място за реклама                                                                                                   място за реклама
   място за реклама               да подпомогнем българската духовност                  място за реклама
 
  начало
СПИСАНИЕ   "ПЛАМЪК"
двумесечно издание
за литература, изкуство и публицистика
             орган на Съюза на българските писатели
   
 

 основано от Гео Милев 
през 1924



        НОВИЯТ БРОЙ 



 

                 7-8 / 2010

 
           
       За да търсите по ключова дума от съдържанието на броя, моля използвайте Вашия браузер:
    От менюто "редактиране"/"edit", изберете опцията "търсене" /find (on the page) 
    и въведете избраната от Вас дума/израз от съдържанието на броя.
       С клавишите "Ctrl" и "+"   или  "Ctrl" и "-"  можете да увеличавате и намалявате големината 
    на текста. 
       
         
     СЪДЪРЖАНИЕ БР. 7-8/2010
     
     

      ПРИВЕТСТВИЕ 
      на НП г-н Герхард Райвегер,
      извънреден и пълномощен 
      посланик 
      на Република Австрия 
      в Република България
      Културните връзки между   д-р Александър Войда Австрия и България: 
      Ретроспекция на работата    на Австрийското посолство    в областта на културата 
      в периода 2007­2010 г.
     проф. Александър ЩАСТЛИВАТА ЗВЕЗДА 
     Йосифов ЗА ЕДИН ТВОРЕЦ 
     Йоан Холендер „ВИЕНСКАТА ЩАТСОПЕР 
      Е СИМВОЛ НА АВСТРИЯ“
     Боряна Йосифова 141 ГОДИНИ ВИЕНСКА 
      ЩАТСОПЕР  ­ ФЕНИКС,     ВЪЗКРЪСНАЛ ОТ ПЕПЕЛТА
     Johann Petzl
     ЙОХАН ПЕЦЛ ПРАТЕРЪТ
     Nikolaus Lenau
     НИКОЛАУС ЛЕНАУ  СТИХОТВОРЕНИЯ
     Arthur Schnitzler 
     АРТУР ШНИЦЛЕР ИСТОРИЯ НА ЕДИН ГЕНИЙ
     Jakob Wassermann
     ЯКОБ ВАСЕРМАН РОМАНА
     Hugo von Hoffmanstahl Из „АНДРЕАС 
     ХУГО ФОН ХОФМАНСТАЛ ИЛИ РОДЕНИТЕ ЕДИН 
      ЗА ДРУГ“
     Rainer Maria Rilke ПРОСЯКЪТ И ГОРДАТА
     РАЙНЕР МАРИА РИЛКЕ ГОСПОЖИЦА
     Robert Musil 
     РОБЕРТ МУЗИЛ ЧОВЕКЪТ БЕЗ КАЧЕСТВА
     Peter Rosegger КОГАТО СИ ПОСТРОЯВАХ
     ПЕТЕР РОЗЕГЕР СВЕТА НА НЕБОСВОДА
     Franz Kafka Из „РАЗМИШЛЕНИЯ
     ФРАНЦ КАФКА НА ЕДНО КУЧЕ“
     Joseph Roth
     ЙОЗЕФ РОТ Из „РАДЕЦКИ МАРШ“
     Christine Lavant
     КРИСТИНЕ ЛАВАНТ СТИХОТВОРЕНИЯ
     Traute Foresti
     ТРАУТЕ ФОРЕСТИ СТИХОТВОРЕНИЯ
     Christine Busta
     КРИСТИНЕ БУСТА СТИХОТВОРЕНИЯ
     Erich Fried СТИХОТВОРЕНИЯ
     ЕРИХ ФРИД СИЛИТЕ НА СЪДБАТА
      АВЕЛ И КАИН
     Elfriede Gerstl
     ЕЛФРИДЕ ГЕРСТЪЛ СТИХОТВОРЕНИЯ
     Klaus Demus
     КЛАУС ДЕМУС СТИХОТВОРЕНИЯ
     Franz Joseph Heinrich
     ФРАНЦ ЙОЗЕФ ХАЙНРИХ СТИХОТВОРЕНИЯ
     Julian Schutting
     ЮЛИАН ШУТИНГ СТИХОТВОРЕНИЯ
     Georg Potyka
     ГЕОРГ ПОТИКА Из „НА БАС СЪС ЖИВОТА“
     Eva Christ
     ЕВА КРИСТ СТИХОТВОРЕНИЯ
     Gerhard Roth
     ГЕРХАРД РОТ „ВИЛАТА“ НА ХИТЛЕР
     Robert Schindel
     РОБЕРТ ШИНДЕЛ СТИХОТВОРЕНИЯ
     Hans Raimund
     ХАНС РАЙМУНД ЛИРИКА
     Jutta Treiber
     ЮТА ТРАЙБЕР Из „ФРАНКА“
     Gerhard Ruis
     ГЕРХАРД РУИС СТИХОТВОРЕНИЯ
     Robert Menasse ЗАБЕЛЕЖКИ 
     РОБЕРТ  МЕНАСЕ ЗА ТРУДНОСТИТЕ ДА БЪДЕШ
      КРЕАТИВЕН В АВСТРИЯ
     Margret Kreidl
     МАРГРЕТ КРАЙДЪЛ СТИХОТВОРЕНИЯ

     Маргарита Брадистилова ЕВРОПЕЙСКИ ПРОЗРЕНИЯ
     ВИЕНСКИЯТ КЛУБ

    Списание „Пламък“ изказва своята благодарност към Виенския клуб ­ България и Посолството на Република Австрия в София за тяхната подкрепа в издаването на този специален брой, посветен на австрийската култура и литература.
     

    На корицата: Виенската Щатсопер вечер
     
     
     

    ПРИВЕТСТВИЕ 
    на НП г-н Герхард Райвегер,
    извънреден и пълномощен 
    посланик 
    на Република Австрия 
    в Република България
     
     

    Настоящото издание на списание "Пламък", което е посветено на австрийската литература, представя произведенията на 27 автори, сред които са и непревеждани досега на български език текстове на някои австрийски класически писатели. От съвременните автори своята премиера на български език имат творби на Маргарет Крайдл и Юта Трайбер. За първи път е представена и есеистична творба от Роберт Менасе.

    Интересът към австрийската литература е важен елемент на тесните културни връзки между България и Австрия. И независимо от високото ниво на германистиката и широкото разпространение на немския език в България, преводите представляват ценен принос за тяхното развитие. Затова бих искал да изразя признателността си към авторите на представените в това издание нови преводи за изключителната им работа.

    Поставянето на акцента върху Австрия в това издание на "Пламък" е свързано с 15-годишнината от създаването на сдружение Виенски клуб, който оказа и щедра финансова подкрепа за публикацията.  По този начин Виенският клуб дава още един съществен принос за разпространението на австрийската култура и житейска философия в България и затова много бих искал да поздравя ръководството на клуба в лицето на г-н проф. Йосифов и г-жа Мария Нейкова за дългогодишната им и неуморна дейност.

    Особена благодарност изразявам и на издателите на списание "Пламък", които вече дълги години показват интерес към австрийската литература, и бих искал съвместното ни сътрудничество и в бъдеще да служи за поддържането на културните отношения между нашите две страни.

    Културните връзки между Австрия 
    и България:  Ретроспекция на работата на Австрийското посолство в областта на културата в периода 2007­2010 г.
     

    Д-р Александър Войда, 
    съветник в Посолството на Република Австрия 
    в България

    Културният обмен между Австрия и България се осъществява на няколко нива: между правителствените институции, между частни и обществени институти като концертни зали, музеи и издателски къщи, а също и между отделни творци. Поради подобряването на въздушния транспорт, както и благодарение на модерните телекомуникации преките контакти между творците на двете държави през последните години значително се увеличиха. Задачата на посолството е да изпълнява ролята на подкрепяща институция за всички, които се интересуват от културни прояви, да осъществява контакти и да реализира конкретни проекти в рамките на наличните ресурси.
    Между Австрия и България съществува споразумение за културен обмен ("Споразумение за съвместна работа в областта на културата, науката и възпитанието от 9 февруари 1973 г."). То се конкретизира периодично под формата на работни програми. През месец април 2008 г. беше приета текущата работна програма със срок 2008 ­ 2010 г. 

    Работата на Австрийското посолство в София 
    в областта на културата
    Културата свързва, посредничи и развлича. Съзнавайки това, Австрийското посолство подкрепя организирането на прояви в областта на музиката, изобразителното изкуство, литературата и науката. В периода 2007 до 2009 г. Австрийското посолство успя да реализира 122 австрийски културни проекта в 15 български града, които достигнаха до повече от 107 хиляди души в България. Особено внимание в това отношение трябва да се отдели на "Австрийските музикални седмици в България", които се проведоха за четиринайсети път в периода 22 април ­ 21 май 2010.
    Австрийското посолство информира за планираните културни прояви с E-Mail и всички които проявяват интерес към тези събития биха могли да се обърнат с молба да бъдат включени в списъка на получаващите информацията на адрес: sofia-ob@bmeia.gv.at. Освен това препоръчваме да посетите и уебстраницата на посолството, където ще намерите и календар на културните събития: www.bmeia.gv.at/sofia. 
    При планирането и провеждането на културните прояви посолството си партнира с български институции, чуждестранни културни институти, концертни зали, оперни и драматични театри, както и с организатори на филмови фестивали. В сътрудничеството в областта на литературата, хуманитарните науки, социологията и културологията на първо място трябва да бъдат споменати австрийските библиотеки и работещите в България австрийски лектори.

    Австрийски библиотеки
    Австрийските библиотеки в чужбина възникват по инициатива на секцията по културна политика на австрийското външно министерство. От самото начало се поставя целта да се даде възможност на хората от източноевропейските страни за културни контакти със Западна и Централна Европа като цяло и по-специално с Австрия след промяната през 1989 г. Понастоящем е изградена мрежа от над 53 библиотеки в 24 страни с повече от 300 000 книги и 8000 звуконосители.
    В България има три австрийски библиотеки, най-старата от които е създадена през 1991 г. в университета "Св. Климент Охридски" в София и е ръководена и до днес от проф. Емилия Стайчева. Основаната през 1994 г. австрийска библиотека във Велико Търново и възникналата през 2005 г. австрийска библиотека в Русе са под ръководството на проф. Пенка Ангелова.
    Трите австрийски библиотеки се наложиха като утвърдени платформи за междукултурен диалог, които привличат многообразна публика. Поради институционалната си обвързаност със съответните университети те са в обкръжението на хората в научната сфера, но са притегателен център и за останалата част от обществеността. А това е така не на последно място и поради факта, че освен в качеството си на научни информационни платформи на Австрия в България, те функционират и като малки културни центрове. Ето защо те често осъществяват съвместно с Австрийското посолство в София културни и научни събития.

    Адреси на австрийските библиотеки в България:

    Австрийска библиотека в София
    Софийски университет "Св. Климент Охридски", 
    Ректорат, партера, 
    Бул. Цар Освободител, 15 
    (страничен вход откъм ул. Шипка или ул. Климент Охридски)
    Работно време: Пон.-Пет. 10-13 ч. и от 17.30 - 20 ч.
    Тел./факс: (02) 843 53 61
    E-Mail: avstrbiblsof@mail.bg 
    Internet: http://www.oesterreich-bibliotheken.at/ 
    Ръководител: проф. д-р Емилия Стайчева
    Библиотекарки: Славка Шопова (преди обед), Ангелина Янева (вечер)

    Австрийска библиотека Велико Търново
    Университет "Св. Кирил и Методий"
    Ул. Теодосий Търновски, 2
    5003 Велико Търново
    Работно време: Пон. 13.30-16.30 ч., Вт.-Четв. 9-16.30 ч., Пет. 9-12 ч.
    Тел.: (062) 629711
    E-Mail: oebibli@uni-vt.bg 
    Internet: http://www.oesterreich-bibliotheken.at/
    Ръководител: проф. д-р Пенка Ангелова
    Библиотекарка: Антоанета Стоянова

    Австрийска библиотека Русе
    Пл. Свобода, 44
    7000 Русе
    Работно време: Пон. 13-17 ч., Вт.-Четв.. 9 -17 ч., Пет. 9-12 ч.
    Тел..: (082) 828699
    E-Mail: oebibli@ru.acad.bg
    Internet: http://www.oebibli.ru.acad.bg oder 
    http://www.oesterreich-bibliotheken.at/ 
    Ръководител: проф. д-р Пенка Ангелова
    Библиотекарка: Тодорка Стоянова

    Австрийски лектори в София, Велико Търново и Пловдив
    Лекторската програма на така нареченото "Австрийско сътрудничество" е мобилна програма за преподаване на немски език, литература и странознание на Австрия в чуждестранни университети. В тази програма вземат участие като лектори магистри по хуманитарни науки и културология. Тя се финансира със средства на Федералното министерство за наука и изследвания и се провежда от "Австрийското сътрудничество" въз основа на споразуменията за подпомагане с чуждестранни университетски институти и висши учебни заведения. 
    Наред с насърчаването за изучаване на немски език задача на тези лектори в чуждестранните университети е разпространението на австрийската култура, както и съвременните достижения на науката в Австрия. Трите лекторски позиции в България са локализирани в катедрите по германистика: маг. Таня Деканоидзе е лектор в Пловдив от 2007 г., а д-р Илия Дюрхамер (София) и маг. Татяна Атанасовска (Велико Търново) започнаха дейността си през 2008 г.

    Австрийски лектор в София: 
    Д-р Илия Дюрхамер 
    E-Mail: ilija.duerhammer@web.de

    Австрийски лектор в Пловдив: 
    маг. Таня Деканоидзе 
    E-Mail: qarts@hotmail.com
     

    Австрийски лектор във Велико Търново: 
    маг. Татяна Атанасовска 
    E-Mail: stoviflips@yahoo.de

    Ретроспекция
    Тъй като през юли 2010 г., след три години и половина работа, изтича мандатът ми като заместник-посланик на Австрия и съветник, отговарящ до голяма степен и за културните въпроси, ще се опитам да направя кратка равносметка на дейността ми в областта на културата през този период от време.
    Най-ярък акцент в работата в областта на културата представляваше музиката. "Австрийските музикални седмици в България", които традиционно се провеждат от средата на месец април до средата на месец май в няколко града, успяха да се утвърдят като постоянно събитие в годишния културен календар. Всяка година те са под патронажа на австрийския посланик и българското министерство на културата и съдържат три компонента: концерти, майсторски класове и конкурс. Целта на този фестивал е да направи по-познати както австрийската музика, така и австрийските музиканти и да създаде платформа за среща на представителите на културата, икономиката, политиката и държавната администрация. Четиринадесетото издание на седмиците се отличаваше от предишните с това, че освен класическата музика с внимание бяха удостоени и други музикални направления като фолклор, джаз и рок. Традиционно Австрия се свързва с големите майстори в културно-историческо отношение като Моцарт и Шуберт. Но днес в Австрия живеят и работят множество музиканти, занимаващи се с модерни течения в изкуството. Тъкмо тази съвременна, иновативна Австрия иска да покаже Австрийското посолство. 
    В областта на изобразителното изкуство заслужава да се отбележи изложбата "Виенски акционизъм". Тя беше показана между 11 юни и 5 юли 2009 г. в Софийска градска художествена галерия и привлече повече от 2500 посетители. Изложбата беше открита от министърката на културата на Австрия г-жа Клаудиа Шмид и тогавашният министър на културата на България г-н Стефан Данаилов, а също и от Еделберт Кьоб, директорът на Музея за модерно изкуство във Виена и куратор на изложбата. Показани бяха творби (масло, рисунки, фотографии, видео, инсталации) на най-известните представители на Виенския акционизъм (Херман Нич, Гунтер Брус, Рудолф Шварцкоглер и др.), както и на творци, повлияли това течение в изкуството (напр. И. Клайн и Джаксън Полок) и такива, които са били повлияни от Виенския акционизъм (напр. Арнулф Райнер). Всички произведения бяха предоставени от колекциите на MUMOK. Макар конкретният принос на Австрийското посолство във финансово отношение да се изразяваше в покриване на транспортните разходи, беше оказано съдействие и за създаване на контакти. В това отношение от решаващо значение за осъществяане на изложбата беше инициираното от посолството посещение на директора на института г-н Кьоб през лятото на 2008 г.

    Културната дейност в областта на литератуата до голяма стерен беше "изнесена" в споменатите по-горе австрийски библиотеки и лектори. С голям интерес бяха посрещнати литературните пътешествия на известния писател Францобел през 2007 г. и на младия литератор Ксавер Майер през 2008 г. в София, Русе, Велико Търново и Пловдив. За първи път с помощта на Австрийското посолство в България бяха осъществени театрални пиеси на съвременни австрийски писатели (Елфриде Елинек, Петер Хандке, Габриел Барили и Димитър Динев).
    В разделите кино, архитектура и танц Австрийското посолство се включи като пое разходите на австрийските участници и предостави възможността за осъществяване на контакти. Пример за подобно сътрудничество е архитектурната изложба "Жилищни модели: експеримент и ежедневие", която беше показана в Софийската градска галерия в периода между 19 октомври и 8 ноември 2009 г. В по-голямата си част тя беше финансирана от Община Виена. Посолството предостави залите си за провеждане на дискусия между участниците.
    През последните три години и половина имах възможността добре да опозная България и нейния народ, но в същото време благодарение на работата си в областта на културата имах възможността да достигна до съществени прозрения за моята родина Австрия. Двете държави са изправени пред големи предизвикателства в културно-политическо отношение, а именно да поддържат културно-историческото наследство и да са отворени за модерните тенденции в развитието на обществото. Според мен мотото на всеки културен мениджмънт при определянето на програмата му би трябвало да бъде не "или ­ или", а "както ­ така и", трябва да се обръща внимание както на "класиците", така и на "авангардистите". Основна цел на работата в областта на културата би трябвало да бъде по-доброто разбиране на съвремието и предчувствието за бъдещето. Ако работата в областта на културата се основава изключително на случилото се в миналото, без връзка с настоящето и бъдещето, би била осъдена от самото начало на провал.
     
     

    ЩАСТЛИВАТА ЗВЕЗДА ЗА ЕДИН ТВОРЕЦ
     

    Проф. Александър Йосифов - 
    композитор, президент на Виенския клуб в София

    Вие сте един от най-известните български композитори днес. Същевременно нашата културна общественост Ви познава и като президент на Виенския клуб в България. Къде да потърсим връзката между Вашето творчество и австрийската култура?
    Връзката между моето творчество и австрийската култура е заложена в основата на музикалното ми образование, още със сонатите на Хайдн и Моцарт, по-късно с импромптютата на Шуберт и песните му, валсовете на Йохан Щраус и оперните спектакли, които баща ми дирижираше. И досега още помня как той пускаше на грамофона старите чупливи плочи с Моцарт -  Реквием, или потпури от "Вълшебната флейта" и "Прилепът". Въобще, може да се каже, че австрийската музика е един от най-важните стълбове в музикалното образование на всеки човек, независимо дали се занимава или не с музика! Произведенията на австрийските композитори-майстори са най-добрата и изпитана школа за подготовка и за творчество. Австрийската култура (музика, литература, поезия, изобразително изкуство, архитектура, театър и кино) е силно въздействащ фактор за формирането на интелекта и е с категорично влияние във всички страни по света. Особеният, специфичният, неповторимият облик на жанровете носи онзи характерен Виенски полъх, който веднага напомня безпогрешно за Австрия. Ако трябва по-късо и по-точно да кажа къде е връзката между австрийската култура и творчеството ми, тя е в голямата ми любов към Австрия и особено към любимия ми град -  Виена, с духовното присъствие в музиката на Хайдн, Моцарт, Шуберт, Малер, Рихард Щраус, Йохан Щраус... с природната си красота... с всичко!
    По-късно вече, връзката на творчеството ми с австрийската култура прерасна в професионални контакти с различни институции и личности. На 10 юни 1981 година в Щатсопер беше изпълнена VI картина от моята опера "Хан Крум-Ювиги", на тържествения концерт по случай честването на 1300 години българска държава. Този ден е запечатан в съзнанието ми като един от най-светлите дни в живота ми. Като директор на "Балкантон" организирах три пъти големи изложби на българските грамофонни плочи с концертни програми във "Витгенщайн" -  културния център. През 1987 година бях избран за заместник-председател на "Международния музикален център" (IMZ) със седалище Виена, организация на телевизиите и радиостанциите в Европа, който имаше специално отношение към музикалните програми и отразяването на живо и на запис различни музикални фестивали и други подобни прояви. По това време, с оторизираните права на заместник-председател на Комитета за телевизия и радио на България, проведох преговори и подписах договора за прякото предаване на Новогодишния концерт от Виена. (Беше подписан договор между Австрийската и Българската телевизия. Оттогава са и контактите между "Интервизия" и "Евровизия", в които аз имам пряко участие.) През ноември 2008 година в залата на "Мюзикферайн" във Виена беше изпълнена за първи път една моя нова творба -  "Прелюд", от струнен квартет с ръководител Евгени Шевкенов. Щастлив бях да видя и детския си мюзикъл "С бати Николай на разходка в зоопарка" по австрийската телевизия. (Разбрах по-късно, че е бил излъчван няколко пъти с голям успех.) Незабравим спомен за мен ще остане високата награда, която получих от Президента на Австрия -  "Почетният кръст за заслуги към Република Австрия"! Това е връзката на моето творчество с Австрия -  ще я нарека щастливата звезда за един творец, отдал живота си на музиката.

    Може ли да ни запознаете по-подробно с историята и дейността на Виенския клуб?
    Първоначалната идея за създаването на сдружение "Виенски клуб" възникна при провеждането на литературен спектакъл по стихове на австрийската поетеса Ева Крист (съпруга на тогавашния посланик на Австрия в София, Ерих Кристен) и музика на съвременни австрийски композитори, по повод 50-тата годишнина от края на Втората световна война, на 15 май 1995 г. Дотогава поетесата беше вече осъществила множество литературни четения с помощта на преводачката на стиховете Й, Мария Нейкова  и е възхитена от необикновената духовност на българите. По това време излизат и две нейни стихосбирки от печат: "Великден е като пролетта" и "Всичко е светлина".
    На 11 октомври 1995 година в Австрийското посолство се проведе вечер на австрийската култура, на която поканените присъстващи решиха да се създаде сдружение "Виенски клуб". Вечерта бе посветена на Крайслер, но това е същевременно и учредителната среща на новия клуб, който избра и своето временно ръководство -  професор Александър Йосифов за председател и Мария Нейкова за секретар. Избра се и първият Управителен съвет, който взе решение за учредяването на клуба. Предложен бе и проекто-устав на клуба.
    На 19 октомври се проведе и първото заседание на Управителния съвет, който взе решение за съдебната регистрация на сдружението.  След подаването на необходимите документи и изчакването на съответната съдебна процедура, с решение № 21951 от 27 февруари 1996 година, Софийски градски съд регистрира сдружение с нестопанска цел в обществена полза, "Виенски клуб". Членството в клуба се осъществява на базата на покана от Виенския клуб към  кандидат-членовете, а не на свободния принцип на кандидатстването. Членската маса се състои от известни личности -  поети, писатели, музиканти, юристи, педагози, професори, архитекти, художници, скулптори, бизнесмени и т.н.
    Основният показател за избора на членовете е отношението им към Австрия като държава, към нейната политика в международните отношения, икономиката и културата. Подпомагане и пропагандиране на събития, свързани с Австрия и България, двустранните отношения, както и мероприятия на Австрийското посолство в София. Организиране на концерти, изложби, срещи с гостуващи делегации от Австрия. Ежегодните дни на Австрийската музикална култура, Виенският бал през м. февруари, конкурси за млади таланти (певци и инструменталисти) и други важни събития, които отразяват съвместната дейност на Австрия и България заедно пред света, както и специално пък присъствието на Австрия в България, като име, като политика, като култура.

    А кога се породи идеята за Виенските балове и какво интересно може да ни разкажете за тяхното провеждане в София?
    Идеята за провеждане на Виенски бал в София отново е свързана с г-жа Ева Крист и всъщност е една подходяща форма за благотворителност, като същевременно се превръща в една ежегодна обществена атракция, която кореспондира с традициите на Виена и нейните над 300 бала годишно на различни професионални гилдии. В случая обаче става дума за големия бал в операта -  всъщност големия Виенски бал, който е и част от лицето на културната програма на кметството на Виена. Имаше идея отначало нашият бал да се проведе в резиденцията на посолството на Австрия в София, но поради ограниченото място (имаше много желаещи), той се състоя във Военния клуб. След две-три поредни години се оказа, че желаещите да присъстват на Виенския бал в София са повече от 300 души и ние организирахме баловете вече в големите представителни ресторанти на "Кемпински-Ню Отани" и "Шератон".
    Разбира се, да разказвам за бала е едно, а да се види и да присъстваш на него е съвсем друго и далеч по-интересно, затова бих поканил любезния читател да бъде гост на следващия бал през февруари 2011 година. Все пак ще кажа, че на бала, който Виенският клуб организира, винаги има специално изискано меню, богата програма с музика на Йохан Щраус, традиционните (по образец от бала във Виена) полонези, полки, мазурки и валсове, изпълнени от специално подготвени танцьори, богата лотария, два оркестъра (един за валсове и друг за джаз-поп естрадни танци), артисти от Музикалния театър, всичко това поднесено в една изискана атмосфера с много цветя, светлини и багри, реклами на спонсорите... По традиция винаги патронажа на Виенския бал в София се поема от Негово Височество -  посланикът на Австрия в София и някой политически лидер-гост. Тази година това беше чаровната Йорданка Фандъкова, кмет на София. По традиция в полунощ оркестърът под мое диригентство изпълнява "Радецки марш", съпроводен от скандирането на публиката. Позволявам си, без за изтъквам заслугите на Виенския клуб (всъщност... заслужени) да спомена мнението на голяма част от гостите, които всяка година присъстват на този бал, че: "това е голямото събитие на годината!" Трябва да отбележа, естествено, че голяма част от "дип-корпуса", в лицето на посланиците на други страни, са наши редовни гости. Най-важното обаче е, че със събраните средства от лотарията и участието на различни спонсори Виенският клуб субсидира някои дейности в здравеопазването, културата и образованието, социалната сфера (социално слаби, старопиталища и сиропиталища), т.е. по този начин изпълняваме гражданския си дълг към обществото и задължението ни като членове на клуба да упражняваме дейност в обществена полза.

    С кои австрийски композитори и изпълнители имате творческа връзка?
    Творческите ми контакти са многобройни и в различни сфери на културата и политическия живот и трудно бих могъл да изброя всичките имена, но все пак ще спомена президента на Австрия д-р Фишер, д-р Потика, д-р Дийм, д-р Кипах, Ева и Ерих Кирстен, директорът на Щатсопер -  Йоан Холендер, диригентите Александър Корниенко и Мириям Шмидт, хоровата диригентка Любка Гутенберг, г-жа Фернандес -  пианистка и Мария Принц, професор Фришершлагер, Щефан Сухомел, Георге Бернадет, певицата Чидем Соярслан и много други. Поддържам също така и тесни контакти с българи, живущи в Австрия, като професор Божидар Ноев, цигуларя Евгени Шевкенов и други, които изпълняват на концерти мои произведения.

    Продължава ли да бъде българската певческа школа приемана и обичана във Виена? Някои наши музикални изяви там в последно време?
    Българската певческа школа винаги е заемала едно от първите места в Австрия -  в оперните театри и на концертните подиуми. Богатството на българските оперни гласове е било, а и в момента е водещо на афишите на Щатсопер Виена. Историята познава триумфа на Люба Велич, Борис Христов, Тодор Мазаров, Димитър Узунов. В по-близко време -  Николай Гяуров, Александрина Милчева, Маргарита Лилова, а в момента триумфират в оперния репертоар великолепната Красимира Стоянова, чаровната Веселина Кацарова и Надежда Кръстева (темпераментната Кармен).

    Как виждате бъдещето на Виенския клуб и изобщо -  на творческите ни валенции за австрийската култура по-нататък?
    Бъдещето на Виенския клуб може да бъде само едно -  разширяване на контактите с Австрия, със сродни институции, контакти с изтъкнати личности, които да вземат участие в съвместната ни дейност и най-вече пропаганда на високите постижения на Австрия в областта на международните отношения, бизнеса, политиката, културата, образованието и науката. Като пример мога да посоча факта, че преди две години на базата на лоялно партньорство и като част  от дейността на Виенския клуб в областта на бизнеса, бе осъществен един много ползотворен контакт с "Мениджмънт форум" -  организация неправителствена с идеална цел, която има за задача да квалифицира български и австрийски бизнесмени чрез периодично провеждани курсове във Виена и в София, за управление и "ноу хау", между Австрия и България. Централата се намира във Виена с директор -  професор Стефан Хлавачек, а в България директор е г-н Петрослав Петров и директор-координатор -  д-р Андреас Шобевалтер. Тази връзка с бизнеса всъщност подсказва стремежа на Виенския клуб да разширява своята дейност и да прилага една нова и модерна система на "отворените врати" за всички видове дейност и личности-лидери, които проповядват идеята за развитието на българо-австрийските отношения.

    Каква по-ярка Ваша изява предстои в близко време?
    Най-ярката изява на Виенския клуб в момента е честването на юбилея -  15 години от създаването, която всъщност списание "Пламък" отразява. Вече е в ход подготовката за следващия Виенски бал през февруари 2011 година.

    А какво ново да очакваме от композитора Александър Йосифов?
    Най-новото, което мога аз като композитор да предложа на българската публика, са концертите ми по случай моята 70-годишнина със Софийската филхармония, във Варна, Стара Загора, Пловдив, Русе... Неотдавна завърших мюзикъла за деца и възрастни "Приключенията на Хитър Петър и Настрадин Ходжа" (на съвременни теми комедия в джаз-поп стил). В момента работя и върху нов цикъл от песни по стихове на Георги Константинов, които са посветени на моите изпълнители професор Павел Герджиков и професор Йовко Крушев -  феноменални музиканти.
    На 27 юни (неделя) от 11,00 ч. в камерна зала "България" ще се състои матине-концерт на моя клас -  певци, студенти от Музикалния департамент на Нов Български университет. По традиция в програмата са застъпени шедьоври на световната оперна класика.

    Какво ще пожелаете на читателите на списание "Пламък"?
    Преди всичко здраве и дълголетие. Да обичат и да живеят със словото на българската духовна мисъл. Да черпят сили и вяра от пламъка на "Пламък"!
     

    ЙОАН ХОЛЕНДЕР:
    "ВИЕНСКАТА ЩАТСОПЕР 
    Е СИМВОЛ НА АВСТРИЯ"
     
     
     
     
     
     
     
     

    Йоан Холендер е роден на 18 юли 1935 г. в Тимишоара, Румъния в семейство на заможни фабриканти. В родословното му дърво се преплитат еврейски, унгарски и румънски корени. 
    През 1959 г. емигрира в Австрия по политически причини. Завършва оперно пеене във Виенската консерватория и през 1966 г. създава собствена продуцентска агенция. Славата му на импресарио и откривател на млади оперни таланти през 70-те и 80-те години на XX век е легендарна. Оттогава датира творческото му сътрудничество с най-големите звезди в жанра -  Пласидо Доминго, Хосе Карерас, Агнес Балтса...
    От 1992 г. е директор на Виенската Щатсопер. Договорът му на този пост изтича през септември 2010 г. 
    Кавалер е на най-високите ордени за заслуги на Австрия, Франция, Италия, Румъния.
     

    -  Г-н Холендер, през септември изтича Вашия 19-годишен договор като директор на Виенската Щатсопер -  факт, който е безпрецедентен рекорд в историята на този театър за всички времена. По време на мандата Ви са представени 157 премиери, имате реноме на една от най-влиятелните личности в културния живот на Австрия. Какво представлява този театър като институция и в личен план за вас? 
    -  Факт е, че аз действително съм най-дълго управлявалият интендант в цялата 140-годишна история на Виенската опера. Това ме ласкае, защото директори тук са били легендарни фигури като Густав Малер и Херберт фон Караян. Признавам, че и в най-смелите си мечти не съм го очаквал, но очевидно съм успял да се докажа с качествата си. При това трябва непременно да отбележа, че моят договор бе 4 пъти продължаван от четири различни като политическа коалиция австрийски правителства. Всички те оцениха моя стил на управление като успешен. Този факт е показателен за отговорното отношение на държавата към културата тук. Щатсопер е наистина свещена институция и символ за Австрия и специално за Виена, която наричат световна столица на музиката. 
    Виенската опера е открита през 1869 г. от австрийския император Франц Йозеф и през 2009 г. отбеляза 140 годишен юбилей. Тя е единствена по рода си с факта, че поддържа ежегодно уникалния брой от приблизително 50 различни заглавия в репертоара си. Тук има представления всяка вечер в продължение на 10 месеца в годината и местата в залата са неизменно над 95% разпродадени. Годишно на Щатсопер са необходими 85 милиона евро бюджет, като от държавата получаваме около 52 милиона субсидии, а собствените приходи на театъра от продажба на билети, копродукции и турнета е между 35 и 41 милиона евро. 
    Като техническа новост бих изтъкнал, че от 2001 г. Виенската опера е първият музикален театър в Европа, в чийто салон всяко място е снабдено с индивидуален миниатюрен екран за субтитри на немски и английски език. Изключителната преводна система е на стойност 4,5 милиона долара. През 2009 г. инсталирахме и огромен, 50 кв.м. видео екран на площада срещу сградата на Щатсопер. На него пряко и с помощта на четири камери се излъчват играещите се в операта постановки. Избраните произведения се представят всеки сезон през месеците май, юни, септември и октомври. Виенската опера е единствената в Европа, която предлага такава възможност, а идеята е да привлечем допълнително интереса на всички виенчани и туристи, дори и да не са страстни почитатели на оперното изкуство.

    -  Реализацията на кои други ваши идеи и проекти като директор бихте откроили и считате за особено стойностни?
    -  Моята стратегия като интендант от самото начало бе да назначавам в театъра и давам шанс за изява на млади талантливи изпълнители, голяма част от бившите източно европейски страни. Всички тези непознати певци за кратък срок станаха любимци на виенската публика и световни звезди. Щастлив съм, че те са мое откритие. Сред тях са Натали Десе, Михаел Шаде, Елина Гаранча, великолепните Веселина Кацарова и Красимира Стоянова, както и много други.
    Разбира се, трудно ми е да изброя всички свои проекти за тези 19 години, с чиято реализация се гордея. Това са хиляди успешни спектакли и звездни моменти, осъществени на виенска сцена от най-добрите диригенти, режисъори и певци в света.
    През 2005 г. открихме и музей на Щатсопер, в който изложихме впечатляващ архив. През 2008 г. по моя лична идея в зала "Густав Малер" на операта бе представена изложбата "Виновни, жертви, наблюдаващи", която за първи път изнесе на показ уникални документи за трагичната съдба на творци от еврейски произход, които са били членове на Щатсопер по време на Втората световна война: диригенти, певци, балетисти... Всички те са уволнени от театъра, някои изпратени в концентрационни лагери, други се спасяват от Гестапо с емиграция в чужбина. Войната несъмнено е едно от най-зловещите явления. Дори Виенската опера, този храм на изкуството, не е подмината от диктатурата на националсоциализма. Посланието на тази изложба бе към всички, които лично не помнят или се опитват да омаловажат страшната истина за Холокоста. Този проект е от особена стойност за мен и през 2009 г. изложбата бе показана и в Париж. 
    -  Получихте признание, както от австрийските медии, така и от публиката за Вашите многобройни интересни проекти, свързани с музикалното възпитание на децата. Бихте ли споделили подробности. 
    -  За мен желанието да привлека млада публика винаги е било приоритет и мисия в дейността ми като директор. Особено горд съм с детския оперен театър, който построихме през 1999 г. като мини сграда на последната тераса на Щатсопер. В нея се играят специално композирани творби за най-малките, както и големи оперни заглавия в адаптиран вариант, например "Пръстенът на нибелунга" от Вагнер. Винаги държа в спектаклите да участват най-добрите солисти на театъра. В контекста на идеята ми за музикално възпитание, през 2001 г. се реализира и друг мой проект -  създаване на оперно училище за деца към Щатсопер. Радвам се и на станалото вече традиционно представяне на "Вълшебната флейта" от Моцарт в деня след прочутия Бал в Операта. Във все още украсената с цветя зала идват 5000 ученици от цяла Австрия, които сядат на земята и певците пеят сред тях. Това е съвместен проект с Министерството на образованието тук, а идеята заимствах от Япония, където известния диригент Сейджи Озава организираше подобни концерти за деца. 

    -  Като директор на Щатсопер винаги сте подчертавал, че държите на контактите с източноевропейски оперни театри. През 2002 г. бяхте сред инициаторите за създаване на паричен фонд към фондацията за култура на "Дойче Банк", който да подпомага финансово тези музикални институции. Оправдаха ли се Вашите очаквания относно този проект? 
    -  Истина е, че през тези 19 години на моя мандат като интендант, Виенската опера е гастролирала не само в Япония и всички западно европейски страни, но и в Белград, Загреб, Букурещ, Тимишоара... През юни 2002 г. представихме при голям успех концертно изпълнение на операта "Саломе" от Рихард Щраус в НДК, София. В него тогава участва и вече покойната чудесна българска певица Нели Божкова. За мен тези гастроли винаги са имали културно-политическо значение, защото традицията на оперните театри в източноевропейските държави е впечатляваща и достойна за респект. В последните години ситуацията е сложна, тъй като културният бюджет на тези страни е оскъден. Тук бих искал да подчертая, че операта е скъпо изкуство, което струва повече като реализация, отколкото носи като приходи. Но операта е духовна необходимост! 
    През 2002 г. стартира идеята за създаване на паричен фонд съвместно с фондацията за култура на "Дойче банк". Този проект просъществува 7 години и приключи през есента на 2009 с успешна равносметка своята дейност. За този период фондацията се спонсорираше от фирми и банки, които имаха интерес да инвестират в източно европейски страни. Събраните средства се разпределяха между театрите в тези държави под формата на различни програми: за културен обмен, организиране на съвместни конференции, майсторски класове, подпомагане на оперите при закупуване на нови инструменти и осигуряване на нотен материал, стипендии за млади талантливи певци. България участва активно и бе представена в този проект от Софийската национална опера. Със съдействието на фондацията бяха реализирани две впечатляващи премиери в София -  на оперите "Вълшебната флейта" от Моцарт и "Саломе" от Рихард Щраус. 

     -  Какви са Вашите впечатления от българските оперни таланти и какъв е техният принос в историята на Виенската Щатсопер?
    -  Оперните певци са тези, които винаги са донасяли световно признание на България. Моите лични впечатления датират от преди 40 години до сегашни дни. Спомените ми са още от времето, когато се занимавах активно с импресарска дейност. Софийската опера имаше през 70-те години фантастичен ансамбъл -  прекрасна генерация от певци. Не говоря единствено за Николай Гяуров и Никола Гюзелев, а още за баса Стефан Еленков, тенора Никола Николов, сопраните Юлия Винер, Благовеста Карнобатлова. Помня диригентите Асен Найденов и Руслан Райчев, вокалният педагог Христо Бръмбаров. На открития театър във Варна чух навремето за първи път "Риенци" от Вагнер. Чудесни бяха артистите в оперите на Пловдив и Стара Загора.
    Относно мястото на българските звезди в историята на Щатсопер -  то техният принос е огромен! Без българските гласове Виенската опера нямаше да бъде това, което е сега. Отново няма да мога да изброя всички фантастични имена -  легендарната Люба Велич, колоритният Любомир Панчев, прекрасните Райна Кабаиванска, Гена Димитрова, Анна Томова-Синтова, Стефка Евстатиева, Александрина Милчева, Нели Божкова и толкова много други.
    През 2007 г. Вера Немирова бе поканена за режисъор на операта "Дама Пика" от Чайковски и стана първата българка със своя постановка на сцената на Щатсопер. 
    Десет са българските оперни певци, наградени с най-престижното отличие на Щатсопер -  титлата "Камерзенгер". Тя се връчва от Министерството на културата на Австрия за особено големи заслуги към оперното изкуство. Особено щастлив съм, че последните две носителки на званието станаха българските звезди Красимира Стоянова на 6 октомври 2009 г. и Веселина Кацарова на 22 април 2010 г. И двете са мое откритие и започнаха своята триумфална световна кариера от сцената на Виенската опера. Чух за първи път Веселина през 1991 г. и веднага Й предложих договор за солист, впечатлен от феноменалния Й тембър. Винаги с удоволствие разказвам и за Красимира Стоянова, която видях през 1997 г. в ролята на Рашел от "Еврейката", по време на гастрол на Софийската опера в Лудвигсхафен, Германия. На момента прецених нейните качества и потенциал -  тя притежава забележително красив глас и музикалност. Виждате, че българската оперна традиция продължава и има приемственост. Само преди броени дни, на 3 май 2010 пореден голям успех в ролята на Кармен в Щатсопер имаше младото българско мецосопрано Надя Кръстева, която през 2002 г. ангажирах за солистка тук. Днес тя вече пее по целия свят. 
    Специално искам да откроя един съществен факт. За мен е особена радост и чест, че в рамките на моя мандат като директор за първи път в цялата 140-годишна история на Виенската опера за концертмайстор на оркестъра бе избрана жена и това е изключителната българска цигуларка Албена Данаилова. 

    -  През 2009 г. се навършиха 50 години откакто сте емигрирал в Австрия. Днес сте една от най-влиятелните личности в културния живот тук, но никога не пропускате да говорите с носталгия и любов за своя роден град Тимишоара. Дори в своята автобиография описвате как във Виена сте отивали на река Дунав, за да видите кораб с румънско знаме. Крие ли се зад образа на перфектен мениджър и строг директор един сантиментален човек?
    -  Може би да. Образно бих го обяснил така: колкото по-високо израства едно дърво, толкова по-дълбоки са корените му. Това е философията на живота. Днес все по-често се връщам в родния си град, водя и своите деца там. В Тимишоара отпразнувах и своя 70-годишен юбилей през 2005 г. Но трябва да ви призная, че все по-привързан се чувствам и към България. Имам наистина чудесни спомени от вашата страна и винаги с удоволствие ще идвам отново тук.

     Въпросите зададе Боряна Йосифова, Виена
     
     

    Боряна Йосифова
    141 ГОДИНИ ВИЕНСКА ЩАТСОПЕР  - 
    ФЕНИКС, ВЪЗКРЪСНАЛ ОТ ПЕПЕЛТА
     

    Впечатляващи постановки, зали пълни с възторжена публика, аплаузи -  това е Виенската Щатсопер днес. А как започва вълшебната приказка на съществуване на този театър, превърнал се с годините в свещена за Австрия институция?
    Началото е в далечната 1869 г. -  разцвета на величествената Австро Унгарска империя. Тогава, с представление на операта "Дон Жуан" от Моцарт, театърът е официално открит в присъствието на кайзер Франц Йозеф и наречен Дворцова опера. Красивата сграда е построена в стил неоренесанс и е дело на архитектите Август фон Зикардсбург и Едуард ван дер Нюл. 
    Сред първите звездни моменти на този оперен театър е гостуването на Джузепе Верди, който през 1875 г. при грандиозен успех лично дирижира четири спектакъла на своята творба "Аида" и два на Реквием. Само година по-късно, 1876 -  още един голям композитор Рихард Вагнер застава на пулта на Щатсопер, за да дирижира операта си "Лоенгрин". 
    Година на техническа новост и предизвикала истинска еуфория е 1887. Тогава сградата на операта се сдобива с електричество -  100 км кабел са необходими, за да засияят салон и фоайета с блясъка на 1800 електрически крушки. Щатсопер е гордостта на империята и тук традиционно не липсва височайше присъствие -  през 1889 г. гостува шахът на Персия, а през 1895 г. руският цар Николай II.
    От 1897 г. следва прочутата ера на Густав Малер, който в продължение на 10 години е директор на Щатсопер. В историята на театъра годината 1905 остава куриозна с факта, че премиерата на "Саломе" от Рихард Щраус е отменена, а операта е забранена от цензурата с доводите, че главната героиня Саломе въплъщава "перверзност и безнравственост". Творбата е представена за първи път във Виена едва през 1918 г., а само няколко десетилетия по-късно българската певица Люба Велич е обявена за най-впечатляващата интерпретаторка в ролята на Саломе за всички времена. 
    Един от най-мрачните периоди в историята на Щатсопер настъпва на 13 март 1938 г. с навлизането на немските нацистки войски в Австрия. Светинята на оперното изкуство не е подмината от диктатурата на националсоциализма -  изготвени са списъци с имена на членове от състава с еврейски произход. Общо 92-ма диригенти, певци, балетисти и технически персонал стават жертва на антисемитската политика. Всички те са уволнени от операта, някои изпратени в концентрационни лагери, други се спасяват от Гестапо с емиграция в чужбина. Прочути диригенти като Артуро Тосканини и Бруно Валтер имат забрана да дирижират в театъра. През 2008 г., по лична идея на директора Йоан Холендер, за първи път пред австрийската общественост са показани уникални архивни документи от този период в рамките на организирана изложба под надслов "Виновни, жертви, наблюдаващи". Според Холендер посланието на тези изнесени факти е към всички, които не помнят лично или се опитват да омаловажат страшната истина за Холокоста.
    Фатална за Щатсопер е 1945 г., когато след приключило въздушно нападение на съюзническите войски над Виена, тя почти изцяло е опожарена от бомба. "Операта гори!" -  тази новина се разпространява из града и скоро около сградата в пламъци се стичат хиляди виенчани. За тях това е не просто оперен театър, а един от символите на Австрия. Сцената, целият салон, помещенията за репетиции и ателиетата за декори са унищожени. Повече от 24 часа са необходими, за да бъде потушен пожара, а след него по чудо оцелява външната фасада, едно от фоайетата и парадното мраморно стълбище. Въпреки тежкия следвоенен период и проблеми свързани с недостига на жилища и хранителни продукти, само два месеца по-късно на 24 май 1945 г. австрийското правителство гласува решение да се отпуснат необходимите парични средства и се започне незабавно реконструиране на театъра. Разногласия поражда единствено въпроса как да се извърши това. Известният днес архитект Вилхелм Холцбауер си спомня: "Преди всичко ние, младите тогава студенти по архитектура, предлагахме руините да се сринат и на тяхно място да се построи съвсем нова, модерна оперна сграда. Днес естествено съм щастлив, че това не се случи." Строителният период продължава десет години като разноските за възстановяването на Щатсопер възлизат на 260 милиона шилинга или 100 милиона днешни евро. През това време трупата не спира да играе в други салони, а през 1947 г. е първият гастрол в чужбина. Театърът гостува в Париж и френски журналисти, покорени от забележителното ниво на спектаклите, възкликват: "Колко е богата тази бедна Австрия!"
    Повторното официално откриване на Виенската опера е през 1955 г. с операта "Фиделио" от Бетовен. Спектакълът в достолепната сграда на Ринга се превръща в бляскаво събитие -  сред гостите са Игор Стравински, Оскар Кокошка, Жан Кокто, Грета Гарбо. Виенчани ликуват и за мнозина "възкръсналата" като Феникс от пепелта Щатсопер е символ на свободната, възраждаща се след войната австрийска държава.
    През 1956 г. започва звездната ера на Херберт фон Караян като директор. Негова предпочитана певица в десетки спектакли е българската звезда Анна Томова Синтова, призната за водеща изпълнителка в оперите на Моцарт и Рихард Щраус.
    Последвалите десетилетия до днес бележат върхови художествени моменти, както в историята на Щатсопер, така и в кариерата и биографиите на самите творци. Емблематични остават постановките на "Кармен" и "Бохеми" на Франко Дзефирели от 70-те години, които досега са в репертоара на театъра. Имената на режисьори-класици като Жан Пиер Понел, Ото Шенк, Марко Артуро Марели неизменно присъстват в афишите на Щатсопер. От 2004 г. Виенската опера издава на DVD някои от своите легендарни постановки. Според статистика, сред най-продаваните е записът на "Трубадур" от май 1978 г. под диригентството на Караян, в който звезда на спектакъла заедно с Пласидо Доминго е възхитителната Райна Кабаиванска.
    "Пробив" в традиционната режисура настъпва през 1995 г., когато като постановчик и сценограф е поканен ексцентричния австрийски художник и представител на виенския акционизъм Херман Нитч. През 2007 г. своя дебют в Щатсопер с операта "Дама Пика" направи и живеещата в Германия българска режисьорка Вера Немирова, а на 7 декември 2009 г. бе премиерата на втората Й авторска постановка на тази сцена -  "Макбет" от Верди. 
    Десетки спектакли в Щатсопер дирижират колоси като Рикардо Мути, Клаудио Абадо, Карлос Клайбер, Сейджи Озава, а да се изброят имената на всичките стотици водещи оперни изпълнители, пели на тази сцена е просто непосилно. Един от любимците на австрийската публика и досега е Пласидо Доминго, който от своя дебют във Виена през 1967 г. се е изявявал над 190 пъти тук.
    Изключително важно място в историята на Щатсопер заемат плеяда от великолепни български певци. Борис Христов, Райна Кабаиванска, Александрина Милчева, Никола Гюзелев, Гена Димитрова, Стефка Евстатиева, Калуди Калудов, са само част от имената, имали своите звездни моменти на тази сцена. Десет са българите, удостоени с привилегията да носят най-високото и престижно отличие на Щатсопер -  титлата "Камерзенгер". Званието е въведено още през време на управлението на Франц Йозеф. Според тогавашния ритуал, кайзерът посещавал представление и когато определен изпълнител му харесвал го канел по време на паузата в изящния "Teesalon" или чаен салон до централната ложа. След като приключвал разговора с певеца, императорът се сбогувал с него с думите: "Довиждане, г-н Камерзенгер", подавайки му почетната грамота. 
    Днес титлата се връчва от федералното министерство на културата на Австрия и е израз на най-високо признание в областта на музикалното изкуство. Сред носителите на званието са Пласидо Доминго, Хосе Карерас, Агнес Балтса, Мирела Френи и др. 
    Според хронологията на тяхното получаване българите "Камерзенгер" са: Люба Велич, Любомир Панчев, Венко Венков, Димитър Узунов, Николай Гяуров, Маргарита Лилова, Анна Томова Синтова, Нели Божкова, Красимира Стоянова, Веселина Кацарова. 
     
     
     
     

    Johann Petzl
    ЙОХАН ПЕЦЛ
    (1756- 1823)
     

    Убеден защитник на Просвещението. От произведенията му често лъха саркастичен хумор.
    Произведения: "Писма от Мароко" 1784 г.; "Скици от Виена" 1786- 1790 г. и др.
     

    ПРАТЕРЪТ

    Името на този парк за развлечение вероятно произтича от испанското Прадо, от което виенското простолюдие е извело своя "Пратер" и понеже е болшинство, е наложило и на висшите и образовани кръгове да възприемат това название.
    Този парк, пълен с елени, фазани и диви свине, служи, както е известно, на виенчани като любимо място за забавление. По една широка алея с кестени, минаваща през предградието Йегерцайле, се стига до голям, свободен полукръг; оттук пет алеи водят до леса на удоволствията. По средата има голям брой  гостилници, вили, маси, кегелбани, люлки и други игри за раздвижване на тялото.
    -  Какво ще правим днес следобед? -  пита занаятчията в неделя след църква своята половинка.
    -  Ами ще идем в Пратера -  отвръща му тя и към нея се присъединява целият куп дечурлига.
    Тъй като е любимо място за цялата бюргерска класа, в празничен ден Пратерът се изпълва с необикновено много хора и представлява от всички страни необикновено живописна гледка... По главните алеи се чува тропотът на неколкостотин пристигащи и отиващи си файтони; под дърветата има маси, отрупани с птици и бутилки вино, а между тях -  игри, музики, весела, детска глъчка, шумни шеги и смехове на тълпи хора; навсякъде пъстро гъмжило от няколко хиляди души, част от които се разхождат под сянката, други гуляят по масите или са се разположили направо на тревата, а трети -  малко по-настрана, -  хванали се под ръка, се мушат из храсталаците и плащат дан на приятелството и любовта... Това представлява Пратерът празничен ден. През обикновените делнични дни естествено има по-малко посетители, но все пак и рано, и късно се срещат някои компании.
    Заблуждение е това, дето господин Райнхард пише в своята пътеписна книга, че заран в неделни и празнични дни Пратерът и Аугартен били затворени. Достъпът до тях е винаги свободен.
    Вляво от средната алея е площадът на фойерверките. Голямата платформа за това зрелище не се разтуря през цялата година. След като сменил няколко професии, господин Шувер от Инголщат в Бавария станал накрая пиротехник. Трябва да признаем, че той прави чест на занаята си. Дните, когато има фойерверки, са най-хубавите в Пратера. За вход се плащат 20 кройцера; поради това простолюдието няма достъп до това зрелище и идва само по-отбрана публика... От около пет часа следобед започват да прииждат хора. На всички входове стоят кирасири, които поддържат реда с извадени саби. Най-напред посетителите правят малка разходка с файтон из гората или си поръчват по виенски обичай закуска под дърветата.
    Започва да се смрачава; изгърмява оръдие! Това е първият сигнал. Разхождащите се, които са по-надалече, се приближават; който е поседнал край някоя маса, иска да му донесат сметката и се стяга да отиде по-близо до мястото на зрелището. Минава половин час: нов пушечен залп и изстреляна към небето ракета канят разсеяните към центъра. Сега всички се стичат натам. Дамите се изкачват по намиращия се срещу кулата амфитеатър; кавалерите им помагат. По-голямата част от зрителите насядат по равната поляна между двете платформи. Междувременно вече се е стъмнило. Следва трети изстрел и ето сноп ракети излизат със свистене във въздуха и слагат началото на зрелището. Обикновено то трае три четвърти час: земята трепери, лесът ехти от оглушителна пукотевица; появяват се градове, дворци, крепости, градини, храмове, извори и т.н. -  всичко в редуващия се многоцветен огън, който така осветява цялата местност наоколо, че човек би могъл да чете. Краят настъпва всеки път с една ужасна канонада, както някога ще да е гърмяло от Колиновите хълмове. При хубаво време г-н Шувер прибира обикновено по пет-шестстотин гулдена.
    На югоизточния край на Пратера, непосредствено до един ръкав на Дунава, се намира кьошкът -  кръгъл, съвсем самостоятелен павилион с три заобикалящи го отвън галерии, от които човек може да се наслаждава на хубава гледка. Кьошкът е отворен за забавление на публиката през цялата година. Сервират се разхладителни питиета и от  всички страни има приятни места за разходка. Построената права като конец алея от началото на Пратера дотук е дълга точно три хиляди и петстотин клафтера. През хубавите летни дни, предимно обаче през пролетта, преди виенската аристокрация да се е отправила към именията си, този кьошк се посещава твърде често: целият път дотам е изпълнен с хора, коне и файтони. За да се намали досадният прах, който във Виена се лепи по всичко, миналата година изкопаха по тази алея кладенци, от които осъдените да метат улиците арестанти черпят вода и поливат с нея.
    Зрелище от особен характер е да седнеш през хубав неделен ден в някое кафене по Леополдсбрюке и оттам да наблюдаваш суетенето на хората, гонитбата и тичането по удоволствия. Щом се свечери, откъм Пратера се понася шествие от файтони, каквото едва ли може да се види на много места. В продължение на три и половина часа често над хиляда и двеста коли, наредени плътно една след друга, преминават в бавен ход през моста за към града.

