистика и пак ги връща в контекста на деня, с онзи будилник, който „сетни мигове отмерва“ („Утро“).
          Безкрайността, чиято единствена съизмеримост опитваме да открием в небесното, е пречупена през вечността. В условната абстрактност на времето е намерена логиката. Мотивът за пътя, свръхмотивът за очакваното, за душата и нейните светове и присъди са получили поетичен изказ в стихотворението „Храм“. Богатата образност и на този текст внушава безграничност, но Ј в нея е намерена посоката ­ „пътека крива води в небесата“ („Храм“). Небесното не противостои на земното в текстовете на Петко Недялков, то го обхваща като завършена и съвършена мисия ­ спиралите като нежен млечен път обгръщат любовните трепети и карат душите да полетят. Полетът метафорично превъзмогва световете и отива към безкрайния звезден океан.
          Смъртта някак ненадейно присъства в стихотворението „Урок“, но тя е философски преосмислена като надмогване и като сила. Затова и следващото стихотворение отвързва образите на мрака, на кръвта и на посегателството върху човешките мечти и стремежи. Риторичните въпроси в края на текста обаче пренареждат смислите и отново, обръщайки се към звездите, остават на безкрая да решава нерешимото.
          Философските измерения в текстовете на Петко Недялков не намират граници, за тях безграничното се превръща в пристан. Отговорите на въпросите, пречупени през поетичната логика на поета астроном, ни звучат като сентенции, но всъщност са нещо повече, нещо по–  дълбоко („Три малки смърти“). Някак странно осъзнаваме, че зад най–  обикновената речева конструкция „Ще кажа...“ стои не казването, а разказването за един свят, за една истина, пречупена през много интересна и задълбочена психологическа нагласа. Думите превъзмогват битието си и не назовават, а призовават.
          Текстът, дал названието на стихосбирката, отключва различни асоциации. В него всеки може да разпознае своята нагласа ­ и в това всъщност е умението на твореца. Душата пътува и търси. Душата пита и моли Другото небе. Онова небе, към което всеки от нас се стреми ­ в деня си и в съня си. Онази звездна магистрала е толкова високо и е толкова жадувана, че човек трудно намира думи, за да я потърси в душата си. Не смеем даже да я призовем. За поета обаче тя не е визия, а един дъх, един поглед, една докосната звезда, една изживяна звездна авантюра.
          В началото на текста казах, че ще изпратя своя отзив колегиално. Сега знам, че Петко Недялков е повече от колега, защото е достигнал най–  високото, докоснал се е до звездите и до небето, чрез тях е преобърнал словото и то не говори, а хвърля звездна светлина. Светлината на Другото небе.
           
           
           

