начало
СПИСАНИЕ   "ПЛАМЪК"
двумесечно издание
за литература, изкуство и публицистика
   орган на Съюза на българските писатели
   
 

 основано от Гео Милев 
през 1924



        НОВИЯТ БРОЙ 



 

                 9-10 / 2009

 
             

            За да търсите по ключова дума от съдържанието на броя, моля използвайте Вашия браузер:
            От менюто "редактиране" /edit, изберете опцията "търсене" /find (on the page) 
            и въведете избраната от Вас дума/израз от съдържанието на броя.
            С клавишите "Ctrl" и "+"   и Ctrl" и "-"  можете да увеличавате и намалявате големината на текста. 
             
             
             

            СЪДЪРЖАНИЕ
             

                               
          100 ГОДИНИ 
            ОТ РОЖДЕНИЕТО
            НА НИКОЛА ВАПЦАРОВ 
            СВЕТЪТ ГОВОРИ 
            ЗА  ГОЛЕМИЯ БЪЛГАРСКИ      ПОЕТ ВАПЦАРОВ
          Ирина Велева СТИХОТВОРЕНИЯ
           Александър Видев СТИХОТВОРЕНИЯ
           Лилия Кошукеева СТИХОТВОРЕНИЯ
           Севделин Панев ЕТЮД В ТРИ ЧАСТИ 
            ЗА ЕДИН НЕКУЛТУРЕН ШОК
            (Разказ по действителен 
            случай)
           Валентин Чернев СТИХОТВОРЕНИЯ
           Здравко Златков ТЪНКИЯТ ПИСЪК 
            НА ВРЕМЕТО. Новела
           Димитър П. Шопов СТИХОТВОРЕНИЯ
           Елена Димитрова СТИХОТВОРЕНИЯ
           Димитър Ганев РАЗКАЗИ
          На корицата: Скулптура на Никола Вапцаров от Николай Шмиргела.
          Петя Панова ЕРОТИЧНА КВАРТА
           Николай  Павлов СКЪПИЯТ  ПОКОЙНИК. 
            Новела
           Слав Делиславов МИНИАТЮРИ
           Миглена Георгиева СТИХОТВОРЕНИЯ
           Янаки Зибилянов САТИРИЧНИ СТИХОВЕ
           Валерия Андреева СТИХОТВОРЕНИЯ
           Станко Нацев ШАРАНИТЕ. Разказ
           Любомир Николов КЪСИ РАЗКАЗИ
           Вера Балева СТИХОТВОРЕНИЯ
           Красимира Кацарска Две есета 
           Георги Андреев ЗАВЕТЪТ. Разказ 
           Петър Доневски КОСАЧИ. Разказ 
           Светла Георгиева СТИХОТВОРЕНИЯ
           Иван Андонов ОРИС. Разказ
           Пенка Брайкова ДАСКАЛ НИКОЛА ЗОЗИКОВ 
           Йордан Петков РОДОПСКА ПАНОРАМА 
           Румяна Пенчева ЖИВОТ КАТО НА КИНО 
           Латун Консулов СТИХОТВОРЕНИЯ
           Гатя Симеонова КОНЕТЕ НА ТРАКИТЕ
           Христо Ганов ОТВЪД ПРЕХОДНОСТТА 
            НА ИЗКУШЕНИЯТА
            70 години от рождението 
            на Петко Братинов
           Петко Братинов СТИХОТВОРЕНИЯ
           Емил Кръстев Из „КРЪГОВРАТ“ 
           Пламен Глогов СТИХОТВОРЕНИЯ
           Васил Златарев Из „ИЗБРАНО“
           Александър Томов ЗА ТЪМНАТА РЕКА 
            И БИСЕРИТЕ В НЕЯ... 
           проф. Йордан  СВЕТЛИНАТА 
           Калайков ПО СТРЪМНИЯ И САМОТЕН 
            ПЪТ НА ИЗКУСТВОТО 
           Петко Недялков ПРИЗОРИ БЕЗ АНГЕЛИ 
           Марин Кадиев РОМАНЪТ ЗА ПРЕХОДА   
           Костас Валетас  ДВА РАЗКАЗА
           Румен Шомов КОНКУРСЪТ ИЛИ 
            В ОГОЛЕНАТА ПАСТ 
            НА МИНОТАВЪРА.
            Радиопиеса
           
             

           

          100 ГОДИНИ 
          ОТ 
          РОЖДЕНИЕТО
          НА НИКОЛА 
          ВАПЦАРОВ
           
           
           

          ПРОЩАЛНО
             На жена ми

          Понякога ще идвам във съня ти
          като нечакан и неискан гостенин.
          Не ме оставяй ти отвън на пътя – 
          вратите не залоствай.

          Ще влезна тихо, кротко ще приседна,
          ще вперя поглед в мрака да те видя.
          Когато се наситя да те гледам,
          ще те целуна и ще си отида. 
           
           

          СВЕТЪТ ГОВОРИ 
          ЗА  ГОЛЕМИЯ БЪЛГАРСКИ ПОЕТ 
          ВАПЦАРОВ
           

          ...Вапцаров се роди от своята смърт. Удивени, непосредствено след войната,  неговите съотечественици българи откриват пред себе си „едно почти неизвестно до този момент поетическо чудо“. И ако и да не се касае точно за чудо, то се касае за едно изключително явление в международната социална поезия. Аз поне не познавам друга поезия, която да излъчва такава силна топлота, човечност, близост и честност, която да е толкова убедителна в изискванията си за хуманна справедливост и мир, каквато е поезията на Вапцаров. И колко вяра в човека и в неговото бъдеще, колко копнеж за живот иззразява и предава тази поезия...
                Арис Диктеос, Гърция
           

          Народи, които имат личности като Никола Вапцаров, растат в очите на света.
                Салваторе Куазимодо, Италия
           

          У него има нещо, без което стиховете му биха били само свидетелства, документи, а не творби на красотата –  в поезията на Вапцаров има съвършенство на поетическото майсторство.

                Жан Канапа, Франция
           

          ...Като заглавие на италианското издание избрах един стих на Никола Вапцаров –  „Вратите не залоствай“. Струва ми се, че тези думи съдържат най–висшия смисъл и актуалността на неговата поезия, на съществуванието му: не залоствайте вратите пред другарството, пред любовта, пред сближението между всички хора, пред мира; не се затваряйте в себе си, а разкрийте широко сърцето си за живота, за истината, за радостта...

                       Марио де Микели, Италия
           

          Ирина Велева
          СТИХОТВОРЕНИЯ
           

          ТОЗИ ГРАД МИ ОТЕСНЯ

          Този град ми отесня
          като пуловер,
          в който съм израснала,
          но вече за нищо не става.
          Като обувка от детството
          ми отесня този град.
          Улиците –  едни и същи.
          От всеки ъгъл спомен крещи.
          Дори всички хора ми се струват познати.
          Този град ме е хванал в капана си.
          Сега снегът вали.
          Но пак е същото. Дори снегът ми отесня
          като бял пуловер,
          който всеки ден съм обличала.
          Сърцето иска нещо ново – 
          друга обувка,
          пуловер
          и град.
           

          ЕСЕНТА НЕ Е САМО СЕЗОН

          Есента не е само сезон.
          Есента е и състояние.
          Когато някой остро те рани,
          когато някой те измами,
          увяхват чувствата във теб.
          И мълком падат 
          в теб
          листата на живота.
          И в твоето небе над теб
          настъпва сезона на тъгата.
          И уж е лято
          и уж е светло,
          а в теб е късна есен мрачна.
          Вали дъжда
          във теб
          и гние същността ти.
          Есента не е само сезон.
          Есента е и състояние.
           

          ВЗРИВЯВАМ МОСТОВЕ

          Взривявам мостове зад мен,
          за да имам право на бъдеще,
          право на утрешен ден.
          Разпалвам пожарища
          и изгарям паметта си
          вместо жертвен агнец
          и моля боговете
          за право да властвам
          над малкото мое време – 
          кратко със мен, дълго без мен.
          Запалвам отново своите неувяхнали надежди
          като божури невидими в побелелия свят.
          Замръзнали сълзи се стичат от мен.
           

          ОГРАБЕНА
          от всички
          и от всеки.
          Раздадена
          на всички
          и на всеки.
          До кости,
          кокалчета,
          скелет.
          Все още кожа ме покрива.
          И сняг като снежна сватба
          ще покрие остатъка от мен.
          Дано изтрие следи от пръсти, думи,
                предателства,
                    обиди и тревоги
          и поне от мен да израсне нещо...
          Ограбена,
            плячкосана,
             отнета от себе си
          разнасям ветровете
          с надеждата да срещна себе си
          като човек или дърво със корен.
          Природа или просто спомен.
           

          ЗАВРЪЩАНЕ КЪМ СЕБЕ СИ

          Връщам се при себе си.
          Дълго отсъствах.
          Забравих цвета на очите си.
          Всичко забравих.
          Влизам в себе си
          като в напусната къща,
          занемарена и изоставена.
          Сядам удобно.
          Няма скоро да тръгвам.
          Всеки път вън от мен е погрешна посока.
          Ще заобичам отново цвета на очите си.
          Прибрах се у дома.
          Запалвам тихо свещ пред иконата.
           

          ОТПУСК ОТ ЖИВОТА

          Искам отпуск от Живота,
          но Животът отказва,
          дори болнични не дава.
          За такава умора
          няма закони записани.
          Ако оцелееш –  оцеляваш,
          ако не –  никой не съжалява.
          Това са законите на Живота – 
          писани или неписани.
          Завиждам на птиците – 
          волни, крилати.
          Кацат, където искат
          и по своя воля отлитат.
          Искам отпуск от Живота – 
          в сянката на вечния Дъб да почина.

          МЕЖДУ ВЪПРОСИ И ТОЧКИ

          Животът ми е низ от въпросителни
          и отговори пълни с точки.
          Точките пораждат нови въпросителни.
          А въпросителните се превръщат в точки.
          Докато имам сила да задавам въпроси
          и задъхана да чакам отговорите
          ще може още да съм тук,
          докато накрая се превърна в точка.
           
           
           
           
           
           

          Александър Видев
          СТИХОТВОРЕНИЯ
           

          Б. Т. Р.1 

          ... и именно като бронетранспортьор минава той
          през смисъла на нещата

          не оставя буква върху буква
          разделя субстанцията на крайни
          части
          изправя а priori срещу a posteriori
          (кой печели тук)

          с непоклатимостта на мастодонт вършее

          и оставя само прах по пръстите
          и нито звук
           

          P. S.
          пак дъждът ми пише писма
          мдааааа

          аз само хартия му давам
          шушлекова една такава
          разпната на няколко трапеца
          от безинтересни метални
          спици

          (все още съществуват императори
          лишени от смисъл
          а принцесите са от
          Студентски град)

          пише ми казвам ти
          но думите му изтичат

          преди да ги прочета

           1 Български тълковен речник
          ФАБРИКА ЗА ОТЧАЯНИ ДУМИ

          там започват работа още в 5
          а по време на по–топлите сезони
          дори към 4, 4 и половина

          не закъсняват
          винаги идват навреме

          всички са еднакви
          лицата им приличат на
          мъртва скумрия
          хладни ръце
          брадясало сърце–палач загрубяло
          от работата

          не носят часовници
          знаят че времето е разтегливо
          понятие до такава степен на изтъняване
          че накрая превръща се във въздух

          държат вечността в задния си джоб
          там мухлясва
          пропита от потта им
          понякога работата е тежка

          пушат евтин мокър тютюн и
          мислят си –  лесно е

          винаги когато имат възможност
          пикаят върху свободата си
          а тя нали точно в това се състои
          пък и ако не е с цвят на пикня
          свободата е с цвят на
          кръв
          а тя по–бързо се забравя

          за тях всичко е мишена
          в главата им спокойно се
          разхожда мастодонт
          а душата им цялата е в зъбите

          ако някога ви се усмихнат
          усмивката им ще ви съсече

          апатичният читател не ги плаши
          знаят –  той е средство а не
          цел

          а да
          никога не обелват и думичка
          предпочитат ги с кората
           

          МАЛКИ ХОРАЛНИ ПРЕЛЮДИИ

          I.
          всяко небе няма смисъл
          както и всеки ден

          никога нов
          никога нов
          като тъп нож

          никога нов

          II.
          и събирам страх
             събирам страх
             събирам страх

          реколтата е добра
          ще има и за зимата
          хах
          компоти от страх

          III. (пост –  )
          събирам страх събирам страх
          събирам страх
          и се превръщам в прах превръщам в прах
          превръщам в прах

          режа вените си с тъп нож
          ден след ден
          след ден

          и кръвта не е нова

          СЪЛЗИТЕ НА БОГА

          две капки засъхнал
          восък
          върху левия ми ръкав
           

          ПРОГНОЗА

          времето лети
          облечете си крила
           
           
           
           
           
           

          Лилия Кошукеева
          СТИХОТВОРЕНИЯ
           

          ПЕПЕРУДА

          Сърце във формата на пеперуда
          сънувах, под воала на нощта.
          От пулс на диво, необятно чудо
          аз вкусих аромата и мощта.

          А облаците нежно ми шептяха.
          Във въздуха усещах лекота.
          Крилцата малки трескаво трептяха
          и рееха се в звездна красота

          Магия. Миг илюзия. Загадка.
          Бездънна шир от морска синева.
          Въздишка. Поглед и умора сладка.
          Очи във мрака. Мирис на трева.

          Видях те. Светлината на светулка
          във пеперудената ми душа
          блести. Мечтите цветни правят люлка.
          Потъвам в нея. Знам, че не греша.
           

          САМОДИВА

          Ще ти липсвам. Щом сутрин отвориш очи,
          ще ме виждаш, обвита в море от въздишки
          и ще чувстваш как с длан ме докосваш почти – 
          чисто гола, покрита с невидими нишки.

          Ще ме търсиш, когато настъпи нощта
          и луната огрее голяма и цяла.
          Мен ще искаш, когато угасне свещта,
          а в тъмата простре се пътеката бяла.

          Ще ти липсвам –  във болка, във радост и страх,
          във вълни от емоции, бунт на хормони.
          Ще ме викаш, отчаян и жаден за грях
          и лика ми сред сенките глухи ще гониш.

          Но не ще ме откриеш там. Аз съм мираж
          и играя вън с вятъра, плувам с мечтите.
          Аз съм чуден, но вече отминал пейзаж,
          самодива, с магия орисала дните.
           

          ЛЮБОВНИ ПАСИАНСИ

          Стоя, заслушана във тишината.
          Там, някъде, една любов умира.
          Нареждам пасианса на сърцата – 
          объркан кръговрат, почти безспирен.

          Раздялата минава по паважа
          надеждата си сляпа разрушила,
          а нейде, там, една любов се ражда.
          Огрява в небосвода с нова сила.

          Редя, а пасиансът не излиза.
          Те, фигурите, все едни и същи.
          Облечена във чиста бяла риза
          в началото си следващо навлизам.
           
           
           
           
           

          Севделин Панев
          Чикаго

          ЕТЮД В ТРИ ЧАСТИ 
          ЗА ЕДИН НЕКУЛТУРЕН ШОК
          (Разказ по действителен случай)

            
                 На Буки –  с обич

          Какво е „културен шок“? Според речниците това е шок от новите и непознати неща, с които човек се сблъсква при пристигането си в чужда страна. Но за да няма недоразумения, още в самото начало трябва да се каже, че културен шок не означава, че човек от страна с по–ниска култура е попаднал в страна с по–висока култура. Съвсем не. Това е универсално човешко преживяване, отнася се за всички хора без изключение и визира целия спектър на чувства и вътрешни конфликти, през които преминава душата му преди да успее или да не успее да се справи с новата среда. И всичко това се случва само защото човекът се е откъснал от най–любимото за него място на Земята. Още през 70–те години на миналия век един американски психолог е изследвал обширно и детайлно това човешко състояние. Според него има четири стадия, през които преминава животът, нека за улеснение кажем, на всеки емигрант. Първият е стадият на уплахата и любопитството. Попаднал на новото място, човекът иска максимално бързо да изучи и да свикне със заобикалящата го среда, т.е. да се адаптира. През цялото време чувства в себе си несигурност и съмнение дали ще успее. Изразява се с мисълта: „Винаги мога да се върна у дома.“ И това състояние продължава от няколко месеца до 1–2 години. Много зависи от това дали човекът усвоява добре езика на страната домакин и дали преди това е посещавал други страни. Ако е бил подготвен по–отрано, този етап ще му отнеме по–малко време. След това започва вторият стадий –  на сравнението и критиката. Всичко, за  което е намразил своята родина, всичко, което не е харесвал и считал за несправедливо в нея, за да оправдае своята емиграция, избледнява и става маловажно. Сега той вижда само най–хубавото, спомня си всички прекрасни мигове, които е преживял, всички прекрасни хора и приятели, които е имал там, в своето отечество, в своя дом. И вече не харесва страната домакин, защото е убеден, че се е отнесла безразлично или враждебно към него. Тогава започва да се изолира от средата, вкопчва се или в семейството си или в приятелите сънародници и заедно с тях се опитва да се присмее или да отхвърли правилата на страната домакин. Може да се изрази например с изречението: „Искаш всичко и веднага, а получаваш нищо и постепенно.“ И това продължава също няколко години, някои остават в тази фаза завинаги и усърдно се стараят да убедят новодошлите в своята правота. И тогава той или тя започва да крои планове, в зависимост от възпитанието си, или да се върне завинаги в майчината утроба на родината си (регресия) или да „ужили“ по някакъв начин страната домакин (отмъщение). Но ако премине успешно през този ад от чувства и състояние на горест, човекът ще навлезе в третият стадий на своя нов живот. Когато очите и ушите му се отварят за всичко около него. Вече си е намерил хубава работа, има си някой „местен“, който го протектира, било то любовник/цар или просто приятел. Има нова среда, нов дом, нови интереси. Някои може дори да се „друсат“ –  така, за удоволствие, просто защото всички го правят. Жените се развеждат или омъжват, независимо дали са сами или имат деца, едни по сметка, други по любов. На мъжете мислите им текат не във вид на думи, а на цифри. С други думи човекът вече има втора родина. Може да се илюстрира с думите: „Ние сигурно тук ще остареем, и сигурно тук ще умрем, дет’ се казва“ или пък от евангелието на Йоан: „Преди бях сляп, сега виждам.“ Минали са сигурно вече десетки години и човекът е станал съставна част от новото общество. Вълнува се искрено от живота в новата си родина, има нови спортни и политически пристрастия, гласува на изборите, знае всичко за своите съседи, децата му говорят родния език с акцент. Ето това е четвъртата фаза на културния шок, в която неусетно, благодарение на своята воля и търпение, емигрантът се е потопил щастливо и безметежно, като в приказките. Някои са спечелили много пари и вече са на голяма почит („Пази боже сляпо да прогледа“). Или както се казва –  от беззащитно имаго и личинка човекът се е превърнал в анонимно и зряло насекомо. 
          Същият този американски психолог твърди, че само и единствено в този стадий емигрантът може да изпита носталгия в истинския смисъл на думата. Всички подобни чувства в предишните етапи са само превземки, флиртове или самоизмами. Защото само когато истински загубиш нещо, можеш да почувстваш липсата му. Нещо подобно като смърт на най–близък човек (майка).
          Такава е съдбата на емигранта, както и да му се ще понякога на човек всичко това да не е вярно. И сега, преди да изиграем етюда, нека да направим едно кратко въведение. Представи си за миг, че си една песъчинка в пустинята или едно самотно туптящо сърце във Всемира. Да, ти просто си един от хилядите българи –  емигранти в тази страна. Дошъл си тук, защото си искал да промениш нещо в себе си, защото си искал да победиш, защото си повярвал, че това е единственото място на Земята, където можеш да почувстваш уханието на свободата. Имал си щастливо детство. Израснал си в едно малко градче на България. Всички у дома са лекари. По–късно и ти ще станеш лекар, т.е. ще получиш Хипократовата клетва в наследство, така да се каже. Възпитан си в дух на еснафска порядъчност, вяра в науката, преклонение пред човешкия живот и винаги да казваш истината. Бог не е споменаван в семейните разговори, но тъй като си го сънувал, знаеш, че Той се е притаил някъде дълбоко в теб и изпълва душата ти с упоителна нега. После растеш, но не поумняваш. Опознаваш женската любов, но все бягаш от нея, защото те е страх. Тук не става дума за секс, за „хормони“, както казва една твоя „бивша позната“ (как нелепо само звучи това бивша позната –  почти като „любовница от първия брак“). Копнееш да те разбират. Твоят асистент по кардиология ти е споделял: „На този свят никой не ме разбра. Само жена ми, ... и то погрешно.“ Четеш много. Твои кумири стават Шопенхауер, Ницше, Достоевски, Фройд, но в българската си душа най–високо си поставил Димчо Дебелянов, Йовков и Емилиян Станев. После започваш работа. Научаваш се на емпатия. Прегледал си хиляди хора и три пъти си спасявал човешки същества в клинична смърт. (Вбесяваш се когато някой ти каже, че американските доктори са по–добри от българските, но винаги мълчиш и мазохистично се наслаждаваш на унижението.) Междувременно си се женил два пъти, и двата пъти несполучливо. Имаш син от първия си брак, който живее с първата ти жена в чужбина. Ти ставаш циник, за да не те нараняват повече. И въпреки това отново жадуваш любовта на Жената. Откриваш я, но Тя, милата, не те разпознава, защото е обсебена от някакъв „дълбок“ секс с друг, който тя преживява като „обречена“ любов и вие се разминавате във времето. Душата те боли, но внимаваш да не изпаднеш в депресия. Твоите мисли и сънища са „разнолики и нестройни“. Чувствата ти –  още повече. Но тъй като, както е известно, „животът е един от най–трудните“ и никога не следва нашите планове, ти си си мечтал да „разнасяш надежда за всички“, но вместо това разнасяш ... пици.
          Та ето го и етюдът. Нека отбележим само мимоходом, че етюдът е съвсем истински, на живо (месо). И така в един прекрасен неделен ден на миналата пролет до теб спира полицейска кола и полицаят пита дали си имал инцидент предишния ден. Отговаряш му, че не си спомняш такова нещо. Излиза от колата и ти заприличва на бременен плъх –  с коремче под колана. Казва: „Правим разследване и трябва да дойдеш с мен в полицията за един час.“
          –  Но, аз съм на работа.
          –  Няма значение. Ше кажа на шефа ти.
          Понечваш да седнеш до него отпред, но той ти отваря задната врата, с решетката. Отивате в полицията и влизате в някаква сива стая, в която има само една маса и няколко заковани стола. Не можеш да се отървеш от натрапчивия образ за плъховете. Идва още един полицай –  по всичко личи от мексикански произход. Дават ти бял лист и искат от теб да опишеш всички места и маршрути, през които си минал предишния ден до 6 часа вечерта. Ти малко се затрудняваш и той взема белия лист и казва: „Добре, ти ми диктувай, аз ще пиша.“ Разказваш му всичко и за доказателство му оставяш етикетите на адресите, където си бил и една бележка от Walgreens с покупките и часа, когато си бил там –  6 ч. и 10 мин. Ти питаш защо се прави това разследване и той ти казва, че предишния ден някаква кола е блъснала една възрастна жена на кръстовището на Lawrence и Cumberland и шофьорът е избягал от местопроизшествието. Жената е все още в безсъзнание и в крайно критично състояние. Но –  казва и те гледа право в очите –  ние имаме един свидетел, който е видял, че това е била тъмна кола с отличителна табела на пица. Накрая ти прочита правата от някакъв лист и ти се подписваш под показанията си. Ти си доверчив човек и никога дори през ум не ти е минавало да се заяждаш или да спориш с полицай, защото знаеш, че то е същото като да изръмжиш срещу някое куче. Той те връща обратно откъдето те е взел и твоето вътрешно време отново започва да тече в познатия ти монотонен ритъм. Ти си забравил за случилото се още същия ден и си заживяваш втръсналия ти до болка емигрантски живот.
          Не минава и месец и едно телефонно обаждане те изважда от твоето „сънуване наяве“.
          –  Аз съм детектив Лъогрийн. Трябва да дойдеш в 2 часа в полицията, за да поговорим. Съгласяваш се безропотно. Отиваш точно навреме, но половин час чакаш да те извикат, в компанията единствено на камерата в ъгъла. После една врата се отваря и се появява цивилно облечен мъж с полицейска значка на колана. Напомня ти на някакъв актьор –  атлетичен, със смолисточерна коса и набраздено лице. Докато те превежда през някакви коридори, чуваш зад гърба си:
          –  Говориш ли английски?
          Казваш, че говориш достатъчно, за да се разбираш с всеки. Влизате в една стая, отново сива, където има още двама мъже. Вътрешният ти глас ти подсказва, че това ще бъде разпит. Единият е огромен и стои прав, другият седи с някаква папка в ръцете и изобщо не прилича на полицай. Точно той е Лъогрийн. Този, който те е довел, ти казва да седнеш и ти предлага кафе.
          –  Аз съм детектив Делгадо и водя това разследване. Знаеш ли защо си тук?
          Замисляш се (Защо ли наистина съм тук?) и още преди да си отговорил той се обръща към другите двама и казва:
          –  Та той не знае английски. Нищо няма да стане.
          После те поглежда рязко и с тон, близък до военна команда, почти изкрещява:
          –  Повтаряй след мен. Това е полицейският участък Норидж на щата Илинойс.
          Ти повтаряш като папагал, не вярвайки на ушите си.
          –  Виж какво. Тази жена още е в болница и е много зле. Ние сега не те обвиняваме, но ти си единственият ни заподозрян, така че признай си, че ти блъсна жената.
          Казваш му, че не си блъскал никаква жена и го гледаш втренчено в лицето.
          –  Добре. Ти какъв си бил в твоята страна?
          –  Лекар.
          –  Като си лекар, защо не си си стоял там, а си дошъл в Америка да разнасяш пици?
          –  Ами... Хванал те е натясно. Нямаш готов отговор на този въпрос. –  Исках да променя живота си за по–добро.
          –  Ти майка имаш ли?
          –  Да. Защо? (По това време майка ти е болна, но все още жива.)
          –  Ако някой блъсне твойта майка на улицата и избяга, как ще се почувстваш?
          –  Ужасно.
          –  Ето, виждаш ли? Затова е по–добре още сега да си признаеш, че ти блъсна тази жена. Усмихваш се горчиво и правиш нескопосан опит да се прекръстиш. Той скача от стола побеснял и ти крещи в лицето:
          –  Само не ми прави такива жестове, че така ще ме ядосаш, че изобщо не можеш да си представиш какво ще стане. Тука е Америка и такива не ни минават.
          –  Може ли да направя едно изявление? –  промълвяваш заеквайки. Успокоява се, сяда отново и с възможно най–ехидната усмивка казва:
          –  Точно това чакам от теб.
          –  Вижте, детектив Делгадо, аз съм добре възпитан и добре образован човек и никога през живота си не съм оставял пострадал на местопроизшествие без помощ.
          Започва да се смее.
          –  Ти знаеш ли колко добре възпитани, образовани, интелигентни и богати хора има в затвора. (Онемяваш. Как да знаеш като никога не си бил в затвора.) И продължава: –  Чувал ли си някога за детектора на лъжата?
          –  Да, чувал съм.
          –  Ти знаеш ли, че ние в Америка имаме най–добрите специалисти в света и че сега, ако те подложим на детектора на лъжата и разберем, че лъжеш, отиваш в затвора? Знаеш ли това? И че ако ни лъжеш, отношението ни към теб ще стане съвсем различно. А? Съгласен ли си да те подложим на детектора на лъжата?
          –  Съгласен съм.
          –  Ти май не разбираш за какво ти говоря. Знаеш ли, че имаме още един уред, който се слага на гърлото и по гласа нашият специалист може да познае дали ни лъжеш. Казвай. Да го викам ли?
          –  Да. Съгласен съм.
          Излиза намръщен от стаята. За теб вече нищо няма значение. Безчувствен си като Паметника на незнайния воин. Връща се след две минути и казва, че техният специалист бил зает и днес не можел да дойде. Тогава се намесва огромният, който дотогава е стоял изправен и не е мръднал от мястото си.
          –  Ей ти, я ми кажи какво има на кръстовището, където стана инцидентът? Какви сгради има? Изреждаш напосоки, а той повтаря: „И още какво, и още какво ...“
          –  Има ли банка там?
          –  Да, има.
          –  Какво имат банките? (Гледаш го тъпо) Имат ли камери?
          –  Да, имат.
          –  Сигурно се досещаш, че ние имаме запис на инцидента и на него се вижда как твоята кола блъска тази жена.
          –  Това не е моята кола.
          –  Наистина, записът е замъглен и не се вижда номерът, но ние вече сме извикали специалист от Холивуд, който ще го изчисти и ще се види, че това е твоята кола. И тогава отиваш направо в затвора. Ние дори сега можем да те задържим 24 часа. Искаш ли да отидеш в затвора?
          –  Не.
          –  Ами признай си, че ти блъсна тази жена и няма да ходиш в затвора.
          –  Как да си призная нещо, което не съм извършил. Аз съм невинен. Делгадо излиза ядосан от стаята, но почти веднага се връща.
          –  Ти вярваш ли в Господ? Нали преди малко направи някакъв жест.
          –  Да, вярвам.
          –  Защото аз не вярвам. И каква е твоята религия?
          –  Аз съм християнин. Източно–православен. И не смятам да си сменям вярата.
          –  Добре. Стани, вдигни си дясната ръка и се закълни пред нас, че не си блъснал тази жена. Ставаш, вдигаш си ръката и се заклеваш. Той те гледа в очите и казва:
          –  Сега си свободен, но ние съвсем скоро ще те потърсим. И си вземи кафето. Да не мислиш, че сме сложили отрова в него. Ние не сме от КГБ. Довиждане.
          Тръгваш си с кафето и вървиш като препариран. Всички вътрешности ти вибрират. Излизаш, но не знаеш накъде да поемеш. Изсипваш кафето в някакво кошче за боклук, но продължаваш да стискаш чашата. В ума ти гъмжи от псувни. Реката на гнева и яростта само чака да бъде отприщена. Някак си успяваш да се добереш до вкъщи. Чувстваш се като изваден от някакъв филм на Уди Алън (Само дето я няма Скарлет Йохансон да И плачеш в скута.) После разказваш, споделяш с всички твои сънародници, които считаш за близки и искаш да ти помогнат. Но те не трепват, защото всеки от тях има триста дяволи на главата си и защото това не е техен проблем. Накрая отиваш при шефа си и му казваш:
          –  Шефе, ти знаеш, че съм невинен, защото това е станало в работно време и трябва да ми помогнеш. Някой в тая Америка трябва да ме защити.
          –  Добре Шелдън (така те нарича). Ще ти помогна.
          –  На другия ден той е направил разпечатка на цялото ти движение в онзи ден, обадил се е на свой приятел, който му е дал адвоката, с когото трябва да се срещнете. Тръгвате с джипа му за Downtown и докато пътувате ти казва:
          –   Шелдън, много съжалявам, че опознаваш лошата страна на Америка. Не всичко в Америка е такова. Има и хубави неща.
          И продължава:
          –  Адвокатът, при когото отиваме, е евреин и е приятел на моя приятел и затова сега нищо няма да ни вземе. Знаеш ли защо евреите са умни? Защото, докато ние играехме наште игри, те слушаха своите майки и учеха. После ние станахме дребни собственици, а те –  адвокати, банкери, бизнесмени и доктори. Така че, слушай внимателно какво ще ти каже.
          Качвате се на някакъв много висок етаж, едно много чаровно момиче с очила ви посреща и ви разполага в приемната. След малко той идва и влизате в неговия кабинет, който е отрупан с дебели книги, разхвърляни навсякъде. Той е млад пич с очила, облечен в сако и дънки. Лицето му е леко сипаничаво и леко... небръснато. Запознавате се и сядате на една много дълга маса. Той изважда една папка с бели листа и започва да те разпитва и старателно да си записва. Задава ти дословно същите въпроси, които си чул и в полицията, само че много по–внимателно и обстоятелствено, изисквайки от теб невероятни подробности. Като например: „Кога си си сменял спирачките на колата за последен път?“, „Кажи ми, какво точно си купи в Walgreens?“ и все от тоя сорт. На въпроса ти дали всичко това е необходимо отговаря: „За да мога да те защитя, трябва да знам три пъти повече от полицаите. Неща, които те не знаят. И най–важното –  повече никакви изявления. Каквото и да стане в бъдеще, дори да те арестуват, което не го вярвам, само ми се обаждаш и ме чакаш.“ После, между другото споменава, че този полицейски участък бил известен в цяло Чикаго със своите незаконни действия. Тогава твоят шеф го пита: „Добре де, всичките тия незаконни действия на полицията така ли ще останат без последствие?“ „За съжаление, да –  казва Джеф (адвокатът) –  всичко остава за сметка на неговия опит в Америка, тъй като няма свидетели.“ След всичко това той се отпуска на стола и вие започвате свободен разговор. Пита те каква е мечтата ти в Америка. Казваш му, че са две: да станеш доктор тук и да напишеш книгата на своя живот на английски.
          –  За какво ще бъде книгата? (Никой досега е ти е задавал този въпрос.)
          –  За това как протича вътрешното време в човека докато му се случват всички житейски неща.
          –  Твърде интересно.
          После говорите за политика. Интересува се кой управлява в България. Разказва как е бил в Турция и колко много му харесал пъстрия живот там.
          Разделяте се и в душата ти постепенно се възцарява мир и спокойствие. По обратния път след няколкоминутно мълчание твоят шеф ти казва:
          –  Шелдън, нека сега да видим дали си си научил урока. Идват полицаите и било на улицата, било у вас те арестуват. Слагат ти белезниците и те отвеждат в полицията. Питат те: „Как се казваш?“ Ти какво отговаряш?
          Гледаш го въпросително.
          –  Отговаряш: Искам присъствието на моя адвокат. Те те питат: „Къде живееш?“ Ти пак им казваш: Искам моя адвокат тук. Каквото и да те питат, само казваш: Искам моя адвокат, искам моя адвокат, и така до безсъзнание, докато не спрат да те питат каквото и да било. Разбра ли?
          –  Разбрах.
          Разбираш и още едно нещо. Че най–трудно се усвояват най–простите неща.
          Ето това е всичко. Завеса.
           

          Валентин Чернев
          СТИХОТВОРЕНИЯ
           

          ЛЕТЕЖ

           „Орльо, орльо, горско пиле,
           дай ми твоите криле,
           за да литна...“
             Стара песен

          Да литна?
          Мога!...
          Зъбери безкрайни
          предлагат път към облачната вис.
          Но полетът е неподвластна тайна
          и птича орис, и печален риск...

          Джамии вдигат тънки минарета.
          Над кръгъл купол, остър пръст забол
          сред синьото пространство на небето,
          да литна мога!
          Но не съм Манол...

          От покрива на блока пететажен
          по–лани литна възрастна жена.
          Но полетът И свърши на паважа.
          Да литна мога!
          На каква цена?...

          Родени сме на този свят безкрили – 
          земята ни е участ доживот.
          Икар е мит. Но цял живот се силим
          да полетим към слънчевия свод.

          Човекът е скитник със сърце–бродяга,
          извечен пленник на простора вън.
          Да литна мога днес, сега, веднага,
          но да летя –  единствено насън...

          А хоризонтът син зове и мами,
          небето вън ухае на цветя...
          ...поредната човешка малка драма:
          да литна мога!
          Искам да летя...
           
           

          ИЗМИСЛИЦА

           „Не измисляй себе си...“
             Георги Трифонов, „Лабиринт“

          Живея в свят безумен и различен,
          мой собствен свят, от мене съчинен.
          Денят ми е измислен –  не прилича
          на вашия, уж истинския ден...

          ...Измислен плува облакът над мене,
          слънцата денем, въздухът сребрист,
          луните ярки в нощите студени,
          звездите в синята небесна вис.

          И себе си измислих най–накрая – 
          чертите си, гласа си съчиних.
          Сред толкова измислици не зная
          дали е истински и този стих...

          Измислено е всичко! Сам поисках
          животът ми да бъде час след час
          един измислен сън. Поел съм риска
          измислен да е пътят ми сред вас.

          Измислен сняг в косите ми белее
          и падат съчинени дъждове;
          с измислени приятели живея,
          с измислени воювам врагове.

          Измислена е храбростта ми днешна
          и съчинен –  безгрижният ми смях...
          ...аз само зная колко безутешно
          ридае мъка в мен и тръпне страх.

          Препъвам се в реалността край мене,
          във злобата, в настръхналата стръв – 
          досущ една илюзия ранена,
          една измислица, но с топла кръв...
           
           

          ДЪЖДОВЕ

          Вали –  от дни, от векове, от ери...
          Прииждат нощ след нощ и –  и няма ден.
          Над веждите си с облачни чембери
          въздиша хоризонтът пребраден.

          Пороят иде с цвят на нощ, на бездна,
          вали космичен студ и течен лед
          и няма свършек, няма вечер звездна
          и сребърният диск на месец блед.

          А може би не дъжд вали над мене,
          а сякаш град –  юмрук или яйце! – 
          от дни, от векове валят съмнения
          и лед сковава мисли и сърце;

          а може би валят въпроси късни
          –  горчиви, тежки, остри като нож – 
          и тъй боли, че сякаш ще се пръсне
          душата в непреставащата нощ;

          а може би от бездната студена
          се стичат тъмна ярост, сляпа стръв?
          Какво вали,
          какво вали над мене?
          Какво се утаява в мойта кръв?

          Не знам!
          Но вече векове и ери
          вали, не спира, и кръвта боли.
          Пороят пада яростен и черен:
          не дъжд и не въпроси –  мрак вали...
           
           

          ЛИСТОПАД

           „Ще ме отвее листопадът може би...“
              Валери Иванов, „Ще падна“

           „...и да нагазим в недомлъвките на листопада...“
              Валентина Радинска, „Преди“

           „Листопадът е само илюзия“
              Елена Донева,
              „Дефиниция на есента и зимата“

          Не есента, не есента боли,
          макар да е сезонът на сланите.
          По голите поляни вечер скита
          бездомен дъжд с измокрени поли,
          в клонака гол препуска вятър лих,
          на дрипи скъсани мъглата пада
          и сухият порой на листопада
          пилее в здрачината шепот тих.

          Какво разказва капещата тлен?
          Тя си отива с идващата зима,
          тя само спомени нетрайни има...
          ... говоря ви за листопада в мен.
          Какво е той? Загниващата плът
          на бивша пролет и на бивше лято
          или ненужно и фалшиво злато,
          пробляснало един–единствен път?

          Или е жълтата трошлива глеч
          на есента, от вихъра отвята,
          попарена по изгрев от сланата,
          преди да я разпръсне надалеч?
          А може би е вечен намек стар?
          Или прищявка на Шехерезада
          са недомлъвките на листопада
          сред есенната нощ на Шахрияр?

          Валят листа. Не вънка, в мен вали
          и есенни мъгли провлачват дрипи,
          и дъжд бездомен вдън душата хлипа,
          оронен шепот сухо шумоли.
          Оронен шепот сухо и шумоли
          и листопадът –  жълти некролози – 
          не е илюзия, а диагноза.
          Не есента, не есента боли...
           

          РЕПЛИКА

           „Но работата не е там: как да излезеш
           от Долината на скръбта,
           а –  накъде да тръгнеш после“.
              Валентина Радинска

          Наистина, не е въпросът „Как?“
          Пътеката, която ме доведе,
          се стапя долу в ледения мрак.
          Но този стръмен скат не е последен.

          Над Долината на скръбта лежи
          протяжна тъмнина, среднощна доба
          и сякаш даже въздухът тежи
          от стонове, от клетви, от прокоби.

          Но даже в пълен мрак, през сняг и кал,
          бих изкатерил сипея опасен,
          до гребена пред мен бих допълзял,
          оставил Долината зад гърба си.

          Но там, отвъд, е друга долина – 
          на болката, на сляпото съмнение,
          светът на осъзнатата вина,
          светът на неизвестното пред мене.

          Зад нея –  друга!
          Още!
          До безчет!
          Светът е долини и друго нищо.
          Аз вече знам какво ме чака „след“,
          и знам коя по ред ще ме разнищи.

          Аз вече знам –  не е въпросът „Как?“
          След долината долина ме чака,
          а щом зад хребета е също мрак,
          въпросът е: Защо да сменям мрака?
          ЮДА

          Отново ме предаде.
          Нищо, може!
          Но ме целуна като брат все пак.
          По–хубаво ли е направо с ножа
          да ме издебнеш в падащия мрак?

          Отново ме предаде.
          Свикнах вече
          и на Юдея в палещия зной
          живея, на предателства обречен.
          От свой предаден, винаги от свой!

          Не трийсет сребърника –  три са много,
          и ето ме, изправен пред Пилат.
          Изглежда, без предателства не могат
          най–близките –  другар, приятел, брат...

          Предаден съм!
          Ще бъде цяло чудо,
          ако не е за мене този кръст,
          ако поредният квартален Юда
          на стражата не ме посочи с пръст...

          Та кой не плю и кой не ме препъна?
          По нещо всеки имаше за мен – 
          един оцет, друг жлъчка, трети тръни,
          за да е пълен с болка моят ден.

          Но ти бе пръв.
          Добре, така да бъде!
          Зори от изток ранната заря
          и аз поемам. Няма да те съдя.
          Не съм ти враг и ти благодаря,

          защото тъй и тъй ще се умира,
          но в Гетсиман сред падналия мрак,
          че ме предаде –  то се подразбира,
          но ме целуна като брат все пак.
           
           

          Здравко Златков
          ТЪНКИЯТ ПИСЪК НА ВРЕМЕТО
          Новела
           

          1.
          С Жорето се сприятелихме още в казармата. През колко щуротии сме минали, само ние си знаехме. А колко жаби и раци сме изяли по време на дългите походи и занятия из Родопите, направо не е за разправяне. Ловяха се по–лесно от рибата, а и ние си бяхме в състояние на перманентен глад. Знаете, предполагам, какво предлага полевата кухня. Загорял боб и „супа от сапунчета“, както И викахме –  парчета сланина с неизвестен вид зеленчуци, от които, след задълбочено проучване, се различаваха единствено морковите и лукът.
          Та една ранна привечер опънахме палатки сред невероятна местност край Арда –  Чинарите. Не знам дали сте виждали по–странни и по–красиви дървета от тях. Сякаш се намирахме сред омагьосана гора от застинали призраци. Мъж и жена, майка с дете, група приятели, демони –  на това ни приличаха стволовете наоколо.
          Избръснахме се, както ни заповяда ротният, почти с налучкване в полумрака, и тръгнахме да търсим нещо за ядене. Пообиколихме безуспешно наоколо, поотдалечихме се от лагера и така се стигна до историята с млякото.
          Забелязахме дълга поредица светлинки от овчарник, дочухме лай на кучета и едва не се сблъскахме с някакви грубо одялани греди, издигнати като мачти в тъмното. От горния им край се спускаха въжета в широки около метър дупки в земята, подобни на кладенци. С Жорето подръпнахме едно и усетихме нещо тежко отдолу. Полюбопитствахме, разбира се, и  скоро извадихме на лунна светлина пълен гюм с прясно мляко.
          Загребахме с шепи, разляхме и се наложи да се върнем за манерки или канчета. След нас и половината рота. Кучетата ни надушиха и настана истинска олелия. Чуха се далечни викове и псувни откъм овчарника. Очаквахме едва ли не и някой да изгърми предупредително с пушка във въздуха или по стрелкащите се в ниското силуети.
          Момчетата обаче се напиха до пръсване, напълнихме манерките и хукнахме обратно към палатките.
          На вечерна проверка голяма част от ротата липсваше. Включително и моя милост с Жорето. Чувахме как старшината ни вика безуспешно по списъка, но как да се обадиш, след като си клекнал безпомощно в храстите.
          –  Къде са бе, старши? –  подвикна изнервен и ротният. –  Половината личен състав ти е изчезнал безследно.
          –  Съвсем не знам –  озадачи се и старшията. –  Преди малко прелитаха като пикиращи самолети наоколо. Да не са в палатките?
          –  Не са –  докладваха дежурните. –  Проверихме всички, една по една.
          –  В такъв случай –  оня вдигна списъка пред лицето си, сякаш за да се предпази от неприятности. –  Не ми се ще да е истина, но вероятно имаме „изтичане“. По посока на Гърция.
          Южната ни съседка се намираше в опасна близост до лагера (на около 10–15 километра надолу) и всеки по–съвестен старшина постоянно очакваше някой от ротата му да издърпа на Запад. В „загнилия и непривлекателен, империалистически свят“. След което се задаваха безкрайни обяснения и писане.
          –  Какво изтичане, бе? –  ядоса се не на шега ротният. –  Я проверете гората. Педя по педя. Кой ги знае къде са се опнали.
          След малко под лъчите на фенерите се занадигаха отчаяни подобия на войници, напомнящи на кадрите от загубилите войната –  за Третия райх.
          Всички гледахме някак диво и неконтролируемо. Строихме се как да е и проверката започна отново. Жалка картинка ви казвам. Шекспир пасти да яде.
          –  Абе ей, бакарите! –  огледа ни един по един ротният с личното си фенерче. –  Какво сте им дали за вечеря на тия?
          –  Както обикновено –  излязоха пред строя ония. –  Каквото имаме по разкладка.
          –  И то е?
          –  Боб и варени картофи.
          –  Сигурни ли сте?
          –  Тъй верно! –  изпънаха се бакарите. –  И без това друго не караме.
          –  Добре. Да си лягат сега, ако могат. А пък утре ще видим кой какви ги е вършил.
          Кошмарна вечер. Още я помня. На сутринта –  пълно разследване. На всичко отгоре се изтърсиха и двама мускатаки овчари, с дълги към два метра геги и ямурлуци.
          Те заобясняваха нещо на ротния, а той се изсмя и се извърна в гръб. Овчарите също разкривиха мустаци и ги прикриха с ръце.
          Бяхме се строили сред гората от призраци –  една толкова красива местност, а се чувствахме прецакани във всяко отношение. Младата кръв на България. Слънцето едва–едва се подаваше зад гърба на Родопите.
          –  Е, кой е инициаторът? –  застана пред нас ротният. –  Или най–изгладнелият, нека така да го кажем.
          Всички мълчахме разсеяно и бройкахме меките извивки на вечността около себе си. Планината, без да говори, ни въздействаше по някакъв начин.
          Овчарите постояха още малко и накрая нарамиха гегите и си тръгнаха.
          В поделението обаче ни очакваше изненада. Някаква дребна душица ни беше издала и двамата с Жорето получихме по едно денонощие арест. Не ни беше първица, та не го преживявахме много.
          Сега се питам: защо ли ви занимавам с всичко това. Вероятно заради двете години от младостта ми, които си заминаха безвъзвратно. Две безценни години. С не чак толкова забавни истории.
          Хубаво, обучаваха ни за стрелба с калашници. По неподвижни и подвижни цели. Хвърляне на гранати. Обезвреждане на противник в ръкопашен бой и набиване с обувки по плаца. Отдаване на чест и там, въобще, каквото намираха за необходимо.
          Обаче другото, с което ни уеднаквяваха, обезличаваха и ни затриваха като личности, не бях склонен да го приема. Ама изобщо!
          Който не е съгласен –  да си потърси решението сам. Защото шапките никога нямаше да се свършат по белия свят. За да стягат желаещите постоянно отгоре.

          2.
          С Румяна Узунова бяхме приятели. Беше ми учителка в Техникума по автоматика и телемеханика, каквото и да ви говори това. И тя безкористно ме насърчаваше в спонтанните ми изяви върху белия лист. 
          Първата ми публикация обаче беше в казармата. „Настроение в дъжд“. Истинско чудо! Да видиш думите и името си отпечатани някъде. С Жорето скрихме от другите, по мое настояване, но вечерта се напихме от радост до оградата в поделението. Подрънкахме си носталгично и на една китара с изпокъсани струни. „Бе септември, късна есен, мила. Службата ни двама раздели...“
          –  Скивай, колко готино си го казал –  взираше се Жорето във вестника. –  „Атмосферата сякаш сияе от свежест. Струва ми се, че я виждам между капките...“ Ще излезе нещо от тебе ей, колкото и да не е за вярване.
          –  Дребна работа –  давах го скромно. –  Понякога се получава, а често пъти –  не.
          –  Е, аз що не мога така?
          –  Излей го, бе. Опитай. Просто пиши за неща, които познаваш.
          –  Абе аз познавам и майка си, и баща си. Ама ако седна да пиша за тях... Кой знае каква карикатура ще се получи.
          –  Карай –  посочих му към бутилката с водката. –  Единствено пропиляното време в казармата не е реално изгубено.
          –  И проспаното! –  уточни Жорето и ми подаде универсалното средство за спасение в случая. –  Твой ред е. Наздраве!
          Присламчиха се и още две жадни души. От артилерийската батарея. Надушили алкохол и песни за оня, другия –  така жадуван и далечен живот.
          –  Какво празнувате бе, пичове? Да не се е родил някой от двамата?
          –  В известен смисъл –  смигна ми Жорето. –  Само че без излишни въпроси. Става ли? Иначе ви теглиме шута и „Чао!“
          Батарейците кимнаха. Клекнаха долу и зачакаха търпеливо и те да се впишат в илюзията. Че сме свободни и ненадминати. Остригани, прекрасни и млади. В един идеален и несъществуващ свят.
          След уволнението големият град ни раздели за известно време с Жорето. Всеки си пое по своите пътеки. Аз кандидатствах и ме приеха в Икономическия, а Жорето се опитваше да си възстанови правата в Медицинската академия, където беше следвал и преди казармата. Общо взето животът ни убеди, че не е това, за което го мислехме. Мечтите ни се пукаха една след друга. Макар че имаше и някои по–специални моменти. Свързани предимно с определени момичета. Заради които си струваше да се пробваш отново. И ето че в един прекрасен летен ден се изтърсих при Румяна Узунова. Във вестник „Литературен фронт“. Тя вече работеше там и името И лека–полека придобиваше популярност сред определени среди.
          Посрещна ме пред прословутия вход на „Ангел Кънчев“ 5 и вече нервно потропваше с токчета. Небрежно–елегантна, с къса прическа и по мъжки делова.
          –  Донесе ли ги? –  запита веднага, след като разменихме задължителните любезности.
          –  Донесох ги –  подадох И папката с няколкото разкази, които бях успял да напиша.
          –  Виж, не зависи от мен. Но ще те свържа с Васко Попов. Той отговаря за белетристиката. Само че е малко кибритлия, а като те познавам и тебе...
          –  Добре де, става въпрос за да или не. Какво общо имат характерите в случая?
          –  Абе ти си имай едно на ум. Хайде, давай с мене. Четвъртия етаж. Стаичката срещу коридора.
          Качихме се в стария асансьор и аз имах чувството, че се изкачвам в някакъв особен, митологичен храм на изкуството. В който дори и въздухът бе напоен с енергията и вибрациите на десетки, а може би и стотици живи и мъртви творци, посветили се на това да осмислят и оправдаят не винаги логичното съществуване на човека. Да събудят съкровените тайни в него и да го обновят с една дефицитна, но толкова нужната ни по всяко време надежда.
          Отвори ми среден на ръст мъж, с дълбоки, сериозни очи. Посочи ми любезно стола срещу бюрото и прегледа набързо снопчето листчета. Бях прочел няколко сборника с негови разкази и го намирах за точен. Не беше от тия, които се слагаха. Защото имаше и такива. Макар че повечето тогава... но както и да е.
          –  Истината ли искаш? –  погледна ме изпитателно.
          –  Естествено –  свих рамене, като си помислих, че ще отворим приказка за литературните ми терзания.
          –  Тук печатат само „старците патриарси“. Не си ли обърнал внимание. Казвам го с кавички, разбира се, но не искам да ти създавам излишни илюзии.
          –  При това положение –  реагирах веднага и се размърдах да ставам.
          –  Ти си младо момче. Тепърва ще патиш. Но не е лесно да публикуваш, където и да било. Освен ако не си... но да не говорим за това. Най–отворени засега ми се виждат в „Пулс“ и „Народна младеж“. Това е от мене. А другото –  то си зависи от тебе.
          Както ви казах –  Васил Попов се оказа сериозен и точен човек. Не разбирах Румяна от какво се притесняваше толкова.
          Стиснахме си ръцете и си обещах мислено да прочета каквото намеря от него.
          След време ми излязоха няколко разказа в „Пулс“, „Народна младеж“ и „Студентска трибуна“. „Старците патриарси“ обладаваха, както винаги „Литературен фронт“ и списание „Септември“. Литературната критика се въртеше според конюнктурата, налагаше допълнителна цензура, а Румяна Узунова се измъкна на Запад. Скоро се заговори и за първите И репортажи по радио Свободна Европа.
          Годинките си вървяха, без да ни питат и ето че я докарах до защита на дипломна работа. След което се задаваше и краят на студент¬ското лекомислие. Свалки, купони, бригади и куп очевидни безсмислици, характерни най–вече за младостта ни.
          За ежедневието –  какво да говорим. То ми напомняше по–скоро на брауново движение. Като си помислиш колко безполезни действия и бездействия вършим само в един обикновен делничен ден, който по същество е единствен и уникален...
          „За някои –  получаваше откровения старшината, –  казармата си оставаше в пълна сила и след уволнението.“
          Макар че той откъде ли можеше да го знае. След като изобщо не беше изпитвал подобно вълнение.

          3.
          Понякога твърде лесно завързвах познанства, но много трудно сериозни приятелства. Приказката за торбата сол, която трябва да изядеш с някого, всеки път се оказваше вярна. Защото едно е „иху–аху“ на маса, а съвсем друго реално–критичните ситуации в живота, нали? Когато приятелите изведнъж намаляват като защитените видове в природата.
          И всичко това –  заради Вальо Върбанов –  един от най–свестните хора, които познавам. Бивш моряк, учител, после директор на ТВУ, а сега доцент в Икономическия институт. Преименуван по–късно в УНСС.
          Приятелството ни започна толкова отдавна, че дори не си спомням как точно се случи. Беше преминало през всички видове проверки и доказателства. Има такива хора, които приемаш от раз и ги чувстваш изпратени сякаш точно за тебе. Мога да го нарека и „духовен баща“ или „духовен учител“, но той само би се изсмял над подобни твърдения. Нали и на старшината в казармата му викахме „майка на ротата“, та хайде сега –  „родителски“ аналогии.
          Бях занесъл в издателство „Народна младеж“ една папка с публикувани разкази за библиотека „Смяна“. Оттам минаваха навремето повечето първи книги. Засуканата Весела Люцканова, завеждаща отдел белетристика, ме покани след около месец на разговор. Била я прочела. Даже няколко пъти. Одобрена е, усмихна ми се окуражаващо. Само че и главният редактор искал да ме види –  Давид Овадия.
          Помнех наизуст онова страхотно стихотворение „На сватбата –  в най–хубавия час, когато веселбата ще прелива...“ и влязох развълнуван в кабинета му. Бай Давид бе висок мъж, носеше таке и имаше леко вглъбено, ренесансово изражение на човек, далеч от хорската гмеж, простотия и недостатъци. Стана ми симпатичен, макар че изпитвах основно уважение и респект пред кариерата и живота му.
          –  Преминахте бариерата –  съобщи  ми отново той най–занимаващата ме новина напоследък. –  Но се налага някое от утвърдените имена да ви представи и да ви подготви предговора. Познавате ли такива?
          –  Не –  признах си чистосърдечно и си помислих: „А голяма част не ги броя и за имена.“
          –  Съжалявам –  изгледа ме благо. –  Но такива са правилата, изискванията или както щете го наречете. И не зависят от мене.
          Сетих се за Богомил Райнов, Емилиян Станев и Йордан Радичков –  само че кой ли от тях щеше да ми обърне внимание. За Румяна Узунова, знаех, че не биваше да се споменава. Първо –  беше далече и второ –  вече я заклеймяваха като „враг“. С Васил Попов се познавахме бегло, за да му поискам подобна услуга. А и него вече го нямаше в стаичката на четвъртия етаж. По–късно се разбра и причината. От проклетия черно–бял правоъгълник.
          –  Мога да ви предложа един –  усети притеснението ми Давид Овадия. –  Нещо като служебен защитник –  поусмихна се. –  Мисля, че едва ли ще ви откаже. Понеже се получават и хонорари, все пак.
          И той спомена за Димитър, не го помня кой–си. Бях чел негови разкази в „Пулс“ и ги намирах за слагаческо–блудкави. Нямах желание името ми да стои редом с такива.
          –  Благодаря –  казах му. –  Ще го имам предвид. Но ще опитам и сам да си потърся някого.
          –  Добре –  той се надигна да ме изпрати. –  Колкото по–скоро, толкова по–добре. Зная какво е. В очакване на първата рожба. Наистина.
          Вечерта се обадих на Вальо по телефона, а той изпсува ядосано:
          –  Маа му стара, егати как са го измъдрували! Ако нещо се закучи, някой друг да им носи последствията.
          –  Какви последствия, бе? –  не схванах.
          –  От двусмислици, критики, заебавки. Най–много се страхуват от думите. И от онова, което се чете между тях.
          –  Е, ти нали си ги виждал. Излизали са по вестници и списания. А са минали и през художествения им съвет, предполагам.
          –  Абе така е... Ама глей сега как ти създават проблеми. Откъде да го изрисуваме тоя? Не познавам такива. Моите среди са, нали знаеш? Преподаватели, студенти, научни работници, нещо такова.
          –  Знам –  рекох му. –  Но просто нямаше с кого да го споделя.
          –  Ще го мислим –  замълча за момент. –  Ще си пусна връзките във всички посоки. И изскочи ли заек, ще ти звънна веднага.
          Вальо беше приятел от класа. Думата му тежеше като нотариално заверена гаранция. С подпис, печат и останалите подробности.
          Зимата беше обсебила софийското равно поле с всичките си номера и приумици и на никой не му се излизаше доброволно в тия снегове и виелици. „Тежка зима“, както я наричаха метереолозите. Със закъсали влакове, закъсняваш автобуси и опашка от пострадали, които даваха по новинарските репортажи от „Пирогов“.
          Точно в един такъв, застрелян отвсякъде ден, Вальо ме намери по телефона:
          –  Абе ти чувал ли си за някой си Дончо Цончев?
          –  Естествено –  казах му. –  Има го в повечето вестници и списания. А съм го виждал и по „Всяка неделя“, при Кеворкян.
          –  И какво ти е мнението по–конкретно?
          –  Трае се –  опитах се да си спомня. –  Има хъс и като че ли нещо бунтарско в него.
          –  Значи не е от „ония“? До които не искаш да се виждаш изписан?
          –  Мисля, че не. Поне с такова впечатление съм останал.
          –  Хващай тогава едно такси и директно у нас.
          С Вальо живеехме в две противоположни краища на София и операцията ми се видя несигурна във финансово отношение. Ние, бедните студенти и прочие. Съобщих му го.
          –  Абе тръгвай, ти казвам. Нямаш проблеми. Аз ще те чакам пред входа.
          Споменах ли вече на кого можете да разчитате и на кого –  по–скоро не. Използвайте пръстите на ръката си.
          Спрях една проклинаща целия свят таратайка и подадох крайната дестинация през вратата. Човекът вътре бе в напреднала възраст, почитател на „Арда“ без филтър и сръбската музика. Явно обсебен от принципа: „Бързай бавно. Че времето е пари.“
          Обстановката наистина беше като по телевизията, но и ние се придвижвахме като на туристическа обиколка. Таксито проскърцваше ужасено, с примирението на стар гредоред в опасна сграда, обявена за паметник на културата.
          –  Ще издържим ли, колега? –  направих се на възпитано любопитен. –  Или да опитаме и на по–висока предавка.
          –  Нужно ли е? –  пусна смрадлив облак старият тарикат и ме погледна през очилата засегнато. –  Да не сме на рали? По–важното е да стигнем, закъдето сме тръгнали.
          Как да си контактуваш с такива. Тях ги интересуваше броя кебапчета, които можеха да си купят след работа, бирата евентуално, Левски или ЦСКА или шишето с ракия. Не, че е забранено. Право на избор. Ама ако е само дотам...
          Вальо ме чакаше пред блока им в Студентския град. Плати му на родния Фитипалди и двамата се шмугнахме вътре на топло.
          –  Слушай сега –  седнахме близко до радиатора. –  Изпитвах един от задочните, който твърди, че му бил личният барман на Дончо. В Парк–хотел „Москва“. На всичко отгоре били и съседи в Нови хан. А оня имал вила там. Не беше за тройка, ама нали се досещаш... Щом е готов да се жертва за литературата...
          –  Ами ако откаже? –  развълнувах се. –  Нито ме знае, нито е чувал за мене.
          –  Ти взе ли си втория екземпляр?
          –  Взех го. Нали ме предупреди.
          –  А така. Даваме му го, нека го прочете и каквото сабя покаже.
          И двамата се чувствахме малко нервни от обстоятелствата и Вальо предложи:
          –  Да ти налея ли едно? За отскок.
          –  Ами ти?
          –  Е, аз ще карам до „Младост“. Оня живее там. Сашо се казва. Пък после ще видим.
          Изпих едно уиски, но все едно, че пиех вода. В близките часове щеше да се решава съдбата на „първата ми рожба“, както я нарече бай Давид Овадия и напрежението ми идваше в повече.
          Вальо се облече дебело и ми подаде остатъка от бутилката „Грандс“.
          –  Това е. За съжаление. Но го вземи за из път. Виждам какво ти е. Хайде.
          Отвън си бе все същата „тежка зима“, а москвичът на моя приятел беше затрупан от сняг. Разчистихме стъклата как да е и потеглихме. Улиците в Студентското градче бяха посипани с познатата луга и пясък, а аз се чувствах като неуместен декор с бутилката „Грандс“ в ръка. Всичко, освен идеята, заради която пътувахме, ми се струваше недействително. Кои ли бяха останалите чудаци, с които се разминавахме в тъмното? И дали и някой от тях не беше тръгнал към въображаемия успех в живота си. Странни въпроси, с още по–странни в действителност отговори.
          Сашо ни отвори учудено и веднага се ухили, щом разпозна преподавателя си от института. Беше едро момче, по–висок и от мене и приличаше на спортист по  тласкане на гюле или на някой друг, от така наречените „силови“ спортове. Нищо общо с баналната представа за барман с шкембе, отпуснати бузи и прочие. Може би беше от новопокръстените в занаята.
          –  Заповядайте –  покани ни с подчертана любезност и ни въведе в хола. –  Ей сега, да се пооправя и тръгваме.
          –  В каква посока сме? –  запита го Вальо.
          –  Нови Хан. Там е в момента. Обадих се и на нашите по телефона.
          Той излезе за малко и се върна с поднос и три чаши кафе. Захарницата стърчеше с побита лъжичка на масата.
          –  Не ви попитах, извинявайте, ама да ви почерпя по нещо? Като гледам, на момчето му се е свило отвътре.
          –  На уиски сме –  обясни му Вальо, макар и да не го беше опитвал изобщо.  Ама имаше няколко капки и свърши.
          –  Е аз, като обущаря със скъсаните обувки –  той отвори лъскаво барче отсреща. –  Ще се окаже, че точно сега... Но ми е останала водка –  почти пълна и бутилка коняк.
          –  Коняка –  посочи му Вальо. –  Че както подрязва отвън... Само че ще го пием в колата. Нещо май понапреднахме с времето.
          –  Няма страшно –  успокои ни Сашо. –  С волгата сме за отрицателно време.
          Разбрахме, че бил горд притежател на волга–дизел с „Перкинс“ двигател. „Танк и отгоре“. Какво е родната зима за нея. В сравнение с техните, ехее, почти полярни и нощи, и дни...
          Дотук –  добре. Изпихме кафето и скочихме –  готови за подвизи. Отвън студът ни подхвана отново. Волгата запали трудно, но го отдадохме на случайни и независещи от желанието фактори.
          Централните улици бяха сравнително проходими и тежката машина се справяше успешно с проблемите. С Вальо отворихме коняка, за да потиснем напрежението. Първите глътки, уви, не ни оказаха очакваното съдействие.
          По магистралата преминахме по същия начин –  завладени от усещането, че се возим в танк. На отбивката за Нови Хан обаче се очерта изненада. Нямаше и следа от автомобили между дърветата, а снегът се белееше като лунна повърхност пред фаровете.
          –  Знам откъде –  рече Сашо и сви.
          След секунди волгата заора и заседна. Сашо натисна газта, но напразно. Снегът почти покри капака отпред.
          –  Ами сега? –  дочу се глас, който странно ми заприлича на моят.
          –  Няма страшно –  успокои ни отново личният барман на Дончо. –  Мисля, че имам вериги.
          След малко се оказа, че нямал. Били изчезнали някъде. Вместо това донесе лопата с къса дръжка, подобна на шанцов инструмент от казармата. Взехме на смени да чистим пред колелата. Волгата изглеждаше  като пропаднала в трап.
          –  Веднъж да отлепи –  даваше ни кураж Сашо. –  И сме отново в играта. Не виждам нищо тревожно.
          –  Така де –  кимахме с Вальо и си духахме в шепите. –  И ние сме на същото мнение. То отлепи ли –  ясно.
          –  Хайде сега –  аз ще опитам, а вие бутнете отзад.
          Застанахме в познатата стойка и забутахме, а волгата ни заля до очите с пръски от киша и кал. При поредния опит най–сетне помръдна и се задвижи на зигзаци по пътя.
          Сашо отвори и викна:
          –  Качвайте се, по–бързо, че спра ли... не ми се мисли нататък.
          Зашляпахме след него с мокри обувки и се метнахме на седалката. На Вальо му личаха само миглите на очите. Предполагам, че и моя милост представляваше сходна картинка.
          Поизбърсахме се как да е с някои по–сухи краища от палтата и потърсихме отново острото огънче на коняка. Колата прокарваше път на доверие през неизвестна планета, без обичайните признаци на разумен живот.
          Още няколко пъти се включвахме с жива сила отзад и скоро окончателно заприличахме на самодейни пернишки кукери, гонещи злите сили и дяволи. Целта напълно бе избледняла в съзнанието ми, пред идеята да открием колиба, барака или каквото и да било, но с бумтящ и спасителен огън.
          Най–сетне забелязахме далечни светлинки, признак на човешко присъствие и колата ни въведе след малко сред потъналите в мирен уют и спокойствие побелели къщи и огради на непознатия ми Нови хан.
          Сашо спря пред дома, отключи и ни вкара в кухнята, да се измием и пооправим. Техните бяха излезли някъде по комшийски, но вътре боботеше печка и топлият въздух сякаш ни удари в главите.
          Седнахме около ниска импровизирана масичка и той извади ракия и чашки. Конякът го бяхме привършили още в колата. Изведнъж почувствах, че ме хваща след преживяното до момента. Стаята започна да се олюлява необичайно, а думите заизлизаха със затруднение от устата ми.
          –  Абе тоя –  рекох. –  Дали ще ни отвори изобщо? Както сме напъпили вече...
          –  Че какво ни е? –  даде го със самочувствие Вальо. –  Ти обаче се дръж. Ти си важният в случая.
          –  Аз отивам –  надигна се Сашо. –  И дано! В края на краищата затова сме дошли.
          –  Как сме? –  погледна ме с разбиране моят приятел. –  Длъжни сме да успеем, нали?
          –  Щом успяхме до тука.
          Сашо се върна след малко възбуден:
          –  Строй се, преброй се и с главата напред! Ще ни чака пред тях. Уточнихме го.
          Отново в прословутата волга с „Перкинс“ двигател и ето ни пред някаква къща. Нощта миришеше на хубаво. От чистият въздух, тънкият мирис на горящи дърва и изцъклилите се отгоре живописни звезди.
          Къщата им светеше почти отвсякъде, а от портата им се отдели тъмна фигура, наметната с шуба и ловджийска шапка.
          –  Извинявайте, че не ви каня вътре, ама сме се събрали за годишнината на баща ми. И така. Не е удобно. Роднини.
          Приближи към нас и запита:
          –  Кое е момчето?
          –  Аз съм –  пристъпих объркано и се олюлях. –  Здравейте! Приятно ми е да се запознаем!
          –  И на мене –  стиснахме си ръцете. –  Абе аз май съм срещал нещо от тебе, но не се сещам къде. Е, донесе ли ми нещата?
          Подадох му папката и обясних:
          –  Не са всичките. Вторият екземпляр е. Но най–добрите, според мене, са тука.
          –  Добри или лоши –  нека и аз преценя. Но каквото прочета, това и ще бъде. Разбрахме ли се?
          –  Абсолютно –  кимнах му. –  Нямам нужда от раздувки и разни фалшиви изцепки. Реално и точно. Това е
          –  Браво, бе! –  погледна ме с изненада и се засмя. –  С характер на всичко отгоре! И пич, както личи. Защо ти е да се занимаваш с литература?
          Двамата около нас се засмяха на свой ред и това отпусна напрежението.
          –  Знам ли –  отвърнах му. –  Трудна работа. Нещо отвътре. Необяснимо е.
          –  О,кей. Хареса ми. Това исках да чуя –  той замълча. –  Значи другият понеделник, в седем часа вечерта. В кафенето на писателите. Ако ти пасне –  добре. Ако не –  търсиш си друг.
          Дончо си взе довиждане и ни махна с ръка. Предстоеше ни обратният път до София, по който май бяха преминали безразсъдно още един–два лунохода.
          Нощта наистина беше зашеметяваща. Студена и бистра. Пълна с очаквания и скрити надежди. Поне докато не навлязохме в София.
          Познатата гледка развали всяко чудо и всяка магия...