    От немски: Здравко Безлов
    Nikolaus Lenau
    НИКОЛАУС ЛЕНАУ 
    (1802- 1850)
     

    Николаус Нимбш е роден на 13 август 1802 г. в Чатад, в пределите на Австро-унгарската империя. Днес -  в Румъния. Във Виена завършва следването по философия. После учи право и медицина. Подписва стихотворенията си с името Ленау. Първа книга -  "Стихотворения". В "Пролетен алманах" биват публикувани първите сцени на неговия "Фауст", скептично посрещнат от литературната критика. В 1836 г. издава "Фауст", и започва да пише "Савонарола". В 1837 г. излиза "Савонарола" и третото издание на "Стихотворения", след 3 години -  и четвърто.
    В Баден-Баден Ленау се запознава с Мари Берендс (1811- 1889) и се сгодява за нея. През септември получава апоплектичен удар и разваля годежа. Множество опити за самоубийство. На 22 октомври бива прибран в клиника за душевноболни край Щутгарт, после -  преместен в клиниката Обердьоблинг край Виена.
    Умира на 22 август 1850 г. и бива погребан във Вайдлинг, край Кльостернойбург.
     

    ДУШЕВНОБОЛЕН

    В сърцето нося най-дълбока рана,
    безмълвно ще я нося чак до края.
    Усещам как гризе ме, вече зная: 
    животът е разруха непрестанна.

    Но зная Нея. Мойта вест избрана
    всецяло ней да поверя желая.
    Могъл бих на гръдта Й да ридая.
    Но в тъмна пропаст тя е закопана.

    О, Майко! Над молбата ми смили се!
    Бди твоята любов в смъртта, нали?
    За свойто бедно чадо погрижи се!

    От този клет живот ме отдели!
    Копнея тиха нощ! О, помогни ми,
    спаси ме Ти от болки нетърпими!
     

    ГЛАСЪТ НА ВЯТЪРА

    Във дрямка е потънала гората,
    листо раздвижва въздуха, и плават
    ухания, и птици се стаяват
    сред шумата, и жаби -  сред водата.

    Светулките -  искри от блян в тъмата - 
    трептят в съня, в клонака просияват,
    и с танц на сладостни мечти смиряват
    смълчаното пиянство на душата.

    В клонака изненадващо фучене
    изтръгва ме от блян, чух глас да стене.
    Душата слуша шушнещия вятър

    досущ словата на баща, дордето - 
    загрижен -  към дома зове детето
    да тръгне, изоставило играта.
     

    ПРОЛЕТНА НАВАЛИЦА

    Деца пролетни, пъстро стълпени,
    цветове пърхащи, мириси тънки,
    песни любовни, ликуващо слени,
    върху сърцето връхлитат звънки.
    Деца пролетни ме обръмчават,
    думи гальовни в гръдта ми пръскат,
    с ехот опиянен призовават,
    порти, отдавна заключени, блъскат.
    Деца пролетни, мойто сърце окръжили,
    какво търсите там настоятелно мили?
    Нали известих ви насън неотколе,
    заспал под дърво, разцъфтяло напролет?
    Разломи ли легендата утринен вятър,
    че съм затворил в сърцето стаено
    вашите мили другари в играта,
    лика им понесъл потайно блажено?
    ИДВАНЕ И РАЗДЯЛА

    Тя идваше -  ах, образ мил пред мен - 
    подобно посред лес пръв стрък зелен.

    Говореше, пронизваше гръдта
    подобно пръв напев на пролетта.

    За "сбогом" сякаш махаше ми длан.
    Нима отлитна моят сетен блян?
     

    ГЛАСЪТ НА ДЪЖДА

    В степта почиват повеите ранни,
    бодилите са неподвижно взрени,
    като че ли от камък сътворени,
    дордето с дреха ги докосне странник.

    Небето и пръстта, неочертани
    и мъглосиви, във едно са слени - 
    приятели със скърби споделени,
    за Мое и за Твое непризвани.

    Понякога бодил се залюлява,
    поройнобуен плисва дъжд тогава - 
    невям на ням въпрос ответът звучен.

    В дъжда се вслушва странникът приучен,
    в бодилите, които се люлеят,
    усеща горест, но мълчи за нея.
     

    ГЛАСЪТ НА КАМБАНИТЕ

    Ветрец тих езерото не смущава.
    Планински връх, скали, елхи стълпени,
    и ледници, от облак посетени,
    водата -  без да трепне -  отразява.

    Сух лист на клонка глухо затрептява,
    и литва към овразите стеснени,
    козите диви, от ловец следени,
    отронен камък в миг предупреждава.

    Камбани -  чуй! -  прозвънват надалече,
    скръбта ми будна се смирява вече,
    в ливадите пасат алпийски крави.

    Звънът покоя спомня си, но зная
    завинаги земята го забрави - 
    отдавна -  в първата зора на рая.
     

    От немски: Кръстьо Станешев
     
     

    Arthur Schnitzler
    АРТУР ШНИЦЛЕР
    (1862- 1932)
     

    Артур Шницлер е изтъкнат австрийски белетрист и драматург. Роден е във Виена. Завършва медицина, работи отначало като практикуващ лекар, а след това и като писател на свободна практика. Оформя се под влиянието на Флобер и Мопасан. В творчеството му голямо място заемат еротиката и сложните душевни състояния. Спечелва популярност особено с драматичните си пиеси, в които проявява хумор, сантиментален реализъм и психологическо вдълбочаване. Известни негови произведения са "Анатол" (1893 г.), "Зеленият папагал" (1894 г.), "Викът на живота" (1906 г.), "Подпоручик Густъл" (1901 г.), "Връщането на Казанова" (1918 г.), "Игра в утринен здрач" (1927 г.) и други.
     
     

    ИСТОРИЯ НА ЕДИН ГЕНИЙ

    "И така дойдох на този свят", каза пеперудата, прелитайки над кафявите клони насам-натам и наблюдавайки местността. Меко мартенско слънце се издигаше над парка, там върху склоновете имаше малко сняг и влажна блестяща селска улица извеждаше до долината. Между две решетъчни пръчки тя излетя на свобода.  "Това значи е вселената", мислеше пеперудата, всичко Й се струваше забележително и тя се приготви за път. Малко Й беше студено, но защото тя летеше колкото е възможно по-бързо и слънцето се изкачваше все по-високо, Й стана по-топло.
    Отначало тя не забеляза нито едно живо същество. По-късно към нея дойдоха две малки момичета, които бяха много учудени като я забелязаха и запляскаха с ръце.
    "Ех", мислеше пеперудата, "посрещат ме с аплодисменти, явно не изглеждам зле". После тя срещна конници, зидари, коминочистачи, едно стадо овце, ученици, безделници, кучета, бавачки, офицери, млади дами, а над нея във въздуха кръжаха всякакви птици.
    "Това, че нямам много себеподобни", мислеше пеперудата, "това го предвиждах, но че нито един не е от моя вид, това надхвърля очакванията ми".
    Тя продължи да лети, малко се умори, получи апетит и се спусна на земята, но никъде не намери храна.
    "Колко е вярно", мислеше тя, "че жребият на гения е да страда от студ и лишения". "Само търпение, аз ще се преборя". В това време слънцето се изкачваше все по-високо, на пеперудата Й стана по-топло и тя с нови сили продължи да лети. Сега градът се издигаше пред нея, тя летеше през портата на града, над площади и улици, където се разхождаха много хора и всички, които я забелязваха, бяха изненадани, закачливо се усмихваха един на друг и казваха: "Ето че идва пролетта". Пеперудата седна върху шапката на едно младо момиче, където бе закачена една копринена роза, но копринените влакна въобще не Й харесаха. "Нека с това се забавляват други", помисли си тя, "аз ще погладувам, докато намеря хапка, достойна за моето небце".
    Тя се издигна от чашка на цвете и прелетя през един отворен прозорец в стая, където седяха на масата баща, майка и три деца. Децата скочиха, когато пеперудата пърхаше над тенджерата със супа, голямото момче я подгони и я хвана за крилцата. "Значи трябва за себе си да разбера", каза пеперудата не без горчивина и гордост, че един гений е изложен на преследвания". Този факт Й беше толкова познат като всички други, защото след като е гений, тя предварително е опознала света.
       Тогава бащата удари момчето по ръката и тя излетя по най-бързия начин на свобода, не без намерение при първа възможност да възнагради царски своя спасител. През портата на града тя прехвръкна отново над селската къща. "Достатъчно бе за днес" мислеше тя. "Моята младост бе толкова богата на събития, че трябва да помисля вече да диктувам своите мемоари".
    Съвсем в далечината махаха дърветата на родната градина. Все по-чест бе стремежът на пеперудата за едно топло място и цветен прашец. Тогава тя забеляза нещо, което хвърчеше към нея и между другото изглеждаше досущ като нея. За момент тя се стъписа, после се опомни и каза: "За една такава свръх странна среща друг не би се замислил. За мен това е повод да открия, че  в едно определено възбудено състояние от глад и студ всеки би могъл да види във въздуха огледалния си образ".
    Едно момче притича и хвана пеперудата с ръка. Пеперудата се усмихваше и мислеше. "Колко глупави са хората. Сега той мисли, че ме има, но той хвана само моя огледален образ."
    Мержелееше Й се пред очите и тя все повече отпадаше. И като на можа да продължи, легна на ръба на пътя, за да поспи. Студът, вечерта идваха. Пеперудата заспа. Нощта се спусна над нея, студът я зави. При първия слънчев лъч тя още веднъж се събуди. И тогава видя над родната градина да пърхат пеперуди -  една, две, три, все повече и повече всякакви такива, които изглеждаха като нея и прелитаха над нея, като че ли не я забелязваха. Уморена, пеперудата гледаше към тях и потъна в дълбок размисъл. "Аз съм твърде голяма, за да призная заблудата си", помисли тя. "Добре де, във вселената има и други същества, които ми приличат, поне външно".
    На поляната цъфтяха цветя, пеперудите си почиваха върху чашките, хранеха се с чудесна храна и продължаваха да пърхат. Старата пеперуда остана да лежи на земята. Чувстваше се как в нея се надига огорчение. "На вас ви е лесно", мислеше тя, "не е вече изкуство да се лети до града, тъй като аз ви открих пътя  и моят аромат ви привлече на улицата. Но нищо. Няма да бъда единствената, но затова пък съм първата. И утре вие ще лежите на ръба на пътя, като мен."
    Тогава над нея завя вятър и  бедните Й  крила нежно се раздвижиха насам-натам. "О, започвам да се съвземам", мислеше зарадвана тя. "Само почакайте, утре ще прелитам така над вас, както вие днес летяхте над мен".
    Тогава видя нещо огромно, тъмно все повече да се приближава. "Какво е това?", помисли си уплашена. "О, досещам се. Така се сбъдва моят жребий. Приближава се една ужасна съдба, за да ме смаже". И докато колелото на камиона с бира мина над нея, тя мислеше с последен трепет на своята умираща душа: "Къде ли ще ми издигнат паметник?"

     
     От немски: Ирина Велева
     

    Jakob Wassermann
    ЯКОБ ВАСЕРМАН
    (1873- 1934)
     

    Роден на 10.III.1873 г. във Фюрт, умрял на 1.I.1934 г. в Алт-Аусзе. Известен с обемистите си романи, замислени като широка картина на обществото преди и след Първата световна война, от които лъха своеобразен хуманизъм. Проявява изострен психологизъм, изобличава буржоазните порядки и кризата в семейството.
    Произведения: "Евреите от Цирндорф", 1897 г.; "Историята на младата Ренате Фукс" 1900 г.; "Каспар Хаузер" 1908 г.; "Маските на Ервин Райнер" 1910 г.; "Златното огледало" 1910 г.; "Случаят Мавриций" 1928 г.; "Кристиян Ваншафе" 1919 г.; "Самонаблюдения" 1933 г.; "Събрани съчинения" 1934 г. и др.
     

    РОМАНА

    Цялата долина я познаваше под това благозвучно име. То дори буди любопитството на пришълците, но видят ли я, те не могат да скрият разочарованието си. Защото впечатлението, което тя прави, никак не е в нейна полза.
    Вдовица от много години, тя притежава едно малко селско стопанство в Обертресен; едри земевладелци в околността няма, тъй че нейното имение е едно от най-значителните. Няколко къщи, няколко моргена земя, в които влизат и нивите, и без това редки там, шест до осем глави добитък, три-четири свине, десетина кокошки; това е всичко. Голямата къща тя дава през лятото под наем на хора от града и тогава обитава със сина и дъщерите си намиращата се отзад къщица, където живеят четиримата в три малки стайчета. Но така е прието навред. Гражданите са разглезени и искат да живеят добре; искат да бъдат сами и изпитват някаква смешна слабост към това, което те наричат спокойствие.
    Възрастта на Романа трудно би могла да се определи. Ако Й даде човек седемдесет, може би няма да преувеличи. Бели коси обаче още не се виждат, лицето Й, макар и набраздено от времето като варовиковите скали на върховете наоколо, е още опънато, фигурата Й е здрава и силна, а походката Й наподобява вървяща изправена мечка. Това, че в устата си тя няма нито зъб, не е по вина на годините, тъй като тук почти всички мъже и жени загубват още около тридесетте всичките си зъби.
    Някои я имат за заможна. Смятат, че каквато е голяма скъперница, тя трябва да е натрупала много пари. Някои пък най-сериозно уверяват, че била заровила спестените пари в нивите си или в гората. А писарят от канцеларията уж веднъж присъствал, когато тя отворила една стара ракла, пълна догоре с книжни пари. Това, разбира се, са само празни приказки, каквито хората си разправят през дългите зимни вечери по кръчмите, но няма човек, който да се съмнява, че тя е способна на най-тъмни деяния, още повече че в техния край нямат обичай да се щадят един-друг на приказки.
    Романа се прави, че не знае нищо за подобни слухове. Тя не казва, че е бедна, защото има доста развито селско чувство за собствено достойнство; та нима е беден човек, когато живее и обработва своя собствена земя и още от времето на прадедите си никому нищо не е дължал на тоя свят? Богатството обаче за нея е нещо, до което нейните мисли съвсем не достигат, нещо сродно с религиозните представи и с понятията за магьосничество.
    Тя се труди ден след ден, през цялата година с всичката издръжливост на желязното си тяло и с тия две ръце само кости и мускули. Работи в обора, на полето, на хармана, на кладенеца, в къщи, в мазата за млякото и в гората. Дои кравите, носи храна на свинете, готви, пере, цепи дърва, коси тревата, оре земята, мете коридорите, чисти обора, реже сламата, бие маслото, първа става, последна си ляга. Не познава часовника, знае само слънцето, светлината  и нощта. Синът и дъщерите, както и слугата, когото наема при усилена работа през юли и август, приличат на полуживи същества, на които тя е вляла своето дихание и които Й помагат в работата, принудени от нейната могъща няма воля. И това буквално им личи: лицето на по-голямата дъщеря е като премазано с чук, тя вече не може и да се смее, а само се хили, добродушно и плахо; не може и да плаче вече, а само реве като животно, към което са се отнесли зле. Най-младата дебне; сякаш дебне ехидно и злобно живота, който майка Й Й е отнела и не Й го връща, почти както отнемат на непослушното дете празничната рокля и я заключват в гардероба, само че в този случай -  завинаги. И ето, тя дебне ехидно и злобно дали няма да Й се удаде възможност да отвори гардероба, да открадне роклята си и да изчезне. Но няма никаква надежда: майка Й е извънредно бдителна, очите Й всичко виждат, ръката Й държи много здраво. И ако по-голямата дъщеря само външно е засегната от този волеви чук, то сина той е ударил по мозъка. Неговото съзнание е парализирано, той извършва дневната си работа с бавната равномерност на идиот, седне някъде поправя и реже с трион, кове и крои, белосва стените и клепе косите, седи с безцветна брада, с безцветна кожа и с безцветни коси, усмихва се с угаснал поглед, когато го поздравят, а това, което вътрешно вижда, мисли и усеща, е все властното, единствено и унищожително преживяване: майка му.
    Романа не знае ни неделя, ни празник, ни църковна служба, ни панаир. Камбанният звън не достига до нея нито до слуха, нито до съзнанието Й, свещеника тя не е виждала от смъртта на мъжа си насам, а що се отнася до световните събития, само войната привлече за известно време вниманието  Й със стреснато учудване, в изпълнено с омраза очакване. И ако веднъж в годината тя отива в селото, то това става с определена цел -  интригантска и лукава; понеже се мисли за по-хитра от другите хора, тя предварително не очаква някакви трудности и тръгва почти весела, за да се завърне толкова по-ядосана и помръкнала, ако намеренията Й се провалят. Отдавна между нея и доведения Й син се води спор за наследство, тъй като тя го е прогонила от стопанството си. Тя много добре знае, че в този случай правото и законът са против нея, но в главата Й не се побира мисълта, че право и закон могат да бъдат по-силни от нея или поне толкова силни, че да Й отнемат предимството. Нищо не Й се струва, по-излишно от властта и нищо по-достойно за презрение, отколкото всички видове служебни лица и тя едва преглъща своята язвителност, когато Й се мерне някой такъв, нищо не е в състояние да я накара така да побеснее, както някое данъчно разпореждане. Тя не може да разбере какво означава то, щом като не я ползва, не може да го проумее и се гневи безкрайно, че от нейното старание и пот ще се хранят и обличат гражданите, които си седят у дома с меки ръце и лъснати ботуши.

    През третата военна година Й наредиха да даде наряд една крава. тя се въздържа. Последва втора заповед, трета, но тя не се помръдна. Знаеше, че плащат на селяните смешно ниски цени за добитъка и беше решила да се противопостави. Когато дойде полицаят, тя заключи обора, застана пред вратата широко разкрачена и с кръстосани пред изпъченото си напред тяло ръце и каза с разкривено от гняв лице, че по-скоро ще се остави да я разстрелят, отколкото жива да я ограбят. Човекът беше доста благоразумен и не прибягна до насилие, но доведе кмета и съседите Й; всички заедно разпалено увещаваха Романа, доказваха Й необходимостта от доставките, както и сериозните последици, които би могла да Й навлече нейната съпротива, и трябваше да минат два часа и половина, докато тя мълчаливо се подчини; но никой дотогава не я бе виждал такава: очите Й страшно горяха на побелялото лице, цялата Й глава се тресеше, накрая тя залитна и влезе като пияна в къщи.

    После такива инциденти започнаха да се случват често, защото държавата искаше не само волове и крави, а и картофи и зърно, мляко и масло, та накрая дори и медните съдини. Тях обаче Романа си ги беше скрила предварително на тайно място, тъй като беше дочула за това. Не бяха много, един котел и три тенджери, но даже и един пирон да беше, тя по-скоро би го глътнала, отколкото да го предаде доброволно на едно непонятно и по необясними причини властващо над нея насилие. Старата бунтовница навярно би рухнала или би се побъркала от тези ожесточени схватки, ако не беше налучкала и не се възползваше както всички останали в страната от онези тъмни пътища, по които властта сама вървеше като воден за носа глупак, в качеството си на покровител на нечестни сплетни, чиято жертва биваше тя самата. А тъй като Романа не се ползваше с особени симпатии, тя можеше по всяко време да очаква издайничество и трябваше два пъти повече да бъде нащрек. На първо място най-близките Й съседи я следяха зорко и по-скоро биха Й напакостили, отколкото да постъпят с нея почтено или съобразно общите им интереси. С тях тя живееше открай време в раздори, било заради някоя загубила се кокошка, било заради парче ливада, през която минаваше междата; ту при коситба ще Й съборят някой трънак, ту ще Й заграбят през лятото някой дял; дори и най-малкият повод беше достатъчен, за да избухне Романа в буйна ярост. Една вечер, докато добитъкът мирно се поеше на извора, застанала до оградата, тя започна да крещи към съседния двор, без никой да знаеше защо; може би отмъстителното Й съзнание си бе припомнило някоя отдавнашна полузабравена вече обида, но тя започна да вика като полудяла, кичури коси паднаха по страните Й, ръцете Й се протягаха като хищни нокти и цялата местност ехтеше и кънтеше от нейната сатанинска ярост. Отвъд обаче нищо не помръдна. Всички бяха още на полето. Никой не я чуваше, но вместо да я накара да млъкне, това още повече усили жлъчното Й изстъпление. Тя сякаш крещеше на дърветата, на облаците, на изгряващата луна и на излезлия на водопой добитък и както вилнееше в здрача срещу невидимия си противник, тя приличаше на някаква Мегера, която оповестява вечната си омраза към целия човешки род. Една неблагословена личност, тъмна и суха, не знаеща нищо за човека, нито за самата себе си -  колко ли много страдаше тя с тази бездънна омраза в гърдите си; но тя и омразата си понасяше несъзнателно, също както камъкът търпи тежестта си.
    Точно по това време един писател обитаваше къщата на Романа. Беше човек на около четиридесет години, с жена и две деца. Той именно стана причина, без сам да подозира това, Романа да почне да се задълбочава в постоянно и упорито размишление, а вътрешно да изпадне по някакъв необясним начин в пълно противоречие със своето мировъзрение. Понякога тя се спираше насред кърската работа, опираше се на вилата, загледана мрачно пред себе си, клатеше глава и на лицето Й се изписваше смътно недоумение. Когато говореше с хора, тя предпазливо насочваше разговора към него, задаваше някои недоверчиви и подигравателни въпроси, но не научаваше това, което искаше да научи. Когато Й се удадеше възможност сама да разговаря с него, физиономията Й изразяваше същата смесица от недоверие и любопитство или дори нещо още по-силно от любопитство, някакво парещо желание, мъчително безпокойство. Тя знаеше, че той е писател. Не разбираше обаче какво точно означава то и никой на можеше да Й го обясни. Знаеше също така, че той живее от писателския си труд, и то доста охолно, сред явно богатство. Всичко това тя трябваше да приема на доверие и да му вярва, макар че беше трудно да му се вярва. Всеки човек е длъжен да завоюва с тежък труд всяко парче хляб от тая бедна земя, трябва да се справя с гръмотевиците и смъртта на добитъка, с водата и огъня, със слънчевия пек и ранния мраз; една от друга по-сурови се редят седмиците и годините, природата е като хапливо куче, нищо не ти отпуска, без да я приласкаеш, и макар от ранно детство до дълбока старост да си се борил с нея със зъби и нокти, накрая пак ще легнеш и ще умреш върху сламен чувал. А ето тук един, който работи с перо и с хартия -  седи си и пълни листа с драскулки и за това му плащат и от това драскане той води живот на лентяй, защото нима може да се нарече работа онова, което той върши -  седи преди обяд два часа, седи вечер два часа, а през останалото време на деня стои и лежи, зяпа във въздуха и гледа как другите хора се трепят от работа; ако това неговото е работа, какво тогава е онова, което тя върши? Какво създава той? С какво е полезен? Каква е ползата от него за тези, които му плащат? Защо него го ценят повече от общинския писар? Защо той получава за писането си пари, много пари, както изглежда, докато общинският писар или Бартел Грил, който от тридесет години вече е на работа в съда и борави също с перо и хартия, са си бедняци, както се и полага всъщност, понеже не създават нищо съществено и действително, нищо, от което да има полза на земята. Тук трябва да действа някаква тайнствена измама, такъв е изводът, до който Романа стигна след дълго размишляване -  измамническо договяране между хората от града в ущърб на селячеството и на глупавия народ, нещо подобно на данъците и доставките, -  по друг начин тази работа не може да се обясни. И колкото и очевидно да е това заключение, то все още не Й носи успокоение, защото в тази игра има нещо, което застрашава нейната сигурност, също както ако крадец би се промъкнал в къщата Й. Тя започна да се влачи подир съпругата на писателя и постоянно да я разпитва, с най-хитрата предпазливост, която Й беше по силите, със захаросана любезност, с каквато си служеше при общуването с хората от града и която всъщност беше резултат на нейното високомерно, но страхливо презрение. Според навика си тя се движеше по широка дъга около точката, в която се целеше, като най-напред залъгваше добрата дама с гръмки хвалебствени думи -  колко приятно било да се общува с нея, какъв голям ум имала тя, колко красиви били децата Й, накратко, нищо у нея не било лошо, но все пак най-доброто бил мъжът Й. Такъв мъж нямало втори -  снажен, сериозен, толкова трудолюбив, -  в цялото село така се говорело за него; а както била чула, той представлявал нещо и в обществото, бил известен човек -  е, в това тя не искала и да се съмнява, -  Боже опази, не от неуважение, но тъй като не Й било ясно, то нека уважаемата госпожа помогне на нейния слаб мозък да разбере това писане, като Й каже какво представлява то, както пише всъщност той, тя просто не можела да разбере и напразно си блъскала главата да го проумее. Съпругата на писателя отвърна благосклонно и поучително, че мъжът Й пишел книги. Значи, така, отговори селянката явно облекчена, значи, той е словослагател и е учил печатарство? Не, каза меко жената на писателя, той се занимавал само с писането, а печатането не било негова работа, неговата професия била само да описва разни случки, а когато те станат цяла книга, тогава я отпечатвали в печатницата. Романа поклати замислено глава. Случки? Какви случки? -  разпитваше тя напрегнато и учудено. Притчи ли? Или може би любовни истории? Това не можело да се обясни така лесно, отговори притиснатата натясно госпожа, това били разкази, не съвсем точно от рода на притчите, не били точно и любовни истории, макар че в тях се разказвало и за любов, а били предимно картини и очерци за отделни човешки съдби. Върху лицето на Романа се изписа израз на мрачна тъга. Тя просто не разбира думите на градската жена. Мисли си, че другата иска със странните си приказки да задуши у нея едно основателно, макар и непонятно подозрение. Има вид на съдия-следовател, който иска невинността на задържания да се докаже, но при всеки разпит трябва да чува същата безразсъдна и загадъчна лъжа. Че някой си измисля истории, това в края на краищата тя разбира; че той записва тези истории, и това е склонна да разбере, макар и не без съжалително снизхождение; притчи за календари, любовни истории -  друго тя не може да си представи: по време на нейната младост подобни неща са се намирали понякога у дома им, тя смътно си спомня за тях, дори и в нейните ръце май са попадали такива списания; когато на човек му върви бавно времето, могат да го подмамят разни глупости -  може и разкази да почне да пише, макар в нейните очи то да е нещо съвсем долно, нещо неизказано наивно, по-глупаво и безсмислено дори и от шегите и маскирането, които се правят по време на карнавала долу в селото; но да се поддаде на това един разумен и улегнал човек, комуто казват "уважаеми господине", който носи златна верижка на часовника си и колосана бяла яка, който пуши цигари и го поздравяват почтително доктори и държавни съветници, който има деца и косите му са вече побелели -  това не Й се побира в ума и ако въпреки всичко тя трябва да приеме, че от това той купува за себе си и за семейството си дрехи, обувки, мебели и добра храна, държи прислуга, пътува с влак и кани гости, то тогава целият този свят, в който се върши всичко това, Й се струва една нахална, вдъхваща страх сбирщина от шутове; то Й се струва злъчна подигравка и я изпълва с терзаещ затаен яд, сякаш над нея самата е надвиснала опасността да бъде заплетена в заблуждението на тия чудаци, сякаш някаква безмерна злост се е заела да Й оспори и отнеме устоите и почвата под краката, сякаш сеното и зърното, млякото и маслото, най-съществените неща в живота, от които зависи всичко -  добруване и болка, щастие и нещастие, надежда и грижи, -  сякаш те и нейният труд, пък и трудът на нейните предци, са загубили всякаква стойност и светът върви към едно ново, загадъчно и гибелно състояние. 

    Тези мисли не Й даваха мира и това, което все по-ярко се очертаваше в нейното държане, придобиваше чертите на едно тревожно, терзаещо и растящо подозрение, сякаш не биваше по никой начин да допусне да Й убегне нещо важно и скрито. Когато дойде есента, семейството на писателя си замина за града, а той остана сам в тихата селска къща, за да довърши някаква своя работа, и тъй като времето беше благоприятно за него, той често прекарваше вечерта, та даже и част от нощта над писалищната маса. Спокойствието, което се простираше над околността, сякаш нахлуваше от всички страни в къщата, като подземни потоци в тъмно, бавно прииждащо море, което чак сега заливаше отекналите вече шумове, най-вече гласовете на децата, техния смях и бърборене, които през цялото лято бяха кънтели из стаите. А когато през дълги промеждутъци се поклатеше с шумолене някое клонче или с тъп удар паднеше ябълка в тревата, в близкия обор измучеше крава или изпукаше някоя дъска в шкафа, писателят повдигаше глава и в насъбраната жарава на погледа му проблясваше сянка на страх, сякаш всеки от тези шумове нахлуваше от всемира направо в неговото сърце.
    Една нощ, в късен час, той долови в коридора на къщата леки стъпки. Ослуша се, но пак настана тишина и той продължи да пише. След известно време отекнаха отново стъпки, като че някой шляпаше бос по коридора. Той стана, отвори вратата и погледна навън. Тъй като нищо не се помръдна, той понечи да затвори вратата, когато на края на пруста съзря слаб лъч светлина.
    -  Кой е там? -  извика писателят със сподавен глас.
    -  Аз съм, Романа -  отекна плахо оттам и от мрака излезе селянката, по чорапи, с фенера от обора в ръка.
    Тя остави фенера на земята и пристъпи колебливо в осветения правоъгълник на вратата, където застана, едра и с наклонена напред глава. На полураздразнения, полуучуден въпрос на писателя тя се извини смутено, че искала само да погледне какво става из къщи, защото, когато уважаемият господен седял толкова до късно да пише, я хващало страх; уважаемият господин можел лесно да заспи и да бутне лампата и докато разберат, всичко можело да пламне, а такова нещастие тя нямало да може да преживее, огънят бил за нея открай време ужасът на всички ужаси и затова тя лежала оттатък на своя сламеник, без да може да мигне, и постоянно виждала уважаемия господин да изхвърля сред дим и пламъци жарта от покрива. Писателят, за разлика от много други свои братя по перо, имаше отзивчив характер; макар че му стана неприятно, дето му бяха смутили работата, той Й каза няколко успокоителни думи, обаче почувства по държането на селянката, че тя крие нещо и че сякаш действителният повод на нейното нощно посещение беше друг. Възможно беше и страхът от огъня да Й тежеше на душата, тъй като тя не притежаваше нищо друго освен земята и онова, което изработеше със собствените си ръце, не беше и застрахована, тъй като скъперничеството и недоверието я караха да се въздържа; сигурно някакво по-тайнствено безпокойство я беше довело тук и тя много скоро доказа това, като мина край учудения мъж, сякаш теглена от непреодолима сила, и пристъпи към масата, наведе се бавно над нея и като се хилеше безмълвно, заразглежда изписаните листа.
    След това се изправи мудно и въздъхна дълбоко. Скръб ли беше това? Или състрадание? Или необоримостта на една очевидност? Или осъзнаването на един останал за нея непроучен факт? Тя стоеше с кръстосани ръце пред издаденото си напред тяло, погледа известно време изписаните с дребен почерк страници, при което по ниското Й чело се врязаха безброй дълбоки бръчки, след това отново устреми мрачния си, неизказано любопитен и едновременно укоризнен поглед към писателя, който наблюдаваше с растящо неудоволствие странното държане на тази стара жена. Упрекът в погледа Й означаваше: "Какво ме залъгваш? Нима очакваш от мен, Романа, застанала сега пред теб сама в нощта, да приема тая твоя проклета магия? Опомни се, човече, и признай какво вършиш тук, можеш да продължаваш да лъжеш и мамиш другите хора, както намериш за добре, но между нас двамата тази работа трябва да се изясни." И това нямо уговаряне беше така настойчиво и осезателно, че в пристъп на яд и объркване писателят подкани несигурно Романа да го остави на мира да работи. Селянката обаче се изсмя, като вдигна рамене, и сред смеха Й -  сухо хъхрене, което уж трябваше да прозвучи добродушно -  на отворената все още врата се появи голямата сива домашна котка, поспря се малко на прага, огледа се с блестящите си жълти очи, измяука умолително и влезе в стаята. Щом забеляза животното, Романа неочаквано разкриви лице в сатанинска и съвсем необяснима ярост. Необяснима, защото обикновено тя се отнасяше към животните по-спокойно и по-меко, отколкото към хората дори и от нейната черга. Изригвайки някаква долна ругатня, тя с един скок се озова до печката, грабна една цепеница от сандъчето и я запрати по котката. животното изсъска стреснато, избяга в ъгъла до шкафа, а Романа след нея, котката -  в ъгъла до печката, а Романа, бълвайки ругатня след ругатня, пак по нея; обхваната от смъртен страх, котката искаше да се измъкне през вратата, обаче селянката Й препречи пътя, затръшна вратата, клекна на пода и започна да пляска с ръце, като крещеше, а подгоненото животно скочи объркано върху масата и катурна газената лампа. Романа изкрещя, сякаш нож Й бяха забили в гърлото; гъст дим излезе от стъкления цилиндър, само миг -  и в стаята наистина можеше да избухне пожар, но за щастие светлината угасна, лампата падна на пода и се разби на парчета. Стана тъмно като в рог и след страшния шум настъпи пълна тишина. Писателят не беше загубил самообладание, отиде пипнешком до вратата, отвори я, донесе фенера, който светеше в коридора, и докато котката профуча като луда край него и по стълбата надолу, той пристъпи към масата и видя, че всички листа от ръкописа, които лежаха там, бяха залети с гас. Романа пристъпи безшумно до него, наблюдаваше известно време безмълвно бедата, после донесе една свещ, запали я от пламъка на фенера, коленичи, събра с голи ръце стъклата и парчетата в престилката си и като се вдигна, кимна на писателя с израз, сякаш се намираше на петстотин метра далеч от него, та едва го виждаше, и се запъти с безшумната си мечешка походка към вратата, обърна се още веднъж и каза с лицемерна загриженост и с едва забележимо злорадство в гласа:
    -  За всичко е виновно само проклетото дяволско животно, уважаеми господине.
    Писателят пристъпи към прозореца и я видя да крачи с кандилкащия се фенер към обора. Пред вратата на обора тя се спря заслушана, подпря едната си ръка на хълбока, вдигна фенера нагоре, огледа околността и изчезна в своята колиба.
    На другия ден писателят си замина, без да беше завършил произведението си.
     

    От немски: Нина Григорова
     
     
     

    Hugo von Hoffmanstahl
    ХУГО ФОН ХОФМАНСТАЛ
    (1874- 1929)
     

    Роден във Виена на 1.II.1874 г., умрял в околностите Й на 15.VII.1929 г. Най-видният представител на неоромантизма в австрийската литература и стои начело на "виенската група" декаденти. Характерно за неговото творчество като драматург, поет и прозаик е усамотението в света на "чистото изкуство", култът към красотата и наслажденията.
    Произведения: "Смъртта на Тициан" 1892 г.; "Безумецът и смъртта" 1893 г.; "Жената на прозореца" 1897 г.; "Избрани стихове" 1903 г.; "Разговори на литературни теми" 1904 г.; "Жената без сянка" 1919 г.; "Залцбургският голям театър" 1923 г.; "Кореспонденция с Рихард Щраус" 1929 г.; "Андреас или Родените един за друг" 1931 г. и др.
     

    Из "АНДРЕАС ИЛИ РОДЕНИТЕ ЕДИН ЗА ДРУГ"

    Дворът беше повече от внушителен. Ограждаше го четириъгълен каменен зид, на всеки ъгъл имаше масивна кула, портата беше обградена от каменна рамка с герб отгоре. Андреас реши, че това е дворянско имение. Слязоха от конете. Готхилф пое в ръка юздите; дорестият не искаше да мине през портата и слугата трябваше по-скоро да го тегли, отколкото да го води. В двора нямаше никого освен един красив голям петел на бунището, заобиколен от много кокошки; от другата страна течеше вадичка от чешмата, която изтичаше под зида между коприва и къпини; там плуваха малки патици. Имаше и едно съвсем малко параклисче; на гърба му пълзяха цветя по дървени решетки -  и всичко това пред каменната ограда. Пътят през средата на двора бе застлан с камъни, копитата на конете трополяха по тях. Той минаваше през висок сводест проход през къщата точно по средата Й; конюшните вероятно бяха отзад.
    Ето че излязоха да ги посрещнат ратаи, после една млада слугиня и най-сетне самият селянин -  висок, снажен, на вид тъкмо прехвърлил четиридесетте, при това строен и с хубаво лице. За конете на гостите отредиха обор, а за Андреас приветлива стаичка на горния етаж -  всичко, както му е редът в заможна къща, където домакините не се суетят дори когато пристигнат нечакани гости. Селянинът хвърли поглед към дребния дорест кон, след това пристъпи към него, погледна между предните му крака, но не каза нищо. Поканиха двамата чужденци да заповядат веднага на обедната трапеза.
    Стаята имаше хубав сводест таван, на стената висеше огромно разпятие от дърворезба. В единия ъгъл беше масата, застлана вече за обяд. Ратаите и слугините седяха с лъжици в ръце; на горния край селянката, едра жена с правилно лице, но не така хубава и приветлива като мъжа, а до нея дъщерята -  висока почти колкото майката, но още дете, с правилни черти като майката, но цялата усмихната, засияваща при всеки дъх като бащата.
    През време на обеда, който започна веднага, споменът засядаше в гърлото на Андреас като горчив залък, който той все пак трябваше да преглътне. Хората бяха така добри, така доверчиви, всичко така прилично, благонравно и невинно; обедната молитва тъй хубаво прочетена от селянина, селянката тъй внимателна към непознатия гост като към собствен син, ратаите и слугините скромни, но не стеснителни, любезен, откровен разговор между всички. И само Готхилф като козел в младо зеле, нахален и надменен, че има такъв господар, безсрамен и груб с ратаите -  току се заяжда, перчи се и се надува! Андреас усеща как му се стяга гърлото -  всичко, което си позволява тоя хлапак и на това отгоре се смее и направо се надува с нахалството и глупостта си, -  всичко това го прерязва отвътре. Усеща как тази душа сковава всеки ратай, и селянина и селянката дори. Струва му се, че челото на селянина е застинало, а лицето на селянката е станало строго и твърдо; иска му се да стане и да се разправи с Готхилф, да го удря с юмруци по лицето, докато падне окървавен на пода и се наложи да го извлекат от стаята с краката напред.
    Най-сетне обедът свърши, прочетоха благодарствената молитва и той веднага го изпрати в конюшнята да види болния кон, а преди това да занесе пътната чанта и кожената торба в стаята му; тонът му беше толкова рязък и решителен, че слугата го изгледа учудено, но все пак веднага напусна трапезарията с присвити устни и зъл поглед. Андреас се качи в стаята си -  искаше му се да слезе долу да види коня, но се отказа, само за да не срещне пак Готхилф. Застана под свода, където една отворена врата се открехна, оттам излезе девойката Романа и го запита къде отива. Той: не знаел, просто искал да убие времето, а трябвало да види и коня, дали ще могат утре да си тръгнат. Тя:
    -  Нима трябва да си убивате времето? За мен то минава толкова бързо, понякога дори се страхувам. -  Бил ли е вече в селото? Черквата била много хубава, тя можела да му я покаже. Ще види коня си, като се върнат; впрочем неговият слуга му сложил вече лапа от пресен кравешки тор.
    След това излязоха в задния двор, между краварника и зида минаваше пътека, която водеше навън през малка вратичка до ъгловата кула. Приказваха си много, вървейки по тесния селски път нагоре през ливадите. Тя го питаше дали родителите му са още живи, дали има братя и сестри -  жалеше го, че е така самотен; тя имала двама братя, с нея щели да бъдат девет деца, но шест умрели -  преселили се още невинни дечица в рая. Братята Й били отишли с двама ратаи горе в манастирската гора да секат дърва; весело се живеело в дърварската хижа и една ратайкиня била с тях; родителите Й били обещали, че идната година и тя ще отиде.
    Така в приказки стигнаха селото. Черквата се намираше по-встрани, те влязоха и заговориха тихо. Романа му показа всичко -  едно ковчеже със става от пръста на света Радегунда в златна обковка, амвона с бузести ангелчета, които надуваха сребърни тръби; местата, където тя, родителите и братята Й седяха, бяха на най-предната пейка и там имаше метална плочка, на която бе написано: "Запазено за рода Финацер". Така той узна името им.
    Излязоха от черквата през другата врата и се озоваха на гробищата. Романа се движеше между гробовете като у дома си, заведе Андреас до една могилка, на която стърчаха няколко кръста един до друг.
    -  Тук почиват моите братчета и сестрички, бог да ги прости -  каза тя, наведе се и оплеви малкото бурени между красивите цветя. След това свали от най-предния кръст малкото съдче за светена вода и каза: -  Трябва да налея прясна светена вода; птичките постоянно кацат отгоре и я разливат.
    През това време Андреас четеше имената: тук бяха погребани невинните момчета Егидуис, Ахац и Ромуалд Финацер, невинното момиченце Сабина и невинните близначета Мансует и Бибиана. Андреас изтръпна, като си помисли, че всички е трябвало да си отидат така рано, никое от тях не бе живяло дори година, някои само едно лято или една есен. Припомни си топлото лице на бащата и разбра защо правилното лице на майката беше по-сурово и по-бледо. Романа се върна от черквата със светената вода в ръка, като крепеше малкото съдче с благоговейно внимание, за да не разлее и капчица. И тъкмо с тази си сериозна съсредоточеност тя беше дете, обаче в подсъзнанието, в чара си и на ръст бе вече девойка.
    -  Тук наоколо почиват все мои роднини -  каза тя и погледна с бляскавите си кафяви очи към гробовете; чувстваше се добре тук, както се чувстваше добре на масата, когато, седнала между баща си и майка си, поднасяше лъжица към красиво оформената си уста. Тя погледна натам, накъдето гледаше Андреас; погледът Й можеше да бъде зорък като на животно и веднага да улови погледа на другия, където и да блуждае той.
    До зида, зад гробовете на рода Финацер, бе поставена голяма червеникава надгробна плоча, а върху нея статуя на рицар, въоръжен от глава до пети, с шлем под мишница, в краката му кученце -  така живо, сякаш бе заспало, -  опряло лапички на един герб. Тя му показа кученцето, както и украсата на шлема -  катеричка с корона в лапите и сама с корона на главата.
    -  Това е нашият родоначалник -  каза Романа, -  бил е рицар и се е преселил от Италиански Тирол.
    -  Значи, вие сте благородници и гербът, нарисуван на къщата над слънчевия часовник, е вашият герб? -  каза Андреас.
    -  Точно така -  отвърна Романа и кимна, -  у дома всичко е нарисувано така в книгата на нашия род; наричаме я кернтската почетна грамота. Тя е от времето на император Максимилиан I, мога да ви я покажа, ако искате да я видите.
    Когато се прибраха, та му показа книгата и се радваше като истинско дете на многобройните красиви украси на шлемовете. Не пропусна нищо -  ни разперените крила, ни скачащите козлета, ни орела, ни петела, ни дивия човек, обаче собственият им герб бил най-хубав: катеричката с корона в ръка; не е най-красивият, но Й е най-мил. Обръщаше лист по лист, оставяше му време да разгледа всичко.
    -  Вижте сега това -  възкликваше всеки път. -  Рибата изглежда ядосана като току-що уловена пъстърва, а козелът е направо страшен.
    След това донесе друга дебела книга, в която бяха изрисувани наказанията на ада: мъченията на грешниците бяха подредени според седемте смъртни гряха -  все медни гравюри. Тя обясняваше на Андреас картините и как всяко наказание произтичало точно от греха; знаеше всичко и говореше за всичко прямо, невинно и без заобикалки; Андреас сякаш гледаше в къс кристал, в който е скрит целият свят, обаче невинен и чист.
    Седяха заедно в голямата стая на пейката, вградена под ъгловия прозорец. Изведнъж Романа се заслуша, сякаш можеше да чува през стените.
    -  Козите тъкмо се връщат, елате да ги видите.
    Тя поведе Андреас за ръка, козарчето вече беше сложило ведрото за млякото, козите се блъскаха около него, всяка бързаше да постави пълното си виме над ведрото. Бяха петдесетина, обкръжили момчето съвсем плътно. Романа познаваше всяка по име, те се извръщаха към нея, не можейки да решат дали да се отправят към девойката, или към ведрото. Тя показа на Андреас най-злата и най-кротката, тази с най-дългия косъм и онази, която даваше най-много мляко. И козите я познаваха и сами идваха при нея. Близо до стената имаше обрасло с трева местенце, момичето бързо легна на земята, а една коза веднага застана над нея, за да Й даде да бозае, и не искаше да си отиде, преди да си даде млякото. Тогава Романа скочи зад една кола с ритли и дръпна Андреас за ръката. Козата не знаеше как да стигне до тях и заблея жално след девойката.
    Романа и Андреас се изкачиха по витите стълби на една от кулите, която гледаше към планината. Горе, в малката кръгла стаичка, на един прът седеше орел. В мъртвите очи на вкамененото му лице проблесна светлина; с безсилна радост той повдигна крила и подскокна настрани. Романа седна до него и сложи ръка на шията му.  Дядо Й го бил донесъл още почти голо орле. Защото любимото занимание на дядо Й било да обира орловите гнезда; иначе почти нищо не вършел, но често отивал на кон надалеч, катерел се до върховете, намирал гнездата в отвесните скали, събирал хора -  пастири и ловци, карал ги да завързват една за друга най-дългите църковни стълби, качвал се горе да обира гнездата или, завързан за въже, се спущал в бездни, дълбоки почти колкото е високо кубето на черквата. Това било неговата слабост, а също така да се жени за красиви жени. Четири пъти се женил, след смъртта на всяка жена си взимал още по-хубава и всеки път кръвна роднина, защото казвал, че кръвта на рода Финацер била най-добрата. Когато хванал този орел, бил вече на петдесет и четири години. Висял девет часа на четири църковни стълби над страшна пропаст, тогава тъкмо се бил оженил за последната си жена. Тя била младата овдовяла жена на негов братовчед; тя отпреди винаги харесвала дядо Й, не поглеждала никого другиго и почти се зарадвала, когато мъжът Й паднал и се пребил -  подгонен от подплашен бик; от него тя добила по-късно едно хубаво момиченце -  оженила се за дядото вече в напреднала бременност. Така баща Й и майка Й били от двама бащи деца; майката една година по-голяма от бащата. Затова били толкова привързани един към друг, защото били от същата кръв и от деца били израсли заедно. Когато баща Й тръгнел на кон за Шпитал или за Тирол да купува говеда, макар че щял да отсъства само две или три нощи, майка Й все не го пущала, всеки път плачела, прегръщала го дълго, целувала го по устата, целувала му ръцете, не  преставала да му маха, да гледа след него и да реди благословии. Така щяла и тя един ден да живее с мъжа си, не другояче.
    Минаха през двора. От вътрешната страна на оградата до портата имаше дървена пейка; тя го заведе там и го накара да седне до нея. Андреас беше трогнат от това, че девойката му разказва така свободно всичко, сякаш е неин брат. Междувременно се бе свечерило, сивите облаци се бяха струпали от едната страна на планината, а другата бе заляна от някаква всепроникваща ведрина и чистота, имаше отделни златни повесма тук-таме във висината, тъмносиньото небе беше неспокойно, вирчето с разтревожените патици по него сякаш пламтеше в искрящ огън и злато, бръшлянът оттатък по стената на параклиса блестеше като изумруд, някаква птичка -  орехче или червеношийка -  изскочи от зеления мрак и разливаше сладки звуци в живителния кристален въздух. Най-прекрасното обаче бяха устните на Романа -  грейнал прозрачен пурпур, и ревностните Й чистосърдечни думи се лееха от тях като огнен дъх, в който избликваше душата Й, а кафявите Й очи засияваха при всяка дума.
    Изведнъж отсреща на един еркерен прозорец на горния етаж на къщата Андреас зърна майката, която гледаше към тях. Каза го на Романа. През обкования с олово прозорец лицето на жената изглеждаше мрачно и строго и той подхвърли, че трябва да станат и се приберат в къщи, може би майка Й има нужда от нея или пък не желае те двамата да седят тук сами. Романа само кимна весело и непринудено и го издърпа за ръката -  нека си седи спокойно; майката им кимна и се дръпна от прозореца. Това бе почти непонятно за Андреас: пред родители и по-възрастни хора той винаги се бе държал принудено и плахо; мислеше си, че такова свободно държане не може да не събуди недоволство у майката, макар тя да не го изкаже гласно. Затова не седна отново, а каза, че трябвало да отиде да види коня си.
    Когато влязоха в конюшнята, младата слугиня беше приклекнала до огъня, косите падаха на кичури върху пламналите Й бузи; слугата стоеше по-скоро над нея, отколкото до нея; тя като че вареше нещо в една желязна тенджера.
    -  Да донеса ли още селитра, господин вахмистър? -  каза момичето и се закиска, сякаш беше казало кой знае какво.
    Когато Андреас влезе, последван от Романа, нахалният хлапак едва успя да заеме по-прилична поза. Андреас му заповяда да занесе веднага в стаята пътната му чанта, както и кожената торба, които още лежаха на сламата.
    -  Добре де -  рече Готхилф, -  но първо трябва да уври това тук. Ще стане отвара, от която болен кон оздравява, а здраво куче се разболява. -  При тези думи той се обърна към Андреас и го загледа нахално в очите.
    -  Какво става с коня? -  запита Андреас и пристъпи към преградката, но се спря, преди да направи втората крачка, защото знаеше, че не разбира нищо от болни коне; дорестият кон го гледаше тъжно.
    -  Каквото и да става, утре заран ще бъде здрав и ще си вървим -  отвърна слугата и се обърна пак към огъня, като се ухили зад гърба му.
    Андреас взе пътната си чанта и се престори, че е забравил какво беше заповядал на момъка. Замисли се: заради кого постъпва така -  заради себе си, заради този хлапак или заради Романа? Тя тръгна след него нагоре по стълбите. Той остави вратата на стаята отворена, хвърли пътната си чанта на пода. Девойката влезе с кожената му чанта в ръка и я постави на масата.
    -  Това е леглото на баба ми, тук тя е раждала децата си. Вижте колко красиво е изрисувано. Но леглото на майка ми и баща ми е още по-хубаво и много по-голямо; горе над главите им се нарисувани свети Яков и свети Стефан, а при кракат им красиви гирлянди от цветя. Това е по-късичко, защото баба ми не беше висока жена. Не зная дали дължината му ще ви бъде достатъчна, доста е късо. Ние двамата с вас сме еднакви на ръст, трябва да опитаме дали човек може да спи на него изтегнат. Защото да спиш свит, това въобще не е сън. Моето легло е голямо и широко, има място за двама.
    Стройна и лека, тя пъргаво скочи на леглото, изтегна се и опря пръстите на краката си о една пречка на долната табла. Андреас се надвеси над нея. Тя лежеше пред него радостна и невинна, както се бе излегнала и под козата. Андреас загледа полуотворената Й уста, тя протегна ръце към него и леко го привлече към себе си, така че устните им се докоснаха. Той се изправи, мина му през ума, че това е първата целувка в живота му. Тя го пусна, после отново го притегли нежно към себе си, той я целуна и тя отвърна на целувката му, след това повтори, потрети. Вятърът бутна вратата, на Андреас се стори, че някой надникна в стаята. Отиде към вратата, излезе в коридора; нямаше никого. Романа тръгна веднага след него, той слезе надолу по стълбите, без да промълви ни дума, тя вървеше след него, лека и безгрижна.
    Долу стоеше баща Й и нареждаше на стария ратай как да докара сеното от втората коситба и къде да го остави най-напред да съхне. Тя изтича доверчиво към него и се облегна на рамото му; до това голямо дете красивият мъж приличаше на годеник.
    Андреас тръгна към конюшнята, сякаш имаше важна работа там. Слугата излезе бързо от полумрака, почти се сблъска с него, извика "о-ха", сякаш не бе познал господаря си, и веднага от влажната му уста бликна поток от думи. Чудесен човек била тая мома, усърдно му помагала да лекуват коня. И тя не била оттук, а от полето и туряла всички местни селяни в джоба си. Но той нямало нужда много да говори, господарят му сам разбирал много добре тия работи и той си е избрал младо и хубаво парче. Да, така ставали тези работи в Каринтия, това се казва живот! Тук и петнайсетгодишните вече не били девствени; и краварката, и дъщерята на чифликчията оставяли на драго сърце вратите на стаите си незалостени, днес за този, утре за онзи -  всеки си минавал по реда.
    Нещо пламна в гърдите на Андреас и буйно се издигна в гърлото му, но от устата му не се отронваше ни дума; искаше му се да удари тоя човек с юмрук по муцуната, а защо не го стори? Онзи сякаш усети нещо и отстъпи половин крачка назад. Но Андреас мислено беше другаде, очите му трепкаха, в тъмнината той виждаше Романа по нощница, седнала в чистото си легло, свила босите си крака и вперила очи в дръжката на вратата. Тя му беше посочила вратата на стаята си, беше му казала, че до нея има празна стая, беше му говорила и за леглото си, всичко това сега се носеше край него като планинска мъгла. Не искаше да се отдава на тези мисли, искаше да се откъсне от тях: неволно обърна гръб на слугата и -  отново се бе овладял.
    През време на вечерята Андреас се чувстваше съвсем особено -  виждаше всичко като разкъсано: мрака и светлината, лицата и ръцете. Селянинът посегна към него, за да вземе гърнето с шира, и Андреас изтръпна до дъното на душата си, сякаш някаква наказваща ръка посегна към сърцето му. На долния край на масата слугинята изкудкудяка нейното "господин вахмистър".
    Андреас запита злобно и грубо:
    -  Кой е този вахмистър? -  Гласът му прозвуча така чужд, сякаш сънуваше и насън чуваше собствения си глас. Слугата втренчи поглед към него откъм долния край на масата -  блед и чорлав, със спотаена злоба.
    По-късно Андреас остана сам в стаята си. Стоеше до масата, ровеше из пътната си чанта, огнивото му беше тук, нямаше нужда от свещ, месецът грееше ясно през прозореца, всичко се делеше на черно и на бяло. Той се вслушваше в шумовете на къщата, беше събул ботушите си за езда -  сам не знаеше какво очаква. И все пак знаеше и изведнъж се озова в коридора пред вратата на една стая. Притаи дъх: двама души, които лежаха един до друг в леглото, си приказваха приглушено и сърдечно. Сетивата му бяха изострени, той долавяше, че разговаряйки, селянката сплита косите си, и в същото време чуваше как кучето ходи из двора и яде нещо. Кой ли го храни сега, посред нощ, помисли си той и същевременно му се стори, като че ли се е върнал в детските си години, когато живееше в малката стаичка до спалнята на родителите си и трябваше да ги чува вечер -  ще не ще -  през вградения в стената шкаф. И сега не искаше да подслушва, но все слушаше и дочуваше между разговора и гласа на своите родители -  те естествено бяха по-възрастни от селянина и селянката, но не много по-възрастни, около десетина години само. Нима това е толкова много -  мислеше си той, -  нима те са се приближили с толкова до смъртта, с толкова им е намалял животът? Сякаш всяка дума може да остане неизречена, една дума, после ответ -  и истинският живот вече е отминал. А при тези двама хора там вътре всичко е така сърдечно и пълнокръвно като при младоженци!
    Изведнъж се сепна, сякаш ледена капка падна точно в сърцето му. Те говореха за него и за девойката, но все така добродушно, безобидно. Каквото и да правело детето, казваше жената, тя не му се бъркала, защото знаела, че детето Й никога няма да отвърне зад гърба Й на нечии задирания. Романа била прекалено пряма, за да стори това; била наследила тази черта от него -  той винаги бил възторжен приятел и човек, който обича да раздава щастие; благодарение на божата воля и детето им станало като него. Не, възрази мъжът, тя била наследила това от нея, у Романа не можело да има нищо лъжливо, притворено, защото е дете на тази майка. Но щом като дъщеря им вече се заглеждала по непознат мъж, тя била вече стара жена и той сигурно щял да почне да се срамува да я ухажва като любовник. О, не, опазил го бог, за него тя си била винаги все същата, дори му ставала все по-мила и през всичките тези осемнайсет години той нито за миг не бил съжалявал, че я е взел. И тя нито за миг не съжалявала. Живеела само за него. И той живеел само за нея и децата, отвърна хубавият му глас, тя и децата -  тези, които им останали, и другите -  били едно цяло. Затова трябвало да се смятат за щастливи онези двама стари хора, които придошлият Шварцбах отнесъл през април. Водите ги носели заедно върху едно ложе, хванати ръка за ръка, докато водовъртежът ги погълнал едновременно, а белите им коси светели като сребро под върбите. Бог давал такава съдба само на избраниците си; не помагали ни желания, ни молби.
    После в стаята стана съвсем тихо; чуваше се леко шумолене в леглото, струваше му се, че двамата се целуват. Искаше да си върви, но не се решаваше, за да не наруши съвършената тишина. Домъчня му, че отношенията между неговите родители не бяха така хубави, връзката между двамата не бе тъй сърдечна, въпреки че всеки от тях се гордееше с другия и двамата заедно посрещаха несгодите на живота; всеки пазеше честта на другия и двамата взаимно се уважаваха. Не можеше точно да си обясни какво именно липсваше в отношенията между неговите родители, когато двамата вътре започнаха на един глас да четат "Отче наш" и той тихо се прокраде по коридора нататък.
     

