начало
СПИСАНИЕ   "ПЛАМЪК"
двумесечно издание
за литература, изкуство и публицистика
   орган на Съюза на българските писатели
   
 

 основано от Гео Милев 
през 1924



        НОВИЯТ БРОЙ 



 

                 9-10 / 2008

 
             
            СЪДЪРЖАНИЕ

                                  Иво Андонов, Кмет на Силистра
                                 ЗА ДОБРОТО ИМЕ НА НАШИЯ ГРАД 
                                  Доростолски  митрополит Иларион 
                                  ДУМИ ЗА СИЛИСТРА 
                                  Симеон Манолов СТИХОТВОРЕНИЯ 
                                 Любен Антонов СИЛИСТРА И КРАЙДУНАВСКА 
                                  ДОБРУДЖА В МОЯ ЖИВОТ
                                 Валентин Чернев СТИХОТВОРЕНИЯ 
                                 Момка Чумпилева ДВА РАЗКАЗА 
                                 Ивайло Терзийски СТИХОТВОРЕНИЯ 
                                 Юлиян Желев Откъси от романа
                                  „ВЪРХОВЕТЕ НА ПАРИЖ“
                                 Енчо Енчев СТИХОТВОРЕНИЯ 
                                 Никола Йорданов СТИХОТВОРЕНИЯ 
                                 Д-р Петко Буюклиев СИЛИСТРЕНСКОТО 
                                  ДЪРЖАВНО ПЕДАГОГИЧЕСКО 
                                  ТРИКЛАСНО И ОБРАЗЦОВО
                                  УЧИЛИЩЕ ПРЕЗ ПЕРИОДА 
                                  1890-1912 ГОДИНА 
                                 Михаил Жеков СТИХОТВОРЕНИЯ 
                                 Никола Нанев Николов ИМПРЕСИИ 
                                 Мануела Енчева СТИХОТВОРЕНИЯ 
                                 Мато Бренишки ДВА РАЗКАЗА 
                                 Марина Тихчева СТИХОТВОРЕНИЕ 
                                 Мариета Начева СТИХОТВОРЕНИЯ 
                                 Иванка Сиракова ПАНАГЮРСКИ ИВАНОВДЕН
                                 Михаил Жеков РАВНОВЕСИЕ. Разказ 
                                 Галина Енчева СТИХОТВОРЕНИЯ 
                                 Любен Дашев СТИХОТВОРЕНИЯ 
                                 Маргарита Друмева СТИХОТВОРЕНИЯ 
                                 Пенчо Мутавчиев СТИХОТВОРЕНИЯ 
                                 Красимира Орлоева СТИХОТВОРЕНИЯ 
                                 Йорданка Димитрова СТИХОТВОРЕНИЯ 
                                 Михаил Бъчваров ­ Бондар СТИХОТВОРЕНИЯ 
                                 Румяна Лебедова ВЪЗМОЖЕН ДИАЛОГ 
                                 Валентин Йорданов СТИХОТВОРЕНИЯ 
                                 Веселин Костадинов СТИХОТВОРЕНИЯ 

                                 Владимир Голев „АЙГИДИК“. Повест 
                                 Иван Арнаудов СТИХОТВОРЕНИЯ 
                                 Иванко Маринов СТИХОТВОРЕНИЯ 
             

                                 Владимир Янев ВГЛЕЖДАНИЯ В ЮНОШАТА
                                 Драгомир Шопов ИЗДАЙНИЧЕСКАТА СЪЛЗА 
                                  НА ВЕЧНОТО 
                                  РАЗГОВОР ЗА ДИМИТЪР ТАЛЕВ: 
                                 „НАЙ-ЧИСТИЯТ 
                                  ИЗВОР ЗА ТВОРЕЦА Е 
                                  ЛЮБОВТА КЪМ РОДИНАТА...“
             

                                 Мартин Петков СТИХОТВОРЕНИЯ 
                                 Златозар Петров СТИХОТВОРЕНИЯ 
                                 Милена Груева СТИХОТВОРЕНИЯ 

                                 Христо Ганов ПОЕЗИЯТА ­ ИЗПОВЕДТА 
                                  НА ЕВТИМ ЕВТИМОВ 
                                 Велин Георгиев СТИХОТВОРЕНИЯ 
                                 Матей Шопкин СЪДБА И ПЕСЕН 
                                 Благо Прангов СТИХОТВОРЕНИЯ 
             

                                 Здравко Чолаков „ЗАВРЪЩАНЕ“-то 
                                  ПРОДЪЛЖАВА 
                                 Георги Н. Киров МЪДРОСТТА 
                                  НА ИЗСТРАДАНАТА 
                                  ПОЕЗИЯ 
                                 Владимир Стоянов СТИХОТВОРЕНИЯ 
             

                                 Деница Георгиева ГАБРИЕЛ Г. МАРКЕС 
                                  ЗА „САМОТАТА“ В ЛАТИНСКА АМЕРИКА 

                                  КАКВО НОВО В П.Е.Н. 
                                  ЗАКЛЮЧИТЕЛНО СЛОВО
                                  НА ГЕОРГИ 
                                  КОНСТАНТИНОВ,
                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ 
                                  НА БЪЛГАРСКИЯ 
                                  П.Е.Н.­ЦЕНТЪР 
                                  МНЕНИЯ НА УЧАСТНИЦИТЕ 
                                  ЗА БАЛКАНСКАТА 
                                  П.Е.Н.­КОНФЕРЕНЦИЯ, 
                                  БАЛЧИК, 2008



             
          ЗА ДОБРОТО ИМЕ 
          НА НАШИЯ ГРАД
          Кметът на Силистра Иво Андонов 
          пред сп. „Пламък“
           

          Г-н Андонов, вече трети мандат Вие сте кмет на Силистра – град и община с уникална история и култура, а, както се знае открай време, и с пословичен дух на патриотизъм, свободолюбие, гостоприемство, уважение към традициите и изконните човешки ценности. Съвременната родна статистика обаче определя за добруджанци доста незавидно място в страната по отношение на жизнения стандарт. Означава ли това, че миналото на този край в някаква относителна степен държи превес над неговото настояще и бъдеще?
          В никакъв случай ние, добруджанци, не бихме приели подобна трактовка. Особеното внимание към културните паметници и традициите, старанието към възможно по-добро опознаване на миналото наистина, както твърдят философите, са способи да повлияем на настоящето, а защо не и да се опитаме да вникнем в онова, което ни очаква. Що се отнася до равнището на жизнения стандарт, това е доста относително понятие. Убеден съм, че в доста отношения добруджанци пък живеят по-добре – по-спокойно, наситено по-емоционално, по-природосъобразно, да речем, и от столичани. А уважават дълбоко семейството, отделят повече време на децата си, умеят да работят и да се веселят здраво, така както повеляват местните традиции. Именно в този аспект нашата „потребителската кошница“ има други неотчетени от статистиците величини, вместо доходите на глава от населението и покупателната му способност, измервана с кила зарзавати, месни и млечни продукти.

          Ако е възможна градация, върху кои позитивни събития в досегашното си кметуване бихте поставили акцент: в сферите на политиката, икономиката, социалния и културния живот?
          Труден въпрос, защото става дума за период от близо 10 години. И все пак, ще се опитам да импровизирам. Политика – символичното сваляне на граничната бариера Силистра – Остров – един невероятно емоционален празник, който осъществихме заедно с румънските колеги и приятели от Кълъраш и Констанца веднага след присъединяването на двете страни към Европейския съюз. Икономика – пускането в действие на фериботния комплекс Силистра – Кълъраш и на Депо за твърди битови отпадъци. Социален напредък – установената през последните години трайна тенденция към намаляване на безработицата в региона. Културен живот – прекрасно организираното и проведено честване на 1900-годишнината на Дуросторум – Дръстър – Силистра. За което, между другото, малцина от настоящите водещи политици се сетиха да поздравят добруджанци.
          Разбира се, сред тези определено водещи събития могат да се впишат още десетки хубави моменти със силно въздействие върху цялостния живот на града и общината. Но едва ли естеството на това интервю предполага да се ровим в статистически данни, за да доказваме, че Силистренският край наистина не изостава по темпове на развитие – притежаваме добре развита местна икономика, успяхме да привлечем интереса и на няколко стратегически външни инвеститори. При това се стараем в партньорство с румънците, главно на съседите от Кълъраш, да преодолеем относителната изолация и икономическа изостаналост на трансграничния регион, породени в продължение на дълги десетилетия главно от неговото периферно географско разположение и липсата на внимание от страна на централната власт към провинциалните региони.

          Защо ми се струва, че не се отнасяте твърде ласкаво към политиците. Това някак си пролича още, когато коментирахте големия празник на Силистра и незаинтересоваността към това наистина уникално събитие на онези, които в момента са „яхнали гребена на вълната“.
          О, не ме разбирайте погрешно. Нито силно любя, нито силно мразя определени политици или партии. Политиката е страшно полезен инструмент, когато се практикува добре. Не искам обаче да навлизам в чужди територии, и ето защо пределно кратко ще кажа личното си мнение: при сегашното състояние на родната политика бих предпочел в управлението и на страната, и на общините да има по-малко политика, а повече мениджмънт. Толкова за политиката...

          Добре, да се прехвърлим към другата тема, която явно интригува особено добруджанци – взаимоотношенията с румънците. Едва ли не модна тенденция в предприсъединителния процес, а и сега, година след пълноправното членство на България и Румъния в ЕС, стана да се говори за това как пограничните региони с помощта на европейските фондове можело бързо да „наваксат“ изоставането си от доста по-развитите централни области. Доколко може да се вярва на множеството подобни експертни заключения, случва ли се в действителност нещо, което да ги потвърждава?
          За жалост, далеч по-видими са доказателствата за действителен икономически напредък и повишаване на жизнения стандарт при съседите от Румъния, отколкото при нас. За толкова солидни чуждестранни и местни инвестиции, за сериозна нараснала покупателна способност на населението ние все още можем само да мечтаем. До допълнителни затруднения със сигурност ще ни доведе и замразяването на някои от европейските финансиращи програми, на които силно разчитахме. Но в интерес на истината, поне досега силистренци имат сериозни успехи в привличането на средства от европейските донори, в редица приоритетни области са с амбицията да са водеща страна в трансграничното партньорство с Румъния: развитие на капацитета на местните администрации и неправителствените организации, опазване на околната среда, проектите от типа „хора за хора“ за социална и културна интеграция. Друг е проблемът, че по отношение на неотдавна стартиралата Програма за трансгранично сътрудничество Румъния – България 2007 – 2013 (на обща стойност 262 милиона евро) съседите ни са определени за водещи партньори, оценката на проектите и финансирането ще се администрират чрез неправителствена организация в Кълъраш, която убедително доказва ефективността от децентрализацията на управлението на европейските пари. Това при нас обаче така и не се получава, въпреки съветите на европейските експерти и множеството нашенски коментари за необходимостта от децентрализация на управлението на фондовете.

          Добре, нека минем към темата, която е пряко свързана с основната цел на този разговор – развитието на културата в добруджанския край. Културата, като най-общо понятие, се свързва с добро, духовност, светлина и разум. Кметът-администратор и човекът с явен афинитет към културата и толкова много приятели сред художествено-творческата интелигенция Иво Андонов, могат ли да съжителстват добре при перманентната липса на средства? 
          Много се радвам на факта, че нашият край и неговите хора продължават здраво да са свързани с неизгубилите съдържанието си понятия, които, слава богу, все още оглавяват скалата на общоприетите човешки ценности. Развитието на културата едва ли може да стане скоро основен приоритет за която и да е местна администрация. Но поне с моя екип се стараем да постигаме възможния приемлив компромис между вечния недоимък на пари за култура и вечната необходимост от това да се отдели нещо от бюджета за нея. Иначе, надделее ли чисто чиновническото администриране, това ще е за сметка на обезличаването на местната култура. Да, общината не може да е меценат, но пък е в състояние да подпомага творците, да „лобира“ за тях пред хората на бизнеса. И още нещо – в никакъв случай не бива да се отказва от „своите“ културни прояви и свързаните с тях нови идеи за обогатяване. Тук, разбира се, става дума за различните традиционни форуми на изкуствата, песенни, танцови и театрални фестивали, както и за така трудното поддържане на специализираната база. За ново строителство през близките години едва ли може да се мисли.

          Може ли да се конкретизирате с факти?
          Преди около десетилетие в общинската програмата за развитие на културата дадохме обещание да превърнем Силистра в една от фестивалните столици на страната. Днес това е реалност. Без да съм изчерпателен, ще изброя главните местни, регионални и национални прояви, повечето от които са традиционни и всяка година събират стотици участници и десетки хиляди зрители: Международен коледен фест, Национален кукерски фестивал в Калипетрово, Фестивал на етносите „Пролетни игри и песни“, Национален турнир по спортни танци за Купа „Дръстър“, Майски културни празници, Международна театрална лаборатория „Ян Бибиян“, Международен детски танцов фестивал „Утрешният мир започва с днешното приятелство“, Международен фестивал за забавна песен „Звезди над Дунава“, Национален фестивал на старата градска песен „Дунавски спомени“, Дни на Силистра с бирен фест, Национален рокфестивал „Дунав сешън“, Национален пленер „Човек и природа“ – с. Ветрен. За съжаление все още не сме в състояние да възобновим Събора на хоровете от крайдунавските градове, който датира от 1910 година и в близкото минало превръщаше Силистра наистина в международна песенна столица. Онова, което задължително трябва да се отбележи, е, че повечето от тези много красиви и емоционални празници носят послания от и за подрастващите, децата и младежите. 
          Колкото до усилията ни да поддържаме привлекателен облика на града ни, по Програма „Красива България“ през последните години бяха обновени и адаптирани към градската среда около 40 обекта – сгради, археологически паметници, детски площадки, зони в Дунавския парк. Предстоят благоустрояване на терена зад Художествената галерия, сериозни ремонти на Археологическия музей, ДТ „Сава Доброплодни“ и Регионалната библиотека „Партений Павлович“.

          Продължават ли Добруджа и Силистра да поддържат здравата връзка с именити български творци от различни поколения?
          Разбира се. Както вече споменах, емоционален акцент на културния живот през последните години бе подготовката и честването на 1900-годишнината от основаването на Дуросторум – Дръстър – Силистра. Във връзка с това уникално събитие бяха реализирани над 180 културни прояви с участието на ансамблите „Филип Кутев“, „Тракия“, „Българе“, формациите на Нешка Робева и Лили Игнатова, Варненска и Русенска филхармония. Тук гостуваха много от най-почитаните български творци: акад. Антон Дончев, Иван Гранитски, Лиляна Стефанова, Мая Вапцарова, проф. Венцислав Кисьов, Ценко Минкин, Владимир Владигеров, Джени Петрова, Милчо Левиев, Найден Вълчев, Евтим Евтимов, Стефан Цанев, Недялко Йорданов и много други.

          Нека завършим с няколко лични въпроса: Доверявате ли се на хората, допускате ли ги близо до себе си?
          Много, много сериозен въпрос, еднакво важен и за този, който трябва да дари доверие, и за онзи, който го желае. Преди време в селските кръчми окачваха надпис: „Кредит всекиму, доверие никому“. И потребителски, и фирмен банков кредит днес се отпуска само срещу положителен баланс и твърде солидно обезпечение. В човешките взаимоотношения нещата са още по-сложни. Спечелването на доверие не е еднократен, а постоянен акт със своеобразен баланс и обезпечение – вътрешната убеденост, че онзи, другият, споделя твоите разбирания за ценностите на живота и при необходимост би поел върху себе си насочен към теб удар. И тук не става дума за Матросовска храброст, а за уважение и вярност към приятеля, съратника, партньора. Ето защо напълно споделям популярната максима, че човек може да има много добри познати, но малко верни приятели. В живота си и до днес притежавам „рота“ приятели от дълги години, които за нищо не бих заменил с полкове „добри познати“. Страшно се радвам, че мнозина от тях са хора на изкуството и културата. А съществува и една определена категория персони, които са ме разочаровали дълбоко заради предаденото доверие. Да са живи и здрави, но предпочитам, доколкото е възможно, с тях да отбягвам всякакви контакти. В интимния си личен свят, извън най-близките ми хора, съм допуснал само няколко души, с които без опасения споделям и радостите, и огорченията в работата и живота.

          След толкова време начело на местната изпълнителна власт, а и вече на зряла възраст, има ли за Вас, г-н Андонов, още неоткрити истини?
          Естествено е, че само незрял човек или глупак би отговорил утвърдително на подобен въпрос. Това е все едно да твърдиш, че си открил тайната за произхода на живота. Защото със своите капризи и превратности той е в състояние да обори дори най-стройната и дълбокомъдрена философия. Отдавна е казано, че „неведоми са пътищата на съдбата“, така че постигането на всички истини е непостижима категория. Съвсем другояче се отнасям към, нека ги нарека, „малките собствени истини“ – семейни, професионални, лични, житейски. Те се натрупват с годините, с опита, в контактите с останалите хора. Да, определено вече съм осъзнал какво представлявам, в какво съм успял и в какво не. И доколкото са останали още години пред мен, ще се старая да постигам преди всичко колкото се може повече себеуважение. А то не бива и не може да бъде нещо кой знае колко по-различно от отношението и уважението, с което се отнасят към тебе околните – близките, приятелите, познатите, партньорите. Категорично не възприемам опита да ни се внуши, че днес живеем в бездуховно време. Кой я прави тази духовност: само титаните на мисълта и изкуството, които се раждат по един-двама на столетие, или самите ние, ден след ден? Ето, това е един от големите въпроси на „истината за света“ не само към интелектуалците...

          Има ли нещо, което пропуснахте досега в живота си, и на какво най-вече се радвате?
          Не мога да знам какво съм пропуснал, след като то не се е случило. Знам обаче и се гордея, че съм постигнал повечето от онова, към което осъзнато съм се стремил. При изричното условие, че никога не съм нарушавал и правилата на обществото,и наследените семейни принципи. На какво се радвам ли...? Преди всичко на прекрасното си семейство... начело с невероятната внучка. И, разбира се, на уважението на приятелите и партньорите, на доброто име на община Силистра, на споделените радости с творците. Искрено съжалявам, че ограничените възможности не позволяват да подкрепяме по-силно финансово или организационно хората на изкуството от Силистра и региона. Все пак в определена степен се старая общината да им оказва постоянно, макар и може би малки знаци на внимание и уважение.

          Посланията Ви към силистренци?
          Да са живи, здрави, оптимистично настроени. Да не губят дух и кураж. Да тачат изконните човешки ценности. И не на последно място – всеки да помага, доколкото може, на другите около себе си! 
           
           
           

          ДУМИ ЗА СИЛИСТРА
           

          Когато пиша за град Силистра, моето перо е вдъхновено от любовта ми и привързаността ми към този град. Дълг на всеки, свързан с него, е да помни и да се гордее със славната му история и с ролята му за утвърждаването на християнството в България.
          Днешна Силистра е носила славните имена Дуросторум – Доростол – Дръстър – Дристра. Това е един от малкото градове по нашите земи, който е свързан с християнството и християнската култура от самото им начало. На няколко пъти е бил важен християнски център – бил е епископски център през IV и VI в., утвърден е бил като такъв и непосредствено след покръстването на страната през 864 г. При падането на Преслав под византийско робство първосветителят Дамян преместил резиденцията си в Силистра, а при управлението на цар Петър I, местният епископ става първият патриарх. Градът е бил митрополитски център в годините на византийското владичество и по време на Първото българско царство. В нашия град са просияли имената на 12 мъченици за вярата, между които най-известни са св. Дазий и св. Емилиян Доростолски. За много дълъг период Дръстър е бил религиозен център на Североизточна България.
          В днешно време се полагат значителни усилия за възраждането на духовния живот в града след дългия период на принудителен атеизъм. Гражданите са благочестиви и родолюбиви българи. В града е останал само катедралният храм и няколко параклиса. Похвално е желанието на гражданството и градските власти градът да се украси с нови църкви. Искам да споделя радостта си, че ежедневно и особено в празнични дни катедралният храм се пълни с богомолен народ – светилниците непрестанно блестят и пръскат светлината от запалените свещи. Благодарен съм, че е силна вярата у народа в града и по цялата Доростолска епархия. Уверен съм, че това ще продължи, че с усилията на всички нас нашият красив и процъфтяващ град ще възвърне и славата си на важен център на вярата – повече църкви, с интензивен духовен живот. Силистра, древният Дорусторум-Дръстър е красотата на Златна Добруджа!
          Пожелавам на неговите благочестиви граждани и на всички, които го познават и харесват, крепко здраве и духовни сили!
          Божието благословение да бъде с тях.

          + Доростолский митрополит
            Иларион

          Симеон Манолов
          СТИХОТВОРЕНИЯ
           

          ДИВИ КЕСТЕНИ

          Как опазихте се зелени,
          диви кестени, в този град?
          Тук земята е задуш?на
          от бетон и асфалт.

          Останете си вечно диви!
          Аз отдавна опитомих,
          мойте клони – да се превиват
          и пред вятъра тих.

          Все по-хладен да иде здрача,
          есен ствола ми да срази,
          аз ще мога ли да заплача
          със бодливи сълзи?

          Птица вече гнездо не вие
          във короната ми – без глас.
          Но зелени бъдете вие,
          подивелите между нас!...
           

          НЕ СЕ ПРОДАВА

          В продажния безумен свят,
          додето лудият лудува,
          потомък ловък на Пилат
          продава ни и ни купува.

          Измива си ръцете с кръв,
          гласува подло с чужда карта
          за правото да бъде пръв
          в надлъгването и хазарта.

          Така и нине, и до днес
          наддаването продължава:
          продават се любов и чест,
          купува се химерна слава.

          Но време е до всеки слог,
          до всяка къща и застава
          да турим знак със надпис строг:
          България не се продава!
           
           

          БЯЛА САМОТА

          Синовете ни хванаха влака,
          а бащите ги хваща страх –
          в самотата дали ще дочакат
          щури внуци, безгрижен смях...

          Синовете неженени отпътуват
          към Европа – далеч, далеч,
          зад Калотина, отвъд Дунав –
          този ботевски блеснал меч.

          Към бленуваната Европа
          гледа днешният Одисей,
          а родината – Пенелопа
          пак надеждата ще посей.

          Пак безбрежната бяла зима
          ще довява далечен звън
          и България ще я има
          като приказка, като сън...

          Любен Антонов
          СИЛИСТРА И КРАЙДУНАВСКА 
          ДОБРУДЖА В МОЯ ЖИВОТ 1 
           

          Спомените ме връщат към лятото на далечната 1954 година, когато като млад кореспондент на в. „Патриот“ за първи път посетих най-северния български град. Плени ме съхранилата се първичност на този добруджански град с близо 19 вековна летопис, оцелял след много превратности в съдбата си от древността до наши дни, очароваха ме със своята оригинална архитектура сградите на сегашния Археологически музей и „румънската къща“ в центъра на града, непосредствената близост до съседна Румъния. Винаги когато имам малко свободно време обичам да се разхождам във вековния дунавски парк, да съзерцавам чудните залези от брега на голямата река или да обикалям сергиите на градския пазар, да вървя без цел по тихите и романтични силистренски улици.
          Заобичах Силистра и добруджанци от първата си среща с тях. Нима тогава, преди повече от половин век, съм могъл да предположа, че Силистра и Крайдунавска Добруджа ще станат моя съдба, че тук ще прекарам старините си и ще извървя последната права на жизнения си път?...
          Тогава, в началото на моето „запознанство“ със Силистра, за първи път се срещнах очи в очи и с руската самобитност в лицето на близкото до Силистра село Татарица. Не едно и две неща запаметих от първата си среща с единственото руско село в България, съхранило своя език, своите нрави и обичаи близо три века и половина. Прокудени от родината си след потушаването на известния в руската история Булавински бунт, донските казаци пренесли тук и своя бит. До ден днешен са съхранили характерния си руски език, облеклото си, донските обичаи, имената, уредбата на къщите, своята типична руска църква, голямата си любов към река Дунав, която твърде много им напомняла за родната Дон, не изневерили и на богатата душевност на своите деди и прадеди. Близо три и половина века татаричани с воля и мъжество отстоявали типичния си, характерен само за тях бит и душевност. Поколение след поколение изпитвали гнета и на турски поробители, и на румънски чокои, и на български чорбаджии. Не се намерили сила и власт, които да сломят и претопят силните по дух руски мъже и жени. Една от причините да оцелеят през вековете е липованската им вяра, която не разрешавала смесени бракове с друговерци. Не един и не два пъти съм бил в Татарица и винаги ме е обхващало чувството, че съм на руска земя. Край мен звучи напевна руска реч, имената също руски – Тимофей, Артьом, Степан, Афанасий, Уляна... Във всеки дом се раждали по пет-шест, че и над десет деца, а в дома на Артьомови те били „само“ две дузини. До неотдавна старите татаричани носеха дълги до пояс бради и типични руски рубашки, а в немалко домове и сега могат да се видят зидани руски печки. Повече от всичко в Татарица впечатлява уникалната трикорпусна руска църква, най-голямата по цялото поречие на река Дунав. Строена е преди повече от два века и половина и по своята архитектура няма аналог в нашата страна. Цялата утвар – камбани, свещници, икони и старопечатни книги, включително и проектът за сградата, са от световноизвестната Киевско-Печорска лавра в Украйна. Десетилетия основният поминък бил риболовът. И досега се носи славата им на ненадминати рибари и майстори на най-вкусната рибена чорба. Но... Татарица видимо се променя. Бурните обществено-политически, икономически и социални промени през последните десетилетия закономерно не отминаха начина на живот и в това руско село. Днес потомците на някогашните донски казаци практикуват съвременни професии, но руската им душевност едва ли ще изчезне и след столетия.
          С любовта си към древния добруджански град мога да обясня и причината да остана в него завинаги въпреки финансовите проблеми, които ме съпътстваха след като напуснах окончателно Русе и в Силистра започнах като нещатен кореспондент на Радиото.
          Тук, в Силистра и крайдунавска Добруджа, намерих приятели, с които ме свързва искрена и вярна дружба, основаваща се преди всичко на взаимното доверие и уважение, на чувството, че винаги и във всичко можем да разчитаме един на друг. В професионален аспект това са Добри Йорданов, Пеню Пенев, Сашо Павлов, Сашо Димитров, Вальо Чернев, Али Ризов, Симеон Манолов, Цветана Игнатова, Румяна Гидолова и преди всичко Енчо Енчев, с когото по-късно съвместно издадохме книгата „Любопитна Силистра“ в две издания. Цели три десетилетия съвместна работа с Енчо Енчев няма нито един случай да сме си повишили тон. По всички професионални и лични въпроси сме се разбирали с една дума, дори само с поглед.
          Различни случки – весели и недотам приятни – съпътстваха ежедневието ми в Силистра. Спомням си, че на един 1 април – денят на хумора и шегата – реших да се пошегувам с колегите. Рано сутринта позвъних на всички и им казах, че в 14 часа ще има пресконференция в църквата. Събрали се там, никой не им обърнал внимание, чакали около половин час и Таня Георгиева от в.“Спектър Силистра“ първа се „усетила“. Видяла, че всички са там, само мен ме няма и разбрала, че това е мой първоаприлски номер...
          Обичам хората, които разбират от шеги и имат чувство за хумор. Още повече онези, които умеят да се шегуват и със себе си. На приятелите ми винаги им става смешно, че като ми попадне днешен вестник от ВАЦ-овите издания, най-напред поглеждам „черната“ страница с некролозите. И винаги „се обиждам“, че пак са ме пропуснали... А тук, в далечна Силистра, единствено от тези страници научавам за кончината на не един и двама мои колеги, приятели или земляци...
          Погаждал съм номера, погаждали са и на мен, но винаги сме приемали всичко в рамките на безобидната шега. По този начин внасяхме весели нотки и разнообразявахме ежедневието си, което обикновено бе трудно и напрегнато.
          На един 8 март Силистра осъмна с незапомнена от години снежна виелица. Както обикновено, излязох от жилището си около 5 часа сутринта, а навън – преспи по 2-3 и повече метра. Тръгнах към пункта си, но на всяка крачка буквално затъвах до глава в снега. При брезата между шадравана и хотел „Златна Добруджа“ направо пропаднах в преспата и не виждах никакъв изход. Помислих си, че и да викам колкото си искам, никой няма да ме чуе в този ранен час. С неистови усилия „изплувах“ до терасата на ресторант „Златна Доб¬руджа“, а оттам до пункта вече се придвижих относително по-лесно. Погледнах часовника си и – ужас! – разстоянието от гарсониерата ми до кореспондентския пункт, което обикновено извървявах за не повече от 3-4 минути, този път пропътувах за... 45 минути! Още в първите минути на предаването „Преди всички“ се включих директно в ефира и разказах този епизод, от който на цялата страна стана ясен размера на бедствието, сполетяло Силистра и цяла крайдунавска Добруджа.
          Подобна одисея имах и преди повече от половин век. През февруари 1956 година (тогава постоянното ми седалище беше в Русе) тежка зима ме завари в Силистра. Градът и районът бяха блокирани и откъснати от света. Магазините се изпразниха от хранителни стоки. Не достигаше храна за детските заведения и болницата. С конски шейни докарваха дърва от „Каракуз“ за отоплението на болницата и детските заведения. Повече от десет дни нас, заварените от зимната блокада хора от други райони на страната, ни хранеше Червен кръст. Едва на 11 февруари мобилизираните тежки трактори от МТС и кооперативните стопанства пробиха пътя за Русе и с първия автобус реших да напусна Силистра.
          През тези години след окончателното ми заселване в Силистра искрени приятелски отношения се зародиха, утвърдиха и укрепнаха между мен и много силистренци.
          Безчет са приятелите ми и в Русе и в Силистра. Не съм ги избирал нито по политически убеждения, нито по етническия им произход. Чисто и просто интуитивно усещах един човек става или не става за приятел.
          Отдавам дължимото на една емблематична за Силистра личностй бизнесмена Стефан Райчев. В трудните години на прехода никой друг не е направил за Силистра и крайдунавска Добруджа толкова, колкото е направил той. Неговите фирми хранят повече от хиляда добруджански семейства. Неговата фирма „Меком“ първа в страната получи лиценз за износ на месни произведения за страните от Европейския съюз. Негово дело е и приказният петзвезден хотел-ресторант „Дръстър“ на дунавския бряг. Съвсем заслужено Стефан Райчев бе обявен за бизнесмен № 1 на България за 2005 година, а няколко месеца по-късно бе утвър¬ден и за почетен консул на Република Румъния в Силистра. За неговата дейност съм писал в местната преса, правил съм не едно и две радиопредавания по БНР и Радио Шумен. Всичко това укрепи не само служебните ни взаимоотношения, но и личното ни приятелство.
          Извън професионалния ми живот Силистра ми даде и такива верни и близки приятели като Мишо Станчев и Димитър Михайлов, Георги Бонев, Иван Генчев, Никола Черников, пилотът Стоян Георгиев, Ася и Мъгърдич Калустян, Тодор Иванов-ТАИ, Стоян Маринов, Веско Боев, Пепа Манова, Иванка Ташева, Цецо Гълъбинов, семейство Стефка и Рашко Радоеви, Димитричка Георгиева, Стела и Димитър Черникови, Стефан Стайчев, Иво Андонов, Величка и Райчо Гойчеви и още десетки други – хора с различни професии и политически убеждения, но с които ме свързва искрено приятелство. За всеки от тях, за тяхната работа, за всичко свързано с тях, мога да изпиша не една и две страници...
          За Добри Йорданов, един от най-дългогодишните кореспонденти в Силистра, с повече от три десетилетия стаж като щатен представител на Националната телевизия в крайдунавска Добруджа, без колебания мога да кажа, че е човекът, с който ме свързват само приятни спомени, че е един от най-близките ми приятели. С него деляхме един офис близо 20 години и няма нито един случай да сме си повишили тон или да не сме се разбирали по всички лични и служебни въпроси и проблеми. Със своя благ характер и добродушие той няма неприятели. Нещо повече! Помня не един и два случая, когато негови „приятели“ са злоупотребявали с тези черти на характера му. За мен Добри е роден хуморист и майстор на наистина смешни фейлетони. Случвало се е цял час да се поти, за да напише десет реда информационен текст за телевизионните си репортажи, а за броени минути ще измайстори фейлетон, който ще разсмее и най-големите темерути. В продължение на около две години с него направихме „комбина“ – аз пишех сценариите, а той заснемаше обектите.
          Близо две десетилетия работехме рамо до рамо, тоест – офис до офис с кореспондента на БТА Пеню Пенев. Независимо че характерите ни са доста различни, в него ми допадаше това, че и двамата бяхме почти заклети работохолици – черта, която той продължава да „отстоява“ и след моята „абдикация“ от журнали¬стическия фронт.
          „Пешо Мустака“, както е известен в цялата страна силистрен¬ският комедиен актьор Петър Петров, не се нуждае от специално представяне. Хората не само го познават добре, но и винаги се възхищават както от безупречните му театрални превъплъщения, така и от безспорните му певчески възможности и най-вече от неизчерпаемия извор на вицове, които е готов да разказва без да чака специална покана. Винаги съм се учудвал на удивителната му способност да помни не стотици, а хиляди анекдоти и да ги разказва без нито миг да се замисля, за да си ги припомня. С него се сприятелихме преди повече от две десетилетия. Още при първата ни среща в барчето на театъра ми допадна преди всичко с чувството си за хумор, което бликаше буквално от всяка негова фраза. Към всичко това ще добавя и безспорните му кулинарни способности. Стана така, че с него посрещнахме новата 2006 година в една стая на силистренската болница. И точно в новогодишната нощ аз получих сърдечен инфаркт, а той с перманентните си здравословни проблеми се озова в шоковата зала, в пълния смисъл – маркототевци. Въобще, беше една наистина „незабравима“ и дано да не се повтори тази новогодишна нощ... Моята маркототевщина обаче продължи и през годината. През юли бях на прага на непоправимото. Спаси ме тутраканският хирург д-р Тошко Цаков с една няколкочасова безкръвна операция, в резултат на която останах без жлъчка. Д-р Цаков ми предаде „за спомен“ голям почти колкото орех камък от жлъчката ми.
          През пролетта на 2007 година от този свят си отиде една от емблематичните личности на Силистра – „Бай Енчо фотото“. Влюбен до мозъка на костите в професията си на фотограф, за него нямаше ден и нощ. Той винаги бе там, където се случваше нещо интересно, където имаше важни събития, за да ги документира за поколенията. Поразявала ме е неговата информираност за всичко, което заслужаваше да заснеме с постоянния си атрибут – фотоапарата и винаги да бъде на точното място в точния час. Няма да премълча, че от него ние, журналистите, не един и не два пъти сме научавали за важни събития, които стават или предстоят в Силистра, за пристигнали или очаквани важни гости на града...
          Последният кмет на Силистра преди началото на демократичния преход (председател на общинския народен съвет, както се наричаше тогава) бе Стоян Маринов. Когато на едно заседание на временния изпълком, съставен от представители на различни политически формации, го повикаха и поискаха да предаде някакви документи, той категорично отказа: „Вас никой не ви е избирал и аз не ви признавам за власт...“, бе лаконичният му отговор и напусна залата. Възхитих се от проявата му, защото това бе израз на мъжество и чувство за лично достойнство в онези бурни, мътни и непредсказуеми дни...
          Ще ми се да се върна в годините преди така наречените демо¬кратични промени, когато Силистренски окръг бе един процъфтяващ район на страната, когато тук се получаваха рекордни добиви зърнени култури, когато не един и двама редови кооператори и механизатори, специалисти и новатори получаваха най-високи държавни отличия за забележителните си постижения в своите области. Именно през тези години оцених заслугата за всичко това на далновидността, компетентността и перспективното мислене и действие на големия брой знаещи и можещи специалисти, които умееха да насочват материалния и интелектуален потенциал на крайдунавска Добруджа към успешно решаване на основните социално-икономически проблеми.
          А какво да кажа за героя на социалистическия труд Димитър Марков, човек с основно образование, но утвърдил се като една от емблематичните личности на Силистра и крайдунавска Добруджа? От малка работилничка за плетени изделия от ракита и папур, каквито имаше в изобилие в езерото „Сребърна“, той създаде комбинат „Камъшит“ – един истински гигант за производство на неизброимо богата гама от стоки за бита, намерили отличен прием в десетки страни по света. Цехове на „Камъшит“ имаше не само във всички селища на Силистренски окръг, но и в много други райони на страната.
          В наши дни пред очите ми се утвърди още една емблематична личност на Силистра – театралният директор Стефан Стайчев. Независимо че не е нито силистренец, нито добруджанец, той направи и невъзможното възможно в периода на безумната реформа на театралното дело в България, за да спаси силистренския драматичен театър „Сава Доброплодни“. И не само го спаси, но го съхрани без нито една съкратена щатна бройка и го утвърди като един от водещите в страната с неизброимо много премиерни за страната постановки, със все повече разширяваща се международна дейност и инициативи, на които с основание завиждат колегите му от цялата страна. Със Стайчев сме приятели откакто преди повече от десетилетие и половина той трайно присъства не само в театралния, но и в цялостния обществен и културен живот на Силистра. Така се стекоха обстоятелствата, че и двамата сме били изпаднали в немилост по едно и също време и единственият, който ни подаде ръка в трудните ни моменти, бе Георги Кардашев. Винаги съм се възхищавал и удивлявал от ерудицията на Стайчев, от неизтощимата му работоспособност, от бликащите една след друга идеи за нови начинания, с които буквално ме изумява всяка сутрин, когато си пием кафето и разменяме новини в кафе „Бохеми“. Той се изявява и като активен общественик особено напоследък, когато в един мандат на органа на местното самоуправление бе и заместник председател на общинския съвет.
          С владеенето на няколко езика нашата съгражданка, педагожката Филиз Хюсменова, за изумително кратки срокове измина нелекия път от обикновена учителка, експерт по чужди езици в регионалния инспекторат, заместник кмет на община Силистра, заместник областен управител и народен представител до депутат в Европейския парламент.
          Като изключим селскостопанските производители, не са много гражданите на нашия край, които знаят, че силистренец е собственик на една от водещите в страната авиационни фирми „Ребус“. Пилотът Стоян Георгиев притежава собствена авиобаза със седем селскостопански и три пътнически самолета „Чесна“. Той е ръководител и на един от малкото в страната учебни центрове за подготовка на професионални летци.
          Малцина силистренци знаят кой е Илия Неделчев, но и най-малките хлапета ще ви кажат кой е „Пагана“ – една колоритна личност, добре позната, особено на културните дейци от столицата и от много други градове на страната. Притежава скромно заведение на стотина метра от Дунава, което също носи името „Пагана“. Обстановката в него е повече от семпла, но привлича със своя уют, с красивото огнище, с безупречната домашна кухня и не на последно място с чудесните стари шлагери, които Пагана изпълнява и сам си акомпанира с неразделната китара. В заведението му са прекарвали неповторими и незабравими вечери най-известните наши артисти, писатели и общественици от столицата и страната, които са гостували в Силистра. Питали са ме как се е появил прякорът му Пагана, с който е известен далече извън Силистра. Разказвал ми е, че заради виртуозните му изпълнения на китара приятелите на шега го наричали Паганини, а после за по-кратко – Пагана. И така, вече няколко десетилетия, та до сега – Пагана!...
          Като перспективно мислеща и действаща личност в последните няколко години се утвърди и младият силистренски бизнесмен Явор Георгиев. Негова реализирана идея е обновената до неузнаваемост фасада на Градския универсален магазин, чийто собственик е той, основно обновената и превърната в луксозен център на водещи фирми сграда на бившия градски народен съвет, както и преустройството на други обществени сгради – собственост на ръководената от него фирма. Явор Георгиев е и сред най-щедрите спомоществователи на обществени прояви, на културни, социални и битови дейности в Силистра.
          След парламентарните избори през 2005 година единствен народен представител от листата на БСП в Силистра стана един от изявените бизнесмени в страната Добромир Гущеров. Не бяха един и два симптомите, че той има амбицията да остави трайна следа в стремежа за икономическо, социално и културно възраждане на силистренския край. Негово дело е коренното преустройство на представителния до неотдавна хотел-ресторант „Златна Добруджа“ и превръщането му в супермодерен търговски и туристически комплекс, който носи древното име на река Дунав – „Данубе“. Същото име носи и основно преустроеният и пуснат на вода през есента на 2007 година кораб за къси туристически плавания, разходки, бизнес-срещи и различни културни прояви. Това, което той е направил досега и продължава да прави на територията на цяла Силистренска област и като безкористен и щедър спомоществовател във всички сфери на живота, ми дава основание да вярвам, че Добромир Гущеров ще бъде един от основните сторонници за възхода и всестранния просперитет на тази древна българска земя.
          Факт е, че инвестициите, които се влагат в инфраструктурата на Силистра, придават на града все по-подчертан европейски вид. И не само това. Офисите на двайсетте банки, търговската мрежа не само в централната зона, обслужването в магазините и учрежденията са на нивото на най-развитите страни. Естествено, има още много да се желае в тази насока, но важното, онова, което вдъхва вяра и оптимизъм е, че е положено добро начало. От всички нас зависи то да се утвърждава, развива и обогатява!
          Обективната истина налага да изразя собственото си мнение и за г-н Георги Кардашев – личност уважавана от едни, охулвана от други. Нямам намерение да правя оценка, да коментирам и анализирам неговата политическа дейност. Тя е добре позната на хората от средното и по-старото поколение добруджанци. Но едва ли някой може да отрече големите постижения на Силистренски окръг във всички сфери на живота, постигнати през годините, когато той бе лидер на окръжната организация на БКП. Както не може да се отрече и фактът, че Георги Кардашев нито със стотинка не се е обогатил лично през периода на своето „царуване“. През годините след 10 ноември 89-та той живее като всички нас и се ползва с уважението не само на своите съмишленици, но и на идейните си противници.
           

          Валентин Чернев
          СТИХОТВОРЕНИЯ
           

          ДА БЪДЕ ЕСЕН

            „О, есенен вятър, вълшебен есенен вятър...“
             Карлос ПЕЛИСЕР, 
          „Стихове за есенния вятър“

          Замръквам пак сред януарски сприи
          сред синкавия поанлас безбрежен
          на този девствен сняг.
          И вихър снежен
          приспивна песен в ледни клони вие.

          И пролетните ветрове са спомен,
          и мит забравен – пролетта зелена;
          край мен е неприютно и студено
          и бялото се губи в мрак огромен.

          А спомням ли си пролетта?
          Далече
          са утрините слънчеви и топли –
          на вятър зимен ледените вопли
          до свършека да слушам съм обречен.

          На лятото жаравата стопена
          не помня вече.
          Тя е пепел сива.
          Днес ме затрупва зима мълчалива
          и пада дълга ледна нощ над мене.

          Но да забравя есента – не мога...
          Не тая есен с дъждове безкрайни,
          а другата – златиста и омайна,
          с последната тъй сладка изнемога
           

          на чувствата, узрели най-накрая,
          със ветровете, дишащи прохлада,
          с измамата, че още с теб сме млади...
          О, лято циганско, сезон нетраен

          на есента в златистите предели,
          о, ветрове на порива последен,
          отрекли гордо оня вихър леден,
          смразяващ соковете полудели...

          Тя, тая златна есен, продължава!
          Сред поанласа на снега безбрежен,
          сред моя ден, отдавна вече снежен,
          не просто продължава – побеждава

          и съсъка на вятъра в клонака,
          и преспите, които ме притискат,
          и оня мрак, пристъпващ все по-близко,
          и ледената нощ, която чака...

          Вълшебен вятър есенен – не спирай
          да ми изпращаш своята прохлада,
          да ме залъгваш, че сме още млади,
          че в златна есен никой не умира;

          не спирай да ми носиш тиха песен
          и топъл дъх от циганското лято –
          по-сладостно, по-мъдро, по-богато...
          Бъди със мене!
          И да бъде есен!
           
           
           

          И...
          Едно строшено пладне разпилява
          горещите си бликове над мен,
          една река, превърната в жарава,
          тече през уморения ми ден

          и слънцето се дави зад завоя
          в подмолите на странен лес сребрист,
          и тази звънка пустота е моя,
          и свири вятърът с тополов лист,

          и някаква магия разтопява
          бездънния безпаметен покой,
          и тишината като хладна лава
          потича между брегове от зной;

          и рибите проблясват сред водата,
          в която плуват облак и небе,
          и времето прогнила мрежа мята
          и в старата си ладия гребе,

          и часовете губят очертания,
          и стават само сънен силует
          и сянка в нереални мироздания
          и сплав гореща от „преди“ и „след“;

          и няма нищо –
          само светла бездна
          от времена, заспали летен сън,
          и тишина, в която всичко чезне
          и става само сянка, само звън

          и нищо друго –
          само късно пладне,
          в което лудост слънчева струи,
          горещи часове от вечност хладна
          и безконечна върволица „и...“
           
           

          MODUS VIVENDI

           „Ето ме тук накрая и все още“.
             Росарио КАСТЕЯНОС, 
             „Парабола на изменчивата“

          На дните ми по незатворената крива
          и моят хвърлен камък стръмно слиза
          натам, където времето се срива –
          не по-надолу, просто все по-близо
          до точката, наречена начало,
          на чийто гръб „финал“ навярно пише.
          (Така се движи всяко твърдо тяло
          и коментарът е съвсем излишен.)

          По-важно е, че вече съм накрая –
          в часа на низходящото движение,
          а колко падането ми ще трае
          не е математическа величина за мене,
          а срок съдбовен, екзистенциален,
          сюблимен, пълен със сакрален смисъл,
          далеч от оня отговор банален:
          „Създателят това ти е орисал...“

          Защото падането, в края даже,
          е същото движение, с което
          летиш нагоре, за да се докажеш
          додето просто издържи сърцето.
          Защото падаш, натежал от чувства,
          защото слизаш, омъдрял към края,
          защото падането е изкуство,
          в което „мога“ си сменил със „зная“.

          И падам!
          Незатворената крива
          на дните, през които ще ме има,
          по-стръмно вече може би се срива
          на времената в бездната незрима,
          но ида, все по-натежал от мисъл,
          по-омъдрял, по-яростен, по-мощен...

          Не зная кой какво ми е орисал,
          но съм!
          Все още, Господи, все още...
           
           
           

          ПРЕЗ БЛАТОТО
           „Казана дума – хвърлен камък“
              Народна мъдрост

          Пада залезът хладен.
          В нозете ми жвака
          гъста кал. Застоялата влага вони.
          Тук, на края на пътя, това ли дочаках?
          В блатна смрад ли ще влача безрадостни дни?
           

          Как отсреща на здравия бряг да премина?
          Сред блатистата пустош кого да зова?
          И това ли е светлото бъдеще – тиня?
          Свири вятър и сякаш ми казва: – Това!

          Но нали цял живот писах думи и думи –
          значи камъни хвърлях в горещата прах.
          Не застлах ли със думите каменни друми,
          та да мога накрая да крача по тях?

          Цяла вечност отломъци грапави мятах
          сред мътилката гъста на име Живот.
          Но изглежда без дъно проклетото блато,
          и не виждам от камък сред тинята брод.

          Още пиша слова, още камъни хвърлям –
          да напълня бездънния блатен търбух.
          Изсушава ме жегата, вятър ме пърли,
          а животът за моите думи е глух

          и едва ли от думи над алчното блато
          ще направя до края на дните си мост.
          А не мога да тръгна пеша по водата –
          кой съм аз в наши дни да копирам Христос?

          И нагазвам сред тинята.
          Пукат мехури
          и метанът бълбука сред черната кал.

          Боже, нека загина в морето сред буря!
          В смрадно блато смъртта е позорен финал...
           