          Димитър Танев
          НАТРУПАНИ МЪЛЧАНИЯ 
          И ИЗБУХНАЛИ ДУМИ 1 
           

          Животът на Василка Петрова Хаджипапа, сънищата и делниците Ј, виденията и асоциациите Ј, самата Ј поезия се лутат „някъде сред изцъкленото пладне, някъде сред сляпата нощ“, между отдавна напуснатата, но драгоценна родна България и китния Кипър, където е изградила дом и семейство и където практически се е реализирала като човек, гражданин и творец. Има едно чудесно, малко „тежко“ и „кодирано“ стихотворение („Обсада“) в стихосбирката Ј „Орехови думи“, чрез което, ако преосмислим заглавието му като символ–  характеристика на цялостната Ј поезия, може би ще попаднем на ключа Ј, на сложната Ј същина. Да, тази поетеса е наистина „обсадена“ ­ от физическа и душевна раздвоеност, от сблъсъка и смешението на две култури, от трудното взаимопроникване на изповедност и философичност в мисъл и стих, на дълбоко слегнала носталгия и вече неизбежната лека отчужденост от корена, от първоначалото.
          След толкова години все още неосвободен от критическия грях да сравняваме творците, аз сега не сполучвам да я доближа до никоя от съвременните български поетеси. И това в случая е закономерно ­ В. П. Хаджипапа (щастливо!) не е тук, сред нашенските писателски реалии, не е опитала ни от жилото, ни от меда, нито от терзанията, нито от илюзиите, които ни донесе една стресиращо променена обществена и културна атмосфера. Непознала всичко това, тя в пълния смисъл на думата е самотна, единична и специфична творческа субстанция, рееща се, както отбелязахме, неспокойна в своя кръстопътен свят на лични болки и открития, на тревоги и дръзновения, на интимни доверявания и по–  преки социално–  граждански реакции. Затова и всички уж познати ни мотиви, потребявани от поезията и поетите, тук стоят по–  различно, звучат в по–  друга гама, облечени са в някакви свои си „прогор?ни“ думи и раждат неочаквани метафори. Като тази например: „Животът се сви/ на малка бучка лед/ зад слепоочието“ („Болест“). Дори най–  съкровеният цикъл от стихосбирката („На мама“) при В. П. Хаджипапа е различен от очакваното изписване на болката по най–  скъпия човек, на състраданието и мъката поради раздялата, на спомена по закрил?ното, мило и невъзвратимо детство. Разбира се, и това го има в тези стихове, но те много често минават в една по–  широка орбита, добиват обхватен смисъл ­ социално–  философски и нравствен ­ както е в „Боли ме за майките“ (V), където мотивът прераства в обобщение за болка, страдание и обреченост въобще. Или пък, както ев продължението (VI), когато спиралите на мисъл и чувство досягат голямото отсъствие, смъртта и тайната, скрита отвъд. Или още ­ когато отиват към съждението за другата голяма загадка: за държеливостта на „душата човешка“, уж крехка, постоянно атакувана, но винаги стискаща „трошици надежда“, сещаща „вкуса на утрото“ и готова за полет.
          Няма в стихосбирката „Орехови думи“ томително любовни, „въздишащи“, изпълнени с вопъл и призиви типично женски стихотворения. Любовта у Василка Хаджипапа е овладяна, промислена, нея поетесата обсъжда някак отдалечено, зряло и с трезвост. Приема я повече като сливане, като единосъщност на обвързаните, като общо преживяване, като „дом ­ убежище за двама“, макар там не винаги да е просветлено и уютно. Лиричната двойница на поетесата отдавна е свикнала с „Тръпчивия недостиг от любов“, осъзнала е примирението между „вечната женска жажда за нежност“ и „препънатата мъжка сласт“. Двамата обаче са „скачени съдове на равновесието“, те са като „сиамски близнаци“ (има стихотворение, озаглавено тъкмо така). Силата на тази уталожена любов ­ странно ­ идва от най–  невероятни източници: от общото „отмаляване“, от общата натовареност и „уплаха“ вследствие вихрите на битието, от глождещата неизвестност дали „душите ни някога отново ще се срещнат“ ­ по пътя, от който няма връщане, в преизподнята или в рая.
          Логично в „Орехови думи“ попадаме и на носталгични акорди: по детство и младост, присъщо в годините на омъдрението и опита; по близки, родина, роден град, заменени с друга земя, с аурата на Средиземноморието и легендите за Афродита, с друг дом и друго интимно окръжение. В „Не, не е истина“ поетесата пряко заявява тези си просъници, тези глухи терзания, неочаквано учестяващи се с годините, въпреки уседналостта вече на духа и емоциите:
            Нали по незатворения кръг вървим
            и приближаваме до точката начална...
          В тези случаи спомен и реалност се сливат в необистрени очертания и усилват понякога чувството за присаденост, за самотност, за скъсяване на дните, раждат остри въпроси като този: „Чий чужд живот живея/ и кой ли ми го е натрапил“ или разпукват метафори с драматично лъчение: за пеперудата, опасно кръжаща около свещта, за странно потъване към архаичната риба вдън морето (символ на изначалието, на познанието), за пролетното дърво, което ще тръгне и израстне от набъбналото за новорождения сърце.
          „Орехови думи“ е и (даже може би преди всичко е) интелектуална стихотворна сбирка. Тя е дело на човек, литературно подготвен, владеещ езици, пътувал и видял, размислял и отгадавал, с дух, склонен към афоризми, сентенции, аналитичност. Много културни и географски отломки и посявки има в стиховете от „Орехови думи“, има навеи от книги, от легенди и митове, от античност и езотерика. В същото време това е стихосбирка пулсираща, идеща от неподправения живот, труден, но единствен, затова обичан и мъчително, неистово, години наред пълнен с поезия, със смисъл, с прозрения. Живи, отворени са очите на поетесата за небе и море, за свечерените балкони, за продавачите на кестени, за пробуждащия се град и „подгонените“ за труд и себеразходване хора, за бадемовия клон, който чука по стъклото, за София и синята Витоша, превърнали се в мираж и проточена тъга. Прибавяме и онова нейно, на поетесата, постоянно отиване ­ завръщане с винаги приготвения за път куфар, с други думи ­ онази неотменна душевна изтръпналост, която я държи, мобилизира, активира, но и уморява, сломява. Истинската отмора, всъщност ­ презареждането и пҐлетите, ­ са в пЈсането, в низа от стихове, в онзи друг, втори, по–  висок живот, приличащ и на жадна за думи пропаст, но и мамещ като „бяла градина сред тишина и сенки“. Тук поетесата се отразява цяла и истинска. Тук тя утолява натрупана и неупотребена нежност. Тук полива болките си, обсъжда разпилени вяра и обич и „събира“ образа си, късайки „струна подир струна от сърцето си“.
           