    От немски: Антоанета Тодорова
     
     

    Rainer Maria Rilke
    РАЙНЕР МАРИА РИЛКЕ
    (1875- 1926)
     

    Роден на 4.ХII.1875 г. в Прага, умрял на 29.ХII.1926 г. в Монтрьо, Швейцария. Един от най-големите австрийски лирични поети. Пътуванията му из Русия и близките му връзки с Роден в Париж дават сериозно отражение в творчеството му.
    Произведения: "Живот и песни" 1894 г.; "Без настояще" 1898 г.; "Любовта и смъртта на корнета Кристоф Рилке" 1899 (1907) г.; "Огюст Роден" 1903 г.; "Приказки за добрия дядо Господ" 1904 г.; "Нови стихове" 1907- 1908 г.; "Реквием" 1909 г.; "Събрани произведения" 1927 г.; "Събрани съчинения" 1955 г.
     

    ПРОСЯКЪТ И ГОРДАТА ГОСПОЖИЦА

    Стана така, че господин учителят и аз присъствахме на следната дребна случка.
    При нас, на края на гората, стои понякога един стар просяк. И днес пак беше там, по-беден и по-окаян от когато и да било; от състрадание мимикрията почти го сливаше с летвите на прогнилата дъсчена ограда, на която се бе облегнал. Ненадейно едно момиченце изтича към него и му подаде дребна монета. В това нямаше нищо странно, изненадващ беше само начинът, по който детето стори това. То направи хубав почтителен реверанс, подаде на стареца своята милостиня тъй бързо, сякаш никой да не забележи, направи повторно реверанс и веднага изчезна. И двата реверанса обаче бяха достойни за владетел. Това особено ядоса господин учителя. Той веднага понечи да отиде при просяка, вероятно за да го прогони от оградата; защото, както е известно, той е от настоятелството на Дружеството за подпомагане на бедните и е против просията по улиците. Задържаха го.
    -  Ние подпомагаме тези хора, може да се каже дори, че напълно ги обезпечаваме -  горещеше се той. -  И ако те излизат да просят и по улиците, това е просто... нахалство!
    -  Уважаеми господин учителю -  опитах се да го успокоя аз, но той все още ме дърпаше към окрайнината на гората, -  уважаеми господин учителю -  повторих умолително, -  аз трябва да ви разкажа една история.
    -  Толкова ли е наложително? -  запита злъчно той.
    -  Да, именно сега -  настоях сериозно аз. -  Преди да сте забравили това, което случайно току-що видяхме.
    Откакто му бях разправил последния път някаква история, учителят не очакваше сега да чуе кой знае какво от мене. Прочетох това по лицето му и го успокоих:
    -  Не е за добрия дядо господ, наистина не. Добрият дядо господ не се явява в моя разказ. Случка от историята е.
    С това спечелих. Достатъчно е само да спомене човек думата "история" и всеки учител наостря уши; защото историята е нещо достопочтено, безобидно и често педагогически приложимо. Видях как учителят наново започна да бърше очилата си -  знак, че зрителните му способности са преминали в ушите -  и съумях ловко да използвам тъкмо този благоприятен миг. Започнах:
    -  Това се случило във Флоренция, когато Лоренцо де Медичи -  тогава още млад, бъдещ княз -  тъкмо бил съчинил поемата си "Trionfo di Bacco ed Arianna"1  и тя екнала по всички градини. По онова време песните живеели. От дълбините на поета те се издигали в гласовете и се понасяли неустрашими върху тях като на сребърни ладии, устремени към неизвестното. Поетът започвал песен и всички, които я подемали, я изпявали докрай. В "Trionfo", както в повечето песни от онова време, се възпява животът, тази цигулка с весели, пеещи струни, и нейният мрачен фон: опиянението на кръвта. Строфите -  ту къси, ту дълги -  се издигали в шеметна радост, но там, където тя затаява дъх, винаги започва един кратък, прост припев, който слиза надолу от замайващата висота и изплашен от пропастта, сякаш притваря очи. Припевът гласи:
    Колко е красива младостта и как ни радва!
    Но можеш ли я спря? Отлита тя и се разкайва.
    И който иска да се весели, нека се радва днес,
    защото пак не знаем какво ни чака утре.
    Чудно ли е тогава, че хората, които пеели тези стихове, били обзети от някакво бързане, от някакъв стремеж да съградят цялата тържественост върху своето днес, върху единствената скала, на която заслужава да се гради? Така можем да си обясним и тълпите от човешки фигури в картините на флорентинските художници, които се стараели да съберат в едно табло всичките си князе, жени и приятели, защото рисували бавно, а кой можел да знае дали по време на следващата картина всички щели да бъдат все още тъй млади, тъй пъстроцветни и дружни. Естествено този дух на нетърпение най-ярко се проявявал у младежите.
    След едно угощение най-блестящите измежду тях седели на терасата на Палацо Строци и разговаряли за игрите, които скоро щели да се състоят пред църквата "Санта Кроче". Малко по-встрани, в една лоджия, стоял Пала дели Албици с приятеля си Томазо, художника. Явно било, че спорели за нещо и се разпалвали все повeче, когато Томазо изведнъж извикал:
    -  Няма да сториш това, обзалагам се, няма да го сториш!
    Това привлякло вниманието на другите.
    -  Какво става тук? -  осведомил се Гаетано Строци и се приближил заедно с неколцина приятели.
    -  На празника -  обяснил Томазо -  Пала иска да падне на колене пред горделивата Беатриче Алтикиери и да измоли разрешение да целуне прашния ръб на роклята Й.
    Всички се засмели, а Лионардо от рода Рикарди подхвърлил:
    -  Пала ще си помисли дали да стори това; той знае, че за него и най-красивите жени са запазили по една усмивка, която иначе никога не се вижда на устните им.
    А някой друг добавил:
    -  Беатриче е още толкова млада. Устните Й са още твърди, детински твърди, за да се усмихват. Затова и изглежда толкова горда.
    -  Не -  отвърнал Пала дели Албици крайно разпален, -  тя е горда и за това не е виновна нейната младост. Горда е като камък в ръцете на Микеланджело, горда е като цвете върху изваяна мадона, горда като слънчев лъч, отразен от диаманти...
    -  А ти, Пала -  прекъснал го малко строго Гаетано Строци, -  ти не си ли горд? От това, което каза, излиза, че си готов едва ли не да застанеш сред просяците, които чакат по вечерня в двора на "Сантисима Анунциата", докато дойде Беатриче Алтикиери, за да им подхвърли, извърнала лице встрани, по някое солдо.
    -  И това ще направя! -  извикал Пала с блеснали очи, промъкнал се между приятелите си по стълбата и изчезнал.
    Томазо понечил да го догони.
    -  Остави го -  задържал го Строци, -  нека остане малко сам, така най-бързо ще се вразуми.
    След това младите хора се разпръснали из градините.
    И тази вечер в предния двор на "Сантисима Анунциата" двадесетина просяци и просякини очаквали вечернята. Беатриче, която знаела всеки от тях по име и понякога отивала в бедните им къщурки при градската врата Сан Николо да навести децата и болните, имала обичай да им подарява по една малка сребърна монета, когато минавала покрай тях. Него ден тя като че ли се била позабавила; камбаните били вече призовали богомолците и само нишки от техния звън висели още по камбанарията във вечерния здрач. Между бедняците настъпила тревога и поради това, че някакъв нов, непознат просяк се промъкнал в сянката на черковната порта, но когато те, подтикнати от завистта си се канели да го прогонят, в двора се появило младо момиче в черна, почти монашеска рокля, което, задържано от добрината си, минавало от един просяк към друг, а една от придружаващите го жени държала отворена кесия, откъдето то взимало своите малки подаяния. Просяците падали на колене, ридаели и се опитвали да докоснат за миг с повехналите си пръсти шлейфа на скромната рокля на благодетелката си или да целунат с мокрите си мънкащи устни крайчеца на роклята Й. Беатриче стигнала до края на редицата; никой от добре познатите Й бедняци не липсвал. Но тогава в сянката на портата тя съзряла непозната, облечена в дрипи фигура и се изплашила. Обзел я смут. Още от дете познавала всичките си бедни и да им раздава милостиня, било за нея нещо съвсем естествено, било жест, подобен на онзи, с който натопяваме пръстите си в мраморния съд със светена вода при входа на всяка църква. Но никога не Й било хрумвало, че може да има и непознати просяци; какво право имала тя да дава и на тях милостиня, когато поради незнание не е заслужила доверието на тяхната нищета? Няма ли да бъде нечувано високомерие да дадеш милостиня на непознат? И измъчвана от противоречието на тези тъмни чувства, девойката минала покрай новия просяк, сякаш не го забелязва, и бързо влязла в хладната, висока църква. Когато започнало богослужението обаче, тя не могла да си спомни нито една молитва. Обхванал я страх -  може би след вечернята няма да намери бедния човек край портата, а тя не била сторила нищо да облекчи неволята му, и то сега, когато нощта наближавала, а нощем всяка нищета става още по-безпомощна и тъжна, отколкото през деня. Направила знак на онази от придружаващите я жени, която носела кесията, и заедно с нея се оттеглила към входа. Сега дворът бил пуст, но непознатият стоял все още там, облегнат на един стълб, сякаш заслушан в пеенето, което се носело от черквата някак странно далечно, сякаш идвало от небето. Човекът бил забулил почти изцяло лицето си, както понякога правят прокажените, които разкриват отвратителните си рани едва когато човек застане близо до тях, защото са сигурни, че състраданието и погнусата наравно ще се застъпят за тях. Беатриче се колебаела. Държала сама малката кесия в ръце и напипвала в нея само няколко дребни монети. Но взела бързо решение, тя се отправила към просяка и без да повдигне погледа си, който пробягвал по собствените Й ръце, казала с неуверен, леко напевен глас:
    -  Не за да ви засегна, господине... Струва ми се -  ако не съм се припознала, -  аз съм ваша длъжница. Вашият баща, мисля, беше правил у дома богатите перила от ковано желязо, нали знаете, които красят стълбата ни. По-късно... един ден намерих в стаята... в която понякога той работеше у дома... една кесия... струва ми се, че той я е загубил... сигурно...
    Но безпомощната лъжа на устните прегънала коленете на девойката пред непознатия. Тя тикнала брокатената кесия в загърнатите му в мантията ръце и промълвила:
    -  Извинете...
    Усетила как просякът трепери. Тогава Беатриче избягала в църквата, последвана от изплашената си компаньонка. От отворената за миг врата избухнала кратка глъчка на ликуващи гласове...
    Това е краят на разказа. Благородникът Пала дели Албици останал в дрипите си. Раздал цялото си имущество и тръгнал бос и беден из страната. Разказват, че по-късно останал да живее в околностите на Субиако.
    -  Времена, времена -  рече господин учителят. -  Каква полза от всичко това! Той е бил на път да стане развратник, а след тази случка станал скитник, чудак. Днес сигурно хората нищо не знаят за него.
    -  Знаят -  отвърнах скромно аз, -  понякога името му се споменава в поменика на застъпниците в големите литании на католическите църкви; защото той станал светец.
    Децата също научиха тази история и твърдят -  което много ядосва господин учителя, -  че и в нея става пак дума за господ. Това и мен малко ме учуди, защото все пак бях обещал на господин учителя да му разправя история, в която да не се говори за дядо господ. Но, разбира се, децата сигурно знаят по-добре!

    От немски: Антоанета Тодорова
    Robert Musil
    РОБЕРТ МУЗИЛ
    (1880- 1942)
     

    Роден на 6.ХI.1880 г. в Клагенфурт, умрял в емиграция в Женева на 15.IV.1942 г. Белетрист от голяма класа, той е отличен разказвач, романист и есеист. Наред с психоаналитичната си острота неговите произведения се отличават и с блестящия си диалог и реалистични тенденции.
    Произведения: "Лутанията на питомеца Тьорлес" 1906 г.; "Винценц или Приятелката на велики мъже" 1923 г.; "Три жени" 1923 г.; "Човекът без качества" 1930- 1943 г.; Дневници, афоризми, есета" 1955 г. и др.
     

    ЧОВЕКЪТ БЕЗ КАЧЕСТВА1 

    1.
    Където наистина нищо не произлиза

    Над Атлантическия океан се бе настанил барометричен минимум; той се придвижваше на изток към разположения над Руския максимум и не проявяваше още склонност да се отклони покрай него на север. Изотермите и изотерите извършваха своите функции. Температурата на въздуха бе в правилно съотношение към средната годишна температура, към температурата на най-студения и най-горещия месец и към непериодичните температурни колебания. Изгревът и залезът на Слънцето, на Луната, както и фазите на Луната, на Венера, на Сатурновия кръг и много други значителни явления отговаряха на предвижданията в астрономическите годишници. Насищането на атмосферата с пари бе на най-високо равнище, а влажността на въздуха беше нищожна. С една дума, определяща момента всъщност много добре, ако и да е малко старомодна, беше хубав августовски ден през 1913 година.
    Автомобили се стрелкаха от тесните, дълбоки улици в плитчините на светлите площади. Неясна пешеходна тълпа образува тъмни кордони. Пресичани тук-там във вялата си забързаност от по-мощни скоростни потоци, те на места набъбваха, за да се източат след това по-бързо и придобият след няколко колебания отново своя равномерен пулс. Стотици звуци, сякаш телено въже, се сплитаха в общ шум, от който стърчаха единични върхове, изскачаха и се заглаждаха режещи ръбове, отхвръкваха и се загубваха ясни тонове. Само по този шум, без да може да се уточни особеността му, един, макар с години отсъствал, би могъл със затворени очи да познае, че се намира в столичния град на империята -  Виена. Отворил очи, той би открил същото и по начина, по който движението се носи по улиците, много преди да го забележи по някоя друга подробност. И дори само да си е въобразил, че би могъл да го стори, това не вреди. Надценяването на въпроса: къде се намираме, води началото си от първобитните времена, когато човек е трябвало да запомни местата, където се е намирала храна. Любопитно е да се знае защо при един червен нос се задоволяваме със съвършено неточната констатация, че той е червен и никога не питаме какъв е тъкмо червеният му цвят, макар че посредством дължината на вълната то би могло да се изрази с точност до микромилиметър; а тук при нещо много по-сложно, каквото е един град, винаги искаме съвсем точно да знаем в кой именно град се намираме. Това ни отвлича от по-важното.
    Името на града няма следователно някакво особено значение. Както всички големи градове и той се състоеше от неправилности, промени, политания назад, втурвания напред, от сблъсъци на предмети и случки, от невероятни точки на тишина посред тях, от всякакви пътища и безпътици, от един мощен ритмичен удар и непрестанно разстройство, непрестанно объркване на всички ритми, той приличаше на кипяща колба, сложена в съд, съставен от трайния материал на къщата, законите, наредбите и историческите традиции. Мъжът и жената, които се движеха по една от широките му, оживени улици, съвсем нямаха, разбира се, това впечатление. Очевидно те принадлежаха към един от привилегированите слоеве на обществото, бяха изискани в облеклото, държането си и начина, по който разговаряха, носеха многозначително своите инициали, бродирани върху бельото си, а така също (то се знае, не с лицето навън, но във финото бельо на съзнанието си) прекрасно знаеха кои са и че в този голям столичен град са тъкмо на мястото си. Бихме могли да допуснем, че се наричаха Арнхайм и Емелинда Туци, но то бе невъзможно, тъй като през август госпожаТуци беше със съпруга си в Бад Аусзее, а доктор Арнхайм не се бе завърнал още от Цариград. При това положение оставаше естествено загадката: кои бяха те. По-впечатлителните хора се изправят твърде често пред подобни загадки по улиците. Но те ги разрешават по забележителен начин, като ги забравят, ако през следващите петдесет крачки не си спомнят къде са виждали например тази двойка по-рано. А тези двамата сдържаха внезапно крачките си, защото забелязаха пред себе си някакво струпване. Миг преди това някакво напречно движение бе нарушило реда; нещо се беше извило и плъзнало встрани -  оказа се, че един тежък камион бе рязко ударил спирачките и сега се бе запречил с едното колело върху бордюра на тротоара. Като пчели около отвора на кошера си хората изведнъж се струпаха на едно малко пространство, което оставаше в средата си празно. Слезлият от камиона шофьор беше застанал сред тълпата и бледен като платно, обясняваше с груби движения как станала злополуката. Погледите на прииждащите се спираха върху него и сетне се свеждаха предпазливо надолу в празнината, където един човек лежеше като мъртъв, положен до бордюра на тротоара. Всички бяха на мнение, че той беше пострадал поради невнимателността си. Ту един, ту друг от околните коленичеше до него, за да предприеме нещо; разгръщаха сакото му и пак го загръщаха, опитваха се да го изправят или, напротив, да го сложат да легне; с това всъщност не се постигаше друго освен запълване на времето до пристигането на вещата и компетентна вече бърза помощ.
    Дамата и нейният спътник също се приближиха и огледаха над главите и приведените гърбове лежащия. После се отдръпнаха и спряха в нерешителност. Дамата имаше някакво неприятно усещане под лъжичката, което основателно смяташе за съчувствие; беше някакво неопределено, парализиращо чувство. Господинът Й каза след известно мълчание: "Спирачките на тези тежки камиони много бавно задействат." Дамата се почувства от това облекчена и му поблагодари с внимателен поглед. Беше и друг път чувала този израз, но не знаеше какво ще рече спирачките да задействат бавно, пък и не желаеше да го знае; за нея беше напълно достатъчно, че по този начин ужасното произшествие се привеждаше някак в ред и се превръщаше в нещо като технически проблем, който не я засягаше непосредствено. Сега прозвуча остро вече и свирката на колата за бърза помощ и скоростта, с която тя пристигна, изпълни до един очакващите я със задоволство. Прекрасни са тези социални служби. Вдигнаха пострадалия на носилка и го вкараха с нея в колата. Хора в нещо като униформа полагаха всички тия грижи, а вътрешността на автомобила, доколкото можа да се види, беше чиста и с изглед, какъвто се полага да има едно болнично помещение. Хората започнаха да се разотиват с едва ли не оправданото впечатление, че случилото се беше напълно закономерно и в реда на нещата.
    -  Според американските статистики -  забеляза господинът -  годишно там има 190 000 души убити и 450 000 души ранени при автомобилни злополуки.
    -  Мислите ли, че той е умрял? -  попита спътницата му все още с безосновното чувство, че е преживяла нещо особено.
    -  Надявам се, че е жив -  отговори господинът. -  Поне когато го вдигнаха в колата, изглеждаше още такъв.

    2.
    Къщата и жилището на човека без качества

    Улицата, в която се случи тази малка злополука, беше една от онези дълги, криволичещи съобщителни артерии, които излизат като лъчи от центъра на града, пресичат външните му райони и завършват в предградията. Ако елегантната двойка бе повървяла още малко по нея, щеше да види нещо, което сигурно би Й харесало. Това беше една още запазена отчасти градина от осемнадесетия или дори от седемнадесетия век и ако човек минеше покрай оградата Й от ковано желязо, би съгледал между дърветата сред грижливо поддържаната морава нещо като мъничък дворец, напомнящ ловните или любовните павилиони от миналите времена. По-точно казано, сводовете на носещата конструкция бяха от седемнадесетия век, паркът и горният етаж изглеждаха да са от осемнадесети век, фасадата беше подновена и при това донякъде развалена през деветнадесетия век, цялата сграда, общо взето, имаше малко размитите очертания на направени една върху друга снимки и все пак видът Й беше такъв, че човек непременно се спираше и казваше "Ах!". А когато това бяло, изящно, красиво убежище отваряше прозорците си, можеше да се надзърне и в благородната тишина сред заелите целите стени библиотечни рафтове в това жилище на учен.
    Това жилище, тази къща принадлежаха на човека без качества.
    А той стоеше на един от прозорците, гледаше през нежнозеления филтър на градинския въздух към кафеникавата улица и с часовник в ръка броеше от десетина минути автомобилите, колите, трамваите и неясните поради далечината лица на пешеходците, които, при мярването им, погледът му улавяше; той преценяваше скоростта, ъглите, живата сила на преминаващите маси, които мигом привличат, задържат, освобождават погледа и за дадено време, неподдаващо се на измерване, принуждават вниманието да се спира на тях, да се откъсва, да скача на следващото, да се втурва след него; като пресмята така известно време, той пъхна часовника в джоба си и усмихнат си каза, че върши глупости. Ако скоковете на вниманието, работата на очните мускули, трептенията на душата и всички напрежения, с които човек се справя, за да издържи сред течението на една улица, биха могли да се измерят -  така беше размишлявал той и на шега опитвал да изчисли невъзможното, -  щеше да се получи навярно величина, в сравнение с която силата, нужна на Атлас, за да крепи на плещите си света, е нищожна, а оттук би могло да се пресметне каква огромна работа извършва дори човек, който не работи нищо.
    Защото човекът без качества беше в момента тъкмо такъв човек.
    А този, който работи?
    -  Тук биха могли да се теглят две заключения -  каза си той.
    Мускулната работа на един обикновен гражданин, който в течение на един ден спокойно върви по пътя си, е значително по-голяма от постижението на един атлет, който веднъж дневно повдига огромна тежест; това е физиологично доказано и затова дори малките всекидневни постижения, в своята обществена сума и поради годността си да бъдат сумирани, влагат в света много повече енергия, отколкото правят това героичните дела; героичното постижение изглежда дори дребно като песъчинка, която с огромна илюзия полагаме върху една планина. Тази мисъл му се хареса.
    Трябва обаче да добавим, че тя му се хареса, не защото обичаше живота на обикновения гражданин -  напротив; но му се щеше да върви срещу наклонностите си, които по-рано бяха други. Дали не е тъкмо филистерът, който предугажда зараждането на един нечувано нов, колективен героизъм на мравкоподобните същества? Това ще бъде наричано рационализиран героизъм и ще се счита за твърде хубаво. Кой може да знае днес още това? Но подобни неотговорени въпроси от извънредна важност имаше по онова време със стотици. Те се носеха из въздуха, пареха под петите. Времето не стоеше на едно място. Хора, които не са били още родени тогава,  няма да го повярват, но и тогава времето вървеше бързо като ездитна кобила -  не само сега. Но накъде отива, не знаеше още никой. Не можеше добре и да се различи кое беше горе и кое долу, кое вървеше напред и кое назад. "Всеки може да върши каквото ще -  каза  си човекът без качества, свивайки рамене, -  при този хаос от сили, то е съвсем без значение!" И се извърна като човек, свикнал на разигнация, и дори като болник, отбягващ всякакъв по-осезателен досег, ала когато минаваше край боксбала в гардеробната стая, той му нанесе внезапно такъв силен удар, какъвто не бихме могли да очакваме от никого в състояние на слабост или на примирение.

    3.
    И един човек без качества може да има баща с качества

    Когато човекът без качества се завърна преди известно време от чужбина, той нае единствено от самонадеяност, пък и защото мразеше обикновените жилища, този малък дворец, който бе служил някога за извънградско летовище, но беше загубил значението си, когато големият град нарасна и отвъд него, така че накрая се бе превърнал само в неизползван, очакващ повишаването на цените недвижим имот, необитаван вече от никого. Съответно на това и наемът беше малък, но неочаквано много пари погълна останалото,  привеждането на всичко в изправност и докарването му до положение да отговаря на съвременните изисквания; работата се превърна в авантюра, за приключването на която се принуди да се обърне за помощ към баща си, нещо съвсем неприятно, защото държеше за независимостта си. Той беше на тридесет и две години, а баща му на шестдесет и девет.
    Старият господин се ужаси. Не собствено заради внезапното връхлитане, макар че и заради това, тъй като мразеше необмислеността; не и заради контрибуцията, която трябваше да плати, защото одобряваше всъщност проявената от сина му нужда за домашна обстановка и собствен ред. Но придобиването на сграда, която макар и в умалителна форма не можеше да се нарече другояче освен дворец, накърняваше чувството му и го плашеше като дързост, непредвещаваща нищо добро.
    Самият той беше започнал като домашен учител в аристократическите семейства -  още от студентските си години и по-нататък като млад стажант -  адвокат, всъщност без нужда, защото баща му беше заможен човек. По-късно, когато стана вече доцент и професор в университета, той все пак се чувстваше възнаграден за онова време, защото грижливото поддържане на тези връзки постепенно доведе до издигането му като юридически съветник на почти цялата феодална аристокрация на страната, въпреки че сега не се нуждаеше вече от допълнителна професия. Да, дълго след като състоянието, което бе сам придобил, вече можеше да се мери с оная зестра на рейнското индустриално семейство, която рано починалата майка на сина му беше донесла в брака, тези създадени на младини и затвърдени през зрелите години връзки не замираха. Въпреки че общоуважаваният учен се бе вече оттеглил от пряка юридическа дейност и само в изключителни случаи приемаше да участва в скъпо платени експертизи, все пак всички събития, засягащи кръга на неговите някогашни покровители, бяха грижливо записвани в бележника му, съответните дати се пренасяха с най-голяма точност от бащи на синове и внуци и никакво отличие, никаква сватба, никакъв рожден или имен ден не минаваха без писмо, където в нежна смесица от почтителност и общи спомени да не се поднесат поздравленията му на получателя. Все така точно се получаваха след това и кратки отговори, в които се изказваше благодарност на скъпия приятел и уважаем учен. Така син му опозна от най-млада възраст този аристократичен талант за почти безсъзнателна, но сигурно преценяваща високомерност, която отмерва с абсолютна точност степента на любезността си, и тая раболепност на един все пак принадлежащ към духовната аристокрация човек пред притежателите на коне, земи и традиции винаги го беше дразнила. Но не бе някаква сметка, която правеше баща му нечувствителен към всичко това, той направи единствено по инстинкт по този начин голяма кариера, стана не само професор, член на академии и на множество научни и държавни комитети, но и рицар, командьор и дори кавалер на големия кръст на редица високи ордени; накрая негово величество го въздигна и в наследствено благородство, като преди това го направи член на горната камара. Тук отличеният се присъедини към свободомислещото буржоазно крило, което се противопоставяше понякога на благородническото, но забележителното беше, че това не дразнеше и не учудваше никого от неговите аристократически покровители; в него те винаги бяха виждали само духа на въздигащата се буржоазия. Старият господин вземаше живо участие в специалните законодателни комисии и когато при гласуванията го виждаха, че взема страната на буржоазията, това не будеше у противната страна гняв, напротив, там по-скоро оставаха с чувството, че не са успели да го привлекат. И в политиката той правеше същото, каквото бе правил и по-рано по време на службата си -  съчетаваше своите спокойни и понякога кротко поправящи знания с впечатлението, че на личната му преданост може все пак да се разчита, или, както син му твърдеше, беше успял от домашен учител да стане учител на горната камара.
    Когато узна за историята с двореца, тя му се стори като нарушение на една неочертана по закон, но толкова по-наложителна за спазване граница и той отрупа сина си с упреци, по-горчиви и от всички ония, които досега бе отправял към него; те звучаха дори като прокоба за лош край, който беше впрочем започнал. Някакво основно чувство в живота му бе оскърбено. Както при мнозина, които са постигнали нещо значително, това чувство съчетаваше в себе си някакъв усет както за лично, така и за свръхлично полезното, с други думи, то се дължеше не само на честното зачитане на това, върху което се гради собственото благополучие, и не само защото то се гради, но и защото в хармония и едновременно с него се изгражда и общото благополучие, следователно дължеше се и на общи причини. Това трябва особено да се подчертае; и едно благородно куче търси своето място под трапезата, без да се смущава от ритниците, не от кучешка подлост, а от преданост и вярност; всъщност студено пресметливите хора нямат в живота си дори на половината толкова успех, колкото правилно съчетаните натури, които притежават дълбоко чувство за хората и обстоятелствата, способни да им принесат полза.

    4.
    Щом като има чувство за реалност, 
    трябва да има и чувство за възможност

    Ако някой иска добре да мине през отворените врати, трябва да държи сметка, че около тях има твърди рамки: този принцип, според който старият професор бе живял винаги, е просто повеля на чувството за реалност. Но щом като има чувство за реалност, а не вярвам някой да оспори неговото право на съществувание, трябва да има и нещо, което би могло да се нарече чувство за възможност.
    Който притежава такова чувство, не казва например: тук е станало, ще стане, трябва да стане това или онова, а дава воля на фантазията си и казва: тук би могло, би следвало, би трябвало да стане еди-какво си; а заяви ли му някой, че нещо е така, както е, той си мисли: можеше да бъде навярно и другояче. Тъй че чувството за възможност би могло да се дефинира просто като способност да се мисли и за всичко онова, което също така би могло да бъде, и това, което е, да се приема за не по-важно от онова, което не е. Няма съмнение, че последиците от такава творческа заложба могат да бъдат забележителни; за жалост те често карат човека да намира това, от което хората се възхищават, за лъжливо и това, което те забраняват, за позволено, или пък да намира и двете за безразлични. Такива хора на възможностите живеят, както се казва, оплетени в някаква тънка мрежа, в някаква мрежа от мъглявости, въображения, мечти и условности; у деца, които проявяват такава наклонност, тя се изкоренява решително, на тях се казва, че тези хора са фантазьори, мечтатели, слабодушници и многознайковци или критици.
    А иска ли някой да се изрази за тях похвално, той нарича тя глупци също тъй и идеалисти, но явно подразбира под това само че ги смята за неспособни да схванат действителността или за малодушни да се справят с нея, ако се приеме, че липсата на чувство за реалност е наистина недостатък. Ала възможностите обхващат не само мечтите на слабонервните хора, но и още непробудените намерения на бога. Едно възможно преживяване или една възможна истина не са непременно по-малоценни в реалността си от действителното преживяване и действителната истина, у тях -  поне по мнението на привържениците им -  има и твърде много нещо божествено, има огън, полет, градивна воля и съзнателен утопизъм, който не се бои от действителността, а гледа на нея като на задача, като на обект за творческата фантазия. Най-после земята съвсем не е стара и както изглежда, не е още истински забременявала. Но ако искаме по-лесно да схванем разликата между хората на реалността и хората на възможностите, достатъчно е да си представим една определена сума. Всичко, което например хиляда марки съдържат изобщо като възможности, те без съмнение го съдържат съвсем независимо от това, дали ги притежаваме, или не; фактът, че аз или  пък ти ги притежаваме, не им добавя нищо, както не би добавил нищо и на една роза или на една жена. Но глупакът ги скрива в някой чорап, казват хората на реалността, а способният човек създава нещо с тях; дори към красотата на една жена безспорно се прибавя или отнема нещо от този, който я притежава. Реалността е, която разбужда възможностите и няма нищо по-погрешно от това, да се отрича такава проста истина. И все пак, сумирани или взети средно, възможностите си остават същите и те се само повтарят, докато не дойде някой, за когото едно реално положение не означава нещо повече от едно мислено. Едва той дава смисъл и цел на новите възможности, едва той ги събужда.
    Но един такъв човек далеч не е много ясен случай. Тъй като неговите идеи, доколкото не са празни фантазии, са всъщност само още неродени действителности, той също има, разбира се, чувството за реалност; но това е чувство за възможните реалности и то стига много по-бавно до целта от присъщия на повечето хора усет за реалните им възможности. Той желае, така да се каже, гората, а другите -  дърветата; но гората е нещо трудно изразимо, докато дърветата са толкова и толкова кубика определено качество дървен материал. Или по-добре бихме го изразили, ако кажем, че човекът с обикновеното чувство за реалност прилича на риба, която налапва въдицата, без да вижда канапа, докато човекът с другото чувство за реалност, което може да се нарече и чувство за възможностите, дърпа някаква връв във водата, без изобщо да се интересува дали има на нея примамка. При това крайно равнодушие спрямо налитащия на примамки живот той е изложен на опасността да върши съвършено чудати неща. Такъв непрактичен човек -  а той не само изглежда, но е и действително непрактичен -  в общуването си с хората е съвсем ненадежден, от него може да се очаква всичко. Той ще направи неща, които имат за него по-друго значение, отколкото за останалите хора, но се успокоява за всичко, щом може да сведе нещата до някаква необикновена идея. При това той е днес скаран и с логиката. Например твърде възможно е някое престъпление, при което друг някой пострадва, да се стори на него като погрешна стъпка, за която е виновен не престъпникът, а общественото устройство. И все пак съмнително е, че той ще сметне една плесница, която сам би получил, за позор на самото общество или поне за нещо толкова не лично, колкото и ухапването от едно куче; по за вярване е той да отвърне най-напред също с плесница и след това вече да осъзнае, че не е трябвало да стори това. И съвсем сигурно е, че ако някой му отнеме любимата, той не ще може да не обърне днес внимание върху реалността на тази случка и да се обезщети с някое изненадващо ново чувство. Тази еволюция е засега още в ход и означава за всеки човек, от една страна, слабост, но, от друга -  и сила.
    И тъй като притежаването на качества предполага донякъде и да се радваме на реалността им, това вече ни позволява да проследим как един ден може така да се случи, че някой, който и по отношение на себе си не проявява чувството за реалност, да установи неочаквано, че е човек без качества. 

    5.
    Улрих

    Човекът без качества, за когото ще става тук дума, се казваше Улрих и Улрих -  не е много приятно да наричаме винаги с кръщелното име някого, който е още малко познат, но фамилното му име се налага да премълчим, за да пощадим баща му -  бе засвидетелствал своето умонастроение още на границата на юношеството си в едно училищно съчинение, което имаше за тема някаква патриотична мисъл. Патриотизмът в Австрия беше нещо доста особено. Защото германските деца се приучваха направо да презират войните на австрийските деца и на тях се втълпяваше, че френските деца са потомци на изтощени развратници, които бягат с хиляди, щом някой брадат немски резервист се втурне към тях. Съвсем същото, само че с разменени роли и с нужните изменения заучаваха и често побеждавалите френски, руски и английски деца. То се знае, децата обичат да се хвалят, обичат и да играят на хайдуци и стражари и винаги са готови да смятат семейството У от голямата улица Х, ако принадлежат случайно към него, за най-забележителното семейство в света. Следователно те лесно се спечелват за патриотизма. В Австрия обаче тая работа беше малко по-сложна. Защото и австрийците бяха наистина побеждавали във всичките войни на историята си, но след повечето от тях беше трябвало да отстъпят по нещо. Това буди размишления и Улрих писа в съчинението си върху патриотизма, че един сериозен патриот не бива никога да смята своето отечество за най-доброто; и в някакво светкавично озарение, което му се стори особено красиво, макар да бе по-скоро заслепен от блясъка му, отколкото да схващаше вътрешния процес, той добави към това съмнително изречение и второ, а именно, че и бог предпочита навярно да говори за своя свят в условно наклонение (hie dixerit quispiam = тук би могло да се възрази...), защото бог създава света, но мисли, че би могло да бъде също така и иначе. Той беше особено горд за тая си мисъл, но може би не я бе изразил напълно ясно, защото тя предизвика голямо възбуждение и без малко щеше да стане причина да го изключат от училището, ако и по това да не се стигна до определено становище, защото не можаха да решат дали дръзката му забележка трябваше да се сметне за охулване на отечеството, или за светотатство. Той се учеше тогава в аристократическата гимназия към терезианската рицарска академия, доставяща най-благородните опори на държавата, и баща му, разгневен за посрамването, което тая паднала далеч от корена круша му бе докарала до главата, изпрати Улрих в чужбина, в един малък възпитателен институт, някъде си в Белгия; ръководен с умна търговска деловитост, той при ниските си цени имаше голям оборот на изскочили от релсите ученици. Тук вече Улрих интернационално разшири незачитането си на чуждите идеали.
    Оттогава бяха изтекли шестнадесет-седемнадесет години -  отминали бяха като облаци по небето. За тях Улрих нито съжаляваше, нито чувстваше някаква гордост; вече тридесет и две годишен, той само учудено ги оглеждаше. Междувременно беше ходил тук-там, понякога оставаше за малко и в родината си и навсякъде се занимаваше с нещо ценно и полезно. Както вече се загатна, той беше математик и по това няма какво повече да се каже, защото във всяка професия, която се упражнява не за пари, а просто от любов, се стига до момент, когато нарастващите години не довеждат сякаш до нищо. След като този момент бе траял вече доста длъжко, Улрих се сети, че на родината се приписва тайнственото свойство да пробужда у хората желание за уседналост, за укореняване на едно място, и той се установи в нея с чувството на пътник, който сяда на една пейка завинаги със смътното предчувствие, че веднага пак ще стане.
    Но когато си нае жилище, по-добро от което не можеше да се желае, той направи откритие, впрочем не съвсем неочаквано. Видя се приятно принуден да стегне по свой вкус из основи новия си малък имот. За целта можеше да се спре на всевъзможни принципи, като се почне от възстановяване в най-чист стил и свърши с пълна безогледност към всякакви стилове, а така също имаше възможност да избере и какъвто си ще стил -  от асирийския до кубизма. На какво трябваше да се спре? Днешният човек се ражда в клиниката и умира в клиниката: следователно трябва и да живее като в клиника! Тази максима бе възвестена напоследък от един изтъкнат архитект, а друг реформатор на вътрешната уредба изискваше в жилищата плъзгащи се встрани стени, изхождайки от убеждението, че човек трябва да свиква в задружния живот да се доверява на останалите човеци и затова не бива да се дели и изолира от тях. Тъкмо тогава бе започнало ново време (то прави това всеки миг), а едно ново време има нужда от нов стил. Ала къщата-дворец, такава, каквато я Улрих намери, притежаваше за негово щастие вече три стила, наложени един върху друг, така че той не можеше всъщност да предприеме всичко, което новаторите изискваха; все пак той се чувстваше здраво раздрусан от отговорността, която беше поел с решението да си устрои жилище, и заплахата "Кажи ми как живееш, за да ти кажа какъв си", която непрекъснато четеше в художествените списания, беше сериозно надвиснала над главата му. След обстойни проучвания на тези списания той дойде най-сетне до заключението, че по за предпочитане е да вземе изграждането на своята личност в собствените си ръце, и затова се залови сам да скицира бъдещите си мебели. Но тъкмо когато си измисляше някоя тежка, внушителна форма, идваше му на ум, че на нейно място би могла да се настани и една целесъобразна, технически съвсем проста форма. Или когато скицираше някаква изнурена от мощ железобетонна конструкция, той си припомняше пролетно слабичките очертания на едно тринадесетгодишно девойче и се отдаваше на мечти, вместо да вземе решение.
    Налице беше -  в една работа, която не го засягаше особено сериозно -  типичната хаотичност на хрумванията и тяхното безкрайно разпростиране без всякакъв център, нещо твърде характерно за съвременността и съставящо нейната специфика -  тя само скачаше от предмет на предмет, без да притежава единство. Накрая той почна да си измисля вече съвсем неизпълними стаи, въртящи се помещения, калейдоскопни наредби, приспособления за пренастройване на душата и неговите идеи ставаха все по-безсмислени. Най-сетне стигна до точката, от която бе тръгнал. Баща му щеше да изрази това приблизително тъй: остави някого да прави каквото си ще и той така ще се обърка, че накрая ще си строши главата. Или пък тъй: който може да постигне, каквото си иска, той скоро няма да знае вече какво да поиска. Улрих си повтаряше това с истинска наслада. Тази прастара мъдрост му изглеждаше като съвсем нова мисъл. В своите възможности, планове, чувства човек трябваше да бъде най-напред притеснен от предразсъдъци, традиции, трудности и ограничения от всякакъв род, както безумният от усмирителната си риза; едва тогава може би щеше да има стойност, зрялост и трайност това, което той създаде. Наистина просто необозримо бе значението на тази мисъл! И тогава човекът без качества, който се бе завърнал в родината си, направи и втората стъпка, за да остави условията отвън да допринесат за неговото оформяване: на тая точка в своите разсъждения той предостави вече на гения на доставчиците си уредбата на своята къща с твърдото убеждение, че те достатъчно ще се погрижат за традициите, предразсъдъците и ограниченията. А той поосвежи само старите линии, които бе заварил от по-рано, оправи тъмните еленови рога под белите сводове на малката зала и постегна импозантния таван в салона, а от останалото извърши само това, което сметна за целесъобразно и удобно.
    Когато всичко беше готово, той можеше вече да тръсне глава и да се попита: това ли е всъщност животът, който ще трябва да бъде мой? Притежаваше един възхитителен мъничък палат; почти така трябваше да се нарече жилището му, защото то беше тъкмо това, което човек си мисли при такива неща -  една изящна резиденция, както си я бяха представяли най-изтъкнатите в специалността си мебелни, килимарски и декораторски фирми. Оставаше само да се навие пружината на този очарователен часовников механизъм; тогава пред входа щяха да запристигат екипажи с важни сановници и благородни дами, лакеите щяха да скачат от седалките си и да запитват недоверчиво Улрих: "Къде е господарят ви, добри човече?"
    Той се бе завърнал от луната и веднага се беше обзавел пак като на луната.
     

    От немски: Антоанета Тодорова

    Peter Rosegger
    ПЕТЕР РОЗЕГЕР
    (1843- 1918)
     

    Петер Розегер е писател -  традиционалист, изцяло свързал живота и творчеството си с родното село, природата и отечеството. Отчасти самоук, отчасти получил допълнителна образованост и по-широк кръгозор чрез пътувания в Германия, Холандия, Швейцария и Италия, които осъществява с творчески стипендии, той е един от най-продуктивните и талантливи австрийски писатели. Започнал със стихове на родния си щирийски диалект, получава широка известност преди всичко с автобиографичните си разкази и с романите, в които изобразява живота на местното население. Темата за детството присъства трайно при този автор със сантиментална и често хумористична нагласа.
     

    КОГАТО СИ ПОСТРОЯВАХ СВЕТА НА НЕБОСВОДА

    Бях тогава момче на дванадесет години. 
    .....
    Нашите планини, обрасли с гори, вече ми бяха тъй много додеяли, вечната тъмна зеленина и вечното чуруликане на птички и шумът на вятъра повече не ми понасяха. Беше нищо не казваща монотонност. А аз мислех, бленувах за друго. Тогава -  през един ден -  пасях нашето стадо в горния пущинак, както наричахме една разположена нависоко неразорана нива, в която вече растяха изтравничета и хвойни, открих -  небосвода, чудното, винаги разнолико небе с облаци. Захласнах се изведнъж по формите и чудните изобразявания във всички видове на светлината. Странно ми беше само, че небето с облаците не ми бе направило впечатление още далеч преди това. Така бях застанал сега и гледах нагоре към новия свят, към равнините и планините и пропастите, към страховитите животни, които стояха там неподвижни и все пак пъплеха и се протягаха, и се разтегляха и изпъваха ръце и крака, които отново се превръщаха в опашки и туловища и крила. И гледах вцепенено въздушните замъци, които се изграждаха пред мен и дъвчех моята сламка.
    Оттук нататък моята наслада бе на пасището и с радост пасях стадото, та нали сега вече пасях и ваклите овце на небето. 
    През същата година имаше горещо лято, тогава небето се случваше често доста еднообразно, ала сутрин и вечер все пак винаги имаше какво да се види. Известно време бях като изгубил ума си по небосклона. Баща ми се чудеше, че ставах от леглото често дори пръв, че оставях попарата и подкарвах говедата с почти плашеща припряност към горния пущинак. Не знаеше той защо. Аз обаче сядах в горния пущинак на един камък, който мъхът бе облякъл с нежно, жълтеникаво-зелено кожухче и докато кравите и телетата усърдно пасяха тревата в пасището и при това издаваха весели звуци със звънците си, аз, гризейки непрестанно една еластична сламка от трева, гледах към изгрева на слънцето. Там, над далечния планински масив първо имаше тъмно, матово червено кълбо, то се разтегляше надалече и надалече и се губеше незнайно къде. Изведнъж се проточваха златисти нишки и цялото кълбо от облаци нежно биваше пронизвано от светлина и започваше да изглежда като купчина нажежено до червено желязо. 
    Тогава всичките ми крави ставаха изведнъж червени, и тревата на пасището, която те пасяха, ставаше червена, и камъните ставаха червени, и стволовете в края на гората ставаха червени, и моят ленен панталон ставаше червен. Сега в периферията на пасището се разпалваше изведнъж малък огън, подобен на онзи огън, който малките пастирчета с охота палят, когато искат да си изпекат картофи. Ала огънят се разпростираше надясно и наляво и се издигаше във височина; та това беше пожар, нямаше ли накрая да изгорят там всички хижи? Ала по силата на някаква чудна закономерност пожарът се източи нагоре, и изплува исполинско огнено кълбо -  слънцето. Сега моите крави и камъните и аз изведнъж заразпростирахме дълги сенки над пасището. Моята сянка бе толкова надълго, че ако тя би се въздигнала от земята, би могла да дърпа вълна със своите пръсти от жълтеникаво-белите кълба облаци. Купчината мъгла над планинския масив изтъня, биваше пронизвана до сърцевината си, протягаше все още нажежено копие, което минаваше в средата на слънцето, ала копието се топеше, а слънцето се смаляваше и заискряваше и скоро от кръгозора изчезнаха кълбата облаци, червените нишки. 
    Тук-там в далечната небесна шир имаше все още наслоявания като бяла вълна и на места плаваха перца, ала скоро и перцата изчезнаха, а вълната незабележимо бавно се разтегляше на малки къдрици и тънки нишчици, и най-сетне там нямаше нищо друго освен небесната синева и искрящата слънчева звезда. 
    Сякаш нещо като тъмнина лежеше над планините, обрасли с гори, тъй неизказуемо ясно и пусто бе небето, изглеждаше като че ли слънцето искаше да се смали пред нескончаемата шир.
    Към обяд синята светлина малко се измени в сивкава, сега изглеждаше още по-слънчево и беше много горещо. Стадото ми си бе намерило прохладен, сенчест гъстак, за да се предпазва от хапещите мухи; аз стоях още на камъка и наблюдавах небето и си мислех, колко прекрасно би било, ако небесната шир беше огледало, и ако вместваше в себе си образа на цялата земя с всичкото великолепие; навярно тогава бих могъл да видя от моя пущинак чужди страни и големи градове. 
    След дванадесетия час, който определях по сянката на забит прав прът, обикновено се появяваше лек ветрец, който подухваше няколко часа и тихо шумолеше всред дърветата. Сладко беше да се слуша това при задрямване. Даже сламката ми падна от устата. Мравките можеха да си пълзят нагоре-надолу под панталона ми, колкото си искат, аз не ги забелязвах. Та аз дори не забелязах и не разбрах, как стана, но внезапно от всички страни на кръгозора -  както над тъмносинкавите планини от южна страна, така и над пасището и над лъките на северните височини, а и над далечната скална верига от западна страна имаше снежно-бели облаци. Бяха на полуовални кълба, бяха като плътен издигащ се нагоре дим, който изведнъж се е вкаменил в бял мрамор. 
    Краищата бяха тъй остри -  сякаш изрязани от хартия с фина ножица. Напълно неподвижни изглеждаха тези облаци и въпреки това се изменяха всеки миг, надстрояваха се, един върху друг, и се тикаха отдолу, все по-гъсти и по-гъсти, все по-сиви и по-сиви, или пък се образуваше набързо процеп, прозорец навън към нескончаемата синева. 
    И високо горе над главата ми заставаха облачни слоеве, сини, на места съвсем тъмни, ала със светли, перести краища. 
    Гледаш натам и не виждаш преобразяването, а виждаш преобразеното. Колко дивно бе това! Възможно ли е това да се случва всеки ден, а хората да не му обръщат внимание, да не го забелязват дори и да се удивляват повече на изкусен фокус отколкото на всепрелестното небе!
    Слоевете над далечната скална верига бяха по-миловидни и по-разграничени отколкото по-близките кълба; отчасти те бяха синкави като небето и едва ли щяха да могат да се откроят от него, ако краищата им нямаха млечнобял блясък. 
    Разкрачих краката си, наведох се и между краката погледнах към далечните облачни слоеве, за да наблюдавам посредством това необичайно положение на погледа по възможност най авантюристичната картина. Тогава видях невиждани планински исполини с най-главозамайващи била и най-страховити бездни и там, на неизмерими височини стърчаха скалните рогове и блестяха глетчерите. Когато пред тези изображения преминеше тъмно облаче, аз го вземах за огромен скален орел или даже за птицата кондор. Това бе моят Тирол, за който вече бях чувал и към него гледах през краката си дотогава, докато не ми се зави свят и се претърколих в тревата.
    Страховити исполини със златисти краища на мантиите, чепати крайници и огромни глави стояха на небето, мятаха ръце и протягаха пръстите си към слънцето. Дълго време умело бе пробивало измежду тези чудовища, но най-накрая им влезе все пак в мрежата. Тогава се спускаше тъмно петно над лесовете или над малките ниви в долината, имаше няколко петна и те се движеха бавно по равните площи, а пълзяха нараствайки нагоре по склоновете, и в крайна сметка отново изчезваха.
    Колкото повече слънцето слизаше надолу, толкова по-слаби ставаха лъчите му; небето посивяваше, но гъстите облаци чезнеха, свършваха с пера и нишки,  и привечер на небосклона, където преди стояха чудовищата, сега пасяха благи бели агънца.
    Само облаците над далечната скална верига оставаха най-дълго време. И там имаше грандиозни промени; огромната планина се бе превърнала в светещ град със златисти кули и куполи и зъбери. Това бе моят Сион, отново поглеждах през краката си към него. 
    Ала сякаш като да е било от масло цялото това царство, то се топеше сега, когато слънцето се доближаваше и над скалната верига се разпростираше широка равнина, червеникаво-сива, необятна равнина с нишки от светлосенки и отгоре над нея небето. Това ми бе морето, и аз отново поглеждах през триъгълния си далекоглед към него. 
    Слънцето проби равнината и изплува като голямо червено кълбо зад острите ръбове на скалите. Над тях имаше червени линии и нажежени игли, които дълго още светеха и угаснаха едва в късен час, когато над нашия двор се бе надвесил покоят на нощта и на небето се виждаха звездите, или пък меката лунна светлина тъчеше нежни воали. 
       ......
    Веднъж, наближаваше вечерният час, върху скалната верига бе приседнала огромна катерица. Протегнала предните си крайници, тя имаше ясно очертана муцунка и бе наострила уши, а рунтавата, мека вълнеста опашка се проточваше надалеч. Бе забавно образувание от облаци, дори оченце имаше това животно, едно синьо оченце, през което прозираше ясното небе; ала внезапно това око се освети и заискря и хвърли мощен лъч по цялото небе. Зад облака явно се бе скривало слънцето. Накрая окото отново изгасна, ала аз не знаех, дали облачето бе притворило клепач или светещото кълбо бе слязло доста надолу; зачаках, докато слънцето излезе отдолу около вратлето и дори се радвах предварително на златистата огърлица, с която щеше да се сдобие моята катерица. Ала виж ти, докато така си чаках и се радвах, животното се бе превърнало в безформена маса, само рунтавата, почти вълнеста опашка се проточваше все още надлъж из австрийските земи. 
    Друг път небето бе покрито с лек, равномерен слой мъгла, по който разположените отдолу облаци образуваха различни фигури. Така там към слънцето пълзеше паяк-кръстоносец. Паякът бе гигантски голям и моето въображение съзираше осем или десет крака по него. Той все повече се приближаваше до вече слабо греещото слънце и го погълна, та над горите падна дълбока сянка. Когато отново погледнах нагоре, образуванието се бе размило и слънцето бе закрито от безформени облачни маси.
    През другите дни пък по небето имаше истинско оживление. От скалната верига, през нашите планини и в посока на изток и юг се движеше нескончаема войска от облаци. Някъде походът им бе по един, другаде пък на  големи групи и маси, светли и тъмносиви и "вълнести" и като агънца, и те се превиваха помежду си, и те яздеха стремглаво, и бе това едно хаотично бягство. В горите вятърът шумеше неистово.
    Това бе истинско велико преселение на народите през целия ден по небето. Задавах въпроси на облаците, откъде идваха, накъде отиваха; на мен те отвръщаха само със сенки и нямаха друг отговор.
    След дните на вятъра небето остана известно време еднакво мрачно, и се носеше хладен, често почти леден полъх. Хората мислеха, че сега ще дойде жадуваният дъжд. Ала облачният свод ставаше все по-светъл и по-прозрачен и накрая през него се виждаше да блести отново бялата точка на слънцето. 
    Забравях сигурно вехнещите, изсъхващите земни растения, които вече бяха станали сивожълти или бяха прегорели до червеникаво, забравях и горските птички, които вече не искаха да пеят, защото вероятно гърлата им бяха почти пресъхнали, радвах се, че небето отново се разведряваше. Облачетата сега бяха тъй нежни и леки и млечнобели и се точеха фини нишки, като че ли в ефирната далечина имаше невидима тъкачка, или пък на високия небосвод стоеше тъкачен стан. 
    И от всичките дивни тъкани се образуваха гнезда с яйца и снежнобели гълъби; после тези животинки издуваха шии и допираха човки една към друга, и тогава си мислех: понякога все пак се случва така, че небето става огледало за земята. По това време аз често бленувах за дъщеричката на мелничаря, която се казваше Мария и носеше снежнобяла блуза.
    Небесните образувания през тези дни бяха даже доста миловидни, а и полъхваше освежаваща хладина от далечната скална верига. Хората обаче бяха без настроение, не се чуваха песни и радостни възклицания, които при други случаи тъй много оживяваха гората. Имаше нещо като своеобразна леност в гората. 
    Най-сетне, една сутрин -  небето бе тъмносиньо -  се появи признак на дъждовно облаче. Хората ликуваха; наблюдавах аз далеч от всякакви размишления облачето на скалната стена, което през целия преди обед остана в същото положение. Носеше се почти леден алпийски полъх, а в обедните часове стана чувствително задушно. 
    На хоризонта се надигнаха отново многоликите купчини от облаци. Слънцето се скри за малко; от северна страна заслизаха матово сиви облаци и няколко пъти се чу притъпен гръм. Бурята премина, без да падне даже и една капчица дъжд в нашата местност. Над скалната верига се образува пясъчносива облачност и равномерният слой се проточи по цялото небе.
    Над горите бе паднала сянка, не се чуваха птички, само от време на време се долавяше крясъкът на лешояд. Бих останал с охота в пущинака още, ала моето стадо слизаше надолу към долината и към нашата къща, преди да се е свечерило. 
    Когато дойдох до къщата ни, майка бе застанала на синора на градината и четеше полутихо от молитвена книга евангелието от свети Йоан и с дървеното разпятие от домашния ни олтар правеше кръстни знамения във всички посоки на света.... 
     