           
           
           

          Момка Чумпилева
          Два разказа
           

          РАЗДУМНИК

          Както винаги на връщане от гробището плачеше. Вървеше унесено по дълбокия, изровен от дъждовете път и продължаваше да разговаря с още неизравнената купчина пръст, под която вече шест месеца лежаха останките на мъжа й. „Шест месеца и дванадесет дни, Тошо, и само аз си зная как поминувам без тебе“. 
          – Поминувам? – учудено повтори на глас ненадейно хрумналата й старинна дума и се огледа. Гърбицата на пътя беше пуста. Тя продължи да се спуска надолу, а мисълта й за кой ли път се връщаше към онзи мразовит ноемврийски ден, когато Тошо с пълна кана вино в ръка падна под прозореца на кухничката, където го чакаха със сестра си и мъжа й. „Масиран мозъчен кръвоизлив“, само констатира лекарят от „Бърза помощ“. Тя се държа до погребението, но в ритуалната зала припадна и после като че ли й се губеше почти цялата зима.
          – Како, знаеш ли как ни беше уплашила. Станала беше като ония кукли, от детството ни, дето ръцете и краката им бяха на ластици Вдигнем те от леглото – седиш, сложим те на масата – хапваш. Цели месеци гласа ти не чухме. Ама златни деца имаш, трепереха над тебе като над писано яйце. Моля ти се, ма како, дай си малко кураж и се съвземи заради тях.
          Само че Стела все още не успяваше да се окопити. Движеше се като в полусън, механично влизаше в клас и след училище се затваряше вкъщи. Днес за пръв път се насили сама да слезе до лозето.
          Изведнаж отпред на пътя нещо блесна през замъгления й от сълзите поглед. Тя замръзна на място. На няколко метра от нея, точно по средата на пътя се беше навила голяма змия. С вдигната глава и втренчено приковани в Стела очи. Наблизо се чуваше глъчка, но краката й омекнаха и страхът като обръч стегна гърлото й.
          „Ох, божичко, голяма е като“... нито звук не излизаше от устата й. „Софра“, като че някой подсказа думата. „И не тя, а той, Полски смок от изчезващия вид на жълтокореместите“.
          „Какво, какво? Кой ми казва това“ – съвсем се слиса тя.“ – „Ами ако се хвърли върху ми?“
          „Биоложка си и би трябвало да знаеш, че ние хора не ядем, още по-малко паникьосани даскалици“.
          „Но какво е това? Май от страх направо откачам. Не се чува и звук, а като че някой разговаря с мене“ – нарастваше паниката й...
          „Точно така, искам да хортувам с тебе, ама като гледам всеки миг ще се строполиш на земята. Отивам си, ще се видим друг път“. 
          Смокът лениво се разгъна и изчезна в гъстата зеленина. 
          Стела въобще не разбра как се е довлякла до лозето. По някое време се усети, че лежи на дървената пейка, а из пламналия й мозък като кадри от накъсана кинолента се въртяха откъслеци от странната среща.
          „Господи, не, не може да бъде. В никакъв случай. Мъката и самотата са ме подлудили. Моля ти се, божичко, нека да не съм луда, нека това е било само глупава страхова халюцинация. Така ще е било. От уплахата ми се е сторило. Друго и не може да бъде“.
          Но можеше. Когато след десетина дни се реши да отиде отново на лозето, половината редове бяха извързани. Като стъпваше предпазливо и се оглеждаше, веднага се досети, че е работа на съседите – двама пъргави старци, които през лятото живееха на вилата.
          „Позна. Дядо Пенко и баба Рада шетаха тия дни из редовете и те окайваха. Абе, ти какво се заби пак на място? Чинеше ми се, че ако не ти се показвам, няма да се плашиш толкоз“.
          „Наистина трябва да ида на психиатър. Не съм наред, щом чувам глас. Всъщност аз нищо не чувам, думите някак се набиват в мозъка ми. Моля ти се, господи, заради децата си нека да не съм луда.“
          „Абе, ти луда не си, само дето изпростяваш. А аз приказвам с тебе мисловно, щото на вашето ниво или честота, както искаш тъй го речи, ние можем само да съскаме и свиркаме. Пък ако решиш да ме видиш, само погледни към крушата“.
          „Оох, ама той е дебел колкото клона, сигурно има два метра“, докато си помисли и веднага ясно прие следващата реплика.
          „Трябват ми още няколко пръста, но ще ги стигна двата метра, напук на всичките ви науки, дето пишат, че повече от метър и шейсет не можем да стигнем. Трябва да изчезвам, че иде баба Рада и ако ме зърне ще опищи баирите. Слушай, Тошо ми заръча да ти река да не продаваш лозето“. 
          – Да не продавам лозето ли? – изрече тя на глас, а насреща й вече подскачаше дребната приказлива старица. Докато Стела с трудно преобръщащ се език й благодареше за помощта, бабичката набързо разказа, че дебелият със златните синджири, дето купил долното лозе, искал и техните две. Давал много пари и имали неприятности със сина, щото тя не искала да продават.
          До вечерта двете привършиха с връзването, а през нощта заваля един от онези продължителни пролетни дъждове, така полезни за растенията и досадни за хората. Още в първите дъждовни вечери пред къщата спря мощен джип и натисна клаксона. Сестра й и зетят, които често ги навестяваха, говореха с децата, а Стела апатично слушаше. Тя рязко скочи и помоли зетя да излезе и да каже, че те с Тошо това лозе на поляна са го купили, всяко дръвче и стръкче двамата са отгледали и че дори да минат през нея с лъскавото си чудовище, тя докато е жива лозето няма да продаде. Всички онемели слушаха дългата гневна тирада, а тя отново седна и млъкна. Дори когато зетят се върна и попита откъде знае,че искат да купуват лозето, само неясно промърмори – „от самото лозе“.
          Към края на дъждовния период тя вече с малко боязън и много нетърпение чакаше да се отвори време за копаене. Веселите езици на пролетното слънце само за няколко дни олизаха калта. Почвата изпръхна, растенията, сякаш придърпани от златните слънчеви нишки, силно поеха нагоре. Стела тръгна да плеви и копае избуялата трева.
          Пак беше там. На крушата. Стоеше неподвижно и само главата му леко помръдваше, проследявайки движението й по дългите редове. Въпреки че из главата й се въртяха куп въпроси, дълго време нищо не се случи.
          „Значи така – рече си. – „Смок има и то доста голям. Всичко останало е било страх и нерви“.
          „Пак почваш. Вече два пъти си хоратим и ти още глумееш“,
          „Глумееш? Какво означаваше тази дума? Дали беше „глупееш“ или значеше някакво объркване? И как така изведнаж започнах да... приемам?“
          „Защото аз бях на друго място. Слушах други светове“.
          „Други светове ли? – слиса се отново Стела.“ – Но, боже мой, други светове няма. Светьт е един.“
          Тъй ли? Ти да не си мислиш, че си открила всички тайни на майката-природа и нейния Създател? Под земята, на земята и във висинето щъкат толкова светове, че ум да ти зайде. Ама вие людете сте загубили дарбата да ги видите и чувате. Хайде, нали искаш много да ме питаш, питай. Защо приказвам с тебе ли? Ами да речем, заръка имам такваз от Тошо. Ако смогна да те раздумам и ти помогна да се върнеш пак в себе си. Затуй ти се изпречих на пътя. Исках да те стресна, белким се съпикасаш“.
          „Значи, толкова съм била закъсала. Онова с куклите на ластици е било точно. И Тошо ли?... Той е виждал Тошо?“
          „Е, виждал не е баш думата, ама ще използвам една ваша. Да речем, ние с него контактуваме на друго ниво. Та той поръча да се стегнеш, да пазиш децата и да не продаваш лозето. Рече и ако искаш след година-две да си намериш другар, че макар сега да си още млада, най-тежка е самотата на старини“.
          „Какво, какво да си намеря?“ – пламна тя.
          „Е, чакай де, да не почнеш сега да си хвърляш яда по мене. Аз само ти предавам Тошовите заръки. Много добре, рече, си живяхме, в обич и сговор, ама къщата и лозето мъжка ръка искат. Децата утре-вдругиден ще литнат, а не искам сама да кукува. Кажи й, поръча, че я освобождавам от съпружеството, нека добър и грижовен другар да си намери. Е, май казах всичко. А от мене да знаеш, следвай ума и сърцето си и стъпвай по-здраво по друмищата. Трябва да се смъквам, идат ти помощници. Пък ако щеш, може да ти оставя нещо за спомен“.
          Докато стоеше със зяпнала уста, смокът сякаш се стопи във въздуха. А от долния край на лозето я викаха децата.
          „Те за мене винаги ще са ми децата, ама Свилен тази година е абитуриент, а Звезда е вече на петнайсет“. И след училище, вместо като връстниците си да идат на барче, те тръгват да ми помагат“ – помисли си и умиление притопли гърдите й.
          Стела никога вече не видя жълтокореместия, но дълго време усещаше присъствието му. По разлюлените край оградата треви, по лекото прошумоляване на храстите. Понякога й се струваше, че далече напред зърва блеснали люспи, но щом приближеше, там нямаше нищо. Тя постепенно се съвземаше и се връщаше към предишния ритъм на живот. На никого не разказа за смока, пък и в себе си не постигна пълно съгласие наистина ли си беше „хортувала“ с него, или уплахата е рисувала фантазии из възпаления й мозък.
          Но когато веднаж отидоха с дъщерята да оберат плодовете на големия касисов храст и девойчето сепнато възкликна:
          – Майче, виж смочешка риза. Аууу, колко е голяма!
          Стела весело се разсмя и рече: Това е риза на раздумник. Да я вземем за късмет.
           

          ТЕЖКА ДОБРУДЖАНСКА 

          Бяха на два-три метра от ресторанта, когато някой рязко отвори вратата. Изглежда в същия момент беше отворена и вътрешната, към залата, защото мелодията направо връхлетя върху тях.
          – Опа-а-а – пошегува се брат й. – Гледай как посрещат тежките сватбари, на кака с любимата песен.
          Докато оставяха кожусите си на гардероба, песента изпълваше фоайето. Кадифеният мъжки глас сякаш се виеше около тях и стенеше... „канят ме, мамо, млад кум да стана“.
          Нина още веднъж се наруга на ум, задето не си измисли някоя команди¬ровка. Знаеше, че братовчедка й просто иска да се похвали пред сватовете от Варна: „3апознайте се, това е нашата братовчедка Нина Чанева – директор на банка“. Настаниха ги на хубава маса до дансинга. А насреща им певецът вече проплакваше последните строфи: “че и земята ще се разтвори и двама ви ще да погълне“.
          Брат й и снахата усетиха, че настроението й се скърши и се надпреварваха да й показват сватбарите. „Како, виж синята рокля, какъв красив модел, май е кръстницата“, „ами като ни запознаваха не личеше, че бащата на зетя е толкоз нисък, пък казват голям човек бил в корабостроителницата.“ Идваха до масата лелите от село,... „ма Кунче, ква си ми хубава, ма леля, и тая рокля сякаш изляна по тебе, пфу да не ти е уроки“. Ръкуваше се с чичовците си, притеснени от новите костюми, „...туй нашето Кунче, бе сякаш вчера тичаше боса по мегданя, а днеска държи чувалите с парите“. Шепнеха й на ухото: „нал знайш нашта внучка вече свършва икономиката, глей там да се намери едно място в банката“. Макар доста отдавна да беше излязла от село, обичаше съселяните си и знаеше, че те също я обичат. От малка всички й викаха Кунчето, в града я наричаха Нина, а с кръщелното си име Николина се наричаше сама, когато бе ядосана на себе си.
          Разговаряше, кимаше с глава и се усмихваше, а мислите й се блъскаха и я теглеха към далечни борови гори и лагерен огън, над който се носи същата тъжна песен.
          Веселието вече набираше скорост. Тя постепенно се отпусна, прегърна братчето на булката, което седеше от другата й страна и поведе с него разговор. Юношата, поласкан, оживено й разказваше за учители и дискотеки, а тя си помисли: „Николино, Николино, какво се беше вкиснала сякаш някой ти е виновен, че остана стара мома. Стига вече. Петнадесет години, щом чуеш таз песен, си готова или да ревнеш, или да се биеш. Слез на земята, глупачке и се радвай на днешния ден и на дребните земни нещица“.
          Поканиха я на хорото, но тя усмихнато се извини с изстиналата си пържола и лениво похапвайки, разходи поглед из залата. Две от лелите се бяха облекли с добруджански носии и вливаха особен, народен привкус на тържеството. Едната, закрепила на главата си голяма тава с кравай и печена кокошка, а другата кана с вино, потропваха пред сватовете.
          – Кръстника, кръстника да дойде тука да си плати за хубавата булка, дето я даваме – надвикваше шумотевицата едната.
          – Иде, иде, ей го де е, пушеше отвън – чуха се викове от другия край на залата. 
          Висок мъж с тъмен костюм се провираше между хората. Нещо в леко приведената му напред фигура като че изхвърли Нина от стола. Тя се промъкна между отрупаните около булчинската маса сватбари и си мислеше: ...“халюцинираш, смотанячке, просто песента те разстрои, въобще не може да е той. Минаха вече петнадесет години, а такива съвпадения има само в книгите и филмите. И нали само преди пет минути си втълпяваше да стъпваш здраво по земята. Припознаваш се, не може да е той“.
          Но можеше. Срещу нея, между хорските рамене, искряха неговите очи. Негова беше и широката усмивка на смуглото лице. Беше той, Антон. Понаедрял и поразширен от годините, но все пак той. „Очите му блестят на прожекторите в същото призрачно зелено, както тогава на слънцето“, разтреперана се изтегли на мястото си тя. Знаеше, че той въобще не я видя. Притаена в сянката на голямата колона край масата, тя не откъсваше поглед от тъмносиния костюм.
          „Първа глупачка на града си, Николино, колко пъти вече си обещаваш да забравиш онези три дни... Той е, видя го най-сетне. И какво?.. Какъв ти Ален Делон, ами че той е почнал хем да оплешивява, хем шкембе да пуска. И онова тъпо компютърче в главата ти все услужливо изтрива неудобните за тебе неща – как той просто си тръгна без да се обади, без дори една бележчица да драсне. Хайде, вземи се в ръце. Вече си жена на години и с име в града. А в крайна сметка една тридесет и пет годишна смотанячка и самотница. Добре, ти го позна, ама да не мислиш, че и той още те помни?“
          Свита на стола, тя наистина видя много. Беше грижовен към възпълната си жена в елегантна си рокля, закачливо нежен към също закръглената си дъщеричка в къса рокличка с нежносин оттенък. „Семейна симфония в синьо“, злобничко отбеляза, когато те, танцувайки, минаха само на метър от нея, притиснали помежду си и момичето. Заболя я глава. Искаше й се да срита големия прожектор пред себе си, който така ярко осветяваше разноцветната подскачаща тълпа, та чак насълзяваше очите й. Затвори ги и мислите отново се зареяха далече над Родопа планина....
          Като студентка тренираше туристическо ориентиране. Институтският отбор бе изпратен на едномесечна лагер-школа в Пампорово. На палатки с по десет души във всяка. Но кой се интересуваше от условията? Всички бяха така запленени от красотата на родопските гори, че да имаше начин въобще нямаше да влязат в палатките. Началникът на лагера и треньорът се оказаха братя и ги подложиха на такъв режим, че по цял ден тичаха из гората. На връщане задължително мъкнеха сухи борови клони. И огънят, ритуално запален първата вечер, не загасна през цялата смяна.
          Един ден бе дежурна край огъня, помнеше го, беше петък, тринайсети юли. Зачела се беше в някаква книга, когато я сепна весел глас:
          – Ей, така ли се пази лагер? Пет минути съм тук и никакво внимание. Можех не само знамето, а и дежурната да отвлека.
          Така се запознаха.Антон се оказа малкия брат на началника и треньора. Беше неин връстник и макар тя да бе завършила втори курс, той още бе войник в кандидат-студентски отпуск. Кандидатстваше хранително-вкусова промишленост в Пловдив и между изпитите бе дошъл за няколко дни да почине при братята си. Разговаряха без прекъсване до завръщането на лагерниците. „Така ми е леко и хубаво с теб, сякаш те познавам от сто години“, каза й вечерта край огъня и взе ръката й. Едно от момичетата обикаляше насядалите в кръг студенти с голяма шишарка вместо микрофон. Подаде я закачливо на Антон, а той, без да пуска ръката й, запя „канят ме, мамо, млад кум да стана“. Тя за пръв път чуваше песента. Дали от дълбокия му проникващ глас, или от силния текст, но още с първите строфи настръхна. Когато стигна до „на първо либе, кум се не става, на първо либе сърце се дава“ и стисна по-силно ръката й, от голямата му топла длан към нея заприиждаха огнени талази и възпламениха цялото й тяло. Щом свърши песента, тя вече знаеше, че той ще бъде първият мъж в живота й. На третия ден привечер, след като два дни бяха скитали хванати за ръце из горите, се изкачиха на Орфеевите скали. Залезът облизваше с розово езиче върховете, боровете смълчани очакваха здрача, а Антон отново запя песента за жалбата на младия кум. Тя се откъсна от прегръдките му, зърна изумрудено-зелените искри, които слънцето палеше в очите му, и бавно започна да разкопчава блузката си...
          – Ей водача, дай тука една нашенска, – изтръгнаха я от унеса весели крясъци.
          –  Дай тежката, калпетренската, да ги видим тия сватове дали го могат добруджански ръченик.
          Лелите с носиите скочиха още при първите звуци. Подпийнал дядка подсили групата. Срещу тях от сватовете се изправи Антон. Направи два-три кръга и ги поведе към микрофона:
          – Сватовете сме на линия. Ама няма ли от булчинската страна нещо по-младо да ви представи. Ще се надиграваме, пък аз не искам да уморя тези две прекрасни женици. – И той изведе лелите от дансинга, а сам застана в средата, като леко се подрусваше.
          Нина трепна. Нещо се надигаше в гърдите й, напираше да изригне. Тя скочи и с няколко леки стъпки излезе сред прожекторите. Роклята й от индийски кашмир в топъл меден цвят и втъкани ламирани нишки имаше ефекта на раздухана жарава. Искаше този ефект. Дори само да види как усмивката на Антон прераства в гримаса. Тропна предизвикателно насреща му с удобните си немски обувки от светъл велур, а той рязко се дръпна като блъснат от водна струя. Нина като през мъгла виждаше приближаващите хора и чуваше виковете им, „ха така, Кунче, покажи им какво могат добруджанци“, „дръж се, кръстник, какво се клатиш, виното ли ти дойде силно, или се уплаши от хубавата силистренка“.
          Без да му даде време да се опомни, Нина заигра и леко като птиче закръжи около него. Той, без да откъсва очи от нея, се въртеше на място като вързан мечок. Тя се изтегли в края, спря малко и подканящо заприпка към него. Той започна малко сковано, повтаряше като хипнотизиран нейните движения, но лека-полека се отпусна и двамата се потопиха в танца. Ситнеха, приклякваха и се кършеха, бе да отделят погледите си. Телата им си заговориха и се разбираха. „Виж ме добре, – казваше нейното, – виж колко съм още стройна и грациозна. Гледай какво загуби, като си тръгна тогава без да се обадиш“. „Аз много те търсих, – накланяше се извинително неговото. – Тогава братята ми ме принудиха да тръгна, уплашиха се, че ще си проваля следването. Оставих ти бележка, че след последния изпит пак ще се върна, а ти беше си тръгнала преди края на смяната, без дори адреса си да оставиш.“ „Ние никога не сме те забравили – виеха се като трепетлики ръцете й“. „Ние също – протягаха се като да я обгърнат неговите. – Остави ни да те хванем здраво, да захвърлим всичко и да забегнем в родопските гори“. „Знаеш, че е безнадеждно – трептеше устременото й към него тяло. – Онези гори са на петнадесет години разстояние. Нали и ние не сме онези лудо влюбени хлапета?“ „Искам тази ръченица никога да не свършва“ – стенеше, извивайки се край нея едрата му снага...
          Макар да не виждаше нищо освен него, тя някак смътно усети как притихналата зала и струпаните около площадката хора са разбрали всичко. С мъка се отскубна от погледа му и единственото, което зърна преди да й причернее, бе тревогата в очите на застаналата най-отпред жена със синя рокля.
           
           
           
           

          Ивайло Терзийски
          СТИХОТВОРЕНИЯ
           

          СЪРЦЕ В РЕМОНТ

          Тя си тръгна. Стопанката вече я няма...
          И какво да направя със този живот:
          да си купя море и герданче за мама,
          да поканя на гости големия род...

          С тях какво ще си кажа?! По някоя клюка 
          или фас ще посмачкам, тревожен и блед,
          а когато умра от досада и скука 
          ще излезна от къщи с краката напред.

          Но не бива. Стопанката нейде замина,
          вехнат чувства и вечнозелени цветя.
          Трябва пушек да пусна поне из комина,
          по връвта му прозрачна да слезне и тя.

          Нека с птиците тя се престори на лято 
          и да среже с крила януарския мраз,
          да ми бутне котлето, привечер когато
          чай от лайка приготвям за двамата аз.

          А не се ли завърне... да лепна на входа
          надпис кратък, горчив като гръцки лимон:
          „Тази къща без нея изглежда за продан, 
          а сърцето ми още от днес е в ремонт“. 
           
           
           
           
           
           
           

          ПРОЩАЛНО

          И когато се кротна зад райските порти, 
          намерил почивка,
          имай, Господи, милост, наглеждай жена ми из двора.
          Прикрепи й на устните пролетно стръкче усмивка,
          за да кичи по пътя прозорци, дървета и хора.

          И на кучето хвърляй коматчето хлебец, задето
          ще я ближе по дланите, тя от бълхи ще го пощи.
          А когато и то се спомине, съседът дано да се сети
          да се грижи за всички цветя и смутени овошки.

          А жените, които съм имал, а те и под лупа
          се броят на едната ръка, не оставяй самотни.
          Нека песни да пеят, наместо имоти да трупат,
          на живота да водят и утре, без мене, хорото.

          Нека в първия мъж, който хлътне случайно във
                   двора,
          я очукан и кротък, я истински дявол и мачо,
          да познае жена ми приятел. О, нека по-скоро
          да забрави за мен... и от радост дори да заплаче...

          Аз ще слизам среднощ, както идва среднощ суховеят
          или в кални дерета планинското бистро поточе:
          да завия и него – ратая любовен, и нея,
          да помилвам главата на своето свидно отроче.

          То ще драсва ли стихове, Господи? А ако не може
          нека барем край мама да сее усмивки и мигли,
          да отгледа дръвче, да се влюби безпаметно, тоже,
          да проклина, разлюбен, и всичките таткови книги.

          А когато порасне, да стане – летец изпитател,
          щото в татко му птиците виха гнезда, кръшни песни.
          А и, Господи, (щях да забравя), дари и с искрен приятел,
          и с жена, за която войните започват от днеска...
           
           
           
           

          ПИСМО

          Ти имаш всичко. Дом и нови чехли,
          една жена на склад, кажи – речи,
          но ако мислиш, че е стара вече...
          купи си очила или очи.

          Косите й презряват. Често бръчки
          дълбаят по лицето й бразди,
          но не това до ужас те измъчва
          и твоя сън до ужас разреди.

          Ти чуваш, знам, как тялото й стене
          и се разпада точно в полунощ
          като звезда в леглото, уморена
          от пълна скука или от разкош...

          Затуй ли като хрътка душиш още 
          с кого ли тя кръстосва плът и дух?!
          И пощата й всяка сутрин пощиш,
          додето плъзне из тълпата слух...

          За някаква безумна изневяра
          на призрачен таван с художник млад.
          Не тя е стара... Баба ти е стара.
          Върви я прегърни, че вее хлад.
           
           
           
           
           
           

          Юлиян Желев
          Откъси от романа
          „ВЪРХОВЕТЕ НА ПАРИЖ“
           

          ГЛАВА 5

          Отношенията между Меги и Андрей се задълбочаваха с всеки изминат ден. Тя го харесваше, той нея – също. Тя се чувстваше спокойна и сигурна с него, той с нея – също. Бяха минали няколко месеца от тяхното запознанство. През това време те се срещаха почти всяка вечер, пиеха кафета или безалкохолни, бъбреха си за най-различни неща: тихо, кротко, завладяващо и само се гледаха в очите.
          Меги упорито криеше миналото си на градска курва и много се страхуваше, когато излизаше с Андрей на най-оживените места. Андрей също разказа доста неща за себе си, но някак нарочно пропускаше темата за своите родители. Всъщност те и двамата бяха покойници, той остана сам доста млад, което преживя много трудно и тежко. Вероятно заради това Андрей отбягваше да разказва за тях. И тъй като Меги не бе глупава, тя веднага се досети, че в този негов кръг на живота има нещо нередно, но реши да мълчи. И постъпи правилно, защото бе сигурна, че рано или късно той ще разкаже за тях.
          Но непоправимото все пак се случи – в една от поредните вечери, докато се изпращаха!
          Вървяха бавно покрай някаква осветена витрина на магазин и разглеждаха дрехите, когато един тип – от ония, средновисок, с много злато по себе си, бутна Меги и й рече:
          – Здравей бе, сладурче. Къде се изгуби, що така бе малката? Ние всички имаме голяма нужда от теб.
          Андрей гледаше ту нея, ту него, като в крайна сметка нещо взе да подразбира. Онзи тип обаче също го изгледа и го сряза:
          – Кво се пулиш бе, кавал смотан?
          Андрей хвана Меги за ръката. Бе нито жива, нито умряла и не знаеше на кой свят се намира – пребледняла и търсеща на всяка цена очите на Андрей, после я дръпна зад себе си и й каза:
          – Да си вървим.
          Но не пропусна да му отговори:
          – Сега ще се направя, че не съм те чул. Все едно, че не съм те чул. Защото това ще е много по-здравословно за теб, отколкото, ако те бях чул.
          Онзи се облещи и не мръдна – от стройната и определено здрава фигура на Андрей лъхаше респект. Обаче Андрей не миряса. Приближи се до него, съвсем близо и му изсъска в ухото:
          – Не ме познаваш, нали? Няма как да ме познаваш. Но ако още веднъж имаш наглостта да погледнеш Меги в очите дори, камо ли пък да й заговориш, ще те натроша целия – кокал по кокал, докато не пукнеш в адски мъки. Изчезни от погледа ми!
          Онзи подви опашка и се омете.
          Тръгнаха към къщата на Меги, но походката им вече бе някак необикновена: двамата мълчаха, като от време на време само провлачваха обувките си по тротоара. Стигнаха. Меги отвори със широк замах входната врата на своя дом, а после нареди на Андрей с много твърд тон:
          – Влизай.
          Той се подчини. 
          Настаниха се в стаята на Меги. Тя отвори някакъв шкаф и извади бутилка с водка и тоник. Взе от витрината на шкафа две чаши, наля от алкохола, после взе други две – по-високи, наля от тоника и седна срещу него. Взе своята чаша, отпи едра глътка, тутакси си наля нова порция от водката, изгледа наново Андрей и му заповяда:
          – Пий!
          Той изпълни заповедта. Меги надигна за втори път чашата, след това за трети, четвърти, като постоянно си доливаше и само мълчеше. Но най-накрая се обади:
          – Слушай ме много внимателно... Запознахме се случайно, ти си от този град, но аз не те познавах – до онази вечер в кафенето, съвсем бегло, дори в началото твоите черти ми се сториха познати, ала не можах да се сетя откъде... Слушай ме много внимателно. Този, който тази вечер ме спря, е един от многото градски боклуци. Личеше му, нали?
          – Да, усетих го още като го зърнах.
          – Добре, не ме прекъсвай, че иначе нищо няма да ти кажа. Сега или никога. Аз съм, тъй да се каже, бивша курва, която за малко не стана проститутка..
          Андрей повдигна съвсем плахо вежди, което обаче не убягна от погледа на Меги.
          – Изненадан ли си? – повиши глас тя. – И от какво? Че съм бивша или че съм курва. Вероятно си мислиш, че няма бивши курви, обаче има и една от тях е пред теб. Спала съм с много мъже, почти всичките бяха боклуците на този град. Изобщо нямам обяснение защо избрах този начин на живот, правих го повече защото ми харесваше някой да ми плаща сметката, да ми купува дрехи, срещу което аз – системно и редовно пияна, лягах с него. Без чувства, без емоции, без любов, без нищо – само скърцане на леглото и толкоз. На следващия ден за малко се чувствах омерзена от себе си, но това беше до първата ми водка. До следващото механично скърцане на леглото. Ето това е животът ми дотук. До мига, когато срещнах теб. Една вечер осъзнах какво съм направила със себе си и половин година не излязох от стаята, от тази същата стая, в която дадох клетва пред един умиращ човек, че ще се променя, че ще си намеря сериозен приятел, ще създам семейство и тъй нататък. Разбираш ли ме? Всъщност коя бях аз?! Изобщо съществувах ли?! А дори и да беше така, какво право имах, за да раздавам морални наставления на някой, който ме превъзхождаше – както съм си го обяснявала тогава. Имах една съученичка – Роза, сега пише стихове – голям праз! Тя мечтаеше за виртуалните си истории, а аз ги имах. Достатъчно беше да се обърна и да видя завистливите погледи на приятелки и съученички, това бе в началото, когато тръгнах по този път. А всъщност бях толкова празна, като буре от ром, изскочило на повърхността на морето след корабокрушение. То носи само онзи сладникав аромат, впил се в дървото, което дори да издълбаеш, остава като привкус и неизменима обреченост. Самотно – сред солените вълни на хорското безразличие, интриги или клюки, което единствено може да те запрати в скалите, в които мечтаеш да се разбиеш. Роза не виждаше това. Тя четеше блудкави любовни романи и копнееше да срещне принца. Много беше лесно да го види. Единият притежава прекрасни очи, но е груб и глупав, но другият не е такъв, дори има страхотно поддържана коса, например, но за него си като последен модел на телефон – бездушна и удобна. Бързо се убедих, че принцове не съществуват, но надеждата, че се лъжа, ме караше да продължавам да търся, което всъщност се оказа и моята трагедия. Алкохолни маски, канабисови усмивки, безкраен пир, в който – разбираш, – че си участвал, едва когато осъзнаеш, че ти сам си си го организирал. Но когато хлопнеш вратите на пищната зала и окачиш табела с надпис „За продан“, навън те чака глутница от обвинителни погледи, които сякаш прочитат на челото ти онази алена буква, за която някой някога беше писал Но това беше едно друго безвремие, за което някой някога беше страдал. Аз изстрадах своето. Това е. А сега – вратата е ей там, ако решиш – можеш да си тръгнеш, завинаги. А ако искаш, можеш да останеш, но поне вече знаеш всичко. Ти решаваш.
          Андрей стоеше, мълчеше и я гледаше – право в очите. После пое въздух и го изпусна, отпи от питието, след това запали – пак със същите бавни жестове, цигара, погледна я наново и най-накрая също проговори:
          – И когато Меги натрупа тази себеомраза, тя изобщо не бе помислила върху твърде крехкия факт, че скалите, където е искала да се разбият онези нейни погледи, пориви, или желания, все пак са... скали. Това тя не е могла да го проумее. Защото скалите са си просто скали: от векове насам и навярно – за векове напред. Макар че винаги ще присъстват някак по-особено, някак натрапчиво, мамещо, дори – скандално, просто защото са си скали. Тя е в техен плен. И си мисли, че скалите не могат да присъстват само на географските карти, като знак или малка „отметка“, но – уви! – с нея не е така. Тя май още не е проумяла, че скалите ще са винаги скали и ще са винаги победители, когато някой реши да се разбие в тях, вместо да опита да погледне нещата от друг ъгъл. Поради това тази вечер без да иска или може би нарочно – никой и досега не знае, Меги ми разказа за едни виртуални желания и едни съществени неща, които е притежавала. Това пък защо беше? Нито съм умирал от желание да знам, нито пък съм искал – аз съм малко по-инак скроен, макар дълбоко в мен да дреме ревността: като зла вещица, дето всеки миг ще се събуди и ще направи куп поразии, ала очевидно е, че сега Меги е много настоятелна. Лошото в цялата тази история е, че миналото на Меги май е на път да се превърне задълго и съществено в мое минало, каквото аз, впрочем, имам в изобилие. Не защото искам да го отрека и да си мисля, че това е някакъв елементарен и закономерен ход на събитията, нито пък защото съм се уплашил от самото минало на Меги, поради което вероятно тя си мисли, че ей сега ще стана и ще си тръгна – като уплашено куче, което бяга с подвита опашка, след като са му тропнали с крак. Не се уплаших от тоя тип тази вечер – можех да го смачкам от бой, нито пък ще се уплаша от миналото на Меги. Както бе казал баща ми някога, едно куче, като се научи да ги яде, няма отърване. Говоря за истината и за страха. Но има едно-единствено нещо, от което ме е страх и от нищо друго. С това обаче едва ли ще свикна, защото го проумявам и разбирам. И да ме пита човек защо мълчах толкова дълго през тези години, когато баща ми мачкаше мама и мен, а не направих онова, което би направил всеки уважаващ себе си мъж: впрочем, аз го направих, ама го направих така, щото след седмица-две баща ми взе, че се обеси. Години след това, все още непреживяла унижението от системния психически и физически тормоз от страна на баща ми, мама получи инфаркт и също отиде горе на небето. А аз – смазан от усещането, че оставам сам, завинаги сам, дори не се сетих да ги разделя поне в смъртта им, тъй като мама много искаше да живее по друг начин, без него, но бе избрала да търпи шамарите на баща ми само и единствено заради мен. И заради това гробовете им са един до друг – нещо, което няма никога да си простя. Дай Боже да не е при него, защото неговото място дори не е в ада, а на сметището, ала това е една много друга история. Онова, което не знаеш и сега ще го научиш е, че може би в някакъв смисъл Меги вече ми липсва. По моя си начин. Иди, че го разбери... Но – като заговорихме за страха, да ти кажа и това, че се опасявам най-много от факта, че Меги и до днес едва ли се е променила. Ако го е направила – добре. Ако не го е направила, а само дава външен вид, че е така – не е добре, ама аз ще я променя. Това поне ми е ясно!!! Адски ясно!!! Иди, че го разбери. Обичам те.
           Приключих.
          – И аз те обичам, миличък! – прошушна Меги.
           

          РЕТРОСПЕКЦИЯ 6 

          И започнах да я търся!
          Изобщо нямах никакво конкретно обяснение защо го правя, нито достатъчно прилична причина, само знаех, че трябва да я намеря. Можех да си стоя на топло вкъщи, да си чета книги например и да забравя за нея, ала това – последното, не успях да сторя. Бях се зарекъл, че ще я открия – колкото за да я зърна, да видя как изглежда лицето й, като тайно се надявах, че това донякъде ще промени и без друго променения ми твърде отрано живот.
          Най-напред разпитах мама къде би могла да живее в нашия град и дали изобщо знае нещо повече по случая, но тя сви недоумяващо рамене:
          – Не знам, миличък, колкото ти, толкова и аз.
          През това време дълго се вглеждах в лицата на моите връстнички, докато се разминавахме по улицата или пък случайно попадахме на общи места, но така и не можах да открия никаква съществена прилика между мен и тях.
          Впрочем, няколко месеца след онзи преглед, когато докторът ми забрани бокса и буквално ми нареди на секундата да спра с него, аз влязох в казармата. Но там престоях твърде кратко, защото една вечер получих нова и достатъчно голяма порция от главоболие, гарнирана със силна криза, поради което веднага попаднах във военната болница. Там отново изследвания, докато накрая ми обясниха, че аз просто не мога да бъда войник и ме освободиха. Боксът и ударите в главата ми си бяха казали тежката дума. Иначе се чувствах добре, можех – поне според мен, – да мисля правилно и изобщо не усещах кой знае какъв проблем. Ала той съществуваше и от време на време напомняше за себе си. Голямата глупост, която сторих със себе си и която после се оказа моята голяма драма бе, че аз така и не предприех някакво лечение, въпреки препоръките на военните доктори.
          След няколко години, през което време аз се мотах достатъчно по разни клиники за нови изследвания и обикновено „захвърлях“ дълбоко в джоба всяка епикриза и внимателното предупреждение на хората в бели престилки, че трябва да предприема нещо, защото нещата могат да се усложнят, най-накрая пристъпих към действие.
          Първо отидох в местната община, за да се опитам да науча колко души са се изселили по времето, когато приблизително аз съм бил съвсем малък. Резултатът – трагичен, или в моя случай – нулев. Но аз не се отчаях, а тъкмо обратното – заинатих се. Въпреки че по цял ден си стоях у дома, пушех цигара след цигара (вече бях пропушил), гледах тъпо и безизразно в някаква точка в стената и умувах каква да бъде следващата ми стъпка, че да стигна до нея. И колкото повече затъвах в собствената си немощ, тъй като не намирах нещо практично и полезно, толкова повече се отчайвах, но не до степен, която можеше да ме откаже. Не знам защо, но по едно време – ненадейно – както ненадейно чуваш първото пролетно пеене на влюбените гълъби, с което разбираш, че всъщност зимата окончателно си е отишла, ми хрумна, че тя може и да е отраснала в сиропиталище. Имах си достатъчно добри аргументи в моя полза – незаконно дете, навярно излишно не само за отвратителния си биологичен създател, но и за самата майка, която пък сигурно я приемала като някаква тежест или бреме по пътя да създаде свой привлекателен начин на живот: най-различни хора има на този свят с най-различни разбирания, знае ли човек. И затова реших да отида в сиропиталището на нашия град. Просто ей така – колкото да опитам. Знае ли човек... Всичко това ми хрумна една сутрин, докато се излежавах и се чудех какво да правя.
          Повъртях се още няколко минути в леглото и станах.
          Първо отидох в банята и дълго плисках лицето си със студена вода: имах нужда от това. После се избръснах старателно, но слепоочието отново ме заболя. Не обърнах внимание, но все пак усилих до последно струята от кранчето на чешмата, което пускаше студената вода и си сложих главата под нея. Това ми подейства много добре. Почувствах се значително по-свеж.
          След това се облякох бавно и излязох.
          Отидох пеша до центъра – вече имах някакъв нов план, според който знаех поне откъде да опитам отново. Махнах на едно такси, скочих в него и назовах адреса на сиропиталището. След десетина минути вече чуках на вратата на директора.
          – Да-а-а-а!
          Този провлачен и уморен глас би трябвало да е неговият.
          Не го познавах лично, но от местните вестници знаех поне как изглежда. Преди време в един от тях бяха пуснали обширен репортаж за нашето сиропиталище, заедно с интервю със самия него и затова имах някаква бегла представа – над петдесетте, с удивително черна за възрастта коса, очила и огромен нос. Както бях си помислил тогава, докато разглеждах самия вестник – стандартен, средносоциален директор, което пък ме напуши на смях.
          Отворих и не се излъгах – срещу мен, зад старо дървено бюро, седеше екземплярът от снимката във вестника. Той ме подкани с пръст да вляза – като истински ветеран на бюрокрацията:
          – Влизай, сядай и казвай! – нареди свойски той.
          Първото, което пробягна през все още наболяващата ме глава бе, че с този екземпляр ще имам проблеми. Почувствах го от първата секунда.
          – Добър ден! – почнах отдалече, надявайки се поне да ми проговори на „вие“.
          – Добър да бъде, какво те води насам?
          Второто, което си помислих е, че човекът сигурно е от село и май там си живее. В това време директорът-екземпляр опря лактите си на масата, подпря с досада главата в шепите си и ме загледа директно в очите. Онемях. Успях да продумам след няколкосекундно мълчание, което ми се стори цяла вечност:
          – Ъ-ъ-ъ-ъ-ъ, опитвам се да издиря едно момиченце, което – допускам, е възможно да е било дадено тук преди доста години – обясних аз, като посочих предполагаемото от мен време.
          – Кво? – оглупя за пореден път екземплярът пред мен.
          – Опитвам се да издиря едно момиче, което е било възможно да е дадено тук преди доста години – повторих с малко по-висок тон.
          – Ама ти кой си?
          Представих се, но екземплярът съвсем се облещи:
          – Не те познавам, от тука ли си, от града?
          Пак си глътнах езика – човекът зад бюрото направо ме убиваше. Изкипях и подпуших.
          Кръстосах нагло крак върху крак, запалих цигара, издухах дима нагоре към тавана, изпънах внимателно и без друго изпънатите мои черни чорапи и се огледах за пепелник. Ясно – ще си имам проблеми, ама тоя не ме познава. Прекрасно, тъкмо ще се запознаем.
          – Пепелник има ли тук? – запитах натъртено. И после вмъкнах бавно, тежко, с достойнство:
          – Първо ще ви черпя едно, ако спрете да фамилиарничите с мен и второ – опитвам се да издиря едно момиче, за което случайно предположих, че е възможно да е било дадено тук, при вас. Кой знае, най-малко пък аз.
          Той стана, без да обърне внимание на последните ми думи, което не ме изненада, донесе пепелник, върна се обратно и отново седна зад бюрото – някакъв екземпляр зад някакво бюро. Някои хора са луди да работят точно така.
          Екземплярът започна да се чеше по главата – мислеше. Любопитен процес в празната му глава. След няколкоминутен и навярно мъчителен за него размисъл, рече:
          – Да, бе, разбрах те. Тъй-й-й-й!... Викаш, момиче, което е възможно да е дадено тук? Ти каза някакви години, ама аз съм директор отпреди десетина, по онова време, за което говориш, бях... чакай малко... или студент, или...е, не знам, не мога да си спомня.
          – Така е, сигурно е било така, но нали има архив, предполагам.
          Мигновено реакция от него – да му се не надяваш:
          – Архив има, но ще отнеме поне два дни.
          – Един.
          – Тя каква ти се пада, а? И как се казва? – продължаваше да пита той.
          – Вдигам мизата – ако спрете да ми говорите на „ти“, стават две кафета... Не знам изобщо как се казва, а каква ми се пада си е мой проблем. Но ако има архив, да го проследим, все нещо може и да изскочи. Запомнихте ли? Всичко, което може да ми помогне, ако изскочи, аз ще си го проверя.
          – Ъхъ. Ама на случайни хора... такава информация... не знам, не знам, мойто момче.
          – Питайте някого за разрешение. Например ресорния ви министър. Той ще ви позволи.
          – Е, чак министъра, не се подигравай!
          – Аз не се подигравам, просто имам нужда от вашата помощ. Това е. Толкова е просто. Иначе ей сега ще звънна в редакцията на местния вестник, а там навярно само това и чакат. Нали ги знаете журналистите – на никого на прощават.
          Екземплярът се облещи. После започна да фъфли, най-накрая го удари на молба:
          – Моля ти се, разбрах те, няма смисъл... Така... Ела утре сутринта и всичко ще е наред.
          Продължавах да пуша и да го гледам право в очите. Той се размърда смутено на стола:
          – Това ли е всичко. Нещо друго да искаш?
          Изтръсках пепелта, като много-много не се стараех да уцеля пепелника. Онзи мълчеше.
          – Искам още нещо, да! – продължих аз. – Ако случайно попаднете на някоя история, която би могла да ме заинтригува, искам да знам кога е дадено момиченцето, от кого, колко е стояло тук, адрес, къде е отишло. Ей такива едни работи, става ли?
          – Ама моля ти се, дребна работа.
          Допуших си цигарата, изгасих я в пепелника и пак попитах, докато ставах от мястото и се насочвах към вратата:
          – Вие какво сте учил?
          – Аз ли? – повдигна вежди той, сякаш стаята беше пълна с екземпляри като него. – История. Ами ти – студент ли си, или сега се готвиш да учиш нещо?
          Вече на вратата, отговорих бързо:
          – Ако реша да уча, ще е психология. Много добър ще стана, да го знаете.
          И излязох.
          Същата вечер реших да поразгледам няколко албуми с колекция от географски карти. Освен това моите албуми бяха пълни с най-различни цветни снимки на градове или живописни места. Разгръщах ги захласнат, макар да бях ги разглеждал десетки пъти преди това. Това бе едно от любимите ми занимания, защото в такива мигове обикновено се опитвах да си представя как ли изглеждат хората по онези места. Всъщност от няколко години аз събирах цветни снимки на големите градове, а после старателно ги прикрепях към самия албум: всичко това ми създаваше усещането за необятност, тъй като животът в моя град и той самият въобще не ми се вписваха в представите изобщо за някакъв град с дишащи или хъркащи през нощта хора.
          Докато разлиствах един от тези албуми, зърнах разкошна, цветна и определено мамеща нощна снимка на Париж: столицата на живота, както казват някои. Снимката беше толкова майсторски направена, че просто нямаше как да я подминеш, без да я разгледаш подробно. А и Айфеловата кула се открояваше над всичко!
          Струваше ми се, че я виждам за пръв път, дори не можах да се сетя дали изобщо досега я бях разглеждал, както това съм правил с другите, закрепени с кламерчета в този оръфан и протрит албум с... географски карти и снимки!
          Изведнъж, докато се взирах в нощните светлини от снимката – бляскащи по своему и преплетени като млади водорасли в старо блато, подчертаващи майсторлъка на нейния неизвестен автор, някакъв непознат все още вятър нахлу вътре в мен, след него – на талази, заприижда силна топлина, която се опита да стопи тялото ми, но не успя. Дали от това или от красотата на снимката, разкриваща още по-величествената красота на нощния Париж, аз неусетно притворих очи и полетях: понесох се над самия Париж.
          Не обръщах внимание на това, че тежестта от главата вече се бе изместила в краката ми. Само си представях как летя с разперени ръце и разглеждам всичко онова, което можеше да бъде разгледано: безгрижието на парижани, потопени в своето простодушие, безсмъртието на старите улици със своите жители, достолепните сгради със своята история, младите хора, тръгнали към своята зряла старост, както и възрастните, които пък крачеха под ръка с гордото си минало и обяснима до момента биография. Летях над всички тях и исках да им изкрещя, че аз съм тук, сред тях, при тях, исках да им обясня, че все някога ще покоря този друг и определено непознат за мен свят, в който няма обесени родители, непознати сестри и прегледи при психиатри, заради завинаги осакатения от моето детско малодушие и безпомощност болен мозък: само защото мама искаше да бъда достоен и равностоен с останалите: нейна собствена философия и връх в живота, който аз едва ли щях да покоря, тъй като не исках, а и не виждах кой знае какъв дебел смисъл.
          Ето, сега, докато летя и гледам този друг – непознат, но определено привлекателен за мен живот, си мисля, че това ще е моят връх, това е моят Париж, това са моите лични върхове на вече моя Париж: усетих го рязко и ненадейно, както може да се усети първият полъх на старостта, след която неизбежно на вратата ти позвънява смъртта. И всичко това от една-единствена снимка, която те кара да почувстваш логичния, но и неизбежен извод, че не живееш така, както искаш и че едва ли някога това ще се случи. Макар да го желаеш с всяка поричка от премръзналото ти от нещастие тяло... 
          Живот ли казах? За какъв живот пък имам право да говоря аз? За този, моят ли, в който пребих до смърт собствения си баща, поради което той се обеси или в който виждах посинена и подута от бой мама, в който и мен самия ме смачкваха от бой на улицата, тъй като за известен период от време това се бе превърнало в привлекателно хоби за моите приятели, каквито всъщност нямам, в който разбрах, че съм имал и сестра, но която не познавам?
          Ами ако отида в Париж, този романтичен град, моят живот ще се промени ли? Дали има парижани, които страдат, мислят, чертаят планове като мен или се опитват да изскочат от собствения си и безсилен кръг на живота, в който някой друг натрапчиво ги е поставил, без дори да искат, без дори и да успеят да се съпротивляват – пак като мен? Как ли ще изглеждам тогава, ако покоря този непокорен за мен парижки връх? Навярно като тях ще стана елегантен, красив, безгрижен, свободен. И също като тях ще узная ли откъде е изникнал моят собствен корен: към който те навярно се връщат или към който отиват. Пак за разлика от мен.
          И всичко това – в една снимка!
          Все някога ще отида там. Все някога ще се опитам да ги покоря – върховете на Париж, за да стана друг, за да получа друг живот. Все някога. Обаче след като открия сестра ми... 
          ...На следващия ден – рано сутринта, като вчера, почуках на вратата на онзи екземпляр. И отново онова проточено – „Да-а-а-а-а-а!“, което можеше да съсипе цял военен полк, мамка му стара. Отворих пак по същия начин вече познатата ми врата, пак по същия начин влязох и седнах, където стоях и вчера, без дори да го попитам или да поискам разрешение.
          Той обаче сякаш бе готов за тази наша среща. Първо стана, доближи се до мен и ми подаде ръка с едно иначе приветливо:
          – А, здрасти бе, моето момче.
          После се върна, седна зад любимото си бюро и я подкара направо, като дори не ми даде и секунда време, за да си поема дъх.
          – Всичко е наред, обаче тук при нас, момиче по времето, за което ти ми спомена, не е постъпвало. Дори няма история, която би могла да те заинтригува. Е, има една-две, ама в случая става въпрос за момчета, а ти търсиш момиче, нали?
          Кимнах и се отчаях. Пак ударих на камък. Изобщо не знаех какво да правя. Само гледах тъпо и се усмихвах – навярно също толкова тъпо. Най-накрая реших, че присъствието ми в тази стая вече е безпредметно, подир което станах и си тръгнах. Току пред вратата, миг преди да изляза, екземплярът попита, но този път доста внимателно:
          – Ще ми кажеш ли все пак за каква история става въпрос?
          – Няма смисъл, това си е мой проблем, както и си е мой проблем отиването ми до Париж, което може и да промени нещата. 
          Онзи се облещи:
          – За кой Париж говориш, за какъв Париж? Какво говориш, добре ли си?
          – Разбира се, че съм добре! – отвърнах с троснат тон и напуснах завинаги тази стая.
          Докато вървях към стоянката на такситата, за да се прибера у дома, ми хрумна още нещо. Реших да опитам и този вариант – да открия някой бивш колега на баща ми. Сигурно той би могъл да знае нещо повечко, възможно е баща ми да му се е хвалил навремето, знам ли? Реших да опитам и този вариант – поне нищо нямаше да изгубя.
          Ала изгубих друго
          Мама!
           