           
           
           
           
           
           

          Български поет в Кипър
           

          По покана на Съюза на кипърските писатели, кипърския П.Е.Н.–  център и Съюза на българите в Кипър в навечерието на 24 май, деня на славянската писменост, на острова бе гост известният български поет Георги Константинов. Той направи поредица от поетически рецитали, станали в различни градове на страната, където неговите стихотворения звучаха на български и гръцки ­ в превод на Василка Петрова–  Хаджипапа. Най–  значителната негова творческа изява, отбелязана широко в почти всички централни вестници, беше литературната вечер в Културния център на Националната банка на Гърция в столицата Никозия. В препълнената зала присъстваха известни кипърски дейци на изкуството, много българи, живеещи и работещи в Кипър, представители на правителството, както и посланици на държави–  членки на Европейския съюз. Българският поет беше приветстван от такива  кипърски писатели като Христос Хаджипапас, Панос Йоанидис и др.
          Тук поместваме словото на поетесата и преводачката  В. Петрова ­ Хаджипапа, в което тя представи българския поет на същата вечер в Никозия.

          Георги Константинов, нежен лирик, ироничен скептик  и буден мислител

          „Милиардите звезди
          ме карат
          да се чувствам съвсем самотен
          сред топлия мрак.
          Нощно щурче ­
          само ти,
          само ти
          в мойте самоти...“
          С тези стихове от стихотворението „Нощно щурче“ бих желала да започна краткото представяне на големия български поет Георги Константинов в тази хубава майска вечер. Събира ни и един друг знаменателен повод, празника на Кирил и Методий, на славянската писменост и българската книжовност. За нас, българите, е чест и радост да посрещнем поета в Никозия точно в тези скъпи на българското сърце дни,  заедно с нашите кипърските приятели. Нека ние, почитателите на словото и на българската култура, заедно се вслушаме в един от най–  ярките български поетически гласове на нашето време, да се докоснем до едно голямо изкуство. 
          Стихотворението, което прозвуча като прелюдия към днешната вечер, впечатлява с две неща: с красивата простота на изказа и силата на внушението. Дълбоко откровение е за човека, застанал на границата, разделяща неговия малък свят от безкрая и надзърнал с трепет в смущението на душата си. Този само загатнат с лаконични изразни средства пейзаж е озвучен и с гласа на щурчето, единствен другар на поета в срещата с безкрайното. Изненадва лекотата, с която бива изразено завладяващото чувство. Простота в сложността, простотата като труднопостижима естетическа категория.
          Самотен е човекът, надзърнал в безкрайното, самотен е и човекът–  творец. В стихотворението „Общителен самотник“ поетът докосва образно тази истина.
          И нейната двойственост,  писането като самотно изкуство, което търси да се сподели.
           Там поетът 
          „припалва 
          мислите
          като цигара ­
          една от друга ­
          и те блещукат в мрака
          .....................................
          между звездите и земята,
          между началото и края
          на тази уморена нощ...
          Познато занимание за всеки
          общителен самотник:
          все пак очакваш някой
          да те спре
          и да ти поиска
          огънче.“
          Поела вече по линията на философските внушения на тази поезия и красивата простота на тяхното превъплъщаване в образи, ще се спра и на още един поетически, според мене, бисер: стихотворението „Мислителят“.
          „Седя на камъка.
          Загледан във звездите...
          Седя на камъка.
          От слънце осветен.
          Подобно склуптурата на Роден, 
          мълча 
          над свойте мисли.
          И ден след ден
          потъвам в себе си,
          потъвам...
          Докато камъкът 
          не седне 
          върху мен.“

          Eдин  впечатляващ визуален образ за тлеността на човека, за неговата преходност. На седналия върху камъка човек, както казва, подобно на скулптурата на Роден. Поставен под вечното небе и мислещ. В края на стихотворението поетът ни предлага един неочакван, дълбоко изстрадан от него обрат: Човекът е тленнен, времето ­ неговият неизбежен спътник, е и неговият непобедим противник. Въпреки натрупаното знание и мисловност, той потъва в крайна сметка в самия себе си. Човешкият „Бяг“ през живота, едновременно бяг от смъртта, е екзистенциална и философска тема в поезията на Г. Константинов.
          „Единствено се питам ­
          дали във този бяг
          не съм прекрачил вече
          във отвъдното“
          казва поетът в едноименното стихотворение с горчива самоирония. Особено покъртителен, трагичен е образът на приятелите от детството, които поетът търси в родния си град. „А те, милите, скрили се под земята“ ­ ще заключи в края на стихотворението „Жмичка“. Животът като безконечна, перманентна загуба.