          4.
          В Кафенето на писателите се влизаше с пропуск или членска карта на Съюза. Култово място в ония години. И гнездо на оси, както успях да се убедя по–късно. С маскирани подслушвачи от ДС и всякакъв вид слагачи и неудачници.
          Плътен дим, звън на чаши и неспирно дърдорене –  това бе първото ми впечатление от неголямото по площ заведение. Дончо дойде да ни вземе от входа. Пак бяхме с Вальо Върбанов. За „приятелско рамо“, както се уговорихме. И двамата се бяхме изтупали според скромните си представи за удобство и стил. Аз по дънки и яке, а Вальо с костюм. Все пак беше представител на преподавателската интелигенция.
          Дончо ни настани на неговата маса, където се мъдреха още няколко човека (прословутите му компании), поръча ни по уиски и ни връчи по един екземпляр от предговора, който беше написал.
          –  Абе има нещо –  заяви на всеослушание. –  Нещо различно, симпатично и свежо. Имам предвид в разказите му.
          Беше написал доста възторжени думи, които едва ли ги заслужавах, но и нямах причина да не бъда доволен. Вальо ме потупа развълнуван по рамото.
          –  Е, сега вече –  наздраве! –  дойдоха ни питиетата и се чукнахме. Другите ни гледаха предимно опознавателно.
          И се почна една... Голямото мъжко надпиване!
          В началото Вальо, според обичая тогава, поддържаше разговора на „другарю“ и „Вие“. Само че Дончо му се сопна по едно време:
          –  Стига си ме другаросвал, доценте. Виж, с моя събрат по перо, още от първия път си говорим на „ти“. Викай ми Дончо и толкова.
          Ставаше ми все по–симпатичен, няма какво. Имаше присвити, леко дръпнати в краищата очи и пъстри, котешки зеници. Широка душа, неочаквана.
          На фона на другите сметкаджии и службогонци наоколо (някои от които опознах по–късно), направо напомняше на самотен кактус в пустиня. Може би и затова се обграждаше с толкова шумни и многолюдни компании. Но умееше да го прави. И го правеше със замах.
          След достатъчно количество кехлибарена течност започнахме да се бъзикаме кой какво е искал да каже в този или онзи разказ, с това или онова изречение. Беше модерен Езоп, подтекста и недоизказаното. Дончо направи странен анализ на един от моите текстове, а аз му опонирах, че не е така.
          –  Гледай го, бе –  обърна се към Вальо Върбанов. –  Господ сякаш му държи ръката на твоя приятел, а и сам не знае какво точно е искал да каже.
          –  Ами ти, бе? –  не му останах длъжен и му цитирах финала на един от неговите, който не харесвах. –  Да не си бил в час по въпроса.
          –  Вярно е, мамка му! –  засмя се чистосърдечно. –  До там бях. Наистина. И така го оставих.
          Същата вечер ми написа в една от неговите книги следното: „На Здравко, който ще обясни собствените ми работи. С гаранция!“
          –  Добрата новина е –  каза ми, –  че всички мои приятели, след като ти излезе книгата, ще станат и твои. А лошата е, че тия, които ме мразят –  обратното.
          –  Дреме ти –  отвърнах му. –  Човек не може да е удобен на всекиго.
          Отворихме приказка и за Румяна Узунова.
          –  Е, тя ме плюеше и докато беше тук. А сега ме плюе и оттатък. Така че съм си вързал торбата. Пред ония, на които за това им се плаща. Ако се сещаш.
          Не се сещах, бях още бос и по отношение на политическите интриги и инсинуации, но го предупредих:
          –  Не ми говори така за моите приятели!
          –  Давай! Повтори го още няколко пъти и ще видиш, кой ще ни цъфне отнякъде. Приятел на кого? –  ще попита. И дори ще почерпи.
          –  Стига бе! –  не повярвах и се огледах. –  Тия ми изглеждат съвсем безобидни.
          –  Абе ти се научи да се пазиш –  рече той и побърза да смени темата.
          Към полунощ тримата се оказахме едни от последните силуети по масите. Сервитьорките вече ни поглеждаха с нетърпение.
          –  По едно кафе –  предложи Дончо. –  И се пренасяме. В Парк–хотел „Москва“. Нощния бар. Сашо май е на работа тая вечер. А и да не е –  няма значение.
          Вальо ме погледна с примижали очи:
          –  Ще издържим ли?
          –  Финансово –  не –  казах му. –  Ама иначе –  колко му е.
          –  А не! –  Дончо ни чу. –  Щом ви каня, аз поемам разноските.
          Той се обади по телефона на дъщеря си да дойде отпред и да ни вземе с вартбурга.
          –  Млад шофьор е –  обясни ни. –  Тъкмо да покара и малко на градско.
          Сашо наистина беше на работа и ни осигури място на „личната маса на Дончо“, като вдигна двама от посетителите и ги премести. Масата беше в центъра на нощния бар, пред самата сцена, на която вече вървеше програмата. Фокуси, изпълнения и певици, на които не обърнахме изобщо внимание.
          Тръгнахме си на разсъмване с моряшка походка и се разделихме с човека, писателя и приятеля Дончо Цончев, който се оказа, че живеел наблизо.
          Вальо простена измъчено:
          –  Аз съм до тука, братле. Едва издържах. Другият път го раздавай без мене.
          Небето се пропукваше над мръсния град, но все още бе спокойно и тихо. Ято гълъби атакуваше в кръг изпоцапана баничка на тротоара. Един се въртеше отзад, с куцо краче и не смееше да пристъпи от другите.
          „Да оцелееш –  помислих си, –  понякога си е истинско изпитание. Но най–често самотна и уморително–уязвима професия.“
           

          5.
          Помня излизането на първата ми книга. То е като първа любов, първа целувка или нещо такова. Банално, но точно.
          Бай Давид Овадия беше издал повестта си за Леваневски, с противоречиви оценки, а Весела Люцканова ми подари нейната „Тъмен джаз“, „С пожелание за по–чести реванши!“
          Дори и Вальо Върбанов издаде труда си „Философски проекции на възрожденския човек“ и го удари на майтап, че вече ставаме един вид „братовчеди по перо“.
          Когато получих авторските си екземпляри от издателството и я видях в една–две книжарници, се почувствах най–щастливия и самонадеян глупак на земята. Слънцето сякаш грееше единствено заради мене. Небето синееше, дрънчаха коли и трамваи и на хората непременно им пукаше за един, едва проходил и достигнал прага на собствената си некомпетентност гражданин Хикс. Каква заблуда и печална загуба на енергия! Да бях прочел Еклесиаст навреме. Но дори и това не би ми помогнало особено. Да прогледна наоколо и да се спася от оковите.
          Защото слънцето огряваше упоритите. Които всеки ден изкачваха стъпалата пред храма си. Макар и бавно, но целенасочено. Без да ги интересуват подвеждащите емоции и лекомисленото тщеславие. Обаче кой да ти каже, приятелю? Ако не го изпиташ сам на гърба си...
          За дълъг период не можех нищо свястно да напиша, а го ударих на купони и забавления. С Дончо се виждахме почти през ден в кафенето. И усвоих до тънкости придвижването по люлееща се палуба. (Ако приемем, че всички сме пътници по презумпция, а Земята –  кораба–майка.)
          Сред дима и навалицата наоколо той ме запознаваше наред, с когото му падне. Така например няколко пъти с колоритния колекционер и бивш шампион по борба Боян Радев. (За предишните беше забравил.) Два пъти с Георги Джагаров и също два пъти с Йордан Радичков. На познанството си с него държеше особено много. Изреждането може да продължи и по азбучен ред, но къде ли е смисълът.
          Това, че по каприз на съдбата, с някои се озовавахме случайно в една и съща координатна система, едва ли имаше значение за историята. Освен за любопитния и вечно търсещ пикантериите читател. 
          Числото присъстващи около масата му представляваше постоянна величина, с периодични корекции, в зависимост от броя столове, придърпани от съседните маси.
          Изключение правеше един невероятен естет, ерудит и аристократ на духа –  Кръстан Дянков. Двадесет и четири каратов бохем. Същински Дон Кихот, с извитите нагоре мустачки и елегантната, къса брада. Дончо го наричаше „духовен събрат и моята съвест“. Гласувам с две ръце и се присъединявам към него.
          С Кръстан си допаднахме моментално. Беше един от най–добрите ни преводачи на американска литература. Стайнбек се оказа голямата му слабост (от когото веднъж ми показа и автограф). А Ърскин Колдуел, както разбрах, е бил дипломната му работа в Университета. „Аз го преведох –  заяви ми с гордост. –  И аз го доведох в България.“
          –  Кога? –  запитах го.
          –  На една от международните срещи на писателите в София. Помниш ли ги?
          –  Е как? Нали си плакнехме очите за пред света. Че нещо става и у нас.
          Той се засмя:
          –  Любо Левчев и компания. Подсети ме някой ден да ти покажа какви писма ми е изпращал от Америка.
          –  Откъде английски бе, братко? –  учудих се. –  Нас ни третираха с „е абаротнае“ или „хенде хох“ по избор. Заради източните германци. Останалото минаваше за безполезни езици.
          –  Е, аз за какво съм, според тебе? Все дотолкова, ако се наложи... Как мислиш?
          Като всеки чистокръвен бохем и Кръстан си имаше проблеми в семеен аспект. С няколко брака и немалко деца. Живееше в красиво обзаведени домове, но предимно под наем. Няколко пъти му помагах и в пренасянето на багажа. Докато веднъж не почерпи щастлив за новия си апартамент до пазара „Димитър Петков“. Беше го уредил по някакъв начин и се радваше като малко дете. Щеше да живее тук с последната си съпруга –  актрисата.
          Един ден пристигна вкъщи с бутилка американско уиски. Пуснахме си музика на уредбата (тихо) и по няколко кубчета лед в чашите. Поспорихме малко за тренинг, върху вечните си пристрастия –  Папа Ърнест и Стайнбек и Кръстан ме прекъсна по някое време:
          –  Ще ти разкажа няколко случки, които не съм споделял с никого. Ама искам ти да ги опишеш. Става ли? Когато решиш.
          –  Защо, бе? –  изненадах се. –  Ти си ги преживял и ти си ги усещаш най–добре. Спретваш си една биография и готово.
          –  Не –  заглади мустак и поклати глава. –  Не мога сега, нямам време, нямам нерви, а и да ти кажа, не ми се захваща. Е, обещаваш ли?
          –  Не обещавам –  казах му. –  Не сме в „Плод и зеленчук“. Не става така. Но ти и сам го разбираш.
          –  Честен отговор! –  погледна ме с уважение. –  И точно заради това, по–добре ме изслушай.
          Сега, след години (когато вече го няма на тази земя), поне с нещо забавно мога да си го спомня. Дон Кихота и приятеля, който никога не се оплакваше.
          На една от поредните писателски срещи в  София били поканили чрез американското посолство и невероятния Джон Ъпдайк. Кръстан тъкмо бил превел онази толкова трудна и забележителна книга „Кентавърът“. Ъпдайк се съгласил, но поискал да се срещне и с преводача си. „Поканиха ме –  рече Кръстан, –  в една от партийните резиденции. Но ме предупредиха –  без много приказки и в официално облекло. Предстоеше ми скука и снобски превземки. „Не си го представях в костюм и се поусмихнах. И той предпочиташе като мен дънките и по–свободните, неангажиращи ризи. „Но какво да се прави, братле –  протокол! И изисквания. Смееш ли да откажеш?“
          Изтупал се той в тъмен костюм, бяла риза и вратовръзка и пристигнал с такси. Проверили го, както е редно и влязъл. Вътре стаи–хамбари, дебели килими и стени в огледала. А разни протоколчици и организаторки търчали насам–натам с нервни лица. Никой не му обръщал сериозно внимание. „И по едно време гледам един обикновен, слаб и източен човечец, но и той по сако, пита нещо на английски, обаче всеки вдига рамене и го подминава. „Кръстан приближил и се  запознали. Джон –  рекъл оня и запитал: Абе тука има ли нещо за пиене? Поогледали се наоколо и забелязали на малка масичка отстрани струпани пет–шест бутилки. Кръцнали капачката на една и си наляли по глътка уиски. След малко си говорели вече на „ти“.
          –  Джон –  обяснил му Кръстан. –  Това си е Иван при нас. Срещано име. Както Джон при вас.
          Човекът го погледнал учудено:
          –  Е да, ама не всеки носи Ъпдайк накрая, нали?
          –  Моля! –  зяпнал сащисано. –  Е как? Значи Вие... Не са ли Ви разпознали? Още на входа. Охраната.
          –  Слушай –  рекъл му оня. –  Допреди малко си говорехме чудесно на „ти“. Дай да не си разваляме приятната приказка.
          Кръстан му признал кой е, а Ъпдайк се усмихнал:
          –  Няма случайни неща, убеден съм. Само се чудя как ли си го превел онова нещо „Кентавърът“. То и на английски си е достатъчно сложно.
          –  Ти ги пиши все такива –  добил кураж от уискито нашият. –  Пък аз ще ти ги превеждам. Това да ми е проблем!
          Около тях все се блъскали ту този, ту онзи, а им станало и горещо от питието. Свалили си саката, метнали ги на един фотьойл и си потърсили по уединено местенце за разговори. Но и там не намерили мира от развилнелия се персонал.
          И тогава забелязал отсреща гигантска камина. С решетка. „Чак и с кон, ако поискаш, да се вмъкнеш в нея.“
          Посочил я на Ъпдайк, двамата си събрали бутилката и чашите и се преместили вътре. В суматохата не им обърнали внимание. А и решетката ги прикрила идеално от другите.
          Поговорили си за „Заеко бягай“, „Ожени се за мен“ и въобще ония глупости за „бъдещите ни планове“ . Дори отворили и приказка на тема жените, по която се оказали на сходни позиции.
          След около час чул някой да вика:
          –  Посланикът!... Пристига посланикът! И министърът на културата!
          –  Но къде е американският гост! И преводачът му. Не трябваше ли да са на линия вече? Очакваме и официалните делегации. Всеки момент. Какво става? Някой знае ли?
          –  Тука има две сака –  намесил се и женски глас. –  Но на кого са, нямам представа.
          –  Проваляме се! –  продължил ужас?но предишният. –  Ще се заформи скандал! И без това не се долюбваме с американците.
          Ъпдайк попитал за шумотевицата в залата и Кръстан му превел основните реплики.
          –  Е, ще ги почетем ли с присъствието си или да си продължим?
          –  За тебе –  не знам –  признал му картинката. –  Но на мене лично ще ми се стъжни животът. Та по–добре да се появим.
          Отместили те решетката и се измъкнали пред изумените погледи на притеснения персонал. Ризите им не изглеждали вече убедително бели, а с лицата си напомняли по–скоро на командоси в акция или на пишман терористи от холивудските филми. 
          Добре, че една по–осведомена „другарка“ ги разпознала и ги завела в някакво странично помещение, където спешно ги преоблекли и пооправили. Даже им дала и хапчета „за прочистване“.
          Така бил преодолян още в зародиш евентуален международен скандал, политическа провокация или нещо такова. Накрая Джон Ъпдайк му написал дружески автограф в изданието му на български, с най–добри впечатления от малкият им самотен лов на приятелски отношения.1  

          Посмяхме се на тази и още няколко забавни истории, а кубчетата лед приятно подрънкваха в чашите. По уредбата вървяха Ела Фицджералд и Сачмо (приемлив избор и за двете страни), а времето се измъкваше по негласните си закони.
          Късно вечерта жена му взе да звъни настойчиво по телефона и да го пита кога ще се прибере „най–после“. При поредното позвъняване Кръстан ми смигна и рече: „Другият път И кажи, че съм в тоалетната.“
          Да ме извини за това, което ще чуе нататък –  обаче мъжката солидарност преди всичко. Закон при всякакви непредвидени ситуации.
          Към полунощ моят приятел си поръча такси и нещо надълго и нашироко си уточнява с диспечерката в слушалката. Слязох с него до входа, да го изпратя и таксито пристигна.
          Отзад се показаха две красиви и любвеобилни момичета (с руса и кестенява гама в косите си) и подвикнаха хорово:
          –  Я, Кръстан! Каква изненада!
          Придърпаха го при тях на седалката, а той се усмихна сконфузено и ми помаха с ръка. Таксито потегли и изчезна с мръсна газ из смълчаните софийски потайности.
          До сутринта през час давах нелепи обяснения по телефона, че Кръстан е в тоалетната, но щом излезе, веднага ще И се обади. И че даже отдавна се стягал да се прибира, обаче уви...
          –  Абе моят човек да не е получил разстройство, бе? На тръгване нищо му нямаше.
          –  И аз се чудя –  отвръщах И едва–едва. –  Изведнъж го прихвана. Но ще му мине. Не се притеснявай. На всеки се случва. Нормално е.
          Накрая не издържах, измъкнах кабела и се приготвих да спя.
          Небето вече избеляваше над силуета на Витоша и познатата ми до втръсване панелна реалност. Между блоковете, тук–там, се припалваха и коли.
          Та така с Кръстан. Светла му памет! Ще добавя само, че в тритомника на Стайнбек, който излезе, основно в негов превод и под негова редакция, беше написал отгоре: „На З.З.! Заради многото прилики.“

          6.
          В кафенето, както винаги, беше претъпкано, опушено и банално, когато го опознаеш. Всеки търсеше рамо, контакти и връзчици, за да пробие, за да изплува в безразличния свят. А играта на лицемерие, егоизъм и съмнителни качества придобиваше неособено лицеприятни изяви.
          Дончо ме забеляза и вдигна ръка, за да ми покаже къде е сред задимената атмосфера. На масата му, според закона за вероятностите, се мъдреха хора и с доказан, и с недоказан произход. Широка душа, както имах честта да го отбележа. Или самотна до писък, така го усещах понякога
          –  Сядай до мене! –  придърпа един стол от съседната маса и ми отля от чашата си в празна. –  Ето ти нещо, докато дойде поръчката. Давай!
          Всички бяха стартирали вече и ми бягаха с няколко обиколки. Не знам дали алкохолът помага в подобни моменти, но определено приглушаваше писъка. И създаваше онова познато усещане за съобщност, съпричастие и разрешими проблеми. Измамно, разбира се, но какво от това? Не сме ли всички свършени илюзии, дребни молюски и охлювчета, дошли да изпросят утеха и някаква милост за себе си.
          Не сме –  би се опънал някой самонадеян и самоповярвал си „херувим“. На такъв не бих му дръпнал ръката от огъня. Нека сам си открие нивото на болка и поносимост у себе си...
          Присъстващите се оказаха големият поет и мълчаливец Христо Фотев, един арматурист и строител, който щял да помага на Дончо на вилата, скулпторът Вежди Рашидов и една впечатляващо надарена поетеса (имам предвид отпред), търсеща начин да издаде първата си стихосбирка. Останалите, както казах, бяха пълнеж. Макар че те си знаеха по–точно какво са и какви ли неведоми пътища ги бяха довели сред разнородната ни компания.
          През няколко маси се мъдреха Георги Джагаров в тъмен костюм и още няколко побелели глави на „патриарсите“ в „социалистическия ни реализъм“.
          Бате Георги, както предпочиташе да му викам, погледна насам и надигна достолепно чашата си с вино. Дончо го забеляза и ме побутна отдолу:
          –  Абе аз запознах ли те с Джагара?
          –  Не си ги записвам –  рекох му. –  Но поне няколко пъти.
          Вежди се засмя:
          –  Не празнувахте ли заедно Гергьовден, бе? В някакво заведение под земята. Чак ни продъни ушите след случая.
          Тогава бяхме попрекалили с Дончо и за малко да не си развалим приятелството. Аз ги заведох в споменатото заведение, а бате Георги си освободи охраната и ни уважи, както е редно. Всъщност бяхме около тридесетина човека. Имена, имена, имена... Дори не си ги спомням всичките.
          Заведението беше на един приятел (по 56–то Постановление) и когато отидох да го предупредя да затвори и да разчисти, той се изсмя недоверчиво. „Какъв Джагаров, бе? Какви писатели и поетеси? Да не си сънувал нещо от Шехерезада?“ После зяпаше с отворена уста, хвърчеше като извънземно около събраните маси и накрая едва удържа фронта с наличното пиене и мезета.
          –  Верно бе –  смигна ми Дончо. –  Беше тежка програма.
          Тъй като „тежките програми“ по онова време ни бяха ежедневие, нищо чудно и да не ги помнеше всичките.
          Поетесата (с голямата дарба отпред), се опита да завърже нормален разговор с някой от присъстващите на масата, но се убеди, че не става и се съсредоточи върху екзистенциалните си проблеми с поклащане на чашата и изучаване на химическото И съдържание.
          Към полунощ вече вдигахме дандания като на селска фиеста и никой никого не слушаше. Обединяваше ни това, че сме венецът на творението, според някои теории и че, освен нас, никоя друга твар не се кикотеше за щяло и за нещяло, не вършеше глупости и не познаваше отблизо великата и разрушителна сила на духа от бутилката.
          Сервитьорките се държаха привидно любезно, но вече потропваха нервно с химикалки по барплота и си поглеждаха скришом часовниците. Бяха млади момичета, някъде някой ги чакаше, може би, и си представях какво ли им беше отвътре.
          –  Накъде си? –  побутна ме поетесата с примижали очи. –  Не е ли време да ги зарежем тия?
          Защо ли точно мен ме избра, така и не ми стана ясно. Бях И наблизо навярно или И напомнях с вида си на кошче за душевни отпадъци.. Удобно кошче с уши, рамене и вариант за общуване.
           –  Люлин едно –  казах И. –  Говори ли ти нещо?
          –  Е, аз съм към Захарна фабрика –  залитна леко. –  Така че можем да си поделим разноските.
          Едва ли някой забеляза, че се изнасяме. Мъглата беше повсеместна и плътна. Както в главата ми, така и в главите на другите, предполагам.

          Сутринта се събудих с усещането, че съм бил на електрически стол. Преди това са ме дъвкали, мачкали, бесили и пак не бяха успели да ме затрият.
          Имах странното чувство, че не съм си у нас. Тия тапети и пердетата на цветя... Прозорците също. Изглеждаха ми различни. А и с леглото нещо не беше наред...
          Тогава забелязах две огромни гърди вляво от мене. Заприличаха ми на селски камбанарии. (Далечен спомен от детството). Само че вместо с кръст, с по една попрезряла черешка отгоре и канелено–розови ореоли.
          –  Събуди ли се, миличък? –  размърдаха се камбанариите и зад тях се подаде нечия глава. –  Как спа? Удобно ли ти беше?
          –  Ааа, ъъъ, ммм... –  замънках, за да спечеля време. –  Откога съм тук?
          –  От снощи, миличък. Не помниш ли? Качи се за по едно и остана.
          –  И?
          –  Какво „и“?
          –  Давай нататък. С бели петна съм. Пълна амнезия.
          –  Беше добър. Забележителен даже. Какво друго очакваш да чуеш?
          „Значи е вярно –  помислих си. –  Ето откъде е усещането за електрически стол и разните уреди за мъчения...“
          Тя се надигна след малко, наметна си пеньоара и запита:
          –  В леглото ли ще си пием кафето или предпочиташ в кухнята?
          –  Пет минути –  изстенах. –  Дай ми време за размисъл. И ще изпълня всичко ,което желаеш.
          Посрещна ме в кухнята с тънка папка в ръка:
          –  Искаш ли да чуеш нещо от мене?
          –  Точно сега ли? –  продумах отчаяно и се вкопчих в чашката с ароматната, животоспасяваща течност.
          –  Какво искаш да кажеш?
          –  Че едва ли е времето за поезия. Музите спят. А и още ми глъхнат ушите. След последното завъртане на Земята.
          Тя ме погледна обидено:
          –  А знаеш ли снощи как ме наричаше? Най–добрата поетеса, която познавам. И най–голямата, да не казвам в какво, футуристична загадка в природата.
          –  Красиво е –  съгласих се. –  Но не познавам достатъчно поетеси, за съжаление. Освен тебе, разбира се. Бях ощетен в това отношение.
          –  И все пак –  настоя закачливо. –  Нещо кратко, но съдържателно. Бях изпаднала в такава депресия...
          Господ ми е свидетел, че го изтърпях с подходящото изражение. И все си повтарях: „Щом е в името на науката... Може и друг път да се случи. Щеше да е атракция. Особено пък на трезва глава.“
          Казах И, че съм впечатлен, че ме е трогнала и че всичко е великолепно, но просто ме чака Люлин едно. И някои неотложни задачи.
          Не ме очакваше нищо съществено, освен банята и леглото, но и това не бе малко при натрупалите се обстоятелства.
          След няколко дни Дончо ме засече още в движение:
          –  Къде ми отвлече човека, бе? Можеше да попиташ поне.
          –  Кой човек? –  не вдянах веднага.
          –  Оня, с двете сериозни полукълба. Не ми се прави на ударен.
          –  Не знаех, че ти е собственост –  рекох му. –  И после тя ме отвлече, а не аз нея.
          –  Сядай –  побутна един стол срещу мене. –  Вече ставаме и роднини, така ли?
          –  Не се брои на пияно –  казах му. –  Ще го отложим за по–добри времена.
          –  Ааа, да имаш да вземаш! –  ухили се той и ми отля от чашата си в празна. –  Оттук нататък –  всичко под ключ. А ключа –  през девет земи в десетата.
          Дали въпросната личност издаде стихосбирката си след време, така и не научих, макар че се засичахме още няколко пъти. Но просто я запомних като типичен пример за навалицата, която се въртеше с подобни намерения из кафенето на писателите.
          Напомняха ми на ятото гълъби, които бях срещнал в една ранна утрин. В бясната надпревара, заради мърлява баничка.
          Въпрос на гледна точка, навярно –  но кой ли бе онзи, с куцото краче, на който не му разрешаваха да пристъпи...
          Може и ти да си бил, непознати приятелю. Но не се притеснявай. Подхвърлените кифли и банички нямаше как да се свършат по широкия свят. По презумпция. Невъзможно е. Освен ако не решиш да потърсиш смисъла и спасението в себе си.
          Извън навалицата и тротоара...

          7.
          Дойде и отмина 10 ноември 1989. А с него и целият патос, възторг и надежди на по–зрялата част от пожертваното ни поколение.
          Очаквахме демокрация в най–чист, прозападен тип, а получихме мутри, пирамиди, фалити на банки, безработица и нечовешка инфлация. Нормалните хора, които нямаха афинитет към бухалки, огнестрелно оръжие и престъпни идеи, много скоро започнаха да изпадат от борда. Всеки се опитваше да спасява семейство, роднини или себе си, кой както умее. Със сергия, далавери, таксиметрови превози или в най–лошия случай с ровичкане из контейнерите за смет. Милицията се превърна в полиция и напълно изгуби уважение и респект като фактор в обществения живот.
          Наркомани и проститутки изплуваха сякаш от нищото и заеха почти всички свободни места из квартални градинки, тавани, мазета и даже в модерните, неоново–лъскави перачници за пари –  дискотеките.
          И аз, като толкова други, по едно време увиснах на борсата. След престижните длъжности и места, през които преминах, след дипломирането си в института. Държавата ни беше в катарзис. След което смятахме, че се задават утопично сините или многоцветно богати, но непременно красиви и съзидателни бъднини.
          В реалността навлизаха обаче ВИС и СИК, рекетът, страхът, обирите на коли и апартаменти и постоянната несигурност и безхаберие за утрешния ден. Прехраната и обичайните неща се превръщаха постепенно в елементарна битка за оцеляване. Имам предвид за болшинството от този прекрасен, но търпелив и многоизстрадал народ.
          И ето че „вятърът на промяната“ ме отвя по места, за които принудата с главно „П“ се оказа решаваща. Поддръжка на пакетиращи машини например, търговец на пазара в Люлин, частно такси и накрая охрана в Японския хотел. (Тогава още „Витоша–Ню Отани“) Впечатляваща сграда, със забележителен интериор (еталон за ония години), в която все по–често намираха терен за изява мътилката, случайно изплували пичлемета и отделни представители на новосформиращите се „застрахователни групировки“.
          Нощните пеперуди например, които висяха по високите столчета в бара до малките часове на нощта, бяха все млади и красиви момичета. С най–високата тарифа в тогавашна София –  250 долара за пълен сеанс. Две от тях бяха омъжени, с малки деца, а мъжете им сутеньори играеха на зарове отвън при хубаво време и чакаха за парите. През зимата сядаха на някоя по–отдалечена маса и си поръчваха по едно малко, но продължително питие.
          Всички знаеха какви са, но се правеха, че не ги забелязват. Привличаха и клиенти все пак. В тузарското заведение.
          При проверките, които ни караха да им правим от време на време съвместно с полицията, се оказваше, че са от най–различни краища на България. За някои от които не бяхме и чували.
          Имаше и такива, под 18 години, които полицаите прибираха и ги изпращаха по етапен ред до домовете им. След няколко седмици повечето от тях отново се появяваха по високите столчета –  силно гримирани, с цигара в ръка и предизвикателни тоалети. Нямаше отърване май, тръгнеш ли по съответната плоскост.
          Пеперудките не ни създаваха грижи, освен когато няколко чужденци не се оплакаха, че са им изчезнали пари и документи от стаите на хотела. Директорът ни забрани да ги пускаме до асансьорите, по етажите и дори горе на Панорамата. Момичетата нададоха вой. Не били те, а приходящи „курви авантюристки“, които ако ги пипнели, щели да ги оскубят.
          Заповедта си беше заповед обаче, а те настояваха хорово: „Добре де, ами ние къде да работим? Не става само в тоалетните. Разберете ни.“
          Няколко пъти дебеловрати юнаци вадеха пистолети и влизаха без куверти в бара. Крещяха вътре, обръщаха маси и търсеха някого. После си тръгваха, преди още да е дошла патрулката на полицията.
          Една вечер докато давах дежурство на централния вход през фоайето претича висок симпатяга по сако и баровска вратовръзка, а надолу по раирани гащи и къси чорапки.
          –  Имаш ли сто лева? –  спря се пред мене. –  Или поне петдесетарка? Утре ти ги връщам в петорен размер. Честна дума. Заклевам се.
          –  Какво става, бе? –  изгледах го с изненада. –  Защо си в такъв вид? Да не са те обрали?
          –  Абе играх горе, в казиното. И така ми вървеше... Докато не се хванах с рулетката. Гадна работа, копеле! Дай да запаля.
          Казиното беше с отделна охрана и ние само бяхме надниквали вътре. Но често се случваше да излизат оттам чужденци и особено нашенци с провесени физиономии, които нямаха даже и дребни да се приберат с трамвай.
          Направих му знак да се дръпнем встрани и му подадох цигарите.
          Той си запали и продължи:
          –  Заложих им обувки за шестстотин лева. Часовника, гривната, всичко. А тия ми се правят на интересни и ми свалиха и панталоните. Можем ли да намерим някоя кинта, а? Заклевам се в майка ми. Връщам ти ги, колкото и когато кажеш.
          –  Откъде? –  присвих рамене и си запалих на свой ред. –  Ако ги имах и аз, щях ли да вися непрекъснато тука.
          –  Абе от пиколите, от рецепцията, от който се сетиш. Качвам се и ги избивам отгоре. После –  ще черпя така, че да ме запомните всичките.
          –  Съжалявам –  казах му. –  Но и да имах, не бих ги дал за комар.
          –  Какъв комар, бе! Да не играя от вчера. Знаеш ли с по колко гущера съм си тръгвал на вечер? Можех да го купя целия тоя скапан хотел. Барабар с охраната като вас и останалите подробности.
          –  Да си го купил! –  взех да губя търпение. –  Щеше да си на далавера. А сега, по–добре се прибирай. И се наспи. Утре може и друг акъл да ти дойде.
          –  Да бе, надявай се! –  той се ухили. –  Тя и жената избяга с детето, а ти! Не ме ли скиваш на какво дередже съм. Ако имах акъл, пич, щях да си скрия поне нещо в чорапите. Ей така, за пиниз. И такси.
          Той си изпроси още две „папироси“ (за после), козирува нелепо и хукна между колите и тъмните улички покрай хотела. Изглеждаше интелигентен и почти нормален на вид, докато му се забелязваха само сакото и развяващата се, маркова вратовръзка след него...

          Настъпи и времето, когато Румяна Узунова можеше да се върне от странство. След всички оплювки по неин адрес. По медиите обявиха колко важни особи са я очаквали с букети на аерогарата. От нашумелия за деня „дисидентски елит“. Радио „Свободна Европа“ щеше да отвори официален офис и в София. На престижния столичен булевард „Витоша“.
          Бяха дни на тотална инфлация, зърнена криза и глад. Жан Виденов –  ако го помните. СДС се опитваше да свали правителството от власт и организираше митинги от съмнителни симпатизанти, които потропваха оглушително върху празни тенджери и тигани. 
          Отново бях нощна смяна в хотела, а пред зала „София“ се бяха събрали бабички с вехти рокли и прокъсани дрехи, които набиваха с дървени и метални лъжици по разни канчета и алуминиеви съдове и изглеждаха като от някакъв сюрреалистичен филм.
          Вътре се провеждаше поредната конференция на СДС и бабите бяха дошли да изиграят ролята на народа. Организирано и с подобаваща китка от лозунги. Имаха вид на неестествено стимулирани, а някои, с по–неадекватното си поведение, дори и надрогирани.
          Тъй като беше студено (от устите ни излизаше пара), с нощното пиколо стояхме зад въртящите се врати и ги наблюдавахме през стъклата.
          –  Абе, на тия дават ли им по нещо? –  погледна ме изпитателно. –  Иначе в тоя студ... да се правят на луди...
          –  Десетарка –  отвърнах му. –  Така се говори. На час. Плюс по сандвич –  безплатно.
          –  Че то и аз да се включа тогава. Егати гювеча!
          Отвънка влязоха няколко от шофьорите на мерцедеси, с надпис „рента кар“, с които се обслужваха предимно чужденците. Все тарикати от класа, с лъснати до блясък обувки. Бяха виждали какво ли не и обичаха да се бъзикат с всичко и всекиго.
          –  Ей, ще ни побъркат бабетата! Чак и ченгета са домъкнали за охрана. Да не объркат мелодията. И да не се разпилеят. 
          –  Реквизит –  отбеляза единият. –  Откъде ли са ги измъкнали тия жилетки и блузи. И прабаба ми не би се облякла в такива. Макар че си беше от село.
          Засмяха се, а ония пред залата продължаваха с имитацията на африкански ритми и танци. Полицаите пред въжетата пушеха отегчено, потропваха с крака и наподобяваха на четвърти дръвчета в пиеска, на която никой не знаеше кой точно е режисьорът.
          Смрачи се съвсем, лампите светнаха автоматично, а масовката взе да преграква и да се изморява. На места звучаха твърде комично.
          От залата за конференции се появиха няколко фигури със загърнати яки на палтата. Явно вътре приключваха вече. Единият, с изгърбените рамене и чанта в ръка, го разпознахме като придобиващият популярност Иван Костов. Масовката събра сили и направи нестройно–крещящ опит да си избие парите. Той им махна вяло и продължи по посока на паркинга.
          И тогава –  троп, троп, троп –  дочу се звук от токчета по асфалта и пред нас премина една все още стройна и позната фигура.
          –  Знаеш ли коя е тази? –  побутна ме един от шофьорите–тарикати. –  Чувал ли си за нея?
          –  Не –  направих се на ударен. –  Коя е тази според тебе?
          –  Румяна Узунова, бе. Не четеш ли вестници?
          –  Не чета. И коя е тя? Какво представлява?
          –  От ръководството на СДС. Голяма работа. Радио „Свободна Европа“.
          Румяна беше постигнала поредния апогей в живота си. Обикновените хора я знаеха и я помнеха. Макар и да не разбираха от критерии, позиции и трудностите около тяхното отстояване.
          –  В такъв случай –  рекох им. –  Ще отида да се запознаем. Да я попитам накъде вървим. И ще се оправим ли някога.
          –  Да не си луд, бе! –  погледна ме стреснато групата. –  Това да не ти е... Не става така. Неудобно е.
          –  Сега ще видите –  отворих вратата до въртележката и тръгнах след нея.
          Бяха минали години и естествено, че се притеснявах. Целият ни живот се беше извъртял на 180 градуса. Дали ме помнеше още и дали въобще И беше до мене... Доста неща и съмнения ми преминаха през главата.
          –  Госпожа Узунова! –  приближих и подвикнах след нея.
          Тя се обърна и ме погледна учудено.
          –  Здравей! Извинявай! Но те видях и... Спомняш ли си за мене?
          –  О! –  очите И блеснаха. –  Има си хас! Че тебе някой може ли да те забрави изобщо!
          Подаде ми ръка и неочаквано ме прегърна.
          –  Какво правиш сега? Как си? Къде си?
          –  Охрана –  посочих И значката върху джобчето на сакото.
          –  А издаваш ли? Работиш ли нещо?
          –  По малко –  признах И. –  Само няколко книги. Но сега нещата са други. На никой не му е до писано слово.
          –  Така е. Знам. Не съм сляпа и виждам.
          –  Ами ти? Какво те води насам?
          –  Абе тия глупаци се сдърпаха вътре и се ядосах. Не могат да се разберат кой да води дружина. Като че ли е толкова важно в момента.
          –  За някои сигурно е –  рекох И. –  Избиване на комплекси, облаги и прочие.
          –  Прав си –  събра вежди замислено. –  Ама знаеш ли колко си прав! Ще побългарим и малкото, което ни беше отпуснато.
          Тогава забелязах, че пристъпва необичайно от крак на крак и че вътре навярно се бяха почерпили с нещо.
          –  С кола ли си? –  запитах я, тъй като бе тръгнала по посока на паркинга. –  Ако искаш да те закарам? Или да поръчам такси?
          –  О, не –  махна с ръка. –  И сама мога. Още не ме спират. Поне засега. То и има ли кой де...
          Засмя се, бръкна си в чантата и ми подаде визитка:
          –  Ето. Телефон и адрес. Обади ми се и ела да видим. На тишина и спокойствие. Но непременно. Чуваш ли?
          –  О, кей! –  кимнах И и я изпратих до паркинга.
          Тия, на входа, ме посрещнаха впечатлено, като граф Монте Кристо, завърнал се от замъка Ив, за да превърне една скучна част от деня им в мистерия. Тарикатлъкът им се беше поизчерпал значително.
          Признавам сега, че не робувам на имена. Приемам всички по мажоритарния принцип. И тъкмо заради това дълго време се колебаех дали и кога да И се обадя. Да не помисли, че е заради услуга навярно. Макар че се познавахме почти от деца. И все пак... Животът ни представляваше вече дълъг низ от съмнения.
          А и дните се стопяваха неусетно –  като тънки свещички в черква. След тях седмиците –  по право. И докато се обърнеш –  месецът е заминал. Помахва неясно в мъглата и се отдалечава.
          Така се случи и с нея. Бяха се стопили няколко месеца, когато чух новината по радиото. С бездушния глас на дежурната говорителка. Буквално настръхнах...
          Румяна беше отишла на едно по–хубаво място. Където никой не напираше, може би, кой да води бащината дружина. И където всички сме еднакви, безпроблемни и демократични.
          Предполагам, че и аз някой ден щях да попадна там и да се срещна с всичките си приятели. До един. Без съмнение.
          Но нека бъдат добри и да изчакат, ако обичат. Бързането в случая едва ли щеше да е от полза за някого...

          8.
          Ето ни отново с Жорето. Моят човек от казармата. Засякохме се случайно на Петте кьошета. След години на врява, безумие и „мъчителен преход“. Приятелят си остава приятел, дори и в задочния смисъл на думата.
          Приличахме на поочукани войнишки манерки от приватизираните складове на някогашната горда, но все по–смаляваща се Българска армия. Запасняци със спомени и с немалък опит в стрелбата с калашници.
          Валеше дъжд. Бях изпаднал в поредната си творческа криза за неопределен период, а се оказа, че и двамата сме с „тънки джобове“ в момента.  Събрахме колкото за една „каменарска гроздова“ и решихме да полеем случая в тях.
          Жорето живееше в една древна кооперация срещу института „Пирогов“, където неведнъж бяхме показвали на живота колко знаем за него и какво бихме направили, ако имахме тая възможност, нали. Разбира се, всеки път изчаквахме техните да изчезнат на вилата, където водили здравословен живот. Водата, въздухът, почвата и прочие. Поколенията не биваше да си пречат, ако не ви е известно.
          Той ме осведоми, че и сега са там. Копаят дворчето или подрязват дръвчета и че можем да се почувстваме, както се казва, в свои води.
          Изтръскахме се от капките и се настанихме в кухнята.
          –  Ако си гладен –  предупреди ме веднага. –  Да знаеш, че разполагам само с няколко яйца и половинка бетониран хляб.
          –  Не се притеснявай –  успокоих го. –  Преяждането води до претоварване на организма. И до множество болести.
          –  Точно така. И аз съм го чувал. Опасна работа!
          Заговорихме се за свои си работи –  кой накъде, как и защо, а той включи печка „Лъч“ с един подгряващ реотан, за да се сгреем и поизсъхнем. Над главата му се заизвива тънка бяла струйка като запален фитил на гюле.
          „Сега, ако гръмне –  представих си го веднага. –  Маса неща ще заминат в историята. Какъв финал и незаслужена загуба!“
          Имах предвид ковьорчето с двата лъва, клекнали в краката на лебед, двете нащърбени чашки на масата, шишето в хладилника и какво ли не още. А да, и прочутото радио–ветеран, което прабаба му бе слушала някога с любимия си подпоручик Кацаров –  превърнал се съответно в прадядо му Геро. Жорето се гордееше, че е не знам си кое поколение софиянец.
          Той забеляза втренчения ми поглед и отбеляза:
          –  Топлообмен, бе! К,во си ме зяпнал? Природни закони.
          –  Правилно –  сепнах се. –  Напоследък нали все с бомби ни занимават. Разни убийства и атентати...
          Споделих му за творческата си криза и лишеното ни от всякаква светлинка ежедневие. „За какво пишеш –  рекох му. –  Когато е такава тъмница наоколо. Не съм фантаст, че да си измислям. Предполагам, че ти е ясно.“
          –  Ясно ми е –  изгледа ме продължително. –  Но някои са писали и за това. Не си ли го чувал?
          –  Не ми излизай с такива! –  ядосах се, че е прав. –  Кризата си е криза и толкова.
          –  Щом казваш –  Жорето все пак беше за мирното съвместно съществуване между народите. –  Въпросът е докога?
          –  Какво „докога“?
          –  Докога ще устискаш. Нали те познавам.
          –  Слушай, ще я вадя вече –  надигнах се и отворих хладилника. –  При липсата на аспирин и с каменарката става. Егати времето!
          Наляхме си в нащърбените чашки и „Сбогом, чиста съвест!“ –  рекохме едновременно и се чукнахме. Реотанът жужеше приспивно, а по стъклата се стичаха капки. Главата ми се изчистваше постепенно от всякакви мрачни мисли, прогнози и тежки съмнения. Приятелите са за това –  да измъкват стрелите на дявола, да изстискват отровата от раните и да ти създават едно „съншайн“ настроение. Не е ли така?
          Неизбежно ни се допя. Спомени, спомени... Жорето домъкна китарата на прадядо си, с която онзи лукав подпоручик бе поразявал не едно или две женски сърца. И с право. Китарата беше стара и поожулена, но вадеше тон като кавалерийски оркестър.
          –  Знаеш ли какво ни липсва само? –  попитах този генетичен представител на старомодните ценности.
          –  Женска част –  досети се Жорето. –  Но освен да ги нарисувам, не виждам друго решение.
          –  Благодаря! –  отхвърлих идеята. –  Но предпочитам живата класика. Пред абстрактните форми в изкуството.
          Настроих струните, както е редно, забих цигарата в пролуката при ключовете и подехме нестройно: „Ще се свърши войнишката служба. Ще се върна и аз някой ден....“ и „Снощи старшината рече: Уволнявате се вече...“
          Ревяхме ние, завладяни от войнишките шлагери и упоени от фалшивата миризливка, и сякаш отново се виждахме остригани като канадски ливади, как бродим като призраци из Родопите или припичаме филийки хляб през зимата в помещението, върху нажежените кюнци на печката.
          Дъждът ритмично потропваше върху стъклата и в пълен унисон ни пригласяше. Червеният реотан също. Сякаш ни се усмихваше умилено. Въобще в атмосферата витаеше нещо задружно, мускетарско и вечно.
          В този момент на вратата се звънна. Първо кратко и плахо, а после дълго и настойчиво.
          Двамата скочихме едновременно, а Жорето рече: „Дали пък не са нашите?“ Отворихме предпазливо и какво да видим –  две момичета се очертаваха в олющената И рамка по най–предизвикателен начин. С изопнати джинси, тенис фланелки и щамповани снимки по тях.
          –  Свети Антонио! –  изрева моят приятел. –  Санта Моника! Виждаш ли същото, което виждам и аз?
          –  Ако не ме лъжат очите –  продумах. –  Стига да не е мираж в пустинята.
          –  Чухме, че ви се намира китара –  отвърнаха на възторжените ни възгласи те. –  И дойдохме да ви помолим... Ако е удобно, разбира се...
          –  Удобно ли е? –  погледнах към Жорето.
          –  Как удобно, бе? –  той се беше сащисал. –  Свети Вартоломей! Това си е знак! И волеизява на провидението.
          –  Той Иван ни изпраща –  уточни учтиво едната. –  От четвъртия етаж. Съседи сте и каза, че се познавате.
          –  Имаме повод –  допълни неловко и другата. –  Малък празник, на който каним и вас.
          –  Не може да бъде! –  продължи да откача моят човек от казармата. –  За празници ли говорим или така ми се струва.
          –  Млади хора –   усмихнах се извинително. –  А вижте някои докъде се докарват...
          –  Ако си имате работа... –  запристъпваха от крак на крак девойките. –  Извинявайте! Но ние просто чухме, че свирите  и...
          –  Моля, моля! –  съвзе се моментално Жорето. –  С Ванката се знаем още от... не помня кога. Та не мога да му откажа. Абсурд!
          –  Е? –  стрелнаха ни очаквателно двете видения.
          Той ме срита по глезена, да кажа нещо и аз, но пустият му химикал! Не беше оставил нищо съществено в главата ми.
          –  След малко, ако е възможно –  заявих с най–любезното си произношение. –   Да се организираме, както се казва, и идваме.
          –  Ами друго? –  запита моят приятел, сякаш разполагаше зад гърба си с щанд за хранителни стоки. Нещо ядки, мезета, не трябват ли?
          –  О, не –  отвърнаха тенис фланелките в хор. –  Китарата и нищо повече.
          Затворихме и се плеснахме по главите.
          –  Ти беше ли тука през цялото време? –  изгледа ме подозрително Жорето.
          –  Предполагам –  отвърнах му. –  Но какви бяха тия светии, бе? Откъде ги извади?
          –  Светии ли? –  изненада се чистосърдечно. –  Не познавам такива. А и да ти кажа –  не ги различавам особено.
          Теглихме си по една контра в банята, като успяхме да не се обезглавим напълно и поехме към площадката на четвъртия етаж, ухаещи на неизвестна марка одеколон, за ужас на невинните буболечки и насекоми от входа. Жорето носеше китарата под мишница като странстващ музикант, тръгнал при далечни роднини за серенада. Или по–скоро като свещен документ, гарантиращ ни пребиваването в рая.
          Вътре купонът течеше на мах. По уредбата се редуваха и стари, и нови парчета. Посрещнаха ни с небивал ентусиазъм и възгласи: „Ето я! Китарата идва!“ Студенти, какво да ги правиш! Семестриално завършили. Напомняха ни на собствените ни незабравими години, когато понятия като завист, корист и прочие като че ли не отговаряха на общоприетото си значение.
          Гръмна тапа от шампанско „Искра“, бликна морска пяна отгоре и две чаши моментално се озоваха в ръцете ни. Веселието ни завладя с богатството си от багри и впечатления. След скучния и допотопен вид на кухничката, от която изплувахме. Ванката премина набързо да се представи. Една от празнуващите му се водела близка.
          Тук, за съжаление, войнишките спомени не вървяха. Един имитираше Джон Бон Джоуви, а други двама пееха в дует: „Малка кукла си ти, която студено ме гледа с очи...“
          В резултат се получаваше нестроен хор от разюздани моряци, завърнали се след далечно и нелеко плаване в родината. Всеки от семестриално завършилите се имаше за безспорен талант и гледаше да изцеди до дупка възможностите си.
          Пратеничките на съдбата ни се оказаха без кавалери и се завъртяха чинно около нас, за да ни правят компания. Тони и Дани –  представиха ни се още в началото. От присъстващите само те имали по някой и друг изпит, но щели да се пробват наесен. Какво да се прави. Късмет!
          „Горе главите!“ –  успокоявахме ги професионално с Жорето. –  Който не е влязъл, само той не е завършил. А пък вие –  ехее. На края на Дунава, дето се казва. Не може така!“
          И с право. С тия стегнати джинси, невинни лица и доверчиви очи. Абе въобще –  нужни ли са обяснения?...
          На танците бяхме в разгара си. Особено когато пускаха блусове. Тони слагаше пленително ръка върху рамото ми, пренасяше се на някъде и от време на време опираше морно глава във врата ми. Идеалната двойка, ако ни бяхте видели...
          Жорето беше по–нисък от мене, че дори и от Дани, но и той не изпускаше положението. Какъв кавалер! Море от обноски! Не знам си кое поколение софиянец...
          На разсъмване, когато компанията вече издишаше, ние си тръгнахме като два кумчовълчовци с две червени шапчици под ръка. В търбуха на един студен и безразличен град. Китарата, с няколкото скъсани струни, я оставихме за по–късно, който иска, да си грачи на нея.
          –  Наистина ли пишеш? –  запита ме Тони с интерес, докато слизахме надолу по стълбите.
          –  По–скоро опитвам –  дадох го скромно. –  А останалото са измишльо¬тини на моя ексармейски приятел.
          Той ни чу отзад и се изхили:
          –  Абе, доскоро беше в криза и не помня още какво. Ама сега, като гледам, има шанс да пропише отново. При това вдъхновение...
          –  Замълчи, о Юда Искариотски! –  обърнах се. –  Никой не ти е давал думата за анализи!
          Тони прошепна в опасна близост до ухото ми:
          –  Аз също опитвам. Стихове. Искаш ли някой път да ги прочетеш? Може и да ти хареса.
          –  Не говори! –  развълнувах се. –  Ще ги четем бавно и продължително. По няколко пъти. Стига да кажеш.
          Тя стисна ръката ми в знак на съгласие, а Жорето отключи и влязохме. Кухничката ни посрещна в същия си старинно–етнографски стил, но и оживя внезапно от човешкото присъствие в нея. Грейна по–особено някак и почти бях сигурен, че ни се усмихна доволно.
          Дани извади последните яйца от хладилника и ги сложи да се варят за закуска, а Тони намери салфетки в бюфетчето и ги подреди красиво на масата. Въобще разбирателство и семеен уют сякаш изпълниха цялата атмосфера.
          Докато очаквахме отредените им минути „по рецептурник“, се отворихме и на приказки за литературата. Кой какво бил чел, какво му харесвало и прочие. Оказа се, че двете дами си падали по паранормалното –  Блаватска, Дънов, Монро и сие. С Жорето не бяхме съгласни по всички въпроси и спорът се изостри, поради липсата на кафе. Налагаше се някой да отскочи до горе и да поиска назаем. Моят приятел се жертва доброволно в името на вечния символ от 60–те: „Правете любов, а не война!“
          Скоро кафето закъкри ароматно, на мястото на яйцата. И така, без захар (поради липсата на такава), ни се стори същинска амброзия. Отвън дъждът се беше отцедил напълно и утрото се разливаше като божествена, светлосиня импресия над града. Обичайните звуци бяха някак приглушени и мудни. Хората още сънено се прегръщаха може би, разтриваха очи и се питаха какво ли ги очаква и днес. В този свят и на тази земя.
          Но ние четиримата знаехме. Светът щеше да рухне без нас. Безвъзвратно и окончателно. В безкрайния хаос на времето.
          Просто нищо нямаше да го има. Дори и като несъвършено понятие.
          Защото цялото мироздание, господа, се крепеше върху тънката нишка на сетивата ни. И всеки сам го откриваше някой ден, под нечия стряха или в нечия кухничка, да речем, когато оставеше силата на емоциите да прочисти душата му...
          И в тези мигове обикновено се преобразявахме в НЕЩОТО. Заради което толкова се надявахме на специални места в непредубедените сърца и на другите...
           
           
           
           
           
           

          Димитър П. Шопов
          СТИХОТВОРЕНИЯ
           


          ОТНОВО СЪМ ХЛАПАК и влюбен до ушите...
          Навярно полудял, навярно без да питам,
          безгрижен, безнадежден, безпаметен отново
          пред сивия пейзаж, пред делничното слово...
          Отново съм хлапак и влюбен до ушите.

          Самичък под дъжда, единствен под звездите,
          отново съм хлапак и влюбен до ушите.

          Навярно като паж, навярно като шут,
          принцесата открил край есенния плаж,
          притворно се преструвам –  ту питомен, ту луд,
          не чувам, нито питам, защо е този труд.

          Какво и колко струва
          бездумие и страх, любов несподелена,
          събрала във звука на скъсаната струна
          и моята душа, и скръб изпепелена...
          И болка, и любов от цялата Вселена.

          Но тъй и не разбрах, защо, кога и как
          избухнаха звездите в сърцето на хлапак...

          Погледнах ги за миг, навярно поуплашен,
          че пак съм оня див Димитър диворасъл.
          Разгърден, белобрад по улиците скитащ
          мечтател озвезден и неприлично млад,
          разпръсвам звезден прах...
          И нямам нито грам съмнение, че пак...
          Отново съм хлапак и влюбен до ушите...

          Очаквам есента със ябълка от грях,
          поруменял от срам и с син синчец в очите.

          В НОЩТА НА САМОТАТА намразих всичко живо.
          Крещях срещу звездите,
          цветята мачках диво.
          Човек и звяр, разкъсван от болка и от ярост,
          душата си изтръгнах.

          Добре, че ти изплува в минута на умора.
          Раздвижи с дъх мъглата
          и въздухът повтори
          извивките безумни на водопад и риба.

          Косите разпиляха опасно щедър вятър.
          Внезапно пламна мрака
          и тялото прозрачно се гмурна в светлината.
          Потънаха очите, косите изгоряха...

          И думите си грешни, и устните горещи
          в снълзи и срам пречистих.
          Молитвата остана, молитва на душата.
          Да можех да те срещна, тъй както те измислих.
           
           

          ПО–ВИСОКО ОТ ЕТАЖА

          2001

           На етажа,
           по–висок от уличната лампа,
          аз не се съмнявам,
          че едно дете със прашка
          лампата ще счупи
          и ще паднат
          мъртвите криле на светлината...
          Но,
          ако внезапно на балкона
          мъничко врабче
          скърши полет като ледена шушулка,
          зная как детето ще заплаче.
          И звъна на топлите сълзи
          врабчовата песен ще събудят.

           На етажа
           по–висок от уличната лампа
          аз не се съмнявам,
          че крадец прескочи ли балкона,
          ще открадне...
          Но,
          ако във стаята с парите
          спи дете и огън пропълзи,
          аз не се съмнявам, че крадецът,
          с грация на хищна котка
          ще обгърне крехкото телце
           и ще го открадне от смъртта.
           На етажа
           по–висок от уличната лампа.
           
           
           
           

          Елена Димитрова
          СТИХОТВОРЕНИЯ
           

          СЕПТЕМВРИ

          Септември –  плодородната равносметка на лятото:
          сутрин –  студено,
            вечер знойна омая.
          Септември –  усещане за безсмислието на златото
          и началото на края.

          Краят на упойващата мъжка пот на косачите,
          краят на напъпилите розови устни,
          на женските погледи, които толкова много значат,
          на всичко, което е някакво
            макар въображаемо чувство.

          Септември. Запомни този месец на годината
          и не търси в небето отлитащите птици.
          Моли се само зимата да мине
          и те пак да кацнат на отсрещната жица.

          Тогава ще разбереш каква е цената на щастието.
          (Нищо, че попълваш само една декларация за имоти!)
          През септември става много ясно
          защо в крайна сметка
            е сладък животът.
           

          НАСРЕЩЕН БРЯГ

          Очаквам следващата буря – 
          да закипи под мен земята
          и лодката ми да се втурне
          като в прегръдка на приятел.

          И аз отново да докажа,
          че тази буря е последна,
          и ветровете, много страшни,
          да скитат някъде безследно.

          Очаквам следващата обич
          да ме разнищи без остатък
          и моята разбита лодка
          да се разсъхне на земята.

          И аз отново да докажа,
          че тази обич е последна
          и нейните добри миражи
          отплуват пак далеч от мене.
           

          КОГАТО СВЪРШВА ЛЮБОВТА

          Никой не може да спре
          моето близко предчувствие.
          Диво от мъка море
          бие в гърдите ми пусти.

          Вика за помощ у мен
          тръпно ран?но доверие.
          Корабът бяга от плен
          друга любов да намери.

          Студ като болка голям
          моята вярност прегръща.
          Бяла вълната заля
          най–неспокойната къща.

          Чайките ронят пера,
          плачат очите незримо.
          Сили за нова игра
          може би няма да имам.
           

          ПТИЦАТА, КОЯТО ВОДИ ЯТОТО

          Тя е връхната точка,
          тя е острието,
          тя е онова многоточие,
          забито в небето.
          Тя е неоспоримото начало,
          неоспоримото продължение
          на онова бяло
          неизвестно летене.
          Тя е на слънцето отсреща,
          отсреща на ветровете,
          отсреща на безсънието,
          на умората, на бреговете.
          Тя е на всичко отсреща.
          Тя е птицата, която
          е самообречена
          да води ятото.

          Опънала шия
          като наелектризирана жица
          да лети пред безгрижните
          пърхащи птици.
          Със бялото си тяло
          да копае въздуха,
          напрегната цялата
          до скъсване.
          Да посреща първа
          буреносния пясък
          и онзи настръхнал
          гръмотевичен крясък.
          Да може всичко,
          за нищо да не пита – 
          да бъде самичка
          компас и пътеводител...

          И да може още
          сама да усети
          кога са безпомощни
          вече крилете И.
          Ужасена и тръпна
          със сила невероятна
          мястото си да отстъпи
          да
           не
                бави
               ятото.