          ГЛАВА 6

          Две седмици след онзи тежък разговор в стаята на Меги, Андрей предложи да отидат на дискотека. В началото Меги се опъваше и не искаше, измисляше си най-различни причини, за да не отиде, ала Андрей бе достатъчно настоятелен. Най-накрая тя се съгласи. И веднага пребледня – като онези платове, с които обикновено покриват мъртвите в ковчега, преди той да бъде пуснат в хладния трап. Защото в града имаше само една дискотека и на Меги й стана ясно на секундата как ще се развият нещата. Но побърза да го предупреди:
          – Нали си спомняш онзи наш разговор? Нали си наясно, че ще има някои, които ще досаждат и ще ме поздравяват.
          – Знам, тъкмо...
          Меги обаче го прекъсна:
          – Тогава помни, че аз те обичам, че ние двамата сме заедно и каквото и да стане, трябва да си сдържаш нервите. Обещаваш ли ми?
          – Обещавам ти!
          Залата бе полупразна и слабо осветлена, но с всяка измината минута тя започваше да се пълни. Андрей и Меги си избраха една отдалечена от дансинга маса за двама и седнаха. Някакво младо момче – келнерът за тази вечер, се приближи.
          – Алкохол? – попита Меги, шушнейки в ухото на Андрей. Вече не й пукаше, защото знаеше, че всичко е различно, а и тя няма да прекалява с чашките.
          – Само по веднъж – отвърна той с успокоителен тон, което също й хареса.
          Поръчаха. И се загледаха право в очите. Андрей докосна едва доловимо пръстите на нейната ръка, след което се усмихна и отрони съвсем тихо:
          – Спокойно, всичко ще е наред.
          Ала не стана съвсем така.
          Защото половин час, след като музика изгърмя, край масата им мина един от най-известните градски боклуци, когото „всички знаеха като Тончо Шотландеца. Той зърна Меги, после зърна и Андрей, поспря се полуусмихнат, изненадан и определено невярващ на очите си, съвсем се доближи и някак тържествуващ поздрави:
          – Здравейте бе, сладури, къде се губите? – попита той, докато очите му изпепеляваха Меги, ала от време на време отскачаха и към лицето на Андрей. – Аз съм тук – продължи Шотландеца, ей на оная маса съм, едно малко ще пиеш ли, Меги, – от мен?!
          Тя се сви, изпоти се, успя само да се усмихне, без да каже нищо и толкоз. Андрей обаче го загледа директно, като хладнокръвен наемен убиец, който се наслаждава на последните мигове от живота на набелязаната си жертва. Лицето му се изопна, устните му побеляха, погледът му се напълни с кръв. Стана, избута Шотландеца настрани от масата, при което Меги съвсем се стопи, сетне доближи устните си до дясното ухо на боклука и изхриптя:
          – Помниш ли какво ти бях казал преди години, ако пак решиш да сваляш момиче от моята компания?
          След което – без да дочака някакъв отговор, се обърна, седна си на мястото и продължи да го разстрелва с кръвясалия си от гняв и ревност поглед.
          Шотландеца се ухили, промърмори нещо под носа си, което май означаваше: „Пак ще се видим“ и със същата ухилена физиономия се отправи към своята маса.
          – Познаваш ли го? – попита съвсем предпазливо Меги.
          – Да. А ти – откъде?
          – Нали ти говорих нещо онази вечер... Защо... го познаваш? – поинтересува се Меги.
          – Навремето ме накара да обера една барака, обаче полицаите взеха, че ме пипнаха. Всъщност, една вечер той взе да бройка едно момиче от моята компания – по онова време бяхме ученици, и аз го предупредих, че ще го смачкам от бой, ако продължи да се държи по същия начин. Така се запознахме. Покани ме на следващия ден да пием кафе, каза нещо от рода, че съм му бил харесал, задето съм бил курназ и ми предложи да разбия бараката.
          – Защо се съгласи? – не спираше да пита Меги.
          – Защото исках да проверя предимно себе си. Ама сбърках
          – После срещахте ли се?
          – О, не. От оная вечер аз се затворих у дома и това беше. Не излязох докато не стана време за казармата. Впрочем излизах колкото да отида на тренировки или на някое състезание и после обратно вкъщи.
          – Като сте пили кафе двамата, той какво ти говори? – не преставаше Меги.
          – Ами какво? Че ако се справя, щял да ме уреди да, м-м-м-м-м... да бъда с някакво курвенце, тъй като по това време аз още не бях спал с жена.
          – Имена каза ли?
          – Не, ако питаш за себе си – заяде се не на шега Андрей. Казвам ти истината, понеже знам какво искаш да разбереш.
          В този миг обаче Меги изкипя. И мигом се сети за онзи пиян богаташ отпреди години.
          – О-о-о-о-о, я млъкни и си пий пиенето. Като ти разказах някои неща, не съм те съветвала да злоупотребяваш с тях, а само да ги знаеш. Не ме гледай така кръвнишки, защото въобще не ми пука. Какво? И мен ли ще набиеш... От колко време сме заедно?
          – От доста.
          – Точно така. И ако искаш да станат триста-четиристотин години, просто повече не се дръж така. Разбра ли ме?
          – И да, и не.
          – Ах, мръсник такъв! – каза Меги, след което хвана на свой ред ръката на Андрей, стисна я и някак обидено и силно сви красивите си устни.
          Не мина и половин час, когато Андрей пак я попита:
          – Добре де, каза някои неща, но не всичките. Аз искам да знам коя си ти, кои са родителите ти, защо ги няма, не знам дали ме разбираш. За втори път се опитвам да понауча нещичко и за втори път срещам ледената ти гримаса и още по-леденото ти мълчание. Също и за себе си ще ти разкажа, макар че половината май го знаеш или поне се досещаш.
          Тя нищо не отвърна, а само отпи. После погледна часовника си и предложи:
          – Да си ходим, нещо не ми се танцува, нито пък ми се купонясва. Абе не ми се стои тука.
          Двамата станаха и излязоха. В първия миг Андрей си помисли, че онзи боклук Шотландеца ще тръгне след него, за да се заяжда, но се излъга. Никой не ги последва.
          Точно пред вратите на дискотеката Меги хвана Андрей под ръка и каза някак примирително:
          – Искаш ли да повървим. Бавничко. До нас. И да се наслаждаваме на всеки миг, който идва и си отива?
          – Ъхъ!
          Тя преплете внимателно своята ръка с неговата, след това притисна нежно и галантно тялото си в неговото и така двамата закрачиха напред в тъмнината. Вървяха бавно, много бавно, наслаждавайки се по някакъв особен начин на иначе не особено приветливата вечер, влажния въздух, който промиваше по свойски отвращението от преживяното в задимената зала на местната дискотека.
          В началото, докато крачеха към къщата на Меги, двамата предпочитаха предимно да мълчат. Ала не след дълго мълчанието бе разрушено най-напред от Меги. Тя се притисна още по-силно към Андрей, а после го попита тихо, но с друг тон, а и навярно с друго лице, което със сигурност не можеше да бъде забелязано от Андрей в тъмната и донякъде непрогледна вечер:
          – Защо понякога очите ти не могат да надвият знанието за онова мое минало, за което ти разказах най-подробно и за което съжалявам, и понякога се наливат с кръв, както тази вечер? Ревност?...
          – Така ли изглеждат? Заблуждаваш се, повярвай ми.
          – Не мога да ти повярвам, защото не се заблуждавам! – отсече категорично тя.
          – Винаги ли ще става така занапред между нас – вметна на свой ред и Андрей, – след всяко споменаване на вярата, да говорим и за заблудата?
          Тя вдигна глава и го изгледа пронизващо. После подхвърли някак между другото:
          – Може би само в случаите, когато искаме да умрем от противоречия.
          – Не вярвам да сме чак такива безнадеждни самоубийци! – обобщи той.
          – Кой знае! – вмъкна на свой ред, но с доста несигурен тон тя. След още няколко минути мълчание, докато крачеха към крайната точка – къщата на Меги, до чиято входна врата Андрей само я изпращаше и после се прибираше, но със задължителната целувка от нейна страна за лека нощ, Меги пак първа се обади:
          – Вярваш ли в случайността, колкото и банално да ти звучи?
          – Има случайни събития, случайни хора, случайни срещи и може би – случайни съдби. Зависи какво питаш?
          – Ами ето, например ние се срещнахме съвсем случайно в онова кафененце, сега вървим под ръка в тази красива, но тъмна нощ, сигурна съм, че се обичаме истински, а около нас – тъмни като нощта прозорци, зад тях заспали кротко в леглата си хора, след като са изгледали вечерните новини – до следващия ден, до следващия неизбежен и може би нелогичен техен кръговрат. А ние? Вървим и се наслаждаваме на мига, в който сме заедно – покрай заспалите хора зад заспалите прозорци, по улиците на този спящ град: само ние двамата, наоколо е толкова тихо и приятно, че чак не мога да повярвам, че това красиво събитие е сполетяло тъкмо мен. Тъкмо нас. Разбираш ли, какво искам да ти кажа?
          – Предполагам, че да.
          – И аз – продължи тя. – А иначе това ми хареса – за случайните съдби на случайните хора. Намирам нещо сходно с мен.
          – О, в миговете на отчаяние всеки си мисли, че е случаен със случайна съдба. И аз си го мислих дълго, но вече го забравих.
          – А при мен не е така, миличък.
          – Защо не ми разкажеш? – подхвърли пак между другото Андрей, надявайки се да понаучи още нещо за нея, но се излъга.
          – И това ще стане! – отклони темата Меги.– Ама не точно сега, тъй като имам едни други планове... Искам да ти кажа още, че никога, ама никога не съм преживявала подобни щастливи и красиви мигове, откакто сме заедно. Не искам да говоря романтично или мелодраматично, защото романтиката и мелодраматизма са умрели някъде през седемнайсети или осемнайсети век. Сега е друго – нощ, безлюден град, празни улици, аз и ти крачим по тях, около нас хиляди хъркащи хора, тишина, спокойствие, щастливо усещане, че съм с този, с когото искам да съм, или когото съм търсила цял живот, ново бъдеще и шибано минало, за което не искам да си спомням, тъй като сама съм си виновна за всичко. Повече май няма да говоря на тази тема, но ако още веднъж злоупотребиш с нея, най-вероятно много ще ме нараниш.
          – Андрей се разсмя – на висок глас, а Меги го загледа с непознат поглед:
          – Нещо смешно ли казах? – попита внезапно променена и очевидно наново вбесена.
          – Не, ни най-малко, просто ти не можеш да свикнеш още с мен и затова като че ли продължаваш да се застраховаш. А аз съм най-обикновен, незлобен, нелош, мъж като мъж. Онова, което не знаеш, е че имам проблеми с главата.
          – Така ли? Какви?
          – От този бокс от време на време ме хващат някакви зверски кризи, много е сложно за обяснение. По тази причина ме пуснаха от казармата, трябва да се лекувам, обаче сега не ми се ще.
          – Защо?
          – Имам си причина
          – Ще ми я кажеш ли?
          – Да, ама не сега.
          – Аха, изравняваш резултата. Кога ще ми я кажеш?
          – Скоро.
          – Проблемите сериозни ли са?
          – Не знам. Само знам, че трябва да се пазя от удари по тази моя глава.
          – Ами щом е така, наистина трябва да внимаваш – посъветва го Меги.
          Андрей сви примирително рамене. Не след дълго двамата стигнаха до къщата на Меги. Точно пред вратата тя се обърна рязко и внезапно – толкова внезапно и рязко, колкото понякога лошата новина нахлува в живота на човека, застана пред него, доближи лицето си до неговото, а горещият й дъх сряза на две – както майка реже тортата за рождения ден на детето си, съзнанието на Андрей. След това обви много внимателно и нежно раменете му със ръцете си и го целуна – дълго, страстно, възбуждащо: тази целувка накара тялото на Андрей да потръпне не на шега. Когато Меги все пак отлепи устните си от неговите, тя го помилва нежно по косата и му прошепна с абсолютно твърд тон:
          – Влез!
          – След това го хвана за ръката и го поведе към нейната стая. Още щом влязоха, Андрей понечи да светне, но Меги спря жеста му, целуна го отново – по същия начин, но на Андрей му се стори, че тази целувка е още по-заразителна и продължителна от предната. След това тя отметна косата си назад с един непознат жест, погледна го лукаво – доколкото можеше да се възприеме този неин поглед като лукав в тъмната стая, и с кратък жест съблече блузата си...
          ...Андрей виждаше красивото лице на Меги, полуделите й от страст очи, чуваше тежкото й дишане. А тялото й – сякаш изваяно от гениални ръце на неизвестен скулптор, се виеше под него като буйна река. То пръскаше топлина, която с всяка секунда прерастваше в огромен и неовладян пожар. Усещаше изящните й крака, преплетени като клони на речна върба върху гърба му; неземно красивите й гърди проблясваха в тъмната стая, а бликащата от тях светлина мощно и безпощадно нахлуваше и в неговото – също заслепено от страстта, съзнание. Влажните й устни и подлудяващият й дъх го бяха изправили почти пред вратата на лудостта...
          На следващия ден някой го целуна много внимателно и той отвори очи. Меги стоеше пред леглото, облечена в домашен халат с мокри коси и държеше поднос с две чаши, от които се носеше аромата на марково кафе.
          – Досущ като в Америка, а? – изчурулика тя.
          – Или като в Париж – отвърна той.
          Това тя не го очакваше, което я накара да повдигне недоумяващо и високо веждите си.
          – Е, аз съм гледала повече американски филми – вдигна примирено рамене Меги, след което му подаде цигара и му посочи стола пред масата в нейната стая.
          Докато пиеха – сравнително мълчаливо иначе доброто кафе, което Меги бе направила, Андрей на няколко пъти се върна мислено назад към току-що отлетялата нощ и също така на няколко пъти присви очи – само при първия спомен от нежната като коприна кожа на Меги; още не можеше да преживее преживяното, което очевидно раждаше у него красиви и нови усещания. В това време пък Меги му хвърляше по някой и друг поглед, предимно крадешком, тъй като бе добре разбрала какво всъщност преживява в момента Андрей и мислено доволстваше. Подир още няколко минути тя се сети за нещо и го попита, но твърде предпазливо:
          – Та, какво, казваш, за Париж?
          – О, нищо – отговори с охота Андрей.– Преди време разглеждах много цветни снимки на световни градове – имам такова хоби, да ги събирам, и една от Париж ме привлече неудържимо. Не знам защо точно тази снимка на Париж ми направи такова силно впечатление, можеше да бъде всяка друга, но то е като онзи първи признак на любовта: или идва и нахлува внезапно и завинаги у теб, или изобщо не те доближава. Докато я гледах, взех да мечтая, задочно да се запознавам с разни хора, ей такива едни работи. Нищо лошо, нали?
          – Естествено.
          – Та си рекох тогава – все някога ще отида в Париж, ама не знам точно кога.
          – Сам ли? – запита страхливо Меги.
          – Не. С теб. Ние двамата все някога ще покорим върховете на Париж и ще станем най-щастливите хора на земята, защото ще сме се докоснали до нашите мечти.
          Тя не му каза, че има други мечти – да създаде семейство, да получи добро образование, да избяга завинаги от този град, но мигом се съгласи с него: в крайна сметка това не бе лоша мечта и реши, че, след като й допада, вече е и нейна...
          – – –

          12

          Измина още месец. Чувствах се идеално, толкова идеално че отново се появи позабравеното у мен чувство за хумор. Обаче докторите все още не ме пускаха. Да ги пита човек защо? Докторска работа. С Варадинова продължавахме да си говорим, усещах, че ме харесва, но тя мълчеше, пък и аз бях доста предпазлив. Бях възстановил почти всичко от онази злокобна за мен вечер. Както и преди това. Само дето не знаех къде е Меги... И вече много сериозно се питах дали изобщо си струва да я търся, като изляза оттук. Май не, защото ще ме е срам да я погледна в очите: аз, който бях чукал моята сестра, можех ли да намеря някаква сила, за да я погледна в очите и да поискам прошка. Разбрах си грешката. Още при първото ни запознанство трябваше да я разпитам подробно и навярно нямаше да се стигне дотук, ама...
          Докато обядвахме гледах с тъга Джеферсъна – нали вече знаех, че няма да се излекува никога. Сигурно и той, като Жорко Математиката, ще свърши тук, ще изнесат ковчега му през нощта, за да не тревожат останалите, а на сутринта ще го забравят с едно Бог да го прости и настойчива подкана за храна.
          Погледнах и Непознатия със същия тъжен поглед, а най-накрая помилвах с очи лицето на Чингиз хан и мислено му се усмихнах.
          Докато ставахме от масата, един от лекарите, който се навърташе наоколо, ме побутна и ми рече:
          – Андрей, би ли дошъл за малко в докторската стая.
          Кимнах и покорно тръгнах след него.
          Влязохме. Всички бяха там, включително и д-р Варадинова. Тя ми посочи свободен стол и нареди: 
          – Сядай и слушай внимателно, ще говори шефът. 
          Едва сега разбрах, че тоя дето ме плашеше с инжекция и горчив хап, бил шеф на клиниката. Той се почеса по дясната буза и заговори.
          – Андрейчо, дойде денят, в който ще трябва да се разделим. Ние всички мислим, че ти вече си добре и повече нямаш работа тук. Ето ти рецептата, ще ги пиеш редовно, докато си жив, а ти още дълго ще бъдеш жив. Долкото разбрах преди месец колежката Варадинова ти е обяснила останалото. Ами това е, моето момче. Айде, и умната, ти си знаеш. Чао.
          Не знам кой се бе погрижил да ми купи дрехи или по-скоро обувки, но те ми залепнаха: значи не съм надебелял.
          И така аз реших да си взема сбогом с моята стая.
          Влязох, скръстих ръце и взех да я разглеждам с любов, сякаш я виждах за пръв път.
          Зад мен вратата се отвори и влезе д-р Варадинова. Застана пред мен, усмихна се и рече кратко:
          – Имаш посетител или по-скоро посрещач!
          – Тъй ли и кой?
          – Меги.
          – Какво?
          – Меги, не чуваш ли? Отвън е и те чака... Седни и ме слушай внимателно.
          Седнах. Тя – срещу мен.
          Направи кратка пауза и едва тогава се обади:
          – Меги не ти е сестра.
          – Какво?
          – Оглупя или оглуша? Казах, че Меги не ти е сестра. Баща й е жив и здрав, успяла да го издири през тия години, докато беше при нас. Впрочем той нея, но това няма никакво значение сега. Оная вечер тя хукнала след теб, но ти си я ударил. През всичкото това време тя редовно се обаждала, за да се интересува как си. Успяла е да завърши архитектура и сега си има свое проектантско бюро. Върти бизнес и то много добър.
          – Ами сестра ми?
          – Зарежи я, забрави я, не ти трябва. Имаш си Меги, която те дочака и която продължава да те обича, за какво ти е тази полусестра? Този съвет е от мен към теб, приятелю мой. Всъщност това е нещото, което ти не знаеше, което аз научих преди да изляза в отпуска от самата Меги и което ме втрещи. Меги отчита грешката си, че е трябвало да ти разкаже историята си преди да се изчукате за пръв път, но не можем да върнем времето назад. Ако тя ти я беше разказала овреме
          и ти сам бе разбрал, че тя не ти е сестра, нямаше да дойдеш тук, ама нейсе.
          – Защо не ми го казахте по-рано?
          – Защото нямаше да разбереш какво точно ти казваме, нямаше да го проумееш, пък и процесът на лечение още не бе приключил и всякакви емоции бяха излишни.
          – Ясно.
          – Да, сега вече всичко ти е ясно... Куражлия ли си?
          – Твърдо.
          – Тогава ставай и тичай при Меги. Ето ти визитката ми, искам да ми звъниш най-редовно. И ми дай една целувка за довиждане, но по бузата, по приятелски.
          Усмихнах се и я целунах, а тя ме плесна леко по лицето – жест, който би трябвало да означава – глупак такъв...
           

          ЕПИЛОГ

          Същата. Непроменена. Само дето си беше изрусила косата, ама това я правеше още по-красива и привлекателна. Е, и малко остаряла. Вероятно като мен. Не помня дали тя побърза да дойде при мен или бе обратното. Но помня, че ме прегърна и после ме целуна. А най-накрая се разплака. Когато се успокои, ме попита:
          – Ще ходим ли в Париж?
          – Не, и тук ми е добре – с теб. Зарежи го тоя Париж. Докато вървяхме към най-близката таксиметрова пиаца, тя пак се обади:
          – Аз завърших и...
          – Знам.
          – Имам проекта...
          – И това знам, мила.
          – Но не знаеш, че живея в този град.
          – Е, това не го знам.
          – И ти бях вярна.
          – Никога не съм се съмнявал в теб.
          – Преместих се тук заради теб, да бъда близо до теб, докато те лекуваха. Купих си апартамент, мисля, че съм щастлива... Сега задачата ми е да направя и теб щастлив.
          – Вече успя.
          – Онова предложение важи ли още?
          – Кое?
          – За семейството, децата...
          – Естествено, няма да отлагаме нито ден – и за двете!

          ***
          И падна гръм, но не разцепи Земята.
          И блесна светкавица, но не разкъса небето.
          Защото отдавна забравих за моята полусестра и отдавна спрях да я търся: не си струваше, нямаше смисъл. А и тя не ми трябваше вече.
          Нали си имам Меги, която е бременна в седмия месец и заради това е станала адски изнервена.
           
           
           
           

          Енчо Енчев
          СТИХОТВОРЕНИЯ
           

          МАРАТОН

          По улицата тъмна
          самотна сянка тича,
          кой няма да се втурне
          подир едно момиче.

          Под стълб един я плисна
          ръждива светлина,
          страстта ми бе разумна –
          видях, че е жена.

          А щом кварталът грейна
          в пъстра броеница,
          съзрях до болка точно –
          жената бе старица.

          Но туй, какво е, боже, 
          в една витрина цял,
          бегачът се оглежда –
          съвсем е побелял.

          Старицата се смее,
          а старецът мълчи...
          И не в смъртта изчезват –
          а тъй – очи в очи.
           
           
           
           
           
           
           
           

          ДУНАВ

          Като сребърна тънка игла се забива 
          във вените Дунав
          и оттука нататък надолу кръвта ни потича,
          а брегът е осеян с дълго преносени думи,
          дето всеки, дано му олекне, все тук е изричал.
          Кротка радост снове и в ловците 
          на патици случили
          и в моряците речни, когато не са уморени,
          тук единствен глупакът се смей 
          в изповедните нощи –
          само тялото може от него реката да вземе.
          Паметта на водата е къса, но тя ни оставя
          шепи пясък златист сред лагуните на бреговете,
          той шуми през ръцете и толкова много прилича
          на слънцето, дето и в хляба, и в зърното свети.
          И се сливат душата и талвега бързотечен,
          от безкрайна надежда е цялото време превзето,
          че един ден реката завинаги тук ще остане
          и че някой от нас вместо нея ще стигне морето.
           

          ВЪПРОС

          Ако бъдем докрай откровени
          какво ще остане от нас –
          дали вик или сенки стаени,
          подражаващи нашия глас?

          Не прощавам случайната дума,
          не прощаваш случайния жест,
          аритметика, проста сума,
          резултатът – пропаднал без вест.

          Днес един, утре друг и нататък,
          добрината си само щадим,
          все по-тесен, по-къс и по-кратък
          става пътят, по който вървим.

          А колко са дните ни. Ето
          една мъдрост през тях си събрал,
          тя ще върне ли всичко, което
          ти си хвърлял и аз съм пилял.

          Точат тънки процесии нишки
          с дъжд поени, изгаряни в пек...
          Цял живот срещу шепа въздишки
          от познати на някой човек.
           

          СЛЕД РАБОТА

          Като в пясъчен часовник 
          между пръстите ти тръпни
          делникът горещ изтича към прохладния сумрак,
          неусетно се е свършил днес животът ти, а утре
          слънцето със пълни шепи трябва да посрещнеш пак

          Извъртели са се всички добрини и зли поличби
          и в ръцете ти е дълго търсен през деня кристал –
          хляб и ласка за децата и един отдавна чакан
          на цветя и птици бели от жена ти нежен шал.

          С чаша бира във ръката се подпираш до съседа,
          разговор за политика, за лозя и дъжд кръжи,
          ала главното остава, че синът на инженера
          още млад, а вече месец все във болница лежи.

          Старците на куп залязват 
          сред кварталната градинка,
          неразумно се целуват двама млади пред света...
          Нито искаш да си тръгнеш, 
          нито можеш да отминеш
          и със зрялата си възраст ти отмерваш мъдростта

          да усещаш непрестанно, че в сърцето ти за всичко
          има твоя капка обич, има твоя капка жал.
          И от изгрева до залез непрестанно и нечуто
          не броените минути – ден-живот си изживял.
           

          БРЯГ

          Учете са на обич от брега.
          Присядайте на топлите му камъни
          и гледайте водата как ги милва
          макар завинаги да си отива.
          Водата е жена, която никога
          не може да търпи еднакви ласки.
          Но тук сред равнината все остава
          брегът на Дунав с български момичета
          и обичта им, птица доверчива,
          тревожи светло всеки мъжки сън.
          Децата ни на капчици приличат,
          с тях слънцето по къщите ни влиза
          и радостта им като чиста риза
          обличаме пред идващия ден.
          И зов за изцеление струи
          като неземен странен благослов,
          сърца, изпепелени от любов
          в крайбрежната величественост светят...

          Учете се на обич от брега.
          Затуй е равна Добруджа, да можем
          по-бързо да достигаме до него
          и седнали на топлите му камъни
          да вярваме в добрата си съдба.

          Никола Йорданов
          СТИХОТВОРЕНИЯ
           


          Къде,
          къде отиваш в този късен час?
          През тунела на нощта ли искаш
          да преминеш,
          за да стигнеш бялата врата на утрото?
          Или си тръгнала да търсиш
          жълтите очи на бухала
          върху дървото на нощта увиснали?
          Или те чака часът на твоето желание
          да помечтаеш
          и с него имаш среща?

          Къде,
          къде отиваш в този късен час,
          моя самота гореща?
           
           

          За дъжда ли питах...

          От хоризонта вятърът слиза едва доловим –
          като полъх. Обръщам се. Търся да те видя.
          (Надявал съм се винаги да те срещна ненадейно).
          В гнездото на залеза заспиват птиците,
          но въздухът е пълен още със летене.
          Небето – да го стигнеш, да засучеш
              звездно мляко.
          Несравнимо дълбока е небесната пазва.
          Дървото на нощта израства пред очите ми.
          И нито приятел, нито брат. Малко сме тъжни –
          дървото и аз.
          Не се сещам, че мога да тръсна звездите.
          И в мене
          страхът оставя
          белег – страхът в очите, надвиснал в душите,
          в нашите спомени за бъдещето,
          в нашето очакване за миналото,
          което идва, отдалечавайки се.
          Обръщам се още веднъж – ти си някъде тук,
          в градината на щурците –
          звук и лунна сянка над полето изсипани.
          Дишането ти е близо – гаснат светулките,
          падат в дълбоките треви на нощта.
           
           

          (Надявал съм се винаги да те срещна ненадейно)

          Паяжината блести по-силно от среброто,
          става за обесване.
          Люлея се, хванат за люлката,
          вързана за Зорницата и Вечерницата. Люлея се,
          пиян от нещо, което е по-силно от вина –
          стъпките ти приближаващи...
          Дочувам всеки шум в тревата. Всяко помръдване
          на устните, готови да ме целунат.
          Кой от нас е Юда?
          Кой от нас...
          Ти си хубава. Мръква се. Няма да заспя.
          (Много важно).
          Питах те за посоката, от която ще дойдеш?
          Все ми се струва, че те зърнах веднъж –
          в съня си, но толкова ярко.
          Иначе откъде щях да зная, че си хубава.
          Откъде тази увереност, че ще те позная.
          Толкова хубави жени и нито една – достатъчно.
          Птичката – от клон на клон – все една и съща
               песничка си пее.
          Бял ли беше конят, който все препускаше
               и препускаше 
          и черен този – с каруцата, изкачваща баира
          под тънките пепелянки на камшиците.
          Питах нещо – за дъжда ли питах?
          Нейде, встрани от паметта ми, се усмихваш –
          в розовото лице на въздуха. И този сладък цвят
          на кожата ти, опната от желания...
          Вкопчваш се в мене.
          Небето почти невиждащо ме гледа – все пак
          долавям някакво любопитство.
          Толкова глупаво синьо – не ме интересува небето!
          Просто се сетих за цвета му след дъжд.
          Щях да забравя – някога съм можел и за теб
               да заплача –
          (но кой е луд днес подир друг да заплаче)?
          Небето невиждащо ме гледа.
          Слепец ли е то?

          Питах ли нещо?
          За дъжда ли питах...
           
           

          СПОМЕН ЗА ДЯДО

          ... По баира дядо с каруцата слиза...

          Споменът за него внезапно ме хвана.
          Птици, с тънката нишка на здрача нанизани,
          дърпат на дядо колата.
          Като Христос от небето се спуска
          и свечерено селцето във звън се топи.
          Баба излиза от пруста
          да го посрещне, както преди...
          Виждам всичко толкова ясно край едрите
          тикви,
          грейнали в двора на душата ми детска.
          Къпинено лято с глас отмалял дълго ме вика.
          Окъсяла е ризката,
          а като птиче сърцето е весело...

          По баира на залеза дядо с каруцата слиза,
          като Христос от небето се спуска...
           
           
           
           
           
           

          Д-р Петко Буюклиев
          СИЛИСТРЕНСКОТО ДЪРЖАВНО ПЕДАГОГИЧЕСКО ТРИКЛАСНО
          И ОБРАЗЦОВО УЧИЛИЩЕ 
          ПРЕЗ ПЕРИОДА 1890-1912 ГОДИНА
           

          С Указ№ 756 от 18.XII.1890 г. Народното събрание откри¬ва педагогическото училище в гр. Силистра на базата на съ¬ществуващото до тогава Държавно трикласно училище (118, 38). Тогава окръжната постоянна комисия решава да построи специална за целта сграда. Министърът на народното просве¬щение Георги Живков посещава града, гдето бива тържествено посрещнат, одобрява мястото и плана на същото. Близо до ста¬рото училище „Йосиф I“ се отчуждава цялата махала на занаят¬чии и ковачи и се започва трескава работа. Гражданите дават парични средства, а селяните от окръга носят градивните мате¬риали. За местното население това е голямо събитие. Новата сграда е завършена за година и половина. Окръжната постоян¬на комисия и общината полагат много големи грижи за новата постройка и не жалят средства Петър Чаушев – председател на постоянната комисия и Дянко Коджебашев – тогавашен кмет на Силистра, всеки ден се виждат около постройката и с озарени от щастие лица наблюдават работата – спомня си с-р Стойчо Донев. Това са природно интелигентни и родолюбиви българи, които имат високо съзнание за своя дълг и искрено предани в служба на народа.
          На мястото на работилничките на ковачи и занаятчии се из¬дига една двуетажна монументална постройка с удобни класни стаи, кабинети и други пособия и върху покрива – издигащата се статуя на Прометей, държащ факел в ръката си.
          На 1.IX.1890 г. започват редовни занятия. Два дни по-късно пристига и новия директор Радион Власов, току-що завършил Загребската учителска школа, а преди това учителствал в Тър¬ново. Власов е млад динамичен човек, с голяма черна брада, винаги спретнато облечен, вежлив и любезен към всички, осо¬бено внимателен към учениците – педагогисти, повечето от кои¬то са учителствали и дошли да привършат образованието си. Ко¬легията се състои от следните учители: Бончо Мустаков по рус¬ки език; геометрия и рисуване; Никола Раев по старобългарски език; Васил Манчев по френски език; Никифор Бабачев по геог¬рафия и физика; Дончо Стрезов – по природните науки и земеде¬лие; Марко Марков по гражданско учение и френски език; То¬дор Бобчев по история; Тодор Бахнев по история и литература; Карл Махан по цигулка, пеене и космография; отец Рафаилович по църковна история; Янко Тодоров по източно църковно пеене; Ячо Бръшлянов по алгебра, стилистика, теория на поезията и про¬зата и Стоян Заимов по граматика и писмени упражнения. Дирек¬торът Радион Власов, назначен със заповед № 444, преподава пе¬дагогика и води наблюдения (хоспитиране) в градските първона¬чални училища, поради липса на държавно образцово училище за първата учебна година. Учителите, при които учениците-педаго¬гисти хоспитират и практикуват са: Пчеларов, Вълчо Георгиев, Ди¬митър Тончев, Иван Бъчваров и К. Даскалов. Бившият директор на Държавното трикласно училище Г. С. Христов с Указ №91 от I.IX.1980 г. е преместен на същата длъжност в гр. Бургас.
          Педагогическото училище в гр. Силистра, открито през 1890 г., започва своята дейност с две паралелки. То е създадено с цел да се поставят добри основни (начални) учители със здрава на¬учна подготовка, владеещи добре съвременните педагогически схващания за възпитанието на децата. Приемните и поправител¬ни изпити започват на 25 август и продължават до 5 септември. За първи клас се явяват 113 ученика, от които издържат изпитите 8, а 33 се връщат пак в IV-то отделение. Тази година се открива и първият педагогически курс, в който постъпват 27 ученика. От тях 16 са стипендианти (135, 38).
          Силистра се издига като символ на будния български дух, като крепост на българщината в нейните най-светли прояви. Уп¬равата на училището, учителите и учениците се надпреварват да бъде всеки истински майстор на мястото си, да превърне обик¬новеното занятие в творчество. Между учителството, учениците и гражданството се създава хармонична връзка като в едно голямо семейство с общи духовни интереси. Споменаваме и граж¬данството, тъй като без подкрепата на будните силистренци, училищните дейци не биха могли да бъдат окриляни в своята твор¬ческа работа. Градът се гордее със своите културни институти, със своето училище, с даровитите си възпитатели, с повишената воля за работа у възпитаниците.
          Задачата на новооткритото училище е да готви учители за българските училища и останалата под Румъния Северна Добру¬джа. С оглед на така поставената цел на новооткритото училище, върви и цялата негова уредба – грижливо подбран ръководен и учителски персонал, добре уредена богата библиотека, снабдени с всичко кабинети и пр. По тази причина от началото още тук са настанявани мнозина и като стипендианти на българската държа¬ва – будни синове на останалия под робство край.
          Първият випуск на силистренското Педагогическо училище започва своята дейност 12 години след Освобождението на Бъл¬гария. Курсистите на този випуск са от разни краища на страната – от Еленско, Тревненско, Дряновско, Ломско, Балчишко, Вар¬ненско, Русенско, Габровско, Силистренско и др. Почти всички деца на бедни родители са стипендианти. Преживели много несго¬ди в живота, те идват с пълното съзнание за своите ученически задължения и за ролята, която има да играят като бъдещи учители за просветата на нашия народ. Всички проявяват подчертан инте¬рес не само към ученическите предмети, но и във всички области на знанието, особено от руската литература, откъдето черпят вдъх¬новение и обогатяват знанията си. В Педагогическото училище се организират сказки, декламации, четат се реферати (89, 20).
          През 1891й1892 учебна година Педагогическото училище има три прогимназиални курса и I и II педагогически курсове. Прогимназиалните курсове се помещават в старото здание, из¬вестно под името „семинарията“, а педагогическите класове – в зданието на Тодор Минев. Учебната година започва на 25 ав¬густ, а на 4 септември започват редовни занятия. Числото на уче¬ниците се увеличава на 74. Това обстоятелство показва, че мес¬тните граждани и селяни започват да осъзнават голямата важ¬ност от школското образование – Дружеството за подпомагане на бедни ученици при училището се проявява щедро – курсисти¬те са подпомагани парично, с дрехи и с учебници. За по-доброто постигане на горната цел, учителското тяло организира литературно-музикална вечеринка за набиране на средства. По заповед на министъра на народното просвещение на 16 март най-тържес¬твено се чества 300-годишния юбилей на великия славянски пе¬дагог Ян Амос Коменски.
          Третата 1892й1893 година започва с едно важно събитие за учители, ученици и гражданство. Новата и красива сграда на Педагогическото училище е завършена и от 1 септември учебни¬те занятия се водят в нея. През тази учебна година училището дава първи випуск на пълен тригодишен педагогически курс. От 31 ученика от III курс, на матуритетни изпити се явяват 21, от тях 19 вземат изпитите с успех, а 2 остават на поправителен изпит. Те с разрешение на МНП се явяват втори път. Така всички за¬вършват успешно и получават диплом за учителска правоспо¬собност. Годишният акт се провежда на 23 юни с реч на директо¬ра Власов, който след това раздава свидетелствата на завърши¬лите успешно учебната година (111, 42). Тържеството по случай успешното завършване на първия випуск на Педагогическото учи¬лище се провежда в голямата зала на новото училище в присъст¬вието на много граждани, учители и ученици. Целият град празну¬ва. По инициатива на силистренската постоянна комисия за насър¬чаване на учениците, същата подарява на зрелостниците по един екземпляр от големите френско-български и българо-френски реч¬ници на д-р Иван Богоров и по едно списание (по един брой „Млад учител“). Връчвайки дипломите, директорът Радион Власов се об¬ръща към завършилите с мили, напътствени думи за предстояща¬та им учителска дейност. От името на абитуриентите, честта да отговори и благодари за грижите, положени към тях, се пада на Стойчо Донев, по-късно известен като голям педагог и философ.
          Учебната 1893й1894 година започва с промени в учителс¬кото тяло. Изпълняващият длъжността директор Радион Власов е преместен за учител в Образцов чифлик край Русе. Неговото място заема Тодор Бенев, преместен от Русенската държавна мъжка гимназия. Преместени са и учителите Стоян Зимов, В. Мустаков, Д. Стрезов и Христо Савов. Вместо тях са назначени: В. Т. Райнов, Д. Панайотов, Д. Радев, Д. Михайлов, Н. Ангелов н В. Роберти. Към Педагогическото училище се създават 4 (че¬тири) образцови отделения с преподаватели И. Бъчваров, Д. То¬доров, М. Рибаров, Ив. Дяков.
          През пролетната ваканция на учебната 1895й1896 година по инициатива на младите учители, учителският съвет решава да се проведе ученическа екскурзия със следния маршрут: преминава¬не пешком през Делиормана, Аккъдънлар (Дулово), Шумен, Об¬разцов чифлик, Русе, Силистра. За ръководители определят Нико¬ла Кефисизов и Младен Синигерски. Тази екскурзия е първата в България с ученици от педагогическите училища, а може би и от останалите средни училища. Почти всички изказват желание да вземат участие в тази екскурзия. Избират телесно здравите и по-силните по успех. На 3 април при хубаво пролетно време, с песни и музика, екскурзиантите напускат Силистра, изпратени най-тържествено от голямо число граждани и поемат през равнините на Делиорман. Всеки ученик си има бележник, в който по предвари¬телно упътване на класните наставници е длъжен да отбелязва всич¬ко онова, което му прави впечатление по време на екскурзията. Тази екскурзия има официален характер. Навсякъде администра¬тивните власти оказват нужното съдействие. През Делиормана пре¬минават три дни с пренощуване в селата Аккъдънлар, Чобан Насуф и Шайтанджик. В турските села са доста добре посрещнати. Поради закъснение вместо в събота, в Шумен пристигат в неделя. В Шумен екскурзиантите са радушно посрещнати от колегите си от тамошното педагогическо училище. Там разглеждат всички за¬бележителности. След два дни, изпратени доста приветливо от всич¬ки учители на педагогическото училище, екскурзиантите напускат Шумен и вечерта пристигат в Образцов чифлик. Тук са най-добре посрещнати и най-добре настанени. Директорът на училището Н. Бъчваров изпитва особено удоволствие да задоволи онова, което интересува екскурзиантите. В Русе стоят само един ден. Разглеж¬дат забележителностите на града и на 9 април се връщат в град Силистра (70, 30).
          Учебната 1895й1896 година е свързана още с едно голямо събитие за педагогическото училище в град Силистра. В начало¬то на учебната година учителят по музика Тодор Недков съобща¬ва, че ще избира ученици-цигулари за създаване на училищен оркестър. Неизмерима е радостта между най-добрите цигулари, набелязани от любимия учител. Започват репетициите на оркес¬търа. Най-дейно участие вземат Никола Магдев, Стефан Цачев, Тодор Карагеоргиев, Тотю Ганчев, Цено Димов, Александър Кръстев, Никола Блажев, Иван Митанов. Иван Димитров. П. Ан¬дреев. На 9 март в салона на Педагогическото училище се дава първият концерт. Това е първият дебют на училищния оркестър при силистренското Педагогическо училище, който в последст¬вие се разраства и попълва и с други инструменти, правещ чест на училището и града (49, 27).
          От текущата 1896й1897 учебна година курсът на Силист¬ренското педагогическо училище става четиригодишен. През следващата учебна година числото на учениците в педагогичес¬кото училище значително намалява. Това се отнася и за Силист¬ренското педагогическо училище. Причините за намаляването на учениците се крият главно в прилагането на правилника за педа¬гогическите училища от 1896 година. Приемането на учениците в I курс става с конкурсен изпит, а освен това, завършилите педагогически училища могат само да учителстват, а не да след¬ват във висши учебни заведения. Откриването на IV курс в пе¬дагогическите училища цели задълбочаване и повишаване на ква¬лификацията и общата подготовка на учащите се в тях, но посо¬чените по-горе слабости, както и ограниченията, които има при приема, намаляват числото на курсистите в тях.
          Учебната 1897й1898 година започва с промени в учителския персонал. Броят на всички ученици, които са записани в началото на учебната година, възлиза на 393. От тях в края на учебната годи¬на в отделенията и класовете броят им възлиза на 253, в педагоги¬ческите курсове на 76. На 27 септември в 16.00 часа по случай пренасянето на тленните останки на Васил Априлов, учениците, за¬едно с учителското тяло присъстват на парахода на българската флотилия „Александър I“, където се отслужва панахида над ковчега на Априлов и се поднасят венци от страна на учители и ученици.
          През пролетната ваканция 36 ученика от III курс с 12 учите¬ли предприемат екскурзия с маршрут Румъния, Трансилвания и Южномаджарско (Южна Унгария). Планът на екскурзията е одоб¬рен от министъра на народното просвещение, който отпуска по¬мощ от 250 лева за тази цел. Посетени са следните обекти: Буку¬рещ, Синая, Брашов, Шеегешвар, където се полага венец пред паметника на Петьофи. Посещават Колошвар, Налсобен (Харманщат), Сибму през Авлинд пристигат в Арат. Оттам заминават за Решица, от където с кораб се връщат в Силистра (87, 41).
          Интерес представлява запазеният рапорт на Силистренското държавно педагогическо училище до министъра на народното просвещение в ЦДИА за учебната 1899й1900 година. В него, в отговор на министерски разпоредби, се проследява вървежа на обучението, наблюденията на директора при ревизиите му, впе¬чатленията от писмената грамотност на учениците, състоянието на дисциплината, училищната сграда и учебните пособия, състо¬янието и перспективите на педагогическото училище. Рапортът е от директора на педагогическото училище Ст. Аврамов.
          Оправдан интерес представлява фактът, че при педагогичес¬кото училище е сформиран ученически курс към гимнастичес¬кото дружество „Добруджански юнак“. Той се състои от 3 чети: първа чета от I-IV образцово отделение, втора чета – от I, II и III класове и трета чета – от I, II и III класове. Ръководител на юна¬четата е учителят по гимнастика Спас М. Зелков (157, 177).
          Много добра дейност развива училищният музей при Педа¬гогическото училище. Устава на който е утвърден от министъра на народното просвещение – народният поет Иван Вазов на 11.1.1899 година. През текущата учебна година същият се обога¬тява с нови нумизматични експонати под ръководството на за¬веждащия музея – учителят по история Тодор Икономов.
          Сравнително по-друг духовен живот започва да се чувства в Педагогическото училище през 1900 година, когато се завръ¬щат и стават учители в него младежите, пратени през 1894 годи¬на с оглед да следват философия и педагогика в Йенския уни¬верситет. В спомените на д-р Васил Манов се проследяват пър¬вите му педагогически стъпки в Силистренското педагогическо трикласно училище през 1901 година. Същият замества учителя Савов. Като педагог заварва Янко Недев. Възложено му е да преподава обща педагогика, дидактика и хоспетиране (наблюде¬ние) и история на педагогиката. Директор по това време е Сте¬фан Арнаудов. Желанието му да стане добър учител в Педагоги¬ческото училище е причина, същият с радост да пристигне в Си¬листра. Манов идва в града с младежки мечти да приложи сво¬ето схващане по дидактика и методика. За целта той насочва уси¬лията си към практиката в образцовото училище. Като основна цел си поставя практиката да бъде осветляване на теорията и да внася единство между теория и практика. Укрепват връзките му с образцовите учители: Иван Кръстев, Матей Рибаров, Димитър Тончев, Димитър Янков (54, 15). Доловили, че практиката и осо¬бено хоспетирането (наблюденията) като основа за учението по дидактика и като подготовка за по-конкретно разбиране на методиката, трябва да бъде в съгласие с теорията, да я поясняват и обосновават, за да постигнат единство и единогласие между тео¬рията и практиката, се съгласяват уроците по хоспетиране да се определят от теорията на педагогиката. Педагогът-методик трябва да дава насоки за хода и начина на постъпване при даден урок, та на учениците-курсисти да се дадат образци за различните вари¬анти при един и същ урок и по отделните учебни предмети. С това се цели да се открои погледът на бъдещите учители за въз¬можно допустимото различие в обработката на една и съща ма¬терия, като едновременно с това се действа и против шаблона в обучението, внедрен здраво в практиката на обучението в начал¬ното училище. Съгласяват се да се обработват от образцовите учители скици на уроците по хоспетиране на по-трудни уроци, като предварително се съветват с педагога. За някои по-особени уроци се искат скици (урочни планове) от учителя по педагоги¬ка. Замисля се тези скици – уроци, след окончателното им кори¬гиране чрез практиката, да се издадат като принос към практика¬та на Силистренското педагогическо и образцово училище (54, 16).
          Педагогическите идеи на Хербарт намират почва у нас. Зна¬чителна част от педагозите, които работят в педагогическите учи¬лища са проводници на неговите идеи. Трябва обаче да подчер¬таем, че у нас и конкретно в педагогическото училище в Силис¬тра „формалните степени“ не се прилагат грубо, т. е. шаблонно. Педагозите приемат систематичността, с която се преподава учеб¬ното съдържание. Това позволява да има система в преподава¬нето и това е негова положителна страна. Както д-р Манов, така и образцовите учители при педагогическото училище се стремят да приложат различни прийоми, да внесат известно разнообра¬зие. По този начин идеите на Хербарт не се прилагат механичес¬ки. Те се използват, но не докрай, а до толкова, доколкото тази система на Хербарт позволява при учебно-възпитателната рабо¬та да има определен ред, но заедно с това да се чувства мястото на учителя – творец. Практиката педагог-методик да дава насо¬ки за хода и начина на постъпване при даден урок, с цел на кур¬систите да се дават различни варианти на работа при един и същ урок и то по различните учебни предмети, говори за творческо прилагане на Хербартовите идеи.
          Тук, в Силистренското педагогическо училище се наблюдава тясно взаимодействие между педагог и образцови учители. От друга страна по-трудните уроци (след окончателното им коригиране и уточняване в практиката) се проектира да се издадат като принос към практиката в Силистренското педагогическо училище.
          През 1908 г. книгоиздателство „Хр. Г. Данов“ в Пловдив издава събрания и обработен материал под наслов: „Практиката ни през първата учебна година“ в 3000 броя. През 1924 година излиза петото издание на този труд. Общо 15 000-те екземпляра преобразяват практиката в първоначалното училище. През 1910 година излиза от печат първото издание на „Практиката ни през втората учебна година“. Този труд претърпява четири издания. Балканската война слага край на тази инициатива, макар да има събрани материали за трето и четвърто отделение.
          Замисля се още тогава в основата на обучението в I-во и II-ро отделение да се постави предметно обучение, в III-то отделе¬ние – родинознанието, а в IV-то отделение – отечествознание и естествознание. Замисленото добива още по-определена форма през следващата 1902й1903 година. Тази форма на работа про¬дължават образцовите учители Кръстев и Рибаров и след 1903 година. Всичко това говори за новия дух, който се утвърждава в педагогическата практика на Педагогическото училище в Силис¬тра, с което се скъсяват остарелите шаблонни форми на обуче¬ние и възпитание (54, 17).
          В Педагогическото училище назряват условията за прокар¬ване нагледно на две нови искания:
          а) в центъра на обучението да се постави едно единство от знания;
          б) обучението да се изгради на почвата на обилния конкретен материал, който дава родното място и родното поднебие. Чрез практиката те стават достояние на цялото учителство и внасят нови елементи в обучението (54, 17).
          От изложеното до тук става ясно, че образцовите учители Иван Кръстев, Матей Рибаров, Димитър Тончев са работили под ръководството на д-р Манов. Към тях трябва да прибавим педа¬гога Янко Недев и следващите д-р Аврамов, д-р Слави Чаушев, които продължават след 1907 година делото на д-р Манов.
          До 1899 година във всички педагогически училища в Ка¬занлък, Лом и Силистра – трите главни центъра на педагогичес¬ката мисъл в страната се ръководят в своята учебно-възпитателна работа от идеите на Басаричек. Към 1907 година идеите на Басаричек започват да се изместват, но още от 1899 година се издигат гласове за по-друго разбиране на учението на Хербарт и на практиката в прилагането на Цилеровите формални степени.
          От изложеното по-горе можем да заключим, че педагозите в Силистренското педагогическо училище начело, с д-р Манов стават пионери, а училището – лаборатория на нови идеи. Педа¬гогическото училище става разсадник, разпространител на шаб¬лона на Хербантианската педагогика, а на творческия елемент, като обучението се свързва с педагогическата практика.
          През 1905й1906 година с назначаването на енергичния Хараламби Стефанов за директор на училището, същото стига до завидна висота. Новите преподаватели по педагогика д-р Васил Манов, д-р Димитър Динев, д-р Никола Тончев, д-р Тодор Данков и по-късно д-р Добри Аврамов, Никола Просеничков, д-р Слави Чаушев и Станчо Коларов, завършили почти всички вис¬шето си образование в Йена – тогавашният център на педагозите и философите – внасят нови струи и нов дух, особено в препода¬ването в образцовото училище. Всички са плодовити педагоги¬чески писатели, редактират сами педагогически списания или сътрудничат в тях. Педагогическото училище в Силистра за късо време става един от най-важните разсадници на педагогическата просвета у нас. За това допринасят до голяма степен и тогаваш¬ните енергични учители, освен неуморимите Матей Рибаров и Иван Кръстев, още и Асен Господинов, Ст. Петков, Васил Бъч¬варов, Димитър Николов и др. (96,13).
          През 1908й1909 година в Силистренското педагогическо училище като учител-педагог е назначен Нико Просеничков. В спомените си за тази учебна година той отбелязва: „Първата сре¬ща, която ми направи впечатление, е любезният и мил прием на учителската колегия, начело с нейния директор Хараламби Сте¬фанов, извънредно скромен и тактичен ръководител, който с ни¬що не дава да се почувства, че стои с нещо по-горе от своите колеги. Внимателен и сърдечен към колегите си, той създава при¬ятна атмосфера за работа в училище“. Не маловажен е фактът, че директорът Стефанов е заобиколен от солидно подготвени и пре¬дани на своята работа учители. Тук се подвизават през това вре¬ме д-р Аврамов – темпераментен и с прогресивни разбирания учител, педагог; д-р Слави Чаушев – спокоен и подготвен учител-педагог; К. Григоров-специалист по естествена история; П. Бояджиев – виден музикален деец; Ат. Михов – художник с го¬лямо име; Луй Айер – швейцарец по народност – учител по фи¬зическо възпитание, работещ с ентусиазъм и жар за физическата култура на млади и стари, създател на юнашкото дружество в Педагогическото училище, М. Божинов-учител по математика и образцовите учители: Ив. Кръстев, Матей Рибаров, Г. Тончев, В. Бъчваров, Д. Николов и др., които по общата оценка на ученици и граждани са истински художници, а не занаятчии в своята ра¬бота (65, 20). В спомените си Хараламби Т. Петев, възпитаник на Силистренското педагогическо училище, отбелязва: „И днес, след като съм живял толкова дълго време в много наши градове, Си¬листра и спомените ми за живота там си остават един от най-ценните и те се отнасят за Педагогическото училище. Тогава, когато дори и в столицата, и в големите градове на страната ни нямаше специални сгради за училища, Силистра се гордееше с хубаво здание и хигиенични стаи и салони, а учителският кадър бе от най-добрите. За тригодишното ми обучение там, аз имах удоволствието да слушам и се наслаждавам на учителските дар¬би на известните у нас педагогически светила като д-р Манов, д-р Динев, д-р Арнаудов, д-р Тончев, д-р Чаушев и Хараламби Стефанов – директорът на Педагогическото училище – историк, прекрасен човек и педагог“. (65, 20).
          Учебната 1911й1912 година започва с поправителна сесия.
          Учебните занятия с учениците започват на 1 септември. От тази учебна година към Педагогическото училище се създава сме¬сена гимназия, която се обособява като смесено средно учебно заведение, наред с Педагогическото училище. В отчета на дирек¬тора на Педагогическото училище до Министерството са посоче¬ни проблеми, които се решават през текущата учебна година, как¬то и се мотивират нуждите на училището за следващата година.
          Много от културните почини в града се дължат на учители¬те. Така например, основател на местното читалище „Доростол“ е превъзходният образцов учител Матей Рибаров, на певческото дружество „Седянка“ – Петър Бояджиев, подпомогнат от Никола Блажев, Асен Господинов, Тодор Карагеоргиев. В културно-просветната работа в Силистра челно място заемат двете учител¬ски дружества: „Дружеството на класните учители“ и „Дружес¬твото на основните учители“. По инициатива на същите се уреждат народни четения и научни сказки, представят се театрални представления и оперета, в които мероприятия най-дейно учас¬тие вземат учители на педагогическото училище. От създаването си през 1890 година до румънската окупация през 1913 година Педагогическото училище в Силистра е истински фар, който пръс¬ка лъчи на просветата по всички градове на Северна България и Златна Добруджа. В него са получили средното си образование много наши учени, писатели, общественици, съдии, лекари, ин¬женери и архитекти. Тук са се учили например известните наши педагози – д-р Стефан Тонев, д-р Б. Гинев, д-р Слави Чаушев, писателите Цанко Церковски, Иван Кирилов, видните столични адвокати Асен Господинов, Аспарух Айдемирски, съдията Г. Котларов, русенските адвокати Димитър Нейков, Т. Д. Матев, ар¬тистът Б. Денизов, журналистът К. Кръстев, братята Димитър, Никола, Захари и Илия Йорданови, които са сърцевината на дру¬жеството „Седянка“ и на училищния струнен оркестър, както и много други (65, 21).
          През целия период от живота и дейността на Педагогическо¬то училище от 1890 до 1912 година, в продължение на 22 учебни години, то се очертава като просветен център на Силистренска област, непосредствено след Освобождението. Наред с тази не¬гова основна задача, Педагогическото училище е забележително и с кръжочната си, музикална и музейна дейност.
          Въпреки преследванията на всякаква прогресивна мисъл в училищата, курсистите участват в забранени кръжоци. През 1895 година съществува просветен кръжок, в който участниците му се запознават с произведенията на Максим Горки, Пушкин, Чехов, Писарев, които са забранени за учениците. Същият кръжок про¬вежда ученическа стачка през 1894й1895 учебна година, обща акция на педагогическите училища в Казанлък, Лом, Кюстендил и Силистра. През същата година съществуващият кръжок на „бун¬тарите“ организира и ръководни ученически акции, в които изди¬гат лозунги за създаване на социалистическа държава. И през след¬ващите няколко години курсистите (с типичния си младежки уст¬рем), остават под влияние на бунтарските идеи на своето време. Духовното опиянение на младежите, естествено, скоро се транс¬формира в спокойно и разсъдъчно световъзприемане, но основ¬ното от този бунт на мисълта се е съхранило – приятното усещане, че си личност, която е решила сама да изкове съдбата си.
          Музикалната дейност в Силистренското педагогическо учи¬лище започва от времето на Ангел Казлаков, продължава при Шиваров, а след това при Тодор Недков и развива и създава първия хор в училището. Същият провежда занятията си в добре обзаведен кабинет. Създаденият струнен оркестър дава възмож¬ност ежегодно да се изнасят концерти с благотворителна цел. Учениците нямат възможност да посещават театралните предс¬тавления, освен тези, които си подготвят сами. Подвижната тру¬па на:Матей Икономов изнася пиесата „На дъното“ от Максим Горки, който въздейства на курсистите много силно и те обикват още повече класическата литература.
          По инициатива на учителския съвет на Силистренското педа¬гогическо училище, на I.III.1899 година дирекцията на училище¬то подготвя и размножава из града, околията и окръга покана по повод утвърдения от 11.I.1899 г. Устав на музей при Държавното педагогическо трикласно училище, утвърден от министъра на на¬родното просвещение Иван Вазов. В посочената по-горе покана учителският съвет се обръща към гражданството на окръга с призив за събиране на експонати, отразяващи миналото на нашия окръг и създаването на музей (отначало в училището, а по-късно като културен институт), който да бъде самостоятелна единица в окръга.
          Целият този интензивен културен живот на Педагогическото училище прекъсва изведнъж, когато Добруджа е заробена през 1913 година от румънската чокойска власт. То се обособи като гимназия с пансион, която се мести в различни градове – Русе, Свищов, Ловеч.