          Надявам се, че примерите, дадени от мен, отговарят на въпроса, който ме занимава от месеци насам: В какво се крие непреходното очарование на тази поезия и заразителната Ј прелест, родила толкова почитатели сред съвременните българи. Защото невероятна е популярността на Георги Константинов. Ще споделя с вас и моя личен опит в тази насока. При търсене на информация за поета прибягнах и до Интернет. И какво беше искреното ми учудване, когато освен в специализираните литературни сайтове, намерих произведения на поета в десетки блогове и интернет страници, където читатели споделяха лични настроения и изживявания, често чрез или опирайки се на любими стихове на поета. 
          Затваряйки скобата, се питам: Как човекът и поетът Георги Константинов се противопоставя или преодолява този иманентен у човека страх от самотата, както в огромната вселена, така и в човешкия си свят. Поетът ще противопостави на него красотата на поезията си. Прекрасното тук като естетическо верую, красотата в заобикалящата природа, но и красотата в духовната извисеност на човека. Поезията му свидетелства за неговия вроден усет и афинитет  към красотата, както и за дълбоко вкоренения у поета  стремеж към истината. Ако приемем, че истината е красота, тогава говорим за едно и също нещо. За Г. Константинов, мисля, важи постулатът, формулиран от един друг голям български поет ­ А. Далчев, който счита, че „красотата като естетически обект, е категория, неделима от истината за човека“. При поета Георги Константинов се сливат преклонението пред извечната природна хармония и чистота, която човекът е напуснал, самоизгонил се от този рай, и неосъществимият му копнеж да се върне към дните на своята невинност. В стихотворението „Шедьовър“ поетът се прекланя пред простата красота около нас, дълбоко се вълнува от гледката на „тънкото зелено дръвче, мигащо под дъжда“, което нарича „най–  вълнуващия шедьовър“. Поетическо преосмисляне на природната мощ и жизненост срещаме в други стихотворения на поета, например в стихотворението за пролетта ­ „Самопобеда“. По изненадващ начин са видяни „Дървото и птицата“ от едноименното стихотворение, д€ли повод за размисъл върху преобръщането на една природна даденост, проектираща се и в човешкия живот, а именно на темата корени и крила като природна и житейска опозиция. Подобно преосмисляне на природна картина, на чайката, разперила крила срещу силния вятър, срещаме и в стихотворението „Красива съпротива“, даващо също недвусмислен израз на паралела с човешкото битие.
          В стихотворението  „Раждане на извор“ поетът разказва за чудото на раждащия се извор, където участва цялата природа:
          „Земята се надига 
          пред очите ти
          и храстът неспокойно се люлее.
          Тревата с пукот бавно се разтваря,
          отключена от светъл звън.
          Пробягват ужасено черни мравки.
          Пада камък.
          И лудо бликва
          неудържима бистра светлина.“

          Заедно с поета „сред вълните на златните ниви“  съглеждаме  „мираж или чудо, елени в житата“ в стихотворението „Елени в житата“, вдъхновен химн на природата и красотата, но същевременно размисъл за сложното, противоречиво взаимоотношение човек ­ природа.

          От просвещението насам европейският дух  присъединява към параметрите на красотата в изкуството като симетрия и пропорционалност, съразмерност, цялостност, хармония в природата и човека, още една категория ­ нравственото като красиво. 
          Нашият съвременник, поетът, скептикът, мислителят Георги Костантинов,  е чувствителен сензор и неподкупен съдник на трудната ни епоха. Понесъл болките, изживял трусовете на епохата, на драматизма  на реалния живот и в частност на сложната днес съдба на човека в своята родина,  поетът се чувства дълбоко уязвим. Той гледа на себе си като на един от всички ­ стихотворението ­ „Аз, един от многото“. Ще каже: „И мътните ми дни текат/край ново/ недостъпно щастие/ и толкова/ достъпна смърт“. Нарича себе си  „жив донор на епохата“ (стихотворението „Живият донор“). Едно друго стихотворение ­ „Будна кома“, е разтърсващо свидетелство за трагичното в общението между хората, за възпрепятстваната истина. Безгласен вик  за дълбоко изживяна човешката изолация в един свят на застрашена хуманност.
          „Вече не мога да разделя
          сушата от водата,
          мрака от светлината,
          доброто от злото...
          И не зная как да ви дам знак,
          че съм в будна кома.“ 

          Сложната корелация минало, настояще и бъдеще, разлҐмен момент в живота на съвременния българин, се изживява от поета с покрусеност, но и с безкомпромисен морализъм. Стихотворенията „Вагонът България“, „Ех, отечество“, „Опит за живеене“ имат много да ни кажат за сложната съдба на човека в периода на прехода, за пътя към преоткриването на човешките ценности. В стихотворението „Да хванеш мига“ поетът ще каже „Старата епоха бърза да си отиде, а пък новата мъчително се бави“. 
          Тази линия на гражданско будуване е продължена в сатиричните стихотворения на поета, който сам е нарекъл себе си „лиричен сатирик“. Съществува и  в рефлексиите върху  настоящия ден на страната в поредицата есета под заглавието  „Премеждието, наречено живот“. Богати на точни и преболяни попадения в преценките за днешната съдба на страната и хората, но и погледнали с надежда към бъдещето, с вяра в силата на своя народ. 