          Димитър Ганев
          РАЗКАЗИ
           

          ЗА МЕН И ДРУГИ МОИ ЛЮБОВИ

          Кафенето се намираше на малка и тиха уличка в центъра на града, но създаваше приятното впечатление, че всъщност е далеч извън него. Проблемът беше, че не знаех дали това впечатление ме настройваше романтично или бе създадено от днешната ми романтична нагласа.
          Оставаха няколко дни до Коледа, хората на масите около мен водеха оживени разговори –  имаше няколко двойки, които си шепнеха нещо и се целуваха, разни пенсионери седяха замислени или четяха вестници, двама добре облечени младежи пушеха и спореха за някакъв филм. Беше ми приятно, всички мислеха за любов съвсем предпразнично. Аз не правех изключение, но причината не беше в наближаването на Коледа, нито в кафенето или в някое момиче. Това беше любовта към себе си, от най–чистият вид.
          Романтиката се допълваше и от факта, че в момента имах връзка с три момичета едновременно. Седях, пиех си капучиното и се наслаждавах на мисълта за постигнатото през този декември, а грандоманията ми мъркаше доволно. Ласкаех се и от това, че трите нямаха много общо една с друга, освен несъзнателното умение взети заедно да задоволяват суетата ми.
          Първата, с която имах среща сега, познавах от един шумен рожден ден. Там дори не се наложи да се приближавам до нея, погледът на кафявите И очи и беглата И усмивка сами ме привлякоха; после въздействие върху мен оказаха смехът И и това, че талията И бе подчертана от къса черна рокля. От краткия ни разговор разбрах, че не можем да си кажем много, но се постарах да запомня две поредици от числа –  мерките И и телефонния И номер. И двете ми ги съобщи под формата на интересни факти от своята биография, и двете бяха перфектни и помогнаха на нашето общуване да се пренесе на чисто неплатоническа основа.
          Когато влезе в кафенето и ме видя, се усмихнах –  тя както винаги излъчваше здраве и женственост. Целуна ме и седна срещу мен, което леко ме смути –  не обичах да я гледам от такова разстояние.
          –  Здравей.
          –  Здрасти.
          Поръча си кафе и започна да говори безсмислени за мен неща, както правех и аз, но нямаше голямо значение. Беше ми досадно да обменям празни думи с нея –  и двамата щяхме да се чувстваме по–добре, ако просто мълчахме и се гледахме. По време на разговора забелязах стремежа си да бъда като нея, за да И се харесам, да се вместя в културния стереотип, от който съм далеч, но който тя одобрява. Не беше нещо ново, така че продължих да си пия капучиното, да я гледам с досада и да мълча гласно.
          Не знаех колко време мина, но мина бавно.
          –  И така, какво прави вчера? –  смених темата на разговора, тъй като тя беше свързана с музика, от която си нямах понятие, но за която се постарах да се изкажа ласкаво.
          –  Ами видях се с едни приятели. Беше много весело.
          –  Ей, браво.
          –  Да, те са... весели хора.
          –  Сигурно, щом е било весело.
          Последва пауза –  оправдавах мълчанието си с удоволствието от капучиното.
          –  Не мислиш ли, че и ние трябва да сме така? –  попита ме тя и се вгледа в мен с очакване.
          –  Весели ли?
          –  Не, приятели.
          Дори не се стреснах.
          –  А ти защо мислиш така?
          –  Ами не знам... Като че ли няма смисъл. Виждам, че не ти е интересно с мен.
          –  А на теб с мен?
          –  Ами... Весело е.
          –  Е?
          –  Ами твърде сме различни. Нещо май не се получава много.
          –  Но нали е весело?
          –  Весело е, но забелязвам, че не ти е интересно.
          Тя, разбира се, беше напълно права и не можах да измисля довод, с който да я убедя, че трябва да опитаме, затова казах просто:
          –  А не смяташ ли, че трябва да опитаме?
          –  Ами... Не. Като че ли и сега се нуждая от повече свобода и време за себе си. Пък и ти си прекалено добър за мен.
          Щях да си повърна капучиното –  отвращавам се от подобни реплики и ненавиждам хората, способни да ги произнесат.
          –  Да, разбирам те напълно –  побързах да кажа, за да прекратя умствените И усилия да изрови още универсални клишета, тъй като на мен ми бяха хрумнали няколко: –  Не можем да си кажем нищо. Не ме привличаш интелектуално. Въпреки това ще си останем приятели.
          Тя ме погледна объркано и кимна –  също не преживяваше случващото се особено емоционално. Всичко в говора и поведението И издаваше пълно безразличие. Аз също трябваше да го изпитвам, тъй като не бях влюбен в нея, но лошото беше, че либидото и самооценката ми бяха –  и това бе тежък удар за тях.
          –  Значи сме приятели? –  попита тя.
          –  Това казах –  отвърнах.
          Усмихнахме се повече на факта, че и двамата знаехме как ще се забравим и как всичко, което единият оставя на другия, е само име в телефонния указател. В този момент съжалих, че поради възпитанието и деликатността си не И казах просто: „Виж, с теб съм, за да правим пак секс, така че защо продължаваме да се мотаем в жалки опити да извлечем от всичко това повече от една чисто физическа връзка и не отидем пак у нас или у вас?“ Тя си тръгна, след като си допи кафето, а аз реших да си поръчам още едно капучино.
          Обстановката в заведението беше приятна, хората от масите около мен водеха оживени разговори, двойките продължаваха да си шепнат и да се целуват, а двамата добре облечени младежи си бяха тръгнали. Наближаваше Коледа и съвсем естествено всички мислеха за любов.
          Сетих се за останалите си две приятелки и особено за втората от тях по хронологичен ред –  тя представляваше нещо подобно на тази, с която току–що се разделих. Разликата беше в това, че с втората можех да общувам нормално, не се налагаше да си приписвам чужди за мен интереси и мнения, за да ме харесва. Бяхме се запознали на концерт на една от любимите ми групи –  беше ми направила впечатление с това, че красотата И се вписва напълно в моите естетически стандарти и начинът И на обличане е сходен с идеала ми за добре облечена жена.
          И при нея обаче либидото ми имаше главната роля и при тази мисъл изведнъж се стреснах: ами ако и с нея се случи същото, каквото стана преди малко? Нищо чудно тя да ми каже нещо подобно, да е напълно права и аз пак да не успея да измисля нещо, с което да я убедя да бъде с мен. Всичко между нас щеше да свърши по подобен безславен начин и егото ми още веднъж да понесе щетите.
          Това не трябваше да става и аз се заех да измисля как да го избегна. Решението беше едно –  трябваше аз да прекратя връзката ни, като И кажа истината; по този начин дори можех да поправя нанесените преди малко поражения.
          Обадих И се и казах да дойде в кафенето, защото трябва да И кажа нещо важно. Това я принуди да отложи някакъв ангажимент и да пристигне след около половин час, който осмислих в четене на домакински съвети в някакво списание. Тя влезе, видя ме, аз оставих списанието и станах, за да я целуна.
          –  Здравей.
          –  Здрасти.
          Окачих палтото И и издърпах стола в името на нейното удобство –  да се изживявам като кавалер беше едно от големите ми удоволствия при общуването със събеседник от женски пол.
          Седнах срещу нея и се разговорихме. Чувствах се много добре, затова не исках да замълчавам и да подхващам темата, пиех си капучиното и я изчаках търпеливо сама да дойде.
          –  ...и всъщност това наистина се оказа онзи приятел –  завърши някакъв разказ тя, чийто смисъл ми убягна.
          Тогава съзрях подходяща възможност и изтърсих:
          –  А не искаш и аз да съм това за теб?
          Тя искрено се изненада.
          –  Какво?
          –  Да съм ти приятел.
          Изпитваше повече учудване, отколкото уплах.
          –  Този въпрос пък откъде дойде? –  Не ме разбираше или искаше да не ме разбира. –  Искаш да прекратим връзката си ли?
          –  Ами да –  отвърнах аз и продължих по инерция, –  защото като че ли няма смисъл. Виждам, че не ти е интересно с мен...
          –  Напротив... –  опита се да ме прекъсне тя.
          –  Твърде сме различни. Нещо май не се получава много.
          –  Странно, мислех, че е точно обратното...
          –  Пък и сега се нуждая от повече свобода и време за себе си –  продължих невъзмутимо аз, като след това сметнах за задължително да добавя: –  А и ти си прекалено добра за мен.
          Тя мълчеше и мигаше срещу мен.
          –  Все пак искам да сме приятели –  допълних.
          –  Аха... –  успя да промълви тя.
          Мълчахме, опитах се да заговоря за нещо друго и открих, че е по–добре да мълчим. Допих капучиното, тя си тръгна.
          В заведението беше топло и уютно, водеха се оживени разговори и хората около мен изглеждаха щастливи и доволни. Разбира се, наближаваше Коледа, всички мислеха за любов и така нататък.
          Сетих се за последната си приятелка –  тя ми харесваше най–много от всички, бях истински влюбен в нея. Запознахме се в едно кино, имаше голяма опашка на входа, тя случайно ме настъпи и след извинението И започнахме разговор. По време на филма непрекъснато надигах глава и оглеждах зрителите. Не успях да я видя в тъмното, но самата мисъл, че съм с нея в едно помещение, ме правеше щастлив.
          На излизане я изчаках и И поисках телефона, видяхме се и ни беше достатъчно хубаво, за да се случи каквото трябваше. Привличаше ме интелектуално, душевно и физически, обичах да съм с нея, да я карам да се чувства добре, за да гледам усмивката И, обичах да разговарям с нея, защото тя ме разбираше и аз я разбирах.
          Но сега нещо не беше наред: бях останал само с нея. Грандоманията ми в крайна сметка остана незадоволена и реших, че настоящото ми положение е адски скучно. Имаше изгледи за сериозна връзка с това момиче, беше точно като за мен, но беше само една. Нямаше вече да се чувствам така добре с нея, защото щеше да ме притеснява мисълта, че е единствена.
          Поръчах си още едно капучино и се заех да И пиша съобщение по мобилния телефон, тъй като не ми се занимаваше или не се осмелявах да И го кажа лично. Отпивах от чашата си и мислих дълго, докато накрая не написах просто: „Не мога да бъда с теб.“ Поне беше искрено.
          Допих си капучиното, поръчах сметката и заразлиствах друго списание. Прекъсна ме въпрос, зададен от един доста приятен глас:
          –  Извинявай, свободно ли е при теб?
          Беше момиче с изключително привлекателна външност и книга в ръка. Отговорих положително и тя се настани срещу мен.
          Сервитьорката се приближи и ми подаде сметката, но след като отново огледах момичето, аз не я приех:
          –  Всъщност, искам още едно капучино.
          В заведението беше приятно и задушевно, водеха се оживени разговори и хората изглеждаха щастливи и доволни, идваше Коледа. Разбира се, всички мислеха за любов.
          А аз погледнах още веднъж момичето срещу мен и се запитах: „Не прекалявам ли с кафето?“
           

          ОТНОСНО НОРМАЛНАТА ЕДНОЛИЧНОСТ

          –  Трябва да дойде след петнайсетина минути –  каза единият, гледайки часовника си.
          Двамата младежи седяха на масата точно срещу моята –  този с часовника пушеше, а другият си играеше с кутията му за цигари. Бяха на моята възраст, доколкото можех да преценя, добре облечени като мен, с добри обноски като моите и очевидно с добър вкус към кафенетата –  тоест, като моят. Макар че нямам склонност към типизиране, си помислих, че ако принадлежа към определен дял на характерологията и спазвам някакъв модел на поведение, то и те са в същата категория.
          А аз лично имах среща тук, но бях дошъл по–рано, тъй като обстановката предразполагаше към четене на викториански класици. Когато обаче въпросните двама седнаха срещу мен, вниманието ми се ангажира единствено с разговора им.
          –  Мога да си тръгна, ако искаш –  каза другият младеж и отпи от кафето си.
          –  Защо не се запознаеш с нея всъщност? –  предложи пушачът. –  Остани докато дойде и тогава си тръгни.
          –  Кажи си, че искаш да ми се похвалиш –  усмихна се събеседникът му.
          –  Добре де. Тя наистина изглежда страхотно.
          –  О, не се съмнявам. А щом сега ще оставам, ще пожелая и аз да ти се похваля –  утре имам среща с онази, за която ти разказах.
          –  Ще направим същото значи. Макар че доста се съмнявам, че още ще искаш, след като видиш моята.
          Приятелят му се засмя.
          –  Това си е цяло предизвикателство. За да ти отговоря сега, ще ти кажа, че не бива да имаш нищо против благородната приятелска завист. Със сигурност ще я изпиташ утре и съм длъжен да те предупредя: не зарязвай приятелката си само заради това.
          Другият също се засмя и изгаси цигарата си.
          Стана ми още по–интересно, тъй като те демонстрираха консуматорското отношение към женския пол, от което винаги съм се пазел. Беше ми адски неприятна деформацията да възприемаш жените като извоюван трофей, който да наредиш върху една от полиците на егото си, близо до скъпата кола например или марковия ръчен часовник.
          –  Звучи доста забавно –  каза пушачът. –  Пък и аз съм толкова влюбен в нея...
          –  Бъркаш любовта и секса, драги, казвал съм ти го много пъти. Отношението ти към нея засега се дължи на физическото привличане. А то никак не е достатъчно, за да правиш подобни изказвания.
          –  Е, все пак това ще е третата ни среща. Не вярвам и ти с твоята да си установил някаква духовна връзка и така нататък.
          –  Имаме много какво да си кажем. Просто съм обърнал внимание и на тези неща.
          –  И аз обръщам внимание на тях, не ме съди толкова строго. Но въпреки това изглежда си прав, определено съм с нея заради невероятната И външност. –  Той подчерта последното словосъчетание с плавен замах.
          –  Точно заради това ти казвам да не го бъркаш с любов. Хубаво е да имаш чисто сексуална връзка, ако наистина знаеш, че е такава и не я бъркаш с нещо по–ангажиращо.
          –  Защо пък да е толкова хубаво?
          –  Любовта не се съставлява само от сексуално влечение, а и от душевно и интелектуално, както е установано още в древността. А как се бяхте запознали с нея?
          –  На онзи купон, нали ти разказах. –  Той взе кутията с цигари от ръцете на приятеля си, извади една и я запали. –  Забелязах я още щом влезе и побързах да я заговоря. Знаеш, че бързо се ориентирам.
          –  Знам, знам.
          –  Точно това имам предвид. Разговорихме се и нямаше как да не И стана симпатичен. Тя ме зяпаше точно колкото и аз нея, смееше се на всяка моя простотия, а когато я прегърнах през кръста, тя също го направи, и реших да не губя време и я целунах. Пийнахме още малко и по–късно отидохме в тоалетната.
          –  Нищо необичайно.
          –  Да. На следващия ден се видяхме и тя наистина много ми хареса.
          –  Но въпреки това си с нея заради либидото си –  отсече приятелят му.
          –  Щом го изказваш като груб факт, така е. Но все пак сме се виждали три пъти и нищо не се знае, може и да се влюбя в нея според твоите критерии. Не мисля, че е нужно всичко да е толкова точно формулирано като теорията с трите влечения. Исках да ти кажа само, че засега тя ми харесва толкова, защото е много красива и така нататък.
          –  Разбрах те.
          –  А каква е историята с твоята? 
          Другият отпи от чашата си и се усмихна.
          Аз също се усмихнах, но на състезателния характер на разказите от личния им живот. Нямаше да е много по–различно като ситуация, ако наблюдавах как двама младежи се съревновават кой ще направи повече лицеви опори.
          –  Запозна ни онзи с билетите, сещаш ли се?
          –  Да, да. Кога пък си се видял с него?
          –  Засякохме се точно тук. Влязох, тъй като минавах наблизо и реших да проверя дали ти не си тук, но вместо това срещнах него. Поздравихме се и ме покани да се присъединя към компанията му, беше само с нея. Предположих, че им е скучно или нещо подобно, а и тя ме впечатли с излъчването си –  както ти казах, е страшно красива. Заговорихме се и открихме, че имаме много общи интереси. Веднага се харесахме, беше неизбежно.
          –  Да, както в моя случай.
          –  В повечето случаи е така, спокойно. Говорихме около половин час, без да млъкваме, беше ми страшно приятно, а както се уверих по–късно, на нея също. Изолирахме малко третия събеседник, но и двамата бяхме забравили изискванията на доброто възпитание. Беше и забавно, тъй като започнахме да си търсим повод да се видим и бързо го намерихме –  на следващия ден даваха филм, който и двамата искахме да гледаме и на чиято прожекция и двамата нямаше с кого да отидем.
          –  Или поне сте си повярвали, че ви се ходи и няма с кого да го направите, за да се видите.
          Приятелят му се засмя.
          –  Да, напълно си прав. Гледахме филма, след това отидохме да изпием по едно кафе и каквото имаше да става, си стана, както казваш ти.
          –  Прекрасна история –  отбеляза пушачът.
          –  Наистина беше прекрасно. Както ти казах, установих, че не ме привлича само физически. Тя е страхотна във всяко едно отношение и изглежда ни предстои дълга и пълноценна връзка.
          –  Пожелавам ти го.
          –  И аз на теб с твоята.
          –  Която впрочем закъснява. –  Той отново си погледна часовника. –  Поне ще си заслужава чакането.
          –  Надявам се.
          –  О, колкото и влечения да имаш към твоята, ще ги преосмислиш, след като я видиш, повярвай.
          Двамата се засмяха.
          –  Виж, аз просто не ти говорих толкова за външния И вид, защото не само той ме е впечатлил. Иначе тя е просто приказна. Бих ти я описал, но предпочитам утре да се запознаеш с нея.
          –  Зависи дали още ще искаш.
          Беше ми много забавно да стана неволен слушател на разговора им, тъй като осъзнах, че аз самият мога да го водя със същия успех –  и те бяха суетни също колкото мен. Замислих се дали да не ги заговоря и да им разкажа за моята приятелка; дори бих им предложил двамата да се срещнат с нея, за да се убедят, че спорът им е напълно безсмислен и че всъщност човекът с най–привлекателното и умно момиче съм аз.
          Стана ми още по–смешно, когато си помислих как не осъзнават колко са жалки в моите очи, въпреки че очите ми по–скоро гледаха на света по подобен на техния начин. Не знаеха за моето настоящо момиче и че тя е със сигурност по–красива и интелигентна от онези двете, взети заедно. Макар и скромен наблюдател, ловко прикрит зад чаша капучино и разтворена книга, от мен се излъчваше притаено величие.
          С нея се бяхме запознали на премиерата на един филм –  бях отишъл там с един от най–близките си приятели, а тя седеше точно зад нас. Преди прожекцията някаква чуждестранна група излезе пред екрана и изпълни три–четири песни от репертоара си, които ми бяха напълно непознати. Тя се наведе и ни попита какво общо има групата с филма, а ние отвърнахме, че нямаме представа и след това побързахме да се осведомим относно името И.
          След като излязохме, поговорихме още малко с нея, докато я изчакаме да изпуши една цигара; разбрахме, че обикновено ходи на кино сама, тъй като не може да намери компания за някои от старите филми на класически режисьори, които са И страст, и ние побързахме да И оставим номерата си. След още два дни с нея отидохме само двамата на кино и след прекараните часове в кафенето, след филма, нещата последваха естествения си ход.
          Въобще не можеше да става и дума за конкуренция между моята приятелка и техните. Може би една от причините, поради които те двамата имаха интимен контакт с момичета, беше, за да задоволят и потребността от подхранването на суетата си. Аз съвсем нямах подобни претенции, което беше странно, тъй като несъмнено моята приятелка отговаряше много по–пълно на техните критерии.
          Седях с поглед в книгата си и се присмивах над тяхното блажено невежество.
          –  Знаеш ли, все пак си мисля, че момичетата ни са твърде различни.
          Те продължаваха да водят разговора си, необезпокоявани.
          –  Да, сигурно си прав.
          –  Дори съм сигурен, че нямат нищо общо една с друга. Човек може да се досети само по начина, по който говорим за тях.
          –  Ще излезем някой път четиримата, ще е интересно.
          –  О, определено.
          –  Пък и рядко двамата с теб имаме приятелки по едно и също време.
          –  А, ето я, идва!
          Едно изключително красиво момиче отвори вратата на заведението и пристъпи вътре сред трополене на токчета, блясък на дълга руса коса и разнасяне на жасминов аромат. Но бързо застина на място, след като фокусира двамата приятели, които от своя страна я гледаха втрещени. След това се зяпнаха един друг, после пак погледнаха към нея.
          След десетина секунди неловко мълчание и активна размяна на погледи пушачът започна да се смее –  отначало приятелят му го погледна странно, но и той се ухили. Създалата се ситуация наистина беше много забавна –  навярно и аз щях да започна да се смея, ако това не беше и моята настояща приятелка.
           

          ОЩЕ ЕДНА ИСТОРИЯ

          Още от съвсем малък беше обсебен от идеята за правилното и продуктивно съществуване и виждаше неговото осъществяване в реда и чистотата. Тогава впечатляваше най–вече с това, че винаги бе изрядно подреден, педантично облечен и чистоплътен до маниакалност. Никога не се цапаше като другите деца, не лъжеше родителите си за нищо, винаги следваше техните примери и спазваше забраните им. На пръв поглед бе безупречно творение на техните грижи и възпитание, но дори и те подозираха, че има нещо изключително в него.
          Беше образцов ученик, изпълняваше задълженията си винаги прилежно и никога не нарушаваше училищния правилник. Точните науки му се удаваха безпроблемно, въпреки че не блестеше с нещо особено в учебния процес, освен с това, че си бе изработил режим и система на учене, чрез които да извлече всичко възможно най–полезно за самия него. Имаше много и добри приятели, тъй като и в отношенията си с другите проявяваше същата прилежност –  беше честен, открит и добронамерен. Всички му се възхищаваха, доверяваха му се и свикнаха да разчитат на него за какво ли не, а той никога не ги разочароваше.
          Образователната система се оказа плодотворна за него, тъй като го накара да се почувства като член на някакво общество и да разбере, че в качеството си на такъв трябва да се съобразява с другите и да следва определени павила. Благодарение на факта, че произхождаше от добро семейство и имаше добро възпитание, започна да си мисли до каква степен зависи от останалите хора. Още от студентските си години той реши да подреди живота си по възможно най–съвършен начин.
          Постави си за цел да бъде колкото се може по–полезен на другите, добро средство за постигането на някаква идея, придатък към нещо висше. Гледаше на себе си, на здравето, щастието, способностите си като на средства, необходими за изпълнението на истинския му дълг към другите. Цялата му жизнена философия се основаваше на отдадеността му в името на стоящи над него сили и принципи.
          Приключи образованието си с отличен успех и дълго след като завърши учителите му го помнеха като пример за истински ученик. След това се зае да прави останалото, което беше нужно, за да може пълноценно да функционира в обществото –  намери си работа. Като най–подходяща за изпълнението на неговите цели отначало му се стори службата на разследващия детектив, в която той съсредоточи целия си потенциал. Даваше всичко от себе си заради висшата идея на справедливостта, беше напълно всеотдаен –  за него нямаше и по–голямо удоволствие от грижата за безопасността и благополучието на другите.
          Тъй като общественият пример го налагаше, скоро след това се ожени. Не знаеше дали я обича, въпреки че И го казваше, но пък тя беше красива, умна, грижовна и изпълнена с други подобни добродетели –  каквато би трябвало да бъде неговата съпруга. Вписваше се съвсем точно в неговите стандарти и изисквания и напълно го задоволяваше, затова той реши да се сближи с нея. Тя от своя страна го бе идолизирала и всекидневно се възхищаваше от неговата безкористност и готовността му за саможертва в името на хората, заради които живееше. В сравнение с нейния съпруг всички, които по някакъв начин се стремяха към собственото си щастие и задоволяваха собствените си желания, И изглеждаха като неморални егоисти.
          По това време той се чувстваше безумно щастлив, защото му се струваше, че има всичко, от което се нуждае и за което може да мечтае –  добра професия, пари, слава на честен и добродетелен мъж и любовта на едно прекрасно създание. Чувстваше се толкова добре, че дори това го стряскаше, тъй като никога не беше целял собствената си изгода или собственото си благополучие. Скоро обаче съмненията за предстояща беда, възникнали в някакво предубедено кътче на съзнанието му, се осъществиха.
          Това стана, след като залови огромно количество спиртни напитки, които трябваше да преминат контрабандно в родината му –  разкри една добре организирана и мащабна престъпна афера. Предусещаше, че това е най–голямото постижение на неговия ум и усилия, най–големият му успех като служител на реда; нещо повече, с това разследване със сигурост щеше да влезе в историята на криминалистиката. Разбира се, собствените му почести бяха маловажни в сравнение с услугата, която беше направил на страната си.
          Получи няколко предложения за солиден откуп, които веднага отхвърли, разбира се. Съобщи веднага на полицията за разкритията си, но изпадна в недоумение при получения отговор –  с най–учтив тон го молеха да заличи всички следи от аферата и да не влиза в ролята си на герой, с която толкова бил свикнал, като подчертаха, че ако не го направи, няма да работи повече в името на правосъдието. Позволиха му и да задържи огромната сума, която представлява предложеният подкуп, и му предложиха почетен медал за заслугите му към държавата.
          Изпрати категоричния си отказ и заяви намерението да разобличи както контрабандата, така и престъпните искания на самата полиция. В отговор анонимният му враг заплаши, че ще убие жена му и всичките му роднини и приятели, ако не заличи всичко или просто не изчезне.
          Още откакто получи наредбата да си мълчи относно престъплението, започна да го обхваща нещо, което самият той определи като лудост. Забеляза, че не може да гледа непознатите, с които се разминава по улиците, изведнъж го завладя искрена омраза към лицата им, движенията, говора им. Дразнеше го предположението колко лишен от смисъл и непродуктивен живот водят, колко напразно поддържат жалкото си съществуване. Не можеше да разговаря нормално с роднините или приятелите си, непрекъснато му се натрапваше убеждението, че и те са част от огромната безлична маса, която го заобикаляше. Прибираше се и това отношение се прехвърляше върху жена му, в която той не виждаше вече нищо повече от една красива опаковка, изпразнена от съдържание.
          И наистина избяга. Не можеше да понася ничие присъствие, искаше да бъде колкото може по–далеч от всичко човешко. Напусна града и започна да се скита из ненаселените планински пустоши, напълно сам. Около година прекара така, без да общува с никого, но не стана дивак, запази интелекта и духа си –  просто искаше да прекара малко време напълно сам.
          Макар че нито за миг не бе преодолявал отвращението си към хората –  а може би именно заради него, –  ориентирането му към разбойничеството стана съвсем естествено. Отначало сам извършваше дребни грабежи, а след известно време се присъедини към малка разбойническа шайка. Благодарение на ума и лидерските си качества, които нямаше как да не прояви, бързо оглави групата и броят хора под негово подчинение започна да нараства. Успя да възстанови някои от предишните си връзки в полицията и да се възползва от старите приятелства, за да прикрива обирите си.
          Грабежите съответно станаха все по–чести и мащабни, а той вече не се колебаеше да дава заповеди за убийства, ако някой застанеше на пътя му –  напротив, дори му доставяше неизразимо удоволствие да отнеме нечий човешки живот. Понякога лично убиваше, дори и да не се налагаше, просто заради приятната емоция, която му доставяше изразът на влечението му към смъртта. Успя да преиначи всичките си спомени, така че промяната в него да бъде пълна и необратима.
          Дейността на групата се разгърна до открита бруталност и нейният главатар се превърна в един от най–опасните и търсени престъпници –  разбира се, никой не би познал в брадясалото му лице, излъчващо единствено злоба и жестокост, някогашният честен и добродетелен мъж, от когото така искрено се бяха възхищавали.
          Всичко приключи след доста време, когато беше заловен и осъден на доживотен затвор. Пред съда той разказа цялата си история, като завърши с думите, че за всичко извършено е виновен единствено самият той.
           

          ДНЕВНИКЪТ НА ЕДНА ЕДНОДНЕВКА

          Еднодневката прекъсна лаврения си стадий около два часа следобед на един горещ летен ден и първите И минути протекоха нормално като на всяко насекомо от нейния вид. Започна да опознава своята микросреда и различните начини за взаимодействие с нея, като към три часа беше изградила ясна понятийна представа за нещата около себе си, а към три и половина вече умееше да определя тяхната роля в живота си.
          Благодарение на инстинктивната си регулация и унаследените биологични възможности, еднодневката напълно се приспособи към обкръжаващия я свят и стана част от него. Посредством изграденото си самосъзнание към четири часа започна да гледа на себе си като на отделен, самостоятелен индивид. Приблизително половин час И беше нужен, за да започне и процесът на социализация –  тогава се видя в светлината на част от обособено общество и към пет часа вече беше запозната с основите на етиката, които го ръководеха.
          След като придоби цялата тази информация за вътрешния и външния свят, започнаха да я занимават философски въпроси. Запита се какъв е смисълът на живота, дали има съдба и каква е всъщност природата на реалността.
          Малко след като се зачуди и относно същността на междуличностните отношения, еднодневката осъзна себе си като мъжки екземпляр със съответната роля в природата. Както подобава на вида И, тя се присъедини към неголяма група от други мъжки еднодневки и заедно с нея извърши оплодителен полет над женските. След копулацията и сексуалното си задоволяване, тя кацна изморена и стоя докъм девет часа вечерта.
          Причината за дългото И бездействие бе, че размишляваше над новопоявилите И се екзистенциални страхове. Стана И неприятно, когато осъзна колко дълго бе живяла досега и как колкото и още да живее, нямаше да успее да реализира напълно заложения си потенциал и да изрази себе си в цялата си същност. Замисли се и над това как, подобно на всяко създание, се опитваше да придаде смисъл на съществуването си и изведнъж се изплаши от въпроса дали все пак е успяла. И, разбира се, изпитваше страх от смъртта, който беше основа на повечето И вътрешни противоречия.
          Точно тогава един случаен мъж, който се прибираше вкъщи, я настъпи случайно и тя умря. Мъжът понякога също си мислеше за изявата на потенциала си, разсъждаваше върху смисъла на живота и изпитваше страх от смъртта –  заради това и беше малко ядосан, че днес не бе правил нищо особено.
           
           
           
           

          Петя Панова
          ЕРОТИЧНА КВАРТА
           

          1.
          Завий ме с тялото си – 
          зъзна сама...
          Заключи ме в съзнанието си – 
          моят дух ще бъде твоя сила...
          Протегни ръце – 
          иззидай мост между нас
          и аз по него ще премина.
          Отвържи властта
          на очите си кротки
          и с вълшебно дихание
          ме превърни
          в принцесата на младостта...
           

          2.
          Устните ми се събличат...
          Разголват всяка гънка – 
          готови за екстаз...
          Не искам да ги спирам аз!
          Горките! Неналюбени – 
          те бяха посивели,
          просъхнали, нащърбени – 
          като борова кора.
          Как да ги спра сега?
          Когато теб са чакали,
          жадували са теб – 
          за да дефилират любовта!
           
           
           
           

          3.
          Целувай ме, целувай ме
          със огъня на първата целувка!
          Прегръщай ме, прегръщай ме
          с копнежа сгрял кръвта!
          Доскоро бях аз ледена висулка – 
          сега най–много искам да се разтопя...
           

          4.
          Нося те!
          Нося те в клетките си,
          разтопили твоето тяло.
          Нося те в дъха си,
          засмукал тръпнещия аромат
          на пещерата
          в сталактити и сталагмити.
          Нося те!
          Нося те в мозъчния център
          като чип,
          отключващ компютърната програма
          на моите сънища...
          Нося те целия!
          Твоят дух, душа и тяло
          са ме обяздили,
          както конникът –  млада кобила...
          И аз летя с нейната сила
          сред струята на вятъра,
          за да докажа,
          че съм жива!
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           

          Николай  Павлов
          СКЪПИЯТ  ПОКОЙНИК
          Новела
           

          Речник
          Абориген. Човек, който не е на точното място в точното време. 
          Авлига. Пойно птиче, мъжкото на което е оцветено в жълто–златисто, а крилата и опашката му са черни. Женското птиче има маслинено–зелена горна част, а коремчето е по–светло, с черни надлъжни пе¬тънца. Особеното е, че авлигата се храни с насекоми, които другите птичета на кусват. Много хитро пиле.
          Автършейф. Одеколон за след бръснене, но може да се използва и ако не те бръснат за нищо.
          Авторитет. Хубаво е да го имаш, но много тежи. А няма кой да ти го носи.
          Ала–бала. Приказките на Чарли, че ме обича.
          Арапин. Дядото на известния руски поет Пушкин е бил чистокръвен арапин. Пушкин е станал известен с някои свои стихотворения, но най–много се е прочул с жена си, заради която умрял на дуел. Владеел добре римата, но не толкова добре пистолета. Трябвало е да извика любовника на жена си на поетичен дуел с рими. Тогава щял да живее дълго и щастливо. Е, не с тази жена.
          Аспарагус. Цвете, по което си падат други цветя, наречени жени.
          Бира. Питие, с което се залъгваш, че пиеш, а всъщност само...
          Болка. Обратното на хубаво.
          Влага. Болят ме костите от нея.
          Влагам. Пари в банка, чувства в някого, енергия в нещо.
          Влагалище. Никой не може да каже дали произлиза от „влага“, или от „влагам“. Но е хубаво, че го има. Лошо е, че някои мъже възприемат жените само като носители на влагалища. Дявол знае пък не са ли прави!
          Витрина. Някога се оглеждах във витрините. Сега дори не поглеждам какво има там.
          Главоболия. Сами си ги причиняваме. Обикновено.
          Гявол. Човек, който знае какво иска и как да го получи. Гявол го наричат другите, които не знаят.
          Дроб. Аритметичната е полезна. Другите –  вредни.
          Ехо. Да чуваш себе си в другите. Рядкост.
          Етикет. Хартийка, на която някой е написал какво мисли за теб.
          Етика. Да върви по дяволите. Или по гяволите. Все едно.
          Живот. За какво ли ми е даден? Изобщо не знам какво да правя с него. Имам чувството, че и той не знае какво да ме прави.
          Жена. Вече казах –  същество, в което се влага. Пари, чувства, време.
          Загуба. Да влагаш в жена.
          Злато. Жълто. Не мирише.
          Истина. Всеки си я има. Но не съществува обща.
          Конопищица. Думата съм чувал от маестро Рибаров. Не знаех какво означава, докато не го запитах. Оказа се –  попово прасе. Значи –  пак стигаме до свинщината.
           
          1. 
          Изтегнат на балкона в стола–люлка, той разсеяно наблюдаваше двора. Захвърлена върху пода в хола се търкаляше протезата му, обута до половината в захабен червен чорап, гола и нагоре бебешки розова. Насред двора двете момчета спореха за нещо, а до тях, клекнал и наострил уши, далматинецът поглеждаше ту към едното, ту към другото, а петната по тялото му приличаха на любопитни очи. До детската люлка трите поотраснали момиченца с бели панделки играеха карти и бузите им пламенееха, зачервени от възбуда. Алекс поклати глава. Няма да усетите как ще се превърнете в устати жени с пресметливи сърца, увиснали гърди и студени очи, помисли си той. Залюля се ядовито в стола–люлка, принадлежал някога на майка му Нели. Столът жалостиво изскърца. Дървенията му е сдала багажа, каза си Алекс.
          Прозя се и в ъгълчетата на очите му се събраха сълзи. Разтърси глава. Нервеше го, че през отворената балконска врата го наблюдават двете африкански маски, купени преди години в Зимбабве. Оттогава късметът ми почна да изневерява. Първо се запознах с Чарли и хлътнах по нея, и още тогава си казах, удавник си, брат ми. После пукна мама Нели, а като катастрофирах, вече знаех, че ме преследва черна магия...
          Той стана и с клатушкане влезе в спалнята.
          С неприятно скърцане вратата на гардероба се отвори. Отвътре надникнаха костюмите му. В тъмносиво и в черно, на дискретни райета, грижливо подредени, всеки поставен на отделна закачалка –  за сако и за панталон. Сякаш ме приканват да избера някой от тях и да го облека. Алекс с клатушкане се добра до гардероба, затръшна вратичката и ключето изхвърча като куршум. Проклетите дрехи ме вбесяват. Прииска му се да ги загребе с ръка, да ги разпилее върху пода и да затанцува отгоре им, да се превърнат в дрипи. Алекс вдигна ръка и застина. Какво става? Какво, каза си. Ами да, тресна ме, че вече няма да танцувам. Остана минута–две в позата, в която го завари тази мисъл, поклати глава и се заклатушка към стола–люлка. Задникът му се настани в стола с такава радост, сякаш е емигрант, завърнал се в родината. Алекс прокара ръка по брадата си и заплака. В началото безшумно, после с хълцане и с диви крясъци, преминаващи във вой. Сълзите се търкаляха по бузите му, оплитаха се в гъстата брада, завираха се под ризата, стигаха до врата и го гъделичкаха. От гъделичкането се закиска налудничаво. Скоро яростта му изтече със сълзите. Изведнъж заспа.
          Сънят му приличаше на животно. Подплашваше се от най–малкия звук от външния свят, от най–неясната мисъл в съзнанието му. Събуди се, свит като ембрион, изтегнат в стола–люлка. Навън се беше смрачило. Алекс стана, отиде в хола, клатушкайки се като уморен раздърпан паток. 
          Включи без звук телевизора, седна в креслото, вторачен в препускащите картини. Заудря ритмично юмруци един о друг. Усещаше напрежение, ревеше му се. Грабна бастуна, взе бутилката с джин, реши вместо разходка навън да обходи апартамента. Застана пред двете картини на Любо Чукич, окачени в спалнята. Стори му се, че котката от диптиха го гледа. Алекс И се изплези. Скапан съм, бейби, каза той, разпадам се като дрипа. Липсва ми център. Доскоро бях подреден, а сега стоя като незавършен дворец. Нарисуваното животно го наблюдаваше намръщено с двете си лица –  едното в зелено, другото в жълто. Алекс бе забелязал, че тази котка има настроения. Ако е впечатлена, намига и се облизва с розовите си езичета, а кръглите И глави с четири зелени очи заприличват на главата на Чарли. Раздразнена ли е, притваря леко клепачи и мърка. Я да вървиш по дяволите, котко скапана, завря лицето си в картината Алекс. Да те нарека кучка, ама не върви. 
          Допи бутилката джин на две глътки и легна напреки върху неоправената спалня. Придърпа покривката върху гърба си и се унесе. Сънят му беше плитък и къс. След половин час се събуди изтощен, с тъпо главоболие. Стана, пусна си диска на Марвин Гей, забарабани по коляното. Постави Лу Рийд, а накрая стигна до Шаде. И тогава се усети достатъчно зъл, за да троши столове–люлки, принадлежащи на дърти курви, да прави на трески гардероби, да гори омагьосващи африкански маски. Зъл съм, обаче ми липсва енергия, каза си. Премести се в стола–люлка на балкона, изтегна се, намятайки коленете си с черния мохерен шал, изплетен от майка му Нели. Залюля се и се зае да наблюдава тъмния опустял двор. Като крадци пробягваха улични котки. Луната изгря и Алекс отново заспа. Този път сънят му бе спокоен. Когато се събуди, жълти слънчеви зайчета се местеха по балкона и той не можеше да повярва, че е спал цяла нощ. През деня Алекс не стана от стола–люлка. Не отиде до банята. Мехурът му се изду до пръсване. И както се бе унесъл, се отпусна и се изпика. Задникът и гърбът му подгизнаха. Вонящата течност потече по крачолите, напълни обувката, протече по плочките. Острият мирис на пикоч и мъртви желания му подейства освежаващо. Алекс вдъхна амонячната воня и си каза: гадно копеле се оказа ти, скъпи покойнико! Опикаваш се до ушите, че да се самосъжаляваш! Признавам, драги ми покойнико, каза на себе си Алекс, обаче кво? Ми нищо, само дето си жалък! Е, хубаво, жалък съм, ама кво? Чарли няма да се върне, нито крак ще ти порасне! Хубаво, няма, и кво, запита се той през зъби. И кво?
          Слънцето огря лицето му. Той се надигна от стола–люлка, вмъкна се в банята, съблече се, натика напиканите дрехи в пералнята. Напълни ваната с гореща вода, изтегна се вътре и запръхтя като болен кит. 
          Не обичам банята. Има две огледала. Пред по–малкото, овалното, някога се бръснех, а пред другото, по–голямо и правоъгълно, Чарли се оглеждаше с часове. Огледалото още пази нейните отражения. Не харесвам състареното си лице, повяхнало и обрасло в прошарена четина. На трийсет и три съм, а животът ми свърши! Да се запознаем, аз съм скъпият покойник, приятно ми е. Нямам приятели, нямам врагове, освен един глупав плъх в мазето. Дъмбелите ми ръждясват в ъгъла на балкона, пружините са се оплели като змии в гнездото си. И сутрин, вместо кафе, пълня чашата с джин. Половин бутилка на закуска. Половин бутилка на обяд. Не вечерям. Торбичките под очите ми са като лястовичи гнезда. Ами да, скъпи ми покойнико, отвръща на себе си Алекс, нормално е, че ти намрази кафето още в деня, в който Чарли те напусна! Тя си падаше по турско кафе! Мреше да изучава фигурките по дъното на чашката, да си фантазира за бъдещето! И все търсеше някой да И гледа. Алекс усети, гръдният му кош се затопли, потупа се с връхчетата на пръстите по гърдите. Вместо да се успокои, сърцето му заудря още по–бързо. Шибаната Чарли! Гадната Чарли! Подлата! Мразя те! Срещнеш ли Буда, убий Буда, дори да се казва Чарли! Макар вече да е мъртва! Алекс си спомни за потрошената ямаха и усети стягане в сърцето. После го прободе дълга пареща игла. Дъхът му се запромъква на пресекулки в гърлото. Заразтрива сърдечната област и болката се разсея. Излезе от ваната, наметна хавлията и се замъкна до стола–люлка. Ама не, студено е да се тропна по хавлия. Облече се, затърси пълна бутилка в кашона със запаси. Намери една, преполовена, изръмжа недоволно, но си каза, че и тя ще свърши работа. Отпи, за да продължи да диша. 
          И тръгна към мазето. 
          Всеки понеделник Александър слиза, навестява ямахата и скъпия покойник. 
          Смъкна се по стъпалата, помагайки си с бастуна, избута с рамо металната врата на коридора и го лъхна мирис на мрак, прах и плесен. Отвори дървената врата на мазето и съзря ямахата. Дълго гледа смазания И гръден кош, натрошен от сблъсъка с камиона. Усети, че кожата на бедрата му настръхна. По гръбнака му пролазиха студени мравчици. И пред очите му пак изплува картината. Двамата с Чарли върху гърба на мощния мотор. Пустата среднощна магистрала, над нея пълната луна, изливаща върху асфалта своята сомнамбулна светлина. Чарли, впила ръце около кръста му, устните И са прилепени до лявото му ухо и крещи като луда: давай, давай, давай! И когато на завоя насреща изскачат очите на огромния звяр, и когато за част от мига разбира, че неминуемо ще се вреже в него, и когато го покрива тишината като вълнения шал на Нели, и когато болката става нетърпима, и миг преди съзнанието му да угасне, пронизва го една–единствена мисъл: Господи, прави каквото щеш с мен, нека Чарли да оцелее!
          И после, изплувал от упойката, странно, по устните му играеше усмивка. Момичето е добре, каза докторът с уморените очи, е, има едно–две счупени ребра, дясното И рамо е в гипс, но ще се оправи. В сравнение с теб е имала късмет, огромен късмет. Шофьорът на камиона е много уплашен. А аз? Аз също съм добре, нали, бе запитал Алекс. И дори не съм уплашен! Да, да, добре си, докторът бе потрил слепите си очи, като изключим комоциото, и, да, неприятният факт, че се наложи левия крак под коляното. Да, да, ампутация, сега не е фатално, с протеза ще спасим положението, правят много хубави протези. Тогава Алекс не бе изпитал нищо, но мисълта си бе пробила път и бе обсебила съзнанието му. И той заплака. Плачеше, давейки се, сълзите извираха от него, щяха да удавят света. И изкрещя на доктора с уморените очи. Запазете ми ампутирания крак, запазете го! Но защо, изуми се докторът с уморените очи, той е само мъртво парче месо, за какво ви е? За спомен, докторе, искам го за спомен! Пък и не се знае! Всичко е възможно, медицината нали напредва? Ами добре, щом настоявате, съгласи се докторът с уморените очи, в крайна сметка, нека ви остане малка надежда.
          Къде се намира сега, запита го Алекс. Кой, трепна докторът с уморените очи.
          Скъпият покойник, бе казал Алекс.
          Аха, отвърна докторът с уморените очи. Скъпият покойник. Ами долу е, в моргата. В големия хладилник.
          Ще го пазя във формалин, бе се успокоил Алекс.
          Ваша работа, бе отвърнал докторът с уморените очи и излезе. Появи се намусен санитар с голяма продълговата стъкленица.
          Тогава за пръв път в живота си Алекс изпита необходимост да се приюти в прегръдките на развратницата Нели. Но майка му бе покойница от три години и на погребението И Алекс се закле да не стъпи на гроба И. Защото развратницата Нели се беше изплюла в детската му душа, беше се подиграла с достойнството на баща му. Лягаше си с всеки, който я пожелаеше. И Алекс не можа да намери сили да И прости.
          Алекс изпусна бастуна и трясъкът, усилен от ехото, прозвуча като изстрел. Той се наведе, взе дървената пръчка и зърна плъха в ъгъла. Точно до гроба на скъпия покойник. Щръкнал като сива свещ, с лапи, кръстосани върху бялото нагръдниче. Души въздуха, любопитните му очи святкат. В погледа му Алекс съзира неприятен въпрос: и какво ще правим сега, архитект Дяков?
          Понякога Алекс има желание да го замери с бастуна си. Друг път поздравява плъха като стар познайник. Плъхът като възпитан господин поклаща глава, в очите му се чете съпричастие. Но когато веднъж Алекс, размекнат от злобно добродушие, бе решил да се приближи до него, за да го разгледа, животинката заотстъпва, докато се озова пред вратата на дупката. Мислиш, че там си в безопасност, така ли, запита го Алекс? О, не, бе отвърнал плъхът, просто настъпи време за чай. И Алекс си бе пожелал да се смали, за да му отиде на гости. Защото, копеле тъпо, бе му заявил Алекс, макар и инвалид, аз все още съм архитект и мога да ти дам добри съвети относно обзавеждането на скапаното ти жилище! О, мерси, бе отвърнал плъхът и в думите му нямаше ирония, жената, нали знаеш, си има свои идеи. Знам, депресиран ти изглеждам, но имам основание. Всъщност, ето го там основанието. Скъпият покойник. Почива си в стъкления гроб. И забележи –  изложен на твоите лакоми погледи! Да, глупако, точно това, над което се чудиш, е моят скъп покойник. Плува във формалин като диктаторски задник в мавзолей. Нищо чудно да ме надживее! Скиваш ли прасеца ми? Ето го там, виж какъв е мъжествен. А стъпалото? Гледай колко е готина извивката на големия пръст! Скъпият покойник ще си кибичи вътре и ще се наслаждава на течността, пропила клетките му. За вечни времена. Какво? Може би стъкленицата не прилича на мавзолей. А на утроба. И скъпият покойник се плацика в околоплодните води. О, може би твоята плъхска глава не е толкоз тъпа! Ти се питаш кога ще се роди този плод? И аз това се питам, драги! Не мога да ти кажа дали изобщо някога. Но едно е ясно –  някой ден със сигурност ще се побъркам дотолкова, че ще наритам тая утроба по стъкления гъз и ще изпия околоплодните води на моя скъп покойник. А скъпият покойник, драги ми идиоте, ще се намери на твоята трапеза. Така че –  навъртай се насам.
          Да, нещастнико, така вървят нещата. За твое сведение, гаджето ме изостави. И няма надежда да се завърне. И вече съм алкохолик. И нямам работа, а и да имах, не знам дали ще мога да я върша. Но какво ти разбира плъхският мозък от човешки проблеми? Нищо, нали? Обаче да знаеш колко апартаменти съм обзавел! Затуй недей да ме каниш в своята дупка, направо ще те разкатая заради тъпия ти еснафски вкус! Така би му казал Алекс, ако плъхът вземе да му се зъби. И още би му казал, не ми дигай гири, никой не обича да му дигат гири. Повярвай ми, глупчо сивкав.
          Я, какъв хулигански речник си завъдил, би казал ти, ако беше малко по–добре възпитан. Но ти не си. Ти изобщо нямаш речник, мой човек! И ако искаш да знаеш, аз имам свой собствен, ето, ако не вярваш, и Алекс бе извадил от джоба на шлифера си свита на фуния тетрадка, и я бе отворил. На коя буква искаш да провериш речника ми? Може би до буквата „Р“?
          О, но ти май дори не знаеш какво е буква! Просто животно си ми, драги, много просто! Но за да се убедиш, че държа на твоето ограмотяване, сега ще ти дам малко материал. И Алекс бе откъснал няколко листа от тетрадката, беше ги смачкал на топка и ги бе запратил по плъха.
          А един понеделник, обзет от завист, че плъхът има четири крака и четирите в отлично състояние, Алекс докуцука до аптеката, купи пакет мишеморка и със същото разярено куцукане се прибра. Ето какво ще става, мърмореше той, изсипвайки мишеморката в празна кутия от кафе, скъпият покойник може и да се роди, но ти, скапаняко, няма да си тук, за да го видиш! И си обеща още другия понеделник непременно да му поднесе мишеморката. После Алекс се качи горе, пусна си оня запис на Тео Рибаров от бенефиса му за шейсетгодишнината, изслуша партията на пианото, изпълнявана от курвата Нели, да, пиесата на Лист, наистина си я бива, „След прочит на сто и четвъртия сонет на Петрарка“, настроението му постепенно се подобри, после се напи, после дойде следващият понеделник, дойде и си отиде, и Алекс продължи да слиза в мазето, да гали ямахата по смачкания гръден кош, да държи речи пред скъпия покойник. В главата му винаги се стеле лека борова мъглица, ухаеща на джин. С плъха продължават да се поздравяват като стари приятели. Животинката се диви на черната баска на Алекс, кацнала върху голямата му къдрава глава, учудва се на дългия му чер шлифер, на лъснатата му обувка. Напоследък Алекс се облича официално всеки понеделник, защото вечеря с Тео Рибаров в „Куцото куче“, шикозното заведение на Марета Каскавила. 
          И сега, упътен към ресторанта, почуквайки с бастуна по уличното платно, макар че не искаше, Алекс си спомни онази августовска вечер, когато Дерек се появи за пръв път.
          Изминала бе почти година от деня, когато Алекс напусна болницата, и вече се опитваше да ходи без бастун. Само с протезата Алекс правеше няколко ситни стъпки, накланяйки се на една страна като продупчен кораб. Усещането бе сякаш пропада в асансьорна шахта.
          Не можеше да привикне с тъпото парче дърво, много по–мъртво от отрязания му крак. Но депресията още не бе избуяла мощно, въпреки че вече го измъчваше предчувствието.

          Речник
          Красота. Някои хора смятат, че всичко е красиво, а други –  че всичко е грозно. Първите се наричат наивни оптимисти, а вторите –  песимистично настроени нещастници. Първите са щастливи, защото непрекъснато срещат на пътя си красиви жени, а на вторите животът им поднася само грозотии. Така им се пада.
          Крак. Крайник, с помощта на който повечето хора се придвижват. Някои го използват (десния) предимно, за да ритат по задника други хора, тъй като се придвижват с леки автомобили.
          Квичене. Силен звук с определена височина, който издава прасето, когато е недоволно от времето –  обикновено по Коледа.
          Курва. Жена, която смята, че тялото И не е само нейно и го споделя с колкото се може повече мъже, за да се почувства тя самата още повече жена.
          Курвар. Оня, който превръща жените, с които спи, в курви. 
          Кафе. Тъмнокафява течност, която се пие сутрин със захар или без, ободряваща и повишаваща кръвното.
          Кокошка. Онова, за което се спори дали е преди яйцето, или след него, но е добре да имаш и двете. Има и художник със същото име, но малцина са чували за него, а още по–малко са виждали картините му.
          Късмет. Все на нас липсва, а го имат другите.
          Кич. Преувеличение. Когато двама души се обичат, те се наричат с различни имена –  пиле, коте, писе, но никога не се замислят, че ако единият беше пиле, а другият писе, работата щеше зле да свърши.