          * * *
          Силистренското педагогическо училище има две големи и традиционни заслуги, които трябва да се имат предвид винаги.
          Първата му голяма заслуга е, че дълги години то е будно средище и разсадник на новата педагогическа мисъл и практи¬ка. То е добре обзаведено и поддържано, снабдено е с един ели¬тен кадър учители. В Силистренското педагогическо училище се стичат много ученици от всички краища на страна и особено от най-будните подбалкански околии – Севлиево, Ловеч, Троян, Дря¬ново, Орхане, Трявна и др. Годините 1895й1910 се характери¬зират у нас с един неудържим стремеж към образователен и кул¬турен възход. На този устрем трябваше да отговорят преди всичко педагогическите училища, които бяха създадени, за да под¬готвят и дадат на България носителите и двигателите на този въз¬ход – народните учители. Започва една светла епоха на неуморна работа и възторжено усърдие от учители и ученици за подготов¬ка за апостолска служба на народа. Голямата грижа за онова време беше да се реформира вътрешната учебна работа в народ¬ните училища, чрез въвеждане на нови методи на преподаване, основани на живия опит и наблюдение, в замяна на съществува¬щата до тогава схоластика. Именно това се явява на сцената на нашето образователно дело една бляскава фаланга от нови, мла¬ди и учени педагози, получили образованието си в Централна Европа, като д-р Маков, д-р Гинев, д-р Тончев, д-р Аврамов, д-р Чакъров, д-р Свраков, д-р Нейков, д-р Донев, д-р Чаушев и др., които, усвоили добре философските начала и психологич¬ните предпоставки на модерното образование и възпитание, се втурнаха с невиждана до тогава жар и енергия да насаждат у нас тези нови научно-обосновани методи на обучение и възпитание. Дълбока реформация претърпя в тези две десетилетия нашето образователно дело, благодарение дейността на тази плеяда нови педагози. На Силистренското педагогическо училище се падна честта да стои начело на тази реформаторска дейност, водена от педагозите д-р Манов, д-р Аврамов, д-р Гинев и поета от будните и интелигентни младежи, завършили курса на училището, които се пръскат из цяла Северна България и като учители разнасят новите методически и дидактически идеи. Образцовите учители в Силистренското педагогическо училище Иван Кръстев, Матей Рибаров, Д. Тончев, К. Елмазов, А. Господинов, участват в този буен поток на усърдие и възход за преобразяване и усъвършен¬стване на образователното ни дело и убедително свидетелстват, че нашето педагогическо училище има една истинска заслуга за днешното високо развитие на българското учебно дело (65, 27). 
          Втората, не по-малка по значимост заслуга на нашето педа¬гогическо училище е музикалната култура и традиция, която то разсади и закрепи в града чрез питомците си в един или друг край на страната. Тодор Недков, Карл Махан, Ангел Кавлаков, Тодор Карагеоргиев, Иван Кръстев, Никола Блажев, Петър Боя¬джиев и десетки други по-млади дейци имат заслугата за създа¬ването на музикалните традиции на град Силистра чрез ред орга¬низирани почини: хорове, оркестри, концерти, оперети, все около стожера на Силистренското педагогическо училище, което под¬готвяше и даваше изпълнителите – певци, инструменталисти за тези музикални инициативи. По онова време никъде не се пееше и свиреше повече и по-организирано, отколкото в Силистра. Траен и непоколебим на тази славна музикална традиция бе и си остана до край дружество „Седянка“, а външен всенароден израз на тази традиция бе първият по рода си у нас музикален събор, устроен именно в Силистра. Асен Господинов, като председател на дружество „Седянка“ и неин представител, обхожда всички градове по десния бряг на река Дунав да пропагандира участие¬то им в този събор през 1910 година и може да се убеди, че Силистра държи първенството в цяла Северна България по му¬зикалната си култура и традиции. А заслугата за това е пак наша¬та Алма Матер – Педагогическото училище.
          Силистренското педагогическо училище през периода 1890й1912 година е мощен и светъл факел на педагогическата мисъл и практика от една страна и на музикалната култура от друга в Североизточна България.
          Михаил Жеков
          СТИХОТВОРЕНИЯ
           

          ЦИГАНКИТЕ

          В магазина на тяхната махала
          не продават шампанско и черен хайвер,
          а „кучешка радост“, вафли и лукчета.
          Те се движат между къщата, фурната и полето,
          никога не са ходили на почивка,
          не са и виждали даже морето.
          Те не мечтаят за рокли, бижута
          или бельо със дантели.
          Те са машини за раждане,
          понасят на псуване, секс
          и на скитане без да знаят накъде са поели.
          Те са антиеманципирани,
          качват се в каруцата,
          непитайки,
          живеят,
          обичат до кокал,
          до корена мразят.
          Какво ги прави вечно щастливи,
          адреналинно усмихнати,
          търпеливи към мъжете си в постоянен запой?
          Свободата от вещите,
          зовът на дивото,
          или пък липсата на покой?
          Когато крадат за децата си,
          не смятат кражбата за грях
          Жени, ако искате да сте щастливи,
          приличайте на тях.
           
           
           
           

          БАВНО

          Не вярвам във внезапната любов,
          която бързо идва,
          като вихрушка ни понася
          палава, игрива,
          а после изтощена, изведнъж,
          оставя ни
          и бързо, бързо, си отива.

          Аз вярвам в бавната любов,
          която идва бавно,
          и бавно,
          като отрова ни опива,
          а после бавно, бавно – цял живот,
          мори ни,
          но не си отива.
           

          СГЛОБЯВАМ

          Сглобявам идеалната жена
          и от едната вземам щедрост,
          от другата пък доброта,
          от третата добавям страст –
          сглобявам идеалната жена,
          добавям после малко вярност
          и мъничко кокетство,
          и малко суета,
          добавям мъничко разврат,
          свенливост моминска добавям,
          да бъде безразлична към плътта
          на другите, а с жар да ме оглежда,
          сърцето й да се препълва от любов
          по мен, а безразлична погледа да свежда,
          когато гледа някой друг.

          Сглобявам идеалната жена,
          мечтаейки за утрешната слава,
          а може би в тоя миг
          една жена на части
          с приятелки ме разглобява.

          Никола Нанев Николов
          ИМПРЕСИИ
           

          ВЕЧНОСТ

          Пролетният ден закичи ревера си с бялата пяна на кайсиите, а сега гледам, че и сливите потънаха в цвят. Откъсвам клонка от този аромат, поднасям го до лицето си, радвам му се като дете и галя крехките листица, сякаш докосвам не тях, а устните на жена. Потапям се в представата за нещо много скъпо на сърцето ми, премествам погледа си и дочувам глас на кос, сврял черната си глава в клоните на суха топола. Като че ли и славей се обажда отнякъде, макар че очакваните зелени листа на липите и кестените все още само са надигнали коравите обвивки на пъпките, които, подали връхчета, пръскат миризмата на зелено. Навред по площадите, в домашните градинки, покрай дунавския бряг нещо блести, примамливо докосва самочувствието на минувачите, кара ги да бързат и се смеят, да въздишат и се радват, че са доживели още една щастлива пролет, че са се събудили една сутрин с вярата, че някой мисли за тях. Простата човешка логика ги прави по-добри и, макар и уморени, те са погледнали към червеното огнено лице на изгряващото слънце и са го поздравили с усмивка. После са се опитали да разговарят с него, гласно са произнесли познато име и са скрили своето смущение.
          Гларусите са накацали по покривите, като броеница са се наредили по перилата им и издават тревожни звуци. Сивите врабци са напуснали потайните си места и току надават крясъци, заканвайки се на тези, които се съмняват в тяхната красота. Свенливите гугутки подскачат от клон на клон, оглеждат старите си гнезда и любовно поглеждат към мъжкарите, които се правят, че не ги забелязват. Водите на реката искрят, мятат се като сива мълния, влачат дървета, коренища, празни бутилки и потъват в тайнственото подножие на своя ад. Баирите отсреща също са други, сменили са боята си, жълтеят като вулканична пепел.
          – Пролет е! – казвам си.
          – Пролет е! – повтарят априлските дни и вечери и ни приспиват.
          – Пролет е! – се носи над покривите свистенето на щъркелови крила.
          – Пролет е! – повтарям аз и в очите ми заставаш ти, моя съдба, също тъй пролетна, недокосната, вглъбена в себе си. Пролетна целувка ме изгаря: разнежвам се, обърквам се и се оставям да ме мами онзи глас, който наричаме вечност!
          УСМИВКАТА

          Вървях по улицата за пристанището. Наоколо й – олющени сгради, зелени дървета. По покривите – гларуси. Птиците предпазливо оглеждаха пространството около комините и току отлитаха в неизвестна посока.
          Приятно се дишаше, леко се ходеше в ден като този – топъл и многообещаващ. Не усетих кога се озовах на пристанищния кей – стръмен, с почернели от водата основи. Тополите, запалени новогодишни елхи, вече цъфтяха и в гъстите им клони се посипваше летлив памук. Откъсваха се парчета от него и се носеха като малки бели облачета във въздуха.
          На крачка от тополите момиче и момче се целуваха. Двамата изобщо не искаха да знаят, че любопитни мъже и жени ги наблюдават и в съзнанието си определяха поведението им за непристойно.
          – Млади са и им прилича! – обади се някой и добави: – Всяко нещо с времето си, а тяхното време сега тече!
          А момчето и момичето продължаваха да се целуват и да се гледат право в очите, обещавайки си любов за много години напред. Целуваха се и се усмихваха – усмихваха се и се целуваха, а пролетното слънце галеше лицата им и ги благославяше.
          Тази картина предизвика у мен мисли въобще за усмивката като лекарство за душата след обхванало я лошо настроение.
          – Усмихни се и ще ти олекне! – чух веднъж да казва на своя съпруг беловласа старица, изпращайки го на покупки в чаршията.
          – Забрави за онова, което те натъжава, и ще се почувстваш по-добре! – достигна до ушите ми друг път гласът на разтревожена за състоянието на дъщеря си майка. – А сега се усмихни, защото си млада, а младостта бързо отминава!
          – Ако искаш хубава снимка, погледни към мен и се усмихни! – сварих в ателието му фотограф художник да подканя своя клиент, преди да щракне поредната поза с японския си фотоапарат.
          За мен усмивката е състояние на духа. Има непринудена, но има и предизвикана усмивка – все едно, усмивка е. Затова, напук на всичко, усмихвайте се по-често на света, който ви заобикаля – това ще ви облекчи.
           

          НЯМА ГИ КАПЧУЦИТЕ

          Февруари събира шатрите си, готви се да си отива. В мастилото на тихата привечер, изпълнена със светлини от запалени крушки, долавям пулса на сърцето си, жаравата на опиянението. Те отбелязват ритъма на един завършен миг от моя живот. Наистина миг, защото колко са дните, които оставят големи спомени, ярки впечатления?
          През паяжината на пердето е трудно да различа подробности в тъмните основи на спотаения град, но успоредно на погледа ми като стрели преминават черните силуети на отлитащи към реката врани. Тази смесица от бързи движения издава страх и желание да се приберат в тополовите гори на отсрещния бряг колкото може по-скоро. Оприличавам ги с инстинкта за самосъхранение, наблюдаван и у хората.
          Бързат и хората по улиците – на групи, развеселени, тръпнещи в очакване да направят сполучливо своя избор в магазина, зрелищния салон, на уличното платно. Бързат, смеят се, известяват на готвещия се за сън град, че съществуват, че са част от него, от настоящето и бъдещето му. Казах бъдещето, защото какво е човекът без своя посока, без настояще и бъдеще?...
          А навън става нещо: няма ги капчуците – увиснали, вледенени преди няколко дни, снегът е останал тук-там, мокротата изчезна, а около дърветата се появи зелена тревица, предвестник на идващата пролет. А пролетта е живот, цветя, чувства, вдъхновение, очакване за нещо по-хубаво и по-красиво. Сливат се кафявото и сивото в едно, оголените клони на дърветата леко се поклащат за поздрав. Реката е приютила в пазвите си тайната на нещо, което не свършва, а току-що започва и иска да го разкаже на хората, да им извести радостта си, че е далеч от ледовете и вече те не я заплашват.
          В гърдите ми бушуват чувства, които разместват пластовете на настроението, вълнуват ме. Но усещам, че това може би е временно, защото откъм север небето се мръщи и се кани да вали. Севернякът звъни в прозорците, засилва се, кара ме да опра чело о тях и да проверявам представите си за времето. Да, пролетта е само въображение, по-скоро тя е преждевременно пожелана като настроение, но не и като сезон.
          Тръгвам си. Вървя по улиците, които преди малко бях видял в зеленина, в цветя, в пролетна хармония. Нещо пее в гърдите ми, нещо ме кара да не виждам тези, които се движат пред мен. Разминавам се с чувството, че този поток от живи съдби и търсения ще бъде все така забързан, неузнаваем.
          Вървя към мига, който наричам временно щастие. Хубаво ми е, защото той ме извисява над сивото, делничното, безразличието. А това е богатство. Това ми е достатъчно, защото някои и това нямат!
           

          ГАЛЬОВЕН ШЕПОТ

          Къса есен е. Жаравата в листата на дърветата издава неспокойствието на човешката душа – като че ли нещо си отива от нас, като че ли нещо ни напуска завинаги. Поне с такова впечатление съм останал, наблюдавайки тази повтаряща се романтика и изпитвайки усещането, че природата е съгласна с мен.
          Обичам този сезон на отминала пролет, на извървян път, на мрачно предчувствие. Не знам защо, но той ме пренася в годините, когато търсехме домашния уют именно през есента. Събирахме се у някого, до късно прекарвахме край запалените газени лампи, мечтаехме. Тръгвахме си през нощта – всеки в различна посока, доволни, че един миг е записал в сърцата ни спомени за цял живот.
          Обожавам есенните вечери, потайните им дири, недоизказаните думи. Търся ги като зов, като дихание, като обещание за нови радости, за силни преживявания. Дано те са от най-хубавите, за да ги запомним, да ги запазим у себе си като скъпоценни зърна от благороден камък.
          В душата ми се надига онзи трепет, на който съм посветил много часове. Грабвам го като есенен лист в ръцете си, разглеждам го, опипвам го, опитвам се да разбера загадката му, да си го представя като живо същество, като въображение, като цвете, което ще поднеса на близък човек.
          Листа, колко много есенни листа посипват земята всеки ден, за да се стопят в студените пазви на черната пръст, да умрат завинаги. Вървим по тях – те шумолят в краката ни, издават звуци, молят ни да ги пощадим. Колко сме безразлични към тази им особеност, колко непознат е за нас езикът, на който разговарят помежду си.
          Сливам се с този гальовен шепот на листата. Искам да усетя ласката му, неговия образ, необикновеното да разбера в тази неповторима картина на есента. Скоро сняг ще я покрие, ще скрие от погледа ни чара й, ще ни отнесе в един друг свят, за да се събудим някой ден с друго чувство, но със същите желания и стремежи – на хора, които се радват на живота както могат и колкото могат. Ще го бъде ли, ще ни пощади ли природата, за да станем отново свидетели на това нейно възраждане, на категоричната й промяна в даден момент?
          Не ми казвайте сбогом, хора, не ме сравнявайте с есента: за мен тя е тъжна приказка, която бързо се забравя. Но послушайте звуците на нестройната й песен, огледайте се в тъжните й очи и ще откриете във всичко това утрешното щастие, дълбоката следа на искреността и мълчанието, които задълбочават чувствата, правят ги вечни и непомръкващи. От тях искам да си взема, искам те да ме опият, защото без тях самочувствието отлита като прелетна птица.
           

          РАЗПЛАКАНИ МЕЖДУРЕДИЯ

          Отворих плика, пуснат в пощенската ми кутия – всеки ред от безадресното писмо съдържаше откровения, които никога не бях очаквал. И защо точно мен, пред когото да изплача мъката си, беше избрал клетият човечец, така и не разбрах. Рано остава без родители той, чужди хора го отглеждат. Не стига това, но се и разболява и се налага често да постъпва в болнични заведения. Заведения, които създават комплекси за малоценност у него. Не среща и жената на своята любов, остава без образование и професия. И без препитание, което го измъчва особено много.
          – Спя, където ме завари нощта, храня се с каквото намеря – пишеше непознатият. – Бездомник и самотник съм, това го знам, но за съжаление такива като мен днес в България са много.
          Станах от стола и се отправих по една от улиците на крайдунав¬ския град. Беше празник, но по лицата на преминаващите край мен мъже и жени не забелязах усмивки. Запитах се: „Толкова ли са обеднели душите ни за прекрасното в човешките взаимоотношения?“
          На речния бряг този път се почувствах като нежелан гостенин: никой не ме погледна в очите, никой не ме поздрави – сякаш бях престъпник, избягал от затвора.
          Заслушах се в шума на вълните – те се блъскаха в кейовата стена, като да я молеха да им прости за сторена й от тях беда.
          Вгледах се в клон€та топола, която водната стихия бавно влачеше надолу по течението. Върху огромното й коренище бяха накацали чайки и пътуваха върху поваленото дърво като с безплатен автобус. Лек ветрец рошеше перушината им и като че ли това докосване до нея те приемаха като дългоочаквана ласка: оставяха вятърът свободно да подмята крехките им телца и да ги носи като слънчеви отблясъци в планински извор.
          В един момент отново се зачетох в писмото на страдалеца. Разкривеният му почерк обвиняваше в безразличие към такива като него обществото – сегашното ни общество, залутано в безконечни борби за уж демократично обновление.
          – Нещастник съм, това го знам, но никога не бих прибягнал до самоубийство – продължаваше да откровеничи той. – Защото Бог ми е дал живот и само той може да ми го отнеме. Ако го има...
          Букви, наредени като синци, но хладен душ за душа като моята. Още не съм ги забравил. Тук-там бяха размити от паднали върху тях сълзи. Навярно бяха негови, защото личаха и следи от мръсни пръсти, ровили из кофи за смет. Пръсти на човек, който е искал да улови въжето на съдбата и да се отправи към спасителния остров на мечтите, но не е успял. Усетих междуредията като разплакани същества, които протягат ръце към слънцето, даряващо живот на всички, но не и на такива като този клошар. Вероятно той ще си остане нещастник, защото и времето му е обърнало гръб.
           

          ВРАБЕЦ

          Поглеждам през прозореца навън вали сняг: бял, пухкав. Студено е. Сред сухите листа на петунията зъзне врабче – същинска сива топчица. Севернякът роши перцата му, кара го да се чувства неспокоен.
          – Чик!... Чик!... – достига до ушите ми.
          – Чик!... Чик!... – повтаря вятърът.
          Отварям вратата на хола и хвърлям трошички хляб върху зелената мозайка. Врабецът се ослушва и сменя мястото си. Обръща се към прозореца, нашарен от дъха на зимата с по-едри и по-дребни кристали. Озърта се, проточва тънката си шийка и... вече е при трошичките. Клъвва, но не улучва отведнъж. Пак изпъва шийка и този път е безпогрешен.
          Чик!... Чик!... – не сдържа радостта си той.
          Доволен е. И, скок-подскок, връща се в сандъчето с петуниите. Отново застава неподвижен и се оставя на северняка да си играе с перцата му.
          А... наоколо е тихо. Долу, в градинката, дърветата зъзнат като циганки. Зима е и рано се свечерява. Сред снежната белота личи само пътечката, прорязала на две този красив кът от градския пейзаж. Над сградите се появяват врани, които се събират в ято и се отправят към тополовата гора до реката. Сеща се за своята среда и врабецът и изчезва в неизвестна посока.
           
           
           
           

          Мануела Енчева
          СТИХОТВОРЕНИЯ
           

          НЕ-БЕ-ТО

          Градът ми е Силистра. И във него
          душата ми е като във Вселена –
          мотае се по булеварди нощем,
          брои звездите-бардове в не-бе-то,
          разнася денем вестникарски клюки
          и пълни се – с усмивки или с несполуки.
          Душата ми – небесен проповедник –
          не е изцяло бяла или в сиво.
          Като петниста хрътка търси във не-бе-то,
          на картата най-северният север. И градчето.
          Духът ми е в Силистра. И със него
          пренасям (както облаците – дъжд в не-бе-то)
          мечтите си – усмихнати надежди,
          от крепостта до Дунава... оттам...
          до синята Вселена... с земна нежност.
           
           

          ДУНАВСКА СТЕНА

          Там, където синята река отмива
          бели камъчета в свойта пазва
          и рибата се гърчи, умирайки
          от страст за свобода и жажда,
          стои, подобно страж, от памтивека
          една стена. И участта й е нелека.

          Тъй както хладнокръвието теб дели от мен,
          разделя тя брега с река, земята – от вода...
          И страда всеки ден, рушейки се – от самота.
           
           
           

          МАРАТ-О-ПОДОБИЕ

          Живея във ваната
          на собственото си
          несъвършенство.
          Кожата ми разплисква
          водата – до гладкост.
          Споделям илюзии
          с Жан Пол Марат –
          грапава кожа, 
          във вана, пълна
          със съвършенство.
           
           

          Не-Обичай-Но

          Страхувам се, страхувам се, страхувам се!
          Това е толкова необичайно.
          Страхувам се от Вас, от празнодумите,
          страхувам се от себе си и другите,
          страхувам се да не загубя Вас –
          страхувам се за Вас – да не загубите...
          Това е толкова необичайно.
          Страхувам се за първи път:
          обичам Вас, но тайно.
           
           

          Мато Бренишки
          Два разказа
           

          МАГИЯТА НА ДЖЕМАЛА

          Момичето отмина в припадащия над уличката пролетен здрач и старците от пейките пред ниските къщурки на циганската махала дълго гледаха подире му, докато се изгуби оттатък завоя.
          – Джемала – въздъхна дядо Рамко с унесен поглед и отпусна глава върху сключените си на бастуна ръце.
          – Какво? – наведе се Реджеб към него.
          – Джемала! – извика Юсеин на ухото му.
          – А-а! – кимна Реджеб. – Знам я.
          – Как ще е Джемала бе, чождум? Не помниш ли, че Джемала умря. Има баре четирийсе години! – обърна се Юсеин към дядо Рамко.
          – Умря ли? – приведе се към него Реджеб.
          – Има баре четирийсе години! – извика Юсеин на ухото му.
          – Тъй де! – поклати глава Реджеб.
          – Тая е унуката й – каза дядо Рамко.
          – Какво? – наведе се отново Реджеб.
          – Унуката на Джемала! – извика Юсеин.
          – Стига си викал! – промърмори Реджеб. – Знам я.
          – Коя? – попита Юсеин.
          – А? – погледна го Реджеб.
          Коя Джемала знаеш? – извика Юсеин на ухото му. 
          – Джемала, коя!
          – Остави го! – каза примирително дядо Рамко. – Глух е, няма да се разберете.
          – Глух ли?!.... Изкукуригал е! От шейсе години чака Дже¬мала да се върне! За какво му е? Даже няма да я познае, ако дойде! – ядоса се Реджеб.
          – Хванала го е магията й.
          – Склерозата го е хванала! Я го питай – помни ли, че бяха сгодени с оная, магьосницата!
          – Че ти помниш ли я? – попита дядо Рамко.
          – Че кой не я помни? Тя омагьосваше всички, даже и момчурляците като мене!
          – Хубава беше – въздъхна замечтано дядо Рамко. — И нишан й бяха дали от родата му – кимна той към притихналия на пейката Реджеб. – Златни обеци, още на пазарлъка... По¬ловината пари бяха платили за нея, останалите – на сватбата трябваше... Къде Голяма Богородица щяха да я правят, ама стана панаира в Базарджика и там всичко се развали...
          – Де ги помниш тия работи? – учуди се Юсеин. – Ами помня ги... От магията ще да е.
          – Още те държи, а? – опита се да надникне Юсеин в лицето му.
          – Дядо Рамко вдигна глава и погледна нагоре по уличката, откъдето се спускаше шумна тайфа от пременени момчета и момичета на път към гезмето в центъра. Редом с Джема¬ла крачеше наперено момче с къдрав гарванов перчем и в здрача ръката му немирно шеташе около гъвкавата й талия. 
          – Млади, млади... – приведе се Реджеб напред и ги проследи с поглед, докато гюрултията им заглъхна зад пос¬ледните къщурки в дъното на тясната уличка.
          – Ти беше ли там, на панаира? – обади се Юсеин.
          – Бях. И той беше там – кимна дядо Рамко към вглъбилия се в нещо свое Реджеб. – С братята му и с нейните й братя, с конете и каруцата... Щяхме да я крадем – за него! Всичко беше уредено... И дружките й бяха с нея. Всичките знаеха... Ама тогава се появи оня, йерлията...
          – Не беше ли от джамбашите? – попита Юсеин.
          – Йерлия си беше, от сливенските села! По него време румънците си тръгваха към Румъния, а българите се връщаха в Българско. Що коне, каруци, говеда, овце, свине, кокошки – всичко мъкнеха, барабар с ралата и плуговете, юрганите и коритата... Всичката покъщнина бяха натоварили на ка¬руците, па отгоре й турили да седят старци и дечурлига – и държат я по някое бебе, я котка – да не избяга...
          – Помня ги – поклати глава Юсеин. – Нали тогива и от нашите бургуджии дойдоха някои, заедно с българите... Свик¬нали си били с тях – и заедно тръгнали!
          – Ама не беше на панаира, да видиш!... Дето викат бъл¬гарите – кон за кокошка даваха! Окуцял коня, к’во да го пра¬вят – не върви! И го даваха, кажи речи, без пари! Щото много път ги чакаше... А па здравите коне цена нямаха! Та ония, йерлиите, им водеха здрави коне и купуваха крантавите. Зна¬еха как да им баят – на другата седмица ги продаваха за здрави. Отбираха си от занаята, аферим! Пълни бяха с пари, и злато имаха. Облечени като царе... Млади, здрави мъже – да им се ненагледаш!
          – Па ти що правеше там, на панаира? – хитро примижа Юсеин.
          – Нали ти казах – щяхме да крадем Джемала! – сърдито тропна с бастуна си дядо Рамко и кимна към удрямалия се на пейката Реджеб. – За него! Отидох да помагам! С каруцата...
          – Море, да помагаш ли? Май ти се е щяло ти да я открад¬неш, а?
          – Беше ме хванала магията й – призна унило дядо Рамко. – Ходех като побъркан. Де да знам защо съм отишъл и к’во съм правел там! Нищо не помня – само нея гледах и ония, йерлиите. Нещо щеше да стане! Държахме ръцете си на но¬жовете... И аз, и братята й, и ония-йерлиите!... Панаирът пълен с народ – всички крещят, викат, хвалят си стоката... Олелия до небето! И тогава разбрах защо Джемала стои като омагьосана насред панаира и защо ония се държеха за ножовете.
          – Що? К’во е станало? – попита заинтригуван Юсеин.
          – Ами к’во! – тропна пак с бастуна си дядо Рамко. – Беше видяла оня, йерлията! И той я беше видял. Всичко край тях крещи, вика, мърда насам-натам – само те двамата стоят като окаменели и се гледат. Братята им – и неговите, и нейните – наобиколили ги, гледат се на кръв и държат ръцете си на ножовете... И аз барабар с тях – стискам ножа под сетрето, ама не знам на кой свят съм! Гледам го тоя – Ред¬жеб: прибледнял такъв, трепере и а-а да скочи с ножа си връз йерлията! А на мене ми едно... и двамата да ги заколя, па да грабна Джемала и да шибна конете с каруцата! Ама не сме¬ех – само ги гледах и не можех да помръдна! Всичко ми беше като схванато – и ръцете, и краката, и акъла ми го ня¬маше никакъв...
          – Лошава работа! – кимна Юсеин с разбиране. – От магията така става. И що стана после?
          – Ами нищо, какво!... Тя тръгна към йерлията и гаче не вървеше, ами плуваше над земята. Па оня само стои и я гле¬да! Хубав мъж, в силата си! С бяла риза, елека и брича му целите в сърма и злато. И братята му – и те като него!...
          – Чувал съм ги! – махна с ръка Юсеин. – Крадяха коне и ги продаваха в Румънско. Май ги бяха бастисвали по едно време къде Балчика, ама се отървали. Само най-големият хванали – побягнал с коня си, джандарите и войниците препуснали подире му, а братята му през туй време се измъкнали. Него го вкарали в затвора, ама братята му дали пари и злато на адвокати, съдии... И го отървали. Всичките бяха все бандити – с пищови и ножове! Чувал съм ги!
          – ... Та стои оня, Джемала върви към него и всички й сторват път – и братята, и дружките й, дето бяха с нея, и неговите му хора... – продължаваше да разказва дядо Рамко с унесения си приглушен глас. – Целият панаир спря, мълчи и гледа какво ще стане. Мина покрай Реджеб – па той стои и я гледа, сълзи капят от очите му и не може да помръдне. Само се отмести да мине... Такива ми ти работи!
          – Омагьосала ги е, всичките! – поклати глава Юсеин и погледна със съжаление към Реджеб, който беше задрямал на пейката и тихичко похъркваше – остарял, прегърбен, с отпусната на гърдите побеляла глава. – И какво стана после?
          – Ами какво ! – сопна се дядо Рамко. – Оня, йерлията, я хвана за ръката и й рече: „Кажи – вика й – на братята си и на хората му да ни оставят на мира! Не знам на кого си дала нишан, ама ще върнеш нишана и ще платим всичкия ти от¬куп. Ще дойдеш с мене!“ И я поведе към коня си, качи я на седлото и препусна към полето отвъд панаира. А неговите му хора зарязаха всичката си стока и пазарлъка, дигнаха се на конете и препуснаха подире им... Имаше войници и поли¬ция, ама докато да разберат какво-що е станало и да тръгнем подире им с конете, ония вече ги нямаше. Така и не разбрах¬ме къде се скриха! Дигна се голям прах из полето – като облак... и всички се изгубиха в облака! Де да знам как ста¬ват тия работи, ама гледах и го видях с очите си.
          – Божа работа! – вдигна рамене Юсеин и погледна към похъркващия на пейката до него Реджеб. – А той какво направи?
          – Нищо, какво! Прибрахме се после вкъщи, мълчим – срам ни е да погледнем хората от махалата! Да ти откраднат момата пред очите!... Братята й не излязоха барем неделя от тях си – стоят там и мълчат! После баща им ги натири да търсят Джемала. „Ни ви ща у дома си, докато не ми я доведете! – им рекъл. – Аз ще се разправям с нея!“ Нали знаеш – по закон има право да я убие! По нашия си закон – за честта!... И мешерето не може да го спре! Е тоя – побутна дядо Рамко удрямалия се Реджеб – тръгна с братята й. По¬дир две недели се върна – сам, без Джемала и братята й. Доведе една друга мома – от ония, йерлиите. И тя хубава, даже и от Джемала по-хубава, ама я нямаше нейната магия на очите си.
          – Ами братята на Джемала?
          – Така и не се върнаха. После се разбра какво-що е станало.
          – Какво? – нетърпеливо се завъртя на мястото си Юсеин.
          – Ами какво!... Намерили Джемала и йерлията, ама така и не се спогодили. Те вече и сватбата били направили. Върнала Джемала нишана на Реджеб, платили му с йерлията целия откуп, дето родата му го дала на баща й, и тя му казала: „Прощавай, Реджеб – му рекла, – ама магията на йерлията излезе по-силна от моята! Не мога да го оставя заради теб!“
          Реджеб вдигнал ръка с ножа, искал да я убие, ама ръката му така си и останала. Сърцето му спряло и не можал да удари! Йерлията, неговите му братя и братята на Джемала само стоели настрана и гледали. И тогава дошла сестрата на йер¬лията и му казала на Реджеб: „ Ти – казала му – си силен и честен човек, ама нямаш сила да развалиш сторената ма¬гия. Вземи ме мене и остави Джемала на брат ми! Ще ти бъда вярна до гроб и ще ти народя много деца. Нищо, че вие сте бургуджии, а ние сме йерлии и дедите ни от памтивека са враждували помежду ни. Щом брат ми и Джемала накараха рода ни да я приеме, и ти ще накараш твоята рода да ме приеме! Ако ме искаш – рекла, – качи ме на коня си и ме отведи! Ще те чакам утре по изгрев слънце пред портата ни!“ И му дала за нишан едната си обица. Другата я остави¬ла при нея си. Цяла нощ никой в селото на йерлията не зас¬пал. Реджеб обикалял като сянка с коня си покрай дуварите, ама все нещо го възпирало да насили портата и да си вземе Джемала. На сутринта сестрата на йерлията излязла, хвана¬ла коня за юздата и се метнала на седлото зад гърба му. Ударила коня и той препуснал. Сама намерила пътя за на¬сам. Е тоя – побутна отново дядо Рамко задрямалия на пей¬ката до него Реджеб – се прибрал вкъщи, а тя останала пред портата им. Три дни и три нощи стояла там – без залък хляб и без капка водица! – и го чакала да види какво ще стори. Минавали нашите бургуджии, обиждали я, децата я замеряли с камъни – а тя си стояла, никому думичка не казвала и все чакала. Баща му на Реджеб не я искал, гонел я, пускал куче¬тата, ама тя все се връщала и чакала Реджеб да излезе. На третата вечер той излязъл, хванал я за ръката и я завел в къщата им. Никой не посмял да го спре! Добра жена излезе – трима сина и две дъщери му народи, ама се поболя и преди двайсетина години я изпратихме...
          – Знам я! – прекъсна го Юсеин. – Нали и аз живея в тая махала! Какво ми разправяш неща, дето и аз ги знам? И бра¬тята на Джемала ги знам – кога дойдоха с жените и децата си при баща им – да му искат прошка, задето останали при йерлиите, и кога баща им ги натири пак да си вървят при йерлиите и при сестра им!... Тогава Джемала беше ли жива?
          – Беше – отвърна дядо Рамко, без да се замисли. – Тя се поболя и се помина на по-другата година. Ходих на смъртта й – заведохме майка й, със зетя им. Баща й така и не рачи да я види.
          – Проклет човек беше! – поклати глава Юсеин и се огледа.
          Старците по пейките наоколо отдавна се бяха прибрали.
          Откъм горния край на махалата повя хлад и дядо Рамко по¬бутна задрямалия Реджеб.
          – Айде, наборе – ставай! Ще настинеш. Ние си тръгваме!
          – А! – сепна се Реджеб и потърка очи.
          – Тръгваме си! – извика Юсеин на ухото му. – Чакат те да се прибереш!
          – А-ха... – прозя се Реджеб.– Ами Джемала? Върна ли се?
          – Каква Джемала, бе! – ядоса се Юсеин. – Тая беше унуката й! Дошла на гости, да си види родата!
          – Не беше ли Джемала? – огледа се Реджеб към опустялата уличка.
          Портичката зад гърбовете им хлопна. От тъмното се по¬каза рошавата глава на момченце.
          – Мама ме прати за дядо – любопитно ги изгледа то и хвана Реджеб за ръката. – Ще вечеряме.
          – Лека нощ! – надигнаха се старците. Махнаха на Реджеб и се заклатиха нагоре по тъмната уличка, където мижавите лампи се бореха с мрака и с облачетата от неуморни пъргави мушици.
           

          ЗМАРО

           По „Добруджански разкази“
           на незабравимия васил Цонев –
               Im memoriam

          ... Но какво би направила ти, Змаро, ако природата беше те създала като мен – завеян, завистлив и ревнив? Оня фантазьор В. Цонев те измисли за себе си и едва ли е предпо¬лагал, че някой ще се опита да те отнеме. Но така сме създа¬дени мъжете, Змаро, че пожелае ли те един, непременно ще те пожелаят и други. Не те ли пожелае никой, така ще си отидеш – като само цвете в пустинята, недокоснато от чо¬вешки поглед и непогалено от мъжка ръка. Би ли искала, Змаро, да увехнеш в сянката на В.Цонев, който те създаде не да живееш истинския си живот, а да изпълваш кошмарните му дни и нощи с илюзията за неувяхваща мъжественост? Не ти, а той имаше нужда от теб! Но питал ли те е за това? Не те е питал и ти самата не си задаваш тоя въпрос, защото за теб е светотатство да си задаваш подобни въпроси! Такава те съз¬даде В. Цонев, защото е умен, хитър и ревнив! Признай си го, Змаро! – и остави тоя завеян писател да си лови мидите под Балчишкия дворец, да си прави скандалите с К. Кисимов, Иван Червенковски, Марко Ганчев, Христо Ганев и останалите от групата на СеБеПе-то, дето му подливат вода пред неговата Спаска с изумрудените очи! Остави го, Змаро! Когато един мъж усети, че губи, търси компенсация. Затова те измисли В. Цонев – да компенсира загубата на Спаска! И те измисли тогава, когато Спаска беше на път да си отиде от него зави¬наги! Можеше да те измисли и преди това, но трябваше да избира между теб и Спаска – оная смахната Спаска, която Господ е надарил с всичките прелести на жената-изкусителка! Такава жена опазва ли се? Ама късно го усети В. Цонев и като разбра, че не може да я опази, създаде теб! Спаска продължи да се мотае по плажовете с ония от СеБеПе-то, да ги изпива с изумрудените си очи, да разпалва въображението им с опнатото си като струна тяло и гладка кожа с дъх на добруджанска праскова. Погледът й се рееше далеч отвъд хоризонта на В. Цонев и той сви платната си в препълнения с рибарски мауни Балчишки залив. Защото разбра, че Спаска не е вече негова! Тя принадлежеше на рибарските мауни, а неговата мауна беше й станала тясна и скучна! И тогава – за компенсация, той измисли теб! Защо не те дари с по-изкуси¬телна плът от тая на Спаска, защо не направи очите ти черно-черешови или поне маслинени, за да напомнят топлите но¬щи над твоята Егея, озарени от жаркия трепет на плътта?... Уплаши се, че ония жребци от СеБеПе-то ще хукнат на табу¬ни подире ти и той ще остане сам на пустия плаж – без теб, без Спаска, без Иван Славков, Христо Ганев, Валери Пет¬ров, Марко Ганчев и с-ие! Не че Валери Петров ще хукне подире ти – не е по тая част, но другите ще хукнат, както хукнаха подир Спаска и тя взе да се губи от хоризонта на В. Цонев! Затова тоя шоп, който се пише за добруджанец – а признава, че е евреин с малко гръцка примес в кръвта си! – те лиши от плът и те създаде само във въображението си: да те усещат другите, без да те виждат; да те чувстват край себе си, но да не могат да те докоснат! За да притежава единствено той всичко, което е вложил в теб – дух и плът, болка и трепет, всеотдайност е недостъпност!... Всичко, кое¬то един застаряващ бонвиван може да събере в образа на измислена от него жена!
          Затова – зарежи го, Змаро! Зарежи го да си лови мидите и да ревнува Спаска в залива под Балчишкия дворец! Ела с нас на сафрид край Тюленово! Там брегът е стръмен и пуст, морето се блъска безспирно в грамадните скали, а вятърът ще си играе на воля с дългите ти смолисти коси. От тях ще направим мост към опасната скала Мартина – и там, под ле¬дения зной на вятъра, сред грохота на огромните вълни ще усетиш колко нищожен е човешкият дух и колко уязвима е плътта. Ще разбереш какво значи страх и сила, обич и рев¬ност, нежност и омраза! И цял живот ще си спомняш опасна¬та скала Мартина!
          ...Заобиколена е отвсякъде с вода. Морето там е су¬рово и неприветливо, вълните бучат в процепите на огромни¬те скали, гризат със зъби ръждивите отломки на разбити ко¬раби и дървените ребра на потрошени рибарски мауни. Стра¬хуваме се от него, Змаро, и само ти ще ни помогнеш да побе¬дим страха или поне да го скрием един от друг. За втори път идваме на тоя бряг, но едва сега успяхме да открием скала¬та. Привързана е към брега с дебело стоманено въже, сякаш за да не я погълнат вълните. По него смелчаците са се из¬качвали до острия й връх и са замятали чепаретата си далеч навътре в морето. И никога не са оставали излъгани! Но ние се страхуваме да тръгнем по въжето. Остри стоманени бод¬ли са избили по ръждивата му снага; отдолу вълните реват с широко отворени зъбати челюсти. То се люлее под напора на вятъра. Кротнали сме се на завет край скалите по брега, замятаме оловните „калайки“ срещу вятъра и зъзнем в тънки¬те си шушлякови якета. Какво да правим, като не ни достига смелост да тръгнем по въжето? Страхливците винаги са про¬явявали благоразумие. Лудост е, убеждаваме се един друс да тръгнем в такова време по него! Поне да имахме ръкави¬ци, иначе ръцете ни ще се издерат от бодлите му!
          Разбираш ли, Змаро – даже и да имахме ръкавици, пак не бихме тръгнали по несигурното въже! И не бихме дали на никого от нас да тръгне, защото еднакво ни плаши и успехът, и неуспехът му! Знаеш ли какво е да завиждаш на чуждия успех, Змаро? Едва ли. За нас – хората от плът и кръв, това е нещо като втора природа. Затова сме се облегнали на завет край скалите по брега, замятаме калайките срещу вятъра и се чудим на акълите на няколкото будали, които се въртят с гумената си лодка в прибоя на скалата.
          ... И в тоя миг случайно зървам колата на В. Цонев. Спря¬на е до самия ръб на високата скала зад гърбовете ни. Разтрепервам се от яд и студ. Яростно завъртам макарата на спининга, дърпам, отпускам, пак дърпам и отпускам кордата. Чепарето се изплъзва от вълните и пльосва на камъните в прибоя. Дърпам, тегля, опитвам да навия макарата, но ку¬кичките са се закачили на мокрия мъх и ми идва да изпсувам на глас. Но се сещам за Змаро и си налагам да бъда спокоен и разсъдлив. Оставям спининга на скалата и се спускам заднешком по хлъзгавите камъни. Обръщам се, издебвам поредната вълна и скачам. Откачвам мигновено кукичките и тъкмо когато се напрягам, за да скоча на горния камък, въл¬ната плисва и ме облива до коленете. Вече съм на горния камък, но от крачолите ми текат струйки вода и жвакат в препълнените маратонки. Добре, че никой не ме вижда! Не искам да срещам ухилените погледи на другите! Ядът бушу¬ва в мен, катеря се като коза нагоре, замятам срещу вятъра и поглеждам към тях. Всички са на местата си и никой не дава вид, че е забелязал какво става. Йоро стои на площадката, съсредоточено навива макарата си. П. Балев се е сгу¬шил на завет край съседната скала. Тошо не се вижда, но иззад ръба на друга скала се разпилява облаче дим от цига¬ра. В. Цонев си стои на топло в колата и през запотените про¬зорци виждам, че държи вестник. Ония край Мартина все още се борят с прибоя, само че са изпуснали надувната си възглавница и вятърът я отнася навътре в морето.
          ... Чак тогава поглеждам към теб, Змаро, и те виждам да стоиш на скалата, зареяла поглед далече отвъд хоризон¬та. Той се слива с морето и не може да се разбере къде е границата между водата и небето. Слънцето се е потулило зад навъсените облаци с оловния цвят на морето. Всичко на¬около е като затворено под огромната прозрачна черупка на безплътна мида с приглушен матов отблясък на стените й. Вятърът развява смолистите ти коси, сякаш се опитва да оп¬лете с тях колата на В. Цонев и да я издърпа заедно с него в морето. Но В. Цонев си чете вестника – топло му е, гадняра с гадняр! – а краката ми вкочанясват от студената вода. Знам, че не е дошел да си губи времето с нас, но от това не ми става по-топло. Стои си в колата – какво му е! – и навярно чака мига, в който ще си кажеш: „Какво правя при тия неу¬дачници? Я по-добре да се върна в колата при В. Цонев и да ги оставя да си трошат главите по хлъзгавите камъни край Мартина!“ А той нищо не прави и му е лесно, защото е раз¬брал какви страхливи нищожества сме, презрял ни е дълбоко в себе си и съм сигурен, че ако му кажеш, веднага ще увисне на въжето и тъй – хватка подир хватка, с разкървавени длани – ще се полюшва и пълзи по въжето към върха на опасната скала Мартина, за да остане при теб – завинаги! Но ако той го направи – казвам ти го, Змаро, и знаеш че е така! – ще се хвърля с дрехите в леденото море, ще премина прибоя около Мартина и преди него ще бъда на върха й! Знаеш, че е така – и престани да развяваш косата си към колата на В. Цонев, защото нищо не ми е направил човекът, а вече усещам, че го намразвам!
          ...И тогава калайките ни започнаха да се късат една подир друга. Понякога сами, понякога с чепаретата. Пръчки¬те на спинингите се огъваха, кордата свистеше под напора на вятъра. Вълните лакомо гълтаха калайки и кукички, вятърът плюеше насреща ни солени пръски, които блестяха на оскъд¬ното слънце. Дърпахме, размахвахме пръчките, макарите за¬пъваха, кордата свистеше и когато рязко се изплъзваше от хищните челюсти на вълните, крайчето й трептеше и се раз¬вяваше – леко и къдраво, като косъм от негьр-албинос. Стискахме зъби, проклинахме морето, вятъра, скалите, тънките якета, В. Цонев и запотената му от топлика кола... Само ти, Змаро – която стоеше като статуя на високия връх на скала¬та и зъзнещият вятър къдреше на талази дългата ти черна коса – само ти ни даваше сили и ярост да издържим пред изкушението да хвърлим пръчките в морето и да се прибе¬рем в затопления хотел! Само ти и оня шоп, който си чете вестника в колата и се пише за добруджанец! А добруджанците – това сме ние, дето зъзнем на студа с мокри крака и тънки якета, които пукат като ламарина от студения вятър, трошим калайки и чепарета в морето и хич не ни пука, че е студено и че в морето няма никакъв сафрид!
          ... Един след друг подпирахме спинингите на скалите, прескачахме пукнатини и солени локви, за да се доберем до торбичката на Тошо за нови чепарета или калайки. Тошо се правеше на весел, като ни ги подаваше, но ръцете му вече потрепваха не само от студа. В очите му растеше безпо¬койството на домакина, чиито склад се изпразва непрестанно и безполезнено.
          С всяко пропиляно в морето чепаре или калайка в нас се надигаше нова вълна от ярост и ревност, защото бяхме мъже и не понасяхме да губим пред очите на жена като теб, Змаро. Това вече не беше риболов, а състезание, съперни¬чество и на победителя щеше да му бъде достатъчна една-единствена твоя усмивка за награда! Разбираш ли го това – ти, която стоиш безучастно на скалата и рееш погледа си отвъд неясните очертания на хоризонта, а всяка фибра на без¬плътното ти тяло сякаш попива дълбоко в себе си нашата болка, унижение и дива ревност?... Мълчиш! Но знам, че го разбираш – така, както знаеш и разбираш много повече неща от всички нас, дори и от В. Цонев! Защото той те създаде с тънката и чувствителна интуиция на съвършена жена, изви¬сила се над всички дребнавости и условности в живота и го¬това да отдаде всичко от себе си на оня, който заслужи вни¬манието й!
          Но откъде В. Цонев може да знае колко тънка и чувст¬вителна е женската интуиция, когато повечето жени дори не я подозират в себе си? Глупак! Въобразил си е, че като те е измислил, ще му станеш робиня! А ей го – хукнал е подире ти с колата и е готов на какво ли не, само и само да ти угоди! Яд ме е на тоя шоп, идва ми да го бутна с колата в морето, но той си стои кротко зад потните стъкла и с нищо не ме предизвик¬ва. Чете си бавно вестника и това ме вбесява още повече!
          ...И изведнъж – точно в мига, в който усещам че съм се превърнал в буца лед, че ще захвърля спининга в морето и ще зарежа цялата тая дивотия, която вече не е храброст, а инат и безумие – точно в тоя миг Йоро издърпва чепарето си с цели два сафрида на кукичките! Благословеният миг, който ни изпълва с надежди и завист! Йоро сияе, Тошо хвърля спининга и му се притичва на помощ. Рибките подскачат между премръзналите му пръсти. П. Балев наднича иззад скалата, а аз съм се извърнал към тях и едва удържам спининга във вкочанените си ръце. Уж се радваме на успеха, с който богът на студа и морето – ако има такъв! – е наградил колегата ни, а погледите ни ревниво дебнат изражението на лицето ти, Змаро, за да преглътнем някак благосклонната усмивка, с която ще наградиш победителя. Всеки от нас се чувства ограбен, дори В. Цонев е смъкнал вестника от лицето си и с предвзе¬та разсеяност гледа към нас. Така му се пада! – злорадст¬вам и ми поолеква малко. Само дето се прокрадва една тън¬ка жилка на неприязън към колегата, който от приятел вече се е превърнал в съперник. Гледай – мисля си! – как една жена и два сафрида са в състояние да ни изправят един сре¬щу друг! Духам в шепите си, разтривам вкочанените длани, въртя се, подскачам като пумпал и тътря премръзналите си нозе към тримата. Вече не се пазя от локвите – водата им изглежда топла в сравнение с леда, сковал маратонките от¬вътре. Запалката ми не работи – газта трябва да е замръзна¬ла, и паля цигарата си от Йоровата. Ръцете му треперят, ци¬гарата подскача и едва я укротявам с вдървените си пръсти. П.Балев се е навел и рови в торбичката с такъмите. „Стига с тия калайки, мама му стара – не останаха!“ – мърмори То¬шо. И аз съм тръгнал за калайки, но само се застоявам за малко и се връщам при спининга. По пътя насилвам скова¬ния си мозък да измисли някакъв заместител на оловните тежести. Няма резултат – отказал е да работи! Ровя из джо¬бовете, но освен запалката, смачкан пакет цигари и няколко дребни монети не намирам нищо. Там е тъжно и празно, като пред заплата! Шаря с поглед да открия в пукнатините наоко¬ло болтче, гайка или изгубена от някого калайка, но уви! Вълните са облизали скалите чак до подножието на брега. Прецапвам локвите нататък, като крадешком поглеждам към Змаро, и с привидна разсеяност ровя из дребния камънак. Събирам няколко ръбести камъчета, пъхам ги в джоба си и отно¬во прецапвам локвите към спининга. Пръстите ми са безчув¬ствени като дърво, но все някак успявам да завържа камъ¬чето и замятам срещу вятъра. Кордата изсвистява, чепарето се отплесва встрани и тупва върху темето на съседната скала. Шепна проклятия и се катеря по острите й ръбове, за да го откача. Отново замятам, но вече без амбицията да достигна хоризонта. Не бързам да обирам кордата – майната й, и без това никога през живота си не съм хващал риба с чепаре! Застъпвам спининга върху скалата и се изправям с лице към Змаро. Напук на всичкото си страхопочитание стоя насреща й с ръце в джобовете и се вглеждам до просълзяване в са¬мотната й фигура върху скалата. Опитвам да си спомня – тук ли беше, когато пристигнахме, или е дошла по-късно, когато в залисията около такъмите не сме забелязали как се е изка¬чила горе. Все едно – важното е, че не е дошла с В. Цонев! Защото преди колата му да спре на високия бряг зад гърбо¬вете ни, тя дълго беше стояла на скалата – със зареян към хоризонта поглед.
          Но как ни е намерила на тоя отдалечен и пуст бряг?
          Явно, интуицията я е довела. Какво велико нещо е жен¬ската интуиция! Трева да пасе В. Цонев, дето мисли, че е съз¬дал Змаро! Та тя би могла само с едно мръдване на малкия си пръст да създаде легиони такива като него и като нас! Може ли един шоп, дори и да има нещо добруджанско в себе си, да създаде такова съвършено тяло, такива бели и нежни ръце, такава тънка и стройна шия като на лебед от Сребърското езеро, такива дълбоки и умни очи като на кошута от Каракузката гора, такива тъмни и блестящи коси като води¬те на Дунава при пълнолуние?... Не може! – си казвам. И по-добре да се чупи от нашия бряг, докато не съм го натикал със скапаната му кола в морето!
          Само че защо Змаро нито за миг не погледна към нас? Страх я е от оня шоп в колата ли? Глупости! Тя от нищо и от никого не се страхува! Защото е създадена от дух и въобра¬жение и не познава страха!
          Но защо тогава?...
          И като светкавица ме пронизва мисълта колко умен и хитър е оня шоп, дето дреме с вестника си в запотената кола. Той я създаде много по-различна от щуравата Спаска, издигна я високо над нея, над нас, над Валери Петров, над Марко Ганчев, над останалите от Съюза на писателите и от рибарските мауни в Балчишкия залив – над всички и над всич¬ко, за да не може никой да я достигне! Затова сега се е помъкнал подире й – защото е изпуснал духа от бутилката и се с превърнал в негов роб. А ние – глупците! – се надяваме, че ще я спечелим с няколко сафрида! Мръзнем на вятъра, треперим в гънките си якета, катерим се по скалите да откача¬ме смахнатите си чепарета и не разбираме колко дребни и нищожни изглеждаме в очите й! Виждаш ли, Змаро, докъде стигнахме в глупостта си? Заради една жена и една фукня сме готови едва ли не да си прегризем един другиму гръкля¬ните! Божичко, добре че Валери Петров не е тук, да ни види падението! Какъв човек! Само той не тръгна подир Спаска да й прави калабалък в свитата от знаменитости на СеБеПе-то! Защото покрай многото истини в живота е разбрал и тая проста истина, до която ние никога няма да се доберем: не пожелавай жената на ближния си! По-добре е тя да те поже¬лае! Пожелае ли те една, ще те пожелаят и другите! Ако си по тая част – избирай на воля! Ако не си – остави ги да се трепят помежду си, за да разберат един ден колко нищожни и преходни са човешките страсти! Така е и при мъжете, Зма¬ро! Затова царувай над тях, ако искаш да си царица. Или ги зарежи, ако искаш да си свободна!
          ...Вече съм пропилял няколко камъчки в морето. Писна ми от риболова, от вятъра, от студа – от всичко! Ритвам спининга до скалата, прецапвам локвите и се прислонявам на завет до Тошо. Той щраква със запалката, духа в премръзна¬лите си пръсти и се озърта с ококорени очи.
          – К’во има? – го питам, докато разпалвам цигарата си.
          – Чу ли нещо там, в оная скала? – шепне Тошо и продължава да се озърта към дълбоката пукнатина.
          – К’во да съм чул?
          – Нещо диша – продължава да шепне Тошо.
          – А, нищо – един тюлен. Нали селото се казва Тюленово? Седи си и чака да му дойде времето за вечеря.
          – Майкината ти тюлен! – звери се Тошо. – Нещо по-голямо е!
          Поглеждам отново към огромната цепнатина в скалата. Не знам колко време бях стоял на ръба й, смаян от неукротимата сила на водните талази. Те се отдръпваха стреми¬телно и мощно назад, цепнатината зейваше – огромна и дъл¬бока пропаст без дъно; после водата нахлуваше обратно, изригваха гейзери, стотици тонове вода, издигаха се – яростни и неудържими – нагоре, изпълваха пукнатината, бликаха фон¬тани от пръски, които вятьрът разпиляваше по скалите... Во¬дата прииждаше, отдръпваше се, катереше се нагоре и про¬падаше в безбройните странични коридори и цепнатини на пропастта... И си мислех за теб, Змаро! Ти ще ни победиш, ще победиш всички, които усетят магията на твоето съвър¬шенство. Но я се опитай да победиш тая стихия, за да пока¬жеш каква е силата ти! Знам, че няма да се поддадеш на предизвикателството ми. Защото ти и стихията сте едно и също – дух и материя, слети в едно! А да се бориш със себе си е глупаво и безсмислено. Така е – глупаво и безсмислено е, признавам си го, но си го мислех, когато гледах как водата свисти и нахлува през огромната цепнатина в скалата. Това свистене беше чул Тошо, то го озадачаваше и изнервяше....
          Но това беше преди още да съм те видял на скалата, Змаро. И преди В. Цонев да спре с колата си на високия бряг зад нас. Сега стоех до Тошо, пушех си цигарата и се озъртах с привидна тревога към цепнатината.
          – Да не би да е кит? – шепнех му, а смехът напираше в посинелите ми устни. – Чувал съм, че есенно време китовете идват от Гренландия в Черно море. Тук водата е по-топла и е пълно със сафрид.
          Де да знам к’во е, ама да се махаме оттук! Ега ти сафрида, ега ти Мартината, ега ти китовете!
          И на Тошо беше му писнало от тая загубена работа! Хва¬на ме яд: Йоро е капацитет в риболова, има си човекът ло¬вен билет и защищава – така да се каже! – професионалната си чест. П.Балев ни е началник, честолюбив е и в никакъв случай не би останал по-назад от когото и да било! Тошо е домакин и е нещо като сянка на началника си. Ами аз какво правя в тая дива и студена пустош?
          И тогава погледът ми попадна на уловените от Йоро риб¬ки. Плуваха в солената локва до скалата – изкормени, с лъс¬кавите си коремчета към небето. Наблизо Йоро скрибуцаше с макарата си. П. Балев беше се прислонил на завет до една скала и само върхът на спининга му се подаваше оттам. В. Цо¬нев дремеше в колата си, закрил лице с вестника. Змаро про¬дължаваше да си стои на скалата, вперила ням поглед към безкрая на хоризонта.
          Прескочих през локвите до спининга си. Върнах се и бързо тикнах кукичките на чепарето в ръцете на Тошо.
          – Нанижи ги, рибките де – бързо, да не види П. Балев! – шепна, но Йоро ме чува, обръща се и заговорнически се ус¬михва.
          Тошо също се захилва, припоглежда към скалата, дето се е заветисал П. Балев, и чевръсто нанизва изкормените риб¬ки. Прислонявам се малко встрани от Йоро, намигам му, той също се хили в очакване на театрото.  Замятам срещу вятъ¬ра, камъчката свисти, но все пак улучвам морето. Изчаквам малко и си мисля, че ако чепарето се закачи под водата, оти¬доха на Йоро рибките! Нейсе – завъртам чекръка, макарата се навива като по ноти, рибките плуват към мен и крещя на възбог:
          – О-па!... Опа-ла!... На чичо рибоците!... Опа!... Опа-ла!...
          П. Балев подава нос иззад скалата. Скатава набързо спи¬нинга си и пристига точно в момента, когато измъквам риб¬ките от водата. Извъртам пръчката и те попадат право в про¬тегнатите ръце на Тошо. Той симулира подскоците им. Йоро се хили, а П. Балев гледа със завист и отбелязва:
          – Мама му стара, толкова калайки потроших, а тоя с камъчка успя да хване!
          Пълен туш! Тримата ще се пръснем от смях, а П. Балев не усеща каква е работата. Поглеждам крадешком назад към В.Цонев. Той е махнал вестника, залепил е нос на стъклото и в погледа му чета завистта на несъпричастния към чуждата радост зрител. Хвърлям бърз поглед към скалата и изтръп¬вам: Змаро я няма! Върхът е пуст, заминала си е! Хвърлям бързо спининга в нечии ръце. Хуквам към стръмния бряг, ка¬теря се като луд по камънаците, а сърцето ми е спряло в гърлото и ще се задавя от ужас или от нещо друго – страх ли, болка ли – не знам! – но въздухът не ми достига!... Давя се на колене до колата, пред очите ми се мержелеят разноцвет¬ни отблясъци от светлина и мрак. Мракът полека се отдръп¬ва и през стъклото насреща ми се блещи недоумяващата фи¬зиономия на В. Цонев. Змаро я няма и в колата му! Бавно се надигам. Оглеждам скалите и морето. Няма я! Само вятъ¬рът роши сухите треви в полето... И нито следа от нея!... Отишла си е !!!...
          Отпускам се върху капака на колата и опитвам да си по¬ема дъх. В. Цонев маха отвътре и нещо ми крещи, но не му обръщам внимание. Пулсът ми постепенно се укротява и ве¬че мога да дишам. Смъквам се с омекнали колене по каме¬нистия сипей сред хаоса от разхвърляни скали. Тримата долу не са усетили липсата ми. Прехвърлят от ръка в ръка бутил¬ка домашна ракия и беззвучно мърдат побелелите си устни. Поемам бутилката, гася парливата болка в гърлото, но тя се смесва с острия дъх на ракията и сълзи бликват от очите ми.
          ...Защо, Змаро?... Защо си отиде?... Не ти хареса шега¬та ни ли? Та ние не я направихме, за да те унижим! Тя си беше наша шега, като между добри приятели! Ако сме те нагрубили с нещо – извинявай!... Не сме го искали!
          Пък и – по дяволите ! – като не ти харесват шегите ни, защо си се помъкнала подире ни? Цял ден стоя като мумия над главите ни, не ни обърна капчица внимание, а сега извед¬нъж се разсърди и си отиде! Е, добре – върви си! Разбрахме, че си недостъпна! И ние сме недостъпни! Нищо не ни свързва и прави каквото си щеш!
          Само че... Защо си отиде, Змаро? Ако е заради шегата ни – прощавай! Ще хвърля изтърбушените рибки в морето! Само се върни на скалата и остани при нас! Защото само твоето присъствие може да сглоби пръснатите късчета от море и скали, небе и вода, студ и гейзери, чепарета, В. Цонев и какво ли още не в една цялост, да ги свърже помежду им и да ни обясни смисъла на нещата.
          А сега?... Няма те и като че ли изведнъж всичко се раз¬падна. Мозайката се пръсна и остана един пуст, студен и без¬люден бряг. Морето се зъби на скалите, чайките крещят сре¬щу вятъра, а четирима глупаци са се вторачили в две рибки, които не стигат и за порция рибена чорба!
          ... В. Цонев припалва колата си зад нас. От ауспуха изригва син пушек и изчезва по пътя към Балчик. Беше сам. Какво друго му оставаше, освен да се върне при Спаска, за да я пази от СеБеПе-то и от самата нея?
          Змаро не беше вече негова. Тя беше на всички и затова не можеше да я притежава никой от нас!
           