          Една от вечните опори на човека в трептенията му пред вечността ­ любовта, е средищна тема  в творчеството на поета. Любовната лирика на Г. Константинов докосва дълбоко сърцата на читателите и завладява с нежността, съкровеността си и изстраданото знание за човешкото общение.  Самият поет гледа на любовната поезия „като на най–  висше ниво, до което може да стигне в изкуството човешката мисъл, човешкото вдъхновение.“ Мисъл, водеща ни лесно до екзистенциалната максима, че да обичаш, значи да съществуваш. В стихотворението „Навярно“ поетът премерва любовното чувство с мерките на вечността. 

          Навярно

          Ако наистина
          душата е вечна,
          то значи е вечна и любовта...
          И аз ще изчезна,
          и аз ще отплувам
          отвъд себе си,
          но моята любов
          ще ме надживее.
          Вятърът ще извайва
          каменни профили,
          дъждът ще тъче
          нови копринени нишки,
          но любовта ми
          по–  кратка от мълния,
          през всички пролети
          ще се повтаря...
          Защото навярно
          душата е вечна,
          но само
          влюбената душа.

          Една завладяваща картина на трайността в споделената любов намираме в стихотворението „Миг като вечност“, където той говори за  постигната хармония и цялост. В други стихотворения, според точните думи на критика Димитър Танев, той величае жената,  „съвършенството и красотата, както и непреходността на взаимното привличане“. Разглежда любовта в цялата Ј сложност, с листа зелени и листа попарени. Докосва съвременната разкъсаност на човека, обричаща и любовта на нетрайност и крушения. Ще чуем от поета характерното стихотворение „Когато те обичах...“, както и стихотворението „Сенки“. Ту завладяващо нежна, ту горчиво иронична, любовната му поезия се движи в широкия диапазон между високите трептения на това уникално чувство, даващо смисъл на иначе стихийния, безсмислен човешки живот, раждащо хармония от хаоса, и неговите крушения, от друга страна. Разкрива нетрайната природа на любовта, подвластна на ударите на времето и всеразрушителното всекидневие. 
          „Едва ли ще се разделим.
          Но знам, че няма да се срещнем.“, 
          ще каже поета в стихотворението „Дим“.
           