          2. 
          В онзи горещ августовски следобед двамата с Чарли се изтягаха върху омачканите чаршафи на спалнята. Алекс се надигна, седна в леглото, запали цигара. Гласът му прозвуча дрезгаво:
           –  Дали жегата е намаляла?
          Чарли го целуна по носа и се засмя.
           –  Душицо, преди малко бълнуваше за някакви малки мацки и самотни кучета, стана ми жал за теб! –  Чарли го драсна по голия корем и го възседна. Той я улови за раменете и допирът до кожата И, мека и топла, сякаш току–що измита от пролетен дъжд, го натъжи.
          Отдръпна се. 
          –  А може да бяха самотни мацки и малки кучета? –  тя се изкиска и отново го драсна по корема.
           –  Облечи се, Любен и Елза всеки миг ще пристигнат. Щели да водят и някакъв англичанин –  каза той.
           –  Тъкмо дъртото момиче ще ми гледа на кафе! –  очите на Чарли блеснаха. Елза е червенокоса кучка, каза си тя, но познава на карти и кафе! Защо само на мен не ще да ми гадае? 
           –  Три години е по–голяма от теб –  каза Алекс, закопчавайки ремъчето на протезата си.
           –  Но е вещица! –  изсмя се Чарли и му подаде устните си. Той я целуна и се усети отмалял. Тя лекичко го отблъсна и се зае да изследва някаква пъпка на бедрото си.
          –  Ще ми кажеш ли какво прави пак сутринта в мазето? –  внезапно запита тя.
           –  Нищо –  отвърна той с предразгавял глас.
           –  И Скъпият покойник ли е нищо?
           Той студено я изгледа.
           –  Какво значи това?
           –  Чух те как в мазето разговаряше с някого. Наричаше го скъпият покойник.
           –  Говорех на себе си –  той затвори очи. Искаше му се да остане сам.
           –  Значи, аз живея с покойник, така ли? –  гласът на Чарли изтъня и Алекс си каза, че сигурно ще се скарат. 
          Той я погали по лицето.
           –  Извинявай, глупаво беше –  той надникна в очите И и съзря спотаен гняв. Чарли също не искаше скандал. Тя намусено се зае с някаква синина върху бедрото си.
          Алекс полегна напреки на спалнята, клепачите му натежаха, той затвори очи. Гмурна се в мълчанието като в море. Потъвайки към дъното, си представяше, че из пенливите вълни над главата му бразди кораб, украсен с разноцветни гирлянди. Върху осветената палуба щастливи пътници държат в ръце високи кристални чаши, пълни с шампанско, жените са облечени в бели копринени рокли, мъжете са стегнати във фракове. И когато през тоновете студена вода долетя ясният призивен вик на корабния звънец, Алекс, сгушен на дъното като зародиш, с прибрани към гърдите колене, ясно го дочу. Само не бе сигурен дали е покана за вечеря, или брадатият капитан е забелязал айсберг недалеч от кораба. На Алекс му се прииска да запита какво ще се случи с пътниците на кораба, ако се сблъска с ледената планина, но във водата заплуваха разноцветни риби, и желанието да бъде с Чарли започна да го издига, той с усилие изплува на повърхността и се озова върху собствената си спалня. Стаята му се стори жалка и мрачна, и това го натъжи. Отпусната до него, подпряла глава върху лакътя си, тя го наблюдаваше с дръпнатите си очи на улична котка. Мургавото И голо тяло фосфоресцираше в полумрака. Алекс, Алекс, задрямал ли беше, пита го тя, гъделичкайки го по врата. Да, Чарли, заспал съм, отвръща той, а тя се усмихва и си казва: ето, че пак си тук, вързан за мен си като голямо рунтаво куче, и го погалва по разрошената коса така, както се гали куче.
          Той примижа, очаквайки в ръката И да остане някое водорасло. Изправи се, наметна халата, взе бастуна и отиде да отвори. Знаеше, че бе чул входния звънец.
          Любо Чукич и Елза стояха пред вратата. 
          Художникът бе опрял чело о касата, зад него Алекс съзря висок рус мъж, който размахваше преполовена бутилка.
           –  Запознай се с Дерек –  каза Любо. –  Дерек е англичанин, но говори български, Александър не говори английски, обаче е архитект.
          –  Няма проблеми! –  ухили се Дерек. –  Но аз имам малък страх –  той вдигна бутилката и я заклати, сякаш вътре се криеше страхът му. –  Малък страх имам!
          –  Хубава работа! –  Елза бързо се прокрадна край мъжете, отправяйки се към хола. Алекс видя, че е обула впити в бедрата избелени дънки и е навлякла тесен чер пуловер, за да подчертае едрия си бюст. Огненочервената И коса хвърляше алени отблясъци в полумрака на антрето. –  Големи мъже, пък се плашат като деца!
          –  Че тази текилата не може да стигне! –   поясни англичанинът, поклащайки изумено глава. –  Като гледам колко Алекс едър, имам не малък, голям страх!
          Алекс примигна. Втренчи се в бялата кожа на лицето на англичанина, сякаш искаше да види каква е кръвта му. Изрусената до жълто коса бе вързана отзад на дълга опашка, а очите бяха по детски сини и премигваха. Изведнъж изпита неприязън към англичанина и това го накара да се почувства неудобно.
          Любо го докосна по рамото, взирайки се в очите му. Алекс леко се усмихна. Не се безпокой, приятелю, нищо ми няма. Художникът го потупа по ръката. Виждаш ми се отнесен, мой човек, рече той, ама кой ви знае, може да сте се напушили до козирката с Чарли. О не, за малко бях задрямал, защото не спах добре нощес, отвърна Александър. Звънецът ме стресна.
          Четиримата се настаниха около кръглата маса в хола. Алекс извади чаши и когато Дерек разливаше текилата, Чарли излезе от кухнята. Алекс усети как англичанинът впи очи в нея. Чарли беше без грим, с нова синя рокля, която отиваше на очите И. Виж ти, каза си Александър, облякла е роклята на голо. Май иска да впечатли някого. Той си каза, че му е все едно, пое дъх, задържа въздуха, усещайки как диафрагмата му се втвърдява.
           –  Сложих кафето –  каза Чарли, оправяйки късата си руса коса. Очите И светеха, сякаш съобщаваше нещо изключително. –  Елза, ще пиеш кафе, нали? –  тя седна и Алекс видя играещите синкави пламъчета в погледа И. Не поглежда към Дерек, помисли си, а той очевидно я интересува.
          Чарли тропна с петата на левия крак. Беше И станало нервно от втренчения поглед на англичанина. Тя вдигна очи и се усмихна на Елза.
          Алекс сплете пръсти около чашата си. Е, добре, Чарли очевидно се готви да изкара един флирт с това момче, но какво от това? Тя обича да е харесвана. Освен това по природа е безсрамна. Колко пъти се е случвало след като сме се любили, да скочи от леглото, да наметне шлифера и съвсем гола и разгонена отдолу, дъхтяща на пот и похот, да изтича до магазина за кутия цигари и бутилка джин. О да, освен непукистка, тя е и жестока, но Чарли си е Чарли! Дявол да ме вземе, ако знам защо я обичам. С пръстите на лявата ръка той опипа диафрагмата си. Още беше напрегната. 
          Любо Чукич се надигна и помоли за миг внимание. Искал официално да представи Чарли на своя английски гост. Така трябвало с дамите. Това е Чавдара, ние тук я наричаме Чарли. Дерек си е Дерек, и е от Манчестър. Англичанинът непохватно се надигна, целуна И ръка. Алекс виждаше тримата през лека мъгла. Продължаваше да потупва с пръсти стегнатата си диафрагма, гласовете долитаха до съзнанието му отдалеч. Внезапно установи, че още задържа дъха си. 
           –  Е, няяма нужда, амигос, ние с него се познаваме. Задоочно! –  Чарли вдигна очи. –  Как си, Дерек?
           –  О,кей съм! –  отвърна англичанинът, повдигайки вежди.
           –  И откъде се познавате? –  чу се да пита 
          Александър, сякаш седеше някъде високо отстрани. 
          –  Чатим си с него в чата, бейби –  високо заяви Чарли. –  Аз му намерих къщата краай язовир „Тополчане“, нали съм първа броокерка при Владо Гюров! –  тя глезено взе да провлача гласните, наблюдавайки с крайчето на лявото око как ще реагира Алекс. –  И утре го водя на оглед!
          Усещането, че всичко му е безразлично, се стопи и на негово място се бе настанило предчувствието. Чак сега Алекс издиша задържания въздух.
          –  Дерек беше женен за Веселина –  започна Чукич.
          –  Но те са в развод –  бързо каза Елза с неприятен глас, сякаш разводът бе нещо като насилствена смърт. Алекс забеляза, че тя гледа мрачно в една точка на стената.
           –  Дерек беше женен за Веса Пуйката! –  каза Чарли. –  Ти не я знаеш, защото мацката живееше на „Републиканска“, близо до банката, и напусна града отдавна. Беше курвата на града.
           –  Курвата? –  недоволно вдигна вежди Дерек. –  И какво е това, моля? И как може така –  курветина? И не бива така, не!
           –  Ти сега не слушай –  тросна му се Елза. –  Това са наши местни митологии!
           –  Ама ти що се обиждаш, нали с нея сте в развод? –  намеси се Чукич. –  Веселина вече е свободна жена, може да гушка когото си ще!
           –  О, йес, развод! –  Дерек поклати глава. –  Много беше апетит за гушка у Веси! Тя иска гуш сутрин, обед и вечер, все иска, иска гуш...
           –  Веса ще изгние в панделата –  Чарли студено се усмихна. –  Нимфоманка е, освен това е и крадла!
          Дяволите да ме отнесат, ако съм чувал някога, че Веса Пуйката е приятелка на Чарли, каза си Алекс. Че аз Веси я познавам, учехме в едно училище, искаше да каже той, но премълча, беше три класа след мен, висока, руса, тренираше волейбол. Напусна гимназията в девети клас и стана проститутка. По едно време се омъжи за някакъв нещастен жабарски шофьор. Жабарят я отведе в Париж, обаче Веса му тегли шута, прескочи океана и се озова в Щатите. По едно време май се върна, ама да пукна, ако съм чул да се е омъжвала за англичанин. 
          Алекс примигна, за да прогони раздразнението.
           –  Както се сещате, душички, не съм присъствала на сватбата, но съм в течение на доста подробности –  заяви Чарли и по тона И Алекс разбра, че репликата е предназначена за него. –  И най–важната е, че още на другия ден след сватбата Весенцето се зае да слага рога на тоя наивен глупчо! –  Чарли театрално изви нагоре очи и се вторачи в Елза. 
          Художничката кисело се засмя и я потупа по ръката.
          –  Джойнт? –  Любо извади няколко омачкани цигари от малкия джоб на якето си. –  За проясняване на мозъците. За по–задрямали сърца имам и тайландски пръчици, и мау–  уоу...
          Алекс си взе цигара с трева. Любо му подаде запалка.
           –  И с какво се занимаваш, Дерек? –  запита архитектът. Чарли го погледна с интерес. Какво ли се върти в главата му, помисли си тя. Дали не си навива, че съм паднала от коня, ха–ха?
          И тя тихо се изсмя, свеждайки глава към Елза. Айдее, почна да я убеждава, че е крайно време да И гледа на кафе, помисли си Алекс.
           –  Ама аз не ти ли казах? –  оживи се Чукич. –  Баща му притежава художествена галерия в Манчестър. Дерек, като навлезе в професията, ще я наследи. А освен туй той наистина купува къща край язовира –  Любо се ухили в брадата си и дебелите му арабските устни широко се разтегнаха. –  Знаеш ли, край язовира се е появила банда светци...
          –  Как банда светци? –  изгледа го косо Алекс. Стори му се, че художникът нещо си измисля.
          –  Трима са. Никой не знае откъде са дошли и говорят развален български –  обясни Любо. –  Живеят  в пещерата над буковата гора с изворчето, нали го знаеш. Хранят се с горски плодове и с каквото им оставят поклонниците...
          –  Ама и поклонници ли има? –  вдигна вежди Чарли. 
          –  Пуснал се е слух, че водата на изворчето е лековита, а за самите светци разказват чудесии... Не, народът адски изпростя! –  Чукич отпи от чашата си.
           –  Може пък наистина да лекуват! –  Алекс се изненада, че у него пламва желание да спори.
          –  Аха! По цели нощи пред пещерата се тълпят върволици от нещастници. Но да не мислите, че лекуват ей така? –  Чукич се усмихна. –  Светците си имат тарифа и разписание. Свети Симеон Женомразец, например, приема в понеделник и сряда и лекува заекване и напикаване, свети Иван Разпоредител е по очните и гръдните болести и приема във вторник и четвъртък, а свети Сисой Изповедник лекува само в петък и събота, и то стомах и несполучлива любов –  Чукич високо се изсмя.
           –  Но как живеят в пещера? –  Чарли замислено нави кичурче коса на пръста си и го отпусна. –  Там е студено, тъмно...
          –  По цял ден се излежават в едни саморъчно издялани ковчези и след залез слънце излизат навън –  Чукич се усмихна иронично.
           –  Мошеници! –  намеси се Елза. –  Понеже хората са обезверени, тия тарикати им обират мангизите!
          –  Дерек да не би да е дошъл заради тях? –  каза Алекс и се изненада, че в гласа му прозвуча злоба. –  Какво ще му лекуват?
          –  Не, не, той се е запалил по друго. Иска да огледа пазара –  Чукич угаси цигарата си. –  Най–напред моите бременски музиканти. Нали се сещаш, диптихът, подаръкът ми за миналата Коледа...
          Алекс го изгледа втренчено. Да се дигне някой чак от майната си заради картините на един Чукич, хайде, де!
          –  Къща купува на брега, не ти ли казах? –  Любо го изгледа внимателно.
          Елза най–сетне поклати глава и Чарли триумфално изкрещя:
          –  Нави се! 
          –  Защото направо ми писна от теб! –  червенокосата се прозя уморено. –  Кво да ти гледам, като излиза едно и също –  купчина животни, най–отгоре някакво с крила и закривен клюн...
          –  Орел? –  запита Чарли.
          –  По–скоро петел –  Елза се вторачи в своята въображаема точка на стената, и Алекс си помисли, че е много ядосана на някого. –  А може и да е нещо друго...
          –  Грифон? –  Чарли присви очи. –  Ама това е от приказките, пък аз не вярвам в приказки.
           –  Картините ми не са... –  Александър се смръщи. –  Искам да кажа –  не ги продавам.
          Откъм кухнята доплува мирис на изгоряло.
          –  Тъпото кафе! –  Чарли скочи и хукна нататък.
          –  Ама не, не –  Чукич дръпна крайчето на брадата си. –  Идеята е Дерек да види кво бачкам напоследък и ако му хареса –  да си избере нещо друго!
          –  Договор, йес! –  заклати глава Дерек. –  Може, може! Ако харесам –  да, сигурно!
          Чарли се появи с поднос. Върху него димеше една–единствена голяма чаша, на дъното И се плискаше малко кафе. Постави я пред себе си, запали цигара и отпи.
          Елза я изгледа с досада. 
           –  Хайде, пич –  Александър стана. Не погледна към англичанина. –  Давай!
          Дерек покорно тръгна след него.
          Алекс отвори вратата на спалнята, запали големия кристален полилей и видя как Дерек замря на прага. Двете маслени картини приковаха погледа му като магнити. Върху платната Чукич бе нарисувал няколко животни, съставени от неправилни геометрични фигури в ярки цветове. По странен начин, без да дразни, синьото преливаше в червено, оранжевото в зелено и се получаваше разтърсващ ефект. Алекс си помисли, че ако бе успял да разгадае магията, картините нямаше да му харесват толкова. Дерек пристъпи напред и Алекс можеше да се закълне, че голямата синя котка върху едното платно бе оживяла. Устата И се бе разтворила, острите И зъби блеснаха, лапите И се присвиха, тя изръмжа и заприлича на Чарли, когато бе яростна. Алекс си помисли, че котката ще изскочи от платното и след миг ще се нахвърли върху русолявия мъж. Дерек тихо се приближи, бавно прокара връхчетата на пръстите си по платното, котката се успокои и прибра ноктите си. Лицето на мъжа светна отвътре.
          –  Уъндърфуул! –  бе прошепнал той. –  Много, много уъндърфул!
          Александър стоеше зад него, усещайки пронизваща болка в отрязаната част на крака и това не му се струваше странно.
          –  Чукич добър художник –  каза Дерек. –  Хубаво бъдеще за него, много.
          –  Прав си –  процеди през зъби Алекс. –  Не знаеш колко си прав! 
           –  Ако ти някой ден продаваш тези двете, звънни –  Дерек го погледна и в очите му Алекс видя страст за притежание. –  Не обсъждам цена!
          –  Ясен си ми –  кимна Алекс. –  Обаче ти казах, не приемам оферти за продажба.
          –  О,кей –  англичанинът се отдръпна разочаровано и Алекс разбра, че за секунда той се е виждал собственик на двете платна. –  Разбирам!
          –  Хайде, миличка! –  Чарли изпи кафето си и протегна чашата към Елза. –  Виж какво става на това проклето дъно!
          –  Лисица –  каза червенокосата. –  Малка хитра лисана. А онова там е куче, то я преследва и уж всеки миг ще я настигне, обаче хитрушата и този път се изплъзва. Онова там, да, то със сигурност е магаре!
          –  И какво значи това? –  Чарли широко разтвори очи.
          –  Дълъг път, женитба за богат мъж и много деца –  Елза остави чашата и я побутна настрани. –  Все едно и също... Ти си проклетия, Чарли!
          –  Не съм! –  капризно присви устни Чарли. –  Що сега приказваш така?
           –  Завижда –  обади се Чукич. –  Липсват И богатият мъж и дългият път! Да не говорим за децата!
          Елза го изледа раздразнено. 
          –  Можеш колкото си щеш да пърхаш с мигли като водно конче, ама хич не си слаба и крехка! –  продължи тя. –  И не ти се връзвам на номерата.
          –  И недей –  съгласи се кротко Чарли. –  Не знам кво им става на хората, обаче като им поискам нещо, сами го тикат в ръцете ми. 
          –  Ами Алекс? –  присви очи Елза. –  Какво става с него?
          –  Алекс? –  Чарли изду долната си устна. –  Амиии той се променя, не виждаш ли?
          –  Пък ти се превръщаш в кучка! –  озъби се Елза. Любо я улови за лакътя и макар че натискът му бе нежен, в очите на червенокосата припламна гняв. 
          –  Внимавай, скъпа –  предупреди я той. –  Ако не одобряваш, просто се оттегли!
          Елза мълчаливо отдръпна ръката си.
          –  Вие двамата слепи ли сте? –  по бузите на Чарли избиха червени петна. –  Алекс изобщо не е същият! Той се скапва! Седи в къщи, само пие и се самосъжалява!
          –  Защото усеща –  Елза се вторачи в очите И.
          Тримата замълчаха за малко.
          –  Е, добре –  Чарли стана. Беше малко пребледняла. –  Алекс спомена, че иска да вечеряме навън. Отивам да си сложа бельо! –  тя студено се усмихна и се упъти към банята.
          –  И си сложи сутиен, да не ти зяпат циците всички кретени! –  подвикна И Елза.
          Чарли се обърна и я изгледа. Усмихна се широко и подхвърли към Чукич:
          –  Ама тя наистина завижда!
          –  Грешиш –  гласът на Любо бе станал тих и кротък. –  Ние с Елза те обичаме, но май прекаляваш! Моля те, внимавай какви ги вършиш с Алекс!
          –  А да сте чували напоследък нещо за здравето на скъпия покойник? –  каза Чарли. –  Да сте му ходили на гости скоро? Да сте усещали как вони?
          Елза и Любо се спогледаха; Чарли затръшна вратата на банята зад себе си.
          Вечерята беше в най–скъпия ресторант в града „Ропотамо“. Четиримата седнаха на централна маса в лятната градина, сервира им лично Максим, салонният управител. Поръчаха специалитета на заведението заедно с три бутилки бяло вино и Дерек бързо се опи. Малко преди десерта той разпалено предложи да прескочат до брега на язовира, за да видят всички къщата, която ще купува. Очите му блестяха със стъклен блясък, а пълните му червени устни трепкаха доволно. 
          –  Ще се возиме с лодка, може да се изкъпеме! –  повтаряше той, тупайки по гърба Алекс. –  Водата е топло този сезон, аз умея да се къпя добре!
          Алекс си помисли, че младият англичанин не е тактичен. Поглеждайки към протезата си, той сви устни.
          Чарли, с блеснали от изпитото вино и от възбуда очи, само чакаше той да се откаже, за да се нахвърли срещу него. Защо да не отидем, мислеше си тя, по–добре ли е да се свираме из кръчмите и да се напиваме? Тя се надяваше, че при нощното къпане ще има възможност съвсем да зашемети Дерек с прекрасното си тяло. 
          –  Графство Тополчане е гостоприемно –  обади се Елза, едва прикривайки прозявката си с широка усмивка. Чувстваше се уморена. –  Посрещаме гости по всяко време. 
          Тя всъщност се надяваше шантавата идея на Дерек да пропадне.
          –  Но всички сме пили, няма кой да шофира! –  Чукич разбра, че жена му не иска да се щуросват посред нощ из пущинака.
          –  Ще ходим и до пещерата на светците, нали? –  Чарли почти кудкудякаше от възбуда. Алекс се усмихна. Ето какво всъщност я възбуждаше толкова.
          –  Максим, поръчай такси! Две таксита! –  Чарли бе станала и стоеше край масата, махайки на салонния управител. Той притича, осведоми се за желанието на всички и след пет минути двете таксита ги очакваха пред вратата на ресторанта. Любо и Елза седнаха в първото, Алекс седна до шофьора на второто, без да го погледне, а Чарли и Дерек се  настаниха на задната седалка. Пътуваха около половин час. През цялото време Алекс не се обърна нито веднъж. Не заговори. Двамата отзад също мълчаха. На един завой, когато задминаха първото такси, Алекс видя в огледалото, че Чарли и Дерек си държат ръцете. Изведнъж го заля вълна от спокойствие и той се учуди на себе си. Пулсът му се нормализира и мисълта, че по–лошо от това не може да бъде, пулсираше в съзнанието му. Наистина, когато всичко най–сетне се изясни, от какво да се тревожа, мислеше си Алекс. 
          Малко преди селото другото такси ги задмина и изчезна в мрака.
          Колата се изкачи по хълм, обрасъл с високи борове, спусна се надолу и тъмното огледало на язовира заблестя на лунните лъчи.
          –  Карай след тях –  Чарли посочи първото такси. –  Отиваме да се поклоним на светците! –  изкиска се тя. Шофьорът, възрастен мъж с побеляла коса и уморени очи, се извърна, изгледа я с безизразни очи. Помисли си: тая мацка май си търси белята. И цъкна неодобрително с език.
          На поляната пред каменистия хълм, в който бяха издълбани пещерите, стояха няколко леки коли и микробус с пловдивска регистрация. Алекс видя неколцина мълчаливи мъже да се разхождат пред колите. Двама от тях угрижено пушеха. 
          –  Още снощи се сдърпали... и каката... а таткото... и зестрата... –  разказваше единият. Другият мълчаливо смаза с обувката си хвърлената на тревата цигара.
          –  Тюю –  плю той. –  Жалко за кинтите! Казвах ти аз, ама твойта глава дебела... 
          Двамата се упътиха към една от колите. Някаква жена, забрадена с черна кърпа, притича пъргаво като коза към изворчето. Алекс видя лицето И. Беше лице на страдалка, цялото набраздено от бръчки, устата И беше без зъби, а устните И висяха отпуснати. Жената шепнеше нещо, заприлича му на клетва. Тя мина покрай него, спря се, втренчи се в бастуна му, изгледа го от горе до долу и тикна пръст в лицето му.
           –  Да не мислиш, че ти се е разминало? –  гневно извика тя. –  Ти, вагабонтино, ако знаеш още какво те чака!
          –  Моля? –  отдръпна се Алекс, отвратен от лошия дъх, който излизаше от устата И и от козия И врясък. –  Не разбирам...
          –  Ааа, не разбираш, нали? –  изврещя Жената и той с облекчение разбра, че тя не е на себе си. Очите И бяха дълбоко хлътнали в орбитите и святкаха от вътрешен огън. –  А га бараше кълките бели на курвите, не ти пукаше, че Исус те гледа от небесата и страдай за тебе! Пфу, сатана мръсна! –  тя се изплю в лицето му и хукна надолу. Обърна се, за да изврещи: –  И квото тая нощ станало, на твойта съвест е станало!
          Не си струва да И обръщам внимание, каза си Алекс.
          Чукич и Елза сигурно направо бяха отишли до вилата, за да направят кафе. 
          Дерек и Чарли бяха отминали далеч напред.
          Алекс извади банкнота, подаде я на шофьора и го помоли да почака. Закуцука нагоре.
          Изведнъж откъм пещерата се дочу зверски рев. Някой крещеше като луд:
           –  Помоощ, хораа, убиаа сее! Помоо...
          На поляната настъпи суматоха. 
          Двама брадати мъже, облечени в овехтели пижами, се изтърколиха, вкопчени един в друг, върху тревата. Единият така силно хъркаше, сякаш береше душа. След тях подтичваше възрастно дребно джудже, запретнало басмяна нощница над коленете. Брадата му, дълга и бяла, се ветрееше, а голямата му обла глава бе плешива като глобус; над ушите му стърчаха завити кичурчета мръснобяла коса. Прилича на Сократ, помисли си Алекс. Джуджето крещеше басово:
          –  Да пукнете, христоотстъпници, да се смряскате, вдън земя да потъните, за трийсе лева се изпотрепахте, Исусовото сърце наранихте, чуйте ме, хора, тези тук са дяволски слуги, в сърцата им вяра немаа!
          Алекс видя, че след неколцина мъже от тълпата се втурнаха да разтървават биещите се. 
           –  Покайте се, дяволски слуги, покайте се, та Исус да ви опрости греховете! Ама не се покайвате, чтото сте погубили душите си! –  нареждаше джуджето, ръкомахайки и пръскайки слюнки. –  Мене ме ужас обхваща, чтото снощи сънувах голям сън и в съня ми трепет разтърси всичките мои кости, понеже грешни сме ние, човеците, и дваж по–грешни са рабите Сатанаилови Янко и Станой, иженарицаеми Симеон Женомразец, Господ да го убие, че е женолюбец и винопиец той, и Иван Разпоредник, и него Господ да смряска, че в сребролюбец се е обърнал, и в целия трепет съновен дух премина над мене и космите ми настръхнаха, и слухът ми дочу: човек по–праведен ли е от Исуса? Та Той и на слугите си не се доверява и у ангелите си съзира недостатъци! 
          Аха, побойниците са Симеон и Иван, а това е Сисой Изповедник, третият от светците. Двамата на земята продължаваха да се бъхтят, пъшкаха и се ругаеха на майка. Мъжете се бяха отказали да ги разтървават, а тълпата, мълчалива и настръхнала, ги бе наобиколила и Алекс си помисли, че ще ги линчува. Изведнъж откъм изворчето се появи шантавата. Тя спря пред сплетените тела, вдигна бутилката, отпуши я и започна да излива водата върху главите им.
          –  На ви, пцета мръсни, кака си ламтите да прецакате, на ви, ламтурници! –  виеше от възторг тя.
          –  Брр! Ррръ! –  потресе се единият, сякаш го бяха полели с пикоч, после изквича като прасе, и скочи на крака. –  Катерино моме, сега те утрепах! –  викна мъжът и подскочи като маймуна към нея. Другият го улови за глезена и онзи се стовари върху главата му. Двамата отново се словиха. Бяха едри, шкембести, с четинести глави и много си приличаха. Братя са, а може би и близнаци, помисли си Алекс.
          Отнякъде се появи униформен полицай. Той разбута хората, извади свирка, изсвири пронизително, застана пред побойниците и заповяда да станат. На Алекс му стана чоглаво, усети, че му се повръща и тръгна към таксито. По пътя го настигна дребен човечец с миша физиономия.
          –  Пълни измамници, господине, мошеници грандиозни! –  приказваше човечето, подскачайки редом с него и кривейки се, за да наподоби походката му. –  Ама ние, ние сме си виновни, че сме глупавички и ги вярваме! Теа са близнаци, джуджето било татко им, турлаци някъде от берковските села, дошли тъдява на наш гръб да богатеят, на гърба на болничките и нещастничките, ама пак добре, че сестричката им се появи, та ги с водичка полива, хи–хи, кой да знае, че двамата от вода най–много се боят! –  Алекс ускоряваше крачка, макар че му бе трудно, но човечето не изоставаше. –  Сестричката им дошла своя дял да иска за зестра, ама то какъв дял може да има тая шантава жена и каква зестра, кой ще я земе, ама таткото се намесил на нейна страна и почнали делба, хубава делба, ама двата близнака се сджанкали, пък таткото зел да ги налага с тоягата, и хайде скандалче! Сега има да ни пишат по вестниците, да ни показват по телевизиите като първи идиоти!
          Алекс отвори вратата на таксито, седна до шофьора и  процеди през зъби:
          –  Карай към вилата на Чукич!
          Човечето се наведе през прозореца, продължавайки да бърбори, очите му бяха изскочили от орбитите, сякаш ще изтекат, устата му, пълна с развалени зъби, трескаво се отваряше и затваряше. Алекс усети, че му прилошава от злоба, той за миг сякаш загуби съзнание и когато дойде на себе си, видя, че човекът лежи на тревата, а от устата му тече кръв.
          –  Хубавичко му разби зъбките! –  проломоти шофьорът. –  Ама той си го изпроси, чух аз!
          –  Ония двамата къде са? –  запита Алекс, сочейки задната седалка.
          –  Отидоха на плажа! –  шофьорът даде газ. След минути бяха пред вилата на Чукич. Алекс плати и освободи колата. Светеше само един прозорец. Алекс се качи по стълбите, вратата беше отключена. Любо и Елза пушеха в кухнята. Очите на жената бяха уморени и ядосани.
          –  Тоя Дерек е за убиване –  рече тя. 
          Алекс уморено се тръшна на стола.
          –  Строшил катинара на една лодка и както са пияни, потеглили –  обади се Чукич. Долната му устна бе отпусната. –  Ще вземе да направи някоя пакост...
          Алекс замислено потри брадичката си.
          –  След като видях как светци се бият, нищо вече не ме учудва –  каза той. Усещаше безразличие към всичко.
          –  Искам да се махна оттук! –  Елза стана и заобиколи масата. –  Ако и този път нищо не стане с картата, ще вляза нелегално!
          Алекс знаеше, че двамата с Любо от години играят за зелени карти, но досега късметът им спи.
          –  Елза, дай кафето най–сетне! –  той се прозя. 
          Безразличието му премина в зверска умора и се стовари върху него като удар. –  Вървете където щете, аз лягам да поспя!
          Елза застана срещу него с ръце на кръста.
          –  Ще си проспиш късмета, момче! –  сърдито заяви тя. –  Гаджето ти кой знае къде хойка с оня пиян англичанин, а ти спиш!
          –  Като И се хойка –  да хойка –  безгрижно заяви Алекс, лягайки върху дивана. –  А ти като не щеш да ми сервираш кафе, аз...
          –  Бай Любо, бай Любо –  чу се под прозореца продран глас. –  Покажи се, бай Любо, че голяма беля стана!
          Чукич надникна през прозореца.
          –  Йорданчо, ти ли си? –  викна той надолу към тъмното.
          –  Аз, бай Любо! –  сега гласът се чуваше по ясно, момчето се бе приближило. –  Ела да ти кажа, ела, че...
          На Алекс му се стори, че в гласа му има сълзи.
          Любо изтрополи по стълбите. След минута се върна. Лицето му бе посивяло. Зад гърба му подсмърчаше високо русо момче по бански.
          Сякаш потънал в сън, Алекс чуваше думите, но не осъзнаваше смисъла им. Дерек строшил с голям камък катинара на една от лодките, взел греблата и двамата с Чарли отплували към средата на язовира и там решили да скачат. Тя започнала да се дави, той скочил да я спасява, но не успял да я намери. Лодката, понесена от подводно течение, отплувала към отсрещния бряг и Дерек сигурно също се е удавил. Момчето хлипаше и размазваше сълзите си.
          На сутринта водолазите намериха тялото на Чарли. Трупът на Дерек откриха вечерта.

          Речник 
          Свиня. Животно, което според учените, генетично е най–близо до човека. Когато някой се държи зле, хората го наричат свиня. Навярно при свинете е обратно: когато някоя свиня се държи невъзпитано, сигурно я наричат човек.
          Сладко. Усещане, което се долавя чрез езика. Понякога и чрез други сетива. Мъжете често казваме за някоя мадама, че е сладка. Макар че при опит се оказва кисела. Или горчива. Или, което е най–лошото, безвкусна.
          Стоп. Някога много разпространено и евтино средство за придвижване насам–натам. Мъжките стопаджийски подвизи за сексуални завоевания съперничат само на рибарските, но са доста по–медицински. Защото не съм чувал от риба да уловиш трипер, а от стопаджийка... Ехе!
          Секс. Служи главно за удоволствие, а понякога и за размножаване на човечеството. Макар че за какво ли му е размножаване, след като всяко поколение е по–тъпо от предишното?
          Слепец. Човек, на който му е дадено щастието да не вижда щастието на другите, макар че това го прави нещастен.
          Слон. Животно, което може да служи за пример как не трябва да се влиза в стъкларски магазин.
          Стомах. Главният двигател на материалния прогрес и най–важната спирачка за духовното издигане на хората.
          Срам. Повечето хора знаят какво е, но само на теория.
          Сън. Животът бил сън, е казал един поет, а смъртта представлявала събуждане. Мерси, предпочитам да си поспя повечко. Е, ако събуждането е с кафенце, рум сървиз и това–онова, нямам нищо против, но дава ли някой гаранция, а?
          Смърт. Оная с косата, но някои запознати казват, че тази метафора била остаряля. Напоследък била с по–модерни оръжия –  цигарки, алкохолец, прекален секс, силен стрес. Хем приятно, хем действа.

          3. 
          По небето грееха ярки звезди.  
          Накуцвайки, Алекс вървеше по тротоара. В ръката му димеше недопушена цигара. Край него мина шумна компания, едно от момичетата, високо, чернокосо, с червена плисирана пола като камбанка на лале, се засмя и смехът му заприлича на звънче. Щастливото същество сигурно е влюбено, помисли си Алекс. Усмихна се на момичето, а то го изгледа с неприязън. 
          Той влезе в заведението. На вратата го посрещна салонният управител. Добър вечер, архитект Дяков, радвам се, че тази вечер отново сте предпочели нас, специалитетът ни днес е пиле по милански. Няма значение какво е пилето, дали по милански или по виенски, каза Александър, няма никакво значение. Разбирам, усмихна се салонният управител. Естествено, че няма, щом вече сте вечерял. Маестрото е тук, добави той, накланяйки глава към рамото си. Александър кимна. Първото нещо, което видя, бяха мощните рамене на Тео Рибаров и побелялата му лъвска глава. Пред него върху масата блещукаше бутилка калвадос. 
          Маестрото го забеляза, вдигна приветливо ръка. Алекс се упъти към масата. Седна, без да поздрави. Млад сервитьор с непроницаемо лице донесе чаша и я напълни с ябълкова ракия. Маестро Рибаров запали цигара, като преди това я почука с показалец, обви се в облак дим и заприлича на Зевс върху своя престол. Алекс забеляза в очите му едва доловимо любопитство. Не може да бъде, каза си той! Сърцето на стареца е закоравяло като кестен, осеял е страната с извънбрачни деца, поне пет на брой, женил се е два пъти, има две законни деца от двете си законни съпруги, и никога не е проявявал интерес към някое от децата си. Струва ми се, че ако сега му съобщят, че някое е починало при катастрофа, изобщо няма да се впечатли. Но искаш ли да го разстроиш, сервирай му червеното вино силно охладено или салатата в стъклена чиния, а не в порцеланова, и само стой и гледай. Този човек не се интересуваше дори и от мама Нелия, освен като обект за наслада и добра пианистка за оркестъра, помисли си Алекс. Той бавно отпи от чашата си. Дори когато мама Нелия падна в банята, счупи си китката на дясната ръка и се наложи да зареже пианото за цял месец, той не дойде да я види нито веднъж. Нито веднъж! А я чукаше, дъртото копеле, как само я чукаше! Веднъж ги заварих в хола, бяха забравили да заключат входната врата, дъртакът я беше тръшнал по корем върху килима и пъхтеше отгоре И като хипопотам, а кадифените му панталони се въргаляха под тях. Тлъстият му гръб се белееше в полумрака като хълм. А тя виеше отдолу, обзета от животинска страст. Тогава Алекс тихо се бе изнизал навън, цяла нощ бе ходил като сомнамбул по улиците, а когато се прибра малко преди обяд, мама Нелия го посрещна по кимоно на розички и с ролки на главата. Пиеше изискано кафето си на дивана в същия този проклет хол, с цигара, бучната в розово цигаре. До нея върху масичката блещукаше чашка мента. Лицето И бе доволно и отпуснато.
          Е, миличък, не се стягай толкова, тя се бе опитала да го погъделичка под брадичката, за да го разсмее, както правеше, когато бе малък. Чукането е упражнение, присъщо на човешкия род. Ако пък чак толкова ти е неприятно, забрави какво си видял!
          Той се бе привел над нея и лицето му се бе изкривило, бе се опитал да я наругае, но не бе успял да промълви нито дума. Горещите му сълзи се стичаха по лицето му, а раменете му се друсаха в безмълвни конвулсии. Изгаряше от желание да я зашлеви, но омразата се оказа по–слаба от съжалението към тази повехнала състаряваща се жена, загубила мъжа си съвсем млада и хукваща след всеки мъж, който И обърне внимание. 
          И тъй като вече си голямо момче, ще тябва да научиш, че майка ти е курва, бе казала тогава мама Нелия, без да обръща внимание на сълзите му. После бе отпила от ментата си. Вземи един съвет от мен, момчето ми, бе продължила тя. Загрижена съм за теб. Когато ти дойде време да се жениш, избери си дама. Да прилича на мен. Ще познаеш дали една жена е дама по това, че винаги се опитва да създава удоволствие на мъжа. Така ме е учила моята учителка в живота, мадам Вероника. Ах, каква жена беше мадам Вероника! И на седемдесет имаше любовници на двайсет! Вярно, плащаше, за да има младата им плът, но докрая остана с тяло на гимназистка! Беше живяла в пансиона на френския колеж, където преподавателки са били чистокръвни парижанки! Знаеш ли какъв изпит са държали още първата година? Знаменит! Ученичката се съблича съвършено гола, ляга върху паркета и мадмоазел Ортанс, или мадмоазел Силви, или друга някоя мадмоазел И напъхва цветен молив в задника, тъй като изпитът се състои именно в това –  изпитваната да успее да начертае абсолютно правилна осмица върху паркета, въртейки ханша си! С цветния молив, пъхнат отзад! И забележи: колкото по–бързо бъде начертана осмицата, толкова по–висока оценка получава ученичката, и курвата Нелия се бе заляла в звънлив безгрижен смях.
          Съкрушен и безпаметен, Алекс нямаше сили да слуша смеха на майка си; бе се заключил в стаята си и не бе излязъл до вечерта...
          –  Тази вечер си малко тъжен, мойто момче –  гласът на маестрото вибрираше в мощния гръден кош като бръмчене на рояк пчели в кошер.
          –  Че защо ли да съм весел? –  Алекс сви унило рамене. –  И тъй като всичко ми е наред, бившият любовник на майка ми се опитва да ми се подиграва! 
          Възрастният мъж го огледа с големите си изпъкнали очи и Алекс съзря в тях насмешка.
          –  Надявам се, че няма да стигнеш до самосъжаление –  каза маестрото. –  Но не бих се обзаложил... Освен това аз не съм бившият любовник на Нели. Аз съм нещо много повече.
          –  И какво по–точно? –  озъби се Алекс. –  Смяташ се за нещо голямо, но всъщност си един обикновен дърт пияница!
          –  Вярно, но не е всичко –  тихо отвърна маестрото. –  Знаеш ли, Ал, да научиш една истина, означава да я оставиш тя да дойде към теб, да те връхлети, да те събори и да И позволиш да те направи друг...
          Алекс потръпна. Стори му се, че в тези думи на маестрото има прокоба.
          –  Искаш ли да поговорим за теб? Как е скъпият покойник?
          –  Как може да се чувства едно спиртосано парче месо? –  младият мъж се облегна назад. –  Скучае и си търси компания!
          Алекс вдигна очи и видя как през две маси салонният управител настанява интересна двойка. Вгледа се с безразличие в мъжа; беше нисък, дебел, с тридневна брада, избила по мазните му бузи като размазана вакса. Приличаше на арабин. Не се изненада, когато позна Перса. Работеше като медицинска сестра в болницата, в която умря курвата Нели. Перса, висока, слаба, с дълга руса коса, го бе видяла и сега едва забележимо кимна. Не желаеше арабеската да разбере, че се познават. Омитай се по дяволите, каза си Алекс, изобщо нямам намерение да те заговарям!
          Маестро Рибаров се извърна и изгледа с мрачните си очи двамата.
          –  Оная скюзи мадама уби Нели –  Маестрото посочи с палец Перса. –  Тя!
          –  Какво? –  Алекс го изгледа ядовито. –  Какви ги дрънкаш? 
          –  Ти си падаше по нея, но тя уби Нели! –  Маестрото се обви в пушек. 
          –  Не аз, Чарли си падаше по нея! –  озъби се Алекс. –  Аз само преспах с Перса и толкова!
          –  Казвах ти, че оная дяволица не е жена за теб –  поклати глава Тео Рибаров. –  Мек си за нея, моето момче. Мек.
          Преди три години, когато на курвата Нелия И бяха открили рака на стомаха, Алекс беше на работа в Зимбабве, курвата Нелия му се бе обадила, че влиза в болница за сериозна операция и го бе помолила да дойде, и в интерес на истината, държа се достойно –  без хленчене и самосъжаление, и Алекс, без да каже дума, бе затворил телефона, но после се бе разкаял, бе взел първия самолет и бе прекарал пет часа пред операционната, а когато хирургът му каза, да, отворихме я и я зашихме, защото метастазите, нали разбирате, навсякъде, и просто няма смисъл, но как така няма смисъл, бе понечил да запита Алекс, но се бе отказал, защото бе усетил, че може би все още обича майка си, а омразата към бездушния доктор бе така маловажна и безсмислена пред новото чувство, а, да, и още нещо, триейки възпалените си очи, бе казал лекарят, ние единодушно решихме да не И поверяваме истинската диагноза, точно така се бе изразил кретенът –  поверяваме, сякаш ракът и диагнозата бяха техни скъпи собствености, нека майка ви си мисли, че е нещо невинно, защото страхът ще я убие много по–бързо!
          И след това стана невероятното. Курвата Нели бе живнала, за месец бе зачервила бузи и бе защъкала из апартамента, Алекс се бе сдобрил с нея и си замина за Зимбабве. Но на втората година, когато тя вече бе забравила за операцията, ракът изведнъж се събуди, развихри се и за месец я довърши.
          Маестрото неспокойно раздвижи големите си ръце. Отвори уста, но не каза нищо. Посегна към чашата си, отпи и думите изведнъж потекоха от устата му. При един рутинен преглед, когато всички се надпреварвали да хвалят Нели, ах, колко добре изглеждаш, миличка, просто чудесно, направо невероятно, глупачката на онази маса, Перса, изведнъж изтърсила ама добре, дето не И казахте, докторе, за метастазите и за разсейките, та да си бъде спокойна!, знам го от първа ръка, каза маестрото и отпи, и Нели се върна у дома, легна си в оправеното легло, зави се с пухения юрган и повече не стана.
          Алекс усети, че челото му изстина, до кожата му сякаш се бе докоснала буца лед. Перса чуруликаше нещо на своя италианец. Бутилката шампанско в сребърната кофичка с леда бе преполовена. Алекс добре знаеше, че Перса харесва скъпите напитки. Имаше работлив черен дроб, можеше да изпие половин литър алкохол, без да се напие. Против волята си Алекс си спомни вечерта, когато спа с нея. 
          Беше на някакво събиране, Алекс бе дошъл с Чарли, по пътя се бяха сдърпали за дреболия, Чарли моментално се бе извинила, прости ми, скъпи, нещо съм нервна, още тогава трябваше да бъде нащрек, защото не беше в характера И да се извинява. Преди да започне обичайният алкохолен маратон някой го запозна с Преса, тя мълчаливо се усмихваше, против волята си Алекс се забърка в някакъв глупав спор за постмодернизма, после Чарли на няколко пъти бе идвала до него, бе заставала зад гърба му и бе галила ушите му, признак, че е възбудена и е наумила нещо гаднярско, после той я бе пратил в кухнята да му направи специална салата с маслини и лук за джина, и когато след половин час бе решил да види какво става с историческата салата и бе открехнал врата, бе заварил следната картина: Чарли, седнала на стол насред кухнята, бе затворила очи и върху устните И блуждаеше блажена усмивка, а Перса, коленичила пред нея, бе облегнала лакти върху острите И колене, и лицата им толкова бавно се приближаваха, сякаш мигът се делеше на половинки, а половинките –  на други половинки, а те –  на нови половинки, и двете приличаха на едновременно мразещи се и влюбени змии, които ще се впият една в друга, Алекс отвори вратата с ритник и застана  с ръце в джобовете. Да видим, да видим какво става тук, бе изръмжал той, ами нищо, говорим си, бяха отвърнали двете в един глас, аха, така ли?, говорите си без думи, той се бе усмихнал криво, после бе уловил Чарли за ръката и я бе отвел до входната врата на апартамента, хайде, скъпа, бай–бай, и не ми се мяркай пред очите, че лошо става, тя се бе подчинила покорно, но след пет минути му бе позвънила на мобилния, но той, естествено, не бе вдигнал, защото вече бе яхнал Перса върху спалнята на домакина, тя размахваше бутове във въздуха, нищо особено не бе тази Перса, това бе опит да се излекува, а след месец се бяха сдобрили с Чарли, и той с въздишка си бе казал, че нищо не може да го спаси от любовта му към Чарли, дори и това...  
          Маестрото ненадейно изпръхтя като голям побелял кон.
          –  Бедната Нели! –  изпъшка той и Алекс видя в очите му сълза, гласът на стария циник трепереше.
          Прииска му се да го зашлеви по тлъстите зачервени бузи, бухнали като тесто над яката. В крайна сметка този човек бе един от мъжете, които И бяха причинявали най–голяма болка.
          –  Не е вярно! –  бавно произнесе маестрото. –  Онова, което се върти в главата ти, е недостойно!
          –  Да не би главата ми да е станала прозрачна? –  заядливо запита Алекс. 
          –  Толкова си ми ясен, моето момче –  маестрото постави тежката си ръка върху дланта му, Алекс понечи да я отдръпне, не успя. Тео Рибаров, въпреки годините си, имаше силни мускули, задържа ръката му върху масата. –  Не подхожда на дете да съди баща си...  –  тихо каза той.
          Алекс, протегнал ръка за чашата си, го изгледа напрегнато.
          Какво означаваха тези думи, празни приказки на пиян старец? И тогава маестрото заговори бързо и неясно. Гласът му, напоен със сълзи, проникваше в съзнанието на Алекс като слънчев лъч. Онзи човек, Мирко Дяков, мъжът на майка ти, чиято фамилия носиш, всъщност не ти е роден баща, маестрото притискаше все по–силно ръката на Алекс върху масата, да, моето момче, Нели беше велика жена, единствената, в която съм бил истински влюбен, тя ме обичаше до последния си ден, но не можеше да се разведе с Мирко, защото беше психично болен, ти не знаеш, тогава законите бяха такива –  ако единият от съпрузите е психик, двамата остават семейство докато са живи, ти никога не си ходил на посещение при Мирко в психиатрията, Нели не разрешаваше, тя те пазеше, какво самочувствие ще притежава едно момче, когато види баща си да крещи и да се бори за коричка хляб или за някаква играчка с другите луди, казваше тя. Майка ти проумяла още през първата година, че Мирко е луд, понякога по цели дни не проронвал нито дума, след това часове наред не спирал да говори, веднъж удавил двете канарчета и котката в тоалетната чиния, те организирали заговор да го убият, обяснил той, затова трябвало да бъдат подобаващо наказани, а когато един ден, точно по обед, заявил, че палецът му злослови по негов адрес и се налага да го постави на място, грабнал ножа и пред очите на майка ти си отрязал палеца, без дори да промени изражението на лицето си, майка ти разбрала, че мъжът И е напълно луд и се обадила там, където трябва, и когато дошли белите престилки, така ги наричаше тя –  белите престилки, Мирко се опитал да скочи през балкона, но бил заловен и оттогава не е напускал стаята си в онова заведение, както казваше майка ти, а малко преди това ние с Нели се бяхме срещнали и аз се установих в този град завинаги, в този оркестър се установих също завинаги, макар че можех да отида навсякъде, дори в чужбина, а след това се роди ти, Нели не искаше връзката ни да се афишира, даде ти неговото фамилно име, може Мирко някой ден да оздравее, казваше тя, но аз знаех, че няма да оздравее и се оказах прав, както винаги!
          –  И какво искаш сега? –  глухо каза Алекс. –  Да те наричам татко?
          –  През всичките тези години си представях как го казваш, и знаех, че ще бъда щастлив, а ето, че сега, когато... –  маестрото махна с ръка. –  Не знам, може би не трябваше... Но утре заминавам за Габрово, пенсионирах се, та ще прекарам остатъка от живота си...
          Алекс стана, столът му се катурна настрани, с бързи крачки той се упъти към вратата, управителят понечи да го догони, но спря.
          –  Аз ще платя сметката... моето момче! –  извика зад него маестрото и гласът му изпълни залата.

          Речник
          Топло. Използва се в играта на студено и топло, но ако много се приближиш, може да те изгори.
          Тигър. Хищно животно по пижама, което спи през деня и нощем ловува.
          Тишина. Сестра на самотата.
          Ти. Разстоянието между „ти“ и „аз“ е по–голямо от разстоянието между две галактики.

          4.
          Алекс спря таксито. Отвори предната врата и тежко седна до шофьора.
          –  Накъде? –  запита дребният мустакат мъж и се вгледа в него. –  А, ние се познаваме! Нали ме помните, аз тогава ви возих до... Моите съболезнования... –  заекна той.
          Алекс го позна. Шофьорът, който го бе возил до Тополчане. Кимна сухо и му даде да разбере, че не желае разговори. Колата спря пред блока. Алекс го помоли да чака и се упъти към мазето. Отвори тежката врата и първото, което видя, бе сивият плъх. Посрещна го, изправен на задни крака, с любопитна муцунка и блеснали очи. Бягай, приятел, бягай, каза му Алекс, бягай, че лошо пише. Грабна стъкленицата със скъпия покойник, взе лопатата, изправена до стената, и злорадо си помисли какво ли ще каже шофьорът. Но той не реагира.
          –  Накъде сега? –  запита. 
          –  Карай на гробищата!
          Е, щом е гробищата, гробищата да бъде, помисли си шофьорът, даде газ и подкара по тъмните улици... Стъкленицата се плискаше и скъпият покойник се полюляваше неспокойно. Нищо, приятелю, нищо, потърпи, каза му Алекс. За твое добро е. И за мое. Стигнаха бялата врата на гробищата. Алекс слезе. Шофьорът извади от жабката електрическо фенерче и му го подаде.
          –  Вземете –  каза той. –  Аз ще ви почакам тук.
          –  Няма нужда –  Алекс му подаде едра банкнота. –  Сам ще се оправя. 
          Шофьорът погледна парите, поклати глава и неохотно влезе в колата. Постоя малко, загледан в Алекс, даде газ и потегли към града.
          Алекс влезе в смълчаното гробище. Стомахът му пулсираше. Мразеше това място. Под едно дърво се размърда сянка, чу се кашлица. Алекс запали фенерчето и го насочи нататък. Нисък мъж, почти джудже, закри очите си с длани.
          –  Ъхъ –  начумерено изрече джуджето с басов глас. –  Господ да ти помага, момко! Какво води заблудената ти душа по никое време в тез селения покойнически?
          Алекс го позна. Свети Сисой. Беше обръснал брадата си и лицето му изглеждаше голо и уплашено. На лявото му ухо се кандилкаше голяма сребърна обица.
          –  Погребение –  отвърна Алекс, като го отмина.
          –  Чакай, друже, чакай! –  догони го джуджето. –  На тебе ти требва свещеник! Как ще погребваш без поп? Ми то не става, не е по христиенски!
          –  От поп няма нужда! –  тросна се Алекс.
          –  Всеблагият Исус ми е свидетел! –  възбудено изпищя джуджето. То ситнеше след него и го дърпаше за края на дрехата. –  Не си некой песоглавец, виждам, ама си по крив път тръгнал, момко! Божията милост ще те осени, ако в думите ми се вслушаш! Чуй ме! –  спря се то и Алекс долови в гласа му истеричност. Тоя е направо луд, каза си той, луд за връзване. –  Чуй ме, и се вгледай в душата си! Мрак е там, адски мрак, а светлина И требва, че да се спаси!
          –  Ще ми помогнеш за гроба –  Алекс му подаде лопатата и джуджето зарадвано я грабна и уверено забърза напред, сякаш знаеше къде е определено мястото за гроб. 
          –  Ей, ей! –  подвикна му той. –  Къде тичаш?
          –  Знам те аз тебе де си тръгнал! –  подвикна оня. –  Знам те, хубавичко те знам! Изоставаш, а момата откога те чакаа!
          Спряха пред гроба на Чарли. Пръстта вече се беше слегнала, гробът бе покрит с изсъхнали карамфили. Алекс си помисли, че стоманената ограда опасва правоъгълника така, сякаш мъртвата може да скочи и да се опита да избяга. Мраморната плоча се светлееше в тъмнината като тяло на полегнала жена, облечена в булчинска рокля. 
          –  Тука, нали? Тука идеше ти! –  ухили се Сисой и метна лопатата на земята. Желязото глухо издрънча върху камък. Алекс насочи фенерчето право в лицето му и видя, че предните му зъби са избити. 
          –  Ония уръфлеци, синовете! –  вдигна длан, закри грозната дупка Сисой. Срамуваше се. –  Убитаци! Искаха да ме трепят, бизнеса съм провалил! Изтрябвал ми е! Че да помагаш на хората бизнес ли е?
          –  Хубаво им помагаше ти –  със злоба измърмори Алекс. –  Обираше глупаците!
          –  Силата ми се възвърна –  глухо измуча Сисой. –  Възвърна се снощи, катерицата ми го каза...
          –  Катерицата? –  Алекс остави стъкленицата и скъпият покойник избълбука облекчено.
          –  Ей в оня дъб е хралупата –  старецът посочи в тъмнината. –  Пълна с лешници, цело лето я гледам да сбира. Мине животинката, покаже ми лешника. Браво, душко, викам, браво, убав лешник си намерила! И станахме приятели. И взе да носи два за хралупата –  един за мене, два за хралупата –  един за мене. Не, викам, душко Катерино, аз зъбе немам, трупай ги там, че зимъс да не седиш гладно! И животината разбра, цвекета почна да ми носи. Пуста Катерина! –  очите на стареца заблестяха като стъкълца. Сълзи, каза си Алекс. –  И снощи, таман си легам, чувам аз: пищи на умрело! Скачам и що да вида: лисица една захапала за врата мойта Катеринка и я носи нанекъде! Метнах два камъка, па легнах по корем и почнах да се молим на Исуса Христа и на лисицата! Кумице, Кумице, пусни Катеринката, приятелка ми е, що сам да праим тука, от сърце и душа ти се молим! –  и Сисой се метна на тревата да покаже как се е молил. –  Разбра ме, гадта лисичава, от Бога комай се уплаши, пък и нали и то душа носи, пусна Катерината! И она право при мен дотича, метна се на рамо и ми диша в ушото, уплашено, горкото, сърцето му аха да изрипне! Ама то не аз, Господ го спаси. Къде е покойнико?
          Алекс трепна.
          –  Ей тук, в стъкленицата.
          Сисой стана, огледа се и грабна лопатата.
          –  Дупката бързо ще стане. Мене ако питаш –  откъде краката да го туриме...
          –  Кое?
          –  Те това на –  скъпия покойник.
          –  Ти откъде знаеш как... –  заекна Алекс.
          –  Нали ти казах? –  усмихна се Сисой. –  Прежната ми сила се върна, кога спрех да лъжем ората. Ама ти си седи, аз ще изкопам дупката, нема да е длъбока! –  старецът пъргаво прекрачи оградата, влезе в гроба, избра място и заби лопатата.
          –  А лисицата? –  запита Алекс.
          –  Па врътна опаш и си ойде –  усмихна се Сисой. –  Те, животините, понявгаш по са разбрани от ората. Съвестливи са.
          –  Легнала си е гладна в дупката –  ехидно промърмори Алекс. –  Съвест не се яде.
          –  Ъхъ –  изпъшка старецът. Гласът му бе хриплив, задъхан. –  Щото тя ни яде. Нали виждам, тебе както те е загризла, скоро ще те свърши. А нема защо. Не си виноват за момата, дека се удави. Она сама си е крива. И оня, англичанино.
          Алекс понечи да го среже, но не посмя. Старецът му се видя чудноват. Виждаше какво става в душата му и кой знае дали няма да изтърси още нещо.
          –  Готово –  обади се Сисой и подпря лопата на оградата. –  Дай сега ковчего да му кажа молитвата и да го зариеме.
          Сякаш хипнотизиран, Алекс му подаде стъкленицата. 
          Старецът я пое, надникна вътре, челото му се набръчка, устните му бързо–бързо замърдаха. Шепнеше молитва.
          –  Амин! –  завърши високо Сисой, наведе се над малкото трапче, постави стъкленицата на дъното и взе да насипва пръстта. Когато могилката щръкна на двайсетина сантиметра, старецът се подпря на лопатата, огледа се и махна с ръка.
          –  Лека му пръст на скъпия покойник –  изрече високо и захвърли лопатата в тревата. Извади от пазвата си плоска бутилка, отпи, подаде я на Алекс.
          –  За Бог да прости –  каза. –  А на тебе, момко, да ти върви в новия живот. Нема да се тревожиш за нейната душа, она отдавна ти е простила греховете.
          –  Откъде знаеш това? –  тросна се Алекс.
          –  Не ми верваш? Ми дай тогава нея да питаме –  сериозно каза старецът, настанявайки се до него на тревата. –  Она сама да ти го каже, а?
          –  Как... да ми го каже? –  Алекс усети, че му става горещо. –  Баламосваш ме, старче!
          –  Тъй мислиш, щото речник правиш, а не знаеш думата „светец“ –  благо продума Сисой. –  И думата „старец“ я не знаеш. И думата „свято“! Ама то е, щото си млад и не знаеш пътищата господни! –  старецът замислено присви устни. –  Чудно е нагласен свето, животините, дето са безсловесни, познават Бога, пък ората, учени, богати, силни, минават край Божието повеление, а го не виждат! Страстите ни заслепяват, страстите...
          –  Млъкни! –  изръмжа Алекс. –  Млъквай или направи нещо!
          Сисой го изгледа втренчено.
          –  Значи, съгласен си? –  прошепна той. –  Съгласен си, значи, да я питам? Добре! Вярата ти се пробуди, момко, вярата! –  старецът бавно се изправи на колене, постоя така, оглеждайки се, легна по корем и изведнъж се затъркаля по тревата, сякаш търсеше особено място. Взе да издава ниски гърлени крясъци, прилични на животински плач. Редеше някакви неразбираеми думи, думите ту заглъхваха, ту се извисяваха към тъмните небеса. Луната се скри зад облак. Полъхна студен вятър.
          Ветрец полъхна зад гърба му.
          Алекс стреснато се извърна и видя до самото си рамо блестящ силует, като че изтъкан от хиляди светулки. Силуетът се раздвижи, светулките се приближиха една към друга, на равнището на рамото му се очерта синкаво женско лице, обрамчено от светли коси.
          –  Чарли... –  прошепна дрезгаво Алекс. –  Ти...
          Върху лицето се появи усмивка. Жената не проговаряше. Наблюдаваше го с големите си очи и се усмихваше.
          –  Сърдиш ли ми се? –  запита я Алекс. –  Да ти кажа какво си мислех... Направи го нарочно, да ме ядосаш!
          Синкава прозрачна ръка с източени пръсти се протегна към рамото му, за да го погали, но той инстинктивно се отдръпна. Усмивката на жената изчезна. Лицето И стана скръбно, светулките започнаха да се разлитат. 
          Алекс се свлече върху тревата, обгърна колене с ръце, от очите му потекоха сълзи.
           
          Речник
          Умора. Уморен съм, а не мога да заспя. Защо ли?
          Факт. Най–неприятното нещо, все ти го навират под носа.
          Флирт. Изкуство, за което нямам дарба.
          Хралупа. Апартаментът на катерицата. Апартамент, за който не И завиждат. Включително и аз.
          Ябълка. Ако е от сорта на познанието, не става за ядене.
           
           
           
           
           
           

           
           
           
           
           
           
           
           
           
           

          Слав Делиславов
          МИНИАТЮРИ
           


          Ужасно е да станеш дясна ръка на шефа и чак тогава да разбереш, че шефът е левак.


          Ако е вярно, че гладът лекува, вероятно сме най–здравият народ.


           Много кривоглед народ –  споделил един политик –  всички ме гледат накриво.


          Късметът, който кацна на рамото му, беше толкова голям, че му счупи ключицата.


          Това, че останалите са по–лоши от теб, не ти дава основание да се смяташ за добър.


          Колкото по–опасeн е един лабиринт, толкова по–лесно достъпен е.


          Наистина сме свободна страна. Всеки ден освобождават хора, чието място е в затвора.


          Пак обезлюдях –  оплакъл се Адът. Всички ги пуснаха под гаранция!


          Най–много криволичим в търсене на правия път.
           


          Някои разчитат на големия свой ум, а пък други –  на малкия ум на другите.


          Толкова хора се освиниха в тази държава, а цената на свинското не пада и не пада.


          Най–страшен е съдът на историята. Но повечето хора предпочитат него, отколкото сега да се изправят пред прокурора.


          В наше време непрЕходно е само прИходното.


          „Трудът краси човека“. А дали погрозняваме от безработица?


          Колкото и напред да се изтиква, 
          тиквата си остава тиква.


          Не влизай в словесна схватка 
          с... патка!


          Не влизай в спор
          с пор!
          Дори да победиш,
          на пор
          ще се осмърдиш.


          Издигнаха нацията 
          до... реанимацията.


          Няма никакво съмнение,
          че тоз редактор
          носа ми пак натри – 
          аз му пратих две стихотворения,
          той ми върна като слаби... три!

          Миглена Георгиева
          СТИХОТВОРЕНИЯ
           

          КЛАДЕНЕЦ

          Искам да целуна
          хилядите отражения
          на кладенеца!
          Устните умеят
          да сънуват
          и ще досънуват
          този свят – 
          дори да ми остане
          само сън,
          изтичащ
          през парчета
          тишина.
          В пролуките ще се роди
          магията нетрайна.
          Сред камъчетата
          в реката на живота
          ще потърся,
          ще извадя
          две–три стъкълца небе.
          Ще ги почистя
          от полепналата тиня.
          Искам да целуна
          тези стъкълца небе,
          за да заблестят
          и станат
          моя приказка!
           
           
           
           
           

          ЗА СЛОВОТО

          Все си мисля:
          ако я няма
          във човешката душа
          способността
          да полети,
          да отпътува
          към магическия
          космос,
          да се издигне
          над тленното
          и земното,
          какво ще бъдем ние?
          Та нали Вселената
          във словото
          се ражда и цъфти,
          разпъпва се
          като красиво цвете,
          като дете.
          А думите
          чрез мислите ни
           светят.
          Не са ли перлите
          на тишината в нас – 
          трепетна,
          неуловима?
          Все си мисля за това...
           
           

          ДВИЖЕНИЕ

          Всичко в мене
          се опитва да надскочи
          времето,
          но остава
          с корен – 
          като зелено дърво,
          чиито бягства,
          светлина
          и обич – 
          личат в короната!
          И трепетът
          се отразява
          във листенцата му.
          Те са хиляди.
          И се събуждат
          с вятъра!
          Когато времето
          се движи!...
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           

          Янаки Зибилянов
          САТИРИЧНИ СТИХОВЕ
           

          ЦАРЯТ Е ГОЛ

          Ето сега, че си вкарахме един
              голям автогол,
          както на нашите, така и на
               ваште:

          докато крещяхме, че царят
               е гол,
          останахме всички
              без гащи!
           

          БИТ ПАЗАР

          Напук на повсеместната
            оскъдица
          сред хиляди погинали
             неща,
          заменям чисто нови
             предразсъдъци
          за стара и очукана
             мечта!
           

          БЪЛГАРИН ‘97 Г.

          Гледам своя безподобен
                хал
          и си мисля, сгърбен и
              печален:
          щом не съм до днеска
              полудял,
          значи съм напълно
                ненормален!
          ОТ ТРЪН НА  ГЛОГ

          Искам да кажа там на
             господата,
          както и на господина
             Президента:
          щом сме преживели диктатурата на
             пролетариата,
          ще преживеем и диктатурата
             на полуинтелигента!
           
           
           

          СВЕТЪТ НА ТОРНИЯ БРЪМБАР

          Не губи напразно златно
                  време
          в дребни и ненужни
                 препирни,
          а открий голяма, прясна
                  тема
          и със много вкус
              я претвори!
           
           
           
           
           

          Валерия Андреева
          СТИХОТВОРЕНИЯ
           


          Защото стените са сиви, 
          защото небето го няма, 
          защото без глас музика свири, 
          защото хора–нехора през стъклата надничат, 
          защото имам два реда окови, 
          точно за всичко това
          пожелах
          глътките чай, топъл и черен,
          думите, водопадно изтекли –  само за четвърт час – 
          разказ за село, водопад, градове и поети,
          кратък виц, 
          ремарки бегли за хора и душИ, 
          между бялото и черно пребродени 
          са всички светове, 
          другите и ние –  всеки аз. 

          Много –  малко, малко –  много време. 
          Време –  точно четвърт час – 
          точно чаша черен чай.

          За всичко това  –  
          сега си имам любима напитка
          –  чай черен и шепичка с думи. 
           


          Пролетта не задава въпроси – 
          тя идва с готовите отговори.

          Пролетта не задава въпроси – 
          тя крещи колко е силен животът.

          Този ден бърза да почне –  
          птици неистово с песен го викат и хвалят, 
          росата блести и се радва от това, 
          че събира земята с небето, 

          а аз  никак не искам, никак не бързам този ден 
          да започне –  мисли среднощни, мисли вчерашни, 
          още ме носят във длани.

          Размествам пластовете на душата –  
          под тях – 
          незнайни дълбини.

          А пролетта не задава въпроси.
          Тя идва с готовите отговори.
           


          Когато в зимния ден 
          се извие дим от комина, 
          черно–бяла птица любопитно 
          на близък клон се поспре 
          и от него се сипнат шепички сняг, 
          а глътката въздух е свежа и ведра, 
          тогава времето тръгва плавно назад 
          и в двора на детството спираш и виждаш –  
          много малко дете –  
          в белия ден –  в стария двор –  
          до дървото, което отдавна го няма.
           
           

          Т. Е. НЕЛЮБОВНА

          Ето, ето  морето 
          то отново е тук – 
          както винаги,
          само аз съм била някъде другаде, 
          само аз съм била макар и за кратко неморска  – 
            неистинска.
          Ето, ето морето –  то си е тук
          и аз съм при него –  при себе си и отново при вас.

          Нека започнат вихрени танци 
          щом се спусне нощта,
          нека забравим за болката –  старата,
          нека забравим за лошия миг, за лошите мигове.
          Подай ми ръка –  
          във вихрен танц се въртим.

          Ето, ето  морето 
          то отново е тук – 
          както винаги,
          само аз съм била някъде другаде, 
          само аз съм била макар и за кратко неморска, 
          само аз съм била „нелюбовна“ т. е. неистинска.
             
          Ето, ето морето –  то си е тук
          и аз съм при него –  при себе си.
          И се сливат в едно всички морета.
          Танцува –  ликува, 
          танцува –  ликува 
          душата щастлива 
          с любов е богата – 
          на живота най–ценния дар. 
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           

          Станко Нацев
          ШАРАНИТЕ
          Разказ
           

          Поради стар професионален навик стоматологът Панчев не гледаше хората, с които разговаря, в очите, а в зъбите. По тях можеше да познае дали живеят в град с варовикова вода, обичат ли често да пият кафе и дори по колко кутии цигари пушат на ден. Мъжът срещу него имаше счупен кучешки зъб и Панчев предположи, че е от ония тарикати, които обичат да отварят бирени бутилки със зъби.
          –  Може ли да си сменим местата? –  попита мъжът. –  Искам да бъда до прозореца, за да видя пътниците, които ще слезнат от влака.
          Панчев кимна с глава и стана. Чак сега забеляза, че човекът със счупения зъб носи ловджийска пушка. Сигурно ще проследи някой пасажер и ще го застреля на място, където няма да има свидетели. Вероятно е наемен убиец. Зъболекарят усети, че го втриса и хиляда пъти съжали, че е седнал до прозореца на този гаров ресторант.
          Мъжът си поръча чаша „лаваца“ и запали цигара. Пушката легна на коленете му. В момента, когато Панчев помисли, че убиецът бърка в джоба си, за да провери дали не е забравил патроните, мъжът извади нещо надиплено като носна кърпа и го разгъна пред зъболекаря.
          –  Вижте тези дамски гащички –  каза той. –  Може ли да предположите колко струват?
          –  Никога не съм подарявал дантелени бикини и не знам каква им е
          цената –  вдигна рамене Панчев.
          –  Точно осемстотин лева –  отвърна мъжът, смачка гащите и ги мушна обратно в джоба си.
          –  Осемстотин лева ли? –  учуди се зъболекарят.
          –  Точно осемстотин! –  отвърна ядосано убиецът. –  Сдобих се с тях по много глупав начин. Бях на дискотека в центъра на града с приятелите ми, с които редовно играем на карти, и по едно време гледам, че едно непознато момиче непрекъснато ме зяпа. Ето ти бинго! –  зарадвах се аз и отидох да я поканя на танц. После я почерпих коняк. Тя ми каза, че идвала от София да види леля си за малко и пак се връщала. След втория коняк И предложих да се поразходим –  изпуска ли се такова русо гадже? Излязохме от центъра и аз все гледам да я забия в боровата горичка. Докато ми разказваше, че учила в готварски техникум и че най–добра била в приготвянето на десерта „Мадам Помпадур“, навлязохме доста навътре.
          По едно време се спряхме, аз я прегърнах и я целунах. Тя не се съпротивляваше и поради това реших веднага да атакувам. Пуснах ръце надолу и погалих краката И под роклята. Очаквах, че ще ми завърти някой шамар, както правят момичетата от нашия град, но тя само тихо се разсмя.
          Тогава с разтреперани от нетърпение ръце аз И свалих гащите и ги пъхнах в джоба на панталоните си. „Разбрах какви са ти намеренията, но ще трябва да се отдалеча малко от теб заради моя женска нужда –  каза тя и направи две крачки напред, но веднага се върна и ме помоли да я наметна с якето си, защото И станало хладно в гората –  нали е само по рокля! И аз, тъпанарят, я наметнах. Тя се шмугна в тъмнината и повече на я видях. А в якето си, освен документите, имах и осемстотин лева. По този начин останах само с нейните дантелени гащи за ... осемстотин лева. Предполагам, че е хванала обратния влак и се е покрила в София, а може да е била със сводник, който я е качил на колата си и на секундата са офейкали с моите пари, които ги събирах, за да си купя нова ловджийска пушка. Със сигурност мога да кажа само едно –  че не е взела такси, защото я описах пред нашите момчета с жълти коли, но никой не си спомни да е возил до София такова момиче.
          Когато научиха за тази история, приятелите ми, с които всяка събота и неделя играем на карти, се спукаха от смях и ми измислиха прякора Сандо Дантелата. Понеже предполагам, че тази мръсница ще се опита да повтори номера си, аз идвам в петък вечер тук и оглеждам пътниците, които слизат от софийския влак. Сигурно мислите, че в яда си ще я гръмна с тази пушка? Не, не! Искам да я изплаша, за да ми върне всичко до стотинка.
          Сандо Дантелата удари с юмрук по масата:
          –  На всичко отгоре същата вечер си счупих зъба, като извадих от хладилника една бира и по навик отворих капачката И с уста!
          Очите на мъжа шареха през прозореца в очакване да се появи неговата крадла.
          –  Пръв ме нарече Дантелата моят партньор по карти –  продължи той. –  И от къде на къде ще ми се подиграва точно той, чиято жена можеш да видиш съвсем гола в джиесемите на мъжете от града? В деня, когато за пръв път я видял, получил силно главоболие, но съвсем не го възприел като като знак, че ще последва крайно несполучлив брак. Когато след сватбата И направил забележка, че е неприлично всички в града да я имат гола, тя отвърнала, че възнамерява да се снима за „Плейбой“, за да си избере измежду мераклиите мъж, от когото да роди деца с дълги ходила на краката. Какво значение имат стъпалата на един човек? –  попитал я партньорът ми, а тя отвърнала, че по този начин се познава какъв ще бъде ръстът на детето. Високите мъже имали шанса да станат волейболисти и по този начин хем да играят за кеф, хем да си изкарват прехраната.
          Жаждата за много мъже дошла у жена му в пубертета, когато един доктор с дебели очила сбъркал рецептите и вместо да И даде мехлем срещу пъпките по лицето, И дал някакви прахове, с които лекувал студените жени. При нея праховете се проявили с двоен ефект, защото тя не само че била от зодия Дева, но и асцедентът И бил Дева. Значи –  двойна женственост!
          „Ако продължаваш да ми държиш морални проповеди –  рекла му тя –  ще те лисна в лицето със сярна киселина и ти завинаги ще ослепееш. Тогава ще мога свободно да си водя любовниците у дома!“ Това го казала в момент, когато яздела мъжа си на конче. Той се стреснал от изумление, спънал се и си счупил ръката. След тази закана престанал да я търси дори в брачното легло.
          За да компенсира липсата на секс той започна да яде шоколади и кифли с мармалад. Никой не искаше да се ръкува с него, защото дланите му лепнеха като намазани с мед. Измислиха му прякора Дочо Кифлата. Самочувствието му на мъж се възвърна едва след като по мой съвет си купи от един сексмагазин надуваема кукла. Тя много прилича на жена му.
          Сандо Дантелата се разсмя:
          –  И тоя рогоносец, моля ти се, седнал на мене да ми се присмива. Най–рядко ми се хилеше мис Гого. Но това беше само в началото. Той живее над фризьорски салон и поради това мирише на десет отпушени парфюма. Преди девети септември къщата, която обитава, била публичен дом и поради това на входната врата на стаята му има резбована гола Венера. Между краката И има издълбана дупка, през която любопитните, срещу заплащане, гледали какво става вътре.
          Четвъртият от нашето каре знае няколко езика, но непрекъснато мълчи. Има насмешлив вид на лицето си, но не е от много дяволък, а защото след като се родил, акушерката го изпуснала по невнимание върху един хумористичен вестник. (Тя публикувала епиграми в този вестник.) Оттогава устата му е изкривена в ироничен израз. В училището предпочиташе да отговаря на зададените от учителите въпроси писмено, за да не се разбере, че след изпускането гласът му е станал като на кикотещ се пияница. По едно време той се сдружи с едно куче, с което обичаше да ходи на лов. За да не го застреля някой от дружинката без да иска, четвъртият от карето ни отишъл при някакъв ходжа да направи на животното амулет. Платил амулета и го окачил веднага на врата на кучето. Въпреки това обаче един пишман ловец го гръмнал, взимайки го за лисица. Мълчаливецът отворил амулета и в него пишело: „Хич не ме интересува дали ще утрепят псето, или не!“ Нашият човек побеснял от ярост, одрал животното и го сготвил. Занесъл го на ходжата и му рекъл, че с помощта на кучето е уловил сърна. От нея направил манджата, която донесъл. Ходжата му благодарил на другия ден за вкусната гозба, а четвъртият му рекъл: „Не ме интересува дали си ял яхнийка от сърна или от убито куче!“ И се разсмял със своя кикотещ глас.
          Понеже ми омръзна да ме наричат Сандо Дантелата, аз улових през миналата седмица два шарана от по девет–десет килограма, провесих ги на едно дърво и ги прострелях със самчи. След като поиграхме на карти с приятелите, аз им предложих да хапнем панирана риба. Те купиха вино и хляб и седнахме на трапезата. Момчетата се нахвърлиха върху яденето, но при вески залък взеха да плюват сачми. „Какви са тия риби със сачми?“ –  любопитстваха те, а аз им обясних, че съм бил на Синия вир по обедно време. Там съм видял няколко шарана, които се измъкват от водата да се попекат на камъните и съм ги гръмнал.
          На другия ден гледам и тримата наивници клекнали зад храстите край Синия вир и чакат с пушките си да излезнат шараните. Аз гръмнах във въздуха и те се стреснаха. По подигравателния ми смях разбраха, че съм ги направил на глупаци и че са по–големи наивници от мене, дето ми пробутаха гащи за осемстотин лева. В края на краищата и тримата ми се обидиха и карето ни се разпадна.
          В това време влакът от София изсипа пътниците си на гарата. Сандо Дантелата стисна пушката и се втренчи през витрината на ресторанта. От джоба му се показваше дантелата на белите дамски гащи.
          –  Пак я няма –  промърмори той, –  но все пак някога ще я пипна тая жена!
          –  Когато си върнете парите –  рече зъболекарят, –  елате да ви сложа златна коронка на кучешкия зъб, ако ли не коронката ще бъде най–обикновена. Ще ме намерите при стоматолога Филипов –  отскоро идвам по един ден седмично да му помагам.
           