    От немски: Христо Станчев 
     
     

    Franz Kafka
    ФРАНЦ КАФКА
    (1883- 1924)
     

    Роден на 3.VII.1883 г. в Прага, умрял на 3.VI.1924 г. във Виена. Близък в творчеството си до пражките експресионисти. Придобива известност едва след смъртта си. Неговите герои са самотни хора, страдащи от безчовечността на околния свят.
    Произведения: "Огнярят" (1913 г.); "Присъдата" (1916 г.); "Процесът" (1925 г.); "Америка" (1927 г.); "Край строежа на Китайската стена" (1931 г.); "Събрани съчинения" (1947 г.) и др.
     
     

    Из "РАЗМИШЛЕНИЯ НА ЕДНО КУЧЕ"

    Колко се е променил животът ми и колко не се е променил всъщност! Като си мисля за миналото и си спомням времената, когато и аз живеех още сред кучеството и се вълнувах от всичко, което и него вълнуваше като всяко куче сред кучетата, намирам при по-точно разглеждане, че тук открай време все нещо бе куцало, все нещо не беше в ред; някакво неопределимо неудоволствие ме обземаше и при най-бляскавите народни увеселения и понякога дори в интимен кръг, не, не понякога, а много често, само гледката на някой от събратята ми, само гледката му, възприемана някак си по-особено, ме караше вече да се смущавам, да се плаша, да се чувствам безпомощен, дори отчаян. Опитвах се донякъде да се успокоявам, приятели, на които признавах положението си, ми помагаха, наставаха пак по-спокойни времена -  времена, когато подобни изненади не липсваха, но бяха по-равнодушно приемани, по-равнодушно включвани в живота, те може би ме натъжаваха и дотягаха, но, общо взето, не ми пречеха да живея, наистина донякъде като студено, въздържано, плахо, пресметливо, но иначе нормално куче. Та как щях да стигна без тия паузи на съвземане до възрастта, на която се радвам днес, как щях да се възмогна до сегашното си спокойствие, с което разглеждам ужасите от младините ми и понасям ужасите на старини, как щях да смогна да направя нужните изводи при моята, както допускам, нещастна, или по-предпазливо казано, не твърде щастлива натура и да живея почти напълно съобразно с тях? Оттеглен от света, самотен, зает само с безнадеждните си, но за мене във висша степен необходими малки изследвания -  така живея аз, но не загубвам общия поглед отдалече и над моя народ, до мен често стигат някои вести, пък и аз от време на време се пообаждам. Към мене се отнасят с уважение и макар да не разбират моя начин на живот, той все пак не се зловиди и дори млади кучета, които виждам понякога да претичват в далечината, едно ново поколение, за детството на което едва смътно си спомням, не ми отказват почтителния си поздрав.
    Не бива да се изпуска изпредвид, че въпреки моите странности, които за всички са явни, аз все пак далече не съм пълен особняк. Наистина, като помисля -  а да върша това, имам и време, и желание, и способност, -  с нас, кучетата, работите изобщо стоят твърде необичайно. Освен нас наоколо е пълно с най-различни създания, клети, дребни, неми, в състояние да издават само някои крясъци същества, мнозина сред нас, кучетата, ги изучават, дават им имена, стараят се да им бъдат полезни, да ги отглеждат, да подобряват расата им и тъй нататък. На мене, стига да не се опитват да ми пречат, те са ми напълно безразлични, аз дори не ги различавам едни от други и просто не ги виждам. Но едно нещо бие все пак твърде много на очи, за да го забележа и аз и то е колко малко в сравнение с нас, кучетата, държат те едни за други, колко отчуждено, безмълвно, с известна дори враждебност се те подминават, как само най-грубият интерес ги свързва външно донякъде и как дори от този интерес възникват много пъти омрази и разправии. Докато ние, кучетата! може да се каже, че всички ние живеем буквално вкупом, всички, колкото и да сме нееднакви помежду си вследствие на безбройните и дълбоки различия, възникнали с течение на времето. Всичките сме сдушени! Нещо ни влече едни към други и нищо не може да ни попречи да задоволим това наше влечение, всичките ни закони и наредби, малкото, които все още зная, и множеството, които съм вече забравил, дължат своето възникване на копнежа ни за най-голямото щастие, на което сме способни -  за топлото дружно съжителство. Но и обратното. Никоя твар, доколкото зная, не живее така разпръснато като нас, кучетата, никоя няма толкова много и просто необозрими различия в класово, видово, професионално отношение. Ние, които толкова държим да бъдем заедно -  и въпреки всичко във върховни моменти успяваме да постигнем това, -  тъкмо ние живеем съвсем разпокъсано, отдадени на странни, често необясними за ближните ни, занятия, придържайки се към предписания, които не са наши, кучешки, а насочени по-скоро против самите нас. Колко тягостни са тия неща, неща, които предпочитам да не засягам -  аз разбирам и това гледище, разбирам го по-добре и от моето -  и все пак неща, на които изцяло съм жертва. Защо не правя и аз като другите, защо не живея в съгласие със събратята си и не понасям мълком това, което смущава хармонията, защо не го пренебрегвам като дребна грешка в голямата сметка и не оставам винаги с лице към онова, което свързва, а не към това, което, неотразимо наистина, ни откъсва от общността?
    Спомням си една случка от младини, тогава бях в едно от ония блажени, необясними възбудени състояния, каквито всеки преживява като дете, аз бях още съвсем младо куче, всичко ми се харесваше, всичко имаше някакво отношение към мене, аз вярвах, че около мене стават големи неща, чийто причинител бях аз, на които трябваше да заемам гласа си, неща, които щяха жалко да се влачат, ако не тичах, ако не се въртях насам-натам за тях, с една дума -  детски фантазии, които с годините се изпаряват. Но тогава те ме държеха здраво, аз бях напълно под тяхното очарование и не щеш ли, веднъж се случи нещо наистина извънредно, което сякаш даваше право на необузданите ми очаквания. Само по себе си то не беше чак толкова извънредно, по-късно съм виждал доста често такива и дори още по-чудни неща, но тогава случката ме порази като първо, силно, незаличимо впечатление, което определи насоката на много неща впоследствие. И тъй, аз срещнах едно малко общество от няколко кучета или по-право, не аз ги срещнах, а те дойдоха при мен. Дълго бях тичал тогава из тъмнината с предчувствието за големи неща -  предчувствие, доста измамливо наистина, защото постоянно го имах -  бях дълго тичал из тъмнината нагоре-надолу, сляп и глух за всичко, воден само от някакво неопределено желание, и изведнъж спрях с чувството, че вече съм стигнал до търсеното място, вдигнах поглед, беше вече светъл ден, само мъглив малко нещо, наоколо се носеха на вълни упоителни миризми, аз посрещнах с объркан лай утрото и тогава -  сякаш по вълшебство -  от някаква тъмнина изскочиха на светло с ужасен шум, какъвто в живота си не бях чувал, седем кучета. Да не бях видял, че това са кучета и че те сами донасяха със себе си този шум, макар че не можех да разбера как те го правеха -  щях начаса да избягам, но при това положение останах. Тогава още почти нищо не знаех за притежаваната само от кучеството творческа музикалност, дотогава тя, много естествено, се беше изплъзвала от моята бавно развиваща се способност за наблюдение, защото музиката още от най-ранното ми детинство ме беше обкръжавала като съвършено естествен, насъщен жизнен елемент, който не бе необходимо да отделям от останалото в своя живот, бяха се само опитали да ми загатнат за нея по начин, отговарящ на детското ми разбиране, затова толкова по-изненадващи, просто поразителни бяха за мене тези седем изключителни музикални артисти. Те не говореха нищо, не пееха нищо, общо взето, почти ожесточено само мълчаха, но по някаква сякаш магия извличаха музика от празното пространство. У тях всичко беше музика -  начинът, по който повдигаха и сваляха лапите си, определени извръщания на главата, затичването и спирането на място, положенията, които заемаха едно спрямо друго, хороводните редици, които образуваха всички заедно, като всяко едно опираше предните си лапи на гърба на съседа си, и сетне така се подреждаха, че първото издържаше право тежестта на всички останали, а после се влачеха почти по корем и образуваха преплетени фигури, без изобщо да се объркват; не се объркваше дори и последното, което беше малко несигурно и леко закъсняваше подир другите, понякога се поколебаваше донякъде при започването на мелодията, но беше несигурно само в сравнение с невероятната сигурност на останалите и дори при много по-голяма, дори при пълна несигурност нямаше да навреди на нищо, тъй като другите, големи майстори, непоколебимо поддържаха такта. Но те почти не се хвърляха в очи, всичките почти не се хвърляха в очи. Бяха се появили, бях ги поздравил в себе си като кучета, доста объркан наистина от шума, който ги придружаваше, но все пак това бяха кучета, кучета като мене и тебе, съвсем обикновени кучета, каквито срещаш на всяка крачка, на тебе ти се ще да се приближиш, да размениш поздрав, та те бяха толкова близко, кучета, много по-възрастни от мен наистина и не от моята рунтава, космата порода, но не и много различни по ръст и облик и дори доста родствени, знаех много такива или подобни на вид, но докато бях обзет от тези размисли, музиката постепенно ме надделя и буквално ме грабна, отнесе ме далеч от тези реални малки кучета и аз въпреки волята си, съпротивявайки се с всички сили, започнах да вия сякаш от болка, безсилен да спра вниманието си върху нещо друго освен върху тази едва ли с ухото възприемана, от никакви инструменти несвирена и все пак звучаща отвсякъде музика -  тя идваше отгоре, отдолу, от всички страни, обхващаше, заливаше, потискаше слушателя, съвсем близо да го унищожи, ако и вече да беше далече. От време на време ми се даваше възможност да си почина, тъй като бях много изтощен, много съсипан, много слаб, за да слушам повече, даваше ми се възможност да си почина и тогава виждах седемте малки кучета да извършват своите акробатики, своите скокове, искаше ми се, колкото и с поведението си да ме държеха на разстояние, да им се обадя, да ги помоля за поука, да ги попитам какво собствено вършат тук -  аз бях дете и вярвах, че мога винаги да попитам всекиго, -  но щом се наканвах, щом вече почувствах разполагаща, интимна, кучешка връзка със седемте, музиката пак почваше, правеше ме да губя власт над себе си, да се въртя и аз в кръг, сякаш и аз бях един от музикантите, докато бях всъщност само тяхна жертва, мятах се неудържимо насам-натам, колкото и да ги молех за пощада. Най-сетне се спасих от насилието им, като се сврях в горския гъсталак, който растеше наоколо, без досега да го забележа, свих се на кравай, сгуших глава и така можах, колкото и музиката навън да гърмеше, все пак да си отдъхна малко. Наистина, несравнено повече от изкуството на седемте кучета -  то ми бе необяснимо, но и съвършено чуждо, съвършено извън моите възможности -  ме учудваше смелостта им да се отдават толкова напълно и свободно на вършеното от тях и пряко сили, без да се страхуват, че ще строшат гръбнака си, спокойно да го издържат. Действително, при по-точно наблюдение сега открих от скривалището си, че те работеха не толкова спокойно, а крайно напрегнато, тези привидно тъй сигурни крака трепереха при всяка крачка от спазматичен, непрестанен страх, всяко едно куче се взираше втренчено, като отчаяно, в очите на другото, езиците, овладявани непрекъснато, току увисваха безпомощно от муцуните им. Това, което ги така възбуждаше, не можеше да бъде страх от несполука; който се осмеляваше да извършва това, който успяваше да го извърши, не можеше да се страхува. От какво се бояха тогава? Кой ги караше да вършат това, което вършеха тук? И аз не можах вече да се сдържа, толкова повече, че сега те ми се видяха тъй странно нуждаещи се от помощ, и затова през страшния шум започнах да им крещя настойчиво въпросите си. А те -  необяснимо, необяснимо! -  те не отговаряха нищо, държеха се, като че ли аз не бях там. Кучета да не отговарят на кучешко повикване, та това е нарушаване на добрите нрави, което на никое куче, било то най-малкото или най-голямото, не може по никой начин да се прости. Мигар това не бяха кучета? Но как можеше да не бъдат кучета, та нали при по-внимателно вслушване чувах дори тихите им подвиквания, с които се окуражаваха, обръщаха си внимание на трудностите, предупреждаваха се за възможни грешки, нали виждах последното, най-малкото куче, до което се отнасяха моите викове, че поглежда често към мене, сякаш страшно му се искаше да ми отговори, но, изглежда, се овладяваше, защото то не бе позволено. А защо не бе позволено, защо този път не бе позволено това, което иначе законите ни безусловно предписваха? Това ме възмущаваше, аз почти забравих музиката. Тези кучета нарушаваха закона. Колкото и големи магьосници да бяха, законът важеше и за тях, макар и дете, аз добре разбирах това. И от мястото си видях още нещо. Те действително имаха основание да мълчат, при положението, че мълчаха от чувството за вина. Защото как се държеха те всъщност, от страхотната музика досега не го бях забелязал, та те бяха отхвърлили от себе си всякакъв срам, тези нещастници правеха заедно с най-смешното и най-неприличното, те ходеха изправени на задните си крака. Пфуй, дявол го взел! Те се разголваха и изнасяха самохвално разголването си на показ: просто се гордееха с това и ако за момент се поддаваха на инстинкта си, диктуващ приличие, и отпускаха предните си крака, те буквално се ужасяваха, като че ли това беше грешка, като че ли природата беше грешка, и веднага пак вдигаха бързо крака и погледът им молеше сякаш за прошка, че за миг са прекратявали греховното си деяние. Извратен ли е станал светът? Къде се намирах? Какво беше станало? Заради собственото си по-нататъшно съществувание не биваше повече да се бавя, аз се освободих от заобикалящия ме гъсталак и с един скок се хвърлих напред, като исках да се озова сред кучетата; аз, малкият ученик, трябваше да ги поуча, трябваше да им обясня какво вършеха, трябваше да ги възпра да не грешат вече. "Такива възрастни кучета, такива възрастни кучета!" -  повтарях си непрекъснато. Но едва се освободих, от кучетата ме деляха само още два-три скока, и шумът настана отново и ме одоля. Може би в усърдието си аз щях да устоя и на него, още повече, че ми беше вече познат, ако сред изобилието на звуците, което беше ужасно, ала все пак можеше навярно да се преодолее, не бе прозвучал един ясен, строг, постоянен, долитащ наистина от голяма далечина все един и същ тон, който бе може би самата мелодия сред този шум, пред него именно аз капитулирах. Ах, каква влудяваща музика създаваха тези кучета! Аз не бях вече в състояние да сторя нищо, не исках вече да ги поучавам, както и да крачеха те, каквито и грехове да вършеха и да изкушаваха другите безпомощно да ги гледат, та аз бях едно толкова малко куче, кой можеше да изисква такова трудно нещо от мене? Чувствах се по-малък и отколкото бях, аз само скимтях и ако кучетата ме бяха попитали тогава за мнението ми, сигурно щях да им дам право. Впрочем всичко това не трая дълго -  с целия си шум, с цялата си светлина те изчезнаха в мрака, от който бяха дошли.
    Както вече казах: в цялото това произшествие нямаше нищо необикновено, в течение на цял един дълъг живот могат да се случат неща, които, погледнати изолирано и от дете, биха могли да се сторят дори още по-удивителни. Освен това цялата работа можеше да се обясни, разбира се, като всяко нещо и другояче и тогава би излязло, че седем музиканти са се събрали да посвирят в тихата утрин и че едно малко куче се озовало и то край тях, един впрочем досаден слушател, когото те напразно са искали да пропъдят с особено страшната си или възвишена музика. То не преставало да ги безпокои с въпроси и те, и без това обезпокоени от самото присъствие на натрапника, нима е трябвало да обръщат внимание на досаждането му и да го засилват с отговорите си? И ако все пак законът повелява да се отговаря на всеки, може ли да се смята, че едно толкова невзрачно, дотичало кой знае откъде кутре е изобщо заслужаващ упоменаване някой? А може те и да не са го разбирали, то е лаело въпросите си съвсем неразбрано. Или пък може и да са го разбирали и като са преодолявали досадата си, да са му отговаряли, но малкото, несвикнало още с музика, не е могло да различи отговорите им от музиката. А колкото се отнася до задните крака, може би те наистина са ходели по изключение само на тях, това вече е прегрешение, вярно! Но те са били сами -  седем приятели в интимна среда, все едно, че у себе си, все едно, че самички, защото приятелите не са още общество, а там, където няма общество, присъствието на едно малко, любопитно улично куче още не го създава и в такъв случай нима не може да се приеме, че всъщност тук нищо не е ставало? Съвсем да се приеме, не може, но донякъде би могло, така че родителите биха сторили много по-добре, ако не оставяха малките си да скиторят, ами ги научеха повечко да мълчат и да уважават по-възрастните.
    Стигне ли се дотам, случаят е изяснен вече. Наистина, което за възрастните е изяснено, за малките още не е. Аз тичах наоколо, разказвах и питах, обвинявах и разучавах, исках да замъкна всеки на мястото, където бе станало всичко, исках всекиму да покажа къде бях стоял аз и къде седемте, къде и как бяха танцували и свирили кучетата и ако някой беше дошъл с мене, вместо да ме отпъжда с насмешка, както правеха всички, аз щях да пожертвам може би непорочността си, щях да направя опит да походя на задните си крака, за да му изясня точно всичко. Така де, за какво ли не се сърдят на едно дете, но в края на краищата и какво ли не му прощават. Аз обаче съм все още запазил този свой детински характер, а междувременно съм станал вече старо куче. Както при онзи случай, преценяван сега от мене вече много по-ниско, все не преставах шумно да обсъждам произшествието, като го разлагах на съставните части и правех сравнения с околните, без оглед на това, в какво общество се намирах, спрял внимание изключително върху предмета, който смятах действително за досаден, както впрочем и всеки друг, но който -  и тук беше разликата -  поради това именно исках да разгатна, за да освободя най-после погледа си пак за обикновения, спокойния, щастливия живот на всекидневието -  така и  сетне, наистина с не толкова детински средства -  но разликата не е много голяма -  все тъй съм работил, все тъй работя и днес.
    Но то започна от онзи концерт. Аз не се оплаквам, такъв си е характерът ми, който се проявява тъй, и ако не беше онзи концерт, сигурно щеше да се представи друг случай, за да се прояви по същия начин. Но че то се случи толкова рано, за това едно време съжалявах понякога, то ме лиши от значителна част от детинството ми; щастливият живот на младо куче, който някои са в състояние да протакат с години, трая за мене само няколко месеца. Но както и да е. Има по-важни неща от детинството. И може би на стари години, в резултат на един тежък живот, мене ме чака повече детско щастие, отколкото слабото още дете би могло да понесе, тъй като аз ще имам силата да го понеса вече.
    Започнах тогава своите проучвания от най-простите неща, материал не ми липсваше, за жалост тъкмо изобилието му беше, което в някои мрачни часове ме караше да се отчайвам. Започнах да изследвам от какво се храни кучеството. Това наистина не е толкова прост въпрос, той вълнува умовете ни открай време и е главната тема на размишленията ни, безбройни са наблюденията, опитите и възгледите в тая област, всичко това се е превърнало в наука, която поради огромните си размери надхвърля умствените възможности не само на отделния индивид, но изобщо и на всички учени и би могла да се изнесе, и то не напълно, с мъка, само от целокупното кучество, тя все се разпада на старото ни, отдавна постигнато знание и с труд трябва да се допълва, за мъчнотиите и едва изпълнимите предпоставки на моите изследвания да не говорим. Всичко това няма какво да ми се сочи,  това го зная като средно надарено куче, на мене и на ум не ми идва да се меся в истинската наука, аз се отнасям с дължимото благоговение към нея, за нейното обогатяване на мене ми липсват познания, прилежност, спокойствие и -  не в крайна сметка, особено от няколко години насам -  охота. Аз излапвам храната си, но съвсем не смятам, че тук е необходимо някакво предварително и планомерно селскостопанско изследване. В това отношение за мене е достатъчна есенцията на цялата ни наука -  малкото правило, с което майката отделя своите рожби от гърдите си и ги изпраща в живота: "Оросявай всичко колкото можеш повече." И наистина, не се ли съдържа тук почти всичко? Какво чак толкова съществено са допринесли към това правило по-късните изследвания, като започнем от тия на нашите прадеди? Подробности, само подробности и колко е всичко несигурно! А това правило ще си остане, докато има кучета. То се отнася до главната ни храна. Разбира се, ние разполагаме и с някои други спомагателни средства, но в случай на нужда, стига годините да не са крайно лоши, бихме могли да поминем и с тая главна храна, а нея ние намираме по земята, земята обаче се нуждае от нашата влага, тя се подхранва от нея и само срещу това ни дава храната, възникването на която -  това също не бива да се забравя -  може, разбира се, да се ускори и с известни заклинания, песнопения и движения. Но това според мене е всичко; от тая страна по този въпрос няма какво повече да се каже по принцип. В това отношение аз съм съгласен с мнозинството от кучетата и решително отхвърлям всякакви еретически мнения по този въпрос. Наистина, страшно не обичам чудачествата и многознайничеството, аз се чувствам щастлив, когато съм на едно мнение със съплеменниците си, а тук случаят е такъв. Моите инициативи са в съвсем в друга посока. Както наблюдението ни учи, ако оросяваме и обработваме според научните правила земята, тя ни дава храна, и то от такова качество, в такова количество, от такъв вид, на такива места и по такова време, каквото се изисква от установените напълно или отчасти все от науката закони. Това и аз приемам, но моят въпрос е: "Откъде взема земята тая храна?" Един въпрос, който околните ми се правят изобщо, че не разбират и на който в най-добрия случай ми отговарят: "Ако нямаш достатъчно храна, да ти дадем от нашата." Обърнете внимание на този отговор. Не е свойствено на нас, кучетата, да разпределяме храната, която сме веднъж придобили. Животът е тежък, земята свидлива, науката богата на познания, но доста бедна откъм практически резултати; който си има храна, я задържа за себе си; това не е егоизъм, а, напротив, то си е кучешки закон, всенародно единодушно решение, произтекло от превъзмогването на себичността, защото собствениците са винаги малцинство. И затова онзи отговор: "Ако нямаш достатъчно храна, да ти дадем от нашата" си е само празна приказка, подхвърлена на шега, като задявка. Това нещо не съм забравил. Но този отговор беше от голямо значение за мене, защото по времето, когато се скитах по света с въпросите си, с мене шега не си правеха; наистина храна все още не ми даваха -  та откъде пък да ми я намерят -  и ако все пак случайно тя се намереше, в настървеността на глада естествено всеки бе безогледен, но самото предложение ми се правеше сериозно и понякога наистина получавах някоя дреболия, ако бях достатъчно бърз, разбира се, да я грабна веднага. На какво се дължеше това по-особено отнасяне към мене, защо така ме щадяха, защо ме облагодетелстваха? За това, че бях едно мършаво, безпомощно, съвсем недохранено куче, твърде малко загрижено за храната си ли? Та наоколо тичат толкова недохранени кучета, а на тях всеки отнема, стига да може, дори най-сиромашката храна от устата и често не от алчност, а само заради принципа. Не, мене ме облагодетелстваха, аз не можех да го установя толкова с факти, колкото с това, че такова ми беше по-скоро впечатлението. Дали не се радваха на въпросите ми, дали не ги смятаха за много умни? Не, никой не им се радваше и освен това смятаха ги всички за глупави. И все пак трябва да бяха въпросите, които ми спечелваха вниманието на околните. Изглежда, предпочитаха да направят нечуваното, да ми затъпчат устата с храна -  впрочем те не го правеха, не го желаеха, -  отколкото да търпят въпросите ми. Но нали биха могли да ме пропъдят и да ми забранят да задавам въпроси. Не, никой не искаше да стори това, въпросите ми наистина никой не искаше да слуша, но тъкмо заради тия въпроси и никой не искаше да ме пропъди. Колкото и да ме вземаха на подбив, колкото и да се отнасяха към мене като към глупаво младо животно и да ме подмятаха насам-натам, това беше времето, когато бях най-много зачитан, никога по-късно такова нещо не се повтори, имах навсякъде достъп, нищо не ми се отказваше, под предлог на грубовато отнасяне бях дори всъщност ласкан. И всичко това беше все пак заради въпросите ми, заради нетърпението ми, заради изследователската ми страст. Дали не искаха да ме приспят, да ме отклонят без насилие, почти полюбовно, от погрешния път, от път, чиято погрешност не беше чак толкова вън от съмнение, та да оправдае употребата на насилие? Но също и поради известно уважение и страх нямаше как да се употреби насилие. Още тогава подозирах нещо подобно, днес вече зная това сигурно, много по-сигурно от ония, които го вършеха, вярно е, тогава искаха да ме примамят от моя път. Но не успяха, постигнаха тъкмо обратното, бдителността ми се изостри. Дори според мен се оказа, че всъщност аз бях този, който се опитваше да подмамва другите, и че наистина подмамването до известна степен успяваше. Но едва с помощта на кучеството започнах да разбирам въпросите си. Например когато питах откъде взема земята храна -  интересуваше ли ме, както на пръв поглед можеше да се стори, самата земя? Ни най-малко, то ми беше, както скоро съзнах, съвсем безразлично, аз се интересувах само за кучетата и за нищо друго. Защото какво има извън кучетата? Към кого можем иначе да се обърнем в широкия пустинен свят? Цялото знание, съвкупността на всички въпроси, на всички отговори се съдържа в кучеството. Ако това знание можеше да бъде действено, ако можеше да бъде извадено на бял свят, ако кучетата не знаеха и безкрайно повече, отколкото го признават, отколкото сами на себе си го признават! И най-приказливото куче е по-затворено и от най-непристъпните места, където се намират обикновено най-добрите храни. Обикаляш дадено куче, докарваш му се, лигите ти текат от желание, шибаш се със собствената си опашка, питаш, молиш, виеш, хапеш и постигаш -  и постигаш това, което би постигнал и без всякакво усилие: едно нежно изслушване, някакво любезно успокояване, почтително подушване, сърдечно прегръщане, моят и твоят вой се смесват, всичко има за цел възторга, забравата и опомнянето, но онова, единственото, което преди всичко би желал да постигнеш: да споделят  с тебе знанието си, това винаги ти отказват. На тая молба, била тя няма или пък гласна, в най-добрия случай, ако си докарал  прилъгването до краен предел, ти се отговаря само с безизразно лице, с поглеждане изпод вежди, с прибулени, тъжни очи. Почти няма разлика от тогава, когато бях дете и питах кучетата музиканти, а те мълчаха.
    Разбира се, биха могли да ми кажат: "Ти се оплакваш от ближните си, от мълчаливостта им по отношение на основните неща, ти твърдиш, че те знаели повече, отколкото признават, повече, отколкото допускат в живота си, и това премълчаване, чиято причина и тайна те естествено също премълчават, отравяло живота ти, правело го непоносим и затова искаш да промениш това или да го оставиш, е, добре, но нали и ти си куче, и ти притежаваш кучешко знание, изкажи се тогава пък ти, и то не само под формата на въпроси, а дай и ти отговор. Ако ти се изкажеш, кой ще може да устои? Цялото кучество в хор ще се присъедини към тебе, сякаш е чакало само това. Ще имаш тогава истина, яснота, споделяне, колкото щеш. Покривът над този прихлупен живот, за който говориш толкова зле, ще се разтвори и всички ние, цялото кучество, ще се възмогнем до висша свобода. И дори в най-високото да не се успее, дори работите да тръгнат по-лошо, отколкото досега, дори цялата истина да се окаже по-непоносима от половината, дори да се потвърди, че мълчаливците са били прави като охранители на живота, дори слабата надежда, която сега все още имаме, да се превърне в пълна безнадеждност, опитът все пак ще си струва да се направи, защото тъй, както ти е дадено да живееш, ти не искаш да живееш. Така че защо упрекваш другите в мълчание, когато сам ти мълчиш?" Отговорът е много прост: защото самият аз съм куче. Поначало също тъй крайно затворен като другите. Глух за собствените си въпроси, недостъпен от страх. Но затова ли задавам, по-точно погледнато, поне откак съм порасъл, въпроси на кучеството, за да ми се отговаря? Нима има у мене такива наивни надежди? Не виждам ли сам основите на живота ни не предусещам ли тяхната дълбочина, не виждам ли тружениците при неговото изграждане, при тяхната тайна работа, за да очаквам все още в отговор на въпросите ми всичко това да се приключи, разруши, изостави? Не, това вече действително не очаквам. Аз разбирам събратята си, аз съм кръв от тяхната кръв, от тяхното клетва, оставаща вечно млада, вечно жадуваща кръв. Но не само кръвта ни е обща, а и знанието, и не само знанието, а и ключът към него. Аз не го притежавам без другите, аз не мога да го имам без тяхната помощ. С железни кости, съдържащи най-фин мозък, ще можем да се сдобием само чрез дружно захапване с всички зъби на всичките кучета. Това е, разбира се, само образ, символ, и то пресилен символ; ако всички зъби биха били готови, не би имало нужда вече те да захапват, кокалът сам щеше да се разтвори и мозъкът щеше да бъде на разположение и на най-слабото кученце. Ако остана в рамките на все този образ -  моето намерение, моите въпроси, моите изследвания целят без съмнение нещо нечувано: аз искам да извоювам обединяването на всички кучета, искам под натиска на тяхната готовност да накарам костта сама да се разтвори, тогава аз ще ги освободя да се върнат към живота си, който те предпочитат, и сам, напълно сам вече, ще изгълтам мозъка. Това звучи ужасно, сякаш искам едва ли не да се храня от мозъка не само на една кост, а от мозъка на цялото кучество. Но това е само символ. Мозъкът, за който става тук дума, не е храна, а, напротив, той е отрова.
    Със своите въпроси не давам мира сега вече само на себе си, аз искам да се възпламеня от мълчанието, което единствено наоколо още ми отговаря. Докога ще търпиш кучеството, за което чрез изследванията си все повече си напомняш, все да мълчи и да мълчи вечно? Докога ще понасяш това, така гласи, покрай другите единични въпроси, моят основен, жизнен въпрос: той е отправен вече към мене и не засяга никого другиго. За жалост на него по-лесно мога да отговоря, отколкото на единичните въпроси: както изглежда, аз ще издържа това до своя естествен край; безпокойните въпроси се понасят все по-лесно в спокойствието на старостта. Ще умра навярно смълчан, обкръжен от мълчание, почти успокоен, това очаквам, вече подготвен. С удивително здраво сърце, с неизтощими до време дробове сме надарени ние, кучетата, можем да издържим, сякаш за зло, какви ли не въпроси, дори своите собствени, крепост на мълчанието сме ние.
    Напоследък все повече премислям живота си, търся решаващата, виновната за всичко грешка, която трябва да съм направил, и не мога да я намеря. А сигурно съм я направил, защото, ако не бях я направил, при тая добросъвестна работа през целия ми живот, без да постигна желаното, щеше да излезе, че това, което съм желал, е невъзможно, а оттук щеше да следва, че безнадеждността ми е пълна. Виж делото на своя живот! Отначало изследвания относно въпроса: откъде взема земята храната за нас. Още младо куче, по начало жадно, разбира се, за живот, аз се отказвах от всякакви наслади, отбягвах всякакви удоволствия, сгуших пред съблазните глава между краката си и се залових за работа. Това не беше работа на учен нито с оглед на подготовката ми, нито с оглед на метод, нито пък с оглед на намерението ми. Това бяха сигурно грешки, но те не можеха да бъдат решаващи. Аз малко съм учил, защото се отделих рано от майка си, свикнах бързо със самостоятелността, водех свободен живот, а твърде ранната самостоятелност не благоприятства на систематичното обучение. Затова пък съм видял и чул много неща, с много кучета  от най-различна порода и професия съм разговарял и всичко, надявам се, не съм лошо свързал, то замести донякъде учеността, а освен това самостоятелността, макар за ученето да не е полезна, за собствените изследвания е вече предимство. Всичко това в моя случай беше особено необходимо, защото за мене бе невъзможно да следвам редовния метод на науката, като използвам трудовете на предшествениците и се свържа със съвременните изследователи. Трябваше да разчитам изключително само на себе си, започнах от самото начало с ощастливяващото на младини, ала извънредно потискащо на стари години съзнание, че случайната точка, която ще сложа накрая, ще трябва да бъде и окончателната. Бях ли наистина толкова сам в изследванията си сега и открай време? И да, и не. Невъзможно е да е нямало никога, да няма и сега тук-там отделни кучета в моето положение. Чак толкова зле не е възможно да съм. Аз не излизам нито на косъм извън рамките на кучешката природа. Всяко куче има като мене непреодолимото желание да пита и аз като всяко куче имам непреодолимото желание да мълча. Всеки чувства желание да пита. Та щях ли иначе да постигна у когото и да било с въпросите си макар и най-слабото вълнение, възприемано често с възторг, с прекален всъщност възторг от мене, и нямаше ли, ако и при мен работите не стояха точно така, да постигна много повече? А че аз чувствам непреодолима нужда да мълча, това за жалост не е необходимо особено да доказвам. По начало аз не се различавам от което и да е куче, затова всеки, въпреки възможните различия в схващанията и вкусовете, всеки ще ме зачете като куче, както и аз зачитам всяко едно куче. Само смесицата на елементите у нас е различна -  разлика за индивида значителна, но от народностно гледище маловажна. И дори тази смесица на винаги наличните елементи и в миналото, и в настоящето никога да не се е оказвала еднаква с моята, не може ли, ако приемем, че моята е нещастна, да се случи и някоя още по-нещастна? Да отречем подобна възможност, би значило да противоречим на всекидневния опит. Ние, кучетата, сме заети с най-странни професии. Професии, каквито никой не би повярвал, ако нямахме за тях най-достоверни сведения. Имам пред вид преди всичко примера с въздушните кучета. Когато за пръв път чух за такова куче, направо се изсмях, никой не можеше да ме убеди, че има такива. Какво? Някакво куче от съвсем дребна порода, почти не по-голямо от главата ми, и вече възрастно, не по-голямо, та това куче, не ще и дума, хилаво, на вид изкуствено, някакво незряло, най-грижливо фризирано същество, неспособно да направи и най-обикновен скок, това куче, разправяха, летяло обикновено високо във въздуха, при това не работело нещо видимо, ами си почивало. Не, да ми се разправят подобни неща, то значеше да се използва съвсем безогледно простодушието на едно младо куче, така мислех аз. Но много наскоро чух и от друго място да се разказва за подобно въздушно куче. Нима се бяха надумали да ме занасят? А по това време видях и музикалните кучета. Оттогава почнах да смятам, че всичко е вече възможно, никакъв предразсъдък не ограничаваше вече моите размишления, изследвах и най-безсмислените слухове, проучвах ги, доколкото беше възможно -  и най-безсмисленото ми изглеждаше в този безсмислен живот по-вероятно и от смисленото, а специално за изследванията ми -  особено плодоносно. Така и с въздушните кучета. Научих маса неща за тях, наистина не съм успял да видя нито едно и до днес, но в съществуването им отдавна съм вече убеден твърдо, те заемат в светогледа ми важно място. Както обикновено, така и тук не изкуството им естествено ме кара да се замислям. Удивително е, безспорно, че тези кучета могат да се носят из въздуха; в своето учудване аз съм на един ум с останалите кучета. Но още по-удивително за моето чувство е безсмислеността на тяхното съществувание. Изобщо то е напълно безпочвено, те се носят из въздуха и толкоз, животът си следва своя ход, от време на време се заговорва за изкуство, за хората на изкуството и това е то всичкото. Но защо, любезно ми кучество, защо се носят из въздуха тия кучета? Какъв смисъл има техният занаят? Защо не чуем някакво обяснение по това от тяхна страна? Защо витаят из облаците и оставят да закърнеят краката им, гордостта на всяко едно куче, защо се откъсват от кърмилницата земя, не сеят, не жънат, но както изглежда, особено добре се отхранват за сметка на цялото кучество? Лаская се да вярвам, че с въпросите си по този повод все пак съм предизвикал известно раздвижване. Започват да търсят някакво оправдание, да изтъкват заплетено нещо като основания, започват и по-далече от започването не стигат. Но и то е все нещо. И на преден план при това излиза, разбира се, не истината -  толкова далече няма никога да се стигне -  но все пак нещо от дълбокото объркване на лъжата. Защото всички безсмислени явления в живота ни и особено най-безсмислените, могат да се обосноват и оправдаят. Не напълно, разбира се -  там е цялата неприятност, -  но все пак достатъчно, за да се защитят от неудобни въпроси. Да вземем например пак въздушните кучета: те не са горделиви, както би могло най-напред да се предположи, те дори особено се нуждаят от ближните си, опитаме ли се да се поставим на тяхното място, разбираме това. Та те са принудени, макар и да не могат явно да вършат това -  то би било нарушение на задължението им да мълчат, -  те са принудени все пак да търсят по някакъв начин извинение за своя начин на живот или най-малко да отклоняват вниманието ни от него, да направят така, че той да се забрави -  и вършат това, както са ми разказвали, посредством непоносима почти бъбривост. Те винаги имат нещо за разказване, било за философските си разсъждения, с които могат непрекъснато да се занимават, тъй като напълно са се отказали от физически напрежения, било за наблюденията си, които извършват от издигнатото си местоположение. И макар че не се отличават с някаква особена сила на интелекта, нещо твърде естествено при такъв безделен живот, макар че тяхната философия е толкова без стойност, колкото и наблюденията им, така че науката едва ли е в състояние да използва нещо от тях, пък и самата тя изобщо не разчита на подобни жалки спомагателни извори, все пак, ако някой попита какво всъщност искат въздушните кучета, винаги ще чуе отговора, че те допринасят много за науката. "Това е тъй -  добавя се обикновено веднага след това, -  но техният принос е без стойност и само дотяга."  По-нататък отговорът е свиване на рамене, махване с ръка, раздразненост или смях и ако след мъничко пак запитате, научавате отново, че те допринасяли за науката и в края на краищата, ако продължите да питате и запитваният загуби търпение, ще получите пак горния отговор. И може би ще бъде най-добре да не упорствате много и да се примирите, не, разбира се, да признаете правото на живот на вече съществуващите въздушни кучета, което е невъзможно, но поне да ги търпите. Повече не бива да се изисква, то би било прекалено, и все пак ви го изискват. Изискват ви да търпите все нови и нови въздушни кучета, които непрекъснато никнат. Просто не можеш да разбереш откъде идват. Да не би нещо помежду си да се размножават? Та имат ли те още някаква сила за това, от тях е останала само една хубава козина, какво може да се размножава тук? Дори и това невероятно нещо да беше възможно, кога би могло да стане то? Ами че те винаги са самички, напълно задоволени от себе си, когато са във въздуха, а благоволят ли да потичат понякога, то става само за мъничко, за няколко неестествени крачки и винаги когато са абсолютно сами, потънали уж в мислите си, от които и с цената на усилия не можели да се избавят, така поне твърдят те. Но ако при тях размножение няма, мислимо ли е, че могат да се намерят тогава кучета, които доброволно да се откажат от живота си по земята, доброволно да станат въздушни кучета и заради някои удобства и известна изкусност да предпочетат този празен живот там на възглавниците? Това е немислимо, немислимо е както размножаването, така и доброволното присъединяване. Но действителността ни показва, че се явяват все нови въздушни кучета; от това трябва да се заключи, че дори и пречките да изглеждат за разума ни непреодолими, една съществуваща вече порода кучета, колкото и странна да е, не измира, поне не измира толкова лесно, поне не измира, без да има нещо във всяка порода, което да се брани успешно.
    Ако това важи за една толкова ненормална безсмислена, външно съвършено особена, нежизнеспособна порода като въздушните кучета, не трябва ли да приема същото и за моята? При това външно у мене няма нищо особено, най-обикновеното средно равнище, каквото поне тук в околността се среща на всяка крачка, без някакви особено положителни, но и без особено отрицателни качества; в младостта си и отчасти в зрялата още възраст, докато не бях се запуснал и правех много движения, бях дори много хубаво куче. Особено в анфас ме харесваха много, стройните ми крака, хубавото държане на главата и сиво-бяло-кафявата ми козина, закъдрена леко по краищата, бяха много приятни наглед, но във всичко това няма нищо особено, такава си е просто природата ми, а такава е, което не бива никога да забравям, изобщо кучешката природа. Щом дори въздушното куче не остава само а тук-там из широкия кучешки свят все се намира по някое, та и получава от нищото дори нов прираст, то и аз мога да живея с надеждата, че не съм съвсем загубен. Ала особена съдба трябва да имат моите другари по вид, тяхното съществувание видимо никога не ще ми помогне, дори и затова не, защото едва ли някога ще ги позная. Ние сме тия, които са потиснати от мълчанието, които от липса на въздух просто ще се пръснат, другите, изглежда, се чувстват в мълчанието добре, така поне изглежда, също както при музикалните кучета, които на вид спокойно свиреха, а в действителност бяха много възбудени, но тази привидност у нас е устойчива, напразно ще Й търсите слабото място, тя е неуязвима.  Как се справят събратята ми по вид? Как изглеждат техните опити все пак да живеят? Навярно различно. Аз от своя страна опитвах с въпроси, докато бях млад. Бих могъл следователно да се уловя за тия, които много разпитват, и сред тях може би щях да открия някои другари по вид. Известно време, въпреки неудоволствието си, опитвах и това, въпреки неудоволствието си, казвам, защото мене ме интересуват преди всичко тия, които биха могли да отговарят; тия, които само ми се пречкат с въпросите си, без да мога обикновено да им отговоря, са ми неприятни. И после, кой не разпитва на драго сърце, докато е млад, и как бих могъл сред множеството въпроси да открия правилните? Всеки един въпрос звучи като останалите, намерението е важно, а то е скрито, често и за този, който запитва. Изобщо питането си е свойствено на кучеството, всички се надпреварват да питат, сякаш за да заличат следите на правилните въпроси. Не, сред младите запитвачи аз не намирам свои другари по вид, а и сред мълчаливците, възрастните, към които сега се числя, не повече. Но какво ли може да се постигне с въпроси, та нали с тях именно се провалих в опитите си, навярно моите другари са много по-умни от мене и използват много по-добри средства, за да понасят този живот. Средства, които -  от себе си го добавям -  по липса на по-добри може би все нещо помагат, успокояват, приспиват, видоизменят, но, общо взето, са така безсилни както, и моите, защото, колкото и да се оглеждам наоколо, някакъв успех не виждам. Боя се, че бих познал другарите си по вид по-скоро по всичко друго, отколкото по успех. Къде са тогава другарите ми? Да, тук е мъката ми, тук именно е тя. Къде са те? Навсякъде и никъде. Може би това е съседът ми на три скока от мене, ние често се обаждаме един на друг, понякога той се отбива при мене, при него аз никога. Дали не ми е той другар по вид? Не зная, не откривам такова нещо у него, но е възможно да е. Възможно, ала и нищо по-невероятно. Когато е далече от мене, мога, забавлявайки се, като напрегна цялата си фантазия, да открия нещо подозрително сродно у него, но видя ли го пред себе си, всички тия мои измислици ме карат да се смея. Едно старо куче, по-дребно и от мене, а аз едва стигам средния ръст, кафяво, с къс косъм, с увиснала морно глава и тътреща се походка, на всичко отгоре провлача левия заден крак поради някакво болест. Толкова близко, колкото с него не общувам отдавна с никого, доволен съм, че него поне все пак горе-долу понасям, когато си отива, аз викам подир него най-големи любезности, наистина не от любов, а от гняв спрямо себе си, защото, след като го поразгледам всъщност по-добре, намирам, че и той е ужасен, както се мъкне с провлечен крак и прекалено увиснала задница. Понякога ми се струва, че сам се надсмивам на себе си, когато в мислите си го наричам свой другар.  Пък и в разговорите ни от нищо не проличава, че би могъл да ми бъде другар, наистина той е умен и за тукашните условия доста образован и аз бих могъл да науча много нещо от него, но нима търся ум и образование? Разговаряме се обикновено по местни въпроси и през това време, станал поради самотата си вече по-прозорлив, само се чудя колко интелигентност е нужна -  дори за едно обикновено куче, дори при средни, не много неблагоприятни условия, -  за да продължи то живота си и да се запази от най-големите, впрочем обичайни опасности. Науката ни дава наистина правилата; но да се разберат те приблизително, макар и в най-груби общи черти, съвсем не е толкова лесно, а и когато ги разбереш, тогава идва вече най-голямата мъчнотия, именно как да ги приложиш към местните условия -  тук вече едва ли някой може да ти помогне, час по час възникват все нови задачи и във всеки кът на земята -  особени; да твърди, че всичко вече е уредено трайно някъде, че сега животът тече горе-долу от само себе си, не би могъл никой, та дори и аз, при все че нуждите ми буквално от ден на ден намаляват. И цялата тая безкрайна мъка за какво? Само за да се погребваш все повече в мълчание и никой никога да не може да те изтръгне от него.
    Често възхваляват с течение на времето общия напредък на кучеството, като при това имат предвид главно напредъка в науката. То се знае, науката напредва, това е неудържим процес, тя напредва дори с ускорени темпове все по-бързо, но какво има тук за възхвала? То е все едно да възхваляваме някого за това, че с напредването на годините ставал по-стар, поради което и  смъртта все по-бързо наближавала. Това си е естествен и на всичко отгоре безобразен процес, в който не виждам нищо за възхваляване. Виждам само упадък, с което съвсем не искам да кажа, че предишните поколения са били по същество по-добри, те са били само по-млади, това е било голямото им предимство, тяхната памет не е била още толкова претоварена, колкото днешната, по-лесно е било да ги подтикнеш да се изкажат и макар в това никой да не е успявал, все пак възможността е била по-голяма, тази по-голяма възможност е именно онова, което тъй ни вълнува, когато слушаме тия стари и всъщност доста простодушни истории. Тук-там дочуваме по някоя ключова дума и сме готови едва ли не да скочим, не чувстваме над нас тежестта на столетията. Не, каквото и да възразявам против моето време, предишните поколения не са били по-добри от по-новите, дори в известно отношение са били много по-лоши и по-слаби. Чудеса и тогава не са ставали посред улицата пред погледите на всички и все пак кучетата не са били още -  не знам как бих могъл другояче да се изразя -  толкова кучешки като днешните, структурата на кучешкото общество е била по-хлабава, истинската дума е можела още да се намеси, да определи строежа, да го промени, да го видоизмени по даден вкус, да го превърне в противоположността му и тази дума е била налице, била е най-малкото близко, била е на върха на езика, всеки е могъл да я узнае; къде е отишла днес тя, днес можеш да бръкнеш на някого до вътрешностите и пак да не я намериш. Нашето поколение е може би загубено, но е по-невинно от тогавашното. Колебанието на моето поколение аз мога да разбера, всъщност то не е вече колебание, то е вече забравяне на един хиляди нощи сънуван и хиляди пъти забравян сън, кой може да ни се сърди за хилядното му чак забравяне? Но струва ми се, че разбирам и колебанието на нашите прадеди, сигурно и ние щяхме така да постъпим, почти ми се иска да кажа: добре, че не бяхме ние, които трябваше да се натоварим с тая вина, добре, че можем в затъмнен вече от други свят да вървим в почти невинно мълчание към смъртта. Когато нашите прадеди са сбъркали пътя, те едва ли са мислили, че ще се лутат безконечно, те просто са виждали още кръстопътя, било е лесно, когато поискат, да се върнат назад и ако са се бавели да се върнат, то е било, защото им се е щяло да се порадват още мъничко на кучешкия живот, той още не бил истински кучешки живот и все пак им се е струвал опиянително хубав, искало им се е да видят какъв ще стане и по-нататък, поне още мъничко по-нататък и така продължили своето лутане. Те не знаели това, което ние, свидетелите на историческото развитие, можем да предвиждаме вече, а именно, че душата се променя по-рано от живота и че когато кучешкият живот бе започнал тъй да ги радва, те сигурно са имали вече съвсем стара кучешка душа, пък и съвсем не са били толкова близо до изходната си точка, колкото им се е струвало или колкото потъналото им във всевъзможни кучешки наслади око ги е карало да допускат. Кой може днес да говори за младост? Те бяха всъщност младите кучета, но тяхното единствено честолюбие ги тласкаше за жалост да станат стари кучета, нещо, в което, разбира се, не можеха да не успеят, както това се доказва от всички последвали поколения, а от нашето, последното, най-добре.

    . . . . . . . . . . 

    От немски: Страшимир Джамджиев
     
     

    Joseph Roth
    ЙОЗЕФ РОТ
    (1894- 1939)
     

    Роден 1894 г. в Швабендорф, Галиция, умрял 1939 г. в Париж. Многолик и проникновен разказвач, налучкващ често теми, които надминават границите на неговото време.
    Произведения: "Хотел "Савоя" (1923); "Ципер и неговият баща" (1928); "Йов" (1930); "Маршът на "Радецки" (1932); "Стоте дни" (1935); "Изповед на един убиец" (1936) и др.
     