          Но Поезията е преди всичко думи, изкуство на звука и мелодията. изкуство на думите и словесните ваяния. Сечиво ­ езикът. В стихотворението „Живото чудо“,  говорейки за българския език, поетът ще каже следното знаменателно: „Моята крепост е вътре в мен. Аз съм Дума, издълбана в камък“... Владеещ езика на народа си до дълбинност и съвършенство, Георги Константинов се движи с лекота в класическия стих, обогатявайки го и модернизирайки го. Борави свободно с римата, разнообразява нейните възможности. Дарява българския стих с нови звукови построения. Интересен обаче е фактът, че въпреки това стихотворенията му не са организирани само около благозвучността. Както казва и големият български поет Валери Петров, стиховете на Георги Константинов са често „плод на интересна мисловна находка“. Бих добавила, че характерните за нея обрати в мисловния ход на едно стихотворение, често са израз и на дълбоко почувстваното от поета раздвоение на съвременния човек. Наистина антитезите са характерни за словото на Г. Константинов. Отражение са на сложността на човешката природа, която не се движи в логичните категории на школуваното мислене, а е богата точно в противоречивостта си, на която дори настоява с дълбока човешка въздишка. Много популярното любовно стихотворение  „Обичам те до тук“ с фината тъга на атмосферата на раздяла, ситуирана впечатляващо в градския пейзаж, тя се движи всъщност към един обрат, към неочаквания си финал ­ „Обичам те.“ Известното „Благодаря ти, че ме мразиш искрено...“ също дава прекрасен отговор на възможните въпроси за сложното раздвоение на човека. Четем края: „Раздялата сравнявам със възкръсване, със музика от Моцарт, с безкрая. Ако не беше твоето отсъствие, щях да повярвам, че съм в рая.“ Литераторите често говорят в тези случаи за красотата на кръговата композиция, където автор и читател се връщат обогатени, променени след един сложен преход из дебрите на душата, връщат се към и в началната точка, но вече на ново ниво. Осветяването по нов начин на всекидневието,  даването на поетичен израз на делнични изживявания е новаторски подход, който често води до наративност, т.е. разказвателност, изобразителност, а не до просто вербализиране на чувства. Спирайки се на особеностите на лириката на Г. Константинов, големият български поет Валери Петров говори също за „неочакваният, особен поглед към нещо от действителността, оригинална мисъл, породила се от живота...“ Стихотворенето „Когато кактусът цъфти“ е чудесен пример за постигнатия съвременен изказ за всекидневното. Поетът не коментира рядкото явление на цъфналия кактус с емоционални преценки или заклинания за чудо, а рисува в секвенс емоционално обагрени картини на уникални явления в света и природата, подрежда ги в кинематографична структура, така че да се развълнуваме от необичайното, случващо се в света в един кратък миг на живота. Натрупва емоционално оцветени картини, подготвя нежния си призив към любимата да протегне ръце към цъфналия кактус. Химн на неповторимостта на раждащата се красота и закодирано любовно стихотворение на неотвърната нежност: „Любима, ти поне сега си протегни ръцете, когато кактусът цъфти.“
           Поезията на Георги Константинов е поезия искрена, чиста и неподправена, извираща от дълбините на една чувствителна, лесно наранима душа, упорито прикриваща  своята уязвимост. Многовалентна, модерна в най–  добрия смисъл на думата с нейните трайни, дълбоки, философски внушения. Вкоренена е истински в земята на родината, в съвремието. Близка до читателя и с още нещо: с присъствието в нея на градския пейзаж, в който битува съвременният човек, на света на „чуруликащи мобилни телефони, на розите на светофарите, на нощните таксита, на трепкащите като сини екрани витрини, на рекламното лято, и на трамвая, разнасящ гръмотевици“ ... 
          Със своята многостранна и многопластова лирика, Г. Константинов се явява продължител на добрите традиции в българската литература. Бихме могли  да добавим: това е една поезия, която не предпочита отговорите, която поставя  трудни въпроси пред съвремието, своите въпроси и въпросите на читателите, от чието име говори. 
          Истинският поет изживява своето поетическо призвание като съдба. Много са стиховете, посветени на взаимоотношенията между творбата и нейния създател. В стихотворението „Рядка дарба“ поетът дава едно ново тълкувание на уникалния по своята проницателност поглед на твореца към заобикалящия свят. „Истинският поет“, казва, „вижда не само невидимото. Той има и рядката дарба да вижда видимото.“ Избирам за край едно от най–  новите стихотворения от последната книга на поета,  представена в края на 2008 година, където тази връзка между стихотворение и автор е преобърната, като действащо лице е вече самото стихотворение, намесващо се в съдбата на поета, една вълнуваща екзистенциална творба, която говори по само себе си.
           

          Едно стихотворение

          Едно стихотворение
          расте в мен
          като мъничко дърво.
          Поливам го
          с вечерни сълзи.
          Огрявам го 
          с утринни лъчи.
          А  то шумоли 
          с палави листа
          и не ми позволява
          да умра.
          Накъде си тръгнал,
          ми казва ­
          преди да порасна
          колкото теб.
           
           
           

          СПИСАНИЕ „ПЛАМЪК“ НА 85 ГОДИНИ
           

          На 29 т.г. в зала № 4 на Националния дворец на културата бе отбелязана 85–  годишнината на литературното списание „Пламък“, създадено през 1924 година от големия български и европейски поет Гео Милев. Присъствуваха писатели, културни дейци и приятели на списанието като Леда Милева, дъщеря на големия поет, Анжел Вагенщайн, Ясен Антов, Георги Йорданов, Петър Велчев, поет и изследовател на ГеоМилевото дело, Бойка Асиова, Христо Ганов, Венцислав Пейков, Орлин Стефанов, Васил Златарев, Калина Ковачева, Емил Рупел, Петър Чухов, Пламен Киров, Ирина Велева и др. В литературно–  музикалната програма, изнесена по този повод, със свои произведения се представиха младите автори Димитър Ганев, Боян Бойчев, Светослав Нахум, Нели Лишковска, Владо Любенов, Мартин Петков, както и кипърската поетеса с български корен Василка Петрова ­ Хаджипапа, която има принос в превода на поемата „Септември“ на гръцки.
          Леда Милева говори за високия дух и енергия на своя баща Гео Милев, издавал знаменитото списание в най–  трудни условия. Има някаква приемственост, подчерта тя, между онова списание „Пламък“ и днешното, което и сега, въпреки финансовите затруднения, има своето значимо място и роля в нашата литература. 
           Директорът на издателска къща „Пламък“ поетът Георги Константинов подчерта в словото си, че списание „Пламък“ е било трибуна преди всичко на талантливите млади писатели на България, начело с неповторимия Гео Милев, такова то се стреми да бъде и в днешно време. Той подчерта, че най–  старото ни литературно списание „Пламък“ е всъщност най–  младо по дух. 
          Главният редактор на „Пламък“, литературният критик Димитър Танев направи паралел между социалната чувствителност на тогавашното списание и днешната му творческа позиция. 
          В програмата взеха участие видни наши музикални изпълнители ­ Венцислав Киндалов–  флейта, Китарно дуо и др.
          Тук поместваме въвеждащото слово на Георги Константинов, посветено на юбилея.
           