           

          Любомир Николов
          КЪСИ РАЗКАЗИ
           

          БЪРЗОТЕЧНО

          Вечно бързаме. Бързаме, за да пораснем големи, да хвърлим късите панталони, да ни поникнат мустаци, да ни дойде мензиса, да се хвалим, че вече сме се целували и разбрали, какво значи да преспиш с някого. Бързаме да завършим гимназия, бързаме да се влюбим, после бързаме да се оженим (понякога не толкова много), да се родят децата, да започнем работа и да напреднем в службата. Бързаме към плажа, когато току–що сме се настанили в хотела, няма значение за два дни или седмица. Мислим, че и слънцето бърза да залезе, вълните на брега бързат да залеят пясъка, мравките бързат да приберат шлюпките от семките, които са нашлюпени пред пейките в крайморската градина, когато е било още светло. И устните на двамата, влюбени или съвсем небързайки да се влюбят, но чакайки да настъпи мрака край брега, там на високото, бързо са ги ошлюпили и после целувките им са били солени. Отново бързаме към други морета, към други пейки край брега и към други вълнения, на морето или не. Все повече бързаме.
          От това бързане скоро не си спомняме нещо да сме правили, без да бързаме. Когато зимата настъпи, бързаме да закачим мартениците на първите белоснежни клони, отрупани с цвят. После пак бързаме, да не би зимата да ни свари неподготвени, бързаме да правим туршии, зелето го слагаме в пластмасови бидони, бързали сме да се отървем от дървените качета и каци, от дървените въглища, от годините на миналото, от старата кола, от ненужните писма по Коледа, бързайки да сме на ти с времето бързо загърбваме книгите, скоро и интернета ще загърбим, ако нещо бързо го задмине.
          И от приятелите бързаме да се отдалечим, когато искат да споделят нещо, то ни пречи на бързането, по–добре да сме далеч от тяхното небързане. От децата си искаме бързо да ни надминат, да са по–щастливи от нас, да са по–богати, да обикалят целия свят, за да не им се налага да бързат като нас. 
          И когато изведнъж се озърнем, седнали и разпънали голямата, отрупана с толкова излишни неща маса, защото от бързане вече сме загубили представа колко малко ни трябва, става ни чудно как сме се събрали толкова близки хора, въпреки това бързане. 
          И си казваме: „Е, от бързане не можем да остареем“. И изведнъж някоя счупена в бързането чаша или гребена, отразен от нощната лампа след тържеството, ни вперва погледа в огледалото и разбираме, че така сме бързали, дори не можем да се познаем. И си казваме, стига вече. Имаме всичко. Няма да бързаме. Не бързаме за никъде. Ще си припомним как не бързахме да заспим, когато с братовчедите и братовчедките зяпахме през дупките на дървените греди от втория етаж на селската къща на баба ни долу в кухнята как големите си приказват и как никой не бърза да прекъсва дядо ни, който не бързаше, когато говореше. И после как в тъмното, натъркаляни едни до други на големите легла с изписаните с лебеди и щъркели метални табли правехме планове за далечни пътешествия. Ще си спомним вкуса на точената набръчкана юфка, която баба разстилаше на плочата над лятната кухня и как ни гълчеше, защото тази тераса ни мамеше да скачаме от високото долу, кършейки любимите И хризантеми и божури. Ще си припомним залеза, който идваше с черните биволи и минаваше покрай нас, седналите деца на дървените сковани дълги пейки пред дуварите, където жужаха хурките на хортуващите помежду си стари жени, за които едва се намираше място. И как не бързахме да дойдат щурците с настъпването на нощта, как не бързахме да отворим очите си сутрин, когато липите ни будеха с мириса си, напиращ през полуотворените за новия ден прозорци на селските къщи. И как не бързахме да си отиде лятото, а то си отиваше и как на селската гара черният влак с пуфтящия си дъх съвсем не бързаше да пристигне, когато трябваше да заминаваме отново към бързането си. Защото веднага след като започвахме учебната година, изведнъж забравяхме всичко това и отново се разбързвахме.
          И сега, бързайки да не ни види някой, изтриваме с длани кратките сълзи от очите,   казвайки си, че няма вече да бързаме.
          Но изведнъж нещо ни пронизва, не в сърцето, а някъде по–навътре и си даваме сметка какво е станало. Не е останало време. Или поне е толкова малко, че вече не става нито за бързане, нито за небързане.
          Става само за спомените, които никога не бързат да ни посетят. Но толкова бързо идват, щом ги извикаме, че сме сигурни, само те не са се променили. Защото са застинали на едно място. Същите са, такива, каквито бяха от онова, толкова далечно небързащо време.
          Когато не знаехме, че ни предстои толкова много бързане.
           

          МАЛКОТО ТРАМВАЙЧЕ –  ЕДИН СПОМЕН

          Израснах в района на малкото трамвайче. Живеехме на улица „Криволак“, в една двуетажна неизмазана къща. Тя имаше малка тераса към улицата, неголям двор и много добри и разбрани хазяи. През лятото на 97–ма минах оттам, беше красива и кокетна с новата си бяла мазилка, малките дискретни лампички в разцъфналия двор и прясно боядисаната си ажурна ограда. Една жена излезе на терасата и ни заговори. Бяхме с брат ми, търсехме дирите на нашето детство, искахме да се закачим за нещо, макар и незначително. Не го намерихме, но тази среща ни върна в миналото.
          Казахме И кои сме, от онова време бяха изминали четиридесет години. Жената ни покани в къщата, седнахме в големия хол, обзаведен със стилни и масивни мебели. Беше запазила добри спомени за цялото ни семейство. Тогава, в детството тя е била по–голяма от нас, сигурно ни е ръководила в уличните игри. Разказа ни за семейството си, за старите си родители, които като нашите вече не са между нас. И за момент не почувствах озлобление, че на тях им е било наложено да живеят с наематели, които са от редиците на новата власт. Спомням си отказа на дядо ни да вземе един голям апартамент на булевард „Витоша“ и така да разреши проблема за всички, бяхме седем души, макар и с брат ми да бяхме малки дори за училищния чин. Вашият дядо беше друг, различаваше се от съпартийците си, каза ни едновремешната ни хазяйка. Че беше друг, това го разбрахме няколко години след като той си построи апартамент и всички вече бяхме напуснали къщата. Пенсионира се още млад, възгледите му са се разминавали силно с новото време и това го беше накарало да се оттегли рано от активния живот. Останал му беше само споменът за онези години, в които като политкомисар беше стигнал до река Драва. По цели дни пишеше с химическия молив по листите, търсеше уединение в поляните на Витоша за своите спомени. Накрая се роди книгата му, последните бройки от която подаряваше на приятелите си, които като него не бяха се пригодили към новия живот и страдаха за изопачените идеи на младостта си. 
          Малкото трамвайче беше романтично. То имаше само три спирки, средната бе спирка „Вишнева“. Големият трамвай, двойката, обръщаше в началото на улица “Елин Пелин“ , където липите цъфтяха с тежката си и замайваща миризма всяка пролет. Тези, които искаха да прекосят гората по тесните му релси, за да почувстват боровия дъх на гората, бяха малки и големи. Двете мотриси се изчакваха, докато се разминат. Зеленото трамвайче с дървените пейки и кожените дръжки, за да не залитат пътниците по завоите, скърцането на релсите и вятъра в надвисналите навън глави, за да почувстваш по–силно скоростта –  това не се забравя. 
          Или летният театър от другата, източната страна на гората. Алеята, която водеше до него, беше насипана с малки гладки камъчета. По средата И имаше чешма със студена и бистра вода. В каменното И корито спокойно плуваше голяма видра, на която най–много се радвахме ние, децата. Тази алея беше любимото място за разходка на чичо ми и неговото младо и усмихнато момиче. Кратките излети с тях, смехът им и радостта, че са заедно, високите борове  в началото на гората, малкото игрище и люлките, всичко бе така живо и чисто. 
          Бързо отминаха годините, много неща се промениха. Мястото си е същото и ние сме същите, макар и толкова променени от времето. Само споменът си остава така красив, както  беше видрата, боровата гора и цъфналите  липи.
          Споменът за скъпото и единствено детство, това във което освен игрите  имаше и едно винаги вълнуващо пътуване с незабравимото наше малко трамвайче.
           

          РАЗКАЗЪТ

          Влязох в тази кръчма, защото нямаше друга наблизо. Бях минал доста път до това забутано градче, само да видя ще мога ли да се моткам по пътищата като едно време. Без цел и посока. С няколко банкноти в джоба, чифт бельо и чорапи в малкия сак. Колата паркирах отвън, алармата стресна неколцината възрастни жени, седнали на следобедна раздумка в запустялата градинка, където две–три малки деца се мъчеха да си създадат радост с помощта на разбитите люлки и тревясалия пясъчник. Няколко лица се обърнаха към мен, бързо прецениха, че не съм интересен и продължиха да пушат мълчаливо над застланите със захабена мушама дървени маси. Всичко беше познато и провинциално. Стари календари с усмихнати хубавици, един плакат с кандидати за местната власт и няколко прокъсани обяви за работа някъде в Испания или Гърция. Явно лесният гурбет бързо е привлякъл младите, не виждах човек под четиридесетте да убива времето тук, нито около малкия площад навън.
          Бира и супа топчета, менюто не ме впечатли, за да поръчам друго. Вече преглъщах последните залъци, бирата беше студена и само колата отвън ме спря да изпия още една. Не мислех да оставам повече тук, наблизо имаше малък манастир, където можеше да пренощувам. Винаги съм обичал тихата, просмукана с мирис на свещи, тамян и червясало дърво хладна и леко сумрачна обстановка в тези вековни обители. Наблизо се спускаше искрящ водопад, гората бе мека и достъпна. Под хладната И широкопола дреха, далеч от шумотевицата на големия град, така двата дни щяха да минат неусетно.
          Преди да тръгна, в малката ниша до тезгяха с напитките видях маса с компютър.  На стената встрани бе окачен лист с надпис –  Интернет. Привлякъл бях погледите с изненадата си, до мен се настани човек на мойта възраст, готов да ми обясни всичко. После се появиха две бири, чиния с кебапчета и разказът започна.
          Дъщерята на кръчмаря преди година инсталирала компютъра. Баща И не могъл да откаже, разчитал на помощта И да се справят с клиентите и в задимената  кръчма навлязъл големият свят. Момичето било младо и хубаво, страняло от малкото свои приятелки. Винаги сядала до компютъра, когато работата не била много, дълго и след последния клиент. Не споделяла с никой къде и какво намира в този монитор и по какви пътища обича да пришпорва мечтите си. От време на време усилено чаткала по клавиатурата и след това лицето И било пребледняло и унесено. Това продължило цяла година, докато  преди месец компютърът замлъкнал. Баща И не могъл да разбере къде е заминала и дали ще му се обади скоро. Била взела от къщи само новите си дрехи, няколко книги и един атлас на света, била го купила от малката книжарница в града. Не взела спестяванията, които баща И направил, за да посрещне идващия зет. Наоколо нямало такова момче, но за всеки случай. Обичал я е посвоему, толкова можел да направи за нея. 
          От тогава в кръчмата не влизали много клиенти. Бащата не можел да се справя с всичко, бил разстроен от неизвестността и не мислел за работата. Преди две седмици отново го видели спокоен и някак си доволен. Разчуло се, че е научил радостна вест. Градът е една шепа, всичко бързо се научава. Казало му го момче от съседната махала, то си идвало при техните всяка седмица от големия град наблизо, работело за компютърна фирма. Негови колеги разпознали дъщерята на кръчмаря. Сайтът бил списван във Франция, може би в Германия, не били сигурни. Както не били сигурни дали е сайт за запознанства или в него се изявяват поети и писатели. Защото не разполагали с много време да го разгледат. А после момчето не могло да го възстанови отново.
          И сега, след малко тук зад компютъра щяло да седне младо момиче. Кръчмарят го намерил отнякъде, искал от него да се рови пет–шест часа из чуждите сайтове, дал му голяма и цветна снимка на дъщеря си, само  да не я пропусне. Защото информацията е достъпна за всеки, но и недостижима понякога.
          Което обаче  било чудно, че и това момиче  бързо започнало да прилича на неговата дъщеря, станало вглъбено и мълчаливо. Също започнало да чатка по клавишите припряно и след това изглеждало замислено и лицето му било бледо като лятната луна при пълнолуние. Хората говорели, че и то наскоро се готви да замине. Не било сигурно, но тук хората са малко суеверни, такова съвпадение не могли да изтълкуват другояче.
          Бирените бутилки изтракаха върху дървената маса, казвайки ни, че вече са празни. Видях кръчмарят да си гледа часовника, време е да се появи момичето и да седне зад компютъра. Видях леко напрежение в погледа му, дали вече е разбрал, че тази вечер мониторът може да не блесне. И тогава трябва да търси ново момиче ли...
          И аз не бях сигурен дали двете бири няма да ми се отразят на шофирането. И тук може да се пренощува, добри хора има навсякъде. Поръчах трета бира. Тогава разбрах, че всички чакаме тези две момичета. Сякаш нашите съдби, както тази на кръчмаря, зависят от това дали ще се появят момичетата тук тази вечер.
          Или отново ще трябва да измислим някакво чакане, светът е динамичен и бърз, но човек не може да живее лесно без нещо или някого да чака. Дори без да е сигурен дали след това ще каже: „Заслужаваше си чакането“.
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           

          Вера Балева
          СТИХОТВОРЕНИЯ
           

          БЕЗ ЧЕРУПКА

          Вчера се измъкнах от себе си.
          Като охлюв.

          Беше неопределимо.

          Без черупка.

          Скитах.

          До дървото на хълма.
          До реката.
          И по–нататък – 
          към хоризонта.

          Вчера се измъкнах от себе си.

          После се върнах.
           

          АКО ПОЗВОЛИШ

          Два облака си говорят,
          че няма да има лято.
          Подхвърлят дъждовни капки.
          От сутрин до вечер.

          А други три облака
          седят на сини канапета
          и четат жълти вестници.

          Юли е.

          Подходящо е да се влюбиш.
          И още избираш – 
          дали да е в себе си,
          или в другиго?

          Защо вместо това
          не вземеш
          една дълга книга?

          И понеже няма да има лято – 
          „В търсене на изгубеното време“
          на Марсел Пруст
          ще ти каже някои неща.

          Ако позволиш да ти ги каже.
           
           

          ЕДИНСТВЕНО И СВОБОДНО

          Цял ден си мисля за онова село – 
          само с един жител.

          Представям си
          кръчма,
          кладенец,
          църква в центъра,
          училище
          и цех за шиене на терлици.

          Как слънцето – 
          единствено и свободно – 
          слиза от синьото на небето
          при този един жител.

          И сигурно си говорят горещо – 
          за реколтата.
          И за времето.

          А тук, при мен – 
          в този едномилионен град – 
          слънцето все е заето
          с бизнес срещи.
          ВИНАГИ Е ВЪВ ФРАК

          Мракът, твърди, е безкраен.

          Не му вярвай –  лъже!

          Ето ти сега едно слънчево резенче.
          Може да се използва за фенерче.

          А мракът се страхува от фенерчета.
          И от свещ даже се страхува.
          Да не говорим за ужаса му
          от клечка кибрит.

          Той се облича във фрак.
          И ако забелязваш –  винаги е във фрак.
          Защото често го канят на вечеря.
          А и навсякъде го канят.

          Той подчертано сваля мрачната си шапка.
          И мрачно се ръкува с всички.
          Казва най–мрачните поздрави – 
          които приличат на гримирани ругатни.

          Винаги твърди, че ти е приятел.
          И те потупва по рамото
          с най–черните ръкавици.

          Седи мрачно и говори за себе си.
          За своето потъмняло аз.
          Че той е първизточникът на  всичко свястно.

          И че ако не е той – 
          не можем да знаем за светлината.
          Не му вярвай –  лъже!

          Ако на негово място беше светлината – 
          тя никога нямаше да твърди,
          че благодарение на нея знаем за мрака.
           
           
           

          Красимира Кацарска
          Две есета
           

          ОБЕЩАНИЕ

          Босите крака на слънцето газят под моста и с разранени от подмолите пети търся почивка. Някой пак е опънал люлките над облите камъни и люлее сенките на върбите над пресъхналата река. Може би все още някъде има нежност и красота –  напомнят водните кончета, опитващи се да повеят с прозрачните си  криле като с ветрила и да погалят синевата с обич.
          Може би някъде наистина има прохлада за жадните ми длани. Сигурно има дума, която да носи послание за спокойствие и надежда. Вярвам, че е постижимо движението по посока на истината, че любовта не е измислица. А може би все пак денят винаги ще остане по–дълъг от тревожната нощ на безвремието в промеждутъка от раждането до смъртта.
          Чадърите на пеперудите се стрелкат между капките на бавната река и шарят хоризонта с усмивките си. Ограбват тишината на потъналите в следобеден сън върби и показват равнодушните си лица на тополите отсреща. Знаят, че някъде ги очакват –   точно в тази минута, през този час, днес. Защото са преходни.
          И човекът –  тленен до безпаметност –  иска да срещне миг от вечността със сърцето си. Тръпне в очакване. Надява се. Гони миражите. Лови с поглед илюзиите за докосване. И отпуска празни ръце след всеки прокраднал се между клоните на дърветата случаен слънчев лъч. Преди дъгата. Преди лъжата. Преди... раната от поредното изгаряне.
          Вади трънчета от босите си пети слънцето, застанало над моста –    мокро до кости. Иска да хване разлюлените спомени от вчерашната среща със Златната река, за  да ги сподели. А може би още чака приказното момиче от онази прекрасна пролет, в която всичко изглеждаше истинско –  до сълзи.
          Може би. Сигурно. Навярно. Вероятно... Едва ли. Просто никога нищо не може да бъде същото. Защото е дълъг пътят на сърцето. И кратък –  този на разума. В затворения кръг потъват усмивки и сълзи, протегнати за здрависване и разделени след сбогом ръце. Умират думите от безразличието на идващата нощ. И никой нищо на никого не обещава.
          А някъде някой на някого разказва поредната приказка за надеждата. И му дава по трохичка на пътечка от себе си –  за да не се изгуби в лабиринта на болката. И да го открие като Палечко. За да тръгнат заедно към моста. Да се усмихнат на мокрото слънце. Да избършат сълзите му.
          И да повярвам, че има красота в делника, обещаващ да бъде мой.
           

          ВЪПРОСЪТ

          Кой ме попита някога –  още в началото на пътя ми –  за края? Може би някое от онези мили любени момчета, които се опитваха да ме спечелят с усмивки и красиви жестове. А може би някое от Словата, в които откривах закодирана дълголетната мъдрост, ми напомня за отминалите години, белязани с болката на познанието.
          Все още чувам как часовникът на едно босоного детство удря в ушите ми призивно –  за да ме събуди за живот и да ме поведе по дългия път към дъгата. Той все още съпоставя възторзите и разочарованията, болката и гнева, успехите и провалите. И ми шепне вълшебните думи на мъдреца Цицерон: Никога не преставай да започваш и никога не започвай да преставаш!
          Разлиствам днес изписаните листове, останали непубликувани –  но носещи аромата на споделянето. И се питам за смисъла на Словото, което ми дава опора в тежките мигове. Вече знам, че неговата ръка е най–сигурна, защото идва през времето и пространството –  преодоляла гравитацията на тленното човешко съществуване като мост, като нова дъга, като слънчева закачка.
          Никога не преставай да започваш и никога не започвай да преставаш! И десетилетя търся още в началото края. Изписвам най–точните думи –  и ги превръщам в обич. Събличам сърцето си и го раздавам –  без остатък –  на децата без детство, които бързат да станат възрастни. Отговарям на въпросите им –  за да усетят колко важно е преминатият път да бъде споделен –  за да може да продължи нататък. И да се докосне до верността.
          Клепсидрата гони въпросите от началото и напомня за края. Чертае с удебелена линия новите контури на вечните дилеми, без които животът би се обезсмислил. И се забива в сърцето ми бумерангът на всяка поредна истина: началото винаги напомня за края; краят неизбежно връща към началото. Важно е с какви дела ще се облекат думите. Нужно е да се даде шанс на мечтите да се докоснат до реалността (даже да се изживее разочарование от случващото се).
          Застанала в края на летния път, виждам есента, заредена с чужда мъдрост. Подлагам жадни шепи, за да ги усетя, осмисля и предам на идващите след мен. Зная, че мога пак да сгреша в преценката си. Но вече зная и смисъла на пътя. Той е заключен между незнанието и себепознанието.
          Затова не мога да се откажа от него.
          И го благославям.
           

          Георги Андреев
          ЗАВЕТЪТ
          Разказ
           

          На двора пред голямата триетажна къща се бяха събрали много хора. Част от мъжете бяха накацали като петли по подредените за огрев дърва. Други, подпрени на калници¬те на трите леки коли, смучеха цигари и угрижено поглеждаха към къщата. Две–три групи жени –  някои с шалвари, някои с поли и избелели от слънцето блузи –  си говоре¬ха тихо и чакаха...
          Те всички бяха от големия род на Хасан Кехайов –  род, който обхващаше половина¬та село. Събра ги страшната вест, че най–старата жена в рода им, пък и в околните села, бере душа, отива си. Само преди три–четири години се изредиха няколкостотин души, пременени и весели, да И честитят деветдесетия рожден ден. Направиха в читалището най–голямото събрание, което е запомняно в този край. Близки и познати надойдоха с коли и рейсове от околните села, важни особи от София И донесоха подаръци, държаха речи и закачиха на ревера И медал. После седнаха на дългата трапеза, опъната в двора на къщата И, в градината под отрупаните с плод дървета, та чак на улицата изнесоха маси и пейки, където се разливаше курбанът за здраве на дълголетницата. Тържеството стана по–голямо и от байрам–курбана, който правеха в края на годината. А тя, най–възрастната жена от Кехайовия род, бодра и засмяна, се шегуваше с гостите, разказва¬ше им смешни истории, че дори им пя. Радваха И се хората и си казваха: „Много ще живее, ще надмине и баба си, която надхвърли стоте!“ Но не И даде Аллах тази радост още дълго да живее, шептяха туркините. Не е рекъл Господ, кръстеха се българките.
          Последните години баба Гюлджан рухна. Понесоха я по болници и лекари. Едрото И тяло се стопи, очите И хлътнаха, скриха се зад изпъкналото И чело. И погледът И стана друг –  тъжен и блуждаещ. Селото заприказва за болестта И. Едни говореха, че инфаркт е съсипал сърцето И, други твърдяха, че пет операции са И направили, ама къде и за какво –  никой не знаеше. Викаха –  за нещо в стомаха ли, на дебелото черво или по женс¬ките части. Лекарите И давали три, а след това уж казали шест месеца, после една годи¬на, а тя караше вече четвърта все така. Имаше време, когато ставаше и я водеха в чита¬лището и в магазина. Два–три пъти, казваха, ходила и в джамията и все се поспирвала покрай църквата, за обновяването на която тя най–много тича в онези грешни времена, когато искаха от хората да забравят и Бога, и Аллаха. Тогава се беше изпокарала с уп¬равниците. Селяните не разбираха защо тя, мюсюлманката, се застъпи тъй отчаяно и за християнския бог.
          От снощи, когато из селото се понесе мълвата, че линейката, дето разбуди селото с тревожната си сирена, е докарала баба Гюлджан почти на труп, всички изтръпнаха. Свалили я кой знае защо с болничното легло на колелца и така я закарали в голямата къща. Придружавали я внучката И, лекарка в градската болница, и възрастен доктор с побеляла коса –  професор бил.
          Болната си беше известна с вироглавщината и неотстъпчивостта си, които прояви отново. Щом я внесоха вкъщи, нареди:
          –  Намерете отец Серафим! Кажете му да ми донесе иконата на Божията майка. Моята икона! Той знае коя.
          Близките И се смутиха. Опитаха се плахо да И обяснят, че тук, в съседната стая на къщата, е ходжата и защо И дотрябвало да викат отец Серафим...
          –  Да си седи в стаята! Искам иконата да е до главата ми! –  отсече без колебание тя.
          Сутринта се събуди с променено лице. По съсухрените И бузи се бе появила бледа розовина –  като на повяхнал, но още неокапал розов цвят. Повика най–голямата си дъщеря и внучката си, докторката.
          –  Извадете най–хубавите ми дреха и ме нагиздете –  каза. –  Срешете останалите ми кичури коса, сложете ордените до главата ми. Обадете на роднини и приятели да дойдат за прошка.
          –  Но, мамо, ти изглеждащ добре... Може да стане...
          –  То каквото трябва да стане, е станало! Вуйчо ви кога ще дойде? Ах, този мой брат, като камък ми лежи на гърдите. Само той напусна рода ни и се джандемоса някъде... Искам лично да види и да чуе най–важното нещо за нашия, Кехайовия род! –  Болната изпъшка и притвори очи. По лицето И се изтърколиха две сълзи. Пое въздух и продъл¬жи: –  А Николинка кога ще пристигне?
          –  До час ще е тука –  успокои я внучката И.
          –  Много ми е скъпа тя!
          Хората знаеха, че между някогашната млада агрономка Николинка и Гюлджан имаше голяма привързаност. Дружбата им започна трудно, но мъдростта и опитът на туркинята и знанията на кльощавото и дребно българско момиче намериха среща и до¬като съществуваше кооперацията, никой не можа да ги раздели.
          –  Ела, душичке, ела дъще –  изпъшка болната, когато агрономката дойде, опитвайки се да надигне немощното си тяло. –  Исках с ушите си да чуеш и със собствените си очи да видиш нещо, което ще ти даде отговор па многото въпроси, които често ми задаваше. –  Тя изхлипа и с мъка избърса сълзите си.
          Изчака да пристигне и брат и, не пожела да чуе обясненията му защо беше оставил къщата си и хукнал с другите към Турция, а само изрече:
          – Почвайте!
          Болничното легло на колелца заскърца към широко отворената врата на верандата. Внуци и правнуци щъкаха покрай баба Гюлджан. Бенамин, синът на втората И дъщеря, инженер в пощата в града, донесе някаква черна кутия с провлечени кабели и приближи до главата И микрофон.
          – Дъще, донеси го –  каза болната и се сепна, защото думите И се усилиха и се смесиха с пращенето на говорителя.
          Надошлите любопитно се приближиха към верандата. Носеха се слухове, че старата пази тайна, за която никой не подозира, и това разпалваше въображението им. Допус¬каха, че може да е тескере от султана. Известно беше на всички, че Кехайовият корен е много стар, отпреди сто и петдесет години, и че родоначалникът му е заслужил човек. Но какъв и що е бил този човек –  никой не знаеше. Е, приказваха се и разни небивали¬ци, които Гюлджан раздразнено отричаше.
          Сега тя напрегна сили и коленичи. Внучката И, докторката, се опита да я задържи легнала, но болната леко я избута. По бледото И лице се четеше решителност, а погле¬дът И се зарея някъде високо над главите на скупчения народ.
          Докторката И подаде вързоп, който старата разгъна ритуално, с бавни движения, и внимателно се изправи на крака. В ръцете си държеше бяла мъжка риза. Отпред, около стомаха, тя беше разпрана неравно като от нож, а по–нагоре ясно се виждаха три дупки от куршум. Промененият от времето до керемидов цвят па кръвта около разреза и第¬глеждаше зловещо. Чу се всеобщо възклицание и като под команда хората паднаха на колене, не сваляйки очи от верандата.
          –  Така е отнет животът на нашия прапрапрадядо в Родопите, когато се съпротивлявал да запази вяра и род на клетите ни праотци –  в напрегнатата тишина ясно се чу тихият глас на Гюлджан. –  Бурята на робството отскубнала корена му от голямата планина и го разсяла из милата ни България. Ветровете довели Кехайовият ни род по тези места на Стара планина. Бабите и майките ни са пазили дълбоко в раклите си окървавената риза и заветно са я предавали на поколенията. Да напомня за отци и родови връзки. Да възпира мъст и разплата, да ражда разбирателство и уважение между хората от двете вери...
          Жената спря, сякаш въздухът И свърши.
          –  Отче Серафиме, дай иконата! –  помоли тя. –  Майко Божия, милостива майчице Дева Мария, приеми една грешница в твоето християнско царство, дай любовта си на всички хора по тази изстрадала българска земя... –  Гюлджан целуна иконата и стори три пъти свещения кръст. –  Бенамин, пусни весела музика, най–веселата...
          И тя се смъкна като покосена в леглото си.
          Лицето И с цвят на повяхнало розово листче постепенно потъмняваше...
           
           
           
           
           

          Петър Доневски
          КОСАЧИ
          Разказ
           

          Споменът за стареца и момчетата с ижето ме лъхна отново в един юлски ден, когато рано сутринта срещнах косачите на Шарамполя.
          По тия места реката прави няколко кривола. С бреговете си, обрасли с върбалаци и пресечени тополи, се муши през сенчестите усои на Рамулов баир и Козарска могила; прегръща селото от Чифлика до Беделевите кошари и тръгва в равнината на Белослатинския край.
          Обикнах тия криволи. Пролети реката се разливаше. По ниските места се задържаха локви досред лято, но прибереше ли се водата в калното си корито, над наноса избуяваха тучни ливади. Понякога с бригадира на кравефермата свивахме към Чурапова кривол и под гьстите дъбови сенки прекарвахме обедната си почивка. Прохлада и горска тишина властваха в малкия горски масив, откъсваха грохота от коли и беларуси и възцаряваха мир и спокойствие в тия усамотени места.
          Тук намирах често и Стареца. Не му обръщах внимание. Дори не го поздравявах. Знаех, че сутрин става рано, впряга магарето в паянтовата си каручка, връзва синджира на козата за левката и осъмва край реката. По цял ден магарето, пайванисано с дълго въже, пасеше до джанките, козата бръстеше из глогинаците, а той хване мотиката и тръгне из ливадите. Където има къртичина ще я разрови, където има бодил или коприва, ще ги сече и изнася край туфите.
          Марин му беше името и всички го знаеха. Един от учредителите на кооперативното стопанство. Дълги години стоя бригадир. Пъргав и трудолюбив, малко върлинест със строг поглед. Особен човек. Имаше си своя теория на земеделието и държеше на нея като богомолец. Той навремето не признаваше ломските ямки и го наказаха. Не призна и квадратно–гнездовата сеитба на царевицата и пак го наказаха. Но хората го тачеха, защото полето беше неговата радост и всичките му грижи и мисли бяха там. Бригадирството напусна по здравословни причини, но си остана па село.
          Последният си разговор като стопански деятел проведе с управата преди пет години. Беше член на контролния съвет. Заварил пазача на кооперативния бостан да изнася дини на синовете си. Доложи също, че в кооперативните стада овчарите вкарвали и собствените си овце. Понаказаха ги малко, но кажи–речи не му обърнаха внимание и старецът се ядоса. Не можеше да стои спокоен повече на длъжността си и накърненото му самочувствие го убеждаваше от ден на ден, че е време да търси спокойствие, за да прекара по–добре старините си. Но не можа да се откъсне напълно от земеделието и когато му предложиха да се грижи за опазване на ливадите, прие без уговорки.
          Всичките криволи на реката бяха ливади. Преди години в тях пасяха юниците на фермата, но след време ръководството ги раздаде на личните стопани. Къде по декар, къде по два, на кой колкото му се полага според договора за млякото и месото. Хората се грижеха за тях, тореха, поливаха, косиха и правеха чудно сено. Такава детелина и звездел, тимотейка, ежова главица и цветя, такива хубави ливади дядо Марин не вярваше да стават другаде по света. В тия криволи протече неговото детство, младостта му, в тях желаеше да се изнижат и старините му.
          Стареца изглеждаше корав и властен човек, но в погледа му се четеше разумната и спокойна воля на добрата му душа. Обичаше земята, гората. Тревата галеше като дете, стъпваше из нея на пръсти, за да не я мачка. Изпотяваше се от гняв, когато някой тракторист привечер прекоси с беларуса да огледа дали е станала тревата за косене и без да спира в края, проправи път и прогони тишината. Но и наслада и умиление изпитваше, когато някой добър косач пристигне рано по роса и закити откос след откос.
          Стареца истински се ядоса, когато един обяд двете момчета пристигнаха с ижето. Най–напред –  защото не се обадиха. И „Добър ден“ не отрониха. Спряха сред ливадата, завъртяха крачолите на дънките и извадиха косата. После попречукаха заглавката надве–натри иа косилото и опънаха няколко откоса. След тях тревата оставаше надъвкана, а острието на косата често забиваше в някоя поливна бразда.
          Денят преваляше, но слънцето още сипеше жарава над умореното поле. Умориха се и  момчетата и престанаха да косят.   Избутаха ижето до близките тополи и спряха до стареца. 
          –  Ей, дядка –  провикна се едно от тях –  да имаш повече вода за пиене?
          –  Може и да се намери. За морни косачи винаги ще се намери водица.
          –  Абе косачи... Какви косачи сме ние. Баща ни е комбайнер в стопанството, жътва е сега и той е там от сутрин до късно вечер.
          –  Иванови момчета сте, нали?
          –  Негови сме –  продължи русият, –  но... ще му кажем да остави три дена, па да дойде да си оправи сеното.
          –  Как... –  стрелна го с поглед Стареца. –  Да остави жътвата?...
          –  Отказваме се –  вдигаше рамене момчето. –  Не върви. Бъхтехме с косата двамата и нищо не излиза.
          –  Не върви ли? Че защо? Я елате да видим.
          –  Едва ли ще ни помогнеш, дядо...
          –  Елате, елате насам –  предложи настойчиво Стареца и пристъпи към момчетата. –  Я дайте да видим най–напред косата. Пък може и да тръгне.
          Момчетата се поколебаха, тънка руменина премина по бледите им лица. После едното се върна, донесе косата и я подаде на стареца. И двете вторачиха поглед в бронзовото му лице. Той откъсна дълга пръчка върбовица и започна да мери разстоянието от дръжката на косилото, основата и върха на косата. Погледът сменяше посоката си ту към косилото, ту към момчетата, чиито лица, алени от розовия блясък на слънчевия пригор, бяха хубави и чисти, с големи сини очи от сините цветя в тревата.
          –  Слушай, дядка –  спря дишането единият. –  Ако ни помогнеш да окосим тревата, имаш каса бира.
          –  Какво рече?
          –  Каса бира, викам, ще имаш.
          Старецът усети, че се изпотява.
          –  Чуй –  рече след кратка пауза той. –  В земеделието трябва душата си да влагаш... Всяка работа си иска майсторлъка... И косенето на тревата...
          –  Че защо? Косата ни е нова–новеничка...
          От любопитните погледи на младоците Стареца изпита някаква нова–нова, нова но отведена радост. Усети задоволство, че още веднъж ще му се удаде случай да бъде полезен, да даде урок на младите, па макар той и да бъде последен. Развърза торбичката с чукчета, наковални и разни принадлежности.
          –  Вижте какво... –  погледна ги с остър поглед той. –  Сега ще подготвим такъмите, а утре преди съмване да сте тук. Тревата се коси сутрин, когато е сочна, росата косата да мие. По обед горещината прави тревата жилава. Коситба не става...
          На другия ден изгревът завари стареца и момчетата на ливадата.
          –  Ха сега –  каза той, –  застанете в началото на ливадата срещу изгрева. Ти вземи моята коса, а аз ще кося с твоята. Най–напред ще загладим косите. Ей така.
          Старецът забоде острия край на косата зад себе си, положи косилото под едната си мишница, а с влажен брус в другата ръка замахна с внимателни движения от единия до другия край на острието. После застана зад новия откос и плавно завъртя косата.
          –  Ето... –  говореше той. –  Така... ръцете... краката... стъпка... така... леко... напред...
          Движенията бяха отмерени, плавни, красиви. Косата съскаше в росната трева и китеше откоса равномерно.
          –  Ха сега –  каза той –  застанете в началото на дела си, да опитаме... Пък може и да ви потръгне. –  Краката... замаха... свободно –  диктуваше той и вървеше ту зад едното, ту зад другото момче. –  Така... ето... добре... продължавай...
          –  Гледай, гледай ти... –  усмихваше се едно от момчетата. Ей, дядка, ти си златен –  бърбореше радостно то и крачка на крачка по–уверено размахваше косата.
          От тоя ден момчетата и Стареца почти не се разделяха. Те идваха с ижето, а той с магаренцето, впрегнато в паянтовата си каручка, с козата, вързана отзад. Окосиха тревата, обръщаха няколко дена сеното, ториха с изкуствен тор и пуснаха вода да поливат. На обед сядаха заедно под някоя тополова сянка, обядваха и дълго разговаряха. Момчетата питаха, а Стареца разказваше за първите години на коопериране на земята, за първия председател, за първата управа на стопанството.
          Почти месец продължи тяхната дружба, когато един ден на обяд Стареца не се прибра. Момчетата приеха, че е останал при другите косачи, обядваха без него и легнаха да си починат. И сами не разбраха колко време бяха спали. Събудиха се внезапно. По небето се гонеха черни кълбести облаци, които ту се сгъстяваха, ту се разпръскваха от трясъка на връхлитащата буря. Дърветата наоколо се прегъваха. Две тополи не издържаха и се сгромолясаха в близкия вир на реката. Стареца не беше се прибрал още. Момчетата се спогледаха неспокойно, мълчаливо се разбраха и хукнаха из криволите да го търсят.
          Намериха го на третия завой, в Димовския кривол, паднал на моста над реката, а ръцете като на удавник се бяха вкопчили в дървения парапет.
          –  Благодаря Ви, момчета... Благодаря Ви, синове мои... с преплитане на езика говореше той.
          –  Знаех си, че по къра ще се мре, но добре си беше да има кой да ме прибере.
          –  Спокойно, дядо, спокойно... Ще се скрием от бурята, ще мине всичко, ще се полекуваш малко и пак ще ходим по ливадите... Толкоз теглила си претеглил, та сега ли...
          Един ден в края на лятото момчетата неочаквано срещнаха Стареца в ливадите. Дишаше тежко, с бялата си кърпа постоянно бършеше мокро чело. Обедното слънце и топлината докосваха бронзовите му скули, откроявайки дълбоките жлътнали бръчици около присвитите му очи.
          –  Ей, дядка, дядка...  –   затичаха към него момчетата.
          А той хлипаше. Едри сълзи течеха по старческите бузи. Плачеше задавено. Някъде дълбоко в себе си усещаше, че това е последното му лято из тучните ливади на Шарамполя.
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           

          Светла Георгиева
          СТИХОТВОРЕНИЯ
           

          ОХЛЮВЧЕ

          Отдавна беше. В пясъка лежахме
          притихнали и слънчеви
          и между нас полека се отвори
          онова безвремие, в което
          възможно беше да поникне щастие.
          Бе нужно само малък знак да се посее...
          Аз дълго търсих истинската дума – 
          изречена за пръв път на света...
          И в колебанието ми мигът изтече,
          остана само пясъчно мълчание,
          което да засипе празнотата.
          ...
          Години са изминали. Сега
          отново в пясъка лице заравям,
          през капките по миглите ми светят
          искрящи планини от песъчинки.

          Така отблизо го видях –  миниатюрно охлювче,
          с черупчица прозрачнобяла,
          с рогца по–колебливи от предположение – 
          видях го да се плъзга с бавна нежност
          и крехката му настойчивост
          бележеше света с блестяща, тънка
                нишка.

          По нея през годините се върнах
          до онзи плаж със слънце замълчало,
          до думата, която не намерих
          тогава, и която е пълзяла
          след мен, оставяйки през дните ми
          седефената си пътечка
          до днес, когато мога да я видя.
          НАСАМЕ СЪС САМОТАТА

          Когато самотата ми със писък се протегне,
          за да се вкопчи в нощното небе,
          звездите се разсипват между пръстите,
          и в шепите остава жадна празнота,
          и сянката И подивяла
          дълбае с нокти рани по луната,
          тогава мълчаливо чакам
          да падне уморена във пръстта
          и тихо галя потното И дишане,
          и заедно се вслушваме
          във онзи шум дълбок, 
          със който гният костите заровени
          и никнат семената.
           

          ОБЯВА

          Притежаваща
                 всички
          елементи, градили Вселената,
          по състава си твърде подобна
          на звезда, или стръкче трева,
          с древно познание в гените
          за живот едноклетъчен,
                  плюс
          сто милиарда неврона,
          повтарящи в хор
          безнадеждни въпроси към космоса,
          абсолютно единствена в тази галактика,
          безразлично еднаква със всяко
          съществуващо късче материя,

          търси своя Ромео – 
          със сини очи
            по възможност.
           
           
           
           
           

          ПОСЛЕДНО

          Всичко онова,
            което правим,
          все някога е
            за последен път...

          Надеждата срещу това се бори:
          припряно
          криле размахва пред очите ни,
          и с пърхащото „още“
          засенчва сетивата ни,
          за да ни защити
             от празнотата
          и ужаса на думата
          „последно“.
          Но защитени,
          не умеем да се вгледаме,
              да разпознаем
          последната си битка,
              или любене,
          и да усетим,
          че тази е последната ни чаша,
          че този е последният четвъртък,
          че е последна тази светлина,
               покапала
          от ъгъла на свечерения прозорец,
          смирено да помахаме за сбогом
          на своята последна мисъл,
               и усмивка,
          да замълчим пред тихото величие
          на идващото
            вдишване
               последно.
           
           
           
           
           
           
           
           
           

          Иван Андонов
          ОРИС
          Разказ

              Живеенето е губене на време;
              Нищо не можем да запазим или да
              възвърнем, освен под формата на
              вечност.
                 Джордж Сантаяна
           

          Имаше нещо криво заложено в този негов полупобъркан живот.
          До промените криво–ляво битието му не излизаше извън руслото на това на мнозинството българи. Завърши висшето си образование в началото на 80–те, история завърши, една перспективна по всяко време дисциплина, и даже за кратко бе обещаващ историк. Извън основното си задължение –  даскалуването –  имаше поле за развитие пред него и в други области, като музейното дело, да речем, като краезнанието, публицистиката, литературната критика. (Бе опитвал перото си още в горния курс на родното училище, в една от езиковите гимназии, които и тогава минаваха за елитарни.)
          Сега редовно се явяваше в местния официоз със статии по културно–литературоведски въпроси, по историко–философски проб¬леми; имаше и участие в няколко антологии с очерци за революционни дейци и партийни функционери от близкото и по–да¬лечно минало. Интересите му се простираха дори до предосвобожденската епоха, до Възраждането. Всичко това бе предпоставка, ако не за академична кариера, то поне за някакво културтрегерско статукво на окръжно равнище и растеж в просветното поприще на Окръжния град.
          Тогава се и поожени. Доведе жена си някъде откъм Батак, роди му се дъщеря. Сподоби се с малко, но уютно жилище. Нещата се влачеха в отредения им коридор и животът му също.
          Но това –  до Указ 56.
          Налегна го някаква лудост, хвана го бяс. Обзе го неистовото желание да става предприемач, да прави бизнес в рамките на тогавашните разрешености и възможности. И май че поуспя.
          Тури „гюслюка“, както се изразяваха приятелите му за широ¬ката една педя вратовръзка, тури костюма, заряза всякакви литератур¬ни и историографски амбиции, взе дипломатическо куфарче в ръка и тръгна по свои си делови работи. Спря да идва в „Конюшнята“, едно малко и много бойно заведение, където се събираха интелектуалци, хевиметъли и алкохолизирали се пропаднали люде –  тогава още понятието „клошар“ не съществуваше, а и подлежащите така на определение наистина не бяха стигнали дотам. Или ако идваше нарядко, то бе за много кратко. Вече въобще не пиеше, въпреки завидните си постижения в тази област отпреди време.
          По това време го напусна жена му. Взе със себе си дъщеря им и си замина в Батак, а за него не остана друго, освен да праща пари. Но и това явно никак не му тежеше. Шеташе делово и със замах по пътеките на своята предприемчивост и за околните не бе много ясно с какво точно се занимава, а и не ги интересуваше особено. (Да не забравяме,че това е времето на Указа и промените все още предстоят някъде в неясното бъдеше.)
          Шеташе, шеташе, шеташе... И настъпиха промените...
          В хаоса и суматохата, възникнали след тях, никой не забеляза отсъствието му от града. Сигурно и никой не би отбелязал и отсъствието му от Света. Хората се разпиляха, промениха се даденостите. Еуфорията и динамиката на времето поглъщаха всеки и всичко, градусите на деятелността и разрухата бяха високи. Грохотът и шумотевиците на епохата надвиваха статуквото, раждаха се и уми¬раха звезди. Докато не намериха трупа на съдружника му, утрепан и хвърлен в Ястребовския язовир. Тогава за него се чу, че забягнал някъде по Украйна. И толкова.
          И така –  до Голямата депресия. Фалираха банки, рухнаха пирамиди; роди се хиперинфлация, животът стана невъзможен, вдигнаха се протести, падна правителството.
          Когато тези подробности отшумяха, тогава се върна тихо и безатрактивно в града, понеже явно всяка опасност беше преминала. Сферите донякъде бяха преразпределени, появиха се нови даде¬ности. Животът потече в новото старо русло, обусловено от същите случайности и закономерности, изпълнени с друго съдържание. И той трябваше сега да търси нова ниша за себе си под Слънцето. Никак не му беше лесно.
          И тъй: какво ли не опита!
          Най–напред се зае с издателска дейност. Не че имаше кой знае какво неиздадено от шарениите на световното книжовно скудоумие в тая нещастна България, но нали трябваше да намери някак своето място под небето? Първо издаде едно от криминалетата на Дашиел Хамът; преведе го сам. От руски, разбира се, че беше по–лесно и по–малко струваше. Но работата не потръгна. У нас винаги е бил по–големият проблем разпространението, а не издаването. Къде–къде по–лесно е да издадеш нещо, пък било то и най–голямата глупост! Ма¬кар да бе Дашиел Хамът и името му. Сам трябваше да търчи с куфар в ръка, пълен с екземпляри от книгата, и да ги предлага на дребните търговци, обикновено на смешно ниска цена. Ако благоволяха да вземат по нещо, то бе само на консигнация. Превърна се съвсем в амбулантен търговец на книжнина. И се набута яко. Оттогава му остана страшно талантливата способност, с каквото и да се захване, все да се набутва.
          После това го удари на порнографски издания. Отначало някак¬во вестниче, но и на този тип издания, съвсем неугледни и нескопосани, отдавна им бе минало времето. Последваха някакви брошури, но и с тях не сколаса. Захвана се с кръстословици, ребуси, съновници, хороскопи –  и с тях се получи същото. Явиха се изпод издателските му умения рецептурници, билкоописателни сборници със здравни съвети и какво ли не! Накрая не му остана нищо друго, освен да продължи амбулантните си занимания с разносна търговия на дребни канцеларски и учебникарски пособия.
          В резултат на тия му неуспехи, налегна друга лудост. Лудостта на хазарта. Така го заигра тя и такъв опит натрупа в тая сфера, че когато трябваше да се откаже от тия си мераци, имаше основание да напише цяло ръководство за отказване от хазарт. Написа го. През това време успя да загуби и малкото му останали монетарни възможности. За да го издаде трябваше да се лиши и от част от мебелите си. Това пък повлече останалата част от тях и жилището му съвсем се оголи. Останаха му единствено книгите, наредени по пода и подпрени на стената. И амбулантната търговия. Положението стана повече от отчайващо.
          Реши да играе на тото. Разносната дейност му осигуряваше оскъдни средства за съществуването и оставаха такива за по един–два фиша на седмица. Така продължи битието си, без особени колебания в равнището му и в надеждите си, докато за малко му се поотвори парашута. Не че спечели от тотото! Не, не. Просто му попад¬на изгодна сделка и той я осъществи. Продаде жилището си и купи подобно в съседния град на половин цена. Сдоби се с някои вещи за него, дори с телевизор. Голямата изненада и шокът, последвал от нея, го удариха пред същия този телевизор.
          Докато седеше пред него и записваше числата от тегленето на поредния тотосеанс, изведнъж осъзна, че е улучил джакпота. Ушите му забучаха, в очите му притъмня. Нещо го прободе в гърдите, друго –  в средата на черепната кутия. Не издържа бедното му сърце и той рухна на пода.
          Откриха го след седмица. Когато го погребаха, погребаха го с единствения му костюм, намерен на закачалката в антрето. В този костюм, в малкото му джобче, съвсем на дъното се гънеше фишът с печалбата.
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           

          Пенка Брайкова
          ДАСКАЛ НИКОЛА ЗОЗИКОВ
           

          I.
          Никола Русинов Зозиков е един от забравените наши национални герои. Той не е изучен системно. За него е писано малко и неизчерпателно –  останал е в сянката на другите, великите свои съвременници.
          Роден е през септември 1838 г. в Каратопрак (дн. Чернозем), село разположено по средата на пътя Пловдив –  Карлово. Произлиза от рода Рогачеви, но неговият баща Русин е бил съдружник на търговеца –  грък Зозикулос, та заради фирмата земляците са го наричали де за краткост, де на шега „Зозик“. И така, днеска „Зозик“, утре „Зозик“, на ревностните родолюбци е лепнат гръцки етикет, който те ще си носят завинаги –  целият род.

          Малкият Никола Зозик расте на село сред просторните поля на Тракия. Момчешките лудории съвсем не са му чужди. Той е общителен и решителен. Има си верни другари, и те го приемат с радост. Откраднатите часове за детски игри никога не стигат. Не свършват и дяволиите и надпреварата в непредвидими бели. Но на село работата е много –  няма край, задълженията –  всякакви и за отрасналите, и за невръстните! Никола не бяга от труда. Работи добросъвестно, разумно и сериозно, като възрастен. Бащата го наблюдава и си мисли: „Това дете трябва да учи на всяка цена! Човек да излезе от него!“ И Русин записва сина си в Карловското новобългарско училище.
          Това модерно за времето си училище, създадено през 1837 г. от ученици и последователи на знаменития възрожденски педагог и книжовник Райно Попович, прави чест на старопланинския градец. Карловци са хора дейни, предприемчиви и знаят, че без просвета няма напредък. Те са имали свое килийно училище още през 18–тия век, а между възпитаниците на техния изтъкнат просветител Райно Попович се нареждат образовани личности като: д–р Петър Берон, Георги Раковски, Гаврил Кръстевич, Алеко Богориди, Сава Филатеров, даскал Ботьо Петков, д–р Ив. Богоров, братя Евлоги и Христо Георгиеви, братя Гешови и още много други.

          В първия учебен ден Русин Зозик и синът му са подранили –  бързат за училище. Бащата стиска малката ръчица на наследника с вяра и любов. И двамата сияят. Никола е подстриган, вчесан, с нови дрешки и обувки. Гори от нетърпение да влезе в школото, да види учителя и новите си другари. Бащата предава чедото си на даскала с думите: –  „Не го жали! Дръж го изкъсо! Да работи, човек да стане!“
          И малкият Никола става не само човек, той става герой! Намесва се и съдбата. Тя казва тежката си, безспорна дума за това.

          Учебният час започва. Децата са седнали по местата си. Никола чувства погледа на момчето, седящо до него. Обръща се и го поглежда. Среща спокойния поглед на две сини очи. Взира се в тях. Облъхва го някакво приятно чувство. Вече са се разбрали, а ученикът до него е Васил Иванов Кунчев, бъдещият Апостол на свободата. Оттук започва пълноценната осмислена дружба между двете момчета, и двете впечатлителни и отзивчиви. Те са на една възраст, излезли са от съседни селища и тепърва ще се срещат в благородната си борба за народно добруване. А сега ще учат прилежно –  първоначално по взаимно–учителния метод при учителя Христо Попвасилев (1818– 1877), после при бащата на Хр. Ботев –  Ботьо Петков (1815– 1869). И двамата им учители са възпитаници на Карловското елинобългарско училище на Райно Попович, а двамата наши приятели –  Никола и Васил са умни и любознателни; бързо попиват всичко. Представят се отлично.
          Така минава тригодишното обучение в Карлово. После двамата другари се срещат отново в Пловдив, в Епархийското училище „Св. Кирил и Методи“. Това образцово класно училище е създадено и подкрепяно от знаменития копривщенски възрожденски род Чалъкови (през 1850 г.). Предназначено е било да подготвя български свещеници и учители за Пловдивската епархия. Обучението в него се е водило от отлични преподаватели, изтъкнати родолюбци, като: Найден Геров, Константин Геров, Йоаким Груев и пр. Учебната програма, както в руските и европейските гимназии, е включвала всички общообразователни предмети плюс османския език. Скромните български селянчета, получили образованието си в Епархийското училище, са излизали от него със самочувствие на лъвове. Те са имали солидни познания по всички дисциплини и високо българско самосъзнание. През ноември 1859 г. цялото училище се е включило в борбата на Пловдив за църковна независимост и я е довело до успешен край. После, след потушаването на Априлското въстание, на пловдивските бесилки увисват тела на отличници на Епархийското училище (напр. поп Никола Белчов от Копривщица).
          А сега нашият герой изпъква в пловдивските просветни среди с успеха си. В дописка, публикувана в „Цариградски вестник“ под заглавие „Известия от Централното българско в Пловдив училище“, е отбелязан високият успех на Никола Русинов от Каратопрак. За него дните, преминали на пловдивската училищна скамейка, са изпълнени със светлина и радост; те ще го въодушевяват и крепят до края на живота. Винаги ще му бъдат утеха в изпитанията.
          Прекрасното време на духовен растеж вече минава. Никола Русинов получава свидетелство за завършено класно образование. Сега е негов ред, той да иде сред народа и той да го просвещава. Такава възможност се открива. Жителите на голямото карловско село Синджирлии (дн. Веригово, кв. на гр. Хисаря) са решили да си създадат свое училище. Досега те не са имали такова и това е спъвало развитието им. Нека поне децата им да получат някаква грамотност, та и селото да живне, да преуспее, да се заговори и за него. И жаждата им за просвета и знание ще бъде удоволетворена  по най–сполучливия начин. През 1856 г. организирането на замисленото училище е възложено на каратопракчанина Никола Русинов Зозиков. Пламенният младеж идва във Веригово и се залавя за нелесната задача. Работи настойчиво, с възрожденски жар, като вдъхновените и всеотдайни негови учители от Пловдивското епархийско училище. Следва благородния им пример. Зареден с много познания, горещият родолюбец обучава не само момчетата в школото, но и техните бащи. Говори им за миналото на българския народ, за българските царе и патриарси, за създателите на българското писмо. Проповядва им правото на всеки народ за свободно съществуване и т.н. Упоритият му труд е възнаграден. Цялото селище израства духовно. После идва Апостолът на свободата, и той учител в съседното село Войнягово през 1864– 1865 г. По–късно Левски създава тук местен революционен комитет, като включва в него съученика си Никола Русинов Зозиков.

          Левски е човек пъргав и енергичен, не се застоява на едно място. И умът му е такъв –  бърз, подвижен. Днес е неделя. Той е свободен от училищните задължения. Ще върви в Синджирлии да види верните си съмишленици, да поговори с тях.
          До Синджирлии стига съвсем спокойно. Отправя се към дома на Никола Зозик, но малко след него в селото се изсипва една група заптии. Двамата другари предпочитат да не срещат блюстителите на реда. Излизат от къщи и се насочват към гробището. Попадат на новоизкопан гроб и скачат в него. Скривалището е сигурно. Спотайват се тук през цялата нощ, до утрото. Като съмне –  нов ден, нов късмет. Издирването вече ще е приключило. Ще изскочат от гроба и всякой по своята работа.
          Зозика и друг път е укривал Левски, и то при много по–опасно положение, но затова –  по–късно.
          Сега каратопракчаните си искат даскала. „Отде накъде Никола ще просвещава вериговците, а ние ще изоставаме!“ Настойчиви са и се налагат. Добрият учител се връща в родното си село. И тук работи така, както му диктува патриотичният дълг. И нещо повече. Убеждава земляците да поставят просвещението си на здрави основи; да си построят училищна сграда. Успява да се наложи. Изграждането И става през 1864 год. Селото се променя. Вече е огряно от лъчите на просветата, дръпнало е напред. Зозика е вдъхновен, животът му става празник. Спечелил е сърцата не само на своите съселяни, но и на хората от съседните села. Всички го уважават и слушат безпрекословно.
          Левски учредява революционен комитет и в Каратопрак. Оставя Зозика за негов секретар. Сега даскал Никола е в постоянна връзка с нескритите врагове на робството –  Петър Арабаджията, дядо Таню Айваза, дядо Камбо ковача и пр. Но по време на потисничество е по–добре човек да бъде незабелязан. Да не влиза в очите на властниците. И Зозика е принуден да напусне Каратопрак и да се засели в съседното село Долна махала. Вече е създал семейство и трябва да мисли за сигурността на поколението си.
          В село Долна махала Зозика отваря кръчма край пътя Пловдив –  Карлово с две стаички за преспиване на пътниците. Този път е оживен. Разстоянието между двата града е 60 километра. Пътува се на кон или с каруца и обикновено хората влизат в селската кръчма, за да хапнат, да пийнат или да научат някоя новина. Добрата осведоменост не е излишна по време на път. Освен това Зозика вече е навлязъл много навътре в революционната дейност, поддържа редовна връзка с комитетските хора. Те могат да влязат в неговата кръчма, да се срещнат и разговарят с него без да будят подозрение, а могат и да преспят. Тук мястото е сигурно.

          Веднъж, посред бял ден в крайпътното ханче влиза спокойно Левски. Подире му нахълтва внушителна група заптии. Ханчето е обкръжено. Започва претърсването. Даскал Никола разговаря спокойно с нечаканите посетители, отговаря на въпросите им. Между другото посочва на сина си един оседлан кон с дисаги на гърба и нарежда: „Вкарай го в обора и го вържи на голямата ясла!“ А дъното на голямата ясла е подвижен дървен капак със скривалище под него. След суматохата Левски вдига капака, измъква се от яслата, възсяда коня и през задната страна на двора се насочва към река Стряма. Продължава пътя си край нея.

          II.
          През пролетта на 1877 год. Русия обявява война на Османската империя. Турските войски се придвижват на север. По пътя Пловдив –  Карлово настъпва небивало оживление. Гъмжи от аскер и башибозук. Оставането на Никола Зозик в село Долна махала вече е немислимо. Той се премества в Карлово.
          В началото на юли Предният руски отряд, командван от генерал Гурко, преминава Балкана и се насочва към Стара Загора. Подбалканските селища от Казанлък до Сопот са обхванати от неописуемо възбуждение. Българите не скриват радостта си от срещата с руските казаци, а турците ги наблюдават изплашени –  трупат озлобление и жажда за мъст. Руското командване настоява мирното население да се евакуира на север –  зад Стара планина. В Карлово представителите на турската власт не смятат да напускат домовете си, затова сключват с българите споразумение за взаимно покровителство и защита.
          След сраженията при Стара Загора с армията на Сюлейман паша руските войски се оттеглят към Балкана. Това залива Стремската долина с кръв и сълзи. Българското население се насочва към Шипченския и Тъжански проходи, за да прехвърли Стара планина, но среща навсякъде окървавения ятаган и куршумите на озверения башибозук. Жертвите са много –  стотици и хиляди. Най–решителните мъже, достигнали билото на Балкана, постъпват в Опълченските дружини. Те застават твърдо над канарите за да бранят Прохода и Свободата на Отечеството до последния си дъх.
          На 20 юли 1877 г. положението в Стремската долина се влошава. Турците съсредоточават войските си на Шипченския проход. От Пловдив в Карлово пристига Кямил паша, оглавил 2000 башибозуци и черкези от района на Чепино и Пазарджик и още 10 000 души редовна войска.
          Османската власт знае, че в Карлово и неговата околност съществува революционна организация. Сега предстои обезмъжаването на размирните гяури. Въоръжени фанатици влизат в домовете на българите, избиват или повличат мъжете, без да държат сметка за възрастта им, навързват ги с въжета или вериги и ги замъкват към Пловдив, откъдето няма да се завърнат. Един от тези мъченици е Никола Зозиков.
          В Карлово вече са издигнати седем бесилки. Бесят и по дърветата. Османците бързат да очистят непокорните карловци, защото им предстои форсиране и превземане на Прохода. Първи увисват на въжето просветените българи –  лекари, свещеници, учители и пр., но даскал Зозик не е какъв да е комита. Той знае повече от другите, затова трябва да бъде разпитан в Пловдив, от специалната комисия. Нареждането е той да бъде задържан с тримата си сина –  Васил –  18 годишен, Ботьо –  16 и Иван на 14 години. Турците успяват да заловят само Никола и сина  му Ботьо.
          Двамата арестанти –  баща и син, крачат един до друг в проточилата се дълга колона за Пловдив. С наближаване на Долна махала Никола прошепва на сина си: „Подшушни на охраната, че в една от яслите на ханчето има скрито имане, заведи ги до яхъра и бягай!“ Планът, замислен от Зозика, успява. Бързоногото момче изчезва зад зидовете и храстите. Спасява се! Бащата остава сам да плаща и за двамата.

          Пловдивските затвори са препълнени с българи! Тук е цветът на нашия народ –  Йоаким Груев, Христо Г. Данов, Кочо Хаджикалчев, Иван Евстратиев Гешов и пр. Последните двама1  дори са осъдени на „смърт“, но по настояване на английския и американски посланици в Истанбул присъдата им е заменена със „затвор“.

          Новодошлите карловци са натъпкани в затвора „Таш капия“ и ще бъдат изправени пред военен съд. Ще отговарят за дела, извършени или неизвършени от тях, или просто за това, че са българи. Самите турци са тревожни, застрашени и озлобени. Предусещат края на своята власт над българските земи. Руснаците нямат намерение да се връщат в родината си преди да са извоювали пълната победа. Затова и присъдите са сурови –  най–често –  „смърт чрез обесване“.