    Из "РАДЕЦКИ МАРШ"

    15.
    Императорът беше стар човек. Той беше най-старият император на света. Смъртта бродеше в кръг около него и косеше, косеше. Цялото полесражение вече беше празно и само императорът още стоеше там и чакаше като забравен сребърен стрък. От много години насам светлите му строги очи гледаха тъжно в някаква безнадеждна далечина. Черепът му бе гол като пустинен хълм, а бакенбардите му бели като чифт крила от сняг. Бръчките по лицето му приличаха на непроходим храсталак, в който бяха свили гнездо десетилетията. Тялото му бе мършаво, гърбът му леко приведен. Вкъщи той ходеше със ситни бързи крачки. Но щом излезеше на улицата, опитваше се да придаде на бедрата си твърдост, на коленете -  гъвкавост, стъпваше леко, с изправен гръб. Изпълваше очите си с изкуствена доброта, истинското свойство на императорските очи: те сякаш виждаха всекиго, който гледаше императора, и поздравяваха всекиго, който го поздравяваше. В действителност обаче лицата само витаеха и прелитаха край очите му, а те гледаха тъкмо към онази нежна, фина черта, границата между живота и смъртта -  накрая на хоризонта, -  която очите на старците винаги виждат, дори ако я прикриват сгради, гори или планини. Хората смятаха, че Франц Йозеф знае по-малко от тях. Но той знаеше може би повече от мнозина. Той виждаше, че слънцето в империята му залязва, но не казваше нищо. Знаеше, че ще умре още преди нейната гибел. Понякога се преструваше, че не разбира и се радваше, когато започнеха да му обясняват подробно неща, които добре познаваше. Защото, лукав като всички деца и старци, той обичаше да заблуждава хората. И се радваше на суетата, с която искаха да докажат, че са по-умни от него. Той прикриваше мъдростта си зад наивност, защото на един император не подобава да бъде умен като своите съветници. По-добре е да изглежда наивен, отколкото умен. Когато ходеше на лов, той добре знаеше, че просто му слагат дивеча пред пушката и макар че би могъл да убие и друго животно, той все пак стреляше само по онова, което бяха подгонили към него. Защото не подобава на един стар император да показва, че отгатва хитрината и може да стреля по-добре и от някой лесничей. Когато му разказваха някаква история, той се преструваше, че вярва. Защото не подобава на император да улавя някого в лъжа. Когато се подсмихваха зад гърба му, той се правеше, че нищо не забелязва. Защото на един император не подобава да знае, че му се присмиват; а докато не искаш и да знаеш за тази усмивка, тя е безсмислена. Когато имаше температура и всички около него трепереха, и придворният му лекар го лъжеше, че няма, императорът казваше: "Тогава всичко е наред!", макар и да знаеше, че има температура. Защото един император не наказва лекар, който лъже. Освен това той знаеше, че часът на смъртта му още не е ударил. Помнеше много нощи, в които го беше измъчвала треска, а неговите лекари нищо не знаеха. Защото понякога беше болен, но никой не забелязваше. Друг път биваше здрав, а те го обявяваха за болен и той се преструваше, че е болен. Имаше случаи, в които го смятаха добър, а той бе просто равнодушен. А когато казваха, че е студен, тогава сърцето го болеше. Той бе живял достатъчно дълго, за да знае, че е неразумно да се казва истината. Прощаваше заблудите на хората и вярваше по-малко и от най-плитките шегаджии, които разказваха вицове за него в обширната му империя, че неговият свят ще продължи да съществува. Но на императора не подобава да се мери с шегаджии и всезнайковци. Императорът мълчеше.
    Макар че се бе възстановил и придворният лекар бе доволен от пулса, дробовете и дишането му, от вчера той беше хремав. Не биваше да допусне да забележат тази хрема. Можеше да му попречат да присъства на есенните маневри на източната граница, а той искаше още веднъж да види маневри, па макар и за един ден. Покрай делото на този свой спасител, чието име отново му се бе изплъзнало, той си беше спомнил за Солферино. Не обичаше войни (защото знаеше, че те се губят), но обичаше войската, играта на война, униформата, занятията с пушка, парадите, дефилирането на полковете и ротните учения. Понякога му ставаше обидно, че офицерите носеха по-високи шапки от него самия, че имат ръбове на панталоните си, ботуши от лак и прекалено високи яки на мундира. Мнозина бяха дори гладко избръснати. Неотдавна той беше видял случайно на улицата един гладко избръснат офицер от ландвера и цял ден се бе чувствал потиснат. Но когато сам отиваше при хората, те отново знаеха какво е нареждане и какво лудория. Към този-онзи можеше да се отнесе и по-грубо. Защото в армията всичко това не е неприлично, в армията дори императорът беше войник. Ах! Той обичаше звуците на тръбите, макар и винаги да даваше вид, че го интересуват повече военните планове. Макар да знаеше, че сам бог го бе поставил на трона му, все пак в минути на слабост той изпитваше болка, че не е фронтови офицер и си имаше едно на ум против щабните офицери. Спомни си, че на връщане от битката при Солферино като прост фелдфебел бе ругал недисциплинираните войски и отново бе въвел ред. Беше убеден -  но кому можеше да го каже!, -  че десет добри фелдфебела струват повече от двайсет генералщабни офицери. Просто копнееше за маневри!
    Следователно реши да не допуска да забележат хремата му и да вади кърпичката си колкото е възможно по-рядко. Никой не биваше да знае предварително, той искаше да изненада маневрите и всички със своето решение. Радваше се отсега на отчаянието на цивилните власти, че не са взели достатъчно полицейски мерки. Той не се боеше. Знаеше твърдо, че часът на смъртта му още не е дошъл. Уплаши всички. Опитаха се да го разубедят, но той остана твърд. Един ден се качи на придворния влак и потегли на изток.
    В селото Ц., отдалечено на не повече от десет мили от руската граница, му приготвиха квартира в един стар дворец. Императорът би предпочел да обитава една от колибите, където бяха настанени офицерите. От години вече не го оставяха да се наслади на истински войнишки живот. Един-единствен път например, тъкмо на оня нещастен италиански поход, той бе видял в леглото си истинска жива бълха, но никому не беше казал ни дума за това. Защото беше император, а императорите не говорят за насекоми. Още тогава бе убеден в това.
    Затвориха прозорците в спалнята му. През нощта той не можа да заспи, а всички, които трябваше да го охраняват, спяха; императорът слезе от леглото в дългата си надиплена нощна риза и тихо, тихо, за да не събуди никого, отвори високите тесни крила на прозорците. Остана за миг прав, вдъхна хладния въздух на есенната нощ и погледна звездите на тъмносиньото небе и червените лагерни огньове на войниците. Веднъж бе прочел една книга за самия себе си, в която имаше такъв израз: "Франц Йозеф Първи не е романтик!" Пишат за мен, че не съм бил романтик -  помисли старият мъж. А аз обичам лагерния огън. Искаше му се да бъде обикновен лейтенант и млад. Може би никак не съм романтичен, помисли си, но бих искал да съм млад! Ако не се лъжа, продължи да мисли императорът, бях на осемнадесет години, когато се качих на трона. "Когато се качих на трона" -  този израз се стори на императора много смел, в този час му беше трудно да смята себе си за император. Разбира се! Така пишеше в книгата, която му бяха предали с едно от обичайните страхопочтителни посвещения. Нямаше никакво съмнение, че той беше Франц Йозеф Първи! Пред прозореца му се издигаше безкрайният тъмносин, обсипан със звезди нощен небосвод. Страната бе равна и широка. Бяха му казали, че тези прозорци са обърнати на североизток. Значи гледаха към Русия. Но естествено границата не можеше да се различи. А в този миг император Франц Йозеф с радост би видял границата на своята империя. Неговата империя! Той се усмихна. Нощта бе синя, ясна, широка и пълна със звезди. Императорът стоеше до прозореца, слаб и стар, в бяла нощна риза и пред лицето на необятната нощ на него му се стори, че е съвсем мъничък.
    Дори последният от войниците му, които караулеха пред палатките, беше по-силен от него. Последният от войниците му! А той беше върховният главнокомандващ! Всеки войник се кълнеше във всемогъщия бог да бъде верен на императора Франц Йозеф Първи. Той беше император по божията милост и вярваше във всемогъщия бог. Зад обсипаната със златни звезди синева на небето се криеше той, всемогъщият... Невъобразимо! Неговите звезди блестяха на небето, неговото небе се издигаше над земята, и част от тази земя, именно Австро-унгарската империя, той беше дал на Франц Йозеф Първи. А Франц Йозеф Първи беше мършав старец, стоеше до отворения прозорец и се боеше да не бъде изненадан всеки миг от своите пазачи. Щурците свиреха. Тяхната песен, безкрайна като нощта, будеше у императора същото страхопочитание, както звездите. Понякога му се струваше, че пеят самите звезди. Беше му малко студено. Но се страхуваше да затвори прозореца, може би нямаше да успее да го стори така тихо, както преди. Ръцете му трепереха. Спомни си, че преди много време вече е бил на маневри по тия места. Дори тази спалня изплува отново в паметта му от отдавна забравени времена. Но не знаеше дали от тогава са изтекли десет, двадесет или повече години. Струваше му се, че плува по морето на времето -  не към някаква цел, а безразборно, на повърхността, често отхвърлян към подводните скали, които бе длъжен да познава. Някой ден щеше да потъне някъде. Кихна. Ах, да, беше хремав! Дано само не е събудил някого! Ослуша се. В коридора не се помръдна никой. Той внимателно затвори отново прозореца и пипнешком се върна с мършавите си нозе обратно в леглото. Картината на синия, обсипан със звезди небесен свод бе взел със себе си. Затворените му очи още я съхраняваха. Заспа така, с нощния небосвод над него, сякаш лежеше на открито.
    Събуди се както обикновено, когато беше "на фронта" (така наричаше маневрите), точно в четири часа сутринта. Камердинерът му вече беше в стаята. Той знаеше, че зад вратата вече чака флигел-адютантът. Да, трябваше да започнат деня. През целия ден едва ли щеше да остане сам дори за един час. Но затова пък тая нощ ги беше надхитрил всичките и бе стоял цял четвърт час на отворения прозорец. Сега си помисли за това хитро откраднато удоволствие и се усмихна. Захили се на камердинера и на ординареца, който тъкмо влизаше и се вцепени неподвижно, уплашен от хиленето на императора, от тирантите на Негово величество, които виждаше за пръв път в живота си, от разчорлените му, леко сплъстени бакенбарди, сред които усмивката се стрелкаше бързо като някое мълчаливо, уморено и старо птиче, от жълтеникавия тен на императора и от плешивата му глава, чиято кожа се лющеше. Не знаеше дали и той трябва да се усмихва със стареца, или да чака мълчаливо. Неочаквано императорът започна да свири с уста. Прави боже, той заостри устните, крилата на брадата му малко се доближиха едно до друго и императорът засвири една позната и малко фалшива мелодия, която прозвуча като мъничък овчарски кавал. Императорът каза:
    -  Хлапетата постоянно свирят тая песен. Много бих искал да я науча!
    Но и двамата, и камердинерът и ординарецът, не я знаеха; а малко по-късно, докато се миеше, императорът вече бе забравил песента.
    Предстоеше му тежък ден. Франц Йозеф погледна бележката, на която беше записана програмата за деня час по час. В тази страна имаше само една православна черква. Първо един римо-католически свещеник щеше да отслужи литургията, после православният. Черковните церемонии го уморяваха повече от всичко друго. Имаше чувството, че трябва да стои пред Бога стегнат като пред някой началник. А той беше вече стар! Би могъл и да ме освободи от някои задължения! -  помисли императорът. Но Бог е по-стар и от мен, и може би неговата воля ми се струва също така непонятна, както моята на войниците от армията. Пък и докъде ще стигнем, ако всеки подчинен започне да критикува началството си! През високия засводен прозорец императорът видя да се издига божието слънце. Той се прекръсти и коленичи. От незапомнени времена всяка сутрин бе гледал как изгрява слънцето. Почти през целия си живот бе ставал преди него, както войникът става по-рано от началника си. Той познаваше всички изгреви, огнени и весели през лятото, и мъгливи, късни и мрачни през зимата. Наистина вече не си спомняше датите, названията на дните, месеците и годините, когато го бяха сполетявали беда или щастие; но помнеше утрините, с които беше започвал всеки важен ден в живота му. И знаеше, че това утро е било мрачно, а онова -  весело. Всяка сутрин се бе прекръствал и коленичил, както някои дървета всяка сутрин отварят листата си на слънцето -  било в дни, когато връхлитат бури и сеч или смъртоносна слана напролет, или в дни на покой, топлина и живот.
    Императорът стана. Дойде бръснарят му. Редовно, всяка сутрин той протягаше брадата си, бакенбардите биваха подстригвани и грижливо сресвани. Хладният метал на ножицата го гъделичкаше около ушите и пред ноздрите. Понякога императорът кихаше. Днес той седеше пред малко овално огледало и с жив интерес следеше слабите ръце на бръснаря. След всяко косъмче, което падаше, след всеки допир на бръснача и гребена бръснарят отскачаше назад и прошепваше с разтреперани устни:
    "Ваше величество!" Императорът не чуваше този шепот. Той виждаше само непрестанно движещите се устни на бръснаря, не смееше да го попита нищо и накрая реши, че човекът е малко нервен.
    -  Как се казвате? -  попита императорът.
    Макар че едва от половин година бе войник в ландвера, бръснарят имаше чин подофицер и обслужваше своя полковник така безупречно, че се радваше на благоразположението на своите началници; с един скок той се намери до вратата, елегантно, както изискваше професията му, но също и по военному: едновременно скочи, поклони се и застана мирно, и императорът кимна доволно.
    -  Хартенщайн! -  извика бръснарят.
    -  Защо подскачате така? -  попита Франц Йозеф. Но не получи отговор. Подофицерът се приближи отново плахо до императора и бързо довърши работата си. Искаше му се да се махне оттук и се върне пак в лагера.
    -  Останете още малко! -  заповяда императорът. -  Аха, вие сте подофицер! Отдавна ли служите?
    -  От половин година, Ваше величество! -  прошепна бръснарят.
    -  Така, така! И вече подофицер? По мое време -  каза императорът, както би казал някой ветеран -  не се напредваше така бързо! Но вие сте много напет войник. Искате ли да останете в армията?
    Бръснарят Хартенщайн имаше жена и дете и хубав салон в Олмюц и вече няколко пъти се беше опитвал да симулира, че е болен от ставен ревматизъм, за да бъде уволнен по-скоро. Но той не можеше да каже на императора "не".
    -  Тъй вярно, Ваше величество -  рече той и в този миг съзна, че е провалил целия си живот.
    -  Е, добре. Тогава вече сте фелдфебел! Не бъдете така нервен!
    Така. Ето че императорът бе направил един човек щастлив. Той се радваше. Радваше. Радваше. Покрай този Хартенщайн бе направил едно чудесно дело. Сега денят можеше да започне. Каляската вече го чакаше. Потеглиха бавно нагоре по хълма, на чийто връх се издигаше православната черква. Двойният Й златен кръст блестеше на утринното слънце. Военните оркестри засвириха "Боже, краля опази!" Императорът слезе от каляската и влезе в черквата. Той коленичи пред олтара, замърда устни, но не започна да се моли. През цялото време мислеше за бръснаря. Жалко, че всемогъщият не можеше да засвидетелства така внезапно благоволението си към императора, както императорът го бе сторил към подофицера. Крал на Ерусалим -  това бе най-високото звание, което бог можеше да присъди на един монарх. А Франц Йозеф вече беше крал на Ерусалим! Жалко, мислеше си императорът. Някой му пошепна, че вън, в селото, го чакат евреите. Съвсем бе забравил евреите. Ах, и тия евреи още!, помисли императорът с досада. Добре! Нека дойдат! Но трябваше да побързат. Иначе щяха да закъснеят за сражението.
    Православният свещеник приключи литургията много бързо. Оркестрите подеха още веднъж "Боже, краля опази!" Императорът излезе от черквата. Беше девет часът предиобед. Сражението започваше в девет и двайсет. Франц Йозеф реши да се качи на коня си, а не в каляската. Можеше да приеме тези евреи и на кон. Той нареди да върнат каляската и заязди към евреите. Като тъмен облак се понесоха те към него на изхода на селото, там, където започваше широкото шосе, водещо към квартирата му и същевременно към мястото на маневрите. Членовете на еврейската община се поклониха пред императора като странни черни класове, които свеждат глави на вятъра. Той изгледа приведените им гърбове от седлото. После се приближи и различи дългите сребристобели, черни като въглен и огненочервени бради, които нежният есенен ветрец развяваше, и дългите костеливи носове, които сякаш винаги душеха нещо по земята. Императорът седеше на белия си кон в син плащ. Бакенбардите му светлееха на сребристото есенно слънце. От полето наоколо се вдигаха белите воали на мъглата. Срещу императора тръгна предводителят, стар мъж, с бялото на черни ивици молитвено наметало на евреите, с развяваща се брада. Императорът яздеше ходом. Крачките на стария евреин ставаха все по-бавни. Накрая той сякаш спря на място, но все пак се движеше. Леки тръпки побиха Франц Йозеф. Той дръпна юздата така внезапно, че конят му се изправи на задните си крака. Императорът слезе. Свитата му също. Той тръгна пеш. Излъсканите му ботуши се покриха с прах от шосето, по тесните им кантове залепна тежка сива кал. Черната купчина евреи се носеше насреща му. Гърбовете им се надигаха и свеждаха. Техните черни като въглен, огненочервени и сребърнобели бради се вееха на лекия вятър. На три крачки от императора старецът се спря. Той държеше в ръце големия пурпурен свитък с Мойсеевите закони, украсен със златна корона, чиито камбанки тихо звъняха. Евреинът подаде законника на императора. Беззъбата му уста, скрита под разчорлените косми на брадата, заломоти на неразбираем език думите, с които евреите благославят един император. Франц Йозеф наведе глава. Върху черния му кивер се проточиха леки сребърни паяжини, дочуха се крясъци на диви гъски, в далечен селски двор изкукурига петел. Инак беше съвсем тихо. От тълпата евреи се надигна неясен шепот. Гърбовете им се наведоха още по-ниско. Сребристосиньото небе се простираше безоблачно и безбрежно над земята.
    -  Благословен си ти! -  каза евреинът на императора. -  Няма да преживееш гибелта на света!
    "Зная" -  помисли Франц Йозеф. Той подаде ръка на стареца. Обърна се и възседна белия си кон.
    Препусна в тръс наляво по твърдите буци пръст на есенното поле, следван от свитата си. Вятърът донесе до императора думите на ротмистър Кауниц към приятеля му, който яздеше редом с него: "Не разбрах нито дума на този евреин!" Императорът се извърна на седлото и каза:
    -  Той говори само на мен, скъпи Кауниц! -  и продължи да язди.
    Императорът не разбираше същината на маневрите. Знаеше само, че "сините" се сражават срещу "червените". Нареди да му обяснят всичко. "Така, така" -  повтаряше той непрекъснато. Радваше го убеждението на хората, че иска да разбере, а не може. Наивници! -  помисли си той. Поклати глава. Но другите сметнаха, че клати глава, защото е стар. "Така, така" -  повтори императорът. Операциите бяха вече доста напреднали. Левият фланг на сините, разположен днес на около миля и половина зад селото Ц., от два дни вече постоянно отстъпваше пред напора на червената кавалерия. Главните сили бяха съсредоточени в участъка около П., силно хълмиста местност, трудна за атакуване, лека за отбраняване, изложена обаче на опасността да бъде обкръжена в случай, че на "противника" се удадеше да отреже от центъра десния и левия фланг на сините. Точно върху това бе съсредоточено сега вниманието на червените. Макар лявото крило вече да отстъпваше, дясното не се огъваше, напротив, бавно се придвижваше напред и дори така се разтегли, че ставаше очевидно намерението да обхване в клещи крилото на неприятеля. Според императора това бе твърде банална ситуация. Ако седеше начело на червените, той би продължил да отстъпва и, би увлякъл далеч устремилия се напред фланг на сините и би се опитал да посрещне там ударната му сила, за да може между този фланг и главните сили на неприятеля да се получи оголен участък. Но императорът не каза нищо. Тревожеше го невероятният факт, че полковник Лугати, офицер от Триест и суетен, каквито според непоклатимото мнение на Франц Йозеф можеха да бъдат само италианците, носеше шинел с прекалено висока яка, каквито не бива да са яките на кителите, и за да може все пак да се различава чинът му, той на всичкото отгоре кокетно бе разтворил тази отвратително висока яка.
    -  Кажете ми, полковник, къде ви шият шинелите? В Милано ли? За съжаление напълно съм забравил тамошните шивачи. -  Полковникът от генералния щаб Лугати застана мирно и закопча яката на шинела си. -  Сега биха могли да ви сметнат за лейтенант -  каза Франц Йозеф. -  Изглеждате много млад! -  И той пришпори коня и пое в галоп по хълма, на върха на който, съвсем по образеца на старинните битки, трябваше да стои генералитетът. Беше решил, ако "бойните действия" продължат прекалено дълго, да ги прекъсне, защото страшно му се искаше по-скоро да погледа дефилирането на полковете. Франц Фердинанд естествено постъпваше другояче. Той винаги вземаше нечия страна, заставаше начело, започваше да командва и, разбира се, винаги побеждаваше. Къде би се намерил генерал, който да победи престолонаследника? Със старите си избледнели сини очи императорът огледа окръжаващите го лица. Всички са суетни хлапаци! -  помисли си той. Допреди няколко години би се ядосал. Но днес вече не, днес вече не! Той не знаеше точно на колко години е, но като гледаше другите около себе си, чувстваше, че сигурно е вече много стар. Понякога му се струваше, че полита над хората и земята. Колкото повече ги гледаше, толкова по-малки ставаха всички, думите им стигаха до ушите му като от голяма далечина и пак се губеха в някакво безучастно ехо. А когато нещастие споходеше този или онзи, той прекрасно съзнаваше, че се стараеха да му докладват за това предпазливо. Ах, те не знаеха, че той може да понесе всичко! Големите болки вече се чувстваха като у дома си в душата му, а новите отиваха при старите като дългоочаквани сестри. Той вече не се ядосваше така бурно. Не се радваше вече така силно. Не страдаше вече така тежко. Сега наистина даде заповед "да преустановят бойните действия" и да започне дефилирането на войските. Полковете от всички родове оръжие се строиха на безбрежните поля, за съжаление, в защитен сивозеленикав цвят (мода, която също не бе по вкуса на императора). Все пак кърваво-червените кавалерийски бричове се открояваха върху изсъхналите жълти стърнища и пробиваха през сивите редици на пехотата както огън през облаците. Бледите и тесни светкавици на сабите блестяха пред маршируващите колони, зад картечарите просветваха върху бяла основа червените кръстове. Като богове на войната преминаваха артилеристите върху тежките си колесници, а красивите кафяви и светложълти коне се изправяха на задните си крака, едновременно силни и горди в своята покорност. Франц Йозеф гледаше през бинокъла движението на всеки отделен взвод. За няколко минути се почувства горд от своята армия, но веднага след това започна да съжалява за нейната загуба. Защото вече я виждаше разбита и разпръсната, поделена между многото народи в обширната му империя. Голямото златно слънце на Хабсбургите залязваше вече за него, смазано в първоутробата на световете, разпадаше се на множество малки слънчеви кълба, които отново, вече като самостоятелни небесни тела, щяха да озаряват самостоятелни нации. "Очевидно не им приляга да бъдат управлявани от мен! -  помисли старият император. -  В такъв случай нищо не може да се направи!" -  добави си той тихо.
    Ето че, за ужас на всички командири, той слезе от своя хълм и започна да оглежда неподвижните полкове, почти рота по рота. А от време на време минаваше през редиците, разглеждаше новите раници и торбите за хляб, изваждаше тук-таме по някоя консервна кутия и питаше какво съдържа, виждаше някое тъпо лице и запитваше откъде е родом, как се казва и какво работи, но едва дочуваше отговора, а понякога протягаше старата си ръка и потупваше някой лейтенант по рамото. Така стигна и до батальона на егерите, в който служеше Трота.
    Бяха изминали четири седмици, откакто Трота беше напуснал болницата. Той беше застанал пред взвода си, блед, слаб и равнодушен. Но когато императорът се приближи до него, той започна да осъзнава безразличието си и да съжалява. Имаше чувството, че не изпълнява дълга си. Армията му бе станала чужда. Чужд му бе станал и върховният главнокомандващ. Лейтенант Трота приличаше на човек, загубил не само своята родина, но и скръбта по тази родина. Той изпита съчувствие към белобрадия старец, който се приближаваше все повече към него, като любопитно опипваше раници, торби за хляб и консерви. На лейтенанта се поиска да изпита отново онова опиянение, което го бе изпълвало във всички тържествени часове от неговата военна кариера, и у дома, през летните неделни дни, на балкона на бащината къща, и на всеки парад, и при прегледите на новобранци, и само преди няколко месеца още при процесията на тялото господне във Виена. Но нищо не трепна у лейтенант Трота, когато застана на пет крачки пред своя император, нищо друго не трепна в изпънатите му гърди освен съчувствие към един стар човек. Майор Цоглауер гръмко рапортува. Поради някаква непонятна причина той не се хареса на императора. Франц Йозеф изпита подозрението, че в командвания от този човек батальон не всичко е благополучно и той реши да се огледа по-подробно. Взря се внимателно в застиналите лица, посочи Карл Йозеф и попита:
    -  Болен ли е?
    Майор Цоглауер докладва случилото се с лейтенант Трота. Името прозвуча на Франц Йозеф като нещо познато и в същото време неприятно и произшествието изникна в паметта му така, както беше описано в преписките, а след него се събуди отново и отново отдавна замряло събитие по време на битката при Солферино. Той още виждаше ясно капитана, който по време на една смешна аудиенция така настойчиво бе помолил да махнат от христоматиите едно патриотично четиво. Това беше четиво номер петнадесети. Императорът си спомни за цифрата с удоволствието, което му причиняваха тъкмо такива незначителни доказателства за неговата "добра памет". Настроението му видимо се подобри. Дори майор Цоглауер му се строи по-симпатичен.
    -  Спомням си добре вашия баща! -  каза императорът на Трота. -  Много скромен беше, този герой от Солферино!
    -  Ваше величество -  отвърна лейтенантът, -  това беше моят дядо!
    Императорът отстъпи крачка назад -  като изтласкан от могъщото време, натрупало се внезапно между него и младежа. Да, да! Той още можеше да си спомни номера на четивото, но не и чудовищното количество години, които бе преживял.
    -  Ах! -  каза той. -  Значи това беше вашият дядо! Така, така! А баща ви е полковник, нали?
    -  Околийски управител във В.
    -  Така, така! -  повтори Франц Йозеф. -  Ще го запомня! -  добави той, сякаш се извиняваше за грешката, която току-що бе допуснал.
    Той постоя още малко пред лейтенанта, но не виждаше нито Трота, нито другите. Вече не изпитваше желание да обхожда редиците, но трябваше да продължи, за да не забележат хората, че се е изплашил от собствената си възраст. Очите му отново, както обикновено, се вгледаха в далечината, където вече изплуваха бреговете на вечността. Той не забеляза, че на носа му се появи една кристално прозрачна капка и че всички вцепенени се втренчиха в тази капка, която най-после, най-после падна в гъстите сребърни мустаци и там невидимо се притаи.
    На всички олекна. Дефилирането можеше да започне.
    . . . . . . . . . . . . . . .

    21.
    Егерският батальон потегли още същата нощ в североизточна посока към границата при Волочанска. Заваля, отначало тихо, после все по-силно и белият прах по пътя се превърна в сребристосива тиня. Калта жвакаше под ботушите на войниците и пръскаше безупречните униформи на офицерите, които съгласно устава отиваха на смърт. Дългите саби им пречеха, на хълбоците им висяха разкошните дълги пискюли на черно-жълтите офицерски шарфове, сега разбъркани, измокрени и опръскани от хиляди малки буци кал. На разсъмване батальонът стигна целта си, съедини се с два други пехотни полка и образува походна колона. Така чакаха два дни, но от войната нямаше и помен. От време на време вдясно от тях се чуваха далечни единични изстрели. Това бяха малки гранични престрелки между конни отряди. Понякога виждаха ранени митничари, а също тук-там по някой убит жандарм. Санитарите минаваха покрай чакащите войници и отнасяха ранените като трупове. Войната просто не искаше да започне. Тя се бавеше подобно на буря, която с дни се колебае, преди да избухне.
    На третия ден дойде заповед за оттегляне и батальонът се приготви за тръгване. Офицерите и войниците бяха разочаровани. Разнесе се слухът, че на две мили източно от тях е бил унищожен цял полк драгуни. Казаците вече нахлули в страната. Мълчаливи и унили тръгнаха на запад. Скоро забелязаха, че се извършва непредвидено отстъпление, защото на кръстовищата на селските пътища, в селата и малките градчета се натъкнаха на безредно отстъпващи войски от най-различен род оръжие. От командването на армията идваха много и твърде противоречиви заповеди. Повечето се отнасяха до евакуирането на селата и градовете и до мерките срещу русофилски настроените украинци, духовниците и шпионите. Бързи военнополеви съдилища разгласяваха из селата бързите си присъди. Тайни агенти правеха непроверени доноси срещу селяни, попове, учители, фотографи, чиновници. Нямаше никакво време. Трябваше да се оттеглят колкото е възможно по-бързо, но да накажат по най-бърз начин и предателите. Докато под непрестанния дъжд санитарни коли и обоз, полска артилерия, драгуни, улани и пехотинци се събираха неочаквано на безпомощни купчини върху размекнатите пътища, куриери галопираха насам-натам, жителите от малките градчета бягаха в безкрайни върволици на запад, обхванати от ужас, натоварили бели и червени възглавници, сиви чували, кафяви мебели и сини газени лампи, в същото това време на черковните площади в селата и махалите се раздаваха изстрелите на бързите изпълнители на бързи присъди и мрачното барабанно тремоло придружаваше монотонните съдебни решения на военните прокурори; жените на убитите, ридаейки за пощада, се просваха пред покритите с кал ботуши на офицерите, а от колибите и плевните, оборите и кладните сено изригваха буйни червени и сребърни огнени езици. Войната на австрийската армия започна с военни съдилища. Истинските и мнимите предатели висяха с дни по дърветата на черковните площади за сплашване на живите. Но живите бяха избягали накъдето им видят очите. Около висящите по дърветата трупове бушуваха пожари, листата вече пращяха и огънят бе по-силен от непрестанно и тихо сипещият се над цялата страна дъжд, с който започваше кървавата есен. Старата кора на прастарите дървета бавно се овъгляваше и радостни мънички сребърни искри пълзяха нагоре като огнени червеи между улейчетата, обхващаха листата, зеленият лист се сгърчваше и ставаше червен, после черен, накрая сив; въжетата се разхлабваха, труповете падаха на земята, с овъглени лица и още невредими тела.
    Един ден направиха почивка в село Крутини. Пристигнаха следобед, а на следващата сутрин още преди изгрев слънце трябваше да продължат на запад. Същия ден дъждът бе престанал и  късното септемврийско слънце разливаше кротка сребриста светлина над широкото поле, по което житото още стоеше неприбрано, живият хляб, който вече нямаше да бъде изяден. Усещаше се вече, че бавно настъпва сиромашкото лято. Дори гарваните и враните мируваха, измамени от мимолетния покой на този ден и останали следователно без надежда за очаквания леш. От осем дни не бяха сваляли шинелите. Ботушите бяха подгизнали от вода, нозете отекли, коленете вдървени, прасците боляха, гърбовете вече не бяха в състояние да се превият. Настаниха ги в колибите, всички се опитаха да извадят от куфарите сухи дрехи и да се измият на малкия кладенец. През нощта -  ясна и тиха, в която само забравени и изоставени кучета виеха от глад и страх в някои селски дворове, лейтенантът не можа да заспи. Той излезе от колибата, в която бе разквартируван. Тръгна по дългата селска улица към черковната кула, която се издигаше към звездите с двойния си православен кръст на върха. Черквата, с покрив от шинди, се намираше в средата на малко гробище, обградена бе от криви дървени кръстове, които сякаш танцуваха на нощната светлина. Пред голямата сива, широко отворена порта на гробището висяха три трупа, в средата брадат свещеник, от двете му страни двама млади селяни в пясъчножълти антерийки, с обувки от грубо преплетено лико на неподвижните нозе. Черното рано на свещеника, който висеше в средата, стигаше до обувките му. От време на време нощният вятър полюшваше краката на свещеника така, че те биеха по свещеническата одежда като неми чукчета на глухоняма камбана; сякаш без да изтръгват нито звук, те все пак звъняха.
    Лейтенант Трота се приближи до обесените. Той погледна подутите им лица. Стори му се, че разпознава в тримата този или онзи от своите войници. Това бяха лицата на народа, с който той всеки ден бе правил учения. Черната разперена като ветрило брада на свещеника му напомни за брадата на Онуфрий. Така бе изглеждал Онуфрий последния път. Кой знае, може би Онуфрий бе брат на обесения свещеник. Лейтенант Трота се огледа. Ослуша се. Не се виждаше жива душа. В камбанарията на черквата шумоляха прилепи. В изоставените стопанства лаеха изоставените кучета. Лейтенантът извади сабята си и преряза едно след друго въжетата, на които висяха тримата обесени. После взе един по един труповете на гръб, пренесе ги подред в черковния двор и започна да разравя с голата си сабя земята на пътеките между гробовете, докато реши, че е направил място за трите трупа. Положи там и тримата, нахвърли върху тях земя със сабята и ножницата и отъпка здраво отгоре мястото с крака. Сетне се прекръсти. От последната литургия в Мериш-Вайскирхенското кадетско училище не се беше кръстил. Искаше да каже и "Отче наш", но устните му се движеха, без да произнесат нито звук. Някаква нощна птица изкрещя. Прилепите пърхаха с криле. Кучетата виеха.
    На следващата сутрин, преди изгрев слънце, те потеглиха отново. Сребърните мъгли на есенното утро забулваха света. Но скоро слънцето изскочи от тях, жежко като посред лято. Ожадняха. Вървяха през изоставена, песъчлива местност. От време на време им се струваше, че чуват някъде шуртене на вода. Някои войници изтичваха в посоката, от която сякаш идваше ромоленето на вода, но веднага се връщаха обратно. Ни поток, ни блато, ни кладенец. Минаха през няколко села, но кладенците бяха задръстени от трупове на разстреляни и обесени. На места труповете висяха до половина в кладенците. Войниците не смееха да погледнат към дъното. Те се връщаха обратно и продължаваха да вървят.
    Жаждата се засили. Стана обед. Чуха изстрели и се проснаха върху земята. Вероятно непрятелят ги бе задминал. Те се запромъкваха по-нататък пълзешком, притиснати към земята. Скоро забелязаха, че пътят стана по-широк. Видяха светлините на изоставена гара. Оттук започваха релсите. Батальонът бегом стигна гарата, тук бяха на сигурно място; на разстояние няколко километра бяха прикрити и от двете страни от железопътни насипи. Неприятелят, може би някоя минаваща оттук в галоп казашка сотня, сигурно се намираше отвъд насипа, на същата височина. Те се движеха мълчаливи и угнетени между двете земни платна. Неочаквано някой извика:
    -  Вода!
    В следващия миг всички видяха кладенеца на хребета на железопътния насип, близо до малкия кантон.
    -  Остани по местата! -  изкомандва майор Цоглауер.
    -  Остани по местата! -  повториха офицерите.
    Но жадните войници не можеха да бъдат удържани. Отначало поединично, после на групи войниците се затичаха по наклона; раздадоха се изстрели и няколко души паднаха. Неприятелските конници отвъд железопътния насип стреляха по жадните мъже, но все повече жадни войници се затичваха към смъртоносния кладенец. Когато вторият взвод от втора рота се доближи до кладенеца, на зеления склон лежаха вече дузина трупове.
    -  Взвод, стой! -  изкомандва лейтенант Трота. Той пристъпи отстрани и заяви: -  Аз ще ви донеса вода! Никой да не мърда! Чакайте тук! Дайте ведра!
    От картечарското отделение му донесоха две ведра от непромокаем брезент. Той взе и двете, във всяка ръка по едно, и тръгна нагоре по склона към кладенеца. Куршумите свиреха около него, падаха пред краката му, пищяха покрай ушите му, нозете и над главата. Той се наведе над кладенеца. Видя от другата страна, отвъд насипа, двете редици целещи се казаци. Не изпита никакъв страх. Не му мина през ума, че би могъл да бъде улучен като другите. Той чуваше изстрелите, преди още да гръмнат, и едновременно с тях първите барабанни тактове на Радецки марш. Стоеше на балкона на бащината къща. Долу свиреше военният оркестър. Ето че Нехвал вдигна черната си диригентска палка от абаносово дърво, украсена със сребро. Сега Трота спусна второто ведро в кладенеца. Чинелите заизвиваха глас. Той издигна ведрото. Взел във всяка ръка по едно пълно, преливащо ведро, той пристъпи с левия крак сред свистещите наоколо куршуми, за да се спусне надолу. Направи две крачки. Сега само главата му стърчеше още над върха на насипа. Той направи още една крачка и падна. Пълните ведра се килнаха, паднаха и се изляха върху него. Топла кръв рукна от главата му върху хладната земя на насипа. Изотдолу украинските селяни от неговия взвод завикаха в хор:
    -  Благословен да е Исус Христос!
    "На вечни времена, амин!" -  поиска да каже той. Това бяха едничките украински суми, които знаеше. Но устните му вече не се помръдваха. Устата му остана отворена. Белите му зъби се озъбиха срещу синьото есенно небе. Езикът му постепенно посиня, той почувства, че тялото му изстива и умря.
    Такъв бе краят на лейтенант Карл Йозеф, барон Трота. Така обикновен и неподходящ за разглеждане в читанките, предназначени за имперските и кралски австрийски основни училища и прогимназии, бе краят на внука на героя от Солферино. Лейтенант Трота не умря с оръжие в ръка, а с две ведра за вода в ръцете. Майор Цоглауер писа на околийския управител. Старият Трота прочете писмото няколко пъти и отпусна ръце. Писмото падна от ръката му и се преметна на червеникавия килим. Господин фон Трота не си свали пенснето. Главата му се затресе и халтавото пенсне с овалните си стъкла затрептя като стъклена пеперуда на носа на стария. Две тежки кристални сълзи капнаха едновременно от очите на господин фон Трота, замъглиха стъклата на пенснето и потекоха надолу по бакенбардите му. Цялото тяло на господин фон Трота остана спокойно, само главата му се тресеше. Тя се клатеше отзад напред и отляво надясно и стъклените крилца на пенснето непрестанно трептяха. Час или повече седя околийският управител така пред писалището си. После той стана и влезе с обичайната си походка в жилището. Извади от сандъка черния си костюм, черната вратовръзка и траурните ленти от черен креп, които бе носил на шапката и ръката след смъртта на баща си. Преоблече се, без да се гледа в огледалото. Главата му продължаваше да се тресе. Той се опита наистина да овладее неспокойния си череп. Но колкото повече се напрягаше, толкова по-силно трепереше главата му. Пенснето все още седеше на носа му и  трептеше. Накрая околийският управител се отказа от всички усилия и остави черепа си да се клати. С черния костюм и черната траурна лента около ръкава той отиде в стаята на госпожица Хиршвиц, застана на вратата и каза:
    -  Синът ми е мъртъв, уважаема! -  Затвори бързо вратата, отиде в управлението, тръгна от една канцелария в друга, пъхаше само клатещата си глава през вратите и навсякъде заявяваше: -  Синът ми е мъртъв, господин еди-кой си! -  После взе шапката и бастуна си и излезе на улицата. Всички го поздравяваха и учудено гледаха как се тресе главата му.
    Околийският управител спря няколко души и им каза:
    -  Синът ми е мъртъв! -  Не изчака съболезнованията на смутените граждани, а продължи пътя си и отиде при доктор Сковронек. Докторът бе в униформа на санитарен старши лейтенант, сутрин бе в гарнизонната лечебница, следобед -  в кафенето. Когато околийският управител влезе, той стана, видя как се тресе главата на стария, видя траурната лента на ръкава и разбра всичко. Пое ръката на околийския управител и погледна неспокойната глава и трептящото пенсне. -  Синът ми е мъртъв! -  повтори господин фон Трота. Сковронек дълго държа ръката на приятеля си. И двамата стояха прави. Ръка в ръка. После околийският управител седна. Сковронек премести шахматната дъска на друга маса. Когато келнерът дойде, околийският управител каза:
    -  Синът ми е мъртъв, господине!
    Келнерът се поклони много дълбоко и донесе един коняк.
    -  Още един! -  поръча околийският управител. Той сне най-после пенснето си. Спомни си, че съобщението за смъртта бе останало върху килима на канцеларията, стана и се върна в околийското управление. Доктор Сковронек го последва. Господин фон Трота, изглежда, не го забеляза, но и никак не се изненада, когато Сковронек, без да чука, отвори вратата на канцеларията, влезе и застана на прага. -  Ето писмото! -  каза околийският управител.
    През тази нощ и през много от последвалите я нощи старият господин фон Трота не можа да заспи. Главата му трепереше и се тресеше дори върху възглавниците. Понякога околийският управител сънуваше сина си. Лейтенант Трота стоеше пред баща си, напълнил офицерската си фуражка с вода  и казваше: "Пий, татко, ти си жаден!" Този сън се повтаряше все по-често. Постепенно на околийския управител се удаде да вика сина си всяка нощ, а през някои нощи Карл Йозеф идваше дори по няколко пъти. Така че господин фон Трота започна да копнее по нощта и по леглото си, денем ставаше нетърпелив. Когато пролетта дойде и дните станаха по-дълги, околийският управител затъмняваше стаите сутрин и вечер и по такъв начин изкуствено удължаваше нощите си. Главата му обаче не преставаше да се клати. Но той самият, а и всички други свикнаха с постоянното Й клатене.
    Войната, изглежда, малко интересуваше господин фон Трота. Той вземаше вестник в ръка, само за да скрие зад него треперещата си глава. Между него и доктор Сковронек никога не ставаше дума за победи и поражения. Но понякога единият казваше на другия:
    -  Спомняте ли си партията отпреди две години? И тогава бяхте така разсеян, както днес.
    Сякаш говореха за събития, случили се преди десетилетия.
    Дълго време бе минало от получаването на смъртната вест, сезоните се бяха сменяли според старите безпогрешни закони на природата, но под червеното було на войната хората едва ги усещаха, а околийският управител -  най-малко от всички. Главата му все още се клатеше като голям, но лек плод на прекалено тънко стебло. Лейтенант Трота вече отдавна бе изгнил или бе разкъсан от гарваните, които по онова време кръжаха над смъртоносния железопътен насип, но на стария господин фон Трота все още се струваше, че едва вчера е получил известието за смъртта му. Писмото на майор Цоглауер, който също вече бе загинал, седеше във вътрешния джоб на околийския управител, до гърдите му; той го препрочиташе всеки ден и пазеше страшната вест непокътната, както грижливи ръце поддържат гроб на близък човек. Какво го интересуваха стария господин фон Трота стотиците хиляди нови мъртъвци, последвали междувременно неговия син? Какво го интересуваха бързите и объркани разпореждания на висшестоящите му власти, които пристигаха всяка седмица? Какво означаваше за него гибелта на света, която той сега виждаше да настъпва по-ясно, отколкото някога пророкът Хойницки? Синът му бе мъртъв. Службата му бе завършила. Светът му бе рухнал.
     

    От немски: Елена Матушева-Попова

    Christine Lavant
    КРИСТИНЕ ЛАВАНТ
    (1915- 1973)
     

    Кристине Лавант е  австрийска поетеса, белетристка и художничка Истинското Й име е Кристине Тонхаузер. Произхожда от бедно семейство, успява да завърши само "народно училище" и изкарва прехраната си като плетачка и тъкачка. След Втората световна война издава първата си стихосбирка "Несъвършена любов" (1949 г.), която веднага привлича вниманието с грубоватата си, но художествено силна образност. Издава редица стихосбирки. В 1954 г. е удостоена с престижната награда "Георг Тракъл". В чест на поетесата град Волфсберг учредява през 1993 г. международната награда за лирика "Кристине Лавант".
     

    o
    Позволи ми да бъда тъжна
    под очите ти, звездите.
    Може би те не виждат, че съм тъжна,
    тъй като мидата на луната е обърната
    и не чува моите разговори.
    През деня сигурно никога не помисля
    челото на слънцето за мен, здрачната - 
    позволи ми, съвсем погубена да си отида
    в храстите на отчаянието.

    o
    Ти ми отне всичката радост.
    Но аз въпреки това точно, точно
    толкова дълго ще страдам
    колкото сама поискам, Господи.
    Пред теб стоя в състояние 
       на най-диво високомерие
    и на най-гневна смелост.
    Вдигни ръката си и ме повали,
    тогава аз още по-високо ще скоча
    и ще виждаш вечно пред очи
    малката, червена, гневна топка.
    Всяко място ме хвърля към теб назад,
    защото ти ме взе от онова единствено място,
    където бях сърце и радост и мека
    като птица
    и ме смачка,
    за да  ме хвърлиш във вечно страдание.
     

    o
    Помогни ми, слънце, аз почти ослепях!
    Вземи чинията от лявата ми ръка
    и начертай прехвалената земя
    и пътищата, които още са проходими
    за ослепелите и онемелите.
    Всички знаци, в които някога вярвах,
    отдавна в мен прецъфтяха
    и изсъхнаха заедно с корените и семето;
    никой не ми остави име,
    което да последвам чрез душата,
    която стана каменна и стръмна.
    Топлината ти нанася сега един клин
    във вените на лявата ми ръка
    до сърцето, което едва трепти.
    Слънце, сигурно ли си, че то е живо?
    Сигурно ли си, че там ще намеря земята
    и семето на всички имена,
    докато оглушавам и ослепявам?
     

    o
    Земя, ако имаше две устни,
    един език и време за приятели,
    щеше ли да разговаряш с мен
    дори и сега, когато унищожения си разум
    гневно ритам под снежинките?
    Пръст, щеше ли да се смееш?
    Аз се гордеех с твоето приятелство
    и разказвах, че често живея при корените
    и разговарям с камъните за времето
    и съм в състояние да обсъждам кръвта ти.
    Лъжата -  ти знаеш -  бе като болест,
    която често идва преди епидемии
    и сърцето ми вярваше винаги във всичко.
    Сега е заразено и само вика за теб,
    не иска преди това да умре, не иска на друг да каже
    какво мисли, с какво се мъчи
    и кого най-сетне  още иска да благославя.
    Пръст, вземи езика ми,
    пръст, моля те и моите устни!
    Поговори под снежинките
    за топлата, трайна любов.
     

    o
    Искам да деля хляба си с лудите,
    дневно по парче от големия ужас,
    също и камбаната в сърцето,
    там, където гнезди гълъбът
    и постига нищожното си бягство
    в пустошта над водите.
    Дълго живях като камък
    на дъното на нещата.
    Но чух камбаната да говори
    тихо за твоята тайна
    в летящите риби.
    Аз ще летя и ще се уча да плувам
    и ще оставя каменното под камъните,
    меланхолията ще сложа в седефа,
    но ще издигна гнева и нещастието.
    Моите криле са по-стари от търпението ти,
    крилете ми излетяха преди смелостта,
    която пое лудостта.
    Искам да деля хляба си с лудите,
    там в страшната пустош на гълъба,
    където камбаната разделя на три големия ужас
    от тройния звук на името ти.

    o
    Това хора ли са? -  Как човек забравя!
    Те хвърлят сенки пред слънчевото дърво,
    огромни сенки и -  те имат гласове.
    Колко странно: мисля, че се казваха "Мъже".
    Мъже? -  Мъж? -  и не идваше ли викът
                "Любов"
    веднага след това и болката, нали така,
    съновника ми,
    болка, казваше ти много дълго, далечен и блестящ,
    снопове болка като релси към хората.
    Тогава идваха животните, големи тъмни животни,
    на които се качвахме, защото главите им ревяха
    и вътре някой казваше тогава: "Тръгваме!"
    Тези, които се наричаха момичета, седяха
    едно до друго близо, шептяха и звучаха
    като листопад, когато разказваха, 
    че любимият ги чака.
    "Любим" -  това какво е -  бързо отминава,
    може ли да се хване без да боли
    и оставя ли след себе си нещо
    като цветен прашец или мирис
    или отминава само като чувство за вчера?
    Бленувана билка значи? -  Сигурно -  бленувана билка.
    Нея никой не бива да опитва,
    докато не се прибере у дома в милата земя,
    у дома при луковиците.

    o
    Сънят ми отиде във водата.
    Палтото му и обувките
    нощта ми ги хвърли през прозореца,
    завързани за камък.
    Сега трябва да се науча да ходя насън,
    нагоре и надолу из стаята
    и да си пълня очите
    с картината на водата.
    Сънят ми тръгна преди мен.
    Трябва да износя първо тягостното палто
    и нагорещените обувки,
    да сдъвча камъка от последния му сън
    и чак тогава  да го последвам.
    o
    Искам всичко да знам за страданието!
    Разбий стъкления похлупак на смирението
    и вземи сянката на ангела ми.
    Там искам да отида, където изсъхва ръката ти
    в мозъка на лудите, в жестокостта
    на залинелите сърца, които ухапани от гнева,
    сами се разкъсват, за да посипят беса в кръвта 
    на света.
    Ангелът ми тръгва, той носи палатката 
    на милостта
    върху раменете си и от жарта ти
    пламъкът разтопява цялото стъкло.
    Изпълнена съм с високомерие и предъвквам
    гордата, луда смелост, последното ми парченце
     хляб
    от всичката реколта на смирението.
    Ти беше много милостив, Господи, и много мъдър,
    иначе щях сама да разбия стъкления похлупак.
    Сега искам да прогоня сърцето си заедно 
    с кучетата
    и да го разкъсам, за да спестя на смъртта
     противния занаят.
    Благодаря Ти -  достатъчно узнах.

    От немски: Ирина Велева

    Traute Foresti
    ТРАУТЕ ФОРЕСТИ
    (1915 г.)
     

    Трауте Форести е родена в "Долна Австрия". Истинското Й име е Гертрауд Щефани Мария Луиза Йозефа Маргарета Фриц. През 1939 година започва да следва психотерапия и актьорско майсторство. През 1941 година се установява във Виена и приема артистичното име Трауте Форести. Творческият път на Форести започва с литературни четения, на които представя немска и източна поезия и наред с това се изявява на театралната сцена. Сравнително късно започва да публикува собствени творби. Издава книги с поезия и проза. По нейни стихове са композирани песни.  Трауте Форести има заслуги и към българската литература. През 1980 година тя издава в свой превод антологията "Нова българска лирика. 1300 години България", за което е удостоена с ордена "Кирил и Методий".
    Представена е с два разказа от книгата Й "Срещи на млечния път" (1990 г.).
     

    ИСКАМ ДА ТЕ НАУЧА НАИЗУСТ
    Един диалог

    Искам
    да те науча наизуст
    и всеки ден
    да те рецитирам на себе си

    Искам
    да ти подам ръка
    както сутрин
    луната на слънцето

    Искам
    да те прегръщам
    както слънцето вечер
    луната прегръща

    la lune le soleil
    сутринта
    от ръцете си
    ще те освободя

    la soleil la lune
    вечер 
    цяла нощ
    ще ме прегръщаш
     

    Николай: Какво мислиш днес за стихотворението?
    Антония: Същото каквото преди деветнадесет години. Знаех, че нищо няма да се промени в нагласата ми.
    Н: Защо тогава се омъжи за него, защо синът?
    А: Защо, защо -  как можеш да ме питаш за подобно нещо, Николай? Защо те мислех за мъртъв, защо трябваше да мисля, че си мъртъв след годините на мълчание?
    Н: Сега знаеш, че не можех да дам знак. Лагерът е повече от затвор. То е изтриване на човешкото тяло. Изгаряне, обгазяване, разстрелване, удавяне -  всичко е по-милостиво от недостойното линеене. Ако можеш да се погледнеш как се превръщаш в животно.
    А: Ах, Николай, не исках да си го представям след като години след войната, въпреки всички проучвания, не чух нищо повече за теб.
    Н: Единственото, което не загуби блясъка си, беше мисълта за теб. Нашата връзка беше нишката ми към живота.
    А: И аз щях да  я скъсам, ако беше научил за женитбата ми. О, боже, Николай, не бива да мисля, не искам да мисля за това. Ти не знаеш какво беше моето отчаяние, когато бях сигурна за твоята смърт. Ти не беше сред тези, които се завърнаха живи.
    Н: Не те осъждам, Антония. Сигурен съм за твоето отчаяние. Само че -  този мъж -  не мога да си го представя. Научих те наизуст и всеки ден те рецитирах на себе си, а ти?
    А: Сутрин и вечер на глас си говорех стихотворението в самотата си до мига, когато той застана напълно изоставен пред мен. Беше един от завърналите се, когото никой тук не очакваше. Той беше последният, тъй като всеки ден ходех да питам за теб. Докато обявиха: Това е последният!
    Н: И стихотворението беше - 
    А: -  не беше забравено, Николай. Но тук стоеше човек, който вече не знаеше какво е да бъдеш човек и какво се случва около него. Годините го бяха изгорили. Живееше по команда, а сега внезапно бе свободен и не го осъзнаваше. Погледнах лицето му -  сиво лице и празни очи. Тогава го взех със себе си.
    Н: Разбирам, че е трябвало да го направиш, Антония, разбирам повика, който те е подтикнал.
    А: Дори и ако желанието ми, че това трябваше да бъдеш ти, беше надвикало този зов.... Не можех да изоставя човека, не и така, тази свобода би означавала смъртта му!
    Н: Ти значи го прие и как се стигна до това, че можа да забравиш...
    А: Не съм забравяла, очакването ти стана част от моя живот. Всеки ден си казвах: Може би ще се върне -  може би -  вярвай в това! Стихотворението ми беше като знаме - 
    Н: -  което аз държах винаги срещу вятъра, Антония, когато ни водеха, колко дълго не зная. Докато една сутрин не се събудих зад една бодлива тел. Отново в плен, отново опитващ се да разбера времето, за да не бъда смазан от безвремието. Научих те наизуст, Антония. Ти беше единственото реално нещо, което аз по всяко време, дори и по време на най-тежък труд, виждах пред себе си. Твоят образ в мен беше жив, поздравяваше ме, говореше ми, спеше с мен. И най-щастливото нещо -  никой не можеше да ми го отнеме или пък да прекъсне нашия диалог.
    А: Колко подла се чувствам, Николай, че поне веднъж не ти подадох ръка, както луната на слънцето сутрин. Как можах да стана толкова безсилна! Той беше карикатура на човек с угаснал пламък дори и в очите. Всичко жизнено беше угаснало в него. Това почувствах в мига, когато срещнах човека, който последен се завръщаше от лагера.
    Н: И в този миг трябваше да ме забравиш! Зная, че сега не бива да мисля за себе си и да се самосъжалявам.
    А: О, не, Николай, това беше само за секунда, в която чух в себе си: Приеми го, той е подхвърлен, сега, точно сега! И го направих. Всичко вървеше добре, почти година. Той си намери работа, животът се върна в очите му, пламтящ, сърцераздирателен живот. Искаше да навакса това, от което е бил лишен през годините. Знаеше за теб, знаеше за моите чувства към теб, за моята вътрешна връзка. Знаеше и моето -  нашето стихотворение, неговото трайно значение за теб и мен. 