          Уважаеми сътрудници, читатели и приятели на „Пламък“,

          Списание „Пламък“ ни е събрало днес на своя 85–  ти рожден ден.
          Тези, които истински обичат българската литература, знаят, че списание „Пламък“ е колкото литературно списание, толкова и творческа легенда. Легенда, чието начало е в едно далечно и драматично време ­ 1924 година. Идеята за създаването на „Пламък“ е на неукротимия и щедро талантлив Гео Милев. Вдъхновен поет, даровит художник, неуморим преводач от десетина езика; имащ изяви и като театрален режисьор ­ известни са неговите постановки на „Едип цар“ в Стара Загора и на „Мъртвешки танц“ от Стриндберг в Народния театър; обичал е музиката, писал е ерудирани статии даже за архитектурата. Гео Милев е с чувствителни сетива за всичко ново в изкуството на Европа, пък и навсякъде по света. 
          Поддържа лична връзка с бележити европейски поети, издава поетически антологии, основава и редактира две знаменити списания  ­ „Везни“ и „Пламък“ ­ рисува образи на свои съвременници, живописва експресионистични платна, оформя собственоръчно корици на книги, написва докторска десертация, съставя немско–  български речник и какво ли не още. И всичко това ­ в един тридесетгодишен живот, прекъснат в зенита си от една мрачна диктатура...
          Към края на своя живот Гео осъществява една от най–  свидните си мечти ­ списание „Пламък“. „Пламък“ е българската трибуна на европейския модернизъм, трептящ флаг на социалната чувствителност и жажда за справедливост. В легендата  вплитат имената си и такива творци като Антон Страшимиров, Георги Шейтанов, Ламар, Христо Ясенов, Николай Марангозов, Асен Разцветников, Николай Хрелков, Крум Кюлявков и много още. Ямболският анархист Георги Шейтанов, чийто бунтовен дух го е люшкал и по чужди земи, предоставя на „Пламък“ и финансови средства, а младият поет Лальо Маринов от Калеица, Троянско, избрал звучния псевдоним Ламар, помага в осигуряването на печатница.  Точно в „Пламък“ излизат за пръв път творбите на най–  ярките по това време световни поети и писатели ­ да споменем само Верхарн, Уитман, Демел, Синклер, Маяковски. И в немалко от случаите преводите са на самия Гео... Списание „Пламък“ е не само вълнуващ сбор от артистични думи, а пламтящо огнище на идеи, остър диспут с мрачната българска реалност, непрекъснат бунт на мисълта. И от литературна, и от обществена гледна точка то представлява предната линия на радикалните хуманни идеи, превръща се в духовно знаме на  младите луди глави в литературата ни, които жадуват за промяна на действителността.
          Мощен катализатор за този изблик са кървавите Септемврийски събития от 1923–  та година. В брой 7–  8, 1924 година в списание „Пламък“ се появява  земетръсната поема „Септември“ на Гео Милев, която поражда и смъртта, и безсмъртието на големия български и европейски поет. За тази поема е говорено и писано много. Тук ще спомена само, че поемата „Септември“ на Гео Милев е най–  превежданата българска поема по света: била е претворявана на немски, френски, испански, английски, португалски, италиански, руски, гръцки и много други езици, включително на китайски и на японски. Може да се каже, че публикацията на поемата „Септември“ е знаков връх в цялата годишнина на списание „Пламък“ ­ като че ли всичко останало в неговите страници предизвестява и обяснява излизането на тази поема.
          Тя озарява цялото списание „Пламък“, което е придобило много от чертите на своя създател: дързък неконформизъм, несъгласие с неправдите, модерен поглед към литературата и обществото. Нека подчертаем и особеното внимание на Гео Милев към младите, неговата реактивност към всичко ново, което се появява в българската поезия, в българската литература. Такива неща не се забравят. Списание „Пламък“ никога не е следвало литературни догми, но винаги има пред себе си онзи висок творчески пример.
          Ако погледнете  надписа на първа страница, до самото заглавие „Пламък“ ще прочетете малко странния надпис: „Новото начало. Година шестдесет и втора.“ На по–  младите наши читатели и приятели ще обясня, че това е вторият период от живота  на списанието, започнал, след немалко прекъсване, през 1957 година. Впрочем и в трийсетте, и в четирийсетте години на миналия век е имало няколко опита за възстановяване на списанието, но условията не са били подходящи  за това.