           
           
           
           
           

          Марина Тихчева
          СТИХОТВОРЕНИЕ
           
           

          В ОЧАКВАНЕ ЗА ОГЪН

          Уморени мълчим.
          Без да забележим любовното докосване
          между небето и земята,
          без да съзрем зелените усмивки,
          поръсени по хълма от слънчевия лъч.
          Мълчим в дълбокото Сега
          под сянката на облака.
          Мълчим сред сребърна тъга
          като изображение Христово.
          Напрегнато мълчание
          изпълнено с очакване –
          същото като сред публика
          между две части
          от някоя соната за пиано;
          в очакване обезпокоително,
          че някой,
          незнаещ края на сонатата,
          ще изръкопляска
          не когато трябва.
          Болезнено мълчим.
          Пред нас завеса на кълба от дим.
          Просто утре
          няма как да няма огън.
           
           
           
           
           

          Мариета Начева
          СТИХОТВОРЕНИЯ
           

          РЕКА

          Какво, че мрежи дебнат и отричат
          и залез реже тъмните й вени –
           ще спра реката и ще я разпитам
           как да огладя острите си камъни
           и с бреговете си да се разбирам,
           как да понасям многото пристанище
           и котвите, и дънерите гнили –
          щом искам да съм чиста като извора,
          пробил скалата, за да имам име.
           
           
           
           

          ФИЛОСОФИЯ

          Надничам от себе си
          и още не мога да разбера –
           колко са посоките на света,
           глухарчето цвете ли е или митология,
           котката не е ли мелничка за сънища,
           луната не е ли точка на звезден шифър,
           да си влюбен и на 40 – кое е същественото...

          Все детски въпроси.
           
           
           
           
           
           
           

          Иванка Сиракова
          ПАНАГЮРСКИ ИВАНОВДЕН
           

          Зимната дълга нощ, прилична на робството, най-после се претърколи и след Богоявление настъпи 7 януари – Ивановден. Панагюрци се събуждаха с ехтежа на благозвучните камбани от двете черкви, които канеха православните християни да ги посетят. Измежду всички зимни празници в това чисто село, състоящо се от две хиляди български къщи, Ивановден се празнуваше най-тържествено. Като че напук на тежките данъци и притеснения „раята“ се веселеше, както и в тоя ден, в препълнените къщи, кафенета и кръчма, в чест на Св. Йоан Кръстителя.
          В такива дни турските заптиета гледаха по-кротко и с любопитство празнуващите тълпи, доказателство според тях, че са доволни от режима.
          По пладне, откъм зъберите на връх Кукла, се показа зиморничаво януарското слънце и освети засмените лица на петдесетина души, покачени на шест волски шийни. Някои бяха насядали на шарените килими, други стояха върху плъзите им, но и на едните, и на другите лицата грееха зачервени от руйното вино и зимния студ. Шейните се плъзгаха една след друга като зърната на шарена броеница и буйни възгласи кънтяха из многолюдната чаршия, сякаш да заглушат оркестъра, който свиреше турския марш „Джезаери“.
          Пред конака, позабравили важната си мисия, стояха мюдюринът Ахмед ага и заптието Осман и се захласваха от благозвучието на марша, възхваляващ Мохамедовите потомци. Шейните отминаха като протяжна тракийска песен и от отсрещната Раюва кръчма гайдарят поде хороводна песен. Тя мигом възбуди духовете на темпераментните панагюрци и дори старците наскачаха като момчета. Опиянен от ритъма и звуците, един от играещите, слаболик интелигент, извика неочаквано: „Да живее народното дело!“ Беше младият учител Искрьо Мачев.
          – Вах, пезевенк! Бре хаирсъз! – изохка мюдюринът към Осман, чийто нос вече беше посинял като патладжан.
          – Всички даскали са комити – изсъска ядно той. – Не си гледат рахатлъка, ами тръгнали да стават комити и да бунтуват мирните раи. И тоя е такъв! Нехранимайко неден!
          В тоя момент към тях се приближи с медник Иван Джуджев – беше избързал изотзад, като чу възгласа.
          – Мюдюр ефенди, няма ли да пийнеш за мое здраве? – видът му беше тъй свойски добродушен, а на Ахмед ага всегда тъй върло му се пиеше, че той тутакси пресуши медника, без да помисли за синия нос на Осман.
          Само преди пет-шест години това произшествие не можеше да се случи, но днес, в този необичаен Ивановден на 1876-та душите на панагюрци се бяха отърсили от робския страх и екзалтирано крояха планове за въстанието. Лозунгът „Туркия ке падне“ бе наелектризирал будните им умове. От дълго време като търговци и занаятчии те обикаляха обширните пазари на Османската империя, прескачаха в Сърбия и Влашко и носеха идеите на времето.
          Ето и сега, от шейните, които спираха за визита пред къщите на именниците, между свирните и песните се чуваше и възгласът „Да живее Дядо Иван!“ Не пиянско лекомислие, а неистова жажда за свобода кънтеше в него! И въпреки изобилието на медниците и пълни бъклици с вино те, ревностните радетели на свободата, и в тоя ден помнеха строгата препоръка на Апостола Левски: „Не употребявайте никакви спиртни питиета...Пиянството е такъв порок, който зле се отразява и на великата тайна в святото ни дело...“
          По икиндия веселата дружина, преуморена от празничния екстаз, врявата и къпането на Ивановци в Луда Яна, сви юздите и спря две шейни пред двукатата Тутева къща. Тук живееше последният свой Иван. (От много години това име бе на мода – мистично попило мечтата за помощта на руския дядо Иван).
          Пред зарадваното семейство, изтерзано от чакане, се изсипаха петнадесетина мъже, все мустаклии, с Кралимарковата песен на уста. Между тези, облечени в най-празничните си дрехи господа – с европейски костюми от местен шаяк, можеха да се разпознаят лицата на Искрьо Мачев, Павел Бобеков, Георги Нейчев, братя Щърбанови, Кръстю Гешанов, Найден Дринов – все хора народни, заможни, от средна ръка. Всички те се трудеха повече за общото добро, отколкото за личните си интереси.
          До този момент вече бяха обиколили Ивановците със свирни, песни и викове до небесата и бяха взели някои от тях в шейните. Виждаха се и русолявият Иванчо Зографина, и героят на деня Иван Джуджев, и панайотхитовските мустаци на Иван Парапулов-Ворчо – все важни фигури, държащи ключа за отварянето на робските окови.
          След обичайните „За много години! Честито, адаш! Да си жив и здрав!“ гостите влязоха във вътрешната одая на богато уредената къща. И макар че навън даваха вид на пияни, тук те отново придобиха катадневното си трезво изражение. Насядаха около празнично наредената маса и по миндерите и отвориха припряно темата за „майка България“.
          – Бенковски и Волов щели да ни навестят скоро за даване на инструкции – разгорещено поде Симеон Хаджикирилов, завърнал се наскоро от Влашко, където беше по своите си търговски работи.
          – Като огън и лед си мязат двамката – сведующо допълни Кръстю Гешанов. Не е ли ранко още да се надигаме?
          – От нас зависи да не остане ранко – измърмори строго из гъстата си брада поп Грую, дошъл за празничната Света литургия от село Баня. – За босненци и херцеговинци как не е рано, та... Я да ви прочета какво нящо съм съчинил – и извади от пазвата изпод попското си расо грижливо сгънат лист:
          На всекиго особена работа определиха. 
          Ковачи кръвопролитни оръжия да коват.
          Кюркчии да шият шапки комитски. 
          Терзии да шият дрехи бунтовски...
          Кадифеният му, школуван в черковното пеене глас, ги потопи в хипнотичен унес и лицата им се отпуснаха в замечтаност.
          – Така е, захванаха да се светяват селяните и на политическото поле да се явяват – заразен от ритъма, продължи Павел Бобеков, огнен мъж с впечатляващи коса и брада.
          По вглъбеното лице на младия хубавец Найден Дринов се четяха отсътствующи мисли. Опитваше се нежната му натура на поет да си припомни стиховете на Раковски от поемата „Горски пътник“. Преди години, още момчурляк в мъжкото класно училище, беше купил малката книжка на отец Матей Миткалото от Преображенския манастир. Колко пъти оттогава, като му причернееше пред очите, си спомняше величавата фигура в калугерско извехтяло расо и измърсена капа. На вид просяк, а щом захванеше да говори... С метеор го сравняваше Найден Дринов – пресякъл и осветил тъмното робско небе на България.
          – Братя – сепна се той от унеса си, кой от вас е виждал отче Матея Миткалото, горещия сподвижник на Апостола? Беше през пролетта на 1869, когато отче Матея ветрееше расото си по нашия сокак. Спрях го и го запитах има ли книжки за продан, които да разказват за нашето царство. Той извади и даде ми „Горский пътник“. После тейко ми го покани и целата нощ се разговаряха. По едно време на брата ми Димитър му призля, цял гореше в огън. Тогава отче Матей размеси някакви прахове, разми ги с вода и до заранта на Димитра нищо му немаше.
          – Свят човек, божи човек! – изтръгна се от юнашките гърди на Иван Ворчо. – Като Иисуса Христа. Дякона думаше – и коремен тиф лекувал.
          – То, болестите идват и си заминуват... некогиш. Ама турчина коги ще пропъдим от земята си?! – заискряха войнствено сините очи на Марин Шишков. – Да вземем работите в ръцете си. Оръжието да подготвим. Ковачите да накараме – Колю бимбашията и Рад Джингара – старото оружие – кремъклийки, пищови де що има, ятагани... Ако е дал Господ, да ги оправят.
          – Вчера срещнох пред дюгеня Деяна Белишки, терзията – додаде тежко Тодор Влайков. — Готов е да ушие униформите за въстание. Аз, вика, веке насън ги виждам, с вити гайтани на левентски гърди.
          – Поръчал съм коприна от Австрийско за знамена – подхвърли скромно Иванчо Зографина и да обори сякаш срама от самохвалството, се провикна: – Ха, наздраве за свободна България!
          След тоя юнашки тост и добрите новини комитетските мъже отново се развеселиха. Гласовитият Павел Бобеков запя мъжествено:

          Българи юнаци. 
          Ще ли още спим? 

          И всички дружно подеха:

          Вдигайте байраци 
          Да се освободим!
          Това беше любимата песен на Апостола и те го знаеха. Слушали го бяха като омагьосани да я пее с медения си глас... Сега от стената ги пазеше иконата на Св. Йоан.
          Из улиците навън цареше вече гробна тишина. Всичко спеше, а мнозина виждаха насън черешови топове и знамена. Пълната луна, забравила нащърбената си форма на полумесец, грееше като съзаклятница над върха Каменица, сякаш и тя запленена от святото предприятие. „Няма да им е лесно – вещаеше далечната Касандра – много невинна кръв ще се пролее“. Но нали преди шест години огнената уста на Левски свърши своето, виж ги сега – мерят снага с Балкана! И цял свят ще ги види, ще ги види-и-и...
          ...Така усмихната, и до ден-днешен при пълнолуние, тя повдига странни неспокойни тласъци в позаспалите ни души.
           

          Разказът е получил I награда на литературен конкурс на Дома на учителя по случай на 120-годишнината от Априлското въстание.
           
           
           

          Михаил Жеков
          РАВНОВЕСИЕ
          Разказ
           

          Дон Хуан де Алмалиа имаше прекрасна кобила, бяла, снежно бяла с гладък фин косъм и големи разбиращи всичко очи. Дон Хуан я купи като едногодишно конче и я отгледа сам, като свое дете. Дружбата им беше толкова голяма, че те се разбираха без думи, разбираха се само с погледи и жестове. Не че кобилата можеше да говори, но в общуването си с нея на третата година, откакто я притежаваше, на дон Хуан не му беше необходимо да изговаря обикновените думи, които се изговарят, когато човек иска да накара един кон да свърши нещо. Думи от рода на „дий“ „опа“ „стой“ или не дай си боже някоя по-пиперлива „каруцарска“ дума. Не, даже определението кон не витаеше в съзнанието на Дон Хуан, когато той мислеше за своята кобила. В неговото съзнание тя беше „кобилката“ „гълъбицата ми“ и даже „моята прекрасна лейди“. С течение на времето Дон Хуан, който живееше сам в своето уединено имение, обграден само от услугите на преданите си слуги, които след ранната смърт на майка му и баща му бяха поели всички грижи по неговото съществуване, поради липса на обекти от женски пол около себе си или поради някаква друга неведома причина започна да изпитва някакво особено чувство към своята „прекрасна лейди“. Това чувство, за което той беше само чел в романите от голямата библиотека на баща си, беше определяно от романистите като „любов“. Да именно любов изпитваше Дон Хуан към своята прекрасна бяла кобила и то любов, каквато изпитва, или би изпитвал един мъж към една жена. Може би странността на затвореният му характер или пък може би необходимостта от това чувство във всеки човек на неговата възраст, когато любовта идва така или иначе и нищо не може да я спре и поради липса на човешки същества наоколо от противоположният пол или поради незнам си каква друга причина, но скоро Дон Хуан разбра, че е безнадеждно влюбен в своята „прекрасна лейди“. От тоя миг нататък той мислеше само за едно: как да измоли от Светата майка, Света Дева Мария да направи така, че тя да превърне неговата прекрасна кобила в жена, в прекрасна млада жена, каквато той все по-често си я представяше в съня си,
          И в резултат на непрестанните му молби или може би на праведният му почти отшелнически живот, който той водеше, една вечер Светата Дева чу молбата му и Дон Хуан изведнъж видя до себе си в огромното наследствено легло на бащината си спалня да лежи от страната, където са лежали многобройните наследствени графини в неговият род, една прекрасна млада жена със снежнобяла кожа, прекрасна руса дълга до раменете коса и... навярно със сини очи. Но тъй като прекрасното създание спеше, той не можа да види в първият момент очите му. Вълнението, което изпита при вида на тази прекрасна лейди, на тази истинска жена, която лежеше в неговото легло, в първият момент накара сърцето му да бие с 200 удара в минута и замъгли погледа му. Да, тази прекрасна жена която той тъй дълбоко беше мечтал да има беше там в леглото му, но къде беше той. Мястото до нея беше празно с почуда установи Дон Хуан. Но къде беше той тогава, защо не беше в леглото си. Дон Хуан започна внимателно да оглежда познатата до болка стая, търсейки себе си в нея. В полумрака на спалнята погледът му обходи последователно четирите страни, след това мебелите, библиотеката, върна се отново на полупразното легло, в което спеше прекрасната му любима, след това започна отново огледа на стаята и най-накрая установи, че гледа на всичко това от долу на горе, след това през погледа му се мярна малка бяла миша опашка, след това миши крака и миша козина. И в полумрака на стаята, в полумрака на неговото съзнание започна да се избистря бавно, бавно една жестока мисъл. Той неусетно, но безмилостно осъзнаваше дълбоко трагична мисъл, че някой го е превърнал в мишка. Малка бяла мишка, която подава муцунката си от една дупка в ъгъла на стаята и оглежда станалото през нощта чудо с малките си миши очи. Да, чудо беше станало, не, не едно, а бяха станали цели две чудеса. Докато някаква незнайна сила беше превръщала неговата прекрасна любима кобилка в прекрасна млада жена, някаква друга черна тъмна сила беше превръщала него в малка бяла мишка. А може би това беше една и съща сила, която беше свършила и доброто, и злото дело. И тогава в неговото съзнание, като отглас изникна може би последната човешка мисъл, която той щеше да си спомни преди окончателно да се потопи в света на мишките и тая мисъл беше следната: той я беше прочел някъде, но тогава не й обърна много внимание. Мъдростта гласеше следното: „Земята се върти, Галактиката се върти и цялата Вселена се върти и при това въртене винаги има ден и нощ, добро и зло, топло и студено, светло и тъмно, горе и долу и всичко това е така нареченото „Вечно Вселенско Равновесие“ и нищо и никой не може да го наруши, защото дори и най-малкото посегателство срещу това равновесие, ще повлече след себе си верига от неравновесия, което ще взриви Вселената.“
          Тогава той разбра, че с желанието си да превърне своята кобилка в човешко същество е пожелал да наруши вселенското равновесие, превръщайки едно животно в човек и силата, която не е могла да устои на молбата му да извърши все пак това преображение, е взела мъдрото и неизбежно за нея решение: След като превърне едно животно в човек, за да не се нарушава вселенското равновесие, да превърне обратно един човек в животно и изборът неизбежно е паднал върху него. След това в мишето му съзнание всичко човешко се изтри и той потъна в мишия свят, влезе дълбоко в своята дупка, зарони мишите си сълзи и... се събуди. Мястото до него беше празно, а отвън на двора се чуваше цвиленето на любимата му бяла кобила, която го зовеше на сутрешна езда. 
          Галина Енчева
          СТИХОТВОРЕНИЯ
           

          ЛИТУРГИЯ

          Тази бяла ръка
           като кост от гръбнака на риба
          и ръкавът над нея
           е празник на селска чаршия.
          Гласовете прииждат
           като улици, пръсти и шепи
          и се кръсти и пее
           този свят от пръст и от шепот...
          И над всичко това
           тази бяла ръка се издига
          и се вие така 
           сякаш риба на сухо умира...

          1983 г.
           
           


          ИЗПИВАМ СЕ НА ГЛЪТКИ СВОБОДА
          в пастелна чаша.

          Парите нямат никакво значение,
          освен да ми осигуряват свобода на глътки.

          Обмислено е всичко,
          преди да се обърне с гръб
          и да те бутне.

          Да те прегърне
          и да те привърже.

          От раната да извлечеш поука,
          от болката да се научиш да копнееш
          за здравото си тяло.

          Объркано изглежда всичко,
          но е вярно.
           


          СЛЕД ДЪЛГОТО СТРАНСТВАНЕ
          в страната на собствената ми умора
          достигнах тук,
          да ми е достатъчен
          един старинен стол
          във малката ми стая...

          Не е човек това, което се докосва
          до повърхността на Случая.
          По-сладка и от залъка е Самотата,
          когато не е подхвърлена като на куче.

          Защото е известно,
          залъка присяда, ако някой
          непрекъснато напомня стойността му.
          И са горчиви думите и хляба,
          ако зад тях стои тефтер
          със пито и платено.
           

          Любен Дашев
          СТИХОТВОРЕНИЯ
           

          ПРЕДЗАЛЕЗНО КЪПАНЕ

          Една жена нагазва из реката –
          изящна, дългокоса, дългонога,
          полека се облива със позлата
          преди да се отпусне в изнемога.

          А аз стоя в притихналите храсти
          и не усещам яростни комари,
          вълните ме заливат като страсти
          и чувствам под лъжичката да пари.

          Изплува бавно от водата синя,
          покрита с перли на брега се спира,
          поклаща се с походка на богиня
          и ме оставя бавно да умирам...
           

          САМАНТА НА АВАНТА

          Захвърлих прашната си манта,
          запратих скапания мокс:
          в Силистра идвала Саманта,
          не знам коя – Саманта Фокс!
          Какви обрати на съдбата:
          зацвили в мене млад жребец,
          Саманта пее под липата
          в крайдунавския ни градец!
          А гърлото ми стягат спазми
          и шепна с трепет: „Спри се миг!“
          – връхлитат хиляди оргазми,
          обрекъл й като войник.
          Сърцето ми, аха да хвърка,
          треперя като брезов лист,
          нали чрез нея ме обърка
          загнилият капиталист...
          Чрез тебе любовта говори –
          ти срути култовия вкус –
          смениха всичките шофьори
          ликът на Сталин с твоя бюст.
          Затуй, очаквай ме, Саманта,
          огласяй градския площад,
          гювеч: Саманта на аванта
          и чувството, че пак съм млад!
           

          ДОСАДА

          Салатата. Паницата фасул,
          в ръката бавно къшея се рони,
          седят си двама – внукът на цървул
          и неуспяла внучка на кокона.

          Ракиен дъх, сапунен сериал
          и поглед някъде далеч отнесен,
          Ромеото след малко е заспал,
          похъркващ често, с аромат на чесън.

          А тя се моли в стихналия дом
          и хвърля съчки в старото огнище...
          А Господ ги погледна мълчешком,
          след туй прозя се. И не каза нищо.

          Маргарита Друмева
          СТИХОТВОРЕНИЯ
           

          ЛУНА В ЖАСМИНИТЕ

          – Зная звука на дума от вятър..
          – Какво ли пък значи „думи от вятър“?
          – Един ветропоказател.
          – За какво са ни думи от вятър?
          – Думата „лято“ не значи лято.
          – Какво ли пък значи тогава?
          – Навярно полета със макове.
          – Чайка на снежния връх на вълната.
          – Щурецът, засвирил в полята...
          – Но как тъй без думи? Без думи не може.
          – Кой каза“без думи не може“?
          – Един ветропоказател.
          – Кажете ми дума като камък във блато.
          – Аз!... Аз!... Аз!... Аз те обичам!
          – Не ни трябват думи от вятър.
          – Кажете ми дума като гвоздей в стената.
          „ЛЮБОВ“!
          – Ах, колко велика е мойта любов!
          – Любовта няма нужда от думи.
          – Какво е тогаз любовта?
          – Постеля от смирна, коси разпилени.
          – Лицето ми в туй огледало.
          – Душа във душа и огън във огън.
          – Кошници тежки от чисти въздишки.
          – Жасминът на моя прозорец.
          – Нарцисът в чаша от истинско злато.
          – Вятър, прогонил мъглите студени.
          – Копнежът на гълъб по бяла топола.
          – Пчелата от песни и мед натежала.
          – Небе, удивено от моите чувства.
          – Сълзата на цвете, поставено в ваза.
          – Подарък на суха река от небето...
          – И пак туй не е любовта.
          – Какво е тогаз любовта?
          – Любовта няма нужда от думи.
          – Кой е замесил думи от вятър?
          – Един ветропоказател.
          – Но как тъй без думи? Без думи не може!
          – Защо да говорим? Животът се случва!
          – Препускат конете с ездачи от вятър
          – в края на черното циганско лято...
           

          ВЕСТИТЕЛЯТ

          И чакахме в огнена треска Вестителя.
          В пустинята слизаше гърбава нощ,
          а ние отдавна бяхме престанали
          сухите ниски треви да броим,
          защото бяхме прокарали пътя,
          но други вървяха по него,
          и бяхме разбили скалите на пясък,
          но в него заседнаха нашите кораби.
          Отдавна ги няма босите стъпки
          на бродещи тука врабчета и скитници –
          просто пустинята имаше принципи
          и искаше да остане пустиня.
          А ние с щедри ръце й донесохме
          кротки жасмини, коралови рифове,
          горди кипариси, острови силни...
          Но как да градим върху пясък
          и как да родим море във копито?
          Дали ще израсне дърво от сълзата,
          отронена искрено,
          и ще отворят ли, ако почукаме
          с трите мазолести пръста,
          които години кървяха в китарата?
          „Не, не, не ми трябват притчи,
          ни коралово злато, нито кипариси,
          вашите пет камъка стигат
          за пет надгробни плочи в пустинята!“
          Така отговаряше вятърът
          в дюните свойта посока изгубил,
          а вътре във нас животът напираше,
          търсеше слаба земя – да изригне...

          Затуй чакахме в огнена треска Вестителя.
          Той вече беше минал оттука
          и три пъти вече беше надвил над пустинята.
          Значи скоро ще дойде, непременно ще дойде,
          ще спре под Луната –
          оранжево мъртво очище на древна богиня.
          Ще приседне сред нас, ще стопли ръце върху огъня,
          една дълбока сълза ще потъне в брадата му.
          Ще свие криле, а ние
          ще ръфаме с пръсти края на дрехата,
          защото сила имаше в нея да чупи проклятия
          и да пробуди омагьосаните замъци.
          „Вашите пет камъка стигат – ще каже –
          храм да градите в пустинята!“

          Затуй чакахме в огнена треска Вестителя.
          Тишината наоколо скърцаше
          като верига на каторжник.
          И ние чакахме...
          Чакахме...
          Чакахме в трескав огън Вестителя...
          Той вече беше минал оттука
          и три пъти вече беше надвил над пустинята.
          Значи скоро ще дойде отново.
          Непременно ще дойде...

          Но странно...
          Ние вече знаехме думите.
          Знаехме как да родим море във копито,
          знаехме как да прокараме пътя –
          добре е, че други ще ходят по него.
          Знаехме, чe от сълзата, отронена искрено,
          кедър ще вдигне в пустинята
          своята щедра прохлада за пътника.
          Какво –
          сребърници ли чакахме от Вестителя
          или безоблачни дни сред жасмините?...

          И взехме ножовете, дето
          от години ръждясват в пустинята,
          защото имаше толкова тръни
          по пътя към спящия замък.
          А в пазвите носехме нашите святи
          пет недодялани камъка,
          които тежаха не защото са смърт,
          а защото са храм
          сред пустинните гробища.
           
           
           
           
           

          Пенчо Мутавчиев
          СТИХОТВОРЕНИЯ
           

          СУША

          Пожълтя без време хоризонтът,
          слънчогледите стоят унили,
          тъжно е във храсти и жита.
          Няма дъжд.
          Гущерите скриха се в дълбоки сенки
          и авлигата мълчи,
          в крайпътните дървета,
          тръгнали в редица за вода,
          суховеят злобно ми шепти
          „Няма дъжд!“
          Мястото е тук край този бряст,
          бяхме ний сами под капките дъждовни,
          грешницата ти, аз ангела или обратно,
          с мойта устни как лицето ти суших!
          За последен път кога валя?
          Няма, няма дъжд.
           


          С какво разсърдих аз небесните сили!
          Съвет събраха дяволите опашати
          и Сава нареждаше на всеки:
          „Със шиш железен ще го ръгнеш,
          очите гледай да му избодеш
          и хвърляйте по него кал и клюки,
          дано във ада се продъни той!“
          На кой накрая хрумна сатанинска мисъл,
          в обятията твои да ме хвърлят,
          видели как прехласнато те гледам,
          че ти си със неземна красота
          и във гърдите с буца синкав лед.

          РАЗЛЪКА

          Жълтата трева не мога аз да съживя –
          нека сухото сено да пласти някой друг.
          Зимен вятър черното в косата ми отвя,
          нежност в мен остана да оре с ръждясал
                 плуг.
          А браздите плитки все излизат криви –
          само себе си за туй не мога да виня,
          млади са даначетата и са диви,
          над полето носи се задушна мараня.
          Диви круши, трънки в гъстата мъгла –
          синорите жито няма да родят.
          Да забравиш всичко ти едва ли би могла.
          Как далеч остана веселият слънчев свят?!
          Но върви, назад недей да се обръщаш.
          Ще преливам в мнима радост,
               много съм щастлив!
          Знам, каквото мине, никога не се завръща
          и, макар и мъртъв, ще се правя, че съм жив!
           
           
           
           
           

          Красимира Орлоева
          СТИХОТВОРЕНИЯ
           

          ЛАТИНО

          Как беше оная песен, Латино –
          дето заран три славея пеят
          на гюл трендафил в росни градини
          и дюлите сватбени едреят!

          Как беше старата песен, Латино –
          дето боса минаваш балкана
          за очи черни, за дума свидна
          и морето ти е до коляно!

          Как беше гордата песен, Латино –
          дето Дунав под ябълка златна
          тече отдавна и юнак заклина:
          на кол да гине за свободата!

          Как беше вечната песен, Латино –
          дето на здравец войнишки мирише,
          дето България – от век до нине! –
          с кръв от сърцето се пише!
           


          ... И пак се моля, Господи!...

          Вали, дъждец вали ситен,
          в стъклата ручей прелива...
          Сестра ми роклите кити –
          „на гурбет“ в Кипър отива!...
          Вали – дъждец маргаритен.
          Съмне ли – сама оставам!
          И никой сега не пита:
          сестра си, дали я давам
          слугиня по земя голяма?
          Изтривам една сълзица.
          Беше тук – вече я няма
          младостта – капка росица!
          Момиче, житена питка –
          в кръчми, сред мъже пияни!...

          Господи, избоди ми очите
          с песен за Хубава Яна!
           

          ЗАРЯ

          И всеки път, на тоя Трети март,
          щом екне „Тих, бял Дунав“ във зарята!...
          На колене, във трепетния мрак,
          със стари рани плачат знамената.

          Къде си, наша армия – юнак?
          Къде сте, свидни воински скрижали?
          Стотина души само удрят крак
          в парадни театрални ритуали.

          И капе кръв от опълченски кръст
          над кости по бърда и по орляци.
          И се смалява шипченският ръст
          със жертвата на хиляди руснаци...

          Продажниците, алчните за власт,
          петимни с чужда слава да се кичат,
          безочливо богати, в траурния час,
          смирени лицемерно коленичат...

          За тях ли страда българският род
          и оголя до сетната си риза –
          държава да гради със име горд, 
          та днес на чуждите да я харизват?...

          Връхлита вятър, в клепките боде.
          И стене Дунав, брегове прелива...
          Къде си, вярна ти, любов... къде?
          Продаде те измамата лъстива,

          в кесия и бездънен джоб си ти,
          по гурбетлъци теб те разпиляват!
          Обезземлен, народът се топи
          и в сага на забравата изтлява!...

          И тътне вечерта, заря ехти,
          и болката гори във знамената...
          Родина мила, докъде си ти? –
          сълза гореща пада на земята.
           
           

          Йорданка Димитрова
          СТИХОТВОРЕНИЯ


          УЛИЦАТА щедро разтвори врати.
          Квадрат по квадрат
          раздаде асфалтовата си снага
          на припряната гладна безпътица.
          Между очи и думи
          спусна
          непрозрачна вносна завеса.
          Подир нечия щедрост
          тичат бездомни котки и кучета,
          а сред тях
          като рядък музеен експонат
          се появява дете.
          И картината се получи.
          Свободен от всякаква рамка,
          над пейзажа се плисва отровен
          въздухът.


          Вятърът захапа топлото тяло на есента.
          По морния ти гръб
          с леден камшик зашиба
          дъждът.
          Не успя дори да събереш от клоните
          пелените на многобройните си рожби
          и те заспаха голи
          под шепота на ледената приказка.
          Замръзнаха човешките стъпки навън,
          а мислите махнаха с черни криле
          и литнаха – към ближния
          пътя да търсят.
          Денят целуна за сбогом
          земята.
          Михаил Бъчваров – Бондар
          СТИХОТВОРЕНИЯ
           

          ВРАБЧЕТО
           На Петър Петров

          Ето пак разцъфтя индришето
          (засега със цветя съм на кяр).
          До прозореца кацна врабчето –
          моя стари приятел – другар.

          Чурулика и пляска с крилцата,
          пак трохички, храна циганй.
          Казва: „Господ не дава заплата,
          а отпуснал за студени дни.

          Затова и сега нас ни има
          в тоз живот – и суров, и нелеп.
          Как изкарахме лютата зима
          с една пенсийка двамата с теб?“

          „Не плачи, мое малко клюкарче,
          ето твойта филийка – вземи!
          Не пари – аз живота похарчих
          все по чужди врати и земи!

          В късна вечер в дома се завърнах,
          мойте стъпки прагът не позна.
          И посрещнат от сенки кахърни,
          аз душата си блъснах в стена.

          Но все пак разцъфтя индришето,
          във тунела проби светлина.
          С една пенсийка къткам врабчета
          и за сови събирам храна.
           

          ДУША НАРАНЕНА

          Нося в себе си много години
          и да кажа на хора не смея,
          че от болка сърцето ми стине
          и с душа наранена живея.

          И до днес по селата в Буджака
          все се тачи и много отколе,
          ходят малки деца да сурвакат
          и курбани по празници колят.

          Бил съм десет-дванайсетгодишен
          (да е забравено хиляди пъти)
          мен ме будеха: „Да станеш, Мише,
          да помогнеш, майко, да шетам“.

          Ставах. Носех вода и съдини,
          и от плевнята слама със коша
          и ме караха (сърцето ми стине)
          да подам на касапина ножа.

          Със ръка аз трепереща, детска
          таз студена стомана подавах
          и забиваше ножа по селски
          във гръцмуля касапина здраво.

          Топла, алена кръв мълчаливо
          по ръката и ножа течеше.
          Виждах, капка по капка застива
          по снега, като черни череши.

          Тези капки застиват в душата
          и с години във нея остават.
          Не! Не карайте, моля, децата
          на касапина нож да подават.
           
           
           
           
           

          Румяна Лебедова
          ВЪЗМОЖЕН ДИАЛОГ
           

          Съвместното съществуване на слово и образ има древна история, богат спектър на реализация (като равнопоставеност или интерпретативна съподчиненост) и конкретни измерения в културата на всеки народ. Наблюденията върху възможния диалог между тях очертават условия и варианти на съществуване, при които се пресичат паралелни светове. Отношенията между литературата и изобразителното изкуство могат да бъдат интерпретирани в различни аспекти – конфликтно или съдействено; с акцент върху идеята за взаимното им преобразяване или категоричното им отграничаване. Нашият стремеж е да представим общуване, при което смисълът прониква и се разтваря в други културни полета, превъзмогва ограниченията и генерира допълнителни нюанси в идеен и в емоционален план. Погледнати в такъв ракурс, творбите не само получават тласък една от друга, те се изразяват по-пълноценно една чрез друга – добиват значимост в по-широк съдържателен и естетически контекст. Такъв модус на общуване представя едното през другото и предполага различни конфигурации на съдействие. Погледът към динамиката на тяхната среща, наслагване, трансформиране или взаимодопълване като смисловооценъчна причастност допринася за изграждане панорамна картина на духовния живот, за проследяване на културните взаимодействия и за изясняване спецификата на художествената творба като артефакт.
          В изкуствознанието неведнъж са правени паралели между литературата и изобразителното изкуство – цялостно и многоаспектно в съчиненията на Леонардо („Трактат за живописта“), на Лесинг („Лаокоон, или за границите на живописта и поезията“), на Гьоте („Литературното санкюлотство“), на Шпенглер („Залезът на Запада. Опит за морфология на световната история“), на Кандински („За духовното в изкуството“; „Точка и линия в равнината“) или в едър щрих – във Фрагментите на Новалис, в труда на Иполит Тен „Философия на изкуството“, на Е. Касирер „Митът. Философия на символичните форми“ и др.
          В контекста на българската култура има редица изследвания, които открояват наличието на диалог между литературни текстове и произведения на изобразителното изкуство. Те търсят сходствата в съдържателен и във формален план (Иван Бориславов. „Поезия и багри“, БХ, София, 1987; Нина Христова „Любовта в изобразителното изкуство“. БХ, София, 1987 и др). Като реконструират онези факти от обществено-историческия и културния живот, които в най-голяма степен обуславят общите тенденции, те откриват и общите измерения на смисловите и на естетическите полета на въздействие. Тези изследвания очертават идентични проблемни ядра, образи, идейно-емоционални внушения и естетически схеми, отчитайки спецификата на художествено въздействие (на рационално и на емоционално ниво).
          Обхватният и задълбочен в наблюденията си върху сходните процеси и явления в българския културен живот труд на Димитър Аврамов „Диалог между две изкуства“ (Изд. „Български писател“, София, 1993) анализира социокултурната ситуация през 20-те години на XX век, европейските влияния върху духовния живот на българските творци и модерните търсения в българското изкуство. Авторът представя целия сложен комплекс от социално-политически, културно-исторически, философско-теоретически, научно-гносеологически и естетико-художествени фактори, които обуславят новия тип творческо самосъзнание и изказ. Проследени са в психологически план драматичните последици от срещата на градската и селската култура, на традицията и модерността. Особено внимание е отделено на движението „Родно изкуство“ – осмислени са творчески влияния, както и съотнасяния на стилово-формални белези и на индивидуален творчески почерк. Откроени са художествените достойнства на емблематични творби, които имат програмен или експериментаторски характер и са възлови в културната панорама на своето време.
          Ценни наблюдения за взаимните влияния между двете изкуства има и в книгата на Радослав Радев „Размисли за иконата и стенописа в българската литература“ (Варна, 1992).
          В книгата си „Слово и образ. Български балади“ (София, 2003) Мирослав Дачев анализира посоките и равнищата на взаимодействие между литературния текст и рисунката в качеството й на илюстрация. Предвид спецификата на творческия стил и траекторията на творческия път на поет и художник, той акцентува върху равнопоставеността при общуването между творческите съзнания на Теодор Траянов и на Сирак Скитник и го дефинира като „полилог“, при който слово и наглед са равностойни в изграждането на художественото цяло.
          Свой принос към темата имат изследванията на Ружа Маринска („20-те години в българското изобразително изкуство“. С., 1996; „Гео Милев и българският модернизъм“. Ст. Загора, 2005; „Гео Милев рисува“ – В: „Гео Милев през погледа на литературната история и критика“. С., 2005), в които са проследени различни посоки в творческата реализация на Гео Милев.
          Възможните паралели между литературата и изобразителното изкуство са очертани от комуникативните им аспекти, от специфичните им възможности за изобразяване и изразяване, тъй като те не само предават информация, а и целят идейно-емоционално и естетическо въздействие, при което изразяването има превес над означаването.
          В много случаи техните функции имат дублетен характер – Дж. Ъпдайк откроява някои от тях:
          Азбуките започват своето съществуване като пиктограми, картини или подобни на картини символи, представляващи идеи. Макар че изговаряме думите, трябва да виждаме. Разделителната линия между картината и символа е твърде фина. Във време на масова неграмотност рисуваните образи – окачвани по стените, пръснати като гравюри и илюстрации – били основни несловесни средства за създаване на наратив. Повечето рисунки разказват някаква история...1 
          Като две форми на показване и на разказване вербалните и невербалните текстове са инвенция. При опосредставане на образите и „про-из-веждане“2  на фикционални светове те проявяват своята специфика3, обусловена от различната природа на изразяване, от различния съзидателен материал и смислопораждащи механизми, чрез които се съз-дава художествено условният свят.
          Рисунката има двойствена природа „копнеж да изразява и обреченост да мълчи“ (Ортега-и-Гасет). Скулптурното изображение също. Тази двойственост, в която има известен драматизъм, ги превръща във визуални пространства на мисловната, на емоционалната и на естетическата свобода – те са едновременно резонанс и инвенция; неизбежно съучастие и възможност за избирателност. Художествената специфика на творбите от изобразителното изкуство налага разказът да бъде максимално сгъстен, изображението да се фокусира върху един момент в пределна свръхизразителност, която компенсира способността на словесния разказ да бъде разгърнат и обстоятелствен. В едно от най-цялостните изследвания по проблема „Лаокоон, или за границите на живописта и на поезията“ Лесинг определя като същински предмет на изобразителното изкуство „телата“ – тяхната съположеност, фигуративните им особености, пластичната изразителност, цветовете, перспективата. Образите синтезират и загатват информация за случилото се преди изобразения момент, в този смисъл експресивността е заредена с емоция, но и с информация. Те са в известна степен неподлежащи на развитие – конкретната визия „снема“ в стоп кадър определено състояние, дори промяната да е подсказана чрез цветови и композиционни решения или символи. Според Хьойзинха поради своята зависимост от материята и ограничеността на възможностите за създаване на форми, изобразителното изкуство предполага по-малко свобода (от гледна точка на игровото начало) от поезията или музиката, които витаят в ефирните пространства.
          Литературният текст е разгърнат във времето. Той има свободата да очертава етапи или да бележи обрати в развитието на действието или преживяването, да проследява причинно-следствени връзки, да си позволява ретроспекции и интроспекции и чрез тях да разширява темпоралния и пространствения обхват. В литературния текст е възможна промяната на времето и пространството – в него всичко е динамично. Ако в изобразителното поле във фокус е определен конфликт в определена степен на развитие, бил той реалистично или асоциативно изобразен, то в художествения свят на литературните творби могат да бъдат представяни конфликти и противоречия, чиято интензивност подлежи на възможна промяна. В тях могат да бъдат въвличани и други, невизирани първоначално персонажи – художественият свят се пренаселва с образи, които променят активността и позицията си. Те самите могат да бъдат изградени в развитие чрез проследяване на духовно-психологическите им трансформации. Промяната на гледни точки или представянето на различни гледни точки спрямо определен проблем създава широк спектър от светогледни позиции. В изобразителното поле на рисунката те са ограничени.
          За разлика от изобразителния текст, който разчита на форми, линии, светлинни ефекти, цветове, пространствени решения, техники, словесният текст използва друг тип експресия – звукопис, ритмизиране на словото, особен словоред, метафоричност и др. – той борави с друг ресурс, има друг тип артикулация и синтаксис. Независимо дали е епически и разгръща интрига, повествува за човешките действия и изгражда събитийна мрежа или е лирически и поставя във фокус духовно-психологическия свят на човека, литературният текст е приютен в Словото.
          Двата вида изкуство са подреждани в йерархия по различни критерии, оценностявани са по различна скала. Неизменно обаче е откроявана органичната им близост с оглед на фикционалното и неговите възможности за етично и естетическо въздействие.
          Според Леонардо да Винчи... Живописта е поезия, която се вижда, а не се чува, а поезията е живопис, която се чува, но не се вижда. ...Живописта е глуха поезия и поезията е сляпа живопис и едната, и другата подражават на природата, доколкото това отговаря на техните възможности, и чрез едната, и чрез другата могат да бъдат показани много морални нрави...4 
          Леонардо подчертава настойчиво превъзходството на живописта над поезията и музиката, основавайки се на убеждението, че окото е „по-благородно“ сетиво от слуха и че възможностите за непосредственост и бързина на въздействието при живописта са по-големи. Това, заедно с възможността за съзерцание, предопределя способността й да прави по-пряк пътя към красотата. Тъй като приема степента на достоверност като критерий за художествено достойнство, той поставя по-високо в йерархията живописта, защото „представя на сетивото с повече истина и сигурност“ творенията на природата и има по-голям потенциал за създаване на „хармонични пропорции“. Живописта е „съобщима“ за всички времена – универсална в своето въздействие като идея и естетическа стойност, поради което няма нужда „от тълмачи на разни езици“ – подчертава художникът. Въпреки различията, които правят неравнопоставени5 живописта и поезията, тяхната сходна природа се корени в създаването на илюзорна реалност, която може да „възпламенява“ чувства, да буди размисли, да формира ценности.
          Акцентът върху илюзорното, въображаемото (като начин на съществуване и провокативно въздействие) е откроен като сродяващ елемент и от Лесинг: и двете изкуства6  представят отсъстващите неща така, сякаш са пред нас, представят илюзията като действителност. Тази измамност обаче е всъщност извор наслада... Без да пренебрегва етичния аспект на въздействие, той откроява като доминантен естетическия – „насладата идва от красотата“...7  и подчертава, че истински плодотворно е само това, което предоставя свободна игра на въображението: „Колкото повече виждаме, толкова повече трябва да можем да добавяме мислено. Колкото повече добавяме мислено, толкова повече трябва да вярваме, че виждаме8. Новалис прави аналогии в по-широк съпоставителен план: „Поезията в строгия смисъл на думата изглежда почти средно изкуство между изобразителното и тоновите изкуства. Не съответства ли тактът на фигурата, а тонът на цвета?9  Паралели могат да се правят и въз основа начина на изразяване – писмен или устен: графичният образ на думата е близък до изобразителното изкуство, докато интонационното звучене, мелодиката, ритъмът я доближават до музиката10 . Открояването на допирни точки между различни изкуства и търсенето на съзвучие във въздействието чрез взаимодействие е тенденция, характерна за романтизма11 . Убеден, че изразните възможности на другото изкуство обогатява гамата на емоционално въздействие, Новалис препоръчва произведенията на изобразителното изкуство да се гледат на музикален фон, в подобаващо декорирани зали, а поезията да си осигури музикален фон и пластическа декорация, за да има условия за пълноценното й възприемане.
          Въпреки своята специфика, вербалният и невербалният текст имат общи свойства и функции. Произведенията на литературата и изобразителното изкуство са едновременно образ, емоционален израз и оценка на реалността. Те са културни феномени, при взаимодействието между които се наслагва и съхранява информация за историческото и духовното битие на общността и за координатната система, на която се гради то. Процесът напомня съотнасяне, при което характерологичното, самобитното, уникалното е най-отчетливо в точките на взаимопресичане. Съществуващо двойствено и изговорено чрез два езика визуален и словесен, то всъщност е сякаш и двойно приютено, защитено, съхранено, при все, че битието му в различните културно-исторически ситуации е повратно, а отношението към него – променливо. Събитийността между двете изкуства е предопределена от наличието на сходни тенденции, при които типологизациите и в двата случая са аналогични и в някаква степен „снемат“ цялостния модел от ценности, отношения, нагласи, властващи в социокултурния контекст. Сходствата (в тематичен, стилен, идейно-емоционален, образен план) насочват към корените на нормативността и по-отчетливо открояват нейните аспекти и измерения.
          Общите модели и аналогичните тенденции в двете изкуства онагледяват и различните културни влияния – спецификата, интензитета на въздействие, степента на адаптивност или противостоене, според която се асимилират или филтрират те, устойчивите кодове и дефинираните правила за боравене с тях... В този процес е възможно центровете да бъдат изместени, образите – преподредени, внушенията премодулирани, но именно в динамичното равновесие между свое и чуждо се подлагат на изпитание идентификационните модели и се проверява тяхната жизненост или уязвимост.
          Произведенията на литературата и изобразителното изкуство имат властови потенциал, поради наличие на фикционалност, която въвлича в игра въображението – въображението естетизира или деформира; то може да създаде иконични или гротескови образи, да отнема или допълва от картината на света. То е компенсаторният механизъм, чрез който желаното се превръща в реалност и се изживява като такава. Въображението преподрежда фактите, придава им ценностна значимост в зависимост от търсеното идейно-емоционално внушение, то е оня елемент в сплавта между реалност и фикция, който индивидуализира творбата. То в най-голяма степен е проекция на субективния поглед към света и човека – образите, създадени от него, са в известна степен автохарактеристики, независимо дали в полето на позитива (където често са идеализирани) или в полето на негатива (в което са пародийни или дори гротескови). Въображението извлича от реалните факти само онова, което го провокира – прекроява ги, преподрежда ги и ги насища с ново излъчване. Въображението е отрицание на добросъвестния стремеж към достоверност. В това е неговото очарование и неповторимост.
          Успоредно с властта да въздействат непосредствено и да формират ценности и поведенчески модел, произведенията на литературата и изобразителното изкуство са най-непосредствено обвързани с проблемите на държавата и в този смисъл – зависими от „полето на властта“ и в двата варианта – обвързаност с официалната идеология и пропагандирането й или усъмняване в нейните принципни постановки и опит за дискредитирането й. Те владеят онези механизми, посредством които се утвърждават и легитимират идеологеми, но също така внасят коректив, опровергават конюнктурата и така влияят на културното съзнание на общността. Стремежът към автономност чрез преодоляване на принудите се проявява най-осезаемо в периоди на политическа криза, когато изкуството използва езоповския език или прокламира откровено бунта си срещу прокрустовото ложе на идеологемите. Изкуството диша свобода, то е еманация на човешкия порив към духовна волност. В заслоните на властовите пространства и ограничения се отхранват и утвърждават най-вече обслужващите официалната идеология творци. Плодът на слугинската психика са псевдотворения с преходна стойност, чиято значимост във времето е само като печален документ за конформизъм, амбиция или... просто заблуда. Естетическата и идейната свобода намират израз най-често в противопоставянето на нормата. Унификацията обезличава. Изкуството се ражда и узрява в другостта. То пресътворява света в духовните измерения на една чистота, в чието пространство авторът може да извика: „Царят е гол“, да свали маските и да изрази себе си.
          Аналогии между двете изкуства са възможни и поради факта, че в тези сфери на изкуството творците осъзнават ясно социалната си роля. Много често творческият почерк и подборът на сюжети и образи е обусловен (пряко или индиректно) от биографични събития и идейни убеждения, които по специфичен начин кристализират във вложения смисъл. Прокламираните естетически възгледи – като унаследяване или дистанциране, създават картината на сходни търсения. В много отношения животът на различните направления е идентичен и междупоколенческите конфликти или зависимости – съвпадат.
          При анализ на произведения на изкуството сходната природа на художествено-условния свят на литературата и на изобразителното изкуство дава различни възможности — да се правят съпоставки между структурните, естетическите и идейните особености на творбите; да се осмислят общите тенденции и различията във формален и в съдържателен план, както и факторите, които ги обуславят; да се свържат конкретното и универсалното, предвид знаковата природа на фикционалното. Интерпретацията, основана на диалог между двете изкуства, провокира асоциативното мислене и дава възможност за открояване на ключови образи и представи, осмислени в културологичен план. Едновременно с това представя резултатите от реализацията на естетически категории, приложими при двата вида изкуство.
          Като се основаваме на разбирането, според което мрежата е метафоричен образ на текста, бихме могли да откроим различните посоки на интерпретация и различните смислови перспективи, които загатва и към конструирането на които подтиква той.
          Такъв подход предполага изследване на:
          • посоката на нишките, свързващи литературни и нелитературни текстове (предвид това, че има случаи, в които литературата провокира създаване на творби от изобразителното изкуство, но също така има случаи, в които творби на изобразителното изкуство са генеративен източник и творчески импулс за създаване на литературни текстове);
          • конфигурацията на тези връзки – тя е обусловена от избрания жанр, от търсенето на съответствия или обратно – от подчертаване на противоречия, които предпоставят известна степен на трансформация и деформация – карикатурност, пародийност, гротесковост на изображението;
          • факторите, които определят отношенията на единство или
          конфронтация – епохата, доминиращото направление, естетическите възгледи на автора и задачите, които си е поставил;
          • материята, която изтъкава мрежата – общи културни кодове, естетически механизми, композиционни особености, принадлежност към определено художествено направление и пр.;
          • възлите, в които се заплитат нишките – те се открояват в качеството си на смислогенеративни ядра от различно естество (тематично единство, образна система, идейно-емоционални внушения, обща система от символи).
          Съпоставителният анализ на вербални и на невербални текстове предлага възможността да се анализират особеностите на творческия процес, както и особеностите на възприемането на художествената творба с акцент върху креативното.
          Въпреки че е проводник на универсалното, изкуството индивидуализира и конкретизира, то е особен вид общуване, при което информацията не само се осмисля, тя се и преживява. Реципиентьт е едновременно чужд на творбата, но и потопен в нея. Той я възприема умозрително и чувствено, има възможност едновременно да изпита емоцията и да наблюдава естетическите механизми, посредством които се поражда и осъществява тя. Настойчиво се подчертава, че творбата е вътрешно пулсираща, притежаваща свое дихание и битие. Музикална, художествено-изобразителна или литературна, тя е плод на въображението. Въображението я одухотворява, то предполага двойното й битие, тъй като е предпоставка не само за създаването й, а и за нейното съществуване в и чрез интерпретацията12. Чрез възможностите за интерпретация изкуството проявява способността си да бъде „едновременно върховно и достъпно – то изразява най-възвишеното и го прави достояние на всички“13.
          Произведенията на изкуството са само относително завършени и самостоятелни. Всъщност те са отворени системи, тясно обвързани с критическия дискурс и чрез многообразието на интерпретативни модели се разрояват. Интерпретациите са плод както на различни методологични подходи, така и на различен тип рефлексия. Променената рецептивна нагласа преподрежда произведенията на изкуството в общата панорама на културата, отчитайки елемент на „социално остаряване“ на някои от тях. Това не ги премахва или обезценява, просто ги привежда в състояние на латентност или ги отмества в периферията на културната памет, обрича ги на забрава. Дори когато са анахронизъм или са в зоните на здрачното познание, произведенията на изкуството съхраняват богат потенциал от идейни и естетически значения. Кои от тях ще бъдат уловени и оповестени, зависи от критическия дискурс. Той обуславя избор на най-адекватна методология при четенето.
          Диалогичният прочит на произведения от двете изкуства е продуктивна възможност както за декодиране на смисъл, така и за добавяне на смисъл14 , защото и литературата, и изобразителното изкуство създават писмено фиксирани образи. Проникването в техния художествено-организиран свят предполага поглед от позицията на друга социокултурна ситуация и наличие на енергия за превъзмогване на културната дистанция. Преодоляването й е своего рода проекция на „преживения опит“, но и на възможностите за опериране с идентични кодове и за очертаване на типологични съпоставки, обусловени от факта, че отделните елементи са композирани според жанрово идентификационни норми, макар че носят спецификата на индивидуалния стил.
          В диалога между двете изкуства взаимодействието протича в различни посоки и на различни равнища – едва ли някой би се ангажирал с очертаване на точна схема или алгоритъм. Прави впечатление обаче очертаващата се тенденция, според която често то е плод на индивидуална творческа нагласа и чувствителност. Като импулс или съзнателно търсена разнопосочност на себеизява артистичният синтез между изразните възможности на двете изкуства очертава модел на творческа идентичност, при която креативната енергия в самата си същност има синкретичен характер.
          Интерпретативните проекции, породени от диалога между двете изкуства, търсят равнища на съответствие и са опит за разпознаване на сходни тенденции в смислов и в изразителен аспект. Явни или загатнати, съществуващи като търсена видимост или като дискретен намек, приликите са факт, който поражда възможност за съществуване на по-богати вариации във възприемане на художествените творби. За читателя общуването с творбата е приключение, при което дистанцията дава възможност за различни ракурси в погледа към нея, дава възможност да виждаш умение, определено от М. Бланшо като „докосване“, като контакт, при който погледът е „увлечен, погълнат от едно неподвижно движение, от една пропаст без дълбочина“15. При тази среща се ражда обаянието на образа. В преживяването и осмислянето му проблясват възможните паралели, които превръщат творбата в споделено пространство, както в смисъла на общуване между автор и читател, така и в смисъла на тъкан от значения. Изтеглянето на нишките от тъканта обвързва творбата и с други творби, създава ориентири за възприемането и често насочва към отправните точки на раждането й. Такъв поглед предоставя възможност за осветляване на съществуващи връзки и за очертаване на техните варианти в процеса на преобразуване. Четенето като „гостоприемна свобода“16  е заредено с изкушения, които търсят пораждащата енергия на смисъла и изразяването и на интердисциплинарно равнище.
           