    Н: И въпреки това - 
    А: -  той се опита, Николай. Не можеше без това. Двамата бяхме млади. Аз в положението на вечно очакващата, вкопчила се в едно недействително щастие, което трябваше да добие твоя образ, тъй като ти не беше вече жив. А той, като някой, който бе загубил годините на младостта си, без перспектива за промяна, копнеещ  за последно щастие преди да умре. Трябваше да се случи.
    Н: Кажи ми как и кога. Искам да бъда наясно, Антония.
    А: Беше през август в един горещ ден. Ние се разхождахме по реката. Ухание на градини ни съпровождаше. Светенето на слеза във всички нюанси от розово до най-тъмночервено. Упойващ мирис на огнени цветя в бяло и лилаво. И също розите -  розите. Ние отидохме в страноприемницата, в която си бяхме взели квартира, всеки за себе си, пихме вино. И тогава дойде той, без да каже  дума, в моята стая и се случи -  така тихо и спокойно, както плаваха корабите покрай прозореца, както луната влезе и ни се усмихна, а уханието на цветя стана почти непоносимо.
    Н: Непоносимо?
    А: Непоносимо хубаво.
    Н: И синът ти можа всичко да поеме в себе си, целия горещ ден, Антония! Колко хубав трябва да е той...
    А: Да, така е. Николай, беше ли това грях?
    Н: Не е бил грях. Аз бях мъртъв. А женствеността ти е трябвало веднъж да разцъфне, ти не си могла по-дълго да я държиш  безнадеждно погребана. Ти си била съвсем съзряла като тези цветя, които са излели върху теб това голямо изкушение. Сега няма повече очакване, Антония. Не за теб, не за мен. Остави ме да продължа да живея при мъртвите. Стихотворението -  нашето стихотворение -  вземам със себе си. Сега то принадлежи само на мен. La lune le soleil -  аз -  сутринта -  от ръцете си -  ще те освободя. 
     

    ВАЛЕНТИН И ДОМЕНИКА

    "Аз винаги съм го търсила", каза Доменика на приятелката си Мод. "Сега той живее тук при мен и ние имаме изглед към езерото Лаго Маджиоре. Ние обитаваме това планинско село в Тесин с поетично име, което няма да издам никому, иначе всички хора ще се заселят тук, също и тези, които не искаме."
    След кратка пауза Мод улови дълбока въздишка, след която Доменика каза: "Колко работа падна по построяването на тази къща! Под нас просто трябваше да се простира това езеро, за да усещаме, че лежим върху коприната на любимия ми цвят. Около нас лозя, които през есента през целия ден позлатяват гърбовете на планината, тъй като тук слънцето не залязва."
    Доменика пламтеше от възторг при изживяването на обстановката. Когато описваше, тя изживяваше. "Помниш ли още", каза Й Мод "как като дете ми описваше Млечния път, ти го познаваше, и звездите с различна големина, техните съзвездия  и фигури, ясните им изображения и винаги ми разказваше истории за същества, които живеят там, за техните срещи и отношения.".
    "Да", каза Доменика, "с тях живея и днес. Без тези възможности, които там горе си създадох, нямаше да се установя тук, на този остров над езерото. И къщата нямаше да е тук и преди всичко... той нямаше да е тук, Валентин.
    Моментна пауза -  сега тя гледа в миналото, помисли си Мод и беше права." Знаеш ли, много често си мисля за затворническия лагер близо до границата с Изтока. Те бяха сиви и кльощави и всички имаха толкова уморени очи... Ако  ни се отдадеше случай, при преминаването покрай тях хвърляхме няколко цигари или малко шоколад през телената ограда. Те внимателно се навеждаха, а после ни се усмихваха. На тези от тях, които надзирателите смятаха за най-надеждни, им беше разрешено да работят на полето или да оправят улиците извън лагера, разбира се, под строго наблюдение.
    Аз бях евакуирана на това място. Бомбардировките  от Изток и от Запад не секваха. Бяха вълнуващи дневните и нощни самолетни полети. Колко бях радостна да предавам познанията си по рисуване на селянчетата. Животът беше пред мен, не се страхувах. Във фантазията си имах много възможности да го измайсторя. Ти познаваш желанието ми за авантюри! Беше тръпка за мен да не зная нищо за Днес и за Утре.
    Веднъж, когато се връщах от училището, по улицата към моята квартира, там работеше една група от лагера. Чух един от тях да пее, съвсем тихо и имах чувството, че различавам Шопен, едно ноктюрно. Прошепнах: "Ти поляк?" Той отрече.  "Руснак?" -   "Да, да." -  "Музикант?" -  "Да, пианист." Трябваше да отмина, за да не бия на очи, но прибавих бързо зад кърпичката си за нос:  "Име?" "Валентин."
    Доменика отиде в стаята с розите. Тя се казваше така, защото за това помещение бе нарисувала само картини на рози. Дамаската на дивана беше украсена от шарки на роза, също и креслата. Човек придобиваше усещането, че и стаята издиша аромат на рози. Доменика взе кана и две чаши и ги сложи на масата. "Нострано", каза тя, "ще ти хареса и аз по-добре ще разказвам, когато бавно протича в мен. Днес съм настроена да разказвам за нас."
    Мод погледна с очакване Доменика и после каза: "Толкова дълго трябваше да чакам! Валентин и Доменика -  тези две имена живеят дори само и  чрез съюза "и". Дори това ги прави прозирни. Оставя ги да се люлеят в космоса. Забелязваш ли как ме вълнува твоята история?" 
    "Валентин и Доменика" -  сега Доменика прекъсна Мод -  "Чуй, така стана, че ми се отдаде да постигна при ръководството на лагера, на  Валентин да му бъде разрешено всяка неделя да свири на орган в църквата. Там не само аз, но и цялата църква бе омагьосана. И след като се увериха, че Валентин е човек на изкуството и не притежава твърдостта да направи опит за бягство, му разрешиха често да свири на рояла в училището. Сложиха го да работи в администрацията на лагера и там той постепенно научи немски. Естествено беше благодарен на съдбата за този обрат и ми даваше да разбера, че знае на кого дължи всичко това.
    Много скоро забелязах, че не съм само запленена от магьосника музикант, но и от магьосника Валентин. Знаех, че тази среща ще бъде определяща за бъдещия ми живот. Напиращи съмнения бяха радикално отстранявани. Моят живот отсега нататък се казваше Валентин. При това трябва да знаеш, че нашите срещи бяха възможни само във връзка с музиката, по време на упражненията му в училището. Но той искаше след края на войната, който скоро предстоеше, да завърши следването си в Москва, това го знаехме, а после да се опита да предприеме турнета на Запад. Това, че Виена ще бъде първото място на срещата ни, беше и на двама ни ясно."
    "Възхищавам се на твоето почти детинско доверие" -  каза Мод. То ти е останало и чрез него ти си постигнала всичко."
    Доменика приготвяше салата с моцарела и пресен ориган. В нея разбъркваше различни  зеленчуци и билки, както Валентин особено обича, подчертаваше тя. Навсякъде се усещаше присъствието на Валентин. Той беше на турне във Франция по време на дълго заплануваното посещение на Мод в къщата в Тесин. Но любовта на Доменика придаваше на разказа толкова голяма живост, че Валентин като че ли цялата вечер седеше при тях двете. Неволно Мод  временно затвори очи и се отдаде напълно на  вълшебната лятна вечер, откъсната от всекидневните трудности и грижи.
    Яденето беше само пауза -  дъх за Доменика. Тя продължи непринудено да говори: "Това, което се случи после, беше толкова различно от онова, което си представях. Раздялата след края на войната беше едно кратко ръкостискане. И в погледите си осъзнавахме, че ни очаква неизвестност. Почти едновременно се чухме да казваме: "Ние няма да се загубим, само не бива да преставаме да вярваме в това".
    Валентин живееше в Москва, това научих от един от учениците ми, който години по-късно го чул да свири в тамошната филхармония. Грандиозен е бил той, такива пианисти не се намират много тук, на Запад. Да си пишем писма не беше възможно, те не пристигаха. Аз живеех толкова свързана с Валентин, че никой друг не можеше да припари до мен и не усетих как станах на четиридесет, останала затворена в своя свят от мечти. Тогава намерих къщата в Хинтербрюл, тя беше обявена за продажба. Това място ми легна на сърцето. Скрита зад високия градински храсталак обитавах всяко от моите пространства с мисъл за Валентин. Вътрешният двор, алпинеумът с олеандър, обички, асмата и разпръснати лехи в светещи цветове беше рай, през който влизах във всички пространства. Старомодна стъклена веранда отваряше входа към стаята с розите. Широка стъклена врата отвеждаше до редица ателиета в светло дърво, в които моите предшественици са създавали изкуство. Аз рисувах там и учениците ми обичаха различно обзаведените ателиета, които означаваха свободно пространство без граници. Огромната асиметрична всекидневна -  ти я знаеш -  точно бе възстановена, както  и част от останалите помещения със стъклен коридор, който извежда навън. И навсякъде тези колони и колонки с изрисувани фантастични капители. На бялата стена в алпинеума висеше картина. Изглеждаше така сякаш тече стъкло във фантастични цветни нюанси над грубата стенна структура. Човек мислеше, че е сложен в центъра на Шекспировата "Сън в лятна нощ". Ако се излезеше през стъкления коридор в градината, една стръмна пътека водеше нагоре до склона, на който беше облегната къщата, така както тук. Изведнъж човек се озоваваше върху един вид горска тераса "На философска височина", едно изобретение на моите богати на идеи предшественици. Оттук, над върховете на дърветата се виждаха продължаващите планински склонове, късовете небе при слънчева светлина и вечер множество звезди. Тихо цвърчене, когато щурците казваха лека нощ, понякога шумолене в бранището, иначе само тишина, която празнува с теб, ако пожелаеш. Тогава се пъхвах дълбоко в себе си и ми се струваше, че чувам как свири Валентин...
    След известно време тя продължи да говори с широко отворени очи: "Това беше най-важното за мен време, в тази къща, съвсем сама. Тук можех да узрявам за него всред тази природа, да бъда близка до сезоните, вътре в къщата и под дърветата, до кладенеца и сред пламтящите лехи, които ми донасяха уханието си в къщата.
    Да! И тогава дойде обаждането от Виена, на един дванадесети юни. "Тук Валентин." Не зная колко дълго съм мълчала, докато "Тук Доменика." излезе от мен -  всичко хълцаше, лудуваше, ликуваше, шептеше. -  Ти ли си наистина и къде си?" -  "На път от Виена за концерт в Париж". -  "Вземи такси и ела." -  почти изкрещях, а той изкрещя обратно: "Идвам, кажи ми къде."
    Колко дълго време отмина, докато той дойде, не мога да ти кажа. Един живот, два живота, толкова дълго като отрязък от вечността след нашата раздяла. Стоях неподвижна до портата зад храстите. Късен следобед. Слънцето толкова мило, толкова нежно светеше, като че ли искаше да ми помогне да издържа очакването. То тежеше сега още повече от всичките дълги години. Нямах вече контрол върху мислите си. Какво щях да кажа? Кой щеше пръв да заговори? Не мога да проговоря, гласът го няма, толкова потънал, че не можех да оформя дума, нито дори звук, малък вик, ти или...
    Остър шум на спирачки ме уплаши така, че за секунда сърцето ми спря. Познаваш ли това, когато усетиш, че сега свършва?
    Здраво хващане, две ръце ме държат, обгръщат ме, носят ме, оставят ме да се плъзна надолу. В едно сламено кресло на верандата се опомних -  втренчена в две сиви очи, които ме държаха здраво, толкова здраво,че вечно ме гледаха. Дори и да е на път, очите му са пред мен.
    Ти няма да повярваш, но тогава започна животът ми. Знаех, че съм Доменика и живея, защото живее Валентин и защото Доменика живее за Валентин и Валентин за Доменика, всичко останало вече няма значение. Сега знам, че времето трябва да узрее за опознаването, за този единствен, неповторим миг.
    Валентин не се завърна вече в родината си, той принадлежеше към тази къща и ние се преселихме в Тесин. "Знаех го още зад бодливата тел, когато чух гласа ти, Доменика" -  повтаря ми вечно той. "Ти поляк? Руснак?" "Да, да пианист".
     

     От немски: Ирина Велева

    Christine Busta
    КРИСТИНЕ БУСТА
    (1915- 1987)
     

    Австрийската поетеса Кристине Буста е родена във Виена.  Произхожда от бедно семейство. По финансови причини прекъсва следването си по английска и немска филология. Буста работи като частна учителка, преводачка и библиотекарка. От 1950 г. започва да издава поредица от значими стихосбирки:  "Дъждовно дърво" (1951 г.), "Лампа и делфин" (1955 г.), "Плевнята на птиците" (1958 г.), "Солни градини" (1975 г.) и други. Някои я считат за поетеса, възпяваща Бога и любовта към ближния. Кристине Буста успява да постигне желания от всеки поет синтез -  дълбочина на мисълта, експресивност на сетивното и лаконичност.  Нейната лирика многократно е отличавана с награди, между които Голямата австрийска държавна награда и Австрийския почетен орден за наука и изкуство. Интересни са инвенциите на поетесата. Представените стихове са от посмъртната Й стихосбирка "Дъхът на думата" (1995 г.) 
     
     

    Ако го нямаше мълчанието
    на любовта
    щяхме завинаги
    да останем един за друг
    недоизказани.
     

    О, вие бдителни огледала,
    сте винаги достъпни.
    Но ние
    сме отхвърлени
    неоткриваеми
    погребани
    във вас.
     
     

    Целувка
    Без следа са бузата и устата
    само пепелта в сърцата
    свети като коледен сняг.
     

    Моето кредо
    Единственото,
    което невинно ни се разрешава
    в този свят
    е да се обичаме.

    Но на колко ли
    останах длъжница?
     
     

    КОГАТО СЕ ОТВОРИ
    КЛЕТКАТА

    Първо освобождаваш птиците,
    те се разтварят в синева.
    От техните отдалечени гласове
    пламва надгробния надпис на шумата.

    Тогава започваш да примамваш вятъра,
    но той вее, където поиска и остава
    за малко като загнезден дъх в решетката.

    Накрая счупваш мрежата и пръчките
    и те неописуемо изчезват в светлина
    и животът ти се стопява
    в буква от трева.
     

    Звездни картини
    Под моя балкон
    имам едно зелено небе,
    в което посред бял ден
    изгряват звездите:

    листо-звезда след листо-звезда
    на дивия магарешки бодил.

    Съчинение и гравиран надпис
    Разточителни сме върху листа.
    Този, който пише върху камъни,
    става пестелив с буквите.
     

    Вкаменена
    Не си струва вече
    да повдигаш клепачи.
    Всичко е станало паралелно - 
    вежди и уста
    и Вън и Вътре.
    Траурът всичко изглади.
    Хоризонтите са празни.
     

    Постскриптум за един пейзаж
    В нито едно от многото тихи езера
    не се огледахме.
    Оставихме ги недокоснати
    на горите, на рибите, на облаците
    и светлината.
     

    Под хоризонта на светлината
    се будят досетливите спящи:
    литургията на косовете започва,
    във вкамененото говори песента.
     
     

    На моите приятели
                          с благодарност приживе
    През последните години
    направих облог със смъртта.
    Предложих за залог живота си.
    Ще победя! Дори и ако загубя!
     
     
     

    ЗА ЕДНО ДОВИЖДАНЕ
    Не ми обещавай скоро да се върнеш.
    Сега, когато устните ти обгръщат моите
    като че ли искаш да ме вземеш
    със себе си на пътешествие,
    как да ти обясня,
    че никаква раздяла вече не ме боли?

    Превърнала съм се в перон - 
    готова да посрещам и изпращам
    и очаквам само още
    пристигането на последния влак,
    от който ще слезе голямата тишина
    и ще изтрие всички планове за пътуване.
     

    ПРЕДУПРЕЖДЕНИЯ
    ИМА НОКТИ
    на които
            се окачват стихове
    и веднъж
               може би и
                              примка.

    НЕ МИ СЕ ОБАЖДАЙ
    отивам на въжето!
    Освен ако не искаш да ме
                                          задържиш.
     
     

    "САМО ЕДНА РОЗА ЗА
    ОПОРА"
      на Хилде Домин

    понякога е стрък трева
    мнозина посягат към нищото, вятъра.

    А някои 
    дъхът на думата
    задържа във въздуха.

     От немски: Ирина Велева
    Erich Fried
    ЕРИХ ФРИД
    (1921- 1988)

    Роден във Виена. Започва да пише още като гимназист, но немската инвазия през 1938 г. по неговите думи го превръща "от австрийски ученик в преследван евреин". Баща му е убит от Гестапо. Фрид успява да избяга в Лондон. Присъединява се към "Свободния немски културен съюз" и  "Млада Австрия". През 1944 г. излиза първата му стихосбирка "Германия". От 1963 г. принадлежи към "Групата 47" на писателите. През 1977 г. Ерих Фрид получава награда за книгата си "100 стихотворения без отечество",  преведена на много езици, а още по-голям успех има сборникът му "Любовни стихове" (1979 г.). Освен голям австрийски поет Ерих Фрид е и преводач на Шекспирови драми и на трудове на Дилан Томас и Т. С. Елиът. Автор е и на много разкази, есета и критически студии. Почти в края на живота си става носител на големите награди -  Бременската литературна награда, Австрийската  държавна награда, наградата "Георг Бюхнер" и др.
    Представен е с любовна лирика и с три есета от сборника "Деца и шутове" (1983 г.)
     

    ХРАСТ СЪС СЪРЦЕВИДНИ ЛИСТА 

    Топъл летен дъжд:
    Когато пада тежка капка,
    потреперва цялото листо.
    Така трепти всеки път моето сърце,
    когато името ти падне върху него.
     

    ХАОС

    Да се обичаме
    във време
    в което хората един друг се избиват
    с все по-добри оръжия
    и се оставят един друг да умрат от глад
    И да знаем
    че малко може да се направи срещу това
    и да се опитаме
    да не затъпеем
    И въпреки това
    да се обичаме

    Да се обичаме
    и да се оставяме един друг да умрем от глад
    да се обичаме и да знаем
    че малко може да се направи срещу това
    да се обичаме
    и да се опитаме да не затъпеем 
    Да се обичаме
    и с времето
    един друг да се убиваме
    И въпреки това да се обичаме
    с все по-добри оръжия
     
     

    ЗИМНА ГРАДИНА

    Твоят пощенски плик
    с двете жълти и червени марки
    го засадих 
    в саксията за цветя

    Искам
    всеки ден да го поливам
    за да пораснат
    твоите писма

    Красиви
    и тъжни писма
    писма
    които ухаят на теб

    Трябваше
    да го направя по-рано
    не чак
    толкова късно в годината
    НОЩНО СТИХОТВОРЕНИЕ

    Да те покрия
    не с целувки
    а само
    с твоето одеяло
    (което се е смъкнало
    от раменете ти)
    за да не мръзнеш 
    в съня
     

    По-късно
    когато
    се събудиш
    да затворя прозореца
    и да те прегърна
    и да те покрия
    с целувки
    и да те
    открия
     

    УБЕЖИЩЕ

    Понякога търся убежище
    при теб
    от теб и от мен

    от гнева към теб
    от нетърпението
    от умората

    от моя живот
    който отхвърля надеждите
    както смъртта

    Аз търся  защита
    при теб
    от твърде спокойното спокойствие

    Аз търся при теб
    моята слабост
    която трябва да ми дойде на помощ

    срещу силата
    която
    не искам да имам
     
     

    В МИСЛИТЕ

    Да те мисля
    и да мисля за теб
    и съвсем да мисля за теб
    и да мисля да те изпия
    и да мисля да те любя
    и да мисля за надеждата
    и да се надявам и надявам
    и все повече да се надявам
    за да те виждам винаги

    Да не те виждам
    и в мислите
    не само да те мисля
    а и  вече да те изпивам
    и  вече да те любя

    И едва тогава да отворя очи
    и в мислите
    първо да те видя
    и после да те мисля
    и пак да те любя
    и пак да те пия
    и тогава
    да те виждам все по-красива и по-красива
    и тогава да те видя да мислиш
    и мислиш
    че те виждам

    И да виждам, че мога да те мисля
    и да те усещам
    дори когато дълго не мога да те видя
     
     
     

    ОЧАКВАНЕ

    Далечният ти глас
    съвсем близък по телефона - 
    ще го чувам скоро от близостта 
    все по-отдалечен
    защото трябва да мине по дългия път
    от устните ти до моите уши
    през гърдите ти
    покрай пъпа
    и малкия хълм
    по цялото ти тяло
    като погледнеш надолу
    до моята глава
    чието лице
    е заровено между вдигнатите ти бедра
    в косите ти
    и в твоята утроба
     
     

    АЗ

    Това което другите наричат глад
    ме нахранва
    Което другите наричат нещастие
    то е моето щастие

    Аз не съм цвете
    нито мъх
    Аз съм лишей
    разяждам се хиляди години в един камък

    Бих искал да бъда дърво
    Бих искал цял живот
    да докосвам твоите корени
    и да пия денем и нощем

    Бих искал да бъда човек
    и да живея както живеят хората
    и да умра както умират хората
    Обичам те

    БЕЗ ВРЪЗКА С ЛЮБОВТА

    Понякога
    обичам
    ред
    от стихотворение
    което съм написал
    като че ли съм го написал

    Зная дори
    че съм го написал
    Но това не ми помага
    тъй като сега не го пиша

    Реда
    който обичам
    вече не ме обича
     
     

    БЕЗ ПОДСЛОН

    Да не се скриваш
    от нещата
    на времето
    в любовта

    Но не и
    от любовта
    в нещата
    на времето
     
     

    КАК ТРЯБВА ДА БЪДЕШ ЦЕЛУНАТА

    Когато те целувам
    не е само устата ти
    не е само пъпът ти
    не е само утробата ти
    която целувам
    Аз целувам въпросите ти
    и желанията
    целувам твоите размисли
    съмнения
    и смелостта ти

    твоята любов към мен
    и свободата ти от мен
    кракът ти
    който е дошъл
    и отново си тръгва
    целувам те 
    каквато си
    и каквато ще бъдеш
    утре или по-късно
    когато времето ми свърши
     
     

    ГРАВЮРА

    Кажи
    къде
    да гравирам
    твоето име?

    В небето ли?
    То е твърде високо.
    В облаците ли?
    Те са твърде нетрайни.

    В дървото ли,
    което го секат и горят?
    Във водата ли,
    която всичко отнася?

    В земята ли,
    която я тъпчат
    и в която лежат
    само мъртвите?

    Кажи
    къде
    да гравирам
    твоето име?

    В мен
    и в мен
    и все по-дълбоко
    в мен.
     
     

    ТИ

    Където няма свобода
    ти си свободата
    Където няма чест
    ти си честта
    Където няма топлота
    няма близост между човек и човека
    ти си близостта и топлотата
    Сърце в безсърдечния свят

    Устните и езикът ти
    са въпроси и отговор
    В ръцете ти и в утробата
    е нещо като спокойствие
    Всяко отдалечаване от теб
    тръгва към завръщането
    Ти си начало на бъдещето
    Сърце в безсърдечния свят

    Ти не си стока на вярата
    и не си философия
    не си правило и собственост
    в която да се вкопчиш
    Ти си жив човек
    ти си жена
    и можеш да се объркаш, да се съмняваш
    и да бъдеш добра
    Сърце в безсърдечния свят
     
     
     
     
     
     

    КАКВОТО Е

    То е безсмислица
    казва разумът
    То е каквото е
    казва любовта

    То е нещастие
    казва пресметливостта
    То не е нищо освен болка
    казва страхът
    То е безперспективно
    казва прозрението
    То е каквото е
    казва любовта

    То е смешно
    казва гордостта
    То е лекомислено
    казва предпазливостта
    То е невъзможно
    казва опитът
    То е каквото е
    казва любовта

    СИЛИТЕ НА СЪДБАТА

    Когато силите на съдбата решиха да му ампутират крака, те сметнаха, че не е добре просто така да му отрежат крака, че е твърде жестоко. Те се посъветваха помежду си, толкова тайно, че поради това настъпи познатото от повечето тежки решения затишие на съдбата. Тогава те първо оставиха да му порасне трети крак.
    Той беше много горд с новия си крак, но въпреки че сега стоеше по-здраво отпреди върху два крака, му беше странно и понякога дори мъчително. Тогава му оставиха да пораснат още няколко хиляди крака.
    Скоро след това силите на съдбата го потърсиха и му казаха: "Ти имаш повече от хиляда крака, ние трябва отново да ги вземем." Той кимна очарован. "Да! Аз ви умолявам да го сторите!" -  изпъшка той от гъмжилото на безбройните си крака. "Отнемете ми ги. Колкото повече, толкова по-добре!"
    Тогава те му взеха хилядата и два крака. Така изпълниха собствената му воля. На това те особено държаха; би било под тяхното достойнство да не му дадат право на участие при вземането на решения, а просто с брутално насилие да го осакатят.
    След известно време силите на съдбата пак дойдоха при него, радваха се на новия му изкуствен крак, за което го поздравяваха и покрай другото се осведомиха колко горе-долу ръце има. Той държеше двете си ръце под една голяма машина. "Нито една" -  отговори чистосърдечно той.
     

    АВЕЛ И КАИН

    Когато Каин уби Авел, той клекна до трупа и започна внимателно да го изследва. Първо, за да отстрани издайническите следи от оръдието на убийството, както и да открие и изтрие други улики, които можеха да доведат до извършителя. Той поръси пясък и прах на местата, където земята бе попила кръвта на Авел и си помисли, че поне тя не бе отказала принесената от него жертва. При тези мисли разкривените му черти се отпуснаха. Грехът, за който Бог го бе предупредил, беше извършен. Той не стоеше вече пред вратата му, нямаше вече стремеж към него,  нямаше нужда да го обсебва и не го обсебваше.
    По-спокоен Каин още по-съвестно отпреди продължи своето изследване, докато внезапно учуден спря. Авел, който лежеше пред него, беше в действителност момиче. Така беше. Само различните им дейности бяха попречили на това откритие.
    От удара, който вътрешно го удари не по-малко силно отколкото онзи удар, с който той сложи край на живота на Авел, Каин осъзна странните настроения на мнимия си брат и онези случайни пристъпи на боязлива слабост, които понякога го дразнеха до смърт." Овцата на добродетелта", наричаше Каин винаги брат си, пастира, когато не можеше да си обясни прекалената му срамежливост. Сега, когато беше твърде късно, омразата се превърна в любов.
    "Колко жалко!" -  извика той. -  Ако знаех това, никога нямаше да се стигне до това престъпление. Никога." Той поклати глава и започна горчиво да се усмихва. "Най-много до съвсем друго, много по-малко кърваво" -  прибави той с по-тих глас и се опита да си сложи цинично изражение на лицето, което обаче не му се отдаде. Тогава той вдигна рамене. Също и явната Божия слабост към Авел, една от главните причини за случилото се, му се струваше не само разбираема, но и дори саморазбираща се.
    Каин се наведе няколко пъти над трупа като че ли не можеше да повярва, че Авел е наистина мъртъв. Той огледа още веднъж тялото, но сега не търсеше вече издайнически следи, а признаци на живот. При това му дойде наум, че той, като земеделец и орач, по-малко е разбирал, отколкото Авел сред стадата, майките овчици и новородените агнета. Най-накрая, въпреки че знаеше, че е безсмислено, той се хвърли върху съвсем отпуснатото тяло и предприе усърдни  опити за съживяване. Скоро обаче стана и се съвзе: "Не, не, това отива твърде далеч!" Разтърсен от внезапен ужас, той избърса в тревата ръката си, на която откри пръска от мозъка на Авел и продължи механичните движения по почистването, докато едно стебло не поряза до кръв ръката му.
    Според някои източници Бог всъщност е наказал Каин първо заради тези събития и отчасти от ревност, тъй като Бог е харесвал Авел. И поради причината, че Каин  разгорещено е спорил с Бога, дори го е обвинил за убийството. Каин, много често разстроен, е умолявал Бог да му обясни защо предпочита даровете на Авел пред неговите. Но не, глух към всички молби, Бог е казвал само хубави думи за греха пред вратата на Каин и за властването над греха, а по отношение на Авел със своята тайнственост е запазвал небесно спокойствие. Добре, сега трябва и случилото се да препише на себе си!
    Според някои източници, на Бог не му оставало нищо друго освен да накаже Каин, ако не за убийството, то за да запази авторитета си пред този изверг.
    Други се кълнат в Божията невинност. Самият той не е знаел, че Авел е сестрата на Каин. Тайната на Авел е била онова изключение в структурата на сътворението, което потвърждава правилото на всезнанието Божие. Някои учени, смятани за чудаци, дори твърдят, че Бог и до ден-днешен не знае нищо.Въпреки че той -  както е известно -  тогава съвестно е укорявал Каин, но Каин, грубият земеделец, по време на онзи разпит, както и при оповестяването на последвалата присъда е оставил Бог в неведение.

     
     От немски: Ирина Велева
     

    Elfriede Gerstl
    ЕЛФРИДЕ ГЕРСТЪЛ
    (1932- 2009)
     

    Елфриде Герстъл е видна австрийска поетеса. За своето дело тя получава наградите "Георг Тракъл" и "Ерих Фрид" (1999 г.). Освен поетеса тя е и авторка на романа "Игрови пространства". В броя е представена с лирика и прозаични миниатюри от последната Й книга "Признаци на живот" (2009 г.).
     
     

    стара песен
    стихотворенията просят внимание
    като деца играят те
                                    в гората на езика
    и само малко са тези
                                   които ги вземат на сериозно
    както техните възрастни роднини
    надменните романи
     

    в болничната стая
    аз умората
                    съм господарка на крайниците
    когато искам ще ги пусна да си ходят
                    или ще ги победя
    слабостта е моята партньорка
              ние добре работим заедно
    понякога и болката участва
    но не се нуждаем от нея
    нашата воля ще се случи 
                                    със сигурност
     
     

    да освободиш -  вече знам
    трябва да се разделя с планината от книги
    с безпорядъка на дрехите
    с постоянното си кафене
    с привичките си
    с жилището си
    с напрягащите събеседници
    аскетизмът е обявен
    в модерната модификация
                          на будисткото разсъждение
    да редуцира този, който иска да е разумен
    да пускаш на свобода е идеология
                           или жест на твърдоглавие
                                срещу голямото НИЩО
    преди тялото 
                          да ни пусне.
     
     

    всекидневието на старите
    1
    да поддържаш капризи
    да посещаваш лекари
    да оплакваш мъртвите
    да плачеш на приятели
    2
    да търсиш капризи
    да поддържаш лекари
    да  плачеш на мъртвите
    да оплакваш приятели
    3 и 4
    самият ти да се променяш
     

    горещ летен ден
    да очакваш да стане вечер
    някой да намери време да се срещнете
    да намериш време с някого да се срещнеш
    вечерта да ни сложи в хладна гостоприемна
             градина
    с приспивно чуруликащи птици
    приятни мисли
                             да минават като мирис на пържено
    и този миг остава
    докато не го прогони смях от съседната маса
    и не плъзне до другата
    какво значи тук наркотик
    леглото ми е наркотик
    сутрешното ми кафе
    телефона ми
    разговорите с теб
    присъствието ти
    симпатията на някои хора
    моменти по време на
                        публично четене
    сигурно има съсипващи
                                           смъртоносни наркотици
    но отказът 
                      от някои от моите
    би могъл да ме съсипе
     

    мечта от въздуха да се превърна във въздух

    можех да вървя във въздуха, десет сантиметра над земята. иначе така тежките крака бяха толкова леки -  разтворени в движение. чувство за щастие. Дали постигнах вече статуса на ангел?

    o
    когато се събуждам сутрин на вратата стои голяма сива машина. скачам от леглото и се затичвам към нея -  това е една сметачна машина, която изпълва рамката на вратата, от другата страна стои майка ми и се прави, че не вижда -  и казва, че машината е подарък за рождения ми ден.
    "но аз не я искам", казвам няколко пъти, но майка ми настоява да я задържа.
    така машината остава в рамката на вратата и ми препречва пътя за навън

    o
    един дебел човек, планина от тлъстина или някой, който изглежда така, седи на ниска пейка и гребе с лъжица от някаква каша
    два гласа: единият казва: той е страшно дебел
    другият: той трябва да е такъв, в него седи баща му
    o
    в един офис, който иначе е обзаведен скромно, стои цистерна с вода (като огромна кръгла тенекиена кутия) и служителите седят на кресла и ловят коледните си пакети от водата

    o
    седя на ниска масичка в едно кръгло кафене, вдясно от мен блестящ никелов бар, много хора. внезапно стената наоколо започва непрестанно да изтънява, през нея прониква светлина и ето че безшумно се разпада. кръглата платформа, на която седим се издига високо във въздуха над града и тя става прозрачна като стъкло -  през нея се вижда безкрайната бездна -  по ръбовете сега се издига бял пушек -  ние се носим над огромния кратер на непознат вулкан.
    известно време всички се вцепеняват, гледат втренчено покрай краката си към пропастта, после започват да тичат насам-натам, удрят по бара и музика изпада от него, пият от цветни шишета или ги трошат по пода и се радват на дрънченето и музиката

    тези обаче, които са тихи, вече чуват грохота на издигащата се от бездната лава
     
     

    забрана на достъп за света. драматично

    жилище
    ана посещава йохана

    телефонът звънва три пъти.

    ана: това сигурно е герхард. той знае, че почти не приемаш обаждания
    ана иска да отиде до телефона.
     
     

    йохана: не отивай.
                   сега ще иска да знае, защо не отивам до телефона, който
                   е звъннал три пъти
    ана: сигурно ще се обезпокои.
    йохана: той ще довлече пак онази терепевтична сган като агент, който иска само да пробута стоката си. не, благодаря!
    ана: тогава вече никой няма да може да чуе твоите композиции
             покани не идват, никакво излизане на сцената.
    йохана: до скоро се предлагах, проституирах, тези малки концерти за малки хонорари с това приключих
    ана: преди чакаше постоянно обаждания. сега искаш другите да оставяш да чакат -  но това са други други от другите, които вечно те оставяха
    йохана: когато не идват добри поръчки, не искам никакви
    ана: изключила ли си мобилния?
    йохана: не, изхвърлих го!
    ана: но към компютъра също не отиваш
    йохана: напротив, понякога
    ана: обади се на нора, ти винаги си я понасяла
    йохана: тя вече не се обажда, защото не реагирах на уговорения ни сигнал, ако Й се обадя, ще реши, че съм сама
    ана: а не си ли?
    йохана: няма да я преследвам
                   не преследвам никого
    звъни се на вратата.

    ана: да отворя ли?
    йохана: в никакъв случай. не искам да говоря с чужд човек.
    ана: може би е момчето, което ти доставя храна и вестници
    йохана: той слага всичко пред вратата, с него не се налага да обелвам вече дума.
    ана: ти отказваш достъп на света като че ли искаш да го накажеш
    йохана: достатъчно имам да се занимавам със света, който съм Аз, повече свят не допускам в жилището

    телефонът звъни три пъти:

    ана: дали?
    йохана: не

    угасва светлината на сцената

    Виена  09. 08. 2006 г.
     
     
     От немски: Ирина Велева
     

    Klaus Demus
    КЛАУС ДЕМУС
    (1927)
     

    Поетът Клаус Демус е роден през 1927 г. във Виена. Учил е история на изкуството и археология.
    Бил е директор на виенския Музей на историята на изкуството.
    Приятелство с Паул Целан. Влияние върху неговото мислене и творчество оказват: Хуго фон Хофманстал и Мартин Хайдегер.
    Живее във Виена.
    Автор на няколко книги с поезия, сред които: "В новата тишина" (1974), "Сенки на гората" (1983), "Във вечерта на този час" (1987), "Ход навън" (1990), "Хилядолетия" (1994).
     

    ИЗКАЧВАНЕ НА ПЛАНИНАТА

    Колко нищожен пред планината
    изкачващ стръмните склонове
    в средата на летния ден,
    докато високо над тях,
    гигантските,
    поради ослепителна облачна жар
    и полуграмада от сенки
    се натрупва възникване,
    побледняващ и неуморен си,
    себетворящ
    и мислещ.

    Време на триумф, всеобхватност
    и земя бучат  хорово,
    тук си сам, посред цялостта,
    расне и действа
    навис
    побягващ сън,
    увлечен,
    ти пламтиш към висината.
    Битието е свободно, тъче се
    участта, съвсем близо
    посред безмълвност фучат
    тронове като крила.
     

    ЧУЖДО МЯСТО

    Сенки вечерни. У дома
    да си бъдеш. Слънце проблясва
    връз скали и дървеса.
    Полуосветени къщи,
    полупокривно цъфтене.
    Изоставена градинска прохлада.

    Какви колебливи фигури
    се движат край храстите,
    смехове и притичване...
    Но още пее само косът.
    Пресекващо и на паузи. Звучно.
     

    ГЛЕТЧЕР

    Изстинали грамади
    от звезда паднала:
    светлината безсмъртна на нейното
    тяло напира от кристалите.
    В снежнобял процеп бликат
    водни дъги. Дворни улици
    сред сиви блокове продължават
    на стъпка, откъдето
    дълбокопрорязано, наранено,
    море дълбоко разпокъсано
    се носи. Хилядолетие по-късно
    там бушуват силите
    успокоени.
     
     
     
     

    ЛЯТНО ПЛАДНЕ, ПЛАНИНА

    Към огромно небесно събрание
    облаците летят и се притискат
    плътно към гъсти редици,
    за порядъка дневен
    на дългоразчленените Алпи:
    въздигнати алеи във синьо,
    плътна фаланга от перести храсти,
    раснещи стени на прибоя,
    тогава всичко свободно изгубено
    става сериозно и свършва.
    Везната на деня натежава,
    пълна със светлина и сянка.
    Разпростряна върху планини
    се събира непреодолима зла орис,
    и долините вече
    в синева земна
    живеят и умират.
     

    ЕСЕННА УТРИН

    Върхът нависоко открил се
    сред първия сняг
    и светлината от юг
    изгражда изящна величава
    чернобяла постройка,
    днешното златно облекло на света:
    от земно правреме и съдба постоянна,
    и озарение:
    това е неразкъсваемо
    подобно застинал сън
    и най-нова действителност,
    живееща сред нивганезавръщане
    и съдба която се е самоизмислила.
     
     
     
     
     

    ВЕЧЕР, СЛУЧАЙНО

    Отново и отново профучава надолу соколът,
    но мишлето се скрива, офейкало. Въздига се
    соколът-мишелов, блъсва се в светлината
    последна. Студенеят гори до най-високия връх
    на планините стърчащи, светлее. Огромно бе 
    слънцето, в нея потънало. Навис разцъфтяваха
    от огън вечерен облаци, белота придобили
    от разкош и знойност. Пламти незадълго
    небето в аленост светла, озарило земята.

    Гаранция за мен, мисли странникът, аз съм,
           о, Боже,
    твар от Твоето сътворение, за да се приютя
    в Тебе нявга, както във всичко, което ми
           обещаваш,
    но в края на нощта. Имам порив на любовта
    и копнеж, за да превъзмогна преходността.
    Така той говори, вътрешно. И омагьосан
          от вечерта
    притихва. Сумракът расне. Всяка нощ расне.
    И се появяват хилядобройни звездите,
          свидетели.
     
     

    ЛЯТНА ВЕЧЕР

    Сред чистата ясна синева докрай небето
    се вижда насип далечен, гърбът на бурята,
    и нависоко насреща нежният сърп
    на нова луна. Великолепно достигна
    целта си слънцето, близо до полята
    осветило пространства, и вече вечер настъпва.
    Но провиснало от повелите на тъмнината
    вижда се цъфтенето на светлите облаци,
    и как се провличат над времето. Просияват
    дните най-бавни. На земята е тихо,
    за да се вижда в небето несвършекът.
     

    От немски: Кръстьо Станишев
     

    Franz Joseph Heinrich
    ФРАНЦ ЙОЗЕФ ХАЙНРИХ
    (1930)
     

    Роден през 1930 г. в Линц. Автор на книги с проза, драми и поезия, сред които: "Арфа на сенките" (1957), "Меридиани" (1964), "Вавилонска кула" (1994), "Черната звезда Земя" (2005), "Въже от дихание" (2008).
    Носител на престижни литературни награди като: Наградата "Адалберт Шифтер", Почетната награда на град Линдц.
    Удостоен с почетната титла "професор". Живее в Линц.
     

    НАДГРОБНА КОЛОНА

    камък
    след
    камък
    така е изградена
    моята
    вавилонска
    кула
    построена
    от букви
    срещу 
    прибоя
    бент
    защЙтен
    който 
    крепи
    словото
    посред 
    беззвездната
    нощ
     
     
     

    ВЪЗКРЕСЕНИЕ

    всички желаят да забравят
    онези които своя гроб изкопаха
    никой не желае да е видял
    задушените в газови камери

    лъжите на тези които
    се оправдават
    възкресяват погубените
     

    КНИГА

    от създаването на азбука
    през всяко време
    събрани са в библиотеки
    милиони книги

    където и да отгърнеш
    на всяка страница
    ще улучиш
    еднодневката
    човекът
     

    o
    възможното вече
    нищо не обещава
    невъзможното ще претърпи крушение

    не обещава надежда
    властниците
    в нас самите я стъпкаха

    не обещава справедливост
    правото бива продавано
    на улична сергия

    не обещава работа
    две дузини кандидати чакат
    за всяко работно място

    търпението не утешава
    животът е недоимък

    невъзможното обещава
    така възможното
    може да бъде постигнато
     

    СТЕНА ЗА ОБЯВИ

    на стена за обяви
    реклама усмихната
    на млада жена
    в ръката
    със пълна кошница

    под плаката
    върху паважа просяк
    протяга ръка костелива
    към действителността
     

    ЛИТАНИЯ

    черна е земята
    на която живея

    черно е слънцето
    което ми свети

    черна е вярата
    която ме разломява

    черно е знамето
    пред което се заклех

    черни са песните
    които напявам

    черни са сълзите
    които отпивам

    черни са лъжите
    които погълнах

    черна е любовта
    която ме съсипва

    черни са тръните
    с които жените целуват

    черен е часовникът
    отмерващ моите часове

    черно е сърцето ми
    което засява тъга

    черна е смъртта
    която ме запечатва
     

    От немски: Кръстьо Станишев
     

    Julian Schutting
    ЮЛИАН ШУТИНГ
    (1937)
     

    Роден през 1937 г. в Амщетен, Долна Австрия. Учил във Виенския университет история и германистика. Живее във Виена като свободен писател.
    Издал е множество книги с разкази, пътеписи, есета, пиеси, както и книги със стихотворения, сред които: "Просеки" (1976); "Любовни стихотворения" (1982); "Хвърчащи листовки" (1990); "Ледено сърце да разломя" (1996); "Подиум портрет 8" (2002).
    Отличаван с престижни литературни награди като: "Наградата "Антон Видганс" (1983), "Почетната награда на Долна Австрия" (1983), "Наградата за лирика "Георг Тракъл" (1989).
     

    КЪЩИ

    там отвън сред нощта стоят няколко къщи,
    които -  нарисувани от отвлечени деца - 
    пред знамена черни се издигат
        с прозорци кръстосани,
    за да се струпа небето вечерно
    в техните прозорци
    върху редицата стаи преди нощта.

    там отвън в следобеда
    въздига се къща,
    сред чиито пепелни стени пламти
    разкаянието на отдавна угаснал пожар
    помирението на обитателите в чистилището
    и една дума на пророка Илия

    там горе по пладне
    висне къща, чиито два прозореца
    с една дума на Илия се отварят и затварят
    от ангелите, разломили нощта

    ЙЕРУСАЛИМ

    моя мъртва птица
    мое цвете откъснато
    моя детелина жадуваща
    мой Йерусалим
    моя детска носталгия

    мой Йерусалим
    мой Вечен Лед
    мой лунен пейзаж
    мой разтопяващ се сняг
    моя вода и моя чаша
    мой Йерусалим
    моя черупка охлювна
     

    o
    да съзерцавам как реки една
       в друга се вливат
    как два потока се спускат един
        към друг
    два извора как се съединяват
    буза до буза
    как две езерца през ливадата
    едно към друго протягат ръце

    за да се съзерцават взаимно,
    как тъгата отвъд се разлива
    и как не остава нищо
    освен първото и последното
    буза до буза
     

    ПРОЛЕТНА КАРТИНА

    Камионът Пролет!
    Камиони, натъпкани с пролет,
    възнамеряват да отпътуват,
    транспортиране посред бял ден,
    ала да отпътуваме бързо нам се удава,
    за да се спусне надолу
    един или още един
    заминаващ камион - 

    и освежени с прясна вода
    при нас у дома се съвземат,
    задоволство от спасението най-малко
          на двата
    които са отсекли
    храсти и дървеса разцъфтели
     

    От немски: Кръстьо Станишев
     

    Georg Potyka
    ГЕОРГ ПОТИКА
    (1938)
     

    Роден е на 30 април 1938 г. във Виена. Следва право във Виена и Ню Орлеан. През 1961 г. постъпва на работа в Министерството на външните работи. Работил е в посолствата на Делхи, Карачи/Исламабад, Хага, Багдад, САЩ. От началото на 1998 г. е посланик в София. Автор на публикации в областта на правото, на коментари върху литературни произведения, белетристични творби. През 1996 г. във Виена излиза романът му "На бас със живота", който е преведен на български от Мария Нейкова.
     

    Из "НА БАС СЪС ЖИВОТА"

    ...Винаги, когато Мария вдигнеше поглед от паветата на улицата или от банката в аудиторията, виждаше насочени към нея мъжки погледи. Когато в междучасията между лекциите в университета застанеше в нишата на някой прозорец, се домъкваха и тълпяха млади мъже. Всички я ухажваха.
    Тони Неверкла се появи у тях, за да я покани на кино. "Симпатично момче", смятаха родителите Й. Той я закара с мотопеда си до киното, където гледаха пясъчни дюни, женско тяло, блестящо от пясък и една колиба, в която мъж и жена взаимно се измъчваха. После в бара Тони наблюдаваше издигащите се от кампарито Й мехурчета и каза:
    -  Отново видяхме, че ние мъжете не представляваме нищо без жените. Отчасти се състоим от това, което са вложили в нас жените и отчасти от онова, което те изваждат от нас. Ако ни отнемат жените, ще ни отнемат почвата под краката и ще пропаднем в пропастта на мъжкия си разсъдък. И ще останем да лежим там като безмълвни трупове. Всичките ни изявления за живота са насочени именно към жените: когато викаме, викаме майка си. Който не може да се уповава на майка си, не може да крещи. Който обича живота, го обича, защото се е научил да обича една жена, а който обича жена, я обича, защото се е научил да обича майка си. Затова всеки мъж си търси жена, която да прилича на майка му и тогава майката ревнува, защото смята, че снахата ще я победи със същите оръжия и не разбира, че синът се възхищава от майка си в лицето на своята жена. Когато мъжът прегръща жена си, така маймунчето посяга към космите по гърдите на майка си и така, както жената прегръща мъжа си, маймуната-майка притиска малкото към себе си. А жените знаят колко сме зависими от тях и го използват.
    Мария не вярваше на това и само мисълта за космите по гърдите на маймуната я ужасяваше и тя усети насочено към нея острие на свредел, затова каза:
    -  Не вярвам да е така. -  После Тони я изпрати до вкъщи.
    Седмица по-късно пред вратата с разперени ръце застана Ервин Матауер, но ги прибра, за да мине през нея и без друго тя бе доста тясна за габаритите му. После отново разпери ръце, замахна като за прегръдка, но в резултат се получи само ръкостискане. Той закара Мария с мотопеда си на театър, на камерна пиеса. В първо действие един мъж и една жена не се обичаха, във второ действие тя го обичаше, но той нея не, в трето -  той обичаше нея, тя него -  не, а накрая се влюбиха един в друг.
    -  Всъщност е кощунство да се пише комедия за любовта, все едно да се смеем на това, че Макс и Мориц са ги накълцали на парчета и те излизат на кайма от месомелачката. Любовта и смъртта са много сходни, затова обичаме да им се присмиваме. Любов и смърт, смърт и любов -  смъртта от любов е най-старият копнеж на човека. 
    Ервин отпи глътка от чашата с вермут, за да Й даде възможност за отговор, но тя остана безмълвна. Той остави чашата върху мраморния плот на масата в кафенето, погледна я в очите и продължи:
    -  В смъртта от любов ни приемат в безграничната общност на всички хора от всички времена, всичко, което, което ни е разделяло от тях, изчезва. Смъртта от любов ни е предопределена от незнайни времена. Когато някой ловец тръгне с дружинката си на лов и бъде убит от мечка, последната му мисъл е, че от двете му страни за него се бори по един приятел и е готов да умре за него и с него. Той изобщо не може да осъзнае, че благодарение на неговата смърт, приятелите му ще се сдобият с дивечово месо. После ще го понесат към къщи, след убитата  мечка, а най-доброто парче от мечката ще сложат в гроба му. Черепът на мечката се поставя на почетно място по време на тържественото угощение, а после го погребват до мъртвия ловец, за да помирят ловецът и дивечът и отново да могат да се срещнат във вечните ловни полета.  А който преживее всички ловни излети, умира в дупката до жена си и децата, обичан до последния си дъх. И когато при последния си дъх усети как се слива с любимите хора, това може би е най-щастливият миг в живота му. Ние не се страхуваме от смъртта, а от пропадането в небитието. Небитието е провинението към любимата, първият удар от майката и викът за помощ без отговор. Ние пристъпваме към смъртта и любовта, и се сгромолясваме в небитието. Конникът от Бодензее е яздил към любовта и смъртта. Той не е изплашен от смъртта, а от пропадането в леденото небитие. 
    Той я погледна в очите, тя имаше чувството, че към нея се приближава парен валяк. Затова избегна погледа му и каза, че не вярва, че любовта и смъртта имат нещо общо. После той плати и я изпрати до вкъщи.
    Дойде още един. Беше седнал до нея на лекциите по испански и се бе представил. Казваше се д-р Хорст Зекели, беше завършил търговия, търсеше работа и същевременно учеше испански.
    Позвъни се, Мария отиде да отвори. Баща Й тръгна след нея. Вън стоеше нисък набит мъж, на възраст между двайсет и пет и трийсет години, квадратна глава върху квадратно тяло, черни късо подстригани коси, с очила. Поздрави със "Здравейте", наведе се по посока на бащата, което трябваше да е нещо като поклон, и каза с театрално изнесен глас:
    -  Добър вечер, казвам се Зекели, идвам, за да заведа дъщеря ви на театър.
    -  Приятно прекарване -  каза бащата и се върна в хола. Мария се облече, тръгна с кавалера си към вратата и я затвори след себе си.
    -  Вече знаеш ли какво ще правиш? -  попита го тя, когато бяха вече на стълбището.
    -  Не -  тоест да -  отвърна той и забави ход.
    -  Какво означава това?
    -  Виж, не мога да ти  го обясня в движение, за целта трябва да спра -  отвърна той, спря на едно стъпало, облегна се на перилата и извърна поглед настрана. -  На света има хора, които имат нещо, и хора, които имат нужда от нещо. А има и хора, които имат точно това, от което се нуждаят другите. Затова аз искам тези, които се нуждаят от нещо, да го получат и то от онези, които го имат, но не им трябва.
    -  Не те разбирам напълно. Това звучи... Да не би да искаш да станеш революционер?
    -  Е, не съвсем... просто търговец.
    Те продължиха да слизат по стълбите и мълчаха. Мария чувстваше, че той непрекъснато я наблюдава, но тя гледаше в краката си, за да не стъпи накриво с токчетата си.
    -  Виж -  започна той отново -  може би това звучи експлоататорски, но е единственият начин, за да се помогне на хората да се сдобият с онова, което им  трябва. А то е истинско изкуство: първо да се разбере, от какво действително се нуждаят, второ, да ги убедиш да го пожелаят, трето, да ги накараш да платят за това.
    Тя започна да разбира.
    -  И как ще узнаеш всички тези неща? -  После тя го хвана под ръка и се облегна на него, за да не започне да залита по паважа. Той мълчаливо я водеше до спирката на трамвая, после спря, вдигна поглед към електрическите жици и заговори:
    -  Някъде в Тамбукту има една ламаринена барака, в която е сложен музикален бокс. В него негрите непрекъснато пускат пари, за да слушат Елвис Пресли. Разказа ми го един, който е бил там. И когато го попитах, дали в това има смисъл, той каза "Докато е там, ще имаме спокойствие."
    Той отново погледна към жиците. Тя чакаше дали ще добави още нещо, но нищо не последва. Затова попита почти с упрек и същевременно предпазливо:
    -  И ти искаш да продаваш на негрите музикални боксове?
    Отначало той не отговори, но после каза:
    -  Не. Но искам да разбера, дали наистина няма нещо, от което наистина се нуждаят и то би могло да им бъде продадено.
    Трамваят дойде, те се качиха и седнаха един срещу друг. Мотрисата потегли. В продължение на една спирка мълчаха, после Мария отново попита:
    -  И как смяташ да разбереш това?
    Той дълбоко въздъхна:
    -  Има умни хора, които си блъскат главата над него. Част от тях са в социално-икономическия институт. Скоро ще има свободно асистентско място. И като прекарам там известно време, аз също ще поумнея толкова.
    -  А ако не получиш мястото?
    -  Тогава ще замина за Дюселдорф. Една хубава дюселдорфчанка ми каза неотдавна в един градински ресторант: "Дюселдорфчани са елитът на Германия". Знаеш ли как би се радвал баща ми преди трийсет години, ако знаеше, че синът му някога ще принадлежи към елита на немския народ. Там със сигурност ще си намеря място. Радвам се, че се занимавам с външна търговия, а не съм юрист и така при избора на професия не мисля за глупости. Неотдавна четох за един случай, как някой седял невинен пет години в затвора. Ако бях на негово място, като изляза щях да убия съдията, жена му и децата му по най-жесток начин!
    Гласът му бе станал заплашителен. Тя стреснато го гледаше в лицето, после сведе поглед. Той не каза нищо повече. Малко след това те слязоха и тръгнаха към киното. Гледаха лов на лъвове, слънчеви залези над степта, любовни бъркотии и героизъм.
    Като излязоха от киното, навън бе прохладна лятна нощ.
    -  Ела, ще се поразходим ли още малко? -  попита я той. Тя кимна и отново го хвана за ръка. Първо тръгнаха по околовръстната улица, после през парка поеха към вътрешността на града. Не разговаряха. Тя гледаше в краката си, а той наполовина към пътя, наполовина някъде неопределено.
    -  Виж! -  каза той изведнъж.
    Стояха пред един антикварен магазин. В осветената витрина бяха подредени селска ракла с рози на турскосин фон, инкрустиран секретар в стил барок и барокова маса с няколко изрисувани чаши. На стените висяха картини в стил бидермайер. В дъното бароково ангелче свиреше на тръба.
    -  Как ти харесва? -  попита той.
    Тя безмълвно наблюдаваше красивите неща. Той отново я погледна отстрани и забеляза, как напрежението, изписало се на лицето Й при неговата поява и останало по време на кадрите с прекрасните лъвове, носорози и залези и любовни игри, постепенно изчезва. Може би се дължаше на въздействието на играещите деца върху една от картините, а може би на ангелчето. Стана му по-леко.
    -  Кое от тези неща би искала да имаш? Онази картина там? Или свирещото ангелче? Мога ли да предложа на най-добрата от милостивите госпожи един свирещ ангел?
    Той се приведе напред и разпери ръка настрани в испански реверанс. Като нисък на ръст човек, свикнал да гледа нагоре към другите, той смешно се изпъна и за капак на смешката направи старомоден реверанс като петел, ровещ върху бунището. Пред нея стоеше странно петле до свирещия ангел и двамата бяха еднакво смешни: дебеличкото момченце, което възвестяваше Страшния съд, и малкото петле, което искаше да продаде на света своето щастие. От освободената Й душа се надигна усмивка, която едва забележимо се появи на устните Й.
    В този момент го завладя голямата любов. 
    Тя обичаше своето малко петле малко по-отдавна.
     