          Когато Мария, съпругата на Зозика, научава страшната вест, не издържа. Грабва кърмачето, мята се на коня и препуска към Пловдив. Успява да се срещне с осъдения. Вместо утеха, тя чува думите му, които я пронизват като мълния: „Моята участ е решена! Ти се грижи за детето! То ще ти е утеха и радост вместо мен.“
          Изпепелената жена се обръща, бавно възсяда коня, притиска детето до гърдите си и тръгва към Каратопрак. Денят е студен, ноемврийски. Силният насрещен северен вятър И пречи да поеме дъх. Пред себе си тя вижда само Никола. Продълговатото му лице сега е съвсем удължено. Орловият костелив нос се натрапва на погледа И. Очите я гледат безстрастно, далечни, като че ли вече са на небето... И все това видение. Все този образ на измъчен, изтерзан човек, който приживе се е простил с живота. Все Никола или това, което е останало от него. От нейния добър, грижовен стопанин.
          Дългият път минава като в просъница. Прощаването със стария, верен другар не  лесно... Пристигнала до дома си, тя скача от коня и едва сега се сеща за детето. То не е нахранено, нито е подсушено, а мълчи, не се обажда. Бързо влиза в собата и го разповива. Върху миндера тупва един вкочанясал кравай. „И то ли си отива заедно с бащата? И то ли става курбан за Свободата?“
          Тя няма сили да заплаче. Усеща само някаква продължителна силна треска.

          Изстраданата свобода на българите от Северна Тракия идва по празниците, за новата 1878 година. Сега всичко се променя. Старият Зозик –  бащата на Никола, се преселва в Пловдив, в Каршяка и полага основите на Русин махала. Двамата по–големи сина на Никола Васил и Ботьо се връщат в Долна махала и на мястото на старото ханче вдигат голяма двуетажна постройка. Слагат И фирма –  „Хан Сан–Стефанска България“.
          Името вдъхновява и насърчава. Не може пътникът да мине покрай хана и да не се отбие в него. Ако не за друго, заради името. То привлича всички. И новият хан става печелившо, доходно заведение. После предприемчивите братя построяват две воденици на река Стряма, на края на селото. И те работят добре, носят печалба на сговорната дружина.
          Майка им, облечена в черно, живее със спомените от миналото и прелива два гроба. Единият на малкото ангелче, преселило се във вечността като кърмаче, и другият на мъжа И Никола. Той е погребан в двора, пред олтара на черквата „Св. Георги“ в Чернозем от неговите съмишленици и горещи почитатели, свалили тялото му от бесилката на Джумаята в Пловдив.

          И най–сетне, когато стане въпрос за смъртта на малката душичка, баба Кольовица се замисля и после признава на всеослушание: „Аз съм си виновна! Не приех Божията воля със смирение, затова наказанието ми се удвои!“
           
           
           
           
           
           

          Йордан Петков
          РОДОПСКА ПАНОРАМА
           
           

          Пред мен веригите планински
          са накамарени без ред,
          по пътища се свеждат ниско,
          а после крият се в дере.

          И като морен пешеходец,
          преминал призори през връх,
          вървя, нарамил небосвода,
          едва поел в гърдите дъх.

          А някъде в клисура тясна,
          де водопадче гръмоли,
          като във приказка израства
          дърво вековно–исполин.

          Отвъд се извишава къща,
          изникнала посред гора.
          И някой в нея се завръща,
          повикан от душа добра.

          Родопа туй е! Като сложиш
          беда до ласка, ад до рай,
          топлик и лед в едно подножие – 
          и ще получиш този край.

          Ще разбереш как е замесен
          от пръст, небе и въздух лек,
          от дълги нощи и от птича песен
          добрия тукашен човек.
           
           

          Румяна Пенчева
          ЖИВОТ КАТО НА КИНО

                                          
          Биографите на Светослав Минков отбелязват, че от 1949 до 1951 г. е работил в „Българска кинематография“. Няма много запазени документи от този период. В протокол № 4/16 март 1949 г. на заседание на Секретариата на СБП1  е отбелязано, че Светослав Минков трябва да бъде представен в Българска кинематография за сверяване на преводите от руски език. Месец по–късно, на 18 април, в протокол 22 е записано че се създава Секция по кинодраматургия. Неин секретар е определено да бъде Пантелей Матеев, а членове Светослав Минков и Валентин Арсениев. Подчертано е, че поради нежеланието на Орлин Василев да се включи в работата на новосъздадената структура, е избран Минков.  В протокол № 4/22 април 1949 г. от заседание на Президиума на СБП е записано: Тъй като нуждата от наши кино сценаристи е голяма, решено бе да се създаде нова секция по кинодраматургия, в която да могат да бъдат преквалифицирани известен брой писатели за кинодраматурзи. Определено бе следното ръководство на секцията: секретар –  Пантелей Матеев и членове: Валентин Арсениев, Светослав Минков. Същато да работи самостоятелно. Президиумът се състои от Елин Пелин, Димитър Полянов, Елисавета Багряна, Христо Радевски, Никола Фурна¬джиев, Ангел Тодоров, Петър Динеков, Камен Калчев, Иван Мартинов, Асен Босев, Димитър Гундов. Очевидно, че Минков като сверяващ преводите от руски език е бил много натоварен –  на киноекраните в тези години се появяват „Съдът на народите“, „Подвигът на разузнавача“, „Селската учителка“, „Млада гвардия“, „Сказание за сибирската земя“, „Академик Иван Павлов“, „Адмирал Нахимов“, „Тарас Шевченко“, „Повест за истинския човек“ и др. Няма да е пресилено да кажем, че по българския екран са шествали предимно руски филми. От Минков не се е изисквало да се занимава само с работата на преводачите, но и да вземе участие в написването на оригинални сценарии за социалистическото строителство. В неномериран протокол от 24 октомври 1949 г. пак на Секретариата на СБП се споменава, че Светослав Минков проявява слаб интерес към кинодраматургията. Даже те (с В. Арсениев, б.Р.П.) не посещават редовно и събранията на секцията. Но въпреки че той се чувства неуютно в полето на кинопроизводството, все пак записва в творческата си биография няколко неуспешни и нереализирани сценарни текста. 
          Това е времето, когато ударно се работи за установяване на новата отечественофронтовска власт. Целият интелектуален потенциал на нацията е впрегнал сили да отразява изпълнението на народостопанския план, преизпълнението на норми, национализацията. Ръководителите на културни учреждения на заседания на Президиума на писателския съюз през 1949 г. настояват, че са необходими пиеси със следните теми: Петгодишния план, борбата за идеологическия фронт, селския въпрос –  ТКЗС, борбата с кулаците, борбата за мир и демокрация, бригадирското движение, славянското братство и българо–съветската дружба, борбата с вражеската пропаганда, борбата с вредителите, бюрократите, лентяите, съпротивителното движение от 1923 до 9 септември 1944 год., из революционното минало на нашата родина. Настъпват златните години на утвърждаване на социалистическия реализъм като подход в изкуството. По думите на поляка Едвард Можейко –  писателската функция се свежда до ролята на илюстратор на партийните постановления и политическите събития. Писателският съюз като идеологическа организация е на предния фронт (ако използваме стилистиката на онова време) по писането на сценарии за социалистическото строителство. Самодейни драмсъстави, кинопрегледи, стенвестници, радиопредавания са трибуните за изява на подобен вид поръчково творчество. Документалните филми (прожектирани като кинопрегледи), са с очерков характер. Писатели, изявяващи се като сценаристи са Кръстьо Белев, Людмила Младенчева, Стефан Савов, Александър Гиргинов, Петър Стъпов, Лъчезар Станчев, Камен Калчев, Орлин Василев, Марко Марчевски, Александър Геров, Павел Вежинов. В документите от служба „Личен състав“ се вижда, че политическата благонадеждност е едно от условията, независимо дали става дума за творческия или изпълнителски състав на „Българска кинематография“, на които трябва да отговарят служителите.1   
          Ценни сведения, касаещи Св. Минков, макар и не съвсем пряко, откриваме в папка „Преписки, решения, протоколи на сценарната комисия 1950, 1951, 1952 г.“2  Председатели на сценарната комисия последователно са били Яко Молхов, Богомил Нонев, Слав Славов. Заседанията на тази комисия са определяли темите, сполуките и несполуките на авторите, възнагражденията. Именно от протоколите разбираме, че Камен Калчев е автор на  „Стоманолеярния цех“, Богомил Райнов  на „Нови хора“, Челкаш и Петър Незнакомов –  „Обект 115“, Ангел Каралийчев и Андрей Гуляшки –  „В равна Добруджа“, Орлин Василев –  „Филм за селото“, Радой Ралин –  „Моя роден край е необятен“, посветен на млади таланти, Божидар Божилов на физкултурния „Победители“, Димитър Димов –  „По нов път“ –  за преустройството на научната интелигенция, която застава на здрави социалистически позиции, Генчо Стоев –  „Ако той бе дошел у дома“ –  гранична антититовска новела. Сатирата се прави от тандема Челкаш– Незнакомов. Писателите сценаристи пътуват из цяла България, срещат се с отрудени хора –  строители, доячки, трактористи и съчиняват възхвали за новото време.
          Светослав Минков не успява да запише името си в аналите на кинодокументалистиката, дори като сценарист на сатирична новела. Той като че ли не може да улови къде е сатиричното, смешното и уродливото, което би трябвало да е на върха на сатиричната му стрела. Dendy–то с хубав елегантен костюм, любителят на странни храни и напитки, колекционерът на изискани писалки, запалки и други луксозни вещи, едва ли би могъл да се нареди между порицаващите, изобличаващите, обругаващите или пък между възхваляващите и героизиращите. Следващият документ подкрепя твърдението.     
          Сценарната комисия е орган, който е изисквал политически правилно мислене и през чиито иглени уши е минавал всеки един сценарен текст. Това е евфеминистичното название на цензурата. Както се вижда от рецензията, на прицела на др. Славов не стои творчески проблем, а идеологически. 

          26 януари 1950 г.
              До Др. Директор
              На Кинопроизводствения сектор
              Тук 

          Обсъждайки третия вариант на сценария „Комисията заседава“ от Светослав Минков, сценарната комисия намира:
          1. Че макар авторът да е взел под внимание известни указания, които са му били дадени в протокола от 21.IХ.1948 г., в сценария съществуват още такива сериозни недостатъци:
          а) Заставайки на някаква странична реферска позиция, авторът, необичайки никого от героите, а също така немразейки никого, еднакво иронично осмива и положителните, и отрицателните герои, в рязко противоречие с основния метод на нашето киноизкуство.
          б) Бюрокрацията е третирана смехотворно в някаква додеветосептемврийска постановка, при която тя се явява причина за страдания на отделния дребен гражданин и когато тя не представлява удар върху развитието на живота, както е сега у нас. По този начин е притъпена силата на изобличението и отношението към бюрокрацията като към вражеска проява.
          Ние считаме необходимо отстраняването на тези недостатъци в сценария. Право на това ни дава и смисълът на договора, който авторът е подписал с предприятието  по този повод.
          Това наше схващане подробно и разширено беше изложено в разговор със Светослав Минков.
                               
                                                           Председател на сценарната комисия
                                                                                   Слав Славов
           

          Архивохранилищата са запазили протоколите по обсъждането на сп. „Кино и фото“ през 1950 г.1  Обсъждащите изцяло са се съобразявали с изказванията на Вълко Червенков на III партийна конференция, който пък цитира Ленин –  „По–малко интелигентски разсъждения, по–близо до живота, повече проверка, доколко новото в живота е комунистическо.“ и „Трябва да се скъса със склонността към сензацията, повърхностното, от птичи поглед отношение към събитията, към основните тенденции на общественото развитие.“ Липсва войнствена партийност в нашия печат. Творческо обсъждане по същество няма. 
          Следващият текст в продължение на много години е пазен в Научния архив на БАН. Как е попаднал там не е известно. Този литературен факт е пореден опит на Светослав Минков да създаде произведение, което да отговори на необходимостите от края на 40–те години. Досега не е публикуван.
           

          И С Т И Н С К И  Д Е М О К Р А Т И
          Лъжепиеска в четвърт действие

          На гости у мадам Лентяева. Хайлайфни дами и господа седят край богато наредена трапеза, която представя прекрасен натюр морт на черната борса. Всички ядат и пият и разговарят оживено за демокрацията.
          Първи господин: Истинската демокрация гарантира на всекиго пълна свобода във всяко отношение. Да вземем за пример западните страни (зачертано „Англия и Америка“, б.Р.П.). Там всеки човек може да приказва и пише, каквото си иска, може да живее, както си ще, може да застане на някой площад и да говори открито против правителството, може най–сетне гол да тръгне из улиците, и никой нищо няма да му каже. Ето, туй разбирам аз свобода. А у нас какво е? Недай боже да изтървеш някоя дума против Отечествения фронт, и веднага ще се намериш в милицията.
          Първа дама (възмутено): Ах, за бога, не споменавайте този Отечествен фронт!
          Втора дама (презрително): Отечествен фронт и демокрация! Пфу!
          Първи господин: Така е, за съжаление. Отечественият фронт у нас все за демокрация разправя, а всъщност тероризира почтените граждани и просто не им дава да дишат. Оня ден, например, арестували пак един търговец, който бил укрил някакви си стотина метра английски плат и го продавал по двайсет хиляди лева метъра. Питам ви аз, какво престъпление е извършил тоя нещастник, та трябва да го преследват и да посягат на свободата му? Убил ли е, ограбил ли е някого, насила ли е продавал някому плат –  не, разбира се. Чисто и просто, услужвал човека на някои и други приятели, които, като нас, не могат да търпят дрехи от дървесина –  ето къде е всичката му вина. Ама защо го бил продавал по двайсет хиляди лева метъра? Защо да не го продава? И по трийсет хиляди ще го продава. Който има пари, ще си купи. В едно демократично общество такива ограничения не могат да се налагат.
          Втори господин (с въздишка): Завистливо племе сме ние, там е цялото нещастие. Търговецът, за когото става дума, безспорно заслужава всичкото наше съчувствие. Днес, когато ние сме лишени от всякаква красота в живота, той, като истински артист, е пазел стотина метра английски плат, за да зарадва окото ни сред ужасите и разрушенията на войната. Но простакът е завистлив и не може да търпи подобни естетични прояви. Той е мнителен по природа и навсякъде вижда само черна борса.
          Мадам Лентяева (нервно): Стига с тая черна борса, че ми става вече лошо!
          Първа дама: Наистина, кой измисли тоя банален израз?
          Мадам Лентяева: Измислиха го голтаците, които са се тъпкали цял живот с фасул, а сега искат да ядат луканки и свински филета ей така на безценица, по сто лева килограма.
          Първи господин (пророчески): Не, тъй както вървим, положително ще убием всяка лична инициатива, и стопанският живот ще замре напълно.
          Втора дама: За какъв стопански живот разправяте, моля ви се? Та той отдавна вече е замрял. Идете на пазаря и потърсете парфюм „Шанел“ или пудра „Елизабет Арден“ От два месеца съм просто като луда. Под дърво и под камък търся тия неща, готова съм да ги платя стократно по–скъпо, стига само да ги намеря. Няма ги и на черна борса. Навсякъде ми предлагат едни отвратителни парфюми и пудри, и то, българско производство, представете си. Добре, че имам още малко запас, но като се свърши и той, тогава не зная, какво ще правя. Ах, действително ние никога не сме били тъй зле в стопанско отношение, както сега, при Отечествения фронт!
          Втори господин (самопожертвователно): Аз не разбирам само едно нещо: ако ще се болшевизираме, да се болшевизираме най–сетне. Защо ни залъгват постоянно с някаква демокрация? Какви са тия митинги по села и градове? Това демократично ли е?
          Първи господин: Не е демократично, разбира се. Тълпата не може да представлява истинската демокрация. Само хора избрани, хора умни и просветени, каквито сме ние, например, могат да се наричат с достойнство „демократи“. Всичко останало е марксиз[ъ]м, комуниз[ъ]м, интернационализ[ъ]м и терориз[ъ]м. 
          Трети господин (като кашли предупредително): И все пак положението не е така безнадежно, драги приятели. Дните на Отечествения фронт са преброени. Наскоро идат избори, и ние пак ще бъдем там, където сме били. Дръжте се здраво да подкрепим опозицията и да се доберем до властта. Наистина, опозицията е доста слабичка и нашият брой не е много голям, но, между нас казано, може да има и чужда намеса.
          Първи господин: Ех, да вземем веднаж властта, че да видите, какви глави ще се търкалят! Тоя просташки народ ще има да помни, кога е управлявал! Комунисти ли? Нито един комунист жив няма да остане!
          Мадам Лентяева (заклинателно): Всички, всички под нож! И комунисти, и земеделци, и широки социалисти, и звенари! Да не остане помен от тях!
          Трети господин: Та ние наистина ще излезем кръгли глупаци, ако тоя път не се справим решително с всички наши противници и не си осигурим властта за вечни времена. Че щяло да се пролее малко кръв, разбира се, ще се пролее. Всеки истински демократ със здрав държавнически усет не може да действа иначе. 
          Първа дама (мечтателно): Дали ще се върнат пак ония дни, когато си живеехме тъй безгрижно и весело и не се лишавахме от нищо?
          Втора дама (също мечтателно): Дали ще има пак парфюм „Шанел“ и пудра „Елизабет Арден“? 
          Трета дама (също мечтателно): Дали ще се съберем отново на бридж в Чам–Кория?
          Първи господин (успокоително): Всичко ще бъде, както си е било. Ще се разхождаме пак с автомобили и ще пием шампанско, ще се върнем във вилите си в Чам–Кория и ще играем бридж до разсъмване, а през деня, докато си почиваме, народа ще работи ударно за нас, защото ще го удрят с камшици. Важното е сега да спечелим изборите. Впрочем, по тоя случай аз предлагам да дигнем чашите и да пием за нашата изборна победа!
          Гостите стават на крака. Мадам Лентяева налива вино. После всички се чукат и си пожелават най–приятни неща за близкото бъдеще. Докато трае тая тържествена церемония, малкото къдраво кученце на домакинята скача на един стол и слага предните си крачета върху трапезата. То трепери като курдисана детска играчка, души любопитно из въздуха, и влажните му очи гледат тъжно, много тъжно. Когато след наздравицата гостите сядат отново по местата си, мадам Лентяева дига нежно от стола своя любимец, притиска го до гърдите си и изрича следния сантиментален монолог по негов адрес:
          –  Миличкият Пуфи, и той е жертва на тоя проклет Отечествен фронт, който иска да го обложи с пет хиляди лева данък. Но мамичка няма да го остави, тя ще плати пет хиляди лева за него на тия разбойници и ще си го запази. Нали няма да се разделяме, мойто момченце, нали ще си нанкаме винаги заедно?
          Трогнати от майчинската нежност на мадам Лентяева, присъствуващите изпадат в умиление, и всеки се мъчи да бъде колкото се може по–внимателен към нещастния Пуфи, като му подава ту късче торта, ту късче унгарски салам или луканка. Но домакинята осуетява любезните намерения на гостите и продължава монолога си със същия плачлив глас:
          –  Не, Пуфи не бива нищо да яде, защото стомахчето му е разстроено и има диарийка. Добре, че чичо доктор се съгласи да му даде медицинско свидетелство за млекце. Той ми е болничък, но скоро ще оздравее и тогава двамата с него ще гласуваме с листата на опозицията против Отечествения фронт. Нали, маменце?
          Но Пуфи трепери. Пуфи скимти. Пуфи се съмнява в изборната победа на истинските демократи.
                                           (Завесата бавно пада)

                Светослав Минков 
          Познавачите и анализаторите на Минковото творчество вероятно ще са разочаровани. Стихията му не е в политически и идеологическите подплатени текстове. Дори в оскъдните следдеветосептемврийски дни никой не помни Минков да не е бил с елегантен костюм от  английски плат и без изискана вратовръзка. Вероятно той е бил един от най–ревностните ползватели на услугите на черната борса. При това обстоятелство как би могъл да съзре и пресъздаде порочността на черноборсаджийството? 

          Бележка на редакцията:
          Използваме тази публикация като повод да отбележим, че текстът „За Светослав Минков –  документално“, отпечатан пак под рубриката „Литературен архив“ („Пламък“, бр. 3–4/2009 г.), ни е предоставен също от Румяна Пенчева, за което И благодарим.
           
           

          Латун Консулов
          СТИХОТВОРЕНИЯ
           

          АЗБУКА НА МЪЛЧАНИЕТО

          Аз мълча. И ти мълчиш.
          Стайното пространство е мълчание.
          Богът на мълчанието е замислен.
          Изворите му пределно са избистрени
          и удавят всеки трепет и движение.
          Аз мълча.
          С дъното нагоре преобръщам всеки спомен
          и гадая утаените му, помътени мигове.
          Мигове, които си покрила с дългото разбиране
          за насищане и съкровена ценност.
          Но мълчиш.
          И отсенките различни отзвучават,
          разтопени в прилива могъщ на миналото
                 свечерено.
          Световете ни се отдалечават, отдалечават,
          а ние пристъпваме във себе си все по–близо,
               все по близо.
          Душите ни се гледат въпросително.
          Какво ли може да се изговори?
          И добре, че богът на мълчанието е замислен
          и сега започваме да учим азбуката му
               и се вглъбяваме.
          Сигурно се учи бързо: без прецизните
                граматики.
          Вече препрочитаме себе си и всяко тъничко
                движение
          и разбираме –  животът ни е повече мълчание,
          във което времето и душите ни същността си
                утаяват.
           
           

          ТИХИ ВИРОВЕ

          Само спомените вдигат в миналото още прахоляци
          и полягат във раздърпаната сянка на баирите.
          Днес, залагат капаните си там самотните паяци.
          И вятър има: остър, търсещ посока и диря,
          и моето село, което тъжно и бавно умира.
          И моята улица, пълна със слънце и смирение.
          От стръмното бурените сънливо слизат,
          върху насипаното от вековете време,
          и простират на дивото зелената риза,
          и пристъпват все по–близо, все по–близо.
          И още: три–четири прегънати и бавни старици,
          които излизат на припек.
          Те са само, на улицата ми, живото отличие,
          но още, все още, от гъбата на времето не са
                 изтрити
          и гледат с вродено любопитство, нескрито.
          И  още: щъркелът плавно небето раздвижва
          и също в гнездото си каца плавно.
          И с тракането си двата щърка въздуха стрижат,
          а стариците с тях са свикнали отдавна
          и пак ги завличат тихите вирове на забравата.
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           
           

          Гатя Симеонова
          КОНЕТЕ НА ТРАКИТЕ
           

          Учените, които са изследвали (доколкото е възможно по археологически и писмени извори) стопанския живот на траките, твърдят, че за животновъдство в обитаваните от тях райони (Балканите, Мала Азия, Северното Черноморие) може да се говори още през неолита (новокаменната епоха –  VII– V х. пр. Хр.), с уточнението, че най–рано отглежданите животни са говеда, овце, кози, свине, кучета. Конят, според тях, се появява в земите на траките през бронзовата епоха, (II х. пр. Хр.). Най–ранни следи от коне (костен материал) са открити по Северното и Западното Черноморие (между реките Днепър и Буг, около Варненското езеро, около Китен), а също и в югоизточните и югозападните предели на тракийската племенна територия (Старозагорско, Македония)1 . По времето на Троянската война (ХIII в. пр. Хр.) Тракия вече е имала славата на „конелюбива“ страна, което означава, че траките са се специализирали в отглеждането на коне. Знае се, че родината на коня, а вероятно и мястото на неговото опитомяване според едни учени е Средна Азия, според други –  района между Дунав и Днепър. Местонахождението на костния материал в археологическите  находки се използва от първата група учени като доказателство, че един от възможните пътища на коня към Балканите е през степите на Северното Черноморие. Не е уточнено времето на проникването му, както и причините  в Югоизточна Европа именно общността на траките да се окаже в най–голяма степен обвързана с коневъдството. Липсват подробности за породите коне.
          Писмените извори и митовете ги представят откъм естетическата им страна, като споменават за едри, бели и бързоходни коне. Митът за подвизите на Херкулес описва като най–прочути, при това не само със своята външност, но и със своя нрав, конете на Диомед –  цар на тракийското племе бистони: „Тоя цар имал чудно красиви и силни коне. Те били навързани с железни вериги към яслите си, тъй като никакви букаи не можели да ги удържат да не бягат. Цар Диомед хранел тези коне с човешко месо. Той им давал да изядат всички чужденци, които, бягайки от бурите, спирали с корабите си в неговия град“2. Осмият подвиг на Херкулес се състои в открадването на тези коне, които пак според мита били пуснати на свобода. Според една митична версия те живеели в покритата с гъсти гори планина Ликейнон (в Пелопонес) като диви коне, заплашвани от зверове. От текста не става съвсем ясно дали по начало конете на Диомед са били диви или придобиват това качество след като са пуснати на свобода, което би означавало, че в случая се изразява идеята за вторично подивяване на коня. Според друга версия Евристей принесъл Диомедовите коне в жертва на Хера. Има и версия, която осъществява приемственост между мита и историята. Според нея от кръвта на дивите коне по–късно произлязъл прочутият кон на Александър Македонски, който в нашите народни песни се нарича Вологлават3.

          По начало в древните общества наличието на големи количества домашни животни е израз на благосъстояние, което осигурява прехрана (с месо и мляко) и суровини (вълна, кожа). Този тип движима собственост има и друго приложение –  в земеделието (за оран и други стопански дейности), в транспорта (за пренасяне на товари и хора). В Тракия, както впрочем и в целия останал свят, който е отглеждал коне, конят е бил използван като впрегатно и ездитно животно. И в двете си функции той е имал приложение в бита и във войската. А съобразно мирогледните представи на своите стопани конят у различните народи е бил в различна степен обвързан с празничната обредност и религиозните култове. За мястото на домашните животни в ценностната система на древните народи особено показателно е това, че те се използват като платежно средство, като зестра, както и като ритуален дар. Цитира се Атеней, който споменава, че зестрата, дадена от тракийския цар Котис I, включвала много стада добитък и бели кони4.

          По какви извори може  да бъде постигната достоверна представа за мястото на конете в живота на траките? Те най–общо и твърде условно могат да бъдат групирани в писмени (поеми, легенди, предания, митове, пиеси, хроники, исторически съчинени) и веществени. Втората група паметници обхваща артефакти от приложното изкуство: фрески, вазопис, орнаменти върху метални предмети (съдове, пръстени, монети, апликации върху колани, шлемове, конска амуниция), оброчни плочки, погребални паметници5, както и множество оцелели предмети или фрагменти от тях, които са убедителна илюстрация за равнището на материалната култура на траките. Всички предмети, които имат отношение към въоръжението –  оръжия за нападение и средства за предпазване от нараняване: мечове, брадви, копия, стрели, лъкове, ножове, прашки, брони, шлемове, надгръдници, ризници, щитове правят познатия от писмените извори образ на боеца от Тракия очевидно достоверен6. Що се отнася до война–конник или до участника в бой с колесници,  освен въоръжението извор на данни за изгледа му са и предметите, които съставят конската амуниция –  юзди, халки, апликации, ремъци, набузници и начелници за коне. Много често самите апликации по конската сбруя изобразяват ловни и бойни сцени. Археологията разполага и с други извори за уточняване на знанията относно коня, конника и коларя. При разкопки на погребения се откриват скелети на коне (ездитни и впрегатни), за които се предполага, че са били пренасяни в жертва. Неслучайно сред погребалните дарове се откриват конска амуниция и колесници, които са семантично обвързани с представите на траките за задгробния живот. Що се отнася до участието на конете в погребалната обредност, то се свежда не само до обреда на кръвната жертва. След погребението траките са устройвали игри в памет на покойника, между които са били включвани и надбягвания с коне. Тъй като липсват подробности, не може да се каже чии са конете –  на покойника или на онези, които го изпращат, както и кои точно коне са били жертвани –  загубилите състезанието или всички коне, взели участие в него7.

          Най–ранните сведения за „коневъдна Тракия“ са на Омир. Предполага се, че Илиадата, извор на тези знания, е създадена около VIII в. пр. Хр. в земите, където са се разиграли събитията, известни като Троянската война (ХIII в. пр. Хр.). След около два века текстът на Омир е литературно обработен в Атина, което не намалява стойността на поемата като извор на знания за живота и борбите на населението в Мала Азия и на Балканите от II х. пр. Хр. –  т.е. от времето на описаните събития. От текста на Илиадата, както и от текстовете на други древногръцки автори научаваме не подробности за коневъдната практика, а за мястото на конете във войската на траките, съюзници на цар Приам в Троянската война. В десета песен на Илиадата е описан следният впечатляващ образ: „...в троянския стан, там настрана са скородошлите Траки, разположени най–накрая от всички (съюзници); между тях е Резос, син на Ейоней. Неговите коне са най–хубавите и най–едрите, каквито съм виждал, по–бели от сняг, бързоноги като вихър. Колесницата му е хубаво украсена и със злато, и със сребро. Той дойде с оръжия златни, огромни, дивни да ги видиш; не приличаше на смъртни мъже да ги носят, а на безсмъртните богове...“8. Появата на цар Рез (ос) в разказа на Омир е предхождана от разказ (в четвърта песен) за двубой, в който сред загиналите траки е споменат и „вождът на траките Пейрой, син на Имбрас, който беше дошъл от Енос“. Конницата като че ли се включва в битките с намерението да промени хода на бойните действия. Към подобни размисли насочва описанието, което Еврипид (древногръцки трагик от V в. пр. Хр.) прави на цар Рез(ос) чрез разказа на овчаря–вестоносец в едноименната си  пиеса: „Тракийската войска напредваше с голям шум, течейки като река: уплашени и изумени, ние погнахме стадата към върховете...Но като чухме неелинска реч, съвзехме се от страха. Аз излязох и поздравих на тракийски съгледвачите на царя. Разпитах ги кой води войската и чий син е този, който идва като съюзник в града на Приам. И като чух всичко, което желаех да узная, застинах: Резос, подобен на божество, стои прав в една запрегната тракийска колесница. Златен гердан опасваше игоносните шии на кобилите, които бяха по–бляскави от сняг. Върху раменете му блестеше златоносен щит с изображения: медна Горгона, като от щита на богинята беше привързана към челата на кобилите и внушаваше страх чрез звънтежа на многобройни звънчета. А броя на войската човек не можеше да пресметне дори и с камъчета: толкова страшно многобройна изглеждаше: конници много, много отреди пелтасти, много стрелци с лък и голямо множество въоръжени с тях, все в тракийска носия. Такъв съюзник е дошъл на Троя, че Пелеевият син няма да се спаси, нито ако избяга, нито ако се изпречи с копие! Бог, о Троя, самият бог Арес, синът на Стримон и сладкогласната муза, е дошъл да те напълва с диханието си“9.
          Войската на цар Рез(ос), която включва и конница, очевидно е била възприемана като непобедима, затова гърците прибягват не до честен открит военен сбъсък, а до кражба на конете и вероломно убийство на тракийския цар10.

          Няма по–убедително доказателство за достоверността на събитията, които са описани от Омир и Еврипид, що се отнася до тракийските владетели и тяхната конна войска, от археологическите материали, намерени в земите на траките. Те нагледно ни убеждават, че и конете в разкошни конски впрягове, и колесниците, обковани в злато и сребро, и храбрите богоподобни тракийски царе в блестящи доспехи не са измислица. Картината се дообогатява и чрез множеството златни и сребърни съкровища, които свидетелстват за живот, белязан от богатство и достолепност. Подобен живот е възможен при определено равнище на организация, йерархична по своята структура, обвързана с представи за ред, отстояван, когато се наложи, дори със сила. Институцията, която е гаранция против социалния хаос и пазител на достиженията (материални и духовни) на определена общност,  е държавата. Според традиционните религиозни представи самата власт има извънземно потекло, а овластените са същества, издигнати над останалите чрез задълженията си. Те са заслужили това доверение за себе си и за своите потомци чрез делата си. По наличието на предмети–символи като жезъла, открит в халколитния некропол край Варна, който е датиран в IV х. пр. Хр., се изказва предположението, че става дума за наследствена власт. Тук няма да се занимаваме с въпроса дали това е най–старото злато в Европа и дали този жезъл е знак за най–рано датираната  потомствена царска власт на континента, но ще отбележим, че тези ранни археологически извори за наличието на царска власт неминуемо са обвързани с ранна форма на държавност, възприемана като „отглас на състоянието на нещата в близкоизточните преддинастични общества през IV хил. пр. Хр“11. 
          Как изглежда политическият живот през следващите две хилядолетия е трудно да се каже, но траколозите твърдят, че първите наченки на политическа организация в южните райони на тракийската племенна територия (между Вардар на Запад и бреговете на Бяло, Мраморно и Черно море на изток) се отнасят към средата на II х. пр. Хр. и че те са от микенски тип. Впрочем оказва се, че именно най–отдалечените  земи (на пеоните около Вардар) излъчват най–много владетели в подкрепа на Троя. Най–впечатляващият образ на тракийското присъствие от онова време е споменатият вече цар Рез(ос), управляващ бойна колесница и следван от конница. Почти цяло хилядолетие (от ХIII в. пр. Хр. –  времето на Троянската война –   до VI в. пр. Хр.) политическият живот в тракийските земи изглежда обгърнат в мълчание и едва през VI в. пр. Хр. се споменава за малки царства в пет области (с изключение на северозападните предели на тракийската племенна територия), за които се твърди, че са съхранили нещо от микенския тип организация. Възникването в началото на V в. пр. Хр. на мощното за онова време Одриско царство чрез обединяване на съществуващи преди него малки държавни образувания, е представено обаче не  като последица от вътрешноетнически консолидационни процеси, а като резултат от външен натиск. Решаващият  външен фактор са гръко–перисийските войни –  походите на персите и настъплението на гърците по тракийското егейско крайбрежие. Веднъж създадено в началото на V в. от цар Терес, Одриското царство преживява своите звездни мигове на териториално разширение чрез успешни походи и дипломатически ходове, но и своето вътрешно отслабване чрез разцепление, последвано от събития, които накърняват незивисимостта му, без да го унищожат. Независимо от всички усложнения, типични впрочем за епохата, Одриското царство надживява някои от своите завоеватели12. Между 42 г. пр. Хр. и 45 г. сл. Хр. е последният етап от съществуването на Одриското (тракийското) царство. Времето е изпълнено с военни походи и нападения от страна на Рим и с въстания, съюзяване и предателства от страна на траките. От средата на I в. (45 г.) траките на юг от Дунава са част от историята на Рим и всички войни (с даки, савромати, готи, карпи, хуни, а от V в. и по–точно през 479– 481, 493, 499 г. и прабългари), които се водят на техни земи, както и с тяхното участие, се приписват на Рим13. 

          И митове, и художествените творби, и историческите извори споменават за конницата на траките по повод на или във връзка с войни. Войната е един от социалните инструменти за добиване на власт и за разпростиране на влияние. А трупането на власт, съсредоточаването на власт в ръцете на нечие съсловие, употребата на власт и многото други дейности, които произтичат от нея или се вършат в нейно име, са в пряка причинна връзка с наличието на държава. Мощта и здравината на една държава са пряко обусловени от равнището и моментното състояние на нейните военни сили. В този смисъл и траките не правят изключение –  етапите на държавността при тях са непосредствено обвързани с равнището на военното дело, с качествата на войската.
          Известно е по исторически извори, че войската на траките се състояла от конница и пехота. Пехотинците, които получили названието пелтасти от типичния за траките лек кръгъл щит от кожа, наречен пелта, били въоръжени с копия и мечове. По названието на едно от нападателните оръжия –  меча, някои пехотинци са известни и с названието мечоносци. Според Тукидид то в най–голяма степен се отнася за войниците от родопското племе дии. Конницата, основната ударна сила на траките през V и IV в. пр. Хр., е представена в две разновидности –  лека и тежковъоръжена. Характерно за първата е, че въоръжението И е като на пелтастите. Леката конница, наречена още конни стрелци, е типична според Тукидид за гетите. Що се отнася до тежката конница, нейните войни, облечени в ризници, шлемове, наколенници били въоръжени с копия, мечове, щитове, а при гетите тежката конница носела лъкове и стрели14. „За разлика от гръцката полисна армия основната ударна сила в Тракия била конницата на племенната аристокрация и затова целият боен ред бил съобразен с нея. Докато пехотата и леката гетска конница нападали вихрено, но бързо отстъпвали и безусловно използвали тактиката на изненади, на засади и на обходни движения, тежката конница била способна да приеме по–продължително сражение“15.
          Общата представа за войската на траките от времето на Одриското царство според академичното издание на История на България е, е че тя не познава добрия боен ред по време на битки, няма развита бойна тактика и добро войнско обучение, но войните И притежават свободолюбив дух и воля за победа и това ги прави търсени във всички войски от V в. пр. Хр. насетне –  като наемници и съюзници в армията на Филип II и Александър III, на диадохите, в римската армия (в спомагателните части), а от II в. н.е. –  в легионите. Данни за траки–войни се откриват от Месопотамия до Британските острови, а в Мала Азия и Египет е имало цели тракийски военни колонии16. 
          Не всички обаче споделят подобно мнение. Истинската оценка на постиженията на тракийската конница идва отвън. Като се позовава на изследвания на военни специалисти, в книгата си, посветена на Александър Македонски, Пол Картлидж припомня следните немаловажни за успеха на похода му подробности, отнасящи се до конницата: „В началото, при Филип, към 358 г. тя наброявала само около шестотин конници, но той непрекъснато увеличавал броя им и към 334 г. Александър наследил елитна кавалерия в състав от три хиляди и петстотин конници. Те, като всички кавалеристи в древността, се затруднявали от липсата на стремена, а освен това не подковавали копитата на конете, обаче компенсирали тези недостатъци с извънредната си ловкост и отлични умения като ездачи, особено при насочването на конете само чрез притискането на коленете си. Всичко, което не им достигало по отношение на бронята или теглото на копията, те наваксвали благодарение на скоростното препускане, превъзходната синхронизация в настъпление, несравнимото си майсторство в ездата и дързостта при атаките. Тази клиновидно построена бойна формация, която Филип наследил от скитите и траките, приличала –  според един от античните летописци –  на познатия строй на ято от жерави в полет и олицетворявала всичките предимства на клиновидното подреждане преди атака“17.

          Примерите за тракийската конница в действие съвсем не се изчерпват с  войската на посоченият вече цар Рез(ос). Освен в Илиадата, Омир споменава за схватки след Троянската война между завръщащите се по домовете си победители и някои тракийски племена, през чиито земите минават. За нас кървавият конфликт между киконите и пълчищата на Одисей представлява интерес дотолкова, доколкото в академичната ни история това сражение, в което траките–кикони воювали и с колесници, е високо оценено именно поради добрата си организация. Ето какво е казал Омир във втората си изключително известна поема –  Одисея: „Но щом желаеш, теб аз ще разкажа за своето плачевно връщане, що ми Зевс прати, откак отпътувах от Троя. От Илион като тръгнах, вятър в Исмар ме докара, град на кикони; ограбихме него, мъжете избихме; и под стените жени и богатства си ний разделихме, тъй щото никой да се не оплаче, че няма дял равен. И посъветвах тогава аз своите другари оттамо по–скоро ний да избягаме; но те не щяха, глупците! Колко вино там изпиха и колко овци там, на морский бряг те изклаха, а също и троми рогати волове! Но тез кикони, що бяха избягали, други кикони свикали, техни съседи, и храбри, па и многобройни, що обитаваха сушата вътре и знаеха харно и на кола да се бият, и пеши, когато потрябва. После, взори те надойдоха толкова, колкото цвят и лист се развива напролет, и Зевс нам, злочести изпрати зла орисия, та много беди ний тогаз да изпатим“18.
          С тези примери от времето на Троянската война и малко след нея се потвърждава, че характерна особеност на тракийската войска освен нейния състав (конна и пеша войска), въоръжение и склонност към бърза самоорганизация, е и нейната многобройност. Може би най–добра представа за войската на траките се добива от описанието, което Тукидид прави на похода на Одриския цар Ситалк. През 429 г. пр. Хр. той е владетел на държава, която историкът описва по следния начин: „Наистина сред европейските царства между Йонийския залив и Евксинския понт то било най–могъщо по парични доходи и всякакви други богатства, докато по военна сила и численост на войската доста отстъпвало на царството на скитите. Впрочем сравнението с тях е неправомерно и не само в Европа, но и в Азия няма народ, който да е способен съвсем сам да противостои на скитите, ако всички са в съгласие. Обаче те не се равняват на останалите народи нито по благоразумие в другите неща, нито по разбиране за обстоятелствата в живота“19. 
          Походът, който предприема през 429 г. пр. Хр. Ситалк, е бил замислен доста по–отдавна, ако се съди по предварително изсечения път в земите на царството му. „По време на похода във войската не само нямало загинали бойци, освен ако не заболявали, ами дори тя се увеличила: много от независимите траки го последвали с намерение за грабеж, дори без да бъдат повикани, така че цялата войска наброявала, както казват, не по–малко от 150 000 души. От тях повечето били пехотинци, а около една трета  –  конници. По–голямата част от конницата предоставили сами одрисите, след тях –  гетите. От пехотата най–опитните във воденето на война били независимите траки, въоръжени с мечове, които слезли от Родопа, а останалата разнородна войска, която го следвала, била страшна предимно с численоста си“20.
          И така, ако се доверим на Тукидид, а ние нямаме основание да го подозираме в изопачаване на историческите факти, през V в. пр. Хр. току–що създаденото Одриско царство (Ситалк е син на неговия основател Терес) може да свика под знамената си петдесетхилядна конница, по–голямата част от която е на одрисите. Очевидно липсват подробности относно това дали самият цар се е придвижвал и е участвал в боевете на колесница или като конник. Възможно е умението на траките „славно и на кола да се бият“ да се запазило векове наред –  от Троянската война до един от най–впечатляващите походи на Одриското царство. Ако се съди по изкуството на траките от V– IV в. пр. Хр. колесницата, управлявана от божество (Нике), владетел (изображението в тракийската гробница), войн или състезател (фреските в казанлъшката гробница, изображенията на колесници върху съдове) все още заема особено място в образността на траките. Въпросът е дали тя (колесницата) е продължавала да се използва във войската в степен, съответстваща на ранните представи за включването И в битките на траките. Като че ли времето малко преди и след създаването на Одриското царство, което хронологично обема I х. пр. Хр. налага постепенно образа на конника (препускащият лековъоръжен конник от червено–фигурната керамика, много разпространена в земите на траките през V– IV в. пр. Хр.; описаните от Ксенофонт конници от свитата на тракийския цар Севт II, управлявал през V– IV в. пр. Хр.; образите на тежковъоръжените конници от апликациите на Летнишкото съкровище). Впрочем за тракийския конник като събирателен образ на владетел, обемащ политическата, военната и религиозната власт в древна Тракия ще говорим по–късно, след като проследим в подробности съотношението на силите между нападатели и нападнати през 429 г. пр. Хр. Нека повторим още веднъж, че одриският цар Ситалк напада владетелят на долна Македония Пердика, като изправя срещу него 50 хилядна конница, отстоявайки интересите си в Халкидика. С какво разполага противникът? Отговорът на този въпрос ще хвърли светлина върху следващата поредица от събития със световно значение, в разиграването на които определена роля има военният опит на траките. Нарушавайки хронологията на разказа, ще загатнем, че става дума за участието на траки (конница и пехота) в събития, произтичащи от похода на Александър Македонски на Изток. 

          Подробност, спомената от Тукидид преди описанието на похода на Ситалк, е завоевателната политика на аргоския род Темениди, които в продължение на поколения (започвайки с Александър I), прогонват коренното население (пиери, ботиеи, едони) и се настаняват в земи, които у древногръцкия историк вече са споменати с името Долна или Крайморска Македония, управлявана от Пердика. „Държавата“ явно е непригодена да поеме вражески удари, за което се съди по липсата на достатъчно крепости. Затова пък природата е щедра. Тя предоставя възможност за укриване в недостъпни места, където се оттегля армията на Пердика. „Македоните изобщо не смятали да се отбраняват с пехота, но настояли пред съюзниците си от планинските области да им пратят още конници и щом им се сторело подходящо, нападали тракийската войска с малобройни сили срещу многочислени. И където и да връхлитали, никой не можел да устои на отличните конници, облечени в ризници, а когато бивали обкръжени от множеството, те сами се хвърляли в опасността срещу многократно по–силни отряди, докато накрая се умирявали, когато разбирали, че не са способни да водят бой срещу по–голямата численост“21. Всъщност имал ли е Пердика конница? Не означава ли искането на Пердика към съюзниците за още конни подкрепления, че тежката конница по начало е била на линкести, елимиоти и други племена, чийто статут е много неясен22. Тези въпроси са породени от следното признание на Тукидид: „...по–късно синът на Пердика Архелай след възцаряването си построил съществуващите днес в страната крепости и прокарал прави пътища, а и всичко останало, свързано с военното дело –  коне, оръжие и друго снаряжение –  уредил по–добре, отколкото всичките други осем царе преди него“23. Какви точно са приносите на Архелай за конната войска не можем да знаем, но по принцип те явно не са били особени, щом почти век по–късно, през 358 г. пр. Хр., когато Филип II поема властта, конницата му по думите на горецитирания Картлидж наброявала едва 600 души, а чрез непрекъснатото И увеличаване за 22 години властване през 336 г. пр. Хр., годината на неговата смърт и на встъпването на сина му на власт под името Александър III, Македония разполагала с конница от 3500 души. Кога и как Филип II е изучавал опита на тракийската и скитската конница не знаем точно, но това по всяка вероятност е станало в хода на царуването му чрез привличане на подходящи хора. Косвено доказателство за това е споменатото участие на траки (при разрушаването на Тива24 в наследената от Александър III войска, с която той води първите си битки. 
          През 30–те/20–те години на IV в. пр. Хр. възможност за изява с историческо значение войската на траките (конница и пехота) получава чрез включването си в похода на Александър на Изток. От наличните исторически извори, доста по–късни спрямо описаните в тях събития, се разбира, че траки се бият за Александър през цялото време на продължилия десет години поход, но не е уточнено дали участват в качеството им на съюзници или на наемници. Показателно е, че траките служат единствено на страната на Александър, за разлика от гърците, които преобладават като наемници в противниковния лагер.
          Данните за числеността на войската, с която Александър III потегля на поход, са доста противоречиви. Плутарх, без да влиза в подробности, дава количествен израз на двете крайности: „Броят на Александровата войска според тия, които предлагат най–ниското число, бил 30000 пехотинци и 4000 конници, а според тия, които предлагат най–високо, пехотинците стигали 43000, а конниците 5000“25. 
          За нас е важно да уточним каква част от цялата Александрова конница е съставена от траки. Подробности откриваме у Диодор: „Конниците били: македонци 1500; командвал ги Филота, син на Парменион; тесалийци 1500 под командването на Калат, син на Харпал; елини всичко 600 под командването на Еригий; разузнавачи, тракийци и пеони, 900 под командването на Касандър: следователно общият брой на конниците бил 4500 души. В Европа под командването на Антипатър останали 12 000 пехотинци и 1500 конника“26.
          Данни за броя на наследената от Филип II войска и нейните попълнения при Александър III се съдържат у Ариан27 и у Псевдо–Калистен28. Българската историческа наука черпи данни за участието на траките в похода на Александър Македонски от посочените автори. Като се позовават на писаното за броя на войниците и видовете войска, с които Александър потеглил към Персия, без да им се доверява напълно („Александровото войнство уж се състояло“) Раковски още през 60–те години на ХIХ век уточнява за българския читател, че конницата на Александър е включвала 1800 македонци, 1800 тесалийци, 600 елини и 900 траки и пеяни –   данни, очевидно почерпени от Диодор29. Незабелязана и поради това некоментирана остава една подробност у Диодор, а именно, че онази войскова единица, която се състои от 900 траки (защото и пеоните са траки) е натоварена с военно разузнаване. Фактът, че подобна отговорна задача е поверена на траките, свидетелства за доверие в тях и в техните способности на ездачи, които могат да се промъкват сред врага и да се завръщат невредими. За разузнаване очевидно е била използвана лека конница. Малко вероятно е при доказаните военни традиции и натрупан опит тежката конница на траките да е била пренебрегната от самия Александър и оставена да се изязява в тила му. Чрез приложените планове на битките (при р. Граник, при гр. Ис, при Гавгамела и при р. Хидасп) в изследването на Пол Картлидж се онагледява мястото на обособените по етнически признак подразделения на конницата. В първата битка при р. Граник сред азиатската кавалерия поименно са посочени единствено бактрийците, а на бойната линия на Александър са отбелязани гвардейска кавалерия, гръцка обединена кавалерия, пеонска, тракийска и тесалийска кавалерия, както и ескадронът на Сократ. Конницата участва във всички значими битки на Александровата войска30.

          В хода на военните действия, в резултат на прегрупирането на силите в Азия след победните битки на Александър, по негово решение са предприети промени в състава на конницата. „Към края на 328 г. Александър вече разполагал с кавалерийски части, съставени от жители на Согдиана и Бактрия, така че можело да се допусне, че той замислял изтеглянето на елитните македонски кавалерийски ескадрони от западен и централен Иран. (...) Обаче през 324 г. иранската кавалерия на практика започнала да се влива в ескадроните на гвардейската кавалерия, съставена само от македонци, но пооредяла от сраженията. (...) През същата година започнали да приемат персийски пехотинци в македонските фаланги, макар че командирите без изключение си оставали македонци. И накрая било сформирано ново (пето по ред) пехотно съединение със смесен състав –  македонци и ориенталци –  при това под командването на един ориенталец –  Хитасп, който бил роден в Бактрия“31.

          Всъщност от II х. пр. Хр., когато по време на Троянската война като че ли за пръв път конят, впрегнат в колесница, се появява на сцената на военните действия, това животно с различна степен на разпространеност постепенно навлиза във всички армии. Конфликтът на Александър Македонски с Изтока показва, че конница имат не само траките и бактрийците, но и персите, елините, македонците, римляните. Конната войска има много широко приложение както в древния свят, така и в по–нови исторически времена. Затова не е изненада фактът, че при траките конницата и войнът–конник надживяват моноетничната тракийска държава. Векове след залеза на Одриското царство тракийският конник, къде самотно, къде в отряд, съставен от сънародници, продължава да шества по света и да разнася славата на „коневъдна Тракия“. Доказват го и примерите от римския (включващ и Византия) период на тракийската история, който всъщност обхваща времето от смъртта на Александър III до официалното признаване на Дунавска България.
          Има исторически извори от I в. пр. Хр., от които се вижда употребата на конната войска във вътрешно–тракийски конфликти с участието на римската администрация. В обвинителна реч на Цицерон (I в. пр. Хр.) по повод на престъпленията на Пизон, управлявал провинция Македония от 57 до 55 г. пр. Хр., се откриват следните подробности: „Вярваш ли, че ние не сме проследили достатъчно злините и бедствията, които твоята власт е причинила на провинцията?... И също така, като се беше продал на цар Котис за триста таланта, ти нареди да посекат със секира Рабокент, един от първенците на племето беси, макар да беше дошъл в твоя лагер като пратеник и да ти обещаваше от страна на бесите голяма помощ и подкрепа от пехотинци и конници“32.
          Овидий, римски поет, живял през втората половина на I в пр. Хр. и първите десетилетия на I в. сл. Хр., като описва подробно мястото на своето заточение Томи и впечатленията от обграждащите го „диви племена“ –  савромати, беси, гети, споменава и за зимните конни набези: „Задуха ли силно Борей и стегне ли с дивата си сила водите на морето или тези на разлялата се нашироко река, веднага по Истър, както е изгладен от сухото веене на северняка, страшните варвари се понасят на своите бързи коне. Неприятелят опустошава вредом съседната земя, могъщ със своите коне и с летящите надалеч стрели“33. Доказателство за това, че конницата продължава да бъде част от бита и военните изяви на траките, откриваме и у Апиан, гръкоезичен историк от Александрия, живял през II в. сл. Хр., автор на многотомна история на римските войни, проследени от дълбока древност до средата на I в. сл. Хр. Той споменава за двехилядна тракийска конница във войската на Брут от времето на т.н. Граждански войни в римската история34.
          Своеобразен отглас от образа на цар Рез(ос) се открива у Херодиан, гръкоезичен автор от III в., който завършва разказа си за историята на римските императори с  описание на Максимин. „Във войската служел някой си на име Максимин. Той произлизал от полуварварите, които населявали вътрешността на Тракия, и то от едно тамошно село. Както се разправя, отначало в детството си бил пастир, а в разцвета на младежката си възраст поради грамадния си ръст и телесните си сили бил взет за войник в конницата“35. Благодарение на качествата си той се издига до началник на новобранците. Много любопитен е фактът, че повечето от младите войници, обучавани от Максимин, според Херодиан били панонци. Именно те провъзгласили Максимин за император на Рим, което станало през III в. Причината за неговото издигане Херодиан търси в неговия външен вид и сила, с което се стреми да омаловажи истинските му качества за войн–конник. Максимин, императорът–тракиец, е живият пример за жизнеността на явлението, което в живота е персонифицирано в бойци, а в паметта –  чрез образа на т.н. тракийски конник. Пътят на последния в духовния свят на траките продължава чрез модификацията тракийски херос/херой. 

          Изображението на конник в изкуството на траките (фрески, вазопис, монети, пръстени, съдове от благороден метал –  кани и фиали; апликации по конска амуниция, апликации по части от защитното въоръжение на боеца, което е много често срещано от края на VII в. пр. Хр.) в изследванията върху духовния живот на траките е откроено с названието Тракийски конник. Смята се, че в пределинистичната и елинистичната епоха Тракийският конник е образ на тракийския владетел. В иконографията на изображенията, създадени между V и III в. пр. Хр. в тракийска среда (облекло, прическа, поза, жестове, „изражение“ на лицето) се търсят чертите на човек –  реален владетел, който не бива да бъде смесван с по–късния тракийски Херос. Допуска се, че тракийският конник е обобщен образ на представител на аристокрацията –  цар или местен владетел, но в него може да бъде открит и конникът, включен в свитата на владетеля, който го придружава в битки, на лов, при обиколка на управляваното землище. От една страна ранните изображения на конници се интерпретират като образец за иконография, утвърждаваща чрез средствата на изкуството това съсловие. Излъчено от аристократичния елит, то стои зад  йерархична структура, оглавявана от един владетел и идентифицирана с държавата. От друга страна в иконографията на Тракийския конник се търсят доказателства за началото на обожествяване на тракийския владетел чрез канонизацията му в образа на анонимния Тракийски херос/херой.

          Божеството–конник, наречено Тракийски Херос/Херой, е познато от изображения върху оброчни плочки. Култът към това божество е най–разпространеният култ в Тракия. Документиран е с повече от 3000 оброчни плочки от светилища, където Тракийският херос е бил почитан самостоятелно или заедно с други богове (Аполон, Асклепий, Силван). Според датировката на оброчните плочки култът е от римската епоха на тракийската история и по–точно изживява разцвет през II–III в. Бил е разпространен от Северното Черноморие до Египет, а също така и в посоката изток–запад навсякъде, където са проникнали траки. За тракийския харктер на Божеството и неговия култ се съди не само от пространствения обхват на неговото разпространение, обемащо и надхвърлящо територията на т.н. тракийска диаспора. Названието Херос според някои учени може да се изведе от древен тракийски или хето–лувийски корен и не се покрива с елинското съдържание на определението „Херос“. Анонимният  бог на траките има множество местни епитети, принадлежащи в преобладаваща си част на езика на траките. В този тип лингвистични извори се търси доказателство за предположението, че той е бил свързан (в качеството си на техен покровител) с множество местности и селища в етническото землище на траките и е бил честван с игри–посвещения. Така например във Филиполол, където Тракийският херос е бил наричан с епитета Кендриос, игрите, които се провеждали в негова чест, са били известни с названието Кендрисея36. За тракийското потекло на това божество недвусмислено свидетелства фактът, че негов прототип е Тракийският конник, а посвещаващите оброчните плочки са траки.
          От гледна точна на иконографските им особености оброчните паметници от II–III в. са представени в три групи. Първият иконографски тип изобразява конника в спокоен ход наляво. Приема се, че тук херосът е представен във функцията си на покровител. Този иконографски тип търпи развитие. Доказателство за това е т.н. благославящ жест –  конят е стъпил с копитото си върху нисък олтар, зад него е изобразено дърво, от което се подава змия, обърната към главата на конника. Понякога в лявата си ръка той държи фиала –  признак на неговата божественост.
          Вторият иконографски тип представя конника в ловна сцена –  в ход наляво, с копие във високо вдигната дясна ръка. Понякога конникът държи щит зад главата на коня. Придружават го куче или лъв, а преследваното животно е глиган, заместен понякога от повален войн–неприятел. Тук тракийският херос е изобразен във функцията си на унищожител на злото и покровител на природата. 
          Третият тип, който е рядко срещан, представлява конник, който се връща от лов и държи в дясната си ръка убитото животно (сърна, заек). Придружават го отново куче или лъв, които гризат краката на жертвата. Изображенията от този иконографски тип включват една или две женски фигури. Наличието на фиала в ръката им свидетелства за божествена принадлежност, а в някои случаи са изписани и имената на антропоморфните божества. В изображенията на третия иконографски тип се откриват елементи на религиозен синкретизъм (чрез гръцките и римски имена на боговете).
          В християнско време култът към Тракийския херос претърпява трансформация. Според Иван Венедиков негови наследници са конниците–светци Св. Георги и Св. Димитър, които са запазили и доста очевидни прилики с тракийската иконография37.
          Няма съмнение, че Тракийският херос/херой е изконно тракийско божество, родеещо се с глъбинни пластове на религиозно мислене, отвеждащо към корена на тракийското потекло. „При това извънредно странно е, че това интересно божество е анонимно. То няма никакво име. Онези, които виждат в траките един народ с пелазгите, древните обитатели на Гърция отпреди идването на самите гърци в нея, сигурно ще възкликнат от възторг, защото Херодот разказва, че някога пелазгите също така не назовавали с име своите богове, нито им давали някакъв прякор. (...) Тракийският бог–херой също не носи никакво име. Това се вижда от посвещенията, които са му отправени в обречените дарове, в релефите, олтарите и надписите, които му посвещават“38. 
          Въпросът е защо толкова късно се появява този култ? Дали избуяването му през римската епоха на тракийската история не е вид архаизация, връщане към някакви изначални представи, в които не толкова конникът, колкото конят въплъщава някаква значима идея. Отговорът на този въпрос донякъде се съдържа в казаното от Венедиков: „По дух тази религия в Тракия, при която в края на краищата всички богове се качват на коне, не може да бъде възникнала през римската императорска епоха. Тя е рожба на един бит, напомнящ твърде много този на царете на ахейците в Илиадата. Хероичното начало тук е прокарано още по–пълно и широко и богът, при който ще иде хероят, който е вършил подвизи приживе, е бог–херой. Там, в царството на мъртвите, където Залмоксис проповядвал, че ще живеят вечно тези, които са напуснали нашия свят, властва той. Дали това странно божество, което представлява едновременно и много различни местни херои, но в действителност е един, който има само много местни аспекти, не е едно отражение на танграизма на номадските народи, от които траките са вероятно една част, и дали това не е всъщност едно антропоморфно изображение на небето или на бога на небето, който се вижда като конник. Във всеки случай божеството–конник, така широко разпространено у траките, представлява наистина едно старо божество, което въпреки двойната зависимост на траките от гръцката и римската религия е запазило едно значително място в живота на траките“39.
           