           1 Ъпдайк. Дж. Непреодолимото желание да илюстрира. Съвременник. 2006/1
           2 За творчеството се мисли като за про-из-веждане...(М. Хайдегер. Същности. С., 1993, с. 106.
           3 Лесинг дефинира категорично различията им по отношение на „Предмет и начин на подражание“ (Лесинг. „Лаокоон или за границите на живописта и поезията“. С., 1978, с.36).
          4 Леонардо. Трактат ча живописта. ЛИК. София. 1995, с. 24.
          5 Превъзходството на живописта над поезията според Леонардо се дължи на това, че нейната същност – рисунката – има генеративна функция и в този смисъл важна роля в различни области на живота:“...Тя учи архитекта да прави своята сграда приятна за окото. Тя учи съставителите на най-различни вази, златарите, тъкачите, майсторите на везби. Тя е открила буквите...Тя е дала цифрите...тя е научила геометрията на нейните фигури. Тя преподава на тия, които се занимават с перспектива, на астролози, на майстори, машини и на инженери...“ Контрапункт на тази характеристика на живописта, в която „оплождащото“ имплицира идеята за фундаменталност и многостранна приложимост, е казаното за поезията: „...тя няма свое собствено седалище и не заслужава мястото, освен на търговец събирач на стоки, направени от най-различни занаятчии...“ (Леонардо, Трактат за живописта. ЛИК, С., 1995, с. 28).
          6 Още в началото на текста авторът конкретизира: „под живопис ще разбирам изобразителните изкуства изобщо...както и не гарантирам, че не ще си позволя да имам предвид под името поезия и останалите изкуства, чието подражание се извършва във времето“.
          7 Лесинг. Лаокоон, или за границите на живописта и поезията, С. 1978, с. 35.
          8 Лесинг. Лаокоон. или за границите на живописта и поезията. С., 1978, с. 182.
          9 Новалис. Фрагменти. 1798, 1802. – В: За красотата в изкуството. С., 1975. с. 250.
          10 Интересно е разбирането на Хайдегер за думата като триединство – той сравнява графичното изобразяване с тяло на думата, мелодиката на звучене – с душа, значението й – с дух (Хайдегер. М. Същности. С., 1993, с. 146).
          11 Известен е фактът, че Й. Дьолакроа обичал, когато рисува, да търси вдъхновение в музиката – над монументалните си творби работел под звуците на хор и орган, а мечтата му била да създаде цветови хармонии, съперничещи по изразителност на „несравнимите“ оттенъци на музиката. Едновременно с това неговите Дневници са изпъстрени с фрагменти, които разкриват и усета му към словото. Значещ е и фактът, че има съхранени рисунки и акварели от В. Юго.
          12 Според теорията на П. Рикьор в един текст подлежащото на интерпретация е предложението за свят, защото фикцията визира вече „не в модалността на дадено-битие, но в модалността на възможно-битие“. Провокацията към въображението при общуването с текста (отнасящото се към вербалния текст е значещо и към невербалния) предполага „не да наложиш върху текста собствената си завършена способност за разбиране, но да изложиш себе си на текста и да си върнеш от него един разширен аз, който би бил предложение за екзистенция, съответстващо по най-подходящ начин на предложението за свят“ Конкретната рефлексия е строго индивидуална, в този смисъл интерпретацията като усвояване (на смисъла) е сравнена с „изпълнението на музикална партитура; той бележи осъществяването, стигането до акт на семантичните възможности на текста“ (П. Рикьор. От текста към действието. НИ. С., 2000. с. 86; 105).
          13 Иполит Тен. Философия на изкуството. – В; Есета върху литературата и изкуството. НИ. София. 1981.С.361.
          14 Основаваме се на тезата на П. Рикьор за интерпретацията „като конкретното изпълнение на прибавянето и на възобновяването на смисъл (Какво е текстът?, с. 65).
           15 Бланшо, М. Литературното пространство, С., 2000, с. 20.
           16 Бланшо, М. Литературното пространство, С., 2000, с. 199.
           
           
           
           
           

          Валентин Йорданов
          СТИХОТВОРЕНИЯ
           

          аз и ТИ, или сравнение с БОГА

          Мен ме наказваш, а Него го чувстваш.
          С мене ти спориш, а Него допускаш.
          Мен подминаваш, а Него даряваш,
          Мене разпитваш, а Него познаваш.
          С мене говориш, с Него мечтаеш.
          С Него си в полет, с мен си играеш.
          С Него си смела, с мен се страхуваш.
          С Него си радостна, с мене тъгуваш.
          Той те усмихва, аз те разплаквам.
          Той все те има, а аз все те чакам.
          Аз се доказвам, Той те печели.
          Аз се пилея, Той в центъра цели.
          Аз съм реалност, Той те мечтае.
          Аз търся пътя, а Той го знае.
          Той те изпива, аз те преглъщам.
          Него приемаш, от мен се отвръщаш.

          Знам, като Него просто не мога,
          Аз не съм пламък в Окото на Бога...
           

          МОЯТ ФИЛМ

          Тази жълта тъмнина,
          дето се е вкопчила в мен
          и вади спомените ми кадър по кадър
          като филмова лента...
          Този прилив,
          дето заля алеята за среща
          на Времето с Вечността
          и превърна разходката в плуване
          към безкрая...
          Този страх железен,
          превърнал се в решетка
          на собствената ми волност
          с едничката неподлежаща на обжалване
          присъда – сам без право на помилване.
          Този мой – остър поглед,
          който те видя, позна, разкодира,
          но останал ням свидетел на
          близостта ти...
          Тази ненужна моя амбиция
          да разливам мастилото в сълзи
          и сам да се гмуркам в океана,
          измислен от мен – но реален...
          Този пъзел живота...
          Помогни ми със ъгъла само...
          Аз ще стигна средата
          след твойто начало!
           
           

          Веселин Костадинов
          СТИХОТВОРЕНИЯ
           


          трескав съм.
          очите ми
          са полудели
          да те търсят.

          напукаха се и 
          осиротелите ми
          устни,
          да шепнат
          името ти –
          ти си
          моята молитва
          и магията
          за дъжд.

          а дланите ми
          пусто
          се прокрадват
          в тъмното,
          защото
          си замина.

          уж изведнъж,
          а вече
          толкоз пъти.

          и ще се
          връщаш
          само във
          обезумелите ми
          разпилени
          мисли –
          разсипаните
          дребни камъчета,
          които хрускат
          лекичко
          под новите ти
          лачени обувки.
           


          Не връщай обичта ми още на прага.
          Навън е студено, снегът полека се сляга.
          Позволи ми да вляза, изтърпи още веднъж
          думите. Погледът. Тишина като дъжд
          ще покрие бавно топлата стая.
          Аз те гледам с очакване. Ти въздъхваш накрая.
          Приближавам се бавно. Ще докосна косата ти.
          Пак въздъхваш и отдръпваш ръката ми.

          Любовта ми към теб е като изстрел във мозъка –
          окончателна. Безвъзвратна. Несподелената роза.
          Вече прицелваш се, с пръсти на спусъка.
          Щракване. Блясък. Неочаквано сблъсъка
          на устни във устни, със барутни следи,
          ще затвори очите ни. Аз съм. И ти.
           


          стъпка,
          отлята в бетон.

          мръсни плочи се блещят
          с пробила трева.
          бягат гущери.


          ... отнесени и разпиляни,
          отново бродейки без път и цел,
          оставаме обаче господари
          на пътя, всеки който е поел.

          ... усмихнати и запъхтяни,
          във хан крайпътен ще преспим,
          с ухания на дим и бира
          съдбите си ще изгорим.

          ... заспали, есенни и здрачни,
          ще слушаме край огъня щурците,
          ще палнем за деня последната цигара,
          ще угасим я в името на дните...
           


          Днес тя ме напусна.
          Седяхме един срещу друг
          в едно кафене.
          И гледахме.
          Знаехме.
          И мълчахме.
          Страшно мълчание.
           


          Когато си далече, живея като в сън
          От телефонен звън, до телефонен звън,
          От разговор до разговор! А помежду им – прах.
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           

          Владимир Голев
          „АЙГИДИК“
          Повест
           

          БОЯТ И ГИБЕЛТА НА РАДОН-ТОДЕВАТА ЧЕТА

          По едно време на пътеката се появиха мъже. Не такива, дето бягаха към границата, а стегнати с колани и патрондаши, мъже с пушки в ръцете. Преброих двадесет и пет-шестима души, от които един малък. Дете още, а и то пушка понесло – помислих си.
          – Къде сте тръгнали, момчета? – попитах.
          – На смърт вървиме, дето – рече един от тях. – Битка ке се бием с турците.
          – От де сте?
          – От Банско. Ние сме Радион-Тодевата чета.
          – Искаме да завардим тува, та да могат повеке люде да избегат в стара България.
          – И кой ви прача?
          – Сами си го решииме, дедо. Са свободата сме родени и за свободата ке умреме.
          Нямаха и тридесет човека, пък с хилядна турска армия ще се бият!
          Шега ми се струваше, ала не беше шега, докато се изкачат по стръмната пътека и турците се показаха. Залегнаха момчетата зад камъни и дърве, пушки насочиха и бомби извадиха.
          Не съм бил войник, не знаех какво е война. Търсили ме турците в техната армия да служа, но де ще ме намерят? Обикаляхме с отец Анастасий, помощи да собираме за манастира Зографски.
          – И ще победите ли?
          – Не щем да побеждаваме. Само да ги задържим повеке люде да минат. Е, зад Айгидик е границата.
          Не на смърт и живот искаха да се бият момчетата, а само на смърт.
          – Ти, дето, не стой куд нас! Скоро тува страшно ке стане – рече ми
          един четник. Самият Радон бил. Хубав млад мъж.
          Скрих се зад едни скали на Айгидик, Меча врата, ще рече на българс¬ки. Не ми се вярваше да се изкачат до тук турците. Много стръмно беше. Но се изкачиха донякъде.
          – Турците идат – рекох на един четник наблизо.
          – Вида ги и я – отвърна ми.
          В туй Време Радон пръв изгърмя и започна, затрещяха пушки, бом¬би се пръскаха, камъни се събаряха. Много чалми отхвърчаваха и много от нашите момчета падаха. Кипеше планината. Тресеше се Айгидик. Залюля се небето.
          – На Ви! На! На! На! – крещеше и стреляше едно изправило се в цял ръст момче. Турски куршум го удари и повали връз камъните. Другите обаче не спираха.. С ругатни и проклятия се хвърляха срещу турците. И падаха. И някои, макар и окървавени, ставаха и продължаваха да гърмят.
          Възхитих се от храбростта на момчетата. Град от куршуми се сипеше Върху червените фесове. По едно време се изправи едно къдрокосо и шишкаво момче. Хвърли няколко бомби и сам падна, пронизан от кур¬шум. Падна без да охне. Друг пропълзя и още бомби хвърли.
          Сетих се тогава за оная циганка Шабанца. „Огън и куршуми 6иж-дам, що е това?“ – питаше тя. „Земя и небо се тресат и люде гинат.“
          Тая битка е виждала тя, тая битка юнашка и величава.
          Как става това? Как една дрипава циганка може, като гледа на боб, такива неща да види?
          „Всичко познава“ – казваха другите цигани за нея. „Всичко ще ти каже.“
          Божа работа! И в миналото е имало такива врачки ли, ясновидци ли.
          – Дай, Митре, джепане! – крещеше някой.
          Друг:
          – Бегайте, люде! Задържаме турците далеч от границата.
          – Не бойте се!
          Прекъсна словото му остър куршум. Но въпреки това извика:
          – Поганци мръсни! Отидете си!
          Държаха се още неколцина юнаци. Скрили глави зад камъни, гръм и трясък пращаха към настъпващите червени фесове. Един натискаше раната с каскет. До него друг с кървави ръце зареждаше нагорещена пуш¬ка и от устата му проклятия излизаха:
          – Ке умрете до един! Проклети да сте! В пъкало да ви вземе дядо Господ и на огън да Ви пържи!
          – Там ви е местото, допълваше друг.
          Крещяха и гърмяха неспирно. Който падне, гледаше да не охка и да мълчи. Не искаше турците да чуят стонове. Умираха достойно.
          Един юнак пълзеше на ръце, види се в краката беше ударен и мяташе бомби. Друг държеше щик.
          – Елате! Елате!
          – На! На! На!
          – Идат, анатема и! Ама нема да се върнат...
          Бомба ли, куршум ли подпали гората зад мене. Огнени езици се извиха до небето. Пукаха стари дървета. Гореше и тревата. Пушек се вдигна и засенчи слънцето. Но боят не спираше.
          – Сбогом, Радоне! – викаше млад четник, вдигнал кървава ръка. Всичко свистеше, ехтеше, сливаше се в един общ шум, гръмотевичен и неповторим, като че бе дошъл краят на света.
          – Не се давайте, момчета! – извиси се гласът на Радон Тодев. – За майчица България умираме. Сега тя нас гледа.
          Изправи се къдрокосо момче.
          – Не ке се дадем, Радоне!
          Но падна с продупчена риза. Юнашка кръв бликаше там.
          Мина по туй време облак черен и почерня всичко под Айгидик. Ще речеш нощ настъпи. Удари гръм наблизо. Но не спираше боят. Хвърчаха бомби и куршуми. Сливаха се виковете „Аллах!“ и „Бийте, братя! Бийте насилника!“
          Облакът отмина и пак светна по скалите. Един турски войник бе използвал затъмнението и се беше промъкнал в гърба на четниците. Забелязаха го, един куршум го повали.
          Прелетя подплашена птица. Грачеше страшно.
          – Бегай, бегай, птицо! – рекох. – Бегай от тоя ад человеческий!
          Заврях глава в камъните и чувах само екота на боя.
          Как да разкажа за всичко това? Има ли думи, достойни за такова геройство? Бедна е човешката реч, слаби са словата пред тези страшни картини.
          По едно време видях, че се отдели човек от борците неустрашими. Полази между камъните и хукна нагоре приведен. Беше онова най-малкото от четниците.
          – Ела куд мене! – извиках му. – Наведи се!
          Огледа се то, па хукна къде мен. Сложи глава на гърдите ми и зарида. Толкова младо беше. По ръцете му имаше кръв.
          – Ранено ли си?
          Не ми отговори, само се тръшка на земята и реве.
          – Не ми милува мене Радон, не ми даде да легна с другите.
          Язе, братя мои, останах като гръмнат. Помислил бях, че бяга от боя. Уплашило се е от толкова много турска войска. Дете е – помислил си бях. За неговите очи ли е тая касапница? А то искало да умре с дружината.
          – И оти, чедо мое невръстно, оти искаш да умреш толкова младо и зелено?
          – Оти сме се клели – хлипаше то – опъки в битка да умрем. Заедно в черквата ни опяха. А Радон рече: „Ти си най-малечок. Ти ке останеш жив, да разкажеш как сме се били и загинали. Пък я исках с них. Като сички...
          Не знаех как да го утеша. Нямах думи за такова утешение.
          – Прав е Радон – рекох му. – Все някой трябва да остане и да разкаже за геройския подвиг на дружината.
          Чисти бяха изворите на тия сълзи, направо от сърцето бликаха те. 
          Душата ми се късаше на късове, не искаха очите ми да повярват на видяното, ушите – на чутото...

          Отиваше си денят. Захождаше слънцето червено, като кръв червена юнашка. Лежаха героите на скалите. Ни гърмеж, ни вик. Режеше след боя ушите тая тишина. Сигурно е тъй тихо само на небето.
          – Всички загинаха. Всичките двадесет и шест – рекох и не познах
          гласа си, толкова глух и чужд ми се стори. Малкият плачеше. Целият се тресеше от плач.
          И тогава в настръхналата тишина се изправи един единствен все още жив четник.
          – Бакю Боре – рече момчето. – Ковачът.
          Изправи се в пълен ръст и загледа пълзящите нагоре турци. И колкото и страшно да беше, този ранен на Бог знае колко места мъж, запя:
          Шо ми грачиш, гарване, пиле по дервене,
          футрин рано, гарване пиле, на сабао, 
          Вечер, пиле, гарване пиле... 
          От турска страна не се чу ни пушка да гръмне, ни глас да се подзе¬ме. Толкова слисани бяха турците. Слушаха объркани, уплашени, не виждали такова чудо – целият в кръв човек да пее. А той продължаваше:
          Ако си, гарване, на месо гладен
          айда с мене, гарване, пиле... 
          Пукна пушка. Залюля се юнакът, залюля се и падна.
          Червените фесове стигнаха до заставата. Удряха със щикове мъртвите герои. Един, види се, началник, се изкачи с коня си, слезе и рече високо:
          – Ашколсун, бабаити българи! Аферим!
          Това беше едничкото признание за юначеството им. И то турчин да го изрече.
          Цяла нощ не помръднахме от укритието си. Заспиваше момчето и хлипаше насън. Момчетата лежаха кой как паднал. И гледах ги аз, бра¬тя мои мили, гледах мъртвите герои, пронизани по на сто места всеки. Лежаха те зад камъни и дърве, стиснали нагорещени пушки. Нищо не е пред тоя бой битката на Термопилите или за легендарната Троя.
          Момчето, като хлипаше неутешимо, ми разказа, че най-напред били в местността „Света Богородица“ над село Годлево. Оттам тръгнали да преградят пътя на турските войски при Айгидик. Бършеше с ръкав очите си и кръвта по лицето.
          – А ти от кои си в Банско?
          – Язе, дедо, сам от рода на Бърдареви.
          И повтори:
          – От Бърдаревите сам я.
          Прегърнах го като мое дете и гледах убитите момчета. Ще ги разбере ли някой? Ни един не бе изпуснал пушка. Никой не бе се опитал да бяга. Подлагаше всеки гърди на куршума, само и само още един мъртъв враг да остави. Очите ми се пълнеха със сълзи. На гърдите ми лежеше камък и задъхвах се я от мъка. Идеше ми да крещя и сам да се пушна. Но спря ме нечакано видение. Спря ме образа на една жена. Яви се тя откъм върха и поръси убитите комити с горски цветя. Цяла грамада от цветя. Слаба жена, оръфана, с разпуснати бели коси. Гледаше втренчено убитите. Не задържаше поглед върху никого поотделно. Нямаше, изглежда, син или мъж сред погиналите. Но очите й щяха да изхвръкнат от мъка. Сълзи течаха от тия очи, братя мои, българи! Помислих си, че не ще да е обикновена жена. България ще да е било това. Майка България плачеше за своите синове...
          Нищо не е измислено в тая героична история. С очите си видях всичко.
          Амин.
          Иван Арнаудов
          СТИХОТВОРЕНИЯ
           

          И НЯМА СЪЗДАТЕЛ

          две космични огледала
          океана и небето
          се оглеждат едно в друго
          в океана летят пасажи риби
          в небето плуват ята птици
          вълните са облаците на океана
          облаците вълните на небето
          само човекът с компютър е между тях
          човекът и смъртта
           

          УСТАТА

          видях как се разтвори устата
          сдъвка безброй безпомощни къщурки
          градини с детски люлки с вековни дървета
          превърна ги в сметища
          после почна да поглъща човечета
          бетон
          желязо
          не се насити
          растеше
          растеше
          нощем поглъщаше луната

          още расте
          ще погълне земята
           
           
           
           

          ДЖОБ

          дано да отпътувам мила преди теб в отвъдното
          тука ме е страх да бъда сам
          в обятията на столовете
          в свободно плаващата спалня
          в бюрото крава
          от него издоих милион листа
          с колони мравки
          придошли от космоса
          по телевизията рекламират хищници
          с ловни навици
          а че хиляди ракети с ядрени муцуни
          ни подушват
          нищо
          на мач на мач
          да се навикаме
          набием
          озлобени
          амин
          само за заплатите микроскопични
          да мълчим
          инфлацията инфлуенция на икономиката
          ни поваля на легло
          корупцията
          унцията
          в огромен джоб се влива
          а в пробития ни джоб
          стотинка не намираме
           
           

          ПРОЛЕТНИ БАЛОВЕ

          бяла вихрушка танцува по улицата
          бяла конница по хоризонта препуска
          царици излизат от къщите
          да се венчаят с живота

          старче старче
          и ти на сватба си канен
          черна кола те чака
          с цветя от майка и татко.
          И ПАК ПЕЕ

          дърво нападнато от гъсеници
          ударено от гръм
          отсечено от брадва
          и пак пееш
          с едно птиче в гърдите
           

          ТИТАНИК

          индустриална революция
          овцете изяждат хората
          вълнени английски платове
          машини пари машини
          връх на епохата лайнерът Титаник
          титан по силен от природата
          от Бога

          Титаник
          ще преплуваш океани
          непотопяем
          ще привлечеш континенти
          един към друг
          Титаник
          новата класа
          непобедима
          вечна
          спи в лукс и величие
          под звуците на корабния оркестър
          но от полярния кръг към теб
          плува леден метеор
          пратеник на Бога

          изкуство наука пари пари
          са твои
          но плува леденият метеор
          ще те удари великане
          във фрак от английски плат
          ще те удари

          ще те погребат вълните
          солените сълзи на английските селяни
          ще те погребат

          Иванко Маринов
          СТИХОТВОРЕНИЯ
           

          БАЛАДА ЗА АШУРБАНИПАЛ
               На Г. К.

          Пясъци, жълти могили.
          Вятър и слънце.
          Пустиня...
          Крият лице бедуини,
          превити върху камилите.

          И фучи фата моргана –
          мираж от палми на вятъра...
          Все върви и не спира кервана,
          не завива обратно.

          Нито шепа вода, в тоя ад
          да наквасиш уста и ч?ло.
          Асириецът клинобрад
          строго язди начело.

          Като гроб мълчи, не вдига
          ни очи, ни ръка за отдих.
          Не фурми или злато, той книги
          клинописни в пустинята води.

          В мрачна слава обгърнат,
          зъл сатрап...
          И – книги?!
          Те от глината тръгват –
          и до нас още пристигат.
          Пристигат.
           
           
           


          „Преваля ден, приижда нощ!“
          О, господи –
          така ли не привикнах
          да съм по-стар и не тъй лош...

          „За да се изповядаш,
          бъди грешен!“

          Но как ще заповядате греха,
          владико строги? –
          по телефона ли, след казаното сбогом,
          на входния, дрън-дрън звънец 
          или, забравил стари рани,
          в утрин ранна –
          до мургавото нейно рамо.

          Е, доста...
          Детински грешки, екселенц! –
          дръпнете, моля, черния конец.


          Ти лудо...
          Лудо ме обичаше.
          С омраза
          и вина.
          Със страх.

          Аз доста късно...
          Безкрайно късно полудях.
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           

          ИНСУЛТ
           На Петър Анастасов

          Спънах се в прага на шатрата.
          Кофти поличба.
          Писнаха
           одалиските...

          Полегнал, сатрапът заекна:
          – Взе-м-мете главата му!

          Успях да притичам –
          и разкъсах отсреща коприната.

          После
          съм паднал отвън.
          Почти – отвъд...

          Е, 
          още не ми било писано.

          Бях помилван.
          И милван.
          И оставен в немилост.

          Тъй до днес.
          Тъй до днес,
            Ваша чест!
          Владимир Янев
          ВГЛЕЖДАНИЯ 
          В ЮНОШАТА
          (110 г. от рождението
          на Христо Смирненски)
           
           
           
           
           
           
           

          Рано изявена в „К’во да е“, дарбата на седемнадесетгодишния Христо Измирлиев е забелязана от печените вестникари – почти мълниеносно той е привлечен в множество издания. А когато през 1916 започва да излиза „вторият“ „Българан“, юношата е поканен за редовен сътрудник. Както свидетелства Александър Жендов, „Сам НЕКИЙ НАГЕЛ (Димитър Подвързачов) бе пожелал да се срещне лично с Ведбала, определил му беше дори и редовен хонорар, а Некий Нагел значеше тогава много в нашия хумор. Ние ревнувахме Христо от „Българан“ особено след като по настояване на Подвързачова псевдонимът Ведбал бе запазен само за „Българан“, а в „Смях и сълзи„ Христовите работи се подписваха с други псевдоними (главно с Лорд Вилмон)“. Вълнуващо и символично – видната фигура сред „българановското“ и символистичното братство покръства в рицарско служене на правдата чрез оръжието на смеха и сълзите блестящия Ведбал, бъдещия Смирненски!
          А иначе прозорливите читатели го разпознават навсякъде – нищо, че е артистично прикрит зад изобилие от роли-псевдоними! Сами по себе си тези псевдоними са вече носители на комичното – Южен Северняк, Вилмон Чизмовлачник, Сър Джеймс Шокинг, Кямил Ефенди, Окър Кокър, Жорж Астрални, Йуда Добродушни, Конгресист на градус, Валериан Бромов, Сопоносец Храбри... Каква оригинална „псевдонимна еуфория“, както се изразява Здравко Чолаков! И в какви ли не издания разпилява Смирненски своето заразително остроумие с нехайството на безсребърника. Нехайство?! Нека и така да е – щом са налице виртуозният импровизаторски дар, лекото дихание на таланта: тях никой мрънкащо трудолюбив Салиери не може да постигне.
          *
          А колко различен е нашият автор дори в организацията на писането си (това е прословутият творчески процес) от педантите на словото!
          Светослав Минков: „Във всеки миг можеше да напише стихотворение на каквато и да е тема. Творческата мъка беше непозната за него. Мисълта и въображението му бяха постоянно озарени от някаква неспирна ракетна феерия от рими. Той се шегуваше в рими, сърдеше се дори в рими. Стихотворенията си даваше направо за печат. Само на коректура поправяше тук-там по някоя дума.“
          Нека все пак не ни залъгват тези и други подобни сведения – те следва да се четат през предупреждението на специалиста по тия работи Николай Лилиев: „Ние бихме могли да се съгласим с приятелите на Христо Смирненски, които твърдят, че той е писал извънредно леко, но не бихме могли да приемем, че изобщо Смирненски не е познавал „мъката на творчеството.“ Познавал я, разбира се. Но тази мъка не е за сметка на околните, а още по-малко – за сметка на читателите. Тя остава скрита зад светкавичността на художествените реакции – тяхната ослепителна ударност е естествена като природно явление.
          И ето – за Ведбал няма маловажни факти, няма низши и висши жанрови форми, няма старателно изграждано писателско реноме. Кой да мисли за това пусто реноме, когато прекосява мизерията на бита и духа с побеждаваща всички и всичко усмивка! Кога да мисли, след като веселата поезия на духа напира да заличи сивата проза на живота? Как да мисли – младостта трепти и звънти от всепроникващия интерес към живота, към малките и големеещите се хора, към многозвучните регистри на комичното слово?!
          Това слово се подхранва от твърде често негативно оценяваната смехова култура на улицата. Никак не е чудно, че опусите на хумориста се възприемат като несериозни даже от приятел като Крум Кюлявков – било просто „припкане подир слугините /.../, подир глупостта на стражарите и тлъстите дами, подир флиртовете на учениците и ученичките“. Какво осъдително има в юношеското „припкане“ могат да обяснят само куцукащите. Нам лично е по-близко виждането за това „пъстро и шумно карнавално шествие, по време на което пролетарският Пиеро надява много и различни маски и костюми, сменя ги непрекъснато, с лекота играе други лица и ни показва и своето истинско – със стеснително-закачлива усмивка, весело-печално“ (С. Правчанов).
          *
          В ранните си творби поетът с лукава фриволност пресъздава интимни похождения и домогвания; иронично извисява гуляйджийските изгавряния с установеното; хиперболизира безконечните разправии с родители, хазяйки, учители, стражари и всевъзможни други окарикатурени блюстители на реда. Той представя своя герой „в минути на веселие“ – сред „мандолини и китари, // танци, смях и бой с конфети, // шумни, весели другари// и госпожици напети“. Според собственото определение стиховете му са „любовни куплети при помръзнал гръб и празни стомах и джеб“, ала печалните обстоятелства въобще не са в състояние да помрачат жизнерадостното светоусещане.
          Такава е младостта – безгрижна, изобретателна, оптимистична въпреки всичко! Затова поетът с недистанцирана ироничност определя в „Снежинки“ героя и близките му като „жреци на непринуден смях// и синове на фукарлъка“. (Колко характерна за комичните подходи на Смирненски е „синонимизацията“ между „високото“ – „жреци“ и „низкото“ – „фукарлъка“!)
          *
          „Бохемството на младежа Смирненски беше само един (да се изразя медицински) външен кожен нарив, а не вътрешно конституционна органическа болест на кръвта или душата на поета“, предупреждава сериозният Тодор Павлов. Каква ти тук болест – поетът с талантлива изобретателност представя смешно привлекателната човечност на героя си! Той му вдъхва част от собствения си лекокрил оптимизъм, изповядва се чрез него:
          Винаги принц безпаричен,
          все пак се смятам богат,
          първо: защото те любя,
          второ: понеже съм млад.
          Далече е този герой от студенокръвния дендизъм, той не проявява бодлеровското „кастово високомерие“. Бохемството му не би могло да се определи като форма на декадентско отвращение от живота – то е израз на весело оразличаване спрямо унилите норми на буржоазната прагматичност. Тези норми са провокирани, пародирани, презирани, ала не с хладната сдържаност и снобското гримасничене на нашенската „качамашка аристокрация“, както презрително я определи Яворов. Далече е героят на Смирненски и от самодоволната „златна младеж“, от нравствената дезангажираност на хайлайфа.
          Анакреонтично-епикурейските мотиви за наслаждението от живота в тази „галантно-бохемска поезия“, която „разкрива веселия и жизнерадостен, ренесансов дух на Смирненски“ (Пантелей Зарев) се разработват с отсянка на иронична дистанцираност, на дискретна етична корективност. С годините тази корективност се трансформира в ядовит сарказъм, без да загуби комичната си пластика. Например във „Войнишки скърби“ (1916) героят, подобно всички онези „весели голтаци“, които го заобикалят, възкликва „На мечтите ми, девойко, // ти си вечния предмет!“
          Смирненски докрая на живота си не престава да мечтае лирично и комично за въпросния „предмет“. Но със сатирична злост ще отрича буржоазната опошленост на страстите. Така е в „Лято“ (1920). Тук иронично е констатирано – „бягат всички тлъсти грешници// из курортите на хлад“, за да се достигне до гаврата с „гастрономното безделие“ и с онези „блудкави романчета“ на разни „Мичета и Анчета“, които „пошлостта ще увенчай“.
          Ех вие, вечни Мичета и Анчета; ех вие, блудкаши и пошлотии без край...
          *
          И в ранните комично аранжирани „амуростишия“, и в по-късните саркастични отрицания на обществения аморализъм тържествува „цветущата фантазия“ на един бохем-хидалго. Романтично целомъдрен и сякаш срамуващ се от това, поетът шаржира мелодраматичната патетика и сантименталните поплаци. С артистична жестикулационност той поставя върху лицето на героя си маската на пръв любовник, преследващ „и тежките нимфи в Казичене, // и леките дами в Берлин.“ (Искрящо комичен е този оксиморон – „тежки нимфи“. А когато към него се навървят шопското село, „антитезисните“ „леки жени“, че и Берлин – смехът е неудържим!)
          Най-често предприетата от героя „амурна офанзива“ е неуспешна и той признава това с обезоръжаваща веселост така, както признава и провалите си във всекидневните сражения с реда и нормата. Но от това отчаяната му влюбеност в любовта не секва.
          Колко Катета, Лилита, Маргаритки...
          Колко столични ученички – деца „на първата гимназия и втора градска част“! (Да са живи и здрави, защото без „светата фантазия“ за тях гладният герой от „Бохем“ едва ли би оживял – „пред някоя женска гимназия /закусвам си кифли с любов.“)
          Колко провинциални девици, „селски примадони“ – може ли да се откаже младежът от тълкуванията им и от сладостните предчувствия? („В погледа ти – плах копнеж, / в пазвите ти – благодат!“)
          Колко еврейки, рускини, полякини... Да, в отношението към жените е демонстриран истински „бохемски интернационализъм“! Цялото това нежно войнство впива „розов трън в сърцето“ на любвеобилния му покорител.
          Сигурно е болезнено, ала се търпи – и сърцето е голямшко. В него има една „пленителна мамзел“, пред която с пародирана шлагерна томителност героят изповядва – „В сърдечната си пещ по тебе изгорях.“ Има една оперетна „весела вдовица“, една „госпожица омайна от Бунарджийский рай“, един свенлив „мак от Павликени“, та и „вакарелска Лорелай“. (Лорелай, Лорелай от Вакарел, боже мой!)
          Не, няма покой за този Фигаро от крайния квартал – той е тук и там, във вечно движение...
          Току-що се е изповядал пред своята „свидена изгора“ – „дивна, модроока Флора“ и ето че хуква подир друго крехко създание, за да подхвърли: „Омръзна ми да си все тъй засмяна! Я поплачи!“ А след това сам проплаква пред поредната красавица – „Сърцето ти, Жането, е хладна катафалка!“
          Цитираният поплак свидетелства, че банализираната и стремително кичовизирана гробищна символика се радва на пародиен отглас – тук и в много други хумористични творби на Смирненски. Но същата тази символика е художествено функционализирана в трагедийната му лирика – в „Жълтата гостенка“, в „Зимни вечери“. Тези две творби са представителни за Смирненски от времето, когато публикува активно в пролетарския печат.
          Ала и в годините на зрелостта си той продължава да се прехласва и халосва с греховното. Ето финала на една творба, отпечатана на 13 май 1922, подписана при това със „задължаващия“ псевдоним Йохан:
          А зная аз... И пак седя студен, готов
          да погреба в мъгли от спирт
          едничката безумна, демонска любов
          сред толкова безцветен флирт!
          Хлапашка работа – хората го виждат на барикадата, „величав кат някой исполин“, той пише „В ресторана“... Да, да, прав е, когато казва – „вятър ме вей, Лорелай“! Млад, изкусителен, ликуващ със задъханата динамика на смеха, този вятър с лукава нежност разкрива интимните прелести на живота, докосвайки глумливо всяка Евина щерка. И всяка жена от пъстрото множество е произведена в Дама на сърцето. Рицар на Веселия образ, героят на Смирненски изразява емоциите си пред столични и провинциални Дулцинеи с очарователна фриволност. Например така:
          Аз – Нагел безпаричен съм,
          ти – Дагни босокрака,
          по кремъчния калдъръм
          очаквам те сред мрака.
          А ако не дойде? Ситуацията в „Катя“ е повече от напрегната – затаили дъх, очакваме най-лошото. И то се случва:
          Но ако в тоз тревожен час 
          от мен те друг разлъчва –
          ще скоча в дълбините аз
          на празната ви бъчва.
          Във връзка с тази строфа заслужава отбелязване високата степен на автоцитатност при Смирненски. Тя се потвърждава от почти буквалната употреба на образния гег и в „Ще се удавя аз“: „Затуй у винената бъчва / ще се удавя аз.“ Въпросът за автоцитатността е сериозен научен проблем, ала как да коментираме с хладнокръвно дълбокомислие изобретателния халосник: в „Писмо до оня свят“ той си признава с антитезисна веселост, че обича „къси истории с дългокосите, дребни закачки с едрите бъчви“?! Някак не са художествено респектиращи тези „дребни закачки“... Какво да го правиш – Ведбал!
          *
          Ведбал – жизнерадостен присмехулник, немирник, запращащ слънчевите зайчета на светлото си остроумие подир отминаващите ученички; голямо дете, без видими усилия издигнало пъстрото хвърчило на вдъхновението си над грешната земя, за да се взре от високото в неутешителната й проза:
          Всичко старо в твоя стар бележник,
          нов е сал едничък ред:
          „Нови дългове безчет
          и скръбта по деколтета снежни“.
          С такива „несериозни“ стихотворения като „Януари“ започва за Смирненски студената зима на 1922 година. (Студено ли? Поетът още през 1919 е дал рецептата за стопляне в злободневката „Студ“: „Студено, дявол да го вземе! // Студът те реже като ножици! // Човек за да се посъвземе, // са нужни барем две госпожици!“) Неприятно! Много неприятно, защото през февруари на същата тази 1922 година излиза „Да бъде ден!“, за да се чудят и маят изследователите как да впрегнат в концептуалната си каручка хумориста и революционера. Комай единствената революция, която сме готови да приемем, е революцията на скуката...
          Ще трябва все пак да се примирим – талантът е многолик! „Принц безпаричен“, заобиколен от „царе безмонетни, пияни от бира, тъга и любов“, героят на Смирненски е в остроумна опозиция на посредствената сивота и сухост. Може, разбира се, да не приемем насериозно експромтните гаври със скучната норма, но това си остава за наша сметка. А иначе е наистина трудно да не се смееш и радваш заедно с тези „пиротски господа“, които „от Амура озарени, // хвърляйки на всяка крачка// най-префинена закачка, // се клатушкат вдъхновени, // импозантни, елегантни“. „Плахо гледа ги пазачът// на обществения ред“ и ако искаме да не изпаднем в неговото положение, нека не сме толкова загрижени за „реда в литературата“ – той затова е и ред с по-особен, пренареден и пренареждащ характер! Упреквайте, спорете с лекомисления герой колкото щете – той ще ви смигне заговорнически и ще сподели с интимна небрежност: „Аз фиксирам в булевардите// всяка хубава жена.“
          Шокирани сте от подобна разпуснатост?! Естествено: това е целта на Лорд Джемс Шокинг, който – фокус-бокус-препаратус... и е готов с новото си творение! Този път то е с подзаглавие „24 реда за 25 Ленчета“ и гласи:
          Кръстът на любов жестока
          рамената ми протри,
          аз залутан в тма дълбока,
          сам тъма на мъртва вера,
          търся слънчеви зари,
          а край мен тъгите черни
          вият страшен хоровод
          и убиват и погребват
          цветни дни на млад живот.
          Илайяли, Илайяли.

          Ням тиран е моят бог,
          ад е погледът му строг.