    От немски: Мария Нейкова
     
     

    Eva Christ
    ЕВА КРИСТ
    (1939)
     

    Родена във Виена  на 24.12.1939 г. и получава името Ерика. Малката Ерика Шпани остава рано без баща -  той е отведен от нацистите в Гестапо, за да не се върне вече никога. Може би болката по изгубения родител събужда рано в нея поетическата дарба. Първите си публикации прави на 12 години. През 1969 година, след преживяна кома, търси обрат в живота, променяйки дори  името си -  продължава да пише и публикува под псевдонима Ева Крист. Автор е на много стихотворения, а така също и на книги в проза, една от които носи името "Ева",  в която освен автобиографични елементи, са представени философските и религиозните възгледи на авторката.
    Нейната поетическа книга "Всичко е светлина" е издадена и на български език в превод на Мария Нейкова.
     

    ПАНИЧИЩЕ В БЪЛГАРИЯ

    Тайнствен див, девствен пейзаж,
    елхи, земя обсипана с иглички, пъстри птици,
    живителен е твоят въздух свеж.
    През зимата си приказка във сняг кристален,
    а лете -  перла, сред облян със слънце хълм,
    но слънцето не ни изгаря,
    а въздухът е истински парфюм,
    защото вдишваш от земята и листата,
    блаженство носи се навред,
    пораждащо картини на пресита
    с прекрасните мечти,
    че времето ще спре - 
    със усет за предчувствие за вечност
    във този още недокосван кът,
    където гайда свири във безкрая,
    а облечена в пъстра премяна жена
    в неповторимо красива носия,
    полюшва кръшната си снага
    и с аленочервени устни пее
    за далечно либе може би,
    в битките отдавна отшумели
    за въстания, метежи и борби.
     
     

    СЪЛЗИТЕ НА МАЙКИТЕ 
    ЩЕ СРУТЯТ СВЕТОВЕ

    Няма отчаяние равно на това на майката
    която вижда да умира нейното единствено дете.
    Няма сълзи по-горчиви в света
    от нейните щом трябва тя, 
    една от рожбите си да даде.

    Изпитвал ли е някой повече безсилие
    пред неумолимата съдба,
    кой слабостта така проклинал е,
    че от мозайка на живота е парче.

    За всички направляващи съдбата на света
    едва ли има по-страшно нещо от това,
    като морето от сълзи на всички майки,
    чиито синове отиват на война.

    Хилядократно по-силно е онова отчаяние
    щом изтръгне се със сила от майката дете
    и хилядократно по-люто тя ще ви кълне
    ако вярвате, че забрава ще удави мъката.
     
     

    ИМАХ НУЖДА ОТ ТОВА -  СТРАДАНИЕТО!

    Имах нужда от това - 
    страданието на изоставения,
    за да разпръсна аз нощта,
    от тъмнината си да се избавя,
    да видя смисъла от моя ден,
    желанието, което иска само.
    Своите усилия и мъки,
    жертви та дори и слабости
    в стълбове опорни да превърна аз.
    Те посочват пътя и ми казват:
    Ти си идеал, роден
    от мислите на всички отговорни хора
    на всички които повърхностно гледат
    и смешни изглеждат в недоразуменията:
    на тяхното мислене, прозрения и действия,
    желания, което човешката същност изказва,
    да изкаже трябва, да изкаже може.
    Оспорват се от глупостта, от твърдоглавието
    на онези, които носят в себе си смъртта
    и които в крайна сметка побеждават,
    защото тази мисъл за същността човешка,
    онази мисъл, за присмех ставаща пред глупостта
    са мисли на живота, носят в себе си живот
    и се предават по наследство те на хората,
    що храбри са и да плуват срещу течението
    дръзват:
    режими, империи, диктатури, владичества
    авторитети и се осмеляват на всички онези
    да се противопоставят,
    на онези, които мнението за човечност наказват,
    дръзват:
    да се подложат на мъчения и разпъване
    на стълба на свойте идеали,
    на стълба на своята любов,
    на стълба на подигравката,
    в света на мъглата, тъмнината.
    Имах нужда от това:
    от вечното страдание, за да позная пътя,
    освобождаващ ни от глупостта,
    от ината, от послушанието
    срещу безчовечността и безсмислеността.
    Имах нужда от това:
    страданието да си свободен,
    освободен в света на несвободните,
    в света на слепците, поробените и безразличните.
    Имах нужда от това:
    вечното страдание!
     
     
     

    ЕДИН БРЪМБАР И ТИ

    Това е малък бръмбар само
    по гръб обърнат на земята
    изтръгва те обаче скоро
    от покоя и хармонията.
    Обръщаш неразумното животно,
    но отново пада то
    преди да си помислил само
    по гръб се преобръща
    както преди малко.
    Ти не се предаваш,
    и опитите продължаваш,
    нали докато мърда то
    все още не е късно.
    Гледаш го и се надяваш
    че няма да се преобърне
    замислен тръгваш и тогава
    със обувката го смачкваш.
     

    От немски: Мария Нейкова
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     

    Gerhard Roth
    ГЕРХАРД РОТ
    (1942)
     

    Герхард Рот е роден в Грац. След като завършва медицина, той е дълги години организационен ръководител в Изчислителния център в Грац. Живее като писател на свободна практика във Виена. Рот е автор на множество романи, разкази, есета и театрални постановки. Носител е на редица награди, между които наградата на Афред Дьоблин и  почетната  награда на Австрия. Представеното есе е от книгата на Герхард Рот "Пътуване във вътрешността на Виена" (1991 г.).
     
     

    "ВИЛАТА" НА  ХИТЛЕР

    Във Виена живеят в момента -  цифрите се разминават -  между 8000  и 13 000 бездомни, докато управата на града не обхваща повече от 2000, а по-нататък се говори за една неясна цифра. Около 1300 са прибрани в приюти, от тях 410 мъже на улица  "Мелденманщрасе" 25 -  27 в ХХ-ти Виенски общински район. Мъжкият приют се прослави с това, че там от декември 1909 г. до май 1913 г. е живял Адолф Хитлер. Днес на входната врата чукат от време на време немски туристи, за да питат за  "музея". Особено рожденият ден на Хитлер е добър повод, така да се каже, да се намери леговището на маршалщаба на  "фюрера".
    Откритият през 1905 г. дом е оборудван по образец на Лондонските Роутон -  домове. Състои се от два, в средата свързани блока, и е висок пет етажа. Функцията и обзавеждането на сградата не са се съществено променили от влизането Й в експлоатация, докато "качеството на живот", преди всичко от претоварването на дома, се е влошило. Къде се намира кабината, която е обитавал Хитлер, е спорно. Някои смятат, че е на първия, а други -  на втория етаж.
    "По това време -  пише Хитлер в "Моята борба" -  у мене се формира една представа за света и един светоглед, които станаха крайъгълен камък на тогавашната ми дейност." Неговият биограф Вернер Мазер е на мнение, че "може би безскрупулната твърдост, жестокост и озлобление срещу другите отчасти се дължи на виенските години". Със сигурност е установено, че тогава Хитлер се сдобива с "първите антисемитски брошури", както той самият отбелязва. Става дума за поредицата писания "Остава, Библиотека от писма на блондините и имащите право да бъдат мъже" на Йорг Ланц от Либенфелс, който е бил временно бенедиктински монах в манастира на Светия кръст във Виенската гора. Ланц, който през 1899 г. излиза от бенедиктинския орден, основава през 1900 г. "Орден на новия храм", към който могат да се присъединят само руси и синеоки мъже, които са задължени да се женят само за руси и синеоки жени ("жени за разплод"). Вилфред Дайм в своята книга: 
    "Мъжът, който даваше идеите на Хитлер" изяснява  как за Ланц по принцип "русите мъже" олицетворяват абсолютното добро, а евреите -  абсолютното зло. Той твърди, че динамиката на световната история черпи своята енергия от борбата между светлите и тъмните раси. През 1909 г. се стига до среща между Ланц и Хитлер. На Хитлер му е бил вече повторно отказан приемът в Академията на изобразителните изкуства във Виена, което е предизвикало у него омраза към Виена "този град на удоволствията". Докато по това време Виена лелее своята световно известна мечта, действителността на града мъти едно необичайно яйце, което после се оказва "яйце на змия". Във всеки случай Хитлер -  това е потвърдено -  е бил изключение между бездомните, които общо са определяни като политически дезинтересовани и "изчерпани" хора.
    Той още живее в една къща -  според описанието на Емил Клегер в "През виенските квартири на бедността и престъплението" (1908 г.), която предизвиква "гордо чувство". Изненадан Клегер се 
    натъква в своето изследване на един вестибюл, който "не би бил позор за един добър хотел". И: "след едно добро ядене той се наслади на спокоен сън без сънища".
    Мястото, върху което е издигнат приюта, е 2500 квадратни метра, около 1500 от тях са преградени. Първоначално приютът е предвиден за 544 души, след преустройството има 380 легла, но поради по-големия брой бездомници, през зимата трябва да приеме повече търсещи подслон. От тях много са "пробутани от провинцията". "Кметовете на селата дават на недолюбваните си асоциални билети за влака, за да се отърват от тях", казва отговорникът на приютите за бездомни във Виена господин Мидлер. Най-старият обитател в "Мелдеманщрасе" е на 85 години, най-младият -  на 19 и немалко от тях са тук вече от много години, а някои от десетилетия. Има такива, които искат само една нощ да пренощуват. Това се случва четиридесет до петдесет пъти в годината.
    В двата горни етажа има четири зали с по 20 до 25 легла, които се определят като "места  за нощуване при нужда". Към тях се прибавят 147 кабини от три квадратни метра големина -  "приют за нощуване" -  и 172 койки, два пъти по-големи, в "приюта за живеене". От таксата за нощувка се изчислява месечен наем от 500 шилинга за легло в стаята за нощувка при нужда, 600 шилинга за една "малка" затворена кабина и 660 за "голяма". Ако цените се разпределят върху площта, която всеки живущ има на разположение, стига се до внушителната сума от 110 до 250 шилинга за квадратен метър. Във всеки случай всяко място за спане струвало на общината (както казват) девет пъти повече.
    Опушеното партерно помещение за отдих е обзаведено само с маси и пейки. На стените плочки, каквито се срещат в месарниците или в аквариумите на големите хотелски кухни. Часът е 21. Неоновата светлина на тавана усилва  впечатлението за голота и равнодушие. Има впрочем и помещение за непушачи, в което работи телевизионен апарат. Мъжът пред мене държи в ръка претъпкани найлонови торби и крещи във всеобщия шум, за да привлече вниманието ми върху себе си: "Сега ще кажа истината". "Професорът", един  около шестдесетгодишен мъж, който допреди малко беше наведен над книжка с кръстословици, вметва назидателно: "И истината трябва да се изкрещи, иначе никой не чува!" В този момент моят съсед скача и извиква:  "Агресия, стрес -  до това водят!" и сочи към входната врата. Обръщам се и виждам млад мъж в кожено яке, който се олюлява в залата. Кръв се стича по страните му и устните, носът е счупен и подут. След като сяда на една пейка, аз сядам до него. Инцидентът, съобщава той, е станал в спалното помещение с един друг обитател на приюта. "Той си говореше нещо", казва младежът, с уста, пълна с кръв, "и аз му казах: хайде, тишина вече, искам да спя. Тогава той стана и ме фрасна...
    ...Спречквания имаме отдавна. Това е така. Но толкова зле досега не е било..."
    Повечето от около седемдесетте бездомни в приемната, доколкото въобще са обърнали внимание на случката, отново се извръщат. Няма обща солидарност между обитателите, има само групички, казва по-късно един от тях. "Всеки втори ден може да се случи побой", изведнъж започва да се вика и псува. Ударите са последният аргумент. На следващия ден -  младият мъж не е още изчистил лицето си от кръвта, която вече е образувала коричка -  той вече сам търси спречкване в шумната зала за отдих.
    Залата за спане, където е настанен, се намира на петия етаж. "На четвъртия и петия етаж", обяснява ми ръководителят на дома господин Котник, млад, малко съмнителен човек в пуловер, "само един мъж надзирава и то денем и нощем. Останалите етажи имат по един надзирател". Общо 15 надзиратели "се грижат" 24 часа за реда, петима присъстват постоянно. Освен това има шест "прислужнички" и четирима "домашни работника". Около 17 хиляди шилинга на месец получава един надзирател.
    Спалната зала на петия етаж е слънчева и има много прозорци. Всички, които за първи път преспиват на "Мелдеманщрасе" трябва да се настанят първо в залата, "освен ако веднага не се разбере, че са мошеници", както казва един надзирател. Има постоянно циркулиране в залите.
    "През лятото горе е много горещо", продължава ръководителят на приюта, "а през зимата е добре отоплено".
    Номерираните железни легла са толкова стари, колкото и самият приют. Те стоят плътно едно до друго, покрити с вълнени одеяла, които носят печата "град Виена" и един номер. Отстрани на входа -  долап за "личните вещи". Всеки бездомник трябва да си купи катинар, защото "много се краде". Повечето крият своите скъпи вещи: документи и пари в долните гащи или под ризата, когато отиват да спят.
    Под леглата натрупани куфари, кутии, кашони. В отделението над главите висят анораци, халат и яке. Навсякъде има плюшени играчки във всички размери: едно синьо зайче, фантастични фигури и фигури от комикси. Бавно, както върху попивателна хартия се появява петно от просмукано мастило, така се прокрадват истории от предметите и детайлите, които разказват за безперспективността и копнежа за внимание, за пораженията, болестта и смъртта. Постепенно става ясно, че на "Мелдеманщрасе" не само всичко продължава, но и често началото започва от тук.
    Хората в приюта живеят в душевна агония. "Те са общо взето много немарливи", съобщава ръководителят на дома. Човек трябва насила да ги кара да се мият. Разбира се, има и изключения. Той ми показва душа и мивката. "Денят за къпане е веднъж седмично". Човек може например за дванадесет шилинга да изпере бельото си в определената за това машина, "но какво да правят като нямат пари". Спалното бельо за сметка на това се пере един път седмично в централната пералня. Върху леглата има матраци от изкуствена материя, "като предпазна мярка, поради многото пикльовци", както казва управителят на дома. Има много алкохолици. "Алкохолът е най-големият проблем", се съгласяват надзирателите и обитателите. Някои пият газ или етилов алкохол, или изсипват спирт в говеждата супа, която си приготвят. Поради това другите ги наричат "спиритисти". Не са малко "пиячите", които, след като са платили наема, изпиват остатъка от социалната си пенсия, помощта за бедни или  помощта за безработни в размер на 4000 до 6000 шилинга.
    Циркулират и успокоителни и допингови средства: рохипнол, валиум и антапетан, които се предписват от лекари в клинични опаковки. В дома за десет шилинга може да се купи една таблетка "на ръка". Казват, че таблетките "светкавично" изчезват, а и сам мога да се уверя в това в помещението за отдих. Почти всеки, когото срещам там, бръщолеви и по някакъв начин е "high". Разбира се, таблетките се комбинират с алкохол. Пристрастените към таблетките се наричат "тровещи се" за разлика от все пак по-малкото на брой наркомани "хашишлерите".
    Долу в партера има една зала с лоша слава "залата на пристрастените", в която са настанени заедно пристрастените към таблетките и най-големите алкохолици. Тази зала е била някога за хранене, а със своя каменен под и стени с плочки напомня отделение по патология. Един надзирател казва, че в дома може да се изследва всяка една болест, "която изобщо съществува". Туберкулоза, сърдечен инфаркт, астма, епилепсия, психични разстройства, цироза на черния дроб, обриви по кожата, счупване на кости, стомашни язви, бронхити. Туберкулозата е желана, някои се опитват да се заразят, защото тогава се получава допълнителна помощ от 2000 шилинга месечно.
    Около двадесет до тридесет бездомници от "Мелдеманщрасе" умират годишно, от тях половината в самия приют.
    "През последната зима", спомня си надзирателят, "тук живееше един с кръвоизливи в трахеята. Него го открих в кабината. Същата вечер си бъбрихме с него. В дванадесет и половина през нощта минавам покрай неговата кабина и виждам, че свети. Когато отворих вратата -  всичко в кръв: леглото, подът. Повечето ги намираме мъртви сутринта в леглото. Немалко умират в общата зала на масата. Внезапно те престават да говорят повече." 
    Въпреки това няма стая за болни. "Залата на пристрастените" се използва за усмиряване на "мърморковците" и "немирниците". Оставят ги там да нощуват, докато си "налегнат парцалите, но не всеки си наляга парцалите", прибавя надзирателят. "Хората, които събираме там, не могат да си регулират храносмилането, а имаме такива, които имат гнойници на краката. Те изпускат такава смрад, че човек не може да мигне цялата нощ."
    Няма никаква лекарска грижа. По-рано една лекарка е идвала веднъж седмично, но се е грижила единствено за това да дава упътване за "пазене на легло", защото всички са искали само това от нея, за да могат и през деня да ползват спалната зала или кабина. Упътването за "пазене на легло" е началото и краят на хаоса и агресията, потвърждава единственият компетентен социален работник господин Шмидт ("ние се нуждаехме от пет лекари"), и го нарича "непрозрачното правило на играта".
    Според реда на приюта от 1905 г. обитателите трябва най-късно в 8 часа да напуснат леглата и помещенията и да не се завръщат до 18 часа.
    Разбира се, в дома се внася нелегално алкохол. Ако обаче надзирателите намерят у някого ракия или вино, тогава те изпразват бутилките в мивката. Обитателите наричат това със сдържан гняв "кражба", защото са давали пари.
    Горе в залата е тихо. Между прозорците, които се използват като сандъци за лед, защото няма никакъв хладилник, стоят буркани с мармалад, лук и херинга. Върху нощните шкафчета -  тоалетни принадлежности: шампоан, четка за бръснене, лосион за бръснене, до тях будилник, джобен роман, купичка за чай, орехи, един портокал.
    Дори някой да е уморен, той няма право през деня да полегне в помещението за спане при нужда или в приюта за нощуване, потвърждава шефът на дома. Биха могли да се направят изключения само ако някой е болен или е над шестдесет години, като пенсионерите от първия етаж.
    Този безсмислен "ред", който наблюдаван отблизо прилича на сито с много дупки, през които се промъкват изключенията, дава възможност на надзирателите да проявяват известно своеволие. Редът на приюта има за цел да демонстрира винаги подредената всекидневна, която може да бъде видяна, но не и използвана. Всъщност посещението е нежелателно, за него с учтив жест, трябва да се махат ленените покривки от тапицираните мебели и там, където още има нужда. Чиновникът, в случая надзирателят, има свое схващане за това как би трябвало да се управлява. Ползвателят не трябва никога да се идентифицира с обстановката, той винаги трябва да знае, че е чужденец, натрапник. Тук не става дума за реално управление, а за управление на един ред, който насилствено се налага на хората. Редът обаче може да се манипулира от служителя, често в негова изгода, без това да бъде поставено на въпрос. В 23 часа например входната врата на мъжкия приют се заключва, достъп след това няма. Обитателите обаче разказват, че човек може да се обади от телефонна кабинка и за петдесет шилинга "подкуп" би могъл да влезе. Отново и отново се подхвърля думата "пазач" за "надзирател". Надзирателите обаче държат на това да бъдат наричани надзиратели, а не пазачи, макар че надзирател предизвиква асоциация със затвор и надзираване. Пазач е по-лошо, се твърди, пазачи има само в зоопарка. Върху това се спори.
    Какво правят живущите между 8 и 18 часа освен да пият и да седят в дневната стая? Около 150 до 180 от тях работят, разказва господин Котник. Повечето от тях някъде тайно, където никой не ги вижда: като миячи на съдове, на гардероба или в Пратера. Някои като черноработници. Едни от тях започват работа още в пет часа и затова държат на спокойствие през нощта, те като привилегировани получават кабини. 
    Между работещите има много, които не пият или пият малко, но е трудно с адрес на "Мелдеманщрасе" да си намериш постоянна работа. Оплакват се, че дори човек да иска да се облече добре и да се обзаведе, както желае, да има твърдото намерение да издържи, всяко кандидатстване за работа в момента, в който се разбере адресът, в повечето случаи пропада. 
    Освен това повечето са  на възраст над петдесет години и поради това кандидатстването за работа е безперспективно. "Най-лошото е, че повечето тук не виждат никакво бъдеще", казват бездомниците. Затова не малко отиват веднъж седмично да даряват кръв, за да си докарат отгоре между 1000 и 1500 шилинга месечно.
    Работещите са в изострени отношения с неработещите. От една страна те самите принадлежат към обитателите на приюта, а от друга -  презират безработните. Автоматично те са възприели езика на външния свят срещу "мързеливците" и "сънливците". Чувам как един бездомник казва на един циганин, че "Хитлер явно вас ви е забравил". Двустранното определение "животни" е ежедневно и все по-често се стига до търкания, които завършват с насилие. Тези, които не намират работа или не могат, или не искат да работят, и все още не са станали летаргични, само чакат, "убиват" си времето, дните от своя живот. От пролетта до есента са често с палатка на дунавските острови в един вид "Huckleberry -  Finn" идилия. Там може някой, който не е длъжен да работи, да се почувства като привилегирован. При нахлуване на студа всички бягат, ако е възможно, в приюта, ако не искат да спят в "Хотел Релси" -  във вагони, тоалетна, под мост, в разрушена къща или канална мрежа. 
    Бездомниците са кастата на непокътнатите в това цивилизовано общество, което всичко рационализира и модернизира. Те олицетворяват тайния и вече видим страх да бъдеш застигнат от такава съдба. Повечето имат един развод зад себе си, загубили са семейство, жилище, работно място, натрупали са неизплатени дългове и издръжки за деца и са достигнали до екзистенц -  минимума. Техният живот върви към разруха. Дали тази разруха е предизвикана от алкохола или алкохолът упоява постоянното чувство за падение и трябва да го притъпи, не е толкова важно. В морето на  житейски страхове приютът "Мелдеманщрасе"  във всеки случай не е спасителен кораб, а само сал, върху който няма повече място. В изкуството и само в приказките се стига до помирение между бездомниците, скитниците и обладаните от страхове подслонени: като например Чарли Чаплин, най-известният бездомник, който отвръща с отчаян хумор на всяко нанесено му оскърбление. Това случайност ли е, че в един филм "Великият диктатор" тъкмо Чаплин играе Хитлер и го осмива? И като скитник, и като диктатор, чрез своята игра взема страха на зрителите като от една страна представя бездомниците в романтична светлина, а от друга -  прави за посмешище диктатора. Но бездомник като диктатора представлява също таен копнеж на "подслонените", макар и в ирационална, най-вече идеализирана форма, която игнорира свързаните с това последствия.
    Кабините от три квадратни метра са като разполовени влакови купета: голямо легло, над него мрежа за багаж, нощно шкафче -  според обитателя натъпкано с найлонови торби, панталони, закачалки, риза, палто, яке. Талашитов плот отделя помещенията едно от друго. На височина от два метра и половина е закрепена желязна решетка, за да предотврати влизането с взлом. Така кабината се превръща в кафез. Има, разбира се, и миризми (когато на някого се потят краката) и звуци като хъркане, които се чуват от съседната кабина. Когато се оглеждам наоколо, откривам един автомобилен акумулатор на пода, чийто жици водят към радиоапарат. Той служи за подаване на ток, защото в кабините няма контакти. Ръководителят на приюта казва, че не може да се увеличава консумацията на електричество за всеки поотделно, освен това съществувала опасност от злополуки с ток. Светлината се изключва централно в 22 часа. Въпреки това или може би поради това, нощите -  особено в дните на плащане -  са изпълнени с безпокойство. Има забрана за пушене в залите, но никой не се придържа към нея. През последните три години се е случвало три пъти някой да си подпали леглото или завивката. Полицията обаче рядко прекрачва прага на дома, освен при случаи на насилие, които "най-често се уреждат от засегнатите". "След това те отново изпушват по една цигара и случаят е уреден", казват надзирателите. 
    Когато се отворят вратите на кабините, веднага се набива на очи многостранността на човешки съществувания и характери. Личното имущество е винаги много скромно -  това, което не могат да поберат сандъците и долапите, се складира за два месеца в килера и след това се унищожава (!) -  и различно се съхранява: безогледно захвърлено или грижливо сортирано. Всеки живущ в приюта може от едно депо да получи гратис стари "от общността" дарени дрехи за собствена употреба. Това редовно се случва. (Най-вече липсват обувки и долно бельо).
    За фотографката един обитател, възрастен мъж, има право да измъкне своята хармоника и да свири. Погълнат от музиката, той пее и свири в разчувствена самозабрава. Както става ясно, на него не му е разрешено да свири в приюта. Във всекидневната той е дразнител, кабините през деня не могат да се прекрачват, а вечер другите искат да имат "своето спокойствие". Също на улицата или в парка той не може да свири, защото когато някой се "възмути", той трябва "да стане тих". Покрай този случай със свирача на хармоника прозира цялата грозота на безсмисления ред. Редът в приюта не е съобразен с това, че зад всеки бездомник стои една лична съдба и не могат всички да бъдат поставени под един и същ знаменател.
    За тези, които са под частично опекунство, за езиково и мисловно увредените, "бракуваната стока на психиатричната реформа", както казва социалният работник, и които попадат в мъжкия приют на "Мелдеманщрасе", поради недостиг на съответни обществени заведения, за тях всичко е още по-тежко и безперспективно. Как могат те да се оправят и наложат след двадесет и повече годишно пребиваване в "Щайнхоф"? При това има и такива, които работят. Един петдесетгодишен мъж например работи в една манастирска градина и стои там доброволно от настъпването на деня "докато се мръкне", за да се завърне в приюта само за да спи. Той принадлежи към "безнадеждните" случаи както ги наричат надзирателите, значи към онези, за които мъжкият приют може би е "последната спирка" (както и за освободените от арест, защото всички те имат "алкохолния" проблем). Най-впечатляващ е притокът на бездомни младежи. Обстоятелствата се отразяват върху тях двойно по-катастрофално, въпреки че разполагат с финансовия минимум, те са оставени сами на себе си и на своята съдба.
    Ръководителят на дома ме води в стаята на четвъртия етаж, в която нощуват надзирателите. Тя е малка, тясна, тъмна и малко потискаща. Два железни кревата стоят там, малка маса, един стол, на стената санитарна кутия. На масата се намира "етажната книга", която съдържа тайните на нощите. Отварям книгата: "Господин П. обикаляше в пияно състояние спалната зала, псуваше надзирателите и беше отлъчен за една нощ от приюта", е написано с детски почерк. "Спалното бельо беше сменено поради напикаване". "При господин С. многократно е откриван алкохол и е изземан". "Търговия наред със сбиване. В 23 часа между господин Ш. и господин Р. Господин Р. се сби с надзирателя". "Господин Х. стана нахален и ме заплаши с кметството и загубване на работното ми място. Беше отлъчен от дома в 23.55 часа", чета по-нататък.
    От обитателите на дома се чуват много критики, отправени към надзирателите. Многократно в разговорите се употребяват думите "вилата на Хитлер", "концентрационен лагер", определението "фабрика на мафията" и  "надзиратели в концентрационен лагер". Подчертава се, че надзирателите упражняват насилие, съществува дори обвинението, че  в дните на получаване на пари, пияни, които се завръщат в дома, биват  "оскубвани". Освен това някои надзиратели са наречени "мистър Стопроцента", защото през деня за плащане дават пари назаем на бездомниците, а след това искат да им ги върнат в двоен размер. Винаги обаче се споменава, че има и " суперчестни "хора между надзирателите и те не се разбират с останалите: нито политически, нито по отношение на човечността".
    Когато човек живее на "Мелдеманщрасе" е без права. Към кого да се обърне? Има и оплаквания, че звънецът на входната врата "нарочно" не функционира, за да не чуват надзирателите, че някой звъни след 23 часа. Има случаи, когато през мразовитите зимни нощи са отлъчвани хора, дори и без вина при създал се конфликт. Срещат се шикании при разпределението на леглата. Надзирателите са тези, които трябва да решат проблема и превръщат контролирането в част от "играта на мощ". Завивките на леглата се перат на "всеки десет години", а ако са напикани от предшествениците, върху леглата често се слагат ленени покривки.
    В "Трапа", една кръчма наблизо до мъжкия приют (каквито са "Меха", "Кремзеровата стая" или "Ева"), един обитател на дома иска да напиша "дословно" следното: "Най-асоциалната институция на общността Виена са мъжките приюти. В така наречените приюти човекът е превърнат в животно, употребен докрай, деградирал до нищото и така ще си остане".
    Надзирателите се оправдават срещу подобни обвинения. Насилието, което е упражнявано е само насилие срещу насилието: "Каквото повикало, такова се отзовало". Нерядко те са атакувани от някой обитател. "Какво ще направите, ако някой си изплюе върху вас ченето?" Преди два дни на един надзирател са му счупили очилата. На въпроса какви са последиците, надзирателят казва: "А, нищо. Изби ги той. Аз не трябва да отвръща. Аз не трябва напада. Ако го нападна може да се стигне до съдебно дело!" Той самият бил нападнат със счупено шише. Човек трябва да е подготвен за всичко, но от друга страна не трябва да показва страх. "Словесните дуели винаги са на дневен ред". Той смята, че тук всички са "чисто и просто болни". Само епилептиците, според него, са десет до дванадесет процента. След епилептични пристъпи болните  не се пренасят до леглото. "След пристъпа го оставяш малко, малко да се охлади, че пак се започва. Като се започне, се продължава, тогава го оставяш да седне. Той казва мина и хайде пак!" Много от тях не могат  никъде другаде да спят, освен в спалната зала, "защото всичко в кабината обръщат с краката нагоре! Осведомете се колко от тях могат навън да успеят? Един процент! Останалите се връщат!" Това са все хора, които вече не намират себе си, "тежките случаи". Те ще загубят всичко  и след това ще се оплакват, че са били обрани. Дори и документите си губят. Главната задача на един социален работник е осигуряването на нови документи. По принцип без паспорт в приюта може да се нощува три дни.
    Надзирателите нямат някакво специално образование, затова се осланят на своя "нюх", което е задължително за общуването с хора. Повечето са занаятчии, които са били пред напускане на работа и са търсили сигурност. Заради сигурния пост са приели, както те казват, работата, която биха могли да изпълняват "ако могат вътрешно да се дистанцират малко".
    В късния следобед в "залата на пристрастените" виждам няколко души да лежат върху леглата си неподвижно. Тихо е, от време на време хъркане, понякога кашляне. Виждам също невъобразимо мръсните тоалетни на партера, кухнята, в която един обитател, наречен "пияндето" при не съвсем клинични условия готви евтин обяд за 30- 40 души и чувам от дузина хора объркани човешки истории, прекъсвани от репликите на седящите наоколо. Някои плачат при разказването, повечето онемяват и гледат втренчено масата, за да станат изведнъж, да се втурнат в шума и от своя страна шумно да прекъснат друг разговор.
    На следващия ден социалният работник господин Шмидт казва, че е твърде мъчително да се разбереш с надзирателите, според които само от бездомните зависи дали ще се справят сами навън. "Тези, които твърдят подобно нещо, никога не са се грижили за някого. Те не познават предисторията на даден човек, неговото развитие, това което е станало с него в мъжкия приют и какво следва. Те триумфират повече или по-малко и казват: "Глупакът на социалния работник, измъкна го той и не минаха осем месеца и пак се връща." Всички ние идваме с празни ръце, казва той. "Разбира се, няма достъпни къщи, приемливи места за работа и достатъчна грижа навън". Социалният работник нарича приюта за бездомни управляван човешки силоз. Джордж Оруел пише: "Тези къщи изглеждат едни и същи. Те имат нещо отвратително в себе си". Впрочем няма социологическо проучване за причините за възникването на бездомността. "Съществуват сто милиона фактора, но преди да е направено задълбочено изследване, само може да се опипва на сляпо", обяснява ми социалният работник.
    Когато в един от следващите дни сядам пак в стаята за отдих, там е относително спокойно. Двама мъже играят шах, един руски емигрант, "завърнал се" от Израел във Виена, прави шеги. Всичко се движи "в обичайните релси". До днес, мисля си аз, хората са останали само статисти -  като например в един приют за бездомни -  в едно управление, инсценирано от чиновници. За какво става дума. Това трябва патологията на бюрократичния ред да опише, мисля си по-нататък. Тя трябва да направи видима невидимата усмирителна риза, която отношенията ни надяват и която сме се научили да усещаме като безсилие.
    В 22 часа един глас по високоговорителя приканва към "тишина".
    "Дали това не е една гара без цел?" -  пита ме един от обитателите, като се надига, за да намери в леглото си плюшената играчка и да се подготви бавно за сън.
    Една гара без цел е поетично описание. В действителност всеки ден на "Мелдеманщрасе" се извършва убийство, такова убийство, при което не се пролива кръв. Мъжкият приют е едно от най-потискащите места, които отразяват погнусата, отвращението и тайните мечти за смърт, с които обществото посреща своите аутсайдери.
     

     От немски: Ирина Велева 

    Robert Schindel
    РОБЕРТ ШИНДЕЛ
    (1944)
     

    Роберт Шиндел е роден в Бад Хал -  Австрия под тайното име Роберт Зоел. Остава жив след ареста на своите родители евреи, участвали в Съпротивата на Линц като елазаски чужди работници. Прекарва ранното си детство като "асоциално дете" в един СС приют. Бащата умира в концентрационен лагер, а майката оживява. Роберт Шиндел е активист на движението през 1968 г. и основател на "Виенската комуна", създадена по берлински образец. Следва във Виена философия и педагогика, без да завърши. Носител е на наградите -  "Ханс Ерих Носак" за проза -  1989 г., "Елиас Канети" -  1991 г., "Ерих Фрид" за литература и език на интернационалното Ерих Фрид общество -  Виена, 1993 г. Роберт Шиндел е автор на редица стихосбирки и разкази. Писател е на свободна практика и живее във Виена. В броя е представен с лирика.
     

    СПОМЕНИ ЗА ПРОМЕТЕЙ

    а) От какво се състоим
     От скелет
                        И месо
                        И чувства и
     Пренатоварване.

    б) От какво се състоим
          Където луните
                               Плуват гнили
                                                И стари и
         Растат.

    в)  От какво се състоим
          Където небе и
                      земя се
                        Докосват. Подобната на сутрин
        Резка.
    а) Във всеки случай бях роден в Остмарк
     В градчето Бад Хал, днес една голяма йодова баня 
     Одрал кожата на расово безстойностни родители
     Които като чужди работници се продаваха в Елзас

     Напук на Хитлер
     В своята собствена страна за спасение
     Тяхната собствена кожа

     Която от страна на майката тридесет и една
     Която от страна на бащата, една година 
            преди ликвидацията
     Тридесет и три годишен беше

     Аз чувам, че преди нейния арест е имало едно
     Добро отношение между родители и дете.

     Около моя първи рожден ден началото на април
                                                           четиридесет и пета
     Моята майка се е мъкнела във вагони за животни
     Между Берлин и Хамбург, дявол знае защо

     
     В тези вагони за животни, чувам аз, не е била майка
     ми сама
     Макар че температурите на ранния април били
                                                                                        ниски
     Хората са могли взаимно да се топлят. Те стоели
                                                                              един до друг

     Някои от хората  били умрели, други били
     Умрели от глад. Те впивали нокти в
                                                                   месото
     Което било наоколо.

     Месото било и от моята майка, три
     Седмици на транспорт, Бог знае защо.
                                             Петстотин и четири
     Стоящи часове между Берлин и Хамбург
                                                                         Майка ми
       се състояла от все още донякъде запазен
                                                                    скелет
     Една идея месо и свръхчувства.

     Около моя първи рожден ден в Линц, четиридесет 
    и пета
     Моят баща бил вече дошъл от
                                                          Освиенцим.

     В периферията на Дахау. Там 
     Са го погребали. Моят баща, чувам аз
     Обичал музика и спорт и можел също
     Превъзходно да мисли аналитично за съвремието 
     И той се  състоял от онази скелетна броня в неговата
                                                                                       кожа.
     
     Но около моя първи рожден ден в Линц
                                                           четиридесет и пета
     Той бил вече в безсъзнание.
     Така научих мит и не знаех нищо.
     Приказките са въвлечени в чудните
     Екстракти на живота с добър край, аз живеех.

     Не е невъзможно този, одрал кожата им тогава,
     И пишещият тези редове да са една и съща

     Личност, не е невъзможно със същото АЗ
     Е, възможно е, но не е вероятно.

     Много повече сукалчето тогава -  което също
     Не носеше съвсем същото име като мен, който
     Се наричам Шиндел -  дадох  на заем на шинда
     Своя страх и  суровите си сънища
     От галопиращи пиана и тъмната
     Песен на славея. Дадох на заем
     На него престорената мимика, залепих
     Неговото старо същество с голямо мълчание върху
                                                                                           себе си
     Това, което става
     Не знае дяволът, и Бог ми се струва безпомощен
     Пред това минало.

    б)  Във всеки случай разбирам как там луните плуват:
       Защото бетонът, който отдясно и отляво от мен 
    се руши
       Тези всички подути езици зли
       Очите тъпи и навътре. Малко жабешки
       Плуват жителите на града върху греди от вчера
       И са ми загадъчни, защото аз съм тук и не съм
                                                                          отплавал
      С луните

     Писъци в нощта невинността
     Те тихомълком плачат без нищо да правят. 
    Това прави нагонът

     На всички чакали, че плачат.
     Със силно затворени очи те плюскат земята, но
     Никой заровен човек не им влиза в устата
     С други думи говорят днес хората

     И ме молят Дунава, който
                                                протичаше наоколо
     Да върна от Черно море, за да
     тече като  Aqua destillata още веднъж
     Русото слънце в мен мирно да блещука.

     Мога да го направя само като тортено момче

     Ах, те ме забравиха. Бягам
     Наоколо и натискам случайно
     Техните стомаси.

     Много са ядосани заради плуващите луни
     По надолу течащия Дунав и за друго.

     Вместо с евреи внимателно и учтиво
     Да се говори говори поздравява отбелязва можеше  вчера
                                                                                                     те

     Да се разглеждат, каквито са: погребани и
                                                       изгорени, вътре
     Сме ние. На влезлите дължим 
     Едно жалко мъртвило, несъзнателно.

    в)  Във  всеки случай настоявам
         За докосване
         Където небе и земя се докосват

         На разбираем език
         За подобната на сутрин резка
         Където небе и земя се сливат.

         Защото светлината на Хелиос е открадната
         От известния П. и безсмислено подарена
         Няколко генерации

    ЧУЖД НА СЕБЕ СИ

    Станах чужд на себе си
    Тактът на краката и смеха.
    Мигът. Чужд на себе си.

    Да си седиш на рамото и да задраскаш времето.
    Да отидеш в службата. Да любиш дами. 
    Да ядеш вестници.
    Да говориш с приятели. Да си седиш на рамото.
     

    Светът се е свил. Ямите по улиците се стесняват.
    И предлетата в сънищата.
    Красивият външен свят се е свил и лудва.
     

    Няма спор. Киселото вино глътка по
                                                             глътка.
    Странството в гърдите. Личните врагове
    Измират. Аз съм толкова мекушав. Няма спор.

    Така не живея добре. Политиката
    Обаче не ме оставя да си отида. Незаменимият
    Е необходим. Затова живея.

     От немски: Ирина Велева
     

    Hans Raimund
    ХАНС РАЙМУНД
    (1945)
     

    Роден в 1945 г., свободен писател и преводач, живеещ в Дуино, край Триест -  Италия. Отличаван с различни престижни литературни награди като Наградата за превод на името на Уинстън Одън (1992) и Наградата за поезия на името на Георг Тракъл (1994). Издал е много книги -  проза и поезия, сред които: "Забранени зони" (1983), "Лъжливи заключения" (1990), "Рухнали митове" (1992), "Ти ме обличаш в светлина" (1994).
     

    ЛИРИКА

    ТЕАТЪР

    задавай въпроси
    в пространството
    между кресло и прозорец
    отговори намирай
    под масата
    увъртвай
    усуквай
    съпоставяй техните багри
    в светлината на лампата
    в светлината на слънцето
    изтупвай ги
    за звук
    ги почуквай:
    сподавено звънко
    вкуси ги
    с език от пушене нечувствителен:
    сладко кисело
    притисни ги в хербариум
    като тинтява и теменужка

    аз
    кажи 
    аз
    ВИЕНСКА ПЕСЕН

    1
    През тези улички вървя като споря
    като споря с фасадите и лицата
    с разногледите очи които ме измерват
    и произнасят присъда с поглед извърнат

    Аз съм гост в този град
    където четиридесет години живях
    с хора които познавах добре:
    ухилвания жестове и изражения

    Свиване на рамена сбръчкване на чела
    тъпчене на място и завъртване на
    пета -  поведение на завистливи
    и винаги оскърбени гледащи чужд секс

    това също е мое и си остава

    2
    И винаги отново се връщам
    в този град загрижен за
    старците които в старопиталища
    запечени умират един подир друг
    -  вдъхвам миризмата на
    претоплено ядене насън още
    (и в страната далечна където
    гузен живея охотно)
    се смесва с миризмата на тенджери пълни
    сред изпарения на постели с миризмата
    на торбичката на катетъра 
    от кървава урина опъната

    3
    И винаги пак се завръщам
    насам загрижен за майката
    която след петдесетгодишен брак
    съсипана рано склерозира

    вече имената на своите деца не знае
    дори името на отчаяния
    спътник на възрастта си не помни
    с вода в колената неизлечимо самотна

    сред дваминност насилена със
    таблетки своята умора житейска
    тя търси да прогони отдавна
    призоваваща сладкодумно смъртта непрестанно

    4
    Какво търся аз в този град
    пронизан от развален въздух на старост
    на дом погребален на огромно гробище
    със всичките любвеобилно добре гледани гробове

    В тези улички аз търся спор
    спор със фасадите и със лицата
    оставам гост в този град
    където повече да живея не искам
     

    СИГЛА

    по-силен?
    по-горд ли?
    накрая нима оздравял
    от болестта
    на нескопосни чувства?
     

    СТРОФА

    От самото начало се носеха те над водата
    Откъснахме на сюблимните от човките лаврите
    Буйно пламтеше гъстакът Стопли ни
    Нивга отново от нашата уста
    един гълъб не ще се въздигне.
     

    НА РЕДОВЕ
     На Томаж Шаламун

    До моята шия отломки и парчета се вдигаха
    гнездяха в очите ми
    По плочата за писане скърцаше тебеширът
    и скоро бях майстор-жонгльор със гранати

    Яздех мустанги сред шахти
    никакво дърво наоколо къща за да градиш
    към уши наострени шепнех моя дума вълшебна
    моите приятели бяха картонени

    Привидения израснаха от люкове на
        противовъздушни скривалища
    Нивга не издълбах своето име в кората дървесна
    В мрачината те точеха ножове отново
    аз пикаех от прозореца в двора

    Върху плочниците изтеглих прави черти
    Баща ми ме плесна по главата
    с нозе разкрачени подскачах
    от един пъкъл към друг
     

    ИЗ "ДВОРОВЕ"

    o
    от упорство
    ала без умисъл

    по неин начин нейде си
    съмнение властваше
    нивга неидващо

    а моят начин е
    да присвия глава
    да гледам слушам подушвам

    беше неин начин
    да чувства и пада
    като нейните песни нямаше други
     

    От немски: Кръстьо Станишев
     

    Jutta Treiber
    ЮТА ТРАЙБЕР
    (1949)
     

    Юта Трайбер е родена в Оберпулендорф, Австрия. Завършва германистика  във Виенския университет и известно време работи като учителка. Автор е на повече от 30 книги, главно романи за вълнуващи преживявания на млади хора. Удостоена е с много награди, между които наградите за детска литература и за младежка литература на град Виена, както и Австрийската държавна награда за литература за младежи.
    Предлагаме последната глава от новоизлязлата в превод на български език книга на авторката "Франка". Франка е смело и енергично  момиче, докато една вечер, когато е на 17 години, непознат мъж я напада по пътя към къщи и я изнасилва. След това всичко вече не е същото... 
     

    Из "ФРАНКА"

    Вече се измъква. Постепенно се измъква. Крачка по крачка, малки крачки, прави съвсем малки крачки, но се измъква. Измъква се от гъстата мъгла, която я бе обвила и от която всичко бе почерняло, тази мъгла, която не допускаше нищо друго. Никакви цветове, никаква усмивка, никакви други мисли, никакви спомени. Постепенно мъглата се разсейва и когато огромният черен похлупак започва да се вдига, отдолу се показват и други неща. Има и друг живот извън изнасилването. Има и други мисли, освен онези, които мъчително и постоянно се повтаряха в главата Й. Животът постепенно отново идва на мястото си. Появяват се цветове. Първоначално пастелни, нежнорозовото, което се появява на небето, измитото бледосиньо между сивите облаци, изкачват се нагоре спомени, които поради депресията бяха потънали дълбоко. Бяха потиснати някъде дълбоко. Спомени за предишния живот. Този живот още съществува, макар и да се проявява съвсем плахо. Често пъти, едва появил се, мигом изчезва отново, но понякога идва до Франка и нежно я докосва. Поне за известно време. Поне в определени моменти. 
    Илзе и Лео идват да я видят. Довели са и Сами. В държанието им има някаква неловкост, която не ги напуска. Имах нужда от вас много по-рано -  мисли Франка. От друга страна, разбира, че човек трябва да пази детето си. Кой може да каже как би реагирал Сами, ако беше видял Франка веднага след изнасилването? Децата имат чувствителни антени за страданието. 
    Разстоянието между тях остава. Може би това приятелство ще стане жертва на изнасилването. Може би едно такова събитие просто налага жертви, но може би не точно тези жертви, които трябва. 
    От криминалната полиция поддържат контакт с Франка. Тя им бе разказала всички подробности, които постоянно една след друга изплуваха в съзнанието Й. Запазиха всички доказателства, вкараха ДНК анализа в компютъра. Но досега не са открили друг, който да съвпада. Кръгът на заподозрените е неограничен. Руди не иска да се примири с факта, че -  поне засега -  е невъзможно престъпникът да бъде открит. 
    Франка продължава да мисли. Преди всичко за това, което Й бе казал д-р Хайнрих. Смъртта идва и в Самарканд. Бъдете добра към себе си. Правете нещо, което ви доставя удоволствие.
    Отива при Марлене, която е легнала на дивана в хола. Спи ли? Сигурно е напълно изтощена. Франка не иска да я буди. Но иска да Й каже, сега, веднага. Марлене се надига.
    -  Събудих ли те? -  пита Франка. 
    -  Не -  отвръща Марлене. -  Не, не.
    Но Франка си мисли, че тя би отговорила същото, дори ако бе спала дълбоко.
    -  Мамо -  започва Франка и гласът Й звучи едва ли не тържествено. Тя прави пауза, свежда поглед, не гледа майка си в очите, гледа към малката кръгла масичка пред дивана, върху която стои тумбеста, пъстра ваза, пъстра, да, пъстра. Франка забелязва цветовете, гледа втренчено вазата и прави усилие да произнесе, уж така между другото, изречението, което си е намислила, за да не прозвучи като патетична симфония. -  Какво ще кажеш? Да отидем ли някой път пак на курса по танци?
    Майка Й се изправя, спуска крака на пода. Франка забелязва, че косата Й е изтощена и без блясък. Но очите на майка Й постепенно блясват, сякаш до нея полека, въпреки несъзнателната Й съпротива, стига смисълът на изречението. Тя прегръща Франка, притиска глава към шията Й. Франка усеща влага, майка Й плаче. Франка я гали по сплъстената коса. -  Не плачи, мамо -  казва тя. И в същия миг размисля. Всъщност, защо да не плаче? Тя беше толкова силна, трябваше да бъде силна, тогава защо да не плаче, когато внезапно усети облекчение? Майка Й плаче, Франка я притиска към себе си. Дълго. След това майка Й деликатно се освобождава от прегръдката Й, поглежда я в очите и казва: 
    -  Франка, това е чудесно! 
    Хванати под ръка те отиват в студиото по модерни танци. За първи път Франка отново върви през града. Витрините са украсени, защото е сезонът на карнавала. 
    Влизат в студиото по танци. Франка се страхува от първата среща с другите момичета, но те я поздравяват, казват Й:
    -  Колко е хубаво, че пак си тук! -  и я прегръщат. Всичко е  много различно от онзи ден, когато така прибързано отиде на училище и беше потресена от студения прием. Франка подозира, че Марлене се е обаждала предварително и е предупредила как да се държат. Но дори и така да е, от това Й става приятно. Как се казваше? -  минава през ума на Франка. -  Как се казваше учителката по танци? -  Но веднага след това се сеща за името. Катарина -  името не се е изтрило от паметта Й. Нищо не се е изтрило, всичко е там, всичко отново ще се появи. Все някога ще се появи.
    Помни упражненията за разгрявка. Никога не ги е забравяла. Изнасилването не бе изличило старите навици. Не бе могло да ги изличи. И колко още неща има в нея. Съхранени. Ненакърнени. Само че скрити. Затрупани. Но един ден тя ще разчисти руините. Така мисли. Така се надява Франка. 
    -  Днес ще започнем с една нова комбинация от стъпки -   казва  учителката по танци. Катарина. И Франка Й е безкрайно благодарна за това изречение.
    Отива при д-р Хайнрих. Привързала се е към него. Помогна Й, въпреки цялото недоверие, което бе проявила към него в началото. Той я пита дали не иска да се запише на курс по самозащита. Франка се колебае. 
    -  Знаете ли, винаги съм вярвала в клишетата за слабите, безпомощни жертви. И затова си мислех, че на мен такова нещо никога не би ми се случило. Това е било голяма грешка. И колкото повече мисля за изнасилването ми -  за първи път може да произнесе тази дума, без да потрепери, -  толкова повече стигам до убеждението, че съм още жива, само защото не се опитвах да се браня. Когато спрях да се съпротивлявам и той спря да ме души. Ако бях продължила да се съпротивлявам, сигурно щях да съм мъртва. Така че не зная дали да минавам такъв курс. 
    -  Не е нужно да решавате веднага -  казва д-р Хайнрих. -  Исках  само да ви информирам. Помислете си. 
    Франка кимва.
    -  Бях в студиото по танци -  казва тя и се усмихва. -  И ще се опитам  да се върна в училище. Трябва да си направя нова лична карта, ново потвърждение на моята самоличност. 
    Показва на д-р Хайнрих рисунките си. Гледа го напрегнато. 
    Няма търпение да чуе какво ще каже. Той мълчи. Тя го пита:
    -  Това ли е всичко, което имате да ми кажете?
    И отново е същата, някогашната недоверчива, скептична Франка, а мислеше, че вече е преодоляла това. 
    -  Сигурно сте очаквали да тълкувам рисунките ви?
    -  Да, очаквах! -  казва Франка и забелязва колко е нетърпелива и раздразнителна. 
    -  Франка, вие трябва вече сама да разтълкувате рисунките си.
    -  А за какво ви плащам такъв висок хонорар? 
    Д-р Хайнрих се усмихва. Съпротивлява се -  мисли той. -  Но съпротивата Й вече не е толкова агресивна, колкото в началото.
    -  Да опитаме заедно -  предлага той. -  Само тази рисунка -  и той посочва рисунката с вратата на затвора, за която Франка е прикована. -  Тази рисунка е много интересна. Интересно ми е да чуя как вие самата я обяснявате. 
    -  Няма какво толкова да се обяснява -  отвръща Франка. -  Рисунката е напълно ясна: Това съм аз, прикована за вратата на един затвор.
    Д-р Хайнрих кимва, но на Франка Й се струва, че леко се усмихва. 
    -  Какво смешно има? -  пита тя.
    -  Аз изобщо не се смея -  казва д-р Хайнрих и сега вече избухва в смях. -  Погледнете рисунката, Франка. Къде е затворът? 
    Ами тук, понечва да отвърне Франка, но тогава вижда, че около вратата има зелено поле. Вратата стои самотно насред полето. Няма никакъв затвор, има само една врата.
    Франка кимва. Започва да разбира. 
    Д-р Хайнрих продължава:
    -  Погледнете и ръцете си. Къде е веригата, за която говорите?
    Франка се вглежда още веднъж в рисунката. Най-добре би било да помоли д-р Хайнрих да Й даде лупа, но още преди да го каже, той Й подава една лупа, тя я поставя над рисунката, разглежда ръцете и се уверява:  На рисунката няма никакви вериги, ръцете Й не са приковани, а са се впили в желязото на вратата. 
    Тя го гледа в недоумение.
    -  Не бях забелязала това -  казва. -  Искате да ми кажете, че съм се хванала за някаква врата, за която си въобразявам, че е врата на затвор?
    Д-р Хайнрих кимва. 
    -  Просто трябва да се пуснете, Франка.
    Моли баща си да я придружи до мястото, където бе станало изнасилването. Като чува това, майка Й се ужасява. Настоява да не го правят.
    -  Ще ти се случи същото както тогава, когато поиска да разгледаш снимките.
    Но Франка не се оставя да я разубедят. Тя държи да отиде на мястото.
    Веднага. Баща Й я придружава. Марлене не може да стои и да чака вкъщи. Излиза навън и ги следи отдалече. Бащата държи Франка за ръка. Когато стигат до мястото, спират и стоят известно време мълчаливо. Като че ли са застанали до нечий гроб.
    След малко се обръщат и се отдалечават. Марлене си отдъхва. 