           

          1 За опитомяването на коня, коневъдството и „култа към коня“ вж. Кузьмина, Е.Е. Распространение коневодства и культа коня у инароязычных племен Средней Азии и других народов Старого света. –  В:Средняя Азия в древности и средневековья, М., 1977, 28–52. Кабакчиева, Г. Конят в тракийската религия и изкуство. Тезиси. –  В: Thracia antiqua, 5, 1979, 223–239.
          2 Кун, Н.А. Старогръцки легенди и митове, С., 1967, с. 140–141.
          3 Арх. на БАН, ф. 14, оп.1, а.е. 33, л. 85–85 гр. Същата песен със заглавие Александръ се съдържа пак там, ф. 11, оп.1, а.е. 254, л. 386. Вж. също  Псевдо Калистен, Животът на Александър Македонски. –  В: Антични романи, С., 1981, с. 85 „Конят беше наречен Буцефал, понеже имаше на бедрото си белег от изгорено във формата на бича глава“ (...).„Конят дочу приказката на Александър и изцвили втори път, но не както по–рано, печално и заплашително, а меко, като че ли някой бог му нареждаше. И като съгледа Александър, протегна предните си крака и целият се заклати, все едно, че отправяше молба към собствения си господар. Като забеляза как се промени държанието му и като видя костите на толкова хора, загинали от насилствена смърт, изпита съжаление като към човек, разблъска пазачите и отвори клетката...Хвана се за гривата и го яхна и въпреки че беше необюздан, конят му се подчини. А един човек веднага хукна и разказа на Филип случката. Той се спомни прорицанието, посрещна сина си и го приветствува с думите: „Бъди поздравен, Александре, повелителю на света“.
          4 История на България. Т.1, С., 1979, с. 64, 140. Вж. също статията „Животновъдство“ в Кратка енциклопедия Тракийска древност, С., 1993, с. 107.
          5 Вж. илюстрациите към История на България. Т. 1, С., 1979, с. 138, 161, 167, 169, 192, 196, 207, 218, 230, 235, 245, 264, 266, 274, 299, 338, 354. Вж. също илюстрациите към изданието Тракийски легенди, С., 1981, с. 38 и др. Сред по–известните и отдавна въведени в обръщение артефакти са: изображенията на коне в тракийската гробница в Казанлък (II половина на IV в. пр. Хр.), представящи двуколки с по два запрегнати коня, както  и колесница, със запрегнати в нея четири коня, един от които е бял, един тъмен, и другите два са с различни нюанси на червеното; сребърна апликация от ризница (V в. пр. Хр.) от Голямата могила при с. Дуванли, която представя богинята Нике, управляваща колесница със запрегнати в нея четири коня; сребърна паница от Башова могила при с. Дуванли (V в. пр.Хр.), на която са гравирани 4 колесници (двуколки) с впряг от по четири коня (конете са светли); надгробна плоча от Шаплъдере при устието на р. Марица (V в. пр. Хр.), представяща конник, следван от четириколка (колелата са със спици), теглена от два коня, в която има две фигури –  на коларя и на мъж (вероятно покойника, на когото е посветен паметникът), седнали един зад друг; апликации от Летнишкото съкровище (IV в. пр. Хр.), представящи конници с типичните за траките облекло, прическа, въоръжение, конска амуниция в бойни и ловни сцени;  сребърна монета с името на Спарадок (V в. пр. Хр.), на чиято лицева страна е изобразен кон с вдигнат десен преден крак; бронзова монета на Севт III (к. IV–  н. III в. пр. Хр.), чиято обратна страна представя владетеля като ездач;  червенофигурна ваза (IV в. пр. Хр.), намерена в Созопол, представяща препускащ конник с две копия в дясната ръка, носещ типичните за траките „ямурлук“ и островърха шапка; златна каничка (IV в. пр. Хр.) от могилно погребение край Враца, представяща две двуколки с по четири коня, при което коларите са с гръб, а конете –  лице в лице и между тях „дървото на живота“;  тракийски сребърен позлатен колан (V–IV в. пр. Хр.), намерен в с. Ловец, Старозагорско, представящ конници, участващи в лов; мраморна плоча от Варна (III в.) с посвещение на тракийския Херос; надгробна плоча от Месамбрия (II–III в.) с барелеф, изобразяващ жена в двуколка, теглена от коне, водени за поводите от мъж; статуя на тракийски конник (III в.) от с. Брестник, Пловдивско, представяна като паметник на хероизиран виден тракиец; недатирана бронзова статуйка на тракийски конник, представен като римски войник; плоча от Сердика (к. II–н. IV в.), рекламираща циркови игри, върху която се вижда препускащ ездач с маска на кон върху главата; оброчна плоча на тракийски конник (II–III в.), намерена на гара Кричим; оброчна плочка на тракийски конник (II–III в.), намерена при с. Златна Панега; Пръстен (IV в. пр. Хр.) от с. Гложене, Тетевенско с изображение на кон и човек встрани от него, който държи рог.
          6 Кратка енциклопедия Тракийска древност, С., 1993, 66–68, 314. Уникално, типично тракийско въоръжение са лекият щит пелна, а оттам и пелтаст (войн–пехотинец), както и мечът, наречен ромфея, също носен от пешаци през III–II в. пр. Хр. 
          7 Кратка енциклопедия Тракийска древност...с. 216–217.
          8 Омир е цитиран по Подбрани извори за българската история. Т. 1, С., 2002, с.82–83. В бележките към извора се споменава митичният произход на Резос. Известна е и версията, че негов баща е не Ейоней, а бог Стримон (Струма). Майчинството пък се приписва на муза –  Клио, Калиопа, Терпсихора. Самото име на героя в буквален превод означава „цар“. Твърди се, че става дума не за историческо лице, а за събирателен образ на тракийски орфически цар от времето на Микенска Тракия, който е и владетел на „златно–сребърната планина“ Пангей. Планината обаче не е мито–поетична измислица, а реален географски факт. След като един от компонентите на Омировата картина е с „реалистична“ характеристика, мисълта би могла да бъде ориентирана към допускането, че Рез и конете му също не са измислица, а са отражение на истинското състояние на нещата от времето на Троянската война. 
          9 Еврипид, Резос. –  В: Подбрани извори за българската история. Т. 1, С., 2002, с. 84. Авторството на Еврипид относно трагедията Резос се оспорва от някои изследователи. За нас е по–важно това, че описанието на тракийската войска е достоверно, за което свидетелстват археологическите находки. Особен интерес по повод на съюзниците на Троя заслужава фактът, че на помощ И се притичат и амазонките –  „войни на бързи коне“, с което те се уподобяват на траките. Вж. Кун, Н. А. Старогръцки легенди и митове, С., 1967, с.331.
          10 Кун, Н. А. Одисей и Диомед отиват на разузнаване в страната на троянците. Конете на Рез. –  В: Старогръцки легенди и митове, С., 1967, с. 292–294. Според разказа на Омир, преминал и в текстовете на т.н. древногръцки митове, Диомед и Одисей, натоварени със задачата да разузнаят какво става в лагера на троянците и техните съюзници, хванали троянския съгледвач Долон, който, за да спаси живота си, им разкрил къде станува дошлият на помощ на Троя цар Рез(ос). Одисей и Диомед се промъкнали в стана на троянците и нападнали царя, който лежал край конете си, обкръжен от спящи войници. След като убил дванайсет от тях, Диомед не пощадил и живота на цар Рез(ос). В това време Одисей отвързал конете и ги извел от лагера, а след това всеки от „героите“ яхнал по един от тях и се добрал до лагера на гърците. Последното нещо, което узнаваме за конете на убития цар Рез(ос) е, че те стават собственост на Диомед и са вързани край неговия шатър. За колесницата и доспехите на тракийския цар се знае, че не е била открадната от същия Диомед единствено поради намесата на божествената му покровителка Атина Палада, която е поискала той да се върне жив в стана на гърците.
          11 История на България. Т.1, С., 1979, с. 80. Вж. пак там с. 39–133.
          12 История на България. Т.1, С., 1979, с. 175–273.
          13 История на България. Т.1, С., 1979, с. 110–299. Ето и събитията в резюме:  след Троянската война (ХIII в. пр. Хр.), събития от световна значимост за тогавашния свят са походите на персите срещу скитите (на Дарий I през 514–513 г. пр. Хр) и срещу гърците (на Мегабаз през 513–512 г. пр. Хр.,  на Мардоний през 492–491 г. пр. Хр. и на Ксеркс през 480 г. пр. Хр.), първият от които минава през тракийските земи по Западното Черноморие, а следващите са на юг –  по Егейското крайбрежие, богато на елински колонии, и през Егейска Тракия. Следващата поредица от събития със значими политически последици започва с обединяването на част от траките в началото на V в пр. Хр. в мощно държавно образувание, известно в историята с името Одриско царство. С различна степен на активност, въпреки „завоевателните“ походи на укрепналата в средата на IV в. пр. Хр. в югозападните предели на тракийската диаспора (траки, пеони, илири) държава Македония, Одриското (тракийското) царство запазва статута си на политически субект до средата на I в. сл. Христа (всъщност до 45 г., когато Тракия е превърната в римска провинция). Създава се впечатлението, че през тези пет и половина века (продължителността на историческия живот на Одриското царство), основните конфликти на полуострова, населен с траки, е откровено казано „вътрешнотракийски“, а Атина (и Спарта) по дипломатически път (чрез явни съюзи и задкулисни интриги) се намесват в тях с оглед на собствената си изгода. През 429 г.пр. Хр. одриският цар Ситалк предприема поход към Халкидика, който е поход срещу Македония. Всъщност районът на Халкидическия полуостров, населен с траки, поради близостта си с планината Пангей, богата на златни и сребърни руди и с множество рудници, е обект на интерес както от страна на гърците, които създават в близост свои колонии, така и от страна на политическото обединение, наречено Македония. След като превзема през 356 г. пр. Хр. гр. Амфиполис при устието на Струма, през следващата година с победата си над съюза от траки, илири, пеони и атиняни, Филип II завзема Пангей. Това е придобивката, която осигурява успешните му походи в Тракия  (352 г. пр. Хр.), срещу скитите и трибалите (339 г.пр. Хр.), отнемането на Тракийския Херсонес от Атина, както и решението му от 336 г. пр. Хр. да организира поход срещу персите, в качеството си на предводител на т.н. Коринтски съюз. От средата на IV в. почти до края на II в. пр. Хр. след Филип II земите на траките са обект на поредица от военни походи и военни сблъсъци, организирани от сина му Александър (335 г. пр. Хр), от неговия наместник  в Тракия Зопирион (329–328 г. пр. Хр.) и наследилия го посмъртно Лизимах (323–297), както и от потомците на диадохите: Антигон Гонат (277 г. пр. Хр.), Птолемеите ( 230–204 г. пр. Хр.), Филип V (219–  182 г. пр. Хр.), Антиох Сирийски (196 г. и 194 г. пр. Хр.). На подобно вмешателство траките отговарят с военни действия, организирани от тракийските владетели (Севт III срещу Лизимах през 323 г. пр. Хр.), с масови въстания на траки (313 г. пр. Хр., 212 г. пр. Хр.), с участия в различни военни съюзи между тракийски племена (188 г. пр. Хр.). Тези вътрешнобалкански борби за икономическо и политическо надмощие се усложняват от намесата на сили извън региона –  персите (през VI–V в. пр. Хр.), келтите (280/279 –  212 г. пр. Хр.), римляните, които от II в. пр. Хр. организират походи срещу келтите в Мала Азия през земите на траките или се включват във войни срещу наследниците на Александър (185–184 г. пр. Хр. Филип V е принуден от Рим да върне завладените от него през 190 г. градове на Гърция и Тракия) с цел да ги обезсилят и да завладеят историческото им наследство, което действително се случва. Много показателен завършек на този етап от историята на Югоизточна Европа е съюзът (от 171 г. пр. Хр.), който последният македонски владетел Персей сключва за борба против Рим. Негов единствен съюзник е тракийският цар Котис, а в битката при Пидна през 168 г. пр. Хр. се споменава за многобройно тракийско участие –  съюзници, но и наемници траки. Това е не само краят на антична Македония, но и началото на окончателното завоюване на тракийските племена и техните земи от Рим.
          14 Тукидид, Избрани страници, С., 1988, с.94 –  95.
          15 История на България. Т.1, С., 1979, с. 186.
          16 История на България. Т.1, С., 1979, с. 187–188.
          17 Пол Картлидж, Александър Македонски, С., 2008, с. 185.
          18 Хомеръ, Одисея, С., 1942, с. 109, песен IХ, ст. 37–54. Коментар на битката вж. в История на България. Т.1, С., 1979, с. 175–176.
          19 Тукидид, Избрани страници, С., 1988, с. 95. Впрочем според Херодот, гръцки историк, съвременник на описваните от Тукидид събития, траките притежават качества, сходни с тези на скитите. Вж. Из Херодот, кн. 5, гл. 3, пар. 1–2: –  В: Подбрани извори за българската история. Т.1, С., 2002, с. 84–85: „Тракийският народ е най–голям след индийския от всички хора. Ако той се управляваше от едного и беше единодушен под него, той би бил, по мое мнение, непобедим и много по–силен от всички народи. Но понеже те не могат да преодолеят това и да го устроят, то никога няма да стане и затова Траките са слаби. Те носят много имена –  всеки според областта си, но всички те се ползват от еднакви закони за всички неща освен Гетите, както и Травсите и тези, които живеят зад Крестоните“.
          20 Тукидид, Избрани страници, С., 1988, с. 95.
          21 Тукидид, Избрани страници, С., 1988, с. 97.
          22 Тукидид, Избрани страници, С., 1988, с. 96: „Всъщност към македоните принадлежат също линкестите и елимиотите и други племена в горната част на страната, които са им съюзнически и подвластни, но имат собствени царства“.
          23 Тукидид, Избрани страници, С., 1988, с. 96. В бележка 101, с. 224 са посочени седемте царе преди Архелай: Пердика, Аргей, Филип, Аероп, Алкет, Аминта, Александър, Пердика, и Архелай. Като извор е посочен Херодот, (VIII, 139).
          24 Плутарх, Александър. –  В: Успоредни животописи, С., 1981, с. 30, р. 12.
          25 Плутарх, Александър. –  В: Успоредни животописи, С., 1981, с. 31–32.
          26 Диодор, Историческая библиотека. Книга ХVII. –  В: Арриан, Поход Александра, Москва–Ленинград, 1962, с. 303. Пак там е казано, че в началото на похода за преминаване на Хелеспонта били включени 60 военни кораба, пехотата се състояла от 12000 македонци, 7000 съюзници и 5000 наемници под предводителството на Парменион. Тя била следвана от 5000 души одриси, трибали и илирийци, а освен това стрелци с лък (т.н. агриани), хиляда, така че цялата пехота била около 30000, а на с. 297 е уточнено, че при провъзгласяването си за цар Александър е наследил около 30 х. души пехота и конница с не по–малко от 3000 души. 
          27 Арриан, Поход Александра, Москва –  Лениград, 1962, с. 50–57, 59. У Ариан се откриват подробности за военните действия на Александър срещу съседите му, предприети непосредствено след възкачването му на престола. Споменава се за конница (около 1500 души) при нападението срещу гетите отвъд Дунава, при битката за Тива. Ариан съобщава, че към началото на похода срещу Персия войската на Алексаднър брояла малко над 30000 пехотинци и малко над 5000 конника . Вж. с. 50–57, 59.
          28 Псевдо–Калистен, Животът на Александър Македонски. –  В: Антични романи, С., 1981, с. 90–91: „Като събра по–раншната войска на Филип, направи преброяване и намери, че македонската и съюзническата пехота наброява 72000, македонската конница –  2000, траките, пефлагонците и скитите, които му служеха за леко въоръжени –  800. И като прибави към тях и тия, които се събраха, получиха се 77000 плюс 4500. Въоръжи ги с войниците, които имаше от баща си, като взе за тази цел от македонската хазна 70 златни таланта пари. Построи триери и либурнски съдове и се отправи от Македония през река Термодонт към намиращата се на север Тракия, която естествено се беше подчинила на Македония поради силата на баща му Филип. И като получи от там наемни войници и 500 сребърни таланта, отправи се за Ликаония“.
          29 Раковски, Г.С. Галатите в България. –  В: Съчинения. Т. 4, С., 1988, с. 330. Богданов, Ив. Александър Македонски, С., 1988, с. 125–126. Чрез анализ на историческите извори авторът стига до заключението, че гърците, като членове на Коритския съюз, осигуряват за похода срещу Персия 7000 хоплити, 5000 наемници, 60 кораба (20 на Атина и 40 на Коринтския съюз). Други сто короба са осигурени от бившите елински колонии по малоазийския бряг. Войската на македонската държава е разделена на две –  част от нея (10000 фалангисти и 4000 конници от тежката и леката конница) оставят на разположение на Антипатър, който е упълномощен да управлява Македония в отсъствието на Александър. В похода на Александър на изток вземат участие 30000 пехотинци и 5000 конници от тежката и леката конница. Уточнено е, че траките в пехотата са на брой 6000, а при конниците, без да се уточнява етническия състав е спомената бройката 3000 тежка конница и 1700 лека тесалийска конница.
          30 Картлидж, П. Александър Македонски, С., 2008, с. 26–31.
          31 Картлидж, П. Александър Македонски, С., 2008, с. 236. През 326 г. пр. Хр. бактрийската конница участва в битката с Пор (раджата Парватаки) за превземането на Индия. Вж. Илиев, Ал., Българите и полуостров Хиндустан, С., 2006, 57–58.
          32 Цицерон, Из речта срещу Пизон. –  В: Подбрани извори за българската история. Т. 1, С., 2002, 102–103.
          33 Овидий, Тъгите. –  В: Подбрани извори за българската история. Т. 1, С., 2002, с. 110.
          34 Апиан, Граждански войни. –  В: Подбрани извори за българската история. Т. 1, С., 2002, с. 105. Амиан Марцелин, История. –  В: Подбрани извори от българската история. Т. 1, С., 2002, с.128, 129. За конницата като съставна част на римската армия споменават множество автори. Сред тях и Амиан Марцелин, живял през IV в. В своята История, писана на латински език, той отделя подобаващо място на нашествията на готите. По повод на битките с тях се споменава и за участието на конница, за император Деций, загинал поради неумението си да се справи със своя буен кон. За военната практика на Рим вж още Фехер, Г. Ролята и културата на прабългарите, С., 1997, с. 139: „Римската войска, както е известно, е била пехотна до такава степен, че конницата се състояла само от поробени варвари. По–голяма роля играла конницата само от III в. сл. Хр. Тогава добър човешки материал за конницата бил събиран от далматите и от африканските маври. Когато нападенията на народите с конна войска се превърнали в голяма опасност за Рим, за кавалеристи наемали и чужденци. От хуните нататък главното оръжие и на римската войска е вече лъкът“.
          35 Херодиан, История. –  В:Подбрани извори за българската история. Т. 1, С., 2002, с. 120.
          36 Кратка енциклопедия Тракийска древност, С., 1993, с. 305–306.
          37 Повече подробности за конното божество на траките виж у Венедиков, Ив., Тракийският херой. –  В: Тракийски легенди, С., 1981, 25–49.
          38 Венедиков, Ив. Тракийският херой.–  В: Тракийски легенди, С., 1981, с. 27: „Винаги в тези паметници посветителят пише, че посвещава паметника си на определено божество, напр. на Зевс или на Зевс и Хера, на Асклепий и Хигия, на Аполон и т.н. При това често пъти името е придружавано и от думата „kyrios“ –  господар: на господаря Асклепий или на господаря бог Асклепий, на господарката Артемида или на господарката богиня Артемида и за тракийския херос се пише „на господаря бог–херой“, като „херой“ в значението, което ние и днес употребяваме, поема функцията на име на бога. Може да се каже също просто и на господаря херой или дори само „на хероя“.
          39 Венедиков, Ив. Тракийският херой. –  В: Тракийски легенди, С., 1981, с.42–43.
           
           
           
           
           
           

          Христо Ганов
          ОТВЪД ПРЕХОДНОСТТА 
          НА ИЗКУШЕНИЯТА
          70 години от рождението на Петко Братинов
           

              Отвъд преходността на изкушенията
              едва започва всяко оцеляване.
                „Картина в меки полутонове“
           

          Петко Братинов е от най–физиономичните съвременни български поети –  със своя стилистика (още от първата си книга!), със своя оригинална философска поетика, с доказаната си способност да разчи¬та сложните знаци на битието и чувствителните сигнали на човешката душа. И за мен –  най–важното! –  във всичките му стихотворни сборници той ни респектира с характер, с индивидуалност на поведението и реакциите, на изказа, на архитектониката на стиха, със специфичния поглед на лирическия му герой. На някои може да се струва прекалено разсъдъчен, но те няма да са прави –  цялото творчество на този ав¬тор е осветено от биотоковете на една бушуваща емоционалност, овладяна и опитомена от поетическия му талант, от поетическата „дисциплина“ на този „недисциплиниран“ човек, от така добре защитените философски прозрения за процесите и явленията в нас и около нас. Него¬вият лирически герой е нестандартна, неспокойна личност с най–висо¬кия градус на ангажираност в съзиданието (в противоречивото движе¬ние на живота), при това с една свръхчувствителност, която е присъща на най–ярките таланти. Стиховете на този поет звънят от мисъл! Неговите теми са глобални: животът, свободата, смъртта, съпротивата, любовта, природата, вселената. Той е чужд на дребнотемието, на еснаф¬ското съществувание (боже, опази!) –  това е извън натурата му, из¬вън представата му за краткото, но единствено пребиваване на тази земя, наречено човешки живот. И затова стиховете му са заредени с огромна енергия, която носят неговите метафори и сравнения, алитерации и въздействащи поанти; той живее с абсолютната отговорност за по¬езията като висша мисия и затова не може да си позволи компромис никъде –  в живота, в изкуството, в отстояването на собствените си разбирания за смисъла на битието. И напълно естествено той може да напише силни „граждански“ (в най–отговорния смисъл на този трафарет) стихове и запомнящи се „интимни“ творби и навсякъде да отстои характерната Петкобратиновска стилистика, собствената си поетика и –  повтарям! собствения си характер. За мен това е най–високия знак на дарбата.

          * * *
          Сълза,
          зачената от мен,
          върху дървото на живота.
             „Предсказание“

          Ако познавате добре творчеството на този поет, не може да пропуснете колко своеобразен и странен (но очарователен), логично задълбочен (но и подвластен на емоцията) е неговият лирически герой. Той е „изправен пред живота“, в „прегръдката на тази лечебна зима“, когато „се мръква в сърцето на света“, но знае, че „обреченият на свобода не може да умре от самота“; ще стене с посадената от него топола, пулсираща край тясното шосе, но отсечена, тя „погребва нещо истинско в очите“ му. И ще се моли да придойде мътната река, за да спаси „голямото дърво“ на дъното на новия язовир от „оскърбителната съдба“ то да чува присмеха на келявите дребни храсти. Ще решава дилемата в часа по зоология: „И по–добре да нямаме следи от зъб отровен, отколкото да имаме лъжица с билков мед“; ще усеща как „в гибелно спокойната природа“ се заражда отмъщението за злъчта на ония „с камшиците“, ще го прободе „страшно предчувствие за сняг през юни“, ще се отдалечава в зеленото, за да чуе монолога на стоическия розов храст и „живачното плющене на обидни дъждове“, за да стигне до побеснялата река, защото го очаква преминаването на планината, което всъщност е преминаването през живота, където винаги „голямото изкачване започва (след истинския залез) на нощта“...
          Забелязвате ли как органично присъства природата (жива и мъртва; има ли „мъртва“ природа?) в поезията на Петко Братинов? Самият поет е генетично свързан с природата и през целия си живот (дете, ученик, войник, ловец, планинар) тя е неговата сцена, където той е главният герой и неговата свещена библиотека, където пак той е неуморимият читател, на великата И книга. Pатова ще насели стиховете и поемите си с цветя и птици, с дървета и зверове, с хора, дъждове и светкавици, с всички сезони, през които неумолимо изтичат човешките и календарни години. Неговата философия е придобита повече от свръхчувствителния болезнен и лекуващ допир до реалния живот, макар той да е човек, който много е чел и много сериозно е мислил върху прочетеното –  затова са така респектиращо обусловени философските му обобщения. Поетът знае, че природата е мъдра и съвършена и нейните толкова важни уроци трябва най–после да бъдат усвоени от човека. Към този човек той се отнася с разбиране, но строго и справедливо, не му прощава предателствата и компромисите, съчувства му, но не го оправдава, защото малко е времето на тази земя, за да си позволим да бъдем подлеци.

          * * *
          Ще цитирам отделни стихове от поезията на Петко Братинов, за да подкрепя съжденията си за неговата поетическа система: „В сълзата на звезда живея“ или „Наоколо цъфтят последни стонове“, „В сърцето на нощта е скрита/ магията на същността ми“ или „Тези думи извират от бездна,/ пълна с дим от изсъхнали клетви“ или „Жертвите няма да ни простят,/ ако не можем да бъдем жертви“ и т.н., и т.н. Да припомня и някои от заглавията на негови –  според мен емблематични –  стихотворения: „Носталгия по пламъка“, „Подземна музика“, „В музея“ –  с блестяща поанта, „Опит за бягство“, „Надмощие“, „Осъмване след жертвите“, „Постоянство“, „Жени в мъглата“, „Припомняне“ и „Брегът на спомена“, където поетът е овеществил в думи чувствата и вълненията, възторгът, ужасът, бунтът и примирението –  една впечатляваща поезия, едно истинско стойностно поетическо изкуство, което лично аз много високо ценя. И го поставям на най–високата лавица в националната българска поезия.

          * * *
          Нищо не се е случило
          между хълмовете за поколения.
               „Общуване с пейзажа“

          Поемите на Петко Братинов заслужават отделно, сериозно изследване. Там има нови знаци, нови образи и послания, друг мащаб, друга архитектура, по–друг строеж на произведението. Нужно е да се проникне до генералните обобщения на автора, до онези разтърсващи откровения пред бащата, сина, планината, реката, пред естеството; осмислянето на чужди митологии и митологични герои, за да се достигне до неговото обяснение на движението на живота, на кръговрата в природата (защо не и в човека?), до абсурдите на всекидневието; до отчаяния опит да изживееш достойно отреденото ти време. В тези поеми има много въпроси и много отговори, великолепни попадения, истински поетически открития. Само напомням, че още дебютната му книга „Движение“ завършва с поемата „Светът ще бъде спасен“, за да продължи в следващите с „По светлото поречие с баща ми“, „Взискателност към корена“, „Свечеряване в долината на Орхон“, „В подземието на Медисън авеню“, „Зениците на Тецкатлипока“, „Мозайка от помръкнали кристали“, „Общуване с пейзажа“, „Предварително следствие“, „Гласът на дявола“, „Синът ми по следата на кръвта“ и да завърши в стихосбирката „Почти без изход“ с „Потайности“. Тези поеми биха запълнили един сериозен поетичен том. Прочетете ги! Те са важни отправни точки при дешифрирането и осмислянето на цялата му поезия.
           
           
           

          * * *
          И трябва постепенно да се свиква
          със полъха
          на бъдещето здрачно.
             „Хълмове“

          „Почти без изход“ е една зряла поетическа книга, която след прочитането почти мистично те убеждава да се замислиш за абсурдите, преходността, безсмислието и коварството на живота такъв, какъвто сме го създали. Катарзисна книга. Може би затова толкова я харесвам. Разбира се, и за човещината, за изповедността, които са осветили и облагородили всеки стих, въпреки резигнацията... Чувам неравноделния такт в гласа на поета, нещо като поплак, но мелодията е овладяна и макар и тъжна се превръща в проникновена песен. Като организация на поетическите идеи и откровения това е една от най–силните му книги. И не мога да не бъда изумен: смайващо е, че тъкмо за нея не се появи нито един сериозен аналитичен текст –  все пак книгата е на един от знаковите съвременни поети! Свидетели сме на поредното потвърждение за обидната деградация на литературно–критическия процес в живота си. За щастие, Петко Братинов е устойчив характер в живота и в поезията, който не се интересува (въпреки обяснимата потребност на всеки пишещ) от подобно внимание. Той просто продължава да отстоява собствения си фетиш към поетическото слово, към поетическото изкуство. Навярно затова съвсем естествено се появи и чудесният му том с избрана любовна лирика, която в жанра е поредното доказателство за безспорната му поетическа дарба.
          Зная, че „Преди сълзата да застине“ ще остане като един от върховете в т.нар. „интимна“ лирика, имаща забележителна традиция в националната ни поезия, шедьоври от които са останали в паметта на десетки поколения.
          Легенди се носят за любовните подвизи на Петко Братинов, наричан от приятели и зложелатели Казанова и Дон Жуан; признавам –  не и без съдействието на самия поет. Но тази книга, прочетена внимателно, в голяма степен опровергава подобни лекомислени сравнения. Тя сериозно, искрено и безапелационно показва истинското отношение на поета към жената и към любовта –  като поведение, изживяване, като философия. Събрани заедно, тези изповедни стихотворения ни представят поета и жените в неговия живот в друг ракурс –  над инстинкта и нагона, дори напротив: философско проникновение в един от най–великите актове на живота. Поетът тъкмо в тези си стихове е най–искрен и жестоко откровен; любовта е повод за преосмисляне въобще на живота и на човешките отношения; не само на епидермалното съприкосновение, но и опит за разгадаване материята на чувствата, духовните съответствия, необходимостта от присъствие на истинска любов и истинска обич; преходността на физическото (специалистите го наричат по–скоро –  химическо) привличане и скъпоценната рядкост на истинската сърдечна привързаност. Всъщност и тук Петко Братинов е верен на принципа си от конкретния случай да анализира големите въпроси за смисъла на живота, на човека и човешките взаимоотношения.

          * * *
          Навлизам в себе си отново
          като дете във пещера.
          И трябва да открия слово
          преди във мрака да се спра.
              „Часове“

          Познавам поета Петко Братинов близо половин век. В последните години (десетилетия) случаят ни събра да работим заедно. Естествено е при такива обстоятелства всеки по–спонтанно да разкрива себе си. Внимателно и приятелски наблюдавах този човек, който въпреки показната си демонстрация към славата се оказа една изградена личност, с много вярно чувство за литературата, с очарователните си пристрастия към български и чуждестранни поети, които той вдъхновено рецитира още от младите си години; с установена сериозна ценностна система, с продължаващо възхитително отношение към стойностните творци и със свойствения си скептицизъм към бездарните попълзновения на изкуствено нашумели имена, които се знаят повече със скандалните си изявления или с безсрамието си да публикуват опуси, в които вместо поетически образи преобладават анатомични органи, свързани с отделителната система на човека. Петко Братинов е непримирим към ерзаците, но съм свидетел и на искрената му загриженост към младите поети, в които открива истински поетичен талант и неслучайно те търсят общуването с него и вярват на преценките му.
          Накрая не мога да не спомена и за силното присъствие на този характерен поет в строителството на Съюза на българските писатели като член на бюра и управителни съвети. Той изнесе на плещите си една от най–тежките битки през последните две десетилетия за спасяването на нашата писателска организация, с титанични усилия бранеше имуществото и името на гилдията и –  за щастие! с други достойни писатели успя да спаси от разграбване и унищожаване на най–престижния писателски съюз. И да продължи да работи за неговото обновление. И да продължи да пише статии, публицистични страници, полемични интерпретации на големите ни поети, да припомня неоценимата заслуга на талантливите ни предшественици и –  обяснима потребност –  да продължи да пише стихове, стихове, стихове. Защото преди години беше написал: „А словото, (поникнало от риска), ще пребъде“.
           
           
           
           

          Петко Братинов
          СТИХОТВОРЕНИЯ
           

          ПОСТОЯНСТВО

          Винаги съм посягал към свободата.

          Преследвал съм я здрачно.
          Обладавал съм я.

          Но никога докрай не я постигнах,
          защото по средата на страстта

          или тя се изплъзваше
          от ръцете ми,

          или пък аз отмалявах
          между бедрата И.

          Свободата не стана моя законна жена.
          Свободата остана моя мистична любовница.

          И ние с нея 
          продължаваме да се издебваме.
          Продължаваме да се нараняваме
          и да се лекуваме.

          Но за нищо на света няма да се венчаем.

          Свободата също поставя понякога
          непредвидени окови.

          И свободният поставя такива!...
          Обвинението се разполови.

          На единия бряг
          Ева безропотно зачева от сатаната.

          На другия – 
          Адам се прозява под едно ябълково дърво.
          СТОЛИЦА

          Слепите мъже пеят
          пред входа на метрото.

          Пеят 
          за по някоя стотинка.

          Само за любов пеят.

          Къде е тази любов?...
          От кръстовете железни

          капят ръждиви сълзи
          по куполите
          на църквата.

          Страшната църква отсреща!...
          Духовете на жертвите

          яростно са се размножили
          в подземията
          на отмъщението.

          Двама клошари се сбиват
          край спирката на трамвая.

          Падат раздърпани върху релсите.
          Никой не се втурва да ги разтърве.

          А трамваят връхлита.
          И писъкът на спирачките ни прерязва.

          Прерязва ни като с нож!...
          Но ние сме щастливи.

          Щастливи сме заради оцелелите.
          И най–вече заради себе си.

          А стреснатите камбани бият.

          Бият продължително 
          за вечерня.

          КАМБАНИТЕ НА ЗРЕЛОСТТА

          Черковната градина е посърнала безплодно.

          Не може тя да ме познае.
          И аз не се познавам след отсъствието мрачно.

          Пътека съм, 
          която е тревясвала през мъртвите години.
          Дори и мравките избягаха от нея.
          И дъждовникът избяга.

          Сега е толкова безлично тихо,
          че не мога да усетя
          дали изобщо съществувам
          върху устните на болката нетленна.

          На всички и на времето прощавам
          за отровните им преспи.
          На себе си не искам да простя,
          че съм повярвал във прегръдката.

          Прегръдката не е любов към ближния.
          Прегръдката е страст.
          Страстта да притежаваш другия
          от страх да не останеш сам.

          И ние сме обречени да бъдем жертви
          на взаимната измама.

          Единствено мигът на удоволствието 
          още ме привлича.
          И всяка нова плът ме заблуждава, че съм жив.
           
           

          ПРЕДИ ПЪРВАТА СЛАНА

          Защо така магнитно ме привличаш,
          изящна пепелянко с поглед нежен?...

          И аз мълча виновно
          срещу тебе.

          Пронизва ме излъчването хладно.

          И моята ръка
          почти посяга

          чувствително да стопли
          твойто тяло.

          Дали да те докосна?... Колко пъти

          през лятото се клех
          да те убия.

          А ти, разбрала вечното безсмислие,

          дори не съскаш,
          както подобава.

          И ние се разделяме
          във здрача.

          Отровата във нас е против нас.
           
           

          ВИДЕНИЕ

          Каква топла есен.
          Почти като лято.

          И аз вървя
          по този таен бряг.

          Реката иска нещо да ми каже.

          Но как не забелязвам!... На скалата
          една жена събира късно слънце.

          Невинно гола!... Тя не подозира,

          че някой я обгръща
          с поглед чувствен.

          А може би инстинктът я подсеща!...

          Да сляза ли по близката пътека?
          Какво ли ще се случи?... Да почакам.

          Но тя ме вижда вече!... По гърдите,
          по нейните гърди пролазват сенки.

          О, миг на страх и миг на превъзходство!

          Мъжът не те познава. Той не ражда.
          Посява той с любов и без любов.

          И кой ще отговори сам на себе си

          дали е плод на истинското чувство,
          или е тъмна грешка на страстта.
           
           
           
           
           
           
           

          Емил Кръстев
          Из „КРЪГОВРАТ“
           

          6.
          Тъпо е да имаш остарели родители и не толкова на възраст, колкото в представите им за живота, а когато и на възраст остаряват, е направо досадно и как да им обясниш, че отчуждението в днешно време настъпва много по–рано и когато ние със сестра ми не искаме да ходим с тях на почивка, в нас говори съвременният живот, а те –  цяла година не ви се бъркаме, но през лятото ще дойдете две седмици с нас, а сестра ми, щото е глупава, писва –  не мога да изкарам две седмици на море!, мразя морето!, но баща ми се подсмихва –  тогава ще прекараме втората на планина. И не се изненадва от ревовете И, че и планината мрази, само поглежда мама за кураж и отново за семейната почивка, затова се опитвам да въведа мир с обяснения за отчуждението и глобализацията, но, разбира се, те не ме слушат, както допреди година, когато се връщахме от дискотека и те с мама ни чакаха на терасата с кръвното в тила, а на другата заран започваха –  какви неща се случват нощем! и не щат да знаят, че всичко е записано някъде в космоса преди четирийсет хиляди години и всяко нещо сега е било точно определено още тогава, така че, ако ни е писано да ни се случи нещо, не можем да го избегнем и защо тогава да се крием? Мама се хваща за главата, откъде ми били дошли тези глупости, а баща ми мисли, че има чувство за хумор –  ами тогава лягай пред телевизора и някой да ти учи уроците, –  но това е елементарно, защото, ако легна пред телевизора, значи така е определено, но аз не лягам, уча си уроците, което показва, че така е трябвало, и да не ми говори, че къде оставала свободната воля и онова, което зависи от нас. Как да му обясня, че от нас нищо не зависи и въпреки това не можем да легнем пред телевизора, защото ние трябва да следим да се изпълни онова, което е записано преди четирийсет хиляди години, а тука баща ми се смее, че ме е хванал на тясно и не разбира как пада в собствената си клопка, защото това, че аз ще стана председател на ООН, сигурно е записано върху онези плочки, щом отсега се готвя, но е трудно да обясняваш на хора с остарели схващания, още повече, ако са ти родители. Родителите никога не разбират, затова продължават да настояват за ваканцията на морето и аз най–после се съгласявам, все някой трябва да има широк възглед за нещата, а аз съм вече на седемнайсет и е нужно да мисля трезво. Да вземам правилните решения. Да правя дори някои компромиси само да успокоя родителите си, защото те и за това не си дават сметка, че глобализацията е бъдещето на човечеството и ще дойде неизбежно, колкото и да се противят някои, и вече знам как ще реагират. Мама се опитва да вади разумни, както ги нарича тя, доводи, а баща ми говори с примери. Той винаги говори с примери, и то от неговото време, а това показва неспособност за обобщения, затова и приказките му са такива –  Римската империя завладявала територии и налагала своя ред и своята култура, малките народи били претопени и се установили единна съдебна система и един език, това, за което аз съм бил пригласял на глобалистите, но историята на Римската империя била пример –  пак примери! –  какво я чака тази криворазбрана глобализация. Хуните я измели и на нейно място отново се появили малки нации –  и се пъчи доволен, а аз опитвам да му обясня, че онази вечер след часовете класната на сестра ми си заслужи да отида при нея на спирката да И се карам, щото няма право да я удря, беше гузна, затова хукна обратно към училището, а на директорката –  аз съм бил замахвал по нея с чадъра. И на другия ден си призна пред мен и мама в директорския кабинет, че наистина била посегнала към сестра ми, но уж не да я удря, само да И направи забележка, а на спирката не можела да допусне ученик да И говори по този начин пред други ученици –  как да не замахнеш по такава? Така по неговия начин, с примери, се мъча да обясня, че и това е глобализация, да накараш учителката да уважава учениците както във всички културни страни, а той си знае своето –  не е най–страшното, че Александрийската библиотека е изгоряла, най–голямата загуба са вярванията, епосите, митовете, легендите, изчезнали заедно с избитите народи. Знанията в Александрийската библиотека някой ден ще ги реставрираме като скелетите на динозаврите, но унищожените култури никога няма да съживим –  и отново показва колко е ограничено мисленето на предишните поколения. Римската империя! Примери! Ами това просто са били неуспешни опити. Тогава не са знаели какви цели да си поставят и как да ги постигнат, всичко се е вършело хаотично и стихийно, без мисъл и план, а сега ще обмислим глобализацията до най–малката подробност и тогава ще има една държава, един език, една икономика. От всяка сегашна култура ще вземем по нещо, за да се получи глобалната култура и никаква Римска империя и се усмихвам на опитите на мама да ме притисне, че ако не ме било грижа за нашата култура, кое зрънце от японската култура, да речем, ще пъхна в глобалната култура –  мама си пада по икебана, хайку и бушидо –  само дето ми иде да цъкам от смайване, ама ще го сметнат за подигравка, преждевременно остарели хора, какво да правиш. Баща ми използва да подметне уж между другото, че още не сме видели идеално човешко дело, аз повтарям като на първолак, че глобализацията няма нищо общо с човека, записана е на плочките и не може да не се получи и едва сдържам смеха си при виковете му маргаритас анте поркос!, това за бисерите и свинете го повтаря под път и над път, но си спомням двата листа, дето ги забрави в куфара си като се върна от Франкфурт.
          ...както в залите на панаира, където се търгува култура.
          Тука не се продават книги, продават се права. Правото да издаваш книги на твоя език. Да четеш книги на твоя език. Правото да пишеш книги на твоя език. А значи и да мислиш на твоя език.
          Един ден може да решат да не ти продават правата.
          Но ти няма дори да се усмихнеш ехидно –  знаех си! Ще ти е омръзнало да искаш разрешение да четеш и пишеш, много по–лесно е да четеш и пишеш разрешеното.
          Още един скок към глобалната култура.
          Какво ми е виновен панаирът на книгата?
          Потъваш в море от книги.
          Движиш се в реки от хора с просветлени лица.
          Не си попипваш непрекъснато джоба да не ти е изчезнало портмонето.
          Отъркваш се в световната култура и все нещо остава и по тебе.
          Ставаш част от световната култура.
          Ставаш гражданин на света.
          Докато не отидеш в тоалетната.
          Пред тоалетната на залата за англоезичната и долу, за немскоезичната литература, чакаш на километрична опашка и чуваш край себе си всички езици, виждаш всички раси, религии, екстравагантности. В клозетните фоайета на другите зали можеш да прекарваш с часове в усамотение и размисъл, нарушавани нарядко от някой скучаещ изложител.
          Там поне е широко и ухае на боров шампоан.
          Така се прави глобална култура.
          Откъде това тъпо настроение?
          И си даваш сметка, че идваш от дълбоката провинция, за която деветдесет на сто от щъкащите по улиците на многоезичен град като този не са чували, а от другите десет на сто най–много половината знаят къде горе–долу се намира, да не говорим какви хора живеят там, с какво се занимават, какво ги вълнува, към какво се стремят. Как обичат, как мразят. Уважават ли себе си или са загубили чувството си за уникалност.
          Обръщат ти внимание, доколкото си клиент в супермаркета на гарата, на когото ще продадат малко по–скъпо стоката си, защото не знае къде са нормалните магазини. Наемател за три–четири дни, на когото ще повишат уговорения наем с приготвяне на ненужна закуска.
          Ама си се скапал!
          Хората са дружелюбни, учтиви, усмихнати.
          Струва ти се, че ако спреш някого на улицата и го помолиш за помощ, най–малкото ще те изслуша.
          Между тях ходят и нашенци. Намерили тука добрия живот.
          Заменили го за душата си.
          В името на стандарта.
          И на глобализацията.
          Това пък как ми дойде на ум?
          Голяма загуба!
          В твоята европейска провинция, където трепериш да не засечеш с колата си някой баровец, защото двама души ще изскочат от мерцедеса да ти спукат главата с дръжките на пистолетите, изобщо не ти е до душата.
          Другарувам с домоуправителя, понеже разчитам да ми намери плочкаджия, след когото няма да плащам още два пъти по толкова да оправя съсипаното.
          И какво да мислиш за душата?
          Че плащаш с нея?
          Я се разкарай!
          Но има хора, които от време на време не загасят лампата до съмнало. Или се будят през нощта, защото не могат да дишат, затиснати от нещо меко, тежко и познато от толкова време.
          Не му знам името или има толкова имена, че се обърквам.
          За гушата те стиска съзнанието, че скоро тези хора няма да ги има и прахът им ще се разпилее като споменът за тях.
          Че не са успели да драснат своята чертичка върху рабоша на времето, както са си мечтали.
          Амбициозно.
          На гърдите ми сяда онова мекото и се опитвам да се измъкна изпод стоте му тона и скачам от леглото, паля лампата, пускам телевизора, излизам навън, яхвам колелото.
          Такива хора въртят педалите подир своята илюзия за рабоша и все по–ясно разбират, че всъщност бързат към праха, в който ще се превърнат.
          Патетично.
          Едно е сигурно, глобализацията ще ни сдъвче и ще ни изкара отзад. И ще се отличаваме от другите само по специфичната си миризма. В най–добрия случай.
          Просташко.
          И пак –  да остане следа от нас!
          Като народния певец, който бил съчинил народните песни.
          В училище се чудех защо не му пише името в учебниците като на другите автори.
          Хитро.
          Учителите ми даваха мъгляви обяснения и престанах да мисля за това.
          Не можеш да драскаш върху рабоша на времето, защото такъв рабош не съществува. И всички онези, чиито имена повтаряме от векове, са изопачени случайности на епохата си.
          Народният певец е оставил следа, без да го съзнава, а вероятно и без да го иска.
          Той е създавал човешка памет, върху която да стъпят следващите хора.
          Антиглобалистът на времето си.
          Напоследък глобалното общество ми е виновно за всичко, защото... –  а аз искам да му напомня, че ми е обещал да ме вземе на панаира в Болоня. Или в Лондон. Или в Лос Анджелис. Или в Сингапур, по цял свят има панаири на книгата и той не пропуска нито един. Защото истинско нещастие е да имаш остарели родители, остарели и по възраст, и по мислене, и няма как да им втълпиш, че тяхното време е минало и нищо страшно да прекараме една седмица заедно на морето, нали цяла година ни оставят да правим каквото си искаме, и дори сестра ми спира да вика, че мрази планината, а какво от това, че баща ни идва да ни прибира след рожден ден или дискотека, знаете ли вие какво е да имате остарели родители? Те не искат да разберат, че всичко е записано на глинените плочки отпреди четирийсет хиляди години, но в тези плочки са оставени и празни места и там вече зависи от тебе и ако се опънеш пред телевизора, ще те изхвърлят от училище и никакво ООН и не са виновни глинените плочки. И какво да им говоря за свободната воля, за тях всичко трябва да става тъкмо както те казват, както в кабинета на директорката, когато се мъчех да обясня, че не съм ходил да поучавам класната на сестра ми как да се държи с учениците и изобщо не съм размахвал чадъра, аз си ходя с чадър, защото така по ми отива, а съм искал да се изясним дали ученичката има право да вика на учителката, дори да И се е сторило, че тя замахва към нея, но какво са чували те за глобализацията –  и баща ми да престане с Римската империя. Римляните са си знаели работата, но са допуснали някои грешки, щото на човека не му е дадено да прави идеални неща, и за нас е важно да не запалим Александрийската библиотека, но и да не унищожим малките култури, защото те изобщо не са малки, просто са ги създали малобройни народи, но броят на населението не е мярка за качество, а глобализацията няма да претопи малките култури, щото ще я направим внимателно, със стерилни ръкавици, ако изобщо успеем, но какво да им обясняваш на възрастни родители и още повече, ако са остарели в мисленето си. Някой ден ще разберат и ще се радват, че децата им са открили онова, което на тях им се е изплъзнало, и дано не решат, че животът им е минал в тичане подир призраци, макар да са остарели на възраст и в представите си и аз никога няма да им кажа маргаритас анте поркос, ще им обяснявам отново и отново и накрая ще им светне, защото животът е пълен с примери, а има ли нещо по–силно от примерите? И най–после ще прогледнат, че отчуждението в днешно време настъпва много по–рано и колко искаме със сестра ми да отидем с тях поне за една седмица на море, а после на планина и да си говорим за глинените плочки и за прибирането нощем след дискотеката, и за Римската империя и малобройните народи, ама защо класната на сестра ми е толкова глупава да мисли, че ще я погна с чадъра!
           

          Пламен Глогов
          СТИХОТВОРЕНИЯ
           

          НЕ ИДВАШ ВЕЧЕ

          Не идваш вече, моя непрогледна
          палителко на улични фенери.
          Напразно пазя жар за теб в сърцето си.
          От късния следобед 
          останаха дървета без листа –  
          със имената ни, които носят болка.
          Вълни облизват плажа през октомври, 
          там, гдето твойте стъпки не са минали, 
          а уморените делфини 
          излизат на брега, за да умрат.
          Откъсната от клонката си рано –  
          сега смехът ти има цвят на праскова 
          с две кехлибарени сълзи... Не идваш вече.
          А моето очакване е кораб, 
          изпил морето, за да стигне суша.
           

          ХУДОЖНИЧКА НА МИМОВЕ

          Художничке на мимове, защо не се усмихваш?
          Без твоята усмивка студена е нощта.
          Рисуваш тъжни сънища и влюбена притихваш
          в прожектора на болната луна.

          Художничке на мимове, защо си мълчалива?
          Аз виждам твойта сянка по лунните платна.
          Аз виждам как луната с платната ти се слива
          и ти си многолика и... една.

          Художничке на мимове, аз зная твойта тайна: 
          как с четката лицата тъй живи изразИ.
          Докато всички спят, ти във нощта безкрайна
          боите си разбъркваш...
          Боите си разбъркваш със сълзи.

          Васил Златарев
          Из „ИЗБРАНО“
           

          НАДЕЖДА

          В нощта се раждат бели дни
          и розови надежди...
          Будилник някъде звъни,
          но кой ли го поглежда?

          Живот –  като бутилка ром – 
          морета, океани...
          Една история без дом,
          покрита с морска пяна.

          Животът ме научи –  знам
          да плавам срещу бури.
          Макар че срещам тук и там
          къде–къде по–щури.

          Живот –  като бутилка ром
          в морета, океани...
          Живот, история без дом...
          а само морска пяна.

          Живот... Не свършваш с мене ти.
          Все някой ще ме помни:
          от стихове, от щуротии,
          от счупените стомни.
           
           
           
           
           
           
           

          ПРОТИВОСТОЕНЕ

          Не искайте много от мене.
          Не зная какво да ви дам...
          Освен своето противостоене,
          което превърнах в храм.

          Неясен въпрос ме терзае,
          макар че нещата са ясни – 
          как може човек да мечтае
          за вечно споделяно щастие?

          Обичат се двама до лудост.
          До лудост са разделени.
          Тук няма никакво чудо – 
          най–просто противостоене.

          Ловци, племена и народи
          минирали пътя си земен,
          за да остават свободни
          в своето противостоене.

          Всеобщо противостоене!...
          Обаче без него сме нищо.
          Как иначе тази Вселена
          ще бъде различна и пищна?

          Звездите се гонят и бягат
          в безкрайно противостоене.
          Невидими атоми слагат
          прегради на своите селения.

          Не чакайте нищо от мене.
          Аз нямам какво да ви дам – 
          освен, онова смирение,
          което превръщаме в храм.

          2007 г.
           
           
           
           

          ГЪДУЛАРЧЕТА

          Защо пеят щурчетата?

          ...Вървя по окосената трева
          и питам вечерта,
          която 
          поглъща светлината
           на здрача:

          П е я т  л и ?...

          Щом мине Косачът
           с големите
            смешните крачки,
          звънват струните,
          после –  гласчетата
           на малките певци – 
            щурчетата.

          Пеят ли?
           Плачат ли?
            Не пищят ли за помощ?

          В е ч е  я  н я м а
           т р е в а т а...

          2004 г.
           
           

          Александър Томов
          ЗА ТЪМНАТА РЕКА 
          И БИСЕРИТЕ 
          В НЕЯ...1 

          В един разговор с Радой Ралин преди години, той ми каза следното. Попитал веднъж големия български поет Атанас Далчев, с когото бяха близки приятели, какво му е мнението за поезията на Блага Димитрова? Далчев само вдигнал рамене и отвърнал –  ако я убодеш, вместо кръв, от нея ще потече мастило... Не се наемам да тълкувам думите му за поетесата, нека всеки си ги тълкува, както може и както му е удобно. Това го казвам по повод томчето „Избрано“ на моя приятел, поета Васил Златарев, което ми подари наскоро. Твърдя, че ако убодете този недотам известен поет, от него вместо мастило, ще потече живот. Тъмен, буен, витален в пълния смисъл на тая дума живот, една мътна река, която клокочи, бучи и препуска нанякъде, понякога без цел и посока, само защото е река и не може да бъде друго. Само защото в нея е заложена „сляпата воля“ за живот, която е открил у всяко живо същество великият Шопенхауер и е построил върху нея цялата си гениална философска система. Какво ли няма в тая поетична река? Жестоко писателско его, отчаяни взривове, самота, демонична сатира, вопли, проклятия. Не всичко, както се казва, е на висота. Златарев е извънредно рядък поетичен екземпляр, екзотично литературно животно. Има реминисценции, познат сленг, както се казва, недовършени работи, стихове, които могат да се изпълнят далеч по–прецизно, по–самобитно, по–майсторски. Извинете, но на пръстите на едната ми ръка се броят поетите, от които не можеш да махнеш и една дума. Ботев е такъв. Все едно, че не е писал гениалните си стихове, а ги е изсичал на камък, за да останат во веки веков. В мътната река на Златаревата поезия обаче аз открих невероятни бисери. Ето един от тях, който ще си позволя да цитирам изцяло, казва се „Голгота“

          Смрачава се над моя хълм.
          Като Голгота е пред мене...
          Сам в стаята си аз ли съм
          или е моето прозрение?

          Зарешетен от железа
          балконът е една изложба,
          една прищявка на жена,
          една безпътица тревожна.

          Внезапна бяла светлина
          обгърна хълма –  там, далече
          По светлината Те познах.
          По Кръста Ти Господен...

          Вечен.

          Но мога ли по твоя път
          да тръгна аз със свойте рани,
          за да ме съди Божи съд – 
          мен, фарисей и самозванец?

          Кажете ми, моля ви се, кой български поет е признал до днес или даже е помислил да си признае подобно нещо? Аз поне не познавам такъв. Да признаеш подобно нещо, се изисква не смелост, а лудост, изисква се да си голям поет по призвание, нищо повече. Или например признанието и поетичното откритие, което Васил Златарев е направил в друго стихотворение „Орисия“:

          Ей, струва ли си в тоя скапан свят
          да хвърляш на свинете думи–бисери?
          Дори да си блажен или богат – 
          нещата покрай тебе са вмирисани.

          Не се прави на веселяк, на шут,
          на непукист, или на вечно влюбен,
          когато нямаш време да си луд,
          когато всичко свято си загубил.

          И не търси приятелския кръг
          сред облаци от прошляци влиятелни.
          И не мисли за обич и за дълг – 
          ти нямаш дом, Отечество, приятели.

          Не преговаряй тайно със смъртта.
          Не чакай милост. Тя не знае нищо.
          Не знае, че те мъчи съвестта,
          че пари лошо чуждото огнище.

          А просто нарисувай, ей, така,
          с бои различни светски панаири.
          Мини след дъжд под цветната дъга
          и не оставяй съдбоносни дири.

          Всеки поет, писател, драскач, графоман, посредственик, обикновен човек мечтае и живее с тая своя мечта –  да остави някакви дири в живота, да не е живял напразно. Златарев иска обратното в това стихотворение. Невероятно, нали! Това го сродява с големите поети, тъкмо подобните бисери в тъмната река на неговото „Избрано“. Рембо има подобни откровения в безобразния си, страшен живот. След като скъсва с Верлен, губи единия си крак нейде из моретата, защото се разболява от треска и гасне в една марсилска болница. Единствената, която бди над него, е родната му сестра. Веднъж идва на посещение при поета известен парижки критик, за да му заяви, че е вече прочут поет, основател на школата на символизма. Отговорът на Рембо е кратък. „Не ме занимавайте с глупости“ –  и обръща глава към стената, за да дочака края си.
          Нещо подобно по смисъл ни казва и нашият поет, без да е Рембо или някой от неговия калибър. А това е много повече, отколкото някои предполагат. При това го казва у нас, в България, в мизерната ни държава, в която чувството за пари, власт и слава е непомерно и все по–осезаемо ни отвращава. Вече е неприлично, позор за умния човек да се появява където и да е в публичното пространство. То е запазен периметър за абсолютните наглеци и простаци, техен ВИП периметър.
          В тази тъмна река на Златаревото „Избрано“ има поне още десетина стихотворения от този калибър, които поразяват и навяват непоносима тъга, както този куплет например от „Слънчогледи“:

          Коварно време...
          Тук таме жълтее
          в небето вместо слънце
          слънчоглед.
          А може би все пак ще оцелеем?
          Или светът
          навеки е проклет?

          Наясно ли е той самият със собствения си талант? Едва ли. Иначе реката нямаше да бъде толкова тъмна и мътна, като самия живот. Но нямаше и толкова ярко да проблясват невероятните бисери на дъното И, които за мое изумление, са истински.
           

          проф. Йордан Калайков

          СВЕТЛИНАТА 
          ПО СТРЪМНИЯ И САМОТЕН ПЪТ НА ИЗКУСТВОТО1 

          На 25.03. т.г. поетът Деньо Денев представи книгата си „Трохи от светлина“ в „Огледалния салон–галерия“ на издателство „Захарий Стоянов“. Отбелязвайки това събитие, ще наруша общоприетия подход към критични отзиви по такъв повод, които обикновено анализират книгата и мястото И в литературното пространство. Тук новата книга на Д. Денев е повод за поглед към творчеството му изобщо и по–скоро за открояване на неговия маниер и стил, които нямат аналог в българската поезия. Книгата „Трохи от светлина“, най–общо казано, включва публицистика и есеистика. Веднага уточнявам с високо качество. Характеризирайки това необикновено издание, прибавям един многозначителен щрих. Това са отзиви и критични студии от Деньо Денев за плеяда писатели, художници, мислители (Ат. Далчев, Багряна, В. Петров, Р. Ралин, Н. Неделина, П. Незнакомов, Р. Симеонов, Ст. Пенчева, Хр. Фотев, Н. Вълчев, П. Парушев, Ив. Гранитски, П. Анчев, Здр. Недков, М. Ганди и др.), оставили диря в духовната съкровищница на страната и света. От друга страна, втората част включва рефлексии през годините на известни хора на изкуството за изкуството на самия Деньо Денев. Особена книга с две лица, обвързани с поета и неговия път като издател, журналист, редактор. Изложението ми нататък ще прилича на триптих, посветен на една тема, но погледната от различен ракурс и фокусирана върху творческата личност на поета.
          Включените в съдържанието есеестични и публицистични късове правят впечатление с богатия, изразителен език, метафоричния изказ, философските обобщения, точните оценки. Ако обаче трябва да посоча ключовата дума, с която да характеризирам текстовете, то тя е ВЪЗДЕЙСТВИЕТО. Чак после идват посланията, композицията, техниката на писане. Това означава, че текстът грабва читателя, без дори той да може да си обясни защо се случва така. Същото се получава, когато зрител попадне в експозиция на картини и още с влизането в залата, от пръв поглед, бъде прикован от някое табло, което пробива не само очите му, душата му, но и стената, на която е окачено. Изпитвали сме го и спрямо магнетични текстове, без да осъзнаваме магията. Даже, въпреки желанието си да се откъснем от тях, не можем да го сторим и се връщаме отново и отново, за да ги съпреживеем. Мисля, че един човек на художественото слово, какъвто е Деньо, прави докоснатото с перото си привлекателно, защото е „орисан“, има „податине“ (по Хайтов) от Господа. Такива текстове не е нужно да се четат последователно, както са написани. „Трохи от светлина“ може да се отвори напосоки и не само да се прочете даден фрагмент, но и да се препрочете. Словото грабва с мащаба си, многопосочността си и сложните инвенции, които предизвиква.
          Искам да отбележа и нещо друго за творчеството на Д. Денев, което го прави поливалентно, универсално. Той създава последователно и с майсторство свой паралелен свят на реалния, който иначе произтича от конкретни факти и дори банална хронология на ежедневието. Неговите персонажи са живи, от плът и кръв, вълнуват се, страдат, радват се. Изкушавам се да мисля в контекста на думите на великия Пикасо. Той твърди –  „Аз не търся, аз намирам“ и още „Изкуството е лъжа, която ни помага по–добре да разберем истината“. В последната си книга Д.Денев намира онези думи и изрази, които характеризират генезиса в творческия и житейски път на личностите, попаднали в обектива на критическия му избор. Нещо повече, в най–добрите си попадения авторът достига до катарзиса на творческата съдба на своите  „герои“, което всъщност прави делото им непреходно, а стореното –  значимо. Така авторът създава собствена версия и интерпретация на вече известното за тези рицари на духа.
          Писал съм отзиви и критични студии за поетичното творчество на Д. Денев, за неговия автентичен лиричен свят. През годините открих, че всяка негова нова книга с поезия отразява по своеобразен и неповторим начин вече изминатия творчески път. Разделите на новите му книги най–често са озаглавени със заглавията на предишни книги. Това, разбира се, не означава повторения или запълване на страниците с вече сътворени неща. Поезията на Д. Денев може да се сравни с монументално сграфито. Лиричните напластявания във времето, докоснати от таланта на поета, разкриват различни и неочаквани измерения на посланията, създавани в различни пространствени и времеви измерения. Неусетно се получава кумулиран ефект. По–рано сътворената поезия нюансира, обогатява и осветлява по странен, неуловим начин по–късните стихове, като умножава многократно въздействието им, нещо като лирична алхимия. Не зная как Деньо е достигнал до тези прозрения и как е усетил този трудно постижим глобализъм на мисълта, но въздействието е силно и неоспоримо, дори си мисля, че влияе на подсъзнателно ниво. Подобен подход се наблюдава и в „Трохи от светлина“, макар и в модифициран вид. Например втората част на книгата е озаглавена „Пътешествия сред думи и звезди“. Наистина солта, въздухът, водата, пътят, звездите са предпочитани територии на поета. Там той е в стихията си и ако някой иска да се докосне до него и до творчеството му, няма как да не навлезе в тези селения...
          Публиката от известни интелектуалци, приятели и почитатели на Д. Денев в лицето на Ив. Цанев, Н. Инджов, М. Шопкин, Е. Ефтимов, Н. Вълчев, В. Кисьов, Ив. Налбантов, П. Парушев, М. Петкова, А. Андреев и др., се докосна до творчеството на поета не само като творец, но и като човек и приятел. Д. Денев продължава да крачи по избрания път неотклонно, все тъй скромен и чувствителен към вълненията на обикновените хора и съдбата на България.

          Петко Недялков
          ПРИЗОРИ 
          БЕЗ АНГЕЛИ 1 

          „Италио робиньо! Дом на мрак!
          В морето бурно кораб без кормило!
          Не си царица вече, а бардак!“ 2 
           Данте, Чистилище, VI, 76–78
           

          Неотдавна издателство „Жанет 45“ предложи на вниманието на четящата публика книгата на Светослав Терзийски, озаглавена „Безпризорни ангели“.
          Няма по–сбита характеристика за един творец от неговия артистичен псевдоним. Авторът, известен сред софийската бохема още като Батю, е дипломиран магистър по геофизика и същевременно производител и търговец на мебели–уникати. Към неговата визитка може да бъде добавено и „участник в сборни поетически проекти, певец и художник“. Макар че сред характеристиките, които другите му дават, най–често да се прокрадват думите „старец“ и „мъдрец“, самият Светослав се самоопределя просто като „старият глиган“. И все пак става дума за автор, попрехвърлил средната възраст, представител на поколението, обиращо луфта на прехода, с което може да се обясни закъснението на този белетристичен дебют. Или пък наистина става дума за помъдряване, за осмисляне на много по–интригуващи неща?
          Ако Терзийски се беше родил само 3–4 години по–рано и беше прихванал от правилната идеологическа закваска, днес навярно щяхме да го причисляваме сред малцината преуспяващи литератори. Но той избра да бъде от другата страна на разделителната черта, доказа се в конкурентното пространство на личната инициатива и днес ни поднася търсенията на един свободен дух.
          Макар и донякъде прикриван в разбърканата хронология на разказите, този дух може да бъде идентифициран както и като изчезващ незнайно къде войник, за когото животът предстои и който не може да бъде поблазнен от перспективата за еснафско щастие, така и като творческата личност, която не получава адекватно признание и е принудена да го търси в полетите над бездната в една абсурдна любов. В прозаичните си измерения този дух се проектира ту като шефът с тежък поглед, размахващ показалец, ту като „загиналият“ негеройски по време на секс четиридесет и няколкогодишен мачо. В очите на простолюдието той е притежателят на много и хубави жени, пушещ само луксозни цигари. Но в собствените му очи ние го разпознаваме и като анонимният малък човек, с нищо по–различен от обикновените бачкатори и дори като тъжно, едро куче, което може да прави и бели. Аз–овете на Терзийски, макар и епизодично да са „народни“ хора (или добри капиталисти, обгрижващи своите работници), макар и добре да знаят какво искат и какво не искат, дълбоко в душите си остават благородни личности, склонни да се занимават с безсмислици и да дават глупави обещания. И най–вече — хора на угризението, срамуващи се впоследствие да не изпълняват обещанията си.
          Макар че авторът ни демонстрира достатъчно от собственото си его, той далеч не е централното действащо лице в разказите. В първия от тях главният герой, на име Ангел, е обикновен работник в кухня, чиято мисия е да помогне на една възрастна емигрираща дама да хване изтървания от нея автобус. Алма, героинята на втория разказ, е уволнена висшистка, която в залеза на трудовата си кариера работи на машина за сшиване на фурнир. Следващата героиня е инцестната лолитка Мина, която, вече като студентка, съгрешава със своя чичо–батко Алекс. По–нататък, мъжките персонажи са представени от скучаещия Ро –  застаряващ бизнесмен, със сценичната смърт на чийто телеекранен порно–двойник започва пробуждането и осъзнаването на самия Ро. В разказа „Рангеле!“ това е мотористът Божидар, който след като научава щастливата новина, че е прескочил сериозен здравословен проблем, по погрешка става обект на ангелски гняв и катастрофира. В разказа „Гъсеница“ не толкова огледално, колкото анихилационно, образът на главния герой, чорбаджията Светльо (или Аз–ът), кореспондира със своя антиобраз Сабри (То–то) –  строител в Банкя, родом от кърджалийските села. По сходен начин съжителстват материята и антиматерията в семейния портрет на инженер Марио Янчев и Ели –  участници в международен технически панаир. В „История с мултицет“ героите са двама мъже, единият от които е млад и се радва на живота без да е лаком за неговите удоволствия, а другият –  сантиментален възрастен човек, тънещ в сълзи и лиги заради това, че любовницата му го е напуснала. Последна двойка от своебразната галерия колективни портрети са самотна 37–годишна красавица, продавачка в кореком, и нейният любовник –  млад войник.
          Отвореното пространство на градската улица или прашният селски път не са типичното място на действие, където се изявяват героите на Терзийски. За място на действието авторът подбира затворените и дисциплиниращи обеми на болницата, казармената стая за свиждания, старата сграда, цеха, гаражното магазинче, кафенето, бара, отдалечената вила в Балкана, хотела с изтърбушени легла, охлузена масичка и зелени перденца, надупчени от цигари. Там съдбите се преплитат, там дебне несигурност и към тези своебразни капани рано или късно извежда път, олицетворение на стрелата на времето. И тук са горчивите истини за нас, които авторът няма ни най–малко намерение да ни спестява. Въпреки елементите на хиперреализъм в описанието на прехода, той много ясно ни дава да разберем, че това „кои сме“ е част от това „какви сме били“. Тук няма и следа от превъзходствено мислене: да, природата ни е мръсна и долна; да, ние сме слаби, нищожни и малки, смешно облечени същества, щампосани от комунизма. Отредено ни е да сме жалки, мърляви и смирени любимци на Бога, да сме хора без себеуважение и чувство за лично пространство. Нашето сегашно състояние може да предизвиква само съчувствие, погнуса и възмущение. Великотърпеливи сме към чисто–мръсния фон на живота, който е едно непрестанно прецакване и поругание. Затъвайки в блатото от простотия и примитивизъм, ставаме част от заобикалящия ни свят на безвредни глупаци, превръщаме се в един вид мъртва природа, натюрморт. За да станем жители на страна, която мирише на откровена смърт, но където рядко се задава въпросът защо има смърт. За да се гледаме зверски и мълчаливо от автомобилите си в задръстения център на града –  ако случайно сме сред малцината активни хора, които все пак знаят, че са живи. Защото сме станали съвременници на времето на безвремието, или времето на омразата, на тоталната духовна слепота и глухота, когато няма смисъл да се показва и разказва, защото няма кой да гледа и слуша.
          Посланията в книгата са кристално ясни, макар че авторът едва ли има за цел да ни натрапи нещо като своя оригинална философия на живота. Струва ми се, че едно сред най–важните, които могат да бъдат разчетени е, че самотата е не просто адитивна величина –  когато сумираме няколко самоти, има интерфериращи самоти и резултантната самота може даже да нарасне. Преодоляването на самотата чрез общуване рядко може да донесе радост; напротив, колкото повече се опознаваме, толкова повече рискуваме да получим разочарование накрая. Други пластове касаят сложността да бъде осъзната житейската ни мисия, която понякога може да бъде и играта, която Бог играе с нас. В крайна сметка изпитанията не бива да ни отчайват, не бива да сломяват упованието ни в Бога, защото, както авторът сполучливо го е формулирал, „упованието е надежда, по–голяма от своето сбъдване“. Терзийски защитава с много симпатия необикновеността и на най–обикновения човек и признава правото му да бъде зачитан и уважаван, стига да не се сломява пред житейските трудности. В такова състояние душата е здраво свързана с тялото и смъртта е пропъдена надалече. Затова призивът е да се оправяме сами и да не занимаваме Бога със своите глупости. Това може да се случи само тогава, когато отстояваме територията на собствената си идентичност, когато имаме собствена стартова площадка за излитане в космоса, своя Светая светих.
          Но тази идентичност е под смъртна заплаха в сивото призори на непрекъснатата понеделнишка сутрин, която тегне над света и ни навява скука и омерзение. В тази ситуация не сексуалните инстинкти, а по–скоро безперспективността или липсата на реална възможност за избор ни подтикват към секс. Тук, като че ли единствената рецепта за спасение, която ни се предлага, е любовта. Това е състоянието, при което всичко, в това число и самата смърт, става секс. Тогава няма нужда от уговорки, защото в подобен „заговор“ трети не участва, а човек, опознал партньора си така, както родната му майка не го познава. На любовта трябва да се отдаваме без да се замисляме; трябва да плуваме в нея като риба във вода. В крайна сметка любовта е онази истина, която трябва да се научим да взимаме от живота, а не да свикваме с компромисите; да живеем пълноценно, защото изгубим ли любовта, губим самия живот и се превръщаме в мъртъвци. Именно в осъзнаването на нашето отговорно любовно съучастничество е заложена и възможността за така желания спешен ремонт и осмисляне на сегашното ни битие.
          Паралелно с проблема за любовта, в духа на добрите стари книги, посветени на отношенията между половете, авторът се опитва да навлезе в дълбоките и коварни води на интимните механизми, управляващи тези отношения. И тук, струва ми, трябва да му признаем определени постижения. Не само с помощта на тиражираните клишета на похотта, разкриващи безпощадно мръсното ни „балканско“ подсъзнание, но и посредством проникновени психологически измерения на сексуалното, Терзийски ни разкрива, че не нахалството и не настойчивостта превземат крепостта. За това са нужни или благоговение пред обекта на желанието, или умението да разчетеш отсъствието на други съперници в неговите очи, или готовността да пожертваш за идола си нещо свръхскъпо за тебе или –  ако ти стиска, –  да постъпиш романтично и по рицарски. Тръгвайки от мъжката гледна точка за начина да прелъстим една жена, главният герой Светльо е принуден да пожертва най–скъпото си: своите любовни принципи, и в крайна сметка се оказва прелъстен от жена, проявила не по–малка настойчивост, находчивост и последователност от един мъж. В духа на модерните разбирания друг герой, инженер Янчев, пренебрегва професионалния си успех, който се оказва нищо в сравнение с това да бъдеш себе си, и приема абсурдната любов на едно същество с миниатюрен пенис, загърбвайки любовта на собствената си красива жена, която зле прикрива огромния, виртуален пенис на своето властолюбие.
          Макар че пресъздаването на „половите отношения“ често включва парадоксални обрати на речта с открит сексуален контекст и между майсторски композираните външни и, в по–голяма степен, вътрешни диалози се намърдват думички, които биха смутили едно по–конвенционално ухо, Терзийски НЕ раздава плесници на обществения вкус. По–скоро бих го сравнил с един изключително НАВРЕМЕНЕН бунтар, който се е заел да повтори един от Херкулесовите подвизи, а именно: почистването на Авгиевите обори. Авторът сякаш ни призовава, напук на тоталния стрес и на наложените еталони на дебилизъм като, например, порноканалите –  ерзац на истинския живот, да спрем ругатните и да почистим боклуците не само наоколо, но най–вече от съзнанието си.
          Едва ли кое и да е критическо перо би могло да разкрие по–добре замислите на автора, отколкото самият той. Терзийски споделя, че в книгата иде реч за сериозни неща, за приготвянето ни за Страшния съд, от който няма измъкване, когато се задава въпросът „Защо беше на земята?“, за смисъла на живота –  а там, където има смисъл, има божественост и там ангелите са задължителни персонажи.
          В тази перспектива изведените в заглавието „безпризорни ангели“ звучат като иронично подмятане срещу една подновяваща се масова мазохистична наивност, осъмваща призори без ангелската, т.е. божествената подкрепа. Авторът трескаво търси освобождаване на клапите на съзнанието, без да загребва от утайката на живота, и ни учи, без да ни поучава, че има необходимост от реинтеграция не само на конкретните тела и умове, но и на тялото на самото общество.
           