          Този бог така жесток
          аз прозирам го във теб.
          Радостта ми с черен креп,
          креп от гордост, креп от мъка,
          ах, без милост той покри...
          Ленче, тежката разлъка
          ето всичко свечери,
          ти погреба моя ден,
          а отвори гроб за мен.
          Характерно символистично творение! Особено това „аз залутан в тма дълбока, сам тъма на мъртва вера“. Също – „тъгите черни// вият страшен хоровод“... И разбира се: „Ням тиран е моят бог, // ад е погледът му строг“! Ако се махне посвещението на Ленчетата, ако се пооправи вторият стих – твърде „материален“ е! – и ако се измисли друг финал (стига с това Ленче, къде-къде по-поетични са Йлайяли, Дагни, Лорелай, Лаура!), може да приветстваме новия Галахад сред Рицарите на кръглата символистична маса.
          Да, но този ючбунарски ветрогон отново се е подгаврил с нас. Ще се уверим, ако припомним заглавието на стихотворението – „Акростих“. И какво се получава – „Краставици на тАркалета“! Нека имаме наум това „Краставици на тАркалета“, когато с преживна сериозност теглим подозрително правилни бразди из тектоничното пространство на литературата!
          *
          Неговата духовност, неговото световъзприемане са фундаментално романтични. Израз на романтичната му предразположеност е и обръщането му към темата за борбата със старото. Възприемайки революцията по силата на конкретни исторически, социални и политически причини, той я изобразява в духа на прекрасното, възвишеното, абсолютно идеалното. В това всъщност се крие щастливото засрещане на „няколко младости“.
          Младостта на времето на социално-нравствените блянове, неомърсени от практическата им реализация, на вярата във възможността за тотална промяна на света и човека, на възторга от силата и етико-естетическия потенциал на тълпите. Младостта на революционната преломност! Тя щастливо съвпада с младостта на модерните проекти на изкуството, които както и да ги наречем – новоромантизъм, символизъм, постсимволизъм, авангардизъм, изискват актуализиране и радикализиране на художествения поглед към света. Това води до надхвърляне на натуроподобието и мимезиса, до разкриване на вътрешните съдържания и сътворяването на друга, висша реалност.
          И революционната, и естетическата младост се проявяват в младостта на самия Смирненски, включително и в смеховия романтизъм на изявите му. Слава богу, че той не се отнася с „подобаваща сериозност“ към действителността и изкуството – щеше тогава да бъде догматичен педант, аскет, имперсоналист за какъвто съзнателно или несъзнателно го обявяват някои, подчертавайки изгубването на лирическия „аз“ сред множествеността на тълпите. В това прословуто „изгубване“, за което се търсят потвърждения в романтично-провокативните формули – от „Всяка капка кръв пред вас// ще бликне нови хиляди борци!“ през Гео-Милевото „Що значи// смъртта на един“ до Вапцаровото „Какво тук значи някаква си личност“, лековерните или тенденциозно публицистичните тълкуватели откриват отказ от собствена идентичност. Че това не е така ще види всеки що-годе непредубеден читателски поглед. Малко по-различно е риторичното заклинание „Не съм ни Радевски, ни Христо, // а съм безимен твой войник“. Но и то едва ли дава сериозно основание да говорим за обезличаване на лирическия субект пред определено иконизираната организация, която от средство се превръща в цел сама по себе си.
          Така или иначе образът на този „безимен войник“ – потвърдителна реплика към останалия „непознат“ на барикадата, но разпознаваем чрез подвига си Йохан – стимулира множество генералски поетически честолюбия, утвърждаващи се чрез мнимото, фалшивото допускане на обратното... Помнят се още похватите на якочели (имаме предвид челата, а не прочетените от тях книжки) автори, които тръбящо твърдяха, че са нищо пред народа, партията, революцията и пр., разчитайки на активното опровергаване на тезата им от благодарните „рецепиенти“. Тия последните обаче така и не оспорваха вечно първите – не им вярваха и не ги четяха. Всъщност дали стихопосланията на подобен род автори са имали предвид „обикновения читател от народа“ или са част от общия трагикомичен текст, който можем да озаглавим „Наши послушни казаци пишат писмо до генералния султан“?!
          Но да оставим „казаците“ в нашето „минало забравимо“ и да кажем, че предубеждението или манипулативното отношение към естетическите феномени често водят до израждането на поетическите метафори. Израждат се те в устата на един, който обявява Смирненски за редник на партията, за да оправдае новото обществено деление на „редници“ и „генерали“, в устата на втори, приковаващ поета о кръста на партийността, за да не възкръсне оттам със своя си образ и подобие. Израждат се образните поетически решения и в глаголенето за смилането на личността в лириката на Смирненски – глаголения, основаващи се на персонализма на нашето време, в което разочарованията от общността са по същество израз на кризата на личността и на нейното несбъдване като активен участник в живота. Оразличаването от подобни постановки ще спомогне да се види твореца в неговата – нека да е и противоречива – цялост.
          *
          До каквито и ухищрения да се прибягва, Ведбал или Йохан – Мефистофел същи – ще успее да се измъкне от облога да бъде само и единствено сериозен, прогресивно развиващ се, несимволистичен, революционен... Така не само през ранната си младост той ще пише работи като „Мечти“, където елегичното обобщение „Загледани далече, въздишаме дълбоко// при спомените тежки за миналите дни“ е мигом зачертано чрез контрапунктното отрезвяване от метафизичния махмурлук – „но мерне ли се нейне момиче светлооко, // и аз и той се сепнем...“, за да се достигне до подкупващото извинение: „Ех, знайте, младини!“
          Не свършват флиртовете на Смирненски със символизма (да не говорим за много по-важните от него момичета) със „Среднощни сенки“, посветено „На Лорелай от „Софроний“ или с посветеното „горнооряховской русалке“ сецесионно-неверморско „Минало“. Неприятно, много неприятно... Ала няма какво да се прави – „Ех, знайте, младини!“ Заради тези именно младини на Смирненски не може да се приеме изцяло, че в резултат на противопоставното редуване символизмът при него е само битата страна, че е само пародиран, трансформиран и т. н. Тоест – искаме да приемем, но... „фактите са упорито нещо“, както обичал да се изразява един от поредните „бащи на народите“. Ако не бяха толкова упорити, спокойно можехме да кажем поне това, че при Смирненски е налице извеждането на символизма от идейната и стиловата затвореност в разширените пулсации на всеобемащото и игрово предразположено поетическо слово. Което и казваме, и твърдим, но с известна доза предпазливост и с оглеждане за поредния номер, който ще ни скрои този кукушко-ючбунарски шегаджия. Все пак помним онези „краставици на тАркалета“ и следва да ги помним не единствено при работата си с него.
          Нека, нека пропадат концепциите, поетите са винаги по-прави от изследователите им! Поне защото литературата не се създава заради литературоведите. По-права е и публиката от професорите. Защото не те, а публиката създава Ведбал. Тя създава и Смирненски. От своя страна Юношата не е послушен следовник на нейния вкус, а сам формира вкус и получава поддръжката му. Задълбочаването на художествения поглед към света и човека, схващането на социалната конфликтност на времето и на необходимостта от революционното й разрешаване довежда вече известния автор до предимното общуване с аудитория, чийто живот и чиито стремежи са му добре известни и интимно близки.
          Смирненски охотно търси тази аудитория, използвайки и възможностите за пряк контакт с нея. Вероятно поради това може да се каже, че той е първият наш творец, редовно „конфериращ“ пред доброволно събрана аудитория. Той е и първият ни поет със своя „слушаща“ аудитория, което пък налага необходимостта от повишена „слушаемост“ и „гледаемост“ на текста. Отчитането на аудиторния натиск, на хоризонта на очакванията на възприемателите при Смирненски е неизбежно – то обръща вниманието върху важни особености на художествено-комуникативния акт. Така функционално-структурните видоизменения на символистичната поетика – резултат на търсещото художествено съзнание и на съобразеността с адресата – водят до трансформиране на многозначността и амбивалентността на символистичната образност в ясните за декодиране съдържателни послания. Динамизмът и вътрешната перспективираност на стиловия изказ са насочени към максималното естетическо извисяване на възприемателите до етическите и социалните идеи. Патетиката или изповедният лиризъм, бравурното темпо на духовите и ударните или приглушената мелодия на струнните инструменти оркестрират многогласието на битието.
          *
          Знаменитата стихосбирка на Христо Смирненски излиза през март 1922, а през декември същата година той осъществява второто поправено издание. Според Александър Панов „Да бъде ден!“, директно напомня класическото – „Да бъде светлина!“. По-скоро заглавието напомня съвсем директно не „Рече Бог: да бъде светлина. И биде светлина“, а „по-класическото“ и при всички случаи – по-актуалното за Смирненски: „И ще бъде ден – ден първий...“ Поетът цитира библейското „Битие“ чрез Ботевия „Смешен плач“.
          А иначе за Юношата „Да бъде ден!“ действително означава „Да бъде светлина!“ Оттук – заявената категорично обич към нея и активната омраза към мрака. Героят се възприема като син и баща на светлината! За него не важи „На нощта неверна верен син, // бродя аз – бездомен и самин“ от прекрасната елегия „Спи градът“ на Димчо Дебелянов. Верен син е на светлината, „когато в ранна утрин изток се топи// в море от пламък златоален – // върви той редом с бледоликите тълпи// и сам пламти от гняв запален.“ („Работникът“). Затова при Смирненски градът не спи, а се събужда под тежките стъпки на „новий Прометей“. Градът, градовете, планетата прогърмяват с вселенска мощ, обгърнати от пречистващите пламъци на революцията: „Гори, гори земята – // навред аз хвърлих огъня на свободата!“ („Руския Прометей“)
          Въплъщение на мечтата за „ден първий“ е Революцията-Празник. Участниците в Празника са белязани от знака на изключителното именно защото не са изключение от всеобщото – устремени са натам, където са устремени всички. Тяхната индивидуалност се удостоверява чрез осъзнатия ангажимент към колектива, чрез доброволността на приетата парола „Ние!“ Тази ангажираност има трагическа – социално и екзистенциално – основа: „жадувайки лъчи, угасваме в тъма – // ний, бедните деца на майката земя“, но върховното й осъществяване е в движението към „светли висоти“. Оттук гордото съзнание за създаването на фундаменталните основания на битието: „чрез нашите сърца вселената тупти, // живота се крепи на раменете ни“ („Ний“).
          Новооткритата заедност не е прост израз на защитен стаден инстинкт. Колективизмът не е обикновена закриляща, а необичайно окриляща, духовна сила. Накипява „свещеният /.../ гнев“, „иде ден на съд“, преплетените „ведно омраза и любов“ – по ботевски! – решават и с Ботевия замах планетарна историческа задача: „майката земя възсепва се сама, // отърсила греха, потъпкала срама“. Условията на тази задача са социални и интернационални, тя обаче винаги е решавана с оглед на човешкото и човека – страдащ, но и борещ се. В обобщителното „ний“ е размита границата между личното и колективната чуждост – тук индивидуалните проблеми се разискват на надиндивидуално равнище. Ето защо метафизическата проблематика на частното битие се разрешава в общия акт на тоталното разрушение на „старий свят“. Задачата е от изключително значение, „архиважна“, казано с ленинския сленг. Затова и словото за нея е семантично прозрачно, изградено върху публицистичния патос на политическия говор – на партийните оратори, на партийните издания. Последните изпълняват своеобразната функция на паратекстов съпровод, който се предполага, че е познат на търсената аудитория.
          Това е и причината за промененото естество на „информационните ангажименти, които поема пред читателя“ Христо Смирненски (Бистра Ганчева). Важната, инструктивно подчертавана насоченост на тези ангажименти е универсалистичната им приложимост към общочовешки преломната ситуация – затова образните послания разчитат на бързо запомнящо се, но трайно извисяващо внушение за Празника.
          Участниците в Празника, героите му – именити или безименни – могат да загинат, но гибелта им е трагически патетична: увенчава, а не обезсмисля идеята. Те „и в смъртен миг зоват към нов живот, // към въздух, свобода и светлина// безчисления пролетарски свят“ („Бурята в Берлин“). Смъртта няма власт над тях – тя е „твърде жалка“ („Роза Люксембург“), дори „всяка капка кръв“ от тях „ще бликне нови хиляди борци!“ („Йохан“). Подобен героически хиперболизъм е класически похват за утвърждаване на митопоетическата представа за безкрайността на подвига. В литературата ни той е познат от Ботевото „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира“, от Вазовата „Епопея на забравените“, където чрез риториката на прощалните думи се фиксира задължителното за романтическия тип герой разбиране за неодолимостта на жертвения пример – начало на общо борческо възкресение:

          Беснейте, тирани, но жив е народа.
          Юнаците с нази не ще се скратят,
          нашта смърт ще дигне другите да мрът:
          за едного триста, за двама хилядо.
          Смирненски социално актуализира романтическата поведенческа жестикулационност, за да я представи като всеобщо постигната, като етична придобивка на героичния колектив. Епически монументализирани, героите – „простосмъртни“ като Йохан или „богоравни“ като Карл Либкнехт – са проекции на естетизираното разбиране за извечния смисъл и безкрайната продължаемост на революционното действие. Те са образни репрезентации на героическото настояще и заедно с това първообрази на красивото колективно бъдеще. Затова се представят в духа на хиперболизиращата величалност. Така е в патетичния монолог на Карл Либкнехт – маркиран от автора като „огнен вик“, тътнещ над берлинския „трясък ежедневен“:
          И ако слънцето угасне в боевете –
          то моето сърце кат слънце ще им свети
          през бурната тъма,
          а пламъка на младите души им стига,
          за да разбият и последната верига
          на майката-земя!
          Лирическата задача се решава в героико-патетичен план. Структурно-стиловите изисквания към подобни решения предполагат задължителна поанта – синтез на емоционално изложеното. Затова е така мощен с оптимистичната си риторика лирическият финал на „Карл Либкнехт“. Той одически извисява увереността в победата на свръхличната, по-точно – на надличната цел.
          Осъзналите тази цел, превърналите я в смисъл на живота си и разкрили значимостта й пред другите, са абсолютно положителни. Демиурзи на новото, те са представени в митологично-приказни измерения, сравнявани са с Прометей, Спартак, Христос. Митологията, религията, историята се четат от поета съобразно възможностите, които предоставят, за да се трансформират в убеждението за върховната героичност на продължаващата ги в настоящето борба. Припомнянето им прокламира успешния изход, гарантира несъмнеността на победата в бъдещето. Изключителността на революционния час не само посочва със стрелките си към полюса на исторически героичното, той привлича като мощен магнит „железните“ (съхранените, неразложените от забравата, неслелите се с праха на времената) исторически образи и конструкции.
          Митологично-библейската и историческата символика са префункционализирани от социалнореволюционния патос. Прибягването до такъв тип символика пронизва лириката на Смирненски с екстазите на публично-изповедната реч.
          *
          Словото на Смирненски извежда читателя от обичайния стабилитет, за да го въвлече в приключенията на революцията, в нейната красиво (задължително красиво!) побеждаваща правда. Защото борбата на истината в името на свободата е същност на революционния Празник. Милионите участници в Празника са романтично уедрени – за утвърждаването им риторично-възклицателният лирически изказ изглежда единствено приемлив. Да припомним:
          Ах, летете, ескадрони! В устрема ви милиони
          погледи са приковани със надежда и любов.
          Свил десницата корава, целий свят се днес изправя
          стреснат, трогнат, очарован от победния ви зов.
          Тези стихове идват като органично продължение на поетическата конкретизация в началните строфи на онзи „устрем горд и набег смел“, който не може да бъде спрян от никакви „хищни птици“, от никакви „пушкала скрити“, от никакви загуби. Необходимостта от саможертва, решимостта за подвиг се проповядват от поета с такава убеденост, че не трябва да остане място за съмнение: социалната победа, постигната чрез индивидуална и масова всеотдайност, ще разруши всичко старо и античовешко, ще разреши вековечните екзистенциални проблеми. Показателно е развиването на темата за възмездието-възкресение във финала на „Червените ескадрони“:
          И когато сетний камък на обгърнатия в пламък 
          и разплуха древен замък се отрони в пепелта,
          вий слезнете от конете и земята целунете –
          възцарете вечна обич, вечна правда над света.
          Буквализирането на романтико-революционния хиперболизъм в тези стихове ни изправя пред сериозни въпроси. Могат ли разрушителите да строят? Може ли свитата в юмрук длан да се разтвори за ласка? Какво значат вечната обич и вечната правда – не това ли, че на следващите поколения се отрежда пребиваването в безпроблемен свят, където всичко е веднъж завинаги дадено, защото истините са вече намерени и вековечността им не подлежи на съмнение?! Няма ли в такава ситуация поне един-единствен човек, поне някой странен индивид, да избере решение, изхвърлящо го от благословения Едем на грешната земя...
          Подобен род въпроси, ако и да терзаят съвременното съзнание, не са нещо ново. Достоевски в романите и публицистиката си ги поставя с острота, която екзистенциалистите на ХХ век приспособяват към актуалността. Доколко обаче имаме право да ги задаваме на Юношата и то с очевидна заядливост, заработена от не особено радостното пребиваване в „света на реалностите“. А иначе е ясно – художествените внушения на Смирненски, преведени на исторически и философски език, биха могли да срещнат множество опровержения. Още по-силни ще са тези възражения, ако художественото се изравни с политическото. Тогава би могло да се посочи есхатологическото начало в революционната поезия. Казано с думите на Бердяев – да се заключи, че лириката на Смирненски изразява „напрегнато очакване на всеразрушаващата катастрофа-спасение, в чиито апокалиптични пламъци ще изгорят носителите на човешките пороци и по този начин ще се разчисти пътят за „царството Божие на Земята“. Размишлявайки по този род проблеми, след като подчертава, че „за Смирненски апокалипсисът не е „край на света“, а е край само на единия от световете, на „робския свет“, Албена Хранова достига до интригуващото твърдение, че при него се “реализира най-ясно една етическа утопия чрез политически знаци“, при която „се срещаме с една странна и наистина утопична в емоционално и етическо отношение революция“. Това е „революция, чийто победен знак е усмивката, монументалният алегоричен гигант има чист поглед и детска невинност, а една конна армия е призована да възцари – освен правдата, която може да се чете и като социален, и като етически термин – не друго, а обич“.
          *
          Насоката при Смирненски е към преодоляване на социалния хаос чрез революционната активност и достигането до човешки свят за всички в бленуваното бъдеще. Според поета това е възможно чрез общозначим масов устрем. Масата вече има други характеристики, тя е изведена от статичното състояние, нейният социален динамизъм й дава други нравствени измерения. Екзистенциалните установки са изменени – преодолян е страхът от промените, а дори и от смъртта, властва волята за живот в други измерения. Не колективно безсъзнателното е доминиращото начало в духа на тълпите, а осъзнатостта на колективната сила, истина, красота.
          Колективно съзнателното начало – това е в основата на възторзите на Смирненски от тълпата-космос! Тя вече не е образ-алегория на профанната безличност, в нея се възраждат сакралните родови, братски връзки, съживяват се героическите митове като основа на новата й социална религия. Но Смирненски не бива да се слуша чрез микрофоните на идеологическата прагматика, когато при неговото прекрачване от „малкото“ в „голямото време“ (по терминологията на Михаил Бахтин) се изтръгват безмилостно корените на поезията му, за да се превърне тя не в опониращо прекрасен акт, а в естетическо прикритие на властовата установеност.
          „Барикадното мислене“ на Смирненски има своите конкретно исторически основания. Съвпадането на личната му младост с младостта на общочовешкия порив за революционно обновление на света, неговите надежди за тържеството на прекрасното и доброто чрез силата на „възбунените роби“ разкриват схващания с известна идеологическа стесненост. В същото време тези надежди, нека да ги наречем и илюзии, са не толкова обвинение към утопийното мислене на поета (каква друга освен утопийна и митологична може да бъде житейска и лирическа личност с ясно проявена романтична установка?), колкото укор към неспособността да се живее с духовното, красивото, нравственото в техните хуманистични измерения.
          Ето защо сресването на Смирненски с идеологическия гребен е враждебно на личността му – вътрешно свободна, отворена към многообразните проявления на живота, привлекателна с естествеността и необичайността си. Враждебно е това сресване и на неговото творчество – въплъщение на младата свежест на сетивата и мъжествената категоричност на отношението към света. Така идейният хоризонт на борческата му лирика, родена от времето, когато революционното слънце е в зенита си, не може да се свързва единствено с политически и да се обяснява с класови представи. Това отдавна е ясно на сериозните български изследователи, които в един или друг аспект задават тон на литературно-теоретическия подход към творческото у Смирненски. Изграждането му като голяма, средищна фигура в развойните процеси на културата ни е свързано не само с върховността на историческото време, а преди всичко с естетическата контактност с художествените върхове на литературата ни.
          Това, разбира се, е въпрос на талант. А талантът в изключително голяма степен се определя от сериозността на ориентацията към перспективите на словото – такива, каквито са установени от традицията и в тяхната потенциалност. Талантът е в способността да се развият максимално езиковите дадености в най-малко очакваната насока. (След това по тази насока тръгват епигоните, разширяват пъртината, превръщат я в удобно и затова поетически неприемливо шосе на установения естетически смисъл.) Въпрос е и на борчески при всички случаи характер. Смисълът на литературната борба – не срещу нещо, а за нещата в изкуството – се разкрива най-вече в способността на автора да преодолява противодействащите, неизгодните житейски и културни ситуации.
          *
          Обикновено, когато искат да подчертаят очарователната любов на Смирненски към всичко привлекателно в действителността, когато искат да покажат неговата жизненост, надмогваща ограничения и трагически обстоятелства, изследователите посочват писания непосредствено преди ранната смърт на поета фейлетон „Как ще си умра млад и зелен“. Той е наистина блестящ – последно младежко „изплезване“, последен и покъртителен жест на артистична съпротива срещу нормата (този път това е „нормата“ на собствената смърт). Последен смехови израз на личното достойнство и храбростта на Юношата. Прочувствено се изказва по този повод съвременната изследвачка: „Като един умиращ чародей той не се отказва да преобразява трагичното в смешно... А това вече е победа на творческия гений над жалката човешка тленност!“
          Ала така чувствителен към трагедията на другите, към „сивите земни тегла“ на пленниците на „орис вечна, зла“, авторът на „Жълтата гостенка“ не може да не приеме трагически предчувствието за близка смърт. „Как много боли, когато искаш да живееш, а когато всеки ден се къса по една от нишките, които те свързват с живота; когато искаш да изгориш в пламъците на бунта, а гориш върху твърдото легло на туберкулозния; когато искаш да вървиш с възторжени очи към слънцето, а пред теб се е спуснала вече вечерта и все повече тъмнее...“ – бил писал Смирненски до своя приятел Васил Павурджиев.
          Артистично изиграната във фейлетона роля на нехаен присмехулник, предрешен в карнавалното облекло на празнуващия, не може да скрие раняващата мъка на тази изповед. Не може и да не обърнем внимание на презрителната болка, с която са изпълнени редовете от последната страница на един от двата предсмъртни бележника на Смирненски:
          Лакеи!
          Лакеи!
          Мръсни лакейчета!
          Аристократични блюдолизчета!
          Напред, лакеи – бъдещето!
          Бъдещето е ваше! О, мили, 
          мазни, грациозни, тънкоманиерни!
          Високохудожествени лакейченца!
          Лакеюшки! Лакейчонки!
          Ла – ла – ла! Ла – ла – ла! Лакейченченчета!
          Лакейове! Лакеища!
          Лакееееиии!
          Лакеиииии
          Страшно! А ти става някак чоглаво, изпитваш трудно определимо чувство за вина, когато четеш паралелно с този странен предсмъртен памфлет писмото на Христо Смирненски до любимата Женя Дюстабанова от 1 май 1923 година с утвърждаването: „Аз твърдо вярвам в две неща: че ще оздравея и че и човечеството ще оздравее чрез една пневмония на революциите...“ Да обвиняваме ли поета, че е сгрешил и в двете си предположения? Точно ние ли – живеещите и твърдо невярващите!?
          Ала нека отново се взрем в последната игра на поета с думите, която наподобява дадаистично-сюрреалистичните опуси. Тук има такава иронична горест, такъв страховит усет за победоносното шествие на лакейщината, че си задаваш въпроса: „Нима в своето романтично търсене на прекрасното, на празника в живота Смирненски не е осъществил поредното красиво бягство на българския поетически дух от мизерията и безнравствеността на действителността?“
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           

          Драгомир Шопов
          ИЗДАЙНИЧЕСКАТА 
          СЪЛЗА 
          НА ВЕЧНОТО
          (110 години 
          от рождението 
          на Димитър Талев)
           
           
           

          Няма да сбъркам, ако призная, че след като потънах – да, буквално като потъване беше това – в романите на Димитър Талев, усетих как се промени моят свят, стана сякаш по-истински, по-светъл, някак по-добър и смислен. Може би това се дължеше на прилепския ми корен, на някакви невидими емоционални нишки, оплели душата ми. Не знам, но чувствах съвсем близки до себе си Лазар Глаушев и Рафе Клинче, Султана (досущ като баба ми) и Ния, Райко Вардарски, Климент Бенков, Катерина... И се опитвах да си представя как изглежда този голям писател. (Говоря за едно време преди повече от петдесет години и се изненадвам, че много от това време е непокътнато в паметта ми). Видях Талев на едно обсъждане на „Железният светилник“ в някогашното софийско читалище „Бачо Киро“. Салонът беше препълнен, имаше правостоящи, през вратата просто не можеше да се мине. И ето – едва-едва, с мъка пробивайки си път, към масата отпред се насочи слаб, деликатен мъж с очила, среден на ръст, придружен от една дама (оказа се съпругата му). Всички станаха прави и започнаха да ръкопляскат. Видимо притеснен, Талев огледа залата, кимна стеснително на хората и свали очилата си. Дали някоя издайническа сълза не бе замъглила погледа му? Гледах го с интерес – ето значи какъв е бил. След обичайните думи на организаторите на срещата и след краткото изложение за романа, думата бе дадена на писателя. Изненада ме гласът му – силен, звучен, като че ли камбана разклати въздуха в смълчания салон. Изговаряше думите ясно, отчетливо, звънко, за да може да бъде разбран от всеки. И пред нас се извисяваше образът на многострадална Македония – голямата мъка, незатворената рана в сърцето на писателя. Той призна (запомних добре думите му), че само като опише правдиво живота и борбите на македонските българи, ще може да се каже, че е изпълнил своя синовен дълг към родината. Талев не говори дълго. Каза, че за него ще бъде по-полезно, ако му се задават въпроси, на които, доколкото може, ще отговори на драго сърце. Помня, че когато го запитаха защо, след като толкова добре познава и рисува живота в Македония, не е написал книгата си на македонски език, без никакво колебание отвърна: „Нема такъв език.“ Помислих си, че това е силен, волеви човек. Заваляха още въпроси. Отговаряйки, Талев спомена, че е непрекъснато със своите герои, че ги сънува, че чува как говорят, вижда дрехите, с които са облечени, усеща стъпките им, предугажда действията им... Естествено бе, имайки предвид изумителните женски образи, сътворени от Талев, да го попитат за очарователната Катерина. Как е съумял с такава правдива сила да разкрие душевното състояние на девойчето, всичко онова, чисто женско, което определя поведението му, да покаже корените на непреодолимото влечение към резбаря Рафе Клинче, довело го до смъртта й. Талев отговори, че подобно нещо се е случило с дъщерята на известно прилепско семейство и това му е помогнало, когато е създавал образа на Катерина.
          Сякаш писателят пое обратно по пътя към родния Прилеп – такова усещане имах, когато заговори за Лазар Глаушев. За изграждането на неговия образ почерпил нещо от прилепския възрожденец Тодор Кусев, за когото бил чел и слушал твърде много. „Този човек, каза, е сетнешният заслужил старозагорски митрополит Методий Кусевич“. Ами Рафе Клинче? – „Имало в Прилеп един майстор-резбар, който цели три години се трудил върху иконостаса в най-хубавата прилепска черква. Бил особен човек, нелюдим, самотник, голям пияница... Та той ме поведе мене подир себе си и ми подсказа какъв трябва да бъде моят герой“.
          Тази среща в читалище „Бачо Киро“ ми показа, освен всичко друго, с каква любов българите ограждат своя писател, колко той е откровен, естествен и прям. При всяка мисъл за родината и нейната нерада съдба върху лицето му лягаше сякаш тежкия печат на болката, на съмнението, на плахата надежда. И как този човек съумяваше да намери най-точните, най-чистите и благозвучни български думи, за да изрази чувствата, които го вълнуват. Разбирах колко много от живота на българите се бе преляло в него и как това му даваше опора и твърдост...
          В това, че бе чужд на всякакви хвалебствия и ласкателства, на всеки фалшив жест, се убедих още веднъж, когато с моите родители гостувахме в дома на Михаил Кремен (вече съм писал другаде, че Кремен е братовчед на баща ми). Авторът на „Романът на Яворов“ бе помолил Талев, както и редица други първенци на нашата духовност, да споделят свои мисли за творбата му. Кремен ни прочете наскоро получените редове, които бе написал Талев. Той бе оценил книгата като жива книга, защото – колко бе прав! – има и мъртвородени книги. Но, и тук бе изненадата ми, беше казал, че Кремен не е обичал Яворов с цялото си сърце, след като си е позволил да го разголи прекалено много, което не е било необходимо, тъй като на нас, българите, са ни нужни светли кумири.
          Може би голямото ми преклонение пред възрожденското дело на Димитър Талев и интереса към родното място на майка ми станаха причина да посетя със съпругата си Прилеп преди няколко години. Опитахме се да намерим къщата на моя дядо, но се оказа, че тя е разрушена отдавна. С очи и сърца на своеобразни откриватели решихме на всяка цена да стигнем до къщата на Талев. Питахме случайни минувачи, но никой не беше чувал за писателя (или се страхуваха да споменат името му). Тогава на помощ ни се притече един млад полицай, който шепнешком ни каза, че баща му е чел „Железният светилник“ и че той самият знае къде е домът на Талев. Поехме след неговата кола. В началото на една улица момчето спря, посочи накъде да вървим и се сбогувахме. Явно имаше съображения, които не му позволяваха да ни отведе до къщата. Продължихме напред. От прозорците над нас плахо надничаха любопитни лица, които бързо се скриваха зад дръпнатите пердета. И така – до края на тази улица „Пере Темелкоски“, на чийто № 4 се намира родната къща на Димитър Талев. Побутнахме желязната врата и се озовахме в тясно дворче. Беше валяло и от листата на дърветата прокапваха прозрачни дъждовни капки, които тупваха по коритото на чешмата с поизтрита мраморна плоча с надпис „Тале Палисламов. 1889“. Това е бащата на писателя – майстор-железар, който умира рано, когато Димче е едва на десет години. Сега в къщата живеят други хора, на вратата се показа млада жена, която не знаеше нищо за писателя Талев. Вече е ново време, чужди гласове се качват по дървените стълби за втория етаж, а аз все се силех да уловя като някакво далечно ехо друг един глас, който ще ми каже: „Прозорците на горния кат са затулени негли с бели завеси...“ Поглеждаме нагоре – ето ги прозорците, тесни, с пердета като ония може би, които е виждал писателят. И чакаме като него някога да се помръдне пердето и там да се покаже някой – може би Султана, може би Лазар... От ъгловата стая на втория етаж, стиснал ръката на баща си Димче с изненадани очи е наблюдавал окървавеното небе, озарено от пожарищата в град Крушево през 1903 година. Тази гледка остава за цял живот в сърцето му, защото това е началото на въстанието в битолско срещу турския поробител... Правим няколко крачки по стълбите. Същият праг, очукан от годините, проскърцва гостолюбиво. Така е било и тогава, когато майката в този дом е посрещала гостите с топлото „Повелете, влезте!“
          Истински патриархален дом е бил този. Тук като плахо огънче, като огънчето на железния светилник, е просветвало, за да грее все по-силно и по-силно, чувството на синовна обич към хората, към Македония, към всичко българско. И на омраза към всяко потисничество. Затова домът е бил изпълнен и с революционен въздух. „Веднъж заварих в една стая у дома цяла чета – пише Талев. – Но у нас и децата бяха посветени в тайната на революционната организация, знаеха, че трябва да пазят четата...“
          Колко много може да разкаже Талевата къща. Стига само да има кой да чуе този разказ.
          И колко срамно, колко жалко, че нищо, абсолютно нищо – нито плоча, нито някакъв надпис – не напомня, че тук е роден един от най-големите български писатели.
          Притваряме пътната врата зад гърба си. Тихо е, безлюдна е улицата сега. Само от отсрещния двор излиза побелял човек. Приближаваме го. Като разбра, че сме от България, целият се разтрепера от вълнение, ръцете му заподскачаха. Тихо, на пресекулки ни каза, че е познавал Димче, че е чел „Железният светилник“. И с просълзени очи ни помоли, все така тихо, да носим много здраве на България...
           
           
           

          РАЗГОВОР ЗА ДИМИТЪР ТАЛЕВ: 
          „НАЙ-ЧИСТИЯТ ИЗВОР ЗА ТВОРЕЦА 
          Е ЛЮБОВТА КЪМ РОДИНАТА, КЪМ НАРОДА“ *
           
           

          – Господин Талев, Вие добре знаете, че винаги съм изпитвал особена любов и преклонение пред Вашия баща. От детските си години съм слушал за него. Майка ми е родена в Прилеп и често у нас ставаше дума за „Димче“. Даже къщите на дядо ми и на Талеви са били близко една до друга. Кажете, говореше ли писателят често за родния си град, поддържаше ли връзка с някои свои съграждани, мечтаеше ли да се върне в Прилеп и да посети бащината си къща?
          – Димитър Талев беше изцяло погълнат от творческата си работа, а цялото му творчество (с много малки изключения е посветено на Македония.
          Докато бях момче, нямах ясно съзнание за писателството на баща си. Естествено, на тези години не можех да зная, че той е написал вече „Усилни години“, драмата „Под мрачно небе“, разказите от „Златният ключ“, „Великият цар“, „Старата къща“ и романа „На завой“. За мене сега е ясно, че през всички тия ранни години баща ми е живял със спомена за родния край, но и с неугасващата надежда, че ще види България обединена. И неслучайно, още през първите дни на юни 1941 година, той бърза да види свободна Македония. През Скопие Талев се отправя за родния Прилеп. Посещава всички свидни кътове, свързани със спомените още от детските години, след което заминава през Битоля за Охрид. Навсякъде е посрещнат от стари приятели, напълно запазили българското си самосъзнание. Спомените се превръщат във весели посрещачи с усмихнати лица, както пише баща ми. И продължава: „– Добре дошъл, добре дошъл! – кимат ми те всички дружелюбно и аз чувам познати гласове, които не бях чувал тъй отдавна. Неусетно изчезват едни, други ме посрещат по-нататък... Аз ги познавам един по един, назовавам ги по име в паметта си, на устните ми напират незабравими думи, ръката ми потрепва...“
          При своето второ завръщане през следващата 1942 година татко ме взе със себе си – 8-9 годишно момче, очевидно с желанието си първородният му син да види родния му край, но и с идеята да ме запознае с обединеното ни Отечество.
          После дойде погромът. За Талев бяха погубени много творчески години. Баща ми си даваше ясна сметка за това и бързаше, бързаше да разкаже за още много събития, драматично навързани едно за друго. нямаше много време за приказки – пишеше ден след ден, година след година, без почивка.
          – Талев е известен със своя изключителен патриотизъм, с мечтата си да види обединена България, за което и Вие споменавате. Знайно е как заради своята публицистична, редакторска и обществена дейност е бил репресиран след Девети септември. Говорил ли е у дома за униженията, които е преживял, за душевната болка? Отрази ли се всичко това на отношението му към хората, промени ли по някакъв начин виждането му за бъдещето на България?
          – Димитър Талев никога не се оплака, не се върна към преживените страдания и унижения. Не, те не повлияха на отношението му към хората. Той си остана все така великодушен, какъвто беше през целия си живот. И ако е носил някакво огорчение, то бе останало затворено някъде дълбоко в душата му. 
          Но той се гневеше на всички коминтерновски изстъпления. И не криеше гнева си.
          – Извън литературната му работа, най-важното в живота му, какво друго му доставяше удоволствие, с какво обичаше да се занимава в свободното си време?
          – По споменатите вече причини не му оставаше много свободно време. И все пак с майка ми често ходеха на театър и на концерти. Голямо удоволствие му доставяше симфоничната музика. Обичаше Моцарт, Бетховен, Чайковски, ценеше Вагнер.
          („Дали и аз ще завърша своя „Пръстен?“) Прекопаваше овощните дръвчета в Бистрица, подрязваше ги. Докато беше по-млад, с удоволствие цепеше дърва за огрев.
          – Кои бяха най-близките му приятели и за какво най-често разговаряше с тях? Имам предвид преди всичко писатели, но и други семейни познати.
          – Много от приятелите му бяха погубени около Девети септември. После дойдоха лагерите, изселването... Но ако трябва да спомена имена, през годините той поддържаше тясна връзка с Георги Константинов, Димитър Спространов, Георги Кулишев, с някои другари от по-младите си години по македонска линия (някои от тях малодушно са го предавали и слава Богу, че Талев не научи никога за това). В много близки приятелски отношения беше с Емилиян Станев и съпругата му Надежда Станева. Бих могъл да прибавя писателите Павел Спасов, Димитър Стоевски, проф. Константин Гълъбов, проф. Стоян Каролев и съпругата му Димка. Обичаше да се среща и разговаря с проф. Веселин Бешевлиев, проф. Туше Влахов, проф. Васил Захариев, проф. Димо Велев, с Ганка и васил Стоилови... Разговорите? – О, пак за Македония, но и за всичко друго.
          – Как се отнасяше към вас с брат Ви, как ви възпитаваше?
          – С мене и по-малкия ми брат Владимир се отнасяше доста строго. Но, колкото ми е разказвала майка ми, е бил доволен от нас двамата, от нашето развитие.
          – Споделял ли е баща Ви творческите си планове с Вас, с майка Ви? Имаше ли идея за нови творби, които не успя да реализира?
          – Димитър Талев не обичаше да споделя творческите си планове. Първият читател на готовия ръкопис беше майка ни Ирина.
          Съвсем готова в съзнанието му беше следващата книга от поредицата, започната с „Железният светилник“, посветена на Балканската война. Според мене тя би била най-значителната, защото тогава се връзва зловещата примка за Отечеството ни, която ни стяга и в наши дни и кой знае докога. Сигурен съм, че никой не би могъл да разкаже за тези събития, както би направил това Димитър Талев и от това много ме боли.
          – В коя част на денонощието, през кой сезон Талев е бил най-трудоспособен? Имаше ли любимо място, където пишеше най-добре?
          – Баща ми казваше, че щом е започнал нова творба, е в състояние да работи всеки ден. Понякога пишеше повече от десет часа на денонощие. Имах чувството, че в такива моменти нищо около него не го занимаваше, нищо не бе в състояние да отклони вниманието му. Преуморен, обичаше да си ляга рано, но, по неговите думи, към два-три часа през нощта вече е бил буден и е обмислял това, което трябва да напише през деня. 
          Помня как през една студена зима, тогава обитавахме неприветлива квартира и всички се събирахме в студената стая, майка ми топлеше тухли върху печката и ги пъхваше под измръзналите крака на баща ми. През това време, без сякаш да ни вижда и чува, той работеше върху „Преспанските камбани“ и „Илинден“.
          – Кои неща от живота, господин Талев, го огорчаваха най-силно?
          – Лъжата, шикалкавенето го гневяха най-много. И не ги прощаваше. Има, знам доста случаи, но не искам да разказвам за тях. Разбира се, гневеше се и на нашенския нихилизъм (да не го нарека скудоумие) и въпреки всичко, до края на живота си запази своята вяра в доброто, в човека.
          – Ако трябва да отговорите на въпроса коя дума най-точно би характеризирала баща Ви, коя ще е тази дума?
          – Почтеност. И неговата преданост към родния край, вярата му в общобългарската кауза.
          – Женските образи в богатото творчество на баща Ви са изключително силни, характерни, запомнящи се. Как е създавал тези образи, какво е мислил за жената въобще?
          – Баща ми дълбоко уважаваше жената. Неведнъж е казвал, че тя е по-благородна от мъжа, че е създателка на хармонията в живота. Споменаваше също така, че няма прототипи на своите героини. Но аз все пак мисля, че някои черти от майка ми Ирина е вложил в образа на Ния. А може би и в саможертвената готовност на учителката Дона има нещо от майка ми.
          – Според мен, а и не само според мен, баща Ви е един от малцината български писатели, който би бил достоен да е Нобелов лауреат. Имаше ли той самочувствието, усещането, че наистина е голям творец.
          – Димитър Талев беше изключително скромен човек. Но той имаше ясното съзнание на голям творец.
          Впрочем, бил е предложен за Нобелов лауреат от проф. Роже Бернар, а и много пъти е сравняван и поставян редом до такъв творец, носител на това отличие, като Иво Андрич.
          – Благодаря за това интервю, господин Талев.
          Вярвам, ще се съгласите с мен, че забележителните произведения на Димитър Талев, с които той обогати нашата литература, ще бъдат нужни и полезни и на следващите поколения българи. Без никакво съмнение те ще събуждат родолюбиви пориви в тях, ще укрепват националното им съзнание, ще им откриват трудния път към истината и доброто. Ще бъдат сигурен щит срещу всяко насилие и ще издигат на необходимата висота свободата на човешкия дух.
           
           
           

          Мартин Петков
          СТИХОТВОРЕНИЯ
           

          МОМЧЕТА

          Ние вече сме друга планета
          на пораснали вече деца.
          Но оставаме още момчета –
          момчета с мъжки лица.

          Все по-трудно настигаме обич,
          все по-бързо светът се върти.
          Живеем с целувките скромни
          на случайни и грешни жени.

          Не можем да бъдем щастливи,
          заспиваме често сами.
          Но намираме някакви сили
          да се смеем, когато боли.

          Все по-трудно оставаме честни –
          синовете дано ни простят,
          а животът – това е известно,
          ще ни прати всички на съд.

          Но няма какво да се плашим,
          ще платиме и тази цена.
          Момчета докрай ще останем,
          момчета с мъжки лица.
           
           

          СБЛЪСЪК НА ПОКОЛЕНИЯТА

          Само младите
          могат да живеят истински.
          Те още не знаят, какво е животът.
          ДИАГНОЗА

          Ако ти кажат, че около дома ти се навърта луд,
          нещо вика и се взира в прозореца ти,
          да знаеш, че това съм аз.

          ГРАФИТИ

          Вандали тази нощ са вилняли
          и пак са надраскали
          небето с любов.
           

          ГРАФИТИ II (РАЗШИРЕНА ВЕРСИЯ)

          Вандали през нощта са вилняли.
          Пак са надраскали небето с любов –
          нещо рисували, нещо чертали
          и нещо оставили за другата нощ.

          Звездите строшили, като улични лампи,
          преобърнали кошчета с кометен боклук.
          От черните дупки си направили рампа
          и до сутринта се спускали по Млечния път.

          Хора, които по земята вървите –
          спете спокойно през дългата нощ.
          Все още има хлапета сърдити,
          които да драскат по небето с любов.
           

          ТАТКОВЦИТЕ НИКОГА НЕ ПЛАЧАТ

          Мое малко буболече,
          ти разбираш всичко вече.
          И разбираш, и порастваш,
          и превръщаш се в човече.

          И ти става все по-чудно,
          че живеем страшно трудно.
          Уж сме толкова големи,
          а все имаме проблеми.

          И сълзите ни са други,
          и усмивките ни груби.
          Нещо все ни наранява
          и душите разтрошава.

          Ала тъй недей тъгува,
          мое мъничко дете.
          Мъжете може и да плачат,
          ала татковците – не!
           

          НА 32-ИЯ МИ РОЖДЕН ДЕН

          Какво да си говорим за обич,
          когато съм на трийсет и две.
          И утре дъщеря ни ще спори
          за обич с други мъже.

          Вместо на пейката в парка,
          седим с теб в ресторант.
          Не разбираш ли, късно е малко
          да те изпращам до входа сега.

          Живеем в общата стая,
          превърната в наша съдба.
          Какво да направя не зная,
          да спра ли или да продължа...

          ...Да се връщам без сили във къщи,
          да слагам детето да спи,
          да те целувам, да те прегръщам...
          и така до трийсет и три.
           

          ПРЕДОПРЕДЕЛЕНОСТ

          Навярно сред многото филми,
          които никога няма да гледам,
          ще бъде и този,
          който би насочил съдбата ми
          в друга посока.

          Навярно сред многото песни,
          които никога няма да чуя,
          ще бъде и тази,
          която ще събуди ново чувство
          в душата ми.

          Навярно сред градовете,
          в които никога няма да стъпя,
          ще бъде и този,
          който би се превърнал
          в мой втори дом.

          Само дано сред жените,
          които никога няма да срещна,
          да не е онази,
          Единствената...
           

          КОСИТЕ НА ВЕРОНИКА

          Косите на Вероника не са
          камъчета,
          хвърлени в небето.

          Косите на Вероника
          страстно шепнат,
          когато пръснати са по възглавницата.

          Косите на Вероника
          превръщат се в люлка,
          с която дъщеря й да играе.

          Косите на Вероника –
          въже, изплетено от обич,
          което ме изправя като падна.

          Косите на Вероника
          превръщат се в окови,
          оплитащи душата ми.

          Косите на Вероника,
          Косите на жена ми,
          Косите на жена.
          Златозар Петров
          СТИХОТВОРЕНИЯ
           

          ДЪРВО, ЧЕРВЕН МОТОР

          Дърво, червен мотор под есенния дъжд,
          работиш неуморно –
          свиваш своя мях, отпускаш го
          и на пружинестите клони се изхвърляш.
          Ти ковеш съдбата си,
          минаваш за хотел в очите на невежите,
          преместваш се към центъра на равнината.
          Но бъди нащрек –
          човекът идва,
          за да ти предложи своя разум.

          Дърво, зелена топка в пролетния вятър –
          дръж очите си отворени.

          НЕЩО СЕ МЪТИ

          Тук, в провинциалната мътилка,
            в блудкавата буйност на растежа
          мъти Моцарт. Сладка е тревата и стипчива,
            котенца във нея се заплитат.
          Слънцето прежуря на умряло.
            В този край, забравен и от бога,
          бащината мъка се запива.
            Но внезапно нещо се разроши,
          фий се люшна с топлия си вятър
            и видяхме – корена на злото
          мина и замина през земята.
            Внуците на дядовия сняг,
          горещите поклонници на огъня и самотата,
            мъхчето на любовта и музиката –
          нещо се замътва.
          Топлите яйца какво ли ще излюпят?
            Нов мръсник или позната мърша?
          МОМЧЕТО

          Момчето искаше да се загуби в зимната гора
                поне веднъж.
          Да се залута между преспите,
          да види вълчи стъпки по снега.
          То мислеше да упражни прочетеното в книгите:
          да спре дъха си, да се скрие и да чака.
          Ала боровият хълм го слисваше,
          приспиваше го с липсата на тайни.
          В ниското лежеше селото, прозираше между
                дърветата.
          Един послушен пламък тича в храстите,
          момчето го извика неподвижно.
          После става и се взира в пушеците долу.
          То разбира: погледът е всичко.
           

          ВЪРВИМ

          Вървим по сухи камънаци и кънтим от мъка.
          Храстовидният захлас в небето е звезда и репей.
          Носим се прегърнати, зареяни под слънчевия удар
                 и щастливи.
          Две природи – суша и любов – се сбират
          зад ръцете ни извити: възелът е времето.
          От буреносно бяло си изваяна, а аз –
          от огледалото на този свят. Това, което виждаме,
          е скромно: объл пейзаж и чучулига в него.
          Но каква е силата на твоите нозе,
          утъпкали пътека в нищото,
          събудили препечения гущер?
          Как тревогата си да сподавя, 
          щом под стъпките ни
          хрускат кости? Не щурците, а врабците полудели
          отговарят днес на мойто чувство.
           
           
           
           
           
           

          ЧЕРНА НОЩ

          Понякога излизам на балкона да изпуша
                една цигара.
          И тогава всичко засиява пред очите ми –
          дървото на гугутките, дъждът от светли капки,
          твоето лице, което съм забравил.
          Да, това са пет минути, през които съм щастлив.
          Навън е черна нощ, но моите очи отвикнали
                да гледат,
          виждат всичко. Но навън е черна нощ.

          Защото никога аз не излизам на балкона,
          докато трае пустословието на деня.
           
           

          ЖЕНИТЕ, КОИТО ОБИЧАХМЕ

          Откъсни плодовете от своята кошница,
          Марина,
          предай на сърцето си онова,
          което то така и не разбра:
          обичах само тялото ти в тънкия здрач,
          и то ме обичаше, не отричай.
          Така е и при четенето на поезия:
          пропускаме значенията, 
          за да се насладим на думите.

          Гърдите ти са лък, изпънат срещу моя бог,
          Илона,
          и устните ти очертават градове,
          в които няма никога да бъдем.
          Нацелувай ги сама, ако можеш,
          но не използвай огледало,
          не се доближавай до извори и кладенци,
          не пий от прозрачна чаша –
          може би трябва да се поглезиш малко,
          за да подкупиш и самото време.

          Като подземна вода е любовта ми.
           

          Ялмира,
          обладах те през пролетта на 98-ма
          под големя бук над Железница, помниш ли? –
          Убеждаваше ме, че така трябвало,
          за да ме обикнеш.
          Разказваше ми за просторния ливански дом
          и за тишината на своето детство,
          нарушавана само от водоскоците
          и от редкия лай на огромния тъжен дог,
          който се пазел да не те настъпи.
          Разбира се, ти беше напълно луда.
          Днес твоите длани блестят,
          твоята роза е мъртва.

          Христина,
          името ти е прашна кутия,
          неочаквано пълна с най-странни неща:
          изрезки от вестници, копчета, стари часовници.
          След двадесет години
          ти ми се обади по телефона
          да попиташ за някаква баналност.
          Колко коварна е жълтата мутра на времето!
          Неотдавна един поет издаде книга,
          която носеше твоето име,
          но аз не почувствах нищо – 
          стихотворенията бяха слаби,
          пък и аз вече нищо не си спомням.
           
           
           
           
           

          Милена Груева
          СТИХОТВОРЕНИЯ


          От сънищата с нокти и усмивки те изкопчих,
          о, обитаващ облаците и мечтите.
          Измолих те такъв, напълно невъзможен.
          Безумството от болка и възторг – във кръг –
          и скорпиона дълго носен в джоба е свободен.
          От нас ще се оттегли на звездите хоровода.
          На пълен мрак ще дойде царството метежно.
          Двоякото зимуване в нощта,
          изгражда крехкото усещане за време.
          Сега възможно е да стигнем равновесие –
          и кръстопът и кръст 
          пред собственото съвършенство.
          Сега e шанса ти на думите значението да смениш.
          Макар душата си да не успееш да опазиш.


          Първата неделя след първото пролетно
           равноденствие.
           Велик ден.
          Ежегодната ни надежда за поврат.
          Ежегодната ни стъпка напред. Евентуално.
              (Е поне шанс имаме).
          В дъхавите цъфнали клони,
           в благодатните капки дъжд 
          и топли слънчеви лъчи.
          Велик ден. Надежда и прошка.
          Поредният ни опит да възкръснем.
          Пред неизбежността на тленната ни смърт.
          Защо пък не точно аз?
           


          Опозиция на бялото –
           променени от снега дървета.
          Бяло в бяло нюанси.
          Единствена незамръзнала капка
             те поразява – красотата –
          едновременно със студа.
          Словата потъват в нощта –
           по снега не остават следи.
          Снежна и светла магия.
          Неуютно тъмнеят единствено,
           безмълвните рошави птици.
           


          Никога не успяхме да бъдем някъде,
          където да сме повече от съучастници.
          Останахме без общ живот и обич
           и все по-явно сме си чужди.
          Това е констатация. Без вик за помощ.
          Кора на стара рана е вече любовта ни,
           ненужна и изискваща промени,
          преди да стане тумор за душата.
           


          Чудесата са тук.
           Ние сме вече другаде.
          И е трудно да бъдем
           спонтанно прекрасни.
          Като при отлив,
           всеки камък се вижда.
          Вече не плуваме,
           нито летим –
          и златната камбанка на мига
            е онемяла.
          Оказва се, че няма втори път.
          И искам само да се извиня,
          да опитам отново да вдигна глава
          и със смях да изпълня света.
          Христо Ганов
          ПОЕЗИЯТА – ИЗПОВЕДТА 
          НА ЕВТИМ ЕВТИМОВ
          (75 години от рождението на поета)
           

          Той е един от най-популярните съвременни български поети. При неговите многобройни рецитали салоните са препълнени, аплодисментите – нестихващи, чакащите за автографи – стотици. И така – десетилетия. Литературната критика го забеляза още от първите му книги, много от рецензиите вярно доловиха и изтъкваха самобитността на неговата поезия: неизменно присъстващата и ярко защитена патриотична тема, впечатляващата му любовна лирика, оригиналното му поетическо майсторство, осезателно забелязващото се разнообразие от лирически опуси, сонети, елегии, октави, поеми.
          Разбирам, че това сега естествено ме затруднява да кажа нещо ново и неочаквано за поетическата система на Евтим Евтимов, но тази поезия ме вълнува повече от половин век и затова изпитвам потребност да споделя своето лично усещане за нея.
          Кое винаги ме е очаровало в поезията на Евтим Евтимов: цялото му разнообразно творчество се осветява от синовната привързаност към родния край (неговото най-силно и естествено местожителство) под Беласица, непресъхващите цветни спомени от Петрич, обаятелните човешки образи на всеотдайните и пословични с трудолюбието си хора от този прелестен и знаков кът на България. Една привързаност, която ми подсказва не само за таланта на автора, но и за генетичната му принадлежност към родната земя и родови корени, кръвната му връзка с петричката природа и с легендарния Пирин, сътворил за тях знаменателни творби, които ще останат в златния фонд на националната ни поезия.
          За да избухне с една от най-симптоматичните си книги – „Пирински балади“, поставила го категорично в предните редици на съвременните строители на мерената реч. Това е книга, за която много и възторжено е писано (проникновено и основателно!), тя ще остане завинаги в паметта на ценителите на поезията, защото (пръв от връстниците си) той така вдъхновено възпя и възвелича живота, подвига и смъртта на незабравимите идеалисти, отдали живота си в антифашистката борба.
          Ще си позволя да припомня на читателя, че само „Сватбата на Антон“ е изпълнявана стотици пъти и винаги е разтърсвала и вдъхновявала публиката със своя трагичен патос, художествена сила и поетическо внушение! В този порядък не мога да пропусна и христоматийното „Паисий обикаля още“, звучало естествено като химн на всички национални празници, в повечето случаи изпълнявано със запомнящо се вдъхновение от автора. Впрочем тази тема продължава през целия му творчески живот – „Пиринският орел“, „Поема за България“, „Българска земя“, една изключително силна за нашата „билка и болка, радост и рана“ – Македония, която толкова ме развълнува, че ще я помня винаги. Не искам да пропусна много силната „Орлови криле“, за която ерудитът Здравко Петров написа достойни редове. Бих цитирал доста творби, но ще си позволя само една, която помня от появяването й:
          Копаеха, копаеха с въздишка, 
          позната само на самите тях... 
          Жени сред нивите, жени войнишки,
          тогава силата им аз познах.
          Когато стигнаха отвъд – в безкрая, 
          понесли гроб на син или на мъж, 
          започнаха небето да копаят 
          и там да търсят за земята дъжд.

          Земята се напукваше от жажда,
          Земята беше като тях жена. 
          А беше лято. Трябваше да ражда.
          А беше страшна суша. И война.

          Да можеха сълзи й биха дали,
          но аз сълзи в очите не видях.
          Войната беше страшно ожъдняла –
          изпиваше дори сълзите в тях“.
               („Лято 1943“)
          Тази негова тема преминава дори и в изповедната „Продадени билети“, където отделни стихотворения блестящо защитават голямата патриотична тема на поета, макар там парещата съвременност да е водещо начало и основна канава на книгата. Евтим Евтимов никога не е бил конюнктурен поет, както се прокраднаха „упреци“ на някои бездарни критици, нямащи никакви сетива за поетиката на този дълбоко оригинален творец. Впрочем техните писания никой не помни. И основателно.
          Първо отклонение: четете внимателно и непредубедено стиховете на Евтим Евтимов и ще се убедите, че той във всичките си творби е абсолютно искрен (задължително качество на истинската поезия!) – и в патриотичните си стихове, и в любовната си лирика, и в блестящите си „Обредни песни“ и „Причастие“. Нека това бъде индиректен намек към някои от младите, започващите да пишат сега, които толкова често се насилват да имитират поезия и да си вярват, че разгулът със словото е новаторство, а безпардонните цитати на анатомични атрибути и физиологични процеси от и в човешкото тяло е някакъв „бунт“. Не! Заблуда е! Да не кажа по-остри думи...