          През януари 1957 година, независимо от някои тоталитарни ограничения, роденият отново „Пламък“ поема курса да бъде главна трибуна на младите писатели, на новите явления в нашата литература. Дълги години списание „Пламък“ беше най–  артистичното и може би най–  освободеното духом литературно издание у нас. Там публикуваха най–  ярките си творби, редом с такива наши творци като Атанас Далчев и Елисавета Багряна, по–  младите тогава Иван Радоев, Веселин Ханчев, Йордан Радичков, Петър Незнакомов, Антон Дончев, Ясен Антов, Цветан Стоянов, Владимир Башев, Константин Павлов, Петър Караангов, Дамян Дамянов, Никола Инджов, Христо Фотев, Николай Кънчев, Борис Христов и десетки други. А след т.н. голяма промяна списанието още по–  щедро предоставя своите страници на идващата литературна смяна. 
          Ако трябва да потърсим друг израз на същността на „Пламък“ днес, бихме избрали понятието „творческа широта.“ Неслучайно най–  старото литературно списание, родено от неспокойния дух на Гео Милев, сега събира около себе си толкова млади дарби: поети, есеисти, белетристи, критици.
          Редом с известни автори от други поколения, а понякога ­ с автори от други страни, младите намират в „Пламък“ наистина своя трибуна. Може би защото в него няма  стилистични ограничения и идеологически парапети. Важно е словото да идва с нов трепет, с друга светлинка, със стремеж за творческо приключение. Да бъде неочаквано, внезапно и вдъхновено. При това ­ независимо откъде идва това слово: от големия столичен град или от различните краища на страната. Било от Варна или Сливен, Плевен или Силистра, Враца или Добрич... 
          Затова „Пламък“ е списание с подчертана откривателска мисия. То е насочено преди всичко към младите писатели у нас ­ особено в последните 10–  15 години. Освен на първи публикации, „Пламък“ е давал път  ­ чрез своята малка издателска къща към списанието ­ и на много дебютни и втори книги. Те вече достигнаха цифрата 60...
          Уви, ние не можем да заместим изцяло залинялата обществена грижа към новите изяви на българската духовност. Можем само да прочетем творбата, да поощрим нейния автор, ако е успял, и при първа възможност да я публикуваме ­ без да му обещаваме примамлива литературна кариера. Малкият екип на „Пламък“ умее да се радва на чуждата творческа сполука. Каквато и да бъде тя: свободен или римуван стих, абстрактно или предметно изображение, мрачни или оптимистични настроения. Стига в думите да има житейска и творческа истина. Да виждаме в тях автентична, а не вторична литературна изява. В този смисъл не е безпочвено шеговитото твърдение, че нашето списание „колекционира противоположности“. Разбира се става дума за творчески противоположности, които търсят и намират в различни посоки... Понякога ни упрекват в стремеж към „елитарност“ ­ и в това може би има капка истина, но в по–  висок литературен смисъл. Защото ние работим не с някакъв богоизбран елит, а преди всичко с млади хора. 
          И си признаваме, че бихме искали да представяме всеки един автор с неговите наистина „елитни“ творби.
          Но нека повторим ­ списание „Пламък“ пламти вече 85 години. Няма да е пресилено, ако кажем, че то е най–  старото и същевременно най–  младото по дух списание в нашия културен живот. То има такова лице, такава същност, благодарение на своите млади сътрудници, както и на талантливите писатели от всички поколения, които публикуват при нас. В някои трудни моменти ни е помагал и Съюзът на българските писатели. Няма да е нескромно да отбележим, че за да бъде списанието такова, каквото е, благодарност заслужава и неговият малък, но всеотдаен редакционен екип.
          Искрени думи на благодарност трябва да отправим днес и към верните читатели на „Пламък“, които му дават кураж по трудния път. От всички, които са съпричастни към списанието, идва днешната ни увереност, че нашият духовен пламък ще продължава да трепти в мъгливия ни прагматичен ден.
          Нека си припомним думите на Гео Милев, публикувани някога в списанието: „Няма в света пожарна команда, която да може да угаси пламъка на мисълта.“
          Това важи и за самото списание „Пламък“!
          Благодаря за вниманието.
           

                
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           

                 

1


        ©ИКСписание "Пламък" - всички права запазени!

1
1
1