          Марин Кадиев
          РОМАНЪТ 
          ЗА ПРЕХОДА1 

          Пише се и се говори, че у нас няма литературна творба за Прехода, тоест, за последните 20 години демокрация. Вече не е така –  има, и то значимо художествено произведение, озаглавено „Изгубени под звездите“ с автор Павлина Павлова. Този роман е изграден върху събитията, станали през последния четвърт век у нас, но има и препратки към цялото тоталитарно минало, което е първопричината за всичко, станало по–късно. Авторката е свидетел на това време и затова е добросъвестен и безпристрастен тълкувател на всички социални процеси и явления, като се почне от възродителния процес и промяната на 10–ти ноември 1989 г. и се премине през всичките девет правителства до днес. Изобразеното не е имагинерно, извън хората, а като пряко отражение на тяхната душевност вниква в тяхната интимна вътрешна същност. Как се зараждат престъпността, корупцията, наркоманията, мутрите, олигархията и беззаконието –  всичко е нарисувано чрез конкретни персонажи, чрез живи човешки характери. П. Павлова поглежда в психическата същност на събитията, в тяхната последователност и взаимосвързаност, тя се вживява в съдбите на своите герои и ги е „видяла“ когато са щастливи и нещастни, в техните светлини и сенки. Притежава динамично възприемане на духовното и материалното от българския свят, изострено чувство за съвременност и навлиза умело в духовните пластове на времето, в социалната същност на човешкото общество. В този роман пулсират обществената тревога, неспокойният ритъм на нашата съвест, мисълта за нравствената отговорност на политиците. Героите преминават през драматичния делник на Прехода, преоткриват се и се преодоляват, пречистват се и се извисяват, но мнозина, обсебени от егоцентризма си, стигат до социалното дъно, до нравствено падение и дори до физическа гибел. В романа няма евтина и сантиментална сензационност, а обективната достоверност на самия живот. Всеки от героите има своя житейска логика и същевременно е въплъщение на определен авторов замисъл. Авторката познава жизнения материал, затова борави спокойно и уверено с фактологията и човешките категории –  тя е исторически достоверна и художествено правдива, свободно сюжетира и разгръща динамично цялото повествование, изгражда ярки образи на наши съвременници. Всичко, описано в романа, е самият ни живот –  толкова пластично е изображението като картина на днешния ден и като точна и вярна психодрама на душите ни. Като историческо мислене П. Павлова фокусира вниманието към значимото и актуалното от този Преход, търси и защитава значимите стойности от миналото и с обективен поглед посочва нелицеприятните истини, като така ангажира и раздвижва нашето инертно съзнание.
          Цялото повествование е съсредоточено към образа на Сияна; тя е центърът, от който излизат всички сюжетни линии, тя носи идейно–тематичната насоченост на романа, тя е моделът, който концентрира основното внушение. Тя –  една наша съвременничка, която въплъщава нашите горести и стремления, нашите мечти и илюзии, която откриваме в себе си. Без да изпадам в ненужен преразказ, ще акцентирам основното в нейното битие. Сияна е щастливо омъжена за Филип, ражда две здрави деца –  Крум и Мария, но при катастрофа Филип умира и Сияна продължава напред сама. Идва Промяната, тя среща нова любов –  Андрей... Действието се развива в София и Бургас, в Рим и Виена, в Щатите. Но покрай тая най–обща сюжетна канава има десетки по–малки сюжетни линии и герои, които са представители на всички социални пластове на обществото. Много нюанси на разнородно човешко поведение, разнолики действия, но всичко се пречупва и центрира през духовния поглед на Сияна. Тя е носител на добродетелността на българката от миналото и настоящето, тя е нашата женска устойчивост в непрекъснато менящите се социални условия и фактори и винаги реагира оптимално според конкретната житейска ситуация. Всяко нейно страдание я кара да се самовглежда в себе си и да открива скрити душевни и физически сили, за да продължи да върви срещу постоянно възникващите препятствия пред нея. Сияна е фаталната обреченост на жената да страда, да люби и да сътворява живот, тя е безсмъртието на майчината обич, без която няма човешки свят. Андрей и Филип не са антагонисти –  те са интимният потенциал, който е кодиран у всеки човек, те са вариативността на любовта, нейното многообразие и разноликост. Колкото за другите персонажи, най–уродливите са на Пейчев, бивш партиен секретар и настоящ бизнесмен и на Мирон –  настояща мутра, наркобарон, който държи канал за износ на „бели робини“ за Запада.
          В романа си „Изгубени под звездите“ Павлина Павлова търси същността на човешката личност и нейните модификации по време на дълбоки социално–икономически и политически промени. Тя долавя новите измерения на човешките взаимоотношения и в цялото човешко битие. И търси не само мислещата, но и чувстващата личност, мисловното и емоционалното у човека в тяхното единство. Може би най–значимото в този роман е как идеите или изчезват, или се превръщат в икономически фактори и мотиви за пълнокръвен човешки живот. Авторката търси онези механизми, които правят прелом в човешкото съзнание и раждат уродлива душевност, както у новобогаташите и бизнесмените, така и у обикновените хора, които се лумпенизират или стават мутри и насилници. Всъщност, човекът у нас е социално детерминиран, предопределен, зависим от социалните условия и няма позитивни алтернативи според художествената интерпретация на романа. Но като цяло П. Павлова чрез многоликите и колоритни персонажи утвърждава жизнерадостното начало у българина, въпреки двайсетгодишното му драматично битие –  той оцелява и ще пребъде. Това е посланието на романа и то се излъчва от всички герои –  дори негативизмът оптимизира какви не трябва да бъдем.
          В романа „Изгубени под звездите“ на Павлина Павлова всеки от нас може да намери себе си чрез различните герои –  толкова голямо многообразие от човешки психологически типажи рядко се среща в съвременни литературни творби. В това е значимостта на романа, който е автентична психограма на българския преход.
           
           
           
           

          Костас Валетас (Гърция)
          Два разказа
           

          ТРИ ФУРНИ Е ГЪРЦИЯ

          Единодушно бяха решили в навечерието на Богоявление да идат да слушат Митропано и Каломира. Децата щяха да оставят на Донатела, седемнайсетгодишно момиченце, помощничка на носителя на знамето в гимназията на Рафина.
          –  Дадоха ти и добро място –  каза Музафер на Алкета.
          –  Понеже включихме и ядене! Тия неща вървят заедно. Огледай се. Всички маси до подиума са с ядене.
          Единствената, която не танцува, беше Алкета. Обаче прекара по–добре от всички. Говореха помежду си на гръцки и албански, викаха, защото музиката беше издута докрай.
          Алкета е в Гърция от дванайсет години. Преди да я заболи кръстът, бе работила на три места. Сутрин в баничарница. Вечер в пицария. След обяд по къщите. В Гърция чужденците теглят каиша. Затова Осигурителната каса не банкрутира. Затова нарасна брутният национален продукт. Затова влезе в действие пазарният механизъм, подчиняващ се само на законите на пазара, останали и до днес неразгадана от икономистите мистерия.
          Алкета е за първи път на бузуки. Решиха тая вечер да му отпуснат края. Празнуваха Богоявление, отделно от това обаче празнуваха и успеха на будката. Не беше малко. В обществената йерархия от черноработници–надничари се бяха издигнали в категорията на дребните бизнесмени. 
          Алкета бе въодушевена от Митропано, но Каломира я разочарова. На снимките и по телевизията изглеждаше по–кокетна. Стори И се тънка, с грозни крака, въпреки че напоследък, както пишеха списанията, бе наддала четири килограма.
          По отношение на Митропано Алкета каза историческите думи:
          –  Умеят да се забавляват тези гърци, да танцуват и да си правят кефа. Аз мислех, че само ние, албанците, умеем да се забавляваме така.
          След като бяха преминали границата, пръв намери работа в една фурна Музафер. За няколко седмици изучи работата си така добре, че стана необходим на хлебарницата. Шефът му каза, че в бъдеще ще го направи съдружник. А между другото би искал да го кръсти. Християнин.
          –  Християнин ли си или си мюсюлманин?
          –  Ни едното, ни другото.
          –  Да не си католик?
          –  Албанец съм. Католиците са на север, на границата с Косово. 
          –  Искаш ли да се кръстиш?
          –  Ни тако, ни вако.
          –  А бе как успя да научиш така добре гръцки само за няколко месеца?
          –  Ние, албанците, във всичко сме първи. Когато искаме да направим нещо, се залавяме мъжки и хващаме бика за рогата. 
          –  Както искаш, не те насилвам. Когато го решиш, обади се. 
          Музафер работи във фурната шест години. Гевречетата, които изобретяваше, бяха направили епоха, а тортите му направиха име. Роден пекар, роден сладкар, фурнаджия и половина. Съдружник обаче шефът не го направи, през шестте години не му и вдигна заплатата. Музафер е малко срамежлив, не се осмелява да поиска увеличение.
          –  Боиш ли се от него? –  попита Алкета.
          –  Какво да му се боя?
          –  Тогава защо не му го кажеш? Ако утре не говориш с него, аз ще дойда в петък, имам свободен ден, аз ще си поговоря с него.
          След като изпекоха хляба и кварталът се изпълни с неговия аромат, неповторимия утринен аромат на прясно изпечен хляб, Музафер се престраши да завърти разговор около повишението, което възнамеряваше да поиска. Започна със скъпотията, с кръста на Алкета, заради който тя трябваше да се откаже от една от трите си работи, и завърши с високите цени на лекарствата И, както и с разноските на детето в училище.
          –  Искаш да ми кажеш нещо ли? Да не би вече да си решил да те кръстя? Ще ти дам име Андрей, така се казваше синът ми, когото загубих в една катастрофа. Загина с мотопед. Един камион го направи на пихтия близо до Маратона.
          –  Искам повишение. Шест години ме държиш с една и съща заплата. Научил съм си работата по–добре от всички други, а през тези шест години животът поскъпна двойно. Тая скъпотия ни е поставила на колене. Работим и двамата от сутрин до вечер и едвам свързваме двата края.
          Фурнаджията си промени физиономията. Обърна поглед настрани. В очите му легна сянка. Изкашля се сухо.
          –  Да изкараме хляба, преди да изгори, след това ще се разберем, има време.
          Извадиха пресния, горещ, апетитен хляб, но времето минаваше, без да се обели дума за повишение.
          Един североепирец от околностите на Химара обади на Музафер, че търсят хора за някаква фурна в Рафина.
          –  Наистина ли работиш във фурна?
          –  В Герака. Можеш да попиташ.
          –  Няма какво да питам. Ще те видя в работата. Слагай престилката.
          След като замесиха и опекоха хляба, направиха краваите и посолиха сухарите, хлебарят го попита колко иска.
          –  Колко даваш?
          Даде му 300 евро повече от предишната му заплата.
          –  Не само си назначен, но отгоре на всичко и ще те кръстя. Ще те кръстя в неделя на празника на свети Андрей. Няма какво да се моткаме.
          –  Тая работа съм я виждал вече.
          –  Не те разбрах.
          –  Нищо, нещо мое лично.
          Стана кръщавката и Музафер, бившият Музафер и сегашен Андрей, беше доволен от новата си работа. Освен по–висока заплата спечели и пестене на време от иди ми –  дойди ми. Фурната се намираше на двеста метра от дома му. След шест месеца обаче пътят бе преместен трийсет метра вдясно, защото „Месогион“ стана булевард с бърза проходимост, и фурната вече нямаше излаз на пътя. Работата спадна катастрофално. Оборотът стигна едва четирисет процента. Шефът започна да им плаща със закъснение. На другия месец им даде само аванс. След година Андрей, бивш Музафер, пресметна, че хлебарят му дължеше седем хиляди евро. Поиска си парите.
          –  Не очаквах такава неблагодарност от теб, кръщелнико, мое духовно чедо. Направих те човек, дадох ти работа, направих те християнин, а ти ме заплашваш със съд? И всичко това за малко пари? Ти без чест ли си? Нямаш ли достойнство? Такава неблагодарност и Юда, който предаде Христос, не е показвал. Ти ли си Андрей, когото кръстих? Или може би ще станеш отново Музафер?
          Музафер намери работа в една фурна в Агия Марина, чиято собственица бе една впечатляваща баба с дълга черна коса. Сега вече, когато го питаха какво мисли за Гърция, отвръщаше:
          –  Гърция? Вие какво мислите, че е? Три фурни е Гърция. Три фурни.
          Колкото до парите, които му дължи онзи хлебар, още не си ги е получил.
          Върнаха се в къщи в пет сутринта. Никой не искаше да ляга. На никого не му се спеше. Отвориха буренцето с ракия. Алкета започна да танцува. Което не изтанцува при Митропану, си го навакса сега. Гаврътваше чашките една след друга. За първи път запали и цигара.
          Да е на добър час на будката! Всички сипеха пожелания. Чукаха се. Пълнеха чашите. Жадно гълтаха краваите и тортата, които сам Музафер беше направил.
          Музафер бе наел будката за осемдесет хиляди драхми на месец. Не беше площад Синтагма в центъра на Атина, беше пристанището на Рафина, но щеше да си изкарва кяра.
          Разсъмваше се на Богоявление. Светият ден на благодатта и освещаването на водата. Рибарката, една добре сложена петдесетгодишна вдовица, която три години поред беше хващала кръста, пробваше новия си бански, който си бе купила специално за случая. Рафинците и гостите им обличаха най–хубавите си дрехи и слизаха на пристанището. Новият ефимерий спазваше реда стриктно и искаше да започнат обреда на освещаването навреме.
          Никой не искаше да ляга да спи! Ракията беше чиста, истинско лекарство, амалгама за стомаха, буря за главата.
          На добър час на будката! Музафер обясняваше, че будката е най–добрата работа. Седешком, свободно. От цигарите печелиш 25 процента. От вестниците и списанията –  15. Трийсет на сто оставят сладоледите, шоколадите, бисквитите. Будката има един недостатък –  само един човек не е достатъчен. Необходими са поне двама. Защото не трябва да остава без надзор нито момент. Като влюбена ревнива съпруга е будката. Чужд човек не можеш да сложиш, защото ще те краде. Осемнайсет часа на ден трябва да работиш все ти. Ние сме двама с Алкета и ще се справим.
          Не бе довършил думата си, когато се тресна вратата. Беше пожарникарят от съседния апартамент, гол до кръста, мустакат, космат като шимпанзе, превъзбуден.
          –  Не можем да спим от вас!
          –  Разсъмна се –  каза Музафер плахо.
          –  Да си вървите в Албания, ако ще ни разваляте съня. Не стига, че завладяхте цяла Гърция, ами и не ни оставяте да спим!
          Думата взе Алкета, която имаше дар слово.
          –  За толкова години притеснили ли сме те поне един път?
          –  Стоим будни цяла нощ. Гърция принадлежи на гърците. Не ви стигна, че купихте апартамент, ами отгоре на това –  и будка. Взимате хляба на хората.
          –  Айде, бе! Не можем ли и ние да направим малко шум, след като е такъв ден?
          –  Празникът е християнски, а не за мюсюлманите. За гърците е.
          –  Па ти грък ли си? Веднъж не знаеше какво е асоциация, не ти е ясно значението на думата последователност. Казваше диктатура. Не знаеше кой е Хипократ. А в училище синът ти преписва от съчиненията на Донатела. 
          Пожарникарят бе научил, че съседите му са взели будката на пристанището и го бе задавила завист. 
          –  До там стигнахме –  каза на жена си. –  Албанците да стават будкаджии. След двайсет години ще имаме министър–председател албанец.
          Пожарникарят блъсна Алкета в ъгъла и се нахвърли върху Музафер.
          Буренцето с ракия се изтърколи на пода. Жилищният блок се изпълни с миризма на разлят алкохол. Масата се преобърна. Жената на пожарникаря пищеше като сирена на прага на апартамента си. Камбаните на църквите биеха радостно, канейки вярвящите на освещаването на водата.
          –  Язък, че си от „Панатинайкос“ –  каза Музафер.
          Пожарникарят изведнъж дойде на себе си и поиска да го извинят. Напълниха отново чашите. Каквото бе останало от буренцето, го довършиха с помощта на пожарникаря и на полуголата му жена.
          Дойде тая безсъвестница и се курдиса на масата. Месото И бе бяло, а циците –  огромни. Пиеше ракията като вода. Вятърът навън бе утихнал. Едно зимно слънце бе плиснало над Рафина светлина, топлина и благослов.
           
           

          ОТКРАДНАТАТА КОЛА

          Таки не беше случайна кола. Лада от 1962 –  танк, крепост. Беше изтряскала много италиански фиати и японски мазди, затрудни се само при един челен удар през 1990 г. с един фолксваген. На тази кола Льольо се бе научил да кара, в нея бе съблякъл няколко от най–хубавите момичета на Каламаря. Стойността И бе неоценима, защото се измерваше в чувства, а вестта за изчезването И свари Льольо неподготвен и незащитим.
          Както собственото му издирване, така и вероятните полицейски усилия, завършиха с пълен провал. Льольо нае детектив.
          –  Ще ти струва повече от стойността на колата!
          Полицаят от Дванайсто районно управление, негов земляк от Кардамили, му даде едно ключово име.
          –  Тоя ще ти я намери. Той държи автокражбите в целия район. От подземния свят е, разбира се, мутра, но е добър човек. Ще правиш каквото ти каже. Огън е. Няма грешка.
          –  Ще намерим Таки –  каза човекът от подземния свят. Четирийсет и пет годишен, с детски ръчички. Никога не бе работил, нито бе декларирал нещо в данъчното. Ръцете му никога не бяха хващали отвертка, писалка или мотика. Приличаше повече на заместник–директор на банка, отколкото на нощен кръстник.
          –  Обади ми се един мой приятел, директорът на полицията. Задължен съм му. Обаче, земляк, лада от 1962 година е вече за старо желязо, направо ще ме вътриш. Не искаш ли да ти дам един опел от 2005 година за хиляда евро? Не съм търговец на дребно, искам да ти услужа. Обаче щом настояваш...
          –  Ще я намериш ли?
          –  Няма кола, която да не мога да намеря.
          Човекът беше джентълмен. Сменяше си костюмите всеки ден, пръскаше се със скъпи парфюми, носеше копринени ризи, черпеше уиски. Имаше само един недостатък: никога не пускаше водата в тоалетното казанче.
          За жалост искрените му детективски усилия, макар и по–резултатни от тези на полицията, не донесоха успех. Бе го приел лично! За първи път му се случваше да не намери кола.
          –  Три са вариантите: или са я взели за старо желязо, или е заминала за Албания, или съм започнал да губя контрол над областта и е време да сменям професията.
          Бесник Тафа предложи да придружи Льольо в Албания, страната на орлите, срещу поемане на разноските и малко заплащане. Какви разноски обаче, след като всъщност Бесник Тафа прекара в дома си в Тирана, която незнайно защо гърците наричат TИрана. Към компанията се присъедини и германецът Клаус (немският вариант на Никола), който наскоро бе изгубил баща си, наградения с много ордени и медали пилот от Луфтвафе, герой от Втората световна война.
          Цяла една стена в бащината му къща в Кобленц бе покрита с ордени. Самият маршал Гьоринг му ги бе окачил. Бащата на Клаус страдаше от меланхолия. Гризеше го съвестта! Изпиваше дневно по около четирисет бири, които смесваше с шнапс, за да забрави. Бе започнал да лети на изтребител и бе свалил осемнайсет съюзнически самолета. След това пилотираше бомбардировачи. Имаше обаче една слабост! С военна цел предпочиташе да изравнява със земята сиропиталища, училища и детски ясли. Ако забележеше някоя болница, бомбардираше и нея.
          –  Искаше да унищожи злото в неговия корен? Да тресне врага в най–чувствителното му място? –  попита Льольо.
          –  Не можеше да устои на изкушението. Летеше ниско, правеше покривите на трески, не оставяше камък върху камък. Затова го мъчеха угризения.
          Льольо и Бесник Тафа бяха оженили Клаус в кметството на града. Никой не разбра как и защо Клаус и синеоката му, висока като върлина, жена Улрике и петгодишната им дъщеря Гудрун решиха да се преместят в Гърция.
          Единствената, която не носеше отговорност за тая безсмислена постъпка, бе Гудрун, макар и да носеше името на злата магьосница на нибелунгите. Бяха оставили една страна с отлично образование и добра здравна система, страна пълна с гори, заради една гола суша и едно царство на боклуците.
          Гърция бе по–добра от Германия единствено с морето си. Разбира се, и Германия имаше хиляди километри брегове и прекрасни острови, като Елиголанди, обаче Льольо и за един милион долара не би се къпал там.
          Вратите на кметството бяха затворени. Прозорците също. Всичко беше затворено. Около петдесет гости, гърци от околността, няколко албански преселници и немски туристи чакаха цял час да бъде уведомен заместник–кметът.
          Кметът бе в отпуск. Обредът бе извършен криво–ляво в заседателната зала на Общинския съвет, пълна с фасове, с празни бутилки по пода, разкъсана хартия, боклуци. В събота вечерта бяха заседавали до среднощ и чистачките не бяха успели да почистят. В такава страна бе решил да се установи Клаус!
          Бесник Тафа разтвори картата на Тирана върху масата в трапезарията на хотел „Дайти“ (тиранската „Великобритания“ –  тъжна останка от мусолиновската архитектура). През прозореца се виждаше един постамент без паметник.
          –  Кой се намираше там? Енвер Ходжа?
          –  Бащицата –  отговори Бесник Тафа.
          –  Кой? 
          –  Йосиф Висарионович Джугашвили Сталин.
          С една наета кола обиколиха албанската столица. Разпердушиниха я с поглед. Нищичко не можеше да им убегне, така добре си бяха организирали търсенето: гаражи, сервизи, автокъщи, автомобилни изложби, автоморги, паркинги с конфискувани коли...
          Бесник Тафа бе казал по някое време една важна приказка, чийто смисъл другите двама не разбраха:
          –  Трудното ще дойде, когато я намерим.
          След двайсет и петдневно напрегнато търсене Льольо откри на някакво периферийно пътче една потънала в прах лада –  изоставена, като че оплакваща се, осиротяла кола. На задната седалка бе легнало разплакано момиченце с голямо чело.
          Не говореше нито албански, нито гръцки. И немски нито дума.
          –  И ние, дето говорим толкова езици, не можем да се разберем с нея –  каза Клаус.
          –  Казвам се Ралу –  каза момиченцето с впечатляващото чело и виолетовите очи.
          –  Да намерим някой ключар да ни направи ключ!
          –  Първо трябва да докажеш, че колата е твоя! –  каза Бесник Тафа.
          –  На кого другиго може да е? На Бекъм или на Марадона?
          –  В никоя цивилизована страна не заграбват така кола с момиченце вътре! –  каза Бесник.
          –  Не трябва да ме грабвате –  каза момиченцето на влашки. –  Ще се разсърди леля Етлева.
          –  Това се вика страна. Не казвам, че е по–чиста от Гърция, обаче е пълна с откраднати мерцедеси –  каза Клаус.
          –  Не са откраднати, купени са с пот и много труд! –  отговори сърдито Бесник.
          –  Никъде другаде не съм видял толкова много мерцедеси.
          –  Придобити с тежък труд.
          –  Как ще я запалим?
          –  Тукашната полиция е строга като германската.
          –  Лъжа. Немските полицаи са изключително възпитани.
          –  Затова ли убиха Андреас Баандер и Улрике Майнхоф?
          –  Да не си пъхнал втори път в устата си името на жена ми!
          Тия двамата по принцип никак не се понасяха. Клаус смяташе, че албанците са мафиоти. Бесник казваше, че немците са расисти.
          За да замаже нещата, Льольо Гангацис се помъчи да измие колата. Ралу му помагаше.
          –  От бял ден е по–ясно, че е моята кола! Имам я от двайсет и пет години.
          –  Тя е на леля Етлева –  каза Ралу.
          Лелята пристигна, натоварена с разни неща. Отвори чантата си и почерпи всички, за колата обаче каза да не я пипа никой, защото мъжът И я е купил от един подофицер от полицията в Берати. Ралу изяде пет кроасана.
          По–трудно е да докажеш, че една кола е твоя, отколкото да я намериш, ако си я загубил.
          Льольо реши да купи колата за осемстотин и петдесет евро. Поляха договора с две бутилки домашна ракия, възхитителен дестилат от град Химара.
          Бесник Тафа и Клаус бяха завършили спора си. На връщане не обелиха нито дума.

          Превод от гръцки: Кирил Топалов
          Румен Шомов
          КОНКУРСЪТ ИЛИ 
          В ОГОЛЕНАТА ПАСТ 
          НА МИНОТАВЪРА
          Радиопиеса
           

                 На Румен Бальозов

          Нечия ръка мести скала на радиоприемник. Намира търсената станция.
          ГОВОРИТЕЛ: Важно съобщение! Националната асоциация за живот в непредвидими условия, Фондация „Невъзможност“ и „Академията за поддържане и продължаване живота на мразещите се с любезното спомоществувателство на погребални бюра „Фортинбрас“, „Олекване“ и „Ей, там отвъд“ обявяват явен конкурс за написване на литературно или нелитературно произведение –  в скоби –  драма –  на тема „Животът на нашия съвременник“. Предвидени са следните награди...
          Гласът затихва, заглушен от взрив на пишещи машини, клавиатури на компютри, които сякаш се състезават едни с други.
            
           Ефект на вятър. 
          НАРЦИС: Ах, играта... 
          МАКСИМ: Ах, играта, 
          НАРЦИС: Как възбужда сетивата! 
          МАКСИМ: Кой измисля правилата? 
          НАРЦИС. Няма спор.
          МАКСИМ: ...че сбор и чвор... 
          НАРЦИС: ...ще отгледаш лабрадор. 
          МАКСИМ: Двама с него на тревата... 
          НАРЦИС: ...ще си постелем душата. 
          МАКСИМ: Кой могилата стькми? 
          НАРЦИС: Кой пръв в нея ще жуми?
           Вятърът стихва. Пишеща машина...
          НАРЦИС. Какво правиш?
          МАКСИМ: Нищо.
          НАРЦИС: Нали виждам, че пишеш!? 
          МАКСИМ: Пиша писмо.
          НАРЦИС: За дядо на село, нали? ...Главата си залагам, че пишеш за конкурса!
          МАКСИМ: Улучи десятката.
          НАРЦИС: Цял живот съм мечтал да познавам някой, който обича да пише. 
          МАКСИМ: Кой ти каза, че обичам!? 
          НАРЦИС: Иначе защо ще пишеш? 
          МАКСИМ: За пари. 
          НАРЦИС: Ти!? За пари!?
          МАКСИМ: Разочарован ли си?
          НАРЦИС: Напротив! Парите въртят света, това, впрочем, и децата го знаят. Накрая героят ти умира, нали?!
          МАКСИМ: Не съм сигурен...
          НАРЦИС: Убий го! Накрая трябва смърт! Задължително! И сълзи.
          МАКСИМ: Може...
          НАРЦИС: Ако една драма не завършва със смърт, пет пари не струва! Виж Шекспир, Шилер, ако щеш, Фернандо Арабал...
          МАКСИМ: Кой?...
          НАРЦИС: ...Няма значение! Важното е да има купчина трупове... Цяла морга!... Бунище... С други думи –  симфония за лешояди, триумф на смъртта! Ето това е велико...
          МАКСИМ: ...Искаш да кажеш, че великото Изкуство винаги е било симфония за лешояди, така ли?
          НАРЦИС: ...Не споря какво е било винаги изкуството. Просто симфонията за лешояди е нещо съвременно... Трябва ти убийство!
          МАКСИМ: Убеди ме...
          Тракане на машина. 
          НАРЦИС: ...Обаче... е тъпо. 
          МАКСИМ: Съгласен съм. Адски е тъпо. (Пауза)
          НАРЦИС: ...Защо ще е тъпо?! Какво толкова –  седиш и убиваш. Нещо лошо? Нищо... Седиш си и си убиваш. Пардон –  пишеш...
          Тракане на пишеща машина.
          Нали цял свят това прави? Седи и по цял ден –  „трак–трак“ на пишеща машинка... Убива. Пардон –  пише... Безсмъртни шедьоври... Чете ли ги някой? Няма значение... Не е етично някак си...
          Тракането на машина спира. 
          МАКСИМ: ...„Етично“!? 
          НАРЦИС: „Етично“ ли казах?
          МАКСИМ: Да –  колкото и да е невероятно –  „етично“!
          НАРЦИС: Щом пишеш, искаш да те четат, нали?... Да използваш човешкото любопитство е... перфидна форма на убийство! Времето ни е ограничено. Който ни го отнема, извършва убийство на части от живота ни, а следователно и на самия него!
          МАКСИМ: На никого не съм опрял пистолета си в челото! 
          НАРЦИС: ...Пистолети ли?! 
          МАКСИМ: ...И то добре зареден.
          НАРЦИС: Не ме разсмивай! (Тракане на пишеща машина.) Какво правиш? (Тракането продължава.) Имаш ли нещо против, ако и аз се включа? (Тишина.) Напълно безвъзмездно... Само ще ти помагам да пишеш на машината... Нищо друго! 
          МАКСИМ: Как?
          НАРЦИС: Лесно –  поставям показалеца си върху клавиатурата на буквата „И“, следя текста и всеки път, щом има „И“, аз съм насреща. Добра идея, нали? 
          МАКСИМ: Много добра.
          Тракане на пишеща машина.
          НАРЦИС: Иначе казано, отказваш моята подкрепа, така ли? (Тракането продължава.) Знаеш ли какво ще ти кажа?... Излъгах те... че цял живот съм мечтал да познавам някой, който пише... Аз познавах такъв човек... Написа драма... И участва в същия този конкурс. 
          МАКСИМ: Само дето не го спечели, нали? 
          НАРЦИС: Точно обратното... (Пауза)
          МАКСИМ: Искаш да кажеш, че познаваш човек, спечелил конкурса?
          НАРЦИС: Познавам! (Максим продължава да пише.) Не искам да ти се бъркам, но на твое място, щях да започна да задавам въпросите си оттук–нататък.
          МАКСИМ (Спира да пише): Можеш ли да ми намериш пиесата му? Ще ме запознаеш ли с него?
          НАРЦИС: Цъ... Почина. Не можа да издържи на славата –  пропи се и умря от диабет, хепатит В и свински грип. Но преди това изгори всичко, което беше написал –  до последната буква... Заля го с керосин –  самолетен бензин и му драсна клечката. Малко преди това пък обиколи всичките библиотеки, редакциите и драматургичните бюра на театрите, за да провери дали случайно някъде не е останало копие от писанията му –  най–вече същата тази пиеска, получила такова високо отличие. (Тракане на пишеща машина.) ...Мислиш, че те будалкам, а!? (Тракане.) Мислиш, че си нямам друга работа!? Че целта ми е да ти преча, така ли!? 
          МАКСИМ (Тракането спира): Позна!
          НАРЦИС: „Позна“ –  що за идиотска дума –  друга не знаеш ли!? 
          МАКСИМ: Позна!
          НАРЦИС: Не си познал, ако мислиш, че ще ти се хвана на въдицата! Нито Христос, нито Сократ са писали. ...Още по–малко пък за конкурсчета... А този мой познат как спечели наградата? ...Не знаеш, нали? Дори не се питаш как се печелят награди днес!? (Тракане на пишеща машина.,)... Спри да пишеш на тази дяволска тракаща бракма! Спри, дявол да те вземе! Спри! Спри! Спри! (Пауза.)
          МАКСИМ: Е, и?
          НАРЦИС: Само, за да не изхвърлят ръкописа му като получен след крайния срок, се наложило моят познат да купи на секретарката на редакцията осем комбинезона „Версаче“ 42 мярка, да я заведе дванайсет пъти на опера, седем пъти на балет и цели тринайсет пъти в Природонаучния музей... Накрая се оженил за нея и за малко да заживеят заедно, защото и той се чувствал самотен, когато след първата брачна нощ, тя взела, че му казала: „Скъпи, не смяташ ли, че вече сме достатъчно близки!? Да си наемем домашна помощница, а? Все някой трябва да се грижи за домашните ми любимци –  питонът Хари, стегоцефалът Веселин, хипопотамът Хиперион! А скоро ще се появят и наши деца...“ (Тракане на пишеща машина). После взел на заем 700 000 евро, защото хората от журито били седем –  по 100 000 на калпак, в резултат на което получил 2 000 лева награда и непомръкваща слава за вечни времена...
          МАКСИМ: ...Мога ли да те попитам нещо? Ти... ти, как живееш?
          НАРЦИС: Аз!?... Изненадващ въпрос... Много добре... За разлика от теб, аз нямам нужда –  „трак, трак, трак“ –  да се самодоказвам. ... Аз си пия моето любимо питие и сякаш танцувам... Ха! Какво ми стана!? Та аз мразя, направо ненавиждам всякакви танци! ...Аз съм аристократ по дух –  не–тан–цу–ващ!
          МАКСИМ: И на опашката за пенсия ли си аристократ ...“не–тан–цу–ващ“?
          НАРЦИС: Естествено! Другите унили, а аз си свиркам... Е, да –  мразят ме –  много естествено. Моралът на роба се нуждае от „зъл враг“, за да може да си представя сам себе си като „добрия мъченик“. Омразата обаче се поражда от чувство за непълноценност. Ти също ме мразиш, нали?
          МАКСИМ: Аз!?
          НАРЦИС: Да, ти! Защото се чувствам напълно свободен... И седна ли да си пия чашката, наслаждавам се, а наумя ли да кажа на някого, че да фабрикува драми е пълна дивотия –  казвам го и точка! ...Точка! Точка! Точка!
          МАКСИМ: Мога ли да те помоля за нещо?
          НАРЦИС: Да се разкарам там, откъдето съм дошъл? Не можеш! Аз съм свободен от всякакви предразсъдъци! От всичко и всички. Поне откакто почина любимият ми лабрадор...
          МАКСИМ: Моля те да си тръгнеш!
          НАРЦИС: Веднага или след малко?
          МАКСИМ: Махни се от очите ми, преди да е станало късно!
          НАРЦИС: Ти заплашваш ли ме?
          МАКСИМ: Точно така! Аз те заплашвам.
          НАРЦИС: Не си го и помисляй!
          МАКСИМ: Няма да се махнеш, така ли?
          НАРЦИС: Ако не се лъжа любимата ти дума беше „позна“.
          МАКСИМ: В такъв случай, не ми остава друго, освен да се махна аз!
          (Шумове от събиране на багаж). Ето, събирам си багажа.
          НАРЦИС: Не можеш.
          МАКСИМ: Защо?
          НАРЦИС: Ето, затова! (Трошене на чаша). Оставиш ли ме сам –  ще изпочупя всичко! (Трошене на чаша).
          МАКСИМ: Не ми пука! (Трошене на чаша). Изобщо не ми пука! (Трошене на чаша). ...Аз съм спокоен... Аз съм здрав, щастлив и богат...
          НАРЦИС: ...Какво!?
          МАКСИМ: Всяко мое начинание завършва с успех... Бог ме обича...
          НАРЦИС: ...Бог!? Какво ти стана пък сега!?
          МАКСИМ: ...Навсякъде, където се намирам усещам Божията любов и закрила...
          Нарцис спира радиото.
          НАРЦИС: ...Като каза „любов и закрила“, та се сетих. Вместо да пишеш, вземи една артистка и я накарай да се съблече чисто гола... Можеш да не се съмняваш, че ще приеме с радост –  всяка! След това я пусни три часа да прави кълбо напред и кълбо назад във фоайето на някоя обществена сграда...
          МАКСИМ: ...Аз съм изпълнен с доброжелателност към всички... 
          НАРЦИС: ...Най–важното е, когато помещението почернее от журналисти, да им кажеш, че голото тяло само си носи духа. Славата ти е в кърпа вързана. Нали затова пишеш –  за слава!? За слава, за какво друго? (Първоначално плахо, после малко по–уверено тракане на пишеща машина). Отричаш, така ли? Отричаш, че пишеш за слава!? (Тракане!) ...Предпочиташ да пишеш!? ...Знам, знам –  искаш да ми кажеш: „За носене –  носи дух голото тяло, Нарцисе! Ама хората са го виждали. Друг им го е
          показвал, доста преди аз да съм се пръкнал. Няма нужда и аз да им
          навирам моето –  пардон! На всяка актриса!“ (Тракане). Ти да не
          плагиатстваш от мен!? Слушаш, записваш каквото говоря и после, хайде–е –  в пиесата!? Покажи ми какво си написал, Максиме, иначе не знам какво ще направя! ...Не щеш, а!? Крадеш... Ти затова не ме допусна да ти помагам!
          Шум от изваждане на лист от машината. 
          МАКСИМ: Е!?
          НАРЦИС (Чете неразбираемо). 
          МАКСИМ: Сега какво ще кажеш?!
          Връща листа в машината.
          НАРЦИС: Ще кажа, че написаното няма особена стойност. 
          МАКСИМ: Значи нямаш причина за завист! 
          НАРЦИС: Това не е завист! 
          МАКСИМ: А какво е? 
          НАРЦИС: Това изобщо не е завист!
          Тракане.
          НАРЦИС: ...Ти защо пишеш!? (Пауза). Животът не трябва да се описва, Максиме! Животът трябва да се живее!? ...Забрави ли как само преди някакви си... четирийсет години крещеше името на онази жена, в която беше влюбен... (Тракането спира). ...Тя се беше омъжила за друг... по случайност. Помниш, нали?! А ти пиян до посиняване, стоеше в центъра на най–страховития трафик и крещеше името И. Нищо друго –  само името И. Дойде милиция, сложиха ти белезници, а ти крещеше и крещеше... После те натикаха в джипа и те откараха... Тогава минаваше ли ти в главата да пишеш?! (Тракане). ...Не! Нито пък по–късно, когато същата тази жена избяга от мъжа си... (Тракането спира.) и се люби с теб направо върху пустия, свечеряващ се бряг... върху топлия, танцуващ... Що за дума!? ...Пеещ под телата ви пясък. Помниш ли какво ти каза онази риба, която първа ви видя да се целувате на пясъка и извика цялото рибешко стадо да рецитира „Маскарад“ на Лермонтов, за да ви скрие от зли погледи, докато двамата с нея... направо върху топлия пясък! 
          МАКСИМ: ...Аз съм магнит за Божията благодат... 
          НАРЦИС: ...Сега пък магнит!
          МАКСИМ: ...Аз ще получа Нобелова награда за литература...Пиесите ми ще се играят по всички световни сцени...
          Нарцис подсвирва.
          НАРЦИС: Изплю камъчето най–сетне! Е, направо съм слисан! Дума не мога да кажа! Ням съм! Аз те смятах за нормален все пак. Кретен, идиот, но нормален, а той гледай, какви амбиции!? Щял „да получи... Нобелова награда“ (Шум от вадене на банкноти). Ето, вече „получи!“ Пари –  на! Достатъчно пари... ако спреш и идеш да му пийнеш две–три гроздови! Освестяваш се и тогава се прибираш! Хайде! 
          МАКСИМ: Ти ми даваш пари, само и само да спра да пиша!? 
          НАРЦИС: Може да се каже... 
          МАКСИМ: Колко?
          НАРЦИС: Не знам точно. Да ги преброя ли? 
          МАКСИМ: Преброй ги!
          Шум от броене на пари.
          НАРЦИС: Петдесет, сто... двеста... триста... хиляда. 
          МАКСИМ: Достатъчно!
          НАРЦИС: Ето, твои са... Малко преди да почине моят любим лабрадор, спечели на тотото голяма сума. На мен пари не ми трябват, на мен вече нищо не ми трябва, освен... да бъда свободен. (Тракане на пишеща машина). Какво, отказваш парите, така ли!? Отказваш ги!? Мога да намеря още.
          МАКСИМ: Знаеш ли какво те кара да правиш всичко това? 
          НАРЦИС: Знам. Свободата! 
          МАКСИМ: Ямата... 
          НАРЦИС: Сега пък яма!?
          МАКСИМ: ...дето е вътре в теб. Цяла пропаст... Не можеш да я запъл¬ниш, въпреки че цял живот хвърляш в нея всичко, което се изпречи пред очите ти –  фасове, алкохол, храна... любовница след любовница... удоволствие след удоволствие... 
          НАРЦИС: Млъкни!
          МАКСИМ: ...борба за надмощие и за още повече надмощие, предателства и още по–големи предателства, борба за власт и за още повече власт... за пари и за още повече пари... 
          НАРЦИС: Млъкни–и!
          МАКСИМ: ...И колкото повече хвърляш, толкова по–жестоко зейва ямата –  все по–празна и по–дълбока... И знаеш ли, сега не ти остава нищо друго, с което да я пълниш –  само да обсебваш и да обсебваш... 
          НАРЦИС: ...Сега разбирам! За никакви пари не пишеш ти! За никаква слава... Трябва ти нещо като чавка –  указание в кое чекмедже да бръкнат блажените идни поколения. ...Ама младите били кретени... Не! По пътя на обратното движение на махалото, те ще се пръкнат чувствителни, умни, ценящи, разбиращи... нали!? И благодарение на тази чавка, разбирай наградата от конкурса, съвсем спонтанно ще бръкнат точно в твоето чекмедже, ще разлистят пожълтелите страници и както новоизлюпените на ехидната ще започнат да ближат с език секретите в коремната торбичка на майка си –  т. е. твоите писания. Благодарение на това ще израстват, ще израстват, ще израстват, докато им порастнат ангелски криле! Така ти ще промениш света, нали? Нали това е целта; свръхзадачата... така му викахте... на твоята драма! Талибаните разрушиха паметниците на Буда –  в световната култура е зейнала празнина –  цяла пропаст! ...Кога за последно ходи на лекар? (Тракане на пишеща машина). „Неосъществената полова енергия се превръща в творчество.“ –  Зигмунд Фройд. (Пауза; стъпки. Шум от отваряне на прозорец: уличен шум...) Ти пиши, пиши –  аз на никого няма да кажа! (Крещи). Ти пиши, пиши –  аз на никого няма да кажа! ...Ти пиши, пиши –  аз на никого няма да кажа!
          МАКСИМ (Изблъсква машината). Млъкни!
          Затваря прозореца, изважда оръжие.
          НАРЦИС: Това ли е пистолетът ти? Винаги зареденият пистолет, за който спомена ни в клин ни в ръкав в началото, както би споменал на твое място, и покойният ти колега Чехов? 
          МАКСИМ: Да. Стани! 
          НАРЦИС: Какво!?
          МАКСИМ: Стани! Махай се! Вън! Вън! Искаше да ме изкараш от кожата, постигна го! Вън! Иначе си мъртъв!
          Отваря вратата и го изхвърля по стълбите.
          НАРЦИС: Добре! Отивам си! Махам се! Ти ще плачеш! Ще ме викаш! Ще ме молиш да се върна, но аз никога повече няма да пристъпя проклетия ти праг! Сбогом! Пиши си великите драми! Лекувай гангрените на човечеството, господин инженер на човешката душа! Светът е изписал стотици тонове хартия! Ако се налепят лист до лист, ще опашат цялото земно кълбо с океаните и ледниците –  ще го опаковат като хамбургер от улична сергия... И какво!? Ха! Пукни, ако щеш! Няма ме! Мен вече ме няма!
          Стъпки по стълбите, последвани от затваряне на вратата. Като някакъв запис от отвъдното, където времето се е върнало, звучи с много деформирани гласове: 
          НАРЦИС: Ах, играта... 
          МАКСИМ: Ах, играта, 
          НАРЦИС: Как възбужда сетивата! 
          МАКСИМ: Кой измисля правилата? 
          НАРЦИС: Няма спор, 
          МАКСИМ: ...че с бор и чвор... 
          НАРЦИС: ...ще отгледаш лабрадор.
          И отново стъпки, тракане на пишеща машина, паралелно –  стъпки по стълби... Рев на минотавър, който заглъхва. Миг тишина. 
          МАКСИМ: Най–сетне спокойствие!
          Скърцане. Вратата се отваря.
          НАРЦИС: Е, как е? Върви ли... произведението? ... Твоето стълбище се е превърнало в лабиринт. Честен кръст! Опитах всички посоки! Нищо! Води единствено тук! Ето виж! (Скърцане на врата. Стъпки, отдалечават се, а после се приближават отново... Звучат гласовете им. Рев на минотавър.) Видя, нали!? Това беше самият минотавър.
          Максим включва радиото. Върти скалите...
          НАРЦИС: Много хубаво, че го включваш. Нищо чудно в новините да съобщят за лабиринта.
          Максим го изключва. Ритва столчето с пишещата машина, тя издрънчава на пода.
          МАКСИМ: Добре... Ти победи! От днес нататък–повече нито ред! Край на писането!
          НАРЦИС: Това се казва мъжка дума! Браво!
          МАКСИМ: Кому ли е притрябвало!? Думи, думи, думи, а после изречения...  
          НАРЦИС: Абсолютно вярно!
          Изважда листовете от машината, къса ги.
          МАКСИМ: Светът е изписал стотици тонове... Могат да опашат земното кълбо... и какво!?
          НАРЦИС: Абсолютно вярно! Абсолютно нищо!
          МАКСИМ: Комбинезон „Версаче“ 42 мярка... Каква гадост!? Керосин... 
          НАРЦИС: Все пак да не забравяме, че... Да се спечели награда, в известен смисъл е... престижно... и приятно.
          МАКСИМ: Само недей да си мислиш, че ти с твоите глупости си ме отказал от писането! Нищо подобно! 
          НАРЦИС: Разбира се, че аз те отказах, кой друг!? 
          МАКСИМ ...Запознах се с едно момиче –  най–много на двайсет и три... 
          НАРЦИС: О, това си го бива! Толкова млада и... любов със зрял мъж!? 
          МАКСИМ: Баща И починал, когато била на четиринайсет, но едва напоследък започнала да чувства истински липсата му. Звъня един ден в тях –  плаче на телефона... „Какво се е случило?“, питам. „Умря едно куче. Сега не мога да говоря“ ...Звъни ми чак след седмица –  вече се чувствала по–добре... „Твоето куче ли?“, питам я. „Не. Друго. Гледахме го във входа.“ Няма смърт, която да не е ужасна, но... Заради едно улично куче цяла седмица криза!? „Момиче“, казвам И, „Ти, без да осъзнаваш, слагаш знак на равенство между тази смърт и онази другата –  на баща ти. „Подсъзнанието ти“, викам И, „ти прави номера –  не му се оставяй!“ „Сега това ли ще правим?“, пита ме тя. „Кое?“ „Ще се анализираме ли?“ ...Повече така и не я видях. ...Хората не искат да се самоопознават, Нарцисе, а да си боядисват косите в ярко червено... Да се самозабравят. ...Да си се самопредставят като нещо, което не са. Готови са всеки път отново и отново да изтърпяват най–страшни душевни мъки, само да не научат какво ги предизвиква. За цивилизацията, Нарцисе, Достоевски, Толстой и Фройд се оказаха чиста загуба на време и енергия... 
          НАРЦИС: А Шекспир? И той ли е чиста загуба?
          МАКСИМ: ...Никога досега не са подминавали с такова пренебрежение онзи, които иска да се усъвършенства и не са отделяли толкова много внимание на ексхибициониста, разголил се пред препълнения стадион... Никога клюката, воаьйорството и перверзията не са взимали такъв страховит реванш. Посредникът... посредникът е разпънат и сам. Няма кой да му подаде гъбата с оцета –  да утоли жаждата му. Търговецът е непоклатим в храма. Варава черпи своите освободители, а Мария Магдалена мие нозете му. Светът никога не е бил по–оруеловски.
          НАРЦИС: ...За твое сведение човечеството още дава Нобелови награди... Включително –  за литература!
          МАКСИМ: Въпросът не е кой какви награди дава, а чете ли ги някой тези книги, Нарцисе.
          НАРЦИС: Въпросът, ако питаш мен, е един–единствен –  дали наистина си добър...
          МАКСИМ: Искаш да кажеш, че за теб това има значение?
          НАРЦИС: В известен смисъл...
          МАКСИМ: В смисъл... Ако носи печалба, нали?!
          НАРЦИС: ...Жалко за хубавата пишеща машинка. Допотопна е наистина, хората какви компютри, какви лаптопи..., но човек помилван ли е от Бога, средството, така да се каже, няма значение...
          МАКСИМ: Ще те пречукам.
          НАРЦИС: Ти явно не си! Ако беше помилван, нямаше да се молиш на Онзи там горе за Нобелова награда, нито пък щеше да си счупиш пишещата машинка. Спомни си „Титаник“ –  корабът потъва, а оркестърът свири. Оркестърът не го интересува, дали го слушат, или не –  той свири.
          МАКСИМ: Ако смяташ, че по този начин ще ме накараш да пропиша отново, дълбоко се лъжеш!
          НАРЦИС: И през ум не ми минава!... Я, веднага грабвай молива и листа! Започвай да пишеш, иначе знаеш ли какво ще направя!? (Трошене на чаша).
          МАКСИМ: Престани!
          НАРЦИС: Сядай да пишеш или ще изпотроша всичко! (Трошене на чаша).
          МАКСИМ: Престани!
          НАРЦИС: Пиши! Пиши! Пиши! Пиши!
          Стъпки. Шум от отваряне на прозорец, уличен шум... 
          НАРЦИС (Крещи през прозореца): Неговите пиеси ще се играят с успех по всички световни сцени... Но това копеле не иска да ги напише! Ей, чувате ли! Това копеле не иска да си напише пиесите, мамка му!
          Максим включва радиото. Зазвучава валсът на Хачатурян. Заглушава крясъците. Нарцис намалява звука. 
          НАРЦИС: Да не си намислил да го ударим на танци? 
          МАКСИМ: Точно така.
          НАРЦИС: Нещо не виждам дами наоколо... Или ме бъркаш с твоята червенокоска, дето не иска да я анализираш? 
          МАКСИМ: Ще танцуваме двамата.
          НАРЦИС: Двамата!? За педали ли искаш да ни вземат!? Валс!? Що за идиотски майтап!? Жена с жена са танцували по време на войната, докато мъжете са се били на фронта –  да, но мъж с мъж!? ...За нищо на света! И разкарай тази детска играчка от главата ми... Няма да мине номерът! Недостоверно е драскач на пиески с револвер. Ако беше мутра –  да!
          Изщракване на пистолетен затвор. 
          Ей, ей, с оръжие шега не бива! (Души) Това вони на смърт! Да не си се побъркал!? 
          МАКСИМ: Танцувай!
          НАРЦИС: ...Не ми навирай това желязо в лицето! 
          МАКСИМ: Танцувай!
          НАРЦИС: Добре, аз си тръгвам! Нали искаше да ме разкараш –  тръгвам си, връщам се в безизходния лабиринт! ...Този свят съвсем се е побъркал! 
          МАКСИМ: Танцувай! 
          НАРЦИС: Добре, добре... добре! Само мир да има...
          Стъпки в такта на валс.
          МАКСИМ: Така е по–добре...
          НАРЦИС: Не, че откакто свят светува не се е виждало мъж да танцува с мъж –  сиртаки –  да! Зорба Гъркът... Има мъжки танци –  мъж срещу мъж, мъж срещу бик... Обаче валс!?...Май си обърнал резбата, а! Кога успя да завъртиш гайката, бе, човек!? Мълчиш, пишеш, мълчиш, пишеш... после отведнъж–  „Не ща!“ Излиза, че крушката си имала опашка! От дете те знам –  гонеше жените като бесен, а сега!?
          МАКСИМ: Не пускай ръцете ми, глупако! Сам казваше, че накрая трябва смърт!
          НАРЦИС: Измисли това, само защото имах доблестта да спомена, че мразя да танцувам, нали!? (Пауза) Обаче аз всъщност дори много обичам да танцувам. Мога да танцувам цяло денонощие –  та–ра–ра–ра–ра–ра... Какво, не вярваш ли?! (Въздишка) И сега какво!? Излиза, че до дълбоки старини трябва да танцувам този валс и да държа ръцете ти, защото ще ме застреляш, така ли?
          МАКСИМ: Това е единствената причина да танцуваме валс. Пуснеш ли се –  стрелям!
          НАРЦИС: А като свърши? 
          МАКСИМ: Всичко свършва.
          Пауза.
          НАРЦИС: Разбирам, разбирам... Липсва ти топлота... Любов... Може би!? Опитваш се да компенсираш... Не, че аз кой знае какво, но... По–добре лабрадор, отколкото нищо... 
          МАКСИМ: Танцувай!
          Пауза.
          НАРЦИС: Ти защо толкова много искаше да пишеш? 
          МАКСИМ: А ти защо искаше да спра да пиша? 
          НАРЦИС: Не знам... Нещо отвътре! 
          МАКСИМ: Завист?
          НАРЦИС: Не знам... Обаче завистта е... неутилитарно чувство. Завистливецът е идеалист–той не иска нищо за себе си... 
          МАКСИМ: ...Само да навреди на другия.
          НАРЦИС: Чувството за свобода понякога води до неподозирана... трансценденталност...
          МАКСИМ: ...Значи води и до това да те застрелям –  тук и веднага!
          Звучи валсът.
          НАРЦИС: ...Ти защо искаше да пишеш? 
          МАКСИМ: „Нещо отвътре...“ 
          НАРЦИС: Какво?
          МАКСИМ: Не знам... (Пауза, само валсът...) 
          НАРЦИС: Много дълго продължава този валс... 
          МАКСИМ: Така е.
          НАРЦИС: Чувствам се дяволски уморен... 
          МАКСИМ: Не спирай! 
          НАРЦИС: Едва движа краката си. 
          МАКСИМ: Не спирай! 
          НАРЦИС: Да сменим станцията, а! 
          МАКСИМ: Защо?
          НАРЦИС: Имам чувството, че този валс отвява живота. 
          МАКСИМ: Не спирай!
          НАРЦИС: Поне да сменим станцията. Можем да намерим блус ...или танго. 
          МАКСИМ: ...Добре.
          Въртят скалите –  отвсякъде звучи все същият валс на Хачатурян.
          НАРЦИС: Невъзможно! Всички станции предават този валс! Невъзможно! Невъзможно! Трябва да спре!
          МАКСИМ: Сега ще спре! Ако не, ние ще спрем да танцуваме! 
          НАРЦИС: Слава Богу! Крака не ми останаха! Ти май смяташе да ме застреляш наистина, а? 
          МАКСИМ: Можеш да бъдеш сигурен. 
          НАРЦИС: Да спрем вече, може ли?! 
          МАКСИМ: Спираме.
          НАРЦИС: Защо не се получава? ...Ти ли? Ти ли правиш това! 
          МАКСИМ: Ще спрем! Ще спрем! Ето, спираме! 
          НАРЦИС: Пусни ме! 
          МАКСИМ: Кой, по дяволите, те държи?! 
          НАРЦИС: Нали ти измисли това –  този валс?!
          МАКСИМ: Защо просто не размазах досадната ти мутра!? 
          НАРЦИС: Загаси това дяволско радио! (Щракане на клавиши. Валсът продължава). Не става!
          МАКСИМ: Разбий проклетия апарат! (Удар, разбиване на радиоприемник... ) Не спира!
          Валсът звучи.
          НАРЦИС: Не мога да спра да танцувам! 
          МАКСИМ: Този проклет валс!
          НАРЦИС: Този непоносим божествен валс! (Валсът не спира.) Сякаш извира от лабиринта пред твоята врата. От устата на минотавъра.
          МАКСИМ: Спри! Хайде, спри! Спри, по дяволите! Моля те! 
          НАРЦИС: Не мога повече! 
          МАКСИМ: Не издържам!
          НАРЦИС: Не издържам! (Изстрел. Валсът спира. Тишина.) Какво е това!? Кръв!? Кръв по слепоочията!? Дали съм жив?! По слепоочието ми има кръв... Вярно, не много обилна, но все пак... Странно... Нищо не ме боли... С изключение на ревматизма. ...Максиме... О, той целият е подгизнал! Той е мъртъв! Господи, как стана това!? (Плаче.) Защо, Максиме!? Защо!? ... Знам –  ще ми кажеш: „Веднъж хване ли оръжие, човек накъдето и да го насочи, в последна сметка, винаги стреля в себе си!“ ...Глупост! Каква глупост! Как стана всичко? Заради някакъв конкурс... Аз те излъгах, Максиме, аз изобщо не познавам никой, който го е печелил... И не защото никой няма 700 000 евро, за да подкупи журито... И не защото никой не би поискал да го подкупят с такава сума... Напротив! Просто още никой не е успял да подкупи журито на единствения истински конкурс... Още никой... А той винаги се печели от... минотавъра...
          Зазвучава валс.
          МАКСИМ (Като шепот):    Ах, играта... Ах, играта, 
               как възбужда сетивата!
               Кой измисли правилата?
               Двама с него на тревата
               ще си постелем телата. 
          Валсът секва.
          НАРЦИС: И какво остава?! Играта? Избледняващата И във времето сянка!? Стига! ...Да залепим скъсаните листове и да видим каква пиеска си написал, Максиме! Какво пък... (Чете неразбираемо) Боклук! Абсолютен боклук! (Въздиша.)...Все пак защо да не се опита!? Може пък... В памет на Максим, така да се каже. Надали ще се разсърди, че му взимам пиеската... защото всъщност той много добре знае, че аз съм... бях... съм... бях... съм, съм... По–красиво ли ще е да я запокитя в боклукджийската кофа, в оголената паст на минотавъра, където несъмнено И е мястото? Естествено –  не! Още повече... ами ако тя вземе та се окаже ...вълшебната нишка на Ариадна, която ще ни... ще ме изведе от пещерата!? Да погледнем календара! До последния срок остават само няколко дни. С какво да започна!? Ще препиша първата страница... Вместо неговото име, там ще сложа моето.
          Тракане на пишеща машина; зазвучава отново валсът на Хачатурян, секва; чува се вятър.
          ГОВОРИТЕЛ: Внимание, внимание! Националната асоциация за живот в непредвидими условия, Фондация „Невъзможност“ и Академията за поддържане и продължаване живота на мразещите се, с любезното спомоществувателство на погребални бюра „Фортинбрас“, „Олекване“ и „Ей, там отвъд“ имат удоволствието да обявят успешното приключване на конкурса! С гордост искаме да осведомим нашите слушатели, че резултатите са просто умопомрачителни! Труповете на героите и авторите бяха прибрани и погребани без посредници за сметка на спонсорите. До следващия конкурс, скъпи дами и господа!
          Звучи валсът.
          МАКСИМ (Като дихание на леден вятър): Ти... защо пишеш? (Звучи валсът.)

           К р а й
           

          2001 –  2005 г.
          София
           
           
           
           
           

                 

1


        ©ИКСписание "Пламък" - всички права запазени!

1
1
1