          Второ отклонение (във връзка с първото):
          Да не забравяме, че независимо от всички естествени пориви за откривателство, поезията е преди всичко човекознание, нейната основна тема винаги е бил човекът – с неговата богата и противоречива душевност, с неговата жизнеутвърждаваща философия, пориви и резигнации, с неговите хуманистични идеи, с неговия стоицизъм и крехкост, с неговия грешно-праведен живот...
          Разбира се, че Евтим Евтимов остава в съзнанието на своята многобройна публика като най-популярния съвременен поет на любовна лирика. Спомням си шумния успех на „Обич за обич“, откровението, мъдростта и обричането в „Нощи“ („Роса“, „Птици на разсъмване“, „Сами“, „Две сини птици“, „Неназовимото“, „Рисунки“ – зная наизуст поне 20-30 стихотворения) и така филигранно вплетената пиринска природа в любовното чувство, че убедено вярвам в непреходността на тези трогателни и възвишени откъси... или светло-тъмните осемстишия в „Златно видение“ – с римното богатство. Евтимиевската образност, с толкова човешко преживяване, с мъдрото осмисляне на живота, което може да направи само истинската любов и истинският поет. Или във великолепния том „Искам обич за обич“, издаден от изд. „Захарий Стоянов“, която антология – убеден съм – ще остане в скъпоценната лавица на българската интимна поезия.
          Естествено продължение на любовната тема у този поет е и всеизвестния му поетичен апотеоз „Горчиво вино“. Как удивително и неповторимо Евтим Евтимов „открива“ еликсира на живота и как талантливо ще го пресътвори в екстазни любовни и житейски песни, колко „скрита“ философия ще открием в тези стихове! И възторг, и мъка, и обреченост, и болка, разкаяние и щастливи сълзи ще ни опарят в тези стихове и те – ако сме били благословени да преживеем това велико чувство – ще останат завинаги в сърцата да ни утешават и вдъхновяват в дни на тъга и самота... Любимата „като река ще се спусне/ понесла звездното небе в ръка“, лирическият герой ще „докосне с устни твоя вик“, в любовта „всичко е вече магия“ и в стаята „една сълза да светне/ огряла тази късна тишина“, за да се стигне до „борба бе моята любов“ и да завърши „за мене като хляба ти си свята“...
          Защото подобни признания, каквито ще ви предложа сега, винаги ще дават смисъл и сила на истинския влюбен човек:
          Аз всички радости на тебе дадох,
          аз всички песни с тебе споделих,
          аз всички пътища по теб изстрадах,
          аз всички дни на тебе посветих.

          Аз всички удари след теб събирах –
          душата ми едва не изгоря...
          И ако трябва утре да избирам,
          отново тебе аз ще избера.
          ..........
          Да дойде страшното, да дойде края,
          да няма нови пътища назад...
          Но ако нейде ми предложат рая,
          пак място ще поискам в твоя ад“.
          Или тези сгъстени стихове, които така естествено излизат от рамките на интимното:
          „Законите на Юга са свещени –
          или вълнения, или покой.
          Бъди до мене. Или срещу мене.
          Но по средата никога не стой.

          Как странна днес е участта такава
          като бразда гранична да стоиш.
          Да бъдеш вечно като две държави –
          и на една да не принадлежиш.“
          Какъв богат подтекст (национален, исторически, житейски, съдбовен, ако щете) откривам в това – за някои може би – само любовно стихотворение, а за мене то съдържа още толкова много допълнителни внушения...
          Не мога да не отбележа характерната архотектоника на „Горчиво вино“ – завидното майсторство на автора (цялата книга е от осемстишия!), респектиращата поетова фантазия, покоряващата искреност на преживяването и неизчерпаемото любовно чувство. Четенето и общуването с тази книга е една наслада, едно благословено насищане от силни чувства и поетически образи... И това толкова естествено взаимопроникване на живот-човек-природа, което по най-непретенциозен (но въздействащ) начин осмисля и обогатява читателя.
          Трето отклонение.
          И за да завърша „темата“ за виното – моля ви, прочетете на всяка цена „Душата на виното“ – тя ще ви разведри и ощастливи с досега на непродправени думи, чувства и преживявания. И не пропускайте на последната корица автографът:
          Виното отдавна ме опива,
          както любовта на този свят,
          затова на мене ми отива
          още сто години да съм млад.
          Четвърто отклонение.
          А по текстове на Евтим Евтимов (тук съм длъжен да се поклоня на Маестро Тончо Русев и любимия на млади и възрастни певец Веселин Маринов) са създадени стотици незабравими мелодии, повечето от тях станали хитове и за да се чуят и преживеят за тях не стигат салони, а стадиони.
          ...
          Ето, че стигам до книгите, които най-трайно нося в паметта си: „Обредни песни“, „Причастие“ и „Съновник“. Едно пояснение: за мене най-висока мярка са поетите, които са възприели дълбоко и органично с цялото си същество, всмукали с майчиното мляко и станали част от кръвта им темпоритмичната и поетична образна неповторимост на народната песен – гениалният Ботев, необозримият Вазов, Славейковците, непостижимият Яворов, кървавите конници и страшната сватба на Фурнаджиев, изящната фолклорна аура във „Вечната и святата“ на Багряна, толкова интимното, синовно осмисляне народнопесенните интонации у Вапцаров... И много други.
          При Евтим Евтимов тази образност, багра, музика и ритъм минават естествено в цялото му творчество, но в „Обредни песни“ той създава уникална книга от стихове, сраснали във вечните български темели на обреда, ритуала, поверието, заричането, детската игра и всичко това претопено и оплодотворено от поетовата индивидуалност, което за мене означава много висока степен на творческа отговорност към свещеното българско слово и – естествено – за силата на таланта. Усвоил традицията (при него ми си струва онаследена от правремето) и останал клетвено верен да бъде винаги със съвременните проблеми на човека, той ни поднася творби, в които проникновено е осмислил днешния сложен ден на съвременника и всичките му творби завършват с ярки поетически образи и богати на подтекст поанти, превръщайки книгите му в една единна и цялостна поетическа изповед. Ах, и това характерно Евтимевтимовско преклонение пред земята и корена, така сполучливо разгърнати в цялостното му творчество, за да се стигне накрая до моралния синтез. Прав е Светлозар Игов, когато отбелязва, че във всички случаи Евтимов е дал смислена и актуална морална поука. Защото неговите песни не са декоративно любуване на някакви отживели, но красиви традиции, те са опит да се осмислят чрез ритуалната символика съвременни социални, психологически и морални проблеми“. А Енчо Мутафов озаглавява своите размишления за „Обредни песни“ озаглавявайки ги „Моралистичната съвременност на поверието“. В неговата статия ще прочетем много сериозни наблюдения и изводи за поетиката на Евтим Евтимов: „Стиховете не са нито стилизирани, нито просто опоетизиране и възпяване на поверията. Всичките обредни песни... са изградени по една типова схема – извод на съвременни, актуални нравствени стойности от ритуално-магичното. Всички функции на тези български фолклорни форми на обществено поведение (заклинателни, омилостивителни видове общуване с природата, вселената, труда и плода) в „Обредни песни“ са слети (или трансформирани) в една: моралната... Неговият лирически акт заостря фолклорната ситуация до една нравствена ситуация: моралната чистота на поведението, духовната пълнота на живота, извисеността на помислите и човешките отношения...“
          „Разравяне на огъня“, „Провиране през венец“, „Надбягване с коне“, „Сляпа баба“ (спомни си финала: „И срещна ли ви аз до къща проста/или на връх, огрян от светлина,/ дано да ви позная не по поста, /а по онази скрита топлина“) „Заричане на люлка“ (виж подзаглавието на статията) , „Великденско яйце“, в „Игра на държави“ (толкова съвременно!), „Игра на жмичка“, от което ще цитирам два куплета, за да потвърдя още веднъж морализаторската идея на поета:
          Победени нека да са всички. 
          Няма нищо лошо от това. 
          Виж; играта се нарича „жмичка“.
          Дава ти за криене права.

          Лошото е само, че когато 
          детството полека остаря, 
          продължава между нас играта 
          зад усмивки, думи и бюра.
          Ето го истинският Евтим Евтимов – да изведе талантливо поуката от миналото, за да фиксира (много често с горчивина) съв¬ремието. Както се полага на истинския, съвременния творец. В това отношение са симптоматични и „Дрянови пъпки“, „Запалване на свещ“, „Игра на войници“, „Прощъпулна питка“, „Прехвърляне на мъ¬ка“’ и онзи многозначителен, нравствен и извисен „Обреден триптих за огъня“.
          Другите две книги отново потвърждават дарбата на поета да извлича златоносна жилка от фолклора, но това също е доста ус¬ловно – то е само повод, за да достигне авторът до сериозни обобщения за поведението, морала и психологията на съвременния човек. Имам предвид „Съновник“ и „Причастие“, където в последната катарзисните „Молитва за духа“, „Молитва за страшния съд“, „Мо¬литва за причастие“ и „Молитва за Пирин“ са сред най-разтърсва¬щите изповеди на поета. Само за тях заслужава да се напише отделна статия, за да се проникне в дълбоката човешка изповедност и самоанализ на лирическия герой. За да се затвори кръга на едно сериозно поетическо дело, дало толкова много за развитието, движението и извисяването на поетическото слово, на съ¬кровени човешки чувства, на истинска синовна принадлежност към свя¬тата българска земя, към нейната трагична и поучителна история, към просветлената патриотична религия на един значителен български творец.
          Привършвам тези недостатъчно систематизирани бележки (обемно¬то творчество на Евтим Евтимов предполага много по-пространно, де¬тайлно и аналитично изследване) с кратък откъс от прозаическата и есеистическата книга на поета „Пирине мой“:
          „Пирине мой!
          Откъде се изтръгна този вик под високите скали? Аз ли го откъснах от гърдите си или вятърът, който преминава над косите ми? Бъндаришката река ли го изрече, когато излизаше от долината на Пирин планина? Или оня орел, който се виеше над върховете от мрамор и гранит?... Аз прогледнах – през върхове и долове, през реки и поле¬та, за да видя душата на своята земя.
          А що се отнася до бога, бог беше слязъл от небето и сега преобразяваше тази земя на планини и равнини.
          Протегнах ръце към орела, който се виеше над върха:
          – Пирине мой!
          И ме понесе орелът“.
          ...
          Последно отклонение: (Нещо важно за мене. И много се на¬дявам – и за вас!)
          Евтим Евтимов е добър и великодушен човек. И той е тровен от много завистници, подлеци и доносници. Простил им е. Нещо повече, когато (забравили злото) са го молили да каже добра дума за тях, го е правил. Той подаде ръка на много незаслужено пренебрегвани поети, които възкръснаха от забравата, окуражиха се, добиха заслужено самочувствие, реализираха се и сега техните имена се споменават. Върна смисълът на живота им.. Но тази добрина той не споменава никому... Възстанови с талантливия си син, вестник „НОВ ПУЛС“ и на неговите страници се появиха стотици нови имена, някои от които се откроиха, той ги поощряваше и те вече са подготвили първите си книги, а някои вече дебютираха със свои стихосбирки, приети радушно от читатели и критика... Той не пропуска премиера на свой колега и не е изненада, че почти винаги ще каже вярна и добра дума за автора и книгата. Да го поощри, да го стимулира, да укрепи увереността му по трудния път на творчеството.
          Неговите награди са заслужени, неговото дело – за щастие – е оценено по достойнство.
          Неговото благородство заслужава нашето внимание, нашето признание, нашата адмирация. В издребнялото ни, омрачнено и нелепо объркано време такива хора са особено нужни. Да ги пазим, да ги почитаме, да ги съхраняваме. Те винаги ще ни трябват. Като добрата поезия, като добрата и навреме казана топла дума.
          Защото той винаги все ще протяга някому десница...
           
           
           
           
           

          Велин Георгиев
          СТИХОТВОРЕНИЯ *
          (75 години от рождението му)
           

          КОН И СТАРЧЕ

          Кон тактува по паважа 
          с подкованите копита.

          Всеки такт светулки ражда –
          от копитата излитат.

          А на капрата лениво 
          старче със луличка – дреме.
          Мисли: Де ми е огнивото.
          Пита: Де ли ми е кремъка.

          И поднася си лулата 
          то към конските копита.
          Пали и главата клати.
          Пуши. И отново пита:

          – Де са. Тука бяха. Помня...
          – И ги търси из сетрето...

          Рой светулки подир коня.
          А лулата – лунно свети.
           
           
           
           
           

          * Из бъдещата стихосбирка „Обърнати върхове“
           
           
           

          ПОЕЗИЯ

          Мама не знае, че има 
          празник и нейният син.
          Мама не мисли във рими.
          Аз съм за нея Велин.
          Вторият син съм на мама.
          И подир мен – още двама.

          Четири сина.
          Та мама
          е сътворила куплет.

          Други
          заслуги 
          тя няма.
          Но е поет.
           

          ПИТАНЕ

          Кой кого ще запълни не питах.
          Аз ли времето, или то – мен.
          Бях на воля жребец устремен,
          същество двукопитно.

          Боже мой, от света поднебесен 
          озовах се внезапно в яхър.
          Вместо слънце – над мене бакър 
          като прилеп обесен.

          И си казвам: Какво ще запълня.
          Една урна със своята прах.

          А кога и къде – не разбрах –
          блесна моята мълния...

          Светлината от нея се скита 
          в друго време, 
          но иде насам, 
          без да пита за мен...

          Небеса, 
          аз за нея ви питам.
          ДУША В ГОЛО

          И ето, че ме хваща бяс.
          Проспах или пък пропих
          доброто време във аванс 
          и не родих стихиен стих.

          Най-после сам си казвам с яд:
          Сега и тук на този нар ли, 
          почти болнав, съвсем не млад
          ще се тешиш с лирични ларви.

          Събратята ти до един 
          почиват си на стари лаври, 
          а ти подобно блуден син 
          безславно носиш лоша слава.

          И между голите стени
          с душата гола разговаряш.
          Стани и пей, но остани, 
          щом раждаш песен върху нара.
           
           

          ВАН ГОГ
           

          Тъй е казал на брат си Ван Гог:
          Не рисувам ръката, а жеста.
          Не повтарям творбите на Бог.
          Само вземам божественото.
          Ах, как дяволски смел е бил 
          преди мене всеки новатор.
          Затова, уверявам те, братко,
          след смъртта си ще чувам хвалби.
           
           
           
           
           
           
           

          БЪРЗИНА

          Всяка възраст е бойно поле.
          Всяка възраст се с друга сражава.
          В бързината попадаме в плен 
          в друга възраст – друга държава.
          Друго поданство, друг обичай, 
          други радости, други надежди, 
          с други жестове, думи и чар.
          Някой все ни отвежда 
          като пленници в друга страна, 
          скрита сила напред ни запраща. 
          И загубихме в тази война 
          даже малкото настояще.

          Невъзможно е да не вървим.
          Всички възрасти с път са завързани.
          Затова и когато заспим, 
          ние бързаме, бързаме, бързаме.

          Всеки миг е пропит с бързина.
          Тя ни дърпа неудържимо.
          И прерастваме в имена.
          Или чезнем – безименни.
           
           

          ВНУЧЕТО НА БОГА

          И това ми се случи.
          Върху гроба ми пресен 
          вие вярното куче.
          Сякаш моята песен.

          То копае със лапи.
          Стигна вече ковчега.
          Легна върху капака.
          И скимти върху него.

          Аз съм мъртъв, но нещо 
          ще ви кажа за гроба.
          Няма нужда от свещи.
          Вярността е утроба.

          Ще роди друга рожба.
          Не човек. Не и куче...

          Невъзможно е , Боже, 
          да не чакаш ти внуче.
           
           

          МОЛБА

          Разпиляхме се 
          по двата свята.
          И по Този, 
          и по Оня свят.

          Свети Георги, 
          дай ми своя ат, 
          да обходя 
          своите събратя.

          Дай ми, 
          Свети Георги, 
          бърза коня, 
          да си видя 
          Този свят, 
          и Оня.
           
           

          СМЪРТТА

          Много пъти съм се срещал с нея.
          Гледали сме се очи в очи.
          Аз мълча. И тя мълчи.
          Искам да я питам, а не смея,
          много ли ще гълчи, 
          ако разбере, че още пея, 
          след като ми каже: Замълчи...

          И в Смъртта аз мисля да живея.
           

          Матей Шопкин
          СЪДБА И ПЕСЕН
          (70 години от рождението му)
           
           

          ПОПЪТНИ СТРОФИ I

          И моята слънчева пролет отмина
          зад девет морета и девет земи.
          И ето: подобна на златна лавина
          в нозете ми есенна шума шуми.

          И този шум с тиха тъга ме опива
          и аз осъзнавам, до болка смутен,
          че всичко от белия свят си отива
          и бавно потъва в забрава и тлен.

          Но въпреки болката, аз продължавам
          да крача по моя стремителен път.
          И верен на моята младост оставам,
          и пролетни бури в духа ми бучат.
           

          СВЕТЛА ВЯРА
            О, светла вяра в новия живот... 
               Димчо Дебелянов

          Сега, когато твоят род погива
          и вярата угасва в съсипни,
          ти сам стани могъща съпротива
          срещу стихията на тези дни!

          О, тези дни на ужас и кошмари,
          на болки, на мизерия, на глад.
          Съвременни безродни кърсердари
          превърнаха живота ни на ад.

          Пустеят плодородните полета,
          горите стенат от жестока сеч
          и българският дух отчаян крета
          сред громола на чуждоземна реч.

          Но въпреки безумната поквара
          от подлости, коварства и злини,
          ти не погубвай светлата си вяра
          и като щит сърцето си вдигни!
           

          СОНЕТ I

          Когато падат есенни листа
          и слънцето потъва зад горите,
          спомни си полета на младостта
          и повдигни очи към висините.

          Там свети първозданна красота
          от будните зеници на звездите;
          там в бурите бушува вечността
          и вият горди пръстени орлите.

          Там става смешна всяка суета
          и всичко зазвучава с песента,
          родена от съдбата и мечтите.

          С неутолими пориви в гърдите
          възпявай полета на младостта,
          когато падат есенни листа...
           

          ПОПЪТНИ СТРОФИ II

          Отново ме удариха в сърцето
          и ударът бе точен и жесток.
          И в лудия въртоп на битието
          изчезна образът на моя Бог.

          Сега изгарям в огнена полуда
          и целият съм пепел, прах и дим.
          Нима живях с наивната заблуда,
          че някому съм нужен и любим?

          Не, няма да си прокълна съдбата,
          защото знам: от стари времена,
          добро ли правиш, чакай за отплата
          безумна злоба, завист и злина.

          СОНЕТ III

          И пак ме носи утринният влак
          към оня черноземен край, където
          ще стана русокосият хлапак
          под синята усмивка на небето.

          И пак ще ме опива дъх на злак,
          и птици ще кръстосват ширинето,
          и аз възторжен ще усещам как
          от луда радост ми гори сърцето.

          Дори да проечи внезапен грак,
          ще слушам как в покоя на полето
          шуми на обичта ми стебълцето.

          И ще отмина всеки черен знак
          на времето коварно и проклето,
          с което мълком тъна в битието.
           

          ПОБЕДИТЕЛ
            Когато си преборил болестта...
               Андрей Германов

          Когато си преборил болестта,
          която би могла да те пребори,
          погледай как бистрее утринта
          от блясъка на ясните простори;

          послушай как в полета и гори
          небесна песен пеят ветровете
          и вярвай, че и в глухи пещери
          ще бъдеш божи пратеник, Поете!

          Какво че разни изроди ръмжат
          и те обливат с тинеста помия?
          Ти все така върви по своя път
          като трибун, провидец и месия.

          И в грохот, в тишина и самота
          изграждай поетическа обител,
          понесъл с труд и дарба участта
          на храбър и достоен победител!
           
           
           
           
           

          Благо Прангов
          СТИХОТВОРЕНИЯ
          (75 години от рождението му)
           

          ТИЧАМ

          Дойдох поклон да сторя пак на планината –
          училището ми по свобода;
          да срещне вятъра, прогонил тишината
          от хоризонта на душата ми;
          да се огледам в извора, от който пих, когато
          за първи път ме жегна любовта.
          Днес още планината може би усеща
          на мойте стъпки порите горещи –
          прелюдия към сбъднати и премълчани срещи
          под клоните на романтичен свод висок.
          Тогава бях и праведник, и грешник,
          и гледах на живота със насмешка –
          ту с гневен апостроф, ту с тъжен епилог.
          Под Вихрен спрях – грамада баладична –
          с пътека – струна – за звезда завързана.
          Затичах се нагоре. Струната гранитна звънна
          с гласа на пиринско момиче.
          Със тоя глас – светулка в древна притча –
          все още към звездата романтична тичам.
          Тичам...

          25 ноември 2000 г.
          Разлог
           

          С ОСАНКА НА ТРЕВА

          И като гледам как скрипецът дърпа
          въжето на живота ми – във възли,
          не мисля вече где и как да стъпя,
          защото аз за никъде не бързам.

          В кания сложих острата си сабя,
          с която подлостта да стресна исках,
          изпих си виното, изядох хляба,
          но некролога сам не си написах.

          Макар че на брега на океана
          на страстите лежа, на сухо риба,
          като тревата съм и ще остана
          с осанка на трева и след коситба –

          коситбата – към хоризонт прелюдия –
          напук на злоби, зависти, заблуди...

          27 април 1998 г.
          Разлог
           
           

          МОНОЛОГ НА ФЕНОМЕНА ВЕРА КОЧОВСКА

          Няма по-жестоко от двуногото животно, сине.
          Добротата, Бог да я прости, обезкръвена стине.
          Уж сме братя по рождение, а толкова сме чужди.
          Хляба наш насущни трябва преди всичко да... заслужим.
          Ден без горки сълзи, зареден със доброта към ближния,
          грижа да ни бъде в тоя свят суетен и безгрижен.
          Да дадем, а не единствено да вземаме облаги.
          Дала е природата и тя ще си го вземе. Бяга
          времето – и мрак и светлина – във шепата на Бога,
          всеки ден от нас разпъван... Пепелй ни алчен огън!
          Тази завист, тази злоба трябва да изчистим, сине!
          Малко по-добри да бъдем. Стъпка по-напред да минем.
          На човек са нужни само хляб и сол, и блага дума,
          за да се събуди в него добротата – изгрев румен.
          Колко страшно е: усмивка няма да съзреш. И няма
          кой да те погали нежно, кой да спре до твойто рамо.
          Всеки е самотник. В самота минава и на мен живота.
          Нося своя кръст и кръста на Човека към Голгота.
          Седна ли за отдих, чакам някой да намести кръста,
          ала де го?! Вечна болка вбива във душата костеливи пръсти.
          За чистача на човешките души все няма мира.
          Ние сме слепци. Но зрящи. Със надежди. Без кумири.
          Няма здрав човек в държавата ни недостойна, сине,
          но дано достойно с кръста по Голгота да премина.
          Бог високо днес у нас е, а пък царя е далеко.
          Нямат бъдеще онези, миналото що зачеркват.
          Зло, когато настървено брат на брата си предрича,
          Господи, в каква Европа бедният ни дух наднича?!
          За неволя сляп и глух е на народа ни пастира.
          Българинът, цвете малко, само в себе си се взира,
          накъдето вятър духа, все натам се то люлее.
          Да изкупим греховете Сатаната що владее
          гласове под нас зоват за равносметка. На пазара
          сив, пред магазина на доброто, който само Бог отваря,
          да застанем, но без маски... Малко по-добри да станем.
          И от себе си към себе си да тръгнем в утрин ранна,
          със очи горещи, във които божа мисъл грее:
          „Да умреш днес не е страшно, но е страшно да живееш...“

          30 август 1944 г.
          Разлог
           
           
           
           
           

          Здравко Чолаков
          „ЗАВРЪЩАНЕ“-то ПРОДЪЛЖАВА 1 
           

          „Тази книга е голямото завръщане на Борис. Добре дошъл, поете!“
          Така „приветства“ Георги Марковски стиховете на Борис Данков от сбирката „Сянка на птица“ (1994). И за да докаже, че това не е протоколното „На добър час!“ към автор, който цялостно се представя пред читателя, талантливият белетрист взе, че издаде книгата – в издателството си „Сребърен лъв“.
          Преди тоя „привет“, все в предисловието си към съдържанието, Марковски каза още: „...единствено голямото Завръщане е спасително за нас. При нашите си ценности. Издържалите проверката на времето. Пагубна е представата, че можем да станем потребност за другите, както им подражаваме“.
          Авторът на интересни новели и романи („Хитър Петър“, „Разказвачът и смъртта“) можа да намери свои думи за онова, което вече, почти като клише, наричаме „връщане към родното, към корените“. И затова, че тия думи бяха характерно негови, изстрадани, ме рязна отново споменът за един значим писател – рано отишъл си от нас...
          Марковски беше харесал най-много стихотворението „Завръщане“ (и с основание) и около него „завъртял“ мислите си за конкретните стихове, и за големия смисъл на изкуството изобщо.
          В „Сянка на птица“ Борис Данков наистина се „завърна“ към... себе си, към оня свят, който създаде у него поета, разбира се, на първо място, но и находчивия журналист, полониста, който направи характерна антология на съвременната полска поезия.
          С Б. Данков сме от едно поколение, „военното“, което се появи в началото на 40-те. Не е без значение и фактът, че заедно следвахме в Софийския университет българска филология (1961-1966), където беше началото не само на колегиална общност, но и на приятелство, стимулирано от интерес към литературата.
          Всеки изкушен от словото по своему намира пътя, който ще го отведе до истинската подредба на думите – каквато всъщност представлява словесното изкуство.
          Борис Данков също измина своя път, в който, естествено, имаше съмнения, експерименти, тласкани най-вече от артистичните „пристъпи“ на младостта.
          В „Сянка на птица“ той намери своя „център“ – като начало.
          В новата стихосбирка „Колибарски сънища“ той е вече ПОЕТ!
          Завръщането към съкровено-родното вече създава изкуство от висока класа!
          Светът, който отново извиква поета у Данков, е и мой свят. Тази общност вероятно се дължи и на своеобразното ни географско съседство – аз съм от южния склон на Балкана (Казанлък), току-срещу Габровския край, сред който неведнъж съм се чувствал уютно. И аз съм расъл почти при аналогични патриархални обстоятелства, отрано заобичах природата и онази топлота в тогавашните взаимоотношения – пряко бедност и изпитания, сгряваше и моето детство и юношество.
          Затова в „Колибарски сънища“, в голяма степен, наистина преоткрих част от себе си, оная „част“, която сега от хребета на късните години, естествено, ме умилява и ме кара да благодаря на съдбата, че е имало тъкмо такова време!
          Борис Данков, именно, е вдъхнал отново живот на ония дни, когато срещахме човечност без поза и театро; носталгията обаче не го е „размекнала“ чак дотам, че да забрави и суровия контур на тогавашното битие...
          Тая галерия от „лелки“ и „чичковци“ като „Бай Нено от Савчовци“, „Куна Духовникова“, „Поп Серафим“, „Колю Венков“, „Вальока“, Ботю Кантонера“ е и моя галерия – нея Чудомир увековечи в поредицата „Нашенци“...
          Поезията на Борис Данков – и това особено ценя – следва една „чиста“ линия на изказа: без самоцелно-декоративна образност, без ония затлачващи внушението „конструкции“, които се явяват тогава, когато авторът няма какво (и не знае какво) съкровено да сподели. Стиховете са написани наистина на „един дъх“, с артистичната грация на непосредно-преживяното. Допада ми и това, че Данков не „възкресява“ само скъпи на сърцето му „гледки“ от най-спонтанното човешко време: детството-юношеството. Той умее да „вметне“ и характерен детайл, който своеобразно придава на смисъла лирико-философска значимост:
          ...........................................
          Във тебе съм, но ти нима не знаеш,
          че и грехът на този свят е кратък?

          В „Дъбрава“ е поетовата „формула“ на преходността:
          .............
          Времето си с нас играе.
          Гоним цели уж съдбовни,
          а забравяме за края.

          Виждам в двете стихосбирки на Борис Данков – „Сянка на птица“ и „Колибарски сънища“ – една поетична дилогия, в която „втората част“ е най-голямото постижение на автора.
          Борис Данков ни „разказа“ своя... „Сън за щастие“...
           
           

          Георги Н. Киров
          МЪДРОСТТА 
          НА ИЗСТРАДАНАТА ПОЕЗИЯ1 
           

          Тази персонална антология на Петър Велчев е натоварена с поетични познания. Това е закодирано още в лирическия увод и в поантата на първото стихотворение, което прокламира една изстрадана творческа позиция:
          Винаги съм искал да живея просто...
          Господи, защо по-рано не ми каза,
          че съм искал невъзможното!
          Когато творбата говори с езика на истинското изкуство, няма нужда от критически обяснения. А това стихотворение с всеки свой ред говори с езика на поезията. Още тук проличава една чисто Петър Велчевска тоналност, която го отличава от почти всички съвременни български поети. Творбите му сякаш разказват някакви истории на мечтите му, но много често се самоотричат и самоопровергават чрез изящните поанти. В това ни убеждават стихотворения като „Фантазия“: „...бих построил градче... По-малко и от Мелник. И в него цял живот без спомен бих живял.“, като „Към учения“: „А ти си само отражение, герой на сенките безброй.“ Много силно звучи „Вечерно дърво и птица“: „...И в мене трепнаха неща непостижими от живота, но недостъпни за смъртта.“ „Елегия“ пък е стихотворение, в което „по Ботевски“ се побират в едно жизнена позиция и поетично майсторство: „Но – на мен ми стига, че съм духом чист, че този труден час е част от мойта личност. И сякаш някакъв прелистен златен лист прошумолява с ласкава трагичност и отлетява в есенната вис.“ Показателна е образността на „Януари“: „...блести в очите на дете – полумечта, полубогатство... На устните му стих расте, като невинно светотатство.“ А в може би едно от най-хубавите стихотворения в българската литература за Иван Вазов поетът обобщава: „По-скъп от детството, което не помръква, по-жилав от живота, даже от смъртта, свещенодействено ни шепне – като в църква: пръстта е българска и българска кръвта!“
          Изобщо целият първи цикъл представлява търсене на същността на човешкото естество. С учудване Петър Велчев разбира, че въпросите му нямат отговор. И може би точно затова стиховете му вървят към поезия на изстраданата мъдрост. Поетът разговаря със себе си, с природата, с родината, с пръстта. Пръст е много често използвана метафора. Вероятно чрез нея Велчев се опитва да противостои на Далчевската безнадеждност, да потърси все пак смисъла на битието, колкото и на пръв поглед то да изглежда безперспективно в затворените и обездухотворени пространства на града. С усета си на познавач на разнообразието от поетични вселени авторът изгражда свой свят, в който мечтата и тъгата се преливат в копнеж по нещо много светло и много красиво.
          Във втория цикъл преобладават сонетите, най-съвършения може би поетичен жанр. И тук Петър Велчев остава верен на себе си. Той търси голямото в простото, приземява високите си пориви и приема естествената даденост на нещата от битието, през което върви като „дете, което се прокрадва в леса: без страх, без пушка и без брадва.“ На Петър Велчев този жанр му се удава, защото вече твори в сезона на есента. равносметките му са облечени в загадъчни метафорични дрехи, в които кройката е от прочетеното, а шивачът е самият автор, който съзерцава „как профилът ми става все по-чист и все по-бледен, как моят стих ме хапе със езика на змията и как изтичат чувствата ми, като кръв, в земята...“
          Петър Велчев вмества често стиховете си „в пространствата“ на световната култура и това е един от случаите, когато български поет успява да е равнопоставен на световните поети. Оказва се, че нашият поет съвсем не е по-слаб в заиграването с думите, с архетипите или, ако щете, както е модерно сега да се казва, с дискурсите.
          Неговият „сонет за сонета“ например звучи като класика.
          В последните сонети от цикъла поетът като че ли е уморен от битието и съпротивата му срещу безвремието звучи някак приглушено. За да завърши по Петър Велчевски в „Плодът“: „и всичко почва отначало.“
          Той търси своето местожителство, както е нарекъл прекрасното си стихотворение, посветено на Георги Джагаров. И много странно, някак естествено, намира го в простичкия наглед стих: „Но аз не съм дете, уви, отдавна. Не съм много прочут, и слава Богу!“ Поетът сякаш се дистанцира от времето и наблюдава ставащото отстрани с присмехулната ирония на мъдрец, който е надживял баналността на нещата, „надживял“ е дори и самата смърт. Може би неслучайно в „Просяк“ се появяват Ботевски нотки. За да отведат читателя към дълбините, към тайнството на живота („Очите“): „Като че ли за нещо искат да ме питат. И аз като че ли им отговарям.“
          Стихотворенията в края на книгата стават все по-кратки и са всъщност едно завръщане към мисълта за онова, което може да направи човека щастлив: докосването на старината на печатното слово, до изящността на мраморните отломки, до цветовете на дъгата, до боровите клонки. Няма как при това положение да не се осъществи „диалогът“ между смъртта и безсмъртието. Стихотворения като „Размисъл за Вапцаров“, „Шепотът на времето“, „Краят на спектакъла“, „Зимна приказка“ и „Участ“ доказват едно: Петър Велчев е написал силни стихове. И макар да не е от шумните поети, от поетите на деня, макар да „хаби“ таланта си в почти всички области на книжовното познание и дела, той е сътворил стихове, в които, смятам, тепърва ще преоткриваме себе си, ще се отъждествяваме с тях и с тъжната съдба на майка България. Тъжните хора в нея ще стават все по-тъжни и ако искат да се утешат чрез поетичното слово, могат да протегнат ръка и към малкото томче с „математически“ звучащото заглавие „99 стихотворения“.
          Поезията, освен всичко друго, е и превъзмогване на страданието, а Петър Велчев е страдал, опознал и разбрал какво чудо е това поезията.
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           

          Владимир Стоянов
          СТИХОТВОРЕНИЯ
           

          ЕДНО БЯЛО ПЕРО

          Крилото на баща ми перо отрони снощи
          и хукнах побелял – дано да го догоня
          през девет светове, през десет черни нощи,
          размахал шепа думи след страшната агония.
          С крилата на възторга рисувах свободата –
          дете като поточе, нагазило в полето,
          с кристален вик прониза окото на змията,
          притихнала в къдриците на стройните дървета.

          Но шапка невидимка над думите постави
          задъханият прилив с нозе от бяла пяна.
          Погледнах към перото зад райските огради
          и чух вика разсипан зад мене на сина ми.
          Тогава сам се върнах. Каквото ще да става.
          Дори да не живее, роденият умира.
          Усещах как се смее душата ми корава
          и как синът ми пее във звездната си риза.
           
           

          ВСЕ НА КРАЧКА ОТ РАЯ

          Бях неистово млад, но брадясал от толкова мисли, 
          а криле от надежда разтвори във мене съдбата.
          И поисках със тях, и поисках със тях да политна,
          да прехвърля предела, задъхан да стигна оттатък,

          където в прозрачния въздух живее 
          светът, неподвластен на думите тежки, 
          където мигът се разтваря и пее 
          в очите на майка ми, в нейните песни.

          Но всъщност разбрах, че превалям баира.
          Все назад се обръщах – задушно и прашно.
          И усещах, че влизам не в райска градина, 
          а в черната нощ по пътеката тясна.

          Над мене ревниво наднича луната, 
          побеляла от времето, а толкова млада.
          Разлиствам със нея поред тъмнината, 
          затворила къщите, възседнала прага.

          И прочетох тогава какво ще се случи, 
          щом не можеш от случая сам да избягаш: 
          „Вие разумът сляп, подивял като куче, 
          все на крачка от рая, все на лакът от хляба.“
           
           

          ЦЕЛУВКАТА НА ЮДА

          Уморено мълчиш, но и мракът в очите ти свети.
          А бездарникът пие юнашки, бъбриво изпъчен до теб
          и пришпорва безумно един подир друг ветровете,
          изгладнели край празната ясла 
          на този вселенски вертеп.

          Боже, колко дълбоко море, потопило света 
          до колене.
          Колко нищо незначещи дълги и мъртви слова.
          Като тромаво стадо възкръснали тъмни тюлени
          изпълзява все още ранена във нас гордостта.

          Но бодливата тел на деня ни гори и затваря.
          Впива зъби в плътта и загърля – дивашки души.
          Ще преминеш през ситото. Целият свят 
          се повтаря –
          ти си малкият принц сред потока 
          от мъртви звезди.

          Ето, тази усмивка е твоето цвете.
          Тази шапка е твоята детска мечта.
          Подари на поета стиха между редовете, 
          за да мине разпънат на него света.

          Подари на момичето стръкче любов за цинизма,
          с който стана пиар на нощта, обладало мига.
          На мъдреца без мяра раздай далтонизма, 
          за да вижда различно случайните прости неща.

          Под костурката слънчева 
          все ще се срещнем отново.
          Знам, че ти си гласът, който нощем 
          бълнува в несвяст:
          „Quo vadis, Domine?“*. И целунат от Юда, свободен,
          се изправяш усмихнат в нозете на белия свят.
           

          *Quo vadis Domine? – Къде отиваш, Господи? (лат.)
           
           

          ПРИЧАСТИЕ

          Ако повярвам в себе си,
          светът ще се смири 
          и в миг ще заприлича на параклис, 
          изправен пред вълните на студа 
          и пред гнева на виещите страсти.
          Запявам сам, затрупан от снега – 
          по песните дано да ме познаете.
          А в ледения проход на слуха 
          прохождат думите, заплакват раните.

          Към мене плуват сребърните салове 
          на странно оживелите ми мисли 
          и чувам как бълнува залезът, 
          нашепвайки забравени молитви.
          Но аз ще спра еленовия впряг 
          на най-красивата илюзия.
          Ще спра като смирен енориаш, 
          намерил себе си, 
          простил на другите.

          РАЗПОЗНАВАНЕ

          Не може да си вълк с душа на агне 
          или искра, горяща сред водата.
          Жълтеещият стрък в тревата 
          прилича на разпънат младенец.
          И като нимба на светец 
          над нас се носи тишината.
          Издраскан по стъклото на мъглата, 
          животът ни е комикс върху скреж.

          А аз копая кладенец, копая...
          Нагазват в него белите ми думи –
          свободни огнедишащи табуни 
          на водопой в отвъдната земя.
          Дали със тях прекрачват през смъртта 
          баща ми, дядо и синът ми, 
          или с крилете на стиха ми 
          разплакват восъчната светлина.

          Потънал в кладенеца на съня, 
          аз няма накъде да се завръщам, 
          защото сам съм оня дом насъщен, 
          където влизат утрото и вечерта.
          Ще бликне ли вода? Не зная, 
          но като фреска на духа 
          жена ми е кристална пиета.
          Дали в очите й ще се позная?
           

          ПРОЩАВАНЕ С АТЛАНТИДА
                на Сава Василев

          Когато се прощаваш с Атлантида,
          преплувай спомена, за да остане в тебе.
          Вълни разресват с белия си гребен 
          на буните гранитните коси.
          Животът ни е тъй красиво малък, 
          а думите – настръхнало големи.
          Приличаме на виещи химери, 
          в които се е настанил студа.
          Кошмарите са златните деца 
          на нашето мъчително пробуждане.

          Момчетата застреляха мига, 
          големите – заровиха оръжие.
          И сипеят проходи под нозете 
          със силата на своето мълчание.
          Забравихме надеждите, които 
          от прошката родиха разкаяние.
          Деца, деца на своите бащи, 
          защо нощта бележи всяко утро?
          Морето пее, влагата просмуква 
          и ранните, и зрелите ни дни.

          Когато се прощаваш с Атлантида, 
          преплувай спомена, за да остане в тебе.
          Варна
           
           
           
           
           
           

          Деница Георгиева
          ГАБРИЕЛ МАРКЕС 
          ЗА „САМОТАТА“ 
          В ЛАТИНСКА АМЕРИКА *
           

          При получаването на Нобеловата награда за литература през 1982 г. Габриел Маркес произнася вълнуващо слово с наслов „Самотата в Латинска Америка“, в което описва идиосинкразията, „лудостта“, трагедията, отчуждението и надеждата в Латинска Америка.
          Маркес започва словото си с тезата, че мистериите и митовете са неделима част от колективната памет на Латинска Америка. Позовавайки се на множество примери от времето на откриването и завладяването на Америка, колониализма, борбата за независимост и най-близкото минало на латиноамериканския континент, той доказва, че латиноамериканската история е одисея от „лудости“, създала едно много различно историческо съзнание.
          Самият писател е продукт на тази култура и подчертава, че творчеството му не е авантюра на въображението, а плод на латиноамериканската действителност, изпълнена със жестокост и красота. С тези думи той внушава, че не собственият му литературен талант, а необикновената латиноамериканска действителност е тази, която заслужава вниманието на света. Маркес обяснява, че „ ключовият проблем на латиноамериканците е недостигът на конвенционални средства, с които да направят живота си правдоподобен“. Според него именно в невъзможността да приведат тази реалност към европейските норми се състои „самотата“ на Латинска Америка. Маркес заявява, че европейците и останалият свят никога няма да успеят да разберат  Латинска Америка, „ако продължават да я мерят със същия аршин, с който мерят себе си“. Тази изолация никога няма да бъде преодоляна, ако се използват методи, които не отговарят на културната и историческата идиосинкразия на Латинска Америка, тъкмо обратното – „те я правят все по-непозната, все по-малко свободна и все по-самотна“. Отчуждението, следователно, би могло да намери решение, ако европейците съумеят да променят гледната точка, от която тълкуват латниноамериканския живот.  Освен това Маркес подчертава, че Латинска Америка не се нуждае от унизителното бащинско покровителство на Европа, а от активната й подкрепа, за да може да осъществи мечтата си за промяна и социална сраведливост в рамките на собствената си специфична реалност. Като добавя, че „Латинска Америка не желае, нито пък трябва да бъде субект без право на свободен избор“ по волята на големите господари на света. Намеква, че величината на самотата там се дължи на факта, че извън литературната сфера не се отдава дължимото на нейната същностна оригиналност и зрялост.
          В заключение Маркес посочва, че въпреки отказа на света да приеме Латинска Америка и независимо от потисничеството, разграбването, изолацията и смъртта, „нейният отговор е животът“. Като утвърждава съзидателните сили, той призовава съзнанието на цялото човечество да не позволява разрушаването на нашия свят. Писателят приканва хората да обединят усилията си срещу варварството на света, така че всяка нация, осъдена на „ сто години самота“, да има най-накрая и втори шанс на земята.
          Макар че речта на Габриел Маркес може да се оцени най-добре в контекста на книгата му „Сто години самота“, идеята за културната дистанция би могла да се свърже много добре и с изолираното селце в романа „Хроника на една предизвестена смърт“. В тази творба европейският и американският читател се сблъсква с една действителност, която му се струва не само невероятна, но и която разумът отхвърля. Затова речта на Маркес ни насочва към сложната специфика на живота в този много различен от нашия свят.Писателят ни съветва и внушава да виждаме не само в черно и бяло, но и да оценяваме нюансите в другите култури.
          Така читателят осъзнава, че в „Хроника на една предизвестена смърт“ Маркес описва не просто особеностите на безименното село, където става убийството на Сантяго Насар, а разкрива и някои от основоположните истини, оформящи латиноамериканската идентичност. Освен яркото описание на вярванията, суеверията и консерватизма в селото, той подчертава бездната, съществуваща между селския и градския начин на живот в Колумбия, както и културната „пропаст“ между Латинска Америка и останалия свят.
          Парадоксално е, но елегичният тон на Маркес извиква тъкмо самотата и историческата болка като възможни средства да разчупването на същата тази изолация.
          Може би най-впечатляващото в творбите на Маркес е, че със  своя графичен стил той ни потапя в нов, изумителен свят и ни кара да забравим за културната дистанция, която ни разделя. 
           
           
           
           
           

          БАЛКАНСКАТА П.Е.Н.йКОНФЕРЕНЦИЯ ЗАВЪРШИ
           

          Както бе съобщено от някои медии, от 7-ми до 10-ти октомври т.г. в Балчик се проведе първата у нас Балканска П.Е.Н.-конференция  на тема “Национализмът в глобалния свят и балканските писатели“. За участие в нея дойдоха литератори от Гърция, Румъния, Турция, Македония, Хърватия, Кипър. Участвуваха и над 20 български писатели. Свои текстове за сборника „Балкански диалози“, излязъл преди конференцията, изпратиха и дурги балкански творци, възпрепятствувани да дойдат в Балчик – от Сърбия, Турция, Гърция и др.
          Инициатор на събитието беше българският П.Е.Н.-център, който постави пред конференцията такава трудна, но плодотворна за дискусия тема. Известно е, че нашият център, създаден още в 1926 година, е клон от Международната писателска организация П.Е.Н. (поети, есеисти, новелисти), в която членуват над 90 държави по света. На конференцията беше прочетено приветствие от министъра на културата Стефан Данаилов.
          Възможно ли е да бъдем верни на своите национални корени и същевременно да бъдем истински жители на днешния модерен глобален свят? И как литературата, често наричана човекознание, може да отговори на този въпрос в нашите балкански пространства?
          Очертана така във встъпителното слово на поета Георги Константинов, председател на българския П.Е.Н.-център, тази теза възбуди истинска дискусия сред участниците.
          На трибуната излязоха повече от 25 писатели, между които Ана Бландиана (Румъния ), Шимун Чорич (хърватски писател, живеещ в Швейцария), Христо Хаджипапас  (председател на  писателския съюз в Кипър), Азиз Таш (преподавател по османистика в Истамбулския университет), Милош Джурджевич (Хърватия), Константинос Марицас (Гърция), Ромулус Русан (Румъния) и др., както и редица български писатели: Лиляна Стефанова, Никола Инджов, Ганчо Савов, Бойко Ламбовски, Георги Гроздев, Владимир Янев, Алек Попов, Иван Бориславов, Панко Анчев, Димитър Гулев и др. Беше обсъдена  също идеята за създаване на електронно списание „Балкански диалози“. Свои мнения по въпроса изказаха Ристо Лазаров (Македония), Константинос Марицас (Гърция) и др. Балканската писателска конференция завърши с голямо литературно четене в  студийната зала на Радио Варна.
           
           

          ЗАКЛЮЧИТЕЛНО СЛОВО
          на Георги Константинов,
          председател на българския П.Е.Н.йцентър
           

          Уважаеми госпожи и господа, скъпи колеги,

          Нашата Балканска П.Е.Н.йконференция е към своя успешен край. Чухме изказванията и репликите на повече от 25 балкански писатели тук, в тази каменна зала, която дълго ще помни думите им. Като прибавим и словата на такива колеги като Михайло Пантич (Сърбия), Костас Валетас (Гърция), проф. Айсу Ерден (Турция) и др., възпрепятствани да дойдат тук, но изпратили своите текстове за сборника „Балкански диалози“, то всички отзиви по темата „Национализмът в глобалния свят и балканските писатели“ надхвърля цифрата 25.
          Трябва да отбележим, че всички по своему подкрепиха основния дух на конференцията – обективен поглед към историческото минало, преодоляване на старите междусъседски предубеждения, грижа за националните духовни ценности, стремеж към нови европейски хоризонти. Според нас това е едно малко теоретично богатство, което може да бъде прибавено към общите ценности на световната писателска организация П.Е.Н. и към нашата балканска писателска хазна.
          Благодаря на Ана Бландиана, която ни напомни, че „е по-трудно да си свободен, отколкото несвободен“ и подсказа, че сe появява нова опасност, когато „свободата на словото намалява значението на словото“. Това е важно за мястото на писателя в днешния труден период на младите балкански демокрации. Преподавателят по османистика Азиз Таш ни върна към сложното и противоречиво балканско минало, когато отделните народи в османската империя, въпреки драматизма на епохата, са запазили своя език и обичаи. Тази теза възбуди интересна минидискусия, в която успешно взеха участие Никола Инджов, Константинос Марицас, Панко Анчев и др. Беше посочено, че тези времена са сложили бариера пред навременното ни влизане в европейския Ренесанс; ще запомним и думите на Инджов „Не забравяй, но не отмъщавай“. Силно прозвучаха и словата на Христо Хаджипапас, който с конкретни кипърски примери постави най-важния проблем: „преодоляване идеологията на насилието,облагородяване на тъмната страна на историческата ни памет“.
            В още по-широк балкански и европейски план разгледаха проблемите Шимун Чорич, Милош Джурджевич, Георги Гроздев, Бойко Ламбовски, Владимир Янев, Иван Бориславов, Ганчо Савов.
          Особена гледна точка намери писателят-историк Ромулус Русан върху днешния национализъм и европейското бъдеще.
          Почетната ни председателка Лиляна Стефанова напомни, че нашите балкански земи са пълни с послания и кодирани предупреждения, че ние трябва да ги разтълкуваме правилно с оглед духовното ни бъдеще. Алек Попов ни представи своя оригинален поглед към ролята на езика – за унижението и щастието да твориш на своя „малък“ роден език… И все пак да бъдеш човек на духа,писател…
          Скъпи колеги, няма да ви натоварвам със своите размисли по всичко казано и чуто тук. Всеки от нас ще си тръгне от това вълшебно място не само с прекрасни мисли по нелесната ни тема за национализма и глобализма, за оцеляването на националните ни духовни ценности, за хубавите надежди и трудните ни сбъдвания.
          Ще припомня само темата на една П.Е.Н. – конференция в Охрид (където се запознахме с днешния председател на Македонския П.Е.Н. Ристо Лазаров). Тя беше добре измислена, с метафоричен подтекст: „Коя е родината на птицата?“
          Коя е родината на птицата? Родното гнездо или чуждите топли земи, където тя прекарва кажи-речи половината си живот?
          Тогава отговорих: „Родината на птицата е нейният полет“. Полет над граници и разделения, вражди и омрази…
          Желая на всички успешен творчески полет!
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           

          МНЕНИЯ НА УЧАСТНИЦИТЕ 
          ЗА БАЛКАНСКАТА П.Е.Н.йКОНФЕРЕНЦИЯ, БАЛЧИК, 2008:
           

          Ана Бландиана (Румъния) – от трибуната на конференцията: „Досега съм била на много П.Е.Н.йконференции, но толкова полезна и толкова добре проведена писателска среща, при това – на такова  прекрасно място, виждам за пръв път!“

          Константинос Марицас (Гърция): 
          „Тези няколко дни в Балчик минават като филм пред очите ми. Сравнявам тази конференция с една друга, в съседна страна. Вие сте много по-високо. Едно само ще кажа – всичко:  и изключително красивият дворец, и изисканата програма, и реалната дискусия тук говорят за истинско европейско ниво!“

          Шимун Шито Чорич (хърватски писател, живеещ в Швейцария), по интернет: 
          „Вече се завърнах жив и здрав вкъщи. Много благодаря за всичко.Убеден съм че отзивите за Балканската конференция ще бъдат отлични. Най-хубави поздрави на членовете на Българския П.Е.Н. от Швейцария и Хърватия!“

          Милуш Джурджевич (Хърватия): „Много хубава писателска среща стана в Балчик. Сега разбирам, че контактите с вас са от голяма творческа полза, те ще стават по-ценни в бъдеще. Оставям своя интернет-адрес – нека си сътрудничим, нека си подаваме ръка!“

          Христос Хаджипапас (председател на Съюза на кипърските писатели), Василка Хаджипапа, поетеса и преводачка с български корен, съпруга на Христос:
          „Тръгваме си възхитени от всичко, което се случи на тази конференция. Ще действуваме за антология на българската поезия в Кипър, ще говорим в Министерството на културата да подкрепи един специален брой на списание „Пламък“, посветен на кипърската литература. Искрено се радваме, че такава  истинска писателска среща може да стане в България!“

          Положителни отзиви получихме и от другите чуждестранни и български писатели, участници в конференцията.
           
           
           
           

                 

1


        ©ИКСписание "Пламък" - всички права запазени!

1
1
1