    Предишната нощ пролетта се бореше със зимата. Бурна битка, в която пролетта победи. На сутринта сивият похлупак на облаците, който цели седмици покриваше града, бе като изметен от небето. Все още студено, но сутрин слънцето се изкачва все по-високо и по-високо и става по-топло. Мирише на пролет. В градината Марлене подкастря надвисналите клони. Франка наблюдава от балкона. Неделя е. 24 март. Два гълъба се разхождат из градината и от време на време клъвват по някое червейче. В клоните чуруликат врабчета и синигери. И косът се е завърнал. Храстите са пуснали нежни пъпки, а минзухарите дори вече са прецъфтели.
    -  Днес ще мога да го направя! -  мисли Франка. -  Днес е подходящият ден. Да, днес, точно днес, в този слънчев ден, в тази -  не иска да си спомня думите "златна неделя" -  ще трябва да потърси друг израз -  въздушна неделя, сребриста неделя, благоуханна неделя. Благоуханна неделя, да, това е добре. Отсега нататък подобни дни ще бъдат благоуханни. 
    Тя вика на майка си отдалече: 
    -  Ще изляза за малко -  и майка Й махва с ръка. 
    Иска да остави Франка малко свободна. След дългите месеци, които Франка прекара плътно до тях, след дългите месеци под непрекъснато наблюдение и контрол, Марлене не иска Франка да Й дава обяснения за всяка своя стъпка. Все някога ще трябва да започне да се движи и сама. Без сигурната мрежа около нея. Поне през деня. Нощем важат други закони. Марлене не би допуснала Франка да отива сама по тъмно където и да било. Поне през нощта осигуряващата мрежа трябва да остане разпъната. Но през деня могат да я спуснат.
    Франка излиза през задната врата. Не иска Марлене да Й задава въпроси. Вдъхва дълбоко мириса на младите филизи и на свежата трева. Тръгва нагоре по "Банщрасе". Когато стига до "Хьоенвег", спира. Колебае се. Трябва ли да опитва наистина? Пред нея е високият кестен. Величествен. 
    Вятърът леко се блъска в дървото, клоните се привеждат, като че ли дървото кима. Франка продължава. Багерът, който тогава бе паркиран до кестена, вече го няма. Франка върви по пътя покрай релсите. Вижда гробището, продължава. Стига до входа, до "Хьоенвег", оглежда се на всички страни. Не се вижда никой. Никога вече няма да може да минава по такива пътища сама и по тъмно. Добре знае, че много неща вече никога няма да може да прави. Ще остане увредена за цял живот. Винаги, когато се стъмни и тя е сама, ще изпитва страх. Няма да може да търпи някой да стои зад гърба Й. Винаги и навсякъде ще усеща опасност. Винаги ще изпитва страх от прекалената близост на хора. Завинаги ще остане недоверчива и ще Й трябва много време, за да изпита доверие към някого. Дори с Щефан продължава да Й е трудно. Откакто ходиха на ски, се бяха срещали няколко пъти. Понякога се бяха целували. Но не беше спала с него. Още не беше в състояние да направи това. Обаче се надява, много се надява, че един ден това отново ще бъде възможно. Ако това изобщо някога бъде възможно, то ще е с Щефан. Само с Щефан. Той е нежен, внимателен и никой не я познава толкова добре, колкото я познава Щефан. Тя ще работи върху себе си, ще продължава напред, ще преодолее травмата и страха от близост и интимност. Отново ще се остави да почувства любовта на Щефан. Отново ще бъде пълноценен човек, ще намери отново себе си и ще може да води нормален живот, въпреки всичко. Ще прогони насилието от живота си, никога вече няма да се остави да я принуждават за нещо. Съзнава, че вече е извървяла голяма част от този път и днес, днес ще прекрачи една граница. Ако може. 
    Върви крадешком и предпазливо като животно, но се чувства сигурна. Наблизо няма никой, знае това. От онзи ден е развила много тънко усещане за присъствието на хора.
    Продължава по пътя. Тревата на поляната край "Хьоенвег" е бледозелена. Кандилничета са израснали на цели туфи. Пред една къща на слънцето спи котка. Франка минава покрай нея. Котката не се смущава, продължава да спи. Въплъщение на изконно доверие. Зад къщата прелита птица.
    Франка стига до мястото, което никога няма да забрави. Дори когато остарее и започне да забравя, ще си спомня това място, докато е жива. Жертвата се връща на местопрестъплението -  мисли тя. Още веднъж се оглежда, след това кляка, докосва с ръце земята и казва: -  Оставям изнасилването тук! Полагам го на земята и повече няма да го нося с мен. Знае, че едва ли има надежда да заловят престъпника. "Само ако повтори деянието си" бе казал криминалистът. Тя се надява да го заловят. И същевременно се надява това да не се повтори, заради следващата възможна жертва. 
    Впива пръсти във вратата на гробището. Желязната решетка е студена. Спомня си за рисунката с вратата, която стои насред полето, а тя самата се е вкопчила в тази врата и не може да се освободи; не може да разбере, че просто трябва да се пусне.
    Студът от желязната решетка прониква в ръцете Й. Тя гледа орнаментите -  зъбци и ръбове, извивки и спирали, опасни и остри, ъгловати и закръглени. Като живота. 
    Остава дълго така, с пръсти, вкопчени в студената желязна решетка. Дълго разглежда разнообразните орнаменти.
    После се пуска и си тръгва.
     

     От немски: Лилия Рачева
     

    Gerhard Ruis
    ГЕРХАРД РУИС
    (1951)
     

    Роден на 29 май 1951 г. в Цирсдорф, Долна Австрия. Автор на книги с поезия, сред които: "Белези" (2000), "Певец в банята" (2001); "Стихотворения" (2003); "Канцлерски стихотворения" (2006).
    Живее във Виена.
     

    ПРОУЧЕНА ГОТОВНОСТ
    ЗА РАЗГОВОР
    СЪС СЪБЕСЕДНИЦИ

    онзи който желае с мен да говори
    първо слуша внимателно,
    а после дълго време нищо не казва

    и в заключение
    колко е впечатлен всеки
    за когото е било предназначено
    изреченото от мен.
     
     

    ЗА КАКВО И ДУМА
    НЕ МОЖЕ ДА СТАВА

    не говорим за изсечени гори
    прибираме
    реколтата
    не говорим за подслушване
    внушаваме
    дати
    не приемаме всичко
    прекомерно сериозно
    за оставащото говорим.
    ПРЕКРАСНИЯТ СВЯТ

    прекрасният свят
    носи железничарска фуражка
    и пристига във униформа
    прекрасният свят
    слага си филцова шапка
    и облича битова дреха
    прекрасният свят
    има воал
    и тюрбан
    прекрасният свят
    много пътува.
     
     

    ПРОЗРАЧНОСТ

    публична покана за среща
    на свързани алпинисти
    където всички могат да дърпат
    със въже според своите сили
    взаимно
    изоставащи на опашката
    не за да събудят
    подозрение
    или за да събудят
    някого.
     
     

    КРАЙ АТЛАНТИКА

    седя край Атлантика
    и наблюдавам отвъд
    край Атлантика
    срещу ми също седи друг човек
    ние се поздравяваме
    човек се познава
    по седенето край Атлантика
    от по-рано и за да крачи
    по-охотно сам седи там.

    ПЛАНИНИ НА ГЕРОИ

    такива са героите на полярните
         морета
    винаги край айсберги
    и героите на северните светове
    винаги край глетчери
    и героите на световете студени
    винаги край полюса стълпени

    впрочем не са такива
    героите на източните светове
    но край река Йордан помагат винаги
    не са такива героите
    на южните светове
    винаги са те от другите по-могъщи
    но винаги си остават едни и същи

    героите на горните полукълба
    са точно такива
    винаги света да обясняват ги бива
    и от долните пластове и полукълба
    винаги света обикалят и се умножават
    впрочем такива не остават
    героите на западните светове
    ала тях винаги благодарността ги зове.
     

    От немски: Кръстьо Станишев

    Robert Menasse
    РОБЕРТ  МЕНАСЕ 
    (1954)
     

    Роберт Менасе е роден  във Виена, където живее и досега. Изградил си е име на дързък критик. Пише и издава романи и есета, за които получава признание и награди. Представеният със съкращения текст е от книгата му "Надстройка и подземен свят" (1996 г.). В нея той прави смел опит  да интерпретира австрийската следвоенна литература и нейната структура. 
     
     

    ЗАБЕЛЕЖКИ ЗА ТРУДНОСТИТЕ ДА БЪДЕШ КРЕАТИВЕН
    В АВСТРИЯ

    Отношенията тук в страната са еснафски, враждебни към изкуството и убиващи духа. Това изречение е цитат и аз твърдя, че всеки от най-малко две дузини съвременни австрийски писатели или хора на изкуството би могъл да бъде автор на тази фраза. Тъй като всички австрийски писатели и хора на изкуството от Втората Република, наред с основния си труд имат и допълнителен обемист "труд" под заглавие  "Страдания  в Австрия". Почти няма човек, който да си е създал име без едновременно с името си да даде пример, че в тази страна творческата работа е спъвана или най-малкото затруднена. Почти няма човек, който да предлага на  обществено обсъждане в Австрия представите си за доброто, истинското и красивото, без да клони към затвърденото мнение, че тази страна  е нелечимо заразена от злото, лъжата и грозотата. В действителност горният цитат е от Карл Краус. Това, че цитатът в австрийския спор за създаване на изкуство се възприема и като съвременно изказване, и като описание на днешна Австрия, е учудващо, тъй като на първо място фразата е насочена срещу една вече несъществуваща в исторически план Австрия и на второ място е общовалидна за всяка страна в света, независимо от нейната обществена и политическа система. Примери за еснафщина и враждебност към изкуството и интелектуалния труд могат лесно да бъдат намерени навсякъде, но никъде това положение на нещата не е така абсолютизирано, както във Втората Австрийска република, където за сравнение има най-висок държавен бюджет за изкуство и най-солидна подкрепа, където за културата има създаден национален комитет и дискусията за изкуство (театър, литература, живопис и архитектура) имат толкова учудващо голямо обществено и медийно значение. Обвързаността на хората на изкуството в Австрия с държавата довежда до особеност, която, доколкото мога да преценя, е наистина единствена в света: хората на изкуството тук са или врагове на държавата, или  хора на държавата... 
    Защо това е така?
    Искам да започна от известния факт, че в Австрия всеобщите обичайни механизми на пазара на изкуството традиционно са недоразвити и  удушени от идващите мощни насрещни традиции. Под обичайни механизми на пазара на изкуството имам предвид баналното състояние на нещата, това че хората създават произведения, критиците ги оценяват и посредничат, а заинтересованата публика приема или отхвърля тези трудове. Тези елементарни предпоставки са, разбира се, отворени за появата на различни течения, за големи различия в мненията относно въпроса под каква форма може времето да намери сполучливия си израз. Възможни са краткотрайни или дълготрайни кариери, непрекъснати ревизии и иновации.
    Тази игра не функционира в Австрия преди всичко, защото тук няма подходяща публика. Липсва онази значима част от обществото като важна величина за функциониращия пазар, която сама за себе си да определя интереса си към изкуството. За това има редица исторически причини, които са известни -  традиционната липса на самоуверено и силно бюргерство, както и прогонването на разума от Австрия през 1938 година и т.н.
    От време на време, преди всичко през 50-те и 60-те години, в Австрия се появи така наречената "срещу -  общественост", която обаче тъкмо поради липсата на общественост бе невъзможна сама за себе си да превземе пазарите или пък да възбуди широка културна дискусия. Без съществуваща общественост всяка "срещу -  общественост", която по принцип се състои от самия производител и от приятелски кръгове, се превръща в нещо като чакалня, в която се очаква закъсняло признание.
    Отсъствието на публика трябва да се съотнесе, разбира се, и към посредническата инстанция -  критиците. Тъй като няма общественост от голяма величина, която да се  интересува от изкуство, и съответно -  дискусионна култура, пред която критиците аргументирано трябва да се оправдаят и да се чувстват длъжни, те се чувстват задължени само пред производителя, което води до медиен лобизъм. В Австрия той е заел мястото на критиката. Този лобизъм се намира в своеобразна безизходица. Медийният лобизъм може едва тогава да функционира, ако знае как да мобилизира обществото. Само че за това в Австрия няма такова подготвено общество.
    Австрийското решение от тази безизходица е известно: Когато няма заинтересована за изкуството общественост, тогава трябва да се мобилизира незаинтересованата и дори враждебна към изкуството общественост. Нея я има. И тя може да бъде мобилизирана. Естествено не с естетически, теоретични и критически категории, а с такива, които вълнуват една дезинтересирана към изкуството общественост. Например -  Нашите данъци или Нашата визия за града, Нашето чувство за хумор или Нашият политически религиозен и социален мир или Нашият морал и т.н.
    Това е моята първа теза: занимания с изкуство, произведения на изкуството, проекти, постановки и т.н. имат  от една страна голямо значение в Австрия, а от друга -  едно толкова ниско ниво, защото поради недостига на издигнато общество, което се интересува  от изкуство, политика се прави с мобилизация на враждебно настроена към изкуството общественост, която, разбира се, е  по-многобройна, отколкото може да бъде идеалният случай в едно високоразвито, интересуващо се от изкуство общество.
    Тази игра толкова се е усъвършенствала в Австрия, че вече сама се е задвижила или респективно включила в сметките на някои хора на изкуството, за да могат те да превърнат името си в запазена марка и да пробият на съществуващия само с деривати пазар. За липсващия пазар и кой е иззел неговата функция ще говоря след малко. От описаното положение на нещата следва, че разумно обществено обсъждане на изкуството, естетически и критично аргументирано, разбира се, не е възможно. Всеки опит да се внесе такъв дискурс в обществените дискусии за изкуство по принцип се проваля...
    Стигам до втората си теза:
    Когато няма интересуваща се от изкуство част от обществото и съответно развита дискусионна култура, когато отсъствието на публика се замества от мобилизирани подстрекателски и солидарни маси и банди, когато няма функциониращ пазар на изкуството, тогава то няма в Австрия своя истински адресат. Ролята на адресата на изкуството в Австрия е иззета от държавата като единствен покровител, купувач, посредник, инициатор, разпространител...
    Във всяка друга цивилизована страна упрекът, че държавата  е еснафска или враждебна към изкуството или без отношение към новото изкуство, би бил сметнат за жалък, тъй като никъде не се смята, че задача на държавата е да открие в кафенето на съседния ъгъл новия гений. В Австрия това е различно. Кой друг освен държавата трябва да открие гения и то така, че той да може да се прехранва от това?! Заради този единствен адресат започва войната на лобитата, които са изместили критиката и посредничеството. И поради това и само поради това австрийският писател или художник познава по правило своя съответен министър преди да се е запознал с издателя или колекционера. Тъкмо заради това теглената от тази еснафщина и невежество държава има най-високият бюджет за изкуство в света. Кой разпределя тези пари е второстепенен въпрос. Това е свързано със съотношенията на самите лобита. За да се причислиш обаче към лобизма, всяко оплакване от ключа за разпределение на парите се превръща в тактическа същност на борбата. Във всеки случай държавата трябва да легитимира пред избирателите, които не се интересуват от изкуство, поощрението, което така или иначе дава. Те виждат как се върти спиралата, а държавата трябва да продаде постиженията, които финансира. По принцип това се случва като тя ги анонсира като предложение в рекламата на международния туризъм. Това означава, че държавата, която поради недостиг на публика, се е превърнала в единствен адресат на културата, се грижи да бъде внесена в страната публика отвън и затова намира думи и формулировки, които са много по-аналитични от всичко, което се изказва от производителите на изкуство. В немските вестници се предоставяше на Виенския съюз за международен туризъм например следния цитат: "Виена е култура. Във Виена може да бъдете страшно активни..." 
    Моята трета теза: при описаните условия едва ли може да има съвременно обсъждане на изкуството, а само отлагани във времето закъснели дискусии. Когато държавата е основният адресат на изкуството, това води до силно забавящ ефект на без това естествената мудност на бюрократичните институции, независимо от това, че държавата не бива да спекулира с кариерите, а би трябвало да ги поощрява. Малки поощрения като икономическо  оцеляване и големи държавни представяния -  това са различни неща. Правило е станало в Австрия, че например един художник двадесет години живее от държавни стипендии или от продажби на картини, които изчезват в държавните депа, докато най-накрая узрее да бъде гений, което с държавни субсидии се лансира на международния пазар на изкуството. Тогава канцлерът заминава със самолет в чужбина, за да присъства на изложба, но се сблъсква с двойно недоразумение.  Разбира се, че канцлерът е смятал, че картините, на чието представяне в чужбина се опитва с присъствието си да придаде по-голяма тежест, са съвременно изкуство, но там се знае, че те не представляват това или са представлявали, но преди двадесет години. И естествено е, че канцлерът с право е гледал на тези картини като  постижение на австрийската културна нация, като продукт на държавните рамкови условия. Но там са очаквали непокорен творец и става невъзможно да се направи снимка с този човек, без той да е обграден от държавния канцлер и министъра на културата.
    Правило е също така, че на един архитект в Австрия двадесет години не разрешават да строи, а в това време той се е превърнал в такава знаменитост, която вече може да се реализира  в самия център. Този, който смята, че трябва да се строи съвременно, когато изненадващо му се отдаде възможност на това място да се разреши съвременно строителство, веднага оттегля доводите си, под напора на  анти-модерните сили, започнали да се формират във Виена...
    Едва, когато креативността на човека на изкуството се изчерпи и премине в повторяемост, той бива открит като творчески потенциал...
    Въпреки че описаните отношения изглеждат закостенели, в последно време те започват да се раздвижват. Обществото, застъпниците на интересите му, държавата, нейните институции се намират, както е известно, в голям трансформиращ се процес, който ще доведе явно до това, че нищо вече няма да е същото, що се отнася до Втората република и което сме смятали за естествено. Това разкрива редица възможности както за изкуството, така и за новата формираща се общественост...

     От немски: Ирина Велева
    Margret Kreidl
    МАРГРЕТ КРАЙДЪЛ
    (1964)
     

    Маргрет Крайдъл е родена в Залцбург. Тя е писателка и авторка на многобройни театрални пиеси, радиопиеси, стихотворения и проза. Носителка е на престижни отличия и живее като писателка на свободна практика във Виена.
    Представена е в броя с откъс от книгата "Да сгънеш лястовица" (2009 г.). Тази специфична поетика е нещо между проза и модерна лирика. Това е историята на две сестри -  Едит и Юдит, които си приличат като близначки, една болезнена история с вплетени в нея диалози, пословици и песни. Книгата се състои от части, които изглеждат несъвместими една с друга като спомените, които трябва да се наместят, макар и в случая натрапчиво, в съзнанието.
     

    Две момичета в един пейзаж.
    Пейзажът три пъти се мени.
    От жълт към кафяв.
    Внезапно зелен.
    Жълтозелена гора.
    Две голи момичета в гора.
    Голо момиче с шапка.
    Голо момиче с птица.
    Започва да вали сняг.
    Сняг, гора и момичета.

    Бях живо дете. Не бях тихо дете. Бях много жива и будна.
    Лесно и с удоволствие учех. Лесно и с удоволствие учех.
    Лесно и с удоволствие е учила.
    Винаги с удоволствие пеех. Най-много обичах да чета и пея.
    Пее.
    Много обичах да уча стихове наизуст. Мога все още да смятам наум.
    Не може да смята, не познава парите.
    Червено, синьо, жълто, зелено.
    Споменава правилно основните цветове. Може да изброява и някои плодове.
    Ябълки и круши, банани.
    Има сестра. Била е трудно дете.
    Бях диво дете. Бях много дива. Като дете бях избухлива и дива.
    Плаче.
    Много плачех. Да.
    Да. Имала е много трудно детство.
    А А А А Б
    Може да чете някои букви.
    1, 2, 3, 4.
    Чете правилно едноцифрени числа. Познава числото 100. На двете си ръце има десет пръста.
    Десет.
    Брои правилно до 24. Може да пише цифри.

    Аз съм на 46, много обичам животните, сърдечна съм и чувствителна.
    Стреми се към истински мъж.
    Аз съм на 46, активна съм, спортен тип, обичам животните.
    Раздава се с цялото си сърце.
    Аз съм на 46, руса, слаба, много обичам животните.
    Вярна е и постоянна.
    Аз съм на 46, слаба, вярна.
    Умее да чака.
    Аз съм на 46, слаба, чернокоса, самостоятелна.
    Рискува всичко в любовта.
    Аз съм на 46, слаба, висока, своеобразна и образована.
    Иска да бъде спечелена с ум.
    Аз съм на 46, финансово независима, спортен тип, с многостранни интереси.
    Има големи изисквания.
    Аз съм на 46, спретната, с многостранни интереси.
    Често се разочарова.

    С удоволствие съм сама. С голямо удоволствие съм сама.
    Нямам нужда от никого.
    Трябва да запали цигара. Посещава помещението за телевизия.
    Също пуши късно вечерта в коридора.
    Не мога да спя.
    Често не може да спи през нощта, мъчно Й е и мисли за майка си.
    Мисли за майка си.
    Постоянно става и излиза навън да пуши.
    Пуши много.
    Пуша много.
    Мога да изпуша дневно 100 цигари.
    Имам главоболие. Винаги съм имала главоболие. Постоянно имам силно главоболие.
    Не може да спи. Не може да стане. Лежи често преди обед в леглото. Следобед отива на разходка. 
    Не мога да остана да лежа. Станах рано. Много рано станах. Направих разходка.

    Мина през гората през нощта, стигна до едно шосе и продължи да върви.
    Винаги продължавам.
    Спря за кратко да си почине. Седна на една пейка и поспа малко. Стана и продължи да върви.
    Продължих да вървя.
    Нищо нямаше за ядене, само веднъж или два пъти пи вода.
    Продължих да вървя.
    Сутринта стигна до една къща.
    Не знае къде живее майката.

    Тръгна из града. Попита  един полицай за пътя.
    Иска да носи хубава униформа.

    Червено, жълто, синьо. Оранжево, червено, синьо.
    Може да чертае. Обича светещите цветове. Чертае и рисува.
    Цяла седмица рисувах сини картини. Гмурках се дълбоко в синьото.
    Рисува букви и знаци по стената. Чертае по пода. Чертае непрестанно и навсякъде.
    Искам да нарисувам мъж.
    Рисува дявола. Смее се. Непрестанно се смее, псува.
    Трябва само да нарисувам още езика.
    Иска да се изповяда. Има два или три гряха за изповядване.
    Като дете играех с кибритени клечки. Играех с кибритени клечки.
    Убива дявола с молив.

    Много се разхождам на свеж въздух.
    Разхожда се в коридора напред и назад.
    Уравновесена съм. Да, да, да.
    Приказва високо на себе си.
    Имам добри приятели.
    Няма добри приятели.
    Имам майка, сестра, зет, двама чичовци, леля, двама братовчеди и една братовчедка.
    Няма приятел.
    Има нов приятел.
    Наслаждавам се на свободата.
    Иска да роди момиче.
    Трябва толкова много да наваксам. Много пропуснах.
    Много е пропуснала.
    Най-после имам повече време. Имам много планове.
    Искам да имам собствена кола. Искам да играя голф.
    Отблъскване, вкарване в затвор, полудяване. Отблъскване.
    Искам да имам моторна лодка и да плавам по Дунава.
    Иска с новия си приятел да се къпе в Дунава.
     

    Отивам в банята.
    Затваря вратата.
    Отивам до ваната и отварям крановете.
    Пуска водата във ваната.
    Отивам до мивката. Завързвам си косата на тила.
    Навлажнявам пръстите със слюнка. Вкарвам си два пръста в устата. Натискам.
    Брои.
    Едно, две, три, четири. Четири, пет, седем, десет.

    Щастлива е. Седи тихо в коридора. Пуши.
    Пуша от време на време една цигара. Отказах шоколада. Всичко изпробвах.

    Всичко е изпробвала. Има добър апетит.
    Знае, че с много жени се случва така.
    Послушно яде. Общителна е, дружелюбна и доволна.
    Знам как да комбинирам хранителните продукти.
    Рохко яйце с резен хрупкав хляб.
    Чаша с доматена супа и две чаени лъжици заквасени ядки.
    Половин банан и три овесени бисквити.
    Шест аспержи и  чаша айран.
    Настъргана ябълка и две супени лъжици капки за отслабване.
    Загубих много баласт. Проясни ми се главата.

    Интелигентна е. По-интелигентна от останалите.
    Научих се от моя опит.
    Нещо е научила.
    Разбира се, че правех и грешки.
    Направила е много грешки и още ще прави.
    Трябва да говоря. Научих се да говоря.
    Иска да е вкъщи.
    Ще отида до Виена пеша.
    Иска да отиде при майка си.
     

    Не съм ревнива. Не. Вече не съм дете.
    Дърпала е косите на сестра си.
    Имам грешки и слабости. Да. Но не лъжа.
    Не лъже.
    Не мога да лъжа.
    Ще поиска прошка. Послушна е.
    Моля моля.
    Пак е послушна. Много обича сестра си.

    Седи тихо в коридора. Притиска глава до стената.
    Мога добре да изслушвам. Сърдечна съм с чувство за хумор. Обичам много деца и животни. Чета с удоволствие стихове.
    Измисля си истории.
    Отивам да видя майка си.
    Тръгнала е пеша към Виена.

    Запалвам свещ. Вземам чаша в ръка. Държа чашата с двете си ръце.
    Слага си ръцете зад гърба. Повдига рамене и цъка с език. Изкривява си устата
    Пия чая на бавни глътки.
    Разперва ръце. Върти се в кръг.
    Усещам топлия чай как протича по тялото ми.
    Пее и се върти в кръг.

    Пускам радиото.
    Слуша музика.
    Слушам класическа музика.
    Чува гласове.

    Тиха съм и отпусната.
    Чува гласове и приказки по радиото.
    Спокойно вдишвам. Задържам.
    Задържам.
     

    Издишам спокойно. Не искам нищо вече да чувам.
    Не иска нищо вече да чува.
    Сяда в леглото и си запушва ушите.

    Вдишай. Брой от едно до четири. Задръж.
    Брой от едно до шест. Издишай. Брой от едно до четири.
    Брои на себе си на глас.
    Вдишай. Едно, две, три, четири, пет, шест. Едно, две, три, четири.
    Уморена е.
    Спокойна съм.
    Размислих. Спокойна съм и разумна. Съвсем съм отпусната.
    Заспала е.
    Добре спах.
    Спи добре.
    Щастлива съм и отпусната. Пълна с енергия. Здрава съм.
    Има добър апетит и спи добре.
    Спя добре.
    Спа добре. Ще става.

    Искам да работя във фабрика за шоколад.
    Искам да печеля пари, за да си купя кънки.
    Иска да си купи кънки.
    Искам да се пързалям с кънки по Дунава.
    Външна тройка, вътрешна тройка, насрещна тройка, двойна тройка.
    Искам да стържа на прах шоколад и да танцувам върху лед.
    Осморка.

    Ще става.
    Ще стана. Няма да плача.
    Не плаче. Тя е голямо момиче.
    Аз съм голямо момиче.
     

     От немски: Ирина Велева
     
     

    Маргарита Брадистилова
    ЕВРОПЕЙСКИ ПРОЗРЕНИЯ
     

    Градивното присъствие на голямата Виенска култура в първостроителството на Българското Просвещение е феномен с непреходна стойност. Първоначално тези тенденции се сливат с общообразователната пробуда на европеистичните книжовно-просветни устремления. Българинът, наследник на велики исторически подеми, през епохата на Възраждането (ХVII- ХIХ в.) ясно осъзнава, че основите на цивилизационната му ценостна система са в Европа. За възрожденския художник Николай Павлович, уловил в безсмъртните си творения неповторимата атмосфера на времето, в което митичния "дух на шатрата", съхранен в бликовете на кръвта у повечето европейци прераства в метафора на вечното търсачество, пътят към Европа "минава по Дунава". В родния си град Свищов възрожденецът изнася цикъл лекции за значението на изкуството под заглавие "Свободните науки". Той подема борба за нова естетика, която да въплъщава европейските културни тенденции, акцентирайки върху просвещенско-демократичния им характер. В неговата БЕСЕДА за същността на театралното изкуство се изтъква следното: "Театърът... не трябва да залъгва само и да развеселява, той трябва да учи на знание, да пази от лошевото и да проповядва учтивост-добрина". И днес съвременно звучат изискванията на класиците...
    Виена, като столица на най-голямата Дунавска държава, с нейния космополитен духовен свят, става атрактивен център за българските възрожденци. Още в края на VIII в. имената на будни българи се утвърждават сред блестящата плеяда търговци от Банско (Сб. НУК, кн. ХII, с. 256). Д-р С. Табаков в "История на град Сливен" (1924, т. II, с. 164) пише за виенските кантори на сливенските граждани Петър х.Нойков, Атанас Събев, Георги Друмович и др., които спомоществувателствуват тук издаването на български книги и учебни пособия. Студентът по философия и медицина във Виенския университет Петко Стефанов бива издържан от сливенлията Н.Ценович. Възрожденска медия пише следното: "Тоя млад негов възпитаник, който по своите отлични душевни дарби и голямо прилежание обещава много нещо за бъдещето и с това впълно ще удовлетвори и желанието на своя благодетел, свършил е енциклопедически науки в пражката гимназия и преминалата година е следвал науките във философский факултет..., а за напред премина да следва медицина във Виенския университет" (в. "Турция", г. II, 1865, бр. 24).
    За подема на българското Просвещение свидетелствуват многобройните виенски издания в австрийските книгопечатници на Л. Сомер и сие, А. Клайст и Ф. Леб, както и ползотворното сътрудничество с печатниците на "българското отделение", където работят възрожденците Христо Г. Данов, Янко С. Ковачев и др. Д-р Маньо Стоянов в "Ьналитичен репертоар на българските книги и периодични издания (1806- 1878) -  Българска възрожденска книжнина" (С., 1957- 1959, т. I и II) определя като "извори" виенските български периодични издания: "Летоструй" -  Виена (1869- 1875), "Мирозрение" -  Виена (1850, 1851, 1870), "Китка" -  Виена (1875), "Педагогическа книжица (Училищно здравословие)" -  Виена (1875- 1876) и др., както и виенските издания на класиците на българската възрожденска култура, предизвикващи и днес траен интерес. 
    Във Виена са издадени възрожденските трудове на "бащата на българския театър" Добри Войников. Неговата "Кратка българска история" -  Виена (1861) представлява една малка "енциклопедия по народознание". Авторът проявява дълбока загриженост към съдбата на българската държавност през вековете, изтъква ролята на народа, като двигател на историческото развитие, показва силата и активността на патриотично настроените маси. Народът сваля едни владетели, които вървят против неговата воля и избира на тяхно място други, които ще защитават интересите му. В Предисловието Д. Войников прави следното изявление: "Да познава човек историята на рода си... е една от най-необходимите нужди на неговото знание". С чувство на изконно достойнство възрожденецът описва многобройните подвизи на българите през вековете, като акцентира върху положителните черти в народностния характер "дързост, трудолюбие, гостоприемство", нарича българите "храбри, непобедими, горделиви", отделя значително място на етнографските особености -  описания на народни костюми, художествени занаяти, предмети от бита и пр.
    В другия възрожденски труд, издаден отново във Виена -  "Ръководство за словесност с примери за упражнение в разни видове съчинения на ученици в народните ни мъжки и женски училища" (1874) от Добри Войников намират завършен израз европейските увлечения по нормативните изисквания на френския класицизъм. Верен на интеркултуралността на своето време, възрожденецът отразява градивните процеси на епохата. Народностната природа на просветителските тенденции демократизира естетическите му идеи. Класицистичните увлечения не са някакъв поклон пред силните на деня, пред най-привилегирования от привилегированите, а опит да се използуват аргументите на разума в общия духовен патос на европеизма.
    Във Виена са издадени повечето от учебниците на европейския просветител Йоаким Груев: "Начални познания от геометрия..." 1867, "Първи познания за децата..." 1861, "Основи на българската граматика..." 1862, "Уроци по землеописание..." 1862 и др. В книгопечатницата на Хр. Г. Данов и тази на Янко С. Ковачев са отпечатани: "Кратка риторика. Събрана и преведена от Ф. Велев за българските училища..." 1873, "Омирова Илиада. Преведена от първообразното... и пояснена с разни митологически забележки... 1876, дело на Ф. Велев, прочутите "Календарчета" за 1874, 1875, 1876 г. От възрожденския поет Илия Блъсков и др.
    Възрожденският книжовник, преводач и учител Стефан Захариев издава във Виена през 1870 г. Книгата "Географско-историко-статистическо описание на Татар-Пазарджишката кааза с една харта и таблици на различни стари паметници". В Предговора той пише: "Мили сънародници.Познато е на всички ни, че секи един от человеците, за да ся отличи от другите земни творения със словестността, длъжен е най-първо да познава мястото, в което ся е родил и живее и е член на словестното му домородство". Стефан Захариев прави опит да приближи съзнанието за миналото до днешния ден на своя съгражданин. С издадената във Виена книга той споделя патриотичното си желание да опознае "точно милото ми отечество и после да го запозная и със сичките мои съотечественици". В духа на европейските нравствени добродетели отново във Виена -  1872 г. -  излиза "Книжовен имот за децата", издание, което открих в Конгресната библиотека-Вашингтон, САЩ (№1670LC). Тук е публикуван възрожденският диалог "Часовникът", разглеждащ проблема за завистта у българите, намерил по-късно следното афористично определение у Елин Пелин: "Ако в България е съдено да се роди гений, то това ще бъде геният на завистта". Проблем, вълнуващ българите и днес! В издадения отново във Виена побългарен превод "Момина китка" на Кр.Ст.Пишурка през 1870 г. главната героиня заявява: "Ако науката ни служи само да се подиграваме на другите, то тогава аз не ща да ся старая да стана учена." Народохарактерологичният облик на възрожденското образование консолидирапросвещенските нравствени тежнения с формите на директна демокрация, чиито тенденции все по-често се появяват у зараждащото се българско гражданско общество. Просветените възрожденци стават рупори на европейската цивилизация, разтваряйки сетива същевременно за културната ни идентичност, за народната митология, народните обичаи, игри и песни, белязани с неповторимо художествено внушение.
    През 1864 г. виенските българи създават просветно-благотворително общество "Напредък", предтеча на Книжовното дружество, създадено в Браила през 1869 г. В публикацията на в. "Българска пчела", г. 1, 1864 г. четем: "...незнам каква пословица казва, че малкото рибче става риба като порасте. За туй нашите малки работи могат да докарат голяма полза, като им се види целта, за която стават. Целта казвам, но цел ли ще има да ся съберат малко пари, за да бъдат готови, за да ся дават като помощ на безсредствени ученици, които заминуват през града ни. Наистина, почти непрестанно ся случва да дойдат тука българчета, които желаят да идат по наука, а са лишени от нужните средства. Ний тука колкото сми ся принуждаваме да им съберем по нещо, но до гдето стане това, до гдето сякой от нашите тукашни единородци реши или ся случи, за да даде онова, което му ся откъсне от сърце, то една част, ако не сичкото от онова, което ся събере, ся употреби за преживяване на оногова, за когото ся събира и после, секи път да ся ходи при секиго и да му ся приказва за родолюбие, за народност... Затова решихме да съберем и да събираме секога помежду си нещо и да го турим на страна, за да бъде секи път готово за такива случаи. Това намерение не би ся турило тъй лесно и скоро в действие и не би напреднало повече, отколкото ся мислеше, ако не имахме родолюбиви съотечественици". И ето че във Виена се появява със своята консолидираща харизма първостроителят на Българската академия на науките, проф. Марин Дринов. Той пристига през 1866 г. с княжеската фамилия Галицини. Едва двадесетгодишен, с подкрепата на свои съграждани (негов учител в родния му град е панагюрският ми прапрапрадядо Стою Брадистилов, възрожденска личност, възпят от класика на българската литература поетът Пенчо Славейков в безсмъртната епопея "Кървава песен"). Марин Дринов завършва през 1865 г. Историко-филологическия факултет на Московския университет. Във Виена той посещава обществени библиотеки, събира материали за своите трудове, които по-късно издава, разширява научните си интереси. Запознавайки се със виенските българи, той свиква общо събрание за състоянието на виенското дружество и представя своя концепция за бъдеща уставна проектопрограма. В писмата си от Виена съобщава следното: "Братя!... по-разпалени Виенски Българи... подбутнале да се състави общество с каса, от която да ся помага на Българското образование... На събранието ние говорихме колко е необходимо за Българското просвещение общество Българско във Виена, дето то ще бъде свободно от всяко подозрение..." (сп. "Славянски свят", г. 1, кн. 1). Събранията, свикани от М. Дринов дават резултат. Виенските българи излизат със становище: "да ся обнови обществото ни и да трягне в ред". М. Дринов се среща и с други българи, които имат намерение да издават нов "Български вестник или списание" (1868). Той споделя: "Мисля да основем във Виена... нещо като Периодическо списание, за печатанье паметници и изследвания за Българската история и българския език" (БИА, ф. 111, арх. ед. 2, 4.V.1869 г.) Тази негова идея, възникнала във Виена, получава реализация в Браила. В книжка1 на издаваното там "Периодеческо списание" (1870) четем за дарението на Д. Анев, председател на Българското благодетелно дружество "Напредък" във Виена, а в сп. "Знание" (1875), Л. Каравелов отпечатва "Уредник на Българското дружество "Напредък" във Виена за приемане и поддържане возпитаници за учители в България", като сочи и годината на неговото създаване -  1864. Възрожденският писател Л. Каравелов изтъква целта на виенското дружество: да "съдействува на народното ни развитие в просветно отношение" (сп. Знание, г. 1, бр. 20- 21, с. 330- 332). Марин Дринов посещава впоследствие Виена многократно, за което научаваме от неговите писма до панагюреца и негов московски колега Нешо Бончев.
    В прилежно датирано писмо от 1867г. той съобщава за срещите си с Хр. Г. Данов (БИА, ф. 111, арх. ед. 2, л. 67). През януари 1868 г. във Виена М. Дринов се среща с Найден Геров (БИА, ф. 111, арх. ед. 2, л. 71 -  писмо до Н. Бончев от 1.януари 1868 г.). И двете му първи книги "Поглед върху произхождението на българския народ и началото на българската история" и "Исторически преглед на българската църква от самото Й начало и до днес" са печатани във Виена.Това са трудове с основополагащо значение за бъдещия развой на славистиката в европейски и световен мащаб. Както за своето време, така и днес, неговите трудове съхраняват  безсмъртни приноси с висока научна стойност. Още в "Предисловието" на своя "Поглед...", Марин Дринов се обръща към читателите с думите: "Принуден да живее няколко векове в духовно робство, наший народ през тези черни векове не само не може да върви напред по пътя на Просвещението, но той трябваше да загуби и това драгоценно наследие, което му бъха събрали по този път негови предци... през тези тежки векове. Българский народ трябваше още и да забрави, че е имал такива предци, и когато в наший век захвана да се вдига отпред очите му гъстата мъгла да глъбоко невежество, тоъ се видя като отрязан от света, като нещастна сирота между другите народи, без минало, без история, без предци..." Във връзка с докторската си дисертация "Южнье славяне и Византия в Х веке", М. Дринов отново е във Виена през 1870 и 1875 г. (БИА, ф. 111, арх. ед. 2 и 5). Възрожденецът К. Цанков предлага да се преведат на немски език трудовете на М. Дринов (БИА, ф. 5, арх. ед. 9). Идеята за духовните контакти на народите влиза в концепцията на първостроителя на Българската академия на науките. Той пледира Книжовното дружество да прерасне в Научен център, който да обединява и организира образованите българи. Хр. Г. Данов осведомява М. Дринов, че "букурещките българи писали на братя Паница във Виена, да им намерят един учен българин, който освен редактор щял да бъде и председател на Книжовното дружество" (БИА, ф. 111, арх. ед. 78).
    Виенските европейски прозрения намират гласност в българската възрожденска преса: "Не е вече онуй време, когато живяха народите свити около себе си, когато преградите, които ги държаха затворени в осамотяването, не се снишаваха освен, за да дадат път на вълни от человеци, които налитаха яростно едни на други" (в. "Право", бр. 4, май 1870). Виенските културни възрожденски традиции продължават и следосвобождението да благоприятствуват развитието на многобройни духовни контакти, защото завръщането към миналото е винаги вълнуващо пътуване към бъдещето.

    ВИЕНСКИЯТ КЛУБ
     

    Сдружение Виенски клуб е създадено през 1995 г. към Австрийското посолство и е сдружение с идеална цел в обществена полза, регистрирано в Министерство на правосъдието. Целта на клуба е разпространение на австрийската култура в България и на българската култура в Австрия. Органзираме изложби, литературни четения, концерти и Виенския бал. Членове на клуба са дейци на културата и изкуството, лица, свързани по някакъв начин с Австрия, а също и бизнесмени. Председател на сдружението е композиторът проф. Александър Йосифов, секретар -  Мария Нейкова. Сдружението се управлява от 9-членен Управителен съвет.
    Благотворителният Виенски бал се организира в София от 1996 г. насам.
    Първият бал беше организиран от Австрийското посолство. След прекъсване от няколко години организирането на Виенските балове беше възложено от посолството на сдружение Виенски клуб. 
    Със събраните от бала средства се подпомагат домове за сираци, програми за интегриране в обществото на лица в неравностойно положение, здравни заведения, но също и проекти на ученици и студенти от трите академии по изкуствата: Национална художествена академия, Музикална акадмия и Академия за театрално и филмово изкуство.
    Намеренията на организаторите на бала, както и отчет за разпределението на събраните средства се оповестяват по време на две пресконференции (преди и след бала).
    Целта на Виенския бал не се ограничава само в събирането на средства за благотворителни цели. Както и неговият първообраз, (балът по време на Виенския конгрес), провежданият в София бал е място за осъществяване на контакти в непринудена и приятна атмосфера. Тук се срещат не само представители на успешния бизнес в България, събитието посещават дипломати и министри, дейци на културата и изкуството.
    Така обичаните днес балове, всъщност нямат много отдавнашно минало. Според речниците от 16 век думата "бал" изобщо няма съдържание на танцово забавление. Едва през 17 век тя навлиза в езиковото пространство, като производна от латинската дума "ballare" (танцувам).
    След 500 години вече е трудно да си представим вечерно забавление без бал, а цяла Виена и тази година ще блести като бален град № 1. Както всяка година дамите в дълги вечерни рокли ще танцуват с елегантните си партньори и ще се отдават на вълшебната магията на баловете.

    Виенският бал е символ на изтънчена забава
    Понятието Виенски бал отдавна вече се е утвърдило като синоним на най-изискано развлечение с прекрасна музика и танци и подобаващо облекло. И отдавна вече запазената марка на Виенския бал излезе от границите на австрийската столица и фокусира вниманието на обществеността в различни страни по цял свят, най-вече заради чара на класическата музика и шеметния виенски валс, но и заради императивното изискване за благотворителна насоченост. Средствата за благотворителни цели се набират както от дарения на спонсори, така и от входни билети, такси за ложи, галерии, балкони, седящи или стоящи места и дори за място на масите. При различните балове таксите естествено са различни. В Щатсопер само входният билет е 215 евро, а към него трябва да се доплатят поне 12 евро за правостоящо място, за да се види церемонията по откриването. В противен случай посетителите остават в страничните зали, където е разположен бюфетът. Най-луксозните ложи струват 16 000 евро, а по-обикновените -  9000 евро.
    Балове междувременно достигнаха Ню Йорк и Хонконг, Пекин и Вашингтон, Берлин и Милано, Атина и Брюксел, Сингапур и Москва. Не на последно място и София се зарази от балната треска.

    История на баловете
    Съвременният Виенски бал е нещо много различно от първоначалните представления с танци, които са пренесени в австрийската столица от френския двор през ХIV век. Тук те влизат през ХVIII век в дворцовия церемониал и добиват днешния си облик благодарение на музиката на Йохан Щраус и композиторите от неговата епоха. Първоначално баловете са били дворцови танцови забави, а в двореца Хофбург са били допускани само привилегировани благородници. В същото време простолюдието се е забавлявало по улиците с маскарад, музика и танци по време на традиционния карнавал Фашинг. И до днес Виенските балове са неотменна част от времето на Фашинга. За да не лиши обикновените хора напълно от радостта на пъстрите развлечения, император Йозеф II (1765- 1790 г.) допуска до баловете и народа, а пък обикновените хора донасят своята бурна веселба и валса.
    Към 1800 г. характерът на баловете вече е напълно променен -  валсът, който в началото е танц за простолюдието, добива широко разпространение. След Виенския конгрес от 1814- 15 г. балът вече е развлечение за широките маси -  разкрепостено удоволствие в празнична обстановка. Една от важните характеристики на бала е, че там в приятна атмосфера могат да се поддържат стари или да се създадат нови контакти. Всъщност събитието винаги е било възприемано като повод за разговор с политически или други партньори встрани от големия бизнес -  забележителен пример в тази насока е Виенският конгрес от 1814- 15 г. Участниците се събират на тържествен бал и оттам тръгва крилатата фраза "Конгресът танцува", а по време на танците е създаден един нов ред в Европа.

    Всяка година във Виена се провеждат близо 300 различни бала, като най-наситен е периодът януари-февруари. Балният сезон се открива на 11 ноември и продължава до началото на Великите пости, но много от проявите излизат и от тази традиционна рамка -  последните отзвучават едва в края на юни. 
    Синоним на виенски бал и най-елитно светско събитие в австрийската столица безспорно е Оперният бал, наречен така по мястото, където се провежда -  виенската Щатсопер.
    Повечето балове се опитват да използват атмосферата на исторически сгради и полъха на отминали столетия. Но има и такива, които нарушават и това правило -  като Лайф-бал (Балът на живота), който се провежда във Виенското кметство, посветен е на борбата със СПИН и има международно признание. Той се слави като най-оригиналния сред виенските балове. Кралица на миналогодишния Лайф-бал беше Шарън Стоун, която без съмнение е една от най-ярките представителки на съвременното холивудско кино и от много години се ангажира активно в борбата срещу болестта.

    Виенският бал е запазена марка 
    на австрийската столица
    За да може танцовата вечеринка където и да било по света да носи името Виенски бал, трябва да бъдат изпълнени някои неотменни изисквания.
    Организацията се поверява на комитет, включващ известни личности -  местни и австрийци, ръководени от почетен председател -  човек с опит в баловете. Първоначалните идеи могат да бъдат обсъдени с т.нар. "Бюро по баловете" във виенската община и едва след неговото официално решение събитието има право да носи името Виенски бал, а така може да разчита и на съответната подкрепа от страна на Виена.
    За да се създаде необходимата празнична атмосфера е необходим внимателен подбор на мястото. Идеални за целта са сградите на опери, театри или подобни представителни сгради. Балът може да се организира и в хотелска зала, която задължително трябва да бъде така украсена, че да допринесе за тържественото настроение. Много важен елемент е украсата с цветя, която трябва да бъде пищна и богата. Декорацията на масите, завесите, кулисите трябва да бъде в съзвучие с живите цветя.
    Следва изискването за възможно повече "виенски" елементи в цялото начинание като например виенска музика. В австрийската столица има множество бални оркестри, които са се специализирали в тази област. Бюрото по баловете наема такива музиканти, а също певци и танцьори и спонсорира по този начин светските събития. Бюрото може да предложи и изпращането на опитни виенски готвачи и сладкари, за да има истинска виенска кухня. Непременно се организира и "хойриге" (типична винарна) с виенско вино от последната реколта и традиционна за този род заведения музика, наречена "шрамел". При това виното трябва да е не просто от Австрия, а непременно от Виена. Що се отнася до изпълнителите на шрамел -  отново може да се "поръчат" от виенската община. И естествено атмосферата няма да е автентична, ако на бала отсъства щанд с прочутите виенски вурстчета или гулаш. Вечерята се поднася на бюфет. Може да се организират и допълнителни развлечения като хазартни игри или томбола с различни награди.
    Дори и на оригиналния Оперен бал с неговата класическа музика днес не минава без алтернативни ритми (диско, хаус, етно, джаз и др.)
    Традиционно всяка дама, която отива на бал, получава подарък за спомен (часовник, луксозна бонбониера или нещо подобно). При официално признатите Виенски балове в чужбина разходите за дамските подаръци се поемат съответно от Виенската община. Мъжете също получават подаръци (луксозна книга, музикален диск или др.).
    Задължителното облекло за бал без изключения е дълга вечерна рокля за жените и фрак за мъжете! Неподходящо облечените гости биват връщани на входа. Посещението на всеки един бал, особено за дамите, е въпрос и на мода. И ако някой не може всяка година да си купува нов смокинг или рокля за бала, ще намери решение на проблемите си в модните ателиета и фирмите за облекла под наем. Още повече, че малко от съвременните мъже държат фракове в гардероба си. Цените във Виена варират от 40 до 120 евро за вечерна рокля, и от 110 до 220 евро за фрак.

    Как протича вечерта?
    Най-напред в залата се допускат посетителите на бала, след което влизат почетните гости и със съответната церемония събитието бива открито. Следват кратки приветствия от страна на местните организатори, представители на съответния град и на Виена. Първият танц е запазен за дебютантите -  80 до 100 девойки и младежи на възраст от 15 до 17 години от танцова школа, които за първи път отиват на бал. Момичетата са в дълги бели рокли и еднакви за всички коронки, които след това им биват подарени за спомен, а момчетата са в черни фракове или смокинги. Те откриват танците с полонеза. През вечерта се танцуват още валс, кадрил, фокстрот, буги и полка и ако човек не се е занимавал с танци, трудно ще се справи със сложните стъпки. На бала според вкуса на организаторите би могъл да се прояви и професионален балет.
    След дебютантите, танцмайсторът изрича тържествено фразата "Всичко е валс". Това е сигнал за всички присъстващи да се впуснат в първия за вечерта валс -  по традиция задължително наляво, което според запознатите е висш пилотаж. В полунощ акцент може да се постави с кадрил.

    Московски бал във виенското кметство
    Тазгодишният бален сезон беше обогатен с още един бал -  Московската бална нощ, която се проведе на 1 февруари. Вечерта беше изпълнена с руски дух, както в кулинарен, така и в артистичен план. Приходите от бала ще бъдат в полза на московски дом за деца и юноши. Той бе проведен под патронажа на кметовете на Виена и Москва  д-р Михаел Хойпл и Юрий Лужков. Събитието се откри от млади московски артисти, сред които и примабалерината на Болшой театър Наталия Осипова, водещ бе руският изкуствовед Светослав Белза, а диригент беше Максим Федотов. В програмата участва и московски военен оркестър, а в Гербовата зала се изявиха представителите на руския поп А Студио. За всеки от гостите, в зависимост от категорията на билетите, разбира се, беше предвидена истинска руска галавечеря или шведска маса.

    Виенският бал в София е на 17 февруари
    По традиция бляскавото събитие се организира с благотворителна цел, като всички събрани средства се даряват на нуждаещи се, най-често домове за сираци. За първи път София стана домакин на Виенски бал през 1996 г. Тогава и години наред светският елит се впускаше в танците на паркета в залата на Военния клуб. Тази година балът ще се състои в хотел Кемпински-Зографски на 17 февруари. Опитните организатори от "Виенския клуб" и тази година ще се погрижат за настроението на гостите с великолепна украса, разнообразна танцово-музикална програма и забавна томбола с много награди. Патрони на тазгодишната светска проява са вицепремиерът и министър на външните работи Ивайло Калфин и австрийският посланик в София Карл Дийм. По традиция приходите ще отидат за благотворителност, като бенефициантите се определят от управителния съвет на "Виенския клуб".
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     
     

         
           
         
         
         
         
               

1


     © ИКСписание "Пламък" - всички права запазени!

1
1
1